Милойко

Бележка на автора

Милойко много добре си спомня — дотука всичко наистина беше така. Кръвта покапа първо по брадата, но след туй тя се стече и почна да капе по ризата. Леко Алексов продължаваше да стои на колене, загледан безсмислено в бялата безсмислица пред себе си. Когато вдигна очи, той видя над оградата, че по улицата към него идва хлебарят с голямата хлебарска лопата, два пъти по-висока от къщата, а зад него ситни женицата му с ръце, пъхнати под престилката. Хлебарят се спря до оградата, подпрян на своята лопата, малко зад него се спря и женицата. Те гледаха мълчаливо Леко Алексов. Нейде почна да бие камбана (всъщност това беше градският часовник, чут от Милойко, но Милойко тогава не можа да преброи колко пъти отзвъни кулата), та щом камбаната спря да бие и последният звън се разсипа над улицата, хлебарят и женицата се обърнаха и тръгнаха към кариерата. Леко Алексов ги загуби от очи, но пък в замяна на това виждаше съвсем ясно голямата хлебарска лопата, която едрееше и се поклащаше в небето. Тя беше вече три или четири пъти по-голяма от къщите. Някой хвана Леко Алексов за рамената и го изправи, той се огледа, не видя никого, а само кръвта, която покапваше върху ризата. Той тръгна подир лопатата, излезе на улицата, преко пътя му преминаха деца, вързали летни кънки на краката си. Улицата беше камениста, неудобна за летни кънки, децата се спъваха често, но се пързаляха. Това бяха същите ония деца, дето теглеха опашките на Милойковите катъри, а той им правеше „пух!“ с прахавицата. Леко Алексов запомни само това, че краката му също почнаха да се спъват, сякаш и на него му вързаха летни кънки. Той се спъваше, но не спря да върви напред, вторачен към голямата хлебарска лопата. После всичко изчезна, светът стана пуст и оголен, в неговата пустотия вървяха само лопатата и Леко Алексов. По едно време в пустотията човекът съзря кариерата — тя светлееше в дъното, искреше с кварцови люспи. Голямата хлебарска лопата се изкатери по кариерата и застана горе, висока почти колкото небето. Леко Алексов се спъваше в невидимите си летни кънки и приближаваше кариерата. Той познаваше душата на камъка и като се взираше със зачервените си очи, почна да открива в големите канари скрити зверове и добитък. Ето там кон, изправен на два крака, само че обърнат гърбом към човека. Ето там лъв, дремещ под своята черупка, див козел стои зад него и чака длетото на каменоделеца да свали черупката му и да го извади на слънцето. И други още стоеха, пръснати живописно, сякаш това не беше каменоломня, а вкаменена скотобойна. Кой каменарски чук ще премахне магията и ще освободи животните на каменоломнята? Леко Алексов не можеше да мисли, само се спъваше и вървеше към вкаменената скотобойна. Нечий гърлест глас започна да вика: „Бомбаа! Бомбаа!“, но човекът не чуваше, спъваше се и вървеше към кариерата. Гърлестият глас още по-отчаяно завика: „Бомбаа! Бомбааа!“, но Леко Алексов не чуваше и вървеше към скотобойната, още малко и ще опипа с ръце вкаменените зверове и добитъка, застинали за вечни времена. И когато се опита да докосне с ръка една бича глава пред себе си, скотобойната в каменоломнята се раздвижи с гръм, надвеси се и започна да се събаря върху него. Високият каменен лъв се откърти, като едва мръдна лапите си, изправеният кон се обърна, тъй че Леко Алексов можа да види разширените му ноздри, и в следния миг го притисна с хълбока си. Рев и мучене се понесе в кариерата, оживелият добитък хвърляше искри, блъскаше се един в друг, трошеше се каменна кост и се носеше дъх на барут. Леко Алексов се опита да запази с ръце очите си и да зърне няма ли я някъде наблизо голямата хлебарска лопата. Тя гребеше в синьото небе и се отдалечаваше. Той не можа да види нищо повече, защото връхлетелият го камък му претроши ръцете, натроши костите му и го притисна с цялата си тежест. И изведнъж кариерите на Беговица стихнаха, ехото като див звяр пропълзя по Балкана и скри стъпките си във високите тревисти совати.