Мечът на зората

ПЪРВА ГЛАВАЖЕНАК-ТЕНГ

Хоукмун и д’Аверк оголиха саби и се загледаха в странната сфера, която се приближаваше към тях.

Дрехите им се бяха превърнали в дрипи, телата им бяха покрити със засъхнала кръв, лицата им бяха пребледнели от изтощение, а в очите им почти не се четеше надежда.

— Ех, да имах сега силата на амулета — въздъхна Хоукмун, но по съвет на Рицаря амулетът бе останал в Медния замък.

Д’Аверк се усмихна уморено.

— Стига ми и поне капчица най-обикновена човешка енергия — рече той. — Каквото и да ни чака, не бива да се предаваме, дук Дориан. — И с тези думи той разкърши плещи.

Гръмотевичната сфера продължаваше да се носи към тях, подскачайки над зелената, покрита с мъх равнина. Беше огромна, цялата блестеше в разноцветни светлини и нямаше никакво съмнение, че сабите ще са безполезни срещу нея.

Сферата се претърколи за последен път, спря с оглушителен грохот и надвисна заплашително над тях.

После от вътрешността й се разнесе бръмчене, точно в средата се появи цепнатина, която продължи да се разширява, докато цялата сфера се раздели на две части. От вътрешността й бликна тънка струйка бял пушек, който се спусна над земята като облак.

Облакът започна да се разсейва и от него се показа строен, добре сложен мъж с дълга, прихваната със сребърен обръч коса, чието бронзово тяло бе покрито с къса червеникава, разтворена отпред роба. Не се виждаха никакви оръжия.

Хоукмун разглеждаше предпазливо мъжа.

— Кой си ти? — понита той. — Какво искаш? Обитателят на сферата се усмихна.

— Аз трябваше да задам този въпрос — рече той със странен акцент. — Виждам, че сте участвали в битка — и че един от вас е мъртъв. Изглежда ми твърде стар, за да бъде войн.

— Кой си ти? — повтори Хоукмун.

— Ама и ти си един твърдоглавец! Името ми е Женак-Тенг, от фамилията Тенг. Кажи ми сега с кого сте се били тук. Да не бяха марките?

— Това име нищо не ми говори. А и с никого не сме се били тук — отвърна д’Аверк. — Ние сме пътешественици. Битката, за която питаш, стана на огромно разстояние от тази страна. После побягнахме насам…

— И въпреки това целите сте в пресни рани. Добре де, елате. Ще ви помогнем — ще привържем раните ви, а може би дори ще успеем да съживим вашето приятелче.

— Невъзможно е. Той е мъртъв.

— Случва се и мъртъвци да вдигаме на крака — отвърна безгрижно красивият здравеняк. — Идвате ли?

Хоукмун сви рамене.

— Защо не? — Двамата с д’Аверк вдигнаха безжизненото тяло на Миган и последваха Женак-Тенг към сферата.

Озоваха се в кабина, в която поне няколко души можеха да се разположат удобно. Изглежда, това превозно средство бе широко разпространено в тази страна, защото Женак не направи никакъв опит да им помогне и ги остави сами да решат къде да седнат и как да се разположат.

Той размаха ръка пред пулта за управление и цепнатината на сферата започна да се затваря. Веднага след това потеглиха: движеха се гладко и плавно по торфа, при това с невероятна скорост, а местността отвън беше като забулена в мараня.

Равнината се простираше безкрайно. Нито веднъж не зърнаха дръвчета, хълмове или реки. Хоукмун започна да се нита дали не е с изкуствен произход, или пък не е била изгладена по изкуствен начин някога в далечното минало.

Женак-Тенг не откъсваше поглед от приборите за управление, макар че можеше да се ориентира и през илюминатора. Беше поставил ръка на една разклонена дръжка и я помръдваше леко, за да насочва странното превозно средство.

Не след дълго в далечината се показаха някакви неясни очертания. Хоукмун ги посочи с ръка.

— Чарки — обясни Женак-Тенг. — Ако имаме късмет, няма да ни нападнат.

Бяха сивкави на цвят, отдалеч приличаха на гранитни статуи, снабдени с масивни крака и размахващи се пипала. Хоукмун така и не можа да определи дали са живи същества, или машини.

След около час сферата забави скорост.

— Наближаваме Тенгстан — обяви Женак-Тенг. Малко по-късно сферата спря и бронзовият войн се облегна назад с облекчена въздишка.

— Добре — рече той. — Научих каквото ми трябваше. Групата чарки, която видяхме, се придвижваше в югозападна посока, а това значи, че няма опасност да приближи Тенгстан.

— Какви са тези чарки? — попита д’Аверк.

— Чарките са наши заклети врагове, същества, създадени да унищожават човеците. Хранят се направо от повърхността, откъдето изсмукват енергията на нашите подземни станове.

Той докосна една ръчка, сферата се разтърси и бавно се спусна надолу.

Сякаш земята ги погълна и след това се затвори над тях. Глобусът продължи да потъва и накрая спря. Отнякъде бликна сноп ярка светлина и те откриха, че се намират в малка подземна галерия, която едва побираше сферата.

— Тенгстан — обяви лаконично Женак-Тенг и натисна един участък на пулта, след което сферата бавно се разтвори.

Слязоха, като придържаха внимателно тялото на Миган, минаха през един нисък тунел и излязоха в друга подземна галерия, където завариха още няколко души, облечени досущ като Женак-Тенг.

— Оттук — посочи им с ръка един висок мъж и ги настани в тясна кабина, която веднага започна да се върти. Хоукмун и д’Аверк се облегнаха назад, за да преодолеят световъртежа. Пристигнаха почти мигновено в просторна, богато обзаведена стая, покрита с меки килими.

— Това е моят апартамент — каза Женак. — Ей сега ще повикам неколцина медици от моето семейство, за да помогнат на приятеля ви. Извинете ме. — И той излезе от стаята.

Върна се почти веднага, усмихнат.

— Братята ми ще бъдат тук скоро.

— Надявам се — отвърна д’Аверк. — Не съм възхитен от идеята да нравя компания на труп…

— Наистина няма да се бавят. Елате, в съседната стая са поднесли разхладителни напитки.

Оставиха тялото на Миган на пода и се преместиха в другата стая, където из въздуха се носеха подноси с напитки и храна, без никаква видима подпора.

По примера на Женак-Тенг двамата се настаниха върху подредените наоколо възглавници и започнаха да опитват ястията. Бяха вкусно приготвени и Хоукмун и д’Аверк откриха, че могат да изядат огромни количества.

Докато се хранеха, в стаята влязоха двама мъже, които също приличаха на Женак-Тенг.

— Закъснели сте — рече единият. — Съжалявам, братко Женак, но не можем да съживим стареца. Раните са смъртоносни, а и изминалото време…

Женак-Тенг погледна съчувствено д’Аверк и Хоукмун.

— Съжалявам за загубата на вашия приятел.

— Надявам се, че ще можете да го изпратите както подобава.

— Разбира се. Ще направим каквото е необходимо.

Мъжете излязоха и се върнаха след около половин час, когато Хоукмун и д’Аверк вече приключваха с храненето. Първият от тях се представи като Бралан-Тенг, а вторият се нарече Полад-Тенг. И двамата бяха братя на Женак-Тенг и практикуваха медицина. Те огледаха внимателно раните на Хоукмун и д’Аверк и след това ги превързаха.

— Дойде време да ми разкажете как сте се появили в страната на становете — заговори Женак-Тенг. — Тук рядко идват чужденци — заради чарките. С интерес ще чуя новините от другия край на света…

— Не съм съвсем сигурен, че ще разберете отговора на първия въпрос — взе думата Хоукмун. — Нито пък са ни известни някакви новини от света. — И той обясни, доколкото можа, как са пристигнали и къде се намира техният свят. Женак-Тенг го изслуша внимателно.

— Прав бяхте — кимна накрая той. — Разбрах твърде малко от вашия разказ. Никога не съм чувал за страни като „Европа“ или „Гранбретан“, а инструментът, който описахте, е непознат за нашите учени. Но аз ви вярвам. Как иначе щяхте да се появите толкова внезапно в страната на становете?

— Какви са тези станове? — попита д’Аверк. — Одеве казахте, че това не са градове.

— Така е, наистина. Това са семейни имения, принадлежащи на един и същи клан. В конкретния случай изброените подземни селища принадлежат на фамилията Тенг. Други, съседни на нашата фамилии са От, Сек и Ненг. Преди години бяха доста повече — но чарките ги унищожиха една по една…

— А какви са тези чарки? — попита Хоукмун.

— Чарките са наши стари врагове. Били са създадени от онзи, който навремето е воювал със семействата от равнината. Минало време и първосъздателят се самоунищожил при някакъв таен опит, ала неговите изчадия — чарките — се скитат и до ден днешен из равнините. Притежават най-разнообразни умения, за да ни надвиват, и се хранят с нашата жизнена енергия. — При тези думи Женак-Тенг потрепери.

— Хранят се с вашата жизнена енергия? — попита намръщено д’Аверк. — Какво е това?

— Става дума за източника на живот — чарките го отнемат, а жертвите им умират бавно, напълно лишени от енергия, неспособни дори да помръднат…

Хоукмун жадуваше да научи още малко по въпроса, но очевидно темата не беше никак приятна за Женак-Тенг. Наложи се да я промени.

— Ами равнината навън? Не прилича да е образувана по естествен път.

— Правилно наблюдение. Навремето тук са били разположени многобройни площадки за кацане, защото ние, наследниците на Стоте фамилии, сме били някога могъщи и непобедими — до появата на онзи, кой то създал чарките. Той поискал да се разпорежда с нашите източници на енергия и с изобретенията ни. Наричал се Сенатор-врон-Кенсай и довел със себе си от изток чарките, като им възложил задачата да изтребят да крак Фамилиите. Така и станало, ако се изключат шепата оцелели, останали до наши дни. Няма да мине много време и чарките ще ни изловят всички…

— Не сте ли се предали твърде лесно? — попита укорително д’Аверк.

— Човек трябва да бъде реалист — отвърна с въздишка Женак-Тенг.

— Бихме желали още утре да потеглим на път — рече Хрукмун. — Разполагате ли с карта — нещо, което да ни помогне да се ориентираме по пътя към Нарлийн?

— Имам карта — макар и доста груба. Навремето Нарлийн беше един от процъфтяващите търговски градове но крайбрежието. Но това беше преди векове. Не зная какво е станало сега с него.

Женак-Тенг се изправи. — Ще ви отведа в стаята, която е отредена за вас. Тази нощ ще поспите, а утре сутринта можете да продължите своето дълго пътуване.

ВТОРА ГЛАВАЧАРКИТЕ

Хоукмун се пробуди от шума на битка.

В първия миг се зачуди дали все още не са в пещерата на Миган, заобиколени от войниците на барона, а всичко останало не е било сън. Той скочи чевръсто от леглото и сграбчи сабята, подпряна на стола, където бе преметнал дрехите си. Намираше се в стаята, в която предната вечер ги беше настанил Женак-Тенг.

Хоукмун започна да навлича трескаво дрехите си. Зад вратата се носеха приглушени крясъци, звън на саби и някакви странни звуци, наподобяващи цвилене и мяукане. Щом се облече, той застана до вратата и тихичко я открехна.

В следния миг се облещи изумено. Стройните мургави обитатели на Тенгстан се налагаха помежду си ожесточено и до самозабрава, като използваха вместо оръжия различни подръчни средства, каквито из стаята имаше в изобилие. Лицата им бяха разкривени от ожесточение, от устните им канеше пяна, очите им бяха изцъклени безумно. Изглеждаха, сякаш са изгубили ума си!

По коридора се носеше дим с мастилен цвят, миришеше неприятно и отнякъде се чуваше звън на изпотрошени стъкла и скърцащ метал.

— В името на Руническия жезъл, д’Аверк — промърмори той. Изглеждат като обсебени от зъл дух!

Неколцина мъже се сборичкаха съвсем близо до вратата и неочаквано Хоукмун се озова сред тях. Разблъска ги и отскочи встрани. Никой не му обърна внимание, нито пък на д’Аверк. Продължаваха да се бъхтят взаимно, сякаш въобще не ги забелязваха.

— Насам — извика Хоукмун и двамата напуснаха стаята с голи саби в ръце. Дориан се закашля от нахлулия в дробовете му синкав дим и почувства остър сърбеж в очите. Всичко наоколо беше разрушено. Коридорът беше осеян с трупове.

Двамата се втурнаха из тесните тунели, докато най-сетне стигнаха апартамента на Женак-Тенг. Вратата беше заключена. Хоукмун заблъска трескаво с дръжката на сабята си.

— Женак-Тенг, отвори, ние сме — Хоукмун и д’Аверк! Вътре ли си?

Зад вратата се чу слаб шум, после се отвори и на прага застана Женак-Тенг с разширени от ужас очи. Той ги подкани да влязат, тръшна вратата и я залости.

— Чарките — изстена Женак. — Сигурно наблизо се е скитала още една глутница. Вината е моя — проявих небрежност. Завариха ни неподготвени. Сега вече сме обречени.

— Не виждам никакви чудовища — рече д’Аверк. — Твоите роднини се бият помежду си.

— Така е — това е един от начините, който използват чарките, за да ни победят. Те излъчват мозъчни вълни, които ни карат да губим разсъдък и да виждаме врагове в нашите най-близки приятели и събратя. А докато се бием помежду си, проникват в стана. Скоро ще бъдат тук!

— А този синкав дим за какво е? — попита д’Аверк.

— Той няма нищо общо с чарките. Причината е някой повреден генератор. Сега вече нямаме и енергия.

Някъде над главите им се разнесе оглушителен трясък и тропот, от който стените на стаята се разтърсиха.

— Чарките — прошепна ужасено Женак. — Скоро лъчите им ще ме достигнат и тогава аз също…

— А защо не са те достигнали досега? — понита Хоукмун.

— Някои от нас притежават известни съпротивителни сили. Вие например очевидно въобще не се влияете от тях. Други падат в самото начало.

— Не можем ли да избягаме? — Хоукмун огледа стаята. — Сферата, с която пристигнахме…

— Късно е, твърде късно…

Д’Аверк сграбчи Женак-Тенг за рамото.

— Тръгвай, човече! Ако имаме късмет, ще успеем да се измъкнем. Само ти можеш да управляваш сферата!

— Аз трябва да умра заедно с моето семейство — защото аз съм причината за неговата гибел. — Женак-Тенг твърде малко приличаше на интелигентния събеседник от вчерашния ден. Беше изгубил жизнеността си. Очите му блестяха като стъклени и Хоукмун си помисли, че съвсем скоро техният приятел ще бъде във властта на тези странни и могъщи чарки.

Хоукмун взе бързо решение, вдигна сабята и замахна рязко. Дръжката се стовари върху слепоочието на Женак-Тенг и той се строполи.

— Хайде, д’Аверк — подкани приятеля си Хоукмун. — Да го отнесем в сферата. Побързай!

Кашляйки мъчително от сгъстяващия се синкав дим, двамата се запрепъваха из потъналите в мрак тунели, вдигнали отпуснатото тяло на Женак-Тенг. Хоукмун се стараеше да следва пътя, по който бяха дошли от сферата.

Изведнъж тунелът се разтресе заплашително и те едва се задържаха на крака. А след това…

— Стената пада! — изкрещя д’Аверк. — Бързо, Хоукмун, в обратна посока! — Трябва да стигнем до сферата! — извика му в отговор Хоукмун. — Трябва да продължим напред!

От тавана се посипа мазилка, западнаха парчета, през процепа в стената се показа нещо сивкаво, като изваяно от камък. Беше издължено и завършваше със смукало като на октопод, което се разтваряше като уста, готвеща се да ги целуне.

Хоукмун потрепери от ужас и посече със сабята зловещо извиващия се крайник. Пипалото се отдръпна, махна почти безгрижно, сякаш се опитваше да му даде знак, че би желало да се сприятелят, и сетне отново премина в атака.

Този път Хоукмун успя да го отсече напълно и зад стената се разнесе ядно съскане. Съществото, изглежда, беше изненадано от упоритата съпротива. В това време Хоукмун метна Женак-Тенг на рамо, промуши още веднъж препречващото пътя му пипало, прескочи го и побягна по рутещия се тунел.

— Бягай, д’Аверк! Към сферата!

Д’Аверк се изплъзна от хватката на гърчещото се пипало и го последва. Стената от едната страна внезапно рухна и зад нея се показа цяла гора от гърчещи се пипала, над които пулсираше нещо като пародия на човешко лице със замръзнала идиотска усмивка.

— Дали пък не иска да го почеша? — пошегува се навъсено д’Аверк, докато заобикаляше препречилите се пипала. — Хоукмун, не ти ли е мъчно за него?

Но Хоукмун бе прекалено зает с вратата, която водеше към помещението със сферата. Проснат на пода до него, Женак-Тенг стенеше, обхванал главата си с ръце.

Хоукмун отвори вратата, метна отново Женак на рамо и пресече тясното открито пространство, което го делеше от сферата.

Странната машина беше притихнала, цветовете й помътнели, но за щастие бе оставена отворена, така че проникнаха в кабината без затруднения. Хоукмун пръв изкачи стълбичката и положи Женак до пулта за управление, а д’Аверк го последва.

— Потегляй незабавно — извика той на Женак, — инак чарките ще ни разкъсат… — Той посочи със сабята си чудовището, което се опитваше да се напъха през вратата на галерията.

Няколко пипала се плъзнаха по пода към тях. Едно докосна Женак-Тенг по рамото и той изстена болезнено. Хоукмун извика и го удари с острието на сабята. Пипалото тупна на пода, ала в същия миг на негово място се появиха други и пъргаво обгърнаха крайниците на мургавия войн, който напълно безропотно приемаше съдбата си. Хоукмун и д’Аверк му изкрещяха, че трябва да подкара сферата, и същевременно се нахвърлиха отчаяно срещу близо дузината виещи се като лиани пипала.

Хоукмун протегна лявата си ръка и сграбчи Женак за гърлото.

— Затвори сферата, Женак! Затваряй я веднага!

Женак-Тенг се подчини с треперещи ръце, дръпна една къса ръчка и с познатото бръмчене цепнатината на сферата започна да се стеснява, а по стените й пробягнаха разноцветни светлини.

Пипалата опитаха да задържат стесняващата се врата. Три от тях пробиха стоманената защита на д’Аверк, докопаха Женак и той се отпусна безжизнено, с болезнен стон. Хоукмун замахна яростно и ги посече, а в това време сферата се затвори и започна бавно да се издига.

Хоукмун въздъхна облекчено и се извърна към мургавия войн.

— Спасени сме!

Ала Женак-Тенг гледаше с тъп поглед пред себе си, отпуснал ръце встрани.

— Свърши се — прошепна той. — Чудовището ми отне живота… — И с тези думи се строполи на пода.

Хоукмун се наведе над него, сложи ухо на гърдите му и потрепери от ужас.

— Д’Аверк, той е изстинал. Съвсем студен е!

— Какво, не диша ли? — попита французинът. Хоукмун поклати глава.

— По-мъртъв не може да бъде.

Сферата продължаваше да се издига с нарастваща скорост и Хоукмун се надвеси над контролните прибори, като се оглеждаше отчаяно — нито един от тях не му беше познат. Не смееше да докосне нищо от страх да не се завърнат отново в подземията, където чарките изсмукваха последните жизнени сили на обитателите на Тенгстан.

Изведнъж се озоваха на открито и се понесоха по покритата с торф равнина. Хоукмун се настани в креслото пред пулта и обхвана с ръце ръчката, с чиято помощ предния ден Женак бе направлявал сферата. Завъртя я на една страна и със задоволство установи, че сферата се подчинява на волята му.

— Струва ми се, че ще мога да я управлявам — извика той на своя приятел. — Само не знам как се спира и дали ще може да отворим вратата!

— Това не ме безпокои, стига да се отървем от онези ужасни чудовища — отвърна усмихнато д’Аверк. — Карай на юг, Хоукмун. Нали и без това трябваше да поемем в тази посока.

Хоукмун последва съвета на д’Аверк и те се носеха часове наред над безкрайната равнина, докато най-сетне забелязаха в далечината тъмен горски масив. — Интересно — промърмори д’Аверк, — как ли ще се държи сферата, когато наближим онези дървета? Явно не е пригодена за подобен терен.

ТРЕТА ГЛАВАРЕКА СЕЙЮ

Сферата блъсна първата редица дървета, разнесе се трясък на изпотрошени клони и разкъсан метал.

Д’Аверк и Хоукмун се озоваха в противоположния край на кабината в компанията на вкочаняващия се труп на Женак-Тенг.

В следващия миг полетяха нагоре, претърколиха се и ако стените на сферата не бяха тапицирани, сигурно щяха да загинат с изпотрошени кости.

Сферата се завъртя още няколко пъти и накрая замря, а след това неочаквано се разтвори и Хоукмун и д’Аверк се озоваха на земята.

Д’Аверк изстена.

— Ама че рисковани премеждия за болнав човек като мен.

Хоукмун се ухили, поразвеселен от престореното вайкане на своя приятел и облекчен от щастливия завършек.

— Измъкнахме се много по-лесно, отколкото се надявах. Ставай, д’Аверк — чака ни дълъг път на юг!

— Струва ми се, че сме заслужили малка почивка — отвърна д’Аверк, протегна се и огледа заобикалящите ги дървета. През клоните над тях проникваха ярките лъчи на слънцето и озаряваха гората в изумрудено сияние. Миришеше на борова смола, а от един клон над тях ги гледаше с облещени очи дребна навъсена катерица. Зад тях лежеше разрушената сфера, а гората бе изпълнена с метални отломки. Няколко по-малки дръвчета бяха изтръгнати с корените. Хоукмун едва сега си даде сметка какъв невероятен късмет са имали. Тялото му се разтрепери неудържимо и той бе принуден да се съгласи с предложението на д’Аверк. Отпусна се на тревата и обърна гръб на разбитата сфера и изхвърления край нея труп.

Д’Аверк се излегна по гръб до него, бръкна в разкъсаната си жилетка и извади смачкан свитък — картата, която Женак-Тенг им бе дал малко преди да потеглят.

Разгъна я и се зае да я изучава. Основната част бе посветена на равнината и различните станове, обитавани от сънародниците на Женак, както и на ловните пътеки на чарките. Край повечето станове бяха поставени кръстчета, които вероятно означаваха, че са били разрушени от чарки.

После посочи една точка близо до долния ъгъл на картата.

— Ето. Това е гората. Малко по на север е отбелязана и река — река Сейю. Тази стрелка сочи на юг, към Нарлийн. С други думи, коритото на реката ще ни изведе право при града.

Хоукмун кимна.

— Ами тогава, като си починем, да потегляме към реката. Колкото по-скоро стигнем Нарлийн, толкова по — добре — там поне ще узнаем в кое измерение и време се намираме. Жалко, че пристигането ни съвпадна с нападението на чарките. Инак щяхме да научим всичко, каквото ни интересува, от Женак-Тенг.

Подремнаха в гората още час, сетне се надигнаха, събраха багажа си и се отправиха на север, към реката.

Колкото повече я наближаваха, толкова по-гъста беше гората, а хълмовете наоколо ставаха все по-стръмни. Смрачаваше се и тишината им действаше потискащо. Бяха изморени и почти нямаха желание да разговарят.

Хоукмун порови из привързаната на колана му кесийка и извади отвътре покрито с орнаменти огниво. Вървяха още половин час, докато стигнаха тесен поток, който се вливаше в езеро със стръмни брегове. Съвсем наблизо имаше малка поляна и Хоукмун предложи:

— Слушай, д’Аверк, най-добре ще е да прекараме нощта тук. Направо залитам от умора.

Д’Аверк кимна, легна на брега на езерото и загълта жадно кристалночистата вода.

— Май е доста дълбоко — подхвърли той, докато триеше устните си.

Хоукмун стъкмяваше огъня и не отговори. Не след дълго лумнаха и пламъците.

— Дали да не поогледаме наоколо за дивеч? — предложи лениво д’Аверк. — Да знаеш само колко съм гладен. Имаш ли представа как се слагат примки, Хоукмун.

— Горе-долу — отвърна Дориан. — Но не съм гладен.

След тези думи двамата се излегнаха край огъня и потънаха в сън.

Беше тъмна нощ и доста студено. Хоукмун се пробуди внезапно от ужасения вик на своя другар.

Скочи и погледна накъдето му сочеше д’Аверк, като същевременно измъкна сабята си от ножницата. Онова, което видя, накара кръвта му да замръзне. Огромно влечугоподобно чудовище се надигаше от гладката повърхност на езерото. По хълбоците му се спускаха водопади, черните му очи пламтяха ярко, люспите, покриващи гърба му, мятаха отблясъци в нощта. В разтворената му паст сияеха снежнобели заострени зъби. Чудовището се понесе право към тях, разплисквайки шумно водата около себе си.

Хоукмун неволно отстъпи назад, чувствайки се като джудже пред зловещото създание.

Чудовището наклони глава и щракна челюсти само на сантиметри от лицето на Хоукмун. От устата му полъхна отвратителна, задушлива воня.

— Бягай, Хоукмун, бягай! — изкряка д’Аверк и двамата се понесоха в лудешки бяг през гората.

Ала чудовището не се поколеба да напусне езерото и да ги последва. От гърлото му се надигна страховит дрезгав нисък, който сякаш изпълни гората. Почти заслепени от непрогледната нощ, Хоукмун и д’Аверк се хванаха за ръце, за да не се изгубят в тъмнината.

Последна нов пронизителен писък и във въздуха изсвистя дълъг тънък език, който обви китката на д’Аверк.

Д’Аверк извика от изненада и удари езика с острието на сабята си. Хоукмун се завъртя и без да изпуска ръката на приятеля си, нанесе няколко удара по черното туловище, извисило се над тях.

Ала езикът продължаваше неумолимо да влачи своята жертва към раззинатата паст. Напразни бяха усилията на Хоукмун да освободи приятеля си. Той пусна ръката му, сграбчи дръжката на сабята с две ръце и заудря по тънкия жилав език.

Накрая я вдигна високо, замахна с всичка сила и нанесе страховит удар.

Чудовището отново изпищя, земята под краката им се разтресе, а след това езикът бавно се отдели от основата си и от раната шурна тъмна кръв. Разнесе се болезнен вик и няколко дървета отхвърчаха като трески от бясно мятащото се туловище. Хоукмун сграбчи д’Аверк, изправи го и срита встрани лепливия къс месо, останал от отрязания език.

— Благодаря — промърмори задъхано д’Аверк, докато тичаха през гората. — Ще ти призная, Хоукмун, че започвам да мразя тази страна. Тук на всяка крачка ни дебнат неподозирани опасности!

Чудовището продължаваше да ги преследва, огласяйки хълмовете с яростния си рев.

— Още малко и ще ни стигне! — извика Хоукмун. — Не можем да му избягаме!

Двамата спряха, обърнаха се и втренчиха очи в мрака. Единственото, което виждаха, бяха святкащите очи на създанието от езерото. Хоукмун вдигна сабята си и се приготви да му даде отпор.

— Има само една възможност — викна той и запрати сабята право в зловещо ококореното око.

Последва нов пронизителен писък, грохот на повалени масивни стволове, после блестящите точки внезапно изчезнаха и приятелите чуха отдалечаващ се обратно към езерото тътен.

Хоукмун облекчено въздъхна.

— Не го убих, но няма съмнение, че следващия път, когато ни срещне, ще се замисли дали пак да ни напада. Хайде, д’Аверк, искам час по-скоро да стигнем реката. Тази гора започва да ми действа на нервите!

— И какво те кара да смяташ, че реката ще е по-малко опасна? — попита го насмешливо д’Аверк, докато се прокрадваха през гъстата гора, като се ориентираха по мъхестата част на стволовете.

След два дни напуснаха мрачния горски масив и се изправиха на стръмния склон на един хълм, в чието подножие се простираше долина, през която се виеше коритото на река. Нямаше съмнение, че е река Сейю.

Бяха покрити с прах и мърсотия, небръснати и с изпокъсани от провирането из шубраците дрехи. Хоукмун бе въоръжен само с къс кинжал, а д’Аверк, изгубил жилетката си при едно премеждие, бе гол до кръста.

Спуснаха се тичешком надолу по хълма, като се препъваха в корените и блъскаха изпречилите се на пътя им клони. Жадуваха час по-скоро да стигнат реката.

Къде щеше да ги отведе тази река — не знаеха, но и двамата искаха да се отдалечат от ужасната гора и нейните зловещи чудовища, защото макар след създанието от езерото да не бяха имали други подобни срещи, бяха видели още няколко подобни страховити чудовища от разстояние, а се бяха натъквали и на следи от най-различни горски обитатели.

Скочиха едновременно във водата и се захванаха да мият полепналата по кожите им мръсотия, като същевременно разменяха ухилени погледи.

— Ах, сладка водице! — възкликна д’Аверк. — Ти водиш право към градове, стени и цивилизация. Хич не ме е грижа какво ще ни поднесе тази цивилизация — каквото и да е то, ще бъде трижди по-приемливо от онова, което таи в себе си късчето природа зад нас!

Хоукмун се усмихна иронично, защото макар да разбираше напълно чувствата на своя приятел, не споделяше мнението му.

— Трябва да си направим сал — рече той. — Щом реката тече на юг, ще оставим на течението да ни отнесе при заветната цел!

— Зная, че те бива в риболова, Хоукмун, и разчитам на теб за някоя и друга вкусна вечеря. Втръснаха ми тези ягодки и боровинки, дето се тъпкахме с тях през последните два дни!

— Ако искаш, ще те науча да ловиш риба. Нищо чудно да ти е от полза, ако някой ден изпаднеш в подобна ситуация — засмя се Хоукмун и тупна д’Аверк по гърба.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВАВАЛЖОН ОТ СТАРВЕЛ

След четири дни набързо построеният сал вече ги бе откарал на много мили надолу по реката. Гората постепенно се беше отдръпнала от бреговете, заместена от невисоки хълмове и поля с диви жита.

Хоукмун и д’Аверк се прехранваха с рибата, която ловяха от време на време, а също и с корени и плодове, които беряха на сушата. Колкото повече наближаваха Нарлийн, толкова повече растеше тяхната увереност.

Изглеждаха като истински корабокрушенци — разпарцаливени дрехи и дълги, гъсти бради, ала в очите им вече не гореше пламъкът на глада и двамата бяха в прекрасно разположение на духа.

Някъде в късния следобед на четвъртия ден забелязаха кораб, скочиха на крака и замахаха като подивели, опитвайки се да привлекат вниманието към себе си.

— Може би този кораб е от Нарлийн! — извика Хоукмун. — Дали няма да се съгласят да ни откарат до града?

Корабът беше с щръкнал напред нос и беше изрисуван в крещящи цветове. Преобладаващо беше червеното, с изобилие от златисти, жълти и сини краски, особено по бордовете. На пръв поглед приличаше на двумачтова шхуна, но същевременно притежаваше и цяла редица весла, с чиято помощ сега се движеше право срещу течението, за да ги доближи. Отгоре се вееха поне стотина разноцветни знамена, а хората, струпани на горната палуба, бяха облечени със същия налудничав вкус.

Веслата замръзнаха във въздуха и корабът бавно се плъзна към тях. Отгоре надзърна лице, скрито от гъста брада.

— Кои сте вие?

— Пътници — странници по тези места. Ще ни вземете ли на борда? — попита д’Аверк. — Ако трябва, съгласни сме да работим, за да си платим пътуването до Нарлийн.

Брадатият се захили.

— Щом желаете. Заповядайте на борда, почитаеми господа.

Хвърлиха им въжена стълба и Хоукмун и д’Аверк се изкатериха с благодарност на изпъстрената с орнаменти палуба.

— Намирате се на „Речния ястреб“ — махна с ръка брадатият. — Не сте ли чували за него?

— Нали ви казах, че идем отдалеч — отвърна Хоукмун.

— Да бе…Е, корабът е притежание на Валжон от Старвел — за него вече не се съмнявам, че сте чували.

— Не сме — отвърна д’Аверк. — Но сме му благодарни, задето отклони кораба от курса, за да ни прибере. А сега, приятелю, какво ще кажеш за предложението да си отработим пътуването до Нарлийн?

— Ами, щом нямате никакви мангизи…

— Нито грош…

— Тогава най-добре да оставим на Валжон да реши какво точно ще иска от вас.

Брадатият ги изпроводи до горната палуба, където някакъв мършав на вид човек се бе настанил в хамак. Беше се загледал в реката и изобщо не им обърна внимание.

— Господарю Валжон? — обади се брадатият.

— Какво има, Ганак?

— Тези двамата, дето ги взехме на борда. Нямат никакви пари и биха желали да си отработят пътя.

— Щом толкова настояват, Ганак, дай им тази възможност — усмихна се уморено Валжон. — Оставям на теб. — Вперил меланхоличен поглед в далечния бряг, той дори не погледна Хоукмун и д’Аверк. Само махна с ръка, показвайки, че разговорът е приключил.

Хоукмун се огледа с нарастващо безпокойство. Екипажът на кораба се беше събрал на палубата около тях и ги разглеждаше с непредвещаващи нищо добро усмивки.

— Кое е смешното? — попита Хоукмун.

— Смешно ли? — отвърна Ганак. — Няма нищо смешно. А сега, господа, ще бъдете ли така добри да си плюете на ръцете и да се захванете с веслата — оттук, та чак до Нарлийн?

— Щом това се иска от нас, за да стигнем града — отвърна с известна неохота д’Аверк.

— Работата е малко тежичка — подхвърли Хоукмун. — Но ако може да се вярва на картата, Нарлийн не е много далеч. Покажи ни къде са веслата, приятелю Ганак.

Ганак ги поведе по палубата, докато стигнаха тясна стълба, водеща към двете редици гребци. Хоукмун остана поразен от състоянието на тези нещастници. Изглеждаха изтощени до смърт и невероятно мръсни.

— Не разбирам… — поде той.

— А, скоро ще разбереш — засмя се Ганак.

— Какви са тези хора? — рече смаяно д’Аверк.

— Те са роби, уважаеми господа — също като вас. Свикнали сме да прибираме на борда на „Речния ястреб“ само онова, от което можем да извлечем полза. И тъй като нямате пари, нито пък някой би платил откуп за вас, остава да ви обявим за роби и да дърпате веслата, докато пукнете. Хайде, слизай долу!

Д’Аверк измъкна сабята, а Хоукмун кинжала си, но Ганак отскочи назад и за миг събра целия екипаж.

— Погрижете се за тях, момчета. Научете ги да не си вирят носовете. Май все още не знаят какво се изисква от един роб.

По стълбите изтрополиха още моряци, всички с голи саби, и бавно ги заизтласкваха назад.

Д’Аверк и Хоукмун се приготвиха да умрат, като вземат колкото се може грешни души за придружители, но в този миг отгоре неочаквано се спусна някаква дребна, завързана на въже фигура, нанесе два точни и чевръсти удара с дървена бухалка по главите на двамата и ги запрати право върху гребците.

Люшкащата се фигура се захили, скочи на палубата и затъкна бухалката в пояса си. Ганак се изсмя гръмогласно и доволно потупа неочаквания помощник по рамото.

— Добра работа, Ориндо. Номера си го бива, а и ни спестява излишни кръвопролития.

Междувременно неколцина моряци скочиха долу и завързаха все още зашеметените войни до едно дървено весло.

След малко Хоукмун се свести и установи, че седи на тясна скамейка редом с д’Аверк, а Ориндо полюшва безгрижно крака от стълбата над тях. Беше момче, около шестнадесетгодишно, с наперена усмивка.

Хлапето се извърна и викна на другите, които не се виждаха:

— Готово — свестиха се. Можем да потегляме за Нарлийн. — После намигна на Хоукмун и д’Аверк. — Започвайте, уважаеми господа. Бъдете така добри да погребете. Имате късмет — потегляме надолу по течението. Първият ви работен ден ще е доста лек.

Хоукмун отвърна с подигравателен поклон над веслото.

— Благодаря, млади човече. Дълбоко оценявам вашата загриженост.

— Тъй като по природа съм добросърдечен човек, смятам и за в бъдеще да ви давам по някой добър съвет — рече Ориндо, скочи от стълбата, вдигна синята си куртка и се покатери на палубата.

След миг отгоре се появи лицето на Ганак. Той побутна Хоукмун по рамото с една заострена кука.

— Дърпай здраво, приятелче, ако не искаш да почувстваш това желязо в червата си. — След тези думи Ганак изчезна. Останалите гребци напънаха мишци и за Хоукмун и д’Аверк не остана друго освен да последват примера им.

Гребаха почти през целия ден, потънали във вонята на собствените си тела и миризмата на околните, а за обяд получиха по купичка рядка помия. Работата беше убийствена, ала съседите споделяха със задоволство, че била далеч по-поносима, отколкото гребането срещу течението!

Когато настъпи нощта, отпуснаха веслата и получиха поредната порция отврат, която ако не друго, със сигурност бе още по-гадна от предишната.

Хоукмун и д’Аверк бяха твърде изморени, за да разговарят, но въпреки това направиха няколко отчаяни опита да се освободят от въжетата. Задачата се оказа непосилна за изнемощелите им мускули.

На следващата сутрин ги пробуди гласът на Ганак.

— Предните гребци, тегли! Хайде, мърши! И вие също, господа! Тегли! Тегли! Отсреща плува истинско съкровище и ако го изпуснете, целият гняв на господаря Валжон ще се стовари върху вас!

Измършавелите тела на останалите гребци неочаквано се изпълниха с жизненост и Хоукмун и д’Аверк се помъчиха да следват техния ритъм, докато тежкият кораб се носеше срещу течението.

Хоукмун вече си мислеше, че ще издъхне от изтощение. Сърцето му блъскаше лудо, мускулите му стенеха от агония. Колкото и здраво да беше тялото му, то не беше привикнало към подобно нечовешко усилие. Беше плувнал в пот, косата му беше прилепнала към лицето, а устата му бе разтворена, изкривена в мъчителна гримаса.

— Ох, Хоукмун… — изпъшка д’Аверк. — Не за… тази…роля…в живота…съм създаден…

Ала Хоукмун дори не успя да отвърне, задавен от непреодолима болка в гърдите и ръцете.

С разтърсващ трясък корпусът на шхуната се вряза в преследвания кораб и в същото време се разнесе викът на Ганак:

— Предните гребци, пусни веслата!

Хоукмун и останалите се подчиниха незабавно и се отпуснаха върху веслата. Над главите им се разнесе грохотът на битката. Чуваше се звън на саби, предсмъртни стонове, победни крясъци и викове на ранени, но всичко това изглеждаше като някакъв далечен сън за Хоукмун. Чувстваше, че ако продължава да гребе в шхуната на господаря Валжон, скоро ще умре.

После неочаквано над него се разнесе гърлен вик и само секунда по-късно върху му се строполи нечие тежко тяло. Тялото потрепери, претърколи се и тупна пред него. Оказа се, че принадлежи на едър и космат мускулест моряк. От гърдите му стърчеше окървавен кинжал. Мъжът изстена, сгърчи се и издъхна, а ножът в ръката му се изтърколи на пода.

Хоукмун го гледа тъпо няколко секунди, сетне мозъкът му започна да работи. Той протегна крак и установи, че може да достигне падналия нож. Постепенно, след няколко продължителни опита, Дориан успя да притегли ножа до себе си и да го скрие под пейката. После се отпусна напълно изчерпан на веслото.

Междувременно шумът от битката беше утихнал и Хоукмун се пробуди от миризмата на горящо дърво. Огледа се уплашено, осъзнавайки причината за появилия се дим.

— Другият кораб е запален — успокои го д’Аверк. — Намираме се в компанията на пирати, приятелю Хоукмун. Пирати. — Той се усмихна саркастично. — Ама че неподходящо обкръжение за човек с моето разклатено здраве…

Хоукмун с изненада си помисли, че за разлика от него, д’Аверк е запазил духа си дори в това безнадеждно положение.

Той пое въздух с пълни гърди, изправи рамене, доколкото му позволяваше позата, и прошепна:

— Имам нож…

Д’Аверк бързо кимна.

— Зная. Видях те. Бързо схващаш, Дориан. Не си чак толкова зле, колкото изглеждаш. А вече те бях отписал!

— Гледай да си починеш тази нощ, допреди зазоряване — рече му Хоукмун. — Тогава ще се опитаме да избягаме.

— Аха — съгласи се д’Аверк. — Трябва да си пестим силиците. Кураж, Хоукмун — скоро отново ще бъдем свободни хора!

През останалата част от деня продължиха да гребат с бързо темпо по течението и спряха само но обед, за да получат полагащия им се дял помия. Малко след това Ганак отново се появи на стълбата и побутна Хоукмун с куката.

— Е, приятелчета, още един ден път и ще стигнем вашето желано градче. Утре сутринта ще бъдем на пристанището в Старвел.

— Какво е това Старвел? — изпъшка Хоукмун.

Ганак го погледна учудено.

— Ама вие наистина сте много отдалече, след като не сте чували за Старвел. Това е квартал на Нарлийн — при това най-известният квартал. Затвореният град, където живеят великите речни принцове, сред които най-велик е господарят Валжон.

— Все за пирати ли става въпрос? — попита д’Аверк.

— Внимавай какво говориш, страннико — погледна го намръщено Ганак. — Ние се препитаваме, като взимаме онова, което открием в реката. А реката принадлежи на господаря Валжон и неговите перове.

Той се изправи и се отдалечи с вдървена стъпка. Продължиха да гребат до вечерта, а след това, пак по заповед на Ганак, преустановиха работа. Хоукмун постепенно привикваше с огромното физическо натоварване, но все още не можеше да преодолее неимоверната умора.

— Трябва да спим на смени — прошепна той на д’Аверк, докато поглъщаха вонящата каша. — Първо ти, после аз.

Д’Аверк кимна и само след миг вече спеше, отпуснат на веслото.

Нощта беше хладна, но Хоукмун с мъка се сдържаше да не заспи като приятеля си. Чу смяната на първата стража, после и на втората. Едва тогава сръга с облекчение д’Аверк, но трябваше да положи доста усилия, за да го събуди.

Най-сетне Д’Аверк изсумтя нещо неразбрано и Хоукмун позволи на дрямката да го обори. Последното, което си спомни, бяха думите на д’Аверк. Наистина, ако имаха късмет, съвсем скоро щяха да са свободни. Сетне идваше най-трудната част — да напуснат незабелязано кораба.

Когато се събуди, почувства странна олекналост в тялото и мускулите и осъзна обнадежден, че ръцете му вече не са привързани към веслото. Д’Аверк беше поработил през нощта. Зазоряваше се.

Той се извърна към французина, който му намигна ухилен.

— Готов ли си?… — прошепна д’Аверк.

— Да… — кимна Хоукмун и погледна завистливо към ножа в ръката на д’Аверк.

— Ех, да имах оръжие — рече Хоукмун. — Щях да науча на уважение този Ганак…

— Сега не е време за това — пресече ентусиазма му д’Аверк. — Трябва да се измъкнем колкото се може по-незабелязано.

Изправиха се предпазливо и надникнаха на горната палуба. В далечния край се виждаше вахтеният, а в сянката на пристройката господарят Валжон продължаваше да се излежава в хамака, обърнал бледото си лице към тъмната завеса на реката.

Морякът на вахта беше с гръб към тях, а Валжон, изглежда, не ги бе забелязал. Двамата приятели запълзяха по палубата към близкия борд.

Ала в същия миг Валжон ненадейно завъртя глава и в нощта се разнесе гробовният му глас:

— Кой е там? Ах, двама роби, които се опитват да избягат!

Хоукмун потрепери. Пиратският водач, изглежда, беше надарен със свръхестествен инстинкт, защото видимостта бе минимална, а и те се придвижваха съвсем безшумно. Ниският басов глас на пирата беше отекнал до най-далечните кътчета на кораба. Вахтеният подскочи и нададе тревожен вик. Бледото лице на господаря Валжон бе обърнато точно към мястото, където се спотайваха двамата приятели.

От трюма изскочиха неколцина моряци и преградиха пътя им към реката. Д’Аверк и Хоукмун смениха посоката и побягнаха към кърмата, където бе закачен хамакът на Валжон. Един от моряците пресече пътя на Хоукмун и замахна със закривената си сабя. Дориан се преви, сграбчи мъжа през кръста и го повали на палубата. Удари го с коляно в гърдите, изтръгна сабята от ръката му, надигна се и погледна Валжон.

Пиратският водач, изглежда, нехаеше за близката опасност, а продължаваше да разглежда Хоукмун с призрачносветлите си очи.

— Ти си глупак — произнесе бавно той. — Не знаеш ли, че аз съм господарят Валжон?

— А аз съм Дориан Хоукмун, дукът на Кьолн! Аз съм човекът, който надви мощта на Тъмните господари от Гранбретан, въпреки опитите им да ме покорят с магия, за което свидетелства перлата в черепа ми! Защо да се боя от един пират, пък бил той и господарят Валжон?

— Страхувай се тогава от друго — рече Валжон и посочи с пръст зад гърба на Хоукмун.

Дориан се завъртя, за да открие, че двамата с д’Аверк са заобиколени от пирати. Французинът беше въоръжен само с нож.

Хоукмун му подхвърли сабята.

— Задръж ги, д’Аверк. Аз ще се заема с техния водач! — При тези думи той скочи върху пристройката, прекрачи парапета и се приближи към изненадания Валжон.

Хоукмун разпери ръце, готов за схватка.

Изпод широката си наметка Валжон извади дълъг кортик, почти сабя, и го насочи към Хоукмун, но не предприе никакви опити за атака, а отстъпи назад.

— Роб — прошепна злобно той. — Ти си роб.

— Не съм роб, както скоро ще разбереш! — Хоукмун се хвърли под острието и се опита да стисне в желязна хватка пиратския водач. Валжон отстъпи чевръсто назад, като продължаваше да се прикрива зад кортика.

По всичко изглеждаше, че беше предвидил неочаквания ход на Хоукмун и имаше богат опит в подобни ситуации. Държеше се като човек, събуден от сън, и гледаше Хоукмун, сякаш бе някакво странно видение.

Хоукмун се хвърли отново, като се стараеше да избягва оръжието. Валжон ловко отстъпи.

Опрял гръб в надстройката, д’Аверк едва удържаше напора на останалите пирати.

— Хоукмун, прави каквото смяташ да правиш, но само побързай! — извика той. — Още малко и ще ме нанижат на шиш като наденица!

Хоукмун нанесе рязък удар, усети как пестникът му се стоварва върху покритото със суха кожа лице на Валжон, главата на пирата отскочи назад, а кортикът издрънча на пода. Хоукмун го вдигна, премери на ръка балансировката и остана повече от удовлетворен, сетне метна тялото на пирата на рамо и опря острието в корема му.

— Назад, мърши, инак господарят ви ще издъхне! — викна той. — Назад!

Моряците заотстъпваха объркани и в краката на д’Аверк останаха да се въргалят единствено трупове. Някъде отзад дотича Ганак. Носеше къса шарена пола и размахваше в ръка познатата заострена кука. Зърна Хоукмун и челюстта му увисна от изненада.

— Ако обичаш, приятелю д’Аверк, заповядай на площадката при мен — подвикна весело Хоукмун.

Д’Аверк заобиколи надстройката и се изкатери по страничната стълба. На лицето му сияеше усмивка.

— Добра работа, приятелю.

— Давам ви срок до зори! — извика Хоукмун. — Искам при изгрев слънце да насочите кораба към брега.

Направите ли го, ще ви пусна на свобода и може би ще даря живота на вашия господар. Ганак оголи зъби.

— Наистина си глупак, щом дръзваш да се отнасяш по този начин с господаря Валжон. Не знаеш ли, че той е най-могъщият речен принц в Стареел?

— Нищо не знам за този ваш Старвел, приятелче, но ти пък знай, че аз съм преживял какви ли не премеждия в Гранбретан, стигал съм до самото сърце на Тъмната империя и искрено се съмнявам, че която и да било от вашите опасности може да се сравни с тамошните. Страхът е чувство, което изпитвам доста рядко, Ганак. Но запомни друго — чака те моето отмъщение. Дните ти са преброени.

Ганак се изсмя презрително.

— Май късметът те е накарал съвсем да оглупееш, робе! Като стана дума за отмъщение, господарят Валжон е с приоритет!

Беше започнало да се развиделява. Хоукмун реши да не обръща внимание на заплахите на Ганак.

Сякаш измина цяла вечност преди слънцето да се появи на хоризонта и да обагри върховете на дърветата и водната повърхност. Намираха се съвсем близо до левия бряг, недалеч от малък залив, до който имаше около половин миля.

— Дай нареждане на гребците, Ганак! — извика Хоукмун. — И завърти кормилото към левия бряг.

Ганак се озъби заплашително и не помръдна от мястото си.

Хоукмун обви с ръка шията на Валжон. Пиратският водач надигна с болезнена гримаса клепачи. Хоукмун отново опря острието на кортика в корема му.

— Ганак! Ако не ме послушаш, твоят господар го чака бавна и мъчителна смърт!

Внезапно от гърлото на пиратския водач се надигна дрезгав подигравателен смях.

— Бавна и мъчителна… — повтори той. — Бавна и мъчителна…

Хоукмун го погледна изненадано.

— Точно така. Зная къде да те пронижа, та да се мъчиш по-дълго.

Валжон не отговори, загледан равнодушно в Хоукмун, който все още го държеше за гърлото.

— Хайде, Ганак! Дай нареждане! Ганак си пое въздух.

— Гребци! — извика той и продължи с необходимите разпореждания. Заскърцаха весла, гребците превиха гърбове и корабът бавно се отправи към левия бряг на широката река Сейю.

Хоукмун държеше Ганак под око, защото се боеше, че ще се опита да ги измами. Позволи си да се отпусне едва когато наближиха брега. Свободата беше само на една протегната ръка. Слезеха ли на сушата, щяха да са в безопасност, защото пиратите едва ли биха изоставили кораба си, за да ги преследват.

Внезапно д’Аверк нададе предупредителен вик и Хоукмун се обърна. Вдигна глава тъкмо навреме, за да зърне носещата се право към него увиснала на въже човешка фигура.

Беше не друг, а добре познатият му Ориндо, размахващ ухилено късата дървена бухалка.

Хоукмун пусна Валжон и вдигна ръка да се прикрие, тъй като не успя навреме да замахне срещу противника. Бухалката се стовари върху рамото му и той политна назад. В този миг д’Аверк подскочи и сграбчи Ориндо през кръста.

Валжон използва суматохата, скочи и изтича надолу по стълбата, като огласяше палубата с писъците си.

Д’Аверк изруга ядно и блъсна Ориндо след него.

— Два пъти с един и същ номер, Хоукмун! Май си заслужаваме участта!

Предвождани от Ганак, моряците бавно пристъпваха към тях и ръмжаха гневно. Хоукмун замахна срещу Ганак, но брадатият отби удара и направи опит да го прониже в крака. Хоукмун отскочи и се изкатери на площадката върху палубната надстройка. Ганак го последва, зловещо ухилен, и викна:

— Хайде, робе, да видим как ще победиш един истински мъж!

— Не виждам наоколо мъж — отвърна Хоукмун. — Само някакво вонящо животно. — После се разсмя и ловко отби поредния удар на Ганак. Сабята в ръката му беше чудесна.

Двамата продължиха да се дуелират върху тясната площадка, докато д’Аверк задържаше останалите на стълбата. Ганак без съмнение бе опитен фехтувач, но куката в ръката му не можеше да се сравнява с блестящата сабя на пиратския водач.

Хоукмун успя да го прониже в рамото с един рязък удар, предпази се от свистящата във въздуха кука, която едва не изби оръжието от ръката му, бързо възстанови равновесието си и мушна Ганак в другото рамо.

Брадатият нададе яростен рев и се нахвърли върху него с утроени сили.

Хоукмун го посрещна с острието и този път успя да го прониже в дясната ръка. Косматите гърди на Ганак бяха облени в кръв, докато Хоукмун оставаше невредим. Завладян от ненадейна паника, брадатият отчаяно се хвърли напред.

Този път Хоукмун се прицели право в сърцето му, твърдо решен да отърве Ганак от досадните мъки на ежедневието. Острието на сабята проряза плътта, удари се в кост и животът напусна грешното тяло на пирата заедно с бликналата кръв.

В това време останалите моряци бяха изтласкали д’Аверк и сега вече той отбиваше атаките им от всички страни. Хоукмун обърна гръб на строполилия се Ганак, прескочи перилата, посече един от пиратите в шията, а втория прониза в гърдите, преди останалите да забележат появата му.

Опрели гръб в гръб, д’Аверк и Хоукмун даваха яростен отпор на моряците, но знаеха, че няма да удържат дълго, тъй като от трюма непрестанно идеха нови попълнения.

Не след дълго площадката на палубната надстройка беше покрита с окървавени трупове, а телата на Хоукмун и д’Аверк — обсипани с рани. Но те не се предаваха. Хоукмун зърна за миг лицето на господаря Валжон, който беше застанал край главната мачта и го следеше с бледите си очи, сякаш искаше да го запомни за цял живот. Кой знае защо, Хоукмун потрепери, сетне насочи вниманието си към битката. Някой го удари с плоската страна на сабята по лицето, той се люшна назад и се блъсна в гърба на д’Аверк. Двамата се строполиха на пода и веднага се надигнаха, като отбиваха ударите. Хоукмун прониза един пират в корема, посече втори през лицето и се подпря уморено на коляно.

После, съвсем ненадейно, моряците отстъпиха, вперили погледи някъде встрани. Хоукмун и д’Аверк се обърнаха натам.

Откъм близкия залив се приближаваше строен, ослепителнокрасив кораб с издути от южния бриз снежно-бели платна и тъмносин, почти черен корпус, а върху огряната от утринното слънце палуба бяха строени въоръжени мъже.

— Трябва да е някой техен пират-съперник — подхвърли д’Аверк и възползвайки се от краткото объркване, прониза най-близкия моряк, а след това се втурна към перилата на площадката. Хоукмун го последва, но този път противникът бе далеч по-малоброен, тъй като моряците бяха наобиколили Валжон, очаквайки от него заповеди.

Над водата се разнесе нечий глас, но идваше твърде отдалеч, за да разберат думите.

В отговор Валжон извика една-единствена, но изпълнена с омраза дума.

Тази дума беше: „Бючард!“

После пиратите отново се нахвърлиха върху тях. Хоукмун почувства болезнено шибване в лицето, погледна с пламтящи очи своя нападател, заби острието на сабята в устата му, завъртя я така, че да проникне в мозъка, и мъжът се строполи с предсмъртен вик и издъхна в краката му.

Забравил всякаква милост, Хоукмун вдигна сабята и прониза следващия противник право в сърцето.

Схватката продължаваше с неотслабващо темпо, докато черно-синята шхуна се плъзгаше по водата все по-близо и по-близо.

Хоукмун все още не знаеше със сигурност дали ги доближава съюзник, или враг. Ала нямаше време да обмисли този въпрос, защото пиратите ги притискаха все по-близо до перилата, размахвайки бясно саби.

ПЕТА ГЛАВАПАЛ БЮЧАРД

Корабът в черно и синьо удари борд в техния и в същия миг се разнесе ясният глас на Валжон.

— Оставете робите! Пригответе се да отблъснете псетата на Бючард!

Пиратите заотстъпваха, без да изпускат от очи Хоукмун и д’Аверк. Хоукмун последва един от тях, но се отказа, почувствал, че е на предела на силите си.

Не им оставаше друго освен да гледат безучастно, докато войниците от атакуващия ги кораб метнаха ловко въжета с прикачени накрая абордажни куки и започнаха да се прехвърлят на палубата на „Речния ястреб“. Бяха въоръжени със саби и тежки бойни секири и се биеха с умение и храброст, каквито очевидно липсваха на пиратите.

Хоукмун потърси е поглед Валжон, но пиратският водач беше изчезнал — вероятно се беше скрил в трюма.

— Струва ми се, приятелю, — рече той на д’Аверк, — че за днес пуснахме достатъчно кръв. Какво ще кажеш, ако освободим онези нещастници, приковани долу за веслата? — След тези думи Хоукмун скочи на палубата, изтича надолу по стълбата и се зае да реже въжетата, с които бяха привързани гребците.

Мъжете го посрещнаха с учудени погледи и, изглежда, не разбираха какво вършат Хоукмун и д’Аверк.

— Свободни сте — викна им Хоукмун.

— Хайде, свободни сте — повтори след него д’Аверк. — Вдигайте си задниците и напускайте кораба, докато все още можете, защото не се знае как ще завърши битката.

Робите се изправиха, протегнаха схванатите си крайници и после, един по един, започнаха да се прехвърлят през борда.

Д’Аверк ги проследи с усмивка.

— Жалко, че не можем да помогнем и на тези от другата страна — подхвърли той.

— Че защо не? — попита Хоукмун и посочи един тесен тунел, който водеше под палубата към отсрещната страна. — Ако не греша, това отива право там.

Той опря гръб в борда и ритна с всичка сила масивната врата, която затваряше тунела. Още няколко ритника и пантите й хвръкнаха встрани. Двамата се наведоха и се шмугнаха в тъмния тунел. Над главите им врявата на боя ставаше все по-силна.

Д’Аверк спря за миг пред едно гърне, замахна със сабята си и го разсече на две. Отвътре бликнаха скъпоценни камъни.

— Плячка — рече той.

— Сега не е време за това — каза Хоукмун, но д’Аверк го погледна усмихнат.

— Нямах намерения да я прибирам — рече той. — Ала никак не ми се ще да я оставя на Валжон, в случай че му излезе късметът горе. Я виж… — той посочи някакъв масивен кръгъл капак на дъното на трюма. — Ако не греша, с помощта на това ще можем да пуснем малко речна вода в кораба! Хоукмун кимна.

— Докато работиш по въпроса, ще изтичам да освободя и останалите роби.

Той остави д’Аверк при железния капак, стигна отсрещния край на тунела и изби с ритник втората врата.

В същия миг в тунела влетяха двама счепкани в яростен бой мъжаги — единият, облечен с униформата на атакуващите, а вторият — пират от „Речния ястреб“. Хоукмун прониза чевръсто пирата. Униформеният го погледна изненадан.

— Ти си един от онези, които забелязахме да се сражават на борда, нали!

Хоукмун кимна.

— Що за кораб е вашият?

— Корабът на Бючард — отвърна мъжът, докато триеше челото си, сякаш това обясняваше всичко.

— И кой е този Бючард? Униформеният се засмя.

— Стига ти да знаеш, че е заклет враг на Валжон. Видя те как се биеш и беше възхитен от умението ти да въртиш сабята.

— Нищо чудно — засмя се Хоукмун. — Отдавна не бях се бил толкова добре. И как иначе? Та нали ставаше дума за кожата ми.

— Тази причина е в състояние да направи майстор на сабята всеки от нас — съгласи се униформеният. — Казвам се Кулард и съм твой приятел, стига наистина да си враг на Валжон.

— Хубаво, ама първо трябва да предупредиш другарите си. Току-що потопихме това пиратско корито — виж! — Той посочи към мрака на трюма, където д’Аверк пуфтеше над железния капак.

Кулард кимна, завъртя се и изчезна нагоре.

— Ще се видим по-нататък, приятелю! — подхвърли той през рамо. — Ако сме живи!

Хоукмун го последва, но се забави край робите, за да ги освободи от веслата.

Горе на палубата хората на Бючард, изглежда, постепенно вземаха надмощие над пиратите. Хоукмун почувства внезапно разклащане на корпуса и видя, че д’Аверк бърза след него откъм трюма… — Мисля, че сега е най-подходящият миг да се отправим към брега — предложи французинът и посочи с пръст робите, които се хвърляха с плясък във водата. — Какво ще кажеш да вземем пример от тях? Хоукмун кимна.

— Вече предупредих хората на Бючард. Ето че си го върнахме тьпкано на Валжон. — Той пъхна сабята на пиратския вожд под мишница. — Ще се постарая да за държа това оръжие. Отдавна не беше ми попадало нещо толкова добро. Тази сабя може да направи прочут фехтувач от всеки!

Той се изкатери на палубата и откри, че хората на Бючард бяха изтласкали пиратите чак при кърмата, ала вече се готвеха за отстъпление.

По всичко изглеждаше, че Кулард е разнесъл тревожната вест.

Долу в трюма водата вече нахлуваше с шумно бълбукане. Корабът едва ли щеше да се задържи дълго върху повърхността. Хоукмун се обърна и погледна назад. Двете шхуни почти бяха опрели бордове. Най-подходящият път за бягство, изглежда, беше през палубата на Бючардовия кораб.

Той побърза да осведоми д’Аверк за намерението си. Приятелят му кимна, двамата прекрачиха перилата и скочиха на палубата на съседния кораб.

Наоколо не се виждаха гребци и това наведе Хоукмун на мисълта, че за разлика от робите на пиратската шхуна, тук тази роля се изпълнява от свободни хора, които в момента участват в битката. Подобно решение изглеждаше много по-разумно и целесъобразно, особено в светлината на последните обстоятелства. Той поспря, докато обмисляше този факт, и в същия миг нечий глас го повика откъм „Речния ястреб“.

— Хей, приятелю. Точно ти — с черната перла в челото. Да не си решил да потопиш и моя кораб?

Хоукмун се обърна и видя насреща си приятен на вид мъж, облечен в черни кожени дрехи и наметнат с пелерина с висока яка, синя на цвят, но покрита с кървави петна. Стискаше в едната си ръка сабя, а в другата — секира.

— А не, ние просто си тръгваме… — отвърна Хоукмун. — Корабът ти е в пълна безопасност.

— Я почакайте малко! — Мъжът в черно скочи върху парапета на „Речния ястреб“. — Бих искал да ви благодаря, задето ни свършихте половината работа.

Хоукмун спря неохотно, докато мъжът се прехвърли на техния кораб и ги приближи с бавна крачка.

— Аз съм Пал Бючард й този кораб е мой — представи се той. — От седмици дебна „Речния ястреб“ и сигурно и този път щяха да ми се изплъзнат, ако не бяхте вие да изтрепете половината от екипажа и да ми дадете възможност да го доближа незабелязано…

— Сигурно е така — кимна Хоукмун. — Е, тъй като не желаем да се забъркваме в нови разправии между пирати…

— Струва ми се, че грешите в преценката си, господине — прекъсна го Бючард. — Що се отнася до мен, аз се заклех да освободя реката от всички пиратски водачи от Старвел. Аз съм техният най-страшен враг.

Междувременно всички хора от екипажа на Бючард се прехвърлиха на шхуната и прерязаха абордажните въжета. „Речния ястреб“ се завъртя от течението и носът му скоро се скри под водата. Останалите на борда пирати наскачаха в реката. Само от Валжон нямаше и следа.

— Но къде се скри водачът им? — възкликна учудено д’Аверк.

— Той е като плъх — отвърна Бючард. — Сигурен съм, че е напуснал борда веднага щом е подушил наближаващата беда. Господа, трябва да знаете, че вие ми оказахте неоценима помощ, тъй като Валжон е най — злият от всички пирати. Искрено съм ви благодарен.

Д’Аверк, който не можеше да допусне някой да му съперничи в учтивост, особено когато това засягаше пряко интересите му, побърза да отговори:

— Ние също сме ви безкрайно задължени, капитан Бючард, задето се появихте тъкмо навреме — когато изглеждахме загубени. Така че сметките ни са уредени. — И той се усмихна любезно.

Бючард се поклони.

— Благодаря ви. Но ако ми позволите една малко неучтива забележка, и двамата, изглежда, се нуждаете от малка почивка и възстановяване на силите. Ранени сте, а и дрехите, които носите, никак не подхождат на благородни господа като вас… Накратко казано, ще ми окажете голяма чест, ако приемете поканата ми да се настаните в каютата за гости, както и гостоприемство то на моето имение, когато хвърлим котва.

Хоукмун се замисли, сбърчил вежди. Склонен бе да се довери на младия капитан.

— И къде възнамерявате да хвърлите котва, благородни господине?

— В Нарлийн — отвърна Бючард. — Където живея.

— В интерес на истината ние също пътувахме за Нарлийн преди да попаднем в лапите на Валжон — подхвърли Хоукмун.

— Тогава не ви остава друго освен да продължите пътуването си с мен. Ще бъда на вашите услуги.

— Благодаря ви, капитан Бючард — вдигна ръка Хоукмун. — Искрено сме трогнати от вашата вежливост и с радост приемаме предложението да ви придружим до Нарлийн. Може би по пътя ще можете да отговорите на някои от вълнуващите ни въпроси.

— С удоволствие. — Бючард посочи към кърмата. — Господа, последвайте ме в моята каюта.

ШЕСТА ГЛАВАНАРЛИЙН

Пяна и водни пръски се вдигаха зад стъклата в каютата на капитан Бючард, докато корабът се носеше, разпънал всички платна, надолу по реката.

— Движим се с пределна скорост — обясни им Бючард, — за да избегнем каквито и да било нежелани срещи с други пиратски съдове.

Готвачът тъкмо поднасяше последното блюдо. Масата беше отрупана с най-различни ястия от месо, риба и зеленчуци, плодове и вино. Хоукмун не без усилие си наложи да опита само по съвсем малко от всичко, защото се опасяваше, че привикналият му към постоянен глад и лишения стомах няма да издържи на голямото натоварване.

— Поръчах празничен обяд — рече им засмяно Бючард. — От месеци преследвам Валжон.

— Що за човек е този Валжон? — попита Хоукмун, докато предъвкваше лакомо. — Изглеждаше ми доста странен тип.

— Никак не отговаряше на представата ми за пират — добави д’Аверк.

— Той е потомствен пират — рече им Бючард. — Още дедите му са били пирати и са се препитавали с грабежи и плячкосване по реката векове наред. Преди известно време търговците се съгласиха да плащат данъци на Валжон, за да ги остави на мира, ала когато размерът им взе да става непосилен, въстанаха. Валжон естествено ги наказа за непокорството. Именно тогава една малобройна група търговци, между които и аз, решихме да построим собствен боен кораб и да дадем отпор на пиратите в реката. Аз поех командването на кораба. Зарязах търговията и се посветих на задачата да прогоня Валжон от Нарлийн и реката.

— И имате ли успехи? — попита го Хоукмун.

— Трудно е да се каже. Валжон и останалите пиратски предводители са все така недосегаеми в своя затворен град. Трябва да знаете, че Старвел е град в града — в Нарлийн — и до този момент с нищо не успяхме да нарушим спокойствието им вътре. Нито пък сме стигали до стълкновение, при което да премерим пълните си сили.

— Казвате, че Валжон бил потомствен пират… — поде д’Аверк.

— Да, предците му са се появили в Нарлийн преди няколкостотин години. Били са могъщи и силни, а моят народ — слаб и лишен от водач. В една от легендите се казва, че прадядото на Валжон, Батах Герандиун, владеел някакви тайнствени магични сили. Пришълците заградили Старвел е висока стена, като избрали за себе си най-хубавата част от града, където живеят и до ден днешен.

— А Валжон предприе ли нещо, след като започнахте да нападате корабите му? — попита Хоукмун, докато отпиваше от гъстото вино.

— Всячески се опитва да ни създава неприятности, но в последно време вятърът като че ли задуха в наша посока. Ала все още ни чака доста работа. Бих го удушил със собствените си ръце, само да ми падне. Премахна ли го, ще се разбягат и останалите, сигурен съм в това, но той всеки път ми се измъква. Надушва опасността отдалече, сякаш има инстинкт.

— Е, дано скоро да го спипате — рече Хоукмун. — А сега, капитан Бючард, бихте ли ни казали, знаете ли нещо за един меч, наречен „Мечът на зората“? Обясниха ни, че можем да го открием в Нарлийн.

Бючард го погледна изненадан.

— Да, чувал съм за него. Той е свързан с легендата, за която споменах одеве — за прадядото на Валжон Батах Герандиун. Смята се, че магичните сили на Батах имали някаква връзка с този меч. В наше време пиратите смятат Батах за божество, прекланят се пред него и дори са издигнали храм в негова чест — храмът на Батах Герандиун. Суеверна пасмина са тези пирати. Мислите и действията им нерядко са необясними и неразбираеми за обикновен търговец като мен.

— И къде се намира този меч? — попита д’Аверк.

— Как къде, твърдят, че пиратите се прекланяли пред него в храма. За тях той олицетворява силата, която са наследили още от времето на Батах. Да не сте намислили да откраднете този меч, господа?

— Лично аз нямам… — заговори Хоукмун, но д’Аверк го сръга.

— Точно така, капитане. Един наш близък — много мъдър книжник от севера — чул за този меч и пожела да се запознае с него. Изпрати ни да го купим…

Бючард се разсмя от сърце.

— Дори и наистина да бъде купен някога, приятели мои, това ще стане с цената на милиони жертви. Пиратите ще се бият до последния човек, за да защитават Меча на зората. За тях той е по-ценен от всичко на света.

Хоукмун помръкна. Дали пък умиращият Миган не ги беше изпратил на невъзможна мисия?

— Е, голяма работа — сви философски рамене д’Аверк. — Да се надяваме тогава, че след като разгромим Валжон и неговите псета, ще можем да се доберем до тази скъпоценна вещ.

Бючард се усмихна.

— Не мисля, че някога ще настъпи този хубав ден — поне докато съм жив. Много години ще минат, докато Валжон бъде унищожен. — Той се надигна от масата. — Извинете ме за малко, трябва да дам някои разпореждания на палубата.

Бючард се поклони и излезе от каютата. Щом той разтвори вратата, Хоукмун погледна намръщено д’Аверк.

— Какво ще правим сега? Забравени от всички в тази тъмна страна, където не можем да направим дори едничкото, което се иска от нас. — Той извади пръстена на Миган от кесията на пояса си и го подхвърли на дланта си. В кесията имаше общо единадесет пръстена, тъй като двамата с д’Аверк бяха свалили своите. — Добре че поне успяхме да ги запазим непокътнати. Дали пък да не ги използваме — да извършим, няколко скока напосоки с надеждата да попаднем в нашия Камарг?

Д’Аверк изсумтя презрително.

— Най-много да се озовем отново в двора на крал Хуон или пък в лапите на някое чудовище. Предлагам да отидем до Нарлийн и да прекараме известно време там. Защо не проверим на място дали наистина е толкова трудно да се добере човек до този меч? — Той извади нещо от кесията си. — Бях забравил за ей това. — Французинът вдигна нагоре малкия предмет. Оказа се, че е зарядът от старовремско оръжие, който бяха намерили в Халапандур.

— И какво значение има това, д’Аверк? — попита Хоукмун.

— Както вече ти казах, Хоукмун, може да се окаже от полза.

— Дори без оръжие за него?

— Без оръжие — кимна д’Аверк.

Тъкмо когато прибираше заряда в кесията си, Пал Бючард застана на вратата. На лицето му грееше усмивка.

— Остава по-малко от час, приятели, и ще хвърлим котва на пристанището в Нарлийн — далеч от квартала, където живеят пиратите.

Изправени на палубата, Хоукмун и д’Аверк следяха с възхищение ловките маневри, с които корабът се провираше из тясното пристанище. Повечето сгради край брега бяха ниски, не по-високи от четири етажа, покрити с орнаменти и носещи белезите на времето. Цветовете бяха избледнели от вятъра, слънцето и дъждовете. В конструкцията на много от тях беше използвано дърво — за покриви, балкони, парапети и фасадни украси, ала се виждаха и метални решетки.

Пристанището беше отрупано със сандъци и огромни денкове, които непрестанно се товареха или разтоварваха на безбройните кораби, изпълващи просторния залив. Мускулести, голи до кръста мъже пристъпваха внимателно по тесните мостчета, нарамили огромни товари и плувнали в пот.

Отвсякъде се носеше глъчка, която, изглежда, подразни Бючард, докато капитанът ги водеше по тесния кей, на който вече беше започнала да се събира тълпа.

От всички страни се чуваха приветствия за Бючард.

— Как върви, капитане?

— Откри ли Валжон?

— Много ли хора загубихте?

Накрая Бючард се принуди да спре и се усмихна добродушно.

— Е, добре, съграждани — викна той. — Май ще трябва да ви разкажа какво стана, иначе току-виж не ме пуснете да мина. Да, потопихме кораба на Валжон…

Разнесоха се изненадани викове, после тълпата стихна. Бючард скочи на един сандък и вдигна ръце.

— Ние потопихме кораба на Валжон, „Речния ястреб“, но ако не бяха моите двама придружители, пиратите и този път щяха да ни се изплъзнат.

Д’Аверк погледна с престорена скромност към Хоукмун. Съгражданите на Бючард бяха вперили в тях изненадани погледи, сякаш не можеха да повярват, че тези двама облечени в парцали скитници са нещо повече от най-обикновени роби.

— Те са героите, а не аз — продължи Бючард. — Без ничия помощ успяха не само да задържат атаките на пиратите, но и да избият най-малко половината от тях, между които и Ганак, дясната ръка на Валжон, и с това превърнаха кораба му в лесна плячка за моите хора. А след това пак те потопиха „Речния ястреб“!

От тълпата се надигна възторжен рев.

— Научете имената им, граждани на Нарлийн. Запомнете ги добре, защото те са истински приятели на нашия град. Те са Дориан Хоукмун, носителят на Черната перла, и Хюлам д’Аверк. Едва ли някога сте срещали по-големи храбреци и по-опитни майстори на сабята!

Хоукмун почувства, че се изчервява, и погледна намръщено Бючард, опитвайки се да му внуши, че е време да свършва.

— А какво стана с Валжон? — извика някой от тълпата. — И той ли е убит?

— Той избяга — отвърна с нескрито съжаление Бючард. — Избяга като плъх. Но някой ден и него ще спипаме.

— Или той теб, Бючард! — извика същият глас, който, оказа се, принадлежеше на едър, добре облечен мъж. — Само сте го разгневили и нищо повече! От години си плащам редовно данъците на Валжон и нито той, нито хората му ме закачат. После дойдохте вие, казахте ни „Не плащайте данъците“ и какво стана? — оттогава няма спокойствие за никого и все треперим да не попаднем в ръцете на Валжон. Няма съмнение, че и този път ще си отмъсти. И не само на теб, разбира се. Не помисли ли за нас, останалите — за хората, които искат мир, а не жадуват за празна слава? Всички ни излагаш на риск!

Бючард се разсмя.

— А не беше ли тъкмо ти, Веронеег, ако не ме лъже паметта, който първи взе да се оплаква от своеволията на пиратите и непрестанно растящия данък? Нали ти пръв ни подкрепи, когато създадохме съюза срещу Валжон? Дошло е време да се бием, Веронеег, и колкото и да е трудна тази битка, ние ще я спечелим!

Тълпата отново зарева възторжено, но този път врявата бе доста по-слаба, тъй като хората бяха започнали да се разотиват.

— Валжон ще си отмъсти, Бючард — натърти отново Веронеег. — Дните ти са преброени. Носят се слухове, че пиратските предводители събирали армиите си, защото досега само си играели с нас. Рекат ли, ще превърнат Нарлийн в прах и пепел!

— И ще унищожат източника на своето благоденствие? Едва ли биха сторили подобна глупост! — Бючард махна презрително с ръка към своя опонент.

— Глупост — също като твоята — озъби се злобно Веронеег. — Само че събудиш ли веднъж омразата им към нас, нищо чудно да забравят кой припечелва хляба!

Бючард се усмихна и поклати глава.

— Време е да оставиш търговията, Веронеег. Бремето на живота, изглежда, е станало непосилно за немощните ти плещи.

Тълпата почти се беше разпръснала, на лицата на малцината останали се четеше тревога.

Бючард скочи от сандъка и прегърна своите нови приятели.

— Елате, няма смисъл повече да слушаме брътвежи те на стария Веронеег. Той е в състояние да превърне в поражение и най-блестящата победа. Време е да ви отведа в моето имение, където ще можете да си отдъхнете след преживените премеждия. А утре ще отидем в града, за да ви купя нови дрехи!

Той ги поведе из многолюдните криви улички на Нарлийн, начертани сякаш от някакъв умопобъркан архитект и изпълнени с безброй странни миризми — на всяка крачка се срещаха моряци, търговци и войници, подканяха ги красиви момичета, протягаха ръка за милостиня старици, продавачи възхваляваха стоките си от сергиите или конници се опитваха да си пробият път сред множеството. А те продължиха нагоре по каменистия път, изкачиха се на близкия хълм и излязоха на просторен площад с дълга редица къщи. Зад хълма се виждаше морето.

Бючард спря за миг и се загледа към морската шир. Вълните проблясваха под лъчите на слънцето.

Д’Аверк посочи с ръка.

— Нима търгувате със земите отвъд този океан? Бючард разкопча плътната си пелерина и я метна през рамо. Сетне разхлаби яката на ризата си, бавно поклати глава и се усмихна замислено.

— Никой не знае какво лежи отвъд океана — може би там просто няма земя. Не, ние търгуваме само по крайбрежието, на не повече от триста-четиристотин мили в двете посоки. В тази област са разположени няколко големи градове, които не са пострадали сериозно от последствията на Трагичното хилядолетие.

— Разбирам. И как се нарича този континент? Предполагам, че това е Азиакомуниста?

Бючард го погледна объркано.

— Може и да не съм книжник, но със сигурност мога да твърдя, че никога не са го наричали така. За някои е Яршал, за други Амарек или Ништай. — Той сви рамене. — Не зная дори какво е разположението му спрямо другите легендарни континенти, които, казват, се намирали по света…

— Амарек! — възкликна Хоукмун. — Винаги съм мислил, че това е вълшебна страна на свръхмогъщи същества…

— Аз пък мислех, че Руническият жезъл е в Азиакомуниста — засмя се д’Аверк. — Както виждаш, приятелю Хоукмун, да се вярва на легендите е чиста загуба на време. Може би в края на краищата ще се окаже, че Руническият жезъл въобще не съществува!

— Може би — кимна Хоукмун.

Бючард местеше намръщен поглед от единия към другия.

— За какво говорите — какъв е този Рунически жезъл и какви са тези легенди?

— За него научихме от книжника, който ни изпрати — реши да бъде кратък в поясненията си д’Аверк. — Подробните обяснения ще ви се сторят досадни.

— Вярно, не обичам досадните приказки — съгласи се Бючард и отново ги поведе по улиците.

Вече бяха оставили търговската част на града зад гърба си и бяха стигнали хълма, където минувачите бяха по-добре облечени, а къщите имаха богаташки вид. Градините бяха скрити зад високи стени, зад които се виждаха само върховете на цъфналите дръвчета и водните струи на фонтаните.

Именно пред една такава висока каменна ограда спря Бючард.

— Заповядайте в моя малък замък, добри ми приятели — рече той и отвори портата.

Щом пристъпиха прага, един слуга им се поклони почтително.

— Добре дошъл у дома, господарю — рече той на Бючард. — Успешно ли беше пътуването? Сестра ви ви очаква.

— Наистина успешно, Пер! Аха, значи Джелена е вече тук и е готова да ни посрещне? Ще видите, че ще я харесате, приятели!

СЕДМА ГЛАВАПОЖАРЪТ

Джелена беше млада красива чернокоса девойка с енергични маниери и веднага привлече вниманието на д’Аверк. Докато вечеряха, той дори си позволи да флиртува с нея и остана доволен, когато девойката прие с радост предизвикателството.

Бючард следеше усмихнат вдъхновения им разговор, но Хоукмун не споделяше чувствата му, защото девойката му напомняше болезнено за неговата собствена жена — Изелда, — която го очакваше може би на стотици години далеч във времето (тъй като никой не можеше да каже със сигурност дали кристалните пръстени са ги пренесли само през пространството).

Бючард, изглежда, забеляза тъжния поглед на Хоукмун, защото се постара да разведри настроението му с весели шеги и анекдотични случки от по-ранните му срещи с пиратите на Старвел.

Хоукмун се стараеше да поддържа разговора, ала все не можеше да откъсне мислите и тревогите си от своето храбро момиче, дъщерята на граф Медни.

Дали Тарагорм не бе успял да завърши машината, с която възнамеряваше да пътува през пространството? Дали Мелиадус не бе открил някакъв друг път към Медния замък?

Колкото повече напредваше вечерта, толкова по-неразговорлив ставаше Хоукмун. Не след дълго той се надигна и се поклони учтиво.

— Хиляди извинения, капитан Бючард — произнесе Дориан, — но съм ужасно изморен. Нали разбирате, тежките дни в пиратската шхуна, днешният бой…

Джелена Бючард и Хюлам д’Аверк дори не забелязаха, че е станал, вглъбени в своя разговор.

Бючард също се надигна със загрижено изражение.

— Но разбира се. Моля простете невниманието ми, приятелю…

Хоукмун се усмихна отпаднало.

— Това е последното, в което бих могъл да ви обвиня, капитане. Трогнат съм от гостоприемството ви. Но както споменах…

Бючард вече беше протегнал ръка към звънеца, когато неочаквано на вратата се почука.

— Влез! — извика той.

На прага се появи задъхан същият прислужник, който ги бе посрещнал.

— Капитан Бючард! На пристанището има ножар — гори един от корабите.

— Кораб ли? Чий кораб?

— Вашият, капитане — този, с който се върнахте днес!

Бючард се втурна към вратата, а Хоукмун, д’Аверк и Джелена го последваха.

— Каретата, Пер — нареди той. — Побързай, човече! Каретата!

След не повече от минута пред входа спря покрита карета, теглена от четири коня, и Бючард скочи в нея, махайки нетърпеливо с ръка на Хоукмун и д’Аверк да не се бавят. Ала когато Джелена вдигна крак на стъпалото, той я спря.

— Не, Джелена. Не знаем какво точно е станало на пристанището. Оставаш тук!

В същия миг каретата потегли, подскачайки но неравните павета надолу към пристанището.

Тесните улици бяха озарени от поставени в специални пръстени запалени факли и каретата хвърляше тъмна сянка върху стените на къщите, докато се носеше с оглушителен трясък надолу по хълма.

Най-сетне излязоха на пристанището, озарено не само от факлите, но и от пламтящата в залива шхуна. Наоколо цареше пълна бъркотия, пристигналите капитани на останалите кораби подканяха гръмогласно моряците си да вдигнат платна и да отдалечат съдовете от горящата шхуна, преди да са пламнали също като нея.

Бючард скочи от каретата, следван на крачка от Хоукмун и д’Аверк, изтича на пристана, като си проправяше път през тълпата, но щом стигна водата, спря и отпусна безпомощно рамене.

— Няма смисъл — прошепна отчаяно той. — Свършено е с нея. Това е работа само на Валжон…

От тълпата се появи Веронеег със зачервено от отблясъците лице.

— Видя ли, Бючард? Валжон си отмъсти! Предупреждавах те!

Всички се извърнаха, привлечени от тропота на конски копита, и забелязаха, че към тях се приближава самотен ездач.

— Бючард! — викна ездачът. — Ей, тук ли е Пал Бючард, дето се хвали, че потопил „Речния ястреб“?

Бючард вдигна глава.

— Аз съм капитан Бючард. А ти кой си?

Ездачът размаха свитъка, който стискаше в лявата си ръка.

— Аз съм пратеник на Валжон! — извика той. След това запрати свитъка право в краката на Бючард.

— Какво е това? — прецеди през зъби Бючард.

— Сметката, Бючард. Сметката за петдесет мъже и четиридесет роби, за цял един кораб плюс съкровище за двадесет и пет хиляди смайгара. Валжон също разбира от търговия!

Бючард хвърли свиреп поглед на пратеника. Светлината от пламтящия кораб мяташе мрачни сенки но лицето му. Той побутна свитъка с обувка, после го ритна във водата.

— Нима си мислиш, че ще ме подплашиш с този театър? — произнесе с твърд глас той. — Кажи на твоя Валжон, че не възнамерявам да плащам смешната му сметчица. Нека знае също, че ако наистина „разбира от търговия“, той и неговите алчни кучета дължат на Нарлийн много повече, отколкото е изписано на тази хартийка. И аз искам от него да изплати този дълг.

Ездачът понечи да отвърне, сетне промени намерението си, пришпори коня и потъна в мрака.

— Сега вече ще те убие, Бючард — произнесе триумфиращо Веронеег. — Този път няма да се измъкнеш. Надявам се Валжон да си дава сметка, че ние останалите не сме такива глупаци като теб.

— Аз пък се надявам, Веронеег, че никой от нас не е толкова глупав, колкото си ти — отвърна с презрение Бючард. — Щом Валжон ме заплашва, това означава, че поне малко съм успял да го извадя от равновесие!

Той се върна при каретата и даде път на Хоукмун и д’Аверк да се настанят вътре. Последва ги, блъсна шумно вратичката и почука с дръжката на сабята по покрива, известявайки кочияша, че може да потегля обратно към имението.

— Сигурен ли си, че Валжон наистина се бои от теб? — попита го Хоукмун.

Бючард го погледна и се усмихна.

— Сигурен съм, че е много по-силен, отколкото предполагам — много по-силен, отколкото го смята дори Веронеег. Според мен Валжон все още е малко изненадан от нашата дръзка постъпка и само това го спира да ни удари с цялата си мощ. Но такива неща не бива да се обсъждат с Веронеег, не смятате ли, приятели?

Хоукмун погледна Бючард с нескрито възхищение.

— Вие сте изключително смел човек, капитане.

— По-скоро отчаян, приятелю Хоукмун.

Дориан кимна.

— Мисля, че разбирам какво имате предвид.

Останалата част от пътя премина в мълчание.

Щом наближиха, видяха, че портата е широко отворена. Джелена ги очакваше пред вратата на къщата. Лицето й бе пребледняло.

— Добре ли си, Пал? — попита тя.

— Разбира се — отвърна Бючард. — Няма за какво да се боиш, Джелена.

Тя се обърна и се отправи към гостната, където все още я чакаше недокоснатата вечеря.

— Аз… аз не се уплаших заради горящия кораб — рече му разтреперана тя. Погледна брат си, сетне д’Аверк и накрая Хоукмун. Очите и бяха разширени. — Преди малко имахме неканен гост.

— Гост ли? И кой беше той? — попита Бючард като обгърна с ръка треперещите й рамене.

— Той… той дойде сам… — поде тя.

— Е, и какво странно има, че някой дошъл сам? Впрочем, къде е той сега?

— Беше Валжон, Пал — господарят Валжон от Стареел. Той… — Тя вдигна ръка към лицето си. — Той ме удари… погледна ме с жестоките си очи, заговори ми със своя отвратителен глас…

— И какво ви каза? — попита Хоукмун, а по лицето му внезапно пробягна сянка. — Какво ви каза, лейди Джелена?

Тя отново премести поглед по лицата им и накрая го спря върху Хоукмун.

— Каза, че само си играел с Пал и че било под достойнството му да изпрати всичките си сили срещу него; каза също, че ако утре сутринта Пал не обяви на всеослушание, че възнамерява да преустанови жалките си закачки — точно така ги нарече — срещу пиратските предводители — тогава ще бъде наказан по такъв начин, че никой да не посмее да повтори опита му. Каза, че очаква да научи за това публично изявление до утре на обед.

Бючард я слушаше разгневен.

— Дошъл е значи тук, в моята собствена къща, само за да изрази презрението си към мен. А горящият кораб в залива е бил демонстрация, както и средство да отвлече вниманието ми на пристанището. Срещнал се е с теб, за да ми докаже, че когато пожелае, може да сложи ръка дори на най-скъпите ми същества. — Няма съмнение, че сега вече не само моят, но и твоят живот е изложен на опасност. Трябваше да предвидя тази възможност, трябваше…

Той погледна Хоукмун, но в очите му се четеше само умора.

— Май наистина излязох глупак, господин Хоукмун. Изглежда, че Веронеег е бил прав. Не мога да се бия с Валжон — не и докато се крие зад непробиваемите стени на Старвел. А и нямам оръжия, с които да го сторя!

— Трудно ми е да ви дам подходящ съвет — отвърна тихо Хоукмун. — Но съм готов веднага да ви предложа услугите си — а също и на д’Аверк — в борбата, ако желаете да я продължите.

Бючард погледна Хоукмун в очите, после се усмихна и изправи рамене.

— Вярно, че не ми даде съвет, Дориан Хоукмун, позволи ми да ти говоря на „ти“, но ми подсказа за какъв трябва да се мисля, ако не приема помощта на двама толкова изявени майстори на сабята. Не, аз няма да се откажа от борбата. Утре смятам да си почивам въпреки заплахите на Валжон. Ти, Джелена, ще стоиш тук, за да си под моя закрила. Ще изпратя да повикат татко и неговата охрана. А после възнамерявам да изляза на пазар заедно с Хоукмун и д’Аверк. — Той посочи дрехите, които им бе заел. — Обещах ви нови костюми, както и подходяща ножница, приятелю Хоукмун, за сабята, с която бе така любезен да ти услужи Валжон. Утре ще се държим съвсем естествено. Нека покажем на този пират, и което е по-важно — на хората от нашия град, — че не се боим от заплахите на Валжон.

Д’Аверк кимна енергично.

— И аз мисля, че това е най-правилният начин, ако твоите съграждани все още са съхранили своя дух — рече той. — Пък и дори да умреш — ще го направиш като герой, с което ще вдъхновиш нови последователи. — Надявам се да не умра — усмихна се Бючард. — Защото много обичам живота. Но никой не знае какво му е писано. Никой не знае.

ОСМА ГЛАВАСТЕНИТЕ НА СТАРВЕЛ

Още от сутринта следващият ден подсказа, че ще бъде също така горещ като предишния.

Докато Пал Бючард и новите му приятели се разхождаха по улиците на Нарлийн, стана ясно, че мнозина са узнали за ултиматума на Валжон и очакват с нетърпение какво ще предприеме капитанът.

Ала Бючард не предприемаше нищо. Усмихваше се наляво и надясно, целуваше галантно ръцете на дамите, сипеше поздравления и водеше Хоукмун и д’Аверк право към центъра, където според него беше най-добрият шивач в града.

Работилницата на шивача се оказа почти на един хвърлей от стените на Старвел.

— Всъщност — предложи им той — можем да посетим шивача и следобед. Предлагам първо да отскочим до една кръчма, която ви препоръчвам искрено. Намира се съвсем близо до градския площад и е предпочитано място за всички местни големци. Така ще им дадем възможност да ни видят спокойни и весели. Ще побъбрим за туй-онуй, но ще избягваме всякакви подмятания за Валжон и неговата заплаха.

— Дали не си търсиш белята, капитан Бючард? — зачуди се д’Аверк.

— Може би — отвърна Бючард. — Но имам чувството, че много неща ще зависят от днешните събития. Готов съм да заложа на тези събития, защото днес ще се решава моята победа… или поражение.

Хоукмун кимна, но не добави нищо. Той също усещаше, че нещо витае из атмосферата на градчето.

Настаниха се удобно в кръчмата, опитаха от вкусните ястия, изпиха поднесеното вино и през цялото време се стараеха да не забелязват, че са център на всеобщото внимание, както и ловко да избягват всякакви подпитвания относно ултиматума на Валжон.

Дойде и си отиде обяд, а Бючард продължаваше да разговаря безгрижно, сякаш не забелязваше, че времето лети. Накрая допи чашата си, надигна се и рече:

— А сега, господа, да видим какво прави шивачът, за когото ви споменах…

Улиците в центъра на града бяха необичайно пусти. Повечето прозорци бяха със спуснати завеси, зад които се мяркаха пребледнели, изплашени лица, но Бючард само се усмихна, сякаш се забавляваше от ситуацията.

— Днес ние с вас, приятели, сме главните актьори на нашата малка сцена — каза той. — Остава да си изиграем добре ролите.

След малко Хоукмун за първи път зърна част от стената на Старвел. Издигаше се високо над всички покриви, бяла, горда и загадъчна и поне доколкото можеше да установи — без никакви врати.

— Всъщност има няколко съвсем малки вратички — обясни им Бючард. — Но те се използват рядко. В замяна на това пиратите разполагат с просторни подземни тунели, свързани с реката и с много докове.

Бючард ги отведе на една странична уличка и им показа висящата малко по-нататък табела.

— Ето го нашия шивач, приятели.

Влязоха в работилницата, затрупана с тонове платове, купища наметала, бричове и жилетки, най-различни саби и кинжали, великолепни доспехи, шлемове, ботуши, колани и всичко останало, което можеше да потрябва на един рицар. Притежателят на работилницата тъкмо обслужваше друг клиент. Той беше човек на средна възраст, добре сложен, с червендалесто лице и снежнобяла коса. Шивачът се усмихна, когато забеляза Бючард, а клиентът се извърна към тях — очите му се разшириха, като видя кои са влезлите. Клиентът промърмори нещо и се надигна да си ходи.

— Не желаете ли тази сабя, господарю? — подхвърли след него шивачът. — Готов съм да сваля цената с половин смайгар, но нито грош повече.

— Друг път, Пиар, друг път — подхвърли през рамо клиентът, заобиколи Бючард, поклони се и излезе.

— Кой беше този? — понита усмихнато Хоукмун.

— Синът на Веронеег, доколкото си спомням — отвърна Бючард и се засмя. — Наследил е, изглежда, страхливия нрав на баща си!

Пиар застана пред тях.

— Добър ден, капитан Бючард. Не очаквах да ви видя днес тук. Направихте ли заявлението, което се очакваше от вас?

— Не, Пиар, не съм.

— Така си и знаех, капитане — усмихна се Пиар. — Но сигурно си давате сметка за опасността, която ви грози? Валжон няма да остави тази работа така, не мислите ли?

— Сигурно ще опита нещо, Пиар.

— И то скоро, капитане. Едва ли ще губи време. Не смятате ли, че е малко рисковано да се разхождате толкова близо до стените на Старвел?

— Трябва да им покажа, че не се боя от Валжон — отвърна Бючард. — Пък и защо да променям плановете си заради него? Обещах на приятелите си, че тук ще могат да подберат дрехи според вкуса си, а човек не бива да подминава с лека ръка подобни обещания!

Пиар се усмихна и махна небрежно с ръка.

— Желая ви успех, капитане. А сега, господа, какво бихте искали да ви покажа?

Хоукмун избра едно алено наметало и дълго се любува на позлатените му закопчалки.

— Много неща тук ми харесват, майстор Пиар — рече той. — Виждам, че сте човек с вкус.

Докато Бючард разговаряше с шивача, Хоукмун и д’Аверк обиколиха бавно магазина, като се спираха пред онези неща, които привличаха вниманието им — тук някоя риза, там — чифт великолепни ботуши. Изминаха два часа, преди най-сетне да приключат с избора си.

— Ако обичате, заповядайте в пробните, господа — рече им Пиар. — Виждам, че сте направили добър избор.

Хоукмун и д’Аверк се усамотиха в специално обзаведените за целта пробни. Хоукмун бе взел копринена риза в лавандулов цвят, жилетка от фина светла щавена кожа и широки бричове от пурпурна коприна — в тон с шалчето, което бе завързал на шията си. Крачолите на бричовете напъха в ботушите, изработени от същата кожа, от каквато бе жилетката, която остави разкопчана. На пояса си завърза широк кожен колан и накрая заметна раменете си с тъмносиньо наметало.

Д’Аверк бе спрял избора си на алена риза и бричове в същия цвят, жилетка от блестяща черна кожа и също така черни кожени ботуши, които стигаха до коленете. Над всичко това сложи право наметало с мастилен оттенък. Тъкмо посягаше към колана с ножницата, когато отвън се разнесе пронизителен вик.

Хоукмун разтвори завесите на пробната.

Работилницата беше изпълнена с хора — без никакво съмнение пирати, прехвърлили се от Старвел. Разбойниците бяха заобиколили Бючард толкова неочаквано, та капитанът дори не бе успял да извади сабята си.

Хоукмун се завъртя светкавично, издърпа сабята си от купа нахвърляни дрехи и се втурна устремно в предната част на работилницата, където едва не се сблъска с Пиар. От гърлото на нещастния шивач струеше кръв.

Ала пиратите вече бързаха към изхода. Бючард не се виждаше никакъв.

Хоукмун промуши един от пиратите право в сърцето, сетне отби удара на друг.

— Не се опитвайте да си мерите силите с нас — изръмжа неговият противник. — Искаме само Бючард!

— Значи ще трябва да ни убиете, за да го получите! — извика д’Аверк, който междувременно се беше присъединил към Хоукмун.

— Бючард ще трябва да отговаря пред господаря Валжон за злините, които му е сторил — продължи разбойникът, докато размахваше бясно сабята.

Д’Аверк изчезна за миг в пробната, появи се със сабя в ръка и с ловко и невероятно бързо движение изби оръжието от ръката на пирата. Мъжът изрева разгневен, дръпна затъкнатия в пояса му кинжал и го запрати право към д’Аверк. Французинът отби невъзмутимо летящото острие, скочи пъргаво напред и посече мъжа през шията.

Близо половината от пиратите напуснаха основната група и се завтекоха да пресекат пътя на следващите ги по петите Хоукмун и д’Аверк.

— Намислили са да отвлекат Бючард! — извика отчаяно Хоукмун. — Трябва да му помогнем!

Той размаха яростно сабята, опитвайки се да си пробие път през навалицата, но в същия миг зад него се разнесе тревожният вик на д’Аверк.

— Идват още — през задната врата!

Това беше последното, което чу преди върху шлема му да се стовари тежката дръжка на меч. Тялото му се люшна напред и Хоукмун се просна върху един вързоп ризи.

Дойде на себе си с чувството, че се задушава, и веднага се обърна по гръб. В работилницата цареше сумрак, не се чуваше никакъв звук.

Той се надигна, олюлявайки се, все още стиснал в ръка дръжката на сабята. Първото, което видя, бе проснатият под завесата труп на Пиар. Недалеч лежеше, на пръв поглед напълно безжизнено, и тялото на д’Аверк, с обляно в кръв лице.

Хоукмун изтича при своя приятел, пъхна ръка под жилетката му и с облекчение долови ударите на туптящото му сърце. Изглежда, че и французинът, също като него, бе зашеметен с удар по време на боя. Вероятно пиратите преднамерено бяха пощадили живота им, за да разкажат на гражданите на Нарлийн каква участ е сполетяла нахалника Пал Бючард, дръзнал да оскърби не друг, а господаря Валжон.

Хоукмун огледа задната част на работилницата и откри стомна с вода. Върна се и поднесе гърлото й към устните на д’Аверк, сетне откъсна парче плат и намокри челото му. Под засъхналата кръв на темето се показа неголяма рана.

Д’Аверк се размърда, отвори очи и ги втренчи в лицето на Хоукмун.

— Бючард — произнесе той. — Трябва да го спасим, Хоукмун.

Хоукмун кимна мрачно.

— Да. Но той вече е в Старвел.

— Никой не го знае освен нас — продължи ентусиазирано д’Аверк и се изправи. — Ако успеем да го спасим, да го върнем обратно, а сетне разкажем на всички какво е станало — помисли само как ще подейства това на духа им!

— Добре — съгласи се Хоукмун. — Нямам нищо против да поразгледаме този Старвел и пътем да измъкнем Бючард — ако все още е жив. — Той пъхна сабята си в ножницата. — Трябва да измислим как да изкатерим тази стена, д’Аверк. Ще ни е нужна екипировка.

— Обзалагам се, че в работилницата ще намерим каквото ни е необходимо — отвърна д’Аверк. — Да побързаме. Стъмва се вече.

Хоукмун докосна с пръст черната перла в челото си. Мислите му отново се насочиха към Изелда, граф Медни, Оладан и Боуджентъл. Едничкото му и най-съкровено желание сега бе да забрави Бючард и напътствията на Миган, да обърне гръб на легендарния Меч на зората и още по-легендарния Рунически жезъл, да открадне един кораб от пристанището и да се понесе през морето право към своята любима. Но той въздъхна и поклати глава. Не можеха да оставят Бючард на произвола на съдбата. Трябваше да се опитат да го спасят — или да умрат.

Замисли се за стените на Старвел, само на хвърлей от тях. Едва ли някой досега бе опитвал да ги изкачи, защото бяха не само стръмни, но и добре пазени. И все пак не беше изключено да успеят. За целта обаче трябваше първо да опитат.

ДЕВЕТА ГЛАВАХРАМЪТ НА БАТАХ ГЕРАНДИУН

След като затъкнаха по няколко ками в поясите си, — Хоукмун и д’Аверк запълзяха нагоре по стената на Старвел. Хоукмун пое пръв, като завърза дълго и яко парче плат за дръжката на камата, а после пъхна острието дълбоко в една от цепнатините между камъните на стената. Надяваше се никой горе да не долови шума от изкачването.

Двамата се катереха бавно, като проверяваха здравината на забитите ками, преди да стъпят върху тях. Някъде към средата на пътя Хоукмун почувства, че камата под крака му започва да поддава, сграбчи отчаяно дръжката на втората кама, забита над главата му, и с ужас установи, че тя също се изплъзва. До улицата под него имаше поне трийсет метра. Той измъкна светкавично още една кама от пояса си, затърси отчаяно някаква подходяща цепнатина и успя да я пъхне вътре миг преди да полети надолу. В същия миг се освободи камата, на която бе стъпил. Чу я след няколко секунди, когато изтрака долу на паважа. Висеше почти безпомощно, закрепен само за една точка, докато д’Аверк търсеше подходящо отвърстие някъде близо до него. Най-сетне успя да забие още една кама и Хоукмун въздъхна облекчено. Ръбът на стената вече беше близо. Хоукмун неусетно се замисли за неизвестностите, които ги дебнеха отвъд него.

Ами ако усилията им излезеха напразни? Ако Бючард вече бе мъртъв? Не, сега не беше време за подобни мисли.

Хоукмун си наложи да измине с максимална предпазливост останалата част от пътя. Тъкмо когато наближиха ръба на стената, над тях се разнесоха стъпки. Изглежда, минаваше нощната стража. Хоукмун замря неподвижно. Оставаше само още една кама и щеше да достигне върха. Той погледна надолу и зърна мрачното, озарено от лунната светлина лице на д’Аверк. Стъпките замряха и Хоукмун продължи да опипва стената с острието на камата.

Тъкмо преметна крак през ръба и стъпките се чуха отново, по-забързани отпреди. Хоукмун погледна нагоре — право в лицето на надвесения над него пират.

Мигновено решил да рискува всичко, той се преметна през ръба на стената и удари с всичка сила пирата, тъкмо когато той измъкваше сабята си.

Пиратът възкликна сподавено, опита се да запази равновесие и се строполи назад.

Все още задъхан, Хоукмун се обърна и помогна на д’Аверк да достигне върха. По тесния проход към тях вече тичаха още двама стражи.

Хоукмун се надигна, извади сабята си и се приготви да ги посрещне.

Метал се блъсна в метал, когато Хоукмун и д’Аверк срещнаха устремилите се към тях пирати. Размениха само по няколко удара, защото двамата приятели бързаха и действаха с отчаяна решимост. Почти едновременно те пронизаха сърцата на своите противници и с резки движения извадиха остриетата от кървящата плът. И пак почти едновременно двамата пирати се строполиха на каменния под.

Хоукмун и д’Аверк огледаха прохода върху стената в двете посоки. Изглежда, все още не бяха забелязани от останалите. Хоукмун посочи една стълба, която водеше към основата. Д’Аверк кимна и те затичаха към нея, и щом я стигнаха, започнаха да се спускат тихо надолу, надявайки се да не срещнат никого на пътя си.

Долу беше тъмно и тихо. Сякаш се намираха в град на мъртъвци. Някъде далеч, в самия център на Старвел, светеше самотен фар, но всичко останало бе забулено от покривалото на мрака, ако се изключеха светлинните, прозиращи под цепките на вратите и зад дебелите завеси на прозорците.

Когато наближиха дъното, до ушите им достигнаха откъслечни приглушени гласове и смях — идеха иззад дебелите стени на къщите. С шумно скърцане се открехна врата, отвътре олюлявайки се излезе пират, нададе някаква гръмка ругатня и после се просна по лице върху паважа. Вратата се затвори, а пиратът остана да лежи неподвижно.

Сградите в Старвел не бяха така изящни като богатските къщи зад стената. Липсваха каквито и да било външни украси и на пръв поглед приятелите сякаш се намираха в някакъв град на бедняци. Ала Бючард им беше разказал, че богатството на пиратите личало по корабите и одеждите им и че било струпано в тайнствения храм на Батах Герандиун, където висял и Мечът на зората.

Стиснали сабите, двамата поеха по тъмните улици. Дори Бючард да беше жив, нямаха никаква представа къде е затворен, ала интуицията ги караше да се насочат право към фара в центъра.

Бяха съвсем близо до светещата кула, когато въздухът неочаквано се разтърси от ритмични удари на барабани, които отекваха из пустите мрачни улици. Наблизо се чу тропот на крака и конски копита.

— Какво е това? — прошепна д’Аверк, надникна предпазливо зад ъгъла на близката сграда и побърза да се скрие. — Идват към нас! Да се връщаме!

По стените запламтяха отблясъците на факли, които хвърляха огромни черни сенки. Хоукмун и д’Аверк се притаиха в една тясна, тъмна уличка, докато процесията се изнизваше край тях.

Най-отпред яздеше самият Валжон, възседнал вран кон и обърнал бледото си лице към площада, над който се издигаше светещият фар. Зад него идваха барабанчиците, които удряха в бавен, тържествен ритъм своите инструменти, а зад тях следваше още една група въоръжени и бронирани конници, облечени толкова богато, че без съмнение бяха старейшините на Старвел. Лицата им също бяха вдигнати към мъждукащата светлина, а телата им бяха неподвижни, като на статуи. Ала вниманието на двамата приятели беше привлечено от това, което идваше зад конниците.

Беше Бючард.

Ръцете и краката му бяха разпънати върху огромна извита китова кост, забита в дървена платформа, теглена от шест коня. Лицето му беше бяло като платно, а голото му тяло бе плувнало в пот. Без съмнение капитанът изпитваше непреодолими болки, ала здраво стиснатите му устни не издаваха звук. Върху гърдите му бяха изписани някакви странни символи, имаше ги и по страните на лицето му. Беше напрегнал мишци докрай, в напразни опити да се освободи от здравите върви.

Д’Аверк понечи да се хвърли към него, но Хоукмун го задържа.

— Не сега — прошепна той. — Ще ги следваме. Може да ни се удаде по-сгоден случай.

Двамата изчакаха процесията да премине край тях и поеха след нея. Тълпата навлезе бавно на площада, озарен от огромния фар, който се издигаше над покрива на една висока сграда със странна асиметрична структура, сякаш беше изваяна от незастинала вулканична лава. Имаше нещо злокобно в тази мрачна постройка.

— Това трябва да е храмът на Батах Герандиун — прошепна Хоукмун. — Защо ли го водят тук?

— Скоро ще разберем — отвърна д’Аверк, докато процесията влизаше в храма.

Двамата претичаха през площада и спряха в сянката до вратата. Двете й крила бяха широко отворени и изглежда, никой не охраняваше входа. По всичко личеше, че пиратите се чувстват съвсем спокойни в бърлогата си и не вярват, че вътре би влязъл човек, който няма това право.

След като се огледаха и установиха, че никой не им обръща внимание, двамата приятели надникнаха през вратата. Вътре следваше тъмен тунел. Виждаше се бледочервено сияние, чуваха се монотонни месни. Хоукмун пое по коридора, д’Аверк го следваше по петите.

Хоукмун спря малко преди завоя на тунела. Странен, едновременно познат и непознат мирис го блъсна в ноздрите. Той потрепери и неволно отстъпи назад. Д’Аверк направи отвратена гримаса.

— Уф, това пък какво е? Хоукмун поклати глава.

— Като че ли…мирише на кръв. Но не точно на кръв…

Д’Аверк погледна Хоукмун с разширени от ужас очи. Изглежда, се беше досетил за истинския източник на отвратителната миризма. После стисна дръжката на сабята си, свали шалчето си и го притисна до носа си. Жестът беше толкова префърцунен, че Хоукмун неволно се засмя, ала последва примера му и също прикри устата и носа си с шалче.

Двамата едновременно завиха в тунела.

Светлината постепенно се усилваше, по стените трепкаха червеникави сияния, като от стичаща се кръв. Източникът беше зад вратата в дъното на коридора и сякаш пулсираше в ритъма на напевните гласове, извиващи се все по-високо и изпълнени със зловеща заплаха. Миризмата също ставаше все по-силна и по-непоносима.

Едва бяха изминали няколко крачки и една тъмна фигура запречи за миг светлината. Хоукмун и д’Аверк замръзнаха, ала за щастие никой не беше забелязал присъствието им. Силуетът изчезна и те продължиха напред.

Също както миризмата дразнеше ноздрите им, така сега монотонният напев подразни слуха им. Имаше нещо налудничаво в него, нещо, което въздействаше на нервите. На всичко отгоре бяха полузаслепени от розовата светлина, та се налагаше да се движат пипнешком. Въпреки това продължиха напред, докато стигнаха само на крачка от входа.

И тук пред погледите им се разкри сцена, която ги накара да потреперят.

Залата беше кръгла, а покривът над нея на места бе висок само няколко стъпки, докато на други стигаше толкова високо, че се губеше в мрака. Също както отвън, и тук тази странна конструкция сякаш беше дело на естествени сили, а не на човешка ръка. Озарената в червена светлина сцена се отразяваше в гладките като стъкло стени.

Самата светлина извираше от някаква точка високо над главите им и Хоукмун вдигна глава, за да я разгледа по-добре.

В същия миг позна предмета, който висеше там. Без никакво съмнение за него им беше говорил издъхващият Миган в последните си минути.

— Мечът на зората — прошепна д’Аверк. — Ето че пътищата ни се пресякоха.

Лицето на Хоукмун потъмня. Той вдигна рамене.

— Не за меча сме дошли тук. А за него… — Той посочи Бючард.

Дузина човешки фигури бяха разпънати на китови кости и подредени в полукръг непосредствено под меча. Не всички от завързаните мъже и жени бяха живи, но на всички им предстоеше скоро да издъхнат.

Д’Аверк отвърна очи от ужасяващата гледка, въздъхна, сетне се насили да погледне отново.

— В името на Руническия жезъл! — възкликна той. — Това е… варварство.

Вените по голите тела на жертвите бяха прерязани живителната субстанция бавно изтичаше от тях.

Нещастниците върху китовите кости бяха оставени да умрат от загуба на кръв. Лицата на живите бяха разкривени в мъчителни болезнени гримаси. Кръвта им капеше, стичайки се към издълбаната под тях и облицована с обсидиан шахта.

А вътре в шахтата помръдваха някакви сенки, издигаха се на повърхността, за да опитат вкуса на стичащата се кръв, сетне изчезваха надолу. Тъмни зловещи фигури плуваха в дълбокия кладенец.

Колко ли дълбока бе шахтата? Колко хиляди нещастници бяха срещнали смъртта си в нея? И какви чудовищни и тайнствени разтвори се използваха, за да не се съсирва кръвта?

Пиратските старейшини на Старвел се бяха подредили на ръба на шахтата и напяваха монотонно, вдигнали лица към Меча на зората. Тялото на Бючард беше изпънато върху китовата кост точно под меча.

Валжон бе стиснал закривен нож и не оставаше никакво съмнение какво възнамерява да направи. Бючард погледна надолу към него и извика нещо, което Хоукмун не можа да чуе. Ножът проблесна, сякаш вече беше окъпан в кръв, монотонният напев се усили и изведнъж над него се извиси задгробният глас на Валжон.

— Меч на зората, обитаван от духовете на нашите божества и предци, Меч на зората, който несломим направи Батах Герандиун, а нас дари с всичко, което имаме, Меч на зората, който връщаш на мъртвите живота, съхраняваш живота на живите, който черпиш светлина от кръвта на човеците, Меч на зората, приеми този дар, нашето последно пожертвувание в знак на това, че ще се прекланяме пред теб, докато храмът на Батах Герандиун остане твой дом, защото дотогава и Старвел ще бъде велик и непобедим! Вземи този дар, този заклет враг, тази непокорна отрепка, вземи Пал Бючард, член на прокълнатата сган, наричаща себе си търговци!

Бючард заговори отново със сгърчени от болка устни, но гласът му бе заглушен от истеричните крясъци на пиратските водачи.

Ножът бавно се вдигна към тялото на Бючард и Хоукмун почувства, че не може да се сдържа повече. Бойният вик на неговите предци сякаш от само себе си се изтръгна от устните му и отекна в залата:

— Хоукмун! Хоукмун!

Той се втурна устремно напред към струпаните, полюшващи се като кукли фигури, към отвратителната шахта и ужасените жертви, едни умиращи, други вече издъхнали върху огромните китови кости под блестящия, всяващ страх меч.

— Хоукмун! Хоукмун!

Пиратите се извърнаха, песента им замлъкна. Очите на Валжон блеснаха гневно и той отметна назад пелерината си, под която беше затькнал сабя — същата като на Хоукмун. После захвърли ножа в кървавия кладенец и изтегли сабята от ножницата.

— Глупак! Не знаеш ли, че нито един чужденец не е напуснал храма на Батах, преди да му бъде източена кръвта?

— Тази нощ това ще се случи с твоето тяло, Валжон! — извика Хоукмун и се нахвърли срещу своя противник. Ала изведнъж се озова пред двадесет оголени саби — хората на Валжон ги бяха обкръжили.

Без да се поколебае нито миг, Хоукмун размаха яростно сабята си. Усещаше в гърлото си отвратителната смрад на шахтата, бе заслепен от отблясъците, които хвърляше окаченият високо над тях меч. Промуши първия, изпречил се на пътя му, и пиратът издъхна, втория посече, а третия блъсна и той изчезна в бездната на шахтата, погълнат от онова, което се спотайваше вътре. Замахна отново и отсече ръката на следващия. Д’Аверк също се биеше храбро и пиратите бяха принудени да отстъпят.

Известно време изглеждаше, че яростта, която ги бе обсебила, ще им помогне да пробият редицата пирати и да спасят Бючард. Хоукмун посече още няколко пирати, стигна ръба на кървавия кладенец и дори се опита да пререже вървите на Бючард, докато същевременно отбиваше ударите на противниците. Ала неочаквано кракът му се подхлъзна на самия ръб на шахтата и той потъна до колене в кръв. Нещо лигаво и отвратително докосна за миг краката му, той подскочи ужасен и се озова право в ръцете на пиратите.

Хоукмун отметна глава и извика:

— Прости ми, Бючард, задето не можах да ти помогна! Но нямахме време, нямахме време!

— Не биваше да идвате тук! — отвърна сломен Бючард. — Сега и вие ще споделите съдбата ми и ще нахраните чудовищата в шахтата! Не биваше да се опитвате да ме спасявате, Хоукмун!

ДЕСЕТА ГЛАВАПРИЯТЕЛ ОТ СЕНКИТЕ

— Страхувам се, приятелю Бючард, че усилията, които положи, за да изглеждаме добре, ще отидат на вятъра!

Дори в този съдбовен миг д’Аверк не беше изгубил своя весел нрав.

Той и Хоукмун бяха разпънати от двете страни на Бючард, на местата на двама от издъхналите нещастници. Под краката им, в кладенеца с кръв, черните същества се мятаха като побеснели. Извиращата от меча над главите им светлина хвърляше червеникави отблясъци из залата и превръщаше жадните за мъст лица на пиратите в заплашителни сенки. Очите на Валжон горяха тържествуващо, втренчени в голите, изрисувани с тайнствени символи тела на жертвите.

Откъм кладенеца се носеха приглушени гъгнещи звуци, издаващи нетърпението на чудовищата час по-скоро да получат така желаната плячка. Хоукмун потрепери и едва се сдържа да не повърне. Главата му се пръскаше от болка, мускулите му се бяха вцепенили. Спомни си за Изелда, за страната, на която бе обещал подкрепата си, и за войната с Тъмната империя. Никога вече нямаше да зърне лицето на жена си, нито да поеме с пълни гърди свежия въздух на Камарг. Беше изгубил всичко това в напразни усилия да помогне на един непознат, да го подкрепи заради една кауза, която изглеждаше толкова дребна в сравнение с борбата с Тъмната империя.

Но вече беше твърде късно да съжалява за стореното, тъй като му предстоеше да умре. Очакваше го ужасна смърт, щяха да му източат кръвта като на заклано прасе, а той щеше да е само ням свидетел на последните минути от своя живот, докато силите го напускат с всеки удар на сърцето.

Валжон го гледаше усмихнат.

— Виждам, че си забравил дръзките си бойни викове, безвластни приятелю. Много си се умълчал. Нищо ли не смяташ да ме попиташ? Няма ли да се помолиш за милост — или може би си готов отново да ми станеш роб? Няма ли да ми се извиниш, задето изби хората ми, потопи кораба ми, задето ме оскърби?

Хоукмун се изплю в лицето му, но не уцели. Валжон сви рамене.

— Чакам да ми донесат друг нож. Щом го получа и го осветя, ще ти прережа вените, но така, че да умреш бавно, за да се порадваш на чудовищата, докато гълтат кръвта ти. А обезкървения ти труп ще изпратим на кмета на Нарлийн — той е и чичо на Бючард, ако не греша — като доказателство за това как постъпва Старвел с непокорните.

В залата се появи един пират, коленичи пред Валжон и му подаде дълъг остър нож. Валжон прие оръжието и пиратът отстъпи назад.

Валжон допря острието до устните си и зашепна тихо, впил очи в Меча на зората, сетне вдигна ножа с дясната си ръка и го опря в слабините на Хоукмун.

— Време е да подновим прекъснатото дело — произнесе той и запя бавно монотонната песен, която Хоукмун преди малко беше прекъснал.

Хоукмун напъна отчаяно мишци и почувства в устата си вкус на жлъчка. Думите на песента постепенно се сливаха, напевът се усилваше, гласовете ставаха все по-истерични.

— …Меч на зората, който връщаш на мъртвите живота, съхраняваш живота на живите…

Ножът опря в бедрото на Хоукмун.

— …който черпиш светлина от кръвта на човеците…

Хоукмун неволно се запита дали наистина червеникавият меч по някакъв начин не извлича светлината, С която озарява всичко наоколо, от човешката кръв. Ножът се плъзна към коляното му и го накара да потрепери. Той прокле Валжон и отново отчаяно напрегна мускули.

— …ще се прекланяме пред теб вечно… Внезапно Валжон млъкна и зяпна нагоре, втренчил поглед в някаква точка зад гърба на Хоукмун. Хоукмун завъртя болезнено глава и също остана втрещен.

Мечът на зората се спускаше от тавана!

Движеше се съвсем бавно и Хоукмун забеляза, че е закачен на паяжина от метални въжета и че в паяжината има още нещо — човешка фигура.

Лицето на непознатия бе скрито от продълговат шлем. Доспехите му бяха от черна и златиста материя, а в пояса му бе затъкнат огромен меч.

Хоукмун не можеше да повярва на очите си. Беше разпознал човека в паяжината — ако въобще беше човек.

— Рицарят в Черен кехлибар и Злато! — възкликна той.

— На вашите услуги — дойде в отговор познатият ироничен глас.

Валжон изръмжа гневно и запрати ножа право в гърдите на рицаря. Острието отскочи от бронята и падна в кладенеца.

Увиснал с една ръка за дръжката на Меча на зората, Рицарят протегна другата и преряза въжетата, с които бяха завързани китките на Хоукмун.

— Ти оскверни нашата светиня — произнесе невярващо Валжон. — Защо все още не си наказан? Нашият бог, Батах Герандиун, ще ти отмъсти жестоко. Този меч е негов, той е обител за духа му.

— Грешиш — отвърна Рицарят. — Мечът принадлежи на Хоукмун. Преди много години Руническият жезъл смяташе, че ще може да използва твоя прадядо Батах Герандиун, за да осъществи един свой замисъл, и затова му даде власт над червеното острие, ала сега вие сте лишени от тази власт, защото с нея беше удостоен Хоукмун!

— Не разбирам за какво говориш! — погледна го с облещени очи Валжон. — И кой си ти? Откъде се взе? Да не би да си… Батах Герандиун?

— Може и да съм — промърмори Рицарят. — Аз мога да бъда много неща, много хора.

Хоукмун се молеше Рицарят да не губи повече време в излишни приказки. Валжон едва ли щеше да остане стъписан още дълго. Той се хвана за рамката от китова кост с освободената си ръка, пое подадения му от Рицаря нож и преряза въжетата, с които бяха вързани краката му.

Валжон клатеше глава.

— Това е невъзможно! Това е кошмар! — Той се извърна към своите събратя. — Виждате ли го и вие — някакъв мъж, увиснал на меча?

Те кимнаха с пребледнели лица, после един побягна към входа на залата.

— Ще повикам помощ… — подхвърли той през рамо. Хоукмун се възползва от настъпилото объркване, хвърли се към най-близкия пират и го сграбчи за гърлото. Мъжът изкрещя и направи опит да се освободи от хватката му, но Дориан изви рязко главата му назад, прекърши врата му, сетне чевръсто измъкна сабята от ножницата на още топлия труп и го блъсна встрани.

После бавно се изправи, озарен от светлината на меча, докато Рицарят бързаше да освободи останалите.

Валжон отстъпи назад. Гледаше го уплашено.

— Това е невъзможно! Невъзможно е…

Ето, че и д’Аверк застана до него, после се появи и Бючард. И двамата бяха невъоръжени и съвсем голи.

Парализирани от това, което ставаше пред очите им, пиратите не смееха да мръднат. Застанал зад тримата голи войни, Рицарят в Черен кехлибар и Злато бавно притегляше огромния меч към земята.

Внезапно Валжон изкрещя, протегна ръце и се вкопчи в аленото острие на меча.

— Мой е! На мен се пада!

Рицарят в Черен кехлибар и Злато поклати глава.

— Той принадлежи на Хоукмун! Негово е правото! Валжон дръпна меча към гърдите си.

— Няма да го получи! Избийте ги!

В този момент в залата нахлуха още пирати, въоръжени с пики, а предводителите им извадиха сабите си и запристъпваха напред към кладенеца. Рицарят в Черен кехлибар и Злато извади своя огромен меч и го размаха пред себе си като смъртоносна коса. Неколцина пирати се строполиха посечени, останалите отстъпиха.

— Вземете им мечовете — нареди Рицарят на Бючард и д’Аверк. — Дойде време за бой.

Бючард и д’Аверк последваха съвета на Рицаря и се нахвърлиха върху пиратите.

Ала в залата прииждаха нови и нови подкрепления от разбойници със свирепо святкащи очи и жадуващи за кръв лица.

— Трябва да вземеш меча от Валжон, Хоукмун — надвика Рицарят шума на битката. — Вземи го — инак всички ще загинем!

Отново ги притиснаха към ръба на кладенеца, а отдолу се разнесе познатото зловещо ръмжене. Хоукмун погледна за миг към кървавата повърхност на шахтата и нададе ужасен вик:

— Те излизат от кладенеца!

Няколко чудовища бяха доближили ръба на каменната шахта и Хоукмун позна по пипалата, че приличат на влечугоподобното същество от езерото, но бяха с по-малки размери. Изглежда, са били пренесени тук преди векове от предците на Валжон и постепенно са привикнали да обитават в среда от кръв, вместо вода!

Той почувства допира на няколко пипала до крака си и потрепери от отвращение. Опасността, дебнеща ги отзад, утрои силите му и той се нахвърли още ио-яростно срещу пиратите, потърси с очи Валжон и откри, че той стои недалеч от него, стиснал Меча на зората, който го беше обгърнал в причудливо червеникаво сияние.

Щом забеляза своя нападател, Валжон премести ръка върху дръжката на меча, произнесе някакви думи и се огледа нетърпеливо. Но но всичко изглеждаше, че е останал излъган в очакванията си, защото изстена отчаяно и се втурна срещу Хоукмун, вдигнал меча над главата си.

Хоукмун се отдръпна встрани, отби удара и спря, заслепен от силния блясък. Валжон нададе яростен писък и отново замахна с меча. Хоукмун избегна удара като се наведе, после пристъпи напред и прониза Валжон в ръката. Валжон продължаваше да размахва меча, но голият му противник неизменно отбиваше ударите или ловко ги избягваше.

Валжон сиря за миг, вгледа се в лицето на Хоукмун и възкликна едновременно ужасен и изплашен:

— Възможно ли е това? Не сънувам ли?

Хоукмун отвърна със смях.

— Не ме питай, Валжон, защото това, което става, е не по-малко странно и неразбираемо за мен. Казаха ми да взема меча и аз ще го взема! — При тези думи той нанесе страховит удар, който предводителят на пирати те едва успя да спре.

Този път Валжон бе обърнал гръб на шахтата и Хоукмун забеляза, че люспестите, окъпани в кръв същества бавно пълзят към краката му. Хоукмун продължи да го отблъсква назад, все по-близо до ужасяващите изчадия. След малко няколко пипала се протегнаха и се впиха в крака на пирата. Валжон изпищя и ги преряза с меча.

Хоукмун се възползва от удобния момент, скочи светкавично напред, удари Валжон с пестник в лицето и същевременно дръпна меча от ръката му.

В следния миг цяла гора от пипала обгърнаха пиратския вожд и го задърпаха към кладенеца.

Валжон протегна умолително ръце и изкрещя:

— Спаси ме, Хоукмун… Моля те, спаси ме!

Ала в очите на Хоукмун тлееше хладен блясък и той само положи ръце върху дръжката на Меча на зората, докато Валжон неумолимо се приближаваше към ръба на кладенеца.

Осъзнал, че е загубен, Валжон прикри лицето си с ръце и се остави на съдбата.

След няколко секунди се разнесе пронизителен болезнен вик, последван от плясък, и пиратският вожд се изгуби завинаги от погледите им, погълнат в кървавата пяна.

Хоукмун се обърна, прецени тежестта на масивния меч и присви очи, заслепен от бликащата от острието му светлина. Хвана го с две ръце, после се огледа, за да види как се справят приятелите му. Бяха опрели гърбове, обкръжени от значително по-многобройния противник, и очевидно нямаше да издържат дълго, ако не бяха ужасните звуци, надигащи се от кладенеца, които удвояваха усилията им.

Рицарят забеляза, че Хоукмун се е сдобил с меча, и изкрещя нещо, което потъна във всеобщата глъчка. Заобиколен от плътен кръг, Хоукмун беше принуден да завърти отново оръжието, за да си прокара път към своите другари.

Чудовищата от шахтата отново бяха изпълзели и Хоукмун си даде сметка, че позицията им е безизходна — бяха заклещени между ордата пирати и кръвожадните същества от кладенеца.

Рицарят в Черен кехлибар и Злато извика отново, но и този път Хоукмун не успя да различи думите му. Той продължи да сипе удари около себе си, опитвайки се да се доближи до Рицаря.

За трети път прогърмя гласът на Рицаря и този път Хоукмун най-сетне успя да го чуе.

— Призови ги! — викаше той. — Призови Легиона на зората, Хоукмун, иначе краят ни е близък!

Хоукмун го погледна озадачен.

— Какво искаш да кажеш?

— Твое право е да командваш Легиона. Призови го. В името на Руническия жезъл, повикай Легиона, човече!

Хоукмун отби един несръчен удар и посече пирата, който го беше нанесъл. Светлината, извираща от острието, сякаш бе започнала да избледнява и залата беше озарена единствено от мигащите факли по стените.

— Призови ги на помощ, Хоукмун! — викна отчаяно Рицарят в Черен кехлибар и Злато.

Хоукмун сви недоверчиво рамене, после произнесе:

— Призовавам Легиона на зората!

Нищо не се случи. Всъщност Хоукмун не беше очаквал друго. Не вярваше в легенди, както неведнъж бе заявявал.

Ала изведнъж дочу ужасените викове на пиратите и забеляза, че наоколо изникват нови фигури на войници, които сякаш се материализираха от нищото. Причудливи, озарени в червеникава светлина диваци се нахвърляха с неистова злоба срещу пиратите и покосяваха редиците им.

Хоукмун спря и втренчи изненадан поглед в странната сцена.

Новодошлите бяха облечени в гравирани брони, сякаш изковани в някаква далечна епоха. Бяха въоръжени с дълги пики, украсени с изсъхнали човешки скалпове, носеха и тежки боздугани и се биеха толкова непоколебимо и яростно, че съвсем скоро пиратите започнаха да бягат панически от залата.

Телата им бяха мургави, лицата — покрити с черна боя, зад която прозираха изцъклените им очи, от гърлата им се надигаше смразяващ кръвта и изпълнен със страховити стенания химн.

Пиратите се отбраняваха отчаяно и нерядко съумяваха да повалят някой от светещите войни. Ала в мига, когато убитият се строполяваше, тялото му изчезваше и на негово място се материализираше друг войн. След няколко неуспешни опита Хоукмун се отказа да разбере откъде се вземат странните войници. Появяваха се толкова светкавично, че беше достатъчно дори да премигне с очи или да завърти глава, за да пропусне момента.

Хоукмун се присъедини задъхан към приятелите си. Голите тела на д’Аверк и Бючард бяха покрити с безброй рани, но за щастие повечето бяха повърхностни. Всички бяха спрели да се бият и наблюдаваха изумени как Легионът на зората довършва последните пирати.

— Това са войните, които служат на Меча на зората — обясни им Рицарят в Черен кехлибар и Злато. — С тяхна помощ и благодарение на това, че в онези време на подобни действия са съвпадали с плановете на Руническия жезъл, предците на Валжон са подчинили тези земи, вселявайки страх в душите на местните обитатели. Ала сега мечът се обръща срещу хората на Валжон, за да им отнеме онова, което им е дал!

Хоукмун почувства някакъв допир до крака си, обърна се и извика ужасен:

— Чудовищата от кладенеца! Съвсем ги бях забравил! — Той отсече пипалата с меча и отстъпи назад.

В същия миг между него и чудовищата се появиха десетина сияещи войници. Покритите с човешки скалпове пики се забиха в люспестите тела, а боздуганите си призрачните войни използваха, за да избутат назад настъпващите кръвожадни създания. Скоро ги обкръжиха и започнаха да ги насичат на части, докато от чудовищата на пода остана само пихтиеста кървава маса.

— Свърши се — възкликна радостно Бючард. — Победихме ги. Най-сетне силата на Старвел е прекършена.

— Той се наведе и вдигна едно захвърлено знаме. — Ела, приятелю Хоукмун, нека поведем твоите призрачни войници към града. Да избием всички, които са се скрили. А после да запалим това змийско гнездо.

— Ами… — поде Хоукмун, но Рицарят в Черен кехлибар и Злато поклати глава.

— Не, Хоукмун, този легион не ти е даден, за да избиваш пиратите. Твой е, защото Руническият жезъл очаква от теб да изпълниш предназначението си.

Хоукмун го погледна разколебан.

Рицарят постави ръка на рамото на Бючард.

— Сега, след като повечето от пиратските предводители са избити и Валжон е мъртъв, нищо не ще ти попречи да се върнеш в Старвел начело на хората си и да довършиш работата, която започнахме тази нощ. А Хоукмун и меча ги чакат по-велики дела. Трябва да тръгваме колкото се може по-скоро.

Хоукмун почувства как в душата му се надига гняв.

— Няма да скрия, Рицарю, искрено съм ти признателен за онова, което стори за мен. Но искам да ти при помня, че нямаше да съм тук, ако ти и Миган не ме бях те забъркали в своите интриги. Отдавна щях да съм се завърнал у дома — в Медния замък при моята любима. Аз съм свободен човек, Рицарю, и предпочитам сам да определям съдбата си!

И тогава Рицарят в Черен кехлибар и Злато се разсмя.

— Колко си наивен, Дориан Хоукмун! Повярвай ми, ти си избраник на Руническия жезъл. Нима смяташ, че си дошъл в този храм само за да помогнеш на приятеля си? Не, така е решил Руническият жезъл! Не би посмял да проникнеш в града, само за да се сдобиеш в Меча на зората, в легендата за който и без това не вярваше, ала заради Бючард беше готов да рискуваш дори живота си. Сложна и объркана е мрежата, изплетена от Руническия жезъл. Нерядко хората не осъзнават истинските причини, които ги принуждават да вършат едно или друго дело, и не си дават сметка, че зад всичко това стои Жезълът. Дойде време да изпълниш втората част от задачата си в Амарек. Трябва да потеглиш на север — можеш да го направиш и по море, защото Бючард, не се съмнявам, с радост ще ти услужи с кораб — и да откриеш Днарк, Града на Великите Добри, където сега имат нужда от помощта ти. Там ще откриеш доказателството, че Руническият жезъл съществува.

— Не се интересувам от твоите загадки, Рицарю. Искам да узная само какво е станало с жена ми и моите приятели. Кажи ми, в едно и също време ли съм с тях?

— Да — кимна Рицарят. — Местното време е в синхрон с епохата, която познаваш от Европа. Но както сам знаеш, Медният замък съществува навсякъде…

— Зная го — кимна замислено Хоукмун. — Така да бъде, Рицарю, може би наистина ще се съглася да поискам от Бючард един кораб и да отплавам за Днарк… Рицарят кимна.

— Ела — рече той. — Да оставим това нечисто място и да се завърнем в Нарлийн. Там ще обсъдим заедно с Бючард въпроса с кораба.

На устните на Бючард играеше усмивка.

— Всичко, което притежавам, Хоукмун, е и твое, заради онова, което стори за мен и за моя град. Ти спаси живота ми, благодарение на теб бяха унищожени заклетите врагове на Нарлийн… И двадесет кораба да поискаш, ще ги получиш.

Ала Хоукмун не отвърна. Беше потънал в мисли. Тъкмо обмисляше идеята да измами Рицаря в Черен кехлибар и Злато.

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВАРАЗДЯЛАТА

В ранния следобед на следващия ден Бючард лично ги изпрати до пристанището. Нарлийн бе изпълнен с празнуващи граждани. Малката му армия бе нахлула в Старвел и бе избила до крак оцелелите пирати.

Бючард сложи ръка на рамото на Хоукмун.

— Щеше ми се да останеш, приятелю Хоукмун. Празненствата ще продължат поне една седмица — ти и твоите приятели сте добри дошли навсякъде. Ще ми липсва вашата компания. За мен вие сте истинските герои на Нарлийн.

— Просто имахме късмет, капитан Бючард. Шансът позволи на пътищата ни да се кръстосат. Ти се освободи от враговете си, а ние получихме каквото ни трябваше — Хоукмун го гледаше засмян. — Време е да потегляме.

Бючард кимна.

— Щом трябва, трябва. — Той погледна Хоукмун в очите и се усмихна.

— Сигурно не си мислиш, че все още вярвам на историята ти за някакъв „книжник“, който ви изпратил по тези места, заинтересуван от меча, който сега си препасал?

Хоукмун избухна в смях.

— Не — но с друго обяснение не разполагам, капитане. Не зная защо ми трябваше да се сдобивам с този меч… — Той потупа ножницата, в която беше прибрал Меча на зората. — Ако попиташ Рицаря в Черен кехлибар и Злато, той ще вземе да те уверява, че всичко това е само част от някакъв грандиозен план. И така да е, знай, че аз се подчинявам без желание на тази върховна воля. Всичко, което търся на този свят, е малко любов, малко спокойствие и отмъщение за онези, които поругаха моята родина. Ала ето, че се озовах на този континент, отдалечен на хиляди мили от мястото, където бих желал да бъда, за да открия някакъв легендарен предмет. Може би след време ще разбера какво ме е довело тук.

Бючард го погледна сериозно.

— Аз също смятам, че служиш на една велика идея, Хоукмун. Уверен съм също така, че тази идея е благородна.

— И защо ми е тази благородна идея? — усмихна се Хоукмун. — Предпочитам нещо по-безопасно.

— Може би си прав — отвърна Бючард. — Може би. А сега, приятелю, наредил съм да приготвят за теб най-добрия ми кораб. С вас ще плава подбран екипаж, разполагаш и с необходимите провизии. Желая ти успех в тази мисия, Хоукмун — и на теб, д’Аверк.

Д’Аверк се закашля и попи устните си с кърпичка.

— Ако Хоукмун наистина е „неохотен служител“ на тази „наложена свише съдба“, тогава какво остава за мен? Може би аз съм един „велик глупак“? Аз съм човек с разклатено здраве, задъхвам се от куп хронични заболявания, а ето че трябва въпреки волята си да се мъкна навсякъде по широкия свят в служба на някакъв мистичен Рунически жезъл. Е, приемливо е, колкото да убиеш времето.

Хоукмун се усмихна, после пое към мостика на привързания на кея платноход. Рицарят в Черен кехлибар и Злато го последва нетърпеливо.

— Днарк, Хоукмун — напомни му той. — В Днарк ще откриеш самия Рунически жезъл.

— Добре де — кимна Хоукмун. — Чух те.

— В Днарк се нуждаят от Меча на зората — продължи Рицарят в Черен кехлибар и Злато. — Ти си този, който ще го командва там.

— Не ми остава друго освен да те послушам, Рицарю — отвърна с безгрижен глас Хоукмун. — Ти с нас ли ще плаваш?

— Имам други, по-важни задачи.

— Но без съмнение пак ще се срещнем?

— Без съмнение.

Д’Аверк се закашля и вдигна ръка.

— Тогава до скоро виждане, Рицарю. И благодаря за помощта.

— И аз ви благодаря за вашата — отвърна загадъчно Рицарят.

Хоукмун даде нареждане да вдигнат мостика и да отдалечат кораба с помощта на веслата.

Не след дълго платноходът напусна залива и излезе в открито море. Хоукмун не откъсваше поглед от смаляващите се фигури на Бючард и Рицаря в Черен кехлибар и Злато, а после се извърна и погледна усмихнато д’Аверк.

— И така, д’Аверк, имаш ли представа къде отиваме?

— В Днарк, доколкото схванах — отвърна простодушие д’Аверк.

— В Европа, д’Аверк. Не ме интересува в какви планове е била вплетена съдбата ми. Искам отново да видя жена си. Ще пресечем океана, д’Аверк — поемаме към Европа. А там, ако се наложи, ще използваме пръстените, за да се завърнем в Медния замък. Домъчняло ми е за Изелда.

Д’Аверк не отговори, а само погледна многозначително към небето. Белите платна плющяха на вятъра, корабът се носеше но вълните.

— Какво ще кажеш за това, д’Аверк? — попита Хоукмун и тупна приятеля си по рамото.

— Ще кажа, че нямам нищо против да си отдъхна известно време в Медния замък.

— Нещо не ми харесва начинът, но който го казваш, приятелю. Говориш някак насмешливо… — Хоукмун се намръщи. — Какво има?

Д’Аверк го погледна с присвити очи.

— Вярно, така говоря, приятелю, защото, да ти призная честно, не ми се вярва този кораб да открие пътя до Европа. Може би, за разлика от теб, аз вярвам във възможностите на Руническия жезъл.

— Как можеш да вярваш в някаква легенда? Та нали за Амарек се приказваше, че бил обитаван от богоподобни същества? А какво се оказа в действителност?

— Струва ми се, приятелю, прекалено често взе да ни уверяваш, че Руническият жезъл не съществува. Дали не си се поддал твърде много на мъката си по Изелда?

— Вероятно.

— Добре, Хоукмун — рече д’Аверк и зарея поглед в морската шир. — Времето ще покаже силата на Жезъла.

Хоукмун го погледна изненадано, после сви рамене и се отдалечи по палубата.

Д’Аверк се усмихна, поклати глава и проследи с поглед приятеля си.

След това пак се загледа в разпънатите платна. Дълбоко в себе си се питаше дали някога отново ще види Медния замък.