Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)

1. Сватбата с морето

— Да живее новият дож! Да живее господарят на морето! Поздрав на теб, Луиджи Гримани!

Така, на Великия петък 1606 година хиляди гласове разтърсваха въздуха над сините води на Адриатическо море, блестящи на слънцето.

— Великолепната галера на венецианската република „Бюзантьор“, на позлатената мачта на която се развяваше знамето с адриатически лъв, идеше от островния град, празнично обкичена и се плъзгаше към Лидо, разбивайки със стема си шумящите вълни и оставяйки бяла пяна зад себе си.

Въздухът се огласяваше от звъна на камбаните; оръдията гърмяха; тръбите свиреха; в Сен Марко се отслужваше тържествена литургия, която, както всяка година, бе привлякла населението на Венеция и островите.

„Бюзантьор“ плаваше при ритмичните удари на греблата, наподобяваща гигантски лебед, разперил мощните си криле, следвана от гондоли и лодки, блестящи от позлата, които, при възторжените викове на ентусиазирания народ, носеха великия капитан Силвио Зиани, обкръжен от неговите карабинери, управителя на Сен Марко, сенаторите и съветниците на венецианската република, облечени в блестящи червени дрехи.

Множеството лодки се стичаха от всички страни, за да придружат шествието и присъстват на сватбата на дожа с морето.

Рибарите и гондолиерите, наложили фрегийски шапки, облекли ризи от пъстра вълна, оставящи голи загрубелите от слънцето вратове и мускулестите им ръце, управляваха с една чудна ловкост своите лодки, които леко се достигаха и кръстосваха в една неоправима бъркотия.

Шествието бавно се движеше към открито море.

В много от тия кораби и лодки се намираха, седнали или прави, красивите венецианки, нагиздени с хубави тоалети, които добре открояваха техните форми. Бяха красиво причесани и косите им украсени с рубини и бисерни ресни; на вратовете си бяха наметнали големи кърпи и лицата им светеха от радост при вида на това празненство.

Навсякъде летяха цветя, които младежите хвърляха на хубавите момичета, докато блестящата като златна маса галера на републиката продължаваше пътя си към Лидо.

Луиджи Гримани, новият дож, се бе изправил гордо върху моста на галерата. Неговата дреха, гарнирана с коприна, се спускаше на гънки до дожската мантия, поддържана за краищата от двама висши чиновници.

На главата си носеше една конусообразна корона, украсена със скъпоценни камъни, а в дясната си ръка държеше венчален пръстен.

Когато широкото синьо море се разкри пред очите на хората от шествието, тръбачите, които, размесени със слугите, носещи восъчни факли, обкръжаваха дожа, засвириха със сребърните си тръби и сватбената церемония на новия господар на Венеция с морето започна.

Луиджи Гримани хвърли златния пръстен в морето, като същевременно обяви, че с този пръстен, символ на вечно владение, се венчава с морето.

И отново от лодките и гондолите, образували широк кръг, мъжете и жените, старците и децата нададоха възторжени викове:

— Да живее новият дож! Поздрав на теб Луиджи Гримани!

Всред ехтежа на тези викове се разнесе сърцераздирателен вик за помощ на една рибарска дъщеря, която падайки от една рибарска лодка, изчезна под водата.

Никой не чу отчаяния вик. Никой от хората в леките гондоли не видя случилото се, тъй като всички бяха отправили погледите си към обаятелното шествие, при биенето на всички камбани, слизаше из дългия тесен остров, където се намираше църквата Сан Николо.

Както другите, и младата красива рибарска дъщеря бе пожелала да последва шествието с малката си лодка. Тя беше сама в лодката.

Повечето от гондолите, управлявани от силни мъжки ръце, я бяха изпреварили и оставили назад. И когато тя се повдигна на пейката, за да даде по-силен напън на лодката си, краката й се подхлъзнаха по мократа дървена преграда, предназначена да ги задържи, и тя падна във водата, без да остави друга следа, освен няколко големи водни кръга, които бързо се заличиха.

Не бе останала нито една гондола до нея, всички се бяха отправили бързо към острова, откъдето можеше по-добре да се види шествието, влизащо в църквата, в която патриархът бе дошъл да благослови съюза на дожа с морето.

Младото момиче изглеждаше загинало. Когато белите му ръце и главата, от чиито коси струеше вода се показаха на повърхността, неговата малка лодка беше вече отнесена далеч от течението; алчното море се готвеше да погълне плячката си.

В този момент се приближи един голям кораб с черен цвят, идещ от Ливан и пристигащ в Маламоко.

На предната част на кораба се намираше един красив младеж на около двадесет и четири години.

Той видя тялото на младото момиче, което се показа на повърхността на морето, което скоро щеше да му стане гроб.

Без да се колебае нито миг, той хвърли върху палубата кадифената си шапка и везания със злато ремък, на който висеше сабята му, и от най-високото място на кораба се хвърли смело, описвайки във въздуха голяма дъга, в спокойните води на Адриатика.

Моряците го забелязаха твърде късно и останаха изненадани, тъй като не можаха да разберат благородния мотив на неговата постъпка. Но те го видяха скоро да се появява на повърхността и да се отправя бързо към отдалечената точка, където младото момиче се появи за втори път.

Със затаено дишане и широко отворени очи, те следяха от мостика на кораба движенията на смелия моряк.

Разстоянието беше твърде голямо. Всички не вярваха да успее този опит за спасение и желаеха да отправят кораба в морето, за да попречат поне на спасителя да загине във водата.

Но изглежда младият човек налагаше волята си на морето. Без да се спира, той бързо цепеше водата и се приближаваше към мястото, където ръката на младото момиче още стърчеше.

Внезапно благородният младеж изчезна под водата. Беше ли загинал? Някой коварен водовъртеж ли го бе повлякъл непреодолимо към морските дълбини? Или бе стигнал до крайния предел на силите си?

Брегът от тази страна беше пуст, тъй като повечето от рибарите, които не бяха се присъединили към шествието със своите лодки, бяха отърчали към църквата, за да присъстват на церемонията и нито една гондола не бе останала.

Нямаше никой, който да се притече на помощ и докато моряците изведат кораба в морето и достигнат до мястото, където беше потънал младежът, бездната щеше да погълне двете си жертви…

Но радостни и учудени викове се изтръгнаха от устните им.

Смелият плувец се показа на повърхността.

Той просто се бе гмурнал, за да улови давещата се в момента, когато потъваше окончателно. Тя беше безжизнена.

С една ръка той я поддържаше за дрехите, а със свободната заплува бързо към най-близкото място от брега.

След няколко минути момъкът стъпи на острова Сан Николо, носещ на ръце неподвижната девойка.

Сега той има време да я разгледа добре.

Тя беше млада и красива. Синята й блуза, мокра от водата, ясно открояваше хармонично развитите форми на едно стройно и грациозно тяло. Косите й, с рус оттенък, висяха на големи къдри по врата й. На бледното й лице, нейните още розови устни откриваха два реда бели и фини зъби. Затворените й клепачи закриваха блясъка на душата, който прозира през очите на хубавите момичета.

— За Бога! Това е Анунциата, прелестната ми другарка от детинство! Една проста прилика не може да ме измами! — извика младежът учуден и зарадван, а в същото време загрижен за съдбата на тази, която се бе опитал да спаси.

— Това си ти, Анунциата!… През моето пребиваване в далечните страни младото момиче е разцъфтяло в красива девойка!… Но ти оставаш неподвижна в ръцете ми… О! Събуди се! Дай ми един знак, че още си жива, Анунциата!

И като че ли тези думи я изтръгнаха от нейното състояние, близко до смъртта. Тя отвори потъмнелите си очи, но момент след това те се затвориха отново.

— Ах! В нея има още живот! Не съм дошъл късно и тя ще бъде спасена! — викна младежът зарадван. Къщичката на нейния баща, старият и добър Андрея е наблизо. Ще отърча дотам. Бедният старец не подозира даже от каква опасност се е спасила неговата любима.

Натоварен със скъпия си товар, той се изкачи бързо по възвишението, на което бе построена колибата на рибаря.

През това време грандиозното шествие се показа в далечината, без да привлече погледа му. Излизайки от църквата Сан Николо, хората се качиха на „Бюзантьор“ и официалните гондоли, за да се върнат, сред радостните викове на многобройната тълпа.

Топлото питие, което й бе дадено, изглежда оказа благотворно влияние върху нея и тя не закъсня да изпадне в един укрепителен сън.

Старият Андрея дойде, стисна сърдечно ръката на младежа и му благодари, дълбоко покъртен.

— Вие имате право, синьор Марино — каза той, — тя ще бъде спасена и Вие сте комуто дължа нейното спасение! От все сърце Ви поздравявам с „Добре дошли“! Аз не знаех, че днешният ден ще бъде толкова щастлив за мен!

— Две години аз преживях далече, но все пак се върнах при вас — подзе Марино. — Първото нещо, което желаех да сторя, бе да се поклоня на гроба на любимата ми майка, после щях да дойда да Ви поздравя, вас, които неотдавна ми бяхте добри и предани съседи.

— Вашата майка и вие сте били винаги така благосклонни към стария Андрея и неговата дъщеря!

— Колко е хубава вашата Анунциата! Нежната пъпка се е превърнала в прекрасно цвете!

— И момчето е станало снажен и хубав младеж, мой добри сеньор Марино. Аз едва ви познах… Но седнете и ме оставете да изпълня своите домакински задължения.

И той взе една кана със сиракузко вино и напълни догоре две големи чаши.

— Това, което ми предлага вашето гостоприемство, приемам на драго сърце — отвърна Марино Маринели, сядайки до античната маса, в общата стая, която издаваше някогашното богатство на стария рибар. — Но аз искам да изпразня с вас тази чаша за здравето и щастието на Анунциата; после ще ви напусна, за да отида до гроба на майка си и оттам в дожския палат при моя стар и благороден баща, от когото отдавна не съм получавал новини. Искам да му направя една изненада в този празничен ден.

— Вашият баща? — повтори Андрея, поглеждайки госта си с въпросителен поглед.

— Какво означава тази тъжна физиономия, Андрея? Говорете! Вие ме плашите!

— Как, скъпи сеньоре. Вие не знаете ли?

— Вие се колебаете!… Какво се е случило? Говорете бързо! — извика Марино Маринели, като се вдигна от стола си.

— Да, какво се е случило? — подзе Андрея, свивайки рамене. — Кой ще открие цялата истина, скъпи сеньор Марино?… Ние знаем само, че на Коледа бе официално съобщена смъртта на многоуважавания и любим дож, Марино Гримани.

— Моят баща… мъртъв! — извика Марино Маринели, преизпълнен с тъга и отчаяние, хванал с ръка челото си. — И никакво известие за това скръбно събитие не достигна до неговия син. Той бе твърде далеч, когато баща му завинаги затвори очи. О, жестока съдба, която след нежната ми майка грабна и моя благороден баща! Аз се връщах, изпълнен с желание да го видя, сърцето ми туптеше с радост и надежда, а сега…

Марино бе дълбоко покъртен. Голяма душевна мъка разтърсваше тялото му.

След моментно мълчание Андрея подзе:

— Когато се съобщи за смъртта на вашия благороден баща, за дож бе избран вашият полубрат Луиджи Гримани. Всичко изглеждаше предварително решено между сенаторите, съветниците и благородниците. Възкачването му на златния трон стана на площад Сан Марко; после на височината на Исполинската стълба той получи короната и дожската мантия.

— Значи, Луиджи беше този, който се венчаваше днес с морето? — запита Марино Маринели мрачно.

— Вие не сте ли могли да му видите лицето, идейки от Маламоко? Да, вашият брат беше, който хвърли венчалния пръстен в морето. Сега също е станало и коронясването на дожесата с голям блясък.

— Коя е тази, която споделя трона му?

— Катерина Зиани, дъщеря на стария началник на карабинерите… О, скъпи ми сеньоре, скръб и мъка царуват в нашия град от загубата на дожа, тъй милостив към слабите, тъй добър към всички; бащата, когото вие така обожавахте — продължаваше Андрея, дошъл съвсем близо до Марино.

И той прибави:

— Знаете ли?… Говори се, че не е умрял!

— Андрея, обяснете ми тези тайнствени думи! Те възбудиха в мен един прилив от противоположни чувства, където надеждата се примесва с ужаса.

— Не смеят да го казват високо, защото съществува държавна инквизиция, която при новото управление наказва със смъртна строгост. Колко хора бяха хвърлени в канала Орфано от Моста на въздишките! Колко доблестни и храбри граждани изчезнаха от оня 29 декември, когато бе обявена смъртта на вашия баща! Хората не смеят вече да се оплакват не смеят да дирят правдата.

— Андрея, вие ме поставяте в недоумение! Разкажете ми, какво се говори за смъртта на моя баща — запита настоятелно Марино, чието душевно състояние в този момент не бе разположено да изпитва състрадание към скръбта на другите.

— През нощта на 25 декември, когато вашият благороден баща се готвел да се оттегли в спалнята си, маскирани мъже нахълтали в апартамента на дожа. Виковете им: „Дожът е болен!… Дожът умира!“ ужасили изненаданите копиеносци. В преддверието се намирали двама доверени служители на баща ви, Бертучио и Бепи. Последният паднал под ударите на един убиец, докато другите убийци отвлекли благородния и нещастен сеньор, който е нямал друга закрила, освен своите бели коси.

— Ужасно! — промълви Марино Маринели, чиито очи пламтяха от гняв, слушайки разказа за събитията, които така го засягаха.

Андрея продължи:

— Другият прислужник, старият и верен Бертучио, успял да избяга. Всред многобройните опасности, той успял да се измъкне незабелязано от палата и да напусне през нощта Венеция, при все, че са го осъдили на смърт, за да не остане никой, който може да разкрие случилото се. Бертучио може да ви разкаже ужасите на тази страшна нощ: той е бил очевидец, само той знае всичко, което е станало. Казват, въпреки че чудовищните неща изглеждат винаги невероятни, че вашият брат Луиджи бил един от ония маскирани мъже. Синът, за да спечели дожската мантия, бе подпомогнат да хвърли баща си в затворите на Съвета на десетте, където да изчезне в бавно мъчение; негодниците нямаха смелост да убият на площада благородния старец.

— За Бога, това е много! — извика Марино със стиснати юмруци. — Каква страшна, каква отвратителна новина!… Да вярвам ли, че е възможна такава нечувана подлост? Моят баща, моят скъп и благороден баща между стените на затвора и Луиджи съучастник в престъплението… синът убиец на баща си… Не, не, това не може да бъде!… Андрея, вие ми говорите небивалици.

— Това не са небивалици, сеньор. Небето да ми е свидетел, че казвам самата истина. Същата нощ Бертучио дойде при мен и има време само да ми каже, че баща ви бил хвърлен в затвора и била разпръсната вестта за неговата смърт. Той щеше да ми разкаже и за престъплението на вашия брат Луиджи, но карабинерите на Силвио Зиани дойдоха да го търсят… Той избяга, казвайки ми на прощаване, че трябва да ви призове към отмъщение.

— Кажете ми Андрея, тялото на благородния дож Марино Гримани, не бе ли изложено съгласно правилата, през течение на три дни, облечено в работните му дрехи? — попита Марино Маринели, чието лице се бе навъсило като тъмен облак.

— Изложиха саркофага, но той беше грижливо затворен. Погребението се извърши по приетата церемония, само че говорят, че саркофагът бил празен и вашият баща в подземните затвори на дожския палат.

Марино Маринели се изправи побледнял. Чертите на лицето му изразяваха едно решение.

— В името на Света Богородица, аз веднага ще се уверя — каза той с глас, който силната вътрешна възбуда бе направил треперещ. — Горко на трона на моя брат, горко на дожа, ако вие казвате самата истина, Андрея.

— Благородни сеньоре, какво желаете да правите? — попита старецът, чието лице изрази голяма загриженост.

— Това, което е мой дълг, старче! Ще отида в палата на дожовете, за да поискам сметка.

— В името на всички светии, не отивайте, мой благородни и скъпи сеньоре — помоли Андрея.

Старецът се отпусна на колене пред него, издигайки нагоре сключените си ръце.

— Чуйте молбата ми — подзе той — не отивайте! Сам вървите към неминуема гибел!… И не ще можете да видите вашия брат. Той дава в този момент заедно с дожесата един банкет на младите благородници, които достигат тази година своето пълнолетие!

— Тази неизвестност е непоносима; не мога повече да се владея, Андрея! Не се опитвайте повече да ме задържите. Ще се явя пред дожа като призрак отмъстител! Ще го запитам, къде е баща ми, който също е и негов!

— Съветниците и сенаторите се поддържат всички; те са като пръстите на ръката. Останете благородни синьоре! Говори се още, че заради обичта, която дожът Марино Гримани е изпитвал към вас, Луиджи много ви мрази. Желаете ли току-така да паднете в ръцете на неприятелите си.

— Отведете ме на Пиацета, драги Андрея — каза просто Марино Маринели с такъв тон, който не позволяваше никакво противоречие, който изразяваше неотменимо решение.

Старият Андрея със сърце свито от лоши предчувствия разбра, че не може повече да настоява.

Той мина в съседната стая, за да види дъщеря си преди да тръгне.

Марино го последва до леглото на спящата Анунциата.

Когато отправи поглед към това спокойно и чудно хубаво лице, докато Андрея, с просълзените му очи, му взе ръката, за да я поднесе към устните си в знак на благодарност, мрачната му и заплашителна физиономия се проясни за момент, като че ли един блестящ слънчев лъч освети нощта на душата му. Той докосна с целувка челото на младото момиче, стисна ръката на стареца и каза със задушен глас:

— Хайде, татко Андрея! Молете се за мен и нека небето ми е на помощ!

Те напуснаха колибата и се отправиха заедно към брега. Вечерта настъпваше, когато леката лодка, в която се намираха двамата мъже, се плъзгаше върху водата, позлатена от последните лъчи на залязващото слънце, за да спре скоро до каменните стъпала на Пиацета.

Марино поблагодари на стареца, че бе го довел до тук, обеща му да се върне да го види като натовари да поздрави от негово име красивата Анунциата; после се изкачи на Пиацета, задръстена, от хора, които желаеха да вземат участие във веселието и да види последния блясък на официалния празник.

Палячовци, въжеиграчи, акробати и смехотворци от всякакъв вид забавляваха тълпата и никой не забеляза младия мъж с бледо лице, който си пробиваше път между тълпата към входа на големия и великолепен палат на дожовете.

Марино Маринели остави зад себе си шумно веселящата се тълпа и, минавайки между два стълба от червен мрамор, проникна в коридора на палата.

В този момент той чу един пронизителен вик, идещ откъм стъпалата на църквата Сен Марко.

Една стара, съвсем прегърбена просякиня бе надала този вик. Държейки с вкопчените си пръсти патерицата си към Марино, тя пискливо викаше:

— Нещастие! Трижди нещастие! Вижте оня младеж там! Той мина между двете червени колони, върху мястото, определено за екзекутиране на престъпници!… Върнете се по-бързо, млади момко!

Марино Маринели чу тия думи и погледна наоколо.

Ледени тръпки преминаха по тялото му, когато видя двете колони в кървави багри…

Но неговата смелост бе недостъпна за страха и той ускори крачките си към празничната зала.

2. Марино незаконнороденият

В залата на Великия съвет, Луиджи Гримани се приготовляваше да приеме младите благородници на Венеция, за които бе уредил една вечеря.

Той заповяда на майора да предупреди почетните дами на дожесата, че празникът ще започне след няколко минути и, че дожът очаква съпругата си да я отведе в банкетната зала.

После той поднови разговора си с управителя на Сен Марко, Тадео Моро, човек на около петдесет години, който носеше пурпурна мантия, по която се познаваше високият му сан.

Близо до него седеше началникът на карабинерите Силвио Зиани.

Той беше облечен в дреха от черно кадифе, върху което висеше златна верижка, знак на високата му служба и голямата му власт.

Недалече от отворените врати на обширната зала чакаха слугите. Войниците стояха неподвижни в техните средновековни костюми, с полирани каски на главата и с копие в дясната ръка, която бе покрита с дълга жълта ръкавица.

— Отцепничеството се шири все повече — каза дожът на двамата си довереници. — Забелязах днес, при преминаването на „Бюзантьор“, отсъствието на синовете на три патрициански семейства. Не се виждаше нито един Фалие, нито един Анафесто, нито един Оргосо.

— Донесоха ми, че те са се събрали на един частен празник в палата Манджинели — побърза да каже управителя на Сен Марко. — Говори се, че дават този празник в памет на Марино Гримани — баща ви.

Челото на дожа се намръщи под короната. Очите му, хлътнали под дълбоките вежди в сянката на орбитите, изпуснаха зловещ блясък; лицето му побледня и се удължи и можеше да се каже, че късата руса брада, която украсяваше долната устна и брадичката му, настръхна.

— Оставете на мъдрите и благородни държавни инквизитори да сторят това, което трябва. Ако този празник се дава в памет на един мъртвец, тези, които вземат участие в него, са живи — каза той с твърд и заплашителен тон.

Капитанът на карабинерите, Силвио Зиани се намеси тогава в разговора.

Той бе висок, сух човек, който вършеше разни безчинства, благодарение на обстоятелството, че дожесата бе негова сестра. Той, обаче, изпълняваше с голяма послушност заповедите на нейния съпруг.

— От Маламоко съобщиха — каза той, — че е забелязан и познат върху един завръщащ се от Ливан кораб синът на Марино Гримани, роден от една друга жена след смъртта на дожесата — вашата майка.

— Вие искате да кажете: сина на Летиция Маринели, която имаше вила близо до рибарските колиби на остров Сан Николо? — запита управителят.

— Марино Маринели във Венеция? Това е невероятно — каза дожът. — Става вече две години откакто отсъства и близо една година откакто не е изпращал известия за себе си… Сигурно са се измамили. Кой донесе сведенията, Силвио?

Капитанът на карабинерите отговори:

— Наблюдателят от кулата на Маламоко, един доверен служител. Той каза, че го е познал много добре.

— Една проста прилика, може би — подхвърли Тадео Моро.

В този момент челото на дожа се помрачи наново и силна червенина обля лицето му.

Той гледаше към входа на залата, където един шум привлече погледите и на управителя, и на началника на карабинерите.

— Това е самият той — промълви Силвио Зиани.

На прага стоеше бледен и неподвижен Марино Маринели.

Запознат от детинство със залите и стаите, обитавани неотдавна от баща му, той бе проникнал без никой да го спре в залата на Великия съвет и при вида на преобразуванията, направени през неговото отсъствие, бе останал смаян на прага.

Промяната, за която Андрея го уведоми, се въплъти пред него. Луиджи Гримани носеше пурпурната мантия и короната на неговия баща!

Луиджи, който никога не бе притежавал любовта на баща си и никога не се бе стремил да я спечели, бе станал господар на този палат, където неотдавна живееше един благороден и много добър господар!

Но това зрелище не можеше да обезкуражи Марино Маринели.

Изправил високата си стройна снага, той бе снел от обкръжената с тъмни къдрици глава шапката си и я държеше в едната си ръка, докато другата бе поставил върху златната дръжка на сабята си.

Чертите на лицето му, обгоряло от тропическото слънце, бяха фини и правилни и издаваха, както и гордата му походка, един благороден произход.

Малки черни мустачки украсяваха горната му устна. Той носеше дреха от черно кадифе, върху която имаше голяма бяла яка, а на гърдите му бе окачен голям златен орден.

Един ремък, везан със злато, придържаше ножницата на сабята му.

Големите му меланхолични очи се отправиха отначало с тъжен израз, а после с безмълвен въпрос към тримата мъже, които стояха в залата.

Този момент на тягостно мълчание не трая дълго.

Дожът отправи към новодошлия един почти искрен поглед. Той винаги бе гледал на Марино Маринели със завист и отвращение, никога не бе проявил ни най-малък признак на братско чувство. Обаче пред очите на бащата работите не бяха дошли до едно открито скъсване.

Марино се поклони важно.

— Вярвах, че ида на един весел празник, но тъга и скръб ме посрещнаха тук — каза той. — Къде е моят баща, който ме благослови преди тръгването ми и чиято пурпурна мантия се носи днес от другиго? Вие ме гледате с безпокойство и гняв… Не ме ли познавате? Защо сте смутени, когато се явявам да се осведомя за баща си? Вие имате такъв странен израз, който…

— Марино Гримани умря в нощта на Коледа миналата година, отговори управителят, който видя, че гласът на дожа се спря в гърлото му. — Неговият саркофаг е в подземната гробница на Сен Марко.

— Като син искам да видя още веднъж баща си, за да му кажа „последно прости“. Дайте заповед да ми отворят саркофага и ковчега — каза Марино Маринели натъртено, наблюдаващ тримата мъже, които бяха пред него.

Той забеляза, че очите на Луиджи премигваха и се отклоняваха, докато тия на управителя го изглеждаха заплашително.

— Какво желание изказвате, дръзки момко? — извика висшият сановник с гневен тон.

— Казах ви вече това, което желаете да знаете — каза дожът с горделив и презрителен тон.

После се обърна към Силвио и управителя.

— Празникът започва — добави той. — Последвайте ме сеньори.

— Чакайте, Луиджи! Останете още, господа! Първо трябва да дадете на един син сметката, която ви иска — протестира Марино Маринели. — Аз трябва на всяка цена да вида покойния дож, Марино Гримани, моя господар и моя баща, за да узная точно това, което се говори, истината ли е или не — дали моят баща през свещената коледна нощ е станал жертва на едно убийство или се върши една безчестна измама от него момент!

— Безумецо!… Такива думи заслужават смърт! — извика гръмко управителят крайно раздразнен.

Силвио Зиани, побледнял и треперещ от гняв, искаше да се нахвърли върху младежа и промуши гърдите му със сабята си, но Луиджи му задържа ръката.

Дожът бе възвърнал спокойствието и самообладанието си.

— Чакайте, благородни сеньори! — каза той с висок глас и надменно държане. — Този незаконнороден не е достоен за вашите саби. Неговата кръв е твърде нечиста, за да измърси паркета на тази зала. Трябва да го изгоним извън палата посредством кучетата!

Тия оскърбителни думи отекнаха в широката зала.

Ефектът, който възпроизведоха върху Марино Маринели, приготвил се да се защитава срещу капитана на карабинерите, бе ужасен.

— Проклятие върху теб и другарите ти! — викна той извън себе си. — Вие сте престъпници. Това е отпечатано върху бледите ви лица!…

„Добре, не ми отговаряйте! Аз ще се убедя сам! Ако тежестта на това престъпление падне върху вас, ако кръвта на Гримани е оцапала ръцете ви, незаконнороденият, когото вие обиждате, ще отмъсти страшно за своя баща и вие можете от сега да треперите от името на Марино Маринели!…“

„Аз ви се заклевам в паметта на благородния дож, моя баща, в моето здраве, в кръвта на спасителя, че за мене не ще има никаква почивка, докато не изследвам какво се е случило!…“

„Горко вам, ако гласът на вашата съвест стане ехо на моите думи.“

„Ако Марино Маринели, незаконнороденият, намери доказателство за вашето престъпление, отмъщението, което той ще приготви заради атентата срещу неговия баща, ще бъде страшно и достойно за злодеянието! Нито вашите галери, нито вашите войници не ще могат да ви защитят от него. Той ще ви намери даже в най-затънтените кътчета на вашите палати.“

— Нека ръката ми и езикът ми изсъхнат, ако не удържа тържествената клетва, която направих тук!

Дожът, управителят и Силвио Зиани слушаха неподвижни, като парализирани. И тримата имаха една обща мисъл: да премахнат този смелчага!

Да се опитат със сила да го арестуват в този момент не бе разумно. Нахалникът принадлежеше на всемогъщата държавна инквизиция, чиято ръка достигаше навсякъде и която щеше да реши съдбата му.

Марино Маринели напусна безпрепятствено залата.

С гордо вдигната глава той премина през тълпата слуги и войници и слезе по стълбата, за да излезе от палата.

Недостъпен за страха, той желаеше веднага да потърси доказателства за това, което бе решил да узнае на всяка цена.

Той дойде да хвърли ръкавицата на големците на града. Той, младежът без средства, нямащ нищо друго освен любовта на баща си, се бе заклел да отмъсти на дожа и на съвета на Венеция!

Тази смелост граничеше с лудост. Но неугасимото чувство към правдата не му даде време да разсъждава.

Той знаеше къде се намират най-тайните и най-страшни подземия на държавния затвор, където затваряха осъдените на доживотен затвор и пожела да посвети тази вечер на дирене на своя баща.

Народният празник, който се честваше на площада Сан Марко и на който дожът и патрициите бяха задължени да се покажат, благоприятствуваше за намерението му.

Можеше ли да знае какво ще се случи след един час, когато Съветът на десетте се събере, за да се произнесе за съдбата му.

Той излезе без да бъде обезпокоен през входа на палата и се размеси между веселата тълпа, която аплодираше комичните артисти, смееше се на веселите скокове, правени от палячовците, които бяха облечени в пъстри дрехи и с боядисани лица и изпадаше във възторг пред въртящите се танцьорки, кръстосващи се в странни и живописни движения на един национален танц, където южната живост се сливаше с грацията.

Пред палата на дожовете и кулата Сан Марко тълпата бе толкова гъста, че главите на хората почти се допираха. Всички тия хора гледаха, с вдигнати нагоре глави, ложата, направена на големия широк балкон, откъдето дожът и дожесата, обкръжени от големците на града, наблюдаваха бенгалския огън и други веселия на шумния празник.

Едно от зрелищата на великия петък бе следното: един човек от народа, който по дължината на въжета, прикрепени за колове в морето и привързани в краищата си за кулата Сан Марко, се спущаше в една возилка, подобна на гондола от върха на кулата, за да слезе до ложата на дожския палат и да поднесе на дожесата един парфюмиран букет.

Марино Маринели премина Пиацета и Моле по каменни стъпала, които водеха към водата.

Недалече множество празни гондоли бяха привързани за колове. Той отвърза най-малката, качи се в нея и взе дългия прът, който служеше и за весло, и за кормило.

С мощната си ръка подкара лодката по покритата с тъмнина вода. Наоколо бе пусто и тихо.

Марино остана близо до Моле, за да влезе в тесния и страшен канал Орфано, чийто две страни, образувани от стените на дожския палат и на затвора, се издигаха така високо, че дневната светлина не можеше да проникне.

Никой не се осмеляваше да премине този канал, достъпът в който впрочем беше забранен.

Всички избягваха грижливо този кът, където винаги печални въздишки се издигаха от подземните килии или излизаха от тия под покривите, които историята нарича „Оловните покриви на Венеция“. Често тук плуваха трупове, тъй като нещастниците, които инквизиторите бяха осъдили на смърт, биваха хвърляни от високия Мост на въздишките, който свързваше двете части на палата-затвор.

Така беше там, в този страшен канал Орфано, където хиляди нещастници, след като биваха подлагани на страшни мъчения в „стаите на истината“, свършваха живота си там, където се затваряха завинаги вратите на външния свят за живите мъртъвци, които от високите килии под оловните покриви или страшните подземни дупки правеха около жилището на дожовете един пояс от скръб и ридания.

Марино Маринели чуваше тия стенания: неговото ухо долавяше сърцераздирателните въздишки на жертвите, които гинеха бавно във влажните и мрачни подземия, след като бяха изтръгнати от своите семейства и буквално затрити от лицето на земята.

Той прокара лодката си покрай плесенясалата стена, където имаше далеч един от друг тесни отвори, подобни на бойници.

Стигнал до един от тия отвори, той застоя за момент неподвижна гондолата, покачи се на тесния коридор на стената и с глас, който прозвуча глухо в дъното на сводовете извика:

— Гримани, татко мой! Твоят син, Марино те вика! Направи ми знак, ако си тук: отговори ми, ако можеш.

Той се ослуша.

Никакъв глас не се чу. Само същите неясни стенания, които се разнасяха отвсякъде, се чуха от дълбокия затвор.

Тласкайки гондолата с ръце надлъж, той достигна до един друг отдушник.

Отново извика името на баща си и отново се ослуша със затаено дишане.

В момента, когато вярваше, че е различил задушения глас на един отговор, той забеляза на входа на канала една голяма гондола, блестящо осветена.

Учуден, той погледна тази ослепителна светлина, която осветяваше водата с широк сноп лъчи.

Гондолата навлезе в канала. В нея върху пейките имаше десет носачи на прътове, без да се смятат гребците и въоръжените хора.

След малко Марино разпозна, че това бяха карабинерите или войниците на инквизицията, които обикновено влизаха през главната врата на канала, за да достигнат караулното помещение в двора на палата.

Те изпълняваха без съмнение, някоя специална заповед или пък бяха чули виковете на младия човек.

Голямата гондола се движеше непрестанно към мястото, където се намираше той…

Силната светлина вече го осветяваше.

— Хей!… Кой сте вие и какво търсите в канала на Орфано? — извика гръмкият глас на капитана, който Марино смяташе, че не чува за първи път. — Чужденец ли сте? Не знаете ли, че е забранено да се пътува по този канал?… Какво търсите? Говорете!

Марино видя, че всяко бягство е невъзможно и когато карабинерите докараха лодката си близо до неговата, той позна при светлината на факлите Силвио Зиани, стоящ прав в предната част.

— Диря баща си — отговори тогава Марино, разбирайки, че няма какво друго да каже. — Искам да намеря път, за да стигна до него.

— Това е незаконнороденият! — извика Зиани с тържествуващ тон, познавайки тоя, който бе имал смелостта да дойде да ги смущава даже в палата на дожовете. — Незаконнороденият!… Хванете ми този безумец!

Веднага карабинерите примъкнаха неговата лодка към тяхната с железни куки.

— Никой да не се осмелява да постави ръка върху мене. Първият, който ме приближи, ще бъде мъртъв! — извика Марино, изваждайки сабята си.

Четирима войници, въоръжени до зъби, скочиха в малката му лодка.

Силвио Зиани вече бе кръстосал сабята си с неговата, но карабинерите поставиха веднага край на тази борба, хвърляйки се върху Марино Маринели.

Той се обърна като разярен лъв; сабята се развъртя сред войниците-полицаи и двама от тях паднаха в лодката; но той бе обкръжен от всички страни и силата му бе принудена да отстъпи на числеността.

Силвио Зиани заповяда да го вържат и го отнесат в края на канала, на брега, близо до входа на караулния дом и затвора.

След няколко минути желязната врата се затвори с хлопване зад пленника на великия капитан на венецианската република.

3. Кървавият съд

Нощта приближаваше края си.

Веселието и глъчката на празника бяха заменени с тишина на широкия площад Сен Марко. Огньовете на площада, както и огньовете на кулата бяха изгасени.

Само лунната светлина, бледа и фантастична, падаше върху мраморни плочи и арковидни тремове, върху колоните на палата и върху купола на църквата.

Като безмълвни свидетели на могъществото на Венеция три високи кедрови мачти се извисяваха от техните бронзови поставки в прозрачната нощ и върху тях се развяваха знамената на Кипър, Крит и Море, спомен за отдавнашното завоевание на тези три кралства.

Пълна тишина царуваше над големия град на лагуните, върху тесните му улички и широките му канали.

Даже големият канал, чиято крива линия пресичаше на две града, изглеждаше отдаден на мечтателен сън; с мъка можеше да се долови движението на вълните и лекият шум при блъскането им в мраморните стъпала или корнизите на величествените палати.

Гондолите, тия необходими превозни средства на големия островен град, които заместваха каретите на богатите и колите на бедните, едните богато украсени с позлата и балдахини, другите голи и направени от грубо дърво, бяха привързани по дължината на канала и в повечето от тях спяха под открито небе здравите и пъргави гондолиери.

Спокойствие и мълчание царуваха също и по балконите, украсени с цветя и парфюмирани, които се простираха над водата и откъдето преди един час се разнасяше шумът на живота.

Също и Реалто, площадът, където ставаше тържеството, до Големия канал и където през деня се събираше една смесена тълпа, беше пуст.

Предните части на магазините бяха забулени в тъмнина, върху масите на вехтошарите и сарафите свещите, запазени от вятъра в стъклени похлупаци, бяха изгасени, последните пияни се бяха прибрали в домовете си и тежко спяха.

Нямаше ги даде шпионите и наемните убийци, обикновено стоящи на нощни засади в гъстата сянка на колоните. Тъй като нямаше кого да следят и да убият, те се бяха оттеглили в мръсните вертепи на разврата, държани от разни сводници.

Венеция спеше. Тя спеше, но не и в мистериозните зали на палата на дожовете, където държавната инквизиция водеше своя скрит и ужасен живот. Там влизаха и излизаха човешки сенки, движещи се като фантоми. В тихата нощ, когато никой не бодърствуваше другаде, тия зали и тия коридори криеха зад техните тежки тапети една чудовищна и страшна дейност.

Маскирани съдии пресичаха стаите с бързи и спотаени стъпки, докато други маскирани мъже, заклети прислужници и пазачи, очакваха заповедите им и довеждаха нещастниците в свещената зала на тримата, строго недостъпна за любопитните.

Прозорците и стените на тази страшна къща бяха тапицирани с черно платно, както и продълговатата маса, около която седяха в антични фотьойли с високи облегала тримата инквизитори, маскирани в черно, така че никой не виждаше лицата им и никой не ги познаваше. Върху масата бяха поставени книжа, една мастилница, едно разпятие, една мъртвешка глава и една урна от черен мрамор, която съдържаше бели и черни топки, чийто цвят бе решил живота или смъртта на толкова хиляди човешки същества.

От двете страни на главния инквизитор бяха седнали двамата му колеги, облечени като него в дълги и широки дрехи с тъмен цвят. Пред него бе поставено златно звънче, с което той повикваше слугите от съседните стаи, които се отделяха от залата на Съвета на тримата с врати, снабдени с плътни завеси.

Символите на тяхното безгранично могъщество, пред което трепереха даже благородниците и дожът — три корони висяха от свода над техните глави; и върху стената, зад главния инквизитор, блестеше мечът на правдата.

Златното звънче зазвънтя. От съседната стая един маскиран прислужник влезе в залата на тримата и се поклони дълбоко и учтиво, за да покаже, че е готов да получи заповедите.

— Доведете гондолиера Карло, заповяда великият инквизитор с един глас, който издаваше тембъра на старец.

Прислужникът се поклони отново, кръстосвайки ръце върху гърдите си и отиде в преддверието, наричано „Залата на Бусола“.

Той се завърна незабавно, придружен от човек с едро телосложение на около 30 години.

Карло носеше костюма на гондолиерите — фригийска шапка с черен цвят, тъмночервена риза с широко деколтирана яка и подгънати ръкави, така че можеше да се виждат силните му мускулести ръце и изпъкналата му гръд и къси панталони от груба вълна, прикрепен с един червен пояс към хълбоците. Долната част на краката му бе гола. Лицето му бе почерняло от слънцето, имаше груби и почти страшни черти. Черна сплетена брада покриваше долната част на лицето му.

Прислужникът се отдалечи мълчаливо и главният инквизитор запита гондолиера:

— Кога пристигна във Венеция?

— Преди два часа господарю — отговори човекът.

— Кажи ни резултата от твоето пътуване. Хвана ли човека, когото трябваше да намериш в Анкона?

— Бертучио изглежда, че е бил предупреден господарю. Той беше избягал от Анкона във Фермо. Аз го последвах, решен да го убия, тъй като беше твърде трудно и твърде опасно да го доведа тук.

— Ти знаеш нашата воля: да действащ тихо и тайно — каза главният инквизитор с почти тържествен глас. — Продължавай! Успя ли да туриш ръка на Бертучио?

— Той се смяташе в пълна сигурност във Фермо, въпреки всички мои предпазвания, той ме видя и ме позна. Старата хитра лисица не остана за момент сам през целия ден, а когато настъпи нощта, той се смеси в една група мъже и жени, които отиваха на поклонение в Асколи, където се състоя една голяма процесия.

„Аз също го последвах, надявайки се да използвам някой удобен момент, за да туря ръка върху тази проклета душа, но напразно.“

„Трябваха ни два дни, за да стигнем до Асколи. Току-що пристигнахме и Бертучио отърча в манастира на доминиканците, където намери убежище и закрила.“

„Останах петнадесет дни близо до манастира, но не можах да намеря предлог, за да вляза вътре и трябваше да се откажа да дочакам излизането на Бертучио, понеже облече послушническите дрехи на ордена.“

Главният инквизитор разтърси звънчето.

— Отведете гондолиера в чакалнята и доведете тук един от монасите, които са там! — заповяда той на прислужника, който се яви.

И, обръщайки се към гондолиера, добави:

— Ще получиш от касиера десет златни флорини.

Човекът подгъна коляно пред трите могъщи личности, промълви няколко благодарствени думи и последва прислужника.

— Присъдата над Бертучио е решена по общо съгласие — подзе главният инквизитор, когато остана сам с другите двама. — Той ще умре, за да бъде погребана заедно с него в гроба и тайната му.

— Той ще умре — добавиха другите двама съдии, поклащайки глави.

— Нашата ръка ще го достигне даже в манастира и то, така бързо и така ненадейно, че не ще намери време да издаде нещо от това, което е видял.

— Само той знае онова, което се случи през онази коледна нощ. Предприетото дело трябва да се завърши напълно за благото на Венеция — каза един от помощниците. — Този човек трябва да изчезне, също както изчезна Марино Гримани. Влиянието му върху народа ще бъде превратно и опасно.

— И това трябва да стане по-скоро — подзе другият. — Незаконнороденият син на Гримани се е появил и се е осмелил да ни заплашва… Дожът го мрази.

Вратата към преддверието се отвори. Прислужникът въведе един млад монах в залата на тримата и се оттегли, а монахът се поклони дълбоко.

— Брат Бонифацио свежда глава пред вас в смирение и подчинение — каза той.

— Мълчание, подчинение и въздържание, ето клетвата, която трябва да направиш, за да те приемем на наша служба, монахо — му каза главният инквизитор.

— Готов ли си да — изпълниш новата мисия, с която искаме да те натоварим?

— Брат Бонифацио ви моли да му дадете заповедите си.

— Ти ще напуснеш Венеция още тази нощ и ще побързаш да се качиш на първия кораб, който ще пътува от Киоджиа за Анкона. Щом пристигнеш там, бързо ще се отправиш за манастира на доминиканците в Асколи. Там ще намериш един послушник, чието светско име е Бертучио.

— Слугата на стария дож ли?

— Ако ти го познаваш, мисията ти ще бъде по-лека. Бертучио трябва да умре. Ти трябва да извършиш това така, че да не му остане нито минута време, за да направи една последна изповед. Побързай! След три седмици ще дойдеш да ни съобщиш, че нашата воля е изпълнена и тогава ще получиш богато възнаграждение…

— Вие можете да смятате, че той е вече мъртъв, всемогъщи господари, като че е вече станало. Докато изминат три пъти по 7 дена, аз ще бъда тук на същото място…

Уверенията на монаха бяха прекъснати неочаквано.

Инквизиторите се изтръгнаха от своето равнодушие и отправиха погледите си към голямата врата на преддверието, която се отвори като че тласната от вятъра.

Главният инквизитор вдигна звънчето.

В същия момент Силвио Зиани, началникът на карабинерите, влезе в тапицираната с черно стая.

Бързината му и вълнението показваха ясно, че той е дошъл да направи някое важно съобщение. Той бе първият доверен служител на държавните инквизитори и командваше, както е известно, стражата.

Държанието на Силвио Зиани в залата на тримата показваше, че той можеше да си позволи повече от другите. Забелязвайки монаха, той почака с видимо нетърпение, докато прислужникът го изведе навън.

Когато вратата се затвори зад монаха Бонифацио, той извика:

— Нося ви една добра новина, господари. Незаконнороденият син на Гримани, Марино Маринели е във ваша власт. Моите карабинери го изненадаха и заловиха, когато бе отишъл да търси баща си в канала Орфано!

— Безумецът!… Той е посмял да стори това? — промълви изненадан един от инквизиторите.

— Къде е Марино Маринели? — попита главният инквизитор.

— Поставих го в затвора, господарю.

— Още жив ли е?

— Той е жив и здрав в килията, която граничи със Стаята на истината.

— Ние ви дължим признателност, капитан Зиани, че сте предали жив в ръцете ни този Маринели, чиято смелост граничи с безумието. Той трябва да оттегли думите си, които е казал на дожа и управителя на Сен Марко и трябва, освен това, да заяви, че вече не ще изговаря думите, които е произнесъл така високо. Ще бъде подложен на най-страшни мъки, ако откаже да изпълни тези искания.

Така каза главният инквизитор и по гневното бучене на гласа му можеха да се отгатнат яростта и омразата, които го въодушевяваха.

— Той ще се откаже от думите си и ще се изповяда! — наблегна един от инквизиторите със заплашителен тон. — И не само той ще понесе една строга присъда, но и всички, които се осмеляват да държат бунтовнически речи.

— Всички! Моят бележит брат има право — потвърди другият инквизитор. — И ние трябва да ги търсим в палатите на благородниците. Мнозина от последните изказват недоволство и не желаят да признаят избрания от нас дож. Недоволството трябва да се задуши в зародиша му.

— Силвио Зиани, наредете да поставят окови на затворника и нека двама ваши хора го доведат тук — заповяда главният инквизитор.

Когато началникът на карабинерите се отдалечи, за да изпълни тази заповед, той подзе:

— Да използваме този момент, за да произнесем присъдата на този затворник. Колкото по-бързо тя бъде изпълнена, толкова по-сигурно ще бъде отстранена цялата опасност.

— Той трябва да се откаже от думите си пред всички сенатори…

— Той трябва да изкаже имената на съучастниците си и после, излизайки от Стаята на истината, той трябва да мине по Моста на въздишките; той ще намери гроба си там, където не се е побоял да дири баща си — каза вторият помощник.

— Аз мисля, братко мой — възрази главният инквизитор, — че обвинението на този Марино Маринели се е разнесло и вън от палата, и че този смел младеж има приятели, които, ако той изчезне и внезапно премине от живота към смъртта, ще доставят едно ново оръжие на противниците ни.

— Моето мнение е, да повикаме този незаконнороден син на дожа, за да ни даде сметка за своето поведение, попадащо под ударите на закона. Той ще трябва да се откаже първо от думите си, после ние ще имаме право да го накажем — да го накажем публично, което, в такъв случай, ще закрепи нашето могъщество.

— Той ще се извини, когато бъде поставен на макарата за мъчение. После през нощта ще бъде отведен в някоя каторга, за да свърши сред престъпниците живота си, обречен на унижение и забрава.

— Вие мълчите — подзе главният инквизитор, след като почака няколко секунди. — Е, добре, да гласуваме! Топките ще решат.

Той стана и взе от урната две топки — една бяла и една черна. Двамата му помощници сториха същото.

Те отидоха в дъното на стаята, където се намираше един голям съд, покрит с черен плат, и всеки от тях постави вътре по една от топките, които бе взел.

Главният инквизитор отмахна платното, което покриваше вазата.

Вътре имаше две бели топки и една черна.

— Присъдата е: Марино Маринели трябва да бъде изпратен в някоя каторга — произнесе главният инквизитор. — Там той ще изкупи престъплението си; там ще бъдат заглушени заплахите му и скърцащ със зъби като свиреп звяр, безсилен в оковите си, той ще проклина живота.

— Твоята мъдрост е велика, високоценни брате — каза тогава един от инквизиторите и се поклони. — Ние ще постигнем по такъв начин двойна цел: ще можем да приложим публично и открито правосъдието и незаконнороденият ще понесе заради своята нечувана постъпка едно наказание, по-ужасно от смъртта.

Главният инквизитор посегна да вдигне звънчето.

— Един момент! — възпря го вторият помощник, който бе пазил досега мълчание. — Още не сме решили в коя престъпническа каторга ще го изпратим. Послушайте съвета ми и го изпратете в някое пристанище, което да бъде отдалечено от Венеция и да се намира в някоя страна, чийто владетел да е в добри отношения с Венецианската република. Тулон е далеч оттук. Говорили са ми, че каторжниците като прекарат няколко години в тулонската каторга изпадат до най-последното стъпало на затъпяването и оскотяването… и кралят на Франция и Назара, Хенрих, е приятел на Венеция…

— Действително…

— Ние споделяме твоето мнение — каза главният инквизитор. — Той трябва да завърши живота си в Тулон, като каторжник, след като се откаже от думите си пред венецианските сенатори.

Той позвъни и даде заповед да доведат затворника Марино Маринели.

След няколко минути последният се появи, гордо изправен на прага на стаята. Неговото младежко и красиво лице бе намръщено; очите му, в които блестеше смелост и воля, разглеждаха злокобната обстановка на тази страшна стая и после се отправиха към тримата маскирани съдии.

Той направи една крачка. Вратата след него се затвори. Прислужникът бе изчезнал бързо и безшумно.

— Марино Маринели, едно тежко престъпление те е довело в затвора — започна главният инквизитор. — Ти си се осмелил в голямото си заслепение да обидиш сенаторите, даже и управителя! Ти си нарушил също една строга заповед, като си проникнал в канала Орфано… Ако признаваш престъплението си, коленичи и покажи, че се разкайваш!

— Това не ще извърша никога — отговори Марино Маринели. — Аз не ще се разкайвам за думите си, а ще защитавам правдата! Кои сте вие, благородни господа, които се криете зад маските си? Кажете ми имената си, тъй като знаете моето и тогава ще поговорим.

— Безумецо, с какви думи се осмеляваш да се представиш в тази свещена стая на Съвета на тримата? — извика първият помощник, обхванат от гняв.

— Вие оставате забулени. Аз не се съмнявам никак за съдбата, която мога да очаквам от вас… Вие се спотайвате упорито зад вашите маски! Това казва всичко! Когато се срамувате да покажете свободно и открито лицата си на този, когото искате да обвинявате и осъдите, това изразява позорното ви намерение да прибегнете до несправедливостта, за да достигнете целите си… Вие управлявате Венеция: вие сте патрициите на нашия град… Защо криете лицата си?

— Млъкни!… Нямаш право да ни задаваш въпроси — каза инквизиторът със заповеднически тон. — Ти се наричаш Марино Маринели. Разкажи ни твоя произход!

— Вие го знаете също така добре, както и аз. Летиция Маринели, моята майка, се помина преди много години. Марино Гримани, моят благороден баща, не можа след смъртта на дожесата, която му бе дала син Луиджи, да издигне моята майка на ранга негова законна съпруга, тъй като бе възпрепятствуван от сенаторите и Съвета на десетте, но благородният и велик дож, след смъртта на нещастната ми майка, ме отрупа с всичката си любов… Отзовавайки се на тази любов, аз диря моя благороден господар и баща — това е единственото ми престъпление!

— В канала Орфано ли се дирят мъртвите дожове? Марино Гримани принадлежи на царството на мъртвите! Признаваш ли, че — било при пристигането си тук, било в чужбина — си бил вдъхновяван от мисълта, че дожът не е мъртъв, а живее още? Ще признаеш ли кои са твоите съучастници? — запита главният инквизитор.

— В отговор ще ви кажа само едно име; то ще бъде достатъчно да предизвика ужас в дълбочината на душите ви. Един глас ми шепне, че и вие сте участвали в това безчестие. Да, вие сте без съмнение тия, които сте измислили вероломния и злодейски план, тъй като добрината на моя баща бе спечелила любовта на народа и вие бяхте засенчени. Вие сте се страхували, че Марино Гримани може да стане много могъщ. Вие сте спечелили сина за своите намерения, обещавайки му дожската мантия и короната на баща ми; и той сега е марионетка във вашите ръце и вие умело го разигравате.

— Ти си заслепен и луд. Само още една дума ако произнесеш, палачът ще изтръгне от устата ти с нажежено желязо клеветническия ти език — прекъсна го главният инквизитор. — Кажи съучастниците си, защото има и други, които, за да те тласнат към гибел, са ти пошепнали тия ужасни обвинения.

— Чуйте името, което ще ви накара да потреперите… Съществува един свидетел на вашето престъпление… Спомнете си за Бертучио!

Инквизиторите подскочиха.

— Какво ви интересува това име повече от някое друго?… Кой е този Бертучио? — запита главният инквизитор, който пръв си възвърна спокойствието.

— Не го ли познавате, благородни господа от Съвета на тримата? Не познавате ли Бертучио, стария и верен прислужник на моя баща? Е, добре, вие ще го видите, тъй като аз ще удържа свещената клетва, която дадох преди малко в залата на тържествата!

— Ти ще оттеглиш клетвата си и всички думи, произнесени от жлъчния ти език. Пред сенаторите, пред всички благородници на Венеция, ти ще заявиш, че твоите престъпни речи са само дяволски измислици на извратената ти душа. Ако след двадесет и четири часа ти не приемеш доброволно това задължение, ти ще бъдеш принуден да се откажеш от думите си в Стаята на истината.

— Вие можете да ме убиете, но не ще убиете истината, с чието име отвратително се гаврите. Тя е, която в края на краищата ще бъде победителка!

Горко вам, които давате най-хубавото от имената, свещеното име на истината, на мястото на мъки, където унищожавате волята и човешката истина чрез жестоки изтезания. Там прикачвате безсрамни лъжи на устните на вашите жертви! Но никакво отказване не ще излезе от моята уста. Аз ще умра, без да наруша клетвата си. Последната дума, която ще промълвят устните ми като предупреждение и заплашване, с които ще предам Богу дух, ще бъде: Бертучио!

Страхувайте се от мен, под вашите маски, знаменити патриций на Венеция! Аз не зная имената ви, не зная кои сте, но ви казвам: „Марино Маринели ще ви демаскира публично в присъствието на Бертучио.“

— На макарата, този размирник! — извика главният инквизитор, извън себе си. — Отведете го в стаята на истината!

4. Беглецът

На дългия и тесен остров, където се издигаше старата църква Сан Николо и който, затваряйки пристанището на Лидо, отделяше града от морето, настъпваше вечерната почивка.

Вълните се багреха в пурпур; гондолите, привързани една до друга по дължината на брега, се люлееха леко; в далечината звуците на китара се разнасяха от лодките и островите, примесени със звъна на камбаните и песните на гондолиерите, които се прибираха в жилищата си.

В малката колиба на стария Андрея Фарсети тази вечер около голямата маса бяха седнали четирима рибари. Анунциата, съвзела се достатъчно, за да изпълнява домакинската си работа, пълнеше с доброкачествено вино високите чаши от зеленикаво стъкло, поставени пред гостите. Тя предпочиташе да стои по-близо до вратата и често хвърляше навън безпокойни погледи по пътя и към брега, като че ли очакваше някого.

Страните на Анунциата бяха бледи; тя едва се бе съвзела от бедата, която я бе сполетяла, но нейната грация и красота не бяха пострадали.

Русата й нежно накъдрена коса, украсена с мъниста и ленти с блестящи багри, беше покрита с малка забрадка, спущаща се на врата, както обичат да се носят венецианските девойки.

На хубавия й врат имаше бисерна огърлица, на която висеше малък медальон. Сребърно-сивата й блуза, която плътно открояваше нейните форми, бе извезана със злато и осем златни токички образуваха предната част на корсажа й. Също златни ширити украсяваха късите й ръкави, които надминаваха до лакътя белия плат на долното и облекло, оставяйки голи останалите части на чудесно изваяните й ръце.

Всяко нейно движение бе еластично и грациозно. Тя излизаше и влизаше в стаята, слушайки разговора на приятелите на нейния баща и показвайки със загриженото си лице и влажните си очи големия интерес, който предизвикваше в нея.

— Вечерта напредва, а той още не се връща — каза Андрея.

— Тонино и аз можем да останем с вас да го дочакаме — каза един от рибарите, който се наричаше Зани.

— Той винаги е бил едно любезно, едно превъзходно момче — прибави един човек в напреднала възраст, който беше Тонино. — Никога не ще забравя, че той преди четири години ми спаси децата, които бяха закъснели с мрежите си на подводната скала, когато стана приливът и вчера той спаси вашата Анунциата, съкровището на вашето сърце.

— Аз ще му бъда вечно признателен за това. Той е благороден и великодушен като баща си — потвърди старият Андрея.

— Къде ще живее той след внезапното му завръщане? — попита Пиетро, четвъртият от групата, който бе работник на Андрея и му помагаше в лова.

— Мисля, че тук, близо до нас, в къщата на покойната си майка — отговори последният. — Той има това право, тъй като тя е негово притежание.

„Новината за смъртта на благородния му баща дълбоко го развълнува… Загрижен съм да не го е постигнало някакво нещастие… Не съм го виждал от снощи… Неговата кръв е буйна и не може да търпи неправдата!“

— Неговият брат Луиджи, новият дож, го мрази още от детинство, понеже старият господар обичаше много сина си Марино. Благородниците също не гледаха с добро око на него. Чувствата, които те са изпитвали към детето, безспорно са се увеличили с неговото възмъжаване.

— По-добре да не беше идвал. Неговото дълго отсъствие ме безпокои.

— Света Богородице! Работите отиват зле! — каза Тонино, когато Анунциата донесе една лампа и я постави на масата, тъй като нощта беше настъпила. — Хората не смеят вече да отварят уста; ние вече нямаме никакви права; рибарите и моряците не са вече основата и опората на държавата!

— Откакто старият дож е мъртъв, благородниците и съветът вършат с нас това, което желаят. Кръвта ми закипява във вените, когато си спомня, че те окачиха на бесилката храбрия Анибал Оргосо, защото защитаваше правата на народа и искаше синовете на благородниците да служат войници — извика Зани, като с юмрук удари така силно масата, че чашите подскочиха. — Според мен, всичко това ще свърши зле.

— Да гледаме нещата от добрата им страна — каза Пиетро, като направи безразличен жест с ръката си. — Помислете си, че ако има хубави празненства и веселия за целия народ, Съветът на десетте може лесно да свърши това, което иска. Вие трябваше да дойдете снощи на площада Сен Марко. Там имаше големи веселби, ви казвам! Радостните викове не преставаха!

— Велики Боже, там е нещастието, ако е така, както казва Пиетро! — изрече старият Андрея със загрижено лице и след малко добави. — Но часовете текат един след друг, а той още не се връща!

— Да преминем оттатък канала и да го намерим — предложи Тонино.

Андрея и Зани веднага изразиха готовността си.

Пиетро изглеждаше по-предразположен да остане в колибата, но на края и той се реши да тръгне с другите.

Четиримата мъже излязоха, след като изпразниха чашите си и тръгнаха към брега, забулен вече в нощна тъмнина. Те се качиха на една лодка и се понесоха към Пиацета.

Анунциата със свито сърце остана сама в къщичката, която обитаваше със своя баща, прислужницата и Пиетро — моряка на стария Андрея.

Тя бе измъчвана от предчувствието за някакво нещастие. Изпитваше един неизразим страх за този, който я бе спасил и комуто тя още не бе видяла лицето, нито бе чула гласа му.

Тя искаше да му благодари; тя искаше да му изповяда, че целият й живот принадлежи нему!

Отпреди две години тя не бе виждала Марино, но често бе мислила за него, скъпия другар от игрите през юношеските години, с когото толкова пъти бе тичала по песъчливия бряг край морето или се бе возила вечер с лодка. Тогава, когато вълните леко се плискаха в стените на лодката, той вземаше мандолината си и изпълваше някой хубав романс, който бе научил от майка си… И как гостоприемната и благородна синьора Маринели, която вече три години спеше под земята, се отнасяше към Анунциата с една грациозна нежност! Колко пъти тя я бе милвала по страните и целувала по челото.

И сега годините се бяха отърколили. Марино заминал тогава внезапно, бе станал през дългото си отсъствие един горд и красив младеж. Колко ли е хубав той сега? Дали и той бе мислил от време на време за нея? Дали носеше още малкия златен медальон, който с разрешението на баща си му бе дала един ден в знак на признателност за редица малки приятелски услуги.

Всички тия въпроси изпълваха загриженото сърце на младата девойка, останала сама в голямата стая.

Отвън бледата светлина на луната проникваше в стаята. Анунциата се почувствува привлечена навън от къщи, наоткрито.

Желаеше да види дали не ще забележи Марино. Желаеше също да коленичи и се помоли пред чудодейната икона, която се намираше недалече на пътя, водещ към брега. Тя щеше да благодари на Божията майка за спасението си и щеше да я помоли да даде своята закрила на Марино, скъпия другар от детските игри.

Стъпвайки леко и грациозно, тя се отдалечи от колибата.

Пътят към песъчливия бряг бе пуст и всичко около нея на малкия остров бе потънало в дълбоко и тържествено мълчание.

Баща й и неговите приятели, очертани с тесни контури върху лодката, плаваха бързо към града по водата, която лунната светлина бе направила блестяща.

Никой не се показваше наоколо. Колибите на рибарите, построени в подножието на дюната, бяха потънали в сенки и спокойствие. В далечината едва се забелязваше един осветен прозорец, където хората от къщичката, будни още, изкърпваха мрежите си.

Откъм морето духаше вятър, свеж и влажен. Анунциата бързаше по пътя, сама със своята сянка, която луната хвърляше край нея, и с желанието си по-бързо да изрази чувствата си пред образа на Божията майка.

Грациозната фигура, сама в нощта, стигна до гъсталак от шипки и алой, където се издигаше античната и чудодейна икона.

Нито един рибар, нито един моряк не минаваше пред Мадоната на Сан Николо, без да свали шапка, да подгъне колене, да се прекръсти и със сключени ръце да произнесе кратка молитва.

Всеки идеше при светия образ на Богородицата, за да направи изповед и даде обет в момента, когато се впущаше в ужасите и бурите на морето или да изкаже от дълбочините на сърцето си благодарност, когато щастлив се бе завърнал у дома си, въпреки всички опасности…

Широките листа на алоя и бодливите клонки на дивите рози обкръжаваха от три страни чудотворната икона, оставяйки само едната страна открита, където вярващият — тази вечер това беше Анунциата — коленичеше и издигайки нагоре поглед към иконата, откриваше с простодушни и искрени думи цялото си сърце.

Колко красива беше в този момент младата дъщеря на рибаря! Никога тя не бе изглеждала така съвършена и така чиста, когато, молейки се пред Божията майка, тя бе приятно осветена от лунната светлина, която падаше право върху нея, като я обкръжаваше със сребърен ореол.

Внезапно на благочестивото момиче се стори, че чу един лек шум пред себе си, зад чудотворната икона и като погледна с безпокойство в шипковия гъсталак, тя видя едни очи, устремени към нея.

Тя не можа да се повдигне: беше като замаяна, един боязлив вик повдигна гърдите й.

Иззад клоните се появи един човек с разрошена коса, с раздрани дрехи, с врат, изцапан от кръв, но с лице, което при вида на коленичилата девойка, се просветли от любов и радост…

— Анунциата! — промълви той в екстаз.

— Марино! Драги мой, любими Марино! — извика девойката, скокна права и забрави всичко, даже и окаяния вид на този, който така ненадейно се бе появил пред нея.

Това беше този, към когото бяха отправени мислите й, този, за когото се молеше в момента, този, комуто дължеше живота си; обзета от бурни чувства, тя отърча срещу него.

С движение на влюбен Марино прегърна с ръце девойката и я целуна по челото.

— Колко хубава си станала, мило дете! — каза той с нежен глас, докато Анунциата не намираше думи да изкаже вълнението на сърцето си. — Едва те познах!… Ти се молеше; благодареше на Св. Богородица за своето спасение!

— И за вас се молех, Марино, за вас, моя спасител! О, как да ви докажа признателността си за тази геройска постъпка?

— Като обичаш малко своя стар другар. Но ела — подзе Марино, хвърляйки безпокоен и мрачен поглед към морето, — ела в нашата малка къща! Баща ти там ли е?

— Татко отиде с трима другари да ви търси. Той се безпокоеше за вас и… Боже мой! Аз още нищо не съм видяла. Какво ви се е случило?

— Нещо недобро, Анунциата. Но да не разваляме с ужасни видения първите моменти от нашата среща. Ела, дай си ръката: хайде, както в добрите стари времена, един до друг, към вас. Прозорецът е осветен; той е като едно око, което ни смига и ни кани… Ето ме отново върнал се между вас, в малкия хубав роден остров. И ако другите не ме посрещнаха приятелски, то добрият Андрея, твоят баща, го направи… и ти също щеше да го направиш, Анунциата, ако не бях те намерил безжизнена…

— О, старият Тонино също се радва много на вашето завръщане — прекъсна го младото момиче, докато двамата вървяха ръка за ръка към къщата. Зиани е също твърде доволен. Вие го познавате, нали? И Пиетро също се осведоми с въодушевление за вас.

— Пиетро, морякът на Андрея, който му помага в риболова?… Ето това ме учудва, Анунциата, тъй като някога той ме гледаше злобно, когато ти скачаше да ме посрещнеш и когато се показваше така дружелюбна към мене… Знаеш ли? Аз вярвам, че той те ревнуваше от мен, добрия Пиетро… И той има основание да ми завижда сега, когато притежавам твоята любов, мило дете!… Тук, на прага на колибата ви, дай ми една сърдечна целувка, твоята първа любовна целувка, Анунциата!

Марино обгърна с ръцете си гъвкавата талия на поруменялата девойка и целуна червените й устни; после влезе заедно с нея в голямата стая и седна върху един от старите столове с високи облегалки.

Анунциата зае място до нозете му, върху една ниска пейка. Тя повдигна към него очите си, в които безпокойствието се примесваше с радостта. Учудвам се колко е станал мъжествен, силен и красив младият пътешественик през време на дългото му отсъствие.

Той й разказа как отишъл в Испания, после в Сицилия, след това бе заминал за източната част на Средиземно море, бе видял Крит — големия ориенталски остров и бе пил на същия остров, на който се произвежда прочутото кипърско вино.

— Но навсякъде ме придружаваше твоят скъп и мил образ, Анунциата — продължи той, гледайки с нежност прелестното лице, обърнато към него, докато тя поглъщаше думите му. — Но аз не знаех още, че те обичам с цялото си сърце. Почувствувах го за първи път вчера, когато те извадих от водата в ръцете си и когато така се страхувах, дали ще мога да те спася!

— О! Благодаря ви за това, което ми казахте! Моето сърце ще се пръсне от щастие… Знаете ли, Марино, аз въздишах за вас непрестанно; моите сънища и моите мечти ви съпътствуваха. Да ви вида, това беше най-съкровеното желание в живота ми!

— Моето скъпо момиче! — каза Марино.

И притегляйки към себе си седналото до нозете му момиче, той запечати с пламенни целувки признанието, което му направи за неговата любов.

В този момент черната брада и мрачното лице на Пиетро се показаха зад прозореца.

Той видя това, което стана в осветената стая, и се отдръпна назад, учуден и разгневен, че бе изненадал Анунциата, която обичаше и желаеше за жена, в ръцете на Марино Маринели.

Със зловещ блясък в очите и омраза в сърцето, той се отдръпна безшумно от прозореца и отиде да уведоми стария Андрея и другите рибари, че този, когото търсеха, е вече отдавна в колибата.

Колкото до него, той не се върна с тях в стаята, където бе видял Анунциата, слепила устни с тия на Марино… Той не желаеше да даде приятелски поздрав на завърналия се пътешественик.

Андрея, Зиани и Тонино, напротив, отърчаха към къщата и стискаха с радост ръката на младежа, излязъл да ги посрещне.

— Бъдете добре дошли на нашия остров! — извика Тонино, съзерцаващ със скрито удоволствие стройната фигура на Марино Маринели.

— Ние всички сме с тебе — заяви Зиани. — Бяхме отишли да ви търсим в града…

— Св. Богородице, какво ви се е случило? — извика Андрея, прекъсвайки думите на своя приятел и притегляйки Марино по-близко до светлината, докато Анунциата се бе отдръпнала настрана, за да не смущава първите излияния на тия добри хора. — Вашите коси са разрошени, горната ви дреха е разкъсана, а вратът окървавен.

— Водих борба, Андрея, борба на един срещу трима и то като първият беше без оръжие, тъй като му бяха отнели ножницата и сабята му, даже и шапката.

— Борба?… Аз го знаех предварително — извика старият Андрея, гледайки врата на младежа, където кръвта се беше съсирила.

— Разкажете, синьоре, разкажете! — извикаха Тонино и Зиани. — Какво се е случило?

— Аз търсех баща си в канала Орфано и го зовях през отвърстията на стените на затвора — започна Марино.

— Аз така си мислех — прекъсна го Андрея. — Какво безстрашие! Никой не смее да проникне в канала Орфано под страха от смъртно наказание.

— Аз предупредих дожа Луиджи Гримани. Поисках от него, Тадео Моро и Силвио Зиани да отворят саркофага и ковчега на последния дож и когато те отказаха, тържествено се заклех, че ще отмъстя за моя благороден баща…

„Тази клетва аз ще удържа или разкъсаното ми тяло ще бъде дадено за храна на орлите и гарваните.“

„Моята цел е следната: да спася моя баща, ако е жив и да отмъстя на негодниците за жестоките и позорни изтезания, на които са подложили добрия и великодушен старец!“

Тонино и Зани гледаха сериозни и замислени; Анунциата гледаше със страх и възхищение Марино, който сам искаше да започне борба с венецианските големци.

— Това не ще доведе нищо добро — каза Андрея. — Какво ще правите?

— Това, което повелява дългът ми и което е справедливо, татко Андрея! — Не ме гледайте така загрижено. Трябва да ме гледате по друг начин. Искам възтържествуването на правдата и за виновниците кръвно наказание, каквото те заслужават…

— Чуйте какво ми се случи. В канала Орфано забелязах внезапно лодката на Зиани. Неговите карабинери ме хванаха и ме вкараха в едни подземия, където са затворите. Началникът на карабинерите ме поведе по един таен коридор в тази част на палата на дожовете която досега ми беше неизвестна.

В действителност Силвио Зиани ме заведе пред трима маскирани държавни инквизитори, които ме изпратиха в Стаята на истината, за да ме принудят да се откажа от обвиненията и заплашванията си.

— Ужасно!… В Стаята на истината, откъдето нещастниците излизат с обезобразени тела… — каза Андрея, докато Анунциата се обърна с лице, потулено в ръцете.

— Двама прислужници на инквизицията, маскирани като техните господари, и един писар, също маскиран, ме накараха да напусна залата и да сляза в подземията, където се намираха стаите на истината.

Те са разположени в дълбочините, херметически затворени, така че сърцераздирателните викове на измъчваните, проклятията и охканията да не проникват до ушите на дожа и дожесата.

Двамата пазачи ме държаха за ръцете. Писарят вървеше напред.

Аз се оставих доброволно да ме водят вън от залата, до онова място, където се кръстосват коридорите, които водят към вътрешността на палата и тоя, който се задълбава в килиите.

Нощта беше тъмна: обаче няколко фенерчета, окачени по стената далече едно от друго, хвърляха слаба светлина в коридора.

Убедих се с бърз поглед, че наоколо нямаше други, освен двамата прислужници, които ме държаха за ръцете, и писарят, който вървеше напред. Едно внезапно движение се оформи в ума ми и аз го изпълних незабавно.

Ловко освободих ръцете си от пазачите и отблъснах последните настрани, за да освободя пътя си.

Техните викове за помощ накараха писаря да се обърне. Той носеше под широката си черна дреха една сабя, която изтегли от ножницата и се отправи към мен.

Една секунда размишляване можеше да ме погуби. Само бързината можеше да ме спаси. Аз повалих с юмруци на пода двамата прислужници и се хвърлих към третия, който искаше да промуши гърдите ми.

Не предвидил моето движение, той отклони сабята си, чието острие все пак ми одраска врата.

Започнахме ръкопашна борба с писаря на инквизицията. Той беше по-силен, отколкото предполагах. Хвана ме за дрехите и за косите, за да ме задържи, докато неговите викове и тия на пазачите огласяваха сводовете и отекваха далече в нощта.

Тогава, когато събирах всичките си сили, за да надвия противника си, получих по тила силен юмручен удар, който почти ме зашемети. Аз се залюлях, но запазих самообладание.

Да продължавам борбата беше безумие. Вече гласове и шум на приближаващи се стъпки долитаха откъм страната, където бяха килиите. Но пътят към вътрешната част на палата беше свободен. Преследван от двамата пазачи, аз се впуснах да тичам по дължината на празните и лошо осветени коридори.

Виковете на тия, които ме преследваха, се разнасяха зад мен, но нямаше никой, който да ми прегради пътя!

Скоро достигнах до коридорите и стъпалата, които ми бяха добре познати, още полузашеметен от юмручния удар, който един от тези негодници ми беше нанесъл.

Бях стигнал до едни стъпала, които се готвех да изкача, когато почувствувах, че отпадам.

Но моята воля беше по-силна. Стискайки зъби, с едно отчаяно усилие се покатерих по стъпалата и преминах тичешком вестибюла на палата, преди сънливите слуги и пазачи да успеят да турят ръка върху ми и преминах благополучно колоните пред Пиацета.

— Хвала на Св. Богородица! — каза Анунциата, която със сключени ръце следеше, задържайки дъха си, тази страшна история.

— Да бъде благословено небето! — обади се старият Андрея. — Но кажете, какво се случи, сеньоре, в края на нощта? Къде бяхте до сега?

— Ще ви кажа. Когато излязох през главната врата, аз отърчах през площада, забулен в мрака. Стори ми се, че пазачите са се отказали от преследването.

Времето бе напреднало. Изтощен от борбата и всички вълнения през денонощието, паднах недалече от мраморните стъпала на църквата Сен Марко и загубих съзнание.

Колко време съм останал така, не зная. Когато се съвзех, намерих се под стълбовете до църквата. Една стара просякиня се бе сгушила край мене. Погледнах около себе си с изненада, после всичко случило се изпъкна във въображението ми.

Трябва да съм лежал дълго време в сянката на стълбовете, тъй като, когато станах, слънчевият диск беше вече над морето.

Аз слязох към Моле и преминах на острова. Не можех да остана във вътрешността на Венеция, където сигурно щях да попадна в ръцете на карабинерите.

— Те ще ви преследват, сеньоре. Ще дойдат да ви търсят тук — каза Тонино.

— Началникът на карабинерите знае много добре, че къщата на покойната ви майка е тук, на острова, и че ще може да ви намери в нея — добави Зани. — Пазете се от него, сеньор Марино!

— Не отивайте във вашата къща — каза на свой ред Андрея. — Останете тук при мен. Скрийте се в моята колиба; тя ще ви бъде едно сигурно убежище. Никой от неприятелите ви не ще се усъмни, че вие сте при мене.

— Вашето намерение е добро, Андрея. То е добро и сърдечно — отговори Марино Маринели, хващайки ръцете на стария рибар и стискайки ги горещо. — Обаче аз нямам намерение да се крия като един престъпник. Напротив, желая да накажа престъплението на другите и да си отмъстя.

— Успокойте се и размислете! Вие сте един беглец, сеньоре — каза Тонино, което Зани одобри със знак. — Приемете предложението на Андрея. Ние всички сме с вас. Никой не ще ви предаде. Спете спокойно и сигурно сред нас, на острова Сан Никола!

Двамата рибари се сбогуваха и напуснаха колибата.

— Останете, сеньоре — помоли Андрея, когато Марино понечи да се отдалечи на свой ред. — Останете под моя покрив. Тук ще бъдете в сигурност. Долу, във вашата къща, ще станете плячка на карабинерите.

— Не тръгвайте, Марино, останете — каза тогава Анунциата с молещ глас, снишен и слаб, но излизащ от сърцето. — Чуйте, молбата ми. Тук вие ще бъдете на спокойствие и вашите преследвачи не ще се усъмнят, че сте при нас. Запазете се за вашия благороден баща и за мен!

Тя се отпусна на колене пред него и издигна умолително ръце.

— Кой може да противостои на вашата молба, мило дете? — каза Марино.

— Хвала на всички светии! Вие оставате — извика Андрея. — Голяма е радостта ми да ви имам гост. Споделете моя покрив и моя хляб!

5. Дожът и дожесата

Катерина Зиани, горделивата съпруга на дожа, очакваше своя мъж в разкошно мебелираната си и приятно ухаеща на кехлибар стая.

Силвио Зиани, нейният брат, се разхождаше надлъж и нашир по скъпия килим. Дожесата, която бе станала с едно гневно движение от мекото канапе, в което почиваше, бе облечена в разкошна кадифена роба с тъмночервен цвят; една златна диадема, богато обсипана с бисери, красеше черната й коса. Черните й очи изпускаха гневен блясък, поради новината, която началникът на карабинерите й бе донесъл.

— Избягал, този безсрамник! — повтаряше тя с гневен глас. — Защо не убихте змията преди да ухапе?

— Заповедта на тримата велики инквизитори забраняваше. Той трябваше първо да си оттегли думите и да изкаже своите съучастници — отговори Силвио Зиани.

— И заради това оставихте да избяга този опасен човек, този проклетник. О, това е голям срам, Силвио! Той се подиграва с вас и в резултат на това вие се страхувате от него!

— Ти си много раздразнена, Катерина!

— Защото го мразя този незаконнороден: мразя го с всичките фибри на своето същество. Не ще се успокоя, докато и последната му капка кръв не изтече от вените му. Той е неприятел на дожа, неприятел и на Венеция. Неговата смелост е безподобна. И ето че оставили да избяга този злосторник и безсрамник.

— Успокойте се, той не ще избегне наказанието.

— Знаеш ли къде е избягал?

— Преди един час приех посещението на един рибар, когото ревността изглежда е подтикнала към предателство — възрази началникът на карабинерите. — Надявам се, че Луиджи Гримани ще може да спи спокойно. Говоря за него, тъй като в нощта след празника го видях на едно място, което по-добре е да избягва.

— Обясни ми! Какво означава това смътно подхвърляне? Къде си забелязал дожа?

— След като бях затворил незаконнородения в една килия близо до Стаите на истината и когато се връщах в палата по полуосветените коридори, видях, на една пресечка, потулена в мрак и водеща към дълбочините или право към килиите, които се намират под нивото на водата, видях казвам, да се промъква една човешка фигура, превита на две. Готвех се да заговоря мистериозното привидение и да му препреча пътя, когато познах ясно дожа Луиджи Гримани.

— Моят съпруг! Посред нощ, в килиите на затвора?

— Като един призрак, не, като една хиена, жадна за кръв, която се скита нощем, така изглеждаше това чудовищно видение — продължи Силвио, снишавайки гласа си.

— Последвах дожа. Видях лицето му, сгърчено от омраза, страх и ярост. Видях пръстите на ръцете му, свити като ноктите на орел. Той търсеше някоя жертва.

— Ако твоите очи не са те измамили, той е търсел незаконнородения, когото мрази — каза дожесата.

— Кого търсеше, кого искаше да удуши и направи ням завинаги, не зная — подзе Силвио Зиани натъртено. — Видях само, че се промъква към един от долните коридори, където се намира един твърде важен държавен пленник и когато ме забеляза — тъй като аз минах оттам случайно, в изпълнение на моите служебни обязаности — той се хвърли към един друг коридор и изчезна.

— Той е смятал без съмнение, като мене, че трябва да се премахне този Марино Маринели… Ти говореше преди малко за един рибар. Продължи! Къде се е скрил беглецът? Какво е искал този рибар, който се е представил пред теб.

— Той се нарича Пиетро и е бил, преди един час, на служба при стария рибар Андрея Фарсети, на острова Сан Николо… Снощи, когато настъпила тъмнината, незаконнороденият преминал на острова и Пиетро го видял в колибата на своя господар, като закачал дъщерята на последния.

Лицето на Катерина се проясни; тя се приближи към брат си с дяволска усмивка.

— Хвала на всички светци! — каза тя. — Ревността ни оказва истинска услуга! Тя често е превъзходен инструмент… В острова Сан Николо… при рибаря Андрея Фарсети — повтори дожесата, като че ли да втълпи тия подробности в паметта си. — Още ли е там?

— Той се крие в колибата и се мисли в безопасност.

— И какво е решено относно него?

— Присъдата на Съвета на тримата ще се изпълни.

— И кога ще се изпълни?

— Не е от моята компетентност да определя това. Вечерта настъпва; може да се каже, че часът на заседанието наближава. Аз съобщих новината за откриването на беглеца, откриването на когото не се надявах да стане много скоро.

— Е, какво? Не ще ли го убият този път без церемонии?

— Той трябва да си оттегли думите и да изповяда…

— Катерина!… Какво се осмеляваш да говориш? Ако някой таен шпионин на всемогъщата инквизиция ни чуе! — пошепна Силвио Зиани ужасен. — Ти знаеш, че Съветът на тримата има пълна власт над нас, че нашият живот е в неговите ръце!… Твоята омраза те тласка много надалеч.

— Аз искам да зная, че е премахнат от лицето на земята, Силвио! — каза натъртено дожесата.

— Изглежда, че ти не го мразиш само заради престъпните му думи и клетвата за отмъщение, които, бъди сигурна, че ще изкупи; като че ли някаква неутолима страст се събужда в тебе…

— Мълчи, Силвио! Ти правиш предположения, които не трябва, нито искам да чуя.

— Но които при все това се потвърждават. Зная много добре, че ти се съгласи да дадеш ръката си на Луиджи Гримани само да споделиш трона с него и да носиш пурпурната мантия на дожесата. Ти не си го обичала никога, но това нямаше значение за теб и твоята съвест. Струва ми се, че подбудата за твоята омраза е една презряна любов.

— За Бога, мълчи! — извика Катерина, страшно разгневена. — Дожът не е далече, може да дойде всеки момент…

— Оставям те сама с него… Сбогом!

И Силвио Зиани поздрави Катерина, която отвърна студено на поздрава му.

Прислужниците влязоха в този момент да запалят свещите и стенните лампи, тъй като вечерната дрезгавина се сгъстяваше.

Катерина очакваше дожа с нетърпение. Той трябваше да направи нещо още тази нощ, за да премахне страшния и ненавистен незаконнороден.

Силвио Зиани имаше право: омразата на Катерина бе така дълбока и така буйна, че можеше да се угаси само с кръвта на Марино Маринели.

Когато прислужниците се оттеглиха, след като запалиха лампите и свещите и Катерина остана сама, стори й се, че чу внезапно лек шум от стъпки.

Тя се ослуша. Този шум не идваше от преддверието.

Очите на дожесата се устремиха към една висока и тежка завеса от плътна материя, извезана със злато. Тази завеса прикриваше една стъклена врата, зад която се намираше един таен коридор, който съединяваше апартаментите на дожесата с тия на дожа и с който само последният имаше право да си служи. Продължението на този коридор слизаше към мистериозната част на зданието, която се миеше от канала Орфано.

През този коридор, винаги потънал в тъмнина, дожът можеше да прави не само посещения на красивата си съпруга, но и да прониква в страшната област на подземията и килиите.

Катерина се приближи до завесата. Луиджи никога не е идвал при нея по този път… Ако някой друг се промъкваше през тайния коридор? Тя трябваше да се увери.

Шумът от стъпките се чуваше по-близо. Леко тя открехна завесата и погледна в коридора през стъклената врата.

Катерина се отдръпна ужасена.

Дожът напредваше в празния и полутъмен коридор. Това беше Луиджи Гримани. Тя го позна по неговата везана със злато дреха и червеникавата му глава.

Той вървеше, прегърбен на две, с взиращи се очи и едно изражение на лицето, ужасно за гледане. Жаждата за кръв ясно се четеше в очите му, от които прозираше зловещ блясък. В дясната си ръка той държеше малка, тънка кама с остър връх и пръстите на лявата ръка се протягаха, готови да уловят.

Това зловещо и жестоко лице ужаси дожесата.

От часа, в който Марино Маринели, като образа на съвестта отмъстителка, която преследва престъплението се бе появил пред нейния съпруг, последният не можеше да намери почивка. Той беше обладан от една мисъл — единствена и страшна: да унищожи, да потопи във вечно мълчание всичко, което би могло да свидетелствува против него.

Едно ужасно намерение, едно решение вън от всякакъв човешки помисъл го въодушевяваше в този момент. Катерина не се съмняваше в това. Той желаеше да слезе по тайния път, в най-ниската част на затвора, към ония дълбоки коридори, където Силвио Зиани го бе видял с кръвожадно лице и сгърчени пръсти.

Дожесата се съвзе бързо от изненадата си. Тя не се страхуваше от Луиджи Гримани, който както изглежда бе се измамил в полутъмнината, поради възбуденото състояние на духа си и идваше към нейния апартамент, мислейки, че отива към затвора.

Тя бързо взе едно решение и отвори стъклената врата.

Дожът, чието слисване се изписа по лицето му, погледна с уплашен израз жена си.

Катерина се приближи до него и го бутна за ръката.

— Чуй ме — каза тя кротко.

— По дяволите! Той трябва да е изхвръкнал… Той трябва да е хвръкнал… Той трябва да умре! — каза, скърцайки със зъби Луиджи, който искаше да мине отвъд.

— За незаконнородения ли говориш, Луиджи Гримани? — запита дожесата с висок и пронизващ глас.

Очите на дожа се уголемиха и я погледнаха въпросително.

— Аз споделям твоето мнение. Последвай ме в стаята ми — каза Катерина, протягайки му ръка.

Тия думи оказаха влияние върху него. Той хвана протегнатата й ръка.

Всички негови движения бяха плахи, резки и трескави.

— Сами ли сме? — попита той, отправяйки се с жена си към тежката завеса.

— Сами и запазени от всяко любопитно ухо — отговори Катерина с кротък тон. — Прислужничките и пажовете са в преддверието. Моят брат Силвио беше тук и излезе преди половин час.

— Донесе ли ти новини? — попита живо дожът.

— Новините са твърде важни, драги съпруже. Заеми място до мен на този диван.

— За какво се отнасят тия новини? Кажи бърже!

— Ти си съвсем бледен и мрачен, Луиджи. Ти ме безпокоиш. Тръпки ме побиха последната нощ, когато беше дошъл при мене и внезапно изкрещя, че виждаш една сянка край тебе. Трябва да се избавиш от тия видения, драги съпруже.

— Новината… новината! — повтори нетърпеливо дожът.

— Той е избягал, но са го намерили пак.

— Марино Маринели? — промълви Луиджи със слаб като въздишка глас, скачайки от мястото си и издавайки с въпросителния поглед и безпокойните си очи бързината, с която искаше да се осведоми.

— Той е намерен пак. Той е наша плячка и ние трябва да действаме бързо, веднага — каза съвсем ниско дожесата. — Той трябва да изчезне. Незаконнороденият е твой смъртен неприятел, Луиджи!

— Мой смъртен неприятел. Ти имаш право, Катерина — обяви дожът с беззвучен глас.

— Откакто се е появил тук, твоето спокойствие е нарушено. Ти не ще можеш да се наслаждаваш заедно с мен на блясъка на дожския трон, докато този смъртен неприятел не бъде премахнат.

— Но карабинерите скоро ще го арестуват… И тогава той ще бъде загубен за нас!

— Това няма да стане, Луиджи. Ние трябва да бъдем по-бързи този път. Съдът ще намери само един труп.

Дожът погледна учудено съпругата си.

— Знаеш ли къде е скрит?

— Нещо повече. Луиджи! Зная как ще падне.

И произнасяйки тия думи, дожесата се усмихна зловещо и тържествуваща като някой демон. Тя продължи:

— В преддверието на съда на инквизицията има верни и мълчаливи слуги, които знаят да манипулират с камата по-добре от теб и мен.

— Кой ще ги подмами да извършат това?

— Ти, Луиджи. Не трябва трети лица да знаят нашите намерения.

— Дожът!… Какво мислиш. Катерина? — викна дожът с тон на възмущение и упрек.

— Дожът ще се забули в едно манто и ще постави на лицето си тази черна копринена маска — каза дожесата, вземайки от един стол двата предмета. — Така никой не ще го познае. Той не ще бъде повече дож. Той ще слезе и от своите доверени слуги ще избере двама души. Тяхната ръка ще бъде сигурна, ако ги възнаградиш богато.

— Твоята идея е добра. Дай ми маската.

Катерина, чувствайки се победителка, наметна тъмната мантия върху раменете на дожа, който взе маската.

— Луиджи, избери сигурни хора, така че още тази нощ да се освободиш от изтощителните и опасни видения.

— Това ще бъде истинско щастие!… Аз не мога да живея, аз не мога да дишам свободно, докато зная, че този незаконнороден е в моя близост, свободен или затворен. Земята е твърде малка за мен и за него!… Ще полудея!… Сега бодростта се завръща в мен… Къде се крие той?

— Отсреща на острова Сан Николо.

— В къщата на майка си?… Той е много смел; в такъв случай, карабинерите могат да го заловят всеки момент…

— Той не е в същата къща, в която живееше. Ако двамата храбреци погледнат в колибата на стария рибар Андрея Фарсети… Там ще го намерят. Не забравяй името: Андрея Фарсети… А сега побързай, мой съпруже! Ето нощта… нощта на нашето освобождение!

Дожът направи един знак за сбогуване към съпругата си, после постави маската върху лицето си и бързо напусна стаята.

Дожесата го последва с очи, доволна и горда с успеха, който бе пожънала и който щеше да й донесе още един успех.

6. Двамата наемни убийци

Беше към единадесет часа вечерта. Гласът на камбаните бе занемял, но върху мраморните плочи на площада Сен Марко любовните двойки бърбореха, смееха се и се разхождаха.

Виждаха се в същото време горди патрицианки да преминават площада, придружени от тяхната свита или обкръжени от благородни кавалери, които с готовност се посвещаваха на честта да съпровождат и закрилят синьорината до мраморните стъпала на нейния палат.

Свеж и ободрителен ветрец долиташе откъм морето.

Бързи облаци се гонеха по небето, докато други, във формата на планини и чудовищни скали, се натрупваха на хоризонта и забулваха почти изцяло луната.

От голямата врата на дожския палат, водеща към Моле и реката, излязоха двама души, които се отправиха бързо към стъпалата, слизащи към водата.

Когато те минаваха по пиацата, край двете червени колони, хвърлиха изпитателни погледи наоколо.

Нямаше жива душа наоколо, освен старата просякиня, която обикновено се сгушваше до колоните на църквата Сен Марко и която бе изпуснала един вик, когато предния ден Марино Маринели в своята бързина бе минал през мястото, запазено за екзекуции.

Тя бе преобърнала, без съмнение, в мръсно обиталище мястото, където прекарваше нощта. Превита на две, подпираща се на една стара патерица, чийто железен връх чукаше звънливо по камъните, тя се покриваше с една стара тъмна мантия, която падаше от главата й до раменете и оттам до краката.

Сега можеше да се различат ясно двамата мъже, излезли от сянката на колоните.

Единият носеше, по подобие на гондолиерите, червена шапка, тъмна риза и панталони, стигащи до коленете, ръцете и долната част на краката му бяха голи. Той бе едър и мускулест.

По-дребен, но в замяна на това по-пъргав и по-гъвкав беше другарят му, който вървеше край него. Докато кожата на едрия бе почерняла от слънцето и влиянието на атмосферата, дребният имаше лъскаво черна кожа.

Главата му, покрита с къдрава, сплетена коса. Това бе един негър.

Вълнената риза с тъмен цвят покриваше тялото му и широките панталони със същия цвят бяха прикрепени към хълбоците с черен колан.

Неговите крака без обувки стъпваха леко и безшумно.

— Ей, ей! — извика старата просякиня, учудена при преминаването на двамата мъже, които разгледа и позна. — Откога сте станали приятели, ти и черният, Карло? Ех, става нещо там долу.

— Мълчи, Луала, стара вещице! — каза с понижен глас едрият гондолиер, когото наричаха Карло. — Дяволът да те вземе! Какво правиш тук в това време?

— Там, където има да се види или чуе нещо — подзе просякинята със смях, — аз винаги се явявам. И това върша отдавна. Ех, мина отдавна времето, когато старата Луала беше млада!… Я този негър как ме поглежда с белите си очи!… Е? Как ви беше името?… Горо, да! Хареса ми това име Горо, Горо!… На двама ви работата е пораснала, добре плащат там долу, аз зная…

И старата просякиня отправи патерицата си към онази част от дожския палат, където се намираха залите на инквизицията.

— Нашата работа била пораснала, вярваш ли? — възрази Карло. — Ние вече не ще се явим пред Съвета на тримата. Погледни, стара вещице! Ти носиш дрехи, по-добри от моите… Хайде, бързо, Горо, да слезем!

— На работа! На работа! — подзе просякинята с ръмжащия си глас. — Тя е добра работата!… Къде отивате?

Двамата мъже не й отговориха повече. Докато тя, клатушкайки се тръгна към Моле, те слязоха по стълбите долу, където бяха привързани множество гондоли.

Негърът Горо се наведе и искаше да отвърже тази от лодките, която му изглеждаше по-бърза.

Той се готвеше да скочи в лодката, когато от нея се обади един басов глас и из тъмнината, която покриваше лодката, изпъкна един здравеняк с широки рамене и черна брада, който запита със заплашителен тон двамата мъже, стоящи прави на края на стъпалата:

— По дяволите! Какво желаете вие?

— Не се сърдете — отговори Карло помирително. — Ние ще вземем друга лодка.

— Аз не видял тебе — каза негърът, сочейки с пръст внезапно появилия се човек.

— Къде желаете да отидете? — попита този, който наблюдаваше двамата другари и виждаше, че те не могат да се причислят към честните хора.

— В острова Сан Николо, на другия бряг — отговори Карло.

— На острова ли? — повтори човекът от лодката, разглеждайки внимателно гондолиера.

Той сега бе сигурен, че двамата индивиди имаха някаква мистериозна цел, за да отидат в този час на острова, тъй като познаваше всички жители и нито единият, нито другият принадлежат към тях.

Той подзе:

— Е, добре, защо не тръгнете с мен? Аз също ще отида там.

— Вие в Сан Николо ли живеете? — каза Карло, качвайки се в гондолата. — Струва ми се, че вече съм ви виждал.

Горо на свой ред леко скочи в лодката, докато човекът с черната брада отговори:

— Това е възможно. Аз бях цели десет години моряк на един рибар.

— И сега това омръзна ли ви, че сте влезли в средата на гондолиерите.

— Питайте — пошепна негърът на своя другар, — питайте за Андрея Фарсети.

— Човекът не може да бъде винаги слуга — отговори човекът с досада, вземайки своя прът, без да обърне внимание на това, което Горо каза съвсем ниско.

— Кажете ми, познавате ли рибаря Андрея Фарсети, който живее на острова?

Гондолиерът повдигна глава твърде учуден.

— Познавате ли го? Аз съм Пиетро, неговият моряк — каза човекът с черната брада.

Той започна да прониква по-ясно в целите на тия двама хора.

— О, о! Работата се нарежда! Тогава вие можете по-добре от всеки друг да ни посочите колибата на Андрея Фарсети — извика Карло, докато негърът разглеждаше с внимание бившия рибар, станал гондолиер.

— Не се ли разбирате със стария? — продължи Карло.

— Като че ли. В къщата му се случи нещо, което не ми харесва. Тогава обърнах гръб на стария.

— Разкажи ни, какво е предизвикало гнева ви и защо сте напуснали службата при стария Андрея — запита Карло.

— Защо пък да не ви кажа? Това не е тайна — заговори Пиетро, докато караше лодката със силната си ръка и се приближаваше към долния остров, който малко по малко се очертаваше в тъмнината. — Андрея Фарсети има една дъщеря, която желаех за моя жена…

— И старият ви я отказа. Оттам ли произлиза вашата омраза?

Пиетро поклати отрицателно глава.

— Може би тя щеше да ми бъде дадена, ако един друг не се бе появил. Той е, когото мразя!… Ах да бих могъл да го удуша!… Аз загубих щастието си. Анунциата е луда по него, видях я в прегръдките му!

— Тогава не ви е оставало, какво друго да правите, освен това, което сте направили — каза Карло. — Но, кой е този, който ви е отнел момичето изпод носа?

— Кой е той ли? Незаконнороденият на стария дож.

— Марино Маринели ли? — запита Карло, за да бъде по-сигурен, докато Горо отвори очите си така широко, че те станаха страшни.

— Андрея Фарсети държи незаконнороденият скрит в своята колиба. Аз не можех повече да остана от момента, когато този Марино, моят съперник, беше вътре. Можех ли да го виждам всеки ден да притиска Анунциата в прегръдките си и да й целува устните?

— Фарсети знаеше ли, че сте напуснали службата си? — запита Карло.

— Той не знае нищо. Аз не съм му говорил.

— Тогава той не храни никакво недоверие към вас? Същото е от страна на Марино и момичето?

— Така е.

— Е добре, вие можете да ни направите една услуга и да спечелите една златна флорина — каза, не без размишление Карло, докато лодката наближаваше брега и негърът, седнал върху пейката, слушаше разговора.

— Кажете, какво трябва да направя за парите — отговори Пиетро. — Не сте ли вие Карло убиецът?

— Така е приятелю! И този, когото ще убием, е човекът, ненавиждан от вас.

— Аз отгатнах това — каза Пиетро.

— Вземете флорината и направете така, че незаконнороденият, който трябва да умре, да напусне колибата и да падне в ръцете ни.

— Това ще бъде мъчно. Аз не мога да ви обещая това. Марино не ще ми се довери. Сега е нощ, той не ще излезе навън…

Пиетро се спря. Той разгледа развитата мускулатура на убиеца и завърши:

— Той е силен, смел и сръчен.

— Ако той избегне удара на единия, ще падне под тоя на другия — каза Карло, хвърляйки поглед към негъра. — Що се отнася до физическата сила, аз съм като бик, а черният е пъргав като котка.

— Аз ще ви направя едно друго предложение — подзе Пиетро с глух глас, хвърляйки куката на гондолата, която безшумно се допря на брега. — Едно предложение, което ще ви донесе победа без борба. Марино спи. Аз ще ви покажа неговата стая, която е под ръка и вие ще го намерите беззащитен върху леглото му. Вие ще можете да влезете през прозореца, който при тая горещина не ще бъде затворен или ако желаете през вратата.

— Но това е отлично! Разбра ли, Горо?

— Твърде добре! Да, да, твърде добре! — потвърди негърът, хвърляйки хитър и недоверчив поглед.

— Последвайте ме, но вървете тихо и внимавайте никой да не ви види или чуе — пошепна предателят Пиетро, който привърза гондолата си на едно колче на брега и се отдалечи наедно с наемните убийци. Беше към полунощ; дълбоко спокойствие цареше на острова; чуваше се само как малките вълнички се пляскаха весело в брега, като повдигаха и снишаваха рибарските лодки, привързани към него. От време на време някой лунен лъч проникваше между гъстите облаци, за да хвърли за момент светлина върху острова.

— Лошо ще бъде времето утре и следната нощ — мърмореше Пиетро и напредваше по пътя, който пресичаше острова и минаваше пред чудотворната икона на Богородицата, за да стигне до дюната, където бяха разпръснати къщичките на рибарите.

Карло и негърът го следваха предпазливо, щастливи, че пясъкът заглушаваше шума от техните стъпки.

Така нещастието приближаваше към малката къща на Андрея Фарсети, който без да подозира опасността, която заплашваше неговия гост и приятел, спеше спокойно в малката си стая.

В една друга стая, близо до неговата, отпочиваше Анунциата, а тая, която допираше до нея, бе жилището на прислужницата.

За Марино бе определена една малка стая, добре наредена, от другата страна на колибата и бе съвършено отдалечена от тази на хазяина му.

Марино, както всички в къщата, спеше. Приятните сънища, които прехвръкваха около него, го правеха да забрави за няколко часа своята мъка и своя гняв, своите мрачни мисли и своето желание за отмъщение.

Той виждаше в сънищата си очарователната Анунциата; тя плаваше във въздуха над него; тя му шепнеше на ухо интимни и чисто любовни думи и му се усмихваше с една усмивка, така топла, така нежна, така съблазнителна и така мамеща, че сърцето на младежа все по-силно туптеше под гърдите му. Тогава той чу твърде ясно клетвата, която тя му бе дала преди няколко часа; той чу тия думи, които се бяха вдълбали дълбоко в паметта му:

— Обичам те, мой Марино!… Завинаги съм твоя!

Той чувстваше, че стиска ръката на любимата, че я привлича към себе си и обсипва с целувки розовите й устни, с дълги и безкрайни целувки.

После му се стори, че красивият образ внезапно изчезна, че Анунциата му бе грабната, че той се намира в една непозната стая, със зловещ изглед.

Студени тръпки полазиха по тялото му, той потрепери и отвори очи.

В този момент, още полусънен, той забеляза близо до леглото си един чужденец, с вдигната ръка, в която блестеше една кама с тънко острие.

Марино, разсънил се съвършено при близостта на опасността, видя високата фигура, широките рамена и издигнатата ръка на убиеца. Той се хвърли напред, за да избегне удара и стисна с две ръце ръката, която държеше смъртоносното оръжие, с такава внезапност и такава сила, че Карло отстъпи една крачка.

Един бърз поглед, хвърлен към прозореца, му даде възможност да види, че един втори убиец идваше, готов да подпомогне този, с който се бореше.

Горо, негърът, бе подал черната си глава, ослушвайки се в тъмната стая, и с котешка ловкост пазеше равновесие върху рамката на прозореца. Той чу, как Карло изпусна полугласно едно проклятие, но не можеше да различи какво ставаше в тази стая, изпълнена с гъста тъмнина. Той само разбра по шума от борбата, че неговият другар не бе довършил жертвата си така бързо и така лесно, както се хвалеше.

Внезапно небето се проясни за момент и луната освети достатъчно стаята с бледите си и несигурни лъчи, за да може негърът да види това, което ставаше.

Той остана няколко секунди смаян пред сцената, която му се представи.

Голямата физическа сила на този негодник, която досега бе внушавала респект на негъра, бе надмината от тази на Марино.

Последният беше отблъснал Карло и се опитваше да му отнеме камата.

Но старият гондолиер не беше човек, който се признава така лесно за победен.

— Горо, при мене! Помагай тук! — викна той, хващайки Марино за шията.

— Назад, ако ви е мил животът! — заповяда младият човек.

Карло изпусна задавен смях, тъй като негърът се бе промъкнал вече отзад, за да забие камата си в гърба на този, когото имаха заповед да убият.

— Назад! Оставете ме! — викна още веднъж Марино, обръщайки се към страната, от която идеше дебнешком негърът. — Назад или ще ви убия!

Карло, уверен сега в победата си, стисна по-силно шията на Марино.

Но в ръката на последния блесна камата, отнета от негодника, и със светкавична бързина се заби в широката гръд на убиеца, който, изпущайки ужасен вик, се залюля и падна.

В този момент негърът бе стигнал достатъчно близо, за да нанесе удар.

Ръката му бе издигната, но той бе разумен и искаше да бъде сигурен в удара си. Може би не бе привикнал като Карло на тези кървави дела. Или се поколеба, като видя, че Карло се отпусна назад.

Марино използва този момент. С лекост и сръчност, които предизвикаха в негъра не само учудване, но и страх, той избягна страшния удар, който му бе отправен, и започна нападение.

Само едно второ нападение, непредвидено и мълниеносно, можеше сега да спаси негъра, който бе схванал положението.

Карло бе паднал. Горо трябваше да продължи сам борбата срещу Марино, борба с равни оръжия, тъй като младежът държеше в ръката си камата на Карло. Като един тигър, който се снишаваше към земята в джунглите, за да се хвърли със силен скок върху жертвата си, ловкият и гъвкав негър се наведе към пода, издаде гърдите си и в това положение на дебнещ звяр очакваше благоприятния момент, за да се хвърли напред.

Марино следеше внимателно почти всички движения на негъра.

Изведнъж той го хвана за шията, зад главата.

Като че ли железни скоби притиснаха тялото на негъра и го приковаха към пода.

Горо положи усилия да се отърве, но той скоро почувствува, че цялата му сила беше безпомощна срещу тази на Марино.

— Милост, сеньоре! — изпищя той, изпускайки камата си. — Милост!

Марино с презрителен жест вдигна падналото оръжие и го захвърли в ъгъла на тъмната стая.

— Ще изповядаш ли, черни дяволе, по нареждането на кого ти и твоят престъпен другар устроихте тази клопка? — попита той.

— Синьор много силен… Горо каже всичко на него… всичко!

Марино даде време на черния да си отдъхне и да се изправи на коленете си.

— Е, хайде говори! Ще ти подаря живота, ако ми кажеш истината.

— О, велик сеньор!… Силен сеньор!… — извика Горо, изпълнен с възхищение, хвърляйки поглед към Карло, който се гърчеше на пода в конвулсии и се къпеше в кръвта си. — Непознат с голяма тъмна мантия и черна маска дойде. Горо не видя зад маската, но Карло позна маскирания човек.

— И как го нарече твоят другар?… Признай! — заповяда Марино Маринели, пламнал от гняв.

Горо се сви, защото погледът на неговия победител бе достатъчен да го ужаси.

Свойствената черта на негрите е да бъдат прекалено угодливи и подмазващи се към тия, които им вдъхват възхищение и респект.

Горо се наведе към Марино, като че ли се страхуваше, че думите, които ще произнесе, ще се разнесат надалече.

— Карло каза — прошепна той, — че човекът с маската е дожът!

— Той не трябва да възтържествува! Не се страхувай, че ще издам признанието ти — каза Марино, оставяйки съвсем негъра. — Сега ти ще направиш това, което ще ти заповядам.

— Синьор заповяда, Горо слуша — каза негърът, стоящ още на колене.

— Стани прав! Вземи умиращия си другар за раменете и ме последвай вън от къщата, до мястото, което ще ти посоча.

Горо, щастлив, че животът му бе спасен, направи няколко нерешителни стъпки, но когато Марино, с един заповеднически жест му посочи умиращия бандит, отиде бързо към последния, хвана го за раменете и полувлачейки го, полуносейки го, последва новия си господар, който се отдалечаваше с големи стъпки.

При светлината на един лунен лъч, той погледна лицето на другаря си, но видя само обтегнатите черти и стъклените очи на един друг труп. Карло не виждаше, нито чуваше какво става около него.

Негърът трябваше да влачи безжизненото тяло чак до брега, където бе привързана гондолата и го сложи на дъното й.

После той и Марино се настаниха в гондолата. — Отведи ни на другата страна, В Пиацета — заповяда последният.

7. Ужасната нощ

На следния ден, рано сутринта, една голяма тълпа се бе събрала пред палата на дожовете.

В тая смесена тълпа имаше моряци, търговци на плодове, продавачи на зеленчук и цветя, хамали, гондолиери и рибари.

Всички тия хора преминаваха всеки ден в ранна утрин площада Сен Марко и Пиацета и отиваха на работа, докато големците и богаташите още спяха.

Тълпата растеше без прекъсване. Пристигаха продавачи на кестени, бакали, манифактуристи и просяци: всички с разширени от ужас очи гледаха към една от колоните, на която бе обесен един гондолиер.

Под него върху плочите бяха написани с въглен големи букви и се четеше следното: „Върнат обратно на дожа и Съвета на тримата!“

Страшно зрелище представляваше този труп, привързан за колоната с едно въже, прекарано под мишниците.

Някой още не бе забелязал нещо в палата. В този ранен утринен час, никой не се движеше в залите и коридорите.

Повечето от събралите се, след като оставаха за момент с отворена уста, навеждаха замислено глава, изказваха полугласно някоя забележка и продължаваха пътя си, ускорявайки крачките си, за да не бъдат замесени в тази работа, която бе насочена срещу Съвета на тримата, или по-добре казано срещу държавната инквизиция, която всяваше такъв страх.

— Какво ли означава това нещо? — каза един стар продавач на печена тиква, който се намираше близо до мраморната колона и можеше да вижда добре трупа и написаното с въглен. — Какъв смисъл имат тия думи: „Върнат обратно на дожа и Съвета на тримата!“

— Това е някой гондолиер. Вижда се ясно от вълнената му риза, пояса и обувките — каза един моряк, издигайки гласа си. — Намерете управителя и съобщете за станалото!

— Защо не отидеш да го намериш ти? — попита с надменен тон един хамалин с атлетическо телосложение. — Във всеки случай аз мога да ви кажа кой е този обесен. Това е Карло.

— Да, Марко има право — потвърди един гондолиер недалече от тях. — Аз също го познавам. Това е Карло, който доскоро беше в нашето дружество.

— Но какво иска да се каже с тия думи, написани върху плочите? — повтори любопитният продавач на тиква, който не преставаше да ги чете и препрочита, тъй като му се струваха много загадъчни и необикновени. — Кой ли се е осмелил да замеси името на дожа и на Съвета на тримата в историята на този страшен и ужасен труп.

— Това е Карло — каза един рибар на гондолиера, който го бе заприказвал. — Знаеш ли на кого служи той?

— Той не е сполучил в работата си тази нощ и е бил довлечен тук от тоя, когото…

Гондолиерът не продължи, но направи един жест, който означаваше: „Когото той е искал да премахне“…

— Тогава писаното се разбира — подзе Марко, хамалинът, който бе чул тия думи, изказани полугласно. — Това е една много смела постъпка според мене! Това посвещение не ще се хареса на Съвета на тримата: и през нощта авторът ще бъде заловен и убит!

— Светците да му помагат! — прошепна гондолиерът, отправяйки се към стъпалата на Моле. — Не желая да бъда на негово място.

От палата на управителите, чиято колонада образуваше другата страна на Пиацета, срещу палата на дожовете, изглежда бяха забелязали ужасния труп и натрупването на народа. Едно войсково отделение излезе от къщата на управителя и се отправи към галерията на палата на дожовете.

Тълпата побърза да направи място, отдръпвайки се на двете страни: един управител излезе напред и заповяда да отнесат трупа и да изтрият плочите, за да премахнат написаното.

Изглеждаше, че тази случка няма да предизвика голямо вълнение. Тялото на наемния убиец бе отнесено и скоро нищо не ще остане от дръзкото и предизвикателно послание, написано върху плочите.

Обаче по улиците и по каналите новината бързо премина от уста на уста и все повече се разпространяваше предположението, че тази смела и предизвикателна постъпка е извършена от Марино Маринели, незаконнородения на стария дож, чието завръщане се бе узнало и който поради добрината на баща си и своята бе спечелил много свои привърженици сред народа.

Но още по-голямо бе вълнението в палата на управителите и тоя на дожа.

Новината за събитието се бе разпространила бързо навсякъде. Но първите, които бяха уведомени за това нечувано дело, за това страшно произшествие, бяха естествено държавните инквизитори.

Те, инквизиторите и дожа, бяха позорно оскърбени и подиграни пред целия народ и една част от този народ, те не пренебрегваха това, беше мълчаливо съгласна с този, който беше извършил атентата.

Наказанието трябваше да стане бързо, то трябваше да бъде ужасно!

Но нужно беше той да се покаже пред народа с една присъда.

Необходимо беше, щото Марино Маринели, който, верен на своята клетва, бе влязъл в открита борба с благородниците на венецианската република, да бъде арестуван от хората на кървавия съд, съден и осъден, но да не се екзекутира същата нощ.

Едно тайно екзекутиране би могло да предизвика раздвижване между привържениците на Маринели, но едно публично обезглавяване в изпълнение на една редовна присъда не представляваше ли по-голяма опасност?

Никой не знаеше нещо за плановете и проектите на този смел авантюрист, който беше привързал за една от колоните на палата един от хората, изпратени да го убият и който без съмнение, държеше под своя власт втория, негъра, който беше изчезнал безследно!

Имаше само едно нещо сигурно, че той се готвеше да приведе в изпълнение клетвата си и щеше да я изпълни докрай, ако бъде оставен свободен и жив.

Съветът на тримата, дожът и сенаторите не се съмняваха в това; писмото, намерено под трупа, го доказваше достатъчно.

Той бе недосегаем за страха, изпълнен със смелост и сила; той бе страшен, ужасен в изпълнението на своята клетва за отмъщение.

Всички съветници на републиката разбираха това и във всички палати цареше една напрегната атмосфера.

Но съденето принадлежеше само на инквизиторите и тъй като аристокрацията на Венеция бе свикнала да отстранява сигурно и бързо големите опасности чрез решенията на тия, които ги издаваха, големците и благородниците на републиката се залъгваха и този път с едно наивно чувство на сигурност, осланяйки се с доверие на тяхната страшна сила срещу този слаб и единствен противник, така щото те гледаха с презрение и съмнителност на бунта на този земен червей.

През целия ден небето бе забулено с гъсти и заплашителни облаци. Водата в каналите бе сива и мътна; въздухът бе задушен и даже вечерта непоносимата горещина ме се намали.

Внезапно горещ вятър задуха откъм морето. Буреносни облаци се натрупваха все по-гъсто на хоризонта и скоро този черен фон бе разкъсан в далечината от зигзагите на големи светкавици, заменяйки мрака с моментна светлина.

Колкото нощта напредваше, толкова бурята ставаше по-близка.

Вълните заливаха, пенейки се, стъпалата на Пиацета и се отправяха навътре в канала Орфано, където под булото на мрака започваше трескава дейност.

От голямата врата на палата, която извеждаше в този канал, излязоха тринадесетина войници въоръжени до зъби и напредвайки с помощта на прътове по тесния път, провиращ се между сивите и зловещи стени, плаваха в две лодки, управлявани от много гребци.

Силвио Зиани бе всред тях и им даваше полугласно заповеди.

Предвид важната мисия, която имаше да извърши, той бе избрал измежду своите хора най-снажните и най-решителните.

Когато всички заеха място в лодките, началникът, прав в предната лодка, заповяда да хвърлят прътовете и да гребат към острова Сан Николо.

Ослепителните светкавици хвърляха от време на време върху лодките и тъмния канал Орфано моментна светлина, която скоро изчезваше и която правеше тъмнината да бъде по-непрозрачна.

Вълните, обикновено едва чувствителни в тази част на морето, намираща се между островите, сега се издигаха с пяна на гребените си и се пръскаха в стените на полицейската лодка, като я оросяваха с воден прах.

Но гребците бяха сръчни и безстрашни моряци. Те управляваха със сигурна ръка лодките.

Скоро двете лодки оставиха зад себе си кулите и камбанариите на Венеция, които бързите проблясъци на светкавиците обгръщаха в една фантастична светлина и сега се намираха сами сред развълнуваните и забулени в мрак води. Всички други гондоли бяха побързали да подирят убежище в градските канали.

Дълбоко мълчание царуваше между войниците-полицаи, като че ли грохотът на вълните и тътнежите на гръмотевиците ги правеха безмълвни.

Най-после те стигнаха острова.

Когато гребците спряха двете лодки върху песъчливия бряг, доколкото позволяваше тласкането на вълните и когато войниците скочиха на земята, Силвио Зиани им заповяда със снишен глас да обкръжат къщата на Андрея Фарсети и да повалят всеки, който им се изпречи на пътя. Те трябваше да пощадят и да се помъчат да уловят жив човека, когото вече бяха видели в канала Орфано и който се намираше в къщата на рибаря.

Войниците, разделени на множество малки групи, веднага образуваха един кръг около къщичката, която им бе посочена на върха на дюната.

Едри и тежки дъждовни капки закапаха, а шумът на гръмотевиците започна да отслабва и да се чува по-далече.

Тъмнината бе толкова гъста, че на десет крачки предметите не можеха да се различат. Войниците бяха принудени да дочакват блясъка на някоя светкавица, за да се уверят, че вървят по направление на къщата.

Скоро Силвио забеляза, че много от прозорците на тази колиба бяха осветени.

Също така беше и в къщите на другите обитатели на дюната. Лошото време караше рибарите на острова да бъдат будни.

Тия храбри хора бяха свикнали през време на бурята и страшното вълнение на морето, чиито вълни се разбиваха в брега, недалече от дюната, изпълвайки въздуха с обезпокоително бучене, да коленичат пред разпятието, което притежаваше всяка колиба, и да се молят със сключени ръце.

Началникът на полицията желаеше, доколкото беше възможно да изненада Марино Маринели и да го плени без шум и борба, но тъй като обстоятелствата не му съдействаха, той бе решил да прибегне към насилие и да не се колебае пред проливането на кръв, за да излезе победител във всеки случай над този страшен и омразен човек.

Полицаите стесняваха постепенно кръга си около къщата, където Марино, Анунциата и Андрея в този момент се бяха събрали в една стая, тъй като през тази ужасна буря никой не можеше да заспи.

Обаче гръмотевиците ставаха все по-глухи и изглеждаше, че бурята се отдалечава.

Дъждът барабанеше по стъклата на прозореца и макар че морето беше още развълнувано, старият и опитен Андрея каза, че опасността е преминала.

— Хайде да си отпочинем, да поставим с доверие в ръцете на Бога нашите души, нашите тела и нашия имот — каза старецът. — Не зная нищо, Анунциата, но имам някакво предчувствие и се безпокоя.

Марино, усмихващ се, хвана приятелски ръцете на стареца и на младото момиче.

— Не се безпокойте, добри хора! Утре ще ви напусна, тъй като не искам да ви излагам на опасност, каквато не заслужавате — каза той.

— Сърцето ми се свива!… Видях негъра да дебне навън — промълви Анунциата с подтиснат глас.

— Няма защо да се страхувате от негъра; той не иска да се отдалечи от мен, понеже му подарих живота — подзе Марино. — Отначало аз го ударих и го обсипах със заплашвания, но той изпроси пощада, молейки ме и твърдейки, че ще стане мой роб и ще ми бъде верен като куче на господаря си.

— Аз не се доверявам никога на черните — каза Андрея.

— Пазете се от него, Марино — подзе Анунциата с колебание. — Един таен глас ми казва, че вие сте изложен на твърде голяма опасност.

— Той ме моли на колене да имам доверие в него. В този момент като някое вярно куче, той се е сгушил пред колибата, изложен на вятъра и дъжда, и пази да не ме сполети някоя опасност — отговори Марино. — Мога ли да го изгоня? Аз не мога да сторя това. Уверен съм, че негърът има само добри намерения. Хайде! Спете спокойно! Вашият сън не трябва да бъде смущаван…

Той внезапно бе прекъснат в думите си от един изстрел, разнесъл се близо до къщата, чиито стъкла затрепериха и чийто шум отекна в стаята.

Почти в същото време вратата се отвори и негърът, олюляващ се, се появи на прага.

Кръв течеше от рамото му и лицето му издаваше страх и ужас.

— Бягай, сеньор, бягай! — извика той с отривист глас и махайки с ръце. — Всичко загубен!… Бягай!… Войници идат тук!

Той не можа да каже повече. Кръвта течеше на струя от дълбоката рана, която един куршум бе направил в рамото му.

С дълбока въздишка той се повали и загуби съзнание, изтощен от голямата загуба на кръв.

— Предаден! — извика Марино, в чиито очи блесна светкавичен огън. — Те идат много рано! Но аз ще се дам ли без защита?

От прозорците и от вратите, докато изплашената слугиня се спусна към стаята с разрошена коса и ужасено лице, полицаите на Зиани се показаха от всички страни, насочиха дулата на карабините си към Марино, който бе изправил стройната си снага, и към другите обитатели на колибата, събрали се около него.

Слугинята ридаеше високо. Анунциата, с изменено от страх лице, падна на колене до любимия си и го хвана за ръката, като че ли да го задържи и да попречи да й го отнемат.

Тогава на входа на стаята се появи Силвио Зиани, следван от една дузина полицаи, които държаха в ръце острите си саби.

Той блъсна с крак, като че ли риташе някое куче, тялото на негъра, когото мислеше за мъртъв и влезе обкръжен от своите въоръжени хора.

— Няма нужда да ви питам, дали се крие тук Марино Маринели, незаконнороденият на стария дож — каза той с висок и надменен глас. — Пристигнах навреме. Последвай ме Марино! Съветът на тримата желае да те види в палата.

— Съобщете по-точно вашата мисия, Силвио Зиани — отвърна Марино, който бе изтеглил сабята си, след като отстрани нежно Анунциата. — Искат да ме убият, за да заглушат гласа на обвинението и моите страшни обвинения. Но, ако аз падна и изчезна, гласът на престъплението не ще се заглуши с мене.

— Предайте се, Марино Маринели! Виждате тия карабинери отвън! Една дума е достатъчна, за да превърнат в трупове всички тук! Обаче Съветът на тримата желае да ви съди по постановленията на закона. Последвайте ме!

— Кой ви е дал право да насилвате нощем вратата на моята къща? — извика старият и честен Андрея, треперещ от гняв. — От кога жилището на един венециански гражданин е без защита от карабинерите и от други натрапници?

— Мълчи, стари безумецо, или ще заплатиш безразсъдството с живота си! — заповяда Зиани, който се раздразни.

— Нито крачка към този благороден синьор, който е мой гостенин и мой скъп приятел! — подзе Андрея Фарсети, заставайки между Марино и началника на карабинерите. — Аз ще го закрилям със своята гръд. Гостоприемството, което е получил при мен, е свещено!

— Махни се от пътя ми, безумецо! — викна Силвио Зиани и блъсна Андрея, докато Марино се опитваше да изтегли назад великодушния старец.

— Марино, остави ме — каза заповеднически последният, освобождавайки си ръката. — Назад, вие другите! Вън от къщата ми, убийци, или ще повикам на помощ рибарите от Сан Николо. Вие не ще стигнете до него, освен като минете през трупа ми!

— Умри тогава, щом като искаш! — отвърна кикотейки се началникът на карабинерите, който, обхванат от ярост, заби сабята си в гръдта на стареца.

Една покъртителна сцена последва това кърваво дело.

Анунциата изпусна един сърцераздирателен вик и се спусна между жестокия началник на карабинерите и простряното тяло на баща си.

Силвио Зиани хвана грубо нещастното момиче и го отхвърли настрана.

Всичко това се свърши за няколко секунди.

Слугинята се бе спуснала навън с викове. И Анунциата също излезе вън от къщата и се скри в нощната тъмнина. Карабинерите нямаха заповед да я спрат и затова не й попречиха да избяга.

Тя желаеше да отиде и потърси помощ, желаеше да спаси баща си и Марино, като повика рибарите да им помогнат. С развяващи се от вятъра коси и дрехи тя тичаше към техните далечни колиби. Отчаяният й глас се разнесе силно и страшно из забуления в мрак остров и надвиши бученето на морето, предизвикано от бурята.

— Негоднико! — извика Марино, като видя, че старият Андрея падна. — Ти ще заплатиш това с живота си! Бъди проклет!

Обзет от силен гняв, той отправи сабята си към Силвио Зиани. След няколко удара на сабите, началникът на карабинерите разбра, че Марино не бе по-малко вещ от него във фехтовалното изкуство и че е изложен на опасността да бъде скоро ранен и победен.

— Защо зяпате, проклети ленивци? — викна той на хората си. — Обезоръжете незаконнородения… Трябва да го заловим жив, за да го представим още тази нощ пред Съвета на тримата.

Докато в тази стая на рибарската колиба, обикновено така тиха, а сега изпълнена с шум на оръжия и облята с кръв, войниците на полицията се нахвърлиха върху Марино Маринели, Анунциата, терзана от смъртен страх, тичаше от къща на къща, удряйки с белите си нежни ръце капаците на прозорците и вратите.

— На помощ! — викаше тя. — Елате всички, карабинерите убиват баща ми и Марино Маринели!

Рибарите, разбудени от първия си сън, скачаха от леглата си и отърчаваха към вратата.

Там виждаха Анунциата като сянка в нощта, с разпусната коса и развята от вятъра дреха, с променено от ужас и болка лице. Те чуваха да се разнасят отчаяни викове:

— Спасете ги!… Спасете ги! Имайте милост! Карабинерите убиват баща ми и Марино.

Тя скоро събра една група решителни мъже.

От всички колиби излизаха при вика на младото момиче рибарите и техните помощници, въоръжени със стари оръжия и всичко каквото им бе попаднало под ръка.

— Ето ни!… Какво се е случило? Водете ни! Къде са проклетите карабинери? — се питаха те един друг.

Анунциата хвана за ръка Тонино, който се бе въоръжил с едно старо копие, и го поведе към колибата на баща си.

Другите, размахващи стари саби, лопати и железни прътове, ги следваха, решени да се притекат на помощ и да закрилят стария Андрея, който беше обичан и уважаван от всички.

Анунциата тичаше с трескава бързина.

Стигайки до колибата, тя изпусна един вик, който накара всички да потреперят… Тя влезе в стаята, където лежеше бездушното тяло на баща й.

Силвио Зиани и карабинерите му бяха заминали. Марино Маринели беше изчезнал. Без съмнение, той бе паднал и войниците от полицията го бяха отнесли, мъртъв може би, за да го предадат на инквизиторите.

Рибарите, възмутени и раздразнени, не намериха нищо освен безжизненото тяло на стария Андрея, до което неговото дете отчаяно си кършеше ръцете и в един ъгъл тежко ранения негър.

8. Луиджи и красивата Анунциата

Много дни бяха изминали. Религиозните тържества още не бяха привършени в църквата Сан Марко.

Вечерта настъпваше и една пъстра тълпа, отчасти маскирана, се отправяше към Риалто, към площада Сан Марко и в кале Мерцерия, отивайки и връщайки се по малките улички, които свързваха разните части на площада Сан Марко и моста Риалто.

Народните зрелища с художествен вид се сменяха с комични шествия.

Група любопитни се бяха натрупали около всичко, което можеше да забавлява зяпачите.

Тук една навалица от мъже, жени и млади момичета слушаха песните на едно семейство пътуващи лирични артисти, чийто най-млад член, едно момиче на десет години, бедно облечено, събираше в червената си шапка подаянията на присъствуващите; там върху една висока естрада, ошарена с пъстри краски, един укротител на змии увиваше около себе си опитомени отвратителни влечуги. Зад него на естрадата един крокодил издигаше главата си и разтваряше своите хищни челюсти, страшния изглед на които караше зрителите да се отдръпват отначало, но после те пак се приближаваха, като узнаваха, че чудовището влечуго всъщност е една крокодилска кожа, натъпкана със слама.

Недалече от този шарлатанин, който раздаваше на многобройните купувачи своите мехлеми и еликсири, един жонгльор хвърляше във въздуха топки и позлатени обръчи и сръчно ги хващаше отново или пък — което най-много учудваше зрителите — хвърляше стоманени ками, които преди да опишат един кръг във въздуха, падаха през ръкава в ръката му.

Другаде бедни работници и просяци изразходваха за ядене това, което бяха спечелили за цяла седмица, пред една табла, пълна с печено месо, продавано на големи парчета.

Навсякъде се движеше народ и изпълваше пространството със смях и глъчка: радостни викове, весели смехове разтърсваха въздуха и над всичко се разнасяше звънът на камбаните, които от височината на църквите приканваха на вечерна молитва вярващите.

До един стълб на църквата Сан Марко се бе сгушила превита на две старата просякиня, която Карло — сега вече под земята — наричаше Луала. Подобно на други просяци, които пъплеха по стъпалата на свещената сграда, тя протягаше към минаващите костеливата си ръка, повтаряйки непрекъснато:

— Подарете за бога, господа!

Тази трепереща старица, покрита от главата до краката в своята мантия, изхабена до основата, разглеждаше с проницателните си очи всеки от тия, които влизаха в църквата. Тя не беше толкова стара, колкото изглеждаше; очевидно беше, че животът, който е водила, е сложил своя отпечатък върху лицето й.

От Пиацета идеше едно момиче, облечено скромно в черно: с една особена наметка, която покриваше главата и раменете й. Ръцете й придържаха тази наметка, кръстосана на гърдите, по такъв начин, че в гънките на тъмната материя се виждаше само едно бледно лице, докато главата на момичето изглеждаше сведена под тежестта на грижи и скръб.

Очите му бяха замрежени със сълзи; бузите му бяха загубили нежната си розовина; голямо страдание се четеше върху неговото побледняло лице, което до неотдавна светеше от младежко щастие.

Това беше Анунциата, дъщерята на Андрея Фарсети, чийто смъртни останки същата сутрин бяха отнесени в последното му жилище в черната и влажна земя на острова Сан Николо. Той почиваше сега недалече от сеньора Маринели, майката на Марино.

Най-скъпите същества на двамата, Анунциата и Марино, бяха сега погребани в земята; те можеха сега заедно да се лутат под мълчаливите борове на гробището и да се молят за мъртвите…

Но Анунциата нямаше и това тъжно утешение. Тя не бе загубила само своя баща; жестоките хора й бяха грабнали също и тоя, когото тя обичаше с една неизразима любов, единствената опора, която й бе останала на света. Бяха й отнели Марино и тя сега беше сама, съвсем сама със своята тъга и болките.

След погребалните молитви, когато пръстта бе хвърлена в гроба и го изпълни и рибарите и жените от острова, които бяха дошли да придружат до последното му жилище стария Андрея, напуснаха заедно със свещеника гробището. Анунциата остана сама до току-що издигнатата могилка, повдигна очите си. На страна от нея стоеше с тъжно лице Пиетро, морякът на покойния стар рибар. Него не бяха го виждали три дни, но Анунциата не знаеше, че той беше Юдата, който предаде Марино.

Пиетро застана до нея и й предложи ръка. Тя погледна през сълзи брадатото и неприветливо лице и докосвайки се до протегнатата ръка, стори й се, че студени тръпки полазват по гърба й и сърцето й се свива.

Пиетро й отправи няколко неразбрани думи, с които искаше да каже, че сега, когато тя е сама и без закрила, той ще бъде щастлив да я вземе под своя закрила.

Тя не му отговори, тъй като гласът й се спря в гърлото, но оттегли ръката си и му направи отрицателен знак с глава. После тя побърза да се върне в колибата си, сега така празна и печална.

Отиде в малката градинка, където пъпешите и тиквите зрееха под широките и зелени листа, където карамфилите благоухаеха, където цъфтяха анемони, нарциси и шибой. Тя се спря пред един розов храст, великолепно обсипан с рози; тя го изтръгна сръчно от земята и го отнесе на гроба на баща си, където го посади в рохката пръст, за да ухаят розите там, където почиваше той. После тя наново се сбогува с тоя, който спеше последния си сън и му се закле, че никога, до последния си час, не ще се отклони от пътя, който й бе посочил.

Когато настъпи вечерта, тя се обви с една наметка, която покриваше главата й, и самичка с една малка лодка премина през острова Сан Николо и Пиацета.

Беше взела едно решение и гореше от нетърпение да го изпълни. Искаше да отиде при самия дож и да му се оплаче за убийството на баща й и затварянето на Марино и тя щеше да иска от дожа за Марино, който беше невинен, справедливост.

Стигайки до стъпалата, които водеха към вратата на палата, бе обзета от едно неопределено чувство; тя се поколеба да пристъпи напред.

Тогава се обърна, за да иде към църквата Сан Марко, съседна на палата. Искаше да се помоли, тъй като камбаната зовеше за вечерна молитва; след това щеше да предприеме мъчната постъпка, която беше решила да направи пред дожа.

Когато тя мина пред един от стълбовете от галерията пред църквата, старата просякиня протегна сухата си ръка, вдигайки очите си към бледото и измъчено лице, но въпреки това така красиво, на младото момиче. От погледа на Луала не бе избягнало това, че Анунциата се бе отправила към стъпалата на палата и след това се бе отказала, за да отиде към църквата.

Анунциата пусна една малка монета в ръката на старицата и побърза да влезе под портала, където я посрещна миризма на тамян, нежна и блестяща светлина и хармоничните печални звуци на органа. Тя се прекръсти, като потопи пръстите на ръката си в светената вода, поставена в един голям мраморен съд, и се смеси с богомолците.

Когато се повдигна, струваше й се, че молитвата бе облекчила претовареното й сърце и бе й вдъхнала нова смелост. Тя премина през същия портал и слезе така бързо по стъпалата, че докато старата просякиня я забележи, беше вече сред тълпата, която се разхождаше по площада.

Старата Луала се повдигна малко с помощта на патерицата си. Клатушкайки се, тя слезе по стъпалата на църквата и си проби път сред навалицата, до колонадата на дожския палат, където Анунциата бе достигнала с подтиснато и разтуптяно сърце.

Докато Луала се сви в сянката на колоните да дочака връщането на Анунциата, последната стигна до подножието на стълбата, водеща към апартаментите на дожа.

Войниците й препречиха пътя и поискаха да я отблъснат, но тя се обърна към един прислужник, който минаваше, и последният я отведе при шамбелана на дожа. Този шамбелан беше млад, сериозен човек и всецяло предан на своя господар и на службата. Той я прие в чакалнята, попита я какво желае и след това я отведе в кабинета на дожа.

Луиджи Гримани беше прав сред стаята, опрян на една пресечена колона от черен мрамор; ръцете си бе скръстил на гърдите и главата си издал напред, като че ли носеше на врата си някакъв невидим товар.

Лицето му — бледо и мрачно, бе станало още по-грубо и сурово от червено-кестенявите му коси и червената му брада. В общия му вид имаше нещо зловещо и отблъскващо, въпреки великолепния кадифен костюм и златните верижки и пръстени, които носеше.

Очите му блеснаха при вида на Анунциата.

Той направи усилие над себе си, за да потуши потръпването си. Можеше да се каже, че почувствува едно такова душевно вълнение, каквото не бе изпитвал досега.

Какъв чуден чар, каква привличаща грация имаше това бледо и красиво младо момиче, в очите на което сълзите блестяха като бисери!

Погледът, който отправи към нея, съдържаше такова буйно желание, че Анунциата инстинктивно почервеня.

— Анунциата Фарсети, Светейши господарю — съобщи шамбеланът Николо Стено, покланяйки се и отдалечавайки се в дъното на стаята, докато Анунциата се хвърли на колене.

— Какво те води тук, младо момиче? — попита дожът. — Стани и позволи да видя лицето ти… Струва ми се, че никога не съм виждал такива хубави черти.

— Имайте милост към едно сираче, Светейши господарю, и ме изслушайте — каза Анунциата с боязлив и треперещ глас.

— Говори!… Обещавам ти да ти помогна… и обещанието на дожа е свещено.

— Едно голямо нещастие ме сполетя, Светейши господарю! Хвърлям се пред краката ви, изпълнена с дълбока скръб!… Преди три дни моя баща бе убит в колибата си!…

— Къде?… Какво е това престъпление?… Кой се е осмелил да извърши това убийство?… Как се нарича твоят баща?

— Андрея Фарсети, Светейши господарю. Преди три дни, посреднощ, карабинерите нахълтаха в къщата на баща ми и тъй като той забрани на техния началник да пристъпи по-навътре, последният го промуши със сабята си…

Лицето на дожа се помрачи.

— Спомням си сега — каза той, — Андрея Фарсети на остров Сан Николо… Той криеше Марино Маринели, когото Съветът на тримата диреше…

— Това е както казвате, Светейши господарю. Имайте милост! Вие обещахте да ми помогнете и вие ще го направите, тъй като този, който беше гост на баща ми, е ваш брат. Често съм го слушала да се оплаква, че вашето сърце е студено и затворено за него, но сега, в часа на нуждата, братът не ще изостави своя брат.

— Не ми говори така, младо момиче! Незаконнороденият на бившия дож не е мой брат. Той е един престъпник, който, заслепен от завист и гняв, се осмели, в заслепението си да оскърби и нападне грозно не само мен, но и върховния съвет. Това ще му коства свободата, а може би и живота… Твоят баща го е крил: това е едно нарушение. Той, значи е паднал жертва не на едно убийство, но на своето въстание срещу закона. Вземайки под внимание твоята красота и младостта, аз не ще се обидя от думите ти! Говори свободно! Какво желаеш?

— Наказание за този, който уби баща ми, и милост за Марино — отговори Анунциата.

— Ти се молиш за незаконнороденият, младо момиче — викна Луиджи и хвърли зловещ поглед върху красивата Анунциата. — Значи ти го обичаш? Ти притваряш очи и мълчиш? Това е достатъчен отговор. Слушай, в такъв случай присъдата на Марино Маринели не зависи от мен. Тя ще бъде произнесена от върховния съд. И аз мога да ти кажа следното: ти никога не ще го видиш!

— Ужасно!… Горко му!… Ах, каква жестока съдба! — мълвеше Анунциата, отчаяна, притуляйки лицето си в своите бели треперещи ръце.

Дожът се насити на зрелището от скръбта, раздираща това хубаво младо момиче, което, в този час, виждаше любовта си унищожена по желание и сметката на този, пред когото се молеше. Той подзе:

— Успокойте се! Вярвам, че като сираче, си дошла да поискаш да ти доставя средства за живеене, да ти гарантирам сигурност в бъдещето; в тоя смисъл аз ти обещах да ти помогна. Ти не трябва да кажеш, че дожът е отменил думата си, младо момиче… Върни се у вас. Ти ще поговориш пак с Луиджи Гримани, когато отпъдиш безумните си мисли относно незаконнородения далеч от сърцето си, където не му е мястото. Сбогом мое хубаво и нежно цвете. Ще те видя отново.

Анунциата се поклони пред дожа и напусна кабинета му със свито сърце и разтреперани крака.

Докато Николо Стено, шамбеланът, я отвеждаше, Луиджи, който я бе проследил до вратата с един поглед, горящ от сластолюбие, почувства, че пламъкът на страстта покри с багри лицето му и промълви тихо:

— Ти трябва да бъдеш моя! Да, аз ще ти помогна!… Послушният и предан шамбелан, който те доведе при мен, ще ти го дам за съпруг. Бъди сигурна, че тогава ще има кой да се грижи за теб!

За пръв път през последните дни лицето на дожа се озари с една усмивка.

Той беше в опиянение и мислеше за красивото сираче, което, съкрушено от безутешна скръб, слизаше в този момент по мраморните стъпала на неговия палат.

Когато мина под колонадата, тя отскочи ужасена, чувайки един сподавен и сипкав глас, който, излизайки от сянката на колонадата, викаше към нея:

— Анунциата! Анунциата!

Това беше старата просякиня. Подпираща се на патерицата си, тя се приближи.

— Ха, ха, ха! — изсмя се тя. — Ти си била вече при дожа… Постъпката ти не струва нищо, Анунциата. Повярвай ми и бягай преди слънцето да е залязло и изгряло отново. Последвай съвета ми! Бягай! Бързо!… Иначе всичко е загубено.

9. Каторжникът от Тулон

Един от най-облагодетелстваните кътове от природата измежду всички части на френското крайбрежие на средиземно море е Прованс.

Там, където обширното синьо море, под едно вечно ясно небе, царуваха само две годишни времена — пролет и лято. Там цъфтяха най-хубавите рози. Там през миналите векове звучаха любовни песни на трубадурите.

Над леко развълнуваното море духаше хладен вятър, наситен от аромата на цветята.

Топлите лъчи на слънцето правеха да зрее сочното грозде, смокините и маслините. Цялата благодат на небето се разливаше върху този цветущ бряг, по дължината на който се намираха градовете Ница, Тулон и Марсилия.

Един хубав летен ден, около един месец след събитията, станали във Венеция, един голям тримачтов кораб мина край Иерските острови, край Тулонския нос и влезе в голямото военно пристанище на Хенрих, кралят на Франция и Навария в Средиземно море.

Лекият морски вятър издуваше кафявите платна и тикаше бързо кораба, на голямата мачта на който се развяваше знамето на Венеция.

Всички кораби и галери на Франция и чуждите държави, хвърлили котви в пристанището на залива, издигаха своите знамена, за да поздравят адриатическия лъв.

Военните кораби от ескадрата дадоха оръдейни изстрели, за да изразят почитта си, която изпитваха към кораба на могъщата република, с която крал Хенрих IV се намираше в приятелски връзки.

Можеше да се каже, че този кораб бе изпълнен с гордостта на Венеция, като се видеше царственото спокойствие, с което плаваше.

Капитанът на отделението артилеристи, които се намираха на тримачтовия кораб, заповяда да се отговори на поздрава със залп от големите и тежки оръдия, които показваха през отворите на кораба големите си черни и страшни гърла.

После платната бяха сгънати с голяма точност и превъзходен ред. Командите се разнесоха от моста и след няколко минути венецианският кораб хвърли котва близо до обширния и могъщ арсенал на Тулон, построен под грижите на Хенрих IV.

Върху кораба царуваше отличен ред и строга дисциплина, които бяха направили от Венеция най-могъщата крайморска държава в Южна Европа.

Скоро тримачтовият кораб бе доближен от множество гребни лодки, в които се намираха висши офицери и чиновници от пристанището, желаещи да поздравят лично венецианския капитан и да го поканят на едно празненство при коменданта на крепостта.

Те постъпваха така, за да засвидетелствуват верността си към волята на владетеля, който още отдавна бе дал нареждания да се отнасят към Венецианската република и нейните представители винаги с най-големи почести. Не се ли хвалеше той самият, че името му е записано в „Златната книга“ на венецианските благородници.

Капитанът, обаче, бе принуден да отклони поканите, отправени към него и офицерите му, тъй като имаше изрична заповед да тръгне обратно за Венеция, щом изпълни мисията, която му бе поверена от дожа и съвета.

Тази мисия се състоеше в това да предаде на коменданта на крепостта един държавен престъпник, който да работи в каторгата.

Пергаментът, който съставляваше препоръчителното писмо на капитана на кораба, съдържаше, след уверенията в искрено приятелство, молбата да се причисли към хората на каторгата осъденият Марино Маринели и да се отнасят към него безмилостно, като към другите каторжници.

Обръщаше се внимание към опасния характер на осъдения и върху необходимостта да се натоварва с най-тежка работа, без да му се дава ни най-малката свобода.

Поясняваше се, че е осъден на доживотен затвор и се заключаваше, че републиката е готова да се отплати, щом й се представи случай.

Пергаментът бе скрепен с подписите на дожа и членовете на Върховния съвет на Венеция.

Комендантът на Тулон изпрати на борда на тримачтовия кораб един офицер с четирима пазачи от каторгата, които трябваше да приемат осъдения Марино Маринели, да го оковат и да го отведат веднага в галерията, където той трябваше да бъде прикован като другите каторжници.

Четиримата войници — пазачи от галерията, с техните малки якички, къси черни панталони, кожена шапка, украсена с едно перо и пояс, на който висяха една сабя и един нож, се изкачиха на борда на тримачтовия кораб, водени от техния офицер; същевременно венецианският заповяда на моряците си да отидат и потърсят затворника в хамбара и да им го предадат.

При все че Марино Маринели бе прекарал повече от една седмица сред разваления въздух на един тъмен хамбар, подхвърлен на всевъзможни лишения, той се яви прав и горд пред офицера на каторгата. Неговата физиономия беше тъжна, но нито една дума на оплакване, нито едно проклятие не излизаше от устата му. Той знаеше, че капитанът и неговите войници бяха само оръдия на една по-висша воля; не бяха те, на които трябваше да излее своя гняв и своето желание за отмъщение, но тия, които бяха подписвали пергамента, които му бяха отнели неговия баща и които сега искаха да унищожат човешкото му достойнство.

Войниците, чиято войнствена физиономия и брадати лица не бяха никак симпатични, поискаха да турят ръката на Марино Маринели и да оковат този каторжник, предаден на тях.

— Ще ви последвам, без да бъда окован — каза Марино на офицера с твърд тон. — Заповядайте на вашите хора да не ме докосват.

Войниците гледаха учудено този осъден, който показваше една такава гордост в момента, когато го отвеждаха в каторгата.

Самият офицер се изненада от държанието и обноските на новодошлия, както и от лекотата, с която говореше френски.

— Слезте в лодката — заповяда той. — При най-малко неподчинение, при най-малкото подозрително движение, ще ви застрелям.

Докато Марино слизаше от кораба в лодката, придружен от войниците, офицерът се сбогува с капитана на кораба и скочи на свой ред в лодката.

Четиримата гребци получиха заповед да карат лодката към оная отдалечена част на залива, където водата заливаше долницата на един голям и страшен военен кораб, боядисан в черно, на борда на който смъртта на някой каторжник оставаше за няколко дни празно място.

Когато лодката достигна до челото на дългия и широк кораб, върху пейките на който бяха седнали нещастни осъдени, у повечето от които не бе останало нищо човешко, тримачтовият венециански кораб вдигна котвата си и се впусна обратно към Венеция. Той трябваше да занесе, колкото е възможно по-бързо на върховния съвет потвърждението, че каторжникът Марино Маринели е пренесен в Тулон и предаден с надлежните инструкции.

Сега неговото положение беше същото, като че ли беше мъртъв и погребан. Даже по-лошо: той бе по-жестоко наказан, отколкото чрез смъртта, тъй като не само тялото бе предадено на бавна смърт, а и душата бе унищожена и смазана в тази атмосфера на срам и позор!

Всички каторжници вдигнаха любопитно глава, за да видят пристигналия нов техен другар в нещастието. Той бе строен, горд и силен. Но след няколко седмици или месеци най-много, той щеше да бъде като другите нещастници с бели и страшни лица, с мътни очи, в които всички физически и душевни импулси отдавна бяха разрушени. Същата съдба го очакваше.

Но, ако каторжниците си направиха тия размишления, в тях не събудиха нито съжаление, нито радост, нито тъга; върху лицата им не се четеше нищо друго освен тъпо равнодушие. Безмълвни, с безжизнени очи, оскотели от работа, която бе свръх човешките сили, заплашени всеки момент да бъдат бити без милост от войниците, те се изтягаха върху твърдата пейка, която им служеше и за стол, и за легло, при едно съществувание, изпълнено с безграничен ужас.

Марино Маринели, предшестван и следван от двама войници, се покатери по една въжена стълба върху галерата.

— Но първо отведете долу роба и го облечете в дрехите на осъдените. И отрежете му тия къдрици, това е недопустим лукс за тази галера.

Марино последва войниците във вътрешността на галерата.

Когато, след няколко минути той отново се появи на моста, пак придружен от войниците, неговата хубава коса липсваше. Вместо мантията си от черно кадифе, той носеше една сива дреха, подобна на тази на пътуващите монаси, с една качулка отзад и която покриваше тялото му до стъпалата на краката, обути в сандали.

Войниците го отведоха до посочената пейка.

Те поискаха да го хванат и подържат през времето, когато ковачът му постави оковите, но Марино заяви, че няма да трепне даже когато нажеженото желязо или чукът засегне месото му.

Старият ковач погледна новодошлия с изненада.

Никога, през дългогодишната си работа в каторгите не бе срещал един каторжник едновременно толкова безстрашен и толкова покорен.

На грубо издяланата пейка, която бе до моста и върху която бе седнал един стар каторжник — неговият бъдещ другар — бе прикована голяма желязна халка, на която висеше една къса верига.

На края на веригата имаше един железен обръч, който се приковаваше на крака на каторжника.

На другия крак един друг обръч го свързваше с една друга верига за крака на другаря му, който бе на същата пейка.

Тази мръсна пейка бе тяхно легло и в същото време тяхно място за работа. Тя представляваше цялото владение на тези нещастници.

Имаше по пет подобни пейки от всяка страна на кораба, двадесет каторжници теглеха двама по двама големите весла, обковани с желязо, които поставяха в движение широкия и тежък кораб, натоварен с няколко оръдия и едно отделение от сто войници.

Марино Маринели не се намръщи даже, когато железните обръчи бяха поставени и занитени на глезените му; когато зачервеното и нагорещено желязо обгори кожата му, нито един болезнен вик не се изтръгна от устата му.

Когато работата на ковача беше привършена, когато един от краката му беше привързан към пейката и другият към другаря му с веригата, Марино обърна очи към последния и машинално го поздрави със снишен глас.

Каторжникът беше седнал, с превит гръб и очи, отправени към него. Той едва му отговори.

Той бе с посивели коси, хлътнали бузи и тъжно лице. Някаква тайна се криеше в това лице, с правилни черти, на което изтезанията и лишенията бяха отнели розовия цвят и пълнота, но не и нежността и красотата на чертите му.

Когато каторжниците получиха храната си и всички, в това число и Марино и неговият другар бързо я погълнаха, разнесе се заповед галерата да бъде поставена в движение.

Марино хвана тежкото и грубо одялано гребло и почувствува, че неговият другар, въпреки че напрягаше всичките си сили, едва можеше да движи ръцете си.

Офицерът и една част от войниците наблюдаваха от близо новия каторжник. Марино движеше греблото с такава мощност, че превъзхождаше другите каторжници.

Въпреки това един от войниците, чието лице, набраздено с белези от заздравели рани, имаше грубо и жестоко изражение, се приближи до другаря на Марино и го удари с една къса пръчка от кораво дърво, която държеше в ръка. Нещастникът потрепера от болка и срам, хвърляйки към войника ненавистен поглед.

— Ти не работиш, роб! Ти само държиш ръцете си за греблото! — извика пазачът на каторжниците и удари втори път осъдения.

— Болен съм — отговори последният с глух глас.

— Това е лъжа, ти се преструваш! — извика немилостивият пазач.

— Оставете го, достатъчно е, че греблото се движи добре — намеси се Марино, който при вида на тази жестока сцена почувствува, че кръвта му се изкачва в главата. Дали ние двамата или аз сам движим греблото, това не е важно.

— Този новодошъл иска да създава закони тук?… Мълчи, робе, или ще накажа и теб!

— Мълчи! — промълви неговият другар по верига.

Марино, обзет от гняв, едва се въздържа.

Работата продължи. Пазачът съсредоточи почти цялото си внимание върху двамата каторжници и не пропусна нито един случай, за да им покаже своята власт и жестокостта си.

Най-после вечерта прекрати тежката работа на каторжниците. Раздадоха им царевичен хляб и няколко маслини. Каторжниците отпуснаха върху пейките отмалелите си от умора тела.

Те нямаха с какво да се покриват през студените нощи, както и през знойните дни, освен с грубите си дрехи и спяха на открито върху пейките.

— Пазете се от войника, който ме удари! — прошепна другарят на Марино, когато те бяха близо един до друг. — Вие имате добри намерения към мене, но не се намесвайте никога между спречкванията между мене и него, ако не искате да изпитате ужаса на вашата съдба.

— Не мога да мълча, виждайки да удрят един болен човек, какъвто сте вие — отвърна Марино с твърде снишен глас, тъй като всякакъв разговор между каторжниците беше забранен. — Оставете ме да работя сам утре, ще го направя на драго сърце за вас.

— За мене ли, един чужденец, млади момко?

— Вие не сте чужденец от момента, когато ние двамата сме привързани към една и съща пейка.

— Истинските приятелски връзки са, които ни свързват заедно… Как ви е името?

— Марино Маринели.

— Пренесоха ви от Венеция тук, за да изпитате адския каторжнически живот! Видях знамето на кораба ви. Аз съм испанец и се наричам Бенито Мадреселва. От пет години понасям тая ужасна съдба, на която вие едва сега започвате да чувствате тежестите.

След няколко минути, старият каторжник, уморен и болен, беше заспал. Неговото лице, което имаше благородни черти, не позволяваше да се предполага, че има прост произход. Какво престъпление, какъв атентат бе довел този испанец върху пейката на каторжниците на борда на една галера на Франция.

Тия въпроси не занимаваха дълго време духа на Марино. Скоро и той заспа и видя на сън своята Анунциата, от която бе отделен от едно голямо пространство суша и море, и която не знаеше къде бе отведен. Виждаше нейното красиво и очарователно лице, чуваше нежния й глас, говореше и за своята буйна любов, за сватбата му с нея…

И грубата ръка на един войник го разтърси, за да го позове на работа.

Той скочи и бързо погледна наоколо. Бенито Мадреселва беше се събудил и му отправи с поглед мълчалив поздрав.

С отчаяно движение Марино сгърчи ръцете си до гърдите.

Венецианският каторжник почувствува още по-живо от вечерта ужаса на срама и унижението, на което бе подложен.

Като някой див звяр от пустинята, когото поставят в клетка, за да сломят силата му между железните пръчки, неговите неприятели го бяха пратили тук, за да го обезсърчат, за да отровят живота му физически и морално едновременно и да изчезне всичко, което го правеше достоен човек.

Обаче, в хаоса на тези мисли и чувства, така тъжни и болезнени, изпъкваше над всичко неговото желание да си отмъсти.

В този момент той се намираше под чужда власт, натоварен с вериги, далеч от родния си град. Но оставаше му още една надежда, една цел в живота: да избяга, да отмъсти на неприятелите си, да освободи любимия си баща!

Няколко седмици изминаха и Марино започна да губи надеждата, че ще може да избяга.

Една вечер, когато галерата, заедно с много други, бе докарана до брега и каторжниците спяха, като само няколко пазачи се разхождаха по моста, Марино, комуто сънят отбягваше, забеляза върху пясъчния бряг един човек, който вървеше бавно и чиито погледи бяха обърнати към галерите, които разглеждаше внимателно една след друга.

Марино се сепна. Един лунен лъч му позволи да разпознае в този човек един негър.

Една внезапна радост го обзе. Ако този негър го търсеше? Ако той беше Горо?

Използвайки един момент, когато пазачите не го виждаха, Марино се изправи и направи знак с ръка.

Едно радостно възклицание се изтръгна от устните му, когато видя, че негърът му отговори също с махане на ръка и побърза да се скрие в съседната малка горичка.

10. В подземията на венецианските затвори

Главният инквизитор излезе маскиран от ужасната зала на съвета на тримата и направи знак на един прислужник, също маскиран, да го последва с една факла по дължината на коридора, който водеше в подземните затвори.

Мълчалива и важна, мистериозната личност, върху която падаше светлината на факлата, премина коридора и слезе по стълбата, която водеше към стаите на истината и килиите, запазени за тия, които още не бяха осъдени.

Коридорът продължаваше с малък наклон между влажните стени. Главният инквизитор, продължаващ вървенето, беше вече почти до страшните „пози“, дупките, издълбани дълбоко в земята, под канала Орфано.

Една друга стълба, с хлъзгави и позеленели от плесен стъпала, водеше към вратите на тия подземия, където бяха събрани всички ужаси на ада.

От тия подземия се разнасяше един концерт на ридания и проклятия: — Нещастие!… Нещастие!… Дайте ми смъртта… най-ужасната смърт! Това ще бъде едно благодеяние!… Едно освобождение!

Главният инквизитор не обърна никакво внимание на тия сърцераздирателни жалби.

Следван от своя слуга, той напредваше предпазливо по влажните стъпала, докато най-после достигна до железните врати на килиите, грижливо заключени отвън.

Почвата на коридора бе размекната като тинята на някое блато. Отвратителни животинки запълзяха по стените и се скриха в цепнатините на зида, откъдето капеше вода.

Главният инквизитор отвори една от малките железни врати, с каквато бе затворена всяка килия, и слезе заедно с факлоносеца по няколко стъпала в една дупка, из дълбочината на която се изкачваха тъжни въздишки.

Когато червеникавата светлина на факлата освети тесния подземен гроб, нещо се раздвижи на дъното. Това беше едно човешко създание, сгърчено върху един куп воняща слама, което сега се изправи.

В осветеното пространство се появи главата на един старец. Неговото лице беше измъчено от страдания. Имаше бяла брада и бяла коса, бузи, покрити с бръчки. Ръцете и краката му бяха съвсем отслабнали.

— Какво желаете? — извика той с жаловит глас. — Идете ли най-после да ме извадете от този затвор, където ме подхвърлихте на най-ужасни мъчения?

Главният инквизитор слезе още няколко стъпала.

— Дойдох, за да те попитам Марино Гримани, ще признаеш ли греховете си?

— Кажи, в какво обвиняваш стария дож? Какво престъпление му приписвате?… От седем месеца аз тлея в тази ужасна дупка.

— Както вече ти казахме: Гримани ти си обвинен в предателство, най-престъпното предателство, насочено срещу Съвета на тримата и републиката.

— Ти лъжеш! — извика старецът, като се изправи.

Неговата душа, развълнувана до дълбините си, като че ли бе предала за момент една нова сила на неговото тяло, грохнало от старост и страдания.

— Ти знаеш, че аз винаги съм бил спогодителен. Как можеш да ми отправяш такива ужасни безоснователни обвинения?

— Ние знаем всичко: знаем твоите планове за предателство. Твоето престъпление е толкова голямо, че една смъртна присъда не е достатъчна да го изкупи.

— О, защо не издадете тази присъда?… Моята кръв не ви ли стига?… Но разбирам. Не се осмелявате да съобщите моето въображаемо престъпление на народа, да обявите публично, че съм виновен! Познавате много добре този народ и знаете, че той ще се разбунтува срещу присъдата. Народът ме обича, той ме уважава и затова вие изпитвате към мен омраза и завист.

— Безумни думи! Ние прилагаме правосъдието и то с умереност.

— Имайте милост, освободете ме от мъките ми! Нека да умра под секирата, но не ме оставайте да линея в този ужасен затвор!

— Дойдох да ти кажа, че една кървава смърт не ще изкупи престъплението ти. Ти не се поколеба да издигнеш незаконнородения до себе си, за да го направиш свой заместник.

— Така казва Луиджи, моят недостоен син. Във вените на Луиджи, както и във вашите, тече кръв на свирепо животно — отвърна нещастният старец. — Той се обърна към вашето могъщество, за да предизвика моето сваляне. Най-престъпен между престъпниците, той се осмели да нападне нещастния си баща и да го въвлече в тази килия!

— Мълчи, Марино Гримани! Не обвинявай с ново престъпление виновната си глава.

— Нека проклятието на един баща да порази моя недостоен син Луиджи! Проклет да бъде този, който вдига ръка над стария си баща!… Марино Маринели, моят добър и скъп син е, който заслужава дожската мантия. Марино има благородна душа, той ще я носи с чест.

— Присъдата, която Съветът на тримата произнесе, вече ти я казахме. Трябва ли да ти я повтарям? — подзе главният инквизитор с тържествен глас. — Тъй като кръвта ти не може да изкупи твоето престъпление, Марино Гримани, присъдата ти е да останеш между тия стени до края на живота си.

— Горко ми! — извика старият дож, хващайки челото си с двете ръце. — До края на живота си в тази страшна дупка!… О! Имайте милост! Дайте ми смъртта! Не ме измъчвайте толкова дълго време.

— Не, ти трябва да изтърпиш всички мъки, заради престъплението си — отвърна главният инквизитор.

— Бъдете проклети! Проклет да бъде и вашият дож, който аз съм създал! — извика старецът отчаян и извън себе си. — О, моят глас ще протрещи като гръмотевица и ще проглуши ушите на хората! Те ще узнаят, какво ме е постигнало; те ще се научат за това бавно и подло убийство! Моите думи ще проникнат през най-малките дупчици на тия стени и ще бъдат чути от народа. Той трябва да узнае най-после истината… Народът е измамен! Престъпниците са разгласили, че съм умрял и са поставили в гробницата празния ми ковчег!… Марино, синко мой, къде си?

И нещастният старец, изнемощял, падна назад в леглото от слама, докато главният инквизитор и факлоносецът изчезнаха зад желязната врата.

Въздишайки, нещастният продължи:

— Върни се, Марино, спаси баща си! Освободи го от тия мъки! Зная, че ме обичаш, мой синко… О, нещастие!… За едно въображаемо престъпление твоят баща чезне тук… Зная с каква бързина този таен съд издава своите тайни присъди; аз често трябваше да се защитавам от тяхното могъщество и накрая паднах!… Горко ми… Тук ще свърша дните си! О, дано бог ме прибере по-скоро!

Гъста тъмнина обкръжи отново стареца. Крачките на главния инквизитор и човека, който го придружаваше, заглъхваха в далечината.

Гробно мълчание цареше в дупката. Нищо не се чуваше, освен пляскането на малките вълни в канала Орфано на стените и вътре в затвора, падането на, тежките водни капки от стените върху размекнатата почва.

Тежък и смрадлив въздух изпълваше килията, чието единствено отверстие, към канала Орфано, беше една голяма дупка, подобна на крепостен бойник. Като се сметне плесенясалата слама, върху която лежеше един старец, чиито рамене бяха носили дожската мантия, килията не съдържаше нищо друго освен една стомна.

Уморените клепки на детронирания дож се затвориха и сънят, който посещението на инквизитора бе грубо прогонило, се върна на сламеното легло и взе нежно в обятията си изтощения старец.

През време на дрямката му, прекъсвана от въздишки и повици към сина му Марино, промълвяни с нисък глас, стори му се, че вратата на дупката, в която лежеше, се отваря тихо и спотаени стъпки се спускат по стъпалата.

Сънуваше ли? Или се намираше в оная полудрямка, през време на която измамливи и смътни образи често минават през затворените ни очи.

Леките стъпки се приближаваха в действителност към бившия дож.

Пипащи в тъмнината ръце бутнаха предпазливо сламата, после краката на стареца; треперещите пръсти се заизкачваха по дължината на тялото. Една наведена фигура бе коленичила до него, незабележима в тъмнината на килията.

Кой беше този нощен посетител? Беше ли някой убиец на служба при държавните инквизитори? Беше ли някой сенатор, който се страхуваше да не би по-късно старият дож да позове народа към отмъщение, като публично разкрие, как е бил измъчван в подземията на палата.

Когато дебнещите пръсти, треперещи и студени, докоснаха врата му, Марино Гримани скочи.

Той протегна ръката си напред, за да улови невидимия човек, да го отблъсне и да се защитава. Но студени тръпки минаха по тялото му, когато, докосвайки се до брадата и косите на своя противник, от формата на лицето му той го позна, като че го виждаше.

Един сърцераздирателен вик се изтръгна от гърдите му.

— Ти си… Луиджи! — извика старият дож уплашен. — Тежко ми!… Моята кръв се смръзва!… Това си ти, моят развратен син.

И той започна борба срещу невидимия противник, като се пазеше да произнесе някоя дума.

В този момент в коридора се разнесоха стъпките на пазачите, които се приближаваха.

11. Бледната съпруга

— Идете си, Пиетро! Моля ви, оставете ме сама — каза Анунциата на рибаря, който стоеше прав пред нея и бе дошъл отново да иска ръката й. — Идете си! Вечерта настъпва и не е удобно да останете тук повече. Вие знаете отговора ми и моето решение!

— Зная добре, защо ми отказвате ръката си — каза Пиетро, чиято любов бе презряна. — Вие мислете още за Марино Маринели и се надявате, че ще се върне… Не си правете напразни надежди! Марино отдавна е заел място между мъртвите. Не отблъсквайте предложението ми, което е честно.

— Даже да не видя Марино никога вече, даже това, което искате да е истина и той да не е жив вече, моето сърце и моята ръка ще принадлежат завинаги на него.

— Това ли е последната ви дума, Анунциата? Искате ли да прекарате живота си в грижи и лишения?… И да беше жив Марино, той никога не щеше да ви притежава, тъй като аз не щях да понеса това. Но той е мъртъв!… Станете моя жена, Анунциата!

— Никога, Пиетро! Оставете ме!

— Вие ще се разкайвате! — измърмори в черната си брада човекът със зловещо лице, отдалечавайки се от къщичката, която Анунциата обитаваше сама след смъртта на баща си.

Свечеряваше се и нощната тъмнина бързо се разстилаше върху острова и върху морето.

Анунциата не беше последвала съвета на старата просякиня: тя не бе избягала след разговора си с дожа.

Нейното сърце бе свито и подтиснато. Никаква вест за съдбата на любимия й не бе достигнала до нея; тя нямаше вече никаква надежда, която да я поддържа и съветва.

И въпреки всичко, когато мислеше за Марино, когато, в мълчаливата нощ, повдигна към звездите на ведрото небе погледа си, пълен с желание и тъга, стори й се, че някакъв глас, идещ от небесата, й казваше:

— Той живее, той ще се върне; той гледа също звездите като тебе и чрез тях ти изпраща любовните си мисли!

Преизпълнена със спомени, надяваща се да го види пак, тя запали малката глинена лампа и я постави върху масата, до която той толкова често бе седял.

Внезапно отвън се похлопа.

Почука се по-силно.

Този път тя отиде до вратата и я отвори.

Една забулена дама, с благороднически изглед, пристъпи вътре и поздравявайки с един покровителствен жест, затвори вратата зад себе си.

Тази чужденка бе загърната в една голяма мантия и криеше лицето си под един гъст воал.

Тя разглежда няколко секунди младото момиче, което бе застанало пред нея, после го хвана за ръката и му каза:

— Ти се наричаш Анунциата Фарсети и си сираче. Дойдох да те отведа в дожския палат.

— В дожския палат? — повтори Анунциата изненадана. — Коя сте вие, благородна сеньора?

— Не ме питай. Натоварена съм от дожа да дойда тук и да те отведа при дожесата.

— При дожесата? — повтори още веднъж младото момиче.

— Ти ще имаш ново жилище, ново огнище, Анунциата: Ти ще живееш в щастие и под покровителство, вместо да бъдеш бедна и изоставена. Ти ще дадеш ръката си на един богат човек, който е млад, благороден, любезен и красив!

— Не мога, сеньора — каза след кратко мълчание Анунциата, поклащайки глава. — Не, не, оставете ме тук!

— Ти искаш да отблъснеш щастието си? Ти отказваш да дадеш ръката си на шамбелана на дожа?…

— Не ме питайте вече, сеньора — отговори Анунциата със снишен глас.

— Ти обичаш Марино Маринели, този красив и нещастен младеж — подзе дамата с лека ирония на гордите й устни, които воалът леко повдигнат, оставяше открити. — Виждам, ти го обичаш!… Последвай ме, Анунциата. Твоята скръб и грижите ти са към края си. Дожът ще те покровителствува, както ти е обещал… Ела, ти ще бъдеш щастлива!

— Щастлива! — възкликна Анунциата, повдигайки големите си просълзени очи към благородницата, в чийто вид имаше нещо антипатично, въпреки всичките й усилия да изглежда добра и приятна.

— Ти си сираче, нямаш подкрепа! Последвай ме и твоето нещастно съществуване ще се обърне в живот, пълен с удоволствие и радост.

— Оставете ме в моята колиба… Предпочитам да остана тук.

— За твое добро не трябва да останеш сама… Сърцето ми се изпълва със скръб, като те гледам да плачеш — подзе дамата и потърси в мантията си една кърпа, за да изсуши с нея сълзите на Анунциата. — Имай доверие в мен — продължи тя. — Ела, където трябва да те заведа!

— Не мога… Не настоявайте… — промълви сирачето. — Тук съм сред приятелите на моя баща, сред обстановката, в която е живял. Аз съм близо до гроба му, който украсявам с цветя…

— Ти се отказваш от това, което ти предлагаме… и сълзи течат от бедните ти очи — каза забулената дама, като предаде нежност и съчувствие на гласа си.

Тя се приближи до Анунциата, за да я вземе в обятията си и целуне по челото, преди да тръгне.

— Разбирам голямата ти скръб и ти съчувствам искрено, нещастно момиче — подзе тя.

Представяйки се дълбоко покъртена, тя привлече към себе си плачещото момиче, за да го утеши и изтрие сълзите, които се стичаха по страните му.

Докато Анунциата, като някой гълъб, дирещ убежище, доверчиво отстъпи на тази ласка и облегна главата си върху гърдите на дамата, последната държеше своята фина кърпичка пред лицето на младото плачещо момиче.

Ако в този момент воалът бе паднал от главата на непознатата, би могла да се види една жестока демонска усмивка, играеща върху лицето й.

Анунциата не знаеше какво става с нея. Тя искаше да се повдигне… да говори… да вика за помощ и нищо не можеше да стори. Беше обзета от неописуем страх. Като че ли волята й и силата й я напускаха, като че ли беше в плен на някакво неопределимо замайване.

Тя се отпусна в ръцете на чужденката, която й покри лицето с бялата си кърпа и я отнесе върху леглото й в дъното на стаята.

Анунциата лежеше върху леглото, безжизнена, с бледи страни, изглеждаше като мъртва.

Мистериозната дама погледна внимателно спящото младо момиче, после отхвърли воала си назад и прибра с мантията си напарфюмираната кърпичка, която бе произвела такъв странен ефект.

Това бе дожесата, която лично бе дошла при Анунциата.

Тя отиде до вратата, отвори я и направи заповеднически жест с ръка.

При тая безмълвна заповед, четирима слуги от палата влязоха в стаята.

— Внимание! Малката спи. Отнесете я с постелката й в моята гондола по такъв начин, че да не се събуди преди да бъде отнесена в апартаментите ми.

Слугите побързаха да изпълнят заповедта й. Дожесата ги последва до брега, където я очакваше една голяма позлатена гондола, в средата на която се издигаше един балдахин.

Тя се качи в гондолата и нагласи нежно и безшумно Анунциата върху леглото, закрито от всяка страна, за да не пропуща пресния въздух.

Тогава гондолиерите загребаха тихо с веслата по водата и скоро гондолата доплува до Пиацета.

Дожесата заповяда да отнесат нейната „питомка“, както наричаше Анунциата, в спалнята й.

Дожът, един стар свещеник, младият шамбелан Никола Стено и бащата на последния чакаха в една съседна стая.

Всичко бе приготвено за една мистериозна церемония. В спалнята блестяха свещи върху един малък олтар, където се издигаше златно разпятие; дим на тамян изпълваше въздуха и множество кресла бяха разположени в полукръг пред стъпалата на олтара, покрити с килим.

Дожесата заповяда на прислужниците си да приготвят една рокля и един хубав воал за младата годеница, която още бе в безсъзнание и да въведат свещеника и свидетелите на сватбата. Тя желаеше да даде за жена на шамбелана красивото сираче, на което дожът бе обещал да го покровителствува.

Тъй като годеницата още не бе дошла на себе си, дожесата заповяда да й донесат една чаша силно вино, в която наля, без да я видят няколко капки от едно малко стъкълце, което носеше в дрехите си, и после отиде, последвана от прислужниците си до леглото, където Анунциата бе неподвижна и като мъртва.

Тя прекара през устните на младото момиче малко по малко питието, което бе приготвила.

След няколко минути Анунциата се раздвижи и се възвърна към живота.

Тя изпадна в едно безчувствено състояние, подобно на положението на една сомнамбулка в нейната криза. Анунциата се вдигна; очите й се отвориха широко и тя погледна наоколо с бездушен поглед; лицето й бе бледо като платно и устните й стиснати.

Тя бе раздвижила тялото си, обаче, мисълта в нея не работеше.

Дожесата си каза, че алхимикът Ауромето, завърнал се от Египет във Венеция, и е дал една добра рецепта и че трябва да му благодари.

Анунциата не проговори; изглеждаше, че тя не се учудва на новата среда, сред която се намираше.

Със загадъчния блясък на очите й, бледното й лице сред снежнобелия воал, нейната красота придобиваше нещо мистериозно.

Нейната рокля, украсена с цветя и златни бродерии, покриваше хармонично тялото й.

Златни украшения бляскаха върху ръцете, гърдите и раменете й: една хубава огърлица от големи бисери, сватбен подарък от дожесата, висеше на врата й, един разкошен булченски венец красеше косата й и един прозрачен воал покриваше главата й.

— Ела, мило дете! Часът на щастието настъпи за теб — каза Катерина, на чиято глава прислужниците бяха поставили една златна диадема.

Тя хвана бялата и студена ръка на Анунциата, която, без собствена воля, се остави да я водят като на сън.

Дожесата, държейки младото момиче, което се намираше в хипнотично състояние, премина стаята, мина пред дожа и се спря в подножието на малкия олтар.

От другата страна пристъпи младият шамбелан Николо Стено, воден от своя баща. За да задоволи своя господар, той бе готов да се свърже във вечни връзки с младото сираче.

Годеницата, неподвижна и безмълвна, гледаше в пространството.

Дожесата, с покровителствен жест взе студената й безжизнена ръка и я постави в ръката на младия човек, комуто я даваше за жена.

Тогава свещеникът извърши свещената церемония.

В присъствието на височайши лица, които служеха за свидетели, Анунциата бе съединена в свещени брачни връзки за Николо Стено.

В момента, когато църковният служител свързваше ръцете на съпрузите, широката стая се огласи от сърцераздирателен вик.

Анунциата бе извикала.

Умственото вцепенение, в което тя се намираше досега, бе се заменило внезапно и съвсем неочаквано за дожесата с едно будно състояние и съзнанието й бе се възвърнало…

Младоженката обгърна всичко, каквото я обкръжаваше с изплашен поглед, в който се четеше ужас. После силите й я напуснаха и тя се отпусна в ръцете на прислужничките, които дожесата бе повикала със заповеднически жест.

12. Разказът на другаря по верига

— Вие треперите, Бенито: вие сте сериозно болен — прошепна Марино на испанеца, своя другар на пейката.

Това беше след една буря и нощта беше студена.

— Треската ме измъчва вече няколко месеца. Тя започна преди вашето идване да разтърсва от време на време бедното ми тяло, някога здраво и силно като скала, сега слабо и треперещо.

— Вземете моята мантия и се покрийте с нея, тя е топла.

— Никога, Марино. Аз зная, че вие ми желаете доброто, че имате благородно и нежно сърце, но запазете си мантията; имате нужда от нея. Тя трябва да запази силите ви; вие имате да извършите едно голямо дело, според както ми казахте — едно дело на правда, на което сте посветили целия си живот.

— Аз ви разкрих моето минало, Бенито, защото имам доверие във вас; зная, че не ще издадете никога моите намерения — каза Марино, събличайки своята широка шаячена дреха и покривайки грижливо с нея своя болен другар.

— Моля ви, оставете ме да треперя от треската и не се излагайте на ударите на пазачите — промълви испанецът, когото Марино не е виждал толкова отслабнал.

На неговото измършавяло лице, което се беше удължило и стеснило, бузите бяха дълбоко хлътнали и очите потънали в орбитите им; косата и брадата бяха побелели; кожата на костеливите му ръце се беше изменила, неговите крака, на които бяха поставени железните окови, бяха останали без плът, всичко в него издаваше ужасната болест, която бе придобил на тази галера и която го подкопаваше бавно.

— Оставете ме да сторя това, което желая, Бенито; войниците не ни виждат — каза Марино.

— Ако случайно дойдат към нас, вие сигурно ще бъдете жестоко бит, Марино. Тяхната грубост е така унизителна, че прави да проклинаме живота.

— Вие имате право; тук ние губим нашето човешко достойнство; нашата душа е отровена; да живееш тук е все едно да си в ада!… Горко вам и на мен! Горко на нещастниците, които ни обкръжават! Най-тежкото проклятие тегне върху всички, които са оковани тук.

— Те не го чувстват… Вижте! Те спят.

— Сломени са от ужасната работа през деня, Бенито!… Впрочем, да, вие имате право, една голяма част от тия клетници са така долни и така покварени, че не чувстват в наказанието срама и унижението!

— Света Богородице! — каза внезапно испанецът и неговите хлътнали очи, святкащи от треската, блеснаха със слаб огън. Войникът от стражата се приближаваше. Това е Гаспар, този безсърдечен човек, който ни преследва и ни мрази, защото не му изглеждаме достатъчно покорни, достатъчно смазани. Ако той види, че сте ми дали вашата мантия…

— Той не обръща внимание на нас; ето, обръща се… Проклет да бъде този Гаспар, който винаги дири случай да ни накаже строго!

— Казват, че той се страхува от вас, Марино, тъй като избягва да има разправии с вас; впрочем, вярвам, че той не ще има ни почивка, ни спокойствие, докато, не ви принуди да пълзите пред краката му, както другите.

— Той се мами, ако мисли, че аз няма да скоча върху него, за да му нанеса няколко юмручни удара, ако се опита втори път да ви удари с тоягата си, въпреки че ви вижда слаб и болен.

— Не се оставяйте да ви обземе гнева, Марино; това ще бъде вашата смърт. Имайте милост към самия себе си и мислете за целта, която имате за в бъдеще, мислете за вашето отмъщение!

— За него мисля ден и нощ, то е моята надежда.

— Зная това. Не се грижете, прочее за мене смъртта ще ме освободи от страданията ми.

— Когато удари часът за моето освобождение, той ще удари и за вас, Бенито; и вие ще се излекувате!

Болният поклати глава.

— Няма излекуване за мене, благородни ми приятелю, и, ако вие бяхте французин, не щяхте да се радвате на спасение. Как смятате да избягате от този страшен затвор, на който сте приковани с тези тежки вериги и който плава сред водата? Денем и нощем каторжниците са зорко наблюдавани; не им оставят никакъв инструмент в ръцете; никакъв приятел; никакъв спасител не може да достигне при тях.

— И въпреки всичко, аз се надявам — въздъхна Марино.

Болният хвърли недоверчив поглед към своя приятел по верига.

— Ще бъде ужасно, ако и вие прекарате живота си тук и загинете тук като мен — промълви той. — И, въпреки всичко, не виждам никакъв начин за спасение. Ще се радвам и ще благодаря на Бога, ако сполучите да избягате; ще пожертвам на драго сърце живота си, за да ви помогна, Марино, и ако намеря смъртта, моето мизерно съществуване най-после ще се прекрати!…

— Повярвайте ми, Бенито, аз ще се сдобия със свободата си, ще хвърля тези железни окови. Това е необходимо, за да изпълня моето отмъщение, което е целта на живота ми! О, вие не знаете още силата, която ме въодушевява; вие не предполагате на каква жестокост ще бъда способен, когато наближи часът на отмъщението — продължи Марино Маринели, чието чело бе светнало от ентусиазъм. — Нито един от виновниците не ще избяга: те ще умрат всички. Аз ще се къпя в кръвта на тия негодници, които искат да уморят бавно баща ми и мен!… Ще започна една ужасна война — не срещу родния ми град, срещу гражданите и рибарите, Боже опази! — но срещу дожа. Съвета на тримата и големците на Венеция!

— Вие храните големи планове — промълви испанецът, поглеждайки изпитателно своя другар по верига, като че ли искаше да проникне до дъното на душата му.

И този болен каторжник с немощно тяло, чието лице криеше някаква тайна, сега се бе вдъхновило от мисълта за борбата, която смяташе да почне Марино.

— Трябва да ви открия откъде черпя моята надежда, Бенито Мадреселва, за да знаете, че не напразно се надявам.

Една вечер, когато спяхте вие и всички около мен, гледах нататък към брега, недалеч от който бяхме спрели, и видях една човешка фигура, един негър…

Никой не ме наблюдаваше в този момент. Аз се повдигнах и му направих един знак, на който той отговори…

— Познаваш ли този негър?

— Преди пренасянето ми тук от Венеция, той беше изпратен от дожа да ме убие.

— От сина на вашия баща?… Проклет да бъде този негодник! — прошепна Бенито.

— Аз спрях ръката му и му доказах, че съм по-силен от него. После той ми се закле в послушание и ме помоли да го взема на служба при мен.

Аз се съмнявах в него отначало, но той бе тежко ранен заради мен и аз вярвам сега в неговата искреност?…

— И вие казвате, че този негър се е появил?

— Аз не сънувах. Видях го добре с очите си и му направих знак.

— Видяхте ли го пак след тази вечер?

— Не, той изчезна, когато ме позна и не се появи повече. Надявам се, че той ще намери някакво средство да достигне до мен и да ми помогне да избягам… Тогава и вие не трябва да останете тук, приятелю; трябва да ме придружите и да ми позволите да ви върна живота!…

Испанецът махна с ръка, като да отстрани това предложение и лицето му прие тъжно изражение.

— Вие ще ми направите лоша услуга, Марино Маринели — каза той с твърд глас. — Не желая да живея. Не мога да се реша да стана по-нещастен…

— Говорете, Бенито, кажете ми какво сте пострадали?

— Не ме разпитвайте… Вие имате една цел за догонване и тя запълва живота ви. Вие имате какво да ви движи напред, вие се ентусиазирате, давате криле на вашата душа и, освен това, вие имате да изпълните едно отмъщение…

Аз нямам нищо, абсолютно нищо върху земята, освен морални страдания и едно ужасно отвращение от живота, каквото вие не можете да си представите. Бог да ви пази!

Но да млъкнем сега. Вие имате нужда от сън, за да възстановите вашите сили, Марино. Вие трябва да си възвърнете бодростта и свежестта, за да не ви измори тежката работа.

Спете спокойно. Вие можете да сторите това.

Двамата каторжници замълчаха.

Сънят затвори скоро клепките на Марино, обаче бягаше от неговия другар по верига.

От седмици вече, даже месеци, Бенито Мадреселва страдаше от безсъние.

Всред тържественото мълчание, което царуваше в нощта, виденията от неговото минало обземаха този тъжен човек, така мълчалив и затворен, който досега не бе продумал приятелска дума с никого, чиято физиономия изразяваше умора от живота, докато цялото му същество изглеждаше сломено от някаква болезнена и ужасна тайна.

Към сутринта, обаче, умората победи безсънието и нещастният каторжник затвори очи, но не под влиянието на един благотворен сън; студени капки пот лъснаха по челото му; несвързани и мъчителни сънища изпълниха мозъка му и той изведнъж скочи, шепнещ още с болезнен акцент, между стиснатите си устни, повтаряното много пъти име Инец…

След пристигането на Марино стана един голям обрат в мрачния и болнав испанец.

Отначало той гледаше с недоверие новия си другар по верига. После искрените пристъпи на Марино, в които не се съзираше никаква измама, малко по малко отвърна приятелски, без да предизвикват друга промяна в характера му.

Това доверие се разрасна с течение на времето и скоро се обърна в едно много искрено приятелство.

На следната сутрин след нощния разговор очите на Мадреселва се въртяха безпокойно и необикновеното му вълнение показваше, че в него се води голяма борба. Често той хвърляше поглед към Марино, като че ли искаше да изпита чертите му и си казваше:

— Да, той е достоен да знае всичко! На тоя последен другар на залязващия ти живот можеш да довериш тайната на своето минало. Той е достоен да бъде твой наследник.

В същото време един друг глас му казваше:

— Той е един чужденец; ти го познаваш едва от няколко месеца. Не знаеш дали това, което казва, е истина, дали е честен човек. Не му се доверявай. Не е ли той лукав, като всички други хора, които мразиш? Като тия, които оскверниха приятелството ти и те уважаваха само защото знаеха, че си богат, и които те измамиха?

Но как можеше Марино Маринели да бъде обзет от егоистични чувства, когато виждаше в своя другар само един нещастен и болен каторжник? И този красив и смел младеж не беше ли му разкрил своите проекти за бъдещето и не беше ли му поискал неговото одобрение?

Разказът на Марино, желанието за отмъщение, което изпълваше венецианеца, бяха въодушевили и него и той, за пръв път след толкова време, съжаляваше, че не притежаваше някогашната си физическа сила, която би му дала възможност да вземе участие в изпълнението на плана, който го ентусиазираше.

Ужасното отмъщение, за което мечтаеше Марино Маринели, предизвикваше възхищение и завист в неговата отмъстителна душа. Защо не можеше и той да участва в това отмъщение и да се окаже в кръвта на злодеите?

Малко по малко едно решение узря в испанеца.

Вечерта настъпи и двамата другари по верига се изтегнаха на общата пейка, за да си отпочинат от дневната работа.

Бенито Мадреселва се увери, че никой не ги подслушваше и никой не може да чуе тяхното шептене, после каза:

— Аз размислих, съветвах се със самия себе си дали трябва да ви се доверя или не, Марино Маринели… Нямам нито един роднина, нито един приятел на света. Заедно с мене ще отиде в гроба една тайна, способна да достави щастие, да освободи от нуждите и грижите не само един човек, но едно голямо число от човешки същества, ако те разберат моите поръчения… Аз се запитвах и преценявах, дали вие сте човека, комуто мога да доверя всичко — моето минало, моя опит и моята тайна, и дойдох до убеждението, че вие сте изпратен от съдбата в момента, когато аз съм пред прага на смъртта.

— Разказът за вашия живот толкова ли е мъчителен, Бенито? — запита Марино със снишен глас.

— Моята уста бе затворена цели пет години. Никой не узна нищо за моя живот, тъй като никой от тия, които ме обкръжаваха, не можаха да ме разберат.

— Доверете ми всичко, бедни приятелю! И ако имате някое желание, някоя мисия, някоя свещена задача, натоварете ме да я изпълня. Бъдете сигурен, че не ще пренебрегна нищо, за да успокоя духа ви и с радост ще понеса всички жертви.

— Вярвам ви. Вие не ми причинихте разочарование, Марино Маринели. Слушайте ме!

Испанецът отново хвърли обезпокоен поглед към другите пейки и двамата войници от стражата, а след това започна:

— Син съм на този управител на Барселона, който преди около деветнадесет години бе изпратен с висша мисия в Мексико и преди да може да изпрати новини, изчезна без никаква следа. Родриго Мадреселва, моят баща, ме бе изпратил, преди своето заминаване, да служа на един военен кораб, за да изуча мореплаването и да стана капитан. Тогава бях на осемнадесет години.

— Баща ви не ви ли взе със себе си в далечните страни?

— Не. Това, което ви споменах, стана по-късно. Моят баща бе ми оставил само това, което ми бе необходимо за някогашната ми служба на кораба.

Самият той тогава не разполагаше с големи богатства, но се надяваше, че стигнал в страната на златото, ще стане богат и могъщ… Ние се уговорихме един-друг: той да замине за Америка, а аз с усърдие да гледам службата си на кораба.

Годините протекоха без никакво известие от моя баща.

Аз бях повишен в чин капитан и отидох в Барселона, обезпокоен, че баща ми не беше се върнал, нито изпращаше новини от Мексико.

Никой не знаеше нищо за Родриго Мадреселва.

Отидох в Мадрид и се опитах да достигна до министрите. Там се осведомих за бившия управител на Барселона.

Прелистиха регистрите и досиетата и на края ми заявиха, че Родриго Мадреселва се бил оттеглил от служба и живеел във Вера-Крус, градът, който има хубаво пристанище на Мексиканския залив.

Защо не бе ми се обадил? Възможно ли бе да забрави и да ме прокуди от сърцето си?

Аз винаги съм изпълнявал волята му, винаги съм бил прилежен син…

За да успокоя сърцето си, заминах с първия параход, тръгващ от Кадикс за Мексико, за да намеря баща си и узная защо мълчи.

Бенито замълча за момент, като че ли бе се уморил, после каза:

— Колко неопитен и доверчив младеж бях тогава доказа първото ми голямо разочарование, разочарование, което вля първата капка отрова в мен и започна да дълбае пропаст, която ме отдели от останалото човечество…

— Вие сте изпълнили волята на баща си, достигнали сте до чин капитан. Каква причина е имало да ви откаже своята помощ? — прекъсна го Марино.

— Неговият син му бе станал едно притеснение и едно бреме, понеже се бе оженил за една млада жена, извънредно богата и с голяма красота.

— Какво? Това ли е била причината, заради която ви е отблъснал?

— Щом го видях в неговия великолепен палат, прочетох в лицето му едновременно и изненада, и гняв, и отегчение, и липса на обич. Той обичаше младата си жена и не обичаше вече своя син!

— Коя беше тази млада жена?

— Инец, потомка на Монтезума — последният индийски владетел на Мексико. Тя беше толкова хубава, че когато я видях, аз бях заслепен. Едва достигнала двадесет години, тя се бе омъжила за баща ми и бе му донесла зестра, която се изчисляваше в милиони.

Очите на Бенито се изпълниха с пламъци при спомена за тази потомка на древните мексикански императори. Гърдите му се издигаха и сваляха шумно; той преживяваше бурните перипетии на миналото си.

— Кажете ми, не греша ли? Вашето вълнение породи в мен мисълта за нещо, в което едва вярвам — каза Марино. — Вие сте обичали вашата мащеха?

— Това бе началото на ужасната драма. Видях Инец и в сърцето ми пламна неугасима любов към нея. Борих се срещу това чувство енергично. Видях, че Инец разбира страстта в погледите ми и че й отговаря.

— А вашият баща? — попита Марино колебливо.

— Той ми заяви студено и откровено, че трябва да се разделим. Бях вече пълнолетен и трябваше да се издържам сам. Той бе разположен да ми даде една голяма сума, при условие никога да не ме вижда повече.

Аз побързах да изпълня желанието му. Напуснах палата по-скоро, отколкото той можеше да повярва. Като че ли фуриите ме гонеха далеч от него и жена му, от която исках да избягам, за да не ме направи виновник срещу нощта ми в едно ужасно престъпление.

Бях загубил баща си. На сърцето ми имаше кървава рана — любовта на тая, за която моят баща се бе оженил!

Започнах служба по море и извърших много пътувания от Мексико до Испания и от Испания до Мексико или островите, през време на които спечелих доста пари.

В края на третата година моите работи ме отведоха във Вера-Круз.

Инец дойде да ме види. Тя бе в траур. Съобщи ми, развълнувана от скръб, че нейният съпруг Родриго Мадреселва, моят баща, е починал.

Разбрах от нейните думи, че тя никога не бе го обичала и че след нашата първа среща изпитваше към мен голяма страст.

Какво да ви кажа, приятелю? Бях тогава сляп, лековерен, без опит, не си дадох сметка за изменчивостта на женското сърце.

Бях обаян от чара и красотата на Инец, обзет от любов.

Обаче аз трябваше да си кажа, че тази, която е станала съпруга на баща ми, бе го измамила, виждайки ме, чрез своите погледи и в своите мисли, можеше да ме забрави още след опиянението на първите прегръдки и да срещне някой друг мъж, който изглеждаше по-красив и по-пленителен от мен.

— Вие осъждате много строго жените — каза Марино.

— Зная, вие мислите за вашата майка, мислите за Анунциата. Да бъда изоставен от бога, ако желая да разколебая вярата ви. Небето да ви пази от съдбата, подобна на тази, която ме постигна!

Инец стана моя жена. Синът се ожени за вдовицата на своя баща! Заплатих скъпо за часа, в който страстта и любовните желания бяха заглушили в сърцето ми всяка друга мисъл. Инец знаеше добре да ме държи под обаянието на своята красота и да разпалва страстта ми. Вътрешните гласове в мен бяха задушени от радостите, които ми предлагаше нейната любов.

Аз бях единственият наследник на Родриго Мадреселва, благородния испанец, който не знаеше сметката на своето богатство и аз трябваше да живея при Инец в нейния великолепен палат!

— Намерихте ли спокойствие и почивка в това жилище, Бенито?

— Не… Виждам колко ми съчувствате и мислите също като мен.

Струваше ми се, че заплашителни светкавици се кръстосваха над главата ми, че някакво страшно нещастие ме дебнеше.

Най-сетне, за се да избавя от терзанието на тия мисли, предложих на жена си да напусне палата, в който моят баща бе живял, и да ме придружи в Испания.

Ние купихме един хубав и бърз кораб, снабден с всички удобства и необходимите провизии за едно продължително и опасно пътуване. Продадохме палата на евтина цена и отнесохме нашите съкровища, които изпълваха голям брой куфари.

Има седем години, откакто напуснахме пристанището на Вера-Круз и се отправихме към Барселона.

— Значи вие сте се върнали във вашия роден град?

— Бях привлечен към него от някакви невидими и могъщи връзки. Вървях към своята гибел, без да подозирам това. Аз не можех да зная какво ме очаква. Още бях изцяло отдаден на радостите, които ми даваше любовта.

— Вие се съмнявате във верността на жените. Инец не ви ли е обичала с цялата си душа?

— Тя ме обожаваше или да кажа по-точно — гореше от бурна страст към мен. Ще бъде едно осквернение на думата любов, ако нарека с това име чувствата на Инец. Аз бях изпълнен с любов към нея, но това, което тя изпитваше не бе друго, освен плътско желание.

След нашето пристигане в Барселона аз се обзаведох княжески и скоро целият град, цялата провинция даже заговори за Бенито Мадреселва и неговата красива съпруга.

Нашите съкровища, блясъкът на нашия живот станаха предмет на всички разговори.

Приятели се струпаха около нас, тъй като нашата къща бе гостоприемна и винаги отворена.

Между тия приятели се намираше и един млад офицер от флота, който ми беше другар още когато служех на учебен кораб. Той се наричаше Карлос Костадо.

След произнасянето на това име, Бенито направи една пауза и лицето му прие мъчително изражение. Той продължи:

— Инец и аз прекарахме повече от една година в разкошната ми полска къща на брега на морето, на две мили от Барселона.

Бях поръчал да издълбаят там едно пристанище, където ние държахме цялата флотилия от лодки, малки и големи и великолепния кораб, с който бяхме дошли от Мексико.

Къщата се посещаваше от познати, между които Карлос Костадо бе най-честият гост.

Той беше красив мъж, снажен и на около тридесет години, колкото мен.

— Има шест години от тогава. — Обади се Марино учудено. — В такъв случай вие сте на 36 години?

— Точно така. Бенито Мадреселва е станал старец, вследствие това, което е изпитал и изстрадал. Да, приятелю, аз съм тридесет и шест годишен, а лицето ми е сгърчено, косите побелели, тялото отслабнало и останало без мускули и нерви.

Карлос Костадо бе най-скъпият ми приятел. Докато другите се движеха от интерес и егоизъм, само той изглеждаше въодушевен от абсолютно чисти и лоялни чувства.

Проклетникът! Той хранеше предателски желания!…

Докато алчността на другите ми предполагаеми приятели се отнасяше до моите богатства, неговата бе към моята жена, към Инец, която бе породила в него престъпна завист.

— И вие забелязахте това? Имали сте може би доказателства?

— Аз не подозирах още нищо, в мен още нямаше ни най-малкото съмнение за буйната страст, който ми показваше и ми се струваше, че не е възможно тя да ми изневери.

Един ден получих книжа от Мексико, поради които трябваше да отида незабавно при управителя на Мадрид.

В тях се съобщаваше, че в далечното отечество на жена ми един неин чичо се поминал без наследник и ни завещал цялото си богатство. Аз бях в приятелски връзки с този чичо и не се зачудих от обстоятелството, че в завещанието той бе посочил мен, а не нея за универсален наследник.

— И вие без съмнение сте заминали за Мексико, за да влезете в притежание на това наследство?

— Да. Инец заяви, че ще остане в Барселона. Тя бе малко болна и се страхуваше от пътуването.

Аз винаги бях имал доверие в нея, повярвах на думите й и й казах нежно довиждане.

Когато се качих на кораба си заедно с моя екипаж и неколцина приятели, които ме придружаваха и когато се обърнах към брега, видях съпругата ми да маха бяла кърпа за сбогом. Струваше ми се, че се разделям с моето щастие и така да кажа — с живота си.

Вдигнахме котва, платната се опънаха и корабът заплава към далечната страна, от която бяхме дошли Инец и аз.

— Било е неразумно да оставите Инец сама. Колко време трая вашето отсъствие?

— Шест месеца. В това време аз получих колосални суми, тъй като богатството на покойния бе много по-голямо от това на моята жена. Станах по-богат от всеки европейски княз… и в същото време по-беден от всеки просяк.

Имах в куфарите си съкровища, с които можех да купя градове и царства, обаче бях така окаяно обеднял, че не притежавах вече нито едно женско сърце!

О, погледнете, Марино Маринели, погледнете ме! Това старческо лице, тези бели коси, това разкъсано сърце, ето какво ми донесе моето завръщане!

В този фатален час всичко се разруши — това, което беше щастието на моя живот, това, което ме правеше горд и радостен! В този час аз станах един нещастник, един престъпник, един убиец!…

— Това е ужасно! — промълви Марино. — Разкажете ми, бедни приятелю, какво ви се случи при завръщането…

— Когато върху моя здрав кораб, натоварен със съкровища достигнах щастливо след едно бурно пътуване испанския бряг, извиках от радост!

Старият свят се разкриваше пред мен. С богатствата, които носех, можех да направя щастливи страдащите, да подпомогна изобретателите, да закрилям артистите, да окуража мъдрите.

Една жена ме очакваше, красива и пълна с любов!

Тази дълга раздяла бе разпалила огъня в моето сърце и с трескаво нетърпение очаквах момента, когато ще видя къщата си в Барселона и ще стъпя на тъмните скали на брега.

Поръчах на хора от екипажа да ускорят хода на кораба, обещавайки да възнаградя тяхното усърдие.

Най-после една нощ ние влязохме в моето малко пристанище, без някой да види завръщането. Аз забраних да се вика и стреля.

Желаех да изненадам жена си. Желаех внезапно да вляза в спалнята си, да я притисна нежно в ръцете си и нежно да й кажа:

— Ето твоя Бенито, който неизразимо те желаеше, който се бори срещу ветровете и морето и ги победи, защото не желаеше да умре далеч от тебе, защото му бе необходимо да те види и живее край тебе!

Скочих в една малка лодка и бързо излязох на брега. Нищо не трябваше да издаде моето неочаквано завръщане.

Видях няколко от прозорците на къщата още осветени. Това ме зачуди. Беше вече към полунощ. Инец подозираше ли, че бях толкова близо? Бодърстваше ли, за да ме посрещне?

Ускорих крачките си и стигнах до верандата, обкръжена с лози, под която чрез голяма стъклена врата се влизаше във вътрешността.

Никакъв слуга не ме очакваше. Стаите в долния етаж бяха тъмни и тихи. Никой не дойде да ме посрещне.

Отворих тихо високата врата и влязох в вестибюла на къщата си, където лъхаше нежен аромат на цветя.

Няколко крачки само ме отделяха от катастрофата.

Бенито се спря развълнуван. Неговото дишане бе станало трудно. Споменът за този страшен час накара кръвта да нахлуе във вените му, ръцете му се сгърчиха.

Той направи голямо усилие да се овладее и продължи:

— Изкачих се по стъпалата на стълбата, постлана с дебел килим.

При наближаването ми към апартамента на Инец ми се струваше, че различавам шепота на задушени гласове, а така също и нисък смях, излизащ от устата на тази, която обичах.

Аз почувствах някакво сътресение в мене и се ослушах.

Шепотът и смехът идваха от будоара на жена ми.

Стори ми се, че кръвта ми спря да тече; ледени тръпки ме побиха; ръцете ми затрепереха; прехапах устните си до кръв…

Така се смееше Инец, когато я държах в обятията си и я притисках до сърцето си.

Инстинктивно дясната ми ръка се отправи към пояса ми, където бяха окачени камата ми и сабята ми.

Отидох до вратата на стаята, откъдето се разнасяше шепот, който ме изпълваше с ужас. Поисках да я отворя, но тя не се поддаде. Бе заключена отвътре.

Почувствах тогава гигантска сила и се хвърлих с цялото си тяло срещу вратата, която се откърти с голям трясък.

Един вик се разнесе и аз познах гласа на Инец — Инец, лежаща в ръцете на този мизерник, който се наричаше мой приятел. Карло Косадо държеше жена ми в обятията си. Техните устни още се допираха.

Като луд влязох в стаята. Инец скочи от дивана, където беше до Карло, който също се повдигна с широко отворени очи, като че ли вижда някой призрак.

Без да зная що върша, извадих сабята си от ножницата.

— Измамнице — извиках аз, обзет от бясна ярост, — иди от ръцете на твоя любовник в тия на смъртта!

Карлос се опита да застане между нея и мен, но преди да може да си кръстоса сабята с моята, за да защити невярната съпруга, тя се търкаляше в кръвта си върху килима. Един втори удар на сабята ми прониза сърцето на неверния приятел.

Бенито Мадреселва, който току-що бе пристигнал преизпълнен с радост, стоеше подлудял от страдание и ярост пред труповете на измамницата и нейния любовник.

— Нещастнико, каква ужасна съдба ви е постигнала! — промълви Марино, дълбоко покъртен, докато испанецът държеше главата си в ръце.

Тежко мълчание настана, което Марино прекъсваше с леки въздишки.

Едно слабо сияние се появи на изток: нощта отстъпваше мястото си на зората.

Най-после Бенито Мадреселва повдигна глава. Сълзи — последните, може би — блестяха в хлътналите му очи. Неговото лице бе бледо и страшно, като че ли смъртта бе простряла върху него костеливите си ръце.

— Сега стига, — каза той с глас, който изглеждаше угасващ. — Утре вечер ще ви кажа останалото…

13. Хората на нощта

Малкият остров Сан Лазаро, който се издигаше от водата между острова Сан Николо и града Венеция, беше в епохата, когато ставаха тези събития, съвършено ненаселен.

През една тъмна нощ през август множество гондоли спряха там, без да произведат шум. Една дойде от остров Сан Николо, а другите от Пиацета.

Гъстата тъмнина се бе спуснала над водата. Никой не можеше да види какво става на малкия пуст остров.

От гондолите от Венеция слязоха трима маскирани мъже, загърнати в сиви мантии. Те се отправиха към центъра на острова.

Там бяха двамата рибари Тонино и Зани, които бяха дошли от остров Сан Никола. Те, противоположно на другите трима, не носеха нито мантия, нито маски.

В средата на малкия остров се издигаше още от древни времена една гигантска скала. Тази скала имаше чуден изглед: приличаше на отпечатък от конско копито. Наблизо бе издигната една могила с кръст от черно дърво.

Когато тримата мъже, загърнати в мантии, стигнаха до могилата, те снеха маските си. Бяха млади хора, които по силата и възрастта си приличаха на Марино Маринели.

Техните сериозни лица издаваха смелост и решителност и любов към приключения пламтеше в очите им.

Разкошните им дрехи и благородните им черти показваха, че те принадлежат към висшите слоеве.

Двамата моряци се доближиха до тях и повдигнаха шапките си.

— Ние поздравяваме благородните синьори Фалие, Анафесто и Манжили — каза Тонино.

— Приемете нашите благодарности и се приближете! Вие идете от името на вашите приятели, за да положите клетва като нас пред това величествено разпятие — каза Джироламо Фалие. — Какво е числото на ония, от името на които идете?

— Девет рибари от остров Сан Николо са решени като вас, благородни синьори, да поставят имота и живота си в борба срещу Съвета и дожа, които в своето заслепение стъпкаха правата ни в краката си и въведоха страшния терор — каза Тонино с решителен глас. — Ние сме решени да подпишем всички разпоредби, които вземате, само при условие да ни помогнете да освободим храбрия и благороден Марино Маринели.

— Тази е волята на деветимата мъже от Сан Николо, които са готови да напуснат къщите и мрежите си, за да служат за благото на народа — прибави Зани.

— От името на петимата благородници от Венеция, които споделят вашето негодувание, ви заявявам, хора от Сан Николо, че ние приемаме вашето условие и сме готови да ви помагаме, както вие на нас — подзе Фалие, изваждайки сабята си и държейки я с върха към земята.

— Ние сме решили, като първа манифестация за съществуването на нашето тайно сдружение и напук на Съвета на тримата да освободим храбрия Марино Маринели.

— Ние поддържаме тази декларация! — казаха Анифесто и Манжили с тържествен тон.

— Двамата благородници Оргосо и Граси, които бдят на брега за сигурността на нашето връщане, са съгласни с нас — подзе Фалие. — Ние ще изоставим нашите патрициански привилегии през времето на борбата, тъй като нашето общо негодувание ни кара да се сближим: и ние ви се заклеваме, че ще пожертваме живота си и имотите си за възтържествуването на правдата, за освобождението на нашето отечество от тираните. Да се свържем с една тържествена клетва пред кръста на Христа… Вие, мои приятели, кръстосайте сабите си с моята… Вие, хора на Сан Николо, поставете десните си ръце върху разпятието!

Слабата светлина на луната преминаваше през черните облаци и осветяваше фантастично петимата мъже, застанали прави в подножието на скалата, до разпятието. Гледката бе едновременно и тържествена, и страшна.

Стоманените остриета на трите саби блестяха, а голите ръце на рибарите, издигнати към кръста, се открояваха върху черното дърво със своята белота.

— Закълнете се да останете тялом и духом и до смъртта си верни и послушни на този, когото нашата Лига на нощта избере за свой водач и господар! — каза Жироламо Фалие.

— Ние се заклеваме! — отговориха другите в един глас.

— Закълнете се никога да не предадете плановете, никога да не издадете имената на членовете на Лигата. Закълнете се да не правите никакво признаване ни в смъртния си час, ни в Стаята на истината.

— Ние се заклеваме! — казаха четиримата мъже.

— Закълнете се да се подпомагате едни други с вашите имоти и с вашия живот и закълнете се също да преследвате до края на света и да убиете тоя, който наруши свещената клетва на тази нощ! — заключи Фалие, добавяйки — Колкото се отнася до мене, аз се заклех!

Всички се заклеха също и тримата благородници поставиха сабите си в ножниците.

— Вие сте имали да ни направите едно важно съобщение — подзе Фалие, обръщайки се към Тонино. — Кажете!

— Негърът Горо, бившият наемен убиец на държавната инквизиция — отговори рибарят — е предан на Марино Маринели. Когато последният една нощ бе отвлечен от нашия остров, негърът, макар и тежко ранен, се довлякъл до арсенала и успял да събере сведения, които му посочили следите на Марино. Едва оздравял, той ни напусна, за да провери точността на това, което бе узнал. След кратко пътуване от три месеца, той се завърна миналата нощ.

— Верността и пожертвувателността на този негър са достойни за възхищение — заяви Анафесто, което Манжили подкрепи — Намерил ли е Марино Маринели, който изчезна от Венеция?

— Ние очакваме негъра тук, синьори — отговори Зани. — Той ще бъде между нас в полунощ и ще ни каже всичко.

— Слушайте! — обади се Фалие. — Часовникът на кулата Сан Марко отбелязва полунощ; ударите, макар и глухи, достигат до нас…

В този момент младият Манжили стисна внезапно ръката на Фалие. Със затаено дишане, той се ослуша.

— Като че ли това е сигналът на Оргосо, там, над морето, каза той.

— По дяволите, ако това са карабинерите?… Ако ние сме жертви на едно предателство? — каза Анафесто побледнял.

— Ние ще умрем днес за нашата кауза, верни на нашата клетва — отговори спокойно Фалие.

Чу се шум от удари на весла.

Те се приближиха до брега, мъчейки се с очи да проникнат през гъстата тъмнина по направлението, откъдето идеше шумът на лодката.

— Идат две гондоли — произнесе Тонино, чиито очи бяха свикнали да гледат в тъмнината. — Две гондоли… В едната е благородникът Гвидо Оргосо…

— Един от нашите съзаклятници!

— В другата е Горо — добави Тонино зарадван и изтича да го посрещне.

Оргосо отведе негъра при приятелите и им заяви, че могат да вярват на думите му.

Горо скоро бе всред съзаклятниците, които го разглеждаха любопитно.

— Негре — каза му Фалие, — хората от Сан Николо ни казват, че ти си верен на Марино Маринели.

— Много верен на големия, на силния синьор — извика черният, чието лице светна от радост.

— Говори! Къде си го намерил? Къде е Марино Маринели, синът на стария дож?

— Каторжник… в Тулон — каза Горо, чиито очи приеха зловещ блясък.

— Как? — извикаха присъстващите. — Този негър лъже… Един венециански гражданин върху галерите на краля на Франция…

— Горо видя господаря каторжник в Тулон. Господарят направи на него знак и Горо също направи — потвърди негърът с акцент, в искреността на който не можеха да се съмняват.

— Да го освободим! Правда и свобода за Марино Маринели! — казаха в един глас съзаклятниците.

И Фалие добави:

— В Тулон! Да счупим оковите му!

14. Немият монах

Вечерта, когато Анунциата бе пренесена в дожския палат, оттам излязоха двама благородници, обгърнати в тъмно черни мантии, преминавайки покрай колонадата, тръгнаха по площада Сан Марко. На известно разстояние, двата въоръжени слуги, облечени в кафяви дрехи, ги следваха.

— Не можаха да открият, кой е бил този хубав тримачтов кораб, благородни Моро — каза един от двамата патриций със снишен глас.

— Вие научихте, че той е отплавал през тъмната нощ? — попита управителят на Сан Марко.

— Пазачът на кулата в Маламото ме уведоми.

— Не е ли видял тоя, който го е управлявал, капитане?

— Той твърди, че е познал младия Фалие — отговори Силвио Зиани, завивайки с другаря си по кале Марчерия.

— Съветът на тримата уведомен ли е за това?

— Известно му е за това, че младият Фалие е предприел заедно с неколцина приятели едно пътуване в страните на изгряващото слънце… Вижте, прочее! — прекъсна се Силвио Зиани, показвайки на управителя един прегърбен монах, вървящ в обратна посока в сянката на къщите. — Това е монах доминиканец.

— Действително; той носи черната мантия върху бяла роба и е надянал своя островърх капюшон на главата… Не ви ли казаха, че Бонифацио, изпратен от инквизиторите, се е завърнал от Асколи, без да изпълни мисията си?

— Той не е можал да намери Бертучио в манастира на доминиканците… Хей, благочестиви братко! — извика капитанът на монаха, който мина с наведени очи и бавна походка край двамата благородници.

Той не чу този повик и продължи пътя си.

Тадео Моро се спря, а капитанът се отправи бързо към монаха и постави ръката си върху рамото му.

— Хей, не чувате ли? — подзе той. — Кой сте вие, благочестиви братко, и откъде идвате?

Монахът повдигна глава. Лицето му бе закрито от капюшона и една черна брада. Той погледна въпросително капитана, правейки с ръце знак, че не може да говори.

— Той не ни чува; глухоням е — каза Силвио Зиани, на управителя, който се приближи и разгледа божия служител с проницателен поглед.

— Остави го да си върви. Не е този, за когото го взехме, — каза Тадео Моро. — Преди всичко, как Бертучио би имал смелостта да се покаже във Венеция?

Капитанът не изглеждаше твърде разположен да остави монаха без повече церемонии, но се отказа и продължи пътя си с Тадео Моро. Често през Венеция минаваха монаси от всички ордени и в присъствието на този нямаше нищо за учудване.

— Аз не съм виждал Бертучио, нито зная белезите му — каза Силвио Зиани, докато немият монах продължи бързо пътя си по площада Сан Марко.

— Оня, който избяга, нямаше брада; той беше по-дребен — каза управителят. — Не можем да спрем този монах и да го отведем в Съвета. Напразно ще предизвикаме скандал.

— Смятам, че е по-разумно да проследим този доминиканец — прекъсна го Силвио Зиани и се спря. Той не ще ни види.

— Да направим това, което смятаме за добро.

Капитанът направи знак на един от двамата въоръжени слуги, който дотича. Той му поръча да проследи монаха, без да го забележи последния, и да види къде ще отиде.

Довереният човек на Зиани направи знак с глава, че е разбрал и, криейки се в сянката на къщите, се отдалечи по посоката, по която вървеше немият монах, докато двамата благородници се отправиха по Кале Мерчерия.

На площада Сан Марко бе спокойно и тихо. Последните богомолци бяха напуснали църквата след вечерната служба. Монахът се бе отправил към църквата. Той се изкачи по стъпалата и влезе в осветеното здание, където си избра едно място, коленичи и каза молитвата си.

Той, изглеждаше, не можа да забележи, че човекът, който бе коленичил недалеч от него, стана, когато той се приготви да излезе от църквата.

Когато той премина площада, за да отиде на Пиацета, съвършено безлюдна, кулата на Сан Марко отзвъни един часа сутринта. Внезапно, между външните колони на палата на дожовете се появи една бягаща жена. Нейните ходила изглеждаше, че едва се докосват до плочите.

Поглеждайки страхливо на всички страни, като се съмняваше да не бъде проследена, тя тичаше по колонадата. Треперещото й тяло беше облечено в бяла рокля; цветя и един воал от фина материя украсяваха косите й като на някоя годеница в деня на сватбата й.

Нейното лице изразяваше голям ужас; страните й бяха бледи като воала и очите й широко отворени.

Очевидно тя диреше закрила, някой, който да я спаси.

Тя забеляза монаха на Пиацета и отърча към него със сключени ръце, викаща с умоляващ глас. В това време сърцето й силно тупкаше в нейните гърди.

— Вие сте един благочестив човек, един човек изпратен от бога! Имайте милост към мен! Закрилете ме! Отведете ме далеч от тук — само това, далеч от тук!

Това беше Анунциата! Тя издигаше ръцете си умолително към немия монах, който се бе спрял, изненадан от това видение.

— О, чуйте ме, благочестиви братко! — повтаряше отчаяно младото момиче.

Нейните сключени ръце, страданието, което беше изписано на лицето й, просълзените й очи — това бе напълно достатъчно за глухонемия монах, за да разбере, че пред него се намира едно бедно момиче, или една нещастна жена, която бе избягала от олтара и брачната стая.

Той направи един жест на съчувствие като употреби своята мимика и посочи с ръка църквата Сан Марко, като искаше да каже:

— Там трябва да дирите помощ и съвет, бедно дете! Там трябва да кажете болката си!

Анунциата разбра този безмълвен съвет.

Тя хвърли към монаха, когато продължи пътя си, пресичайки Пиацета, благодарствен поглед и бързо се отправи към базиликата.

Изглеждаше, че от палата на дожовете още не бяха забелязали бягството й. Без съмнение, още я диреха във вътрешността на зданието. Във всеки случай, никой не се показваше под колонадата.

В стаята на дожесата, пред олтара, когато бе до шамбелана, определен за неин съпруг, тя така внезапно бе предприела своето бягство, че в първия момент никой не помисли да я преследва. Когато всички се съвзеха от изненадата и вцепенението си, нея вече я нямаше в коридора.

Анунциата изтича към църквата, която й бе показал монахът. Действително там тя щеше да намери балсам за болките си.

Но когато започна да се изкачва по стъпалата и достигаше до големия портал, забеляза, че клисарят беше заключил вратите.

Тя застана в преддверието, всред нощта сама, не помръдваща се, обзета от страх, че могат да я видят, да я заловят и отведат в палата, в брачната стая, където я очакваше един човек, когото не обичаше и когото днес бе видяла за втори път през живота си.

Тя би умряла, би се хвърлила от височината Моле, отколкото да му принадлежи.

Тя не можеше да принадлежи другиму, освен на Марино Маринели, който притежаваше цялата й душа. Въпреки че бе отделена от него завинаги, въпреки че те — тя и той, никога не щяха да се срещнат на земята, тя с радост би прибегнала към смъртта, отколкото да живее край някой друг.

Тя погледна изпитателно към вратата.

Струваше й се, че хора се движеха между колоните.

Тя не се лъжеше. Слуги от палата заедно с неколцина карабинери слизаха от голямата мраморна стълба на площада Сан Марко, напрягащи очи в тъмнината.

Между тях бяха и прислужници на дожесата господарка.

Смъртен страх я обзе при мисълта, че ще бъде хваната, че ще бъде отнесена насила в брачната стая, неописуем ужас се породи в нея; очите й играеха като на изплашено животно, тръпки я разтърсиха и тя си казваше, че трябва да избяга, да се изплъзне от сателитите на дожа, за да не й отнемат чрез безсрамни хитрости нейната невинност и нейната вярност към Марино.

Тя се сгуши бързо зад един от мраморните стълбове, каквито имаше около църквата, надявайки се да се скрие в гъстата и черна сянка, която хвърляше.

Едва бе извършила това и хората, които я диреха, се приближиха до портата и грижливо заразглеждаха навсякъде.

Анунциата, трепереща, се мислеше за изгубена. Когато те предприемеха преглед на стълбовете, щяха да я видят, въпреки чернината на сянката. Това бе един ужасен момент.

Тя не смееше да мръдне. Притискайки тялото си в студения мрамор на стълбата, в подножието на която се беше сгушила, тя задържаше дъха си, до нейните треперещи устни се издигаше една молитва, която не смееше да произнесе, даже се страхуваше да хвърли един поглед към страната, където слугите на дожа я диреха.

Внезапно чу един глас, който шепнеше до нея.

Тя трепна.

Кой й говореше?

Тя не виждаше никого и, въпреки това чу да я зоват по име.

— Анунциата… ха, ха-ха-ха! — казваше съвсем ниско гласът, близо до ухото й. — Анунциата, те не ще я намерят… Ето, те отиват към Кале Марчерия, те вярват, че си избягала от там…

Анунциата видя тогава старата просякиня, която се раздвижи зад съседния стълб.

— О, Боже мой! Вие ли сте? — промълви тя, отдъхвайки си.

— Успокой се! Старата Луала не ще те предаде, мое съкровище — избъбри прегърбената на две старица, идвайки по наблизо. — О, колко си хубава и разкошно облечена! Това са булченски дрехи, които носиш! Блестящи бисери, великолепна златна карфица!… От палата на дожа ли ти дадоха всичко това?… Защо избяга тогава?

— Имайте милост към мен, бабо!… Пазете мълчание, иначе слугите ще ни чуят и ще ни намерят.

— Няма, няма, мое малко съкровище — каза старата с успокояващ тон.

Тя седна върху плочите съвсем близо до Анунциата, към която отправи малките си любопитни и проницателни очи.

— Вярвам, че те не желаят да те изпуснат — подзе тя. — Ти си най-красивото момиче в града. Те искат да те омъжат за някоя високопоставена личност, нали?

— За шамбелана на дожа — промълви Анунциата.

— Не се съмняваха! Хитрият Луиджи! Той иска да те съедини с първия от слугите си, за да те има изцяло в своя власт! Дожът! Дожът! — повтаряше тя.

— Какво искате да кажете с това „дожът“?

— Ха, ха, ха! Твоята невинност не разбира тия работи. Ти си влязла без да подозираш в клопката Анунциата!… Дожът желае да те има и, за да постигне това, дава привидно ръката ти на младия шамбелан!

— В името на светците! Какво говорите?… Там беше дожесата и свидетели.

— Това не значи нищо, мое малко съкровище, не значи нищо! Дожесата си има своите права. Катерина Зиани никога не е обичала дожа. Тя обича незаконнородения, красивия Марино, този който е отдал на теб сърцето си! Тя го обича и затова желае твоята гибел. Това го прави от ревност… да, от ревност!…

— Вие знаете… за Марино? — попита Анунциата, гледайки с изненада сгушената просякиня.

— Ха, ха, ха! Старата Луала знае всичко, тя вижда и чува всичко, Анунциата, всичко, всичко!… Не обичаш ли ти красивия Марино Маринели?… О, той е едно съвършенство: той е благороден, великодушен и красив, така красив, че всички момичета от Венеция му правиха мили очи! Но Катерина Зиани го обичаше повече от всички други… Само че той не я обичаше… сега тя го мрази, мрази и тебе също защото знае, че вашите две души са свързани една с друга и че той е предпочел дъщерята на един рибар от Сан Николо пред последната дъщеря от палата Зиани… но ти знаеш ли кой ви предаде? Знаеш ли Юдата, който довлече нещастието за твоя баща и за Марино?

— Говорете! И това ли знаете?

— Аз го видях от стъпалата, когато отвеждаше с гондола на остров Сан Николо двама наемни убийци, изпратени да убият твоя Марино. Не можа ли да се сетиш кой е той, Анунциата?

— Моля ви, кажете ми всичко!

— Той е Пиетро, Пиетро с черната брада.

— Какво? Той ли е издал, че Марино се намира в нашата къща?

— Той е Юдата. Можеш да ми вярваш, аз съм сигурна… О, аз зная повече от другите! И понеже ти си така добра, така мила и така вярна на твоя Марино, ще ти обадя всичко. Искаш ли да узнаеш нещо за съдбата на любимия си, кажи?

— О, добра Луала, говорете — каза живо Анунциата, поглеждайки с подновена надежда грозното и набръчкано лице на старата просякиня, което приличаше на маска с острата брада и превития като човка нос. — Ако е истина, че вие познавате Марино и знаете нещо за него, кажете ми, за да ми възвърнете надеждата.

— Ха, ха! Как светна лицето ти при мисълта за любимия! Да, да, слънчевият лъч иде веднага след дъжда, нали? Ах, какво нещо е любимия, любимия — бъбреше старата просякиня с глух смях, гледайки пред себе си.

После тя потри сухите си ръце, по които имаше само кожа и жили.

— Луала — подзе тя — някога също е била любима. Има много време от тогава, Анунциата, много време!

— Вие щяхте да ми говорите за Марино, добра бабо?

— Да, обещах ти… Винаги съм имала удоволствието да виждам твоя гиздав Марино! Той не е мъртъв, мое малко съкровище, зарадвай се! Той е жив, жив е… но много страда!

— Да бъде благословена Св. Богородица! Той е жив! — извика Анунциата и машинално събра ръцете си като за молитва. — Но кажете ми, как сте узнали това, за да ви вярвам?

— Ти можеш да ми вярваш. Той е жив, но води едно ужасно съществуване.

— Говори, Луала… Къде е той?

— Успокой се!… Да говорим тихо, Анунциата, да не чуе някой! Заради твоя живот не трябва да обадиш никому това, което ще чуеш!… Кървавите инквизитори — продължи старицата, чието лице издаваше вътрешен страх, — кръвожадните съдии, хиените, проклятие над тях, са там долу, зад черните стени… Там те вършат своята тайна работа, оттам изпращат карабинерите и наемните убийци, там произнасят техните смъртни присъди!… Проклето да бъде тяхното правосъдие! Проклети да бъдат стаите на истината, които са стаи за мъчение… О!…

Старицата трепереше с цялото си тяло, като че ли някой страшен спомен я вълнуваше. Тя не говореше вече, а само мърмореше сама на себе си.

— Проклятие на тях! Проклятие на стаите на истината!

— Какво искате да кажете за тези инквизитори? — запита Анунциата разтреперана.

— Те изпратиха твоя Марино в Тулон, на галерите, Анунциата, на галерите — прошепна старицата съвсем близо до ухото й. — Твоят Марино е каторжник!

Анунциата изпусна един вик. Старицата подскочи като ухапана от скорпион.

— Какво направи ти?… Те се връщат…

— Ето ги! Скрий се да не те видят — каза тя живо и застана пред Анунциата, която едва задържаше риданията си.

Слугите на дожа се завръщаха! Те минаха съвсем близо до стълбовете, където просякинята и, зад нея, тази която диреха, се бяха сгушили.

— Старата Луала е още зад своята колона, извика един от тях. — Ти трябва да спиш затворена, стара магьоснице, задето още не си пропълзяла в дупката си. Сутринта наближава.

— Спях?… Да, да, бях заспала, ха, ха, ха! — отговори просякинята. — Благодаря, че ме събуди, добри Якопо.

Слугите, отминаха смеейки се и шегувайки се по отношение на старицата. Те се отправиха към палата на дожа.

— О, боже! — каза Анунциата, когато те изчезнаха, какво щях да направя? Аз сега не мога да се върна на остров Сан Николо и нямам никого, към когото да се обърна за помощ!

— Не, ти не трябва да се върнеш на остров Сан Николо, мое съкровище. Луиджи е хитър и подъл. Той скоро ще те намери… Ела с мен, ела със старата Луала. Тя ще те скрие понеже ти обичаш твоя Марино, добрия и благороден Марино Маринели!

— Вие искате да ми дадете подслон под вашия покрив, добра Луала!

— Не мога да ти предложа нещо хубаво, мое малко съкровище! Ха, ха, ха! Моят дом е много лош, Якопо има право, жилището на старата Луала не е друго освен една дупка. Но там не ще те търсят, никой не ще подозре, че си там. Ела, постави моята стара мантия върху сватбената си рокля и украсената си глава… Тя ще смачка хубавите цветя и ще измърси воала, обаче това на е важно… и прегърби се! Слушай, прегърби се добре, за да изглеждаме като две сестри просякини… Ела, улиците са свободни.

Анунциата, хвърляйки около себе си страхлив поглед, се прегърна на две, следвайки съвета на старицата, която, подпирайки се на късата си тога, премина Пиацета със своето „малко съкровище“.

Те се отправиха бързо по техните проходи покрай водата и се отдалечиха.

Часът бе два сутринта. Всичко бе спокойно и тихо.

Анунциата, прегърбена като стара жена, вървеше до просякинята, която с една необикновена пъргавина мъкнеше протежето си.

Те най-после достигнаха до малкия дървен мост на Големия канал, който носеше името Квинта и, преминавайки през един лабиринт от малки улички, се отправиха към тази отдалечена част на града, която се намираше на брега на канала Фузина.

Там живееха градинари, дребни търговци и работници от всички категории.

Къщите бяха така малки и така полусрутени, че повечето едва заслужаваха името колиби или бараки. Те бяха обитавани от просяци, парцалосъбирачи и проститутки.

През деня кварталът изглеждаше мъртъв и пуст, но при падането на нощта оживление царуваше в тези улици и улички.

Момичета с пикантни тоалети излизаха от техните тесни и тъмни стаи и тръгваха да се разхождат край палатите на големците, надявайки се чрез своите прелъстителни погледи да изкарат някоя печалба.

В края на една малка тъмна улица близо до водата, там, където се издигаше църквата Сан Себастияно, старата просякиня се спря пред една полуразрушена колиба.

В този момент беше почнало вече да се разсъмва.

Анунциата погледна с безпокойство наоколо, тъй като всичко, което я обкръжаваше й се струваше странно и опасно.

Когато старицата извади от дълбокия си джоб един ключ и безшумно го завъртя в ключалката на една ниска врата, Анунциата видя една сянка на прозореца на съседната къща, който бе осветен от блясъка на зората.

Тъкмо разглеждаше внимателно, какво може да бъде това видение, и старата извика:

— Влез, Анунциата, влез!

И тя я повлече в своята дупка.

Обаче Анунциата има време да разпознае, че силуетът, който се бе появил на съседния прозорец, е на глухонемия монах, на когото бе говорила същата нощ на Пиацета.

15. Потъналият кораб

Следната вечер Бенито Мадреселва удържа обещанието си и разказа на своя другар по вериги края на историята на своя живот и тайната, която пазеше толкова време.

Другите каторжници спяха около тях в дълбок сън.

Пълната луна се бе изкачила високо на синьото небе и морският вятър леко браздеше повърхността на водата, когато Бенито започна да говори със снишен глас, пазейки се да не бъде чут от пазачите, които минаваха от време на време.

— В пристъп на безумна ярост аз бях си отмъстил на двете същества, които бяха разрушили щастието ми.

С истинско задоволство гледах Инец, моята жена, и Карлос, моят недоносен приятел, да се къпят в кръвта си върху килима в стаята, където бяха се отдавали на радостите на любовта.

С широко разтворени очи, аз гледах чертите на жертвите, изкривени от смъртта, когато внезапно бях обхванат от едно невъобразимо вълнение: тия трупове изпъкнаха пред мене в ужасни образи, почувствувах нужда да избягам от тия места, в които бях изгубил всичко, където бях станал убиец.

— Аз размишлявах през целия ден за ужаса на вашата съдба, бедни и нещастни приятелю — каза Марино със съчувствен глас. — Това така ме развълнува и аз трябва да ви изповядам, Бенито, че бих сторил като вас. Бих извършил убийство, за да накажа измяната и прелюбодеянието.

— Благодаря за тия думи, Марино! Знай, обаче, че след часа, в който влязох в съприкосновение с моята съвест, съжалението и тъгата за моя изгубен рай не ме изоставиха.

Паднах на колене, за да се моля, и не можах да намеря думи; напразно прегръщах разпятието, издигайки към него разплакани очи и отчаяно лице.

Като че ли небето бе затворено за мене, като че ли един гръмлив глас ми викаше: — Ти си проклет, проклет завинаги!

Полулуд аз избягах от къщата си.

Но навсякъде ме придружаваха призраците на двамата убити. Струваше ми се, че искат да изтръгнат сърцето от гърдите ми.

Чувах ужасяващия вик на моята невярна съпруга; чувах думите на нейния любовник; виждах ги как се милват на дивана! В ушите ми бучеше силно съблазнителният смях на Инец; бях загубил духа си!

— Избягвайки от вашата къща, вие сигурно сте отишли с вашето окървавено още оръжие да се предадете на властите в Барселона, Бенито, за да ви съдят.

— Вашите думи ме пронизват в сърцето, Марино, защото са справедливи и естествени, и вие щяхте да постъпите така, както казвате. Но аз, заслепен и обезумял, отърчах в лодката си.

Без да мисля за нищо, без да мога да възвърна хладнокръвието си, сломен от отчаяние, хванах веслата и загребах към моя кораб, към моя „Грифон“ — така се наричаше той — като че ли там щях да намеря един втори дом и спокойствие, като че ли фурните на съвестта нямаше да могат да ме преследват.

— Исках да отида далеч, твърде далеч, да подиря неприветлива страна, където да мога да се избавя от отношенията с хората и моите спомени.

Исках да започна отново моя живот и да залича миналото си с работа и с пот на челото.

Обезумял, какъвто бях, аз се надявах да намеря милост и прошка!… Не бях ли аз един прокажен, един престъпник, един убиец, който не би успял да спаси от разрушение своето щастие, което не можеха да му заменят несметните богатства, намиращи се на кораба му?

— Какво се е случило във вашата къща след като вие сте избягали?

— Слугите, както узнах по късно, намерили на сутринта двата трупа и, изпълнени с ужас, отърчали да заявят на полицията.

Съдията от Барселона пристигнал с помощниците си.

Подозренията паднали върху домакина на къщата. Нещастникът щял да бъде качен върху ешафода на моето място и съвестта ми щеше да бъде натоварена с едно трето убийство, ако съдията не бе намерил моята шапка, която бях хвърлил и забравил.

Благодаря на Бога, че подозренията се отклониха от невинния и се отправиха срещу мене.

— И преследваха ли ви по морето?… Но намериха ли следите ви? Водата не запазва белези за това, което е минало по повърхността й…

— Новината за това ужасно престъпление се бе пръснала с мълниеносна бързина в Барселона и цялата провинция.

На следния ден правителството изпрати най-добрите си кораби, най-леките си кръстосвачи да ме дирят, тъй като не се съмняваше, че съм отплавал по морето след убийството.

Корабите, носещи полицейски агенти и добре запасени с муниции, ме преследваха, за да ме заловят и предадат на властта да получа заслуженото наказание.

На втория ден, когато виждах да се показва на хоризонта нос Толяда на брега на Сардиния, дежурните моряци от мачтата съобщиха, че два испански кораба се виждаха зад нас.

— Не бяхте ли предвидили възможността от преследване?

— Питате ме дали съм предвидил! Аз следвах едно сляпо чувство, бягах. Не беше полицията, от която исках да избягам, а угризенията на моята съвест.

— Обаче, когато моряците ви сигнализираха появяването на испанските кораби, вие повярвахте, че ви преследват? — подзе Марино.

— Екипажът бе вече забелязал промяната, която бе станала в мен, разстроеното ми лице, несвързаността на думите ми — започна Бенито, без да отговори направо на въпроса. — Те не знаеха нищо от това, което се бе случило, но си въобразяваха, че е станало нещо страшно и ужасно, за да ме накара да отплавам внезапно по морето, без определена цел, само няколко часа след като радостно бе поздравил пристигането на родния бряг.

И те, без да очакват заповедите ми, разгънаха всички платна, за да избягат от двата испански тримачника.

Но моят „Грифон“ бе могъщ кораб, голям и широк, построен за плаване по океана, докато двата кораба зад нас бяха по-малки и по-леки.

Обаче ние през нощта сме взели голяма преднина, тъй като на сутринта вече не се забелязваха двата кораба на хоризонта.

— Към кой бряг се бяхте отправили, пътувайки край нос Толада?

— Исках да отида много по-далеч на изток, да достигна до гроба на Христа, за да изпрося прошка и да намеря спокойствие.

Оттам щях да се отправя в пустинята, за да водя скитнически живот и да изкупя престъплението си чрез ежедневна тежка работа.

Но два дни по-късно, когато ние бяхме между Сицилия и остров Пантелария, дежурните сигнализираха отново, че се виждат двата испански кораба, които преследваха без почивка „Трифон“.

Една чудновата гонитба започна. На сутринта узнах, че тези кораби действително са по-добри от нашия и че на следния ден ще ни настигнат.

— Не предполагахте ли, че те не ви гонят, а просто пътуват към източните морета, като вас? — запита Марино.

— За да съм сигурен в това, аз започнах да лавирам: корабите зад нас почнаха да маневрират по такъв начин, че да могат с най-голяма бързина да стигнат „Трифон“ от двете му страни.

Вятърът беше благоприятен и надушваше платната. Но аз бях още напред, за да мога да приведа в изпълнение решението, което бях взел.

През нощта ние се приближихме до остров Малта и на сутринта се намирахме съвсем близо до острова.

Заповядах на екипажа да спусне в морето голяма лодка и да заеме място в нея.

Хората ме гледаха, учудени и смаяни и като че ли искаха да им дам обяснение. Те можаха да прочетат по мрачното ми лице, че съм намислил нещо ужасно.

Аз повторих със силен и властен глас да напуснат кораба и с лодката да се отправят за остров Малта.

Възнаградих ги богато и им отправих по няколко прощални думи.

Единствен старият кормчия, който бе служил няколко години при мен, се опита да остане. Сълзи се лееха от очите му и той ме молеше:

— Оставете ме при вас, сеньор Мадреселва — ми викаше той. — Аз не мога да ви напусна!

Но аз му заповядах с гневен тон да напусне кораба и да скочи в лодката, за да стигнат до Малта или Комино.

Испанските кораби бяха започнали да ме наближават.

Когато лодката, отнасяща екипажа, се загуби от погледа ми, аз останах сам на моя кораб, натоварен със съкровища, с които не можех вече да купя щастие.

Вече отделен от останалия свят, аз бях обзет от радост, при мисълта, че ще мога да подиря успокоение в смъртта и да се отърва от страшните душевни мъки, които ме потискаха.

Мисълта за една такава почивка бе удоволствие за мене след ужасната буря, която раздираше гърдите му и гнетеше мозъка ми!

Исках да умра, да изчезна заедно със съкровището си. Исках да потънем, моят кораб и аз, в бездната, така че хората, които мразех, да бъдат лишени от удоволствието да забогатеят от моите съкровища. Исках да изчезне и всичко с мене. Моите имоти и големите ми суми, поставени по секвестъра на Барселона бяха достатъчни, за да обезпечат нуждите на жената на Карлос Костадо, убит от мене.

— Какво?… Този негодник е бил женен?

— Да, той имаше жена и дете. Но оставете да ви доразкажа.

Сам върху моят кораб, аз го изоставих на произвола на вятъра и скоро попаднах на подводни скали.

Слязох тогава във вътрешността на кораба и със силен удар на брадвата пробих на дъното една голяма дупка под линията на плаването.

Водата зашуртя през отвора. След няколко минути корабът и аз щяхме да потънем в морето пред очите на моите съотечественици, които ме преследваха.

— Решението е храбро, даже героично!

— Върнах се бързо на моста и погледнах към двата кораба, които продължаваха да се приближават. Те не знаеха още нищо за моята отчаяна постъпка и вярваха, че ме държат в тяхна власт.

Обаче моят кораб продължаваше да се пълни с вода и да потъва все по-бързо.

Наблюдавах със скрита радост учудването, което се проявяваше върху испанските кораби, когато констатираха ясно, че „Грифон“ потъва.

Водната стихия щеше да погълне богатата плячка, която се надяваха да вземат.

Забелязах, че един от корабите спуща във водата една голяма лодка, очевидно, за да ме избави от опасността, в която се намирах.

Тия, които ме преследваха, не подозираха, че аз сам съм се натъкнал на подводна скала и през образувания пробив е навлязла водата.

Скоро в морето се образуваха водовъртежи и вълните се приготвиха да погълнат кораба.

Стоях прав на моста, поздравявайки радостно смъртта. Внезапно водата достигна двете горни страни на кораба и го повлече в дълбочините…

— Вашият екипаж не забеляза ли, какво сте направили?

— Не. Лодката отдавна бе изчезнала зад един нос… Какво се случи после, не знаех. Потънах едновременно с моя кораб. Бях изпаднал в безсъзнание.

Когато дойдох на себе си, видях, че се намирам върху моста на един от испанските кораби!

Скръцнах със зъби и избъбрих едно проклятие когато се видях в ръцете на тия хора, които бяха ме спасили за нещастие.

Но „Грифон“ бе загубен за тях. Когато се възвърнах в съзнание, чух да говорят около мен, че всички опити да стигнат до потъващия кораб и да го спасят били напразни.

Корабът, който бе тежко натоварен, потънал край подводните скали и не се забелязвал нито върхът на голямата му мачта.

Той бе загинал!

Полицейските агенти ме отведоха в Барселона, където ме оковаха и зорко ме наблюдаваха, за да не направя опит да се самоубия.

Бях умъртвил невярната си съпруга и нейния любовник; заслужавах смъртно наказание.

Съдиите, обаче, не се вслушаха в молбата ми; осъдиха ме на доживотна работа в каторгата.

Трябваше да продължа да живея с моите страдания, с моето отчаяние! Окован на каторжническата пейка, аз продължих проклетото си съществуване. Изпитах тука мъките на ада.

Доведоха ме в Тулон и ме поставиха на мястото, където съм.

— Вие сте пострадали много, Бенито Мадреселва. Ужасна е съдбата, която сме изпитали! — промълви Марино.

— Вследствие моето желание, още преди да се приключи процесът, всички мои богатства в Барселона, които бяха секвестирани, бяха предадени на нещастната вдовица на Костадо.

Аз вече нямах нужда от нищо; мизерията до смъртта ми трябваше да бъде моя спътница.

Богатствата, които притежавах, са още в морето. Правиха многобройни опити да ги извадят, но не успяха.

За мене този кораб, претоварен със съкровища, които бяха достатъчни да задоволят нуждите на много хора, беше без стойност, също както и животът ми.

— Значи корабът лежи още на дъното на морето?

— На същото място, между остров Малта и остров Комино, на сто крачки от една подводна скала, чийто връх се показва над вълните.

Чувствам, че краят ми е близък, Марино. В мълчанието на нощта, преди вашето идване, аз мислих, размишлявах, дирих и най-после открих с какво е възможно да се извади съкровището от морето… И ревниво пазих тази тайна.

— Как? Вие сте намерили средство, с което може да се осъществи почти невъзможното? Вие сте открили път, по който може да се слезе на дъното на морето? — попита Марино, без да прикрива изненадата си.

— Това не е измама, нито някаква магия. Вие ще узнаете истината.

Аз ще ви прехвърля всичките мои богатства. Ще ви направя мой наследник, Марино Маринели!…

Не ми отказвайте! Аз ви изучих; узнах, че сте благороден и честен, че имате големи проекти, за които ви са нужни тия съкровища.

С тях вие ще можете да добиете могъщество във вашата борба за отмъщение: вие ще бъдете по-сигурен в победата; вие ще спасите от мизерия и смърт много нещастници!…

Докато тия богатства за мене са без стойност и загубени, за вас ще бъдат от голяма важност, за да разклатите света, Марино!

Слушайте последната ми воля! Вие сте млад, пълен със смелост и сила, докато мене ме дебне смъртта.

Вие ще успеете да избягате. Тогава идете бързо на Малта. Там започнете веднага работата. Ще стигнете до потъналия кораб и цялото несметно богатство ще бъде във ваши ръце.

То е ваше неприкосновено притежание. Никой не може да претендира нито за част от него. Вие сте единственият наследник на Бенито Мадреселва.

— Но кажете ми, защо ме правите ваш наследник? Вашите думи ме вълнуват, тъй като не зная какво желаете да направя, нито как да ви се отблагодаря.

— Това, което ми казвате, още веднъж доказва, че вие сте достоен наследник на тия богатства, които без вас биха били безвъзвратно загубени.

Вие ще ги използвате, за да осъществите вашите справедливи проекти за отмъщение и освобождаване на вашия баща, който невинен лежи в страшния затвор.

Зная, че снабден с тия безчислени средства, ще покровителствате и спасявате невинните, а ще преследвате и наказвате виновниците.

Ще имате в ръцете си безгранична власт. Казвам ви без преувеличение, че тези богатства, каквито нито един крал, нито един император не притежава, ще направят от този, който ги вземе, един всемогъщ човек!

— Вие предизвиквате в дъното на душата ми вълнение, което ме изпълва с неописуема радост и накара да бие по-силно сърцето ми — извика Марино със светнали очи. — Да, вие имате право, богатството донася могъщество; тия съкровища ще дадат на моите планове една помощ и една сила, каквато даже не съм и помислял. Да, Бенито Мадреселва, моята гръд се вълнува и сърцето ми бие силно; то е пълно с идеи, достойни да раздвижат света!

— Сутринта наближава. Сега вие имате само едно съкровище, което изглежда недостижимо и до което вие не знаете, как да достигнете — промълви испанецът с глас, който отслабваше.

Утре вие ще узнаете тайната, която е плод на няколко годишно размишление. Утре ще притежавате във вашите ръце средства, чрез които ще можете сигурно да влезете в притежание на потъналото съкровище, тъй като имате и другото, съединени с благородството на сърцето.

Мълчание… Пазачите идат… Ето деня!

16. Мъдрия Ауромето

Недалеч от шосето, което се простира надлъж край Канал де ла Фузина, съвсем близо до колибата на старата просякиня, се намираше кръчмата „Делфино д’Оро“ (Златен Делфин), която се посещаваше изключително от моряци, просяци и други жители на този лош квартал.

Над вратата на тази къща беше изрисуван един златен делфин, което даваше името на кръчмата.

Вечер кръчмата нямаше друг указателен знак, освен осветлените прозорци на обширната зала, изпълнени с топли и вонящи изпарения, и където дъщерите на стария Фригильо изпълняваха такива неморални танци, които биха ужасили всеки моралист.

Една тъмна вечер старата Луала, която се бе завърнала от църквата Сан Марко, се приближи до оставените отворени прозорци на кръчмата.

Тя хвърли изпитателен поглед към вътрешността, където димящите лампи, забулени в гъст тютюнев дим и винени пари, осветяваха една зала изпълнена с дълги маси, пред които бяха седнали няколко моряци, чиито лица издаваха, че са способни да извършат всякакви престъпления.

Докато старата Луала се отправи, клатушкайки се, към вратата, един човек с черна мантия и голяма шапка с широки краища, мина пред нея и влезе в кръчмата.

Той се отправи веднага към една маса, поставена до единия прозорец и до която едно друго лице, облечено като него, се бе настанило пред една кана, пълна с вино.

Луала позна в тия хора двама служители от държавната инквизиция, двама полицаи, които грижливо криеха под мантията си знака за тяхната служба — една позлатена плочка във формата на слънце, в центъра на която бе фино гравиран адриатическият лъв.

Старата просякиня мина между редицата маси, без да обърне внимание на консуматорите, заети в своите разговори, водени с висок или нисък глас. Тя отиде до дъното на залата, където се намираше тезгяха, отрупан с шишета пълни с напитки с плодове и най-разнообразни чаши.

Старият Фригильо, надарен с кръгла като топка глава и надуто лице, стоеше край своята дъщеря Лорета зад тезгяха и се усмихваше блажено, тъй като работите му вървяха добре.

Лорета, облегната на един шкаф, разглеждаше с големите си живи очи консуматорите да не би някой от тях да се измъкне, без да плати.

Тя беше едро и силно момиче, което вече бе преминало цветущата си възраст, но въпреки това бе красива и бе опитна в изкуството да се харесва на хората.

Забелязвайки просякинята, Фригильо се засмя.

— Вижте, Луала се е разпуснала — каза той, смеейки се. — Става нещо с нея!

— Ха, ха, ха! — закикоти се старата, идвайки съвсем близко до тезгяха; това не е за мене Фригильо, не е за мене. То е за малкото ми съкровище! Дайте ми една кана вино от сладкото и едно парче от този сочен пъпеш; ще бъде по вкуса й, мисля.

В същото време тя извади от джоба си няколко изпросени монети, които наброи веднага с треперещите си пръсти.

— Ето виното, бабо — каза Фригильо, като напълни една малка кана с черна сладка течност. — Ще се погрижите да ми върнете каната като честна съседка… И ето ви парче пъпеш. Не е ли превъзходен, хе? Току-що го разрязах.

— Ще ви върна каната, бъдете спокойни… Моето малко съкровище ще хареса това, ха, ха, ха! — каза старицата, смеейки се със задоволство.

Тя взе грижливо с костеливите си пръсти каната и резена пъпеш и, след кратък поклон се завърна, клатушкайки се между масите и продължавайки да мърмори:

— Моето малко съкровище, моето малко съкровище!… Излизайки, нейните очи попаднаха върху двамата полиции, които с приближени глави над масите разглеждаха внимателно съседите си и разговаряха за нещо.

— Трябва да водят някой таен и нужен разговор — помисли си просякинята.

И вместо да се отправи към своето жилище на края на улицата, на няколко крачки от кръчмата, тя се приближи тихо до прозореца, край който бяха седнали двамата мъже.

Последните не можаха да я видят от тяхното място, тъй като тя се погрижи да остане прикрита в сянката на стената.

— Е, къде е отишъл глухонемият монах? — попита този от двама полицаи, които бе очаквал другия.

— Бонифацио твърди, че той не бил нито глух, нито ням, Франциско.

— Не бил ням ли?… Бонифацио често твърди денем неща, които е сънувал през нощта. Даде ли ти доказателство, за да му повярваш, Антонио?

— На кого е тази колиба? При кого е намерил убежище? — попита Франциско.

— Тя е необитавана и не зная кому принадлежи. Намира се близо до тази, в която живее старата просякиня от църквата Сан Марко.

— Луала?

— Да. Ти познаваш тази старица, също като мен… Вчера Бонифацио е погледнал предпазливо през малкия прозорец в стаята, където монахът се разхождал насам-нататък, след което бил запалил една факла. Казва, че го видял как мърда устните си, като някой, който говори самичък. Глухонемите не правят така.

— Ти имаш грешка, Антонио. Глухонемите често четат думите върху устата на хората, без да очакват звук. Защо и сами да не си мърдат устните?

— Може. Когато нощта настъпила, монахът излязъл, затворил вратата и се отправил към брега на водата, където се качил на една гондола, която намерил приготвена. Бонифацио отърчал върху един кораб, където матросите му дали една лодка, с която последвал монаха, който тръгнал по Канал де ла Гоидека по направление към остров Сан Никола.

— И там, както ми казваше, бил говорил с един негър? — попита Франциско.

— Той се отправил към колибата, гледайки на всяка крачка около себе си, и негърът дошъл насреща му, като че ли са си определили свиждане един други.

— И в този негър Бонифацио познал избягалия Горо?

— Той не е могъл да подслуша разговора им, понеже те избрали грижливо едно широко и открито място за техния разговор, който бил продължителен и, без съмнение, твърде важен.

— Защо този негодник Бонифацио не е арестувал негъра?

— Зная, че не обичаш Бонифацио, Франциско, но трябва да бъдем справедливи. Той е бил сам; имал е заповед да следи самия монах, не е можел да стори друго освен да проследи последния, като се е разделил с негъра.

— И не се ли заел по-късно с този негър?

— Същата нощ даже. Бонифацио намерил случай да повери част от наблюденията си на един карабинер, когото срещнал, когато следил монаха до неговото жилище.

— И подозрението потвърдило ли се?

— Не зная. Само чух да казват, че Бартоломео и Людовико са заминали днес по пътя за Падуа вместо него.

— Разкажи още. Вижда ли Бонифацио след като се, разделихте?

— Той дебне в съседство с колибата. Намериха го на едно удобно място, близо до водата, откъдето наблюдава слабо осветения прозорец на монаха, който не ще закъснее да сложи капюшона си върху главата и да се приготви да излезе.

— И тогава ти ще останеш с Бонифацио. Заедно ще проследите монаха и ти ще ми донесеш сведенията, които съберете.

Старата просякиня слушаше внимателно и не пропусна нито дума от тоя разговор, който се водеше на нисък глас.

Можеше да се види как блестяха очите й, което издаваше големия интерес, възбуден в нея.

— Те ще го проследят — промълви тя, без да престане да слуша с наострени уши.

— Ние го следихме до Рива де ла Карбоне. Там той влезе в една тясна, но висока къща, намираща се до Риалто — подзе Антонио.

— Във вашия разказ не сте ми споменавали за това.

— Ние току-що пристигнахме. Слушай! Ние чакахме пред тази къща цял час и се учудвахме защо монахът не се появява…

— Как?… Вие забравяте ли, че къщите на Рива де ла Карбоне, за които ми говориш, имат втори изход на малката уличка, която води към Кале Марчерия? — прекъсна го живо Франциско.

— Така е както казваш. Ние разпитвахме за къщата, за да узнаем кой живее там, понеже аз си спомням, че тя дълго време беше необитавана. Отговориха ни, че мъдрият и умен астролог Ауромето живее там, изолиран от останалия свят. Що се отнася до глухонемия монах…

— Той е избягал през втория изход — каза Франциско и стана — той ви е излъгал. Ела!

Старата просякиня се усмихна със задоволство и изчезна в сянката, преди още двамата полицаи да си платят консумацията.

— Бонифацио се е завърнал в палата — каза Антонио, излизайки от „Златния делфин“ със своя другар.

— И той очаква, че там ще повярват на един луд като него — каза Франциско разгневен. — Той е трябвало да отърчи в уличката, през която е минал монахът… Може би щеше да намери някоя следа от него.

Двамата мъже, грижливо загърнати в мантиите си, тръгнаха по направление към моста Риалто.

Като стигнаха в малката уличка, съседна на този мост, Антонио привлече другаря си в сянката на къщите и му показа една двойка, която в този момент излизаше от Кале Марчерия в малката уличка.

Дамата носеше разкошна дълга рокля от коприна с тъмен цвят. Главата си бе покрила с бял воал.

Нейният кавалер изглеждаше, че също принадлежи към висшето общество: шапката му, украсена с едно великолепно перо, и кадифената му мантия, която бе наметнал на раменете си, издаваха един член на благородничеството.

Неговите движения бяха плахи и неправилни, докато тия на неговата спътница издаваха нещо властно и заповедническо.

— Дожът — промълви Антонио. — Познах го по неговата шапка и неспокойните му движения… Знаеш ли какво казват? Че бил обхванат от Сатаната.

— Шт! Той не трябва да ни види или поне не трябва да забележи, че го наблюдаваме, отговори Франциско тихо.

— Ние сме скрити от погледите му. Неговият слуга Пепо ми довери вчера, че дожът прекарва нощите си, вървейки из коридорите и въздишайки, като че ли носи тежък товар. Пепо твърди, че Сатаната е седнал на врата на дожа и го води към неговите нощни разходки из палата.

— Мълчи, Антонио. Той минава пред нас.

— Дожесата е, която го придружава.

— Те завиват, за да влязат в тази къща.

— В името на светците!… Те не ни видяха. Те отиват при мъдрия Ауромето, за когото цяла Венеция говори.

— Ела с мен — каза Франциско със снишен глас, повличайки подир себе си другия полицай на оттатъшната страна на улицата, докато дожът и дожесата изчезнаха в тъмната сянка между тесните и високи здания.

Последните си въобразяваха, че не са видени от никого.

— Проклятие! — извика Луиджи Гримани гневно. — Мразя тъмнината. Този астролог, изглежда я обича!

— Последвай ме — прекъсна го Катерина, пристъпвайки към стълбата, която водеше към един тъмен вестибюл.

— Струва ми се, че познаваш местата…

— Видях вече веднъж алхимика, за да го предупредя за нашето посещение, — каза дожесата, изкачвайки се по стълбата.

— Въпреки това предупреждение той не ни очаква.

— Той не се съгласяваше да ни каже бъдещето — каза Катерина. — С големи мъки едва успях да склоня. Не бъди груб и присмехулен към него, за да ни открие той средството, с което ще си възвърнеш спокойствието, щастието и почестите.

Тя достигна до една врата на края на стълбата, където почука два или три пъти.

Чукането прозвуча продължително в празната къща.

Дожът застана близо до съпругата си и с нетърпение очакваше да види обитателя на къщата, който можеше да задоволи неговите желания.

Най-после, леки стъпки се приближиха. Резето от вратата бе отместено и пред дожа и дожесата се появи мъдрият Ауромето.

Той беше около седемдесетгодишен човек, с дълга брада и сиви коси, с мършаво лице. Носеше дълга и широка роба от черно кадифе, която бе пристегната на талията му с един чуден пояс, украсен с някакви кабалистични знаци.

Залата, в която алхимикът прие своите бележити посетители, бе обширна и издаваше при пръв поглед занятието на този, който я обитаваше.

Големи стъкла, в които бяха затворени препарирани животни или растения в най-чудни форми, мъртвешки глави, скелети на амфибии и други неща бяха натрупани върху множество масички покрай стените.

Върху една голяма маса се виждаха сини пламъци, върху които бяха поставени разни реторти.

Една лампа, висяща от тавана, осветяваше тази стая, в която се разнасяше някакъв странен парфюм.

Ауромето не се поклони, нито поздрави посетителите.

От своя страна дожът не счете за необходимо да отправи поглед към астролога и мина зад него, за да последва дожесата в залата, която Ауромето й бе посочил с ръка.

Дожът разгледа тази стая с видимо голямо вълнение; черепите и скелетите му напомняха за смъртта, от която той толкова се страхуваше.

Алхимикът затвори вратата докато дожесата отхвърли воала си назад.

— Вие оправдахте моето доверие — каза тя на стареца, който стоеше прав пред нея. — Капките, които ми дадохте бяха добри; те произведоха ефекта, който ми бяхте обещали…

— Мъдрият Ауромето, мой височайши съпруже, продължи тя, обръщайки се към дожа — ще ви разкрие бъдещето и ще излекува болката, която венецианските лекари не са способни да излекуват, въпреки че ви отрупват с разни лекарства.

— Започнете — заповяда дожът с мрачно и заповедническо лице. — Ще получите голямо възнаграждение. Луиджи Гримани не гледа на златото, когато се касае да заплати извършените му услуги.

— Аз не ще извърша това за награда. Не заради златото, което ми обещавате, ще ви кажа истината, — отговори мистериозният старец с важен и мистериозен глас. — Защото ако я чуете, ще забравите, че сте обещавали награда.

— Какво означават тези думи?

— Пригответе се за истината Луиджи Гримани! Истината! Не зная дали ще можете да я понесете.

— Значи вие знаете, че тази истина е твърде тежка за мен?

— Не зная още нищо, но аз познавам душата на хората.

— Може би вие се мамите по отношение на моята съвест.

— Ако вие сте готови да чуете това, което е написано на звездите, и това, което ще ви съобщя за бъдещето, последвайте ме Луиджи Гримани. Не се страхувайте и не треперете, а слушайте внимателно! Аз не разкривам на драго сърце бъдещето на хората, защото те са склонни да сметнат за мое лично дело това, което е писано на звездите. Намразват ме, ако им съобщя лошо, позорно, или ме обсипват с пари, ако им предскажа нещо хубаво. Но нека да изпълня волята ви.

Алхимикът отиде в дъното на стаята и дожът и съпругата му го последваха.

Той отвори една малка врата, зад която имаше спираловидна стълба. Той и посетителите му се изкачиха в една стая, разположена под самия покрив, където се намираше друга малка стълба за изкачване.

Този покрив се издигаше над околните къщи. Близо до центъра му бе издигната една наблюдателница във форма на купол, построена в по-голямата си част от стъкло и снабдена с едно отвърстие, достатъчно широко и високо, за да се промъкне вътре един човек.

В средата на тази кръгла стъклена стая, която се осветяваше от светлината на луната, имаше маса, снабдена с едно чудновато огледало.

Над нея бяха поставени други две подобни огледала, образуващи ъгъл.

В предната страна на кръглата стая имаше няколко фотьойла с високи гърбове.

Ауромето покани посетителите да седнат.

Дожесата се отпусна върху един от столовете, а дожът остана прав до нея, със скръстени ръце, очакващ с мрачен поглед и затаен дъх, какво ще му каже звездоброецът.

Първата „къща“ на небето, на изток, ще ти бъде отворена по-късно, започна астрологът. Ще видя най-напред в дъното на небето, в четвъртата „къща“, която е тази на родителите и сродниците.

Дожът слушаше с учудване тези мистериозни и обезпокоителни думи.

Мъдрият Ауромето нагласи огледалото върху масата по такъв начин, че да може да вижда в него част от небето, отразено от другите две.

— Това е кръвта, която ти искаш, но тя не е твоята кръв; това е желанието ти за кръвта на другите, — подзе астрологът с дълбок глас. — Ако ти искаш да оздравееш, Луиджи Гримани, успокой кръвта си и въздържи ръката си.

— Говори по-ясно. Какво искаш да кажеш за кръвта на другите?

— Не искай да узнаеш от мене повече. Въздържай ръцете си! Дръж се далече от един старец, който виждам в „къщата“ на родителите ти и който ти е много близък.

Дожесата трепна. Тя погледна дожа, който беше побледнял.

— Продължавай, мъдри Ауромето, продължавай — каза той.

— Втората небесна „къща“, тази на щастието и богатството, е открита, но третата и петата — на братята и на децата, са невидими и разрушени за тебе.

„Шестата“, тази на здравето, е забулена.

Послушай съвета ми и задръж ръката си. Погрижи се и за душата си, Луиджи Гримани; тъй като в този ъгъл, на запад, където се появява „къщата“ на брака, виждам една друга личност, изкачила се до дожесата, едно младо момиче с хубави очи и руси коси.

Тя е бледна и може да се каже, че е болна.

Виждам я пред мен в огледалото; но зад нея се крие една сянка, която те заплашва, ако твоята ръка се вдигне над младото момиче…

И сега да узнаем какво се казва за тебе в осмата „къща“, тази на смъртта!

Голямата врата се отваря!

— Говори! Готов съм да чуя.

— Години ще преминат… Във време на карнавала ще удари твоят час… Аз се отвръщам с ужас от това видение… Остави ме да си замълча! Остави ме да ти прочета хороскопа без повече подробности.

— Искам да зная всичко: първо хороскопа, а след това какво има зад голямата врата, за която говореше.

— Ти го изискваш. Нека отговорността падне върху главата ти… Влез, преди карнавала, в полунощ в една усамотена и изоставена къща, където да няма никакъв слуга и никой друг освен тебе. Влез, носейки във всяка ръка по една запалена факла. Застани пред едно огледало и произнеси три пъти името си с висок и ясен глас и ти ще видиш зад тебе това, което те очаква в „къщата“ на твоя живот. Такъв е твоят хороскоп, с няколко думи, Луиджи Гримани. Ако ти видиш, зад тебе баща си и брат си, значи земята ще попие твоята кръв!

След късо и тягостно мълчание дожът, правейки видима големи усилия да се владее, каза:

— А сега открий ми, мъдри Ауромето, това, което ще се случи след време?

— След години, във време на карнавала, един гост ще се представи на един от твоите банкети… Отвори му всички врати на къщата си и на твоето сърце!… От това зависи твоят живот и този на твоите приятели!

— Твоите думи са една от друга по-загадъчни и по-забъркани… Остави ме да хвърля поглед върху образите, които ти виждаш зад голямата врата.

— Падни на колене пред госта чужденец! Отвори му къщата и душата си!… Ако той се отдалечи от тебе като неприятел, една ужасна река от кръв ще потече по улиците на Венеция и ще почервени белия мрамор, и трупове ще бъдат тия, които седят на фотьойлите в държавната инквизиция! Безмилостната ръка на съдбата ще достигне виновниците и в стаите на палата, където ще се скрият: пурпурната мантия не ще запази сенаторите от смъртта и карнавалът ще бъде отпразнуван върху труповете!

— Какъв кошмар ми разкривате! — извика дожът, чиито очи се бяха разширили, а по цялото му тяло преминаваха тръпки.

— Вие пожелахте да чуете истината… Аз ви я разкривам.

— Стига, стига!… Елате — каза Луиджи Гримани, обръщайки се към дожесата. — Моля ви се, изведете ме по-скоро навън от тази къща.

Катерина хвана с едната си ръка своя съпруг, а с другата отправи към алхимика поздрав за сбогуване.

— Утре ще чуете да се говори за мен и ще получите награда, — каза дожът, повеждащ дожесата към стълбата.

И той прибави твърде ниско:

— Този мъдър Ауромето знае много неща. Трябва да поговоря за него на върховния съд.

17. Последната нощ на Бенито

На следния ден след нощта, през време на която Бенито Мадреселва бе разказал на своя другар по верига историята на живота си и го бе провъзгласил за свой наследник, той беше толкова слаб и болен, че обърна внимание на Марино.

Вълнението, което преживя отново, разказвайки изпитанието си, се отрази зле върху положението му; безсънните нощи, преминали в разговор бяха усилили треската му; неговите очи бяха хлътнали в орбитите, бузите бяха се покрили с една розовина, която често се явява по лицата на тези, които са близо до смъртта.

Марино обърна внимание на пазачите върху състоянието на своя приятел, но грубите войници не желаеха и да чуят да се говори за освобождение от работа. Той беше жив, имаше розов цвят на лицето и чувстваше апетит към плодовете, следователно можеше да работи, заключаваха те.

Марино не бе в състояние да убеди тия безмилостни пазачи; той слушаше със стиснати юмруци присмехите, които войниците отправяха срещу болния Бенито и него. Но той трябваше да пази мълчание: не можеше да даде израз на гнева си.

Бенито, който разбра, какви чувства го вълнуваха, му пошушна:

— Успокой се, денят ще мине, както и другите. Ще ви открия тайната, без която не можете да стигнете до потъналия кораб!

Галерата напусна пристанището и отплава в открито море в едно няколкодневно пътуване.

Осъдените имаха много работа. Войниците постоянно ги караха да бързат. Телата им бяха облени в пот и дишането им бе тежко.

Когато някои, изтощени, падаха под умората, усилена от лъчите на жежкото слънце, и пущаха греблата, жестокосърдечните войници изсипваха върху тях град от удари, докато нещастниците, скърцащи със зъби и проклинащи живота, сбираха последни сили и хващаха греблата.

Голямата физическа сила на Марино, която тежката работа на галерата не бе още изхабила, му позволяваше да движи греблото и за слабия Бенито, и за себе си същевременно.

Пазачите, особено злият Гаспар, го поглеждаха на минаване.

Те с радост биха намерили някой предлог, за да го накажат и да сломят гордостта му и подигравателната усмивка. Презрителните погледи, които им хвърляше Марино, ги вбесяваха.

Но те не можеха да го заловят в някаква грешка, тъй като той изпълняваше точно заповедите и не си отпочиваше в своята мъчителна работа.

Отпаднал от задушната топлина и от собствената си слабост, Бенито изпукаше големи въздишки.

Той чувстваше, че часовете му са преброени и благодареше на Бога. Той бе страдал толкова, че очакваше смъртта като освобождение.

Испанецът гледаше с възхищение и симпатии Марино Маринели.

— Да, — помисли си той, — той ще успее и ще извърши големи неща в живота си. Тази адска каторга не ще го съсипе; той ще излезе по-силен и по-привикнал на тежка работа.

Той се радваше, че случаят му бе изпратил този човек. В тази среща виждаше пръста на Провидението и му отправяше своята благодарност.

Марино Маринели беше достоен наследник на неговите богатства; в ръцете му те ще бъдат употребени за големи неща.

Той ще може да осъществи нещата, за които той бе мечтал, но които никога не би могъл да достигне със своите загубени сили и разрушена енергия.

Когато настъпи вечерта и галерата пусна котва на открито за нощна почивка, Бенито изтощен се отпусна върху грубо одяланата пейка. Неговата гръд бързо се вдигаше и спускаше, като че ли бе заплашван от фатална криза. Но той се бореше храбро срещу нея. Не можеше още да умре спокойно; не бе изпълнил докрай мисията, която си бе възложил, а неговият край, в това бе убеден, нямаше да закъснее.

Марино му подаде скришом своята порция от плодове; това бе единственото нещо, което можеше да яде!

После младият човек подложи дрехата си под болния, на когото месото му бе изгнило от стоенето върху дървото.

— Преминах деня в размишления върху всичко това, което си доверихме миналата нощ — започна той, говорейки съвсем ниско, както правеха обикновено. — След спокойно и обстойно обсъждане дойдох, Бенито Мадреселва, до заключението, че трябва да приема вашето наследство, което иначе ще бъде загубено завинаги. Но аз не ще си послужа с тези съкровища за задоволяване на някои своеволни капризи, а ще ги употребя както вие желаете. Ще реализирам плановете, които ще донесат щастие в градовете и техните жители и ще изтръгна нещастните от провал и смърт!… Давам тържествена клетва в този час, че ще сторя това.

Болният му отговори със слаб като въздишка глас, но в който се чувстваше ентусиазъм:

— Аз желая щото като един единствен наследник и притежател на безчислените богатства, да добиете едно могъщество и да извършите чудеса в света! Името на Марино Маринели да се носи над земи и морета, изпълвайки с ужас престъпниците и носещо за невинните и угнетените дългоочакваната вест на освобождение и щастливо бъдеще!

— Да, вие имате право. Така трябва да бъде! — извика Марино, обзет от едно благородно чувство. — Аз ще бъда ужас за престъпниците, покровител на нещастните, освободител и спасител за моя баща и за себе си отмъстител.

— Моите сили ме напущат. Поставете ухото си съвсем близо до устата ми — промълви испанецът, — часът на моето освобождение е близък, Марино, повярвай ми: Желая почивка и мир.

— Вие ще се почувствате добре, когато пресният морски ветрец разведри челото ви, Бенито.

— Нищо вече не очаквам, надявам се само за смъртта. Но слушайте, слушайте внимателно. Вие ще узнаете моята тайна, изобретението, което изнамерих след година размишления, и начина да го използвате, за да влезете в притежание на съкровището, което трябва да извадите от морето…

Ако вие поставите върху водата надолу с отвора един голям звънец, пълен с вода, можете да го спуснете без водата да навлезе вътре. Въздухът, който остава затворен в звънеца, пречи на течността да се издигне.

Изработете един звънец от метал, толкова голям, че да можете да се вместите в него с част от съкровището. Превържете го на кораба с един кабел, навит на макара. Промъкнете се без страх в този звънец, изработен по начин да не влиза вода в него и с отвор само отдолу, и оставете да ви спуснат в морето върху потъналия кораб, който е близо до подводните скали между Малта и Комино.

— Какво! Вие мислите, че във вътрешността на този звънец аз ще мога да дишам и не ще бъда достигнат от водата? — каза Марино, твърде учуден.

— Аз правих опит с едно малко звънче, разбира се, но мога да ви се закълна, че вие ще можете да слезете на голяма дълбочина, без да бъдете достигнати от водата и без да бъдете изложен на някаква опасност.

Само че въздухът не ще ви стигне за много време. Ако звънецът е голям, вие ще направите добре да дадете заповед на екипажа да ви издигне, щом мине един час. Вие ще трябва да повтаряте това подморско пътешествие, докато съкровищата, намиращи се в потъналия кораб, бъдат извадени на дневна светлина.

— В името на всички светци! Бенито, вашата тайна е безценна. Това е едно чудесно изобретение — каза Марино, чиито очи блестяха.

— Във всеки случай то ще ви даде възможност да влезете в притежание на богатствата. Вие ще ги имате без съмнение, ако следвате точно наставленията ми. Особено бъдете предпазлив, не се оставяйте да ви обзема желанието всичко да отнесете първия път и да останете по-дълго време, отколкото позволява въздухът. Иначе вие ще умрете задушен.

— Говоренето ви изморява много, Бенито — промълви Марино Маринели. — Обаче, отговорете ми на още един въпрос. Как мога да бъда в смъртна опасност, когато твърдите, че водата не може да навлезе в звънеца?

— Вярвах, че ще ме питате това — отговори Бенито с откъслечни думи, докато от гърдите му излизаше леко хъркане. — Въздухът ще се развали. Останете ли няколко минути повече, след като атмосферата в звънеца остане невъзможна за дишане, и вие ще се задушите. Не мога да видя никаква друга опасност. Не е водата, която може да ви заплашва, но въздухът, ако заслепението ви накара всичко да вземете, вие ще закъснеете.

— Благодаря за сведенията и съветите, Бенито!

— Вземете ме с вас, като слизате, едно въже, чийто край оставете на кораба, за да дадете на вашите хора знак, когато желаете да се изкачите — прошепна испанецът, напрягайки последните си сили. — Сега вие знаете всичко, Марино Маринели. Изпълнете моята воля! Чувствам, че скоро ще бъда освободен… О, сън, вечен сън… колко благотворен ще бъде за каторжника… за Бенито Мадреселва… който така желае почивка!…

Той замълча. Очите му се затвориха.

Една недоловима отмора бе го обзела, след като повери на другаря си по верига тайната на своя живот.

Сега бе спокоен. Можеше по-леко да умре.

Марино се надвеси над него, забелязвайки, че движенията на гърдите му стават по-бурни и дишането му по кратко и по-бързо.

Когато небето започна да побелява на изток. Бенито, който не бе спал повече от един час, отвори внезапно очите си, които бяха блуждаещи.

— Чувате ли?… Чувате ли? — викаше той. — Тя се смее!… Инец се смее!… Чувате ли този шепот на щастливи гласове?… Карлос е при нея… Те се милват и прегръщат… Те говорят за мене; произнасят моето име и се смеят… Бенито е далеч — каза Карлос. Чувате ли? Бенито е далече!

Болният избухна в ужасен смях. Той се гърчеше. Ръцете му се свиваха конвулсивно, удряйки около него. Веригите му произвеждаха голям шум. Той не чуваше това, което Марино му казваше, за да го успокои.

Шумът обърна вниманието на пазачите.

Гаспар се завтече, правейки гневни жестове.

— Какво иска този роб? — извика той със заплашителен тон. — Защо е тази олелия?

— Оставете го! Той е твърде зле — отговори Марино, изпълнен със съчувствие.

— Какво?… Твърде зле!… Познавам този мързеливец. Той се преструва. Стойте мирно и мълчете!

— Това е Карлос!… Горко нему и на мене!… Това е Карлос!… Той трябваше да умре! — викаше обзетият от силна треска Бенито.

И той започна да удря наляво и надясно. За нещастие, той засегна с юмрук войника, спрял до него.

— Животното започна да става свирепо — викна Гаспар, ритайки жестоко с крак човека, който бе изпаднал в делириум.

Марино не можа да понесе това. Той скочи от пейката си и нанесе такъв силен удар на мъчителя, че последният се залюля и се строполи на пода.

Бенито не видя нищо от тази сцена и продължаваше да говори в делириум.

Гаспар, комуто неговите другари помогнаха да стане, бе се разярил като ранен тигър.

— Смърт на този негодник! — извика той. — Той вдигна ръка върху мен.

И, изваждайки от ножницата своята широка и къса сабя, той се опита да промуши Марино, когато офицерът, командващ галерата се появи на моста.

— Какво става? — запита той, отправяйки се бързо към Гаспар.

— Този роб ме нападна! — отговори войникът. — Той трябва да умре.

— Войникът се осмели да удари с крак този нещастник, който се бори със смъртта, аз не можах да го понеса и никога не ще остана безучастен при подобно нещо! — каза Марино на офицера с висок глас, докато всички каторжници поглеждаха с възхищение другаря си, който се бе осмелил да накаже Гаспар, така мразен от всички.

— Вие сте се провинили в тежко престъпление — каза офицерът на Марино.

После, обръщайки се към войника, който кипеше от гняв, прибави:

— Вие ще получите удовлетворение, Гаспар. След два дни ще се върнем в пристанището. Тогава каторжникът ще получи заслуженото наказание за своето престъпление.

— На смърт този негодник! — викна Гаспар.

— Неговата смърт е сигурна… Но какво става с тоя роб, който бъбри тия несвързани думи? — попита офицерът, посочвайки болния испанец.

— Бенито Мадреселва умира — отговори Марино навеждайки се над нещастника, който изглежда, в този момент, позна своя другар по верига.

— Това не е истина. Той се преструва! — се осмели да каже Гаспар.

Марино му хвърли поглед, пълен с омраза, и се наведе отново върху умиращия.

— Сбогом! — промълви Бенито. — Моли се… за моята душа!

Пазачът поиска да отдалечат Марино от другаря му, когото да накаже за прекъсване на работата, но офицерът отблъсна ръцете на варварина.

— Оставете го, Гаспар — заповяда той — Не виждате ли, че умира.

— Кой ли дявол е дошъл да прибере това испанско куче! — закикоти се войникът. Неговият другар по верига скоро ще го достигне.

Бенито Мадреселва потрепера, след малко той предаде Богу дух.

Клепките му се затвориха и смъртта сложи своя отпечатък върху лицето му, докато Марино прошепна една кратка молитва.

— Повикайте ковача — заповяда офицерът, — за да снеме оковите от трупа. На работа другите!

Гаспар остана близо до Марино, гледайки със злобни очи, дали движи правилно греблото.

Голяма радост бе за него, че този осъден, когото мразеше, трябваше да извършва сам една работа, за която бяха нужни общите усилия на двама каторжници.

При най-малката грешка той бе готов да вдигне пръчката си и да накаже гордия венецианец.

— След два дни — си казваше той, — ако галерата се върне в Тулон, смъртна присъда очаква осъдения, който се осмели да вдигне ръка върху мене.

Правило и без изключение беше каторжник при най-малкото провинение, по оплакване от някой войник и без друга анкета, да се предаде на палача на каторгата.

Марино сам движеше тежкото гребло с такава сила и с такава пъргавина, че предизвикваше удивление и у Гаспар, който трябваше да признае в себе си физическото превъзходство на роба, който мразеше.

Надвечер ковачът сне веригите на мъртвия и погребението на последния се извърши.

Слънцето се наклони към морето и неговите последни лъчи потопиха в пурпур гребените на вълните. Лек вечерен вятър подухваше и разхлади потъналите в пот тела на осъдените.

Тогава тялото на Бенито Мадреселва, по заповед на офицера, бе отнесено на средата на моста и бе привързано към една дъска.

Другите затворници вече бяха присъствували на подобни зрелища и знаеха, какво ще се случи.

Марино нямаше опит в това отношение, но не бе мъчно да се досети, че трупът на неговия приятел, като тия на моряците, които умират в открито море, ще бъде хвърлен във водата.

Привързаха един тежък камък при краката на испанеца, после четирима войници го отнесоха на дъската върху борда на галерата.

Марино промълви една молитва и изпрати един последен прощален поглед на Бенито Мадреселва, който сега бе освободен от своите мъки, бе изпаднал във вечен сън, толкова желан от него, и щеше да бъде хвърлен в това море, където близко до далечните острови, бе потънал неговият кораб и неговите съкровища.

Грохотът на вълните пееше своя погребален химн, слънцето от своя залез се сбогуваше с него, изпращайки му последните си лъчи.

Войниците пуснаха дъската и камъкът повлече това, което бе останало от Бенито Мадреселва към бездната, където хората не можеха да намерят друго освен вечен покой.

Водата се плисна, а после се затвори над трупа. Около минута няколко водни кръга показваха къде бе изчезнал приятелят на Марино и после всичко се заличи.

Никаква погребална служба не бе отслужвана. Никакъв свещеник не чете молитва над покойния и неговия гроб.

Едно сърце само бе изпълнено със скръб и тъга; само една уста бе прошепнала молитвени думи; само една душа се бе обърнала към Бога, искайки прошка и милосърдие за нещастника Бенито; само очите на Марино се бяха насълзили заради нещастния другар по верига, който не бе намерил любов на земята, а само страдания.

После нощта се спусна над морето, над галерата и над каторжниците, които забравиха своите мъки в съня.

Марино остана дълго време буден, мисли за Бенито, който сега спеше в своя воден гроб, и даде тържествена клетва да изпълни последните желания на мъртвия, да последва буквално неговите наставления, когато успее да си възвърне свободата.

След два дни галерата се върна в пристанището.

Върху брадясалото лице на Гаспар можеше да се забележи една сатанинска радост, която правеше да блестят жестоките му очи, при мисълта, че мразеният каторжник ще получи най-сетне своето наказание.

Той побърза да слезе на сушата и побърза да отиде при директора на каторгата, после при военния комендант.

След няколко часа той се завърна със заповед да отведе каторжника Марино Маринели във вътрешността на каторгата, където да очаква присъдата си.

Комендантът прочете написания пергамент от името на Венецианската република, който придружаваше изпратения каторжник, и изпрати един куриер в далечната приятелска държава, с мисията да уведоми за това, което се бе случило, Съвета на тримата и дожа и да ги запита, дали смъртното наказание, което каторжникът е заслужил, трябва да се изпълни в Тулон.

Отговорът не бе двусмислен. Нищо не можеше по-добре да допадне на дожа и сената, както екзекуцията на ненавиждания незаконнороден далеч, в земите на Франция.

Но трябваше да се почака и Марино бе хвърлен в подземните килии на каторгата.

Тия подземни килии на крепостта, които служеха за затваряне, бяха с дебели стени и бяха разположени край зида, граничещ с морето.

Те бяха дълбоки тесни дупки, затваряха се с дебели железни врати и в тях нямаше място за лягане и спане, понеже почвата бе осеяна с железни пръчки с остри върхове.

Прозорци нямаше в тия страшни килии. Въздух и светлина проникваше през едно отверстие, направено в стената откъм морето.

Едва една стъпка висока и две широка, тази дупка бе снабдена е желязна решетка.

Долу се чуваше как вълните се плискат в стената. В тази част на пристанището дълбочината на морето беше много дълбока.

Когато желязната врата се затвори зад него, студени тръпки преминаха по тялото на Марино, чийто мускули се свиха под напора на гнева.

Обаче, бяха му снели веригите и това му бе вдъхнало надежда.

Той разгледа бързо тясната клетка и забеляза веднага зарешетената дупка.

Той легна върху железните пръчки, без да чувства болките, и погледна навън. Долу морето бучеше и това бучене за Марино бе едно обещание.

18. Мостът на въздишките

— Какво ви каза сарафът, чиято маса е на ъгъла на Кале Марчериа? — запита главният инквизитор двамата карабинери Франциско и Антонио, които седяха прави пред Съда на тримата в голямата му стая, тапицирана в черно. — От неговото място той добре е виждал уличката, за която говорите.

— Евреинът, когото познавам от детинството си — отговори Франциско, — ни увери, че не е виждал никакъв монах, макар да е наблюдавал уличката.

— Монахът, когото наричат глухоням, не е излизал от къщата през втория изход — потвърди Антонио.

— Казвате, че алхимикът Ауромето обитава в тази къща?

— Той е сам. В тази къща не живее друго лице.

— Сега изложете ни резултата от днешните ваши наблюдения, тъй като вчера не сте пожелали да безпокоите астролога с въпросите си.

— Само поради това, че дожът беше при него, велики и всемогъщи инквизиторе — произнесе Франциско.

— Съветът е уведомен за това посещение. Направете вашия доклад.

— Днес при свечеряване, когато Бонифацио бе получил друга емисия, отидох заедно с Антонио на канала де ла Фузина, за да наблюдаваме къщата, в която глухонемият монах обикновено влизаше. Нашата надежда, че ще го срещнем, се оправда, но тъй като имахме заповед да го следим и да не го арестуваме, ние се задоволихме да очакваме, без да се покажем, ако той излезе от къщата. Той не можеше да ни забележи, понеже тъмнината беше пълна.

— Значи монахът остава само денем в къщичката в този отдалечен квартал? — попита един от другите инквизитори.

— Той обикновено я напуща, когато се свечери — отговори Антонио.

Франциско продължи:

— След като той тръгна по улицата, престорих се на чужденец, заблудил се в лабиринта от тесни улички, и го запитах, може ли да ми посочи кръчмата „Златният делфин“, надявайки се, ако не е ням, изненадан от този внезапен въпрос, че ще изтръгна от него някакъв отговор.

Но монахът се спря, погледна ме учудено и изпитателно и ми направи знак, че не може да чува нито да говори.

Бях съвсем близо до него и се потрудих да разгледам чертите му. Но неговата черна качулка бе така поставена на челото му, че можеха да се видят само големите му очи и гъстата дълга черна брада. Неговите бузи изглеждаха бледи и мъртви.

— И той продължи пътя си… към коя страна?

— Когато той се отдалечи достатъчно, за да не може да ни види и чуе, ние го последвахме. Отиваше към моста Реалто.

Не го изпуснахме изпод очи.

Когато достигнахме до по-оживените улици, можехме да го следим по-отблизо.

Тогава се разделихме. Антонио изтърча в уличката през една напречна улица, за да наблюдава втория вход на въпросната къща, а аз останах зад монаха.

Видях и как влезе в къщата и как изчезна всред тъмнината, която царуваше в нея.

— Не сте ли се излъгали, Франциско? — запита главният инквизитор с твърд тон. — Добре ли видяхте, че това е къщата, в която живее този чуден алхимик, който напусна преди години Венеция и бе ходил в Египет?

— Не е възможна никаква грешка, велики и всемогъщи инквизиторе. Заклевам ви се, благородни и височайши сеньори, във всичко, което ми е свято, немият монах изчезна в къщата на магьосника Ауромето.

— Продължавай! Последва ли го?…

— Проникнах във вестибюла на къщата. Не видях никаква следа от монаха и вярвайки, че той не може да се скрие, помислих, че е излязъл от другата врата. Намерих там Антонио и го запитах живо, с нисък глас, видял ли е монаха. Той ми отговори отрицателно.

— Никой не мина край мене — потвърди Антонио. — Нито някоя сянка, нито плъх можеше да се промъкне през изхода незабелязано, понеже бях до самата врата.

— Това е чудно! — промълвиха двамата инквизитори.

— В такъв случай монахът трябваше да е останал още в къщата. Ние наблюдавахме двата изхода в течение на цял час; никой не влезе нито излезе. Тогава решихме да претърсим къщата и да разпитаме магьосника Ауромето. Ние предвиждахме, че монахът е при него и решихме да арестуваме последния, тъй като вие бихте ни дали пълна свобода в случай на нужда, благородни и височайши сеньори.

— Ти ни беше казал, че общият вид на монаха те е накарал да вярваш, че това е Бертучио — каза главният инквизитор. Какво мислиш сега?

— Лицето му не прилича на това на Бертучио, още повече, че аз отблизо го разгледах.

Обаче ние счетохме, че нашата длъжност е да доведем монаха тук, за да го разпитате вие самите.

Ние запалихме една малка тайна лампичка и се изкачихме на стълбата.

Докато Антонио остана пред двете врати върху първата площадка на стълбата, аз се изкачих по-високо и разгледах всички стаи, които бяха отворени. В тях не намерих нито следа от монаха.

Значи той трябваше да бъде в затворените стаи, заемани от магьосника, тъй като не бе напуснал къщата.

Антонио почука на една от вратите с желязната хлопка, окачена на нея. Вратата се отвори при втория удар.

Пред нас се яви магьосникът Ауромето в една широка черна роба, която покриваше цялото му тяло.

Той ни изгледа с важен поглед.

Виждаше се по лицето му, чиято дълга сива брада стигаше до гърдите, че е твърде разгневен.

Той ни запита сухо какво желаем, докато ние надзъртахме в дългата и висока зала, в която се намираха чудновати и мистериозни предмети.

Ние му заявихме, че търсим немия монах. Той ни отговори енергично и кратко, че не познава никакъв монах.

— Размислете, мъдри Ауромето. Не е възможна грешка. Ние видяхме монаха да влиза в тази къща и не сме го виждали да излиза.

Разгледах внимателно лицето му и забелязах, че потрепера и леко промени цвета си. Но веднага си възвърна спокойствието и отговори:

— Никой не е идвал при мене. Не съм виждал монаха, за когото говорите. Разгледайте къщата горе.

— Ние вече го направихме — отговорих аз. — Можете да ни кажете истината без страх. Къде сте скрили монаха?

Червенина от гняв огря лицето му.

— Оставете ме спокоен — извика той. — Няма никакъв монах тук. Претърсете и тая стая, ако желаете!

Ние не чакахме втора покана. Веднага се заехме грижливо да разгледаме стаята и не оставихме нито един ъгъл непретърсен, чукайки по стените, отваряйки стенните шкафове и чекмеджетата, поглеждайки зад тапетите и в отворите на прозорците.

Но никаква следа не намерихме от немия монах.

Ние вече щяхме да излезем от стаите, обитавани от астролога, без да открием нещо и учудвайки се на това мистериозно изчезване, когато внезапно ми хрумна идеята да разгледам камината на голямата стая.

Аз се върнах бързо и изненадах върху лицето на гадателя на звездите усмивката на един човек, щастлив, че ни е измамил.

— И какво намерихте в камината?

— Черната качулка на монаха… Но от самия него нито следа! Ауромето бе можал да направи да изчезне човекът, бе го направил невидим, обаче, неговата качулка бе останала!… Повярвайте ми, велики всемогъщи инквизиторе, този астролог е един много опасен магьосник.

— Той хвърли нещо върху пламъка, който гореше на масата му, и залата се изпълни с една атмосфера, която ни размъти мозъците — каза Антонио. — Наложете на този магьосник най-голямото наказание и вие ще бъдете справедливи, благородни и височайши сеньори!

— Това, което разказвате, изглежда едновременно и чудновато и тъпо. Не намерихте ли нещо, освен тази празна качулка у Ауромето?

— Нищо повече, всемогъщи инквизиторе. Запитах го за този, който носи тази качулка и той сам ми призна, че бил изучил черната магия, можел да направи да изчезна цял, освен тъмната ми мантия и шапката ми.

— И тогава вие напразно дирихте монаха в къщата, намираща се на уличката до канала де ла Фузина?

— Той не бе се върнал. Намерихме в стаята, която е обитавал, само останки от царевичен хляб и няколко плодове.

Кой знае къде този майстор на магиите е отправил монаха чрез своите вълшебства?

Не ще бъде намерен, повярвайте ми, благородни и височайши сеньори. Той не е вече в островния град и също както негърът избяга от пазачите, така и монахът ни избяга чрез могъществото на този магьосник, когото земята не трябваше да носи дълго върху себе си.

— Оттеглете се в чакалнята — заповяда главният инквизитор на двамата карабинери.

Когато те се отдалечиха, златното звънче зазвъня. Един маскиран прислужник влезе в страшната зала на съда.

— Доведете тук Бурони палачът, каза главният инквизитор.

И, докато прислужникът отиде да изпълни заповедта, той се обърна към своите помощници:

— Луиджи Гримани иска смъртта на астролога, понеже му е разкрил неща, които показват, че знае повече, отколкото трябва.

— Изчезването на немия монах е забулено със загадъчност — каза един от инквизиторите. — Ако не изповяда къде е монахът, трябва да умре.

— Споделям вашето мнение. Той упражнява черната магия, което изкуство му е дало могъщество да се бори срещу нас — заяви вторият инквизитор. — В канала Орфано, ако не се покори на нашата воля!

— Преди всичко да изслушаме това, което ще ни каже Бурони… Чувам стъпките му.

Вратата на черната стая се отвори и на прага от страна на слугата, който бе отишъл да го търси, се появи палачът при върховния съд на Венеция.

Бурони бе висок човек с едро и силно телосложение. Можеше да се съди за неговата сила по големите му мускули, тъй като кадифената му дреха, в която бе облечен, даваше възможност да се види изпъкналата му гръд, широките му рамене и силните му ръце.

На лицето си носеше черна маска, а на главата шапка, която сне при влизането си в залата на инквизиторите.

Бедрата му бяха покрити с плетени панталони от черна вълна, а краката му бяха голи и се виждаха дебелите му мускули. Ходилата му бяха обути в сандали.

Палачът се спря на няколко крачки от масата и се поклони, докато в това време прислужникът се оттегли.

— Каква новина ни носиш, майсторе? — попита главният инквизитор палача. — Предадохме ти преди три часа астролога Ауромето, за да го отведеш в Стаята на истината… Призна ли той?

— Поставих го на макарата за измъчване, велики и всемогъщи инквизиторе — отговори Бруно с висок и силен глас, който не се изменяше от черната маска. — Той понесе изтезанията без оплакване, без проклятие, без молитва. Тогава го запитаха следвайки вашите заповеди, желае ли да признае, къде се намира немият монах. Той отговори, че ще умре, но не ще го принудят да каже това.

— Подложи ли го на други мъчения?

— Поставих му краката върху горящи въглени — продължи палачът. — Той започна да стене от силните болки, но не призна нищо.

— Жив ли е още? — запита главният инквизитор.

— Намазах му с дървено масло гърба и окървавените крака, за да го върна в състояние да може да отговаря на въпросите.

— Кажи да го донесат в тази стая в един ковчег, майсторе — заповяда главният инквизитор. — Изтезанията не могат да окажат нищо върху твърдоглавците. Ако не признае, той ще умре тази нощ… Остани наблизо. Възможно е на твоите помощници да бъде възложена нощна работа.

— Вашите заповеди са свещени за мене, всемогъщи инквизиторе. Те ще бъдат изпълнени — каза палачът, като се отдалечи, за да даде нареждане да донесат алхимика Ауромето.

След няколко минути четирима помощници на палача, маскирани като всички, които стояха близо или далеч от кървавия съд, влязоха в черната зала.

Те носеха един ковчег, в който бе поставен старият гадател на звездите, чиито членове бяха изкълчени и окървавени от страшните изтезания.

Ауромето не издаде никакви оплаквания или охкания, макар раните на краката и гърба му получени, в страшните стаи на истината, да му причиняваха страшни болки.

Големите му очи, налети с кръв, се устремиха срещу тримата маскирани инквизитори, които с един жест на ръката заповядаха на помощниците на палача да напуснат палата.

Мъдрият Ауромето лежеше в дървения ковчег, без да може да се помръдне.

— Проклет да бъде Съветът на тримата! — произнесоха устните му.

— Ти се наричаш Ауромето — започна главният инквизитор — и упражняваш занятието да познаваш тайните сили на природата и да четеш по звездите. Ти си жрец на магьосническото изкуство и можеш да откриеш на земята неща, които никое човешко създание не познава.

Нещо повече: обвиняваш се, че си скрил при тебе един монах, наречен глухоням, и карабинерите са могли да намерят в твоето жилище само качулката му. Съветът на тримата изисква да му заявиш къде се намира немият монах.

— Какво искате от един монах, омразни съдии?… О! Проклет да бъде Съветът на тримата! — извика Ауромето, когото ужасните болки измъчваха страшно.

— Трябва да намерим този монах. Ако е необходимо, нашите полицаи ще го търсят във всички страни по света, но пак ще го намерим — каза главният инквизитор заповеднически.

— Аз ви казвам, че не ще го намерите никога, никога, викна алхимикът, чиито очи светнаха с триумфална радост.

— Чуй съдбата, която ще те постигне, ако не обадиш мястото, в което той се крие!… Ти го знаеш, но искаш да ни измамиш, негоднико! Макар да се занимаваш с черна магия, ти не можеш да се бориш с нас.

— Проклет да бъде Съветът на тримата! — прошепна пак Ауромето.

— Ако твоето могъщество е голямо както ти вярваш, повикай го на помощ в този час! Ако си способен да направиш монаха невидим, използвай твоето магьосническо изкуство и спаси себе си. Изчезни, ако можеш!… Но ти си безпомощен! Признай, че силата на държавната инквизиция е по-голяма от твоята, и стани покорен! Изповядай къде живее немият монах! Той трябва да падне в ръцете ни!

— Слушайте това, което ще ви заявя тържествено, съдии, които криете образа си! Чуйте и разберете добре!

Никога нито една думица, която може да ви въведе в следите на немия монах, не ще излезе из устните ми. Във всичко, което ми е свято, заклевам ви се, че нито мъките, нито заплашванията, нито болките ще изтръгнат от мене и най-малкото сведение.

— Добре, щом е така, злъчни алхимико, ако ти не се изповядаш завчас или ако не бъде намерен монахът, ако не се помолиш и обещаеш послушание на нашата воля, ти ще умреш! — извика буйно великият инквизитор. — Ти държиш живота си в твоите ръце… Изповядай се.

— Вие можете да ме убиете, но не да ме направите ваш роб. Броят на жертвите, паднали под вашите окървавени ръце, е безчислен, зная го. И въпреки това!… Произнесете вашата присъда! Убийте ме, но не се надявайте, че ще направя някаква изповед!… Убийте ме и погребете с мене и моята тайна!… Убийте ме и вие не ще намерите никога монаха!…

— Твоята присъда е напълно готова! — подзе главният инквизитор, раздрусвайки златното звънче.

При това звънене палачът и неговите помощници влязоха в залата и главният инквизитор продължи:

— Отнесете на моста на палата този магьосник, който има сделки със Сатаната! Ако не се изповяда, хвърлете го в Орфано!

— Ще умра с проклятие върху устните — отговори Ауромето. — Ще умра и ще ви отправя тези последни думи: Немият монах не ще падне никога във вашите ръце. Той е над вас, защото познава вашето престъпление и вика заедно с мене: Проклет да бъде Съветът на тримата!

— На моста този безочливец! — извика главният инквизитор, тъй като думите на Ауромето бяха го накарали да подскочи от гняв, както и неговите помощници.

Помощниците на палача хванаха ковчега.

Майстор Бурони показа с ръка една от страничните врати, от която един слуга бе отстранил черната портиерка.

После той хвърли върху главата на алхимика едно парче чер плат, което пристегна здраво около шията по такъв начин, че осъденият не можеше да вижда и неговият задушен глас едва се чуваше.

Помощниците отнесоха ковчега през отворената врата в един дълъг слабо осветен коридор, който водеше до една стълба.

Палачът заповяда да оставят ковчега и да накарат алхимика да слезе.

Страшните рани, причинени на краката на нещастника от пламъците, върху които го бяха поставили, правеха вървенето му невъзможно.

При допирането на ходилата му в твърдия и студен мрамор, страшна болка разкъса членовете му. Но палачът на инквизицията не обърна никакво внимание на това.

Той заповяда да поведат астролога и неговите помощници го изпълниха.

Те вдигнаха алхимика от ковчега и насилствено го накараха да слезе с окървавените си ходила до стъпалата, без да може да вижда къде отива през плата, с който Бурони бе обвил главата му и който наричаха „булото на палача“.

Стъпало по стъпало те стигнаха до долу. После по същия начин се изкачиха по друга една стълба, която водеше към оловния покрив на палата.

Нито едно оплакване, нито охкане не излезе, въпреки страшните болки, от устните на нещастника.

Той понесе това мъчение, защото силата на волята му бе по-голяма от физическите болки.

Най-сетне палачът каза на помощниците, които водеха жертвата му, да се спрат пред една голяма желязна врата, която се отваряше към моста на въздишките, който си бе получил името от въздишките и охканията на безбройните нещастници, които бяха свършили живота си тук по един варварски начин.

Този мост, който свързваше двете части на палата на дожовете имаше към морето, от страната, където се намираха затворите и Стаите на истината, един отвор, едно прекъсване на парапета.

Палачът отвори желязната врата, която със скърцане се обърна върху скобите си.

Той бе пред страшния мост. Долу бучеше водата в канала Орфано, на дъното на който бе пълно с трупове.

Бездната зееше долу, черна и страшна.

Тук свършваше светът на нещастниците, които Съветът на тримата осъждаше на вечна нощ!

Помощниците на палача довлякоха астролога.

Той почувствува ведрината на нощния вятър и разбра, че се намира на моста на мъртвите.

— Проклет да бъде Съветът на тримата! — каза Ауромето, чийто глас прозвуча глухо под гъстия чер воал.

Бяха стигнали до отвора, направен на парапета на Моста на въздишките.

Палачът мина напред и попита алхимика желае ли да направи признанието, което искаха от него.

— Немият монах не ще попадне никога във властта на Съвета на тримата… проклетия съвет!… Никога! — отвърна със задушен глас Ауромето.

— Хвърлете го! — заповяда Бурони на своите помощници.

Последните го блъснаха в отвора, под който зееше черната бездна.

Алхимикът полетя в ужасния гроб на канала Орфано. Един глух вик се разнесе.

Чу се силното плискане на водата и след това настъпи тишина.

19. Луала

Ето какво се бе случило вечерта, когато алхимикът бе арестуван, за да бъде отведен на Моста на въздишките.

Анунциата бе седнала в къщичката, обитавана от старата просякиня, която къщичка не заслужаваше даже името барака.

Тая къщичка имаше, както повечето къщи във Венеция, една врата отзад, отваряща се към една тясна уличка, която водеше към канала чрез една малка стълба, до която бе винаги привързана една лодка.

На предната страна на улицата имаше едно малко прозорче, от страна на входната врата, държана винаги затворена, и до която се слизаше по няколко безформени каменни стъпала, тъй като почвата, върху която бе построена къщата, бе по-ниска от улицата.

Жилището представляваше почти приземен етаж и се състоеше от една стая, където се намираше малка кухненска печка. Трапезарията и спалнята бяха събрани в тази единствена стая.

До входа, една стълба или по скоро една скеля, водеше към една стая под покрива, висока едва четири стъпки и със задушна атмосфера.

Старата Луала я използваше като стая за слагане непотребните домашни вещи и за склад.

Там тя пазеше най-разнообразни неща, които намираше на улицата или й даваха. Тия неща така си стояха там дълго време, без да й трябват.

Когато вечерната дрезгавина се сгъсти, Анунциата застана зад мътните стъкла на малкото прозорче и с нетърпение заочаква връщането на просякинята, с очи, отправени към един мост на стръмния бряг на канала, в края на улицата.

Стаята бе добре подредена и мебелирана, не отговаряше на външния вид на къщичката.

Откакто Анунциата се бе настанила тук, всичко бе влязло в ред и изрядна чистота се забелязваше навсякъде.

Никъде не можеше да се види нито прашинка прах, когато по рано той спокойно покриваше цялата покъщнина.

Старата Луала бе изненадана един ден, когато, връщайки се в къщи, забеляза тази промяна.

Тя плесна с костеливите си ръце и отвори широко големите си очи.

Нейното малко съкровище, както обикновено наричаше Анунциата бе поставило всичко в ред и просякинята не можеше да познае, че това е нейната стая.

Но лицето на старицата внезапно изрази безпокойство и тя попита Анунциата, дали е влизала в горната стая.

Младото момиче заяви, че не е, прибавяйки, че е имало намерение да я подреди и нея напълно на следния ден.

При това заявление старицата вдигна ръце и й забрани да не пипа нищо горе.

Нейното желание беше всичко да остане на мястото си. Даже, тъй като бедното легло на Анунциата беше долу, тя би направила по-добре да не влиза в стаята, където Луала спеше.

Младото момиче естествено обеща да изпълни всичко, понеже нямаше друг изход.

Отвъд леглото имаше, в долната стая една маса с два разкривени стола, нещо подобно на стъклена лавица, с ощърбени опиати и няколко канчета и паници, един вехт сандък.

Една икона и едно желязно разпятие бяха прикрепени към стаята…

Тя издигна глава към прозорчето, после излезе бързо и безшумно от стаята, отиде в антрето и отвори предпазливо вратата към улицата.

Тя погледна и се ослуша.

Въпреки голямата тъмнина, можа да различи, че някой минаваше близо до къщичката.

Скоро тя чу в далечината шума, произвеждан по паважа от патерицата, с която Луала обикновено се прикрепяше при вървенето.

След малко тя забеляза силуета на старата просякиня, която се връщаше от площада Сан Марко по-рано и по-бързо отколкото обикновено.

Анунциата изрази задоволството си от завръщането на добрата жена, която й бе дала така приятелски гостоприемство.

Стигайки до вратата си и слизайки по стъпалата, Луала намери Анунциата, която я очакваше.

— Вземи това и си кусай, Анунциата! — викна тя, подавайки на момичето няколко портокала, които извади от джоба си. — Те са сладки и сочни.

— О, какви хубави портокали! И вие сте платили за тях, за да ми направите подарък, добра Луала — каза младото момиче с нежен упрек.

— Старият Акопо, от Брандоло, ми ги даде. Те бяха останали в кошницата му — отговори старицата, повличайки Анунциата в стаята, след като затвори вратата.

— Но аз ти донесох нещо още по-хубаво, Анунциата! — каза тя радостна, оставяйки патерицата си и снемайки мантията си. — Нещо по-хубаво, мое съкровище, нещо много по-хубаво!

— Вие сте така добра и така внимателна към бедната Анунциата.

— Трябваше да се върна по-скоро тук. Не можех да стоя повече върху площада Сан Марко. Не можах да се стърпя, трябваше да дойда при тебе. Нося ти една радост. Анунциата, една радост!

— Довери ми я! Цяла съм в очакване — каза младото момиче, доближавайки се до Луала, която, изморена от дългото вървене, бе се отпуснала на един стол.

— Спокойствие, малко съкровище! Това е една тайна, която ще ти съобщя, една тайна! — прошепна Луала, отваряйки широко очите си и придавайки на лицето си сериозност, за да изрази по-добре важността на това, което искаше да каже. — Една голяма тайна! Колко си любопитна. Никой не трябва да узнае освен тебе тази тайна, чуваш ли мое, малко съкровище? Никой освен тебе, никой!

— Но аз не я зная още!… Кажете ми я бързо, добра Луала!

— Ти ще се зачудиш много!… И после твоето сърце ще подскочи от радост!… Предполагаш ли за какво се отнася? Да видим ще отгатнеш ли новината, която ти нося!

— Мисля, че зная за какво се отнася, Луала! — извика Анунциата със светнали очи, но не посмя да каже веднага какво предполага.

— Ха, ха, ха! — засмя се старицата. — Кажи, Анунциата, кажи какво си отгатнала!

— Вие ми носите новини за Марино… Да, да, познах по лицето ви: новина за моя скъп Марино! И тъй като знаете, че цялата ми душа е свързана с него, вие сте доволна, че ми носите новини за него, добра Луала! О, говорете, моля ви, говорете!

— Колко си нетърпелива и любопитна!… Да така е, когато е млад човек като тебе, сърцето му е пълно с любов!… По-късно това се променя!… Когато старостта настъпи, болезнената старост, когато тялото започне да се огъва под тежестта на годините и когато лицето се покрие с бръчки, тогава не е същото нещо, мое малко съкровище!

— Но… вие искате да ми говорите за Марино?

— Да, да… Ела по-близо до мен, Анунциата. Никой, даже някоя малка мишка не трябва да чуе това!

— Вие добре правите, че сте предпазлива, добра Луала. После аз също ще ви разкажа нещо, което видях. Но, преди всичко, освободете ме от безпокойството ми, разкажете какво сте узнали за Марино. Кажете ми бързо, че са ви измамили, че не е истина това, което ми бяхте казали!

— Това, което вече ти казах, е истина, мое бедно съкровище. Той е в каторгата. Къде беше мястото забравих, но то е далече; зная това. Има много суша и много море да се измине. Твърде е далече.

— Така, това е истина! — прошепна Анунциата, внезапно възвърнала се към действителността. — Този човек, най-благородният, най-честният от всички, които познавам, е окован към пейката на една галера!…

— Познаваш ли Горо, негъра? — попита Луала.

Анунциата повдигна глава.

— Познавам го. Той ми вдъхваше недоверие отначало. Но Марино ми каза, че му е верен. Той пазеше къщата на баща ми, когато карабинерите…

— Зная това, мое малко съкровище — прекъсна я старицата, за да не я остави да се впуща в тъжните си спомени, — зная го вече. Този Горо е тук във Венеция. Дошъл е тайно и се крие. Аз му говорих днес, рано сутринта… Той е видял твоя Марино в далечния град.

— Видял го! Проникнал ли е при него? Говорил ли му е? — попита младото момиче крайно зарадвано!

— Не, мое малко съкровище, не. Не оставяли никой да се доближи до каторжниците. Но от брега той направил знак на твоя Марино и Марино му отговорил.

— Благодаря на Бога, че той, все пак, е жив! — прошепна Анунциата, сключвайки молитвено ръцете си и издигайки хубавите си очи към небето. — Но, помисли си, Луала, роб на една галера!… О, Боже мой!

— Успокой се, Анунциата — каза старицата, привличайки младото момиче към себе си. — Той не ще остане дълго на галерата.

— О, говорете! Вие знаете нещо друго, добра Луала — извика Анунциата, коленичейки до просякинята.

— Още нещо, ха, ха, ха! Зная още малко, мое малко съкровище… Но мълчание, в името на всички светци от Рая!… Шпионите на Съвета на тримата са навсякъде. Те са също около негъра, при скалите; но той е по-хитър и по-ловък от тях. Отдавна той се намира на пътя за Падуа, за да отиде в това далечно пристанище, където се намира твоя Марино!

— И този добър негър ще го освободи!

— Аз не вярвах, че той е напуснал службата при Съвета на тримата за твоя Марино. Обаче, така е. Той му е верен и ще му бъде много полезен, тъй като знае прийомите на държавната инквизиция… Той доброволно му се е заклел във вярност. Те, инквизиторите, знаят отдавна, че той е ходил при Марино, но те не могат да го хванат, мое малко съкровище. Той е по-хитър от тях.

— Какво ти довери той, Луала? Ще изтръгне ли действително Марино от мъките, крито изпитва?

— Той не може да стори това сам, мое малко съкровище. Това е твърде мъчна работа за сам човек, понеже каторжниците са оковани и зорко наблюдавани денем и нощем. Но той е намерил помощ тук.

Един голям тримачтов кораб е заминал от Малакомо, ха, ха, ха, един тримачтов кораб с много благородници и много рибари от остров Сан Николо, и снабден с всичко необходимо. Докато Горо отива по суша до това далечно пристанище, където ще стигне първи след няколко седмици, тримачтникът ще пристигне на същото място и те ще се срещнат, за да освободят Марино.

— О! Ето една радостна новина, добра Луала! Благодаря ти, хиляди пъти ти благодаря! — извика Анунциата със светнали от радост очи.

— Сега ти можеш да се надяваш, мое малко съкровище. Ти може да се молиш, щото добрите хора, които отиват да го освободят, да изпълнят успешно мисията си.

— Именувай ми ги, Луала. Трябва да зная техните имена.

— Ще ти ги кажа съвсем ниско, мое малко съкровище, съвсем ниско. Никой не трябва да чуе! Ето, ще ти изброя по-главните: благородният и млад Фалие, после Витале и Анифесто и неговите приятели Оргосо, Манкили и Граси и от острова Зани и Тонино…

— Всички тия… О! Те не са го изоставили, те обичат Марино, защото е благороден, добър и великодушен!… Те ще го освободят… О, света Богородице, закриляй го!

— Тогава ти пак ще видиш твоя Марино и ще му кажеш: „Аз ти останах вярна, макар че чрез една подлост, която премахва валидността на извършения акт, ме омъжиха за друг“… И ти ще му кажеш още, Анунциата: „Той не ме е докоснал и не е получил моята дума, не съм му казала да. Останала съм твоя, чиста и вярна!“… И тогава той ще те стисне в прегръдките си, мое малко съкровище, ха, ха, ха, зовейки те моята скъпа женичка!

— Но това насилствено омъжване…

— Папата от Рим може да го премахне, но сам по себе си този акт е недействителен, защото е извършен при едно мистериозно парализиране на духа. Ако старият…

Луала внезапно се прекъсна, като че ли се бе уплашила от думите, които щеше да произнесе. Тя отново заговори живо.

— Това не е друго освен измама. Но ти си се събудила тъкмо навреме… Сега те могат да те търсят!… Тук, при старата просякиня, никой не ще заподозре, че се намираш. Никой не ще дойде да те търси в тази дупка.

— Обаче, добра Луала, двама карабинери бяха тук тази вечер.

— Как? — извика старата ужасена. — Двама карабинери тук, в моята колиба?…

— Сега ще ти разкажа. Те не идваха в къщата, но бяха долу, до брега на канала. Аз ги наблюдавах, понеже се страхувам тяхното идване да не се отнася за мене. Но гледайки ги внимателно през това прозорче, разбрах, че тяхното внимание е съсредоточено върху немия монах.

— Върху немия монах? — повтори Луала учудено.

— Забелязах, че те не изпускаха от очи съседната къщичка. После се отдалечиха до брега. Изтърчах до вратата: отворих я тихо и видях, че един от тях се приближи до монаха, който излезе, за да отиде в града. Той му каза нещо, после се върна при своя другар и след малко започнаха да го следят. Те минаха пред кръчмата. Не сте ли ги срещали?

— Не, те са минали през малката уличка към моста Риалто, докато аз дойдох покрай канала — отговори Луала като стана, твърде развълнувана.

— Не можех да видя това. Изпитвах голям страх за мен и за немия монах. Защо те го следяха, Луала? Дали някой не го е предал?

Старата просякиня не отговори. Тя изглежда, че размишляваше.

— Кажете, Луала — подзе Анунциата, — познавате ли немия монах? Вие изглеждате твърде обезпокоена за него.

— Аз действително се безпокоя и желая да предупредя този беден монах.

— Къде искате да отидете, добра Луала? — попита Анунциата твърде учудено, виждайки старицата да намята отново мантията си и да взема патерицата си.

— Искам да отида да го предупредя. Те не му готвят нещо добро, Анунциата. Нищо добро, ти казвам.

— Но вие не ще можете да го достигнете. Къде смятате да го намерите? Има повече от час, откакто е излязъл.

— Не мога да кажа, мое малко съкровище. Но аз ще го намеря. Прибери се в леглото. Ако не се върна след един час, завий се добре и спи спокойно. Сънувай твоя Марино. Да, това е един хубав сън… Твоя Марино…

И тя побърза да излезе, повтаряйки до вратата:

— Твоя мил Марино.

— Какъв интерес има тя в тази работа? — си каза Анунциата, когато остана сама в тъмната стая и когато стъпките на просякинята заглъхнаха вън. — Не искам да я разпитвам за това… Не трябва да прониквам в нейните тайни… Може би, впрочем, това не е тайна. Може би, тя върши всичко това от съжаление към бедния глухоням, когото карабинерите преследват.

Докато Анунциата си говореше сама така и се приготвяше да си легне, Луала не бързаше да се върне при нея.

Накуцвайки, тя изтърча бързо на уличката, премина през един лабиринт тесни улички и достигна най-сетне до Риалто, вече спокоен и почти пуст.

Тя премина моста и достигна до високата тъмна къща, където отпреди няколко седмици се бе настанил алхимикът Ауромето.

Дали едно обикновено любопитство, да узнае какво се е случило с немия монах, или желанието да помогне на бедния човек, я бе докарало тук? Или имаше някои други причини, за да предприеме тази късна и уморителна разходка?

Тя разгледа внимателно наоколо и се убеди, че край къщата не се намира никой.

Тогава възви към Кале Марчериа и оттам тръгна към малката уличка, на която къщата имаше заден вход.

Това, което видя, я накара да се спре внезапно. Двама факлоносци излизаха от къщата на Ауромето.

Това й беше достатъчно. Тя се хвърли бързо към сянката, близо до ъгъла на малката уличка, и заочаква да види какво ще се случи.

Това, което мислеше, се оправда.

Зад факлоносците се появи Ауромето, облечен в дългата си роба от черно кадифе и поставил черната си шапка.

От страни и зад него вървяха пет-шест карабинери, които бяха дошли да го арестуват.

Алхимикът, обвинен в магьосничество и сделки със сатаната, следваше без страх и без съпротивление полицаите и факлоносците.

Блясъкът на факлите осветляваше черните дрехи на астролога и на карабинерите и предаваше на тази сцена фантастичен вид.

Редките минувачи, които се движеха по улицата, побързаха да се отстранят от пътя на кортежа, хвърляйки бегъл поглед към новата жертва на инквизицията.

Те знаеха, че този, който се завежда в палата, при такава свита, вече не ще види дневна светлина.

Луала почака да мине ужасното шествие и излезе от сянката в момента, когато Ауромето, всред въоръжените полицаи, възвиваше по Кале Марчериа.

Астрологът, като че ли случайно, отправи очи към старата просякиня. Без да каже нито дума, без да произнесе никакво оплакване, той продължи тъжната си походка.

Когато шествието се бе отдалечило и бе тръгнало по площада Сан Марко, Луала не отиде, както можеше да се предполага, в къщата на Ауромето, за да дири немия монах.

Може би се страхуваше, че тази къща бе още заета от карабинерите и не желаеше да се изпречва на пътя им.

Тя отиде на площада Сан Марко, но с бавна стъпка и обзета от мисли.

Изглеждаше, като че ли върви наслуки, без да си дава сметка къде отива.

Размишляваше без съмнение за начина, по който да намери немия монах и си блъскаше главата, за да открие къде може да бъде той в този час.

Като стигна до площада Сан Марко, тя се отправи към църквата и се настани върху стъпалата, наблюдавайки колонадата, през която Ауромето и карабинерите бяха минали преди малко.

Очакваше ли там немия монах или някой знак, който да й укаже нещо за него?

Дали карабинерите го бяха откарали, както алхимика, в палата или пък още се криеше в къщата, където шпионите на инквизицията го бяха видели да влиза.

Старата просякиня бе стояла повече от един час върху стъпалата на църквата, когато изведнъж се вдигна с помощта на патерицата си и се отправи към колоните на дожския палат, зад които бе забелязала прислужника, когото познаваше и който наричаше Якопо.

— Е, е, мой хубав сеньор, горди Якопо — му викна тя, спирайки се и покланяйки се пред него със същото уважение, което би могла да засвидетелства към дожа и сенаторите — милата Бенета трябва да ви очаква. Вие се прибирате късно в къщи, вие сигурно имате много работа в палата?

— Повече, отколкото мога да желая, бабо — отговори човекът, мъчейки се да се пошегува.

И той поиска да мине пред просякинята, горящ от нетърпение да отиде да си отпочине няколко часа в обятията на младата си жена.

Но Луала го задържа за мантията.

— Кажете ми, мой хубав сеньор — каза тя съвсем ниско, — нямате ли нужда от едно питие, което ще й даде вечна младост?

— Ако имаш такова питие, бабо, ти сама ще го пиеш — отговори Якопо, като се разсмя.

Луала се улови по-здраво в него.

— Ха, ха, ха! — закикоти се тя. — За мене е твърде късно!

— Внимавай с твоите питиета; иначе и ти ще свършиш като онзи магьосник, когото сега отведоха в стаите на истината.

— Пази Боже! — извика старицата с променен глас, удряйки една в друга костеливите си ръце. — Какво ми казвате, мой хубав сеньор, в стаите на истината!…

— Той трябва да признае как е извършил всичките си магьосничества.

— Още нещо, сеньор, само един въпрос! Не знаете ли дали карабинерите не са докарали днес в палата един глухоням монах?

— Един глухоням монах ли? — подзе Якопо размишлявайки. — Не, не съм чул да се говори за това, бабо. Магьосникът е направил да изчезне един монах — прибави той след минутно мълчание — колкото и невероятно да изглежда това. Но Антонио, който ми го разказа, се закле в честта си, че това е истина.

— Какво ви каза? Магьосникът ли е направил това?

— Да. И заради тази работа е арестуван. Но аз смятам, че карабинерите скоро ще намерят монаха, скрит в някой ъгъл на къщата.

— Това е невероятно и трудът им ще отиде напразно — извика просякинята — напразно, мой хубав сеньор, всичко ще бъде напразно.

Якопо се опита да се отдалечи, правейки знак с глава за сбогуване, но:

— Още нещо, сеньор — каза Луала.

— Още нещо и после още нещо. Винаги все същата песен — прекъсна я Якопо, изразявайки нетърпението си. — Какво нещастие имах да те срещна, стара вещице. Ти не ме оставяш на мира.

— Не ме наричай така, мой хубав сеньор, не ме наричай така. Но кажи ми, какво ще му направят на магьосника, понеже ти знаеш всичко?

— Какво ще му направят ли? Преди да измине един час, той ще бъде хвърлен в Орфано — каза Якопо, като си тръгна.

Луала го гледа един момент размишлявайки, после се отправи към Пиачета и изчезна в тъмнината.

Обаче, чуваше се още тракането на патерицата й върху камъните и можеше да се разбере от този шум, че слиза към стълбата към брега на канала.

20. Бягството

Обикновено, когато някой пазач от галерите подаваше оплакване срещу някой каторжник, той го придружаваше в каторгата и го пазеше.

Каторжникът, действително, не можеше да бъде по-зорко наблюдаван от тоя, който се оплакваше срещу него, а освен това животът в каторгата за войниците бе по-приятен и по-желан, отколкото този на галерите.

На сушата те имаха развлечения и удоволствия от всякакъв вид, от които бяха лишени през време на тяхната служба на галерите. В резултат на това често биваха подавани тежки оплаквания срещу нещастните затворници от войниците, желаещи да прекарат известно време в каторгата и в града.

Лесно разбираемо е, че за тях не беше мъчно да намерят предлог за някое тежко обвинение, като се знае, че осъдените бяха напълно под властта на войниците и че на техните оплаквания не се обръщаше никакво внимание.

Гаспар, най-грубият и най-жесток войник от пазачите, натоварени със служба по галерите, бе останал заедно с Марино в каторгата.

Той изпитваше двойно удоволствие: не само че му бе по-лесно скришом да надига бутилката, но имаше винаги под ръка осъдения и допринасяше за неговото затваряне в подземните килии.

Невъзможно беше за карцираните каторжници да се изтръгнат чрез бягство от мъките на живота в каторгите, даже и да предпочетяха да загинат във вълните.

Когато бе пил много в кръчмата, Гаспар намираше голямо удоволствие да разведри зачервеното си, налято с кръв лице, като се разхожда надлъж и нашир в тази част на военното пристанище, където бяха разположени карцерите.

Откъм сушата те бяха напълно изолирани от света не само със солидни железни врати, но и със стени и големи изкопи.

И така, Гаспар обичаше да се разхожда от тая страна към водата, с пълна пушка на рамо.

От мястото, където се разхождаше той, можеше да наблюдава камъните, в подножието на които се блъскаха вълните, понеже от всяка страна два каменни вълнолома, които отделяха тази част на пристанището от зданията на арсенала и корабостроителниците, се вдълбочаваха в морето.

Върху тия вълноломи бе поставена стража, сменявана сутрин и вечер, чието караулене не се прекъсваше нито денем, нито нощем.

От своята килия, когато се излагаше върху железните плочи и погледнеше през отвора, Марино можеше да види при дневната светлина кой е войникът, който изпълняваше караулната служба от единия до другия вълнолом.

Но нему бе невъзможно да различи караулите нощем, понеже когато вечер ставаше смяната, тъмнината биваше вече настъпила и по униформите мъчно можеха да се различат войниците един от друг.

Марино прекара няколко седмици в своята килия, където му носеха само вода и царевичен хляб и само веднъж в седмицата топла храна и плодове.

Не беше този режим, който му причиняваше страдания. Това, което беше ужасно, наистина ужасно, беше невъзможността да укрепи силите си в един добър сън.

Когато Марино, полумъртъв от умора, се изтегнеше върху железните пръчки, които образуваха пода на килията му и започнеше да дреме, той биваше разбуждан от болките, които му причиняваха острите върхове на металните плочки.

За да избегне това непоносимо и болезнено докосване, той се изправяше до стената, или се сгушваше в някой ъгъл, но така той намираше само една мнима почивка и един скоро прекъсван сън.

Често той прекарваше цялата нощ в тясното пространство на своята килия, сам със своите мъчителни мисли, терзан постоянно от необходимостта по-скоро да се измъкне от тази ужасна дупка, където напълно щеше да изгуби силите и здравето си.

Ако намереше смъртта в този безнадежден опит, не губеше нищо, тъй като бе сигурен, че след връщането на изпратения куриер във Венеция, след няколко дни, ще бъде предаден на смърт.

Ако, напротив му се отдаде да използува някоя нощ, през която Гаспар да не е на служба, върху вълнолома, можеше да се опита да излезе от пристанището с плуване и да достигне брега отвъд арсенала, което щеше да му даде желаната свобода! Тогава неговите неприятели трябва да треперят, защото той щеше да тури в изпълнение своя план за отмъщение!

Марино бе превъзходен плувец. Той знаеше, че може да се гордее със своята сила и издръжливост. Даже сега силите му да бяха отслабнали, съзнанието, че ще се отърве от страшния живот в каторгата, бе достатъчно да му предаде голяма енергия.

И той, изпълнен с надежда, очакваше.

Той вече не разчиташе на помощ от Горо. Може би негърът е станал жертва на някоя катастрофа, може би бе в ръцете на полицейски шпиони на Съвета на тримата, каквито последният разпращаше навсякъде, тъй като след оная нощ, когато го бяха видели на брега, Марино вече не бе го виждал, нито бе чул да се говори нещо за него.

Седмици бяха изминали от тогава.

Даже Горо да беше още в Тулон, той не можеше да влезе в следите на Марино и не бе в състояние да проникне до него, тъй като не можеше да подозира, че неговият господар е преместен от пейката на галерата върху острите железа на страшните карцери в каторгата.

Марино бе на път да вземе едно смело решение.

Имаше само една възможност да се излезе от тази килия — през отвърстието, от което влизаше светлина и което гледаше към залива.

Не можеше да се мисли за бягство през желязната врата, понеже ако Марино намереше някое средство да се измъкне през вратата, той оставаше пак затворен между високите стени на крепостта и не би могъл да намери изход.

Трябваше преди всичко да се отстрани решетката от прозорчето; наистина железните пръчки бяха здрави, но те не бяха прикрепени здраво в стената.

Отворът беше тесен и нисък. Обаче Марино се надяваше, че като свие раменете си, ще може да проникне през него и да се хвърли във водата.

Веднъж попаднал във водата, с която бе свикнал от детинството си, той можеше да се поздрави със свободата. Нали моряците във Венеция често го наричаха господар на морето?

Марино желаеше да използува някоя тъмна нощ за изпълнение на своя проект. Естествено, той желаеше да избере една от тия нощи, когато, според пресмятанията му, Гаспар няма да бъде на стража на вълнолома.

Другите войници не бяха твърде усърдни в службата си. Даже Марино бе забелязал през някои лунни нощи, когато гледаше морето и двата вълнолома, че пазачите, поставени да бдят за предотвратяване на някое бягство, отиваха да пият в лавката на каторгата, която бе наблизо, и често оставаха там цели часове.

Ако имаше щастие и избереше някоя нощ, когато бяха на стража тия небрежни войници, той можеше да бъде сигурен в успеха на бягството си.

Една вечер той забеляза, че тъмнината обещава да бъде по-гъста.

Когато затворническият надзирател му донесе хляба и водата, Марино, който знаеше, че той няма да влезе в килията до сутринта, се наведе над желязната решетка и погледна навън.

Напрягайки очите си, той можеше да вижда небето и водата на сто крачки пред себе си и отляво и отдясно двата вълнолома.

Марино помисли, че е настъпил часът на освобождението му.

Нощта щеше да бъде тъмна. Никаква звезда не се виждаше по небето. Морето бучеше и всичко предвещаваше разразяването на буря.

Понеже смяната на караулите се извършваше в девет часа, а пълната тъмнина се бе спуснала веднага със залязването на слънцето, Марино, забелязвайки в далечината постъпилите на пост войници, не можа да разпознае никого.

Надяваше се, обаче, че Гаспар не влиза в числото им, понеже последният бе на стража преди два дни и, според реда на сменянето, неговият ред бе на следната сутрин.

Големите тъмни облаци, които идеха от юг, се напластиха на небето и закриха напълно луната по такъв начин, че никакъв лъч не можеше да прозре през облаците.

От седмици насам той очакваше една такава благоприятна нощ, много рядко явление тук, тъй като над Тулон почти винаги блестеше синьо ясно небе.

Марино се залови на работа с туптящо сърце.

Караулът от по-близкия вълнолом се бе отдавна отдалечил, понеже не се чуваше шумът от стъпките му. Сега той или стоеше неподвижно на края на моста или бе напуснал поста си. Марино не можеше да знае кое от двете е точно. Вълноломът и водата бяха покрити с тъмнина и нищо не се виждаше.

— Помогни ми, света Богородице, покровителке на моята Анунциата — мълвеше младият венецианец. — Помогни ми в бягството, за да мога най-сетне да я видя и да я направя моя жена! Дай сили на моите мишци и ме запази от очите на караула!… Ти знаеш, че не съм извършил никакъв грях, никакво престъпление, ти виждаш в моето сърце. Ти виждаш моя благороден и нещастен баща да лежи в страшните килии. Ти знаеш, че желая да го спася…, че желая да накажа виновниците! Помогни ми. Дево Мария!… Моята душа жадува за свобода.

Марино се чувствуваше изпълнен със смелост и решителност. Тъмните тесни дрехи, които, откакто бе в килиите, заместваха дългата му мантия от галерата, не щяха да му пречат.

Полунощ наближаваше.

Не се чуваше друго, освен непрекъснатото плискане на вълните, чийто водни капчици стигаха до решетката, която покриваше прозорчето.

Марино хвана железните пръчки с двете си ръце и ги задърпа.

Те устояха на неговото усилие, но той почувствува, че се огънаха и разклатиха в стената.

Той напрегна всичките си сили, заизвива ги с гигантска мощ и скоро счупи една от тях.

Едно радостно възклицание се изтръгна от устните му. Този резултат му вдъхна смелост за нови усилия.

Още една пръчка отстъпи, а варта наоколо се изкърти и падна във водата.

Той употреби още усилия и изкърти и последните две пръчки. Марино държеше цялата решетка в ръцете си и я остави да падне във водата.

Той вдъхна дълбоко пресния морски въздух, който влизаше безпрепятствено в килията.

Жребият бе хвърлен. Път за бягството му беше открит, път страшно опасен, който би възпрял всеки друг каторжник, но не и него, който бе отличен плувец.

Но какво ще стане, ако горната част от тялото му не може да се промъкне през отвора.

Утре ще забележат, че решетката е изкъртена и тогава всичко е изгубено.

Сега трябваше да се реши съдбата му.

Бурята бе започнала да вилнее, когато Марино напредна с главата навън от дупката.

Свивайки ръцете си край тялото, той вмъкна раменете си между двете стени на отвора и… констатира с ужас, че тя беше твърде малка.

Капки пот блеснаха по челото му.

Той се натисна силно напред. Неговите ръце бяха притиснати към гърдите така, че едва можеше да диша. От движението кожата му се олющи, обаче той спря в дупката.

Не можеше нито да напредне повече, нито да се върне. Ужасно положение! Той беше залостен тук, докато вятърът тласкаше вълните и от време на време някой лунен лъч му посочваше пътя…

Марино произнесе една кратка молитва и, опирайки краката си на железните плочки на пода, с цената на големи болки, напрягайки всичките си сили, можа да се промъкне до кръста навън.

Сега ръцете му бяха свободни и той можеше да си служи с тях, опирайки се в стената.

Той бързо се измъкна и падна във водата, която се затвори над него.

Няколко секунди по-късно, главата му се появи близо до стената, където го бяха завлекли вълните.

Употребявайки силата на мишците си, той можа да се обърне към морето.

Той се стремеше да се задържи на почти еднакво разстояние от двата вълнолома, на около петдесет стъпки от единия и от другия.

Видя върху един от вълноломите силуета на един пазач от каторгата и забеляза в същото време с безпокойство, че вятърът разпръскваше облаците и луната освети водата.

При все това Марино се надяваше, че ще може да избегне бдителността на часовоя й да достигне незабелязано до входа на пристанището, откъдето да се добере до изолирания пясъчен бряг, ненаблюдаван от никого.

Перспективата за свободата му даваше неизтощими сили. Неговите яки мишци цепеха здраво вълните, като той ту се издигаше на гребените им, ту падаше в гънките им.

Досега всичко беше благополучно и той не се съмняваше вече в успеха.

Единственото нещо, което го безпокоеше, бе, че лунната светлина го осветяваше и необходимостта да мине под очите на караула, който, облегнал се на пушката си, се бе загледал във водата.

Внезапно Марино, който не изпущаше из очи войника, позна в него страшния Гаспар. Последният бе постъпил на стража тази нощ.

Не му оставаше друго, освен да плува по-смело и по-бързо. Може би той нямаше да забележи главата и раменете на Марино, осветени от луната?

Беглецът бе вече в опасно положение. Приближаваше се към мястото, където бе отправен погледът на Гаспар.

Той сниши главата си между раменете и се опита да се скрие зад вълните.

Но една вълна го издигна нагоре. Гаспар трепна, издигна глава и се приближи до края на вълнолома, за да види по-добре.

— Хей! — викна той. — Какво е това? Кой плува там?…

Отговори или ще стрелям.

В момента, когато войникът насочи пушката си към него, Марино се гмурна.

Един гърмеж проехтя и след няколко минути пазачите от каторгата се появиха.

Куршумът бе изсвирил над водата, без да засегне беглеца, който бе потопил главата си във водата.

Марино отново заплава с голяма бързина, влагайки цялата си енергия, за да излезе вън от пристанището и да избегне войника, който насочваше пушката си към него.

— Един избягал! — викна Гаспар. — Негодникът плува добре, но няма да ни избегне.

Той стреля още веднъж.

Глухото ехо на този нов гърмеж се разнесе далече, обръщайки вниманието на пазачите от другата страна.

Спуснати бяха няколко лодки във водата, върху които се покачиха войниците от каторгата.

Макар че не беше засегнат от двата куршума, Марино изглеждаше изгубен, понеже, докато плуваше бързо към края на вълнолома, войниците се бяха спуснали с лодките подир него, осветявайки го с прожектори, а в това време други войници се отправяха с лодки да му пресекат пътя.

Лунната светлина благоприятствуваше преследването. Марино не можеше да се спаси. Или щеше да потъне в дълбочините — понеже силите му бяха дошли до крайния предел — или щеше да падне в ръцете на преследвачите си, чийто брой се увеличаваше всяка минута, тъй като оръдието за тревога на каторгата бе известило за бягството на един затворник.

Гласът на Гаспар, който беше върху моста, доминираше над виковете на другите и над бученето на вълните.

Той викаше на пазачите от лодките посоката, която трябваше да следват, за да достигнат до плувеца, който не можеше да съперничи по бързина с лодките, снабдени с по няколко чифта гребла.

Ясно беше, че Марино е безвъзвратно загубен!…

Сутринта комендантът на крепостта в Тулон бе уведомен, че каторжникът Марино Маринели, който през нощта бе направил отчаян опит за бягство, бе заловен и очакваше в една килия, във вътрешността на крепостта, да се произнесат върху съдбата му.

В същото време му съобщиха, че изпратеният куриер във Венеция се е завърнал.

Комендантът заповяда да го доведат при него. Той го очакваше прав, близо до масата си, отрупана с карти и планове.

— Вие завършихте пътуването си, д’Артенай — каза той на покрития с прах куриер, който влезе и се поклони пред него. — Каква новина ми носите?

— Държавният съвет на Венеция ви изпраща своя поздрав и уверение за неговите най-приятелски чувства — отговори куриерът.

— Как бяхте приети, д’Артенай?

— Приеха ме с големи почести, коменданте. Аз отидох в дома на френския посланик и, на следния ден, се явих в палата на венецианския дож.

— Новият дож на Венеция, Луиджи Гримани е още млад, според както ми казаха? Бяхте ли приети от него д’Артенай?

— От него и висшите съветници. Една мрачна сериозност царуваше всред венецианските първенци, една почти ужасна сериозност. Дожът стоеше прав, облечен в своя дожски костюм…

— Чакайте… Спомняте ли си, че впечатлението, което сте добили тогава, ви е помрачило лицето?

— Моето лице може би е било мрачно, но това на дожа бе страшно. Той имаше изглед на човек, чиито думи всяват ужас и чиито ръце са опетнени с кръв. Страните му бяха бледи и чертите зловещи. Една руса брада украсяваше устните и брадичката му. Очите му изпуснаха светкавици, когато отидох във Венеция.

— Режимът там е много строг и вашето описание подчертава страшните разкази, разпространявани за тази могъща държава. Но продължете, д’Артенай.

— Когато изложих целта на моята мисия и връчих вашето писмо на дожа, той го предаде на сенаторите.

Забелязах върху физиономията му нещо като задоволство.

— И потвърдиха ли смъртната присъда срещу осъдения?

— След кратко обмисляне дожът ме натовари с мисията да ви уведомя за волята на висшия съвет, която се формулираше така: Марино Маринели, който е върху галерите в Тулон, заради разбунтуването си е заслужил смърт, е подчинен на законите и правилниците на каторгата. Венецианската република се отказва от всичките си права върху тоя, когото е изхвърлила от пределите си завинаги. Той принадлежи на управителя на Тулон, който трябва да му наложи наказанието, на което е осъден.

— С това висшият съвет на Венецианската република предоставя този каторжник в моите ръце — каза комендантът, който се почувствува поласкан от указаното му уважение. — Впрочем, присъдата му е да умре под ръцете на палача, понеже, нощес, този каторжник е утежнил престъплението си, опитвайки се да избяга.

— Безумец! — извика д’Артенай. — Не мога да си въобразя, как е могъл да стори това.

Комендантът отиде до масата си, взе едно перо и се подписа на една предварително подготвена заповед.

— Вземете тази заповед, д’Артенай, и я предайте на палача на каторгата. След един час екзекуцията трябва да се извърши! Хайде!… Но вие се колебаете? Какво има още?

— Не зная защо така живо ме интересува този осъден! Дали неговата физическа красота, дали смелостта му ме привлича? — каза с един вид усилие над себе си довереният офицер на коменданта. — Констатирах, че също и във Венеция обичат и обожават Марино Маринели.

— Какво означават тия думи, д’Артенай?

— Жалко ми е за този красив и смел младеж…

— След час неговата глава трябва да падне — прекъсна го комендантът със строг глас. — Да не чувам още веднъж излияния от този род, д’Артенай.

— Никога по-рано не съм виждал някой каторжник подобен на този Марино Маринели, коменданте. Той няма физиономия на вулгарен престъпник. В него има нещо благородно, ще кажа даже величествено.

— Мълчете, д’Артенай, и направете това, което ви е заповядано. След един час главата на този осъден трябва да падне под ръцете на палача. Вие ме познавате. Е добре, ако и да искам действително да го помилвам, за да послушам зова на вас, който сте ми служили честно и усърдно… не ще посмея, д’Артенай!

— Вие имате пълна власт. Венецианската република е предоставила решението във вашите ръце, коменданте.

— Ако аз и да мога да го помилвам, вие забравяте, че едно помилване в каторгата ще има тежки последствия. Ако този Марино Маринели остане ненаказан, ще се намерят други каторжници, които ще извършат опит за бягство. Не, не, д’Артенай, не трябва да стане друго освен това, което казах. Той трябва да умре не за друго, а за пример… Побързайте да отнесете заповедта ми. Войниците и каторжниците ще присъствуват на екзекуцията.

Д’Артенай, млад и елегантен офицер на около двадесет и четири години, се поклони отново пред коменданта и излезе от кабинета, за да отиде при палача на каторгата, бивш каторжник, станал изпълнител на смъртните присъди там, където по-рано беше страдал.

Габриел Мортиз бе през петнадесетте години от наказанието си един примерен каторжник и през това време не бе изгубил нищо от своята физическа сила.

Единственото нещо, което беше напълно загубил в каторгата, бе чувствителността. Той нямаше сърце. Беше като една машина. Без да размишлява, без да изпитва съжаление или някакво друго вълнение, изпълняваше точно всички заповеди, които му биваха давани.

Палачът на каторгата бе свикнал да умъртвява.

Бяха минали много години, откакто при свършването на наказанието му комендантът го беше натоварил с тази ужасна служба, за която нямаше по-подходящ човек от него.

Той беше си спечелил за своята професия такава репутация, че често големите градове на Прованс, когато имаше да извършват някаква екзекуция, се обръщаха към Габриел Мортиз, палача на тулонската каторга.

Той живееше сам в една малка къщичка, построена на края на военното пристанище.

Когато видя да идва при него д’Артенай, довереника на коменданта, нито един нерв не трепна на бронзовото му лице, набраздено с бръчки, с остри черти. Изпъкналото му чело, извитият му нос и двете му големи спокойни очи придаваха на лицето му един рядък характер.

Габриел Мортиз поздрави д’Артенай и разгледа безразлично заповедта, която последният му подаде.

— Кога трябва да бъде изпълнена присъдата? — запита той с висок глас.

— След един час в двора на каторгата.

— След един час и девет минути аз ще докладвам на коменданта, че присъдата е изпълнена — каза Габриел Мортиз и излезе от къщичката си, без повече да се интересува от довереника на коменданта.

— Слушай, майсторе! — му викна д’Артенай, виждайки го да прави знак на неколцина осъдени, които работеха наблизо.

Палачът се обърна и погледна, с винаги безразличния си поглед, младия офицер, който го бе последвал.

— Желая да ти кажа от моя страна, майсторе — подзе д’Артенай, — че осъденият, когото ще умъртвите, ще трябва да умре бързо и без да страда, само с един удар.

— Както винаги, един удар ще бъде достатъчен — отговори Габриел Мортиз. — Но не мислете, че ще мога да го умъртвя, без да страда. Бързо, с един единствен удар на сабята и неговата глава ще падне…, но един удар не е достатъчен да убие веднага живота.

Д’Артенай учуден се доближи до палача.

— Какво казвате, майсторе? — попита той — От момента, когато главата бъде отделена от трупа, животът престава…

Габриел Мортиз поклати глава.

— Животът трае още три часа, но не така дълго в тялото, а в главата.

— Това, което говорите, е ужасно, майсторе! Според, както ми казахте, нещастният Марино Маринели ще страда още три часа след като му бъде отсечена главата?

— Отговорих ви вече веднъж — отвърна палачът със спокоен и отсечен тон, обръщайки се на другата страна, за да даде заповед на осъдените да вземат един голям пън и да го поставят в двора на каторгата на обикновеното място, което им бе добре известно, и да се погрижат да поиздълбаят малко земята, за да го закрепят здраво…

Д’Артенай искаше да му говори още, да му каже, че обезглавяването е варварско, страшно и че е по-добре да дава на нещастните жертви някоя мълниеносна отрова, но Габриел Мортиз му беше казал: „Отговорих ви вече веднъж“ и нямаше повече да го слуша.

Палачът поздрави офицера без ни най-малкия знак на респект и отиде да потърси в един стенен долап в къщичката си голямата и тежка сабя за екзекуциите, поставена в кожена ножница.

После той последва работниците в двора на каторгата и ги накара да изкопаят на пътя една голяма яма и да я посипят с пясък. В тази яма трябваше да падне главата и да изтече кръвта на осъдения.

Д’Артенай отиде при офицера, командващ стражата на каторгата, и му съобщи заповедта на коменданта.

След няколко минути и мъжете, между които можеше да се види Гаспар, се събраха пред отделението на каторгата, където беше затворен Марино Маринели, за да го придружат при звука на барабана в двора на мястото, където беше определено да се извърши екзекуцията.

Тогава се появи Габриел Мортиз. Той премина техните редове и отиде с един пазач в килията на осъдения, който беше седнал върху дървената пейка, която представляваше цялата мебелировка на килията, и мечтаеше, с очи, отправени пред себе си.

Когато Марино Маринели видя да влизат двамата мъже, разбра, че последният му час е настъпил, тъй като, когато го изтеглиха от водата, за да го върнат в затвора, пазачите му казаха, че ще бъде умъртвен на следния ден.

Докато палачът му преглеждаше врата и му отстраняваше дългите косми, влезе един свещеник, изпратен от д’Артенай да придружи нещастника.

Този свещеник намери осъдения готов за смъртта и в едно спокойно състояние на духа, което му показа, че той не е нито грешник, нито престъпник, а един благороден младеж, който поради нещастно стечение на съдбата бе изпратен невинен да тегли греблата върху галерите на краля.

Биенето на барабана, което звучеше зловещо навън, показа на Марино, че вън го очакваха, за да го отведат на мястото на екзекуцията.

Той помоли свещеника, който искаше да остане до него до края, да уведоми Анунциата, във Венеция, за неговата смърт, после заяви на палача, че е готов да го последва.

Габриел Мортиз излезе от килията и застана между войниците, последван от Марино и свещеника.

Барабанчиците, който биеха един погребален марш, застанаха начело на тъжното шествие. Войниците се наредиха от двете страни на затворника и в колона зад него.

Марино забеляза в ескорта Гаспар, който го гледаше със сатанинска радост.

Този поглед не предизвика никакво чувство на гняв в този каторжник, осъден на смърт, който поради подлостта на своите врагове във Венеция щеше да завърши тъй рано своето съществувание, без да може да постигне благородната цел, която си бе набелязал, без да може да задоволи своето отмъщение, нито да освободи стария си и благороден баща!

Той щеше да отнесе в гроба мъчителните си мисли. Това, че не може да помогне на благородния Марино Гримани, който бе предаден на бавна смърт, и на Анунциата, бе единственото, за което съжаляваше Марино в предсмъртния си час.

Шествието тръгна по улиците на каторгата и се отправи за големия площад, където се извършваха публичните екзекуции.

В средата на площада бе поставен големият пън, върху който вече много осъдени бяха намерили края си.

Палачът стоеше от страни на пъна. Марино, следван от свещеника, напредна по разстлания пясък, който бе предназначен да попие кръвта му.

На известно разстояние от пъна войниците от стражата образуваха кръг.

Тогава Габриел Мортиз, с висок и спокоен глас, съобщи на осъдения присъдата и прочете с висок глас документа на Венецианската република, който д’Артенай му бе връчил.

Когато стигна до думите: „Венецианската република се отказва от всичките си права върху тоя, когото е изхвърлила завинаги от пределите си“, една усмивка премина върху устните на Марино Маринели, върху лицето на когото не се забелязваше никакъв страх.

С храбростта и решителността на един герой, той гледаше, без да трепне, смъртта в лицето.

Той коленичи пред свещеника и каза последната си молитва.

Когато се повдигна, палачът, следвайки правилата и обичаите, го запита има ли някое последно желание.

Марино изглеждаше, че мисли за момент. Можеше да се види по чертите на лицето му и по очите му, че силна буря се разразяваше в неговата душа, но той се овладя, докато свещеникът го хвана за ръката и му даде си.

— Аз съм готов — каза той на палача с твърд глас. — Свършете набързо.

И той коленичи срещу пъна, като постави врата си върху дървото.

Докато Габриел Мортиз привързваше с въже грижливо главата и ръцете на осъдения, откъм съседната улица, която водеше към главната квартира на крепостта, се чуха силни викове.

— Спрете, спрете екзекуцията! — викаше един силен глас, в който проличаваше голяма възбуденост.

Скоро се появи на ъгъла на уличката д’Артенай, махащ с бяла кърпичка.

— Спрете, в името на коменданта! — викна той. Войниците се отстраниха, за да му направят място.

Габриел Мортиз видя новодошлия, чу думите му и изпусна на земята въжетата.

Свещеникът, със скръстени ръце, хвърли поглед към небето, после отиде до Маринели и го повдигна.

— Екзекуцията е отменена — съобщи д’Артенай и застана между осъдения и палача. — Марино Маринели е помилван и върнат на една галера.

Пазачите от каторгата бяха изненадани. Гаспар не можеше да повярва на ушите.

Палачът, чието лице обикновено нямаше никакво изражение, също бе учуден. Никога не бе му се случвало подобно нещо.

21. Едно корабокрушение

Когато Анунциата се събуди сутринта, тя се облече набързо, за да приготви своята закуска и тая на просякинята.

Обаче, за голямо свое учудване, забеляза, че последната е вече напуснала колибата.

Просякинята нямаше обичай да се отдалечава толкова рано. По-вероятно бе, че тя не бе се връщала вкъщи, след като бе излязла така късно, за да търси и предупреди немия монах.

Последното предположение бе правдоподобно, но Анунциата не можеше да се увери в това, понеже достъпът в стаята на старата под покрива й беше забранен и тя не можеше да види дали леглото й е разбутано или не.

Вечерта Луала се върна в къщата по-рано, отколкото обикновено. Анунциата забеляза, че тя бе неспокойна и обмисляше нещо. Но не можеше да я запита какво я тревожи.

Когато й заговори за немия монах от просто любопитство да узнае дали Луала го е намерила, старицата не й отговори и заприказва за съвсем други неща.

Нощта настъпи и Анунциата видя старата просякиня пак да излиза.

— Тя крие нещо — си каза младото момиче, обезпокоено, че Луала се лишава от съня и ходи цялата нощ из града. — Какво ли има в главата си? Страхувам се да не я постигне някое нещастие. Тя е стара и немощна, а нощем е така тъмно в каналите и улиците, които граничат с тях, че може да падне във водата и да загине без помощ, понеже по това време всички спяха и никой нямаше да се притече да я спаси.

Анунциата си легна, но желаеше да остане будна до завръщането на Луала.

Часовете минаваха едни след други. Най-после когато се появиха първите зари на утрото, тя чу да се отваря тихо вратата на къщата. Това бе Луала, която мълчаливо се изкачваше по скелята към стаята си.

Чак тогава Анунциата заспа в един здрав сън. Когато се събуди сутринта, тя напразно дири старата просякиня; последната се беше вече измъкнала навън.

Много дни и много нощи изминаха по същия начин, през време на които Луала продължаваше мистериозните си разходки.

Една вечер, най-сетне, когато се върна вкъщи, върху лицето й се забелязваше задоволство и тя бе по-радостна от предните дни.

Тя носеше на своето „малко съкровище“ печена на фурна риба, каквато продаваха по улиците и за пръв път от много дни направи почивката си в компанията на Анунциата.

— Забелязах — каза тя, — че се учудваш защо старата Луала излиза толкова късно. Днес мога да ти кажа, Анунциата, днес можеш да знаеш. Опасността е минала!

— Как, вие сте били в опасност, добра Луала? Вероятно, заради мене — каза младото момиче.

— Не, не, мое малко съкровище, не се отнася за тебе! Никой не се съмнява, че красивата рибарка от Сан Николо е тук. Кой може да знае? Кому ще хрумне това? Никой не ще помисли за моята колиба, в този затънтен квартал.

— Тогава вие сте се безпокоили за този ням монах, който е бил заплашван от някаква опасност нали?

— Да, за немия монах, мое малко съкровище, за стария ням монах, когото бяха обградили в скалите карабинерите, тия изчадия, помощниците на страшните държавни инквизитори!

— Кажете ми, добра Луала, защо карабинерите преследват бедния човек? Той сигурно не е сторил зло никому.

— Така е, Анунциата, той не е сторил зло никому, но карабинерите преследват добрите и благородни хора.

— Ах, така е и с моя любим Марино!

— Сега аз съм радостна, мое съкровище — засмя се старата, — понеже монахът е вече далеч оттук. Сега карабинерите, тия проклети карабинери, не могат да го хванат.

— Вие ли спасихте тоя беден монах, добра Луала?

— Да бъде благословено небето, успях, но това ми струва много неприятности и мъки, понеже полицейските шпиони са навсякъде. Сега той пътува по морето. Нощес той благополучно се качи на един тримачтов кораб, който отива за Джорджия и Анкона и след няколко дни той ще бъде в манастира в Асколи — каза старицата, чиито очи блеснаха от задоволство. — Там той ще остане на почивка и в сигурност, докато твоят Марино бъде освободен и започне борбата… тъй като той ще отмъсти на дожа, на съветниците и на сенаторите. О, аз познавам красивия и смел Марино! Познавам го, мое малко съкровище, добре го познавам!

— Вие казвате, че той ще започне борба срещу съвета и могъщите инквизитори? — попита Анунциата развълнувана. — Казвате, че ще си отмъсти?

— Ще се задоволя да кажа като в църквата. Амин.

— О, Боже! Но как ще се бори той срещу могъществото на дожа с мощните му галери и с многобройните му войници? Той ще се изложи на голяма опасност.

— Той ще победи всички, Анунциата, вярвай ми, че ще ги победи. Той е силен, смел и го обичат навсякъде! Опасностите не го заплашват!

— Казахте ми, че немият монах, в далечния манастир, който назовахте, ще очаква Марино? Марино познава ли го?

— Познава го, мое малко съкровище, познава го!… много добре.

— Вие не ми казвате нищо, добра Луала. Само разпалвате моето любопитство?

— Не, не. Старият ням монах е вече на сигурно място и сега мога да ти кажа, Анунциата, всичко! Познаваш ли Бертучио?

— Искате да кажете за стария прислужник на дожа?

— Прислужникът на стария дож, да, мое малко съкровище.

— О, разбира се, познавам го твърде добре. Още като дете, виждах го често, когато идваше при сеньора Летиция, на остров Сан Николо, с някоя поръчка от светейшия дож, когато често тичахме да ловим пеперуди в градината или строяхме малки параходчета, Марино и аз!

Старият Бертучио водеше често Марино при баща му, в палата, и винаги го чувах да казва:

— „Каква разлика с Луиджи!“

И той милваше Марино и го притискаше до гърдите си с бащинска нежност.

Той плака и бе много време тъжен, когато сеньора Маринели се помина внезапно, на следния ден след като бе ходила на един прием у стария Виторио Карманьола…

— Да, Бертучио обичаше много Марино, и днес също го обича повече от всекиго другиго на света.

— Но каква връзка има между Бертучио и немия монах?

— Една много близка връзка, мое малко съкровище — отговори старицата, смеейки се загадъчно. — Ха, ха, твърде близки връзки наистина. Знаеш ли защо кръвният съд иска да улови немия монах чрез карабинерите?

— Не, добра Луала, и тъкмо исках да ви попитам за това.

— Защото монахът е дошъл във Венеция да търси твоя Марино и защото — старата просякиня наведе сбръчканото си лице съвсем близо до ухото на Анунциата, — защото той се нарича Бертучио.

— Как?… Бертучио ли е немият монах?

— Тихо, Анунциата! Тихо.

— И, за да види Марино, той се излага на голяма опасност?… О, сега, всичко ми е ясно. Той е искал да му довери какво се е случило в палата през оная нощ срещу Коледа; той е искал да му разкрие тайната на палата на дожите, нали?

— Карабинерите бяха попаднали на следите му, Анунциата. Те бяха започнали да го преследват, и нашият приятел щеше да попадне в ръцете им, ако аз не бях… — старицата изведнъж се прекъсна, като че ли не смееше да довери нещо на младото момиче — ако аз не бях го намерила и предупредила навреме — завърши тя.

— Добре е станало, Луала!

— Сега той пътува по морето. Полицейските шпиони могат да го търсят, колкото си искат. Те не ще намерят вече и Горо, негъра, който се срещна с него и после замина за далечното пристанище, където е Марино, за да го уведоми, че ще намери стария Бертучио в манастира Асколи, ще научи от него важната тайна и да му каже какво да прави в бъдеще.

— Но как Бертучио е узнал, че негърът е станал верен на Марино, и как са се срещнали да говорят?

Старата просякиня вдигна рамене.

— Той е узнал това от гадателя на звездите, който живее в една къща до моста Риалто, и който знае да открива истината, както казват. Изглежда, че последният е открил бъдещето на дожа и му е разказал чудни неща…

— Един гадател по звездите! — каза живо Анунциата. — Не мога ли да узная нещо за него?

— Ти сигурно искаш да узнаеш бъдещето си, Анунциата? Ха, ха, ха! Нали, мое малко съкровище, нали? Но късно е! Бедният Ауромето…

— Какво му се е случило, Луала?

— Той е хвърлен в Орфано от проклетите помощници на съда! В Орфано, в черния Орфано!

— Това е ужасно!… Какво е извършил?

— Казват, че бил магьосник и с помощта на черната магия направил да изчезне немият монах и можел да узнава неща, които не се харесвали на проклетия съвет на тримата.

— О, това е ужасно. Бедният астролог. Сигурни ли сте, че го е постигнала тази страшна участ.

— Аясило, слугата от палата, ми довери тази тайна. И той ми е казал истината понеже Ауромето вече не се е върнал в своята къща, откакто карабинерите нахълтаха вътре и го отведоха. Орфано се пълни с трупове, откакто Марино Гримани не е вече на дожкия престол и е заместен от Луиджи. Моли се само, щото старият Бертучио да стигне щастливо до своя манастир, Анунциата, и никога да не пие вода от канала на Орфано…

Докато старата просякиня и Анунциата водеха този разговор, корабът, в който се намираше монахът, беше напуснал пристанището на Джорджия, в лагуните на юг от Венеция и бе излязъл щастливо от залива, за да стигне до Анкона.

Пред очите на монаха, който изглеждаше твърде слаб и изнурен, се разстилаха сините води на Адриатика. Той бе седнал на моста, докато моряците маневрираха насмолените платна.

Вятърът бе слаб и неблагоприятен за пътуване, понеже корабът се движеше с бързината на някоя малка ладия.

Скоро въздухът утихна напълно.

Силното обедно слънце гореше. Моряците и офицерите се бяха оттеглили в стаята и в кабините си, за да си отпочинат преди да започнат отново работа.

Немият монах, с когото екипажът не се занимаваше, ходеше мечтаещ върху моста на спрелия кораб.

Когато слънцето започна да се наклонява към хоризонта, монахът забеляза внезапно върху водата оня странен феномен, наричан в много страни с името „Фата Моргана“, и който наричаме мираж. Това е едно внезапно явление, което се явява през спокойните тихи вечери върху водите на Адриатическо море.

Очарован от това зрелище, немият монах виждаше във водата нещо като широк пояс с ослепителна млечна белина, в който се образуваше един брилянтен кръг.

После като че ли морето се покри с голяма бяла покривка и от нея се издигаха дървета, храсти, планински склонове, скали, полупокрити със зеленина, с най-богати и най-разнообразни оттенъци цяла гама на зеленината. Изглежда като че ли във въздуха плуват голямо количество бели, зелени и пурпурни пръстенчета, върху които слънцето пръскаше ослепителна светлина.

После белите облаци, които фигурираха в това феерично видение, се разделиха на много отломъци и водата започна да става тъмна.

Внезапно сцената се смени в момента, когато моряците се появиха на моста. Предметите получиха нови цветове от залязващото слънце и като чрез пръчката на някой магьосник един друг мираж се издигна над морето.

Фееричният образ блестя известно време в чудни краски. Най-после видението изчезна. Цветовете се изличиха и върху водата останаха само пурпурните слънчеви зари.

— Един „венто ди Ливанте“ (източен вятър) ще се разрази през нощта — каза един от матросите, чиито изострени черти издаваха безпогрешно едно дете на Джорджия. — Той ще напъне платната.

— Свийте всички платна! Източният вятър се повдига — викна капитанът, също от Джорджия, което личеше по лицето му и сухото му тяло.

Хората от Джорджия се смятаха между гондолиерите на Венеция за най-верни пазители на древните обичаи и старите методи на мореплаването някога на почит в лагуните.

Те бяха смели и опитни моряци. Познаваха добре морето и вятъра и когато, по сигурни белези, предвиждаха лошо време, нищо не бе в състояние да ги накара да излязат.

Когато веднъж кажеха фразата: „Неразумно е да се тръгне“, нито молбите, нито обещаваните възнаграждения можеха да ги накарат да се впуснат по морето.

Те знаеха колко опасни и вероломни бяха водите на Адриатика и не искаха да се изложат на опасностите, когато можеха да ги предвидят.

Когато миражът се разнесе, лицата на моряците изразяваха безпокойство.

След няколко минути, когато изпълнявайки заповедта на капитана всички се бяха приготвили за посрещане на бурята, се разбра, че старият морски вълк не се е излъгал.

Източният вятър не трая дълго. Скоро той бе заместен от силния северозападен вятър, който повдигна страшни вълни и разпени повърхността на морето.

Около кораба преминаваха бързи като стрели стада риби, които бягаха от бурята и от време на време подскачаха във въздуха.

Тъмнината се спусна върху морето, което прие чер цвят около кораба, докато в далечината белите точки на вълните ставаха по-многочислени и едно глухо, продължително бучене се приближаваше.

Заповедите на капитана се разнасяха от моста, незабавно и точно изпълнявани от моряците. На борда царуваше това послушание, което характеризира моряците, които в последния момент, когато смъртта е най-заплашителна, избягваха да се отдават на отчаяние.

Чайки и други морски птици летяха около и над кораба със зловещи крясъци.

Небето се помрачи; облаците забулиха звездите; зловещи сенки се спуснаха навсякъде. Всяка минута грохотът на вълните се усилваше, които вече нападаха страните на кораба и го повличаха със себе си, така че заплашваха да го обърнат.

Капитанът изпрати бързо една част от екипажа при помпите и накара другите мъже да слязат на дъното на кораба, за да попречат колкото е възможно, за неговото преобръщане.

Последната заповед бе дадена твърде късно. Вълните подеха кораба и го отхвърлиха настрана. При страшния тласък голямата мачта, която се издигаше в средата на кораба, се пречупи.

Страшните вълни се издигаха на фантастична височина и помитаха всичко по моста, така че монахът и капитанът трябваше да се задържат за оградата, за да не бъдат отвлечени от моста.

Тъмнината стана непроницаема.

Силният ураган изпълваше въздуха със страшен шум; корабът, лишен от голямата си мачта, не можеше да се управлява вече и стана играчка на вълните.

Той беше загубен, ако вятърът не го избавеше, понеже подвижният му товар се бе хлъзнал на една страна и го навеждаше все повече и повече. Вече хамбарът се бе изпълнил с вода, а вълните заливаха борда със съкрушителна сила.

Мъжете, мокри до кости, не бяха вече в състояние да маневрират, понеже не можеха да се движат в пълната с вода палуба.

Гласът на капитана се разнасяше над шума. Напрягайки всичките си сили, той още се опитваше да спаси кораба си, който вятърът движеше по вълните с бързината на светкавица.

Уви! Корабът и всичко, което се намираше на него, изглеждаше безвъзвратно загубено, понеже водата бе вече проникнала в голямата кабина.

В този момент ураганът хвърли кораба върху една гигантска вълна, която го пое на гребена си. Радостни викове се изтръгнаха от устните на екипажа. Корабът бе възвърнал равновесието си!

Моряците получиха смелост. Гласът на капитана отново проеча по-силно от бученето на урагана.

Той заповяда да свалят задната мачта, за да се даде по-малка опора на напъните на бурята.

Под ударите на брадвата, мачтата се наведе и с трясък падна в морето, повличайки със себе си част от оградата. В миг вълните отнесоха всичко надалече.

Но надеждата, така бързо повдигната, изчезна скоро, когато капитанът и моряците видяха с каква изумителна бързина бе движен от вятъра и вълните корабът, който не се подчиняваше вече на кормилото.

Ту издигнат високо във въздуха, ту свален дълбоко между две водни планини, които се разливаха върху него, той бе подхвърлян като някоя черупка от стихията без цел, без спиране, без да знае накъде отива.

Немият монах беше недалеч от кормилото. Водата се лееше около него: тя бе измокрила дрехите на нещастния старец.

Той се бе хванал с двете си ръце за една стърчаща греда и очакваше с ужас последния си час.

Бертучио, защото той беше, имаше само едно желание, чието осъществяване искаше в молитвите си. Искаше да види преди смъртта си Марино Маринели, сина на дожа Марино Гримани.

Трябваше да му говори. Трябваше да му разкрие нещо, което не знаеше никой друг освен него, и което Марино трябваше на всяка цена да узнае.

Това бе единствената цел на неговия живот, единствената причина, поради която се страхуваше от смъртта. Ако бъдеше тази нощ погълнат от вълните, заедно с него щеше да бъде погребана завинаги тайната на нощта срещу Коледа.

Внезапно корабът бе така силно разклатен, че подът се разкриви и разчупи. Никой не можа да се задържи прав.

Капитанът издаде зловещ вик от моста.

— Подводна скала пред нас!

Корабът бе вече докоснал скалата.

Никой не помисли да помогне на капитана, да направи един опит за отстраняване на нещастието…

Моряците се отправиха към голямата лодка и я спуснаха в морето всред вълните с надеждата, че ще се спасят.

Корабът заби дълбоко носа си в пясъка пред скалите.

Частите на кораба трещяха и се разчупваха. Вълните се хвърляха върху неподвижния кораб и го раздробяваха, като отвличаха частите надалеч.

Корабокрушенците скочиха в лодката, за да спасят живота си. Неколцина, при опита си да скочат в нея, паднаха и изчезнаха в бездната.

Монахът отърча също към тази страна, понеже искаше да се спаси, тъй като имаше причини за това.

Но вълните бяха отнесли лодката далече от кораба и подводната скала.

Той я видя, подскачаща върху гребените на вълните, и започна да си кърши ръцете.

Бе останал сам на кораба, който всяка минута се заплашваше от опасност, съвсем сам върху разбития кораб, който парче по парче ставаше плячка на ненаситните вълни.

Лодката беше изчезнала. Моряците не можеха ни да я управляват, ни да я спрат. Те бяха безпомощни в тази лодка, която вълните подхвърляха като една орехова черупка.

Монахът коленичи и започна да се моли, когато един сърцераздирателен вик, в който се съединяваха множество гласове, го накара да трепне. Този страшен и отчаян вик, въпреки отдалечеността, се разнасяше по-високо от шума на вятъра и морето.

Монахът изтръпна… Една вълна, по-голяма от другите, бе обърнала лодката и всички моряци бяха загинали в безпощадните ръце на съпругата на дожа от Венеция.

Същата съдба щеше да сполети и него след няколко минути. И той щеше да потъне в дълбочините, без да може да му разкрие страшната тайна на нощта срещу Коледа!…

Изведнъж той стана; стори му се, че небето бе чуло молбата му и му бе подсказало начин за спасение.

Вълните продължаваха да трошат кораба. След няколко минути, под техните удари, той щеше да се пречупи на две…

Монахът взе с двете си ръце една голяма и здрава дъска от тия, които се бяха разкъртили от кораба. Употребявайки всичките си сили, той довлече дъската върху моста. После потърси едно дълго и здраво въже и намери такова, навито на отломката от мачтата.

Тогава той легна по гръб на тая дъска, по-дълга и по-широка от него и се привърза към нея без мъка, обвивайки около себе си и дъската.

Като извърши това, той заочаква в тази страшна нощ всред силната буря и постави живота си в ръцете на Провидението.

Едва бе свършил с привързването си към дъската и вълните, тласкани от урагана, се нахвърлиха силно върху полуразрушения кораб, изтръгнаха го от пясъка и отвличайки го надалеч, го оставиха да потъне на дъното на бездната.

Монахът и неговата дъска бяха отнесени в същото време към скалите. Нещастникът припадна, докато дъската, върху която лежеше като един труп, се понесе от една голяма вълна.

И монахът, с коса разрошена в мокри кичури, с ръце, безсилно висящи от двете страни на дъската, с бледо лице и затворени очи бе повлечен от течението по повърхността на бурното море.

22. Представянето на Фалие

В момента, когато комендантът на Тулонската крепост натоварваше своя доверен офицер д’Артенай с мисията да отнесе на палача на каторгата заповедта за екзекуцията на каторжника Марино Маринели, един голям венециански тримачтник влезе в пристанището.

Знамето, на което върху син фон блестеше златният адриатически лъв, се развяваше на голямата мачта. Горд и величествен като гигантски лебед, големият и хубав кораб се плъзгаше по водите, позлатени от слънцето.

На предната част на кораба, разкошно облечени в коприна, кадифе и злато, стояха синовете на пет от най-благородните и най-стари семейства на Венеция: Фалие, Анафесто, Оргосо, Ланжили и Граси.

Зад тях се виждаха множество венецианци в техните живописни рибарски костюми: червена фригийска шапка на главата, копринен пояс, бродиран със злато придържаше къси вълнени панталони. Гърдите им бяха облечени в бяла риза, широко отворена на врата, и със запретнати ръкави, по начин да може да се виждат мускулестите им ръце, обгорени от слънцето.

Разнесоха се поздравителни оръдейни гърмежи, всичките кораби издигнаха знамената си в чест на чуждия кораб и една навалица от малки лодки го заобиколиха, за да го поздравят.

Фалие и Оргосо накараха да ги отведат веднага на земята, а после отидоха при коменданта на крепостта и пристанището на Тулон, комуто вече беше съобщено за пристигането на венецианския кораб.

Комендантът не можеше да знае целта на тия чужденци, нито техните връзки с дожа и върховния съвет на Венеция. Знаеше само, че имената на Фалие и Оргосо са тия на най-прочутите фамилии, които бяха предани на венецианските дожове. Той излезе през жилището си, за да посрещне двамата благородници.

Комендантът ги въведе в салона и ги покани да заемат място върху разкошните фотьойли, запазени за посетители от най-висш ранг.

— Щастлив съм, че ми се отдава случай да поздравя в Тулон от името на могъщия крал, моят господар, благородните сеньори от нашата приятелска държава — каза той.

И той заповяда да сервират лека закуска и френско вино, за да изпълни задължението си на гостоприемство спрямо знаменитите гости и да укрепи силите им след тяхното дълго пътуване.

— Пътувайки към далечните страни ние се отбихме тук — отговори Жироламо Фалие. — Не можем да минем, без да спрем пред едно пристанище, което по своето положение и уредбата си е спечелило във Венеция репутация на голямо първокласно пристанище, особено откогато, по поръката на вашия владетел е започнат строежът на арсенал и че усъвършенствуват галерите.

— Вие ми правите голяма чест, благородни сеньори — каза комендантът, поласкан от речта на Фалие. — Искрено се радвам да ви видя в Тулон и съжалявам, че не можах да ви окажа по-бляскаво посрещане.

— Ние възнамеряваме да прекараме няколко дни в пристанището, за да попълним провизиите си и да разширим нашите мореплавателски знания, възхищавайки се на организацията на това голямо морско пристанище — подзе Оргосо. — Бъдете сигурни, че във Венеция ние винаги гледаме така благоприятно на всичко от френски произход.

— Считам като чест да покажа на благородниците сеньори всичко, което заслужава да бъде видяно — отговори комендантът. — Съжалявам само, че пристигането ви в Тулон съвпада с часа, в който един осъден, изпратен от Венеция тук, за да работи на галерите, трябва да изтърпи смъртното наказание, което е заслужил.

Фалие и Оргосо размениха бързо погледи. Бяха пристигнали, както изглеждаше, тъкмо навреме.

— Един венецианец… Как се нарича той? — попита Фалие.

— Марино Маринели — отговори комендантът. — Изпратих един доверен човек във Венеция, за да запита по какъв начин трябва да се гледа на този осъден. Вследствие моето питане, получих отговор да го третирам като подчинен напълно на законите на каторгата.

— И тия закони определят смърт? — се обезпокои Оргосо.

— Смърт от ръката на палача. Екзекуцията се извършва в този момент.

— Това е ужасно! Позволете ни в такъв случай да напуснем незабавно пристанището ви — каза Фалие, ставайки. — Какъвто и отговор да ви е дал висшият съвет унизително и недостойно е за нас да останем час повече в едно пристанище, където един венецианец е предаден на палача.

— Това ни забранява да останем по-дълго в Тулон — наблегна Оргосо, който също бе станал, докато комендантът, изненадан се разтревожи доста.

— Вашите думи ме крайно развълнуваха, благородни сеньори — извика той, — останете! Веднага ще изпратя заповед за отменяването на екзекуцията.

Той отиде до масата и позвъни.

— Позволете ни един въпрос, господин комендант — подзе Фалие, важен и горд. — Какво е направил този нещастен каторжник, доскоро гражданин на Венеция, че трябва да загине под ръката на вашия палач?

Д’Артенай влезе в този момент. Той се поклони и заочаква.

— Този Марино Маринели е нарушил законите на каторгата и за всяко нарушение от този род наказанието е едно: смърт! Освен това опитал се е да избяга… Изпълних си дълга, благородни сеньори, и подписах присъдата след агремана, даден ми от Съвета на Венеция — каза комендантът, като прибави, обръщайки се към д’Артенай: — Отнесете на палача заповедта за отменяне екзекуцията на каторжника.

— Още нещо — каза Фалие. — Върховният съвет ви е предоставил да изпълните присъдата, понеже е желаел да покаже неумолимостта на своето желязно правосъдие, господин комендант. Но оставям ви да помислите, дали позорната смърт на един венецианец ще му бъде приятна…

Тия думи породиха у коменданта мисълта, че венецианските благородници, така внезапно пристигнали в Тулон, може би бяха изпратени тайно, за да попречат на екзекуцията, която съветът бе привидно подписал.

Възможността за една такава специална мисия изглеждаше твърде вероятна, тъй като благородниците не му заявяваха нищо официално.

— Не искам да скрия радостта, с която ви посрещнах, благородни сеньори — подзе комендантът, канейки Фалие и Оргосо да заемат местата си. — Съдбата на този каторжник е изцяло в моите ръце и аз не съжалявам за нищо друго, освен за това, че ви видях така разочаровани. Говорете откровено: желаете ли този Марино да бъде помилван?

Д’Артенай погледна с надежда и симпатии двамата благородници.

— Вашият въпрос ни показва една благосклонност, каквато не сме очаквали — отговори с удоволствие Фалие. — Като ваши гости, нам е неудобно да изкажем някое желание, а още по-малко да дадем някоя заповед. Ние не можем, освен да приемем с благодарност засвидетелствуваното от вас приятелство.

— Вие казахте, господин комендант, че съдбата на този осъден е във вашите ръце — подзе Оргосо, докато д’Артенай, който чуваше в далечината глухото биене на барабаните, едва сдържаше безпокойството и нетърпението си. — Ако решите съдбата на този венецианец, който е изпратен в каторгата ви, ние ще приемем в такъв случай вашето гостоприемство.

Тия думи изразяваха така ясно желанието, щото осъденият на смърт да бъде помилван, че комендантът повярва, че не трябва повече да се колебае.

— За да ви засвидетелствувам моята радост, че ви виждам в Тулон — каза той, — наказанието, надвиснало над главата на венецианеца Марино Маринели, не ще се изпълни и за да му се отнеме възможността да поднови своя опит за бягство, ще бъде привързан на пейката… Побързайте д’Артенай да съобщите тази заповед на палача и добавете, че това отменяване не става от милост към осъдения, а в чест на благородниците и знаменитите гости, които Тулон посрещна тази сутрин.

Д’Артенай изтърча бързо. Той бе щастлив за тази неочаквана заповед, понеже чувствуваше инстинктивна симпатия към красивия, смел и благороден каторжник.

Докато той тичаше към площада, за да спре екзекуцията, Фалие изрази на коменданта удоволствието, което ще имат, ако посетят галерите и се запознаят с вътрешната организация и плавателните качества на тия кораби.

Комендантът ги покани да отидат заедно с него на галерата, където ще бъде пренесен Марино Маринели, но преди това им предложи да посетят и разгледат каторгата.

Фалие помоли да бъде извинен за момент и отиде до кораба си, който се намираше близо до сушата. Скоро той се върна при коменданта и своя приятел. Бе се снабдил с няколко портокала за утоляване жаждата, причинявана от голямата горещина.

Двамата благородници показваха жив интерес към всичко, което видеха, като не пропущаха никакъв случай да кажат ласкави комплименти на своя водач, за да го разположат още повече.

Надвечер комендантът заяви, че е готов да ги придружи на една от галерите, пуснали котва на пристанището.

Те се качиха на една лодка и посетиха всички части на пристанището.

Стана им ясно, че освобождаването на Марино Маринели е невъзможно, тъй като той беше прикован на една галера, която оставаше в превъзходно пазеното пристанище.

Когато разговаряше с най-естествен тон с коменданта, Фалие си състави един план, който му изглеждаше единствения можещ да разчита на успех.

Щом лодката се приближи до галерата, използува един момент, когато Оргосо разговаряше с коменданта, за да напише нещо върху едно малко бележниче, което извади от джоба на мантията си. Той си взе бележка за нещата, които му изглеждаха интересни, като каза с един свободен тон на коменданта, който не подозираше нищо, а напротив се чувствуваше щастлив и поласкан, че тия благородници намираха в управляваното от него пристанище нещо за учудване и отбелязване.

Пристигайки близо до галерата, те направиха един кръг с лодката и Фалие възкликна с учудване:

— Един превъзходен кораб, голям и здрав? Колко оръдия има на борда?

— Четири… по две от всяка страна, благородни сеньори. Ако не се лъжа вашият кораб също е снабден с огнени гърла?

— За да се защитаваме срещу пиратите, които често се опитват да нападнат нашите кораби край африканското крайбрежие — обясни Фалие, качвайки се със своя приятел по въжената стълба, която им бяха спуснали от моста на галерата.

— Да, да, зная. Тия пирати са дошли чак до нашите води — каза комендантът, като последва гостите си.

Офицерът, който командуваше галерата, поздрави двамата венецианци с военни почести, като накара войниците си да се наредят на моста.

Оргосо премина пред офицера и Бойниците, поздравявайки ги, докато Фалие прехвърляше погледа си от пейка на пейка.

— Колко каторжници има на тази галера? — запита той коменданта, отправяйки се към осъдените.

— Сто войници и деветнадесет каторжници — отговори комендантът, — по пет пейки от всяка страна и по двама гребци на всяка пейка, с изключение на тази на Марино Маринели, където той е сам.

— Те са здраво оковани, както изглежда… Но, кажете ми, не е ли този там младият венецианец, за когото ми говорите? — попита Фалие с нисък глас.

— Да, това е Марино Маринели, който дължи на вас живота си, благородни сеньори.

— Бедният младеж! Жал ми е за него — подзе Фалие със същия тон. — Какво е престъплението му, не е важно, но мъките, на които е подложен, са ужасни!

Марино гледаше настрана двамата венецианци, добре познати на него.

Той си казваше, че те не са дошли без причина тук, тъй като вече бе разпознал върху кораба им много моряци и рибари от Сан Николо.

— Разбирам вашите чувства — отговори комендантът, докато Оргосо преглеждаше внимателно въоръжението на войниците и разположението на галерата. — Вие направихте това, което бе възможно: запазихте му живота.

— Страхувам се, че нещастният младеж не ще бъде твърде благодарен за този подарък — отговори Фалие, като прибави. — Ако господин комендантът позволи, ще му дам един от портокалите, които нося със себе си, за да се разхлаждам. Това ще бъде може би един подарък, който той ще оцени много.

И, последвайки с жест думите си, той каза:

— Вземете, това ще ви ободри.

— Благодаря, благородни сеньоре — отговори Марино, приемайки плода.

Фалие раздаде тогава няколко портокала на каторжниците от съседните пейки, за да не изглежда подаръкът, направен на венецианеца, съмнителен.

— Ще ни бъде много приятно, ако някоя вечер или по-добре нощем, понеже е по-прохладно, да видим тази галера да плава в открито море, за да заключим какви резултати може да даде — подзе с висок глас Фалие, обръщайки се към коменданта.

Марино Маринели слушаше. Без никакво съмнение тази част от разговора бе предназначена да бъде чута от него, понеже Фалие нарочно бе останал до него и бе заговорил с по-висок глас.

— Не мога да устоя на вашето желание — отговори разчувствуван комендантът. — Щом искате, галерата ще излезе в открито море, да видите хода й и да изпълни една маневра пред вас.

— След няколко дни ние ще бъдем готови да тръгнем. Тогава ще бъде най-удобният момент. Ние ще отнесем жив спомен не само за превъзходната уредба на флотата ви, но и на голямото ви приятелство — заключи италианецът, връщайки се на кувертата.

Марино Маринели бе чул достатъчно. Колкото за портокала, даден му от Фалие, той разбра, че не бе му предложен само да се разхлади.

Той използува момента, когато вниманието на всички — войници и каторжници — бе насочено към чужденците, за да разтвори плода. Фалие бе забил в месестата му част две остри и здрави пили и едно малко листче хартия тясно сгънато.

Марино изтегли предпазливо тези предмети, смачка тази част от портокала, която ги съдържаше, за да прикрие следите, като я постави на пейката, докато грижливо скри между кожата и дрехата си пилите и хартията.

Никой нямаше ни най-малко подозрение, че може да съществува някаква връзка между каторжника и венецианските благородници, а най-малко комендантът да повярва, че е възможно.

Надвечер Марино намери случай да разгъне малката хартия. Той прочете следните думи, които накараха да забие по-бързо и по-силно сърцето му:

„Когато забележите негъра на нашия кораб и вашата галера тръгне за открито море, часът на вашето освобождение ще бъде близък. Следната нощ препилете оковите си. Ние ще нападнем галерата и ще ви вземем на нашия борд. Бъдете готови!“

Марино едва не извика от радост при прочитането на бележката.

Надеждата, породена при виждането на тия млади венецианци, се потвърди: Те бяха верни на баща му и поради това бяха сега негови приятели. Те бяха дошли в Тулон, за да го освободят.

Разни чувства го обзеха. Душата му се изпълни с нетърпение и радост… Най-после беше настъпил часът на свободата, така да се каже, часът на отмъщението!… Той не се съмняваше, че тия, които бяха дошли чак тук, за да му помогнат, не отстъпваха никому по своята смелост и решителност.

23. Д’Артенай и тулонският палач

Младият френски офицер, който бе доверен на коменданта на крепостта Тулон, чувствуваше голяма симпатия към Марино.

Един вътрешен глас му казваше, че не е възможно този красив и горд младеж да е извършил някакво престъпление. Този свободен смел поглед, тия черти, това благородно държание не бяха на един престъпник. Марино сигурно беше невинен и бе хвърлен в каторгата поради някаква необяснима случайност.

Напразно той се бе опитвал, през своето пребиваване във Венеция, да узнае нещо за престъплението на този човек.

Или му отговаряха на въпросите с вдигане на рамене, или му намекваха за повдигане на някакъв бунт. Но той не може да открие никаква причина за ужасното наказание, колкото и да разпитваше за това.

От друга страна, той можа да разбере, че дожът и Съветът на десетте изпитват към Марино Маринели голяма омраза, тъй като изслушаха с видима радост съобщението за смъртната присъда. Бързината, с която я бяха потвърдили, както и доволството, което се бе изписало върху мрачните им лица, му бяха подсказали ясно, каква злоба изпитват сенаторите срещу каторжника.

И ето че внезапно пристигат в Тулон венециански благородници, които се интересуват за осъдения!

Това нещо бе неочаквано и породи в душата на д’Артенай подозрения, които от час на час ставаха все по-големи.

Това не предизвикваше у коменданта нито учудване, нито безпокойство. Той намираше това събитие твърде естествено и не виждаше нищо съмнително, никаква задна мисъл, може би поради това, че бяха поласкани доста от честолюбието му.

Младият офицер, напротив, бе загрижен, и когато забеляза след няколко дни, че галерата, на която беше Марино Маринели, се приготвя да излезе в открито море, за да покаже пред чуждите гости плавателните си качества, той бе обзет от мисли, които го накараха да вземе участие в този излаз и да наблюдава всичко отблизо.

Денят, в който трябваше да се извърши това парадно пътуване, не бе още окончателно определен. Това зависеше от желанието на чужденците. Последните, изглежда, очакваха нещо, понеже младият офицер намираше невероятно те да продължават пребиваването си в Тулон единствено, за да присъствуват на редицата банкети, които комендантът организираше в тяхна чест.

Д’Артенай скоро намери обяснение на това, което диреше.

Един ден, когато пресичаше каторгата и се приближаваше до малката къщичка на палача, в края на каторжните здания, видя да иде по улицата, която водеше към пристанището, един негър, чиито очи блестяха и гледаха непрекъснато на всички страни.

Забелязвайки младия офицер, негърът дойде бързо към него.

Пъстрата му риза бе покрита с прах, сандалите му се бяха изтъркали и лицето му бе обляно в пот.

Той сне почтително шапката си и каза на едно италианско наречие, което офицерът разбра без много трудности:

— Аз пита, маса, за кораба от Венеция с благородния сеньор Фалие. Корабът още ли е в Тулон?

Д’Артенай, изглеждайки негъра, отговори:

— Ти пристигаш тъкмо навреме, негре. Корабът на венецианските благородници е на котва в пристанището.

— Ах!… Мерси, маса, мерси! Горо видя знамето! — извика черният и очите му светнаха от радост.

— Числиш ли се към кораба? — запита д’Артенай.

Негърът направи утвърдителен знак.

— Как дойде до тук по суша?

— Горо има мисия от благородния сеньор — отговори Горо и забърза към пристанището, за да се отърве от въпросите на офицера.

Последният го погледна, когато се отдалечаваше, и поклати глава.

— Той е, когото те очакваха — промълви офицерът, отправяйки се към къщичката, пред която Габриел Мортиз режеше едно грамадно дърво. — Те не желаеха да напуснат пристанището, за да присъстват на маневрите на галерата…

Какво ли е правил този негър в страната?… Тия венецианци и техните проекти ми изглеждат все по загадъчни… Добър ден, Габриел Мортиз! Какво работите?

Без да се обърне, старият палач на каторгата каза поздрава си на офицера и прибави:

— Каторжниците извадиха от тинята на пристанището този дънер, който е стоял там най-малко сто години. Той е твърд като камък и от него ще стане отличен нов пън за обезглавяване.

— Спомних си старче, че вие ми бяхте говорили за нещо, което трябва да ми обясните. Вие ми бяхте говорили, че макар да не ви се е случвало да ударите два пъти, за да обезглавите някого, екзекутираните не умирали веднага. Какво искате да кажете с това?

— Вие трябва да го разберете, както го казвам. Главата живее още няколко часа след обезглавяването.

— Как може, Габриел, главата да живее без тялото?

— Тялото също живее, докато кръвта се съсири, но то вече не чувствува.

— А главата, вярвате ли, че чувствува?

— Кръвта се движи още в мозъка и докато става това, главата вижда, чува и разбира след обезглавяването.

— Вие говорите ужасяващи неща, старче — рече д’Артенай, който не можа да избегне изтръпването на тялото си. — Как сте могли да установите, че е така, както разказвате?

Палачът прекъсна работата си и изправи едрото си тяло пред младия офицер.

— Ще ви разкажа това, което съм видял. Ако желаете, сам можете да проверите при първия случай и да разберете, че това, което ви казвам, е истина. Спомняте ли си за Анри Верв? Не, вие не бяхте още тук. Той бе убил баща си, за да влезе в притежание на богатствата му.

— Мисля, че съм го видял този Верв. Не беше ли той един симпатичен човек със слабо тяло, с бледо лице и тесни рамене?

— Вие сте го видели действително. Той беше слаб, но неговите мускули имаха такава голяма сила, че трябваше четирима каторжници с големи усилия да го повдигнат от пъна.

Когато аз го привързах, той скъса един от ремъците, който не можа да устои на силните му мускули.

Бях поставил зад пъна една върбова кошница, пълна със стърготини. И когато главата на този страшен човек, с един само удар, се отдели от шията, тя падна в тази кошница. Кръвта зашуртя от отсечената шия.

След като отстраних трупа от пъна, поставих го с помощта на каторжниците в един чер ковчег, за да го отнесат и хвърлят в един гроб зад оградата.

Когато реших да поставя също и кошницата в ковчега, преди да тръгна забелязах, че главата не бе там или по-право, че се вижда само един кичур от косата над стърготините. Аз хванах този кичур и изтеглих главата. Тогава видях, че устата се движеше и че бе пълна със стърготини.

— Значи вие мислите, че главата сама се е заровила в стърготините.

— Да, потънала е надолу благодарение на движението на устата.

— Вие ми разказвате басни, за да ми вдъхнете страх, Габриел.

— Вие се съмнявате! Не ви упреквам, защото и аз отначало бях изпълнен с ужас и недоверие и градях най-различни предположения. Но чуйте още. Хвърлих главата в кошницата, поставих я на носилката и придружих товара до гроба…

— И вие намерихте главата пак забита в стърготините?

— Не, тя не беше в стърготините, където бях я оставил. Тя бе се вкопчила в страната на кошницата. Нейните зъби бяха захапали една върбова пръчка.

— Ужасно!… Тогава е било вечер. Във вашето вълнение може би сте се излъгали, старче.

— Самият аз не вярвах във възможността тази глава да живее цял час след отделянето й от трупа. По-скоро смятах, че сатаната е обхванал този престъпник и не го остава да умре. Хвърлих кошницата, главата и трупа в гроба и бързо нахвърлях пръст отгоре, за да спра колкото е възможно по-скоро студената пот, която течеше от всички пори на тялото ми. Прекарах една ужасна нощ. Не можах да заспя и на следния ден ми бе невъзможно да се храня.

— Вярвам ви. Но следния път не направихте ли невнимателно вашите наблюдения?

— Както вие разбирате, с някакъв таен страх отидох за следната екзекуция — подзе палачът. — Но аз не казах никому това, което бях забелязал при обезглавяването на Анри Верв. Този път трябваше да се екзекутира Санцио, италианеца. Спомняте ли си го?

— Санцио беше един престъпник със зловещ и лукав поглед. Той удари един офицер от каторгата.

— И му бе избил лявото око; да, беше той. Този италианец бе истинско свирепо животно в каторгата. Докато каторжниците го влачеха към площада на каторгата, той нанесе един силен удар на един от тях и му изби зъбите. Каторжниците тогава му нанесоха такъв побой, че го домъкнаха полумъртъв на пъна. Той дойде на себе си в момента, когато издигах меча, и цялото му тяло се напрегна, но вече неговата глава се търколи в трапчето, пълно с мокър пясък, какъвто бях поставил този път край пъна.

— Зная, че никога не е ставало нужда да удряте два пъти. Вие щяхте да направите добре да приготвите една кошница, за да подновите опита.

— Ако имах такова самообладание, каквото имах сега, бих го направил. Но аз изпитвах още тръпки от вълнението.

— А днес вие не чувствувате нищо подобно?

Палачът поклати глава.

— Не чувствувам вече нищо — отговори той.

— Продължете разказа си. Главата падна в мокрия пясък…

— Кръвта, която затече от вените на шията, обагри пясъка. Видях очите на главата да се въртят и… да гледат!… Каторжниците и аз поставихме тялото на носилката. После един от осъдените, по моя заповед, взе главата и я постави до краката на тялото. Ковчегът бе поставен на една кола и ние придружихме останките на обезглавения до издълбания гроб в гробището.

— Вие сте взели каторжници със себе си този път?

— Нямах нужда да го правя, но тогава изпитвах някакъв страх и желаех да има живи хора около мене. Когато ние отворихме и поискахме да извадим тялото, главата беше още при краката на обезглавения, обаче зъбите бяха стиснали така здраво плата на панталоните, че не можехме да я отстраним. Каторжниците направиха опит да я откачат, но не успяха и ние хвърлихме в дупката трупа, с висяща глава на един от краката, закачена за зъбите. Бързо зарихме всичко с пръст.

— И това е, което ви е накарало да вярвате, че главата запазва живота?…

— Имаше повече от час, откакто екзекуцията бе извършена. Ако главата не бе жива, зъбите нямаше да могат да захапят плата.

— Тогава обезглавяването е една ужасна смърт! — извика младият офицер. — Но аз не мога да повярвам това, което ми казахте.

— Не ви излъгах. Всяка от моите думи е чиста истина — отвърна палачът. — Узнах, че смъртта не настъпва никога заедно с нанасянето на удара.

— Казвате, че тялото трепери, очите се въртят и устата се движи. Това са несъзнателни движения… Но вие претендирате, че главата запазва още съзнанието и чувствуването?

— Аз не претендирам, зная — отговори палачът с твърд глас и с такава сигурност, че младият офицер го погледна с учудване.

— Значи очите виждат, ушите чуват?… Това е невъзможно, Габриел. Това е лудост. Вие вярвате в неща, които са възникнали във фантазията ви и с течение на времето са пуснали дълбоки корени у вас.

Палачът повдигна рамене и се зае с работата си, без да каже нито дума, като че ли считаше за безполезно да продължава разговора с един невярващ човек.

Това спокойствие и това безразличие разпалиха любопитството на д’Артенай.

— Кажете — извика живо той — какво доказателство имате, за да поддържате тази безумна теория?

— Защо тогава обръщате внимание на моите думи? — отговори Габриел Мортиз. — Оставете ме да работя.

— Не ще ви оставя, старче. Разкажете ми какво още сте видели.

— Вие не желаете да повярвате, наричате ме лъжец, а освен това не обичам да говоря за тези неща. Вие сте първият, комуто разказвам това.

— Вие започнахте да възбуждате все повече любопитството ми. Трябва сега да продължите и да ми разкажете всичко — извика с нетърпение д’Артенай, който виждаше, че слънцето наближава да залезе. Наближаваше часът, в който трябваше да се яви при коменданта. — Побързайте! Какво още сте узнали, за да твърдите, че отсечената глава може да живее?

— Оставете ме да запазя мълчание, така ще бъде по-добре!

Габриел Мортиз погледна учудено, но без страх младия офицер, който стоеше прав пред него.

— Вие не можете да ми заповядате — отговори той със спокоен и студен тон. — Вие можете да ми заповядате да върша това, което се отнася до службата ми, но никога не можете да ме принудите да ви съобщя неща, които не желая да кажа.

— Габриел, не ме карайте да отида до крайност — викна д’Артенай.

— Вие не ще се занимавате с такива незначителни неща. Познавам ви добре, за да не се страхувам от това — отговори палачът с хладнокръвие, което оказа ефекта си върху младия и буен офицер. — И вие ме познавате добре, за да не мислите, че ще се уплаша.

— Вие сте един стар твърдоглавец — каза д’Артенай, който съжаляваше за своята буйност. — Вие не можете да понесете да ви заповядват и затова не желаете да ми кажете.

— А вие сте един млад и буен джентълмен, който смята това, което му разказват старите хора, за лъжи и басни.

— Трябваше да постъпя иначе, но вие раздразнихте много любопитството ми, Габриел. Разкажете ми вашите наблюдения. Аз не ще се подигравам с вас, нито ще ви обвиня в магьосничество.

— Затова не искам да ви кажа нищо друго. Много съжалявам, че оня ден оставих да се изтръгнат от устата ми думите, които въпреки очакването ми, обърнаха вашето внимание.

— Хайде, бързо, Габриел; разкажете ми края! Вашите истории ме изпълниха с ужас и съмнение. Какво стана при другите осъдени. Живяха ли техните глави след като мечът ви бе паднал?

— Въпреки всичко, животът — умствен и чувствен — съществуваше в главата още дълго време, докато мозъкът работеше, или по-право, докато имаше кръв в него. Слушайте върху какво основавам убеждението си. След екзекуцията на Санцио, не желаех да обръщам повече внимание върху телата на обезглавените, преди да отстраня от моя дух страха, ужаса и чувствителността. Навикът ми помогна и когато след една година трябваше да извърша една нова екзекуция, аз се приготвих да направя опити с главата на осъдения.

— Опити с главата на осъдения?… Възхищавам се от вашето хладнокръвие и решението ви.

— Вие си спомняте преди повече от една година за убиеца на руанския дук, който бе убит с един револверен куршум насред улицата от този протестантин, който бе избягал тук, където бе арестуван и екзекутиран?

— Аз още виждам този зловещ човек. Той се наричаше Колд Берне. Не носеше ли той послушническо расо?

— Бе го взел за по-голяма сигурност в бягството си.

— Страшен бандит беше той! Черните му коси се спущаха над очите му и в цялата му физиономия имаше нещо злодейско, зверско.

— При все това той беше един заслепен човек, който мислеше, че ще услужи на вярата си, убивайки руанския дук. Той бе осъден на смърт чрез обезглавяване и аз бях натоварен с екзекуцията му.

— Спомням си как ви го доведоха и как вие го привързахте към пъна. Той умря като някой, който е изпълнил дълга си и отива на заколение с чисто сърце.

— Последната му молитва беше: „Предавам душата си в твоите ръце. Господи!“ После той се обърна към мен и ме помоли да свърша моята работа добре и бързо.

Аз извърших това, което вие знаете. Главата му падна върху пясъка и се търколи на известно разстояние.

Аз я повдигнах предпазливо и я поставих в ковчега; после с помощта на няколко каторжници натоварих и тялото на колата, като го поставих на едно легло от талаш.

Минавайки край къщичката ми, аз спрях колата. Никой не беше наблизо. Отворих ковчега и взех главата на убиеца.

Мускулите на лицето му се бяха свили силно. Очите бяха затворени, но те се отвориха, големи и страшни, когато, хващайки главата за косата, аз я извадих от ковчега.

Трябва да призная, че това зрелище бе така ужасно, че аз не се осмелих вече да повторя опита си.

— И какво още наблюдавахте на тази глава?

— Тя желаеше да говори, но не можеше да го направи, понеже бе лишена при отсичането от дихателния апарат. Тя можеше само да отвори уста, но това бе така ужасно, че аз се разтреперах и започнах да се разкайвам, че съм предприел опита.

Големите очи, пълни с тъга, ми казаха, че тази глава чувствува. Аз се овладях и я запитах с висок глас дали ме вижда и чува. Тогава тя ми направи два пъти утвърдителен знак с клепките си, бързо свивайки ги, като че ли се страхуваше, че не може да го направи достатъчно бързо.

— Вашият опит е ужасен — каза д’Артенай. — Обаче едно бързо движение на клепките или едно свиване не е ли могло да стане случайно и вие да го мислите за отговор, Габриел.

— Не. Когато очите се отвориха съвсем широко, аз го попитах дали чувствува, че живее и страда и отново клепките се затвориха утвърдително. Но след няколко минути едно ужасно свиване се произведе, кръвта изтече напълно от отрязаното място и аз побързах да се отправя към гробището и да заровя двете части на трупа.

След този ден аз вече не правех опити, но аз бях вече уверен, че смъртта не настъпва веднага с обезглавяването. Тя настъпва чак след един час. Обезглавените не умират на ешафода, а в гроба, когато изтече всичката им кръв.

24. Отшелникът на скалистия остров

Призори шумът, повдигнат от урагана, затихна, вълните намаляха, бученето на вятъра заглъхна и тъмните води отразиха червените зари и блясъка на небето, възвестявайки изгряването на слънцето.

Ехото от страшния грохот още изпълваше въздуха, но малко по-малко намаляваше и обещаваше почивка и спокойствие. Небето беше бистро и светло и високите разпенени гребени на вълните бяха изчезнали от повърхността на водата.

Дъски и греди, откъртени от разбития кораб, плуваха по водата, размесени с човешки трупове, над които летяха в кръг чайки и други морски птици, като издаваха зловещи крясъци.

Следите от разрушенията, направени тази вечер от урагана, бяха безчислени. Течението влачеше към островите и изхвърляше на брега останки от кораба.

Всред Адриатическо море, там, където се намират останките Тримити и някои други, една част от тях, а именно островите Пианоза, Пелагоза и Каза, образуват един вид полукръг.

Недалеч от неплодородния и пуст остров Зелагоза се намираше едно островче от вулканически произход, което бе изпъкнало из водите през 1520 година, след едно голямо земетресение и изригване на Везувий.

В това време моряците съобщиха на върховния съвет на Венеция, че са намерили близо до Пелогоза едно малко чудно островче, което не бяха виждали дотогава.

Никой не обърна внимание на това островче, което бе съставено само от голи скали. То представляваше един голям конически хълм, в подножието на който скалите бяха покрити с бляскав мек пясък.

Видът на този остров в първите времена произвеждаше тъжно и отблъскващо впечатление. Хълмът и скалите хвърляха навсякъде тъмна сянка; брегът беше покрит с тиня и водорасли. Нито едно дърво, нито един храст не се виждаше на това чудно островче, изникнало от дълбините.

Мъжът не можеше да се мръдне. Той трябваше да потърпи и да остави на слънцето с течение на времето да го укрепи.

Той произнесе тихо една молитва и без да има сила да се отвърже от дъската, изпадна в дълбок сън.

Никой не можеше да го смущава.

Морският вятър усилваше горещината на слънчевите лъчи. Тихият монотонен шум на брега го приспа и той засънува, че се намира още на кораба.

Много часове изминаха, докато Бертучио се събуди.

Той пожела да стане. Чувствуваше се много по-силен.

И за пръв път картината на миналата нощ и събитията се представиха в неговия дух с всичкия си ужас.

Чудото с неговото спасение предизвика сълзи в очите му.

Той развърза въжето, което го придържаше към дъската, и се изправи.

После разгледа нещата около него и се запита, къде се намира, върху кой бряг беше изхвърлен.

Дали се намираше наблизо до някое рибарско селище?

Дали имаше наблизо хора, които да му дадат нещо за ядене?

Той действително чувствуваше нужда да задоволи стомаха си.

Но като разгледа добре, той не забеляза нищо освен пясъчния бряг и зад него скалите, в пукнатините на които растяха зелени храсти и лишеи. По-нататък видя портокалови и оранжеви растения, докато в дъното се издигаше един мрачен хълм с конична форма.

Бертучио се приближи до скалите и намери в една цепнатина, недалеч от мястото, над което морските птици се виеха в кръг, известно количество бели и пъстри яйца, които птиците бяха снесли.

Тъй като гладът го измъчваше сериозно, той счупи няколко яйца и погълна вътрешността им. Вкусът им беше лош, но в този момент неговият стомах не беше придирчив.

После той намери между скалите проходи и междини обрасли с изобилна растителност, при вида на която очите му светнаха.

По храстите висяха различни плодове, между които той избра безвредните, за да утоли своята жажда; после той се вдълбочи под сенчестите дървета, откри естествени ниви с царевица и премина по-нататък, с надеждата да срещне хора и да узнае, в коя част на италианското крайбрежие се намира.

Това, което го изпълни с учудване, бе, че зад горичката не можа да открие следите на никакво живо същество.

Навсякъде, където отидеше, той чуваше през гъсталаците бученето на морето, въпреки че не можеше да го види, понеже бе отдалечено от цял пояс скали.

Когато след известно време Бертучио се почувствува изморен, седна да си отпочине под дърветата. После, когато слънцето вече клонеше към запад, той отново тръгна.

Той пристигна най-после до другите скали, които пресичаха дефилето и се намираха на противоположното място, откъдето беше тръгнал.

Той повървя известно време по едно тясно корито, изпълнено със сгурия, достигна до другия песъчлив бряг и за негова голяма изненада видя пред себе си морето, което бе станало червено от вечерната светлина.

Бертучио трепна. Той знаеше, че е стигнал другия край на тази къса земя, не бе видял никаква колиба или нещо подобно, нито някой кораб, нито друго нещо, което да му покаже присъствието или работата на човека.

Възможността, че мястото, където се намира, е един остров, се оформи в съзнанието му и тази мисъл предизвика неописуем страх.

Скоро, обаче, той се утеши с мисълта, че ще срещне на някой друг край на тази земя човешки същества и реши на другия ден да продължи своето пътешествие и разузнаванията си, тъй като вечерта бе настъпила и той бе много уморен.

Отначало имаше намерение да се върне на същото място от брега, където се бе събудил, но после реши да остане, където беше, понеже можеше да си избере до една скала място, където можеше да си почине.

Приготви си с мъх едно легло в една широка вдлъбнатина и заспа дълбоко и спокойно, като някой богаташ върху пухеното си легло.

Когато се събуди на следната сутрин, слънцето вече беше изгряло с целия си блясък.

Той направи ежедневната си молитва и заразмишлява какво да прави.

След като погълна няколко яйца и изяде няколко плода, той тръгна на път.

Вдълбочи се храбро в гъсталаците, където често бе спиран от бодливите храсти и заплетените клончета.

След час вървене стигна до едно място, където скалите проникваха напред, почти до подножието на високата планина.

Когато, след едно мъчително изкачване, той се намери върху тези скали, видя, че морето е образувало един дълбок залив, обкръжен от всички страни със стръмни скали.

Полъхна го пресен въздух и разведри горещото му чело.

Напразно диреше с поглед да види някой кораб или някаква лодка, за които този залив бе превъзходен подслон.

Забеляза само, че някои скали, продължително мити и заливани от водите, бяха изобилно покрити със стриди и други годни за ядене мекотели, които на някои места се бяха натрупали една върху друга.

Бертучио се зарадва от това откритие. С голяма трудност той успя да слезе долу през една цепнатина. Откърти много от стридите и изяде с наслаждение вътрешността им.

Подкрепен с тази храна, той продължи пътя си.

Още не бе го напуснала надеждата да стигне някоя точка от брега, където да намери рибарски колиби. Той не допущаше, че островът, върху който се намира, е необитаем.

Когато след дълго вървене стигна до планината, реши да се изкачи на нея, за да види какво има отвъд.

След продължителни и мъчителни усилия той можа да се добере до върха на комическата планина и констатира, че това беше един малък вулкан, който бе предизвикал едно повдигане на земната повърхност, тъй като почвата беше образувана от лава, сгурия и пръст, подобна на пепел.

Бертучио в края на силите си стигна на самия връх и констатира, че той се състои от две части, една от която — тази, върху която се намираше — беше отворът на един изгаснал кратер.

За да премине, трябва да направи една дълга обиколка, понеже не можеше да прекоси направо през гъстата маса от бяла пепел, в която рискуваше да бъде погълнат.

Но друго нещо прикова вниманието на немия монах, който сега можеше да се нарече отшелник.

От височината, на която се намираше, Бертучио можеше да вижда твърде нашироко.

Вълните го бяха изхвърлили върху един остров, на един малък остров, тъй като от своя наблюдателен пост той виждаше всичко.

Наоколо навсякъде до хоризонта се виждаше морето. Никаква лодка, нищо не подсказваше за присъствието на хора.

Тогава за първи път Бертучио въздъхна тежко, разбирайки в каква страшна самота е изпаднал.

Той бе отдалечен от света, лишен от близостта на хората.

Въпреки че често той бе страдал от лошите обноски на хората и даже бе трябвало да се защитава срещу опита да го убият, мисълта за самотата му беше така мъчителна, че от време на време изпущаше тежки въздишки и отправяше въздишки към небето.

Сам върху този къс земя, изолиран всред морето! Сам, без да знае къде се намира, без да има понятие за времето! Сам, без всякаква връзка с другите хора! Дали щеше да дойде някога някой кораб във водите на този пуст остров?

Тая мисъл съвсем отчая Бертучио.

Нима бе съдено да завърши живота си на този остров?

Действителността бе по-ужасна и по-жестока от най-тежкото робство. Това убеждение все повече проникваше в съзнанието му. Как да напусне този остров всред морето? Как да намери средство да се върне между хората?

Той бе загубен, жив погребан; нямаше да се върне вече в обществото на подобните си — никога! И при все това възвишената му цел, единствената цел в живота му бе да види един от тези хора, с които завинаги бе разделен! Да види Марино Маринели и да му говори, това бе целта на съществуването му, неговото най-скъпо желание.

Той трябваше да му говори, да му разкаже всичко, което се случи.

И сега, когато бе спасил живота си, нещастникът бе тук, пленник на морето, гледащ водата, която го обкръжаваше от всички страни, и кършеше ръцете си от болка, ужас и отчаяние.

Той бе се отървал от смъртта, бе се спасил и трябваше да благодари на провидението. Но как да излезе от този пуст остров, където никой, освен него не живееше? Как би могъл да отиде при Марино Маринели, за да му разкрие това, което би трябвало да знае и да го призове към отмъщение?

Само той, Бертучио, познаваше виновниците и тяхното престъпление. Никой, освен него, не знаеше имената на тия негодници, облечени в пурпурни мантии, които не бяха се посвенили да вдигнат ръка над уважавания дож Марино Гримани. Само той можеше да даде тия имена на сина на преследвания старец, само той можеше да му достави средства да освободи баща си и да отмъсти за него… И ето че сега беше вечен пленник, затворник на един остров всред морето!

Бертучио не можеше да понесе това.

Победен от това ужасно убеждение, той падна на колене и скри лицето си в ръцете…

Той бе изтръгнат от смъртта, за да бъде подложен на ужасното страдание да знае, че живее и че е отделен от света, като че ли е мъртъв!

След като седя дълго време на колене, обзет от нямо отчаяние, след като понамаля тъгата му от страшното положение, в което се намираше, отшелникът се изправи. Той обгърна с поглед острова и водата. В него още живееше надеждата, че ще се добере до целта си! Той беше жив и докато дишаше, трябваше да се надява, че ще постигне целта на живота си.

Тук, това море, което се простираше пред него, може би щяха да дойдат кораби, на които щеше да извести присъствието си на острова, правейки им сигнали.

Ако неговото освобождение не се извършеше след няколко дни или няколко седмици, той не трябваше да се отчайва. Трябваше да повери съдбата си в ръцете на провидението, което по чуден начин го бе избавило от всички опасности и бе запазило живота му.

Този остров му стана скъп, понеже му позволяваше да се надява, че ще достигне целта на своето съществуване…

И Бертучио реши да кръсти своя пуст остров Санта Рока (Свещената скала)!

Той се върна от върха на пясъчния бряг и бързо отиде на мястото, където вълните бяха изхвърлили на пясъка дъската, към която бе привързан.

Там се намираха също разни материали, които Бертучио можеше да използва за постройката на една колиба, понеже не можеше да спи безкрайно на открито в междините на скалите. Трябваше да помисли за дъждовния период, който се приближаваше. Тогава трябваше да има някакъв подслон.

Това, което му причиняваше най-големи мъки, беше, че въпреки диренията не можеше да намери на острова някой извор със сладка вода.

Досега той бе залъгвал жаждата си с морска вода, в която изстискваше сочни плодове. Но за в бъдеще, особено през студения сезон на годината, когато не ще има никакви плодове, това положение беше обезпокоително.

Лишаването от месо беше поносимо: яйцата и мидите можеха да го заместят. Той реши за всеки случай да обработва стръковете дива царевица.

Наистина продължителната употреба на миди и сурови яйца му стана мъчителна. Когато успя да стрие на малай зърната на царевицата, това не можа да му даде една храна, можеща да замести хляба, тъй като нямаше възможност да запали огън, за да опече малая.

Ах, ако можеше да добие огън. Не само щеше да може да даде по-добър вкус на яйцата, но щеше да може да опече младите птици, които вземаше от гнездата, и по такъв начин би имал възможност за известно разнообразие в храната си.

Всички тия мисли занимаваха отшелника от скалистия остров през следния ден.

Той събра на едно място всички греди, дъски и въжета, които вълните бяха изхвърлили върху пясъчния бряг, и се зае да построи с този материал една колиба, опряна на една скала.

Пироните, останали в разчупените дъски и които извади с помощта на един камък, му оказаха голяма помощ при сковаване на дъските и гредите.

Бертучио можа скоро да завърши къщата, която макар да не заслужаваше това име, беше една здрава колиба.

Той бе щастлив от своето дело, което му даваше големи удобства, понеже вече имаше един подслон, където би могъл да се пази от бурята, още повече, че бе имал грижата да построи колибата в една вдлъбнатина на скалистата верига.

Неговите постижения бяха учудващи, тъй като той не бе имал други сечива, освен един камък, който му служеше за чук и един голям гвоздей, който бе сплескал и изострил на края, за да му служи за нож и за длето.

После той събра сух мъх, от който си приготви легло. Намери един голям равен камък и го постави във вътрешността на колибата като огнище и над него на покрива направи една дупка, за преминаване на дима.

Един друг голям камък, който той изглади с големи мъки, му служеше за маса, а едно парче греда за стол.

Направи също и врата. Тя не можеше да се затваря здраво, но това не бе нужно, понеже в своята самота не бе заплашван от никакви неприятели и не рискуваше да бъде нападнат.

Докато извършваше тия работи, студеният сезон настъпи и скоро щяха да завалят дъждове. Бертучио междувременно бе обработвал царевицата и като откъсна плодовете от нея, окачи ги в колибата си да се сушат.

Той очакваше зимата без безпокойство.

Казваше си, че въпреки че бе привикнал на всякакви лишения, не ще може да понесе дълго време този живот, който бе принуден да води на пустия остров. Ако не чувствува още силите си отслабнали, липсата на месо, хляб и сладка вода заплашваше да стане опасна за него.

Обаче скоро той разбра, че ще има прясна вода, откри в скалите дупки, където се бе стекла дъждовна вода. Тя бе достатъчна да утолява жаждата му през цялата зима.

През дългите вечери, прекарани във вътрешността на колибата, той имаше случай да разглежда тъжното си положение от всички страни и да размишлява за разните начини, с които да направи по-сносен живота си.

Дъждовните дни той прекара във вътрешността на колибата си, стривайки с един камък сухите царевични зърна. От получения малай той отдели по-ситния и като го забърка с вода, получи една каша, в която разби и няколко яйца. Тази храна не бе добра на вкус, но му разнообразяваше храната от сурови миди.

Всички усилия на отшелника бяха съсредоточени за реализиране на две желания. Той мечтаеше постоянно да намери средство за получаване на огън и същевременно да направи на острова някой знак, видим далеч от морето.

Но нито едното, нито другото от желанията му изглеждаше осъществимо и мисълта за това го измъчваше.

Как да запали огън? Това му изглеждаше най-трудната задача. Никога той не ще може да влезе в притежание на една искра огън, можеща да подпали един сноп сухи дърва…

Издигането на един знак за корабите, които можеха да минат край острова, му изглеждаше мъчна работа. Той издигна една мачта привързвайки един с друг клони от млади дървета и бяло платно, откъснато от дрехите му. Но всичко бе счупено и свалено една нощ от бурята.

Тази злополука го сломи. Той се чувствуваше безпомощен като дете, което иска да издигне нещо без помощ и без сечива и което от най-малкия вятър се събаряше.

Той видя, че трябва да прекара остатъка от живота си на този пуст остров, от който нямаше изгледи да се освободи, и неговата тайна, която не можеше да повери никому в тая самота, щеше да бъде загубена.

През една от следните нощи над морето се разрази една такава буря, че принуди Бертучио да стане от леглото си.

Колибата му се огъваше под напора на силната буря. Дъските и гредите скърцаха, а водата достигаше до прага на колибата.

Бертучио захвана да се моли за нещастниците, които пътуваха по море през страшната нощ.

На сутринта, когато отвори вратата на колибата си, видя, че предположенията му се бяха оправдали.

Вълните, режещи и пръскащи се с ярост, бяха хвърлили върху пясъчния бряг хиляди останки и когато слънцето се показа през облаците и бурята затихна, брегът бе настлан с дребни дъбови дъски и парчета греди от най-разнообразна форма и различна големина.

Щом водата се оттегли, Бертучио излезе от колибата си да види, какво му бе донесло морето.

Първото нещо, което забеляза бе на известно разстояние от брега, една мачта, чиито принадлежности още се държаха на нея. Той нададе радостен вик.

Имаше най-после нещо, което да издигне като постоянен знак.

В същото време му дойде на ума, че тази мачта, чрез която се реализираше едно от съкровените му желания, е красяла в навечерието някой горд кораб и че това, което му е донесло щастие, е донесло разрушение и смърт за други.

Бертучио се залови за работа.

Той завърза с въже бяло платно на върха на мачтата и я извлече на едно високо място.

Там той издълба почвата с ръцете си, колкото можа по-дълбоко. После, когато с големи мъки успя да закрепи мачтата в дупката, заби наоколо дървени колчета, за да може мачтата да устои на вятъра.

Бялото платно се развяваше сега високо във въздуха.

Бертучио се върна на брега и през останалите дни се занимава със събиране на парчета дървета, дъски, гребла и други части, изхвърлени от водата на пясъка.

Между разните предмети, които събра, се намираше едно голямо шише от дебело стъкло, което до половина бе пълно. Това бе за него ценна находка, тъй като в него можеше да си запази вода за пиене в колибата.

Обаче студеното време, многобройните лишения и непосилната работа, се отразиха зле върху здравето на стария отшелник. Той почувствува, че го е хванала някоя болест. Бе слаб, изтощен, не можещ да излезе от колибата си.

Той гледаше като милост от страна на небето, че му бе дало възможност да запази в колибата си прясна вода, с която да утолява голямата си жажда.

Тъй като болестта му се увеличаваше от ден на ден и никакво подобрение не се очакваше, той започна да размишлява за някое средство, чрез което да съобщи на другите тайната, която знаеше.

На края, през една безсънна нощ, провидението му показа един сигурен начин да достигне целта си.

25. Освобождаването

Над каторгата и пристанището на Тулон се разнесоха топовните гърмежи, дадени от венецианския кораб в момента, когато вдигаше котва.

Фалие и другарите му изпращаха на коменданта на крепостта техния последен поздрав на тръгване.

Нощта вече се бе спуснала. Водата осветляваше с фантастичната си светлина водите на пристанището, когато гордият и красив кораб се отправи към открито море.

От крепостта се разнесоха оръдейни залпове, изпращайки на кораба прощален поздрав.

Благородниците, прави върху моста, гледаха с тържествуваща усмивка мрачните сгради на каторгата и крепостта. Те щяха да изиграят една смела шега на коменданта на Тулон, който сега хвърляше във въздуха граната, за да направи почести на тръгващите.

Негърът Горо, със скръстени на гърдите ръце, се усмихваше радостно и смигаше на Тонино, който седеше до него.

— Нощта ще бъде хубава и ясна — каза той полугласно. — О, хубава нощ, така дълго желана от Горо!

— Ти вярваш, че господарят ти те е видял и познал? — попита Тонино, докато хората от екипажа опъваха платната, за да може корабът, тласкан от вятъра, да напредва по-бързо.

Лицето на негъра засия.

— О, Горо има добри очи, твърде добри — каза той. Маса видя и позна Горо. Маса знае, че тази нощ определена…

Заповедите на Фалие са разнесоха от моста на кораба, който цепеше величествено спокойните и осветени от луната води.

Сега се забелязваха по-добре сградите на каторгата, докато тъмният силует на крепостта се заличаваше.

— Никой не подозира готвения удар! Синьор Оргосо наистина е приготвил добре всичко — каза Тонино похвално.

— Ако той беше закъснял, трябваше да се откажем от всяка надежда да освободим Маринели!

— Ще струва кръв, много кръв! — каза Горо с нисък глас.

— Но всички тук имат смелост и любов, за да спасят добрия сеньор Марино!

— Какво говориш за кръв? Аз, напротив, вярвам, че ние не ще водим никаква борба.

Негърът поклати глава замислено.

— Това е невъзможно! — каза той със слаб глас.

— Направил ли си някое обезпокоително откритие? — попита Тонино. — Хайде, кажи, Горо, обясни ни какво е то?

— Вчера вечер, нов офицер дойде на галерата, нов, млад офицер.

— Е, добре! Те ще бъдат двама вместо един. Какво те безпокои това?

— О, о, сеньор мисли, че Горо има страх.

— Не, не искам да кажа това. Зная добре, че не си страхливец. Учудвам се само, че те виждам изненадан.

— Младият офицер дойде сам на галерата в последния момент — отговори негърът.

— Това не доказва нищо.

— О, млад офицер видя мене в каторгата. Той пита Горо защо е направил такова дълго пътешествие.

— Каза ли това на сеньор Фалие?

Негърът направи утвърдителен знак, после, твърде зарадван, посочи с пръст морето.

— Хубава нощ — каза той — твърде ясна.

Той имаше право. Действително това бе една от ония великолепни нощи, с които се отличават южните френски брегове. Небето бе обсипано с безброй блещукащи звезди и водата на морето бе придобила нежни цветове с жълти, червени и зелени оттенъци.

Луната, почти пълен кръг, бе като царица всред звездите и изпращаше навсякъде приятната си светлина.

Вълните, малки и бързи, се гонеха и гребените им имаха сребристи оттенъци.

Корабът се отправи към Хиерските острови, за да достигне галерата.

Фалие и неговите приятели извадиха далекогледите си, за да наблюдават; Манжили и Граси се приближиха до кормилото да го управляват в решителния момент. Оргосо и Анафесто застанаха до куките на лявата страна на тримачтника, за да спрат кораба, когато стане нужно.

Те видяха, че последната завършваше своето нощно пътуване, описвайки грандиозни кръгове.

През това време Фалие повика хората и им каза последните си заповеди.

Оръжията бяха напълнени. Върху борда даже бяха поставени оръдия с цялата си външност, за да можеше, при нужда, да държат в респект екипажа на галерата, седем пъти по-многоброен.

Живо безпокойство вълнуваше малката група. Дали каторжникът, когото искаха да освободят, бе успял да препили оковите си? Подозираха ли на френския кораб какво се готви? Щеше ли да позволи екипажът му да освободят, без борба, Марино Маринели?

Горо, Тонино и Зани бяха получили заповеди от Фалие да стоят до оръдията със запалени фитили в ръка и да стрелят отначало напразно, а после, ако работата стане сериозна, да пълнят дулата с гранати.

Внезапно се разнесе залпът, чрез който галерата възвестяваше, че нейното пътуване е завършено. Венецианците очакваха този момент, за да се приближат до кораба на страданията, който изглеждаше край техния лек кораб като една гигантска черна маса.

Решителният час настъпваше. Всеки беше на поста си: едни приготвяха карабините си, други — сабите си. Оргосо и Анафесто стояха на куките за нападение на кораби.

Скоро се забеляза, че д’Артенай и комендантът на галерата следяха внимателно движенията на кораба.

С развълнуван глас Фалие даде команда да се доближат и маневрата бе изпълнена мигновено.

Едва офицерите можаха да направят обичайните поздрави, когато венецианците закачиха куките си на страната на френския кораб.

Внезапно един обезпокоителен шум се повдигна близо до двамата офицери. Преди д’Артенай да може да му се противопостави, Марино Маринели хвърли веригите си и стана прав на пейката, готов да се хвърли върху венецианския кораб.

Войниците стояха наредени на моста, без да мръднат, без да получат някаква заповед, толкова жестът на Марино бе бърз и неочакван.

Последният, без да се бави, прескочи пространството, което отделяше галерата от венецианския кораб, окуражаван от ентусиазираните викове на своите съотечественици.

При вида на венецианците, които се готвеха да откачат куките, д’Артенай и другият офицер си възвърнаха присъствието на духа и се опитаха да преследват каторжника върху чуждия кораб, за да го върнат жив или мъртъв.

Мостът на галерата стана театър на едно неописуемо безредие. Каторжниците изпускаха възторжени викове. Войниците развалиха редиците си и се опитаха да се впуснат след офицерите си.

Никой не забеляза, че Марино бе препилил двата пръстена на тежката си верига. Неговото бягство изглеждаше като някое чудо.

— Бог ни закриля, мои приятели! — извика той, обзет от радост. — Благодаря ви за вашата помощ!

Чувайки тия думи, д’Артенай вече не се съмняваше. Венецианците бяха съучастници на каторжника. Френският благородник се засили и скочи благополучно на моста на чуждия кораб, който се отстраняваше от галерата, но другият офицер не можа да скочи добре и падна във водата между двата кораба.

Една ужасна бъркотия последва.

Докато д’Артенай тичаше към Марино и Фалие, войниците от галерата се суетяха надясно и наляво, крещяха и не знаеха какво да правят.

Неколцина от тях побързаха да спасят офицера и му хвърлиха въжета. Други отидоха да вземат куки, за да закачат отново кораба с галерата и да дойдат на помощ на д’Артенай, останал сам всред неприятелите.

Тогава Марино се хвърли между Фалие и д’Артенай, който сигурно щеше да падне.

— Назад! — извика Марино. — Запазете му живота!

— Да, но само при едно условие: ако се предаде — отговори Фалие.

— Да не искаме от него невъзможното. Той не ще го направи никога… Но ние можем винаги да го обезоръжим и да го поставим на сигурно място.

При тия думи Марино се спусна към младия офицер, и Горо, който дойде на помощ на господаря си, можа да изтръгне сабята от д’Артенай и да го върже.

През това време войниците от галерата трябваше да изоставят своя офицер, който бе потънал отвесно. За нещастие те бяха успели отново да хвърлят куките върху тримачтника и да го приближат до арената на галерата.

Неколцина се приготвиха да стрелят, обаче, не сториха това веднага, понеже се страхуваха да не наранят д’Артенай, който се намираше всред венецианците.

— Командувайте на вашите хора да прекъснат изпращането ни и да се завърнат в Тулон — каза Фалие на д’Артенай, който скърцаше със зъби в безпомощна ярост. — Ние не желаем сражение. Постигнахме целта си с освобождаването на Маринели.

Едва Фалие бе произнесъл тия думи, когато множество войници изпразниха карабините си. Куршумите засвириха върху моста на тримачтника.

Д’Артенай не отговори нищо. Оргосо искаше да го удари с юмрук, но Марино го задържа, взе една сабя и напредна срещу войниците от галерата.

— Върнете се в Тулон — им извика той, — ние не искаме вашата смърт. Ние не искаме да сторим никакво зло на коменданта ви. Вярвайте ми, той ще се върне невредим на галерата ви!

Един от войниците, луд от ярост, взе на прицел Марино, докато множество от другарите му целеха Фалие и приятелите му.

Маринели прие тогава командуването на едно сражение, което бе станало неизбежно, и при което венецианците трябваше да премерят силите си със седем пъти по-многоброен неприятел.

— Оттук! — викна той на своите хора. — Прицелете се и повалете тази сган! Горо и Тонино, на оръдията!

Войниците, виждайки Марино да скача към тях, се опитаха да го застрелят, но движенията на венецианеца бяха мълниеносни.

Този ненараним герой под огъня на неприятеля скачаше от единия борд на другия, опитвайки се да пресече въжетата на куките.

— Не стреляйте! — викаше той на смаяните от подобна смелост войници — или ще бъдете мъртви! Аз мога да кажа само една дума и вие ще бъдете потопени заедно с вашата галера.

Французите отговориха с общ залп и поискаха да се хвърлят върху Марино. Един моряк от кораба бе убит; Анафесто също бе ранен с един куршум в рамото.

— Който ме обича, да ме последва! — извика Маринели, хвърляйки брадвата и спущайки се върху моста на галерата, последван от десетина венецианци, привлечени от неговия пример. Въжетата, който придържаха придържаха куките не бяха още прерязани.

Те напреднаха срещу неприятелите, които вече бяха обзети от страх и не можеха да стрелят с техните пушки. Започна се борба, тяло срещу тяло. Французите бяха многобройни, но нямаха началник.

— Върнете се! — викна Марино, нападайки със сабя в ръка най-близкия си противник. — Свалете оръжията си и никой не ще ви закачи!

Една част от войниците изглеждаха разположени да изпълнят това искане. Други, напротив, извадиха сабите си и започнаха да се защищават.

— Вашето предаване е вашето спасение! — повтори Марино. — Но ако се противопоставяте, вие и вашите офицери ще бъдете загубени.

— Чувате ли, другари? — каза на другарите си един едър войник. — Защо ще се пожертвуваме?

— Ако вие се върнете в Тулон — добави Маринели, — вашият комендант сам ще ви похвали, тъй като крал Хенрих е приятел на Венеция!

— Да бъде! Но можем ли да бъдем сигурни, че не ще потопите галерата? — попита същият едър войник.

— Вие имате думата ми! — отговори Марино. — Върнете се и аз ви обещавам, че животът ви ще бъде спасен!

— Ние сме съгласни! — казаха тогава войниците. — Понеже не можем да попречим на вашето бягство, но върнете поне нашия офицер!

— Ние ще запазим д’Артенай като заложник — отвърна Марино. — Предайте оръжието си в ръцете на Оргосо!

— Дайте ни един момент да размислим — казаха те, мърморейки.

Те бяха забелязали действително, че екипажът на тримачтника бе по-малоброен, отколкото предполагаха отначало.

— Нищо подобно — прекъсна го сухо Маринели. — Върнете се веднага или ние ще бъдем безмилостни.

Думите на героя произнесоха живо впечатление върху духа на противниците, още повече, че Фалие и другите рибари бяха скочили върху моста на галерата с пълни пушки.

В този момент, същият войник, който бе казал на другарите си, че няма защо да се жертвуват, хвърли на моста късата си сабя и една част от другарите му последваха неговия пример.

— Назад! — извика Маринели. — Долу оръжията! Или ще освободя от оковите им всички каторжници, които вие сте измъчвали, за да ми помогнат да ви победим.

Всички войници последваха примера, даден им от първите. Марино натовари двама от своите хора да съберат сабите и пушките.

— Вие трябва да бъдете благодарни за нашето великодушие — каза Маринели, напредвайки към средата на галерата. — Понеже вие ранихте тежко благородника Анафесто и убихте един от нашите приятели, ние можем справедливо да поискаме отплата, обаче искаме да докажем на управителя на Тулон, че не му желаем никакво зло! Върнете се в Тулон.

Щом оръжията на войниците бяха събрани на куп, Марино даде заповед да ги оставят на галерата, което не се понрави на Фалие и Оргосо.

— Обаче ние желаем да бъдем сигурни, че вие не ще подновите вашите неприятелски действия. Поради това ще намерите за справедливо, че ще ви отнемем всяко средство да сторите това!

При тия думи Фалие и Оргосо отправиха върху Марино Маринели, учуден поглед. Войниците мълчаливо се запитваха какво ли е това мистериозно решение.

— Понеже желаем да ви върнем, вас и оръжието ви, непокътнати на губернатора — продължи Марино, обръщайки се към обезоръжените войници, — вие ще извършите вашето обратно пътуване вързани. По такъв начин ние ще бъдем сигурни, че не ще подновите неприятелските действия и ще се върнете живи и здрави в Тулон. Без противоречие и без мърморене. Благодарете, че така си спасявате живота.

Войниците почувствуваха целия срам, който означаваше за тях тази мярка. Каторжниците можеха така да си играят с тях и да ги отнесат където си поискат.

— Привържете ги към мачтите и гредите! — изкомандува Маринели на другарите си! — Първият, който се възпротиви, ще бъде мъртъв!

Разлютени от гняв и безпомощност, нещастниците, обезоръжени, лишени от шеф, продължаваха да се подчиняват на волята на Марино.

Щом войниците бяха вързани към мачтите, въжетата и оградата на моста, венецианците се върнаха на техния тримачтник, след като дадоха заповед на каторжниците да гребат към Тулон.

Марино остана прав на края на борда и наблюдаваше дали каторжниците вземат права посока към пристанището, после се върна към своите приятели и им изказа благодарност от цялото си сърце.

Той забеляза, обаче, че техните поздравителни думи бяха изказани, при лошо настроение, с някакво недоволство от разигралите се събития.

Една част от рибарите, а така също и Фалие и Оргосо, бяха на мнение, че не трябва да се оказва милост на войниците от галерата, които бяха проляли кръвта на двама венецианци.

Марино предвиди техните страхове. Той разгледа раната на Анафесто, пренесе го в кабината и се върна при другарите си с добра новина: „Раната не представлява никаква опасност!“

Обаче недоволството на венецианците изглеждаше по-ясно изразено. Те искаха смъртта на д’Артенай, когото смятаха отговорен за сражението.

— Ако вие убиете този пленник — извика Марино, заставайки между спасителите си и д’Артенай, — вие все едно, че ще убиете и мене! Убиването на един пленник е подло убийство!

— Кой ви натовари с върховното командуване над нас? — прибавиха от всички страни.

Марино побледня. Той забеляза, че между тия, които бяха отричали да се присъединят към него, се бе породило несъгласие.

Но гневът му изчезна, когато помисли, че на всички тия хора дължи освобождението си.

— Вие имате право, другари — каза той. — Аз се поставих начело без вие да сте ме избрали да ви командувам. Но извинете грешката ми с голямото ми желание за свобода! Вие дойдохте да ме спасите от един неописуем позор и аз съм ви искрено признателен. Но д’Артенай, младият офицер, остава под мое покровителство! Той е изпълнил само дълга си! Аз съм, който го победих и който разполагам с неговата съдба.

— Ние не искаме да имаме около нас никакъв чужд шпионин — прекъснаха го грубо венецианците.

— Бъдете умен, Маринели — добави Оргосо с твърд глас. — Не се противопоставяйте на общото желание!

— Вие трябва да станете наш началник — извика някой от групата — понеже сте най-достоен да бъдете такъв, Марино Маринели, но отстранете този чужд офицер. Ние изискваме той да умре!

— Е, добре, аз ви повторих — заяви героят с треперещ глас, — че не искам да стана комендант с цената на едно убийство.

— Защо се тревожите толкова за мене, Маринели? — извика внезапно д’Артенай, който лежеше вързан на моста. — Задоволете желанието на тия хора! Убийте ме! Не очаквам нищо друго освен смърт!…

— Вие съдите лошо — каза Маринели — за мен и за хората от този кораб! Ние не сме нито ваши приятели, нито пирати. Театърът на нашите борби е другаде. Не сме никога обявявали война нито на вас, нито на управителя на Тулон. Единствената преследвана цел беше моето освобождение! Вашият живот е спасен и аз ей сега ще развържа вашите въжета, понеже галерата изчезна на хоризонта.

Казвайки това, Марино коленичи до д’Артенай и развърза въжетата, които стягаха ръцете му. Мърморенето стана още по-силно.

— Станете, д’Артенай! — извика смелият млад човек — и вие, и другите, чуйте ме! Никой не ме е избрал да бъда ваш водач. Но никой не ще ме принуди да извърша нещо против волята си! Този пленник ми принадлежи. Какво ще възразите?

— Вие може да разполагате с него по угодата си — му отговори един венецианец, — но трябва да му отнемете всяко средство да ни напакости. Ние нямаме доверие в него!

— Животът ви е спасен, д’Артенай — каза Маринели на младия французин, подавайки му десницата си.

Последният, дълбоко покъртен, стисна ръката на своя спасител.

— Вие ще се върнете в Тулон — добави Марино, — след като ние се отбием в някое пристанище. Дотогава вие ще останете с нас на кораба!

— Вие можете да разчитате — каза д’Артенай, — че когато се върна в Тулон, ще говоря за вашето великодушие.

— Аз поемем гаранцията за искреността на моя пленник — каза тогава Марино, обръщайки се към своите хора. — Ще възприемете ли сега моя начин на действие, ако ви обещая, че Франция не ще изпрати никакъв кораб да ни преследва?

Този въпрос изненада повечето от тях. Те погледнаха с учудване този благороден младеж, в чието лице имаше нещо геройско.

— Да — казаха те, — ако Маринели ни поведе, ние ще го слушаме.

— Какво желаете да правите? — попита Фалие съвсем учуден.

— Чуйте ме! Аз сам ще ви донеса от Тулон уверение за това, което ви изтъквам.

— От Тулон? — се разнесе от всички страни. — Вие, вие ще отидете в Тулон?

— Приемате ли ме за ваш началник и заклевате ли се в послушание до часа, когато ще донеса отговора?

— Да, да — му отговориха с ентусиазъм, — ние го искаме и ви се заклеваме.

— Позволете ми да запазя живота на този млад офицер и го задръжте на борда до моето завръщане!

— Да, ние ви обещаваме това.

— Колко сте смел, Маринели! — извикаха Оргосо и Граси. — Вие отивате към гибел, връщайки се в Тулон.

— Не се безпокойте, мои приятели. Готов съм да ви дам един обикновен пример за смелостта, на която съм способен, когато не нося оковите. Искам да отида в Тулон и ще проникна там. Марино Маринели не се страхува от нищо! Той ще ви докаже, че е способен да ви води.

— Вие смятате да се върнете на френския бряг? — запита Фалие, докато д’Артенай гледаше младия венецианец с възхищение. — Размислили ли сте добре, Маринели?

— Ние ще се приближим до някой пуст бряг — отговори Марино — и ще спуснем лодката в морето. Вие ще обикаляте наоколо, докато се върна. Никой не ще подозре присъствието ви в дъното на един залив толкова близо до Тулон. В случай, че решат да ви преследват, вие там ще бъдете на сигурно място! Хей, дежурния, вземете направление към брега! Призори ние ще бъдем до брега.

— Разкажете ни, прочее, този безумен план! — викнаха множество гласове.

— Отведете ме на брега, изисквам го! — отговори Маринели, без да се колебае.

Тогава д’Артенай пристъпи към него.

— Вземете ме с вас — помоли се той. — Искам да остана с вас, но не да ви защитавам, понеже вие нямате нужда от никого, но от любов, от възхищение към вас.

— Благодаря ви от все сърце — отговори Марино, стискайки сърдечно ръката на младия офицер, — но аз съжалявам, че трябва да ви кажа, че не мога да удовлетворя желанието ви. Трябва да отида в Тулон сам! Дайте ми други дрехи и отправете нашия кораб към брега. Аз искам само да зная това, което говорят и това, което решават в Тулон. Искам да прочета сам писмото, пратено от Венеция, и да имам доказателство за моето осъждане на смърт.

— Нека Бог те закриля, Марино Маринели! — извикаха ентусиазираните венецианци.

26. В стаите на истината

— Имате право, братя, забавленията ще бъдат най-доброто средство за излекуване на меланхолията му — каза великият инквизитор на помощника от лявата си страна. — Вие искате да ми говорите за някакъв план, дон Марко? Аз ви слушам!

Този инквизитор беше още млад човек. Макар че една черна качулка закриваше чертите на лицето му, неговите живи и пъргави движения не говореха за напреднала възраст. Той беше слаб и висок.

— Вие си припомняте, че преди известно време дожът — започна младият инквизитор, — обзет от безумна любов към дъщерята на един рибар, сгоди последната за Николо Стено, своя шамбелан.

— Да — отговори великият инквизитор, — но изглежда, че скоро е забравил за това приключение.

— Аз научих, че това момиче избягало малко след годежа, обади се третият член на тайния съд.

— Дон Томасо е добре осведомен, добави този, когото наричаха дон Марко.

Заслужава да се отбележи, че помежду си инквизиторите винаги се наричаха по собствените си имена, тъй че никой, колкото и проницателен да би бил, да не може да чуе фамилните им имена.

— Та дъщерята на рибаря — продължи дон Марко — е избягала и досега дожът не е пожелал да я намери.

— Искате да кажете, брате мой, че Луиджи Гримани е способен да се забавлява дълго време в обществото на това момиче? — запита великият инквизитор.

— Анунциата Фарсети е хубава, очарователна, бих казал великолепна, дон Виторио — отговори Марко. — Ще трябва да я заловим в най-скоро време, за да се забавлява дожът с нея.

— Аз също съм чувал, че това момиче е изключително красиво — каза Томасо със своя монотонен и леден глас. — Но чух също, че била и много вироглава. Ще можем само насила да я внесем в палата на принца.

— Аз споделям вашето мнение — каза великият инквизитор след кратко размишление. — Ще употребим и насилие, ако е необходимо, но ще я принудим да се подчини. По такъв начин ние ще разполагаме с чудесно оръжие, за да управляваме дожа по всяко време. Бъдете сигурни в това.

— И за да ограничаваме малко необузданата гордост и безграничните амбиции на дожесата! — прибави Томасо.

Инквизиторите постигнаха единодушие по този въпрос с двамата си помощници!

— Знаете ли къде живее тази дъщеря на рибаря, толкова красива и прославена?

Дон Марко отговори:

— Не мога да ви посоча жилището на Анунциата Фарсети или, ако желаете, Анунциата Стено. Но не е ли действително това едно средство за разгаряне страстта на дожа, като го накараме да чака или сам да търси предмета на своите желания?

— Дон Марко има право — съгласи се другият помощник. — Препятствията, които ще срещне на пътя си, само ще засилят още повече желанието му да я притежава, както става с ловеца, който преследва някой ценен дивеч. Имате ли някоя следа?

— Да, случаят ме запозна с нея — отговори дон Марко.

— Хубавата Анунциата Фарсети е една много ухажвана госпожица. Тя е дъщерята на стария рибар от Сан Николо, който скри незаконнородения Маринели и падна от ръката на Силвио Зиани. Говори се, че тя люби незаконнородения.

— Тогава време е да бъде завладяна от другиго — каза Томасо, — тъй като тя може да чака още дълго този Маринели.

— Но тя е съпруга на шамбелана, когото е напуснала веднага след извършването на обреда.

— Това е нечувано! Трябва да му бъде върната! Къде ще ни заведе следата, за която говорихте?

— Към откриване на един трети обожател на хубавата, Анунциата — отговори инквизиторът Марко. — Той ще открие скривалището на незаконнородения от чиста ревност. Силвио Зиани е получил доверителни съобщения и ни ги докладва.

— И вие знаете името на този обожател.

— Да, нарича се Пиетро; той е рибар от острова Сан Николо.

— Знае ли той къде се намира момичето в този момент? — запита Томасо.

— Това не знаем.

— Може би вашето твърдение не е съвсем точно, дон Марко. Избягвайки от палата на дожа, това момиче не би могло да намери сигурно убежище на острова Сан Николо.

— Няма да ни бъде трудно да го открием — отговори Марко. — Той е бил довеждан вече един път в палата на дожовете и Силвио Зиани му даде богато възнаграждение.

Великият инквизитор позвъни със златния звънец и заповяда на влезлия вратар да въведе двамата полицейски служители Антонио и Франциско.

След няколко минути Антонио се яви. Той беше сам.

— Но къде е твоят другар? — запита главният съдия. — Вие знаете много добре, че винаги трябва да бъдете двама, за да изпълните заповедите ми!

— Знам добре това, господарю — отговори Антонио с покорен тон. — Франциско напусна палата на дожовете преди около един час, придружен от Бонифацио. Но къде са отишли двамата не знам.

Инквизиторите се спогледаха.

— Освен тебе, кой е още в залата за чакане?

— Гондолиерът Себастиано.

— Добре, вземи го със себе си. Той ще те откара на острова Сан Николо, в жилището на рибаря Пиетро — каза великият инквизитор.

— Бившият другар на рибаря Андрея Фарсети — допълни инквизиторът Марко.

— Познавам го, господарю — отговори служителят ревностно. — Познавам Пиетро с черната брада.

— Е добре, постарай се било с хитрост, било с убеждаване и обещания да го привлечеш тук. Той ще те последва с готовност, ако му обещаеш една нова кесия, пълна с пари. Трябва да те последва, чуваш ли?

— Ще направя всичко, за да изпълня вашата заповед! Не трябва ли да употребявам сила? — запита Антонио.

— Само в случай на необходимост. Не трябва да се ожесточава този рибар. Напротив, трябва да се възнагради незабавно за своите показания.

Служителят поздрави тримата инквизитори и напусна залата с черните драперии, за да се отправи към острова Сан Николо.

Той скоро се завърна заедно с Пиетро, много по-скоро, отколкото можеха да се надяват инквизиторите. И наистина, вероломният рибар, привлечен от обещанието за повторно възнаграждение, не се бе поколебал да последва Антонио.

За нещастие надеждите му скоро се изпариха. Но когато се увери в това, беше вече много късно за бягство.

Той не познаваше този страшен съд, освен от разказите, които бе чул за него. По вида на черните завеси, които висяха по стените на залата, и тримата маскирани инквизитори, които седяха пред него, той едва не загуби съзнание. Но той намери смелост да се доближи до масата, покрита с чер плат.

— Вие ли сте рибарят Пиетро от остров Сан Николо, бивш другар на Андрея Фарсети? — запита великият инквизитор.

— Точно така, както казвате, велики господарю — отговори Пиетро с не съвсем сигурен глас.

— Познавате ли Анунциата Фарсети? — продължи великият инквизитор.

Очите на Пиетро се разшириха от удивление.

— Има вече много месеци, откакто не съм я виждал, велики господарю — отговори той.

— Знаете ли къде се намира тя понастоящем?

— Говори се, че е била в палата на дожовете, но че е избягала оттам.

— Вие произнасяте тия думи с много печален тон. Обичахте ли това момиче?

— Защо да отричам това, велики господарю? Да, аз обичам Анунциата от години вече и сега тя би била моя жена, ако този мръсен проклетник Марино Маринели не ми я беше грабнал! Тя му е отдала всичката любов. Вярвам, че мога да отговоря по-точно на вашия въпрос. Тя трябва да е избягала от палата на дожовете, за да тръгне да търси своя Марино.

— Бихте ли могли да ни уверите, че тя е напуснала Венеция?

— Не, господарю, това е просто едно предположение от моя страна.

— Струва ми се, че вие искате да скриете от нас мястото, където се крие тя. Напротив вие имате всичкия интерес да ни го посочите. Тази кесия, която съдържа петдесет екю, ще бъде ваша собственост, ако ни кажете самата истина.

При тия думи великият инквизитор вдигна скъпоценната кесийка и раздрънка съдържанието й.

— Разбира се аз съм беден и бих желал да спечеля тия пари, велики господарю — отговори Пиетро с блеснали очи. — Но не мога да изпълня желанието ви, защото наистина не знам какво е станало с това момиче.

— Вие вярвате, че Анунциата ще бъде загубена за вас, ако кажете истината! Виждам това по израза на лицето ви — каза инквизиторът Марко. — Без никакво съмнение вие знаете къде се крие тя и ние ви заповядваме скоро да ни кажете това.

— Да ме порази Бог, благородни господари, ако знам повече от вас къде се крие тя!

— Имаме в ръцете си средства, достатъчно могъщи, за да ви принудят да говорите истината! — каза великият инквизитор със заплашителен тон.

Пиетро почувствува по челото си студена пот. Предателят, който не се бе поколебал да предаде своите приятели на безпощадния съд, започва да трепери за своя собствен живот.

— Каква клетва ще поискате от мене? — запита той пребледнял. — Заклевам ви се в най-святото си, че не знам нищо за бягството на това младо момиче!

— Ние не искаме от тебе никаква клетва, защото устата изговаря всичко, което я карат да изговаря.

— Вие вярвате значи, че аз съм способен да…

— Не питайте! Отговаряйте само! Признайте, че знаете убежището на Анунциата и ни кажете къде се намира тя! Ако упорствувате да отричате, ще ви пратим в стаите на истината.

— Велики Боже! Стаите на истината!… Имайте милост, господарю, имайте милост!

— Но какво ви кара да се ужасявате толкова много от тези стаи, в които истината излиза на бял свят? Пиетро, още веднъж: избирайте! Или доброволно ще кажете всичко, или стаите на истината ще ви принудят да го кажете! — каза великият инквизитор с такъв суров глас, че Пиетро не се усъмни ни най-малко, че заплашването ще бъде приложено на дело.

— Вярвайте ми! — изплака отново рибарят, бледен от ужас. — Ако знаех нещо около бягството на Анунциата, бих ви го казал. Уверявам ви, че не бих се поколебал нито един миг!

— Вие по-скоро се надявате да запазите Анунциата за вас самия, като скриете от нас мястото, където се намира тя — каза Марко. — Но какво ви кара да мислите, че ние искаме да ви я отнемем? Ние имаме нужда само от едно сведение и нищо повече.

— Разбирам добре, господарю, че вие бихте искали да знаете какви планове е скроила тя с незаконнородения? Моята клетва е свещена. Аз не знам нищо!

— Не говорете за свещени неща — го пресече грубо великият инквизитор. — Признайте!

Пиетро се хвърли на колене, плака, умолява: нищо не помогна. Съдът остана неумолим.

Безмилостният старец издрънка със златния си звънец.

— Ти ще узнаеш какво струват лъжите и лишените от смисъл думи — каза Пиетро.

Появи се един маскиран слуга.

— Да влязат Бурони и двамата му помощници — заповяда главният инквизитор Виторио.

— О, нещастен аз! Какво ще правите с мене? — запита Пиетро изплашено.

— Ще те принудим да признаеш: стаите на истината са уредени именно за такива цели.

Предателят, който за да утоли омразата си беше предал Марино Маринели на безпощадния съд, сега почувствува низостта на делото си, пред което го очакваше. Очите му се разшириха до неестествени размери и се втренчиха във входа на залата, където се бяха появили палачът на инквизицията и двамата му маскирани помощници.

Рибарят не можа да задържи един вик на ужас.

Бурони пристъпи напред и без да изглежда, че е забелязал нещастника, който се бе хвърлил на земята и издаваше нечовешки викове, направи дълбок поклон пред съда.

Виторио и Марко му посочиха с пръст обвиняемия.

— Пиетро трябва да признае къде се крие едно момиче на име Анунциата Фарсети — извика великият инквизитор. — Отведете го в стаите на истината и го накарайте да признае посредством мъчението с водата!

— Вашата заповед ще бъде изпълнена! Ако след това мъчение Пиетро не признае, на какво ново мъчение трябва да бъде подложен? — запита палачът.

— Ще го привържете към стълбата и ще дойдете да ни съобщите резултата от изтезанията!

По един знак на шефа си двамата помощници се нахвърлиха върху Пиетро, който бе станал бледен като мъртвец.

Загубил воля и сили от безпределния страх, той се остави да го повлекат към малката врата със зловещ изглед, която свързваше заседателната зала със зловещите коридори на палата на дожовете.

Кой би могъл да предположи, че тия потънали в сребро коридори криеха цял лабиринт подземия, че тия величествени сводове, тия блестящи от злато и мраморни колони зали се преплитаха с мрачните безкрайни и забъркани подземия, където умираха толкова невинни жертви!

Бурони обви главата на Пиетро с гъст чер воал, за да не може да види накъде и през къде го водят.

Помощниците на палача го поведоха по един дълъг коридор, помогнаха му да слезе по една стълба; после — да се изкачи по друга доста висока, която водеше към Моста на въздишките. Стаите на истината в действителност бяха отделени от палата чрез канала Орфано.

Стенанията и жалбите на Пиетро се заглушаваха под черния капюшон, който го стягаше… Той можеше да вика колкото си иска: никой не щеше да го чуе, тъй като в тази част на палата никой не живееше.

Палачът отвори една сводеста врата. Пиетро биде повлечен по мрачния и студен мост, загубил очертанията си всред нощта над канала Орфано, зловещ със своето монотонно шумолене.

На отсрещния край на моста Бурони отвори една желязна врата със същата форма, която водеше в една грамадна, мрачна и влажна сграда.

Коридорът беше осветен от един фенер, висящ на стената близо до вратата.

Бурони го откачи оттам, тръгна напред и започна да слиза по една широка стълба, чийто стъпала се плъзгаха под краката. По тия места, потънали в розовина, всред сводести тавани, цареше тежка и задушлива атмосфера.

В подножието на стълбата, от дясна страна, започваше нов коридор, през който можеше да се стигне до кръглия във форма на кладенец затвор и в стаите на истината.

На края на коридора палачът, следван от двамата помощници и Пиетро, отвори една висока и широка врата. Бяха достигнали във фамозните зали.

Тия страшни места бяха така отдалечени от света, така защитени от своите дебели стени, че никакъв болезнен вик, никакъв зов не можеше да проникне навън. Те бяха широки сводести подземия, зловещо осветени от факлите и прикрепените към стените фенерчета.

Подът бе постлан с плочки. Стените някога белосани с вар бяха придобили един мръсно сив цвят, вследствие влагата и дима.

Първата стая, която беше съединена с другите две чрез два отвора, също сводести, бе заета в средата си от една голяма и широка дървена скамейка, грубо издялана и построена по такъв начин, че тялото на един човек да може да се прокара в нея.

В нейната вътрешност бяха пробити две дупки, за да могат, да се пропъхнат краката. От страни на тази необикновена пейка за изтезание висяха въжета и ремъци.

Няколко ведра, поставени под един кран за вода, няколко цепеници и буци въглища допълваха мебелировката — ако може да се употреби това название — на ужасната стая.

Когато Бурони влезе, тримата от слугите му бяха влезли преди него. Те работеха постоянно тук.

Техните двама другари довлякоха Пиетро в стаята, затвориха вратата с ключ и махнаха от главата на жертвата, качулката, която го ослепяваше.

При вида на тази ужасна стая и скамейката за измъчване, Пиетро почти щеше да изгуби съзнание. Той започна да трепери с цялото си тяло; не се владееше вече.

С един заповеднически жест Бурони посочи с пръст скамейката. Петимата слуги хванаха осъдения, който напразно се защищаваше, поставиха го върху скамейката, вързаха му шията, гърдите и ръцете и го оставиха напълно неподвижен.

Бурони каза да налеят вода в едно от ведрата, после намокри в него едно голямо специално бяло платно и го постави върху лицето на Пиетро. После той го натика в устата му, като го преобърна на истинска фуния, в която започна да налива вода капка по капка.

Гърдите на нещастника се повдигаха и свалиха с отсечени движения, поглъщайки всеки път по една капка вода, но не и въздух.

Това страшно измъчване оставаше през цялото време в тоя, който бе подложен на него, впечатлението, че умира. Повече от слабите темпераменти не можеха да го понесат.

Съществуваше също и изтезание чрез огън. Предателят Пиетро се бе отървал от него.

То се състои в следното: поставя се един съд с разпалени въглища под краката на осъдения и се държи под тях, докато цялата им кожа се покрие с кървави мехури.

Това изтезание изглежда по-болезнено от първото. Обаче, тия осъдени, които са били подлагани на двете мъчения, са заявили, че първото е по-ужасно.

Когато Бурони забеляза, че Пиетро е побледнял и не дава признаци на живот, изтегли платното, което го задушаваше, и го остави да си отдъхне.

— Имате ли да признаете, къде се намира това момиче? — попита палачът, повтаряйки въпроса на страшния съд.

— Милост, милост! — извика Пиетро. — Аз не го зная!

— Отвържете го! — заповяда Бурони на слугата, който стоеше до него. — Поставете го сега на макарата!

При тия думи, които показваха продължаването на наказанието му, Пиетро изпусна един отчаян вик. Мъките, които го очакваха, бяха още по-страшни.

Осъденият, когото трябваше да поставят върху макарата, премина в съседната стая. Инструментът за измъчване, подобен на стълба и направен от здрави широки пръчки, бе разположен вертикално по дължината на стената.

Щом осъденият бъдеше привързан на макарата, издигаха го на високо. Неговите членове бяха обтегнати и почти изкълчени.

— Имайте милост към мене! — извика Пиетро, през времето когато пристегнаха отново ремъците му.

— Ако искаш да признаеш, побързай! — каза Бурони.

Пиетро поиска да си дръпне ръцете от ремъците, но нямаше сили.

— Ще призная — измънка той. — Отведете ме горе, пред съвета на тримата!

— Ти вярваш, че ще избегнеш може би мъчението, като направиш едно фалшиво признание — прекъсна го палачът. — Остани тук и кажи каквото искаш да кажеш! Ще донеса за твоята изповед на съвета и последният ще се произнесе за твоята съдба, ако казаното от тебе му се види правдоподобно.

— Но, слушайте ме… Искам да кажа всичко, което зная. Ще посоча на Съвета на тримата една следа, която ще му позволи да намери младото момиче — каза Пиетро, когото страхът караше да говори тези думи. — Заклевам ви се във всички светци, че не зная повече и не мога да обещая с увереност на инквизиторите, че ще намерят бегълката.

— Признай бързо и ясно! — извика палачът със заплашителен глас. — Ти се чувствуваш достатъчно силен да понесеш и второто мъчение и се осмеляваш да казваш, че нищо не знаеш. Хайде, говори, или ще те поставя върху стълбата.

— Аз съм готов. Идете и съобщете на съвета, че ще му посоча една следа, за да открие Анунциата.

— Той иска да я запази за себе си — казаха слугите, смеейки се на осъдения.

— Оставете го върху скамейката до моето завръщане! — каза палачът. — Горко му на негодника, ако ме е изпратил за нищо.

— Той е по-добре, питието му е подействувало — казаха слугите, смеейки се. — Сладка е нашата вода, ехе? Не му остава друго сега освен да се качи на нашата прочута стълба, където ще чуе да пеят ангелите!

Без да отговаря на тия подигравки, Пиетро дишаше дълбоко, за да възстанови силите си и да постигне едно спокойствие на духа си.

Най-сетне палачът се завърна. Той обви отново с черното платно главата на измъчвания и заповяда на своите помощници да го отведат в залата на съвета.

Пиетро с мъка вървеше, тъй като ремъците, с които го бяха привързали към скамейката, се бяха врязли в тялото му.

Но слугите не обръщаха никакво внимание на това, помъкнаха го бързо и го въведоха в черната стая.

Главният инквизитор направи знак на палача и помощниците му да се оттеглят.

После той се обърна към Пиетро, който полагаше усилия, за да се задържи прав върху краката си.

— Защо премълча скривалището на това момиче? Сега болките от мъчението са те направили покорен.

— Не мога да ви кажа нищо повече от това, което ви казах по-рано, господарю, но страховете, които изпитах, ме накараха да помисля за едно средство за откриването на Анунциата.

— Едно средство, за да я открием ли казваш? Но това не се нарича признание! — извика главният инквизитор. — Хайде, говори. Ако твоето средство е добро и ни помогне да открием бегълката, тогава ще ти бъде върната свободата и ти ще получиш кесия, пълна със златни монети.

— Аз ви обещавам, че ще я намерите! Тя не може да се улови освен по един начин!

— И ти, защо не си си послужил по-рано с това средство?

— Защото аз нямах това право. Тежки наказания очакват тия, които оскверняват труповете и гробовете.

— Каква връзка може да има тази идея с твоето средство? — попита главният инквизитор, който показа нетърпение.

— Ако вие пренесете в другите острови надгробните камъни на труповете, които са погребани в остров Сан Николо, обещавам ви, че ще я откриете!

— Защо трябва да бъдат преместени гробовете от местата им?

— Анунциата сигурно ще чуе да се говори за това разместване — отговори Пиетро, чието лице възприе отново същото подло изражение. — Вие можете още сега да дадете тази заповед, като изтъкнете за предлог, че остров Сан Николо не може да съдържа гробище. В такъв случай Анунциата, която от дълго време се държа на страна от остров Сан Николо от страх да не бъде открита, не ще закъснее да дойде и вие ще я хванете без мъка.

— Пиетро има право — каза инквизиторът Томасо. — На този план не липсва тънкост. Струва ми се, че ние ще направим добре, ако вземем на наша служба този рибар от остров Сан Николо.

— Подкрепям моя брат — обяви Марко.

— Ние ще ти известим утре нашето решение — каза главният инквизитор, давайки на Пиетро знак да си отиде. — Представи се след двадесет и четири часа в чакалнята на палата.

Последният се поклони и се отдалечи бавно.

— Заповедта за незабавното преместване на гробовете от остров Сан Николо ще бъде обявена утре и изпълнена вдругиден — каза старият дон Виторио.

27. Островът Санта Рока

След като беше издигнал на високия хълм изхвърлената от бурята мачта, Бертучио очакваше тя да бъде забелязана от някой минаващ кораб.

Положението му бе лошо. Той се чувствуваше болен, отслабнал от всевъзможните лишения, на които бе подложен.

Това, което предвиждаше, се случи. Треската обзе всичките му членове. Твърде слаб, за да може да ходи, той се принуди да се задоволява с мидите и стридите, които бе събрал и които бяха единствената му здрава храна. Заливът бе твърде отдалечен от него.

Той пълнеше бутилката си с дъждовна вода благодарение на това, че с помощта на големия гвоздей бе издълбал един отвор във форма на прозорец на стената на колибата си и бе поставил навън едно издълбано дърво, по което се стичаше водата.

Поставяйки бутилката под тази своеобразна водосточна тръба, той я пълнеше с вода.

Вратата на колибата си той затвори колкото е възможно по-плътно, за да се защитава от бурята. В колибата си имаше складирани плодове, яйца и царевично брашно.

Щом взе тия мерки, мнимият монах се почувствува още по-изморен и по-обзет от треската.

Той вярваше, че последният му час е настъпил и бе обзет от една ужасна мъка, мислейки, че ще отнесе в гроба си тайната за фаталната нощ и не ще може да я предаде на Маринели. Само един сън вълнуваше неговото въображение, възбудено от треската: той пристигаше в Тулон и съобщаваше всичко на Маринели, станал каторжник.

Но когато отвореше очи, ужасът на самотата на неговото отшелничество, далеч от света и хората, усилваше мъченията му.

Маринели бе окован. Дожът гинеше в страшните подземни затвори. Колко съжаляваше, че не бе имал пълно доверие в негъра, който заминаваше за Тулон… Уви всичко бе загубено.

При бълнуването си той виждаше виновниците, на които, само той знаеше имената, да се изправят пред него: вижда стария дож Марино Гримани, някога строен и величествен, сега немощен и сбръчкан като него; чудовищния Луиджи Гримани със зловещо лице и сеещ страх около него.

От време на време бедният болник превъзмогваше треската и наквасваше със студена вода пламналия си език. Той се принуждаваше също да не яде нищо през деня.

За щастие неговата жилава природа изглеждаше ще вземе връх.

След няколко седмици, един ден, когато слънцето топлеше малката колиба в топлата си светлина, той почувствува, че треската го напуща.

Той пиеше постоянно на редовни интервали прясна вода и удоволствието, което му доставяше това пиене, изглеждаше, че възвръщаше силите му.

Той можа от време на време да изяжда по няколко плода. За нещастие брашното и яйцата през това време се бяха развалили.

Той трябваше да остане още няколко дни легнал, понеже слабостта му беше твърде голяма. Внезапно една идея го облада.

Сигурно рибари или мореплаватели можеха при някакъв случай да слязат на острова.

Може би те ще намерят само неговия труп, обаче, той можеше да постави в дрехите си някоя записка, чрез която ще може да бъде предадена на Маринели тайната на мъртвия.

— Да, провидението ми подсказа, че трябва да постъпя така. Тайната от фаталната нощ не трябва да изчезне заедно с мене! — извика Бертучио, обзет от пламенно въодушевление. — Едно подобно престъпление трябва да получи наказанието си, даже и ако смъртта, сразявайки ме на този остров, направи да се забави отмъщението! — продължи той.

Но как да пише? Бертучио нямаше под ръка нищо, което можеше да му послужи за тази цел.

Той се отпусна на мъховото си легло и мисли цялата нощ.

Най-сетне повярва, че е открил средството и лицето му, набръчкано от страданията, се проясни от лъча на надеждата.

— Открих, открих! — извика той, зарадван и пляскащ с ръце. — Открих!

„Всевъзможни Боже — каза той в молитвата си — дай ми сили, за да изпълня предназначението си. Направи, щото пътниците да намерят в Санта Рока бележките, които ще оставя!“

„Хайде Бертучио — каза си той. — Ти имаш да изпълниш една свещена задача, извърши я!“

И на следния ден, благодарение големите усилия на волята си, той стана и напусна колибата.

Природата навън изглеждаше, че бе променила вида си. Морето се бе изкачило толкова високо, че от Пясъчния бряг не бе останало друго освен една тясна ивица в подножието на скалите.

Храстите и дърветата бяха се пременили с тяхното хубаво зелено облекло. Мъхът на моравата изглеждаше като един великолепен килим. Слънцето високо над хоризонта галеше със светлината си пролетния пейзаж.

Бертучио дишаше с пълни гърди чистия въздух, извор на живот и здраве.

Огладнял той се изкачи на върха на скалите, изплашвайки морските птици, които бяха кацнали там, и започна да дири пресни яйца, за да се подкрепи. Той има щастието да намери в една вдлъбнатина на скалата дъждовна вода, която бе останала там. Накрая той напълни бутилката си с вода.

Щом се подкрепи той се завърна в колибата си. Той забеляза тогава, че дъските, който бе поставил зад и пред бедното си жилище, за да го покрият, бяха отлично запазени.

Той потърси всички пирони и железни парчета, които бе събрал от кораба и изтръгна закованите с помощта на един камък, който му послужи като чук и натрупа всичките грижливо, като някое съкровище в колибата си.

Слънцето започна да грее по-силно и Бертучио се отправи към залива. Обаче разстоянието дотам беше голямо. Не му бе достатъчна силата.

Той можа едва на другия ден да достигне до скалите, по които имаше стриди и малки хранителни миди. Като събра доста от тях, той ги отнесе в колибата си.

Но какво беше неговото учудване, когато, приближавайки се до колибата, видя един малък облак дим да излиза от отвърстието на покрива й.

Той помисли в началото, че това беше прах, осветлен от слънчевите лъчи. Но скоро разбра, за своя голяма радост, че под влиянието на слънчевата светлина, концентрирана във върха на бутилката, бе обгорено едно място от една дъска и то бе започнало да гори. Бутилката в случая бе изиграла ролята на някоя лупа.

Бертучио подскочи от радост: старата бутилка му бе доставила огън, така желания огън.

Той изтърча да намери суха трева и сухи съчки. Постави сухата трева върху обгореното място и скоро се издигна пламък.

Радостта на самотния нещастник бе неописуема. Това откритие нямаше да закъснее да му окаже неоценими услуги.

Той можеше сега да си свари яйца, да си опече хляб и млади птици. От дърветата можеше да направи някои съдове, като ги издълбае с помощта на огъня.

Той си построи едно огнище, смля царевични зърна, смеси брашното с вода и няколко яйца и получи след няколко часа един хляб, който действително не бе вкусен, но за гладния представляваше царско ядене.

Огънят му доставяше и едно друго предимство: вечер можеше да пали върху планината огньове и да извести чрез тях присъствието си на корабите, които щяха да минат.

Тази мисъл го изпълни с радост и надежда.

Същата вечер старецът натрупа на близкия хълм една грамада от сухи дървета и я подпали.

Той продължи да върши това и следните нощи, докато забеляза, че провизиите му от сухи дървета се изчерпват. Това наново го постави в затруднено положение. Трябваше да прекъсне сигналите си, понеже не можеше да разчита на пресните клони и храстите, които бяха зелени.

Действително Бертучио се чувствуваше щастлив, че сега ще може поне да се храни добре.

Помисли тогава да реализира плана, който бе съставил по време на боледуването си.

Задачата бе мъчителна и дълга. Но той вече не бе смущаван както преди от мисълта за смъртта. Напротив, чувствуваше, че ще живее и се залови здраво за работа.

Той потърси в съседство с колибата си някоя широка скала и равна, колкото бе възможно. За щастие можа да намери една скала, която отговаряше на желанието му.

Веднага отърча в скромното си жилище да вземе пироните, железните парчета и камъка, който употребяваше като чук.

Той се върна направо при скалата и констатира с радост, че тя можеше да се дълбае. Искаше да запази завинаги, чрез един неразрушим надпис това, което знаеше, това, което вълнуваше съвестта му като честен човек; да запише с незаличими букви имената на виновниците.

От първия ден той имаше надежда, че ще изкара докрай своето трудно предприятие, благодарение на голямото си търпение и усърдие.

Малко по малко надписът се открояваше буква по буква. След няколко дни той вече бе направил една разбираема част. Щом първата плоча бе привършена, той я огради в една рамка.

Сигурен в успеха, започна работата във втората плоча.

Дните и нощите преминаваха, без да донесат някаква промяна в монотонния живот на бедния отшелник.

Всяка сутрин той подновяваше работата си с ново усърдие.

От време на време вечер палеше огън върху планината и разглеждаше широкото море около острова. Но нищо не се забелязваше върху вълните.

Когато Бертучио, вече напреднал в своята работа се освободи от мисълта, която подтискаше душата му, той пожела по-пламенно да напусне острова и да се върне всред хората.

Но всеки ден му носеше ново разочарование. Никакъв кораб не се появяваше на хоризонта. Бертучио беше осъден да умре на този остров.

Втората плоча бе скоро свършена. Редовете, дълбоко издълбани, бяха ясни и четливи. Те не можеха да се заличат нито от дъжда, нито от градушката.

Скоро дойде ред на третата плоча, по-широка и по-пълна, тъй като трябваше да съдържа имената на виновниците.

Работата ставаше все по-бърза и щеше да завърши скоро, понеже Бертучио вече бе придобил голяма опитност, ако едно случайно събитие не бе попречило.

Една сутрин, след една нощ, през която Бертучио бе запалил огън на планината, той наблюдаваше хоризонта, изведнъж изпусна един вик на изненада. Бе доловил един глух шум от потопен изстрел.

Той заскача от радост като дете. Един минаващ кораб бе забелязал огъня му през нощта и се готвеше да дойде, за да го освободи от самотата му.

Бертучио хвърли пирона и камъка, които държеше и се отправи покрай скалите към планината. Той тичаше толкова силно, че се задъхваше.

Искаше да се увери. Един вътрешен глас му казваше, че часът на освобождението е наближил.

Щом стигна на върха, цял потънал в пот, той разтвори широко очи. Като скръсти ръце, той падна на колене, почна да плаче от радост, а след това като луд се впусна към пясъчния бряг.

Един голям кораб бе хвърлил котва на известно разстояние от брега и бе изпратил веднага една лодка, за да узнае какво означава този огън, забелязан през нощта, както и бялото знаме, което се развяваше на върха на една височина.

28. Подвигът на Маринели

— Довиждане, мои приятели, довиждане! — извика Маринели.

Започваше да се зазорява. Д’Артенай и Оргосо останаха прави в лодката, а освободеният каторжник скочи на брега.

— Още нещо, д’Артенай — викна той на симпатичния френски офицер. — Дайте ми вашата шапка и вашето наметало. Вземете моите докато се върна. С това ще ми окажете ценна услуга.

— С удоволствие, благородни Марино — отговори д’Артенай, подавайки му това, което желаеше. — Вземете.

Марино се премени с великолепната мантия, гарнирана със златни ресни, и голямата шапка с черно перо. Френският джентълмен наметна мантията, която Марино бе получил от Фалие.

Кой можеше да каже, че Марино с кадифяната му мантия, с черните панталони и кожените ботуши, с широката му бродирана яка е избягал от каторгата.

Той носеше на гърдите си един златен ланец, който му даваше пълен вид на офицер.

Марино прегърна за последен път д’Артенай, неговия нов приятел, поздрави още веднъж тия, които останаха в лодката, и се изкачи с бързи крачки на пясъчния хълм, които му пречеше да вижда наоколо!

Достигнал на върха, той забеляза една част от морето и малката лодка, която бе достигнала до тримачтника; от другата страна се простираше обработваема земя и един голям път, който водеше към Тулон, забелязваше се в далечината.

Той вървя няколко часа и понеже не забеляза никакво село, никаква къща, а слънцето обгаряше земята с палещите си лъчи реши в момента, когато стигна до една малка горичка да не се изморява и да си отпочине в сянката на дърветата.

Той влезе навътре в един гъсталак, легна върху, тревата и заспа спокоен сън, като някой обикновен пътник.

Когато се събуди, слънцето беше вече ниско над хоризонта. Денят скоро щеше да свърши.

Марино бързо стана, тръгна отново по големия път и скоро достигна до едно лозе с хубав изглед, близко до което се издигаше малката къща на лозаря. Той се отби при последния и му поръча да му приготви един кон, който ще му върне след два дни.

Селянинът, който бе поздравил с голямо уважение блестящия офицер, намери това искане чудно и необяснимо.

— Един кон?… — попита той учуден. — Господинът няма ли такъв?

— Вие виждате добре, че нямам, приятелю. Вие трябва да ме избавите от затруднението ми. Трябва да пристигна в Тулон преди нощта, понеже нося на управителя едно много важно послание. Моят кон падна под мене и аз го изоставих в един ъгъл на гората.

— Да, но господинът може ли да ми обещае, че ще ми го върне? — запита лозарят.

— Това е най-простото нещо на света, приятелю — отговори Маринели. — Аз ще ви го върна утре или вдругиден най-късно.

— Господинът ще се върне ли обратно?

— Да, и то колкото е възможно по-скоро. Но вие изглежда, че се колебаете… да не мислите, че искам да ви открадна коня?

— Бог да ме пази! — извика лозарят. — Аз не искам един офицер на нашия могъщ и любим крал да каже, че съм отказал да му помогна.

— Добре казано, приятелю! — каза Маринели. — Аз ще върна коня здрав и читав, заедно с израза на моята признателност.

Лозарят, без да смее да запита за името на офицера, прочете в очите му, че има работа с един честен младеж.

Той отиде в обора си и се завърна с един от най-добрите си коне.

— Искрено съм ви благодарен — каза Марино, като хвана поводите на коня и се покачи на стремената. — Така вие изказвате пълно доверие в мене. Довиждане!

Той поздрави лозаря, който се почувствува малко неловко, и се отправи в тръс по посока към Тулон, смеейки се от все сърце на великодушието на добрия човек.

Той, обаче, нямаше намерение да му изиграе лоша шега; възнамеряваше честно да му върне животното при своето завръщане.

Вечерта настъпи. Марино имаше да измине още малко път, за да стигне в Тулон, когато забеляза пред себе си един друг конник.

Последният напредваше в бавен тръст и изглеждаше, че дава време на Маринели да го настигне. Той вероятно беше някой търговец от един от съседните градове. Черната му шапка, буржоазната му мода и широкото наметало, също черно, показваха това.

— Откъде идете, приятелю? — му извика Марино, когато изравни коня си с неговия.

Чужденецът хвърли към Маринели учуден поглед, после любезно му свали шапка.

— От Хиерс, благороднико, където имах работа — отговори той.

— И вие отивате в Тулон?

— У дома си, да. Аз тръгнах тази сутрин и се завръщам сега, вечерта, след като съм бил на село целия ден.

— Какви са новините? — попита Марино, преструвайки се на наивен.

Търговецът хвърли към него такъв учуден и подозрителен поглед, та Маринели повярва за момента, че е демаскиран.

Но как търговецът, който никога не бе посещавал каторгата, можеше да го познае?

— Вие ме питате за нещо ново, благороднико? Вие трябва да го знаете по-добре от мене!

— Не всичко. Аз прекарах дълго време във Фрежус и не зная какво става в този хубав Тулон.

— Е, добре, миналата нощ каторгата бе театър на едно странно събитие — каза търговецът, чийто език започна да се развързва.

— Какво казвате? Обяснете ми! — извика Маринели, подкарвайки коня си по-близко до този на своя спътник.

Нощес — подзе последният — е избягал един каторжник. Но в тая работа не би имало нищо чудно, ако властите не бяха пазили по този повод една чудна резервираност. Противно на обичая, не бяха дадени оръдейни гърмежи и не бе публикувано съобщение за събитието.

— Вие изглежда, че знаете доста по това събитие. Продължете, моля! — каза Марино.

— Мога да ви кажа това, което чух да се говори тази сутрин — продължи търговецът. — Не знаете ли, че един венециански кораб бе дошъл в Тулон?

— На зная абсолютно нищо!

— Е, добре, тия венецианци, твърде богати благородници, знаеха, че един техен съотечественик е окован на една от галерите. Те поискаха от управителя да направи една маневра пред тях именно с тази галера, а не с друга… Действително, галерата се върна тази сутрин в пристанището, но каторжникът от Венеция и офицерите не бяха на борда й.

— Това е едно чудно приключение! — каза Маринели. — Какво се е случило? Нали тази галера е имала сто души екипаж.

— Тези сто души, според както се разказва…

— Не се страхувайте — каза Маринели на събеседника си, виждайки, че последният се колебае, — не се страхувайте и ми разкажете всичко.

— Тия сто войници се завърнали без оръжие, с привързани зад гърба ръце.

— Гръм и мълния! Една подобна безочливост заслужава наказание! — извика Марино, преструвайки се, че не може да разбере.

— Вие грешите, благородни господине. Венецианците са автори на снощното събитие… Но, обаче, избягват да го кажат; искат да не се вдига много шум по тази афера.

— Кажете ми, защо не са ги преследвали?

— Тази сутрин — подзе търговецът — няколко лодки и няколко леки платноходи получиха заповед да кръстосат морето, но всички казват, че това е само една преструвка. Нашият добър крал е приятел на Венеция. Той държи преди всичко да запази своите добри връзки с републиката и не желае да се намесва в тази афера! Още повече, че този каторжник е от висок произход и не е извършил никакво престъпление. Той би бил лош политик, ако обяви война!

— Вие говорите като търговец — каза Маринели.

— Това може би ще ви хареса — противопостави се търговецът — понеже войната, благороднико, е именно вашето занятие! Тя действително е рядка, тъй като републиката във Венеция, е от дълго време в съюз с нас.

Докато двамата мъже, разговаряйки пътуваха, нощта настъпи. До Тулон имаше да се измине още малко път.

— Твърде съм изненадан от това, което узнах — каза Марино. — Вие ми разказахте една необикновена история.

— Моля ви, благороднико, не разказвайте никому това, което ви поверих. Така ще ми причините неприятност. Сега вие ще се отправите наляво, към вратата на крепостта, а аз надясно към вратата на Сан Маргарит.

Марино се сбогува с търговеца в момента, когато достигнаха до стените.

— Добър път! — му извика той, така силно, че часовоят, който бе на стража при съседната врата го чу и го погледна.

— Благодаря, благороднико, и нека Бог ви закриля! — отговори гражданинът, който продължи пътя си по дължината на стената.

Марино се намираше вече в опасната зона. Не можеше да разчита на друго, освен на своята смелост и неустрашимост.

При вида на офицера, войникът взе пушката за почест.

— Отвори! — изкомандува Марино.

— Вашето име и чин! — извика часовоят, изпълняващ дадените му наставления.

— Безумецо, не виждаш ли кой е пред тебе? — му отговори Марино твърдо.

Войникът веднага бе видял, че пред него се намира един офицер, но правилата го задължаваха да отправя този въпрос към всички, които желаеха да проникнат в ограденото място.

Той отвори високата желязна врата и остави Марино да мине вътре.

Мнимият офицер вече беше между издигнатите скали, където не можеше да се ориентира. Той познаваше само някои части от многото големи здания, от които се състоеше крепостта.

Щастие бе за него, че бе налучкал от коя врата трябва да влезе.

Използувайки обстоятелството, че е сам, той скочи от коня и го върза в една уличка зад ъгъла, образуван от една стара дървена къща.

Животното бе добре скрито, поради криволиченията на улицата и тъмнината. Която царуваше, така че никой не можеше да го забележи.

Тогава Марино продължи пътя си по дължината на улицата и накрая достигна до една част от крепостта, която му бе по-добре позната, тъй като там се намираше жилището на губернатора.

Той срещна множество офицери, които го поздравиха на минаване, а патрулите му отдаваха чест с оръжията си.

Кой можеше да подозира под офицерското облекло избягалия миналата нощ каторжник Марино Маринели?

Беше доста късно. Виждаха се само още няколко осветени прозореца на голямото здание.

Близо до голямата врата двама войници се разхождаха назад и напред. Тя, както и големите стъпала, които водеха за горния етаж бяха достатъчно осветени.

Марино се поколеба за момент и размисли после, обладан от една внезапна идея, се доближи до голямата врата със сигурни стъпки.

Двамата часовой отляво и дясно разпознаха офицерските му знаци и го поздравиха.

Марино отговори кратко и влезе в зданието.

Ако в този момент управителят или някой офицер би се изпречил пред него и би го заговорил, той бе загубен.

Маринели бе нахлупил шапката си дълбоко над челото си и не рискуваше да бъде познат.

Той успя да прикрие вълнението си и да вземе вид на офицер, който всеки ден има работа в кабинета на управителя.

Той знаеше, че това обстоятелство ще бъде от голяма полза за него, понеже до кабинета на управителя се намираше и чакалнята, и библиотеката.

Беше забелязал последната, когато два пъти бе довеждан при коменданта. Знаеше, че всички книжа и преписки се пазят там.

Пристигайки горе, той се сблъска с един ординарец, когото запита има ли някой в стаите.

Войникът, който поради тъмнината не можа да разпознае чертите на офицера, му отговори, че началникът на каторгата тъкмо е дошъл при коменданта.

Сега бе моментът за Марино, когато имаше нужда от цялата си смелост.

Той се приближи до вратата на големия вестибюл, където често чакаха офицерите, отвори я и напредна по килима, който заглушаваше стъпките му.

Изпусна една облекчителна въздишка. Стаята беше празна. Той затвори вратата след себе си.

Тогава можа да чуе, че някои се разговаряха на висок глас в работния кабинет на управителя.

Марино се доближи до вратата, която отделяше двете стаи, и с долепено ухо към нея се вслуша. Можа дума по дума да чуе целия разговор, който се водеше отвъд.

— Каторжниците знаят ли, че всички лодки и платноходи от пристанището са изпратени да търсят беглеца? — попита управителят.

— Съобщението за тази заповед бе дадена преди един ден — каза началникът на каторгата — бяха им припомнени също и наказанията в подобен случай.

— Добре е, че сте ги предупредили — каза управителят.

— Надявам се, че това неприятно събитие не ще има лоши последици.

— Не мога да разбера нищо от тази работа — каза началникът на каторгата с раздразнение. — Това е една истинска загадка и аз направо й търся обяснението. Направен ли е на господин управителя пълен и точен рапорт за събитието?

— Да. Уведомиха ме за всичко, от което имах нужда. Моето желание е да се пази мълчание около тази афера. Дадох заповеди на капитаните на корабите, изпратени да преследват венецианския кораб, да се завърнат тихо през нощта в пристанището, за да не ги види никой. Уведомете капитана на пристанището да им остави свободно място за прибиране!

— Ние нямаме никакви новини за господин д’Артенай — каза началникът на каторгата с въпросителен тон.

— Той сигурно е загинал. Безумие е било да се започва едно сражение — каза управителят. — И те са загубили двама от техните.

— Но войниците настояват, че господин д’Артенай не е загинал!

— Какво знаят те? Аз ви повтарям, че това е една неприятна работа за мене. Ако изпратя рапорт в Париж на нашия обичан крал, ще го разсърдя, понеже зная, че е добре разположен към Венецианската република.

— По-добре ще направите — добави началникът на каторгата — да не съобщавате нищо на Негово Величество.

— Това е и моето желание, понеже между нас да си остане, имам причини да предполагам, че освобождението на този каторжник е станало със съгласието на дожа и великия съвет.

— Вашите думи ме изненадват, господин управителю!

— Събитието има действително нещо чудно. Не желая да направя никакъв рапорт във Венеция от страх да не предизвикам там докачение… разбирате ме, нали?

— Хм! Не достатъчно ясно. Извинете ме!

— Е, добре — подзе управителят на Тулон, — не знаете ли, че дожът и сенатът на Венеция притежават една неукротима гордост. Когато д’Артенай е отишъл да съобщи осъждането на каторжника на смърт и да запита дали това решение схожда с желанието на републиката, те не пожелаха, за да не накърнят нашите наказателни правилници, не се противопоставиха на изпълнението на присъдата. Вие ме разбирате, нали?

— Отлично.

— Но гордостта на сената — продължи управителят — не можа да се примири с мисълта, че един венецианец ще загине така позорно в чужда земя. Разбирате ли и това?

— Тогава господин управителят иска да каже, че корабът и благородниците…

— Са били изпратени с тайната мисия да отведат каторжника. Каква съдба го очаква в отечеството му? Бог само знае. Не вярвам, че той ще се зарадва, когато пристигне там.

— Да, господин управителят има право — потвърди началникът на каторгата. — Събитието не може да се изтълкува иначе.

— Следователно аз взех решение, което мисля, че и вие ще одобрите, да не известявам нито краля на Франция, нито сената на Венеция. Трябва да намерим някое благоприятно разрешение, което да няма лоши последствия за държавата. Дайте заповед на вашите подчинени да мълчат по тази афера и да забравят какво се е случило. Вие ме разбрахте нали?

— Господин управителят може би иска неговото взето решение да бъде съобщено на всички.

— То се отнася само до офицерите и чиновниците — каза управителят.

— Разбрано. Всичко ще бъде изпълнено — отвърна началникът на каторгата.

Марино Маринели изпитваше неизказана радост като слушаше този разговор.

Малко го интересуваше, дали може да избухне една война между Франция и отечеството му. Той смело би изпълнил дълга си в редовете на съотечествениците си. Обаче, в такъв случай, би трябвало да отложи плана си за отмъщение, който зрееше в него от дълго време.

Той чу началникът на каторгата да се сбогува със своя началник. Трепна при мисълта, че той можеше да го разгледа и да го познае под дегизировката му, ако управителят също излезеше, забележеше го и го запиташе.

В този момент вратата се отвори. Началникът на каторгата излезе от кабинета на управителя. Марино му хвърли поглед от страни. Чиновникът затвори вратата зад себе си и забеляза с изненада офицера, който стоеше пред една картина.

Няколко секунди изминаха, които се сториха векове за бедния Марино.

Той не се съмняваше, че началникът на каторгата имаше голямо желание да заговори на офицера и да му предаде заповедите на управителя.

— Марино, страхувайки се да не възбуди подозренията му, отправи вежлив поздрав.

В тоя момент чу да се отваря една врата в апартамента на управителя. Той напущаше кабинета си.

Марино използва това обстоятелство. Желаейки да избегне опасността, която го заплашваше, той избра още едно по-опасно средство. Отправи се към вратата, водеща към кабинета на управителя.

Началникът на каторгата изглеждаше твърде учуден. Той не позна Маринели, но физиономията на последния не му се струваше чужда. Обаче, познаваше много добре всички офицери от крепостта. Кой ли можеше да бъде тогава този елегантен благородник?

Когато Марино изчезна зад вратата, началникът на каторгата поклати глава, зачуден от това, което бе видял и реши да събере сведения за този мистериозен офицер. Той сигурно си бе казал името на стражата на някоя от вратите на града.

Началникът на каторгата бе неуморим и предприемчив човек. Той побърза да намери следата, която щеше да му даде нужните сведения.

Марино не бе се излъгал. Неговият опасен опит бе възнаграден с успех. От една страна бе успял да се отърве от опасната близост с началника на каторгата; от друга страна бе влязъл необезпокояван в работния кабинет на губернатора. Последният бе го напуснал, за да се прибере в частния си апартамент при семейството си.

Безстрашният Маринели реши да извърши друг по-важен подвиг. След като се увери, че началникът е тръгнал, върна се във вестибюла.

Той можеше да използва сега обстоятелството, че знаеше разположението на частния апартамент на управителя, за да вземе от библиотеката, долепена до работния кабинет, потребния му документ.

Това бе неговата смъртна присъда, тая, която бе потвърдена от сената на Венеция.

Този документ той щеше да го показва по-късно на съотечествениците, като доказателство за неговия подвиг и щеше да му служи срещу неговите неприятели.

Щом се увери, че никой не се намираше в съседната стая, той взе лампата, която осветяваше вестибюла, и отвори безшумно вратата, водеща към библиотеката.

Тази стая, специално запазена за архивите, съдържаше много чекмеджета и рафтове, където се намираха карти, книги, разни книжа и различни заповеди, подредени по датите и важността си.

Маринели остави лампата върху една маса близо до прозореца и започна да разглежда книжата, които се отнасяха за каторгата и каторжниците. Като не намери там желания документ, той потърси в чекмеджетата, където се пазеха книжата, отнасящи се до Венецианската република.

Марино се бе отдал на работата си, без да се грижи за личната си безопасност. Не бе забелязал, че от прозорците на апартамента на губернатора можеше твърде добре да се различи какво става във вътрешността на библиотеката.

Светлината на неговата лампа беше нещо необикновено в този час на нощта на това място.

Той бе открит.

Внезапно чу стъпки, които бързо се приближаваха в коридора, който водеше към втората врата на стаята.

Той скочи изведнъж. После се ослуша. Нямаше никакво съмнение. Такава походка, в която се съдържаше нещо военно, имаше само комендантът.

Тази мисъл мина през ума му като светкавица.

Той грабна бързо първата папка, която се намираше върху масата, скри я под дрехата си, взе лампата и се скри бързо във вестибюла.

Едва бе затворил вратата след себе си, когато комендантът влезе през втората. При вида на библиотеката, потънала в тъмнина, последният остана ужасен и изненадан.

— По дяволите! — процеди той през зъби — Какво може да бъде това? Забелязах ясно светлина на прозореца! Сигурен съм, че не съм се измамил. Ще открия негодника, който се е осмелил да се вмъкне в стаите ми посред нощ, когато спя!

— Хей, пазачите! — извика той надолу към двора. — Затворете незабавно всички изходи на долния етаж и не оставяйте никой да излезе под какъвто и да е предлог.

29. Нощното пътуване

Анунциата не бе престанала да изразява признателността си към старата Луала, понеже я бе взела под свое покровителство.

Но тя се чувствуваше всеки ден, особено в часовете на съзерцание, обзета от сляпото желание да се върне към тия места, където бе прекарала детството си, към бедната колиба на баща си и дюната на остров Сан Николо, откъдето така често бе наблюдавала величественото синьо езеро.

Чувствуваше се пленница в бедното жилище на просякинята. Самотата и грижите, които имаше денем и нощем, се отразяваха тежко на нея и тя не се чувстваше вече свободна.

Остров Сан Николо й припомняше щастливи дни, Марино. Не бе го посещавала отдавна от страх да не бъде открита от слугите на дожа или дожесата.

Една вечер Анунциата не можа да се сдържи. Реши да излезе да подиша чист въздух с пълни гърди и да посети родния си остров, където се намираше гробът на нейния баща, напуснат, погрознял, лишен от грижи.

При своето завръщане старата Луала бе учудена от тъжния вид на младото момиче.

— Е, Анунциата — каза тя, — какво ти се е случило? За какво бълнуваш пак?

При тези думи бедната старица напредна в мизерната стая и свали старата си мантия.

— Какво ти е, мое съкровище? — каза тя на Анунциата, силейки се да изглежда радостна — О, мое съкровище, трябва да ми кажеш истината! Можеш ли да довериш на старата Луала най-съкровените си мисли. Чуваш ли? Можеш всичко да й кажеш! Имаш ли някакво желание? Искаш ли някоя хубава фиба за косата си? Или някое малко златно кръстче, за да го окачиш на шията си?

— Нищо не ми трябва, скъпа Луала!

— Хм! Аз не съм вече твърде прозорлива — прошепна бедната, като се разхождаше, клатушкайки се из стаята. — Е, да, когато остареем, забравяме и не се интересуваме за живота на младите. Ужасно нещо е старостта, Анунциата. Хайде, кажи ми, какво ти липсва, съкровището ми!

— Тъжни мисли ме обземат от време на време. Когато помисля за добрия си баща, за нежния Марино, душата ми страда ужасно.

— Моята бедна любимка — каза Луала. — Колкото повече стареем, толкова нашата душа се претоварва с повече тъги. Ако ние се изоставим, ще намираме всеки ден причина да се натъжаваме. Хайде, Анунциата, съвземи се. Възвърни веселостта си. Твоят Марино ще се върне. Послушай, какво те съветва Луала! Ти ще го намериш. Не обичаш ли да направиш една малка разходка с лодка?… Уви, не! Това не е възможно. Аз вече имам толкова тъги, че не искам да понасям и други!

— Как, и вие имате тъги, моя добра Луала! Какво се е случило?

— Лоши, тъжни новини научих! — отговори старата просякиня, кръстосвайки костеливите си ръце.

— Вие ме плашите — каза Анунциата, действително развълнувана от тази внезапна промяна в настроението на старата жена. — Говорете! Обяснете ми!

— О — отговори просякинята, — имам много причини да се оплаквам. Морякът Филипо пристигна днес от Джорджия. Разбрах веднага, когато го видях да се качва по стъпалата на кея, че се касае за нещо важно. Моряците и рибарите се струпаха от всички страни около Филипо. Той говореше нещо с голямо вълнение, правейки силни жестове. Другите жадно го слушаха и клатеха глави. Но това не беше нищо, ако между тях не бях познала… знаеш ли кого?

— Кажете ми името му. Как мога да го зная добра Луала?

— Пиетро, мое съкровище — каза старата смеейки се. — Добрият, нежният Пиетро с черната брада.

Казвайки тия думи, старата започна да се смее по-силно с един подигравателен смях.

— Вие познавате ли го Луала? — каза Анунциата учудена.

— Дали познавам Пиетро! Нали той бе помощник в работата на баща ти! Нали той предаде Марино? Нали той искаше да сподели с теб жилището си. Този Пиетро — повтори тя, — знаеш ли какъв е станал?

— Благодаря на Бога, че не съм го виждала вече, откакто намерих убежище при вас — отговори Анунциата.

— Действително, добре е станало, мое съкровище. Ако той беше те открил, свършено беше с тебе. Той добре се е приспособил, поне сега е в тайната полиция. Станал е в служба на палачите от инквизицията.

— Пиетро, в служба на дожа!? — Анунциата се изненада.

— Никой не се съмнява. Той не носи униформа, а винаги същата рибарска риза и червената си шапка. Трябва да е оказал някоя услуга на Съвета на тримата. Пази се от него, Анунциата, послушай старата Луала!

— Той не подозира моето присъствие при вас!

— Възможно е, но не се показвай никога на прозореца през деня. Полицейските шпиони се скитат навсякъде в този момент! Те имат само една цел: да те уловят! Аз разбрах добре това, когато прочетох заповедите, които бяха залепени пред палата на управителите.

— Вие говорихте преди малко за моряка Филипо от Джорджия.

— Да, виждайки как жестикулира, не очаквах нищо добро.

— Познавате ли този човек?

— Зная добре, че той бе пътувал от Джорджия за Анкона върху същия кораб, където немият монах беше взел място.

— Света Богородице — извика младото момиче, — да не се е случило някое нещастие на стария Бертучио?

— Остави ме да говоря! — каза старата Луала. — Когато забелязах Филипо, обкръжен от моряци и рибари, направих като другите и отърчах към него. Едва чух няколко думи, когато изпаднах в ужас. О, Свети Марко! Струва ми се, че още треперя.

— Пиетро ли ви причини този ужас? — попита Анунциата.

— Не, мое съкровище — продължи просякинята. — Не беше Пиетро, който слушаше, както другите моряци, а самите думи на Филипо. Когато той спомена името на немия монах, тогава разбрах ясно, че Пиетро принадлежи към тайната полиция, понеже очите му внезапно бляснаха и той запита дали действително немият монах се е намирал в числото на пасажерите.

— Този отвратителен моряк защо е казал това?

— Той имаше право да го каже открито и ясно, мое съкровище! Никой не можеше да заплашва вече бедния Бертучио. Корабът им претърпял крушение.

— И Бертучио загинал ли е? — запита Анунциата уплашена.

— Да, и с него всички, освен Филипо. Алчното море, това море, с което Луиджи тържествено се венча, ги е погълнало всички.

— По какво чудо този моряк е можал да избегне смъртта? — прекъсна я Анунциата.

— Капитанът — каза просякинята, продължавайки разказа си — бил отнесен от моста от една голяма вълна. Веднага моряците спуснали в морето спасителната лодка, за да избягат от кораба, който потъвал. И знаеш ли какво направили тия моряци от Джорджия? Те изоставили нещастния Бертучио върху кораба. Но почти всички получили справедливо наказание за тяхната постъпка. Морето изглежда отмъстило за изоставянето на Бертучио върху кораба, като обърнало лодката и издавило всички. Единствен Филипо успял да изплува и се задържал за обърнатата лодка.

Той останал в това положение до следния ден, когато един кораб, пътуващ от Анкона за Корфу, го прибрал.

— И само той се е спасил! — извика Анунциата, сключвайки ръцете си. — Бедният Бертучио трябвало да загуби живота си с егоизма на другите. Морякът видял ли е, когато е потънал корабът?

— Да, видял.

— А какво правеше Пиетро?

— Той безочливо коментираше, мое съкровище, подробностите за борбата на кораба с вълните и вятъра и най-цинично се смееше, този клетник, всред общото съчувствие. Аз трябваше да сдържа мъката си и бързо да се отстраня, понеже не можех да понасям дълго време подигравките на тази вулгарна душа.

— О, той е порочен и антипатичен, добра Луала. Някога аз не подозирах лошите му качества.

— Тогава пази се по-добре, мое съкровище! Не напускай никога къщата: шпионите на дожа сноват навсякъде, повярвай ми! Ти не можеш да намериш подслон и закрила освен в нашето жилище. Аз често отсъствам през деня и половината нощ, затова пази се! — повтори още веднъж просякинята.

Анунциата обеща. Но нейното сърце бе по-силно от волята й. След няколко дни една вечер, отново я обзе желанието, по-силно отколкото преди, да посети острова, люлка на нейното семейство и нейните детски години. Кой можеше да я познае при вечерната тъмнина?

Старата лодка, привързана към стъпалата на къщата, изглеждаше предназначена за това кратко пътешествие.

Тя щеше да се върне бързо преди добрата Луала да забележи отсъствието й и да се натъжи поради нейната неразумност.

Една неотклонима нужда я привличаше към острова. — Трябваше отново да види статуята на Св. Дева, която се издигаше всред розовите храсти в малката бащина къща, широкото синьо море, скромния гроб на нейния баща, стария рибар, за да коленичи и се помоли.

Тя чувстваше, че не ще има ни покой, ни почивка, преди да получи облекчение на душата си.

— Скоро ще се върна — си каза тя. — Преди полунощ ще бъда вкъщи, и добрата Луала, която толкова се безпокои за мене, не ще се съмнява в нищо. Бог сигурно ще ми прости, че не съм удържала обещанието си. Той разбира сърцето ми и знае, че то ме кара да се помоля веднъж на гроба на баща си.

Анунциата напусна стаята, мина по тесния коридор до вратата, която бе към канала, и я отвори.

Тъмнината бе гъста. Водата, която на малки вълнички се плискаше в брега, изглеждаше възчерна. Къщите наоколо бяха потънали в тъмнина.

Анунциата слезе предпазливо по хлъзгавите стъпала на една малка стълба, хвана желязната верига, която придържаше лодката към един стълб, и я потегли към брега.

Тя скочи в старата гондола, чиито стени скърцаха и чиято боя вече бе се изтрила, отвърза веригата и потопи греблата в тъмната вода.

Във Венеция никой не се учудваше при вида на някое младо момиче, управляващо само някоя лодка. Младите рибарки и продавачки на плодове управляваха винаги сами лодките си.

Анунциата също можеше да преплува по водните улици на Венеция, без да се страхува, че ще бъде забелязана, освен това, нощта бе толкова тъмна, че никой не можеше да различи чертите на лицето й.

Тя задвижи сръчно веслата и скоро стигна в Големия канал.

Трябваше да внимава добре и да удвои бързината си.

Този канал, най-големият във Венеция, се браздеше не само от лодките на търговците на плодове и риба, но също и от голяма част от градските гондоли.

Анунциата чу да й подхвърлят шеги, но продължи бързо пътя си, за да не бъде позната.

Най-после стигна до мястото, където каналът се разширяваше все повече и се вдълбочава в морето. Гондолите бяха още многобройни, но тя сега пожела да се чувства добре.

Нейното сърце биеше до пръсване в гърдите й. Тя отправи лодката си към Сан Николо. Той й изглеждаше близо и една неописуема радост я обземаше. Кой можеше да й попречи да види за момент любимото място на нейното детство?

От страх да не я забележат, тя реши да слезе на едно място до брега, което се считаше за пусто и близо до което рибарите бяха уредили едно малко гробище.

Анунциата забеляза, неясни и синкави, при светлината на луната, къщите на рибарите.

Видя също тази на своя баща, която се издигаше на известно разстояние от вилата на сеньора Летиция Маринели, която бившият дож нежно любеше и беше я избрал за своя съпруга. Съветът на тримата и сенатът се бяха възпротивили срещу тази женитба и красивата сеньора умря внезапно по един чудноват начин, в момента, когато се радваше на пълно здраве.

Тук-таме, се говореше със загадки за чудноватата смърт на сеньора Маринели, но никой не се осмеляваше да изкаже гласно мисълта си.

Старият дож се бе примирил с нещастието, което го бе постигнало, и бе чужд на всяко подозрение или съмнение. Изглеждаше, че вярва жена му да е умряла от естествена смърт.

Тя му бе подарила един син на име Марино. Той бе пренесъл върху сина всичката любов, която изпитваше към майката, предпочитайки незаконнородения пред първородения си син Луиджи, понеже бе по-откровен и по-предан.

Всички тия спомени възкръснаха в душата на Анунциата, когато погледна великолепната вила на принцесата и бедната колибата на баща си, тъжни и изоставени и двете. И единият, и другият от бившите им обитатели почиваха сега в малкото гробище между гробовете на други рибари.

Младото момиче възви лодката си в един малък залив, който се намираше в съседство с гробовете.

Нощното пътешествие бе привършило, целта бе постигната.

Внезапно, в момента когато преминаваше край един завой на брега, тя чу висок говор на няколко работници.

Изненадана тя прибра без шум греблата в лодката.

Забеляза пред себе си множество лодки, големи и широки, в които се намираха няколко работници.

Едно ужасно зрелище я накара да настръхне. Хората поставиха един ковчег в една от широките лодки. Другите лодки бяха напълнени вече с полуизгнили ковчези.

Какво означаваше тази необикновена погребална работа, вършена среднощ? Анунциата се разтрепера цяла, когато забеляза нови силуети, които се движеха около гробовете и вероятно ги изкопаваха.

Тя сключи ръцете си и произнесе една гореща молитва. Тя разбра, че не бе станала жертва на мираж, а пред нея се бе изпречила ужасната истина.

При светлината на новата луна гробокопачите изглеждаха на демони, излезли от ада, за да извършат през нощта тази ужасна работа.

Анунциата, вцепенена от страх и безпокойство, не знаеше що да прави. Най-после, тя превъзмогна страха си и се приближи до лодките. Чу, че се разговаряха и смееха, когато вършеха работата си.

Отначало те не я видяха. Забелязаха я само когато нейната лодка дойде до техните.

Скоро тя разбра, че не се намира всред рибари от острова, нито познати хора.

— Каква зловеща работа е вашата! — каза тя, посочвайки с пръст прогнилите ковчези — аз не вярвам, че я работите на драго сърце!

— Тази работа не би я желал и дяволът — отговори един от гробокопачите, придружен от смеховете на другарите си. — Това е една работа, която кара човек да трепери и е зловеща, както казахте. Но тези, които почиват в тия стари ковчези, не са вече опасни за нас.

— И какво желаете да правите с тях?

— Ще ги махнем всички от острова, където не трябва да стоят — отговори същият работник.

— Не трябва да стоят? — повтори Анунциата. — Кой е дал тази заповед?

— Никой друг, освен могъщите прокурори. Не сте ли чели афишите, залепени пред палата?

Анунциата си спомни тогава за думите на старата просякиня. Луала беше замълчала съдържанието на тези афиши, за да не я натъжи, да не я развълнува. И действително, тя бе пристигнала на острова точно в часа, когато тази заповед се привеждаше в изпълнение!

— Не зная нищо — каза тя. — Защо обаче отнасят мъртвите от Сан Николо?

— Защото морето в периодите на големите си приливи може да ги изкопае. Сенатът не желае да има гробища на всички острови — отговори работникът.

— И какво ще стане с тия трупове, обезпокоени в техния покой — запита младото момиче.

— Те ще бъдат пренесени на острова на гробовете, където ще бъдат погребани всички.

— Кажете ми разкопан ли е вече гробът на рибаря Фасети?

— Фасети — повтори гробарят — Да. Неговото име бе написано върху един малък дървен кръст.

— И рози растяха около гроба му!

— Да. Ние вече го отворихме миналата нощ и го пренесохме в острова — гробница в същото му положение.

— Поставихте ли пак малкия кръст, който бе забит, за да се знае, кой почива на това място?

— Кръстът бе забит и розите посадени, както бяха по-рано.

— Аха! — каза тя с въздишка. — Вие облекчихте душата ми от голям товар. Аз съм ви благодарна!

— Вие сте искали да го посетите? — каза гробарят. — Е, добре, бъдете сигурни, че всички гробове, в това число и тоя на вашия близък са по-добре там, където се намират сега, отколкото на старото им място.

— Можете ли да ми кажете, в коя част на острова гробище се намира?

— Да — отговори услужливият работник. — В тази част на острова, където са разположени старите гробници, между една група кипариси и борчета. Идете там; можете да го посетите.

— Благодаря ви много — каза Анунциата.

Тя се приготви да даде първия тласък с греблата, когато чу единадесет удара да отзвъняват от кулата на Сан Николо.

— Ти не можеш, си каза тя потопявайки греблата във водата, да посетиш гроба днес, без да се изложиш на голяма опасност. Луала ще се завърне към полунощ. Затова върни се бързо вкъщи, за да не я разсърдиш и да не те надзирава двойно по-добре за в бъдеще! Но утре вечер можеш да отидеш на острова на гробищата, за да изпълниш задълженията си към твоя беден баща.

Докато си държеше този монолог, Анунциата бе излязла от малкия залив и бе се впуснала по широкото море. Под ударите на греблата лодката се понесе по спокойните и набраздени води по направление към Големия канал.

Друг път тук имаше голямо движение на лодки, обаче сега бе пусто. Полунощ наближаваше и гондолиерите и рибарите се бяха прибрали в колибите си и леглата си.

Тя достигна Големия канал и през тъмните и тесни водни улички достигна до мизерното си жилище.

Успехът на това първо нощно пътешествие я накара да мисли, че страховете на старата просякиня са преувеличени и че тя може по същия начин да посети някоя вечер гроба на баща си.

Когато привърза лодката до стълба, тя с леки стъпки се изкачи по стъпалата, отвори вратата предпазливо, за да не скърца, затвори я след себе си и проникна в стаята на върха на пръстите си.

С един поглед само разбра, че Луала не бе се още върнала.

Тя бързо си съблече дрехите и едва свари да се мушне в леглото, когато вратата на колибата се отвори и старата Луала влезе също тихо стъпвайки, за да не разбуди заспалото момиче.

30. Звънецът на водолаза

В момента, когато управителят се наведе през прозореца на библиотеката и даде заповед да се заемат всички изходи на къщата, Марино се намираше още вътре.

Без да чуе ясно думите на коменданта, той разбра, че заповедта на последния го поставяше в голяма опасност.

Той побърза да премине по стълбата и коридора, за да излезе по скоро.

Едва бе стигнал до вестибюла на долния етаж, когато забеляза, че пазачите от стражата се приближиха до вратата, за да я затворят.

— Хей! — извика им той. — Оставете ме да изляза!

Пазачите го погледнаха учудени, без да знаят, какво да правят.

Единият от тях отговори:

— Затваряме вратите. Заповед!

— Много добре. И аз съм натоварен да ви предам тази заповед! — каза Марино, като се промъкна между двете крила на вратата. — Не сте ли виждали някой чужденец на излиза от къщата?

— Оставете ме да мина — каза Марино със строг глас, като мина през голямата врата; която войниците затвориха зад него. — Ще отида да видя навън. Искам да се уверя!

Те не подозираха, че бяха оставили да излезе точно този, когото диреха.

Когато комендантът слезе и ги запита виждали ли са някого да напуща къщата, те му отговориха:

— Не, господин комендант, никого, освен един офицер.

Старият благородник не можа да разбере нищо от това странно събитие. Наистина много офицери идваха в бюрото му. Може би, някой от тях бе имал нужда да потърси нещо в библиотеката?

Той реши да разследва случая. Но не намери нито мистериозния, нито узна името на офицера, който бе напуснал къщата.

През това време Марино бе продължил пътя си в твърде тъмната нощ.

Той си мислеше какво впечатление ще добият неговите бивши мъчители. Щеше да побърза да покаже на своите документите, доказателство за неговата смелост.

От друга страна той не се чувстваше твърде сигурен в този укрепен град, обграден със стени.

Неговата съдба зависеше единствено от директора на каторгата. Последният можеше да съобщи подозренията си на управителя и да започне преследване на мнимия офицер.

След като бе спечелил успехи един след друг, Марино рискуваше да бъде отново заловен и този път екзекутиран.

Понеже ако досега комендантът се бе показал милостив, имайки желание да потули аферата от симпатии към Венеция, той не би му простил новия подвиг.

В бягството си той минаваше през тъмните улици на Тулон, избягвайки да пресича площадите. Въпреки че беше твърде късно, кръстопътищата бяха още по-оживени, поради присъствието на военни от всякакъв род.

Обаче един вътрешен глас му подсказваше, че това раздвижване беше нещо необикновено, тъй като в такъв напреднал час обикновено всички се прибираха.

Действително, нещастникът повярва скоро, че неговите страхове са основателни. Началникът на каторгата, мислеше си той, е вдигнал в тревога всички офицери и бе им поверил своите подозрения относно чужденеца.

Маринели избягваше групите и се движеше само из пустите улици.

Но едно голямо разочарование го очакваше. Стараейки се да не бъде уловен, той бе забравил да следва точното направление и се бе заблудил. Той се намери внезапно пак пред палата на управителя.

Това бе истинско нещастие. Обаче, никакво раздвижване не се забелязваше наоколо. Часовоите се разхождаха с монотонни стъпки около голямото здание.

Марино реши да се върне по пътя, който ще го изведе от крепостта, но като внимава този път добре откъде минава.

Едва бе направил няколко крачки по това направление, когато се чуха стъпки. Някой идеше насреща му. Какво да прави? Не можеше да избегне тази среща. Идващият имаше изглед на офицер или чиновник, принадлежащ към генералния щаб.

Марино процеди едно проклятие през зъбите си. Още с първия поглед той бе познал своя най-опасен враг, началника на крепостта! Двамата мъже се погледнаха вече в лице и Маринели нямаше вече съмнение.

Той трябваше да го отстрани на всяка цена, било чрез хитрост, било чрез сила!

— Извинете господине — каза му Маринели поздравявайки го учтиво. — Чужденец съм в този град и ще бъда много щастлив, ако ми покажете вратата, отваряща се за пътя към Хиерс.

— Вие чужденец ли сте? — подзе чиновникът, изненадан. — Вие носите, обаче униформа! — добави той, изпитателно разглеждайки мистериозния чужденец.

— Разбира се, каза последният. — Принадлежа към полка от морската пехота, която пази бреговете на Хиерските острови. Тук съм едва от няколко часа. Трябваше да донеса една бърза заповед на управителя.

— А, твърде добре! — отговори директорът на каторгата с радостно възклицание. — Вие ли сте офицерът, когото срещнах преди малко във вестибюла на негово превъзходителство? Вие сте пристигнали от Хиерс?

— Да, аз бях при управителя и говорих с него — обясни Марино, като разбра, че началникът на каторгата не знаеше нищо за дадената от управителя заповед да го преследват.

— И вие извършихте мисията си? — го запита събеседникът му.

— Вече се връщам към Хиерс — отговори Маринели — и ще си позволя в качеството си на чужденец да ви помоля да ме придружите до изходната врата на града. Аз привързах коня си недалеч от нея и желая да го взема.

— На вашите услуги, драги господине… — началникът на каторгата се спря внезапно, размишляващ — драги господине… как да имам удоволствието да ви наричам? Попита той на върха на любопитството.

— Наричам се Ламарин — отговори Марино, който ставаше по-смел. — Отведете ме, моля ви се. Да побързаме, защото утре желая да бъда в Хиерс.

Чиновникът реши да отиде и заведе Марино до вратата. Това правеше не само от услужливост. Гореше от желание да узнае, каква е била целта на мисията му. Съжаляваше, че не бе се забавил още при управителя.

Пътуването на офицера не е имало друга цел, мислеше си чиновникът, освен да съобщи на коменданта нови подробности относно бягството на каторжника и на венецианския тримачтник.

— Какво ще кажете по тази чудна история? — запита той най-сетне. — Подобно нещо не се е случвало, нали?

— Сигурно и чудно е, че управителят не иска да се говори по нея! — отговори Марино.

— Вие съобщихте ли му нещо по този въпрос, драги господин Ламарин? — попита с доверителен тон началникът на каторгата.

— За тази афера трябва да се пази мълчание, както ми даде да разбера управителят. Но вашите подчинени сигурно мъчно ще се сдържат да не говорят — отвърна Маринели, отдалечавайки се от въпроса.

— Естествено, дори господин Ламарин, моите надзиратели на каторжниците, офицерите от галерата мъчно ще изпълнят тази заповед. Вие сигурно сте донесли на управителя някое съобщение във връзка с този инцидент.

— Нищо повече — отговори мнимия Ламарин. — Ние забелязахме от нашия пост тази сутрин, при пукването на зората, венецианския кораб да плава с опънати платна към открито море, а галерата да се връща към Тулон без екипаж!

— Значи вие сте могли да забележите това от брега?

— Да, с помощта на нашите далекогледи. Всичко ни изглеждаше така чудно: тия топовни изстрели при настъпването на зората, бързото заминаване на тримачтникът. После, на сутринта, корабите обходиха залива. Аз бях натоварен от нашия полковник да отида да уведомя управителя за това, което сме видели…

Маринели замълча за момент и после каза:

— Забелязах вече коня си, господин директоре. Вие бързо ме доведохте. Приемете най-добрите ми благодарности.

При тия думи той се отправи към животното.

— Аз само изпълних дълга си. Доведох ви при вратата, която дирехте! — каза чиновникът на младия офицер.

Марино се покачи на седлото.

— Можете ли да ми направите още една голяма услуга? — попита Маринели. — Кажете да отворят вратата! Надявам се, че пак ще се видим! Ще запазя добри спомени от нашата среща — каза Марино.

— Минете с коня си! Аз ще ви отворя вратата! — отговори французинът. — Безполезно е да събуждаме часовоя. Сбогом и добър път!

— Сбогом — каза Маринели.

Той бодна с шпорите коня си и напредна в нощната тъмнина.

Едва се отдалечи малко и не можа да се сдържи да не избухне в смях, мислейки за комичното приключение.

Зазоряваше се, когато стигна до лозята на селянина, който така великодушно му бе отстъпил коня си.

Той почиваше в малката къща. Марино почука на вратата, после нетърпелив, той привърза животното в конюшнята и се отдалечи, отдавайки приятелски поздрав на лозаря, който се беше разбудил и показал на прозореца.

Марино продължи пътя си с бързи крачки, без да предполага, че в Тулон цари неописуемо вълнение в палата на управителя.

В навечерието, когато комендантът бе дал аудиенция на директора на крепостта, един куриер бе пристигнал от Париж, носейки много книжа от голяма важност.

Те бяха поставени в библиотеката и още не бяха подредени.

Вечерта всички чиновници бяха напуснали бюрото, оставяйки книжата отворени върху масата на управителя.

И какво бе открито на сутринта? Една от тия официални папки бе изчезнала! Тя се отнасяше до дирекцията на каторгата.

Започнато бе щателно претърсване. Всички папки, касетки и чекмеджета бяха разгледани и преобърнати, но всичко беше напразно! Папката бе изчезнала безследно!

Управителят си спомни за случката през вечерта, но тя все пак оставаше една загадка. Естествено, началникът на чиновниците от каторгата не можа да узнае заповедта, която се отнасяше за него.

Марино Маринели бе взел именно тия книжа и бе ги поставил в джоба си.

Виждайки го да пристига, неговите приятели го посрещаха с ентусиазирани викове.

Той им предаде разговора, който бе подслушал, и им показа документа, който бе доказателство за смелия му подвиг.

Фалие прочете високо текста и каза, че ще трябва да размисли върху важността на този документ.

Маринели узна, че документът с нищо не ще го ползва, а само ще създаде неприятности на нещастния чиновник.

— Заклевам се, че той ще му бъде върнат! — извика той, но сега нямаме време. Ще трябва да потърпи малко.

Казвайки това, той се покачи в лодката, която бе дошла да го вземе от брега, и се върна на кораба.

Всички го посрещнаха с възторжени овации.

Горо свали каскета си и застана благоговейно. Тонино, Зани и другите рибари паднаха на колене пред Маринели, като пред някой герой от кралска кръв.

Фалие, Оргосо, Манжил и Граси му обещаха, стискайки му сърдечно ръката, да го следват навсякъде и да му се подчиняват винаги.

Трогнати от този жест, и останалите хора от екипажа направиха същото и дадоха клетва за вярност на Маринели.

Последният бе искрено трогнат от тия прояви на симпатия. Но една постъпка на д’Артенай го постави на върха на радостта. Кавалерът го попита, свършил ли е благополучно работата си и му стисна ръката в знак на вечно приятелство.

Дълбоко трогнат, Марино се закле тържествено на другарите си отсега нататък да им бъде законен и неустрашим владетел.

— Нашето дело за отмъщение ще започне веднага — каза им той, — но преди всичко ние ще трябва да извършим едно предприятие, понеже е необходимо за второто. Ако първите ни усилия се възнаградят с успех, скоро ще достигнем до крайния успех.

Вие всички ще узнаете, къде ще отидем, мои приятели, продължи той. — Да се отправим първо към Неапол, където ще намерим строителя на камбани Жулио Верди! Вие сте поставили богатството си в моите ръце и правото да разполагам с него. Е, добре! Приемам великодушния ви принос към общото дело, за да го използвам и после да ви го върна, но не като ви обърна на пирати или ви накарам да воювате.

Далеч от мен е тази мисъл, но като ви дам това, което е мое законно притежание — богатството, завещано ми от моя другар по верига, Мадраселва.

— Война на инквизицията от Венеция! Да победим или да умрем! — извикаха венецианците.

— Ние ще се сражаваме! — добави героят. — Виновниците трябва да изкупят престъпленията си. Света Богородица ще ни покровителствува! Горко на тия, които ограбват и присвояват имота на другите, товарите на свободните кораби.

Чуйте добре думите ми! Марино Маринели желае неговите другари да го изхвърлят от средата си, ако някога се домогне до имота на другиму. Също той ще се показва неумолим към тези, които нарушат този закон.

Ние ще се сражаваме, мои приятели! Ние ще се сражаваме око за око, зъб за зъб, давам ви думата си! Венеция, или по право дожът и неговият чудовищен съд ще треперят само при името на Марино Маринели!

Незаконнороденият, който е опозорен, който е осъждан на смърт, ще се превъплъти в отмъстител и ще оправдае званието си. Той притежава доказателство за престъпленията на неприятелите си.

Горо, негърът, ми разказа, че Бертучио, бившият слуга на стария ми баща, който е бил свидетел на трагичната нощ, който знае имената на престъпниците се е завърнал във Венеция и там живее! Облечен в монашеско облекло и от дълго време се прави на ням, за да не бъде заподозрян.

Бертучио ме очаква. Той ме търси. С нетърпение очаква да ми разправи всичко, което знае. Щом узнаем неговото свидетелствувание, ние ще имаме правото на нашата страна.

Тогава, мои приятели, ще започне страшният дуел между правосъдието и престъплението.

— Да живее Марино Маринели! Да живее спасителят на всички! Провидението да го закриля! — извикаха всички мъже от кораба, който плаваше в морето с опънати платна.

— Ние ще ви следваме и ще ви слушаме във всичко!

— Позволете ми още един въпрос, Марино, каза Фалие. — С каква цел отиваме в Неапол?

— Аз желая, приятелю, да ви кажа предварително защо отиваме в Неапол: но отсега нататък не ме питайте вече. Слушайте ме добре!… Ще отида при прочутия леяр на камбани Жулио Верди, за да ми излее една камбана, която ще позволи да вляза в притежание на моето съкровище!

Фалие и другарите му се спогледаха учудено, не разбирайки нищо от мистериозните думи на началника си.

— Вие желаете да си построите една камбана? — попита Оргосо изумен. — Каква връзка може да има между тази камбана и наследството, което сте получили?

— Не ми задавайте въпроси, мои приятели. Вие ще разберете скоро моя план — отговори Марино.

Казвайки това, синът на дожа, който беше добър кормчия, хвана сам кормилото и даде желаното направление на кораба.

Неговите другари не можеха да си обяснят смисъла на думите на Марино.

Анафесто, който малко по малко се съвземаше от раната си, заяви следното:

— Маринели е обещал на своя умиращ другар да изпълни една свещена длъжност пред гроба му. Сигурно той е дал обет да постави някоя камбана в негова памет и да я окачи на някоя църква.

Не бе рядко умиращите да изказват подобни желания. Обяснението на Анафесто изглеждаше правдоподобно и всички решиха да изпълняват без противоречие думите на Маринели.

След едно късо и приятно пътуване, те пристигнаха в Неапол.

Писмото, взето от Тулон от библиотеката на управителя, бе върнато на предназначението си, благодарение грижите на д’Артенай.

Едва бяха слезли на брега и Марино се отправи при стария и прочут леяр на камбани, чиято работилница се намираше край брега, недалеч от града.

Старият човек работеше. Той беше всред своите работници и наблюдаваше отливането на една камбана с грамадни размери.

Жулио Верди дойде до младия венецианец, чиито дрехи издаваха благородния му произход, и се извини, че го приема в работно облекло.

— Нищо, нищо, майсторе, — отговори Марино. — Няма защо да се извинявате. Моето посещение е твърде неочаквано и аз би трябвало да се извинявам. Седнете до мен на този куп дърва и ми позволете да поговоря няколко минути с вас.

— Елате при мен, благородни сеньоре. Там ние ще разгледаме по-удобно целта на вашето посещение.

— Не, ние сме твърде добре тук, на чист въздух. Ще можете ли да ми построите една камбана, в която ще мога да вляза цял и да се движа свободно?

Старият леяр погледна учудено чужденеца:

— Такава, в която да можете да се движите свободно? — повтори той, вярвайки, че не е чул добре.

— Разберете ме добре, майсторе — продължи Марино, рисувайки върху пясъка с върха на сабята си формата на една камбана. — Необходимо е само да е тънка, но здрава. Не трябва клепало. Напротив, вие ще поставите в краищата една вътрешна кръгла платформа, достатъчно широка, за да мога да се задържа върху нея.

Леярят поклати глава. Не бяха поръчвали още подобни неща.

— Ако желаете да се движите във вътрешността на камбаната, благородни господине, тогава не ще държите на това как ще звучи.

— Разбира се. Но не поставяйте галерията твърде ниско. Направете я малко по-високо от краищата. Кога ще бъде готова?

Жулио Верди погледна рисунката, която бе начертана на пясъка.

— Ще трябва — каза той — да приготвя една форма, различна от всички други, които съм фабрикувал досега!

— Тъкмо тази е причината, поради която съм дошъл да ви намеря, тъй като вашата известност е всеобща. Ще чакам във Венеция, докато камбаната бъде готова. Колко време ще ви бъде необходимо?

— Като бързам и положа всички старания, ще са ми нужни четири седмици, благородни сеньоре!

— Добре, майсторе. Каква цена ще искате?

Едва Маринели бе произнесъл тези думи, когато видяха да пристига по пътя от Неапол една карета, теглена от четири коня, обкичени с гербове и златни украшения. Колата спря на няколко крачки от двамата мъже.

Жулио Верди хвърли един поглед към великолепната кола. Видя двама слуги, които, изправени на задната платформа, да скачат на земята и да отварят вратичката.

— Стените, казвате — продължи той, отговаряйки на въпроса на Маринели — трябва да бъдат тънки? Е, добре, благородни сеньоре — продължи леярят, който изглеждаше, че не обръща внимание на колата — не мога да ви кажа цената. Ще трябва първо да проверя какво качество материал ще е нужно.

— Кажете ми приблизително — попита още веднъж Маринели — каква цена ще трябва да заплатя.

— Цената не ще бъде по-голяма от хиляда дуката!

В същия момент Марино Маринели видя да слиза от колата една дама с извънредна красота, едва двадесетгодишна. Походката и движенията й показваха, че тя принадлежи към най-висшата аристокрация.

Тя беше брюнетка. Косата й се спускаше нежно и изобилно върху бялата й шия, галейки я с грациозните й къдри. Очите й бяха подвижни и проницателни.

Марино, който вече се готвеше да се сбогува с леяря на камбани, остана неподвижен, като замаян от това видение.

— Кажете ми, майсторе — попита той тихо до ухото на стария човек, — коя е тази красива дама?

— Това е благородната Мадлена Боргез — отговори последният, — племенница на папата.

— Тя иде тук, за да ви види ли?

— Да и то поради една причина, подобна на вашата, благородни сеньоре — отговори леярят. — Само че камбаната, която лея по нейна поръчка е определена за една църква в Рим.

— Довиждане, майсторе! — каза Марино, направи на Жулио Верди един прощален знак. После той се отправи към красивата дама, мина край нея, забавяйки стъпките си и със свалена шапка. Внезапно неговият поглед се срещна с нейния. Марино почувства, че сърцето му започва да бие по-силно и кръвта му се изкачва в главата.

Той продължи пътя си с меланхолия, връщайки се тъжен към кораба си.

От време на време поглеждаше назад със съжаление и мислеше за фееричното видение.

— Мадлена Боргез — си говореше той, — племенницата на папата! Може би ще я срещна пак при стария Жулио Верди.

Когато красивата дама отговори на учтивия поздрав на леяря, тя проследи Марино, който се отдалечаваше.

— Кой е господинът, с когото разговаряхте преди малко? — запита тя.

Жулио Верди вдигна рамене.

— Не зная името му, благородна сеньорита — отговори той. — Но вярвам, че е някой венецианец.

— Венецианец? От тези, които мразя! — каза през зъби прелестната племенница на папата.

После добави:

— Какво ви поръча този чужденец?

— Той ми поръча една камбана и желае да надзирава изработването й. Този чужденец е твърде необикновен човек. Някаква приятна тайнственост лъха от него. Поради тази причина реших да удовлетворя желанието му.

При тези думи Мадлена Боргез хвърли още един последен поглед към младия непознат човек, така красив и представителен, който изчезваше в далечината.

Тя придружи Жулио Верди до леярната му, за да види как напредва работата по изливането на голямата камбана.

Последната бе предназначена за църквата Сан Силвестър в Рим. Мадлена Боргез желаеше така да направи един грандиозен подарък на Павел V, нейния чичо, който седеше на папския престол и носеше златна тиара на главата си.

31. Бертучио

Изпратената лодка от кораба да потърси корабокрушенците, които бяха попаднали на острова, не спря там, където се намираха колибата и скалите, върху които бе писано, а от друг отдалечен и още по-пуст бряг.

Отначало моряците, привлечени от пламъка, който бяха забелязали през нощта да се издига върху планината и от белия сигнал, който се развяваше на една мачта, поставена върху един от върховете на острова, се приближаваха предпазливо, страхувайки се да не заседне тежкият им кораб.

Най-сетне, когато неколцина измежду тях скочиха в една лодка и излязоха на брега, внезапно се появи един човек между скалите. Той изпущаше викове и правеше жестове с ръце…

Обзет от радост, че е настъпил часът на освобождението му, Бертучио забрави, че надписът не бе завършен още, че няколко думи липсваха от третото табло. Той имаше само една мисъл: надеждата да намери Марино Маринели.

В своето вълнение, той забрави ролята си на ням, която бе играл толкова добре и толкова дълго време. Впрочем, това изкуство за какво можеше да му послужи?

— Това е един монах — извикаха моряците учудени, съглеждайки непознатия, който носеше старо черно расо. — Това е един стар монах…

— Сам ли сте на този остров? — запитаха те Бертучио, още задъхан от тичането.

— Сам, съвсем сам — отговори той. От дълго време аз… Вземете ме със себе си. Имайте милост!

— Елате! — отговориха моряците, — качете се в лодката. Ние дойдохме само да ви намерим.

Казвайки това, те помогнаха на стареца, който се бе разтреперал от вълнение, да се качи в малката лодка.

— Не ще ли вземете нищо от вашия остров? — го запитаха те.

— Кой знае, може би да намерите някое съкровище тук, каза монахът.

— Някоя златна или сребърна мина? — запитаха иронично моряците.

— О, нищо подобно, приятели — отговори Бертучио. — Аз прекарах дълго един живот в страдания и лишения.

Когато малката лодка пристигна до стените на кораба, Бертучио с мъка се изкачи по въжената стълба на моста и бе приет от капитана.

— Вие сте били значи цял отшелник? — му каза той. — Каква съдба ви е довела на този малък остров?

— Бурята разруши кораба, с който пътувах, и вълните ме изхвърлиха на този бряг — отговори Бертучио, който не можа да се стърпи да хвърли поглед към островчето, където бе престоял толкова дълго време.

— О, колко страдах в тази самота! — извика той. — Бог да бъде благословен, че обърна погледа си към мен!

— Ако се съди по дрехите ви, вие сте монах — каза капитанът. — Къде се намира вашият манастир?

— В Асколи. Тъкмо пътувах от Джорджия за Анкона, за да се прибера в манастира си, когато един ужасен ураган ни изненада.

— Ние се връщаме във Венеция. Ще трябва да дойдете с нас. Ще се върнете в Джорджия и оттам ще предприемете ново пътешествие — каза капитанът.

— За Венеция!… — повтори Бертучио, чието лице се помрачи при мисълта, че отново ще се изложи на същите опасности. — Не можете ли да ме свалите на някое по-близко място, някъде другаде на брега?

— Това е невъзможно! — отговори капитанът. — Този кораб, който принадлежи на Тадео Моро, управителя на Сан Марко, е тежко натоварен и не може да прави отклонение от пътя си.

— На управителя ли? — попита неволно Бертучио.

— Познавате ли го?

— Не, не — отговори той. — Съжалявам само, че трябва да отида във Венеция. Но аз не мога повече да ви задължавам след като ме спасихте и освободихте!

— Какво толкова се страхувате от Венеция, монахо? — запита капитанът.

— Това е твърде дълго пътешествие за мен — отговори Бертучио. — Аз съм стар, немощен. Силите ми ме напущат.

— О, да, вие сте за оплакване! Ще ви оставя да слезете в Маламоко — каза капитанът, искрено трогнат от вида на нещастния човек. — Може би ще намерите случай да тръгнете за Анкона.

Той му даде хляб и вино, за да се подкрепи.

Пътуването мина бързо и без инциденти. Малкият остров, станал малка черна точка на хоризонта, изчезна скоро в широкото море.

Бертучио се чувстваше неспокоен. Обаче той не желаеше да издава това. Корабът принадлежеше на един от неговите смъртни врагове, на един от престъпниците!

Ако Тадео Моро дойдеше да посрещне кораба, за да поздрави капитана, по случай щастливото му завръщане, Бертучио сигурно щеше да бъде познат и безвъзвратно загубен.

Той се надяваше, обаче, да стигнат Маламоко без опасности, да напусне кораба и благополучно да избяга. Седем дни по-късно корабът достигна пред лагуните. Бертучио едва сдържаше вълнението си.

Всеки момент гондолата на управителя можеше да се появи. Понеже пристигането на кораба бе вече сигнализирано, всемогъщият магистрат можеше да дойде на борда, за да поговори с капитана.

Но последният изглежда си спомни обещанието, дадено на монаха. Когато от кулата на Маламоко сигнализираха, той се обърна към Бертучио с думите:

— Обещах ви да ви сваля тук, но ако ви е приятно, ще ви оставим на борда до града.

— Това е много, капитане. Никога не ще мога да ви се отблагодаря за спасението ми от самотата. Не искам да злоупотребявам с добрината ви. Оставете ме да сляза тук. Ще ви бъда много благодарен.

Капитанът изпълни желанието му, като каза да спуснат една лодка в морето. Един моряк бе натоварен да отведе монаха на острова, като спре, колкото е възможно по-близо до Маламоко.

— Щом пристигнете там — каза капитанът, обръщайки се към божия служител, — вие не ще бъдете далеч от пристанището. Там можете да се осведомите дали днес заминава някой параход за Анкона.

Монахът, който изказа хиляди благодарности на капитана, се чувстваше изпълнен с радост при мисълта, че почти се беше спасил.

Той скочи в лодката, поздрави екипажа, после се отдалечи към острова Сан Николо, в южната част, където се издигаше кулата на Маламоко.

Щом лодката наближи брега, пазачът на кулата, който бе съгледал двамата души, слезе на брега.

— Един специален пратеник — каза той — е тръгнал вече за палата на управителите, за да уведоми благородния Тадео Моро за пристигането на неговия горд кораб… Я гледай! — извика той внезапно — вие сте имали пасажер?

— Да, ние взехме този монах на борда си през време на пътуването ни — отговори морякът. — Той желаеше да слезе тук.

— Защо не сте останали на парахода? — попита пазачът мнимия монах — управителят не ще ви направи никаква бележка.

— Имам основания да постъпвам така, — отговори Бертучио, скачайки на земята. — Желая, ако е възможно, да замина веднага за Анкона.

— За Анкона. В този град ли живеете?

— Не, но оттам ще се завърна в манастира си.

— Предайте поздравите ми на вашия капитан — каза фаропазачът на моряка. — Кажете му, че съм уведомил управителя за неговото пристигане във Венеция. Но какво виждам аз? Не може да се лъжа. Това е гондолата на управителя, който е излязъл от града, за да посрещне идващия кораб.

Бертучио се разтрепера. Той по чудо се бе спасил от опасността при бързото си тръгване.

Морякът направи прощален знак на пазача, тласна лодката си от брега и побърза да се върне на кораба си, понеже знаеше, че управителят, обикновено, раздава всеки път пари на всички от екипажа.

— Днес не ще можете да тръгнете за Анкона — каза тогава пазачът, обръщайки се към Бертучио. — Още тази сутрин, в ранни зори, два кораба заминаха в това направление.

— И кога мислите, че ще замине друг параход?

— Не мога да ви кажа. Но вие, сигурно, ще узнаете това в кръчмата на пристанището, където се събират множество моряци след свършването на работата си.

— За коя кръчма от пристанището говорите?

— „Чайката“. Тя е най-известната от всичките — каза пазачът и се завърна към кулата си.

— Благодаря! Благодаря! — извика Бертучио, който се отправи по направление към града.

Той се надяваше, че ще бъде на сигурност в Маламоко, понеже карабинерите и шпионите на инквизицията не идваха там.

В джоба си имаше няколко монети и се надяваше скоро да намери някой кораб, който тръгва за Анкона.

През това време, Тадео Моро, управителят, бе дошъл със своята гондола до кораба, който бе хвърлил котва близо до кулата.

След като бяха разменени обичайните поздравления, управителят се качи на борда, за да приеме един рапорт за пътуването. Рапортът го задоволи напълно.

Внезапно той забеляза лодката, която се връщаше към кораба. В първия момент управителят помисли, че се касае за някаква контрабанда.

Той скри своето недоверие и попита капитана защо е пуснал лодката в морето.

— За да отнесе на брега един беден стар монах, сеньоре — отговори капитанът. — Той желаеше да го свалим на брега преди пристигането ни във Венеция, за да продължи пътя си към Анкона.

— Към Анкона? — каза управителят учуден. — Той, значи, е бил доминиканец?

— Така изглежда — отговори, офицерът. — Той носеше едно старо черно расо.

— Той значи отива в манастира в Асколи?

— Тъй вярно, сеньоре.

— Но как ще се обясни присъствието му на кораба?

— То стана по един странен начин. Забелязахме тревожни сигнали на един малък пуст и необитаем остров. Помислихме, че се касае за корабокрушение, приближихме се и спасихме този монах от неговото тъжно отшелничество.

— Каква съдба го е довела на този остров?

— Неговият кораб, казва той, претърпял корабокрушение и вече няколко месеца монахът живеел на този остров, където вълните го изхвърлили.

— Не е ли глухоням този монах? — запита Тадео Моро.

— Съвсем не — отговори капитанът, — той чува ясно и говори с леснота. Той ни разказа, че всичките му другари загинали при нещастието и само той се е спасил.

— Не искал да отиде във Венеция… Само той се спасил… принадлежи към манастира в Асколи? — мърмореше управителят между зъбите си. — Всичко това ми изглежда твърде подозрително. Той не е бил ням. Всичко това ме кара да вярвам, че този корабокрушенец не е никой друг, а пътуващият монах от Венеция, който ни избегна и който се преструваше, че не може да говори.

— Не ми се сърдете — каза капитанът, изненадан, виждайки, че управителят се разгневява. — Аз смятах, че изпълнявам един човешки дълг.

— Не, драги капитане. Защо да ви се сърдя, че сте проявили съчувствие? Това, което ме разгневи, е, че не намерих този човек на борда. Щях да му задам няколко въпроса.

— Той сигурно не е далече в острова…

— За нещастие — отговори Тадео Моро, — той е имал време да се скрие в тълпата, която се трупа на пристанището. Обаче, ще се опитам да го намеря.

Управителят поздрави капитана и моряците, обеща да им раздаде във Венеция обикновените възнаграждения и слезе в луксозната си гондола. Даде заповед на гребците да отправят гондолата към кулата на Маламоко.

Фаропазачът, виждайки да пристига могъщият магистрат, слезе да го посрещне.

Тадео Моро скочи от гондолата и, познавайки своя стар служител, му отговори със снизходителен жест.

— Пазачо, един монах е слязъл тук преди един час — каза управителят на стария човек. — Видяхте ли го?

— Видях го и говорих с него, господарю — отговори фаропазачът.

— Той към Маламоко ли се отправи?

— Да, господарю, където разчита да намери кораб, заминаващ за Анкона.

— Заминава ли някой параход днес? — попита бързо управителят.

— Не днес, господарю. Обаче, монахът отиде в кръчмата „Чайката“, където се събират да пият моряците, за да се осведоми от тях.

— Добре — каза Тадео Моро, — зная вече достатъчно.

При тия думи той поздрави пазача и се върна в гондолата си.

Разкошната ладия пое към пристанището и спря близо до Рив дела Шиавони.

През това време монахът бе обходил всичките кейове, питайки всеки кораб дали не може да вземе един пътник за Анкона. Но навсякъде му отговаряха, че преди да изминат няколко дни никой кораб не ще тръгне, понеже не е привършил товаренето си.

Бертучио след този си неуспех се завърна при настъпването на нощта в кръчмата „Чайката“, където бе попитал за първите сведения.

— Е, свети човече, намерихте ли нещо? — попита го кръчмарят, който се показваше набожен и отдаваше голямо уважение към божиите служители. Това, обаче, не пречеше на клиентите му да извършват грехове в къщата му.

Бертучио поклати отрицателно глава.

— Абсолютно нищо — отговори той. — Ще трябва да чакам много дни.

— Не се безпокойте, свети човече. Вие ще намерите при мене убежище за дълго време, без да ми дължите за това нито стотинка. Вие няма какво да правите, освен да останете тук — каза кръчмарят, палейки една след друга трите лампи, които висяха на тавана. Тук ще бъдете в течение на всичко. Не е невъзможно някой кораб да тръгне утре сутринта. Възможно е да привърши довечера товаренето си. Вие не сте могли да обиколите всичките.

— Ще последвам съвета ви и ще остана в тази зала, понеже узнах, че вие ми желаете доброто.

— Как може да не се покажа добър към един преподобен доминиканец — отговори кръчмарят, поставяйки на масата на монаха малка кана с вино. — Пийте, за да се подкрепите, това е най-доброто ми вино — прибави той ниско, за да не го чуят моряците от съседните маси. — Не мога да го давам на тях, защото за една нощ ще го свършат, толкова е хубаво!

Бертучио посегна към джоба си, за да извади няколко монети.

— Не, не! Задръжте си парите, — каза кръчмарят на Бертучио, като постави ръка върху рамото му. — Парите не ще ме направят много богат. Чуйте! Ще ви донеса също една прясна и добре изпечена скумрия.

Бертучио се трогна от добрината на този човек, чужд за него, който задоволяваше нуждите му, преди да услужи на клиентите, които плащаха.

— Аз не мога да ви се отблагодаря за вашето великодушие, каза той на кръчмаря, който му донесе една превъзходна риба.

— Вие ще кажете за мене една молитва — отвърна просто последният.

В същия момент двама едри и широкоплещести моряци влязоха в кръчмата и се заоглеждаха на всички страни.

Кръчмарят бе повикан от множество маси, където клиентите очакваха с нетърпение да услужи на монаха и да дойде при тях.

Бертучио се нахвърли като изгладнял върху рибата и виното и не забеляза влизането на двама мъже. Не забеляза как те бързо изпиха виното си, промълвиха няколко думи на нисък глас, и после, веднъж намерили това, което търсят, обърнаха погледите си към него.

Кръчмата беше почти пълна. Само два стола до масата на Бертучио бяха незаети. Двамата другари, които бяха забелязали това, дойдоха да седнат на същото място. Те поздравиха монаха.

— Гледай тази скумрия колко е голяма! — каза единият и посочи с пръст печената риба. — Прясна ли е? — попита той монаха.

— И твърде прясна, и твърде вкусна — отговори Бертучио, привършвайки храненето.

— Не ще ни излезе на сметка. Как мислиш, Пиетро? — каза този, който бе запитал монаха, на своя другар, къс и дебел човек с черна брада. — Мисля, че тя ще бъде скъпа!…

— Ти мислиш все за това, Себастияно, и ние не сме сигурни дали ще вземем пари. Но дали вятърът ще бъде благоприятен — каза Пиетро, към когото Бертучио неволно повдигна очи.

— Ако той ни духа отстрани, ние не ще имаме повече нужда от нищо! — продължи той. — Хей, Жамбо. Донеси ни две риби и вино!

На монаха се струваше, че вече е виждал този, когото наричаха Пиетро, но не можеше да си спомни къде и кога.

— Ще плащаш ли за мене, Себастияно? — попита тоя със сух тон.

— Да, при условие, че ти ще ми върнеш парите, когато стигнем Анкона — отговори със смях запитаният.

Жамбо, господарят на кръчмата, донесе виното рибите, получи от Себастияно парите за тях и се върна на друга една маса. Той бе забелязал, че монахът, който в същото време бе негово протеже, бе се впуснал в разговор с двамата си сътрапезници.

Бертучио бе чул да произнасят думата Анкона и това го накара да трепне и да се изпълни с надежда.

— Ти не трябва да ме поддържаш дълго време с пари — каза Пиетро, — понеже след три дни или четири ние ще пристигнем там.

— В Анкона ли ще отидете? — попита Бертучио, който не можеше да запази спокойствие.

Пиетро направи един знак, който означаваше „да“ и забоде силно вилицата в рибата си.

— Кога тръгвате? — продължи Бертучио.

— Защо ми задавате този въпрос? — каза Пиетро, който изглеждаше в лошо настроение.

— Защото и аз желая да замина за Анкона колкото е възможно по-скоро. Аз тичах през целия ден по пристанището, без да намеря никакъв тръгващ кораб.

— Не сте намерили точно този, който заминава — каза Себастияно, смеейки се. — Винаги така се случва.

— Тоя не е можел да ни намери, — каза Пиетро на своя другар, който бе увлечен в унищожаване на вечерята, — понеже ни е търсил в пристанището, а нашият кораб е натоварен вече и сме го откарали в началото на булеварда.

— Утре сутринта, казвате вие, ще тръгнете?

— В три часа сутринта — отговори Себастияно.

— Вашият капитан ще ме приеме ли на борда? — попита Бертучио обнадежден.

— Защо не? Той често е приемал сарафи, монаси и търговци като пътници — каза Себастияно, изпивайки наведнъж виното си и канейки другаря си да направи същото.

— Къде се намира корабът ви? Вашият капитан на борда ли е? — попита Бертучио обнадежден.

— Той вече е готов за тръгване — отговори Себастияно.

— Ние дойдохме тук с голямата лодка, за да се повеселим малко, преди да тръгнем по море.

— Капитанът ни очаква, — добави Пиетро с твърд глас. — Трябва да се върнем незабавно…

— Мислите ли — каза Бертучио, — че той ще ме приеме като пасажер? Даже ако не мога да платя?

— Нашият капитан е особен човек. Много е добър. Той ще се смили над вас — отговори Себастияно, който изглеждаше в по-добро настроение от своя другар. — Елате с нас! Щом бъдете вече на борда, той не ще пожелае да ви върне и вие ще тръгнете с нас.

В този момент Жамбо, кръчмарят, обърна внимание на двамата моряци. Той не чу техния разговор, но можа да забележи радостта, която бе озарила лицето на монаха. Жамбо, обаче, позна един от тия хора. Неговият поглед не предвещаваше нищо добро. Кръчмарят желаеше да повика стария доминиканец и да му каже да се пази, но не можа да стори това, понеже от всички страни на кръчмата го викаха.

— Време е да се връщаме — каза Пиетро, ставайки. — Да си платим сметката. Трябва навреме да се върнем, ако не желаем да слушаме упреците на капитана.

— Имаш право — отговори Себастияно, също ставайки.

— Елате, свети човече!

Бертучио се поколеба.

— Ще трябва да се сбогувам с кръчмаря и да му изкажа благодарностите си — каза той.

— А, на Жамбо ли? Той в момента ще бъде по-доволен, ако не му отнемете времето — каза Себастияно, бутайки приятелски монаха през шумната тълпа моряци.

— Това ще бъде неблагодарност. Той ме нахрани по милост.

— Не се занимавай повече с този старец! — каза Пиетро грубо. — Ние не можем да останем повече тук.

Бертучио напразно подири с очи Жамбо всред гъстата навалица от консуматори, после отхвърли колебанията си и каза, че не трябва да пропуща този случай, единствен за него, за да напусне пристанището.

— Той не можа да ме види? — каза Бертучио.

— Защо му е да ви види? — Нали знае, че искате да заминете за Анкона? — каза Себастияно, заставайки до него, за да му закрие изгледа към залата с широките си рамене.

— Да, той знае желанието ми.

— Е, добре. Той знае, че ние тръгваме за Анкона. Той ще се успокои, като разбере, че сте дошли с нас.

Бертучио се поддаде на думите на Себастияно и тримата излязоха, като Пиетро вървеше напред.

Те се отправиха към пристанището, по дължината на което се виждаха тъмните очертания на големите кораби.

Полунощ скоро щеше да настъпи. Вечерната глъчка още не бе утихнала. Върху един от корабите пееше моряк. На друг кораб хората от екипажа бяха започнали една разправия с хората от съседната лодка.

— Елате! — каза тихо Себастияно. — Да не се приближаваме до мястото на караницата, защото често юмручни удари награждават зрителите.

Привлечени от шума, всички матроси бяха излезли от кръчмата и се питаха на кой кораб можеха да се бият в този час.

Жамбо, заинтригуван също от глъчката, бе хвърлил бърз поглед към масата, до която бе седнал старият монах. Но последният бе изчезнал заедно с двамата моряци.

— Свети Марко! — извика той, оставяйки бързо бутилките и каните, които държеше в ръцете си. — Това беше гондолиерът Себастияно, от палата на дожовете. Добре го познах. За какъв дявол се е довлякъл тук?

Жамбо повярва за момент, че караницата е причинена от Себастияно и другаря му.

Глъчката не преставаше… Кръчмарят отърча да подири стария монах, да го вземе под своя закрила и да го повика при себе си.

Той успя да си пробие път през навалицата, която се трупаше на вратата, но… не можа да открие никаква следа от Бертучио край пристанището.

— Може би не е излязъл — помисли си Жамбо, обаче, не можа да повярва това.

Той трябваше да пренебрегне съдбата на приятеля си, понеже консуматорите го викаха от всички ъгли на кръчмата и не му оставяха време за дирене.

В действителност, Бертучио бе доведен до една малка стълба на кея, в подножието на която бе привързана една гондола.

Нейната форма му изглеждаше чудновата и съвсем различна от тази на обикновените лодки. Обаче това не възбуди подозрение у монаха.

Пиетро скочи пръв в лодката.

— Стъпвайте внимателно — каза Себастияно на монаха, подпомагайки го да слезе.

Себастияно влезе последен в лодката, отвърза въжето, което я придържаше към брега, и я отблъсна от последния с един удар на греблото.

Никой не бе свидетел на това тръгване. Никакъв шум, никаква глъчка не се издигна над спокойните и тъжни води.

В тихата нощ двамата моряци гребяха равномерно и без да говорят.

Тъмнината пречеше на монаха да забележи накъде отива лодката. Струваше му се, че тя е тръгнала, към големия проток, а за да достигне тръгващия за Анкона кораб, трябваше да тръгне в обратна посока.

Стори му се, че разпознава малкия остров Сан Лазаро, после пред него се появиха църквите на Венеция, чиито куполи бяха осветени от луната.

Той почувствува, че студена пот го избива.

— Света Богородице! — каза тихо. — Какво е това? Ние се връщаме на Пиацета.

— Спокойно, старче — отговори Себастияно. — Ние имаме една малка работа за уреждане в палата на дожовете. Вие сигурно не се страхувате от Съвета на тримата?

32. Племенницата на папата

От момента, когато Марио Маринели бе срещнал неочаквано при камбанолеяря красивата сеньорита Боргезе, едно чудно безпокойство измъчваше сърцето му.

Той не можеше да отпъди от себе си образа с искрящите очи, които го бяха погледнали така странно.

При връщането си на кораба той се зае да постави на задната му част един здрав винт и цяла една инсталация, от която неговите другари не разбираха нищо.

Но никой не посмя да зададе въпроси на началника. Всички се чувстваха спокойни, понеже той им бе обещал, че след няколко седмици ще предприемат работата, подготвена от него.

Също като другарите на Маринели, старият и опитен Жулио Верди не разбираше нищо от работата, която му беше поръчал мистериозният чужденец. Често той поклащаше посивялата си глава и прекъсваше работата си.

Тази камбана, снабдена с една мистериозна галерия във вътрешността, лишена от клепало, не можеше да служи за религиозна цел! Какъв чуден план си бе съчинил този богат джентълмен. И той прекъсна сериозно работата.

Тоя ден леярят прие посещението на племенницата на папата, която идеше пак, за да види изработването на камбаната, поръчана от нея за една църква в Рим.

Мадлена Боргез намери камбанолеяря замислен и потънал в дълбоки размишления. Но при вида на красивата дама челото му се проясни и той направи усилие да прикрие болката си.

— Дойдох да ви попитам как върви работата по новото ви произведение, майсторе? — запита тя с приятен и мелодичен глас.

— Работата, която работя с удоволствие, мадона, върви добре. Елате да видите! Леенето е привършено!

— Камбаната ми е готова? — извика Мадлена, чието лице светна от радост.

— Свършена и готова за изпращане в Рим — добави леярят. — Последвайте ме, ако обичате.

Старият работник отведе принцесата в голямата просторна зала, до входа на която грамадната камбана бе забита в земята, подкрепена със скеля наоколо.

При вида на това великолепно изобретение Мадлена изпита неописуема радост.

— Работата е достойна за майстора си, — извика тя.

— Работата е безукорна — отговори Жулио Верди. — И аз съм щастлив, като си помисля, че с нейните силни и величествени звуци тя ще призовава вярващите към молитва.

— Майсторе Верди — каза благородната дама, — при моето пристигане бяхте много тъжен. Кажете ми, моля ви, причината за вашето безпокойство?

— Нали видяхте преди няколко дни чужденеца.

— Да, за когото ми казахте, че е мистериозен. Е, какво се е случило?

— Оставете ме да ви кажа всичко, мадона, и ще изпълня вашите съвети! Този чужденец ми поръча нещо, което ме изпълни със страх и ужас.

— С ужас? — каза тя живо заинтересувана. — Обяснете ми причината за вашата тъга.

— Елате да видите сама. Погледнете рисунката, която чужденецът е начертал върху пясъка с върха на сабята си. Погледнете от друга страна работата, която съм започнал за него. Аз не мога да продължа работата. Причината за това е, струва ми се, много нечестива.

Племенницата на папата разгледа рисунката и започнатата камбана:

— Имате право — каза тя. — Това е една чудна мистериозна работа. Обаче — продължи тя, без да забележи един млад човек, който бързо се отправяше от залива към работилницата на леяря, — обаче, в неговото лице не се забелязва престъпно, демонско намерение.

— Аз също се подведох по чара на този джентълмен. Трябва да ви заявя чистосърдечно, че не разбирам нищо от тази работа!

— Кажете ми — се обади Мадлена, — за какво му е тази камбана на благородния чужденец? Каква е целта на тази вътрешна галерия?

— Попитайте него самия, мадона — отговори камбанолеярят, посочвайки с поглед Марино, който се приближаваше. — Ето го!

Мадлена се обърна. Нейното хубаво лице се покри с лека червенина, когато видя внезапно младия човек, който й бе направил такова силно впечатление.

Марино също не можа да прикрие изненадата си, че намира при Верди красивата Мадлена.

Той се приближи, поздрави сеньоритата и леяря, после даде вид, че не желае да смущава разговора им.

Но Жулио Верди, напротив се обърна едновременно към Марио и Мадлена.

— Мадона, за нещастие, не мога да ви именувам и да ви представя джентълмена, който ми поръча тази мистериозна работа — каза той с един тон, почти предизвикателен.

— Позволете, сеньорита Боргез — каза тогава венецианецът, — да ви се представя. Наричам се Марино Маринели и ви моля да вярвате в моята искрена преданост!

Мадлена направи един студен и пълен с гордост поклон.

— Марино — каза тя с един глас не вече така мелодичен и приятен, а твърд и почти металически така да се каже. — Не е ли това едно име, което е прочуто във Венеция, едно име, което означава могъщество над морето! Не се ли наричаше така бившият дож?

— Точно така, сеньорита Боргез. Бившият дож, моят баща, се наричаше Марино Гримани!

Мадлена и Верди слушаха и наблюдаваха с жив интерес думите и жестовете на този чужденец, едновременно пълни с достойнство и естественост.

— И вие сте дошли тук, в Неапол за да поръчате една камбана? — попита племенницата на папата.

— Надявам се — отговори той, — че прочутият майстор, към когото имах чест да се обърна, е започнал вече поръчката! Една част от срока измина вече.

— Трябва да ви призная, сеньоре — подзе леярят треперещ, — трябва да знаете… Простете моята прямота. Аз не мога да излея тази камбана.

— Как, майсторе, вие сте чакали до днес да ми съобщите това! Говорете. Обяснете ми решението си!

— Извинете въпроса ми — прекъсна го Мадлена. — За каква цел ще служи тази камбана?

— Извинете ме, благородна сеньорита — отговори Маринели, че не мога да отговоря на въпроса ви. Извинете ме и не мислете, че този предмет ще служи за някоя лоша и несправедлива работа.

— Не мога да предполагам това от ваша страна!

— Благодаря искрено за думите ви — каза Марино, правейки поклон на Мадлена.

После, обръщайки се към леяря, каза:

— Разбирам, че вие сте си представили, че тази камбана може да служи за някоя безчестна цел, майсторе Верди. Давам ви дума, че сте се измамили! Аз не мога да ви разкрия целта, за която е определена. Достатъчно е да знаете, че аз след известно време ще ви я върна, за да я направите годна за някоя църква.

— Вярвам на думите ви — каза леярят. — Моята ръка отказваше да изпълни работата. Нещо безразсъдно ми казваше, че тази камбана е определена за някое светотатствено дело! Ще захвана работата. След няколко седмици ще мога да ви я предам готова.

Мадлена Боргез поздрави стария майстор и Марино, с намерение да се прибере в екипажа си, който я очакваше на известно разстояние.

Жулио Верди отговори учтиво на поздрава й.

— Позволявате ли, сеньорита, да ви придружа до колата? — попита Марино.

— Вие сте твърде галантен — каза тя, — обаче сте венецианец.

— Ако смея, сеньорита, венецианците се ползват с лошо име у вас? — попита Марино, като тръгна към колата от страна на красивата римлянка.

— Какво ще кажете — отговори тя, — ако ви призная, че мразя венецианците?

— В такъв случай аз ги съжалявам и същевременно им завиждам!

— Как, сеньоре, вие им завиждате?

— Да, заради чувството, което сте изпитвали към тях и което е предизвикало у вас омраза!

— Не ви разбирам — каза тя.

— Които мразят, сеньорита, са тия, които първо са обичали!

— Вашите думи са твърде загадъчни!

— Виждам, че ви разгневих. Нямах намерение…

— Вие трябва да ми дадете обяснение, а вече стигнахме до колата. Ако обичате, последната да ни следва, докато ми дадете тълкувание на думите си.

Марино поръча на слугата на сеньоритата да ги следва с колата на известно разстояние зад тях.

— Вие мразите венецианците — каза той, обръщайки се към Мадлена. — Тогава знайте, че и аз също мразя известно число от тях. Те са недостойни. Но повечето от тях са чужди на всякакъв заговор и не са горделиви. Не заслужават да ги смесваме с виновниците!

— Вие казвате, че завиждате на венецианците, понеже били предмет на моята омраза?

— Струва ми се, сеньорита, че да бъдеш мразен е по-желателно, отколкото да бъдеш безразличен?

Мадлена хвърли бърз поглед на младия човек, който вървеше край нея и чиито думи изглеждаха така естествени и така искрени.

— Това, което искате да кажете — отговори тя меко — е истина в някои случаи. Що се отнася до мене, мразя венецианците, понеже баща ми и чичо ми ми вдъхнаха това чувство. Лично аз нямам никаква причина да ги мразя или обичам.

— Камбаната — каза Маринели, — която Жулио Верди е излял за вас, е готова… Кога ще напуснете Неапол, сеньорита?

— След няколко седмици.

— И ще се върнете в Рим?

— Да, сеньоре, в свещения град… Неапол е един прекрасен град, но за мене Рим е по-хубав от Неапол и аз не желая никога да го напусна.

— Аз възнамерявам след известно време да ида там. Позволете ми още един въпрос. Не ви задържам повече. Ще мога ли да ви видя в Рим?

— Господине! — отговори Мадлена, която при тези думи издаде леко вълнение. — Не вярвайте, че ви се сърдя, макар че сте венецианец.

— Един венецианец, който ще има голяма нужда от някого, който в папското управление да се намеси в негова полза.

— Палатът на моя баща се издига върху Виа Порто дел Ричета. От прозорците се открива изглед към река Тибър и се вижда крепостта Сан Анге. Имате ли нужда от някоя препоръка, от някоя помощ, сеньор Марино?

— Да, благодаря, сеньорита. Не само като венецианец, а като… защитник на едно младо момиче, което само едно папско постановление може да освободи от един насилствен и недостоен съюз!

Мадлена изгледа своя събеседник с един проницателен поглед. Нейните очи блестяха в някакъв величествен огън. Тя не посмя да запита за името на това момиче, тъй като този въпрос й се виждаше нескромен. Не произнесе нито дума.

— Позволете ми — каза той, — да разчитам на вашата подкрепа и да видя, че не смятате работата ми за недостойна, сеньорита Боргез. Имате ли доверие — продължи Маринели — и обещавате ли ми да не ми задавате въпроси, нито да ми поставяте условия?

— Да, едно само — отговори тя. — Вие ще го приемете, сеньоре, понеже имам голяма вяра във вас. Ако дойдете в Рим и желаете да ми говорите, разговорът ни може да стане само в палата и в присъствието на моя баща. Неговото застъпничество, неговото благоволение, каквито и да бъдат, ще ви издействат всичко, каквото желаете.

— Венецианецът — отговори Маринели — ще ви бъде признателен, сеньорита. Вие сте много добра. Приемам вашето условие. Но оставете ме да ви кажа за кого искам вашата помощ; това е една от моите другарки от детинство, една красива и нежна девойка. Неприятелите ми са използвали отсъствието ми от Венеция, за да отправят срещу нещастната най-низки маневри и да я поставят в едно унизително положение.

— Как е името на младото момиче, за което ми говорите?

— Анунциата Фарсети, сеньорита. Не мога да ви открия днес всички нишки на тая история, всички причини и обстоятелства, които са ме съединили с това младо момиче.

Мадлена се почувства отново обзета от желанието да запита галантния венецианец: „Обичате ли Анунциата?…“ Но тя се сдържа и замълча.

— Има ли са дързостта — продължи Марино — да я омъжат за един човек, когото не е обичала никога! Тя е била принудена, заслепена, отвлечена. Това е един безподобен срам, сеньорита! — извика Марино и очите му пламнаха от гняв… Те са я приспали, отвели я до олтара в безчувствено състояние и я омъжили с един човек, когото нито е познавала, нито е обичала!

— Това е подлост. Това е едно чудовищно престъпление, сеньоре! — извика Мадлена. — Защо не се оплачете на вашия брат, дожа, и на великия съвет на Венеция, който е прочут със своето всемогъщество?

— Понеже престъпниците са много близки на тях и моята жалба ще бъде хвърлена на вятъра!

— Това е необикновено. Обаче, ако Анунциата е била хипнотизирана, нейният брак няма никаква стойност пред Бога и хората — каза Мадлена.

— Свещеникът я венчал без много церемонии. Тя била плътно забулена, движела се като кукла, но духовникът се измамил и не забелязал, че е венчал една хипнотизирана.

— Анунциата живее ли при мъжа, когото са й наложили?

— Не, сеньорита. Обаче, аз бях далеч от Венеция и не зная какво се е случило после. Неприятелите на Анунциата, които са и мои неприятели, разполагат, както вие казахте, с една незаконна власт и те са предприели всичко, за да открият убежището й и да я хвърлят в ръцете на този човек.

— Защо не отидете и вие във Венеция?

— Не мога. Часът не е настъпил още — каза Марино, чието лице се помрачи. — Този нетърпеливо очакван час ще дойде един ден, сеньорита. Но аз съм решил, за да затвърдя повече правата си, да замина за Рим преди да отида във Венеция. Там ще направя всичко, което може да се направи, за да се издейства едно окончателно анулиране на този брак. Аз ще успея, ако вашата подкрепа ми е осигурена, сеньорита.

— Вие сте се заели с едно великодушно дело, сеньор Марино; разчитайте на моята помощ и тази на моя баща — отговори Мадлена Боргез. — Аз ще бъда, която ще ви поздрави с добре дошли при вашето пристигане в Рим.

— Благодаря за вашето обещание, сеньорита, и позволете ми да целуна ръката ви!

Марино хвана нежните и грациозни пръсти на Мадлена, докосна ги с устните си, после изпрати благородната дама до колата й, помогна й да се качи в нея и й направи един последен комплимент.

Красивата римлянка успя да уталожи чувствата, които се бяха повдигнали в душата й, да удържи въпросите, да отпъди съмненията си и тя отговори на поздрава на венецианеца, който остана неподвижен с поглед към колата, която изчезна в далечината.

Марино Маринели се върна при леяря в края на определения срок. Той носеше дукатите. Верди бе привършил камбаната.

Набожният човек бе поставил върху една от стените на камбаната надпис с големи букви „С Бога!“

Марино го поздрави, изпита здравината на метала и констатира, че работата отговаряше на неговите желания и очаквания.

— Сеньорита Боргез взе ли камбаната, която бе поръчала? — попита той стареца.

— Да. Благородната сеньорита се завърна в Рим преди няколко дни и камбаната е на път за свещения град. Тя ми изказа искреното си желание да преуспеете във всички ваши планове.

— Благодаря ви много, майсторе! Аз ще я видя, трябва да я видя — извика Марино Маринели, обзет от въодушевление при спомена за очарователната Мадлена.

— След няколко дни венецианският кораб вдигна котва и пое пътя си на юг. Между островите Малта и Комино Маринели заповяда отново да свият платна и намери скоро подводната скала, за която Бенито Мадреселва му бе говорил.

33. Островът на гробовете

— Вашето безпокойство пак ви обзема, добра Луала, — каза Анунциата на старата просякиня на сутринта след нощната си разходка на остров Сан Николо. — Сигурно се е случило нещо неприятно.

— Не ме питай, Анунциата. Не минава ден, без да се извърши в палата на дожовете някое ужасно престъпление, отговори Луала. Проклети да бъдат Съветът на тримата и неговите шпиони.

— Вашият гняв ме ужасява. Някоя страшна опасност ни заплашва без съмнение — каза Анунциата, напредвайки към старата просякиня със сключени ръце. — Говорете, разкрийте ми душата си!

— Едно предчувствие ме измъчва, мое съкровище, и знаеш, че в подобен случай събитието го оправдава скоро. Не ще имам почивка, докато не се установи истината за този монах, знаеш го, немия монах, ту говорят, че е мъртъв, ту че е жив. Но ще дойде денят, когато ще се каже последната дума на тази афера — добави старата Луала, вземайки мантията си. — Познавам някого, който ще я каже.

— Не се издавайте с непредпазливи въпроси, добра Луала. Понеже всичко може да бъде загубено.

— Ха, ха! — разсмя се старата. — Аз да се издам? Знай, мое съкровище, че Луала е твърде хитра. Тя знае всички пътища и средства, всички допирни точки.

— А за Марино не си чувала да се говори? — попита младото момиче.

— Кой не говори за сина на дожа, Анунциата? Негърът вече отдавна е заминал. Ако съдбата е пожелала, той вече е освободил твоя Марино. Ах, този скъп Марино! Всички говорят за него на Риалто или на площада Сан Марко.

— Какво говорят, Луала?

— Едни казват, че той тръгнал към Венеция начело на значителни сили, за да си отмъсти. Други разправят, че е бил осъден на смърт и екзекутиран в Тулон.

— О, Боже мой!… Не, не, това е невъзможно! — прекъсна я Анунциата.

— Това не е нищо друго освен неоснователни слухове, мое съкровище! Даже някои вярват, че той бил тръгнал срещу пиратите на Риф. Съчинили са и една песен по този повод: един просяк я пее на моста на Риалто. Не искам да ти кажа, Анунциата, понеже сама не вярвам всички тия истории. Но не се безпокой, Анунциата, той скоро ще се върне и ти знаеш, че едно предчувствие на Луала струва колкото една хубава новина.

Анунциата си наведе почтено главата пред своята покровителка и остана замислена. Просякинята се отправи към вратата, за да излезе.

— Да не пристъпяш навън, Анунциата — й викна, издигайки пръста си в заплашителен жест. — За да не те намерят никога карабинерите, които те търсят навсякъде, това зависи главно от тебе. Никой, в противен случай, не ще може да те спаси. Не напущай стаята, чуваш ли?

Като каза това, тя тръгна, за да заеме своето обикновено място срещу стълбовете на катедрала Сан Марко.

Анунциата остана умислена в малката си стая. Тя мислеше за Марино и за думите, които бе произнесла старата Луала.

Момичето сключи ръце и започна да се моли.

Ако Бог не се съгласеше да й върне този, когото обича завинаги, за да изживее с него един щастлив живот, то поне да й позволи да умре заедно с обичния си.

Общата почивка в гроба й се струваше по за предпочитане, отколкото един самотен живот.

Тя придоби смелост, възвърна спокойствието си и се залови за работа с усърдие. Закърпи някои скъсани работи, постави в ред бедната стаичка: накъсо, изпълни всекидневната си работа с точност и усърдие, които толкова се харесваха на милостивата просякиня.

Едно единствено обещание, може би най-излишното, което старата жена изискваше от нея: обещанието да не напуща къщата, й се струваше невъзможно за изпълнение.

Всеки ден, при наближаването на вечерта, тя се чувстваше обзета от едно страшно безпокойство, от една непреодолима нужда да отиде на гроба на своя баща и да се помоли. Той бе смутен в покоя си и ковчегът му пренесен на острова на гробовете, запазен специално за мъртвите.

Веднъж, когато слънцето беше залязло, когато крилата на нощта се бяха разпрострели върху островния град, Анунциата не се колеба повече.

— Старата Луала — мислеше си тя, — не ще се върне скоро тази нощ и аз разполагам с време да отида на острова на гробовете.

Тя мина по малката стълбичка, която й позволяваше да излезе зад къщата, разгледа наоколо и, като не забеляза никого, слезе с пъргави и леки стъпки в старата лодка.

Островът на гробовете се намираше на север от Венеция. Девойката трябваше да тръгне по път, противоположен на този, който бе поела старицата.

Тя мина сега на дължина на канала де ла Фузина.

Тоя път бе обикновено твърде спокоен и почти пуст в този си час. Това обстоятелство бе приятно на Анунциата, която бе изпитала няколко предчувствия както вечерта, когато пресичаше тълпата гондоли в Големия канал.

Без да се бави, девойката отвърза лодката от стълба, за който бе привързана, и се отправи към ъгъла на Санта Марта. Тя достигна бързо една отстранена част от града, където се товареха големи кораби.

Пълно спокойствие царуваше там. Работата бе прекъсната на корабите и само няколко лодки се плъзгаха по спокойните води.

Анунциата проникна също в Големия канал, който пресичаше Венеция по цялото й протежение, и достигна до малкия остров Санта Киара. Лодките станаха по-многобройни. Лодката на Анунциата се отдалечи, а един лодкар пееше една тъжна баркарола.

Младото момиче неволно се унесе в тази мелодия, престана да гребе и се вслуша в беглите тонове, които се носеха над водите.

Малко по малко песента замря в далечината и Анунциата отново хвана греблата.

Единадесет часът още не бе ударил от камбанарията Сан Марко.

Тя достигна скоро до северната част на града и намери острова-гробище с неговите многобройни гробове и неговата малка църква, наричана Сан Мишел.

Стори й се, че различава в далечината, без да бъде напълно сигурна, една галера, осветена с факли.

После светлината изчезна.

— Това са последните ковчези — помисли си тя, — които пренасят от остров Сан Николо на острова на гробовете.

Пълна тишина царуваше наоколо. На широкото море за момент се появи една от ония платноходи, с които си служат жителите на остров Морано, разположен зад гробището, за да отидат в града, после изчезна внезапно като някоя сянка в морската тишина.

Анунциата видя пред себе си камбанарията на Сан Мишел, която даваше синкаво отражение на лунната светлина.

Недалече се издигаше един голям погребален паметник, обкръжен от кипариси, каквито растяха на острова-гробище.

Този храм на смъртта бе съграден от благородниците на Венеция и уреден с голям разкош. Вътрешността му, както и външността, бяха само от мраморни стени, украсени с релефи, статуи и други украшения.

Саркофазите, погребалните плочи и бюстове, които бяха поставени там, съперничеха по богатство и блясък.

Разкошните семейни гробници бяха така стари, че далечните прадеди, правени първи у тях, бяха погребани много на дълбоко.

Кипарисите с гъстите си сенки, равните редици от гъсти и непроницаеми храсти, между тях повечето шипки, които се срещаха на всяка крачка, всичко това даваше илюзия за един мъртвешки град с неговите улици и градини, който нощем мъртвите може би спохождаха.

Всред острова в съседство с църквата, се издигаха няколко малки стари къщи, където живееха клисарите, гробарите и неговите помощници.

Тия хора, натоварени да се грижат за гробовете на богатите, имаха жилищата си по-близо до последните, отколкото до гробовете на бедните.

Даже и в гробището мъртвите се деляха на бедни и богати. Едните, както другите, почиваха в една и съща земя, но техните гробове не бяха украсени.

Анунциата отправи гондолата си към оная част на острова, където предполагаше, че се намира гробът на баща й.

Брегът бе покрит с растителност и мъх. На едно място бе поставен един стълб за привързване на гондолите и до него няколко стъпала за изкачване на брега.

На известно разстояние се забелязваше една червеникава светлина, която проникваше между листата. Работниците работеха още при светлината на факлите.

Анунциата привърза лодката си и скочи нежно и грациозно на земята.

Тя проникна в острова, отправяйки се надясно от църквата, преминавайки между кипариси, мраморни ангели или гробища.

Скрита и закриляна от тъмната сянка на боровете, които следваха след кипарисите, девойката напредваше към прясно изкопаните гробове.

Но тъмнината бе толкова дълбока, че би било невъзможно да намери малката могила земя, представляваща последното жилище на стария Андрея, ако гробарите не бяха поставили в същия вид розите, които украсяваха гроба в остров Сан Николо, и малкия кръст с надпис: Андрея Фарсети.

Тя коленичи и започна да се моли. Нейното лице, осветено от един лъч на луната, изглеждаше като преобразено в красота. Очите й, полузатворени от страдание, оставяха да се претърколят няколко сълзи. Нежните й розови устни мълвяха молитва…

Струваше й се, че е заобиколена от една атмосфера на мир и религиозност… и при все това, съвсем близо до нея, наблюдаваше един неприятел, спотаен в гъсталака. Той очакваше момента, когато да се впусне върху своята красива жертва като някой хищник върху кроткото агънце.

Тя издигна очи, но не видя нищо. Нейната душа бе изцяло погълната от мисли за покойния й баща. Не подозираше никаква опасност.

Това бе дожът! Луиджи Гримани се бе скрил в храстите, близо до гроба на Андрея Фарсети.

Младата и невинна Анунциата бе дошла несъзнателно, за да стане плячка на дивата му страст.

Той изкусно я бе докарал в капана, карайки слугите си да осветлят една част на острова. Той я държеше този път и бе сигурен, че не ще му избяга.

Тя привърши молитвата си. Стана, хвърли последен поглед към обичния гроб, после се приготви да тръгне по пътя, който щеше да я изведе до нейната гондола.

Внезапно чу шум съвсем близо до нея. Кой можеше да се движи в храсталака? Тръпки преминаха по тялото й. Тя поиска да избяга.

В този момент клоните се отстраниха. Тя чу един полузадавен победен вик. Луиджи, дожът, с бледното лице и червеникавата брада, се появи пред нея.

Анунциата изпусна един вик на ужас при вида на този страшен човек, който бе отправил върху нея блесналите си очи.

— Най-сетне, ти си вече моя, хубаво дете! — каза Луиджи с нисък глас.

Казвайки това, той се отправи към нея, искайки да я хване.

— Ела в палата — каза той, — в разкошното ми жилище, ела при мен, за да те облека в коприна и да ми правиш компания!

— Света Богородице! — извика Анунциата, обзета от неизказан страх. — Спаси ме! Загубена съм!

— Нито едно движение, или ще те убия! — извика дожът заплашително. — Не знаеш ли, че си омъжена за Николо Стено, когото измами, избягвайки през брачната нощ, красиво сираче?

Анунциата не чуваше думите на чудовището. Тя му обърна гръб и започна да тича през гробовете и храсталаците.

Една само мисъл я въодушевяваше: да избяга от ръцете на мъчителя. Страхът не й даваше възможност да разбере своето ужасно положение. Тя вярваше, че ще се спаси и не мислеше, че островът на гробовете, със своите лабиринти и кипариси, я държеше в своите морски граници.

Внезапно тя трепна. Един полузадавен смях се чу зад нея, един смях, наподобяващ рева на тигър, готов да хване плячката си. Луиджи беше още зад нея.

В своето отчаяно бягство нещастницата като че ли не стъпваше по земята, а летеше. Изведнъж тя забеляза разкошната гробница, на която се бе възхищавала от своята гондола, старата и посивяла стена, покрита с мраморни плочки. Тя ускори тичането си към мъртвешкия храм, потънал в тъмнината, дирейки напразно изход.

Отчаяна, с последни сили, девойката се стремеше да се избави от страшната съдба, да избяга от зловещия си господар, когато забеляза, че вратата на погребалния храм е открехната.

Спасение! Тя проникна във вътрешността на паметника, като че ли мъртвите й предлагаха закрила.

Луиджи се поколеба за момент. После един лъч на дяволска радост премина по бледото му лице. Неговата жертва сама се бе уловила, влизайки в храма, който бе затворен от всички страни.

Но той не се осмели да я преследва в тъмнината, като влезе също в гробницата. Отдалечи се на известно разстояние от вратата, за да повика слугите си. Този дом на мъртвите му вдъхваше страх.

Сградата принадлежеше на една стара фамилия във Венеция: Караманьола.

Дожът очакваше слугите си с техните факли, за да проникнат в гробницата.

През това време Анунциата, движейки се в гробницата, бе достигнала до една малка мраморна стълбичка, водеща към подземието.

Не виждайки къде стъпва в тъмнината, тя се залюля и падна.

Тя изпусна един лек вик. За щастие, не бе се наранила. Реши се да слезе в гроба-спасител, който щеше да я скрие от нейния неприятел.

Ужасена от страшното място, всред което се намираше, ужасена от чудовището, което я преследваше, тя не се поколеба нито за момент и предпочете ужаса на гробницата пред това на един насилствен брак.

Тя напредваше със спотаени стъпки, без да знае къде отива, по мястото, оставено между многобройните сгъстени ковчези…

Множество гласове се чуха пред входа на гробницата. Една червеникава светлина освети гробницата до подземието, в което се намираше Анунциата, несигурна в своето скривалище. Тя размишляваше как би могла да избегне опасността… Когато внезапно забеляза един отворен и празен ковчег.

Сегашният собственик на този погребален дом бе вероятно някой старец, който вече се бе погрижил за последното си жилище.

Ковчегът бе гарниран с кадифе във вътрешността и похлупакът се отваряше и затваряше със златни скачалки.

Анунциата различи ясно гласа на дожа, който заповядваше на слугите си да претърсят всички ъгли на гробницата. Чу техните стъпки, които се разхождаха над нея.

Ако, след един момент, те слязоха в подземието, за да привършат техния преглед, младото момиче би било безвъзвратно загубено.

Една мисъл я осъди внезапно. Тя легна решително в хубавия кадифен ковчег — вече се чуваха стъпки по стълбата — и затвори похлупака над себе си.

За щастие, по ковчега имаше някои малки дупчици, през които минаваше въздух и тя можеше свободно да диша.

Луиджи изследва залата със зверски поглед. Накара да приближат факлите до най-малките ъгли на стените, разгледа всички саркофази. Не откри нищо.

Дожът изглеждаше разочарован. Той поднови диренията, разгледа отново всички ъгли на гробницата, където би могла да се скрие девойката, но всичко беше напразно!

Изненадата му бе по-голяма от гнева. Анунциата пак му бе избягала. Как? Той не можеше да си обясни. „Кой знае? — казваше си той, — може би през някой подземен коридор…“

Той разгледа от горе до долу стените. Никъде не намери следа от това, което диреше.

Обезкуражен, Луиджи реши тогава да изпита едно друго средство. Той се поотдалечи малко от гробницата и направи знак на слугите си да го последват.

— Може би — помисли си той, — да е използвала тъмнината, за да напусне скривалището и да избяга безшумно.

Дожът преди да се отдалечи, има грижата да заключи желязната врата на храма.

Анунциата, ужасена, чу как ключът се завърта в ключалката.

Луиджи накара слугите си и работниците да разгледат всички части на острова. Но нищо подозрително не бе открито. Гондолата на Анунциата си стоеше още привързана към същия стълб. Дожът заповяда да пренесат старата лодка на някоя по-отстранена част от брега.

Луиджи реши да напусне острова. Слугите му, които познаваха сприхавия му характер, трепереха пред неговия мрачен и мълниеносен поглед.

В гробницата настъпи отново тишина.

Когато ключалката щракна и съобщи на момичето, че нейните преследвачи бяха излезли, тя отвори тихо похлупака на ковчега, но не без колебание, страхувайки се чудовището да не я очаква наблизо.

Анунциата стана от страшното си скривалище и се ослуша. Не чувайки нищо в зловещата гробница, тя напредна с предпазливост.

Тя се изкачи по мраморните стъпала и стигайки в горната част на малкия храм, погледна през прозорчето на стената.

Видя разкошната гондола да се отдалечава и връща към Венеция.

Анунциата изпусна въздишка. Мислеше колкото е възможно, по-скоро да избяга от този остров, скъп и проклет едновременно, да се завърне при старата Луала и никога да не я напуща.

Тя погледна още веднъж през отвора: гондолата изчезваше в далечината заедно с преследвачите й.

Бедната затворница се отправи към голямата желязна врата, готова да избяга.

Но нейните пръсти не напипаха никаква брава по метала, нищо, което да й позволи да отвори вратата. Студени тръпки минаха по тялото й.

— Не, не е възможно — каза тя сама. — Не може да съм затворена жива всред тия мъртви.

Анунциата не искаше да повярва на съдбата си. Около нея й се струваше, че се движат страшни видения, челото й се бе покрило със студена пот и тя продължаваше да дири бравата.

Най-после тя си даде сметка, че вратата не може да се отвори, без да бъде насилена. Ето защо тази врата оставяше обикновено полузатворена.

Нещастницата почувства тогава ужаса на своето положение. След като напразно се опитва да отвори вратата, напрягайки всичките си сили, тя се спря внезапно отчаяна, обезнадеждена.

Падна на колене и започна да се моли.

Дванадесет удара отзвъняха от камбанарията на малката църква, отстояща на известно разстояние в острова.

Анунциата беше като преобразена от страха. Очите й се бяха разширили и гледаха вторачено. Устните й, пръстите й трепереха.

Би могло да се повярва, че е полудяла. Изведнъж тя подскочи като обезумяла и се отправи към малките отвори на стената. Започна да вика за помощ и така силно, че ехото разнасяше гласа й далеч по вълните.

В пристъп на ярост, тя стисна юмруци, отърча до вратата и започна с голяма сила да удря по вратата, като че ли някой можеше да я чуе и да й даде помощ!

Анунциата изпусна един креслив вик.

Тя се почувства осъдена да умре от глад, живеейки всред мъртвите.

Нейните викове се губеха в нощта.

Ако на следния ден някой не се приближеше към гробницата, ако трябваше да прекара още една нощ, би била загубена.

Бледите й устни изпуснаха още един вик. Нещастницата, на границата на силите си, се повали и припадна.

34. Съкровището на Мадреселва

Венецианците бяха хвърлили котва между островите Малта и Комино.

Това бе при падането на нощта.

На моста не се намираше никой, освен Тонино, кормчията и Горо, негъра, който бе на стража тая нощ и обикаляше с една стара сабя в ръка.

Внезапно последният се спря пред Тонино, който бе седнал близо до кормилото и изглеждаше унесен в мечти.

— Господарят още не се е върнал от острова — каза негърът. — Той е сам, без придружвачи!

— Маринели е при великия майстор на рицарите от Малта — отговори Тонино.

— Тогава тримата рицари, които дойдоха на борда, са били изпратени от великия майстор? — запита негърът.

— Те са дошли — отговори Тонино, — от името на последния, за да узнаят нашите намерения. Обзалагам се, че те са повярвали, че имат работа с пирати от Риф, дегизирани като венецианци.

— О, рицарите са неприятели на пиратите! — извика Горо.

— Зная, Горо. Те са се заклели да изтребят разбойниците и пиратите.

— И господарят замина с тримата рицари?

— Да, за да обясни на великия им майстор своите планове, а така също да се запознае с него — отговори Тонино.

Горо хвърли поглед към средата на моста, където се намираше голямата камбана, привързана от всички страни.

— Господарят я показа на рицарите! — промълви той, сочейки с пръст предмета, който му се струваше мистериозен.

— Той им обясни също ролята, която от утре ще изпълнява камбаната! — допълни Тонино.

— От утре? — каза Горо изненадан. — О, добре, много добре, Тонино. — Чудноватото нещо ще напусне кораба! Казват, че голямата камбана…

Негърът, при тия думи, потрепера от страха пред мистериозната камбана.

— Имаш право, Горо — каза кормчията. — Тоя предмет изглежда зловещ и е малко приятен за гледане!

— Долу! Виж долу, Тонино! — извика негърът внезапно зарадван, показвайки една черна точка върху водата, която се приближаваше все повече. — Господарят, това е господарят!

— И аз вярвам това. Обаче, да предупредим сеньор Фалие!

Горо кимна с глава в знак на съгласие. После, навеждайки се към ухото на Тонино, каза:

— И сеньор Фалие, и Оргосо, и д’Артенай, всички хвалят господаря! О, господарят е като разгневен тигър, когато има опасност!

Казвайки това, негърът се усмихна, оставяйки да се видят чудно белите му зъби.

Той се отправи бързо към малката стълба, която водеше към кабината, и съобщи на Фалие, който се намираше там, заедно с една част от екипажа, че една лодка е сигнализирала приближаването си към кораба.

Фалие стана и последва негъра върху моста. Той се облегна с лакът на преградата и забеляза в лодката присъствието на двама гребци и трима мъже, които разговаряха с въодушевление. Последните бяха Марино Маринели и двама рицари от Малта.

— Всичко е минало благополучно — промълви Фалие, — понеже те разговарят помежду си като приятели.

Вече думите им се различаваха върху кораба.

— Моля ви, благородни джентълмени — казваше Маринели, — да предадете още веднъж на вашия велик майстор голямата ми благодарност за всички оказани ми добрини. Когато бъда в положение, ще направя всичко възможно, за да се покажа достоен за вашия великодушен прием и гостоприемството ви.

— Сбогом, сеньоре, му извикаха двамата рицари, които му отдадоха почест. На вашите услуги сме, когато имате нужда! Нека успехът да увенчае вашето дело.

Маринели стисна горещо ръцете на двамата малтийци и се изкачи бързо на моста, където Фалие, Горо и Тонино го посрещнаха радостно.

Марино отговори на техните поздрави, а след това направи последен прощален знак на двамата рицари, които се отправиха по направление към Малта.

— Всичко върви добре! — извика той, сияещ от радост и надежда. — Всички мъчнотии са отстранени. Утре, призори, ще започнем нашата работа. Тя се отнася до изваждането от водата на съкровището на моя другар по верига, Мадреселва. То е потънало на това място, където сме хвърлили котва. Това богатство ще ме направи могъщ и ще улесни успеха на нашата мисия! Хайде, да си отпочинем. Всички ще помогнем на чудната и мистериозна работа, за която ни беше нужна камбаната.

Първото раздвижване на въжето означава: „Стигнахме дъното!“ Второто, което следваше след първото, казваше: „Продължавайте, ние не сме още на точното място!“ Третото имаше тоя смисъл: „Издигнете и преместете апарата!“ Най-после, едно двойно дърпане на въжето означаваше: „Обратно към повърхността!“

Когато Марино видя изведнъж тъмни маси да се появяват под камбаната, сигнализира на приятелите си, чрез едно раздвижване на въжето да преустановят спускането.

С помощта на един специален прът опита дъното. Пясък, водорасли, няколко камъка и малки рибки — това бе всичко, което откри.

— Дайте втория сигнал — заповяда Марино на д’Артенай.

Последният го послуша и камбаната се премести по-настрана. Един силен звук се чу. Апаратът се бе ударил в един предмет с големи размери, който лежеше на дъното на водата.

Д’Артенай не можа да сдържи един вик на изненада. Марино, по-спокоен, по-господар на себе си, го спря.

— Ние не знаем още нищо — каза той. Може би сме срещнали пред нас някоя грамадна скала… Дайте третият сигнал!

Д’Артенай дръпна въжето по условния начин и камбаната се издигна на няколко стъпки.

— Стой! — изкомандва Маринели, който внезапно забеляза пред себе си, през долното отвърстие, части от кораба на Мадреселва. — Ние го намерихме.

— Да благодарим на небето! — каза д’Артенай. — Тия черни дъски — добави той, — които са покрити с тиня и стари въжета, са зловещи за гледане! Кажете, Марино, как да проникнем във вътрешността на кораба?

В този момент веригите се отпуснаха леко и камбаната се наведе върху туловището на кораба така, че задната част на кораба влезе вътре в апарата.

Вместо отговор, Марино скочи решително върху тази издатина на потъналия кораб, която бързо се изсуши от въздуха в камбаната.

— Дайте ми брадвата! — каза той на приятеля си.

— Нещастнико, какво искаш да правиш? — извика д’Артенай.

— Остава ни малко време, — отговори кратко Маринели. — Трябва да видим дали корабът е този, когото търсим.

При тия думи той хвана брадвата, която неговият приятел му подаде.

— Помогнете ми да откъртим няколко дъски! — извика Марино, прав върху врязалата се вътре във вътрешността на камбаната част на кораба. — Останете тук, близо до мене, и дръжте се здраво върху краката си, иначе сме загубени!

— Чувствам, че дишам трудно — каза д’Артенай, в момента, когато Марино се опитваше с брадвата си да откърти няколко дъски от страната на кораба.

— Това е невъзможно, — каза Марино. — Ние ще можем да престоим още четвърт час.

При тия думи две дъски отстъпиха под ударите. С помощта на своя приятел той можа да отмести двете тежки дъски.

Тогава се появи вътрешността на кораба, пълен с вода.

Тъмнината пречеше да се различи нещо и Марино разбра, че работата беше по-трудна, отколкото предполагаше. Трябваше, за да има успех, да достигне във вътрешността на кораба.

Маринели също почувства, че въздуха става задушен. Върна се с д’Артенай върху галерата, даде чрез въжето условния сигнал и незабавно започна изкачването към повърхността.

Щом стигнаха на моста на кораба, те започнаха дълбоко да вдишват въздух, за да се съвземат. Другарите им ги посрещнаха с неописуем възторг.

Екипажът бе следил перипетиите на това подводно спускане с напрегнато внимание. Обаче Марино и неговият другар, които даваха признак на живот, не предполагаха страха и опасенията, които измъчваха моряците. Може би, мислеха си те, тия сигнали не са нищо друго освен отчаяни викове… Най-сетне двамата се върнали здрави и читави.

— Ние вече намерихме точното място! — извика Маринели. — Ние открихме потъналия кораб на Мадреселва!

— Водата не проникна ли в камбаната? — питаха рибарите, които се струпаха около Марино, докато Горо, за да се увери в станалото, опипваше дрехите на господаря си.

— Нито капка! — отговори Марино с усмивка на устните. Негърът, който през отсъствието на двамата водолази бе тичал по моста като обезумял, не бе се убедил още и разглеждаше дрехите на Маринели.

— Проникнахте ли във вътрешността на кораба? — попита Фалие двамата водолази.

— Драги приятелю, ние вече започнахме нашата работа — отговори героят. — След един час ние ще извършим второто си спущане, понеже трябва да използваме този хубав ден.

Тогава двамата мъже, които бяха слезли в морето, бидоха обсипани с въпроси.

— Какво видяхте? Какво намерихте в дълбочините? — питаха от всички страни.

Маринели не искаше да се бави. Той заповяда на хората си да се заловят за макарата за спущане на камбаната.

Оргосо го помоли да го вземе със себе си в камбаната. Искаше да им помогне в работата.

Маринели помисли, после послуша молбата му и даде съгласието си.

Марино, д’Артенай и Оргосо влязоха в камбаната, като взеха със себе си брадва, свещници, въжета и разни други инструменти.

Отново кабелите заскърцаха. Отворът на камбаната допря до водата и почна да потъва.

Оргосо не се почувства изненадан.

Камбаната слезе бавно и по един знак на Марино тя се намести на старото място, където работата беше вече започната.

Д’Артенай запали един от свещниците, които носеше. Малко по малко дъските бяха откъртени и хвърлени настрана.

При един нов сигнал на Маринели, камбаната се спусна още няколко стъпки и водолазите се намериха в отделението, където Мадреселва бе скрил богатството си.

Водата, която бе нахълтала във вътрешността на кораба, миеше касите и куфарите, пълни със злато и скъпоценни камъни.

С помощта на една голяма здрава кука, която тримата мъже бяха взели със себе си при тяхното подводно слизане, успяха най-сетне да повдигнат един от сандъците и да го поставят върху галерията на камбаната.

Те бяха така погълнати в работата си, че не държаха сметка за времето и не чувстваха колко задушен е станал въздуха.

Те успяха да повдигнат втори сандък, после Марино заяви на другарите си да прекъснат работата и да се изкачат на кораба.

Но д’Артенай и Оргосо, които съкровището на Мадреселва бе буквално омагьосало, поискаха да останат още, забравяйки всяка предпазливост.

— Ние имаме време да вземем още един сандък — отговориха те на началника си. — Ние още дишаме достатъчно.

За нещастие, сандъкът, който искаха да хванат с куката, за да го изтеглят към тях, бе твърде тежък. Стените му не можаха да издържат. Те се строшиха, въпреки желязната обвивка. Съдържанието на сандъка се изсипа: една грамада от златни монети се пръсна във водата.

Марино, който се крепеше върху галерията, видя в този момент Оргосо да побледнява, да се хваща бързо за едно въже, спуснато от върха на камбаната, опитвайки се да се върне върху галерията. Видя също д’Артенай да се олюлява.

Марино не се поколеба нито за момент. Той се впусна към френския благородник и го хвана за дрехата в момента, когато се задушаваше, готов да се повали.

Смелият спасител почувства, че и нему дишането също отслабва. Смъртта дебнеше героите. Трябваше веднага да се изкачат на чист въздух.

Марино употреби свръхчовешки усилия, каквито човек може да покаже само във върховната минута, и успя да намести върху галерията своя залитащ и онесвестен приятел. Настрана от него, Оргосо се бе строполил, загубил силите си в момента, когато бе се опитал да даде спасителния сигнал.

— Света Богородице! — извика Марино, който се чувстваше все повече и повече отпаднал. — Имай милост към нас!

Животът излиташе от него. Цялото му тяло трепереше. Смъртна пот заблестя на челото му. Едва можа да протегне ръцете си към въжето.

— Само да хвана въжето, само да хвана въжето! — мълвеше той отчаяно.

Той хвана въжето: сигналът най-после бе даден!

В зловещата и мълчалива камбана, при слабата светлина на един свещник, третият от тримата герои припадна и се повали на свой ред.

35. Ешафодът в палата на дожовете

Нощта бе настъпила.

Издигнала се високо на небето, луната се смееше зад бягащите облаци и отразяваше своя бледен диск в каналите, още браздени от няколко лодки, които се движеха като видения и бързо изчезваха.

Палатът на дожовете изглеждаше на едно мистериозно чудовище, очакващо своята плячка и Кампанилата се издигаше от страна като една гигантска колона. Всеки четвърт час часовникът, който беше поставен на върха й, зазвъняваше над островния град и звънът се разнасяше над тия великолепни и зловещи в същото време здания.

От площада Сан Марко се разнесоха странни шумове. Би казал човек, че група дърводелци работеше на площада, осветен от факлите.

Внезапно една гондола се появи по Големия канал, но скоро навлезе в един малък напречен канал.

След няколко минути ладията спря пред една твърде стара къща, подобна на някой палат, датираща сигурно от някой далечен век.

— Почакай ме тук — каза един човек, който се показа изпод покрива на гондолата, на лодкаря.

— О, сеньоре! — отговори последният с треперещ глас. — Аз съм баща на семейство. Кой ще ме осигури, че тук не става нещо ужасно! Аз трябва да се грижа за жена си и децата си!

— Човече, не бъди страхливец.

— Бог да ме пази — отговори гондолиерът, молещ се, — но само дяволът може да обитава в тази къща! Да се върнем, сеньоре! Може да мине някоя друга гондола по-късно. Повикайте нея!

— Стига! — подзе чужденецът с глас, свикнал да заповядва. — Остани тук! Вземи тия пари.

При вида на треперещия уплашен гондолиер, той не можа да сдържи една иронична усмивка.

— Моли се колкото си искаш! — продължи той. — Лошите духове не ще ти сторят никакво зло.

— Добре, съгласявам се — промълви гондолиерът. Той постави златните монети в джоба си, като се чудеше дали непознатият не съжалява за щедростта си.

— Влезе в къщата — му каза той, — нека света Богородица да ви закриля!

Чужденецът с голяма сръчност се изкачи по малката стълба, която водеше към вратата и почука със закачения на вратата чук, едно чудновато парче желязо с фантастична форма.

След кратко очакване някой дойде да отвори. Появи се една фигура, която държеше лампа в ръка и изглеждаше така грозна, че гондолиерът започна да мърмори молитви и да проклина дявола.

Чужденецът влезе веднага в коридора.

— Твоят господар още ли е буден? — запита той джуджето.

— Да, — отговори последното, — но господинът пристигна твърде късно. В подобен час господарят ми не обича да го безпокоят.

— Отведи ме при него. Ще заплатя добре. Ето, вземи тия пари.

И казвайки това, нетърпеливият непознат постави една златна монета в ръката на джуджето, което направи радостна гримаса.

Джуджето стана по-любезно, отведе късния посетител по дължината на една стара стълба, после двамата тръгнаха през един лабиринт от полупразни и със зловещ изглед стаи.

Те достигнаха най-сетне една голяма стая, където господарят на къщата, човек страшен за страхливите хора, четеше стари книги. Това бе един от ония гадатели, които изобилстваха през тази епоха в големите градове на Европа. Той бе лекар и магьосник едновременно.

Обстановката на тази стая даваше да се разбере, че нейният обитател се занимава с окултните науки. Там имаше чудни предмети, етажерки, покрити с разни течности и карти, изпълнени с разни кабалистични знаци.

Старецът стана бавно от стола си.

— Какво желае господинът? — попита той с мрачен тон.

— Сами ли сме? — прекъсна го посетителят.

— Аз не виждам никого, който би могъл да подслушва нашите думи — отговори сухо астрологът.

Чужденецът взе един стол, седна съвсем близо до стареца и му показа с един недвусмислен жест една добре напълнена кесия.

— Какво желаете? — попита гадателят, чиито очи алчно блеснаха.

Неговият събеседник тогава му каза няколко думи на ухото, толкова ниско, че да не могат да бъдат чути от никакъв друг свидетел.

Внезапно старецът подскочи.

— Не, не — извика той, ужасен. — Това е абсолютно невъзможно. Наистина, близо съм до гроба, но не желая да умра преди определения час.

— Помислете си — каза чужденецът, — това злато.

— Да ми обещаете и всички съкровища на земята, пак ще ви кажа не. Господине, вие искате невъзможното. Не мога да ви помогна!

— Е, добре, но аз държа за невъзможното — каза енергично чужденецът. — Трябва да зная мислите на този затворник. От неговото свидетелстване зависи животът на много хора!

Старият магьосник се замисли. Внезапно той стана и отвори едно чекмедже, пълно със стари ръкописи. Взе един от тях: един стар, наполовина прогнил от влагата и времето, който сега бе придобил голяма цена.

— Това наистина е от Параселс — каза старецът с важен глас. — Това е едно копие от самия него, от прочутите му произведения. Прочетете тази страница — прибави той, показвайки ръкописа на чужденеца. — Срещнах една твърде оригинална мисъл: „Живеещият, — казва той — не можа да говори, но мъртвият ще заговори по един начин, който му е лесен.“

Непознатият хвърли върху старата книга един боязлив поглед, в който личеше дълбоко уважение към произведението на прочутия мъдрец, починал много отдавна.

Бавно той започна да чете. Понякога очите му оставаха втренчени и широко отворени. Той трепереше с цялото си тяло.

— Вие имате право — каза той на стареца, който го гледаше с безпокойство. — Да, живият не е вече достъпен; тогава мъртвият ще ни даде сведенията, които първият ни отказва! Вземете, старче!

Чужденецът постави една шепа златни монети в ръката на гадателя.

— Действайте според наставленията на Параселс — каза старият човек, вземайки златото. — Има хора, които се надсмиват над него, но аз узнах, че той е мъдър и умен!

— Надявам се, че ние ще успеем — отговори чужденецът с тъжен и тържествен тон. — Това е последното средство, което ни остава, за да открием истината!

След няколко минути джуджето влезе. То отведе посетителя до края на канала, където, преизпълнен със страх, гондолиерът го очакваше.

Виждайки да се завръща неговият клиент, той се прекръсти. Може би и той също да е някой магьосник, мислеше си суеверният лодкар.

— Към Лидо! — изкомандва рязко чужденецът.

Гондолата се заплъзга по водите, които тъмнината бе направила черни, и стигна скоро в Лидо.

Като че ли загадъчният пътешественик бе очакван там. Едва що бе поставил крака си на земята и един човек, загърнат в голяма мантия, дойде до него и му пошепна нещо тихо на ухото.

После двамата тръгнаха с бързи крачки, докато гондолиерът отдалечаваше лодката си от кея и изчезваше в нощта.

Преди още слънцето да бе се показало на хоризонта, големият площад Сан Марко се оживяваше все повече и повече.

От всички страни прииждаха мъже, жени, деца и се отправяха към Пиацета. Едно зрелище ги очакваше, едно зрелище, от което венецианците отдавна бяха лишени. За първи път от много години насам една смъртна присъда щеше да се извърши над спокойните води на канала Орфано. Площадът Сан Марко щеше да послужи за театър на една публика и открито изпълнена екзекуция.

През нощта палачите на инквизицията, с черни маски, бяха поставили ешафода между двете колони от червен мрамор, които се издигаха пред палата на дожовете. Той беше чер и представляваше ужасен контраст с мраморната белина на дъгообразния свод и другите колонади.

— Всички предвиждаха екзекуцията, която се очакваше. Инквизицията, вярна на своите обичаи, не бе съобщила нищо за решението си на народа. Тя бе приготвила всичко през нощта, без да види или чуе някой.

Лодкарите, търговците, рибарите, прииждащи на тълпи, в часа, когато трябваше да започнат работата си, гледаха учудено малката естрада, тапицирана в черно, и покрития пън, поставен до нея.

Един войник от арсенала се разхождаше на няколко крачки от зловещия апарат. Той бе мълчалив, с мрачен поглед.

Вечерта, на това същото място една нова жертва трябваше да падне под брадвата на Бурони, палача на Съвета на тримата.

Тяхното решение не бе още обявено. Чак по обяд управителят на Сан Марко щеше да съобщи на народа, от стъпалата на палата на дожовете между двете колони от червен мрамор, името и занятието на осъдения.

Но хората бяха неумолими. Те се тълпяха все по-близо до зловещото място, за да могат да видят по-добре.

Войникът продължаваше да мълчи и обръщаше гръб на тези, които се опитваха да го разпитат.

Но не бе само любопитството, което вълнуваше този народ. Мнозина изглеждаха мрачни и тъжни при вида на ешафода. Тяхното недоволство се разбираше ясно. Страшният съвет на тримата убиваше всички, които му изглеждаха подозрителни. Дожът Луиджи Гримани, зловещият носител на дожската корона, не бе по-малко мразен. Разказваше се, че упражнявал насилие над момичета, които му изглеждали красиви, и ги вкарвал в палата. Казваха даже, че бил извършил покушение срещу живота на баща си, за да се покачи върху трона.

Дожът се виждаше твърде рядко. Той не се появяваше пред очите на народа, понеже всички го смятаха отговорен за терора, който тегнеше над републиката.

Проклинаха го, но се пазеха да говорят високо. Кой бе сигурен, че няма да бъде подслушан от някой полицай или шпионин на палата? Управителите и сенатът ги бяха разпратили навсякъде.

По това време, когато управляваше великият съвет, двама управители постоянно се намираха пред кулата в средата на площада, заедно с около двеста войници, въоръжени до зъби.

При най-малкия признак на вълнение тия двама чиновници, на които Съветът на тримата бе дал право за свободно действие, нямаше да се поколебаят да опразнят площада чрез войниците.

В такъв случай би им било изпратено едно двойно число войници, за да ги подпомогнат.

Нещастникът, който би изпуснал някоя непредпазлива дума, биваше арестуван тайно поради рапорта на някой шпионин.

Такива бяха методите на управление, които позволяваха на кървавия съд да управлява в пълна сигурност над вълнуващия се народ.

По обяд, действително, се появи Тадео Моро, управител на Сан Марко. Носеше тъмночервена мантия, както протоколът изискваше, спря се между двете колони от червен мрамор.

Едно многобройно число слуги го придружаваше. Силвио Зиани, старшият началник на карабинерите, бе на заден план, придружен от своите секретари.

В този момент двама глашатаи, държащи сребърни тръби, и секретарят на инквизицията, който държеше една запалена свещ, напредваха към Тадео Моро.

Тръбите засвириха. Управителят на Сан Марко извести тържествено на събралия се народ, че дожът и великият съвет са признали астролога Ауромето за виновен в магьосничество и са го осъдили на публична смърт от ръцете на палача, върху ешафода пред палата на дожовете.

Маскираният секретар на инквизицията се приближи и покланяйки се, издигна запалената свещ пред него.

— В името на великия съвет на републиката — извика управителят, угасяйки пламъка на вощеницата, — животът на осъдения ще угасне по същия начин.

Церемонията по обявяването на присъдата бе свършена. Тадео Моро, Силвио Зиани и техните помощници се оттеглиха.

Тълпата, събрана на площада Сан Марко и на Пиацета, се вълнуваше като водата на море. Задаваха се полугласни въпроси. Отговорите се произнасяха ниско. Всичко това мърморене и шепнене наподобяваше шума на вълните.

Хората се тълпяха на гъсти маси към ешафода. Всеки се стремеше да си намери по-добро място за наблюдаване на екзекуцията.

Прозорците и покривите на близките къщи бяха заети от любопитни зрители.

Погледнат от височината на Кампанилата големият площад изглеждаше на грамаден мравуняк.

Близо до стъпалата на палата на дожовете стоеше старата просякиня от църквата Сан Марко.

Настрана от нея един продавач на птици, с червендалесто лице, бе поставил кафеза си. Вътре се намираха гъски и патици, любимото ядене на венецианците. Този дебел човек, с весела физиономия, имаше един интересен прякор. Наричаха го Папалардо, което означаваше едновременно лицемер и лакомник.

Наблизо до него бе застанала по една случайност една бъбрива и познавана от всички жена, Фросина, старата слугиня на оръжейния майстор Илюзо, който имаше богата клиентела.

— Така е както ви казах — му викаше в този момент слугинята със снишен глас. — Той се е дегизирал като монах! Не знаете ли историята на този магьосник, който правеше черна магия и четеше бъдещето по звездите? Този магьосник, който живееше някога там горе, близо до моста Риалто?

— Ха, ха, ха! — разсмя се Луала. — Аз често съм чувала да се говори за него.

— Той можел изведнъж да изчезва, — добави слугинята. — Никой не е знаел как става това!

— Хайде стига, Фросина — каза старата просякиня. — Тия, които са там горе, го знаят добре — каза тя, показвайки с костеливите си пръсти прозорците на инквизицията. — Ха, ха, ха! Попитайте ги тях! Те хвърлиха някога астролога в Орфано. Никой не знае по-добре от мене. Да, хвърлиха го от Моста на въздишките в канала Орфано!

— Какво говорите, Луала? — попита търговецът на птици, който изглеждаше твърде изненадан.

— Можете да ми вярвате, Папалардо — отговори старицата с убедителен тон. Хвърлиха го в Орфано, в черния Орфано!

— Вярвам ви, щом вие ми казвате. Вие знаете всичко.

— Това е истина — каза на свой ред слугинята на оръжейния майстор, която на драго сърце разказваше всички новини, които узнаваше от разговорите, които се водеха при нейния господар. — Вярвам, че той е бил хвърлен в Орфано, но кой знае, дали не се е спасил с помощта на своята магия?

— Ха, ха, ха! — разсмя се старицата. — Това е възможно. Но те, значи, пак са го намерили и сега искат да го докарат на ешафода, за да бъдат сигурни този път, че са го убили.

— Каква забъркана работа. На мене всичко ми е тъмно — каза Папалардо.

Фросина бе твърде щастлива, че бе намерила тук хора, които да я слушат.

— Това не е всичко — каза тя със снишен глас и с един мистериозен тон. — Ако ви кажа всичко, което зная, вие ще останете с отворени уста!

И наистина, лакомият Папалардо имаше естествено зинала уста, която предаваше на лицето му изражение на наивност.

— Разкажи ни какво знаеш, добра Фросино — каза търговецът на птици.

Просякинята, за да бъде сигурна, че не ще пропусне нито една дума, пъхна главата си, с чело, покрито с бръчки и закривен нос, между Фросина и Папалардо.

— Знаете ли нещо за един истински ням монах? — попита със снишен глас слугинята на оръжейния майстор.

Старата просякиня кимна с глава.

— Да, да — отговори Папалардо. — Вие сигурно знаете това, Луала! Един монах, казват станал невидим в къщата на астролога!

— Точно така. Е как ви изглежда това? — продължи Фросина. — Много хора са си блъскали главата, без да разберат нищо. Никой от тях не се е усъмнил, че немият монах и астрологът не са друго, освен едно и също лице.

Папалардо, изумен, закърши ръце.

— Това е невъзможно, невероятно е — каза той съвсем ниско. — О, Свети Марко, какви чудни неща стават на света.

— Това още не е всичко, — прибави слугинята.

— Да, това, което разказвате е добре съчинено — намеси се старата просякиня. — Обаче, работата в Орфано винаги е тъмна; даже ония господа и люде, които седят там горе, мислят, че са открили всичко.

— Да, вие имате право, Луала. За този, който е в Орфано, нищо не е ясно — потвърди Папалардо, който на драго сърце обичаше да поддържа мислите на другите.

— Монахът и магьосникът са били една и съща личност. Полицаите, които са претърсили къщата, намираща се близо до моста на Риалто, не са намерили монаха, който не бил излизал от там, а само магьосника Ауромето, когото днес ще покачат на ешафода. Знаете ли кой го предаде?

— Не, не зная нищо — каза търговецът на птици.

— Любопитна съм да узная, ха, ха, ха — разсмя се старата.

— Този магьосник и монах едновременно е сключил един пакт с дявола — продължи бъбривата Фросина. — Очаквам с нетърпение той публично да даде обяснения за обвинението срещу него и че може би ще направи някои разкрития в последната минута.

— Вие още не сте казали, Фросина, кой го е предал? — попита Луала.

— Да, вие още не сте ни казали това — потвърди продавачът на птици.

— Е, добре. Той сам се е предал — продължи Фросина. — Вие знаете, че тия, които са сключили договор с дявола, се предават сами срещу смъртта, когато техният последен час е настъпил. Той се е предал сам.

— В стаите на истината е, нали? — запита просякинята.

— Да, да, той трябва да е там, в стаите на истината…

Обзета от ужас, бедната кършеше костеливите си ръце.

— О, не! — извика Фросина. — Той не е в стаите на истината. Познавам събитието. Ако бях сигурна, че вие ще мълчите, щях да ви доверя това, което зная по тоя повод. Вчера началникът на карабинерите бе дошъл при моя господар. Те се разговаряха високо в стаята с оръжията, където Силвио Зиани си избираше една нова сабя. Действително, аз бях в трапезарията, която е наблизо, и можах да чуя, дума по дума това, което говореха. Обещавате ли ми да не казвате никому?

Папалардо и старата просякиня обещаха да пазят тайна, въпреки че търговецът на птици бе неспособен да я запази повече от четвърт час.

— Чуйте! По времето, когато астрологът е бил хвърлен в канала Орфано, монахът, който бил станал невидим в жилището на магьосника, се появил внезапно, кратко време след смъртта на последния.

— Ха, ха, ха! — прекъсна я просякинята с гръмогласния си смях. — Ние сега имаме доказателство, че тия, които стоят там горе, не знаят нищо точно. Преди всичко вие казвате, че двете лица не са друго, освен едно и също. Сега вие твърдите, че монахът се появил, след като магьосникът бил хвърлен в Орфано?

— Да, Луала има право, — наблегна Папалардо. — Те не знаят нищо, тия господа там горе.

— Оставете ме да завърша — извика Фросина със снишен глас, понеже бе забелязала, че някои лица, намиращи се наблизо, надаваха ухо. — Магьосникът продължава своите магии — каза тя. — Монахът е изчезнал пак без следа. Тогава един моряк разказва, че корабът, с който последният избягал, претърпял корабокрушение, като всички, освен него се удавили. Но внезапно отново виждат да се появява във Венеция магьосникът! Вижте, Луала! Дяволът му помага, тъй като той е можал да излезе жив от корабокрушението, като се е спасил и от канала Орфано.

— Отново се е спасил! — прошепна просякинята, която бе свикнала да повтаря по два или три пъти едни и същи думи. — Отново спасен! Защо ли е дошъл тук във Венеция?

— Не ви ли казах, Папалардо? Не знаете ли, че един призрак обитава гробницата на благородната фамилия Карманьола в острова на гробовете?

При тия думи Фросина се прекръсти.

— Казват, че старият Виторио Карманьола, когото никъде не виждат, си бил приготвил вече ковчега в гробницата!

— Ха, ха, ха! — разсмя се просякинята. — Това е ужасно, Фросина, ако някой дух…

— Доказано е — продължи слугинята, — че когато призракът е почнал да обитава гробницата, се е появил монахът. Той бил заловен в Маламоко и те са прибегнали до хитрост, за да го доведат до тука, иначе той пак би им избягал.

— Обаче, кажете ми — запита просякинята, — ако той е бил в сношение с дявола, защо не е използвал това си могъщество, за да се освободи? Аз не съм видяла нищо подобно, но само си въобразявам, че съюзът с лошите духове би го направил недостъпен за всякакви нападения.

— Вие ме питате повече, отколкото мога да ви отговоря — каза Фросина. — Знаеш, че никога не съм ходила в кухнята на дявола.

— О, да ви пази Бог! — каза търговецът на птици, за когото Фросина бе една добра клиентка. — Вие никога не сте ходили в друга кухня, освен в тази на уважаемия майстор Илюзо, оръжейника.

— Зная ли аз? — продължи Фросина. — Неговото могъщество сигурно е било ограничено. Може би то е прекъснато сега!

— Ще ми разкажете ли продължението на разговора между началника на карабинерите и вашия майстор? — запита Луала.

— Господин Илюзо попита благородния Силвио Зиани защо е осъден на смърт астрологът и отговорът беше…

— Кажете ни, кажете ни го, Фросина! — помоли обезпокоената просякиня, подкрепена от Папалардо, който не виждаше в целия този разговор друго, освен едно убиване на времето.

— Астрологът, или, ако желаете по-добре, монахът или магьосникът, — продължи слугинята — е бил завлечен в подземните килии на палата на дожовете, за да признае от какво естество са били неговите връзки с Ауромето. Никой не е знаел, че…

— Един въпрос! — прекъсна я старата просякиня, смеейки се. — Носил ли е монашеско расо този човек, който е бил заловен в Маламоко и докаран с хитрост в двореца?

— Разбира се! Той е носел една черна доминиканска мантия. Бил е същият монах, когото шпионите на папата са търсили така отдавна.

— Така отдавна — подзе Луала. — Уви, да, вие имате право, Фросина.

— Те са го подложили — подзе последната, — на всички наказания, като са го заплашили със смърт. Чувствайки, че наказанието е неизбежно, той отправил една последна молба. Поискал още веднъж да го заведат при великите инквизитори.

Фросина хвърли наоколо безпокоен поглед, да се убеди, че никой не подслушва, после подзе, приближавайки главата си по-близо до продавача на птици и старата просякиня:

— Той обърнал внимание на началника на затвора, че неговото расо се е обърнало на дрипи и поискал една мантия и черна шапка, за да се яви достойно пред Съвета на тримата!

— Какво му е отвърнал началникът на затвора? — попита Луала.

— Изпълнил желанието на монаха и, когато последният, така преоблечен проникнал в тайната стая на инквизицията, тримата съдии подскочили от столовете си.

— Какво говорите? — каза Папалардо, дълбоко изненадан. — Подскочили? Инквизиторите?

Старата просякиня се засмя със своя саркастичен смях.

— Ауромето — продължи Фросина. — Ауромето, астрологът! — извикаха те. Действително монахът приличал по всичко на мистериозния човек, хвърлен в канала Орфано. Вие можете да си представите какво е било тяхното вълнение! Нещо повече, според както разказва капитанът, магьосникът е заплашил инквизиторите, представете си, великите инквизитори!

— Нечувано! Още не се е случвало подобно нещо — каза Папалардо.

— А примерът на Марино Маринели — обади се старата просякиня. — Той също е отправил заплашвания срещу инквизиторите.

— Тогава, продължи Фросина — те осъдили на смърт монаха астролог!… Но вижте там! — прекъсна се тя сама. — Войските от арсенала пристигат вече, за да образуват кордон около ешафода.

— Слънцето е вече на залязване — прошепна старата просякиня, хвърляйки поглед към небето. — Този път само Бог може да му помогне!

Търговецът на птици и слугинята не чуха тия думи, понеже хората, които се бяха натрупали наоколо, в този момент бяха внезапно грубо разблъскани от войниците и стана една бъркотия.

Образува се широко място около ешафода и колонадите на Дожския палат.

Можеха да се различават твърде ясно входът и стълбите на палата, които бяха срещу ешафода, но разстоянието, което ги отделяше от тълпата бе твърде голямо, за да могат да се разберат думите, които биха били произнесени.

Бедната стара Луала, прегърбена, трепереща и едва сдържаща се на крака, се намери така притисната между множество мъже с висок ръст, които войниците бяха изтласкали, че не можеше нито да се мръдне, нито да погледне около себе си.

Но тя вика, пищя, моли се толкова много, че всички, които я познаваха, й направиха място и я оставиха да стигне до стъпалата на църквата Сан Марко.

Тя можеше оттам по-добре да наблюдава изпълнението на екзекуцията, отколкото другите многобройни любопитни.

Барабаните на арсенала глухо биеха и вледеняващите им звукове зловещо отекваха върху обширния площад, покрит с черно.

Слънцето хвърляше последните си червени лъчи върху мраморните колони и галерии, върху тълпата и върху ешафода, покрит с черно.

Тогава войниците се появиха по галериите.

В този момент дожът, управителят на Сан Марко и капитанът на карабинерите се показаха в ложата, разположена над ъглесводестата галерия, която обкръжаваше палата. Те идеха, за да бъдат свидетели на екзекуцията.

Зад войниците вървеше Бурони, грамадният и снажен палач на инквизицията. Той бе маскиран, както и двамата му слуги. Един от тях носеше голямата сабя на правосъдието, която след всяка екзекуция биваше закачана в тапицираната в черно зала на инквизицията; другият — навитият пергамент, който съдържаше смъртната присъда.

След Бурони вървеше, бледен и отслабнал, но без никакъв признак от страх, осъденият на смърт монах.

Бертучио трябваше да умре, без да бъде видял, нито да е говорил с Марино Маринели. Той не трепереше пред последния час. Бе готов да напусне живота, да умре. Една мисъл само го тормозеше и го караше да съжалява за съдбата си: загиваше, без да е разкрил своята тайна на Марино Маринели.

Може би той щеше да намери таблата и да прочете надписите, които съдържаха, но третото бе останало непълно. Последните думи, най-важните, липсваха. Тази грижа обземаше Бертучио до последната му минута.

Отстрани вървяха двама изповедници, които искаха да го подкрепят до последния момент.

Безстрашието и твърдото държание на осъдения бяха чудни и достойни за възхищение.

Една дузина въоръжени войници завършваше шествието. Барабаните биеха без спиране с оглушителен шум. Управителят бе дал тази заповед единствено по искането на инквизиторите.

Бертучио разбра скоро защо бе това. Продължителното биене на барабаните трябваше да заглуши гласа му и да му попречи да говори на народа.

Когато шествието достигна до ешафода, то се спря.

Бертучио се изкачи, предшестван от палача, по двете стъпала, които водеха към естрадата, и хвърли един поглед нагоре, към ложата, където се намираше Луиджи Гримани…

Дожът се оттегли няколко крачки. Дали желаеше да избегне пълния с пламък поглед, който му отправяше Бертучио?

Не! Душата на Луиджи не познаваше нито състрадание, нито угризение. Той се бе оттеглил, за да каже няколко думи на ухото на управителя. После той се върна до галерията, кръстоса ръцете си на гърдите по един предизвикателен начин и загледа как старият прислужник на баща му се изкачваше на ешафода.

С едно вътрешно задоволство той си казваше, че единственият и последен свидетел на злокобната нощ щеше да изчезне в този час; щеше да замлъкне завинаги последният глас, който можеше да обвинява както него, така и управителя. Прочее, виновниците щяха да бъдат освободени от всякакво безпокойство!

Бертучио падна на колене и направи една последна молитва.

Двамата божи служители коленичиха от двете му страните.

Покъртително зрелище беше да гледат този блед монах, с мъченическо лице, пред ужасния пън за обезглавяване!

Той бе там, със сключени ръце, в молитвено очакване, с трептящо от физическо изтощение тяло…

Палачът бе взел сабята на правосъдието, широка и блестяща. Той бе готов да изпълни своята обязаност.

Барабаните биеха без прекъсване.

В далечината слънцето замираше, изпращайки последните си лъчи.

Бертучио се повдигна. Той стисна ръцете на двамата изповедници в знак на благодарност, после каза няколко думи на Бурони.

Последният направи знак на двамата си помощници, които се приближиха, за да хванат осъдения и да го привържат към пъна.

Но Бертучио ги отстрани, отмахна сам яката от облеклото си и коленичи съвсем близо до дървения пън…

Бурони повдигна сабята си.

В момента, когато той я повдигна във въздуха, блестяща и свистяща, един вик се чу откъм църквата Сан Марко, един вик, който се чу от цялата тълпа, въпреки силното биене на барабаните.

— Бертучио! — беше този сърцераздирателен вик.

Дожът потрепера… Тадео Моро се приближи до балкона, за да види кой е изпуснал тоя вик, кой е посмял да предизвика смущение при екзекуцията. Той не можа да разбере точно откъде беше нададен вика. Стори му се само, че е произнесен от някоя жена.

В същия момент замахнатата от Бурони сабя достигна шията на Бертучио, мина през нея и се заби в дървения пън.

Главата на осъдения падна върху черното платно на ешафода, където от тялото, в последни спазми, течеше кръв.

Присъдата беше изпълнена! Зрелището свършено!

Дожът и неговата свита напуснаха галерията, двамата изповедници слязоха от ешафода, барабаните престанаха да бият и няколко жени се приближиха бързо до пъна, за да намокрят кърпичките си с кръвта на обезглавения.

Двама мъже излязоха от тълпата, която малко по малко се разотиваше.

Те пристигнаха от каменната стълба, която извеждаше на Пиацета.

Носеха големи тъмни мантии, черни шапки, украсени с пера, които засенчваха лицата им и издаваха, че принадлежат към висшето общество.

Този, който вървеше напред, бе по-едър от своя другар. Той изглеждаше по-снажен и широкоплещест и по-решителен.

— Ако бяхме закъснели още малко, щеше да бъде късно — каза последният.

Те се изкачиха по-двете стъпала, застлани с черно.

Когато забелязаха кървавия труп на Бертучио в полусветлината на вечерта и двамата маскирани слуги, които се готвеха да поставят тялото в един предварително подготвен ковчег, останаха за момент неподвижни… Молеха ли се? Бяха ли дълбоко покъртени? По-едрият бързо изтри една сълза, която се бе търколила по бузата му.

Тогава той напредна към Бурони, който бе вдигнал главата, за да я постави също в ковчега.

— Виж, майсторе — извика му той с глух глас. — Оставете ми главата на астролога!

Бурони обърна маскираното си лице към чужденеца.

— Как? — запита той. — Вие желаете главата на осъдения?

— Ето, вземете тази кесия, пълна със злато, като възнаграждение за услугата, която ще ми направите. Желая да притежавам тази глава — продължи чужденецът, който за да даде по-голяма тежест на думите си, държеше една кесия, пълна със златни монети.

— Какво чудно желание имате? — попита последният заинтригуван.

— Решете бързо — каза чужденецът. — Обезглавеният осъден ви принадлежи, затова дайте ми тази глава, която крие в себе си толкова интелигентност.

— О, о — каза Бурони, — вие кроите някой план, който не, желаете да кажете… Ще задоволя вашето желание.

При тия думи той подаде на чужденеца бедната глава, от която капеше кръв.

Той бе много доволен, че е можал да спечели една грамадна сума за главата на тоя осъден на смърт.

— Благодаря! Вземете кесията! — отговори чужденецът, давайки на палача пълна със злато кесия в замяна на главата на Бертучио.

Той скри последната под мантията си, слезе бързо от стъпалата, последван от другаря си, и изчезна в още оживената нощ, докато помощниците на палача затваряха ковчега, за да го натоварят на една количка и го отнесат в дома на шефа си.

Там ковчегът бе натоварен на една лодка и изпратен на острова на гробовете, където трябваше да го заровят в един предварително приготвен гроб.

Когато помощниците на Бурони пристигнаха след няколко часа на острова-гробище, за да изпълнят последната си длъжност, срещнаха двамата чужденци, които ги очакваха.

Този, който бе купил главата на осъдения, я извади изпод мантията си, покрита в черно платно, и се отправи към слугите.

— Отворете ковчега! — заповяда той. — Ще ви възнаградя за това.

Двамата мъже го послушаха, без да знаят кой е този човек, който им заповядваше. Последният постави главата над тялото с благоговейно движение, после затвори ковчега, който бе спуснат в гроба.

Докато слугите на палача и един помощник на гробаря хвърляха пръст върху ковчега, двамата непознати останаха близо до гроба, мълвейки тиха молитва.

Щом работата беше свършена, елегантният чужденец, който изглеждаше баснословно богат, даде на всеки от тримата мъже много златни монети.

Учудени и зарадвани, работниците съзерцаваха при светлината на луната монетите, които блестяха, докато в това време двамата непознати се отдалечаваха мълчаливи, минавайки под тъмните кипариси и борчетата на острова.

36. Освобождението

Вечерта, когато Анунциата, въпреки поръките на старата Луала, бе напуснала тайно нейното жилище, за да отиде на гроба на баща си. Просякинята се чувстваше обзета от едно странно безпокойство.

Тя стана по-рано, отколкото обикновено, от стъпалото, където сядаше всеки ден пред църквата, и се отправи, клатушкайки се, с наведена глава, към жилището си.

— Предчувствам, че някакво нещастие ще се случи — каза си тя. — О, Света Богородице, нямам нито минута почивка?

На площада Сан Марко цереше още голямо оживление. През горещината венецианците обичаха да напущат къщите си вечер, за да подишат чистия нощен въздух.

Старата просякиня слезе по стъпалата до брега и се приготви да тръгне по обикновения си път край водата, когато изненадата я прикова на мястото й.

Една голяма гондола се приближаваше. Бе осветена с факли, които моряците държаха в ръце.

— Да видим — каза тя ниско, протягайки глава напред, за да разгледа по-добре лодката.

— Това е дожът! Да бъда проклета, ако не е той! — извика тя с висок глас. — Да, това е той! Той се връща сам със слугите си от една нощна разходка. Но, изглежда, като че ли има нещо в неговата гондола? Не, няма нищо. Дожът е намръщен, погледът му е мрачен. Къде ли е ходил в един такъв късен час, без свита, Луиджи с червената брада, който мрази доброто и отказва да го извърши? Кой знае дали не е намерил следите на моята Анунциата. Не, това е невъзможно! Той не иде от същата посока.

Старата продължи пътя си. Нейното безпокойство се бе увеличило. Трябваше да знае дали наистина не се е случило нещо на нейното съкровище, което пазеше и закриляше за благородния Марино.

Беше минало полунощ, когато тя достигна най-сетне до жилището си. Всичко наоколо бе спокойно и пусто.

Тя отвори вратата предпазливо, за да не разбуди Анунциата, която сигурно спеше, и влезе в стаята с тихи стъпки.

Луала подири пипнешком леглото на младото момиче. Изненадана бе, че не чува нейното дишане. Тя попипа с костеливата си ръка леглото й…

Старата просякиня се разтрепера. Анунциата липсваше!

— Света Богородице, какво се е случило? — извика тя ужасена. — Анунциата говори, отговори ми, къде си?

Но никакъв глас не отговори.

Луала отвори тогава вратата на стаята и извика името на своето протеже в коридора на къщата и в стаята, намираща се в горния етаж. Всичко бе напразно!

Нещастната, обзета от смъртен страх, слезе в долната стая. Тя намери всичко в ред и никаква следа не отбелязваше някое необикновено събитие.

Внезапно Луала застана на мястото си. Съобщението, афиширано пред палата на управителя й, дойде на ум.

Гробовете на остров Сан Николо! Анунциата сигурно е поискала да узнае по какъв начин е изпълнена наредбата и е излязла, пренебрегвайки поръките на своята покровителка.

Тя отвори вратата, която бе на задната стена на къщата, водеща към канала.

Гондолата бе изчезнала! Никакво съмнение не можеше да съществува. Анунциата не бе устояла на обещанието си и бе избягала, възползвана от тъмнината.

Просякинята изпусна задавен вик. Тя си спомни за дожа, когото бе видяла да минава през канала. Всякакви мисли се появиха във въображението й, няколко охкания се изтръгнаха от гърлото й.

За момент усещаше, че не знае какво да прави.

Изведнъж взе решение. Тя разбра, че трябва да действа бързо и поиска да се увери веднага дали нейните предчувствия ще се оправдаят.

Безполезно беше да я очакват. Анунциата вече се връщаше, ако не й се е случило нещо.

Луала се ослуша. Една камбана в далечината съобщаваше един часа сутринта.

— Заминала е сигурно за острова на гробищата — каза тя, — но кой може да е казал за преместването на мъртвите от гробището на остров Сан Николо? Може би тя е излизала в града… Не, това е невъзможно. Тя бе твърде загрижена и тъжна през последните дни! Отишла е да търси гроба на стария Андрея! Но как в моята бързина не се съобразих да взема друга гондола?

Старата просякиня остана замислена… Какво да прави? Тя бързо премина през къщата и отърча до брега на канала. Тръгна покрай него, дирейки с очи някоя лодка, привързана за едно колче на брега.

Превъзмогвайки старческата си немощ, тя направи усилия и като притегли лодката по-близо до брега, успя да се качи в нея.

За щастие, вътре се намираше едно гребло, скрито до една от стените на лодката.

Луала призова на помощ някогашната си сръчност, но, желаеща да избегне голямата умора, тя постави греблото като кормило и стана права, вместо да гребе седнала, с двете ръце.

Тя пое по същия път, по който Анунциата бе тръгнала вечерта. Зави край Марсово поле и се отправи на север. Един вътрешен глас й казваше, че тя сигурно ще намери своето съкровище на острова на гробовете.

В случай, че не я видеше там, щеше да я търси на остров Сан Николо.

Нещастната употреби една енергия, която никой не би могъл да предполага у нея. Тя управляваше кормилото така твърдо и така правилно, че преди да измине един час забеляза тъмните очертания на острова-гробище.

Страхът, който я бе обзел изцяло, страхът, че Анунциата се намира в опасност, бе увеличил силите й.

Тя прекара няколко минути в размишления. Ако Анунциата, си каза тя, е дошла наистина на острова на гробовете, би трябвало отдавна да се върне. Обаче, ако е била позната, проследена, ако дожът я е видял, бе загубена за старата просякиня и за Марино. В такъв случай слугите от палата отдавна са я отвлекли със сила и затворили.

В момента, когато Луала правеше това предположение, гневен блясък премина през очите й.

Тя се приближи до острова. Дълбока тишина и гъста тъмнина царяха наоколо.

Внезапно Луала се ослуша и нейната ръка отпусна греблото. Погледна на всички страни, видимо ужасена.

Един сърцераздирателен вик се бе разнесъл глухо, като че излизащ от гроб над вълните.

Откъде можеха да идат тези тъжни охкания?

Старата просякиня тури ръка зад ухото си, за да чува по-добре. Лодката се намираше сега съвсем близо до острова.

Наново, същият вик, тъжен и мъчителен, се разнесе!

Старицата, сама в нощта пред погребалния остров, почувства студени тръпки да полазват по тялото й. Дали това беше някой мним мъртвец, погребан жив, който се оплакваше за ужасната си съдба?

Часът на духовете бе изминал отдавна. Скоро слънцето щеше да окъпе с пурпур хоризонта чрез лъчите си.

Старата Луала, която, поради своя начин на живот, отдавна бе прогонила от себе си това, което се нарича страх, не се уплаши. Тя даде още няколко удара с кормилото, решена да слезе на острова, за да търси Анунциата.

Пристигайки на брега, тя внезапно забеляза на няколко крачки от мястото, където беше стъпила… една гондола. Отначало помисли, че това е лодката на клисаря на малката църква. После позна старата лодка, която обикновено стоеше привързана зад къщата й.

Не можа да сдържи един радостен вик. Най-сетне бе намерила истинска следа! Анунциата бе дошла на острова на гробовете. Тя се намираше още тук, ако не е паднала вече в ръцете на своите неприятели.

Старата Луала си спомни тогава, че не бе видяла нищо в гондолата на дожа. Тя бе видяла добре, че Луиджи не бе придружен от Анунциата.

Тя стъпи на земята, привърза лодката си и проникна между боровете.

В този момент същото охкане достигна до ушите й. Различи, че то идеше от гробниците.

Просякинята застана за момент нерешителна, после повика полугласно името на Анунциата…

Никакъв отговор не се чу. Дълбоко и тържествено мълчание царуваше върху острова на мъртвите.

На изток денят започваше, но тъмнината бе още гъста между надгробните паметници и боровите горички.

Луала направи няколко крачки по посока към гробницата, после се ослуша.

— Анунциата! — извика тя с по-ясен глас. — Анунциата, отговори ми!

Нищо не се движеше край нея. Луала стана по-неспокойна.

Тя се приближи до гробницата и различи едно стенание.

— Анунциата сигурно е ранена или й е лошо — помисли бедната жена.

Нейните мисли отново станаха по-безпокойни и по-мъчителни.

— Света Богородичке, имай милост! — мърмореше старицата. — Кой ли стене там?…

Тя се приближи до предната страна на гробницата и прилепи ухото си до разни места на стената.

Най-сетне успя да открие точно откъде идеха стенанията.

— Анунциата! — извика тя. — Дай ми знак за твоето присъствие, Анунциата!

Тя се ослуша с по-голямо внимание. Стори й се, че охканията стават по-глухи.

— На помощ! — разнесе се слаб глас от вътрешността на гробницата.

Старата просякиня със засилено безпокойство хвана бравата на голямата желязна врата и я заблъска с отчаяна сила… Най-сетне вратата отстъпи.

Луала обгърна с поглед през образувалия се отвор ужасната и мрачна зала, откъдето се разнасяше една миризма на гнило.

— Анунциата! — извика тя.

Охканията се чуваха още по-слабо.

— Елата, елате! — чу Луала да се вика съвсем близо до нея.

Действително просякинята наведе очите си и забеляза едно тяло на пода.

Обзета от радост за това откритие, тя вдигна ръце към небето, после се хвърли към лежащото човешко същество, което лежеше, без да може да стане.

— Спасете ме, имайте милост към мене. Отведете ме далеч от това място! — въздъхна Анунциата със слаб глас.

Тя трепереше с цялото си тяло. Ужасът и страхът като че ли бяха парализирали членовете й.

— Небето да бъде благословено! — извика просякинята, която бе коленичила до нея.

— Виж, Анунциата! Аз ще те върна наново към живота. Аз те намерих!

— Той ме преследва… Видяхте ли го, дожа? — запита младото момиче, което се прилепи към старата жена, която бе негова спасителка.

— Той е далеч, успокой се! Не ще те намери!

— Да замина оттук, твърде бързо да замина — каза Анунциата задъхана, с поглед втренчен към дъното на гробницата.

— Ела, никой не ще ни види навън. Да излезем без страх и да се приберем в нашето жилище, Анунциата!

— Уви, да се върнем във вашата къща, аз съм твърде слаба. Колко е ужасно тук!

— Не се страхувай! Мъртвите почиват и никой не ще ни стори зло, нито на тебе, нито на мене!

— Мъртвите… — произнесе младото момиче. — Те се въртяха около мене в техните дълги бели ризи. Това е ужасно, Луала, ужасно!

Старата жена помогна на Анунциата, която още трепереше, да стане и да излезе от гробницата.

Бедното момиче беше в едно състояние на извънредна слабост. Неговото изморено тяло отказваше да извърши и най-малките движения.

Внезапно тя бе обзета от трескави тръпки. Тя се остави да бъде извлечена вън от просякинята, която при вида на нейните конвулсивни движения, бледното от ужас лице, широко отворените й очи също почувства страх.

И двете, едната влачейки другата, изчезнаха бързо в тъмнината под дърветата.

От брега на острова небето се виждаше по-ясно. Утринната светлина, тази светлина, която не беше още зората и която предшестваше първите лъчи на слънцето, гонеше вече сенките на нощта.

— Ела, качи се в моята гондола — каза просякинята на своето протеже, помагайки й да стъпи в нея.

После тя привърза старата лодка към другата, за да ги отведат и двете.

Анунциата се настани върху пейката и с неспокоен поглед огледа морето наоколо, без да помогне на старата Луала да движи греблото, без да успее да прогони от духа си спомена за своите преследвачи.

Просякинята, покъртена от състоянието на младата си другарка, въздишаше и продължаваше да гребе.

— Какво ще стане с нас? — мърмореше си тя. — Ето че Анунциата се е разболяла!

Малко по малко слънцето се издигна. Смелата стара жена достигна най-сетне не без мъка до колибата си.

Тя постави младото момиче на едно легло, после отведе едната гондола и я завърза за колчето, откъдето я бе отвързала.

Когато тя се завърна в жилището си, намери Анунциата изпаднала в един укрепителен сън. И тя също си легна.

Но скоро пак се пробуди. Анунциата спеше още, когато тя излезе от жилището си, за да заеме както всеки ден мястото си на площад Сан Марко.

При приближаването на вечерта, Луала отново бе обзета от голямо безпокойство. Тогава, обаче, беше най-работния й час.

Тя се приготви да се прибере по-рано, отколкото обикновено. Клатушкайки се, тя пое пътя към колибата си.

Бе още близо до стъпалата на реката, когато чу внезапно зад себе си шума на една препирня. Спорещите сигурно бяха някои гондолиери.

Старата просякиня се ослуша. Тя действително имаше навик да вижда и да чува всичко, което ставаше около нея. Често бе успявала да се намеси в някоя остра караница и да предотврати проливането на кръв между лодкарите.

— Вие сте пияни! — извика един глас. — Иначе не бихте ми блъснали лодката! Какво има в лодката ви?

Така нагрубеният човек отговори с по-спокоен тон и изглеждаше, че иска да избегне караницата.

— Защо не отговаряте? — отново се обади първият глас. — Казвам ви, че вие сте пияни. Моята лодка бе най-хубавата в пристанището, а сега на какво прилича?

— Спокойствие, спокойствие — произнесе друг глас, — или ще ти строшим главата.

— Я ги гледай, тия разбойници, осмеляват се да ни заплашват! — извикаха някои.

В този момент множество лодкари се намесиха в препирнята.

— Кои сте вие? Какво прави този монах във вашата гондола?

Луала, която бе слушала внимателно целия този диалог, се отправи към мястото на препирнята…

— Оставете ме да мина, мои деца — извика тя. — Оставете ме да мина, ха, ха, ха! Пак ли война! Ах! Щом като кипи буйна кръв във вас, как не ще се случват такива работи?

Слизайки по стъпалата, Луала забеляза един монах, седнал в една от гондолите, и при вида му прояви признаци на безпокойство. Тя позна Пиетро и Себастияно, шпионите от инквизицията, преоблечени като моряци. Пред тях лодкари показваха разгневени повредената си лодка.

— Вие не можете да отречете, че вашата гондола направи завой — викаха те. — Не можете да отречете.

— Ха, ха, ха! — разсмя се старата, заставайки съвсем близо до противниците. — Хайде, успокойте се, господа! Познавам ви добре вас Пиетро и Себастияно, и там виждам храбрия Пеполи, винаги разгневен.

— Идваш тъкмо навреме, бабо — каза Себастияно.

— Вие сте направили една повреда! — каза Луала. — Тогава трябва да заплатите нещо срещу новата гондола на Пеполи!

— Отлично, бабо, но защо той вика, че щял да ни строши главите!

— По дяволите, с вашата вещица! — извика Пеполи, обзет от гняв. — Вие не ще излезете живи оттук!

— О, това ще видим! — обади се Пиетро.

— Не крещете така, деца! — прекъсна ги просякинята. — Вие ще съберете цялата тълпа тук. Пиетро има пари, зная го, повече, отколкото му трябва, а Пеполи се нуждае от малко. Уредете работата приятелски!

— Чуйте старата, тя има право — каза Себастияно. — Елате малко настрана Пеполи, да поговорим за работата. Повредата може да се поправи!

— Да, ако ми платите пет зекини! — отговори Пеполи, който се обърна към другаря си, за да го запита за мнението му. — Нали, Жироламо?

— Хъм! — отговори последният. — Да дадат пет зекини!

— Хайде, елате! — каза Себастияно, хващайки Пиетро за ръката и отвеждайки го близо до двамата гондолиери, за да уредят с тях въпроса за заплащане на повредата.

Старата Луала използва този момент. Тя слезе по стъпалата и преструвайки се, че разглежда нанесената повреда на гондолата на Пеполи, погледна внимателно монаха.

— Свърши се — въздъхна последният. — Аз съм загубен!

— О, Света Богородице! — произнесе просякинята с нисък глас.

— Те ме заловиха, подзе монахът. — Ако видите Марино, кажете му, че това, което трябва да знае, е написано върху каменните табла на малкия остров!

Едва Бертучио бе произнесъл тези думи с глас, колкото е възможно по-тих, когато Луала видя четиримата мъже, видимо спогодени, да слизат по стъпалата.

— Това може да се поправи, деца — каза старата, показвайки вътрешността на повредената гондола. — Това може да се поправи и всички да бъдат доволни! Слушайте старата Луала, ха, ха, ха! Тази стара Луала, която може да бъде ваша майка.

Четиримата мъже не слушаха вече просякинята. Пеполи бе поставил в джоба си няколко златни монети и скочил в гондолата си заедно със своя другар.

От своя страна, Себастияно се бе прибрал в тая, в която се намираше монахът.

— Махни се от пътя ми, дърто! — викна Пиетро, тласкайки Луала настрана.

— Вижте го колко е признателен — каза тя подигравателно и се направи по-гърбава, отколко в действителност беше. — Вижте го колко е признателен, Пиетро — каза тя, подпирайки се с бастуна по плъзгавите стъпала. — След като старата му е посочила работата, той я отблъсква!

— Ето, вземи една кватрина и се махай! — каза Себастияно, подавайки на просякинята една малка сребърна монета.

— Благодаря, сеньор Себастияно. Можете да си запазите вашата кватрина!

— Тя е горда, вещицата! — казаха двамата мъже, смеейки се.

Те оттласнаха лодката си от брега, желаейки да използват нощта, за да се приберат в канала Орфано и да затворят монаха в подземията.

Старата просякиня остана неподвижна върху стълбата на кея.

Горе хората, които бяха привлечени от глъчката, се отдалечаваха със смях и викове.

Просякинята хвърли още един поглед към гондолата, която се отдалечаваше.

— Той е жив! — прошепна тя. — Спасил се е, за да падне в ръцете на проклетите убийци. Тоя път той е загубен. Чувствам, че не ще мога да му помогна, както направих в деня, когато пристигнах навреме в канала Орфано. Бедният Бертучио! Да се помъча да не забравя неговите думи!

Тя се изкачи по стъпалата, залитайки и с наведена глава, после продължи покрай парапета, замислена и загрижена за бедния монах, комуто не знаеше как да помогне.

Потънала в мрачни мисли, тя стигна до жилището си. Чувстваше се крайно неразположена.

Анунциата не бе напущала леглото си. Бе обхваната от силна треска и се оплакваше от болки в сърцето и в главата.

Старата просякиня отърча до най-близката кръчма и купи няколко резена диня, за да разхлади горещите устни на болната.

— Едно нещастие не иде никога само — си каза тя, забелязвайки отчаяното положение, в което се намираше Анунциата.

Тя я накара да изяде едно парче диня, после остана да бди край болната.

Към сутринта последната заспа и Луала на свой ред стори същото, за да си отпочине. Но нейният сън не бе по-спокоен от този на Анунциата. Разни страшни сънища я измъчиха.

Внезапно тя се пробуди. Дишането на младото момиче бе станало бавно и тежко. Луала стана бързо, извади от шкафчето едно шише, пълно с някаква течност със силна миризма, и разтърка свода гърдите на болната, като после й даде да помирише течността. Анунциата дойде на себе си.

Въпреки голямата й слабост, нейната първа дума не бе някое оплакване. Тя поиска да ободри и утеши старата Луала.

— Вече съм по-добре — каза тя… — Идете спокойно, както обикновено на вашето място при църквата Сан Марко. Ще остана тук в леглото до вашето завръщане!

— Ще намериш до леглото една стомна с прясна вода, Анунциата — каза старата, като помилва лицето и нежните ръце на младото момиче. — Ще намериш също диня, нарязана на малки парчета. Храни се, мое съкровище, ако езикът ти гори! Ти си твърде слаба и челото ти още гори от треска. Нека Божията майка да те закриля!

— Аз се чувствам така щастлива, че се намирам при вас, моя добра Луала — отговори болната със слаб глас.

— Това е един урок, мое съкровище, един скъпо платен урок, който си получила там. Остани спокойно легнала, почивката ще ти окаже голяма полза!

Тя направи приятелски знак на болната, после както обикновено, тръгна, клатушкайки се, към църквата Сан Марко…

Лелееше надеждата да узнае нещо за Бертучио. Дебна през цялата вечер момента, когато слугите ще излязат, и най-после се отправи към Якопо, който минаваше за всезнаещ.

Но този път не можа да откопчи нищо от него. Той се ограничи да й каже „не зная нищо за стария монах“.

Просякинята се върна у дома си, носейки няколко пресни и сочни плодове.

Анунциата изглеждаше по-бодра, по-закрепнала. Обаче, още не бе в състояние да се привдигне. Болната имаше треска и чувстваше силни болки в главата.

Но Анунциата намери за благоразумно да успокои покровителката си, като каза, че се чувства добре.

Нощта мина спокойно и старата започна да се надява, че всичко ще мине добре.

Следната вечер Луала, напротив, намери младото момиче в много лошо положение, почти в делириум. То произнасяше неразбираеми думи и изглеждаше, че не познава старата просякиня.

Последната се суетеше из стаята, като от време на време слагаше върху челото на Анунциата компреси със студена вода.

На сутринта момичето се успокои. То позна Луала и заговори с нея. Старата просякиня отново придоби надежда.

— Преди един час един богат благородник мина оттук, — заговори старият просяк. — Той пита за вас, преди да влезе в църквата. Желаел е вероятно да ви даде милостиня!

— Казвате, че бил един богат благородник? Не знаете ли как се казва, Матео?

— Сигурен съм, че е богат — отговори последният, — понеже даде на всички ни без изключение. Не го познах. Носеше разкошна черна мантия. На главата си имаше шапка с широки краища, украсена с черно перо.

— Хм! И в църквата ли остана?

— Да. Мога да добавя, че има един другар с него.

— Благодаря, Матео. Аз ще го почакам — каза Луала и отиде да застане по-близо до големия портал, където се сгуши до един стълб, настрана от другите просяци.

Големите органи свиреха вечерната служба, като техните звуци политаха навън приятни и тържествени.

Няколко жени излязоха. Старата просякиня разбра, че богослужението е завършило и не изпущаше от погледа си изходната врата.

Хората не закъсняха на тълпи да излизат от църквата.

Най-сетне Луала забеляза един висок красив мъж, който, както другаря си, носеше разкошна мантия с тъмен цвят и черна шапка.

Тя се опита да пресече тълпата, за да разгледа чужденеца и да се срещне с него.

Внезапно тя трепна. Старата гърбава жена, чиито очи бяха свикнали да виждат в полумрака, разпозна чертите на благородника, въпреки че той бе навел шапката над лицето си.

— О, Господи! — произнесе тя с учудване и със сключени ръце, като че ли се моли. — Това не е възможно.

Тя му прегради пътя и му протегна ръка.

— Имайте милост, сеньоре, подарете нещо — каза тя. Гласът замря на устните й.

— Последвайте ме, — отговори чужденецът с нисък глас, слизайки по перона, последван от приятеля си.

Луала тръгна, клатушкайки се между колоните, пробивайки си път между навалицата, за да достигне до двамата сеньори, които я очакваха настрана.

Първо тя се огледа изпитателно наоколо, за да се увери, че никой не я наблюдава и после се приближи до чужденеца.

— Света Богородице! Да вярвам ли на очите си? Не, не може да се лъжа. Това сте вие, сеньор Марино? Това сте вие, това сте вие — каза тя, обзета от неописуема радост.

— Тихо, Луала. Не изговаряйте името ми. Да, това съм аз! — отвърна Марино.

— О, вие сте посмели, благородни сеньоре — каза старата с изненада и страх едновременно. — Вие сте дошли във Венеция. Вие сте свободен?

При тия думи Луала хвърли изпитателен поглед върху другаря на Марино.

— Този човек е приятелят ми д’Артенай, един французин — каза Марино. — Можете да имате доверие в него, Луала. Той знае всичко! Къде живее Анунциата?

— В моята колиба, благороднико, в бедната ми колиба — отговори просякинята. — Уви, тя е болна, скъпата Анунциата.

— Болна?… Вие ме плашите, бабо! — извика Марино.

— Тя страда от силна треска, бедното създание. Не трябва нито да ви види, нито да знае, че сте тук, защото това би влошило положението й. Скъпата Анунциата! Тя жадува за вас с цялата си душа и говори непрекъснато за вас.

— Благодаря ви за тези думи! Вие ми доставяте голямо удоволствие, Луала — отговори Марино.

— И вие не сте — каза бедната, — вие не сте забравили за малкото съкровище. Изложили сте се на такива опасности, за да дойдете да я видите. Бог ще ви се отплати, господарю!

— Значи тя е така тежко болна, че не мога да й направя посещение, нито да я видя? — запита Марино загрижен.

— Надявам се, че тя скоро ще оздравее, но сега се намира в една криза, толкова тежка, че ме отчайва даже.

Старата жена започна да разказва накратко това, което се бе случило на острова на гробовете.

— Страхът и ужасът са причинили силната треска, от която страда — заключи тя. — Вие можете да я видите, благородни господарю, но тя не трябва да узнае за вашето присъствие. Елате с мене! Вие ще погледнете през моя малък прозорец и ще съгледате този прелестен ангел. Но, пазете се, благороднико, да не възбудите никакво подозрение. Навсякъде се реят шпионите на инквизицията! Не знаете ли какво се е случило с бедния Бертучио?

— Аз съм дошъл тука, за да го видя и да говоря с него!

— Уви! — изохка Луала. — Бедният стар Бертучио…

— Какво му се е случило? Хайде, говорете! — каза Марино развълнуван.

— Проклетите полицаи са го заловили и отвели в палата на дожовете — отговори старата жена. — Сега е затворен долу, зад непрозрачните стени.

— Как! — извика Маринели, когато вълнението го задави. — Той е паднал в ръцете на тия негодници?

— Успяваше дълго да им убягва и аз правех всичко възможно да му помагам! Но този път той е загубен. Не можа да му се помогне.

— Горко ми! Тайната на фаталната нощ ще загине заедно с него и не ще узная нищо! Д’Артенай, — каза той, обръщайки се към приятеля си, — старият Бертучио е оня верен служител на моя баща, за който съм ви говорил!

— Наш дълг е да го освободим! — извика младият и буен офицер.

— Уви, приятелю — каза Марино, — това е невъзможно! Вие не познавате могъществото и терора, които обкръжават палата! Вие не можете да му помогнете! Вие трябва да се пазите, денем и нощем, ако не желаете да паднете, заедно с този, който ви говори, във властта на Съвета на тримата!

— Но що да се прави — настоя д’Артенай, — той трябва да ви говори, трябва да научите това, което ви е нужно да знаете!

— Бертучио ми каза на ухото — прекъсна го Луала, — няколко думи, преди полицаите да го отведат.

— Кои са те…? — каза венецианецът.

— „Когато видите Марино“, ми прошепна той тайно, „кажете му, че това, което трябва да знае, е написано на каменните табла на малкия остров“. Точно такива бяха думите му. Аз ги бях втълпила в паметта си, господарю.

— Той е доверил своята тайна на скалите, където са го затворили! — извика Марино. — Този Бертучио е най-честният и най-съвестният човек, който е съществувал на земята.

— Той е истински човек — добави Луала.

— Уви! — извика Маринели мрачно и гневно. — Винаги престъплението и смъртта царят около нас! Когато аз придобия отново силата си, тия негодници ще изкупят с кръвта си своите безчислени престъпления. Те искат да убият един нещастен старец, който през целия си живот е носил едно благородно сърце, и никой не е в състояние да го спаси! Нека скалата всред морето да бъде нашето сборно място! Ние ще идем, д’Артенай, да узнаем тайната на камъните. Но, преди това, отведете ни, Луала. Желая да видя първо моята Анунциата!

— Следвайте ме на няколко крачки зад мене, така че никой да не ни забележи — каза старата жена. — Къде ще прекарате тази нощ?

— Лодката ни очаква близо до Пиацета. Ние ще се завърнем бързо на нашия кораб, който е хвърлил котва в Лидо.

— Пазете се от предатели, благороднико — повтори просякинята, — има ги навсякъде. Елате сега да видите вашето малко съкровище! Какво нещастие, че е болна.

Старицата се отправи към площада, последвана от Марино и д’Артенай.

Движението беше още оживено. Една разнообразна тълпа се движеше около тях. Но никой не ги разпозна под големите им шапки. Те минаха близо до палата, без да бъдат познати.

Марино Маринели почувства, че го обземат най-разнообразни чувства от сводовете и обширните зали, където някога управляваше неговият добър стар баща.

Сега Луиджи носеше пурпурната мантия, Луиджи, играчката на великия съвет, сляпото оръдие в чудовищната трагедия, разиграла се през оная коледна нощ.

Обаче, нямаше доказателство за виновността на своя брат. Само Бертучио, който бе видял всичко, можеше да му го даде.

Дали Луиджи, наистина, бе отговорен за всички извършени престъпления? Беше ли повдигнал ръка срещу баща си? Всички тия мисли не преставаха да безпокоят Марино. Едно единствено указание му оставаше. Надписите на острова можеха да му го доставят.

Двамата другари продължиха да вървят, като избягваха да говорят от страх да не бъдат познати и излязоха на една голяма и почти безлюдна улица.

Просякинята вървеше пред тях.

Никой не ги следваше. Никой във Венеция не подозираше, че Марино Маринели, каторжникът, се намираше в града.

Управителят на Тулон не бе съобщил на великия съвет за бягството на затворника. Той вярваше искрено, че цялото събитие е продиктувано от венецианското управление. В палата на дожовете си почиваха спокойно при мисълта, че незаконнороденият син на бившия дож бе завършил живота си, прикован за една галера, и че са се отървали завинаги от него.

Двамата господа наближиха колибата на просякинята, последната ги почака до вратата. Тя направи знак с ръка да не говорят и да се приближат, колкото е възможно по-тихо.

Д’Артенай застана на известно разстояние от къщата, за да наблюдава да не ги види някой, а Марино се приближи до малкото прозорче и погледна през него в голямата и единствена стая. Вътре бе тъмно.

Старата отвори тогава малката врата без шум и влезе в къщичката. Тя чу пресекливото дишане на болната, после се приближи до леглото й.

Анунциата бе отворила широко очите си. Изглеждаше, че не познава тая, която влезе.

Старата жена запали една лампа, поставена върху една малка масичка и отправи светлина към лицето на болната.

Марино можа да различи ясно чертите на Анунциата. Той я видя обхваната от силната треска и започна да се моли на небето да побърза с оздравяването на любимата му.

Старата просякиня коленичи до нейното легло, пипаше горящите й ръце, трескавото й чело и я мокреше със студена вода.

Очите на болната горяха в чуден блясък и устните й шепнеха полуразбираеми думи, между които можеше да се различи името на Марино. В своето трескаво състояние тя виждаше любимия си, разговаряше с него, без да подозира, че той действително е така близо до нея…

Марино бе привършил молитвата си. Той се оттегли от малкото прозорче и старата Луала отново дойде при него.

— Грижете се добре за Анунциата, гледайте да й спасите живота! Знаете колко я обичам, как жадувам да стане моя! Ето, вземете това!

И той й даде множество златни монети.

— Не за вашата отплата, нито за вашето злато пазя и се грижа за Анунциата! — каза Луала с тих глас.

— Аз не съм така бедна, както си мислите, благороднико. Имам достатъчно за нашето преживяване. Повярвайте ми, не й липсва нищо! Хайде, не губете надежда, заминете за далечното островче. Когато се завърнете, провидението ще й помогне да се повдигне и вие ще можете да говорите с нея.

— Поверявам щастието си във вашите ръце, Луала — каза Марино в заключение. — Довиждане!

Той се върна при д’Артенай и двамата изчезнаха в нощта. Старата просякиня се върна в колибата си.

37. Каменните табла на Санта Рока

В пристанището на Лидо, на мястото, където Големият канал се преобръщаше на един морски ръкав, съвсем близо до остров Сан Николо бе хвърлил котва един кораб. Това бе същият кораб, който бе отвел вече веднъж Марино във Венеция, когато трябваше да изпълни обещанието си относно камбаната.

Бяхме оставили нашите трима храбри приятели Марино, д’Артенай и Оргосо в момента, когато Марино, почти задушен, също бе изгубил съзнание. Бяха престояли по-дълго време под камбаната и въздухът бе станал задушен и невъзможен за дишане. Можеше да се повярва, че немилостивата съдба жестоко се бе отнесла с тия нещастници: Марино се бе задушил, когато бе хванал с ръка спасителното въже.

Съкровището на Мадреселва изглеждаше, че си отмъщаваше на своите нови господари, изтощавайки ги един след друг.

Но внезапно камбаната започна да се изкачва.

Сигналът, наистина, не бе напълно даден, обаче хората от кораба бяха сериозно се загрижили от дългото престояване.

Те изтеглиха бавно апарата над морската повърхност.

Пресният въздух проникна до тримата безжизнени мъже, които лежаха върху галерията.

Фалие и неговите приятели пристъпиха към камбаната. Едно зловещо мълчание отговори на думите им. При вида на техните трима приятели, лежащи бледи и безжизнени край пълните със злато сандъци, те забравиха богатствата и изпаднаха в дълбока скръб.

Те бързо се опитаха с всевъзможни средства да съживят задушените. Марино бързо се съвзе. Д’Артенай също отвори очи и започна да диша Само Оргосо изглеждаше загубен. Най-сетне, в момента, когато всички грижи им се струваха безполезни, и той се съживи на свой ред.

Те се бяха избавили. Урокът бе жесток, но той им послужи за по-нататъшните слизания.

След няколко дни и тримата се бяха напълно съвзели от тяхното злополучно приключение. Те не бяха загубили нито йота от смелостта си, тъй като тяхната първа мисъл бе да се приготвят незабавно за ново спускане.

Марино, по-разумен, не забрави да определи колко време да трае престояването под водата.

Сандъците, които водолазите бяха извадили от дъното на морето при предишното си слизане, бяха напълнени със златни монети, половината от Испания, а другата половина от Мексико.

Сандъците бяха поставени в една от големите кабини.

Марино, д’Артенай и Оргосо можаха малко по малко, през време на разните слизания да вземат бързо касите от потъналия кораб. Те отнасяха шест до осем всеки път.

След няколко дни работата беше привършена. Само един от сандъците им бе избегнал: този, който, поради непохватливостта на Оргосо се бе разбил, разсипвайки съдържанието си от скъпоценни камъни. Те можеха да извадят от водите малка част от тях.

Венецианците притежаваха, прочее, сто сандъка, струващи много стотици милиони, на които множество владетели имаше да завидят. Мадреселва бе казал истината. Шепата храбреци, които бяха около Марино, можеха сега да извършат чудеса.

Марино Маринели, станал баснословно богат, омая другарите си. Неговият ореол на слава и могъщество се уголеми с един нов блясък. Повече от друг път, той се явяваше като господар и филантроп.

Той не желаеше да използва това злато, което му принадлежеше, и да го употреби пръв за своите цели.

— То е наше общо богатство — заяви той на приятелите си. — Ние ще го изразходваме всички за всички ни. То ще ни позволи да отървем Венеция от кървавата инквизиция и да върнем щастието и надеждата, наказвайки престъпниците и закриляйки невинните.

После той добави, че му е неотложно да направи едно посещение на Венеция.

— Как! — извикаха всички мъже от кораба. — Вие искате да се върнете във Венеция, всред вашите смъртни неприятели.

— Не се страхувайте за живота ми — каза той. — Трябва да се върна в моя роден град, за да узная от устата на единствения човек, който познава престъпниците, тайната на кървавата нощ! Кой ще ме придружи?

Всички заявиха, че са готови да го последват с една радост, която изненада и поласка Марино.

— Д’Артенай, — каза той на френския благородник, — вас избирам за мой другар. Никой не ви познава във Венеция и вие сте изложен малко на опасност! Да отидем, — извика той — в островния град, този хубав, този скъп град, който е наш!

Ние ще видим множество от камбанариите му, светещи на слънцето, и ще изпълним нашата тайна мисия. Но часът за голямото дело още не е дошъл. Трябва ни време и зряло обсъждане. Нашата първа задача ще бъде да платим на истинските виновници сметката за техните престъпления!

Отправяме се към Венеция, бързам да узная кои са действително. Нашият девиз ще бъде следният: Война и смърт на негодниците, не на венецианците. Бог да ни пази от подобно нещо, но на злодеите, които ги притискат, въпреки омразата и отвращението, които ги окръжават!

Пътуването бе благополучно. Корабът хвърли котва в Лидо, входа на пристанището на Венеция.

Марино и д’Артенай напуснаха борда с една лодка. Тонино и Зани ги придружиха. Те трябваше да теглят греблата и щом пристигнат в града, да очакват двамата благородници до Пиацета.

Лодката се отдалечи, изпратена от поздравите и окураженията на целия екипаж.

Знае се какъв бе резултатът от тоя смел опит на Марино. Той трябваше да пожертва Бертучио, който бе безвъзвратно загубен, но реши да използва без отлагане дадените му указания чрез старата просякиня.

Зората се бе появила, когато той се върна на кораба, придружен от д’Артенай.

Той заповяда да вдигнат котва и да се отправят за островите на Адриатическо море.

Щом заповедта бе дадена на смелите другари на Маринели, тя бе изпълнена веднага и без възражения. Слънцето едва се бе издигнало, когато корабът се спусна в открито море.

Марино сдържаше нетърпението и вълнението си през няколкото дни, когато трая пътуването. Струваше му се, че много ще се забавят, докато достигнат островчето, където щеше да намери разрешението на измъчващата го загадка.

Най-сетне, умело управляваният кораб се приближи до островчето. Марино нареди да спуснат лодката в морето.

Фали, Оргосо и д’Артенай поискаха разрешение да го придружат и да бъдат свидетели на откритието, което техният началник се надяваше да направи на острова.

Развълнуван, героят стоеше прав в лодката и се взираше в скалистите стени, които се очертаваха на хоризонта, над брега, посипан с бели камъчета. Там той трябваше да намери уверението, потвърждението на своите съмнения.

Спирайки на брега, облада го чувство, че той претърсва един необитаем остров, досега напуснат от хората. Един въпрос неволно изникна в душата му:

— Не виждам ли тук едно предсказание на съдбата? — си каза той. — Този остров не ще ли бъде удобно място за заточение на сина на дожа, отхвърлен от неговото отечество?

Марино разгледа тази оскъдна земя, после забеляза, не без вълнение, колибата на отшелника, такава, каквото я бе оставил в момента на внезапното си освобождение.

Той напредна към скалите, последван от приятеля си. Маринели намери върху пясъка пирона и камъка, които бяха послужили на Бертучио в неговата трудна работа, после внезапно съгледа пред себе си трите каменни табла, които диреше.

Почувства, че сърцето му силно бие в гърдите. Приближи се и прочете:

Той продължи да чете второто табло:

Третото табло съдържаше:

Бертучио бе искал да прибави още няколко думи, но прекъснат в своята работа, е трябвало да я остави недовършена. Точно тази част от тайната на монаха, която не бе разкрил, бе най-важната. Това бе отговорът на въпроса, който за Марино бе най-важен.

След като бе посочил имената на виновниците, тия на съвета на тримата, които никой не знаеше, тия на най-известните сенатори на Венеция, той не бе споменал едно — това на Луиджи Гримани, дожа! И при все това, Марино бе уверен в неговата виновност.

Бедният Бертучио бе изоставил писането на тайната си в момента, когато злокобните спасители го бяха изтръгнали от работата му, за да го предадат несъзнателно на неговите смъртни врагове, които с радост щяха да унищожат завинаги тайната за тяхното престъпление и този, който беше единственият свидетел!

— Погледнете, мои приятели! — извика Марино. — Погледнете! Тия са разкритията на Бертучио! Той ги е доверил на камъка, за да останат неизтриваеми. Обаче, храбрият слуга не е можал да довърши своето разкритие! Ще отида по-далеч, ще направя невъзможното, за да узная от затворника Бертучио пълната истина!

— Марино Гримани, вашият баща, е жив! — извика Фалие.

— Значи, той е затворен в подземните килии? — запита Оргосо, който не можа да сдържи своето възмущение. — Не мога да си представя подобно злодеяние. Кажете, вярвате ли на тия разкрития, Маринели?

— Така, както ако сам бях видял с очите си — отговори последният. — Бертучио е единственият свидетел от нощта, когато моят баща грубо е бил хвърлен в затвора.

— Дожът живее! Трябва да освободим нещастния старец! — извика д’Артенай.

— Той трябва да бъде възвърнат на трона си — добави Оргосо. — Неговият син носи короната, но той е недостоен да я задържи повече! Той е бил жив, когато чудовищата, които са го лишили от трона, хвърляйки го в подземните затвори, където е бил жив погребан… Още е бил жив, когато те бяха изложили, в продължение на три дни, според обичая, неговия саркофаг, украсен с разкошни цветя… Но, днес, кой знае дали е жив?

— Каква жестока подлост! — каза Фалие, обръщайки се към Марино, когото скръбта бе обзела. — Да затворят в този ужасен затвор най-великодушния дож, чието мъдро и славночдеруване заслужава апотеоз…

— Тяхната смърт ще бъде нашето отмъщение! — произнесе Оргосо, скърцайки със зъби и мърморейки имената, написани върху третото табло.

— Трябва да узнаем преди всичко, мои приятели — каза Марино, — края на това разкритие! Виновен ли е Луиджи Гримани? Бертучио знае това, но не е можал да го напише. Ние също трябва да го узнаем!

— Да се върнем бързо във Венеция — извика Фалие, подкрепен от Оргосо. — Да се върнем и да се помъчим да проникнем в затвора при слугата на стария дож, за да узнаем тайната му! Маринели, вашата воля е закон за нас. Ние дадохме вече клетва за вярност и послушание.

— Благодаря ви, мои приятели. Вашата готовност ме трогва. Напред към Венеция! Никой не трябва да ни познае, никой не трябва да открие целта, която преследваме! Там си въобразяват, че аз съм загинал под ръката на палача, което в действителност щеше да стане, ако вие не бяхте ме освободили навреме. Да побързаме да намерим Бертучио още жив, да стигнем до него преди тираните да му отнемат всяка възможност да свидетелства срещу тях.

Марино направи прощален знак към островчето и се завърна на борда заедно с приятелите си.

Корабът пое отново пътя си към Венеция. Храбрите моряци ловко го управляваха, тържествувайки над противоположния вятър и след няколко дни островният град се появи пред очите им.

Те хвърлиха котва близо до Лидо. В този момент една лодка се отдалечаваше от пристанището към открито море. Вечерта настъпваше.

Лодкарят мина близо край венецианците, които не позна.

— Какво става в града, че толкова гондоли и лодки са се струпали на пристанището? — му извика Марино.

— Още една екзекуция, ей Богу! — отговори гондолиерът. — Днес целият народ се е отправил към палата на дожовете.

— Една екзекуция… — каза Марино замислен. — Знаете ли кой е осъден на смърт?

— Един монах астролог, казват. Ако желаете да видите, побързайте! Слънцето скоро ще залезе — отговори човекът.

— Това е той, Бертучио! Ние пристигнахме твърде късно — каза Марино, след като непознатият гондолиер поздрави и се отдалечи. — При залеза на слънцето главата на нещастника ще падне. Невъзможно е да му се говори. Той ще отнесе тайната си в гроба!

— Да побързаме! Може би ще пристигнем навреме — каза Фалие.

— Давам ви честната си дума, има още време, — каза внезапно д’Артенай и напредна към Марино. — Елате!

— Ние не можем, без да бъдем познати, да проникнем до него, не можем нищо да узнаем, д’Артенай! — отговори Марино.

— Вярвайте ми, ще успеем — настоя френският благородник. — Да не губим време, да отидем на Пиацета, откъдето се чува биенето на барабаните. Да отидем там, където се готвят да извършат едно ужасно престъпление.

— Късно е! Чувате ли? — каза Марино. — Той е покачен на ешафода!

— Тогава ще се опитаме да вземем от палача главата му!

— Главата ли? — каза Марино учуден. — Какво желаете да кажете, д’Артенай?

— Аз зная една тайна — отговори последният, — за начина, по който можем да говорим с един обезглавен!

Марино погледна приятеля си с изненада и въпросително.

— Вие говорите със загадки, д’Артенай! — каза той.

— Спомняте ли си за Габриел Мортиз? — запита французинът.

— Да — отговори Марино. — Той е ако не се лъжа, палачът от каторгата в Тулон!

— Е, добре! — подзе д’Артенай, — този човек ми довери една тайна, резултат от неговите опити, която и ние ще изпробваме на дело, Маринели! Главата на обезглавения ще ни направи признание, доказано от стария палач на каторгата, Габриел Мортиз ни го гарантира.

— Ние ще стигнем. Това е върховната минута! — каза Марино.

38. Главата на обезглавения

Марино и д’Артенай, изкачвайки се по стъпалата на Пиацета се отправиха към площада, още изпълнен от една гъсто притисната тълпа. Но те забелязаха в момента на тяхното пристигане, че дожът и управителят от Сан Марко се оттеглят от ложата, откъдето наблюдаваха екзекуцията.

— Главата на Бертучио е паднала — каза Марино ниско на ухото на другаря си — Луиджи се оттегли в палата.

— Тогава да побързаме! Да се опитаме да вземем по възможност по-скоро главата на осъдения! — отговори д’Артенай.

— Аз още не ви разбирам! — каза Марино.

— Потърпете няколко минути и аз ще ви дам доказателство за това, което ви казвам! Смятате ли за престъпление, че ние ще изтръгнем от главата тайната, която знае? — отговори д’Артенай.

— Бертучио сам ще ни прости нашата постъпка — каза Марино полугласно, — но ще бъде доволен, ако може да живее още, за да ни даде последните указания! Последвайте ме!

Двамата мъже, които се бяха загърнали в техните тъмни мантии и нахлупили дълбоко над очите си своите черни шапки с широки краища, започнаха да си пробиват път между тълпата, която се разотиваше.

Те успяха най-сетне да достигнат до ешафода и можаха да получат от палача главата на монаха.

Марино я взе под мантията си, после се отправи бързо към едно отстранено място на площада, съвсем близо до църквата Сан Марко. Пристигайки там, той отвори наметалото си.

Тръпки го побиха при вида на тази глава, опръскана с кръв и смъртно бледна.

Косите се спущаха, черни, в безпорядък върху челото. Очите бяха широко отворени и приличаха на стъклени. Устата зееше и на двамата мъже се стори, че устните се движат и езикът прави безпомощни усилия да заговори.

— Бертучио! — извика Марино със задушен глас, гледайки ужасната физиономия на тази глава, която д’Артенай предпазливо държеше. — Бертучио, познаваш ли ме още? Ето, Марино Маринели е пред теб?

Очите се затвориха и наново отвориха, Бертучио нямаше друго средство да отговори, тъй като бе лишен от говор.

— О, небе! Вие имате право, д’Артенай! Той подвижи очите си, за да покаже, че ме е познал!

— Побързайте! Задайте му въпросите, които смятате за най-важни, — каза д’Артенай.

— Бертучио — подзе Марино, — тъй като вие ме виждате и ме чувате, разкрийте ми остатъка от вашата тайна!

Очите на мъртвия се движеха страшно в техните орбити. Виждаше се, че той е пълен със страх и страдание.

— Намерих каменните табла и ги прочетох — продължи Марино, превъзмогвайки ужаса си. — Имената на виновниците останаха дълбоко запечатани в паметта ми. Те не ще избягат от наказанието и вашата смърт ще бъде страшно отмъстена! Но вие не сте ми именували всичките. Вашият надпис е останал непълен! Направете ми отново знак с очите си, за да не остане да загине вашата тайна заедно с вас! Има ли още един виновник освен тия, които сте изброили, чиито имена не са писани?

За втори път очите на отрязаната глава се затвориха и пак се отвориха.

— Той отговаря „да“! — поясни д’Артенай.

— Луиджи беше ли в числото на тия, които проникнаха в апартаментите на моя баща през коледната нощ?

Отговорете ми още само на този въпрос — каза Марино, — и ние ще ви оставим да почивате във вечността, бедни Бертучио! Луиджи доближи ли се до леглото на моя баща?

Очите отново направиха знак.

— Вие виждате, Луиджи е бил в числото на виновниците — каза д’Артенай.

Марино не можа да удържи ужаса, който изпита при спомена за една такава постъпка и поднесе ръцете си към лицето.

— Как, той, той самият! — шепнеше той силно раздразнен. — Бертучио, още нещо! Клетникът посмя ли да вдигне ръка върху стареца, който едновременно е негов и мой баща? Увенча ли Луиджи своите злодеяния, вдигайки ръка върху баща си?

Очите на мъртвия се раздвижиха.

— Той го е направил — каза д’Артенай, който не можа да въздържи едно леко потреперване.

— Това го е направил. Това, което изглеждаше подло обвинение е било само чиста истина. Това, което изглеждаше невероятно е било действителност!

— Погледнете, Маринели — каза съвсем ниско д’Артенай.

— Неговите очи се движат още, той е неспокоен. Има още нещо да ви каже.

— Предполагам, че това се отнася до баща ми, нали бедни Бертучио? Той още е жив, той лежи в подземните килии. Така ли е?

Марино бе налучкал точно. Очите на мъртвия се раздвижиха трескаво.

— Той го е видял или чул — обясни д’Артенай. — Сега той се успокои. Погледнете! Неговите клепки се затвориха. Той умира напълно!

— Нека Бог дари своята милост на вас, Бертучио, който бяхте най-лоялният служител на моя баща. Помолете се за мен, когато бъдете пред Спасителя! Имам нужда горе от някого, който да се грижи за мен! Моите ръце ще се окъпят в кръвта на неприятелите! Смъртта ще предизвика ужас във Венеция. Ще устроя една кървава нощ, каквато още никой не е виждал. Заклевам се пред тази глава и в моята вечна почивка!

Вие ще отидете в полетата на свещения мир, след като изпълнихте вашата длъжност върху земята всред многото опасности, всред невъобразими мъки.

Уви! Светът не ви даде помощта, която заслужавате, бедни старче, в края на вашите сили. Сега земята ще ви скрие от тази човешка неблагодарност в своята гръд, както ще приеме всички ни в часа на вечната почивка!

Елате, д’Артенай, да отидем на острова на гробовете и да погребем главата на Бертучио до неговото тяло!

— Внимавайте, Маринели, — каза внезапно д’Артенай. — Вижте долу ония двама души. Те не ми предвещават нищо добро. Струва ми се, че се мъчат да се приближат незабелязано до нас.

— Да отнесем главата на острова на гробовете, д’Артенай. Тия двама гондолиери ще ни последват — каза Маринели, пресичайки площада, за да отиде на Пиацета.

Д’Артенай скри грижливо под своето наметало главата на Бертучио. После двамата мъже минаха бързо пред палата на дожовете и ешафода, където стояха още няколко любопитни.

Пристигайки до стълбата на кея, те направиха знак на тяхната лодка да се приближи.

Марино даде заповед на моряка да ги отведе първо на острова на гробовете, после да ги върне при старата Луала, за да научат новини за Анунциата.

Лодката заплава грациозно по вълните. Близо до Големия канал тя се намери внезапно по следите на една голяма гондола, където бяха седнали няколко благородници под един балдахин, бродиран със злато.

Марино се наведе от лодката, за да разпознае кои бяха хората. Той разбра, че те отиваха у Силвио Зиани, началник на карабинерите, у когото тази нощ, вероятно, се отпразнува смъртта на Бертучио като се даваше голям прием.

Д’Артенай разбра същото нещо както своя приятел.

Тогава лодката бе прекарана близо край гондолата, за да могат да се разпознаят намиращите се в нея лица. С един поглед, Марино успя да ги разпознае. Те бяха богатите сенатори Малатеста, Фоскари и Сима.

След малко двамата мъже се приближиха до острова на гробовете. Тъмнината вече беше пълна.

Те слязоха и се отправиха към гробаря.

— Кажете ми — запита Марино, — изкопан ли е вече гробът на екзекутирания осъден?

— Да, почти е готов, благороднико — отговори гробарят, хвърляйки върху двамата чужденци, загърнати в широки наметала, любопитен поглед.

— Заведете ни! — заповяда Марино.

Този човек, който бе мълчалив до неучтивост, не посмя да възрази и отведе двамата посетители на едно отстранено място, намиращо се съвсем близо до брега, където погребваха самоубийците и осъдените на смърт.

При светлината на един стар фенер работниците довършваха гроба на Бертучио.

Помощниците на палача още не бяха там. Те пристигнаха на острова с трупа след половин час.

След като поставиха главата до трупа й и след като възнаградиха хората, Марино и д’Артенай бързо се отправиха към брега, където бяха слезли, скочиха в лодката и дадоха заповед на моряка да продължи към града, като после мине по малката водна уличка.

Внезапно в момента, когато лодката се намираше между острова на гробовете и северната част на града, две гондоли изпъкнаха отстрани на лодката.

— Кой е там? — викнаха от двете лодки.

Марино и д’Артенай подскочиха.

— Какво безобразие? — извика Марино, силно разгневен.

— Вие ще трябва да ни отговорите кои сте!

Буйният венецианец посегна с ръка за сабята си, но д’Артенай го задържа…

— Не проявявайте неблагоразумие — му каза той ниско.

— Познах ги. Това са ония двама гондолиери, които ни следяха на площада. Оставете ме да им отговоря.

— Ще отговорите ли? — разнесе се един заплашителен глас.

— О, тук така ли се отнасят с чужденците! — извика д’Артенай. — Кои сте вие и с какво право ни спирате?

— По заповед на великия капитан — отговори Себастияно, прав в своята гондола, на страна от Пиетро, когото Марино ясно различи — ще трябва да ни последвате.

Д’Артенай се приближи до гондолиера и го разгледа. През това време Марино бе седнал на дъното на лодката, преструвайки се на безгрижен. Той трябваше да се довери на своя приятел и да не се меси в разправията, понеже Пиетро веднага би го познал.

— Кой сте вие? — запита заплашително Пиетро.

— Аз съм капитан д’Артенай, офицер на негово Величество крал Хенрих IV.

— Как, вие сте французин?

— Ако вие знаете, драги мой, вече това, че негово Величество крал Хенрих IV управлява Франция — подзе д’Артенай подигравателно, — несъмнено ще дойдете до заключение, че един капитан на негова служба е французин!

— Какво ви е довело във Венеция? — запита Себастияно.

— И кой ви придружава? — добави Пиетро, посочвайки Маринели с пръст.

— Този стар прегърбен господин със сериозно лице е моят астролог. Той не ме напуща никога — отговори д’Артенай.

— Хъм! — каза Себастияно. — А какво правите нощем тук над водата, близо до острова на гробовете?

— На този въпрос не съм длъжен да отговоря — отсече сухо д’Артенай. — Нима офицерите на крал Хенри не са в сигурност върху територията на Венеция?

— Ще се отнеса до някое висше лице и ще запитам дали първият срещнат гондолиер има право да разпитва един френски капитан — извика д’Артенай, който се престори на разгневен.

— Отведете ме веднага при вашия велик капитан — рече той, преминавайки в гондолата на двамата шпиони.

— А вие — обърна се той към другаря си, който бе останал в дъното на лодката без да мръдне — върнете се спокойно на моя кораб. Ще отида при техния офицер, за да разясня недоразумението! Хайде, не се бавете! — каза той на двамата полицаи. — Отведете ме при благородния Силвио Зиани, когото имам честта да познавам!

Гондолиерите бяха изненадани от смелото държание на чуждия офицер, но те трябваше да изпълнят неговото искане, докато Марино, неподвижен в лодката, се отдалечи към острова Сан Николо, където корабът бе пуснал котва.

39. Един венециански банкет

Палатът на Силвио Зиани се издигаше върху най-хубавата част от бреговете на Големия канал. Горе, в портежото, трите стени бяха украсени с килими, докато четвъртата се състоеше от скъпо стъкло.

Едно осветление от полилеи и лампи, прикрепени към стените, придаваше чуден блясък на този декор. Под верандата, между палмите с широки листа, висеше едно голямо червено кълбо.

Всред голямата трапезария една голяма мраморна маса бе отрупана с ястия и около нея бяха заели места приятелите на богатия и могъщ капитан.

Слугите носеха крехки стриди, пържени риби, печени скомвари и всякакъв род други лакомства на патрициите с пурпурни мантии.

Силно унгарско вино се пенеше в чашите, печените скомвари, патиците и бекасите издаваха приятна миризма, която се смесваше с аромата на кипърските и сиракузки вина, гъсти и почти черни.

Върху пиятите и златните подноси се виждаха изрядни раци и разни плодове, които примесваха аромата си с тоя на цветята, поставени във вази върху масите.

Щом слугите се отдалечиха от портежото, Силвио Зиани стана и взе в ръка пълната си с вино чаша.

— Да пием, мои приятели — каза той с тържествен глас, — да чукнем нашите чаши за здравето на дожа, Съвета на тримата и Сената! Днес най-сетне падна главата на този монах-магьосник, чието име всички знаем! Да пием наздравица за това щастливо събитие!

Фоскари и Тадео Моро, които бяха седнали отстрани на великия капитан, станаха на свой ред, последвани от всички други благородници, чиито лица издаваха тържество.

Чашите започнаха да се чукат с възторжени възгласи.

— Кажете ми, сеньори — попита Енрико Бордено, един млад и твърде богат патриций. — Не разбирам още как Ауромето, този астролог е можал да се спаси от една смърт, която изглеждаше сигурна.

— Това е загадка и за мене — каза Леандро Малатеста, поставяйки върху масата полупразната си чаша. — Как този клетник Бертучио е могъл да се избави от Орфано.

— Има само един начин — обади се богатият сенатор Сима, — по който можем да си обясним това странно събитие.

— Ние ви слушаме, Сима, говорете! — извикаха повечето от събеседниците му.

— Ние знаем — подзе тържествено сенаторът, — че немият монах и този астролог бяха едно и също лице! Бертучио е можал да бъде спасен от Орфано от други хора, с които е имал тайни връзки!

— Вие имате право, Сима — отговори Силвио Зиани.

— И другаде са забелязани следите на тия индивиди, сеньори, — добави Тадео Моро, управителят от Сан Марко.

— Нали Съветът на тримата е твърдо решен да започне преследването? — запитаха множество гласове.

— Да. Те ще им дадат наказанието, което заслужават. Има големи причини да се вярва, че тия лица са имали връзки с Бертучио!

— И ако те познават неговата тайна? — попита Даниел Фоскари, който бе много нетърпелив. В такъв случай смъртта ги очаква!

— Това е твърде възможно, сеньори, твърде възможно — отговори Тадео Моро.

— Но те ще мълчат, благородни Фоскари, бъдете сигурни! Те не ще избегнат от смъртта! — каза Силвио Зиани, преизпълнен с важност.

— Тогава вие ги познавате вече? — попитаха множество гласове.

Тадео Моро вдигна рамене.

— Това е работа на Съвета на тримата, сеньори, ние можем да бъдем спокойни! — каза той.

В този момент един от лакеите в разкошна ливрея, поставени пред палата, влезе внезапно в портежото, приближи се до капитана и му съобщи нещо с тих глас на ухото.

— Гондолиерът Себастияно ли? — попита Силвио Зиани с висок глас. — Е добре, въведете го. Той може да направи пред всички ни своя рапорт! Моите благородни гости могат да го чуят.

Слугата се поклони и въведе незабавно в голямата зала гондолиера.

Той направи дълбок поклон към сътрапезниците на капитана, после зае една поза като някой обвиняем.

— Говори! Какво има да ни съобщиш? — попита Силвио Зиани.

Себастияно стискаше в пръстите си своята червена шапка.

— Мога ли да ви кажа всичко, господарю? — попита той.

— Всичко! — каза сухо Зиани. — Моите гости могат да чуят всичко!

— Е, добре, господарю… Пиетро и аз преди половин час бяхме на наблюдение върху площада Сан Марко.

— За да подслушвате тълпата! — прекъсна го капитанът.

— Имате право, господарю! Тогава ние забелязахме, след свършването на екзекуцията, двама чужденци, които стояха настрана и разговаряха нещо мистериозно. Единият носеше в ръка един предмет, който ни накара да се разтреперим!

— О, о! — каза Енрико Бордено, смеейки се. — Вие обикновено не сте от чувствителните!

— Какво държеше в ръка този чужденец? — попита Зиани.

— Една мъртвешка глава — отговори Себастияно, — главата на обезглавения монах!

— Как! Главата на астролога? — извика Тадео Моро. — Познахте ли я добре?

— С такава сигурност, както сега съм сигурен, че виждам пред мене уважаемия — отговори шпионинът.

— Какво правеха с тази глава?

— Те я разглеждаха и говореха помежду си. Когато забеляза, че сме близо до тях, те бързо слязоха по стълбата на Пиацета. Те се качиха в една лодка, която ги очакваше и се отправиха към острова на гробовете.

— Познахте ли единия или другия?

— Не, господарю, аз дотърчах при вас да ви уведомя за събитието. Те изглеждаха, че са чужденци.

— Това е необяснимо! — казаха някои гласове. — Какво са искали да правят с тази глава? На всяка цена трябва да узнаем кои са.

— Пиетро с тебе ли е? — попита великият капитан.

— Той ме очаква долу в гондолата — отговори Себастияно.

— Добре. Проследете тези чужденци и ги запитайте за техните имена и какво правят. Те трябва на всяка цена да ви отговорят. Вземи с теб още една гондола с няколко полицаи и ела после да ни донесеш резултата от вашата експедиция!

— Ще изпълня заповедта ви, господарю! — каза полицаят.

— Още нещо, Себастияно! Ако двамата непознати откажат да дадат обясненията, които ще им поискаш, арестувай ги и ги отведи в палата на дожовете. Те са твърде подозрителни! Какво ли може да правят с тази отрязана глава?

Себастияно се поклони и напусна бързо залата. Слугите се приближиха тогава до масата и напълниха отново чашите.

— Често у най-незначителните хора се правят най-големите открития — каза Фоскар след кратко мълчание и когато лакеите бяха излезли. — Вие ще се смеете, ако ви кажа върху какво основавам подозренията си, обаче, твърдя, че не в нашите палати, а в колибите на най-бедните ще трябва да дирим нашите неприятели и съучастниците на екзекутирания!

— Да, вие имате право, уважаеми Фоскар — потвърди Тадео Моро. — Лесно може да се справим с тия, които се крият.

— Обяснете ни. Изложете ни вашите подозрения! — извика Сима.

— Чуйте! Преди два дни минавах с гондолата по канала Фузина. Забелязах в уличката, която се простира край канала, една стара просякиня. Часът беше доста напреднал, но благодарение на лунната светлина можех да различа твърде ясно гърбавата странница. Тя влезе в една от съседните колиби и в този момент, през отвора на вратата забелязах едно момиче с извънредна красота. Това не ме изненада твърде много, а обстоятелството, че щом видях момичето, старата погледна уплашено наоколо и блъсна последното назад в колибата.

Силвио Зиани заслуша по-внимателно.

— Виждали ли сте другаде жената или момичето? — попита той.

— Струва ми се — подзе сенаторът, — че старата често е стояла на стъпалата на църквата Сан Марко. Младото момиче е неизказано хубаво, но неговата бледност ми дава основания да вярвам, че скоро се е привдигнало от някоя тежка болест.

— Светлината на луната ви е въвела в заблуждение. Може би тя е дъщерята на просякинята.

— Това е невъзможно — потвърди Фоскар. — Тя имаше такива нежни и правилни черти… И старата я изблъска във вътрешността, като че ли искаше да я скрие!

— Разгледахте ли добре чертите й? — запита Силвио Зиани, все повече и повече заинтересуван.

— Имах време само да забележа, че нежността на чертите й не отговаряше на тая на една дъщеря на просякиня!

— Нейната коса не беше ли руса и къдрава? — запита Силвио Зиани.

— Да. И лицето й изразяваше невинност и чистота. Струва ми се, че вие подозирате в нея някоя позната, капитане! — прибави сенаторът.

— Твърде е възможно, драги приятелю! — отговори Силвио Зиани. — Ако не пристигна твърде късно, аз ще видя дали момичето, за което говорите, не е това, което аз предполагам!

— Аз не ви подхвърлям закачки, Зиани — каза Фоскар. — О, тя е много хубава. Но някаква мистерия я обкръжава. Страхливите и безпокойни движения на тази стара гърбава вещица ме карат да вярвам на това.

— Тя може би да смята да направи от това момиче източник на приходи — подхвърли Малатеста.

В този момент един слуга дойде и уведоми капитана, че Себастияно и чужденецът са във вестибюла.

— Нека гондолиерът да остане долу, а чужденеца въведете тук! — заповяда Силвио Зиани.

Благородниците развълнувани обърнаха към вратата очите си, които бяха разпалени от виното. Слугите оттеглиха завесите.

Д’Артенай влезе в банкетната зала, поздрави, допирайки ръка до шапката си и без никакъв страх започна да разглежда хората около масата.

— Аз вече съм виждал този чужденец — прошепна Силвио Зиани на съседа си на масата, който бе Тадео Моро.

После той стана и всички други сътрапезници го последваха.

— Не разваляйте вашия весел банкет, благородни сеньори! — каза д’Артенай с един двойнствен жест. — Аз ще се представя на Негово превъзходителство великия капитан!

— А аз — каза последният, — ви поздравявам и ви каня като мой гост. Кажете ми, как се наричате? Струва ми се, че вече съм ви срещал!

— Вашата памет не ви изневерява! — отговори френският благородник. — Имах вече честта да ви видя преди известно време, в палата на дожовете.

— Да, да — каза Зиани. — Вие носите едно послание.

— Наричам се д’Артенай — подзе французинът, — и съм капитан на Негово Величество краля на Франция! Тогава бях дошъл от Тулон във Венеция със специална мисия.

— Отлично. Бъдете добре дошли, каза началникът на карабинерите.

— И аз ви поканвам от своя страна — каза на свой ред Тадео Моро ставайки.

Силвио Зиани представи офицера на благородниците.

— А сега, заемете място на тази маса, капитане. Доверете ни целта на вашето ново идване във Венеция.

— Позволете ми да поговоря за това по-късно. Преди всичко, оставете ме да ви задам един въпрос. Обичай ли е във вашия град да се арестуват чужденците и да се подлагат на разпит?

— Вашето оплакване е справедливо — отговори Силвио Зиани. — Но никой не е могъл да предполага, че един от двамата непознати, които са обърнали внимание върху себе си, е офицер на Негово Величество краля на Франция. Простете за неприятността, която ви е била причинена. Да чукнем чашите си, капитане, и да забравим неприятния инцидент!

Д’Артенай, усмихнат, прие поканата и вдигна чашата, която слугите му бяха напълнили с вино.

— От Тулон ли пристигате? — попита Тадео Моро.

— Тогава вие можете да ни разкажете много неща! — каза друг.

— Може би вие идете с някоя тайна мисия? — зададоха въпроси на приятеля на Марино и някои от другите благородници.

— Не пристигам от Тулон, а от Париж и Неапол — отговори д’Артенай.

— По държавна, без съмнение?

— Щом желаете да знаете, така е!

— Кажете ни, капитане — попита Силвио Зиани, — какво правехте с главата на този обезглавен? Разказаха ми, че дълго сте разглеждали тази глава, която може да вдъхва само ужас? Вярно ли е?

Д’Артенай се усмихна.

— Ще ви обясня на драго сърце причината, благородни сеньори — каза той. — На борда на моя кораб се намира един астролог с големи знания и голяма опитност. Той узнал, че днес един човек, астролог и магьосник едновременно, е бил екзекутиран за извършването на някакви чудновати работи. Той ме помоли да го отведа на сушата, понеже бил любопитен да види главата на този осъден, и ако е възможно, да изучи мозъка.

— И успял ли е да задоволи своето желание? — попита Тадео Моро, хвърляйки върху д’Артенай изпитателен поглед.

— Той извърши своите мистериозни разследвания, — отговори френският офицер, — а после постави главата до трупа.

— Това е чудно, твърде чудно — казаха Фоскари и Сима.

— И къде се намира сега вашият мъдрец? — попита Зиани.

— На кораба, който ме доведе във Венеция!

— Трябва да ви призная, че желая да го видя — каза Тадео Моро. — Много обичам да разговарям с такива мъдри хора.

— Струва ми се, че тази екзекуция е едно доказателство, че вие смятате астролога и за магьосник, каза д’Артенай.

— Това е изключително, капитане! — извика Силвио Зиани. — Вашият астролог е под ваше покровителство. Съгласете се да задоволите любопитството на тия господа, които желаят да чуят този мъдрец.

Тадео стана. Бордено и Фоскари последваха примера му, а Сима каза няколко думи на ухото на приятеля си Малатеста.

— Не мога да ви отговоря нито да, нито не, благородни сеньори — каза д’Артенай, който чувстваше, че у сенаторите се пораждат подозрения и че голяма опасност заплашва него и Марино. — Той е като всички мъдреци затворен и неразговорлив! Не обича да бъде обезпокоен през нощта. Направете ми посещение утре и аз ви обещавам, че той ще ви даде осветления по мистерията, която ви интересува.

— Вашият кораб къде е спуснал котва, капитане?

— Вън от пристанището, съвсем близо до острова на дюните — отговори д’Артенай, ставайки на свой ред.

Той бе забелязал, че Зиани и Тадео Моро си бяха разменили споразумителни погледи.

— Поне ще ни позволите — каза управителят на Сан Марко, — в тази хубава лунна нощ да ви придружим до остров Сан Николо.

— Тогава ще можем да видим къде е вашият кораб — добави Малатеста — и да приемем поканата ви за утре сутринта.

— Ние приемаме — казаха на свой ред другите сенатори.

— Благодаря ви за вашето съгласие — каза Зиани, — а сега, ако обичате, да тръгваме!

Всички станаха. Д’Артенай разбра тогава, че се намира между вълците и че е загубен, ако не запази смелостта си докрай.

В този момент се чу голяма глъчка във вестибюла. Шумът на една оживена препирня прозвуча до залата, където сътрапезниците се готвеха да се сбогуват с техния гост.

— Кой е там? — извика капитанът на карабинерите разсърден.

— Извинете, господарю — отговори един слуга.

— Какъв е този шум? — попита великия капитан, докато другарите му отправиха погледите си към вратата.

— Гондолиерът Пиетро е заловил един и ни го води тук! Негърът крещи и вика да го пуснат веднага при вас!

Силвио Зиани напредна към завесата и я оттегли настрана.

Двама слуги държаха здраво един човек с черна кожа. Д’Артенай потрепера, като го видя.

Това беше Горо, негърът на Маринели! Как е можал да слезе от кораба на сушата?

Сенаторите образуваха кръг около д’Артенай. Бяха забелязали, че той побледня.

— Въведете този юнак! — заповяда Силвио Зиани.

— Ах! Великият капитан — извика Горо, който въртеше безпокойно очите си.

После, обръщайки се към лакеите, които го дърпаха, каза:

— Оставете Горо, свободен Горо има важна мисия при господаря!

Негърът успя да се изтръгне от ръцете, които го държаха, и се хвърли на колене пред Силвио Зиани, прекланяйки глава.

— Нека великият капитан изслуша Горо — извика той. — Горо има важно нещо за господаря!

— Кой дявол те носи! Не си ли ти Горо, избягалият роб от палата на дожовете? — попита капитанът на карабинерите.

— Горо е в краката на великия капитан. Горо се е върнал.

— Не знаеш ли, че те чака бесилка?

Горо хвърли към Силвио Зиани заплашителен поглед.

— Не, него не го чака бесилка — каза той. — Първо ще има по-важна работа, велики капитане!

Д’Артенай за момент имаше намерение да забие сабята си в гърдите на негъра. Но той разбра, че трябва да се владее и да не оставя да го обзема гневът.

Ако предателят го забележеше и го наименуваше, той би бил загубен, безпомощен всред неприятелите си.

Но Горо изглежда не бе видял д’Артенай.

— Хайде, говори негоднико! Какво важно известие ми носиш? — попита Зиани, докато управителят се приближи до него и му прошепна бързо няколко думи на ухото.

— Едно известие — каза робът, — което ще зарадва капитана и което ще бъде също полезно за Горо. Но Горо е изморен, разкървавен, гладен, жаден, Горо иска да пие. Той има голяма жажда.

Д’Артенай наблюдаваше с нямо учудване тоя негър, чиято дива природа се бе събудила след няколкомесечно кротуване.

Горо бързо отиде до масата и изпразни бързо няколко чаши.

— Сега е по-добре — викаше той след всяка глътка и потъркваше с ръка корема си.

— Стига, разбойнико! Ела да те разпитам! — заповяда Зиани. — Ти си избягал от палата на дожовете и се чудя как полицаите не са те убили!

Горо избухна в своя сардоничен смях.

— Това би било голяма загуба за великия капитан — каза той.

— Е, твоето известие? Виждаш, че го очаквам!

— Не така бързо, велики капитане — отговори Горо с дяволит и същевременно превъзходен тон. Ако негърът предаде своето известие без условие, сеньорът ще го изслуша докрай, после Горо ще отиде на бесилката!

— Ти я заслужаваш, робе. Не ме изкарвай из нетърпение!

Горо погледна благородниците, които го окръжаваха. Бялото на очите му създаваше голям контраст с черното му лице и му даваше зловещ изглед.

— Известието се отнася само за великия капитан, — каза той.

— Ние ще ви напуснем — обади се тогава управителят и се обърна към Силвио Зиани, за да се сбогува.

После прошепна тихо на ухото му:

— Вярвам, че този чужденец е добра плячка! Ще го придружим!

— Довиждане, благородни сеньори! — каза великият капитан, поздравявайки приятелите си. Утре сутрин ние ще дойдем на кораба ви, капитан д’Артенай!

Силвио Зиани и негърът, който се страхуваше да не го чуят, останаха сами.

— Осведомете се добре за неговата личност! — каза великият капитан на ухото на Фоскари, когато последният излизаше.

40. Горо негърът

Със своите блестящи очи негърът проследи внимателно тия, които си излизаха, и когато завесата се спусна зад тях, той падна на колене пред началника на карабинерите.

— Великият капитан трябва да вземе Горо на негова служба! — извика той.

— Стани клетнико, и не бъди така дързък. Нямам доверие в тебе. Ти имаш лице на негодник!

— Горо е във властта на сеньора.

— Защо мислиш, че трябва да те взема на моя служба?

— Великият капитан ще вземе Горо на служба и Горо ще работи за тоя, който му дава хляб.

— Ти си един проклет негодник. Зная отдавна способностите ти, но зная също, че никога не трябва да се доверяваме на хора от твоя род. Те са префинени дяволи.

— Великият капитан ще направи един опит!

— На следния ден ти ще предадеш този, на когото служиш на оня, който ти даде повече. Познавам ви, проклети роби. За една зекина вие продавате вашия господар и му се надсмивате.

— Горо моли благородния сеньор да го подложи на изпитание, да направи с него един опит.

— Това изисква размишление — каза сухо Зиани. — Хайде, твоето известие!

— Горо се надява, че е донесъл на великия капитан не само едно известие, а още няколко. Първото това: Горо се върнал във Венеция.

— Е, аз го виждам?

— Горо беше в Тулон!

— Зная и това. Ти беше избягал от моите полицаи, хитра лисицо!

— О, Горо им изигра една хубава игра.

— Ти си един голям дърдорко. Ти беше преминал на служба при Маринели.

— Великият капитан е зле осведомен! Горо беше подкупен от Маринели.

При тия думи негърът извади една кама, направи бързо движение с нея и я прибра в пояса си.

— Марино беше по-ловък и по-силен от Горо. Горо отстъпи и прие неговите зекини!

— Ти, значи, си получавал злато едновременно от две страни.

— Това не е справедливо. Горо ще върне на сеньор парите, които някога са му платили в палата на дожовете.

— Това е добре. Ти знаеш да играеш ролята на честен човек! Обаче, твоето известие?

— Горо беше на служба при Маринели, но сега всичко е свършено. Той е седнал на една пейка върху галерата, където трябва да остане през целия си живот!

— И какво направи ти?

— Горо избяга. Той се върна във Венеция! Това е всичко.

— Кажи известието, обеснико, твоето известие!

— Но с какъв тон ми говори великият капитан? Горо е дошъл да му довери, че е отново в града и търси един нов господар.

— Кога пристигна във Венеция?

— Преди няколко часа, Горо имаше щастието да срещне по-скоро, отколкото се надяваше, един от своите приятели на име Пиетро.

— Ти идеш от Тулон?

— Да.

— Когато напусна Тулон, Маринели намираше ли се още на галерата, или…

— Горо не го видя, отивайки на пристанището. Неговото място беше празно! Казаха на Горо, че е успял да избяга.

— Избягал ли? — попита Силвио Зиани. — Но сигурно е изкупил своята дързост?

— Паднал е убит и изчезнал по този начин — отговори лукаво негърът.

— Ти си първият, който ми носиш това известие — каза Зиани зарадван — и за да не кажеш, че съм те оставил да си отидеш с празни ръце, ето — добави той и хвърли кесията си на негъра. — Вземи, това е за тебе!

Негърът се хвърли алчно върху пълната със злато кесия и я запрехвърля в ръцете си като че ли не смееше да вярва на очите си.

— Горо не се е излъгал, съдейки за великия капитан. Той знае да възнагради един добър слуга.

— Видя ли офицера, който беше тук преди малко?

— Не, не видях гостите на сеньор! Горо вярваше, че знае всичките. Синьор ще вземе ли Горо на служба?

Горо протегна черната си ръка към капитана, който гледаше втренчено роба, като че ли бе изненадан от такава смелост.

— Великият капитан не трябва да се страхува. Цветът на кожата му не ще се промени.

— Ти си един непоправим негодник, но аз ще направя един опит с тебе — каза Силвио, още размишляващ.

— Синьор не ще се разкайва, — каза Горо със доволна усмивка. — Това ще бъде в негова полза. Горо е сигурен, че за един месец ще стане довереник на сеньор!

— Чуй още нещо, — каза офицерът на карабинерите, — преди да сключим нашия договор. Ако те уловя в предателство против мен и приятелите ми или те видя да си въвираш носа, където не ти е работа, ще те обеся на първото дърво.

— Това не е хубаво нещо, но ще го приема. Синьор знае да взема мерки. Във всеки случай, това не е така лошо, както да бъдеш обесен на една бесилка.

— Ще ти дадем по двадесет зекини на месец.

— Съгласен. Обаче, благородният сеньор не ще направи лошо, ако каже своите условия, понеже Горо не приема пари за нищо. Ако великият капитан плаща добре, Горо ще служи добре.

— Ти трябва да стоиш винаги край мен!

— Ще бъда телохранител на сеньор. Това се разбира. Синьор е много затлъстял от стриди и кипърско вино.

— Твоята работа е да мълчиш, да ме слушаш и да ми прислужваш.

— Това ли е всичко, велики капитане?

— Малко по малко ще узнаеш останалото.

— Добре. Сега е ред на Горо — каза негърът. — Горо също ще постави условия.

— Ти си един безочливец!

— Условия за условия. Така, първо, сеньор трябва да има доверие у Горо!

— Щом те видя на работа, може би!

— Освен това, сеньор трябва да се погрижи, щото името на Горо да бъде заличено от списъка на осъдените на смърт, написан върху палата на дожовете. Може да хрумне на някой полицай да застреля Горо като някое куче, Горо не ще може да изпълнява заповедите на сеньор и договорът е свършен.

— Успокой се. Никой не ще бутне нито косъм от главата ти.

— Още нещо! — подзе робът. — Нека сеньор не се изненадва, ако види, че неговият кредит и могъществото му растат от ден на ден. Ако Горо бе останал при Маринели, Маринели щеше да бъде свободен и щеше да стане дож след една година, или Горо би загинал на ешафода.

— Охо! — извика Силвио Зиани, развеселен. — Ти имаш голямо мнение за себе си, черни дяволе.

— Синьор ще узнае на какво е способен Горо, когато му каже своите заповеди. В този момент внезапно един слуга влезе в залата.

— Господарю, управителят на Сан Марко! — съобщи той.

Силвио Зиани стана и се отправи към вратата.

— Влезте, уважаеми Тадео Моро. Какво ви носи при вашия приятел?

— Едно събитие, толкова важно, колкото и мистериозно! — каза бързо висшият, чието лице изразяваше голямо вълнение…

— Какво се е случило? Седнете, моля ви!

Тадео Моро хвърли един недоверчив поглед върху негъра.

— Тоя роб постъпи на моя служба — каза Зиани. — Той ми донесе новината, че Маринели е загинал от ръката на правосъдието, при опита му да избяга.

— Слушайте — каза управителят. — Не разбирам нищо от тия събития, които се случиха пред мене!

— Какви събития? — попита началникът на карабинерите. — Не се ли касае за чуждия офицер, който настоява, че е дошъл по държавна работа? Останахте ли при него?

— Да, и то по такъв начин, че не можеше да ни убегне! Малатеста и Фоскари го придружаваха от двете страни; Бордено и аз го следвахме и Сима вървеше пред него, когато се отправихме към гондолите!

— Качи ли се той с вас?

— Когато пристигнахме на Пиацета, той намери лодката си, която го очакваше.

— И качи ли се на нея?

— Естествено. Ние дадохме заповед на нашите гондолиери да го следват отблизо… Тогава аз станах по-недоверчив. Едно зловещо предчувствие обзе духа ми.

— Вие ме ужасявате, Тадео Моро! Офицерът бе запазил своята веселост.

— Искате да кажете, че той е играел някоя комедия? Но какво може да търси той тук, във Венеция?

— Ние го придружихме до Лидо! Нашите гондоли минаха край остров Сан Николо и се впуснаха в открито море, когато забелязахме съвсем близо до нас един закотвен кораб, който по строежа си напълно прилича на нашите. Тогава разгледахме морето на всички страни, мислейки, че ще намерим някой друг кораб, но не открихме нищо. Фоскари попита чуждия офицер къде се намира корабът му, за да узнае къде ще бъде приета делегацията, но офицерът ни посочи с пръст венецианския тримачтник!

— Това е чудно! Един френски офицер на венециански кораб!

— Моето недоверие порасна. Забелязах, че чужденецът внезапно пошепна няколко думи на гребците си, които дотогава равнодушно издигаха и потопяваха във водата греблата. Ние се приближихме до кораба. До оградата, която бе украсена с позлата, стояха пет или шест души, облечени като благородници. Те носеха къси кадифени мантии и имаха шапки с черни пера. Двама от тях, които можах да разгледам по-добре, ми се сториха венецианци…

— Как? Вие сигурно сте сгрешили, благородни Тадео Моро…

— Давам ви дума, че така беше — отговори енергично последният, даже ги познах: бяха Фалие и Оргосо!

— Предателство… един заговор, подклаждан от Франция? — извика Зиани.

— Слушайте — продължи управителят, — ние се приближихме до кораба. Вълните бяха големи и забавяха нашите гребци. Напротив, моряците от лодката на чужденеца бяха удвоили усилията си и ни отминаха далеч. Аз захванах да насърчавам моите хора, но бе вече твърде късно! Офицерът се бе изкачил вече на кораба. Веригите на котвите се заиздигаха бързо… Той ни поздрави и неговият жест ми се стори ироничен. Същевременно големите платна се опнаха и корабът пое в открито море преди да го достигнем.

— Това не е заминаване. Това е бягство! — каза Зиани.

— И сега, какво мислите за случката с отрязаната глава и двамата чужденци? — добави Тадео Моро мрачно.

— Съвпадението е чудно — каза Зиани. — То е необяснимо. Сигурен ли сте, че сте познали Фалие и Оргосо?

— Не знаете ли, че те са на страната на Недоволниците? — подзе Тадео Моро. — Те не присъстваха нито на тържествата по венчавката на дожа в морето, нито на избора на нов управител. Някаква буря се повдига — продължи той с нисък си глас. — Спомняте ли си за изпуснатия вик тая вечер на площада Сан Марко, в момента, когато главата на астролога падна?

— Разбирам — каза великият капитан. — Вие вярвате, че има заговор.

— Съберете всички тия факти и извадете заключение!

— Почакайте! Имам една идея — извика Силвио Зиани, хвърляйки поглед към негъра, който стоеше прав настрана от него. — Ние можем да проникнем в тази мистерия. Ще подложим твоята вярност на изпитание, черни негоднико!

— Горо очаква заповедите на великия капитан! — отговори робът, хвърляйки към двамата патриции недоверчив поглед и приближавайки се към тях. Сеньор може да каже, че има хитър слуга!

— Добре. Ще те видим на дело! Ще ни покажеш дали наистина си хитър, или само ни хвърляш прах в очите!

— Какво ще правите, Зиани? — попита Тадео Моро, хвърляйки изпитателен поглед върху черния.

— Знаеш ли палатите на фамилиите Фалие и Оргосо? — попита капитанът на карабинерите, обръщайки се към Горо и същевременно стискайки ръката на приятеля си, за да го утеши.

— Горо познава от основите до върховете всички палати на Венеция — отговори негърът.

— Добре — каза Зиани, — постарай се да узнаеш в домовете на Фалие и Оргосо къде са заминали тия млади благородници и какви са техните намерения! Ако ми донесеш точни и пълни исканите сведения, аз ти обещавам един подарък от сто зекини!

— Сто зекини? Тогава Горо ще може да даде една част, за да им развърже езиците! — каза негърът. — Довиждане, господарю! Преди сутринта Горо ще е изпълнил поръчката!

При тия думи негърът напусна залата безшумно.

— Може ли да се вярва на този човек? — попита Тадео Моро, когато остана сам със Силвио Зиани.

— Да, той ми даде доказателство за това! Ако му плащаме добре, той ще ни направи услуги — каза капитанът на карабинерите.

— Вие сте достатъчно умен да го демаскирате, ако той се опита да ви мами! — рече Тадео Моро.

— Кажете по-добре — подзе капитанът, — че от резултата от неговата мисия ще узнаем какво можем да очакваме от него. Вярвам, че сме намерили един добър шпионин. Ако е толкова сръчен, колкото обещава да бъде, сигурен съм, че чрез него ще мога да узная всичко, което желая.

— Мисля да му дадем една втора мисия! — каза управителят на Сан Марко.

— Вижте, изложете ми вашето желание! — прекъсна го великият капитан.

— Това ще бъде един добър начин да проверим верността на този негър! — подзе Тадео Моро.

— Любопитен съм да ви чуя!

— Вие знаете, че въпреки хилядите слуги и шпиони, които имахме в тълпата, не узнахме кой извика името на Бертучио! А пък тази работа е по-важна, отколкото изглежда. Струва ми се, че истинското име на лъжемонаха или астролога не е било тайна за всички!

— Аз бях също изненадан при този зов — каза Зиани. — Склонен съм да вярвам, че прислужникът на бившия дож има съучастници във Венеция!

— Трябва да узнаем кои са те и да ги арестуваме тайно — обади се управителят.

— Съветът на тримата трябва да ги издири — каза енергично Силвио Зиани.

— Това бе гласът на някоя жена! — каза управителят. — Но викът бе така креслив, че никой от шпионите не е установил от къде се е разнесъл.

— Стори ми се, че той иде откъм църквата Сан Марко!

— Може би негърът ще открие това, което нашите шпиони и лакеи не можаха да сторят.

— Имате право. Трябва да пуснем негъра. Горко на тая жена, ако я открие. Щом се завърне, ще го натоварим с новата работа.

Тадео Моро се приготви да се сбогува.

— Останете и почакайте, докато нашият копой се завърне — му каза великият капитан. — Седнете тук до мен… или по-добре, да отидем върху балкона да подишаме чистия нощен въздух.

Силвио Зиани отведе важния управител на Сан Марко, с разкошна пурпурна мантия, под верандата, която бе украсена с редки растения с широки листа и надвесена над Големия канал.

Червените кълба, висящи по мраморните колони, които окръжаваха балкона, къпеха с тяхната приятна светлина клончетата на палмите-джуджета, на разкошните алоени растения и на тъмно зеления бръшлян.

Двамата властни патриции седнаха всред този екзотичен и фантастичен декор. Те разговаряха с нисък глас, така че никой не можеше да чуе нито дума от разговора им.

Понякога тъжна баркарола на минаващ гондолиер се разнасяше, понякога звуците на венецианска китара разнасяха своята мелодия заедно с шумоленето на водите.

Внезапно силуетът на Горо изпъкна зад тях. Той се движеше съвършено тихо. Двамата благородници го забелязаха едва когато дойде съвсем близо до тях.

— Кой ти позволи да дойдеш на този балкон, без да ми известят за тебе? — попита Силвио Зиани, ставайки изведнъж.

Негърът се засмя със своя сардоничен смях.

— Велики капитане, слугите са внимателни, твърде внимателни… но не достатъчно за Горо! Той е по-хитър от тях и се промъкна без да видят!

— Ходи ли в палатите?

Негърът направи утвърдителен знак и лицето му засия.

— И какво узна?

— Не много нещо, велики капитане, но достатъчно, за да заслужи стоте зекини!

— Каква ненаситна алчност проявяваш!

Негърът сви рамене.

— Ненаситен и сребролюбив е светът — каза със своя дразнещ смях Горо, — такива са и християните, и езичниците!

— Вижда се, че този роб познава света — каза Тадео Моро със студена усмивка, първата може би, която се явяваше върху устните му.

— Разкажи ни какво си открил — каза Силвио Зиани, който се отпусна бавно върху стола си.

— Горо отиде първо в палата Оргосо — каза негърът. — Горо е едно грозно и черно същество с къдрава коса, с…

— Защо е това цялото въведение? — попита Зиани изненадан.

— Горо иска да покаже на сеньор какво е силата на златото, — каза той. — Горо е грозен, но когато хубавата слугиня от палата Оргосо видя зекините, блестящи и звънливи, тя не намери Горо така отвратителен, както изглежда.

— Хайде, на въпроса! — каза строго Зиани. — Какво научи от нея?

— Е, добре. Горо е узнал, че Гвидо Оргосо не е забравил още смъртта на своя брат Анибал! Горо вярва, че Съветът на тримата… — негърът при тия думи не можа да се овладее от ужас и се оплете. — Горо вярва, че Съветът на тримата е взел живота на благородния Анибал.

Казвайки това, Горо вдигна ръка, за да означи, че Анибал Оргосо е бил обесен.

— Продължи — каза Зиани с нетърпение. — Ти говориш много дълго!

— Горо е длъжен да даде на сеньор всички подробности. Всяко нещо има свой ред. И така, красивата Лорета мисли, че Гвидо Оргосо не ще се върне вече във Венеция. Вече в неговия палат мишките тичат по масите и из шкафовете.

— И къде е отишъл?

— Това любезната Лорета не можа да каже, въпреки че Горо й даде десет зекини. Нейната малка уста, когато се отвори, не е по-голяма от една зекина! Десет пъти Горо я побеждава със златото и можа да я целуне!

— После ти отиде в палата на Фалие, нали?

— О, о! Не така бързо, велики капитане. Горо още не е свършил с красивата Лорета!

— Ще ни проглушиш ушите с твоите любовни истории, негре — каза Зиани.

— Ако сеньор не желае да слуша Горо, тогава Горо ще мълчи — каза негърът.

— Не са твоите приключения, които ни интересуват — подзе Зиани.

— Да бъде. Но заповедите на сеньор и приключенията на Горо са едно, — отвърна негърът. — Десетките целувки на Лорета струват доста зекини.

— Това момиче не ти ли каза нещо за Оргосо?

— Да, нещо мистериозно, велики капитане!

— Говори бързо! Ние очакваме.

— Синьор не знае ли нещо за една сеньора Летиция Маринели? Красивата Лорета каза, че благородният Оргосо бил направил някога някакви изявления по повод на тази сеньорита. Тя се намирала веднъж в палата Карманьола… Горо не знае това, което слугинята е искала да каже с това — продължи негърът, докато Силвио Зиани размени поглед с управителя. — Красивата Лорета не изглеждаше да знае нещо по-точно, тъй като Горо повторно я разпитва…

— Ти трябваше да й предложиш още десет зекини.

— Десет ли, велики капитане? Горо й предложи три пъти повече. Ако тя знаеше това, което Горо я питаше, сигурно щеше да го каже! Благородният Оргосо сигурно е знаел някоя интересна подробност за сеньора Маринели. Велики капитане, не е ли тази сеньора майка на Марино?

— Да. Касае се, без съмнение за майката на незаконнородения! — отговори Зиани.

— Аз не зная — каза Тадео Моро с важния си глас, — къде се измислят всички тия приключения из живота на тази метреса на дожа.

Негърът вдигна рамене.

— Горо не знае повече — каза робът, — но сеньората сигурно е забъркана в някаква мистериозна работа.

— Хайде, негре, остави сеньората спокойно, — каза Силвио Зиани със заповеднически тон. — Сега кажи ни по-скоро какво още си узнал.

— От палата Оргосо Горо се промъкна до този на Фалие — подзе Горо. — Старата сеньора обитава сама това голямо и великолепно жилище.

— Знаем!

— Старата сеньора е болна, много болна.

При тия думи негърът допря пръста си до главата.

— Знаем и това!

— Жироламо Фалие е напуснал лагуните, пътувайки за Франция на собствения си кораб. Синьорът сигурно не знае това!

— За Франция? И е бил придружен от Оргосо?

— Така е, както призна старият слуга от палата, когото Горо подкупи, давайки му пет зекини.

— Защо е отплувал за Франция?

— Горо се пази да каже на капитана!

— Заповядвам ти да го кажеш! — настоя Зиани.

Негърът избухна в саркастичен смях…

— Горо е казал вече достатъчно на великия капитан. Синьор знае как трябва да го възнагради за една добре свършена работа!

— Кесията със зекините ти е спечелена, но говори! Тия благородници са заминали за Франция. Защо?

— Горо вярва, че от амбиция и недоволство. Те не могат да бъдат избрани за дожове и са предпочели да заминат.

— Ти знаеш повече, отколкото казваш, черни негоднико! Говори!

— Те трябва да са постъпили на служба при крал Хенри.

— Как? — извика Тадео Моро и стана изведнъж. — Този френски офицер не е ли един шпионин, изпратен от Фалие и Оргосо?

— Управителят се е измамил — каза негърът. — Не се знае нищо за тяхното пристигане във Венеция.

— Чудно! Какво означава това едновременно появяване на този кораб и на френския благородник? — запита Тадео Моро. — Дали крал Хенри е загубил доброто си разположение към нас?

— За нищо на света, благородни приятелю — каза Силвио Зиани спокойно. — Вярвам, че ние отдаваме на тази случка по-голяма важност, отколкото заслужава! Негърът има право. В нощната тъмнина вие сте се измамили. Ако тия чужди мореплаватели са били действително Фалие и Оргосо, те нямаше да вдигнат така бързо котва. Хайде, черни дяволе! Остави ни сами! Ще те повикам, когато имам нужда — каза той на Горо.

Последният се поклони и изчезна също така безшумно, както бе дошъл. Но той остана до верандата, за да не кара новия си господар да чака в случай, че го повика.

Портежото бе отделено от балкона със стъклена преграда, зад която седяха двамата патриции между растенията и цветята.

Горо се увери, че никой не е в тая зала, доближи се до преградата, прилепи към нея ухото си и можа да чуе разговора, който двамата мъже водеха със снишен глас.

— Докладът на негъра разпръсква моя страх — каза началникът на карабинерите. — Едно нещо само ме безпокои и ме кара да се замисля.

— Какво желаете да кажете? — запита Тадео Моро.

— Тази подробност, която в палата Оргосо е говорена за майката на незаконнородения?

— И какво обезпокоително има в това? — запита Тадео Моро.

— Може би, Гвидо Оргосо, по някаква случайност да е узнал повече, отколкото трябва — каза Зиани загрижен.

— Защо се занимавате с такива мисли? — рече натъртено Моро. — Невъзможно е да се узнае каквото и да е за смъртта на сеньора Маринели.

— Не чу ли как негърът замеси тия две имена: палата Карманьола и Летиция Маринели?

— Той нищо не е разбрал от това замесване, благородни Зиани — отговори управителят.

— Може би тази камериерка е наивна и безобидна девойка, но Горо знае сигурно повече!

— Повтарям ви, че това е невъзможно! — отговори Тадео Моро с толкова снишен глас, че негърът, за да чуе, трябваше да подаде глава през отвора.

— Невъзможно е — продължи управителят. — През нощта, когато Летиция Маринели отиде в палата Карманьола по покана, само шест души се намираха там: Виторио Карманьола и неговата дъщеря, Томасо Дандоло и жена му, Марко Контарини и аз. Синьора Маринели бе седмата.

— Кой й даде отровната чаша? — попита капитанът на карабинерите.

— Дъщерята на Карманьола!

— Познаваше ли тя съдържанието на тази чаша?

— Съвсем не! Тя никога не е подозирала нищо!

— И никой от слугите, никой от домашните на къщата не я откри.

— Никой, мой благородни Зиани. Синьора Маринели, която беше едно притеснение за нас и която вдъхновяваше дожа, благодарение на властта, която упражняваше върху стареца, за неговите народополезни предприятия, изпразни чашата!

— Тя не подозря ли, не подуши ли нищо? — запита началникът на карабинерите, винаги недоверчив.

— Виното бе много хубаво и превъзходният му аромат не издаваше нищо от отровата — каза Тадео Моро. — Синьората го изпи, разговаря още малко с другите дами, после се прибра във вилата си на остров Сан Николо.

— На следния ден — продължи Зиани, — тя се разболя и умря. Ако този дяволски Оргосо се е заинтригувал за този случай и е бил обхванат от подозрения?

— Подозрения ли, благородни Зиани, подозрения ли? Ние нямаме обичай да се страхуваме от сенки! Синьората е мъртва!

— Обаче — каза Зиани, все още обезпокоен, — ако се направи аутопсия на трупа й, може да се намерят още следи от отровата!…

— Ние сме предвидили и това — отговори Тадео Моро със студена и победоносна усмивка. — Пренесена е на острова на гробовете и гробницата от Сан Николо. Гробницата на сеньора Маринели се намираше лесно, но сега има само една купчина пръст.

— Разбирам! Колко сте сръчен!

— Знаете, прочее, защо са ме избрали управител на Сан Марко!

— Да — подзе капитанът на карабинерите, — вие изпълнявате длъжностите на вашето високо звание с изумителна мъдрост.

— Успокоихте ли се сега, уважаеми Зиани? — подзе Моро.

— Да, малко — отговори великият капитан. — Ето още една тайна погребана завинаги. Обаче, внезапният вик, нададен тази вечер, още ме безпокои. Негърът трябва да ни достави някои осветления по тоя повод.

Горо, който подслушваше, изтегли главата измежду растенията.

Великият капитан стана и влезе в залата. Той забеляза негъра, сгушен в един ъгъл, преструвайки се, че спи.

— Ей, негре! — му извика Силвио Зиани. — Струва ми се, че спиш, юнако!

— Горо не спи, освен когато има време!

— Ела насам. Утре рано ще отидеш при моя ковчежник, който ще ти заплати стоте зекини, които заслужи!

— Благодаря, велики сеньоре — каза Горо.

Негърът се приготви да целуне ръка на великия капитан.

— Стой! — спря го грубо последният. — Вие, черните, сте мръсни! Слушай ме добре! Ще ми изпълниш една втора поръчка! Ще призовеш на помощ цялото си изкуство, всичките си способности, за да успееш! Освен това изисквам да пазиш в пълна тайна заповедите, които ще ти дам!

Негърът направи един жест, който означаваше: не се безпокойте, зная вече!

— Сега, отваряй си добре очите и ушите! — каза великият капитан. — Беше ли днес на Пиацета, в момента на екзекуцията?

Горо поклати утвърдително глава.

— Чу ли този вик, който се разнесе над площада? — подзе Зиани.

— Горо чува всичко и вижда всичко! — отговори негърът.

— Какъв беше този вик? — попита го капитанът.

— Бертучио!

— Знаеш ли кой го каза?

— Това е много просто — отговори Горо. — Една жена викаше своя любовник, когото бе забелязала в тълпата! Жените са много влюбчиви, особено когато застареят.

— Това е било жена, казваш ти, която е изпуснала този вик? И тъй, интересувам се да зная коя е била тази жена! Натоварвам те да я откриеш!

— Това ли е всичко? — запита той.

— Докато търсиш тази жена в улиците на бедните квартали, ти можеш да ми направиш същевременно и една втора услуга! — каза Силвио Зиани.

— Всичко, каквото сеньор ще иска. Нали той ни заплаща добре! — отговори Горо зарадван. — Синьор не ще каже, че Горо хвърля зекините на вятъра.

През това време Тадео Моро бе застанал настрана и разглеждаше негъра със скръстени ръце.

— Спомням си — подзе Силвио Зиани, — че ти бе замесен в някои събития, които се разиграха на остров Сан Николо!

— Синьор ми припомня най-страшния час от моя живот! На този остров Сан Николо Горо бе ранен от един карабинер и щеше да умре.

— Спомням си — каза Силвио Зиани, — това се случи в къщата на един стар рибар, Андрея Фарсети. Той загуби живота си. Познаваш ли дъщеря му?

Негърът се усмихна.

— Това ли иска сеньор да знае! — извика Горо. — Кой не познава красивата Анунциата от остров Сан Николо!

— Трябва да намериш едно младо момиче — подзе Зиани, — в една от колибите край канала Фузина, и…

— Горо разбра вече — прекъсна го негърът. — Благородният сеньор иска да каже, че красивата Анунциата се крие в една мизерна колиба като някой хубав бисер в тинята!

— Промъкни се там — подзе Зиани, — и разбери дали това момиче е дъщерята на рибаря!

Негърът направи утвърдителен знак с глава.

— Великият капитан — добави той, вземайки горделива поза, — ще ме намери до леглото си при своето събуждане и готов да отговаря на неговите въпроси!

Тадео Моро пристъпи към своя стар приятел и му стисна ръката, за да се сбогува с него.

— Вие ще направите един превъзходен лов, благодарение на вашия негър! Лека нощ, Зиани!

41. Бягството

Тъмна нощ бе покрила със своя воал лагуните и каналите.

Старата просякиня отдавна се бе прибрала в своята къщурка до канала Фузина.

Тя се бе промъкнала с тихи стъпки в жалкото си жилище, за да не смути съня на Анунциата. Отиде до леглото й като констатира, че болната девойка мирно спеше, се изкачи, успокоена в своята стая, за да отпочине и тя.

Анунциата сега бе закрепнала. Треската напълно бе изчезнала. Старата просякиня можа да й съобщи без страх, че храбрият й кандидат е дошъл във Венеция и я е гледал развълнуван, горящ от страст през малкото прозорче на колибата…

Радостта, че Марино и е останал верен и че скоро ще го види, й спомогна за бързото оздравяване.

Понякога нейното чело се помрачаваше при мисълта, че не може нито да го види, нито да му говори.

Тогава старата я утешаваше, както можеше.

— Времето на раздялата скоро ще се привърши — й казваше тя. — След няколко дни, а може би и след няколко часа ти ще бъдеш в обятията на красивия и благороден Марино! Ако беше видяла колко нежност, колко искрен пламък се съдържаше в погледа му, когато те виждаше бледа и слаба, лежаща върху леглото… Този момент ще настъпи и старата Луала ще трябва да предаде своето съкровище на скъпия Марино!

На тия утешителни думи младото момиче отговаряше като целуваше загрубелите ръце на бедната старица.

— Никога, за нищо на света — й викаше то, — не ще забравя тая, която ме е обичала като майка, закриляла ме е, грижила се е за мен, спасила ме е…

— Старата Луала, — отговори просякинята, — не те крие и пази, освен за да те предаде здрава и читава в ръцете на храбрия Марино. Ако нейното желание се осъществи, това ще бъде най-голямата й отплата!

Вечерта, която последва екзекуцията на Бертучио, Анунциата, още слаба, не бе могла да дочака връщането на покровителката си и си бе легнала рано.

Бе настъпило полунощ, когато старата Луала се прибра.

Гробната тишина и пълната тъмнина цареше в уличката. Само от една отдалечена кръчма, през замърсените стъкла на прозорците проникваше бледа светлина и долиташе шум, причиняван от неколцина пияни.

Внезапно един човек се появи на уличката и се задвижи с дебнещи стъпки покрай къщите. Той не влезе в кръчмата, нито посмя да надникне в нея. Продължи пътя си, докато стигна до колибата на просякинята.

Стигайки там, той се спря и се ослуша. Само бялото на очите му се забелязваше в гъстата тъмнина. Когато човекът, който не бе никой друг освен Горо, разбра, че никой не го наблюдаваше наоколо, се приближи предпазливо до ниската врата, която служеше за вход на колибата. Тя бе затворена с дълго желязо отвътре!

Тогава той се приближи до малкото прозорче и почука тихо на стъклото.

Анунциата, която спеше дълбоко, не чу нищо.

Горо почука по-силно, после като че ли се страхуваше да не бъде открит, хвърли изпитателен поглед наоколо.

— Кой е там? — попита един сух глас.

Негърът погледна зад себе си, забеляза главата на старата просякиня, която се бе показала през малкия отвор на вратата.

— Хе, хе, старо, отвори! — каза той, колкото бе възможно по-тихо. — Горо иска да ви говори.

— Какво виждам? Това е негърът! — каза просякинята.

— Бързо! Няма време за губене!

— Горо… Как, Горо, посред нощ ли? Какво се е случило? — каза старата просякиня през зъби.

После тя облече върху старческото си тяло изтърканата си мантия и слезе.

Едва отвори вратата и негърът се вмъкна в къщата.

— Горо търси Луала около църквата — каза негърът. — Всичко е открито. След няколко часа всичко ще бъде загубено.

— Света Богородице! — произнесе старицата. — Нашият благороден и смел Марино!

— Синьор дълго време не се върна на кораба, Горо скочи във водата и с плуване отиде на остров Сан Николо.

— Не те ще те намерят, ще те познаят! — каза старата ужасена.

— Това стана вече! Себастияно залови Горо и Горо се остави да го заведат при великия капитан.

— А Марино? Какво стана с Марино?

— Той е могъл да се завърне на парахода здрав и читав, както и капитан д’Артенай — отговори Горо бързо. — Никой не подозира присъствието на сеньор във Венеция! Горо е постъпил на служба при великия капитан.

— Ти с ума ли си, Горо? — попита Луала изненадана.

Негърът се засмя, оставяйки да се видят белите му зъби.

— Досега всичко върви добре — каза той. — Великият капитан има доверие в негъра. Горо е останал във Венеция.

— Сега започвам да разбирам какво искаш да постигнеш, но кажи ми какво е загубено?… — попита старата просякиня. — Говори, синко, кажи ми!

— Луала е извикала името на Бертучио тази вечер при залеза на слънцето! Горо е получил заповед да узнае кой е изпуснал този вик. Те знаят вече всичко, и без Горо, който…

— Кой може да ме е видял и чул? — прекъсна го старицата, изненадана.

— Никой друг освен Пиетро! — каза студено Горо.

— Лъже, проклетият негодник! Той не ме е чул, понеже се намираше в тълпата, докато аз стоях зад един стълб на църквата Сан Марко!

— Да, но Папалардо, търговецът на птици, е бил твърде близо до Луала! — подзе Горо.

— И той ме е издал на Пиетро? — попита просякинята.

— Последният го заговорил — отговори негърът, — и Папалардо му казал, че чул вик, който бил изпуснат от Луала.

— Той е толкова глупав, колкото и дебел, този бъбривец! — викна старата.

— Това не ще спаси Луала от карабинерите! — подзе Горо. — Пиетро знае още повече!

— О, Боже! Едно нещастие никога не иде само!

— Горо е успял да подслуша като се разговарят Пиетро и Себастияно, без те да го забележат. Пиетро се хвалеше, че ще спечели сто зекини на сутринта. Той бил проследил Луала и забелязал Анунциата в колибата. За всичко съобщил в палата на дожовете!

Старицата веднага започна да кърши ръцете си, обзета от страх.

В този момент Анунциата, която бе чула шепота в стаята, се показа на прага.

— Горо! — каза тя с развълнуван глас. — Какво се е случило?

— Нищо, мое съкровище, нищо. Успокой се! — каза старата, за да я успокои.

— Нека момичето и старата сеньора последват Горо — каза негърът. — Те трябва да тръгнат веднага! Да не се страхуват от нищо — добави той. — Синьор е на сигурно място. Хайде, да не губим нито минута!

— Ти имаш право, Горо, каза старата, още нерешителна. — Те ще дойдат скоро!

— Да тръгнем!

— Къде?

— Горо ще води!

Старата просякиня повлече младото момиче, което трепереше от безпокойство, покри я с едни стари дрехи и двете излязоха.

Луала затвори вратата зад себе си, после последва Горо, водейки своето протеже, за което се грижеше повече, отколкото за себе си.

Негърът се спря и се ослуша за момент. Не чу никакъв подозрителен шум наоколо. После слезе бързо до брега, скочи с пъргавината на котка в една стара гондола, която бе привързана там, и помогна на Анунциата и старата просякиня да се настанят вътре.

— Нека Луала и Анунциата се направят малки, колкото е възможно, за да не се виждат — препоръча Горо с нисък глас.

После той взе едно гребло, поставено надлъж в лодката от брега.

— Всичко върви добре — каза той, — нищо вече не може да ни издаде. Водата не оставя следи.

Внезапно старата просякиня показа с пръст към брега, осветен от светлината на кръчмата.

— Виж там! — каза тя на негъра. Те пристигнаха бързо! Виждаш ли сенките им, които се промъкват по дължината на къщите?

— Те са четирима — промърмори негърът. — Пиетро, Себастияно и други двама.

— О, Боже! — въздъхна Анунциата, обзета от ужас. — Те могат да ни видят!

— Охо! — избухна Горо в своя подигравателен смях. — Те пристигат четвърт час по-късно. Негърът е по-бърз от тях.

— Благодаря ти, Горо, че навреме ни предупреди. Тия тигри искаха да ни изненадат, както спим, гледай ги! Ето, виж ги, как се промъкват, проклетите шпиони!

— Гнездото е празно; птичките са отлетели! — каза Горо, смеейки се на полицаите, които се отправиха към напуснатата колиба.

Гондолата се отдалечаваше все повече. Бегълците пътуваха покрай големия остров Джудека, с многобройните вили.

— Успокой се, Анунциата, успокой се — каза старата на момичето, което трепереше от студ и страх.

Тя го покри с мантията си.

— Ние сме спасени сега. Те не ще ни достигнат вече.

— Къде ще избягаме? — попита момичето.

— Колкото е възможно по-далече — отговори Горо. — В Джорджия!

— И кога смяташ да се завърнеш във Венеция? — каза просякинята учудена.

— Утре по обяд! — отговори негърът.

— Не познавам никого в Джорджия, — каза старата.

— Толкова по-добре! Горо познава там един добър лодкар!

— И ти искаш да ни заведеш при него?

— Той ще вземе Луала и Анунциата в своята лодка и ще ги отведе по-далече!

— Къде?

— В Брандоло, а оттам на континента!

— Щом стигнем там, казваш, ще чакаме?

Негърът поклати глава.

— Не — каза той. — Те не трябва да чакат, а да продължат пътуването си! Луала има ли пари?

— О, Свети Марко! — извика старата, вайкайки се, — аз оставих всичко в колибата си, тъй като нашето бягство бе така непредвидено и бързо. Тия негодници ще ми вземат парите. Те ще си ги поделят!

— Не се безпокойте! — каза негърът, пъхайки ръка в джоба на панталона си, — ето за Луала!

Казвайки това, той подаде на старата жена кесията, която бе получил от Силвио Зиани.

— Виж това е забавно — добави той смеейки се, — Луала и Анунциата ще избягат с парите на великия капитан!

Просякинята никога не бе притежавала толкова голяма сума.

— Това е един подарък от великия капитан — заяви Горо. — Той ще даде още повече на Горо. Луала и Анунциата имат дълъг път пред тях и тази кесия не ще им бъде достатъчна.

— Благодаря, благодаря, Горо, каза старата покъртена.

— Той е по-великодушен, отколкото можех да вярвам — извика Анунциата. — Той се жертвува за нас!

— Нека Луала не се застоява в Брандоло — каза Горо. — Никой не знае целта на нейното пътешествие, даже и старият гондолиер, при когото Горо ще я заведе!

— И къде ще отидем?

— По-далеч и по-далеч към юг! — отговори негърът. — Към Рим, където Луала и Анунциата ще намерят сеньор Марино, ако стигнат навреме!

— Моя Марино, моя скъп Марино! — извика Анунциата, чието натъжено лице се бе преобразило от радост.

— Той щеше да дойде да търси Луала тази нощ, ако не бе принуден бързо да бяга! Сега той е разпънал платната към юг и ще бъде в Рим, преди Луала и Анунциата да пристигнат! Горо не знае, колко време може да трае неговото пътуване, но Луала да потърси и да се осведоми в града!

— Ха, ха. Зная, защо отива той там — каза просякинята смеейки се, — зная, мое съкровище!

— Кажете ми, добра Луала! — попита младото момиче.

— Той отива при папата, за да издейства едно освобождение за теб! Женитбата с шамбелана трябва да бъде анулирана! Папата тогава ще благослови съюза ти с Марино и ти ще станеш красивата сеньора Маринели. Каква радост ще бъде това, Анунциата?

— Вие ми разказвате басни! — каза младото момиче.

— Които скоро ще станат действителност, мое съкровище — подзе просякинята.

Негърът гребеше неуморимо и гондолата напредваше така бързо, че при зазоряване бегълците съзряха камбанариите на малкия градец Джорджия, забулено в мъглата всред лагуните.

Малко по малко слънцето прогони мъглата и тримата бегълци ясно видяха града.

— Колибата на стария Джеронимо — каза Горо, — е вън от града, върху дюната. Той е рибар и лодкар едновременно. Започнал е да остарява и се ограничава да лови риба за да нахрани себе си и жена си.

Негърът подкара лодката край кейовете на града.

— Познаваш ли го добре, Горо? Уверен ли си, че ще бъдем в сигурност при него? — попита старата.

— Старият Джеронимо — отговори негърът, — ще приеме Луала и Анунциата, Горо го обещава. Лозика, неговата жена, е също така милостива. За нещастие, тя е една ужасна бъбрица. Луала и Анунциата ще трябва да мълчат пред нея, понеже, ако й открият и най-малкото нещо, цяла Джорджия ще знае след един час кои сте и защо сте дошли тука. Тя често идва във Венеция да продава риба.

— Благодаря за предупреждението ти, синко — отговори Луала и се отпусна наново върху пейката на гондолата.

Те се движеха покрай покрития с растения бряг и, внезапно лодката допря до дъното.

— Горо ще пренесе Луала и Анунциата на сушата — каза негърът. — Колибата на Джеронимо се намира наблизо!

Той забоде греблото в пясъка и примъкна гондолата към брега. После взе с здравите си ръце Анунциата и я постави леко върху земята, която бе покрита с пясък и малки мидени черупки. Същото стори и с Луала.

Двете жени благодариха на негъра, че бе ги спасил.

— Нека Луала и Анунциата ме последват бързо — каза им той. — Горо трябва да се завърне във Венеция, за да не го подозира никой. Що се отнася за Луала и Анунциата, никой не ги познава тук и те трябва да направят всичко възможно да пристигнат по-рано в Рим.

Горо забърза крачките си. Щом пресякоха дюната, забелязаха пред тях, раздалечени една от друга, няколко ниски колиби. Пред една от тях стоеше стар рибар. Пред него беше опъната голяма мрежа върху дървени колчета и, изглеждаше, че той е зает с поправката й.

Когато видя да се приближават негърът и двете жени, той изостави работата.

Горо издигна ръка във въздуха.

— Ей, Джеронимо — извика той, — дядо Джеронимо!

— Какво виждам? Но това си ти, Горо — каза старецът изненадан. — Откъде идеш?

— От Венеция, дядо, направо от Венеция — отговори негърът.

Тия думи, произнесени с висок глас, привлякоха на прага на вратата жената на рибаря, която приготвяше сутрешната супа.

— Я гледай, негърът — каза тя и побърза да запита: — Кого ни водите тук?

— Една стара жена от Венеция и нейната дъщеря — отговори Горо, стискайки радостно ръката на стария рибар, който поздрави от своя страна младата Анунциата и старата Луала. — Те искат да отидат до Брандоло, където имат роднини.

— Роднини в Брандоло ли? — каза Лозика, доближавайки се до гостите и любезно разглеждайки ги. — Знаете ли, че и аз съм от Брандоло и че там няма даже новородено, което да не познавам!

Негърът се смути за момент.

— Ние не отиваме точно в Брандоло, — каза старата просякиня, за да постави край на мъчителното мълчание, което беше предизвикано от думите на Лозика, — на няколко мили от Брандоло.

— Искате да кажете Валто, рибарско село? — подзе неуморно жената на рибаря.

— Точно там. Синьората го каза — прибави Горо. — Но нека първо Джеронимо сподели своя обяд с двете пътнички. Що се отнася за Горо, той ще трябва да се върне. Кога, Джеронимо, ще може да тръгнем за Брандоло?

Старият рибар хвърли поглед към небето, за да види откъде иде вятърът.

— След няколко часа ще можем да тръгнем — отговори той, — вятърът е благоприятен.

— Добре, Горо имай доверие в Джеронимо. Довиждане, Джеронимо! Довиждане, Лозика!

— Ела да закусиш с нас, Горо — каза добрият рибар, докато неговата жена разглеждаше старата и Анунциата.

— Друг път, Джеронимо! — му викна негърът, поздравявайки всички и връщайки се бързо към морето.

— Влезте вкъщи, бъдете като у дома си! — каза Лозика.

— Цяла нощ ли сте пътували?

— Моята дъщеря беше болна и сега има нужда от наглеждане — каза Луала. — Ела, Анунциата. Тази добра жена ни позволи да споделим техния обяд!

— Седнете тук — каза Лозика, — и ако искате, поспете малко.

Тя отведе гостите си до една пейка поставена срещу стената, под иконите, на страна от една стара голяма маса.

— Струва ми се, че вече съм ви виждала! — каза тя.

— Твърде е възможно — отговори просякинята с безразличен тон.

— Ехе, вие имате много красива дъщеря — подзе Лозика, гледайки внимателно Анунциата и Луала, като че ли ги сравняваше. — Можете да се гордеете с нея!

— Тя е моето съкровище, моето скъпо малко съкровище! — каза Луала.

Анунциата започна да се безпокои. Тя чувстваше, че тази жена, от която Горо ги беше предупредил да се пазят, започваше да става недоверчива.

Лозика потърси няколко малки панички, в които насипа супа, и покани мъжа си и гостите.

— Значи желаете да отидете в Брандоло, или по вярно във Валто! Не каза ли негърът, че там имате роднини?

— Имам един брат във Валто — отговори Луала. — Той е лодкар. Искам да изкарам при него малкото дни, които остава да живея.

— Имате брат? И той ще ви прибере при себе си, вас и дъщерята ви? Какво благородство от негова страна! Как се нарича той? Джеронимо може да ви заведе чак при него, понеже познава повечето от лодкарите във Валто!

— Благодаря — отговори Луала, — зная колибата му.

Казвайки това, тя почна като Анунциата лакомо да яде супата си.

У старата Лозика, напротив, любопитството изглежда, бе задушило апетита.

— Не мога да си спомня, къде съм ви виждала — каза след минутно мълчание. — Забелязвам, че колкото остарявам, толкова паметта ми отслабва!

— Успокой се — каза тогава Джеронимо. — Аз ще ти кажа, къде си виждала госпожата: във Венеция, пред църквата Сан Марко. Познах я веднага!

Луала трябваше да употреби усилие над себе си, за да прикрие изненадата, която предизвикаха тия думи. Анунциата побледня и изтърва лъжицата си.

— Пред църквата „Сан Марко“! Ти имаш право, Джеронимо — прибави Лозика. — Да, там съм я виждала. Не седяхте ли винаги до един от стълбовете на църквата?

— За да искам милостиня; това е истина. Аз съм бедна — каза Луала, виждайки че е безполезно да отрича. — Но сега, когато моето малко съкровище се разболя, а аз вече нямам сили, нашата съдба е окаяна!

— Вярвам ви — каза старият рибар. — Знаете ли, какво говорят хората? Казват, че вие сте имали у дома си пълни чанти с картини и че нямало нужда да просите!

— О, Боже! — извика Луала, сключвайки ръце с гневно движение. Колко хората обичат да сплетничат за себеподобните си!

— Да, те разказват неща, които едва може да се повярват — каза жената на рибаря, която бе изяла супата си и бе се изправила до масата.

— Ще отида да приготвя лодката, — каза рибарят. — След един час ние можем да тръгнем!

— Не мислете, че ние ви караме да работите без нищо, понеже сме бедни — му каза старата просякиня. — Вие ще бъдете добре заплатен.

— Запазете си вашите няколко стотинки, бабо — отговори Джеронимо, напущайки стаята.

— Аз ще отида утре във Венеция с една пълна мрежа скумрии, — каза Лозика.

— Ако тя отиде да ни предаде — каза съвсем тихо, Анунциата загрижена.

— Ако вие поостанете, още, на драго сърце, ще ви дам по една риба — продължи Лозика.

— Вие сте една добра жена — отговори старата просякиня. — Горо е имал право, когато ни увери, че ние ще намерим съчувствие у вас.

— Кажете ми искрено — попита любопитната жена. — Това момиче истинска ваша дъщеря ли е?

— Какво ви кара да ми задавате този въпрос? Аз действително съм вече стара — каза просякинята смеейки се, — но на младини изглеждах като Анунциата, която ми е истинска дъщеря.

— Света Богородице, колко е чудно! — каза Лозика. — Тя е така красива, че човек би казал, че е от аристократически произход. Но това е едно предимство. Тя сигурно прилича тогава на баща си?

— Да, на добрия си баща — отговори Луала. — Бедният човек! Той почива в земята отдавна!

— Но какво може да прави това хубаво младо момиче във Валто?

— Тя ще върши работа, която е подходяща на нейната възраст. Ще плете мрежи. О, да знаете, колко е сръчна и работлива!

— Тя ще залинее във Валто — подзе Лозика. — Вярвайте ми мила, тази паланчица не е мястото, което и трябва. Тя още има страдалчески вид. Вие не трябваше да е водите през нощта тук.

— Горо не е винаги свободен — отговори Луала.

— Аз се чувствувам вече твърде добре — потвърди Анунциата.

— И не ще ли се върнете пак във Венеция? — попита бъбрицата.

— Не ми се вярва — отговори Луала. — Не ми се вярва. Колко време ще е нужно, за да стигнем в Брандоло?

— Ако вятърът е благоприятен, за четвърт час — каза Лозика. — Ще пресечете лагуните. Това е един път познат на старите лодкари, които пренасят зеленчуци в Брандоло. Казвате, че сте били във Валто.

— Не сме ходили там от седем-осем години! — каза Луала.

Най-сетне старият Джеронимо влезе.

Старата просякиня се зарадва, че се освобождаваше от този разпит. Анунциата се изправи обезпокоена от новата опасност, която ги заплашваше. Но образът на Марино изпъкваше непрестанно в нейното въображение, като пътеводна звезда в мрачната нощ, като утешител и съветник.

— Вече е пладне — каза старият рибар. — Направете по-добре една малка почивка. По обед слънцето е много горещо. Ние ще тръгнем вечерта!

— Благодаря — каза Луала зарадвана.

Старата жена действително считаше за по-добре да тръгнат късно за Брандоло или за Валто: рибарят не би могъл тогава да забележи тръгването на бегълците от последния пункт.

Лозика разстла едно легло и спусна завесите на прозореца.

— Разположете се както ви е удобно — каза тя, — и си отпочинете добре. Ще ви събудим, когато стане време.

Луала поблагодари на рибарката за грижите и от свое име и това на Анунциата. Джеронимо и жена му излязоха от къщата.

— Не забеляза ли нещо? — каза тя на съпруга си, щом излязоха вън.

Старецът поклати глава.

— Какво искаш да кажеш? — попита той.

— Има нещо, което ми изглежда мистериозно в тия две жени, каза тя. — Слагам ръката си в огъня, ако това момиче е дъщеря на старата просякиня. Те двете съвсем не си приличат.

42. Граф де Санта Рока

Когато Марино здрав и читав се прибра на кораба, забеляза с какво безпокойство ги очакват, него и д’Артенай. — Но вие се връщате сам! — извика Фалие.

— Така трябваше да се постъпи! — подзе Маринели. — Полицаите от палата на дожовете ни изненадаха. Храбрият д’Артенай се пожертва. Той отиде при Силвио Зиани. Дано нищо не му се случи!

— Срещнахте ли негъра? — попита Оргосо.

Маринели не може да схване смисъла на този въпрос.

— Горо ли? Какво желаете да кажете?

— Той ви е така предан. Скочи във водата и заплува към брега, понеже вярваше, че се намирате в опасност! — отговори Фалие.

— Тогава той е загубен! — извика Марино, изплашен. — Венеция е пълна с шпиони!

— Не зная… Когато размислих… започнах да подозирам… — започна колебливо Оргосо. — Нямам доверие в този негър.

— Как, вие го смятате способен да ни предаде?

— Неговата външност, неговото умилкване, всичко ми изглеждаше, че е предателско!

— Вие съдите погрешно, Оргосо!

— Дано така да бъде! — подзе последният. — Но ние ще видим тая нощ, кой от двамата ни има право.

— Научихте ли това, което искате да узнаете на всяка цена? — запита Анафесто.

— Да, узнах сега всичко, мои приятели! — отговори Маринели. — За нещастие страхувам се, да не заплатя това сведение с една скъпа жертва, д’Артенай дали ще се върне?

— Той е ловък и умен! — каза Граси. — Ще ни покаже, че е достоен да служи под вашите заповеди, Маринели. Вие знаете добре, че небето го закриля…

Фалие го прекъсна.

— Погледнете там! — каза той. — Не виждате ли множество лодки, които идат към Лидо?

— Сигурно са венецианци, които си правят разходки. Пет лодки са — каза Оргосо.

— Шест! — извикаха Анафесто и Граси.

— Те се отправят към нас. Познах в средата лодката на д’Артенай.

— О, Боже! — извика Маринели. — Това е той. Връща се!

[??? (Липсват страници 433–448)]

— Тогава вие мислите, че този чужденец е поставил богатството си на разположение на папата, за да подпомогне да води войната?

— Така ми се струва — отговори управителят. — Неговите двадесет галери придадени към седемдесетте на папата, ще образуват една мощна флота, която ще блокира нашите води.

— И този Боргез е един опитен генерал, преминал много опасности! — прибави дожът.

— Съпруже мой, той ще намери във вас своя господар — каза Катерина. — Сигурна съм. Колкото строг, колкото твърд да бъде този Боргез, вие ще бъдете по-немилостив от него. Познавам вашата енергия.

— Надявам се след един час да получа пълните новини, които ще бъдат изпратени от Рим на френския посланик — каза управителят. — Този дипломат ни е предан изцяло. Той ще ни съобщи новините, щом пристигнат.

— Не можем ли да разчитаме на ефикасната подкрепа на Франция? Крал Хенри IV се показва голям приятел на Венеция и името му е вписано в златната книга — каза Силвио Зиани.

— Той е добър приятел на Венеция — отговори управителят, — но не ще се осмели да ни унижи, като ни предложи помощта си! Нещо повече — подзе Моро, — той е добре разположен към нас, макар че Мария Медичи, неговата съпруга, да не ни съчувства. Знаете добре, че тя е тясно свързана с Рим, както крал Хенри към Венеция.

— От кога царицата на морето има нужда от помощта на другите? — попита дожесата с упрек. — Виждам в мрачния и горд поглед на моя съпруг, че ще даде един блестящ отговор на предизвикателствата на своите неприятели. Чета в душата му: Луиджи Гримани ще бъде победител. Казват за старите дожове, че разпенените вълни се смекчавали пред техния гняв. Е добре, и ти също, мой съпруже, ще накараш морето да замълчи и ще наложиш волята си!

— Ето кое е добре казано! — каза дожът с пресилена усмивка. — Ако Луиджи се постави начело на войските, земята ще потрепери, морето ще стане червено от кръвта на нашите неприятели. Чувствам желание за разрушение, което единствено зрелището на моите смазани врагове ще утоли!

В този момент същата почетна дама се появи отново в апартамента на дожесата.

— Посланикът на Франция! — съобщи тя.

— Маркиз Бофор е добре дошъл при нас — каза Катерина.

— В палата на дожовете и апартаментите на жените станаха салони за приеми — каза Тадео Моро на Силвио Зиани.

Слугите отстраниха завесите и представителят на крал Хенри се появи на прага, правейки почитателен реверанс.

— Извинете, Величество — каза той първо към дожесата с учтивост. — Простете ми, че се осмелявам да проникна в едно светилище, което не е достъпно за всички смъртни.

— Смятайте, господин маркизе, този прием в моя будоар, като знак за високо уважение — отговори дожесата.

— Виждам събрани пред мен водачите на тази велика държава — каза френският благородник, обръщайки се към дожа и двамата патриции, които отговориха на поздрава му. — Имам щастието да се представя пред вас с превъзходни новини, които ще ви зарадват, не само вас, но също и моя твърде милостив господар, кралят на Франция.

— Какво е съдържанието на тия телеграми, господин маркизе? — попита дожът.

— Те пристигнаха от Рим, в момента!

— От Рим? От кого в Рим?

— От посланика на Франция, който е там — отговори маркиз Бофор. — Съобщението се касае за една аудиенция при папата.

— Можете ли да ни съобщите това, което са узнали? — попитаха патрициите.

— Тъкмо тази е целта на посещението ми — отговори маркизът. — Негово Светейшество се отказа да води кървава война срещу Венеция.

— Как? Папата? Каква е тази промяна? — запитаха изненадани венецианците.

— Да благословим това щастливо събитие! — каза френският благородник.

— Дали тези новини не са преувеличени, господин маркиз? — попита дожът.

— Негово Величество изглежда недоволен — каза благородникът.

— Ние се приготвяме за война — отговори студено Луиджи.

— Да бъде благословено небето — каза посланикът на Франция. — Едно голямо нещастие се е отвърнало от Венеция. Войниците на папата вече са получили заповед да не продължават похода си и галерите не са напуснали пристанищата!

— Този обрат е чуден, почти невероятен — каза дожесата.

— И кому дължим това? Без причина не е! — каза управителят на Сан Марко, винаги важен и последователен.

— О, разбира се! — каза Катерина. — Посланикът на Франция е употребил сигурно цялото си влияние, за да смекчи папата и да го накара да промени решението си.

— Не се осмелявам да противореча на Нейно Величество — отговори маркиз Бофор. — Това влияние сигурно е упражнено… но истинската причина за този неочакван обрат е енергичната намеса на един богат чужд благородник, заселил се в Рим, към когото Негово Светейшество се отнася с голямо уважение!

— Казаха ли ви неговото, име, господин маркиз? — попита дожът.

— Не е ли той граф Санта Рока? — добави Тадео Моро, развълнуван.

— Да, Ваше Превъзходителство. Такова е името на този благородник — каза посланикът, — завършвайки доклада си пред тримата благородници, занемели от учудване.

44. Корзо в Рим

Марино Маринели бе отстъпил на молбите на Франческо Боргез и бе се настанил в палата на последния през своето пребиваване в Рим.

Определени му бяха най-хубавите апартаменти. От прозорците си той можеше да съзерцава замъка Сан Анж и Тибър, или да се наслаждава на розовите храсталаци или редките цветя, които цъфтяха в парка.

Оргосо пристигна в Рим, за да постави началника си в течение на извършените работи на острова.

— Двадесет от най-хубавите и най-здравите гондоли, които са построени досега във Венеция, са на котва в пристанището на Санта Рока! — докладва той. — Пет кораба и един великолепен адмиралски кораб ще пристигнат от Неапол!

— Напреднали ли сте в постройката на укрепленията? — попита Марино.

— Около хиляда работници — отговори Оргосо, — хиляда смели и пъргави хора, работят по укрепяването на палата, до който, според вашите предписания, се издига една църква. Жулио Верди е преобърнал водолазния звънец в голяма камбана и един от нашите бързи кораби вече я носи от Неапол!

— А малките къщи, които се строят до скалите, готови ли са?

— Те са даже обитаеми! На четирите ъгли на острова, всред колибите, се издигат четири сгради с по-големи размери, в които живеят Фалие, Анафесто, Манжили и Граси!

— Д’Артенай и вие, Оргосо — каза Маринели, — ще живеете в моята къща. Поставени ли са в крепостите оръдията както аз бях наредил?

— След няколко месеца, Маринели, — отговори Оргосо, — нашият остров ще бъде едно малко царство! Всички работници заявяват, че желаят да останат под вашето командване. Почти всички са опитни моряци и добре владеят сабята.

— С колко оръдия разполагахте преди тръгването ви от острова?

— Осемдесет обслужват галерите и бързоходните кораби. Укрепленията разполагат също с толкова. Държа точна сметка за разходите както и за извършените работи. Вие ще бъдете учуден, Маринели, при вида на вашето грандиозно дело, на вашия остров, станал град!

— Имате ли новини от негъра?

— Нищо ново не е проникнало от Венеция на острова!

— Построен ли е фар на върха на хълма?

— Да, но още не е довършен. Обаче, от него се вижда голяма част от морето и се забелязват платната на корабите, плаващи в открито море.

— Галерите и бързоходните кораби имат ли вече екипаж?

— Всички правят ежедневно в залива упражнение под ръководството на Фалие.

— А прислугата за оръдията?

— Д’Артенай е натоварен да обучава хората, избрани за тази работа.

— Те положиха ли клетва?

— Те са духом и телом предани на граф Санта Рока, когото наричат крал на острова!

— Името звучи наистина добре — каза Маринели, усмихвайки се. — Висшият съвет на Венеция ще бъде много изненадан, ако узнае, че този граф и Марино са едно и също лице. Сега, приятелю, разгледай забележителностите на Рим, но върни се скоро в Санта Рока. Съобщи на нашите приятели, че идването ми ще стане след няколко дни.

Когато Оргосо се сбогува, Марино се приближи до отворения прозорец и погледна към парка, който се забулваше в здрача и тук-таме изпъкваха със своята белота някоя мраморна пейка или някоя статуя…

Той се замисли за баща си, за гигантското си дело, за двубоя, който се готвеше да започне срещу могъщия съд на Венеция. Неговите планове учудили папата. Той смяташе да изпълни, заедно с шепа хора, това, което мощният папа смяташе неосъществимо с тридесет хиляди войници.

Не беше ли станало чудото възможно?

Всички кораби на Венеция трябваше да минат в открито море покрай неговото островче. Той можеше от този непревземаем пункт да командва цялото Адриатическо море и да държи в респект господстващия град на Средиземно море!

При тази мисъл, гърдите на младия мъж се изпълниха с гордост. Неговите очи блеснаха с тъмен блясък. Виждаше се така близо до целта си: да накаже виновниците за престъпленията им…

Внезапно радостна светкавица озари замисленото му лице. Забеляза, че под прозорците, между розовите храсти, се разхождаше Мадлена, очарователната племенница на папата, която под бледото отражение на луната оприличаваше на някоя фея…

Тя бе дошла да подиша чист нощен въздух и се движеше по алеята, където се чуваше шумоленето на листата и струенето на водата, която бронзовите лъвове изхвърляха в басейна през широкоотворените си уста.

— Тя е чудно красива — казваше един вътрешен глас на Марино, — който следеше жадно вълшебната сянка, виждаше нейните разкошни къдри, правилно закръглените й рамене, царствената й походка… — Това е най-красивата жена на земята! Тя люби, Марино! Люби те страстно! Отърчи при нея, тя те очаква! Нарочно е избрала този късен час за разходка в градината. Въздиша нетърпеливо за момента, когато ще я вземеш в обятията си, ще я притиснеш до себе си, ще поставиш твоите устни върху нейните, ще вкусиш заедно с нея последното удоволствие…

Марино още се колебаеше…

Стори му се да чува как една дълбока въздишка се изкачва до него.

Мадлена бе седнала върху една пейка, покрита с мъх, която се гушеше всред разцъфналите храсти. До краката й бе поставена една малка мандолина, забравена от нейната почетна дама.

Тя побутна кордите, накара ги да прозвучат в една нежна мелодия, като че ли искаше чрез музика да открие чувствата си!

Марино не можа повече да устои на напора на своето сърце и на чара на тази мелодия. Той слезе…

Напредна в градината, като погледна наоколо да не следи някой…

Дълбоко мълчание царуваше наоколо. Само акордите на мандолината се разнасяха с техните чаровни тонове.

Внезапно Мадлена изпусна лек вик…

Мандолината бе изведнъж прекъсната…

— Кой е там? — попита тя изненадана. — О, това сте вие, граф Марино! Изплашихте ме.

— Искрено съжалявам, сеньорита — каза той. — Желая само да коленича пред вас и да ви се възхищавам в нямо съзерцание… Но шт! Струва ми се, че чух стъпките на вашия баща, излизащи от палата.

— Имате грешка, граф Марино — каза Мадлена. — Моя баща е напуснал Рим преди няколко часа, за да даде заповед на войските да се върнат назад. Той не се сбогува с вас понеже се надява да ви намери тук преди завръщането си…

— Вие сте много добра, сеньорита, обаче, дългът ме зове скоро да напусна Рим!

— Защо мислите от днес за часа на тръгването, графе?

— Имате право, Мадлена, да живеем с настоящето — каза Марино и хвана ръката на гордата римлянка.

Мадлена се обърна.

— Какво правите, сеньорита? Не желаете ли да чуете думите ми? Защо отбягвате погледа ми?

— Не ме питайте повече, Марино. Не чувствате ли, колко ме карате да страдам?

— Вие ме обичате, Мадлена, кажете само тази дума. Вие ме обичате? — попита Марино, обзет от страст и падайки на колене пред красивата съблазнителка.

— Станете, Марино? Ако ни видят!

— Не се страхувайте, ние сме сами! О, останете, Мадлена, останете.

— Оставете ме да избягам, Марино, чувствам, че е време!

— Не ще те оставя да си тръгнеш. Ти трябва да бъдеш моя — усмихна се Марино, забравил се в страстта си. — Остани! Заклевам ти се. Ти се червиш, трепериш. Отговори ми, поне с усмивка, с поглед…

Марино стисна ръката й, после обви ръце около нея и я притисна до задушаване към своята гореща от страст гръд.

Минутите течаха бързо. Полунощ бе преминала, когато двамата любовници излязоха от увлечението, което ги бе взаимно обвързало.

Марино поведе Мадлена, бледа, с разбъркани коси, през алеите на градината.

Чертите на нейното лице още издаваха една неописуема страст.

Тя обичаше в Маринели не само красивия и снажен мъж, но и мъжът, уважаван както от големците, така и от народа!

Кога стигнаха под големия портал на палата, венецианският герой докосна устните си до ръката на Мадлена.

— Желаете ли да ме заведете утре в Корзо, Марино? — го запита тя от радост при мисълта, че ще вземе част от почестите, които народът указваше на Маринели. — Моят баща е далече от Рим и вие ще бъдете мой кавалер!

— Аз съм много признателен на Мадлена Боргез за честта, която желае да ми засвидетелствува — отговори героят. — Ще бъде едно незабравимо удоволствие за Марино Маринели да седне в колата на най-красивата и най-знатната сеньорита в Рим.

— Ще говорят дълго време за Корзо, — каза тя с усмивка. — Племенницата на папата още не е виждана седнала край един чужденец. Тя ще го направи утре, едно изключение за тогова, когото папата е издигнал до графското звание и е избрал за свой любимец. Лека нощ, граф Марино! До утре!

Корзо, тази голяма, алея на Рим, която започва от Пиаца ди Венеция и стига до Пиаца дел Пополо, и където всяка година се празнува карнавалът, не е само за разходка на богатите. Бедните там се размесват с богатите и тая бъркотия дава на Корзо живописен изглед.

Бедните в дрипи, едноръки, куци, хамали, които не носеха нищо, но непрестанно тичаха със зяпнали уста, уличните деца с изпокъсани дрехи, мръсни и безочливи просяци се блъскаха помежду натруфените патриции, бонвиваните, алчните и безсъвестните финансисти, дамите, отрупани с бисери, слугите в ливреи, бродирани със злато.

Веднъж един екипаж почти смаза детето на една бедна жена, която молеше милостиня върху тротоара и на нейните виковете отговорено с един камшичен удар.

Тя бе някога грациозна и засмяна годеница на един знатен младеж, който я бе изоставил и сега оплакваше грешката си, която я бе довела до разврата. Същото разнообразие се срещаше и в стила на къщите на Корзо. От една страна се издига църква с антични колони, а срещу нея една овощарница.

Вечерта настъпи. Часът, за който Мадлена Боргез бе поканила Марино, наближаваше.

Голямата алея се оживяваше все повече. Всички, богати и бедни, идеха след горещия ден, прекаран във вътрешността на къщите, да подишат свеж въздух.

Тълпата се стичаше от всички страни. Скоро почнаха да минават и коли.

Внезапно една странна двойка излезе от Виа де Кондоги и се смеси с празноскитащите по Корзо. Това бяха две жени. Те се движеха покрай къщите. Едната, изтерзана от беднотията и годините, се бе наметнала с една бяла кърпа и държеше патерица в ръка. Другата, млада, красива, криеше лицето си под една забрадка, като че ли беше в траур.

— Ела Анунциата, ела — промълви старата, — ако твоят Марино е в Рим, тук може би ще имаме щастието да го срещнем!

— Той не е вече тук, добра Луала — отговори тъжно младото момиче. — Ние се забавихме много дълго, докато дойдем тук!

— Да благодарим на Бога, че най-сетне достигнахме целта на нашето пътуване — каза старата. — Да благодарим на Бога! Ако старият Джеронимо не бе ни запазил, никога не щяхме да стигнем в Брандоло, понеже тази жена, обзета от любопитство…

— Беше се опитвала да ни предаде във Венеция — каза съвсем ниско Анунциата, водеща просякинята за ръка.

— Така, мое съкровище — каза Луала. — Тя и никой друг е поставила Антонио и Франциско по следите ни… Ха, ха, ха! — подзе тя със своя сардоничен смях — аз го въведох в лъжливи дири. Ние успяхме да им убегнем!

— И дали те са се отказали от преследването?

— Не се занимавай повече с тях, мое съкровище! Невъзможно е да ни намерят в тази тълпа.

— О, свети Марко! — каза старата просякиня учудена, — погледни тия две коли с коне, обкичени със злато и сребро. Погледни тия блестящи накити, тия шапки с пера! Богатите имат всичко, каквото пожелаят. Виж тия конници! Ето, не забелязваш ли оня! Той прилича на твоя Марино, но не е той!

— Ние вече, добра Луала — каза младото момиче с отчаяние, — припознавахме три пъти напразно Марино пред църквата Св. Петър. Аз се надявам да го видя пак.

— Ела, Анунциата — отговори просякинята. — Ако днес не намерим някоя следа от Марино в Рим, ще напуснем свещения град.

При тия думи тя помъкна младото момиче към тълпата.

— Спри, спри се, да бягаме! — извика внезапно Анунциата, обзета от ужас. — Видях ги…

— Кого видя, мое съкровище? Кого видя?

— Двамата шпиони от Венеция!

— Как, Антонио и Франциско?

— Да, това са те. Разхождат се край статуята на Мадоната.

— Ти виждаш видение, мое дете…

— Погледнете там, ви казвам! Антонио даже се обръща към нас.

— О, света Богородице! — извика старата жена. — Това е той. Да се възползваме от това, че колите и конниците ни крият от техните очи. Може би не ще ни видят.

Едва двете жени бяха променили пътя, напущайки Корзо и връщайки се към Виа де Кондоти, когато един разкошен екипаж, теглен от четири черни коня, проникна от Виа де Фонтанела в голямата алея.

Конете, великолепно оседлани, удряха с грациозност предните си крака в земята пред колата, която не можеше да напредва бързо всред толкова коли, които се трупаха на това място.

Щом тълпата позна граф Санта Рока, мъжете и жените коленичеха пред екипажа и хиляди гласове го акламираха с ентусиазъм.

— Да живее граф Санта Рока! Да живее благодетелят на крайбрежните жители! — носеше се от всички страни.

Старата Луала и Анунциата останаха неподвижни, занемели от учудване. Те бяха притиснати от тълпата, която се блъскаше да види знатните лица, които се намираха в колата. Двете жени също гледаха изумени, но когато колата, която си бе пробила път, отмина…

— Марино, мой Марино! — извика внезапно един глас от навалицата…