Майстора и Маргарита

Глава 19. Маргарита

Последвай ме, читателю! Кой ти е казал, че на този свят не съществува истинската, вярна, вечна любов! Да бъде отрязан на лъжеца гнусният му език!

Последвай ме, читателю мой, само ме последвай и аз ще ти покажа такава любов!

Не! Майстора грешеше, когато в болницата, в следполунощен час, с горчивина казваше на Иванушка, че тя го е забравила. Това беше невъзможно. Разбира се, тя не беше го забравила.

Преди всичко нека открием тайната, която Майстора не бе пожелал да открие на Иванушка. Неговата възлюбена се наричаше Маргарита Николаевна. Всичко което Майстора беше разказал на нещастния поет за нея, беше чиста истина. Той беше описал вярно своята любима. Тя беше красива и умна. Към това трябва да добавим още нещо: с увереност може да се твърди, че много жени биха дали всичко, за да разменят своя живот срещу живота на Маргарита Николаевна. Бездетната трийсетгодишна Маргарита беше съпруга на изтъкнат специалист, при това човек, направил важно откритие от държавно значение. Мъжът й беше млад, красив, добър, честен и обожаваше жена си. Маргарита Николаевна и съпругът й разполагаха с целия горен етаж от прекрасна къща с градина на една пресечка близо до Арбат. Очарователно място! Всеки може да се убеди в това, ако пожелае да види градината. Нека ми се обади, аз ще му дам адреса, ще му обясня как да стигне — къщата си стои и до днес.

Маргарита Николаевна разполагаше с пари. Маргарита Николаевна можеше да си купи каквото й хареса. Сред познатите на мъжа й имаше интересни хора. Маргарита никога не беше докосвала примус. Маргарита Николаевна не познаваше ужасите на живота със съквартиранти. С една дума… тя беше щастлива? Нито миг! Откакто деветнайсетгодишна се бе омъжила и беше заживяла в тази къща, тя не знаеше какво е щастие. О, богове, богове! Какво й липсваше на тази жена, в чиито очи винаги трепкаха загадъчни пламъчета, какво й липсваше на тази малко кривогледа с едното око вещица, която се беше закичила тогава, през пролетта, с мимози? Не зная. Не ми е известно. Изглежда че е казвала истината — нужен й е бил той, Майстора, а не готическата къща с градината и не парите. Тя го обичаше, тя казваше истината. Дори на мене, правдив повествовател, но страничен човек, ми се свива сърцето при мисълта какво изживя Маргарита на другия ден, когато отиде в къщурката на Майстора — за щастие, без да успее да говори със съпруга си, който не се върна в уреченото време — и разбра, че Майстора вече го няма.

Тя направи всичко възможно да научи нещо за него, но естествено не научи нищо. Тогава се върна в разкошната къща и заживя на старото място.

— Да, да, да, същата грешка! — повтаряше си Маргарита през зимата, седнала пред печката и загледана в огъня. — Защо го оставих онази нощ? Защо? Това е безумие! Върнах се на другия ден, честно, както бях обещала, но беше вече късно. Да, и аз като нещастния Леви Матей се върнах твърде късно!

Всички тези думи бяха, разбира се, нелепи, защото наистина какво би се променило, ако онази нощ тя беше останала при Майстора? Нима щеше да го спаси? Смешно!… — бихме възкликнали ние, но няма да го сторим пред тази изпаднала в отчаяние жена.

В такива мъки живя Маргарита Николаевна цялата зима и доживя до пролетта. Същия ден, когато се забърка цялата тази нелепа каша, предизвикана от появата на черния маг в Москва, в петъка, когато чичото на Берлиоз беше натирен да си върви в Киев, когато беше арестуван счетоводителят и се случиха още много други безкрайно глупави и неясни неща — Маргарита се събуди по обед в своята спалня в еркера на кулата.

Когато се събуди, Маргарита не заплака, както ставаше често, защото се събуди с предчувствието, че днес най-сетне нещо ще се случи. Усетила такова предчувствие, тя почна да го разпалва и да го подхранва в душата си от страх да не я напусне.

— Аз вярвам! — шепнеше тържествено Маргарита. — Аз вярвам! Нещо ще се случи! Не може да не се случи, иначе наистина трябва да ми е отредена доживотна мъка? Признавам, че лъгах и мамех, водех таен, скрит от хората живот, но нима може наказанието за това да е толкова жестоко… Да, сигурна съм, че нещо ще се случи, защото е невъзможно нещо да се проточи вечно. Освен това сънят ми беше пророчески, убедена съм…

Така шепнеше Маргарита Николаевна, гледаше алените завеси, които се наливаха със слънце, обличаше се тревожно и решеше пред Тройното огледало късата си накъдрена коса.

Тази нощ сънят на Маргарита Николаевна беше наистина необичаен. Работата е там, че през зимните си терзания нито веднъж не беше сънувала Майстора. Нощем той я оставяше и тя се мъчеше само в часовете на деня. А сега го беше сънувала.

Беше й се присънила непозната местност — безнадеждна, унила, под навъсеното небе на ранна пролет. Сънува сивкаво небе, покрито с дрипави облаци, а под тях беззвучно ято врани. Разкривено, неугледно мостче. Под него мътна пролетна рекичка, безрадостни, сиромашки полуголи дървета, самотна трепетлика, а по-нататък — сред дърветата зад една зеленчукова градина — някаква дървена барака: лятна кухня, баня или дявол знае какво! Всичко наоколо някак мъртвешко и толкова унило, че просто ти иде да се обесиш на трепетликата при мостчето. — Нито ветрец повява, нито облаче помръдва и няма жива душа. Какво адско място за жив човек!

И изведнъж, представете си, вратата на бараката се отваря и се появява той. Доста е далече, но ясно се вижда. Окъсан, не може да се разбере с какво е облечен. Косата му чорлава, небръснат. Очите болни, тревожни. Вика я с ръка, зове я. Задъхана от мъртвешкия въздух, Маргарита се завтече по бабунките към него и се събуди.

„Този сън може да означава едно от двете — разсъждаваше Маргарита Николаевна, — или е мъртъв и ме вика, значи дошъл е да ме вземе и скоро ще умра.

Това е много хубаво, защото идва краят на мъките ми. Или е жив, и тогава сънят може да означава само, че ми напомня за себе си! Иска да каже, че пак ще се видим… Да, ние много скоро ще се видим!“

Все още в такова възбудено състояние, Маргарита се облече и почна да си внушава, че всъщност всичко се нарежда чудесно, а човек трябва да умее да улавя миговете на сполука и да ги използва. Мъжът й е в командировка за цели три дни. В продължение на три денонощия тя може да разполага със себе си, никой няма да й попречи да мечтае за каквото си иска. Петте стаи на горния етаж на къщата, цялото това жилище, на което в Москва биха завидели десетки хиляди — е изцяло на нейно разположение.

Но, получила свобода за цели три дни, Маргарита избра от разкошното жилище едно място, което съвсем не беше най-хубавото. Като си изпи чая, тя отиде в тъмната стая без прозорци, където в два големи гардероба бяха струпани куфари и разни вехтории. Клекна, отвори долното чекмедже на единия и извади изпод купчината копринени парцали единствената скъпоценност, която притежаваше. Маргарита държеше в ръце стар албум от кафява кожа със снимката на Майстора, спестовната книжка с влог от десет хиляди на негово име, изсушени листенца от роза между оризова хартия и купчина листа от тетрадка голям формат, изписани на машина и с обгорен долен край.

Маргарита Николаевна се върна с това богатство в спалнята си, сложи снимката на трикрилото огледало и седя така близо час с обгорените листа върху коленете, разгръщаше ги и препрочиташе онова, което огънят беше оставил без начало и край: „… Мракът, нахлул откъм Средиземно море, погълна омразния за прокуратора град. Изчезнаха висящите мостове, свързващи храма със страшната Антониева кула, от небето се спусна бездна и заля крилатите богове над хиподрума, Хасмонийския дворец с бойниците, пазарите, кервансараите, уличките, езерцата… Изчезна Иерушалаим, великият град, като да не бе съществувал на този свят…“

На Маргарита й се искаше още да чете, но по-нататък нямаше нищо освен неравни овъглени краища.

Маргарита Николаевна избърса сълзите си, остави тетрадката, подпря лакти на тоалетката пред огледалото и дълго седя така, отразена в огледалото, без да откъсва поглед от снимката. После сълзите й изсъхнаха. Маргарита прибра грижливо съкровището си и след няколко минути то беше отново погребано под копринените парцалчета, а в тъмната стая звънко щракна ключалка.

Маргарита Николаевна обличаше в антрето мантото си, за да отиде на разходка. Хубавицата Наташа, домашната й прислужница, я попита какво да сготви и като получи отговор, че й е все едно, за да се поразвлече, подхвана с господарката си разговор и ги заразправя едни: че вчера например в театъра някакъв фокусник правил такива фокуси, че всички просто ахнали, на всички раздал безплатно по два вносни парфюма и дамски чорапи, а после, когато представлението свършило и публиката излязла на улицата — изведнъж всички се видели голи! Маргарита Николаевна рухна на стола пред огледалото в антрето и се разсмя.

— Наташа, засрамете се! — каза Маргарита Николаевна. — Вие сте грамотно, умно момиче; по опашките се разнасят какви ли не лъжи, а вие ги повтаряте!

Наташа пламна и възрази много разпалено, че не е никаква лъжа и тя със собствените си очи видяла днес в гастронома на Арбат една гражданка, която влязла в гастронома с обувки, а докато плащала на касата, обувките изчезнали от краката й и тя застанала по чорапи. Стои опулена! На едната й пета — дупка. А обувките й били вълшебни — от онова представление.

— И си тръгна така?

— Така си тръгна! — извика Наташа и пламна още по-силно от яд, че не й вярват. — Маргарита Николаевна, ами нощес милицията арестувала стотина души. Гражданките си излизали от онуй представление само по кюлоти и хуквали по Тверская.

— Ти това явно от Даря си го чула — каза Маргарита Николаевна, — отдавна съм я забелязала, че много лъже.

Смешният разговор завърши за Наташа с приятна изненада. Маргарита Николаевна отиде в спалнята и се върна оттам с чифт чорапи и шишенце одеколон. Каза на Наташа, че иска и тя да направи фокус, подари й чорапите и шишенцето и Добави, че я моли само да не тича по Тверская по чорапи и да не слуша Даря. Господарката и домашната прислужница се целунаха и се разделиха.

Отпусната върху удобната мека седалка в тролея, Маргарита Николаевна пътуваше по Арбат и ту си мислеше за свои работи, ту надаваше ухо на онова, което си шепнеха двама граждани, седнали при нея.

А те се озъртаха от време на време да не ги слуша някой и си шепнеха явни дивотии. Едрият месест човек с шарещи свински очета, седнал до прозореца, тихо говореше на дребничкия си съсед, че се наложило да покрият ковчега с черен плат…

— Не може да бъде! — шепнеше поразен дребничкият. — Нечувано!… Ами Желдибин взе ли мерки?

Сред равномерното бучене на тролея откъм прозореца долиташе:

— Криминалната милиция… скандал… чиста мистика!…

От тези откъслеци Маргарита Николаевна скалъпи нещо що-годе свързано. Гражданите си шепнеха как на някакъв покойник — не му казаха името — днес сутринта му откраднали от ковчега главата. Затова този Желдибин сега е толкова притеснен. А тия, дето си шепнат в тролея, също имат някакво отношение към ограбения покойник.

— Дали ще успеем да купим цветя? — тревожеше се нисичкият. — Казваш, че кремацията е в два?

Най-сетне на Маргарита Николаевна й дотегна да слуша тайнственото дърдорене за откраднатата от ковчега глава и тя се зарадва, че ще слиза.

След няколко минути Маргарита Николаевна вече седеше на една пейка пред Кремълската стена, откъдето се виждаше Манежът.

Маргарита Николаевна примижаваше от яркото слънце, спомняше си снощния сън и как точно преди една година, в същия ден и час, на същата пейка беше седяла с него. И също като тогава черната чантичка лежеше на пейката до нея. Днес него го нямаше, но мислено Маргарита Николаевна разговаряше пак с него: „Ако си изселен, защо не ми се обаждаш? Нали други се обаждат. Или вече не ме обичаш? Не знам защо, но не вярвам да е така. Значи, са те изселили и ти си умрял… Тогава, моля те, пусни ме, позволи ми свободно да живея, да дишам въздух.“ След това си отговаряше вместо него: „Ти си свободна… Нима ти преча?“ И му възразяваше: „Но това не е отговор. Иди си от паметта ми, тогава ще съм свободна.“

Край Маргарита Николаевна минаваха хора. Някакъв мъж се извърна към добре облечената жена, привлечен от красотата и самотата й. Той се покашля и приседна на крайчеца на пейката на Маргарита Николаевна. Мъжът събра смелост и подхвана:

— Днес времето с положителност е хубаво…

Но Маргарита го изгледа така мрачно, че той стана и си отиде.

„Ето ти пример — каза мислено Маргарита на онзи, който беше неин повелител, — всъщност защо изгоних този мъж? Аз скучая, а в този донжуан нямаше нищо лошо освен може би това глупаво «с положителност»? Защо седя като кукумявка сама пред тая стена? Защо съм изхвърлена от живота?“

Тя съвсем се натъжи и посърна. Но изведнъж същата утринна вълна на очакване и възбуда я тласна в гърдите. „Да, нещо ще се случи!“ Вълната я тласна втори път и тя разбра, че е звукова вълна. Сред градския шум все по-ясно се чуваха приближаващи се удари на барабан и звуците на духови инструменти, свирещи малко фалшиво.

Пръв се появи милиционер на кон, който мина бавно край оградата на градината, а след него трима пеши. После се зададе бавно камион с музиканти. Зад тях почти пълзеше съвсем нова открита катафалка с ковчег, отрупан с венци, а по ъглите на платформата стърчаха четирима души: трима мъже и една жена. Даже от това разстояние Маргарита можа да види, че изразът на застаналите върху катафалката хора, които изпращаха покойника в последния му път, беше някак странно объркан. Това важеше най-вече за гражданката, застанала в левия заден ъгъл на камионетката катафалка. Дебелите бузи на гражданката сякаш бяха още по-издути от някаква пикантна тайна, плувналите в лой оченца проблясваха с двусмислени пламъчета. На човек му се струваше, че още миг и гражданката няма да издържи, ще смигне към покойника и ще каже: „Да сте виждали нещо подобно? Същинска мистика!“ Много смутени бяха и лицата на хората, навярно близо триста души, които вървяха бавно в траурна процесия след катафалката.

Маргарита изпращаше с поглед шествието, вслушваше се как заглъхва в далечината унилият турски барабан, който повтаряше монотонно „бум, бум, бум!“ и си мислеше: „Какво странно погребение… И каква тъга навява това «бум»! Ах, аз наистина съм готова да си дам душата на дявола, само да разбера дали е жив… Интересно кого ли погребват?“

— Михаил Александрович Берлиоз — чу тя до себе си малко носов мъжки глас, — председателя на МАССОЛИТ.

Маргарита Николаевна се обърна учудена и видя на пейката си гражданин, който, изглежда, беше седнал безшумно, докато Маргарита гледаше подир шествието и навярно от разсеяност беше задала гласно последния въпрос.

В това време процесията тръгна още по-бавно, навярно задържана от светофарите на пътя й.

— Да — продължи неизвестният гражданин, — в странно настроение са. Изпращат покойник, а мислят само къде ли се е дянала главата му.

— Каква глава? — попита Маргарита и се вгледа в неочаквания съсед. Съседът се оказа дребничък, с огненочервена коса, с щръкнал кучешки зъб, колосана риза и хубав раиран костюм, с лачени обувки и бомбе. Беше с ярка вратовръзка. Странното беше, че от джобчето на този гражданин, джобче, в което мъжете носят обикновено кърпа за нос или автоматична писалка, стърчеше оглозган пилешки кокал.

— Ами вижте какво — обясни червенокосият, — тази сутрин в зала „Грибоедов“ някой отмъкнал от ковчега главата на покойника.

— Как е възможно? — възкликна неволно Маргарита и веднага си спомни шепненето в тролея.

— Дяволска работа! — отвърна безочливо червенокосият. — Впрочем смятам, че най-добре е този въпрос да се зададе на Бегемот. Много майсторски е дигната. Грандиозен скандал! Какво да ви кажа — то наистина да се чуди човек кому и за какво е изтрябвала тая глава!

Колкото и да беше погълната от собствените си грижи, Маргарита Николаевна все пак беше изненадана от странните измишльотини на непознатия гражданин.

— Извинете! — възкликна тя изведнъж. — На кой Берлиоз? Същия, за когото днес във вестниците…

— Ами да, да…

— Значи, зад ковчега му вървят литератори? — попита Маргарита и изведнъж се ухили.

— Ами естествено!

— Вие познавате ли ги добре?

— Всички до един — отвърна червенокосият.

— Кажете — заговори Маргарита и гласът й стана глух, — не виждате ли между тях критика Латунски?

— Че може ли без него? — отговори червенокосият. — Ей го ей там от края, в четвъртия ред.

— Русият? — попита Маргарита и присви очи.

— С пепеляворусата коса… Вижте, сега вдигна очи към небето.

— Дето прилича на католически свещеник?

— Той същият!

Загледана в Латунски, Маргарита не зададе друг въпрос.

— Както виждам — усмихна се червенокосият, — вие мразите този Латунски.

— Аз и други хора мразя — процеди през зъби Маргарита, — но това не е интересна тема за разговор.

В това време процесията продължи пътя си; след пешеходците се заточиха леки коли, повечето от тях празни.

— Да, наистина, не е много интересна, Маргарита Николаевна!

Маргарита се учуди:

— Вие ме познавате?

Вместо отговор червенокосият свали бомбето с почтителен жест.

„Каква разбойническа мутра!“ — помисли си Маргарита, като се взираше в своя уличен събеседник.

— Но аз не ви познавам, — каза сухо Маргарита.

— Че откъде ще ме познавате? Впрочем изпратен съм при вас по една работа.

Маргарита побледня и се дръпна.

— Направо с това да бяхте почнали — заговори тя, — а не да дрънкате разни врели-некипели за отрязаната глава! Искате да ме арестувате?

— Нищо подобно — възкликна червенокосият, — на какво прилича това: щом заговориш с някого, значи искаш да го арестуваш! Чисто и просто съм пратен при вас по работа.

— Нищо не разбирам, каква работа?

Червенокосият се озърна и каза тайнствено:

— Изпратен съм да ви поканя тази вечер на гости.

— Какво бълнувате, какви гости?

— При един твърде прочут чужденец — каза многозначително червенокосият и присви око. Маргарита ужасно се ядоса.

— Нова порода се развъдила — уличен сводник! — каза тя и стана да си върви.

— Покорно благодаря за подобни поръчения! — възкликна обиден червенокосият и измърмори подир отдалечаващата се Маргарита: — Идиотка!

— Мръсник! — обърна се тя и веднага чу след себе си гласа на червенокосия:

— Мракът, нахлул откъм Средиземно море, погълна омразния за прокуратора град. Изчезнаха висящите мостове, свързващи храма със страшната Антониева кула… Изчезна Нерушалаим, великият град, като да не беше съществувал на този свят… Я ми се махайте от главата с вашата обгоряла тетрадка и изсушената ви роза! Стойте си тука сама на пейката и го умолявайте да ви върне свободата, да ви остави да дишате спокойно, да изчезне от паметта ви!

Пребледняла, Маргарита се върна при пейката. Червенокосият я гледаше с присвити очи.

— Нищо не разбирам — заговори тихо Маргарита Николаевна, — за листата все някак бихте могли да научите… да се промъкнете, да надникнете… Наташа е подкупена, нали? Но как можахте да прочетете мислите ми? — и добави със страдалческа гримаса: — Кажете ми кой сте? От кое учреждение?

— Ама че досадно — изръмжа червенокосият и заговори по-високо: — Извинете, но нали ви обясних, че не съм от никакво учреждение! Седнете, моля ви.

Маргарита се подчини безпрекословно, но все пак, докато сядаше, попита още веднъж:

— Кой сте вие?

— Е, хубаво де, казвам се Азазело, но на вас това, така или иначе, нищо не ви говори.

— Бихте ли ми казали откъде знаете за листата и за мислите ми?

— Няма да ви кажа — отвърна сухо Азазело.

— А за него знаете ли нещо? — прошепна молещо Маргарита.

— Е, да речем, че зная.

— Умолявам ви: кажете ми само едно, жив ли е? Не ме измъчвайте.

— Да, жив е, жив — отвърна неохотно Азазело.

— О, боже!

— Много ви моля, без вълнения и възгласи — каза намръщен Азазело.

— Прощавайте, прощавайте — заповтаря вече покорната Маргарита, — разбира се, разсърдих ви се. Но съгласете се, ако на улицата канят една жена на гости… Уверявам ви, че не страдам от предразсъдъци — усмихна се тъжно Маргарита, — но не се срещам с никакви чужденци, нямам никакво желание да общувам с тях… и освен това мъжът ми… Моята трагедия е, че живея с човек, когото не обичам, но смятам, че е недостойно да му причинявам неприятности. Видяла съм от него само добро…

Азазело изслуша с нескрита скука обърканите й думи, после изрече сурово:

— Ще ви помоля една минутка да помълчите. Маргарита покорно млъкна.

— Каня ви при съвсем безопасен чужденец. За това посещение няма да знае абсолютно никой. Гарантирам!

— Но за какво съм му дотрябвала? — попита плахо Маргарита.

— Това ще научите по-късно.

— Разбирам… Аз трябва да му се отдам — каза замислено Маргарита.

В отговор Азазело се усмихна надменно и отвърна така:

— Смея да ви уверя, че всяка жена би могла само да мечтае за това — муцуната на Азазело се разкриви, леко ухилена, — но ще трябва да ви разочаровам — такова нещо няма да има.

— Но какъв е този чужденец?! — възкликна объркана Маргарита, и то така високо, че близките минувачи се обърнаха. — И каква полза ще имам да ходя там?

Азазело се наведе към нея и прошепна многозначително:

— О, много голяма… Ще се възползвате от случая…

— Какво? — възкликна Маргарита с широко разтворени очи. — Ако ви разбирам добре, вие намеквате, че там ще мога да науча нещо за него?

Азазело мълчаливо кимна.

— Отивам! — възкликна високо Маргарита и се вкопчи в ръката на Азазело. — Ако ще накрай света!

Азазело въздъхна с облекчение, отпусна се на облегалката, закривайки с гръб името „Нюра“, изрязано на нея с едри букви, и заговори иронично:

— Мъчно нещо сте това жените! — Той пъхна ръце в джобовете и изпружи напред крака. — Защо трябваше мен да пращат за тая работа? Нека ходи Бегемот, той е обаятелен…

Маргарита заговори с трепереща и жалка усмивка:

— Престанете да ме обърквате и да ме измъчвате с вашите недомлъвки… Аз съм един нещастен човек и вие използвате това. Напъхвам се в някаква странна история, но, кълна ви се, само защото ме помамихте с думи за него! Свят ми се вие от всички тези загадки.

— Без драми, без драми — направи гримаса Азазело, — но трябва и вие да ми влезете в положението. Да фрасна администратора по муцуната, да изхвърля чичото от къщата, да улуча човек с куршум или да свърша друга някоя дреболия — това си ми е специалност. Но да разговарям с влюбени жени — а, не, покорно благодаря. От половин час ви кандърдисвам! Значи, ще дойдете?

— Ще дойда — отвърна просто Маргарита Николаевна.

— Тогава бъдете тъй добра да вземете това — каза Азазело, извади от джоба си кръгла златна кутийка и я подаде на Маргарита с думите: — Ама скрийте я де, че минувачите гледат. Тя ще ви потрябва, Маргарита Николаевна. Доста сте поостаряла от мъка през последната половин година. (Маргарита пламна, но не отвърна нищо, а Азазело продължи). — Бъдете тъй добра довечера, точно в девет и половина, да се съблечете гола и да си намажете с този крем лицето и цялото тяло. После правете каквото щете, но да сте до телефона. В десет ще ви се обадя и ще ви кажа всичко необходимо. От вас не се иска нищо, ще бъдете откарана където трябва и няма да ви се причинят никакви неприятности. Ясно ли е?

Маргарита помълча, после отвърна:

— Ясно. Това нещо е от чисто злато, личи по тежестта. Е добре, аз отлично разбирам, че ме подкупвате и ме въвличате в някаква съмнителна история, за която скъпо ще си платя…

— Ама на какво прилича това? — почти изсъска Азазело. — Пак ли почвате?

— Но почакайте!

— Върнете ми крема.

Маргарита стисна силно кутийката и продължи:

— Не, не, почакайте… Разбирам на какво се решавам. Но върша всичко само заради него, защото не ми е останала на този свят никаква друга надежда. Обаче искам да ви кажа, че ако ме погубите, това ще е срамно за вас! Да, срамно! Аз загивам в името на любовта! — и като се удари в гърдите, Маргарита погледна към слънцето.

— Върнете ми го — изсъска злобно Азазело, — върнете ми го и да върви всичко по дяволите. Да пратят Бегемот.

— О, не! — възкликна Маргарита, учудвайки минувачите. — Съгласна съм на всичко, съгласна съм да играя комедията с намазването, съгласна съм накрай света да ида. Няма да ви го върна!

— Ха! — викна внезапно Азазело, опули се срещу градинската ограда и взе да сочи нанякъде с пръст.

Маргарита се обърна, накъдето сочеше Азазело, но не видя там нищо особено. Тогава се извърна към Азазело да получи обяснение за нелепото „Ха!“, но вече нямаше кой да й даде обяснение: тайнственият събеседник на Маргарита Николаевна беше изчезнал. Маргарита бръкна веднага в чантичката, в която преди възгласа на Азазело беше скрила кутийката, и се убеди, че е там. Тогава, без да мисли за нищо, Маргарита напусна тичешком Александровската градина.

Глава 20. Кремът на Азазело

Във вечерното чисто небе висеше кръгла луна, и се провираше през клоните на клена. Липите и акациите украсяваха земята със сложна картина от петна. Трикрилият прозорец на еркера, отворен, но с пуснато перде, светеше с бясна електрическа светлина. В спалнята на Маргарита Николаевна бяха запалени всички лампи и осветяваха пълното безредие в стаята. Върху одеялото на леглото бяха метнати комбинезони, чорапи и друго бельо, смачкано бельо бе разхвърляно и по пода заедно със стъпкана в бързината кутия цигари. Върху нощното шкафче имаше обувки, недопита чаша кафе и пепелник, в който димеше фас. На облегалката на стола висеше черна официална рокля. В стаята миришеше на парфюм. Освен това в нея се промъкваше отнякъде миризма на нажежена ютия.

Маргарита Николаевна седеше пред голямото огледало по хавлия на голо и с черни велурени обувки. Пред нея, до кутийката, получена от Азазело, беше сложено часовниче със златна верижка и Маргарита не откъсваше очи от циферблата. От време на време почваше да й се струва, че часовничето се е повредило и стрелките не се движат. Но те се движеха, макар и много бавно, като залепени, и най-сетне голямата стрелка изпълзя до двайсет и деветата минута от десетия час. Сърцето на Маргарита силно затуптя и тя не можа дори да посегне веднага към кутийката. Като се овладя, Маргарита я отвори и видя в кутийката мазен жълтеникав крем. Стори й се, че той лъхна на блатна тиня. С върха на пръста Маргарита сложи малко крем върху дланта си и още по-силно й замириса на блатни треви и на гора, после почна да разтрива с длан крема по челото и по бузите си. Кремът се мажеше леко и на Маргарита й се струваше, че моментално се изпарява. Като се намаза с малко крем, Маргарита погледна в огледалото и изтърва кутийката право върху стъклото на часовника, което се покри с пукнатини. Маргарита затвори очи, после се погледна още веднъж и лудо се разсмя.

Веждите й, изтънени с пинсета до конец, се бяха сгъстили и се извиваха на красиви черни дъги над очите, станали зелени. От тънката вертикална бръчица между очите, която се беше появила тогава, през октомври, когато изчезна Майстора, не беше останал и помен. Нямаше ги и жълтеникавите сенки край слепоочията и едва забележимите ситни бръчици до външните ъгълчета на очите. Бузите й розовееха равномерно, челото й бе станало бяло и чисто, от студеното къдрене нямаше и следа.

От огледалото към трийсетгодишната Маргарита гледаше чернокоса двайсетгодишна жена с естествено къдрава коса — тя се смееше неудържимо и зъбите й блестяха.

Като се насмя до насита, Маргарита се изхлузи от хавлията, загреба от лекия мазен крем и силно заразтрива с него кожата на тялото си. То веднага порозовя и пламна. След това внезапно, сякаш от мозъка й бяха извадили игла, утихна болката в слепоочието, която я беше мъчила цялата вечер след срещата в Александровската градина, мускулите на ръцете и краката й се стегнаха, а после тялото на Маргарита стана безтегловно.

Тя подскочи и увисна във въздуха над килима, после усети леко притегляне и пак докосна пода.

— Ах какъв чудесен крем! Ах, какъв чудесен крем! — Възкликна Маргарита и се хвърли в едно кресло.

След намазването тя се промени не само външно. Сега в нея, във всяка фибра на тялото й, кипеше радост и тя я усети като мехурчета, които я боцкаха леко по цялото тяло. Маргарита се усети свободна, свободна от всичко. Освен това разбра съвсем ясно, че се беше случило тъкмо онова, което й бе подсказало още сутринта нейното предчувствие, и че тя напуска, завинаги този дом и предишния си живот. Но от предишния й живот се откъсна все пак мисълта, че трябва да изпълни един-единствен последен дълг, преди да започне това ново и необикновено нещо, което я издига нагоре във въздуха. Както си беше гола, тя изтича от спалнята в кабинета на мъжа си, като се вдигаше непрекъснато във въздуха, запали лампата и се устреми към бюрото. Откъсна лист от бележник и написа бързо и без поправки с едри букви:

Прости ми и колкото можеш по-скоро ме забрави. Напускам те завинаги. Не ме търси, няма смисъл. Аз станах вещица от мъката и бедите, които ме сполетяха. Време е да тръгвам. Прощавай. Маргарита.

С напълно облекчена душа Маргарита прелетя в спалнята, а подире й се втурна Наташа, понесла разни неща. И тутакси всички тези неща — дървена закачалка с рокля, дантелени кърпички, сини атлазени обувки с калъпи и някакво коланче, — всичко се свлече на пода и Наташа плесна с освободилите се ръце.

— Аа, хубава ли съм? — възкликна високо и дрезгаво Маргарита Николаевна. — Но как? — зашепна Наташа и заотстъпва назад. — Как го правите, Маргарита Николаевна?

— С крем! Крема, крема — отговори й Маргарита, посочи искрящата златна кутийка и се завъртя пред огледалото.

Забравила за падналата на пода измачкана рокля, Наташа изтича до огледалото и впери алчни, пламнали очи в остатъците от крема. Устните й шепнеха нещо. Тя се обърна отново към Маргарита и изрече с благоговение:

— Ами кожата ви! Ах, каква кожа! Маргарита Николаевна, кожата ви свети! — но веднага се опомни, изтича към роклята, вдигна я и я заоправя.

— Оставете! Оставете това! — извика й Маргарита. — По дяволите, зарежете всичко! Впрочем не, вземете я за спомен. Чувате ли, вземете я за спомен. Вземете всичко в стаята.

Стъписана, Наташа впери за миг луд поглед в Маргарита, после увисна на врата й, взе да я целува и да вика:

— Като атлазена сте! И блестите! Атлазена! Ами веждите, веждите!

— Вземете всичките ми тоалети, вземете парфюмите, скрийте ги в сандъка си — викаше Маргарита, — само бижута не вземайте, че ще ви обвинят в кражба!

Наташа награби накуп каквото й падна подръка — рокли, обувки, чорапи, бельо — и изчезна от спалнята.

В това време някъде откъм отсрещната страна на уличката през отворен прозорец се отскубна и полетя гръмогласен виртуозен валс, после се чу бръмченето на спираща пред вратата лека кола.

— Ей сега ще се обади Азазело! — възкликна Маргарита, заслушана в леещия се над уличката валс. — Той ще се обади! А чужденецът е безопасен. Да, сега разбирам, че е безопасен!

Отново се чу колата, която сега се отдалечаваше от входа. Хлопна градинската врата и по плочите на алеята закънтяха стъпки.

„Това е Николай Иванович, по стъпките го познавам — помисли си Маргарита, — трябва да измисля на сбогуване нещо много смешно и интересно.“

Маргарита дръпна рязко пердето встрани и възседна като амазонка перваза, прегърнала с ръце коляното си. Лунната светлина я близна по дясното бедро. Маргарита вдигна глава към луната и придаде на лицето си замислен и поетичен израз. Стъпките изкънтяха още веднъж-дваж, после внезапно стихнаха. Маргарита се полюбува още малко на луната, въздъхна от приличие, обърна глава към градината и наистина видя Николай Иванович, който живееше в същата къща на долния етаж. Луната заливаше Николай Иванович с ярка светлина. Той седеше на пейката и по всичко личеше, че се е стоварил на нея внезапно. Пенснето се беше изкривило върху лицето му, в ръцете си стискаше чантата.

— А, здравейте, Николай Иванович — каза тъжно Маргарита, — добър вечер! От заседание ли се връщате?

Николай Иванович не отговори.

— Пък аз — продължи Маргарита и се надвеси още повече над градината — седя, както виждате, сама, скучая, гледам луната и слушам валса.

Маргарита вдигна лявата си ръка към слепоочието да оправи кичур коса, после каза сърдито:

— Това е неучтиво, Николай Иванович! Все пак дама съм. В края на краищата! Просташко е да не отговаряте, когато се обръщам към вас.

На лунната светлина можеше да се различи и последното копче върху сивата жилетка на Николай Иванович и последното косъмче на светлата му клиновидна брадичка. Той изведнъж се усмихна налудничаво, стана от пейката и, види се, загубил от смущение ума и дума, вместо да свали шапка, замахна с чантата встрани и присви крака в коленете, сякаш се канеше да заиграе казачок.

— Ах, какъв скучен тип сте, Николай Иванович! — продължи Маргарита. — Изобщо всички така сте ми омръзнали, че просто нямам думи, и съм толкова щастлива, че се разделям с вас! Я се пръждосвайте по дяволите!

В този миг в спалнята зад Маргарита гръмна телефонът. Маргарита скочи от перваза, забрави веднага Николай Иванович и грабна слушалката.

— Обажда се Азазело! — чу се в слушалката.

— Мили, мили Азазело! — възкликна Маргарита.

— Време е! Излитайте — каза Азазело и по тона му личеше, че му е приятен искреният радостен порив на Маргарита, — когато минавате над вратата на градината, извикайте: „Невидима!“ След това се повъртете над града да посвикнете и поемете на юг, вън от града и право към реката. Очакваме ви!

Маргарита затвори телефона и в същия миг чу как в съседната стая закуцука нещо дървено и заудря по вратата. Маргарита отвори и метлата с дълга дръжка влезе с четината нагоре и затанцува в спалнята. Дръжката ритмично чукаше по пода, тропаше нетърпеливо и понечваше да скочи на прозореца. Маргарита изпищя от възторг и яхна метлата. Едва сега на ездачката й мина през ум, че в суматохата е забравила да се облече. Изгалопира до леглото и грабна каквото й падна — небесносиня нощница. Развя я като знаме и излетя през прозореца. В градината валсът гръмна още по-мощно. Маргарита се плъзна през прозореца долу в градината и видя Николай Иванович на пейката. Той сякаш се беше вцепенил и се вслушваше напълно зашеметен във виковете и грохота, които долитаха от осветената спалня на горните съседи.

— Сбогом, Николай Иванович! — викна Маргарита и се завъртя пред Николай Иванович.

Той изохка и като местеше конвулсивно длани по пейката, плъзна се чак до края й и бутна чантата си на земята.

— Сбогом завинаги! Аз отлитам! — викаше Маргарита, заглушавайки валса. В същия миг се сети, че нощницата не й трябва, разсмя се зловещо и я метна на главата на Николай Иванович. Ослепеният Николай Иванович рухна от пейката върху плочите на алеята.

Маргарита се обърна да погледне за сетен път къщата, в която беше страдала толкова дълго, и видя в пламтящия прозорец разкривеното от изненада лице на Наташа.

— Сбогом, Наташа! — викна Маргарита и дръпна метлата нагоре. — Невидима, невидима! — викна още по-силно и между клоните на клена, които я шибнаха по лицето, прелетя над вратата на градината и изхвърча в уличката. След нея полетя и съвсем обезумелият валс.

Глава 21. Полетът

Невидима и свободна! Невидима и свободна! Маргарита прелетя над своята уличка и се озова в друга, която я пресичаше перпендикулярно. Прекоси за миг тази пресечка — занемарена и кърпена, криволичеща и дълга, с разкривена врата на магазинчето, в което се продаваше наливна газ и шишенца с течност срещу насекоми, и веднага проумя, че макар да е съвсем свободна и независима, все пак трябва да проявява и в насладите си поне малко благоразумие. По чудо успя да спре и да избегне смъртоносно сблъскване със старата разкривена улична лампа на ъгъла. Маргарита съумя някак да я заобиколи, стисна по-яко метлата и полетя по-бавно, като внимаваше за жиците и фирмите, окачени напреко над тротоара.

Третата пресечка излизаше право на Арбат. Там Маргарита овладя напълно управлението на метлата, разбра, че тя се подчинява на най-лекото докосване с ръка или крак и че докато лети над града, трябва добре да внимава и много-много да не буйства. Освен това още в пресечката й стана съвсем ясно, че минувачите не я виждат. Никой не виреше глава, не викаше: „Я виж, виж!“, не се стъписваше, не пищеше и не припадаше, не се кискаше като луд.

Маргарита летеше беззвучно, много бавно и доста ниско, горе-долу на равнището на вторите етажи. Но въпреки че се движеше бавно, щом стигна ослепително осветения Арбат, тя се пообърка и си удари рамото в някакъв светещ диск с нарисувана стрела. Това ядоса Маргарита. Тя дръпна послушната метла, поотдалечи се, после се хвърли срещу диска и с един замах го строши с края на дръжката. Парчетата се посипаха с грохот, минувачите се пръснаха, някъде се чу изсвирване, а Маргарита, след като извърши тази излишна постъпка, се разсмя. „На Арбат ще трябва още повече да внимавам — помисли си Маргарита, — там са накачили толкова неща, че не може да се оправи човек.“ И се запровира между жиците. Под Маргарита плуваха покривите на тролеите, на автобусите и леките коли, а по тротоарите, както й се струваше отгоре, течаха реки от каскети. От реките се отделяха ручейчета и се вливаха в огнените гърла на нощните магазини. „Уф, каква гмеж! — помисли си гневно Маргарита. — Няма къде да се завърти човек.“ Тя пресече Арбат, вдигна се по-нависоко, към четвъртите етажи, мина край ярките тръбовидни осветителни тела по ъгловата сграда на театъра и доплува до тясна пресечка с високи къщи. Всички прозорци бяха отворени и от всички прозорци долиташе музика от радиоапаратите. Маргарита надникна от любопитство през един от тях. Видя кухня. На печката виеха два примуса, до тях се бяха изправили две жени с лъжици в ръце и се караха.

— Пелагея Петровна, научете се да гасите лампата в клозета, колко пъти ви повтарям — каза едната жена, пред която вдигаше пара тенджера с гозба, — иначе ще дадем заявление да ви изселят.

— То и вие сте една стока — отвърна другата.

— И двете сте от един дол дренки — каза високо Маргарита и се прехвърли през перваза в кухнята. Двете кавгаджийки се обърнаха към гласа и замряха с мазните лъжици в ръце. Маргарита протегна предпазливо ръка между тях, завъртя кранчетата на двата примуса и ги угаси. Жените ахнаха и зинаха, но на Маргарита вече й омръзна в кухнята и тя излетя над уличката.

Някъде в края й вниманието на Маргарита беше привлечено от разкошната грамада на осеметажна, изглежда съвсем наскоро построена кооперация. Маргарита се сниши, приземи се и видя, че фасадата на къщата е облицована с черен мрамор, през широката стъклена входна врата зърна фуражка със златен галон и копчета на портиер, а над вратата надпис със златни букви: „Дом на Драмлит“.

Маргарита погледна с присвити очи надписа, размишлявайки какво ли може да значи думата „Драмлит“. С метлата под мишница Маргарита влезе във входа, блъсна с вратата учудения портиер и видя на стената до асансьора огромна черна дъска, а на нея изписани с бели букви номерата на апартаментите и имената на живущите. Надписът над списъка „Дом на драматурга и литератора“ накара Маргарита да нададе приглушен хищен вопъл. Тя се вдигна във въздуха и жадно зачете имената: Хустов, Двубратски, Квант, Бескудников, Латунски…

— Латунски! — изпищя Маргарита. — Латунски! Това е той! Той погуби Майстора!

Портиерът на вратата опули очи и чак подскочи от учудване, втрещен в черната дъска — напъваше се да разбере това чудо: списъкът на живущите в сградата изведнъж се беше разпищял. А Маргарита вече изкачваше стремително стълбите и повтаряше като замаяна:

— Латунски — осемдесет и четвърти! Латунски — осемдесет и четвърти!…

Ето: вляво — 82-ри, вдясно — 83-ти, още един етаж, вляво — 84-ти". Тук е. Ето я и табелката. — „О. Латунски“.

Маргарита скочи от метлата и мозайката на площадката приятно разхлади пламналите й стъпала. Звънна веднъж, втори път, но никой не се обади. Натисна по-силно копчето и сега чуваше силния звънец, огласил апартамента на Латунски. Да, наистина, обитателят на апартамент №84 на осмия етаж трябва да е благодарен до гроб на покойния Берлиоз, задето председателят на МАССОЛИТ беше прегазен от трамвай и траурното заседание беше насрочено тъкмо за тази вечер. Под щастлива звезда беше роден критикът Латунски. Тя го спаси от срещата с Маргарита, станала вещица същия този петък!

Никой не отваряше. Тогава Маргарита се понесе стремглаво надолу, отброявайки етажите, слезе, изскочи на улицата, погледна нагоре и отново преброи и провери етажите отвън, за да разбере кои именно са прозорците на апартамента на Латунски. Бяха несъмнено петте тъмни прозореца откъм ъгъла на сградата, на осмия етаж. Маргарита реши, че не бърка, после се вдигна във въздуха и след няколко секунди вече влизаше през отворения прозорец в неосветената стая, където сребрееше само тясна лунна пътечка. Маргарита изтича по нея и напипа ключа за осветлението. След миг целият апартамент беше залят от светлина. Метлата остана в ъгъла. Маргарита се увери, че няма никой, и отвори външната врата да види табелката. Тя си беше на мястото, Маргарита беше влязла, където трябва.

Да, разправят, че критикът Латунски и до ден-днешен пребледнявал, като си спомнел онази ужасна вечер, и до ден-днешен произнасял с благоговение името на Берлиоз. Никой не би могъл да каже какво мрачно и гнусно углавно престъпление можеше да бъде извършено тази вечер — когато излезе от кухнята, Маргарита мъкнеше тежък чук.

Голата и невидима летяща жена се мъчеше да се овладее, да се поуспокои, но ръцете й трепереха от нетърпение. Маргарита се прицели внимателно и удари по клавишите на рояла — в цялото жилище екна първият жалостен вой. Крещеше в изстъпление абсолютно невинният кабинетец роял „Бекер“. Клавишите му хлътваха, пластинките от слонова кост летяха на всички страни. Инструментът виеше, хриптеше, звънтеше. Под удара на чука със звука на револверен изстрел изпращя горната полирана дъска. Задъхана, Маргарита късаше и смазваше струните с чука. Най-сетне се дръпна уморена и се строполи в едно кресло да си почине.

В банята и в кухнята страшно бучеше вода. „Трябва да е потекла вече по пода“ — помисли си Маргарита и добави на глас:

— Но стига съм седяла.

От кухнята към коридора вече струеше поток. Маргарита шляпаше боса във водата, носеше пълни кофи от кухнята в кабинета на критика и ги изливаше в чекмеджетата на бюрото. После строши с чука вратичките на библиотеката. От кабинета се втурна в спалнята. Там счупи гардероба с огледало, измъкна костюма на критика и го удави във ваната. Грабнатата от кабинета пълна мастилница изля в спалнята върху двойния креват с пухкави юргани и възглавници. Щетите, които нанасяше, й доставяха пареща наслада, но все й се струваше, че резултатите са твърде мизерни. Тогава взе да върши каквото й хрумне. Трошеше саксии с фикуси в стаята с рояла. Още несвършила там, се връщаше в спалнята и с кухненски нож раздираше чаршафите, удряше снимките в остъклени рамки. Не чувстваше умора, а само как цялата се облива в пот.

През това време в апартамент №82 под този на Латунски домашната прислужничка на драматурга Квант пиеше в кухнята чай и се чудеше защо отгоре долита грохот, трополене и звън. Тя вдигна глава към тавана и изведнъж видя, че той пред очите й променя цвета си и от бял става мъртвешкосинкав. Петното растеше пред очите й и изведнъж по него набъбнаха капки. Домашната прислужничка остана да седи така една-две минути, смаяна от явлението, докато най-сетне от тавана не заваля същински дъжд и не забарабани по пода. Тогава тя скочи, подложи под струите леген, който не помогна ни най-малко, защото дъждът се разширяваше и взе да залива газовата печка и масата със съдовете. Домашната прислужничка на Квант нададе вик, изтича на стълбището и у Латунски веднага се разнесе звън.

— Е, почнаха да звънят, време е да тръгвам — каза Маргарита. Тя яхна метлата и се заслуша в женския глас, който викаше през пролуката на вратата:

— Отворете, отворете! Дуся, отвори! У вас ли тече? Долу е цяло наводнение.

Маргарита се вдигна на метър височина и удари полилея. Две крушки се пръснаха и на всички страни полетяха стъклени висулки. Крясъците пред вратата спряха, по стълбището се чу тропот. Маргарита излетя през прозореца и вече отвън замахна леко и удари с чука прозореца. Той изхлипа и по облицованата с мрамор стена се изля водопад от парчета стъкло. Маргарита долетя до следващия прозорец. Далече долу хората се бяха разтичали по тротоара, от двете леки коли пред входа едната наду клаксона и потегли. Като привърши с прозорците на Латунски, Маргарита прелетя до съседния апартамент. Ударите зачестиха, пресечката се изпълни със звън и грохот. От първия вход изхвърча портиерът, погледна нагоре, поколеба се за миг — изглежда, не можа да съобрази веднага какво да прави, после пъхна в устата си свирка и бясно засвири. Под съпровода на това свиркане Маргарита разби с особена стръв последния прозорец на осмия етаж, после се спусна към седмия и се залови да троши стъклата и там.

Измъчен от продължителното бездействие зад дебелите стъклени врати на входа, портиерът влагаше в свиркането цялата си душа и следваше стъпка по стъпка Маргарита, сякаш й акомпанираше. През паузите, докато тя прелиташе от прозорец на прозорец, той си поемаше дъх, а при всеки удар на Маргарита надуваше бузи и така силно свиркаше, че пронизваше нощния въздух чак до небето.

Неговите усилия, обединени с усилията на разярената Маргарита, дадоха великолепни резултати. В къщата цареше паника. Прозорците, останали все още здрави, се разтваряха, от тях се подаваха хорски глави и веднага се скриваха, а отворените прозорци, напротив, бързо се затваряха. В къщите на отсрещния тротоар на осветения фон на прозорците се появяваха тъмни силуети на хора, които се мъчеха да разберат защо без каквато и да било причина се пръскат стъклата в новата сграда на Драмлит.

Хората от уличката тичаха към дома на Драмлит, а в него по всички стълбища трополяха, и се щураха съвсем безсмислено съкооператорите. Домашната прислужница на Квант викаше на тичащите по стълбите, че у тях е същински потоп, към нея скоро се присъедини и домашната прислужница на Хустов от апартамент №80, който беше под този на Квант. У Хустови водата нахлуваше през тавана и в кухнята, и в тоалетната. Най-сетне в кухнята на Квантови от тавана се откърти огромно парче мазилка и строши всички мръсни съдове, а после рукна същински порой: през отворите на провисналата мокра шинда шурна вода като из ведро. Тогава по стълбището на първи вход се понесоха писъци. Прелитайки край предпоследния прозорец на четвъртия етаж, Маргарита надникна и видя човек, който в паниката беше нахлузил противогаз. Маргарита удари с чука и неговия прозорец, стресна го и той изчезна от стаята.

Най-неочаквано бесният разгром спря. Маргарита се беше спуснала към третия етаж и беше надникнала през крайния прозорец, закрит с леко тъмно перде. В стаята гореше слаба крушка с абажур. В детско креватче с мрежа седеше момченце на три-четири годинки и уплашено се ослушваше. Възрастни в стаята нямаше.

— Някой чупи прозорци — каза момченцето и викна: — Мамо!

Никой не се обади и тогава то каза:

— Мамо, страх ме е!

Маргарита дръпна пердето и влетя през прозореца.

— Страх ме е — повтори разтреперано момченцето.

— Не бой се, не бой се, мъничкото ми — каза Маргарита, като се мъчеше да посмекчи своя прегракнал от вятъра престъпен глас, — някакви батковци чупеха прозорците.

— С прашка ли? — попита момченцето и спря да трепери.

— С прашка, с прашка — потвърди Маргарита, — ти спи.

— Това е Ситник — каза момченцето, — той има прашка.

— А, разбира се, че е той!

Момченцето погледна лукаво някъде встрани и попита:

— Ами ти, лельо, къде си?

— Мене ме няма — отвърна Маргарита, — ти само ме сънуваш.

— И аз така си помислих — каза момченцето.

— Ти си легни — заповяда Маргарита, — пъхни си ръката под бузата и ме сънувай.

— Добре, ще те сънувам, ще те сънувам — съгласи се момченцето, веднага легна и си пъхна ръката под бузата.

— Ще ти разкажа една приказка — подхвана Маргарита и сложи разгорещена ръка върху подстриганата му главица, — имало едно време една леличка… Тя си нямала деца, не била и никак щастлива. Отначало много плакала, а после станала лоша… — Маргарита млъкна, свали си ръката — момченцето спеше.

Маргарита остави тихо чука на перваза и излетя през прозореца. Пред къщата цареше суматоха. По асфалтирания тротоар, целият в натрошено стъкло, тичаха хора и викаха нещо. Сред тях вече се мяркаха милиционери. Внезапно удари камбана и откъм Арбат в уличката нахълта червена пожарникарска кола със стълба.

Но по-нататъшните събития тук вече не интересуваха Маргарита. Тя внимаваше да не закачи някоя жица, стисна по-яко метлата и само за миг се озова високо над злополучната кооперация. Уличката под нея се килна встрани и хлътна дълбоко. Вместо тази единствена уличка под краката на Маргарита се появиха купища покриви, прорязани от блестящи пътечки. Неочаквано цялата тази камара се понесе косо встрани и светлинните пунктири се размазаха и се сляха.

Маргарита направи още едно рязко движение и безбройните покриви сякаш се провалиха вдън земя, а вместо тях долу се появи езеро от трепкащи електрически светлинки и това езеро изведнъж се изправи вертикално, после се появи над главата на Маргарита, а под нея блесна луната. Маргарита разбра, че е с главата надолу, възвърна си нормалното положение, а когато се обърна назад, видя, че езерото вече го няма, а там, на хоризонта, е останало само розово зарево. След секунда изчезна и то и Маргарита се видя насаме с луната, политнала отляво над нея. Косата на Маргарита отдавна беше щръкнала, а лунната светлина със свистене обливаше тялото й. Долу два реда редки светлинки се сляха в две непрекъснати огнени черти, а после моментално изчезнаха зад нея и по това Маргарита се досети, че лети с чудовищна скорост, и беше смаяна, че не се задъхва.

Изтекоха още няколко секунди и далече долу, в земната тъма, припламна ново езеро от електрически светлини и се просна в краката на летящата, но тутакси се завъртя като спирала и потъна вдън земя. Още няколко секунди — и пак същото явление.

— Градове! Градове! — викна Маргарита. После тя на два или три пъти видя под себе си някакви матово бляскащи саби в отворени черни калъфи и се сети, че са реки.

Летящата извиваше глава нагоре и наляво и се любуваше на луната, която бясно се носеше обратно към Москва, но в същото време чудодейно си стоеше на мястото и върху нея ясно личеше загадъчен тъмен дракон или може би конче вихрогонче с остра муцунка, обърната към напуснатия град.

Тогава Маргарита изведнъж си помисли, че всъщност е глупаво така лудо да препуска с метлата. Лишаваше се от възможността да разгледа всичко спокойно и да се наслади до насита на полета. Нещо й подсказваше, че там, накъдето лети, ще я почакат и няма смисъл да изпуска всичко интересно, което само й се мярка при тази безумна скорост и височина.

Маргарита обърна метлата с четината напред, така че дръжката щръкна нагоре, и вече много бавно се спусна съвсем близо до земята. От това плъзгане сякаш с въздушна шейна изпита огромна наслада. Земята се вдигна към нея и в безформената й дотогава черна маса започнаха да се разкриват нейните тайни и прелести в лунната нощ. Земята се приближаваше към нея и Маргарита вече усещаше дъха на раззеленилите се гори. Тя прелетя над досами изпаренията над една росна ливада, после над някакво езеро. Долу жаби пееха в хор, а някъде далече пуфтеше влак и от това, кой знае защо, й се обърна сърцето. След малко Маргарита го видя. Той пълзеше бавно като гъсеница и сипеше във въздуха искри. Маргарита го задмина, прелетя над още едно водно огледало, в което под нозете й проплува втора луна, тогава още малко се сниши и полетя, почти докосвайки с крака върхарите на огромните борове.

Отзад се чу плътен шум на разсичан въздух и занастига Маргарита. Постепенно към този шум на нещо летящо като снаряд се присъедини кънтящ на километри наоколо женски смях. Маргарита се озърна и видя, че я гони странен тъмен предмет. Настигайки Маргарита, той все по-ясно се очертаваше и пролича, че някой лети върху нещо. Най-сетне се разбра окончателно какво е. Наташа понамали скорост и се изравни с Маргарита.

Съвсем гола, с развяна от вятъра рошава коса, тя летеше, яхнала дебел шопар — той стискаше в предните си копитца чанта, а със задните ожесточено риташе във въздуха. Падналото от носа му пенсне проблясваше от време на време на лунната светлина и пак угасваше. То летеше окачено на шнур редом с шопара, на когото шапката непрекъснато се свличаше върху очите. Маргарита се взря внимателно в шопара, позна Николай Иванович и буйният и смях закънтя над гората и се сля със смеха на Наташа.

— Наташка! — закрещя с всичка сила Маргарита: — Ти си се намазала с крема?

— Душице! — викна Наташа, събуждайки с крясъците си заспалата борова гора. — Кралице моя френска, аз й него го мацнах, по плешивата глава, и него!

— Принцесо! — изхленчи шопарът, понесъл ездачката си в галоп.

— Душице! Маргарита Николаевна! — викаше Наташа, препускайки редом с Маргарита. — Признавам, взех крема. И ние искаме да живеем и да летим! Простете ми, повелителко, но няма да се върна, за нищо на света няма да се върна! Ах, колко е хубаво, Маргарита Николаевна! Пък тоя ми направи предложение, ей тоя — и Наташа взе да боде с пръст по врата смутено пуфтящия шопар, — предложение! Я кажи как ме наричаше, а? — крещеше тя, наведена над ухото на шопара.

— Богиньо — виеше шопарът, — не мога толкова бързо да летя! Може да загубя важни документи. Наталия Прокофиевна, протестирам.

— Бе я върви по дяволите с документите си! — отвърна му с дързък смях Наташа.

— Какво правите, Наталия Прокофиевна! Ще ни чуе някой! — ревеше умоляващо шопарът.

Наташа препускаше в галоп редом с Маргарита и й разправяше какво се е случило в къщата, след като Маргарита Николаевна излетя над градинската врата.

Наташа си призна, че даже не докоснала подарените неща, ами си съблякла бързо дрехите, грабнала крема и веднага се намазала. С нея станало същото, каквото и с господарката й. Докато Наташа се кискала от радост и се опиянявала пред огледалото от вълшебната си красота, вратата се отворила и пред Наташа застанал Николай Иванович. Той бил развълнуван, в ръцете си държал нощницата на Маргарита Николаевна, своята шапка и чантата си. Като видял Наташа, Николай Иванович примрял. Поовладял се и целият червен като рак, заявил, че е сметнал за свой дълг лично да вдигне нощничката, лично да я донесе…

— Какво ли не ми изприказва негодникът! — пищеше и се кискаше Наташа. — Какви ги говореше, за какво ме придумваше! Колко пари ми обещаваше! Уверяваше ме, че Клавдия Петровна нямало нищо да научи. Да не кажеш сега, че лъжа, а? — крещеше Наташа на шопара, а той само извръщаше засрамено зурла.

Както се разлудувала из спалнята, Наташа мацнала Николай Иванович с крема и застинала от учудване. Лицето на почтения обитател на долния етаж се свило на свинска зурличка, а на ръцете и краката му израсли копитца. Като се погледнал в огледалото, Николай Иванович безумно и диво взел да вие, но било вече късно. Само след няколко секунди той летял, оседлан, някъде по дяволите, далеч от Москва, и ридаел от мъка.

— Настоявам да ми бъде върнат нормалният облик! — изхриптя и изгрухтя шопарът хем в изстъпление, хем с молба. — Не желая да летя на никакво незаконно сборище! Маргарита Николаевна, длъжна сте да озаптите прислужницата си.

— А, така ли, значи сега съм за тебе прислужница? Домашна прислужница, а? — развика се Наташа и взе да извива ухото на шопара. — А нали бях богиня, а? Ти как ме наричаше?

— Венера! — проплака шопарът, прелетя над ручей, ромолящ между камъните, и закачи шумно с копитца клоните на лещака.

— Венера! Венера! — изкрещя победоносно Наташа, сложи едната си ръка на кръста и простря другата към луната. — Маргарита! Кралице! Помолете ги да ме оставят вещица. Те за вас всичко ще направят, вие имате власт!

Маргарита отговори:

— Добре, обещавам!

— Благодаря! — викна Наташа и изведнъж кресна рязко и някак жално: — Давай! Давай! По-бързо! По-бързо! Хайде, дай газ! — Тя стисна с пети изпосталелите от безумното препускане хълбоци на шопара и той така се понесе, че чак раздра въздуха, и след миг Наташа вече едва се виждаше отпред като черна точка, а после изобщо изчезна и шумът от полета й заглъхна.

Маргарита летеше все така бавно над пустинната и непозната местност, над хълмове, осеяни тук-таме с валчести камъни, налягали между огромните самотни борове. Маргарита летеше и си мислеше, че сигурно е някъде много далеч от Москва. Метлата летеше не над върхарите на боровете, а вече между стволовете им, лунно посребрени от едната страна. Леката сянка на летящата се плъзгаше по земята пред нея — сега луната светеше в гърба на Маргарита.

Маргарита усещаше близостта на вода и предполагаше, че целта е близо. Боровете се раздалечиха и тя тихо стигна по въздуха до варовиков скат. Под този скат, долу в сянката му, се виеше река. Мъглата се влачеше, закачаше се долу, по храстите на осветения скат, а отвъдният бряг беше плосък и нисък. Там, под самотна група клонести дървета, трепкаше напален огън и се движеха няколко фигурки. На Маргарита й се стори, че оттам долита игрива, весела музика. По-нататък, докъдето стигаше погледът й, върху посребрената равнина нямаше и следа от къщи или хора.

Маргарита скочи от ската и бързо се спусна към водата. След препускането във висините водата я мамеше. Тя захвърли метлата, затича се и се гмурна с главата надолу. Лекото й тяло се заби като стрела и водният стълб плисна почти до луната. Водата се оказа топла като във вана и когато изскочи от бездната, Маргарита се наплува до насита посред нощ в тази река в пълна самота.

Наблизо нямаше никой, но малко по-далече, зад храстите, се чуваше плисък и пръхтене, там също се къпеше някой.

Маргарита се върна тичешком на брега. Тялото й пламтеше след къпането. Не усещаше никаква умора и подскачаше радостно по влажната трева. Изведнъж спря да танцува и нададе ухо. Пръхтенето приближаваше, иззад камъша се подаде гол дебеланко с килнат на темето черен копринен цилиндър. Стъпалата му бяха покрити с тиня, сякаш носеше черни обувки. По пръхтенето и хълцането му личеше, че е доста пиян, което се потвърждаваше впрочем и от това, че реката замириса на коняк.

Като видя Маргарита, дебеланкото се взря в нея, а после радостно се развика:

— Но какво значи това? Нима е тя? Клодина, ти ли си, весела вдовичке? И ти ли си тука? — и шишкото напря да се здрависва.

Маргарита отстъпи назад и отвърна с достойнство:

— Я се пръждосвай по дяволите. Каква Клодина съм ти аз? Внимавай с кого говориш — и като се замисли за миг, добави към думите си дълга и нецензурна ругатня. Всичко това оказа върху лекомисления дебеланко изтрезвяващо въздействие.

— Ох! — възкликна той тихо и трепна. — Простете ми великодушно, пресветла кралице Марго! Припознах се. За всичко е виновен проклетият коняк — дебеланкото се отпусна на коляно, вдигна почтително цилиндъра, поклони се и като бъркаше руските изречения с френски, задърдори някакви щуротии за кървавата сватба на своя приятел Гесар в Париж, за коняка и за това, че е покрусен от печалната си грешка.

— Да си беше обул панталона, кучи сине — каза вече по-меко Маргарита.

Дебеланкото се ухили, радостен, че Маргарита не му се сърди, и възторжено съобщи, че в момента е без панталон, защото го е забравил от разсеяност на река Енисей, където се изкъпал преди малко, но ей сегичка ще прелети дотам, още повече, че е съвсем наблизо; после помоли за благоразположението и покровителството на дамата и се заоттегля заднишком, докато не се подхлъзна и не цамбурна във водата. Но дори в момента на падането запази върху обрамченото си от тънки бакенбарди лице усмивка на преданост и възторг.

А Маргарита свирна разбойнически, яхна долетялата метла и мина над реката до отвъдния бряг. Сянката на варовиковия скат не стигаше дотам и целият бряг беше залят от лунна светлина.

Щом Маргарита докосна влажната трева, музиката под върбите гръмна по-силно и от огъня по-весело излетя сноп искри. Под клоните на върбите с нежни пухкави обички, които се открояваха на лунната светлина, бяха наклякали два реда жаби с дебели муцуни, те се издуваха като гумени и свиреха на дървени дудучета бодър марш. На върбовите клони пред музикантите висяха гнилушки и осветяваха нотите, по жабешките муцуни танцуваха треперливи отблясъци от огъня.

Маршът се изпълняваше в чест на Маргарита. Тя беше посрещната най-тържествено. Прозрачните русалки спряха хорото си край реката и замахаха на Маргарита с водорасли, а над пустинния @зеленика бряг като стон се понесоха приветствията им и отекнаха надалеч. Иззад върбите изскочиха голи вещици, строиха се в редица и почнаха да правят реверанси и придворни поклони. Някакъв тип с кози крака долетя да й целуне ръка, просна върху тревата коприна, попита хубаво ли се е изкъпала кралицата, предложи й да полегне и да си поотдъхне.

Маргарита така и направи. Оня с козите крака й поднесе чаша шампанско, тя го изпи и сърцето й веднага се стопли. Попита къде е Наташа и получи отговор, че Наташа вече се е изкъпала и е отлетяла с шопара си към Москва да предупреди, че Маргарита Николаевна скоро ще пристигне, и да помогне за приготвянето на тоалета й.

Краткият престой на Маргарита под върбите бе ознаменуван с един епизод. Силно изсвирване разцепи въздуха и някакво черно тяло, което явно не беше улучило добре, се пльосна във водата. След миг пред Маргарита се появи същият онзи дебеланко с бакенбардите, който така несполучливо й се беше представил на отвъдния бряг. Той явно беше успял да прескочи до Енисей, защото носеше фрак, но беше мокър от главата до петите. Конякът втори път му беше направил номер: при кацането пак се беше озовал във водата. Но и в този печален случай той не престана да се усмихва и смеещата се Маргарита му разреши да й целуне ръка.

После всички се застягаха за път. Русалките завършиха танца си на лунната светлина и се стопиха в нея. Козлокракият попита почтително Маргарита как е долетяла до реката; като разбра, че е пристигнала върху метла, той каза:

— О, но защо, това е неудобно! — За миг измайстори от две клончета някакъв съмнителен телефон и заповяда някому начаса да изпрати лека кола, което наистина бе изпълнено само за минута. Върху острова се стовари светложълта открита кола, само че на мястото на шофьора седеше черен гарван с дълга човка, с фуражка от изкуствена кожа и ръкавици с конусовидни маншети. Островчето опустяваше. Отлетелите вещици се стопиха в треперливото лунно сияние. Огънят догаряше и сива пепел покриваше въглените.

Оня с бакенбардите и другият, козлокракият, помогнаха на Маргарита да се качи и тя се отпусна върху широката задна седалка. Колата изрева, подскочи и се вдигна почти до луната, островът изчезна, изчезна и реката, Маргарита се понесе към Москва.

Глава 22. На свещи

Равномерното боботене на колата, литнала високо над земята, приспиваше Маргарита, а лунната светлина приятно я стопляше. Тя затвори очи, подложи лице на вятъра и се замисли с тъга за напуснатия непознат речен бряг — предчувстваше, че няма да го види никога вече. След всички вълшебства и чудеса на тази вечер тя вече се досещаше при кого я водят на гости, но това не я плашеше. Надеждата, че там ще успее да си възвърне щастието, я бе направила безстрашна. Впрочем тя не можа дълго да мечтае в колата за това щастие. Дали гарванът си разбираше от работата, или колата беше добра, но много скоро Маргарита отвори очи и видя под себе си не горски мрак, а трепкащото езеро на московските светлини. Черната птица шофьор отвинти във въздуха дясното предно колело, после приземи колата в съвсем безлюдно гробище някъде към Дорогомилово. Когато Маргарита слезе мълчаливо с метлата си пред един надгробен паметник, гарванът запали мотора и насочи колата право към дерето зад гробището. Тя се свлече с грохот долу и загина там. Гарванът козирува почтително, яхна колелото и отлетя.

Тутакси иззад един паметник се появи черно наметало. На лунната светлина проблесна кучешки зъб и Маргарита позна Азазело. Той я подкани с жест да яхне метлата, после възседна дълга рапира, двамата се вдигнаха във въздуха, незабелязани от никого, и след няколко секунди спряха пред №302-бис на Садовая.

Когато спътниците, понесли под мишница метлата и рапирата, минаха през безистена, Маргарита забеляза някакъв човек с каскет и високи ботуши, който явно висеше там от часове. Колкото и леки да бяха стъпките на Азазело и Маргарита, самотният човек ги чу и тревожно трепна, защото не можа да разбере откъде идват. Втори човек, досущ като първия, срещнаха пред шести вход. Повтори се същата история. Стъпки… Човекът се обърна неспокойно и сви вежди. А когато вратата се отвори и затвори, той се втурна подир невидимите влизащи, надникна във входа, но не видя, разбира се, нищо.

Трети човек, точно копие на втория, а следователно и на първия, дежуреше на третия етаж. Той пушеше много серт цигари и Маргарита се закашля, минавайки край него. Пушачът подскочи като ужилен от пейката, на която седеше, заозърта се тревожно, отиде до перилата, погледна надолу. В това време Маргарита и нейният придружител бяха вече пред вратата на апартамент №50. Не звъниха, а Азазело отвори безшумно със собствен ключ.

Първото, което порази Маргарита, беше мракът, сред който се озова. Беше тъмно като в подземие и Маргарита се вкопчи неволно в наметалото на Азазело от страх да не се спъне. Но в този миг някъде далече и високо замъждука пламъче на светилник и започна да приближава. Както вървяха, Азазело измъкна изпод мишницата на Маргарита метлата и метлата изчезна безшумно в тъмното. Сега се заизкачваха по широки стъпала и на Маргарита взе да й се струва, че са безкрайни. Тя беше слисана — как в антрето на обикновено московско жилище е могло да се смести това странно, невидимо, но добре осезаемо безкрайно стълбище. Но изкачването свърши и Маргарита разбра, че стои на площадка. Пламъчето се доближи съвсем и Маргарита видя осветеното от него лице на висок черен мъж, който държеше светилничето. Онези, които вече бяха имали нещастието да се случат тези дни на пътя му, разбира се, веднага биха го познали дори на слабата светлина. Това беше Коровиев или още Фагот.

Наистина външността на Коровиев беше доста променена. Трептящата светлинка се отразяваше не в пукнатото пенсне, отдавна за боклука, а в монокъл, наистина и той пукнат. Мустачките върху наглата физиономия бяха засукани и напудрени, а чернотата на Коровиев се обясняваше много просто — той носеше фрак. Белееха се само гърдите му.

Магът, хоровият диригент, чародеят, преводачът или дявол го знае какъв беше всъщност — с една дума Коровиев, — се поклони и като направи широк жест със светилника, покани Маргарита да го последва. Азазело изчезна.

„Много странна вечер — мислеше си Маргарита, — всичко очаквах, само не и това. Електричество ли нямат? Но най-поразителното са размерите на това помещение. Как може всичко това да се смести в един московски апартамент? Не, чисто и просто е невъзможно!…“

Колкото и слабо да светеше пламъчето на Коровиев, Маргарита разбра, че се намира в абсолютно необятна зала, при това с колонада, тъмна и ако се съди по първоначалното впечатление — безкрайна. Коровиев спря до някакво канапенце, сложи светилничето на някакво шкафче, покани с жест Маргарита да седне, а той застана до нея в живописна поза — облегнат на шкафчето.

— Позволете да ви се представя — изскърца Коровиев, — Коровиев. Учудена сте, че няма осветление? Навярно смятате, че правим икономия? Ами, нищо подобно! Нека първият срещнат палач — да речем, дори от онези, които малко по-късно ще имат честта да целунат вашето коляно — ми отсече главата върху ей това шкафче, ако това е вярно! Просто месир не обича електрическата светлина и ще я запалим едва в последния миг. Но тогава, повярвайте ми, няма да я пестим. Дори, струва ми се, не би било зле, ако не бъде чак толкова изобилна.

Коровиев се хареса на Маргарита и шумното му дърдорене й подейства успокояващо.

— Не — отговори Маргарита, — най-много ме учудва къде се смества всичко това. — Тя направи жест с ръка, за да подчертае просторността на залата.

Коровиев сладко се усмихна и в гънките до носа му се раздвижиха сенки.

— О, много просто! — отговори той. — За онези, които са добре запознати с петото измерение, не представлява трудност да разширят едно помещение до желаните размери. Нещо повече, уважаема госпожо, до дявол знае какви предели! Впрочем — продължаваше да дърдори Коровиев — срещал съм и хора, които, без да имат никаква представа не само от петото измерение, но и от каквото и да било, вършат изумителни чудеса в смисъл разширяване на собствените си помещения. Така например чувал съм за един гражданин, който получил тристаен апартамент на Земляной вал. Без каквото и да било пето измерение и прочие неща, от които ви се взима умът, и само за миг той го превърнал в четиристаен, като преградил една от стаите.

После сменил този апартамент за две отделни жилища в различни райони на Москва: едното тристайно, другото — двустайно. Съгласете се, че стаите са станали пет. Тристайният апартамент разменил за два отделни, двустайни, и както виждате, станал притежател на шест стаи, наистина пръснати хаотично из цяла Москва. Той вече се канел да пристъпи към последната си и най-блестяща операция и дал във вестника обява, че заменя шест стаи в различни райони на Москва срещу петстаен апартамент на Земляной вал, но точно тогава дейността му била преустановена по независещи от него причини. Възможно е да разполага и сега с някаква стая, но смея да ви уверя, че не е в Москва. Виждате ли какъв мошеник, а вие благоволихте да разсъждавате за петото измерение.

Въпреки че не беше казала нито дума за петото измерение, за което бе разсъждавал само Коровиев, Маргарита весело се разсмя на разказа за похожденията на жилищния мошеник. Коровиев продължи:

— Но да се върнем на въпроса, Маргарита Николаевна, на въпроса. Вие сте твърде умна жена и, разбира се, вече сте се досетили кой е вашият домакин.

Сърцето на Маргарита се разтуптя и тя кимна.

— Е, хубаво, хубаво — каза Коровиев, — ние сме врагове на всякакви недомлъвки и тайнствени неща. Месир дава всяка година по един бал. Той се нарича пролетен бал на пълнолунието или бал на стоте крале. Колко народ се стича!… — и Коровиев се хвана за бузата, като да беше го заболял зъб. — Впрочем надявам се, че вие самата ще се убедите. Но месир, както навярно разбирате, е ерген. А му е необходима домакиня — Коровиев разпери ръце, — съгласете се, че без домакиня …

Маргарита слушаше Коровиев и внимаваше да не изтърве нито дума, под сърцето си усещаше хлад, от надеждата за щастие й се виеше свят.

— Установила се е традиция — продължи Коровиев — домакинята на бала да носи непременно името Маргарита — това първо, и второ — тя трябва да бъде родена там, където се урежда балът. А ние, както сте благоволили да разберете, ние пътешестваме и понастоящем се намираме в Москва. Открихме в Москва сто двайсет и една Маргарити и ще повярвате ли — Коровиев с отчаяние се плесна по бедрото, — нито една не беше подходяща! И най-сетне щастливата съдба …

Коровиев се ухили изразително, поклони се и на Маргарита пак й изстина сърцето.

— Накъсо казано! — възкликна Коровиев. — Съвсем накъсо: нали няма да откажете да приемете това задължение?

— Няма да откажа! — отговори твърдо Маргарита.

— Готово! — каза Коровиев, вдигна светилника и добави: — Моля, следвайте ме.

Те тръгнаха между колоните и най-сетне стигнаха в друга зала: там, кой знае защо, силно миришеше на лимони, отнякъде долиташе шумолене и нещо закачи Маргарита по главата. Тя изтръпна.

— Не се плашете — успокои я сладко Коровиев и хвана Маргарита под ръка, — измишльотини на Бегемот за бала, нищо повече. И изобщо ще си позволя смелостта, Маргарита Николаевна, да ви посъветвам никога и от нищо да не се страхувате. Това е неразумно. Балът ще бъде пищен — няма да го крия от вас. Ще видим личности, чиято власт се е простирала навремето изключително широко. Но само като си помислиш колко микроскопично малки са техните възможности в сравнение с възможностите на онзи, към чиято свита имам честта да принадлежа, става ти просто смешно и бих казал дори скучно. Още повече че и вие самата сте от кралско потекло.

— Как така кралско потекло? — прошепна уплашено Маргарита и се притисна към Коровиев.

— Ах, кралице — дърдореше закачливо Коровиев, — въпросите на кръвта са най-сложните въпроси на света! Ако поразпитаме някои прабаби, особено онези, които са имали най-безукорна репутация, биха се разкрили, уважаема Маргарита Николаевна, наистина поразителни тайни. Няма ни най-малко да сбъркам, ако в тази връзка направя едно сравнение със странното разбъркване на тесте карти. Има неща, за които не играят никаква роля нито съсловните прегради, нито дори границите между държавите. Ще ви намекна: една френска кралица, живяла през шестнайсети век, навярно би била безкрайно изумена, ако някой й кажеше, че много-много години по-късно ще води под ръка из балните зали на Москва своята пра-пра-пра-правнучка. Но ето че стигнахме.

Коровиев угаси светилника, който изчезна от ръцете му, а Маргарита видя ивица светлина на пода пред себе си под някаква тъмна врата. На тази врата Коровиев тихо почука. А Маргарита толкова се развълнува, че зъбите и затракаха и по гърба й полазиха студени тръпки. Вратата се отвори. Стаята се оказа твърде малка. Маргарита видя широко дъбово легло със смачкани, събрани накуп мръсни чаршафи и възглавници. Пред леглото имаше дъбова маса с резба, а върху нея канделабър с гнезда за свещите във формата на остроноктести птичи крака. В седемте златни гнезда горяха дебели восъчни свещи. Освен това на масата имаше голяма шахматна дъска с много изкусно направени фигурки. Върху протрито килимче се мъдреше ниска пейка. Имаше още една маса, а върху нея златна чаша и втори канделабър с разклонения във вид на змии. В стаята миришеше на сяра и смола. Сенките от свещниците се кръстосваха на пода.

Между присъстващите Маргарита веднага позна Азазело, сега с фрак, застанал до таблата на кревата. Издокараният Азазело вече не приличаше на оня разбойник, който беше изникнал пред Маргарита в Александровската градина, и й се поклони много галантно.

Голата вещица, същата онази Хела, която така беше смутила почтения бюфетчия от „Вариете“ и, уви, същата, която, за голямо щастие, беше стреснал петелът през нощта след паметния сеанс, седеше на килимчето пред леглото и бъркаше нещо в тенджера, от която се вдигаха серни пари.

Освен това до шахматната масичка беше седнал на висока табуретка огромен черен котарак, стиснал в дясната си лапа шахматен кон.

Хела стана и се поклони на Маргарита. Същото стори и котаракът, който скочи от табуретката. Но докато правеше реверанс с дясната задна лапа, изтърва коня и се пъхна под леглото да го търси.

Примряла от страх, Маргарита различи малко смътно всичко това сред коварните сенки от свещите. Погледът й беше привлечен от леглото, на което седеше онзи същият, когото съвсем наскоро нещастният Иван беше убеждавал на Патриаршите езера, че дяволът не съществува. Тъкмо този несъществуващ седеше на леглото.

Две очи се взряха в лицето на Маргарита. В дясното блестеше златна искра на дъното и пронизваше всекиго до дън душа, а лявото беше пусто и черно като тясно иглено ухо, като отвора на бездънния кладенец на всяка сянка и тъма. Лицето на Воланд беше изкривено на една страна, десният ъгъл на устните изпънат надолу, високото оплешивяло чело — прорязано от дълбоки бръчки, успоредни на пречупените вежди. Кожата на Воландовото лице сякаш беше завинаги обгоряла от слънцето.

Воланд се беше проснал нашироко върху леглото само по дълга нощница, мръсна и кърпена на лявото рамо. Единия си гол крак беше подвил под себе си, а другия беше изпружил върху ниската пейка. Хела разтриваше с димящ мехлем коляното на този тъмен крак.

Маргарита успя да забележи също върху оголената неокосмена гръд на Воланд бръмбар на златна верижка, изкусно изваян от тъмен камък, с тайнствени знаци по гръбчето. До Воланд стоеше върху тежка поставка странен глобус — сякаш жив и сякаш осветен от слънцето откъм едната страна.

Мълчанието продължи няколко секунди. „Той ме изучава“ — помисли си Маргарита и с усилие на волята се помъчи да се овладее, защото краката й се разтрепераха.

Най-сетне Воланд заговори с усмивка, от която искрящото му око сякаш припламна:

— Приветствам ви, кралице, и моля да ме извините, че съм така неглиже.

Гласът на Воланд беше толкова нисък, че на някои срички преминаваше в хриптене.

Воланд взе от ложето си дълга шпага, наведе се, затършува с нея под кревата и каза:

— Излизай! Партията се отлага. Имаме гостенка.

— В никакъв случай — изсвистя тревожно като суфльор Коровиев над ухото на Маргарита.

— В никакъв случай… — подхвана Маргарита.

— Месир… — дъхна в ухото й Коровиев.

— В никакъв случай, месир — тихо, но ясно отговори Маргарита, след като се овладя, и добави с усмивка: — умолявам ви, не прекъсвайте партията. Предполагам, че шахматните списания биха платили скъпо и прескъпо, ако можеха да я публикуват.

Азазело се покашля тихо и одобрително, а Воланд се взря внимателно в Маргарита и каза сякаш на себе си:

— Да, Коровиев има право! Колко странно се размесват картите в тестето! Колко силно нещо е кръвта!

Той протегна ръка и подкани с жест Маргарита да се приближи. И тя го стори, без да усеща пода под босите си нозе. Воланд сложи ръката си, тежка като камък и гореща, като огън, върху рамото на Маргарита, притегли я към себе си и я подбутна да седне на леглото до него.

— Е, щом сте така очарователно любезна — каза той, — впрочем не съм и очаквал друго, тогава без церемонии — той се наведе отново през ръба на леглото и викна: — Докога ще траят тези циркове под кревата? Хайде, излизай, проклети Ханс!

— Не мога да намеря коня — обади се изпод кревата с приглушен фалцет котаракът, — препуснал е нанякъде и вместо него ми се навира някаква жаба.

— Дали не си въобразяваш случайно, че си на панаир? — разсърди се престорено Воланд. — Под леглото нямаше никаква жаба! Остави тези евтини фокуси за „Вариете“. Ако не дойдеш веднага, ще смятаме, че си се предал, проклет дезертьор!

— За нищо на света, месир! — закрещя котаракът и тутакси изпълзя изпод кревата с коня в лапата.

— Да ви представя… — почна Воланд, но сам се прекъсна: — Не, не мога да го гледам този палячо. Я го вижте само на какво се е направил под леглото!

А котаракът, целият овалян в прах, вече се кланяше на Маргарита, застанал на задни лапи. Сега на гушата му се мъдреше бяла папийонка за фрак, а на гърдите му висеше седефен дамски бинокъл с каишка. Освен това мустаците на котарака бяха позлатени.

— Но на какво прилича това! — възкликна Воланд. — Защо си позлатил мустаците? И за какъв дявол ти е тая папийонка, като си без панталон?

— На котараците не им се полагат панталони, месир — отвърна с подчертано достойнство котаракът, — няма ли да заповядате да обуя и чизми? Котараци с чизми има само в приказките, месир. Но да сте виждали някого на бал без папийонка? Не желая да ставам за смях и да рискувам да бъда изритан! Всеки се украсява както може. Смятайте, че казаното се отнася и за бинокъла, месир!

— Но мустаците?…

— Не разбирам — възрази сухо котаракът, — защо Азазело и Коровиев, като се бръснаха днес, да могат да се наръсят с бяла пудра и с какво превъзхожда тя златната? Аз си напудрих мустаците и нищо повече! Друго щеше да е, ако се бях обръснал. Бръснат котарак — това вече наистина е безобразие, готов съм хиляди пъти да го призная. Но както виждам — и гласът на котарака трепна обидено, — поначало всички са решили да се заяждат с мене и съм изправен пред сериозния проблем дали изобщо да присъствам на бала. Какво ще ми отговорите, месир?

И котаракът така се наду от обида, че сякаш още миг — и щеше да се пръсне.

— Ах, мошеник, мошеник — заклати глава Воланд, — всеки път, когато партията му е в безизходица, започва да те баламосва като последен шарлатанин на някой мост. Сядай веднага и престани с тая словесна цапаница.

— Ще седна — отвърна, сядайки, котаракът, — но относно последното ще възразя. Казаното от мене съвсем не е цапаница, както благоволихте да се изразите в присъствието на дама, а поредица от добре опаковани силогизми, които биха оценили по достойнство дори такива познавачи, като Секст Емпирик, Марциан Капела, а не е изключено и самият Аристотел.

— Шах — каза Воланд.

— Моля, моля — отговори котаракът и заразглежда дъската през бинокъла.

— И тъй — обърна се Воланд към Маргарита, — нека ви представя, дона, моята свита. Този, дето се прави на идиот, е котаракът Бегемот. С Азазело и Коровиев вече се познавате, представям ви и слугинята си Хела: чевръста е, съобразителна и няма услуга, която да не е в състояние да направи.

Красавицата Хела се усмихваше, обърнала към Маргарита зеленикавите си очи, и продължаваше да загребва от мехлема и да маже с него коляното на Воланд.

— Това е — приключи Воланд и лицето му се сви от болка, когато Хела стисна по-силно коляното му, — както виждате, компанията е малка, смесена и непретенциозна. — Той млъкна и взе да върти пред себе си своя глобус, направен толкова изкусно, че сините океани се плискаха, а шапката върху полюса беше като истинска — ледена и снежна.

Междувременно върху шахматната дъска беше настъпил пълен смут. Безкрайно посърнал, царят с бяла мантия тъпчеше в квадратчето си и кършеше отчаяно ръце. Три бели пешки — ландскнехти с алебарди — гледаха объркани офицера си, който размахваше шпага и сочеше напред, където в две съседни квадратчета, бяло и черно, бяха черните конници на Воланд, яхнали два буйни коня, които риеха с копита квадратчетата си.

Маргарита беше безкрайно заинтригувана и слисана от факта, че шахматните фигурки са живи.

Котаракът свали бинокъла от очите си и побутна леко царя си в гърба. Но той отчаян закри лицето си с длани.

— Спукана ти е работата, мили Бегемот — прошепна жлъчно Коровиев.

— Положението е сериозно, но далеч не безнадеждно — обади се Бегемот, — нещо повече: напълно съм уверен в крайната победа. Достатъчно е само добре да анализирам ситуацията.

И той започна по твърде странен начин да анализира — а именно, взе да прави някакви гримаси и да намига на царя си.

— Нищо не помага — обади се Коровиев.

— Олеле! — извика Бегемот. — Папагалите изхвърчаха от кафезите — казвах ли ви, че така ще стане. И наистина, някъде отдалече долетя шумолене на безброй криле. Коровиев и Азазело изхвърчаха моментално от стаята.

— Да ви вземат дяволите с вашите бални сюрпризи! — обади се Воланд, без да се откъсва от глобуса си.

Щом Коровиев и Азазело изчезнаха, Бегемот взе да намига още по-усилено. Белият цар се досети най-сетне какво се иска от него, внезапно си свали мантията, захвърли я на квадратчето и избяга от дъската. Офицерът наметна веднага захвърлената царска одежда и зае мястото на царя. Коровиев и Азазело се върнаха.

— Ти пак ни разиграваш — измърмори Азазело и погледна накриво Бегемот.

— Счуло ми се е — отвърна котаракът.

— Е, докога ще продължава всичко това? — попита Воланд. — Шах.

— Навярно не съм чул добре, учителю — отвърна котаракът, — не съм шах, шах няма и не може да има.

— Повтарям — шах.

— Месир — обади се с престорено тревожен глас котаракът, — вие сте преуморен: няма никакъв шах!

— Царят се намира на Ге две — каза Воланд, без да поглежда дъската.

— Месир, просто съм ужасен — взе да вие котаракът, изписвайки ужас върху муцуната си, — на това квадратче няма цар.

— Как така? — попита недоумяващ Воланд и погледна към дъската, където застаналият в царското квадратче офицер се извръщаше и прикриваше с ръце лицето си.

— Ах, подлец такъв — замислен процеди Воланд.

— Месир! Обръщам се отново към логиката — заговори котаракът, притиснал лапи към гърдите си, ако играчът обявява шах на царя, а междувременно от царя вече няма и помен върху дъската, шахът се признава за недействителен.

— Предаваш ли се, или не? — викна страшно Воланд.

— Позволете ми да помисля — отвърна смирено котаракът, подпря лакти на масата, запуши си ушите с лапи и се замисли. Дълго мисли и най-сетне заяви: — Предавам се.

— Тази упорита гадина трябва да се убие — прошепна Азазело.

— Да, аз се предавам — каза котаракът, — но се предавам само защото не мога да играя в такава атмосфера на тормоз от страна на завистливците! — Той стана и шахматните фигури се прибраха в кутията.

— Хайде, време е, Хела — каза Воланд и Хела изчезна от стаята. — Кракът взе да ме боли, а нали ще има бал — продължи Воланд.

— Позволете на мене — помоли тихо Маргарита. Воланд я изгледа изпитателно и извъртя коляното си към нея.

Горещ като лава, мехлемът й изгаряше ръцете, но Маргарита не се издаваше, не трепваше и по възможност безболезнено го разтриваше върху коляното.

— Моите приближени твърдят, че било ревматизъм — каза Воланд, без да сваля очи от Маргарита, — но аз сериозно подозирам, че тази болка в коляното ми остана за спомен от една очарователна вещица, с която се бях сближил през хиляда петстотин седемдесет и първа година в планината Броке, на Дяволската катедра.

— Ах, нима е възможно? — възкликна Маргарита.

— Няма значение! След двеста-триста години ще мине. Съветвали са ме да опитам какви ли не лекарства, но аз по стар навик използвам бабешки средства. Да знаете само какви страхотни билки съм наследил от оная проклета старица баба ми! Впрочем кажете, вие не страдате ли от нещо? Може би ви измъчва някаква скръб, може би мъка трови душата ви?

— О не, месир, няма нищо такова — отвърна умницата Маргарита, — а сега у вас се чувствам наистина чудесно.

— Велико нещо е кръвта — кой знае защо весело каза Воланд и добави: — Виждам, че ви интересува моят глобус.

— О, да, никога не съм виждала нищо подобно.

— Хубав е наистина. Откровено казано, не обичам да слушам новините по радиото. Винаги ги съобщават някакви девойки, които произнасят неясно географските имена. Освен това всяка трета има дефект в говора, като че специално ги избират такива. Моят глобус е много по-удобен, още повече че трябва да бъда съвсем точно осведомен за събитията. Ето, вижте например това късче земя на брега на океана. Гледайте, ето, то се изпълва с огън. Там е избухнала война. Ако погледнете по-отблизо, ще различите и подробностите.

Маргарита се наведе над глобуса и видя как квадратчето земя се разшири, обагри се многоцветно и сякаш се превърна в релефна карта. После видя ивичката на река и някакво селище край нея. Една къщичка колкото грахово зърно се уголеми и стана колкото кибритена кутийка. Изведнъж покривът на къщата изхвърча беззвучно нагоре заедно с кълбо черен дим, а стените рухнаха и от двуетажната кутийка остана само купчинка, от която се вдигаше черен пушек. Като приближи още очи, Маргарита различи мъничка женска фигура, просната на земята, а в локва кръв до нея беше разперило ръчички малко дете.

— Това е краят — усмихна се Воланд, — още не е успяло да съгреши. Абадона работи безукорно.

— Не бих искала да съм на страната на онези, против които е Абадона — каза Маргарита, — на чия страна е той?

— Колкото повече разговарям с вас — отвърна любезно Воланд, — толкова повече се убеждавам, че сте много умна. Ще ви успокоя. Той е рядко безпристрастен и съчувства еднакво, на двете сражаващи се страни. Поради това и резултатите са винаги еднакви за противниците. Абадона! — повика тихо Воланд и от стената излезе фигура на слаб човек с тъмни очила. Очилата направиха на Маргарита толкова силно впечатление, че тя изстена тихо и свря лице в крака на Воланд. — Стига де! — той удари със замах Маргарита по гърба и през тялото й премина звън. — Нали виждате, че е с очила. Освен това никога не е бивало и няма да се случи Абадона да дойде при някого преждевременно. И в края на краищата нали аз съм тук. Вие сте моя гостенка! Просто исках да ви го покажа.

Абадона стоеше неподвижен.

— Може ли да си свали за малко очилата? — попита Маргарита и се притисна към Воланд разтреперана, но вече от любопитство.

— А, това не може — отвърна сериозно Воланд, махна с ръка на Абадона и той изчезна. — Какво искаш да кажеш, Азазело?

— Месир — отговори Азазело, — позволете ми да ви съобщя, че са дошли двама чужди: една хубавица, която хленчи и моли да я оставим при нейната господарка, и освен това, извинете ме, но тя води и някакъв шопар.

— Странно поведение имат хубавиците! — Забеляза Воланд.

— Това е Наташа, Наташа! — възкликна Маргарита.

— Е, добре, оставете я при нейната господарка. А шопара — при готвачите.

— Да го заколят ли? — възкликна уплашена Маргарита. — Смилете се, месир, това е Николай Иванович, от долния етаж. Стана недоразумение, разбирате ли, тя го е мацнала с крема.

— Но моля ви се — каза Воланд, — кой и за какъв дявол ще го коли? Нека поседи засега при готвачите, нищо повече. Съгласете се, че не мога да го пусна в балната зала, нали?

— Да, само това липсваше… — добави Азазело и доложи: — Наближава полунощ, месир.

— А, добре. — Воланд се обърна към Маргарита: — И така, много ви моля! И предварително ви благодаря. Не се смущавайте и не се страхувайте от нищо. Не пийте нищо освен вода, иначе ще отмалеете и ще ви бъде трудно. Време е!

Маргарита стана от килимчето и тогава на вратата се появи Коровиев.

Глава 23. Бляскавият бал у Сатаната

Наближаваше полунощ, наложи се да побързат. Маргарита като през мъгла виждаше някакви неща. Запомни свещите и един басейн с мозайка от скъпоценни камъни. Когато Маргарита стъпи на дъното на този басейн, Хела и Наташа, която й помагаше, плиснаха отгоре й гореща, гъста и червена течност. Маргарита усети на устните си солен вкус и разбра, че я мият с кръв, Кървавата мантия се смени с друга — гъста, прозрачна, възрозова, и на Маргарита й се зави свят от розовото масло. После хвърлиха Маргарита върху кристално ложе и почнаха да я разтриват с големи зелени листа, докато кожата й заблестя. В това време котаракът се втурна да помага. Той приклекна в краката на Маргарита и заразтрива ходилата й така, сякаш лъскаше на улицата ботуши. Маргарита не запомни кой й уши пантофки от листца на бледа роза и как тези пантофки се закопчаха от само себе си със златни катарами. Някаква сила вдигна Маргарита, изправи я пред огледалото и в косата й светна диамантена кралска диадема. Отнякъде се появи Коровиев и окачи на гърдите на Маргарита тежка глава на черен пудел в овална рамка и с тежка верижка. Това украшение обремени извънредно много кралицата. Верижката веднага й претри врата, главата я накара да се превие. Но имаше и нещо, което възнагради Маргарита за неудобствата, причинени й от верижката с черния пудел: почтителността, с която почнаха да се отнасят към нея Коровиев и Бегемот.

— Нищо, нищо, нищо! — дърдореше Коровиев от вратата на стаята с басейна. — Няма как, трябва, трябва, трябва… Позволете, кралице, да ви дам един последен съвет. Между гостите ще има различни, ох, най-различни хора, но никому, кралице Марго, никому ни най-малкото предпочитание! Дори ако някой не ви хареса… разбирам, че вие, естествено, няма да изразите това на лицето си… Не, не, просто е немислимо! Ще забележи, веднага ще забележи! Трябва да го обикнете, кралице, да го обикнете! Стократно ще бъде възнаградена за това домакинята на бала. И още: никой да не бъде отминат! Поне усмивчица, ако няма време за две-три думи, поне леко извръщане на главата! Всичко друго, само не пренебрежение, от него ще залинеят…

И Маргарита, придружена от Коровиев и Бегемот, прекрачи от стаята с басейна в пълен мрак.

— Аз, аз — шепнеше котаракът, — аз ще дам сигнала!

— Хайде! — отговори в тъмното Коровиев.

— Бал! — изврещя, котаракът с всичка сила и в същия миг Маргарита изстена и затвори за няколко секунди очи. Балът се стовари върху нея отведнъж като светлина, а в същия миг и като звук и миризма. Повлечена под ръка от Коровиев, Маргарита се озова сред тропически лес. Папагали с червени гушки и зелени опашки прехвърчаха сред лианите и оглушително крещяха: „Възхитен съм!“ Но гората скоро свърши и вместо спарения като в баня въздух изведнъж ги лъхна прохладата на бална зала с колони от някакъв жълтеникав, искрящ камък. Тази зала, както и гората, беше съвсем безлюдна и само до колоните стояха неподвижни голи негри със сребърни ленти в косите. Лицата им станаха мръснокафяви от вълнение, когато в залата влетя Маргарита със свитата си, към която се беше присъединил отнякъде, и Азазело. Тогава Коровиев пусна ръката на Маргарита и прошепна:

— Първо към лалетата!

Пред Маргарита изникна ниска стена от бели лалета, а зад нея тя видя безброй лампи с абажури и пред тях белите гърди и черните рамене на мъже с фракове. Тогава Маргарита разбра откъде идеха балните звуци. Върху нея се стовари ревът на медните инструменти, а изтръгналият се изпод него плисък на цигулките сякаш обля тялото й с кръв. Оркестърът от близо сто и петдесет души свиреше полонеза.

Човекът с фрак, който се извисяваше пред оркестъра, щом видя Маргарита, пребледня, усмихна се и с едно замахване на ръцете вдигна на крак целия оркестър. Без да прекъсва нито за миг да свири, изправеният оркестър заливаше Маргарита със звуци. Човекът над оркестъра се извърна и й се поклони ниско, с широко разперени ръце, а Маргарита се усмихна и му махна.

— Не, не, не е достатъчно — зашепна Коровиев, — той няма да мигне цяла нощ. Викнете му: „Приветствувам ви, царю на валсовете!“

Маргарита извика тези думи и се учуди, че гласът й, звучен като камбана, заглуши воя на оркестъра. Човекът се разтрепери от щастие и притисна лява ръка към гърдите, а с дясната продължи да дирижира с бял жезъл оркестъра.

— Не, пак не е достатъчно — зашепна Коровиев, — погледнете наляво, към първите цигулки, и кимнете така, та всеки да помисли, че сте познали именно него. Тук са събрани все световни знаменитости. Ето онзи там, зад първия пулт, е Виотан! Така, много добре. Сега да продължим!

— Кой е диригентът? — попита, отлитайки Маргарита.

— Йохан Щраус! — извика котаракът. — И нека ме обесят на някоя лиана в тропическата гора, ако някога на някой бал е свирил такъв оркестър! Аз ги поканих. И забележете, нито един не се разболя и нито един не отказа!

В следващата зала нямаше колони, вместо тях от едната страна се издигаха стени от червени, розови, млечнобели рози, а от другата — стена от кичести японски камелии. Между тези стени вече бликаха съскащи водоскоци, а мехурчетата на шампанското кипяха в трите басейна, от които първият беше прозрачнотеменужен, вторият — рубинен, третият — кристален. Край тях сновяха негри с алени ленти в косите и пълнеха от басейните със сребърни черпаци разлати чаши. В стената от рози имаше отвор и там върху някаква естрада се беше развихрил човек с червен фрак с лястовича опашка. Пред него гърмеше непоносимо висок джаз. Щом видя Маргарита, диригентът й се поклони толкова ниско, че ръцете му докоснаха пода, после се изправи и викна рязко:

— Алилуя!

Той се плесна по коляното — раз, по другото — два, грабна от ръцете на крайния музикант чинелите и удари с тях по колоната.

Отлитайки, Маргарита видя само, че виртуозът джазбандист, в двубой с полонезата, която духаше в гърба на Маргарита, удря с чинелите джазбандистите по главите, а те приклякат в престорен комичен ужас.

Най-сетне долетяха до същата площадка, на която, сети се Маргарита, я бе посрещнал в мрака Коровиев със светилника си. Сега на тази площадка очите й се заслепиха от светлината, която се лееше от кристалните гроздове. Маргарита бе настанена на определеното й място и под лявата си ръка видя ниска аметистова колонка.

— Можете да се подпрете върху нея, ако ви стане много трудно — прошепна Коровиев.

Някакъв чернокож хвърли под краката на Маргарита възглавница с извезан златен пудел и като се подчиняваше на нечий ръце, тя стъпи върху нея с десния си крак, свит в коляното. Маргарита се опита да се поогледа. Коровиев и Азазело стояха до нея в тържествени пози. До Азазело — още трима млади мъже, които смътно й заприличаха на Абадона. В гърба й вееше хлад. Маргарита се озърна и видя, че по мраморната стена зад нея струи пенливо вино и се стича в леден басейн. До левия си крак усещаше нещо топло и мъхесто. Беше Бегемот.

Маргарита стоеше нависоко, а под краката й се спускаше стълба, застлана с килим. Долу, толкова далече, сякаш гледаше през обърнат бинокъл, Маргарита виждаше просторно преддверие с огромна камина, в чиято студена и черна паст спокойно можеше да влезе петтонен камион. Вестибюлът и стълбата, залети с бодяща очите светлина, пустееха. Сега звуците на духовите инструменти едва долитаха до Маргарита. Постояха така неподвижно близо минута.

— Но къде са гостите? — попита Маргарита Коровиев.

— Ще дойдат, кралице, ей сега ще дойдат. Гости ще има предостатъчно. Но аз, откровено казано, бих предпочел да цепя дърва, вместо да ги приемам тука на площадката.

— Какво, да цепиш дърва ли? — подхвана словоохотливият котарак. — Аз пък бих предпочел да съм кондуктор на трамвай, а от тази работа по-неприятна няма.

— Всичко трябва да е готово отнапред, кралице — обясняваше Коровиев и окото му проблясваше през пукнатия монокъл. — Няма нищо по-гадно от това гостенинът, пристигнал пръв, да се върти и да не знае какво да прави, а неговата законна усойница да го тормози шепнешком защо са дошли преди другите. Такива балове са за боклука, кралице.

— Да, да, за боклука — потвърди котаракът.

— До полунощ остават най-много десет секунди — добави Коровиев, — ей сега ще се почне.

Тези десет секунди се сториха на Маргарита безкрайни. Те явно бяха минали вече, а още нищо не се беше случило. Но изведнъж долу, в огромната камина, нещо се строполи, оттам щръкна бесилка, на която се люлееше полуизтлял скелет. Скелетът се изхлузи от въжето, удари се оземи и от камината изскочи чернокос хубавец с фрак и лачени обувки. В същия миг изхвърча и малък полуизгнил ковчег, капакът му отскочи и се изтърсиха още едни тленни останки. Хубавецът се втурна към тях и предложи галантно свита в лакътя ръка, вторият скелет се превърна в гола вятърничава женичка с черни пантофки и черни пера на главата и двамата, мъжът и жената, забързаха нагоре по стълбите.

— Първите! — възкликна Коровиев. — Господин Жак със съпругата си. Представям ви, кралице, един изключително интересен мъж. Закоравял фалшификатор на пари, държавен изменник, но доста добър алхимик. Прочу се с това — прошепна Коровиев на ухото на Маргарита, — че отрови любовницата на краля. А такова нещо не се случва всекиму! Вижте го колко е красив!

Пребледняла, Маргарита гледаше с отворена уста надолу и виждаше как през някаква странична врата на преддверието изчезват и бесилката, и ковчегът.

— Възхитен съм! — изкрещя котаракът право в лицето на изкачилия стълбите господин Жак.

В това време от камината долу се подаде обезглавен скелет с отсечена дясна ръка, удари се оземи и се превърна в мъж с фрак.

Съпругата на господин Жак вече коленичеше, бледа от вълнение, пред Маргарита, и целуваше коляното й.

— Кралице… — шепнеше съпругата на господин Жак.

— Кралицата е възхитена! — крещеше Коровиев.

— Кралице… — каза тихо красавецът господин Жак.

— Ние сме възхитени! — виеше котаракът.

Младите мъже, спътници на Азазело, се усмихваха с безжизнени, но любезни усмивки и вече побутваха господин Жак и съпругата му встрани, към чашите с шампанско, които негрите държаха в ръце. По стълбите тичаше нагоре самотният мъж с фрак.

— Граф Роберт — прошепна Коровиев на Маргарита, — обаятелен както винаги. Обърнете внимание, кралице, толкова е смешно: точно обратният случай — той пък беше любовник на кралицата и отрови жена си.

— Много се радваме, графе! — възкликна Бегемот.

От камината изскочиха един след друг, разцепиха се и се разпаднаха три ковчега, после се появи някакъв с черна мантия, а следващият, който изтича от черната паст, го удари с нож в гърба. Долу се чу сподавен вик. От камината се появи почти разложен труп. Маргарита замижа и нечия ръка, поднесе под носа й шишенце със сол за смъркане. На Маргарита й се стори, че е ръката на Наташа. Стълбите взеха да се пълнят. Сега вече на всяко стъпало стояха мъже с фракове, отдалече те изглеждаха съвсем еднакви, придружаваха ги голи жени, които се различаваха само по цвета на перата върху главите си и по обувките.

Към Маргарита, се приближаваше накуцваща дама със странен дървен ботуш на левия крак, свела поглед като монахиня, слабичка, скромна, а шията й, кой знае защо, увита с широка зелена кърпа.

— Коя е зелената? — попита машинално Маргарита.

— Много очарователна и солидна дама — пошепна Коровиев, — да ви я представя: госпожа Тофана, беше извънредно популярна сред младите очарователни неаполитанки, а също и сред жителките на Палермо, особено сред онези, на които им бяха дотегнали съпрузите. Нали се случва, кралице, съпругът да ти дотегне…

— Да — отговори глухо Маргарита, като същевременно се усмихваше на двамата мъже с фракове, които се наведоха един след друг пред нея да й целунат коляното и ръката.

— Та, значи — продължи Коровиев, като успяваше да шепне на Маргарита и същевременно да вика някому: — Чаша шампанско, господин херцог? Възхитен съм!… Нда, та госпожа Тофана влизаше в положението на горките жени и им продаваше стъкленички с някаква вода. Жената изсипва водата в супата на съпруга, той я изсърбва, благодари за грижите и се чувства превъзходно. Да, но след няколко часа усеща силна жажда, после ляга болен и след един ден прекрасната неаполитанка, нагостила съпруга си със супа, става свободна като пролетния вятър.

— А какво е това на крака й? — питаше Маргарита и подаваше неуморно ръка на гостите, изпреварили куцукащата госпожа Тофана. — И защо й е това зеленото на врата? Повехнала шия?

— Възхитен съм, княже! — крещеше Коровиев, продължавайки да шепне на Маргарита: — Великолепна шия, но в затвора й се случи една неприятност. На крака си, кралице, носи испанско ботушче, а за кърпата ще ви обясня: когато тъмничарите научиха, че близо петстотин несполучливо избрани съпрузи са напуснали завинаги Неапол и Палермо, в яда си удушиха в затвора госпожа Тофана.

— Колко съм щастлива, о, черна кралице, че ми е отредена високата чест… — шепнеше с монашеско смирение Тофана и се опитваше да коленичи, но испанското ботушче и пречеше. Коровиев и Бегемот помогнаха на Тофана да се изправи.

— Много се радвам — отговори й Маргарита, докато подаваше ръка на други.

Сега нагоре по стълбата напираше същински поток. Маргарита вече не виждаше какво става в преддверието. Тя механично вдигаше и отпускаше ръка, монотонно се усмихваше на гостите. Въздухът на площадката вече трептеше от неясната глъчка, а в напуснатите от Маргарита бални зали музиката шумеше като море.

— Ей онази там е много досадна жена — вече не шепнеше, а високо говореше Коровиев, сигурен, че сред тътена на гласовете няма да бъде чут, — тя обожава баловете и все мечтае да се оплаче от кърпичката си.

Маргарита улови с поглед между приближаващите се кого й сочи Коровиев. Беше млада, към двайсетгодишна, с великолепна стройна фигура, но със странно неспокоен и натрапчив поглед.

— Каква кърпичка?

— Нея навсякъде я придружава една камериерка — обясни Коровиев — и вече трийсет години й слага всяка нощ върху масичката носна кърпа. Щом се събуди, и кърпата е там. Какво ли не е опитвала — и в печката я гори, и в реката я хвърля, но нищо не помага.

— Каква кърпа? — шепнеше Маргарита и пак подаваше и отпускаше ръка.

— Кърпичка, поръбена със синьо. Работата е там, че като работеше в едно кафене, стопанинът я подмами веднъж да отиде с него в килера, а след девет месеца тя роди момченце, занесе го в гората и му затисна устата с носна кърпа, после зарови момченцето в земята. Пред съда каза, че нямала с какво да изхрани детенцето.

— Ами къде е стопанинът на кафенето?

— Кралице — изведнъж изскърца отдолу котаракът, — позволете да ви попитам: какво общо има стопанинът? Да не би той да е удушил детенцето в гората?

Без да престава да се усмихва и да подава дясната и ръка, Маргарита впи острите нокти на лявата в ухото на Бегемот и му зашепна:

— Слушай, мръснико, ако си позволиш още веднъж да се намесиш в разговора…

Бегемот изпищя някак не като за бал и изхриптя:

— Кралице… ще ми се подуе ухото. Защо да развалям бала с подуто ухо?… Аз имах предвид юридически… от юридическа гледна точка… Млъквам, млъквам… Приемете, че вече не съм котарак, а риба, само ми пуснете ухото.

Маргарита му пусна ухото, а натрапчивите, мрачни очи бяха вече пред нея.

— Толкова съм щастлива, кралице и господарке, че съм поканена на бляскавия бал на пълнолунието!

— И аз се радвам да ви видя — отговори й Маргарита. — Много се радвам. Обичате ли шампанско?

— Но моля ви, какво благоволявате да правите, кралице?! — извика отчаяно, но тихо Коровиев в ухото на Маргарита. — Ще стане навалица.

— Обичам — изрече с молба в гласа жената и изведнъж заповтаря механично: — Фрида, Фрида, Фрида! Името ми е Фрида, о, кралице!

— Тогава напийте се днеска, Фрида, и не мислете за нищо — каза й Маргарита.

Фрида простря към Маргарита и двете си ръце, но Коровиев и Бегемот много умело я отведоха встрани и тя се изгуби в тълпата.

Сега гостите вече прииждаха отдолу като стена, сякаш взели на щурм площадката, върху която стоеше Маргарита. Голите женски тела се изкачваха сред облечените с фракове мъже. Към Маргарита се приближаваха на вълни техните мургави или бели, кафяви или съвсем черни тела. В косите им — червени, черни, кестеняви или светли като лен — сред потоците светлина танцуваха и блестяха, и пръскаха искри скъпоценни камъни. Сякаш някой беше поръсил с капчици светлина и напиращата колона на мъжете — по жабата им святкаха брилянтени копчета. Сега Маргарита усещаше всяка секунда докосването на устни до коляното си, всяка секунда протягаше напред ръката си за целувка, а лицето и се вкамени в неподвижна приветлива маска.

— Възхитен съм — пееше монотонно Коровиев, — ние сме възхитени, кралицата е възхитена.

— Кралицата е възхитена — гъгнеше зад гърба й Азазело.

— Възхитен съм — възкликваше котаракът.

— Маркизата — мърмореше Коровиев — отрови баща си, двамата си братя и двете си сестри заради наследството! Кралицата е възхитена! Госпожа Минкина, ах, колко е хубава! Малко е нервна. Защо й трябваше да гори лицето на слугинята с машата за коса! Нищо чудно, че после я заклаха! Кралицата е възхитена! Секунда внимание, кралице: това е император Рудолф, магьосник и алхимик. А, ето още един алхимик — беше обесен. Ах, ето я и нея! Ах, какъв чудесен публичен дом държеше в Страсбург! Ние сме възхитени. Московска шивачка, ние всички много я обичаме заради неизчерпаемата й фантазия, имаше ателие и измисли ужасно смешен номер: проби две кръгли дупчици в стената…

— Без дамите да знаят? — попита Маргарита.

— Знаеха, знаеха, кралице — отговори Коровиев, — възхитен съм. Този двайсетгодишен хлапак се отличаваше от дете с най-странни фантазии, беше мечтател и чудак. Едно момиче се влюби в него, а той го продаде в публичен дом.

Отдолу течеше река. И на тази река не й се виждаше краят. Изворът й — огромната камина — продължаваше да бълва. Така измина час и почна втори. Маргарита усети, че верижката й тежи повече, отколкото в началото. Нещо странно беше станало и с ръката й. Сега, преди да я повдигне, лицето й се кривеше от болка. Интересните забележки на Коровиев вече не занимаваха Маргарита. И монголските дръпнати очи, и белите, и черните лица й станаха безразлични, те от време на време се сливаха, а въздухът между тях започваше, кой знае защо, да трепти и да струи. Остра болка като от убождане, изведнъж прониза дясната ръка на Маргарита, тя стисна зъби и се подпря на колонката. Сега отзад, откъм залата, долиташе някакво шумолене, сякаш криле докосваха стените, и беше ясно, че там танцуват несметни пълчища гости, а на Маргарита й се струваше, че дири масивните мраморни, мозаични и кристални подове в тази старинна зала ритмично пулсират.

Нито Гай Цезар Калигула, нито Месалина вече не заинтересуваха Маргарита, както не бе я заинтересувал никой от кралете, херцозите, кавалерите, самоубийците, отровителките, обесените, сводниците, тъмничарите и мошениците, палачите, доносниците, изменниците, безумците, тайните агенти, развратителите на малолетни. Всички имена се бяха объркали в главата й, лицата се бяха сплеснали в огромна пита и само едно лице се беше загнездило мъчително в паметта й, обрамчено от наистина огнена брада — лицето на Малюта Скуратов. Краката на Маргарита се подкосяваха, тя се боеше, че още миг и ще се разплаче. Най-тежки страдания й причиняваше дясното коляно, което целуваха. То беше подпухнало, кожата му беше посиняла, въпреки че на няколко пъти до това коляно се появяваше ръката на Наташа с някаква гъба и го изтриваше с нещо благоуханно. Към края на третия час Маргарита хвърли надолу съвсем отчаян поглед и трепна от радост — потокът от гости редееше.

— Законите на всички балове са еднакви, кралице — шепнеше Коровиев, — сега вълната ще почне да спада. Кълна се, остава ни да потърпим само няколко минути. Ето я и групата на брокенските гуляйджии. Те винаги идват последни. Да, разбира се, те са. Ето ги и двамата пияни вампири… и край? Ах не, още един. Не, двама са!

По стълбите се качваха последните двама гости.

— О, това е някой новичък — присви око през монокъла Коровиев, — ах, да, да. Веднъж Азазело му отиде на гости и на чашка коняк го посъветва шепнешком как да се отърве от едного, понеже този тук ужасно се боеше от разобличенията му. И нашият човек заповяда на свой познат, който зависеше от него, да напръска стените на кабинета с отрова.

— Как се казва? — попита Маргарита.

— Да си кажа правичката, и аз още не зная — отговори Коровиев, — трябва да питам Азазело.

— А кой е с него?

— Ами изпълнителят подчинен. Възхитен съм! — извика Коровиев на последните двама.

Стълбата опустя. За всеки случай изчакаха още малко. Но от камината вече не излизаше никой.

След секунда, без да проумее как беше станало, Маргарита се озова отново в стаята с басейна, там веднага се разплака от болките в ръката и в крака и се строполи право на пода. Но Хела и Наташа почнаха да я успокояват и пак я повлякоха към кървавия душ, пак разтриха тялото й. Маргарита отново се съвзе.

— Остава ни, кралице Марго — шепнеше появилият се до нея Коровиев, — само да обиколим залите, за да не се почувстват уважаемите гости изоставени.

И Маргарита отново излетя от стаята с басейна. На естрадата зад лалетата, където беше свирил оркестърът на царя на валсовете, сега беснееше маймунски джаз. Огромна горила с рошави бакенбарди танцуваше тромаво и дирижираше с тромпет. Насядали в редица орангутани надуваха лъскавите си тромпети. Весели шимпанзета с хармоники бяха яхнали раменете им. Два павиана, със същински лъвски гриви свиреха на рояли, но роялите не се чуваха, заглушени от трясъка, писъка и тътена на саксофоните, цигулките и барабаните в лапите на гибоните, мандрилите и другите маймуни. Върху огледалния под безброй двойки се въртяха като слети с поразително гъвкави и съвършени движения в една и съща посока — истинска стена, готова да помете всичко по пътя си. Живи атлазени пеперуди пърхаха над танцуващите пълчища, от таваните се сипеха цветя. Когато гаснеше електричеството, по капителите на колоните пламваха милиарди светулки, а във въздуха плуваха блуждаещи огньове.

После Маргарита се озова в басейн с чудовищни размери, заобиколен от колони. Гигантски черен Нептун изригваше от огромната си уста широка розова струя. Опияняващ мирис на шампанско се вдигаше от басейна. Тук цареше непринудено веселие. Дамите събуваха със смях пантофките си, подаваха чантичките си на своите кавалери или на негрите, които сновяха с чаршафи в ръце, и с викове се хвърляха като ластовички в басейна. Пенести стълбове се вдигаха до тавана. Кристалното дъно на басейна пламтеше, осветено отдолу, сиянието пробиваше дълбокия слой вино, в което прозираха сребристите плуващи тела. Изскачаха от басейна съвсем пияни. Смехът гърмеше под колоните, кънтеше като в баня.

Сред цялата тази бъркотия Маргарита различи едно съвсем пияно женско лице с безсмислени, но и в безсмислието си умоляващи очи, и си спомни една дума — Фрида. На Маргарита почна да й се вие свят от миризмата на вино и тя се канеше да излезе, но котаракът направи в басейна номер, който я задържа. Бегемот изговори някакви заклинания до широко отворената уста на Нептун и в същия миг плискащото се шампанско изчезна със съсък и грохот от басейна, а Нептун взе да бълва гъста тъмножълта вълна, която не искреше и не се пенеше. Дамите нададоха писъци и вопли:

— Коняк? — и се дръпнаха от брега на басейна към колоните. След няколко секунди басейнът беше пълен, котаракът направи тройно салто и цопна в разплискания коняк. После излезе, пуфтейки, с мокра папийонка, по мустаците му вече нямаше позлата и беше загубил бинокъла си. Само една жена се реши да последва примера на Бегемот — онази хитруша шивачката и нейният кавалер, неизвестен млад мулат. Двамата се гмурнаха в коняка, но в този миг Коровиев хвана Маргарита под ръка и те напуснаха къпещите се.

На Маргарита и се стори, че прелетя над някаква местност с огромни каменисти потоци и планини от стриди. После мина над стъклен под с пламнали отдолу адски огньове, сред които се суетяха дяволски бели готвачи. След това престана да съобразява каквото и да било и видя тъмни мазета, в които горяха светилници, а девойки обръщаха цвъртящо месо върху нажежена жарава и от големи халби се пиеше за нейно здраве. След това видя бели мечки, които свиреха на акордеони и потрепваха на една естрада „камаринската“. Видя и саламандър фокусник, който гореше и не изгаряше в някаква камина… И за втори път силите взеха да я напускат.

— Последно появяване — прошепна й разтревожен Коровиев — и сме свободни.

Придружена от Коровиев, тя се върна в балната зала, но сега там нямаше танци, а безбройните гости се тълпяха между колоните, опразнили средата на залата. Маргарита не помнеше кой й помогна да се качи на подиума, който изникна в това освободено пространство насред залата. Когато се изкачи, чу удивена, че някъде бие дванайсет, а според нейните пресмятания отдавна беше превалило полунощ. При последния удар на невидимия часовник сред тълпата от гости се възцари мълчание. Тогава Маргарита отново видя Воланд. Той вървеше, придружен от Абадона, Азазело и още неколцина, които приличаха на Абадона — черни и млади като него. Сега Маргарита видя, че срещу нейния подиум се издигаше още един подиум за Воланд. Но той не се възползва от него. Маргарита се изненада, че за тази последна тържествена поява на бала Воланд дойде така, както беше в спалнята. Същата мръсна кърпена нощница висеше на раменете му, на краката му имаше подпетени пантофи. Воланд носеше шпага, но използваше тази извадена от ножницата шпага като бастун, на който се опираше. Накуцвайки, Воланд спря пред своя подиум и в същия миг Азазело се изправи пред него с блюдо в ръцете, а върху блюдото Маргарита видя отрязаната глава на човек с избити предни зъби. Продължаваше да цари абсолютна тишина, наруши я звън, който прозвуча само веднъж и отдалеч, сякаш откъм главния вход — при дадените обстоятелства наистина нелепо.

— Михаил Александрович — тихо се обърна Воланд към главата, а клепачите на убития, се повдигнаха, а Маргарита изтръпна, защото на мъртвото лице видя живи, пълни с разум и страдание очи. — Всичко се сбъдна, нали? — продължи Воланд, като гледаше главата в очите. — Главата ви беше отрязана от жена, заседанието не се състоя и аз живея във вашия апартамент. Това е факт. А фактът е най-упоритото нещо на този свят. Но сега ни интересува не този вече свършен факт, а какво ще последва. Вие винаги сте били яростен проповедник на теорията, че след като главата бъде отрязана, животът на човека секва, той се превръща в пепел и изчезва в небитието. Приятно ми е да ви съобщя в присъствието на моите гости, въпреки че те самите са доказателство на съвсем друга теория, че вашата теория е солидна и остроумна. Впрочем всички теории са от един дол дренки. И една от тях твърди, че всеки ще бъде възнаграден според вярата си. Нека това се сбъдне! Вие изчезвате в небитието, а за мене е радост да пия за битието от чашата, в която ще се превърнете! — Воланд вдигна шпагата. В същия миг плътта по черепа потъмня и се сви, после се разкапа на късчета, очите изчезнаха и след малко Маргарита видя върху блюдото жълтеникав череп с изумрудени очи и бисерни зъби, оформен като чаша със златно столче. Капакът на черепа се вдигна — той беше на пантичка.

— Ей сегичка, месир — каза Коровиев, уловил въпросителния поглед на Воланд, — той ще се яви пред вас. Чувам сред тази гробна тишина как скърцат лачените му обувки и как звънти чашата, която е сложил на масата, след като е пил за последен път през живота си шампанско. А, ето го.

Устремен към Воланд, в залата влизаше нов самотен гост. Външно той се различаваше от многобройните мъже в залата само по едно: гостенинът просто се олюляваше от вълнение и това личеше дори отдалеч. По бузите му пламтяха петна и погледът му блуждаеше, изпълнен с тревога. Гостът беше зашеметен и това беше напълно естествено: смая го всичко и, разбира се, най-вече облеклото на Воланд.

Но той бе посрещнат с подчертана любезност.

— А, скъпи барон Майгел — с приветлива усмивка се обърна Воланд към госта, който пулеше уплашени очи. — Щастлив съм да ви представя — обърна се Воланд към гостите — многоуважаемия барон Майгел, член на зрелищната комисия и заемащ в нея длъжността екскурзовод, който запознава чужденците със забележителностите на столицата.

Сега Маргарита се смрази, защото позна този Майгел. Няколко пъти го беше срещала в московските театри и ресторанти. „Но как така… — помисли си Маргарита — значи и той е умрял, така ли?“ Но всичко веднага се изясни.

— Милият барон — продължи Воланд с радостна усмивка — беше така любезен, веднага щом научил за пристигането ми в Москва, да ми се обади и да ми предложи услугите си по своята специалност, тоест по запознаването със забележителностите на столицата. Съвсем естествено е, че бях щастлив да го поканя тук.

В това време Маргарита видя как Азазело предаде блюдото с черепа на Коровиев.

— Ах, да, бароне — изведнъж интимно сниши глас Воланд, — носят се слухове за вашата изключителна любознателност. Казват, че тя, наред с вашата не по-малко смайваща бъбривост, е почнала да привлича всеобщото внимание. Нещо повече, злите езици вече са ви извадили име на доносник и шпионин. И още повече — съществува предположението, че най-късно до един месец това ще ви доведе до печален край. И така, за да ви спестим мъчителното очакване, решихме да ви се притечем на помощ, използвайки обстоятелството, че ни се натрапихте за гост тъкмо с цел да видите и да подслушате колкото може повече.

Баронът стана по-блед дори от Абадона, който си беше изключително блед по природа, а после се случи нещо странно. Абадона застана пред барона и свали за миг очилата си. В същия миг нещо припламна в ръцете на Азазело, нещо изплющя тихо, сякаш някой плесна с ръце, баронът почна бавно да се свлича по гръб, алена кръв бликна от гърдите му и заля колосаната риза и жилетката. Коровиев подложи чашата под бликащата струя и я подаде пълна на Воланд. В това време безжизненото тяло на барона вече лежеше на пода.

— Пия за ваше здраве, господа — каза тихо Воланд, вдигна чашата и я докосна с устни.

Тогава стана метаморфоза. Изчезнаха кърпената нощница и вехтите пантофи. Воланд беше сега с черно наметало и стоманена шпага на бедрото. Той бързо се приближи до Маргарита, поднесе й чашата и й заповяда:

— Пий!

На Маргарита й се зави свят, тя се олюля, но чашата беше вече до устните й и нечии гласове, тя не разбра чии, й прошепнаха в двете уши:

— Не бойте се, кралице… Не бойте се, кралице, кръвта отдавна е попила в земята. И там, където се проля, вече има лозя.

Без да отваря очи, Маргарита отпи една глътка и сладка вълна премина през тялото й, в ушите й нещо зашумя. Стори й се, че оглушително кукуригат петли, че някъде свирят марш. Тълпите от гости взеха да губят облика си: и мъжете с фракове, и жените се превърнаха в скелети. Пред очите на Маргарита тление обхвана залата, която се изпълни с гробовен дъх. Колоните рухнаха, угаснаха светлините, всичко се сви, нямаше вече никакви водоскоци, камелии и лалета. Остана просто онова, което си беше: скромната гостна на бижутершата, а от притворената врата се процеждаше ивица светлина. През тази именно открехната врата влезе Маргарита.

Глава 24. Изтръгването на Майстора

В спалнята на Воланд всичко си беше както преди бала. Воланд, пак по нощница, седеше на леглото и само дето Хела вече не разтриваше крака му, а слагаше вечеря на масата, върху която бяха играли шах. Коровиев и Азазело бяха свалили фраковете и до масата, редом с тях, седеше, разбира се, и котаракът, който не беше пожелал да се раздели с папийонката си, въпреки че тя се беше превърнала направо в мръсна дрипа. Маргарита с олюляване отиде до масата и се опря на нея. Воланд пак й направи знак да се приближи и да седне до него.

— Е, много ли ви измъчихме? — попита Воланд.

— О, не, месир — отвърна, но едва чуто Маргарита.

— Ноблес оближ — обади се котаракът и наля на Маргарита някаква прозрачна течност във винена чаша.

— Водка ли е? — попита тихо Маргарита.

Котаракът подскочи на стола от обида.

— Но моля ви, кралице — изхриптя той, — как бих си позволил да налея на една дама водка? Това е чист спирт!

Маргарита се усмихна и понечи да отмести чашата.

— Пийте смело — каза Воланд и Маргарита веднага взе чашата.

— Хела, седни! — заповяда Воланд и обясни на Маргарита: — Нощта на пълнолунието е празнична нощ и аз вечерям в тесен кръг от приближени и слуги. И тъй, как се чувствате? Как мина този изтощителен бал?

— Потресаващо! — задърдори Коровиев. — Всички са очаровани, влюбени, поразени, толкова такт, толкова умение, обаяние и шарм!

Воланд вдигна мълчаливо чаша и се чукна с Маргарита. Маргарита покорно изпи своята и си помисли, че сигурно ще умре на място от толкова спирт. Но нищо лошо не й се случи. Животворна топлина се разля в стомаха й, нещо я удари меко в тила и силите й се възвърнаха, сякаш беше станала след продължителен освежаващ сън, освен това усети и вълчи апетит. А като си спомни, че не е яла нищо от вчера сутринта, изпита още по-силен глад… И лакомо загълта хайвер.

Бегемот си отряза парче ананас, поръси го със сол и черен пипер, лапна го и така юнашки гаврътна втора чашка спирт, че всички му изръкопляскаха.

Когато и Маргарита изпи втора чашка, свещите в канделабрите пламнаха по-ярко, огънят в камината лумна по-високо. Маргарита не усещаше замайване. Впиваше бели зъби в месото, опияняваше се от сока му и гледаше как Бегемот маже една стрида с горчица.

— Да беше сложил и грозде — тихо каза Хела и ръгна котарака в ребрата.

— Моля, не ме учете — отговори Бегемот, — зная как да се държа на маса, не се безпокойте, отлично зная!

— Ах, колко е приятно да се вечеря така непринудено пред камината — се чу треперливият глас на Коровиев, — в интимен кръг…

— А, не, Фагот — възрази котаракът, — балът си има своята прелест и своя размах.

— Никаква прелест няма и никакъв размах — каза Воланд, — а тези идиотски мечки и тигрите в бара насмалко да ми докарат с рева си някоя мигрена.

— Слушам, месир — каза котаракът, — щом вие смятате, че няма размах, веднага ще се присъединя към същото становище.

— Внимавай! — отвърна му Воланд.

— Пошегувах се — каза смирено котаракът, — а що се отнася до тигрите, ще заповядам да ги опекат.

— Тигрите не стават за ядене — каза Хела.

— Така ли мислите? В такъв случай благоволете да ме изслушате — обади се котаракът и замижал от удоволствие, разказа как веднъж се скитал деветнайсет дена в пустинята и се хранел само с месото на убит от него тигър. Всички изслушаха с интерес това увлекателно повествование, а когато Бегемот свърши, възкликнаха в хор:

— Лъжа!

— А най-интересното в лъжата му е — каза Воланд, — че е лъжа от първата до последната дума.

— Ах, така ли? Значи, лъжа? — възкликна котаракът и всички помислиха, че ще почне да протестира, но той само каза тихо: — Историята ще си каже думата.

— Искам да ви попитам — обърна се Марго, вече живнала след водката, към Азазело, — вие застреляхте ли го онзи, бившия барон?

— Естествено — отвърна Азазело, — как да не го застрелям? Той непременно трябваше да бъде застрелян.

— Толкова се развълнувах — възкликна Маргарита, — стана така неочаквано.

— Нямаше нищо неочаквано — възрази Азазело, а Коровиев взе да вие и да хленчи:

— И таз добра, че как да не се развълнува човек! Ам’че то и на мен ми се подкосиха краката! Бум! Фрас! И баронът — туп!

— Едва не изпаднах в истерия — добави котаракът и облиза лъжицата с хайвер.

— Едно не можах да разбера — подхвана пак Маргарита, а златистите искри от кристала подскачаха в очите й — нима от улицата не се чуваше музиката и целият грохот на бала?

— Разбира се, че нищо не се чуваше, кралице — обясни Коровиев, — подобни неща трябва да се вършат тъй, че да не се чуват. Трябва много хубаво да се напипват.

— Е да, да… Но нали онзи човек на стълбите… Когато минахме край него с Азазело… И другият, на входа… Мисля, че той наблюдаваше вашия апартамент…

— Вярно е, вярно! — извика Коровиев. — Вярно е, скъпа Маргарита Николаевна! Вие потвърждавате моите подозрения. Да, той наблюдаваше апартамента. Отначало го взех за някой разсеян приват-доцент или за влюбен, чакащ нетърпеливо на стълбите, но не, не! Нещо загложди сърцето ми! Ах! Да, той наблюдаваше апартамента! И онзи при входа, и той! И онзи в безистена откъм улицата — също!

— Интересно, ами ако дойдат да ви арестуват? — попита Маргарита.

— Положително ще дойдат, очарователна кралице, положително! — отвърна Коровиев. — Сърцето ми подсказва, че ще дойдат, не сега, разбира се, но като удари часът, непременно ще дойдат. Но предполагам, че нищо интересно няма да стане.

— Ах, как се развълнувах, когато баронът падна! — продължи Маргарита; тя, изглежда, още изживяваше убийството, защото за пръв път през живота си присъстваше на нещо подобно. — Вие навярно стреляте много добре?

— Горе-долу — отвърна Азазело.

— От колко крачки? — зададе Маргарита на Азазело не съвсем ясен въпрос.

— Зависи — отвърна съвсем логично Азазело. — Едно е да улучиш с чук прозореца на критика Латунски, а съвсем друго — да улучиш същия в сърцето.

— В сърцето! — възкликна Маргарита, и, кой знае защо, притисна ръце към собственото си сърце. — В сърцето! — повтори тя глухо.

— Кой е този критик Латунски? — попита Воланд и погледна Маргарита с присвити очи.

Азазело, Коровиев и Бегемот някак засрамено сведоха очи, а Маргарита се изчерви и отговори:

— Има един такъв критик. Тази вечер му разпертушиних целия апартамент.

— И таз добра! Ами защо?

— Месир, той погуби един Майстор — обясни Маргарита.

— Но защо е трябвало да се мъчите вие самата! — попита Воланд.

— Позволете на мене, месир! — възкликна радостно котаракът и скочи от мястото си.

— Я си стой там — измърмори Азазело и стана, — аз лично ще отида още сега…

— О, не! — възкликна Маргарита. — Не, умолявам ви месир, няма нужда.

— Както обичате, както обичате — отвърна Воланд, а Азазело си седна на мястото.

— Та за какво говорехме, безценна кралице Марго? — подхвана Коровиев. — Ах да, за сърцето. Той улучва сърцето — и Коровиев проточи дългия си пръст към Азазело, — улучва го където си пожелае; в което си иска предсърдие или камера.

Маргарита не разбра веднага, а когато разбра, възкликна учудена:

— Но нали те не се виждат!

— Скъпа — задърдори Коровиев, — точно там е работата, че не се виждат! Там е майсторлъкът! Видим предмет всеки може да улучи!

Коровиев извади от чекмеджето седмица пика, подаде я на Маргарита и я помоли да отбележи с нокът една от фигурите. Маргарита отбеляза фигурата в горния десен ъгъл. Хела скри картата под възглавницата и викна:

— Готово!

Азазело, седнал с гръб към възглавницата, извади от джоба на официалния си панталон черен автоматичен пистолет, опря дулото му на рамо и без да се обръща към леглото, стреля, предизвиквайки у Маргарита весела уплаха. Извадиха седмицата изпод простреляната възглавница. Отбелязаната от Маргарита фигура беше пробита.

— Не бих искала да ви срещна, когато сте с пистолет в ръка — каза Маргарита и хвърли на Азазело закачлив поглед. Тя имаше слабост към всички хора, умеещи нещо в съвършенство.

— Безценна кралице — врещеше Коровиев, — никому не препоръчвам да го среща, дори ако няма в ръката си пистолет! Давам ви честната си дума на бивш хоров диригент и солист, че никой не би завидял на оня, който му се изпречи на пътя.

По време на опита с изстрела котаракът седеше нацупен, а сега изведнъж заяви:

— Наемам се да счупя рекорда със седмицата.

В отговор Азазело изръмжа нещо. Но котаракът упорстваше и поиска да му дадат не един, а два пистолета. Азазело извади втори пистолет от втория заден джоб на панталона си и го подаде с презрително разкривена уста, заедно с първия, на хвалипръцкото. Отбелязаха върху седмицата две фигури. Котаракът дълго се цели гърбом към възглавницата. Маргарита седеше, запушила уши с пръсти, й гледаше совата, задрямала върху камината. Котаракът стреля и с двата пистолета и в същия миг Хела изпищя, убитата сова падна от камината, а счупеният часовник спря. Хела, на която едната ръка беше окървавена, се вкопчи с вой в козината на котарака, той пък в косата й, и свити на кълбо, двамата се затъркаляха по пода. Една чаша падна от масата и се счупи.

— Отървете ме от тази побесняла дяволица! — виеше котаракът и се мъчеше да се измъкне изпод Хела, която го беше яхнала. Разтърваха побойниците, Коровиев дъхна върху простреляния пръст на Хела и той зарасна.

— Не мога да стрелям, когато наоколо ми се приказва! — крещеше Бегемот и се мъчеше да си залепи отскубаната от гърба му козина.

— Бас държа — усмихна се Воланд на Маргарита, — че разигра цялата тази комедия нарочно. Той стреля отлично.

Хела и котаракът се помириха и за да скрепят помирението, се целунаха. Измъкнаха картата изпод възглавницата. Освен фигурата, простреляна от Азазело, нито една не беше докосната.

— Това е просто невъзможно — твърдеше котаракът, разглеждайки картата срещу свещника.

Веселата вечеря продължи. Свещите се топяха в канделабрите, в стаята се разливаше на вълни сухата, ароматна топлина от камината. Като се нахрани, Маргарита усети, че я обзема чувство на блаженство. Тя гледаше как синкавите колелца дим от пурата на Азазело отлитат към камината, а котаракът ги нанизва на шпагата. Нямаше никакво желание да си ходи, въпреки че според пресмятанията й беше вече късно. Трябва да наближаваше шест часът сутринта. Като се възползува от паузата, Маргарита се обърна към Воланд и плахо каза:

— Аз май трябва да си вървя… Късно е.

— Но защо бързате? — попита Воланд учтиво, но доста сухо. Останалите не казаха нищо, уж всецяло погълнати от колелцата дим.

— Да тръгвам — повтори Маргарита, вече съвсем смутена, и се обърна, сякаш търсеше дреха или наметало. Голотата изведнъж почна да я притеснява. Тя стана от масата. Воланд вдигна мълчаливо от леглото своя протрит и омазнен халат, а Коровиев го наметна върху раменете на Маргарита.

— Благодаря ви, месир — каза едва чуто Маргарита. В отговор той й се усмихна учтиво и равнодушно. Тежка мъка някак внезапно сграбчи сърцето на Маргарита. Почувства се измамена. Изглежда, никой нямаше намерение да й предлага награда за услугите на бала и явно никой нямаше намерение да я задържа. Но същевременно й беше съвсем ясно, че оттук няма вече къде да иде. Мимолетната мисъл, че ще трябва да се върне в къщи, предизвика в нея скрит изблик на отчаяние. Дали да не помоли тя самата, както я съветваше изкусителят Азазело в Александровската градина? „Не, за нищо на света!“ — каза си Маргарита.

— Всичко хубаво, месир — произнесе тя гласно, а си помисли: „Само да се измъкна оттука, после ще се довлека до реката и ще се удавя.“

— Я седнете! — изведнъж й заповяда Воланд. Лицето на Маргарита промени израза си, тя седна.

— Не бихте ли желали да кажете нещо на сбогуване?

— Не, нищо, месир — отвърна гордо Маргарита, — само това, че ако ви потрябвам и друг път, с удоволствие ще изпълня каквото пожелаете. Никак не се уморих и ми беше много весело на бала. И следващия път с удоволствие бих предоставила пак коляното си, за да го целуват хиляди обесници и убийци — Маргарита виждаше Воланд като през пелена, очите й се пълнеха със сълзи.

— Вярно! Напълно сте права! — прокънтя страшно гласът на Воланд. — Точно така трябва!

— Точно така трябва! — повтори като ехо свитата на Воланд.

— Ние ви подложихме на изпитание — продължи Воланд, — не молете никога и за нищо! Никога и за нищо, особено по-силните от вас. Те сами ще ви предложат и самите ще ви дадат всичко. Седнете, вие сте горда жена! — Воланд свлече от Маргарита тежкия халат и тя пак се намери седнала до него на леглото. — И тъй, Марго — продължи вече меко Воланд, — какво желаете срещу това, че бяхте днес тука домакиня? Какво желаете срещу това, че по време на бала бяхте гола? На колко оценявате вашето коляно? Какви щети ви причиниха гостите ми, които току-що нарекохте обесници? Говорете! И вече без стеснение, защото сега аз ви го предлагам.

Сърцето на Маргарита се разтуптя, тя въздъхна тежко и взе нещо да обмисля.

— Хайде, хайде, по-скоро! — насърчаваше я Воланд. — Събудете въображението си, пришпорете го! Само задето е присъствал на сцената с убийството на този непоправим негодник — барона, човек заслужава да бъде награден, особено ако този човек е жена. Е?

На Маргарита й секна дъхът и тя вече щеше да произнесе съкровените, скътани в душата й думи, но изведнъж пребледня, разтвори широко уста и очи. „Фрида! Фрида! Фрида! — изкрещя в ушите й нечий натрапчив молещ глас. — Казвам се Фрида!“ И като се запъваше в думите, Маргарита заговори:

— Значи, аз… мога да ви помоля… за едно нещо?

— Да поискате, да поискате, дона — отвърна Воланд и се усмихна с разбиране, — да поискате — едно нещо.

Ах, колко умело и ясно подчерта Воланд, повтаряйки думите на самата Маргарита — „едно нещо“.

Маргарита въздъхна още веднъж и каза:

— Искам да престанат да поднасят на Фрида кърпата, с която е задушила детето си.

Котаракът вдигна очи към небето и шумно въздъхна, но не каза нищо — сигурно си спомни как му беше издърпала на бала ухото.

— Като се има предвид — усмихна се Воланд, — че възможността да сте получили рушвет от тая глупачка Фрида е, разбира се, абсолютно изключена — понеже това би било несъвместимо с кралския ви сан, — наистина не зная как да постъпя. Остава ми, изглежда, един-единствен изход — да се снабдя с парцали и да запуша с тях всички пролуки в спалнята си!

— За какво говорите, месир? — изуми се Маргарита, като изслуша тези наистина непонятни думи.

— Напълно съм съгласен с вас, месир — намеси се в разговора котаракът, — именно с парцали! — и удари ядосан с лапа по масата.

— Говоря за милосърдието — обясни думите си Воланд, без да сваля от Маргарита огненото си око. — Понякога най-неочаквано и коварно то се промъква през най-тесните пролуки. Затова говоря за парцали…

— И аз същото казвам! — възкликна котаракът, поотдръпна се за всеки случай от Маргарита и прикри острите си уши с изпоцапаните с розов крем лапи.

— Марш навън! — заповяда му Воланд.

— Но аз още не съм си пил кафето — отвърна котаракът, — как тъй ще изляза? Нима в празничната нощ гостите на трапезата ги делят на две категории, месир? Едните — първа, а другите — втора пресност, както се изрази онзи тъжен скъперник бюфетчията?

— Млъквай! — заповяда му Воланд, обърна се към Маргарита и попита: — Съдейки по всичко, вие сте изключително добър човек, нали? Човек високоморален?

— Не — отговори натъртено Маргарита, — зная, че с вас може да се говори само откровено и затова откровено ще ви кажа: аз съм лекомислена. Помолих ви за Фрида само защото имах непредпазливостта да й дам твърда надежда. Тя чака, месир, тя вярва, че ще й помогна. Ако остане измамена, аз ще изпадна в ужасно положение. Цял живот за мене няма да има покой. Какво да правя — така стана.

— А — каза Воланд, — разбирам ви.

— Значи вие ще изпълните желанието ми? — тихо попита Маргарита.

— В никакъв случай — отвърна Воланд, — работата е там, скъпа кралице, че се е получила известна неразбория. Всяко ведомство трябва да се занимава със своите си работи. Не споря, че нашите възможности са твърде големи, много по-големи, отколкото предполагат някои не особено проницателни люде…

— О, да, много по-големи — не се сдържа да не добави котаракът, явно горд с тези възможности.

— Млъкни, дявол да те вземе! — сопна му се Воланд и продължи, като се обръщаше към Маргарита: — Само че какъв смисъл има да вършиш нещо, което трябва да свърши друго ведомство, както се изразих? И тъй, аз няма да сторя това, ще го извършите вие самата.

— Но ще се изпълни ли желанието ми?

Азазело извъртя иронично кривогледото си око към Маргарита, поклати едва забележимо червенокосата си глава и изпръхтя:

— Е хайде, хайде, направете го, ама че мъка — измърмори Воланд, завъртя глобуса и се взря в някаква подробност, изглежда докато разговаряше с Маргарита, той се занимаваше и с други работи.

— Е, Фрида… — подсказа Коровиев.

— Фрида! — изкрещя Маргарита. Вратата се отвори широко и чорлава гола жена с неистов поглед, но вече абсолютно трезва, се втурна в стаята и простря ръце към Маргарита, която заяви тържествено:

— Прощава ти се. Вече няма да ти подават кърпата.

Чу се вопълът на Фрида, тя падна на пода по очи и се просна като разпъната пред Маргарита. Воланд махна с ръка и Фрида изчезна.

— Благодаря ви и сбогом — каза Маргарита и стана.

— Е, какво ще кажеш, Бегемот — заговори Воланд, — нали няма да се възползваме в празничната нощ от постъпката на един непрактичен човек — и се обърна към Маргарита: — И тъй, това не се брои, понеже аз нищо не съм направил. Какво искате за себе си? Настъпи мълчание и го прекъсна Коровиев, който зашепна на ухото на Маргарита.

— Брилянтна моя дона, съветвам ви този път да бъдете по-благоразумна! Иначе щастието може да ви се изплъзне.

— Искам още сега, още тази секунда да ми бъде върнат моят любовник, Майстора — каза Маргарита и лицето й се изкриви конвулсивно.

В същия миг в стаята нахлу вятър и пламъкът на свещите в канделабрите полегна, тежката завеса на прозореца се разтвори и в далечните висини се появи кръгла, но не утринна, а среднощна луна. От перваза върху пода легна зеленикав квадрат нощна светлина и в него се появи нощният гостенин на Иванушка, който наричаше себе си Майстора. Беше с болничните си дрехи — по халат и пантофи, и с черната шапчица, с която не се разделяше. Небръснатото му лице потреперваше от тик, той поглеждаше страхливо и налудничаво горящите свещи, а наоколо му кипеше лунният поток.

Маргарита веднага го позна, изстена, плесна с ръце и се втурна към него. Целуваше го по челото, по устата, притискаше се към бодливата му буза и дълго сдържаните сълзи сега се стичаха обилно по лицето й. Тя произнасяше само една дума и безсмислено я повтаряше:

— Ти… Ти, ти…

Майстора я отстрани от себе си и глухо каза:

— Не плачи, Марго, не ме измъчвай. Аз съм тежко болен — той се хвана за перваза, сякаш искаше да го прескочи и да избяга, взря се в насядалите и взе да вика: — Страх ме е, Марго! Пак ми се привиждат разни неща.

Риданията задушаваха Марго, тя шепнеше и се давеше с думите си:

— Не, не, не, не се страхувай от нищо! Аз съм с теб! Аз съм с теб!

Коровиев побутна умело и незабелязано на Майстора стол и той се отпусна върху него, а Маргарита падна на колене, притисна се към бедрото на болния и замря. Във вълнението си тя не забеляза, че голотата й някак внезапно изчезна и сега беше с черно копринено наметало. Болният оброни глава и втренчи в пода мрачни угаснали очи.

— Да — заговори след известно мълчание Воланд, — добре са го подредили — и заповяда на Коровиев: — Рицарю, я дай на този човек нещо да пийне.

Маргарита умоляваше с разтреперан глас Майстора:

— Пий, пий. Страх ли те е? Не, не, повярвай ми, те ще ти помогнат!

Болният пое чашата и изпи съдържанието й, но ръката му трепна и изтърваната чаша се счупи на пода.

— Това е на хубаво, на хубаво! — зашепна Коровиев на Маргарита. — Вижте, той се съвзема.

Наистина погледът на болния вече не беше толкова налудничав и тревожен.

— Нима си ти, Марго? — попита лунният гост.

— Не се съмнявай, аз съм — отговори Маргарита.

— Още! — заповяда Воланд.

След като Майстора пресуши и втората чаша, погледът му стана буден и смислен.

— Е, това е вече друго — каза Воланд и примижа, — а сега да поговорим. Кой сте вие?

— Сега съм никой — отговори Майстора и усмивка разкриви устните му.

— Откъде идвате?

— От дома на скръбта. Аз съм душевноболен — отговори пришелецът.

Маргарита не можа да понесе тези думи и отново заплака. После избърса очи и възкликна:

— Ужасни думи! Ужасни думи! Той е Майстор, месир, предупреждавам ви! Излекувайте го, той заслужава това!

— Знаете ли с кого разговаряте сега — попита Воланд дошлия, — при кого се намирате?

— Зная — отговори Майстора, — в лудницата ми беше съсед онова момче, Иван Бездомни. Той ми разказа за вас.

— Ах, да, наистина — отвърна Воланд, — имах удоволствието да срещна този млад човек, на Патриаршите езера. Едва не ме влуди с доказателствата си, че не съм бил съществувал! Но вие нали вярвате, че наистина съм аз?

— Налага ми се да вярвам — каза пришелецът, — но, разбира се, много по-спокоен бих се чувствал, ако можех да ви смятам за плод на халюцинация. О, моля да ме извините — усети се Майстора.

— Е, щом така ще сте по-спокоен, както желаете — учтиво отвърна Воланд.

— Не, не — повтаряше уплашена Маргарита и разтърсваше Майстора за рамото, — опомни се! Пред тебе наистина е той!

Котаракът пак се намеси:

— Пък аз наистина приличам на халюцинация. Обърнете внимание на профила ми на лунна светлина. — Котаракът застана насред лунната пътека и понечи да добави още нещо, но бе замолен да млъкне. Той каза: — Добре, добре, съгласен съм, ще млъкна. Ще бъда мълчалива халюцинация — и млъкна.

— Ами кажете защо Маргарита ви нарича Майстор? — попита Воланд. Човекът се усмихна:

— Простима слабост. Тя има прекалено високо мнение за романа, който написах.

— Роман за какво?

— Роман за Пилат Понтийски.

И пак езичетата на свещите се олюляха и заподскачаха, съдовете върху масата зазвънтяха, Воланд се разсмя гръмогласно, но не уплаши и не учуди никого с този смях. Бегемот, кой знае защо, изръкопляска.

— За какво, за какво? За кого? — заговори Воланд и престана да се смее. — В наше време? Това е покъртително! Не можахте ли да намерите друга тема? Я дайте да видя — и Воланд протегна длан.

— За съжаление е невъзможно — отвърна Майстора, — защото го изгорих в печката.

— Извинете, но не ви вярвам — възрази Воланд, — това е изключено. Ръкописите не горят — той се обърна към Бегемот и каза: — Хайде, Бегемот, дай тук романа.

Котаракът веднага скочи от стола и всички видяха, че е седял върху висок куп ръкописи. Котаракът подаде с поклон най-горния екземпляр на Воланд. Маргарита се разтрепери и викна, пак развълнувана до сълзи:

— Ето го ръкописа! Ето го!

Тя се спусна към Воланд и възхитена добави:

— Всесилен, всесилен!

Воланд пое подадения му екземпляр, обърна го, отмести го настрани и мълчаливо, без усмивка, се втренчи в Майстора. А той — кой знае защо — се натъжи, разтревожи се, стана от стола, закърши ръце, обърна се към далечната луна и зашепна:

— И нощем, на луна, за мен няма спокойствие, защо ме тревожите? О, богове, богове…

Маргарита се вкопчи в болничния халат, сгуши се в него и зашепна и тя, измъчена и разплакана:

— Господи, защо лекарството не ти помага?

— Нищо, нищо, нищо — тихо повтаряше Коровиев и се въртеше около Майстора, — нищо, нищо… Още една чашка, и аз ще пия с вас, ще ви правя компания…

И чашката намигна, проблесна на лунната светлина и тази чашка помогна. Накараха Майстора да седне на мястото си и лицето на болния придоби спокоен израз.

— Е, сега всичко е ясно — каза Воланд и почука с дългия си пръст по ръкописа.

— Съвсем ясно — потвърди котаракът, забравил обещанието си да се превърне в мълчалива халюцинация, — сега основната линия на този опус ми е пределно ясна. Какво казваш, Азазело? — обърна се той към мълчащия Азазело.

— Аз казвам — изгъгна Азазело, — че нямаше да е лошо да те удавим.

— Бъди милосърден, Азазело — отвърна му котаракът, — и не подхвърляй на моя повелител тази мисъл. Повярвай ми, аз всяка нощ щях да ти се явявам в същото лунно одеяние като нещастния Майстор и щях да ти кимам и да те зова, да тръгнеш с мен. Помисли само как щеше да се чувстваш, Азазело?

— Е, Маргарита — отново се намеси в разговора Воланд, — хайде, искайте всичко, каквото ви е нужно.

Очите на Маргарита пламнаха и тя се обърна с молба, към Воланд:

— Позволете ми да му кажа нещо на ухото. Воланд кимна. Маргарита се долепи до ухото на Майстора и му пошепна нещо. Чу се как той й отговори:

— Не, късно е, Не искам вече от живота нищо друго, освен да те виждам. Но пак те съветвам — остави ме, ще загинеш с мен.

— Не, няма да те оставя! — отговори Маргарита и се обърна към Воланд: — Моля ви да ни върнете в сутерена на уличката при Арбат и лампата да свети, и всичко да бъде както преди.

Тогава Майстора се разсмя, прегърна главата на Маргарита с отдавна провиснали къдрици и каза:

— Ах, не слушайте клетата жена, месир! В този сутерен отдавна живее друг човек и изобщо невъзможно е нещо да стане, както е било — той притисна буза към главата на своята приятелка, прегърна я и зашепна: — горкичката… горкичката…

— Невъзможно, така ли мислите? — попита Воланд. — Вярно. Но ние ще опитаме — и каза: — Азазело!

В същия миг от тавана се изтърси слисан и почти умопобъркан гражданин по долни дрехи, но, кой знае защо, с куфар в ръка и каскет на главата. От страх човекът се тресеше целият и приклякаше.

— Могарич? — попита Азазело падналия от небето.

— Алоизий Могарич — отвърна оня разтреперан.

— Нали вие, след като прочетохте статията на Лутански за романа на този човек, написахте срещу него жалба, донос, че криел в дома си нелегална литература? — попита Азазело.

Новопоявилият се гражданин посиня и плувна в сълзи на разкаяние.

— Искахте да заемете неговото жилище, нали? — колкото се може по-сърдечно изгъгна Азазело.

В стаята се чу съскане на разярена котка и с вой:

— Сега ще ти покажа какво значи вещица! — Маргарита впи нокти в лицето на Алоизий Могарич.

Настана суматоха.

— Какво правиш? — викна страдалчески Майстора. — Марго, защо се позориш така?

— Протестирам, това не е позор — дереше се котаракът.

Коровиев успя да отдръпне Маргарита.

— Но аз пристроих и баня! — крещеше окървавеният Могарич, зъбите му тракаха и той от ужас заплещи някакви врели-некипели: — Само за измазването колко пари… за син камък…

— А, много хубаво, че си пристроил баня — одобри Азазело, — той трябва да взема вани. — И кресна: — Вън!

Тогава Могарич се преобърна с главата надолу и изхвърча през отворения прозорец от спалнята на Воланд.

Майстора се облещи и зашепна:

— Това май надминава всичко, което ми разказа Иван! — съвсем потресен, той се озърташе и най-сетне каза на котарака — Извинете… но ти ли си… вие ли сте… — той се обърка, не знаеше как да се обръща към котарака, на „ти“ или на „вие“, — вие ли сте същият онзи котарак, който се вози в трамвая?

— Аз — потвърди поласкан котаракът и добави: — Приятно ми е да чуя, че сте толкова учтив с един котарак. Но котараците, кой знае защо, обикновено ми говорят на „ти“, въпреки че нито един котарак никога и с никого не е бил пил брудершафт.

— Струва ми се, че вие не сте май много котарак — нерешително отговори Майстора. — От болницата непременно ще почнат да ме търсят — плахо се обърна той към Воланд.

— Ами, защо ще ви търсят! — успокои го Коровиев и в ръцете му се появиха някакви документи и книги. — Това е историята на заболяването ви, нали?

— Да…

Коровиев хвърли историята на заболяването в камината.

— Няма го документа, няма го и човека — заяви със задоволство Коровиев, — а пък това е домовата книга на оня предприемач, нали?

— Да-а…

— Кой е записан в нея? Алоизий Могарич? — Коровиев духна върху страницата на домовата книга. — Хоп, и вече го няма, и обърнете внимание, моля ви се — изобщо не го е имало. Пък ако предприемачът се учуди, кажете му, че Алоизий му се е присънил. Могарич? Какъв Могарич? Не е имало никакъв Могарич! — и прошнурованата книга се изпари от ръцете на Коровиев. — Готово, тя е вече в чекмеджето на предприемача.

— Много правилно отбелязахте — обади се Майстора, слисан от прецизната работа на Коровиев, — няма ли го документа — няма го и човека. Мене затова именно ме няма — аз нямам документ.

— Моля за извинение — възкликна Коровиев, — тъкмо това е халюцинация, ето го вашия документ — и Коровиев подаде на Майстора документа. После вдигна очи към тавана и прошепна сладко на Маргарита: — А ето и вашето имущество, Маргарита Николаевна — и подаде на Маргарита тетрадката с обгорели краища, изсъхналата роза, снимката, и с особено внимание — спестовната книжка: — Десет хиляди, колкото сте благоволили да внесете, Маргарита Николаевна. Ние чуждо не щем.

— Предпочитам да ми изсъхнат лапите, но не и да посегна на чуждо! — възкликна наперено котаракът и затанцува върху един куфар, за да натъпче в него всички екземпляри от злополучния роман.

— Заповядайте и вашето документче — продължи Коровиев, подавайки на Маргарита документа, после се обърна към Воланд и почтително доложи: — Всичко е изпълнено, месир.

— Не, не всичко — отговори Воланд и откъсна поглед от глобуса. — Скъпа моя дона, къде ще заповядате да пратя цялата ви свита? На мене лично тя не ми е необходима.

В този миг през отворената врата се втурна Наташа и завика на Маргарита:

— Бъдете щастлива, Маргарита Николаевна! — тя закима на Майстора и пак се обърна към Маргарита: — Та аз отдавна знаех къде ходите.

— Домашните помощнички всичко знаят — отбеляза котаракът и вдигна многозначително лапа, — грешка е да се мисли, че те са слепи.

— Какво искаш, Наташа? — попита Маргарита. — Прибирай се в къщи.

— Душице, Маргарита Николаевна — замоли Наташа и падна на колене, — склонете ги — тя хвърли поглед към Воланд — да ме оставят вещица. Не искам да се прибирам в онази къща! Не искам да се омъжа нито за инженер, нито за техник! Вчера на бала господин Жак ми направи предложение — Наташа разтвори юмрук и показа някакви жълтици.

Маргарита погледна въпросително към Воланд. Той кимна. Тогава Наташа се хвърли на врата на Маргарита, разцелува я шумно и излетя с победен възглас през прозореца.

На мястото на Наташа се появи Николай Иванович. Той си беше възвърнал предишния човешки облик, но беше страшно навъсен и дори май ядосан.

— Виж, него с най голямо удоволствие ще го пусна да си върви — каза Воланд и погледна с отвращение Николай Иванович, — с най-голямо удоволствие, толкова е излишен тука.

Много моля да ми бъде издадено удостоверение — заговори Николай Иванович, като се озърташе глупашки, но продължи много упорито, — удостоверение къде съм прекарал изтеклата нощ.

— Пред кого да послужи? — сурово запита котаракът.

— Да ми послужи пред милицията и пред съпругата ми — каза твърдо Николай Иванович.

— Удостоверения обикновено не издаваме — отговори намръщено котаракът, — ама хайде, за вас ще направим изключение.

Докато Николай Иванович да се опомни, голата Хела вече седеше пред пишеща машина и котаракът й диктуваше.

— Дава се настоящето на Николай Иванович в уверение на това, че същият е прекарал споменатата нощ на бал у сатаната, бидейки използван за превозно средство… Хела, сложи скоба, а в скобата пиши „като шопар“. Подпис — Бегемот.

— Ами дата? — изписка Николай Иванович.

— Дати не слагаме, с дата документът става недействителен — обади се котаракът и драсна върху документа подписа си, изнамери отнякъде печат, дъхна, както му е редът, върху печата, сложи върху листа клеймо „платено“, след което връчи документа на Николай Иванович. После и Николай Иванович изчезна безследно, а на негово място се появи нов, неочакван човек.

— Този пък кой е? — попита гнусливо Воланд и заслони очи от светлината на свещите.

Варенуха наведе глава, въздъхна и каза тихо:

— Пуснете ме да си вървя, не ме бива за вампир. Че аз тогава с Хела за малко да затрия Римски. Аз не съм кръвожаден. Пуснете ме!

— Що за идиотщина е пък това? — смръщи лице Воланд. — Какъв е този Римски? Що за дивотии?

— Моля ви, месир, не се тревожете — обади се Азазело и се обърна към Варенуха: — Не бива да се разговаря просташки по телефона. Не бива да се лъже по телефона. Ясно? Обещаваш ли, че няма да се повтори?

От радост Варенуха загуби ума и дума, засия и без да си дава сметка какво говори, заломоти:

— Честен… тоест искам да кажа, ваше ве… още след обяд… — Варенуха притискаше ръце към гърдите си и гледаше с молба Азазело.

— Добре, марш в къщи! — каза Азазело и Варенуха се стопи.

— Сега вие всички ме оставете насаме с тях — заповяда Воланд, сочейки Майстора и Маргарита.

Заповедта на Воланд бе изпълнена моментално. След известно мълчание Воланд се обърна към Майстора:

— Та, значи, в сутерена на Арбат? Но кой тогава ще пише? Ами мечтите, вдъхновението?

— Аз нямам вече никакви мечти, и вдъхновение също нямам — отвърна Майстора, — нищо на този свят не ме интересува освен нея — й той сложи отново ръка върху главата на Маргарита. — Прекършиха ме, зле съм и искам да се върна в сутерена.

— А вашият роман, а Пилат?

— Намразих този роман — отвърна Майстора, — прекалено много изстрадах заради него.

— Умолявам те — настоя жално Маргарита, — не говори така. Защо ме измъчваш? Нали знаеш, че съм вложила целия си живот в тази твоя творба. — И като се обърна към Воланд, Маргарита добави: — Не го слушайте, месир, толкова е измъчен.

— Но нали трябва нещо да се описва? — продължи Воланд. — Ако сте изчерпали прокуратора, заловете се да изобразите ако ще макар и този Алоизий.

Майстора се усмихна.

— Лапшоникова няма да го пусне, пък и не е интересно.

— Но от какво ще живеете? Ще трябва да мизерствате.

— Готов съм, готов съм — отвърна Майстора, привлече към себе си Маргарита, прегърна я през раменете и добави: — Тя ще се вразуми и ще ме напусне…

— Не мисля — процеди през зъби Воланд и продължи: — И тъй, човекът, съчинил историята за Пилат Понтийски, се погребва в един сутерен с намерението да се разположи там и да мизерства?

Маргарита се дръпна от Майстора и заговори много разпалено:

— Направих всичко, което можах, и му прошепнах най-съблазнителното. Той се отказа от него.

— Зная какво сте му прошепнали — възрази Воланд, — но то не е най-съблазнителното. А на вас ще кажа следното — обърна се той усмихнат към Майстора. — Вашият роман ви готви още изненади.

— Това е много печално — отговори Майстора.

— Не, не, не е печално — каза Воланд, — вече няма да има нищо страшно. Е, Маргарита Николаевна, направихме всичко. Да имате към мен някакви претенции?

— Но моля ви, моля ви се, месир!…

— Тогава приемете това за спомен от мен — каза Воланд и извади изпод възглавницата малка подкова, обсипана с диаманти.

— Не, не, не, от къде на къде?

— Искате да ми противоречите? — усмихна се Воланд.

Тъй като в наметалото й нямаше джоб, Маргарита уви подковата в салфетка и я завърза. В същия миг нещо я смая. Тя погледна през прозореца, в който светеше луната, и каза:

— Едно не разбирам… Как така е все полунощ, полунощ, а нали отдавна вече трябваше да е утро?

— Приятно е празничната полунощ да се продължи малко — отговори Воланд. — Е, желая ви щастие!

Маргарита простря молитвено двете си ръце към Воланд, но не посмя да се доближи до него и тихо възкликна:

— Сбогом! Сбогом!

— Довиждане — каза Воланд.

И Маргарита с черното наметало, а Майстора по болничен халат излязоха в коридора на апартамента на бижутершата, където гореше свещ и където ги очакваше свитата на Воланд. Хела пое куфара с романа и скромното имущество на Маргарита Николаевна, а котаракът помагаше на Хела. Пред вратата на апартамента Коровиев се поклони и изчезна, а другите тръгнаха да ги изпратят по стълбите. Там нямаше жива душа. Когато минаваха през площадката на третия етаж, нещо меко тупна, но никой не обърна внимание. Пред самата врата на вход шести Азазело духна нагоре и щом излязоха на двора, където нямаше луна, видяха човек с ботуши и каскет, който спеше на стъпалата и, изглежда, беше потънал в мъртвешки сън; видяха и спряла пред входа голяма черна кола с угасени фарове. През предното стъкло смътно се виждаше силует на гарван.

Вече се канеха да се качат, но Маргарита тихо и отчаяно възкликна:

— Божичко, изгубила съм подковата!

— Качете се в колата — каза Азазело — и ме почакайте. Веднага ще се върна, само да разбера каква е работата — и изчезна във входа.

А работата беше следната: малко преди Маргарита, Майстора и техните изпращачи да излязат, от апартамент №48, който беше под този на бижутершата, на стълбището се появи слабичка женица с гюмче и чанта в ръце. Беше същата онази Анушка, която в сряда беше разляла, за зла участ на Берлиоз, олиото на турникета.

Никой не знаеше, навярно никога нямаше и да се разбере с какво се занимаваше в Москва тази жена и от какво преживяваше. За нея се знаеше само, че човек можеше да я види всеки ден или с гюмче, или с чанта, а понякога и с гюмче, и с чанта, било в дюкянчето за газ, било на пазара, било пред входа на къщата или пък на стълбището, а най-често в кухнята на апартамент №48, където живееше тази Анушка. Освен това, и то с абсолютна сигурност, се знаеше, че където и да беше, където и да се появеше — там незабавно се вдигаше скандал, и още, че носеше прякор Чумата.

Анушка Чумата, кой знае защо, ставаше много-много рано, а днес се беше надигнала в тъмни тъмници, още в полунощ. Ключът се превъртя в бравата, през вратата се подаде носът на Анушка, а после и тя цялата, дръпна подире си вратата и тъкмо понечи да тръгне нанякъде, на горната площадка се тръшна врата и някой се отърколи надолу по стълбата, налетя на Анушка и така я блъсна встрани, че тя си удари темето в стената.

— Къде те е понесъл дяволът по долни гащи? — изпищя Анушка и се хвана за темето. Някакъв човек по долни дрехи и с куфар в ръка, с каскет и със затворени очи, отговори на Анушка с див сънен глас:

— Пръскачката! Синият камък! Само за боядисването колко пари дадох — после заплака и лавна: — Вън! — И пак се втурна, но не надолу по стълбите, ами обратно — нагоре, към прозореца със строшеното от крака на икономиста стъкло, и през този прозорец излетя на двора надолу с главата. Анушка забрави за темето си, ахна и също се втурна към прозореца. Легна по корем на площадката и провеси глава над двора, очаквайки да види върху асфалта, осветен от лампа, пребит човек с куфар. Но върху асфалта на двора нямаше абсолютно нищо.

Оставаше да се предположи, че сънената и странна личност беше излетяла от къщата като птица, без да остави каквато и да било следа. Анушка се прекръсти и си помисли: „Ама наистина, бива си го това апартаментче номер петдесет! Не случайно толкова го одумват! Хубав апартаментец!…“

Не успя да си довърши мисълта и вратата горе пак хлопна и оттам изхвърча още един човек. Анушка се притисна към стената и видя някакъв твърде почтен гражданин с брадичка, но, както й се стори на Анушка, с малко прасешко лице, който се шмугна край нея и също като първия напусна къщата през прозореца, и пак без и през ум да му минава да се пребива на асфалта. Анушка беше вече забравила за целта на своя поход и остана на стълбището, като се кръстеше, ахкаше и си приказваше самичка.

Третият — без брадичка, с кръгло бръснато лице, с риза толстовка — слезе след малко отгоре и пак така изпърха през прозореца.

За чест на Анушка трябва да кажем, че беше любознателна и реши да почака — дали няма да се случат още чудеса? Пак се отвори горе вратата и сега заслиза цяла компания, но не бегом, а нормално, както се слиза. Анушка се махна от прозореца, изтича долу до своята врата, бързо-бързо я отвори, скри се зад нея и през оставената пролука заблещука възбуденото й от любопитство око.

Някакъв, комай болен, а може и да не беше болен, но чуден човек, блед, небръснат, с черна шапчица и по халат, слизаше с несигурни стъпки. Водеше го внимателно под ръка дамичка с черно расо, както й се стори на Анушка в полумрака. Дамичката беше май боса, или не — носеше прозрачни, навярно чужбински обувки, целите изпокъсани. Ох, леле майчице, бе остави обувките! Ам’че дамичката беше гола! „Ама че апартаментец!…“ В душата на Анушка всичко пееше от радост как ще има да разправя утре на съседите.

След странно облечената дамичка вървеше съвсем гола дамичка с куфарче в ръка, а до куфарчето се мотаеше огромен черен котарак. Анушка едва не изпищя с глас и разтърка очи.

Шествието завършваше нисичък накуцващ чужденец, кривоглед, без сако, по бяла жилетка, каквито се носят под фрак, и с вратовръзка. Цялата тази компания се изниза надолу покрай Анушка. И тогава на площадката нещо тупна. Като чу, че стъпките стихват, Анушка изпълзя като змия иззад вратата, опря гюмчето на стената, просна се по корем на площадката и я заопипва. В ръцете й се оказа салфетка с нещо тежко. Очите на Анушка се изцъклиха, когато разгърна вързопчето. Тя доближаваше скъпоценността до очите си и тези очи горяха с вълчи блясък. В главата на Анушка се изви фъртуна: „Ни лук яла, ни лук мирисала!… Да ида при племенника? Или да я разрежа на парчета?… Камъчетата могат да се изчовъркат. И да се продават едно по едно: едно камъче на Петровка, друго на Смоленския… И — ни лук яла, ни лук мирисала!…“

Анушка скри находката в пазвата си, грабна гюмчето и тъкмо се канеше да се шмугне обратно в апартамента и да отложи пътешествието си из града, когато пред нея изникна, дявол знае откъде, оня същият с бялата жилетка без сако и тихо прошепна:

— Дай подковичката и салфетката!

— Каква, каква подковичка — салфетка? — попита Анушка, като се преструваше твърде изкусно. — Никаква салфетка не съм виждала. Вие, гражданино, да не би да сте пиян, а?

С яки като металните дръжки в автобусите и също тъй студени пръсти белогърдият, без да каже повече нито дума, така стисна Анушка за гърлото, че прекрати всякакъв достъп на въздух в гърдите й. Гюмчето падна от нейните ръце на пода. Като подържа известно време Анушка без въздух, чужденецът без сако свали пръсти от шията й. Анушка си пое дъх и се усмихна:

— Ах, подковичката ли? — заговори тя. — Ам’че ей сегинка! Значи, ваша била подковичката? Пък аз гледам — паднала със салфетката… Та рекох да я прибера, да не я вдигне някой, че после върви я търси!

Като получи подковичката и салфетката, чужденецът взе да се кланя на Анушка, силно да й стиска ръка и с подчертан чуждестранен акцент горещо да й благодари със следните изрази:

— Аз съм ви безкрайно признателен, мадам. Тази подковичка ми е скъпа като спомен. И позволете, задето сте я запазили, да ви връча тези двеста рубли — веднага извади от джоба на жилетката си пари и ги връчи на Анушка.

А тя се усмихваше пресилено и само възклицаваше:

— Ах, най-покорно ви благодаря. Мерси! Мерси!

Щедрият чужденец на един скок взе стъпалата до следващия етаж, но преди да се пръждоса окончателно, викна отдолу, но вече без акцент:

— Дърта вещице, ако вдигнеш друг път пак нещо чуждо, предай го в милицията, а не си го крий в пазвата!

Със звън и хаос в главата от всички тези произшествия на стълбището Анушка още дълго продължи да вика по инерция:

— Мерси! Мерси! Мерси!… — а чужденецът отдавна го нямаше.

Нямаше я и колата на двора. Като върна на Маргарита подаръка на Воланд, Азазело се сбогува с нея, попита удобно ли й е в колата, а Хела се разцелува звучно с Маргарита, котаракът й целуна ръка, изпращачите помагаха на Майстора, който се беше отпуснал безжизнено и неподвижно в дъното на колата, дадоха знак на гарвана и тутакси се стопиха във въздуха, без да си дават труд да се качват по стълбите. Гарванът запали фаровете и мина през безистена покрай дълбоко заспалия човек. Светлините на голямата черна кола се загубиха сред другите светлини по безсънната и шумна улица Садовая.

След час в сутерена на малката къщичка в една от арбатските пресечки, в предната стая, където всичко си беше както преди страшната миналогодишна есенна нощ, до масата, покрита с кадифена покривка, под лампата с абажур, до която имаше вазичка с момини сълзи, седеше Маргарита и тихо плачеше от изживяното вълнение и от щастие. Обезобразената от огъня тетрадка лежеше пред нея, а редом се издигаше купчинка непокътнати тетрадки.

Къщицата мълчеше. В съседната малка стаичка на канапето дълбоко спеше Майстора, завит с болничния халат. Равномерното му дишане беше беззвучно.

Като си помисли, Маргарита взе непокътнатите тетрадки и намери мястото, което препрочиташе преди срещата с Азазело при Кремълската стена. На Маргарита не й се спеше. Тя галеше ласкаво ръкописа, както се гали любима котка, въртеше го в ръце, оглеждаше го от всички страни и ту се спираше на титулната страница, ту прелистваше края. Изведнъж я обзе ужасната мисъл, че всичко е магия, че тетрадките ей сега ще изчезнат от погледа й, че тя ще се озове в своята спалня в онази къща, а когато се събуди, ще трябва да отиде да се удави. Но това беше последната страшна мисъл, отзвук от дълго изживяваните страдания. Нищо не изчезваше, всесилният Воланд беше наистина всесилен и Маргарита можеше колкото си ще, дори чак до разсъмване, да шумоли с листата на тетрадките, да ги разглежда и целува и да препрочита думите:

— Мракът, нахлул откъм Средиземно море, погълна омразния за прокуратора град… Да, мракът…

Глава 25. Как прокураторът се опита да спаси Иуда от Кириот

Мракът, нахлул откъм Средиземно море, погълна омразния за прокуратора град. Изчезнаха висящите мостове, свързващи храма със страшната Антониева кула, от небето се спусна бездна и заля крилатите богове над хиподрума, Хасмонийския дворец с бойниците, пазарите, кервансараите, уличките, езерцата… Изчезна Иерушалаим, великият град, като да не беше съществувал на този свят. Всичко погълна мракът, уплаши всичко живо в Иерушалаим и неговите околности. Странен облак допълзя откъм морето в края на този ден, четиринайсетия от пролетния месец нисан.

Той вече беше притиснал с търбух хълма, наричан Плешивия череп, където палачите набързо пробождаха с копия екзекутираните, стовари се върху Иерушалаимския храм, повлече димни потоци по възвишението, на което се издигаше храмът, и заля Долния град. Облакът нахлуваше през прозорците и пропъждаше от криволичещите улици хората към домовете им. Не бързаше да пуска влагата си и пускаше само светлина. Щом светлината раздереше димящата черна каша, от адската тъма се извисяваше огромния масив на храма с блестящ люспест покрив. Но след миг угасваше и храмът потъваше в мрачната бездна. На няколко пъти възникваше от нея и отново пропадаше и всеки път това пропадане се съпровождаше от грохота на катастрофата.

Други треперливи припламвания изтръгваха от бездната двореца на Ирод Велики, изграден на западния хълм, точно срещу храма, и страшните безоки златни статуи политаха към черното небе, прострели към него ръце. Но небесният огън отново изчезваше и тежките удари на гърма пропъждаха златните идоли в тъмата.

Пороят рукна неочаквано и тогава бурята премина в ураган. На същото място, където по пладне до мраморната пейка бяха беседвали прокураторът и първосвещеникът, един сякаш топовен удар прекърши като тръстика кипариса. Заедно с водните пръски и градушката към балкона с колоните летяха прекършени рози, листа от магнолии, съчки и пясък. Ураганът вилнееше в градината.

В това време под колоните имаше само един човек и този човек беше прокураторът.

Сега той не седеше в креслото, а се беше изтегнал върху ложе до малка, ниска маса, отрупана с ястия и кани с вино. Друго, празно ложе, беше сложено от отсрещната страна на масата. В краката на прокуратора се разстилаше незабърсана червена, сякаш кървава локва и се търкаляха парчета от строшена кана. Слугата, който слагаше преди бурята трапезата за прокуратора, кой знае защо, се смути от неговия поглед, разтревожи се, че може би с нещо не му е угодил, а прокураторът му се ядоса и строши каната в мозаечния под с думите:

— Защо не ме гледаш в лицето, когато поднасяш? Да не си откраднал нещо?

Черното лице на африканеца посивя, очите му се изпълниха със смъртен ужас, той се разтрепери и за малко да счупи още една кана, но гневът на прокуратора по неизвестни причини отлетя пак така бързо, както беше долетял. Африканецът се хвърли да събира парчетата и да бърше локвата, но прокураторът му махна с ръка и робът избяга.

Сега африканецът се криеше от урагана в нишата, където имаше статуя на гола жена, склонила глава. Боеше се да не би да се появи не навреме, но се страхуваше и да не изпусне момента, в който прокураторът може да го повика.

Излегнат върху ложето в сумрака на бурята, прокураторът сам си наливаше вино в чашата, пиеше на големи глътки, докосваше хляба, трошеше го, гълташе малки хапки, от време на време изсмукваше стрида, сдъвкваше парче лимон и пак пиеше.

Да не беше бученето на водата, да не бяха гръмотевиците, които сякаш заплашваха да сплескат покрива на двореца, да не барабанеше градушка по стъпалата на балкона, би могло да се чуе, че прокураторът мърмори нещо, говори си сам. Ако колебливото трептене на небесния огън се превърнеше в постоянна светлина, щеше да се види, че лицето на прокуратора с възпалени от последните недоспивания и от виното очи изразява нетърпение, че прокураторът не само гледа двете бели рози, удавени в кървавата локва, но непрекъснато обръща лице към градината, към водните пръски и пясъка, че някого чака, нетърпеливо го очаква.

Мина известно време и водната пелена пред очите на прокуратора взе да изтънява. Колкото и яростен да беше ураганът, той отслабваше. Клоните вече не пращяха и не падаха. Гръмотевиците и мълниите ставаха по-редки. Над Иерушалаим вече плуваше не виолетово наметало, поръбено с бяло, а най-обикновен сив ариегарден облак. Бурята отминаваше към Мъртво море.

Сега вече можеха да се различат отделно шумът на дъжда и шуртенето на водата в олуците и на стъпалата, по които слезе сутринта прокураторът, за да обяви на площада присъдата. Най-сетне зазвуча и заглушаваният досега водоскок. Ставаше по-светло. В сивата пелена, отминаваща на изток, се появиха сини пролуки.

И тогава отдалече през шумоленето на вече утихващия дъжд до слуха на прокуратора достигнаха слаби звуци на тръби и тропот на стотици копита. Като ги чу, прокураторът се размърда и лицето му се оживи. Алата се връщаше от Плешивия хълм; ако се съди по звука, тя прекосяваше сега площада, където беше обявена присъдата.

Най-сетне прокураторът чу и дългоочакваните крачки, и шляпане по стъпалата за горната тераса на градината, които свършваха точно пред балкона. Прокураторът проточи врат и очите му светнаха от радост.

Между два мраморни лъва се подаде най-напред глава с качулка, а после и измокрен до кости човек със залепнало за тялото наметало. Беше същият, с когото преди произнасянето на присъдата прокураторът си шепна в затъмнената стая на двореца и който по време на екзекуцията бе седял на трикрако столче и бе въртял в ръцете си пръчка.

Човекът с качулката прекоси направо през локвите терасата на градината, стъпи върху мозайката на балкона, вдигна ръка и каза с висок, приятен глас:

— На прокуратора здраве и радост! — дошлият говореше на латински.

— Богове! — възкликна Пилат. — Но вие сте вир-вода. Какъв ураган, а? Заповядайте веднага вътре. Много ви моля да се преоблечете.

Дошлият отметна качулката и откри мократа си глава с прилепнала на челото коса, изписа на бръснатото си лице учтива усмивка й почна да уверява, че няма нужда да се преоблича, защото един дъждец не може нищо да му направи.

— Не искам и да слушам — отговори Пилат и плесна с ръце. С това повика скрилите се от него слуги и им заповяда да се погрижат за дошлия, а после веднага да поднесат топли ястия. Изсушаването на косата, преобличането, преобуването и изобщо оправянето отне на дошлия при прокуратора много малко време и скоро той се появи на балкона със сухи сандали, сухо пурпурно военно наметало и сресан.

През това време слънцето се беше върнало в Иерушалаим и преди да потъне в Средиземно море, пращаше прощални лъчи на омразния за прокуратора град и позлатяваше стъпалата на балкона. Водоскокът съвсем се оживи и се разпя колкото му глас държи, гълъбите накацаха по пясъка, гукаха, прескачаха натрошените вейки, кълвяха нещо по мокрия пясък. Червената локва беше избърсана, парчетата — вдигнати, на масата димяха късове месо.

— Очаквам заповедите на прокуратора — каза дошлият, като се приближи към масата.

— Но няма да чуете нищо, преди да седнете и да пиете от виното — отвърна любезно Пилат и посочи второто ложе.

Дошлият полегна, слугата наля в чашата му гъсто червено вино. Друг слуга, наведен внимателно над рамото на Пилат, напълни чашата на прокуратора. После прокураторът отпрати с жест двамата слуги. Докато дошлият ядеше и пиеше, Пилат посръбваше от виното и гледаше с присвити очи госта си. Човекът, който се яви при Пилат, беше на средна възраст, с много приятно обло и чисто лице, с месест нос. Косата му беше с неопределен цвят. Сега, изсъхвайки, ставаше по-светла. Трудно беше да се определи народността на дошлия. Основното, характерното за лицето му беше май добродушният израз — впрочем ако не бяха очите, или по-точно не очите, а начинът, по който този човек гледаше събеседника си. Обикновено той криеше малките си очи под някак странните си, сякаш подпухнали клепачи. Тогава в цепките на тези очи светеше беззлобна лукавост. Можеше да се предположи, че гостът на прокуратора има чувство за хумор. Но от време на време сегашният гост на прокуратора пропъждаше напълно този пробляскващ хумор от цепнатинките, широко отваряше очи и поглеждаше събеседника си внезапно и вторачено, сякаш с цел бързо да види някаква незабележима точица на носа му. Това траеше миг, после клепачите се отпускаха, цепнатинките се стесняваха и в тях пак проблясваха добродушие и лукав ум.

Дошлият не се отказа и от втора чаша вино, с явна наслада глътна няколко стриди, опита от варените зеленчуци, изяде парче месо. Като се нахрани, похвали виното:

— От превъзходна лоза е, прокураторе, не е ли фалернско?

— Цекуба, трийсетгодишно — отговори любезно прокураторът.

Гостенинът си сложи ръката на сърцето, отказа да яде повече, заяви, че е сит. Тогава Пилат напълни чашата си, гостът направи същото. Сътрапезниците отляха от чашите, малко вино в блюдото с месото, и прокураторът произнесе високо, вдигнал чаша:

— За нас, за тебе, кесарю, баща на римляните, най-скъпият нам и най-добрият между хората!

След което допиха виното и африканците раздигнаха ястията, оставиха само плодовете и каните. Прокураторът пак отпрати с жест слугите и остана под колонадата насаме с госта си.

— И тъй — заговори тихо Пилат, — какво можете да ми кажете за настроенията в този град?

Той обърна неволно поглед натам, където отвъд терасите на градината, долу, догаряха колонадите и плоските покриви, позлатени от прощалните лъчи.

— Смятам, прокураторе — отвърна гостът, — че настроенията в Иерушалаим са вече задоволителни.

— Значи, може да се гарантира, че вече не ни заплашват безредици?

— Да се гарантира може само едно-едничко нещо на този свят — могъществото на великия кесар — отвърна гостът с ласкав поглед към прокуратора.

— Нека боговете му дарят дълъг живот — веднага подхвана Пилат, — а също и всеобщ мир. — Той помълча и продължи: — Значи, вие смятате, че вече можем да изведем войската?

— Смятам, че кохортата на Мълниеносния може да се изтегли — отговори гостът и добави: — Няма да е зле, ако на сбогуване дефилира през града.

— Чудесна мисъл — одобри прокураторът, — вдругиден ще я отпратя, ще замина и аз, но ви се кълна в пиршеството на дванайсетте богове, кълна се в духовете на предците, какво ли не бих дал да го сторя още днес!

— Прокураторът не обича Иерушалаим? — добродушно попита гостенинът.

— Но моля ви! — възкликна с усмивка прокураторът. — Та нима има по-отчайващо място на този свят. Да не говорим за природата! Разболявам се всеки път, щом ми се наложи да дойда тук. Но това не е най-лошото! Ами тези празници — магове, влъхви, вълшебници, тези стада богомолци… Фанатици, фанатици! Да не говорим за месията, когото изведнъж почнаха да чакат точно тази година! Всеки миг тръпнеш, че ще ти се наложи да станеш свидетел на отвратително кръвопролитие. Непрекъснато разместваш войските, четеш доноси и клевети, при това половината от тях писани срещу теб самия! Съгласете се, че е скучно. О, да не беше императорската служба!…

— Да, празниците тук са трудни — съгласи се гостът.

— От сърце желая час по-скоро да свършат — добави енергично Пилат. — Ще мога най-сетне да се върна в Кесария. Ще повярвате ли, това налудничаво съоръжение на Ирод — прокураторът махна с ръка към колонадата и стана ясно, че има предвид двореца, — то просто ме вбесява! Не мога да спя вътре. Светът не познава по-странна архитектура! Но да се върнем към нашите работи. Преди всичко — не ви ли тревожи този проклет Вар Раван?

В този именно миг гостът отправи особения си поглед към бузата на прокуратора. Но прокураторът се беше загледал с отегчение в далечината и съзерцаваше с погнуса и навъсен онази част от града, която лежеше в краката му и гаснеше в настъпващата вечер. Угасна и погледът на госта, клепачите му се отпуснаха.

— Предполагам, че Вар е станал сега безопасен като агънце — заговори гостенинът и по кръглото му лице плъзнаха бръчици. — За него сега е неудобно да вдига бунтове.

— Защото е вече твърде известен? — попита с усмивка Пилат.

— Както винаги прокураторът е вникнал много тънко във въпроса!

— Но за всеки случай — подхвана загрижен прокураторът и тънкият му дълъг пръст с черен камък на пръстена се вдигна нагоре — ще трябва…

— О, прокураторът може да бъде сигурен, че докато аз съм в Иудея, Вар няма да направи нито стъпка без да бъде следен по петите.

— Сега съм спокоен, впрочем както съм спокоен винаги, когато сте тук.

— Прокураторът е прекалено добър!

— А сега ви моля да ми разкажете за екзекуцията

— Какво именно интересува прокуратора?

— Нямаше ли от страна на тълпата опити да изрази възмущение? Това, разбира се, е най-важното.

— Никакви — отговори гостът.

— Много добре. Вие установихте ли лично, че смъртта е настъпила?

— Прокураторът може да бъде сигурен.

— Ами кажете… дадоха ли им от питието, преди да ги окачат на стълбовете?

— Да. Но той — и при тези пуми гостът затвори очи, — той отказа да го изпие.

— Кой именно? — попита Пилат.

— О, простете, хегемоне! — възкликна гостът. — Не го ли назовах? Ха-Ноцри!

— Безумец! — каза Пилат, кой знае защо с гримаса. Под лявото му око затрепка жилка. — Да умира изгарян от слънцето! И защо да се отказва от нещо, което му се полага по закон! С какви изрази отказа?

— Той каза — гостът отново затвори очи, — че благодари и не вини, че му отнемат живота.

— Кого? — попита глухо Пилат.

— Това той, хегемоне, не каза.

— А не се ли опита да проповядва нещо в присъствието на войниците?

— Не, хегемоне, този път не беше многословен. Единственото, което каза, е, че сред човешките пороци за един от най-големите смята страха.

— Във връзка с какво го каза? — чу гостът внезапно прегракнал глас.

— Това не можа да се разбере. Той изобщо се държа странно, както винаги впрочем.

— Какво беше странното?

— Непрекъснато се опитваше да надникне в очите ту на един, ту на друг от обкръжаващите го и непрекъснато се усмихваше някак смутено.

— И нищо повече? — попита дрезгавият глас.

— Нищо повече.

Прокураторът чукна чаша о масата и си наля още вино. Пресуши го до дъно и заговори:

— Работата е следната: въпреки че не можем да открием — засега поне — никакви негови поклонници или последователи, все пак не можем да сме сигурни, че такива изобщо няма.

Гостенинът слушаше внимателно, свел глава.

— И тъй, за да предотвратим всякакви изненади — продължи прокураторът, — аз ви моля незабавно и съвсем безшумно да премахнете от лицето на земята телата на тримата екзекутирани и да ги погребете тайно и скришом, та от тях да не остане и следа.

— Слушам, хегемоне — каза гостът и стана с думите: — Тъй като работата е сложна и отговорна, позволете да потегля незабавно.

— Не, седнете още за малко — каза Пилат, спирайки с жест госта си, — има още два въпроса. Първо — вашите огромни заслуги на толкова трудната длъжност началник на тайната служба на прокуратора на Иудея ми дават приятната възможност да доложа за това в Рим.

Лицето на госта порозовя, той стана и се поклони на прокуратора с думите:

— Аз само изпълнявам дълга си на императорска служба.

— Но бих искал да ви помоля — продължи хегемонът, — ако ви предложат преместване и повишение, откажете и останете тук. Никак не бих искал да се разделям с вас. Нека ви наградят по друг начин.

— Щастлив съм да бъда ваш подчинен, хегемоне.

— Това ми е много приятно. И така, третият въпрос. Отнася се до оня… как му беше името… Иуда от Кириот.

Гостът пак отправи към прокуратора своя особен поглед, но, както подобава, веднага го угаси.

— Казват, че той — сниши глас прокураторът — бил получил пари, задето така радушно приел в дома си този безумен философ.

— Ще получи — тихо го поправи началникът на тайната стража.

— Голяма ли е сумата?

— Това никой не може да знае, хегемоне.

— Дори ние? — изрази похвала с изумлението си хегемонът.

— Уви, дори аз — отвърна спокойно гостът. — Но че ще получи парите тази вечер, това зная. Днес го викат в двореца на Каиафа.

— Ах, този алчен старец от Кириот! — възкликна с усмивка прокураторът. — Нали е старец?

— Прокураторът никога не греши, но този път сбърка — отвърна любезно гостът, — човекът от Кириот е млад.

— Така ли! Можете ли да го опишете? Фанатик ли е?

— О, не, прокураторе.

— Тъй. Друго?

— Много е красив.

— Още? Да има някаква страст?

— Трудно е да познаваш толкова добре всекиго в този огромен град, прокураторе…

— О, не, не, Афраний! Не подценявайте толкова заслугите си.

— Той има само една страст, прокураторе — гостът направи съвсем кратка пауза. — Страст към парите.

— С какво се занимава?

Афраний вдигна очи, помисли и отговори:

— Работи в сарафското дюкянче на свой роднина.

— Аа, тъй, тъй, тъй — прокураторът замълча, озърна се да не би да има някой на балкона, после каза тихо: — Вижте сега каква е работата — получих днес донесение, че той ще бъде убит тази нощ.

Сега гостът не само че отправи погледа си към прокуратора, но дори малко го задържа, а после отвърна:

— Вие ме похвалихте прекалено, прокураторе. Смятам, че не заслужавам да докладвате за мен. Аз не разполагам с такива сведения.

— Вие сте достоен за най-висока награда — отвърна прокураторът, — но такива сведения има.

— Ще се осмеля да попитам, от кого са тези сведения?

— Позволете ми засега да не ви го казвам, още повече че те са случайни, смътни и недостоверни. Но аз трябва да предвидя всичко. Такава ми е длъжността, но най-много вярвам на предчувствията си, защото те никога не са ме лъгали. Сведенията са следните: един от тайните приятели на Ха-Ноцри, възмутен от чудовищното предателство на този сарафин, се е наговорил със съучастници да го убие тази нощ, а парите, получени за предателството, да подхвърли на първосвещеника с бележка: „Връщам проклетите пари!“

Началникът на тайната служба вече не отправяше неочаквани погледи към хегемона и продължаваше да го слуша с присвити очи, а Пилат попита:

— Представете си приятно ли ще е на първосвещеника да получи такъв подарък в празничната нощ?

— Не само неприятно — усмихна се гостът, — но предполагам, прокураторе, че това ще предизвика страшен скандал.

— Аз съм на същото мнение. Затова именно ви моля да се заемете с тази работа, тоест да вземете всички мерки за охраната на Иуда от Кириот.

— Заповедта на хегемона ще бъде изпълнена — отговори Афраний, — но трябва да успокоя хегемона: замисълът на злодеите е извънредно трудно осъществим. Помислете само — гостът се озърна, после продължи: — Да се проследи един човек, да се убие, пък и да се разбере колко е получил, да се намери начин парите да бъдат върнати на Кайафа, и всичко това за една нощ? Днес?

— И въпреки това днес ще бъде убит — повтори упорито Пилат, — имам такова предчувствие, казвам ви! Не е имало случай то да ме излъже — тик премина през лицето на прокуратора и той рязко потри ръце.

— Слушам — отвърна покорно гостът, стана, изправи се и изведнъж попита сурово: — Значи, ще бъде убит, хегемоне?

— Да — отвърна Пилат, — и цялата ми надежда е само във вашата смайваща изпълнителност.

Гостът оправи тежкия колан под наметалото и каза:

— Разрешете да напусна. Желая здраве и радост!

— Ах, да — възкликна тихо Пилат, — съвсем бях забравил! Та аз съм ви длъжник!… Гостът се учуди:

— Но, прокураторе, вие нищо не ми дължите.

— Как не? Когато влизах в Иерушалаим, нали помните, тълпата просяци… исках да им хвърля пари, а нямах и взех от вас.

— О, прокураторе, толкова дребна работа!

— И за дребните работи трябва да се помни. Пилат се обърна, повдигна наметалото, метнато на креслото зад него, измъкна кожена кесия и я подаде на госта. Той пое кесията с поклон и я скри под наметалото си.

— Ще очаквам — каза Пилат — да ми докладвате още тази нощ за погребението, а също и относно тази работа за Иуда от Кириот, чувате ли, Афраний, още днес. На конвоя ще бъде дадена заповед да ме събуди веднага, щом дойдете. Ще ви чакам.

— Разрешете да напусна — каза началникът на тайната стража, обърна се и си тръгна от балкона. Чуваше се само как скърцат стъпките му по мокрия пясък и площадката, после се чу тропотът на ботушите му по мрамора между лъвовете, след това се скриха първо краката му, после тялото, най-сетне изчезна и качулката. Едва сега прокураторът видя, че слънцето вече е залязло и е паднал здрач.

Глава 26. Погребението

Може би този здрач беше причина външността на прокуратора рязко да се промени. Той сякаш внезапно остаря, прегърби се, стана и неспокоен. Веднъж се озърна и неочаквано трепна, хвърли поглед към празното кресло, върху чиято облегалка висеше наметалото. Наближаваше празничната нощ, вечерните сенки танцуваха своя танц и на уморения прокуратор навярно му се привидя, че някой седи в празното кресло. Прокураторът прояви малодушие — той повдигна наметалото, а после го захвърли и закрачи бързо по балкона, като ту потриваше ръце, ту се втурваше към масата и грабваше чашата си, ту спираше и се взираше безсмислено в подовата мозайка, сякаш се опитваше да разчете някакви знаци.

Този ден вече втори път го обземаше мъка. Прокураторът разтриваше слепоочието си, в което адската сутрешна болка вече се беше поуталожила, оставила сякаш само слаб спомен. Сега прокураторът се напрягаше да разбере коя е причината за душевните му терзания. Бързо го разбра, но се помъчи да се самоизмами. За него беше ясно, че този ден той безвъзвратно беше изпуснал нещо и сега се опитва да върне изпуснатото с някакви дребни и нищожни, а най-вече — закъснели постъпки. Лъжеше сам себе си, като се мъчеше да си внуши, че тези постъпки, сегашните, вечерните, са не по-малко важни от сутрешната присъда. Но това много трудно се удаваше на прокуратора.

При едно завъртване рязко спря и изсвири. В отговор на изсвирването в здрача прокънтя нисък лай и от градината скочи на балкона огромен остроух пес със сива козина и с оглавник от позлатени пластинки. — Банга, Банга! — повика тихо прокураторът.

Песът се вдигна на задни лапи, а предните отпусна върху раменете на господаря си и едва не го повали на пода, после го близна по бузата. Прокураторът седна в креслото. Изплезил език, задъхан, Банга легна в краката на господаря си и радостта в очите на песа означаваше, че е отминала бурята, единственото нещо на този свят, от което се боеше безстрашният пес, а също че е пак тука, до човека, когото обича, уважава и смята за най-могъщ на света, за повелител на всички хора; благодарение на него песът смяташе и себе си за същество привилегировано, висше и изключително. Но легнал в краката му, дори без да вдига очи към господаря си, а загледан в свечеряващата се градина, песът веднага разбра, че беда е сполетяла неговия господар. Затова промени позата си, стана, мина отстрани и сложи предни лапи и глава върху коленете на прокуратора, като изцапа наметалото му с мокър пясък. Навярно стореното от Банга трябваше да означава, че утешава господаря си и е готов да посрещне нещастието заедно с него. Това се опитваше да изрази и с погледа си, вперен в господаря, и с наострените си уши. Така те двамата, кучето и човекът, които се обичаха, посрещнаха празничната нощ на балкона.

В това време гостът на прокуратора беше потънал в грижи. Като напусна горната площадка на градината пред балкона, той слезе по стълбите до следващата тераса, сви вдясно и стигна до казармата, разположена на територията на двореца. В тази казарма бяха разквартирувани двете центурии, пристигнали заедно с прокуратора за празниците в Иерушалаим, а също и тайната стража на прокуратора, командвана именно от госта. Той не остана дълго в казармата, най-много десет минути, но когато изтекоха тези десет минути, от двора на казармата потеглиха три каруци, натоварени с шанцови инструменти и бъчва с вода. Каруците бяха придружени от петнайсет конници със сиви наметала. Хората и каруците напуснаха територията на двореца през задната порта, свиха на запад, минаха през портата на градската стена и поеха по пътечката отначало към Витлеемския път, после по него на север, стигнаха до кръстопътя при Хевронската порта и оттам свиха по пътя за Яфо, по който беше минала сутринта процесията с осъдените. Вече се беше стъмнило и на хоризонта изгря луната.

Скоро след като потеглиха каруците и придружаващите ги, напусна на кон територията на двореца и гостът на прокуратора, преоблечен с тъмен вехт хитон. Гостът се запъти не извън града, а към града. След известно време можеше да бъде видян към Антониевата крепост, разположена на север и в непосредствена близост до великия храм. В крепостта гостът се отби също за малко; оттам нататък следите му водеха към Долния град, сред неговите криволичещи, преплетени в лабиринт улици. Там пристигна вече яхнал муле.

Гостът познаваше добре града и лесно намери улицата, която търсеше. Тя се наричаше Гръцка, защото на нея имаше няколко гръцки дюкянчета и между тях едно, в което се продаваха килими. Тъкмо пред това дюкянче гостът спря мулето, слезе и го върза за халката до вратата. Дюкянчето беше вече затворено. Гостът мина през портичката до входа и се намери в малко квадратно дворче, заобиколено със складове от трите страни. В дворчето гостът сви зад един ъгъл, озова се пред каменната тераса на къщата, обвита в бръшлян, и се озърна. Къщата и складовете бяха тъмни, още не бяха запалени лампите. Гостът извика тихо:

— Низа!

В отговор на този зов вратата изскърца и във вечерния сумрак на терасата се появи млада жена без було. Тя се наведе над парапета на тераската и се взря тревожно да разбере кой е. Като позна дошлия, любезно му се усмихна, закима, махна му с ръка.

— Сама ли си? — тихо попита Афраний на гръцки.

— Сама съм — прошепна жената на терасата, — мъжът ми замина тази сутрин за Кесария. — После погледна към къщата и добави шепнешком: — Но слугинята е в къщи — и направи жест, който означаваше: „Влезте.“ Афраний се озърна и се заизкачва по каменните стъпала. После той и жената влязоха в къщичката.

При тази жена Афраний остана вече съвсем малко — не повече от пет минути. После напусна къщата с терасата, придърпа по-ниско качулката над очите си и излезе на улицата. През това време в къщите вече почнаха да палят светилниците, предпразничната блъсканица беше все още много голяма и Афраний върху мулето се изгуби в потока от минувачи и изчезна. По-нататъшният му път е неизвестен.

А жената, която Афраний нарече Низа, след неговото посещение почна припряно да се преоблича. Но колкото и трудно да намираше необходимите неща в тъмната стая, тя не запали светилника и не викна слугинята. Чак когато беше готова и главата й вече беше забулена с тъмно покривало, в къщурката се чу гласът й:

— Ако ме търси някой, кажи, че съм на гости при Енанта.

Чу се мърморенето на старата слугиня в тъмното:

— При Енанта ли? Аман от тая Енанта! Нали мъжът ти забрани да ходиш при нея! Сводница е тая твоя Енанта! Ще взема да кажа на мъжа ти…

— Хайде, хайде, млъквай — отвърна Низа и се изплъзна като сянка от къщичката. Слугинята затвори с мърморене вратата на терасата. Низа излезе.

В същото време на друга уличка в Долния град, криволичеща уличка, която слизаше на стъпала към един от градските извори, през портичката на неугледна къща, обърната заднишком към уличката и с прозорци към двора, излезе млад човек с грижливо подстригана брадичка и с чиста бяла кипа, която се спускаше до раменете му, с нов празничен небесносин талет с ресни и съвсем нови скърцащи сандали. Гърбоносият хубавец, издокаран за великия празник, вървеше бодро, задминаваше минувачите, забързани да се приберат в къщи за тържествената трапеза, и гледаше как прозорците пламват един след друг. Младият мъж беше поел покрай пазара към двореца на първосвещеника Каиафа, разположен в подножието на храмовия хълм.

Подир известно време можеше да се види как влиза през вратата на двора на Каиафа. А малко по-късно — как напуска този двор.

След посещението в двореца, където вече пламтяха светилници и факли и цареше празнична суетня, младият човек запристъпя още по-бодро, още по-радостно, и се разбърза обратно за Долния град. Точно на ъгъла, където улицата се вливаше в пазарния площад, сред кипежа и блъсканицата го настигна сякаш с танцуваща походка стройна жена с черно було, спуснато до очите. Когато стигна младия красавец, тази жена отметна за миг покривалото, хвърли поглед към него, но не само не забави крачка, а я ускори, сякаш се опитваше да се скрие от оня, когото бе настигнала.

Младият човек не само забеляза тази жена, не, той я позна, а като я позна, трепна, спря, загледан с недоумение в гърба й, и веднага хукна подире й. Едва не събори някакъв минувач с делва в ръцете, стигна жената и задъхан от вълнение я повика:

— Низа!

Жената се обърна, примижа и на лицето й се изписа хладна досада, тя сухо отвърна на гръцки:

— Ах, ти ли си, Иуда? Не можах да те позная. Впрочем това е на добро. Ние вярваме, че ако не познаеш някого, той ще забогатее…

Толкова развълнуван, че сърцето му запърха като птица под черното наметало, Иуда попита с пресеклив шепот, за да не чуят минувачите:

— Ти къде отиваш, Низа?

— Защо трябва да знаеш? — отвърна Низа, като забави крачка и погледна надменно Иуда.

Тогава гласът на Иуда прозвуча някак по детски, той зашепна:

— Но как така… Нали се разбрахме. Исках да намина у вас, ти каза, че цялата вечер ще си бъдеш в къщи…

— Ах, не, не — отговори Низа и изду капризно долната си устна, а на Иуда му се стори, че така лицето й, най-красивото лице, което бе виждал през живота си, стана още по-красиво, — омръзна ми. Вие имате празник, а аз какво да правя, кажи? Да седя и да слушам как въздишаш на терасата? На всичкото отгоре и да треперя, че слугинята ще каже на мъжа ми? Не, не, реших да изляза извън града да послушам славеите.

— Как тъй извън града? — попита объркан Иуда. — Сама?

— Разбира се, сама.

— Позволи ми да те придружа — помоли задъхан Иуда. Главата му се размъти, забравил всичко на света, той търсеше с молещи очи сините очи на Низа, които сега изглеждаха черни.

Низа не отговори нищо и ускори крачка.

— Защо мълчиш, Низа? — попита жално Иуда, като равняваше крачката си с нейната.

— Няма ли да ми е скучно с тебе? — попита изведнъж Низа и спря. Сега мислите на Иуда съвсем се объркаха.

— Е, хубаво — смили се най-сетне Низа, — да вървим.

— Но къде, къде?

— Почакай… хайде да се отбием в онова дворче да се разберем — боя се да не ме види някой познат и да не кажат после на мъжа ми, че съм била на улицата с любовник.

Тогава Низа и Иуда изчезнаха от пазара. Зашепнаха си във входа на някакъв двор.

— Иди в маслинената плантация — тихо каза Низа и придръпна булото над очите си, обръщайки гръб на някакъв човек, който влизаше с кофа в двора, — в Гетсимания, отвъд Кедрон, разбра ли?

— Да, да, да…

— Аз ще избързам напред — продължи Низа, — но ти недей да вървиш по петите ми, ами поостани малко. Аз ще те изпреваря… Като минеш потока… знаеш ли пещерата?

— Знам я, знам…

— Като минеш нагоре край маслобойната, завий към пещерата. Ще бъда там. Само да не си посмял да тръгнеш веднага подире ми, имай търпение, почакай тук — и с тези думи Низа излезе на улицата, като да не беше разговаряла с Иуда.

Иуда постоя известно време сам, мъчеше се да събере разпалените си мисли. Между другото обмисляше как да обясни отсъствието си от празничната трапеза при роднините. Иуда стоеше и измисляше някаква лъжа, но от вълнение не измисли нищо подходящо, нищо не му хрумна и краката му сами, независимо от волята му, го изведоха навън.

Сега промени посоката, вече не бързаше към Долния град, а сви обратно към двореца на Каиафа. Сега Иуда почти не различаваше нищо наоколо си. Празникът вече беше навлязъл в града. Сега в прозорците, край които минаваше Иуда, вече не само светеха пламъчета, от тях долитаха и славословия. Последните окъснели пътници подкарваха бързо ослетата си, шибаха ги, подвикваха им. Краката сами носеха Иуда и той не забеляза как край него прелетяха страховитите, обрасли с мъх Антониеви кули, не чу тръбния рев откъм крепостта, изобщо не обърна внимание на римския конен патрул с факел, който заля пътя му с тревожни отблясъци. Като отмина кулата, Иуда се обърна и видя как на страшна височина над храма пламнаха два гигантски петосвещника. Но и тях Иуда различи смътно, стори му се, че над града засияха десет светилника с невиждана големина, съперничещи на единствения светилник, който се издигаше все по-високо над Иерушалаим — светилника на луната. Сега Иуда не се интересуваше от нищо, той бързаше към Гетсиманската порта, искаше час по-скоро да напусне града. От време на време му се струваше, че пред него, сред гърбовете и лицата на минувачите, се мярка танцуващата фигурка и го води подире си. Но то беше измама. Иуда разбираше, че Низа е далече напред. Той се затича край сарафските дюкянчета и стигна най-сетне Гетсиманската порта. Там, пламнал от нетърпение, беше принуден все пак да се позабави. В града влизаха камили, след тях препусна сирийски военен патрул, когото Иуда мислено прокле…

Но всичко има край. Нетърпеливият Иуда беше вече извън градската стена. Вляво от себе си видя малко гробище, до него богомолци бяха опънали шарени шатри. Като пресече прашния, залят от лунна светлина път, Иуда пое към потока Кедрон, който трябваше да премине. Водата тихо ромолеше под краката му. Скачайки от камък на камък, той най-сетне се намери на противоположния, на гетсиманския бряг и с голяма радост видя, че пътят край градината е пуст. Наблизо вече се виждаше полусрутената порта на маслинената плантация.

След задушния град, Иуда беше поразен от омайващите ухания на пролетната нощ. През оградата на градината преливаше на талази аромат на мирти и акации от гетсиманските поляни.

Никой не пазеше портата, там нямаше жива душа и след няколко минути Иуда вече тичаше под тайнствената сянка на огромните кичести маслини. Пътят беше стръмен и той се катереше задъхан, от време на време излизаше от мрака върху дантелените лунни килими и те му напомняха килимите, които бе виждал в дюкяна на ревнивия Низин мъж. След известно време отляво на една поляна му се мярна маслобойната за зехтин с тежко каменно колело и някакви бъчви, отрупани накуп. В градината нямаше никой. По залез бяха приключили работата и сега над Иуда кънтеше и се лееше нашироко песента на славеите.

Целта на Иуда беше близка. Той знаеше, че в мрака вдясно ей сега ще чуе тихия ромон на леещата се в пещерата вода. Така и стана, той го чу. Ставаше все по-хладно.

Тогава забави крачка и тихо извика:

— Низа!

Но вместо Низа от дебелия ствол на една маслина се отдели и изскочи на пътя набита мъжка фигура, нещо блесна в ръката й и тутакси угасна.

Иуда отскочи назад и тихо извика:

— Ах!

Втори човек му прегради пътя назад.

Първият, който беше пред Иуда, го попита:

— Колко получи преди малко? Казвай, ако искаш да си спасиш живота!

Надежда припламна в сърцето на Иуда и той изкрещя отчаян:

— Трийсет тетрадрахми! Трийсет тетрадрахми! Всичките пари са у мен! Ето ги! Вземете ги, но ми оставете живота!

Човекът отпред тутакси дръпна от ръцете на Иуда кесията. И в същия миг зад гърба на Иуда се вдигна нож и прониза влюбения под плешката. Иуда полетя напред и простря във въздуха ръце със сгърчени пръсти. Първият пресрещна Иуда със своя нож и го заби до дръжката в сърцето му.

— Ни… за… — с чужд, не със своя висок и чист млад глас, а с чужд, нисък и укорителен глас изрече Иуда и не издаде повече нито звук. Тялото му така силно се удари о земята, че тя изкънтя.

Тогава на пътя се появи трета фигура. Третият беше с наметало с качулка.

— Не губете време — заповяда третият. Убийците бързо увиха с кожа кесията заедно с бележката, подадена от третия, и я привързаха с връвчица. Вторият пъхна вързопчето в пазвата си, а после двамата убийци побягнаха от пътя и мракът между маслините ги погълна. Третият приклекна до убития и надникна в лицето му. В сянката то му се стори бяло като вар и някак одухотворено красиво. След няколко секунди на пътя вече нямаше жива душа. Бездиханното тяло лежеше с разперени ръце. Лявото му стъпало беше в лунно петно и ясно се различаваше всяко ремъче на сандала му.

Цялата Гетсиманска градина ехтеше от песента на славеите. Къде изчезнаха, двамата, които убиха Иуда, не знае никой, но пътят на третия човек с качулката е известен. Той изостави пътечката и пое на юг през гъсталака от маслинени дървета. Прескочи оградата на градината в южния й ъгъл, далеч от главната порта, там където се бяха изронили горните камъни на стената. След малко беше вече на брега на Кедрон. Тогава нагази и известно време вървя във водата, докато различи в далечината силуетите на два коня и човек до тях. И конете стояха в потока. Водата струеше и миеше копитата им. Конярят яхна единия кон, човекът с качулката се метна на другия и двамата бавно потеглиха в потока, чуваше се как потракват камъните под копитата на конете. После конниците излязоха от водата, изкачиха се на иерушалаимския бряг и потеглиха полека край градската стена. Тогава конярят се отдели, препусна напред и се скри, а човекът с качулката спря коня, спеши се на пустинния път, свали наметалото си, обърна го наопаки, извади изпод него плосък шлем без пера и го сложи. Сега на коня се метна човек във военна униформа и с къс меч на бедрото. Той дръпна поводите и буйният кавалерийски кон препусна в тръс, разтърсвайки ездача, комуто оставаше още съвсем малко път. Конникът наближаваше южната порта на Иерушалаим.

Под арката на портата танцуваше и подскачаше тревожният пламък на факлите. Войниците от втора центурия на Мълниеносния легион, които бяха на пост, играеха на зарове, насядали по каменните пейки. Като видяха приближаващия военен, те наскачаха от местата си, военният им махна и влезе в града.

Градът се къпеше в празнични светлини. Във всички прозорци трептяха пламъците на светилниците, отвсякъде долитаха славословия и се сливаха в нестроен хор. Надничайки от време на време през прозорците, гледащи към улицата, ездачът виждаше хора, насядали край празничната трапеза, на която имаше ярешко месо и чаши с вино сред ястия, подправени с горчиви треви.

Конникът си тананикаше тихо и минаваше в бавен тръс по пустите улици на Долния град към Антониевата кула, поглеждайки изрядко към невижданите никъде в света петосвещници, пламнали над храма, или към луната, увиснала още по-високо от петосвещниците.

Дворецът на Ирод Велики не взимаше никакво участие в тържеството на пасхалната нощ. В страничните покои, обърнати на юг, където се бяха настанили офицерите от римската кохорта и легатът на легиона, горяха светлини, там имаше някакво движение и живот, а предната част, официалната, където се намираше единственият и неволен обитател на двореца — прокураторът, — тя цялата, с всичките си колонади и златни статуи, сякаш беше ослепяла от толкова ярката луна. Там, във вътрешността на двореца, царяха мрак и тишина. Както беше казал на Афраний, прокураторът не беше пожелал да влезе вътре. Той заповяда да му приготвят легло на балкона, на същото място, където беше обядвал, а сутринта беше провел разпита. Прокураторът се изтегна върху приготвеното ложе, но сънят не пожела да дойде при него. Оголената луна висеше високо в чистото небе и няколко часа прокураторът не свали от нея очи.

Някъде към полунощ сънят най-сетне се смили над хегемона. Прокураторът се прозя спазматично, разкопча и хвърли наметалото, свали опасващия ризата колан с широка стоманена кама в ножницата, сложи го на креслото до ложето, изу сандалите и се изтегна. Банга веднага се качи при него на постелята и легнаха редом, глава до глава, а прокураторът сложи ръка на врата на кучето и най-сетне затвори очи. Едва тогава заспа и песът.

Ложето тънеше в полумрак, защото една колона го закриваше от луната, но от стъпалата на площадката към леглото се точеше лунна пътека. Щом прокураторът загуби връзка с онова, което го заобикаляше в действителност, той веднага тръгна по светещата пътека и пое по нея нагоре, право към луната. Той чак се засмя насън от щастие, така прекрасно и неповторимо беше всичко по прозрачния небесносин път. Вървеше, придружен от Банга, а до него крачеше скитникът философ. Те спореха за нещо много сложно и важно и единият не можеше да убеди другия. Нямаше въпрос, по който да са съгласни, и това правеше спора им особено интересен и безкраен. От само себе си се разбираше, че днешната екзекуция се оказа чисто и просто недоразумение — та нали ето го философа, измислил нещо така фантастично нелепо, като например че всички хора били добри, той върви сега до него и следователно е жив. Би било, разбира се, просто кошмар да се помисли дори, че такъв човек може да се екзекутира. Екзекуция не е имало! Не е имало! В това беше прелестта на това пътешествие нагоре по лунната стълба.

Свободно време имаха достатъчно, бурята щеше да се разрази едва привечер, а страхът е несъмнено един от най-лошите пороци. Така говореше Иешуа Ха-Ноцри. Не, философе, не съм съгласен: той е най-страшният порок!

Ето, да речем, нали тогава не беше проявил страх сегашният прокуратор на Иудея, а навремето трибун на легиона — тогава, в Долината на девите, когато свирепите германци едва не прегризаха гърлото на великана Плъходава. Но прощавайте, философе! Нима вие, толкова умен човек, допускате мисълта, че заради човек, извършил престъпление срещу кесаря, ще погуби кариерата си прокураторът на Иудея?

— Да, да — стенеше и хлипаше насън Пилат. Разбира се, че ще я погуби. До тази сутрин нямаше да я погуби, но сега, през нощта, след като претегли всичко, вече е съгласен да я погуби. Той е готов на всичко, за да спаси от смърт наистина абсолютно невинния безумен мечтател и лечител!

— Отсега ние ще бъдем винаги заедно — говореше му насън дрипавият философ скитник, появил се незнайно как на пътя на конника Златното копие. — Щом единият е тук, значи, другият също! Споменат ли мене, веднага ще споменат и тебе! Мене, подхвърленото дете, сина на неизвестни родители, и тебе, сина на краля звездоброец и на воденичарската дъщеря, красавицата Пила.

— Да, моля те, не забравяй да споменеш и мене, сина на звездоброеца — молеше го в съня си Пилат. И успокоен от кимването на крачещия редом с него просяк от Ен-Сарид, жестокият прокуратор на Иудея от радост плачеше и се смееше насън.

Всичко това беше хубаво, но толкова по-ужасно беше пробуждането на хегемона. Банга заръмжа срещу луната и плъзгавата, сякаш полята с масло небесносиня пътека пред прокуратора изчезна. Той отвори очи и първото, което си спомни, беше, че екзекуцията се състоя. Прокураторът се вкопчи веднага с привичен жест в оглавника на Банга, после затърси с болни очи луната и видя, че тя се е отместила малко встрани и се е посребрила. Светлината й се пресече от друга неприятна и тревожна светлина, затрептяла на балкона точно пред очите му. В ръцете на центуриона Плъходава пламтеше и димеше факел. Този, който го държеше, поглеждаше със страх и злоба към готовия да скочи опасен звяр.

— Не го докосвай, Банга — каза с болен глас прокураторът и се покашля. Прикрил с ръка очите си от пламъка, той продължи: — И нощем, и при луна за мене няма покой! О, богове! И вашата длъжност не е лека, Марк. Осакатявате войниците…

Марк погледна безкрайно изумен прокуратора и той се опомни. За да заглади впечатлението от излишните думи, произнесени още в полудрямка, каза:

— Не се обиждайте, центурионе. Моето положение, повтарям, е още по-лошо. Какво има?

— Дошъл е началникът на тайната стража — спокойно съобщи Марк.

— Викнете го, викнете го — заповяда Прокураторът прочиствайки гърлото си с кашлица, и затърси с боси крака сандалите. Пламъкът заигра по колоните, по мозайката затрополяха калигите на центуриона. Той слезе в градината.

— И при луна за мене няма покой — си каза прокураторът и скръцна със зъби.

На балкона вместо центуриона се появи човекът с качулката.

— Банга, мирно — тихо каза Прокураторът и стисна врата на песа.

Преди да заговори, Афраний по обичая си се озърна и се скри в сянката, а като се убеди, че освен Банга на балкона няма никой, тихо каза:

— Моля да ме дадете под съд, прокураторе. Вие излязохте прав. Аз не успях да опазя Иуда от Кириот, убиха го. Моля да ме дадете под съд и да приемете оставката ми.

На Афраний му се стори, че го гледат четири очи — кучешки и вълчи.

Афраний измъкна изпод хламидата кесия, вкоравена от спечена кръв, запечатана с два печата.

— Тази кесия с пари убийците са подхвърлили в дома на първосвещеника. Кръвта върху кесията е кръвта на Иуда от Кириот.

— Колко са парите, интересно? — попита Пилат и се наведе над кесията.

— Трийсет тетрадрахми.

Прокураторът криво се усмихна:

— Малко.

Афраний мълчеше.

— А къде е убитият?

— Това не зная — със спокойно достойнство отвърна човекът, който никога не се разделяше с качулката си, — тази сутрин ще почнем следствието.

Прокураторът трепна и пусна каишката на сандала, която все не искаше да се закопчае.

— Но знаете с положителност, че наистина е убит?

На това Прокураторът получи сухия отговор:

— Прокураторе, аз работя от петнайсет години в Иудея. Започнах службата си по времето на Валерий Грагх. Не е необходимо непременно да видя трупа, за да кажа, че човекът е убит, и сега ви докладвам, че човекът, когото наричаха Иуда от Кириот, е убит преди няколко часа.

— Извинете ме, Афраний — отговори Пилат, — още не съм се събудил напълно, затова го казах. Аз лошо спя — усмихна се Прокураторът, — и непрекъснато сънувам лунен лъч. Толкова е смешно, представете си само. Уж че се разхождам по този лунен лъч. И тъй, бих искал да чуя предположенията ви относно този случай. Къде имате намерение да го търсите? Седнете, началнико на тайната служба.

Афраний се поклони, премести креслото си по-близо до ложето и седна, а мечът му издрънча.

— Имам намерение да го търся някъде около маслобойната в Гетсиманската градина.

— Тъй, тъй. А защо тъкмо там?

— Хегемоне, доколкото разбирам, Иуда не е убит в самия Йерушалайм, нито пък далече от него, той е убит в покрайнините на Иерушалаим.

— Смятам ви за един от най-добрите познавачи във вашата област. Не зная как стоят нещата в Рим, но в колониите няма равен на вас. Сега моля ви, обяснете ми — защо?

— Не допускам дори мисълта — каза тихо Афраний — Иуда да се е оставил в ръцете на подозрителни хора в пределите на самия град. Насред улицата не можеш да убиеш тайно. Значи, трябва да са го примамили в някое мазе. Моите хора вече го търсиха в долния град и положително щяха да го намерят. В града го няма, това ви гарантирам. Но ако са го убили далече от града, този пакет с парите нямаше да бъде подхвърлен така скоро. Значи, убит е близо до града. Успели са да го подмамят да излезе от града.

— Не проумявам как са могли да го сторят.

— Да, прокураторе, това е най-трудният въпрос в целия случай и дори не съм сигурен дали ще успея да го изясня.

— Наистина загадъчно! В празничната вечер вярващ човек не сяда на пасхалната трапеза, а излиза кой знае защо, извън града и там загива. Кой и как е могъл да го подмами? Да не го е сторила жена? — попита изведнъж вдъхновено прокураторът.

Афраний отвърна спокойно и убедително:

— В никакъв случай, прокураторе. Тази възможност е напълно изключена. Трябва да се разсъждава логично. Кой е имал интерес от гибелта на Иуда? Някакви скитници фантазьори, някакъв кръг от хора, сред които, първо на първо, не е имало нито една жена. да се ожени човек, прокураторе, трябват пари, за да се създаде на този свят дете, пак пари трябват, но да се убие човек с помощта на жена, са необходими страшно много пари и никой скитник не ги притежава. В този случай не е замесена жена, прокураторе. Нещо повече дори, бих казал, че подобно тълкуване на убийството може само да ни отклони от вярната диря, да попречи на следствието и да ме обърка.

— Виждам, че сте напълно прав, Афраний — отвърна Пилат, — позволих си само да изкажа едно предположение.

— Уви, то е погрешно, прокураторе.

— Но какво, какво е станало тогава? — възкликна прокураторът, като се взираше с жадно любопитство в лицето на Афраний.

— Предполагам, че и този път са изиграли роля парите.

— Чудесна мисъл! Но кой и за какво би могъл да предложи пари нощем извън града?

— О, не, не е станало така, прокураторе. Имам едно-единствено предположение, и ако то се окаже погрешно, вероятно няма да намеря друго — Афраний се наведе към прокуратора и се доизказа шепнешком: — Иуда е искал да скрие парите си на тайно място, което да знае само той.

— Много остроумно обяснение. Сигурно е станало точно така. Сега ви разбирам: подмамили са го не хора, а собствената му мисъл. Да, да, това е така.

— Така е, Иуда е недоверчив. Той крие парите си от хората.

— Да, вие казахте, че е станало в Гетсиманската градина. Но защо искате да го търсите именно там — Признавам, не мога да разбера.

— О, прокураторе, та то е съвсем просто. Кой ще крие парите си насред пътя, на открито или на пусто място! Иуда не е бил нито на Хевронския път, нито на пътя за Витания. Той сигурно е потърсил защитено, по-тайно място с дървета. Толкова е просто. А освен Гетсиманската градина близо до Иерушалаим друго такова място няма. Много далече той не е могъл да отиде.

— Вие ме убедихте напълно. И тъй, какво да правим сега?

— Ще почна да търся убийците, които са проследили Иуда извън града, а аз самият, както вече ви докладвах, в същото време ще застана пред съда.

— Защо?

— Моята охрана го е изпуснала от очи снощи на пазара, след като той излязъл от двореца на Каиафа. Просто не проумявам как е могло да стане. Не съм имал през живота си подобен случай. Той беше поставен под наблюдение веднага след нашия разговор. Но някъде на пазара изведнъж е променил посоката, в която е вървял, направил е толкова странна кривулица, че е изчезнал безследно.

— Ясно. Заявявам ви, че не смятам за нужно да ви давам под съд. Направили сте всичко, което е било по силите ви, и никои на този свят — при тези думи прокураторът се усмихна — не би могъл да стори повече от вас! Потърсете отговорност от онези, които са били натоварени да следят Иуда и са го изтървали. Но и по отношение на тях, предупреждавам ви, не бих искал наказанието да бъде особено строго. В края на краищата ние направихме всичко, за да се погрижим за този негодник! Ах да, забравих да ви попитам — потри чело прокураторът, — как са успели да подхвърлят парите на Каиафа?

— Как, да ви кажа, прокураторе… Не е било много трудно. Отмъстителите са минали откъм задната стена на двореца на Каиафа, там където уличката е по-високо от двора. И са хвърлили пакета през оградата.

— С бележка ли?

— Да, точно както предположихте, прокураторе. Впрочем ето — и Афраний строши печата на пакета и показа съдържанието му на прокуратора.

— Но моля ви, какво правите, Афраний, та това са сигурно храмовите печати!

— Не бива прокураторът да се тревожи за такава дреболия — отвърна Афраний, увивайки отново пакета.

— Нима разполагате с всички печати? — разсмя се Пилат.

— Как иначе, прокураторе! — отвърна без капчица смях и много сурово Афраний.

— Представям си каква суматоха е настанала при Каиафа!

— Да, прокураторе, всичко това е вдигнало голяма тревога. Извикаха ме незабавно.

Дори в полумрака се виждаше как блестят очите на Пилат.

— Интересно, много интересно…

— Осмелявам се да възразя, прокураторе, не беше интересно. Безкрайно скучна и уморителна история. На въпроса ми дали са били плащани някому пари в двореца на Каиафа, ми отговориха категорично, че такова нещо не е имало.

— Аа, така ли? Е, хубаво, щом не са плащали, значи не са. Толкова по-трудно ще е да се намерят убийците…

— Точно така, прокураторе.

— Да, Афраний, но знаете ли какво ми мина внезапно през ум: да не би пък да се е самоубил?

— О не, прокураторе — отвърна Афраний и от учудване чак се отметна назад в креслото, — моля да ме извините, но това е абсолютно невероятно!

— Ах, в този град всичко е вероятно! Обзалагам се, че в най-близко време такива слухове ще плъзнат из целия град.

Сега Афраний хвърли за миг към прокуратора особения си поглед, поразмисли и отвърна:

— Възможно е, прокураторе.

Личеше, че прокураторът просто не може да се откъсне от обсъждането на въпроса за убийството на човека от Кириот и въпреки че и без това вече всичко беше ясно, той каза някак дори мечтателно:

— Бих желал да съм видял как го убиват.

— Убит е извънредно изкусно, прокураторе — отвърна Афраний, поглеждайки с известна ирония прокуратора.

— Но откъде знаете вие това?

— Благоволете да обърнете внимание на кесията, прокураторе — отговори Афраний, уверявам ви, че кръвта на Иуда е плиснала като вълна. Толкова убити съм виждал през живота си, прокураторе!

— Значи той, разбира се, няма да възкръсне?

— Не, прокураторе, ще възкръсне — отвърна усмихнат философски Афраний, — ще възкръсне, когато над него прозвучи тръбата на очаквания тук Месия. Но преди това няма да възкръсне!

— Достатъчно, Афраний! Този въпрос е ясен. Да минем към погребението.

— Екзекутираните са погребани, прокураторе.

— О, Афраний, да ви даде човек под съд би било престъпление. Достоен сте за най-висока награда. Как стана това?

Афраний почна разказа си и разказа, че докато той самият се занимавал със случая Иуда, отред от тайната стража, ръководен от неговия помощник, стигнал привечер на хълма. Едно от телата той не намерил на върха. Пилат трепна и каза дрезгаво:

— Ах, как можах да не предвидя това!

— Излишно е да се тревожите, прокураторе — каза Афраний и продължи да разказва подробно: вдигнали телата на Дисмас и Гестас с изкълвани от хищните птици очи и веднага се заловили да търсят третото тяло. Намерили го много скоро. Някакъв човек…

— Леви Матей — каза Пилат не въпросително, а по-скоро с увереност.

— Да, прокураторе.

Леви Матей се криел в пещерата на северния скат на Плешивия череп, за да дочака мрака. Голото тяло на Иешуа Ха-Ноцри било с него. Когато стражата влязла с факел в пещерата, Леви изпаднал в злобно отчаяние. Той крещял, че не е извършил никакво престъпление и по закон всеки човек има право да погребе екзекутиран престъпник, ако пожелае. Леви Матей казал, че не иска да се раздели с това тяло. Бил възбуден, крещял нещо несвързано, ту молел, ту се заканвал и проклинал…

— Наложило ли се е да го арестуват? — попита мрачно Пилат.

— Не, прокураторе, не — отвърна успокоително Афраний, — укротили дръзкия безумец, като му обяснили, че тялото ще бъде погребано.

Като проумял какво му се казва, Леви се поукротил, но заявил, че за нищо на света няма да си отиде и настоява да участва в погребението. Казал, че няма да се махне, та ако ще да го убият, и даже предложил за тази цел ножа за хляб, който носел.

— Изпъдили са го, нали? — попита сподавено Пилат.

— Не, прокураторе, не. Моят помощник му разрешил да присъства на погребението.

— Кой от вашите помощници е бил начело на отряда? — попита Пилат.

— Толмай — отговори Афраний и добави разтревожен: — Да не би да е сбъркал нещо?

— Продължете — отговори Пилат, — не, правилно е постъпил. Но аз все повече се изненадвам, Афраний, изглежда имам работа с човек, който никога не греши. Този човек сте вие.

— Качили Леви Матей на каруцата заедно с телата на екзекутираните и след около два часа стигнали в пустинната клисура на север от Иерушалаим. Там отредът работил на смени и изкопал за един час дълбока яма, в която погребали тримата екзекутирани.

— Голи?

— Не, прокураторе, отредът носел за тази цел хитони. На пръстите на погребваните сложили халки. На Иешуа с една резка, на Дасмас — с две, на Гестас — с три. Ямата е засипана, затрупана е с камъни. Толмай знае какъв е оставеният отличителен белег.

— Ах, ако можех да предвидя! — намръщи се Пилат. — Та аз трябваше да видя този Леви Матей…

— Той е тук, прокураторе!

Пилат гледа известно време Афраний с широко отворени очи, после каза:

— Благодаря ви за всичко, сторено от вас във връзка с този случай. Моля утре да ми пратите Толмай, като му съобщите предварително, че съм доволен от него, а вас, Афраний — от джоба на пояса, оставен върху масата, прокураторът извади пръстен и го подаде на началника на тайната служба, — вас моля да приемете това за спомен.

Афраний се поклони с думите:

— Голяма чест е за мен, прокураторе.

— На отреда, извършил погребението, моля да бъдат раздадени награди. За съгледвачите, изтървали Иуда — мъмрене. А Леви Матей веднага да дойде при мене. Необходими са ми подробности по делото на Иешуа.

— Слушам, прокураторе отвърна Афраний и заотстъпва с поклони, а прокураторът плесна с ръце и викна:

— Хей, насам! Донесете светилник в колонадата!

Афраний се отдалечаваше в градината, а зад гърба на Пилат вече се мяркаха светлини в ръцете на слугите. На масата пред прокуратора се появиха три светилника и лунната нощ веднага отстъпи към градината, сякаш Афраний я бе отвел със себе си. Вместо Афраний някакъв дребен и слаб човек се качи на балкона, воден от великана центурион, който пресрещна погледа на прокуратора, веднага слезе в градината и изчезна там.

Прокураторът изучаваше дошлия с жаден и малко уплашен поглед. Така гледаш човек, за когото много си слушал, за когото си мислил и който най-сетне се е появил.

Дошлият, към четирийсетгодишен мъж, беше черен, дрипав, целият в засъхнала кал, и гледаше като вълк, изпод вежди. С една дума, беше много неугледен и приличаше по-скоро на градски просяк, каквито се тълпят по терасите на храма или по пазарите на шумния мръсен Долен град.

Мълчанието продължи дълго и бе нарушено от странното държане на доведения при Пилат. Той пребледня, олюля се и да не беше се хванал с мръсна ръка за ръба на масата, щеше да падне.

— Какво ти е? — попита го Пилат.

— Нищо — отвърна Леви Матей и като че преглътна нещо. Мършавият му гол и сив гръклян се изду и пак спадна.

— Какво ти е, отговаряй — повтори Пилат.

— Уморен съм — каза Леви и заби мрачно поглед в пода.

— Седни — посочи му Пилат креслото. Леви погледна недоверчиво прокуратора, пристъпи към креслото, зърна с уплаха позлатените облегалки и седна не в креслото, а на пода до него.

— Обясни ми защо не седна на креслото? — попита Пилат.

— Мръсен съм, ще го изцапам — каза Леви, забил поглед в земята.

— Сега ще ти дадат да ядеш.

— Не искам да ям.

— Защо лъжеш? — попита тихо Пилат. — Нали не си ял цял ден, а може би и повече. Добре де, недей да ядеш. Повиках те, за да ми покажеш ножа, който си носил.

— Войниците ми го взеха, когато ме въвеждаха тук — отговори Леви и добави мрачно: — Дайте ми го, трябва да го върна на собственика, аз го откраднах.

— Защо?

— За да прережа въжетата.

— Марк! — викна прокураторът и центурионът пристъпи под колоните. — Дайте ми ножа му.

От втората ножница на пояса си центурионът измъкна мръсен нож за хляб, подаде го на прокуратора и се оттегли.

— Откъде взе ножа?

— От фурната при Хевронската порта, щом се влезе в града, веднага вляво.

Пилат погледна широкото острие, кой знае защо опита с пръст наточен ли е ножът и каза:

— За ножа не се тревожи, ще бъде върнат във фурната. А сега искам друго — да ми покажеш пергамента, който носиш със себе си и на който са записани думите на Иешуа.

Леви погледна с омраза Пилат и се усмихна така зловещо, че лицето му съвсем се обезобрази.

— Искате всичко да ми отнемете? И последното, което имам! — попита той.

— Не съм ти казал: дай ми го — отвърна Пилат, — казах ти: покажи го.

Леви мушна ръка в пазвата си и извади пергаментен свитък. Пилат го пое, разгърна го, разстла го между светилниците и взе да изучава с присвити очи нечетливите мастилени знаци. Трудно беше да се разчетат разкривените редове и Пилат се мръщеше, навеждаше се ниско над пергамента, прокарваше пръст по редовете. Успя все пак да разбере, че записаното представлява несвързан низ от слова, някакви дати, сметки и поетични откъси. Пилат успя да разчете отделни изречения:"… смърт няма… Вчера ядохме сладки пролетни бакуроти…"

От напрежение Пилат правеше гримаси, но продължаваше да чете с присвити очи: „Ние ще видим чистата река на водата на живота… Човечеството ще гледа слънцето през прозрачен кристал…“ Изведнъж прокураторът трепна. В последните редове на пергамента той разчете думите: „… по-голям порок… страха.“

Пилат нави пергамента и с рязко движение го подаде на Леви.

— Вземи — каза той, помълча и добави: — Ти, както виждам, си образован човек и няма защо да се скиташ самотен в просяшки дрипи, без подслон. В Кесария имам голяма библиотека, аз съм много богат и искам да те взема на служба. Ти ще разчиташ и ще пазиш папирусите, ще бъдеш нахранен и облечен.

Леви стана и отвърна:

— Не, не искам.

— Защо? — лицето на прокуратора потъмня. — Аз съм ти неприятен… боиш се от мен?

Същата злобна усмивка разкриви отново лицето на Леви и той каза:

— Не, но ти ще се боиш от мен. Няма да ти е много леко да ме гледаш в очите, след като го уби.

— Мълчи — отговори Пилат, — ще ти дам пари.

Леви поклати отрицателно глава, а прокураторът продължи:

— Зная, че смяташ себе си за ученик на Иешуа, но ще ти кажа, че не си усвоил нищо от онова, на което те е учил. Защото ако беше тъй, ти непременно щеше да вземеш нещо от мен. Знай, че преди да умре, той е казал, че никого не вини — Пилат вдигна многозначително пръст, лицето му се кривеше от тикове. — Той самият сигурно щеше да вземе поне нещо. Ти си жесток, а той не беше жесток. Къде ще отидеш?

Леви изведнъж се доближи до масата, опря се на нея с две ръце и като гледаше прокуратора с пламнали очи, му зашепна:

— Знай, хегемоне, че аз ще убия в Иерушалаим един човек. Искам да ти го кажа, за да знаеш, че има да се пролива още кръв.

— И аз зная, че има още да се пролива — отговори Пилат, — не ме изненадват думите ти. Ти, разбира се, искаш да убиеш мен?

— Тебе няма да мога да те убия — отговори Леви Матей и обели зъби в усмивка, — не съм толкова глупав да се надявам на такова нещо. Но ще убия Иуда от Кириот, на това ще посветя остатъка от живота си.

Сега в очите на прокуратора се изписа наслада, той повика с пръст Леви Матей да се приближи и му каза:

— Не можеш да го сториш и не бери грижа за това. Иуда беше убит тази нощ.

Леви отскочи от масата, заозърта се диво и възкликна:

— Кой го е сторил?

— Не ставай ревнив — оголи зъби Пилат и потърка ръце, — боя се, че той е имал и други поклонници освен тебе.

— Кой го е сторил? — повтори шепнешком Леви.

Пилат му отговори:

— Сторих го аз.

Леви зяпна, изгледа с луд поглед прокуратора, а той каза:

— Разбира се, стореното е малко, но все пак сторих го аз — и добави: — Е, а сега ще вземеш ли нещо?

Леви помисли, поомекна и най-сетне каза:

— Заповядай да ми дадат малко чист пергамент.

Измина един час. Леви вече го нямаше в двореца. Сега само тихият шум от стъпките на часовите в градината нарушаваше тишината на разсъмването. Луната бързо избледняваше, на другия край на небето се виждаше белезникавото петънце на Зорницата. Светилниците отдавна бяха угаснали. Прокураторът се беше изтегнал върху ложето. Сложил ръка под бузата си, той спеше и дишаше беззвучно. До него спеше Банга.

Така посрещна разсъмването на петнайсети, нисан петият прокуратор на Иудея Пилат Понтийски.

Глава 27. Краят на апартамент №50

Когато Маргарита стигна до последните думи на главата: „… Така посрещна разсъмването на петнайсети, нисан петият прокуратор на Иудея Пилат Понтийски“ — настъпи утрото.

Чуваше се как на дворчето в клоните на върбата и на липата врабците водеха весел, възбуден утринен разговор.

Маргарита стана от креслото, протегна се и едва сега усети колко е смазано цялото й тяло и как й се спи. Интересно е да се отбележи, че в душата на Маргарита цареше пълен ред. Мислите й не бяха объркани и тя не беше потресена от факта, че е прекарала нощта свръхестествено. Не я вълнуваха спомените за това, че е била на бал у сатаната, че по някакво чудо Майстора й бе върнат, че от пепелта възникна романът и отново всичко беше на мястото си в сутерена на малката уличка, откъдето беше пропъден доносникът Алоизий Могарич. С една дума, запознанството с Воланд не й бе причинило никакво психическо увреждане. Сякаш всичко си беше така, както трябваше да бъде. Тя отиде в съседната стая, убеди се, че Майстора спи дълбок и спокоен сън, угаси ненужната нощна лампа и легна отсреща на канапето, застлано със стар, скъсан чаршаф. След минута тя спеше и тази сутрин не сънува нищо. Мълчаха стаите в сутерена, мълчеше цялата къщичка на предприемача и в глухата уличка беше тихо.

Но по същото време, тоест в събота, на разсъмване, не спеше цял етаж на едно московско учреждение и прозорците му, обърнати към просторния асфалтиран площад, където бавно обикаляха с ръмжене специални камиони с четки, които го почистваха, тези прозорци светеха с ярка светлина, прорязваща светлината на изгряващото слънце.

Целият въпросен етаж беше зает със следствието по делото на Воланд и в десет кабинета цяла нощ горяха лампите.

Всъщност нещата се изясняваха още предишния ден, петък, когато се наложи да затворят „Вариете“ поради изчезването на неговата администрация и поради всички безобразия, станали миналата вечер по време на знаменития сеанс на черна магия. Но работата е там, че през цялото това време в безсънния етаж непрекъснато пристигаха нови и нови материали.

Сега следствието по това странно дело, намирисващо на съвсем явна дяволщина, и то с примес на някакви хипнотизаторски фокуси, и носещо несъмнено криминален характер, трябваше да обедини в едно цяло всички разнообразни и заплетени събития, станали в различни краища на Москва. Първият, комуто се наложи да посети светналия от електричество безсънен етаж, беше Аркадий Аполонович Семплеяров, председателят на акустичната комисия. В петък следобед в апартамента му в една кооперация близо до Каменния мост телефонът иззвъня и мъжки глас потърси Аркадий Аполонович. Съпругата на Аркадий Аполонович, която беше вдигнала слушалката, отвърна мрачно, че Аркадий Аполонович не се чувства добре, легнал е да си почине и не може да се обади. Но на Аркадий Аполонович все пак му се наложи да се обади. На въпроса откъде го търсят, гласът по телефона отвърна много кратко откъде.

— Една секунда… сега… една минутка… — запелтечи иначе високомерната съпруга на председателя на акустичната комисия и полетя като стрела към спалнята да вдигне Аркадий Аполонович от ложето, на което той се беше проснал, мъчен от адски терзания при спомена за вчерашния сеанс и за нощния скандал, придружил пропъждането на саратовската племенница.

Наистина не след секунда, но не и след минута, а точно след четвърт минута Аркадий Аполонович с пантоф само на левия крак и по долни дрехи беше вече на телефона и пелтечеше в слушалката:

— Да, аз съм… Да, кажете, кажете…

Съпругата му, забравила през тези мигове всички отвратителни престъпления против верността, в които бе изобличен нещастният, подаваше уплашено лице през вратата към коридора, размахваше във въздуха десния пантоф и шепнеше:

— Пантофа, сложи си, пантофа… Ще ти изстинат краката — в отговор на което Аркадий Аполонович риташе с босия крак и я гледаше зверски, продължавайки да ломоти по телефона:

— Да, да, да, естествено, разбирам… Веднага тръгвам.

Аркадий Аполонович прекара цялата вечер на същия този етаж, където се водеше следствието. Разговорът беше тягостен, крайно неприятен разговор, защото се наложи да разкаже съвсем откровено не само за този гаден сеанс и за сбиването в ложата, но също така — това беше абсолютно необходимо — и за Милица Андреевна Покобатко от улица Йелоховска и за саратовската племенница, и за още много неща, разказът за които причиняваше на Аркадий Аполонович неописуеми терзания.

От само себе си се разбира, че показанията на Аркадий Аполонович, интелигентен и културен човек свидетел на отвратителния сеанс, свидетел умен и квалифициран, който описа прекрасно и тайнствения маг с доминото, и двамата негодници — негови помощници, които отлично беше запомнил, че името на мага е именно Воланд, дадоха сериозен тласък на следствието. А съпоставянето на показанията на Аркадий Аполонович с тези на други хора, между които и някои дами, пострадали от сеанса (на оная с лилавото бельо, която беше смаяла Римски, и, уви, на още много други), и на куриера Карпов, когото бяха пращали в апартамент №50 на улица Садовая — всъщност веднага определи мястото, където трябваше да се търси виновникът за всички тези произшествия.

Ходиха в апартамент №50, и то неведнъж, и не само го претърсиха много усърдно, но дори изчукаха стените — дали няма да удари на кухо, надничаха в камините, търсиха тайници. Всички тези мероприятия не дадоха никакъв резултат и при нито едно посещение на жилището не можаха да намерят никого, макар да беше пределно ясно — в жилището има някой, въпреки че всички лица, които тъй или иначе трябваше да са осведомени за пребиваващите в Москва чуждестранни артисти, решително и категорично твърдяха че никакъв черен маг Воланд в Москва няма и не може да има.

Той абсолютно никъде не беше се регистрирал при пристигането си, никому не беше представял паспорта си или някакви други документи, контракти и договори, и никой нищо не беше чувал за него! Завеждащият програмния отдел на зрелищната комисия Китайцев уверяваше и се кълнеше, че изчезналият Стьопа Лиходеев не му е изпращал за одобряване никакви програми за представление на никакъв Воланд, че не му се е обаждал за никакво пристигане на такъв Воланд. Тъй че на него, на Китайцев, му е абсолютно неясно и неизвестно как е могъл Стьопа да разреши подобен сеанс във „Вариете“. Когато му казваха, че Аркадий Аполонович с очите си е видял този маг по време на сеанса, Китайцев само разперваше ръце и вдигаше очи към небето. По очите на Китайцев си личеше и можеше смело да се гарантира че той е чист като кристал.

А пък Прохор Петрович, председателят на главната зрелищна комисия…

Ах, да, той се върна в костюма си веднага щом милицията влезе в кабинета му — за неописуема радост на Ана Ричардовна и за безкрайно недоумение на напразно разкараната милиция. И още нещо: като се върна на мястото си, Прохор Петрович одобри напълно всички резолюции, които костюмът беше сложил по време на краткотрайното му отсъствие.

… Та значи същият този Прохор Петрович абсолютно нищо не знаеше за никакъв Воланд.

Ще прощавате, ама излизаше нещо наистина нечувано: хиляди зрители, целият състав на „Вариете“ и най-сетне Аркадий Аполонович Семплеяров, високообразован човек, бяха видели този маг и проклетите му асистенти и въпреки това се оказа абсолютно невъзможно той да бъде открит. Но разрешете да ви попитам: да не би да беше потънал вдън земя веднага след отвратителния сеанс, или пък, както твърдят някои, изобщо не беше идвал в Москва? Ала допуснем ли първото, не подлежи на съмнение, че, потъвайки, беше подбрал и цялата върхушка на администрацията на „Вариете“, или ако приемем второто, не излиза ли тогава, че самата администрация на злополучния театър беше направила някаква беля (спомнете си само счупения прозорец и поведението на Асокаро!) и беше изчезнала безследно в Москва.

Трябва да признаем заслугите на човека, който ръководеше следствието. Изчезналият Римски бе намерен с поразителна бързина. Достатъчно беше да се съпостави поведението на Асокаро на пиацата за таксита пред киното с някои ориентири за време, като например кога беше свършил сеансът и кога именно е могъл да изчезне Римски, за да бъде пратена незабавно телеграма в Ленинград. След един час дойде отговорът (в петък привечер), че Римски е открит в стая номер четиристотин и дванайсет в хотел „Астория“, на четвъртия етаж, редом със стаята, в която е отседнал завеждащият репертоара на един от московските театри, гостуващи това време в Ленинград, в онази стая, в която, както е известно, мебелите са сиво-синкави, с позлата, и до която има чудесна баня.

Сварен, че се крие в гардероба на стая номер четиристотин и дванайсет в хотел „Астория“, Римски беше разпитан още в Ленинград. След разпита в Москва пристигна телеграма, известяваща, че финдиректорът Римски е в състояние на невменяемост, че на въпросите не дава или не желае да дава смислени отговори и моли само да го скрият в бронирана килия и да му сложат въоръжена охрана. От Москва заповядаха телеграфически Римски да бъде докаран с охрана в Москва, вследствие на което в петък Римски потегли така охраняван с вечерния влак.

Пак в петък привечер се откриха и дирите на Лиходеев. По всички градове бяха разпратени телеграми с официално запитване за Лиходеев и от Ялта се получи отговор, че Лиходеев бил в Ялта, но излетял с аероплан за Москва.

Не можеха да се открият само дирите на Варенуха. Известният на абсолютно цяла Москва знаменит театрален администратор сякаш се беше стопил във въздуха.

Междувременно се наложи да се занимаят и с някои произшествия в други краища на Москва, извън театър „Вариете“. Наложи се да бъде изяснен необикновеният случай с чиновниците, пеещи „Славно море“ (впрочем професор Стравински успя да ги оправи само за два часа с някакви подкожни инжекции), с лицата, които връчваха на други лица или учреждения вместо пари дявол знае какво, и с лицата, пострадали от това.

От само себе си се разбира, че най-неприятен, най-скандален и неразрешим измежду всички тези случаи беше случаят с открадването на главата на покойния литератор Берлиоз направо от ковчега в Грибоедовата зала, извършено посред бял ден.

Дванайсет души водеха следствието и нижеха като плетачки на кука проклетите бримки на това сложно дело, пръснати из цяла Москва.

Един от следователите се появи в клиниката на професор Стравински и веднага помоли да му бъде даден списъкът на лицата, постъпили през последните три дни. Така бяха открити Никанор Иванович Босой и нещастното конферансие с откъснатата глава. С тях впрочем се занимаваха малко. Сега беше вече лесно да се установи, че те и двамата са станали жертви на една и съща шайка, възглавявана от тайнствения маг. Но Иван Николаевич Бездомни страшно заинтересува следователя.

В петък привечер вратата на Иванушкината стая №117 се отвори и влезе млад, кръглолик, спокоен и с деликатни обноски човек, който изобщо не приличаше на следовател и въпреки това беше един от най-добрите следователи в Москва. Той видя лежащия на кревата пребледнял и изпосталял млад човек, с очи, в които се четеше липса на интерес към всичко наоколо, с очи, които се насочваха ту някъде надалеч от онова, което го обкръжаваше, ту някъде към вътрешния свят на младия човек.

Следователят много любезно се представи и каза, че се е отбил при Иван Николаевич да си поприказват за завчерашните произшествия на Патриаршите езера.

О, как щеше да тържествува Иван, ако следователят беше дошъл при него по-рано, да речем, през нощта срещу четвъртък, когато Иван буйно и страстно беше настоявал да изслушат разказа му за Патриаршите езера! Сега се сбъдна мечтата му да помогне за залавянето на консултанта и вече нямаше нужда никого да търси, човекът му беше дошъл на крака именно за да изслуша неговия разказ за случилото се в сряда вечерта.

Но, уви, през времето, изтекло от момента на гибелта на Берлиоз, Иванушка коренно се беше променил. Той беше готов охотно и учтиво да отговаря на всички въпроси на следователя, но равнодушие се долавяше и в погледа на Иван, и в интонациите му. Поетът вече не се вълнуваше от онова, което беше сполетяло Берлиоз.

Преди да дойде следователят, Иван дремеше легнал и пред него се носеха някакви видения. Така например той виждаше град — странен, непонятен, несъществуващ, с мраморни грамади, с извисени колонади, с блестящи на слънцето покриви, с черната, мрачна и безжалостна Антониева кула, с дворец на Западния хълм, потънал почти до покривите в тропическата зеленина на градината, с бронзови, пламтящи в залеза статуи над тази зеленина, той виждаше под стените на дървения град окованите в брони римски центурии.

В дрямката пред Иван се появяваше човек, седнал неподвижно в креслото, бръснат, с измъчено жълто лице, човек в бяло наметало с червена подплата, загледан с омраза в пищната и чужда градина. Иван виждаше и голия жълт хълм с празните стълбове с напречни греди.

А случилото се на Патриаршите езера вече не интересуваше поета Иван Бездомни.

— Кажете, Иван Николаевич, вие самият на какво разстояние бяхте от турникета, когато Берлиоз го смаза трамваят?

Едва забележима равнодушна усмивка трепна, кой знае защо, на устните на Иван и той отговори:

— Аз бях далече.

— А този, карираният, точно до турникета ли беше?

— Не, той беше седнал наблизо на една пейка.

— Вие помните ли добре, че не се е приближил до турникета в момента, когато Берлиоз е паднал?

— Помня. Не се приближи. Той седеше съвсем отпуснат.

Това бяха последните въпроси на следователя. Той стана, подаде ръка на Иванушка, пожела му скорошно оздравяване и изрази надеждата, че скоро пак ще чете негови стихотворения.

— Не — отвърна тихо Иван, — аз вече няма да пиша стихотворения.

— Следователят се усмихна учтиво и си позволи да изрази увереност, че поетът сега е в състояние на известна депресия, но скоро ще му мине.

— Не — отвърна Иван, като гледаше не следователя, а някъде в далечината, към гаснещия небосклон, — никога няма да ми мине. Стихотворенията, които съм написал са слаби и аз го разбрах.

Следователят се сбогува с Иванушка, събрал твърде важен материал. Като проследи нишката от края към началото, той най-сетне успя да открие извора на всички събития. Следователят не се съмняваше, че веригата започва от убийството на Патриаршите езера. Разбира се, нито Иванушка, нито оня, карираният, са блъснали под трамвая нещастния председател на МАССОЛИТ, никой не е допринесъл, тъй да каже, физически, да се намери той под колелата. Но следователят беше убеден, че Берлиоз се е хвърлил под трамвая (или е паднал под него) в състояние на хипноза.

Да, материалът беше много и вече се знаеше кого трябва да заловят и къде, но лошото беше, че просто нямаше начин да го хванат. Ще повторим, в триж проклетия апартамент №50 несъмнено имаше някой. От време на време този апартамент отговаряше на обаждания по телефона ту с много висок, ту с гъгнив глас, понякога се отваряше прозорецът, оттам долитаха звуци на грамофон. Но всеки път щом влезеха, не намираха абсолютно никой. А ходиха там вече неведнъж и по различно време на денонощието. Нещо повече, минаваха през целия апартамент с мрежа, проверявайки всяко ъгълче. Апартаментът отдавна беше под наблюдение. охраняваше се не само пътят от безистена през двора, но и задният вход, на покрива при комините дори беше поставена охрана. Да, апартамент №50 си правеше разни номера, но следствието беше безсилно срещу тях.

Така вървяха нещата до петък в полунощ, когато барон Майгел, с официален костюм и лачени обувки, влезе тържествено като гост на апартамент №50. Чу се как на барона му отвориха. Точно десет минути по-късно посетиха жилището, без изобщо да звънят на вратата, но не само че не свариха домакините, а, което беше вече най-странното, не откриха вътре нито следа и от барон Майгел.

Та, значи, както вече казахме, нещата продължиха така до събота на разсъмване. Тогава се притуриха нови и много интересни данни. На московското летище кацна шестместен пътнически самолет, долетял от Крим. Между другите пътници от него слезе и един много странен. Беше млад гражданин със страшна четина, немит от три дена, с възпалени и уплашени очи, без багаж и облечен твърде чудновато. Гражданинът носеше рунтав кавказки калпак, беше по пижама, наметнат с кавказки ямурлук и обут с чисто нови сини чехли. Щом слезе по стълбичката от самолета, някакви хора веднага отидоха при него. Те очакваха този гражданин и след известно време незабравимият директор на „Вариете“ Степан Богданович Лиходеев се яви пред следствието. Той привнесе нови данни. Сега се изясни, че Воланд проникнал във „Вариете“ под маската на артист, като хипнотизирал Стьопа Лиходеев, а после запокитил някак си същия Стьопа на дявол знае колко километра от Москва. По такъв начин се притури още материал, но от това положението стана не по-леко, а дори май малко по-тежко, защото беше вече очевидно, че да се обуздае личност, която прави номера, подобни на този, чиято жертва беше станал Степан Богданович, няма да е толкова просто. Впрочем Лиходеев, по негова собствена молба, беше затворен в сигурна килия и пред следствието се изправи Варенуха, току-що арестуван в жилището му, където се беше завърнал след безследно изчезване за близо две денонощия.

Въпреки че беше обещал на Азазело вече да не лъже, администраторът почна направо с лъжа. Впрочем не бива да го съдим много строго. Та нали Азазело му забрани да лъже и да грубиянства по телефона, а в дадения случай администраторът говореше без помощта на този апарат. Иван Савелиевич заяви с блуждаещ поглед, че в четвъртък през деня се напил до козирката сам в кабинета си във „Вариете“, после отишъл някъде — но не помни къде, другаде пил старика, но не помни къде, търкалял се до някаква ограда, но къде — също не помни. Едва след като на администратора му бе казано, че с глупавото си и безразсъдно държане пречи на много важно следствие и, разбира се, ще отговаря за това, Варенуха зарида и като се озърташе, зашепна с треперещ глас, че лъже само от страх, защото се бои от отмъщението на Воландовата шайка, в чиито ръце вече е бил, и че умолява, копнее, жадува да бъде затворен в бронирана килия.

— Уф, дявол да го вземе! Какво са пощурели всички по тия бронирани килии — измърмори един от водещите следствието.

— Здравата са ги наплашили негодниците — каза следователят, който беше ходил при Иванушка.

Успокоиха Варенуха, доколкото можаха, увериха го, че ще го опазят и без килия, и веднага стана ясно, че той не е пил никаква водка до никакви огради, ами че са го пердашили двама, единият с щръкнал кучешки зъб, а другият — шишко…

— Аха, и прилича на котарак, нали?

— Да, да, да — шепнеше администраторът, примрял от страх, непрекъснато се озърташе и продължаваше да изрежда по-нататъшните подробности за близо двудневното си пребиваване в апартамент №50 в качеството на помощник-вампир, и как насмалко да стане виновник за гибелта на финдиректора Римски…

В това време въвеждаха Римски, докаран с ленинградския влак. Но този разтреперан от страх, психически разстроен побелял старец, в който беше много трудно да се познае предишният финдиректор, за нищо на света не желаеше да говори истината и се оказа в този смисъл много упорит. Римски твърдеше, че не е виждал през нощта на прозореца в кабинета си никаква Хела, и никакъв Варенуха не е виждал, ами просто му прилошало и той заминал в несвяст за Ленинград. Излишно е да споменаваме, че показанията си болният финдиректор завърши с молбата да бъде затворен в бронирана килия.

Анушка беше арестувана в момента, когато правеше опит да пробута на касиерката в универсалния магазин на Арбат банкнота от десет долара. Разказът на Анушка за хората, които излитали през прозореца на къщата на Садовая, и за подковичката, за която Анушка каза, че я вдигнала с цел да я предаде в милицията, беше изслушан внимателно.

— Подковичката наистина ли беше златна с диаманти? — попитаха Анушка.

— И аз ако не разбирам от диаманти!

— Но както твърдите, той ви е дал рубли, нали?

— И аз ако не разбирам от рубли! — отговори Анушка.

— Ами кога се превърнаха в долари?

— Нищо не зная, какви долари, не съм виждала никакви долари! — изпищя Анушка. — Ние с нищо не сме виновни. Дават ни награда — купуваме си с нея басма — и задрънка едни врели-некипели, че тя не отговаряла за домсъвета, който развъдил на петия етаж нечиста сила, от която вече живот нямало.

Но следователят размаха срещу Анушка писалката, защото здравата им беше додеяла на всички, написа й върху зелена хартийка пропуск да се пръждосва, след което за всеобщо удоволствие Анушка изчезна от сградата.

После се заточиха на върволица куп хора, между които и Николай Иванович, току-що арестуван само заради глупостта на ревнивата си съпруга, която съобщила призори в милицията, че мъжът й изчезнал. Николай Иванович не учуди много следствието, като сложи на масата глупашкото удостоверение за времето, прекарано на бал у сатаната. В разказа си как откарал по въздуха голата прислужничка на Маргарита Николаевна някъде по дяволите да се къпе в реката и как преди това Маргарита Николаевна се появила гола на прозореца, Николай Иванович се поотклони от истината. Така например той не сметна за нужно да спомене, че беше ходил в спалнята със захвърлената нощница в ръце. Според него излизаше, че Наташа излетяла през прозореца, яхнала го и го повлякла извън Москва.

— Покорявайки се на насилието, бях принуден да се подчиня — разказваше Николай Иванович и приключи брътвежа си с молба да не се съобщава нито дума на съпругата му. Това му бе обещано.

Благодарение на показанията на Николай Иванович можа да се установи, че Маргарита Николаевна, а също и нейната домашна помощничка Наташа са изчезнали безследно. Бяха взети мерки за издирването им.

Така с непрекъсващото нито за секунда следствие бе ознаменувано и утрото на съботния ден. През това време в града се пораждаха и се пръскаха най-невероятни слухове, в които зрънцето истина беше разкрасено с пищни лъжи. Разправяха, че във „Вариете“ имало сеанс, след който всичките две хиляди зрители изскочили на улицата, както ги е майка родила, че на Садовая била разкрита печатница за вълшебни фалшиви банкноти, че някаква банда отвлякла петима началници от сектора за развлечения, но милицията веднага ги намерила до един, и какво ли не още, чак не ми се ще да го повтарям.

А вече наближаваше обед и тогава там, където се водеше следствието, иззвъня телефон. От Садовая съобщаваха, че проклетият апартамент пак давал признаци на живот. Съобщиха, че се отваряли отвътре прозорци, че долитали звуци на пиано и пеене и че видели на прозореца черен котарак, който седял на перваза и се припичал на слънце.

Към четири часа на този горещ ден голяма компания цивилно облечени мъже слезе от три леки коли малко преди №302-бис на Садовая. Пристигналата голяма група се раздели на две и едната мина през безистена и през двора направо към шести вход, а другата отвори иначе заключената задна врата и двете се заизкачваха по различните стълбища към апартамент №50.

В това време Коровиев и Азазело, при това Коровиев с обичайните си дрехи, а съвсем не с празничен фрак, седяха в трапезарията на апартамента и довършваха закуската си. Воланд, както обикновено, беше в спалнята, а къде беше котаракът — не се знае. Но ако се съди по тракането на тенджери в кухнята, можеше да се предположи, че Бегемот е именно там и, разбира се, върши щуротии.

— Какви ли пък са тези стъпки по стълбите? — попита Коровиев, както въртеше лъжичката в чашката с кафе.

— Ами идват да ни арестуват — отговори Азазело и изпи един коняк.

— Да, да видим, да видим — отговори на свой ред Коровиев.

Междувременно онези, които се качваха по главното стълбище, бяха вече на площадката на третия етаж. Там някакви двама водопроводчици се занимаваха с радиатора на парното. Дошлите размениха с водопроводчиците многозначителни погледи.

— Всички са тук — прошепна единият от водопроводчиците, както блъскаше с чук по тръбата.

Тогава човекът, който вървеше пръв, извади най-открито изпод палтото си черен маузер, а тези до него — шперцове. Изобщо тръгналите за апартамент №50 бяха отлично екипирани. Двама от тях носеха в джобовете си тънки копринени мрежи, друг — въже с примка, трети — марлени маски и ампули с хлороформ.

Само за секунда отвориха вратата на апартамент №50 и всички се намериха в антрето, а кухненската врата, която се тръшна в същия миг, свидетелстваше, че и втората група беше пристигнала навреме през задния вход.

Този път ако не пълна, то поне известна сполука беше налице. Хората се пръснаха моментално из всички стаи и не намериха жива душа, но затова пък на масата в трапезарията откриха остатъци от явно току-що изоставена закуска, а в гостната върху камината, до кристална гарафа, се беше настанил огромен черен котарак. Той държеше в лапите си примус.

В пълно мълчание влезлите в гостната съзерцаваха твърде дълго този котарак.

— Нда… наистина, бива си го — прошепна един от дошлите.

— Не върша бели, никого не закачам, оправям си примуса — проговори котаракът, недружелюбно нацупен, — и освен това смятам за свой дълг да ви предупредя, че котаракът е древно и неприкосновено животно.

— Наистина — чиста работа! — прошепна един от влезлите, а друг каза високо и ясно:

— Я хайде, неприкосновен котарако вентролог, заповядай ей тук!

Копринената мрежа се разгърна и полетя, но хвърлилият я, за безкрайно учудване на всички, не улучи и закачи с нея само гарафата, която веднага се счупи със звън.

— Ремиз! — закрещя котаракът. — Ура! — остави примуса и измъкна иззад гърба си броунинг. В миг го насочи към застаналия най-близо до него, но още преди котаракът да успее да стреля, в ръцете на човека проблесна огън и едновременно с изстрела от маузера котаракът хвърли примуса, отърколи се от камината надолу с главата, падна на пода и изтърва броунинга.

— Край — каза със слаб глас котаракът и се просна омаломощен в кървавата локва, — отместете се за секунда, позволете ми да се простя със земята. О, приятелю мой Азазело — изстена котаракът, а кръвта му изтичаше, — къде си? — котаракът изви гаснещ поглед към вратата на трапезарията. — Ти не ми се притече на помощ в неравния бой, изостави нещастния Бегемот, предаде го за чаша наистина чудесен коняк! Е, нищо, нека смъртта ми тежи върху твоята съвест, а аз ти завещавам броунинга си…

— Мрежата, мрежата, мрежата — понесе се тревожен шепот около котарака. Но мрежата, дявол знае защо, се беше закачила в нечий джоб и не щя да се измъкне.

— Единственото, което може да спаси смъртно ранен котарак — изрече котаракът, — е глътка бензин — и като използва суматохата, той прилепи уста до кръглия отвор на примуса и засмука бензин. Кръвта веднага престана да шурти изпод горната му лява лапа. Котаракът рипна здрав и читав, грабна примуса под мишница, скочи с него пак върху камината, а оттам, раздирайки тапетите, се покатери по стената и след една-две секунди се намери високо над влезлите, яхнал металния корниз.

Моментално нечии ръце се вкопчиха в пердето и го смъкнаха заедно с корниза, в затъмнената стая нахлу слънце. Но нито мошенически оздравелият котарак, нито примусът паднаха долу. Без да изпуска примуса, котаракът направо прелетя във въздуха и се метна на полилея, увиснал в центъра на стаята.

— Стълба! — викнаха тези отдолу.

— Обявявам ви дуел! — изрева котаракът, засили се над главите им върху разлюления полилей и в лапите му отново светна броунингът, примуса той закрепи между разклоненията на полилея. Котаракът се прицели и прелитайки като махало над главите на посетителите, започна да стреля по тях. Грохот разтърси жилището. По пода се посипаха парчета кристал от полилея, огледалото над камината се напука звездообразно, полетя прах от мазилката, по пода заподскачаха празни гилзи, стъклата на прозорците се натрошиха, от простреляния примус запръска бензин. Сега вече не можеше и дума да става, че ще хванат котарака жив, и дошлите започнаха точно и бясно да стрелят с маузерите си в корема му, в гърдите и в гърба му. Стрелбата предизвика паника в асфалтирания двор.

Но тази стрелба трая много кратко и почна да утихва от само себе си. Защото се разбра, че нито на котарака, нито на дошлите тя причинява някаква вреда. Никой не беше убит, нито дори ранен. Всички, включително и котаракът, оставаха напълно невредими. Някой от дошлите, за да се увери, че наистина е така, пусна към пет куршума в главата на нещастното животно, а котаракът наперено изпразни насреща му цял пълнител, но както и преди, това не направи никому никакво впечатление. Котаракът се люлееше на полилея, но вече все по-слабо и кой го знае защо, духаше в дулото на броунинга и си плюеше на лапата. По лицата на умълчаните долу се появи израз на пълно недоумение. Това беше единственият или един от единствените случаи, при които стрелбата се оказваше напълно безрезултатна. Можеше, разбира се, да се допусне, че броунингът на котарака е детска играчка, но за маузерите на дошлите в никакъв случаи не можеше да се каже същото. А първата рана на котарака — абсолютно несъмнено — беше чисто и просто фокус и подла преструвка, както и пиенето на бензина.

Направиха още един опит да хванат котарака. Хвърлиха примката, но тя се закачи за една от крушките и полилеят се откъсна. Ударът сякаш разтърси цялата къща, но без никаква полза. Върху присъстващите се посипаха стъкла, а котаракът прелетя във въздуха и се разположи високо почти под тавана върху позлатената рамка на огледалото над камината. Не се канеше никъде да бяга, дори напротив, като се намери в относителна безопасност, подхвана втора реч.

— Аз наистина не разбирам — каза той отгоре — причините за това грубо отношение към мене…

Но точно тогава речта му беше прекъсната още в самото начало от тежък, дебел глас, долетял кой знае откъде:

— Какво става в апартамента? Пречат ми да работя…

Обади се и друг, неприятен и гъгнещ глас:

— Ами, разбира се, дяволите да го вземат Бегемот!

А трети треперлив глас каза:

— Месир! Събота е. Слънцето залязва. Време е.

— Извинете, не мога да продължа разговора — каза котаракът от огледалото, — време ни е — той метна броунинга и строши и двете стъкла на прозореца. После ливна долу бензин, този бензин от само себе си пламна и огнената вълна плисна чак до тавана.

Всичко пламна някак необичайно бързо и силно, както не става дори от бензина. Веднага запращяха тапетите, на пода лумна свлеченото перде, затляха рамките на счупените прозорци. Котаракът се сви като пружина, измяука, метна се от огледалото върху перваза и изчезна заедно с примуса си. Отвън се чуха изстрели. Един човек, седнал на желязна пожарникарска стълба на една височина с прозорците на бижутершата, стреля по котарака, когато той прелиташе от перваз на перваз, за да стигне олука на ъгъла на къщата, построена, както вече беше казано, във формата на „П“. По този олук котаракът се покатери на покрива.

Там — за съжаление също безрезултатно — по него стреля охраната, разположена при комините, и котаракът се изпари в залязващото слънце, заляло града.

В апартамента през това време пламна паркетът под краката на дошлите и в огъня, на мястото, където се беше търкалял с мнимата си рана котаракът, се появи и постепенно ясно се очерта трупът на бившия барон Майгел с вирната брадичка и стъклени очи. Но вече нямаше възможност да го измъкнат. Като подскачаха по пламналите дъсчици на паркета и се пляскаха с длани по димящите рамене и по гърдите, хората от гостната заотстъпваха към кабинета и антрето. Онези, които бяха в трапезарията и в спалнята, избягаха през коридора. Дотичаха и другите от кухнята, втурнаха се в антрето. Гостната беше вече пълна с пламъци и дим. Някой успя набързо да набере номера на пожарната и да викне кратко в слушалката:

— Садовая триста и две-бис?…

Не биваше да се бавят повече. Пламъкът плисна в антрето. Почнаха да се задушават.

Щом от строшените прозорци на омагьосаното жилище плъзнаха първите струйки дим, по двора се чуха отчаяни човешки викове:

— Пожар, пожар, горим!

В няколко апартамента хората закрещяха по телефоните:

— Садовая! Садовая триста и две-бис!

И докато по Садовая кънтяха ужасяващите камбанни удари на понеслите се от всички краища на града дълги червени коли, хората, които се суетяха из двора, видяха как заедно с пушека от прозореца на петия етаж излетяха три тъмни, както им се стори, мъжки силуета и един силует на гола жена.

Глава 28. Последните похождения на Коровиев и Бегемот

Наистина ли имаше силуети, или само така им се беше привидяло на обезумелите от страх обитатели на злощастната къща на Садовая, това, разбира се, не може да се каже със сигурност. Ако наистина ги е имало, накъде точно са се насочили също никой не знае. Къде са се разделили — и това не можем да кажем, но знаем, че може би някъде около петнайсет минути след началото на пожара на Садовая пред огледалните врати на валутния магазин на Смоленския пазар се появи дълъг гражданин с кариран костюм и с него едър черен котарак.

Като си проправяше ловко път през минувачите, гражданинът отвори външната врата на магазина. Но в този момент дребният, кльощав и крайно недоброжелателен портиер му прегради пътя и каза ядосан:

— С котки е забранено.

— Извинете — възрази дългият с тенекиен глас и сложи възлеста ръка на ухото си, като да не чуваше добре, — с котки ли казахте? Ами къде виждате котка?

Портиерът се опули й имаше защо: в краката на гражданина наистина нямаше никаква котка, но иззад рамото му се подаваше и напираше към магазина шишко със съдран каскет, който наистина имаше котешка муцуна. В ръцете си шишкото носеше примус.

Кой знае защо, тези двама клиенти не се харесаха на портиера мизантроп.

— Тук е само с валута — изхриптя той, поглеждайки ядосано изпод рошавите си вежди, сякаш проядени от молци…

— Скъпи мой — задрънка дългият и окото му засвятка през счупеното пенсне — но откъде знаете, че нямам валута? Вие съдите по дрехите? Никога не го правете, скъпоценни страже! Може да допуснете грешка, и то фатална грешка. Препрочетете отново, да речем, историята за прочутия халиф Харун ал-Рашид. Но в дадения случай, като оставям временно тази история настрана, искам да ви кажа, че ще се оплача от вас на управителя и ще му разкажа за вас такива неща, че, току-виж, ви се наложило да напуснете поста си между светналите огледални врати.

— Откъде знаете, че примусът ми не е тъпкан с валута — намеси се разпалено в разговора и котаракоподобният шишко, който така напираше да влезе в магазина. Отзад вече се блъскаха и негодуваха други клиенти. Като гледаше с омраза и съмнение странната двойка, портиерът й стори път и нашите познайници Коровиев и Бегемот влязоха в магазина.

Вътре двамата най-напред се огледаха, а после със звънък глас, който се чу буквално във всяко кътче, Коровиев заяви:

— Чудесен магазин! Хубав, много хубав магазин!

Клиентите пред щандовете, се обърнаха и, кой знае защо, погледнаха изумени говорещия, въпреки че той имаше всички основания да хвали магазина.

Стотици топове басма в най-различни десени бяха изложени по лавиците. Зад тях се извисяваха планини от хасета, коприна и сукно за фракове. Чак до дъното на магазина бяха наредени колони от кутии с обувки и няколко гражданки седяха на ниски столчета с левия крак в старата, опърпана обувка, а десния — в нова, лъскава, с която потропваха угрижено по килимчето. Някъде в друга част на магазина звучаха песни и свиреха грамофони.

Но Коровиев и Бегемот отминаха всички тези прелести и се насочиха право към мястото, където бяха разположени в съседство гастрономът и сладкарският щанд. Тук беше много просторно, нямаше напиращи към тезгяхите граждани с кърпи и баретки, както при басмите.

Нисичък, абсолютно квадратен човек, избръснат до синьо, с рогови очила, съвсем нова шапка, несмачкана и без петна по лентата, с лилаво пардесю и червеникави фини велурени ръкавици, стоеше пред щанда и заповеднически мучеше нещо. Продавач с чиста бяла престилка и синя шапчица обслужваше лилавия клиент. С добре наточен нож, който много приличаше на ножа, откраднат от Леви Матей, той сваляше от една тлъста, покрита с бисерни капчици есетра сребристата й кожа, подобна на змийска.

— И този щанд е великолепен — призна тържествено Коровиев, — чужденецът също е симпатичен — посочи той благожелателно с пръст лилавия гръб.

— Не, Фагот, не — отвърна замислено Бегемот, — грешиш, мили приятелю. Според мене на лицето на лилавия джентълмен нещо не му достига.

Лилавият гръб трепна, но сигурно случайно, защото нали не можеше чужденецът да е разбрал казаното от Коровиев и спътника му на руски.

— Добро? — строго питаше лилавият клиент.

— Бомба е — отговори продавачът, човъркайки кокетно с ножа под кожата.

— Добро обича, лош — не — продължаваше строго чужденецът.

Но нашите познати вече се бяха отдалечили от чужденеца с неговата есетра към края на сладкарския щанд.

— Горещо е днеска — обърна се Коровиев към младичката червенобузеста продавачка, но не получи от нея никакъв отговор. — По колко са мандарините? — осведоми се тогава Коровиев.

— Трийсет копейки килото — отвърна продавачката.

— Соленки са им цените — отбеляза с въздишка Коровиев, — ох, ох… — Той се позамисли, после подкани спътника си: — Вземи си, Бегемот.

Шишкото премести примуса под мишница, грабна от пирамидата най-горната мандарина, налапа я в миг заедно с кората и веднага посегна за втора.

Продавачката изпадна в смъртен ужас.

— Вие луди ли сте! — викна тя и пребледня. — Дайте си касовата бележка! Касовата бележка! — и изтърва щипката за бонбони.

— Душице, миличка, хубавице — засумтя Коровиев, като се навеждаше през тезгяха и смигаше на продавачката, — днеска се случихме без валута… какво да се прави! Но ви се кълна още другия път и в никакъв случай не по-късно от понеделник ще ви се издължим в чисто злато. Ние живеем тук наблизо, на Садовая, дето стана пожарът.

Като глътна и третата мандарина, Бегемот пъхна лапа в сложното съоръжение от шоколади, издърпа един отдолу и го глътна заедно със златния станиол, при което, разбира се, всичко рухна.

Продавачите от щанда за риба сякаш се вкамениха с ножовете в ръце, лилавият чужденец се обърна към бандитите и веднага стана ясно, че Бегемот не е прав: на лицето на лилавия не че липсваше, а по-скоро имаше нещо в повече — увисналите бузи и неспокойно шарещият поглед.

Съвсем прежълтяла, продавачката изкрещя страдалчески, та я чу целият магазин:

— Палосич! Палосич!

Клиентите от щанда за басми се втурнаха към крещящата, а Бегемот се махна от сладкарските съблазни и пъхна лапа в бъчвата с надпис: „Керченска селда екстра качество“, измъкна две селди, глътна ги и изплю опашките.

— Палосич! — отново се понесе отчаяният вик откъм сладкарския щанд, а на рибарския един продавач с остра брадичка ревна:

— Ти какво правиш бе, гадино?!

Павел Йосифович вече бързаше за мястото на произшествието. Той беше представителен мъж с бяла чиста престилка като на хирург и с щръкнал от джобчето молив. Павел Йосифович явно беше печен мъж. Като видя в устата на Бегемот опашката на третата селда, той моментално прецени положението, разбра абсолютно всичко и без да влиза в каквито и да било пререкания с нахалниците, замахна с ръка в далечината и изкомандва:

— Свиркай! И портиерът изхвърча през огледалните врати на ъгъла на Смоленския пазар и зловещо засвирка с всичка сила. Клиентите взеха да се трупат около негодниците и тогава се обади Коровиев.

— Граждани! — викна той с вибриращ писклив глас. — На какво прилича това, а? Позволете да ви запитам! Този беден човек — Коровиев успя да постигне още по-силно трептене на гласа си и посочи Бегемот, който веднага направи ревлива гримаса, — този беден човек по цял ден оправя развалени примуси; огладнял е… но откъде да вземе валута?

Павел Йосифович, обикновено сдържан и спокоен сега викна строго:

— Я да мълчиш! — и махна вече нетърпеливо към далечината. Трелите пред вратата гръмнаха по-весело.

Но Коровиев, без да се смущава от вика на Павел Йосифович, продължи:

— Откъде? Питам всички вас! Той е изнурен от глад и жажда! Горещо му е. Е, хубаво де, взел си нещастникът една мандарина да я опита. Мандарината струва всичко на всичко трийсет копейки. А те свирукат ли, свирукат като славеи напролет в гората, безпокоят милицията, пречат й на работата. Значи, на него му е позволено, а? — и Коровиев посочи лилавия шишко, от което на лицето на последния се изписа много силна тревога. — Кой е той? А? Откъде е пристигнал? Защо? Да не сме го молили случайно? Да не би да сме го канили, а? Ами, да, разбира се — крещеше с все сила бившият хоров диригент, разкривил саркастично уста, — той, видите ли, е с официален лилав костюм, целият е подпухнал от есетра, той е фрашкан с валута, а нашият, нашият, а?! Горчиво ми е! Горчиво! Горчиво! — взе да вие Коровиев като шафер на старовремска сватба.

Цялата тази ужасно глупава, нетактична и навярно политически вредна тирада докара Павел Йосифович до нервни тикове, но, колкото и да е странно, по очите на стълпилите се личеше, че у твърде много хора тя предизвика съчувствие! А когато Бегемот, притиснал към окото си мръсен и съдран ръкав, възкликна трагично:

— Благодаря ти, верни приятелю, че се застъпи за пострадалия! — стана чудо.

Едно много прилично, кротко старче, облечено бедно, но спретнато, едно старче, което си беше купило на сладкарския щанд три бадемови пасти, изведнъж се преобрази. В очите му лумна боен пламък, то се изчерви цялото, запокити на пода пакетчето с пастите и викна:

— Така е! — с детско тънко гласче.

После грабна таблата, изтърси от нея остатъците от разрушената от Бегемот шоколадова Айфелова кула, размаха я, с лявата си ръка дръпна шапката на чужденеца, а с дясната стовари с всичка сила таблата върху плешивата му глава. Звукът беше като на ламарина, хвърлена от камион. Дебеланкото взе да пребледнява, залитна и цопна по задник в кацата с керченска селда, вдигайки фонтани от саламура. Тутакси се случи и второ чудо. Паднал в кацата, лилавият изкрещя на чист руски език без какъвто и да било акцент:

— Убийци! Милиция! Бандити, ще ме убият! — изглежда, като последица от сътресението, той беше овладял внезапно и в съвършенство непознатия му дотогава език.

Тогава свиркането на портиера секна и сред тълпата развълнувани клиенти се замяркаха две приближаващи се милиционерски каски. Но коварният Бегемот плисна по сладкарския щанд бензин, както се плисват с тасче вода плочките в банята, и щандът се запали от само себе си. Пламъкът лумна и близна тезгяха, поглъщайки красивите хартиени панделки по кошниците с плодове. Продавачките с писък се дръпнаха от щанда и щом изскочиха иззад него, се подпалиха пердетата на прозорците, а на пода също пламна бензин. Клиентите веднага нададоха отчаяни викове, хукнаха да бягат от сладкарския щанд и стъпкаха вече излишния Павел Йосифович, а продавачите на риба побягнаха в индийска нишка с наточените си ножове към вратата на задния вход. Лилавият гражданин се измъкна от бъчвата, целият в селдена саламура, прехвърли се през сьомгата върху тезгяха и ги последва. Огледалните врати на входа зазвънтяха и се посипаха стъклата, счупени от спасяващите се хора, а двамата негодници — Коровиев и лакомият Бегемот — изчезнаха някъде, но къде, не можа да се разбере. По-късно очевидци, присъствали на началото на пожара във валутния магазин на Смоленския пазар, разправяха, че хулиганите били хвръкнали нагоре до тавана и там се спукали и двамата като детски балони. Съмнително е, разбира се, да е било точно така, но което не знаем, не го знаем.

Знаем обаче, че точно една минута след произшествието на Смоленския пазар Бегемот и Коровиев вече се намираха на тротоара на булеварда точно пред къщата на Грибоедовата леля. Коровиев спря пред оградата и каза:

— Охо! Ами че това е домът на писателите! Знаеш ли, Бегемот, чувал съм много хубави и дори хвалебствени отзиви за този дом. Приятелю мой, обърни му внимание. Приятно е да си мислиш, че под този покрив са приютени и зреят безброй таланти.

— Като ананаси в оранжерия — обади се Бегемот и за да се полюбува по-добре на кремавата къща с колоните, се покатери върху бетонния цокъл на чугунената ограда.

— Точно така — съгласи се с неразделния си спътник Коровиев, — и сладък ужас те обзема, като си представиш, че в този дом сега узрява бъдещият автор на „Дон Кихот“ или на „Фауст“, или, дявол да ме вземе, на „Мъртви души“! А!

— Страшно е да си го помислиш дори — потвърди Бегемот.

— Да, да — продължи Коровиев, — смайващи неща могат да се очакват от парниците в този дом, обединили под покрива си няколко хиляди радетели, решили да отдадат беззаветно живота си в служба на Мелпомена, Полихимния и Талия. Ти представяш ли си какъв шум ще се вдигне, ако някой от тях като начало поднесе на четящата публика „Ревизор“ или в най-лошия случай „Евгений Онегин“.

— Като едното нищо — отново се съгласи Бегемот.

— Да — продължи Коровиев и вдигна загрижено пръст, — да, но! Но, казвам аз и го повтарям: „Но!“ Но ако тези нежни парникови растения не бъдат нападнати от някой микроорганизъм и той не ги унищожи още на корен, ако не загният! А това се случва с ананасите! Ох, ох, ох, и как още се случва!

— Кажи, моля те — осведоми се Бегемот, провирайки кръглата си глава през една дупка в оградата, — какво правят на верандата?

— Обядват — обясни Коровиев — и ще добавя, драги мой, че това е много добър и сравнително евтин ресторант. А пък аз, както всеки турист, преди да продължа пътешествието си, изпитвам желание да хапна и да изпия голяма ледена халба бира.

— Аз също — обади се Бегемот и двамата нехранимайковци закрачиха по асфалтираната алея под липите право към верандата на неподозиращия бедата ресторант.

Бледа и скучаеща гражданка с бели къси чорапи и бяло таке с помпон седеше на виенски стол пред входа за верандата откъм ъгъла, там, където в зеленината на живия плет имаше отвор за влизане. Пред нея върху обикновена кухненска маса беше сложена деловодителска книга или нещо подобно, в която гражданката по неизвестни причини записваше посетителите на ресторанта. Тази именно гражданка спря Коровиев и Бегемот.

— Картите ви? — тя гледаше учудено пенснето на Коровиев, както и примуса на Бегемот и скъсания му лакът.

— Хиляди извинения, какви карти? — учуди се Коровиев.

— Вие писатели ли сте? — на свой ред попита гражданката.

— Абсолютно — отговори с достойнство Коровиев. — Прелест моя… — подхвана нежно Коровиев.

— Аз не съм прелест — прекъсна го гражданката.

— О, колко жалко — каза разочаровано Коровиев и продължи: — Добре, щом не желаете да бъдете прелест, което би било твърде приятно, недейте. Но вижте какво, нима за да се убедите, че Достоевски е писател, трябва да му искате карта? Та вземете наслуки пет страници от който и да било негов роман и без всякаква карта ще се уверите, че имате насреща си писател. Впрочем предполагам, че той изобщо не е имал карта! Ти как мислиш? — обърна се Коровиев към Бегемот.

— Бас държа, че не е имал — отвърна оня, сложи примуса на масата до книгата и избърса потта от окаденото си чело.

— Вие не сте Достоевски — каза гражданката, баламосвана от Коровиев.

— Не се знае, не се знае — отвърна той.

— Достоевски е умрял — каза гражданката, но някак не твърде уверено.

— Протестирам! — възкликна разпалено Бегемот. — Достоевски е безсмъртен!

— Картите, граждани — каза гражданката.

— Но моля ви, това е направо смешно! — не се предаваше Коровиев. — Не картата прави писателя, а онова, което той пише. Откъде знаете какви замисли се роят в главата ми? Или в тази глава? — и той посочи главата на Бегемот, от която оня веднага свали каскета, сякаш за да може гражданката по-добре да я огледа.

— Отстранете се, граждани — вече нервно каза тя. Коровиев и Бегемот се дръпнаха и направиха път на някакъв писател със сив костюм, по лятна бяла риза, без връзка, с яка, извадена върху яката на сакото, и с вестник под мишница. Писателят кимна любезно на гражданката, драсна пътьом в поднесената му книга някаква заврънкулка и се запъти към верандата.

— Уви, не нам, не нам — тъжно заговори Коровиев, — а нему ще се падне ледената халба бира, за която ние, нещастните скитници, така мечтаехме. Положението ни е окаяно и тежко и не знам какво да правим.

Бегемот само скръбно сви рамене и наложи каскета върху кръглата си глава, обрасла с гъсти косми, които много приличаха на котешка козина. И в този миг тих, но властен глас прозвуча над главата на гражданката:

— София Павловна, пуснете ги.

Гражданката с тетрадката се смая; сред зеленината на живия плет се подадоха бялата риза, фракът и клинообразната брадичка на пирата. Той гледаше приветливо двамата съмнителни дрипльовци и нещо повече, канеше ги с жестове да заповядат. Авторитетът на Арчибалд Арчибалдович беше нещо много осезаемо в управлявания от него ресторант. София Павловна покорно попита Коровиев:

— Как се казвате?

— Панаев — беше учтивият отговор. Гражданката записа това име и вдигна въпросителен поглед към Бегемот.

— Скабичевски! — изпищя той и, кои знае защо, посочи примуса си. София Павловна записа пак и подаде книгата на посетителите да се разпишат в нея. Коровиев срещу името „Панаев“ написа „Скабичевски“, а Бегемот срещу „Скабичевски“ написа „Панаев“. Смайвайки окончателно София Павловна, Арчибалд Арчибалдович поведе с изкусителна усмивка гостите към най-хубавата маса на другия край на верандата, там, където сянката беше най-дебела, към масата, до която слънцето весело блещукаше сред листата на живия плет. А София Павловна, примигвайки от учудване, дълго изучава странните подписи, сложени в книгата от неочакваните посетители.

Арчибалд Арчибалдович учуди и келнерите не по-малко, отколкото София Павловна. Той лично отмести стол от масата, канейки Коровиев да седне, смигна на един, нещо прошепна на втори и двама келнери се засуетиха около новите гости, единият от които сложи примуса си на пода до ръждивата си обувка. Старата покривка с жълти петна веднага изчезна от масата, във въздуха се метна и изпращя нова, колосана, бяла като бедуинска чалма, а Арчибалд Арчибалдович вече шепнеше тихо, но много изразително, наведен над ухото на Коровиев:

— Какво да ви предложа? Имам чудесен балък… от конгреса на архитектите го измъкнах…

— Такова… мм… дайте ни изобщо нещо за хапване… мм… — доброжелателно измуча Коровиев и се разположи удобно на стола.

— Разбирам — притваряйки очи, многозначително отвърна Арчибалд Арчибалдович.

Като видяха как се държи с твърде съмнителните посетители шефът на ресторанта, келнерите изоставиха всякакви съмнения и се заловиха сериозно за работа. Един вече поднасяше запалена клечка на Бегемот, който извади от джоба си фас и си го пъхна в устата, друг долетя, зазвънтя със зелените чаши и ги занарежда до приборите — за водка, за вино, и високи, тънкостенни, от които така хубаво се пие нарзан под навеса… не, изпреварвайки събитията, ще кажем… така хубаво се пиеше нарзан под навеса на незабравимата Грибоедова веранда.

— Филенце от ресарка мога да ви предложа — чуруликаше музикално Арчибалд Арчибалдович. Гостът с пукнатото пенсне одобряваше напълно предложенията на командира на брига и го гледаше благосклонно през безполезното стъкълце.

Обядващият на съседната маса белетрист Петраков Суховей, чиято съпруга си дояждаше свинския ескалоп, с присъщата на всички писатели наблюдателност забеляза ухажването на Арчибалд Арчибалдович и беше много, много учуден. А съпругата му, извънредно почтена дама, направо изревнува пирата от Коровиев и дори почука с лъжичката си — защо ни бавят? — искаше да каже… време е да сервират сладоледа! Какво става?

Но Арчибалд Арчибалдович дари Петракова с обаятелна усмивка и прати при нея келнера, а той не напусна скъпите си гости. Ах, умен беше Арчибалд Арчибалдович! И положително не по-малко наблюдателен от самите писатели! Арчибалд Арчибалдович знаеше и за сеанса във „Вариете“, и за много други произшествия от последните дни; беше чул, но за разлика от други беше запомнил добре и думата „кариран“, и думата „котарак“. Арчибалд Арчибалдович се досети веднага кои са неговите клиенти. И реши, разбира се, да не се кара с тях. Ама София Павловна — бива си я! Как само го измисли — да препречва на тия двамата пътя към верандата! Впрочем какво друго да се очаква от нея!

Петракова бъркаше надменно с лъжичката топящия се сметанов сладолед и гледаше с недоволни очи как масата пред двамата облечени като палячовци приказно се отрупва с ястия. Измитите до блясък листа на салатата вече стърчаха от купичката с пресен хайвер… миг, и върху специално доближената отделна масичка се появи запотена сребърна кофичка…

Едва след като се убеди, че всичко е сервирано наистина както трябва, едва след като в ръцете на келнерите долетя захлупен тиган, в който нещо цвъртеше, Арчибалд Арчибалдович си позволи да се оттегли, от двамата загадъчни клиенти, и то след като предварително им прошепна:

— Извинете! За минутка! Да видя лично какво става с филенцето!

Той отлетя от масата и изчезна през служебния вход на ресторанта. Ако някой наблюдател можеше да проследи по-нататъшните постъпки на Арчибалд Арчибалдович, те несъмнено биха му се сторили твърде загадъчни.

Шефът не отиде в кухнята да наглежда филето, ами се запъти към склада на ресторанта. Той го отвори със собствен ключ, затвори се вътре и предпазливо, да не си изцапа маншетите, извади от коритото с лед два тежки балъка, увити във вестник, грижливо ги овърза с канап и ги сложи настрана. После провери в съседната стая дали си е на мястото лятното му пардесю с копринен хастар и шапката и чак тогава се запъти към кухнята, където готвачът старателно приготвяше филетата, които пиратът беше обещал на гостите.

Трябва да кажем, че във всички постъпки на Арчибалд Арчибалдович нямаше изобщо нищо странно или загадъчно и само повърхностният наблюдател можеше да ги сметне за странни. Постъпките на Арчибалд Арчибалдович произтичаха съвсем логично от всичко предшестващо. Осведомеността му по последните събития и преди всичко феноменалният усет на Арчибалд Арчибалдович подсказваха на шефа на Грибоедовия ресторант, че обедът на неговите двама посетители ще бъде обилен и разкошен, но крайно непродължителен. Усетът, който никога не мамеше бившия пират, не го излъга и този път.

Докато Коровиев и Бегемот се чукаха с втората чашка прекрасна, изстудена, двойно пречистена московска водка, на верандата се появи потен и развълнуван хроникьорът Боба Кандалупски, известен в Москва със смайващото си всезнайство, и веднага седна при Петракови. Той сложи набъбналата си чанта върху масата, моментално напъха устни в ухото на Петраков и зашепна там някакви много съблазнителни неща. Умряла от любопитство, мадам Петракова поднесе и своето ухо към дебелите мазни устни на Боба. А той се оглеждаше от време на време като крадец и шепнеше ли, шепнеше: можеха да се доловят отделни думи, като например:

— Кълна се в честта си! На Садовая, на Садовая — Боба сниши още повече глас, — куршуми не ги ловят! Куршуми… куршуми… бензин, пожар… куршуми…

— Ей такива лъжци, които разпространяват гадни слухове — забоботи негодуващо с контраалта си мадам Петракова, и то малко по-високо, отколкото би искал Боба, — виж, тях би трябвало да ги поразнищят! Е, нищо, нищо, така и ще стане, ще ги сложат на мястото им! Какви глупави измишльотини!

— Как ще са измишльотини, Антонида Порфириевна! — възкликна Боба, оскърбен от неверието на съпругата на писателя, и продължи да свисти: — Нали ви казах, куршумите не ги ловят… И сега — пожар… А те по въздуха… по въздуха — Боба съскаше и не подозираше, че онези, за които разказва, седят до него и се наслаждават на свистенето му. Впрочем това наслаждение скоро свърши. От вътрешността на ресторанта на верандата стремително излязоха трима мъже, силно пристегнати в кръста с колани, с кожени гамаши и с револвери в ръцете. Първият викна звънко и страшно:

— Не мърдайте!

В миг и тримата откриха стрелба на верандата, като се целеха в главите на Коровиев и Бегемот. Двамата обстрелвани тутакси се стопиха във въздуха, а от примуса право в навеса изригна огнен стълб. Сякаш зинала паст с черни краища се появи в навеса и плъзна във всички посоки. Огънят лумна през нея и стигна чак до покрива на Грибоедовия дом. Папките с книжа, сложени на перваза на прозореца на втория етаж в стаята на редакцията, изведнъж се подпалиха, после огънят близна и пердето, забуча, сякаш някой го раздухваше, и се втурна на високи пламъци във вътрешността на лелината къща.

След няколко секунди по асфалтираните алеи, водещи към чугунената ограда, откъдето в сряда вечерта беше минал Иванушка, неразбраният от никого пръв предвестник на нещастието, сега препускаха недовършилите обеда си писатели, келнерите, София Павловна, Боба, Петракова, Петраков.

Излязъл навреме през страничната врата, без да тича и без да бърза за никъде, като капитан, който е длъжен да напусне последен горящия бриг, Арчибалд Арчибалдович стоеше спокойно в лятното си пардесю с копринен хастар, с двата едри балъка под мишница.

Глава 29. Съдбата на Майстора и на Маргарита е решена

По залез слънце високо над града, на каменната тераса на една от най-красивите сгради в Москва, сграда, издигната преди около сто и петдесет години, се намираха двама души: Воланд и Азазело. Те не се виждаха отдолу, от улицата, защото парапетът с гипсови вази и гипсови цветя ги закриваше от ненужните погледи, но самите те виждаха града почти до самите му предели.

Воланд седеше на сгъваемо столче, облечен с черното си расо. Дългата му плоска шпага беше забита вертикално между две раздалечени плочи на терасата, тъй че се беше получил слънчев часовник. Сянката на шпагата бавно и неотклонно се удължаваше, пълзейки към черните обувки на сатаната. Подпрял остра брадичка с юмрук, свит върху столчето и подгънал единия крак под себе си, Воланд не откъсваше поглед от безбрежното множество дворци, огромни къщи и обречени на събаряне къщурки. Азазело, който се беше простил със съвременната си премяна, тоест със сакото, бомбето и лачените обувки, беше облечен, както и Воланд, в черно, и застанал неподвижно близо до своя повелител, не откъсваше и той поглед от града.

Волан заговори:

— Какъв интересен град, нали?

Азазело се размърда и отговори почтително:

— Аз повече харесвам Рим, месир!

— Да, въпрос на вкус — отвърна Воланд.

След известно време отново се чу гласът му:

— Какъв е този пушек на булеварда?

— Гори Грибоедов — отговори Азазело.

— Вероятно неразделната двойка Коровиев и Бегемот се е отбивала там?

— Несъмнено, месир.

Отново настъпи мълчание и двамата на терасата гледаха как в прозорците, обърнати на запад, в горните етажи на колосите пламна ослепителното пречупено слънце. Окото на Воланд гореше като един от тези прозорци, въпреки че той беше с гръб към залеза.

Но в този миг нещо накара Воланд да се извърне от града и да насочи вниманието си към кръглата кула на покрива зад него. От стената й се отдели окъсан, изкалян мрачен човек с хитон, с направени собственоръчно сандали, с черна брада.

— Охо! — възкликна Воланд, като гледаше с насмешка влезлия. — Най-малко тебе можехме да очакваме тук! За какво си дошъл, неканен, но предвиден гостенино?

— Дошъл съм при тебе, дух на злото и повелител на сенките — отговори влезлият, като поглеждаше враждебно изпод вежди Воланд.

— Ако си дошъл при мене, защо не ми каза добър ден, бивш бирнико? — заговори сурово Воланд.

— Защото не искам дните ти да бъдат добри — отвърна дръзко влезлият.

— Но ще трябва да се примириш с това — възрази Воланд и усмивка разкриви устните му, — едва се появи на покрива, и веднага изтърси нещо нелепо, а сега ще ти кажа в какво се заключава то — в твоите интонации. Ти произнесе думите си така, сякаш не признаваш нито сенките, нито злото. Няма ли да бъдеш така добър да поразмислиш по въпроса: какво би станало с твоето добро, ако не съществуваше злото, и как би изглеждала земята, ако от нея изчезнеха сенките? Та нали всички предмети и хора хвърлят сенки. Ето сянката на моята шапка. Но има и сенки на дървета и живи същества. Нали искаш да одереш цялото земно кълбо, да пометеш от него всички дървета и всичко живо заради твоята приумица да се наслаждаваш на голата светлина? Ти си глупав.

— Няма да споря с тебе, стари софисте — отговори Леви Матей.

— Ти и не можеш да спориш с мен поради причината, която вече споменах: ти си глупав — отвърна Воланд и попита: — Е, кажи накратко, без да ме уморяваш, защо си дошъл?

— Той ме изпрати.

— И какво ти заповяда да ми предадеш, робе?

— Аз не съм роб — озлобяваше се все повече Леви Матей, — аз съм негов ученик.

— Ние с тебе говорим, както винаги, на различни езици — отвърна Воланд, — но от това нещата, за които говорим, не се променят. И тъй?…

— Той прочете творбата на Майстора — заговори Леви Матей — и те моли да вземеш със себе си Майстора и да му дариш покой. Нима за теб е трудно да го сториш, дух на злото?

— За мене няма нищо трудно — отвърна Воланд — и ти добре знаеш това — той помълча и добави: — А защо вие не го вземете при вас, в светлината?

— Той не е заслужил светлина, той е заслужил покой — печално изрече Леви.

— Предай му, че ще го сторя — каза Воланд и добави с припламнало око: — И веднага се махни.

— Той моли да вземете и онази, която го е обичала и е страдала заради него — за пръв път се обърна с молба Леви към Воланд.

— Добре че ни каза — сами нямаше да се сетим. Махай се!

След това Леви Матей изчезна, а Воланд повика Азазело да дойде при него и му заповяда:

— Литни при тях и уреди всичко.

Азазело напусна терасата и Воланд остана сам. Но самотата му не трая дълго. По плочите на терасата закънтяха стъпки, чуха се оживени гласове и пред Воланд се изправиха Коровиев и Бегемот. Сега шишкото не носеше примус, а беше натоварен с други неща. Под мишница носеше пейзажче в златна рамка, на едната си ръка беше метнал полуобгоряла готварска престилка, а в другата държеше цяла сьомга, неизчистена и с опашката. Коровиев и Бегемот миришеха на пушек, муцуната на Бегемот беше в сажди, а каскетът му наполовина опърлен.

— Салют, месир — изкрещя неуморимата двойка и Бегемот размаха сьомгата.

— Бива си ви! — каза Воланд.

— Представете си само, месир — развика се възбудено и радостно Бегемот, — взеха ме за мародер!

— Ако се съди по донесените неща — отвърна Воланд, поглеждайки пейзажчето, — ти наистина си мародер.

— Ще повярвате ли, месир… — подхвана задушевно Бегемот.

— Не, не вярвам — късо го сряза Воланд.

— Месир, кълна ви се, че правих героични опити да спася всичко, което можеше, и ето всичко, което успях да измъкна.

— Я кажи по-добре защо пламна Грибоедов? — попита Воланд.

Двамата, и Коровиев, и Бегемот, разпериха ръце, вдигнаха очи към небето, а Бегемот възкликна:

— Просто не проумявам! Седяхме си мирно и тихо, хапвахме си…

— И изведнъж — бам, бам! — подхвана Коровиев. — Изстрели! Обезумели от страх, ние с Бегемот избягахме на булеварда, преследвачите подир нас, ние право към „Тимирязев“!

— Но чувството за дълг — намеси се Бегемот — надделя над позорния ни страх и ние се върнахме!

— Ах, вие се върнахте? — каза Воланд. — Е да, разбира се, и тогава сградата е изгоряла до основи.

— До основи! — потвърди с горчивина Коровиев. — Ама наистина буквално до основите, месир, както благоволихте много сполучливо да се изразите. Останаха само главни!

— Аз се втурнах в заседателната зала — разказваше Бегемот, — онази с колоните, месир — надявах се да измъкна нещо ценно. Ах, месир, жена ми, ако имах такава, рискуваше двайсет пъти да остане вдовица! Но за щастие, месир, не съм женен и ще ви кажа откровено — истински съм щастлив, че е така. Ах, месир, как може да се замени ергенската свобода срещу толкова тягостен ярем!

— Пак дрънкаш врели-некипели — обади се Воланд.

— Слушам и продължавам — отговори котаракът, — даа, ето туй пейзажче. Нищо повече не можах да изнеса от залата, пламъкът ме шибна в лицето. Втурнах се в килера, спасих сьомгата. Втурнах се в кухнята, спасих престилката. Смятам, месир, че направих всичко възможно и не разбирам с какво се обяснява скептичният израз на лицето ви.

— А какво правеше Коровиев, докато ти плячкосваше? — попита Воланд.

— Помагах на пожарникарите, месир — отвърна Коровиев и посочи скъсания си панталон.

— Ах, в такъв случай ще се наложи, разбира се, да се строи ново здание.

— То ще бъде построено, месир — обади се Коровиев, — смея да ви уверя.

— Е, добре тогава, остава да пожелаем то да бъде по-хубаво от старото — забеляза Воланд.

— Така и ще бъде, месир — каза Коровиев.

— Моля да ми повярвате — добави котаракът, — аз съм истински пророк.

— Тъй или иначе, ние сме тука, месир — рапортува Коровиев — и очакваме вашите разпореждания.

Воланд стана от табуретката, отиде до парапета и дълго гледа в далечината — мълчалив, сам, обърнал гръб на свитата си. После се върна, отпусна се пак на табуретката и каза:

— Никакви разпореждания няма да има — вие направихте всичко, което беше по силите ви, и сега нямам повече нужда от услугите ви. Можете да си починете. След малко ще има буря, последната буря, тя ще довърши всичко, което остава да се довърши, и потегляме.

— Чудесно, месир — отговориха двамата шутове и изчезнаха някъде зад кръглата централна кула в центъра на терасата.

Бурята, за която спомена Воланд, вече се задаваше на хоризонта. На запад се вдигна черен облак и скри половината слънце. После го затули цялото. На терасата стана хладно. След малко притъмня.

Тази тъма, дошла откъм запад, покри огромния град. Изчезнаха мостовете, дворците. Изчезна всичко, сякаш никога не бе съществувало на този свят. През цялото небе премина огнена нишка. После градът бе разтърсен от удар. Той се повтори и бурята се разрази. Воланд стана невидим в нейната мъгла.

Глава 30. Време е! Време е!

— Знаеш ли — говореше Маргарита, — миналата нощ, тъкмо когато ти заспа, аз четях за мрака, нахлул откъм Средиземно море… и тези идоли, ах, златните идоли! Те, кой знае защо, непрекъснато ме тревожат. Струва ми се, че и сега ще завали дъжд. Усещаш ли — захладня.

— Всичко това е хубаво и мило — отвърна Майстора, който пушеше и отпъждаше дима с ръка, — а тези идоли, остави ги на мира… но какво ще става по-нататък, това вече е съвсем неясно!

Този разговор се водеше по залез слънце, тъкмо по времето, когато Леви Матей се появи на терасата при Воланд. Прозорецът на сутерена беше отворен и ако някой надникнеше в него, би се учудил на странния вид на разговарящите. Маргарита беше прикрила голото си тяло с черно наметало, а Майстора беше по болнично бельо. Защото Маргарита нямаше абсолютно никакви дрехи, всичките й неща бяха останали в хубавата й къща и въпреки че къщата беше съвсем наблизо, не можеше и дума да става да ходи там да си ги вземе. А Майстора, който намери в гардероба всичките си костюми, сякаш изобщо не беше заминавал, просто не желаеше да се облече и развиваше пред Маргарита мисълта, че всеки миг ще почне някаква абсолютна нелепост. Той само се беше обръснал, за пръв път от онази есенна нощ (в клиниката му подстригваха брадичката с машинка.

И стаята имаше странен вид и беше много трудно да се ориентира човек в хаоса й. По килима бяха пръснати ръкописи, а също й по канапето. В креслото имаше разтворена книга с гърба нагоре. Върху кръглата маса беше сервиран обед и между ордьоврите стояха няколко бутилки. Откъде се бяха взели всички тези ястия и напитки, не знаеха нито Маргарита, нито Майстора. Когато се събудиха, те намериха всичко това на масата.

След като бяха спали до съботния залез, и Майстора, и неговата приятелка се чувстваха съвсем укрепнали и само едно им напомняше за вчерашните приключения — и двамата усещаха тъпа болка в лявото слепоочие. От гледна точка на психиката и двамата много се бяха променили, както можеше да се убеди всеки, който би имал възможността да подслуша разговора в сутеренното жилище. Но нямаше кой да подслушва. На дворчето тъкмо това му беше хубавото, че беше винаги празно. Липите и върбата пред прозореца, които се раззеленяваха все повече с всеки изминал ден, излъчваха пролетен аромат и полъхналият ветрец го довяваше в сутерена.

— Уф, по дяволите! — възкликна неочаквано Майстора. — Само като си помисля! — той угаси фаса в пепелника и стисна главата си. — Ама чуй, ти поне си умен човек и не си била луда. Наистина ли си сигурна, че вчера бяхме при сатаната?

— Напълно — отвърна Маргарита.

— Разбира се, разбира се — каза иронично Майстора, — значи сега са налице вместо един луд — двама, и мъжът, и жената! — той простря ръце към небето и викна: — Не, не разбирам какво става, по дяволите, по дяволите, дявол знае какво е това!

Вместо отговор Маргарита се хвърли на канапето, разсмя се, размаха голи крака и накрая викна:

— Ох, умирам! Ох, умирам! Я се виж само на какво приличаш!

И след като се насмя, докато Майстора си подръпваше срамежливо болничните наполеонки, Маргарита пак стана сериозна.

— Ти каза сега неволно истината — заговори тя, — да, дяволът знае какво е това и повярвай ми, дяволът всичко ще уреди! — Очите й изведнъж пламнаха, тя скочи, затанцува на място и се развика: — Колко съм щастлива, колко съм щастлива, колко съм щастлива, че направих сделка с него! О, дяволът, дяволът! Ще ви се наложи, мили мой, да живеете с вещица — после се хвърли към Майстора, обгърна шията му и почна да го целува по устните, по носа, по бузите. Несресаните черни кичури подскачаха по главата на Майстора, а бузите и челото му запламтяха от целувките.

— Ти наистина си заприличала на вещица.

— Не го и отричам — отвърна Маргарита, — да, вещица съм и съм много доволна от това!

— Е, хубаво — каза Майстора, — добре де, нека да си вещица. Наистина чудесно и разкошно! Значи, мене ме откраднаха от болницата! Това също е много мило. Да допуснем също, че са ме върнали тука… Да предположим още, че никой няма да ни потърси, но кажи ми, в името на всичко свято, от какво и как ще живеем? Като казвам това, аз се грижа за тебе, повярвай ми.

В този миг на прозореца се появиха обувки с тъпи върхове и маншети на панталон на пръски. После този панталон се сви в коленете и дневната светлина бе затъмнена от нечий дебел задник.

— Алоизий, в къщи ли си? — попита глас някъде отвън, горе над панталона.

— Ето на, почва се — каза Майстора.

— Алоизий ли? — попита Маргарита и отиде до прозореца. — Вчера го арестуваха. А кой го търси? Как се казвате?

В същия миг коленете и задникът изчезнаха и се чу как хлопна вратичката, след което всичко се оправи. Маргарита падна на канапето и така се разсмя, че от очите й потекоха сълзи. Но когато се успокои, лицето й беше много променено, тя заговори сериозно и както говореше, се свлече на колене от канапето, изпълзя пак на колене до Майстора и като го гледаше в очите, взе да го гали по главата.

— Колко си страдал, горкичкият ми, колко си страдал! Това зная само аз. Виж, в косата ти има бели нишки, а край устните бръчки, които никога няма да изчезнат. Единствени мой, мили мой, не мисли за нищо. Наложи ти се прекалено много да мислиш, но сега вместо тебе ще мисля аз! И аз ти обещавам, обещавам ти, че всичко ще бъде ослепително хубаво.

— Но аз от нищо не се боя, Марго — отговори й изведнъж Майстора, вдигна глава и застана пред нея същият, какъвто беше, когато описваше неща, никога невидени от него, но за които с положителност знаеше, че са били. — Не се боя, защото вече всичко изпитах. Твърде много ме плашиха и с нищо повече не могат да ме уплашат. Но ми е жал за тебе, Марго, това е за мен най-важното и затова непрекъснато ти повтарям едно и също. Опомни се. Защо трябва да погубваш живота си с един болник и просяк? Върни се у дома си! Жал ми е за тебе, затова ти го казвам.

— Ах, ти, ти — шепнеше Маргарита, клатейки рошава глава, — ах ти, невярващ, нещастни човече. Заради тебе треперих вчера цяла нощ гола, загубих собствената си същност и я замених с нова, няколко месеца седях в тъмната стаичка и мислех само за едно — за бурята над Иерушалаим, изплаках си очите, а сега, когато ни връхлетя щастие, ти ме пъдиш, така ли? Добре, аз ще си ида, ще си ида, но знай, че си жесток човек! Те са опустошили душата ти.

Горчива нежност изпълни сърцето на Майстора и той внезапно заплака, заровил лице в косата на Маргарита. И тя плачеше и му шепнеше, и пръстите й потрепваха върху слепоочията на Майстора.

— Да, нишки, нишки, пред очите ми главата ти се покрива със сняг, ах, тази многострадална глава! Виж си очите! В тях е пустиня… А раменете, раменете, превити от бремето… Смазаха те, смазаха те — думите й ставаха несвързани, Маргарита се тресеше в ридания.

Тогава Майстора си избърса очите, вдигна коленичилата Маргарита, стана и той и твърдо каза:

— Стига! Ти ме засрами. Никога вече няма да допусна малодушие и няма да се върна към този въпрос, бъди спокойна. Зная, че и двамата сме жертва на душевна болест, с която може би съм те заразил… Но нищо, заедно ще страдаме от нея.

Маргарита приближи устни до ухото на Майстора и прошепна:

— Кълна ти се в твоя живот, кълна ти се в отгатнатия от тебе син на звездоброеца, всичко ще се нареди.

— Е, чудесно, чудесно — отвърна Майстора, засмя се и добави: — Съвсем ясно е, че когато хората са напълно ограбени като нас двамата, те търсят спасение в отвъдните сили! Добре, съгласен съм да го търся там.

— Ето, виждаш ли, виждаш ли, сега си предишния и се смееш — отговори Маргарита — и върви по дяволите с тия твои учени думи. Отвъдно или неотвъдно — не е ли все едно? Гладна съм.

И тя повлече Майстора за ръка към масата.

— Не съм сигурен дали тази храна няма да се провали сега вдън земя или да изхвърчи през прозореца — каза той напълно успокоен.

— Няма да изхвърчи!

В същия миг през прозорчето долетя носов глас:

— Мир вам.

Майстора трепна, а свикналата вече с необичайното Маргарита възкликна:

— Та това е Азазело! Ах, колко мило, колко хубаво! — и като прошепна на Майстора: — Ето, виждаш ли, виждаш ли, не ни забравят! — втурна се да отвори.

— Поне се загърни — викна подире й Майстора.

— Много важно — отговори Маргарита вече от коридорчето.

И ето, Азазело вече се покланяше, ръкуваше се с Майстора, кривогледото му око сипеше искри, а Маргарита възклицаваше:

— Ах, как се радвам! Никога през живота си не съм се радвала така! Но моля да ме извините, Азазело, че съм гола!

Азазело й каза да не се тревожи, уверяваше я, че е виждал не само голи жени, но даже одрани жени, с удоволствие седна и той на масата, след като остави в ъгъла до печката някакъв пакет, увит в тъмен брокат.

Маргарита наля на Азазело коняк и той с удоволствие го изпи. Майстора не откъсваше от него поглед и от време на време под масата леко се щипеше по китката на лявата ръка. Но ощипванията не помагаха. Азазело не се стопяваше във въздуха, пък и, искрено казано, това никак не беше необходимо. В този червенокос нисичък човек нямаше нищо страшно освен може би окото с перде — но нали това се случва и без всякаква магия, — може би дрехите му също не бяха съвсем обикновени — някакво расо или пелерина, — но пак, ако се позамислим по-сериозно, и такова нещо може да се види. Коняк той също умееше да пие като всички добри хора, пресушаваше чашките без мезе. От коняка главата на Майстора се замая и той взе да мисли: „Да, Маргарита е права! Разбира се, че пред мен седи пратеник на дявола. Та нали и аз самият съвсем по-миналата нощ, доказах на Иван. че е срещнал на Патриаршите езера именно сатаната, а сега, не знам защо, се уплаших от тази мисъл и взех да дрънкам нещо за хипнотизатори и халюцинации. Какви хипнотизатори, по дяволите!“

Завзира се в Азазело и се убеди, че в очите му се чете някакво притеснение, някаква мисъл, която все още не изрича. „Той не е дошъл само на гости, дошъл е с някаква заръка“ — мислеше Майстора.

Неговата наблюдателност не беше му изневерила. Като изпи третата чашка коняк, който изобщо не го хващаше, гостът заговори така:

— Уютно сутеренче, да ме вземе дяволът! Възниква само един въпрос, какво да прави човек в него, в сутеренчето де.

— Защо ме тревожите, Азазело? — попита Маргарита. — Все ще я караме някак.

— Но моля ви, моля ви! — възкликна Азазело. — И през ум не ми е минавало да ви тревожа. Нали и аз същото казвам — все някак. Да! Насмалко да забравя, месир ви праща поздрави и поръча да ви предам, че ви кани на малка разходка, ако желаете, разбира се. Какво ще кажете?

Маргарита побутна под масата с крак Майстора.

— С голямо удоволствие — отговори Майстора, наблюдавайки Азазело, който продължи:

— Ние се надяваме, че и Маргарита Николаевна няма да откаже?

— Разбира се, че няма да откажа — отвърна Маргарита и кракът й отново се плъзна по крака на Майстора.

— Прекрасно! — възкликна Азазело. — Ето така обичам! Раз, два — и готово! Не като тогава в Александровската градина!

— Ах, не ми напомняйте, Азазело, тогава бях глупава. Впрочем не бива да ме съдите строго, нали човек не се среща всеки ден с нечистата сила!

— Има си хас! — потвърди Азазело. — Да беше всеки ден, щеше да е много приятно!

— И аз обичам скоростта — говореше възбудено Маргарита, — обичам скоростта и голотата… Като от маузер — бам! Ах, как стреля той! — възкликна Маргарита, като се обръщаше към Майстора. — Улучва под възглавницата седмицата, където си пожелае!…

— Ах, забравих! — възкликна Азазело и се плесна по челото. — Съвсем съм се объркал! Та месир ви праща подарък — обърна се той към Майстора, — малко вино. Забележете, същото вино, което пиеше прокураторът на Иудея, фалернско.

Подобна рядкост събуди, разбира се, и у Маргарита, и у Майстора силно любопитство. Азазело измъкна от тъмния ковчежен брокат съвсем плесенясала стомна. Помирисаха виното, напълниха чашите, гледаха го срещу изчезващата преди бурята светлина на прозореца. И видяха как всичко се обагря с цвета на кръв.

— За здравето на Воланд! — възкликна Маргарита и вдигна чашата си.

Тримата допряха устни до чашите и отпиха по една голяма глътка. И тутакси тази светлина пред буря почна да гасне в очите на Майстора, дъхът му секна и той усети, че настъпва краят. Можа да види само как Маргарита, пребледняла, като смъртник, протяга безпомощно към него ръце, после обронва глава на масата и най-сетне се свлича на пода.

— Отровител! — успя само да извика Майстора. Понечи да грабне от масата ножа, за да прониже с него Азазело, но ръката му безсилно се плъзна по покривката, всичко, което заобикаляше Майстора в сутерена, се обагри в черно, а после изчезна. Той се строполи по гръб и падайки, си раздра слепоочието в ъгъла на бюрото.

Когато отровените притихнаха, Азазело почна да действа. Преди всичко той изхвърча през прозореца и след няколко мига се озова в къщата, където бе живяла Маргарита Николаевна. Винаги точен и изпълнителен, Азазело искаше да провери дали всичко е направено както трябва. Всичко се оказа в пълен ред. Азазело видя как мрачна жена, очакваща завръщането на мъжа си, излезе от спалнята, изведнъж пребледня, хвана се за сърцето, извика безпомощно:

— Наташа!… Някой… елате! — и падна на пода в гостната, преди да стигне до кабинета.

— Всичко е наред — каза Азазело. След миг беше отново при бездиханните любовници. Маргарита лежеше по очи на килима. С железните си ръце Азазело я преобърна като кукла с лицето нагоре и се вгледа в нея. И пред очите му лицето на отровената почна да се променя. Дори в падащия през бурята здрач се виждаше как изчезва временното й кривогледство на вещица, невъздържаността и жестокостта на очите. Лицето на покойната просветля и най-сетне се смекчи, а озъбената й уста стана не хищна, а просто женствена и страдалчески отпусната. Тогава Азазело разтвори белите й зъби и наля в устата й няколко капки от същото вино, с което я беше отровил. Маргарита въздъхна, надигна се без помощта на Азазело, седна и тихо попита:

— Защо, Азазело, защо? Какво ми сторихте?

Тя видя прострения Майстор, потръпна и прошепна:

— Не очаквах такова нещо… убиец!

— Ама не, не — отвърна Азазело, — той сега ще стане. Ах, защо сте толкова нервна?

Маргарита веднага му повярва, толкова убедителен беше гласът на червенокосия демон. Тя скочи, силна и жива, и помогна да дадат на лежащия вино. Майстора отвори очи, погледна мрачно и с омраза повтори последните си думи:

— Отровител!

— Ах! Оскърблението е обичайната награда за добрата работа! — отвърна Азазело. — Нима сте сляп? Та прозрете по-скоро!

Тогава Майстора се изправи, огледа се с жив и светъл поглед и попита:

— Но какво означава това ново?

— То означава — отвърна Азазело, — че е време да вървим. Бурята вече бушува, чувате ли? Стъмва се. Конете рият земята, градинката трепери. Сбогувайте се със сутерена, сбогувайте се по-скоро.

— А, разбирам — каза Майстора и се озърна, — вие сте ни убили, ние сме умрели. Ах, колко умно! Колко навреме! Сега вече всичко разбрах.

— Но моля ви — отвърна Азазело, — вас ли чувам? Та нали вашата приятелка ви нарича Майстор, та нали сте способен да мислите, как така сте умрял? Нима за да се смятате за жив, трябва непременно да седите в сутерена по фланела и болнични наполеонки? Това е смешно!…

— Разбрах всичко, което казахте — възкликна Майстора, — не продължавайте! Вие сте хиляди пъти прав!

— Великият Воланд! — заприглася му Маргарита. — Великият Воланд! Той го е измислил много по-добре от мен! Но романа, романа — викаше тя на Майстора, — вземи със себе си романа, накъдето и да полетиш!

— Няма нужда — отвърна Майстора, — помня го наизуст.

— Но нали няма нито дума… нито дума от него да забравиш? — питаше Маргарита, притискаше се към любовника си и бършеше кръвта от раздраното му слепоочие.

— Не се тревожи! Сега вече нищо и никога няма да забравя — отвърна той.

— Тогава огън! — извика Азазело. — Огънят, от който започна всичко и с който ние завършваме всичко.

— Огън! — извика страшно Маргарита. Прозорчето в сутерена се тръшна, вятърът отвя пердето. Небето весело и кратко прогърмя. Азазело пъхна ноктестата си ръка в печката, измъкна димяща главня и подпали покривката на масата. После подпали и куп стари вестници на канапето, а след това ръкописа и пердето на прозореца. Майстора, вече опиянен от предстоящото препускане, събори от лавицата върху масата някаква книга, разтвори я на пламтящата покривка и книгата лумна с весел пламък.

— Гори, гори, предишен живот!

— Гори, страдание! — викаше Маргарита. Стаята вече плуваше в мараня сред пурпурните стълбове и заедно с пушека тримата изскочиха през вратата, качиха се по каменните стъпала и се озоваха в дворчето. Първото, което видяха, беше седналата на земята готвачка на предприемача; край нея се търкаляха картофи и няколко връзки лук. Състоянието на готвачката беше разбираемо. Три черни коня пръхтяха до стряхата, тръпнеха и риеха фонтани пръст. Маргарита яхна първа, после Азазело, последен Майстора. Готвачката изстена, понечи да вдигне ръка да се прекръсти, но Азазело викна страшно от седлото:

— Ще ти отрежа ръката!

Той свирна и конете, кършейки клоните на липите, се вдигнаха и се врязаха в ниския черен облак. В същия миг от прозорчето на сутерена излетяха кълба дим. Отдолу се чу немощният, жален вик на готвачката:

— Пожар!…

Конете вече летяха над покривите на Москва.

— Искам да се сбогувам с града — извика Майстора на Азазело, който препускаше отпред. Гърмът изяде края на изречението на Майстора. Азазело кимна и пусна коня си в галоп. Срещу летящите се носеше стремително облак, но още не пръскаше дъжд.

Те летяха над някакъв булевард, виждаха как човешките фигурки тичат, за да се скрият от дъжда. Падаха първите капки. Прелетяха над пожарище — всичко, което беше останало от Грибоедовия дом. Носеха се над града, вече залят от тъмнината. Над тях припламваха мълнии. После покривите се смениха със зеленина. Едва тогава плисна дъждът и превърна летящите в три огромни мехура във водата.

На Маргарита й беше вече познато усещането за полет, а на Майстора още не, и той се учуди, че се озоваха толкова бързо при целта, при оня, с когото искаше да се сбогува, защото нямаше с кого другиго да се сбогува. През пелената на дъжда той позна веднага клиниката на Стравински, реката и така добре изучената от него борова гора на отвъдния бряг. Те се снишиха на една поляна в горичката близо до клиниката.

— Ще ви почакам тук — извика Азазело, свил ръце на фуния, и ту го осветяваха мълнии, ту изчезваше в сивата пелена. — Сбогувайте се по-бързо!

Майстора и Маргарита скочиха от седлата и полетяха, замяркаха се като водни сенки през градината на клиниката. Миг по-късно Майстора отместваше с опитна ръка балконската решетка на стая №117. Маргарита го следваше. Те влязоха при Иванушка, невидими и незабелязани, а бурята гърмеше и виеше. Майстора застана до леглото.

Иванушка лежеше неподвижно, както и тогава, когато за пръв път наблюдаваше бурята в дома на своето успокоение. Но той не плачеше както миналия път. Като се взря добре в тъмния силует, нахлул от балкона, той се надигна, простря ръце и каза радостно:

— Ах, това сте вие! Аз все ви чакам, чакам ви! Ето ви и вас, съседе мой!

На това Майстора отговори:

— Аз съм тук! Но за съжаление вече не мога да бъда ваш съсед, Отлитам завинаги и дойдох само да се сбогуваме.

— Аз го знаех, аз се досещах — отвърна тихо Иван и попита: — Него ли срещнахте?

— Да — каза Майстора, — дойдох да се сбогувам с вас, защото бяхте единственият човек, с когото съм говорил напоследък.

— Хубаво е, че се отбихте. Защото аз ще си удържа на думата и вече няма да пиша стихчета. Сега ме интересува друго — Иванушка се усмихна и впери безумни очи някъде встрани от Майстора, — искам да пиша за друго. Защото докато лежах тука, аз много, много неща проумях.

Развълнуван от тези думи, Майстора седна на крайчеца на Ивановото легло и заговори:

— Е, това е хубаво, това е чудесно. Напишете продължението за него.

Очите на Иванушка пламнаха.

— Но нима вие самият няма да го сторите? — той оброни глава и замислено добави: — Ах, да… какво ли питам — Иванушка погледна към пода и вдигна уплашени очи.

— Да — каза Майстора и гласът му се стори на Иванушка непознат и глух, — аз вече няма да пиша за него. Ще бъда зает с друго.

Далечно изсвирване преряза шума на бурята.

— Чувате ли? — попита Майстора.

— Бурята шуми…

— Не, викат ме, време е — обясни Майстора и стана от леглото.

Почакайте! Още една дума — помоли Иван, — намерихте ли я? Беше ли ви останала вярна?

— Ето я — отвърна Майстора и посочи стената. От бялата стена се отдели тъмната Маргарита и се приближи към леглото. Тя гледаше лежащия юноша и в очите й се четеше скръб.

— Горкичкият, горкичкият… — зашепна беззвучно Маргарита и се наведе над леглото.

— Колко е красива! — без завист, но тъжно и с някакво кротко умиление изрече Иван, — я виж колко хубаво свърши всичко за вас. А за мене не е така — той помисли малко и замислено добави: — Впрочем, може и за мене да е така…

— Така е, така е — прошепна Маргарита и се наведе съвсем ниско над лежащия, — ето сега ще ви целуна по челото и за вас също всичко ще се нареди добре… можете да ми вярвате, аз вече всичко съм видяла, всичко зная.

Лежащият юноша обгърна шията й с ръце и тя го целуна.

— Сбогом, ученико — каза едва чуто Майстора и почна да се стапя във въздуха. Той изчезна, с него изчезна и Маргарита. Решетката на балкона се затвори.

Иванушка беше обзет от смут. Той седна в леглото, озърна се неспокойно, дори изстена, заговори си сам, стана. Бурята бушуваше все по-силно и явно беше разтревожила душата му. Вълнуваше го и това, че вече свикналият му с постоянната тишина слух долови зад вратата припрени стъпки, глухи гласове. Нервен и разтреперан, извика:

— Прасковя Фьодоровна!

Прасковя Фьодоровна вече влизаше в стаята и гледаше въпросително и угрижено Иванушка.

— Какво? Какво има? — питаше тя. — Бурята ли ви разтревожи? Няма нищо, няма нищо… Сега ще ви помогнем. Сега ще викна доктора…

— Не, Прасковя Фьодоровна, няма нужда да викате доктора — каза Иванушка, загледан напрегнато не в Прасковя Фьодоровна, а в стената, — на мене нищо ми няма. Вече се ориентирам, не бойте се. По-добре ми кажете — помоли меко Иван, — какво се случи преди малко в стая сто и осемнайсета?

— Осемнайсета? — повтори въпроса Прасковя Фьодоровна и очите й зашариха. — Ам’че нищо не се е случило — но гласът й беше фалшив, Иванушка го долови и каза:

— Ех, Прасковя Фьодоровна! Вие сте толкова откровен човек… Може би мислите, че ще почна да буйствам? Не, Прасковя Фьодоровна, няма. По-добре кажете направо, и без това всичко усещам през стената.

— Съседът ви почина преди малко — прошепна Прасковя Фьодоровна, която не беше в състояние да надвие своята откровеност и доброта, и цялата облечена в светлината на една мълния, погледна уплашено Иванушка. Но с Иванушка не стана нищо лошо. Той само вдигна многозначително пръст и каза:

— Така си и знаех! Уверявам ви, Прасковя Фьодоровна, че преди малко в града е починал още един човек. И дори зная кой — Иванушка тайнствено се усмихна, — една жена!

Глава 31. На Воробьовите хълмове

Бурята отмина безследно и като арка, прехвърлена над цяла Москва, на небето се появи многоцветна дъга, която пиеше вода от Москва река. На височината, на хълма между две горички, се появиха три тъмни силуета. Воланд, Коровиев и Бегемот, яхнали оседлани черни коне, се бяха загледали в ширналия се отвъд реката град и начупеното слънце, заблестяло в хиляди прозорци, обърнати на запад, към захарните кули на Девическия манастир.

Въздухът зашумя и Азазело, а заедно с него Майстора и Маргарита, които летяха зад черната опашка на наметалото му, се спуснаха при групата, която ги очакваше.

— Наложи се да ви обезпокоим, Маргарита Николаевна и Майсторе — заговори Воланд след известно мълчание, — но не ми се сърдете. Вярвам, че няма да съжалявате за това. Е — обърна се той към Майстора, — сбогувайте се с града. Време е да потегляме — Воланд вдигна ръката си с дълга черна ръкавица и посочи натам, където безброй слънца стапяха прозорците отвъд реката, където над тези слънца се вдигна мъгла, дим, пара от нажежения през деня град.

Майстора скочи от седлото, отдели се от ездачите и се затича към пропастта. Черното наметало се вееше след него по земята. Той се загледа в града. В първите мигове сърцето му се сви от мъчителна тъга, но много скоро я смени сладка тревога, скитнишко циганско вълнение.

— Завинаги! Това трябва да се осмисли — прошепна Майстора и облиза пресъхналите си, напукани устни. Той се съсредоточи, за да запамети точно всичко, което ставаше в душата му. Стори му се, че вълнението премина в чувство на дълбока и кръвна обида. Но то беше за кратко, изчезна и, кой знае защо, го смени гордо равнодушие, а после и него заличи предчувствието за вечен покой.

Групата конници чакаше Майстора в мълчание. Групата конници гледаше как черната висока фигура на ръба на пропастта жестикулира и ту вдига глава, сякаш се опитва да обгърне с поглед целия град, да надникне отвъд пределите му, ту обронва глава, сякаш разглежда изпотъпканата хилава трева под краката си.

Мълчанието бе прекъснато от отегчилия се Бегемот.

— Позволете ми, учителю — проговори той, — да свирна на прощаване, преди да препуснем.

— Може да уплашиш дамата — отговори Воланд — освен това не забравяй, че вече сме сложили край на днешните ти безобразия.

— Ах, не, не, месир — обади се Маргарита, яхнала седлото като амазонка, с ръка на кръста, и спуснала доземи островърхия си шлейф, — позволете му, нека свирне. Обзе ме печал пред дългия път. Но тя е напълно естествена, нали, месир, даже когато човек знае, че в края на този път го очаква щастие? Нека ни поразсмее, боя се, че иначе ще завършим със сълзи и всичко ще бъде развалено още в началото на пътя!

Виланд кимна на Бегемот, а той много се оживи, скочи от седлото на земята, пъхна пръсти в уста, изду бузи и свирна. На Маргарита й зазвънтяха ушите. Конят й се изправи на задните крака, в горичката от дърветата се посипаха сухи клони, вдигна се цяло ято врани и врабци, към реката се понесе стълб прах и всички видяха как в увеселителното параходче, минаващо край пристанището, каскетите на няколко пътници литнаха във водата. Майстора трепна от изсвирването, но не се обърна, а зажестикулира още по-тревожно, вдигнал ръка към небето, сякаш се заканваше на града. Бегемот гордо се огледа.

— Добро беше свиркането, не споря — каза снизходително Коровиев, — и все пак ако трябва да съм пристрастен, средна работа.

— Аз не съм хоров диригент — отвърна с достойнство и нацупен Бегемот и неочаквано смигна на Маргарита.

— Да взема и аз да опитам, да си спомня младините — каза Коровиев, потри ръце и си духна на пръстите.

— Но внимавай, внимавай — чу се суровият Воландов глас от коня, — без сакатлъци!

— Повярвайте ми, месир — отвърна Коровиев и сложи ръка на сърцето си — само на шега, изключително и само на шега… — той изведнъж се източи нагоре, като да беше гумен, направи от пръстите на дясната си ръка някаква сложна фигура, завъртя се като тирбушон на едната, после на другата страна и свирна.

Маргарита не чу това изсвирване, но го видя, докато някаква вълна я отхвърляше заедно с врания й кон десетина сажена встрани. До нея един дъб бе изтръгнат из корен и земята се напука цялата чак до реката. Половината бряг, заедно с пристанището и ресторанта, се свлече. Водата кипна, придойде и изхвърли на отвъдния бряг, зелен и нисък, целия увеселителен параход с абсолютно невредимите пътници. В краката на хриптящия Маргаритин кон падна гарга убита от изсвирването на Фагот. Изсвирването уплаши Майстора. Той се хвана за главата и хукна към групата спътници, която го очакваше.

— Е, сега — обърна се към него Воланд от висотата на коня си — вече всички сметки са платени, нали? Сбогувахте се.

— Да, сбогувах се — отговори Майстора и погледна, успокоен, смело Воланд в лицето.

Тогава над планините прокънтя като тръба страшният глас на Воланд:

— Време е! — и се чу рязкото свиркане и смехът на Бегемот.

Конете се втурнаха напред, конниците се вдигнаха във въздуха и препуснаха. Маргарита чувстваше как нейният бесен кон хапе и дърпа мундщука. Наметалото на Воланд се изду над главите на цялата кавалкада, това наметало почна да закрива свечеряващия се небосклон. Когато черният покров отлетя за миг встрани, Маргарита се обърна, както препускаше, и видя, че вече ги няма не само разноцветните куполи и аероплана над тях, но отдавна е изчезнал и самият град, който беше потънал в земята и беше оставил след себе си само мъгла.

Глава 32. Прошка и вечен приют

Богове, богове мои! Колко е тъжна земята вечер! Колко тайнствени са мъглите над блатата! Който е бродил сред тези мъгли, който много е страдал преди смъртта, който е летял над тази земя, понесъл на гърба си непосилно бреме, той го знае. Знае го умореният. И той напуска без съжаление земните мъгли, нейните блатца и реки, отдава се с леко сърце в ръцете на смъртта, защото знае, че единствена тя ще му донесе вечен покой.

Дори вълшебните черни коне се бяха уморили и носеха бавно ездачите, а неизбежната нощ вече почти ги настигаше. Усетил, че тя е зад гърба му, утихна даже неуморният Бегемот и вкопчил нокти в седлото, летеше мълчалив и сериозен, с настръхнала опашка. Нощта вече покриваше с черен шал горите и ливадите, нощта палеше печални светлинки някъде далече долу — за Маргарита и за Майстора те бяха сега неинтересни и ненужни, чужди светлинки. Нощта задминаваше кавалкадата, ръсеше я отгоре и пръскаше тук-там по натъженото небе бели звездни петънца.

Нощта се сгъстяваше, летеше редом, ловеше препускащите за наметалата, свличаше ги от раменете им, разобличаваше измамите. Когато Маргарита, полъхвана от прохладния вятър, отваряше очи, тя виждаше как се мени обликът на всички, литнали към своята цел. А когато срещу тях от края на гората се заиздига кървавочервена и кръгла луната, нетрайните вълшебнически одежди потънаха в мъглите.

Едва ли някой би познал сега Коровиев-Фагот, самозвания преводач на тайнствения консултант, който нямаше нужда от никакви преводи, в оня, който летеше най близо до Воланд, отдясно на приятелката на Майстора. Вместо оня, който напусна с окъсана циркаджийска дреха Воробьовите хълмове под името Коровиев-Фагот, сега препускаше и звънтеше тихо със златната верига на юздата тъмнолилав рицар с много мрачно лице, което никога не се усмихваше. Опрял брадичка в гърдите си, той не поглеждаше луната, не го интересуваше и земята под него, той мислеше за нещо свое и летеше редом с Воланд.

— Защо се промени така? — попита Маргарита тихо Воланд сред свистенето на вятъра.

— Този рицар си направи навремето една неуместна шега — отвърна Воланд, като обръщаше към Маргарита лицето си с припламващо око, — каламбурът, който измисли, говорейки за светлината и мрака, не беше много сполучлив. Затова на рицаря му се наложи след това да се шегува малко повече, отколкото бе предполагал. Но сегашната нощ е от онези, в които се уреждат сметки. Рицарят плати своята сметка и я закри.

Нощта откъсна и пухкавата опашка на Бегемот, свлече козината му и я пръсна на валма из блатата. Котаракът, смешник на княза на тъмата, се оказа слабичък юноша, демон паж, най-добрият шут, който е имало някога на света. Сега притихна и той и летеше безшумно, подложил младото си лице на светлината, която се лееше от луната.

Най-отстрани летеше с лъскавите си стоманени доспехи Азазело. Луната беше променила и неговото лице. Изчезна безследно отвратителният щръкнал кътник и кривогледството също се оказа фалшиво. Очите на Азазело станаха еднакви, пусти и черни, а лицето му бяло и студено. Сега Азазело летеше в истинския облик, като демон на безводната пустиня, демон убиец.

Себе си Маргарита не можеше да види, но тя добре виждаше как се беше променил Майстора. Сега, на лунната светлина, косата му се белееше; събрана и вързана отзад, тя се развяваше във въздуха. Когато вятърът повдигаше наметалото от нозете на Майстора, Маргарита виждаше на високите му ботуши звездичките на шпори, които ту гаснеха, ту припламваха. Както юношата демон, и Майстора летеше, без да откъсва поглед от луната, но й се усмихваше като на добра позната и любима и по навик, придобит в стая №118, нещо шепнеше.

И най-сетне Воланд също летеше в истинския си облик. Маргарита не би могла да каже от какво е направен поводът на коня му и си мислеше, че са може би лунни халки, а конят е само къс от тъмата и гривата на този кон е облак, а шпорите на ездача — бели звездни петна.

Така летяха дълго в мълчание и местността под тях почна да се променя. Печалните лесове потънаха в земния мрак и повлякоха със себе си матовите бръсначи на реките. Долу се появиха големи бляскави валчести камъни, а между тях черни пропасти, в които не проникваше лунната светлина.

Воланд приземи коня си на каменисто безрадостно плато, ездачите потеглиха ходом и сега чуваха как конете им чаткат с подковите си по кремъците и камънака. Луната заливаше платото със зелена и ярка светлина и Маргарита скоро забеляза насред пустинната местност кресло, а в него бялата фигура на седнал човек. Седналият беше може би глух или потънал в дълбок размисъл. Той не чу как каменистата земя потреперва под тежестта на конете и ездачите се приближаваха към него, без да го смущават.

Луната много помагаше на Маргарита, тя светеше по-ярко от най-силния електрически фенер и Маргарита виждаше, че седналият, чиито очи изглеждаха слепи, потрива с резки движения ръце и вперва невиждащ поглед в лунния диск. Сега Маргарита вече виждаше, че до тежкото каменно кресло, искрящо на лунната светлина, лежи тъмно, огромно остроухо куче и също като господаря си тревожно гледа луната.

В краката на седналия се търкаляха парчета от строшена кана и се ширеше несъхнеща черно-червена локва. Ездачите спряха конете.

— Вашият роман бе прочетен — обърна се Воланд към Майстора — и се каза само едно: че за съжаление не е завършен. Имах желание да ви покажа вашия герой. От близо две хиляди години седи той на това плато и спи, но щом настъпи пълнолуние, мъчи го, както виждате, безсъние. То измъчва не само него, но и верния му страж, кучето. Ако е истина, че страхът е най-тежкият порок, мисля, че на кучето той не тегне. Единственото, от което се боеше храбрият пес, беше бурята. Но няма как, който обича, трябва да споделя участта на онзи, когото обича.

— Какво говори той? — попита Маргарита и було на страдание замъгли иначе съвсем спокойното й лице.

— Той повтаря все едно и също — чу се гласът на Воланд. — Казва, че и на луна за него няма покой, че длъжността му е тежка. Така казва винаги, когато не спи, а когато спи, сънува все едно и също: лунна пътека, по която той иска да тръгне и да разговаря с арестанта Ха-Ноцри, защото, както твърди, нещо не му е казал докрай тогава, много отдавна, на четиринайсетия ден от пролетния месец нисан. Но, уви, кой знае защо, той нито може да тръгне по тази пътека, нито при него идва някой. Затова няма как, налага се да разговаря сам със себе си. Впрочем нали трябва да има все пак и някакво разнообразие — та като говори за луната, той често добавя, че най-много на света мрази своето безсмъртие и нечуваната си слава. Твърди, че с удоволствие би разменил участта си с тази на дрипавия скитник Леви Матей.

— Дванайсет хиляди луни само заради една луна преди толкова време, не е ли прекалено много? — попита Маргарита.

— Повтаря се историята с Фрида, така ли? — каза Воланд. — Но този път не се тревожете, Маргарита. Всичко ще бъде справедливо, върху това се гради светът.

— Пуснете го — викна изведнъж Маргарита, както крещеше по времето, когато беше вещица, и от този вик един камък се срути в планината и полетя в пропастта, огласяйки планината с грохот. Но Маргарита не би могла да каже дали беше грохот от падането или сатанински смях. Както и да е, Воланд се смееше, поглеждайки към Маргарита, и говореше:

— В планината не бива да се крещи, а и той е свикнал със свличанията и няма да се разтревожи. Излишно е да молите за него, Маргарита, защото за него вече помоли онзи, с когото той така жадува да говори — и Воланд отново се обърна към Майстора: — Е хайде, сега можете да завършите романа си с едно изречение!

Майстора сякаш точно това бе очаквал, докато беше стоял неподвижно и беше гледал седналия прокуратор. Той сви длани на фуния и викна така, че ехото заподскача по безлюдната гола планина:

— Свободен си! Свободен си! Той те чака!

Планините превърнаха гласа на Майстора в гръм и този гръм ги разруши. Проклетите скалисти стени се срутиха. Остана само платото с каменното кресло. Над черната пропаст, в която изчезнаха стените, запламтя необятен град с възцарени над него искрящи идоли над пищно разцъфтялата през многото хиляди луни градина. Право към тази градина се беше проточила така дългоочакваната от прокуратора лунна пътека и по нея пръв хукна остроухият пес. Човекът в бяло наметало с кървава подплата стана от креслото и викна нещо с дрезгав, пресеклив глас. Не можеше да се разбере плаче ли, или се смее и какво вика. Виждаше се само, че подир своя верен страж по лунната пътека стремително се затича и той.

— И аз ли да го последвам натам? — попита тревожно Майстора и докосна повода.

— Не — отговори Воланд, — защо да вървите подир нещо, което вече е свършено?

— Тогава, значи, натам? — попита Майстора, обърна се и посочи назад, натам, където беше изникнал напуснатият неотдавна град със захарните манастирски кули и натрошеното слънце в стъклата.

— Също не — отговори Воланд и гласът му се сгъсти и потече над скалите, — романтичен Майсторе! Оня, когото така жадува да види измисленият от вас герой, онзи, комуто вие самият току-що дадохте свобода, прочете вашия роман — и Воланд се обърна сега към Маргарита. — Маргарита Николаевна! Никой не би се усъмнил, че се старахте да измислите за Майстора възможно най-доброто бъдеще, но наистина онова, което ви предлагам аз и за което ме помоли за вас, да, за вас, Иешуа — то е наистина още по-добро! Оставете ги сами — каза Воланд, наведен от седлото си към седлото на Майстора, и посочи подир отишлия си прокуратор, — да не им пречим. Те може би ще се разберат някак — Воланд махна с ръка към Иерушалаим и градът угасна.

— И натам не — посочи Воланд назад, — какво ще правите в сутерена? — в същия миг начупеното слънце в стъклата угасна. — Има ли смисъл? — продължи Воланд убедително и меко. — О, трижди романтичен Майсторе, нима не искате денем да се разхождате с вашата приятелка под вишни, които почват да цъфтят, а вечер да слушате музиката на Шуберт? Няма ли да ви е приятно да пишете на свещ с гъше перо? Нима не искате, подобно на Фауст, да се наведете над ретортата с надеждата, че ще успеете да създадете нов хомункулус? Натам, натам! Там ви очаква вече вашият дом и старият слуга, свещите са запалени, но скоро ще угаснат, защото веднага ще посрещнете утрото. Този е пътят, Майсторе, този. Сбогом! Време е да си вървя!

— Сбогом! — с един вик отговориха на Воланд Маргарита и Майстора. Тогава черният Воланд се хвърли право през камънаците в пропастта, а подир него с шум полетя надолу и свитата му. Стопиха се и скалите, и платото, и лунната пътека, и Иерушалаим. Изчезнаха и черните коне. Майстора и Маргарита видяха обещаното утро. То почна веднага, веднага след полунощната луна. Майстора вървеше с приятелката си в блясъка на първите утринни лъчи по каменисто мостче, обрасло с мъх. Мина го. Ручеят остана зад верните и сега те вървяха по песъчлив път.

— Слушай беззвучието — говореше Маргарита на Майстора и пясък шумолеше под босите й крака, — слушай и се наслаждавай на онова, което не ти бе дадено приживе — тишината. Виж, ето твоя вечен дом, с който си възнаграден. Вече виждам венецианския прозорец и виещата се лозница, тя стига чак до покрива Ето твоя дом, твоя вечен дом. Зная, че довечера при тебе ще дойдат онези, които обичаш, от които се интересуваш, чието присъствие няма да те гнети. Те ще ти свирят, ще ти пеят, ти ще видиш с каква светлина се изпълва стаята, когато горят свещи. Ти ще заспиваш с вечната си омазнена шапчица, ще заспиваш с усмивка на уста. Сънят ще те ободрява, ще почнеш да разсъждаваш мъдро. И вече няма да можеш да ме изпъдиш. Аз, аз ще бдя над съня ти.

Така говореше Маргарита и вървеше редом с Майстора към техния вечен дом, а на Майстора му се струваше, че думите на Маргарита ромолят, както бе ромолил и шепнал отминатият от тях ручей, и паметта на Майстора, тревожната му, изпободена с игли памет, взе да гасне. Някой пускаше на свобода Майстора, както той самият току-що беше пуснал създадения от него герой. Този герой изчезна в бездната, безвъзвратно изчезна @простеният в нощта срещу неделя син на краля звездоброец, жестокият пети прокуратор на Иудея, конникът Пилат Понтийски.