Месечина над тепсията

Мравките влачеха големи трошици тишина

Наистина, изглежда много неща на света бяха преобърнати. Връщането беше несравнимо по-кратко. Въпреки че когато тръгнахме обратно, почти падаше първият здрач, пристигнахме вкъщи почти по същото време на деня — беше се смрачило най-много колкото една крачка.

— Направи ми една услуга — помоли ме дядо, когато влязохме в двора. — Довечера смени ти пердетата на прозорците. Избери някои по-светли, без облаци, ако може с избродирана пълна месечина.

— Добре — отговорих. — А ти? Къде ще ходиш?

— Само малко ще си почина на пейката — отговори той.

Влязох вкъщи. Странно, тъпчех по тишина. Нима баба е успяла да измете всичко: разсипваното кажи-речи цял живот скърцане на пода, умореното дишане на гредите, хлопането на прозорците, пукането на варовика и протягането на пукнатините. Някой беше спуснал черна кърпа върху огледалото в коридора. Някой беше оставил вратата на дядовата стая отворена. Някой лежеше с кръстосани ръце на одъра в средата на стаята. Вощеницата треперливо осветяваше лицето на умрелия, бледото лице на моя дядо.

— Какво ти е? — попита татко или мама; в мъката лицата и гласовете на всички хора си приличат.

— Бях далеч, много далеч — казах аз. — Кога се случи това? Как?

— Извика ехеей — заплака баба. — А после нещо се пукна, както когато се скъса струна…

— Не може да бъде! По навик той преувеличава! — изскочих от къщи.

На пейката на двора нямаше никого, ако не се брои зеленикавата сянка на един забравен гущер. Няколко плъзнали наоколо мравки влачеха големи трошици тишина. В далечината се чу писък на дългоуха сова. Нещо скръцна под стъпалото ми. Наведох се и видях сламка и три бели, добре оглозгани миши костици. Мравките пъргаво завличаха мълчанието под земята. Над всичко бавно се издигаше пълният кръг на месечината.