Майски симфонии

Погледайте, настала е

пролет на земята,

майска птичка запяла е

чудно из листата.

Гората се пробудила,

полето се смее,

зората се зачудила:

сe хубости грее.

Из въздуха възнесена

чучулига цвърка…

Ставай, душо, из плесена,

плесни крила, фъркай!…

Литнах, фръкнах в ефирите —

след мен мъгли темни…

Как? И тук ли ме дирите,

о ядове земни?

Не ще плача по модата

зарад мойта младост,

не ща черня природата

в светлата u радост;

не ща като поетите

в пролетта да стена…

О небеса, що светите,

о горо зелена,

о потоци разгалени,

о вий, пойни птички,

о триндафили алени —

младейте се всички!

Разцъфтете се, младости,

души без окови,

вий, надежди, вий, радости,

вий, блянове нови —

ах, отдавна изчезнахте

из гърди ми клети! —

Вий, горести, там влезнахте,

ех — и вий цъфтете!

Из улиците димните

излязох на полето,

да чуя ази химните,

що пълнеха небето.

Ластвичките и званките

звучаха в упоенье,

на ангелите сянките

минуваха над мене.

Но глас екнa нечаени

на господа във храма:

вий, гнили, зли, отчаени,

за вас тук място няма!

Звучете, пойни пиленца,

шумете, гори млади,

играйте, пъстри шиленца,

по тучните ливади.

Вам силний бог на правдата

живот и хубост даде;

куршумът, ножът, брадвата

човекът пък създаде.

Но вашите обятия

не глождат страховете…

Честити! Без проклятия

живеете и мрете.

Желал бих да съм зрънчице,

заровено в земята,

над мене топло слънчице

да пада през листата,

да бъда там разбудено

и в цвете да изникна,

и весело, зачудено

главичката да вдигна:

за първи път природата

прекрасна да здравиша

и радостно в свободата

да цъфна, да мириша.

Омръзна ми веч врявата

и грижите несносни,

отидох във дъбравата,

при цветенцата росни.

— Я вижте ми качулката,

кат кръв е тя цървена —

казaa камбула-булката —

в моравата зелена.

— Цъфнaх и аз — лайкучката

продума; а синчецът:

— И аз развих си бучката,

разперих си венецът.

— И аз — извика ружката —

съм весела и нова!

— Аз — клuкна теменужката —

за китка съм готова!

И радват се под ясното

небе и си бърборат

за слънцето прекрасното,

лазурът и просторът,

за бляскът на зорницата,

за шаровете пресни,

за мая, за росицата,

за славеите песни.

Поклатих аз главата си —

туй племе празношумно

пожалих го в душата си —

и казах остроумно:

— О, беднички създания

на две-три лучи ясни,

вий нямате съзнание

доколко сте нещастни!

Вий ден цъфтите в драките

и мрете непознати:

защо ви са тез накити

и шароне богати?

Вий зло на ум не туряте

и радвате се, бедни!

А жегите? А бурите?

А стъпките зловредни?

На всичко вий игралки сте.

Проклинайте съдбата:

кат мен и вие жалки сте

творенья на земята!

Отде ме чуха птичките

в клоновете зелени,

разцвъркаха се всичките,

насмяха се над мене.

Гълчат си, чуруликат си,

поглеждат ме лукаво…

Не удържах язикът си,

измъмрах ги на здраво:

„Какъв е тоз над моята

глава шум, бледословия?“

— Ний смеем се над твоята

глупчайша философия!

Но ето ги пак истите

фъркачи шеговити,

играят си из листите,

безгрижни и честити.

Здрависват се, цалуват се

със човките си мали,

любуват се, милуват се,

че майски дни настали.

Западна мисъл тягостна

в душа ми, кат вихрушка…

Във таз природа радостна

един съм аз без дружка!

И викнах опечалено:

„Ох, горко ми, линея!

За мило либе галено

и аз сега копнея;

кат цветето, кат злаците

и ази май посрещам;

кат пилците в шумаците

и аз любов усещам;

и чезна до сърцето си

да стисна нещо младо!

Ела, мой ангел — дето си,

ела, любовно чадо!…“

А птичките закискаха

и фръкнаха нагоре:

„Поетът наш, изпискаха,

със вятъра говори!“

Зората пукна златата,

зарумени небето,

и званката крилатата

писнa из вишинето.

Отде е таз хармония,

що пълни днес въздуха?

Тез сладки благовония

въз нази кой ги духа?

Трептят, шумят акацийте

в градината зелена,

аз гледам декорацийте

на новата вселена.

Във бряста, във зеленият,

шуми народ врабчета…

— Ах, днес умрял е геният,

умрял ви е поета!1

Врабци, той с вас обичаше

свободата и пейше…

Зефир, кат теб въздишаше;

природо, ти му лейше

в душата тез съкровища;

зари! Вий в него гряхте!

Вий, небеса, легловища

на мислите му бяхте!

Тъжете, днеска геният —

приятелят ще ровят…

Шуми лесът, зеленият,

врабците пустословят.

Скръб никой не показува,

не млъква и зефира

и гаче всичко казва:

„Безсмъртний не умира!“

Накрай небето чистото

рой облаци изскачат,

над бърдото гористото

сърдито сенки влачат.

О гости черни, рошави,

о облаци на мая,

дъжд, вихър, град ли лошави —

що носите, не зная…

Блеснa из тях светкавица,

стъмниха се ужасно:

пукнaха: гръм, трескавица!

Минaха — пак е ясно.

По-весели долините,

въздуха и гората,

във небесата сините

усмихва се дъгата.

Мъгли, които плъзнете

в душа ми кат в провала,

вий няма да се пръснете

от мълний, ни от хала.

Вий вечно там се мръщите,

чумерите, пластите,

в сълзи се не обръщате,

във клетви не бухтите.

И веч луча — небесната —

тоз мрак не озарява,

дъгата благовестната

там веч се не явява.