Седма глава

1. Имената на принцовете

Дворецът на щастието — по мнението на тези, които го посетили, бил сътворен с божествено изкуство и изключителен вкус. Затова нищо чудно, че принцовете и воините останали очаровани, когато обходили градините и красотите му и видели блясъка и великолепието. Не питайте за радостта от красивите картини и изкусната изработка. Принцовете и принцесите прекарали вечер, изпълнена с шумно веселие и тържествуваща радост. Трапезите им били пълни с най-вкусни и хубави ястия и питиета. Продължили да празнуват до късна нощ.

Ще попитате какво се разговаряли в среднощните си беседи. Зная, че сте отгатнали отговора на въпроса. Не е трудно да се разбере, че се е говорело само за срещнатите при пътуването чудеса; за бедите и нещастията, сполетели ги в пътешествията; за срещата на разделените, след като съдбата ги беше подхвърляла в различни краища на земята. След това взели да говорят за премеждията в медния град, за нещастието, което сполетяло обитателите му: птици, животни и хора. Откъдето и да обсъждали бедата, не намерили причини, нито пък обяснение, което да успокои умовете им.

2. Разбулване на тайната

Тогава папагалът Сабиха казал:

— Зная отговора на въпроса ви. Но ще ме изслушате ли?

— Целите сме слух да чуем разказа ти и мисълта ни е съсредоточена в думите ти — отвърнали принцовете и принцесите, изгарящи от нетърпение.

Папагалът подхванал:

— Може би принц Фадил и принцеса Раиа не знаят много за цар Фурхуд, дядо им по баща, нито пък за братовчед му, принц Саудал, дядо им по майка. Днес те ще узнаят какви велики дела творил и какви големи заслуги имал дядо им Фурхуд. Славата му се носеше из страните. Знаеха го като справедлив, решителен и благоразумен. Той беше предмет на уважение сред всички царе на времето си и доживя до дълбока старост.

3. Сънят на Фурхуд

Малко преди смъртта си Фурхуд видял насън странно на вид животно. То имало опашка на змия, тяло на риба, криле на орел, лице на бухал. Летяло в простора и достигнало върха на планината. После животното се върнало стремително към града и се спряло в градината на двореца му. Тук то изкрещяло три пъти. Царят чул противния му крясък, който проглушавал ушите. След това открил, че цветята в градината вяхнат, растенията линеят, птиците падат. И смъртта пълзи навсякъде.

Цар Фурхуд се събудил уплашен. Повикал братовчед си, принц Саудал, и му разправил съня си.

— Непременно трябва да се посъветваме с мъдреца Сафсафа. При него ще намерим тълкуване на този сън. Той единствен би могъл да ни го разгадае най-вярно — казал Саудал.

Сафсафа бил най-големият магьосник на времето си. Цар Фурхуд дружил с него от детинство до дълбока старост. Когато му разказал съня си, Сафсафа свел мрачно поглед и отвърнал на царя си:

— Какъв мрачен сън! Той крие в себе си страшни бедствия. Ще трябва да ги изстрадаме и изтърпим. Препятствията не ще попречат на усилията ми да смекча мъчителното му действие и да намаля огромната му вреда. Ще вложа всички сили и знания, но дай ми отсрочка два месеца. Дано усилията ми се увенчаят с успех.

* * *

Сафсафа изчезнал за два месеца. След това се явил пред царя и му рекъл със спокоен и уверен тон:

— Всяко нещо, което завършва добре, е хубаво. Разбрах, че бедствието, което ще сполети този град, не ще трае повече от година и половина. И след като трима благородни принца бъдат застрашени със смърт, мир и покой ще зацарува сред населението му. Направих всичко възможно, за да предпазя града по време на това изпитание от всички неприятели, алчни да го нападнат, ограбят или завземат. Не се предавай на мъката, не се тревожи.

— Скоро ли ще дойде това бедствие, или не? — попитал Фурхуд.

— Това изпитание не ще се случи в твое време, а по времето на син ти Усаме — отвърнал Сафсафа.

4. Заслугата На Сафсафа

— Думите на Сафсафа се оправдаха, а и той сдържа обещанието си. Благодарение на неговото изкуство се осъществи тази щастлива среща. Негова беше заслугата около този висок град да се издигне стена с гравирани талисмани и амулети, които да отблъснат завоеватели и изследователи. Той измисли и очарователните робини, които се явяват на всеки, който се реши да покори стената. Човекът се хвърлял към тях и си счупвал врата, преди да ги достигне. Така Сафсафа осигурил спасяването на града да стане от някой доблестен, благороден човек, достоен да го избави от мъката и бедата.

Но това майсторско дело не го задоволило. Той построил на този отдалечен остров дворец на щастието. Там остави мен и райските ми братя за пазачи. Дворецът стана надеждно убежище, непристъпна крепост на принца и принцесата. До него Сафсафа сътвори статуята на красивата девойка, която принцът и принцесата видяха, и разпръсна край нея редки перли и бисери, за да съблазни алчните и да пропусне в двореца само безкористни и честни.

Когато Сабиха свършил разказа си, двамата принцове и двете принцеси запитали нетърпеливо:

— И как се случи всичко това? Кой ли магьосник е предизвикал злощастието?

— Не ще съмнение, това е злобният цар Мармуш и везирът му Унбери — казал принц Фадил. — Те двамата са наши заклети врагове. Способни са на подобни козни, умеят да кроят пакости и са способни да ги изпълнят.

— Ако беше по силите на Мармуш да направи това, той не би пропуснал такава възможност, не би се колебал и не би се бавил — отвърнал папагалът Сабиха. — Но той е безсилен, братя мои, Мармуш не е замесен в това нещастие. А и не е в състояние нито да го замисли, нито пък да го доближи. Това е неволна беда. И ако не е милостта на аллах, щяха да пропаднат всички надежди да свърши затруднението и да отлети скръбта.

Двамата принцове и двете принцеси го запитали учудено:

— Какво говориш? Какво имаш пред вид? Говори без загадка и ни разтълкувай това, което е неясно.

5. Магьосникът Аусаджа

Сабиха подхванал:

— Както ви бях казал, Сафсафа беше най-големият магьосник на Индия в своето време. Но след смъртта му се появи друг магьосник, не по-малко силен и умен от Сафсафа. Той беше опитен в магиите, вещ гадател на бъдещето, истински вълшебник. Баща му бил везир на цар Салдам. Този цар, както знаете, бил негодник, измамник, жесток деспот. Той не се посвенил да убие верния си съветник — везира, след засвидетелствуваната от него искреност и любов. Аусаджа бил в разцвета на младостта, когато с очите си видял как коварният Салдам убил баща му. Той избягал в страната Тибет и решил да отмъсти за убийството на баща си. Аусаджа работел дни и нощи, докато постигнал вещина във вълшебното изкуство; надминал своите наставници и учители и след смъртта на Сафсафа станал пръв индийски вълшебник.

6. Рогът на Аусаджа

Като достигнал този успех, Аусаджа се заел усърдно да отмъсти на убиеца на баща си. Цели двадесет години работил упорито да направи малък златен рог. Когато успял, Аусаджа се приготвил да отиде в града на Салдам, убиеца на баща му. Вървял денонощно, докато достигнал средата на пътя. Тук, по волята на съдбата, се спрял на брега на този град и се вслушал в разговора на група търговци, на път от страната на врага му. От тях узнал за трагичната гибел на Салдам, който се плъзнал, като гонел една сърна, паднал от върха на планината и се пребил. Гневът на Аусаджа се усмирил и той се отказал от отмъщението си. Побоял се да не би вълшебният златен рог да попадне в ръцете на друг и неволно да навреди на невинни хора. Затова го хвърлил в морето и потеглил обратно за родината си. Но по пътя умрял.

7. Чудотворните качества на рога

Принцовете и принцесите запитали:

— Каква тайна е вложил вълшебникът в този рог, приготвен за отмъщение на врага му?

Сабиха отвърнал:

— Той му вдъхнал такъв вид магия, който и през ум не ви минава. Аусаджа скрил за този, който го надуе, такъв вид отмъщение, каквото даже не сте и помисляли, и му предоставил сила за наех, маех, фасх и расх.

Принцовете и принцесите го запитали учудено:

— Разтълкувай ни думите си, защото не е по силите ни да разберем загадката. Какво означава наех, маех, фасх и расх?

— Първата степен е превръщането на човек в по-висш и по-благороден вид. Втората — превръщането му в някое животно, третата — в някое насекомо, и четвъртата — в растение или минерал — казал Сабиха.

Принцовете и принцесите възкликнали учудени:

— И как ще стане това с този, който надуе рога?

Сабиха рекъл:

— Стига мислено да си е представил образа, в който иска да превърне предмета, или пък да си припомни името на животното, растението или метала, колкото низш и жалък да е той. И мигом, след като надуе рога три пъти, той ще постигне желанието си.

— Ти казваш, че Аусаджа хвърлил рога в морето — рекъл Икбал. — Какво се случи след това?

— Погълнала го една риба — отвърнал Сабиха. — Скоро дошъл рибар и я уловил. Но край него прелетял орел. Той се възползувал от залисията на рибаря и сграбил рибата. После литнал с нея на върха на планината. Наблизо до гнездото си съзрял група хора. Затова се върнал обратно и кацнал на едно високо дърво в царската градина. Тук орелът изял рибата и оставил рога. Той веднага паднал на земята.

На другия ден дошло детето на градинаря. То видяло малкия златен рог, харесало го и го надуло, без зла умисъл, три пъти. Начаса всички в града се превърнали в медни статуи.

— Защо се превърнали в мед, а не в нещо друго? — запитала Раиа.

— Детето на градинаря си мислело, че златният рог е меден, и мисълта му се обърнала към този метал — отвърнал Сабиха.

— Сега стана ясно, че Мармуш не е замесен в това нещастие — казал Фадил.

— Не — отвърнал Сабиха. — Той имал дял в опазването на града.

— Как така! — попитала Уадиа.

— Ако не беше се явил с многобройната си войска да нападне града, никой не би помислил да заключи вратите му, за да отклони враговете, които мислели да го атакуват и да ограбят съкровищата му — отвърнал Сабиха. — Защото Мармуш се опитал да проникне в града, но не успял и се върнал разочарован, разбит. А и никой освен принц Икбал не бил в състояние да превземе високата стена и да отвори яките порти на града.

— Всяко зло за добро — продумала Раиа.

— Нима няма средство да се спаси градът от бедата и да се избави от нещастието? — попитал Икбал.

Сабиха отвърнал:

— Има. Вече настъпи удобен момент да се осъществи това важно дело.

— Как ще стане това? — запитал Икбал.

— Не след много мъката ще изчезне. После пред очите ви ще излезе наяве истината и ще се уверите в това, което чухте — отвърнал Сабиха.

Принцовете и принцесите щели да продължат с въпросите си, но ги оборила дрямка и притворила клепките им. Те се предали на съня.

Като се зазорило, принц Икбал се събудил и тръгнал към двореца. Мисълта за спасението на града — отвлякла вниманието му от всички скъпоценности и ценни вещи. Насочил се към дворцовата градина. Икбал видял, че тя се свързва с градината на царския дворец. Той повървял малко. Погледът му внезапно се спрял. Съзрял малкия златен рог, взел го и се върнал обратно, за да разкаже на другарите си какво бил видял.

8. Край на приказката

Когато се приближил до стаята, принц Икбал видял, че рогът на Аусаджа се привлича към устните му. Той не можел да се сдържи да не го надуе. Икбал се бил замислил как да върне живота на безжизнените статуи. И щом го надул три пъти, мечтата му се осъществила. Медните статуи се раздвижили. Всички животни, птици и хора в града се върнали към живота.

Принц Фадил и двете принцеси се пробудили зачудени от сън. Принцеса Раиа казала на принц Икбал и принцеса Уадиа:

— Колко е сходен този звук с този, който чух преди година и половина!

Вярно казала Раиа. Но и колко различен бил този звук от другия, каква огромна разлика имало между тях. Единият носел щастие, другият — злополука, този връщал живота, а онзи тласкал към гроба.

Раиа искала по-бързо да види баща си. Но той сам се появил пред нея, преди тя да направи дори крачка. Сабиха го преместил в двореца на щастието минута преди принцът да надуе рога. И когато се върнал към живота и дочул гласа на дъщеря си в съседната стая, той се спуснал към нея. Всички занемели от радостната изненада. Поплакали си малко от радост. Пред този щастлив час целият им предишен живот изглеждал незначителен.

Двамата принцове се приближили, за да разправят на царя подробно какво се било случило. А когато стигнали края на разказа си, съзрели пред себе си цар Асим, бащата на принцеса Уадиа и принц Икбал. Щом го видели, децата му се хвърлили към него с прегръдки и приветствия. После го попитали как е узнал къде са.

Тогава Сабиха побързал да отвърне:

— Видях, че радостта ви не ще бъде пълна без двамата царе, за да станат и те свидетели на сватбата на двамата принца за двете принцеси.

Така вдигнали тържество. Целият народ се веселил.

Два огромни коня потеглили царската колесница. Те нямали подобни на себе си сред конете. Били необикновено красиви, изящни, гиздави, напети. Довел ги папагалът, за да бъде пълна радостта и пищно шествието.

Не питайте за почудата на двамата царе, принцовете и принцесите, когато Сабиха им казал, че двата коня, които докарал, за да теглят сватбената колесница, са цар Мармуш и везирът му Унбуш — тези, които престъпвали границата на злото и отивали до крайност в насилието, които умеели изкусно да причиняват беди на съседите си и не пропускали да навредят на хората, след като поробили три четвърти от индийските царства.

Загрузка...