Мини разкази

Последното желание

Една майка имала трима синове — Манол, Симеон и Златан. Когато най-малкият бил на две години, мъжът й починал. Затова жената учела синовете си да живеят в сговор, да си поделят всичко по братски и да си прощават. Щом всеки от тях намерил бъдещето си и издигнал свой дом, тя ходила да им помага с труд и сърце така, че за себе си не оставяла нищо. Нищо, освен старата къща, правена преди години за децата й.

Като навършила 72 години, болест я повалила на постеля, та за няколко дни трябвало някой да се грижи за нея. Събрали се тримата синове до леглото й, а най-големият рекъл:

— При когото решиш да отидеш до края на дните си, на него ще завещаеш и бащината ни къща! Гледането на възрастен, болен човек не е лека работа. — тайничко се надявал да получи наследството.

На другия ден по залез пръв при майка си дошел средният син Симеон. Той извадил от чантата си бутилка със сок от кайсии:

— Винаги си била недоволна, че малко се спирам при теб, затова сега ти нося да се почерпиш! — толкова силно ударил в масата бутилката, че стъклото се счупило и сокът се разлял на пода. По това време дошъл и първородният син Манол. Той подал на болната си майка парче баница и нервно попитал:

— Преди време под възглавницата си бях оставил спестени пари за дърва. Тази сутрин ги търсих, но не мога да ги намеря. Реших първо теб да попитам да не си ги взела ти, без да ме предупредиш?

Старицата не поела баницата, затворила очи, обърнала главата си към стената от неудобство и дори дума не казала да се защити от упрека.

Седели двамата братя, говорили си за своето детство, за своите пораснали вече деца и никой не посмял да попита майка си какво е нейното последно желание. Едва когато се мръкнало, уморен от дългия път и работа през деня, в стаята на старицата последен пристигнал Златан:

— Мамо, дано да не си направила вече своя избор, та да съжалявам до края на дните си! — той видял баницата на масата непокътната за вечеря — Не ти нося нищо за ядене, понеже си казах — нали ще дойдеш у нас на вечеря? Жена ми и децата вече ще ни чакат…

Болната майка се надигнала от леглото, взела скътаното си вързопче, подала ръка на Златан и рекла:

— Колкото дни ми остават, нека бъдат край тебе. Ти никога не огорчи душата ми с думи и никога не поиска за себе си повече… А в тази къща се събирайте всички за светли празници със своите деца, учете ги да се обичат и да си прощават — както аз ви имам в своето едно сърце и не ви разделям, колкото да сте различни.