Миг преди винаги

Четиридесет

А какъв изумителен, чудесен живот се оказа той.

Помня, сякаш беше вчера, деня, в който заминахме в края на пролетта за Ямайка. Лайли беше облечена в жълта рокля с две шноли във формата на цветя в косата. Не плака и не нервничеше в самолета до Монтего Бей. Беше истински ангел. А когато пристигнахме, в мига, в който слязохме от самолета в новата страна, изведнъж всичко стана реалност.

Точно тогава двамата с Андрю станахме… различни.

Обаче ще стигна до това след малко.

Беше много отдавна и искам да започна отначало.

В продължение на два месеца, до деня, в който се качихме на онзи самолет, аз продължавах да се страхувам от изпълнението на намерението си. Колкото и да ми се искаше да го направим и колкото и често да си повтарях, че Андрю е прав и че не трябва да се тревожа, непрекъснато се тревожех, разбира се. До такава степен, че два дни преди да тръгнем, почти започнах да бия отбой.

Обаче си припомних времето, когато Андрю и аз се срещнахме за първи път и най-вече когато той ме накара да нахвърлям дрехите в сака му:

– И така, къде ще отидем най-напред? – попитах аз, докато сгъвах една негова риза от купа, която той ми даде да прибера.

Той още ровеше из дрешника.

– Не, не – развика се с приглушен глас отвътре Андрю. – Без ориентири, Камрин. Просто ще се качим в колата и ще караме. Никакви карти, планове или… – подаде главата си от дрешника и гласът му стана по-ясен: – Какво правиш?

Погледнах го. Бях сгънала наполовина втората риза от купчината.

– Сгъвам ги.

Чух едно тум-тум, когато пусна чифт черни маратонки на пода и се показа от дрешника. Когато се приближи, ме погледна така, сякаш бях направила нещо лошо, и грабна полусгънатата риза от ръцете ми.

– Не бъди толкова прецизна, момиче, просто ги напъхай в сака.

Очевидно един съвсем незначителен момент помежду ни, но тъкмо той ми даде куража да се кача на самолета. Знаех, че ако не го бях направила, ако бях продължила да му мисля прекалено много, щях да постигна само едно нещо – щях да оставя оттук нататък страхът да контролира моя, нашия, целия ни живот.

И сега всеки път, когато отправям поглед назад към живота ни, единственото, което продължава да ме плаши, е съзнанието, че бяхме само на сантиметър от това да прекараме остатъка от живота си в Северна Каролина.

Изкарахме три седмици в Ямайка и толкова ни хареса, че наистина не искахме да си тръгнем оттам. Обаче знаехме, че имаме още много пътувания пред нас и ни предстои да посетим още толкова много места. И затова една нощ, след като бяхме на плажа с някои местни хора, Андрю бръкна в сака (бяхме заменили каубойската шапка с яркочервена кадифена торбичка, защото беше по-лесна за носене) и изтеглихме Япония. Чак от другата страна на океана…

Беше нещо неочаквано за нас.

Излишно е да казвам, че точно затова напълно зарязахме торбичката и идеята да изтегляме страната, както ни падне. Започнахме да избираме къде да отидем по-нататък в зависимост от местоположението ни: Венецуела, Панама, Перу и евентуално Бразилия, Видяхме ги всичките, като най-дълго, два месеца, изкарахме в Темуко, Чили. Избягвахме на всяка цена места, известни като опасни за туристи, градове и дори цели страни, в които имаше някакви безредици. Където и да отидехме, се чувствахме все повече и повече като част от местната култура. Ядяхме храната. Вземахме участие в събитията. Научавахме езиците. Е, най-многото, което двамата с Андрю успявахме да научим, беше само по някоя и друга основна фраза.

И се връщахме обратно у дома в Съединените щати за празниците. Ден на благодарността в Ралей. Коледа в Галвестън. Нова година в Чикаго. И, разбира се, отпразнувахме втория рожден ден на Лайли в Ралей. Заведохме я при нейния доктор да я прегледа и да ѝ направят нужните ваксинации. А, и Андрю също мина на преглед и също като дъщеря ни беше здрав като бик.

Малко преди да настъпи пролетта, той се съгласи с идеята да дадем къщата под наем на Натали и Блейк. Всъщност идеята беше чудесна. Те си търсеха жилище, а ние можехме да използваме парите от наема, като при това нямаше да плащаме таксите за ток, вода и т.н. Научихме се как да намаляваме разходите си, докато сме в чужбина, като намирахме общежития, евтини хотели и дори по-евтини квартири. Не се нуждаехме от лукс, а само от сигурно и чисто място за Лайли.

Обаче мисля, че това, от което спестихме най-много пари, беше, че никога не пътувахме където и да било като туристи. Не купувахме сувенири или неща, от които нямахме нужда. Не бяхме там, за да се присъединяваме към хората, дошли на почивка, на обиколки с екскурзоводи или да харчим пари, като правим онези неща, които правят почиващите хора. Купувахме само най-необходимото и от време на време си позволявахме някаква по-хубава храна или нова играчка за Лайли, когато гази, която имаше, ѝ омръзнеше.

А и от време на време пеехме тук и там за малко допълнителни пари, но с Лайли никога не го правехме заедно. Тъй като не смеехме и да помислим да оставим Лайли на грижите на някой друг дори и за няколко минути, аз напълно престанах да пея и Андрю трябваше да свири на акустичната китара и да пее

сам. Но накрая и той престана. Чужди страни. Различни стилове музика. Напълно различни езици. Не ни беше нужно много време, за да разберем, че нашата музика няма онзи ефект по тези места, какъвто има у дома.

Няколко месеца след втория рожден ден на Лайли Андрю и аз решихме, че е време да продължим. Искахме да видим колкото е възможно повече, преди да се установим някъде, за да може Лайли да тръгне на училище. А аз бях готова да видя Европа. Така че, когато наближи лятото, следващата ни дестинация стана Португалия.

Андрю и аз “пораснахме” в деня, в който слязохме от самолета в Ямайка. Това имах предвид, когато казах, че станахме различни. Разбира се, за това до голяма степен допринесе раждането на Лайли, но когато излязохме от самолета и усетихме вятъра в лицата си, не само най-накрая разбрах, че въздухът в другите страни е различен, а и че всичко е реалност. Бяхме далеч от дома, с нашата дъщеря и независимо колко много се забавляваме от този ден нататък никога няма да сваляме гарда.

Пораснахме.