Последно изпитание

Нощта бе тъмна като вътрешността на стиснат юмрук, облаци закриваха луната, нито една звезда нямаше в черното небе. Единствената светлина в тази пустинна земя, осеяна с канари и храсталаци, бе един малък лагерен огън. Единственият звук — ромоленето на близкия поток, който бавно се носеше по каменистото си корито.

Високият широкоплещест мъж, който стоеше и чакаше край самотния огън, бе неподвижен като кактус. Огънят хвърляше отблясъци по изсеченото му мустакато лице. На хълбока си носеше кобур, привързан за бедрото, в който имаше колт 45 калибър със седефена дръжка.

Почти невидима на треперливата светлина на огъня бе отворената чанта, поставена на земята близо до мъжа. До чантата имаше две купчини пари.

Две големи купчини.

Отмереното потропване на подковите на кон наруши тишината.

Високият мъж застанал до огъня извади пистолета си и запъна петлето. Звукът проехтя в нощта.

— Спокойно аз съм — каза мъжки глас. — Изчакай само да си вържа коня…

Високият мъж — Кош — прибра ловко колта в кобура и каза:

— Защо, по дяволите, са забави толкова?

Комодора Девол — който бе сменил сивия си костюм с кожено сако, прилежно изгладена черна риза и контешки Ливайс с крачоли като кюнци — пристъпи в мъждивата светлина на огъня.

— Трябваше да се сбогувам подобаващо с всичките си гости — каза той. — Пък и трябваше да се оправя с властите. Трима души умряха на кораба ми, все пак.

— Това си беше твоя грешка — каза хладно Кош.

Девол се наведе, за да запали пурата си с една клонка от огъня.

— Май не се радваш много да ме видиш.

Кошър пристъпи напред и гласът му прозвуча твърдо и ядосано.

— Мислех, че само ние двамата сме в играта. Ако спечелиш, нищо. Ако някой друг спечели, да действам, както и направих.

— Точно така. Какъв е проблемът?

— Проблемът е, че трима души умряха. Пак късмет извадихме, че се отървахме само с това. Уговорката ни беше друга.

Комодора се усмихна широко — много широко за жокер.

— Нали не мислиш, че смъртта на Ангела и на ония двама боклуци е голяма загуба за този свят?

— Просто не обичам изненади — каза Кошър. — Защо не ми каза, че Ангела също е в играта?

Комодора сви рамене.

— Той не беше в играта, той бе просто наемна ръка. Освен това, помниш ли какво каза младият Мавърик на мисис Брансфърд, никога не показвай последната си карта, освен ако не трябва?

Смръщеното лице на Кошър, осветено от пламъците на огъня, бе заплашително.

— А какво щеше да стане, ако Ангела бе спечелил играта? Може би щяхме да делим на три?

— Не, разбира се! Казах ти, че той бе наемна ръка. Тъпото копеле… оплеска дори истинската работа, която му бях възложил.

— Каква работа?

— Наех го да попречи на Мавърик да участва в играта. Исках аз да спечеля, не разбираш ли? А това копеле е прекалено добър…

Кошър отиде до двете купчини пари. Ритна празната чанта с върха на ботуша си.

— Взимай си парите и изчезвай, Девол. Вече не сме съдружници… Не харесвам хора, които ми поднасят изненади…

— Ами тогава сигурно и това няма да ти се хареса — каза Комодора и като вдигна ръка, в нея имаше малък пистолет. Той запъна петлето и звукът отново отекна зловещо в нощта.

— Бяхме се договорили — каза Кошър, като че ли имаше значение.

Ослепителната му усмивка проблесна на светлината на огъня.

— Чест сред крадци? Няма такова нещо. Може би в един по-добър свят — от гласа на Комодора се лееше сарказъм, докато той стоеше, насочил пистолет към сърцето на Кошър. — Искам само да знаеш, че за мен бе удоволствие да работя с честен човек, за разнообразие…

Тогава петлето на трети пистолет щракна обезпокоително и отекна в нощта.

Петлето на моя 44 калибър.

Пристъпих от храстите и сенките, които ме прикриваха и казах:

— Страхувам се, че удоволствието е изцяло мое, Комодоре…

Като се приближих откъм гърба му, взех малкия пистолет от ръката му, като държах пистолета си насочен към Кошър. Знаех колко е бърз шерифа. Щом джобния пистолет на Комодора влезе в моя джоб, измъкнах колта на Кошър от кобура му и го хвърлих, в храстите.

Дори не трябваше да им казвам да си вдигнат ръцете — направиха го по своя воля, а после само се едно помръдване на китката на ръката, в която държах револвера, ги накарах да застанат близо един до друг, както си трябва.

Наведох се над чантата и с лявата си ръка прибрах пачките обратно вътре.

— Как ме проследи до тук? — попита Девол. — Видях те да слизаш от парахода в Хъгинс Джанкшън…

— Понякога не си показвам последната карта, дори и да ми се плати — казах аз и се ухилих. — Да не би да си помисли, че съм такъв глупак да се хвана на помпозната ти реч? За това колко съм мъдър, какъв истински шампион съм?

Той ме гледаше злобно, от чаровната усмивка и помен не бе останал.

Затворих чантата. Погледнах Кошър.

— Ти, от друга страна… наистина ме излъга с тъпата си осанка на великия шериф… закона на дивия запад. А аз не се лъжа лесно.

Погледът на Кошър се изостри. Като че ли се прицелваше в мен с пистолет, макар че ръцете му очевидно бяха празни.

Държах пистолета насочен и към двамата и казах:

— Но ти, шерифе, спаси живота ми, няма спор. Така че ти се отплащам, като ти подарявам твоя.

Гласът му бе глух тътен.

— Не трябва да ме оставяш жив, синко. Това ще бъде най-голямата грешка в живота ти…

— Ти вече направи своята голяма грешка, нали така? Целият свят знае кой си… и сега целият свят ще разбере в какво си се превърнал. Целта на целия ти живот, всичко добро, което си извършил… отива на вятъра. От него няма да остане и прашинка.

— Прав си — каза Кошър, гласът му трепереше — всичко, което каза, е горчивата истина… продадох всичко добро, което някога съм имал и направил за парите в тази чанта…

Гласът му прогърмя в нощта и аз за малко да изпусна пистолета.

— … така че много внимавай, момче, защото ако ме оставиш тук жив, аз ще те намеря, и теб, и чантата!

Пристъпих назад.

Той пристъпи напред — дори с вдигнати ръце изглеждаше заплашително, светлината на огъня правеше чертите на издяланото му лице смразяващо зловещи.

— Може би утре, може би другата Коледа… но аз ще дойда. Ще бъда зад теб. За момент ще свалиш гарда си и кой мислиш ще те дебне?

Изсмях се.

— Може би, когато си бил в разцвета на силите си. Но сега? Ти си само една ненужна реликва. Не можеш да се справиш и с мъртвец.

Комодора стана дързък, макар че гласът му издаваше колко го е страх.

— Имаш парите! Какво повече искаш? Върви си, остави ни!

— Казах, че няма да убия шерифа. Но нищо не съм споменал за теб. Да не мислиш, че ще ти се размине това, което стори…

— Мавърик… — започна той.

— Може би най-добре ще бъде да ви оставя да си продължите спора, който прекъснах.

Думите ми май не се понравиха на Комодора.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че ще ви оставя единият да убие другия…

И хвърлих колта 44 калибър високо във въздуха.

Когато отстъпих и влязох отново в сянката на храстите с чантата в ръка, те стояха ококорили от ужас очи и наблюдаваха как пистолета пада. Трябваше да съм си тръгнал и те сигурно смятаха така, но, признавам си, аз съм любопитно магаре.

Видях как Кошър се хвърли към пистолета, Комодора го спъна, но Кош беше пъргав за мъж с неговите размери и на неговата възраст, претърколи се и вдигна револвера от прашната земя, преди Девол да може да го докопа.

Комодора бе на колене, а Кош бе насочил пистолета към жално молещия се човек, когато аз се качих на коня си и препуснах в нощта.

— Бягай, Мавърик! — гласът на Кошър прогърмя над тропота на копитата. — Бягай, куче, но аз ще те намеря! И ще те застрелям…

Не бях се отдалечил много, когато чух изстрелите. Знаех, че Комодора няма де е проблем отсега нататък.

Загрузка...