Мечът на Гедеон

1.

Нищо през дванайсетте години от живота му не беше подготвило Гедеон Крю за този ден. Всички незначителни подробности, всички тривиални жестове, всички звуци и миризми сякаш замръзнаха в парче стъкло, неизменни и постоянни, винаги достъпни за разглеждане.

Майка му го прибираше от урок по тенис със семейното комби „Плимут“. Беше около трийсет и пет градуса, един от онези дни, в които дрехите подгизват и слънцето лепне по кожата като ленти мухоловки. Гедеон бе насочил вентилаторите на таблото към лицето си и се наслаждаваше на струите студен въздух. Докато пътуваха по шосе 27 покрай дългата бетонна стена на Националния гробищен парк „Арлингтън“, два полицейски мотора засякоха колата им, единият отпред, другият отзад, и двата с виещи сирени и въртящи се червени светлини. Полицаят отпред посочи към изхода за Кълъмбия Пайк и даде знак на майката на Гедеон да отбие. Поведението им нямаше нищо общо с отмерената мудност на рутинните пътни проверки — двете ченгета скочиха от моторите и се втурнаха към плимута.

— Карайте след нас — нареди единият, като се наведе към прозореца.

— Какво има? — попита майката на Гедеон.

— Национална сигурност. Не изоставайте — ще се движим бързо и ще ви освобождаваме пътя.

— Не разбирам…

Ала двамата вече скачаха на моторите си.

Надули сирените, полицаите ги ескортираха по Кълъмбия Пайк до Джордж Мейсън Драйв, като разчистваха трафика по пътя им. Към тях се присъединиха още мотори, патрулни коли и накрая линейка, цяло шествие, което фучеше по задръстените улици. Гедеон не знаеше дали да се радва на бясното каране, или да се страхува. Щом излязоха на Арлингтън Булевард, вече можеше да познае къде отиват: в Арлингтън Хол Стейшън, където се помещаваше командването на СВРС, Службата за военно разузнаване и сигурност на Съединените щати. Там работеше баща му.

На входа на комплекса имаше полицейски барикади, но светкавично ги отместиха, за да направят път на шествието, което продължи по Серемониъл Драйв и спря пред втора линия заграждения, сред хаотично паркирани пожарни коли, патрулни и ванове на спецчастите. Гедеон видя между дърветата тухлената фасада с величествени бели колони на сградата на баща си, разположена сред смарагдовозелени морави и грижливо подкастрени дъбове. Беше бивше девическо училище и все още приличаше на такова. Пред нея не се виждаше жива душа. Зад едно ниско хълмче на моравата обаче лежаха двама снайперисти с пушки, поставени на двуноги.

Майка му се обърна към него и настойчиво каза:

— Остани в колата. Не мърдай оттук, каквото и да се случи. — Посивялото й напрегнато лице го уплаши.

Тя слезе от колата. Фалангата полицаи й проправи път сред навалицата и те изчезнаха.

Беше забравила да угаси мотора и климатикът продължаваше да работи. Гедеон отвори прозореца и в купето нахлу вой на сирени, пращене на радиостанции, викове. Покрай плимута притичаха двама мъже със сини костюми. Някакво ченге крещеше по уоки-токито си. От всички посоки се приближаваха още сирени.

Разнесе се глас, усилен от електронен мегафон, остър и неестествен:

— Излезте с вдигнати ръце.

Тълпата незабавно се смълча.

— Вие сте обкръжен. Не можете да направите нищо. Освободете заложника и излезте веднага.

Отново се възцари тишина. Гедеон се огледа. Вниманието на навалицата беше насочено към предния вход на сградата. Явно действието щеше да се разиграе там.

— Съпругата ви е тук и иска да ви каже нещо.

Аудио системата запращя и електронното устройство многократно усили сподавен хлип, гротескен и странен.

— Мелвин… — Отново задавено ридание. — Мелвин!

Гедеон се вцепени. Беше гласът на майка му.

Беше като в сън, в който нищо не е логично. Не можеше да е наистина. Момчето натисна дръжката на вратата, отвори я и излезе в душния пек.

— Мелвин… — Пак ридание. — Моля те, излез. Никой няма да ти направи нищо, обещавам. Моля те, пусни човека. — Пронизителният глас по мегафона звучеше чуждо и все пак не можеше да го сбърка с друг. Беше на майка му.

Гедеон си проправи път през групите полицаи и военни. Никой не му обръщаше внимание. Стигна до първата барикада и постави длан върху малко грапавото, боядисано в синьо дърво. Впери очи в Арлингтън Хол, но не забеляза никакво движение по спокойната фасада и в разчистения от хора участък. Трептящата от маранята сграда изглеждаше мъртва. Пред нея листата висяха неподвижно по клоните на дъбовете и небето беше плоско и безоблачно, толкова бледо, че чак изглеждаше бяло.

— Мелвин, ако пуснеш човека, ще те изслушат.

Отново очакване и тишина. После на входа изведнъж настана смут. Отвътре със залитане излезе пълен мъж с костюм, момчето не го познаваше. Той се огледа объркано, после се затича към барикадите. Дебелите му крака се тресяха. Четирима полицаи с каски се втурнаха напред с извадени оръжия, двама го хванаха под мишниците и всички заедно го отведоха зад един от вановете.

Гедеон се мушна под барикадата и се запромъква между полицаите, мъжете с радиостанции и униформените. Никой не го забелязваше, никой не се интересуваше от него: всички погледи бяха отправени към входа на сградата.

После отвътре се разнесе слаб глас.

— Трябва да има разследване!

Викаше баща му. Гедеон се закова на място. Сърцето му се беше качило в гърлото.

— Настоявам за разследване! Двайсет и шестима души са мъртви!

Приглушен шум от движение по мегафона, после по аудиосистемата изкънтя мъжки глас:

— Ще ви изслушат, доктор Крю. Но сега трябва да излезете с вдигнати ръце. Разбирате ли? Трябва да се предадете.

— Вие не ме слушате — треперливо отговори баща му. И уплашено, някак като дете. — Загинаха хора и не беше направено нищо! Искам гаранции.

— Давам ви гаранции.

Гедеон стигна до последната барикада. Около сградата все още не се движеше нищо, но той вече беше достатъчно близо, за да види, че вратата е открехната. Чувстваше се като насън, всеки момент щеше да се събуди. Виеше му се свят от жегата, в устата му киселееше. Сънуваше кошмар — и все пак се случваше наистина.

И тогава видя, че вратата се отваря навътре, и в черния правоъгълник на входа се появи баща му. Изглеждаше ужасно малък на фона на изящната фасада. Направи една крачка, вдигнал ръце с дланите напред. Правата му коса се спускаше над челото му, вратовръзката му висеше накриво, синият му костюм беше измачкан.

— Стига — нареди гласът. — Спрете.

Мелвин Крю спря, премигваше на ярката светлина.

Изстрелите отекнаха толкова едновременно, че прозвучаха като фойерверки, куршумите отхвърлиха баща му назад в чернотата на входа.

— Тате! — изкрещя Гедеон, прескочи бариерата и се затича по горещия асфалт на паркинга. — Тате!

Зад него изригнаха викове: „Кое е това дете?“ и „Не стреляйте!“

Той пресече моравата към входа, към него затичаха някакви хора, за да му пресекат пътя.

— Боже Господи, спрете го!

Гедеон се подхлъзна на тревата, падна на четири крака, изправи се. Виждаше само двата крака на баща си — стърчаха на светло от тъмния вход. Върховете на обувките му сочеха към небето и изтърканите му подметки, едната пробита, бяха пред погледите на всички. Това беше сън, сън — и последното, което зърна, преди да го приковат към земята, бяха подритващите крака, които се разтърсиха два пъти.

— Тате! — извика той с уста в тревата, мъчеше се да се изправи, докато целият свят натискаше раменете му, ала беше видял помръдващите крака. Значи баща му бе жив.

Щеше да се събуди и всичко щеше да е наред.

2.

Гедеон Крю хвана нощния полет от международното летище на Лос Анджелис. Самолетът чака на пистата цели два часа, преди най-после да излети за „Дълес“. Той взе автобус до града, после метро и накрая такси — в момента финансите му най-малко имаха нужда от непредвидената цена на самолетния билет. Харчеше с тревожна скорост, без изобщо да разчита бюджета си, а последният му удар се оказа по-сериозен от обикновено и имаше проблем с пласирането на стоката.

Когато му позвъниха, отначало се надяваше, че е поредната фалшива тревога, нов истеричен пристъп или пиянска молба за внимание. Но когато пристигна в болницата, лекарят му съобщи с хладна прямота:

— Черният й дроб не функционира и тя не подлежи на трансплантация заради миналото й. Това може би е последното ви идване тук.

Майка му лежеше в интензивното. Изрусените й кичури бяха пръснати върху възглавницата, с два и половина сантиметрови черни корени и изцапана с боя кожа. Беше направила жалък нескопосан опит да си сложи сенки, все едно да боядисаш кепенците на изоставена къща. Чуваше дрезгавото й дишане през назалната канюла. В стаята цареше сумрачна тишина, нарушавана единствено от бдителното присъствие на дискретно пиукащата електроника. Изведнъж го обзеха угризения и съжаление. Беше погълнат от собствения си живот, вместо да се грижи за нея. Но след всеки негов опит в миналото тя се връщаше към бутилката и всичко приключваше със скандали. Не беше честно животът й да свърши така. Просто не беше честно.

Той хвана ръката й и неуспешно се опита да измисли какво да каже. Накрая успя неубедително да произнесе: „Как си, мамо?“, мразейки се заради нелепия въпрос още преди да го е задал.

В отговор тя само го погледна. Бялото на очите й имаше цвят на презрели банани. Костеливата й ръка стисна неговата в слаба, трепереща прегръдка. Накрая тя немощно се размърда.

— Е, това е краят.

— Моля те, мамо, не говори така.

Тя махна с ръка.

— Видял си се с доктора, знаеш как стоят нещата. Имам цироза с всичките й прелестни странични ефекти — да не споменавам сърдечната недостатъчност и емфиземата от пушенето. Аз съм развалина и сама съм си виновна.

Гедеон нямаше какво да й отговори. Знаеше, че всичко това е вярно, разбира се, и майка му беше пряма, както винаги. Чудеше се, че една толкова силна жена проявява такава слабост по отношение на химическите пороци. Не, нямаше какво да се чуди: тя имаше склонност към пристрастяване и той откриваше същото в себе си.

— Истината ще те направи свободен, но първо ще те направи нещастен.

Любимият й афоризъм винаги предшестваше нещо неприятно.

— Настъпи моментът да ти разкрия една истина… — майка му мъчително си пое дъх, — която ще те направи нещастен.

Гедеон зачака, докато тя отново вдишваше хрипливо.

— Отнася се за баща ти. — Жълтите й очи се насочиха към вратата. — Затвори.

С растящи опасения той внимателно затвори вратата и се върна до леглото.

Майка му пак го хвана за ръка и прошепна:

— Голубци.

— Какво?

— Голубци. Сарми с кисело зеле на руски.

Умиращата замълча, за да си поеме дъх.

— Това беше съветското кодово название на операцията. „Сармите“. За една нощ свиха сармите на двайсет и шестима дълбоко засекретени агенти. Просто изчезнаха.

— Защо ми го казваш?

— „Вършачката“. — Тя затвори очи, дишаше накъсано. После продължи бързо, сякаш нямаше нито търпение, нито време да му каже всичко. — Това е другата дума. Проектът, по който баща ти работеше за военното разузнаване. Нов стандарт за шифроване… строго секретен.

— Сигурна ли си, че можеш да говориш за това? — попита Гедеон.

— Баща ти не трябваше да ми казва. Но го направи. — Очите й бяха затворени и тялото й изглеждаше хлътнало, сякаш потъваше в леглото. — „Вършачката“ трябваше да се тества и назначиха баща ти. Тогава се пренесохме във Вашингтон.

Гедеон кимна. За един седмокласник преместването от Клеърмонт, щата Калифорния, в столицата не беше особено приятно.

— През хиляда деветстотин осемдесет и седма от СВРС пратили „Вършачката“ за окончателно разглеждане в Агенцията за национална сигурност, и системата била одобрена. И въведена в употреба.

— Нищо не съм чувал за това.

— Сега чуваш. — Тя мъчително преглътна. — На руснаците им трябвали само няколко месеца, за да разбият шифъра. На пети юли осемдесет и осма, веднага след Деня на независимостта, Съветите избиха всичките ония американски агенти.

Замълча и въздъхна тежко. Тихото пиукане на медицинските уреди се сливаше със съскането на кислород и приглушения шум на болницата извън стаята.

Гедеон просто я държеше за ръката; не знаеше какво да каже.

— Обвиниха баща ти за катастрофата…

— Мамо. — Той стисна ръката й. — Всичко това е минало.

Тя поклати глава.

— Съсипаха му живота. Затова направи така и взе оня заложник.

— Какво значение има сега? Отдавна приех, че татко е допуснал грешка.

Клепачите й внезапно се вдигнаха.

— Никаква грешка. Той беше изкупителната жертва.

Почти изкашля последните думи, сякаш прочистваше гърлото си от нещо неприятно.

— Какво искаш да кажеш?

— Още преди операция „Голубци“ баща ти прати докладна. Написа, че теоретичните основи на „Вършачката“ са сбъркани. Че има потенциална вратичка. Не му обърнаха внимание. Но той беше прав. Загинаха двайсет и шестима души.

Тя вдиша през носа и замачка завивката с ръце от усилие.

— „Вършачката“ беше секретна и можеха да кажат каквото си искат. Никой не можеше да им възрази. Баща ти беше външен специалист, университетски преподавател, цивилен. И го бяха лекували от депресия в миналото, факт, който много удобно можеха да изровят.

Гедеон се вцепени.

— Искаш да кажеш… че не е бил виновен той, така ли?

— Тъкмо напротив. Те унищожиха доказателствата и го обвиниха за катастрофата с „Голубци“. Затова взе оня заложник. И затова го застреляха, въпреки че излезе с вдигнати ръце — за да не му позволят да се разприказва. Хладнокръвно убийство.

Гедеон изпита някаква странна лекота. Колкото и ужасяващо да звучеше тази история, сякаш от плещите му бяха вдигнали тежко бреме. В крайна сметка се оказваше, че баща му, чието име публично очерняха, откакто Гедеон беше на дванайсет, не е някакъв депресиран и лабилен нескопосан математик. Всички подигравки и насмешки, които трябваше да изтърпи, шушукането и хихикането зад гърба му — те не означаваха нищо. И в същото време започна да осъзнава размерите на престъплението, извършено срещу баща му. Спомняше си живо онзи ден, спомняше си дадените гаранции. Спомняше си как бяха примамили баща му да излезе… за да го застрелят.

— Но кой… — започна той.

— Генерал-лейтенант Шамбли Тъкър. Заместник-началник на Службата за военно разузнаване и сигурност. Ръководител на проекта „Вършачка“. Той направи баща ти изкупителна жертва, за да се защити. Той даде заповед да стрелят. Запомни това име: Шамбли Тъкър.

Майка му млъкна, цялата в пот, задъхана, сякаш е участвала в маратон.

— Благодаря, че ми го казваш — безизразно рече той.

— Не съм свършила. — Ново мъчително поемане на дъх. Гедеон виждаше на стената уреда, измерващ сърдечния й ритъм. Пулсът й надвишаваше сто и четирийсет.

— Не говори повече. Трябва да почиваш.

— Не — с внезапна настойчивост каза тя. — Ще имам време да почивам… по-късно.

Гедеон зачака.

— Знаеш какво се случи после. Ти също го преживя. Постоянното местене, бедността. Мъжете… Просто не успях да се съвзема. Животът ми всъщност свърши в деня, в който убиха баща ти. Оттогава чувствам душата си мъртва. Бях ужасна майка. А ти… това беше страшна травма за тебе.

— Не се безпокой, оцелях.

— Сигурен ли си?

— Разбира се. — Ала дълбоко в сърцето го преряза внезапна болка.

Дишането й започна да се забавя и Гедеон усети, че ръката й постепенно се отпуска. Майка му заспиваше. Той внимателно сложи ръката й върху завивката. Но когато се наведе, за да я целуне, ръката й се стрелна нагоре и тя го хвана за яката с мършавите си пръсти. Очите й се впериха в неговите.

— Отмъсти!

— Какво?

— Направи с Тъкър същото, което той направи с баща ти. Унищожи го. И се погрижи накрая да разбере кой и защо го е съсипал.

— Господи! Ти разбираш ли какво искаш? — възкликна Гедеон и панически се огледа. — Не знаеш какво говориш, мамо!

Гласът й спадна до шепот.

— Не бързай. Довърши следването си. Учи. Наблюдавай. Чакай. Ще измислиш начин.

Ръката й бавно се отпусна и тя отново затвори очи. Издишваше сякаш цяла вечност, все едно това е последният й дъх. И в известен смисъл наистина беше така, защото изпадна в кома и след два дни почина.

Това бяха последните й думи, думи, които безкрайно щяха да отекват в ума му. „Ще измислиш начин“.

3.

Гедеон Крю излезе от боровата гора на поляната пред хижата. Носеше алуминиев тубус с въдицата си, а на рамото му висеше брезентова торба с две пъстърви в гнездо от мокра трева. Беше чудесен ден в началото на май и слънцето нежно галеше кожата на тила му. Докато вървеше през тревата, дългите му крака вдигаха във въздуха пчели и пеперуди.

Хижата беше в отсрещния край — ръчно одялани трупи, замазани с глина, покрив от ръждивочервена ламарина, два прозореца и врата. На покрива дискретно тъмнееха няколко слънчеви панела, до които беше монтирана сателитна чиния.

Планинският склон се спускаше към огромната долина Пиедра Лумбре, а на хоризонта като сини зъби се издигаха далечните върхове на Южно Колорадо. Гедеон работеше в „Хълма“ — Националната лаборатория Лос Аламос — и нощуваше в евтин служебен апартамент в блок на ъгъла на Тринити и Опенхаймер. Но прекарваше уикендите — и истинския си живот — в тази хижа в планината Хемес.

Отвори вратата и влезе в кухненския бокс. Смъкна торбата от рамото си, извади изкормените пъстърви, изми ги и ги подсуши. Включи айпода си и след кратък размисъл избра Телониъс Мънк. От тонколоните се понесоха ударните акорди на „Зелени комини“.

Смеси лимонов сок, сол, зехтин и прясно смлян пипер и заля рибата с маринатата. После изброи наум останалите съставки на truite à la provençale1: лук, домати, чесън, вермут, брашно, риган и мащерка. Обикновено се хранеше истински само по веднъж на ден, с ястие от най-високо качество, сготвено лично от него. Беше почти дзенбудистко изживяване — и самото готвене, и бавното хранене. Ако все още беше гладен, най-често се задоволяваше с понички, чипс и кафе в движение.

Изми си ръцете, отиде в дневната и сложи алуминиевия тубус в старата стойка за чадъри в ъгъла. Пльосна се на кожения диван и изтегна крака. Запаленият повече заради атмосфера, отколкото заради топлина огън пращеше в голямата каменна камина. Следобедното слънце хвърляше жълтеникава светлина върху закованите над нея рога от лос. На пода беше просната меча кожа, по стените висяха стари дъски за табла и шах. По масичките бяха разхвърляни книги, други бяха натрупани на земята, а етажерката в отсрещния край на стаята се пръскаше от томове, натъпкани по всевъзможен начин във всяко свободно пространство.

Погледна към нишата зад импровизираната завеса от старо вълнено одеяло и се намръщи. Не беше проверявал системата от миналата седмица и нямаше желание да го прави. Беше уморен и с нетърпение очакваше вечерята. Но това самоналожено задължение отдавна му беше станало навик и накрая той се надигна, приглади дългата си права черна коса и се затътри към одеялото, иззад което се разнасяше тихо бръмчене.

С неохота отметна одеялото и вдиша слабия мирис на електроника и топла пластмаса. Погледът му се плъзна по дървеното бюро и компютърната система, мигаща с електронни светлинки в сумрака. Състоеше се от четири компютъра с различна големина, всичките куче марка, най-малко петгодишни: апачи сървър и три клиента под линукс. За неговите цели компютрите не трябваше да са бързи, а само абсолютно надеждни. Единствената чисто нова и сравнително скъпа техника в бокса беше мощен сателитен рутер.

Над компютрите висеше изящна малка графика на Уинслоу Хоумър, изобразяваща скалите по крайбрежието на Мейн — единственото нещо, останало от предишната му професия. Просто не му даваше сърце да я продаде.

Дръпна назад раздрънкания офис стол на колела, седна, вдигна крака на малкото дървено бюро, смъкна клавиатурата в скута си и започна да пише. Отвори се екран с обобщение на резултатите от търсенето: информираше го, че го е нямало шест дни.

Веднага видя, че има попадение.

Впери очи в екрана. През годините беше разработил и усъвършенствал търсачката. От последния лъжлив положителен резултат беше изтекла почти година.

Сърцето му се разтупка. Той свали краката си от бюрото и яростно затрака по клавишите. Ключовият израз се срещаше в съдържание, публикувано от Архива за национална сигурност в университета „Джордж Вашингтон“. Самият архивен материал беше класифициран, но съдържанието се публикуваше в рамките на текущото широко разсекретяване на документи от времето на Студената война по силата на Президентски указ 12958.

Търсеният ключов израз беше името на баща му: Л. Мелвин Крю. Заглавието на архивния, все още класифициран документ гласеше: „Критика на стандарта ЕВП-4 за дискретно логаритмично шифроване «Вършачка»: теоретична стратегия за криптоаналитична атака с помощта на група φ-торсионни точки от елиптична крива с характеристика φ“.

— Майко Божия — вперил очи в екрана, промълви Гедеон. Този път не беше фалшива тревога.

От години се надяваше да открие нещо. Но това изглеждаше много повече. Можеше да е търсената цел.

Изглеждаше невероятно: можеше ли да е същата онази докладна записка, в която баща му е критикувал „Вършачка“, докладната записка, която генерал Тъкър уж унищожил?

Имаше само един начин да разбере.

4.

Полунощ. Гедеон Крю се размотаваше по улицата с ръце в джобовете, с бейзболна шапка, обърната с козирката назад, с разпасана мръсна риза под мазен шлифер и торбести панталони, смъкнати до средата на задника му, и си мислеше, че е извадил късмет, защото този ден във вашингтонското предградие Брукланд изхвърляха боклука.

Зави по Кърни Стрийт и подмина къщата — паянтово бунгало с обрасла морава, заобиколена от бяла дъсчена ограда, боядисана само донякъде. И естествено, възхитително препълнена кофа за смет в дъното на алеята, от която в душния въздух се носеше отвратителна воня на развалени скариди. Спря при кофата и плахо се огледа. После бръкна дълбоко в боклука. Пръстите му напипаха нещо, което май бяха пържени картофи, и той го извади, увери се, че наистина са пържени картофи, и ги хвърли обратно в кофата.

Зърна някакво движение и от живия плет подаде глава мършава едноока котка.

— Гладно ли си, коте?

Котката тихо измяука и се приближи, мърдаше предпазливо опашка. Гедеон й подаде едно картофче. Животното подозрително го подуши, изяде го и пак измяука, вече по-високо.

Той й подхвърли останалите.

— Няма повече, коте. Имаш ли представа колко са вредни за теб трансмастните киселини?

Котката се нахвърли на картофките.

Гедеон отново затършува в кофата и този път извади изхвърлени листове. Бързо ги прегледа и установи, че са домашните по математика на някой малчуган — пълни шестици, отбеляза с одобрение. Защо ги бяха изхвърлили? Би трябвало да ги поставят в рамки и да ги закачат на стената.

Пусна ги вътре, изрови пилешко бутче и го отдели за котката. Пак бръкна, вече с две ръце, докосна нещо лигаво, продължи надолу и отново стигна до хартии. Стисна ги и ги измъкна. Точно това търсеше — изхвърлени сметки. И сред тях — горна половина от сметка за телефон.

Направо в десетката.

— Ей! — извика някой и той вдигна глава. Беше самият собственик, Ламойн Хопкинс, дребен слаб афроамериканец, сочеше възбудено ръката му. — Ей! Разкарай се!

Без да бърза, зарадван от неочакваната възможност да влезе в контакт с една от целите си, Гедеон напъха листовете в джоба си, вдигна бутчето и попита:

— Не може ли човек да се нахрани?

— Върви да се храниш другаде! — изкрещя Хопкинс. — Това е приличен квартал! И това си е моят боклук!

— Стига бе, човек, недей така.

Хопкинс извади мобилния си телефон.

— Ей сега ще повикам ченгетата!

— Нищо не съм направил бе!

— Ало? — театрално извика по телефона Хопкинс. — В имота ми има нарушител, тършува в боклука ми! Североизточна Кърни Стрийт номер три хиляди петстотин и седемнайсет!

— Добре де, изчезвам — измърмори Гедеон и си тръгна с пилешкото бутче в ръка.

— Веднага пратете патрулка! — крещеше Хопкинс. — Опитва се да се измъкне!

Гедеон запрати бутчето по посока на котката, зави зад ъгъла и ускори крачка. Доколкото можа, избърса ръцете си в шапката, хвърли я, обърна взетия от Армията на спасението шлифер наопаки — от тази страна беше безупречно син и чист — и го облече, запаса ризата си и се среса. Когато стигна до взетата под наем кола, по улицата мина патрулка, но полицаите не му обърнаха никакво внимание. Той седна зад волана и потегли. Радваше се на късмета си. Не само бе намерил каквото му трябваше, но и лично се бе запознал с господин Ламойн Хопкинс — и бе провел наистина приятен разговор с него.

И полезен.

На сутринта Гедеон започна да набира номерата от телефонната разпечатка на Хопкинс. Свърза се с неколцина негови приятели и на петото обаждане улучи десетката.

— Мол „Сърцето на Вирджиния“, технически отдел — отговори му мъжки глас. — С вас разговаря Кени Роумън.

„Технически отдел“. Гедеон бързо включи свързания с телефона дигитален диктофон.

— Господин Роумън?

— Да?

— Казвам се Ерик и се обаждам от финансова компания „Съдърланд“.

— Да? Какво има?

— Отнася се за заема за вашия додж „Дакота“ две хиляди и седма.

— Каква „Дакота“?

— Заемът е просрочен с три месеца, господин Роумън, и компанията…

— Какви ги говорите? Аз нямам никаква „Дакота“.

— Господин Роумън, разбирам, че времената са тежки, но ако не получим дължимата просрочена сума…

— Виж, приятел, я си извади памуците от ушите! Сбъркал си номера. Нямам никаква „Дакота“, казах ти! — Чу се изщракване и връзката прекъсна.

Гедеон затвори и изключи диктофона. После три пъти изслуша току-що записания разговор.

— Какви ги говорите? Аз нямам никаква „Дакота“ — имитира мъжа той. — Виж, приятел, я си извади памуците от ушите! Сбъркал си номера. Нямам никаква „Дакота“, казах ти! — Повтори думите многократно, в различни комбинации, докато реши, че е усвоил интонацията и ритъма както трябва.

Отново вдигна слушалката и набра: този път IT отдела във Форт Бийвър.

— Ай ти — разнесе се отговорът. Беше гласът на Ламойн Хопкинс.

— Ламойн? — прошепна дрезгаво Гедеон. — Обажда се Кени.

— Кени, какво ти става? Защо шепнеш?

— Пипнал съм някакъв грип. И… това, което ще ти кажа, е малко деликатно.

— Деликатно ли? Какво имаш предвид?

— Ламойн, имаш проблем.

— Аз ли? Какъв проблем? Какво искаш да кажеш?

Гедеон се консултира с бележките си.

— Обади ми се… хм, Роджър Уинтърс.

— Уинтърс ли? Уинтърс ти се е обадил?!

— Да. Каза, че имало проблем. Пита ме колко пъти си ми звънял от работа, такива глупости.

— Божичко!

— Аха.

— Интересуваше се дали си ми се обаждал от служебния си компютър по воайпи или скайпа — продължи Гедеон в ролята на Кени.

— Ама това е нарушение на правилника за сигурност! Никога не бих го направил!

— Той твърди, че си се обаждал.

Чуваше тежкото дишане на Хопкинс.

— Не е вярно!

— И аз така му казах. Виж, Ламойн, там правят проверка на сигурността и явно са те нарочили.

— Какво да правя? — почти простена Хопкинс. — Не съм направил нищо лошо! Тъй де, даже да исках, не бих могъл да се обадя по воайпи оттука!

— Защо?

— Заради файъруола.

— Има начини да го заобиколиш.

— Ти майтапиш ли се? Ние сме секретно поделение!

— Винаги има начин.

— За бога, Кени, просто знам, че няма начин. Аз съм от ай ти отдела все пак. Също като тебе. В цялата мрежа има един-единствен изходен порт и той допуска само криптирани пакети от конкретни възли, всичките абсолютно сигурни. И даже тогава пакетите стигат само до няколко външни айпита. Всички класифицирани документи в тоя архив са дигитализирани, тука са свръхпараноични по отношение на електронната сигурност. По дяволите, няма никакъв начин да се обадя по скайпа! Та аз дори не мога да пратя имейл!

Гедеон се закашля, подсмръкна и си издуха носа.

— Не знаеш ли номера на порта?

— Естествено, че го знам, ама нямам достъп до паролите, а и те се сменят всяка седмица.

— Уинтърс има ли достъп?

— Не. Само тримата главни в организацията знаят паролата — директорът, заместник-директорът и шефът на сигурността. Искам да кажа, с тая парола можеш да пратиш по имейл всеки класифициран документ.

— Не им ли давате паролите вие от ай ти отдела?

— Майтапиш ли се? Те се получават в запечатани пликове. Изобщо не влизат в никаква електронна система — пишат се на ръка върху хартия, по дяволите!

— Проблемът е номерът на оня порт — каза Гедеон.

— Той написан ли е някъде?

— Пази се в сейф. Обаче го знаят много хора.

— Нещо ми се струва, че са ти скроили номер — изсумтя Гедеон. — Може някой от шефовете да се е издънил и да търси на кого да стовари вината. В случая — на теб.

— Няма начин.

— Ха, няма! Дребните риби винаги опират пешкира. Трябва да се защитиш, мой човек.

— Как?

Гедеон нарочно остави мълчанието да се проточи.

— Имам една идея… може да се окаже добра. Я пак повтори номера на оня порт?

— Шест-едно-пет-едно. Какво общо има това?

— Ще проверя някои неща и довечера ще ти звънна у вас. Дотогава не казвай нищо на никого, просто си гледай работата и си трай. Не ми се обаждай — сто процента следят разговорите ти. Ще се чуем, като се прибереш.

— Не мога да повярвам, сериозно. Адски съм ти благодарен, Кени.

Гедеон пак се закашля, после каза:

— Няма нищо. Нали знаеш — приятел в нужда се познава.

5.

След като затвори, Гедеон Крю започна да се съблича. Отвори гардероба и сложи на леглото найлонова торба, от която извади парфюмирана шита по поръчка риза от „Търнбул & Асър“, нахлузи я на мършавото си тяло и я закопча. Продължи със син костюм на Томас Маън. Обу панталоните, сложи си колан, завърза си вратовръзка на цветя от Спиталфийлд (откъде ги вадеха тия имена англичаните?) и облече сакото. Разтърка гел за коса между дланите си и приглади правата си коса назад. Накрая с гребен втърка малко сива боя в бакенбардите си, което моментално увеличи възрастта му с пет-шест години.

Обърна се и се погледна в огледалото. Три хиляди и двеста долара за новата самоличност — риза, костюм, обувки, колан, вратовръзка, прическа, — две хиляди и деветстотин за пътуване, мотел, кола и шофьор. Всичко това платено с четири чисто нови кредитни карти, извадени и напълно източени само с тази цел, без никаква надежда за изплащане.

Добре дошли в Америка.

Колата вече го чакаше пред мотела, черен линкълн „Навигейтър“. Гедеон се настани отзад и подаде листа с адреса на шофьора. После, докато колата потегляше, се отпусна на меката кожена седалка, нагласи си нужната физиономия, подготви се психически и се опита да не мисли за таксата от триста долара на час. Нито пък за много по-високата цена, която щеше да плати за тази измама, ако го заловяха…

Нямаше много движение и след половин час колата влезе във Форт Бийвър, където се помещаваше ръководството на Информационния отдел на СВРС: ниска отвратително грозна сграда от 60-те години на XX век, разположена сред акации и заобиколена от огромен паркинг.

Някъде в нея седеше и несъмнено се потеше от напрежение Ламойн Хопкинс. А някъде другаде в същата сграда се намираше класифицираната докладна записка, написана от бащата на Гедеон.

— Спрете отпред и ме изчакайте — нареди той. Гласът му прозвуча пискливо от нервност и той преглътна в опит да отпусне мускулите на гърлото си.

— Съжалявам, господине, но тук пише „Не се задържай“.

Гедеон се прокашля и отговори със спокоен и самоуверен гърлен глас:

— Ако някой пита, кажете, че конгресмен Уилсичек има среща с генерал Морхед. Но ако настояват, не правете сцени, просто се преместете. Едва ли ще се бавя повече от десетина минути.

— Добре, господине.

Гедеон слезе от джипа и тръгна по алеята, влезе в сградата и се насочи към рецепцията. Просторното фоайе беше пълно с военни и надути цивилни. Господи, как мразеше Вашингтон!

Приближи се с хладна усмивка към рецепционистката. Жената имаше грижливо фризирана синя коса и педантичен вид — явно държеше на процедурите и взимаше работата си на сериозно. Не можеше и да се надява на нещо по-добро. Поведението на хората, които спазват правилата, е най-лесно предсказуемо.

— Аз съм конгресмен Уилсичек, имам среща със заместник-директора генерал Морхед. — Говореше на пространството на няколко сантиметра над главата й. — Подранил съм… — той си погледна часовника — с три минути.

Жената рязко се изпъна.

— Разбира се, господин конгресмен. Един момент.

— Тя вдигна телефона, натисна един бутон и заговори. После го погледна. — Извинете, господин конгресмен, бихте ли повторили името си?

Гедеон го произнесе с ядосана въздишка. Ясно даваше да се разбере, че името би трябвало да й е познато — и изобщо се държеше като човек, който очаква да е известен на всички и изпитва презрение към невежеството на онези, които не го познават.

Рецепционистката сви устни и отново вдигна слушалката. Последва кратък разговор и тя затвори.

— Ужасно съжалявам, господин конгресмен, но генералът е излязъл и днес няма да се върне. Секретарката му няма информация за срещата. Сигурен ли сте…

— Тя млъкна, пронизана от строгия поглед на Гедеон.

— Дали съм сигурен?! — Той повдигна вежди.

Устните й вече бяха съвсем свити и синята й коса започваше да трепери от преглътнатата обида.

Гедеон пак си погледна часовника и сви устни.

— Госпожо…

— Уилсън.

Той извади един лист от джоба си и й го подаде.

— Можете да се уверите сама.

Сам беше написал този имейл, уж получен от секретарката на заместник-директора в потвърждение на срещата с генерала, който по това време със сигурност щеше да отсъства. Рецепционистката го прочете и му го върна.

— Много съжалявам, но генерал Морхед явно го няма. Да се обадя ли пак на секретарката му?

Гедеон я фиксираше с леден поглед.

— Бих искал лично да разговарям със секретарката му.

Тя се поколеба, вдигна слушалката и му я подаде, като първо набра номера.

— Извинете, госпожо Уилсън, но материята е класифицирана. Нали не възразявате?

Лицето й, което беше леко пребледняло от гняв, сега се зачерви. Жената безмълвно се изправи и се отдръпна. Гедеон вдигна слушалката към ухото си. Телефонът звънеше, но той се обърна така, че да скрие апарата от нея, натисна бутона и незабелязано набра друг вътрешен номер — този път на секретарката на генерал Шортхаус, самия директор.

„Само тримата главни в организацията знаят паролата — директорът, заместник-директорът и шефът на сигурността…“

— Кабинетът на директора.

Като говореше тихо и бързо с гласа на мъжа, с когото предишната вечер се беше срещнал при кофите за смет, Гедеон отвърна:

— Тук е Ламойн Хопкинс от ай ти отдела, генералът ме е търсил. Спешно е, отнася се за пробив в сигурността.

— Един момент.

Гедеон зачака. След малко се обади генерал Шортхаус.

— Да? Какъв е проблемът? Не съм ви търсил.

— Много съжалявам за тая отвратителна история, господин генерал — имитира Хопкинс той, този път с тих и мазен глас.

— Какви ги говорите, Хопкинс?

— Системата ви се срива, господин генерал, и подсигуряващата не се задейства.

— Няма такова нещо.

— Господин генерал! При нас се вижда, че цялата ви система е срината. Това е нарушение на сигурността — и вие знаете какво означава това.

— Пълен абсурд. В момента компютърът ми е включен и работи идеално. И защо ми се обаждате от рецепцията?

— Това е част от проблема, господин генерал. Телефонната централа е свързана с компютърната мрежа и дава грешни данни. Моля, излезте от мрежата и пак влезте, докато проверявам. — Гедеон хвърли поглед към рецепционистката, която продължаваше да стои настрани, полагайки съзнателни усилия да не подслушва разговора.

В слушалката се чу тракане на клавиши.

— Готово.

— Странно, не регистрирам никакво движение на вашия адрес. Опитайте пак да излезете.

Отново тракане на клавиатура.

— Нищо, господин генерал. Изглежда, че акаунтът ви е компрометиран. Това е лошо — ще се наложи да пишем доклад и да проведем разследване. Много съжалявам.

— Хайде да не изпреварваме нещата, Хопкинс. Сигурен съм, че можем да оправим проблема.

— Ами… може да опитаме. Но ще трябва да рестартирам системата и после да вляза в акаунта ви оттук. За тая цел ще имам нужда от името и паролата ви.

Мълчание. После:

— Не мога да ви ги дам.

— Може би не го знаете, обаче в случай на рестартиране на мрежата паролата автоматично се променя, тъй че имате право да я съобщите на ай ти отдела. Разбирам, че имате съмнения, но тогава ще се наложи да се обадя в Агенцията за национална сигурност и да поискам отмяна на паролата, много съжалявам…

— Добре, Хопкинс. Не знаех за това правило. — Шортхаус продиктува името и паролата си и Гедеон ги записа.

— Бре! — с огромно облекчение възкликна след малко той. — Рестартирах мрежата и всичко се оправи. Явно е забил екранът. Няма пробив в сигурността. Можете да бъдете спокоен.

— Отлично.

Гедеон натисна бутона и се обърна към рецепционистката.

— Съжалявам, че ви обезпокоих. — Подаде й слушалката. — Всичко се изясни. — После бързо излезе от сградата и се върна в очакващия го линкълн.

След половин час лежеше на леглото в мотелската си стая с лаптоп, свързан с компютър някъде в недрата на Управлението за общи услуги, който беше хакнал. Избра тъкмо УОУ, огромната държавна бюрократична машина, която се занимава с доставки, оборудване, процедури и така нататък, защото знаеше, че е сравнително лесна мишена и в същото време е в системата на националната сигурност.

Хопкинс му беше обяснил, неволно, естествено, че архивът на СВРС може да праща документи само на упълномощени IP адреси, а за съжаление повечето такива също бяха класифицирани… освен Архива за национална сигурност в университета „Джордж Вашингтон“. Този частен архив, най-големият на света извън Конгресната библиотека, съдържаше огромен брой държавни документи, включително почти всичко, което рутинно се разсекретяваше в рамките на правителствената програма за декласифициране на документи по силата на няколко закона. В архива ежедневно се вливаше истинска Амазонка от информация.

Гедеон прати през компютъра на УОУ автоматично искане до секретния архив на СВРС през порт 6151, нареждайки pdf файлът, съдържащ определен класифициран документ, да бъде прехвърлен през същия порт, „отворен“ с паролата на генерал Шортхаус, и да бъде прибавен към обичайната група декласифицирани документи от времето на Студената война, ежедневно насочвани към Архива за национална сигурност. Файлът беше надлежно изпратен, мина през файъруола по единствения порт, където паролата беше приета и одобрена. След това документът се отправи към университета „Джордж Вашингтон“ и попадна сред милиони други в една от архивните база данни.

По този начин Гедеон незаконно декласифицира секретен документ и го скри в огромен информационен поток, излизащ от системата на националната сигурност. Сега оставаше само да изтегли файла.

Към единайсет на другата сутрин рошавият, но безспорно чаровен гост-професор Ъруин Бичъм, облечен в сако от туид, неподходящ кадифен панталон, лачени обувки и плетена вратовръзка (трийсет и два долара от Армията на спасението) влезе в библиотека „Гелман“ на университета „Джордж Вашингтон“ и поиска достъп до различни документи. Името му още не фигурираше в системата и беше изгубил временната си карта, но една любезна секретарка се съжали над разсеяния учен и му даде достъп до мрежата. След половин час Бичъм напусна сградата с тънка кафява папка под мишница.

В мотела Гедеон Крю с трепереща ръка извади листовете от папката. Моментът на истината настъпваше — истината, която щеше да го направи или свободен, или само още по-нещастен.

6.

Гедеон Крю беше учил висша математика в колежа и по-късно в Масачузетския технологичен институт, но материята в този документ надхвърляше познанията му. И все пак разбираше достатъчно, за да е наясно, че в ръцете му е попаднало мощно оръжие. Това беше докладната записка, в която баща му критикуваше „Вършачка“, докладната записка, която според майка му била унищожена. Оказваше се обаче, че не е. Смятайки, че е прекалено трудно или рисковано направо да унищожи документа, виновното копеле най-вероятно го бе скрило в някой архив с идеята, че никога няма да бъде разсекретен. В края на краищата кой американски генерал през епохата на Берлинската стена е вярвал, че Студената война някога ще свърши?

Той продължи да чете с разтуптяно сърце и накрая стигна до последните няколко абзаца. Бяха написани на сух научен език, но съдържанието им си беше чист динамит.

Това беше. Доказателството, че са обвинили баща му несправедливо. И после са го убили. Гедеон Крю вече знаеше всичко за човека, който го е направил: генерал-лейтенант (о.р.) Шамбли С. Тъкър, в момента президент на „Тъкър & Асошиейтс“, една от най-могъщите лобистки фирми в областта на военната индустрия на Кей Стрийт. Тя представляваше много от най-големите производители в страната и Тъкър беше затънал в дългове, за да я финансира. Печелеше огромни пари, но те успяваха да изтекат между пръстите му поради екстравагантния му начин на живот.

Сам по себе си документът не означаваше нищо. Гедеон знаеше, че всичко може да се фалшифицира — или да бъде обявено за фалшификат. Документът не беше крайната, а началната точка за малката изненада, която готвеше на Шамбли С. Тъкър.

Чрез вече хакнатия компютър на Управлението за общи услуги той отстрани от документа водните знаци за класифицирано съдържание и го разпрати на десетина големи компютърни база данни по целия свят. Гарантирал по този начин съхраняването му, Гедеон прати имейл от собствения си лаптоп на chamblee.tucker@tuckerandassociates.com, към който приложи документа. Самото съобщение гласеше:

7.

Шамбли С. Тъкър седеше зад огромно бюро в облицования с дъбова ламперия кабинет в къщата си в Маклейн, щата Вирджиния, и замислено подхвърляше в длан почти двукилограмово преспапие от венецианско стъкло. На седемдесет години той беше в отлична форма за възрастта си и много се гордееше с това.

Прехвърли преспапието в другата си ръка и няколко пъти го стисна.

На вратата се почука.

— Влез. — Той изключително внимателно остави преспапието на бюрото.

В кабинета влезе Чарлз Дайкович. Макар да бе в цивилно облекло, поведението и физиката му издаваха военния: къса подстрижка, яка шия, изправена стойка, стоманеносини очи. Прошарените къси мустаци бяха единствената отстъпка пред цивилния живот.

— Добро утро, господин генерал — поздрави той.

— Добро утро, Чарли. Сядай. Сипи си кафе.

— Благодаря. — Мъжът се настани на предложения му стол. Тъкър посочи сребърния поднос на съседната масичка, на който имаше кафеник, захар, сметана и чаши. Дайкович се обслужи.

— Да видим сега… — Генералът замълча за миг. — Откога си в „Тъкър енд Асошиейтс“? От десет години, нали?

— Горе-долу.

— Обаче ние с тебе работим заедно много по-отдавна.

— Да.

— Имаме общо минало. Операция „Неотложна ярост“. Затова те взех при мен: защото изграденото на бойното поле доверие е най-здравото в тоя шантав свят. Мъжете, които не са се сражавали заедно, изобщо не разбират истинското значение на думите „доверие“ и „лоялност“.

— Напълно сте прав, господин генерал.

— И затова те помолих да дойдеш вкъщи. Защото ти имам доверие. — Генералът замълча за миг. — Ще ти разкажа една история. В нея има поука, но ще трябва да я откриеш сам. Не мога да ти разкрия всички подробности и ще видиш защо.

Кимване.

— Чувал ли си за Джон Уокър Линд?

— „Американския талибан“ ли?

— Да. А за Адам Гадан?

— Не беше ли оня, който се присъедини към Ал Кайда и прави видеоизявления от името на Бен Ладен?

— Точно така. Получих строго секретна информация за трети американец, приел исляма, само че много по-опасен. — Тъкър направи нова пауза. — Баща му работеше в СВРС по мое време. Оказа се, че е предател, шпионирал в полза на Съветите. Може би си спомняш резултата — той взе заложник в старата главна квартира и нашите снайперисти го очистиха. Синът му присъства там.

— Спомням си случая.

— Не знаеш обаче, тъй като и това е секретно, че той беше виновен за разкриването на двайсет и шестима агенти. Те бяха заловени за една нощ, изтезавани и убити в съветските концлагери.

Дайкович безмълвно остави празната си чаша.

— Това е само предисторията. Можеш да си представиш какво е да израснеш в такава среда… Така или иначе, тоя тип приел исляма също като Линд и Гадан. Само че не проявил глупостта да отиде в тренировъчен лагер в Афганистан. Завършил Масачузетския технологичен институт и сега работи в Лос Аламос. Казва се Гедеон Крю.

— Как са му разрешили?

— Има влиятелни приятели на високи постове. Не е допускал никакви грешки. Държи се примерно и изглежда убедителен, искрен. И е вратичката на Ал Кайда към Бомбата.

Дайкович се размърда на стола си.

— Защо не го арестуват? Или поне да анулират разрешението му за достъп до класифицирана информация?

Тъкър се наведе напред.

— Толкова ли си наивен, Чарли?

— Не, надявам се.

— Според тебе какво става в тая страна? Както по време на Студената война сред нас проникваха червени, сега проникват джихадисти. Американски джихадисти.

— Разбирам.

— Виж сега, тоя тип е недосегаем, понеже се радва на височайша закрила. Няма нищо конкретно, естествено. Натъкнах се на информацията съвсем случайно и не съм от хората, дето ще се подвоумят да защитят родината си. Само си представи какво ще направи Ал Кайда с ядрена бомба.

— Невъобразимо.

— Добре те познавам, Чарли. Ти беше най-добрият от специалните части под мое командване. Притежаваш способности, каквито няма никой друг. Въпросът е колко обичаш родината си.

Дайкович сякаш се изду на стола си.

— Няма защо да ме питате, господин генерал.

— Известно ми е. Затова си и единственият, с когото посмях да споделя тази информация. Мога да кажа само, че понякога човек трябва да взима патриотичния си дълг в собствените си ръце.

Дайкович не каза нищо, но по обветреното му лице плъзна слаба червенина.

— Според последните ми данни тоя тип е във Вашингтон. Отседнал е в мотел „Луна“ в Додж Парк. Смятаме, че ще се свърже с друг джихадист. Може би се готви да предаде документи.

Дайкович мълчеше.

— Не знам докога ще е там, нито къде ще отиде. Носи компютър, естествено, който е не по-малко опасен от самия него. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Разбирам всичко. И ви благодаря, че ми давате такава възможност.

— Аз ти благодаря, Чарли. От все сърце. — Стисна ръката на Дайкович и в спонтанна проява на вълнение го притегли към себе си и силно го прегърна.

Докато гостът му си тръгваше, на Тъкър му се стори, че вижда сълзи в очите му.

8.

Скайлайн Драйв заобиколи Стормтауър Ридж и отзад се показа Манахоук Лодж & Ризорт, група кооперации и къщи в алпийски стил, струпани около хотел и игрище за голф в подножието на планината Стормтауър. В мъгливата далечина синееха многобройните върхове на Блу Ридж.

На входа на курорта Дайкович отпусна педала, спря на портала и каза:

— Имам резервация.

Охраната му махна да продължи.

Крю беше оставил този адрес в мотел „Луна“ — „в случай че някой го потърси“, според рецепционистката. В момента бе отседнал в курорта — уединен, отдалечен и несъмнено с много охранителни камери. Тъй че или, както предполагаше Тъкър, Крю се готвеше да се срещне с някой от своите… или това беше капан. Последното изглеждаше по-вероятно. Но капан за кого? С каква цел?

Мина по отбивката, паркира отпред и даде на служителя петдоларова банкнота.

— Връщам се след пет минути.

— О, да — отвърна жената на рецепцията на въпроса му. — Гедеон Крю пристигна тази сутрин. — Затрака на клавиатурата. — Остави съобщение за вас, че се изкачва на Стормтауър…

— За мене ли?

— Ами, в съобщението пише, че щял да го потърси някой, на когото да предадем къде е отишъл.

— Ясно.

— Тук пише, че щял да се изкачи на Стормтауър по Соумил Трейл и да се върне към шест.

— Колко дълго е изкачването?

— Около два часа в едната посока. — Тя се усмихна и плъзна поглед по тялото му. — За вас сигурно по-малко. Съобщението е оставено на рецепцията… точно преди двайсет минути.

— Имате ли карта на планината?

— Разбира се.

Жената му даде подробна топографска карта, на която ясно бяха означени туристическите маршрути. Дайкович се върна при колата си и седна зад волана. Началото на Соумил Трейл не беше далеч. Според картата пътеката лъкатушеше нагоре по планинския склон, очевидно следвайки стар горски пожарникарски път.

Крю можеше да е дал указанията на рецепцията, за да го открие човекът с когото имаше среща. И все пак изглеждаше малко вероятно. Никой шпионин нямаше да е толкова несръчен, че да остави такава следа. Да, повече приличаше на капан. Не конкретно за него, а за всеки, който го преследва. В такъв случай джихадистът трябваше да е на планината и да чака в засада край Соумил Трейл.

Дайкович разгледа картата. Имаше много по-бърз и по-пряк път до върха — минаваше по главната просека за ски лифта от задната страна на планината.

Той пресече курорта и игрището за голф и стигна до паркинга на ски лифта. Слезе, отвори багажника и извади кутия за пистолети. Върна се в колата и отключи кутията, която съдържаше колт M1911 и раменен кобур. Сложи си кобура със заредения пистолет и си облече яке. Затъкна в колана си нож и още един в кубинката си, а в джоба на крачола си пъхна берета двайсет и втори калибър. В малката си раница сложи патрони, бинокъл и две бутилки вода.

Отново проучи картата. В един участък с голи хълмчета по Соумил Трейл имаше няколко подходящи места за засада. Ако Крю имаше такова намерение, щеше да избере точно това място.

9.

Дайкович бързо се заизкачва по просеката на ски лифта. Разстоянието до върха по стръмния склон беше осемстотин метра, но той бе в отлична форма и можеше да го вземе за десет минути. После щеше да се спусне по Соумил Трейл, да пресече до един по-нисък връх, който беше видял на картата, идеално място за оглед на участъка с голи хълмчета, да открие чакащия в засада Крю и да го изненада в гръб.

След пет минути преполови пътя и стигна до сервизна кабина за ски лифта, затворена за лятото. Енергично продължи нагоре и я заобиколи. Щом я подмина, чу оглушителен гърмеж и усети силен удар по плещите, който, комбиниран със собствената му инерция, го запрати напред и го повали на земята.

Докато се мъчеше да извади колта и се бореше с болката в гърба, някой стъпи на врата му и опря още топло оръжейно дуло в главата му.

— Разперете ръцете си настрани.

Дайкович замръзна; отчаяно се опитваше да измисли нещо, въпреки вцепеняващата болка. После бавно разпери ръце.

— Повалих ви със стоппатрон, но останалите са със сачми.

Дулото остана притиснато към тила му, докато нападателят — несъмнено Крю — го претърсваше; взе двете огнестрелни оръжия и затъкнатия в колана му нож. Не откри втория нож в кубинката.

— Обърнете се по гръб, така че да виждам ръцете ви.

Дайкович мъчително се претърколи на пътеката и се озова пред висок слаб мъж с права черна коса, дълъг нос и блестящи тъмносини очи, насочил към него ремингтън дванайсети калибър.

— Чудесен следобед за разходка, нали, сержант? Казвам се Гедеон Крю.

Дайкович го зяпна.

— Точно така. Знам доста за вас, Дайкович. Какви измислици ви е наприказвал Тъкър за мен, за да ви прати тук да ме търсите?

Военният не отговори. Беше унизен, че са го сварили неподготвен, ала не всичко беше изгубено — оставаше му още един нож. И въпреки че бе поне петнайсет години по-млад от него, Крю изглеждаше хилав — не особено годен физически индивид.

Крю му се усмихна.

— Всъщност се сещам какво ви е казал милият генерал.

Дайкович мълчеше.

— Трябва да е измислил страхотна история, за да ви превърне в наемен убиец. Защото иначе не сте от хората, които ще застрелят някого в гръб. Сигурно ви е казал, че съм предател, може би даже че съм маша на Ал Кайда. И несъмнено, че използвам работата си в Лос Аламос, за да предам родината. Това е задействало всичките ви инстинкти.

Дайкович зяпна. Откъде знаеше, по дяволите?

— Навярно ви е разказал за предателството на баща ми, как заради него са убили ония агенти. — Крю мрачно се засмя. — Може да ви е казал, че предателството ни е семейна традиция.

Умът на военния се проясняваше. Беше се прецакал, но сега само трябваше да извади ножа от кубинката си и Крю щеше да е мъртъв, даже да успееше да стреля с пушката.

— Може ли да седна? — попита Дайкович.

— Бавно и без резки движения.

Дайкович се надигна. Болката бързо се разнасяше. Счупените ребра боляха така. Спира за известно време, после пак започва, два пъти по-силно. При мисълта, че този слабак го е повалил със стоппатрон, по лицето му изби червенина.

— Ще ви попитам нещо — каза Крю. — Откъде знаете, че старият Тъкър ви е казал истината?

Дайкович не отговори. Погледът му попадна върху дясната ръка на Крю и той забеляза, че последната фаланга на безименния му пръст липсва.

— Бях абсолютно сигурен, че Тъкър ще прати свой човек подире ми, защото самият той не обича да е на предната линия. Знаех, че ще е човек, на когото има доверие, който е служил при него. Проверих списъка на служителите му и стигнах до извода, че това ще сте вие. Командвали сте взвод морски пехотинци при операцията в Гренада, охранявали сте американския медицински университет преди същинския десант. И сте се справили добре — не е пострадал нито един студент.

Безизразното изражение на Дайкович не се промени. Чакаше възможност.

— Та така: отношението ви към мен окончателно ли е, или сте готов да чуете някои факти, които може би влизат в противоречие с казаното от генерал Тъкър?

Отново мълчание. Нямаше намерение да достави удоволствие на този скапаняк.

— Понеже аз държа оръжието, предполагам, че бездруго ще трябва да ме изслушате. Обичате ли приказки, сержант? Ще ви разкажа една, само че краят не е щастлив. Имало едно време едно дванайсетгодишно момче, а по-точно през август хиляда деветстотин осемдесет и осма…

Дайкович го изслуша. Знаеше, че това са глупости, обаче внимаваше, защото добрият войник е наясно със значението на информацията, та дори да е невярна.

Отне само пет минути. Историята си я биваше, а и Крю разказваше добре. Всички тези хора бяха удивително способни лъжци.

Когато свърши, Крю извади от джоба си някакъв плик и го хвърли в краката на Дайкович.

— Това е докладната записка, която баща ми пратил на Тъкър. Причината да го убият.

Сержантът не си направи труда да вдигне плика. Няколко секунди двамата просто останаха на местата си, вперили очи един в друг.

— Е — каза накрая Крю и поклати глава. — Сигурно съм бил прекалено наивен да смятам, че мога да убедя стар войник като вас, че любимият ви командир е лъжец, страхливец и убиец. — Той се замисли за миг. — Искам да предадете на Тъкър едно съобщение. От мен.

Дайкович продължаваше да стиска зъби и да го гледа студено.

— Кажете му, че ще го унищожа, както той е унищожил баща ми. Бавно и мъчително. Пратих докладната записка на пресата и това ще предизвика следствие. Някоя информационна агенция несъмнено ще се позове на Закона за свобода на информацията и ще поиска проверка на автентичността на документа. Когато истината малко по малко излезе наяве, Тъкър ще бъде дискредитиран. Въпреки че всички в неговия бранш са корумпирани, привидната почтеност струва злато. Бизнесът му ще се провали. Бедният генерал! Знаете ли, че е задлъжнял до гуша? Ипотеката на безвкусния му дворец е просрочена. Дължи цяло състояние за апартамента в голф клуба в планината Поконо, жилището в Ню Йорк и яхтата на крайбрежието на Джърси. — Крю тъжно поклати глава. — Знаете ли как е кръстил яхтата? „Неотложна ярост“. Смешно, нали? Единственият му славен миг. Апартаментът в Поконо, имението, яхтата… Не може да се каже, че генералът има вкус, нали? Естествено, гаджето му от Горен Истсайд е било крачка в правилната посока, само че пиленцето се оказало гладно и му изкълвало паричките. Не е пестил като добро момче. Обаче банкрутът ще е само началото, защото следствието накрая ще разкрие всичко, за което ви разказах преди малко: че е инсценирал предателството на баща ми и че всъщност тъкмо той е виновен за смъртта на онези двайсет и шестима агенти. Ще свърши в затвора.

Дайкович продължаваше да мълчи. Виждаше, че младият мъж започва да се дразни от липсата на реакция.

— Ще ви задам още един въпрос — накрая рече Крю.

Сержантът чакаше и инстинктивно усещаше, че скоро ще получи своя шанс.

— Виждали ли сте Тъкър на огневата линия? Какво знаете за него като военен? Басирам се, че по време на онази операция не е стъпил на сушата, докато не се е уверил, че брегът е абсолютно чист.

Дайкович не можеше да не си спомни разочарованието си от факта, че Тъкър бе слязъл на Гренада последен. Но той беше генерал, един от най-висшите командири, и това се изискваше от военния правилник.

— Майната му — изруга Крю и отстъпи назад. — Сбъркал съм, като очаквах, че сте способен да мислите. Чухте съобщението, сега вървете да му го предадете.

— Може ли да се изправя?

— Разбира се, вдигнете си жалкия задник и се махайте оттук.

Моментът настъпи. Дайкович опря длани на земята и започна да се надига. Плъзна ръце покрай кубинките си, измъкна ножа и с плавно движение го хвърли, целейки се в сърцето на Крю.

10.

Гедеон Крю видя бързото движение, зърна проблясъка на стомана и се метна настрани, ала закъсня. Ножът го улучи в рамото и се заби почти до дръжката. Той политна назад и понечи да вдигне пушката, но Дайкович се хвърли върху него, блъсна го с огромна сила и я изтръгна от ръцете му. Крю чу изкънтяването на собствената си глава, която се удари в един камък.

За миг светът угасна. После той отново дойде на себе си. Лежеше проснат на земята, под прицела на собствената си пушка. Усещаше разкъсващата пареща болка в рамото си, течащата кръв. Понечи да извади ножа.

— Не. — Дайкович отстъпи назад. — Дръж си ръцете настрани. И си прочети молитвата.

— Недейте — каза Гедеон.

Сержантът зареди патрон в патронника.

Гедеон си наложи да мисли, да разпръсне мъглата в ума си.

— Какво знаете за мен, освен онова, което ви е казал Тъкър? Господи, не можете ли да разсъждавате сам?

Дайкович вдигна пушката и го погледна в очите. Гедеон беше обзет от отчаяние: ако умреше, баща му никога нямаше да бъде отмъстен и Тъкър никога нямаше да получи възмездие.

— Вие не сте убиец — каза той.

— За тебе ще направя изключение. — Показалецът на Дайкович легна върху спусъка.

— Ако ще ме убивате, поне ми направете една услуга: вземете плика. Прегледайте историята, която ви разказах. Проследете доказателствата. И после постъпете както смятате за правилно.

Сержантът мълчеше.

— Намерете някой, който е бил там през осемдесет и осма. Ще видите. Баща ми беше хладнокръвно застрелян — с вдигнати ръце. И тази докладна записка — истинска е. Накрая ще се уверите и в това. Защото ако отнемете живота ми, ще трябва и да се нагърбите с отговорността да откриете истината.

Дайкович се взираше в него със странно напрежение. Не натискаше спусъка — засега.

— Звучи ли ви правдоподобно? Не че човек с пълен достъп до класифицирана информация в Лос Аламос може да предава тайни на Ал Кайда — това е възможно. Не. А че генерал Тъкър може да знае за това? И че ще помоли точно вас да се погрижите за този проблем? Струва ли ви се логично?

— Ти имаш влиятелни приятели.

— Какви влиятелни приятели?

Сержантът бавно отпусна пушката. Пребледнялото му лице лъщеше от пот. После изведнъж приклекна и посегна към дръжката на забития в рамото на Крю нож.

Гедеон се извърна. Край. Дайкович щеше да му пререже гърлото и да остави трупа му да се въргаля в праха.

Военният стисна дръжката и изтегли ножа от рамото му.

Гедеон изкрещя. Сякаш бяха изгорили плътта му с нажежено желязо.

Ала Дайкович не вдигна ножа, за да нанесе удар. Вместо това си съблече ризата и я наряза на ивици. Гедеон — виеше му се свят от болка и изненада — смаяно наблюдаваше как сержантът превързва рамото му.

— Дръж тук — каза Дайкович.

Гедеон притисна превръзката към раната.

— Трябва да те заведем в болница.

Крю кимна. Усещаше как платът подгизва от кръвта. Опитваше се да овладее пронизващата болка, станала още по-силна след изваждането на ножа.

Военният му помогна да се изправи.

— Можеш ли да вървиш?

— Целият път нататък е по нанадолнище — изпъшка Гедеон.

С помощта на Дайкович, който ту го носеше, ту го влачеше, след петнайсет минути стигнаха при колата на сержанта и той му помогна да се настани на предната дясна седалка.

— Колата под наем ли е? — попита Гедеон. — Ще си изгубите депозита заради кръвта по седалката.

Старият войник затвори вратата, заобиколи, седна зад волана и запали мотора. Лицето му беше бледо, решително, свъсено.

— Значи ми повярвахте, така ли? — попита Гедеон.

— Да речем.

— Какво ви накара да промените мнението си?

— По-спокойно. — Дайкович изкара колата на заден от паркинга и превключи на първа. — Когато човек осъзнае, че ще умре, всичко се свежда до основните неща. Той се пречиства. Приключва с дрънканиците. Виждал съм го в битка. И го видях в очите ти, когато повярва, че ще те убия. Видях омразата и отчаянието ти — и искреността ти. Тогава разбрах, че не лъжеш. Което значи… — Той се поколеба, настъпи газта, гумите засвириха по чакъла и автомобилът се стрелна напред.

— Което значи, че Тъкър ме е излъгал — продължи военният. — А това ме вбесява.

11.

— По дяволите! — изруга Тъкър, когато Дайкович вкара окования в белезници Гедеон в кабинета, изскочи иззад бюрото, извади четирийсет и петкалибров пистолет и го насочи срещу младия мъж.

Гедеон за пръв път се срещаше лично с обекта на своето възмездие. На живо Шамбли Тъкър изглеждаше още по-охранен, отколкото на десетките снимки, които беше разглеждал през годините. Шията му се гънеше над колосаната яка, бузите му бяха толкова гладко избръснати, че лъщяха, косата му беше подстригана по войнишки. Паяжината от капиляри по кожата му издаваше, че пие много. Облеклото му бе чисто вашингтонско: раирана вратовръзка, синя риза, обувки за четиристотин долара. Безвкусният кабинет напълно съответстваше на своя обитател — дървена ламперия, антикварни мебели, персийски килими, стена, покрита със снимки и отличия.

— Да не си полудял? — изсумтя генералът. — Защо го водиш тук? Господи, Дайкович, мислех, че можеш да се справиш сам!

— Доведох го, защото той ми разказа нещо съвсем различно от вашата версия — отвърна сержантът. — И звучеше напълно правдоподобно.

Тъкър гневно впери поглед в него.

— И ще повярваш на тая отрепка, а не на мене?!

— Просто искам да знам какво става, господин генерал. Години наред съм ви прикривал гърба. Вършил съм вашата работа, чиста или мръсна, и ще продължавам да я върша. Но на планината се случи нещо странно — започнах да вярвам на тоя човек.

— Какво се опитваш да ми кажеш, по дяволите?

— Започвам да изпитвам съмнения и съответно вече не съм ефикасен войник. Искате да го очистя? Няма проблем. Ще изпълня заповедта ви. Но трябва да знам какво става, преди да му пръсна черепа.

Генералът продължи втренчено да се взира в него, после прокара длан по късата си коса. Отиде при един полиран шкаф, извади чаша и шише „Пади“, тръшна ги върху махагоновото бюро, наля си два пръста и ги гаврътна. Чак след това отново се обърна към Дайкович.

— Някой видя ли те да влизаш тук?

— Не.

Тъкър погледна Гедеон, после пак сержанта.

— Точно какво ти каза той?

— Че баща му не е предател. И че самият той не е терорист, нито помага на терористи.

Генералът внимателно остави чашата.

— Добре. Наистина преувеличих нещата. Баща му не е издавал тайни на Съветите.

— А какво е направил?

— Не забравяй, че водехме война, Дайкович. Студената война. А на война се случват гадости. Падат невинни жертви. Имахме проблем: беше допусната грешка. Използвахме лош шифър и в резултат загинаха ценни агенти. Ако се разчуеше, целият криптологически отдел щеше да си отиде в момент, в който отчаяно се нуждаехме от нов шифър. Трябваше да жертваме баща му за общото благо. Помниш как беше: или те, или ние.

Дайкович кимна.

— Да, господин генерал. Помня.

— И сега, след повече от двайсет години, тоя тип, Гедеон, ме заплашва. Шантажира ме. Иска да разруши всичко, което сме построили, да унищожи не само моята репутация, но и репутацията на цяла група всеотдайни патриоти. Затова трябва да бъде очистен. Разбираш ли?

— Да. — На лицето на Дайкович бавно плъзна усмивка. — Не е нужно да изопачавате фактите, за да ме накарате да ви свърша нещо. С вас съм на сто процента, каквото и да ви трябва.

— Наясно ли сме какво трябва да се направи?

— Абсолютно.

Гедеон мълчеше и чакаше.

Тъкър кимна към бутилката.

— Ще пиеш ли едно?

— Не, благодаря.

Генералът си наля още една доза, изгълта я и продължи:

— Повярвай ми, за добро е. Ще заслужиш вечната ми признателност. Изведи го през гаража и внимавай да не те види някой.

Сержантът кимна и побутна Гедеон.

— Да вървим.

Гедеон се обърна и тръгна. Дайкович го последва. Излязоха в коридора и тръгнаха към кухнята, чиято задна врата очевидно водеше към гаража.

Младият мъж натисна бравата с окованите си ръце и установи, че е заключено. В същия момент зърна бързо движение с периферното си зрение и светкавично разбра какво става. Хвърли се настрани и блъсна с рамо Дайкович в мига, в който Тъкър стреля, но куршумът все пак улучи сержанта в гърба и го запрати напред към затворената врата. Пистолетът изхвърча от ръката му и той се свлече на пода и изпъшка.

Докато се превърташе на пода, Гедеон видя генерала — стоеше леко разкрачен на прага с оръжие в ръка. Тъкър отново натисна спусъка, като този път се целеше в него, и проби дупка в мексиканските плочки на пода само на сантиметри от лицето му. Гедеон скочи на крака и направи лъжливо движение, сякаш се готвеше да го нападне.

Третият изстрел отекна в момента, в който скочи настрани към Дайкович и грабна с две ръце падналия му до стената пистолет. Покрай ухото му изсвири четвърти куршум. Той вдигна пистолета, но Тъкър изчезна навън.

Без да губи време, Гедеон хвана Дайкович за ризата, изтегли го зад пералнята и също се прикри там.

Какво щеше да направи Тъкър? Не можеше да ги остави живи, не можеше да повика полиция, не можеше да избяга.

Тази битка щеше да се води докрай.

Надзърна към вратата, където беше стоял генералът. Тя водеше към голямата тъмна трапезария. Тъкър ги чакаше там.

Чу се кашляне — Дайкович се бе раздвижил. В следващия миг откъм прага отекнаха бързи изстрели. Гедеон отново се прикри и в пералнята се забиха още два куршума. От нея бликна вода, навярно от скъсан маркуч.

Той отговори на стрелбата, ала Тъкър вече беше потънал в мрака на трапезарията.

— Дай ми пистолета — изпъшка сержантът. Огромната му длан измъкна оръжието от ръката на Гедеон и той понечи да се изправи.

— Чакай — спря го младият мъж. — Ще изтичам до кухненската маса и той ще се приближи до вратата, за да стреля по мен. Ще застане точно зад касата. Стреляй през стената.

Дайкович кимна. Гедеон дълбоко си пое дъх, изскочи иззад пералнята и се хвърли към масата, със закъснение осъзнал, че е напълно оголен.

Сержантът нададе нечленоразделен рев и се заклатушка като ранена мечка. От устата му бликна кръв, но въпреки това той обезумяло се хвърли напред, като стреляше по стената отдясно на касата.

В първия момент всичко в тъмната трапезария остана неподвижно. После на вратата се появи Тъкър — тежкото му тяло, надупчено на пет-шест места от куршуми, полита през прага и се строполи на пода като труп на заклано животно. И едва тогава Дайкович се свлече на колене, закашля се мъчително и падна на една страна.

Гедеон се изправи и изрита пистолета на генерала от неподвижната му ръка. После приклекна до Дайкович, пребърка джобовете му, намери ключа за белезниците си и ги отключи.

— Не се движи — каза той и огледа раната. Куршумът беше улучил сержанта в долната част на гърба и очевидно бе засегнал белия му дроб, но не — поне така се надяваше Гедеон — и други жизнени органи.

Сержантът неочаквано се усмихна и окървавените му устни се разтеглиха в ужасяваща гримаса.

— Записа ли всичко?

Гедеон се потупа по джоба.

— Да.

— Чудесно — изпъшка Дайкович и изгуби съзнание с усмивка на лице.

Гедеон изключи дигиталния диктофон. Причерня му и стаята се завъртя около него. В далечината виеха сирени.