Между обективната равносметка и развълнуваната изповед

2

Критическите отзиви за романа „Доктор Паскал“, появили се веднага след излизането му, общо взето, не са многословни. Според повечето критици новият роман на Зола, изпълнено с трудноразгадаеми символи и смущаващи антитези, стои встрани от поредицата „Ругон-Макарови“. Въпреки че благосклонните оценки за художествените достойнства на поредната творба на предводителя на писателите натуралисти във Франция са оскъдни, критиците са единодушни, че в „Доктор Паскал“ се появяват кълновете на нещо ново, несвойствено за литературно-изобразителния метод на Зола. Един от авторитетните арбитри в оперативната литературна критика от онова време, Жорж Пелисие, завършва рецензията си, публикувана на 15 август 1893 г. в „Ревю анциклопедик“, със следните разсъждения: „В предходните си творби господин Зола оставаше безпристрастен. В този роман той говори неведнъж от свое име, прикрит зад образа на Паскал. И ние трудно бихме могли да го оправдаем, когато се опитва да защити крайностите, до които е стигнал в изображението, с дръзкото твърдение, че «трябва да се каже всичко, за да се излекува всичко», или да му повярваме, когато обяснява маниакалния песимизъм и циничната човеконенавист в предишните свои творби е «яростния си копнеж по една твърде възвишена мечта», с покрусата в една добра душа, разтерзавана от човешките страдания. Извън всякакво съмнение е, че ако и тук неговият натурализъм — вземам думата във философския й смисъл — съдържа нещо грубо и по същността си «безнравствено», господин Зола е смекчил този път остротата му чрез по-примирително и по-либерално от обичайното разположение на духа си. Преди всичко човешката симпатия, която вдъхновява последната му творба, е съвсем противоположна на горчивото удоволствие, с което той принизява човешкото достойнство в другите си творби. И така, поредицата «Ругон-Макарови» е завършена. Но господин Зола е все още в разцвета на силите си и неуморният работник вече се е заел с нова задача. И сега разкрепостен, без да се чувствува скован от някаква тясна и тиранична рамка, той може да разшири своята творческа «формула», да смекчи изображението и да освободи философията си от сектантския дух, за да отреди повече място в творчеството си на Идеала, след като съвсем наскоро се самообвини, че не го познавал достатъчно добре.“

От цитираните размисли върху изобразителния метод на романиста Зола в „Ругон-Макарови“ става ясно към коя критическа школа принадлежи авторът им Жорж Пелисие. Той е от кръга на наемните защитници на „буржоазното благоприличие“ и на „еснафската добропорядъчност“, които неизменно отричат „дръзките набези“ на основоположника на натурализма или, с други думи, суровия безкомпромисен реализъм в сферата на социално-нравствените отношения в капиталистическото общество. Но все пак трябва да отчетем, че въпреки традиционната злонамереност на споменатата общност от „ценители“ на изкуството на Зола, към която принадлежи Пелисие, в заключителната част на рецензията му се отбелязва обновителната тенденция в художествения метод на създателя на „Ругон-Макарови“.

Тази нова насока в метода на Зола се изтъква от редица съвременни изследователи на творчеството на френския писател. Един от най-авторитетните сред тях в наше време, професор Анри Митеран, напълно основателно назовава заключителната творба на поредицата „Ругон-Макарови“ — „тезисен роман“. Именитият френски литературовед има предвид не само идейното, но и художественото внушение, което е вложил Зола в последния роман от многотомната семейна хроника. Всъщност авторът на „Доктор Паскал“ сам изповядва, че при създаването на заключителния си опус нито за миг не е забравял, че в него трябва да защити косвено цялата поредица. В романа, посветен на изследователя на родословието на Ругон-Макарови, чрез размишленията на своя герой писателят е защитил дързостите в езика, с който е искал да изрази всичко, и дързостите в анализа, с който е показал злото, истината за живота. Твърдата воля на доктор Паскал да лекува хората и да поправя вродените им патологични наклонности съответствува на високоблагородната амбиция на реалиста Зола да каже „цялата истина“ за покварата на нравите, за принизяването на идеалите и на човешките взаимоотношения в буржоазното общество. „Смекчаването“ на художествения метод, което откриваме в романа „Доктор Паскал“, е, разбира се, обусловено преди всичко от особеното място, което тази творба заема в поредицата, проследяваща живота на пет последователни поколения от големия пласански род. Последната творба от „Ругон-Макарови“ би трябвало да се разглежда преди всичко като „роман равносметка“, в който законите на наследствеността се разкриват не по податки от интуицията на писателя, а на относително строга научна основа.

„Доктор Паскал“ е не само „поема в проза“ за една красива любов, но и роман трактат, в който се изследва родословието на Ругон-Макарови — големия пласански род. Попълването на многобройните разклонения в Дървото е главното занимание в живота на героя. Проследяването на изненадващите проявления на наследствеността у представителите на петте поколения Ругон-Макарови се превръща в негова съдба, която той изживява особено драматично, тъй като нито една от съвременните теории не може да задоволи неговата благородна научна амбиция да опознае докрай тайните на човешката природа: „Просна Дървото на масата и продължи да го гледа с ужасен въпросителен израз, който постепенно стана съкрушен, и по страните на Паскал потекоха сълзи. Господи, защо Дървото не желаеше да му отговори, да му каже на кого от дедите си прилича, за да впише своя случай на определеното за него листо при другите? Ако трябваше да полудее, защо Дървото не му кажеше ясно?“ Отчуждението от рода, което му осигурява обективността на безпристрастен изследовател, започва да терзае до сълзи доктор Паскал от момента, в който той осъзнава, че биологичните закони не могат да предложат изчерпателно обяснение на трагедията на човешкото съществуване.

Паскал преминава през същия мъчителен етап, който заема средищно място в идейно-художествената еволюция на неговия създател, на реалиста Зола. Подобно на писателя натуралист той си дава сметка, че пълната обективност при изследването на загадките в човешката участ е невъзможна. Битието на човека не се обуславя само от наследствените му, нормални или патологични, предразположения, но и от редица други фактори, които теоретикът Зола се опитва да вмести в понятието „среда“. Но за Зола, както и за Паскал, към средата спадат предимно ежедневните условия на живот и труд, делничните трудности и неудачи, битовите неуредици и несправедливостите в трудовото законодателство. В научноизследователския апарат на доктор Паскал не влизат понятия от сферата на социалните науки, с които се обхващат при по-висока степен на обобщение противоречията и борбите в обществено-политическия живот, класовите конфликти, предполагащи сериозни идеологически разногласия между социалните групи и съсловия.

За разлика от принципната, съзнателно избрана отчужденост на доктор Паскал от обществено-политическия живот в родния му град, асоциалната позиция „над схватката“ се оказва само теоретически предпоставена, но практически незащитима в художествената практика на писателя реалист Зола. Както ученият-биолог си дава сметка в края на живота си, че Дървото създава твърде схематична представа за успехите и пораженията на Ругон-Макарови, така и романистът натуралист ни подсказва о последната творба, завършваща семейната хроника на рода, несъстоятелността на литературнохудожествените внушения, теоретически защищавани от самия него, при които не се отчитат сложността и динамиката в развитието на социалнокласовите отношения.

В романа „Доктор Паскал“ героят изоставя привичната си сдържаност, когато обяснява пред своята любима Клотилд „чудовищния цъфтеж на човешкото дърво“, на чието изследване е посветил целия си живот. Дъщерята на Сакар е потресена от „най-грозното разкритие“, от „неподозираната страшна истина за близките й, скъпите й хора, онези, които би трябвало да обича: баща й, издигнал се чрез престъпни парични сделки, брат й, кръвосмесител, безсъвестната и баба, цяла опръскана с кръвта на праведници, почти всички останали, белязани с пороци — пияници, развратници, убийци…“. По подобен начин сме потресени и ние, читателите на поредицата „Ругон-Макарови“, когато в романи като „Плячката“, „Вертеп“ и „Жерминал“ изследователят Зола изоставя безпристрастната документална обективност, за да ни разтърси със сурово реалистичното описание на пороците, разяждащи иначе „благоприличната“ фасада на капиталистическото общество. Ученият от романа „Доктор Паскал“ дава затрогващо откровени уроци по житейска мъдрост на любимата си Клотилд. Подобно на него в романите от поредицата „Ругон-Макарови“ Зола предлага на своите верни читатели посредством запомнящи се покъртителни сцени и незабравими образи символи безброй поводи за размишления върху мъчителното преодоляване на една социалнокласова етика, непросветлена от активна гражданска позиция и щедро отдавано човеколюбие.