Мисионери

Воините, леко замаяни от наркотичната дъвка (обикновено тя беше забранена), обходиха с погледи залива, помислиха, придавайки си важност, и се съгласиха: да, прилича. Чиста жива вода без слой замърсявания. Нито активна тиня, нито сива зловонна пяна покрай бреговете. Даже рибата плува и не измира… Атол-27 беше табуиран преди шестнайсет години, за в случай на бъдещи преговори. Шестнайсет години, както и към Детските острови, към него не беше посмял да се приближи нито един боен кораб.

Зад белите, оглушително ревящи вълни, чернееше на хоризонта мъничкото било на Тара-Амингу.

— Зъбът предава — каза някой от утринните.

Всички се обърнаха и присвиха очи.

— Ей, огледалният, да беше превел ли, що ли — повика го девойката-снайперист.

Проблясванията едва се виждаха в ослепителното сияние на утрото. Свързочникът на вечерните се намръщи.

— Личният код на Старите — пробоботи той. — Не ми се полага да го знам…

Без да престават лениво да движат татуираните си челюсти, воините погледнаха към брега. Атол-27 нямаше естествени възвишения, така че бяха монтирали огледалната установка на сглобена дървена вишка, иначе щеше да трябва да изсекат закриващата хоризонта палмова горичка, а това щеше да отнеме много повече време. На тясната наблюдателна площадка, плуваща над короните, бързо връзваше възли личният свързочник на Стария. Върза „мрак“, предаде шнура на колегата си и поклати огледалото няколко пъти, изпращайки към Ледения Зъб серия блясъци, които потвърждаваха, че съобщението е прието. В това време вторият свързочник се спусна по въжето на земята и хукна към голямата кръгла колиба, сглобена за една нощ, както и вишката.

— Разсуетиха се — прокоментира с въздишка механикът на вечерните. — Да имаше кого да питаме…

— Че преплувай и попитай…

Свързочникът на брега се скри в колибата и се бави там към три минути. След това отново изскочи и на бегом хукна към вишката. Пътем вдигна парче тежка раковина, намота на нея шнура, прицели се и го запрати. Свързочникът на вишката го хвана, отмота шнура и се обърна към огледалото.

— Заповядали са превземане — предположи някой на борда на „Тахи тианга“.

— Да, не ни провървя — със съжаление проговори механикът. — Можехме да попаднеме в групата по превземането. Ама не, стърчи тук…

— Гнилите рифове! — В случая названието на базата на трети флот на вечерните беше употребено от младия им свързочник в качеството на ругатня. — А на мен само как не ми провървя! Израснал съм на Аату-6!… Ако се бях родил една година по-късно, сега щях да съм там!…

Воините се ухилиха, без да престават да дъвчат.

— Довоювало му се! — насмешливо каза някой от абордажната команда. — Че там сигурно вече са евакуирали всички…

— А пък е интересно — замислено промълви високото светлокожо момиче-снайперист. — Има ли в групата по превземането утринни?

Долните челюсти мигновено спряха. Разхождащите се по двете палуби таласъми разсеяно се обърнаха към говорещите.

— Все едно няма да се оправим без вас! — обиди се свързочникът на вечерните.

— Ще се оправите! Ако е като тогава на Ледения Зъб…

— Езиците! — подхвърли Ити-Тарана, без да се обръща, и бърборенето на палубата мигновено спря. Долните челюсти отново се размърдаха. Прозрачната табуирана вода лениво се плискаше, и хлапето от огневия разчет с невинен вид напяваше полугласно любимия си „Стрелкови ракетомет“:

Без да се наговарят, всички отново погледнаха към колибата.

В колибата заседаваше Големият Кръг. Вчерашните противници наистина се разполагаха по рогозките в широк кръг — така че да могат да се виждат всички лица едновременно. Неведнъж си бяха разменяли удари — ракетни, десантни и други — бяха се добре разучили един друг, знаеха се по имена, и ето че накрая се срещнаха. За пръв път. Стратези, ръководители на лаборатории, металурзи… И двама Стари. Само двама. Третият даже не беше могъл да дойде — толкова беше слаб.

Островът беше контролиран от тези, които не воюват. По-просто казано, от мисионерите. От тяхно име също присъстваха двама души. Единият беше класически таласъм — светлокож, нетатуиран, такива сигурно бяха били Старите в младостта си. Вторият беше огромен, черен, покрит от главата до петите с варварска, нищо неозначаваща татуировка. Личност почти легендарна — Сехеи във всеки случай беше чувал за него неведнъж. Внедрен в незапомнени времена при южните хеури, този човек благодарение на ума си и невероятната си физическа сила бързо беше достигнал до високо положение, беше обединил в свое лице светската власт с духовната, след това беше подчинил още четири племена, и за някакви си десетина години ги беше цивилизовал до равнище за участие във войната. На страната на утринните, разбира се… Виждайки Сехеи сред присъствуващите, той му се усмихна като на стар познат, и стратегът изпита лек потрес, познавайки в огромния черен канибал същия онзи шаман, който някога беше поискал за доказателство отрязаната глава или поне лява ръка на десетгодишната Ити-Таран.

Големият Кръг започна по непредвиден начин. След първите думи на Стария за Великия Враг един от утринните измъкна непонятно как донесен в хижата нож, и крещейки за измяна, се хвърли към изхода. Останалите се опитаха да скочат, но мигновено бяха спряни от синхронното щракване на две десетки затвори.

Сега в Големия Кръг като изкъртен зъб зееше еднометрова празнина. Вече отзвучаха страшните думи за отстраняване от командването и за отправяне на тръстиката, вече снажните момци от личната охрана, прехвърляйки ракетометите на гръб, се дръпнаха отново към стените, а Старият на вечерните още не можеше да се успокои. На вид той беше по-здрав и по-бодър от Стария на утринните, но голият като черупка на краб череп и сбръчканата кожеста торба вместо шия го правеха да прилича още повече на някакво древно чудовище. Високият му глас беше рязък и неприятен.

— Прамайката Акула да го изяде дано! — пронизително говореше той. — Как си ги информирал, Серж! Или всичките ти стратези са такива нервни?

— Не разбирам — мърмореше Старият на утринните. — Уж изпълнителен, никога няма дума да каже напреки… Странно…

— Добре, да оставим това — подхвърли Старият на вечерните. — Мен сега, честно казано, ме безпокоят не толкова тези, които размахват ножове и вдигат шум, колкото тези, които мълчат. Те и досега не вярват в истинността на това, което става, и непрекъснато търсят някаква измама… За теб говоря, Ионги тамахи! Твоя парламентьор го приеха за провокатор! И нищо чудно!… Имай предвид, Ионги, при друг случай бих те пратил на тръстиката заедно с тоя със слабите нерви… Настоявам всеки да разбере цялата сериозност на положението! Засега утринните и вечерните са като кислород и водород. Това е гърмящ газ! Прескочи ли между тях и най-малката искричка… Повтарям: пред вас има страшен противник! Единствено съвместните бойни действия, единствено обединяването и прегрупирането на силите ще ни дадат гаранция…

Старият на утринните го слушаше, навел глава. Не беше виждал Алан почти шестдесет години, и беше страшно да се гледа какво бяха направил с Алан тези шестдесет години. Високият, неприятен глас режеше слуха.

— …тук, именно тук, на тези острови! — говореше Старият на вечерните. — За пръв път тяхната цивилизация ще се сблъска с препятствие, което не може да преодолее. Помнете: спирайки Врага, вие ще спасите не само себе си, но и може би още други култури, до които още не са се добрали тези цивилизовани варвари…

Старият на утринните, без да вдига глава, огледа изпод вежди татуираните лица. Изглеждаха му свирепи и безпощадни. И зад всеки от седящите — флот, десетки кораби, стотици, ако не и хиляди обучени и дисциплинирани убийци с оръжие, равно на което в този свят няма… Тези ще ги спрат.

Алан накрая млъкна. И веднага един от присъстващите тупна с длан по рогозката. Искаше думата. Това беше деветнайсетгодишният стратег на вечерните Ионги.

— Старият ме обвини в недоверие към това, което става — започна той. — Няма да се оправдавам. Но преди да вземем решение да смесим утринните и вечерните и да объркаме всичко окончателно, искам да зная: всички войски ли са изведени от неутралните води?

Седящите се спогледаха. Всички войски бяха изведени.

— Тогава обяснете ми нещо — продължаваше Ионги. — Кой сега воюва на Тара-Амингу? От сутринта там се води бой, въпреки че казвате, че всички войски са изведени.

— Разбира се, че пак същите — чу се ленивият глас на Сънливия Анги, и всички, освен Ионги и Старите, се усмихнаха.

— Да стоварим там десант и да изясним точно — изръмжа някой. — Все едно не знаеш какво са това Изгорените острови! Изгубени подразделения, безследно изчезнали подразделения, дезертирали подразделения… Давайте по въпроса!

— Тогава аз имам въпрос към Старите — обади се ръководителят на химическата лаборатория на утринните. — Доколкото разбрах, корабите им са дървени. Конкретен въпрос: с какво те импрегнират дървото, от което е обшивката на корабите им? А и платната.

— В най-добрия случай — отвърна Старият на вечерните, когото наричаха Алан, — бих могъл да ти отговоря с какво са импрегнирали дървесината европейците в моя свят. За съжаление не мога да ти кажа дори и това. Просто не зная. Най-вероятно с нищо.

— Искаш да кажеш, че корабите им горят ли? — смая се химикът. — Че е достатъчна една запалителна ракета — и каравелата…

Без да довърши фразата, той поклати глава и млъкна. Сънливия Анги тупна с длан по рогозката и заговори, притваряйки очи:

— Всичко това са подробности. Всичко това ще го разберем след превземането на първата каравела… Що се касае до обединението… — Той повдигна тежкия си клепач и се вгледа в метъра празнота, зеещ в Големия Кръг като изкъртен зъб. — Предполагам, че ако Врагът беше атакувал Детския остров на утринните, те щяха да се отнесат с повече доверие към думите на Старите… А като цяло ми се струва, че взривоопасността на ситуацията е преувеличена… Говорих със своите хора. Всички чакат надежден мир с утринните, за да имат възможност да се разправят с Великия Враг… Но сега ме интересува друго. Слушах с удивление какво предлага Стария. Да, можем да изгорим флотилията им, можем след това да поставим бариера от авианосци и да им преградим пътя завинаги. Всичко това е възможно… Да пресметнем като начало какво пространство може да контролира един авианосец, държейки постоянно във въздуха двама разузнавачи.

Пресметнаха.

— С други думи, — все така, без да отваря очи, продължаваше Сънливия Анги, — за охрана на северните граници на архипелага ще са нужни не повече от петдесетина авианосци. Същевременно утринните и вечерните могат заедно да съберат десет флота.

— Единайсет — поправи го някой от утринните. — На Ана-Тиангу се формира още един.

— Даже единайсет — каза Анги. — Това са около хиляда комплектовани, готови за продължителна война машини. След това: напълнени догоре спиртохранилища, складове, пълни с ракети и напалм, пуснати на пълна мощност корабостроителници, заводи, лаборатории. Най-сетне, попълнението, което всеки момент ще пристигне от Детските острови. Къде да денем всичко това?

Старият на утринните се надигна, направи слаб знак с ръка да продължават без него, и тръгна с нестабилна походка към изхода. Задушаваше се, почти губеше съзнание. Знаеше какво има предвид Сънливия Анги, но не можеше, не искаше да слуша това. Излизайки, закачи с рамо страничния стълб като сляп. Пред очите му с безжалостна яснота стоеше бъдещето: горящи лувъри и ескуриали, ракетомети срещу мускети, смугли татуирани цивилизатори срещу белите диваци християни. Пружината неудържимо се развиваше в обратна посока, и той беше безсилен да попречи на всичко това.

Отпред, в лагуната, стърчаха ракетните установки на петнистите бойни кораби. Отдясно се издигаше към небето вишката с хелиографа на горната площадка. Отзад беше колибата. Там заседаваше Големият Кръг.

Олюлявайки се, Стария тръгна наляво, към палмовата гора. Направи тридесетина крачки и спря. Пред него на белия пясък седяха и беседваха двама добри приятели: Арраи и Куция.

— Нали видя схемата! — разгорещено доказваше Арраи. — Всичките им оръдия са в хоризонтална плоскост. Значи трябва да се атакува…

Дланта му се вдигна и тръгна отвесно към земята. Куция я проследи със съмнение.

— Все пак откъм страната на слънцето е по-надеждно — отбеляза той.

„Деца,“ гледайки ги със страх, помисли Старият. „Ще изгорят цялата Земя и даже няма да забележат, че са я изгорили…“

Виждайки накрая Стария, пилотите скочиха. Старият се отдръпна и, олюлявайки се неловко, тръгна обратно — към колибата. Приближавайки се, той още отдалече чу раздразнения глас на Алан:

— …не знаете що за противник е това! Не познавате коварството на европейците! Кортес, навлизайки в земята на тотонаките, им обещал да ги избави от игото на Монтесума. Чуйте само как е действал. Арестувал петима събирачи на данъци, поставил ги под испанска стража, а през нощта освободил двама, и обещал да освободи и останалите, твърдейки, че току-що е разбрал за арестуването им! А когато на сутринта му съобщили, че двама са избягали, наказал стражата, оковал останалите трима във вериги и ги изпратил на кораба си! А на кораба им свалил веригите и ги обсипал с подаръци…

„Плаши ги,“ с крива усмивка помисли Старият, отпускайки се тежко на мястото си. „Не, Алан, късно е. Вече не можеш да им подействуваш с нищо…“

— И какво е постигнал той с всичко това? — поинтересува се някой. — Този човек, за който говориш…

— Запазил добрите си отношения и с тотонаките, и с Монтесума! — Кожест зъб, изпулени очи — Алан беше страшен. — Надявайки се впоследствие да унищожи и Монтесума, и тотонаките… И така е действал не само Кортес. Писаро, Балбоа, всички!

Той млъкна, държейки се за гърлото.

— Какво пък, напълно професионално — доста равнодушно отбеляза Сънения Анги. — Трябва обаче да кажа, че на времето Черния Минги въртеше и по-сложни провокации… Докато не беше взривен от пратеник.

При тези думи Анги повдигна едва тежките си татуирани клепачи и хвърли пълен с уважение поглед към невъзмутимия Сехеи тамахи, който до момента не беше проронил нито дума. След инцидента при Тара-Амингу, където стратезите-противници със съвместни усилия изгориха почти напълно Поколението на Палмата, те се отнасяха един към друг с най-голяма почтителност.

— А сега за чудовищата — със скучен глас продължаваше Анги. — Когато хлапетата на Детските острови слушат за пръв път приказката за огромния краб Итиуру, те винаги питат: „А какво ще стане, ако се пусне по него тежка ракета?“ И аз искам да задам на Стария детски въпрос. Тези бойни чудовища на европейците, с които ти току-що ни плашеше — кучета, коне… Ако дам по тях един ред от ракетомет — какво ще се получи?

— Същото, както и с човек — недоволно отговори Старият.

— Тогава струва ли си да им се отделя внимание? Още повече че досега така и не сме решили въпроса за стратегията…

Отговорът беше тихо плясване по рогозката. В разговора се беше намесил главният металург на утринните. Поради отдавнашна авария в леярната дясната му ръка беше без три пръста, сгърчена и присвита до тялото. Хлопна по рогозката с лявата.

— Анги тамахи настоява да ги нападнем — каза той, — и можем да разберем Анги тамахи. Струва ми се обаче нелепо да се използва военната машина само защото не ни е по силите да я спрем. Затова искам да знам какво може да ни даде този огромен остров, на който по думите на Старите живее Врагът. Има ли там например метали?

— Да — отсечено каза Старият на вечерните. — Всякакви. Наистина, не самородни, не изхвърлени от вулканите, а във вид на руди… Но затова пък ги има много повече.

— Територии, годни за отглеждане на тръстика?

— Колкото щете — изръмжа Старият. — Въпреки че там ще е по-лесно да се добива нефт, отколкото да се дестилира спирт от тръстиката…

— Тогава, разбира се, нападението има смисъл. Тогава съм съгласен с Анги тамахи. Става все по-трудно да се добива метал. Мисля, че няма да издам никаква тайна, ако кажа, че склоновете на Ана-Тиангу на практика са изтощени.

— Както и склоновете на Ана-Хиу — отговори с любезност на любезността някой от вечерните.

Сега по рогозката удари бившият шаман, бивш върховен вожд на южните хеури и стар познайник на Сехеи.

— Корпусът на мисионерите има няколко въпроса.

— Корпусът на мисионерите на вечерните или корпусът на мисионерите на утринните? — изръмжа Сънливия Анги.

Таласъмите се спогледаха, след това погледнаха към Старите. Онези кимнаха.

— Внасям яснота — каза светлокожият, нетатуиран таласъм. — Мисионерите не се делят на утринни и вечерни. От деня на основаването на корпуса ние работим едновременно за двете воюващи страни.

Из хижата се понесе изумен шепот.

— А, такава ли била работата… — промърмори Сънливия Анги, и но пълните му устни се появи саркастична усмивка. — Всъщност не беше трудно да се сети човек…

— Каква е целта на експедицията на европейците? — попита бившият шаман. — Какво им е нужно?

— Злато, навярно — неохотно отвърна Старият. Този път Старият на утринните. — Но няма да го намерят, тук злато просто няма. Бисерите са друго нещо.

— Тоест, експедиция за бисери. А защо им са те?

— Те много ги ценят — каза Старият.

— Разбирам. Но какво правят с тях?

— Зашиват ги по дрехите — каза Старият. — Нанизват ги на огърлици. Обковават ги в злато. Просто ги съхраняват.

— Като южните хеури ли?

Старият рязко вдигна глава — думите го опариха. После се овладя и каза пресипнало:

— Да. Като южните хеури.

— И колко метал може да се получи срещу един бисер?

— Не знам — отвърна Старият. — Много. Зависи какъв…

— Тогава още е под въпрос струва ли си да се воюва с тях — отбеляза черният татуиран таласъм. — Можем да ги разорим с проста търговия. Въпреки че едното на другото не пречи…

— Преговори? — със съмнение в гласа попита някой.

— Не е задължително. Длъжен съм да ви кажа, че винаги съм смятал нашия контингент от светлокожи мисионери за чудатост на Старите, и неведнъж съм се карал с тях заради това. Сега разбирам, че не съм бил прав. Европейците не се татуират. Тоест, всичките наши „чистички“ са готов материал за внедряване. Наистина, Старите предлагаха да ги използваме като дипломати във възможни преговори с европейците, но… Струва ми се, че това е нереално. Накратко, особено важно е да има колкото се може повече пленници. Трябва да изучим езика им в най-кратки срокове.

„Нищо не е това,“ мислеше си Старият, „Това още не е най-лошото, което ти предстои да чуеш днес… Разбира се, ще научат езика, и ще има внедрявания, и разсипване на икономиката — всичко ще бъде точно както зад Бариерния риф… Но защо Сехеи продължава да мълчи? Каква ли дяволска комбинация обмисля в момента този убиец?“

В хижата влезе личният свързочник на Стария и му протегна шнур с възлите на прието съобщение.

— От Аату-6 през Зъба — доложи той.

Старият кимна към Сънливия Анги, и свързочникът предаде шнура на стратега. Онзи дълго галеше възлите, без да отваря очи — четеше ги опипом.

— Какви са загубите? — попита някой, като че ли химикът. — Имам предвид сред децата.

— Неголеми — отговори Анги. — Примерно като при пробите за оцеляване. Възпитателите отвели групите си във вътрешността на острова, евакуационните транспортници са откарани в Слънчевия залив…

— А майките?

— Майките бяха откарани още през нощта…

В този момент той напипа нещо, което го накара удивено да вдигне вежди.

— Пак Ахи! — свадливо съобщи той. — Ахи и питомците му. Този път отвлекли лодка и заловили пленник. И то, ако се съди по всичко, важен. С голи ръце, разбира се…

По лицата на вечерните се появи саркастично изражение. На утринните името Ахи не им говореше нищо.

— Праизточнико! — страдалчески въздъхна някой. — Поне читави ли са?

— Както винаги — промърмори Анги и се намръщи. — А, това вече е по-лошо. Преследвали са ги, и в момента, в който преследвачите излезли от териториалните води на Детския остров, ги изгорили…

Плясъкът по рогозката беше толкова силен, че Стария на утринните трепна.

— Ще стигнем дотам, — рязко подхвърли ръководителят на лабораторията на вечерните, — че няма да ни остане нито една неповредена каравела! Какво чакаме, Анги? Нали ни каза, че планът за завземането вече е разработен!

Анги тамахи обиколи с поглед присъстващите. Старите отчаяно се спогледаха. Какво можеха да направят те двамата сами срещу Големия кръг? Даже с тяхната власт — нищо. Сянката откъм океана неумолимо се надвесваше над материка.

„Сехеи!“, помоли се мислено Старият на утринните. „Защо мълчиш, Сехеи! Помогни ми, момчето ми, един-единствен път ми помогни, кажи им… Та нали ти си най-цивилизованият от тях! Ти отлагаше войната две години… Значи си се боял за архипелага! Побой се за континента, Сехеи! В името на Христа те моля!…“

Сехеи мълчеше.

— Добре — каза Анги, след като не последваха възражения. — Значи завземане.

Протегна ръка без да гледа и дръпна един шнур от пояса на свързочника. Завърза няколко възела и му го подаде, пак без да гледа.

— Веднага предай през Зъба. Действай.

И изведнъж се раздаде гласът на Сехеи.

— Чакай!

Свързочникът спря.

— Дай шнура!

Свързочникът премигваше объркано. В хижата настана удивена тишина. Старият на утринните, бледен като тапата, в която беше увит, гледаше към стратега.

— Какво има, Сехеи тамахи? — Този път очите на Сънливия Анги бяха широко отворени.

— Една каравела трябва да се върне обратно — каза Сехеи. — Цяла и невредима.

— Защо?

— Ние непрекъснато забравяме, че Старите са дошли от друг свят — каза Сехеи. — Много подобен, но все пак друг. Следователно техните европейци може много да се отличават от нашите. Добре, нека да предположим най-лошото. Да предположим, че те не ни отстъпват по издръжливост и че няма да разкажат откъде идват, каквото и да правим с тях. Да предположим също, че по време на завземането те успеят да унищожат морските карти и корабните дневници… Струва ли си да се подготвя експедиция и да се търси на сляпо?… Затова най-просто ще бъде една каравела да се промъкне през заслоните ни и благополучно да се добере обратно. А зад линията на хоризонта по петите й ще се движи наш авианосец, и от време на време ще изстрелва ракетоплани, за да не я изгуби. Ще я изпрати до пристанището й и ще се върне с точни данни.

Анги тамахи се усмихваше със затворени очи.

— И вече е известно кой авианосец ще бъде това? — осведоми се той.

— Известно е — каза Сехеи. — Това ще е лекият авианосец „Тахи тианга“. Надежден кораб с надежден екипаж. Мисля че ще си струва да придадем към екипажа двама отлични пилоти, Куция и вашия Арраи. Още повече че те май успяха вече да станат приятели.

— Тези, които не воюват, също искат да вземат участие — заяви бившият върховен вожд на южните хеури, след като размени погледи със светлокожия си колега.

— Не възразявам — каза Сехеи.

— А кой ще ръководи експедицията? — вкрадчиво запита Сънливия Анги. — Ти вече си обмислил всичко, така ли?

— Бих предложил бившата ми Дясна ръка.

— Защо бивша?

— Защото вчера го отстраних от командването.

— Ама че препоръка! — Анги се разсмя. — А защо, ако не е тайна?

— Момъкът си беше наумил да бомбардира Детските острови — сухо съобщи Сехеи.

В хижата стана тихо. Всички, включително Старите, гледаха към стратега.

— И ти предлагаш такъв човек… — запъвайки се, проговори химикът на утринните.

— Да — отсече Сехеи. — Именно такъв.

Седналите все още не можеха да се опомнят.

— Акулска паст! — изруга някой полугласно. — Излиза че ние на всичкото отгоре трябва да благодарим на Врага, че той успя да се добере до нас навреме!

— М-да… — неопределено промърмори Сънливия Анги. — Е, какво решихме със завземането?

Някой тупна по рогозките, искайки думата. Пак главният металург.

— Сигурно не би трябвало да се намесвам в работата на военните, — объркано започна той, — но правилно ли съм ви разбрал? Смятате да пуснете една от каравелите? Тоест да позволите те да узнаят за нашето съществуване? А къде отива факторът на внезапността?

Лицата на стратезите изразиха досада и раздразнение.

— Няма да успеят да узнаят — меко съобщи Сехеи. — Работата е там, че веднага след като пристанището се покаже, каравелата ще бъде унищожена от въздуха.

Старият на утринните издаде някакъв странен гърлен звук, но никой не му обърна внимание, защото над хижата завиха и засвистяха двигателите на ракетоплан. Някой кацаше. Чу се как поплавъците плеснаха в тихата вода на залива.

Анги погледна към свързочника, все още застанал зад рамото му.

— Бягай и разбери.

Свързочникът се върна бързо.

— Доставили са пленника — доложи той. Очите му бяха кръгли, и той се усмихваше възторжено.

— Те са луди! — избухна един от таласъмите. — Те какво, на ракетоплан ли са го докарали? Праизточнико! Че той може да се е побъркал от страх! Или просто да е умрял!

— Да го въведат — пресипнало заповяда Старият на утринните.

Въведоха дивака. Беше жив и не беше се побъркал, макар че сигурно беше близо до това. Побелелите му от ужас очи надали виждаха нещо пред себе си.

Лицето му… Всички неволно се огледаха към светлокожия таласъм, поразени от сходството, след това отново се обърнаха към пленника.

Отлична мишена, както и всички диваци с любовта им към ярките цветове. Плащ от алена тапа. Краката до коленете са обвити в тежка кожа, тялото — в блестяща броня, подобна на бронята на краб. Глупав краб, който мисли, че шишът няма да го промуши… Да, изглежда че Старите са прави: метал на континента има много, но не знаят какво да правят с него.

Отляво и малко по-назад от пленника стоеше и се усмихваше ослепително Ахи — възпитателят на диверсионната група, организатор и изпълнител на похищението. Държеше в ръце нещо, което беше сметнал за необходимо да вземе от дивака: някакво жалко подобие на ръчен ракетомет (като че ли дори еднозарядно), и нещо като плосъс металически шиш с безсмислено сложна ръкохватка.

Изведнъж Старият на утринните ситно се закашля, извърнал лице към рамото си. Това продължи доста дълго, и седналите вече започнаха да се безпокоят, но след това изведнъж разбраха, че това не е никаква кашлица, а просто пристъп на нервен смях.

Работата беше в това, че освен масивната златна верига на шията на адмирала висеше по-тънка сребърна верижка. И на тази верижка, точно на средата на гърдите на адмирала, като някакъв орден или рядка скъпоценност, се люлееше гилза от малокалибрена керамична ракета.

Грешен съм пред теб, о Господи, тъй като нямаше надежда в сърцето ми, а имаше едничко отчаяние, когато падаха от небето виещи дракони и атакуваха на абордаж голите татуирани слуги на сатаната, когато ни гонеше и не можеше да ни настигне призрачният им кораб, когато в злобата си започна той да хвърля след нас езици адски пламък, и наоколо водата гореше!

Грешен съм пред теб, о Господи! Не вярвах аз, малодушният и усъмнилият се, че ще стане отново чудо и ще премине невредима каравелата през геената огнена и водната пустиня!

Прости недостойния раб твой, що не вникна веднага в тайния смисъл на пратеното от теб изпитание. Ослепени от гордост се втурнахме ние във владенията на дявола, забравили, че човекът е само прах земен — и нищо повече.

Със смирение и благодарност са пълни сърцата ни, о Господи! Тридесет и още два дни пътува каравелата по обратния път, и адът неотстъпно ни следваше. Всеки ден чувахме в далечината продължително виещо свирене, и ни се привиждаха на хоризонта кораби-призраци, и мислехме, Господи, че е дошъл последният ни час.

Сълзи застилат взора ми и ми пречат да видя показалите се в морската омара родни брегове. Дай им покой, о Господи! Нека мирно се труди орачът, нека се молят за него пастирите, нека съдът на кесаря бъде справедлив и мъдър! И нека никой никога не дръзне да насочи кораба си в океана, търсейки богатство и слава!

И пак това далечно виещо свирене! Дори тук не ни оставя то и страшно ни заплашва изотзад. Но не, напразно злобствува адът — вече погледът ми различава устремените към небесата очертания на катедралата, и розовее вдясно дворецът, и се скупчват домовете… Но какво е това? Воят като че ли идва по-близо, нараства, засилва се, пада върху нас откъм страната на слънцето…

Не ни изоставяй, Господи!