Майстора и Маргарита

Глава 1. Никога не разговаряйте с непознати

Един пролетен ден, в часа на небивало горещ залез, в Москва, на Патриаршите езера, се появиха двама граждани. Първият, със сивкав летен костюм, беше нисък, охранен, плешив, твърде приличната си шапка с вгънато дъно носеше в ръка, а на грижливо избръснатото му лице бяха кацнали очила със свръхестествена големина и черна рогова рамка. Вторият, широкоплещест младеж с буйна червеникава коса и килнат на тила кариран каскет, носеше спортна риза, смачкан бял панталон и черни платнени обувки.

Първият беше самият Михаил Александрович Берлиоз, председател на управителния съвет на едно от най-големите московски литературни обединения, наричано съкратено МАССОЛИТ, и редактор на реномирано литературно списание, а неговият млад спътник — поетът Иван Николаевич Понирьов, известен с псевдонима Бездомни.

Като се озоваха под сянката на едва раззеленилите се липи, писателите се втурнаха най-напред към шареното павилионче с надпис „Бира и безалкохолни напитки“.

Да, трябва да отбележим първото странно нещо в тази страшна майска привечер. Не само край павилиончето, но и по цялата алея, успоредна на улица „Малая Бронная“, нямаше жива душа. В този час, когато човек сякаш нямаше вече сили да диша, когато слънцето, нажежило Москва, потъваше в суха мъгла някъде отвъд Садовое кольцо, никой не беше излязъл под липите, никой не беше седнал на пейка, алеята беше пуста.

— Моля, газирана вода — поръча Берлиоз.

— Няма — отговори жената от павилиончето и, кой знае защо, се докачи.

— Бира има ли? — с дрезгав глас се осведоми Бездомни.

— Бирата я карат по-късно — отговори жената.

— А какво имате? — попита Берлиоз.

— Кайсиев сок, но топъл — каза жената.

— Добре, дайте, дайте, дайте!…

Кайсиевият сок вдигна обилна жълта пяна и наоколо замириса на бръснарница. Литераторите го изпиха и веднага се разхълцаха, платиха и седнаха на една пейка с лице към езерцето и с гръб към Бронная.

И тогава се случи второто странно нещо, но то засягаше само Берлиоз. Той изведнъж спря да хълца, сърцето му изтупка, потъна за миг някъде, после се върна, но със забодена в него тъпа игла. Освен това го обзе неоснователен, но толкова силен страх, че му се дощя веднага да избяга презглава от Патриаршите езера. Берлиоз жално се озърна — не проумяваше какво го бе уплашило. Той побледня, избърса си челото с кърпа и си помисли: „Какво става с мен? Такова нещо не ми се е @случвало… Май сърцето… Преуморен съм. Ще трябва, изглежда, да зарежа всичко по дяволите и да замина за Кисловодск…“

И в същия миг знойният въздух се сгъсти пред него и от този въздух се изтъка прозрачен гражданин, който изглеждаше много странно. Върху малката главичка — жокейско каскетче, сакото му карирано, възкъсичко, и то прозрачно… Гражданинът беше над два метра висок, но тесен в раменете и кльощав, а физиономията му, моля да забележите, беше подигравателна.

Животът на Берлиоз се подреждаше така, че той не беше свикнал с необичайни явления. Затова пребледня още повече, опули се и си каза объркан: „Не може да бъде!…“

Но, уви, можеше, и длъгнестият гражданин, през който прозираше, се полюшваше пред него наляво-надясно, без да докосва земята.

Такъв ужас обзе Берлиоз, че той затвори очи. А когато ги отвори, видя, че всичко е свършило, привидението се е стопило, карираният е изчезнал, а и тъпата игла беше изскочила от сърцето му.

— Уф, дявол да го вземе! — възкликна редакторът. — Знаеш ли, Иване, за малко не получих сега слънчев удар от тая жега! Дори имах нещо като халюцинация — той понечи да се усмихне, но в очите му още подскачаше тревога и ръцете му трепереха.

Постепенно се успокои, повя си с кърпата, изрече доста бодро: „И тъй…“ — и подхвана пак, лекцията си, прекъсната, докато изпие кайсиевия сок.

Както се разбра по-късно, лекцията му беше за Иисус Христос. Защото редакторът беше поръчал на поета за следващата книжка на списанието голяма антирелигиозна поема. Иван Николаевич беше написал поемата, и то в много кратък срок, но за съжаление на редактора тя никак не се хареса. Бездомни беше обрисувал главното действуващо лице в поемата, тоест Иисус, с много тъмни краски, но въпреки това, според редактора, се налагаше да пише цялата поема наново. И сега редакторът изнасяше нещо като лекция за Иисус, за да изтъкне основната грешка на поета. Трудно беше да се каже на какво именно се дължеше неуспехът на Иван Николаевич — дали на изобразителната сила на неговия талант, или на факта, че беше абсолютно неосведомен по въпроса, с който се беше захванал, — но той беше изобразил Иисус като реално съществувала, макар и непривлекателна личност. А Берлиоз искаше да докаже на поета, че най-важното е не какъв е бил Иисус, добър или лош, а това, че този Иисус като личност изобщо никога не е съществувал и всички истории за него са чисто и просто измислица, най-обикновен мит.

Трябва да отбележим, че редакторът беше начетен човек и в своите обяснения много умело се позоваваше на древните историци, например на прочутия Филон Александрийски или на блестящо образования Йосиф Флавий, които нито дума не споменават за съществуването на Иисус. Проявявайки солидна ерудиция, Михаил Александрович осведоми поета между другото, че мястото в книга петнайсета, глава 44-а, в прочутите Тацитови „Анали“, където се говори за разпъването на Иисус, е чисто и просто по-късна добавка.

Поетът, за когото всичко, което чуваше от редактора, беше ново, внимателно слушаше Михаил Александрович, вперил в него будните си зелени очи, и само нарядко изхълцваше и проклинаше шепнешком кайсиевия сок.

— Няма нито една източна религия — говореше Берлиоз, — в която някоя непорочна дева да не е родила бог. Християните и те, без да измислят нещо ново, са създали по същия начин своя Иисус, който в действителност никога не е съществувал. Тъкмо на това трябва най-вече да се облегне …

Високият тенор на Берлиоз кънтеше в пустата алея и колкото повече навлизаше Михаил Александрович в тези дебри, в които без риск да си строши главата можеше да навлезе само много образован човек, толкова повече интересни и полезни неща научаваше поетът и за благия египетски бог Озирис, син на Небето и Земята, и за финикийския бог Тамуз, и за Мардук, и дори за по-неизвестния страшен бог Уицлипуцли, дълбоко почитан някога от ацтеките в Мексико.

И тъкмо когато Михаил Александрович разказваше на поета как ацтеките ваели от тесто фигурки на Уицлипуцли, в алеята се появи първият човек.

Впоследствие, когато, откровено казано, беше вече късно, разни учреждения представиха доклади с описанието на този човек. Съпоставянето им не може да не предизвика учудване. Така в първия се твърди, че човекът бил нисък, със златни зъби и куцал с десния крак. Във втория — че човекът бил огромен на ръст, коронките му били от платина и куцал с левия крак. Третият съобщава лаконично, че особени белези нямал.

Налага се да признаем, че нито едно от тези сведения не струва.

Преди всичко: описаният изобщо не куцаше, не беше и нисък, нито пък огромен, ами просто висок. Що се отнася до зъбите му, от лявата страна коронките му бяха платинени а от дясната — златни. Носеше скъп сив костюм и чуждестранни обувки същия цвят. Сивата му барета беше накривена предизвикателно над ухото, под мишница носеше бастун с черна дръжка, изваяна като глава на пудел. Изглеждаше над четирийсетте. Устата му — малко крива. Добре обръснат. Тъмнокос. Дясното му око черно, а лявото, кой знае защо, зелено. Веждите черни, но едната по-висока от другата. С една дума, чужденец.

Когато мина край пейката, на която се бяха разположили редакторът и поетът, чужденецът хвърли поглед към тях, спря се и изведнъж седна на съседната пейка, на две крачки от приятелите.

„Германец“ — каза си Берлиоз.

„Англичанин — помисли си Бездомни, — брей, как не му е горещо с тия ръкавици.“

А чужденецът огледа високите къщи, обградили в квадрат езерцето, и стана ясно, че вижда това място за пръв път и че то го е заинтересувало.

Той спря поглед на горните етажи, отразили в заблестелите си прозорци начупеното слънце, което напускаше завинаги Михаил Александрович, после го премести по-надолу, където прозорците вече здрачно тъмнееха, усмихна се снизходително на нещо, присви очи, сложи ръце върху дръжката на бастуна, а брадичката си върху ръцете.

— Ти, Иване — говореше Берлиоз, — много хубаво и сатирично си описал например раждането на Иисус, сина божи, но работата е там, че още преди Иисус са били родени редица синове божии, като, да речем, фригийският Атис, накъсо казано, нито един от тях никога не се е раждал, нито е съществувал, включително Иисус, и ти вместо раждането му или, да речем, поклонението на влъхвите, трябва да опишеш нелепите слухове за това раждане. Иначе от творбата ти излиза, че той наистина се е род!…

В този миг Бездомни задържа дъх, да спре хълцането, което ужасно го мъчеше, но само изхълца още по — мъчително и по-силно и в същия момент Берлиоз млъкна, защото чужденецът изведнъж стана и се запъти към писателите.

Те го погледнаха учудени.

— Моля да ме извините — заговори приближилият се с чуждестранен акцент, но без да изопачава думите, — че без да се познаваме, си позволявам…, но темата на вашия научен разговор е толкова интересна, че…

Той си свали учтиво баретата и на приятелите не оставаше нищо друго, освен да станат и да се поклонят.

„Не, по-скоро е французин…“ — реши Берлиоз.

„Поляк…“ — реши Бездомни.

Трябва да добавим, че още с първите си думи чужденецът направи на поета отвратително впечатление, а на Берлиоз по-скоро му хареса, тоест не че му хареса, ами, как да се изразим… заинтригува го, да речем.

— Ще ми позволите ли да поседна? — учтиво попита чужденецът и приятелите някак неволно се дръпнаха един от друг, а чужденецът пъргаво се настани между тях и веднага се намеси в разговора.

— Ако не греша, вие благоволихте да кажете, че Иисус изобщо не е съществувал на този свят, нали? — попита чужденецът, обръщайки към Берлиоз зеленото си ляво око.

— Не, не грешите — учтиво отвърна Берлиоз, — тъкмо това казах.

— Ах, колко интересно! — възкликна чужденецът.

„Какво, по дяволите, иска този?“ — помисли си Бездомни и се намръщи.

— А вие бяхте съгласен с вашия събеседник? — осведоми се непознатият и се обърна надясно към Бездомни.

— Хиляда на сто! — потвърди поетът. Той обичаше да се изразява цветисто и образно.

— Изумително! — възкликна неканеният събеседник, после, кой знае защо, се озърна крадешком, приглуши плътния си глас и каза: — Извинете за нахалството, но, доколкото разбрах, вие на всичкото отгоре не вярвате в бога? — Погледът му стана уплашен и той добави: — Кълна се, никому няма да кажа!

— Да, ние не вярваме в бога! — отвърна Берлиоз, леко усмихнат на уплахата на чуждестранния гост. — Но това може да се говори съвсем открито.

Чужденецът се облегна на пейката и почти изквича от любопитство:

— Вие сте атеисти?!

— Да, ние сме атеисти — отвърна с усмивка Берлиоз, а Бездомни си каза сърдито: „Откъде ни се лепна тоя чуждестранен гъсок!“

— Ах, каква прелест! — възкликна странният чужденец и взе да върти глава и да гледа ту единия литератор, ту другия.

— В нашата страна атеизмът не учудва никого — каза с дипломатическа учтивост Берлиоз, — преобладаващата част от нашето население съзнателно и отдавна е престанало да вярва на приказките за бога.

Тогава чужденецът направи следния номер: стана, стисна ръка на изумения редактор и каза:

— Позволете, да ви благодаря от все сърце!

— Но за какво му благодарите? — запремига Бездомни.

— За това изключително важно сведение, което за пътешественик като мен е безкрайно интересно — обясни задграничният чудак и вдигна многозначително пръст.

Важното сведение изглежда наистина бе направило на пътешественика силно впечатление, защото той погледна уплашено към къщите, като че ли се опасяваше да не види на всеки прозорец — по един атеист.

„Не, не е англичанин…“ — помисли си Берлиоз, а Бездомни си каза: „Къде ли е изпраскал така руския, много интересно!“ — и пак се намръщи.

— Но позволете да ви запитам — заговори отново чуждестранният гост след кратък тревожен размисъл, — какво да правим тогава с доказателствата за съществуванието божие, а те, както е известно, са тъкмо пет на брой?

— Уви! — отвърна със съжаление Берлиоз. — Но всички тези доказателства не струват пукната пара и човечеството отдавна ги е предало в архива. Та съгласете се, че в областта на разума не може да има никакво доказателство за съществуването на бога.

— Браво! — извика чужденецът. — Браво! Вие повторихте изцяло мисълта на неспокойния старец Имануил по този въпрос. Но куриозното е, че след като обори напълно и петте доказателства, той, сякаш за да се надсмее на самия себе си, изгради свое собствено шесто доказателство.

— Доказателството на Кант — възрази с тънка усмивка образованият редактор — също е неубедително. И не случайно Шилер казва, че Кантовите разсъждения по този въпрос могат да задоволят само роби, а Щраус просто се подиграва на това доказателство.

Берлиоз говореше и същевременно си мислеше: „Но кой е той? И откъде знае толкова добре руски?“

— Тоя Кант за подобни доказателства може ли да го приберат за две-три годинки в Соловки! — изтърси съвсем неочаквано Иван Николаевич.

— Иване! — пошепна сконфузен Берлиоз.

Но предложението Кант да бъде изпратен в Соловки не само не шокира чужденеца, но дори го накара да изпадне във възторг.

— Точно така, точно така — възкликна той и лявото му зелено око, обърнато към Берлиоз, заблестя. — Точно там му е мястото! Нали му казах тогава на закуска: „Ще прощавате, професоре, но сте измислили нещо много нескопосно. То може и да е умно, но е страшно объркано. Ще ви се смеят.“

Берлиоз се опули. „На закуска… На Кант? … Какви ги дрънка?“ — помисли си той.

— Да — продължи чужденецът, без да се смущава от учудването на Берлиоз, и се обърна към поета, — но да бъде изпратен в Соловки е невъзможно поради простата причина, че са минали повече от сто години, откакто се намира на едно място, къде-къде по-далечно от Соловки, и да бъде измъкнат оттам е абсолютно невъзможно, уверявам ви.

— Много жалко! — обади се заядливият поет.

— И аз съжалявам — съгласи се неизвестният, святкайки с око, и продължи: — Но ме тревожи следният въпрос: щом няма бог, пита се кой тогава ръководи живота человечески и изобщо целия ред на тази земя?

— Човекът сам си го ръководи — сърдито побърза да отговори Бездомни на този, да си признаем, не твърде ясен въпрос.

— Извинете — меко възрази непознатият, — но за да ръководиш, е необходимо все пак да разполагаш с точен план за известен, що-годе продължителен срок от време. Затова позволете да ви запитам: как може човекът да ръководи нещо, щом не само е лишен от възможността да си предначертае план, та макар и за смехотворно кратък срок — да речем, за около хиляда години, но не може да бъде сигурен дори в собствения си утрешен ден? И наистина — сега неизвестният се обърна към Берлиоз, — представете си, че вие например започнете да ръководите, да се разпореждате и с други хора, и със себе си и, как да кажа, тъкмо ви се услади, и хоп — изведнъж… хм… хм… саркома на белия дроб… — При тези думи чужденецът сладко се усмихна, като че ли мисълта за саркома на белия дроб му достави удоволствие — да, саркома… — примижал като котарак, повтори той звучната дума — и тогава — край на вашето ръководене! Вече не ви интересува ничия съдба освен собствената. Роднините почват да ви лъжат. Вие усещате, че става нещо лошо и хуквате по учени доктори, после по шарлатани, случва се дори и по врачки. Сам разбирате, че както първото и второто, така и третото е съвсем безсмислено. Всичко завършва трагично: онзи, който доскоро е смятал, че нещо ръководи, изведнъж се озовава легнал неподвижно в дървен сандък, околните разбират, че от лежащия вече няма никаква полза, и го изгарят в пещта. Случва се и по-лошо: човек тъкмо се накани да замине за Кисловодск — чужденецът стрелна с присвити очи Берлиоз, — на пръв поглед нищо и никаква работа, но и това не може — изведнъж, кой знае защо, вземе, че се подхлъзне и го прегази трамвай! Нима ще кажете, че той самият се е разпоредил така със себе си? Не е ли по-правилно да се мисли, че се е разпоредил съвсем друг? — и непознатият се разсмя някак странно.

Берлиоз слушаше с напрегнато внимание неприятния разказ за саркомата и за трамвая и го заглождиха тревожни мисли. „Той не е чужденец! Той не е чужденец! — мислеше Берлиоз. — Той е безкрайно странен субект… но, моля ви се, кой е той?“

— Пуши ви се, както разбирам? — неочаквано се обърна неизвестният към Бездомни. — Какви предпочитате?

— Да не би да носите различни? — мрачно попита поетът, който си беше свършил цигарите.

— Какви предпочитате? — повтори неизвестният.

— Е, да речем, „Наша марка“ — злобно отвърна Бездомни.

Непознатият тутакси извади от джоба си табакера и я поднесе на Бездомни.

— „Наша марка“.

Редакторът и поетът бяха поразени не толкова от факта, че в табакерата цигарите бяха именно „Наша марка“, колкото от самата табакера. Тя беше огромна, от висока проба злато и при отварянето върху капака й заискри със синьо-бял блясък брилянтен триъгълник.

Този път литераторите прецениха различно: Берлиоз: „Не, чужденец е!“, а Бездомни: „Виж го ти дявола!“

Поетът и собственикът на табакерата запушиха, а непушачът Берлиоз отказа.

„Ще трябва да му възразя така — реши Берлиоз. — Да, човекът е смъртен, безспорно. Но работата е там, че…“

Но той не успя да произнесе тия думи, защото заговори чужденецът:

— Да, човекът е смъртен, но това не е най-страшното. Лошото е, че той понякога е внезапно смъртен, това е неприятното! И изобщо не може да каже дори какво ще прави същата вечер.

„Каква абсурдна постановка на въпроса!…“ — ядоса се Берлиоз и възрази:

— Е не, това е вече пресилено. На мен например ми е, общо взето, ясно какво ще правя тази вечер. Разбира се, ако на Бронная върху главата ми не се стовари някоя тухла…

— Вижте какво — прекъсна го авторитетно непознатият, — разбира се, никаква тухла няма да се стовари ни в клин, ни в ръкав върху ничия глава. Уверявам ви, че тя изобщо не ви заплашва. Вие ще умрете от друга смърт.

— Може би знаете от каква именно? — с напълно обяснима ирония се осведоми Берлиоз, като се остави да бъде въвлечен в някакъв наистина нелеп разговор. — И навярно ще ми го кажете?

— На драго сърце — отвърна непознатият. Той измери Берлиоз с поглед, като че ли му взимаше мярка за костюм, и процеди през зъби нещо като: „Едно, две… Меркурий във втори дом… Луната си е отишла… шест — нещастие… вечер — седем…“ — после високо и радостно заяви: — Ще ви отрежат главата!

Бездомни диво и злобно се облещи срещу непознатия, а Берлиоз попита с кисела усмивка:

— А кой именно ще ми я отреже? Врагове? Интервенти?

— А, не — отвърна събеседникът, — една рускиня, комсомолка.

— Хм… — измуча Берлиоз, ядосан от шегата на непознатия, — това, прощавайте, е малко вероятно.

— Аз също моля да бъда извинен — отвърна чужденецът, — но е така. Да, исках да попитам какво щяхте да правите тази вечер, ако не е тайна?

— Не, не е. Най-напред ще се отбия в къщи на Садовая, а после, в десет часа вечерта, в МАССОЛИТ ще се състои заседание, което аз ще председателствувам.

— Не, това е невъзможно. — твърдо възрази чужденецът.

— Защо така?

— Затова, защото — отговори чужденецът и погледна с присвити очи към небето, където, предусетили вечерния хлад, безшумно сновяха черни птици, — защото Анушка вече е купила олиото и не само го е купила, но и го е разляла. Тъй че заседанието няма да се състои.

Тогава под липите настъпи, разбира се, мълчание.

— Извинете — поде след малко Берлиоз, като поглеждаше към дрънкащия дивотии чужденец, — какво общо има с това някакво олио… и коя е тази Анушка?

— Аз ще ви кажа какво общо има олиото — намеси се изведнъж Бездомни, решил явно да обяви на неканения събеседник война. — Не ви ли се е случвало, гражданино, да влизате в лудница?

— Иване!… — тихо възкликна Михаил Александрович.

Но чужденецът не се обиди ни най-малко и много весело се разсмя.

— Но да, разбира се, бил съм, и то неведнъж! — възкликна той със смях, но без да откъсва от поета око, в което нямаше смях, — Къде ли не съм бил! Жалко само, че не намерих време да попитам професора какво значи шизофрения. Тъй че вие си го попитайте, Иван Николаевич!

— Откъде знаете името ми?

— Но моля ви, Иван Николаевич, та кой не ви знае? — Чужденецът извади от джоба си излезлия миналия ден брой на „Литературная газета“ и Иван Николаевич видя на първа страница портрета си, а под него своите собствени стихотворения. Но това доказателство за слава и популярност, което вчера така беше зарадвало поета, сега хич не го зарадва.

— Извинете — каза той и лицето му помрачня, — не бихте ли ни оставили за минутка? Искам да кажа на приятеля си няколко думи.

— О, с удоволствие! — възкликна неизвестният. — Тук под липите е толкова хубаво, пък и за никъде не бързам.

— Виж какво, Миша — зашепна поетът, след като дръпна Берлиоз встрани, — той не е никакъв турист, ами е шпионин. Руски емигрант, който се е промъкнал тук. Кажи му да си покаже документите, докато не е офейкал…

— Така ли мислиш? — прошепна разтревожен Берлиоз и си каза: — „Има право…“

— Повярвай ми — изхриптя в ухото му поетът, — преструва се на глупак, за да изкопчи нещо; Чуваш ли го как говори руски — шепнеше поетът, но поглеждаше с едно око към чужденеца, да не би да избяга, — да го хванем, докато не е духнал…

И поетът задърпа за ръка Берлиоз към пейката.

Непознатият не седеше, а беше застанал до нея и държеше в ръцете си книжка с тъмносива подвързия, плътен плик от луксозна хартия и визитна картичка.

— Моля да ме извините, че в разгара на спора забравих да ви се представя. Ето моята визитна картичка, паспорта ми и поканата да дойда в Москва за консултация — каза солидно неизвестният, като гледаше проницателно двамата литератори.

Те се смутиха. „Всичко е чул, по дяволите..,“ — помисли си Берлиоз и с учтив жест даде да се разбере, че представянето на документите е излишно. Докато чужденецът ги навираше на редактора, поетът успя да прочете върху визитната картичка напечатаната с чуждестранни букви дума „професор“ и началната буква на презимето му — дубъл „ве“.

— Много ми е приятно — смутено мънкаше в това време редакторът и чужденецът прибра документите в джоба си.

По такъв начин отношенията бяха възстановени и тримата седнаха отново на пейката.

— Поканен сте като консултант, професоре? — попита Берлиоз.

— Да, като консултант.

— Германец ли сте? — осведоми се Бездомни.

— Аз ли?… — повтори въпроса професорът и изведнъж се замисли. — Да, май че съм германец… — каза той.

— Много добре говорите руски — отбеляза Бездомни.

— О, аз изобщо съм полиглот и владея много езици — отвърна професорът.

— Какъв сте по специалност? — полюбопитствува Берлиоз.

— Специалист съм по черна магия.

„А сега де!…“ — мерна се в ума на Михаил Александрович.

— И… и сте поканен във връзка с тази специалност? — заекна той.

— Да, във връзка с нея съм поканен — потвърди професорът и обясни: — Във вашата държавна библиотека са открити оригинални ръкописи на чернокнижника Херберт Аврилакски от десети век. Та трябва да ги разчета. Аз съм единственият специалист в целия свят.

— А-а! Вие сте историк? — с голямо облекчение и уважение попита Берлиоз.

— Да, историк съм — потвърди ученият и добави съвсем неуместно: — Тази вечер на Патриаршите езера ще стане една интересна история!

И отново безкрайно се учудиха и редакторът, и поетът, а професорът им направи знак да се приближат до него и когато те се наведоха, прошепна:

— Имайте предвид, че Иисус е съществувал.

— Вижте какво, професоре — отвърна с непринудена усмивка Берлиоз, — ние уважаваме големите ви познания, но по този въпрос сме на друго становище.

— Няма нужда от никакви становища — отвърна странният професор, — просто той е съществувал, и толкова.

— Но нали трябва да има някакво доказателство… — отвори уста Берлиоз.

— И от доказателства няма нужда — отговори професорът и заприказва тихо, а акцентът му, кой знае защо, изчезна: — Много просто — в бяло наметало…

Глава 2. Пилат Понтийски

В бяло наметало с кървава подплата, с провлачената походка на кавалерист, в ранната утрин на четиринайсетия ден от пролетния месец нисан в покритата колонада между двете крила на двореца на Ирод Велики излезе прокураторът на Иудея Пилат Понтийски.

Най-много на света прокураторът мразеше миризмата на розово масло и сега всичко вещаеше лош ден, защото тази миризма го преследваше още от разсъмване. На прокуратора му се струваше, че миризма на рози излъчват кипарисите и палмите в градината, че към миризмата на кожа и пот от конвоя се примесва проклетата розова струя. От пристройките, зад двореца, където се бе разположила пристигналата с прокуратора в Иерушалаим първа кохорта на Дванайсети Мълниеносен легион, през горната тераса на градината до колонадата достигаше лек пушек и към този нагарчащ дим, свидетелствуващ, че кашаварите в центуриите вече готвят обеда, се примесваше пак мазната розова струя. О, богове, богове, за какво ме наказвате?

„Да, няма съмнение, това е тя, отново тя, непобедимата ужасна болест — хемикранията, при която те боли половината глава. За нея няма лек, няма спасение. Ще се опитам да не си движа главата.“

На мозаечния под при водоскока вече беше приготвено кресло и прокураторът, без да поглежда никого, седна в него и протегна ръка встрани.

Секретарят почтително вложи в тази ръка къс пергамент. Прокураторът хвърли с болезнена гримаса поглед върху написаното, върна пергамента на секретаря и с мъка изрече:

— Подследственият от Галилея? Пращахте ли делото му на тетрарха?

— Да, прокураторе — отвърна секретарят.

— А той?

— Той отказа да даде заключение по делото и предостави на вас да потвърдите смъртната присъда на Синедриона — обясни секретарят.

Бузата на прокуратора потрепери, той каза тихо:

— Доведете обвиняемия.

Веднага от горната тераса на градината двама легионери въведоха под колоните на балкона и изправиха пред креслото на прокуратора човек на около двайсет и седем години. Човекът беше облечен с вехт и разкъсан светлосин хитон. Главата му беше покрита с бяла кърпа, пристегната с ремък на челото, а ръцете му бяха вързани на гърба. Под лявото око на човека имаше голяма синина, в ъгълчето на устата му — раничка със съсирена кръв. Доведеният гледаше с тревожно любопитство прокуратора.

А той помълча, после тихо попита на арамейски:

— Значи, ти си подстрекавал народа да разруши Иерушалаимския храм?

Докато говореше, прокураторът седеше като вкаменен и само устните му леко помръдваха, когато произнасяше думите. Прокураторът седеше като вкаменен, защото се боеше да поклати пламналата си от адската болка глава.

Човекът с вързаните ръце пристъпи малко напред и заговори:

— Добри човече, повярвай ми…

Но прокураторът, пак без да помръдва и без да повиши ни най-малко глас, веднага го прекъсна:

— Мен ли наричаш добър човек? Ти грешиш. В Иерушалаим всички шепнат, че съм свирепо чудовище, и това е съвсем вярно, — и пак така монотонно добави: — Центурионът Плъходава при мен.

На всички им се стори, че на балкона притъмня, когато центурионът, командуващ специалната центурия, Марк, по прякор Плъходава, застана пред прокуратора. Плъходава беше една глава по-висок от най-високия войник в легиона и толкова широкоплещест, че заслони напълно още ниското слънце.

Прокураторът се обърна към центуриона на латински:

— Престъпникът ме нарича „добри човече“. Изведете го за малко, обяснете му как трябва да разговаря с мене. Но да не го осакатите!

С изключение на неподвижния прокуратор всички изпратиха с поглед Марк Плъходава, който махна с ръка на арестувания да го последва.

Където и да се появеше Плъходава, всички го изпращаха с поглед заради ръста му, а който го виждаше за пръв път — и заради това, че лицето на центуриона беше обезобразено: удар на германски боздуган беше сплескал преди години носа му.

Тежките ботуши на Марк закънтяха по мозайката, вързаният го последва безшумно, пълно мълчание настъпи под колонадата и се чуваше как гукат гълъбите на градинската тераса пред балкона и как струята на водоскока пее загадъчната си приятна песен.

Прокураторът изпита желание да стане, да подложи слепоочие под струята и да замре така. Но знаеше, че и това няма да му помогне.

Когато изведе арестувания изпод колоните в градината, Плъходава взе от ръцете на легионера, застанал в подножието на една бронзова статуя, бича, замахна леко и удари арестувания през раменете. Движението на центуриона беше небрежно и слабо, но вързаният тутакси рухна на земята, като да му бяха отсекли краката, задави се с поетия въздух, кръвта се изтегли от лицето му и погледът му стана безсмислен. Марк само с лявата ръка леко, като празен чувал, вдигна във въздуха падналия, изправи го на крака и заповяда гъгниво, като изговаряше зле арамейските думи:

— Римския прокуратор ще наричаш хегемон. Други думи няма да говориш. Ще стоиш мирно. Разбра ли ме, или да те ударя?

Арестуваният се олюля, но се овладя, лицето му си възвърна цвета, той си пое дъх и отговори дрезгаво:

— Разбрах те. Не ме бий.

След минута отново стоеше пред прокуратора.

Прозвуча безцветен, болен глас:

— Име?

— Моето ли? — припряно попита арестуваният, изразявайки с цялото си същество готовност да отговаря смислено и да не предизвиква втори път гняв.

Прокураторът каза тихо:

— Моето ми е известно. Не се преструвай на по-глупав, отколкото си. Твоето.

— Иешуа — бързо отговори арестантът.

— Прякор имаш ли?

— Ха-Ноцри.

— Откъде си родом?

— От град Гамала — отговори арестантът и посочи с глава, че там някъде далеко, вдясно от него, на север, има град Гамала.

— Какъв си по произход?

— Не зная със сигурност — живо отвърна арестуваният, — пътешествам от град на град.

— Това може да се изрази по-кратко, с една дума — скитник — каза Прокураторът и попита: — Роднини имаш ли?

— Никого нямам. Сам съм на този свят.

— Грамотен ли си?

— Да.

— Знаеш ли друг език освен арамейски?

— Да. Гръцки.

Подпухналият клепач се повдигна, забуленото в пелената на страданието око се втренчи в арестувания. Другото око остана затворено.

Пилат заговори на гръцки:

— Та, значи, ти си се канил да разрушиш сградата на храма и си подстрекавал народа?

Сега арестантът отново се оживи, очите му вече не изразяваха уплаха и той заговори на гръцки:

— Аз, доб… — ужас проблесна в очите на арестанта, защото щеше отново да сбърка, — аз, хегемоне, никога през живота си не съм искал да разрушавам сградата на храма и никого не съм подстрекавал към такава безсмислена постъпка.

Учудване се изписа на лицето на секретаря, който записваше показанията, приведен над ниската масичка. Той вдигна глава, но тутакси я склони отново над пергамента.

— Множество най-различни хора се стичат в този град за празника. Между тях има магьосници, астролози, предсказатели и убийци — говореше монотонно Прокураторът, — срещат се и лъжци. Ти например си лъжец. Записано е ясно: подстрекавал си да се разруши храмът. Така свидетелстват хората.

— Тези добри хора — заговори арестантът, побърза да добави: — хегемоне… — и продължи: — са неуки и са объркали всичко, което съм казал. Изобщо почвам да се боя, че тази бъркотия ще продължи много дълго. И то само защото той записваше невярно казаното от мен.

Настъпи мълчание. Сега и двете болни очи гледаха тежко арестанта.

— Повтарям ти, но за последен път: престани да се преструваш на побъркан, разбойнико — произнесе Пилат меко и монотонно, — записаното за тебе не е много, но е достатъчно, за да бъдеш обесен.

— Не, не, хегемоне — заговори арестуваният, целият напрегнат от желание да бъде убедителен, — тук обикаля ли, обикаля един с пергамент от козя кожа и непрекъснато пише. Но аз надникнах веднъж в този пергамент и се ужасих. Нито дума от записаното не съм казвал. Умолявах го: изгори пергамента, за бога! Но той го дръпна от ръцете ми и избяга.

— Кой е той? — с погнуса попита Пилат и докосна слепоочието си.

— Леви Матей — охотно обясни арестантът, — той беше бирник и го срещнах на пътя за Витфагия, там, където в него опира една смокинова градина. Разприказвахме се. Отначало той се отнасяше към мен с неприязън и дори ме оскърбяваше, тоест мислеше, че ме оскърбява, като ме нарича псе — арестуваният се усмихна, — но аз лично не виждам нищо лошо в това животно, та да се обиждам от думата…

Секретарят спря да записва и хвърли, крадешком учуден поглед, ала не към арестувания, а към прокуратора.

— Но след като ме слуша известно време, поомекна — продължи Иешуа, — а после захвърли парите на пътя и каза, че тръгва да странства заедно с мен…

Пилат се усмихна с едната буза, показвайки жълтите си зъби, и като обърна цялото си туловище към секретаря, промълви:

— О, граде Иерушалаим! Какво ли няма да чуеш тук! Един бирник, чухте, нали, захвърлил парите си на пътя!

Секретарят не знаеше какво да каже и сметна за нужно да повтори усмивката на Пилат.

— Но той каза, че вече мразел парите — обясни Иешуа странната постъпка на Леви Матей и добави: — Оттогава стана мой спътник.

Все още с разкривено в усмивка лице прокураторът погледна към арестувания, после към слънцето, което неумолимо се издигаше все по-високо над конните статуи на хиподрума, разположен далеч долу вдясно, и изведнъж с болезнена досада си помисли, че най-простото би било да пропъди от балкона този странен разбойник, като произнесе само две думи: „Обесете го.“ Да изгони и конвоя, да се махне от колонадата, да влезе в двореца, да нареди да затъмнят стаята, да се просне върху ложето си, да заповяда да му донесат студена вода, с жален глас да повика кучето Банга, да му се оплаче от хемикранията. И мисълта за отрова изведнъж се мярна съблазнително в болната глава на прокуратора.

Той гледаше с мътни очи арестувания и известно време мълча, като си припомняше мъчително защо на утринния безпощаден иерушалаимски пек пред него стои арестант с обезобразено от побоите лице и какви още излишни въпроси трябва да му зададе.

— Леви Матей ли? — попита с пресипнал глас болният и затвори очи.

— Да, Леви Матей — стигна до него високият глас, който го измъчваше.

— Но какво си говорил все пак за храма пред пазарската тълпа?

Гласът на отговарящия сякаш пробождаше слепоочието на Пилат и беше неизразимо мъчителен; този глас казваше:

— Аз, хегемоне, им казах, че ще рухне храмът на старата вяра и ще бъде съграден нов храм на истината. Изразих се така, за да стане по-ясно.

— Защо ти, скитнико, си всявал смут сред хората на пазара, защо си им говорил за истината, от която нямаш представа? Какво е истина?

В същия миг прокураторът си помисли: „О, богове! Питам го за неща, излишни на съд… Моят ум вече не ми служи…“ И пак му се привидя чаша с тъмна течност. „Отрова ми дайте, отрова…“

И отново чу гласа:

— Истина е преди всичко, че те боли глава и те боли така жестоко, че малодушно мислиш за смърт. Ти не само нямаш сили да говориш с мен, но дори ти е трудно да ме гледаш. В момента аз неволно съм станал твой палач и това ме натъжава. Ти не си в състояние да мислиш за каквото и да било и мечтаеш само да дойде кучето ти: изглежда, единственото същество, към което си привързан. Но мъченията ти сега ще свършат, главата ще престане да те боли.

Секретарят се опули срещу Иешуа и не дописа думата.

Пилат вдигна към арестанта мъченически поглед и видя, че слънцето е вече доста високо над хиподрума, че един лъч се е промъкнал в колонадата и пълзи към вехтите сандали на Иешуа, а Иешуа се отдръпва от слънцето.

Тогава прокураторът стана от креслото, стисна главата си с ръце и на жълтеникавото му бръснато лице се изписа ужас. Но той веднага го сподави с волята си и пак се отпусна в креслото.

В това време арестантът продължаваше да говори, но секретарят вече нищо не записваше, а само внимаваше, източил шия като гъсок, да не изтърве нито дума.

— Ето, сега всичко свърши — каза арестуваният, поглеждайки доброжелателно към Пилат — и това безкрайно ме радва. Бих те посъветвал, хегемоне, да се махнеш за известно време от двореца и да се поразходиш пеш някъде из околностите, например в градините на Елеонския хълм. Бурята ще се разрази — арестантът се обърна, присви очи срещу слънцето — по-късно, привечер. Разходката би била много полезна за тебе и аз с удоволствие бих те придружил. Дойдоха ми наум някои нови мисли, които могат, струва ми се, да те заинтересуват, и с удоволствие бих ги споделил с теб, още повече че правиш впечатление на много умен човек.

Секретарят пребледня като смъртник и изтърва свитъка на пода.

— Бедата е там — продължи, неспиран от никого, вързаният, — че си прекалено саможив и напълно си загубил вяра в хората. Съгласи се, нима може човек да отдаде цялата си привързаност на едно куче? Твоят живот е беден, хегемоне — при тези думи говорещият си позволи да се усмихне.

Секретарят мислеше сега само за едно — да вярва ли на ушите си, или да не вярва. Налагаше се да вярва. Тогава се помъчи да си представи в каква ли причудлива форма ще се излее гневът на избухливия прокуратор след тази нечувана дързост на арестувания. И не можа да си го представи, въпреки че добре познаваше прокуратора.

Тогава се чу пресекливият, хриплив глас на прокуратора, който каза на латински:

— Развържете му ръцете.

Един легионер от конвоя удари копие о пода, подаде го на друг легионер, приближи се и свали въжетата от арестанта. Секретарят вдигна свитъка, реши засега нищо да не записва и на нищо да не се учудва.

— Признай си — тихо попита Пилат на гръцки, — ти си велик лечител, нали?

— Не, прокураторе, не съм лечител — отговори арестантът, разтривайки с наслада протритата и подпухнала морава китка на ръката си.

Остро, изпод вежди, Пилат пронизваше с поглед арестанта и в очите му вече нямаше мътилка, в тях се появиха познатите на всички искри.

— Не те попитах — каза Пилат, — може би говориш и латински?

— Да, говоря.

Руменина изби по възжълтите бузи на Пилат и той попита на латински:

— Как разбра, че исках да викна кучето?

— Много просто — отговори на латински арестантът. — Ти шареше с ръка във въздуха — и арестантът повтори жеста на Пилат, — като че ли искаше да го погалиш, а устните ти…

— Да — каза Пилат.

Помълчаха. После Пилат зададе въпроса на гръцки:

— И тъй, ти си лечител?

— Не, не — живо отвърна арестантът, — повярвай ми, не съм лечител.

— Е, хубаво, щом искаш да го пазиш в тайна, пази го. Към делото това няма пряко отношение. Та ти твърдиш, че не си призовавал да бъде разрушен… или опожарен, или по някакъв друг начин да бъде унищожен храмът?

— Аз, хегемоне, никого не съм призовавал към подобни действия, повтарям го. Нима приличам на слабоумен?

— О не, ти не приличаш на слабоумен — тихо отвърна прокураторът и се усмихна с някаква страшна усмивка, — тогава закълни се, че не си го вършил.

— В какво искаш да ти се закълна? — попита вече много оживено развързаният.

— Ами в живота си, да речем — отвърна прокураторът, — тъкмо е време да се кълнеш в него, защото той виси на косъм, знай това!

— Може би мислиш, хегемоне, че ти си го окачил на косъм? — попита арестантът. — Ако е тъй, много се лъжеш.

Пилат потрепери и процеди през зъби:

— Аз мога да прережа този косъм.

— И в това се лъжеш — възрази с ведра усмивка арестантът и вдигна ръка да скрие лице — от слънцето — съгласи се, че да пререже косъма може навярно само оня, който го е окачил.

— Тъй, тъй — каза с усмивка Пилат, — сега не се съмнявам, че безделниците из Иерушалаим са те следвали по петите. Не зная кой те е надарил с този остър език, но щедро те е надарил. Ами я кажи. вярно ли е, че си влязъл в Иерушалаим през Сузката порта, яхнал магаре и придружен от долна сган, която те е приветствала като същински пророк? — и прокураторът посочи пергаментовия свитък.

Арестантът погледна изумен прокуратора.

— Та аз нямам магаре, хегемоне — каза той. — Наистина влязох през Сузката порта, но пеш, придружаваше ме само Леви Матей и никой не ме е приветствал, защото тогава в Иерушалаим никой не ме познаваше.

— А да познаваш — продължи Пилат, без да сваля очи от арестанта, — някой си Дисмас, и друг един, Гестас, и трети — Вар-Раван?

— Тези добри хора не ги познавам — отговори арестантът.

— Наистина ли?

— Наистина.

— А сега ми кажи защо говориш непрекъснато за добри хора? Ти да не би всички да наричаш така!

— Всички — отвърна арестантът, — зли хора на света няма.

— За пръв път чувам такова нещо — усмихна се Пилат, — но навярно не познавам добре живота! Можете вече да не записвате — каза той на секретаря, който и без това нищо не записваше, и пак се обърна към арестанта: — В някоя гръцка книга ли прочете това?

— Не, стигнах до него със собствения си ум.

— И го проповядваш?

— Да.

— Ами центурионът Марк, по прякор Плъходава — той например добър ли е?

— Да — отговори арестантът, — въпреки че е нещастен човек. Откакто добри хора са го обезобразили, е станал жесток и коравосърдечен. Бих искал да зная кой го е обезобразил така.

— С удоволствие мога да те осведомя — отвърна Пилат, — защото бях свидетел. Добрите хора му се нахвърлиха като псета на мечка. Германците се вкопчиха във врата, в ръцете, в краката му. Пехотната манипула беше обкръжена и ако не беше се врязала откъм фланга кавалерийската турма, която командвах аз, на теб, философе, нямаше да ти се наложи да разговаряш с Плъходава. Това се случи в битката при Идиставизо, в Долината на девите.

— Да можех да поговоря с него — изведнъж мечтателно каза арестантът, — убеден съм, че той рязко би се променил.

— Смятам — каза Пилат, — че легатът на легиона надали много би се зарадвал, ако ти хрумне да разговаряш с някого от неговите офицери или войници. Впрочем за наше общо щастие подобно нещо няма да се случи и първият, който ще се погрижи за това, ще бъда аз.

През това време в колонадата стремително влетя лястовица, описа кръг под златния таван, сниши се, като едва не закачи с острото си крило лицето на медната статуя в нишата, и се скри зад капитела на колоната. Може би й беше хрумнало да вие там гнездо.

През време на нейния полет в сега просветлената и облекчена глава на прокуратора съзря формула. Тя беше следната: хегемонът е разгледал делото на скитника философ Иешуа, наричан Ха-Ноцри, и не е установил в него престъпен състав. По-специално не е открил никаква връзка между действията на Иешуа и станалите наскоро безредици в Иерушалаим. Скитникът философ е душевноболен. Поради това прокураторът не потвърждава смъртната присъда на Ха-Ноцри, произнесена от Малкия синедрион. Но тъй като безумните утопични проповеди на Ха-Ноцри могат да причинят вълнения в града, прокураторът пропъжда Иешуа от Иерушалаим и го изпраща на заточение в Кесария Стратонова на Средиземно море, тоест тъкмо там, където е резиденцията на прокуратора.

Оставаше да издиктува това на секретаря.

Крилете на лястовицата изпърхаха точно над главата на хегемона, птицата се стрелна към чашата на водоскока и отлетя на воля. Прокураторът вдигна очи към арестувания и видя, че до него сякаш лумна стълб прах.

— Нали няма друго за него? — попита Пилат секретаря.

— За съжаление има — отговори неочаквано секретарят и подаде на Пилат още един пергамент.

— Какво е това? — навъси се Пилат.

Като прочете подадения му пергамент, още повече се намръщи. Дали тъмна кръв нахлу към врата и лицето му, или се случи нещо друго, но кожата му от жълтеникава стана тъмнокафява, а очите му сякаш хлътнаха.

Пак трябва да беше от кръвта, нахлула към слепоочията и затуптяла в тях, но нещо се случи и със зрението му. Да, стори му се, че главата на арестанта отплува нанякъде и вместо нея се появи друга. Върху тази плешива глава имаше златна корона с редки зъбци. На челото зееше разяла кожата кръгла рана, намазана с мехлем. Хлътнала беззъба уста с увиснала капризна долна устна. На Пилат му се стори, че изчезнаха розовите колони на балкона и далечните покриви на Иерушалаим долу отвъд градината, всичко наоколо потъна в гъстата зеленина на капрейските градини. И със слуха му стана нещо странно: сякаш в далечината тихо и страховито бяха прозвучали тръби и много ясно се чу носов глас, провлачващ надменно думите: „Законът за оскърбление на величеството…“

Мислите му се понесоха — кратки, несвързани, необичайни. „Той е загубен!“ После: „Ние сме загубени!…“ И сред тях една съвсем абсурдна, за някакво предопределено безсмъртие. Но чие безсмъртие?! Безсмъртие, което, кой знае защо, предизвикваше непоносима мъка.

Пилат се напрегна, пропъди видението, върна се с поглед на балкона и пред него отново се появиха очите на арестанта.

— Слушай, Ха-Ноцри — заговори прокураторът, гледайки Иешуа някак странно: лицето на прокуратора беше страшно, но очите му тревожни, — говорил ли си някога нещо за великия кесар? Отговаряй! Говорил ли си? … Или… не си… говорил? — Пилат проточи думите „не си“ малко повече, отколкото е редно на съд, и прати на Иешуа с погледа си някаква мисъл, която сякаш искаше да внуши на арестанта.

— Да се говори истината е лесно и приятно — отбеляза арестантът.

— Не ме интересува — каза сподавено и злобно Пилат — дали ти е приятно, или не, да говориш истината. Но ще ти се наложи да я кажеш. Само че претегляй всяка дума, ако не искаш не само неизбежна, но и мъчителна смърт.

Никой не знае какво се бе случило с прокуратора на Иудея, но той си позволи да вдигне ръка, като че се прикриваше от слънчев лъч, и да използва ръката си като щит, за да прати на арестанта намекващ взор.

— И тъй — продължи той, — отговори, познаваш ли някой си Иуда от Кириот и ако изобщо си му говорил за кесаря, то какво именно?

— Ето как беше — охотно заразказва арестантът, — завчера вечерта се запознах пред храма с един млад човек, научих, че се казвал Иуда и бил от град Кириот. Покани ме в дома си в Долния град и ме нагости…

— Добър човек, нали? — попита Пилат и дяволско пламъче светна в очите му.

— Много добър и любознателен човек — потвърди арестантът, — той прояви голям интерес към моите разсъждения, прие ме твърде радушно…

— Запали светилниците… — процеди през зъби Пилат, имитирайки тона на арестанта, а очите му блестяха.

— Да — продължи Иешуа, малко учуден от осведомеността на прокуратора, — помоли ме да изкажа възгледите си за държавната власт. Този въпрос сериозно го интересуваше.

— А ти какво каза? — попита Пилат. — Или ще отговориш, че си забравил? — но в тона на Пилат звучеше вече безнадеждност.

— Между другото казах — отговори арестантът, — че всяка власт е насилие над хората и ще настъпи време, когато няма да съществува нито властта на кесарите, нито каквато и да било друга власт. Човекът ще премине в царството на истината и справедливостта, където поначало ще бъде излишна всяка власт.

— Друго?

— Друго нищо! — каза арестантът. — В това време нахълтаха някакви хора, вързаха ме и ме отведоха в тъмницата.

Секретарят се мъчеше да не пропусне нито дума и бързо изписваше буквите върху пергамента.

— На света не е имало, няма и никога не ще има за хората власт, по-велика и прекрасна от властта на император Тиберий! — пресекливият болен глас на Пилат вече гърмеше.

Прокураторът гледаше с непонятна омраза секретаря и конвоя.

— И не е твоя работа, безумни престъпнико, да разсъждаваш за нея! — После изкрещя: — Отведете конвоя от балкона! — обърна се към секретаря и добави: — Оставете ме насаме с престъпника, това е държавна тайна!

Конвоирите вдигнаха копия, затропаха равномерно с подкованите калиги, излязоха от балкона в градината, а след тях излезе и секретарят.

Известно време само песента на водоскока нарушаваше мълчанието на балкона. Пилат виждаше как водната чиния се издува над тръбичката, как краищата й се отчупват и се пръскат на струйки.

Пръв заговори арестантът:

— Виждам, че се е случила беда заради разговора ми с младежа от Кириот. Имам предчувствието, хегемоне, че ще го сполети нещастие, и много ми е жал за него.

— Мисля — усмихна се странно Прокураторът, — че има друг един човек на този свят, когото би трябвало да пожалиш повече, отколкото Иуда от Кириот, и който ще си изпати много по-зле от Иуда! И тъй, значи и Марк Плъходава, хладнокръвният и непоколебим палач, и хората, които, явно — Прокураторът посочи обезобразеното лице на Иешуа — са те били заради твоите проповеди; и разбойниците Дисмас и Гестас, убили със съучастниците си четирима войници, и накрая мръсният предател Иуда — всички те са добри хора, така ли?

— Да — отговори арестуваният.

— И ще настане царството на истината?

— Ще настане, хегемоне — убедено отговори Иешуа.

— То никога няма да настане! — изведнъж закрещя Пилат с толкова страшен глас, че Иешуа се дръпна. Така преди много години в Долината на девите Пилат беше крещял на конниците си: „Сечете ги! Сечете ги! Великанът Плъходава е пленен!“ Гласът му, дрезгав от командите, стана още по-висок и той крещеше думите така, че да ги чуят в градината: — Престъпник! Престъпник! Престъпник!

После сниши глас и попита:

— Иешуа Ха-Ноцри, вярваш ли в някакви богове?

— Бог е един — отвърна Иешуа, — в него вярвам аз.

— Тогава помоли му се! Горещо му се помоли! Впрочем — и гласът на Пилат стана глух — това няма да ти помогне. Жена имаш ли? — кой знае защо с тежко чувство попита Пилат, без да разбира какво му става.

— Не, аз съм сам.

— Проклет град — измърмори изведнъж, кой знае защо, Прокураторът, раменете му потрепериха, като да беше премръзнал, и той потърка ръце, сякаш ги миеше, — наистина щеше да е по-добре, ако те бяха заклали, преди да срещнеш Иуда от Кириот.

— Да беше ме пуснал да си вървя, хегемоне — неочаквано помоли арестантът и гласът му стана тревожен, — виждам, че искат да ме убият.

Гърч обезобрази лицето на Пилат, той обърна към Иешуа бялото на очите си — възпалено и покрито с мрежа от червени жилчици:

— Да не би да смяташ, нещастнико, че римският прокуратор ще пусне човек, казал това, което си казал ти? О, богове, богове! Или мислиш, че съм готов да заема твоето място? Аз не споделям мислите ти! И чуй: ако от тази минута произнесеш макар една-едничка дума, ако само заговориш с някого, пази се от мен Повтарям ти: пази се!

— Хегемоне!

— Млък! — изкрещя Пилат и с разярен поглед проследи лястовицата, долетяла отново на балкона. — Насам!- викна Пилат.

А когато секретарят и конвоят се върнаха, Пилат обяви, че потвърждава смъртната присъда на престъпника Иешуа Ха-Ноцри, произнесена от Малкия синедрион, и секретарят записа казаното от Пилат.

След миг пред прокуратора стоеше Марк Плъходава. На него Пилат заповяда да предаде престъпника на началника на тайната служба и да му каже, че прокураторът е заповядал Иешуа Ха-Ноцри да бъде отделен от другите осъдени, а също, че на хората от тайната служба се забранява под заплаха от най-тежко наказание да разговарят за каквото и да било с Иешуа или да отговарят на каквито и да е негови въпроси.

По знак на Марк конвоирите обкръжиха Иешуа и го отведоха от балкона.

След това пред прокуратора се яви строен красавец с руса брада, с лъскави златни лъвски муцуни на гърдите, с орлови пера на върха на шлема, със златни плочки по ремъка на меча, с обуща с тройна подметка и кръстосани върви до коленете и с прехвърлено през лявото рамо пурпурно наметало. Това беше легатът, командващ легиона. Него прокураторът попита къде се намира в момента себастийската кохорта. Легатът доложи, че себастииците са образували кордон на площада пред хиподрума, където ще бъде обявена на народа присъдата на престъпниците.

Тогава прокураторът нареди легатът да отдели от римската кохорта две центурии. Едната, предвождана от Плъходава, да конвоира престъпниците, каруците с необходимото за екзекуциите и палачите, когато те потеглят за Плешивия хълм, а щом стигнат там, да се присъедини към горния кордон. Втората да бъде изпратена незабавно на Плешивия хълм и веднага да го обгради. Прокураторът помоли легата да прати там със същата цел, тоест за охрана на хълма, и спомагателен кавалерийски полк — сирийската ала.

Когато легатът напусна балкона, прокураторът заповяда на секретаря да покани в двореца председателя на Синедриона, двама негови членове и началника на храмовата стража на Иерушалаим, но добави че моли да му се уреди преди съвещанието с всички тези хора да говори отначало насаме с председателя.

Заповедта на прокуратура бе изпълнена бързо и точно и слънцето, което жареше тези дни с необичайна ярост Иерушалаим, не бе успяло още да стигне зенита, когато на горната тераса на градината при двата мраморни бели лъва, охраняващи стълбището, се срещнаха прокураторът и изпълняващият длъжността председател на Синедриона, Иудейският първосвещеник Йосиф Каиафа.

В градината беше тихо. Но когато излезе от колонадата на залятата от слънце горна тераса при палмите с чудовищни слонски крака, тераса, от която пред прокуратора се ширна целият омразен нему Иерушалаим с висящите мостове, с крепостите и най-вече с тази неописуема мраморна грамада със златни драконски люспи вместо покрив — Иерушалаимския храм — прокураторът долови с острия си слух далече долу, там, където каменна стена отделяше долните тераси на дворцовата градина от градския площад глух ропот, над който се извисяваха от време на време слаби, тънички стонове или викове.

Прокураторът разбра, че на площада вече се е събрала несметна тълпа развълнувани от неотдавнашните безредици жители на Иерушалаим, че тази тълпа очаква с нетърпение произнасянето на присъдата, а сред нея викат неуморните продавачи на вода.

Прокураторът покани най-напред първосвещеника на балкона, за да се скрие там от безмилостния зной, но Кайафа учтиво се извини и обясни, че не може. Пилат вдигна качулката върху леко оплешивялата си глава и поде разговора. Говореха на гръцки.

Прокураторът каза, че е разгледал делото на Иешуа Ха-Ноцри и е потвърдил смъртната присъда.

Така че на смъртно наказание, което трябва да бъде приведено в изпълнение днес, са осъдени трима разбойници: Дисмас, Гестас и Вар-Раван, а освен това този Иешуа Ха-Ноцри. Първите двама, решили да подстрекават народа към бунт срещу Кесаря, са заловени в бой от римските власти, с тях се разпорежда прокураторът и следователно не за тях ще става дума сега. Но последните двама — Вар-Раван и Ха-Ноцри, са хванати от местните власти и осъдени от Синедриона. Според закона, според обичая, един от тези двама престъпници трябва да бъде пуснат на свобода в чест на започващия днес велик празник — Пасхата.

И тъй, прокураторът желае да разбере кого от двамата престъпници ще освободи Синедрионът: Вар-Раван или Ха-Ноцри?

Каиафа наведе глава в знак, че въпросът му е ясен, и отговори:

— Синедрионът моли да бъде помилван Вар-Раван.

Прокураторът знаеше добре, че точно тъй ще му отвърне първосвещеникът, но целта му беше да покаже, че подобен отговор буди учудването му.

Пилат го стори много изкусно. Веждите на надменното му лице се вдигнаха, прокураторът погледна с изумление първосвещеника право в очите.

— Трябва да си призная, че такъв отговор ме изненадва — меко заговори прокураторът, — боя се да няма някакво недоразумение.

Пилат поясни. Римската власт не посяга ни най-малко върху правата на местната духовна власт, първосвещеникът добре знае това, но в дадения случай налице е явна грешка. И римската власт е заинтересувана, разбира се, тя да бъде поправена.

Наистина: престъпленията на Вар-Раван и на Ха-Ноцри са просто несравними по тежест. Ако вторият, явно побъркан човек, е виновен, че е говорил в Иерушалаим и някои други места нелепи и всяващи смут сред народа неща, то престъплението на първия е много по-тежко. Освен че си е позволил да призовава открито към метеж, при опитите да бъде заловен той е убил страж. Вар-Раван е далеч по-опасен от Ха-Ноцри.

Вследствие на изтъкнатото прокураторът моли първосвещеника да преразгледа решението и да върне свободата на онзи от двамата осъдени, който е по-малко опасен, а това е несъмнено Ха-Ноцри. И тъй? …

Каиафа погледна Пилат право в очите и каза с тих, но твърд глас, че Синедрионът се е запознал внимателно с делото й повторно заявява, че иска да освободи Вар-Раван.

— Как? Дори след моето ходатайство? Ходатайството на човека, олицетворяващ римската власт? Първосвещенико, потвърди го и трети път.

— И за трети път потвърждаваме, че освобождаваме Вар-Раван — тихо каза Каиафа.

Всичко беше свършено и нямаше за какво повече да говорят. Ха-Ноцри си отиваше завинаги и нямаше кой да изцери ужасните, зли болки на прокуратора, за тях нямаше друг лек освен смъртта. Но не тази мисъл порази сега Пилат. Същата непонятна мъка, която го бе обзела на балкона, прониза отново цялото му същество. Опита се тутакси да си я обясни и обяснението беше странно: на прокуратора смътно му се стори, че те двамата с осъдения нещо не са си казали докрай, или че може би той не е изслушал нещо докрай.

Пилат пропъди тази мисъл и тя отлетя в миг, тъй както беше долетяла. Тя отлетя, но мъката остана необяснена, защото можеше ли наистина да я обясни следващата, проблеснала като мълния и тутакси угаснала кратка мисъл: „Безсмъртие… ето го безсмъртието…“ Чие безсмъртие? Прокураторът не разбра, но мисълта за това загадъчно безсмъртие го накара да се смрази въпреки палещото слънце.

— Добре — каза Пилат, — така да бъде. Той се огледа, обгърна с поглед видимия за него свят и се учуди на станалата промяна. Натежалият от рози храст беше изчезнал, изчезнали бяха кипарисите, обрамчили горната тераса, и нарът, и бялата статуя сред зеленината, и дори самата зеленина. Вместо всичко това плисна някаква пурпурночервена мътилка, в нея се олюляха водорасли и отплуваха нанякъде, а заедно с тях и самият Пилат. Сега го влачеше, смазваше го и го изпепеляваше най-страшният гняв — гневът на безсилието.

— Задушавам се — промълви Пилат, — задушавам се!

Той дръпна със студена влажна ръка токата, закопчаваща наметалото, и тя падна на пясъка.

— Тежко е днес, някъде има буря — обади се Каиафа, без да сваля очи от почервенялото лице на прокуратора, предвиждайки всички мъки, които тепърва предстоят. „О, колко страшен е тази година месец нисан!“

— Не — каза Пилат, — не е от времето, задушавам се с тебе, Каиафа! — Пилат присви очи, усмихна се и добави: — Пази се, първосвещенико.

Тъмните очи на първосвещеника блеснаха и не по-зле от прокуратора преди малко той изписа на лицето си учудване.

— Какво чувам, прокураторе? — гордо и спокойно отвърна Каиафа. — Ти ме заплашваш, след като произнесената присъда е потвърдена от самия теб? Възможно ли е? Ние сме свикнали римският прокуратор да подбира думите си, преди да каже нещо. Дали няма да ни чуе някой, хегемоне?

Пилат погледна с мъртви очи първосвещеника и оголи зъби да наподоби усмивка.

— Какво говориш, първосвещенико? Кой би могъл да ни чуе сега и тука? Нима ти приличам на този млад малоумен скитник, който ще бъде екзекутиран днес? Да не съм дете, Каиафа? Зная какво говоря и къде го говоря. Обкръжена е градината, обкръжен е дворецът и мишка не би могла да се промуши през никоя дупка. Не само мишка, не би се проврял дори онзи, как му беше името… от град Кириот. Ах, да, ти познаваш ли такъв човек, първосвещенико? Наистина… ако се промъкне тук, горчиво ще се кае, и ти ми вярваш, нали? Та знай, първосвещенико, че от днес нататък за тебе няма да има милост, нито за тебе, нито за народа ти — и Пилат посочи в далечината вдясно, където на възвишението пламтеше храмът, — това ти го казвам аз — Пилат Понтийски, конникът Златното копие!

— Зная, зная — безстрашно отвърна чернобрадият Каиафа и очите му светнаха. Той вдигна ръка към небето и продължи: — Знае народът йудейски, че го мразиш с люта омраза и много мъки ще му причиниш, но да го заличиш от лицето на земята ти не ще можеш! Бог ще го опази! Ще ни чуе, ще ни чуе всемогъщият кесар, ще ни защити от злодея Пилат!

— О, не! — възкликна Пилат и с всяка дума му олекваше все повече: вече нямаше нужда да се преструва, нито да подбира словата си. — Твърде много се оплаква ти на кесаря от мен и сега е ударил моят час, Каиафа! Сега ще полети вест от мен, и то не до наместника в Антиохия и не до Рим, а право до Капрея, до самия кесар, вест как вие в Иерушалаим спасявате от смърт явни метежници. И не с вода от Соломоновия извор, както го исках за ваше благо, ще напоя тогава Иерушалаим, не с вода! Спомни си как бях принуден заради вас да сваля от стената щитовете с монограма на императора и да размествам войските, наложи се, както виждаш, лично да дойда да наблюдавам какво става тук! Запомни думите ми, първосвещенико! Ти ще видиш в Иерушалаим не една и две кохорти! Пред стените на града ще се струпа целият легион на Фулминат, ще пристигне арабска конница и тогава ще чуеш горчив плач и стенания! Ще си спомниш тогава за спасения Вар-Раван и ще съжалиш, че изпрати на смърт философа с мирната му проповед!

По лицето на първосвещеника бяха избили петна, очите му горяха, и той като прокуратора обели зъби в усмивка и отвърна:

— Вярваш ли ти самият, прокураторе, на онова, което говориш сега? Не, не вярваш! Не мир, не мир ни донесе в Иерушалаим този прелъстител на народа, и ти, коннико, много добре разбираш, че е така. Ти искаше да го освободиш, за да размири хората, да поругае вярата ни и да натика народа под римските мечове! Но аз, иудейският първосвещеник, докато съм жив, няма да оставя на поругание вярата и ще браня народа си! Чуваш ли, Пилате? — и Каиафа заканително вдигна ръка: — Вслушай се, прокураторе!

Каиафа млъкна и прокураторът чу отново сякаш шум на море, плиснало вълните си чак до стените на градината на Ирод Велики. Този шум се надигаше отдолу към нозете и лицето на прокуратора, а зад гърба му, там, отвъд крилата на двореца, се чуваха тревожните сигнали на тръбите, тежкото скърцане на стотици стъпки, звън на желязо. Прокураторът разбра, че римската пехота вече тръгва, съгласно неговата заповед, за страшния за бунтарите и разбойниците предсмъртен парад.

— Чуваш ли, прокураторе? — тихо повтори първосвещеникът. — Нима ще ми кажеш, че всичко това — първосвещеникът вдигна и двете си ръце, а тъмната качулка се свлече от главата му, — нима ще ми кажеш, че всичко това го е предизвикал жалкият разбойник Вар-Раван?

Прокураторът избърса с опакото на китката мокрото си студено чело, погледна към земята, после присви очи срещу небето, видя, че нажежената топка е почти над главата му, а сянката на Каиафа съвсем се е свила до опашката на лъва, и каза тихо и равнодушно:

— Наближава пладне. Увлякохме се в разговор, а трябва да продължим.

С изискани изрази се извини на първосвещеника, покани го да поседне на пейката в сянката на магнолията и да почака, докато извика останалите лица, необходими за последното кратко съвещание, и даде още едно разпореждане, свързано с екзекуцията.

Каиафа учтиво се поклони с ръка на сърцето и остана в градината, а Пилат се върна на балкона. Там заповяда на очакващия го секретар да покани в градината легата на легиона, трибуна на кохортата, а също двамата членове на Синедриона и началника на храмовата стража, които очакваха на по-долната тераса на градината в кръглата беседка с водоскока да бъдат повикани. Пилат добави, че веднага ще дойде и той в градината, и се отдалечи във вътрешността на двореца.

Докато секретарят събираше хората за съвещанието, в стаята, засенчена от слънцето с тъмни щори, прокуратора се срещна с някакъв човек, чието лице беше наполовина прикрито от качулка, въпреки че в стаята лъчите на слънцето не биха могли да го безпокоят. Тази среща бе извънредно кратка. Прокураторът тихо каза на човека няколко думи, след което онзи се оттегли, а Пилат излезе през колонадата в градината.

Там, в присъствието на всички, които бе пожелал да види, прокураторът тържествено и сухо обяви, че потвърждава смъртната присъда на Иешуа Ха-Ноцри, и официално се осведоми от членовете на Синедриона кого от престъпниците ще пожелаят да оставят жив. След като получи отговор, че това е Вар-Раван, прокураторът каза:

— Много добре — и нареди на секретаря веднага да го отбележи в протокола, стисна в ръка токата, която секретарят бе вдигнал от пясъка, и тържествено произнесе: — Време е!

Тогава всички присъстващи тръгнаха по широката мраморна стълба между стени от рози, излъчващи замайващ аромат, и заслизаха все по-надолу към дворцовата стена, към портата, извеждаща към големия, равно павиран площад, в дъното на който се виждаха колоните и статуите на иерушалаимския хиподрум.

Щом групата излезе от градината на площада и се изкачи на широкия, извисяващ се над площада каменен подиум, Пилат, който се оглеждаше през полуотворени клепачи, веднага се ориентира в обстановката. Разстоянието, което току-що бе преминал, тоест разстоянието от дворцовата стена до подиума, беше празно, но затова пък пред себе си Пилат вече не видя никакъв площад — тълпата го беше погълнала. Тя би заляла и самия подиум, и онова очистено пространство, ако не я задържаха тройната верига себастийски воини отляво на Пилат й воините от итурийската спомагателна кохорта отдясно.

И тъй, Пилат се качи на подиума, стиснал машинално в юмрук ненужната тока и присвил очи. Прокураторът присвиваше очи не защото слънцето пареше на очите му, не! Кой знае защо, не искаше да види групата на осъдените, които, той много добре знаеше — сега се изкачват след него на подиума.

Веднага щом бялото наметало с пурпурна подплата изникна високо върху каменната скала над брега на човешкото море, в ушите на невиждащия Пилат се блъсна звукова вълна: „А-а-а…“ Отначало тиха, породена някъде далече при хиподрума, тя стана гръмоподобна, задържа се така няколко секунди и почна да спада. „Видяха ме“ — каза си прокураторът. Вълната не заглъхна докрай, а неочаквано почна пак да се издига, олюля се, извиси се повече от първата и върху тази втора вълна като пяна върху морски талази сега се понесе свиркане, чуха се и отделни, доловими сред грохота женски стонове. „Качили са ги на подиума… — помисли си Пилат, — а стоновете са на жени, премачкани от напиращата тълпа.“

Той почака още известно време, защото знаеше, че никаква сила не е в състояние да накара тълпата да млъкне, докато тя не излее всичко насъбрало се в нея и не млъкне от само себе си.

Когато този миг настъпи, прокураторът вдигна дясната си ръка и последният шум на тълпата се стопи.

Тогава Пилат пое в гърдите си колкото можеше повече горещ въздух и пресекливият му глас се понесе над хиляди глави:

— В името на кесаря император!…

Сега в ушите му удари няколко пъти отсечен железен вик: войниците в кохортите, вдигнали високо копия и орли, страховито бяха изревали:

— Да живее кесарят!

Пилат отметна глава и я заби право в слънцето. Под клепачите му лумна зелен огън, от който мозъкът му пламна и над тълпата полетяха хрипкави арамейски думи:

— Четиримата престъпници, арестувани в Иерушалайм за убийства, подстрекателства към бунт и оскърбление на законите и вярата, са осъдени на позорна смърт — окачване на стълбове! Екзекуцията им ще бъде извършена след малко на Плешивия хълм! Имената на престъпниците са: Дисмас, Гестас, Вар-Раван и Ха-Ноцри. Ето ги пред вас!

Пилат посочи с ръка надясно, без да вижда престъпниците, но знаеше, че са там, на мястото, на което трябва да бъдат.

Тълпата отвърна с продължително бучене, изразяващо сякаш учудване или облекчение. Когато то утихна, Пилат продължи:

— Но от тях ще бъдат екзекутирани само трима, защото според закона и обичая в чест на празника Пасха на един от осъдените, по избор на Малкия синедрион и с потвърждение на римската власт, великодушният кесар император връща презрения живот!

Пилат извикваше думите и в същото време слушаше как боботенето отстъпва място на дълбока тишина. Сега до ушите му не долиташе нито въздишка, нито шумолене и дори настъпи миг, в който на Пилат му се стори, че всичко наоколо е изчезнало. Градът, който така ненавиждаше, е умрял и той стои сам, изгарян от отвесните лъчи, опрял лице в небето. Пилат задържа още малко тишината, после продължи да вика:

— Името на онзи, който сега пред вас ще бъде пуснат на свобода, е — …

Направи още една пауза — не произнасяше името, проверяваше дали е казал всичко, защото знаеше, че след като изговори името на щастливеца, мъртвият град ще възкръсне и никакви по-нататъшни думи не ще бъдат чути.

„Това ли е всичко? — беззвучно си прошепна Пилат. — Да, всичко. Името!“

И като разля „р“-то над смълчания град, извика:

— Вар-Раван!

Сега му се стори, че слънцето зазвънтя, пръсна се над него и заля с огън ушите му. В този огън бушуваха рев, писъци, стонове, смях и свиркане.

Пилат се обърна и тръгна по подиума обратно към стъпалата, като гледаше само застланите в шахматен ред разноцветни плочки под краката си, за да не се спъне. Той знаеше, че сега зад гърба му върху подиума като градушка се сипят бронзови монети и смокини, че във виещата тълпа хората се тъпчат и се катерят един другиму по раменете, за да видят с очите си чудото — как човек, който вече е бил в ръцете на смъртта, се е изтръгнал от тези ръце! Как легионерите свалят въжетата и неволно му причиняват пареща болка в изкълчените при разпита ръце, как той се мръщи и охка, но въпреки това се усмихва с безсмислена налудничава усмивка.

Знаеше, че в същото време конвоят вече е повел по страничните стъпала тримата с вързани ръце, за да стигнат пътя, водещ на запад, извън града, към Плешивия хълм. Едва когато заобиколи подиума и се намери в задната му част, Пилат отвори очи, защото знаеше, че сега е в безопасност — вече не можеше да види осъдените.

Към стона на утихващата вече тълпа сега се примесиха и се открояваха острите крясъци на глашатаите, които повтаряха, едни на арамейски, други на гръцки, всичко, което беше извикал от подиума прокураторът. Освен това до слуха му долетя силен, кънтящ, приближаващ конски тропот и къс весел глас на тръба. На тези звуци отговори пронизващото свиркане на хлапетата от покривите на къщите по улицата, водеща от пазара към площада на хиподрума, и викове: „Пази се!“

Войникът, застанал самотен в освободеното пространство на площада с римския орел в ръка, тревожно го размаха и тогава прокураторът, легатът на легиона, секретарят и конвоят спряха.

Преминавайки от тръс в галоп, кавалерийската ала излетя на площада, за да го пресече по-встрани, обикаляйки струпалия се народ, и по уличката край обвитата в лози каменна стена по най-късия път да полети към Плешивия хълм.

Препускащият в тръс, дребен като момче и мургав като мулат, сириец — командир на алата, се изравни с Пилат, извика нещо с тънък гласец и изтегли меча от ножницата. Враният му кон, запенен и зъл, се метна встрани, изправи се на задните си крака. Командирът пъхна меча в ножницата, шибна с камшик коня по врата и препусна по уличката, преминавайки в галоп. Зад него по трима в редица полетяха сред облак прах конниците, заподскачаха връхчетата на леките бамбукови пики, покрай прокуратора се понесоха лица с весело оголени блестящи зъби, под белите чалми тези лица изглеждаха още по-мургави.

Вдигнала прах до небето, алата се втурна в уличката и край Пилат последен препусна войник, метнал през гръб пламтяща на слънцето тръба.

Пилат закри с ръка лицето си от прахта и като се мръщеше неволно, продължи пътя си към портата на дворцовата градина, а след него тръгнаха легатът, секретарят и конвоят.

Беше към десет часът сутринта.

Глава 3. Седмото доказателство

— Да, беше към десет часът сутринта, многоуважаеми Иван Николаевич — каза професорът.

Поетът прокара длан по лицето си като човек, който току-що се е опомнил и е видял, че на Патриаршите езера е вечер.

Водата в езерцето беше почерняла и по нея вече се плъзгаше лека лодка, чуваше се плисъкът на веслата и кикотенето на някаква гражданка в лодката. По пейките в алеите се появиха хора, но пак по другите три страни на квадрата, а не откъм тази на нашите събеседници.

Небето над Москва сякаш избеля, във висините съвсем ясно се открояваше кръглата луна, но още не златна, а бяла. Много по-леко се дишаше и гласовете под липите сега звучаха по-меко, някак вечерно.

„Как така не забелязах, че успя да наниже цял разказ? … — помисли си изумен Бездомни. — Та то се свечерило! Или може би той не е разказвал, ами просто съм заспал и всичко това ми се е присънило?“

Но трябва да предположим все пак, че професорът е разказвал, иначе ще се наложи да допуснем, че същото е сънувал и Берлиоз, защото той се взря внимателно в лицето на чужденеца и се обади:

— Вашият разказ е изключително интересен, професоре, въпреки че далеч не съвпада с евангелските.

— Но моля ви — усмихна се снизходително професорът, — тъкмо вие би трябвало да знаете, че от написаното в евангелията абсолютно нищо не е ставало в действителност и ако почнем да се позоваваме на евангелията като на исторически извор… — той пак се усмихна, а Берлиоз просто онемя, защото беше казал съвсем същото, дума по дума, на Бездомни, докато вървяха двамата по Бронная към Патриаршите езера.

— Вярно — отвърна Берлиоз, — но се боя, че никой не е в състояние да потвърди истинността на онова, което ни разказахте.

— О, не! Има кой да го потвърди! — много уверено отвърна професорът, който изведнъж заговори на лош руски, и неочаквано помами тайнствено двамата приятели да се приближат още към него.

Те се наведоха от двете му страни и той каза, но вече без какъвто и да било акцент, който, дявол знае защо, ту изчезваше, ту се появяваше:

— Работата е там… — професорът плахо се озърна и зашепна, — че аз присъствах лично на всичко това. Бях на балкона при Пилат Понтийски и в градината, когато той разговаряше с Каиафа, а също и на подиума, само че тайно, инкогнито, тъй да се каже, и ви моля никому нито дума и абсолютна тайна!… Шшшт!

Настъпи мълчание и Берлиоз пребледня.

— Вие… вие откога сте в Москва? — с треперещ глас попита той.

— О, аз току-що, само преди миг пристигнах в Москва — отвърна смутено професорът и едва сега приятелите се сетиха да надникнат по-внимателно в очите му и се убедиха, че лявото, зеленото, е съвсем безумно, а дясното е празно, черно и мъртво.

„Ето обяснението на всичко! — си каза разтревожен Берлиоз. — Пристигнал е луд немец или току-що си е загубил ума на Патриаршите. Ама че работа!“

Да, наистина, това обясняваше всичко, и безкрайно странната закуска у покойния философ Кант, и дивотиите за олиото и за Анушка, и предсказанията, че главата ще бъде отсечена, и всичко останало — професорът е побъркан.

Берлиоз веднага съобрази какво трябва да направи. Той се отпусна върху облегалката и зад гърба на професора взе да намига на Бездомни — недей да му противоречиш, искаше да му каже, — но обърканият поет не разбра тези знаци.

— Да, да, да — възбудено заговори Берлиоз, — впрочем всичко това е възможно! Дори твърде възможно: и Пилат Понтийски, и балконът, и всичко останало… А вие сам ли пристигнахте или със съпругата си?

— Сам, сам, аз винаги съм сам — с горчивина отвърна професорът.

— Ами къде са нещата ви, професоре? — хитро го подпитваше Берлиоз, — в „Метропол“? Къде сте отседнали?

— Аз? Никъде — отвърна слабоумният немец, а зеленото му око блуждаеше с дива мъка по Патриаршите езера.

— Как така? Но… къде ще живеете?

— Във вашия апартамент — изведнъж нагло отвърна лудият и намигна.

— Аз… аз много се радвам — замънка Берлиоз, — но, повярвайте, при мен ще ви бъде неудобно… в „Метропол“ има чудесни стаи, това е първокласен хотел…

— А дяволът също ли не съществува? — изведнъж весело се обърна болният към Иван Николаевич.

— И дяволът…

— Не му противоречи! — само с устни прошепна Берлиоз; той се отметна още по-енергично зад гърба на професора и взе да прави гримаси.

— Няма никакъв дявол! — изкрещя Иван Николаевич тъкмо каквото не биваше, объркан от цялата тази каша. — Ама че навлек! Стига с тия смахнати дивотии!

И тогава лудият се разсмя така, че от липата над главите на седналите изхвърча врабец.

— Е, не, наистина става интересно! — тресеше се от смях професорът. — Но какво е това — при вас за каквото и да попиташ, все го няма! — Смехът му секна отведнъж и нещо естествено при психическо заболяване, след смеха той изпадна в друга крайност, ядоса се и кресна гневно: — Та, значи, изобщо не съществува, а?

— Успокойте се, успокойте се, успокойте се, професоре — мънкаше Берлиоз от страх да не прекалят с болния, — поседете тук мъничко с другаря Бездомни, аз само ще изтичам до ъгъла да врътна един телефон, а после ще ви изпратим докъдето искате. Та вие не познавате града…

Планът на Берлиоз трябва да се признае за правилен: той искаше да изтича до най-близкия телефон и да съобщи в бюрото за чужденци, че някакъв пристигнал от чужбина консултант се намира на Патриаршите езера и състоянието му е явно ненормално. И трябва да се вземат мерки, инак става някаква неприятна идиотщина.

— Да се обадите по телефона? Ами добре, обадете се — печално се съгласи болният и изведнъж страстно помоли: — Но ви заклевам на сбогуване, повярвайте поне, че дяволът съществува. За повече не ви моля. Имайте предвид, че за това съществува и седмо доказателство, което е най-неопровержимото! На вас то съвсем след малко ще ви бъде демонстрирано!

— Добре, добре — престорено мило повтаряше Берлиоз и като смигна на посърналия поет, който далеч не беше във възторг от перспективата да пази лудия немец, забърза към изхода от Патриаршите при пресечката на Бронная и Ермолаевская.

А професорът изведнъж сякаш оздравя и лицето му просветна.

— Михаил Александрович! — викна той подир Берлиоз.

Оня трепна, обърна се, но се успокои с мисълта, че и неговото име е известно на професора от вестниците. А професорът извика, свил длани като рупор:

— Ако желаете, ще наредя веднага да телеграфират на чичо ви в Киев.

Берлиоз отново потрепери: откъде знае лудият за киевския чичо? За това положително в никакви вестници нищо не са писали. Охо-хо, дали не е прав Бездомни? Ами ако документите му са фалшиви? Ах, колко странен субект. Да се обади, да се обади! Незабавно да се обади! Там бързо ще го проучат.

И без да слуша вече нищо, Берлиоз продължи да тича.

Тъкмо когато излизаше на Бронная, от една пейка стана и се запъти към редактора същият гражданин, който тогава на слънчевата светлина се беше изтъкал от мазния зной. Само че сега вече не беше прозрачен, а от най-обикновена плът и в падащия здрач Берлиоз ясно видя, че мустачките му са като кокоши перца, очетата мънички, иронични и полупияни, а панталонът кариран и така високо дръпнат нагоре, че се виждаха мръсни бели чорапи.

Михаил Александрович просто се стъписа, но се успокои с мисълта, че това е глупаво съвпадение и че изобщо сега няма време за разсъждения.

— Турникета ли търсите, гражданино? — с дрезгав тенор се осведоми карираният тип. — Оттук, ако обичате! Дължите за упътването четвърт водка … да се оправи от махмурлука … един бивш диригент на църковен хор! — и като се кълчеше, субектът свали с широк жест жокейското си кепе.

Берлиоз не се спря да слуша тоя просяк и палячо диригент, ами дотича до турникета и се хвана за него. Завъртя го и тъкмо да стъпи върху релсите, в лицето му плисна червена и бяла светлина: в стъклената кутия пламна надпис: „Пази се от трамвая!“

И в същия миг долетя този трамвай, който завиваше по прокараната наскоро линия от Ермолаевская към Бронная. Като зави и пое направо, той изведнъж се освети целият отвътре с електричество, изскърца и ускори ход.

Въпреки че беше в безопасност, предпазливият Берлиоз реши да се върне зад турникета, хвана въртящата се метална пръчка и направи крачка назад. И в същия миг ръката му я изтърва, кракът му неудържимо се плъзна като по лед по паважа, който се спускаше стръмно към релсите, другият му крак подскочи и Берлиоз се озова на релсите.

Като се мъчеше да се хване за нещо, Берлиоз падна по гръб, леко си удари темето в паветата и успя да види горе, но дали отдясно или отляво — това вече не можа да съобрази, — позлатената луна. Успя да се извърти на хълбок и в същия миг с бясно движение да свие крака към корема, но когато се обърна, съзря понеслото се към него с неудържима сила съвсем бяло от ужас лице на жена ватманка и алената й забрадка. Берлиоз не извика, но край него с отчаяни женски гласове закрещя цялата улица. Ватманката дръпна електрическата спирачка, вагонът заби нос в земята, после веднага подскочи и от прозорците с грохот и звън се посипаха стъкла. В мозъка на Берлиоз някой отчаяно изкрещя: „Нима? …“ Още веднъж и за последен път проблесна луната, но тя вече се разпадаше на късове, а после стана тъмно.

Трамваят прегази Берлиоз и към желязната ограда на Патриаршата алея по стръмния паваж изхвърча кръгъл тъмен предмет. Той се отърколи по наклона и заподскача по паважа на Бронная.

Това беше отрязаната глава на Берлиоз.

Глава 4. Преследването

Стихнаха истеричните женски писъци, секнаха пронизващите свирки на милиционерите, две линейки от „Бърза помощ“ откараха: едната обезглавеното тяло и отрязаната глава в моргата, другата — ранената от парчетата стъкло хубавица ватманка; метачите с бели престилки изметоха стъклата и засипаха с пясък кървавите локви, а Иван Николаевич не можа да дотича до турникета и както се строполи на една пейка, тъй си и остана.

Няколко пъти понечи да се изправи, но краката не го слушаха — беше получил нещо като парализа.

Поетът се втурна към турникета веднага щом чу първия вопъл и видя как главата подскача по улицата. От това така обезумя, че като се строполи върху пейката, си ухапа ръката до кръв. За лудия немец, разбира се, забрави и се мъчеше да проумее само едно, как е възможно: допреди малко разговаряше с Берлиоз, а само след минута — главата…

Развълнувани хора тичаха край поета по алеята, възклицаваха нещо, но Иван Николаевич не възприемаше думите им.

Неочаквано пред него се сблъскаха две жени и едната, остроноса и чорлава, закрещя на другата над самото ухо на поета:

— Анушка, нашата Анушка! От Садовая! Тя е виновна… Купила от бакалницата олио и да вземе да строши шишето в турникета! Цялата пола си оля … Че като взе да пустосва! Пък той, клетникът, се подхлъзнал, значи, и право на релсите…

От всичко, което изкрещя жената, в разбъркания мозък на Иван Николаевич се заби една дума: „Анушка“ …

За думата „Анушка“ се лепна думата „олио“, после, кой знае защо, „Пилат Понтийски“. Поетът отхвърли Пилат и заплете бримките, започвайки от думата „Анушка“. Синджирчето се изплете много бързо и веднага го отведе към лудия професор.

Но моля ви се! Та нали той каза, че заседанието няма да се състои, защото Анушка е разляла олиото, И ето на, то наистина няма да се състои! Нещо повече, той направо заяви, че на Берлиоз ще му отреже главата жена! Да, да, да! Нали ватманката беше жена?! Но какво значи това? А?

Не оставаше и капчица съмнение, че на тайнствения консултант му е била предварително и точно известна цялата картина на ужасната смърт на Берлиоз. Две мисли пронизаха в този миг мозъка на поета. Първата: „Глупости, той изобщо не е луд!“, и втората: „Дали той самият не е нагласил всичко това?“

Но как, позволете да запитам?!

— А, не! Това ще го разберем!

Иван Николаевич с огромно усилие стана от пейката и се втурна обратно към мястото, където бяха разговаряли с професора. Оказа се, че той, за щастие, още не си беше отишъл.

По Бронная вече бяха запалили лампите, а над Патриаршите светеше златна луна и на лунната, винаги измамна светлина на Иван Николаевич му се стори, че оня стои и държи под мишница не бастун, а шпага.

Навлекът — бивш диригент — седеше на мястото, където допреди малко беше седял самият Иван Николаевич. Сега диригентът беше увесил на носа си някакво явно излишно пенсне, на което едното стъкло изобщо липсваше, а другото беше пукнато. От това карираният гражданин изглеждаше още по-гаден, отколкото беше, когато сочеше на Берлиоз пътя към релсите.

Със замряло сърце Иван се доближи до професора и когато го погледна в лицето, се убеди, че по това лице няма и никога не е имало никакви признаци на лудост.

— Признайте си кой сте! — глухо каза Иван. Чужденецът се намръщи, погледна така, сякаш за пръв път вижда поета, и отвърна неприязнено:

— Не разбирал… руски говорил …

— Те не разбират — намеси се от пейката диригентът, въпреки че никой не беше го молил да обяснява думите на чужденеца.

— Не се преструвайте! — каза заканително Иван и усети как го присвива стомахът. — Допреди малко чудесно говорехте руски. Вие не сте немец и не сте професор! Вие сте убиец и шпионин! Документите! — яростно викна Иван.

Загадъчният професор изкриви презрително и без това кривата си уста и сви рамене.

— Гражданино! — отново се намеси гадният диригент. — Как смеете да безпокоите чужденеца? За такова нещо ще ви се потърси най-строга отговорност! — а подозрителният професор погледна надменно, врътна се и си тръгна.

Иван усети, че се обърква. Той се обърна задъхан към диригента:

— Ей, гражданино, помогнете ми да задържа престъпника! Длъжен сте да го направите!

Диригентът страшно се оживи, скочи и се развика:

— Кой е престъпник? Къде е? Чужденец престъпник? — очетата на диригента радостно засвяткаха. — Тоя ли? Ако е престъпник, трябва веднага да викаме „Помощ!“ Иначе ще избяга. Хайде да викаме заедно! Двамата! — и диригентът зина широко.

Слисаният Иван послуша зевзека диригент и викна: „Помощ!“, но диригентът го прекара и нищо не извика.

Самотният дрезгав вик на Иван не даде добри резултати. Някакви две госпожици отскочиха бързо встрани и той чу думата „пиян“.

— А, значи си му съучастник? — кресна гневно Иван. — Ти подиграваш ли ми се? Дръпни се!

Иван хукна надясно, диригентът — и той, Иван наляво — оня мошеник също.

— Ти нарочно ли ми се мотаеш в краката? — закрещя Иван, вече освирепял. — Аз и тебе ще те закарам в милицията!

Иван се опита да хване негодника за ръкава, но не успя, нищичко не хвана. Диригентът сякаш потъна вдън земя.

Иван ахна, погледна в далечината и видя омразния непознат. Оня беше вече на изхода откъм улица Патриаршая и при това не беше сам. Безкрайно подозрителният диригент беше успял да се присъедини към него. Но и това не беше всичко. Трети в тази компания се оказа един изникнал кой знае откъде котарак, огромен като шопар, черен като катран или като гарван и със страхотни кавалерийски мустаци. Тройката се запъти към Патриаршая, котаракът се носеше на задните си крака.

Иван се втурна подир злодеите и веднага се убеди, че ще бъде много трудно да ги стигне.

Тройката за миг прекоси улицата и се озова на Спиридоновка. Колкото и да ускоряваше Иван крачка, разстоянието между него и преследваните все не намаляваше. Преди да успее да се опомни, от тихата Спиридоновка поетът изведнъж се намери при Никитската порта, където положението му се влоши. Тук вече имаше навалица. Иван налетя върху неколцина минувачи, които го наругаха. А злодейската шайка точно тогава реши да приложи любимата тактика на бандитите — да офейка в различни посоки.

Диригентът се шмугна много ловко в движение в един автобус, който летеше към Арбатския площад, и изчезна. След като загуби единия от преследваните, Иван съсредоточи вниманието си върху котарака и видя как този странен котарак се приближи към стъпалото на първия вагон на трамвай „А“, който беше на спирката, как изтика нагло една жена, която изквича, как се хвана за дръжката и дори се опита да пробута на кондукторката десет копейки през отворения поради жегата прозорец.

Поведението на котарака така смая Иван, че той замръзна неподвижен пред бакалницата на ъгъла, и сега втори път, но много по-силно се смая, вече от поведението на кондукторката. Щом видя котарака, който се опитваше да се вмъкне в трамвая, тя цялата се разтрепери от злоба и се развика:

— За котки е забранено! С котки е забранено! Марш! Слизай, че ще викна милиция!

Нито кондукторката, нито пътниците бяха изненадани от самата същност на факта: сякаш обстоятелството, че някакъв котарак иска да се вмъкне в трамвая, не беше най-смайващото, ами това, че настоява да си плати!

Котаракът се оказа не само платежоспособно, но и дисциплинирано животно. Още след първото нахокване на кондукторката той прекрати настъплението, слезе от стъпалото и седна на спирката, като потриваше с десетте копейки мустаците си. Но щом кондукторката дръпна въженцето и трамваят потегли, котаракът постъпи като всеки, когото свалят, от трамвая, но комуто все пак се налага да пътува. Той изчака да отминат и трите вагона и скочи на задния буфер на последния, вкопчи се в някакъв маркуч, който се подаваше от трамвая, и офейка, спестил по този начин десет копейки.

Залисан с гадния котарак, Иван за малко да изтърве най-важния от тримата — професора. За щастие той не беше успял да офейка. Иван видя сивата му барета в тълпата нейде в началото на Болшая Никитская или на улица Херцен. Само след миг и Иван беше там. Отново неуспех. Поетът ту ускоряваше крачка, ту хукваше в ситен тръс, блъскайки минувачите, и пак не намали нито със сантиметър разстоянието до професора.

Колкото и да беше зашеметен Иван, все пак поразяваше го свръхестествената бързина, с която протичаше преследването. По-малко от двайсет секунди бяха изтекли, откакто Иван бе минал край Никитската порта, а вече го заслепяваха светлините на Арбатския площад. Още няколко секунди, и в една тъмна пресечка с разкривени тротоари Иван Николаевич падна и си удари коляното. Пак осветена магистрала — улица Кропоткин, отново пресечка, после Остоженка и още една уличка, унила, отвратителна, оскъдно осветена. Тъкмо там Иван Николаевич окончателно изгуби от поглед онзи, който така му трябваше. Професорът изчезна.

Иван Николаевич се обърка, но само за малко, защото изведнъж се сети, че сигурно ще намери професора в къщата номер 13, и то непременно в апартамент 47-ми.

Иван Николаевич се втурна във входа, изхвърча стремглаво на втория етаж, веднага намери апартамента, позвъни припряно. Не се наложи да чака дълго: отвори му някакво момиченце на около пет години и без да попита дошлия каквото и да било, веднага изчезна.

Антрето беше огромно, ужасно занемарено, на високия, черен от мръсотия таван едва мъждукаше мъничка крушка; на стената висеше велосипед без гуми; имаше и огромен, обкован в желязо сандък, а на полицата над закачалката беше захвърлена топла ушанка с провиснали дълги уши. Зад една от вратите кънтящ мъжки глас сърдито крещеше по радиото нещо в стихове.

Иван Николаевич не се обърка нито за миг в непознатия апартамент и се запъти направо към коридора, разсъждавайки така: „Той явно се е скрил в банята.“ Коридорът беше тъмен. Иван се блъсна няколко пъти в стените, после забеляза бледа ивица светлина под някаква врата, напипа дръжката и леко я дръпна. Резето отскочи, Иван наистина се озова в банята и си каза, че му е провървяло.

Но излезе, че не му е провървяло чак толкова. Иван усети, че го лъхна влажна топлина и на светлината на жаравата в кюмбето различи някакви големи корита, окачени по стената, и ваната, цялата в страшни черни петна от падналия емайл. Та в тази вана стоеше гола гражданка, насапунисана от главата до петите и с изтривалка в ръка. Тя присви късогледи очи срещу нахълталия Иван, навярно се припозна на тази дяволска светлина, и каза тихо и весело:

— Кирюшка! Стига глупости! Да не сте полудели? … Фьодор Иванович ей сега ще се прибере. Марш оттука веднага — и замахна срещу Иван с изтривалката.

Недоразумението беше явно и виновен беше, разбира се, Иван Николаевич. Но той не пожела да си го признае, възкликна с укор: „Ах, развратнице!…“ — и след миг се намери, кой знае защо, в кухнята. Там нямаше никого и в полумрака върху печката стояха безмълвно десетина загасени примуса. Един лунен лъч се процеждаше през прашния, немит от години прозорец и скъпернически осветяваше отсрещния ъгъл, където сред прах и паяжини висеше забравена икона, а от иконостасчето се подаваха краищата на две венчални свещи. Под голямата икона висеше забодена малка, книжна.

Никой не знае каква мисъл е завладяла в този миг Иван, но преди да се втурне към задната стълба, той присвои една от тези свещи, а също и книжната иконичка. Заедно с тези предмети напусна непознатото жилище, като мърмореше нещо, смутен от мисълта за току-що изживяното в банята, и неволно се мъчеше да отгатне кой ли ще да е тоя нагъл Кирюша и дали не е негова отвратителната ушанка.

В пустата тъжна уличка поетът се озърна, търсейки беглеца, но онзи никакъв го нямаше. Тогава Иван твърдо си каза:

— Но да, разбира се, той е на Москва река! Напред!

Би било редно може би Иван Николаевич да бъде запитан защо смята, че професорът е именно на Москва река, а не другаде. Но бедата е там, че нямаше кой да го попита. Гнусната уличка беше съвсем пуста.

След много кратко време Иван Николаевич можеше вече да бъде видян при амфитеатралните гранитни стъпала към река Москва.

Иван се съблече и повери дрехите си на някакъв приятен брадатко, който пушеше свита собственоръчно цигара до една дрипава бяла риза толстовка и чифт вехти развързани обуща. Иван размаха ръце, за да му мине потта, и се стрелна като лястовица във водата. Дъхът му секна, толкова студена беше, и дори му мина през ум, че комай не ще може да изскочи на повърхността. Но изскочи и като пъшкаше и пръхтеше с изцъклени от ужас очи, Иван Николаевич заплува във вмирисаната на нафта черна вода между начупените зигзаги от крайбрежните лампи.

Когато мокрият Иван изтанцува по стъпалата до мястото, където беше оставил на брадатия дрехите си, стана ясно, че са задигнати не само вторите, но и първият, тоест самият брадат. Вместо купчината дрехи бяха останали само едни рипсени наполеонки, дрипавата толстовка, свещта, иконката и кутийка кибрит. В безсилна злоба Иван се закани с юмрук някому в далечината. После прикри голотата си с оставеното.

Сега го заглождиха две мисли: първо, че беше изчезнала членската му карта за МАССОЛИТ, с която никога не се разделяше, и второ, ще може ли в такъв вид да мине безпрепятствено през Москва? Все пак по наполеонки… Вярно е, че това никого не засяга, но дали няма да се заядат с него или да го задържат?

Иван откъсна онези копчета на наполеонките, с които те се закопчават на глезените — правеше си сметка, че така може би ще минат за летен панталон, вдигна иконката, свещта и кибрита и тръгна, като си каза:

— Отивам в Грибоедов! Той положително е там.

Градът вече беше заживял вечерния си живот. В прахта префучаваха камиони, веригите им дрънчаха, а отзад върху чували се бяха излегнали с коремите нагоре някакви мъже. Всички прозорци бяха отворени. Във всеки прозорец гореше лампа с оранжев абажур и от всички прозорци, от всички врати, от всички входове, от покривите и таваните, от мазетата и дворовете се изтръгваше с дрезгав вой полонезата из операта „Евгений Онегин“.

Опасенията на Иван Николаевич напълно се оправдаха: минувачите го заглеждаха и се обръщаха подире му. Затова реши да се махне от централните булеварди и да се промъкне по страничните улички — там хората не са толкова нахални и е по-малка вероятността да се лепнат за бос човек и да го влудят с въпроси за наполеонките, които упорито не пожелаха да заприличат на панталон.

Иван така и направи, потъна в тайнствения лабиринт на арбатските улички и се запровира край стените, като стрелкаше уплашени погледи, всеки миг се озърташе, от време на време се криеше във входовете и избягваше кръстопътищата със светофари и разкошните врати на посолствата.

Из целия му труден път, кой знае защо, безкрайно го измъчваше вездесъщият оркестър, под чийто съпровод тежък бас пееше за любовта си към Татяна.

Глава 5. Това се случи в Грибоедов

Старинната двуетажна къща, боядисана в кремаво, се намираше на булевардния пръстен в дъното на хилава градинка, отделена от тротоара на пръстена с красива чугунена ограда. Малката площадка пред къщата беше асфалтирана и зиме там се извисяваше пряспа със забита в нея лопата, а през лятото се превръщаше в приказен летен ресторант градина. Наричаха тази къща Грибоедовата, понеже била уж някога собственост на лелята на писателя Александър Сергеевич Грибоедов. Е, дали наистина е била нейна — с положителност не знаем. Доколкото си спомням, писателят изобщо не е имал май никаква леля домопритежателка … Но къщата се наричаше именно така. Нещо повече, един московски дърдорко разправяше, че уж точно тук, на втория етаж, в кръглата зала с колоните, прочутият писател бил чел откъси от „От ума си тегли“ на същата тази леля, излегната върху канапето. Впрочем, дявол го знае, може и да й е чел, не това е важното!

Важното е, че понастоящем с къщата разполагаше същият този МАССОЛИТ, оглавяван от клетия Михаил Александрович Берлиоз, преди той да се появи на Патриаршите езера.

По примера на членовете на МАССОЛИТ никой не я наричаше Грибоедовата къща, а просто Грибоедов: „Вчера се размотавах два часа в Грибоедов.“ — Е, и?" — „Изкопчих един месец за Ялта.“ — „Браво!“ Или: „Иди при Берлиоз, той днес приема в Грибоедов от четири до пет…“ — и тъй нататък.

МАССОЛИТ така удобно и уютно се беше настанил в Грибоедов, че наистина от туй по-хубаво — здраве! Всеки посетител на Грибоедов се запознаваше неволно най-напред с обявите на разните спортни кръжоци и с груповите и индивидуални снимки на членовете на МАССОЛИТ, с които (снимки) бяха покрити стените на стълбището за втория етаж.

На вратата на първата стая от този горен етаж имаше надпис с едри букви: „Рибарско-вилна секция“, нарисуван беше и шаран, който се е хванал на въдицата.

Надписът върху вратата на стая №2 беше твърде неясен: „Еднодневна творческа командировка. Търсете В. М. Подложная.“

На следващата врата имаше кратък, но вече абсолютно непонятен надпис: „Перелигино“. После на случайния посетител на Грибоедов му се завиваше свят от надписите, изпъстрили ореховите врати на лелята: „Записване и запазване ред за хартия при Покльовкина“, „Каса“, „Лични сметки на скечистите“.

Ако човек пресечеше дългата опашка, започваща още долу при портиера, можеше да види и надписа на вратата, към която ежесекундно напираха хора: „Жилищен въпрос“.

До жилищния въпрос се мъдреше разкошен плакат, на който беше нарисувана скала, по билото й язди конник с кавказки ямурлук и винтовка на рамо. По-долу — палми и балкон, на балкона седи младеж с щръкнал перчем, с писалка в ръка, вперил много-много бистър поглед някъде във висините. Надпис: „Пълни творчески отпуски от две седмици (разказ, новела), до една година (роман, трилогия) — Ялта, Суук-Су, Боровое, Цихидзири, Махинджаури, Ленинград (Зимния дворец).“ И пред тази врата се точеше опашка, но не много дълга, към сто и петдесет души.

По-нататък следваха, подчинени на капризните извивки на стълбите в Грибоедовата къща, „Управителен съвет на МАССОЛИТ“, „Каси №2, 3, 4, 5“, „Редакционна колегия“, „Председател на МАССОЛИТ“, после същата онази зала с колоните, където лелята се е наслаждавала на комедията на гениалния си племенник.

Щом се озовеше в Грибоедов, всеки посетител, стига да не беше абсолютен тъпак, разбира се, веднага схващаше колко хубаво си живеят щастливците — членове на МАССОЛИТ, и черна завист почваше незабавно да го гложди. Той веднага отправяше горчиви укори към небето, което не го е дарило по рождение с литературен талант, без който естествено нямаше смисъл дори да мечтае да притежава един ден МАССОЛИТовска членска карта, тази кафява, ухаеща на скъпа кожа, с широк златен кант членска карта, която познава цяла Москва.

Кой ще каже нещо в защита на завистта? Това е долнопробно чувство, но все пак трябва да се влезе в положението и на посетителя. Понеже онова, което той виждаше на горния етаж, не беше всичко, о, ни най-малко. Целият долен етаж на лелината къща беше превърнат в ресторант, и то какъв ресторант! Той с право се смяташе за най-добрия в цяла Москва. И не само защото заемаше две големи зали със сводести тавани, изрисувани с лилави коне с асирийски гриви, не само защото на всяка маса имаше лампа, засенчена с шал, не само защото там нямаше достъп първият срещнат от улицата, но и затова, че по качеството на продуктите Грибоедов спокойно биеше всички ресторанти в Москва и че тези продукти му се доставяха най-изгодно без надценка.

Затова няма нищо чудно, да речем, в такъв разговор, чут веднъж от автора на тези най-правдиви редове, при чугунената ограда на Грибоедов:

— Амвросий, къде ще вечеряш?

— Що за въпрос, разбира се, че тук, скъпи Фока! Арчибалд Арчибалдович ми пошепна днес, че щяло да има бяла риба натюр. Виртуозен деликатес!

— Живота си живееш ти, Амвросий! — с въздишка отвърна Фока, изпосталял, отпуснат и с цирей на врата, на руменоустния гигант, на златокосия червенобузест поет Амвросий.

— Ами, ами! — възрази Амвросий. — Просто имам най-обикновеното желание да живея човешки. Ти искаш да кажеш, Фока, че бяла риба можеш да хапнеш и в „Колизей“. Да, ама в „Колизей“ порция бяла риба струва трийсе рубли и петнайсе копейки, а тука пет и педесе! Освен това в „Колизей“ рибата е от по оня ден и в „Колизей“ нищо не ти гарантира, че някой хулиган, нахълтал от Театралния пасаж, няма да те цапне с чепка грозде по муцуната. Не, аз съм категорично против „Колизей“ — кънтеше из целия булевард боботещият глас на чревоугодника Амвросий. — Не ме убеждавай, Фока!

— Не те убеждавам, Амвросий — писукаше Фока. — Човек и в къщи може да вечеря.

— Покорно благодаря — тръбеше Амвросий, — представям си как жена ти се опитва да измайстори в общата кухня в тенджерка бяла риба натюр! Хи-хи-хи! … Оревоар, Фока! — и Амвросий се запъти, тананикайки, към верандата под навеса.

Ох-ох-ох… Да, какви времена бяха!… Помнят кореняците московчани прочутия Грибоедов! Знаят какво е варена бяла риба! Бе остави рибата! То е нищо, мили ми Амвросий! Виж, чигата, чигата в сребриста тенджерка, парчета чига, между които са наредени рачи опашки и пресен хайвер! Ами яйцата кокот с гъбено пюре в чашки? Ами филето от дроздове не ви ли се услаждаше? С трюфели? Пъдпъдъците по генуезки? — Девет и петдесет! Че и джаз, и културно обслужване! Ами през юли, когато цялото ви семейство е на вилата, а неотложни литературни ангажименти ви задържат в града — на верандата, в сянката на асмата, в златното петно върху белоснежната покривка чиния супа прентаниер? Помните ли, Амвросий? Защо ли ви питам! По устните ви разбирам, че помните. Сьомга, бяла риба — с тях ли ще ни смайвате? Виж бекасините — големите и малките, ами горските бекаси, когато им е сезонът, ами пъдпъдъците, дъждосвирците? Ами газираната вода, която ви бълбука в гърлото?! Но стига, ти се отвличаш, читателю! След мен! …

Същата вечер, когато Берлиоз загина на Патриаршите, в десет и половина на горния етаж на Грибоедов светеше само в една стая и там се измъчваха дванайсетте литератори, събрани на заседание и очакващи Михаил Александрович.

Насядали по столовете и по масите, и дори на двата перваза в стаята на Управителния съвет на МАССОЛИТ, те жестоко страдаха от задухата. Ни полъх не долиташе през разтворените прозорци. Москва излъчваше жегата, насъбрана през деня от асфалта, и беше ясно, че нощта няма да донесе облекчение. Миризма на лук долиташе от мазето на лелината къща, където беше кухнята на ресторанта, и всички бяха прежаднели, изнервени и ядосани.

Белетристът Бескудников — кротък, прилично облечен човек с внимателен, ала и неуловим поглед — извади часовника си. Стрелката пълзеше към единайсет. Бескудников чукна с пръст циферблата, посочи го на съседа си, поета Двубратски, който седеше на масата и от скука си клатеше краката, обути в жълти обувки с гумени подметки.

— Е, прекалява — измърмори Двубратски.

— На Клязма трябва да е артисало момчето — с плътен глас се обади Настася Лукинишна Непременова, московско сираче от търговски род, станало писателка. Под псевдонима Щурман Жорж, тя пишеше батални морски разкази.

— Ще прощавате! — смело заговори авторът на популярни скечове Загривов. — То и аз бих пийнал сега с удоволствие един чай на терасата, вместо да се пържа тук. Нали заседанието беше насрочено за десет?

— Ох, колко е хубаво сега на Клязма — пускаше фитили на присъстващите Щурман Жорж; тя знаеше, че Перелигино, вилното селище на литераторите на река Клязма, е болното място на всички. — Вече сигурно и славеите пеят. Не знам защо, но винаги по ми върви работата извън града, особено пролетно време.

— Трета година внасям парици, за да изпратя в този рай болната си от базедова болест жена, но май нищо не се задава на хоризонта — каза жлъчно и с горчивина новелистът Йероним Поприхин.

— Кой както се нареди — избоботи откъм перваза критикът Абабков.

Радост пламна в очичките на Щурман Жорж и тя каза, смекчавайки контраалта си:

— Не бива да завиждате, другари. Вилите са всичко на всичко двайсет и две, строят се само седем нови, а в МАССОЛИТ сме три хиляди.

— Три хиляди сто и единайсет — вметна някой откъм ъгъла.

— Ето на, виждате ли — продължи щурманът, — какво да се прави? Естествено вилите са раздадени на най-талантливите сред нас…

— Генералите! — намеси се без заобикалки в свадата сценаристът Глухарьов.

Бескудников се прозя престорено и излезе от стаята.

— Разположил се в Перелигино в пет стаи самичък — каза подире му Глухарьов.

— Лаврович е сам в шест стаи — извика Денискин, — гостната му е с дъбова ламперия!

— Е, в момента това не е най-важното — избоботи Абабков, — ами стана вече единайсет и половина.

Вдигна се шум, назряваше нещо като бунт. Опитаха да се свържат с омразното Перелигино, свързаха ги по погрешка с друга вила, на Лаврович, казаха им, че Лаврович отишъл на реката и това вече ги довърши. Обадиха се напосоки в комисията за изящна словесност на вътрешен 930 и, разбира се, не намериха никого.

— Можеше поне да се обади! — викаха Денискин, Глухарьов и Квант.

Ах, те викаха напразно: Михаил Александрович не можеше никъде да се обади. Далече-далече от Грибоедов, в огромна зала, осветена от хилядосвещни лампи, върху три покрити с цинк маси лежеше онова, което доскоро беше Михаил Александрович.

На първата — голото тяло със съсиреци кръв, с премазана ръка и смачкан гръден кош, на другата — главата с избити предни зъби, с помътнели отворени очи, които не се бояха от рязката светлина, а на третата — купчина изкаляни дрипи.

Около обезглавения се бяха събрали: един професор по съдебна медицина, един патологоанатом със своя просектор, представители на следствените власти и литераторът Желдибин, заместник на Михаил Александрович в МАССОЛИТ, извикан по телефона и оставил в къщи болната си съпруга.

Една кола дойде да вземе Желдибин и най-напред го откара заедно със следователите (това стана към полунощ) в жилището на убития, където запечатаха книжата му, и чак тогава всички потеглиха за моргата.

Сега застаналите над останките на покойния се съвещаваха как ще е по-добре: дали да зашият отрязаната глава за тялото, или просто да изложат трупа в Грибоедовата зала, като го покрият с червен плат до брадичката.

Да, Михаил Александрович никъде не можеше да се обади и напразно се възмущаваха и крещяха Денискин, Глухарьов, Квант и Бескудников. Точно в полунощ дванайсетимата литератори напуснаха горния етаж и слязоха в ресторанта. Там отново споменаха мислено и с лошо Михаил Александрович, защото, разбира се, всички маси на верандата бяха заети и се наложи да вечерят в красивите, но задушни зали.

Точно в полунощ в първата нещо изгромоля, зазвънтя, пръсна се и заподскача. И веднага тънък мъжки глас бясно закрещя под съпровода на музиката: „Алилуя!“ Беше засвирил прочутият джаз на Грибоедов. Лъсналите от пот лица сякаш засияха, изрисуваните на тавана коне сякаш оживяха, лампите като че светнаха още по-силно. Изведнъж затанцуваха като пощръклели и двете зали, а след тях затанцува и верандата.

Затанцуваха Глухарьов с поетесата Тамара Полумесяц, затанцува Квант, затанцува романистът Жукопов с някаква киноактриса в жълта рокля. Танцуваха: Драгунски, Чардакчи, нисичкият Денискин с огромната Щурман Жорж, танцуваше красивата архитектка Семейкина-Гал, здравата притисната от някакъв непознат с бял конопен панталон. Танцуваха свои и гости, московчани и хора от провинцията, писателят Йохан от Кронщад, някой си Витя Куфтик от Ростов, май че режисьор, с морав лишей върху цялата буза, танцуваха най-изтъкнатите представители на подсекция „Поезия“ към МАССОЛИТ, тоест Павианов, Богохулски, Сладки, Шпичкин и Аделфина Будзяк, танцуваха късо подстригани младежи с неизвестни професии и широки от ватените подплънки рамене, танцуваше някакъв много възрастен с брада, в която се бе оплело стръкче зелен лук, с него танцуваше възрастна, изнурена от малокръвие госпожица в смачкана оранжева копринена рокличка.

Плувнали в пот, келнерите носеха над главите си запотени халби бира, дрезгаво и злобно викаха: „Пардон, гражданино!“ Някъде един глас командваше през рупор: „Един карски кебап! Две зубровки! Шкембе по селски!“ Тънкият глас вече не пееше, а виеше: „Алилуя!“ Грохотът на златните чинели в джаза заглушаваше от време на време грохота на съдовете, които миячките спускаха по наклонена плоскост в кухнята. С една дума — ад.

А в полунощ в този ад се появи видение. На верандата изникна черноок красавец с брадичка като кинжал, облечен във фрак, и обгърна с царствен взор своите владения. Ах, мистиците твърдяха, че някога красавецът не носел фрак, а ходел препасан с широк кожен колан, от който стърчали дръжките на пистолети, косата му, черна като гарваново крило, била превързана с алена копринена кърпа и той командвал бриг, който плавал по Карибско море под черно мъртвешко знаме с череп и две кръстосани кости.

Но не, не! Лъжат изкусителите мистици, никакви Карибски морета няма на този свят и не плават по тях дръзки пирати, и не ги преследва корвета, не се стеле над вълните барутен дим. Нищо няма и нищо не е имало! Виж, онази хилава липа там, нея я има, както и чугунената ограда, и булевардът зад нея… И ледът се топи в съдинката, а на съседната маса светят нечии кръвясали бичи очи, и е страшно, страшно… О, богове, богове мои, отрова ми дайте, отрова!…

Изведнъж над една масичка изпърха думата „Берлиоз!“ Джазът внезапно се разпадна и млъкна, като че ли някой беше стоварил върху него юмрук. „Какво, какво, какво?“ — Берлиоз!" Че като наскачаха, като почнаха да възклицават…

Да, вълна от мъка се надигна при страшната вест за Михаил Александрович. Някой се суетеше, крещеше, че е необходимо още сега, начаса, да се напише колективна телеграма и веднага да се изпрати.

Но каква телеграма, ще попитаме ние, и до кого? И защо трябва да се праща? Наистина до кого? За какво му е изтрябвала каквато ще да е телеграма на оня, чийто премазан тил стискат в този момент гумените ръце на просектора, чиято шия боде сега с криви игли професорът? Той е мъртъв и не му трябва никаква телеграма. Всичко е свършено, да не претоварваме телеграфа.

Да, мъртъв е, мъртъв… Но нали ние сме живи!

Да, надигна се вълна от мъка, но се позадържа, позадържа и взе да спада, някои вече се върнаха по масите и — отначало крадешком, а после открито — пийнаха водка и замезиха. Наистина защо да отиват по дяволите котлетите де волай? Как да помогнем на Михаил Александрович? Като останем гладни? Но нали ние сме живи!

Естествено заключиха рояла, джазът се разотиде, няколко журналисти се запътиха към редакциите си да пишат некролози. Разбра се, че Желдибин се е върнал от моргата. Беше се настанил в кабинета на покойния на втория етаж и веднага плъзна слух, че той именно щял да замести Берлиоз. Желдибин нареди да дойдат при него от ресторанта дванайсетте членове на управителния съвет и свиканото по спешност заседание в кабинета на Берлиоз пристъпи към обсъждане на неотложните въпроси относно украсата на колонната зала в Грибоедов, пренасянето на тялото от моргата в тази зала, свободния достъп в нея и разни други неща, свързани с прискърбното събитие.

А ресторантът отново заживя своя нормален нощен живот и щеше да си го живее до затварянето, тоест до четири часа сутринта, ако не беше се случило нещо вече съвсем необичайно, което изуми посетителите на ресторанта много повече от вестта за гибелта на Берлиоз.

Първи се разшаваха файтонджиите, които дежуреха пред вратата на Грибоедов. Чу се как един от тях, надигнал се на капрата, викна:

— Ее! Я гледайте!

После до чугунената ограда изневиделица припламна светлинка и се заприближава към верандата. Насядалите край масите почнаха да се надигат, да се взират и видяха, че заедно със светлинката към ресторанта шества бяло привидение. Когато то стигна съвсем близо до асмата, всички сякаш замръзнаха по масите с късчета чига на вилиците и с опулени очи. Портиерът, който тъкмо беше излязъл от гардероба на ресторанта в градината да пуши, смачка с крак цигарата и понечи да приближи привидението с явното намерение да му прегради пътя към ресторанта, но кой знае защо не го стори и се спря с глупава усмивка.

Привидението мина под свода с асмата и стъпи безпрепятствено на верандата. Тогава всички видяха, че не е никакво привидение, а широко известният поет Иван Николаевич Бездомни.

Беше бос, в скъсана белезникава толстовка, на гърдите си с безопасна беше забол книжна иконка с позаличения образ на неизвестен светец, на краката с бели наполеонки. Иван Николаевич носеше запалена венчална свещ. Дясната буза на Иван Николаевич беше прясно разкървавена. Трудно е Да се измери дълбочината на мълчанието, което се възцари на верандата. Можеше да се види как бирата от наклонената халба в ръцете на един от келнерите се излива на пода.

Поетът вдигна свещта над главата си и каза високо:

— Здравейте, приятели! — после надникна под най-близката маса и възкликна мъчително: — Не, няма го тук!

Чуха се два гласа. Басът каза безмилостно:

— Чиста работа. Алкохолно отравяне.

А вторият, женски, уплашен, произнесе думите:

— Как го е пуснала милицията да върви така по улиците?

Иван Николаевич чу и се обади:

— На два пъти искаха да ме спрат на Скатертная и тука, на Бронная, но аз прескочих една ограда и нали виждате, изподрах си бузата! — после Иван Николаевич вдигна свещта и викна: — Братя в литературата! — пресипналият му глас укрепна и стана по-пламенен. — Чуйте ме всички! Той се появи! Трябва веднага да го хванете, иначе той ще извърши неописуеми поразии!

— Какво? Какво? Какво каза? Кой се е появил? — долетяха гласове от всички страни.

— Консултантът — отвърна Иван Николаевич, — и този консултант преди малко уби на Патриаршите Миша Берлиоз.

Сега хората от вътрешната зала се изсипаха на верандата, около Ивановото пламъче се струпа тълпа.

— Моля, моля, кажете по-точно — прозвуча тих и любезен глас до ухото на Иван Николаевич, — кажете, как така го е убил? Кой го е убил?

— Чуждестранният консултант, професор и шпионин! — отговори Иван и се озърна.

— А как се казва? — тихо го попитаха на ухото.

— Ах, името му! — възкликна с горчивина Иван. — Да му знаех името! Не успях да му разчета името на визитната картичка… Помня само първата буква — „В“, името му започва с „В“! Но какво ли ще е това име с „В“? — сам се запита Иван, хвана се за челото и изведнъж замърмори: — В, в, в! Ва… Во… Вашнер! Вагнер! Вайнер? Вегнер, Винтер? — косата му се изправи от напрежението.

— Вулф? — жалостиво извика някаква жена. Иван се разсърди.

— Глупачка! — кресна той, търсейки с очи извикалата. — Какво общо има Вулф? Вулф няма никаква вина! Во, во… Не, Така няма да си спомня! Вижте какво, граждани: обадете се веднага в милицията да пратят пет мотоциклета с картечници за залавянето на професора. И да не забравите да кажете, че с него има още двама: някакъв кариран дангалак… с пукнато пенсне… и един черен тлъст котарак. Пък аз през това време ще претърся Грибоедов… Усещам, че е тук!

В силна възбуда Иван разбута стълпените хора, заразмахва свещта, като се капеше с восък, и занаднича под масите. Тогава се чу думата: „Лекар!“ и нечие мило месесто лице, избръснато, охранено и с рогови очила, се появи пред Иван.

— Другарю Бездомни — заговори лицето с юбилеен глас, — успокойте се! Вие сте потресен от смъртта на обичания от всички нас Михаил Александрович… не, просто Миша Берлиоз. Ние прекрасно ви разбираме. Необходимо ви е спокойствие. Сега приятелите ще ви сложат да си легнете и вие ще се унесете…

— Абе ти — озъби му се Иван, — ти разбираш ли, че трябва да хванем професора? Какво ми се вреш с тия глупости! Кретен!

— Но, другарю Бездомни, моля ви се!… — отвърна лицето, изчерви се, заотстъпва и вече сто пъти съжали, че се е намесило в тази история.

— А не, тъкмо на тебе няма да ти простя — с неизразима омраза изрече Иван Николаевич.

Гърч обезобрази лицето му, той бързо премести свещта от дясната си ръка в лявата, замахна широко и зашлеви съчувстващото лице по ухото.

Тогава се сетиха да се нахвърлят върху Иван и се нахвърлиха. Свещта угасна и очилата, изхвърчали от лицето, бидоха веднага стъпкани. Иван нададе страшен боен вопъл, който се чу, за всеобщо удоволствие, чак на булеварда, и почна да се брани. Зазвънтяха падащи от масите съдове, жените закрещяха.

Докато келнерите връзваха поета с пешкири, в гардероба се водеше разговор между командира на брига и портиера.

— Ти видя ли го, че е по наполеонки? — студено попита пиратът.

— Но, Арчибалд Арчибалдович — разтрепера се портиерът, — как можех да не го пусна, нали е член на МАССОЛИТ?

— Ти видя ли го, че е по наполеонки? — повтори пиратът.

— Но моля ви се, Арчибалд Арчибалдович — цял пламна портиерът, — какво можех да направя? Аз разбирам, на верандата има дами…

— С дамите това няма нищо общо, на дамите им е безразлично — отговори пиратът, като буквално изгаряше с очи портиера, — но на милицията не й е безразлично! Човек може да върви по долни дрехи из улиците на Москва само в един-единствен случай — ако е придружен от милиция и отива на едно-единствено място — в районното управление на милицията! А ти като портиер трябва да знаеш, че видиш ли такъв човек, длъжен си на секундата да свиркаш. Чуваш ли какво става?

Обезумелият портиер чу откъм верандата глъч на сбиване, шум от строшени съдове и женски писъци.

— Е, кажи, какво да те правя сега? — попита корсарят.

Кожата по лицето на портиера придоби тифозен оттенък, очите му помъртвяха. Привидя му се, че черната, сресана на път коса се покри с огнена коприна. Пластронът и фракът изчезнаха и от кожения колан се подаде дръжката на пистолет. Портиерът си представи как виси обесен на формарс реята. Със собствените си очи видя изплезения си език и безжизнената си, обронена на рамото глава и дори чу плисъка на вълните зад борда. Краката му се подкосиха. Но пиратът се смили над него и угаси пронизващия си поглед.

— Внимавай, Николай! Това да ти е за последен път! Такива портиери в нашия ресторант не са ни притрябвали. По-добре се хвани да пазиш някоя черква. — След като каза всичко това, той изкомандува точно, ясно и бързо: — Пантелей от бюфета. Милиционер. Протокол. Кола. В психиатрията — и добави: — Свиркай!

След четвърт час потресените присъстващи не само от ресторанта, но и на булеварда, и по прозорците на къщите, които гледаха към градината на ресторанта, видяха как през вратата на Грибоедов Пантелей, портиерът, един милиционер, един келнер и поетът Рюхин изнасят повит като кукла младеж, облян в сълзи, който плюе, мъчейки се да улучи именно Рюхин, и крещи:

— Мръсници!

Един шофьор палеше с озлобено лице камиона си. До него файтонджия шибаше коня си по задника с лилави юзди и викаше:

— Хайде с конче вихрогонче! Карал съм в психиатрията!

Наоколо тълпата боботеше и обсъждаше невижданото произшествие. С една дума, беше станал отвратителен, гнусен, пикантен, свински скандал, който свърши чак когато камионът отнесе от вратите на Грибоедов нещастния Иван Николаевич, милиционера, Пантелей и Рюхин.

Глава 6. Шизофрения, както вече беше казано

Когато в чакалнята на прочутата психиатрична клиника, построена наскоро в покрайнините на Москва, до реката, влезе човек с остра брадичка и бяла престилка, беше един и половина през нощта. Трима санитари не изпускаха от очи седналия на канапето Иван Николаевич. До него ужасно развълнуван седеше и поетът Рюхин. Пешкирите, с които бяха вързали Иван Николаевич, лежаха накуп върху същото канапе. Ръцете и краката на Иван Николаевич бяха свободни.

Като видя влезлия, Рюхин пребледня, поизкашля се и каза плахо:

— Добър вечер, докторе.

Докторът кимна на Рюхин, но докато кимаше, гледаше не него, а Иван Николаевич.

А той седеше съвсем неподвижен, с озлобено лице, навъсил вежди, и при влизането на лекаря дори не помръдна.

— Ето, докторе — кой знае защо тайнствено зашепна Рюхин, поглеждайки плахо към Иван Николаевич, — това е известният поет Иван Бездомни… и как да ви кажа… опасяваме се дали не е алкохолно отравяне…

— Много ли пиеше? — попита през зъби лекарят.

— Не, пийваше, ама не без мярка…

— Хлебарки, плъхове, дяволчета или бездомни псета да е гонил?

— Не — потрепера Рюхин, — вчера го виждах, и тази сутрин… беше си съвсем здрав.

— А защо е по наполеонки? От леглото ли го вдигнахте?

— Докторе, той в ресторанта така дойде…

— Аха, аха — изрече с подчертано задоволство докторът, — ами тези синини от какво са? Да не се е бил с някого?

— Паднал от някаква ограда, а после в ресторанта удари един човек… и още някои…

— Тъй, тъй, тъй — каза докторът, обърна се към Иван и добави: — Добър вечер!

— Здрасти, вредителю! — злобно и високо отговори Иван.

Рюхин така се засрами, че не посмя да вдигне очи към учтивия доктор. Но оня никак не се обиди, ами с привично леко движение си свали очилата, вдигна пеша на престилката, пъхна ги в задния джоб на панталона, после попита Иван:

— На колко сте години?

— Абе я се пръждосвайте всички по дяволите, ама ха! — грубо се развика Иван и се извърна.

— Но защо се сърдите? Нима съм ви казал нещо неприятно?

— На двайсет и три години съм — възбудено заговори Иван — и ще напиша оплакване срещу всички вас. На първо място срещу тебе, гнидо! — обърна се той специално към Рюхин.

— От какво искате да се оплачете?

— От това, че мен, здрав човек, ме хванаха и насила ме довлякоха в лудницата! — тросна се Иван.

Рюхин се вгледа в Иван и изтръпна: абсолютно никакво безумие нямаше в очите му. От мътни, каквито бяха в Грибоедов, те бяха станали бистри както преди.

„Майчице! — уплашено си помисли Рюхин. — Ама той наистина е нормален! Каква идиотщина! Защо наистина го довлякохме тука? Нормален е, нормален, само муцуната му е изподрана…“

— Вие се намирате — спокойно заговори лекарят и седна на бяла табуретка с метално лъскаво краче — не в лудницата, а в клиниката, и ако не е необходимо, никой няма да ви задържи.

Иван Николаевич погледна недоверчиво изпод вежди, но все пак измърмори:

— Слава тебе, господи! Намери се най-сетне един нормален между тези идиоти начело с ей този тъпак и бездарник Сашка!

— Кой е този бездарник Сашка? — осведоми се лекарят.

— Ей го на, Рюхин! — Иван посочи с мръсен пръст към Рюхин.

Оня пламна от негодувание.

„И това вместо да ми благодари, че се грижа за него — помисли си с горчивина. — Наистина долен човек!“

— Психика на типичен кулак — заговори Иван Николаевич — изглежда, много му се дощя да разобличи Рюхин. — При това кулак, който много умело се маскира като пролетарий. Вижте му само постната физиономия и я сравнете със звучните стихотворения, дето ги тъкми за Първи май. Ха-ха-ха… „Вейте се!“ „Развейте се!“… ама я надникнете в него да го видите какво мисли… ще ахнете! — Иван Николаевич зловещо се разсмя.

Рюхин дишаше тежко, беше се изчервил и мислеше само за едно: че е стоплил в пазвата си змия, че е помогнал на човек, който се оказа в действителност негов лют враг. И най-важното, че е безсилен — да не вземе сега да се кара с душевноболен?!

— Но защо всъщност ви докараха тук? — попита лекарят, след като изслуша внимателно изобличенията на Бездомни.

— А че дявол ги знае тия кретени! Грабнаха ме, вързаха ме с някакви парцали и ме помъкнаха с камион!

— Позволете да ви попитам защо сте дошли в ресторанта по долни дрехи?

— Няма нищо чудно — отговори Иван, — отидох да се къпя в Москва река, пък там ми свиха дрехите и ми оставиха тия дрипи! Няма да тръгна гол през цяла Москва я! Навлякох каквото имаше, защото бързах за ресторанта, за Грибоедов.

Лекарят погледна въпросително Рюхин и оня навъсено измърмори:

— Ресторантът се нарича така.

— Аха — каза лекарят, — ама защо бързахте толкова? Делова среща?

— Преследвам консултанта — тревожно се озърна Иван.

— Какъв консултант?

— Познавате ли Берлиоз? — попита многозначително Иван.

— Кого… композитора ли? Иван се обърка.

— Какъв композитор? А, да, уф, не. Композиторът се казва като Миша Берлиоз.

На Рюхин не му се говореше, но се наложи да обясни:

— Берлиоз, секретарят на МАССОЛИТ, тази вечер е бил прегазен на Патриаршите от трамвай.

— Бе не лъжи, като не знаеш! — разсърди се на Рюхин Иван. — Аз бях там, а не ти! Оня нарочно го натика под трамвая!

— Бутна ли го?

— Защо трябва да го е бутнал — възкликна Иван, ядосан, че никой нищо не разбира. — Такъв няма нужда да те бута! Едни номера прави — да ти настръхне косата! Той предварително знаеше, че Берлиоз ще го сгази трамвай!

— Някой друг освен вас да е видял консултанта?

— Там е лошото, че само ние двамата с Берлиоз.

— Тъй. И какви мерки взехте, за да заловите този убиец? — при тези думи лекарят се обърна и хвърли поглед към жената с бяла престилка, седнала встрани до една маса. Тя извади лист и почна да попълва празните му графи.

— Мерки ли? Ами взех от кухнята една свещ…

— Тази ли? — лекарят посочи натрошената свещ, сложена на масата пред жената заедно с иконичката.

— Да, същата и…

— Ами иконката защо ви беше?

— А, иконката ли… — Иван се изчерви. — То всъщност иконката най-много ги изплаши — и той посочи пак с пръст към Рюхин, — работата е там, че той, консултантът де, той, да си кажем откровено… е свързан със сатаната… и иначе не може да се улови.

Санитарите, кой знае защо, изпънаха ръце като войници и не сваляха поглед от Иван.

— Нда — продължи Иван, — свързан е! Това е неоспорим факт. Той е разговарял лично с Пилат Понтийски. Какво сте ме зяпнали! Истината ви казвам! Той всичко е видял — и балкона, и палмите. С една дума. бил е при Пилат Понтийски, това ви го гарантирам.

— Да, да, продължавайте…

— Затова, значи, си окачих иконката на гърдите и хукнах…

В този миг часовникът внезапно удари два пъти.

— О-хо! — възкликна Иван и стана от канапето. — Часът е два, пък аз си губя времето с вас! Прощавайте,. къде ви е телефонът?

— Пуснете го до телефона — заповяда лекарят на санитарите.

Иван грабна слушалката, а в това време жената тихо попита Рюхин:

— Женен ли е?

— Ерген — уплашено отговори Рюхин.

— Профсъюзен член?

— Да.

— Милицията? — завика Иван в слушалката. — Милицията ли е? Другарю дежурен, наредете да бъдат пратени незабавно пет мотоциклета с картечници за залавянето На чужденец консултант. Какво? Елате да ме вземете, ще дойда с вас… Обажда се поетът „Бездомни от лудницата… Какъв ви е адресът? — шепнешком попита Бездомни лекаря, като прикриваше слушалката с длан, после“ отново завика в нея: — Чувате ли ме? Ало?… Безобразие! — изведнъж закрещя Иван и запокити слушалката в стената. После се обърна към лекаря, протегна му ръка, сухо каза „довиждане“ и се накани да си върви.

— Но моля ви, къде ще ходите? — заговори лекарят, като се взираше в очите на Иван. — Посред нощ и по долни дрехи? … Вие не сте добре, останете тук.

— Я ме пуснете — каза Иван на санитарите, препречили вратата. — Бе вие ще ме пуснете ли или не? — със страшен глас кресна поетът.

Рюхин се разтрепера, а жената натисна някакво копче на масата и върху стъклената й повърхност изскочи лъскава кутия и пълна ампула.

— А, така ли?! — изрече бясно Иван и се заозърта като хванато в капан животно. — Е, добре тогава! Сбогом… — и се хвърли с главата напред към щорите на прозореца. Чу се удар, но нечупливите стъкла зад щорите го задържаха и след миг Иван се замята в ръцете на санитарите. Той хъркаше, опитваше се да хапе, крещеше:

— Виж ги ти какви прозорчета си имали!… Пусни ме! Пусни ме, ти казвам!

Спринцовката блесна в ръцете на лекаря, жената с един замах разпра вехтия ръкав на толстовката и се вкопчи с неженска сила в ръката на поета. Замириса на етер. Иван отмаля в ръцете на четиримата, опитният лекар използва момента и заби иглата в Ивановата ръка. Подържаха Иван още няколко секунди, после го сложиха на канапето.

— Бандити! — викна Иван, изскочи от канапето, но бе въдворен отново на него. Щом го пуснаха, понечи пак да скочи, но този път си седна сам. Помълча, като се озърташе диво, после неочаквано се прозя, после злобно се усмихна.

— Успяхте да ме заточите — каза той, прозя се още веднъж и неочаквано легна, сложи глава на възглавницата, а ръката като дете под бузата, замърмори вече сънено и незлобливо: — Е, много хубаво… ще си платите за всичко. Аз ви предупредих, пък вие правете каквото знаете! А мене сега най-много ме интересува Пилат Понтийски… Пилат… — и затвори очи.

— Ваня, сам в стая сто и седемнайсета и под наблюдение — разпореди се лекарят и си сложи очилата. Рюхин отново трепна: безшумно се отвори бяла врата, видя се коридор, осветен от сини нощни лампи. От коридора вкараха количка с гумени колелца, сложиха на нея притихналия Иван и той замина по коридора, а вратата се затвори зад него.

— Докторе — пошепна потресен Рюхин, — той, значи, наистина е болен?

— О, да! — отвърна лекарят.

— Но какво му е? — плахо попита Рюхин.

Умореният лекар погледна Рюхин и вяло отговори:

— Двигателна и речева възбуда… налудничави интерпретации… изглежда сложен случай… Навярно шизофрения. На всичкото отгоре и алкохолизъм…

От думите на лекаря Рюхин не разбра нищо, освен че положението на Иван Николаевич, изглежда, е лошо, въздъхна и попита:

— Ами защо непрекъснато говори за някакъв консултант?

— Видял е навярно някого, който е поразил болното му въображение. Или може би е имал халюцинации…

След няколко минути камионът откарваше Рюхин в Москва. Разсъмваше и светлината на още неугасените лампи по шосето беше вече излишна и неприятна. Шофьорът се ядосваше, че си е пропилял нощта, и така даваше газ, че камионът занасяше по завоите.

Ето, вече и гората потъна, остана някъде зад тях, и реката изчезна встрани, срещу камиона се изсипваше какво ли не: огради, караулки и @стифи дърва, огромни стълбове и някакви мачти, а по мачтите нанизани макари, после купища чакъл, земя, прорязана от канали — с една дума, чувстваше се, че още малко и ще се появи Москва, че вече е близо, зад завоя, и веднага ще се нахвърли върху тях и ще ги погълне.

Рюхин се друсаше и подскачаше, някаква цепеница, върху която се беше настанил, непрекъснато се опитваше да се измъкне изпод него. Пешкирите от ресторанта, нахвърляни от милиционера и Пантелей, които си отидоха преди него с тролея, танцуваха по цялата каросерия. Рюхин се опита да ги събере, но после, кой знае защо, изсъска злобно: „Да вървят по дяволите! Какво ли се въртя и аз като глупак? …“ — ритна ги с крак и повече не ги погледна.

Настроението на пътника беше ужасно. Ставаше ясно, че посещението в дома на скръбта е оставило в него много дълбока диря. Рюхин се мъчеше да проумее какво го терзае. Коридорът със сините лампи, заседнал в паметта му? Мисълта, че няма на този свят по-тежко нещастие от това да загубиш разсъдъка си? Да, да, разбира се, и това. Но то е просто обща мисъл, нали? Има нещо друго. Какво? Обидата, ето какво. Да, да, оскърбителните думи, които Бездомни му хвърли право в очите. И най-лошото е не че са обидни, а че в тях има истина.

Поетът вече не гледаше наляво и надясно, а се втренчи в мръсния подскачащ под, замърмори нещо, застена — глождеше сам себе си.

Да, стихотворенията… Той е трийсет и две годишен! Наистина, какво го очаква? Ще продължи да пише по няколко стихотворения на година. Докато остарее? Да, докато остарее. И какво ще му донесат тези стихотворения? Слава? „Глупости! Поне себе си недей да мамиш. Славата никога няма да споходи оня, който пише слаби стихотворения. Защо да са слаби? Истината, истината ми каза! — безпощадно говореше Рюхин със себе си. — Да, аз наистина не вярвам в това, което пиша!…“

Отровен от този пристъп на неврастения, поетът се олюля, подът под него престана да подскача. Рюхин вдигна глава и видя, че отдавна е в Москва, нещо повече, че над Москва се съмва, че един облак над него сияе в злато и камионът е спрял в колона от коли на завоя, а съвсем близо до него върху пиедестал стои човек от метал, навел леко глава, и гледа с безразличие булеварда.

Някакви странни мисли нахлуха в главата на заболелия поет. „Ето пример за истински късмет… — Рюхин се изправи в цял ръст в каросерията на камиона и вдигна с непонятно ожесточение ръка срещу човека от чугун, който не закачаше никого — да, този каквато крачка и да е направил през живота си, каквото и да му се е случвало, всичко е било в негова полза, всичко му е носело слава! Но какво толкова е направил. Не разбирам… Какво толкова има в тези думи: «Бурята с мъгла покрива…» Не разбирам!… Провървяло му е, просто му е провървяло!… — изведнъж отсъди язвително Рюхин и усети, че камионът под него потегли. — Стреля, стреля в него оня белогвардеец, раздроби му бедрото и му осигури безсмъртие…“

Колоната потегли. Съвсем болен и дори остарял, след не повече от две минути поетът се качваше на верандата на Грибоедов. Тя беше вече пуста. В ъгъла си допиваше някаква компания, неин център беше едно известно конферансие с тюбетейка на главата и чаша „Абрау“ в ръка.

Натовареният с пешкирите Рюхин бе посрещнат любезно от Арчибалд Арчибалдович и незабавно освободен от проклетите парцали. Да не беше толкова измъчен от клиниката и камиона, Рюхин навярно би изпитал удоволствие да разкаже как е минало всичко в болницата и да поукраси разказа си с намислени подробности. Но нямаше желание, пък и колкото и да не беше наблюдателен, сега, след мъчението в камиона, Рюхин за пръв път се взря остро в пирата и разбра — въпреки че разпитва за Бездомни — и дори възклицава: „Ох-ох-ох!“. той всъщност е абсолютно равнодушен към съдбата на Бездомни и ни най-малко не го съжалява. И добре прави! Браво на него!" — с цинична и самоунищожителна злоба си помисли Рюхин, прекъсна разказа си за шизофренията и помоли:

— Арчибалд Арчибалдович, една водка, ако обичате…

На физиономията на пирата се изписа съчувствие, той прошепна:

— Разбирам… веднага… — и махна на келнера.

След четвърт час Рюхин седеше съвсем сам, превит над порция карагьоз, и пиеше чашка след чашка, разбрал и признал, че в неговия живот вече нищо не може да се поправи, а може само да се забрави.

Поетът бе пропилял своята нощ, докато другите бяха гуляли, и сега разбираше, че не може да я върне. Достатъчно беше да вдигне глава от лампата към небето, за да разбере, че нощта е загубена безвъзвратно. Келнерите чевръсто смъкваха покривките от масите. Котараците, които сновяха край верандата, имаха утринен вид. Върху поета неумолимо се стоварваше денят.

Глава 7. Подозрителният апартамент

Ако на другата сутрин някой беше казал на Стьопа Лиходеев така: „Стьопа, ако не станеш веднага от леглото, ще бъдеш разстрелян!“ — Стьопа би отговорил с отпаднал, тих глас: „Разстреляйте ме, правете ме каквото щете, но няма да стана.“

Не да стане — струваше му се, че не може да отвори очи, защото само да го стори, ще блесне мълния и главата му в същия миг ще се пръсне на парчета. В тази глава бучеше тежка камбана, между очните му ябълки и затворените клепачи плуваха кафяви петна с огненозелени краища, а на всичкото отгоре му се повръщаше и му се струваше, че това има връзка със звуците на някакъв натрапчив грамофон.

Стьопа се напрягаше да си спомни нещо, но си спомняше само едно — май че снощи, но кой знае къде, беше стоял със салфетка в ръка и се беше опитвал да целуне някаква дама, като й обещаваше, че на другия ден точно по обед ще й отиде на гости. Дамата не искаше: „Не, не, няма да съм си в къщи!“ — но Стьопа упорито настояваше: „Пък аз непременно ще дойда!“

Стьопа нямаше представа нито коя е била дамата, нито колко е сега часът, нито коя дата и кой месец е, но най-лошото беше, че не можеше да разбере и къде се намира. Помъчи се да си изясни поне последното и с тази цел разлепи слепените клепачи на лявото си око. В сумрака нещо хвърляше мътни отблясъци. Стьопа най-сетне позна голямото огледало и разбра, че лежи по гръб у дома си, тоест в бившето легло на бижутершата, в спалнята. Но в този миг така го стегна главата, че той затвори очи и застена.

Да обясним: Стьопа Лиходеев, директорът на театър „Вариете“, се беше събудил сутринта у дома си в апартамента, който беше наел заедно с покойния Берлиоз в една голяма шестетажна сграда, разположена във формата на буквата „П“ на улица Садовая.

Трябва да кажем, че този апартамент №50 отдавна имаше ако не лоша, то във всеки случай странна репутация. Само допреди две години негова собственичка беше вдовицата на бижутера Дьо Фужере. Ана Францевна дьо Фужере, петдесетгодишна почтена и много делова дама, даваше три от общо петте си стаи под наем на някакъв човек, който се казваше, струва ми се, Беломут, и на друг един — със загубено презиме.

И ето че преди две години в апартамента взеха да се случват необясними произшествия: хората от този апартамент почнаха да изчезват безследно.

Един неработен ден в апартамента се появи милиционер, извика в антрето втория квартирант (този с изчезналото име) и му каза, че трябвало да прескочи за малко до районното управление, нещо да подпише. Квартирантът поръча на Анфиса, преданата и отдавнашна слугиня на Ана Францевна, ако някой му се обади по телефона, да каже, че ще се върне след десет минути и тръгна с учтивия милиционер с бели ръкавици. Но той не само че не се върна след десет минути, но изобщо не се върна. Най-чудното е, че заедно с него изчезна, изглежда, и милиционерът.

Набожната, или, откровено казано, суеверна Анфиса точно така и го изтърси на ужасно разстроената Ана Францевна: това е магия и тя много добре знае кой е отвлякъл и квартиранта, и милиционера, ама не иска да говори такива неща по вечерно време. Както е известно обаче, магията почне ли веднъж, после с нищо не можеш я спря. Вторият квартирант изчезна, доколкото си спомням, в понеделник, а в сряда сякаш вдън земята потъна и Беломут, но наистина при по-други обстоятелства. Сутринта дойде, както винаги, колата да го закара на работа и наистина го откара, но не върна никого и тя самата повече не се появи.

Мъката и ужасът на мадам Беломут бяха неописуеми. Но уви, и едното, и другото не продължиха дълго. Още същата нощ, като се върна с Анфиса от вилата си, за която, кой знае защо, беше побързала да замине, Ана Францевна не завари и гражданката Беломут в апартамента. Нещо повече: вратите на двете стаи, заемани от съпрузите Беломут, се оказаха запечатани.

Криво-ляво минаха два дена. А на третия Ана Францевна, която беше страдала през цялото това време от безсъние, отново спешно замина за вилата си… Трябва ли да казваме, че не се върна!

Останала сама, Анфиса се наплака до насита и си легна в два часа през нощта. Какво е станало с нея по-нататък, не се знае, но обитателите на другите апартаменти разправяха, че уж в апартамент №50 цялата нощ се чувало някакво чукане и прозорците светели чак до сутринта. А на сутринта се разбра, че и Анфиса я няма!

За изчезналите и за прокълнатия апартамент в къщата дълго се разправяха какви ли не истории, като например, че тази съсухрена и набожна Анфиса носела на спаружените си гърди кожена торбичка с двайсет и пет едри брилянта, собственост на Ана Францевна. Че уж в древния сайвант на вилата, за която така спешно беше заминала Ана Францевна, се намерили от само себе си някакви несметни съкровища също във вид на брилянти, както и на златни монети от царско време… И прочее все от тоя сорт. Е, което не знаем, за него не гарантираме.

Както и да е, но апартаментът остана празен и запечатан само една седмица, а после в него се настаниха покойният Берлиоз със съпругата си и същият този Стьопа, и той със съпругата си. Съвсем естествено е, че щом се озоваха в молепсаното жилище, и на тях почна да им се случва дявол знае какво! А именно — за един месец изчезнаха и двете съпруги. Само че не безследно. За съпругата на Берлиоз разправяха, че я виждали в Харков с някакъв балетмайстор, а съпругата на Стьопа била открита уж в приюта Божедомка; хората дрънкаха, че директорът на „Вариете“ благодарение на безбройните си връзки успял да я настани там в самостоятелна стая, но при едно условие — кракът й да не стъпва на Садовая…

И тъй, Стьопа взе да пъшка. Понечи да викне домашната прислужница Груня и да й поиска пирамидон, но можа все пак да съобрази, че това е глупаво и че Груня, разбира се, няма пирамидон. Опита се да викне на помощ Берлиоз, два пъти изстена: „Миша… Миша…“, но, както сами разбирате, отговор не получи. В апартамента цареше пълна тишина.

Стьопа размърда пръстите на краката си и се досети, че е легнал с чорапи, прокара трепереща ръка по бедрото си, за да установи дали е с панталон, или не, но не можа да разбере.

Най-сетне му стана ясно, че е изоставен, самотен, че няма кой да му помогне, и реши да стане, каквито и нечовешки усилия да му струва това.

Стьопа разлепи слепените си клепачи и видя, че се отразява в огледалото като човек с щръкнала на всички посоки коса, с подпухнала, обрасла с черна четина физиономия, плувнали в тлъстина очи, с мръсна риза и вратовръзка, по наполеонки и по чорапи.

Такъв се видя в огледалото, а до огледалото видя непознат човек, облечен в черно и с черна барета.

Стьопа седна на леглото и опули, доколкото можеше, кръвясалите си очи срещу непознатия.

Мълчанието наруши този непознат, той произнесе с нисък, тежък глас и с чуждестранен акцент следното:

— Добър ден, пресимпатични Степан Богданович!

Настъпи пауза, после Стьопа с огромно усилие изрече:

— Кой сте вие? — и се изненада, че не може да познае гласа си. Думата „кой“ произнесе с дискант, „сте“ — басово, а от „вие“ изобщо нищо не се получи.

Непознатият дружелюбно се усмихна, извади голям златен джобен часовник с брилянтен триъгълник на капака, който иззвънтя единайсет пъти, и каза:

— Единайсе. Точно един час ви чакам да се събудите, понеже ми казахте да бъда тука в десет. Ето ме!

Стьопа напипа на стола до кревата панталона, прошепна:

— Извинете… — обу го и помоли с дрезгав глас: — Припомнете ми, моля ви, името си.

Беше му трудно да говори. На всяка дума сякаш някой забождаше в мозъка му игла и му причиняваше адска болка.

— Как! Забравили сте дори името ми? — непознатият се усмихна.

— Простете… — изхриптя Стьопа и усети, че махмурлукът го дарява с нов симптом: стори му се, че подът до леглото потъна някъде и ей сега ще полети и той надолу с главата при дяволите в преизподнята.

— Скъпи Степан Богданович — заговори посетителят, като се усмихваше проницателно, — никакъв пирамидон няма да ви помогне. Придържайте се към старото и мъдро правило, че клин, клин избива. Единственото, което ще ви върне към живот, са две чашки водка с нещо пикантно и топло за мезе.

Стьопа беше хитър човек и колкото и да му беше лошо, съобрази, че щом са го сварили в такова състояние, трябва да си признае всичко.

— Откровено казано — с мъка обърна той език, — аз снощи малко нещо…

— Нито дума повече! — отвърна посетителят и се дръпна встрани заедно с креслото.

Стьопа видя облещен, че на масичката е сложена табла, а на нея филии бял хляб, пресован чер хайвер в купичка, чинийка мариновани бели гъби, нещо в тенджерка и най-сетне водка в тумбестата гарафа на бижутершата. Особено го смая фактът, че гарафата беше запотена. Впрочем нищо чудно, тя беше сложена в легенче с много лед. С една дума, сервирано бе чисто и умело.

Непознатият не допусна изумлението на Стьопа да придобие болезнен характер и бързо му наля половин чаша водка.

— Ами вие? — изписука Стьопа.

— С удоволствие!

Стьопа поднесе с трепереща ръка чашата към устата си, а непознатият гаврътна на един дъх съдържанието на своята: Докато дъвчеше черния хайвер, Стьопа промълви:

— Ами вие, моля… няма ли да си замезите?

— Много благодаря, свикнал съм без мезе — отговори непознатият и отново напълни чашите. Отхлупиха тенджерката, в нея се оказаха кренвирши с доматен сос.

И ето че проклетата зеленина пред очите се стопи. Стьопа вече изговаряше ясно думите и най-важното, спомни си някои неща. А именно, че всичко това беше станало вчера в Сходня, във вилата на автора на скечове Хустов, където този Хустов беше закарал Стьопа с такси. Спомни си също, че се качиха в таксито пред „Метропол“, с тях имаше още някакъв човек, май че актьор… с грамофон в куфарче. Да, да, да, във вилата беше! Спомни си също, че от грамофона кучетата почнаха да вият. Само дамата, която Стьопа се беше опитал да целуне, оставаше неизяснена… дявол я знае коя е… май работи в радиото, пък може и да не работи там.

Така вчерашният ден започваше постепенно да се прояснява, но Стьопа сега се интересуваше много повече от днешния и по-точно от появата на непознатия в спалнята, и то на всичко отгоре с мезета и водка. Ето това не би било зле да се изясни!

— Е, надявам се, че сега си спомнихте името ми? Но Стьопа само се усмихна свенливо и разпери ръце.

— Я виж ти! Усещам, че след водката сте пили портвайн. Прощавайте, но бива ли така!

— Бих ви помолил това да си остане между нас — заумилква се Стьопа.

— О, естествено, естествено! Но за Хустов, разбира се, не гарантирам.

— Вие познавате Хустов?

— Вчера във вашия кабинет зърнах за миг този индивид, но ми беше достатъчен само бегъл поглед към лицето му, за да разбера, че е мръсник, интригант, нагаждач и подлизурко.

„Абсолютно вярно!“ — помисли си Стьопа, поразен от това толкова вярно, точно и кратко определение на Хустов.

Да, вчерашният ден вече се слепваше от отделните късчета, но все пак тревогата не напускаше директора на „Вариете“. Работата е там, че в този вчерашен ден зееше огромна черна дупка. Ще прощавате, но вчера Стьопа изобщо не беше виждал в кабинета си този непознат с баретата

— Воланд, професор по черна магия — представи се изтежко посетителят, разбрал затруднението на Стьопа, и разказа всичко поред.

Вчера бил пристигнал от чужбина в Москва, незабавно отишъл при Стьопа и му предложил да гастролира във „Вариете“. Стьопа се обадил в Московската областна зрелищна комисия, съгласувал въпроса (Стьопа пребледня и запремига) и подписал с професор Воланд договор за седем представления (Стьопа зина), разбрали се Воланд да дойде в дома му в десет часа сутринта, за да уточнят подробностите… И ето, Воланд дошъл.

Отворила му слугинята Груня, която обяснила, че е приходяща и току-що е дошла, че Берлиоз го няма и ако посетителят иска да види Степан Богданович, нека влезе в спалнята: Степан Богданович спи толкова дълбоко, че тя не се наема да го буди. Като видял какво е състоянието на Степан Богданович, артистът изпратил Груня в близкия гастроном за водка и мезета, в аптеката за лед и…

— Позволете да ви се издължа — изскимтя окончателно смазаният Стьопа и затърси портфейла си.

— О, що за глупости! — възкликна гастрольорът и не пожела да чуе нито дума повече.

И тъй, водката и мезетата вече бяха ясни и все пак Стьопа беше направо за окайване: той не помнеше абсолютно нищо за договора и главата си режеше, че не е виждал вчера тоя Воланд. Хустов да, но никакъв Воланд.

— Позволете да хвърля един поглед на договора — тихо помоли Стьопа.

— Заповядайте, заповядайте…

Стьопа погледна документа и замръзна. Всичко си беше на мястото. Първо, собственоръчният подпис на Стьопа, сложен със замах. Горе в ъгъла косо — резолюцията на финансовия директор Римски да се платят на артиста Воланд десет хиляди рубли аванс срещу дължимите му за седем спектакъла трийсет и пет хиляди рубли. На всичкото отгоре беше приложена и разписка на Воланд, че вече е получил тези десет хиляди рубли!

„Но какво значи това?!“ — помисли си нещастният Стьопа и му се зави свят. Начало на зловещи празнини в паметта? Но след предявяването на договора по-нататъшни изрази на учудване биха били, разбира се, просто неприлични. Стьопа помоли госта си да му позволи да излезе за минутка и както си беше по чорапи, изтича в антрето до телефона. По пътя викна към кухнята:

— Груня!

Никой не се обади. Погледна към вратата на кабинета на Берлиоз, която беше до антрето, и дето има една дума, направо се вцепени. На вратата видя огромен печат от червен восък, увиснал на връвчица. „А така! — изрева някой в главата на Стьопа. — Само туй липсваше!“ Сега мислите на Стьопа полетяха вече по двойни релси, но както става винаги при катастрофа — всичките в една посока и изобщо дявол знае накъде. Трудно е дори да се предаде каква каша се забърка в главата на Стьопа. Какво ли нямаше в нея — и тая дяволщина с черната барета, и изстудената водка, и невероятният договор… А сега за капак, моля ви се — и този печат на вратата. Тоест когото щете убеждавайте, че Берлиоз се е забъркал в нещо — никой няма да ви повярва, не, не, не, няма да ви повярва! Да, но печатът — ето го! Даа…

В мозъка на Стьопа загъмжаха някакви ужасно неприятни мисли за статията, която за беля беше връчил наскоро на Михаил Александрович да я помести в списанието си. И то, между нас казано, идиотска статия! Нищо и никаква статия, пък и парите малко…

Веднага след спомена за статията долетя и споменът за някакъв двусмислен разговор, който бяха водили, доколкото си спомняше, на двайсет и четвърти април вечерта тук, в трапезарията, докато вечеряха с Михаил Александрович. Тоест, всъщност разговорът не би могъл да се нарече двусмислен (Стьопа не би допуснал да го въвлекат в такъв разговор), но беше на някаква излишна тема. Съвсем спокойно би могло, граждани, да не се подхваща такъв разговор. Ако не беше печатът, разговорът би могъл несъмнено да мине за абсолютна дреболия, но виж сега, след този печат…

„Ах, Берлиоз, Берлиоз! — припламваше в мозъка на Стьопа. — Просто не ми го побира главата!“

Но нямаше време за продължителни терзания и Стьопа избра номера на телефона в кабинета на Римски, финансовия директор на „Вариете“. Положението на Стьопа беше деликатно: първо, чужденецът можеше да се обиди, че го проверява, след като е показал на Стьопа договора, пък и с финансовия директор разговорът щеше да е мъчителен. Тъй де, може ли да го попита:

„Кажете, сключвал ли съм вчера договор за трийсет и пет хиляди рубли с един професор по черна магия?“ Така не бива да се пита!

— Да! — чу се в слушалката резкият, неприятен глас на Римски.

— Здравейте, Григорий Данилович — тихо заговори Стьопа, — обажда се Лиходеев. Исках да ви попитам… хм… хм.,. тук при мене е този… е… артистът Воланд… Та… исках да зная. какво става с представлението тази вечер?…

— Ах, черната магия? — обади се в слушалката Римски. — Сега ще донесат афишите.

— Аха… — каза с отпаднал глас Стьопа — е, хайде…

— А вие кога ще дойдете? — попита Римски.

— След половин час — отговори Стьопа, затвори телефона и стисна с две ръце пламналата си глава. Ах, какъв отвратителен номер! Какво става с паметта ми, кажете, граждани?

Но беше неудобно да се бави повече в антрето и Стьопа веднага скрои следния план: на всяка цена да прикрие невероятната си забраванщина, а сега най-напред хитро да подпита чужденеца какво всъщност има намерение да демонстрира в поверения на Стьопа театър „Вариете“.

Стьопа обърна гръб на телефона и в огледалото, което се намираше в антрето и отдавна не беше бърсано от мързеливата Груня, ясно различи някакъв странен субект, дълъг като върлина и с пенсне. (Ах, ако Иван Николаевич беше тук! Той би познал веднага този субект!) А оня се отрази и изчезна. Стьопа надникна разтревожен по-навътре в антрето и втори път го втресе, защото в огледалото премина грамаден черен котарак и също изчезна.

Сърцето на Стьопа спря да бие, той се олюля.

„Какво значи това? — запита се той. — Дали не полудявам? Откъде тези отражения?!“ Надникна в антрето и уплашено се развика:

— Груня! Какъв е този котарак, дето се шляе тука?! Откъде се е взел? И освен него има още някой!

— Не се тревожете, Степан Богданович — обади се глас, но не Груниният, а на госта от спалнята, — котаракът е мой. Не се нервирайте. А Груня я няма, аз я изпратих в родния й град Воронеж, понеже ми се оплака, че много отдавна не сте й давали отпуска.

Тези думи бяха толкова неочаквани и нелепи, че Стьопа реши — счуло му се е. Съвсем объркан, той се върна в ситен тръс в спалнята и замря на прага. Косата му се изправи и по челото му избиха ситни капчици пот.

В спалнята гостът не беше вече сам, а с компания: в другото кресло седеше същият тип, който му се привидя в антрето. Сега можа да го види ясно: мустачки като перушина, в пенснето блести едно стъкълце, а другото липсва. Но в спалнята имаше и по-страшни неща: върху ниската мека табуретка на бижутершата се беше разположил в безцеремонна поза и трети, а именно — черен котарак с кошмарни размери, с чаша водка в едната лапа и вилица, на която беше успял да набоде маринована гъба — в другата.

И без туй слабата светлина в стаята помръкна в очите на Стьопа. „Значи, така се полудявало!“ — помисли си той и се хвана за горния праг на вратата.

— Виждам, че май сте малко учуден, скъпи Степан Богданович! — попита Воланд, а на Стьопа му затракаха зъбите. — Но всъщност няма нищо чудно. Това е моята свита.

В този миг котаракът изпи водката, а ръката на Стьопа запълзя надолу по вратата.

— На тази свита й трябва място — продължи Воланд, тъй че в апартамента един от нас е излишен. Струва ми се, че излишният сте тъкмо вие.

— Те, те! — запя с кози глас карираният дангалак, говорейки за Стьопа в множествено число. — Те изобщо вършат напоследък ужасни свинщини. Пиянстват, използват положението си за връзки с жени, нищо не вършат, пък и за нищо не ги бива, защото бъкел не разбират от работата си. А на началството хвърлят прах в очите!

— Току се разкарват със служебната кола! — изпорти котаракът, дъвчейки гъбата.

И тогава се случи четвъртото и последно явление в апартамента, докато Стьопа, вече проснат на пода, дращеше прага с отмаляла ръка.

Направо от огледалото излезе някакъв — нисичък, но много широкоплещест, с бомбе на главата и щръкнал от устата кучешки зъб, който обезобразяваше и без това неописуемо отвратителната му физиономия. На всичкото отгоре косата му беше огненочервена.

— Аз — намеси се в разговора новодошлият — изобщо не разбирам как е станал директор. — Червенокосият гъгнеше все по-неясно. — Той е толкова директор, колкото аз съм архиерей.

— Ти не приличаш на архиерей, Азазело — обади се котаракът и си сложи в чинията кренвирши.

— Нали това казвам — изгъгна червенокосият и като се обърна към Воланд, добави почтително: — Позволете, месир, да го накарам да се пръждоса по дяволите от Москва!

— Къш!!! — изрева изведнъж котаракът и козината му настръхна.

Тогава спалнята се завъртя около Стьопа, той си удари главата в прага и докато губеше съзнание, си помисли: „Умирам …“

Но той не умря. Поотвори очи и се видя седнал върху нещо каменно. Наоколо му нещо шумеше. Когато отвори хубаво очи, видя, че шуми морето, нещо повече, че вълните се полюшват в краката му, накъсо казано, че седи на самия край на вълнолома, под него е яркото синьо море, а зад него се простира красив град върху хълмове.

Понеже не знаеше как се постъпва в такива случаи, Стьопа се изправи на разтрепераните си крака и се запъти по вълнолома към брега.

На вълнолома стоеше някакъв човек, пушеше и плюеше в морето. Той погледна стреснато Стьопа и спря да плюе. Тогава Стьопа направи следния номер: коленичи пред непознатия пушач и го попита:

— Умолявам ви, кажете кой е този град?

— Брее! — каза бездушният пушач.

— Не съм пиян — дрезгаво отговори Стьопа, — случи ми се нещо… аз съм болен… Къде се намирам? Кой е този град? …

— Ами Ялта…

Стьопа тихо въздъхна, свлече се на хълбок и си удари главата в напечените камъни на вълнолома.

Глава 8. Двубоят между професора и поета

Точно когато съзнанието напусна Стьопа в Ялта, тоест към единайсет и половина преди обед, то се върна при Иван Николаевич Бездомни, който се събуди след дълбок и продължителен сън. Известно време размишлява как е попаднал в непознатата стая с бели стени, с чудновато нощно шкафче от някакъв светъл метал и с бели щори, през които прозираше слънцето.

Иван разтърси глава, убеди се, че не го боли, и си спомни, че се намира в болница. Тази мисъл повлече подире си спомена за гибелта на Берлиоз, но днес той не предизвика у Иван силна покруса. Иван Николаевич си беше отспал, беше се поуспокоил и мисълта му се проясни. След като полежа известно време неподвижен в извънредно чистото, меко и удобно пружинено легло, Иван видя до себе си копче на звънец. По навика си да пипа без нужда всичко Иван го натисна. Очакваше да чуе звънец или някой да се появи след натискането на копчето, но се случи съвсем друго. В краката на Иван пламна матов цилиндър, на който пишеше: „Жаден съм.“ Известно време цилиндърът стоя неподвижен, после се завъртя и се появи надпис: „Болногледачката.“ Разбира се, хитроумният цилиндър смая Иван. Надписът „Болногледачката“ се смени с друг: „Викнете лекаря.“

— Хм… — измърмори Иван. Той не знаеше какво да прави с цилиндъра. Но случайно му провървя. При надписа „Фелдшерката“ Иван натисна копчето втори път. Цилиндърът тихо иззвънтя, спря, угасна, а в стаята влезе пълна симпатична жена с чиста бяла престилка и каза на Иван:

— Добро утро!

Иван не отговори, защото сметна този поздрав в дадените обстоятелства за неуместен. Ама да, напъхали здрав човек в болницата и на всичкото отгоре се преструват, че така е редно!

През това време жената с все същия добродушен израз на лицето с едно натискане на някакво копче вдигна щорите и през леката метална мрежа от широки брънки, която стигаше чак до пода, в стаята нахлу слънце. Зад мрежата се откри балкон, зад него бряг на лъкатушеща река, а оттатък нея — весела борова гора.

— Заповядайте да вземете вана — покани го жената и под пръстите и се разтвори вътрешна стена, зад която, оказа се, имало баня и прекрасно обзаведена тоалетна.

Въпреки че беше решил да не разговаря с жената, Иван не се сдържа и като видя как водата плющи във ваната на широка струя, каза с ирония:

— Я виж ти! Също като в „Метропол“!…

— О, не! — отвърна с гордост жената. — Тук е много по-хубаво. Такова обзавеждане няма и в чужбина. Учени и лекари идват специално да видят нашата клиника. Всеки ден ни гостуват чужденци.

При думата „чужденци“ Иван веднага си спомни за вчерашния консултант. Той се навъси, погледна из под вежди и каза:

— Чужденци … Как само ги обожавате тия чужденци! А между тях има всякакви. Аз например се запознах вчера с един — думи нямам!

И насмалко да разкаже за Пилат Понтийски, но се въздържа — разбираше, че е излишно да споделя това с жената, тя, все едно, не можеше да му помогне.

На изкъпания Иван Николаевич веднага му беше дадено абсолютно всичко, необходимо за един мъж след баня: изгладена риза, наполеонки, чорапи. Нещо повече — жената отвори вратата на гардероба, посочи в него и попита:

— Какво ще обичате да облечете — халатчето или пижамката?

Прикован насила в новото си жилище, Иван едва не плесна с ръце от тази безцеремонност на жената и мълчаливо посочи пижамата от яркочервен бархет.

След това поведоха Иван Николаевич по празния и безшумен коридор и го вкараха в огромен кабинет. Решил да се отнася с ирония към всичко в тази великолепно обзаведена сграда, Иван веднага кръсти мислено кабинета „кухня — комбинат“.

Имаше защо. Пълно беше с шкафове и стъклени шкафчета с лъскави никелирани инструменти. Имаше кресла с много сложно устройство, някакви тумбести лампи с блестящи абажури, множество стъкленици и спиртници, електрически жици и абсолютно никому неизвестни апаратури.

В кабинета с Иван се заловиха трима души — две жени и един мъж, всичките в бяло. Най-напред отведоха Иван до една маса в ъгъла с явната цел да го поразпитат за туй-онуй. Иван се замисли над положението си. Пред него се откриваха три възможности. Много съблазнителна беше първата: да се хвърли върху тези лампи и чудновати нещица, да ги направи всичките на пух и прах и така да изрази протеста си, задето е бил задържан неправилно. Но днешният Иван значително се различаваше от вчерашния Иван и първият вариант му се видя съмнителен: току-виж у тях се загнезди мисълта, че е буен луд. Затова Иван отхвърли първия изход. Имаше и втори: веднага да почне да им разправя за консултанта и за Пилат Понтийски. Но вчерашният опит му подсказваше, че хората не вярват на този разказ или го приемат някак изопачено. Затова Иван се отказа и от този вариант и реши да избере третия — да запази гордо мълчание.

Но не успя да устои докрай и ще — не ще, отговори, макар и сдържано, навъсено, на цяла редица въпроси. Разпитаха Иван за абсолютно всичко, свързано с досегашния му живот, дори как е боледувал от скарлатина преди петнайсетина години. След като казаното от Иван запълни цяла страница, обърнаха я и жената в бяло взе да разпитва Иван за роднините му. Че като почна Иван една дълга и широка: кой кога и от какво е умрял, дали е пиел, боледувал ли е от венерически болести и тям подобни. Накрая го помолиха да разкаже за вчерашното произшествие на Патриаршите езера, но не му досаждаха много и на съобщението за Пилат Понтийски не се учудиха.

После жената прехвърли Иван на мъжа, който го подхвана по иначе, вече без да го разпитва. Премери му телесната температура и пулса, надникна му в очите, като светеше в тях с някаква лампа. На помощ на мъжа дойде друга жена и двамата почнаха да бодат Иван с нещо в гърба, но не болезнено, рисуваха с дръжката на едно чукче по кожата на гърдите му някакви знаци, удряха го с чукчета по коленете, та краката на Иван подскачаха, бодоха му пръста, за да му вземат кръв, бодоха го в свивката на лакътя, слагаха му на ръцете някакви гумени гривни …

Иван само горчиво се усмихваше в себе си и размишляваше колко глупаво и странно се бе получило. Само като си помисли човек! Искаше да предупреди всички за опасността, с която ги заплашва непознатият консултант, канеше се да го залови, а успя само да се озове в някакъв тайнствен кабинет, за да разправя разни дивотии за впиянчения си чичо Фьодор от далечната Вологда. Непоносимо глупаво!

Най-сетне освободиха Иван. Върнаха го в стаята му, където получи чаша кафе, две рохки яйца и бял хляб с масло.

След като изяде и изпи всичко поднесено, Иван реши да дочака някой главен в това учреждение и него да накара да му обърне внимание, от него да потърси справедливост.

И той го дочака, и то почти веднага след закуската. Вратата на Ивановата стая неочаквано се отвори и влязоха много хора с бели престилки. Начело вървеше човек на около четирийсет години, старателно избръснат като някой актьор, с приятни, но много проницателни очи и подчертано учтив. Цялата свита му оказваше внимание и уважение и затова влизането му стана много тържествено. „Като Пилат Понтийски!“ — помисли си Иван.

Да, това беше несъмнено главният. Той седна на табуретката, а другите останаха прави.

— Доктор Стравински — представи се седналият на Иван и го погледна дружелюбно.

— Заповядайте, Александър Николаевич — тихо каза един с грижливо подстригана брадичка и подаде на главния гъсто изписания Иванов картон.

„Цяло дело са скалъпили!“ — помисли си Иван. А главният погледна с опитно око болничния картон, измърмори: „Нда, нда …“ и размени с обкръжаващите го няколко изречения на не особено разпространен език.

„И латински говори, като Пилат“ — печално си помисли Иван. В този миг една дума го накара да трепне и това беше думата „шизофрения“, произнесена, уви, още вчера от проклетия чужденец на Патриаршите езера, а днес повторена тук от професор Стравински.

„Той и това знаеше!“ — помисли си тревожно Иван. Главният следваше, изглежда, правилото да се съгласява с всички, да се радва на всичко, казано от околните, и да изразява това с думите „чудесно, чудесно“…

— Чудесно! — каза Стравински, връщайки някому листа, и се обърна към Иван: — Вие сте поет?

— Поет съм — мрачно отговори Иван и за пръв път изпита някакво необяснимо отвращение към поезията, а неговите собствени стихове, които веднага си спомни, му се сториха, кой знае защо, неприятни.

Намръщен, той попита на свой ред Стравински:

— Вие професор ли сте?

Стравински с подчертана учтивост кимна.

— И сте тука най-главният? — продължи Иван. Стравински потвърди и това с кимване.

— Трябва да поговоря с вас — каза многозначително Иван Николаевич.

— Тъкмо затова съм дошъл — отвърна Стравински.

— Вижте сега — поде Иван, усещайки, че е дошъл неговият час, — таксуват ме за луд, никой не желае да ме изслуша! …

— О, не, ние ще ви изслушаме много внимателно — сериозно и успокояващо каза Стравински — и в никакъв случай няма да позволим да ви таксуват за луд.

— Тогава чуйте: вчера вечерта срещнах на Патриаршите езера една тайнствена личност, може би чужденец, който знаеше предварително за смъртта на Берлиоз и е виждал с очите си Пилат Понтийски.

Свитата безмълвно и неподвижно слушаше поета.

— Пилат ли? Онзи Пилат, който е живял по времето на Иисус Христос? — попита Стравински и примижа срещу Иван.

— Същият.

— Аха — каза Стравински, — а този Берлиоз го премаза трамваят?

— Да, именно него премаза вчера пред мен трамваят на Патриаршите езера, а оня загадъчен гражданин …

— Познатият на Пилат Понтийски? — попита Стравински, който явно беше много схватлив.

— Да, именно той — потвърди Иван, изучавайки Стравински, — та той каза предварително, че Анушка е разляла олиото… И той се подхлъзна точно на това място! Как ви се струва тая работа? — попита многозначително Иван, като се надяваше да постигне с думите си силен ефект.

Но такъв ефект не последва и Стравински много просто зададе следващия въпрос.

— Ами коя е тази Анушка?

Въпросът малко разстрои Иван, лицето му потръпна.

— Анушка няма никакво значение — каза той нервно, — дявол я знае коя е. Някаква идиотка от Садовая. Важното е, че той е знаел предварително за олиото, чувате ли — предварително! Разбирате ли ме?

— Отлично ви разбирам — отговори сериозно Стравински, докосна коленете на поета и добави: — Не се вълнувайте и продължете.

— Продължавам — каза Иван, като се мъчеше да влезе в тон със Стравински; той вече знаеше от горчив опит, че само спокойствието ще му помогне, — та този ужасен тип, а той лъже, че е консултант, притежава някаква свръхестествена сила. Втурнеш се например да го гониш и разбираш, че е невъзможно да го стигнеш. Придружава го една двойка, и тя еша си няма: някакъв дангалак със строшено пенсне и един чудовищно едър котарак, който си се вози на трамвай. Освен това — непрекъсван от никого, Иван говореше все по-разпалено и убедително, — той е бил лично на балкона на Пилат Понтийски и това е абсолютно сигурно. Че то това на какво прилича? А? Той трябва незабавно да бъде арестуван, иначе ще направи неописуеми бели.

— Значи, вие правите всичко възможно той да бъде арестуван? Правилно ли съм ви разбрал? — попита Стравински.

„Той е умен — помисли си Иван, — трябва да се признае, че и между интелигентите се срещат рядко умни хора, това не бива да се отрича“ — и отговори:

— Точно така! И как иначе, помислете само! А мене ме задържат тук насила, навират ми в очите някаква лампа, къпят ме във вана, питат ме разни глупости за чичо ми Федя… Той отдавна е на оня свят! Настоявам веднага да ме пуснат!

— Е хубаво, чудесно, чудесно! — отвърна Стравински. — Ето че всичко се изясни. Наистина какъв смисъл да се държи в болницата здрав човек? Добре, аз ще ви изпиша веднага, ако ми кажете, че сте нормален. Не ако докажете, а просто ако ми го кажете. И тъй, вие сте нормален, нали?

Сега настъпи пълна тишина и дебелата жена, която сутринта се беше грижила за Иван, погледна с благоговение професора, а Иван още веднъж си помисли:

„Явно е умен!“

Предложението на професора много му хареса, но преди да отговори, той най-сериозно се замисли, смръщил чело, после каза твърдо:

— Аз съм нормален.

— Е, чудесно — възкликна с облекчение Стравински, — а щом е тъй, хайде да разсъждаваме логично. Да вземем вчерашния ви ден — той се обърна и незабавно му подадоха Ивановия картон. — Търсейки неизвестния човек, който ви се е представил като познат на Пилат Понтийски, вие сте извършили вчера следните постъпки — и Стравински запрегъва дългите си пръсти, като поглеждаше ту в листа, ту към Иван, — окачили сте на гърдите си иконичка. Така ли?

— Така — навъси се Иван.

— Паднали сте от ограда и сте си изподрали лицето. Нали? Отишли сте в ресторанта със запалена свещ в ръка и по долни дрехи, в ресторанта сте набили някого. Докарали са ви тук вързан. Оттук сте телефонирали в милицията и сте молили да пратят картечници. После сте направили опит да се хвърлите през прозореца. Нали? Пита се: ако действате по такъв начин, ще успеете ли някого да заловите или да арестувате? Ако сте нормален човек, сам ще си отговорите: в никакъв случай. Вие искате да се махнете оттука? Моля. Но позволете да ви попитам — накъде ще се запътите?

— В милицията, разбира се — отговори Иван, но вече не толкова уверено, и малко се смути от погледа на професора.

— Направо оттук?

— Ъхъ.

— А в къщи няма ли да се отбиете? — бързо попита Стравински.

— Но аз нямам време да се отбивам! Докато се отбивам по къщите, оня ще офейка!

— Тъй. Ами какво ще кажете най-напред в милицията?

— За Пилат Понтийски — отговори Иван и очите му сякаш плувнаха в мътна пелена.

— Е, чудесно! — възкликна възхитен Стравински, обърна се към оня с брадичката и заповяда: — Фьодор Василиевич, пуснете, моля ви се, гражданина Бездомни да отиде в града. Но стаята му да не се заема и може да не сменяте чаршафите. След два часа гражданинът Бездомни отново ще бъде тук. И така — обърна се той към поета, — успех няма да ви пожелавам, защото не вярвам ни най-малко в този успех. До скоро виждане! — и той стана, а свитата му се размърда.

— На какво основание ще ме докарат отново тук? — попита тревожно Иван.

Стравински сякаш очакваше този въпрос, веднага седна и заговори:

— На това основание, че щом се появите в милицията по наполеонки и кажете, че сте срещнали човек, който е познавал лично Пилат Понтийски, моментално ще ви докарат тук и отново ще се намерите в стаята си.

— Какво общо имат наполеонките? — озърташе се объркан Иван.

— Преди всичко Пилат Понтийски. Но и наполеонките. Защото ние ще си приберем болничните дрехи и ще ви върнем вашите одежди. А вас са ви докарали по наполеонки. И тъй като нямахте никакво намерение да се отбивате в къщи, въпреки че ви го намекнах… По-нататък ще последва Пилат Понтийски… и готово!

Сега с Иван Николаевич стана нещо странно. Волята му сякаш се прекърши; той усети, че е слаб, че има нужда от съвет.

— Но тогава какво да правя? — попита той, този път вече плахо.

— Е, чудесно! — обади се Стравински. — Това вече е уместен въпрос. Сега ще ви обясня какво всъщност се е случило с вас. Вчера някой здравата ви е уплашил и разстроил с разказ за Пилат Понтийски и тям подобни неща. И вие, изнервен, измъчен човек, хуквате из града да разказвате за Пилат Понтийски. Съвсем естествено е да ви вземат за луд. Сега за вас има едно-единствено спасение — пълното спокойствие. Затова се налага на всяка цена да останете тук.

— Но той трябва да бъде заловен! — възкликна вече умоляващо Иван.

— Да, добре, но защо да тичате вие? Изложете на хартия вашите подозрения и обвинения срещу този човек. Нищо по-просто от това заявлението ви да бъде пратено където трябва и ако имаме работа с престъпник, както предполагате, всичко ще се изясни много скоро. Но при едно условие: не напрягайте мозъка си и се помъчете да мислите колкото може по-рядко за Пилат Понтийски. Ако почнем да вярваме на всичко, което ни разказват Нали?

— Разбрах! — заяви решително Иван. — Моля да ми се даде хартия и писалка.

— Дайте му хартия и моливче — заповяда Стравински на дебелата жена, а Иван посъветва: — Препоръчвам ви днес да не пишете.

— Не, не, още днес, на всяка цена още днес! — възкликна тревожно Иван.

— Е, хубаво. Само не си напрягайте мозъка. Ако днес не успеете — утре.

— Той ще избяга!

— О, не — възрази уверено Стравински, — никъде няма да избяга, гарантирам. И помнете, че тука ще ви помогнем с всичко възможно, а сам нищо няма да направите. Чувате ли ме? — попита изведнъж многозначително Стравински и стисна и двете ръце на Иван Николаевич. Хвана ги в своите и дълго се взира втренчено в очите на Иван, повтаряйки: — Ние ще ви помогнем … чувате ли ме? … Ние ще ви помогнем … Ние ще ви помогнем. Ние ще ви помогнем …

Иван Николаевич неочаквано се прозя, изразът на лицето му се смекчи.

— Да, да — тихо каза той.

— Е, чудесно! — приключи според обичая си беседата Стравински и стана. — Довиждане! — той стисна ръка на Иван и вече на излизане се обърна към оня с брадичката: — Да, опитайте кислород… и бани.

След няколко мига пред Иван вече нямаше никой — нито Стравински, нито свитата. Зад мрежата на прозореца под лъчите на обедното слънце се простираше радостната и пролетна борова гора на отвъдния бряг, а по-наблизо искреше реката.

Глава 9. Номерата на Коровиев

Никанор Иванович Босой, председател на домсъвета на №302-бис на улица Садовая в Москва, където живееше покойният Берлиоз, беше налегнат от ужасни грижи, започнали предишната нощ, в сряда срещу четвъртък.

В полунощ, както вече знаем, в къщата пристигна комисията, в която участваше Желдибин, повикаха Никанор Иванович, съобщиха му за гибелта на Берлиоз и заедно с него отидоха в апартамент №50.

Там запечатаха ръкописите и вещите на покойния. Нито Груня, приходящата домашна прислужница, нито лекомисленият Степан Богданович си бяха по това време в къщи. Комисията съобщи на Никанор Иванович, че ще вземе ръкописите на покойния, за да ги прегледа, а жилищната площ на покойния, тоест трите стаи (някогашните кабинет, гостна и трапезария на бижутершата) преминават в разпореждане на домсъвета; вещите да бъдат запазени на гореспоменатата жилищна площ, докато се издирят наследниците.

Вестта за гибелта на Берлиоз се пръсна из цялата къща с някаква свръхестествена бързина и в четвъртък от седем часа сутринта на Босой почнаха да му се обаждат по телефона, а после да идват и лични със заявления, съдържащи претенции за жилищната площ на покойния. За два часа Никанор Иванович прие трийсет и две парчета.

Заявленията бяха пълни с молби, закани, инсинуации, доноси, обещания за ремонт за своя сметка; хората пишеха, че живеят в непоносима теснотия или че им е невъзможно да съжителстват с бандити. Имаше и едно смайващо с художествената си сила описание как в апартамент №31 някой откраднал пелмени и ги напъхал направо в джоба на сакото си, имаше и две уверения за слагане край на живота чрез самоубийство и едно признание за тайна бременност.

Викаха Никанор Иванович в антрето на жилището му, хващаха го за ръкава, шепнеха му нещо, намигаха и обещаваха да се реваншират.

Тези мъки продължиха до към един часа по обед, когато Никанор Иванович просто избяга от дома си в помещението на домсъвета до входа, но като видя, че го причакват и там, пак избяга. Отскубна се някак от хората, които го следваха по петите през асфалтирания двор, изчезна в шести вход и се качи на петия етаж, където се намираше този гаден апартамент №50.

Дебеланкото Никанор Иванович си пое дъх на площадката и звънна, но никой не му отвори. Звънна още веднъж, после взе да мърмори и тихичко да ругае. Но пак никой не му отвори. Търпението на Никанор Иванович се изчерпа, той извади от джоба си връзката дубликати от ключовете, с която разполагаше домсъветът, отключи с властна ръка вратата и влезе.

— Хей, прислужницата! — кресна Никанор Иванович в полутъмното антре. — Как ти беше името. Груня ли беше?… Ей, няма ли те?

Никой не се обади.

Тогава Никанор Иванович махна печата от вратата на кабинета, после извади от чантата си дърводелски метър и прекрачи прага на кабинета.

За прекрачване, прекрачи го, но спря изумен до вратата и чак потрепери.

До масата на покойния седеше непознат кльощав и длъгнест гражданин с карирано възкъсо сако, жокейско кепе и пенсне… е, с една дума, оня същият.

— Вие кой сте, гражданино? — попита уплашено Никанор Иванович.

— Охо! Никанор Иванович! — развика се с треперлив тенор неочакваният гражданин, скочи и приветства председателя с насилствено и внезапно ръкостискане. Това посрещане не зарадва ни най-малко Никанор Иванович.

— Много се извинявам — заговори той недоверчиво, — но вие кой сте? Официално лице?

— Ех, Никанор Иванович! — възкликна сърдечно неизвестният. — Какво значи официално — неофициално? Всичко зависи от каква гледна точка се подхожда към въпроса, всичко е толкова нетрайно и условно, Никанор Иванович. Днес съм неофициално лице, пък утре, току-виж, съм станал официално! А се случва и обратното, Никанор Иванович, и още как!

Това разсъждение не задоволи ни най-малко председателя на домсъвета. Недоверчив по природа, той реши, че раздрънкалият се гражданин е лице именно неофициално, а комай и празноскитащо.

— Но кой сте вие? Как се казвате? — питаше все по-строго председателят и дори взе да настъпва към непознатия.

— Е, да речем, да речем, че се казвам Коровиев — отговори гражданинът, без да се смути ни най-малко от тази строгост. — Но ще позволите ли да ви предложа нещо за хапване, Никанор Иванович? Само не се стеснявайте! А?

— Ще прощавате — взе вече да негодува Никанор Иванович, — откъде-накъде хапване! (Колкото и да е неприятно, трябва да признаем, че Никанор Иванович си беше по природа малко грубоватичък.) — Забранено е да се седи в стаите на покойника! Вие що щете тук?

— Но заповядайте, седнете, Никанор Иванович — крещеше гражданинът, без да се смущава ни най-малко, и се заумилква, предлагайки фотьойл на председателя.

Вече извън кожата си, Никанор Иванович отказа да седне на фотьойла и кресна:

— Абе кой сте вие?

— Позволете да ви обясня: преводач съм на една чуждестранна особа, чиято резиденция е в това жилище — заяви представилият се като Коровиев и чукна токовете на червеникавите си прашни обувки.

Никанор Иванович зина. Присъствието в този апартамент на някакъв чужденец, че и с преводач, беше за него пълна изненада и той настоя за обяснение.

Преводачът с готовност го даде. Директорът на „Вариете“ Степан Богданович Лиходеев поканил най-любезно чуждестранния артист господин Воланд, докато трае гостуването му, навярно една седмичка, да живее в неговия апартамент, за което писал още вчера на Никанор Иванович с молба да регистрира временно чужденеца, докато Лиходеев прескочи до Ялта.

— Нищо не ми е писал — каза изумен председателят.

— Я си вижте в чантата, Никанор Иванович — сладко предложи Коровиев.

Никанор Иванович сви рамене, отвори чантата и намери в нея писмото на Лиходеев.

— Че как съм могъл да забравя — измърмори Никанор Иванович, като гледаше тъпо разпечатания плик.

— Къде по-лоши неща стават, Никанор Иванович! — закаканиза Коровиев. — Разсеяност, разсеяност и преумора, и високо кръвно, скъпи приятелю наш Никанор Иванович! Аз самият съм ужасно разсеян! Някой ден на чашка ще ви разкажа такива факти от моята биография, че ще си умрете от смях!

— А Лиходеев кога замина за Ялта?

— Ама той вече замина, замина! — закрещя преводачът. — Ами да, той вече се е понесъл натам! Вече е дявол знае къде! — и преводачът замаха с ръце като с мелнични криле.

Никанор Иванович заяви, че трябва лично да види чужденеца, но преводачът отказа: абсолютно невъзможно. Зает е. Дресира котарака си.

— Котарака, ако желаете, мога да ви покажа — предложи Коровиев.

От това на свой ред се отказа Никанор Иванович, а преводачът веднага направи на председателя неочаквано, но твърде интересно предложение.

Тъй като господин Воланд в никакъв случай не желае да се настанява в хотел, а е свикнал да живее нашироко, не би ли му дала управата под наем за една седмичка, докато трае гостуването на Воланд в Москва, цялото жилище, тоест и стаите на покойния?

— Ама че на него, на покойника де, му е все едно — съскаше шепнешком Коровиев. — Не е ли тъй, Никанор Иванович, на него този апартамент вече не му е изтрябвал, нали?

Никанор Иванович възрази с известно недоумение, че доколкото знае, редното е чужденците да живеят в „Метропол“, а не в частни квартири …

— Нали ви казах, дяволски е капризен! — зашепна Коровиев — Просто не желае! Той не обича хотелите! Ах, дотука са ми дошли тия чужденци! — доверително се оплака Коровиев, сочейки с ръка жилестия си врат. Ако щете вярвайте, изтровиха ми душата! Пристигне… и или ще изшпионира нещо, кучият му син, или ще изкара всички от нерви с капризите си: туй не му харесвало, онуй не му било по вкуса!… А вашият домсъвет, Никанор Иванович ще има явна полза и тлъста изгода, той няма да се пазари — Коровиев се озърна, после прошепна на ухото на председателя: — Милионер е!

Предложението на преводача беше повече от изгодно и звучеше много солидно, но нещо учудващо несолидно имаше и в начина, по който говореше преводачът, и в облеклото му, и в това гадно, отвратително пенсне. Затова нещо смътно терзаеше душата на председателя, но той реши все пак да приеме предложението. Работата беше там, че домсъветът имаше, уви, доста голям дефицит. Наесен трябваше да купят нафта за парното, а с каква пара — един дявол знае. С парите от чужденеца може би щяха да се оправят. Но деловият и предпазлив Никанор Иванович заяви, че трябва най-напред да съгласува въпроса с бюрото за чужденци.

— О, разбирам! — възкликна Коровиев. — Как може без съгласуване, ама разбира се. Ето ви телефона, Никанор Иванович, и веднага го съгласувайте. А за парите не се притеснявайте — добави той шепнешком и повлече председателя към антрето, където беше телефонът, — че от кого ще вземете, ако не от него! Да можехте да видите каква вила има в Ница! Догодина, като заминете за чужбина, на всяка цена се отбийте да я видите — ще ахнете!

С бюрото за чужденци работата се уреди по телефона неочаквано бързо, което слиса председателя. Оказа се, че там вече знаели за намерението на господин Воланд да живее в апартамента на Лиходеев и нямали нищо против.

— Е, прекрасно! — крещеше Коровиев. Малко замаян от дърдоренето му, председателят заяви, че домсъветът е съгласен да даде под наем за една седмица апартамент №50 на артиста Воланд срещу… Никанор Иванович се позапъна и каза:

— Петстотин рубли на ден.

Сега Коровиев окончателно смая председателя. Той смигна шмекерски към вратата на спалнята, откъдето се чуваха меките скокове на тежък котарак, и изхриптя:

— Значи, за една седмица три хиляди и петстотин, нали?

Никанор Иванович реши, че той ще добави: „Лакомичък сте. Никанор Иванович!“, но Коровиев каза съвсем друго:

— Че това пари ли са! Искайте пет бона, ще снесе. Никанор Иванович се ухили смутено и не забеляза как се намери до бюрото на покойника, на което Коровиев със смайваща бързина и ловкост надраска в два екземпляра договора. След това изхвърча с него до спалнята и се върна, а двата екземпляра се оказаха вече подписани със замах от чужденеца. Председателят също подписа договора. Коровиев го помоли за разписка срещу пет…

— Словом, словом, Никанор Иванович!… хиляди рубли… — И с думи, които някак не подхождаха за такава сериозна работа: — Айн, цвай, драй! — трупна на председателя пет чисто нови пачки, току-що получени от банката.

Последва броене, придружено от шегичките и остроумията на Коровиев от рода на „пара ли е, отваряй си очите“, „око да види, ръка да пипне“ — и тям подобни.

Щом преброи парите, председателят получи от Коровиев паспорта на чужденеца за временна регистрация, сложи го заедно с договора и парите в чантата и не можа да се въздържи, срамежливо помоли за гратисче…

— Иска ли дума! — изрева Коровиев. — Колко билетчета ви трябват, Никанор Иванович, дванайсе, петнайсе?

Зашеметеният председател обясни, че му трябват само две гратисчета, за него и за Пелагея Антоновна, съпругата му.

Коровиев веднага измъкна цяло тесте и със замах попълни за Никанор Иванович гратис за двама души на първия ред. Този гратис преводачът чевръсто връчи с лявата си ръка на Никанор Иванович, а с дясната пъхна в другата ръка на председателя дебела шумоляща пачка. Никанор Иванович й метна бърз поглед, изчерви се до уши, понечи да я върне.

— Не е редно… — измрънка той.

— Не желая да ви слушам — зашепна му на ухо Коровиев, — у нас не е редно, а в чужбина е редно. Ще го обидите, Никанор Иванович, и ще стане неудобно. Положили сте труд…

— Строго наказуемо е — съвсем тихо прошепна председателят и се озърна.

— Ами Къде ги свидетелите? — прошепна в другото му ухо Коровиев. — Питам ви, де ги? Я стига!

И тогава станало, както твърдеше по-късно председателят, чудо: пачката сама изпълзяла в чантата му. После председателят, някак отмалял и дори омаломощен, се намери на стълбището. Вихър от мисли бушуваше в главата му. В нея се въртяха и вилата в Ница, и дресираният котарак, и мисълта, че свидетели наистина няма, а Пелагея Антоновна ще се зарадва на гратиса. Несвързани мисли, но, общо взето, приятни. И все пак някъде много дълбоко в душата му някаква игличка пробождаше председателя. Игличката на тревогата. Освен това още по стълбите сякаш го блъсна в главата мисълта: ами как се е озовал в кабинета този преводач, след като на вратата имаше печат?! И как можа той, Никанор Иванович, да не го попита? Известно време председателят гледа като теле стъпалата, но после реши да плюе на всичко и да не се тормози с този заплетен въпрос…

Щом председателят напусна апартамента, от спалнята се чу нисък глас:

— Не ми хареса този Никанор Иванович. Изпечен мошеник и шмекер. Не може ли да се направи нещо, та повече да не идва?

— Само да заповядате, месир!… — обади се отнякъде Коровиев, но не с треперлив, а с много чист и звучен глас.

Проклетият преводач веднага се намери в антрето, набра там някакъв номер и заговори, кой знае защо, много плачливо в слушалката:

— Ало! Смятам за свой дълг да съобщя, че нашият председател на домсъвета на №302-бис на улица Садовая Никанор Иванович Босой спекулира с валута. В момента в неговия апартамент номер трийсет и пет във вентилационната шахта в клозета има увити във вестник четиристотин долара. Обажда се живущият в посочената къща, в апартамент номер единайсет, Тимофей Квасцов. Но ви заклевам да запазите името ми в тайна. Боя се от мъстта на гореизложения председател.

И сложи слушалката, подлецът!

Какво е станало по-нататък в апартамент №50 не се знае, но се знае какво стана у Никанор Иванович. Той влезе в клозета и сложи кукичката, измъкна от чантата пачката, която му беше натрапил преводачът, и се убеди, че в нея има четиристотин рубли. Тази пачка Никанор Иванович уви в парче вестник и я пъхна в отвора на шахтата.

След пет минути председателят седеше до масата в малката си трапезария. Съпругата му донесе от кухнята старателно нарязана солена селда, обилно наръсена с пресен лук. Никанор Иванович си наля голямшка чаша, изпи я, повтори, набоде на вилицата три парчета селда… и в това време някой позвъни. А Пелагея Антоновна внесе димяща тенджера и само като я погледнеше човек, можеше да се сети, че в нея, в огнения борш, се намира онова, от което по-вкусно на този свят няма — кокал с мозък.

Никанор Иванович преглътна лигите си и заръмжа като пес:

— Да пукнете дано! Не може един залък да хапне човек… Не пускай никого, мене ме няма, няма ме. За апартамента им кажи — стига са вдигали врява. След една седмица ще има заседание.

Съпругата изтича в антрето, а Никанор Иванович извлече с черпака от огнедишащото езеро разцепилата се надлъж кост. И в същия миг в трапезарията влязоха двама граждани, а с тях, кой знае защо много бледа, и Пелагея Антоновна. Като погледна гражданите, Никанор Иванович също пребледня и стана.

— Къде е клозетът? — попита угрижен първият, който беше с бяла рубашка.

Нещо изтрополя по масата (Никанор Иванович беше изтървал черпака върху мушамата).

— Тука е, тука — отвърна забързано Пелагея Антоновна.

Дошлите веднага тръгнаха по коридора.

— Но какво има? — попита Никанор Иванович и ги последва. — У нас не може да има нищо такова… Прощавайте, ама легитимирайте се, ако обичате…

Първият, както вървеше, показа на Никанор Иванович картата си, а в това време вторият вече се беше покачил на едно столче и беше пъхнал ръка в шахтата. На Никанор Иванович му притъмня пред очите. Разгърнаха вестника и в пачката се оказаха не рубли, а непознати пари — сини ли, зелени ли — и с лика на някакъв старец. Впрочем на Никанор Иванович всичко това му се мярна смътно, пред очите му плуваха петна.

— Долари в шахтата… — каза замислено първият и попита меко и учтиво Никанор Иванович: — Ваше ли е пакетчето?

— Не! — отговори със страшен глас Никанор Иванович. — Подхвърлили са го врагове!

— Случва се — съгласи се оня, първият, и пак меко добави: — Е, няма как, ще трябва да предадете и останалите.

— Нямам, нямам! В господа бога ви се кълна, такова нещо в ръце не съм хващал! — извика отчаяно председателят.

Той се спусна към скрина, измъкна с грохот едно чекмедже, а от него чантата си и закрещя несвързано:

— Ето договора… тая гадина преводачът ги е подхвърлил … Коровиев… с пенснето!…

Той отвори чантата, надникна в нея, пъхна ръка, лицето му посиня и той изтърва чантата в борша. Вътре нямаше нищо: нито писмото на Стьопа, нито договора, нито паспорта на чужденеца, нито парите, нито гратисите. С една дума, нищо освен дърводелския метър.

— Другари! — изкрещя яростно председателят. — Дръжте ги, в къщата има нечиста сила!

Не се знае какво й се е привидяло в този миг на Пелагея Антоновна, но тя плесна с ръце и възкликна:

— Покай се, Иванич! Ще ти намалят наказанието!

Никанор Иванович с кръвясали очи вдигна юмруци над главата на жена си и изхриптя:

— У, тъпачко проклета!

След което премаля и се строполи върху стола, очевидно решен да се покори на неизбежното.

През това време на стълбищната площадка Тимофей Кондратиевич Квасцов долепяше ту ухо, ту око към ключалката на вратата на председателя и примираше от любопитство.

След пет минути онези обитатели на сградата, които бяха на двора, видяха как председателят, придружен от още две лица, се запъти право към портата. Разправяха, че Никанор Иванович бил блед като мъртвец, олюлявал се пиянски и нещо мърморел.

А след още един час, тъкмо когато Тимофей Кондратиевич, задъхан от удоволствие, разказваше на съквартирантите как дигнали председателя, в апартамент номер единайсет влезе неизвестен гражданин, повика с пръст Тимофей Кондратиевич да излезе от кухнята в антрето, каза му нещо и изчезна заедно с него.

Глава 10. Новини от Ялта

По същото време, когато се случи нещастието с Никанор Иванович, близо до №302-бис, пак на Садовая, в кабинета на финансовия директор на „Вариете“ Римски имаше двама души: самият Римски и администраторът на „Вариете“ Варенуха.

Двата прозореца на големия кабинет на втория етаж на театъра гледаха към Садовая, а друг, точно зад гърба на финдиректора, седнал на бюрото — към лятната градина на „Вариете“, където бяха бюфетите с разхладителни напитки, стрелбището и откритата естрада. Освен бюрото обзавеждането на кабинета включваше куп стари афиши по стената, масичка с гарафа за вода, четири кресла и една поставка в ъгъла, на която беше сложен прашен стар макет на някакво ревю. Е, от само себе си се разбира, че в кабинета имаше и малка, олющена огнеупорна каса, вляво от Римски, до бюрото.

Седнал зад бюрото, Римски още от сутринта беше в лошо настроение, а Варенуха, за разлика от него, беше много оживен и някак трескаво деен. Само че нямаше къде да изразходва енергията си.

Варенуха се криеше в кабинета на финдиректора от гратисчиите, които му тровеха живота, особено в дните, когато се сменяше програмата. А днес беше тъкмо такъв ден.

Щом звъннеше телефонът, Варенуха вдигаше слушалката, и лъжеше:

— Кой? Варенуха? Няма го. Извън театъра е.

— Обади се, моля те, още веднъж на Лиходеев — каза ядосано Римски.

— Бе няма го в къщи. Нали пращах Карпов, в апартамента няма никой.

— На какво прилича това? — съскаше Римски и тракаше на сметачната машина.

Вратата се отвори и един разпоредител вмъкна дебел куп току-що отпечатани допълнително афиши. Върху зелените листове с едри червени букви пишеше:

Днес и ежедневно в театър „Вариете“ извън програмата

ПРОФЕСОР ВОЛАНД

Сеанс на черна магия с пълното й разобличаване

Варенуха метна един афиш върху макета, поотдалечи се, полюбува му се и нареди на разпоредителя веднага да се разлепят всички екземпляри.

— Добре е, хваща окото — каза Варенуха, когато разпоредителят излезе.

— На мене пък цялата тази измишльотина никак не ми харесва — мърмореше Римски, поглеждайки злобно афиша през очилата с рогови рамки, — изобщо чудя се как са му разрешили да включи този сеанс!

— Недей така, Григорий Данаилович, не си прав, това е много тънък ход. Тук солта е в разобличението.

— Не зная, не зная, според мен няма никаква сол, ама той все ще измисли нещо такова! Поне да го беше довел тоя маг! А ти виждал ли си го? Дявол знае откъде го е изнамерил!

Изясни се, че и Варенуха, както и Римски, не е виждал мага. Вчера Стьопа нахлул при финдиректора (като луд, според израза на Римски) с готова чернова на договора, заповядал незабавно да бъде преписан и да се плати. А магът се омел и никой освен Стьопа не го е виждал.

Римски извади часовника си, видя, че е два и пет, и съвсем побесня. Ами тъй де! Лиходеев се обади към единайсет, каза, че ще дойде след половин час и не само не дойде, ами изчезна и от дома си.

— Мене работа ме чака! — вече ръмжеше Римски, сочейки с пръст купчината неподписани книжа.

— Да не го е премазал трамвай като Берлиоз? — каза Варенуха, притиснал ухо в слушалката, от която начесто се чуваха продължителни и съвсем безнадеждни сигнали.

— Нямаше да е лошо… — процеди едва чуто през зъби Римски.

В същия миг в кабинета влезе жена с униформена куртка и фуражка, с черна пола и платненки. От чантичката на колана си жената извади бяло квадратче и тетрадка и попита:

— Тука ли е „Вариете“? Светкавична. Разпишете се.

Варенуха драсна в тетрадката на жената някаква заврънкулка и щом вратата хлопна подире й, разпечати квадратчето.

Като прочете телеграмата, той премига и подаде квадратчето на Римски.

В телеграмата пишеше следното: „Ялта «Вариете» Москва Днес единайсет и половина криминалната милиция се яви кестеняв горнище пижама панталон без обувки психопат се представя Лиходеев директор «Вариете» Пратете светкавична ялтенска милиция къде директорът Лиходеев.“

— Те ти булка, Спасовден! — възкликна Римски и добави: — Още една изненада!

— Лъжедимитрий! — каза Варенуха и заговори в слушалката: — Пощата ли е? По сметката на „Вариете“. Приемете светкавична… Чувате ли ме? … „Ялта Милицията … Директорът Лиходеев Москва Финдиректор Римски“ …

Независимо от съобщението за ялтенския самозванец Варенуха се залови отново да търси по телефона Стьопа къде ли не, но, разбира се, никъде не го намери. И тъкмо докато Варенуха със слушалката в ръка размисляше къде още да се обади, влезе същата жена, която донесе първата телеграма, и връчи на Варенуха ново пликче. Варенуха припряно го разпечата, прочете го и подсвирна.

— Какво пак? — попита Римски и нервно потрепери. Варенуха му подаде мълчаливо телеграмата и финдиректорът видя в нея думите: „Моля повярвайте захвърлен Ялта хипноза Воланд телеграфирайте милицията потвърждение личността Лиходеев.“

Допрели глави, Римски и Варенуха препрочитаха телеграмата, а като я препрочетоха, мълчаливо се втренчиха един в друг.

— Граждани! — разсърди се жената. — Разпишете се, пък после мълчете колкото си щете! Аз разнасям светкавични!

Без да откъсва поглед от телеграмата, Варенуха драсна разкривен подпис в тетрадката и жената изчезна.

— Ти нали говори с него по телефона в единайсет и нещо? — попита съвсем объркан администраторът.

— Стига смешки! — разкрещя се пискливо Римски. — Дали съм говорил с него, или не, той не може да бъде сега в Ялта! Това е смешно!

— Пиян е … — каза Варенуха.

— Кой е пиян? — попита Римски и двамата пак се втренчиха един в друг.

Че от Ялта е телеграфирал някакъв самозванец или луд, в това нямаше съмнение, но странното беше: откъде ялтенският мистификатор знае за Воланд, пристигнал едва вчера в Москва? Откъде знае за връзката между Лиходеев и Воланд?

— „Хипноза …“ — повтаряше Варенуха думата от телеграмата, — но откъде знае за Воланд? — той премига и изведнъж възкликна убедено: — Ами, глупости, глупости, глупости!

— Къде е отседнал този Воланд, да го вземе дяволът? — попита Римски.

Варенуха веднага се обади в бюрото за чужденци и окончателно слиса Римски със съобщението, че Воланд се е настанил в апартамента на Лиходеев. След това Варенуха избра номера на Лиходеев и дълго слуша ниския сигнал. Сред сигналите някъде отдалече се чу тежък, мрачен глас, който изпя: „Скалите мой са дом“ и Варенуха реши, че в телефонната мрежа се е преплел глас от радиотеатъра.

— У тях никой не отговаря — каза Варенуха и сложи слушалката върху вилката, — дали да не се обадя и в…

Той не довърши. На вратата се появи същата жена и двамата — Римски и Варенуха — станаха да я посрещнат, а тя извади от чантата този път не бяло, ами някакво тъмно листче.

— Това вече става интересно — процеди през зъби Варенуха, изпращайки с поглед жената, която побърза да си отиде. Пръв грабна листчето Римски.

Върху тъмния фон на фотографска хартия ясно се открояваха черни ръкописни редове:

„Доказателство моят почерк моят подпис Пратете светкавична потвърждение установете таен надзор Воланд Лиходеев.“

През двайсетгодишната си работа в театрите Варенуха много беше видял и патил, но сега му се стори, че разсъдъкът му се замъглява и той не може да произнесе нищо освен житейската и абсолютно нелепа фраза:

— Не може да бъде!

Но Римски постъпи другояче. Той стана, отвори вратата, изрева през нея на куриерката, седнала на едно столче:

— Ще пускате само раздавачите! — и заключи кабинета.

После извади от бюрото куп документи и се залови внимателно да сравнява дебелите, наклонени вляво букви във фотограмата с буквите от Стьоповите резолюции и с подписите му, украсени със засукана заврънкулка. Легнал върху бюрото му, Варенуха дишаше горещо в бузата на Римски.

— Това е неговият почерк — заяви най-сетне категорично финдиректорът, а Варенуха се обади като ехо:

— Да, неговият.

Администраторът се взря в лицето на Римски и се учуди на промяната, станала с това лице. И без това слабият финдиректор сякаш беше отслабнал още повече и дори беше остарял, а очите му зад роговите рамки бяха загубили обичайната си острота и в тях се бе появила не само тревога, но дори сякаш и печал.

Варенуха направи всичко, което се полага на човек в минути на безкрайно изумление. Разходи се нервно из кабинета, на два пъти простря нагоре ръце като разпнат, пресуши пълна чаша жълтеникава вода от гарафата, възкликна неколкократно:

— Не разбирам! Не раз-би-рам!

А Римски гледаше през прозореца и напрегнато мислеше. Положението на финдиректора беше много трудно. Налагаше се незабавно, на място, да се намерят най-обикновени обяснения за най-необикновени явления.

Финдиректорът премижа и си представи как Стьопа се качва по пижама и без ботуши днес към единайсет и половина в някакъв невиждан свръхбърз самолет, а после пак той, Стьопа, и пак в единайсет и половина, стои по чорапи на летището в Ялта … дяволска работа!

Да не би пък друг, а не Стьопа, да беше говорил с него днес по телефона от собствения му апартамент? Не, Стьопа беше! Той ли не познава Стьоповия глас! Но дори да беше говорил днес някой друг, нали вчера следобед Стьопа беше дошъл от кабинета си в същия този кабинет с идиотския договор и беше ядосал финдиректора с лекомислието си. Как е могъл да замине или да отлети, без да се обади в театъра? Но и да е отлетял снощи, невъзможно беше да е стигнал там още днес преди пладне. Или можеше да е стигнал?

— Колко километра са до Ялта? — попита Римски. Варенуха спря обиколките и закрещя:

— Мислих за това! Вече мислих! До Севастопол с влак са към хиляда и петстотин километра. Сложи до Ялта още осемдесет! Е, по въздуха са по-малко, разбира се.

Хм… Да… За никакви влакове не може и дума да става. Но какво тогава? Изтребител? Кой и в какъв изтребител ще пусне Стьопа без ботуши? Защо? Или си е свалил ботушите след пристигането в Ялта? И пак — защо? Абе в изтребител и с ботуши няма да го пуснат! И изобщо не може да става дума за никакъв изтребител! Нали пишат, че се е явил в милицията в единайсет и половина, а говориха по телефона в Москва… момент, момент… и пред очите на Римски възникна циферблатът на часовника му… Той си спомни къде бяха стрелките. Ужас! Беше в единайсет и двайсет! Но тогава какво излиза?! Ако се предположи, че веднага след разговора Стьопа е хукнал към летището и е стигнал там, да речем, за пет минути, което впрочем също е немислимо, излиза, че самолетът моментално е излетял — и е взел за пет минути над хиляда километра? Значи се движи със скорост повече от дванайсет хиляди километра в час! Това е невъзможно и следователно — той не е в Ялта!

Какво остава? Хипнозата? Не съществува хипноза, която да лашне човек на хиляди километри разстояние! Значи, му се привижда, че е в Ялта? Бе на него и да му се привижда, ами на ялтенската милиция — и на нея ли й се привижда?! Но нали телеграфират оттам? Лицето на финдиректора беше просто страшно. През това време някой въртеше и дърпаше отвън дръжката на вратата и се чуваше как куриерката диво крещи:

— Не може? Няма да ви пусна! Убийте ме, ако щете! Заседание?

Римски се овладя, доколкото можа, вдигна слушалката и каза:

— Дайте ми светкавичен разговор с Ялта.

„Умно!“ — възкликна мислено Варенуха. Но разговорът с Ялта не се състоя. Римски пусна слушалката и каза:

— За проклетия линията не работи.

Личеше, че повредата на линията, кой знае защо, особено много го разтревожи и дори го накара да се замисли. Като поразмисли, той хвана пак с една ръка слушалката, а с другата взе да записва онова, което диктуваше в нея:

— Приемете светкавична. „Вариете“. Да. Ялта. Криминалната милиция. Да. „Днес към единайсет и половина Лиходеев говори мен телефона Москва точка После не дойде на работа и да бъде намерен телефона невъзможно точка Почерка потвърждавам точка Мерки надзор над посочения артист взимам Финдиректор Римски.“

„Много умно!“ — помисли си Варенуха, но още не успял да го помисли докрай и през ума му минаха думите: „Глупаво е! Той не може да е в Ялта!“

В това време Римски направи следното: събра внимателно всички получени телеграми и копието от своята, сложи ги в плик, залепи го, написа нещо върху него и го връчи на Варенуха с думите:

— Иван Савелиевич, веднага го занеси лично. Те да се оправят.

„Виж, това вече наистина е умно!“ — каза си Варенуха и сложи плика в чантата си. После набра за всеки случай още веднъж номера на Стьопа, ослуша се, радостно и тайнствено запремига и взе да прави гримаси. Римски проточи врат.

— Мога ли да говоря с артиста Воланд? — сладко попита Варенуха.

— Негова милост са заети — отговори с треперлив глас слушалката, — кой се обажда?

— Администраторът на „Вариете“ Варенуха.

— Иван Савелиевич ли? — радостно възкликна слушалката. — Толкова се радвам да ви чуя. Как сте със здравето?

— Мерси — отвърна изумен Варенуха, — но с кого говоря?

— С неговия помощник, с неговия помощник и преводач Коровиев — каканижеше слушалката, — изцяло съм на вашите услуги, скъпи Иван Савелиевич! Разпореждайте се с мене както намерите за добре. И тъй?

— Извинете, но Степан Богданович Лиходеев в момента няма ли го в къщи?

— Уви, няма го! Няма го! — викаше слушалката. — Той замина.

— А закъде замина?

— Ами извън града, на разходка с кола.

— К… как? Н-на разходка ли? … А кога ще се върне?

— Ами да подишам чист въздух — рече — и ще се върна.

— Аха… — каза объркан Варенуха, — мерси. Ако обичате, предайте на мосю Воланд, че неговият номер е включен за днес, в третата част на програмата.

— Слушам. Да. Разбира се. Непременно. Веднага. На всяка цена. Ще му предам — рязко отсичаше слушалката.

— Всичко хубаво — пожела учуден Варенуха.

— Моля ви да приемете — продължаваше слушалката — моите най-горещи поздрави и пожелания! Успехи! Сполука! Безоблачно щастие! Всичко най-хубаво!

— Ами да, ясно! Нали ти казах — крещеше възбудено администраторът. — Каква Ялта, заминал си човекът на разходка извън града!

— Е, ако е така — пребледня от злоба финдиректорът, — това вече наистина е свинщина, за която просто няма име!

Изведнъж администраторът подскочи и се разкрещя така, че Римски потрепери:

— Сетих се! Сетих се! В Пушкино откриха ресторант „Ялта“! Всичко е ясно! Отишъл, напил се и сега телеграфира оттам!

— Е не, това вече е прекалено — отговори Римски и бузата му заподскача в нервен тик, а в очите му пламна истинска тежка злоба, — добре де, скъпо ще му струва тази разходка, — но изведнъж се запъна и нерешително добави: — Да, ама милицията…

— Това са глупости! Негови собствени шеги — прекъсна го експанзивният администратор и попита: — Ами плика да го нося ли?

— На всяка цена — отговори Римски.

И пак се отвори вратата и влезе оная същата …

„Тя!“ — помисли си, кой знае защо, с мъчително чувство Римски. И станаха да посрещнат раздавачката.

„Благодаря потвърждението незабавно петстотин криминалната мое име утре отлитам Москва Лиходеев“.

— Той е полудял… — каза изнемогващ Варенуха. А Римски издрънча с ключа, извади от чекмеджето на огнеупорната каса пари, отброи петстотин рубли, натисна звънеца, връчи ги на куриера и го прати на пощата.

— Ама моля ти се, Григорий Данилович — не повярва на очите си Варенуха, — мисля, че напразно ги пращаш тия пари.

— Ще ги върнат — обади се тихо Римски, — обаче на него това излетче ще му излезе през носа — и добави, сочейки чантата на Варенуха. — Върви, Иван Савелиевич, не губи време.

Варенуха изхвърча с чантата от кабинета.

Той слезе на долния етаж, видя пред касата огромна опашка, разбра от касиерката, че до един час всички места сигурно ще са продадени, защото щом окачили допълнителния афиш, публиката заприиждала просто на тълпи, нареди на касиерката да запази трийсет от най-хубавите места в ложите и партера, изскочи от касата, отърва се пътьом от досадните гратисчии и се шмугна в своето кабинетче да си вземе каскета. В това време иззвъня телефонът.

— Да! — викна Варенуха.

— Иван Савелиевич? — осведоми се слушалката с гаден гъгнив глас.

— Няма го в театъра! — тъкмо да викне Варенуха, но слушалката веднага го прекъсна:

— Я не се занасяйте, Иван Савелиевич, ами слушайте. Не носете никъде тези телеграми и никому не ги показвайте.

— Кой се обажда? — изрева Варенуха. — Гражданино, стига с тия номера! Веднага ще ви намерят! Вашият телефон?

— Варенуха — обади се същият гнусен глас, — ти руски разбираш ли? Не носи никъде телеграмите.

— А, значи не мирясвате! — разкрещя се разярен администраторът. — Е, тогава внимавайте! Ще си платите — и изкрещя някаква закана, но млъкна, защото почувства, че вече никой не го слуша.

Изведнъж в кабинетчето някак много бързо взе да притъмнява. Варенуха изхвърча навън, тръшна подире си вратата и през страничния вход се понесе към лятната градина.

Администраторът беше възбуден и кипеше от енергия. След наглото обаждане той вече не се съмняваше, че някаква банда хулигани си прави мръсни шеги и че тези шеги са свързани с изчезването на Лиходеев. Администраторът се задушаваше от желание да изобличи злосторниците и колкото и да е странно, у него възникна и предусещането за нещо приятно. Така се чувства човек, когато се стреми да стане център на вниманието, да съобщи сензационна новина.

В градината вятърът духна в лицето на администратора и напълни очите му с пясък, сякаш да му прегради пътя, сякаш да го предпази. На втория етаж един прозорец така се тресна, че стъклата едва не изхвърчаха, върхарите на кленовете и липите тревожно прошумоляха. Постъмни се и захладня. Администраторът разтърка очи и видя, че ниско над Москва пълзи жълтокоремест буреносен облак. В далечината се чу дебело боботене.

Колкото и да бързаше Варенуха, непреодолимо желание го накара да провери пътьом сложил ли е техникът мрежа на лампата в клозета.

Варенуха изтича покрай стрелбището и се озова сред гъстите люлякови храсти, където се намираше светлосинята постройка на клозета. Техникът се оказа изпълнителен човек, крушката на тавана в мъжката тоалетна беше вече защитена с метална мрежа, но администраторът се ядоса, защото даже в падналия преди бурята здрач можеше да се види, че стените са вече изподраскани с въглен и с молив.

— На какво прилича … — тъкмо поде администраторът и изведнъж чу зад себе си глас, който измърка:

— Вие ли сте, Иван Савелиевич?

Варенуха трепна, обърна се и видя зад себе си нисък шишко, както му се стори, с котешка физиономия.

— Аз съм, е, и? — отвърна неприязнено Варенуха.

— Много, много ми е приятно — изписука котаракоподобният шишко, после изведнъж замахна и зашлеви на Варенуха такъв шамар, че каскетът изхвърча от главата на администратора и изчезна безследно в дупката на клозета.

От шамара на шишкото цялата тоалетна се освети за миг с трепкаща светлина и в небето прокънтя гръмотевичен удар. После блесна още една светкавица и пред администратора изникна друг — дребен, но с рамене на атлет, с огненочервена коса, на едното му око перде, от устата му щръкнал кучешки зъб. Този, вторият, който трябва да беше ловък, зашлеви администратора по другата буза. В отговор небето пак изгромоли и върху дъсчения покрив на клозета рукна порой.

— Какво правите, дру… — прошепна, изгубил ума и дума, администраторът, съобрази веднага, че думата „другари“ съвсем не подхожда за бандити, нападнали човек в обществен клозет, изхриптя: — гражда… — съобрази, че те не заслужават и това обръщение, и получи трети страшен удар, неизвестно от кого от двамата. Кръв рукна от носа му върху толстовката.

— Какво носиш в чантата, паразит такъв? — изкрещя диво оня, дето приличаше на котарак. — Телеграмите, а? Тебе предупредиха ли те по телефона никъде да не ги носиш. Предупредиха ли те, тебе питам?

— Предупрежд … даваха … диха … — отвърна задъхан администраторът.

— А ти въпреки това хукна, така ли? Дай тука чантата, гадино! — викна вторият със същия гъгнив глас, който се беше обадил по телефона, и дръпна чантата от разтрепераните ръце на Варенуха.

Двамата хванаха администратора под мишниците, извлякоха го от градината и се понесоха с него по Садовая. Бурята бушуваше с пълна сила, водата нахлуваше с грохот и вой в отворите на канализацията, навсякъде се вдигаха мехури, издуваха се вълнички, дъждът плющеше по покривите, преливаше от улиците, откъм входовете шуртяха пенести потоци. Всичко живо се беше омело от Садовая и нямаше кой да спаси Иван Савелиевич. Като скачаха в мътните реки и си светеха с мълниите, бандитите само за секунда довлякоха полумъртвия администратор до №302-бис, влетяха с него в безистена, където се бяха свили до стената две боси жени, хванали в ръце обувките и чорапите си. После се втурнаха към шестия етаж и Варенуха се озова захвърлен на пода в добре познатото му антре в апартамента на Стьопа Лиходеев.

Там двамата разбойници изчезнаха яко дим и вместо тях в антрето се появи съвсем гола мома — червенокоса и с очи, святкащи с фосфорен блясък.

Варенуха разбра, че точно това е най-страшното от всичко, което му се беше случило, изстена и се залепи за стената. А момата се приближи плътно до администратора и сложи длани върху раменете му. На Варенуха му щръкнаха косите, защото дори през студения, напоен с вода плат на толстовката усети, че тези длани са още по-студени, че от тях лъха леден мраз.

— Я дай да те целуна — каза нежно момата и точно срещу очите му се озоваха нейните сияещи очи. В същия миг Варенуха припадна и не усети целувката.

Глава 11. Раздвоението на Иван

Боровата гора на отвъдния бряг на реката, допреди час осветена от майското слънце, помръкна, разми се и се стопи.

Водата се изливаше на плътна пелена зад прозореца. По небето непрекъснато припламваха нишки, то се разпукваше, стаята на болния се изпълваше с трепкаща, плашеща светлина.

Седнал в леглото, Иван тихо плачеше, загледан в мътната, кипнала от мехури река. Всеки път щом удареше гръм, той жално извикваше и закриваше лицето си с ръце. Изписаните от Иван листчета бяха пръснати по пода; беше ги разпилял вятърът, нахлул в стаята малко преди бурята.

Опитите на поета да напише заявление за страшния консултант останаха безуспешни. Щом получи от дебелата фелдшерка, която се казваше Прасковя Фьодоровна, малкото моливче и хартията, той потри делово ръце и бързо се настани на масата. Началото написа доста уверено:

„До милицията. Заявление от Иван Николаевич Бездомни, член на МАССОЛИТ. Вчера вечерта отидох с покойния М. Д. Берлиоз на Патриаршите езера…“

И поетът веднага се обърка, най-вече заради думата „покоен“. От самото начало — някаква безсмислица: как така отишъл с покойния? Покойниците не ходят! Наистина може да го вземат за луд!

Като съобрази това, Иван Николаевич се залови да поправя написаното. Стана така: „… с М. А. Берлиоз, впоследствие покойник…“ И това не задоволи автора. Наложи се да опита трета редакция, но тя излезе още по-несполучлива от първите две: „… с Берлиоз, който беше прегазен от трамвай…“ — сега пък се сети за тоя никому неизвестен композитор със същото име и се наложи да добави: „… но не композитора…“.

Като се на мъчи с тия двама Берлиозовци, Иван задраска всичко и реши да започне направо с нещо много силно, та да привлече веднага вниманието на четящия, и написа как котаракът се качи на трамвая, а после се върна към епизода с отрязаната глава. Главата и предсказанието на консултанта го отведоха към мисълта за Пилат Понтийски и за да е убедителен, Иван реши да изложи докрай целия разказ за прокуратора от момента, когато той с бяло наметало с кървава подплата се появява в колонадата на Иродовия дворец.

Иван работеше усърдно, задраскваше написаното, вмъкваше нови думи и дори се опита да нарисува Пилат Понтийски, а после и котарака, застанал на задни лапи. Но и рисунките не помогнаха, а заявлението на поета ставаше все по-объркано и неясно.

Когато отдалеч се зададе буреносният облак с димящи краища, покри боровата гора и излезе вятър, Иван усети, че отмалява и няма да се справи със заявлението; той не събра пръснатите листчета, а тихо и горчиво заплака.

Добродушната фелдшерка Прасковя Фьодоровна навести поета през време на бурята, разтревожи се, като го видя, че плаче, пусна щорите, за да не се стряска болният от мълниите, вдигна листчетата от пода и изтича с тях да викне лекаря.

Той дойде, направи на Иван инжекция в ръката и го успокои, че няма повече да плаче, че сега всичко ще мине, всичко ще се промени и всичко ще се забрави.

Лекарят излезе прав. Скоро боровата гора отвъд реката стана предишната. Тя се открои до последното дърво под небето, което си възвърна цялата предишна синева, а реката се успокои. Мъката почна да отпуска Иван веднага след инжекцията и сега поетът лежеше спокойно и гледаше дъгата, просната през небето.

Така продължи до вечерта и той дори не забеляза как дъгата се стопи, как небето затъгува и избледня, как посърна гората.

Иван пи топло мляко, пак полегна и се учуди колко се бяха променили мислите му. Проклетият дяволски котарак някак се смекчи в паметта му, вече не го плашеше отрязаната глава и като се освободи от мисълта за нея, Иван се размисли, че всъщност в клиниката не е никак лошо, че Стравински е умник и светило и да общуваш с него е много приятно. При това и вечерният въздух е сладостен и свеж след бурята.

Домът на скръбта заспиваше. В тихите коридори угаснаха матовите бели лампи и вместо тях — така беше тук — светнаха слабите сини нощни лампи, а отвън все по-нарядко отминаваха внимателните ситни стъпки на фелдшерките по гумените пътеки в коридорите.

Сега Иван лежеше в сладка премала, от време на време поглеждаше към лампичката с абажур, която лееше от тавана мека светлина, после, към луната, която се подаваше иззад Черната борова гора, и разговаряше сам със себе си.

— Защо всъщност се развълнувах толкова, че Берлиоз го прегази трамвай? — разсъждаваше поетът. — Да го вземат мътните, в края на краищата! Че какъв съм му, кум или сват? Като си помисля, излиза, че аз всъщност дори не познавах отблизо покойника. Тъй де, какво знаех за него? Ами нищо друго, освен че беше плешив и ужасно красноречив. А освен това, граждани — продължи Иван, като се обръщаше към някого, — нека си обясним следното: кажете защо ме вбеси този загадъчен консултант, маг и професор с пусто и черно око? Защо беше цялото това глупаво преследване по бели гащи със свещ в ръка, а после тази идиотска каша в ресторанта?

— Тц тц тц! — сопна се изведнъж някъде в него или може би над ухото му предишният Иван на новия. — Той нали все пак знаеше, че главата на Берлиоз ще бъде отрязана? Как да не се разтревожи човек?

— За какво става дума, другари? — възразяваше новият Иван на стария, предишния Иван. — Че работата не е чиста, е ясно и за децата! Той е необикновена и тайнствена личност — хиляда на сто! Но нали тъкмо това е най-интересното! Този човек се е познавал Лично с Пилат Понтийски, от туй по-интересно — здраве! И вместо да вдигам на Патриаршите езера тази идиотска гюрултия, нямаше ли да е по-умно да го разпитам най-учтиво какво е станало по-нататък с Пилат и с арестувания Ха-Ноцри?

Пък аз се юрнах да върша такива дивотии! Премазали директор на списание — много важно произшествие, няма що! Да не би сега да спре списанието? Тъй де, какво бе казано, че човекът е внезапно смъртен. Е, лека му пръст! Ще сложат друг редактор, може и да е още по-сладкодумен от предишния!

След като си подремна, новият Иван попита ехидно стария Иван:

— И какъв съм, значи, тогава аз?

— Глупак! — проговори ясно някакъв бас, който не принадлежеше на нито един от Ивановците и много приличаше на гласа на консултанта.

Кой знае защо, Иван не се обиди на думата „глупак“ и дори беше приятно изненадан от нея, усмихна се и се унесе в полудрямка. Сънят пристъпваше на пръсти към Иван, вече му се мярна палма със слонски крак и котаракът мина край него — не страшен, а весел; с една дума, още малко, и сънят щеше да обгърне Иван, но изведнъж решетката беззвучно се плъзна встрани и на балкона се появи тайнствена фигура, която се криеше от лунната светлина, и замаха към Иван с пръст да мълчи!

Без никаква уплаха Иван се надигна в леглото и видя, че на балкона стои мъж. И този мъж, притиснал пръст към устните си, прошепна:

— Шшшшт! …

Глава 12. Черната магия и нейното разобличаване

Нисък човечец с вехто черно бомбе и крушовиден морав нос, с кариран панталон и лачени обувки се появи на сцената на „Вариете“, яхнал най-обикновен велосипед на две колела. Под звуците на фокстрота направи едно кръгче, после нададе победен вик, от който велосипедът се изправи на задното колело. Човечето се повози на едно колело, после се преобърна надолу с главата, успя в движение да отвинти предното колело и да го търкулне зад кулисите, после продължи пътя си с едното колело, въртейки педалите с ръце.

Върху висока метална мачта на едно колело и със седло на върха се появи пухкава блондинка в трико и къса поличка, обсипана със сребърни звезди, и заобикаля в кръг. Когато се разминаваше с нея, човечето надаваше приветствени възгласи и сваляше с крак от главата си бомбето.

Накрая към тях се присъедини и едно дребосъче на около осем години със старческо лице и заснова между възрастните на велосипедче с две колела и огромен автомобилен клаксон.

След няколко осморки цялата компания, съпроводена от тревожен барабанен откос, стигна до самия ръб на сцената и зрителите от първите редове ахнаха и се дръпнаха, защото на публиката й се стори, че тройката ще се сгромоляса с все возилата си в оркестъра.

Но велосипедистите спряха точно в мига, когато предните колела вече насмалко да хлътнат в бездната върху главите на оркестрантите. С висок вик „Оп!“ велосипедистите скочиха от возилата и се закланяха, русокосата пращаше на публиката въздушни целувки, а дребосъчето изсвири с клаксона смешен сигнал.

Ръкоплясканията разтърсиха сградата, синята завеса се плъзна отляво и отдясно и закри велосипедистите, над вратите угаснаха зелените светлинки с надпис „Изход“ и в паяжината на трапеците горе под купола светнаха като слънца бели глобуси. Настъпи антрактът пред третата и последна част от програмата.

Единственият човек, който ни най-малко не се интересуваше от майсторската велосипедна техника на семейство Джули, беше Григорий Данилович Римски. В пълно усамотение седеше той в кабинета си, хапеше тънките си устни и по лицето му непрекъснато преминаваха спазми. Странното изчезване на Лиходеев беше последвано от съвсем непредвиденото изчезване на Варенуха.

Римски знаеше закъде беше тръгнал Варенуха, ала той отиде и… не се върна! Римски свиваше рамене и си шепнеше:

— Но защо?!

Странно: за делови човек като финдиректора най-простото беше, разбира се, да се обади там, закъдето се бе запътил Варенуха, и да научи какво е станало с него, но ето че до десет часа вечерта той не можа да си наложи да го стори.

Все пак в десет Римски извърши над себе си истинско насилие, вдигна слушалката и разбра, че телефонът му е мъртъв. Куриерът съобщи, че и другите телефони в сградата са повредени. Кой знае защо, това безспорно неприятно, но не и свръхестествено събитие окончателно потресе финдиректора, но го и зарадва: отпадаше необходимостта да се обажда.

Тъкмо когато над главата на финдиректора пламна и запремига червената лампичка, известяваща началото на антракта, влезе куриерът и съобщи, че е пристигнал чуждестранният артист. Финдиректорът, кой знае защо, потрепера, навъси се като облак и тръгна към кулисите да посрещне гостуващия артист, защото нямаше кой друг да го посрещне.

От коридора, където вече ехтяха сигналните звънци, в голямата гримьорна под разни предлози надничаха любопитни. Тук се бяха събрали фокусници с ярки халати и чалми, един кънкьор с бял пуловер, един блед от пудрата водещ, един гримьор.

Пристигналата знаменитост смая всички с необичайно дългия си фрак със странна кройка и с това, че се появи с черно домино. Но най-чудни бяха двамата спътници на черния маг: карираният дангалак с пукнато пенсне и черният тлъст котарак, който влезе на задни лапи, седна най-непринудено на канапето и примижа срещу крушките без абажури в гримьорната.

Римски се помъчи да разтегне в усмивка лицето си, което стана само кисело и зло, и размени поклони с безмълвния маг, седнал на канапето до котарака. Не си подадоха ръце. Затова пък карираният нахалник лично се представи на финдиректора като „техен помощник“. Това изненада финдиректора и го изненада неприятно: в договора не се споменаваше нищо за помощник.

Твърде сдържано и сухо Григорий Данилович попита стоварилия се върху главата му кариран къде е апаратурата на артиста.

— Брилянте наш небесен, скъпоценни господин директоре — отговори с треперлив глас помощникът на мага, — нашата апаратура си е винаги с нас. Ето я! Айн, цвай, драй! — и като повъртя пред очите на Римски възлестите си пръсти, изведнъж измъкна от ушите на котарака принадлежащия на Римски златен часовник с верижка, който се намираше допреди малко в джоба на жилетката на финдиректора под закопчаното сако с верижка, прокарана през илика.

Римски се хвана неволно за корема, присъстващите ахнаха, а гримьорът, който надничаше през вратата, нададе одобрително възклицание.

— Ваше ли е часовничето? Моля, заповядайте — ухили се нагло карираният и подаде на Римски върху мръсната си длан собствеността му.

— С такъв да не се качиш в трамвая — прошепна тихо и весело водещият на гримьора.

Но котаракът демонстрира номер, който къде-къде надминаваше номера с чуждия часовник. Той неочаквано стана от канапето, приближи се на задни лапи до тоалетката пред огледалото, извади с предна лапа запушалката от гарафата, наля в чашата вода, изпи я, върна запушалката на мястото й, после си избърса мустаците с парцала за грим.

Този път дори не ахнаха, а всички само зинаха, единствен гримьорът прошепна възхитен:

— Каква класа!… В това време за трети път тревожно се обади звънецът и всички, възбудени и предвкусващи интересните номера, излязоха вкупом от гримьорната.

След минута глобусите в залата угаснаха, рампата пламна и хвърли червеникави отблясъци върху долния край на завесата, а в осветената пролука пред публиката се появи пълен и весел като дете човек, без брада и мустаци, в смачкан фрак и далеч не белоснежна риза. Това беше добре известното на цяла Москва конферансие Жорж Бенгалски.

— И тъй, граждани — заговори Бенгалски, като се усмихваше с детска усмивка, — сега пред вас ще се яви… — Бенгалски се прекъсна сам и поде с по-друга интонация: — Виждам, че за третата част публиката е станала още повече. Днес тук е събран половината град! Преди няколко дена срещам един приятел и му казвам: „Защо не наминеш? Вчера у дома се беше събрал половината град.“ — А той ми отговаря: „Аз живея в другата половина!“ — Бенгалски направи пауза в очакване да избухне смях, но тъй като никой не се засмя, продължи: — … И тъй, ще се яви известният чуждестранен артист мосю Воланд със сеанс на черна магия. Е, ние с вас, разбира се, знаем — и Бенгалски се усмихна мъдро, — че такава изобщо не съществува — това е чисто суеверие, просто маестро Воланд владее до съвършенство техниката на фокуса, което ще проличи от най-интересната част, а именно при разобличаването на тази техника, и понеже ние всички до един сме и за техниката, и за нейното разобличаване, нека поканим господин Воланд!

Като издърдори всички тия глупости, Бенгалски сплете ръце и ги размаха приветствено в процепа на завесата, от което тя с тихо шумолене се разтвори.

Появата на мага с неговия длъгнест помощник и с котарака, който запристъпва на задни лапи по сцената, много хареса на публиката.

— Креслото! — заповяда тихо Воланд и в същия миг, неизвестно, как и откъде, на сцената се появи кресло, в което магът седна. — Кажи ми, любезни Фагот — попита Воланд карирания нехранимайко, който имаше явно и друго име освен Коровиев, — кажи ми, според теб московското народонаселение доста се е променило, нали?

Магът изгледа притихналата публика, смаяна от появата на креслото от въздуха.

— Точно така, месир — отговори тихо Фагот-Коровиев.

— Имаш право. Гражданите много са се променили, външно имам предвид, както впрочем и самият град. За облеклото да не говорим, но са се появили и тези … как ги казваха… трамваи, автомобили …

— Автобуси — подсказа почтително Фагот. Публиката внимателно слушаше този разговор, предполагайки, че той е прелюдия към магическите фокуси. Кулисите бяха претъпкани с артисти и сценични работници, а сред тях личеше и напрегнатото, бледо лице на Римски.

Физиономията на Бенгалски, който си беше намерил местенце встрани от сцената, взе да изразява недоумение. Той вдигна леко вежди и като се възползува от паузата, подхвана:

— Чуждестранният артист изразява възхищението си от напредналата в техническо отношение Москва, а също и от московчани — при тези думи Бенгалски два пъти се усмихна, най-напред на партера, а после на балкона.

Воланд, Фагот и котаракът извърнаха глави към конферансието.

— Нима изразих възхищение? — попита магът Фагот.

— Съвсем не, месир, не сте изразявали никакво възхищение — отвърна онзи.

— Но тогава какво говори този човек?

— Ам’че той чисто и просто излъга! — звучно, та да го чуе целият театър, заяви карираният помощник, обърна се към Бенгалски и добави: — Поздравявам ви по случай излъгването, гражданино!

От балкона плисна лек смях, а Бенгалски трепна и се опули.

— Но мен естествено ме интересуват не толкова автобусите, телефоните и останалата…

— Апаратура! — подсказа карираният.

— Точно така, благодаря — цедеше бавно магът с тежък бас, — колкото далеч по-важният въпрос, променили ли са се гражданите вътрешно?

— Да, това е изключително важен въпрос, господине.

Зад кулисите взеха да се споглеждат и да свиват рамене, Бенгалски беше пламнал, а Римски беше пребледнял. Но в този момент, сякаш отгатнал предизвиканата тревога, магът каза:

— Ах, ние май се разбъбрихме, скъпи Фагот, а публиката почва да скучае. Хайде, покажи ни за начало нещо по-простичко.

Залата облекчено се размърда. Фагот и котаракът се отдалечиха в противоположни посоки по рампата. Фагот щракна с пръсти, викна лудешки:

— Три, четири! — улови във въздуха тесте карти, разбърка го и го пусна като лента на котарака. Котаракът хвана лентата и я върна. Атлазената змия изсъска, Фагот зина като птиче и я изгълта цялата, карта след карта.

После котаракът се поклони, направи реверанс с дясната задна лапа и предизвика бурни ръкопляскания.

— Браво! Браво! — викаха възхитено зад кулисите. А Фагот посочи с пръст партера и обяви:

— Уважаеми граждани, тестето се намира, значи, на седмия ред у гражданина Парчевски, точно между банкнота от три рубли и призовка от съда по дело за плащане издръжка за дете на гражданката Зелкова.

В партера се размърдаха, занадигаха се от местата си и най-сетне някакъв гражданин, който наистина се казваше Парчевски, целият пламнал от изненада, извади от портфейла си тестето и го размаха във въздуха — не знаеше какво да го прави.

— Запазете си го за спомен! — извика Фагот. — Не случайно казахте снощи, на вечеря, че да не беше покерът, животът ви в Москва щеше да е съвсем непоносим.

— Стар номер! — чу се откъм втория балкон. — Тоя в партера е от същата шайка.

— Така ли мислите? — кресна Фагот и примижа срещу втория балкон. — В такъв случай и вие сте от нашата шайка, защото тестето е в джоба ви!

Зрителите от втория балкон се размърдаха и се чу радостен глас:

— Вярно! У него е! Тука е, тука е!… Стой! Ама това са пари, десетачки!

Седналите в партера извърнаха глави. На втори балкон някакъв слисан гражданин откри в джоба си пачка с банков бандерол с надпис „Хиляда рубли“.

Съседите напираха към него, а той човъркаше объркан бандерола с нокът, мъчеше се да разбере истински ли са рублите или вълшебни.

— Брей, истински! Рубли! — викаха радостно от балкона.

— Поиграйте си с мен с такова тесте — помоли весело някакъв шишко от средата на партера.

— Авек плезир! — обади се Фагот. — Но защо само с вас? Всички ще вземат активно участие! — Той изкомандва: — Моля, гледайте нагоре!… Едно! — В ръката му лъсна пистолет; викна: — Две! — пистолетът се насочи нагоре. Кресна: — Три! — светкавица, гръм и в същия миг от купола полетяха, запровираха се между трапеците и заваляха в залата бели хартийки.

Те кръжаха, пръскаха се встрани, към балкона, отлитаха към оркестъра и към сцената. След няколко секунди дъждът от пари, който ставаше все по-силен, стигна до партера и зрителите почнаха да ловят хартийките.

Протягаха се стотици ръце, зрителите гледаха през хартийките към осветената сцена и виждаха съвсем истински и най-законни водни знаци. Миризмата също не оставяше място за никакви съмнения: беше несравнимата с нищо прелестна миризма на току-що отпечатани банкноти Отначало веселие, а после изумление обзе целия театър. Навсякъде боботеше една дума:

„Рубли, рубли!“, чуваха се възклицания „Ах, ах!“ и весел смях. Някои вече пълзяха по пътеката, търсеха под креслата. Мнозина се бяха качили върху седалките да ловят изплъзващите се капризни хартийки.

По лицата на милиционерите взе да се изписва недоумение, артистите занадничаха безцеремонно иззад кулисите.

Откъм първи балкон се чу глас: „К’во се пресягаш, бе? Тая е моя! Към мене летеше!“ Изведнъж се чу силен шамар. На първи балкон веднага се появи милиционерски шлем, някой от първи балкон бе отведен.

Изобщо възбудата растеше и не се знае докъде щеше да стигне всичко това, ако Фагот не беше спрял дъжда от пари с внезапно духване във въздуха.

Двама младежи си размениха многозначителни, весели погледи, станаха бързо от местата си и се запътиха право към бюфета. В театъра стана шумно, очите на зрителите блестяха възбудено. Да, да, не се знае докъде щеше да стигне всичко това, ако Бенгалски не беше намерил в себе си сили да се размърда. Като се мъчеше да се овладее напълно, той потри по навик ръце и с възможно най-звучен глас заговори така:

— Ето, граждани, ние с вас току-що видяхме пример на тъй наречената масова хипноза. Чисто научен опит, великолепно доказателство, че не съществуват никакви чудеса, нито пък магии. Но нека помолим маестро Воланд да ни разобличи този опит. Сега, граждани, ще видите как тези хартийки — уж пари — ще изчезнат пак така внезапно, както се появиха.

И той заръкопляска, но съвсем сам, на лицето му светеше уверена усмивка, но в очите му такава увереност изобщо липсваше и те изразяваха по-скоро молба.

Публиката не хареса речта на Бенгалски. Настъпи пълно мълчание, което прекъсна карираният Фагот.

— А пък това е случай на тъй нареченото лъготене — заяви той с висок козлешки тенор. — Граждани, хартийките са истински.

— Браво! — изрева отривисто от високото някакъв бас.

— Впрочем — и Фагот посочи Бенгалски — тоя тук ми омръзна. Току си вре главата, дето не му е работа, разваля ни сеанса с лъжливи забележки! Я кажете какво да го правим?

— Да му откъснем главата! — предложи сурово някой от втори балкон.

— Какво казахте, моля? — веднага се отзова Фагот на отвратителното предложение. — Да му откъснем главата? Чудесна идея! Бегемот! — викна той на котарака. — Хайде! Айн, цвай, драй!

Стана нещо невиждано. Козината на черния котарак настръхна и той сърцераздирателно измяука. После се сви на кълбо и се метна като пантера право върху гърдите на Бенгалски, а оттам скочи на главата му. Котаракът вкопчи с ръмжене пухкави лапи в проскубания перчем на конферансието, нададе див вой, изви му два пъти главата и я откъсна от дебелия врат.

В театъра две хиляди и петстотин гърла извикаха като едно. От разкъсаните вратни артерии бликна кръв като от шадраван и заля жабото и фрака. Обезглавеното тяло някак нелепо загреба с крака и се свлече на пода. В залата се чуха истерични женски писъци. Котаракът подаде главата на Фагот, той я вдигна за косата и я показа на публиката, а главата лудо закрещя, колкото й глас държи:

— Лекар!

— Ще дрънкаш ли пак врели-некипели? — заканително попита Фагот плачещата глава.

— Няма вече! — изхриптя главата.

— За бога, не го мъчете! — прозвуча изведнъж, надвиквайки шума, от една ложа женски глас и магът обърна лице към този глас.

— Е, граждани, какво ще кажете, дали да не му простим? — попита Фагот.

— Да му простим! Да му простим! — чуха се отначало отделни, предимно женски гласове, а после те се сляха в хор с мъжките.

— Какво ще заповядате, месир? — попита Фагот маскирания.

— Е добре — отвърна той замислено, — и те са хора като всички. Обичат парите, но това винаги е било така… Човечеството обича парите, от каквото и да са направени, от кожа, от хартия, от бронз или злато. Е, лекомислени са… вярно… но и милосърдието чука понякога на техните сърца… обикновени хора… общо взето, напомнят предишните… само дето жилищният въпрос ги е развалил… — и заповяда високо: — Сложете му главата!

Котаракът се прицели внимателно, надяна главата върху шията и тя се намести точно, като че ли никога не беше се отделяла. И най-важното — на врата дори не остана белег. Котаракът изтупа с лапи фрака и жабото на Бенгалски и от тях изчезнаха петната кръв. Фагот вдигна седналия Бенгалски на крака, пъхна в джоба на фрака му пачка рубли и го отпрати от сцената с думите:

— Я се пръждосвайте оттук! Без вас е по-весело!

Като се озърташе глуповато и се олюляваше, конферансието едва се дотътра до пожарния кран и там му прилоша. Той жално извика:

— Главата ми, главата!

Заедно с другите към него се втурна и Римски. Конферансието плачеше, хващаше с ръце нещо във въздуха, хленчеше:

— Върнете ми главата! Главата ми върнете! Вземете ми апартамента, вземете ми картините, само ми върнете главата!

Куриерът изтича за лекар. Опитаха се да сложат Бенгалски на кушетката в гримьорната, но той взе да се дърпа, да буйства. Наложи се да викнат бърза помощ. Когато откараха нещастното конферансие, Римски изтича пак на сцената и видя, че там стават нови чудеса. Да, впрочем може би през това време или малко по-рано магът беше изчезнал от сцената заедно с вехтото си кресло и трябва да кажем, че публиката, увлечена от изключителните номера, които представяше на сцената Фагот, изобщо не забеляза това.

А Фагот, след като отпрати пострадалото конферансие, заяви на публиката:

— Сега, значи, като изметохме оня досадник, хайде да отворим магазин „Дамска мода“!

Тутакси подът на сцената се оказа постлан с персийски килими, изникнаха огромни огледала, осветени отстрани със зеленикави неонови тръби, а между огледалата витрини и в тях весело зашеметените зрители видяха парижки дамски рокли, най-различни цветове и модели. В други витрини се появиха стотици дамски шапки с перца и без перца, със и без токи, и стотици чифтове обувки — черни, бели, жълти, кожени, атлазени, велурени, имаше с каишки, имаше и с камъчета. Между обувките се появиха елегантни калъфи и в тях ярко засияха блестящите ръбове на кристални шишета с парфюми. Появиха се и купища чанти от антилопова кожа, от велур, от коприна, а помежду им — цели камари продълговати гравирани златни гилзи с червило.

Дявол знае откъде се появи червенокоса госпожица с черен официален тоалет, безукорна хубавица, ако не беше странният белег на шията й. Тя се заусмихва пред витрините, като да беше собственичка.

Фагот обяви със сладка усмивка, че фирмата извършва съвсем безплатно замяна на стари дамски рокли и обувки срещу парижки модели и парижки обувки. Същото важело за чантите, парфюмите и всичко останало.

Котаракът взе да прави реверанси ту със задна лапа, ту с предна, като същевременно имитираше жестовете, присъщи на портиерите, когато отварят врата.

Момата зачурулика малко дрезгаво, но сладко и с френско „р“ нещо трудноразбираемо — ако се съди по женските лица в партера обаче — много съблазнително:

— Герлен, Шанел номер пет, Мицуко, Нарсис ноар, вечерни рокли, рокли за коктейл…

Фагот се кълчеше, котаракът се кланяше, госпожицата отваряше стъклените витрини.

— Моля, заповядайте! — крещеше Фагот. — Без притеснение и без церемонии!

Публиката се вълнуваше, но все още никой не се престрашаваше да се качи на сцената. Най-сетне от десетия ред на партера стана една брюнетка и като демонстрираше с усмивката си, че ето на, на нея й е все едно и изобщо плюе на всичко, мина по страничната стълбичка и се качи на сцената.

— Браво! — викна Фагот. — Приветствувам първата посетителка! Бегемот, кресло! Да почнем от обувките, мадам!

Брюнетката седна в креслото и Фагот веднага изтърси върху килима пред нея куп обувки.

Брюнетката свали дясната си обувка, премери една лилава, потъпка с нея по килима, огледа токчето.

— Няма ли да ми убиват — попита замислено.

На което Фагот обидено възкликна:

— Какво говорите, как може!, — а котаракът измяука докачен.

— Ще взема този чифт, мосю — каза с достойнство брюнетката и обу и другата обувка.

Вехтите обувки на брюнетката бидоха изхвърлени зад един параван, натам се запъти и тя самата, придружена от червенокосата и от Фагот, понесъл няколко закачалки с рокли модели. Котаракът се суетеше, помагаше и за да си придаде по-голяма важност, си окачи на врата един шивашки метър.

След миг иззад паравана се появи брюнетката с такава рокля, че целият партер ахна. Безкрайно разхубавена, смелата жена спря пред огледалото, разкърши голи рамене, оправи си косата на тила и се изви да си види гърба.

— Фирмата ви моли да приемете това за спомен — каза Фагот и поднесе на брюнетката отворена кутия с парфюм.

— Мерси — отвърна надменно брюнетката и тръгна по стълбичката към партера. Зрителите, край които минаваше, скачаха да докоснат кутията.

Тогава изведнъж нещо се отприщи и от всички страни към сцената заприиждаха жени. Сред общия възбуден говор, смехове и въздишки се чу мъжки глас: „Не ти позволявам!“ — и женски: „Деспот, еснаф, не ми извивай ръката!“ Жените изчезваха зад паравана, оставяха там роклите си и излизаха с нови. Върху табуретки с позлатени крачета беше насядала цяла редица дами, които енергично потропваха по килима с току-що обутите си нозе. Фагот коленичеше, обслужваше ги с рогова обувалка, а котаракът, изнемогващ под купищата чанти и обувки, се мъкнеше от витрините до табуретките и обратно, госпожицата с обезобразената шия ту се появяваше, ту изчезваше и стигна дотам, че вече свободно се разбъбри на френски, а най-чудното беше, че всички жени я разбираха от половин дума, дори онези, които не знаеха бъкел френски.

Всеобщо учудване предизвика един мъж, който също се беше заврял на сцената. Той заяви, че съпругата му е болна от грип и затова моли да му дадат нещо да и занесе. За да докаже, че наистина е женен, гражданинът беше готов да покаже паспорта си. Искането на грижовния съпруг беше посрещнато със смях, Фагот изрева, че му вярва като на себе си и без паспорта, и връчи на гражданина два чифта копринени чорапи, а котаракът добави от себе си и едно червило.

Закъснелите жени си пробиваха път към сцената, от сцената слизаха щастливки с бални рокли, туники на дракони, с официални костюми, с шапчици, накривени над едната вежда.

Тогава Фагот заяви, че тъй като е вече късно, точно след една минута магазинът ще затвори до утре вечер, и на сцената веднага настъпи невероятна суматоха. Жените грабеха припряно обувки, без да ги мерят. Една нахлу като ураган зад паравана, захвърли костюма си и дръпна първото, което й попадна — копринен пеньоар на огромни цветя, успя да отмъкне освен него и два парфюма.

Точно след минута гръмна пистолетен изстрел, огледалата изчезнаха, витрините и табуретките пропаднаха вдън земя, килимът се стопи във въздуха, а също и параванът. Последна изчезна огромната купчина стари рокли и обувки и сцената отново стана строга, празна и гола.

И точно тогава се намеси ново действащо лице. От втора ложа долетя приятен, звучен и много настойчив баритон:

— Все пак желателно е, гражданино артист, незабавно да разобличите пред зрителите техниката на вашите фокуси, особено на фокуса с банкнотите. Желателно е също конферансието да бъде върнато на сцената. Съдбата му вълнува зрителите.

Баритонът принадлежеше на самия Аркадий Аполонович Семпеляров, почетен гост на тази вечер и председател на Акустичната комисия при московските театри.

Аркадий Аполонович беше в ложата с две дами: едната възрастна, облечена скъпо и модерно, а другата — млада и хубавка, по-скромно облечена. Както се изясни по-късно, при съставянето на протокола, първата беше съпругата на Аркадий Аполонович, а втората — негова далечна роднина, начеваща и вдъхваща надежди актриса от Саратов, която живееше при Аркадий Аполонович и жена му.

— Пардон! — обади се Фагот. — Много се извинявам, но тук няма нищо за разобличаване, всичко е ясно.

— А не, ще прощавате! Разобличението е абсолютно необходимо. Иначе вашите блестящи номера ще оставят тягостно впечатление. Зрителската маса настоява за обяснение.

— Зрителската маса — прекъсна го наглият комедиант — май не е заявявала нищо подобно. Но аз ще се съобразя с вашето дълбокоуважаемо желание, Аркадий Аполонович, и, от мен да мине, ще извърша разобличаването. Но преди това ще позволите ли още едно кратко номерче?

— Защо не — отговори снизходително Аркадий Аполонович, — но непременно с разобличаване.

— Ваш покорен слуга! И тъй, позволете да ви попитам, Аркадий Аполонович, къде бяхте снощи?

При този неуместен и дори направо просташки въпрос лицето на Аркадий Аполонович се измени, и то твърде рязко се измени.

— Аркадий Аполонович беше снощи на заседание на Акустичната комисия — заяви много надменно съпругата на Аркадий Аполонович, — но не разбирам какво общо има това с магията?

— Уви, мадам! — потвърди Фагот. — Естествено вие не разбирате. Но що се отнася до заседанието, много се лъжете. След като тръгна за това заседание, каквото впрочем нямаше насрочено за вчера, Аркадий Аполонович освободи шофьора си пред сградата на Акустичната комисия на Чистите езера (целият театър притихна), а той продължи с автобуса към улица Йелоховска, за да отиде на гости на артистката от пътуващия районен театър Милица Андреевна Покобатко и прекара при нея близо четири часа.

— Ох! — възкликна страдалчески някой сред пълната тишина.

А младата роднина на Аркадий Аполонович изведнъж се разсмя с нисък и страшен смях.

— Всичко е ясно! — възкликна тя. — Отдавна го подозирах. Сега разбирам защо тази бездарница получи ролята на Луиза!

Тя замахна внезапно с късия си дебел лилав чадър и удари Аркадий Аполонович по главата.

А подлият Фагот, или още Коровиев, викна:

— Ето, уважаеми граждани, един случай на разобличаване, за каквото с такава досадна упоритост настояваше Аркадий Аполонович!

— Как посмя да докоснеш Аркадий Аполонович, негоднице? — викна гневно съпругата на Аркадий Аполонович и се изправи в ложата в целия си, гигантски ръст.

Втори кратък пристъп на сатанински смях разтърси младата роднина.

— Друг може и да не смее — отговори тя през смях, — но аз смея да го докосна! — и втори път се чу сухото изпращяване на чадъра, който отскочи от главата на Аркадий Аполонович.

— Милиция! Арестувайте я! — изкрещя толкова страшно съпругата на Семплеяров, че сърцата на мнозина се смразиха.

На всичкото отгоре котаракът изскочи на рампата и изведнъж целият театър го чу как ревна с човешки глас:

— Сеансът свърши! Маестро! Пердашете марш!

Изгубил ума и дума и без да си дава сметка какво върши, диригентът махна с палката и оркестърът не засвири и дори не гръмна и не удари, а именно, според отвратителния израз на котарака, изпердаши някакъв невероятен, несравним с нищо по своята разюзданост марш.

За миг на всички им се стори, че май са чували вече някога в кафе-шантан, под южни звезди, неясните, плоски, но дръзки думи на този марш:

Но може и да не са били тези думи, а други, но на същата мелодия и пак ужасно непристойни. Ала не е това важното, важното е, че след всичко, което се случи, във „Вариете“ почна нещо като вавилонско стълпотворение. Към ложата на Семплеяров се втурна милиция, любопитни се катереха по парапета, чуваха се адски изблици на смях, бесни викове, заглушавани от златния звън на чинелите в оркестъра.

И се видя, че сцената внезапно е опустяла, а измамникът Фагот, както и наглото котарачище Бегемот са се стопили във въздуха, изчезнали са, както беше изчезнал преди тях магът в креслото с избеляла тапицерия.

Глава 13. Поява на героя

И тъй, неизвестният махна на Иван с пръст и прошепна: „Шшшт! …“

Иван спусна крака от леглото и се взря. От балкона в стаята надничаше предпазливо човек с бръснато лице, с тъмна коса, остър нос, тревожни очи и паднал върху челото перчем, към трийсет и осем годишен.

След като се убеди, че Иван е съвсем сам, и се ослуша, тайнственият посетител се престраши и влезе в стаята. Тогава Иван видя, че дошлият е с болнични дрехи. Беше по бельо, с чехли на бос крак и наметнат с червеникав халат.

Дошлият смигна на Иван, прибра в джоба си връзка ключове. Попита шепнешком: „Може ли да седна?“ — и като получи утвърдителен отговор, се настани в креслото.

— Но как влязохте тук? — зашепна Иван, като се подчиняваше на сухия, заканващ се пръст. — Нали решетките на балкона са с катинари?

— Те решетките са с катинари — потвърди гостът, — но Прасковя Фьодоровна е изключително мил, ала, уви, разсеян човек. Преди месец и отмъкнах връзката ключове и получих възможност да излизам на общия балкон, а той обикаля целия етаж и затова мога от време на време да посетя някой съсед.

— Щом излизате на балкона, значи, можете да офейкате. Или е високо? — заинтересува се Иван.

— Не — отговори твърдо гостът, — не мога да избягам оттук не защото е високо, а защото няма къде да бягам — и след пауза добави: — И тъй, лежим си тука, нали?

— Лежим си — отговори Иван, като се взираше в кафявите и много неспокойни очи на пришълеца.

— Да … — разтревожи се изведнъж гостът. — Надявам се, че не сте буен, нали? Да ви кажа право, не понасям шум, кавги, насилия и тям подобни работи. Особено ми е омразен човешкият вик, бил той вик на страдание, ярост или какъвто и да е друг. Успокойте ме, кажете, нали не сте буен?

— Вчера в ресторанта цапардосах един тип по муцуната — мъжествено си призна преобразеният поет.

— Основание? — строго попита гостът.

— Ами, да си призная, без основание — отговори засрамен Иван.

— Безобразие — каза осъдително гостът и добави: — Освен това какви са тези изрази: цапардосах го по муцуната … То не се знае какво именно притежава човекът, муцуна или лице. Струва ми се, че е все пак лице. Тъй че, нали разбирате, с юмруци … Не, откажете се веднъж завинаги от тия неща.

Като смъмра така Иван, гостът се осведоми:

— Професия?

— Поет — кой знае защо неохотно си призна Иван. Дошлият се натъжи.

— Ох, как не ми върви! — възкликна той, но веднага се усети, извини се и попита: — Как се казвате?

— Бездомни.

— Тц тц тц… — каза гостът и се намръщи.

— Защо, не ви ли харесват стихотворенията ми? — попита с любопитство Иван.

— Ужасно не ми харесват.

— Кои сте чели?

— Не съм чел нито едно ваше стихотворение! — възкликна нервно посетителят.

— Тогава как можете да говорите така?

— Защо да не мога? — отговори гостът, — на други поети нали съм чел? Впрочем… знам ли, може да сте някакво чудо? Добре, готов съм да го приема на доверие. Кажете вие сам, хубави ли са стиховете ви?

— Чудовищни са! — отсече изведнъж смело и откровено Иван.

— Не пишете повече! — помоли настойчиво дошлият.

— Обещавам и се заклевам! — тържествено изрече Иван.

Скрепиха клетвата с ръкостискане, но в това време откъм коридора се чуха меки стъпки и гласове.

— Шшшшт! — прошепна гостът, изскочи на балкона и дръпна подире си решетката.

Надникна Прасковя Фьодоровна, попита Иван как се чувствува и на тъмно ли иска да спи или на светло. Иван я помоли да остави лампата запалена. Прасковя Фьодоровна пожела на болния лека нощ и си отиде. Когато всичко утихна, гостът се върна.

Той съобщи шепнешком на Иван, че в стая 119 докарали нов — някакъв шишко с червендалеста физиономия, който мърморел за някаква валута в отдушника и се кълнял, че в къщата им на Садовая се е настанила нечиста сила.

— Ругае Пушкин като хамалин и непрекъснато крещи: „Куролесов, бис, бис!“ — разказваше гостът и нервно потреперваше. Като се поуспокои, той седна, каза: — Впрочем какво ни интересува! — и продължи разговора си с Иван: — Та защо попаднахте тук?

— Заради Пилат Понтийски — отговори Иван и заби в пода навъсен поглед.

— Какво?! — възкликна гостът, забравил всякаква предпазливост, и сам си запуши устата с ръка. — Поразително съвпадение! Умолявам ви, умолявам ви, разкажете!

Кой знае защо, но Иван изпитваше доверие към непознатия; отначало малко се запъваше и говореше плахо, но после се окопити и заразказва вчерашната история на Патриаршите езера. Да, внимателен слушател си намери Иван Николаевич в лицето на тайнствения крадец на ключове! Гостът не смяташе Иван за луд, той прояви изключителен интерес към разказа му, а с разгръщането на повествованието просто изпадна във възторг. Начесто прекъсваше Иван с възклицания:

— Ии? И после? Умолявам ви, кажете какво стана по-нататък. Заклевам ви, не пропускайте нищо!

Иван и без това не пропускаше нищо — и на него му беше по-лесно да разказва така и малко по малко стигна до момента, когато Пилат Понтийски в бяло наметало с кървава подплата излиза на балкона.

Тогава гостът долепи молитвено длани и прошепна:

— О, как съм отгатнал! Как всичко съм отгатнал! Описанието на ужасната смърт на Берлиоз слушателят съпроводи със странна забележка и в очите му пламна злоба:

— За едно само съжалявам — че на мястото на този Берлиоз не е бил критикът Латунски или литераторът Мстислав Лаврович!, — а после възкликна екзалтирано, но съвсем тихо: — Продължавайте!

Котаракът, плащащ на кондукторката, много развесели госта, той се давеше от сподавян смях и гледаше как Иван, развълнуван от успеха на разказа си, леко подскача клекнал, за да представи котарака с десетте копейки в мустаците.

— И ето — завърши Иван, след като разказа за произшествието в Грибоедов, и се натъжи и посърна, — така се озовах тук.

Гостът сложи съчувствено ръка върху рамото на злочестия поет и му каза така:

— Нещастни поете! Сам сте си виновен за всичко, миличък. Не е бивало да се държите с него толкова безцеремонно и дори нагло. За това си плащате сега. Трябва дори да сте благодарен, че сте се отървали сравнително евтино.

— Но кой е той в края на краищата? — попита Иван и сви възбудено юмруци.

Гостът се взря в Иван и отговори с въпрос:

— Това няма ли да ви разстрои? Ние всички тук сме хора лабилни… Няма да има викане на лекар, инжекции и всичката тази суматоха, нали?

— Не, не! — възкликна Иван. — Кажете ми кой е.

— Добре тогава — съгласи се гостът и произнесе натъртено и отчетливо: — Вчера на Патриаршите езера вие сте се срещнали със сатаната.

Иван сдържа обещанието си и не се разстрои, но все пак остана просто сащисан.

— Не може да бъде! Та него изобщо го няма!

— Но моля ви се! Всеки друг може да твърди това, само не и вие. Били сте, изглежда, една от първите му жертви. Сега се намирате, както сам разбирате, в психиатрията, а непрекъснато повтаряте, че го няма. Наистина странно!

Объркан, Иван замълча.

— Щом почнахте да го описвате — продължи гостът, — и взех да се досещам с кого сте имали вчера удоволствието да беседвате. Право да си кажа, чудя му се на Берлиоз! Хайде вие, да речем, сте човек действен — и гостът отново се извини, — но оня, доколкото съм чувал, все е попрочел нещичко. Още първите думи, произнесени от професора, разсеяха всичките ми съмнения. Него, приятелю мой, човек не може да не го познае! Впрочем вие… извинете ме още веднъж, но нали не греша, вие сте човек неук, така ли е?

— Безспорно — съгласи се неузнаваемият Иван.

— Ето на… та нали даже лицето, което ми описахте… различните очи, веждите! Прощавайте, но вие сигурно даже операта „Фауст“ не сте гледали?

Кой знае защо, Иван ужасно се засрами и замърмори с пламнало лице за някакво пътуване до санаториума в Ялта…

— Ами да, ами да… нищо чудно! А Берлиоз, повтарям, наистина ме поразява. Той е човек не само начетен, но и много хитър. Макар че трябва да кажа в негова защита — Воланд е способен, разбира се, да хвърли прах в очите и на по-хитър човек.

— Как?! — възкликна на свой ред Иван.

— По-тихо.

Иван се плесна с всичка сила по челото и изсъска:

— Разбирам, разбирам. На визитната му картичка имаше буквата „В“. Тц тц тц, я виж ти! — той помълча смаян, загледа се в луната, която плуваше зад решетката, и заговори: — Значи, наистина е можел да бъде при Пилат Понтийски? Нали тогава е бил вече роден? А мене ме писаха луд! — добави Иван, сочейки възмутено вратата.

Горчиви гънки прерязаха ъгълчетата на устните на гостенина.

— Нека погледнем истината в очите — и гостът обърна лице към минаващото през облак нощно светило. — Ние и двамата сме луди, защо да отричаме! Ето, той ви е пораздрусал и вие сте си загубили ума, защото сте представлявали изглежда подходяща почва. Онова, което разказахте, наистина е било в действителност. Но то е толкова необикновено, че, разбира се, даже гениален психиатър като Стравински не ви е повярвал. Той прегледа ли ви? (Иван кимна.) Вашият събеседник е бил при Пилат, ходил е и на закуска у Кант, а сега е на посещение в Москва.

— Но той може да направи дяволски бели! Трябва някак да бъде заловен, нали? — не много уверено, но все пак надигна глава в новия Иван предишният, още недоубит Иван.

— Вие вече опитахте, стига ви толкова — отвърна с ирония гостенинът, — но и другиго не съветвам да опитва. А че ще направи бели, в това можете да бъдете сигурен! Ах, ах! Как ме е яд, че вие сте се срещнали с него, а не аз! Въпреки че всичко е прегоряло и въглените са покрити с пепел, все пак кълна се, за такава среща давам връзката ключове на Прасковя Фьодоровна, защото нямам друго какво да дам. Аз съм просяк.

— Но за какво ви е изтрябвал? Гостът дълго седя тъжен и тръпнещ, но най-сетне заговори:

— Как да ви кажа, странна история, но аз съм тука за същото, за което и вие, заради Пилат Понтийски — гостът боязливо се озърна и добави: — Работата е там, че преди една година написах роман за Пилат.

— Вие сте писател? — попита с интерес поетът.

Лицето на госта посърна, той се закани на Иван с юмрук, после каза:

— Аз съм Майстор — лицето му стана сурово, той извади от джоба на халата си много мръсна черна шапчица, на която с жълт копринен конец беше извезана буквата „М“. Сложи си шапчицата и се обърна към Иван и в профил, и анфас, за да докаже, че е Майстор. — Тя собственоръчно ми я уши — тайнствено добави той.

— Как се казвате?

— Аз вече нямам име — отвърна с мрачно презрение странният гост, — отказах се от него, както и от всичко в този живот. Да го забравим.

— Тогава поне за романа ми разкажете — помоли деликатно Иван.

— Щом искате. Моята история е наистина необикновена — поде гостът.

… Историк по образование, той допреди две години работел в един московски музей и освен това превеждал.

— От какъв език? — попита любопитно Иван.

— Аз зная освен руски още пет езика — каза гостът, — английски, френски, немски, латински и гръцки. Оправям се горе-долу и с италианския.

— Я виж ти! — прошепна завистливо Иван.

Историкът живеел самотно, нямал никъде никакви роднини и почти никакви познати в Москва. И изневиделица един ден спечелил сто хиляди рубли.

— Представете си моето учудване — шепнеше гостът с черната шапчица, — пъхам ръка в коша за мръсно бельо и гледам — същият номер като във вестника! На облигацията — обясни той, — бяха ми я дали в музея.

Като спечелил стоте хиляди, загадъчният гост на Иван постъпил така: накупил си книги, напуснал стаята си на улица Мясницкая…

— Уу, проклета дупка! — изръмжа гостенинът.

… и наел от някакъв предприемач на една уличка близо до Арбат…

— Знаете ли какво са предприемачите? — попита гостенинът Иван и веднага му обясни: — Това е малка група мошеници, оцеляла по чудо в Москва…

Наел от предприемача две стаи в сутерена на една къщичка с градина. Напуснал музея и се заловил да пише роман за Пилат Понтийски.

— Ах, това беше златен век — шепнеше с блеснали очи разказвачът, — съвсем самостоятелно малко жилище, освен това антре с чешма и мивка — кой знае защо с особена гордост подчерта той, — с прозорчета над самия тротоар, водещ към градинската врата. На четири крачки от тях, до оградата, люляк, липи и кленове. Ах, ах, ах! През зимата през прозорчето съвсем нарядко ми се мяркаха нечии черни крака и чувах как снегът скърца под тях. В печката ми винаги пламтеше огън. Но внезапно дойде пролетта и през мътните стъкла видях люляковите храсти — отначало голи, после как се покриват със зеленина. И точно тогава, миналата пролет, се случи нещо далеч по-възхитително от спечелването на стоте хиляди рубли. А това, съгласете се, е огромна сума!

— Вярно — съгласи се Иван, който слушаше внимателно.

— Отворих прозорчетата и седях най-често във втората, съвсем малка стая — гостът замери с ръце: — даа… ей тук канапе, срещу него още едно канапе, между тях масичка и върху нея чудесна нощна лампа, а по към прозореца книгите, ей тука малко бюро, а в първата стая — огромна стая, четиринайсет квадрата! — книги, книги и печката. Ах, каква обстановка имах!

Люлякът ухае толкова хубаво! Главата ми олекваше от умора и Пилат летеше към края си…

— Бяла мантия, червена подплата! Разбирам! — възклицаваше Иван.

— Точно така! Пилат летеше към края, към края, и аз вече знаех, че последните думи на романа ще бъдат: „… петият прокуратор на Иудея, конникът Пилат Понтийски…“ Е, разбира се, излизах да се поразходя. Сто хиляди са огромна сума и аз имах чудесен сив костюм. Или ходех да обядвам в някой евтин ресторант. На Арбат имаше един чудесен ресторант, не зная съществува ли още.

Сега очите на госта широко се отвориха и той продължи да шепне, загледан в луната:

— Тя носеше отвратителни, тревожни жълти цветя. Дявол ги знае как се казват, но неизвестно защо, те, първи се появяват в Москва. Тези цветя много ярко се открояваха върху черното й пролетно манто. Тя носеше жълти цветя. Лош цвят. Тя сви от Тверская в една пряка и тогава се обърна. Знаете къде е Тверская, нали? По Тверская минаваха хиляди хора, но аз ви уверявам, че тя видя само мен и ме погледна не само тревожно, но дори някак болезнено. Порази ме не толкова нейната красота, колкото безкрайната, невероятна самота в очите й.

Подчиних се на жълтия знак и също свих в пресечката, тръгнах след нея. Вървяхме безмълвно по кривата скучна уличка, аз по единия тротоар, тя по другия. Представете си, по уличката нямаше жива душа. Измъчвах се, защото ми се стори, че трябва да я заговоря, а се боях, че няма да произнеса нито дума и тя ще си отиде и никога вече няма да я видя.

И представете си, изведнъж заговори тя:

— Харесват ли ви моите цветя?

Добре помня как прозвуча гласът й, доста нисък, но пресеклив и колкото и да е глупаво, стори ми се, че ехото отекна в уличката и се блъсна в мръсната жълта стена. Аз бързо минах на нейния тротоар и докато я приближавах, отговорих:

— Не.

Тя ме изгледа учудено, а аз изведнъж и съвсем неочаквано разбрах, че цял живот съм обичал именно тази жена! Как ви се струва? Ще кажете, разбира се, че съм луд?

— Нищо не казвам! — възкликна Иван и добави: — Умолявам ви, после?

И гостът продължи:

— Да, тя ме изгледа учудено и попита:

— Изобщо ли не обичате цветя?

Стори ми се, че долових в гласа й враждебност. Вървях до нея, мъчех се да стъпвам в крак и за свое учудване съвсем не се чувствах притеснен.

— Обичам цветя, но не тези.

— А какви?

— Обичам рози.

Съжалих, че го казах, защото тя виновно се усмихна и хвърли цветята си в канавката. Малко смутен, аз все пак ги вдигнах, подадох й ги, но тя се усмихна, отблъсна цветята и аз ги понесох в ръце.

Вървяхме така известно време, без да кажем дума, после тя взе цветята от ръцете ми и ги хвърли на паважа, провря ръката си в дълга черна ръкавица в моята и продължихме редом.

— После? — каза Иван. — Моля ви, не пропускайте нищо!

— После ли? — повтори въпроса гостът. — Можете и сам да се досетите — той избърса изведнъж с десния си ръкав неочаквана сълза и продължи: — Любовта изскочи пред нас, както изскача изпод земята на някоя уличка убиец, и ни прониза и двамата едновременно.

Така пронизва мълния, така пронизва финландска кама!

Впрочем тя твърдеше по-късно, че не било така, че сме се обичали, разбира се, много отдавна, още преди да се познаваме, преди да сме се виждали, че тя е живяла с друг човек и аз там, тогава… с онази, как й беше името…

— С кого? — попита Бездомни.

— С онази… е, де… с онази де… — отвърна гостът и защрака с пръсти:

— Били сте женен?

— Ами да, нали затова щракам с пръсти… За онази… Варенка, Манечка… Не, Варенка… да де, с раираната рокля… музея… впрочем вече не помня.

Та тя казваше, че излязла този ден с жълтите цветя в ръце, за да я намеря най-сетне, и ако това не се било случило, тя щяла да се отрови, защото животът й бил пуст.

Да, любовта ни прониза мигновено. Разбрах го още същия ден, още след час, когато се озовахме, слепи за града наоколо ни, пред стената на Кремъл, на крайбрежния булевард.

Разговаряхме така, сякаш се бяхме разделили вчера, сякаш се познавахме от години. Разбрахме се да се срещнем на другия ден пак там, на Москва река, и се срещнахме. Майското слънце ни светеше. И скоро, много скоро тази жена стана моя тайна съпруга.

Тя идваше при мене всеки ден, а почвах да я чакам още от сутринта. Очакването се изразяваше в това, че местех предметите по масата. Десет минути преди тя да дойде, сядах до прозорчето и почвах да се ослушвам кога ще хлопне вехтата вратичка. Колко странно: преди да я срещна, в нашето дворче рядко влизаше някой, направо казано, никой не влизаше, а сега ми се струваше, че целият град се е устремил към него. Хлопне вратичката, сърцето ми трепне, и представете си, точно срещу лицето си непременно ще видя през прозорчето нечий мръсен ботуш. Точиларят. Но кому в нашата къща е изтрябвал точилар? Какво ще точи? Какви ножове?

Тя минаваше през вратичката само веднъж, но преди да мине, най-малко десет пъти получавах сърцебиене, не лъжа. После, когато настъпваше нейният час и стрелките показваха пладне, сърцето ми изобщо не преставаше силно да тупти, докато внезапно и почти съвсем безшумно не се изравняваха с прозореца нейните обувки с черни велурени панделки, пристегнати с метални токи.

Понякога тя си правеше шега — спираше пред второто прозорче и почукваше с върха на обувката по стъклото. Само за секунда се озовавах до прозореца, но обувката изчезваше, изчезваше черната коприна, засланяща светлината, и аз отивах да й отворя.

Никой не знаеше за нашата връзка, гарантирам, въпреки че никога не става така. Не знаеше мъжът й, не знаеха познатите. Във вехтата къща, където беше моето сутеренче, разбира се, знаеха, виждаха, че при мен идва някаква жена, но не знаеха името й.

— Но коя е тя? — попита Иван, крайно заинтригуван от любовната история.

Гостът направи жест, означаващ, че той никога и никому няма да го каже, и продължи разказа си.

Иван научи, че Майстора и непознатата се обикнали така силно, че станали просто неразделни. Иван вече ясно си представяше и двете стаи в сутерена на къщата, където винаги царял полумрак от люляците и оградата. Червената протрита мебел, бюрото, върху него часовникът, звънтящ всеки половин час, и книгите, книгите — от боядисания под чак до опушения таван и печката.

Иван научи, че неговият гостенин и тайната му жена още в първите дни на тази връзка стигнали до извода, че самата съдба ги е срещнала на онзи ъгъл на Тверская и че са създадени един за друг завинаги.

От разказа на госта Иван научи как са прекарвали деня си влюбените. Тя идвала, бързо си слагала престилка и в тясното антре, до чешмата, с която по неизвестни причини толкова се гордееше нещастният болен, запалвала примуса на дървената маса, приготвяла закуската и я поднасяла в първата стая върху овалната маса. Когато бушували майските бури и покрай мътните ниски прозорци водата шумно се стичала към вратата, заплашвайки да залее последното им убежище, влюбените запалвали печката и си печели картофи. Картофите вдигали пара, черните люспи цапали пръстите. В сутерена се чувал смях, дърветата в градината отърсвали след дъжда прекършени клонки и бели цветове. Когато бурите преминали и дошло задушното лято, във вазата се появили дългоочакваните любими и на двамата рози.

Този, който наричаше себе си Майстор, работел трескаво над своя роман, а тя, заровила в косата си тънки пръсти с остро изпилени нокти, четяла и препрочитала написаното, а после бродирала ей тази шапчица. Понякога приклякала пред долните лавици или се изправяла върху стол до горните и забърсвала с парцал стотиците прашни томове. Тя му предричала слава, карала го да бърза и тъкмо тогава почнала да го нарича Майстор. Очаквала с нетърпение обещаните вече последни думи за петия прокуратор на Иудея, напевно и високо повтаряла отделни изречения, които й харесвали, и казвала, че в този роман е нейният живот.

Той бил завършен през август и даден на някаква машинописка, която го преписала в пет екземпляра. Най-сетне настъпил часът, когато Майстора трябвало да напусне тайното си убежище и да навлезе в живота.

— И аз навлязох в живота с романа в ръце и тогава моят живот свърши — прошепна Майстора, оброни глава и печалната черна шапчица с жълтата буква „М“ дълго се поклаща. После продължи разказа си, но вече някак несвързано. Можеше да се разбере само едно, че точно тогава някаква катастрофа сполетяла Ивановия гост.

— За пръв път попадах в света на литературата, но сега, когато вече всичко е свършено и гибелта ми е неоспорим факт, аз си спомням с ужас за него! — прошепна тържествено Майстора и вдигна ръка. — Да, той ме потресе издъно, ах как само ме потресе!

— Кой? — едва чуто попита Иван, притеснен да не би да прекъсне развълнувания разказвач.

— Ами редакторът, нали ви казвам, редакторът! Да, той го прочете. Гледаше ме така, като че ли на бузата си имам цирей, кривеше странно очи към ъгъла и дори срамежливо се изхили. Мачкаше без нужда ръкописа и пуфтеше. Въпросите, които ми задаваше, ми се сториха налудничави. Без да каже за романа нещо съществено, той ме разпитваше кой съм и откъде съм се взел, отдавна ли пиша и защо не е чувал досега нищо за мен, зададе ми дори един, мисля, съвсем идиотски въпрос: кой ми е дал идеята да напиша роман на такава странна тема?

Най-сетне ми дойде до гуша и го попитах без заобикалки ще публикува ли романа ми, или не.

Той се засуети, зафъфли нещо и заяви, че не може да реши въпроса сам, с произведението ми трябвало да се запознаят и другите членове на редакционната колегия, а именно критиците Латунски и Ариман и литераторът Мстислав Лаврович. Покани ме да отида след две седмици.

Отидох след две седмици и бях приет от някаква девойка, кривогледа от непрекъснато лъготене.

— Това е Лапшоникова, секретарката на редакция та — усмихна се Иван, който добре познаваше света, така гневно описан от неговия гост.

— Може — отсече оня, — та от нея получих романа си, вече здравата омазнен и разръфан. Като се мъчеше да отбягва погледа ми, Лапшоникова ми съобщи, че редакцията била затрупана с материали за две години напред и затова въпросът за публикуването на моя роман отпадал, както тя се изрази.

— Какво още си спомням? — мърмореше Майстора, разтривайки слепоочието си. — Да, окапалите червени листенца. върху титулната страница и очите на моята приятелка. Да, тези очи помня аз.

Разказът на Ивановия гост ставаше все по-объркан, все повече се изпълваше с недомлъвки. Той спомена нещо за косия дъжд, за отчаянието, настъпило в прибежището в сутерена, и че бил ходил още някъде. Възклицаваше шепнешком, че нея, която го насърчавала за борба, той не вини ни най-малко, о, не, не я вини!

— Помня, помня тая проклета вътрешна страница на вестника — мърмореше гостът и чертаеше с два пръста във въздуха лист от вестник, а от последвалите объркани изречения Иван се досети, че друг редактор е публикувал откъс от романа на този, който наричаше себе си Майстора.

Според думите му не минали и два дена и в друг вестник се появила статия от критика Ариман, озаглавена „Враг под крилото на редактора“, в която пишело, че Ивановият гост използвал недоглеждането и невежеството ма редактора и се опитал да прокара в печата апология на Иисус Христос!

— А, спомням си, спомням си! — възкликна Иван. — Но съм забравил името ви!

— Да оставим на мира името ми, повтарям ви, то вече не съществува — отвърна гостът. — Пък и няма значение. След още един ден в друг вестник се появи нова статия, от Мстислав Лаврович, в която авторът предлагаше да се нанесе удар, и то силен удар по пилатовщината и по онзи иконописец, решил да я прокара (пак тази проклета дума!) в печата.

Втрещен от думата „пилатовщина“, разгърнах трети вестник. В него имаше две статии: едната — от Латунски, а другата подписана с инициалите „Н. Е.“. Уверявам ви, че произведенията на Ариман и на Лаврович бяха съвсем безобидни в сравнение с написаното от Латунски. Достатъчно е да ви кажа, че статията му беше озаглавена „Воинстващ старообрядец“. Бях така погълнат от четенето на написаните за мен статии, че не забелязах как тя (бях забравил да затворя вратата) се изправи пред мене с мокър чадър и мокри вестници в ръце. Очите й хвърляха искри, ръцете й трепереха и бяха ледени. Най-напред тя се хвърли да ме целува, а после заудря по масата и заяви дрезгаво, че ще отрови Латунски.

Иван се покашля някак сконфузено, но нищо не каза.

— Настъпиха съвсем безрадостни дни. Романът беше написан, нямаше повече какво да правя и животът ни се състоеше в това, че седяхме върху едно килимче на пода пред печката и гледахме огъня. Впрочем сега се разделяхме по-често отпреди. Тя почна да излиза на разходка. А на мене ми се случи нещо изключително, както е бивало неведнъж в живота ми… Неочаквано се намерих с приятел. Да, да, представете си, аз поначало не съм склонен да се сближавам, притежавам такава странна черта: много трудно се сближавам с хората, недоверчив съм, мнителен. И представете си, въпреки това в душата ми все ще се намъкне някой непредвиден, неочакван и външно нищо и никакъв човек. и точно той най-много ще ми хареса.

Та тъкмо в онова проклето време вратичката на нашата градинка се отвори; помня дори, че денят беше много приятен, есенен. Нея я нямаше в къщи. През вратичката мина един човек, той влезе в къщата — търсеше по работа моя предприемач, после слезе в градинката и някак много бързо се запознахме. Каза ми, че е журналист. Той толкова ми хареса, че представете си, аз и до ден-днешен си спомням понякога за него и изпитвам желание да го видя. После почна да се отбива от време на време. Научих, че бил ерген, живеел в жилище почти като моето, но то му било тясно и прочее. Не зная защо, но не ме канеше у дома си. На жена ми той ужасно не й хареса. Но аз го защитих. Тя каза:

— Прави каквото знаеш, но те предупреждавам, че този човек ми е антипатичен.

Разсмях се. Да, но с какво всъщност ме беше привлякъл? Работата е там, че поначало човек, който не крие изненада в себе си, в своя механизъм, е просто безинтересен. А пък Алоизий Могарич (забравих да ви кажа, че новият ми познат се наричаше Алоизий Могарич) криеше в механизма си такава изненада. Така аз никога не бях срещал и убеден съм, няма и да срещна по-умен човек от Алоизий Могарич. Ако не разбирах смисъла на някоя бележка във вестника, Алоизий ми я разясняваше само за миг и личеше, че това не му струва никакво усилие. Същото и по отношение на житейските явления и въпроси. Освен това Алоизий ме покори със страстта си към литературата. Той не миряса, докато не се съгласих да му прочета целия си роман от първата до последната страница, и се изказа за него много ласкаво, но ми повтори с потресаваща точност, сякаш беше присъствал на разговора, всички забележки на редактора. Попаденията му бяха стопроцентови. Освен това той ми обясни съвсем точно и аз се досещах, безпогрешно при това, защо моят роман не може да излезе. Казваше ми направо: глава еди-коя си не може да се публикува…

Статиите не спираха. На първите се смях. Но колкото по-многобройни ставаха, толкова повече се променяше и отношението ми към тях. Вторият стадий беше на учудването. Нещо безкрайно фалшиво и неуверено лъхаше от всеки ред, въпреки заканителния и уверен тон на тези статии. Все ми се струваше — и аз не можех да се отърва от това чувство, — че авторите казват не това, което искат, и тъкмо по тази причина са така разярени. А после, представете си, настъпи третият стадий — на страха. Не, не страхът от статиите, разберете, а страхът от други неща, които нямат нищо общо нито с тях, нито с романа. Започнах например да се боя от тъмното. С една дума, настъпи стадият на психическото заболяване. Достатъчно беше да легна и да угася лампата в стаичката и веднага почваше да ми се струва, че през прозорчето, въпреки че е затворено, ще се промъкне някой октопод с много дълги и студени пипала. Наложи се да спя на светло.

Моята любима много се промени (за октопода не й казах, разбира се, но тя виждаше, че съм зле), отслабна и побледня, престана да се смее и все ме молеше да й простя, че ме е посъветвала да публикувам откъса. Увещаваше ме да зарежа всичко, да замина на юг за Черно море и да изхарча за пътуването всичко, което ми беше останало от стоте хиляди.

Тя много настояваше и за да не споря (нещо ми подсказваше, че няма да стане нужда да заминавам за Черно море), аз й обещах да го направя след няколко дена. Но тя каза, че лично ще ми вземе билет. Тогава изтеглих всичките си пари, тоест към десет хиляди рубли, и й ги дадох.

— Защо толкова много? — учуди се тя. Измислих нещо — че уж се боя от крадци и я моля да скрие парите до моето заминаване. Тя ги взе, прибра ги в чантата, почна да ме целува и да ми обяснява, че предпочита да умре, но, да не ме оставя сам в такова състояние и все пак трябва да се прибере, покорява се на необходимостта и ще дойде утре. Умоляваше ме от нищо да не се боя.

Беше по здрач, към средата на октомври. Тя си отиде. Легнах на канапето и заспах, без да паля лампата. Събудих се от усещането, че октоподът е там. Пипнешком в тъмното едва можах да запаля лампата. Джобният ми часовник показваше два часа след полунощ. Бях си легнал неразположен, а се събудих болен. Изведнъж ми се стори, че есенният мрак ще строши стъклата, ще нахлуе в стаята и аз ще се удавя в него като в мастило. Когато станах, бях вече човек, който не се владее. Извиках, хрумна ми да избягам при някого, та ако ще и при предприемача, който живееше над мен. Борех се със себе си като безумен. Силите ми стигнаха да се довлека до печката и да запаля дървата. Когато те запращяха и вратичката затрака, малко ми олекна. Втурнах се в антрето, запалих там лампата, намерих бутилка бяло вино, отворих я и пих направо от нея. Страхът ми се попритъпи — поне дотолкова, че не хукнах при предприемача, а се върнах при печката. Отворих вратичката, пламъците зажариха лицето и ръцете ми, аз шепнех:

— Сети се, че съм в беда… Ела, ела, ела! Но никой не идваше. Огънят боботеше в печката, дъждът плющеше по прозорците. Тогава дойде краят. Извадих от чекмеджето на масата тежките екземпляри на романа и тетрадките с черновите и почнах да ги горя. Това е много трудна работа, защото изписаната хартия гори неохотно. Изпочупих си ноктите да разкъсвам тетрадките, пъхах ги изправени между цепениците и разбутвах листовете с машата. От време на време пепелта ме надвиваше, задушаваше пламъка, но аз се борех с нея и романът, въпреки че се съпротивляваше упорито, все пак загиваше. Пред мен се мяркаха познати думи, страниците неудържимо пожълтяваха от долу на горе, но думите въпреки това още се открояваха. Те изчезваха едва след като хартията почернееше и аз яростно ги довършвах с машата.

В това време някой тихо задраска по прозореца. Сърцето ми подскочи, хвърлих последната тетрадка в огъня и изтичах да отворя. Тухлени стъпала водеха от сутерена към външната врата. Запрепъвах се тичешком натам и тихо попитах:

— Кой е?

Гласът, нейният глас, ми отвърна:

— Аз съм…

Не помня вече как се оправих с веригата и с ключа. Щом прекрачи прага, тя веднага се притисна към мен, цялата мокра, с мокри бузи и провиснали къдрици, разтреперана. Можах да изрека само:

— Ти… Ти?… — гласът ми секна и ние се втурнахме надолу. Тя съблече в антрето палтото си и бързо влязохме в предната стая. С тих вик тя издърпа с голи ръце от печката последното топче листа, вече пламнали отдолу, и ги хвърли на пода. Стаята веднага се изпълни с пушек. Стъпках огъня с крака, а тя рухна на канапето и заплака неудържимо и конвулсивно.

Когато й помина, казах:

— Намразих този роман и ме е страх. Аз съм болен. Боя се.

Тя стана и заговори:

— Господи, колко си болен! Защо са тези мъки, защо? Но аз ще те спася, ще те спася. Как е възможно?

Виждах очите й, подпухнали от пушека и плача, усещах как студените ръце милват челото ми.

— Аз ще те излекувам, ще те излекувам — тихо повтаряше тя и се вкопчваше в раменете ми. — Ти ще го възстановиш. Защо, защо не си оставих един екземпляр?

Тя се озъби от ярост и заговори съвсем несвързано. После стисна устни и започна да събира и оправя обгорелите листове. Беше някаква глава от средата на романа, не помня коя. Тя подреди грижливо листовете, уви ги в хартия и ги превърза с панделка. Всичките й действия показваха, че е изпълнена с решителност и се е овладяла. Поиска вино и след като пи, заговори по-спокойно.

— Виждаш ли колко скъпо си плаща човек за лъжата — говореше тя, — и аз не желая повече да лъжа. Бих останала при тебе още сега, но не искам да го направя по този начин. Не искам в паметта му да остане завинаги, че съм избягала от него посред нощ. Той не ми е причинявал никога никакво зло… Извикаха го внезапно, в завода им избухнал пожар. Но скоро ще се върне. Утре сутринта ще му обясня всичко, ще му кажа, че обичам друг, и ще се върна завинаги при тебе. Отговори ми, ти може би не искаш това?

— Бедна, бедна моя — казах и аз. — Няма да допусна да го направиш. С мен ще се случи нещо лошо й не искам да се погубваш заедно с мен.

— Това ли е единствената причина? — попита тя и доближи очите си до моите.

— Единствената.

Тя страшно се оживи, притисна се към мене, обгърна шията ми и каза:

— Загивам заедно с теб. Утре сутринта ще бъда тук.

И ето последното, което помня от живота си: ивицата светлина от моето антре и в нея развита къдрица, нейната барета и изпълнените й с решителност очи. Спомням си черния силует върху прага на външната врата и белия пакет.

— Бих те изпратил, но вече не съм в състояние да се прибера сам, боя се.

— Не се бой. Потърпи няколко часа. Утре сутринта ще бъда при теб — това бяха последните й думи в моя живот.

— Шшшт! — изведнъж се прекъсна сам болният и вдигна пръст. — Тревожна е днес лунната нощ.

Той се скри на балкона. Иван чу как по коридора минаха колелцата, някой изхлипа или извика слабо.

Когато всичко утихна, гостът се върна и съобщи, че стая 120 е получила квартирант. Докарали някакъв човек, който молел да му върнат главата. Двамата събеседници помълчаха разтревожени, но се успокоиха и се върнаха към прекъснатия разказ. Гостът тъкмо отвори уста, но тази нощ наистина беше неспокойна. Гласовете още се чуваха в коридора и гостът зашепна на ухото на Иван толкова тихо, че онова, което разказа, стана известно само на поета, с изключение на първото изречение.

— Петнайсетина минути след като тя ме напусна, на прозореца ми се почука…

Онова, което болният разказваше на ухо, изглежда много го вълнуваше. Лицето му непрекъснато се разкривяваше от спазми. В очите му плуваха и се мятаха страх и ярост. Разказвачът сочеше с ръка някъде към луната, която отдавна си беше отишла от балкона. Едва когато отвън престанаха да долитат звуци, гостът се дръпна от Иван и заговори по-високо.

— Да, та в средата на януари, посред нощ, все в същото палто, но с изпокъсани копчета, аз се свивах от студ в дворчето си. Зад мен се издигаха преспи, скрили люляковите храсти, а пред мен, долу, бяха моите прозорци, мъждиво осветени и с пуснати пердета. Долепих ухо до първия и се ослушах — в моите стаи свиреше грамофон. Това беше всичко, което чух, но не можах нищо да видя. Постоях така, после излязох през вратичката на улицата. Там лудееше виелица. Едно куче се шмугна в краката ми, уплаши ме и аз избягах от него на отсрещния тротоар. Студът и страхът, станали мои постоянни спътници, ме докараха до изстъпление. Нямаше къде да ида и най-простото би било, разбира се, да се хвърля под трамвая на широката улица, на която излизаше моята пресечка. Виждах отдалече тези напълнени със светлина вледенени сандъци и чувах как Отвратително скърцат на студено. Но, скъпи мой съседе, цялата работа е там, че страхът владееше всяка клетчица на моето тяло. Страхувах се от трамвая също както от кучето. Да, в тази сграда по-лоша болест от моята няма, уверявам ви!

— Но вие сте могли да й се обадите — каза Иван със съчувствие към нещастния болен. — Освен това нали у нея са вашите пари? И тя ги е запазила, разбира се?

— Не ще и дума, разбира се, че ги е запазила. Но вие явно не ме разбирате. Или по-скоро аз съм загубил някогашната си способност да описвам. Впрочем не съжалявам много за това, защото вече няма да ми потрябва. Пред нея — гостът се взря благоговейно в нощния мрак — щеше да се появи писмо от лудницата. Как може да се праща писмо от такъв адрес? Душевноболен? Шегувате ли се? Да я направи нещастна? Не съм способен на това.

Иван не можа да възрази, но мълчащият Иван съчувстваше на госта, състрадаваше му. А той, измъчен от спомените, поклащаше главата си с черната шапчица и говореше:

— Горката жена… Впрочем надявам се, че тя ме е забравила.

— Но вие може да оздравеете… — каза плахо Иван.

— Аз съм неизлечим — отвърна спокойно гостът. — Когато Стравински ми казва, че ще ме върне към живота, аз не му вярвам. Той е човечен и просто иска да ме утеши. Впрочем не отричам, че сега съм много по-добре. Да, докъде бях стигнал? Студът, летящите трамваи… Знаех, че тази клиника е вече открита и тръгнах пеш през целия град насам. Безумие! Извън града положително щях да замръзна, но ме спаси една случайност. Някакъв камион се беше повредил, отидох при шофьора — беше на около четири километра извън града — и за мое учудване той се смили над мен. Камионът пътуваше насам и ме докара. Отървах се с премръзнали пръсти на левия крак. Излекуваха ми ги. Четвърти месец съм тук. И знаете ли, намирам, че тук никак не е лошо. Не бива човек да живее с големи планове, скъпи съседе, не бива! Ето, аз например исках да обиколя цялото земно кълбо. Но се оказа, че не ми било писано. Виждам само незначително късче от това кълбо. Не мисля, че то е най-хубавото, но, повтарям, не е и чак толкова лошо. Ето, лятото наближава и както обещава Прасковя Фьодоровна, балконът ще се обвие с бръшлян. Ключовете разшириха възможностите ми. Нощем ще има луна. Ах, тя е залязла! Захладня. Преваля полунощ. Време е да си вървя.

— Кажете ми какво стана после с Иешуа и Пилат — помоли Иван. — Умолявам ви, искам да зная.

— Ах, не, не — отвърна с болезнена тръпка гостът. — Само като си спомня за моя роман, и се разтрепервам. Вашият познат от Патриаршите езера би направил това по-добре от мен. Благодаря ви за разговора. Довиждане.

И докато Иван се опомни, решетката се затвори с тих звън и гостът изчезна.

Глава 14. Слава на петела!

Както се казва — нервите му не издържаха. Римски не дочака да направят протокола и избяга в кабинета си. Седеше до бюрото и гледаше с възпалени очи сложените пред него магически рубли. Финдиректорът губеше ума и дума. Отвън долиташе монотонен шум. Публиката се изливаше на потоци от сградата на „Вариете“. Крайно изостреният слух на финдиректора изведнъж улови ясна милиционерска свирка. Дори сам по себе си той никога не вещае нищо добро. А когато се повтори и на помощ му дойде втори, по-властен и продължителен, след което се чу ясно различим кикот и дори някакви дюдюкания, финдиректорът веднага разбра, че на улицата е станало още нещо скандално и отвратително. Колкото и да се мъчеше да не обръща внимание, разбираше, че то е тясно свързано с гадния сеанс на черния маг и неговите помощници. Чувствителният финдиректор не се излъга ни най-малко.

Щом надникна през прозореца, който гледаше към Садовая, лицето му се разкриви и той не просто прошепна, а изсъска:

— Така си и знаех!

На ярката светлина на силните улични лампи видя на тротоара долу една дама по комбинезон и лилави кюлоти. Наистина на главата си дамата носеше шапка, а в ръцете чадър. Около тази ужасно объркана дама, която ту приклякаше, ту се опитваше да бяга нанякъде, се вълнуваше цяла тълпа и тя именно издаваше кикота, от който по гърба на финдиректора преминаваха студени тръпки. Край дамата се суетеше някакъв гражданин, който свличаше шлифера си и от вълнение все не можеше да се справи с ръкава, не успяваше да си издърпа ръката.

Викове и луд смях долетяха и отдругаде, а именно откъм левия изход, и като обърна глава натам, Григорий Данилович видя друга дама по розово бельо. Тя скочи от паважа на тротоара, опита се да се скрие в един вход, но прииждащата публика й преграждаше пътя и нещастната жертва на собственото си лекомислие и страст към тоалетите, измамена от фирмата на отвратителния Фагот, мечтаеше само за едно — да потъне вдън земя. Един милиционер се беше запътил към клетницата, пронизвайки въздуха със свиркането си, а подир милиционера бързаха някакви ужасно весели младежи с каскети. Те именно се смееха и дюдюкаха.

Мустакат мършав файтонджия долетя пред първата гола и рязко спря дръглестата си грохнала кранта. Лицето на мустакатия беше радостно ухилено.

Римски се удари с юмрук по главата, плю и отскочи от прозореца.

Поседя известно време до бюрото, заслушан в улицата. На няколко места свиркането стигна кулминацията си, после взе да утихва. За учудване на Римски скандалът беше ликвидиран някак неочаквано бързо.

Беше дошло време да се действа, трябваше да се пие горчивата чаша на отговорността. През третата част от програмата телефоните се оправиха, сега трябваше да се обажда, да съобщава за станалото, да моли за помощ, да се измъква, да стоварва всичко върху Лиходеев, да отървава себе си и тъй нататък. По дяволите! На два пъти разстроеният финдиректор слага ръка върху слушалката и на два пъти я отдръпва. Изведнъж сред мъртвата тишина на кабинета телефонът сам иззвъня силно право в лицето на финдиректора и той потръпна и изстина. „Здравата съм се изнервил!“ — помисли си той и вдигна слушалката. В същия миг се дръпна от нея и побледня като платно. Тих и същевременно мазен и развратен женски глас прошепна в слушалката:

— Не се обаждай никъде, Римски, че ще има да патиш!

Слушалката тутакси заглъхна. Усещайки как го полазват тръпки, финдиректорът затвори телефона и се озърна, кой знае защо, към прозореца зад гърба си. През редките и с още крехка зеленина клони на клена той видя луната, забързана през прозрачно облаче. Кой знае защо, Римски прикова очи към клоните, гледаше ги и колкото повече ги гледаше, толкова по-силен страх го обземаше.

С голямо усилие финдиректорът се извърна най-сетне от лунния прозорец и се надигна. За обаждане не можеше вече и дума да става, финдиректорът мислеше сега само за едно — как да се махне час по-скоро от театъра.

Ослуша се: сградата на театъра беше безмълвна. Римски разбра, че отдавна е сам-самичък на втория етаж, и при тази мисъл го скова детски непреодолим страх. Ужас го обземаше само при мисълта, че ще трябва сега да мине самичък по пустите коридори и да слезе по стълбите. Събра трескаво от масата хипнотизаторските рубли, пъхна ги в чантата и се окашля, за да си даде поне малко кураж. Кашлицата му излезе хрипкава и слаба.

В този миг му се стори, че изпод вратата на кабинета лъхна изведнъж гнила влага. Тръпки преминаха по гърба на финдиректора. На всичкото отгоре неочаквано взе да бие часовникът и удари полунощ. И това дори накара финдиректора да изтръпне. Но сърцето му съвсем изстина, когато чу, че в бравата на вратата тихо се превърта секретният ключ. Вкопчил в чантата влажни студени ръце, финдиректорът чувстваше, че ако шумоленето в ключалката продължи още малко, няма да издържи и ще закрещи сърцераздирателно.

Най-сетне вратата отстъпи пред нечии усилия, отвори се и в кабинета безшумно влезе Варенуха. Римски, както си стоеше, падна в креслото, защото краката му се подкосиха. Той пое дълбоко въздух, усмихна се някак угоднически и тихо промълви:

— Божичко, как ме уплаши!

Да, тази внезапна поява можеше да уплаши всекиго, но въпреки това беше и много радостна. Показваше се поне една брънка от толкова заплетената история.

— Хайде де, казвай по-скоро! Хайде! Хайде! — изхриптя Римски, като се вкопчваше в брънката. — Какво значи всичко това?!

— Прощавай, моля те — отвърна глухо влезлият и затвори вратата, — мислех, че вече си излязъл.

И без да си сваля каскета, Варенуха отиде до един стол и седна от другата страна на бюрото.

Трябва да кажем, че в отговора на Варенуха се прокрадна едва доловима странност и тя веднага прободе финдиректора, чиято чувствителност би могла да съперничи със сеизмографа на която и да е от най-добрите станции в света. Как така? Защо Варенуха се е запътил за кабинета на финдиректора, щом е предполагал, че него го няма? Нали си има кабинет? Това едно. И второ: от който и вход да беше влязъл Варенуха в сградата, той неизбежно би срещнал някой от нощните дежурни, а те бяха предупредени, че Григорий Данилович ще остане по до късно в кабинета си.

Но финдиректорът не можа да размисли по-дълго върху тази странност. Не му беше сега до това.

— Защо не се обади по телефона? Какво значи цялата тази идиотщина с Ялта?

— Ами това, което ти казвах — отговори администраторът и всмукна въздух, като че ли го безпокоеше болен зъб, — намерили го в една кръчма в Пушкино.

— Как в Пушкино! Та то е край Москва?! Ами телеграмите в Ялта?

— Бе каква ти Ялта! Напил телеграфиста в Пушкино и почнали двамата да вършат безобразия, покрай другото да пращат и телеграми с щемпел „Ялта“.

— Аха… Аха… Е, хубаво, хубаво… — не изговори, а сякаш пропя Римски. Очите му заблестяха с жълтеникава светлина. В главата му се изрисува празнична картина на позорното сваляне на Стьопа от длъжност. Освобождение! Дългоочакваното освобождение на финдиректора от тази напаст, наречена Лиходеев! А не е изключено Степан Богданович да си докара и нещо по-лошо от уволнение. — … Искам да чуя подробностите! — каза Римски и удари с тежката попивателна по бюрото.

Варенуха заразказва подробностите. Щом отишъл, където го пратил финдиректорът, там веднага го приели и го изслушали най-внимателно. На никого, разбира се, и през ум не му минало, че Стьопа може да е в Ялта. Всички веднага се съгласили с предположението на Варенуха, че Лиходеев е, разбира се, в пушкинската „Ялта“.

— Но къде е сега? — прекъсна го развълнуваният финдиректор.

— Че къде може да е? — усмихна се накриво администраторът. — В изтрезвителното, естествено!

— Я виж ти! А така!

Варенуха продължи подробно да разказва и колкото по-дълго разказваше, толкова по-ярко се разгръщаше пред финдиректора дългата верига от мерзости и безобразия на Лиходеев и всяко следващо звено от тази верига беше още по-гадно от предишното. Цена нямаше например пиянският танц в прегръдките на телеграфиста на полянката пред пушкинската поща под акомпанимента на някакъв празноскитащ акордеонист! Преследването на някакви гражданки, които пищели от ужас! Опитът да се сбие с бюфетчията в самата „Ялта“! Разхвърлянето на зелен лук по пода в същата тази „Ялта“. Счупването на осем бутилки сухо бяло вино „Ай Данил“. Разбиването на брояча на шофьора, отказал да качи Стьопа в таксито. Заканата му да арестува гражданите, които се опитвали да сложат край на неговите безчинства. С една дума — ужас и безумие!

Стьопа беше добре известен сред московските театрални кръгове и всички знаеха, че този човек не е ангел. Но все пак онова, което разказа за него администраторът, беше прекалено даже за Стьопа… Да, прекалено. Дори повече от прекалено…

Пронизващите очи на Римски се впиваха през бюрото в лицето на администратора и колкото повече го слушаше, толкова по-мрачни ставаха тия очи. Колкото по-живи и колоритни бяха гадните подробности, с които изпъстряше разказа си администраторът… толкова по-малко му вярваше финдиректорът. А когато Варенуха съобщи как Стьопа се разпасал дотам, че се опитал да окаже съпротива на хората, пристигнали да го върнат в Москва, финдиректорът вече беше убеден, че всичко, което му разказва завърналият се в полунощ администратор, всичко е лъжа! От първата до последната дума — лъжа!

Варенуха не е ходил в Пушкино и Стьопа също не е бил в Пушкино. Не е имало никакъв пиян телеграфист, нито счупен прозорец в кръчмата и не са връзвали Стьопа с въжета… — нищо подобно не се е случило. И щом финдиректорът се убеди окончателно, че администраторът го лъже, страх плъзна по тялото му от краката нагоре и на финдиректора на два пъти му се стори, че от пода лъха на гнила маларийна влага. Без да сваля нито за миг поглед от администратора, който се гърчеше чудновато на стола, все внимаваше да не се подаде извън синята сянка на нощната лампа и някак странно се прикриваше с вестник от светлината, която уж му пречела — финдиректорът мислеше само за едно: какво значи всичко това? Защо така нагло го лъже в пустата и мълчаща сграда върналият се толкова късно администратор? Съзнание за опасност, неизвестна, но страшна, загложди душата на финдиректора. Като се преструваше, че не забелязва увъртанията на Варенуха и фокусите му с вестника, финдиректорът разглеждаше лицето му и вече почти не слушаше какво го лъготи Варенуха. Имаше нещо още по-необяснимо от измисления кой знае защо, клеветнически разказ за похожденията в Пушкино, и то беше промяната във външността и държанието на администратора.

Колкото и да нахлупваше на очите си патешката козирка на каскета, за да хвърли сянка върху лицето си, колкото и да въртеше вестника, финдиректорът успя да забележи огромна синина от дясната страна на лицето му, точно до носа. Освен това обикновено червендалестият администратор сега беше блед, с болезнена тебеширена бледост, а около врата му в тази задушна нощ беше омотано, кой знае защо, вехто раирано шалче. Ако се добави появилият се у администратора отвратителен навик да цъка и да премлясква, рязката промяна в гласа му, станал глух и груб, гузният и уплашен израз в очите — можеше смело да се каже, че Иван Савелиевич Варенуха беше станал неузнаваем.

Още нещо тревожеше с парлива острота финдиректора, но какво именно, той не можеше да разбере, колкото и да напрягаше възпаления си мозък, колкото и да се взираше във Варенуха. Но едно можеше да твърди със сигурност — имаше нещо невиждано, неестествено в съчетанието на администратора с добре познатия стол.

— А, озаптихме го най-сетне, натоварихме го в колата — боботеше Варенуха, като надничаше иззад вестника и прикриваше с длан синината.

Римски изведнъж протегна ръка и уж без да иска, барабанейки с пръсти по бюрото, натисна с длан копчето на електрическия звънец и изтръпна. В пустата сграда непременно щеше да отекне рязък сигнал. Но такъв сигнал не последва и копчето безжизнено потъна в плота на бюрото. Копчето беше мъртво, звънецът не работеше.

Хитростта на финдиректора не убягна на Варенуха, който трепна и попита с нескрито злобно пламъче в очите:

— Ти защо звъниш?

— Без да искам — отговори глухо финдиректорът, дръпна ръка и на свой ред неуверено попита: — Какво е това на лицето ти?

— Колата залитна и се ударих в дръжката на вратата — отговори Варенуха, като криеше очи.

„Лъже!“ — възкликна мислено финдиректорът. Но изведнъж очите му се облещиха, съвсем обезумяха и той се втренчи в облегалката на стола.

Зад стола върху пода бяха легнали две кръстосани сенки, едната по-плътна и по-черна, другата лека и сива. Ясно се очертаваше сянката от облегалката на стола, от стесняващите се надолу крака, но над облегалката до пода не се виждаше сянка от главата на Варенуха, а под краката на стола нямаше сянка от краката на администратора.

„Той не хвърля сянка!“ — мислено извика отчаян Римски и целият се разтрепери.

Проследил безумния поглед на Римски, Варенуха се озърна крадешком зад облегалката на стола и разбра, че е разкрит.

Той стана (същото направи и финдиректорът) и се дръпна на една крачка от бюрото, стиснал в ръце чантата си.

— Досети се, проклетнико! Открай време си схватлив — каза Варенуха и се усмихна злобно право в лицето на финдиректора, после неочаквано отскочи от стола към вратата и бързо пусна секрета на бравата. Финдиректорът заотстъпва към прозореца над градината, озърна се отчаян и в този прозорец, залян от лунната светлина, видя прилепено до стъклото лице на гола мома и нейната гола ръка, която се беше провряла през горното прозорче и се мъчеше да дръпне долния райбер. Горния вече го беше отместила.

На Римски му се стори, че светлината на нощната лампа гасне, а бюрото се накланя. Ледена вълна заля Римски, но за свой късмет той се овладя и не падна. Остатъкът от силите му стигна, за да прошепне, но не и да извика:

— Помощ…

Варенуха, който пазеше на вратата, подскачаше пред нея, задържаше се за дълго във въздуха и се полюшваше там. Той размахваше сгърчени пръсти към Римски, съскаше и мляскаше, смигаше на момата зад прозореца.

Тя се разбърза, пъхна червенокосата си глава през прозорчето, протегна колкото можеше ръка, взе да дере с нокти по долния райбер и да разтърсва рамката. Ръката й се издължи като гумена и се покри с мъртвешка плесен. Най-сетне зелените пръсти на мъртвата хванаха главичката на райбера, извиха я и рамката почна да се отваря. Римски слабо извика, подпря се на стената и се прикри с чантата като с щит. Той разбираше, че е дошла гибелта му.

Рамката широко се разтвори, но вместо нощна прохлада и аромат на липи в стаята нахлу миризма на мазе. Покойницата стъпи на перваза. Римски ясно виждаше петната от тлен по гърдите й.

В същия миг радостно, неочаквано кукуригане долетя от градината, от ниската постройка зад стрелбището, където държаха петлите и кокошките, участващи в програмите. Гласовитият дресиран петел тръбеше, възвестявайки, че утрото наближава от изток към Москва.

Дива ярост обезобрази лицето на момата, тя изпсува дрезгаво, а Варенуха изпищя пред вратата и се строполи от въздуха на пода.

Кукуригането се повтори, зъбите на момата скръцнаха и червената й коса настръхна. При третото кукуригане тя се обърна и излетя навън. А подир нея подскочи и се изпъна хоризонтално във въздуха като летящ купидон и Варенуха, прехвърча над бюрото и бавно мина през прозореца.

Старецът с бяла като сняг коса без нито едно черно косъмче, който доскоро беше Римски, се втурна към вратата, завъртя секрета, отвори и хукна по тъмния коридор. При завоя за стълбите напипа, стенещ от страх, копчето и стълбището светна. Там старецът, цял разтреперан, падна, защото му се стори, че върху него меко се стоварва Варенуха.

Римски препусна надолу и видя дежурния, заспал във вестибюла на един стол до касата. Пристъпи на пръсти край него и се измъкна през главния вход. На улицата му поолекна. Съвзе се дотолкова, че като се хвана за главата, можа да съобрази, че си е оставил шапката в кабинета.

От само себе си е ясно, че не се върна да я вземе, а пресече задъхан широката улица към отсрещния ъгъл при киното, където се мяркаше мъждива червена светлинка. След миг беше вече до нея. Никой не успя да го превари за таксито.

— За бързия влак за Ленинград, ще ти дам бакшиш — проговори старецът, като дишаше тежко и се хващаше за сърцето.

— За гараж съм — изрече с омраза шофьорът и се извърна.

Тогава Римски отвори чантата, извади петдесет рубли и ги подаде на шофьора през отворения преден прозорец.

След няколко мига раздрънканото такси летеше като вихър по Садовая. Пътникът подскачаше на седалката и в счупеното огледало над шофьора Римски виждаше ту неговите радостни очи, ту своите безумни.

Пред сградата на гарата Римски изскочи от колата и викна на първия срещнат човек с бяла престилка и метален номер на гърдите:

— Един първа класа, ще ти дам трийсет — и като ги мачкаше, заизважда от чантата банкноти. — Ако няма първа, вземи втора … ако не — трета!

Човекът с металния номер поглеждаше към светещия часовник и дърпаше банкнотите от ръцете на Римски.

След пет минути изпод стъкления купол на гарата изчезна бързият влак и се стопи в мрака. С него изчезна и Римски.

Глава 15. Сънят на Никанор Иванович

Не е трудно да се досетим, че шишкото с червендалестата физиономия, настанен в стая №119 на клиниката, беше Никанор Иванович Босой.

Но той не се озова при професор Стравински веднага, а преди това се намери на едно друго място.

От другото място в спомените на Никанор Иванович не остана почти нищо. Помнеше само бюрото, шкафа и канапето.

Там с Никанор Иванович, на който всичко някак му се размазваше пред очите от високото кръвно и от душевната възбуда, бе проведен разговор, но разговорът излезе някак странен, объркан, или, по-точно казано, от този разговор нищо не излезе.

Първият въпрос, който зададоха на Никанор Иванович, беше:

— Вие сте Никанор Иванович Босой, председател на домсъвета на номер 302-бис на Садовая?

На което Никанор Иванович се разсмя със страшен смях и отговори буквално така:

— Да, аз съм Никанор, разбира се, че съм Никанор! Но какъв председател съм, да му се не види!

— Тоест как така? — попитаха Никанор Иванович с присвити очи.

— Ами така — отговори той, — ако бях председател на място, щях веднага да разбера, че той е нечиста сила! Как иначе?! Пенснето му пукнато… целият в дрипи… ясно, че такъв човек не може да бъде преводач на никакъв чужденец!

— За кого говорите? — попитаха Никанор Иванович.

— За Коровиев! — викна Никанор Иванович. — Залостил се в кооперацията ни, в апартамент номер петдесет! Пишете: Коровиев! Трябва веднага да бъде заловен. Пишете: шести вход, там е.

— Откъде взе валутата? — мило попитаха Никанор Иванович.

— Боже праведни, боже всемогъщи — закаканиза Никанор Иванович, — ти всичко виждаш, пък на мене така ми се пада. Не съм и сънувал никаква валута, не съм и подозирал, че има някаква си валута! Господ ме наказа за прегрешенията ми — нареждаше прочувствено Никанор Иванович и ту закопчаваше ризата си, ту я откопчаваше, ту се кръстеше. — Вярно е, взимал съм! Взимал съм, но само наши, съветски! Не отричам, давах квартири срещу рушвет, случвало се е. Той и секретарят ни Пролежнев, и той е една стока! Откровено казано, в домсъвета всички са вагабонти… Но валута не съм взимал!

На молбата да не се прави на балама, а да разкаже как са се озовали доларите в отдушника, Никанор Иванович коленичи, олюля се и зина, сякаш искаше да глътне дъсчица от паркета.

— Ако заповядате — измуча той, — пръст ще ям, за да ви докажа, че не съм взимал. Пък Коровиев — той е сатана!

Всяко търпение си има граници и откъм бюрото вече повишиха глас, намекнаха на Никанор Иванович, че е време да заговори на човешки език.

Тогава стаята с въпросното канапе се огласи от дивия рев на Никанор Иванович, който скочи на крака:

— Ето го! Ето го зад шкафа! Хили се! Ето му пенснето… Дръжте го! Помещението да се наръси със светена вода!

Кръвта се изтегли от лицето на Никанор Иванович. Той кръстеше разтреперан въздуха, втурваше се ту към вратата, ту назад, после запя молитва и най-сетне взе да дрънка същински врели-некипели.

Стана пределно ясно, че Никанор Иванович е негоден за каквито и да било разговори. Изведоха го, настаниха го в отделна стая, където той се поукроти и само се молеше и хлипаше.

Отидоха, разбира се, на Садовая и влязоха в апартамент №50. Но не намериха там никакъв Коровиев и никой в къщата не познаваше и не беше виждал никакъв Коровиев. Жилището на покойния Берлиоз и на отпътувалия за Ялта Лиходеев беше празно и по шкафовете в кабинета си висяха тихо и мирно, непипнати от никого, печатите от червен восък. Заминаха си от Садовая с празни ръце, а със заминалите отпътува, смутен и потиснат, и секретарят на домсъвета Пролежнев.

Вечерта Никанор Иванович бе откаран в клиниката на Стравински. Там взе така да буйства, че се наложи да му бият инжекция по рецептата на Стравински и чак след полунощ Никанор Иванович заспа в стая №119, надавайки от време на време мъчително страдалческо мучене.

Но постепенно сънят му ставаше все по-спокоен. Той вече не се въртеше и не стенеше, задиша леко и равномерно и го оставиха сам.

Тогава на Никанор Иванович му се яви сън, в чиято основа лежеше несъмнено преживяното през деня. Най-напред на Никанор Иванович му се привидя, че уж някакви хора със златни фанфари в ръце го водят, и то много тържествено, към голяма лакирана врата. Пред вратата спътниците му изсвириха туш в чест на Никанор Иванович, а после долетял от висините звучен бас весело каза:

— Добре дошъл, Никанор Иванович! Хайде, предайте валутата.

Безкрайно учуден, Никанор Иванович видя над главата си черен високоговорител.

После той се озова, кой знае защо, в някакъв театрален салон, където на позлатения таван сияеха кристални полилеи, а по стените — аплици. Всичко си беше както му е редът в скромен по размери, но много богат театър. Имаше сцена, закрита с кадифена завеса, тъмновишневият й фон беше осеян като със звездички с нарисувани златни монети по десет рубли; имаше и суфльорска кабина и дори публика.

Никанор Иванович се учуди, че публиката е съставена изключително от хора от един пол — мъжки, при това, непонятно защо, всички мъже бяха с бради. Другата изненада беше, че в театралния салон нямаше столове и цялата тази публика беше насядала по пода, великолепно лъснат и хлъзгав.

Притеснен от това ново за него и многолюдно общество, Никанор Иванович последва след кратко колебание примера на всички, седна и той по турски на паркета между един рижав здравеняк с огромна брада и някакъв блед и много брадясал гражданин. Насядалите не обърнаха на новопристигналия зрител никакво внимание.

В това време се разнесе нежен звън, светлината в салона угасна, завесата се дръпна и се появи осветената сцена с кресло и масичка, на която стоеше златно звънче, а цялото дъно на сцената беше закрито от черна кадифена завеса.

Иззад кулисите излезе артист в смокинг, гладко обръснат и вчесан на път, млад и с много приятни черти на лицето. Публиката в салона се оживи и всички се обърнаха към сцената. Артистът се приближи до суфльорската будка и потри ръце.

— Още ли сте тука? — попита той с мек баритон и се усмихна на салона.

— Още, още — отговориха му хорово от залата тенори и баси.

— Хмм… — замисли се артистът, — просто не мога да ви разбера — не ви ли омръзна? Нормалните хора се разхождат сега по улиците, наслаждават се на пролетното слънце и топлина, а вие киснете тука на пода в задушната зала! Да не би случайно програмата да е толкова интересна? Впрочем, въпрос на вкус — философски реши артистът.

После той промени тембъра и интонациите на гласа си и весело и звучно обяви:

— И тъй, следващият номер от нашата програма — Никанор Иванович Босой, председател на домсъвет и управител на диетичен стол. Молим Никанор Иванович да заповяда!

В отговор прозвучаха дружни ръкопляскания. Смаяният Никанор Иванович облещи очи, а конферансието закри с ръка лицето си от светлината на рампата, намери го с поглед между насядалите и много мило го повика с пръст да се качи горе. Никанор Иванович не разбра как се озова на сцената.

Отдолу и отпред го заслепи светлината на разноцветните лампи и салонът с публиката веднага потъна в мрак.

— Е, Никанор Иванович, чакаме вашия пример изрече подкупващо младият артист, — предайте си валутата.

Настъпи тишина. Никанор Иванович си пое дъх и тихо заговори:

— Кълна се в бога…

Не успя да изрече тези думи и залата избухна в негодуващи викове. Никанор Иванович се смути и млъкна.

— Доколкото можах да разбера — подхвана конферансието, — вие искахте да се закълнете в бога, че нямате валута, така ли? — и погледна съчувствено Никанор Иванович.

— Да, точно така е, нямам — отвърна Никанор Иванович.

— Добре де — обади се артистът, — но извинете за нескромния въпрос: откъде тогава се взеха тези четиристотин долара, намерени в тоалетната на апартамента, чиито единствени обитатели сте вие и вашата съпруга?

— Вълшебни са! — каза с нескрита ирония някой в тъмната зала.

— Тъй вярно, вълшебни — плахо отвърна Никанор Иванович неизвестно кому: на артиста или на тъмната зала — и обясни: — нечистата сила ми ги подхвърли, оня карираният, преводачът.

Залата пак изрева негодуващо. А когато се възцари тишина, артистът каза:

— Чухте ли какви Лафонтенови басни ми се налага да изслушвам! Подхвърлили му четиристотин долара! Хайде вие кажете: всички вие се занимавате с валутни далавери! Питам ви като специалисти — това възможно ли е?

— Ние не се занимаваме с валутни далавери — чуха се откъм залата отделни обидени гласове, — но това наистина е невъзможно.

— Напълно съм съгласен — заяви категорично артистът, — но бих искал да ви попитам: какво може да се подхвърли?

— Дете! — викна някой от залата.

— Абсолютно вярно — потвърди конферансието, — дете, анонимно писмо, прокламация, адска машина и какво ли не още, но четиристотин долара няма да подхвърли никой, понеже такъв идиот в природата не съществува — и като се обърна към Никанор Иванович, артистът добави укорително и тъжно: — Вие много ме наскърбихте, Никанор Иванович! Толкова се надявах на вас. И тъй, нашият номер не се получи.

В залата се чу свиркане по адрес на Никанор Иванович.

— Абе личи си, че прави далавери с валута! — викнаха откъм залата. — Заради такива като него и ние страдаме невинно!

— Не го ругайте — каза меко конферансието, — той ще се разкае — и като обърна към Никанор Иванович плувнали в сълзи сини очи, добави: — Хайде, идете си на мястото, Никанор Иванович.

После артистът звънна със звънчето и заяви високо:

— Антракт, негодници!

Потресеният Никанор Иванович, станал толкова неочаквано участник в театрална програма, се озова пак на своето място на пода. Сега му се присъни, че залата потъна в пълен мрак, а по стените изскочиха червени пламтящи думи: „Предайте си валутата!“ После завесата отново се разтвори и конферансието призова:

— Моля на сцената да излезе Сергей Герардович Дънчил.

Дънчил се оказа благообразен мъж някъде към петдесетте, но имаше вид на човек, който съвсем се е изоставил.

— Сергей Герардович — обърна се към него конферансието, — ето, вече месец и половина откакто сте тука и упорито отказвате да предадете останалата ви валута. Нашата страна има нужда от нея, а на вас тя ви е абсолютно излишна и въпреки това вие упорствате. Интелигентен човек сте, много добре разбирате всичко и все пак не желаете да ми помогнете.

— За съжаление не мога нищо да направя, тъй като нямам повече валута — спокойно отвърна Дънчил.

— В такъв случай нямате ли поне брилянти? — попита артистът.

— Брилянти също нямам.

Артистът наведе глава и се замисли, после плесна с ръце. От кулисите на сцената излезе дама на средна възраст, модерно облечена, тоест с манто без яка и съвсем малка шапка. Дамата изглеждаше разтревожена, а Дънчил я погледна, без да му мигне окото.

— Коя е тази дама? — попита конферансието Дънчил.

— Това е жена ми — отговори с достойнство Дънчил и погледна с известно отвращение дългия врат на дамата.

— Мадам Дънчил, обезпокоихме ви по следния повод — обърна се конферансието към дамата, — искаме да ви попитаме дали съпругът ви разполага с още валута?

— Той тогава предаде всичко — отвърна развълнувана мадам Дънчил.

— Така — каза артистът — е, щом е така, значи е така. След като е предал всичко, ще се наложи незабавно да се разделим със Сергей Герардович — няма как! Сергей Герардович, ако желаете, можете да напуснете театъра — и артистът направи царствен жест.

Дънчил спокойно и с достойнство се обърна и се запъти към кулисите.

— Момент, моля! — спря го конферансието. — Позволете ми на сбогуване да ви покажа още един номер от нашата програма — и той пак плесна с ръце.

Задната черна завеса се вдигна и на сцената излезе млада красавица с бална рокля, тя държеше в ръце златно подносче, на което беше сложена дебела пачка, вързана с панделка от бонбониера, и брилянтено колие, сипещо сини, жълти и червени искри.

Дънчил отстъпи крачка назад и пребледня като платно. Залата замря.

— Осемнайсет хиляди долара и колие за четиристотин хиляди, и то златни — обяви тържествено артистът. — Сергей Герардович е скрил в Харков, в апартамента на своята любовница Ида Херкулановна Ворс, която имаме удоволствието да видим и която бе така любезна да ни помогне да открием тези безценни, но безцелни в ръцете на частно лице съкровища. Много ви благодарим Ида Херкулановна.

Красавицата се усмихна, зъбите й блеснаха, а гъстите й мигли трепнаха.

— Зад вашата маска на уверено достойнство — обърна се артистът към Дънчил — се крие алчен паяк и отвратителен измамник и лъжец. С тъпия си инат вие ни мъчихте цял месец и половина. Да, сега си вървете в къщи и нека адът, в който ще ви хвърли вашата съпруга, ви бъде заслуженото наказание.

Дънчил се олюля и сигурно щеше да падне, но нечии съчувствени ръце го подкрепиха. В този миг предната завеса падна и скри всички, които бяха на сцената.

Бесни ръкопляскания така разтърсиха залата, че на Никанор Иванович му се стори, сякаш светлините в полилеите заподскачаха. Когато предната тъмна завеса се вдигна пак, на сцената нямаше никой освен самотния артист. Той предизвика втори взрив от ръкопляскания, поклони се и заговори:

— В лицето на този Дънчил в програмата ни взе участие едно същинско магаре. Нали вече имах удоволствието да ви обясня вчера, че укриването на валута е безсмислено. Защото никой и при никакви обстоятелства не може да я използува, уверявам ви. Да вземем например този Дънчил. Той получава огромна заплата и не му липсва нищо. Има разкошен апартамент, жена и красива любовница. Но вместо да предаде валутата и скъпоценните камъни и да си живее тихо и мирно без каквито и да било неприятности, този сребролюбив кретен дочака да бъде публично изобличен и на всичкото отгоре си докара сериозни семейни неприятности. И тъй, кой ще предаде валута? Няма ли желаещи? В такъв случай следващият номер от нашата програма ще бъде изпълнен от известния драматически талант, артиста Сава Потапович Куролесов, поканен специално, за да рецитира откъси из „Скъперникът рицар“ от поета Пушкин.

Обещаният Куролесов не закъсня да се появи на сцената и се оказа висок, месест, гладко обръснат мъж, с фрак и бяла папийонка.

Без каквито и да било предисловия той направи мрачна физиономия, свъси вежди и подхвана с неестествен глас, поглеждайки изкосо към златното звънче:

— Тъй както млад безделник чака среща със някаква развратница лукава… (Пр. Р. Ралин)

Куролесов разказа за себе си куп лоши неща. Никанор Иванович го чу как си призна, че нещастна вдовица коленичила с вопли пред него под дъжда, но не трогнала закоравялото сърце на артиста. Преди този сън Никанор Иванович не познаваше нито една творба от поета Пушкин, но познаваше отлично самия поет и по няколко пъти на ден произнасяше изречения като: „Ами наема за апартамента Пушкин ли ще го плаща?“ или „Значи, лампата на стълбището Пушкин я е свил, така ли?“, „Значи, нафтата Пушкин ще я купува, а?“

Сега, след като се запозна с едно от произведенията му, Никанор Иванович се натъжи, представи си коленичилата жена, останала със сирачетата си под дъжда, и неволно си каза: „Ама че отвратителен тип е този Куролесов!“

А Куролесов повишаваше непрекъснато глас и продължаваше да се кае, с което съвсем обърка Никанор Иванович, защото изведнъж взе да се обръща към някого, дето го нямаше на сцената, и да си отговаря сам вместо отсъствуващия, като наричаше себе си ту „господарю“, ту „бароне“, ту „татко“, ту „сине“ и говореше ту на „вие“, ту на „ти“.

Никанор Иванович разбра само едно, че след като извика: „Ключовете ми къде са? Ах, моите ключове …“ — артистът бе сполетян от жестока смърт, строполи се на пода, захърка и взе да си развързва внимателно папийонката.

След като умря, Куролесов стана, отърси праха от панталона си, усмихна се фалшиво и излезе, придружен от вяли ръкопляскания. А конферансието заговори така:

— Ние чухме „Скъперникът рицар“ в блестящото изпълнение на Сава Потапович. Този рицар се е надявал, че ще го наобиколят пъргави нимфи и ще му се случат още много приятни неща. Но, както видяхме, не стана нищо подобно и нито нимфи го обкръжиха, нито музите го споходиха, нито успя да вдигне палати, а тъкмо обратното, свърши много зле, поразен от удар, опъна петалата и издъхна върху сандъка с валутата и скъпоценните камъни. Предупреждавам, че ако не предадете валутата, и на вас ще ви се случи същото, ако не и нещо по-лошо.

Дали поезията на Пушкин оказа такова силно въздействие, или прозаичната реч на конферансието, но от залата изведнъж се чу свенлив глас:

— Аз ще предам валута.

— Много ви моля, качете се на сцената! — покани го учтиво конферансието, като се взираше в тъмната зала.

На сцената излезе нисък рус гражданин, ако се съди по лицето му, не беше се бръснал от три седмици.

— Извинете, как се казвате? — осведоми се конферансието.

— Николай Канавкин — обади се срамежливо появилият се.

— А, много ми е приятно, гражданино Канавкин, и тъй?

— Предавам ги — тихо каза Канавкин.

— Колко?

— Хиляда долара и двайсет златни монети по десет рубли.

— Браво! Това ли е всичко, други нямате ли? Конферансието впери поглед право в очите на Канавкин и на Никанор Иванович даже му се стори, че от този поглед бликнаха лъчи, пронизващи Канавкин като рентгенови. Всички в залата затаиха дъх.

— Вярвам ви! — възкликна най-сетне артистът и угаси погледа си. — Вярвам ви! Тези очи не лъжат. Толкова пъти вече повтарям: най-голямата ви грешка е, че недооценявате значението на човешките очи. Разберете, че езикът може да скрие истината, но очите — никога! Задават ви неочакван въпрос и вие не трепвате дори, само за миг се овладявате и вече знаете какво да кажете, за да скриете истината, казвате го твърде убедително и на лицето ви не трепва нито едно мускулче, но уви, разтревожена от въпроса, истината изскача за миг от дъното на душата в очите ви и край на всичко. Виждат я и вие сте заловен!

Като изрече, и то много разпалено, тази крайно убедителна тирада, артистът попита меко Канавкин:

— Къде са скрити?

— У леля ми Пороховникова, на Пречистенка …

— А! Момент… ама… у Клавдия Илинична ли?

— Да.

— Ах, да, да, да, да! Хубавата малка къща? Срещу градинката? Но да, разбира се, знам я, знам я! Ами къде сте ги напъхали?

— В мазето, в кутия от бисквити „Ейнем“…

Артистът плесна с ръце.

— Но на какво прилича това? — възкликна той с горчивина. — Ами че нали ще мухлясат там, ще плесенясат. Е, кажете, може ли на такива хора да се доверява валута? Бога ми — същински деца!

Канавкин също разбра, че е постъпил зле, направил е пакост, затова наведе рошавата си глава.

— Парите — продължи артистът — трябва да се съхраняват в държавната банка, в специални сухи и добре охранявани помещения, а не в лелиното ви мазе, където, между другото, и плъховете могат да ги изядат. Не ви ли е срам, Канавкин! Възрастен човек!

Канавкин вече не знаеше къде да се дене и само човъркаше с пръст пеша на сакото си.

— Е, нищо, нищо — поомекна артистът, — било каквото било… — после неочаквано добави: — Впрочем хайде да свършим всичко отведнъж, хем да не разкарваме излишно колата … леля ви също има, нали? А?

Канавкин, който не беше очаквал подобен обрат, трепна и в театъра настъпи мълчание.

— Е, Канавкин — с мек укор каза конферансието, — аз го хваля, хваля, а той взе, че се запъна! Та това е нелепо, Канавкин! Нали току-що ви обясних за очите. Веднага си личи, че и леля ви има. Хайде, защо ни измъчвате напразно?

— Има! — викна с отчаяна смелост Канавкин.

— Браво! — викна и конферансието.

— Браво! — страшно изрева салонът.

Когато всички утихнаха, конферансието честити на Канавкин, стисна му ръка, предложи му колата да го откара до в къщи и заповяда някому зад кулисите да се отбие със същата кола за лелята — да я покани да заповяда на представление в женския театър.

— Ах, исках да ви попитам — леля ви да е казвала къде си крие валутата? — осведоми се конферансието, предлагайки любезно на Канавкин цигара и горяща клечка кибрит. Канавкин запали и някак мъченически се усмихна.

— Вярвам ви, вярвам — въздъхна артистът, — тая дърта стипца не на племенника си, на дявола няма да каже. Но нищо, ще се опитаме да събудим човешки чувства в сърцето й. Може би още не всички струни са се скъсали в сарафската й душица. Всичко добро, Канавкин!

Щастливият Канавкин отпътува. Артистът попита няма ли други желаещи да предадат валута, но му отговориха с мълчание.

— Какви хора, ей богу! — изрече артистът и сви рамене, а после завесата го скри.

Лампите угаснаха, известно време царуваше мрак и сред него отдалече долиташе нервен тенор, който пееше:

„Там купища има злато, и мое, да, мое е то!“

После някъде отдалече на два пъти долетяха ръкопляскания.

— В женския театър някоя дама предава — обади се неочаквано рижият брадат съсед на Никанор Иванович и с въздишка добави: — Ех, да не бяха гъсоците ми! Аз, мили мой, отглеждам в Лианозово бойни гъсоци. Страх ме е, че ще измрат без мен. Бойните гъсоци са много нежни, големи грижи искат… Ех, да не бяха гъсоците. Пет пари не давам за Пушкин — и пак завъздиша.

В този миг салонът се освети ярко и Никанор Иванович засънува, че от всички врати нахълтват готвачи с бели калпаци и черпаци. Помощник-готвачите довлякоха в салона котел с чорба и табла с филии черен хляб. Зрителите се оживиха. Веселите готвачи сновяха между любителите на театралното изкуство, наливаха в канчета чорбата и раздаваха хляба.

— Обядвайте, момчета — викаха готвачите, — и предавайте валутата! Защо да киснете залудо тука? Много ли ви се услажда тая помия? Иди си в къщи — хапване, пийване — кеф!

— Ей, ти бе, бащице, защо киснеш тука? — обърна се непосредствено към Никанор Иванович дебел готвач с морав врат, докато му подаваше канчето, в което самотно плаваше един зелев лист.

— Нямам! Нямам! Нищо нямам! — викна обезумял Никанор Иванович. — Разбери — нямам!

— Нямаш, а? — изрева със страшен бас готвачът. — Нямаш ли? — попита той след миг с нежен женски глас. — Нямаш, нямаш — заповтаря успокояващо и взе да се превръща във фелдшерката Прасковя Фьодоровна.

Тя потупваше нежно по рамото стенещия насън Никанор Иванович. Тогава готвачите се стопиха и рухна театърът със завесата. Никанор Иванович видя през сълзи стаята си в болницата и двама с бели престилки, но не нахалните готвачи, които се навираха със съветите си, а лекари, и с тях Прасковя Фьодоровна, която не носеше канче, а табличка, покрита с марля, върху която беше сложена спринцовка.

— На какво прилича това — оплака се горчиво Никанор Иванович, докато му правеха инжекцията, — нямам, нямам, нямам! Пушкин да им предава валута. Нямам!

— Нямаш, нямаш — успокояваше го добросърдечната Прасковя Фьодоровна, — какво сега, на босия цървулите, тъй де.

След инжекцията на Никанор Иванович му поолекна и той заспа без сънища.

Но от виковете му тревогата се пренесе и в 120-а стая, където болният се събуди и си затърси главата, а също и в 118-а, където изпадна в паника неизвестният Майстор и закърши от мъка ръце, като гледаше луната и си спомняше горчивата последна есенна нощ от живота си, ивицата светлина под вратата в сутерена и провисналите къдрици.

От стая 118-а тревогата прелетя през балкона при Иван, той се събуди и заплака.

Но лекарят бързо успокои всички разтревожени, всички скръбни духом и те почнаха да заспиват. Последен потъна в забрава Иван — едва когато над реката взе да съмва. След лекарството, напоило цялото му тяло, успокоението дойде като вълна, която го заля. Тялото му олекна, а дрямката облъхваше като топъл ветрец челото му. Той заспа и последното, което чу наяве, бе чуруликането на птичките в гората, малко преди да се съмне. Но те скоро млъкнаха и Иван засънува, че слънцето вече се снишава над Плешивия хълм и хълмът е опасан от двойна верига…

Глава 16. Екзекуцията

Слънцето вече се снишаваше над Плешивия хълм и хълмът беше опасан от двойна верига.

Кавалерийската ала, която преряза по пладне пътя на прокуратора, стигна в тръс до Хевронската порта на града. Пътят й беше разчистен. Пехотинците от кападокийската кохорта бяха изблъскали встрани навалицата от народ, мулета и камили, и алата, вдигнала бели стълбове прах до небето, излезе на кръстовището, където се разделяха два пътя: южният за Витлеем и северозападният за Яфо. Алата препусна по северозападния път. Пак кападокийци бяха пръснати от двете страни на пътя и те разчистиха своевременно вляво и вдясно всички кервани, забързани за празника в Иерушалаим. Излезли от временните си шатри на ивици, опънати върху тревата, богомолците се тълпяха зад кападокийците. Като измина близо километър, алата изпревари втората кохорта на Мълниеносния легион, после остави зад себе си още един километър и стигна първа в подножието на Плешивия хълм. Там се спеши. Командирът разби алата на взводове и те обградиха цялото подножие на малкия хълм, като оставиха свободен само един подстъп откъм пътя за Яфо.

Скоро след алата до хълма стигна втората кохорта, изкачи се още по-високо и опаса хълма като венец.

Най-сетне дойде и центурията, командувана от Марк Плъходава. Тя се беше проточила в две вериги отстрани на пътя, а помежду им, охранявана от тайната стража, вървеше каруцата с тримата осъдени; на вратовете им бяха окачени бели дъски с надпис „разбойник и метежник“ на два езика — арамейски и гръцки. Зад каруцата на осъдените следваха други, натоварени с току-що издялани греди с напречници, въжета, лопати, кофи и брадви. В тези каруци бяха шестимата палачи. Зад тях яздеха центурионът Марк, началникът на храмовата стража на Иерушалайм и оня човек с качулката, с когото Пилат беше водил кратък разговор в затъмнената стая на двореца.

Процесията завършваше с верига от войници и вече след нея вървяха към две хиляди зяпачи, които не се бяха уплашили от адската жега и желаеха да присъстват на интересното зрелище.

Към тези зяпачи от града се присъединиха сега и любопитните богомолци, пускани безпрепятствено в опашката на процесията. Сред острите възгласи на глашатаите, които придружаваха колоната и крещяха същото, което по пладне беше извикал Пилат, процесията се заизкачва по Плешивия хълм.

Алата пусна всички през долния пояс, а втората центурия пусна нагоре само онези, които имаха пряко отношение към екзекуцията, а после с бърза маневра пръсна тълпата в пръстен по целия хълм, тъй че тя се озова между пехотната верига горе и кавалерийската долу. Сега тя можеше да наблюдава екзекуцията през рядката верига на пехотинците.

И тъй, откакто процесията се беше изкачила на хълма, изминаха повече от три часа и слънцето вече се снишаваше над Плешивия хълм, но жегата все още беше нетърпима и войниците от двете вериги страдаха от нея и от скуката, проклинаха в душите си тримата разбойници и искрено им желаеха час по-скоро да умрат.

Дребният командир на алата с мокро чело и потъмняла на гърба от пот бяла дреха се намираше в подножието на хълма при открития подстъп и начесто ходеше до коженото ведро в първи взвод, загребваше с шепи вода, пиеше и си мокреше чалмата. Олекваше му малко, той се отдалечаваше и пак почваше да крачи напред-назад по прашния път, водещ към върха. Дългият му меч се удряше в пристегнатия с връзки кожен ботуш. Командирът искаше да даде на кавалеристите си пример за издръжливост, но жалеше войниците и затова им разреши да направят пирамиди от забодени в земята копия и да хвърлят върху тях белите си наметала. Под тези палатки сирийците се криеха сега от безпощадното слънце. Ведрата се празнеха бързо и кавалеристите от взводовете ходеха поред за вода от долчинката в подножието на хълма, където в хилавата сянка на мършави черници вече пресъхваше от адската жега мътен поток. Там бяха спрели — дано уловят слабата сянка — и скучаещите коняри, които пазеха изнемощелите животни.

Отегчението на войниците и ругатните им по адрес на разбойниците бяха понятни. За щастие опасенията на прокуратора от възможни безредици по време на екзекуцията в омразния му град Иерушалаим не се оправдаха. А на четвъртия час от екзекуцията между двете вериги — пехотната горе и кавалерийската в подножието — не остана, въпреки всички очаквания, нито един човек. Слънцето изгори тълпата и я погна обратно към Иерушалаим. Зад веригата на двете римски центурии имаше само две бездомни псета, кой знае как попаднали тук. Но жегата беше изнурила и тях, те лежаха, изплезили езици, и дишаха тежко, без да обръщат внимание на зеленогърбестите гущери, единствените същества, които не се бояха от слънцето и сновяха сред нажежените камъни и някакви пълзящи растения с големи бодли.

Нито в наводнения от войска Иерушалаим, нито тук, на обкръжения хълм, някой се опита да отърве осъдените и тълпата се върна в града, защото наистина в тази екзекуция нямаше нищо интересно, а там, в града, вече бяха почнали приготовленията за настъпващия вечерта велик празник Пасха.

Във втория пояс римската пехота страдаше повече и от кавалеристите. Центурионът Плъходава позволи на войниците само да свалят шлемовете и да покрият главите си с бели кърпи, натопени във вода, но ги държеше прави и с копията в ръка. Той самият, също с кърпа на главата, но не мокра, а суха, се разхождаше близо до групата на палачите, без дори да свали от дрехата си сребърните лъвски муцуни, без да махне наколенниците, меча и шлема. Слънцето биеше право в центуриона без да му причинява страдания, а към лъвските муцуни не можеше да се погледне — ослепителният блясък на среброто, сякаш възвряло на слънцето, изгаряше очите.

Обезобразеното лице на Плъходава не изразяваше нито умора, нито отегчение и великанът центурион сякаш беше в състояние да обикаля така целия ден, цялата нощ и още един ден — с една дума, толкова, колкото се наложи. Да обикаля все така, опрял ръце върху тежкия колан с медни плочки, все така сурово да поглежда ту към стълбовете с осъдените, ту към войниците във веригата, все така равнодушно да подритва с върха на кожения ботуш побелелите от времето човешки кости, които се търкаляха тук-таме в краката му, или ситните кремъчета.

Човекът с качулката се бе настанил близо до стълбовете на трикрако столче и седеше благодушно, без да помръдва; впрочем от време на време човъркаше от скука пясъка с пръчка.

Казаното, че отвъд веригата на легионерите нямаше жив човек, не бе съвсем вярно. Всъщност там имаше един човек, но просто не всички можеха да го видят. Беше застанал не при открития подстъп към върха, откъдето беше най-удобно да се наблюдава екзекуцията, а откъм северната страна, където хълмът не беше полегат и достъпен, а неравен, където имаше свлачища и пукнатини, където, впили между камънаците корени в прокълнатата от бога безводна земя, се мъчеше да живее една хилава смокиня.

Точно под дръвчето, което не хвърляше никаква сянка, се беше сврял този единствен зрител, а не участник в екзекуцията, седнал на един камък от самото начало, тоест вече четвърти час. Да, за да види екзекуцията, той беше избрал не най-добрата, а най-лошата позиция. Но все пак и от нея стълбовете се виждаха, виждаха се отвъд веригата и двете искрящи петна на гърдите на центуриона, а това беше, изглежда, напълно достатъчно за човека, който явно искаше да остане незабелязан и необезпокояван от никого.

Но преди около четири часа, в началото на екзекуцията, този човек се беше държал съвсем иначе и можеха много лесно да го забележат; навярно затова беше променил сега поведението си и се беше уединил.

Когато процесията мина веригата и се изкачи на върха, той се появи за пръв път, и то като човек, който явно е закъснял. Дишаше тежко и не вървеше, а тичаше към хълма и се блъскаше, а като видя, че веригата се затвори пред него, както и пред всички останали, направи наивен опит да се престори, че не разбира гневните крясъци и да се промъкне между войниците чак до мястото на екзекуцията, където вече сваляха осъдените от каруцата. Това му струва тежък удар с тъпия край на копие в гърдите и той се дръпна от войниците с вик не на болка, а на отчаяние. Легионера, който го удари, той обгърна, с мътен и напълно равнодушен към всичко взор, като човек, безчувствен за физическа болка.

Разкашлян, задъхан, с ръце на гърдите, той обиколи целия хълм с надеждата откъм северната му страна да намери пролука във веригата, през която да се промъкне. Но беше вече късно. Пръстенът беше затворен. И човекът с разкривено от мъка лице беше принуден да се откаже от опитите да си пробие път до каруците, от които вече стоварваха стълбовете. Тези опити не бяха довели до нищо, само дето щяха да го хванат, а според плановете му в никакъв случай не трябваше да бъде задържан този ден.

И затова отстъпи встрани, към пролуката, където беше по-спокойно и никой не му пречеше.

Сега, седнал на камъка, този чернобрад човек с гуреливи от слънцето и от недоспиване очи се терзаеше. Ту въздишаше, ту разтваряше своя овехтял в странстванията талет, станал от светлосин мръсносив, и оголваше наранените си от копието гърди, по които се стичаше мръсна пот, ту вдигаше в непоносима мъка очи към небето и следеше трите египетски лешояда, които отдавна плуваха на широки кръгове във висините с предчувствието за скорошен пир, ту вперваше безнадежден взор в жълтата земя и виждаше на нея почти изтлял кучешки череп и сновящи край него гущери.

Мъките на човека бяха толкова силни, че от време на време той почваше да си говори сам.

— О, аз, глупецът! — стенеше той, като се олюляваше от душевна болка върху камъка и дереше с нокти мургавите си гърди. — Глупец, неразумна жена, страхливец! Леш съм аз, не човек!

Той млъкваше, отпускаше глава, после си наквасваше устните с топла вода от една дървена манерка, пак се съживяваше и посягаше ту към ножа, скрит на гърдите му под талета, ту към пергамента, сложен пред него върху камъка до пръчицата и стъкълцето с туш.

Върху пергамента вече беше нахвърляно:

„Минутите текат и аз, Леви Матей, се намирам на Плешивия хълм, а смъртта все не идва!“

По-нататък:

„Слънцето залязва, а смъртта не идва.“ Сега Леви Матей безнадеждно записа с острата пръчица:

„Боже! Защо се гневиш срещу него? Прати му смърт!“

Като написа това, той изхлипа без сълзи и пак раздра с нокти гърдите си.

Причина за отчаянието на Леви беше ужасният неуспех, постигнал Иешуа, а също и него, освен това и страшната грешка, която той, Леви, смяташе, че е извършил. Завчера Иешуа и Леви бяха в селото Витания, близо до Иерушалаим, там гостуваха на един градинар, който много беше харесал проповедите на Иешуа. Цялата сутрин двамата гости работиха в градината, помагаха на стопанина и смятаха привечер да се приберат по хлад в Иерушалаим. Но Иешуа ненадейно се разбърза, каза, че има в града неотложна работа и тръгна по пладне сам. Това беше първата грешка на Леви Матей. Защо, защо го пусна сам!

Вечерта Матей не можа да дойде в Иерушалаим. Повали го неочаквана и ужасна болест. Втресе го, тялото му пламна цялото в огън, зъбите му затракаха и той непрекъснато молеше за вода. Никъде не можеше да върви. Рухна върху чула в плевнята на градинаря и се мята на него до петък на разсъмване, когато болестта напусна Леви пак така неочаквано, както го бе връхлетяла. Макар че беше още изтощен и краката не го държаха, измъчван от предчувствие за беда, той се сбогува със стопанина и се запъти към Иерушалаим. Там разбра, че предчувствието не го е излъгало. Нещастието се беше случило. Леви беше в тълпата и чу как прокураторът обяви присъдата.

Когато поведоха осъдените към хълма. Леви Матей тичаше откъм веригата в тълпата любопитни, мъчеше се някак незабелязано да се обади на Иешуа, та да знае, че той, Леви, е тук с него, че не го е изоставил в последния му път и се моли смъртта да настъпи за Иешуа колкото може по-скоро. Но Иешуа, загледан в далечината, натам, където го откарваха, разбира се, не видя Леви.

И ето, изведнъж, когато процесията измина по пътя близо половин километър, Матей, който се блъскаше в тълпата до самата верига, бе осенен от проста и гениална мисъл, и в същия миг, какъвто беше избухлив, той се обсипа с проклятия, че не му е минала през ума по-рано. Войниците не вървяха в плътна верига, между тях имаше свободно място. С много ловко и точно пресметнато движение би могъл да се наведе, да се промъкне между двама легионери, да се втурне към каруцата и да скочи в нея. Тогава Иешуа щеше да бъде спасен от мъченията.

Един миг е достатъчен, за да промуши Иешуа с нож в гърба и да извика: „Иешуа! Аз те спасявам и си отивам заедно с теб! Аз, Матей, твоят верен и единствен ученик!“

И ако бог го благословеше с още един свободен миг, би успял да прониже и себе си, за да избегне смъртта на стълба. Впрочем последното малко интересуваше Леви, бившия бирник. Беше му безразлично как ще загине. Искаше само едно: Иешуа, който не беше причинил през живота си никому ни най-малкото зло, да бъде спасен от изтезанията.

Планът беше много добър, но работата беше там, че Леви не носеше нож. Нямаше и пукната пара.

Бесен от яд срещу самия себе си, Леви се измъкна от тълпата и хукна обратно към града. В пламналата му глава се блъскаше само една трескава мисъл: как веднага по какъвто и да било начин да намери в града нож и да успее да настигне процесията.

Стигна тичешком до градската порта, провирайки се сред многобройните кервани, влизащи в града, и видя вляво отворената врата на една фурна. Задъхан от тичането по нажежения път, Леви се овладя, влезе спокойно във фурната, поздрави стопанката, застанала зад тезгяха, помоли я да свали от лавицата най-горния самун — кой знае защо, той му бил харесал най-много — и когато тя се обърна, грабна мълчаливо и бързо от тезгяха онова, по-добро от което не можеше да има — наточен като бръснач дълъг фурнаджийски нож, — и веднага изхвърча навън. След няколко минути отново беше на пътя за Яфо. Но процесията вече не се виждаше. Той се затича. От време на време трябваше да се просва право в прахоляка и да лежи неподвижен, за да си поеме дъх. Лежеше така, учудвайки хората, които го отминаваха върху мулета или крачеха пеш за Иерушалаим. Той лежеше и слушаше как сърцето му силно тупти не само в гърдите, но и в главата, в ушите. Отпочиваше малко, после скачаше и продължаваше да тича, но все по-бавно и по-бавно. Когато съзря най-сетне дългата процесия, вдигнала прахоляк в далечината, тя беше вече в подножието на хълма.

— О, господи!… — изстена Леви, разбрал, че закъснява. И той закъсня.

Когато изтече четвъртият час от екзекуцията, терзанията на Леви достигнаха най-високата си точка и той изпадна в ярост. Стана от камъка и запокити на земята ножа, откраднат напразно, както мислеше сега, стъпка манерката и се лиши от вода, свлече от главата си кипата, вкопчи пръсти в рядката си коса и се запроклина.

Проклинаше се, крещеше безсмислени думи, ръмжеше и плюеше, хулеше баща си и майка си, родили на бял свят такъв глупец.

Като разбра, че клетвите и хулите не помагат и от тях в този пек не се променя нищо, той сви сухите си юмруци, вдигна ги зажумял към небето, към слънцето, което пълзеше все по-надолу, издължаваше сенките и отиваше да се потопи в Средиземно море, и поиска от господа незабавно чудо. Настояваше бог да прати веднага на Иешуа смърт.

Когато отвори очи, се убеди, че на хълма няма никакви промени с изключение на една: пламтящите петна върху гърдите на центуриона бяха угаснали. Слънцето пращаше лъчите си в гърбовете на екзекутираните, обърнати с лице към Иерушалаим. Тогава Леви закрещя!

— Проклинам те, господи!

Крещеше прегракнал, че се е убедил в божията несправедливост и няма намерение повече да му вярва.

— Ти си глух! — ревеше Леви. — Ако не беше глух, щеше да ме чуеш и да го убиеш веднага!

Примижал, Леви чакаше жупела, който ще се изсипе от небето и ще изпепели него самия. Но това не стана и без да разлепя стиснатите си клепачи, Леви продължи да крещи към небето язвителни и обидни слова. Крещеше, че е напълно разочарован и че има и други богове и религии. Да, друг бог не би допуснал такова нещо, никога не би допуснал човек като Иешуа да изгаря на слънцето върху този стълб.

— Аз съм се лъгал! — крещеше вече съвсем прегракнал Леви. — Ти си бог на злото! Или димът от кадилниците в храма е забулил съвсем очите ти, а ушите ти са престанали да чуват друго освен славословията на свещениците?! Ти не си всемогъщ бог! Ти си черен бог! Проклинам те, боже на разбойниците, техен покровител и душа!

В този миг нещо лъхна в лицето на бившия бирник и нещо зашумоля под краката му. Леви усети още един повей, отвори очи и видя, че всичко на света, дали под въздействието на неговите проклятия или по силата на други причини, се беше променило. Слънцето беше изчезнало, преди да стигне морето, в което потъваше всяка вечер. Откъм югозапад страшно и неотвратимо се беше надигнал буреносен облак и го беше погълнал. Краищата му вече кипваха в бяла пяна, черният му димящ търбух хвърляше жълти отблясъци. Облакът боботеше и от него се проточваха от време на време огнени нишки. По яфския път през сухата Гионска долина над шатрите на богомолците летяха стълбове прах, погнати от извилия се внезапно вихър. Леви млъкна, мъчеше се да проумее дали бурята, която ще се разрази сега над Иерушалаим, ще донесе някаква промяна в съдбата на нещастния Иешуа. Щом видя огнените нишки, разсичащи облака, той взе да се моли гръм да удари стълба на Иешуа. Загледан с разкаяние в още непогълнатото от облака чисто небе, където лешоядите се издигаха, за да избягнат бурята, Леви си помисли, че като безумец избърза с проклятията си. Сега бог няма да го послуша.

Обърнал взор към подножието на хълма, Леви прикова поглед към мястото, където беше пръснат кавалерийският полк, и си даде сметка, че там бяха станали значителни промени. От високото Леви можа добре да види как войниците се суетяха, измъкваха копията от земята, загръщаха се с наметалата, как конярите тичаха в тръс към пътя, повели за юздите враните жребци. Полкът си тръгваше, това беше ясно. Прикрил с ръка лице от шибащия прах, Леви плюеше и се мъчеше да проумее какво може да означава това, че кавалерията се кани да си тръгва? Премести поглед по-нагоре и различи фигурка в пурпурно военно наметало, която се изкачваше към площадката на екзекуцията. Тогава сърцето на бившия бирник изтръпна от предчувствие за радостен край.

Онзи, който се изкачваше на хълма през петия час от страданията на разбойниците, беше командирът на кохортата, пристигнал от Иерушалаим с ординареца си. Плъходава даде знак, веригата на войниците се разтвори и центурионът отдаде чест на трибуна. А той отведе Плъходава встрани и му прошепна нещо. Центурионът втори път отдаде чест и се запъти към групата палачи, насядали по камъните в подножието на стълбовете. Трибунът на свой ред тръгна към оня, който седеше на трикракото столче, и седналият учтиво се изправи насреща му. И на него трибунът тихо каза нещо и двамата отидоха при стълбовете. Съпроводи ги и началникът на храмовата стража.

Плъходава погледна с погнуса мръсните дрипи, захвърлени на земята до стълбовете, дрипи, които доскоро са били облекло на престъпниците и от които палачите се бяха отказали. Той повика двама от тях и заповяда:

— Елате с мене!

От най-близкия стълб долиташе дрезгава безсмислена песничка. Окаченият На него Гестас към края на третия час от екзекуцията беше полудял от мухите и слънцето и сега тихо пееше нещо за гроздето, но все пак поклащаше от време на време главата си с чалмата и тогава мухите вяло се вдигаха от лицето му и отново го накацваха.

Върху втория стълб Дисмас страдаше повече от другите двама, защото не изпадаше в безсъзнание; той поклащаше често и равномерно глава насам-натам, за да удари с ухо рамото си.

Най-щастлив от тримата беше Иешуа. Той още от първия час почна да припада, после изпадна в безсъзнание, отпусна глава с размотана чалма. Затова пък мухите и стършелите така бяха облепили лицето му, че то беше изчезнало под черната шаваща маска. По слабините, по корема и под мишниците му бяха накацали тлъсти стършели и смучеха жълтото оголено тяло.

Като се подчиняваше на жестовете на човека с качулката, единият от палачите взе копие, а другият донесе при стълба кофа и гъба. Първият палач вдигна копието и леко удари с него най-напред едната, после другата ръка на Иешуа, изпънати и вързани с въжета за напречната греда. Тялото с изпъкнали ребра трепна. Палачът прокара върха на копието по корема му. Тогава Иешуа изправи глава, мухите се вдигнаха с бръмчене и се откри лицето на разпнатия, подуто от ухапванията, с отекли очи — неузнаваемо лице.

Ха-Ноцри разлепи клепачи, погледна надолу. Очите му, винаги ясни, сега бяха помътнели.

— Ха-Ноцри! — каза палачът. Ха-Ноцри помръдна подути устни и се обади с дрезгав разбойнически глас:

— Какво искаш? Защо идваш при мене?

— Пий! — каза палачът и напоената с вода гъба на върха на копието се вдигна към устните на Иешуа. Радост проблесна в очите му, той впи устни в гъбата и почна жадно да поглъща влагата. От съседния стълб се чу гласът на Дисмас:

— Несправедливост! И аз съм разбойник като него! Дисмас се напрегна, но не можа да помръдне, ръцете му бяха пристегнати на три места с въжета за напречната греда. Той прибра корем, заби нокти в краищата на гредите, с глава, обърната към стълба на Иешуа; злоба пламтеше в очите на Дисмас.

Облак прах закри площадката, стана много тъмно. Когато прахът отмина, центурионът викна:

— Млък там на втория стълб!

Дисмас млъкна. Иешуа откъсна устни от гъбата, помъчи се гласът му да звучи ласкаво и убедително, но не успя и дрезгаво помоли пазача:

— Дай и на него.

Ставаше все по-тъмно. Устремен към Иерушалаим, буреносният облак беше залял вече половината небе, бели пенести облачета се носеха пред големия Облак, напоен с черна влага и огън. Блесна и прогърмя над самия хълм. Палачът свали гъбата от копието.

— Прославяй великодушния хегемон! — прошепна той тържествено и леко прободе Иешуа в сърцето. Той трепна, прошепна:

— Хегемонът…

Кръв потече по корема му, долната му челюст конвулсивно потрепери и главата му увисна.

При втората гръмотевица палачът вече поднасяше на Дисмас гъбата със същите думи:

— Прославяй хегемона! — и уби и него. Обезумял, Гестас уплашено извика, щом палачът застана пред него, но когато гъбата докосна устните му, изръмжа нещо и впи зъби в нея. След няколко секунди и неговото тяло увисна, доколкото позволяваха въжетата.

Човекът с качулката вървеше подир палача и центуриона, следваше го началникът на храмовата стража. Спрял пред първия стълб, човекът с качулката внимателно огледа окървавения Иешуа, докосна с бялата си ръка стъпалото му и каза на спътниците си:

— Мъртъв.

Същото се повтори и при другите два стълба.

След това трибунът направи знак на центуриона, обърна се и си тръгна от върха заедно с началника на храмовата стража и човека с качулката. Настана полумрак, светкавици браздяха черното небе. Отгоре изведнъж пръсна огън и викът на центуриона: „Вдигай веригата!“ — потъна в грохота. Щастливите войници заслизаха тичешком по хълма, налагайки шлемовете си. Мрак скри Иерушалаим.

Поройният дъжд плисна отведнъж и завари центуриите насред хълма. Водата се изля така страшно, че докато войниците тичаха надолу, подире им вече шуртяха бушуващите потоци. Войниците се хлъзгаха и падаха върху размекнатата глина, бързаха да излязат на равния път, по който — вече едва видима във водната пелена — се прибираше в Иерушалаим измокрената до кости конница. След няколко минути в димящата бъркотия от буря, вода и огън на хълма остана само един човек. Размахал ножа, откраднат ненапразно, той се плъзгаше по мокрия скат, хващаше се за каквото падне и се свличаше пълзешком, на колене, към стълбовете, като ту изчезваше в гъста мъгла, ту изведнъж го озаряваше треперлива светлина.

Когато стигна стълбовете, вече до глезените във вода, той смъкна натежалия, просмукан от вода талет, остана по риза и се хвърли към нозете на Иешуа. Преряза въжетата, обвили пищялите, качи се на долната напречна греда, прегърна Иешуа и освободи ръцете му от горните въжета. Голото влажно тяло на Иешуа се стовари върху Леви и го повали на земята. Леви искаше веднага да го вдигне на плещите си, но някаква мисъл го спря. Той остави в локвите тялото с отметната глава и разперени ръце и като се хлъзгаше в рядката кал, се спусна към другите стълбове. Преряза и на тях въжетата и двете тела рухнаха на земята.

След няколко минути на върха на хълма останаха само тези две тела и трите празни стълба. Водата шибаше и въртеше телата.

Леви и тялото на Иешуа вече ги нямаше горе на хълма.

Глава 17. Тревожен ден

В петък сутринта, тоест в деня след проклетия сеанс, целият наличен състав на „Вариете“ — счетоводителят Василий Степанович Ласточкин, двамата деловодители, трите машинописки, двете касиерки, куриерите, разпоредителите и чистачките — с една дума, всички, които бяха налице — не си стояха по местата и не си гледаха работата, ами се бяха скупчили до един по первазите на прозорците, които гледаха към Садовая, и зяпаха какво става до стената на „Вариете“. Край тази стена се беше проточила подредена по двама, многохилядна опашка, стигаща чак до Кудринския площад. В челото на опашката стояха двайсетина спекуланти на билети, добре познати на театрална Москва.

Опашката беше много развълнувана, привличаше вниманието на течащия край нея поток от граждани и обсъждаше оживено пикантните разкази за вчерашния небивал сеанс на черна магия. Тези разкази бяха хвърлили в страшен смут и счетоводителя Василий Степанович, който не беше присъствал снощи на спектакъла. Разпоредителите разправяха какво ли не, дрънкаха даже, че след знаменития сеанс няколко гражданки хукнали в непристоен вид по улиците и тям подобни. Скромният и кротък Василий Степанович само премигваше, като слушаше приказките за всички тия чудеса, и наистина не знаеше какво да предприеме, а трябваше да се предприеме нещо, и трябваше да го стори именно той, защото се оказа старши в целия екип на „Вариете“.

Към десет часа сутринта опашката от жадуващи билети така набъбна, че слуховете за нея стигнаха чак в милицията и с поразителна бързина бяха пратени както пеши, така и конни наряди; те именно приведоха опашката в известен ред. Но и подредена, змията, проточена близо километър, представляваше сама по себе си голяма съблазън и смайваше безмерно гражданите по Садовая.

Такова беше положението извън, но вътре във „Вариете“ нещата също не бяха в ред. Още рано сутринта зазвъняха и продължиха да звънят непрекъснато телефоните в кабинета на Лиходеев, в кабинета на Римски, в деловодството, в касата и в кабинета на Варенуха. Василий Степанович отначало отговаряше нещо, отговаряше и касиерката, измърморваха по нещо и разпоредителите, а после направо престанаха да отговарят, защото на въпросите къде са Лиходеев, Варенуха, Римски, просто нямаше какво да отговорят. Отначало се опитваха да се отърват с думите „Лиходеев си е в къщи“, но отвън отговаряха, че са се обаждали в дома му и са им казали, че Лиходеев е във „Вариете“.

Обади се разтревожена дама, настояваше да я свържат с Римски, посъветваха я да се обади на съпругата му, при което слушалката се разрида и отговори, че тя именно е съпругата и че Римски е изчезнал. Забърка се същинска каша. Чистачката разправяше на всички как отишла в кабинета на финдиректора да чисти и, видяла, че вратата е широко отворена, лампите светят, прозорецът към градината е счупен, креслото е катурнато на пода и няма никого.

Някъде след десет във „Вариете“ нахлу мадам Римска. Тя ридаеше и кършеше ръце. Василий Степанович, съвсем загубил ума и дума, не знаеше какво да я посъветва. А в десет и половина се появи милицията. Нейният пръв и съвсем законен въпрос беше:

— Какво става тук, граждани, какво има?

Екипът отстъпи назад и остави за прикритие бледия и развълнуван Василий Степанович. Наложи се нещата да бъдат наречени с имената им и да се признае, че администрацията на „Вариете“ в лицето на директора, финдиректора и администратора е изчезнала и се намира кой знае къде, че след вчерашния сеанс конферансието е откарано в психиатрията, с една дума, че този вчерашен сеанс е бил, направо казано, скандален сеанс.

Милицията успокои, доколкото беше възможно, ридаещата мадам Римска, отпрати я да си върви и най-много се заинтересува от разказа на чистачката в какво състояние е намерила кабинета на финдиректора. Служителите бяха помолени да си отидат по местата и да си гледат работата и малко по-късно в сградата на „Вариете“ се появиха следователи, придружени от остроухо мускулесто куче с цвят на цигарена пепел и с извънредно умни очи. Служителите от „Вариете“ веднага си зашепнаха, че този пес е именно знаменитият Асокаро. Наистина беше той. Поведението му смая всички. Щом се втурна в кабинета на финдиректора, Асокаро изръмжа, оголи чудовищните си жълтеникави зъби, после легна по корем и с израз на мъка и ярост в очите запълзя към строшения прозорец. Преодолял страха си, той скочи изведнъж на перваза, навири острата си муцуна и диво, злобно зави. Не искаше да слезе от прозореца, ръмжеше, потреперваше и се силеше да скочи долу.

Изведоха песа от кабинета и го пуснаха във вестибюла, оттам той излезе през главния вход на улицата и заведе хората, които го следваха, до таксиметровата пиаца. Там загуби дирята, която беше надушил. После откараха Асокаро.

Следствието се разположи в кабинета на Варенуха и почна да вика там един по един онези служители на „Вариете“, които бяха свидетели на снощните произшествия по време на сеанса. Нека кажем, че следствието трябваше да преодолява на всяка крачка непредвидени трудности. Нишката непрекъснато се късаше в ръцете му.

Афиши имаше ли? Имаше. Но през нощта бяха налепили върху тях други и сега нямаше за цяр. Откъде се е взел този маг? Че кой го знае. Значи, с него е бил сключен договор?

— Сигурно — отговори развълнуван Василий Степанович.

— Но щом е бил подписан договор, нали е редно да мине през счетоводството?

— Абсолютно задължително — отговори развълнуван Василий Степанович.

— Тогава къде е?

— Няма го — отговори счетоводителят, като ставаше все по-блед и разперваше ръце. Наистина нито в папките на счетоводството, нито при финдиректора, нито при Лиходеев, нито при Варенуха — никъде не можаха да открият и следа от договора.

Как се казва този маг? Василий Степанович не знае, не е бил вчера на представлението. Разпоредителите не знаят, касиерката бърчи, бърчи чело, мисли, мисли и най-сетне каза:

— Во … Май че беше Воланд …

Но може и да не е Воланд, нали? Може и да не е Воланд. Може да е Фоланд.

Оказа се, че в бюрото за чужденци не са чували абсолютно нищо за никакъв Воланд, маг, нито за Фоланд.

Куриерът Карлов съобщи, че магът май се бил настанил в апартамента на Лиходеев. Разбира се, отидоха веднага там, но не намериха никакъв маг. Лиходеев също го нямаше. Домашната прислужница Груня я нямаше и никой не знае къде се е дянала. Председателя на домсъвета Никанор Иванович го нямаше. Пролежнев го нямаше.

Получаваше се нещо съвсем нелепо: изчезнало е цялото ръководство на администрацията, вчера е имало странен скандален сеанс, а кой го е провел и по чие внушение — неизвестно.

Вече наближаваше пладне и трябваше да отворят касата. Но за това, разбира се, не можеше и дума да става! На вратата на „Вариете“ веднага беше окачен огромен картон с надпис: „Днешното представление се отменя“… В опашката това предизвика вълнение, започващо от челото й; тя се повълнува, но в края на краищата взе да се пръска и след около час на Садовая от нея не остана и следа. Следствието си отиде, за да продължи работата си другаде, служителите бяха освободени, оставени бяха само дежурни и вратите на „Вариете“ бяха заключени.

Счетоводителят Василий Степанович трябваше да изпълни незабавно две задачи. Първо, да отиде в Комисията за зрелища и увеселения от по-лек тип и да докладва там за снощните произшествия, и, второ, да се отбие във финзрелищния сектор да предаде парите от вчерашната каса — 21 711 рубли.

Усърдният и изпълнителен Василий Степанович уви парите във вестник, върза пакета на кръст с канап, сложи го в чантата си и тъй като беше отлично запознат с инструкцията, запъти се естествено не към автобуса или трамвая, ами към пиацата за таксита.

Но шофьорите на трите коли, щом видяха пътника, забързан към пиацата с претъпкана чанта, потеглиха и тримата под носа му празни и, кой знае защо, злобно се озърнаха.

Смаян от това обстоятелство, счетоводителят дълго стоя вцепенен, размишлявайки какво може да означава случилото се.

След две-три минути пристигна свободно такси и щом шофьорът зърна пътника, лицето му веднага се разкриви.

— Свободен ли сте? — попита Василий Степанович и се покашля изумен.

— Покажете си парите — отвърна злобно шофьорът, без да поглежда пътника.

Все по-учуден, счетоводителят стисна скъпоценната чанта под мишница, извади от портфейла си банкнота от десет рубли и я показа на шофьора.

— Не тръгвам! — отсече кратко оня.

— Много се извинявам… — подхвана счетоводителят, но шофьорът го прекъсна:

— По три рубли имате ли?

Съвсем объркан, счетоводителят извади от портфейла две банкноти по три рубли и ги показа на шофьора.

Качвайте се! — викна шофьорът и с такава сила завъртя ключа на брояча, че едва не го строши. — Къде?

— Дребни ли нямате? — плахо попита счетоводителят.

— Пълен ми е джобът с дребни! — закрещя шофьорът и в огледалото се отразиха очите му, които започнаха да кръвясват. — На три пъти ми се случва днес. И на други им се случило. Дава ми един кучи син десетачка, връщам му четири и петдесет, слиза си, мръсникът! След пет минути гледам: вместо десетачката етикет от минерална вода! — и шофьорът произнесе няколко нецензурни думи. — Вторият път към Зубовская. Десетачка. Връщам му три. Отиде си. Бъркам в портфейла, от него изхвърча оса, ужили ми пръста! Ах да ти е…! — шофьорът пак изтърси нещо нецензурно. — Десетачката я няма. Вчера в това „Вариете“ (нецензурни думи) някакъв мръсник фокусник направил сеанс с банкноти по десет рубли (нецензурни думи).

Счетоводителят онемя, сви се и се престори, че даже думата „Вариете“ я чува за пръв път, и си каза: „Втасахме я!“

Като пристигна където трябваше и благополучно се издължи, счетоводителят влезе в сградата, тръгна по коридора към кабинета на завеждащия и още там разбра, че е дошъл в лош час. В канцеларията на зрелищната комисия цареше суматоха. Край счетоводителя притича куриерка със смъкната на темето забрадка и опулени очи.

— Няма го, няма го, мили мой, няма го! — крещеше тя неизвестно кому. — Сакото и панталонът са тука, ама сакото е празно!

Тя изчезна зад някаква врата и след малко се чу шум от строшени съдове. От секретарската стая изскочи познатият на счетоводителя завеждащ първи сектор на комисията, но беше в такова състояние, че не позна счетоводителя, и изчезна безследно.

Потресен от всичко това, счетоводителят стигна до стаята на секретарката — преддверие към кабинета на председателя на комисията — и там бе окончателно поразен.

През отворената врата на кабинета долиташе заканителен глас, който принадлежеше несъмнено на Прохор Петрович, председателя на комисията. „Дали трие някому сол на главата?“ — помисли си слисан счетоводителят, но като се озърна, видя друго: в коженото кресло лежеше, отметнала глава на облегалката, и ридаеше неудържимо с мокра кърпичка в ръка, изпружила крака почти до средата на стаята, личната секретарка на Прохор Петрович — красавицата Ана Ричардовна.

Брадичката на Ана Ричардовна беше изпоцапана с червило, а от миглите й по прасковените бузи се стичаха потоци размазан грим.

Като видя, че някой влиза, Ана Ричардовна скочи, втурна се към счетоводителя, вкопчи се в реверите на сакото му и го разтърси с виковете:

— Слава богу! Намери се поне един храбър човек! Всички се разбягаха, всички са предатели! Да идем, да идем при него, не зная какво да правя! — продължавайки да ридае, тя повлече счетоводителя към кабинета.

В кабинета счетоводителят най-напред си изтърва чантата, а после всички мисли в главата му се преобърнаха нагоре с краката. Трябва да признаем — имаше защо.

Зад огромното бюро с масивна мастилница седеше празен костюм и с непотопено в мастило сухо перо дращеше по един лист. Костюмът беше с вратовръзка, от горното джобче на костюма се подаваше автоматична писалка, но над яката нямаше нито врат, нито глава, а от маншетите не се подаваха китки на ръце. Костюмът беше потънал в работа и изобщо не забелязваше суматохата, царяща наоколо. Като чу, че някой влиза, костюмът се облегна в креслото и над яката прозвуча добре познатият на счетоводителя глас на Прохор Петрович:

— Какво има? Нали на вратата пише, че не приемам. Красавицата секретарка изпищя, закърши ръце, извика:

— Виждате ли? Виждате ли?! Няма го! Няма го! Върнете го, върнете го!

В това време някой се шмугна в кабинета, ахна и излетя навън. Счетоводителят усети, че краката му се подкосяват и седна на крайчеца на стола, но не забрави да си вдигне чантата. Ана Ричардовна подскачаше около счетоводителя, дърпаше го за сакото и викаше:

— Винаги, винаги съм го възпирала да не споменава дявола! Ето на, получи си го — хубавицата изтича към бюрото и с нежен музикален глас, малко гъгнив от плача, възкликна:

— Проша, къде сте?

— Кой тук е за вас „Проша“? — осведоми се надменно костюмът и хлътна още по-дълбоко в креслото.

— Не ме познава! Мене не познава! Разбирате ли? — зарида секретарката.

— Моля да не ридаете в кабинета ми! — каза вече ядосано раздразнителният раиран костюм и придърпа с ръкав нов куп книжа с явната цел да им сложи резолюции.

— Не, не мога да гледам това, не мога! — възкликна Ана Ричардовна и избяга в стаята си, а след нея изхвърча като куршум и счетоводителят.

— Представете си само, седя си аз — разказваше, разтреперана от вълнение Ана Ричардовна — и влиза един котарак. Черен, едър като бегемот. Викнах му, разбира се: „Къш!“ Тъкмо се пръждоса, и влиза един шишко, и той с котарашка муцуна, и ми казва: „Вие, гражданко, как така викате на посетителите «къш?» — и хоп, право при Прохор Петрович. Викнах, разбира се, и подир него: «Вие луд ли сте?» А тоя нахалник право при Прохор Петрович и сяда срещу него в креслото. Пък той… той е рядко добра душа, но е нервен. Вярно е — кипна! Нервозен човек, работи като вол — кипна: «Вие — как така се вмъквате без позволение?» А оня нахалник, можете ли да си представите, разполага се в креслото и се усмихва: «Ами аз — казва — съм дошъл да си поговорим за една работа.» Прохор Петрович пак кипна: «Зает съм.» Пък оня, представяте ли си, му казва: «Ами, с нищо не сте зает…» А? И тогава естествено Прохор Петрович загуби търпение и кресна: «Що за безобразие? Изведете го, да ме вземат дяволите!» А оня, представете си, се усмихва: «Дяволите ли да ви вземат? Че защо не, може!» И фрас, не успях да извикам, и гледам оня с котарашката муцуна изчезна и се… седи… този костюм… Ъъъ!… — виеше Ана Ричардовна с разкривени, загубили всякакво очертание устни.

Тя се задави от риданията, пое си дъх и занарежда нещо вече съвсем безумно:

— И пише, пише, пише! Ще полудея! Говори по телефона! Костюмът! Всички се пръснаха като зайци!

Счетоводителят цял се тресеше. Но в този миг съдбата го отърва. В стаята на секретарката със спокойна, делова походка влизаше милицията в състав от двама души. Като ги видя, хубавицата ревна още по-силно и взе да сочи към вратата на кабинета.

— Да не ридаем сега, гражданко — каза спокойно първият, а счетоводителят, почувствал, че е съвсем излишен, изскочи от стаята и след минута беше на чист въздух. В главата му ставаше някакво течение, нещо бучеше като в комин, а сред бученето звучаха откъслечни думи от разказите на разпоредителите за снощния котарак, участвал в сеанса. Ооо! Дали пък не е било нашето котараче?

Понеже не свърши нищо в комисията, добросъвестният Василий Степанович реши да се отбие във филиала на улица Ваганковская и за да се поуспокои малко, вървя до филиала пеш.

Градският зрелищен филиал се помещаваше в поолющена от времето богаташка къща в дъното на един двор и беше прочут с порфирните колони във вестибюла.

Но не колоните смайваха този ден посетителите на филиала, а онова, което ставаше между тях.

Няколко посетители стояха вцепенени и гледаха плачещата госпожица, седнала до една масичка с подредена на нея специализирана зрелищна литература, която госпожицата продаваше. В дадения момент госпожицата не предлагаше никому от литературата и на изпълнените със съчувствие въпроси само махаше с ръка, а в това време и отгоре, и отдолу, и отстрани, във всички отдели на филиала кънтяха поне двайсет телефона и се съсипваха да звънят.

Госпожицата си поплака, после изведнъж трепна, викна истерично:

— Ето пак! — и неочаквано запя с неуверен сопран:

Славно море, ти, свещен наш Байкал…

Един куриер се подаде на стълбището, закани се някому с юмрук и запя заедно с госпожицата с груб, фалшив баритон:

Нашият кораб е бъчва от риба!…

Към гласа на куриера се присъединиха по-далечни гласове, хорът нарасна и най-сетне песента гръмна от всички кътчета на филиала. В най-близката стая №6, където беше счетоводно-контролният отдел, особено се открояваше нечия мощна и малко дрезгава октава. Засилилият се трясък на телефоните акомпанираше на хора.

Северен ветре, надуй ни платната!…“

дереше се куриерът на стълбите.

Сълзи се стичаха по лицето на госпожицата, тя се опитваше да стисне зъби, но устата й се отваряше от само себе си и тя пееше с една октава по-високо от куриера:

Ето, брегът там се вижда!

Безмълвните посетители на филиала бяха смаяни, че хористите, пръснати на различни места, се бяха спели толкова добре, сякаш целият хор стоеше пред невидим диригент и не откъсваше поглед от него.

Минувачите по Ваганковская спираха пред чугунената ограда на двора и се чудеха на веселбата, царяща във филиала.

Щом първият куплет свърши, песента изведнъж секна пак сякаш под палката на диригент. Куриерът тихо изпсува и изчезна. Тогава се отвори главният вход и се появи гражданин с пардесю, изпод което се подаваха пешовете на бяла престилка, а с него един милиционер.

— Вземете мерки, докторе, умолявам ви! — викна истерично госпожицата.

На стълбището изхвърча секретарят на филиала, той явно изгаряше от срам и смущение, и заговори, заеквайки:

— Вижте какво, докторе, това е някакъв случай на масова хипноза и ще трябва… — той не довърши изречението, задави се в думи и изведнъж се чу и неговият тенор:

Шилка и Нерчинск…

— Кретен! — успя да викне госпожицата, но не обясни кого ругае, а вместо това изкара явно насила една рулада. И също запя за Шилка и Нерчинск.

— Овладейте се! Престанете да пеете — обърна се докторът към секретаря.

Личеше си, че секретарят би дал мило и драго, за да спре да пее, но не можеше да спре и заедно с хора уведоми минувачите по уличката, че в дебрите го е пощадил жестокият звяр и куршумът на стрелците не го е улучил.

Щом куплетът свърши, госпожицата първа получи от доктора доза валериан, после той се втурна след секретаря при останалите — и на тях да даде капки.

— Прощавайте, гражданко — обърна се изведнъж Василий Степанович към госпожицата, — един черен котарак да се е отбивал при вас?

— Какъв котарак? — развика се злобно госпожицата. — Магаре се е запънало в нашия филиал, магаре! — и като добави: — Нека чуе! Всичко ще кажа! — наистина разказа какво се беше случило.

Оказа се, че завеждащият градския филиал, който (според думите на госпожицата) „изобщо провали развлеченията от по-лек тип“, страдал от манията да организира най-различни кръжоци.

— Хвърляше прах в очите на началството! — крещеше госпожицата.

За една година завеждащият успял да организира кръжок по изучаване на Лермонтов, по шах и шашки, кръжоци по пинг-понг и езда. За през лятото се заканвал да организира кръжок по гребане в речни води и кръжок по алпинизъм.

И изведнъж днес, през обедната почивка, влязъл той, завеждащият…

— И води под ръка някакъв кучи син — разправяше госпожицата, — кой знае откъде го е довлякъл, с карирано панталонче, с пукнато пенсне и… с безкрайно гадна муцуна!…

Според разказа на момичето веднага го представил на всички обядващи в стола като изтъкнат специалист по хоровите кръжоци.

Лицата на бъдещите алпинисти помрачнели, но завеждащият веднага призовал всички към бодрост, а специалистът казал весело няколко смешки и се заклел, че пеенето ще отнема съвсем малко време, пък ползата от него щяла да е неописуема.

Естествено, както съобщи госпожицата, първи рипнали Фанов и Косарчук, най-големите подмазвачи във филиала, и заявили, че се записват. Тогава останалите служители разбрали, че пеенето няма да им се размине, и им се наложило също да се запишат в кръжока. Решили да пеят през обедната почивка, защото останалото време било заето с Лермонтов и с кръжока по шашки. За да даде пример, завеждащият заявил, че е тенор, и по-нататък всичко протекло като в кошмар. Карираният специалист хормайстор изревал:

— До-ми-сол-до! — измъкнал най-срамежливите иззад шкафовете, където се опитвали да се спасят от пеенето, на Косарчук казал, че има абсолютен слух, захленчил, заскимтял, помолил за уважение към стария диригент и песнопоец, заудрял с пръст камертона и им се примолил да подхванат всички, та да екне високо „Славно море“.

Тогава запели всички. Хем здравата. Карираният наистина си разбирал от работата. Изкарали първия куплет. Диригентът се извинил, казал: „Една минутка!“ — и… изчезнал. Мислили, че той наистина ще се върне след минута, но минали цели десет, а него го нямало. Радост обзела филиалните — изчезнал е!

Но ненадейно някак от само себе си подхванали втория куплет. Повел ги подире си Косарчук, който може и да нямал абсолютен слух, но притежавал твърде приятен висок тенор. Изпели го. Диригентът го няма! Разотишли се по местата си, но едва седнали и неволно запели. Искат да спрат — къде ти! Помълчат две-три минути и пак ревнат. Помълчат — ревнат. Тогава проумели, че ги е сполетяла беда. Завеждащият се заключил в кабинета си от срам.

На това място разказът на госпожицата секна. Валерианът беше помогнал.

След четвърт час пред чугунената ограда на Ваганковская спряха три камиона и в тях се качи целият състав на филиала начело със завеждащия.

Щом първият камион се олюля през портала и излезе на уличката, служителите, застанали прави в каросерията, прегърнати през раменете, веднага отвориха уста и в улицата екна популярната песен. Вторият камион я подхвана, след него третият. Така и потеглиха. Минувачите, забързани по свои си работи, хвърляха към камионите само бегъл поглед, без да се учудват ни най-малко — сигурно някаква група заминаваше на екскурзия извън града. Заминаваха наистина, но не на екскурзия, а за клиниката на професор Стравински.

След половин час, съвсем изгубил ума и дума, счетоводителят се довлече до финзрелищния сектор с надеждата да се отърве най-сетне от държавните пари. Вече поучен от опита си, надникна най-напред внимателно в продълговатата зала, където зад матови стъкла със златни надписи седяха чиновниците. Счетоводителят не откри тук никакви признаци на тревога или неспокойствие. Беше тихо, както подобава на прилично учреждение.

Василий Иванович пъхна глава в прозорчето, на което пишеше: „Приемане на суми“, поздрави някакъв чиновник и учтиво помоли за приходен ордер.

— Защо ви е? — попита чиновникът през прозорчето.

„Странно!“ — помисли си счетоводителят. Учудването му беше съвсем естествено. За пръв път през живота си се сблъскваше с нещо подобно. Всеки знае колко е трудно да се получат пари, за това винаги могат да възникнат препятствия. Но в трийсетгодишната практика на счетоводителя не беше имало случай някой, било то юридическо или частно лице, да се затрудни да приеме пари.

Най-сетне мрежата се дръпна и счетоводителят пак се залепи за прозорчето.

— Много ли носите? — попита чиновникът.

— Двайсет и една хиляди, седемстотин и единайсет рубли.

— Охо! — кой знае защо, иронично подвикна чиновникът и подаде на счетоводителя зелено листче.

Добре запознат с формалностите, счетоводителят го попълни за миг и взе да развързва канапчето на пакета. Щом разопакова товара си, изведнъж му причерня пред очите и той болезнено измуча нещо.

Пред очите му запъстряха чуждестранни пари: имаше пачки канадски долари, английски фунтове, холандски гулдени, латвийски лати, естонски крони…

— Ето го един от фокусниците на „Вариете“! — чу се страшен глас над онемелия счетоводител. И Василий Степанович веднага бе арестуван.

Глава 18. Посетители без късмет

По същото време, когато старателният счетоводител се носеше с таксито, за да се натъкне на пишещия костюм, от първокласния вагон №9 на киевския влак, пристигнал в Москва, слезе заедно с останалите един много приличен пътник с мукавено куфарче в ръка. Този пътник беше чичото на покойния Берлиоз, Максимилиан Андреевич Поплавски, икономист плановик, който живееше в Киев на бившата Институтска улица. Причина за пристигането на Максимилиан Андреевич в Москва беше получената от него завчера късно през нощта телеграма със следното съдържание:

Току-що ме прегази трамвай на Патриаршите. Погребението петък три часа следобед Ела Берлиоз

Максимилиан Андреевич минаваше, и то с право, за един от най-умните хора в Киев. Но и най-умният човек ще се обърка от подобна телеграма. Щом един човек телеграфира, че е прегазен, ясно е, че прегазването не е било смъртоносно. Но тогава защо ще има погребение? Или е в много тежко състояние и предвижда, че ще умре. Възможно, но тази точност е наистина много странна: как може все пак да знае, че ще го погребат в петък в три часа следобед? Странна телеграма!

Но умните хора затова са умни — да се оправят с обърканите работи. Много просто. Станала е грешка и телеграмата е била предадена изопачено. Думата „ме“ сигурно е попаднала тук от друга телеграма вместо думите „Берлиоз го“, което пък е станало „Берлиоз“ и е отишло в края на телеграмата. С такава поправка смисълът на телеграмата ставаше ясен, но, разбира се, трагичен.

Като се поуталожи пристъпът на мъка, покрусил съпругата на Максимилиан Андреевич, той незабавно се застяга за Москва.

Налага се да открием една тайна на Максимилиан Андреевич. Безспорно той жалеше племенника на жена си, загинал в разцвета на живота си. Но като делови човек разбираше също, че на погребението няма особена нужда от неговото присъствие. Въпреки това Максимилиан Андреевич много бързаше да отиде в Москва. Каква беше причината? Само една: жилището. Жилище в Москва — това не е шега работа! Кой знае защо, Максимилиан Андреевич не обичаше Киев и мисълта за преместване в Москва така го глождеше напоследък, че почна даже лошо да спи. Не го радваше пролетното пълноводие на Днепър, когато водата, скрива островите откъм ниския бряг и се слива с хоризонта. Не го радваше вълнуващата красота на изгледа, който се открива от подножието на паметника на княз Владимир. Не го очароваха слънчевите петна, които подскачат напролет по тухлените пътечки на Владимирския хълм. Не, всичко това не му трябваше, трябваше му само едно — да се премести в Москва.

Обявите във вестниците за замяна на апартамент в Киев, улица Институтска, срещу по-малко жилище в Москва не даваха никакъв резултат. Желаещи нямаше а дори и да се обаждаха понякога, предложенията им бяха недобросъвестни.

Телеграмата потресе Максимилиан Андреевич. Грехота беше да изпусне такъв момент. Деловите хора знаят, че такива моменти не се повтарят.

С една дума, независимо от всички трудности трябваше да успее да наследи апартамента на племенника на Садовая. Да, сложно, много сложно беше, но сложностите трябваше на всяка цена да бъдат преодолени. Опитният Максимилиан Андреевич знаеше, че за тази цел първата и абсолютно необходима стъпка беше следната: той трябваше на всяка цена да се регистрира поне временно в трите стаи на покойния племенник.

В петък Максимилиан Андреевич прекрачи прага на стаята, в която се помещаваше домсъветът на №302-бис на улица Садовая в Москва.

В тесничката стая, където на стената висеше стар плакат, изобразяващ в няколко картини начините за съживяване на удавен в река, зад кухненската маса седеше в пълна самота човек на средна възраст, небръснат и с тревожни очи.

— Мога ли да говоря с домоуправителя? — учтиво се осведоми икономистът плановик, свали шапка и сложи куфарчето си на свободния стол.

Този уж най-обикновен въпрос, кой знае защо, така смути седналия, че чак изразът на лицето му се промени. Очите му се разкривиха от тревога и той смотолеви неясно, че председателя го нямало.

— В къщи ли си е? — попита Поплавски. — Работата е много бърза.

Седналият отвърна пак нещо несвързано. Все пак стана ясно, че председателят не си е в къщи.

— Ами кога ще дойде?

Седналият не отговори и погледна някак тъжно през прозореца.

„Ах!…“ — каза си умният Поплавски и попита за секретаря.

Странният човек зад масата се изчерви от напрежение и пак неясно измърмори, че и секретаря го нямало… не се знае кога ще дойде… секретарят е болен…

„Аха!…“ — каза си Поплавски.

— Но все някой трябва да има от домсъвета, нали?

— Аз — обади се със слаб глас човекът.

— Вижте какво — заговори изтежко Поплавски, — аз съм единственият наследник на покойния Берлиоз, мой племенник, загинал, както ви е известно, на Патриаршите, и съм задължен, съгласно закона да приема наследството, състоящо се от нашия апартамент номер петдесет…

— Не съм в течение, другарю… — прекъсна го измъчен човекът.

— Но извинете — каза звучно Поплавски, — като член на домсъвета вие сте длъжен…

В този момент в стаята влезе някакъв гражданин. Като видя влезлия, седналият до масата пребледня.

— Членът на домсъвета Пятнажко? — попита влезлият.

— Аз — едва чуто отговори седналият.

Влезлият прошепна нещо на седналия и оня, съвсем сломен, се надигна от стола и след няколко секунди Поплавски остана сам в празната стая на домсъвета.

„Ох, какво усложнение! Как можа да се случи всичките отведнъж да ги…“ — мислеше си ядосан Поплавски, пресичайки асфалтирания двор, забързан към апартамент №50.

Щом икономистът плановик позвъни, веднага му отвориха и Максимилиан Андреевич влезе в полутъмното антре. Учуди го донякъде обстоятелството, че не беше ясно кой му отвори: в антрето нямаше никой освен един огромен черен котарак, седнал на стол.

Максимилиан Андреевич се покашля, пристъпи от крак на крак и тогава вратата на кабинета се отвори и в антрето излезе Коровиев. Максимилиан Андреевич го поздрави учтиво, но с достойнство, и каза:

— Името ми е Поплавски. Аз съм чичо на…

Но преди да довърши, Коровиев измъкна от джоба си мръсна кърпа, завря нос в нея и заплака.

— … покойния Берлиоз…

— Ах, да, ах, да! — прекъсна го Коровиев и свали кърпата от лицето си. — Щом ви видях, и се сетих, че сте именно вие! — Той се затресе от плач и възкликна: — Какво нещастие, а? Какви неща стават, само като си помисли човек? А?

— Трамвай ли го прегази? — попита шепнешком Поплавски.

— Чиста работа! — извика Коровиев и сълзите потекоха като ручеи изпод пенснето му. — Чиста работа! Аз бях свидетел. Няма да повярвате — хоп! И главата му отлетя! Десният крак — прас, на две. Левият — прас, на две! Ето докъде водят тия трамваи! — И тъй като явно не беше в състояние да се овладее, Коровиев сплеска нос в стената до огледалото и избухна в ридания.

Чичото на Берлиоз беше искрено смаян от поведението на непознатия. „Ето на, а пък казват, че в наше време нямало сърдечни хора!“ — помисли си той и усети, че и неговите очи почват да парят. Но в същото време неприятно облаче засенчи душата му и тутакси се промъкна като змийче мисълта дали не се е регистрирал вече този сърдечен човек в жилището на покойния, защото и такива неща са се случвали в живота.

— Извинете, вие приятели ли бяхте с моя покоен Миша? — попита той и избърса с ръкав сухото си ляво око, а с дясното изучаваше потресения от скръб Коровиев. Но оня така се разрида, че нищо не можа да се разбере, освен повтарящите се думи „прас — на две“ Като се нарида до насита, Коровиев се отлепи най-сетне от стената и произнесе:

— Не, не мога повече! Ще ида да изпия триста капки валериан с етер! — обърна към Поплавски мокро от сълзи лице и добави: — Това са те, трамваите!

— Извинете, вие ли ми телеграфирахте? — попита Максимилиан Андреевич и се напрегна мъчително: кой ли ще е този странен ревльо.

— Той — отговори Коровиев и посочи с пръст котарака.

Поплавски се опули, помисли, че не е чул добре.

— Не, не мога повече, смазан съм — продължи, подсмърчайки, Коровиев, — само като си спомня: колелото през крака… само колелото тежи над сто и петдесет кила… Фрас!… Ще ида да си легна, да заспя, да забравя — и той изчезна от антрето.

А котаракът се размърда, скочи от стола, на задни лапи, сложи предна лапа на кръста, зина с огромна уста и каза:

— Аз, аз пратих телеграмата. Е, и?

На Максимилиан Андреевич веднага му се зави свят, ръцете и краката му изтръпнаха, той изтърва куфара и седна на стола срещу котарака.

— Аз, струва ми се, на чист руски ви питам — сурово каза котаракът, — е, и какво?

Но Поплавски не даде никакъв отговор.

— Паспорта! — изрева котаракът и протегна угоена лапа.

Без да съобразява каквото и да било, без да вижда нищо друго освен двете искри, пламнали в котешките очи, Поплавски измъкна като кинжал паспорта от джоба си. Котаракът взе от масичката под огледалото очила с дебела черна рамка, надяна ги на муцуната си, така стана още по-внушителен, и дръпна от подскачащата ръка на Поплавски паспорта.

„Интересно, ще припадна ли, или не!“ — помисли си Поплавски. Отдалече се носеше хълцането на Коровиев, цялото антре се изпълни с миризма на етер, на валериан и още някаква отвратителна гадост.

— От кое районно управление е издаден документът? — попита котаракът, като се взираше в страницата. Отговор не последва.

— Четиристотин и дванайсето — сам си отговори котаракът, прекарвайки лапа по паспорта, който държеше наопаки, — ами да, разбира се! Знам го аз това управление! Те там изобщо не гледат на кого издават паспорти! Аз например не бих издал на такъв като вас! За нищо на света не бих му издал! Само един поглед — и моментално бих ви отказал! — котаракът така се разсърди, че запокити паспорта на пода. — Вашето присъствие на погребението се отменя — продължи котаракът с официален тон, — бъдете така любезен да заминете за местожителството си — и изрева към вратата: — Азазело!

На неговия зов в антрето се втурна един дребосък — накуцващ, в прилепнало черно трико, с нож, пъхнат в колана, червенокос, с жълт кучешки зъб и с перде на лявото око.

Поплавски усети, че се задушава, стана от стола и заотстъпва, притиснал ръка към сърцето си.

— Азазело, изпрати го! — заповяда котаракът и излезе от антрето.

— Поплавски — изгъгна тихо влезлият, — надявам се, вече всичко е ясно? Поплавски кимна.

— Връщай се веднага в Киев — продължи Азазело, — кротувай си там и не мечтай за никакви апартаменти в Москва, ясно ли е?

Този дребосък, който вдъхваше на Поплавски смъртен ужас с кучешкия си зъб, с ножа и кривогледото си око, стигаше едва до рамото на икономиста, но действаше енергично, последователно и организирано.

Преди всичко той вдигна паспорта й го подаде на Максимилиан Андреевич, който пое документа с изтръпнала ръка. После така нареченият Азазело с една ръка вдигна куфара, с другата разтвори широко вратата и като хвана под ръка чичото на Берлиоз, изведе го на площадката на стълбището. Поплавски се опря на стената. Без ключ Азазело отвори куфара, измъкна от него огромна печена кокошка без едната кълка, увита в мазен вестник, и я пльосна на площадката. После измъкна два ката бельо, ремък за точене на бръснач, книга и някакъв калъф и изрита в шахтата на стълбището всичко с изключение на кокошката. Натам отхвърча и опразненият куфар. Чу се как той избумтя долу и ако се съди по звука, капакът му се откачи.

После червенокосият разбойник хвана кокошката за другата кълка и с цялата кокошка така силно и страшно фрасна Поплавски през врата, че туловището на кокошката отскочи, а кълката остана в ръцете на Азазело. „В дома на Облонски всичко се обърка“, както с основание се е изразил именитият писател Лев Толстой. Точно така би казал той и в дадения случай. Да! Всичко се обърка пред погледа на Поплавски. Дълга искра прелетя пред очите му, после някаква траурна змия, която угаси моментално майския ден и Поплавски се отърколи презглава по стълбата с паспорта в ръка. Като долетя до завоя, той изби с крак прозореца на долната площадка и се пльосна на едно стъпало. Покрай него заподскача надолу безкраката кокошка и падна в шахтата. Останалият горе Азазело в миг оглозга кълката, а кокала пъхна в страничното джобче на костюма си, влезе в апартамента и затвори с трясък вратата зад гърба си. В това време отдолу се дочуха предпазливи стъпки на човек, който се качваше.

Поплавски изтича още един етаж по долу, седна на дървената пейка на площадката и си пое дъх.

Някакъв дребничък възрастен човек с неизразимо печално лице, със старомоден костюм от шантунг и кървава сламена шапка със зелена лента се качваше нагоре по стълбите и спря до Поплавски.

— Позволете да ви запитам, гражданино — каза тъжно човечето с шантунга, — къде е апартамент номер петдесет?

— По-нагоре! — отвърна отсечено Поплавски.

— Покорно ви благодаря, гражданино — пак така тъжно каза човечето и тръгна нагоре, а Поплавски стана и хукна надолу.

Възниква въпросът, дали Максимилиан Андреевич не бързаше към милицията да се оплаче от разбойниците, извършили над него дивашко насилие посред бял ден? Не, в никакъв случай, това може да се каже със сигурност. Да влезе в милицията и да заяви, че видите ли, преди малко един котарак с очила чете паспорта ми, а после един човек с трико и с нож… не, граждани, Максимилиан Андреевич беше наистина умен човек.

Той беше вече долу и до външната врата видя друга, на някакво килерче. Стъклото на вратата беше счупено. Поплавски пъхна паспорта си в джоба и се озърна с надеждата да види своите изхвърлени вещи. Но от тях нямаше и следа. Поплавски се учуди колко малко го огорчи това. Занимаваше го друга интересна и примамлива мисъл: да провери на гърба на онова човече още веднъж проклетия апартамент. И наистина, щом пита къде е, значи отива там за пръв път. Следователно ще се навре право в лапите на бандата, която се е залостила в апартамент №50. Нещо подсказваше на Поплавски, че човечето много скоро ще излезе оттам. На никакво погребение на никакъв племенник Максимилиан Андреевич, разбира се, вече нямаше намерение да ходи, а до киевския влак имаше доста време. Икономистът се озърна и се шмугна в килерчето. В това време далече горе хлопна врата. „Влязъл е!“ — помисли си със замряло сърце Поплавски. В килерчето беше хладно, миришеше на мишки и на ботуши. Максимилиан Андреевич седна на някакво пънче и реши да чака. Позицията беше удобна, от килерчето добре се виждаше изходната врата на шести вход.

Но на киевчанина му се наложи да чака по-дълго, отколкото предполагаше. Стълбището, кой знае защо, през цялото време беше пусто. Чуваше се добре и най-сетне на петия етаж хлопна врата. Поплавски замря. Да, неговите стъпчици. „Слиза.“ Отвори се врата един етаж по-долу. Стъпките замряха. Женски глас. Гласът на тъжния човек, да… неговият глас… Произнесе нещо като: „Оставете ме на мира, за бога…“ Ухото на Поплавски стърчеше през строшения прозорец. Това ухо долови женски смях. Бързи и енергични стъпки надолу. И ето, мярна се гърбът на жена. Тази жена със зелена мушамена чанта в ръка излезе през вратата към двора. А стъпките на онова човече се чуха пак. „Странно, той се връща в апартамента! Дали не е и той от шайката! Да, връща се. Ето, горе пак се отвори вратата. Е, нищо, ще почакаме малко.“

Този път не се наложи да чака дълго, Скърцане на врата. Стъпките замряха. Див писък. Мяукане на котка. Стъпки — бързи, ситни, надолу, надолу!

Поплавски дочака. Като се кръстеше и мърмореше нещо, край него прелетя печалният човек, вече без шапка, със съвсем обезумяло лице, изподрана плешивина и съвсем мокър панталон. Той задърпа дръжката на изходната врата и в страха си не можеше да съобрази накъде се отваря — навън или навътре, — най-сетне се оправи и излезе на открито, на слънце.

Проверката на апартамента беше извършена и без да мисли повече нито за покойния племенник, нито за жилището, потрепервайки само при мисълта за опасността, на която се бе изложил, Максимилиан Андреевич изхвърча на двора, шепнейки само: „Всичко е ясно! Всичко е ясно!“ След няколко минути тролеят отнасяше икономиста плановик към Киевската гара.

Докато икономистът седеше долу в килерчето, на дребното човече му се случи пренеприятна история. Човечето беше бюфетчия във „Вариете“ и се казваше Андрей Фокич Соков. Докато траеше следствието във „Вариете“, Андрей Фокич стоеше настрана от всичко и хората забелязаха само, че е станал още по-тъжен, отколкото си беше поначало, и освен това, че е научил от куриера Карпов къде е отседнал пристигналият маг.

И тъй, след като се раздели на площадката с икономиста, бюфетчията се качи на петия етаж и звънна на апартамент №50.

Отвориха му незабавно, но бюфетчията трепна, стъписа се и не влезе веднага. Имаше защо. Отвори му една мома, която не беше си сложила нищо друго освен кокетна дантелена престилчица и бяло дантелено боне. Впрочем краката й бяха обути в златни пантофки. Момата имаше безукорно телосложение, за единствен недостатък във външността й можеше да се вземе само аленият белег на шията.

— Е, хайде, щом звъните, влизайте! — каза момата, вперила в бюфетчията зелени развратни очи.

Андрей Фокич изохка, запремига, прекрачи прага на антрето и свали шапка. Тъкмо в това време в антрето иззвъня телефонът. Безсрамната слугиня качи крак на един стол, вдигна слушалката и каза:

— Ало!

Бюфетчията не знаеше къде да гледа, пристъпваше от крак на крак и си мислеше: „Я виж каква слугиня си имал чужденецът! Тю, че гадост!“ И за да се спаси от тази гадост, взе да гледа встрани.

Цялото огромно и полутъмно антре беше затрупано със странни предмети и облекла. Така на облегалката на стола беше метнато траурно наметало, подплатено с огнена тъкан, на масичката пред огледалото лежеше дълга шпага с искряща златна дръжка. Три шпаги със сребърни дръжки стояха в ъгъла така естествено, като че бяха чадъри или бастуни. Върху еленови рога висяха барети с орлови пера.

— Да — каза слугинята по телефона, — как? Барон Майгел ли? Слушам. Да! Господин артистът днес си е в къщи. Да, ще се радва да ви види. Да, гости… Фрак или черно сако. Моля? В полунощ. — Като свърши разговора, слугинята затвори слушалката и се обърна към бюфетчията: — Какво ще обичате?

— Трябва да видя гражданина артист.

— Как? Именно него самия?

— Него — отвърна печално бюфетчията.

— Ще попитам — каза с явно колебание слугинята, открехна вратата към кабинета на покойния Берлиоз и доложи: — Рицарю, дошъл е един мъничък човек, който казва, че търси месир.

— Аа, нека влезе — чу се откъм кабинета прегракналия глас на Коровиев.

— Влезте в гостната — каза момата така естествено, като да беше облечена човешки, открехна вратата на гостната, а тя самата изчезна от антрето.

Щом влезе, където го бяха поканили, бюфетчията чак забрави по каква работа е дошъл, така го изненада подредбата на стаята. През цветните стъкла на големите прозорци (приумица на безследно изчезналата бижутерша) се лееше необикновена, прилична на черковна светлина. В старинната огромна камина въпреки горещия пролетен ден пламтяха дърва. Но в стаята не беше никак горещо, даже напротив, влезлият усети влага като в мазе. Пред камината, благодушно примижал срещу огъня, седеше върху тигрова кожа огромен черен котарак. Имаше и маса и когато погледна към нея, богобоязливият бюфетчия потрепера: тя беше покрита с брокатена покривка от олтар. Върху брокатената покривка бяха наредени множество бутилки — тумбести, плесенясали и прашни. Между бутилките искреше блюдо и веднага личеше, че е от чисто злато. Пред камината червенокос дребосък с нож в колана печеше на дълга стоманена шпага късове месо, сокът капеше в огъня и в комина се вдигаше пушек. Миришеше не само на печено, но и на някакъв много силен парфюм и на тамян, поради което през ума на бюфетчията, вече научил от вестниците за гибелта на Берлиоз и за апартамента му, премина мисълта да не би пък да са сложили за Берлиоз панихида, мисъл, която той впрочем веднага отпъди като явно нелепа.

Слисаният бюфетчия чу неочаквано тежък бас:

— Е, с какво мога да ви бъда полезен?

И тогава бюфетчията различи в тъмното онзи, който му трябваше.

Черният маг се беше излегнал върху някакъв необятен нисък диван с разхвърляни по него възглавници. На бюфетчията му се стори, че артистът е само по черни долни дрехи и черни островърхи обувки.

— Аз — заговори с горчивина бюфетчията — съм завеждащ бюфета на театър „Вариете“.

Артистът протегна напред ръка, по чиито пръсти искряха скъпоценни камъни, сякаш за да затвори устата на бюфетчията, и заговори много разпалено:

— Не, не, не! Нито дума повече! В никакъв случай и никога! Във вашия бюфет нищичко няма да сложа в уста! Аз, многоуважаеми, минах вчера край вашия тезгях и досега не мога да забравя нито есетрата, нито сиренето! Скъпоценни мой! Зелено сирене няма, някой ви е измамил. То трябва да бъде бяло. Ами чаят! Помия! С очите си видях как някакво мърляво момиче доливаше от една кофа в огромния ви самовар студена вода, а в същото време вие продължавахте да наливате на хората чай. Не, миличък, така не бива!

— Извинявам се — зина, смаян от внезапните нападки, Андрей Фокич, — но аз идвам по друга работа, която няма нищо общо с есетрата.

— Тоест как така няма нищо общо, щом тя е развалена?

— Бяха ни пратили есетра втора преснота — заяви бюфетчията.

— Глупости говорите, гълъбче!

— Защо да са глупости?

— Втора преснота — това е глупост. Преснотата бива само една — първа, първа и последна. А щом есетрата е втора преснота, това значи, че тя е вмирисана.

— Извинете… — поде отново бюфетчията, като не знаеше как да се отърве от заялия се с него артист.

— Не мога да ви извиня — твърдо отсече оня.

— Но аз съм дошъл по друга работа! — изрече бюфетчията, вече съвсем посърнал.

— По друга ли? — учуди се чужденецът маг. — Но каква друга работа е могла да ви доведе при мен? Ако паметта не ми изневерява, между лицата с професия, близка до вашата, познавах само една маркитантка, но то беше отдавна, когато вие още не сте бил роден. Впрочем радвам се. Азазело! Подай табуретка на господин завеждащ бюфета!

Оня, който печеше месото, се обърна, ужаси бюфетчията с кътниците си и чевръсто му подаде една от ниските тъмни дъбови табуретки. Други столове в стаята нямаше.

Бюфетчията промълви:

— Много благодаря — и се отпусна на табуретката. Задното й краче веднага се строши с трясък и бюфетчията изохка, защото много болезнено си натърти задника в пода. Падайки, закачи с крак друга табуретка пред него и изля върху панталона си сложената на нея пълна чаша с червено вино.

Артистът възкликна:

— Ах! Да не се ударихте?

Азазело помогна на бюфетчията да стане, подаде му друга табуретка. Бюфетчията със страдалчески глас се отказа от предложението на домакина да си свали панталона и да го изсуши на огъня и безкрайно притеснен в мокрото си бельо и горни дрехи, седна предпазливо на друга табуретка.

— Обичам да седя на ниско — заговори артистът, — от ниско не се пада толкова зле. Да, и тъй, бяхме се спрели на есетрата, нали? Гълъбче! Стоката трябва да е прясна, прясна и още веднъж прясна; това трябва да бъде девизът на всеки бюфетчия. Впрочем не бихте ли желали да опитате…

На алената светлина от камината пред бюфетчията проблесна шпага и Азазело сложи върху златното блюдо цвъртящ къс месо, поля го с лимонов сок и подаде на бюфетчията златна двузъба вилица.

— Много благодаря… но аз…

— Не, не, опитайте!

Бюфетчията сложи от учтивост една хапка в уста и веднага разбра, че дъвче нещо наистина много прясно и най-важното — необикновено вкусно. Но докато дъвчеше ароматното сочно месо, бюфетчията едва не се задави и не падна втори път. От съседната стая влетя голяма тъмна птица и докосна леко с крило плешивата глава на бюфетчията. Когато птицата кацна на камината до часовника, оказа се, че е сова. „Господи, боже мой! — помисли си нервният като всички бюфетчии Андрей Фокич. — Ама че апартаментче!“

— Чаша вино? Бяло, червено? Вино от коя страна предпочитате по това време на деня?

— Много благодаря… не пия…

— Напразно! Тогава може би да хвърлим едни зарове? Или обичате други игри? Домино, карти?

— Не играя — отвърна, вече уморен, бюфетчията.

— Лошо — реши домакинът, — прощавайте, но има нещо съмнително в мъжете, които избягват виното, игрите, обществото на прелестни жени, разговорите на чашка. Такива хора или са тежко болни, или тайно мразят околните. Наистина, възможни са изключения. Между лицата, които са сядали с мене на пиршество, е имало и ужасни подлеци! И тъй, бих искал да чуя по каква работа сте дошли.

— Вчера вие благоволихте да правите фокуси…

— Аз? — възкликна изумен магът. — Но моля ви! Та това дори някак не ми прилича!

— Извинете — каза слисаният бюфетчия, — но нали… сеансът на черна магия…

— Ах, е да, да! Скъпи мой! Ще ви открия една тайна: аз не съм никакъв артист, просто ми се дощя да видя московчаните накуп, а най-удобно беше това да стане в театър. Затова моята свита — той кимна към котарака — направи този сеанс, а аз само седях и гледах московчаните. Но моля ви, не пребледнявайте, ами кажете какво именно във връзка с този сеанс ви е довело при мен?

— Ами нали, както знаете, между другото и едни хартийки падаха от тавана — бюфетчията сниши глас и се озърна засрамен — и всички се втурнаха да ги хващат. После идва при мен в бюфета един млад човек, дава ми десет рубли, аз му връщам осем и петдесет… След него — втори…

— Също млад?

— Не, възрастен. Трети, четвърти. Аз все връщам. А днес, като седнах да проверя касата, гледам — вместо пари нарязани хартийки. Сто и девет рубли дефицит за бюфета.

— Тц тц тц! — възкликна артистът. — Нима са повярвали, че банкнотите са истински? Не допускам дори мисълта да са го направили съзнателно.

Бюфетчията се озърна някак криво и страдалчески, но си премълча.

— Нима са мошеници? — попита магът гостенина си. — Нима сред московчани има мошеници?

Вместо отговор бюфетчията толкова горчиво се усмихна, че всякакви съмнения се изпариха: да, сред московчани има мошеници.

— Това е низост! — възмути се Воланд. — Вие сте беден човек… беден човек сте, нали?

Бюфетчията сви глава между раменете и стана ясно, че той е беден човек.

— Колко спестени пари имате?

Въпросът беше зададен със съчувстващ тон, но все пак такъв въпрос не може да не се признае за неделикатен. Бюфетчията се обърка.

— Двеста четирийсет и девет хиляди рубли в пет спестовни каси — обади се от съседната стая пресипнал глас — и в къщи, под дюшечето, двеста златни монети по десет рубли.

Бюфетчията сякаш се залепи за табуретката си.

— Е, това, разбира се, не са много пари — каза снизходително Воланд на своя гост, — макар че всъщност и те не ви трябват. Вие кога ще умрете?

Сега вече бюфетчията се възмути.

— Това никой не знае и никого не засяга — отговори той.

— Бре, никой не знаел — чу се същият отвратителен глас откъм кабинета, — много сложно, нали, биномът на Нютон! Той ще умре след девет месеца, през февруари идната година, от рак на черния дроб в клиниката на Първи московски държавен университет, четвърта стая.

Бюфетчията прежълтя.

— Девет месеца — пресмяташе замислен Воланд, — двеста четирийсет и девет хиляди… Значи, някъде към двайсет и седем хиляди на месец, нали? Не е много, но за скромен живот стига. Като добавим и ония жълтици…

— Той няма да успее да ги реализира — намеси се същият глас и вледени сърцето на бюфетчията, — след смъртта на Андрей Фокич къщата веднага ще бъде съборена и парите ще отидат в Държавната банка.

— Не бих ви съветвал да постъпвате в клиниката — продължи артистът, — какъв смисъл има да умирате в болнична стая сред стенанията и хриповете на обречените? Не е ли по-добре да уредите с тези двайсет и седем хиляди пиршество и да глътнете отрова, да се преселите в отвъдния свят сред звуците на струни, обкръжен от пийнали красавици и буйни приятели?

Бюфетчията седеше неподвижен и изведнъж много остарял. Тъмни сенки обкръжиха очите му, бузите и долната му челюст увиснаха.

— Впрочем ние се размечтахме — възкликна домакинът — да се заловим за работа. Покажете ми вашата нарязана хартия.

Бюфетчията измъкна развълнуван от джоба си пакет, разгърна го и се вцепени. В парчето бяха увити банкноти по десет рубли,

— Скъпи мой, вие наистина сте болен — каза Воланд и сви рамене.

Бюфетчията стана с налудничава усмивка от табуретката.

— Ами — заекна той, — ами ако те пак, такова…

— Хм… — замисли се артистът — ами тогава елате пак тук. Заповядайте! Радвам се, че се запознахме…

В този миг от кабинета изскочи Коровиев, вкопчи се в ръката на бюфетчията, взе да я разтърсва и да умолява Андрей Фокич да предаде на всички, всички, поздравите му. Вече без да разбира каквото и да било, бюфетчията тръгна към антрето.

— Хела, изпрати го! — викаше Коровиев. Пак онази голата червенокоса в антрето! Бюфетчията се измъкна през вратата, изписука: „Довиждане“ и си тръгна като пиян. Заслиза надолу, седна на стъпалата, извади пакета и провери — банкнотите си бяха на мястото.

В това време от един апартамент на този етаж излезе жена със зелена чанта. Като видя човека, седнал на стъпалата и загледан тъпо в парите, усмихна се и каза замислено:

— Ама че къща! И тоя от сутринта е фиркан. И пак са строшили прозореца на стълбището. — Вгледа се по-внимателно в бюфетчията и добави: — Брей, пък много пари имате, гражданино, с лопата да ги ринеш! Да беше ми дал и на мене! А?

— Оставете ме на мира, за бога! — уплаши се бюфетчията и бързо прибра парите. Жената се разсмя.

— Бе я върви по дяволите, циция такава! Шегувам се — и заслиза надолу.

Бюфетчията се надигна бавно, посегна с ръка да си оправи шапката и се убеди, че я няма на главата му. Ужасно не му се връщаше, но му дожаля за шапката. Поколеба се малко и все пак се върна и позвъни.

— Какво има пак? — попита го проклетата Хела.

— Шапчицата съм си забравил — прошепна бюфетчията, като сочеше плешивата си глава. Хела се обърна. Бюфетчията мислено плю и затвори очи. Когато ги отвори, Хела му подаваше шапка и шпага с тъмна дръжка.

— Не е мое — прошепна бюфетчията, отблъсна шпагата и бързо си сложи шапката.

— Нима дойдохте без шпага? — учуди се Хела.

Бюфетчията измърмори нещо и бързо заслиза. Стана му някак непонятно и много горещо с шапката, той я свали, подскочи от страх и тихо изпищя: в ръцете си държеше кадифена барета с проскубано петльово перо. Бюфетчията се прекръсти. В същия миг баретата измяука, превърна се в черно котенце, скочи пак върху плешивата глава на Андрей Фокич и впи нокти в нея. Бюфетчията нададе отчаян вик и се втурна надолу, а котето падна от главата му и се юрна по стълбите нагоре.

Щом се озова най-сетне на двора, бюфетчията хукна в тръс към улицата и напусна завинаги дяволската къща №302-бис.

По-нататъшната му съдба е много добре известна. Щом изтича навън, бюфетчията налудничаво се озърна, сякаш търсеше нещо. След минута беше на отсрещната страна на улицата, в аптеката. Още щом произнесе: „Кажете, моля ви…“ — и жената зад тезгяха възкликна:

— Гражданино! Цялата ви глава е в рани!

След четири-пет минути бюфетчията беше превързан с марля и вече знаеше, че за най-добри специалисти по чернодробни заболявания се смятат професорите Бернадски и Кузмин, попита кой от тях живее по-наблизо, просия от радост, когато разбра, че Кузмин живее буквално на две крачки в малка бяла къща, и след миг беше там. Жилището беше старо, но много, много уютно. Бюфетчията запомни, че срещна най-напред една стара слугиня, която искаше да поеме шапката му, но понеже той беше без шапка, слугинята, премлясквайки с беззъба уста, изчезна някъде.

Вместо нея до едно огледало и май под някакъв портал видя жена на средна възраст, която веднага каза, че може да го запише чак за деветнайсети, не по-рано. Бюфетчията тутакси се сети какво ще го спаси. Надникна с угасващ поглед през портала, където в нещо като чакалня седяха трима души, и прошепна:

— Безнадеждно болен съм…

Жената погледна с недоумение бинтованата глава на бюфетчията, поколеба се, каза:

— Добре тогава… — и пусна бюфетчията през портала.

В същия миг отсрещната врата се отвори, в нея блесна златно пенсне. Жената с бяла престилка каза:

— Граждани, този болен ще влезе с предимство. И преди да успее да се озърне, бюфетчията се озова в кабинета на професор Кузмин. Нищо страшно, тържествено и медицинско нямаше в тази продълговата стая.

— Какво ви е? — попита с приятен глас професор Кузмин и погледна малко тревожно бинтованата му глава.

— Току-що научих от достоверен източник — отговори бюфетчията, като поглеждаше малко налудничаво към снимката на някаква група, сложена в рамка, — че през февруари идната година ще умра от рак на черния дроб. Умолявам ви да го спрете.

Както си седеше, професор Кузмин се отметна назад към високата кожена готическа облегалка на креслото.

— Извинете, не ви разбрах… при лекар ли сте ходили? Защо главата ви е бинтована?

— Какъв лекар… Да можехте да го видите тоя лекар!… — изведнъж зъбите му затракаха. — На главата ми не обръщайте внимание, тя няма нищо общо — отговори бюфетчията, — за главата хич да не ви е еня, тя наистина няма нищо общо. Рак на черния дроб, моля ви да го спрете!…

— Но, извинете, кой ви го каза?

— Вярвайте му — помоли горещо бюфетчията, — той знае всичко!

— Нищо не разбирам — сви рамене професорът и се отмести заедно с креслото от писалището. — Как може да знае кога ще умрете? Още повече щом не е лекар!

— В четвърта стая — отвърна бюфетчията. Тогава професорът изгледа пациента, главата му, мокрия панталон и си помисли: „Само това липсваше! Луд!“ Попита:

— Пиете ли водка?

— Никога не съм близвал — отговори бюфетчията. След минута той вече лежеше съблечен върху студената мушама на кушетката, а професорът мачкаше стомаха му. Трябва да кажем, че бюфетчията изведнъж живна. Професорът твърдеше категорично, че поне засега, за момента, няма никакви признаци на рак, но щом е така… щом се страхува и някакъв шарлатанин го е уплашил, трябва да се направят всички проби… Професорът дращеше на отделни листчета, обясняваше къде трябва да отиде, какво да занесе. Освен това му даде бележка за невропатолога професор Буре и каза на бюфетчията, че е много зле с нервите.

— Колко ви дължа, професоре? — попита с нежен и треперещ глас бюфетчията, измъквайки натъпкания си портфейл.

— Колкото обичате — отсечено и сухо отговори професорът.

Бюфетчията извади трийсет рубли и ги сложи на масата, а после с учудваща мекота, сякаш пипаше с котешка лапичка, сложи върху банкнотите звънтящо фишече.

— Какво е това? — попита Кузмин и засука мустак…

— Не ми отказвайте, гражданино професор — прошепна бюфетчията, — умолявам ви, спрете рака!

— Приберете веднага златото си — каза професорът, горд от себе си, — по-добре си пазете нервите. Още утре дайте урина за анализ, не пийте много чай и яжте съвсем безсолно.

— И супата ли да не соля? — попита бюфетчията.

— Нищо няма да солите! — заповяда Кузмин.

— Еех!… — възкликна тъжно бюфетчията, загледан с умиление в професора, прибра златните рубли и заотстъпва заднишком към вратата.

Тази вечер професорът нямаше много пациенти и скоро си отиде последният. Докато събличаше бялата престилка, професорът погледна към мястото, където бюфетчията беше оставил парите, и видя, че там няма никакви пари, ами три етикета от вино „Абрау Дюрсо“.

— Какво е това, по дяволите?! — измърмори Кузмин и повлякъл по пода пешовете на престилката, заопипва хартийките. — Той значи, е не само шизофреник, но и мошеник! Все пак не мога да разбера какво искаше от мен? Бележка за анализ на урината? О! Откраднал е дрехите от закачалката! — и се втурна в антрето, все още с ръка в единия ръкав на престилката. — Ксения Никитишна — викна рязко от вратата на антрето, — я вижте дрехите тука ли са?

Изясни се, че всички дрехи са си на мястото. Но за сметка на това, когато професорът се върна и съблече най-сетне престилката, той сякаш се залепи за паркета, приковал поглед в бюрото. На мястото, където бяха етикетите, беше клекнало котенце сираче с нещастна муцунка и мяукаше над паничка с мляко.

— На какво прилича това, моля ви се?! Това вече… — и той усети как тилът му се вледенява.

Ксения Никитишна чу тихия и жалостен вик на професора, дотича и веднага го успокои напълно, като каза, че положително някой пациент е подхвърлил котето, което често се случвало у професори.

— Сигурно са бедни — обясни Ксения Никитишна, — а у нас, то се знае…

Взеха да се чудят и да гадаят кой ли е могъл да го подхвърли. Подозрението падна върху старицата с язва на стомаха.

— Сигурно е тя — твърдеше Ксения Никитишна, — разсъждавала е така: аз и без туй ще умра, ама жалко за котенцето.

— Но моля ви се — развика се Кузмин. — Ами млякото?… И него ли е донесла? Ами паничката?!

— Донесла го е в шишенце, тука го е изляла в паничката — обясни Ксения Никитишна.

— Както и да е, махнете и котето, и паничката — каза Кузмин и лично изпрати Ксения Никитишна до вратата. Когато се върна, обстановката се беше променила.

Докато окачваше престилката на пирона, професорът чу навън силен смях. Като надникна, естествено се вцепени. През двора към пристройката в другия му край притичваше дама само по комбинезон. Професорът дори знаеше името й — Маря Александровна. Смееше се едно момче.

— Срамота! — каза презрително Кузмин.

В същия миг в стаята на дъщерята на професора грамофонът засвири фокстрота „Алилуя“, а зад гърба на професора зачурулика птиче. Той се обърна и видя, че по бюрото му подскача едър врабец.

„Хм… спокойно… — каза си професорът — влязъл е, когато се дръпнах от прозореца. Всичко е наред“ — заповяда си професорът, усещайки, че всичко е в пълен хаос и, разбира се, преди всичко заради тоя врабец. Професорът се взря в него и веднага се убеди, че врабецът не е съвсем обикновен врабец. Отвратително врабче, накуцваше с лявото краче, явно се кълчеше, влачеше го и подскачаше със синкопи, с една дума — танцуваше фокстрот под звуците на грамофона като пияница в кръчма, хулиганстваше разпасано и поглеждаше нагло професора. Ръката на Кузмин хвана слушалката, той реши да се обади на съкурсника си Буре, да го попита какво означават на шейсетгодишна възраст подобни врабченца и внезапен световъртеж?

А врабчето през това време кацна върху подарената мастилница, нацвъка я (не се шегувам!), литна, увисна във въздуха, после клъвна с все сила, сякаш със стоманена човка, стъклото на снимката, на която се кипреше целият университетски випуск от 94-а година, строши стъклото на парчета и чак тогава излетя през прозореца. Професорът набра друг номер и вместо да се обади на Буре, звънна в магазина за пиявици, каза, че се обажда професор Кузмин и помоли веднага да изпратят на адреса му пиявици.

Щом остави слушалката, той се обърна и нададе вопъл. До бюрото седеше жена с касинка на милосърдна сестра и чанта с надпис: „Пиявици“. Професорът закрещя, защото се взря в устата й: тя беше мъжка, разкривена, голяма до ушите, с щръкнал кучешки зъб. Очите на сестрата бяха мъртви.

— Паричките ще ги прибера — каза с мъжки бас сестрата, — няма що да се търкалят тука. — Загреба с птича лапа етикетите и почна да се топи във въздуха.

Минаха два часа. Професор Кузмин седеше в спалнята си на леглото и по слепоочията му, зад ушите и по врата му висяха пиявици. В другия край на кревата, върху копринения юрган, беше седнал професор Буре — човек с побелели мустаци, — той гледаше съчувствено Кузмин и го успокояваше, че няма нищо. Навън вече беше нощ.

Какви други чудесии са ставали тази нощ в Москва, не знаем и естествено няма и да се опитваме да разберем — още повече че е време да пристъпим към втората част на това правдиво повествование. Последвай ме, читателю!