Мираж

Пролог

Той е единственият в семейството си, който няма даан. Казват, че това го прави идеален за задачата — по лицето му няма никакви традиционни знаци, които да издадат самоличността му, ако умре. Няма начин да разберат кое е семейството му. Млад е — още няма и петнадесет години, прекалено му е рано за церемонията, на която трябва да му дадат даан. Това му обяснява тя, когато идва да го избере.

Че е млад, способен и готов. Това, казва тя, е всичко, което има значение.

Той не се усеща млад. Усеща глад — от онзи глад, който те гризе денем и нощем, докато не се превърне в твой неразделен спътник и не забравиш как да живееш без него. Усеща се кален, защото знае как да издържа на удари, знае точно как да се претърколи на земята, когато някой страж го удари с палката си. Усеща гняв, дълбок гняв, такъв гняв, който не се нуждае от подхранване.

Той е невидим сред море от невидими лица.

Тълпата е притихнала, но тълпите на събития като това винаги са тихи. Сериозни. Прекалено сериозни. Благородниците седят на кадифени възглавници, а онези, които стоят прави и се взират нагоре към подиума в очакване на появата й, са бедните. Гладните. Слабите. Те са тук, защото трябва да бъдат тук.

Махзените^[1] си шепнат нещо и се кикотят весело като обсипани със скъпоценности птички — роклите блещукат на слънчевите лъчи, ножниците проблясват, докато пристъпват от крак на крак под палещите лъчи на лятното слънце. Смайващо е, че някои от тях са андаланци, защото всички приличат на ватийци. Приели са ватийското господство. Не биха се обличали така, ако още бяха андаланци.

Докато си проправя път през тълпата, той мисли за по-малката си сестра. Мъртва от вече две лета, издъхнала, с корем, подут от глад. Баща му си беше отишъл отдавна — твърде слаб да ги подкрепя, да остане.

Другата му сестра е още жива, както и брат му и майка му. След като това отмине, ще се погрижат за тях. Тя се беше заклела. Съпруг за Дуниа. Къщичка далеч от града, снабдена със зърно и градина и може би дори добитък. Далеч от всичко познато, но шанс за нов живот.

Ръцете му се изпотяват. Обучен е, готов е, но никога преди не е отнемал живот.

„Кръвта никога не умира — спомня си той. — Кръвта никога не забравя.“

Прие да направи това заради една по-висша цел, по-важна от живота му, от всеки живот. „Тези неща трябва да бъдат извършени“, — минава през ума му. В името на Андала. В името на свободата.

Докато се изкачва по стълбите към подиума, той се удивява, че хора, които така приличат на негови родственици, са способни на такива зверства. Чувал е историите, знае, че те често се изкривяват с всяко ново разказване. Но той, братята му, сестрите и съседите му бяха станали свидетели на част от истината.

Слънцето се отразява от сребристия метал на бластера му. Той го вдига, прицелва се, стреля.

Два пъти.