Медея и нейните деца

5

Към морето водеха два пътя. Единият, тип шосе, беше прокаран преди войната. Той вървеше в голям полукръг, минаваше край долчинка и оттам се спускаше стръмно надолу. Основният продължаваше нагоре и чезнеше зад бариерата, където живееха подземния си живот военните обекти. Отклонението водеше към Феодосия и тук можеше да се хване попътна кола.

Вторият път, старият, беше много по-кратък, но по-стръмен и труден. Двата пътя на два пъти се срещаха — при долчинката и на кръглата поляна между Верхни и Нижни посьолок. Оттук се разкриваше почти непоносима за очите гледка. Не беше толкова висок този хълм, на който някога бе израсло татарското селце, но сякаш съставен като някаква китайска главоблъсканица, ландшафтът на това място отказваше да спазва оптическите закони и се простираше релефно, обширно на последната граница на прехода на плоското в обемно и по чудотворен начин съединявайки права и обратна перспектива. С плавно кръгово движение тук беше вписано всичко: терасирани хълмчета, някога засадени целите с лозя, сега лозята бяха останали само по върховете, плосковърхи възвишения зад тях, посърнали, със ситни лишеи на пасящите стада, а по-нагоре в далечината — древен планински масив с къдрави гори в подножието, с плешивини от стари свлачища, с голи чудновати скални фигури и странни природни градежи, жилища на умрели камъни най-горе по върховете, и не можеше да се разбере дали каменният кравай на планините плува в синята купел на морето, обхванало половината хоризонт, или огромният необятен планински пръстен пази в лоното си продълговатата капка на Черно море.

Медея и Самуил бяха попаднали на това място през есента на трийсет и първа година. Седнали тук, на обраслата с каперси и сив пелин поляна, и двамата усетиха, че се намират в центъра на Земята, че плавното движение на планините, ритмичните въздишки на морето, изтеглянето на облаците, бързи и полупрозрачни или по-плътни, по-бавни, и обширното доловимо кръгово течение на топлия въздух от планините — всичко това ражда съвършения покой.

— Пъпът на земята — само това каза тогава потресеният Самуил.

Но Медея знаеше в тукашните места няколко такива „пъпа“.

Същия ден решиха да се преместят тук, като разменят Медеиния феодосийски дом, полагащите й се две стаи в Харалампиевата къща, за стар татарски чифлик в края на селището или даже извън него…

И от това място обикновено започваха семейните морски експедиции, към които често се присъединяваха приятелки от селището и децата им, както и местни дечурлига. За тези походи до заливите се подготвяха предварително с храна, пръчки за тентите — изобщо с всевъзможна туристическа екипировка. Прекарваха на брега в редки случаи по един ден, най-често по два-три, и потегляха преди залез, та по светло да изминат трудната й капризна пътека. Прибираха се късно, по-малките деца, вече сънени, се носеха на гръб. Понякога при долчинката успяваха да хванат попътна кола, но това си беше рядък късмет.

Медея, както и повечето местни, рядко ходеше до морето. Но за разлика от сегашните пришълци, следвоенни преселници от Украйна, от Северен Кавказ и дори от Сибир, които дори не можеха да плуват, Медея бе родена на морския бряг и познаваше тукашното море, както селски жител познава гората си: всякакви склонности на водата, променливостта и постоянството й, цвета, който се мени от сутринта до вечерта, от есента до пролетта, всички ветрове и течения с календарното им време. Но дори да отидеше да се види с морето, предпочиташе да е сама. Този път Георгий я склони да слезе с всички.

Бяха празнични дни, болницата не работеше и нямаше как да се измъкне. Тя овърза главата си с избеляла до белезникаво някога черна забрадка, метна на рамо старата татарска чанта, в която сложи провизии за из път и бански.

Заключиха къщата. Ключа оставиха на уговореното преди много години място — винаги можеше да пристигнат нечакани гости. Нора с Танечка вече седяха на Пъпа, и двете в бяло от главата до петите, а Нора имаше под очилата лист от топола, тесен, малък, точно по мярка за носа й. Георгий провери обувките им.

— Е, с Бога напред!

И керванът потегли. Най-отпред Артьом, зад него, щастлив, Алик с Лиза, после пъстра тълпа от момичета и в края на шествието Георгий с Медея.

На това място пътят плавно се спускаше и след първия стръмен наклон излизаше на Лиси каньон. Тук някога ромонеше речица, но отдавна беше изчезнала, както и повечето местни реки, дори името й се забрави и само няколко дни в годината, когато се топяха снеговете, тя се възраждаше в тясно поточе от мътни снежни води. Крачеха в полумрака по каменистото дъно на плиткия пролом. В стените му, долу глинести, горе каменисти, имаше много лисичи дупки, цял древен град. Дупките ту пустееха, ту пак се пълнеха с дребни и доста невзрачни степни лисички с бледа козина и унили муцунки. Георгий току поглеждаше към върховете — още не беше се случвало с острия си ловджийски поглед да не забележи някое животинче.

По Лиси каньон излязоха на бившия водопад и свърнаха по пътеката, която накрая пресичаше шосето и извеждаше към долчинката. Тук свършваше по-дългата и лесна част от пътя и преди дългото опасно спускане по каменистата пътека през крайбрежните скали, правеха почивка на малката плоска полянка, обрасла в ниска смрика. В това затворено пространство, оградено отвсякъде със скали, а от едната страна със склона на доста стръмно възвишение, винаги се чувстваше силна и особена миризма — смес от мирис на хвойна и водорасли, на морска сол и риба.

Почивката винаги беше кратка, не да се отпуснат и да ги домързи, а само колкото да си съберат силите за последния преход. Георгий, без да си поставя никакви педагогически задачи, всяка година даваше на всички роднински деца безподобни уроци по естествен живот. От него момчетата и момичетата се учеха на езически точно и прецизно общуване с водата, огъня, дървото. Та и сега Артьом, не най-добрият му ученик, седна, без да си сваля раницата, а Катя даваше на малките да пият взета от къщи преварена вода. Всекиму по малка чашка.

Медея седеше, опънала напред съсухрени нозе. Тя разрови пръстта между корените на хвойнов храст и повика Ника. На дланта й имаше потъмняло пръстенче с малък розов корал.

— Находка? — възхити се Ника.

Всички знаеха за необикновената Медеина дарба. Медея поклати глава.

— Какво да ти кажа… По-скоро загуба. Майка ти загуби навремето този пръстен. Мислеше, че морето го е отнесло. А той бил тук… — тя сложи в дланта й семплото пръстенче и си помисли: „Нима боли? Май все още боли…“

— Кога? — кратко попита Ника. Усети, че докосва крайчеца на забранена тема — стара кавга между сестрите.

— През лятото на четирийсет и шеста — бързо отговори Медея.

Ника държеше пръстена на дланта си, коралът още светеше с розов блясък, не беше мъртъв. Всички я заобиколиха и надничаха към дланта й, сякаш там наистина имаше живо същество. Георгий погледна над женските глави:

— Татарски. Майка ми има почти същия.

Катя хвърли алчен поглед:

— Мамо, дай да го пробвам.

И Маша протягаше ръка да го разгледа по-отблизо. Не беше кой знае какво чудо, но все пак чудо! Изведнъж малката Таня извика:

— Вижте! Вижте кой е!

По стръмния склон на възвишението към тях се носеше човек. Той летеше със скоростта на скиор, ту прескачаше редките храсти, ту се пързаляше на подметки по сипеите, приклякаше, правеше завои, задържаше ту с единия крак, ту с другия. Пред него летеше поток от дребни камъчета, а отзад го следваше шлейф от прахоляк. Лицето му не се виждаше под козирката на бейзболната шапка, ала Нора веднага го позна по белите джинси — беше новият й съсед.

Георгий гледаше неодобрително. Ловко момче, но фукльо. Бутонов изпревари лекия каменопад, изхвърча насред полянката, подскочи на място и замря като изваяние. После се отръска и се обърна към Нора:

— Видях ви от Посьолок, когато се спускахте към пътя, и ви настигнах.

Всички, включително и Медея, го гледаха с интерес. Явно не му беше първица такова внимание. Той си свали шапката, избърса с длани лицето си и ги тръсна, сякаш беше обрал вода.

— На Карагаш отляво ли се качи? — попита строго Георгий.

— Къде? — не разбра Бутонов.

— На това възвишение — посочи с кимване Георгий.

— Отляво — потвърди Бутонов.

Георгий знаеше тази почти незабележима пътека, но не водеше децата по нея, защото смяташе спускането по сипеите за опасно.

— Кой е този, кой е този? — Маша задърпа Ника.

Ника сви рамене:

— Курортист. Живее при леля Ада. Той идва вчера с Нора.

— Аа, чух, че някой дойде. Приспивах децата и съм заспала.

— Видя ли какъв хубавец си проспала. Бива си го звяра — пошепна Маша в ухото й.

— Ставаме всички, ставаме! — изкомандва Георгий.

Лиза захленчи, обгърнала крака на майка си:

— Мамо, вземи ме, уморих се…

— Върви, върви сама, голямо момиче си — разсеяно побутна тя дъщеря си.

— Маш, поноси ме малко, а, Маш — вкопчи се тя в Маша.

— А какъв е? — попита Маша.

— Я спортист, я масажист — изхъмка Ника. — Спокойно, не е за теб. Той е пълен тъпак — и веднага се обърна към застаналия наблизо Бутонов: — Какво, Валера, в последния момент решихте да ни настигнете, а?

— Да, отгоре видях каква симпатична компания сте… Викам си: защо като тъпак да кисна сам в Посьолок…

Маша и Ника се изсмяха: чете им мислите!

— Защо, хазаите няма ли ги?

— Пият второ денонощие, имат гости. А това не ми е най-любимото забавление — неочаквано сухо отговори Бутонов, явно усетил в женския смях нещо обидно по свой адрес.

Георгий се обърна към него:

— Аз ще вървя отпред, а ти наглеждай отзад.

Валерий кимна. Георгий скочи надолу по пътеката.

Бутонов пусна всички напред. Маша с Лиза на гръб вървеше пред него. Той я настигна, докосна ръката й:

— Дайте да нося дъщеря ви.

Тя завъртя глава:

— Не, няма да иска. Вземете Алик, ако можете.

Но Алик отказа.

Маша пипна мястото, което току-що бе докоснал този спортист или какъвто ще да е… Кожата й гореше. Машинално пипна и другата си ръка — не, пареше само мястото на докосването му. Тя спря, свали Лиза и тихо й каза:

— Лизик, върви сама, нещо не ми е добре…

Лиза я погледна с умните си очи:

— Искаш ли да ти нося чантата?

— Ах, котенцето ми сладко! — зарадва се Маша на неочакваното добросърдечие на малката глезана. — Като се уморя, ще те помоля, става ли?

Започна каменистата пътека. Някога, преди стотина години, тук е имало път, по който местните контрабандисти са прехвърляли през заливите скъпоценните си товари, но тогава по него е можела да мине каруца. С годините пътят се беше изронил. Контрабандистите, които някога го бяха поддържали — бяха слагали подпори, бяха укрепвали стръмнините, — отдавна бяха измрели, кой от старост, кой от чужда ръка, а потомците им или бяха изселени, или бяха станали чиновници — първо в управлението, после в райсъвета, тоест бяха се ориентирали към друг вид бандитизъм. И само Медея и може би неколцина стари кримчани, отдавна вече отишли в най-добрия случай във Вътрешен Крим, помнеха романтично-престъпното минало на тукашните места.

— След стотина години съвсем ще се свлече — рече Георгий.

Медея кимна доста равнодушно. Катя и Артьом сякаш не бяха чули думите му: за стари и млади по различни причини сто години е твърде далечно време, за да се обсъжда сериозно.

Нора избягваше да гледа вдясно, към пропастта, и с влажна от страх ръка водеше Танечка, която отказа Георгий да я поноси. Нора се упрекваше, задето беше повела детето на такъв тежък поход. Глупост, глупост, но няма да се връща насред път сама… Танечка за нейно учудване не се оплакваше, но следвайки някаква своя фантазия, от време на време питаше:

— Майче, а замък ще има ли?

И не можеше да повярва, че няма да има замък. Море ще има, но замък — не.

Обаче на последната отсечка от пътеката все пак се появи замък. Това беше обрулен от вятъра варовиков масив, издигнал нагоре готически върхове с различна височина. Материковият гранит в седловината на Карадаг, вулканичните туфи и третичните наноси бяха образували според израза на Георгий абсолютно уникално съединение на геоложките пластове, каквото не съществува никъде по Земята. Многометровите шушулки сякаш растяха нагоре, а на места, брулени от постоянен вятър, задружно бяха изкривени на една страна като изскочили на повърхността пипала на гигантско подземно животно.

— Мамо, виж, ето замък! — извика Таня и всички се засмяха.

Гледката беше толкова необичайна за човешкото око, че то не можеше да я издържи дълго време и се разсейваше встрани — прекалено неземен пейзаж.

Всеки път, когато се случеше на това място, Медея си спомняше за покойния художник Богаевски, когото познаваше от гимназиални времена, един от многото феодосийски художници, може би най-известният след Айвазовски. Странните му картини заимстваха от тези скални чудеса, черно-зелените пропасти и розовите разломи на Карадаг. Картините не й харесваха с фалша и неправдоподобието си, но когато дойдеше тук, тя си казваше: всичко това също е невъзможно, неправдоподобно, обаче си живее на този свят, променя формата си, рони едри светли песъчинки и там долу от тях вече се е образувал малък пясъчен плаж, какъвто няма никъде наоколо…

След още трийсетина метра пътеката плахо изчезваше от скалата и се разпръскваше в няколко лъкатушни пътечки към морето. Тук сваляха малките от гърбовете, пускаха ръцете на по-големите и през пукнатините, покрай нащърбените каменни грамади слизаха долу и получаваха наградата си: морето на това труднодостъпно място беше невероятно чисто, скъпоценно, като че ли всеки път наново завоювано.

Заливите бяха сдвоени с тънка камениста връзка. Те бяха доста дълбоко врязани в брега и няколко големи скали стърчаха в морето точно срещу тях. И заливите, и морските камъни бяха надживели много имена, но през последните десетилетия най-често ги наричаха Медеини. Отначало така ги кръсти младата й рода, от тях това наименование подхванаха следвоенните преселници, а подир тях и други непознати хора, които и да бяха чували за съществуването на Медея, са имали предвид само онази другата, митичната.

Пътеката към водата беше неудобна — големи камъни, засипани с едър чакъл. Камъните бяха разхвърляни безразборно, сякаш някога тук е бил кът за игра на деца великанчета. Нямаше красиви камъчета — халцедони, сардоникси, разноцветни кримски ясписи, — както в Коктебелския залив, но пък беше пълно с гладки кръгли камъчета с изтъняло тъмно пръстенче, камъчета осморки и какви ли не трошляци, останки от морски бури. А край водата блестеше чисто бял пясък без никаква жълта отсянка.

Всички слязоха до морето, нахвърляха багажа и едновременно млъкнаха. Това беше неизменната минута почтително мълчание пред относителната вечност, която меко се плискаше пред краката им.

Катя първа си свали гуменките и тръгна към водата с превзетата си балетна походка. Сега, когато беше с гръб към Артьом, той най-сетне можеше да я гледа без страха да срещне насмешливия й неприязнен поглед. Но дори в гръб личеше, че тя няма нужда от никого и ничие приятелство не й е притрябвало.

Артьом страдаше, загледан в непреклонния й гръб и малката глава със зализано кокче на темето като на Мери Попинс. Тя се огъваше, стъпвайки по камъчетата, ходилата й, извърнати с пръстите навън, мускулестите й прасци, изпъкнали от вътрешната страна, леко трепкаха при всяка крачка. Тя вървеше край водата и също страдаше и се наслаждаваше. Чувстваше, че се движи красиво, но я гледа само Артьом малякът, а чичо Георгий, дори да я гледа, погледът му е неодобрителен, новият съсед пък изобщо не я забелязва… Вървеше като балерина, но вече се беше случило най-ужасното, бяха я изключили от балетното училище, защото й липсваше отскокливост. Владееше въртеливото и разтегливото движение, но й куцаше проклетият отскок. Тоест вървежът й беше въздушен, безтегловен, но на сцената не летеше и учителите й знаеха, че никога няма да полети… Стъпи в крайбрежната вода, която леко поклащаше донесени отдалеч водорасли, прекара през тях балетното си ходило и докосването беше студено, но кадифено приятно…

— Много ли е студена? — викна Ника на дъщеря си.

— Единайсет градуса — отвърна без усмивка Катя.

— Ужас! — възкликна Ника.

— Когато е тринайсет, вече може да се плува — отбеляза Маша и се запъти към водата.

Трите деца забързаха подире й. Алик водеше за ръка Лиза, а с другата ръка се опитваше да държи Таня.

— Бъдещият ухажор — подсмихна се Ника.

— Ами! Просто е много доброжелателен — възрази Георгий.

Ника понечи да вметне нещо, но неочаквано се обади Медея:

— Харесва ми това последно поколение деца. И тези двамата, и Ревазик на Томочка, и Бригита, и Васенка.

— Не са ли всички еднакви? — изненада се Ника. — С какво са по-различни тези от Катя и Артюша или от нас, когато бяхме малки?

— Едно време поколенията се сменяха през трийсет години, а сега според мен на всеки десет. Ето тези — Катя, Артьом, близнаците на Шуша и Софико — са много целеустремени. Ще станат делови хора. А малките са нежни, любвеобилни, при тях всичко е отношения, емоции…

Прекъсна я отчаяният крясък на Лизочка откъм водата:

— Пусни му ръката, пусни го! Нека го пусне! — тя дърпаше ръката на Алик от ръцете на Таня, а Таня, навела глава, дърпаше ръката му към себе си.

Всички се засмяха.

— Женска им работа…

Нора се втурна към Таня, вдигна я на ръце, зашепна й нещо… Само от няколко дни познаваше тези хора, всички й харесваха, привличаха я, но не ги разбираше, а и отношението им към децата беше по-различно от нейното към дъщеря й.

„Много са коравосърдечни с децата“ — си мислеше сутрин.

„Държат ги твърде свободно“ — установяваше денем.

„Ужасно им угаждат“ — струваше й се вечер.

Едновременно им се възхищаваше, завиждаше и ги порицаваше, само още не се досещаше, че те отдаваха на децата определена част от живота си, но не и целия си живот.

— Донеси дърва, Артьом — тихо нареди Георгий на сина си.

Момчето се изчерви: баща му е забелязал как зяпа Катя. Той се наведе и вдигна парче разцепена дъска, изхвърлено от вълните.

— Събери по-нагоре, там са сухи — упъти го Георгий и Артьом с облекчение се закатери нагоре.

Самият Георгий взе двете туби.

— Ще дойда с вас за вода — предложи Бутонов.

Георгий предпочиташе да отиде сам до онова старовековно място, което от дете беше научил от Медея, но от любезност не отказа.

Денят щеше да е топъл, дори горещ. На това потайно място — Медея отдавна го знаеше — природата живееше някак усилен живот: през зимата тук беше по-студено, през лятото — по-горещо, ветровете в туй уж закътано местенце се завихряха с бясна сила, а морето изхвърляше на брега невероятни чудеса: риби, каквито от сто години нямаше по крайбрежието, охлюви и миди, които обитаваха дълбокото, и малки като детска шепа морски звезди.

Медея си сложи банския. Той представляваше смело нововъведение в парижката мода от двайсет и четвърта година, беше й го донесъл един знаменит литератор от онова време. Изделието беше съвсем избеляло, с малки ръкавки и нещо като поличка, всичко това умело реставрирано от Ника с тъмносини и тъмночервени парчета трико, но не й стоеше смешно. А по време на августовския празник, който винаги се организираше за рождения й ден и ознаменуване края на детския сезон, винаги имаше безброй желаещи да се издокарат с него, защото освен върху нея, облечен от всеки друг, банският изглеждаше като клоунски костюм.

— Ще се къпеш ли? — учуди се Ника.

— Ще видим — отговори неопределено Медея.

Нора с горчивина се сети за майка си, която рано беше побеляла, рано беше остаряла, белите й крака бяха отекли и набраздени със сини вени, тя истерично и суетно се бореше с възрастта, постоянно плачливо изискваше нещо, поставяше ултиматуми, даваше настойчиви съвети и препоръки.

„Боже, какви нормални човешки отношения, никой от никого нищо не изисква, дори децата“ — въздъхна тя.

В същия миг Лиза разплакана се втурна към майка си, настояваше Таня незабавно да й даде току-що намерената риба игла, защото тя я видяла първа, а Таня я хванала…

Ника седеше по турски. Окото й не мигна, тя само опипа зад себе си, измъкна, без да гледа, плосък камък, веднага намери в сипея малък червеникав и взе да драска с червения по сивия.

Нито успокояваше дъщеря си, нито понечи да реши справедливо спора им, затова Нора, която тъкмо се канеше да склони дъщеря си да прояви великодушие и да даде рибката, не се помръдна.

— Сега ще ви нарисувам едно нещо — никога няма да се сетите — каза Ника в пространството и Лиза, която не спираше да лее сълзи, се загледа в движенията на ръката й.

Но майка й закри с ръка рисунката и Лиза я заобиколи отстрани, за да надзърне. Ника й обърна гръб.

— Мамо, покажи ми — примоли се Лиза.

А Нора се възхити от педагогическия й талант.

Малко по-късно същия ден тя още веднъж й се възхити, този път на кулинарния талант. На напаления огън в разкривено от старост котле Ника направи супа от ергенски кубчета, в която изсипа какво ли не: трохи и парчета хляб, събрани след закуската вкъщи в кърпа, стъбълца от почистен вчера киселец и дори твърди листа от мащерка, откъснати на път към залива.

Това беше Медеината, по-точно дори Матилдината кулинарна школа, свързана с многолюдното семейство и ограничените възможности. Медея и досега нищо не хвърляше, дори от картофените обелки правеше хрупкави соленки с подправки — най-доброто мезе за бира, както казваше Георгий.

Нора не знаеше всичко това. Тя гребеше с дървената лъжица от общото котле, подложила парче хляб под лъжицата, както правеше Медея, ядеше от гъстата ароматна супа с отдавна забравено детско чувство на глад и поглеждаше встрани, където малките бяха настанени на отделна каменна маса. Това беше друга семейна традиция — децата да се хранят отделно.

— Нора, сипете, моля ви — протегна й празната Медеина паница Георгий.

Тя сконфузено се наведе над котлето.

— С канчето, с канчето гребнете, тук нямаме черпак — рече той.

„Ама са идеална двойка — помисли си Ника. — Много си пасват. Дано стане заварка помежду им. Толкова е унил последните години.“

Ника като ловец усещаше любовната плячка, дори чуждата. За себе си от снощи беше заплюла Бутонов. Всъщност нямаше никакъв избор, а той беше хубав, с чудесно тяло и естествено поведение. Липсваше му вътрешна яркост, която Ника много ценеше, но пък, откровено казано, той не подаваше никакви приканващи сигнали.

„Добре де, ще видим“ — реши Ника.

Бутонов мълчаливо ядеше супа, без да поглежда никого. До него седеше Маша, тъжна и някак прегърбена. Ръката й още пареше като от удар и й се искаше да усети това докосване още веднъж. Умишлено седна до него и докато му подаваше лъжицата и хляба, го докосна два пъти, но не усети парене, а само някаква тъпа болка. Той седеше до нея неподвижен като Буда и излъчваше каменна сила. Маша се въртеше, не си намираше удобна поза и накрая със самоотвращение разбра, че всичките й движения представляват несъзнателно доближаване до него. Тогава остави лъжицата, стана и отиде до водата, пътем хвърли бялата мъжка риза, с която се пазеше от изгаряне. Засили се, гмурна се в морето и веднага зацепи водата, без да си поема дъх, хвърляйки хиляди пръски с ръце и крака.

„Малката я мъчи бяс“ — помисли си Медея.

Бутонов гледаше към Маша:

— Ама водата е доста студена.

— Катка казва, че е единайсет градуса, а тя е като термометър — обърна се към него Ника.

„А, май си го търсиш“ — каза си Бутонов, хвърли към нея директен трезв поглед и бавно тръгна към водата. Маша вече излизаше, тръскаше глава и си успокояваше дишането.

— Като моржуване — изтрака със зъби.

— Да, силно усещане — подсмихна се Бутонов.

Маша легна върху напечените камъни, зави се с бялата риза. Студ и жега едновременно изпълваха тялото й.

Бутонов седна до Медея:

— За вас, Медея Георгиевна, се говори, че цяла зима се къпете?

— Не, миличък, от около дванайсет години не се къпя.

Доядоха супата и Ника нареди на Катя да излъска котлето.

— Защо все аз? — възмути се Катя.

— Защото — усмихна се Ника и Нора за кой ли път се възхити: никакви увещания, обяснения, аргументи.

Катя с недоволен вид взе котлето и тръгна към водата.

— Катя! Забрави! — викна подире й Ника.

— Какво? — обърна се Катя.

— Да се усмихнеш! — отвърна й Ника и направи много смешна усмихната гримаса.

Катя направи дълбок сценичен поклон, притиснала котлето до гърдите си.

— Чудесно! — оцени Ника.

Как безстрашно мачка красивото си лице, разтяга го с пръсти и гримасничи, прави се пред децата ту на маймунка, която е пила очистително, ту на таралеж, който иска да целуне майка си, но бодлите му пречат — и изобщо не се страхува да изглежда грозна. Това беше удивително и необяснимо за Нора.

Медея не виждаше всичко това. Тя се обърна с гръб към морето и леко вдигнала глава, гледаше планините, далечните и близките, и две мисли едновременно се въртяха в ума й: че на младини най-много обичаше морето, а сега предпочита да гледа планините. И още: зад гърба й сред тези млади роднини расте любовна нега и целият въздух наоколо е напоен с взаимното им влечение, с неусетните привличания на душите и телата…