Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)

1. Омраза и любов

Негърът, когато напусна апартамента на дожесата, бе много радостен. Радваше се не за това, че държеше в ръцете си пълна кесия жълтици, а за това, че бе спечелил доверието на владетелката и си казваше:

— Добре ще я наредя аз нея…

Дожесата желаеше да му говори в полунощ. Разполагаше с още няколко часа, които можеше добре да използува.

Първата му грижа бе да отиде и да купи от един овощар на площада Сан Марко няколко вкусни плодове, които постави в джобовете на широкия си панталон. После той се върна в палата на дожовете, успокоен изпълнен със сигурност.

Великият капитан действително бе заповядал на лакеите да оставят негърът да влиза и излиза когато пожелае. Горо не можа да сдържи една усмивка, когато мина край тях, изправен и горд.

Той може да проникне, без да бъде обезпокояван, до полуосветените коридори на палата, които водеха до затвора. Достигна най-после до стълбата, което водеше към Моста на въздишките.

Никой не следеше наоколо. Мъртва тишина окръжаваше Горо. Действително, тези места не се оживяваха преди да настъпи един късен нощен час, когато Съветът на тримата започваше своите заседания и караше да изпълняват заповедите му.

Негърът се приближи до желязната врата, която извеждаше до Моста на въздишките. Бе отворена. Той се промъкна със сръчността на котка върху тясното мостче. Погледна плахо през парапета чернеещия се Орфано и не можа да сдържи едно потреперване при вида на тази водна гробница, където бяха загинали толкова невинни.

— Предпочитам ешафода или бесилката — си каза той, — тук е много страшно!

Горо отвори предпазливо и втората желязна врата, страхувайки се да не го следи някой, и слезе по стълбата, която водеше към „позите“ — подземните затвори.

Стъпалата бяха широки и сухи до „стените на истината“, но по-надолу ставаха хлъзгави и една ужасна миризма се издигаше от тях, като даваше да се разбере положението, в което се намираха нещастните затворници.

Бледи лъчи само можеха да достигнат до това място, където беше вечна нощ.

В коридорите нямаше нито някой полицай, нито някой пазач. Веднъж само през деня прислужниците в затвора идеха да донесат храна на затворниците и да напълнят стомните им с вода.

Горо, като разбра, че е сам, се отправи към една от вратите, покрити с ръжда.

Изведнъж той направи движение да се отдръпне. От подземната дупка долитаха оплаквания.

— Нещастие, нещастие! Убий ме по-добре! Марино, скъпи сине, къде си ти? Марино, върни се в страната, ела да освободиш своя нещастен баща. Ела бързо, ела бързо! Скоро ще бъде вече късно!

Негърът остана неподвижен. Той затрепери от студ и страх.

— Това е дожът! — промълви той. — Неговият син му се явява.

Той бутна леко тежката врата. Тогава оплакванията престанаха. Не се чуваше друго, освен дрънканията на оковите.

Горо отвори вратата предпазливо. Той погледна наоколо. Намираше се в една тъмна стая, с кръгла стена, откъдето една тясна стълба водеше в подземието.

— Кой иде? — подзе гласът. — Кой си ти, който идеш при Марино Гримани? Говори. Кажи ми, ако си Луиджи, който иде да убие своя баща!

— Нека Негово Величество не се страхува! — отговори Горо с нисък глас. — Не е нито някой палач, нито дожът, който слиза при Негово Величество. Той е един негър, един роб, който беше на служба при Марино.

— Истина ли казваш? — запита старецът с глас, който трепереше от радост и надежда. — Ела, ела да ми кажеш какво става, къде се намира скъпият ми син. Не, ти не можеш да лъжеш, нямаш интерес да го направиш. Дожът, който лежи в страшните „пози“, не може нито да те възнагради, нито да те накаже; погледни неговото безсилие!

— Горо говори от името на истината, Ваше Величество — каза негърът, слизайки по каменните стъпала, които водеха в дупката. — Марино е жив. Марино е свободен!

— Как? — извика нещастният дож. — И той ли е бил затворен?

— Той бе изпратен в каторгата, загдето е направил опит да освободи Ваше Величество.

— О, какво безчестие! — извика дожът.

— Там горе, в палата, мислят, че Марино е мъртъв. Но напротив, той е жив и се приготвя да спаси своя благороден баща!

— Знаеш ли, сигурен ли си в това? — попита старецът недоверчиво. — Ако Съветът на тримата и дожът го смятат за мъртъв, съмнявам се в твоите думи.

— Горо беше на кораба на благородния Марино. Величество! Фалие, Оргосо, Манжили, Анафесто са минали на негова страна!

— Какво казваш, синко? Тия благородници са останали верни на моето дете.

— Броят на поддръжниците на благородния сеньор се увеличава всеки ден. Той знае всичко, което се е случило. Знае, че Негово Величество лежи в затвора и се е заел да отмъсти ужасно за благородния си баща. Нека Негово Величество да не издава нищо и да не повтаря пред стражата на сън, че Горо е идвал да му говори. Никой не трябва да подозира, че Горо е виждал Негово Величество! Горо е донесъл тия плодове за великия сеньор!

Негърът потърси в тъмнината ръцете на стареца и му постави плодовете, които му бе донесъл.

— Благодаря, синко… Но кой си ти? — попита нещастникът покъртен.

— Горо някога се числеше към наемните убийци на инквизицията. Той бе получил пари, за да убие Марино… и би го направил, ако Марино не бе победил Горо. И от негов неприятел Горо стана негов слуга Величество!

— И какво правиш сега във Венеция? — подзе дожът.

— Сеньор дойде тук с кораба си. Никой не го подозираше. Никой не знае даже, че галерите, построени в корабостроителниците във Венеция, са определени за него!

— Той значи подготвя големи неща? А ти защо си тук, негре?

— За да наблюдава всичко, да прониква навсякъде и после да осведомява сеньор… Но Горо чувства, че постелята на Негово Величество е влажна и гнила.

— Тъмничарят не ми донася друга — отговори тъжно старецът. — Съветът на тримата му е забранил. Смъртта ще бъде едно освобождение.

— Нека Негово Величество мисли за своя благороден син, който ще го спаси. Горо ще донесе прясна слама и нещо да се покрие Негово Величество.

Горо, който познаваше местата в дъното на затвора, се изкачи по хлъзгавите стъпала с голяма сръчност, без шум и стигна до един склад, пълен с разни предмети, предназначени за затворниците. Той грабна бързо един сноп слама, две вълнени покривки и се завърна да приготви постеля за дожа.

После негърът поздрави кратко и си тръгна, защото беше чул над главата си стъпките на пазачите, които идеха да поемат нощната си служба.

Не беше ли и той на служба? Неговите думи бяха причинили неописуемо страдание на дожесата и тъй като мисията, с която се бе нагърбил, не бе още изпълнена, гордата владетелка щеше да стане негова играчка.

Смелият негър знаеше, добре това… обаче неговата господарка може да открие истината. Той не се страхуваше от нищо. Опасността бе преминала! Дожесата, си казваше той, с право, не само обича незаконнородения, но и желае да го притежава, да го види в краката си. Тази любов, която питаеше от дълги години, я караше да изпитва жестока животинска омраза срещу Марино и Анунциата.

Горо се отдалечи бързо от страшните килии, премина Моста на въздишките и се отправи към апартаментите на дожесата, разположени в предната част на палата.

Още не бе минало полунощ.

Пристигайки на горницата на една стълба, блъсна се в група пажове, които се смееха и се забавляваха, мислейки за шегите, които биха изиграли на дамите от палата.

— Олеле! Този негодник ме плаши! — извика един от тях, виждайки главата на негъра да се подава от стълбата.

— Назад, мръсни негре! — извика друг, показвайки с пръст негъра. — Ти ще омърсиш килимите.

— Полека, малки господар — отговори Горо, отправяйки се към тях. — Забавно е да се види как най-малките хора говорят най-силно!

Негърът започна да се смее.

— Ще ни заплатиш за това, негре! — извикаха пажовете, разгневени от неговата безочливост.

— Ако само извадя сабята си! — каза един.

В действителност той не посмя да тури ръка върху оръжието си.

— А знаете ли вие да си играете с тия играчки? — подзе негърът с ироничен смях. — По-добре ще бъде да не ги носите, защото можете да се убодете на тях!

— Повикайте слугите! — каза по-възрастният от пажовете, побледнял от гняв.

— Нека младите сеньори не се горещят! Горо не желае да се смее…

— Кой ви позволи да се подигравате? Да не сте между роби! Какво търсите?

— Горо има да изпълни една работа…

— Работа ли? Каква работа?

— Това е тайна на Горо.

— Да не се занимавате повече с този чер негодник! Повикайте слугите да го изгонят.

Тогава един от пажовете се отправи за преддверието, където стояха слугите и придворните дами.

— Спокойствие, сеньорчета! Негърът ще остане. Негърът има една важна работа. Нека съобщят на Нейно Величество дожесата — викна той на слугите, които дойдоха, — че негърът е тук.

Казвайки това, той им направи един безочлив и авторитетен жест.

— Как? Милостивата господарка очаква негъра? — казаха слугите.

— Съобщете за Горо! Останалото не интересува никого! — каза Горо сухо.

— Един слуга се върна със заповед да въведе негъра.

Той се чувствуваше силен в достойнството си като довереник на дожесата. Мина гордо между изумените пажове и последва камериера.

Влезе в преддверието и бе посрещнат от една от камериерките.

— Влезте в този салон! — каза тя на негъра. — Нейно Величество сега ще дойде!

После подзе:

— Вие ли сте негърът, който е предложил на господарката лек срещу ухапванията на скорпион?

— Да, сеньорита, Горо притежава едно средство, което премахва болките от този род.

— Тогава, вие сте този, когото очакват. Влезте!

Горо се засмя. Дожесата бе намерила забавен предлог, за да го приеме в полунощ.

Той влезе бързо в салона, където горяха още няколко свещи, а камериерката затвори вратата след него.

— Тази камериерка — каза си той, усмихвайки се, когато остана сам всред голямата стая, — хвърля недвусмислени погледи към един от пажовете. И тя страда от същата болест, както и дожесата!

Внезапно завесите, които закриваха вратата на будоара, се раздвижиха и самата дожеса влезе в салона.

Негърът се поклони и кръстоса ръце на гърдите си.

Катерина бе облечена в красив пеньоар от бяла коприна с ресни, обкичени със скъпоценности.

Тя направи знак на Горо да я последва в нейния апартамент, за да бъде сигурна, че никой не ще ги подслушва.

— Приближи се — каза му тя. — Имам пълно доверие в теб!

— Нейно Величество не ще има причина да се разкайва — отговори робът.

— Ако ми останеш верен, ще те възнаградя богато — каза тя. — Но ако ме измамиш, макар и само веднъж, ще увиснеш на бесилката!

— Горо предпочита златото на Нейно Величество пред бесилката на инквизицията.

— Знай добре, негре — подзе дожесата, — че ти не си в пълна сигурност, тъй като всички твои дела и движения се наблюдават!

Горо се засмя и белите му зъби блеснаха.

— Защо се смееш на моите думи? — каза Катерина учудена.

— Горо не се смее, милостива господарке. Той само размишлява и за това се засмя!

— Кажи ми, за какво мислеше.

— Горо искаше да пита защо Нейно Величество не даде на Горо това злато, което прахоса за един шпионин.

— Така ти ще бъдеш по-деятелен! — каза дожесата развеселена. — Ти обичаш шегите, негре!

Горо поклати глава и неговите къдри блеснаха на светлината.

— Горо говори сериозно, Величество, твърде сериозно — каза той. — Защо ще надзираваш Горо?

— Защото, ако няма някой шпионин, който да те дебне, който да те следва — отговори дожесата, — ти не ще си гледаш работата и не ще откриеш нищо!

— Нейно Величество вярва ли, че когато Горо иска да направи някакво разкритие, ще остави да има един опасен свидетел.

— Искам — подзе тя, — да не се чувствуваш спокоен никога! Не те познавам още достатъчно.

— Но Горо познава всички тайни на Нейно Величество!

— Ти си един безсрамник! — отговори тя.

— И така Нейно Величество съгласява ли се да има у Горо пълно доверие — каза той. — Защо ще служа на Нейно Величество, когато тя не ще ме смята за верен? Не, Нейно Величество има нужда от един довереник, на когото ще може всичко да каже, който ще може да прави много неща; накъсо, който да може да бъде в услуга на любовта и омразата!

— Какво искаш да кажеш, негре? Ти искаш Да служиш на любовта и омразата?

— Горо е способен и за едното, и за другото, Величество! Що се касае за любовта? Знае да занесе едно парфюмирано писмо без подпис или някое хубаво цвете с устна поръчка. Що се касае до омразата? Знае да нанесе един удар с кама, без да бъде познат; знае да хвърли един човек през оградата на моста; знае да го наклевети и пред Съвета на тримата!

— Ти значи си опитен във всичко, негре? — каза дожесата учудена.

— Това е опитност, придобита от навик, Величество! — отговори той. — С тия качества Горо успява навсякъде!

— Мразя тази Анунциата, която е избягала заедно със старата просякиня! — каза тогава дожесата.

— Любов и омраза — повтори негърът. — Горо ще намери тази, за която се говори! Нейно Величество мрази момичето, понеже тя обича незаконнородения!

— Мълчи, негре, ти ме отчайваш! Твоята безочливост няма граници! Ако ни чуе някой!

— Нейно Величество трябва да се е погрижила никой да не подслушва! — каза Горо, смеейки се. — Знае, че тя мрази Анунциата!

— Обаче, ти не си успял да я откриеш!

— Горо я търси дълго време. Той не можа да разбере къде се е скрила.

Негърът замълча за момент, после се приближи до дожесата.

— Горо я мрази! Той желае щото тя да стане плячка на най-долните хора! Марино вече не я обича. Тя му е противна, много противна!

— Истина ли казваш? — попита дожесата развълнувана.

— Никой не знае по-добре от Горо. Маринели даже й е казал това!

— Ти виждаш ли го?

— Да, в Тулон, милостива господарке, Горо ходи два пъти в Тулон.

— Защо си направил това дълго пътешествие?

— За да видя дали Горо още може да му помогне; за нещастие — при тия думи негърът сви съчувствено раменете си, — никой не може да направи вече нищо за него. Горо трябваше тогава да се постави в услугите на един нов господар!

— Наистина ли — подзе дожесата — Марино ти е казал, че това момиче му е противно?

— Това е било едно заблуждение. Величество! — отговори Горо.

— Как, негре? Какво искаш да кажеш?

— Горо иска да каже, че сърцето на Марино се е измамило. Маринели е разбрал своята грешка. Той е натоварил Горо доверително да изрази на Нейно Величество цялата страст, която чувства към нея. Той се е разкаял, че не е можал да открие цялата си душа на Нейно Величество.

— Казаха ми — прекъсна го дожесата, — че Марино бил умъртвен в каторгата на Тулон.

— Това е възможно, твърде възможно, но Горо не знае Нищо! Последния път, когато го видя, той не говори за друго освен за разкайване. Горо, каза той с тъжен поглед, Марино е един глупак. Катерина Зиани обичаше Марино, а не Луиджи с червеникавата брада!

— Това е възможно, твърде възможно, но Горо не знае Нищо! Последния път, когато го видя, той не говори за друго освен за разкайване. Горо, каза той с тъжен поглед, Марино е един глупак. Катерина Зиани обичаше Марино, а не Луиджи с червеникавата брада!

— Мълчи, внимавай какво говориш! — извика дожесата, преструвайки се на възмутена. — Как се осмеляваш…

— Извинете, Величество, милост! — подзе негърът, преструвайки се на уплашен. — Това не са думите на Горо. Негърът само повтаря тия на незаконнородения! „Катерина обичаше Марино, каза той, а Марино я пренебрегна, потушавайки горещото си желание да й изкаже своята любов, да съедини своята любов с нейната“.

Негърът наблюдаваше с любопитен поглед силното впечатление, което тия думи, произнесени бавно и с нисък глас, произведоха върху дожесата.

— Марино Маринели ли ти каза това? — попита тя с треперещ глас.

— Той ми каза нещо повече, господарке! — отговори негърът. — „Нека Горо съобщи на Катерина, че Марино я обожава, че ако Марино и тя бъдеха във Венеция, целият свят би бил в краката им. Нека Горо да й каже това от страна на Марино. Тя ще възнагради Горо за мисията със злато, много злато!“ Такива са думите на Марино! И Нейно Величество е дала предварително зекините!

— Новината е закъсняла, много закъсняла — промълви дожесата.

Горо разбра тогава колко ужасно бе разбудил страстта на Катерина, която бе способна заради Марино да предаде Луиджи и всички други съзаклятници.

— Защо да е твърде късно, уважаема господарке?

— Аз се отдадох на дожа и Марино е паднал под брадвата на палача.

— Последното от тия две неща — отговори тържествено Горо, — още не е установено. Първото пък е без важност.

Катерина му хвърли внезапно поглед, пълен с пламък. Той наведе очите си.

— Ти пробуждаш в мене мисли — каза тя, — които са висше предателство! Мислиш ли да ме направиш твоя съучастница?

— За нищо на света, никога, милостива господарке, понеже Горо не се чувства сам виновен! Той само докладва думите на бившия си господар, който носи само отговорността. Ако Горо не се нрави на Нейно Величество, защо го е повикала! Горо е послушен и знае да мълчи.

Дожесата не каза нищо. Тя остана неподвижна, със замислен поглед, като че ли в нея се разиграваше ужасна борба. Трябваше ли да остане горда пред негъра? Катерина бе обичала дълги години незаконнородения и тази любов се бе превърнала в страшна омраза, когато той я бе отблъснал и пренебрегнал.

Този чер роб бе дошъл внезапно да разбуди нейната страст, когато се бе ангажирала завинаги с Луиджи.

Горо разбра какво страдание измъчва дожесата. Той се приближи до нея.

— Какво би казала Нейно Величество — въздъхна той, — ако Марино Маринели… — и негърът погледна наоколо с неспокоен поглед, — се появи внезапно тук, във Венеция, тайно, и дойде пред Нейно Величество?

— Какво приказваш, негре?

— Горо иска да каже… той не знае повече, Ваше Величество!

— Ти знаеш значи, че Марино е още жив?

— Горо знае само, че когато той живееше, го видя за последен път. Горо не знае повече.

— Тогава какво означава твоят въпрос?

— Ако е истина, че Марино живее още, това е едно предложение, нищо повече и внезапно се появи пред Нейно Величество, може би маскиран…

— Ти си опасен човек, негре!

— О, това е само предположение, Горо го повтаря, милостива господарке! — отговори негърът, смеейки се. — Ако през време на карнавала, например, на някой маскиран бал, незаконнороденият се покаже внезапно пред очите на Нейно Величество, той ще бъде там за нея и ще й даде случай да се обяснят! Нейно Величество вижда, че Горо не е някакъв идолопоклонник, така подъл като другите негови сънародници от Тунис, като Хасан при стария Карманиола или Сазин, роба на Данколо, които знаят да служат само на омразата. Той може да служи и на любовта, а това е една деликатна работа.

— Говори, негре — прекъсна го дожесата. — Ти ме забавляваш!

— Е, добре — подзе той. — Да служиш на любовта е мъчно, понеже сърцата на жените са неразгадаеми и капризни. На Горо му е десет пъти по-приятно да служи на един мъж, отколкото на една жена, макар този мъж да е страшен като великия капитан!

— Ти си откровен, негре! — каза дожесата, усмихвайки се.

— Това е едно качество, което не е присъщо на всички от расата на Горо. Горо предпочита — подзе той — да служи на един мъж; понеже в края на третия ден той ще го познава до дъното. Той знае какво трябва да прави. Няма нужда да очаква заповедите му; той ги предугажда. Напротив, жените откриват на сутринта това, което са обожавали вечерта, намразват внезапно предмета на своята любов.

— Твоята философия е може би добра — каза дожесата, — но защо ми е този дълъг разказ!

— Той е без значение за Нейно Величество — отговори важно Горо. — Всичко е добре. Милостивата господарка обича незаконнородения. Морета и планини ги разделят един от друг.

— И твоето известие — подзе тя — пристига твърде късно, повтарям ти го!

— Може би има още време — каза лукаво Горо.

— Твърде късно е да се служи на любовта. Също, твърде късно е и да се служи на омразата — отговори тя.

— Проклятие! — извика тогава Горо.

— Да, негре — подзе Катерина. — Старата просякиня и Анунциата са от няколко дни вече следени от други шпиони!

— Какво казва милостивата господарка? — запита трескаво Горо. — Те били открити вече? Горо понася всичко, освен едно нещо: когато започнат да му поставят пречки на пътя! Други шпиони, каза Нейно Величество? Тогава значи в палата на дожовете има други, които са по-способни от Горо? Е добре, това не се харесва на Горо. Това не е открита игра. Ако е късно Горо да служи на омразата, той ще служи на любовта! Ако Горо не успее, тогава ще разбере добре, че не му остава друго освен да се удави… Обаче, господарке, Горо желае да постави още един въпрос. Кои са тези юнаци?

— Антонио и Франциско, шпионите на инквизицията!

— Те са приятели на Горо! — извика негърът въодушевен. — Горо ще отиде да им помогне, ще улесни тяхната работа и ще докаже на Нейно Величество, че Горо не е говедо! Нека Нейно Величество даде своята заповед Горо ще служи!

— Вярвам, че знаеш да проследиш една диря? — каза дожесата.

— Нейно Величество се съмнява, че Марино е жив — подзе той. — Трябва да се установи преди всичко дали той е в Тулон, на галерите!

— Обещаваш ли да побързаш?

— Горо чака с нетърпение желанието на Нейно Величество! Горо ще замине още тази нощ за далечно пътешествие.

— Купувай по пътя конете, които ти трябват. Ще заплатя десеторно разноските ти!

— Благодаря, много благодаря — отговори Горо. — Мъдро е да служиш на първенците на една държава. Те плащат добре за вършените услуги. Нейно Величество може да има пълно доверие в Горо — каза негърът.

При тия думи той се поклони ниско и излезе бързо от апартамента.

— Ако е жив още! — въздъхна дожесата, — ако думите на Горо се осъществят! Ще бъда способна да изтровя цяла Венеция, за да го притежавам…

2. Шпионите на инквизицията

Анунциата, която отчаяно вика след екипажа, в който бе забелязала своя годеник, като компаньон на хубавата римлянка, остана неподвижна на мястото си, неспособна да вземе някакво решение.

Марино бе забравил Анунциата, чиято любов я бе докарала чак в Рим.

Старата просякиня я изтегли от мъчителното й вцепенение и я хвана под ръка, за да напуснат Корзо и да избягат от шпионите, които бе забелязала отдалеч.

— Видяхте ли Марино? — попита Анунциата.

— Това не беше той. Народът акламираше граф Санта Рока, мое съкровище — отговори старата жена.

— Тогава Марино е станал граф. Заклевам ви се — каза енергично Анунциата, — че го познах. Ако моите очи са ме измамили, моето сърце не може да ме излъже!

— Това е чудно, твърде чудно — промълви старата просякиня. — Коя ли може да бъде тази знатна дама? Къде можем да намерим Марино и да му говорим?

— Уви! — въздъхна тъжно Анунциата.

— Почакай! — каза Луала. — Ние скоро ще се успокоим. При тия думи тя се обърна към двама папски лакеи, които се разхождаха заедно с две жени, и които бяха аплодирали при минаването на колата.

— Една дума сеньори — ги запита тя смело, — само една дума! Кой е този, когото акламирахте?

— Вижда се, че пристигате от далеч — отговори иронично един от двамата мъже. — Това е граф Санта Рока, баснословно богат сеньор, който подпомага пострадалия народ и поради това е станал любимец на папата!

— Какво казвате? — отвърна Луала, а Анунциата бе сключила ръцете си и жадно слушаше. — А коя е красивата дама, седнала в колата до графа? — попита просякинята.

— Това е синьората Мадлена Боргез. Племенницата на папата — беше отговорът.

— Племенницата на папата! — отговори, смеейки се старата просякиня. — Я гледай, какво нещо!

— Сеньоритата е достойна за графа — подзе човекът, — понеже, като него, е справедлива и добра и помага на бедните.

Анунциата побледня и потрепери при тия думи.

— О, толкова скоро да бъдат заедно? — запита старицата, хващайки Анунциата за ръката. — Това може би е приятелство или едно висше уважение.

Слугата от Ватикана отправи върху просякинята един въпросителен поглед, като че ли си мислеше, че се касае за някоя шега.

— Той даже вече живее в палата Боргез — каза той, отдалечавайки се със своя другар.

— Сега ние знаем всичко, каквото ни трябваше — промърмори старицата, оставайки за момент на мястото си.

През това време Анунциата, обзета от дълбока скръб, скри лице в ръцете си и заплака.

— Успокой се, мое дете, не се натъжавай — й каза Луала. — Още нищо не е загубено. Не трябва да се вярва всичко, което казват хората. Кой знае как твоят Марино се е заплел с римската аристократка? Да тръгнем бързо по тази тясна улица и да се завърнем в хана.

Анунциата не изпълни веднага съвета на Луала. Тя поиска още веднъж да погледне великодушния изглед на Корзо, надявайки се да види тоя, който бе изчезнал за дълго време от нейните очи.

— Света Богородице! — произнесе тя внезапно с полузадушен вик, — имай милост! Шпионите ни забелязаха. Виждам Антонио да ни показва с пръст на своя другар.

Старата просякиня хвърли поглед към направлението, което й сочеше Анунциата.

— Да бягаме — каза тя, — бързо да бягаме. Те не могат да ни последват. Тълпата ни дели от тях и им пречи да напреднат.

Луала повлече Анунциата след себе си. Двете жени се отправиха по една тясна пресечна уличка, после завиха в една втора и изчезнаха от погледите на своите преследвачи.

Те бяха заплашвани от голяма опасност, понеже двамата полицаи, които ги бяха преследвали от Брандоло дотук, знаеха сигурно, че те диреха убежище в Рим.

За щастие на двете бегълки, слънцето клонеше към залеза си; нощта можеше да ги покровителствува с тъмнината си.

Те преминаха бързо множество пусти и тесни улички.

Те попитаха за пътя към Неаполитанския хан, където се бяха установили и който се намираше до една от далечните врати на града.

Най-после двете жени намериха един любезен войник швейцарец, който ги покани да ги придружи до своята кръчма да пият малко вино и да разкажат историята си.

Тъкмо това трябваше на Луала.

Тя използва разговорливостта на войника, за да го накара да опише палата Боргез и събра всички желани сведения.

Най-сетне те достигнаха до своя хан, пред който се намираше веранда, покрита с бръшлян.

Кръчмарят беше приготвил за двете жени една малка стая под покрива, понеже стаите на първия и втория етаж бяха заети от римски селяни, които съставляваха обикновената му клиентела. Той не можеше, даже и да имаше достатъчно място, да предложи на двете жени да живеят в средата на тия хора.

Множество от тия селяни, които носеха широки изтрити мантии, големи плъстени шапки, нахлупени над лицата им, и кожени цървули, бяха още под верандата и пиеха вино, с каквото ги обслужваше ханджията.

Повечето от тия хора преминаваха живота си върху кон, пазейки стада говеда или коне. Техните разговори бяха бурни.

Щом стигнаха до кръчмата, двете жени благодариха на войника, че бе ги придружил и се изкачиха по малката стълба, която водеше към тайната стаичка под покрива. През това време войникът влезе в предната зала, поръча си вино и се намеси в разговорите на селяните.

Анунциата бе духом съкрушена. Тя чувствуваше, че сърцето й се свива болно. Сломена от умора, тя се отпусна върху леглото от морски водорасли, поставено край стената на стаичката.

Стаята бе снабдена с едно правоъгълно отвърстие, подобно на прозорец. Последното бе към верандата и през него се чуваха смеховете и разговорите на пиещите.

— Долу се забавляват и весело чукат чашите — промълви старата просякиня, палейки една малка глинена лампа. — Тук, напротив, царува тъга и скръб.

Стаята, ниска и тясна, имаше мизерен вид. Мебелировката се състоеше само от една малка маса, два разкривени стола и едно легло, поставено на земята. Няколко стари икони висяха на стените.

Вратата, грубо издялана, водеше към един коридор, който завършваше със стръмна и тясна стълба.

Старата просякиня взе една зекина от още пълната кесия, която й бе дал Горо, напусна стаята и слезе долу. Завърна се, носейки шише вино и някои продукти. Тя не престана да подканва Анунциата, докато последната не се съгласи да сподели с нея храната.

Внезапно, когато двете жени се бяха настанили под бледата светлина на малката лампа, два гласа проникнаха през отворения прозорец, идейки отдолу.

Анунциата потрепери, Луала изтърва лъжицата си, която поднасяше към устата си, стана, приближи се тихо до прозореца и подаде главата си навън, за да се увери дали не се е излъгала и дали тия два гласа са някои чужденци или на двамата шпиони.

— Света Богородице! — произнесе тя. — Ние сме загубени. Те са намерили следите ни!

Луала си издърпа главата назад и остана за момент нерешителна.

— Войникът ще им каже — произнесе тя, — че една стара просякиня и едно младо момиче са влезли в кръчмата. Тогава те ще се опитат да ни заловят…

— Успокой се, мое съкровище — каза тя на Анунциата, която бе много уплашена. — В Рим има закони, които ще ни закрилят. Те нямат право да ни изтръгнат от нашата стаичка насила!

Като помълча малко, Луала продължи с тъжен глас:

— За нещастие, ние сме пленници в тази проклета кръчма. Само един щастлив случай би могъл да ни спаси! Понеже те ни следят и дебнат момента, когато ще напуснем кръчмата, за да се справят с нас.

— Вие мислите, значи, добра Луала — каза младото момиче, — че никой не може да ни нападне в тази стая?

— Те не ще се осмелят, Анунциата — отговори старата, — понеже ние ще викаме за помощ и войниците на папата ще ги заловят като бандити! Не, те не ще се осмелят. Ах, ако можем през следващите дни да потърсим някой начин, за да им убегнем и да потърсим твоя Марино!

— Той ще ни закриля — каза младото момиче. — Ох, как бих искала да узная, дали ме обича още!

— Сигурно ще ни се представи случай, мое съкровище — каза Луала. — Двамата негодници трябва да бдят денем и нощем, те ще се уморят и ще отслабят своята наблюдателност, а тогава ние ще се възползуваме да изтърчим в палата Боргез, където твоят Марино ще ни освободи от всяка грижа.

— Сложете желязото на вратата! — каза Анунциата с безпокойство.

— Успокой се, Анунциата. Храбри хора не липсват в къщата, те ще ни закрилят. Спи, отпочини си! Момичето я послуша.

— Света Богородица да ни закриля! Наспете се и вие — каза тя на покровителката си.

Старата просякиня затвори грижливо вратата и угаси лампата. После тя си легна не толкова с намерение да спи, а повече да успокои момичето. Щом последното заспа дълбоко, тя стана и се ослуша.

Шумните разговори и шегите бяха престанали в хана.

Обаче, стори й се, че различава в тишината лекия шепот на двама души, които разговаряха с нисък глас.

Луала знаеше, че вратите и разните изходи на хана не бяха затворени и че през тях може да се мине във всяко време. Мисълта за двамата шпиони не я напущаше.

Тя търси трескаво някое място за бягство. Внезапно й се стори, че малката стълба скърца. Това не бе въображение: сигурно някой се изкачваше. Чуваше го как пристъпя по дървените стъпала.

Анунциата спеше дълбоко, незнаеща за опасността.

Луала се вдигна безшумно, готова да вика за помощ, да разбуди цялата къща при нужда.

Ясно различи стъпките на двама души, приближаващи се с вълчи стъпки и говорещи тихо.

Най-сетне те достигнаха до вратата на стаята. Почукаха. Не знаеха точно в коя стая се намираха тия, които търсеха.

Вратата, противно на техните очаквания, не се отвори. Те си прошепнаха няколко думи, като че ли се съветваха, и се опитаха наново да отворят вратата.

Луала се приготви… Без съмнение двамата шпиони искаха да си пробият път насила. Тя щеше да изпусне страшен вик.

Но скоро разбра, че те промениха тактиката си и слязоха обратно по старата стълба, предпочитайки да дочакат някой по-удобен случай.

Часовете минаваха. Зората вече се пукаше и ханът бе почнал да се съживява, когато старата просякиня заспа.

През деня Луала и Анунциата не напуснаха кръчмата. Просякинята предложи да се смесят с тълпата, която пълнеше долната зала, да се измъкнат крадешком на улицата и да се доберат незабелязано до палата Боргез.

Но Анунциата не се съгласи с този проект.

— Да почакаме няколко дни — каза тя, — може би двамата шпиони ще се отдалечат, без да ни сторят нещо.

Но дните и нощите минаваха, все изпълнени със страх и без надежда. Всяка вечер старата просякиня забелязваше единия или другия от двамата полицаи, заставащ на стража под верандата.

Тя събра най-сетне смелостта си и слезе при собственика на кръчмата, за да го замоли за помощ и закрила.

— Вие си въобразявате, бабо — отговори й последният. — Тия двама чужденци няма защо да ви преследват. Или може би случайно имате нещо на съвестта си.

Луала разбра, че Антонио и Франциско бяха добри клиенти, които ханджията предпочиташе пред бедните жени.

Трябваше да се вземе някое решение. Ако бегълките останеха дълго време в тази кръчма, сигурно щяха да станат плячка на двамата полицаи. Последните можеха да използуват някоя спокойна нощ, когато посетителите на кръчмата бъдат по-малобройни, за да подкупят кръчмаря и да отведат насилствено двете жени.

Те нямаха спокоен сън. Скачаха при най-малкия шум. Време беше да се тури край на теглата им.

Една вечер, когато Луала стоеше на прозореца на стаичката, чу няколко селяни да разговарят помежду си и да решават да отидат заедно из града на сутринта.

Бедната жена не желаеше да пропусне този случай, без да го използува. Съобщи на Анунциата това, което беше чула, и слезе на верандата.

Видя селяните, седнали настрана, пред кани, пълни с вино, а на друга страна забеляза двамата шпиони на инквизицията, които си зашепнаха, обръщайки погледи към нея.

Старата Луала се престори, че не вижда Антонио и Франциско, отправи се към другите хора и ги запита не възнамеряват ли да направят на другия ден една обща разходка в града.

Двамата шпиони се смееха настрана и се опитваха да направят старата просякиня смешна пред селяните. Но последните, напротив, й отговориха, че може да дойде с тях с пълна сигурност.

Луала можеше да им поиска веднага закрила, но тя се сдържа, страхувайки се Да не предизвика караница.

Когато се приготви да влезе в хана, тя хвърли поглед към големия път, който се простираше под маслиновите дървета. Тъмнината още не бе пълна и на нея й се стори, че една човешка сянка се движи от едно дърво до друго, криейки се зад тях.

Стори й се, че позна Горо… обаче, нали той се бе върнал във Венеция. Не можеше да дойде тук така скоро. Тя погледна още веднъж, но не видя нищо. Сянката бе изчезнала.

Когато се прибра в стаичката, тя разказа на Анунциата това, което бе видяла. Младото момиче също беше забелязало един странен силует, тичащ под дърветата, но спущащата се тъмнина й бе попречила да различи мистериозната личност.

Луала съобщи на другарката си това, което бе решено, и бедната започна да се надява.

Малко по малко долу в кръчмата настъпи мълчание.

Селяните се прибраха в стаите и си легнаха. Двамата шпиони сигурно също се бяха прибрали в тяхната стая; кръчмарят също. На верандата една слугиня бързаше да разчисти.

Анунциата, изморила се да гледа през прозореца, се отпусна върху леглото. Мълчание царуваше в малката стая и луната осветяваше с жив блясък бедната й вътрешност.

Луала, която винаги беше нащрек, едва бе поспала един час, когато се събуди и скочи. Чула бе един лек шум, нещо като скърцане.

Ослуша се.

Анунциата още спеше. Не бе усетила нищо. Може би Луала се е измамила?

Не, нейният слух не бе я излъгал. Тя чу отново същия шум. Този път можа да — установи, че идеше откъм вратата.

Веднага й се стори, че се поставя стълба върху стената. Не можеше вече да се съмнява… Една ужасна мисъл я обхвана.

Беше около един часа сутринта. Всичко почиваше наоколо. Шпионите на инквизицията, знаейки че двете жени на сутринта ще тръгнат за Рим с групата селяни, бяха избрали тази нощ, за да нанесат удара и да прибавят две нови жертви към дългия списък на ужасния съд.

Негодниците бяха съставили добре своя план. Единият трябваше да застане пред вътрешната врата на стаичката. Другият трябваше да проникне вътре през прозореца откъм верандата. Така двете жени щяха ла бъдат изненадани във време на съня им и вързани преди да повикат за помощ.

За да разбере какво става, Луала се наведе предпазливо през прозореца.

Тя щеше да изпусне вик на ужас, но се въздържа. Един от шпионите се изкачваше върху покрива на верандата, посредством една стълба, която бе прикрепил към стената. Позна, че този човек бе Франциско.

Шпионинът, чието внимание бе заето с безшумното изкачване, не забеляза главата на старата просякиня на прозореца.

— Ние сме загубени! — извика младото момиче.

Внезапно един гърмеж се разнесе навън. Един глух вик последва и Франциско полетя в празното пространство, а в двора на кръчмата се повдигна голям шум.

Анунциата, уплашена, се притисна до старата просякиня…

В този момент собственикът на хана се развика, разгневен, че го смущават в съня му.

— Ей! Какво е това? — попита той грубо.

— Нищо — отговори един глас отдолу. — Застрелях една птица на покрива ви. Вярвам, че беше граблив орел!

— Това е Горо! Познах гласа на Горо — въздъхна Анунциата, съвземайки се.

3. Луиджи и огледалото

Изтекоха много седмици от момента, когато Горо бе напуснал будоара на дожесата, за да отиде в Тулон.

Наближаваше времето, когато Венеция щеше да отпразнува своя весел карнавал, където бедните се забавляваха също като богатите, където старите се приравняваха с младите.

Карнавалът и празникът на Св. Марко бяха двата най-големи, двата най-хубави празника на Венеция. През тия дни мнозина пръскаха за няколко часа парите, събрани много седмици, а може би и месеци.

Най-големи волности, развратни сцени и други безсрамия биваха търпени. Организираха се народни кавалкади. Великолепният площад Сан Марко се превръщаше в голяма празнична зала, където всички класи на обществото се забавляваха. Виждаха се просяци, дегизирани като патриции и сенатори, които пък се маскираха като хора от народа.

В тая седмица работните домакини даваха на своите съпрузи, братя или приятели превъзходни карнавални костюми, шити и работени при светлината на лампата през дългите декемврийски и януарски вечери.

Една вечер, малко след Коледа, един слуга съобщи на великия капитан, който се разхождаше край своите полицаи в голямата чакалня на палата на дожовете, че шпионинът Антонио е избягал в този момент от съда на инквизицията и иска да говори със Силвио Зиани.

— Антонио е сам? — запита великият капитан учуден и влезе в специалната стая, която се намираше до чакалнята. — Кажете му да дойде! — заповяда той.

Щом шпионинът влезе в стаята, поклони се пред могъщия Силвио Зиани, после застана близо до вратата и заочаква своя началник да му постави въпроси.

— Представи ли се вече на Съвета на тримата? — го запита Зиани.

— Пристигнах във Венеция преди един час, господарю! Първо ви търсих навсякъде из палата и като не ви намерих, отидох в залата на съда, мислейки, че там ще ви срещна.

— Сам ли се връщаш?

— Да, сам, господарю!

— Какво стана с другаря ти Франциско?

— Той е мъртъв, господарю!

— Как?… Говори! Какво се е случило? Ти дълго време отсъствува.

— Почти три месеца, господарю!

— Накъсо, успя ли, да или не?

— Отчасти, господарю!

— Какво искаш да кажеш?

— Ние трябваше да преследваме две лица и да ги заловим…

— Старата просякиня и момичето!

— Само една е паднала в нашите ръце.

— Само едната? Коя е тя? — попита трескаво Зиани.

— Старата просякиня, господарю!

— А младата, красивата синьората?

— Тя ми избяга по един необясним начин!

— Къде остави старата?

— В палата на дожовете, господарю!

— Добре. Тя ще признае, ще бъде принудена да признае къде е скрила тази, която я е придружавала.

— Страхувам се, господарю, че старата просякиня не знае какво е станало с красивата синьората!

— Това е чудно! Разкажи ми подробно какво се е случило!

— Когато по ваша заповед Франциско и аз напуснахме Венеция — отговори Антонио, — за да дирим следите на двете бегълки, ние преминахме много премеждия, господарю. Скитахме се и тук и там, без да можем да открием някаква диря, от която да започнем преследването.

— Не се ли осведомихте първо в Гвидека? — попита Зиани.

— Ние загубихме там точно три дни, господарю! Не намерихме на острова никаква следа от двете жени. Те не са стъпвали никога там. Вярвам, че негърът нарочно е посочил лъжлива следа!

— Искаш да кажеш, че той не е желал да се остави да бъде надминат от един конкурент!

— Мисля, че негърът е един негодник, господарю — отговори енергично Антонио, — който ни е излъгал, както и вас.

— Как? — извика капитанът изненадан. — И кое те кара да вярваш това?

— Негърът във Венеция ли е господарю?

— Не. Той замина преди няколко седмици!

— И върна ли се?

— Защо са всичките тия въпроси, Антонио?

— След като изгубихме три дни в Гвидека, господарю — подзе шпионинът, — ние побързахме да потърсим другаде бегълките, които имаха преднина пред нас. Отправихме се бързо на континента. След няколко дни достигнахме Ферара. Там ние се разделихме.

— Не намерихте ли някоя следа във Ферара?

— Нищо, господарю! Ние, обаче, претърсихме издъно градините, църквите, ханищата — всичко бе напразно! Франциско тръгна за Равена, а аз за Болоня. Бяхме си определили среща във Форли след осем дни. Не намерихме нищо. Но Франциско бе имал по-голям успех. Успял да узнае в Равена, че една стара просякиня, придружена от една чудно красива синьората, тръгнала по пътя за Рим!

— Те значи винаги са вървели близо до морето?

— От Форли — подзе Антонио, — без да се бавим тръгнахме за Римини. Но въпреки нашата бързина, ние стигнахме твърде късно в този град. Те вече го бяха напуснали. Трябваше отново да се разделим, за да намерим следите им. Отправих се към Урбано. Франциско остана по крайбрежието и тръгна за Песаро. Този път бяхме си определили за среща малкото градче Перьола. Узнах, че бегълките се бяха отправили към Перуджия. Измених пътя, пратих човек до Франциско да го предупреди за тази промяна.

— И достигна ли ги най-сетне? — попита Силвио Зиани.

— Да, в Перуджия, господарю! Но те познаха Франциско в момента, когато ние двамата се срещнахме.

— После?

— Останахме в съседство с манастира, за да не ги загубим от очите си.

Но старата просякиня бе по-хитра от нас. Когато наблюдавахме цяла седмица денем и нощем входа на манастира, ние останахме учудени, че жените стоят толкова дълго. В действителност те вече бяха тръгнали и се намираха далеч от пътя!

— Как сте могли да допуснете подобно нещо? — попита Зиани.

— Отначало бях слисан, но после намерих обяснението на мистерията! От манастира водел един подземен тунел, дълъг около километър, към една гора, разположена на пътя за Сполет.

— Кой ви даде това сведение?

— Един прислужник. Ние бяхме изумени и страшно ядосани. Веднага тръгнахме по следите им, по направление към Сполет… Но всичко бе напразно! Когато стигнахме в този град, узнахме, че те са тръгнали преди осем дни за Терни!

— Тогава вие сте взели пътя за Рим?

— За Рим, да, господарю! И това решение беше добро, защото се намерихме точно на пътя.

— Разказвай!

— През всички села, където минахме, всички въодушевено разказваха за добрините и благодеянията на някой си граф Санта Рока!

— Санта Рока? — попита внезапно великият капитан. — Не беше ли по това време той в Рим?

— Познавате този граф, господарю?

— Чувах да се говори много за него!

— Той е баснословно богат!

— И ти мислиш, че присъствието на този модерен Крез в свещения град е привлякло Луала и Анунциата.

— Така си въобразих, господарю. Старата и хитра просякиня е чула да се говори за богатия и благодетелен сеньор. Тя е решила да използува случая и да му поиска милостиня. Водела е със себе си едно красиво момиче, с което е можела да го съблазни и да го предразположи! Така си мислех, господарю!

— Е! Намери ли я в Рим?

— Да, на Корзо, тъкмо в момента, когато се показваше екипажът на граф Санта Рока!

— Видя ли самия граф?

— Твърде бегло, господарю. Той премина много бързо край нас. Една римлянка от висшето общество беше седнала до него в колата.

— Франциско беше ли с тебе, когато си забелязал старата просякиня и младата синьората на Корзо?

— Ние бяхме заедно. Веднага се запътихме към двете бегълки, за да ги хванем, по за нещастие те ни забелязаха и използуваха обстоятелството, че тълпата беше твърде гъста около нас, за да ни избягнат.

— Намерихте ли техните следи?

— Ние смятахме, че те още не бяха напуснали Рим и се заловихме да претърсваме кварталите край вратите, където се намираха много ханища. Един щастлив случай ни помогна още същата вечер да намерим кръчмата, където те бяха наели една малка стая. Един шведски войник ги бе довел дотам и ние узнахме от него това, което желаехме да знаем.

— Този хан да не е бил снабден също с подземен тунел? — попита Зиани, разтревожен.

— Ние също се настанихме там и не жалехме зекините, за да подкупим кръчмаря.

— Това е добре. Но защо не сте използували момента, когато двете жени са били почти във ваша власт?

— Хм! — произнесе Антонио. — Работата беше твърде деликатна. Не можехме да направим друго, освен да се колебаем: знаете, че по това време венецианците не се ползуваха със симпатии в Рим. Ние нямахме у нас никакъв документ, който да ни позволява да арестуваме двете бегълки. Не можехме да действаме открито със сила. Но тоя път те не можеха да ни избягат. Останахме в хана и наблюдавахме денем и нощем стаята, където просякинята и красивата синьората се бяха окопали.

— Как? Какво искаш да кажеш с тия думи? — запита Зиани учуден.

Антонио подзе:

— Нощем те се затваряха херметически в стаята си, а денем не ни изпущаха из очите си. Да очакваме още бе напразно и една вечер решихме да влезем през вратата в жилището им. Щяхме насила да ги измъкнем оттам.

— Ето това е добре! — потвърди Зиани. — Възхвалявам вашето решение.

— Този опит коства живота на Франциско, господарю — каза Антонио.

— Възможно ли е? Ти ми говори по-рано за негъра — подзе великият капитан. — Има ли някаква връзка между присъствието на последния и смъртта на твоя другар?

— Господарю — подзе полицаят, — залагам главата си, че негърът ни е следвал от страх да не заловим двете жени преди неговото пристигане.

— Разбирам — каза Зиани. — Това е било въпрос на чисто съперничество. Може би той е успял да залови Анунциата?

— Не вярвам, господарю — подзе Антонио. — Във всеки случай камата ми е наострена. Тежко му, ако намеря доказателство, че той е авторът на това престъпление.

— Защо нямаш вече това доказателство? — попита Зиани учуден.

— Нощта беше паднала — започна полицаят. — Ние искахме да използуваме тъмнината и да свършим работата си преди сутринта. Вечерта прекарахме на верандата и като се посъветвахме, случаят реши щото Франциско да поеме мъчната работа…

— Каква мъчна работа? — попита великият капитан.

— Моят другар — обясни Антонио, — трябваше да се изкачи по една стълба и да проникне през прозореца в стаята. В това време аз трябваше да мина през вътрешността на хана и да застана пред вратата на стаичката. Щом влезе Франциско щеше да ме повика и ние щяхме да заловим и вържем двете жени и да ги пренесем вън от хана…

— Защо не изпълнихте този смел план? — прекъсна го Зиани.

— Полунощ вече бе настъпила. Всички спяха в кръчмата, намираща се накрая на една пуста улица. Ние пристъпихме към работа. Франциско бе твърде весел. Аз го посъветвах да опре стълбата на стената на конюшнята, оттам да премине на верандата и да се качи до прозореца. Той взе стълбата… Какво се е случило после? За това не мога да си дам сметка, господарю. Отидох на поста си, тъкмо бях на горната част на вътрешната тясна стълба, когато изведнъж чух един гърмеж. Потреперих, че е пристигнал някой патрул от папски войници или неколцина полицаи. В същия момент чух как кръчмарят грубо питаше какво се е случило. После, този, който е дошъл да застреля Франциско, отговори: „Застрелях една птица на покрива ви. Вярвам, че беше граблив орел“!

— Позна ли гласа? — прекъсна го Зиани заинтересован.

— Не, господарю — отговори Антонио. — Повярвах, че полицията на папата е разкрила нашия план й че аз също се намирам в голяма опасност. Втурнах се навън и успях да напусна хана, без да бъда забелязан…

— Как? — извика Зиани разсърден. — Ти си се спасил, страхливецо, уплашен от един пушечен гърмеж, без да видиш поне кой стреля? Нима друг път не си усещал миризмата на барута?

— Господарю, жестокият край на Франциско ме накара да загубя хладнокръвието си. Ако бях знаел, както узнах на сутринта, че един негър бил авторът, но през нощта…

— И ти твърдиш сега, че този негър е Горо, като че ли няма други негри на земята?

— Давам ви думата си, господарю! — отговори Антонио. — Той е бил Горо! Обаче, не можах да го видя, понеже бях избягал.

— И къде избяга?

— Толкова далече, колкото опасността ми повеляваше, господарю! Изтичах по пътя и стигнах в близката малка горичка. Бях застанал зад един храсталак, когато мина старата просякиня. Аз скочих, хванах я за гърлото и…

— … си спечелил една лека и незаслужена победа — добави иронично капитанът на карабинерите.

— Господарят се лъже! — извика гордо полицаят. — Тя се защищаваше и ми оказа небивала съпротива. Погледнете подутото ми око. Вярвам, че тази стара вещица ми остави един белег за цял живот. Но аз й отмъстих и й нанесох по главата такъв силен удар, че тя падна на земята примряла и аз можех да я вържа. Привързах я о едно дърво, което се намираше настрана от пътя, после се завърнах в хана.

Зиани, развеселен от наивния разказ на Антонио, не можа да сдържи една иронична усмивка.

— Когато тя се съвзела — продължи полицаят, — и се видяла привързана о дървото, започнала да вика отчаяно, но виковете й се загубили всред мълчанието на гората. Върнах се и я намерих на същото място.

— Защо си се връщал в хана? — попита Зиани. — Какво си правил там?

— Констатирах — отговори Антонио, — че Франциско е ударен с един куршум в главата. Узнах също, че негърът е напуснал бързо кръчмата, придружен от младата сеньорита и старата просякиня.

— И не откри ли убежището на Анунциата? — каза Силвио Зиани.

— Не, господарю — отговори полицаят. — Мисля, че просякинята е напуснала младото момиче, за да отиде в града. Тя е била заслепена от блясъка на богатството на мистериозния граф Санта Рока, галеното дете на римския народ.

— Какво направи с твоята пленница? — прекъсна го капитанът на карабинерите.

— Нека господарят благоволи да ме последва — отговори почтително Антонио. — Ще го отведа в килията на Луала. Тя е много отпаднала от принудителното пътуване, което трябваше да направи. Страхувах се да не умре по пътя, но тя понесе всичко. Старата вещица е корава като камък!

— Напрани ли вече някое признание? — попита Силвио Зиани.

— Опитах се с го пъти да я разпитвам — започна Антонио. — Не можах да изтръгна никакъв отговор. Тя повтаряше непрекъснато: „Да бъде благословено небето! Моето съкровище успя да избяга от тия чудовища!“ Тя викаше да я отведа пред. Съвета на тримата и не преставаше да отправя закани срещу знатните лица на Венеция.

— Желанието й ще бъде изпълнено през една от следните нощи — отговори Силвио Зиани. — Отведи ме при нея. Трябва да я поставим в някоя клетка!

Катерина бе узнала от Силвио Зиани всички подробности по арестуването на Луала. Капитанът на карабинерите съобщи на сестра си и подозренията, които му вдъхваше негърът. Той я попита каква нужда е имало да го взема на служба, но горделивата Катерина му отговаряше уклончиво и с премълчаване, че той бе обхванат от недоверие и започна да гради разни хипотези.

Изглеждаше, че тя преследва някои собствени цели. Великият капитан се въздържа да й задава повече въпроси.

— Негърът — ми каза той — ще ми издаде тайната…

Една вечер, няколко дни след това, Горо се появи внезапно в палата на дожовете. Той се запъти веднага към апартамента на дожесата. Попска да бъде въведен. Една камериерка, която бе довереница на владетелката, му отговори, че господарката й не може да го приеме в този момент, но той може да се представи към полунощ.

Горо беше точен. Единадесет часа бе ударил от кулата Сан Марко, когато той отново се появи в палата. Едва бяха минали няколко минути от неговото пристигане, когато камериерката го въведе в салона на дожесата.

Стаята бе празна. Миризмата на силен парфюм я изпълваше. Една бледа светлина я къпеше в нежния си блясък.

За пръв път от много дни насам Горо се намираше всред фотьойли и меки килими.

Отоманките оказваха върху него едно непреодолимо привличане. Той се отпусна върху техните меки възглавнички и в това положение заочаква дожесата.

После той се забрави. Очите му се затвориха. Горо заспа.

В този момент дожесата отмахна завесата, която отделяше салона от нейния будоар.

Не виждайки никого, тя обгърна стаята с учуден поглед. Изведнъж забеляза едно свито тяло върху кадифените възглавнички…

Приближи се. Гневно изражение се изписа върху лицето й. Отиде в съседната стая и се завърна, държейки в ръка един богато украсен бич, за да накаже неразумния негър, който се бе осмелил да седне там, където само бележитите гости, които приемаше дожесата, имаха право да седнат.

При шумоленето на роклята на неговата господарка, Горо трепна и се събуди.

С невероятна пъргавина той се смъкна от възглавничките върху мекия килим и мигновено застана на колене, почти пълзящ с кръстосани ръце върху гърдите, пред разгневената дожеса. Малко по малко той издигна очи към гордата съпруга на дожа, която го гледаше заплашително с бич в ръката.

— Милост Величество! — промърмори негърът, които бе разбрал вината си. — Нека Нейно Величество да прости на Горо — подзе той. — Проклетите възглавнички съблазниха бедния негър, който е на върха на умората!

— Великият капитан има право — отговори тя сухо, — ти си един безчестник, един неразумен! Черните роби при своите господари нямат друго право, освен да ги слушат на колене!

— Горо знае — отговори негърът. — Християните имат грижата да накарат езичниците да не забравят местата, които са им отредени, Величество! Горо е донесъл на благородните си господари резултата от неговата мисия — добави той. — Горо е изтощен от умора!

— Последвай ме — заповяда дожесата, като се отправи към будоара си.

Негърът я последва, загрижен и нервиран едновременно. При вида на бича изглеждаше той си припомни своето робско положение.

— Ти си бил в Рим? — каза му дожесата, хвърляйки му изпитателен поглед със сините си очи.

Горо примигна.

— В Рим ли? Кой казва това? — попита той.

— Никой не би го твърдил, ако Антонио, споделяйки съдбата на Франциско, би паднал в твоята клопка. Спомням си добре твоите думи, негре. Ти смяташе тия двама шпиони като приятели.

— Горо не разбира какво иска да каже Нейно Величество — отговори робът. — Горо не е виждал нито Антонио, нито Франциско!

— Как смееш да отричаш, негре! — каза дожесата нетърпеливо. — Антонио те е познал?

— Антонио лъже, Величество!

— Ти значи твърдиш, че не си стрелял върху Франциско, че не си бил в хана, че не си отвлякъл Анунциата със себе си?

Негърът поклати енергично глава.

— Всичко това е лъжа! — отговори той! — Горо ще даде на Нейно Величество доказателство, че не е бил в Рим!

— Тогава ти си изпратил няколко от твоите сънародници?

— Съвсем не! Горо няма никакви връзки със себеподобните си! Той не се унижава да има връзка с хора, които стоят по-долу от него!… Величество — добави той, — негърът беше в Тулон!

— Ти не си друго освен едни непоправим разбойник!

— Ако Нейно Величество — отговори Горо — не желае да вярва на предания си роб, нека го изгони! Негърът не ще приеме нито една квартина преди да е доказал на Нейно Величество, че…

Негърът погледна живо наоколо като че ли се страхуваше да не бъде подслушван, после се домъкна близо до дожесата:

— … й носи поздрави от Марино Маринели.

При тия думи Катерина не можа да сдържи едно потрепване.

— Говори! — каза тя трескаво. — Отговори ми! Видя ли го?

— Уви! — завайка се негърът. — Всичко е загубено. Горо ходи, докато падна от умора; той направи своите дрехи на парцали и резултатът от всички негови усилия. Това е скръбно, Величество, много скръбно!

Дожесата все повече се встрастяваше. Горо видя какъв пламък светна в очите й и разбра какво ставаше в нейното сърце.

— Ще те обезщетя за твоите страдания — заяви тя. — Обещавам ти. Но отговори ми! Марино жив ли е?

— Не, Горо не може нищо да иска, нищо да приема. Той е честен, нека Нейно Величество да го вярва, вместо да дава вяра на този проклет Антонио, който твърди, че робът е бил в Рим, и който е лъжец и негодник.

— Дай ми доказателство, че си видял Маринели в Тулон и аз ще те възнаградя щедро!

— Не, Величество, Горо не го е намерил!

— Мъртъв ли е той? Заклевам те, обясни ми! Негърът сви рамене.

— Горо не знае какво да отговори на Нейно Величество — отвърна той.

— Ти подлагаш търпението ми на изпитание! — извика дожесата. — Знаеш ли, че имам средство да ти изтръгна признание насила, щом злоупотребяваш с моята добрина.

— Да принудят Горо да признае? — каза негърът със спокойствие. — Нека Нейно Величество ме подложи на мъки, ако й харесва. Горо не ще признае, освен лъжи! Той й се заклева, че Марино Маринели обича така страстно Нейно Величество, както тя обича незаконнородения.

— Говори ли му? — попита нетърпеливо дожесата.

— Нека Нейно Величество — отговори негърът все със същото спокойствие — се закълне на Горо пред разпятието, пред емблемата на нейната вяра, че обича Марино Маринели, че не ще издаде на никого това, което нейният роб ще й довери!

— Заклевам ти се! — каза дожесата, поставяйки ръка върху голямото златно разпятие, поставено на нейната маса.

— Да, Марино живее! — каза тогава Горо с тържествен глас.

— Той живее!…

— И неговото голямо желание е да види пак Нейно Величество и да й посвети живота си! — подзе Горо.

Дожесата затрепери от страст.

— Говори! — викна тя. — Къде е той? Къде го срещна?

— Робът пази неговата тайна — отговори Горо, — но какво важи това за Нейно Величество, ако тя знае, че Марино Маринели й изпраща поздрав, след което ще последва една тайна важна мисия!

— Обещавам ти хиляда зекини! Говори!

Горо подпря главата си до долната част на роклята на Катерина.

— Какво ще помисли Нейно Величество — каза той, — ако Маринели се появи внезапно тук, във Венеция, и падне в нейните крака?

Дожесата хвърли към негъра един поглед, едновременно въпросителен и пълен със страст. Тя почувствува, че последният бе казал твърде много, за да бъде искрен.

— Е добре — каза тя, — ще го поздравя е „добре дошъл“!

— Нека Нейно Величество се пази — каза негърът. — Нека тя бъде разумна и внимателна!

— Ти значи си сигурен — започна тя трескаво, — съвсем сигурен, че аз ще го видя тук, в моя будоар?

Горо избухна в своя саркастичен смях и направи утвърдителен знак с глава.

В този момент дожесата изведнъж се изправи и тръгна към масата си, за да вземе звънеца, който се намираше там…

— Достатъчно! — каза тя, — зная достатъчно!

— Какво ще прави Нейно Величество? — запита негърът със стиснати зъби и заставайки между дожесата и масата.

— Желае ли да обесят нейния роб или да го сложат на колелото? О, ако Нейно Величество предаде негъра на страшния съд, тя ще получи отплата за своята неблагоприятна постъпка, понеже той ще се признае, ще започне една борба с нея и може би ще бъде победител.

— О, Боже, какво неблагоразумие! — произнесе дожесата разгневена.

— Нейно Величество — започна той с преклонена глава, — сигурно само се шегува и поставя своя верен роб на изпитание. Горо знае да чете в човешкото сърце! Нека тя вярва на Горо, както на самата себе си, на пратеника на Нейно Величество и на хубавия Марино!

— И да помисли за хилядата зекини! — добави дожесата усмихвайки се.

— Нейно Величество показва обикновената си щедрост — каза Горо с ласкателство и видимо щастлив от обрата на настроението й.

Катерина пристъпи към масата си, но вместо да хване звънеца, тя отвори едно чекмедже и извади множество малки кожени кесийки, пълни със злато.

— Вземи тази награда, негре — каза тя подавайки му скъпите кесийки.

Горо ги грабна с алчен жест.

— Нейно Величество — започна той доверително, — спомня ли си за едно предсказание, едно мрачно предсказание, съобщено някога от нейния благороден съпруг.

— Какво знаеш за това предсказание? — попита дожесата с изненада.

— Горо знае всичко. Нейно Величество спомня ли си? Катерина си спомни, че бе взела бележка.

— Дожът спомня ли си го още?

— Не зная. Ние не сме говорили отдавна.

— Какво би станало, ако Нейно Величество отново заговори утре с дожа случайно?…

— Ти си един негодник! Кажи ми открито какво искаш! Още не те разбирам.

— Пергаментът, Величество, един пергамент трябва на Горо — отговори негърът.

Дожесата отвори едно друго чекмедже на масата, порови известно време, после извади един лист, върху който някога бе записала думите на астролога.

— Нека Нейно Величество да благоволи да прочете този документ гласно — каза Горо, — понеже негърът не може да чете.

Катерина започна да чете:

— „Тайната на мъжа, която притиска твоето сърце, има за причина кръвта, но не само твоята собствена кръв, но…“

— Не е това — прекъсна я Горо. — Коя е другата фраза?

— Първа „къща“ е тази на щастието и богатството…

— Не е и това, Величество — прекъсна я пак Горо. — Желая да чуя хороскопа!

— „Влез, преди карнавала, в полунощ…“ — зачете отново Катерина.

— Това е фамозното предсказание — каза Горо, смеейки се. — Това е истина!

Дожесата започна:

— „Влез преди карнавала, в полунощ, в една усамотена и изоставена къща, където да няма никакъв слуга и никой друг при тебе. Влез, носейки в ръка една запалена факла. Застани пред едно огледало и произнеси три пъти името си с висок и ясен глас и ти ще видиш зад теб това, което те очаква в «къщата» на твоя живот.“

Катерина замълча.

— Това не е всичко, Величество — прекъсна я Горо. — Има още: „Ако ти видиш зад тебе баща си и брата си, значи земята ще попие твоята кръв!“

— Какво искаш да кажеш, негре? — извика дожесата, гледайки втренчено роба. — Ти си един демон, излязъл от ада!

— Нека Нейно Величество си спомни за това предсказание. Може би утре… Летният палат на дожа се намира на остров Гвидека. Той е празен, съвършено пуст през дните, които предшествуват карнавала… Може би утре дожът, съобразявайки се с предсказанието на астролога, ще посети този палат!

— И ти мислиш — каза дожесата с глас, задавен от смях, че… че неговият брат ще се появи пред него? Негърът вдигна рамене.

— Възможно е, Величество — каза той. — Тази страшна мистерия стои още неразгадана. Ако палатът е напълно празен, ако според предписанията на астролога няма никакъв слуга, никакъв полицай наоколо, тогава може би Марино Маринели ще се отзове…

— Сега разбирам твоите думи, негре! — каза дожесата. Настъпи кратко мълчание.

— Следната нощ! — въздъхна Катерина. — Значи Марино е толкова близко до Венеция. Може би той е пристигнал с тебе! Говори, негре, отговори ми, наистина ли е дошъл с тебе. Премахни безпокойствието ми. Бих умряла от страх.

— Нека Нейно Величество постъпва разумно — каза негърът. — Добре е събитията да станат през карнавала, милостива господарке, защото през друго време биха изглеждали фантастични. Да, той ще се появи сам на площада Сан Марко, благодарение на закрилата на маските… Маринели ще се приближи до Нейно Величество… Той ще й изпрати едно тайно второ послание, преди да пристигне!

— Върви, негре — каза дожесата с доверие. — Следната нощ дожът ще отиде на остров Гвидека, сам, с изключение на гребците, които ще отведат неговата лодка.

— Ще тръгне ли? — запита Горо.

— Да, върви! Предполагам, че ти имаш и други бързи мисии за изпълнение. Върви! Ще очаквам другите ти послания.

Горо направи дълбок поклон пред дожесата, после излезе от будоара.

Той мина през тихите и мрачни коридори и достигна, без да бъде видян, до Пиацета.

Беше студено. От време на време някой гондолиер с бързи крачки пресичаше пустия площад.

Негърът слезе по стъпалата на кея, качи се на една гондола и се отдалечи по тъмните води.

На следната вечер, шамбеланът на дожа получи заповед да държи готова за единадесет часа една от големите официални гондоли. Луиджи Гримани проектирал да направи една екскурзия до Гвидека.

Една подобна заповед не би предизвикала изненада, ако бе дадена през лятото. Всички аристократи на Венеция имаха вили на този остров и обикновено прекарваха там през време на големите горещини. Дожът също си бе построил един великолепен летен дворец, който през студения сезон оставаше затворен.

Но остров Гвадека не бе само летовище на богатите. Множество рибари и лодкари живееха там. На страна от палатите на богатите се издигаха малките колиби на работниците, техните складове, магазини, а също така и една църква.

Жените на острова бяха разработили също и градини и бяха издълбали един басейн за прибежище на корабите.

Островът, дълъг и тесен, бе като Венеция, пресечен от многобройни канали, а самият той бе отдалечен от града с големия канал Гвидека.

Палатът на дожа се издигаше точно до средата на този канал и съвсем близо до Рио дел Понте Лунго, който го пресичаше.

Нощта, която Горо бе определил на дожесата за фамозното предсказание, бе вече настъпила. Студен вятър духаше в открито море. Морето бе развълнувано и вълните се разбиваха в бреговете на острова.

Внезапно една гондола се появи и се задвижи надлъж покрай брега. Един човек, наведен и прилепен към стените на лодката си, разглеждаше грижливо брега и устията на каналите. Той не видя нищо подозрително наоколо. Никаква държавна галера, никаква лодка от арсенала не се намираше в Рио дел Понте.

Гондолата продължи около острова и изглеждаше, че иска да го заобиколи. Тъмнината пречеше да се различат чертите на мистериозния чужденец. В действителност, той не бе някой друг, освен Горо, негърът!

Когато привърши инспекцията си той се завърна към Рио дел Понте, на известно разстояние от който се издигаше вилата на дожа.

Той нададе на два пъти пронизителен вик, подобен на този, който надават младите кукумявки през нощта. После изтегли лодката до брега на канала и изчезна.

Нищо вече не смущаваше този див и мрачен пейзаж. Вълните пееха монотонната си песен и се плъзгаха по песъчливия бряг.

Часовникът на Сан Марко отзвъни единадесет удара.

В този момент една от големите държавни гондоли, управлявана от четирима гребци, се приближи до стъпалата на Пиацета.

Щом гондолата пристигна, появи се шамбеланът Николо Стено. Той влезе в лодката и спусна от всяка страна плътните завеси.

Почти едновременно един благородник, загърнат в широка черна мантия, заслиза по стъпалата на кея. За да не го познаят, той бе смъкнал върху лицето си своята шапка, украсена с тъмни пера, и влезе в гондолата, без да произнесе нещо или да поздрави.

Гребците знаеха сега, че дожът щеше да направи едно нощно пътуване, но не знаеха още целта му. Те бяха свикнали с подобни тайни екскурзии и не проявяваха ни най-малко учудване.

Когато Луиджи зае място под балдахина, той направи знак на шамбелана, който бе седнал отстрани, и Николо Стено заповяда на гондолиерите да гребат към Гвидека и Рио дел Понте.

Осемте гребла ритмично зацепиха водите и гондолата се понесе величествено върху водите.

Дожът, винаги мълчалив и намръщен, седеше неподвижен на скамейката си. Шамбеланът се навеждаше вън от балдахина, наблюдавайки хода на лодката.

След половин час гондолата пристигна до остров Гвидека и бе спряна до една малка каменна стълба. От тия влажни стъпала, непрекъснато мити от вълните, една великолепна алея водеше към замъка. От двете страни на алеята се простираха градини, които през лятото представляваха една екзотична панорама е разнообразните си цветя.

Луиджи поръча на шамбелана да му даде ключовете на вилата и да чака в гондолата.

Последният изпълни заповедта, без да каже пито дума, макар че беше твърде учуден, че господарят му не желае да го придружи, както изискваше етикетът.

Луиджи слезе от лодката и се отдалечи сам. Николо Стено не можеше да разбере поведението на дожа.

— Може би — си каза той, — се касае за някоя любовна авантюра, мистериозна и забавна едновременно, може би дожът бе избрал самотата на този палат, за да определи среща на някоя красива сеньора?

И така, шамбеланът, удобно седнал в лодката, реши да чака, додето се завърне господарят му. От своя страна четиримата гондолиери си легнаха, за да си починат.

Дожът достигна най-после до края на голямата алея, приближи се до мраморните колони, които украсяваха входа на палата, изкачи се но стъпалата на перона и извади от джоба си ключовете, за да отвори голямата и тежка врата.

Катерина му бе загатнала, с ловки думи, че за да се убеди дали предсказанието е истинско, трябва да отиде сам и да следва точно указанията на астролога.

Но дожът бе неспокоен. Той едва сдържаше страха си и нетърпението, което се увеличаваше, колкото се приближаваше до уречения час. Дожът стисна дръжката на сабята, готов да си послужи с нея, за да провери истинността на провидението.

Луиджи отвори тежката врата. Пред него се простираше една широка зала, от която коридори и стълби водеха към апартаментите на замъка.

Дълбока тишина цареше в широкия вестибюл, чийто таван бе в сводеста форма.

Луиджи пристъпи напред. Стъпките му отекваха с глух и зловещ шум върху плочите. Той тръгна по една галерия, която водеше към апартаментите, в които обикновено живееше през лятото. Познаваше всяка мебел, всеки предмет. Знаеше също къде се намират свещите, обаче, въпреки цялата си смелост, гой се чувствуваше сигурен в тази непроницаема тъмнина.

Най-сетне стигна до края на коридора, опита една след друга няколко врати, после се спря пред една от тях. Извади втория от ключовете, които му бе дал шамбеланът, и отвори мистериозната врата.

Намери се в един голям салон, затворен от всички страни със завеси и напълно тъмен. Тази стая бе изпълнена с тежък прашен въздух. Един килим покриваше паркета и заглушаваше стъпките.

Един тоалетен кабинет се намираше до салона. Луиджи намери там това, което му бе нужно за неговия опит, а именно, едно, огниво. Апаратът, поставен до другите статуетки на масата, представляваше един монах с протегната ръка.

Камъкът, който произвеждаше огъня, бе невидим. Едно копче позволяваше само с едно просто натискане да се възпламени праханта от искрите.

Луиджи си послужи с апарата, за да запали две восъчни свещи, които се намираха върху малкото шкафче.

Дожът се почувствува сигурен при тая спокойна светлина, която къпеше кабинета.

Констатира, че всичко е на мястото си… В този момент чу да удря дванадесет часа.

Луиджи взе по един свещник във всяка ръка и проникна в съседния салон, където едно голямо огледало висеше на стената между два прозореца и се намираше точно срещу входната врата.

Внезапно той се спря. Размисли колко неразумно бе постъпил, че не бе взел със себе си няколко въоръжени слуги. Чувствуваше по интуиция, че нещо мистериозно ще се случи.

После той избухна в силен смях.

— Ти си неразумен! — си каза той на себе си и в същото време бледото му лице, обкръжено с червена брада, прие едно противно изражение. — Нали обеща на Катерина, която не скриваше иронията си, да се появиш пред огледалото без колебание, за да се убедиш дали това предсказание не е като другите, една измама, една химера. И сега ти се колебаеш?

Луиджи отново избухна в смях, като че ли да си вдъхне смелост.

Никого нямаше наоколо. Дожът разгледа ъглите на голямата стая, за да се увери, че никой не го следи, но не откри нищо.

Тогава се отправи към огледалото…

Гледката, всред това дълбоко мълчание, през нощта, чиято тъмнина бе пронизана от светлината на два свещника, бе ужасна… Дожът сам бе обладан от страх и неговото лице бе станало още по-бледо.

Той бе сам, но му се струваше, че пред него в огледалото стои един друг образ, а не неговият. За трети път той започна да се смее.

Образът от огледалото започна също да се смее…

Това бе ужасно. Луиджи желаеше да тури най-сетне край на това непоносимо положение. Но трябваше още да произнесе името си с висок глас три пъти, за да завърши неприятният опит.

— Луиджи Гримани! — извика той и думите прокънтяха зловещо в големия салон.

— Луиджи Гримани! — произнесе за втори път дожът с очи, страшно устремени в огледалото.

Най-сетне за трети път се разнесе името „Луиджи Гримани!“

В този момент дожът отвърна очи от собствения си образ, Изпусна вик на ужас и се залюля: зад него, в дъното на залата, вратата се бе отворила и един човешки силует се бе появил!

При светлината на факлите, които държеше в треперещите си ръце, той видя как със спокойни стъпки видението се приближаваше.

Килимът задушаваше шума от стъпките на видението и то изглеждаше като един ангел отмъстител, който се приближаваше до един престъпник, под формата на страшен призрак.

Луиджи различи тогава ясно високата и снажна фигура на един младеж, който пристъпвате с гола глава, чиито къдрици разпръснато се спускаха върху челото му и който носеше черна мантия.

— Марино Маринели!… — изпъшка дожът, побледнял от ужас.

Когато тия думи се изтръгнаха от гърдите му, той изтърва свещниците, които държеше в ръцете си, и победен от ужаса, се залюля и припадна…

4. Проклятието на просякинята

Щом Антонио отведе своята пленница в килиите на дожовия палат, той й върза краката и ръцете, за да предотврати всеки опит за бягство.

Той изтича при Силвио, после в чакалнята на инквизицията, за да уведоми незабавно Съвета на тримата за залавянето на Луала.

Знае се, че заседанията на мистериозния съд ставаха късно през нощта. Така че инквизиторите, на които никой не знаеше имената, освен съвета на десетте и дожа, можеха да идват и отиват през деня, без да бъдат познати.

Вследствие това правило, секретарят на кървавия съд поръча на Антонио, след като изслуша рапорта му, да бъде готов за полунощ да се яви в тапицираната в черно стая.

Полицаят направи рапорта си пред Зиани и великият капитан му заповяда да го заведе при просякинята.

Луала лежеше върху студените и влажни плочи на коридора, който водеше към Стаите на истината. По дължината на стената, на известно разстояние един от друг, се намираха железни пръстени, и Антонио бе я привързал за един от тях, като диво животно.

Изтръпнала от студ и изтощена от умора, тя се бе свила на кълбо. Не се безпокоеше за съдбата си, но повече бе изпълнена с гняв и омраза.

Тя хвърли към Антонио и великия капитан презрителен поглед, после промълви между устните едно страшно проклятие.

— Искам незабавно да се явя пред кървавите съдии! — извика тя със силен и писклив глас. — Трябва да излея цялата злъч, която трови душата ми!

— Ще бъде скоро задоволено желанието ви, стара безумке — отговори Силвио Зиани. — Никой още не е желал така силно да се яви пред Съвета на тримата!

— Моето голямо желание си има своите причини — прекъсна го просякинята, кикотейки се. — Никой още не е предполагал това, което аз зная и не е желал това, което аз искам!

— Мисля, че вашите самохвалства не ще ви послужат. Вие няма да избегнете бесилката — каза Зиани.

— Чумата да ви порази вас, водача на карабинерите, началник на шпионите! — извика Луала, обзета от бясна ярост. — Кой знае на кого от нас двама ни ще бъде изтръгнат първо езикът!

— Тази вещица е луда — измърмори Силвио Зиани, — отведи я в тази килия. Нека там да вика и буйства колкото си иска! — заповяда той на Антонио.

Последният отвърза въжетата от желязната халка и повлече нещастницата в тясната и влажна килия, която великият капитан му бе посочил. После той наново я завърза за една халка, покрита с ръжда.

— Трябва да отговориш на въпросите, които ще ви задам! — каза великият капитан.

— Не разбирам какво бъбрите там — отговори тя. — Защо не се приближите? Ха! Ха! Ха! Храбрият Силвио Зиани, великият капитан се страхува от една стара жена. Това е срамно. Елате без страх. Няма да ви изтръгна очите!

— О! Колко сте храбър, началнико на полицаите! — каза нещастницата с ирония. — Заплашвате една стара жена със сабята си?

— Не ме предизвиквайте повече — викна Зиани разгневен, — ако не искаш да се забравя и да… Признайте първо!

— Моята съвест е чиста. Какво трябва да призная? — отвърна смело Луала.

— Кажете ни къде се намира сеньоритата, която ви придружаваше? — попита Силвио Зиани.

— Сеньоритата толкова ли ви интересува? — отговори старата с подигравателен тон. — Значи вие желаете да се осведомите за нея?

— Признайте! — й викна Зиани отчаян. — Кажете ми къде се намира младото момиче? Във ваш интерес е, признайте! Ние сме вече по следите й, но желаем да поставим вашата откровеност на изпитание.

— Да ме пази Бог! — каза тя, смеейки се. — Не съм разположена да направя най-малко признание!

— Отговорете ми! — попита още веднъж Зиани. — Махнете вашия сарказъм и кажете ми къде се намира вашата другарка в бягството! Знаете, че свободата ви е сложена на карта!

— Вие сте лош шегаджия, красиви ми Силвио — отговори Луала, — или ме смяташ за новодошла във Венеция? Вие сте един безсрамен негодник, познавам ви още от времето, когато пълзяхте. Спомняте ли си оня ден, тогава бяхте на десет години, когато бихте стария немощен просяк Мунко и го оставихте полумъртъв, окървавен върху стъпалата на църквата Сан Марко, под предлог, че се е осмелил да ви обиди?

— Вашите спомени не ме интересуват! — извика Зиани.

— Чуйте ме — продължи старата с невъзмутимо спокойствие. — Спомняте ли си също оня ден, когато заедно с още негодници привързахте о един стълб бедната гърбава, за да видите дали ще се изправи?

— Заповядвам ви да мълчите, зла вещице! — извика Зиани.

— Това са били момчешки шеги!

— Да, хубави шеги, да, имате право, красиви Силвио — подзе просякинята. — Ха-ха-ха, весели шеги! Да, вие сте добре надарен. С насилията над нещастните и слабите вие се издигнахте до чин велик капитан, такъв какъвто желаеха вашите ужасни съдии! О, приберете сабята си и не се лютете толкова! Старата Луала не се страхува от вас!

— Проклета вещице! — извика Зиани. — Ще ми кажеш ли най-сетне къде е скривалището на Анунциата.

— Ще ви кажа, хубави Силвио. Приближете се и ще ви го прошепна ниско на ухото, за да не чуе никой друг… Ако желаете да я намерите, търсете я, този е най-добрият съвет, който мога да ви дам.

— Вашите часове са преброени — отговори великият капитан, обхванат от бесен гняв. — Мъките ще изтръгнат едно признание от вас, проклета вещице! Най-ужасната смърт ще бъде награда за твоята дързост.

— Така ли мислите, сеньор — започна тя все със същото спокойствие. — Е добре, аз мисля, че старата Луала, бедната, слаба и изтерзана просякиня ще живее по-дълго от младия богат и угоен велик капитан! Знаете ли какво още мисля? Силвио Зиани ще заплати със срамна смърт за престъпленията си и никой не ще се осмели да убие старата Луала! Не се съмнявам в думите си! Те са самата истина! Задайте ми въпросите, които желаете. Ще ви кажа всичко, което зная!

— Е добре! — започна великият капитан, — какво знаете за Горо, за Пиетро, за Себастияно? Негърът беше ли в Рим или го срещнахте някъде по пътя?

— Аз познавам много добре негъра, този проклет разбойник — отговори тя, — но не съм го срещала.

— Кога се срещнахте и говорихте с Пиетро и Себастияно?

— Има няколко месеца от тогава.

— Истина ли е, че вие сте им дали всичките си сребърни квартини, за да ги подкупите?

— Ха-ха-ха! — смееше се тя. — Те ми взеха моите квартини, моите хубави квартини!

— От вашата ръка ли ги получиха? Оставиха ли се да бъдат подкупени? — попита отново Силвио Зиани.

— Вярвайте ми — отговори тя иронично, — че тия слуги не служат само на вас. Те служат на този, който им плати повече и не се стесняват да вземат пари едновременно от две места. Те получиха от мен квартините и ме оставиха да избягам, те: Пиетро с черната брада и Себастияно!

— Те ще получат наказанието за измамата си — каза Силвио възмутен.

— Да, накажете ги, мой хубави Силвио — каза тя, — накажете ги строго! Негодниците не заслужават друго!

В този момент се почука на килията…

Великият капитан се обърна към вратата и я отвори.

Видя пред себе си Антонио.

— Разсилният от Съвета на тримата! — съобщи последният.

— Идете да търсите просякинята ли? — запита Силвио Зиани.

Маскираният слуга на инквизицията се поклони.

— Тогава предайте му я — заповяда великият капитан на Антонио.

Великият капитан напусна килията и отиде при дожесата.

Маскираният слуга хвана въжетата на старата Луала и я накара да се изкачи заедно с него до черната стая, където тримата инквизитори се бяха събрали.

Луала не прояви никакъв страх. Тя не поздрави даже могъщите господари на държавата с невидими лица. Гняв и презрение бяха изписани по набръчканото й лице. Сивите й проницателни очи наблюдаваха кървавите съдии.

— Във ваша власт съм! — каза тя, когато слугата се бе отдалечил. — Защо сте изпратили вашите кучета да ме следят? Защото съм слаба и немощна ли? Какво желаете от мен? Говорете.

— Кой ти позволи да говориш с такъв той? — каза главният инквизитор със заплашителен глас.

— Вярвате ли, че ще ме уплашите, вие и вашите маскирани помощници, дон Виторио.

Инквизиторите се спогледаха учудени. Луала забеляза, впечатлението, което нейните енергични думи бяха произвели.

— Какво се учудвате толкова? — продължи тя. — Старата просякиня от площад Сан Марко знае повече, отколкото мислите.

— Мълчи и слушай въпросите, които ще ти бъдат зададени! — каза великият инквизитор, разглеждайки набръчканото и почерняло от слънцето лице на старата просякиня.

— Махнете първо връзките, които стягат ръцете ми! Великият инквизитор позвъни и заповяда на слугата, който влезе, да развърже пленницата.

Щом това бе сторено слугата се отдалечи, а Луала показа на съдиите раните, които въжетата й бяха причинили върху ръцете.

— В момента, когато е паднала главата на монаха и астролога Ауромето, ти си изпуснала един вик — й каза великият инквизитор. — Произнесла си неговото име със силен глас. Какво е означавал този вик?

— Той е имал за цел — отговори Луала, — да ви покаже, че само вие познавате този монах или по-скоро, че има някой, който го познава по-добре от вас!

— Ти си поддържала с него тайни връзки. Какво ти е доверил?

— Че бил слуга на стария дож и нищо повече — отговори просякинята.

— Не крий нищо. По-добре ще бъде за теб, ако ни кажеш всичко, което знаеш — каза инквизиторът Марко.

— Не зная нищо повече за него!

— Ти си избягала с една млада синьората. Знаеш ли нейното име? — попита великият инквизитор.

— Как да не зная името й? Анунциата Фарсети живее при мене дълго време!

— Защо избяга с нея?

— Защото дожът й бе устроил засада.

— Кой ти даде право да действаш по такъв дързък начин?

— Анунциата едва се бе спасила от него, когато отишла да посети гроба на баща си на острова гробище. Тя успяла да се скрие в една гробница.

— В коя гробница?

— Във вашата, Виторио Карманиола!

Главният инквизитор погледна втренчено старата просякиня, която се бе осмелила да произнесе името на един таен съдия.

— Какво казваш, жено? — подзе той. — Тук няма никакъв Виторио Карманиола, старецът, когото ми назова, лежи в палата си. Той е твърде слаб и немощен.

— Зная, познавам го — отговори тя. — Той не обитава палата си през нощта. Виторио Карманиола държи ковчега си готов в своята гробница и младото момиче е намерило вътре убежище. Дожът не можал да я намери в ковчега, където била легнала. Щом преследвачите и се бяха отдалечили, аз я освободих от затвора и.

— Знаеш ли, че тя е омъжена?

— Да, с шамбелана Николо Стено! Вие говорите за омъжване, но знаете също така добре като мене, че тя е била хипнотизирана в момента на церемонията и че нейното омъжване е една безчестна измама!

— Къде се намира тази бегълка, която си приютила? Луала замълча.

— Твоите измами и мълчанието ти ще те отведат в Стаите на истината, жено! — започна великият инквизитор разгневен.

— Ще отида тогава — каза тя със силен глас — за втори път в тия проклети места, където желаете да ме изпратите. Да, вие ме гледате учудени, маскирани палачи! Мислите си, че се страхувам от смъртта, на която можете да ме осъдите? Вярвате ли, че мъките ме плашат? Луала е вкусила от всички радости от вашите стаи за мъчение. Чуйте Луала. Тя ви проклина и ви заявява, че вашият последен час е близък. Смъртта ви заплашва по-скоро, отколкото вие можете да предполагате и вие ще бъдете изправени пред един съд по-могъщ от вашия, този на Бога. Вие сте по-престъпни от разбойниците по пътищата, от убийците и неверните съпрузи. Вие…

— Мълчи, проклета жено! Ти забравяш какво значение имат думите, които произнасяш тук! — извика главният инквизитор, обзет от силен гняв. — Мълчи, ако искаш да избегнеш още бесилката!

— Виторио Карманиола! Запомни моите предсказания, мизерни убиецо! — извика Луала.

Инквизиторите подскочиха от столовете си.

— Да не се подаваме на тия предизвикателства, братя — каза главният инквизитор с важен, но треперещ глас. — Тая жена обижда едно име, но не нас. Да запазим нашето спокойствие.

После той продължи, обръщайки се към Луала:

— Ти назова името на Виторио Карманиола, просякиньо, и го придружи с едно ужасно обвинение за убийство. Изложи ни твоите оплаквания! Съвета на тримата изисква да ни определиш точно обвинението си срещу Виторио Карманиола!

— Ако вие желаете да бъдете истински справедливи, кървави палачи, ако употребите срещу него правосъдието, с което толкова парадирате, вашата задача е тогава да го изпратите на бесилката! Моето проклятие ще го преследва до последния му час и даже след това!

— Твоето оплакване, жено, твоето оплакване?

— Защо да ви разкривам без полза всички мои тайни? — извика просякинята. — Вие вече сте ме осъдили на смърт, понеже казвам истината и защото представлявам народа, който страда. Чувате ли ме? Целият народ на Венеция ви мрази. Никой от нашия град не ще ви дойде на помощ, когато изпаднете в беда! Навсякъде се издигат викове на омраза по ваш адрес. Вие желаете да знаете оплакването ми? Вие ще го узнаете, вие ще го чуете от ешафода, откъдето ще викам така силно, че ще ме чуе целият народ!

Старата просякиня като че ли изведнъж бе станала друга жена. Тя се бе изправила, доколкото й бе възможно и речта й бе станала заплашителна…

Тя продължи:

— Зная много повече, отколкото предполагате. Зная всичко! От ешафода ще извикам такива неща, от които ще ви настръхнат косите. Не мислете, че моите думи ще бъдат като тия на Бертучио, заглушени от биенето на барабаните! Те ще достигнат до всички, обзалагам се с главата си. Ако вие се осмелите да ме отведете до пъна на палача, знайте, че вашата смъртна присъда е подписана!

— Тя е луда! — извика инквизиторът Томасо, кипнал от гняв.

— Даже отровата не ще ви послужи! Познавам вашите подли средства; не ще успеете да ме победите! Познавам ви до дъното на душите ви. Вие можете да отровите водата и хляба, които ми давате, за да задушите зова, който искам да отправя към цял свят; но знайте, че ако ме убиете, вие сте загубени, безвъзвратно загубени!

— Имайте милост към нея, уважаеми брате — каза великият инквизитор, който едва сдържаше гнева си. — Виждате добре, че тази нещастница е загубила разума си. Ще се опитам още веднъж, употребявайки кротост, да изкопча от нея няколко свестни думи. Кажи ни своето име, просякиньо?

— Вие желаете да знаете моето име — каза тя. — Ако ви кажа, ще потреперите от ужас!

— Жено — изрече великият инквизитор, — не подлагай по-дълго време нашето търпение на изпитание. Как се наричаш?

Старата просякиня хвърли към съдията, който се бе надигнал като за да я наплаши, един поглед, пълен с омраза.

Тя пожела да му викне едно име, което щеше да го удари като гръмотевичен удар, но се въздържа…

Една презрителна гримаса се изписа върху набръчканото й лице. Като че ли искаше да каже: „Часът още не е дошъл!“

— Вие настоявате да ви кажа моето име, а вие го знаете отдавна! Хората ме наричат старата Луала.

— Луала е твоят прякор! Как ти е истинското име?

— Не го зная — отвърна тя. — Аз съм без гражданско положение, като робите и плебеите. Не познавам нито баща си, нито майка си! Остаряла съм без да познавам друго име освен Луала! О, вие имате право. Може да съм имала богати родители, може да съм наследница на натрупани богатства, които не ще получа никела, понеже не зная как се наричам!

— Ти лъжеш, жено! Ти си една лъжкиня или си луда! — извика великият инквизитор. — Наш дълг е да се осведомим със сигурност за твоята личност и защо те закрилят от палата на дожовете!

— Зная го добре! Размислете за това, което ви казвам сега! — каза тя със злъчност. — Ще ви кажа само шест думи: Проклет да бъде Съветът на тримата.

Великият инквизитор не можа да издържи повече. Той издигна златното звънче.

— Отведете тази просякиня в стаите с оловните покриви! — заповяда той на слугата, който влезе. — Може би мъките ще й възвърнат разума!

— Не мислете, че Луала ще загине в оловните стаи! — извика просякинята. — Бъдете проклети!

Великият инквизитор направи заповеднически жест на слугата. Последният върза ръцете на просякинята й я отведе от черната стая.

Мъчително мълчание зацари в страшния съд. Инквизиторите отбягваха да говорят помежду си и да разменят мнения по това, което бяха чули.

Най-сетне главният инквизитор взе думата.

— В случай — каза той, — че оловните стаи не причинят в кратък срок смъртта на просякинята, топките ще решат нейната съдба!

— Не е ли разумно, уважаеми брате — попита инквизиторът Марко, — да я накараме да признае, понеже знае неща, които са неизвестни даже за нас?

— Искаш да кажеш за обидите и намеците, които хвърли срещу Виторио Карманиола?

— Подобна мисъл е далеч от мене, уважаеми брате! — отговори Марко.

— Тази просякиня — подзе инквизиторът Томасо, — държи своето име в тайна. Ще бъде умно да започнем една анкета или да я принудим да признае насила!

— Една анкета не ще установи нищо! — отговори Марко.

— Съмнявам се — започна великият инквизитор, който бе възвърнал цялото си спокойствие, — че тази бъбрица не ще се уплаши от изтезанията, на които ще я подложим; тя е стара, немощна, обаче крайно твърдоглава. Ще предпочете да загине, отколкото да направи някакво разкритие.

— Аз, напротив, вярвам, че стаите с оловните покриви ще я принудят да промени държанието си — каза инквизиторът Марко. — Тя ще направи някои признания! При претърсването на нейната колиба не е открито нищо, отнасящо се за нейната личност, нито за нейните тайни. Тя е една опасна змия, на която трябва да се премаже главата.

— Позволете ни — казаха тогава двамата заседатели на дон Виторио, — да се произнесем за смъртта й. Думите, които тя си позволи да произнесе, са достатъчни, за да я осъдим!

— Да предоставим решението на топките, братя — каза великият инквизитор.

При тия думи той стана и пусна една от фаталните топки в урната.

— Тя е осъдена на смърт — каза той с важен глас!

— Не можем да извършим една публична екзекуция — каза Марко. — Просякинята ще удържи думата си.

— Възможно е — каза инквизиторът Томасо, — да се предотврати това. Достатъчно е да й се стегне вратът с една копринена връв. Ще я отведат задушена на ешафода върху Пиацета.

— Но тълпата ще забележи неподвижността на нейните членове и ще бъде обхванат от подозрения! — каза дон Марко.

— Вие знаете, че палачът — подзе Томасо — е твърде сръчен в тази работа и е сигурен в ръката си! Той ще й даде вид на една жена, която при вида на ешафода внезапно е загубила съзнание.

— Послушайте ме, мъдри братя — каза тогава главният инквизитор. — Аз не одобрявам публичната екзекуция. По-добре е да се избегнат опасностите и неприятностите. Смъртта на просякинята е решена! Нейното задушаване в стаите с оловните покриви може да стане по-бавно, отколкото мислим, но можем да си послужим с друго средство!

— Разбирам те и те поддържам! — каза Марко. — Тя ще умре от отрова.

Томасо наведе глава утвърдително.

— Водата, която пие, ще бъде примесена с една течна безцветна отрова, съставена от Тофана, изкусната сицилийка, която се нарича „Мана ди Сан Николо ди Бари“ и която при нашите опити е дала блестящи резултати — каза главният инквизитор.

— Така да бъде! — одобриха Марко и Томасо.

5. Мистериозният чужденец

При вида на привидението дожът бе припаднал в големия салон на летния си палат.

Ако привидението, което се бе явило на Луиджи, бе Маринели в плът и кости, омразният дож би загинал безвъзвратно. Достатъчно бе на Марино да забоде сабята си в гърдите на мизерника, за да го премахне завинаги…

Но часът за отмъщението не бе още ударил… или незаконнороденият се срамуваше да убие припадналия, безпомощен дож, който случайно бе попаднал под властта му.

След няколко минути Луиджи Гримани дойде на себе си. Той се изправи и хвърли около себе си в тъмнината неспокоен поглед. Малко по малко си припомни това, което се бе случило.

Той скочи и изтегли сабята си с бяс, като че ли имаше нужда да се защищава…

— Видение ли си ти, предизвикано от някой магьосник! — извика той с висок глас, чието ехо зловещо прозвуча, — или си истинския незаконнороден от когото се уплаших? Отговори ми, ако живееш; погледни ме в лицето, Марино Маринели, и да се бием с равни оръжия.

Луиджи се ослуша. Никой не се помръдна в тъмния, салон.

— Искам да се уверя — промърмори той.

Дожът взе една от свещите, които бе изтървал на пода, изтърча в кабинета, за да я запали и се върна след няколко секунди. Той премина през салона с големи крачки, държейки в едната си ръка свещника, а в другата — сабята.

Извънредната бледност на лицето му, разрошената му червена брада, мълниеносните и безпокойни погледи му придаваха зловещ вид.

Големият салон бе празен; не намери никаква следа от човешко същество.

Той излезе навън, клатушкайки се като пиян; премина през пустите коридори на палата. Насочваше свещника навсякъде, за да разгледа всеки ъгъл.

Всичко бе напразно! Стори му се, че се е измамил от някакъв лъжлив образ.

Громко се разсмя.

— Ти си луд, Луиджи! — си каза той. — Страхуваш се от духове! Незаконнороденият е мъртъв отдавна. Марино Маринели, предмет на твоята омраза, е загинал от ръката на палача на Тулон…, а ти го търсиш в твоя палат? Ти си измамен от един мираж на твоето въображение! Незаконнороденият не може да се върне. Мъртвите не възкръсват. Ако бях сигурен, че този палат е обитаван от неспокойната душа на този проклет Марино, бих го подпалил от четирите страни! Не, това бе един лъжлив образ, но ужасен образ!

Дожът духна пламъка на свещта, остави свещника в палата и се отдалечи много бързо, тъй като, въпреки смеховете и силните си думи, не се чувствуваше сигурен в това голямо тъмно и пусто жилище.

Той затвори вратата, постави сабята си в ножницата и се завърна намръщен към гондолата, където шамбеланът го очакваше.

Когато на следната сутрин дожесата разпита своя съпруг, какво се бе случило през фамозната нощ, Луиджи не посмя да й каже вярно това, което бе видял, понеже го бе срам за неговото безумие. Ограничи се да разкаже с надменна усмивка, че бе изпълнил желанието на Катерина и че хороскопът за предсказанието беше осъществен, без да му причини никакви мъчнотии.

Обаче дожесата разбра от неговия разказ, че всичко не бе преминало така както казваше той.

Много седмици бяха изминали от тоя ден. Карнавалът, така нетърпеливо очакван, настъпи най-сетне. Блясъкът и удоволствията на големия празник привличаха много любители на приятни приключения. От всички страни на Европа пристигаха богати чужденци, които идеха да вземат участие в прочутите веселия. Тогава във Венеция се събраха хиляди чужденци. Те имаха право също да се маскират и много комични авантюри се създаваха от запознанствата на тия чужденци с маски от града.

Никаква власт нямаше право по това време на годината да се информира за имената и намеренията на чужденците. Никой нямаше право да се оплаква от шегите, казани му под прикритието на маските. През дни на радост и удоволствия съдилищата и полицията бездействуваха. Страшната инквизиция изглеждаше, че не съществува.

Маскарадните празненства траеха във Венеция няколко седмици, докато в Рим той завършваше след няколко дни. Продължителността на празненствата във Венеция имаше държавни причини. Тайният съд, който изглеждаше, че си почива в този момент, решаваше тогава една мистериозна дейност, за която народът нямаше ни най-малкото съмнение.

Карнавалът даваше на Съвета на тримата да изучи духа на тълпата и да я управлява.

И венецианците, жадни за удоволствия, се отдаваха на предложените им веселия с всичката буйност на един народ, който се освобождаваше от своето иго. Скоро те се зашеметяваха от тази неограничена свобода и забравяха игото, което ги гнетеше.

Всички се маскираха, без разлика на възраст и положение.

В навечерието на карнавала негърът се яви в преддверието на дожесата и помоли една от придворните Дами да го въведе при господарката си.

Катерина разглеждаше хубавите тоалети, които щяха да подчертаят нейната красота на празничните тържества, и бе сама в апартамента си. Тя заповяда да заведат негъра при нея.

Горо влезе в салона, където разкошните облекла, бродирани със злато, още лежаха по канапетата, и се поклони пред дожесата с раболепие, като едновременно хвърли поглед към маската, която трябваше да скрие от тълпата лицето на владетелката.

— Извинете, милостива господарке — каза той, — карнавалът е почти започнал. Негърът е дошъл да се постави пол заповедите на Нейно Величество. Вече разкошните й дрехи са готови? Какъв лукс! Но защо са тия златни ивици? Всичко това напомня за студенина и смърт.

— По каква работа ме търсиш, негре? — попита дожесата.

— Горо не иде по някаква частна работа, Величество — отговори той. — Негърът е дошъл просто да запита Нейно Величество дали тя няма да му повери някаква мисия?

— Беше ли на площада Сан Марко? — го попита тя внезапно.

— Негърът се намира ту тук ту там, Величество, и главно там, където Нейно Величество го желае!

— А каква маска ще носиш?

— Горо е вече намислил — отговори той, — че най-добре и най-евтино ще се маскира като просяк. Като си прибавя една сива брада и една бяла маска. Горо ще бъде доволен.

— Стой през празника от време на време близо до мене! — каза дожесата. — Днес нямам какво да ти поръчам, но може би ще имам нужда от тебе през карнавала.

— Негърът не се съмнява в това, милостива господарке — отговори Горо, усмихващ се.

— Защо мислиш така? — запита владетелката.

Горо се приближи близо до нея.

— Пристигнали са много чужденци във Венеция — каза той, — много чужденци!

— Носиш ли ми някое известие? — каза дожесата, заинтересувана от думите на негъра.

— Нека Нейно Величество първо отговори на един въпрос на негъра — каза той. — В летния палат Негово Величество дожът срещнал ли е някоя пречка по пътя.

— Не зная. Не можах нищо да узная — отговори дожесата.

— Трябва да се е случило нещо на дожа.

— Знаеш ли това, което се е случило? — попита дожесата с любопитство.

— Горо не знае нищо, Величество — отговори негърът.

— Достатъчно! — каза дожесата. — Ти ми говориш сигурно за възможността…

Очите на Горо внезапно блеснаха с жив пламък.

— Какво означава тази внезапна промяна? — попита Катерина, изненадана и разгневена едновременно…

— Доверие, доверие… — каза негърът.

— Нали дадох клетва пред светия кръст? — отговори дожесата.

— Какво ще се случи на тоя, който наруши… подобна клетва, Величество? — запита негърът. После продължи: — Горо е само един беден езичник. Той не познава какъв е моралът на християните, но вярва, че едно клетвено обещание трябва да бъде удържано. Нека Нейно Величество не се сърди. Горо няма желание да я обиди. Нека тя обясни на негъра какво ще се случи на тоя, който наруши своята клетва!

— Той ще претърпи двойно наказание — отговори дожесата, — и на земята, и на небето!

— Наказание и на небето ли? — каза Горо учуден. — Това е несигурно и далечно. Има време да изкупи греха си на земята с молитви! Може ли да бъде наказан също тоя, който е нарушил клетвата, която го свързва с един неприятел на законите?

Дожесата хвърли към негъра един презрителен поглед.

— Разбирам те каза тя с въздишка. — Но как, ако заповядам внезапно да окупират всички врати и канали…

— Този, за когото негърът говори, не ще падне в ръцете на Нейно Величество!

— Ще се появи ли той на карнавала?

— Възможно е — започна негърът, усмихвайки се, — ако иска да дойде и говори на Нейно Величество, да вземе участие в карнавала!

— А защо мислиш, че мога да го предам? Негърът сви рамене.

— Горо не може да каже точно. Нейно Величество е жена. Негърът не ще се осмели да говори за капризи, но може би Нейно Величество ще си промени чувствата… Не се знае!

— Ти знаеш едно нещо — подзе тя, — че обичам Марино Маринели! А сега, кажи ми, една жена предава ли този, когото обича? Как се осмеляваш да говориш за недоверие?

— Милост, Величество — въздъхна негърът. — Горо се е натоварил доброволно с една тайна мисия. Нейно Величество знае, че Горо изпълнява вярно и точно поръчките, които му доверят. Ако Нейно Величество изрази желание, Марино Маринели сам ще й говори за своята любов на карнавала! Тя ще може да се убеди в цялата сила и искреността на тази любов и ще помисли за опасностите, които преследват Маринели, срещащ се е нея в съседство със своите смъртни неприятели.

— Вярно, това е голяма смелост — каза дожесата. — Някое непредвидено обстоятелство, някой разговор, някое предателство могат да го предадат в ръцете на инквизицията и тогава той ще бъде безвъзвратно загубен. Необяснимо е как в Тулон той е можал да избегне от почти сигурна смърт. Трябва да призная, че през последните дни съм обзета от съмнение относно истинността на твоите думи. Започвам да те смятам за един лъжец, един изкусен търсач на награди.

— Величество — отговори негърът със спокойствие, — Горо предпочита да пострада несправедливо, отколкото да го заподозрат. Той е дал доказателство на Нейно Величество. Той не я лъже. Марино Маринели е жив и ще се появи на карнавала, за да говори с Нейно Величество. Нека тя се довери на негъра и уговори с него един знак, по който Марино Маринели ще я познае.

— Един отличителен знак! — извика дожесата. — Да, аз ще му покажа такъв! Горя от нетърпение да узная истината.

При тия думи тя се отправи към канапето, където бе поставен един великолепен маскараден тоалет, украсен с червен ешарп, към който бе пришита една розетка, също червена. Тя откъсна последната и я подаде на негъра.

— Ще позная Марино Маринели по тази розетка — му каза тя, — а той ще ме познае по моя ешарп.

— Благодаря, Величество — каза Горо.

— Кажи му — подзе тя, — че никаква опасност не го заплашва, че ще бдя за неговата сигурност. Трябва непременно да му говоря, защото съм вече отчаяна.

— Негърът се е скарал с великия капитан — каза Горо, — без да е виновен. Сеньорът обвинява Горо, че е бил в Рим и е оставил да избяга Анунциата. Нейно Величество знае добре каква е била истинската роля на Горо. Тя скоро ще узнае по-добре неговата искреност. Весел карнавал, господарке! Негърът ви пожелава весел карнавал. Той се надява, че ще заслужи вашата признателност и ще очаква да види благородната дама да се разхожда под ръка с кавалер чужденец.

Горо направи един поклон пред дожесата и изчезна без шум. Владетелката остана сама в средата на салона с блуждаещ поглед.

Тя размишляваше за своите безпокойства и за своите надежди и ако някой бе проникнал в апартамента, би могъл да чуе следния монолог.

— Не, той не може да лъже! Един вътрешен глас ми казва, че Марино е жив и че отново ще го видя! Буйна страст ме обзема. Трябва да го видя или мъртъв или пред краката ми! Тогава моят страх ще изчезне, ще вкуся от щастието да бъда обичана от него!

После тя направи едно отбранително движение, една ужасна мисъл изпъкна в духа й…

— Какво правя аз? — си каза тя. — Ако идва да ме измами… Този негър е един демон. Той е по-ловък от Катерина Зиани. Той я разиграва! Давайки му тази розетка, поставям съдбата си в ръцете му… Той може да ме погуби, да ме опозори, ако разкрие с каква цел съм му дала този знак! Проклета да бъде моята необяснима привързаност!

После една нова мисъл я обзе. Една триумфална усмивка озари нейното лице, бледо като мрамор.

— Какво напразно безпокойство! — въздъхна тя. — Аз още държа бъдещето си в моята ръка. Още съм господарка на всичко! Ако негърът е един предател и желае да си послужи с розетката, за да ме погуби, той забравя, че в такъв случай дожесата може да му даде този знак, да погуби незаконнородения. Тогава ще се изтъкне нейният патриотизъм и Съветът на тримата ще й поднесе своите комплименти! Работата е двойствена…, но надявам се, че тя ще се развие без пречки нито за Марино, нито за мене и ще бъде благоприятна за нашето общо щастие.

Празненствата вече бяха започнали.

Като свещен обичай на всеки карнавал голямата галера, символ на града, се появяваше всред Каля Мерченя, блестящо обкичена и с нейния екипаж, който я правеше подобна на един венециански кораб. Тя бе следвана от цял кортеж от рибари, моряци и гондолиери, празнично облечени. Те я придружаваха до средата на площада Сан Марко.

В този момент гондолата биваше декорирана с разновидни фенерчета и служеше обикновено като сигнал за часа, в който дожът, сенаторът и свещениците идеха да се размесят с веселата тълпа и по стар обичай да вземат участие в карнавала.

Близо до разкошно осветената галера можеше да се забележи един кръстоносец. Една маска „Панталон“ стоеше близо до него.

Маската на кръстоносеца бе богата и великолепна. Шапката му бе украсена с бели пера, които падаха върху раменете му.

Върху дългата му мантия от бяла коприна можеше да се видят, пришити с червен сатен, един кръст и една шестолъчна звезда.

— Последвай ме — каза внезапно кръстоносецът на „панталона“. — Ще ти говоря. Да пресечем площада и да отидем до палата. Там ще бъдем по-сигурни, отколкото тук!

„Панталонът“, който носеше една смешна и мизерна маска, направи утвърдителен знак с глава и последва с малки крачки величествения кръстоносец.

Никой не ги забеляза в маскираната тълпа. Само едно синьо домино, което бе дошло откъм Пиацета, изглеждаше, че бе обърнало внимание на двамата мъже.

Беше ли привлечено от разкошните диаманти, които блестяха по костюма на богатия сеньор? Беше ли разпознал в чудната двойка познати лица? Никой не можеше да каже.

Доминото носеше мантия от синя коприна, бродирана с малки сребърни звезди, която стигаше до краката му. Хубава маска от синьо кадифе бе поставена на лицето му. На главата си имаше барета, украсена с красиво черно перо.

— Знаеш ли какво е заявила старата Луала? — попита с нисък глас кръстоносецът „панталона“.

— Горо не го е чул — отговори запитаният, — но знае, че тя е отговаряла с мълчание на всички въпроси! Старата просякиня е добра и не се оставя да я заплашват.

— Не зная — каза кръстоносецът — дали си й говорил след оная нощ, когато ти пристигна навреме в онзи хан в Рим, за да спасиш двете бегълки.

— Нека сеньорът остави Горо да му обясни — отговори „панталонът“, движейки се заедно с кръстоносеца покрай мраморните колони на дожовия палат. — Когато Горо стреля върху Франциско, дойде кръчмарят и заговори на Горо с такъв заплашителен тон, че Горо трябваше да му обясни своите намерения…

— И той искал да те предаде на полицаите на папата? — попита кръстоносецът.

— Да, сеньор — отговори „панталонът“. — Другият убиец избяга колкото му държат краката щом чу гърмежа. Старата просякиня и Анунциата слязоха да намерят Горо. В този момент започна да се разсъмва. Горо още спореше с кръчмаря, когато Луала каза на Горо, че нека да избяга в града с Анунциата и да се постави под покровителството на сеньора.

— Аз тъкмо тази нощ бях напуснал Рим — отговори кръстоносецът. — Работата ме викаше в Санта Рока.

— Това бе едно нещастие, сеньор. Горо разкри на старата своя план, но Анунциата настоя и Горо трябваше да отстъпи на нейното желание. Горо им даде съвет да заобиколят малко. И те тръгнаха за града. Само че Луала с искала да мине по по-прекия път и е паднала в ръцете на Антонио.

— А ти какво правеше по това време — попита кръстоносецът.

— Горо още разговаряше с господаря на хана. Ханджията искаше да го предаде на полицията. Най-сетне той остави Горо да тръгне, след като Горо му даде всичкото злато, което имаше у себе си! Горо тръгна към града по заобиколния път, както двете бегълки. Той се надяваше да намери сеньор, както старата просякиня и сеньоритата!

— И. ти не си срещнал нито една от тях? — каза кръстоносецът учуден.

— Никоя, сеньор! — отговори „панталонът“.

— И кое те кара да вярваш, че само Луала е паднала в ръцете на Антонио, а Анунциата е останала в Рим?

— Понеже, при връщането си в хана — отговори „панталонът“ — Горо е чул да се говори, че храбрият чужденец е намерил старата просякиня! Освен това, Горо узна тук, в палата, че Антонио е предал само Луала. Дожесата също каза това на Горо! Сеньор знае, че Горо е спечелил нейното доверие.

— И ти не си намерил никаква следа от Анунциата? — попита кръстоносецът.

— Горо претърсва Рим без почивка цели три дни. Той не намери никаква следа, по която да открие сеньоритата!

— Ти мислиш, че тя знае, че съм живял в палата Боргез? — попита кръстоносецът с тих глас.

— Сеньоритата каза името на този палат! — отговори „панталонът“.

— Тихо! — пошушна кръстоносецът. — Не забелязваш ли това синьо домино, което ни следи и изглежда, че подслушва нашия разговор?

— Горо не познава, сеньор. Обаче, в неговите жестове и в походката му, Горо мисли да е познал, че тази широка копринена мантия крие една сеньора.

— В такъв случай не го изгубвай от погледа си! — каза кръстоносецът.

— Пст! Сеньоре — каза внезапно „панталонът“ със снишен глас и застана неподвижен до мраморната колона. — Сеньор вижда ли оная благородна дама с кадифената роба с великолепен шлейф?

— Тя носи червен ешарп! — извика кръстоносецът с глас, който искаше да сдържи.

— Сеньор държи ли розичката? — попита „панталонът“.

— Тя е в джоба на мантията ми!

— Ето, ако онова домино с морскосин цвят, което се приближава до друго едно, черно от главата до петите, което излиза от палата, види, че сеньорът носи една розетка със същия цвят като този ешарп, това може да причини неприятности на сеньора.

— Ти мислиш, че това морскосиньо домино крие самия дож?

— Горо си обзалага главата.

— А кой е черното домино, което върви покрай него?

— Никой друг — отговори Горо — освен великия капитан!

— Ако той те познае? — попита юнакът с безпокойство.

— Горо мисли, сеньор, че красивата дама и черното домино търсят Горо! О, негърът има доста работа тук, във Венеция! Те не престават да гледат към стария просяк с червената мантия.

— Още един въпрос, преди да си тръгнеш! — каза кръстоносецът. — Дали старата Луала е хвърлена вече в канала Орфано?

— Не, сеньор. Тя лежи още горе, в оловните стаи. Ах, нещастницата! — извика Маринели, не можейки да сдържи болката си. — Тя е загубена. Ще умре бавно, в ужасни мъки.

— Горо е ловък — отговори негърът. — Той ще се постарае да използува безредието, което цари през време на карнавала, за да се вмъкне някоя нощ в нейния затвор и да я освободи!

Негърът не за пръв път бе предприемал такива смели работи. Обаче Маринели се побоя за неговата безопасност и се опита да го спре.

— Пази се — каза той на Горо. — Мисли, че се хвърляш със затворени очи пред смъртта, че успехът на нашата кауза рискува да бъде компрометиран.

— Нека сеньор не се страхува — каза робът със спокойствие. — Негърът е гъвкав като змиорка. Той ще се изплъзне от ръцете на неприятелите си и ще изиграе всичките им хитрини.

При тия думи Горо се изправи гордо и добави, като че ли искаше да припомни на Марино неговото достойнство.

— Кой може да откаже на негъра достъпа в палата на дожовете? Не е ли той довереник на дожесата?

Внезапно спря и хвърли бегъл поглед зад себе си.

— Сеньорът има право — подзе той, — синьото домино броди наоколо като някой вълк край стадото! Негърът ще смени своя костюм „панталон“ със стария си просяшки костюм. Той ще разгледа мистериозното копринено домино, ще заговори с него и ще уведоми сеньор за това, което може да узнае!

Когато „панталонът“ се отдалечи, кръстоносецът го проследи с очи, но без усмивка зад черната маска.

— Негърът е най-верният и най-ловкият слуга, който е съществувал на земята! — промърмори той.

После се опита да се приближи до благородната дама с величествения шлейф от кадифе, която слизаше в този момент по стъпалата на палата, придружена от една маскирана почетна дама.

В това време мистериозното синьо домино се бе размесило всред тълпата, която се трупаше пред палата на дожовете, когато „панталонът“, който по своята маска не се различаваше от стотина други дегизирани венецианци, го заговори.

— Хитрият „панталон“ е познал хубавата маска! — каза той, като му хвана ръката, на която бе поставена една красиво изработена ръкавица, чийто цвят бе в голям контраст с нежността и елегантността на пръстите.

— Как? Какво нахалство! — отвърна синьото домино и се отвърна гордо.

— Маската е една сеньора! — каза Горо.

— А ти — прекъсна го дамата, — не си ли „панталонът“, който преди малко говореше с кръстоносеца?

— О, о — каза Горо. — Доминото и „панталонът“ са стари познати.

При тия думи негърът, използувайки позволената свобода на маските, хвана фамилиарно ръката на доминото и с изпитателен поглед заразглежда мистериозната си компаньонка.

— Желая да бъда тук наблизо, „панталоне“ — отговори синьото домино. — Горя от нетърпение да видя как кръстоносецът и благородната дама ще се срещнат!

Горо за момент се ужаси. Изглеждаше, че синьото домино е по-добре осведомено, отколкото Марино, дожесата и него.

— Кой знае? — помисли той. — Може би тази маска крие Анунциата, може би тя е последвала любовника си във Венеция? Тази сеньора, а че е сеньора в това съм сигурен, не може да бъде друга, освен нея.

— Какво мисли домино за великолепния кръстоносец? — попита той с нисък глас.

— Каква красива фигура! — каза тя. — Маската сигурно крие най-великолепния кавалер, явил се на карнавала!

— Това е общо мнение — прибави Горо.

— Какво мислите от ваша страна за благородната дама с червения ешарп? — запита лукаво сеньората.

— Маската крие богата сеньора — отвърна Горо. Синьото домино хвърли върху „панталона“ един поглед, в който се четеше презрение.

— Моята единствена цел е да се забавлявам! — отговори красивата маска. — Не е ли голямо удоволствие да откриеш някои маски, да ги подслушваш, да им разиграваш фарсове, да ги следиш? А сега, понеже твоето присъствие ме отегчава, отдалечи се!

— По-добре ще се смее този, който се смее последен, хубава маско! — каза Горо, възвръщайки своето обикновено спокойствие. — Нека хубавото домино се пази да не пострада. Често този, който копае гроб другиму, сам пада в него!

Синьото домино тръгна с подигравателен смях и изглеждаше радостно, че се е отървало от нетърпимия „панталон“, който изчезна в тълпата.

Сеньората можеше да наблюдава кръстоносеца. Видя го как се приближава до благородната дама, после хвърли поглед към доминото с морскосин цвят, което се разхождаше в компанията на една друга маска с черно домино.

В този момент благородната дама показа на компаньонката си да стоп настрана и да я очаква върху стъпалата на палата.

Синята маска, която не преставаше да наблюдава, забеляза, че дожесата дири с очи някого наоколо. Изглеждаше нетърпелива и желаеща да намери едновременно и просяка, и носителя на червената розетка.

Внезапно кръстоносецът се доближи до нея.

— Позволи ми да те придружа, грациозна маско! — каза й той с нисък глас, когато дойде до нея.

— По кой знак ще те позная, кръстоносецо? — попита дожесата, тъй като тя беше мистериозна дама.

— По един таен знак, който хармонира с твоя ешарп! — отговори с нисък глас кръстоносецът.

При тия думи той извади червената розетка, която държеше скрита под своята бяла мантия, и я посочи на компаньонката си.

— Значи това си ти! — не можа да сдържи тя вика си. После като сметна, че е отишла доста далеч, започна:

— По какъв начин тази розетка е попаднала у вас, кръстоносецо?

— Знай, че един негър ми я даде, един негър на име Горо! — каза благородникът.

— Значи си ти…

Дамата затрепери от вълнение, после овладявайки се изведнъж, заразглежда внимателно и мълчаливо компаньона си.

— … Марино Маринели — допълни кръстоносецът с шепнещ глас и направи опит да хване ръката на дожесата.

Тя направи отбранителен жест.

— Може да ни видят от палата — каза тя. — Ако брат ми Силвио…

— Да се смесим с тълпата — каза Марино. — Така ще бъдем скрити от любопитни погледи.

— Отведи ме — каза тя. — Моята съдба е в твоите ръце!

— Уви! Кажи по-добре, че моята е в твоите, Катерино — прекъсна я той. — С една само дума, с един знак, ти можеш да ме погубиш.

— Тази мисъл ме изпълва с удоволствие — каза тя с егоизъм и гордост.

— Коя мисъл? — учуди се той. — Че можеш да ме погубиш според желанието си ли?

— Не това. Че ти си в ръцете ми, ти, когото трябва или да погубя или да притежавам. Знаеш ли каква е моята страст, Марино? Беше време, когато те обичах, обожавах, а ти не ми отговаряше.

— Да не говорим повече за това време, Катерина — каза той. — Мисли само, че в този момент съм при теб, че се осмелих да се явя тук, във Венеция, където съм осъден на смърт!

Техният разговор, отначало полузагадъчен и изпълнен с недоизказвания, ставаше все повече фамилиарен.

— Колко време ще престоиш във Венеция? — го запита тя.

— Да не мислим за прощалния час! — отговори той.

— Ти имаш право, Марино, да не мислим за после и да използуваме свободата, която карнавалът ни предоставя. Утре е големият маскараден празник. Ти ще дойдеш, нали ще дойдеш?

— Това е най-голямото ми желание, Катерина — отговори Марино! — Облечи същия костюм, за да мога да те позная… Но шт! Кое е това синьо домино, което ни следи?

— Успокой се — му каза тя. — Не трябва да се съмняваш в тази любопитна маска! Ах, Марино, каква радост, какво удоволствие изпитвам, като притискам твоята ръка върху гърдите си! Чувствувам отново да блика в мен оная буйна страст. Виждам се играчка на моята любов и на моите амбиции. Кажи ми какъв очарователен сън бихме могли да прекараме двама, ако мога да споделя короната с теб!

— Как? За какво говориш? — каза Марино изненадан. — Отказваш ли се от дожовата мантия?

— Ах, защо не мога да я споделя с тебе! — въздъхна тя.

— Уви!… — каза Маринели замислен. — Зная добре, че не обичаш Луиджи.

Тогава тя продължи все повече встрастявайки се.

— Само ти си, когото обичам. Когато сърцето ми почувствува любовта, то тупти само за теб, ти си неговото желание. Тебе, Марино, трябва да притежавам. Само мисълта, че някоя друга може да те притиска в обятията си, ме прави луда!

— Зная! — отговори той със спокоен тон. — Тази мисъл е достатъчна да събуди в теб омраза. Е добре, и аз, Катерино, имам една причина за омраза, една неугасима жажда за отмъщение; познаваш ли я?

— Да, Марино — отговори тя. — Познавам я… Бъди мой! Ти ще бъдеш всемогъщ и аз ще мога да споделя твоето отмъщение, понеже цяла Венеция ще ни принадлежи. Да, Марино, твоето щастие е в моите ръце. Ожени се за мен и ще ти дам любов и всемогъщество!

— Уви! Това е мечта, неосъществим план! — въздъхна Марино.

— О, повярвай ми, ние ще успеем — каза тя с треперещ глас. — Приеми моя проект. Нашите привърженици са многобройни, твоите между народа, моите между патрициите. Една революционна нощ… сегашният режим ще се провали и ти ще станеш дож!

— Твоят план ме изкушава — подзе Марин© със спокойствие. — Но той е ужасен! Ще презреш ли връзките, които те свързват с Луиджи и те правят негова съпруга?

— Те се прекъсват — каза тя, — ако Луиджи бъде мъртъв!

— И ти ще бъдеш свободна да му дадеш тази освободителна смърт? — каза Марино изненадан.

— Да — отговори тя енергично. — Не ще се спра пред престъплението, ако трябва да те притежавам! Ще убия и тебе, ако зная, че ти ще принадлежиш на някоя друга, а не на мен, Марино, моята страст е безгранична.

Марино изглеждаше смутен, даже уплашен от тази дива страст. Той поиска да се защити срещу тираничната власт, която Катерина упражняваше срещу него.

— Ти се лъжеш! — започна той. — Знаеш отдавна каква неугасима любов ме влече към теб!

При тия думи, двете маски продължиха разговора с нисък глас и Марино поведе своята дама покрай колонадите на църквата Сан Марко, към палата.

Докато този чуден разговор се водеше между дожесата и Марино, дожът и Силвио Зиани, изпълнени с любопитство, бяха напреднали между мраморните колони, които поддържаха ложите на палата. В момента, когато доминото с цвета на морска вода видя величествения кавалер да се приближава до дожесата, хвана ръката на своя господар и му каза:

— Погледни оня кавалер, към чиято мантия е пришит голям кръст. Познаваш ли го, Силвио?

Великият капитан обърна погледа си към направлението, което дожът му посочи.

— Той трябва да е някой чужденец! — каза той.

— Дожесата изглежда, че го познава. Ако не се лъжа, той й предложи даже ръка и двамата се опитват да се скрият в тълпата!

— Това не трябва да ви учудва — отвърна Зиани, — понеже тази година са дошли за карнавала повече чужденци, отколкото обикновено.

— Това няма значение — каза сухо дожът, — трябва да узная на всяка цена кой е той?

— Надявам се — отговори кротко Силвио, — че ще мога да осъществя желанието ви… Но погледнете! Не виждате ли оная маска, която иде насам през тълпата? Ще я натоваря да разучи кой е мистериозният чужденец. Мисля, че неговият отговор не ще се забави дълго!

— Какво искате да кажете, Силвио? — попита дожът изненадан.

— Не виждате ли този просяк, който иде към нас? — отвърна великият капитан и посочи с пръст въпросната маска.

— За стареца, облечен в изтритата сенаторска мантия, ли говорите? — запита дожът.

— Да — каза Зиани. — Този човек не е друг, освен моят негър!

— Как? — извика дожът учуден. — Това вашият роб ли е, бившият наемен убиец?

— Да — отговори Силвио, — и той ще ни бъде полезен в този случай.

— Е, добре, какво ни носиш? — обърна се той към мнимия просяк, който бе пристигнал до стъпалата и направи дълбок поклон пред двамата благородници.

— Горо иде да чуе заповедите на сеньор! — каза той.

— О, ти си се маскирал чудесно, негре! — каза Зиани. — Неузнаваем си!

— Горо е поласкан от похвалата на великия капитан! — отвърна робът.

— Обърни се — каза Зиани, — и погледни към кулата Сан Марко. Виждаш ли оная дама, която върви под ръка с един кръстоносец?

— Виждам, виждам — отвърна негърът. — Струва ми се, че дамата прилича много на Нейно Величество.

При тия думи Горо замълча и изглеждаше, че разсъждава за момент.

— Що се отнася до кавалера — започна той, — не го познавам. Сигурно е някой богат чужденец.

— Какво ни интересуват твоите брътвежи — каза Зиани нетърпеливо. — Ние искаме да узнаем името му и какъв е той.

— Но това може да стане много лесно — отвърна негърът с ирония и погледна към доминото с морския цвят. — Нека Негово Величество разпита дожесата!

— Не, ние искаме да узнаем от твоите уста! — настоя великият капитан.

— Добре, капитане — отговори негърът със същата флегматичност. — Горо ще шпионира мистериозния чужденец. Но никой не трябва да го подозира в мисията му. Нека сеньор хвърли няколко квартини в шапката на роба и се оттегли зад стълбовете!

Дожът и великият капитан последваха съвета на мнимия просяк. Те пуснаха няколко монети в шапката му, която той им протегна, после се оттеглиха към палата.

Горо от своя страна слезе до стъпалата и се смеси в тълпата.

Девойката се движеше покрай стената на Сан Марко. Дожесата изказваше на Марино буйната си любов, когато внезапно синьото домино се приближи до кръстоносеца, без да го види Катерина.

— Къде е Анунциата? — прошепна то ниско на ухото на изненадания Марино Маринели. — Мисли за Анунциата!

Кръстоносецът хвърли бърз поглед към страната, откъдето дойдоха думите, но не забеляза никого. Синьото домино вече бе се скрило в маскираната тълпа.

— Наблюдават ни, Катерина — каза тогава Марино, заинтригуван много от избягалата маска и изпълнен от нетърпение да я намери. — Позволи ми да ти кажа сбогом за днес!

— Ще те видя ли отново утре в палата? — попита тя.

— Да — отвърна Марино, стискайки ръката на дожесата в своята, — утре и през следващите дни.

Те се разделиха и се отдалечиха всеки на своята страна. Марино се смеси с тълпата. Катерина намери своята почетна дама, която още я чакаше до стъпалата на палата.

През това време кръстоносецът разглеждаше напразно маските, които се трупаха около него.

— Ще го намеря на всяка цена! — си казваше той. — Ще му изтръгна тайната! Ще го принудя да ми разкрие убежището на Анунциата!

Дожесата се приближи до колоните на палата, когато забеляза стария просяк със сенаторската мантия.

Тя му направи знак да я последва, после се изкачи по мраморните стъпала, придружена от почетната дама.

Като стигна до дожа и великия капитан, каза им с трескав глас:

— Извинете ме. Знаете ли кой е този мистериозен чужденец, който ме накара да пресека с него площада Сан Марко?… Не го ли познавате? Тогава тичай и се осведоми веднага — продължи тя, обръщайки се към просяка. — Кажи ни кой се крие под хубавата маска на кавалера кръстоносец!

— Ние вече дадохме тази заповед на негъра — каза Силвио Зиани, отговаряйки на сестра си.

— Луиджи, подайте ми ръката си — каза дожесата на своя съпруг, докато просякът се смеси с тълпата.

6. Оловните стаи на Венеция

Луала бе, по заповед на инквизиторите, повлечена към оловните стаи, за да умре от същите мъки, както хиляди други нещастници.

Нейната първа дума, пристигайки на ужасното място, бе едно проклятие, после тя избухна в саркастичен смях.

Чувствуваше се достатъчно силна, за да възтържествува над ужасните мъки, на които я бяха подложили. Тя се бе подготвила отдавна за злокобния ден, когато нейните палачи щяха да я отведат насилствено под оловните покриви. Тя бе привикнала да понася всякакви температури в собствената си колиба с ниския и нездрав таван.

Когато прислужникът на инквизицията изведе вън от черната стая вързаната Луала, той извика. Един втори прислужник дойде и покри главата на затворницата с чер плат. Това се правеше, щото тия, които биваха отвеждани в оловните стаи, да не знаят пътя и да не могат да избягат.

Двамата слуги повлякоха старата просякиня през лошо осветените галерии, нанасяйки й удари. Те преминаха Моста на въздишките и проникнаха в задната част на палата на дожовете, после се изкачиха по една тясна стълба с безчислени стъпала.

Бедната старица се задъхваше, но нейните двама палачи я принуждаваха, волю-неволю, да се изкачва все по-високо и по-високо.

Ставаше все по-трудно за дишане. Топлината, която царуваше вечно под оловните покриви, не можеше да се опише. Тия места никога не се проветряваха. Гъст и тежък въздух ги изпълваше. През цялата година, зиме и лете, той оставаше горещ, задушен и неподновен.

Тайните тирани на Венеция подлагаха жертвите си на най-жестоки наказания.

Когато двамата прислужници и старата просякиня достигнаха до върха на стълбата, намериха от двете страни на дългите коридори, добре заключени и надзиравани оловните стаи.

Една непоносима топлина цареше в тях.

Ужасните стаи бяха с малки размери. Покривът бе толкова ниско, че човек с висок ръст не би могъл да стои прав. Почти всички стаи тогава бяха заети. Обаче, те бързо се опразваха и се заемаха от други човешки същества, След няколко дни или няколко седмици затворените в тях нещастници умираха и биваха заместени от други, обречени на смърт.

Лете бе невъзможно да се бутне с пръст оловният покрив. Той гореше като огън.

Луала бе отведена в стаи, чиито размери бяха едва десет стъпки дължина и пет стъпки височина.

Мебелировката се състоеше от едно легло от морски водорасли, един стол, една маса, една пията, една стомна и едно разпятие.

Слугите снеха от старата просякиня черния воал, който покриваше главата и, и повикаха ключаря. Последният дойде да приеме новата затворничка и да напълни стомната с вода.

Тримата мъже след като свършиха работата си, се отдалечиха бързо.

Луала остана сама в тъмната стая, където едва проникваше дневната светлина през едно малко прозорче, грижливо замрежено с решетки.

Луала се отпусна върху леглото и се приготви да спи. Тя бе уморена и бе привикнала да се лишава от удобства в колибата си, която със своята бедност й изглеждаше приятна.

Тя трябваше да си почине, обаче, чуваше непрекъснато оплакванията на другите затворници, които произвеждаха голям шум.

Когато един млъкнеше, друг започваше.

Това бе една ужасна смесица от отчаяни викове, безнадеждни оплаквания, която никой не можеше да чуе отвън. Това бе един земен ад, който превъзхождаше по ужасите си представите на народа за царството на дявола и наказанията, на които биват подлагани грешниците.

Водата, която се донасяше на затворниците, биваше хладка, когато им я донасяха. Достатъчно беше, обаче, да престои само няколко минути в стаята, за да стане топла.

Първите дни повечето от затворниците не се докосваха до ястията, които им носеха; топлината стягаше гърлата им и убиваше всичкия им апетит.

Техният живот не бе друго освен ужасна агония, която завършваше с освободителна смърт.

Старата Луала, напротив, учуди своя тъмничар с извънредната си упоритост. Тя ядеше лакомо лошото си ястие, което й се поднасяше, и пиеше жадно топлата вода от стомната. Пазачът не можа да разбере как едно така слабо и изтощено тяло като това на бедната просякиня може да крие такава сила.

Нещо повече. Тя превъзхождаше страданията. Не обръщаше никакво внимание на стенанията, които се разнасяха от съседните килии; беше свикнала с тях и спокойно спеше.

Всеки ден тъмничарят нравеше рапорт до инквизиторите, в който съобщаваше за смъртта на някой от тия затворници, които трябваше да загинат в оловните стаи. Той им съобщи и изненадата, която бе предизвикала у него тази просякиня, способна да понася съвсем леко ужаса на своя затвор:

Подобен случай не беше отбелязван. Великият инквизитор пожела сам да се убеди в чудото и реши да се изкачи една вечер при старата жена.

Любопитството не бе единствената причина за неговата постъпка. Мистериозните обвинения, произнесени от Луала, още смущаваха духа му… въпреки че с нейната смърт щеше да й бъде отнета възможността да направи пред народа някакви разкрития.

Произнесеното проклятие от бедната жена измъчваше непрестанно съвестта на този човек, който бе закоравял в убийства, който през целия си живот хладнокръвно бе раздавал най-ужасната смърт и когото плененият дож справедливо бе нарекъл човек с каменно сърце.

Миналото на стареца бе покрито с мрачна мистерия. А сега старата просякиня не само знаеше всички тайни на държавата, но и тия на самите инквизитори.

Той пожела да изследва душата на тая жена, която се смяташе за магьосница, и се изкачи една вечер сам, без никакъв придружител в оловните стаи.

Бе взел със себе си малко джобно фенерче, изработено от сребро, и осветяваше с него пътя си.

Стражата рядко стоеше в затвора под оловните покриви. Тя идеше два пъти на ден, сутрин и при падане на нощта, за да наглежда затворниците.

Когато достигна горната част на стълбата, главният инквизитор се спря да си отдъхне и да привикне на лошия въздух, който го обкръжаваше, после продължи да се изкачва.

Щом пристигна в ужасиите коридори, той се оправи в тъмнината, благодарение на фенерчето си, което хвърляше сноп светлина, и тръгна към определената стая на съдиите. Ключовете на всички стаи имаха други еднакви и инквизиторите можеха да проникнат по собствено желание в килиите, без да се обръщат към пазача.

Великият инквизитор взе тоя, с които се отваряше вратата на Луала…

Светлината на фенерчето му прониза мрака и пръсна бледа светлина в килията. При шума, произведен от завъртането на ключа в ключалката, старата просякиня скочи от леглото си. Заслепена от светлината, отправена срещу лицето й, отначало тя не можа да различи чертите на влезлия, но позна веднага, че посетителят не е нейният тъмничар.

— Стани — заповяда великият инквизитор.

— Охо! — каза тя. — Познавам този глас. Какво търси Виторио Карманиола, главният инквизитор? Какво е дошъл да търси в оловните стаи? Пази се — добави тя — да не се задушиш, преди да те е достигнало наказанието, което те очаква!

— Кой ти позволява да ме наричаш с това име? — прекъсна я главният инквизитор като се стремеше да остане в сянка зад фенерчето си.

— Отричаш ли, че си Виторио Карманиола? — каза тя. — Познах те добре, маскирани старче, чиято съвест е претрупана с тайни престъпления и чудовищни злодеяния!

— Какво означават тия дръзки думи, жено? — запита великият инквизитор малко смутен. — Осмеляваш ли се още веднъж да произнесеш ужасните обвинения? Ще те изслушам спокойно. Обмисли важността на това, което ще кажеш!

Един оживен и остър разговор се започна между инквизитора и затворничката.

— Защо идеш да ме смущаваш? — го прекъсна тя смело и гордо.

— За да те запитам — отговори Карманиола — искаш ли да запазиш живота си. Оставям те господарка на твоята собствена съдба!

— Кажи ми на каква цена ще ми оставиш живота — прекъсна го тя. — Тогава ще се реша.

— Ти трябва да ми разкриеш всички твои тайни!

— Ти не ще изтръгнеш от мен друго освен лъжи — започна тя разгорещено. — Не, часът още не е дошъл. Моите разкрития не са за тебе, а за народа. Вие ще потреперите всички, вие ще бъдете вкаменени в ужас, ти и твоите кървави помощници!

— Упорствуваш ли в твоето решение? — каза студено главният инквизитор.

— Ти идеш да го чуеш отново — подзе тя. — Луала е една слаба жена, но тя ще съумее да удържи това, което е обещала.

— Ти забравяш, клетнице, че си в моя власт!

— Твоята власт ли? Аз я презирам!

— Никога твоят глас не ще достигне до ушите на народа! Твоята упоритост ще те отведе до смъртта!

— Чудовище, аз съм още по-сигурна, че ще загина, ако разкрия моите тайни!

— Стаите на истината…

— Спомни си за Людовико Марчело! Мизернико, сатана, и престани с твоите заплашвания!

Старата просякиня произнесе това име с една отчаяна енергия. Великият инквизитор едва успя да сдържи вълнението си, което му причини този спомен.

— Жено! Коя си ти, най-сетне? — попита глухо той.

— Спомни си за Людовико Марчело! — повтори Луала.

— Защо?… — промълви той. — Това име?… Не го зная!

— Забравил си клети, Виторио Карманиола, престъплението, което извърши на четиринадесетгодишна възраст? Ще те накарам да си припомниш както и наказанието, което те очаква!

— Какво искаш да кажеш? Разкрий ми тази загадка!

— Не е дошло още времето! Знай само, че кървавото петно, опетнило съвестта ти, ще се измие само с твоята кръв. Проклинам те, да, проклинам те с цялата си омраза, теб и последния ти час, когато ще пълзиш като подъл злодей, който мисли, че може да се отърве от смъртта или страшните мъки! Да, ти ще ги изпиташ на свой ред, стократно ще изплатиш мъките, на които си подлагал безброй невинни.

— Ще ти изтръгна езика, дяволска вещице — извика великият инквизитор, едва владеещ се от гняв, — ако не признаеш това, което претендираш, че знаеш.

— Забавлявам се като те гледам как си обхванат от страх и неспособен да прикриеш безпокойството си — отговори тя. — Прати палача в килията ми! Нека се приближи до мен с нажеженото желязо и да ми изгори езика! Не ще кажа нищо преди да настъпи времето! Безпокойство, несигурност те гризят, зная го, виждам го и за това се радвам!

Великият инквизитор бе победен.

— Ще направиш по-добре да мълчиш! — каза той с плах глас и скръцна със зъби.

После изведнъж се обърна към вратата и я отвори.

— Мисли за Людовико Марчело! — извика отново просякинята, когато той се отдалечи по коридора…

7. Синьото домино

Марино Маринели потърси с очи всред маскираната тълпа мистериозното синьо домино, което му бе пошепнало на ухото няколко думи, които така го развълнуваха. Бе сигурен, че едно второ лице знаеше неговото присъствие на карнавала и бе го познало.

При тази мисъл Марино изпита едно чувство на несигурност, на голяма опасност…

Трябваше на всяка цена да намери синьото домино.

Кръстоносецът се запровира между маските, следейки на всички страни, когато един гърбав просяк, облечен в стара сенаторска мантия, се доближи до него и го бутна за ръката.

— Горо! — извика Марино изненадан. — Какви новини ми носиш?

— Важни новини! — отговори Горо с нисък глас. — Дожът и великият капитан са забелязали сеньора. Те не знаят кой се крие под маската ма кръстоносеца, но вече са обхванати от подозрения. Те наричат сеньор мистериозния чужденец и натовариха негъра да го следи.

— Дожесата се върна при палата — каза Марино замислен.

— Тя се разхожда с дожа — отговори негърът. — О, тя е хитра, но сеньор й негърът са по-хитри от нея.

— Зададе ли ти въпроси за мене? — попита Марино.

— За да не се усъмнят дожът и нейния брат в нея, тя също даде заповед на негъра да узнае кой е сеньора! Така тя разпръсна подозренията на дожа и му предложи ръка. Тя се съобразява с всички негови желания, надявайки се да го направи своя играчка.

— А Силвио Зиани?

— Великият капитан очаква връщането на своя роб.

— Извърши ловко задачата си, Горо! Но, кажи ми установи ли кое е синьото домино?

— Това е една сеньора! Негърът мисли, че е сеньора Анунциата!

— Как? — извика Марино изненадан. — Какво говориш?

— Кой друг, сеньор, може да знае кой се крие под маската на кръстоносеца?

— Може би имаш право, Горо. Желая да я намеря.

— Тя е наблизо — каза негърът.

— Но защо подозираш, че това домино е Анунциата? Как е могла да дойде тук, във Венеция?

— Негърът не знае, сеньор. Това само предполага.

— Ако не намерим синьото домино — каза Марино, — на всяка цена ти трябва да разговаряш с Луала, за да разбереш знае ли убежището на Анунциата.

— Само тя може да го каже — отвърна Горо. — Може би младото момиче е последвало тайно просякинята до Венеция… Негърът не успя да опита да отиде при старата. Получил е заповед да не се отдалечава от палата. През един от следните дни той ще се качи в оловните стаи и ще я разпита.

— Какво ще докладваш на дожа?

— Каквото се хареса на сеньор.

— Оставям на твоята сръчност, Горо, но направи така, че да мога да вляза утре в палата, под прикритието на моята дегизировка!

— Горо разбра, сеньор — отговори негърът. — Той ще се представи като чужденец, под името Санта Рока!

— Не — възрази Марино. — Рано е още да ме знаят под това име.

— Тогава Горо ще представи сеньор като чужденец, дошъл във Венеция като другите, по случай карнавала.

— Шт! — направи Марино. — Върни се към палата! Аз, най-сетне, забелязах синьото домино.

— Нека сеньор се пази! — му каза негърът с нисък глас, после го напусна.

Маринели се промъкна през шумно веселящата се тълпа и след няколко минути бе до синьото домино… Той го хвана за ръката, а доминото се опита да го блъсне и да избяга.

— Придружи ме, хубава маско! — каза Марино ниско, — и да си поговорим!

— Какво искаш? — запита доминото.

— Ти изглежда си разкрила моето инкогнито! — каза смело Маринели.

— По моя въпрос ли позна това? — отговори доминото, което се преструваше още на изненадано. — Да, зная кой си, но само аз зная мистерията, която те окръжава. Никаква опасност не те заплашва!

— Малко ме интересува опасността — подзе Маринели. — Искам да зная коя си ти!

— Не ще го узнаеш никога, никога.

— Чуй молбата ми — каза Маринели умолително, — остави да те открия по някой знак…

— Не мога…

— Дай ми ръката си — прекъсна я Марино. — Ще напиша твоето име върху шепата ти. Обещаваш ли да не отричаш, ако написаното е точно?

— Да — отговори доминото, — но при условие да напишеш името само веднъж и да не искаш повече от веднъж да ти отговоря истината!

— Съгласен съм. Погледни!

Марино нарисува едно А и едно Ф върху ръката на синьото домино, после го погледна въпросително. Доминото поклати глава.

— Ти се мамиш — каза то. — Мислиш ме за Анунциата, понеже ти пошепнах нейното име на ухото.

— Обеща да бъдеш искрена — каза Марино. — Заклевам те, разсей съмненията ми.

— Не съм Анунциата! — отвърна маската.

— Тогава коя можеш да бъдеш? — запита Марино учуден. — Как ме позна?

— Познах до теб и дожесата! — добави доминото със спокойствие.

— Ти си някоя приятелка на Анунциата?

— Нейна приятелка и нейна сестра, да! Марино се развълнува.

— Открий ми, най-сетне — каза той, — загадката, която те обкръжава… Усещам, че твоята ръка трепери!

При тия думи синьото домино бързо оттегли ръката, която кръстоносецът държеше и която можеше да го издаде.

— Какво те интересува — каза тя със задавен глас, — че моята ръка трепери?

— Твоето вълнение не е друго, освен страст — каза Марино.

— Треперя от гняв — започна енергично доминото. — Разсърдена съм от поведението ти спрямо Анунциата.

— Обясни ми думите си, маско!

— Казах вече… Какво искаш от мен?

— Говори! Обясни ми смисъла на твоя упрек. Искам го!

— Ти обичаш дожесата — отговори сухо маската.

— Какво то интересува тази любов? — каза Марино с естествен тон.

— Тогава ти мамиш три жени! — подзе синьото домино.

Марино не можа да се удържи да не трепне. Едно ужасно предчувствие го овладя, но после той се съвзе.

— Не — каза си той, — тази маска не може да бъде тя!

— Аз ще избавя Анунциата — започна доминото, — от твоите лъжливи клетви!

— Вярваш ли — отговори Марино със спокойствие, — че обичам дожесата, понеже съм й предложил ръка?

— Наблюдавах ви и двамата. Можах да чуя няколко думи от разговора ви. Зная, че тя те обича страстно, както другите, които си измамил. Зная, че тя вече е поласкала твоята гордост, че ти е говорила за щастието през вашето царуване.

— Ще ми повярваш ли, маско — каза Марино, — ако ти кажа, че моите връзки с Катерина нямат друга цел, освен да ми улеснят достъпа в дожовия палат и разкриването на една тайна?

— Моето убеждение остава непоколебимо. Ти я познаваш отдавна — отвърна енергично маската. — Моята длъжност е да защитя Анунциата!

— Тя не ще сподели твоите подозрения, тя не ще ти повярва! Само да й кажа една дума, да й направя един знак и твоето влияние ще изчезне.

— Тя е по-далече отколкото мислиш, хубави кавалере. Ти не ще видиш отново тая, която отвратително си измамил.

— Но коя си ти? — попита Марино ужасен. — Да не си моя зъл гений?

— Да, ти ме смяташ за твой гений — подзе студено маската, — понеже само с един знак, едно движение мога да те предам на твоите неприятели и да те погубя завинаги… Обаче, успокой се! Аз ще предоставя на съдбата да ти отмъсти. Това ще бъде за мене по-голямо удоволствие, отколкото да те предам на полицаите на Венеция.

— Изглежда — каза Маринели, — че ти правиш един великодушен акт, оставяйки ме на свобода. Знай, че аз съм твърде горд да приема такъв подарък. Маско, не се отдалечавай. Аз ще те позная най-сетне и ти ще можеш да ме предадеш на неприятелите ми.

— Защо? — отговори сухо доминото. — Да запазим маските си. Спорът, който е между нас, не се отнася за висшия съвет на Венеция и съвсем не ме интересуват заповедите, които той е издал срещу теб.

— Какво искаш да кажеш? — попита Маринели, който се преструваше на изненадан. — Никога не ще оставя друга жена да се надява, че ще ме притежава, освен Анунциата.

— Как се осмеляваш да твърдиш! — каза маската нервно. — Не си ли падал на колене пред друго момиче?

— Ах! — извика Марино задавено… — Ти значи си Мадлена? Отговори ми! Не си ли Мадлена Боргез?

Синьото домино поклати живо глава.

— Още веднъж се мамиш — каза то, — и аз узнавам непрекъснато нови признания. Как, тази принцеса също ли е една от измамените?

— Тя бе измамена — започна спокойно Марино, — не от моето прелъстяване, а от самата себе си!

— Какво искаш да кажеш?

— Е, добре, аз се чувствах привлечен към една сеньорита с такова име, която ми се струваше, че съчетава едновременно благородството на произхода, чистотата на сърцето, добротата и красотата.

— Казваш „струваше ми се“. Да не си станал жертва на някое заблуждение?

— Проникнах в нейната душа — продължи Марино, — не намерих друго, освен амбиции, деспотизъм и любов към лукса. Тя има за цел славата, опиянява се от почестите, които ми оказват, но не цени моята личност. Тя не може да открие какъв е върховният идол на моя живот, моите грандиозни планове… Ограничих се да я изуча, да констатирам ужасната истина. Защо се бях заслепил? Не исках да служа за играчка на нейните амбиции, нямах повече какво да й кажа, нито какво да искам. Сбогувах се със сеньората…

— С намерение да се върнеш пак да я видиш! — каза маската иронично.

— Чувствувах неудържима нужда да напусна Рим. Тръгнах през нощта…

— И без знанието на Мадлена — добави доминото. — На следната сутрин тя те очаква напразно и изпадна в една отчаяна криза, близо до лудост…

— Най-сетне те познах — каза Марино изведнъж. — Ти си Мадлена!

— Не ме разпитвай! — възрази маската. — Не се опитвай да узнаеш коя съм! Задоволи се да знаеш, че познавам Анунциата и тая, третата, която ще бъде жертва на твоята красота и твоята любов.

Маринели, при тия думи, не можа да се сдържи. Той вдигна ръка към лицето на доминото и се опича да дръпне маската, но не успя.

Двамата се приближиха до пустата Пиацета, когато внезапно доминото се отскубна от кръстоносеца и се шмугна бързо всред тълпата на площада Сан Марко.

Маринели разбра, че бегълката отнася завинаги със себе си своята тайна и че всички негови усилия да я открие биха били не само напразни, но и биха го изложили.

Решен, обаче, да я проследи, той тръгна през маските.

Пиацета не бе така бляскаво осветена като площада Сан Марко. Дълбока тишина цареше около каменните стъпала, където спираха лодките.

В момента, когато Марино се приближи до влажната и покрита с плесен стълба, видя един силует, когото тъмнината правеше неразличим, да скача в една лодка и да се отдалечава бързо по вълните.

Той скочи в друга гондола, решен да проследи по водата синьото домино.

8. Анунциата и Мадлена

Когато Луала и Анунциата напуснаха хана в Рим, старата просякиня бе останала сама и бе паднала в ръцете на Антонио.

Двете бегълки бяха достигнали до града рано сутринта. Улиците бяха още пусти. Палатите изглеждаха заспали. Не се виждаше нищо освен затворени врати.

След като вървяха дълго, те срещнаха най-сетне на брега на Тибър няколко лодкари и търговци на цветя. Попитаха за палата Боргез.

Едно момиче любезно им обясни и заяви, че е готово да ги заведе.

— Палатът не е още напълно построен — каза то из пътя.

— Но е вече обитаем, нали? — попита старата Луала.

— Да, няколко крила вече са завършени. Множество членове от фамилията на папата живеят там… Ето, вижте! Ние вече пристигнахме.

— Това е истинско чудо — каза старата Луала.

При вида на този храм на лукса смелостта започна да напуска Анунциата.

— Кого искате да видите? — попита цветарката. — Никой не е станал в подобен час.

— Ще видим… Благодарим, че ни придружихте! — каза старата Луала на услужливото момиче, докато се върна към нея, при лодките и търговците.

— Колкото повече се приближавам до този палат, толкова сърцето ми повече тупти — призна Анунциата.

Просякинята се помъчи да успокои младото момиче.

— Съвземи се, мое дете — каза тя. — Защо се плашиш, съкровището ми? Ти ще намериш най-сетне твоя скъп Марино. Не мисли за друго, освен че неговата любов и твоята изискват смелост и търпение. Вие и двамата почти сте достигнали целта си.

— Струва ми се, че слугите стават — каза трескаво младото момиче. — Не забелязвате ли лакеите; които се движат край вратата?

— Бъди смела, мое съкровище. В какво може да се съмняваш? Трябва ли да те придружа до вътрешността на палата?

— Не, добра ми Луала — отговори момичето. Просякинята се съгласи.

— Ти имаш право — каза тя. — Ще бъде лошо, ако влезеш в палата, придружена от една старата просякиня. Моята изтъркана мантия ще направи лошо впечатление и ще отврати тия хора. Влез сама. Те на драго сърце ще изслушат и ще отговорят на едно красиво момиче…

Старата просякиня замълча за момент, като че ли обзета от съжаление.

— Уви — каза тя. — Колко ми се искаше да видя още веднъж нашия скъп Марино.

Анунциата поиска да я задържи и я покани да влязат заедно в палата.

— Не, мое съкровище — отговори старата жена. — Не бива повече да се въртя около този княжески палат с моята мизерна външност. Ще се върна в хана при Горо. Може би Марино ще излезе с теб и ще те придружи до нашия хан. Може би ще ни повика, негъра и мен! Кой знае?

— Дано така стане, добра Луала — каза тъжно Анунциата, — както вие казвате, а не да се завърна при вас с очи, пълни със сълзи. Как ли ще ме посрещне Марино, като ме види внезапно пристигнала?

— Той ще се зарадва, мое съкровище. Неговото буйно желание е да намери своята Анунциата. Изправи се по-гордо, издигни очите си! Нали трябва да бъдеш смела в този решителен час.

Момичето почувствува благотворно влияние от думите на старата си закрилница. То придоби кураж.

— Довиждане, мое съкровище, щастливо виждане! — извика старата, като се отдалечаваше, клатушкайки се.

Младото момиче се доближи до голямата врата. Лакеите се намираха на стъпалата и метяха.

Те изглеждаха, че не бяха спали цяла нощ.

Някои от тях показваха на другите златните монети, които бяха получили за награда, и разговаряха.

Анунциата пристъпи към тях и ги поздрави с треперещ глас.

— Хей! — й викна един дебел лакей, — какво търсиш толкова рано?

После той се приближи до момичето, което изглеждаше твърде изплашено, разгледа го изпитателно и каза, усмихвайки се:

— Какво желаете, сеньорита! Без съмнение имате някой любовник между войниците, които заминаха на фронта. Желаете ли новини от тях?

— Извинете — каза момичето с несигурен глас, — аз исках… Един от лакеите я прекъсна, като й каза да се приближи по-близо.

— Оставете ме да ви утеша, сеньорита. Ще ви направя една изповед. Хубавите момичета като вас заслужават да се направи една малка услуга. Чуйте, дадена е обратна заповед на войниците. Те вече се връщат. Не ще има война!

— Не ви питам за това — отвърна тя, — но…

— Не мога да ви кажа точната дата на тяхното връщане в Рим — продължи лакеят. — Но часът е близък, понеже нашият милостив господар замина преди осем дни да даде обратна заповед на войниците.

— Оставете ме да ви задам един въпрос — каза най-сетне Анунциата, която бе успяла да вземе думата. — Сеньор Марино Маринели живее ли в този палат?

— Марино Маринели ли? — каза лакеят. — Не познавам това име!

Анунциата искаше да му зададе друг въпрос, когато всички слуги изведнъж си зашепнаха нещо, заеха почтителна поза и започнаха да се покланят дълбоко.

Една дама се бе появила върху мраморните стъпала на голямата стълба. Анунциата обърна очи към нея и позна красивата и горда сеньорита, която бе забелязала преди няколко дни, седнала, в колата на Марино.

Тя изглеждаше обзета от безпокойство. Нейните големи очи, искрящи от блясък, изглеждаха уморени. На лицето й бе легнал тъмен облак.

Тя бе следвана от една почетна дама и от първия си шамбелан. Последният правеше ежедневния си рапорт пред дъщерята на Франческо Боргез.

Той я уведоми, че граф Санта Рока бе напуснал палата през нощта, за да се върне на своя остров, а оттам да отиде във Венеция. Това съобщение бе единствената причина за скръбта на Мадлена. Бе я завладяло едно впечатление на изненада и недоверие…

Но внезапно една светкавица премина по лицето й. Тя си припомни думите, които графът бе произнесъл предната вечер при сбогуването:

— Сбогом, сеньора! — бе й казал графът, докосвайки галантно устните си до ръката на Мадлена. — Марино намери във вашия палат едно незаменимо гостоприемство; той не знае как може някога да ви се отблагодари. Знайте, че каквото и да се случи, неговата признателност ще бъде вечна.

С тия думи те бяха разделени. Мадлена мислеше, че това сбогуване е само до другия ден, но Марино бе решил да прекрати престоя си в палата.

В този момент думите на хубавия граф изпъкнаха в съзнанието на Мадлена. Тя изпита едно особено чувство сега, когато Марино бе напуснал Рим. Намираше в своето буйно и страстно сърце една господарка на нея самата, една сила, която й диктуваше. Тя не искаше да рухнат нейните смели надежди. Тя действително бе разчитала, че този граф Санта Рока ще остане неин пленник, ще стане за нея, племенницата на папата, красивата дъщеря на Франческо Боргез, една играчка, една кукла.

А сега хубавият граф, идолът на народа, бе изчезнал. Тя бе сънувала за него някакъв великолепен трон, някакъв апогей на слава и блясък, от което женската й гордост бе поласкана. Но ето, че цялата тази съблазнителна кула бе рухнала само с един удар.

Тя бе решила да направи една разходка в градината, да подиша пресния сутрешен въздух. В тази атмосфера огънят, които гореше в сърцето й, поотслабна.

Така се обясняваше нейното ранно ставане и появяването на главния шамбелан, който бе получил заповед да се държи на разположение на принцесата.

Мадлена бе преминала по плочките, които водеха към градината, като забеляза до вратата чужденката и лакеите, които я окръжаваха.

— Какво желае това младо момиче? — попита тя един от слугите.

— Извинете, благородна дамо — каза Анунциата, напредвайки с грация и достойнство към красивата римлянка. — Ида да се информирам за Марино Маринели. Слугите ми отговориха, че не познават този благородник, но вие зная, че го познавате!

— Кое ви кара да мислите, че го познавам? — попита Мадлена гордо.

— Вие, мадона — отговори Анунциата спокойно, — понеже ви видях седнала в една кола до него, преди няколко дни.

— Идеш да го помолиш за някоя услуга ли, младо момиче? Вече е късно…

— Късно ли? О, Боже! — викна Анунциата. — Пристигам твърде късно!

Принцеса Боргез се изненада от голямата тъга, която се бе изписала по лицето на нещастницата.

— Обърни се към главния шамбелан — каза тя презрително. — Той ще ти потвърди това, което ти казах.

— Граф Санта Рока е заминал преди няколко часа и вече е напуснал Рим — заяви тържествено шамбеланът.

Анунциата го изслуша, трепереща от ужас, нерешителна…

В този момент Мадлена се извърна и се отправи към вратата на градината, за да продължи прекъснатата си разходка.

Изведнъж гордата племенница на папата се спря. Една мисъл изпъкна внезапно във въображението й. Тя се обърна и хвърли поглед към чужденката, чието лице бе пребледняло от скръб.

— Бедното дете — си каза тя, — без съмнение е възлагало на Марино всичките си надежди.

Чудният контраст на голямата й красота и нейния мизерен вид правеше чужденката мистериозна.

— Какво ли желае? Какво очаква от Марино? — си каза Мадлена. — Марино, може би, е предчувствувал това посещение. Или, може би, се е надявал да срещне по пътя красивата непозната.

Поиска да се увери. Подозрението и ревността замъглиха очите й. Страст забушува в сърцето й.

— Последвай ме в градината — каза тя на Анунциата. — Съчувствувам на тъгата ти. Ела. Обясни мъката на душата си!

— Колко си добра, благородна дамо — каза Анунциата със слаб глас, докато сълзи блеснаха на хубавите й сини очи.

— Ела без страх — повтори Мадлена. — Довери се на принцеса Боргез. Ти събуди съчувствието й. Остави я да ти помогне!

Хубавата римлянка протегна ръка на чужденката и погледната пристъпи бързо, за да й подаде своята.

— Ела, придружи ме в парка — каза Мадлена. — Обясни ми причината за посещението и за твоята тъга.

Двете жени влязоха в градината на палата. Дърветата бяха покрити с червеникави листа, знак за края на есента.

Те минаха пред бронзовите лъвове, които изхвърляха през устата си струи вода. На това място шамбеланът и почетната дама ги напуснаха.

Мадлена отведе момичето в една беседка със скамейка и хубава кръгла маса — и двете от мрамор.

— Седни пред мене и ми разказвай болките си — каза принцесата, хвърляйки изпитателен поглед върху тъжното лице на Анунциата.

— Вие чухте думите ми, благородна дамо — отвърна бедното момиче. — Надявах се да намеря тук, в палата, благородния Марино Маринели.

— Ти не си от Рим, откъде идеш? — заразпитва я принцесата.

— От Венеция, сеньорита.

— Как? Ти си направила сама такова дълго пътешествие?

— Не, бях придружена от една добра стара жена, която ме взе под своя закрила!

— И каква цел си дошла в Рим? Как се наричаш?

— Наричам се Анунциата Фарсети. Дойдох в Рим с надежда да намеря благородния Маринели.

— Анунциата? — повтори Мадлена, не можейки да сдържи вълнението си.

После тя се съвзе и отново възприе гордото си държане.

— Познаваш ли добре граф Марино?

— Познавам го още от детинство, благородна дамо — отговори младото момиче с живост. — Вилата на красивата и добродетелна сеньора Маринели бе съседна на колибата на баща ми!

— Открий ми сърцето си без страх! — каза Мадлена. — Обичаш ли Марино?

Анунциата почувствува, че думите спират на гърлото й. Сълзи се появиха в очите й.

— Сега зная всичко — каза Мадлена. — Твоите сълзи за мен са едно признание на сърцето ти. Ти винаги си обичала Маринели! Ти го обичаш така страстно, че не можеш да живееш без него, че си го следвала дотук… Бедно момиче.

— Ще постигна моето щастие, като го намеря — каза със слаб глас Анунциата.

— Вярваш ли, че те обича?

— Да, сигурна съм. Той ми се закле. Познавам верността му, неговото честно сърце — отговори момичето.

— Обаче, ако той те е мамил, ако е станал недостоен за любов, какво ще правиш?

— Какво казвате, сеньора?… За Марино ли говорите? — запита Анунциата, която не можеше да разбере.

Мадлена я изгледа с поглед, пълен със съчувствие и меланхолия.

— Бедно дете! — въздъхна тя.

— Имайте милост към мен! — извика младата венецианка, — обяснете ми вашите думи!

— Е добре — отвърна Мадлена, — ти си била измамена.

Марино Маринели и на мене обеща любов и вярност!

Анунциата се изправи изведнъж. Нямо страдание се бе изписало върху лицето й. Тя трепереше.

Момичето загледа гордата римлянка, която искаше да грабне скъпата мечта на неговия живот.

После тя изведнъж придоби смелост. От лицето й изчезна страдалческото изражение и то придоби тържествен блясък. Тя си припомни обещанието. Тя се чувствуваше сигурна, въпреки всичко, в неговото обещание и в честността му.

— Вие сигурно се мамите, благородна дамо — каза тя с тих глас. — Този, за когото говорите, не е Марино. Земята да се провали, слънцето да падне върху главите ни, пак не ще ви повярвам. Не, Марино не ще измени никога на любовта, в която се е заклел. Той ми е всичко, което притежавам, понеже нямам нито имот, нито дом. Нашата взаимна любов е единственото нещо, което ме свързва с живота и ми помага да понасям нещастията.

— Неверен! — промърмори племенницата на папата, чиито очи блестяха от гняв.

После тя превъзмогна чувствата, които я вълнуваха, и хвана ръката на своята съперничка, давайки си вид, че й съчувства.

— Съчувствам ти от цялото си сърце, бедно дете — каза тя. — Не искам да разруша надеждите ти, понеже зная, че си още по-нещастна от мене.

— Моята любов е непреклонна, сеньорита — отговори твърдо нещастницата. — Никой не може да ме разколебае.

— Тогава моя длъжност е да те пазя, Анунциата, да те спася. Трябваше да пазя мълчание, да не предизвиквам страдание в тебе, по реших всичко да ти открия. Видя ли Марино до мене, седнал в колата?

— Да, сеньорита, видях го и го познах.

— Е. добре, пред тази пейка, където сега сме седнали, той коленичи и ми се закле във вечна вярност. Ние сме били измамени и двете по един подъл начин. Вярваш ли ми?

— Света Богородице! — извика Анунциата, — вашите думи ме измъчват…

— Остави ме да те закрилям, Анунциата — подзе принцеса Боргез. — Има още време за спасяване на нашите отчаяни души. Чуй какво ще ти кажа.

— Имайте милост към мене! — прекъсна я бедното момиче.

— Чувствувам болката ти — отговори принцесата. — Не трябва да се предавате на отчаянието. Отстрани всяка слабост. Има още време да му попречиш да ти напакости и да се спасиш. Откажи се от Марино, Анунциата! Превъзмогни влечението на твоето сърце. Вземи пример от мене. Аз го обичах и моята любов сега е разбита. Не съм твоя ревнива съперница: съжалявам те и те оплаквам като сестра.

Анунциата поднесе ръцете си към лицето и се разхълца:

— Не мога да ви повярвам — каза тя с глас, задавен от ридания, — не, Марино…

— Той не мисли вече за теб — прекъсна я Мадлена. — Той отиде на своя остров и ще се завърне в Рим, да ме отведе със себе си. В този момент, избран от съдбата, аз ще му извикам твоето име, високо и силно, и ще го отблъсна, посрамен и ужасен от неговото престъпление… Той трябва да бъде отблъснат едновременно от двете сърца, които е разбил.

— Имайте милост, милост! — викна Анунциата. — Предпочитам смъртта пред тази мъчителна среща.

— Съвземи се — каза Мадлена. — Утеши се в Бога, в нашата света религия. Само той може да те спаси.

Анунциата изглеждаше обзета от страшна вътрешна борба. Отначало се съмняваше в думите на Мадлена, но малко по малко отровата, която последната бе отправила към сърнето й, започна да се просмуква от него… Тя си припомни сега светналото от радост и любов сърце на красивата сеньорита, седнала до привлекателния сеньор.

Бедното сираче губеше и последната връзка, която го задържаше на земята, и неописуемо страдайте. Вече животът не я интересуваше. Каква полза да прекара в горчивини и страдания остатъка от дните си.

Внезапно тя изостави тия размишления. Взе едно бързо решение. Помисли за почивка, за забрава… Искаше да обезпечи материалната си сигурност и да се избави от шпионите и многобройните опасности, които я заплашваха от всички страни.

Тя стана.

— Сбогом, благородна дамо — каза тя с въздишка.

— Къде желаеш да отидеш? — попита принцесата учудена. — Откривам в твоя поглед нещо, което ме безпокои и ме ужасява. Къде искаш да отидеш, Анунциата? Подай ми ръка, знай, че ще бъда твоя сестра!

— Не, сбогом — отговори тъжно младото момиче. — Моето решение е взето.

— Едно решение, което е ужасно. Послушай съвета на твоята сестра, Анунциата. Обещавам изцеление на твоите мъки. Зная близо до Рим едно убежище, където ще намериш мир и спокойствие. Остави ме да те отведа там.

— Колко сте добра, мадона! — отвърна Анунциата, отмахвайки от челото си своите къдри, намокрени със сълзи.

— Кажи — продължи Мадлена, — желаеш ли да посетиш с мене убежището, което съм ти избрала?

— Не мога още да приема вашето великодушно предложение. Желаете ли да ми направите една услуга от обич към мене.

— Ти знаеш добре — заяви Мадлена, — че съм готова да осъществя всички твои желания и не ще ти откажа, освен едно: да те оставя сама.

— Добрата стара жена — отговори Анунциата, — която ме придружи и покровителствува дотук, живее в Неаполския хан. Ние двете едва се избавихме от шпионите на Венеция. Аз трябва да отида при нея.

— Знаеш, Анунциата, че това желание ми причинява много мъки, понеже виждам, че искаш да ме напуснеш.

— Моля ви, мадона — каза младото момиче настоятелно. — Отведете ме при нея!

— Наричай ме отсега нататък — каза Мадлена, — с името ми, както аз те наричам с твоето. За тебе не съм никаква мадона, а просто Мадлена. Твоето желание ще бъде задоволено — добави хитрата римлянка след кратко размишление.

Тя се надяваше на успее, чрез ловки думи, да отстрани Анунциата от нейната стара другарка.

— Ще дойда заедно с тебе до хана — каза тя.

Младото момиче повярва в искреността на Мадлена и непрестанно й благодареше.

— Ти ще ме обикнеш, Анунциата — отговори наследницата на Боргезите. — Ела, да не губим време. Вече наближава обяд.

— О, вие сте така добра — каза венецианката с детска наивност, — сега вярвам всичко, което ми казахте. Вярвам също, че ми желаете доброто.

— Небето да бъде благословено! — викна Мадлена в изблик на нежност. — Ти разбра най-сетне.

При тия думи тя отведе Анунциата при главния вход на палата и заповяда да доведат затворената кола.

След няколко минути двете жени тръгнаха към Неаполитанския хан.

По пътя те разговаряха и Мадлена успя най-сетне да спечели сърцето на своята съперница, на която бе причинила ужасни мъки.

Те пристигнаха в хана. Там узнаха, че старата Луала не бе се връщала и че негърът също бе заминал отдавна.

Анунциата се отчая.

Благата й покровителка обеща, че ще направи всичко възможно, за да намери следите на Луала.

Двете жени обиколиха с колата всички пътища наоколо, но не намериха нищо. Никой между хората, които разпитваха, не бе видял старата просякиня.

Изпаднала в отчаяние, Анунциата се отпусна в ръцете на Мадлена и започна да плаче.

— Успокой се! — каза й тихо Мадлена. — Още съществува едно убежище, едно място, където ще вкусиш желания мир!

— Кажи ми го — отговори тя, — отведи ме на това желано място или ще се убия от отчаяние!

Мадлена даде на кочияша един мистериозен знак и скоро колата тръгна наново по пътя за Рим. След това мина през много улици, докато най-после достигна до една врата, наречена Порта Анжелика.

Пътят минаваше край многобройни гостилници и кръчми, където много хора пиеха и танцуваха. Екипажът пристигна до Монте Марино.

Мадлена показа с пръст на Анунциата, през прозореца на колата, кубето на една камбанария, която се издигаше към небето. Това бе малката църква Санта Мария дел Розарио. Колкото колата се приближаваше по-близо до свещената ограда, звънът на камбаната се чуваше все по-ясно.

— Погледни там, сестро! — каза Мадлена на младата венецианка.

— Но това е манастир! — извика тя с поглед, пълен с ужас.

Действително, на известно разстояние се забелязваше една висока стена, посивяла от старост, зад която се издигаше камбанарията с кръст на върха.

— Това е къщата, където царува вечен мир, където твоята душа ще намери лек на страданията си. Ти ще приемеш расото на набожните сестри клариски и ще се откажеш от земните радости и удоволствия. Игуменката им е предана. Ще намериш в нея втора майка и добра утешителка. Как, ти трепериш?… Криеш лицето си?…

— В манастир! — въздъхна Анунциата. — Да се разделя завинаги със света!

— Не ти ли обещах да ти намеря едно място на мир и спокойствие, сестро? — прекъсна я Мадлена.

— Завинаги погребано!… — въздъхна нещастницата.

— Ти ще се възродиш в един нов живот — заяви тържествено лукавата Боргез. — Всички твои мъки, всички страдания ще изчезнат.

Колата вече бе достигнала до манастира.

Тя спря пред една решетъчна врата, забита в дебелата стена. Двете жени можаха да забележат през решетките на вратата шествието на монахините, които излизаха от манастира и отиваха на вечерня с молитвеник в една ръка и запалена свещ в другата.

Когато шествието изчезна и когато Мадлена и Анунциата пошепнаха молитвата си, племенницата на папата позвъни на вратата.

Една сестра послушница дойде да отвори. При вида на Мадлена Боргез тя се поклони с дълбоко почитание.

Тогава Анунциата почувствува, че Мадлена я хваща за ръката и я води в двора на манастира.

После чу вратата да изкърпва за втори път върху скобите си, за да се затвори зад нея.

9. Юдина целувка

Великият капитан направи един студен поклон и влезе в апартамента на дожа.

— Негърът завърна ли се? — попита го Луиджи.

— Намерих го тази нощ в палата си — отвърна Силвио. — Бе легнал върху килима във вестибюла ми и спеше дълбоко.

— Значи бил е пиян?

— Да. И то толкова, че можах да го разпитам едва днес.

— И какви новини ви каза?

— Неговият рапорт бе много оскъден.

— Вярвам, обаче, че негърът е намерил някаква следа, на която можем да разчитаме.

— Струва ми се, че той обладава всички пороци на своите съплеменници — каза Зиани. — Не мога да го използвам при тия условия.

— Мислите, че той е предпочел да пие, отколкото да изпълни вашата заповед?

— Без никакво съмнение! Разказва, че е следил кръстоносеца, че му е говорил…

В този момент Николо Стено, шамбеланът, влезе и съобщи за идването на управителя на Сан Марко.

— Помолете го да влезе! — заповяда дожът. Тадео Моро винаги имаше на лицето си важно, сериозно изражение. Тон поздрави присъствуващите.

— Нося ви едно чудно известие! — каза той. — Получих го от капитаните на две наши галери, които се завърнаха вчера във Венеция. Скалистият остров, които се издига всред Адриатика и които досега бе останал незаселен, е вече на път да стане едно малко кралство.

— Как? — извика дожът изненадан. — Ще се основе държава на този пуст остров, изпълнен със скали и пясък?

— Какво означава това неблагоразумие! — добави Зиани. — Как се е осмелил да обсади този остров без позволението на Венеция?

Тадео Моро вдигна рамене.

— Той не принадлежи на никоя държава — каза той. — Той е скалист безплоден остров и неговото заемане от някого не представлява никакво нарушение.

— Извинете, благородни Тадео Моро — отвърна великият капитан. — Никакво ново кралство не може да се основе без позволението на Венеция. От друга страна този остров се намира на средата на Адриатика и може да стане опасен за Венеция, ако бъде укрепен добре.

— Какво, прочее, са видели капитаните на тия галери? — попита дожът. — Досега този остров изглеждаше за пренебрегване. Кого може да интересува този жалък остров?

— За нещастие, той вече не е така жалък — отговори Тадео Моро. — Той сега е обграден с крепости. Скалите са превърнати на истински естествени укрепления. В средата на острова се строят една църква и един голям дворец. По бреговете сноват войски и една тълпа рибари хвърлят мрежите си, бродейки с лодките си в морето.

— Това е магьосничество — извика дожът. — Този остров, значи, е станал една малка държава?

— Там вече има едно многобройно население, построени са много колиби, хамбари, конюшни, подслонени зад скалите. Островът притежава също и хубаво пристанище, даващо пълна безопасност за корабите.

— Боже! — извика Силвио Зиани. — Ако капитаните на галерите не са преувеличили, ако не са станали жертва на „Фата Моргана“, трябва да изпратим корабите си към това място.

— Заповедта ще бъде дадена — прекъсна го дожът, — но продължете вашия разказ, благородни Тадео Моро. Вие още не сте казали всичко.

— Целият остров е превърнат в една крепост — обясни управителят. — Повечето от скалите крият батареи.

— По дяволите! — извика дожът мрачно. — Ние трябва да хвърлим светлина върху това чудно събитие.

— Аз вече съм в състояние да обясня на Ваше Величество част от мистерията.

— Говорете, благородни, Тадео Моро — каза дожът. — Вие разпалвате любопитството ми.

— Е добре — заяви последният. — Двамата капитани твърдят настойчиво, че в чудно малко пристанище се намират множество галери, напълно подобни на нашите.

— Венециански галери? Това е невъзможно! — извика дожът, който стана блед. — Как са могли да се съберат на този остров?

— Припомням на Ваше Величество — продължи управителят, — че един граф чужденец, който вероятно е пристигнал от Мексико, е построил много галери в нашите корабостроителници. Спомняте ли си хубавите мексикански дублони, които той плащаше?

— Как? — извика дожът изненадан. — Вие говорите за граф Санта Рока?

— Предполагам — заяви управителят, — че този мистериозен чужденец е избрал острова като място, където да се установи. Присъствието близо до тия скали на галерите, построени във Венеция за негова сметка, потвърждава това.

Тадео Моро замълча и хвърли изпитателен поглед върху двамата мъже, за да прочете по лицата им впечатлението, което бяха произвели думите му.

— Наша длъжност е да изпратим някой от корабите ни да изследват крайбрежието на острова — каза дожът. — Какво е мнението на Съвета на тримата?

— Мисля, че е предвидил вашите заповеди и двата кораба ще тръгнат незабавно — отговори Тадео Моро. — Експедицията ще се извърши в пълна тайна.

— Напротив — каза дожът, — аз мисля, че трябва да отидат веднага нашите кораби и да накарат граф Санта Рока да даде обяснения.

— Извинете, Величество! — подзе управителят. — Една енергична постъпка рискува да бъде неефикасна и да ни изложи. Венеция не трябва да забравя, че този граф е за нея един таен съюзник. Благодарение на великодушната му намеса войната с Рим бе избегната. Той може би ще стане опасен за нас, ако се покажем нелюбезни към него.

— Аз ви подкрепям, драги Тадео Моро — прекъсна го Силвио Зиани. — В действителност ще бъде разумно през време на едно пътуване до острова той да бъде щателно изучен.

— Да се наблюдава отблизо този граф — препоръча дожът. — Всеки път, когато чуя да се произнася името му, овладява ме едно предчувствие, че ни заплашва опасност. Той се е настанил, нарушавайки правата в едно море, на което ние сме господари, и то без да получим никакво официално съобщение. Може би е подпомогнат от папата, с когото, вероятно, има някакъв таен съюз… Но Венеция не се страхува от папата — подзе той със заплашителен тон. — Аз съм разгневен срещу този граф. Той ми отне случая да започна една кървава воина и да покажа на света, че нашите войски и нашите галери още могат да побеждават! Съветът на тримата ще вземе едно решение и ще ни го съобщи — каза студено Тадео Моро. — Карнавалните тържества ще продължат, като че ли нищо не е било.

— Ах! Карнавалът! — извика великият капитан. — Имам да ви задам един въпрос по този повод. Кажете ми благородни Тадео Моро, не забелязахте ли край палата един строен маскиран кавалер, на чиято мантия има пришит голям кръст! Той си е позволил привилегията, обикновено запазена само за благородните, да се разхожда под ръка с дожесата на площада Сан Марко.

— Видях го! — отговори сухо управителят. — И на мене ми изглежда подозрителен. Знаете ли кой се крие под тази маска?

Докато управителят и Силвио Зиани разговаряха за мистериозния чужденец, Луиджи, мрачен и навъсен, си припомни внезапно мистериозните думи на астролога:

„След години, по време на карнавала, едни гост ще се представи на един от твоите банкети… Отвори му всички врати на къщата си и на твоето сърце!… От него зависи твоя живот и този на твоите приятели!“

— Кой знае? — извика внезапно Луиджи, докато великият капитан и управителят се спогледаха с учудване. — Кой знае дали мистериозният чужденец ще се появи днес в деня на моя празник, дали той не е граф Санта Рока, дошъл тайно във Венеция, не да празнува карнавала, не да се забавлява, а да шпионира нашите лагуни, нашите крепости, нашето пристанище!

— Подобна смелост не може да остане ненаказана! — отговори Силвио Зиани.

— Искам да ми се предоставят по възможност най-бързо задоволителни сведения за държането и постъпките на този граф. Моите подозрения не престават да ме тревожат.

— Ако познаем в тази маска — каза Зиани, — граф Санта Рока, ние ще можем да го задържим като наш пленник и да му поискаме сметка за неговите военни приготовления.

Тадео Моро бе на същото мнение.

— Ако мистериозният чужденец — добави той — запази маската си, заявявайки, че е граф Санта Рока, тогава той не е друг освен едни авантюрист. Ще стане подозрителен и ние имаме право да се осведомим за неговата личност. Ако наистина е предполаганият граф, тази работа може да вземе лош обрат и да има тежки последици. Но пие можем да му противопоставим обстоятелството, че не ни е предупредил за себе си и се е вмъкнал тайно тук.

— Планът на управителя на Сан Марко е превъзходен — каза дожът след минутно мълчание.

Очите на Луиджи изпускаха светкавици под гъстите вежди. Той бе кръстосал ръце на гърдите си, знак, че обмисляше някакво подло решение.

— Сам ще се нагърбя — каза той, — с ролята на шпионин. Ще заприказвам мистериозния чужденец. Лека-полека ще го накарам да ми каже името си.

— Вие имате пълно право, господарю — отговори учтиво Тадео Моро, — понеже вие днес сте цар на празника!

— Моят план — продължи дожът, — е сходен с този на управителя. — Колко полицаи и войници от арсенала ще бъдат между маскираните, било в залата, било наоколо?

Силвио Зиани отговори, че е поставил повече от сто такива във вътрешността на палата.

— И повече от петстотин войници от арсенала се намират на площада Сан Марко — допълни управителят.

— Избрахте ли, Силвио, най-храбрите, най-решителните хора? Дадохте ли им такива маски, че никой да не може да ги различи от останалите гости? — запита дожът.

— По заповедите на великия съвет — отговори Зиани, — раздадени са им нови костюми и всичко е запазено в пълна тайна. Имат само един отличителен знак. Шапките на всички са черпи с жълти пера.

Дожът изказа задоволството си и изложи своя план.

— Силвио — каза той на великия капитан, — стойте в тълпата близо до мен. Когато ме видите да се разхождам в коридорите и разговарям с мистериозния чужденец, поставете наблизо една дузина от вашите хора, избрани измежду най-сигурните и най-ловките. Ако видите, че съм познал в моя събеседник граф Санта Рока, наблюдавайте за знака ми и очаквайте. Вие ще издебнете момента, когато той ще напуща палата да го заловите.

— Разбирам — каза Зиани. — Ще наредя да арестуват чужденеца, колкото е възможно по-тайно.

Тадео Моро похвали плана на дожа, пожела му успех, после направи един дълбок поклон и излезе.

Последният остана сам, замислен, с очи устремени в паркета, украсен с мозайки.

— Отвори му всички врати на къщата си и твоето сърце — каза си той, повтаряйки думите на астролога. — От него зависи твоят живот и този на приятелите ти. Падни на колене пред госта чужденец!… Това е той, несъмнено е той! Какво означава това смъртно предсказание? Защо се колебаеш?… Кой може да те принуди да го изпълниш. Осведоми се за личността на непознатия. Целувката, юдината целувка, ще го предаде в ръцете на полицаите… Кой иде!… Каква новина ми носите? — каза той на Николо Стено, който предпазливо влезе.

— Секретарят на Съвета на тримата моли Ваше Величество да го приеме. Касаело се за една важна и спешна работа!

— Да влезе! — заповяда дожът.

Секретарят влезе веднага. Държеше една заповед в ръка.

— Молбата ви е изпълнена — каза маскираният секретар, — нека Ваше Величество подпише този документ.

При тия думи той подаде на дожа едно писмо с почтителен жест. Луиджи прочете:

Дожът се доближи до писалищната си маса и взе едно перо.

— Ще добавите към този текст — каза той на секретаря, — нареждането да се изпълни бързо експедицията както за отиване, така и за връщане.

— Вашата заповед ще бъде изпълнена, Величество — отговори секретарят, който взе документа и напусна стаята, след като направи дълбок поклон.

Вечерта настъпи.

Маските се раздвижиха, закръстосваха навсякъде в една бърканица от червени, жълти и зелени облекла и изпълниха като една чудна вълна площада Сан Марко, Риалто, Кале Марчерия.

Огньовете, запалени от кулата Сан Марко, осветяваха целия площад. Свещите, поставени върху стените на дожовия палат, бяха удвоени този ден, в чест на празника на дожа.

Маскираната тълпа достигаше чак до залите на палата.

Дожът като че ли бе забравил своите прерогативи и се смееше, благодарение на дегизировката си между буйната тълпа.

Горе, в галерията, където водеше една стълба, хората отваряха големи бъчви, обкичени със зеленина, и наливаха съдържанието им в сребърни вази. В една от залите на долния етаж жените разиграваха томбола, хазартна игра, на която се печелеха букети, пръстени и други украшения.

Навсякъде цареше радост и удоволствие.

Дожът и Съветът на тримата не предлагаха напразно тия веселби на народа. Те знаеха колко бързо венецианците забравят, в тия дни на луда радост, всички злини, причинени им от техните господари.

И тълпата, надаваща викове от радост и на лудост, непрекъснато пълнеше палата на дожовете.

Беше възприет обичаят да се носи същата маска цялата първа седмица. На осмия ден, забавляващите се, които вече бяха направили много познанства, променяха маските си, за да дирят нови приключения.

Между маските, блестящи от лукс и великолепие, издаващи богатите патриции, които пълнеха разкошните салони на палата, се намираха няколко личности, които се различаваха от всички. Тадео Моро с черна мантия се разхождаше в компанията на едно домино, цялото облечено в коприна, с цвета на морска вода. Едно второ домино от черна коприна разговаряше с благородната дама с червения ешарп. Тук-таме в тълпата се появяваха и изчезваха кавалери с жълти пера на шапките или един стар гърбав просяк, наметнат с една изтъркана сенаторска мантия.

Глашатаите вече отдавна бяха свирили със своите сребърни тръби. Многобройни свещи разпръскваха в залите силна светлина. Слугите на дожа, също маскирани, проникваха навсякъде с големи подноси от скъп метал, натоварени с бутилки и чаши.

Кавалерът кръстоносец също влезе в голямата зала на палата и се смеси във веселата маскирана тълпа.

В този момент доминото с морския цвят обърна вниманието на своя съсед, кавалерът, облечен в черно, върху блестящата фигура на мистериозния чужденец. Последният пристъпваше в палата с благородна и горда походка, като че ли обладаваше някаква невидима мощ и не се съмняваше в нищо.

Тогава Тадео Моро се наведе към ухото на дожа и му довери своите наблюдения. Вярваше, че е на добра следа. Според пресмятанията му брилянтените карфици, които поддържаха перата на чуждия кавалер, струваха милиони.

Чужденецът разгледа с изпитателен поглед всички маски. Видя как черното домино внезапно напусна благородния си другар, но не можа да намери една маска, която диреше с внимание и страх: синьото домино.

Знаеше, че последното, скачайки в една лодка, бе избягало по водата и бе се избавило от неговото преследване, благодарение на нощната тъмнина. Марино сега имаше само една цел: да го намери на всяка цена и да узнае кой се скрие зад тази маска.

Тълпата, която пълнеше разкошните вестибюли, бе така гъста, че всеки можеше да се разхожда, без да бъде забелязван от другите. Но беше ли това случайно или последица от един предварително обмислен план. Марино и благородната дама внезапно се намериха един срещу друг.

Той направи на дожесата едни кавалерски поздрав, докато Катерина мина край него с бавна и горда походка и му прошепна на ухото думата „Внимание!“

Кавалерът се учуди на това предупреждение.

— Какво ли иска да каже с тази дума — се запита той. — Катерина не ме е издала. Станал ли съм жертва на някой таен донос от страна на синьото домино?

Едно друго обстоятелство също даде на Марино да разбере, че го заплашва опасност. Дожесата не се бе опитала повече да му говори, въпреки че изпитваше голяма страст към него. Обаче, като погледна внимателно наоколо, не откри никакъв шпионин наблизо.

— Защо ли се тревожа — си каза най-сетне той. — Невъзможно е полицията да предприеме нещо против мене на този празник. Това би било едно нарушение инкогнитото на маските и би могло да има големи последици.

Венецианците не търпяха никой да ги ограничава в рядката им свобода, нито да смущава карнавала им.

Марино продължи пътя си. Преминавайки между маските, разменяйки някой банални фрази с тях, той съставяше мистериозния си план. Внезапно в една съседна зала забеляза просяка със сенаторската мантия. Последният изглеждаше, че внимателно наблюдава всичко, което ставаше около него.

В този момент кавалерът, облечен в черно, се приближи до чужденеца, по най-естествен начин и се намеси в разговора, който кръстоносецът водеше с една друга маска, оплаквайки се от горещината, която цареше в залата. После един слуга, носещ сребърен поднос, се доближи до групата. Черният кавалер взе една чаша за здравето на доминото и кръстоносеца. Марино бе принуден да вземе също една чаша и да я поднесе до устните си.

Залата, където се намираха тримата мъже, бе по-малко изпълнена с маски, отколкото другата. Една трета зала, която се осветяваше с матова светлина, й беше съседна. Ложата, от която дожът и дожесата, по случай празника, се показваха на народа, бе по-оттатък.

Тогава черното домино и неговият другар в костюма с цвят на морска вода пристигнаха във втората зала. Те разговаряха весело и разговорът им изглеждаше най-непринуден.

Морското домино се доближи, като че ли случайно до групата в средата на залата. Черният кавалер се отправи към черното домино, поздрави ги бързо, а дожът в това време разглеждаше изпитателно кръстоносеца.

Марино остана спокоен и никой не можеше да предполага, че той познава много добре доминото с морски цвят. Той обърна погледа си към маскираната тълпа, която изпълваше залата и където сега черният кавалер и Силвио Зиани се разхождаха с бавни стъпки и разговаряха полугласно.

Марино забеляза тогава, че морското домино бе решило да завържи разговор с него и диреше случай.

Синьото домино ли го бе предало? Заплашваше ли го наистина голяма опасност? Или дожът бе дошъл случайно да разговаря с него! Всичко сега щеше да се изясни.

— Как намирате нашия карнавал, сеньор? — запита доминото с цвета на морската вода.

— Великолепен е от всяка гледна точка — отвърна Маринели. — Щастлив съм, че мога да се насладя на всичкия този лукс и да се размеся между маските.

Тогава разговорът се завърза между двамата мъже.

— Вие без съмнение сте чужденец? — запита доминото.

— Кое ви кара да предполагате това?

— Вие сте един благородник, което се вижда от вашия вид, а аз познавам всички патриции на Венеция без изключение.

— Не е ли позволено на чужденците да дойдат да видят карнавала и да се маскират? — попита кръстоносецът.

— Вие лошо тълкувате смисъла на моите въпроси — отговори дожът. — За чужденците е позволено да присъствуват на нашите празници и за нас е чест и удоволствие да ги приемем, но ние желаем да ги познаваме, да знаем кои са ни гостите, сеньор!

Марино разбра какво целеше дожът.

— Разбирам ви — каза той. — Вие желаете да се запазите от шпиониране!

— Да. Имаше случай, когато Испания използува карнавала, за да ни изпрати шпионите си. Позволете ми още един въпрос — продължи Луиджи Гримани, без да предчувствува, че неговият събеседник беше незаконнороденият, неговият полубрат, когото мразеше. — Познавате ли скалистия остров, които се издига всред Адриатика?

Какво означава този въпрос? Марино започна да разбира, че новината за трансформацията на острова бе узната и че в него подозираха граф Санта Рока…

— Желаете да кажете за остров Санта Рока? — запита той.

— Санта Рока? — повтори дожът учуден. — Кой му е дал това име?

Кръстоносецът вдигна рамене.

— Това наименование е намерено издълбано на една от скалите на острова.

— Това е чудно!… Някой чужденец трябва да е кръстил вече острова?

— Кръстен и даже обитаван, сеньор. Понеже върху този изоставен къс земя е била намерена една колиба и всичко нужно за пребиваването на един човек!

— Вие изглежда сте добре запознати с цялата тази история! Посещавали ли сте острова? — запита дожът твърде заинтересуван.

— Да, много пъти! — отговори спокойно Марино.

— Разказват, че той е бил трансформиран и укрепен.

— Струва ми се — заяви Марино, — че е по-добре да се каже, че необитаемият остров е станал един великолепен и цветущ град!

— Досега Венеция още не е получила никакво официално съобщение за тази чудна колония.

— Вие смятате, сеньор, тази постъпка за необходима?

— Разбира се. Струва ми се, че дипломатическата учтивост го изисква. Венеция би трябвало да бъде информирана за остров Санта Рока, вече толкова напреднал.

— Вие много добре познавате правилата на венецианския протокол.

— Знайте, сеньор, че дожът е, който ви говори. Марино се поклони.

— И какво ще кажете, Величество, ако граф Санта Рока е дошъл да ви поздрави?

— Ще му повторя това, което ви казах, после ще го поздравя с добре дошъл.

— Позволено ли е да зная — попита Марино Маринели, — на що се отнася това държание и подобна сърдечност към него.

— Оставете ме да ви кажа — отговори дожът. Уведомиха ни, че граф Санта Рока е съюзник на папата.

— Позволете, Величество. Вие сте въведени в заблуждение!

— Вие знаете и това! Моята хипотеза се потвърждава все повече. Узнахме още, че граф Санта Рока е накарал папата да повика обратно войските си и да се откаже от войната срещу Венеция!

— Истина е, Величество!

— Венеция тогава дължи една признателност към граф Санта Рока!

— Неговото намерение беше, обаче, щото Венеция да не узнае за великодушието му и неговото влияние.

— Убеден съм, че граф Санта Рока не ще да — тръби за неговите благодеяния! Но Венеция има право и е длъжна да му благодари за неговата постъпка. Познавате ли граф Санта Рока?

— Той е този, с когото говорите, Величество — отговори Марино със спокойствие.

— Как! Възможно ли е? Каква радост е това за мене! — извика дожът с такъв глас, че Тадео Моро и няколко от приближените му сенатори можаха да го чуят.

— Една молба, Величество — каза незаконнороденият. — Оставете ме за днес да запазя инкогнитото си пред тълпата, позволете ми да запазя маската си.

— Вие имате право, графе! Желанието ви ще бъде удовлетворено. Но позволете, понеже сте действително граф Санта Рока, да ви поздравя с добре дошли от името на Венеция!

— Как, Величество? — каза Марино, преструвайки се на истински развълнуван. — Вашата добрина е безкрайна…

Дожът го хвана за ръцете, за да му даде целувка като на някой принц.

Марино се наведе.

Луиджи целуна челото на незаконнородения. Фаталният сигнал бе даден на началника на карабинерите…

Марино бе получил юдина целувка.

Той вярваше, че почитта на дожа към граф Санта Рока имаше някаква тайна политическа причина; може би, защото предполагаше, че ще има нужда от него.

В момента, когато Маринели оправяше шапката си върху главата, лукавия Луиджи му стисна ръката.

— Позволете ми, графе — му каза той, — да ви представя дожесата, моята съпруга!

— Величество — отговори Маринели, — много благодаря за любезния прием и много ще ми бъде приятно да засвидетелствам на дожесата почитта си.

Дожът го хвана под ръка и двамата се отправиха към голямата празнична зала.

Марино не забеляза, че Силвио Зиани, черното домино, даде заповед с нисък глас на много маски, чиито шапки бяха украсени с жълти пера. Той не видя как последният най-естествено тръгна, за да застанат на различни изходи; че вън, върху голямата стълба, жълтите пера изпъкваха по числото си.

Дожът отведе граф Санта Рока до благородната дама.

— Позволете ми — каза той, обръщайки се към Катерина, която се изплаши, като видя дожа под ръка с Марино и се питаше за причината на този чуден театрален фарс, — позволете ми да ви представя под тази маска граф Санта Рока, гост на републиката!

Дожесата не вярваше на ушите си. Марино и този мистериозен и така известен чужденец не бяха друго освен една и съща личност?

— Поздравявам граф Санта Рока. Той е добре дошъл в палата на дожовете — каза тя с глас, който леко трепереше.

— Живо съм покъртен от тия почести! — отговори Марино и се поклони.

— Надявам се да имам честта да ви намеря пак в тия зали — каза дожът, обръщайки се към граф Санта Рока и оставяйки го сам с Катерина, която бе успяла да се овладее.

Но когато Марино й предложи ръка и те тръгнаха свободно към една друга зала, почти празна от маски, тя не можа повече да сдържи изблика на сърцето си.

— Дали не съм станала жертва на някой сън? — въздъхна тя. — Или е истина? Кажи мм наистина ли ти си този мистериозен чужденец? Защо се криеш под друго име?

— Не знаеш ли — отговори той, — че под моето не мога да се разхождам във Венеция?

— Света Богородице! — извика тя. — Ти си същински магьосник като тия, които правят черна магия. Казват, обаче, че граф Санта Рока пристигнал от Мексико.

— Незаконнороденият, осъденият на смърт — отговори Маринели, — не може да се покаже под своето име. Затова е станал граф Санта Рока!

— Разбирам — каза тя. — Ти си изучил това изкуство, за да достигнеш до мене. Говори! Отговори ми на въпросите, които ти зададох вчера!

Марино мина с дожесата в съседната зала, където само няколко маски се движеха. Разговаряйки ниско с Катерина, той внезапно забеляза в третата зала, съседна на тая, в която се намираше, гърбавия просяк със старата мантия. Той стоеше в дъното на стаята, в сянката.

В този момент Марино бе застанал по такъв начин срещу дожесата, че само той можеше да вижда съседния салон.

Видя, че просякът му правеше бързи и настойчиви знаци.

Марино погледна маските, които бяха около него… Какво означаваха непрестанните знаци на просяка?

Кръстоносецът реши да изясни тази мистерия.

Той отведе Катерина в най-големия салон, помоли я да го извини за няколко минути… Внезапно той забеляза за първи път жълтите пера, които украсяваха шапките на множество маски. Беше ли това един подозрителен знак? Той бе обхванат от съмнение.

Маринели се престори, че се разхожда известно време във втория салон; после като че ли търсеше прохлада, премина в третия, който беше празен.

Великият капитан, дожът, управителят го следяха с неспокойни погледи. Но никой не го смути, нито отиде да притеснява граф Санта Рока. Неговите неприятели вярваха, че са сигурни в залавянето му, понеже всички изходи на салоните и на голямата празнична зала бяха пазени. Ако беглецът поискаше да напусне палата, щеше да бъде заловен и арестуван в пълно мълчание.

Великият капитан стоеше до Тадео Моро точно в средата на голямата зала, за да може да наблюдава съседните. Дожът се върна при съпругата си, за да напусне с нея празника и да й съобщи за успеха на своята хитрост.

За момент кръстоносецът, отдалечил се в полутъмния салон, избягна погледите на своите преследвачи. Скоро Силвио Зиани видя внезапно да се появява в съседната зала старият просяк с червената мантия в компанията на един „панталон“.

Първата мисъл на великия капитан бе да повика при себе си просяка, който беше Горо, неговият слуга, за да му даде заповеди. Но се отказа. Страхуваше се да не отвлече вниманието си и да загуби следата на граф Санта Рока.

Когато дожът и дожесата напуснаха празника и се оттеглиха в апартаментите, това което беше сигнал за закриване на празника, великият капитан се учуди, че не вижда кръстоносеца да се връща от третия салон, където се бе оттеглил да подиша по-пресен въздух. Забелязвайки просяка близо до него, той му направи знак да се приближи.

— Видя ли кръстоносеца? — попита той ниско негъра.

— Велики капитане — отговори Горо също с тих глас, — негърът смята, че той е отишъл във вътрешната част на салона. Но има вече много време от тогава. Залата е празна и мрачна. Той трябва да се върне вече!

— Не го търси в тази зала — му поръча Зиани, — но в дъното на салона и погледни дали не е още там!

Горо се отдалечи, а Силвио Зиани, както и съседът му, който не бе друг освен Тадео Моро, го проследиха с поглед. След няколко минути те видяха просяка да се появява отново от тъмния салон и да се приближава с големи крачки.

— Е? — запита го великият капитан с безпокойство. — Още ли е в салона?

— Горо не намери там жива душа! — отговори просякът.

— Великият капитан без съмнение е искал да се забавлява със своя негър.

— Какво казваш?… — викна Зиани, разсърден от смелостта на негъра.

— Салонът е празен — заяви робът. — Горо разгледа всички ъгли, всички столове, всички завеси. Не остави място, където може да се скрие една мишка.

— Това е невъзможно! — каза управителят. — Ние двамата го видяхме да се отправя към салона!

— Да не е излязъл? — каза Зиани колебливо. — Претърси ли ложата?

— Горо търси навсякъде, велики капитане — отговори негърът. — Той не видя нищо.

— Обаче, той не може да ни избегне — каза Силвио Зиани, — понеже всички изходи са заети.

В това време маските напущаха малко по малко палата, за да завършат на големия палат веселията си.

— Кръстоносецът да не би да е скочил от ложата долу? — каза управителят.

— О, това е възможно — каза негърът. — И хората са помислили, че това е карнавална шега, като са видели кръстоносеца да скача от ложата всред маските.

— Повтарям, че това е невъзможно — каза Зиани. — Предвидих всички възможности. Поставих десет полицаи в тълпата под ложата, за да я наблюдават.

— Залите се опразват — каза управителят. — Да проверим дали негърът е казал истината. Елате!

Тадео Моро и великият капитан се отправиха, придружени от негъра, към тъмния салон… Ако негърът не бе запазил маската върху лицето си, те биха могли да забележат саркастичния му смях. Никога той не бе се смял така от сърце.

Силвио Зиани се спря като изумен при вида на съвършено празния салон. Никаква следа нямаше от човек, а мистериозният граф не бе излязъл оттам.

Управителят едва повярва на очите си.

— Това е истинско чудо! — промълви той.

— Слез и разпитай полицаите, поставени на изходите! — поръча великият капитан на Горо. Негърът изчезна.

— Обясни ми тази мистерия, благородни Тадео Моро — каза Силвио Зиани. — Готов съм да повярвам в намесата на някоя свръхестествена сила! Видях със собствените си очи как кръстоносецът влезе тук и вече не излезе.

— И аз съм изненадан също като вас — отговори Моро.

— Наш дълг е да предупредим незабавно за станалото дожа и Съвета на тримата!

— Не трябваше така да действаме срещу този граф Санта Рока — каза Тадео Моро. — Трябва първо да очакваме доклада на нашите офицери, които са заминали вече в открито море.

Просякът се завърна бързо, премина празните безлюдни зали и дойде при управителя и Силвио Зиани.

— Е, какви новини ни носиш — запита го последният.

— Да бъде проклето небето! — произнесе негърът, скърцайки със зъби. — Чужденецът сигурно е сключил съюз с дявола, понеже не са го забелязали на никой от изходите.

— А полицаите, поставени под ложата? — запита отново Зиани.

— Казват, че биха заловили всекиго, който би се хвърлил от балкона, обаче не видели никого!

— Ходи ли също към малката врата, която се отваря към канала?

— Да, велики капитане, негърът ходи и там. Никой не е отварял тази врата през цялата вечер.

Силвио Зиани бе занемял от изненада. Той размени с управителя един поглед, в който се четеше голямо разочарование. Как да се обясни тази мистерия?

Полицаите претърсиха целия дожов палат… но не откриха никакви следи от кръстоносеца.

10. Отровителят на инквизицията

Осем дни изминаха. Карнавалът продължи със същата буйност. Тълпата маскирани хора пълнеше големия площад на Венеция.

Не обръщащи внимание на тая вдетинена тълпа, тримата инквизитори се бяха събрали отново в черната стая, за да заседават тайно.

— Дадена ли е заповед на фаропазача от Маламоко — попита великият инквизитор — да ни предупреди незабавно за връщането на двата кораба, изпратени към скалистия остров.

— Управителят на Сан Марко е получил и е изпълнил нашата заповед — отвърна инквизиторът Марко.

— Връщането на двата кораба е близо — добави тържествено Томасо. — Ние ще узнаем най-сетне връзката между тоя остров и мистериозния чужденец! Ти ни повика, благородни Виторио — продължи той, — за да направиш своя доклад относно старата просякиня. Е, призна ли, изповяда ли престъплението?

— Тя продължава да е упорита — отговори главният инквизитор. — Най-голямото й желание е да разкрие на народа тайните, които претендира, че знае.

— Значи, тя още живее в оловните стаи? — запита инквизиторът Марко, учуден.

— Даже се чувства твърде добре — отговори дон Виторио. — Според доклада на тъмничаря, тя намира храната и топлата вода превъзходни!

— Този случай е безподобен — каза Томасо.

— Ние ще употребим тогава друго средство — каза инквизиторът Марко, — за да съкратим дните на тази дръзка и опасна жена. Предлагам да я отведем в първата нощ, която следва закриването на карнавала, на Моста на въздишките.

— Присъединявам се към мнението на моя уважаем брат — каза Томасо. — Понеже не можем да изтръгнем никакви признания от нея, нека тя загине заедно с тайните, които така грижливо пази.

— Оставете да ви съобщя — каза важно великият инквизитор, — резултата от моите размишления. Ще бъде разумно да хвърлим тази стара просякиня в канала Орфано, ако сме сигурни, че ще се удави. Но възможно е по някаква щастлива случайност или някое отчаяно движение да успее да се освободи от връзките си и да се спаси с плуване. Откакто този прочут Бертучио можа да се спаси от Орфано, Мостът на въздишките не изглежда вече за предпочитане.

— Подкрепям те, уважаеми брате — каза Марко на великия инквизитор. — Ти говориш умно! Тази просякиня действително е опасна и до последния си дъх ще се опита да изпълни своите планове. Моят върховен брат има право да каже, че тя трябва да умре два пъти.

— Твърде важно е — започна тогава главният инквизитор, — да се действа в пълна тайна. Просякинята не трябва да знае до последния момент смъртта, която я очаква. По този начин тя не ще може да подготви някакво бягство, нито да влезе във връзка с някой съучастник. Тя трябва да умре тази нощ, преди да се разсъмне. Тя ще бъде хвърлена в Орфано тайно, след като се уверим, че е мъртва в оловните стаи! Казах на Иларио Турно да дойде да ме намери тази нощ.

— Това е отлично! — извикаха другите двама инквизитори. — Твоето решение е мъдро.

Виторио позвъни със златното звънче. Маскираният слуга влезе и застана пред своя господар, очаквайки заповедите му.

— Слез долу в чакалнята — заповяда последният. — Ще намериш един човек с черен костюм и черна мантия. Той се нарича Иларио Турно. Доведи го тук.

Когато слугата се отдалечи, великият инквизитор каза с тих глас:

— Той ще ни обясни неговото изкуство, уважаеми братя. Благодарение на него ние ще бъдем сигурни, че тази нощ или утре сутринта старата просякиня не ще бъде нищо друго, освен един труп. Знаете добре, като мене, че Иларио Турно е сръчен и опитен. Ние можем да се осланяме на него.

В този момент вратата се отвори. Един човек, около петдесет годишен, влезе в ужасната стая, придружен от слугата. Той се поклони дълбоко пред кървавите съдии, които от дълги години прибягваха към неговите услуги.

Облечен бе в разкошен черен костюм и с черна кадифена шапка, която държеше в ръка от почит към съдиите. Лицето му издаваше извънредно спокойствие. Очите му бяха големи, погледът мрачен. Носеше сива брада.

Щом слугата напусна стаята, Иларио Турно, държавен аптекар, се изправи и със силен и твърд глас каза:

— Вие ме повикахте, господа. Отзовах се на вашата заповед. Вие можете без страх да ми окажете още веднъж вашето доверие. Бог да ми е свидетел, ако някога съм злоупотребил с него.

— Ние знаем — каза главният инквизитор, — че ти си един от най-мъдрите и най-дискретните граждани на нашата република. Ние често пъти сме ти давали доказателства за нашето благоволение. Къщата, в която живееш, ти принадлежи с всичко в нея. Привилегията, от която се ползваш да продаваш треви и лекарства, ти е дадена от нас. Ние те направихме богат!

— Понеже съм бил досега достоен за вашите добрини, благородни господари — отговори химикът, — изпълнявайки съвестно вашите заповеди, вие просто сте ме възнаградили.

— Една работа ти е запазена в палата — каза дон Виторио, — една работа, която изисква дискретност и сръчност. Горе, в оловните стаи, е затворена една стара просякиня, достойна за съжаление, обаче опасна. Трябва да прекратиш нейните мъки!

— Желаете, господари — каза аптекарят, — едно бързо действие или една бавна смърт? Вие трябва само да произнесете желанието си и аз ще го изпълня. Иларио Турно може да ви достави едно питие, което след тридневно редовно вземане, може да докара смъртта на четвъртия ден. Той може да ви покаже няколко капки. Те са достатъчни да приспят човека и да го умъртвят. Той може също да ви приготви един прах, който, размесен с храната, дава същото действие. Иларио Турно разполага също с няколко стъкленици с прочутата аква Тофана, тази мистериозна отрова, която само прочутата сицилианска Тофана знае да приготовлява. Тя сега е напуснала Палермо, за да се настани в Неапол и, от време на време, ми изпраща срещу заплащане със злато няколко бутилки от тази отрова!

— Искаш да кажеш „мана ди Сан Николо ди Бари“? — попита главният инквизитор.

— Да — отговори аптекарят. — Това е името, което й е дала изкусната препараторка. Но ние, специалистите, я наричаме „аква-тофана“. Това питие е течно и пивко като водата. Никаква миризма не издава. Смесена с друга течност, докарва смъртта след няколко часа, една неизбежна смърт, която не може да се предотврати с никаква противоотрова. Има също още една добра особеност: при аутопсия не се откриват никакви следи от нея.

— Зная — отговори великият инквизитор. — Ти някога ми беше дал една проба. Е, добре, ти ще си послужиш с нея, за да съкратиш живота на просякинята Луала, която живее в оловните стаи. Касиерът на Съвета на тримата вдругиден ще ти плати сто зекини.

— За тази нощ ли сте определили смъртта на жената? — попита аптекарят.

— Утре вечер — заповяда великият инквизитор, — ти ще налееш тази отрова във водата, която тъмничарят носи всеки ден в стаята й, и ще ни съобщиш за резултата!

— Пазачът предупреден ли е за вашите намерения? — попита Иларио Турно.

— Ще трябва да го попиташ само накратко коя е стомната за осъдената и ще извършиш каквото е нужно?

— Вашата заповед ще бъде изпълнена, господари — отговори отровителят на инквизицията.

Великият инквизитор отново позвъни на звънчето, което беше пред него. Маскираният слуга влезе и получи заповед да придружи отровителя до чакалнята.

Със своята тайна служба Иларио Турно бе станал богат и печелеше все повече. Услугите, които бе извършил на съда, бяха направили от него един влиятелен човек между своите съграждани. Той също притежаваше привилегията да бъде единственият аптекар във Венеция и се знаеше, че има тайни връзки с палата.

Но каква работа изпълняваше? Никой не знаеше, че е официален отровител. Знаеха само, че има влияние. Кои други във Венеция можеха да знаят имената на инквизиторите и техните помощници? Този непроницаем воал, който покриваше кървавия съд, увеличаваше неговия престиж и го правеше страшен.

Следващата вечер Иларио Турно се завърна в палата на дожовете. Бе наметнат с черната си мантия и носеше маска, като другите минувачи. Той избегна да мине през тълпата на площада Сап Марко и залите на палата. Влезе през една малка врата, която се отваряше към канала и водеше във вътрешния двор, където се намираха лакеите.

Отровителят на инквизицията изглежда познаваше добре тези места. Не за пръв път той се изкачваше по стълбите, водещи към оловните стаи. Бе слизал и в страшните „пози“, даже бе проникнал и в Стаите на истината, което бе една рядка привилегия.

Часът за вечерята на затворниците наближаваше. Тъмничарите скоро щяха да отнесат на клетниците тяхната лоша храна и вода. Иларио Турно побърза. Отвори една малка врата, водеща към коридорите и стълбите.

Махна маската си и провери дали е в джоба му черната стъкленица с аква тофана.

Стълбите и коридорите бяха пусти. Изкачи се без да бъде забелязан до килиите, разположени под покрива, по трябваше да спре, за да си отдъхне. Топлият и тежък въздух на оловните стаи го задушаваше.

Щом малко свикна със задушния въздух, продължи пътя си, подпирайки се о перилото на стълбата, когато изведнъж забеляза в тъмнината слаба светлина.

Тая светлина идеше от лампата на пазача, който бе зает с наливаното на топла вода в стомните на затворниците.

Нещастниците не можеха да угасят жаждата си с тази топла вода, щом я изпиваха биваха обземани от трескави конвулсии и започваха да се гърчат.

Те бързо гълтаха водата, по тя още повече разпалваше жаждата им.

Това беше най-рафинираната жестокост, която трите чудовища бяха измислили за жертвите на своята омраза.

Щом чу, че някой иде, пазачът се обърна изненадан от едно посещение в подобно място.

Но той позна Иларио Турно, отровителя на инквизицията. Последният бе идвал вече много пъти в часа, когато раздаваше на затворниците водата и храната.

Пазачът разбра, че отровителят иде по заповед на съда, за да смеси прах или отрова в храната на някой от затворниците.

Пред пазача Иларио Турно играеше ролята на надзирател от името на съвета. От време на време той идеше да контролира службата на тъмничарите. Но последните знаеха отлично прикритата цел на това звание. Знаеха каква ужасна работа изпълняваше, понеже през нощта, която последваше визитата на този надзирател, намираха някой от затворниците мъртъв в килията му.

— Раздадохте ли храната на затворниците? — запита Иларио Турно с нисък глас.

— Не, сеньор. Водата иде на последно място. Сега раздавам храната.

— Добре, вършете си работата, аз ще ви наблюдавам.

При тия думи отровителят застана до пазача. Наблюдаваше как последният пълнеше паниците със супа посредством един черпак, и ги носеше в килиите. Някои, скоро затворени, изпускаха силни радостни викове, почти животински, а други, напротив, издаваха страшни охкания.

Когато тъмничарят отнесе и последната паница, той се зае с напълването на стомните. Иларио Турно бързо извади от джоба си черното стъкло, което съдържаше аква тофана, и изля малко от нея в една стомна, която държеше в ръка, от страх да не я смеси с другите.

После той скри бързо стъклото в дрехите си и се престори, когато тъмничарят се завърна от килията, че разглежда дали стомната е празна.

— Да преминем сега към разпределянето на водата! — каза тъмничарят.

При тия думи той донесе един съд, взе едно малко канче и наля във всяка стомна малко количество вода, предписано по правилата. Тон сам се радваше, че трябва да носи малко вода, понеже изкачването на съда с водата по стълбите не бе твърде приятна работа.

— Отнесете тая на просякинята Луала — каза тихо Иларио Турно. — Напълнете я с предписаното количество вода!

— Тази затворника намира превъзходно всичко, което й се дава — каза тъмничарят. — Тя има желязно здраве!

Той взе стомната от ръката на отровителя, наля вътре вода, после му я подаде. Иларио Турно Я поднесе под лампата, като се увери дали е достатъчно напълнена, после я върна на тъмничаря.

— Отнеси я в килията на старата просякиня! — заповяда той.

— Тая ще бъде последната й нощ — промълви пазачът на себе си. — Толкова по-добре… Ще служа на един по-малко!

После той се отправи към отдалечената килия на Луала, осветявайки пътя си с фенерчето.

Иларио Турно го последва. Когато пазачът отвори вратата и влезе в килията, отровителят погледна през дупката на ключалката във вътрешността.

Старата просякиня ме бе се докоснала до храната си. При вида на пазача, носещ стомната, тя тръгна към него, страдаща от жажда.

Нейните очи бяха изпъкнали от орбитите си. Едно непрекъснато треперене движеше костеливите й пръсти, които инстинктивно се отправиха към очакваната стомна.

— Най-сетне пристигаш! — извика тя. — Дай тука! Умирам от жажда. Проклетник, всеки ден ми носиш все по-малко вода. Твоите господари, проклетите кървави съдии, ли ти заповядаха така?

Ставата просякиня изтръгна стомната от ръцете на пазача. Тя изпи съдържанието й до последна капка, после я върна на пазача.

— Добра е — каза тя с глух глас. — Много е добра. Бих изпила още толкова, макар да е отровна!

При тия думи Иларио Турно леко потрепери. Дали старата просякиня бе узнала пъклените му намерения? Дали знаеше, че водата съдържа една силна и смъртоносна отрова?

Очевидно не! Аква тофана нямаше нито вкус, нито мирис, които можеха да издадат присъствието й във водата на стомната.

Иларио Турно бе доволен. Тя бе изпила отровата и бе обречена да загине в абсолютно мълчание, далеч от всяко чуждо ухо, както желаеше великият съвет. Инквизиторите нямаше вече да се страхуват, че старицата може да разкрие на народа своите страшни тайни.

Когато пазачът излезе от килията, отровителят провери за последен път вратата, дали е добре затворена.

— Правосъдието се изпълни — каза той.

На следния ден Иларио Турно получи сто зекини от касиера на инквизицията за извършената услуга.

Смяташе за своя длъжност да направи един доклад пред съда за това, което бе станало. Той отиде в чакалнята и каза на маскирания слуга да съобщи на съдиите за него.

След малко, при падането на нощта, Турно бе въведен в страшната черна стая.

Той се поклони пред страшните съдии, почака да излезе слугата и каза с нисък глас:

— Господари, ида да ви докладвам за мисията, с която ме натоварихте. Налях в стомната на Луала аква тофана, достатъчна да убие двама души.

— Сигурен ли си, че просякинята е изпила отровната вода? — запита великият инквизитор.

— Видях я със собствените си очи — отговори Иларио Турно с твърд глас — да изпразва стомната до последната капка!

— Беше ли затворена грижливо вратата, след като й бе дадена храната?

— Сам разгледах дали тази предпазна мярка е взета — отвърна отровителят. — Ще намерим утре сутринта старата просякиня мъртва в нейното легло.

В същия момент вратата на страшната зала се отвори внезапно.

Слугата на съда влезе.

— Наблюдател от кулата на Маламоко — съобщи той — носи известие с голяма важност.

— Придружи този посетител до изхода и въведе фаропазача — заповяда дон Виторио, сбогувайки се с отровителя, като му махна приятелски с ръка.

След няколко минути фаропазачът влезе. Той бе много развълнуван. Лицето му бе зачервено, челото покрито с пот, а ръцете му трепереха.

— Господари!… Едно голямо нещастие се е случило! — каза той със задавен глас, като същевременно се покланяше страхопочтително и се приближаваше към черната маса. — Едно нечувано нещастие…

— Успокой се! — каза грубо един от инквизиторите. — Какво се е случило?

— Не ме наказвайте, загдето ви нося пръв новината за това нещастие… вярвах, че мой дълг е да сторя това. Тази новина е ужасна… Двата великолепни кораба, които…

Фаропазачът сключи ръцете си и погледна към небето.

— За какви кораби говориш? — попита великият инквизитор.

— За тези, господари, които тръгнаха преди единадесет дни по ваша заповед за скалистия остров!

— Е! Обясни, какво се е случило с тия кораби? — каза инквизиторът, който както и неговите помощници, се беше заинтересувал много от разказа на фаропазача.

— Господари — повтори последният, — едно голямо нещастие се е случило! Само един от корабите се завърна!

— Как? Само един от двата? Какво значи това? — казаха тримата инквизитори, изненадани.

— Офицерите ще бъдат тук след няколко минути и ще направят своя рапорт за събитията — каза пазачът. — Една само лодка иде. Тя влиза в лагуните под прикритието на нощта.

— За да се прикрият? Да не оставят да ги видят? — извика инквизиторът възмутен. — Виждало ли се е подобно нещо от страна на един венециански капитан?

— Небето да ми прости! — извика фаропазачът. — Уви, аз не вярвах на очите си. Този кораб, когото знаех така хубав, така горд, бе направен на решето от оръдейни гърмежи. Мачтите му бяха изпочупени. Той бе само една развалина!

— Една развалина?… Говориш ли истината, човече? — попита Марко, подскачайки на стола си.

— Да, господари! — отговори пазачът твърдо. — Такава е ужасната истина! Екипажът бе издигнал на моста една импровизирана мачта, на която бе скърпил няколко платна. В началото не познах кораба. Помислих го за някой чуждестранен, пострадал от буря. Но когато дойде по-близо, не можах да сдържа един вик на болка. Напразно дирех да видя втория кораб. Отърчах тук да ви донеса печалната новина. Причината за това нещастие е по-друга от тия, които можете да предполагате, господари!

— Кой е автор? Кой се е осмелил да извърши тази подигравка? — каза дои Виторио, скърцайки със зъби, изправен, със стиснати юмруци. — Това известие кара кръвта ми да кипи във вените!

— Това е невероятно! — промърмори инквизиторът Томасо. — Струва ми се, че фаропазачът е сметнал някой чуждестранен кораб за едни от нашите.

— Кой е имал безочливостта да стреля върху един кораб на Венецианската република, владетелката на моретата? И вторият кораб, дали е потънал? — каза Марко.

— Двата кораба — заяви великият инквизитор, — бяха снабдени с твърде силна артилерия. Ако случайно биха били нападнати от пирати, дошли в Адриатика, бяха в състояние да удържат сражението.

Обръщайки се към фаропазача, каза:

— Ти трябва да си се измамил. Това сигурно е някой търговски кораб!

— Заклевам ви се, че не е, господари! — отвърна човекът. — Моите очи никога не са ме мамили! Вече тридесет години съм на служба в кулата на Маламоко. Никога не съм правил погрешни наблюдения!

— Каква е тази врява, която се чува в преддверието? — попита дон Виторио изненадан.

Вратата на заседателната зала се отвори.

Тадео Моро, Силвио Зиани и офицерът на военния кораб, за когото фаропазачът бе говорил, влязоха в стаята. Всички се поклониха с уважение. Лявата ръка на офицера бе превързана.

Инквизиторите изненадани ги изгледаха.

Ужасната новина, която фаропазачът им бе донесъл, се потвърждаваше…

— Говорете! Какво има? — запита дон Виторио с важен глас.

— Ужасно нещастие! — отговори великият капитан. — Корабите на републиката били злодейски нападнати, единият пленен, а другият обстрелван и преследван.

— Венеция е претърпяла голям позор… — допълни Тадео Моро.

Великият инквизитор, вече разгневен, бе съвсем сломен от тази забележка.

— Вие ни наскърбявате с вашите коментари, сеньори — каза той с принудено спокойствие. — Работата на Съвета на тримата е да разпитва и преценява… Ние ви благодарим, че ни доведохте офицера от кораба. Желаем да чуем неговите показания!

Това означаваше: „Напуснете черната стая и не се осмелявайте да ни пречите!“

Управителят и великият капитан разбраха смисъла на тези думи.

Те се поклониха безмълвно и се върнаха в преддверията.

— Говорете! — започна великият инквизитор разпита на флотския офицер. — Направете доклада си!

— Успях — започна последният, — с риск на живота си и с цената на грамадни усилия да довлека кораба до лагуните, господари. Обаче той е вече негоден.

— Разкажи ни за пътуването!

— Отправихме се за скалистия остров — започна капитанът, — преди единадесет дни. Бяхте ни дали заповед да кръстосваме около него и да разузнаем обстановката. Отначало всичко бе добре. Вятърът бе благоприятен.

— От колко хора се състоеше вашият екипаж? — понита главният инквизитор.

— Всеки кораб имаше на борда си по петдесет войници от арсенала и бе снабден с по осем оръдия. След тридневно превъзходно плаване стигнахме надвечер близо до острова. Корабът на моя другар Ариозо можа да се приближи до брега, без да бъде забелязан. Нашият план бе да обиколим острова по отделно и да го разгледаме добре. Разделихме се и тръгнахме в различни посоки. Ясно забелязахме, че скалите бяха снабдени с артилерия, която закриляше многобройните къщи. Видяхме също една църква върху върха на хълма и един великолепен дворец още в строеж.

— Островът сигурно е снабден с пристанище? — запита великият инквизитор.

— То не е направено от хората, господари — отвърна офицерът. — Пристанището е един естествен залив. Забелязах шест галери, подобни на нашите, и голям брой по-малки кораби и фрегати. В открито море зад острова забелязах цяла флота, която правеше разни упражнения. Нашето учудване бе безгранично, когато забелязахме на следната сутрин многобройни войски да се разхождат край плажа, рибари да ловят риба с малките си лодки и много работници на започналите постройки…

— Островът — прекъсна го инквизиторът — значи е обитаван от много семейства?

— Ако се съди по екипажите на пристанищните кораби — заяви капитанът, — последните без съмнение са няколко хиляди. Строи се също и един фар. Вярваме, че той е послужил за нашето откриване. Какво е станало с Арпози и офицерите му? Бяха ли загинали? Не зная, не ги видях да се връщат.

— Значи — каза главният инквизитор — една пиратска колония е основана на този остров?

Капитанът продължи разказа си.

— Внезапно — каза той — шест големи лодки с гребци се приближиха до моя кораб. В едната стоеше прав непознат офицер. В друга видях, за моя голяма изненада, благородния Анафесто!

— Как? — извика великият инквизитор, който не вярваше на ушите си. — Благородния венецианец?

— Да господари, самият Анафесто! Чуждият офицер ме запита какво желая. Обясних му, че имам мисия от правителството на републиката да разгледам новия град. Той ми отговори, че едно подобно разузнаване е забранено, и че за всяко посещение на острова от чужди кораби се изисква позволение от господаря на острова, граф Санта Рока. Поисках му тогава да ме представи на този сеньор, за да го попитам, защо не е предупредена Венеция за основаването на новата държава. Но офицерите ми отговориха, че Марино Маринели, наричан граф Санта Рока, отсъства в този момент.

Дон Виторио и двамата му помощници се спогледаха изненадани, като замаяни от разказа на капитана.

— Какво казваш? — запита великият инквизитор. — Марино Маринели ли е граф Санта Рока? Каква отвратителна лъжа!

— Позволете ми да продължа доклада си — каза капитанът. — Когато аз поисках настоятелно да посетя острова, чуждият офицер ми заяви, че в подобен случай ще ни смята за шпиони.

— Какво нахалство! — извика великият инквизитор.

В този момент честа оръжейна стрелба се откри от острова. Грохотът на оръдията заехтя силно. Разбрах, че Ариозо е започнал сражение с обитателите на острова. Дадох бързо заповеди на кормчията да отправи кораба към другия бряг, за да се притека на помощ на моя другар, за когото предполагах, че е в опасност. Чуждият офицер ми извика тогава през рупора: „Не се приближавайте до острова край нашите оръдия, ако не желаете да заплатите с живота си тази дързост!“

— Тия думи заслужават едно кърваво наказание! — извикаха двамата инквизитори. — Островът трябва да бъде напълно сринат! Продължете! — добавиха те, обръщайки се към офицера. — Вие отидохте на помощ на другия кораб, нали?

— Пристигнах твърде късно, господари! Ариозо, неустрашимият моряк, разгневен от заплашванията на безочливците, се опитал да слезе на острова със сила. Бреговите батареи открили ужасна канонада срещу кораба. Ариозо отговорил с всичките си оръдия, но снарядите се удряха безрезултатно в естествените скали на острова… Корабът започна да потъва; шалупита на граф Санта Рока обиколиха нещастниците, за да не избяга никой. Започна отчаяна борба, която, уви, не трая дълго. Корабът и неговите геройски защитници паднаха в ръцете на многобройния неприятел!

— Това е бандитизъм! Какъв срам за Венеция! — извикаха инквизиторите, разгневени. — Негодниците ще изкупят безочливостта си!

— В този момент се приближих с кораба си. Заповядах обща стрелба, надявайки се да освободя Ариозо, но градушка от снаряди се изсипа върху мостика ми. Мачтите бяха изпочупени. Като видя, че другият кораб потъва, моят екипаж загуби смелостта си и бе обзет от паника. Трябваше всички да загинем, за да спасим честта си, но аз желаех, господари, да ви уведомя за това чудовищно злодеяние и да призова Венеция за отмъщение… Внезапно два неприятелски кораба и няколко шалупи се показаха от входа на залива… Разбрах техния опит. Те желаеха да ме обградят, да потопят кораба… Вие никога не бихте узнали новината за това нещастие!

— Никога републиката ме се е сражавала с такива пирати — каза великият инквизитор. — Нашата флота е длъжна да очисти Адриатика от това пиратско гнездо!

— Моите хора забелязаха — каза капитанът, продължавайки разказа си, — че един войник от другия наш кораб бе успял да избяга и с плуване се приближаваше към нас. Те го изтеглиха на борда и после започнахме да се отдалечаваме от острова така бързо, колкото ни позволяваха греблата. Неприятелските кораби, като ни видяха да бягаме, изпратиха още няколко снаряда, на които ние отговорихме…

— Съветът на тримата — заяви тогава важно великият инквизитор — ви изказва благодарността си. Ще ви бъде доверена нова мисия и ще тръгнете за острова. Защо ръката ви е превързана?

— В момента, когато снарядите счупиха голямата мачта — отговори капитанът, — едно парче от пея се отчупи и нарани рамото и ръката ми. Позволете ми, господари, да продължа доклада си… Войникът, когото спасихме, ми съобщи, че познал двама млади патриции — Фалие и Манджили, начело на войските от острова и че забранили на Ариозо от името на техния началник Марино Маринели, граф Санта Рока, да се приближи до острова. Знаете останалото.

— Значи незаконнороденият…

Великият инквизитор не можа да сдържи изненадата си.

— Съобщиха ни от Тулон, че бил екзекутиран — каза той.

— Успял е да избяга! — рече Томасо.

— Но Марино Маринели не се е намирал на острова! — каза великият инквизитор.

После разгневен продължи:

— Как? Значи водача на тия пирати, които са избрали скалистия остров за свое убежище, е граф Санта Рока.

Марко стана внезапно, доближи се до Виторио и му прошепна няколко думи на ухото.

— Моят уважаем брат има право! — каза страшният председател на съда. Трябва да се справим незабавно с този избягал роб! Граф Санта Рока напоследък се намира във Венеция… Да се осведомим по-скоро за неговата личност и да узнаем с положителност дали този мистериозен граф е наистина незаконнороденият! Заповедта за арестуването му и за осъждането му могат да бъдат издадени в едно и също време.

Великият инквизитор натовари офицера със следната мисия:

— Идете и отнесете на управителите и на разните военни власти заповедта да заемат веднага всички канали на Венеция при изходите им от града. Бързайте! Не ги откривайте на никой чужденец, на никой чиновник, освен на посочените с моята тайна заповед!

Офицерът се поклони и напусна черната стая, за да изпълни получената задача.

— Ние трябва да смажем главата на тази усойница! — продължи великият инквизитор, обзет от неописуем ужас. — Марино Маринели не ще ни избяга този път! Той ще изкупи злодеянията си. Хиляда зекини ще получи тоя, който го арестува!

11. Песента на просяка

Въпреки че часът бе напреднал, на Риалто бе така пълно с народ, като през деня.

От моста на Риалто по площада Сан Марко, през Каля Манчерия, най-широката суха улица на Венеция, всеки разговаряше и се смееше, без да се грижи за съседа си. Заповедите и разните сутрешни нареждания на дожа и Сената отначало се следяха с живо любопитство.

Не всичко бе вече забравено в разгара на празника. Едвам се спираха пред палата на управителя да погледнат мраморните табла.

Обаче между заповедите имаше и една с чудно съдържание:

„По заповед на Негово Величество дожа е предписано до военните да заемат при падането на нощта всички канали и изходи, водещи вън от града. Една заповед за арестуване е издадена срещу каторжника и пирата Марино Маринели, граф Санта Рока, който е дошъл във Венеция да шпионира, под прикритието на маска. Изрично се забранява на всеки кораб, на всеки пътник да напуска пристанището или града тази вечер и следващите дни. Всяко нарушение на тази заповед влече най-тежки наказания. Една дивизия от войски, принадлежащи към гарнизона, и две дивизии от флота тая вечер ще бъдат поставени около града и ще бдят някой чужденец да не напуска определената зона.“

Съветът на тримата вярваше, че лесно ще се справи с незаконно родения; той смяташе, че вече го държи в ръцете си.

Силвио Зиани, Тадео Моро, комендантът на флотата, и генералите си съперничеха по усърдие в прилагане на предписаните мерки. Великият капитан бе удвоил вниманието и осторожността си, след като граф Санта Рока го бе изиграл в палата на дожовете.

Правителството бе решило да претърси цялата Венеция, ако бе потребно, да посети всички кораби, да прекъсне излизането от града за цяла седмица, да опита всички средства, за да арестува незаконно родения и да предложи на публиката голямото зрелище: неговата екзекуция. Сенаторите и сенорията опитваха всички средства, за да убедят народа, че Марино Маринели е обявил война на Венеция и че нито един рибар, нито един лодкар не може да бъде сигурен за живота си.

Грамадна тълпа от полицаи и тайни агенти разказваха навсякъде, че той застанал начело на една банда пирати, която напада минаващите кораби и подлага на зверско клане екипажите им.

Друга една обява съобщаваше на гражданите, че главата на пирата Марино Маринели е оценена на 1000 зекини, а тия на неговите съучастници по 100 зекини.

Тези декрети произведоха очаквания ефект. Една част от населението повярва на клеветите, отправени срещу Марино. Голямо число хора бе съблазнено от обещанието.

Една малка група обаче имаше вяра в незаконно родения и запазваше омразата си срещу дожа и властните инквизитори.

И така, подетата борба от управлението на тринадесетте раздели на два враждебни лагера венецианския народ, но народната традиция изискваше карнавалът да не се нарушава на никаква цена. Никакви интриги не смутиха радостта. Тия събития бяха придали на карнавала един особен характер.

Вечерта, когато граф Санта Рока получи от Луиджи юдината целувка, никой освен Катерина не подозираше присъствието на незаконнородения под дегизировката на кръстоносеца.

Дожът узна чак късно през нощта безплодния резултат от опитите да се залови графът и необикновеното бягство на мистериозния чужденец.

При тези вести той се почувства обзет от ужас. Спомни си страшното видение в летния палат в Гвидека и за смъртното предсказание.

Два пъти се бе надсмивал над него и два пъти то се бе изпълвало. Бе видял действително в огледалото омразния си полубрат. Оракулът му бе съобщил за пристигането на мистериозния чужденец през време на един голям празник. „Отвори му всички врати на къщата си и твоето сърце!“ — казваше предсказанието. „От него зависи твоят живот и този на приятелите ти!“ Следователно това се отнасяше за този мистериозен граф. Напразно се бе опитал да го улови. Последният бе успял да избяга, като че ли някаква свръхестествена сила го покровителствуваше…

Но дожът не се остави да бъде победен от тия размишления. Той успя скоро да възвърне смелостта си.

— Как — си каза той най-сетне — моят живот може да бъде зависим от този чужденец?

Тази мисъл му припомни остатъка от предсказанието:

„Падни на колене пред госта чужденец. Отвори му къщата си и сърцето си! Ако те напусне като неприятел, реки от кръв ще потекат по стъпалата на дожовия палат и улиците на Венеция. Смъртта ще покоси инквизиторите през време на заседание; всички виновници, без разлика на ранг, ще бъдат наказани…“

Няколко дни по-късно във Венеция достигна новината за идентичността на граф Санта Рока и Марино Маринели, за укреплението на острова и пр.

Луиджи не можа да сдържи беса си. Как? Незаконнороденият живееше още? Той бе имал смелостта да проникне във Венеция и да се разхожда където поиска. После на устните му се появи демонична усмивка. Драконовските мерки, взети от управителите, изглеждаше, че ще докарат погубването на Маринели.

— Той сам е влязъл в устата на вълка! — помисли си дожът. — Където и да се крие, нашите шпиони бързо ще намерят следите му. Наградата от 1000 зекини ще удесетори усилията мм.

— Ще прибавя още 1000 зекини от собствената си каса! — извика дожът, обръщайки се към своя шамбелан. — Кажете да обявят днес това на народа. Вярвам, че ще се получи очакваният резултат.

Но как Марино Маринели бе успял да избяга от палата и да се отърве от залавянето?

Когато отиде при Горо, който бе дегизиран като просяк, последният едва можа да го убеди за опасността, която го грозеше. Обърна му внимание на маските с жълтите пера, които имаха заповед да го арестуват на изходите на палата. Помоли го да не губи време и се преоблече в костюма „панталон“, който криеше под мантията си.

Марино отстъпи най-сетне на увещанията на своя верен роб и се скри зад един стълб, за да промени дегизировката си. Двамата напуснаха салона и влязоха в общата зала.

После „панталонът“ се отдели от просяка и напусна палата, а хитрият Горо се завърна при великия капитан, за да участва в неговите безплодни усилия да намери Марино.

Вечерта, в деня, когато прокламациите бяха обявени, едно черно домино и един бял „панталон“ се разхождаха между тълпата на Риалто и разговаряха с нисък глас.

Никой не им обръщаше внимание. Хората се бяха отдали на веселия и развлечения.

— Ходи ли на остров Сан Николо? — попита черното домино „панталона“.

— Негърът ходи и на Лидо, и на Маламоко, сеньор! — отговори последният с нисък глас. — Даже и в открито море галерите и фрегатите на правителството са разположени в голям полукръг и наблюдават изходите на пристанището.

— И на лагуната ли?

— От брега на Джорджия до континента — отговори „панталонът“ — многобройни галери са хвърлили котва, а шалупите кръстосват непрекъснато от единия кораб до другия. В Лидо великият капитан е установил своя наблюдателен пост. Той е придружен от един адмирал. Управителят на Сан Марко и един друг военачалник трябва да се намират в Маламоко. Целият континент е блокиран от войски.

— Те здраво са ме обградили този път — промърмори черното домино. — Обаче трябва да напусна Венеция тази нощ или най-късно следващата. Оргосо ме очаква в платноходка близо до Брандоло и ще изпадне в безпокойство, ако не се върна.

— Не само в безпокойство, но и в опасност, сеньор!

— На всяка цена трябва да изляза от това положение!

— Сеньорът има ли някакъв план? — попита „панталонът“.

— Ще отида сам на остров Сан Николо — отговори черното домино, — за да разгледам какво разстояние отделя галерите една от друга и ако е възможно, през някоя тъмна нощ да се промъкна през техните линии с гондола.

— Ако морето е бурно, сеньор не може да рискува и да отива в открито море с една обикновена гондола.

— Не се безпокой Горо — каза доминото. — Това не ще бъде за пръв път… Но шт! Чуй какво пее просякът, седнал на ъгъла на моста.

При тия думи Марино хвана „панталона“ под ръка и го отведе до бедния човек.

Просякът пееше тъжна песен, акомпанирайки си с една разстроена китара:

Някакъв кораб щом зърнеш от бурята избавен ти гледаш да го превърнеш в пиратски трофей славен.

Негърът издигна очи към господаря си, който, застанал на страна от него, облегнат на моста, слушаше тъжната мелодия.

Една тълпа се бе събрала около просяка. Мъже и жени, млади момичета, млади момчета се трупаха в полукръг, за да чуят звучния глас на стареца.

Последният не се съмняваше в присъствието на тоя, когото, по заповед на инквизицията, представяше в лоши черти пред народа.

Певецът поднови песента си, на която управителите му бяха дали текста:

Горо забеляза неописуемото вълнение, после силния гняв, който обхвана черното домино. Благородният граф бе възмутен при мисълта, че този просяк бе приел за няколко квартини да пее тия стихове, предназначени да го погубят в паметта на народа.

Това вече беше много! Марино, разгневен, поиска да се доближи до просяка, но Горо го задържа.

— Нека, сеньор, да се пази! — каза му той ниско. — Ние сме обкръжени от шпиони от палата на дожовете. Негърът даже е познал между тях проклетия Антонио. Една дума само е достатъчна да предаде сеньор.

— Остави ме да сторя това, което съм намислил — отговори черното домино и се отправи към просяка…

Стигайки до певеца, Марино му хвърли една златна монета.

— Престани с тази глупава песен — му каза той. — Марино не е пират. Доколкото зная, той не напада мирните кораби, а само набелязани престъпници. Млъкни!

Очите на всички се устремиха към черното домино.

— Благодаря, много благодаря, благородни сеньор! — извика просякът, като стана и се поклони пред богатия чужденец. — Не ще пея тази песен щом желаете! — заяви гой, съзерцавайки алчно, златната монета.

В този момент Горо видя Антонио да обръща внимание на другарите си върху черното домино и белия „панталон“. За щастие другарите му не изглеждаха разположени да споделят подозренията му и тръгнаха към Риалто.

Тогава Антонио се приближи бързо до просяка и попска да види златната монета.

— Нека сеньор послуша съветите на негъра — каза Горо на Маринели. — Антонио сега изучава монетата на сеньор… Сеньор прави сега една неразумна постъпка!

— Не се страхувам от никаква опасност — отговори гордо Марино.

— Обаче — заяви Горо — сеньор не трябва да се излага напразно. Нека сеньор слезе с негъра по дължината на кея. Сеньор ще намери някоя гондола, която ще го избави от погледите на този негодник!

През това време Антонио разгледа бързо златната монета и я преобръща доста в ръката си. Просякът се бе заклел да не пее повече песента за Марино Маринели.

Шпионинът забеляза при първия поглед, че монетата е чуждестранна, той бе почти убеден, че е намерил незаконнородения.

Какво щастие бе за него да спечели две хиляди зекини, една грамадна сума, която никога не бе виждал през живота си.

Без да губи нито минута, той се приготви да преследва мистериозните маски. Избра си удобно място и зачака да срещне някои другари, за да арестува бегълците.

Тази мисъл го бе завладяла изцяло. Отдаваше му се случай да направи превъзходен лов.

Марино и Горо се отдалечиха от моста, вървейки бързо към големия канал, когато внезапно забелязаха, недалеч от тях, една гондола, лодкарят на която пееше една баркарола.

Горо го повика, скочи в лодката с Марино и каза на лодкаря, един здравеняк, да ги откара колкото е възможно по-скоро на остров Сан Николо.

Лодката, карана от здравите мишци на гребеца, бързо запори вълните.

Негърът още виждаше Антонио, който, изправен на моста, следеше с очи гондолата. После го видя да се отправя изведнъж към кея, за да намери друга лодка и да проследи бегълците.

— Да ви помогна — рече Горо на гондолиера.

— Кажете ми приятелю — каза изведнъж Марино, докато лодката пореше водите на големия канал, — колко ви струва облеклото?

— Моето облекло ли, сеньор? — отговори гондолиерът. — То е като на всички гондолиери.

— Питам ви, каква цена ще искате за него? — запита още веднъж Марино.

— То ми струва една зекина, с шапката и сандалите, разбира се! — отговори човекът.

— Желаете ли да ми го отстъпите? — каза Марино. — Предлагам ви две зекини.

— Да, благородни сеньор — заяви гондолиерът. — Това е много изгодно за мен. Разбирам, вие желаете да играете някаква хубава карнавална шега!

— Ето, приятелю — каза дружески незаконнороденият, — вземи тия две зекини и да сменим облеклата!

— И вие ми давате черното домино на това отгоре!

— Да, правя ви го подарък. Обаче пази се да не ти донесе нещастие!

— О, о, вие умеете да се шегувате. Агостино ви харесва. Желаете ли да направите размяната тук, в гондолата?

— Да, да, приемам дрехите ви веднага, приятелю. „Панталонът“ ще гребе сам за момент. Снеми гондолиерското си облекло и вземи моя костюм!

Лодката продължи бързо хода си. Тя достигна вече морето, където движението не бе както в Големия канал. Марино облече костюма на гондолиера. Лицето си предпочете да остави открито.

— Моята физиономия — каза си той — се е изменила много откакто напуснах Венеция. Моето ново черно боне напълно ме променя.

Вече се приближаваха до остров Сан Николо.

Горо бе обзет от радост. Той бе щастлив при мисълта, че Маринели така можеше да избяга следната нощ от Венеция като измами шпионите.

Гондолата спря. Гондолиерът, преобразен от великолепното черно домино, бе много доволен от блестящия си костюм и се смееше от все сърце.

— Сега ще се завърна направо на Пиацета — каза човекът.

— Агостино ще се развлече хубаво! Охо! Две зекини и още сребърни монети в джоба! Мога да си направя едно свободно сватбено пътуване тази нощ.

— Пази се, приятелю — предупреди го Марино, поставяйки крак на земята, — побързай да изчезнеш.

— О, не се страхувайте, благородни сеньор — отговори гондолиерът. — Зная да си служа с юмруци, ако трябва. Приятно удоволствие, господа!

В момента, когато Горо скочи на брега и гондолиерът се приготви да тръгне, една голяма гондола изпъкна от тъмнината. Новата лодка изглежда се приближаваше до моста, където двамата мъже бяха слезли.

— Горо, почакай ме тук — заповяда Маринели ниско на ухото на негъра. — Ще премина оттатък дюната, за да открия някоя шалупа и в същото време да хвърля поглед към морето.

— Тъкмо луната се издига, сеньор. Това е много добре. Горо ще остане тук да изчака връщането на сеньора.

При тия думи той се шмугна в тръстиковия гъсталак край брега.

— Марино, гондолиерът, напредна към дюната и не закъсня да изчезне между колибите на рибарите и лодкарите.

Негърът забеляза тогава голямата лодка и бе живо заинтересуван от високопроизнесените думи, които достигаха до ушите му.

Забеляза трима души в лодката.

— Искам да ме отведете на острова. Трябва да сляза там — казваше един глас.

— О — прошепна Горо. — Това е негодникът Антонио.

— Луд ли си? Какво ще правиш? — казаха разгневено двамата другари на този, който говореше. Погледни го там черното домино. То вече се отдалечава и само заради тебе ще го изпуснем!

— Преследвайте го, ако искате — каза Антонио, — но първо ще ме оставите да сляза.

Другите двама облечени като лодкари, изпълниха желанието на шпионина. Лодката дойде до брега. Тогава Горо позна Себастиано и Пиетро.

Негърът не можа да задържи саркастичния си смях. Той бе щастлив, че най-сетне му се отдава случай да се справи без свидетели с Антонио и се забавляваше да гледа как двамата полицаи последваха черното домино.

Той излезе от тръстиките и се изправи, за да обърне със светлите си дрехи вниманието на Антонио, който стоеше прав на брега и разглеждаше неспокойно наоколо.

Последният веднага забеляза маската, която се белееше в тъмнината, и тръгна към нея.

Горо се престори, че иска да отиде към дюната, като вървеше най-спокойно и си тананикаше весело една песничка.

— Ей, маско — му извика Антонио. — Почакай малко!

— Какво има? — попита Горо, като се спря. Антонио, без друго предисловие запита със силен глас:

— Не бяхте ли заедно с черното домино, което хвърли златната монета на просяка на Риалто?

— Да. Какво от това, малко ли са просяците във Венеция, че приятел лодкар се учудва на подобна милостиня?

— Струва ми се, че познавам вашия глас — каза Антонио.

— Възможно е приятелю, възможно е! — отговори равнодушно Горо.

Познавате ли доминото, което беше така щедро? — запита Антонио.

— Тази милостиня е зачудила някои хора. А, знае се, че златните монети не липсват във Венеция. Намират ги и по улиците.

— Кажете ми, познавате ли черното домино?

— Да, смътно.

— Какво искате да кажете?

— Зная, че той е добър лов за някого!

— Значи не се лъжа. Това е той…

— Как той? Кой… той?

— Говоря за каторжника и пирата Маринели, чиято глава е оценена.

— Отлично, той е. Сеньор случайно да не желае да заслужи тази мизерна награда?

— Мизерна ли казвате? Къде е гондолиерът?

— Не зная!… — каза негърът, вдигайки рамене.

— Видях нещо, което ставаше по пътя.

— О, вие имате добри очи!

Тази забележка разгневи шпионина.

— Искам да ми кажете — викна той със заповеднически тон — къде се намира гондолиерът, или ще претърся целия остров! Впрочем, кой сте вие? Отговорете ми! Кой сте вие?

— Спокойствие, приятелю! — каза Горо, без да се смущава. — Ако сеньор държи за главата си, да не ме закача.

— Казвам ви да ми отговорите или ще ви арестувам. Струва ми се, че вие сте съучастник на черното домино.

— Каква прозорливост! — каза Горо с ирония. При тия думи на Антонио хрумна една идея.

— Сега ви разбрах — каза той, опитвайки се да проникне с поглед през дегизировката на своя събеседник. — Вие желаете да ме изпреварите и да заслужите пръв двете хиляди зекини!

— Приятният сеньор чак сега ли се досети? — каза Горо подигравателно.

— Да действаме задружно и да си поделим парите! — предложи наивно Антонио.

— Не съм толкова глупав!

— По дяволите! Ние трябва да решим кой от нас двамата ще вземе наградата.

— Как така? Да предоставим на съдбата ли? — попита Горо.

— Да, да предоставим на съдбата.

В този момент Антонио направи едно внезапно движение и махна с едната си ръка маската на Горо, която прикриваше лицето му, а с другата се опита да му забие в гърба малка кама, чието острие блесна на луната.

Но Горо бе ловък и отблъсна ръката, като същевременно го удари с юмрук.

— Значи токова било намерението на сеньора? — процеди той между зъбите си.

— Това е негърът!… — извика Антонио ужасен, като позна своя враг, на когото очите страшно се въртяха.

— Ударът ти не сполучи! — извика Горо. — Единия негърът уби в гостилницата, като пречка, а на другия ще извие шията!

Антонио направи отчаяно усилие да се освободи от прегръдката на негъра, но не можа.

— Ето как умира един убиец! — извика Горо.

Със страшен удар негърът повали полицая в безсъзнание, после го прободе с камата му.

12. Пристанищната стража

Още от предната нощ, по заповед на Съвета на тримата, лагуните бяха окупирани от всички страни, в Джорджия, в плиткото място, от Сан Дона до Пиав, на континента и по далеч, при Порто ди Лидо и Порто ди Маламоко.

Венеция бе оградена с един огнен пояс, при пресичането на който нито един чуждестранен кораб, пуснал котва в пристанището, не можеше да мине, без да бъде видян. И най-малката лодка, която се доближеше до наблюдателните кораби, пътникът, който стигаше до някой часовой, поставен на сушата, биваха принуждавани да се върнат обратно във Венеция.

Никой не знаеше за тия мерки и предполагаха, че Маринели се разхожда спокойно в града, неподозиращ опасността, която го дебнеше.

Това беше мнението на всички офицери и войници. Те смятаха, че полицаите на Зиани не ще закъснеят да открият дирения в скривалището му.

При Джорджия, Леандро Малатеста командуваше морската дивизия. В Пиав Даниел Фоскари бе поел върховното командване на крайбрежните постове. В Сан Дона Енрико Бордено се намираше начело на своята кавалерия.

Що се отнася до Тадео Моро, той се бе настанил на адмиралския кораб до Маламоко, а великият капитан бе при Лидо, върху кораба, носещ комендантския флаг.

Така Съветът на тримата бе напълно сигурен в успеха, понеже грижата за залавянето бе подета от самите патриции. Можеше да се забележи, че на работа се бяха заловили всички, чиито имена фигурираха в списъците на виновниците, издълбан от Бертучио в каменните плочи на Санта Рока. Те имаха двоен интерес да заловят незаконнородения и да го премахнат.

Върху адмиралския кораб, който бе при Лидо и където се намираше Силвио Зиани, царуваше ред и пълно спокойствие.

На една част от екипажа бе позволено от адмирал Мило да слезе на сушата. Другата част се бе прибрала в кабините си при падането на нощта, за да си отпочинат.

На предната част на кораба множество офицери бяха седнали около една маса и разговаряха оживено. Близо до носа двама войници, които бяха стража за през нощта, държащи в ръцете си по една сабя с голямо острие, разговаряха тихо.

Нямаше по-скучно нещо от това да правиш по сто крачки върху моста през цялата нощ, да наблюдаваш кораба и морето. Това бе още по-тягостно, тъй като нищо подозрително не бе забелязано.

Луната, полуиздигнала се, изглеждаше, че скоро ще се скрие. Големи черни облаци, които все повече се сгъстяваха, се изкачваха непрекъснато на хоризонта.

Можеше да се забележи ясно първата линия от наблюдателните кораби. Те бяха на около двеста крачки един от друг. Една втора линия от фрегати и галери образуваха полукръг около остров Сан Николо и изглеждаха като гора от мачти.

Двамата войници, които наблюдаваха от наблюдателните пунктове на адмиралския кораб, прекарваха времето в разговор, използвайки обстоятелството, че никой не ги наблюдава.

Офицерите се развличаха също, като се бяха настанили удобно на другия край на кораба и опитваха фините вина и ликьори.

— Нощта ще бъде тъмна, Карло — каза един от тях. — Погледни тия буреносни облаци, които се събират. Незаконнороденият може да използва бурята.

— Как? Какво искаш да кажеш? — попита Карло.

— Ако вятърът се повдигне и разстрои линиите на фрегатите и галерите, Марино ще успее да си пробие път!

— Чуй да ти кажа, Марко — заяви Карло, — какво узнах. — Този Марино Маринели може да намери навсякъде изход, където поиска.

— Как си узнал това, Карло? — запита Марко, живо заинтересуван.

— Шт! Никой не трябва да ни чуе!

— Никой не ни подслушва, хайде говори! — каза ниско Марко.

— Той е подписал един договор с дявола. Може, ако желае, да се промъква през дупката на някоя ключалка или да се преобърне на друго лице или друго същество!

— Истина ли казваш, Карло? — запита Марко учуден, хвърляйки бърз поглед към морето, леко развълнувано и слабо осветено от луната.

Карло продължи:

— Зная това от Паскал, слуга от палата на дожовете. Той ми разказа, че Маринели се явил на дожа на огледалото.

— А как е узнал това?

— Паскал чул един ден дожът да си разговаря самичък. Това не е всичко, Марко. Преди дванадесет дни на празника на Луиджи, в палата, го заловили под маската на кръстоносец. Но той се отскубнал от ръцете им и изчезнал. Паскал добави, че тогава почувствал в салона силна миризма на сяра и дим.

— Света Богородице! — извика Марко ниско. — Какво говориш? Това е истинско чудо!

— Оттогава — продължи Карло — са го забелязали на различни места, но никой не е можал да го залови. Той се смеел под носа на всички. В момента, когато смятали, че го държат, той призовавал на помощ дяволското си изкуство и в ръцете на преследвачите оставала само мантията му! Ето защо са мобилизирани всички войски.

При тия думи той хвърли неспокоен поглед върху водата, като че ли се страхуваше да не се появи тоя, за когото говореше.

Уверявам те, че всички тия хора, които са вдигнали оръжие срещу него по височайша заповед, го уважават. Те го обичат заради доброто му сърце. Но и се страхуват от него, понеже знаят, че е способен да изпрати всички ни в ада, ако пожелае!

— Ббббр! — потрепери Марко. — Тази нощ ще бъде страшна. Морето се е развълнувало и облаците ще покрият напълно луната.

— Вярвам, че Марино тази нощ не ще премине, без да се случи някое странно събитие. Предчувствам го със сигурност!

— Ти ме ужасяваш!

— Ти си един страхливец, Марко — заяви другият. — Вярваш ли, че незаконнороденият ще пожелае и нашето погубване? Той е добър, честен и великодушен човек. Неговото злато е чисто от всякакви примеси и тежи добре. То е така ново, като че ли той го е излял! Той събира хора за своя служба.

— Събира хора ли? Откъде? — попита Марко.

— От Брандоло и Анкона — отговори Карло. — Той не е скъперник като републиката. Неговите заплати на ангажираните са истински келепир!

— Но — каза Марко малко поуспокоен — нали той има договор с дявола?

— Какво ги интересува това войниците? Спомняш ли си за генерал Фаратри? Е добре, й той бе сключил договор с дявола. Неговите войски не бяха ли затънали в богатства?

— Шт, Карло! Не оставяй да те чуе никой, че питаеш почит към незаконно родения, понеже последният ти час ще удари скоро…

За момент Марко млъкна и се замисли.

— Все пак — подзе той внезапно — всеки трябва да се грижи за интереса си. Погледни долу веселите сътрапезници, които пият кипърско вино: Мило, адмирала, великия капитан и двама офицери. Те тънат в злато и почести, докато ние, бедняците…

Карло щеше да отговори на своя другар, когато последният, с внезапен жест го хвана за ръката.

— Нека света Богородица да ни закриля! — извика той внезапно. — Погледни там!

Той посочи с пръст един предмет, който се движеше върху повърхността на водата.

— Ангелите да ни помагат! — извика той уплашен.

— Какво видя?

— Една лодка, Карло — каза Марко. — Една лодка, в която има един гребец с чудно лице!

— Тъмнината те е заблудила, бедни ми Марко! Виждаш призраци.

— Пази се, моля ти се Карло — каза Марко. — Не ни излагай на опасност!

— Охо! — отговори Карло, спокоен. — Сега забелязах лодката. Свръхестественото същество в нея не е нищо друго, освен един негър, облечен в черна дреха и бял панталон.

— Как, негър ли? — попита Марко недоверчиво. — Да, видях го и аз. Хей, стой! Кой си ти?

Един смях отговори на вика на войника. Видяха как гребецът вдигна и заби греблата във водата със силен тласък.

— Приятел! — викна най-сетне последният. — Аз съм негърът на великия капитан!

Офицерите, които бяха чули вика на Карло, станаха от масата и се доближиха до оградата, за да разгледат морето.

— Това е той! — каза Силвио Зиани. — Това е Горо, който ми носи някоя новина… Какво ли означава твоето идване? — го запита той, когато негърът беше вече на борда.

Горо се разсмя.

— Нека великият капитан да се сърди! — каза той. — Горо е искал също да си играе една малка шега.

— Какво? Как се осмеляваш да ми говориш така? — попита го строго Зиани, който бе заел мястото си до масата, отстрана на адмирал Мило.

— Сега е карнавал, велики капитане. Всички се забавляват. Горо се смеси с маските, заблуди се в една красива блондинка и не можа да намери пътя си!

— Може да ти се вярва — каза Зиани, — тъй като не съм те виждал днес. Знаеш ли какво заслужава твоето забавяне?

— Не велики капитане — отвърна негърът. — Горо би искал да получи двете хиляди зекини, да, голямото богатство, две хиляди зекини!

При тия думи очите на негъра светнаха със странен блясък, а ръката му правеше движения, като че ли брои пари.

При вида на тази мимика на Горо адмирал Мило не можа да сдържи смеха си.

— Прави ми впечатление на голям хитрец — каза той на Силвио Зиани.

— О, той е един изпечен каналия, както всички негри от Тунис, благородни Мило — отговори великият капитан. — Той е един негодник, достоен за всякакви низости.

Горо се засмя.

— Великият капитан — каза той — разкри всички престъпления на негъра, преди Горо да е помислил да ги извърши. Обаче, Горо от ден на ден става все по-честен.

— Хайде — запита старият адмирал, развеселен от разкаянието на негъра, — ще ни разкажеш ли твоята история за двете хиляди зекини.

Горо вдигна рамене и отговори:

— Горо мисли, благородни сеньор, че наградата не би била толкова голяма, ако някой може да я заслужи!

— Безумецо! — извика Зиани, разгневен от бавния разказ на негъра. — Ти се осмеляваш да намекваш, че обещанията на Съвета на тримата са лъжливи. Тази награда ще възнагради усилията на някой смел и съобразителен човек!

— Великият капитан има право — каза негърът. — Но той трябва да знае, че работата е по-мъчна, отколкото изглежда!

— Да не си въобразяваш, че гъските ще падат печени в устата ти? Ако тази награда то бъде вече дадена, ти може да смениш господаря си или отечеството си, както вече си правил. Но си спомням сега, че ти някога беше роб на незаконно родения. Ти си го срещнал във Венеция. Той без съмнение не подозира, че ти си постъпил на моя служба и че асперираш за двете хиляди зекини! Тъкмо е бил моментът да го заловиш! Отговори негоднико! Струва ми се, че първата ти грижа в деня, когато се появиш в палата ми, беше да ми съобщиш за смъртта на този каторжник? Какво означават всички тия противоречия?

— Велики капитане, Горо е съобщил това, което знае. Когато е узнал, че Маринели е още жив, той бе смаян. Не можеше да повярва на ушите си!

— Ти знаеш добре местата, където се крие във Венеция — прекъсна го великият капитан. — Твоята длъжност е да намериш дирята му. Страхуваш ли се от този човек?

— Не се страхувам, велики капитане — каза негърът. — Двете хиляди зекини са достатъчни да направят Горо смел и разумен, но… хубавото момиче! До последната нощ очите на Горо не виждаха друго освен нея. Само на сутринта мисълта за златото дойде на ума му и той започна своите издирвания.

— Без да узнае нещо особено — добави великият капитан.

— Какво мисли сеньор за Горо: че негърът въпреки неуспеха си ще претендира за наградата.

— В този костюм ли правиш издирванията? — запита Зиани.

— Великият капитан знае — отговори Горо, — че негърът е беден, за да се костюмира. Благородникът Тадео Моро му даде една изтъркана сенаторска мантия, дожесата му подари една маска, а шапката…

Негърът се прекъсна.

— Е, защо се колебаеш? — попита Мило, комуто разказа на негъра доставяше удоволствие. — Каква е историята с шапката?

— Хм! — започна негърът със затруднение. — Това е лошото. Отдавна вече Горо чувстваше непреодолимо желание… Той се съзнаваше.

— О, разбрах те, обеснико — извика Зиани. — Ти си харесал шапката и си я откраднал!

— На Риалто, велики капитане! — отговори Горо с откровеност. — Но Горо се кълне, че този продавач, от когото я взе, я е откраднал пръв!

— И поради това мислиш, че постъпката ти може да се извини?

— Горо не познава добре законите и обичайте на християните — подзе негърът, — но сега мисля, че по-добре беше да не бе откраднал тази шапка.

— Охо, ти се разкайваш? — попита адмиралът, смеейки се.

— Горо мисли да я върне на продавача!

— Когато я взе, продавачът не те ли хвана за яката?

— Той имаше такова намерение,… но Горо му извика, че я взема да я опита и когато оня не го поглеждаше, Горо изчезна! Ах, но какъв хубав просяк стана от Горо! Той вдъхва уважение! Великият капитан може да го свидетелствува. Маската прави Горо съвсем неузнаваем.

Всички момичета го мислят за богат търговец на пъпеши на площад Сан Марко и ако Маринели също бе видял Горо, без съмнение би правил всевъзможни предположения, преди да познае Горо под неговата маска. Нека сеньор вярва на своя предан роб, когато му казва, че е търсил и шпионирал. Горо сложи цялото си умение в ход. Негърът иска да говори за една маска, която сигурно не е била Марино Маринели, понеже последният беше маскиран като кръстоносец, но в която, Горо се заклева, е открил една важна персона!

— Хайде, говори, негре — настоя Зиани. — Може би сетне ще ни кажеш някоя следа.

— Това беше едно синьо домино, велики капитане! — каза той. — Горо не можа да проникне в неговото инкогнито. Той сигурно е някой чужденец, съюзник на пиратите на Маринели!

— Защо не си се опитал да го заловиш? — попита Силвио недоволен. — Твоята длъжност бе да го привлечеш към палата на дожовете, където можеше да се хвърли светлина върху неговата личност.

— О, Горо се опита да го привлече, но другият отхвърли неговите покани. Горо не можеше да го арестува сред толкова много хора, без да наруши грубо позволената търпимост на карнавала. Обаче това синьо домино изглеждаше много подозрително!

— Къде отиде то после? — запита Зиани все по заинтересуван.

— То внезапно изчезна — заяви негърът — като че ли потъна в земята. Маринели дали няма някой кораб на котва в лагуните? Благородните сеньори не знаят нищо повече, но сигурно знаят по-малко от Горо… Великият капитан не се ли изненада, като видя Горо да пристига в червена дреха и бял панталон?

— Какво означава този намек? Какво искаш да кажеш? — запита Зиани учуден.

— Е добре, това означава, че негърът е махнал маската си, понеже вече не може да открие Маринели и от сега нататък няма защо да се страхува!

При тия думи негърът хвърли бегъл поглед върху вълните, които като тъмни сенки се удряха в стените на кораба. Би могло да се каже, че успя да различи някакъв предмет сред тъмнината, която се бе спуснала над морето.

— За втори път — каза той внезапно — двете хиляди зекини се изплъзнаха между пръстите на Горо.

— Как, какво се е случило? Какво казва негърът? — извикаха едновременно адмиралът, Силвио Зиани и офицерите.

Отново негърът хвърли поглед към морето. Очакваше ли нещо?

— Хм! Какво се е случило ли? Горо сам не го знае, господари. Но то е чудно, почти свръхестествено… Когато сеньорите чуят разказа на Горо, те още няма да вярват.

— Негодник! — прекъсна го гневно великият капитан. — Ако ти е мил животът, обяснявай по-добре!

— Ето — отговори смело Горо — моето мнение е, че незаконнороденият, въпреки всички взети мерки е избягал!

Зиани, изненадан от тази декларация, искаше да запита пак Горо, но внезапно се разнесе викът на един от войниците, поставени на стража.

— Какво има? — попита бързо великият капитан.

— Забелязах върху водата нещо подозрително, сеньор — каза Карло.

При тия думи той се доближи до предната част на кораба и насочи пушката си.

— Отговорете! — викна той отново. — Кой е там? Отговорете или ще стрелям!

— Пазачите имат лоши очи — викна Горо, — хвърляйки омразен поглед към двамата часови. — Не виждат ли, че този, когото заплашвате е един гондолиер.

Адмиралът и Силвио Зиани скочиха от столовете си и се приближиха до предната част на кораба.

— Какво търси този гондолиер тук, между пристанищната стража? — извика великият капитан към мистериозния гондолиер.

— Той се приближава! — извика Горо. — Изглежда, че иде с някаква важна мисия!

13. Неуспехът на шпионите

След като Антонио слезе на остров Сан Николо, другите двама шпиони искаха на всяка цена да проследят до Пиацета черното домино, което бягаше с лодката.

Тия двамата, в които Горо бе познал Пиетро и Себастиано, вярваха твърдо, че черното домино е Марино Маринели.

Антонио не бе ли се клел стотина пъти в това, когато на Риалто ги накара да се качат на гондолата? Не беше ли им казал, че ще раздели с тях двете хиляди зекини?

Пиетро и Себастиано тогава бяха приели с ентусиазъм плана на своя водач. Те имаха действително голяма нужда да дадат доказателство за усърдие към Съвета на тримата. Големи подозрения тежаха върху тях от деня, когато бяха отишли да арестуват Луала. Последната и Горо бяха потвърдили, че са оставили просякинята да избяга, подкупени от нейните квартини.

Освен това тяхното богатство и разсипничеството им ги правеха подозрителни. Те се кълняха, че не бяха се оставили да ги подкупят, че квартините бяха плод на едно щастливо намиране, обаче не им вярваха. Имаха нужда да подобрят репутацията си.

Залавянето на Маринели би било едно блестящо средства да си възвърнат благоволението на тираните.

За нещастие Антонио, който не бе по-малко хитър от престъпните си другари, бе вече паднал жертва на своята алчност.

Той бе забелязал при преследването на гондолата на бегълците, че последните разменяха облеклата си. Неговият усет не го бе измамил. За нещастие си бе направил сметката без кръчмаря. Негърът излезе по-сръчен и по-хитър…

Горо се чувствуваше щастлив, че само той знае за присъствието на Марино Маринели на острова Сан Николо и искаше да го преследва. По такъв начин нямаше да дели с другиго двете хиляди зекини!

Когато Антонио слезе на брега, следният диалог се завърза между двамата полицаи, които тръгнаха да преследват черното домино.

— Това е той. Залагам главата си, че е той. Познах добре силуета на Марино Маринели.

— Антонио е едно магаре!

— Да благодарим Богу, че ни отърва от него. За нас ще бъде наградата!

— Ще купя една колиба и едно парче земя за моите хиляда зекини, там на острова. Ще ми остане достатъчно да си платя дълговете и да имам за пиене до края на живота си.

— Камата ти у тебе ли е, Себастиано?

— Разбира се. Защо ме питаш?

— Защото с незаконнородения не бива да се шегуваме!

— Да, но ние сме двама срещу един.

— Охо, той ще приеме борбата, даже срещу половин дузина противници!

— О — засмя се Себастиано. — Трябва ли да се страхуваме от този младеж?

— Не се страхувам! Аз познавам много добре Маринели. Знаеш ли какво се случи с Карло гондолиера?

— Уви, спомням си. Беше го обесил на палата на дожовете!

— Да! И проклетият негър, който е сега на служба при великия капитан, щеше да го последва същата съдба!

— Да внимаваме! Един път той успя да се изскубне, но сега не трябва да го изпуснем!

— Необходимо е да действаме задружно. Да бъдем солидарни един с друг. Ще се оставим ли да ни победи поотделно?

— Казвам ти, Пиетро, че ще бъда достатъчно силен, за да го поваля.

— Ако ни забележи по-рано?

— Какво от това! Ще бъде вече късно за бягане.

— Зекините ми горят вече пръстите — каза Пиетро. — Този Антонио сигурно е най-големият глупак във Венеция.

В този момент двамата мъже чуха да удря часовникът на Сан Марко.

— Полунощ! — каза Пиетро ниско. — Съдбата ни благоприятства. Ние ще можем да го предадем веднага на Съвета на тримата.

— И — добави Себастиано — да вземем още тази нощ хубавата награда. Дявол да го вземе! Ако всеки ден залавяме по един такъв незаконнороден, скоро ще забогатеем!

— Ние не сме го заловили още! — каза ниско Пиетро, който не се въодушевяваше така лесно, както другаря си.

В този момент лодката спря на Пиацета. Двамата мъже я привързаха към една желязна халка, забита в камъка, напуснаха гондолата и се изкачиха по хлъзгавите стъпала, покрити с мъх.

В този късен час маските бяха по-малобройни на площада. Двамата полицаи можеха да наблюдават своето черно домино.

Последното изглеждаше много весело и склонно към шеги. Едва се бе размесило с маските и започна да се закача с две хубави венецианки, цялото предрешаване на които се състоеше от една малка маска от черно кадифе.

Пиетро и Себастиано извадиха от джобовете си своите маски, поставиха ги и после тръгнаха след черното домино, което не им обръщаше внимание и продължаваше да разсмива момичетата.

Внезапно двамата гондолиери застанаха между доминото и двете венецианки с такава настървеност, като че ли бяха ревнивите любовници на хубавите девойки.

Една остра свада се започна.

— Ах! Любовниците! — извика буйно черното домино, което се чувстваше докачено в неговото невинно удоволствие. — Махнете се от пътя ми или зло ще ви сполети.

— Площадът да не е само за тебе? Всеки е свободен да иде, където си иска! — извика Пиетро и заблъска черното домино.

— Какво искате? — викна последният. — Защо сте дошли да се карате с мен без никаква причина?

— Кой си ти самият? — каза Себастиано, като застана отстрани на черното домино.

— О, Свети Марко, ще ме накарате да ви набия!

— Охо! — процеди Пиетро между зъбите си. — Животното започва да хапе.

При тия думи той го удари.

— Този път не ще се отървеш така лесно, както мислиш! — извика Себастиано и стисна едната ръка на черното домино, докато Пиетро го хвана за гърлото.

— Проклети разбойници!… Назад! Какво искате от мен? — викна отчаяно черното домино, опитвайки се да се отърве от двамата полицаи. — На помощ, на помощ!

Уплашени двете момичета избягаха.

Виковете на нещастника, когото Пиетро бе стиснал силно за гърлото, се задавиха.

— Да го отведем — каза Себастиано, — да го отведем веднага. Часът на мистериите и тайните авантюри вече е ударил. Ние трябва да влезем в палата, преструвайки се, че се бием на смях!

Черното домино чу само последните думи.

— Имайте милост! — произнесе той, замаян от нанесените му още юмручни удари. — Какво искате от мен? Вие сте полицаи, познах ви. Света Богородице, аз не съм този за когото ме вземате!

— Всички така казват — отговори Себастиано, блъскайки насила към палата на дожовете нещастника, който се съпротивляваше.

— Оставете ме, оставете ме! Какво ще правя в палата? Аз съм гондолиера Агостино!

— На кого разправяш! — викна Пиетро. — Ти тръгна с него, но се върна сам с гондолата му!

— Аз съм Агостино, един беден лодкар, оставете ме!

— Хайде, стига си дрънкал, приятелю — отговори грубо Себастиано. — Това ще видим горе пред Висшия съвет.

— Аз съм загубен човек! — произнесе нещастникът.

— Охо! — каза Пиетро, като насила блъскаше по стълбите черното домино, водейки го към черната стая. — Ако си невинен, защо ще се страхуваш?

Щом двамата полицаи съобщиха на слугата на инквизицията за залавянето, веднага бяха отведени пред съдиите.

И двамата поздравиха със страхопочитание страшните си господари.

— Какво ще ни докладвате? — запита дои Виторио.

— Ние ви водим тази маска, благородни господари. Вярваме, че това е незаконнороденият — отговори Пиетро. — Видяхме го като даде на просяка от Риалто една златна монета и му забрани да пее.

— Имайте милост, господари! — каза тогава черното домино. — Аз нищо не зная от това. Полицаите са направили грешка. Заповядайте да ме освободят и ще кажа всичко!

По знак на великия инквизитор, Пиетро и Себастиано оставиха нещастния Агостино и се оттеглиха. Гондолиерът, освободен от техните ръце, падна на колене и смъкна бързо маската си.

— Кой си ти? Защо си се дегизирал така? — запита дон Виторио. — Твоите обвинители настояват, че си дал една златна монета на просяка от Риалто.

— Това не съм аз, благородни господари, заклевам ви се, не съм аз! Имайте милост, аз съм гондолиерът Агостино!

При тия думи Пиетро и неговия другар се спогледаха учудени.

— Познавате ли го? — ги попита великият инквизитор.

— Не можахме да го познаем в този му костюм — заяви Себастиано.

— Защо си се дегизирал така? — запита председателят на съда.

— Това бе една чудна работа, господари! — отговори човекът и стана. — Не съм извършил никакво престъпление. Света Богородица и всички светци да ми бъдат свидетели.

— Вие вярвате, че сте заловили каторжника и пирата Маринели — каза великият инквизитор, обръщайки се към двамата полицаи. — Трябва да дадете сега сметка за вашето заблуждение! Вървете си!

Пиетро и Себастиано тръгнаха с наведени глави.

Приятната перспектива за двете хиляди зекини внезапно им бе изтръгната по чудовищен начин.

Сбогом замъци в Испания и приятни сънища.

Щом те напуснаха черната стая, великият инквизитор зададе на черното домино следния въпрос:

— Разкажи ми защо си се дегизирал така и си направил да те смятат за бандита, когото търсим?

— Чуйте, благородни господа — отвърна човекът. — Оставете ми да ви кажа цялата истина. Аз се разхождах с гондолата си близо до моста на Риалто, когато изведнъж, преди два часа, видях да тичат по кея, слизайки от моста един панталон и едно черно домино.

— Беше ли забелязал последния преди да дойде до тебе? Видя ли го да дава златна монета на певеца от моста? — прекъсна го трескаво съдията.

— Не, господари — заяви обвиняемият. — Не съм го видял да прави това, но вярвам, че той е много богат, защото не се скъпи с парите.

Тримата инквизитори размениха погледи.

— Продължавай! — заповяда дои Виторио.

Агостино продължи разказа си.

— Двете маски — каза той — изтичаха към мене, с викове ме накараха да дойда до брега, качиха се в гондолата и ми заповядаха да почна да греба, колкото мога по-бързо към Сан Николо. Стори ми се, че преследват някого. Помислих, че се касае за някоя карнавална шега. Но сега узнах каква глупост съм извършил. Ах! Как бях глупав да загубя така двете хиляди зекини!

— Вярваш ли, че черното домино е бил незаконнороденият? — попита великият инквизитор.

— Това беше той, господари — извика Агостино. — Сигурен съм. Сега разбрах всичко.

Гондолиерът изглеждаше обхванат от отчаяние и кършеше ръцете си.

— Това не бе никой друг, освен Маринели! — добави той.

— Позна ли чертите на незаконно родения?

— О, ясно го познах. Кой не познава Марино Маринели, който някога бе така популярен и който сега е паднал до стъпалото на пират, както вие съобщавате! Щом видях лицето му, веднага си казах, че съм го виждал някъде, но тогава не можах да си спомня.

— Какво означава твоята дегизировка? Защо си се облякъл така? — запита съдията.

— По пътя — заяви човекът — панталонът ми помогна в гребането, а черното домино ми предложи за таксата една двойна сума от тази, която му бях поискал. После той изведнъж ме попита, колко струват гондолиерските ми дрехи и поиска да ги купи. Предложи ми две зекини и ми даде костюма си, освен това. И аз, глупакът, не открих нищо. Мислех, че се касае за една маскарадна шега.

— Не беше ли чел нашата прокламация? — каза инквизиторът със заплашителен тон. — Знаеш ли, че ти ни вдъхваш недоверие?

— Уви, да, благородни сеньори — продължи човекът, — бях я чел и трябваше… Но аз го изтървах и загубих двете хиляди зекини. През целия си живот няма да забравя това! За да се накажа, ще се откажа от карнавала и ще се въздържам цели осем дни. Това ще ми бъде достатъчно!

— Продължавай, продължавай разказа си! — каза великият инквизитор важно. — Може би твоята вина да може да се поправи.

— Ние разменихме дрехите си, без да обърнем внимание, че една друга лодка ни следи. Оставих панталона и гондолиера да слязат на острова и се върнах към Пиацета, за да се позабавлявам и аз. Но забавлението ми не излезе така, както смятах…

— Можеш ли да твърдиш, че гондолиерът е още на острова? — запита главният съдия.

— Потвърждавам — отговори Агостино енергично, — че гондолиерът е още на остров Сан Николо.

— Забеляза ли някоя гондола или лодка наоколо?

— Не, сеньор — отговори лодкарят. — Не забелязах нищо подозрително на брега на острова!

— Е добре, ти ще имаш време да спечелиш двете хиляди зекини. Върни се незабавно на острова и потърси мистериозния гондолиер.

— Сам ли, сеньор? — каза Агостино изненадан. — Гондолиерът има един другар и…

— Вземи със себе си двамата шпиони, които те доведоха в съда. Ще тръгнете веднага и ще претърсите целия остров. Ако този човек е наистина незаконнороденият, той не ще може…

— О, не се съмнявайте, благородни господари — прекъсна го Агостино. — Никакво съмнение не е възможно. Това е той!

— И ние сме убедени в това! Незаконнороденият не може да напусне острова така скоро. Той сигурно се е скрил. Ние ще ви помогнем, на теб и на двамата шпиони. Ще обкръжим незабавно целия бряг с полицаи.

Агостино възприе този план с въодушевление, изглеждаше, че бе забравил грубостите на двамата шпиони. Той обаче попита:

— Трябва ли да разделям с полицаите двете хиляди зекини?

— Не, те ще бъдат само за теб, Пиетро и Себастиано.

— Ах, каква хубава работа, господари! — извика Агостино, обзет от радост. — Ще тичам. Трябва да го уловим! Ще претърсим всички храсталаци, ще прегледаме всички колиби. Щом като бреговете на острова ще бъдат тайно окупирани, той не ще може да ни избяга.

— Толкова по-добре — допълни инквизиторът. — Откъм страната на морето се намират на стража закотвени кораби Негодникът ще бъде заловен.

— Чувствам, че ще успея, благородни господари. Той не ще открие, че съм станал негов неприятел. Ще му извикам, че ида да си взема облеклото и да му върна неговото. Агостино се измами първия път, но това вече няма да се повтори.

— Побързай! — каза дон Виторио. — Вземи с тебе Пиетро и Себастиано. Другите полицаи ще ви последват след няколко минути.

Агостино поздрави радостно тримата инквизитори и отиде в преддверието, където намери Пиетро и Себастиано, които се бяха отчаяли от неуспеха си.

Но когато гондолиерът ги покани да го последват и им обясни решението на съвета, те отново се обнадеждиха. Пиетро изрази желание веднага да започне преследването, а Себастиано хвана ръката на Агостино, за да му поиска прошка. Тримата излязоха от палата на дожовете, слязоха по стъпалата на кея, качиха се в една гондола и забързаха за острова, забулен в нощната тъмнина.

През това време великият инквизитор заповяда да му доведат един офицер на полицаите, с изпитана вече вярност.

Офицерът влезе. Дон Виторио го натовари да застане начело на полицаите и незабавно да тръгне към острова.

След тръгването на офицера, великият инквизитор накара да повикат тъмничаря от оловните стаи.

Той бе изненадан, че последният още не бе направил никакво съобщение на Съвета на тримата. Неговата длъжност беше да уведомява незабавно съдиите щом намери труп в някоя килия. Великият инквизитор знаеше, че някои от затворниците трябва да е умрял и бе учуден, че пазачът още не е съобщил това.

Главният инквизитор и неговите помощници очакваха смъртта на старата просякиня.

След няколко минути тъмничарят бе въведен в черната стая. Той бе неспокоен и развълнуван. Изглежда се опасяваше да не го сполети някое наказание от страна на съда.

Великият инквизитор мълча няколко минути, като че ли очакваше тъмничаря да започне доклада си. Но последният се поклони и застана безмълвен, без да разбира защо е повикан внезапно пред съда.

Дои Виторио започна разпита.

— Нямаш ли нещо да ни съобщиш, пазачо?

— Не, господарю. Не зная нищо…

— Всичко в ред ли е горе в оловните стаи?

Надзирателят прояви признаци на голямо безпокойство. Той започна да трепери под погледите на инквизиторите, устремени върху него.

— Всичко е в ред, господарю! — отговори той със задавен глас.

— Не прие ли някое посещение миналата нощ?

— Извинете, господарю, това на главния надзирател.

— Направи ли ти някои забележки?

— Той прегледа храната и водата. Разгледа с особено внимание стомната на старата просякиня — каза тъмничарят, който разбра вече защо бе повикан пред съдиите.

— Какво ще ни докладваш за старата просякиня? — попита великият инквизитор.

— Нищо особено, освен това, че тя прекара превъзходно нощта и че сутринта се нахвърли върху храната с голям апетит.

Тази новина бе така неочаквана, така невероятна, че инквизиторите, които се стремяха да прикрият мислите си от тъмничаря, останаха изумени. Главният инквизитор стана.

— Направи подробен доклад! — заповяда той.

— Старата просякиня е здрава като скала, господари — отговори тъмничарят, който бе станал по-спокоен и по-смел. — Тя ще живее по-дълго време от всички ония, които са затворени в оловните стаи и от нас всички ни, може би. Изглежда, че силите й се увеличават от ден на ден.

— Разговаря ли тя с теб?

— Не, господарю. Не говоря никога със затворници. Миналата вечер отнесох на просякинята нейната дървена чиния, напълнена със супа, след като надзирателят грижливо я прегледа. После и отнесох водата. Луала, която бе изяла съдържанието на чинията си, се спусна към водата, която и подадох. През това време главният надзирател седеше до вратата на килията и можа да констатира, че дадох на затворничката стомната, която ми беше връчил сам, и тя я изпразни на един дъх.

Главният инквизитор изглеждаше съвсем смутен.

— Това е нечувано! — промърмори Томасо.

— Предвиждам — каза високо Марко, — че ние трябва да държим тази престъпница още дълги години за сметка на републиката. Смятам, че ние не трябва да проявяваме такава снизходителност.

— Моят уважаем брат има право — каза великият инквизитор. — Тази просякиня вече е осъдена на смърт и ние я изпратихме в оловните стаи по милост.

Тя не ще умре така, господари — подзе тъмничарят. — Не ще може да се изтръгне животът й, освен ако й се отнеме първо водата!

— Това е наистина неразбираемо — каза Томасо.

— Иларио се е измамил?

— Той трябва да отговаря пред съда! — извика дон Марко.

— Имайте добрината да дадете тази заповед, уважаеми брате — каза главният инквизитор.

Дон Марко стана и отиде в преддверието, за да предупреди слугата. Главният инквизитор продължи разпитването на тъмничаря.

— Ходи ли тази вечер в килията на старата просякиня? — попита той, макар да знаеше, че ще получи утвърдителен отговор.

— Тая вечер, в обикновения час отнесох на всеки затворник храната и водата, на която има право. Намерих Луала така здрава и така бодра, както беше и сутринта. Както обикновено тя изпи съдържанието на стомната на един дъх. „Напълнете я отново“ ми каза тя. „Водата така ми допада. Миналата нощ усещах болки, но всичко вече ми мина.“ Вярвайте ми, господари, ние ще възтържествуваме, ако я лишим от водата. Да забравим да й дадем вода два-три дни и ще я намерим мъртва като другите.

— Ако тази жена се опълчва още срещу страдания, ти имаш право да употребиш този метод — отговори великият инквизитор. — Върви и след няколко дни се върни с твоя доклад.

Думите на инквизитора трябваше да се разбират така: „Ние не ти даваме пряка заповед, но желаем, за няколко дни да лишиш Луала от нейната вода. Ти ще заплатиш с живота си, ако не ни донесеш скоро известие за нейната смърт.“

Тъмничарят разбра мистериозния намек, който му бе отправен. Това не бе първата заповед от този род, която той получаваше.

Той се поклони и излезе от страшната стая.

Отровителят Иларио Турно не закъсня да се появи. На свой ред той бе твърде учуден, че го викат отново при Съвета на тримата; не мислеше вече за просякинята и очакваше нова заповед.

— Ти ни обеща, когато те натоварихме с мисията — каза главният инквизитор, — да премахнеш старата вещица без шум. Ти ни каза, че само няколко капки от тази безцветна течност, която наричаш аква тофана са достатъчни, размесени с водата, за да убият няколко души.

— Направих, както ви казах, господарю! — отвърна отровителят. — И всичко извърших с голяма сръчност.

— Може да се предполага — каза дон Томасо, намесвайки се в разговора, — че Иларио Турно се е измамил.

— Как? — попита последният изненадан. — Друга затворничката ли е загинала от отровата?

— Не! Никой не е умрял — отговори инквизиторът. — Ти трябва да си налял във водата някаква безвредна течност, може би си сбъркал стъкленицата?

— Не съм извършил никаква грешка, господари! — отговори отровителят. — Тази просякиня жива ли е още?

— Да — отговори съдията, — и даже се чувствува много добре.

— Това е невъзможно, господари — подзе Турно. — Аз сам налях отровата в стомната. Приготвих сместа. Можах да видя със собствените си очи, как старата жена изпи отровената вода.

— Пазиш ли още тази смъртоносна течност? — запита инквизиторът недоверчиво.

— Господари — отговори отровителят, — аз пазя въпросната стъкленица в джоба на дрехата си.

При тия думи Турно извади стъкленицата и я показа на съдиите.

— Вижте — каза той — и бъдете свидетели, че съм налял във водата на старата просякиня три четвърти от съдържанието на тази стъкленица.

— Ние сме само хора и обладаваме всички човешки слабости — каза главният инквизитор, — като често забравяме много неща. Покажете пред нас отровното качество на тази течност!

— Съществува само един начин да ви дам доказателство — отговори отровителят. — Ще налея в устата на някое животно, което ще избера измежду по-силните, остатъка от отровата, намираща се в стъкленицата. Ще видите какво ще бъде действието!

— Ние само искаме да разпръснем съмненията си — отговори главният инквизитор с благ тон. — Почва да ни обхваща съмнението, че тази стара жена е закриляна от някаква зла сила, която я пази в задушната атмосфера!

Иларио Турно излезе, за да се върне след малко с едно едро и здраво куче. — Това вярно животно — каза той, — което пазя при себе си от години, ще послужи за този опит, който ще ви убеди. Забелязахте, че първо оставих стъкленицата на масата ви.

При тия думи отровителят повика при себе си животното, хвана стъкленицата в ръка, отвори с другата устата на кучето и му наля насила отровата. След няколко мига животното се строполи тежко и захърка, давайки признаци на голямо страдание, и скоро умря.

При това зрелище съдиите изказаха дълбоката си изненада, че виждат старата жена още жива. Тази нейна устойчивост им бе необяснима.

На Съветът на тримата бе останало само едно средство да се отърве от нея. Това средство бе ужасно и представляваше бавни мъки: смърт от жажда. Заповедта бе вече дадена.

14. Гондолиерът

Полицейският офицер, придружен от стотина полицаи, бе пристигнал на остров Сан Николо при пълно мълчание.

Благодарение на гъстата тъмнина, те можаха да изпълнят заповедта на Съвета на тримата, без да възбудят вниманието на рибарите. Островът бе обграден от всички страни; на брега към Венеция — от войници, а към морето — от наблюдателни кораби.

Агостино, Пиетро и Себастиано бяха пристигнали няколко минути преди полицаите и спряха на същото място, където панталонът и Маринели, преоблечен като гондолиер, бяха слезли.

— Те нямат на брега на острова никаква лодка на свое разположение — каза Агостино ниско на другарите си. — Погледнете наоколо, забелязвате ли някаква лодка?

— Не. Ти имаш право — отговори Себастиано. — Той не може да ни избяга от този бряг!

— И от другия не може! — добави Пиетро, показвайки с пръст дюните, които бяха пред тях. — Страшната буря е образувала непреодолима бариера около острова…

— Елате, последвайте ме — каза Агостино. — Ние ще го намерим!

— Сигурно е отишъл във вилата на майка си, която се намира срещу къщата на покойния рибар Фарсети — каза Пиетро.

— При когото ти бе работник, нали? — каза Себастиано. Пиетро се престори, че не е чул въпроса.

— Да се отправим първо там — каза той. — Чудно, ние сме първите, които тръгват по тази следа.

— Да не губим време — настоя Агостино. — Сега вече го държим! Ах, какъв празник ще бъде за нас, когато го уловим!

— Чакай първо да го заловим. Празникът ще дойде след това, както казва Пиетро — рече Себастиано. — Шт! Не вдигайте шум. Той не подозира още нашето пристигане!

— Защо говориш така? Не виждам нищо! — казаха едновременно Пиетро и Агостино.

Себастиано го хвана за мишците.

— Шт, ви казвам. Нито дума. Не виждате ли под онова маслиново дърво, наляво, сред храстите?

— Света Богородице… това е той! — отговори на свой ред Агостино.

— Кой е той, по дяволите? — попита Пиетро.

— Шт, по-тихо! — каза Себастиано.

— Това е панталонът! Същия панталон, който го придружаваше в бягството му — каза Агостино, обзет от радост. — Следователно Маринели не трябва да е далеч!

— Обзалагам главата си, че е поставен на пост! — каза Себастиано.

— Тогава ние не трябва да се разправяме с него — добави Пиетро студено.

— Чакайте, чакайте! — каза Агостино — Внимание! Трябва да узнаем от него скривалището на Маринели. Той ще ни го открие, понеже не ни познава. Аз сам ще отида при него.

— Агостино има право — рече Себастиано ниско. — Ще използваме хитрост срещу него.

— Добре — каза Пиетро. — Ако успеем да го заблудим, лесно ще се справим със задачата си. Върви и ако те заплашва някаква опасност, повикай ни!

Агостино бе горд, че ще може да покаже смелостта си. Зарадван, че вече почти са спечелили обещаната награда, той напусна двамата си другари и като заобиколи, за да прикрие присъствието на последните, се отправи спокойно към маслиненото дръвче.

— Пст! Пст! — викна той на панталона, който стоеше прав, облегнал тялото си върху дървото. — Ей, слушай, приятелю, познаваш ли ме?

Агостино се засмя принудено. Но панталонът не се помръдна от мястото си.

— Вие ме познахте, сигурен съм? — каза още веднъж Агостино. — Знаете ли какво ми се случи с вашата маска?

Агостино отново избухна в смях, после започна да се приближава към дървото с предпазливост. Панталонът пак не отговори. Какво означаваше това?

— Ида да ви донеса доминото — подзе Агостино. — Къде е сеньорът, който толкова хареса моя гондолиерски костюм?

Панталонът остана безмълвен и неподвижен. Главата му бе наведена напред, като че ли спеше…

Агостино не се колеба дълго време. Той се приближи до мистериозната маска и го бутна по рамото.

Тогава безмълвният падна в ръцете му. Агостино подскочи и отстъпи назад, произнасяйки ужасно проклятие.

— По дяволите! — извика той. — Какво означава, това? Той е мъртъв. Незаконнороденият е забил камата си в гърдите му, привързал го е към маслиновото дърво и аз го помислих за жив.

В този момент другарите му се приближиха и забелязаха около дървото следи от кръв.

— Мадоната да ни помогне! — извика Пиетро, повдигайки главата на панталона, върху която бе наложена шапка от сива слама. — Злодеянията на тези нехранимайковци са се увеличили с още едно!

— О, Боже! — извика внезапно Себастиано, хвърляйки поглед към смръщеното лице на мъртвия. — Това е…

— Това е Антонио, няма никакво съмнение — извика Пиетро. — Антонио слезе сам на острова, при първото ни пътуване. Трябва да отмъстим за него! Панталонът, когото ти си довел на острова, Агостино, е убил Антонио, нашия другар, и го е облякъл в маската си. Нека Бог ме прокълне, ако не го накарам да заплати с кръвта си за това убийство! Да ги преследваме без закъснение! Двамата пирати трябва да са още на острова! Те са искали да ни заблудят, благодарение на нощната тъмнина, връзвайки бедния Антонио на това дърво. Те са мислели, че не ще забележим ужасното престъпление.

— Да се пазим! — препоръча Агостино. — Ние имаме работа с бандити, които не се спират пред нищо!

— Мълчи и ни следвай! — заповяда сухо Пиетро. — Познавам всички ъгли и всички скривалища на този остров.

— Познаваш ли някого, на когото можеш да се довериш и да кажеш истината? — попита Себастиано.

— Да — каза Пиетро, — зная един храбър рибар, който ще ни даде подкрепа в случай на нужда. Ако голтаците от Сан Николо откажат да ни дадат сведения, така ще ги заплаша, че иде развържа езиците и на най-мълчаливите! Ще ме познаят. Ще познаят Пиетро, служителя на инквизицията.

Тримата мъже, окуражени от думите на Пиетро, се отправиха към къщите, намиращи се на дюните. В дълбоката тъмнина шумът на стъпките им произвеждаше скърцане върху пясъка.

Себастиано показа внезапно с пръст една от колибите на рибарите, в която още блестеше светлина.

— Мисля, че сме пристигнали навреме — каза Пиетро. — Старият Леонардо е буден още.

Полицаят каза на другарите се да останат на известно разстояние зад него и да чакат да ги повика, после тръгна напред и се отдалечи.

Изведнъж, в момента когато Пиетро достигна до колибата, светлината угасна.

Изненадан от това, Пиетро бързо отиде до прозореца.

— Отвори, Леонардо! — извика той и затропа силно по стъклото.

Чу как вътре рибарят бъбреше проклятия.

— Кой иде да смущава почивката ми? — попита той разгневен, отваряйки прозореца.

— Пиетро, твоят приятел Пиетро… Не го ли познаваш? — каза полицаят.

— Защо ме безпокоиш в полунощ? — каза човекът. — Отдавна съм минал възрастта, на която можех да се занимавам с шеги и карнавали. Остави ме!

— Имам причини да бъда тук В подобен час — отговори шпионинът. — Търся двама подозрителни чужденци. Видя ли ги? Отговори ми!

Рибарят направи утвърдителен знак с глава. Пиетро запита бързо:

— Видях лампата ти да свети през прозореца. Да не си ходил в града?

— Преди около един час — отговори Леонардо — един слуга от палата на дожовете, когото една гондола докарала на брега, дойде да ме намери и ме помоли да му приготвя лодката си. „Аз нося бързо известие за великия капитан. Пригответе вашата лодка. Познавам я като най-бърза на острова. Така ще успея да стигна незабавно до пристанищната стража.“ — ми каза той.

Пиетро едва можа да задържи учудването си. Той направи знак на другарите си да се доближат и им повтори казаното от Леонардо.

Агостино бе склонен да прегледа всички храсти на острова, да претърси навсякъде.

— Може би това е едно заблуждение? — каза той. — Този мистериозен слуга трябва да е бил нашия човек. Той си е присвоил едно звание, за да може да заблуди незнаещите.

— Не забелязахте ли един гондолиер край дюните или на брега? — попита Себастиано рибаря. — Един гондолиер, придружен от един панталон?

— Не видях никаква маска — отговори рибарят. — Този, на когото дадох лодката си, беше гондолиер.

— Свети Марко! Какво си направил, Леонардо? — извика Пиетро. — Той бил гондолиера, казваш?

— Да, таен агент от палата на дожовете.

— Това е незаконнороденият! — извика полицаят, отчаян от несполуката. — Това е Марино Маринели, пиратът.

— Чиято глава е оценена на две хиляди зекини! — добави Себастиано.

— Той е злодеят, който търсим! — извикаха двамата мъже.

Рибарят не наруши спокойствието си и отговори, усмихвайки се:

— Мисля, че грешите. Познавам Маринели отдавна.

— Защо мислиш, че не е той? — попита Пиетро нервно.

— Защо мисля ли? — отговори човекът. — Ах, сега си спомням… представям си фигурата му, физиономията… Да, това е същият Маринели, но изпитанията и годините са го променили. Той е станал по-възрастен, по-силен и по-красив.

При тия думи Леонардо замълча и остана за момент замислен.

После заяви с твърд глас:

— Да, той беше, храбрият Маринели!

— Нещастие! — извика Пиетро. — И ти си му помогнал да избяга.

— Бягството му е невъзможно, Пиетро, макар че му го желая от все сърце и съм готов да го защитавам. Той не може да избяга!

— Пази се Съветът на тримата да не чуе твоите думи! — каза строго Пиетро.

— Да не губим време! Да тръгнем след Маринели! — извика Агостино.

— Това ще бъде една луда гонитба… Но този път ние ще го хванем — добави Себастиано. — Останал между нас и пристанищната стража, той не ще може да избяга.

— За предпочитание е да вземем три лодки — каза Пиетро, — за да можем по-добре да го преследваме, тъй като той е много хитър.

— Знаете ли откъде може да вземем веднага три лодки? — попита Агостино рибаря.

Леонардо вдигна рамене и лицето му взе загрижено изражение.

— Всички спят по това време — отговори той. — Лодките са прибрани навътре от брега. Вие едва ли ще можете да поставите някоя във водата. Чуй шума на бурята и на вълните! Ще ви дам един добър съвет, не се качвайте на лодките. Бурята ще ги потопи и ще ви удави.

— Ние знаем — каза Пиетро, — че сте човек с опитност. Елате — добави той към другарите си. — Ако ние се забавим със събуждането на рибарите, не ще имаме време. Лодките ще се вземат в името на Съвета на тримата!

— Отлично, Пиетро, подкрепяме те — казаха Агостино и Себастиано. — Ние действаме по заповед на Съвета на тримата. Никой не може да ни попречи.

Тримата затичаха към дюната.

— Вие ще се разкайвате може би — промърмори Леонардо, затваряйки прозореца. — Маринели е герой, който с една орехова черупка се справи с вълните. Обичният син на бившия дож е неустрашим младеж, роден моряк. Но вие не трябва да рискувате по този начин. Както са разгневени вълните, не трябва да се надсмивате над техния гняв. Те ще ви накажат за вашата смелост и ще ви потопят в морските глъбини… Уви! Нека Света Богородица закриля Марино.

Докато Леонардо държеше този монолог, Пиетро и двамата му другари продължаваха тичането си по дюната. Силният вятър свиреше в откритото пространство, забавяше хода им и развяваше косите им. Пред краката им вълните с грохот се разбиваха о брега.

Тук-там облаците, разкъсани от урагана, оставяха да проникне над водите някой бледен светлинен лъч. Пиетро можа да различи в далечината тъмните линии на наблюдателните кораби и запалените им големи фенери. Но никаква лодка не се забелязваше на белите гребени на вълните. Може би лодката на Маринели се криеше в междините на гигантските вълни… Облаците се движеха безспир и ту откриваха, ту закриваха луната. — Гръм и мълния! — промърмори внезапно Пиетро, спирайки се пред няколко лодки, изтеглени на брега. — Кой знае дали този проклетник не се е възползвал от бурната нощ, за да се промъкне незабелязано между корабите, които бурното море е отдалечило един от друг. Той е способен на такава смелост!

Агостино и Себастиано поставиха под лодките обли дървета, с които рибарите си служеха да поставят лодките си в морето. Пиетро им помогна. Те намериха само две лодки и трябваше да се задоволят с тях.

След половин час всичко бе готово. Агостино и Себастиано се качиха на една лодка, а Пиетро на другата.

Внезапно, когато вече бяха хванали греблата, те забелязаха един кораб да се отправя с опънати платна от Маламоко към тази част на острова, която се готвеха да напуснат… Това нещо бе необяснимо, тъй като никой кораб нямаше право да напусне пристанището.

Шпионите положиха големи усилия, за да стигнат, колкото е възможно по-скоро до наблюдателните кораби. Но, за тяхно нещастие, вятърът и водата работеха срещу лодките им и последните напредваха твърде бавно.

Когато двамата войници от адмиралския кораб извикаха на гондолиера, който седеше в лодката, Горо им хвърли омразен поглед, макар че те изпълняваха само дълга си.

Знае се, че Зиани и адмирал Мило, привлечени от виковете на войниците, се отправиха към оградата и заразпитваха на свой ред чудния лодкар.

Последният принуден от обстоятелствата, не можеше да направи друго, освен да се доближи до кораба.

— Забраната да се напуща пристанището е достатъчно разгласена — каза Силвио Зиани мрачно. — Ако някой наруши тази заповед, осъжда се две години!

— Този юнак — добави адмиралът — не само си е позволил да излезе от пристанището, но още е избрал и много подозрително време, за да стори това!

— Оставете ме да го разпитам, благородни Мило — каза Зиани на офицера.

— С удоволствие — отговори последният. — Вземете всички мерки, които ви се нравят.

Гондолиерът трябваше да се прибори с големи мъчнотии, опитвайки се да спре до стената на кораба. Вълните заплашваха да разбият лодката му о адмиралския кораб. Но той маневрираше така сръчно, че най-сетне успя. Вече и офицерите от кораба не се съмняваха, че имат работа с един от най-ловките и най-опитните гондолиери на Венеция.

— Качете се на борда! — му заповяда строго великият капитан.

— Не мога, господарю — отговори човекът, — лодката ми е загубена, ако я напусна.

— Какво търсиш в открито море? — запита го капитанът.

— Ти се осмеляваш да пренебрегваш заповедите ми. Знаеш ли какво наказание те очаква?

— Зная, господарю! — отговори човекът със спокойствие.

— Вас търся, велики капитане!

Горо, който присъстваше на този разговор, едва прикриваше безпокойството си. Но хладнокръвието, което показваше гондолиерът, го учудваше, но и му вдъхваше надежда.

— Искам да ви заведа — каза гондолиерът — в скривалището на Маринели и да спечеля двете хиляди зекини.

— Как? Какво? Кой си ти? — попита великият капитан изненадан.

— Аз съм един прост гондолиер, като другите — заяви човекът със спокойствие. — По една случайност узнах скривалището на незаконно родения, когото търсите! Оставете ме да ви заведа и да го заловите. Не се колебайте нито секунда!

При тия думи, произнесени с твърдост, Силвио Зиани се обърна към адмирала:

— Аз съм решен — каза той — да последвам този човек.

— Разпитайте го първо малко — каза старият Мило. — Не е така бързо, както заявява той.

— Колко ще трае пътуването? — попита великият капитан гондолиера, който още стоеше прав в лодката си, надлъж по кораба.

— Съобщено ли ви е, господарю, за излизането на един кораб по това време? — прекъсна го лодкарят.

— Да. Един платноход е получил разрешение от дожа да премине нашите линии по свое желание. По неговия син фенер ще можем да го познаем.

— Заповедта за неговото свободно преминаване ви е изпратена, но изключението, направено за този кораб, е единствено.

— Е, добре — викна гондолиерът, — върху този кораб, на който са дадени всички права, се намира Марино Маринели! Заклевам ви се! Побързайте, господари! Има още време! Заловете бандита, преди да е избягал и ви се надсмива под носа.

— Вярвам ти — отговори Зиани, убеден в искреността на своя събеседник. — Двете хиляди зекини ще бъдат осигурени, ако ние заловим този човек. Ще трябва да се даде обратна заповед от Венеция и да не се позволи на този мистериозен кораб да напусне пристанището.

— Господарю, няма време! — прекъсна го гондолиерът.

— Корабът тръгва вече към открито море край Маламоко и скоро ще бъде сигнализиран от караулите на ескадрата.

— Тогава да обстрелваме!

— Но тогава ще нарушим дълга си и получените заповеди — каза адмиралът полугласно на великия капитан.

— Помислете, благородни Зиани, че този гондолиер може би е един лъжец или има някакъв интерес да ни накара да стреляме срещу този кораб!

— Съмнявате ли се в думите му? — запита Зиани.

— Не — отговори Мило, — но ви съветвам да бъдете разумен.

— Остават ни само няколко минути — извика гондолиерът настойчиво. — Различавам вече кораба, който се отдалечава от Маламоко.

— Нека четирима души да ме придружат! — извика Зиани с трескав глас.

— Четирима са много, господарю! — забеляза гондолиерът. — Състоянието на морето не ни позволява да бъдем много в лодката. Вие сте въоръжен… Аз ще държа греблата. Нека ви придружи само един решителен човек, готов на всичко. Незаконнороденият може да бъде заловен, хайде!

— Той има право! — каза Зиани. Негърът се отправи веднага към него.

— Не, тебе не искам! — каза великият капитан и го отблъсна. Незаконнороденият те познава много добре!

Войникът Марко бе избран. Един офицер му предаде заповедта на Силвио. Никакво възпротивяване, никакво роптаене не бе показано от този човек, който заради симпатията си към Маринели не на драго сърце прие заповедта на капитана.

Силвио Зиани слезе в лодката, докато гондолиерът, един здравеняк с красива и представителна фигура, седеше прав срещу ударите на вълните и сваляше шапката си, като да се разхлади.

Щом и Марко зае място в лодката, той хвана греблата от адмиралския кораб.

Морето бе така силно развълнувано, че сам капитанът, човек преминал много изпитания и физически несгоди, чувствуваше, че смелостта му отслабва. После той погледна към направлението, където гондолиерът претендираше, че е забелязал лодката, докато войникът седна върху една малка пейка на задната страна на лодката.

— Вие вече отидохте доста навътре в морето? — попита Силвио Зиани, хвърляйки към гондолиера недоверчив поглед.

Лодката, действително под напора на силните мишци на гребеца, бе оставила далеч зад себе си адмиралския кораб.

— Трябва, господарю! — отговори просто човекът. — Корабът е разпънал всичките си платна и ние ще можем да го пресрещнем само в открито море.

— Сигурен ли сте, че ще го достигнем? — каза Зиани, който се разкая, че бе така доверчив към гондолиера.

— Трябва да го достигнем, господарю! — отговори енергично гребецът. — Мислете за моите две хиляди зекини!

В този момент великият капитан помисли, че е слушал вече този глас, който му говореше. С изпитателен поглед той заразглежда лицето на гондолиера.

Неговите хубави кестеняви коси, навити на къдри, се спущаха по челото му и страните. Неговото лице бе фино, твърде фино за лице на гондолиер… Кой знае? Може би му устройваха клопка? Но от какво имаше да се страхува Зиани, който бе придружен от един войник?

Докато великият капитан се бе отдал на тези размишления, гондолиерът се бореше без почивка с грамадните вълни, които се издигаха в открито море, и употребяваше всички сили, за да достигне до подозрителния кораб, на който се забелязваше все по-ясно синият фенер.

Той даде доказателство за голямата си опитност и изумителната сръчност — успя да достигне точката, където предполагаше, че лодката и корабът ще могат да се срещнат. Тази работа, доста трудна за спокойно море, бе ненадминато геройство по това време. Капки пот блестяха по лицето на смелия лодкар…

Лодката се приближаваше все повече към кораба. Вече можеха да различат корпуса по мачтите. Всичко във външния вид на кораба даваше Да се открие едно италианско произведение.

Гребецът изглеждаше, както и Зиани, че не знае името и качеството на мистериозния кораб, понеже много пъти се обръща, за да го наблюдава.

Силвио Зиани и войникът очакваха с безпокойство момента, когато ще дадат строга заповед за спиране.

Близо до носа, на едната страна, висеше здрава въжена стълба, която достигаше до повърхността на водата. Това се практикуваше във всички кораби с големи размери по това време.

Лодкарят изглеждаше, че гледа внимателно тази стълба, после с една необикновена сръчност и пъргавина той подкара лодката съвсем близо до кораба.

В този момент един вик се понесе, надвишаващ шума на вълните.

— Стой! — извика заповеднически великият капитан, махайки с ръка. — В името на закона, стой!

Корабът продължи пътя си, цепейки вълните и въздуха, като величествен бял орел…

С един скок гондолиерът се изправи върху седалището си, вдигна греблата върху пейките и хвана въжената стълба.

Силвио се учудваше на сръчността на този скромен герой в морето…, когато внезапно, за голяма изненада на великия капитан, човекът стъпи на стълбата и здраво държейки се, отблъсна лодката с един силен удар на крака си.

В един момент Зиани и войникът чуха да се разнася над вълните тревожният оръдеен сигнал, изстрелян от адмиралския кораб. Тримата шпиони бяха пристигнали там и направили доклада си…

— Адско изчадие! — изрева Силвио Зиани побеснял. — Хвани греблата! — викна той на войника, който бе обхванат от ужас. Дай ми пушката си.

Но човекът изглеждаше обхванат от неописуем страх. Той стискаше оръжието до себе си, с вкочанени ръце, като парализиран.

— Дай ми пушката си бързо! — му викна още веднъж великият капитан, на върха на гнева си. — Полудял ли си? Този човек ще ни избяга… Дай пушката си или ще те ударя!

— О, Боже! — прошепна войникът. — Този гондолиер, това лице… Ах, аз вече съм го виждал.

Гордият началник на полицаите от Венеция бе изигран. Лодката малко по малко оставаше назад от кораба.

Гондолиерът стоеше още увиснал на въжената стълба. Той сигурно се бе заплел във въжето, като полагаше усилия да се освободи.

Великият капитан заслепен от ярост издигна юмрука си и удари войника по главата. Нещастникът се залюля от силата на удара и остави да му изтръгнат оръжието.

Вече беше време. Мистериозният гондолиер се бе разплел от въжетата и се изкачваше по стълбата.

Внезапно, в момента когато достигаше до оградата, видя нещо неочаквано… Синьото домино! Той се намираше отсега нататък във властта на тайнствената маска.

Един гърмеж се разнесе. Силвио Зиани бе изпразнил оръжието си. Един задавен вик отговори на гърмежа. Гондолиерът, улучен от куршума, се повали върху мостика на кораба пред краката на синьото домино.

Тя даде заповед на кормчията:

— Към Брандоло! — викна тя.

— Какво искате да правите, сеньорита? — запита Марино обезпокоен.

— Искам да ви отведа на кораба ви, граф Санта Рока — отговори тя просто. — Призори ще можете да тръгнете на път за скалистия остров.

15. Умряла от жажда или спасена

Пазачът ясно бе разбрал заповедта, която кървавият съд му бе дал по отношение на старата просякиня. Той бе сигурен, че последният не ще се спре пред никакво средство, за да премахне пленницата.

Нито съдиите, нито аптекарят, нито пазачът можеха да си обяснят, как старата жена е погълнала, без да умре страшната отрова, която и бяха дали. Случаят бе единствен в аналите на оловните стаи и в спомените на Иларио Турно, отровителя.

Тъмничарят бе почти готов да вярва, че старата, която бе винаги здрава и не се оплакваше от нищо, е сключила договор с дявола. Мистерията, която обкръжаваше тази жена, повече втълпяваше тази идея в мозъка му. В килията й той вече влизаше с известно безпокойство и едно неприятно чувство. Струваше му се всеки път, че ще го сполети нещо. Обаче той успя да превъзмогне глупавия си страх и се показа решителен да изпълни заповедите на инквизицията и да не й носи повече вода. Така тя нямаше да закъснее да загине от палещата горещина, която цареше под оловните покриви.

Тъмничарят взе това безмилостно решение в същия ден, когато новината за бягството на Марино бе проникнала в палата на дожовете и бе предизвикала неописуемо вълнение.

Надвечер, човекът споходи, както обикновено оловните стаи, носейки на всеки затворник мизерната храна и топлата му вода. Само просякинята не получи стомната си. Пазачът я бе лишил от водата й.

— Къде си оставил водата? Водата ми, водата ми! — му извика тя, умираща от жажда, и се отправи срещу този човек, който всяка вечер й носеше вода, с която утоляваше за момент жаждата си.

— Търпение! Търпение! — промърмори той, отстъпвайки назад, като че ли се страхуваше от затворничката.

После напусна килията и затвори вратата грижливо с ключа.

Нещастната Луала очакваше още няколко минути. Надяваше се, че ще й донесат вода. После, отчаяна от жажда, започна да вика гневно:

— Донеси ми вода, вода!

Тъмничарят не чу нейния вик. Той бе напуснал тази задушна и гореща атмосфера.

Бедната жена чу шума на крачките му, които се отдалечаваха.

— Бъди проклет! — извика тя, сключвайки отчаяно ръцете си, полумъртва от жажда. — Дайте ми вода! Имайте милост! Донесете ми да пия поне една глътка!

Внезапно избухна в зловещ смях.

— Те искат да ме уморят от жажда, палачите! Горко ви! Бъди проклет, Виторио Карманиола! Ще дойде ден, когато ще се удавиш в кръвта си, както и твоите съучастници, убийците. Горко на всички ви.

Това гневно избухване изчерпа силите на бедната жена. Луала се повали и падна в безсъзнание. Раздиращата я жажда отнемаше малкото сили, които й бяха останали. Краката й отказваха да й служат. Инквизиторите и тъмничарят можеха да се радват. Те бяха сигурни, че ще я намерят мъртва на следния ден.

Същата вечер негърът получи заповед от дожесата да дойде в нейните апартаменти в един късен час. Той бе радостен, че Марино успя да избяга. И през ум не му минаваше, че собственият му живот виси на косъм. Знаеше много добре, че всемогъщата му господарка може, когато пожелае, да накара да го екзекутират. Но не се страхуваше.

Той очакваше във вестибюла, потънал в размишления, когато една камериерка се появи и го отведе при господарката си.

Катерина бе седнала в будоара си и изглеждаше обзета от голямо безпокойство. Бе твърде бледа. Лицето й изразяваше истинско отчаяние!

Когато забеляза негъра, тя изведнъж стана.

Горо се поклони дълбоко и се приближи до нея, почти влачещ се, за да целуне крайчеца на полата й.

С гневен жест тя се обърна към него.

— Назад! — когато камериерката напусна будоара. — Назад. Ти заслужаваш да бъдеш обесен!

— Ако Горо умре на въжето, той няма да умре в леглото си, Величество! — засмя се негърът. — Горо е готов на всичко!

Катерина хвърли учуден поглед към негъра.

— Ти още мислиш да спасиш живота си — каза тя. — Но трябва да ми кажеш открито всичко, което се е случило.

— Горо ще стори всичко, което е в състояние да направи, Величество! — отговори негърът. — Но този път той е намерил по-ловък от него.

— Какво искаш да кажеш? Не те разбирам.

— Да, Величество — каза негърът. — Маринели се е спасил, когато Горо се яви пред вас в пълния палат. Робът излезе най-глупавия от другите хора.

— Вярвам — каза дожесата, — че ти се преструваш на невинен, като се показваш, че нищо не знаеш за това бягство!

— Нека Нейно Величество позволи на негъра един въпрос. Вярва ли тя, че един езичник ще желае удоволствието да заслужи въжето?

— Защо задаваш този въпрос?

— Предаността, пожертвователността на един слуга към господаря, на когото служи, са връзките — каза негърът, — които карат бедния роб да бъде при господаря си в момента, когато собственият му живот е в опасност. Ако Горо бе предполагал нещо за това бягство, ако Маринели и синьото домино му бяха казали няколко думи, то Нейно Величество не би го видяла пред себе си в този час!

— Те са те измамили и изоставили — каза дожесата.

— Както Нейно Величество вижда! Съдбата на негъра е в нейните ръце. Тя може да направи един знак и Горо ще увисне на бесилката в дожовия палат. Нека благородната дама е откровена! Великодушно ли е от страна на незаконнородения да постъпи така? Това шега ли е или груб опит?

— Той е измамил и двама ни! — извика дожесата. — Знаеш ли кой се крие под синьото домино?

Това е една хубава дона, която следва незаконнородения.

— Знаеш ли нейното име? Негърът се засмя.

— Кажи ми го — настоя дожесата. — Това е последният коз, който ми остава в играта!

— Горо мисли, че е способен да направи една услуга на Нейно Величество — отговори той, — една услуга, която ще й помогне да си отмъсти, но при условие да му остави живота.

— От какво естество ще бъде тази услуга? — попита Катерина. — Поставяш такава голяма цена, че услугата ти сигурно е от голяма важност?

Негърът изглеждаше нерешителен.

— Защо се колебаеш? Говори без страх — каза тя. — Никой не ни подслушва и освен това зная твоята тайна. Синьото домино е сеньорита Мадлена Боргез.

— Наистина ли го знае Нейно Величество? — извика Горо изненадан. — Но тя не знае каква услуга ще й окаже робът.

— Великият капитан има ли някакви подозрения към тебе?

— Никой — отговори негърът с твърдост, — никой не подозира двойните връзки на Горо с дожесата и с незаконнородения. Но нека благородната дама остави настрана другите работи. Горо очаква, щото бъдещето да му даде възможност да оправи сметките си.

При тия думи Катерина хвърли към негъра изпитателен поглед.

— Каза ми преди малко — рече тя, — че ще ми направиш една услуга, ако ти подаря живота. Говори!

Горо се приближи до дожесата така раболепно, като че ли пълзеше.

— Нейно Величество — каза той, смеейки се — мрази синьото домино.

Той замълча за момент и наблюдаваше внимателно господарката си.

— Е, добре! — продължи той. — Сеньорита Боргез е красива и ревнувана от многобройни обожатели, но незаконнороденият не я обича.

— А какво означава тази среща във Венеция? — попита дожесата с полузадоволство и почти изненадана.

— Незаконнороденият не й е дал никакъв аванс! — продължи негърът. — Красивата сеньорита толкова се е влюбила в Марино, че не е могла да потуши безпокойството, която я измъчвало; тя взе един от корабите на чичо си, за да се отправи с голяма бързина към Венеция.

— Ако е наистина така — отговори Катерина, — ще бъда склонна да ти вярвам. — Мъжете действително се подиграват с настойчивостта на една жена. Те обичат със страст там, където трябва да преодоляват препятствия.

— Той си послужил чрез сеньоритата за свои лични цели — продължи Горо. — Тя му е помогнала да избяга.

— За да не го напусне вече никога! — допълни дожесата с подигравателна и презрителна усмивка.

— Нейно Величество значи мрази Мадлена? — каза негърът.

— Само изпитвам съжаление към нея!

— Горо не може ли — каза тогава робът с нисък и раболепен поклон — да отърве завинаги дожесата от тази сеньорита, която пречи на пътя й? Тя е причината, щото Маринели да изостави по такъв начин черния си слуга, понеже сам той не е постъпил така. Марино е много по-добър, отколкото се мисли за него.

— Той е приел да тръгне с нея, за да се спаси от бесилката! — отговори Катерина.

Ако негърът не бе приспал на благородната дама отговорността за тази лоша постъпка, той би бил достоен да го заплашват със смърт. Но той иска да изпита веднъж красивата сеньорита Мадлена, да узнае точно.

Той млъкна внезапно, после продължи:

— Нейно Величество доволна ли е от плана на роба? Тя знае, че за нея, само за нея, той ще се хвърли в огъня. Всичко е скъсано между него и незаконнороденият. Но тя изглежда не иска да знае за негъра.

— Вярваш ли, че нещастната сеньорита ще последва Марино на неговия скалист остров?

Негърът поклати отрицателно глава.

— Не, Величество, Горо вярва противното. От признателност към благородната римлянка, той ще придружи по-скоро нея в свещения град.

— В Рим? — попита дожесата, чиито очи внезапно пламнаха от странен блясък. — В Рим? Разбирам сега, защо неприятелските действия не бяха започнати, защо също Марино е станал граф Санта Рока… Това не трябва да го притежава или ще призова Венеция на кървава война срещу Рим и ще направя всичко, за да й го изтръгна.

— Едва ли ще има полза от всичко това! — прекъсна я негърът с тих глас. — Защо ще са толкова жертви и толкова усилия, когато Горо се наема да свърши всичко сам. Нека Нейно Величество само даде знак и той ще тръгне на път за Рим. Нека каже само една дума и съдбата на сеньорита ще бъде в нейни ръце. Заради нейните милости и нейните зекини, негърът ще донесе на Нейно величество всичко, каквото желае от хубавата Мадлена, ако е нужно даже някой пръст, някое око…

— Ти си чудовище, негре! — прекъсна го владетелката.

— Нека Нейно Величество прости на Горо. Той само прилича на другите хора. Човешката натура е така направена.

— Искаш ли да отидеш в Рим? — каза дожесата с решителен тон.

— Тази нощ даже, Величество!

— Ако намериш Марино при римлянката, негре, ако успееш да се убедиш, че тя се мъчи да го завладее, тогава следвайки твоя инстинкт, давам ти картбланш. Но, ако забележиш, напротив, че Марино я обича и се е привързал към нея, тогава…

— Нека Нейно Величество говори без страх. Тя знае, че вече никаква дружба не съществува между Маринели и роба. Ако той е влюбен в красивата римлянка, неговата смърт е решена!

— Ти ме разбра! — каза сухо Катерина. — Този път трябва да ми донесеш доказателства, ако желаеш да вярвам на разказа ти. Желая неоспорими доказателства. Ти знаеш какво стана, когато два пъти вярвах на твоята искреност. Даже и този път се съмнявам в тебе. Обаче ще ти се доверя и ще те оставя да избягаш и този път.

— Като сокол пуснат от ловеца, Горо ще се хвърли върху гълъба — повтори той, — който сега се връща към Рим. Той ще го достигне и ще го задуши, преди да е получил целувка от Марино.

— Побързай и удържи думата си! Кога ще ми донесеш доказателства?

— Горо не може да определи точно дата. Той ще се върне във Венеция сигурно след два месеца и ще донесе на Нейно Величество някой предмет, принадлежащ на сеньорита Мадлена. Обаче негърът няма средства да отиде толкова далече. Няма пари. Нейно Величество да му даде само за пътуване. Двадесет зекини са му достатъчни.

Катерина отиде към масата си, извади кесията, която бе поставена там, и му я даде.

— Тя е за тебе — каза дожесата. — Вземи я и бягай!

Горо постави целувка върху шлейфа на господарката си и после излезе безшумно от апартамента.

От коридора той се намери най-сетне в една от галериите на палата на дожовете — мрачна и пуста в тоя час на нощта.

Горо се спря и се ослуша за момент. Изглеждаше, че обмисля някакъв план…

Щом се убеди, че никой не го подслушва наоколо, той продължи пътя си, но промени направлението. Вместо да тръгне към изходите на палата, той се впусна във вътрешността. За щастие никакъв пазач не се забелязваше. Горо напредваше без шум, на върха на пръстите си, като сянка из тъмните коридори.

През това време старата Луала, терзана от мъките на жаждата, бе паднала върху леглото си. Бедната жена, която отначало така храбро бе устоявала на страданията, бе в края на силите си. Нейното тяло бе започнало да трепери от треска. От широко отворената й уста се бе изплезил езикът й и изглеждаше, че тя смучи някаква въображаема течност. Движенията й бяха много несигурни.

Тя бе полумъртва. Инквизиторите най-сетне щяха да възтържествуват!

Ако просякинята умреше в килията си, тя щеше да отнесе в гроба си всичките си тайни. Кървавите съдии най-сетне щяха да бъдат спокойни. Те не можеха обаче да се съмняват какви разкрития ще направи срещу тях. Особено главният инквизитор изпитваше към нея смъртна омраза. Тя се бе осмелила да произнесе високо името му. Бе го обвинила в многобройни злодеяния, извършени в името на закона и под прикритието на маската.

Внезапно в своята треска, бедната жена чу да се произнася името й със слаб, но отчетлив глас. Кой можеше да произнася името на Луала?

Тя направи върховни усилия. Успя да се изправи на леглото си и да се ослуша…

Беше ли измамена, слухова илюзия?

— Луала! — чу да се произнася отново името й.

Вече не се съмняваше. Този, който я викаше, бе близо до нея.

— Луала в тази килия ли е? — попита гласът.

— Да, тук съм — изохка тогава просякинята. — Но кой сте вие и какво желаете?

Гласът замлъкна, но старата просякиня чу ясно шум от ключ в ключалката.

Поиска да превъзмогне слабостта си, да се приближи до вратата, но силите й изневериха. Падна пак върху леглото си, не можейки да мърда нито ръцете, нито краката си.

Кой би могъл да й прави посещение в подобен час на нощта? Беше ли великият инквизитор, когото съвестта смущаваше? Беше ли някой слуга от палата, който идеше да й помогне, да й донесе нещо за пиене?

Вратата се отвори тихо. Пълна тъмнина владееше в килията. Новодошлият не можеше да различи Луала. Той влезе с вълчи стъпки и напредна пипнешком, по дължината на стената, докато стигна до леглото на просякинята.

— Тя отново е припаднала — каза той ниско. — Луала, Луала, ето вода, хубава и прясна!

— Вода!… Вода, дайте ми вода! — промърмори откъслечно бедната, върху която думите бяха произвели магически ефект. — Бързо! Бързо!

Спасителят й протегна стомната, която държеше в ръка, и я приближи до устните й. Тя загълта жадно водата, която добрият непознат й бе донесъл. Почувствува голямо задоволство.

— Луала чувства ли се силна, за да върви? — запита я тайнственият посетител.

— Не — отговори слабо тя. — Не мога. Краката ми треперят от слабост и отказват да ми служат. Оставете ме където съм. Не мога да ходя!

— Луала е загубена, ако остане тук.

— Вие ми дадохте да пия — каза тя. — Мога да издържа до утре.

— Луала трябва да тръгне сега. Утре ще бъде много късно.

— Кой сте вие? — попита пак, пипайки с костеливите си пръсти дрехите на посетителя. — Знаете ли, че бандитите от инквизицията искат да ме убият?

— Тъмничарят е бъбрив и разкрива всичко — отговори човекът.

— Почакайте до следната нощ — замоли се просякинята.

— Не е възможно. Ако Луала остане тук до утре, нейното подобрение ще изглежда подозрително и ще поставят пазачи пред килията й. Освен това, нейният спасител трябва да напусне Венеция тази нощ!

В този момент на Луала се стори, че позна тайнствения посетител…

— Да тръгнем! — продължи човекът. — Никой не ще ни чуе и не ще открие нашия план. Нека Луала пие още! — добави той, подавайки й стомната отново. — Това ще я подкрепи!

— Дай, синко, дай! Ще пия докато умра. Но ти имаш право, трябва да живея още, за да видя гибелта на моите палачи.

— Луала чувства ли се сега силна? — попита непознатият.

— Не, още не! Не мога да мръдна краката си. Тресе ме.

Храбрият спасител, който не бе друг, а Горо, направи последното усилие да спаси нещастницата.

— Нека Луала хване с ръце шията на Горо! — каза той. — Тя ще пътува на гърба му. Да не се безпокои за целта на пътуването. Важното е да напусне палата на дожовете, колкото може по-скоро.

Горо взе своя товар и заслиза, незабелязан по стълбите…

16. Кралят на острова

Мадлена изпълни обещанието си, дадено на граф Санта Рока. На разсъмване папският кораб се доближи до Брандоло, където имаше на котва няколко кораба.

Както можеше да се предположи, венецианската ескадра, осведомена от шпионите за бягството на Маринели, се бе опитала да преследва кораба, който го носеше. Но никоя от галерите на републиката не можеше да се мери по бързина с бягащия кораб и бяха принудени да се върнат в пристанището.

От друга страна, новината за чудовищното бягство на незаконнородения, въпреки взетите мерки, се бе разчуло из града. Силвио Зиани бе потвърдил високо, че бе убил каторжника с един пушечен изстрел, но на неговото свидетелствуване не отдаваха вяра.

Никога висшият съвет не бе преживявал такъв срам. Дожът и съдиите бяха изпуснали плячката си, след като я държаха в стените си и след като бяха опасали Венеция с войски и кораби. Незаконнороденият бе дал доказателство за голямата си хитрост и ловкост, което бе смутило великите узурпатори. Марино се бе заклел да поведе безмилостна война срещу престъпниците, облечени в пурпурни мантии, и могъщите управители се съмняваха вече в изхода на този конфликт.

Отчаяни, всички се заклеха да свършат бързо с него.

— Ние ще го победим — казаха инквизиторите. — Неговият остров ще бъде сринат, съмишлениците му безмилостно изклани, а що се отнася до него… ние ще го обезглавим публично!

Всички заплахи обаче нямаха никаква стойност в момента. Граф Санта Рока бе твърде далеч.

Мадлена Боргез не напусна Брандоло, преди Марино да намери своя платноход, оставен под командата на Оргосо, да се качи на борда и да й отправи своите благодарности.

Докато хубавият кораб с гордата римлянка се отдалечаваше, граф Санта Рока бе посрещнат с въодушевление от своя приятел Оргосо и целия екипаж на малкия платноход.

Той съблече гондолиерското облекло, накара Тонино да му превърже раната, която бе получил в рамото, после облече своята мантия от черно кадифе.

Без да губи нито минутка, Марино даде заповед за тръгване и скоро лекият кораб с грациозни движения заплува към далечния остров, отечеството на изгнаника.

Покачи се на върха на мачтата и с вълнение затърси сред необятното море остров Санта Рока. Радваше се предварително, че ще се завърне при своите приятели и ще узнае какво е станало през неговото отсъствие и ще разбере бяха ли изпълнени заповедите му.

Той не подозираше, че една тежка работа му предстоеше след неговото слизане. Мислеше за удоволствието при стъпването на брега и нетърпението му се усилваше.

Две мисли го занимаваха и измъчваха. Не знаеше какво е станало с Анунциата, не знаеше и съдбата на своя баща, когото не бе можал нито да види, нито да освободи. Но се утешаваше с мисълта, че часът за отмъщението ще удари.

След едно благополучно пътуване, островът най-сетне се появи на хоризонта. Но колко бе променен той!

В средата се издигаше грандиозен дворец, определен за Марино и сега завършен. Отдалеч, от морето, можеше да му се възхищава.

Църквата с нейния златен кръст, величественият фар, издигнат до входа на пристанището, се виждаха също отдалеч.

Големи и малки рибарски лодки бродеха около острова. Рибарите хвърлиха мрежите си във водата.

Укрепителната работа бе напълно завършена, скалите бяха превърнати в истински крепости, зад които можеха да се защитават със сигурност жителите на острова.

Малкото кралство обещаваше да процъфти още благодарение на мира и изглеждаше непревземаемо в случай на неприятелски действия.

Марино, при вида на тия чудеса на труда и голямата дисциплина, не можа да сдържи една радостна и горда усмивка. Обаче реши да направи обиколка около острова, тъй като искаше да извърши кратка инспекция на бреговете, преди да слезе на острова.

— Моето дело е оправдало надеждите ми — каза той на Оргосо, който стоеше до него. — Трябва да видя сега, доколко мога да се осланям на силите си! Трябва да се осигуря при едно нападение, пратено срещу мен от Съвета на тримата. Ако те имаха правото на своята страна, ние бихме имали силата.

— Вие имате не само правото, но и силата, приятелю — отговори Оргосо. — Какво струват техните мерзки прокламации, където ви обвиняват за пират, където ви оценяват главата, пред страшното обвинение, което можете да им отправите?

— Отлично Оргосо, разполагам с едно неоспоримо превъзходство, обаче, трябва да избегна всяка щета, всяка неправилна маневра, която може да навреди на моята репутация. Знаете; колко е лесно на някой началник между нас да извърши някоя глупост. Ние сме многобройни, аз се гордея с вас, отколкото да ви командвам като тиран. Досега виновниците са малобройни. Техните имена, написани върху каменните плочи, са достатъчни да ме призоват за наказанието, което ги очаква! Но ако някой от вас…

— Вижте, погледнете там! — каза внезапно Оргосо, сочейки морето с пръст. — Две от вашите галери мъкнат в пристанището един чужд кораб. Той е повреден. Лишен е от мачтите. Нашите кораби го влачат към острова.

— Двете галери носят моето знаме — каза Маринели. — Вие имате право Оргосо. Но защо влачат този непознат кораб? Да останем тук, до плажа, и да очакваме пристигането на тази странна експедиция.

— Тя не предвещава нищо добро — каза Оргосо ниско. — Този кораб изглежда, че има венецианска конструкция.

— Горко им! — каза Марино със заплашителен глас, изпълнен с безпокойство, и се отправи към оградата. — Горко им на моите хора, ако са се осмелили да стрелят срещу някой честен търговски кораб. Наказанието ще бъде ужасно, даже ако авторът на това подло деяние е най-близкият ми приятел.

— Познах кораба. Той е венециански! — извика Оргосо.

— Някоя държавна галера ли? — запита Марино.

Оргосо замълча за момент, после се доближи до Марино, постави ръка на рамото му и го погледна с умолителен поглед.

— Бъдете снизходителен! — му каза той. — Не бързайте с решението си! Това е един търговски кораб!

— Така е, както предполагах! — отговори нервно граф Санта Рока. — Не се страхувайте, приятелю. Моето намерение не е да проявя могъществото си, а да бъда строг. Искам да бъда справедлив, без оглед на ранга на виновниците. Това е истинско пиратство. То е първото и последното, което се извършва на остров Санта Рока. Не желая да заслужа несправедливостта и клеветите, отправени срещу мен от сената и управителите.

Марино бе обзет от голямо вълнение. Никой на острова не забелязваше пристигането му. Всичко бе спокойно и галерите се приближаваха към брега с влачения от тях кораб.

Внезапно фаропазачът видя лекия платноход на краля на острова. Той извести за това с оръдеен гърмеж.

Знамето бе издигнато. След няколко минути и от зъбчатите отвори на двореца се издигнаха знамена и скоро една тълпа се отправи към плажа, за да акламира своя благодетел и любим господар.

Платноходът бе познат също и от екипажа на галерите. Въжетата на двата кораба се покриха с мъже и знамена.

Но Марино заповяда да насочат платнохода право срещу брега и не отговори на техния поздрав. Той се чувствуваше дълбоко опечален от мисълта, че вместо да сподели радостта с другарите си, бе принуден да накаже някой от тях.

Едва корабът се бе приближил до брега, когато Маринели бе акламиран от моряци и работници, струпани на брега, зад приятелите му.

— Да живее Марино Маринели! Да живее кралят на острова! Да живее граф Санта Рока! — викаха стотици гласове.

Марино се показа и с приятелски жест отговори на поздравяващите го. В този момент една голяма част от тях се хвърлиха на колене, изказвайки почитта си към покровителя на бедните.

Радостна светлина озари лицето му. Той си каза, че тези добри хора бяха неспособни да пристъпят изричните му заповеди. Почака своите хора да се приближат към него и се ръкува с тях. Щастлив бе да срещне Фалие, д’Артенай, Анафесто, Манджили и още неколцина, които му бяха най-скъпи между всички. Обаче той не запита никого, нито каза нещо за това, което бе видял. Забеляза присъствието на мнозина, отсъствието на малцина. Внезапно помисли за Граси. Подири го между заобикалящите го, но не го намери. Защо той не беше между тях?

Жителите на острова образуваха триумфално шествие зад Маринели, техния скъп господар.

Последният бе седнал в една великолепна носилка, украсена е новия герб на Санта Рока. Шествието се движеше по главния път на малкото кралство. По заповед на господаря, то се спря на големия площад в средата на островчето.

Марино Маринели бе решил да образува публичен съд, където всички да узнаят решенията му, да чуят думите му. Искаше също да даде високо отговор на лукавството на Висшия съвет. Започваше една открита и безмилостна борба срещу последния. Той не бе пират, които напада търговските кораби. Всички трябваше да узнаят гнева му и наказанието, което щеше да определи на виновниците.

Моряците, рибарите и работниците, от които бе съставена тълпата, образуваха широк кръг около площада, оставяйки голямо свободно пространство. Марино каза да го отведат в центъра на този кръг и слезе от носилката. Тук той искаше да съди. Неговите приятели д’Артенай, Оргосо, Фалие, Анафесто и Манджили се наредиха около него и всеки му докладва как бе свършил работата, с която бе натоварен. Съобщиха му, че укреплението на острова е завършено и че строежът на сградите и шосетата също е на привършване. Уведомиха го и за пристигането на новите пратки оръжие от континента. Фалие даде на краля на острова ключа от съкровището и му представи сметка за извършените разходи.

Марино се осведоми също за развоя на риболова, за работите по уредбата на пристанището.

— Но къде е Граси? — попита най-сетне той. — Каква беше неговата мисия?

Приятелите предусетиха разразяването на бурята. Те не посмяха да му отговорят и извърнаха очите си, за да избегнат изпитателните погледи на краля си.

— Никой ли не ще отговори? Питам още веднъж, къде е Граси? Доволен съм от всички ви, мои приятели, и само мога да ви похваля за вашето усърдие и за успешното завършване на работите, с които ви бях натоварил. Един само липсва: Граси. Искам да чуя и него. Каква беше длъжността му?

— Той изпълняваше длъжността на адмирал! — отговори най-сетне Фалие. — По ваша заповед пое командването на флота.

— И къде е сега? — запита графа.

— По морето — отговори Фалие.

— Погледнете там! — извика внезапно д’Артенай. — Погледнете! Той иде към нас с всичките си хора. Ако не се лъжа, забелязвам сред тях тринадесетина пленници!

— Пленници ли? — повтори Марино, обезпокоен. — Какво означава това?

— Вярвам, че е водил сражение нощес — каза д’Артенай. — Но да го почакаме да дойде. Той сам ще ви докладва какво е станало през вашето отсъствие.

— Той не смяташе, че трябва да слуша нашите съвети. Въобразяваше си, че е върховен началник на флота!

— Не обичам подобно нещо — заяви Маринели. — Знаете, че най-голямото ми желание е да образувате всички един братски съюз, да управлявате общо острова, когато не съм тук. Но не желая това мое доверие да предизвиква у някого гордост и самомнение. Искам сам той да даде обяснения. Тежко му, ако е виновен.

Шествието, начело с Граси, се приближи до големия площад, където, готов да възнагради верните служители и да накаже виновниците, кралят на острова седеше прав, в средата.

Джакопо Граси пристъпваше с гордост и глупаво задоволство, като че ли нямаше равен на себе си в света.

Моряците му бяха въоръжени до зъбите. Сред тях, както бе забелязал д’Артенай, вървяха около тринадесетина пленници с наведени глави.

При вида на граф Санта Рока, Граси развя шапката си в знак на поздравление. Моряците последваха примера му и поздравиха краля на острова с възторжени овации.

Марино им благодари с няколко думи.

В този момент адмиралът пожела да му подаде ръка в знак на приятелство. Но граф Санта Рока не му подаде своята, а му посочи пленниците, които стояха обезоръжени, уплашени и отчаяни.

— Какво означават тия пленници, които виждам вързани? — запита Марино спокойно.

— Това е екипажът на кораба, който принудих да се предаде нощес. Този кораб носеше един товар от фини вина!

Лицето на графа се помрачи.

— Докладвай ми подробно за работата — заповяда той. — Не мога да повярвам, че сте нападнали някой мирен търговски кораб, като жалки пирати.

— Не мога да ви разбера, Маринели! — каза Граси със самочувствие. — Не ни докарахте на този остров да безделничим, нали? Тази нощ, кръстосвах в открито море с две галери, когато наблюдателят сигнализира появяването на кораб, пътуващ за Венеция…

— Не видяхте ли, че това е мирен търговски кораб?

— Това разбрах отлично. Ние сме започнали с Венеция борба на смърт, така че и търговските кораби са добра плячка. Първо извиках на кораба да спре. Когато вместо отговор той разпъна всичките си платна, изпратих му няколко гранати, които строшиха мачтите му.

— Елате насам, вие, другите! — извика кралят на острова към пленниците, без да удостои с поглед Граси. — Да се махнат въжетата, с които са вързани ръцете на тези нещастници. Бързо, ако не искате да ви турят подобни на шиите.

Моряците, ужасени от думите на върховния си началник, веднага изпълниха заповедта му и пленниците, освободени от страшните въжета, намериха в лицето на Маринели защитник. Неколцина даже се хвърлиха пред краката му.

— Имайте милост към нас! — молеха те. — Подарете ни живота!

— Станете! — отговори Марино със звучен глас. — Няма защо да се молите нито за вашия живот, нито за вашата свобода. Който е нападнал беззащитните мореплаватели, е извършил престъпление и трябва да бъде наказан от своя началник!

Граси изглеждаше недоволен и изненадан.

— Нека всички узнаят за последен път — започна Марино — смисъла на моите думи и силата на моята воля! Тия честни венецианци са свободни, чувате ли? Искате ли да заслужим името пирати? Ако вашата съвест е толкова низка, предпочитам да ви убия със сабята си. Разбрахте ли ме? Знаете, че удържам обещанията си! Наистина, аз обявих на Висшия съвет на Венеция и на неговите галери безпощадна война и скоро ще удари часът, когато ще покажете вашата храброст. Но тази борба ще се води само между дожът, неговите съучастници и мен. Венецианците не са ми врагове. Който ги лиши от техните права и нанесе вреда на имотите им, е мой враг. Вие, търговски моряци, предайте думите ми на нашите братя от Венеция. Марино Маринели не е пират, както инквизиторите го окачествяват и клеветят. Той иска да накаже истинските виновници с наказанието, което заслужават! Разгласете това в града на лагуните!

После Марино се обърна пред благородника, който стоеше гордо пред него, и към своите хора:

— Наказанието — каза той — на вас, Граси, и на хората ви ще бъде пропорционално с вината ви.

— Вие говорите за наказание, Маринели? — попита Граси, побледнявайки. — Кой ви е дал правото да съдите?

Граф Санта Рока не трепна, слушайки предизвикателните думи.

— Ще ви накажа за това, което сте извършили, вас и вашите хора! — каза той. — И ще ви накажа с правото, което сте ми дали вие всички. Моите приятели, които ме обкръжават, са ми се доверили… Кажете — обърна се той към партизаните си — имам ли право да постъпя така?

— Твоята дума трябва да бъде закон! — отговориха околните. — Вие сте наш герой и наш водач, Марино Маринели!

— Кажете ми моряци — попита графът пленниците — някой от вас паднал ли е убит при сражението?

— Не, Маринели! — отговориха те. — Само двама от нас са леко ранени.

— Благодарете на това обстоятелство, Граси и вие другите — каза тогава графът. — Само поради това спасявате живота си. Смъртта на някой от тия моряци бе достатъчна да ви последва същата съдба. Чуйте решението, чуйте го всички! Ще ви покажа как раздавам правосъдие!

Марино замълча за момент.

— Вашият кораб — обърна се той към пострадалите моряци — не е нищо друго, освен една развалина, изпочупена от гранатите. Ще ви дам в замяна един от моите, който ще бъде също така голям и хубав като вашия. Благородний Оргосо, идете бързо на пристанището и се разпоредете товарът от разрушения кораб да бъде пренесен на един от моите най-добри кораби. Граси и неговите хора ще пренесат товара. Щом тази работа бъде привършена, продължете пътуването си при пълна свобода.

— Благодарим, хиляди пъти благодарим, великодушни Марино — извикаха бедните хора и се спуснаха към графа, за да му целунат ръка. — Вие ни спасявате от разорение и мизерия!

Марино скромно отклони засвидетелствуванията на почит.

— Аз само изпълних дълга си — каза той. — Не ми благодарете! Завърнете се във Венеция здрави и читави. Що се отнася до вас — обърна се той към Граси и неговите моряци — аз ви изпъждам от нашето общежитие. Такова е наказанието ми! Когато пренесете товара от пострадалия кораб, ще напуснете остров Санта Рока и ще отидете да дирите щастието си, където желаете. Ние не можем да ви търпим при нас. Това островче не е убежище на пирати!

— Присъдата е справедлива! — извикаха от всички страни от тълпата. — Да живее Марино Маринели!

Граф Санта Рока поръча на Манджили да бди, щото неговата заповед да бъде изпълнена.

После той се прибра в двореца си, при възторжените викове на своите и благодарностите на чуждия екипаж.

17. Смърт за незаконнородения

— Тъмничарят от оловните стаи моли за аудиенция! — съобщи маскираният слуга на инквизицията, покланяйки се пред тримата анонимни деспоти на републиката.

— Да влезе! — заповяда главният инквизитор. — Сигурно иде да съобщи за смъртта на просякинята — добави той ниско на двамата си помощници, когато слугата излезе.

— Имайте милост, благородни сеньори, имайте милост! — извика той, кършейки ръце. — Аз съм невинен в това необяснимо нещастие!

— Какво се е случило, говори! — заповяда главният инквизитор. — Не се страхувай от нашия гняв! Да не би старата Луала да се е отървала от страданията си?

— Досега не ми се е случвало подобно нещо, благородни сеньори! Бог ми е свидетел, аз изпълних дадените заповеди!

— Хайде, обясни, без да се бавиш, какво се е случило? — каза инквизиторът нетърпеливо.

— Бях затворил вратата грижливо, както обикновено. Не бях й носил вода от миналата вечер и я чувах как пъшка и как се поваля, изгубваща съзнание. След един час се върнах в килията и констатирах, че тя лежи почти умряла, обзета от силна треска… и ето… по някакво чудо…

— Говори! — прекъсна го главният инквизитор. — Старата просякиня мъртва ли е?

— По някакво чудо — каза човекът — тя е изчезнала, без да остави следи!

— Ти лъжеш, негоднико, ти лъжеш! — извика великият инквизитор, който при тази новина подскочи от стола си.

— Как е могла да изчезне, тази вещица, щом вратата е била заключена с ключ? Ти си й помогнал да избяга!

— Имайте милост, невинен съм! — потвърди бедният пазач, който се бе хвърлил на колене и трепереше от страх.

— Нещо свръхестествено се е случило.

— Разкажи ни, какво си констатирал при посещението си в килията! — заповяда инквизиторът Томасо.

— Всичко е станало така, както ви казвам, благородни сеньори — каза страхливо тъмничарят. — Когато се върнах в единадесет часа в килията, видях я полумъртва. Предполагах, че ще издъхне до сутринта. Не можеше да движи нито ръцете си, нито краката си, а освен това я бях заключил и добре. О, заявявам ви, благородни сеньори, че дяволът е замесен тук! Тази сутрин при ежедневното ми посещение намерих легло й празно.

— Тя те е измамила! — извика главният инквизитор. — Престорила се е на изнемощяла, полумъртва, за да те заблуди и е избягала с помощта на своите съучастници. Махни се от очите ни! Ти си един неблагоразумен и неверен служител! Благодари на нашата добрина. Вместо да те накараме да изкупиш своята небрежност, пращаме те веднага да тръгнеш, за да откриеш следите на избягалата. Побързай!

Наивният и нещастен човек изказа още веднъж своите предположения, че старата просякиня е в съюз със злите духове.

— Винаги съм мислел — каза той, — че тя е сключила договор с дявола! Иначе не би могла да устои на толкова изпитания.

— Стига с твоите глупости! Ние не можем да вярваме на обърканите ти твърдения. Тръгни незабавно по следите на тази вещица. Ако не я върнеш в ръцете ни, ти ще бъдеш обесен, неверни пазачо! Ти си я оставил да избяга, ти отговаряш за нея!

— Ще положа всички усилия, благородни сеньори — обеща човекът, ужасен от тия заплахи. — Зная, че е трудно да я намеря, понеже имаше много между народа.

Пазачът бе направил едно несръчно разкритие, което предизвика гнева на съдията. Другите двама съдии забелязаха, какво усилие полагаше старецът, за да се овладее.

Когато Томасо му пошепна няколко думи на ухото, дон Марко накара тъмничаря, който още стоеше на колене, да напусне черната стая.

— Виждате, братя — каза тогава великият инквизитор, — че сме обкръжени от шпиони и партизани на незаконнородения. Давам ви думата си, че той е бил в съглашение с просякинята, че е дошъл във Венеция, за да я освободи. Той, каторжникът, е избягал, но той има още съучастници около палата и първата грижа на нашите шпиони ще бъде да ги разкрият. Трябва да се отървем незабавно от тях. Ако ми вярвате, да действаме бързо!

— Подкрепям моя уважаем брат — каза инквизиторът Марко, най-младият от тримата, подкрепям го по всички точки.

— Позволете ми да ви задам един въпрос! — каза тогава мълчаливият Томасо със своята неизменна сериозност и зловещ вид, в който се четеше безскрупулност и липса на съжаление. — Забравихте ли, че ние още държим в подземните килии един затворник, който, при известни обстоятелства, може да ни причини много неприятности?

— Разбирам безпокойството ви, уважаеми брате — отговори председателят — но присъдата трябва да бъде изпълнена така, както е произнесена.

— Въпреки това ние сме свободни да го премахнем! — каза Томасо.

— Добре е… да направим да замълчи завинаги този държавен затворник — каза инквизиторът Марко. — Някой от привържениците на незаконнородения може да поднови опита, който излезе успешен със старата просякиня, да слезе в подземните килии и тогава…

— На мнение съм, че този затворник трябва да се постави на мястото, където трябваше отдавна да почива.

— Моят уважаем брат говори за саркофага, нали?

— Да, точно там — отговори Томасо. — Незаконнороденият е способен да призове срещу нас помощта на чужди владетели и да формулира някакво оплакване, което да ни притесни!

— Републиката е достатъчно силна, за да отклони всеки протест на недоволство — каза дон Виторио, — но аз съм съгласен да предоставим на топките да решат съдбата на този затворник. Дайте урната!

Дон Марко донесе черната урна и след като всеки постави топката си, подаде я на великия инквизитор. Старецът я изпразни тържествено и обяви:

— Присъдата е произнесена… Три черни топки!

В този момент слугата се показа в страшния салон и съобщи:

— Хасан, негърът, е пристигнал във Венеция и иска да бъде приет!

— Пуснете го да влезе! — заповяда главния инквизитор. — Ще имаме най-сетне някои сведения върху това чудно кралство Санта Рока. Хасан е хитър и сръчен като повечето негри от Тунис. Сигурен съм, че освен това ми е и верен.

Вратата се отвори, за да влезе Хасан. Африканецът бе малко по-едър от Горо, но също така хитър и мълчалив.

Той пристъпи без шум, на върха на пръстите си, хвърли наоколо проницателен поглед, наведе пред инквизиторите черната си глава. Той хвърли мантията си и се появи в костюм, носен от робите на големите господари — червена дреха на ивици, бял панталон и широк черен пояс на кръста.

— Откъде идеш, негре? — запита дон Виторио. Хасан се усмихна.

— От острова, благородни сеньор — отговори той, — от хубавия остров Санта Рока. Той е едно чудо! Ах! Хасан би останал на драго сърце там, ако обещанието за зекините не беше го привличало към Венеция!

— Разкажи ни какво си видял и какво си открил, негре?

— Един голям и красив остров — отговори последният — с много кораби в пристанището му между скалите, където се издига грамадна кула, която свети нощно време!

— За да показва пътя на корабите — прекъсна го великият инквизитор.

— Близо до фара се издига църква и палат. Мраморът не е пестен при тяхната постройка.

— Един палат!… На незаконнородения ли? — извикаха инквизиторите.

— Пардон, на краля на острова, господари — каза негърът.

— Какво означава това име?

— Марино Маринели се нарича така — отговори Хасан.

— Крал на острова! Тоя негодник се е осмелил да си даде това име… това е нечувано!

Хасан продължи разказа си и изброи всички чудеса по строежа и укрепването, което бе забелязал. Сподели възхищението си от поставената отбрана на острова.

— Ако всички топовни гърла — каза той — забълват огън едновременно, земята ще потрепери.

— Хасан се опита — отговори последният, — но не можа да стигне далеч. Хасан вярва, че някакво голямо съкровище е струпано в избите на зданието… съкровището на краля на острова — добави негърът и в очите му блесна алчност.

— Ти разказваш басни, робе!

— Не господари — възрази Хасан. — Ако Марино Маринели не притежаваше голямо съкровище, той не би могъл да основе такъв град, да ангажира толкова войници, да събере толкова припаси. Ах, ако сеньорите видят това, което Хасан е видял, те ще бъдат учудени!

— Ние трябва незабавно да турим край на всички тези чудеса! — каза великият инквизитор.

— Изпратете кораби, господари! — каза негърът. — Но те трябва да бъдат многобройни и добре екипирани. Може би ще успеят при изненадата…, но в открита борба… Хм! Нека сеньорите знаят, че думите на Хасан не са неоснователни.

— Незаконнороденият е посмял да се опълчи срещу републиката, даже е пленил една галера на Венеция. Неговата съдба е решена! — обяви тържествено дон Виторио. — Той ще бъде унищожен, както и неговият остров!

— Много добре, господари — подзе негърът със смелост, — но работата не е така лесна. Трябва да изпратите цялата си флота там и да нападнете острова… Ах! — добави той. — Направих още едно интересно откритие на скалите на острова. Сазим, който придружаваше Хасан, каза, че на плочите, които бяха там, има написани думи… Сазим е поучен от Хасан. Той знае да чете и да пише. Той откри загадката… и каза мистериозното съдържание на тези думи… Ах, нека сеньорите не държат отговорен Хасан за това, което ще им каже. Той само ще им разкаже това, което е намерил!

— Не скривай нищо! — отговори великият инквизитор. — Твоите разкрития ще бъдат богато възнаградени, Хасан!

— Първата плоча — каза негърът — съдържа следните думи, написани с едри букви:

Бертучио до Марино Маринели, сина на дожа Гримани. Който да си, пътнико, който намериш тия табла, предай тяхното съдържание на този, до когото са отправени, за да узнае престъпниците!

Инквизиторите размениха погледи на изненада.

— Това е нечувано! — каза дон Виторио. — Кой е можал да напише тия думи върху скалите на острова?

— Моят уважаем брат трябва да си спомня — отговори с нисък глас дон Марко, — че този Бертучио бе прибран от този пуст остров от един от корабите на управителя на Сан Марко!

— Значи тази е неговата фамозна тайна… Продължавай! — каза великият инквизитор, обръщайки се към негъра.

— Върху тази плоча Сезим прочете:

— Струва ми се, че моето предложение е направено навреме — каза Томасо с нисък глас, докато другите двама инквизитори бяха като замаяни.

— Продължавай, продължавай! — заповяда дон Виторио, с треперещ и несигурен глас.

— Третият надпис съдържаше следното:

— Тук писаното свършва — добави Хасан в заключение.

— Този, който го е дълбал, не е имал време да го довърши.

— Едно такова дръзко престъпление — извика великият инквизитор, треперещ от гняв — заслужава да бъде изкупено с кръв. Кажете ми, уважаеми заседатели, тия табла, изложени на всички погледи, не са ли един срам за нас, за цяла Венеция?

— Решението, което взехме по моето предложение, ще остане неизменно! — каза дон Томасо.

— Това не е достатъчно! — извика главният инквизитор с ярост. — Този проклет незаконнороден трябва да умре!

— Марино не се намира на острова — съобщи Хасан.

— Но той е вече на път за там — обясни дон Марко. — Този път той не ще го напусне с лекота. Той ще се установи здраво там!

— Тогава благородните сеньори ще успеят да го накажат! — заяви Хасан.

— Нека флотата бъде мобилизирана веднага! — извика великият инквизитор. — След няколко месеца една мощна флота ще опъне платната си и ще накаже безочливите, както заслужават. Палатът трябва да бъде разрушен, таблата сринати и незаконнороденият пленен и убит.

— Позволявате ли на негъра да каже мнението си? — попита Хасан.

— Да, говори — му заповяда дон Виторио. — Ти си ми служил вярно досега, ще те изслушам.

— Нека благородните сеньори позволят на негъра да каже мисълта си. Хасан вярва, че флотата но ще постигне никакъв резултат. Месеци, а може би години ще изминат преди тя да успее да осъществи една част от задачата си. Хасан може съвсем сам да направи на сеньорите една услуга по-сигурна и по-бърза! Той ще изложи живота си, господари, но ще постъпи смело. Сазим ще го придружи и двамата негри ще действат в пълно съгласие, ако ги оставят да действат свободно по своя воля. Те ще успеят, благодарение на хитростта. Веднъж влезли в царството, по-лесно ще достигнат до острова… Сеньорите разбират! Обаче, нещо задържа Хасан…

— Говори! Какво искаш да кажеш?

— Горо, негърът, още ли е във Венеция? — попита Хасан.

— Вярвам — каза дон Марко, — че той е в услуга на великия капитан.

Хасан тогава се засмя подигравателно и поклати глава.

— В услуга на великия капитан ли? — каза той. — Ех, ех! Този юначага е хитър. Той е най-проклетия от всички негри в Тунис. В действителност той служи на краля на острова и ако Хасан и Сазим го срещнат на пътя си, те ще бъдат в голяма опасност…

— Познавате ли този негър, ти и Сазим?

— Да, много добре, господари. Горо трябва да загине пръв. При това условие Хасан и Сазим могат да нападнат самия крал. Докато Горо живее, Марино не ще се страхува от никого.

— Сигурен ли сте, че този роб, когото сте виждали в палата на дожовете през карнавала, е предан на пирата Марино Маринели?

— Благородните сеньори могат да бъдат сигурни — отговори Хасан с твърд глас, — че Хасан им говори истината! Горо е един негодник, какъвто няма на земята. Той умее да води хората за носа. Но задачата на Хасан е първо да го обезвреди. Още ли е във Венеция?

— Той сигурно е придружил лирата в бягство — каза Томасо.

— Съвсем не — прекъсна го великият инквизитор. — Великия капитан ме увери, че миналата нощ негърът бил още тук… Ако е играл такава подла роля, скъпо ще ни заплати. Обещавам ти сто зекини, ако ни го доведеш! Но ако ни донесеш главата на Марино, ще получиш две хиляди, както вече е обещано!

— Наградата е съблазнителна, господари! — заяви Хасан. — Сазим и Хасан ще свършат работата. Ако успеят да проникнат в палата на Маринели, те трябва да бъдат сигурни, че ще заслужат хубавото злато. Някоя удобна нощ незаконнороденият не ще го има вече!

— Бързайте! — извика великият инквизитор, въодушевен от смелостта на роба. — Направете на републиката тази голяма услуга. Не само ще спечелите наградата от две хиляди зекини, но и ще ви бъдат дадени синекурни длъжности!

— Сазим и Хасан — отговори негърът — ще останат няколко дни на почивка, после ще тръгнат на път. Те не ще тръгнат направо за скалистото островче, от страх да не бъдат разкрити. Ще отидат пеша по италианския бряг до Анкона, откъдето ще тръгнат най-после за острова. Те трябва също да се снабдят с добри оръжия, удобни за носене.

— Дайте смърт на предателя от наше име — каза великият инквизитор. — Побързайте и бъдете смели.

Негърът на Карманиола се поклони раболепно, после излезе предпазливо от зловещата стая.

— Трябва да решим по-бързо съдбата на пленника! — каза дон Томасо. — Моят уважаем брат доверява ли се изцяло на черния роб?

— Този Хасан е от десет години на моя служба — отговори главният инквизитор. — Прочее, може да го поставим на изпитание!

— Ние — каза дон Марко — трябва да подготвим незабавно експедиция срещу острова. Тогава ще бъдем по-сигурни в успеха. Безочливостта на незаконнородения е нечувана. Как можем да го търпим, като ни хвърля ръкавицата, присмивайки се на нашето могъщество? Трябва да го пратим там, откъдето успя да се отърве първия път.

— Това е и моето мнение — добави главният инквизитор. — Веднага ще бъде дадена на цялата флота заповедта да обгради острова и да го бомбардира. Сто галери, петдесет фрегати и транспорт, носещи две хиляди войници от арсенала, ще вдигнат котва и ще тръгнат към убежището на пирата!

— Смърт на него и на партизаните му! — извика Марко.

На следния ден в арсенала се забелязваше трескаво оживление. Всички галери, годни да тръгнат по море, бяха въоръжени, снабдени с припаси и напълнени с войници. Оръдията, необходими за защитата, бяха поставени на бордовете. Накратко казано, пристанището приличаше на врящ котел.

Управителите отговаряха за въоръжаването и екипирането на войниците; адмиралите — за подреждане на различните екипажи, а офицерите — за дисциплината на всички.

В пристанището се намираха само седемдесет галери, годни да тръгнат в открито море и да се сражават.

Станало бе нужда да се приготвят както бойни кораби и множество бузи (риболовни кораби, снабдени с оръдия), гарзарноли (леки корабчета) и навебатини (транспортни кораби, движени с гребла).

Тия приготовления се вършеха, когато един търговски кораб влезе във Венеция. Неговият екипаж беше този, когото Джакопо Граси бе пленил и когото Маринели впоследствие бе освободил и бе им дал нов кораб в замяна на стария, бомбардиран и изваден от употреба.

Щастливите мореплаватели говореха наляво и надясно за приключенията си. Новината се разнесе бързо из града и достигна до ушите на Съвета на тримата.

Един ден, офицерите от кораба бяха отведени пред маскираните инквизитори, поканени да докладват и да направят оплакване.

— Ние няма да подаваме никакво оплакване, господари! — отговориха последните. — Ние само можем да бъдем благодарни на Марино Маринели, най-благородния човек, когото познаваме. Той, щом узна, че нашият кораб е бомбардиран от неговите хора, достави ни друг. Нашите стоки ни бяха върнати и виновниците получиха наказанието, което заслужаваха.

— Той се е уплашил от вашето оплакване и от присъдата, която ще му дадем — отговори великият инквизитор. — Ето защо ви е дал друг кораб! Кой знае с каква цел е дошъл? Ние сме, които пазим имота ви. Нали корабът ви бе бомбардиран от неговите съучастници?

— Да, това бяха неговите хора! Но Марино Маринели не е виновен — подзеха храбрите моряци. — Вие трябваше да бъдете там и да присъствувате на гнева му! Не, не, господари, една голяма несправедливост е да наричате пират този благороден сеньор!

При тия думи инквизиторите обезпокоени размениха погледи.

— Горко им, ако народът е споделил тези чувства! — изглеждаше, че си казват.

— И така — каза главният съдия — вие настоявате, че каторжникът и пиратът Марино Маринели ви е подарил кораба, с който сте пристигнали тук?

— Ние ви казваме самата истина!

— Тогава наш дълг е — заяви дон Виторио — да започнем анкета. През цялото време, докато траят нашите проучвания, вие ще останете под наблюдение на управителите.

Марино Маринели е най-върлият от неприятелите на републиката. Той е предварително осъден на позорна смърт и не ще може с никакви подаръци да промени съдбата си.

— Ние сме значи пленници? — попитаха моряците, изпълнени със страх.

— Вие ще бъдете наблюдавани и пазени, докато хвърлим светлина върху вашето приключение — обяви главният инквизитор. — Ще се провери, да се установи дали не сте шпиони в служба на бандита.

18. Вилата Маринели

Една вечер, около осем дни след като Съветът на тримата бе възложил на Хасан мисията, двамата негри тръгнаха за остров Сан Николо. Те желаеха да стигнат до Маламоко, където да почакат тръгването на някой кораб за Анкона. Тяхната цел бе да слязат после на брега, на юг, за да намерят благоприятна точка, от която да се отправят за острова.

Сазим, по-едър и по-широкоплещест от Хасан, приличаше много на Горо. И единият, и другият имаха еднакъв ръст и почти еднакви форми. Що се отнася до изражението на техните лица, то и тримата си приличаха. Те бяха, както единият, така и другият, с черни коси, остри черти, обърнати устни и блестящи очи. Носеха еднакви бели панталони и червени дрехи.

Хасан и Сазим се сбогуваха с Пиетро, който ги бе довел с една правителствена гондола, и се отправиха по пътя, който водеше по дюната на острова до Маламоко.

— Моите поздравления на Маринели! — им извика Пиетро, когато се отдалечаваха. — Ако успеете да му забиете някой нож в гърба, радвайте се, че можете да бъдете още живи!

Двамата негри продължиха пътя си, без да отговорят.

— Хм! — каза Сазим, обръщайки се към Хасан на техния матерен език. — Ние сме глупци в сравнение с този Горо. На мене по ми би било приятно да служа на този Маринели!

— Неговият остров дяволски ми харесва и на мене! — каза Хасан. — Ако се разсъди добре изглежда, че този Горо има силно обоняние, обръщайки гръб на палата на дожовете и причислявайки се към Маринели! Обаче, иде ми нещо на ума, Сазим…

— Какво? — попита последният.

— Е добре, рано или късно работите на краля на острова ще тръгнат зле и тогава… ти знаеш ли поговорката? Когато го хванат, тогава ще го обесят… Ние ще бъдем изложени за нищо.

— А ако резултатът бъде обратен, Хасан?

— Обратен ли? — промърмори последният.

— Кой знае. Хасан! Може би Маринели да бъде победител и да обеси неприятелите си?

— Подобна работа е невъзможна, Сазим, ако ние имаме щастлива ръка. Ех, кралят на острова не се съмнява, че ние желаем живота му, че съдбата му е в паши ръце.

— Уви! Това още не е направено! — каза другият негър.

— Страхуваш ли се, Сазим?

— Хм! — каза последният. — Предпочитам някоя друга работа за свършване, тъй като този Маринели не е лесно достъпен. Имам предчувствие, че тази е последната стъпка, която предприемам. Ах, Венеция ни плаща много зле за рисковете, които поемаме.

— И аз мисля същото — каза Хасан. — Знаеш ли каква е моята идея, Сазим?

— Не. Обясни ми Хасан. Ти често си гениален.

— Ако ние трябва да рискуваме да увиснем на въжето — подзе Хасан, хвърляйки плах поглед наоколо, — ако нашият живот е в опасност, тогава ще постъпим като Горо!

— Ти искаш да кажеш…

— Че ще минем в лагера на Маринели. Не желая да рискувам главата си! — каза Хасан доверително.

— А какво ще помисли старият Карманиола?

— Мълчи! Аз ще бъда осъден на смърт, ако ти повериш някому това, което ще ти кажа. Какво ме интересува дон Виторио, когато моят живот е на карта! — каза Хасан.

Сазим се засмя.

— Ти имаш право — промърмори той. — Всеки да търси предимството, където го намери. Ние не трябва да се хвърляме направо в огъня със затворени очи.

— Моето решение е взето! Ако успеем да убием краля на острова, ще ударим голяма плячка.

— Вярваш ли, че благородниците от Венеция ще удържат на обещанието си? — прекъсна го Сазим обезпокоен. — Ние сме само негри или иначе казано роби. Не се радваме на никакви права.

— Те не могат да ни откажат нашата награда! Ако, напротив, пропуснем нашия удар, тогава ще минем в другия лагер и ще служим на Маринели. Ако кралят на острова не успее в опита си, ще използваме някой особен случай да се спасим.

— Отлично Хасан, ето един великолепен план! — потвърди Сазим.

В този момент двамата негри се доближиха до вилата на сеньора Летиция Маринели. Тази лятна резиденция, някога оживена и весела, от дълги години бе пуста и тъжна.

Внезапно Хасан се спря.

— Какво има? — попита Сазим изненадан.

— Погледни там — промърмори Хасан, като показа с пръст вилата на Маринели. — Никои не обитава тая вила от оная фатална вечер, в навечерието на смъртта на Маринели, която получи от мен покана да посети палата на Карманиола… А сега, какво означава тази светлина, която прониква от прозорците?

— Не виждам нищо! — каза Сазим.

— Ето, пак погледни!

— Да… Ти имаш право, като че ли някой минава със свещ в ръка през стаите.

Двамата негри, неподвижни като статуи, гледаха втренчено вилата, която се издигаше в подножието на дюната, мълчалива и тъжна, сред една необработена градина.

— Чудно! — промърмори Хасан. — Много чудно! Какво означава тази светлина в полунощ?

— Да се промъкнем да погледнем там! — отговори Сазим с писък глас.

Хасан енергично поклати глава.

— Не обичам да бъда в присъствието на духове! — каза той. — Бррр!

— Вярваш ли, че метресата на дожа се разхожда още там?

— Кой знае?

— Ела, последвай ме! — каза Сазим твърде ниско. — Ние ще се приближим, без да ни чуят.

При тия думи той се промъкна по дължината на живия плет на градината и спря на едно място, откъдето можеха да наблюдават по-добре прозорците.

Светлината се появяваше отново, минаваше от прозорец на прозорец, после изчезваше.

Сазим направи знак на Хасан, който го последва от известно разстояние и изглеждаше малко поуспокоен.

— Какво виждаш? — попита той Сазим.

Вместо отговор, последният му показа един от прозорците. Хасан се прилепи до стената и погледна по направлението, което му бе посочил неговият другар.

— Това е тя! — промърмори той. — Тя е права до прозореца си. Ах, тя има страшен вид! Ела… Да не стоим близо до пея!

— Сега тя отива по-далеч — каза Сазим ниско. — Тя изчезна от прозореца.

— Ти я видя също, нали?

— Да. Желаеш ли да кажеш на твоя господар, стария и богат Карманиола, какво става във вилата Маринели?

— Ти си безумец! — каза Хасан ниско. — Какво ме интересува това?

— Трябва да потърсиш стареца. Той ще започне анкета и ще изясни тази мистерия.

— За нищо на света! — отговори Хасан. — Той ще изпрати както обикновено мен. Не желая духът на сеньората да скочи на гърлото ми и да ме задуши! Ба, какво ни е грижа нас? Ела!

Хасан хвана Сазим под ръка и го повлече боязливо покрай стената до пътя.

Двамата негри размениха още няколко глупави забележки относно привидението, което бяха видели, когато Сазим направи едно предложение на своя другар.

— Не желаеш ли по-добре — каза той — да отидем да изпием по една каничка вино при стария Жамбо, в „Чайката“?

— О — каза Сазим, — кръчмарят от „Чайката“ затваря заведението си чак на разсъмване! Тази кръчма е пълна винаги с матроси, моряци, рибари и гондолиери. Много пари прибра този Жамбо!

— Във всеки случай неговото вино е добро — каза Хасан, — а аз съм така жаден.

— И аз също! — рече Сазим и избухна в смях. При тия думи двамата ускориха крачките си.

След малко Хасан се обърна и показа с пръста вилата Маринели, като че ли още не бе успял да се отърве от ужаса.

— Не обичам да имам работа с мъртвите! — каза той.

— Забелязват се вече складовете на Маламоко — обади се Сазим, променяйки темата. — Днес старият Жамбо трябва да ни черпи като принцове. Твоята кесия пълна ли е, Хасан?

— Нямам нито повече, нито по-малко пари, отколкото ти — отвърна последният. — Ние получихме в палата на дожовете двадесет зекини, които си поделихме. Трябваше да дадем всеки по четири зекини на този проклет кръчмар от арсенала. Останаха ни само по шест, а пътят е дълъг.

— Любопитен съм да зная — каза Сазим, кикотейки се — колко ще ни останат, когато платим в „Чайката“. Както съм жаден, желал бих да изпия всичките си пари.

— И аз също — заяви Хасан. — Нищо не ми е по-сладко от това да пиянствам.

— Кръчмата е близо — каза Сазим. — Прозорците са изцяло осветени. Много народ трябва да има в „Чайката“!

Двамата роби шпиони ускориха крачките си и се отправиха към прочутата кръчма в пристанището на Маламоко, където бедният Бертучио бе паднал в ръцете на полицаите.

Като че ли щастието се усмихваше тази нощ на пратениците на инквизицията. Действително в един ъгъл бе седнал един негър. Той не бе друг, освен храбрия Горо, който очакваше зазоряването, за да използва тръгването на един кораб и да напусне пристанището.

Бе решил да не пропътува пешком цялото разстояние до Рим. Предпочиташе да измине по-голяма част с кораба. Бе се споразумял със собственика на един крайбрежен кораб, който щеше да вдигне котва за Анкона сутринта и този успех го бе зарадвал.

Дълги часове го отделяха от момента на тръгването. Предпочете да прекара в кръчмата, отколкото да чака на борда. Бе си поръчал една кана хубаво вино, а също така хляб и риба.

Той спокойно се хранеше и мислеше, че е вън от всякаква опасност.

Горо се отличаваше от повечето си съотечественици по своята трезвост. Той пиеше често, по винаги по малко И никога не се напиваше.

Тъкмо поглеждаше колко вино му е останало, когато вратата на кръчмата шумно се отвори.

На Горо му се стори, че вижда мираж. Обаче той запази присъствие на духа… Двамата негри, които той познаваше много добре, се бяха появили на вратата. Единият бе Хасан, довереният слуга на стария Карманиола, а другият — Сазим, който отдавна изпълняваше тайна служба в инквизицията.

Горо за момент бе изненадан. Да не би да са го следили? Да не е попаднал в клопка?

После се съвзе.

— Не — каза си той, след минутно размишление, — никой не може да подозира моето присъствие в кръчмата. Само дожесата е получила моето доверие и знае, че съм тръгнал за Рим. Може ли да ме е издала на шпионите? Тия двама негри са може би мои съперници. Дали не ги е избрала тя?

За щастие, обстоятелствата благоприятстваха Горо. Той се прилепи към масата, постави ръце върху нея и отпусна тежко главата зад каната като уморен човек.

Двамата негри се отправиха на противоположния край на кръчмата. По такъв начин Горо можеше от своя страна да ги наблюдава и следи. Тълпата от викащи и смеещи се клиенти го прикриваше от очите на шпионите.

Храбрият служител на Маринели не можеше да сдържи радостта си при мисълта за добрата шега, която щеше да изиграе на своите неприятели. Той поднесе каната до устата си и отпи голяма глътка. После постави съда на масата и се престори, че заспива отново.

През това време Сазим извика стария Жамбо, винаги зает с работа, хвърли една зекина на масата и с надменен тон поръча две бутилки сиракузко вино.

Той хлопна езика си, като че ли предчувстваше аромата на това фино вино, после хвърли изпитателен поглед около себе си и заразглежда всички, които бяха близо до него.

Едни шумно се смееха, други жестикулираха и тропаха силно по масите, трети играеха хазартни игри. Хасан обърна голямо внимание на този разнообразен спектакъл и не различи Горо, седнал в дъното на залата.

Горо, виждайки кръчмаря да занася на негрите каните с виното, което бяха поръчали, излезе отново от своя привиден сън и погледна двамата пиячи. Единият и другият действително бяха започнали да пият деликатното питие с такава жажда, като че ли не бяха пили нищо от осем дни.

— На добър час! — си каза негърът на Маринели. — Пийте, пийте, приятели. Обърнете още няколко чаши, докато започнат да ви се заплитат езиците!

Той започна да се смее и реши да не пие повече, за да може да следи съперниците си.

Малко по малко последните се оживиха и започнаха с жестове да проявяват пиянството си.

В този момент Горо стана. Той можеше да използва това благоприятно обстоятелство и да напусне кръчмата, като изиграе неприятелите си, но чувстваше непреодолимо желание да им говори, да ги накара да признаят своите планове.

Първо поднесе ръката си към пояса, за да се увери, дали камата му е там, после се приближи до Сазим и Хасан.

— Хей! — каза той, удряйки по рамото последния. — Добре прекарват живота си двамата негри.

При вида на Горо, който ги заговори на техния матерен език, единият и другият показаха учудването си. Хасан скочи от стола си и погледна новодошлия с изненада.

— Горо е добър момък! — продължи робът дружелюбно. — Той ще седне при своите съотечественици и също ще се забавлява.

— Горо, тук, в кръчмата! — извика Сазим и хвърли лукав поглед.

— Не очаквах подобна среща! — каза Хасан, чието пиянство изглеждаше, че бе изчезнало веднага.

Горо се престори на пиян и се направи, че не забелязва споразумителните погледи, които си размениха двамата негри.

— Тримата негри ще си поговорят! — каза служителят на Марино. — Аз изпразних каната си. По дяволи грижите и всички християнски кучета! Проклети палачи на бедните негри. Те нямат всеки ден пари да пият и задоволяват жаждата си… това живот ли е?

— Ти, ти можеш да говориш така, но ние, ние трябва да мълчим! — каза Сазим, обръщайки се към Горо.

Последният, окуражен от тия думи, подзе:

— Ние сме бедни езичници, изтръгнати от Тунис, за да служим на християнските кучета, които ни тормозят, когато са разгневени, с кое право те се осмеляват да малтретират добрите роби негри?

— Ще ти кажа — отвърна Хасан с усмивка. — Парите са, които им дават това право.

— Да, това са парите! — повтори Сазим.

— О, каква добра шега могат да изиграят негрите на благородниците, които ги измъчват — викна Горо — и които ги правят роби.

Той се прекъсна.

— Е, добри другари — продължи той, — защо не изиграете християнските кучета, които са притиснати като врата на звяр?

— Уви, каква полза? — каза Хасан. — Да бъдеш роб на Маринели, не е ли същото нещо?

— Горо не е вече роб на Маринели — отговори той. — Ах, негрите ще зяпнат от чудо, ако им кажа. Да, той е вече свободен и служи на този, когото хареса. Ако той беше свързан към личността на Маринели, като Хасан с Карманиола, какво ще търси в Маламоко. При това незаконнороденият отдавна е напуснал Венеция.

— Хм! — каза Хасан. — Вероятно той не е могъл да те вземе със себе си.

— Негърът се мами — отговори Горо. — Знае ли той, какъв господар си е избрал бившият роб?

— Великия капитан, нали? — каза Сазим.

— Това не е вярно! Сазим разказа една стара история… Горо не служи вече на него. Той служи на едного, който заема по-високо положение. Чуйте как зекините дрънкат в джоба му.

Хасан и Сазим отвориха широко очите си.

— Негрите — продължи служителят на Маринели — са глупави, че работят за няколко квартини, които едва стигат, за да си погуляят една нощ. Парите са дадени за по-хитрите!

Хасан се готвеше да зададе по-пряк въпрос на Горо, когато последният се обърна и извика на кръчмаря:

— Хей, Жамбо, господата умират от жажда. Две кани от най-доброто ви вино. Горо плаща!

Двамата негри посрещнаха въодушевлението на техния противник с доволна усмивка. Те го гледаха как дава на кръчмаря две жълтици и в очите им светеше алчност.

В един момент лелееха надеждата да убият Горо и да го ограбят, но предварително щяха да вкусят доброто вино, което последният им бе поръчал.

— Още не си ни казал на кого служиш? — подзе Сазим, щом отпи от виното си. — Да не е дожа?

Лицето на Горо доби презрителен израз.

— Дожът е само слуга на инквизицията. Аз служа на дожесата.

— Тя ли ти плаща така щедро?

— Тя е много по-щедра — каза негърът — от стария благородник на Големия канал, който натоварва служителите си с трудни мисии, но не им заплаща със злато.

Хасан изглежда съчиняваше някакъв план и беше замислен.

— Ще ти доверя нещо — каза най-сетне той на Горо. — Обещаваш ли да пазиш тайна?

— Говори — каза служителят на Маринели, — не съм бъбрив и заслужавам доверието ти!

— Е, добре! — продължи Хасан. — Вилата на Маринели е обитаема. Покойната сеньора не се намира в гроба. Нейната душа се е върнала в старото жилище, сред живите… Какво! Ти се смееш, Горо? Запитай Сазим!

— Да, ние я видяхме да се разхожда зад прозорците на вилата, като една мрачна сянка, която ту се появява, ту изчезва — каза Сазим.

Тогава Горо разправи как бе чул, тук и там да се говори за духове, за полунощни страшни сенки, за призраци, недоволни от гробовете си и от предишния си живот.

— Не забелязах нищо в съседство с вилата — добави той. — Впрочем, аз не съм посещавал отдавна тази самотна къща.

Двамата роби разказаха отново това, което им се бе случило.

— Не обичам да срещам призраци — отговори черният.

— Също и ние. Избягахме и понеже бяхме жадни, влязохме тук.

— Ето, кое е чудно! — извика Горо, смеейки се. — Двамата негри са дошли чак в Маламоко да угасят жаждата си!

Сазим и Хасан отговориха, че отдалечавайки се от вилата, бяха тръгнали наслуки и бяха влезли в кръчмата, привлечени от блестящата светлина на прозорците и шума, който идеше от вътрешността.

— За твое здраве! — каза тогава Сазим и вдигна чашата си. — Няма ли да пиеш с нас, Горо?

— Не, пих вече предостатъчно. Чувствувам мозъка си размътен. Пийте сами!

Двамата негри жадно, жадно, поглъщаха съдържанието на чашите си, после Сазим стана и заяви, че е вече време да тръгват.

— Ние ще се завърнем във Венеция — каза той. — А ти къде отиваш? — попита служителя на Маринели.

— Ще тръгна за Анкона — отвърна последният — по заповед на дожесата. След това ще продължа за Рим.

Хасан изглеждаше учуден от изявленията на негъра и го попита дали някой кораб ще тръгне сутринта, дали познава в пристанището някой кораб.

Горо показа тайно с пръст един едър морски вълк с обгоряло лице, украсено с брада, който бе седнал на една съседна маса, заедно с кормчията си и весело пееха.

— Ето моя човек! — каза той. — Не го познавах, докато не го запитах за цената на пътуването. Очаквам да стане, за да тръгна и аз.

При тия думи двамата прислужници поздравиха Горо и напуснаха кръчмата.

Едва се намериха навън и се впуснаха да разговарят свободно за техните злодейски намерения.

— Джобовете му са пълни със злато — каза Хасан. — Ние трябва да го заловим преди да се е качил на кораба.

Сазим каза:

— Да не извършваме една лудост за няколко зекини. Да се задоволим да тръгнем на неговото място върху кораба и няма вече защо да се страхуваме от него.

Докато бандитите провеждаха този мистериозен диалог, Горо ги проследи с очи и откри ясно техните злодейски намерения.

— Негодниците — си каза той — са заслепени от златото на Горо. Те очакват момента, когато аз ще бъда сам, за да се хвърлят отгоре ми, да ме убият и да ме ограбят. Нека да се пазят. Често измамникът сам пада в гроба, който е приготвил за своя съсед. Най-добре ще се смее този, който ще се смее последен!

В този момент капитанът стана. Горо направи същото и излезе от кръчмата.

Три часа отзвъни часовникът на пристанището. Вече зората бе започнала да примесва своята светлина с мрака на нощта. В тази сива атмосфера се чувстваше фученето на лек морски вятър, който освежаваше. Корабите, шлеповете и лодките, привързани по дължината на пустия кей, изглеждаха задрямали и необитаеми.

Горо остави капитана да тръгне напред, затвори вратата на кръчмата и се намери сам върху шосето. Искаше да предизвика подлостта на двамата негри и да бъде нападнат от тях без свидетели, без присъствието на никого.

Попипа камата си и погледна внимателно наоколо. Не откри нищо подозрително върху кея, пито по мостовете на разните кораби. Последните, като че ли се събуждаха от дрямката си, под влиянието на повдигащите се вълни. Техните платна, полуотпуснати, се надуваха напразно и веригите на котвите им скърцаха с монотонен шум.

Горо, не забелязвайки никаква следа, която да му покаже присъствието на неприятелите му наблизо, се отправи по посока на кораба, тръгващ за Анкона, който се намираше на около петдесет метра от кръчмата.

Но привидната сигурност, която го обкръжаваше, му вдъхваше безпокойство и разпалваше подозренията му. Той знаеше алчността на негрите и удара, който му готвеха. Какво означаваше тяхното отсъствие? Бяха ли отишли в някоя друга кръчма?

Разсъждавайки, Горо бе стигнал близо до кораба, който щеше да го отведе. Нищо не мърдаше на борда. Само дежурният моряк бе седнал на предната част на мостика, върху куп въжета и Дремеше. Всички хора от екипажа спяха още в хамаците си. Също и капитанът, веднага след връщането си се бе прибрал в кабината, за да си отпочине един час.

Една проста дъска служеше за минаване между кораба и кея. Наблизо се намираше цяла грамада от разнообразни стоки, предназначени за товарене.

В момента, когато негърът си пробиваше път между разните бали и сандъци, за да достигне до дъската, внезапно спря. Чувство на недоверие се изписа на лицето му. Предусети някаква клопка. Помисли, че неговите противници са използвали това безредие от пакети и сандъци, за да се скрият и очакват минаването му. После отхвърли тази мисъл и тръгна по дъската.

Но едва бе направил крачка по дъската, когато тя се задвижи силно под краката му. Той загуби равновесие и вече падаше във водата, когато успя да се вкопчи в дъската, която му бе изневерила. Но един груб удар на Сазим накара ръката му да я изпусне и Горо падна между кораба и кея, в мътните зеленикави води.

19. Морско сражение

Венеция бе обявила открита война срещу бунтовника и пират, Марино Маринели.

Една мощна ескадра, образувана от Съвета на тримата и сената, бе тръгнала към скалистото островче, със задача да го разруши и плени краля му.

Трима души я командваха. Първият бе адмирал Мило, вещ и опитен моряк; второто място се заемаше от един смел и безмилостен човек, великия капитан Силвио Зиани; най-сетне третият бе Тадео Моро, управителят на Сан Марко.

Под заповедите на тези трима висши началници се намираха капитани на кораби, фрегати, корвети, галери и други, от които се състоеше флотът.

Между тях можеха да се разпознаят патрициите Леандро Малатеста, Даниел Фоскари, Енрико Бордено и Бартоломео Симо, чийто имена бяха издълбани върху една от плочите на Санта Рока.

Графът бе застанал на върха на фара и гледаше с най-голямо спокойствие многочислената флота, която наближаваше към островчето. Той щеше да започне борба с един почти непобедим противник.

Марино Маринели бе имал като първа грижа след завръщането си на острова да довърши бързо укрепителните работи и да се подготви както за нападение, така и за отбрана.

Той бе поверил на Фалие и Оргосо командването на флотата. Последната бе разделена на две ескадри и докато едната се намираше подслонена в пристанището, другата кръстосваше в открито море до нова заповед.

Марино бе прибавил на фара един твърде прост апарат за съобщения и бе усвоил със своите адмирали множество зрителни сигнали, които изразяваха волята му. При мъгла, на борда на Оргосо имаше пощенски гълъби, които щяха да отлетят до фара и да предадат известия на Маринели.

И двете неприятелски страни готвеха оръдията си и наблюдаваха мълчаливо. Малко по малко, с величествен ход, тежките венециански кораби се наредиха около острова, притискайки го с обръч от мачти и оръдия.

Островитяните бяха получили от Марино изрична заповед да не стрелят, преди да започне офанзивата.

Мило и Зиани смятаха първо да предприемат едно дебаркиране, но Анафесто, който ръководеше превъзходно отбраната на брега, бе осуетил всичките им опити.

След много дни и много нощи в подобно очакване, смелчаците се отчайваха, младият Манджили, един от най-верните и най-разпалени другари на Марино, помоли началника си да му позволи една смела постъпка. Искаше, въпреки всички опасности, да предприеме разузнаване сред неприятелските кораби.

Маринели, отстъпвайки на неговото настояване, се съгласи най-сетне да даде на Манджили исканото позволение, но натовари същевременно д’Артенай да го придружава.

Под прикритието на нощта, двамата безстрашни разузнавачи се качиха на една шалупа, лека за управление.

Бе полунощ, когато отблъснаха лодката си от брега и напреднаха, от вълна на вълна към тежките маси, които величествено поклащаха страните си, обкичени с оръдейни гърла.

През това време Марино очакваше с безпокойство от височината на кулата двамата храбри разузнавачи да му докладват за резултата от мисията си.

Внезапно пушечни изстрели огласиха нощта. Графът помисли, че се е завързала престрелка между войските на Анафесто и някое неприятелско отделение, опитващо се да слезе на брега. После тишината наоколо отново се възстанови и не можеше да се чуе нищо друго, освен шумът на скърцащите корабни вериги.

След един час д’Артенай се върна във фара и поиска да говори с Маринели.

Марино каза да го въведат при него и забеляза не без вълнение скръбта, която бе изписана по лицето на благородника.

— Връщам се сам — каза последният, започвайки доклада си. — Манджили е мъртъв. Той е първата жертва на войната. Чуйте разказа ми, Марино! Ние успяхме да се приближим до неприятелските кораби и да чуем заповедите, предавани от единия борд на другия, с помощта на рупори.

— Това е чудесно! — извика Маринели. — И какво можахте да узнаете?

Д’Артенай продължи разказа си:

— Ние знаем сега — каза той, — че една обща атака е решена за утре. Пристанището ще бъде бомбардирано, за да се принудят корабите, които са се подслонили там, да излязат. Една част от военната флота и транспортните кораби ще предприемат паралелни действия срещу противоположния бряг на островчето. Крепостта Сан Павел ще бъде също бомбардирана и дружините, приготвени за дебаркиране, ще предприемат масово нападение.

— Вашият доклад струва повече от цял товар злато, д’Артенай! — каза Маринели. — Ние ще можем да отблъснем сега тези нападения и ще нанесем пълно поражение на войските на Съвета.

— После — продължи д’Артенай — флотата, стоварвайки войските на земята, под прикритието на оръдията, ще започне на свой ред сражение: такъв е планът, уговорен между Силвио Зиани, адмирал Мило и управителя. Първият ще командва войските, които ще слязат, вторият ще ръководи морската битка, а третият ще остане на заден план с транспортната дивизия.

— Узнахте ли — попита Маринели — на борда на кой кораб се развява символичното знаме на Венеция, царицата на моретата, знамето, украсено с лъва на Адриатика?

— Да, на средната мачта на адмиралския кораб!

— Нашата защита ще бъде така смела — каза Маринели, — че Съветът на Венеция ще се разколебае, когато види плановете си разстроени и унищожени…

Д’Артенай поднови прекъснатия си разказ и обясни на началника си как скромната и славна експедиция бе завършила с едно непоправимо нещастие, със смъртта на Манджили.

— Ние вече бяхме обърнали лодката — каза той, — за да се приберем на брега, след като благополучно свършихме мисията си, когато близо до брега срещнахме една неприятелска лодка, хората от която измерваха с помощта на една сонда, дълбочината на водата на това място. Манджили, неспособен да задържи буйността си, напълни бързо пушката си и взе на прицел лодката. Но в същия момент офицерът, командващ групата шпиони, предугади жеста на моя другар и също стреля. Двата куршума се кръстосаха по пътя. Манджили, улучен в сърцето, се строполи назад и тялото му изчезна във водите… Крайбрежните часови, привлечени от гърмежите, дотърчаха в този момент и обърнаха в бягство неприятелската лодка. Така аз можах да сляза на брега в пълна сигурност.

— Венецианците всички са синове на морето — отговори Марино — Манджили е намерил най-достойния гроб за него. Нека Бог прибере душата на този верен другар. Той ще бъде отмъстен; неговите убийци ще изкупят престъплението със собствената си кръв. Тичайте в крепостите д’Артенай. След един час ще се съмне и ще настъпи решителният ден за нашата кауза. Идете и отнесете на Фалие заповедта да не напуща пристанището със своите галери, преди да отида при него. Искам да поема лично ръководството на сражението.

Маринели имаше неизменна вяра, може би преувеличена, в успеха. Д’Артенай сподели съмненията си, припомни му, че сражението, в което се хвърляше с наведена глава, е неравно и с тежки последици. Посъветва го да действа задружно с Оргосо…

— Ние ще бъдем победители без Оргосо — прекъсна го Маринели. — Побързайте да отнесете заповедите, които ви дадох!

Прокълнатият незаконнороден, въвлечен в калта от тираните на Венеция, се чувстваше възпламенен от един нов огън — огъня на отмъщението. Най-сетне той щеше да възстанови пред очите на народа, когото толкова обичаше и от когото бе обичан, своя престиж, взимайки победата.

Няколко минути още Марино остана замислен на кулата си, с очи, залутани в тъмните води. Струваше му се, че вижда своя хубав сън да се осъществява малко по малко и да се приближава до края, където триумфът на доброто и красивото щеше да възтържествува над развалата и деспотизма.

Внезапно той се отърси, помисли отново за предстоящата опасност и прекъсна съзерцанието си, за да поеме поста си на главнокомандващ.

Той накара да подготвят светлинните сигнали и съобщи на Оргосо заповедта, която бе предал на д’Артенай.

После слезе по стълбата на кулата и отиде в църквата на острова, която се издигаше на малко разстояние от фара.

Последната бе подредена с простота, вкус и благоприличие. Маринели бе избягнал всякакъв лукс и всеки предмет, който би могъл да възбуди човешката алчност.

Камбаната, която всяка неделя звънеше, за да призовава вярващите за молитва, бе същият водолазен звънец, който бе послужил някога на Маринели, за да изтръгне от дъното на морето съкровищата на Мадреселва. Старият леяр Верди го бе преобразил и нагодил за свещената му цел.

Марино влезе в сградата, празна от богомолци, приближи се до олтара, коленичи и започна да се моли с усърдие. Превъзнесе душата си към Бога с искреност, с топлината на една благородна душа, чието минало не бе друго, освен милосърдие, доброта, великодушие и чието бъдеще беше цял идеал.

Помисли за Анунциата, която обичаше за своя баща, окования дож, може би вече мъртъв.

Той стана и напусна църквата с по-закрепнала душа. Зората откри пред очите на Маринели картината на неговото дело — на стратегия и изобретателност.

Всеки бе на поста си: артилеристите при батареите на брега и крепостите, също както и пехотинците, натоварени да защитават окопите и артериите на острова.

Фалие даде на екипажите на корабите си последните нареждания, а д’Артенай, който ръководеше отбраната на пристанището, бе заповядал на артилеристите да запалят фитилите и да бъдат готови да открият огън.

В момента, когато слънцето вече издигнало се озари морето и острова с блестяща светлина, върху покрива на двореца на Маринели се развя бялото знаме с оръжията на Гриманите.

В същия момент, като че ли издигането на това знаме бе възбудило омразата у неприятеля. Множество оръжейни гърмежи, дадени от венецианската ескадра, разтърсиха въздуха.

Адмирал Мило бе дал заповед пристанището да бъде единствения прицел за артилерията. Една истинска градушка от гранати се изсипа върху острова, който се затресе.

Д’Артенай се противопостави енергично и отправи своята стрелба с точност и сигурност срещу неприятелите. Действително, венецианците бяха започнали обща бомбардировка на пристанището, без да имат точно определена цел. Островитяните, напротив, желаеха да пестят мунициите си, стремяха се стрелбата им да бъде точна и успяваха.

Силвио Зиани бе твърде учуден, че не вижда защитнически войски на другия край на Санта Рока. Той повярва, че това е една тактическа грешка от страна на Маринели и си въобрази, че последният е пренебрегнал защитата на крепостта Сан Павел, за да удържи атаката на пристанището. Той реши да направи опит да дебаркира войските си на този бряг.

Ако той успееше да стовари на острова петте хиляди войници от арсенала, които пренасяше флотата, островитяните бяха загубени.

Силвио Зиани не предполагаше за хитростта на неприятелите си. Екипажите на корабите получиха заповед да спуснат в морето десет големи шалупи, където да се настанят много войници.

Едва последните се бяха доближили до брега, когато видяха малки облаци дим да се издигат от скалите, които имаха преди това пуст вид.

Една градушка се изсипа върху тях, разстройвайки редовете им, пробивайки лодките. Анафесто бе нагласил една двойна атака, която бе чудесно изпълнена.

Той бе заповядал на своите артилеристи да отправят стрелбата си срещу транспортните кораби, а в същото време, последван от своите леки войски, излезе иззад скалите, където се бяха скрили и откри убийствен огън срещу войниците от лодките.

Войниците от арсенала, изплашени от това нападение, се разколебаха, оставиха лодките се на волята на вълните и се опитаха да се върнат на корабите си.

За съжаление атаката на Анафесто, макар и сръчно подготвена, бе прибързана. Нетърпеливият благородник трябваше да сдържи своята буйност и да почака войниците на Зиани да се приближат до брега. Венецианската армия тогава щеше да бъде напълно разстроена и унищожена.

Тежките транспортни кораби, твърде засегнати от гранатите на Анафесто, напразно се опитваха да си отмъстят, противопоставяйки цялата си артилерия. Техните снаряди се разбиваха в естествените укрепления на острова, без да причинят някаква вреда.

А какво бе станало през това време с граф Санта Рока?

При започването на артилерийското сражение, Марино бе отишъл в пристанището, за да поеме ръководството на морското сражение.

Вече няколко кораба бяха тежко повредени, макар и да не бяха извадени от строя.

Пристигането на Маринели бе посрещнато с възторжени викове и всички почувстваха прилив на нови сили при вида на скъпия си началник.

Граф Санта Рока бе поставил на главата си черна шапка, украсена с бели пера. Косата му падаше назад в гъсти къдри грациозно върху широката му яка, украсена със скъпи бродерии. В очите му блестеше голяма енергия, висок дух и една бързина от чудесни решения. Мустаците му, черни и поставени с ред, оставяха да се виждат напълно устните му с фини черти. Държеше в дясната си ръка брадва за нападение на кораба, чието острие блестеше на слънцето, докато с лявата сочеше неприятелските кораби, които трябваше да бъдат нападнати и победени въпреки техния брой.

Той носеше дреха от черно кадифе. Един великолепен пояс, бродиран с котвички и коронки от злато, придържаше сабята му към кръста, а около бедрата му се развяваше комендантският жълт ешарп, бродиран също със злато.

Изражението на лицето му, както обикновено, бе озарено от смелост и неукротима буйност, които го правеха идол на тълпите.

По негова заповед въжетата, които придържаха корабите в пристанището, бяха бързо отвързани и тридесет кораба на краля на острова, тридесет тежки и здрави кораба, излязоха величествено от залива, който им служеше за убежище.

Адмирал Мило разположи своята ескадра в полукръг, като че ли искаше да обгради неприятелската флота, която се приближаваше.

От благоразумие Маринели заповяда на капитаните си да държат корабите си на известно разстояние един от друг, за да разпръснат вниманието на неприятеля и да направят нападението по-успешно.

Адмиралският кораб на Маринели застана в средата на ескадрата, за да може началникът по-добре да упражнява командването. Няколко галери получиха заповед да симулират едно бягство към открито море, после да се върнат веднага, за да нападнат странично последните кораби от флотата на Мило.

Ужасното сражение започна. Свиренето на куршумите и ехтежът на гранатите се сливаха с грохота на строшените мачти, виковете и риданията на ранените или умиращите…

На остров Санта Рока д’Артенай бе спрял стрелбата на своята артилерия и очакваше със загриженост изхода от тази страшна битка.

Тогава си спомни за съвета, който бе дал на Маринели… Защо последният бе отказал да го послуша? Защо бе пренебрегнал помощта на Оргосо с неговите тридесет кораба?

Шест от корабите на Мило вече бяха вън от строя. Но неговата ескадра бе още силна с петдесет фрегати и галери, които заплашваха да смажат ескадрата на Маринели, която се състоеше от двадесет и девет единици. Другарите и войниците на Маринели проявяваха свръхчовешка храброст и ловкост. Тяхната стрелба, направлявана с много хладнокръвие, носеше смърт и разрушения върху венецианските галери.

Вече даже изглеждаше, че победата ще се усмихне на храбрите островитяни. Маринели реши да използва нерешителността, която парализираше неприятелите му, за да заповяда вкопчването на корабите с куки и битката тяло срещу тяло. Всеки кораб се приближи до неприятелския, който бе срещу него, куките бяха хвърлени… екипажите от корабите на Санта Рока се нахвърляха срещу венецианските кораби като срещу плаващи крепости. Морското сражение се преобърна внезапно в сухоземна битка.

Заповедите на Маринели, прогласени от борд на борд с помощта на рупори, бяха изпълнени от храбрите моряци точно и с проявяване на голяма неустрашимост.

Сред трясъка на оръдията и ударите на сабите и брадвите, юнашкият елит, от който се състоеше екипажът на адмиралската галера на Санта Рока, се прехвърли, воден от своя герой върху моста на венецианския адмиралски кораб.

Кръвта на нещастните жертви на тази борба, братоубийствена и болезнена за Марино, падаха във водите и ги обагряха с кръвта си, като скоро потъваха в дълбочините.

Вече неприятелят отслабваше, Маринели излизаше почти победител в тази гигантска и неравна борба, когато внезапно едно ужасно известие бе донесено на графа.

Силвио Зиани и Тадео Моро се приближаваха към театъра на сражението с транспортните кораби и единиците от резервите. Те идеха да спасят адмирал Мило от сигурно поражение и да поставят флотата на Санта Рока в критично положение.

Втората венецианска ескадра, съставена от тежки кораби, напредваше, описвайки величествена дъга. Изглеждаше, че тя се старае да остане извън обсега на оръдията на д’Артенай, чиято точна и поразителна стрелба им бе нанесла вече непоправими щети.

Тадео Моро и Силвио Зиани се въздържаха да открият огън срещу корабите на Маринели от страх да не внесат смърт сред екипажа на Мило. Техните кораби се готвеха да се наредят между тия от първата ескадра и да вземат участие в палубната битка, започната от флотата на Санта Рока.

Маринели разбра каква гибел очакваше неговата малка храбра армия. Ако Тадео Моро и Зиани присъединят усилията си към тия на Мило и успееха да го обкръжат, близкото поражение над венецианците тогава щеше да се превърне в тяхна блестяща победа. Санта Рока и неговите защитници щяха да бъдат принудени да се предадат на своите палачи, от които щяха да понесат най-ужасни мъки.

Марино реши да извърши бърза маневра. На всички галери на Санта Рока бе предадена заповедта моряците да се върнат на бордовете си и да бъдат откачени всички куки, които ги свързват с неприятелските кораби.

Моряците, изненадани от подобно решение, проявиха недоумение, но изпълниха веднага заповедта на своя уважаван началник.

Всички галери разпънаха платната си и се отправиха към пристанището на Санта Рока, закриляни от батареите на д’Артенай. Френският благородник бе открил адски огън срещу неприятелската ескадра, прикривайки така оттеглянето на Маринели.

Обаче венецианците смятаха това оттегляне за поражение и се помислиха за победители. Триумфални викове се разнесоха от неприятелската ескадра, докато флотата на Санта Рока се прибираше в своето пристанище.

20. Първата следа

Като устроиха засадата на Горо, Сазим и Хасан мислеха, че лесно ще го отстранят и ще заемат мястото му на кораба, пътуващ за Анкона.

Но техните престъпни сметки не се сбъднаха.

Служителят на Маринели, блъснат във водата от Сазим, изпусна силен и зловещ вик.

В същия момент морякът, който беше на пост на кораба си, излезе от своята дрямка и отърча към оградата.

Двамата негри, изненадани от това, се уплашиха. Тяхната смелост за миг изчезна и отстъпи място на подлия им страх. Хасан дръпна назад Сазим, който бе останал вън от скривалището си и му пошепна с глас, треперещ от страх:

— Да бягаме, да бягаме! Морякът се безпокои и търси откъде идва този вик. Ние сме загубени, ако ни открие. Лошо направихме. Защо не забихме камите си в тялото на този проклет Горо?

Двамата роби изпълзяха между касите и разните стоки, където се бяха скрили, после избягаха безшумно, посрамени като лисици, които бяха крали пилета, промъкнаха се край къщите на пристанището и изчезнаха скоро в дрезгавината на настъпващото утро.

Какво бе станало с Горо? Беше ли се удавил, както неговите подли нападатели можеха да предполагат?

Негърът бе паднал в дълбока кал, където рискуваше да потъне бавно и да умре от най-ужасната смърт. Обаче той бе успял с едно почти свръхчовешко усилие да улови една греда, забита в кея, и да остане вън от опасност.

В този момент морякът се появи над оградата.

— Хей! — му извика Горо. — Един прът или едно въже! Бързо или негърът ще се удави.

Нещастникът, изтощен от толкова усилия, чувстваше силите му да отпадат. Влагата бе направила хлъзгава гредата, която бе обгърнал с отмалелите си ръце. Горо бе добър плувец, но краката му потъваха все повече в лепкавата кал. Чувствуваше, че вече ще загине, когато неговият спасител му хвърли освободителното въже. Той го улови и напрягайки всичките си сили, се изкачи по него с пъргавината на котка.

Морякът го посрещна, смеейки се на злополучното му приключение.

Горо, дирейки напразно с поглед двамата си неприятели, мина върху моста и разказа какво му се бе случило на офицерите и моряците. Моряците, от които негърът прикри истинската причина за нещастието, му се смяха от все сърце и побързаха да дадат на негъра други дрехи, за да съблече своите, които бяха кални и мокри.

След малко корабът вдигна котва, излезе от пристанището и се впусна в открито море.

След едно кратко и благополучно плуване корабът пристигна в Анкона.

Горо се сбогува с капитана и екипажа, после тръгна пеш за Рим.

Познаваше пътя, дългия път, който трябваше да измине, понеже вече бе минал веднъж по него. Вървеше през целия ден, а вечер си почиваше от умората в някоя кръчма или в горите.

Беше си съставил план и беше решил да го съблюдава точно. Една добра черта имаше Горо — никога да не се отклонява от взетото решение и да го осъществява въпреки всички препятствия.

Той знаеше, че сеньорита Боргез, жестоко ревнуваща Анунциата, бе отвела съперницата си в някое усамотено убежище. Бе решил да разясни тази мистерия на всяка цена и да занесе на Маринели, на остров Санта Рока, резултата от откритията си.

Но Горо беше един беден роб, непознат в Рим.

Как щеше да се осмели да проникне в палата Боргез? Слугите на входа на разкошното жилище, лакеите, верни на своите господари и строги към чужденците с бедна външност, можеха да го изгонят, да го предадат на полицията…

Той прибягна към хитрост. Щом пристигна в Рим, отиде при един търговец на дрехи, купи си нова червена дреха, украсена със златни ивици, шапка с блестяща бродерия и един чифт нови сандали.

Така пременен се представи в палата Боргез, радостен за добрата си идея да осъществи поговорката: „Расото прави монаха“.

Той влезе гордо в големия вестибюл, където го посрещна един лакей, който се показа изненадан от неговата самоувереност.

Един диалог полусериозен, полукомичен, се започна между двамата. Единият изпълняваше дълга си и се гневеше на упорството и неуважението, което негърът проявяваше към длъжността му; Горо от своя страна не оставяше подигравателното си държание.

— Горо търси красивата и благородна сеньора Мадлена Боргез — каза най-сетне той с твърд глас. — Нека известят на сеньоритата!

— Но кажете ми най-после кой сте? — извика слугата, отчаян от шегите и подигравките на своя събеседник.

— Добре, господин лакей — отговори Горо със спокойствие. — Негърът е роб на граф Санта Рока. Не сте ли негов приятел?

При тия думи слугата измени държанието си. Гневът му изчезна. Изглеждаше смаян… Спомняше си за мистериозния граф, за неговото посещение в палата Боргез. Богатият гост бе дал на него и приятелите му така щедро пари за почерпка, че още пазеше за него признателен спомен.

Той заговори с по-мек тон и упрекна негъра, че не му бе казал това по-рано.

— Робът — подзе Горо — иска да говори с благородната сеньорита Боргез по заповед на своя господар. Слугата го помоли да го последва.

— Елате — каза той. — Не зная дали сеньората е разположена да ви приеме, но аз ще ви известя веднага.

Негърът направи иронична забележка, че бързо са станали добри приятели, после се изкачи по стълбата и последва слугата.

Горо учудено оглеждаше наоколо. Великолепните мраморни стъпала, покрити със скъп килим, оградата на стълбата, украсена с много фини ваятелски работи, надминаваха лукса и красотата на дожовия палат.

Стигнал на върха на стълбата, Горо бе въведен в един вестибюл, където слугата го помоли да почака няколко минути.

— Ще известя за вашето посещение — каза последният — на негово превъзходителство, великия шамбелан.

Изглеждаше, че престижът на граф Санта Рока в палата Боргез стоеше още така високо, както в първия момент, и това се отразяваше по някакъв начин върху неговия беден роб.

Действително след кратко очакване, Горо бе въведен почти без церемонии при красивата римлянка.

Мадлена се бе изтегнала небрежно върху мек диван. Цялата й фигура издаваше приятна грация, почти ориенталска и съблазнителна. Тя отвърна с малък жест с ръка на поклона на негъра.

— Ти ли си личния роб на граф Санта Рока? — попита тя своя черен посетител.

— Да, височество — отговори с уважение последният. — Горо е нещо повече: от дълги години той е довереник на графа.

На Мадлена се стори твърде забавно, че Маринели бе дал доверието си на един негър.

— Какво чудно предпочитание! — каза тя с подигравателен тон. — Хората от твоята раса не се ползват с добро име.

— Всички не са такива — отговори Горо със спокойствие. — Има негри, които вършат това, което им е угодно или пиянстват цял ден, но има и изключения, Горо е честен й верен служител и Маринели го познава и го цени.

Той замълча за момент, като че ли да възтържествува над скептицизма, който виждаше изписан по лицето на гордата принцеса, и продължи като наблягаше на всяка дума:

— Горо не лъже никога. Горо знае всички работи на благородния господар, всичко, което мисли, всичко, което прави, всичко, което желае да направи.

— Знаеш ли също как е успял да избяга от Венеция?

Горо почувства тогава, че е победител. Той долови намека, който му хвърли донната, и й доказа, че познава по-добре от нея бягството на Марино.

— Горо — каза той — даже подготви и се грижи за опасното бягство!

При тия думи той наблюдаваше тайно лицето на принцесата, като че ли да прочете впечатлението, произведено от думите му.

— Ах! — извика най-сетне Мадлена — ти си един хитър негодник. Ти си замесен във всички интриги, ти си участвал във всички предприятия.

Негърът, поласкан от този полукомплимент, обясни ролята, която бе играл през решителната нощ.

— Горо е хитър — каза той, — но освен хитростта си той достига до себеотрицание. Когато графът избяга, дегизиран като гондолиер, храбрият негър остана сред неприятелите на сеньора, рискувайки собствения си живот, за да спаси неговия…

— Да, ти си един предан и безстрашен служител — прекъсна го принцесата. — Кажи ми сега целта на твоята мисия!

— Сеньорът — каза негърът — изпрати Горо в Рим, за да се убеди, дали милостивата принцеса се е завърнала благополучно в палата Боргез. Негърът не ще каже тайната причина за този план. Може би сеньорът си е съставил някакъв план, понеже той не върши нищо без нужда.

— Какви са тия мистериозни подмятания? Да не би графът да се готви да тръгне за Рим? — запита Мадлена, която много се заинтересова от думите на негъра.

Но Горо запази мълчание и се престори, че не разбира нищо от заповедите, които бе изпълнил точно.

— Защо се хвалеше преди малко — каза принцесата полуизненадана и полуразгневена — че познаваш душата на господаря си?

При тия думи тя замълча. Нейното красиво чело, чиято белина бе чиста като алабастър, се смръщи внезапно.

Тя смяташе, че този негър е дошъл да я изиграе със своите хитрости и лъжи. Реши да прибегне към оръжието, което обикновено богатият употребяваше към бедния — подкупа.

— Ще ми отговориш ли? — каза тя. — Знай, че отговорите ти ще бъдат добре платени.

— Нейно Височество предлага пари на негъра? — запита Горо с очи, блеснали от алчност. Да, Горо обича парите, нищо друго освен парите. Той винаги служи само на щедрите господари и сега парите го привличат. Ах, какво проклето пътуване трябваше да направи Горо. Тон изхарчи всичките си икономии и неговите джобове са вече празни!

— Ще ти се отплатя за всичко, храбри робе — каза Мадлена. — Говори и ще те обсипя със зекини.

Негърът бе покъртен от добрината на Мадлена, от нейната щедрост и учуден от жестовете й, които представляваха странен контраст с гордото и заповедническо държание, от което донната не се разделяше никога.

— Горо желае — произнесе той, показвайки едно голямо вълнение, което принцесата помнели за истинско — само, само…

— Какво? Какво е това? — подзе с живост принцесата, която предчувстваше вече някое важно разкритие. — Говори!

— Горо желае да стане роб на Нейно Величество!

При тия думи, които произведоха дълбоко впечатление върху душата на Мадлена, той се приближи раболепно към тази принцеса, най-знатна от всички, на която искаше да стане прост, презрян слуга.

Тия две същества, така отдалечени едно от друго по рождение и по положение, си бяха вдъхнали мълчаливо доверие, без да разкрият задните си мисли. Горо бе успял да убеди Мадлена в своята привързаност, във всеотдайната си преданост към новия господар, и смяташе винаги да крие тайната, която Мадлена Боргез се опитваше напразно да му изтръгне.

Горделивата римлянка наблюдаваше негъра, който се бе навел пред нея като някоя презряна играчка, като един полезен инструмент. Тя вярваше, че той не знае за нейната страст и нейната омраза.

— Ето, напълни си джобовете със злато, задоволи всичките си нужди и да не говорим повече за пари! — каза тя внезапно, хвърляйки небрежно на Горо кесията си.

Черният се надигна и се хвърли върху парите, като тигър върху плячката си.

Той се престори, че е безкрайно признателен.

— Нека Нейно Величество — каза той — изисква от негъра това, което й харесва. Негърът е усърден, честен и знае да се отблагодарява.

После той се престори, че се е поддал на подкупа и направи на Мадлена признанията, които тя очакваше с такова безпокойство. В действителност той играеше пред краката на принцеса Боргез същата хитра роля, с която бе успял да измами Катерина Зиани.

— Желаеш ли искрено да бъдеш всецяло на моя служба, да бъдеш аташиран към моята личност?

Горо наведе почтително очи, после издигна боязливо клепките си и хвърли на благородната Боргез един поглед, в който уважението се примесваше с фалшива вярност, скрита хитрост и привидна откровеност.

— Желанието на Горо да служи на една господарка — каза той най-сетне — схожда с волята на великия господар.

Той замълча за момент. После продължи с нисък глас:

— Граф Санта Рока търси една съпруга. Той копнее за една другарка, която да му помогне да понесе монотонността на неговия самотен и отделен от света остров. Защо му е, неговият голям и разкошен дворец, ако няма една господарка вътре? Тази мисъл измъчва сеньора денем и нощем, не му дава почивка…

— По коя въздиша красивият и благороден граф? — запита принцесата развълнувана.

— По едно същество, което не може да притежава — отговори Горо. Сеньорът е като другите хора. Колкото повече пречки има към нещо, толкова повече го желае, когато пречките се махнат, той го презира.

Мадлена слушаше с напрегнато внимание тия думи, изказани бавно от саркастичния негър.

— По коя, кажи ми, по коя — повтори тя — копнее благородният граф.

Горо направи най-сетне признанието, така нетърпеливо желана от Мадлена.

— По сеньорита Анунциата Фарсети, грациозна принцесо! — отговори той. — Тя е изчезнала по съвсем необясним начин. Жива ли е още? Оттеглила ли се е в някое недостъпно скривалище? Никой не знае. Тази несигурност вълнува сеньора, измъчва го и го поглъща непрестанно. Той не обича тази Анунциата, чийто образ го преследва ден и нощ. Той ще се отвърне от нея, когато я намери, понеже тогава тя ще бъде много лесна за притежаване.

Принцесата изглеждаше живо заинтересувана от тази така правдоподобна реч, която й държа негърът.

— Той не я обича, грациозна мадона! — настоя Горо. — Той не обича сеньорита Фарсети, както не обича и гордата Катерина, съпругата на дожа.

Чувайки да се произнася това име, Мадлена не можа да сдържи едно потрепване. Нейните очи блеснаха внезапно. Тя самата се издаде.

— Да, грациозна господарке — каза Горо. — Сеньорът обича една друга дама, ни по-малко красива от дожесата и сеньоритата и която…

— Кажи ми името на тази благородна дама, без да се колебаеш! — каза Мадлена с почти умоляващ тон.

— Тази дама — заяви робът със спокойствие — не е никоя друга, освен благородната принцеса пред краката, на която е коленичил негърът. Сеньорът обича принцеса Боргез и не обича друга, освен нея.

Гордата Мадлена пазеше още пресен спомен за измяната на Марино. Тя се съмняваше в уверенията на Горо, смятайки ги за заблуда.

— Изкусен ласкател! — извика тя. — На какви ли низости не си способен, за да станеш приятен на твоите господари! Дай ми някакви доказателства за твоето неразумно твърдение. Може би тогава ще ти повярвам.

Горо протестира, че се съмняват във верността му, защити се, че не е измамник и не питае никакви безчестни намерения, после пожела да й даде доказателства.

Принцесата изпита едно страшно чувство при чуването на тия думи. После тя се овладя. Отказа да повярва, че Катерина, владетелката на Венеция, може да я мрази така.

— Мислиш ли — каза тя на негъра, — че хвърляш едно тежко престъпление върху дожесата, че можеш да изкупиш смелостта на твоето обвинение с най-жестоко наказание.

Горо чувстваше, че вече много е напреднал. Не го напусна невъзмутимото си спокойствие нито за момент и заяви с твърд глас на принцесата, че поема отговорността за всичко казано.

— Единствената цел на негъра — добави той — е да убеди Нейно Величество, която още остава недоверчива. Той вече е видял много страни, много хора. Той вече е бил наказван, бит, унижаван от господарите си, на които е служил честно. Такава е често отплатата към честния безпомощен роб, Нейно Величество отказва да го вярва. Повдига рамене, когато той й прави искрено признание и когато поставя живота си в опасност. Неблагодарността е нещо, което негърът е свикнал да посреща без докачение. Горо знае това от опит… Нека Нейно Величество да чуе искрения и прост разказ на черния слуга. Нека узнае, че дожесата го е подкупила, за да дойде и я убие. Горо е приел мисията и парите. Той е дошъл в Рим…, за да разкрие всичко на Нейно Величество и да я пази от домогванията на лукавата Катерина.

Мадлена хвърли към негъра изпитателен поглед. Струваше й се, че открива, под това усърдие и искрена преданост куп лъжи и лукави мисли.

— Разбрах те, виждам целта ти! — каза тя с ледена усмивка. — Ти се стараеш да се покажеш достоен за подаръка, който ще ти направя.

Черният, верен на ролята си, се показа нечувствителен към този израз на недоверие и увери още веднъж принцесата в голямото си желание да й служи. После той ловко се върна на темата си, като изложи внезапно истинската цел на посещението си.

— Ах! — каза той с колеблив глас — докато сеньора Анунциата не бъде намерена, нещастният граф ще се мъчи. Една следа само, една следа е достатъчна…

— Сеньората е загубена завинаги за твоя господар, графа! — отговори твърдо Мадлена. — Тя е взела расото. Тя вече няма право да обича, нито да бъде обичана от някого.

Мадлена щеше да разкрие страшната тайна, която забулваше нещастието на Анунциата Фарсети. Горо вече знае повече, отколкото би могъл да желае. Той прие всичко като отплата за страданията и хитростите си. Най-сетне имаше първата следа, която щеше да му позволи да намери нещастната сеньорита.

Той обаче се престори, че посреща с безразличие това важно съобщение.

— Дългът на негъра — каза той — е да премълчи пред графа тази новина и да го накара да забрави малко по малко тъгата си. Горо е изпълнил мисията си, той ще предаде на графа това, което иска да знае. Ще му докладвам, че благородната дама, грациозната принцеса Боргез е добре в палата си в Рим, че се радва на добро здраве.

Тогава Горо помоли Мадлена да го освободи да си отиде; той бързаше да избяга и да предвари момента, когато принцесата, узнавайки хитростта му, можеше да накара да го арестуват…

Мадлена остана в будоара си замислена, нерешителна.

Нейните подозрения се увеличаваха. Срамът и страхът вълнуваха душата й. Тя разбираше, че робът я бе изиграл, че скритата цел на мисията му бе да я следи, да изтръгне тайната й. Чувствуваше, че над нея надвисва страшна заплаха. Дожесата я мразеше до смърт и можеше да даде поръчка на Горо да я убие…

Тази ужасна мисъл я накара да потрепери. После, като че ли обзета от една внезапна идея, тя позвъни на шамбелана си. Последният бързо дотърча да получи заповедите на своята господарка.

— Накарайте да проследят — каза тя — колкото е възможно по-тайно, негъра, който току-що напусна палата. Проследете делото му. Накарайте да го арестуват безшумно.

Благородникът направи един почтителен реверанс и напусна будоара, за да предаде получените заповеди.

21. Лъвът на Адриатика

Вечерта настъпи. Сенките на нощта като че ли покриха с един воал на забрава ожесточените сражения, които се бяха разиграли в спокойните води на Санта Рока.

Галерите на Марино бяха хвърлили котва в пристанището. Върху техните палуби, напоени с кръв, отрупани с платна, въжета и разни останки, нищо не се движеше.

Вън от канала на залива неприятелските кораби бавно маневрираха, заемайки нови позиции за през нощта. Техните продълговати форми, почти призрачни се очертаваха около острова в една широка концентрична линия.

Маринели и Фалие бяха слезли от корабите и отидоха при д’Артенай. Те поздравиха френския офицер и неговите смели артилеристи за енергията и смелостта, която бяха показали по време на сражението.

Но и двамата бяха загрижени и обезпокоени. Санта Рока и неговите смели другари едва се бяха отървали от гибел. Флотата, отначало победоносна, бе принудена да отстъпи, пред многобройните кораби, за да избегне унищожението. Един обръч от желязо и огън се бе образувал около малкия остров.

Защо Марино се бе отказал да последва съвета на д’Артенай? Той съжаляваше горчиво за решението си да заповяда на Оргосо да не се намесва.

Адмиралът на Маринели не бе посмял да наруши заповедта на своя началник. Той се бе ограничил да кръстосва в открито море, без никаква цел, без никакъв план. И сега рискуваше да бъде забелязан от неприятелските наблюдатели, да бъде смазан от превъзхождащите го по брой и сила и да даде на безсилния Маринели зрелището на едно второ поражение, окончателно за Санта Рока.

Отдадени на тия мъчителни размишления, Маринели и Фалие се разхождаха по дължината на брега, проверявайки поставените тук-там постове за предпазване от една нощна атака.

Внезапно срещнаха отново д’Артенай, който идеше да даде последните си инструкции на хората от батареите и да се прибере в жилището на граф Санта Рока.

Френският благородник протегна ръка, за да му засвидетелства своето доверие и симпатия. Маринели го прегърна, като че ли тия ужасни часове на тъга и несигурност скоро щяха да се заменят с триумфа на мъничкото царство и неговите благородни господари.

После тримата се отправиха към крепостта, откъдето тъкмо излизаха нисшите офицери.

На върха на кулата, в стаята на картите, един важен разговор се започна между тримата мъже.

— Не можах да спечеля победата — каза Марино с твърд глас, — но аз още пазя моята пламенност и моята смелост от първия час… Ние ще имаме своя реванш и ще победим — добави той, подкрепен от д’Артенай. — Сега ще се посъвещаваме!… Моето мнение е щом се съмне да подновим нападението. Ще привлечем неприятелските кораби под огъня на нашите батареи и флотата ни ще действа срещу флага им.

— Този план е превъзходен — каза Фалие. — Но трябва да устроим една тройна офанзива, като действаме задружно с Оргосо. Как ще можем да му предадем тази заповед? Зрителните сигнали, с които си служихме досега, не могат да предадат новите заповеди освен предварително условените съобщения. Невъзможно е да го уведомим с тия примитивни апарати за часа и точното място на сражението.

— Още повече — добави д’Артенай, — че островът е блокиран от всички страни. Никаква шалупа не може да се опита да премине венецианските линии и да отнесе на нашия приятел заповедите.

— Трябва на всяка цена да достигнем до Оргосо! — подзе Маринели с глас, който издаваше безгранична смелост. — Ако никой от нашите хора не е достатъчно ловък да премине неприятелските редове, ще отида аз самият да намеря моя верен адмирал и да му предам заповедите си!

При тия думи Фалие и д’Артенай се развикаха, молейки Маринели да не се поддава на своята буйност и да не предприема тази отчаяна постъпка.

— Не произнасяйте тези думи за отчаяност, мои приятели — отговори Маринели, чиито очи бяха блеснали с буен пламък. — Моето решение е взето; ще отида сам, преминавайки неприятелските редове, до флотата на Оргосо и ще нанеса на робите на моя брат най-позорното поражение. Да, аз ще успея в моята смела постъпка или ще загина.

Фалие едва прикриваше изненадата и мъката си. Той виждаше Марино обхванат от една луда мисъл. Вече предвиждаше анархията, разделянето на партии. Виждаше острова лишен от неговия началник, а жителите му заловени и подложени на мъки.

Фалие постави ръката си върху рамото на Марино, своя приятел и началник, и му каза с почти умоляващ тон:

— Бъдете умен, мислете, че от вашето спокойствие и вашата мъдрост зависи съдбата на всички ни. Вашето решение е безумно…

— Ще следвам решението си до стигане на целта. Ще ида да предам на Оргосо заповедта да се нахвърли върху тила на неприятеля, когато види да се развява на върха на фара фамозното знаме, украсено с лъва на Адриатика!

Д’Атренай и Фалие не се опитаха повече да противоречат на Маринели. Решението на героя бе непоколебимо.

— Поне оставете ме да ви придружа във вашата опасна експедиция! — предложи Фалие с твърд и решителен глас.

Маринели посрещна благородното желание на своя приятел с голяма радост.

— Нашата отплата — каза той — ще бъде или успехът, или смъртта. Вашето желание да ме придружите много ме радва. Докато аз откача от адмиралския кораб неговото прочуто знаме, вие ще идете при Оргосо и ще му предадете заповедта за вземане участие в сражението.

Д’Артенай стоеше неподвижен, безмълвен, с тъжен и неспокоен поглед.

— Що се отнася до вас, д’Артенай — подзе Марино, — вие ще поемете командването на войските на острова и на артилерията. Утре до залеза на слънцето победата трябва да бъде решена в наша полза… Да побързаме — добави той, обръщайки се към Фалие. — От успеха на предприятието от тази нощ зависи утрешният ни успех, триумфът на нашата кауза. Да оставим нашите облекла с богати бродерии, които издават званието ни, и да се дегизираме като рибари и моряци!

Д’Артенай изглеждаше подтиснат. Той не се осмеляваше да вярва в успеха на почти безумния план на Марино и Фалие.

— Нека Бог да ви закриля! — каза той, сбогувайки се със своите двама приятели. — Нека провидението направи пак да се видим!

Марино и Фалие излязоха бързо от крепостта и отидоха в складовете на флотата, където се намираше голям избор от дрехи и панталони за моряците.

Двамата благородници смениха дрехите си, после тръгнаха към брега, преобразени и неузнаваеми.

Маринели бутна по рамото един часовой, разкри му своето инкогнито и го запита не е ли забелязал някоя лодка наоколо. Фалие запита за същото много други часовой. Всички отговориха, че нищо не са забелязали в околността.

Изпълнени с доверие и смелост, Марино и Фалие съгледаха до брега една малка лодка, лека за управление. Те се качиха в нея.

Със силен удар на греблото Фалие отдалечи лодката от брега.

Те се отправиха точно срещу адмиралския кораб, чийто масивни форми се очертаваха в тъмнината.

Двамата мъже вече се бяха напълно предали на опасната си съдба. Тяхната лодка се носеше грациозно по черните води и се приближаваше все повече и повече до неприятелските кораби. Брегът вече бе изчезнал от очите им и силуетите на плаващите крепости изпъкваха пред тях.

Сенките на големите венециански галери изглеждаха, че повече закрилят, отколкото да застрашават малката безстрашна лодка.

От техните палуби никой не можеше да я различи, а още по-малко да се вглежда навън и да наблюдава морето.

Следователно, двамата гребци изглеждаха облагодетелствани от съдбата.

Пълно мълчание цареше върху корабите от ескадрата. Никаква светлина не блестеше, нищо не се чуваше по палубите.

Екипажите, изтощени от страшната битка през деня, отдавна се бяха прибрали в хамаците. Неколцина войници, поставени на стража на всеки кораб, седяха край мачтите и не подозираха приближаването на една лодка от острова.

С един сръчен удар на греблото, чийто шум се заглушаваше от грохота на вълните, които се разбиваха в стените на корабите, Фалие приближи лодката до големия адмиралски кораб.

Решителният час бе настъпил. Марино помогна на другаря си да намести лодката до въжената стълба, която висеше отстрани на кораба, после хвърли наоколо проницателен поглед.

Нищо не се движеше. Никаква светлина, никакъв сигнал не бе запален на борда. Само адмиралският салон изглеждаше осветен. През една пролука на завесата прозираше светъл лъч.

— Ще сляза тук! — каза тихо Марино, хващайки се с ръце за стълбата. — Виждате ли това знаме? — добави той, посочвайки на Фалие знамето, което се развяваше на мачтата. — Това е адмиралското, с лъва на Адриатика. Заклел съм се да достигна до него.

Марино даде една последна поръчка на Фалие и му заповяда, като изпълни мисията си, да се върне и да спре до същата въжена стълба, за която той се държеше.

Фалие беше твърде обезпокоен и почти се страхуваше при мисълта за безстрашието, което Марино бе показал.

— Вие отивате към гибел — каза той на приятеля си.

В действителност Марино виждаше ясно какви опасности го очакваха. Фалие можеше да закъснее по пътя, даже да бъде нападнат. Маринели през това време можеше да бъде заловен от неприятелите си.

Фалие се отдалечи, неспокоен, почти отчаян. Марино се хвана за пръчките на въжената стълба, остана за момент замислен, с поглед, отправен към лодката на приятеля си, която малко по малко потъваше в нощта и изчезваше.

Маринели пристъпи към работа. Той се покачи на оградата и се ослуша. Стори му се, че чува шум от много гласове. Той предположи, че адмиралът е събрал своите офицери при себе си и разискват нов план за нападение.

Марино не можеше да се сдържи и искаше да чуе какво си говорят. Но един глас му направи впечатление измежду другите. Струваше му се, че е познат. Беше жертва на някаква измама или наистина познаваше тайнствения събеседник?

Маринели се закатери и с голяма предпазливост подаде глава над оградата и хвърли изпитателен поглед върху мостика на кораба.

Отначало той не видя нищо подозрително и помисли, че мостикът е съвършено пуст. После забеляза, близо до един стълб, задрямалия часовой, който стоеше неподвижен, облегнат на стълба. Нещастният човек изглеждаше капнал от умора и забравил длъжността си.

Венецианците действително се съвещаваха, както началниците на Санта Рока и никой от офицерите на ескадрата не предполагаше удара, който им готвеше неприятелят.

Марино стъпи на оградата, намести се до една греда и застана неподвижен като статуя, за да не събуди часовоя.

Той още не се осмеляваше да се движи свободно по палубата. Всеки момент адмиралът или някой от неговите офицери можеше да се изкачи на мостика, да го познае и да вдигне тревога. Маринели тогава би бил безвъзвратно загубен.

Внезапно той чу гласовете да се разнасят по-ясно от кабината. Неговите опасения се оправдаха. Офицерите бяха свършили съвещанието си и се изкачваха върху моста. Той отново чу същия глас, който го бе заинтригувал така силно. Тръпки преминаха по тялото му. Обзе го предчувствие за предателство.

От страх да не бъде открит, той се прехвърли отново през оградата и слезе по въжената стълба така ниско, че да може да наблюдава повърхността на моста, без да бъде забелязан.

Едва бе заел тази нова позиция, когато чу шум от стъпки по стълбата, водеща от кабината към моста.

Този шум бе също едно предупреждение за часовоя, който излезе от дрямката си, взе правилна стойка и започна да се разхожда с правилни и монотонни стъпки.

Двамата мъже се появиха на върха на стълбата. Единият беше адмирал Мило, а другият… Джакопо Граси, бившият другар по съдба на Маринели, горделивият комендант на неговата флота, когото бе изгонил от своето общежитие за пиратско дело.

При вида на предателя, Маринели почувствува сърцето си да бие до пръсване в гърдите му. Той стисна юмруци; очите му пламнаха от гняв. После изведнъж си спомни за опасното положение, в което се намираше, слезе две стъпала по-ниско и се скри съвсем зад стената на кораба.

Граси познаваше организацията на остров Санта Рока, неговата защита, флотата му, в най-малки подробности знаеше също слабите точки на острова. Отсега нататък адмирал Мило, осведомен за разположението на силите на островитяните на Санта Рока, за мястото, където се намираше Оргосо, можеше да излезе победител от ожесточения и неравен двубой.

Цялото дело на Марино би било разрушено и унищожено завинаги. Неговите постройки, неговата флота, съкровището му биха попаднали в ръцете на омразния тиранин, неговия безсърдечен брат. Отмъщението му би било само празни думи, над които инквизиторите ще се надсмиват.

Маринели, измъчван от тази мисъл, си представяше цялата опасност. Кипеше от ярост…, а смъртта го заплашваше от всички страни: двамата благородници се намираха близо до стълбата и можеха с един бегъл поглед да забележат върховния вожд на Санта Рока. Вълните, леко разпенени, се блъскаха във въжената стълба и отнемаха на нещастния Марино всяка надежда за бягство.

Защо Мило придружаваше Граси върху моста? Дали предателят случайно бе излязъл?

Маринели може да чуе следния диалог между тях:

— Снощи битката беше твърде уморителна, адмирале. Утре ни очаква обаче успех. Отпочинете си, моля ви!

— А Вие — запита адмиралът, — неуморим ли сте? Не ви ли трябва почивка?

— Не мога, адмирале — отговори Граси с мрачен тон. — Чувствам се твърде неспокоен, неспособен да заспя. Върнете се във вашата кабина, сеньор. Що се касае за мене, ще се разходя по моста и ще подишам пресния морски въздух.

При тия думи адмирал Мило се сбогува, после добави с нисък глас, в момента, когато се отдалечаваше:

— Имам честната ви дума, сеньор, че не ще напуснете моя борд преди сутринта.

— Не се страхувайте, адмирале. Имам интерес да удържа думата си. Ще ви служа за водач. Отпочинете си няколко часа и очаквайте денят, да освети вашия триумф, превземането на острова и пленяването на неговите жители.

Мило отправи лек поздрав към предателя, после влезе в кабината си.

Джакопо Граси остана няколко минути сам върху моста, после отиде към задната част на кораба, където се разхождаше часовоят.

— Граси трябва да загине. Той трябва да изкупи със смърт предателството си! — закле се Маринели.

Той искаше да скочи върху моста, да се спусне върху подлия благородник и да го удуши, но размисли и разбра необходимостта да бъде благоразумен. Неговата главна цел беше не да наказва предателя, а да се сдобие с прочутото знаме, което се развяваше върху средната мачта.

Положението на Маринели ставаше все по-критично. Граси, който бе започнал да се разхожда, мина близо край Марино. Един поглед, хвърлен случайно през борда, можеше да открие мистериозния моряк.

Фалие бе още далеч в морето. Един дълъг час щеше да измине до неговото завръщане.

Марино взе едно отчаяно решение. Той извади камата си от пояса, изкачи се по въжените стъпала и разгледа моста с бърз поглед.

Забеляза, че Джакопо Граси се бе спрял в задната част на кораба и разговаряше на нисък глас с часовоя. Бе сам срещу двамата противници.

Бе въоръжен само с една кама, някоя случайност можеше да го погуби безвъзвратно.

Реши да отиде срещу смъртта, да измами открито бдителността на часовоя, поставен близо до кормилото.

След като пресметна на около петдесет крачки разстоянието, което отделяше мачтата от задната част, той премина оградата, наведе се да не бъде забелязан и стигна до мачтата, движейки се наведен.

Не само че бе успял да измами бдителността на двама венецианци, но също бе можал да се укрие, благодарение на един куп платна и въжета на това място на моста, откъдето можеше да постави в движение въжетата, които придържаха знамето.

Една макара изскърца. Този шум обърна внимание на Граси и на войника. Второ изскърцване се чу; вече знамето бе смъкнато на десетина метра, но повторният шум се стори подозрителен на Граси.

Маринели, предчувствайки опасността, която се приближаваше, побърза в работата си и в миг прочутото знаме бе в неговите крака. Той си послужи с камата, за да пресече връзките, които придържаха знамето, обви го около себе си и го превърза на кръста си.

В този момент Граси се приближи до мачтата, за да си даде сметка за чудната маневра… Но едва бе надникнал над въжетата, за да види по-добре чертите на човека, който бе дошъл да снеме знамето, непознатият моряк излезе бързо от скривалището си и се отправи към него с вдигната кама.

Граси отстъпи ужасен и пребледнял. Отначало помисли, че пред него е пиян човек или вулгарен престъпник. После позна Маринели, своя бивш господар и приятел, който си бе позволил да го съди.

Граси се приготви да се предпази от противника си, изваждайки камата си и готов да продаде скъпо живота си.

— Дошъл съм навреме, за да бъда свидетел на твоето предателство — извика Маринели, обхванат от гняв и омраза. — Трепери! Последният ти час е ударил. Божието наказание скоро ще те постигне, след това на твоя господар, който подло си излъгал.

В този момент Граси, който бе уловил Марино за ръката, повика пазача. Но неговите думи заглъхнаха в страшно хъркане…

— Ето, умри! — извика Марино, забивайки камата си в гърдите му.

При тия думи Марино го блъсна силно към оградата и го наклони към морето.

— Кой сте вие! Откъде сте дошли? — попита часовоят Марино, заплашвайки го със сабята си.

— Това е Марино Маринели… — извика тогава Граси в предсмъртно хъркане.

Марино го блъсна в морето…

През това време войникът бе отърчал към задната част на кораба, за да удари звънеца и разбуди целия екипаж. Марино го последва, искайки да го задържи, но нямаше вече време.

Войникът бе ударил звънеца и веднага се чу шумът на войниците, които скачаха от своите хамаци, офицерите, които вземаха сабите си и биенето на големия звънец в долното помещение.

Марино бе загубен. Смъртта му предлагаше два изхода: или ужасните мъки, на които щяха да го подложат неприятелите му, или смъртта във водите, далеч от всякакви палачи.

За момент го обзе лудата мисъл да се сражава със своите неприятели, да започне една борба сам срещу адмирал Мило, но после се отказа от този безумен проект и помисли за морето.

Далечният спомен за Бенито Мадреселва, неговият другар по верига в Тулон, потънал след своята смърт във водния гроб, без молитва, без съжаление, възкръсна в неговата памет. Този край му изглеждаше по-спокоен и по-поетичен от позорните мъки, които му готвеше неговият омразен брат и съучастниците му.

Решението бе взето. В момента, когато разбудените моряци се показаха на моста, Маринели се хвърли в развълнуваното море.

22. Брат Бернардо

Горо, напускайки будоара на принцеса Боргез, се почувствува щастлив, че се е отървал от ноктите на всемогъщата дона. Той предвиждаше, че като размисли по-добре, тя ще изпрати хората си да го преследват.

С голяма бързина негърът се отдалечи от палата.

След няколко минути бързо вървене, той се обърна обратно и видя много слуги да излизат от палата и да търсят следите му.

Той кривна в първата уличка, която срещна, и се закри до вратата на една стара къща. Когато опасността бе преминала и слугите, претърпели неуспех, се бяха завърнали, той започна да се смее и продължи пътя си със спокойни крачки до кръчмата.

Стигайки там, той щеше да съчини един нов план, едно средство за използване на следата, дадена от Мадлена.

Щом стигна в кръчмата, той си поръча разкошен обяд, настани се на сянка под градинските дървета и започна да размишлява.

Внезапно видя да идва по пътя един монах, едър и дебел, който влезе в кръчмата, седна под верандата и си поръча кана вино, което започна да пие на малки глътки, като че ли желаеше да вкуси всяка капка. Поръча си втора каничка вино, като че ли да разсее самотата си.

Горо предусети желанието му и отиде да седне до него.

— Добрият капуцин желае, да разговаря малко — си каза той. — Ще му доставя случай да упражни своето проповедничество.

— Негърът поздравява светия човек! — каза Горо учтиво, като влезе под верандата.

Монахът промълви една къса молитва за честния негър, на когото гледаше като езичник.

Когато Горо седна, монахът му хвърли поглед, пълен със съчувствие.

— Нямаш ли господар? — го запита монахът.

— Робът има господар, добър — отговори Горо, преструвайки се на тъжен, — но сеньор е далеч. Той изпрати негъра във вечния град и негърът е забъркан и притеснен.

Монахът запита Горо дали е покръстен. Последният, когото Съветът на тримата бе принудил да приеме християнството в момента на неговото влизане в палата на дожовете, се престори на незнаещ и направи с глава отрицателен знак.

Малко по малко Горо можа да използва разположението на монаха, за да събере желаните сведения.

Той заговори отначало за мисията, с която неговият господар го бе изпратил при принцеса Боргез, за усилията на последната да го убеди да постъпи като брат прислужник в един манастир, чието име му бе изхвръкнало от ума.

— Благородната принцеса е искала, без съмнение да ви говори — каза монахът — за ордена Санта Клара, на когото прави всичките си подаръци.

— Негърът забеляза близо до вратата Анжелика един голям манастир, с беден изглед и недалече от него малка църква.

— Това е точно манастира на кларистките и църквата Санта Мария дел Розарои, синко! — допълни монахът.

Горо не можеше да сдържи радостта си, че най-сетне бе узнал убежището на Анунциата.

— Негърът ще послуша съвета на добрия отец — каза Горо, очите на когото тържествено светнаха. — Той ще се покръсти и ще възхвалява Бог с усърдие.

Монахът повярва, че ще може да спаси една заблудена душа. Той стана и поиска да го отведе веднага в това свято място.

Горо се трогна от добрината на монаха и прие предложението му с благодарност.

Светият човек бе доволен от компанията на негъра и благодареше, че бе имал такава приятна среща.

Той не подозираше каква цел бе имал неговият черен събеседник, който привидно се показваше смирен и набожен.

Горо бе решил да си послужи с монаха, използвайки слабостите му.

— Две кани вино от най-хубавото! — извика той на кръчмаря.

Човекът изпълни заповедта и донесе бързо поръчаните кани с вино.

— За здравето на уважаемия отец — каза негърът, чукайки чашата си о тази на монаха.

Набожният човек се поддаваше все повече на влиянието на виното и не мислеше вече за проповедта, която искаше да държи на Горо.

Последният, познавайки по очите на монаха, че вече достатъчно е пил, за да стане негова играчка, започна да го разпитва. Той го пита за името му, към кой манастир принадлежи, къде се намира този манастир. Така узна, че монахът се наричаше брат Бернардо и че манастирът му се намира близо до хана.

— Уважаемият отец говореше за един друг манастир, намиращ се близо до вратата Анжелика? — каза негърът. — Този манастир за монаси ли е?

Брат Бернардо направи отрицателен знак и заговори:

— Не, синко. Това мирно убежище приютява само монахини.

— Не отива ли някога там някой монах? — запита Горо настойчиво.

— Понякога почуква на вратата някой монах, предава някоя къса поръчка и се връща. Бил съм там по заповед на моя уважаем игумен. Ах! Добрите сестри познават добре брат Бернардо. Моят игумен е роднина на игуменката на този манастир и ме натоварва да му нося често писма или някоя поръчка за нея.

Така в разговор изминаха множество часове. Сенките на нощта се сгъстяваха върху околното поле.

Монахът сметна, че е дошло вече време да се прибере в манастира. Прие с благодарност да го придружи Горо.

Негърът лукаво забеляза, че още не бе изпразнил каната си.

Брат Бернардо, който бе пил много, за да утоли жаждата си, погълна остатъка от виното, не искайки да го остави загубено. После се усмихна самодоволно, като че ли питието му бе доставило голямо удоволствие.

През това време здрачът бе настъпил, покривайки с тъмните си сенки дърветата и храстите. Двамата мъже станаха най-сетне, платиха поръчаното и излязоха от кръчмата.

Полето бе мрачно и пусто. Птичките бяха започнали своите весели нощни песни и освежителната роса блестеше по цветята и листата на храстите.

Монахът и негърът тръгнаха през полето и се отправиха към малка гора, която трябваше да пресекат, за да стигнат до манастира.

Техният вървеж бе несигурен. Горо бе пил умерено и се държеше сериозно. Монахът, поддал се на изкушенията на виното, трудно вървеше.

Той се залюляваше ту наляво, ту надясно, избухваше понякога в силен смях, после се спираше, за да изтрие потта от челото си.

Накрая той хвана под ръка другаря си и двамата продължиха пътя си, наближавайки свещената сграда.

Внезапно Горо забеляза, че монахът хвърли поглед към една морава сред гората, близо до пътеката. Той предвиди желанието на монаха и му предложи:

— Уважаемият отец е уморен, нали? Не желае ли да си почине на меката трева? Ние ще стигнем скоро до манастира.

Религиозният човек се съгласи със задоволство, оплаквайки се от голямата горещина и се изтегна върху тревата. По съвета на негъра той съблече расото си, за да си направи нещо като легло.

През това време негърът се изтегна на свой ред и наблюдаваше най-малките му жестове. Видя го, че скоро затвори клепачите си, заспа дълбок съм и захърка шумно.

Тогава Горо се усмихна тържествуващо. Планът, който бе съчинил в кръчмата, пиейки весело с другаря си, бе реализиран. Бе успял да опие последния, да не съзнава постъпките си. Сега щеше да извлече от новия си познат ползата, на която разчиташе.

Желаеше ли да го ограби подло, възползвайки се от неговата слабост? Не, негърът нямаше лоши намерения. Планът му се състоеше от една проста хитрост, която щеше да му помогне в мисията, с която се бе нагърбил от любов към Марино.

Горо знаеше, че достъпът в манастира на монахините е забранен за всеки друг човек, още повече за един негър.

И така той бе решил да проникне при кларистките и да се убеди със собствените си очи, дали Анунциата е затворена там.

Искаше да открадне на монаха расото за няколко часа, да го облече и да се представи в този вид в манастира.

Топ се съмняваше за момент да не би заспалият да се събуди и полека започна да издърпва расото, което монахът си бе постлал, но последният спеше така дълбоко, че не чувстваше нищо и продължаваше да хърка в ритъм, монотонен и комичен едновременно.

Негърът облече расото, закри главата си с качулката и ръцете си в ръкавите, широки и дълги, за да не се вижда, че е негър.

Той се огледа, обърна се веднъж дваж, видя че прилича на монах и можеше да приеме ролята на брат Бернардо.

Тръгна след това обратно по пътеката и изчезна в гъстата тъмнина.

След като вървя няколко минути по направлението, което монахът му бе посочил, скоро стигна пред вратата Анжелика. Забеляза на известно разстояние мрачните страни на манастира и издигащата се в двора камбанария.

Решителният час бе настъпил. Верният Горо се радваше, че е достигнал най-накрая до целта си и ще може да продаде на нещастната годеница на Марино успокоителната вест, че скоро ще трябва да чака освобождението си. Той можеше да узнае, дали Анунциата вярва още в любовта на Марино или вече се е отказала, заради измяната му, заради неверността му…

Горо ускори крачката си, мина покрай стената с вълчи СТЪПКИ, достигна най-сетне до решетъчната врата и заудря чукчето.

Глухият шум, два пъти повторен, произведен от тежкото чукче върху желязната поставка, се разнесе в сградата и проехтя над тревясалите плочи в двора.

Сестрата портиерка дойде да отвори и с един строг глас го запита, защо чука в подобен час.

— Аз съм брат Бернардо, благочестива сестро! — отговори Горо, грижливо криейки главата си в качулката. Нося ново известие за уважаемата игуменка.

При тия думи вярната пазачка го пропусна да мине в двора на манастира, но го помоли да почака до свършване на вечерната служба.

Горо действително забеляза дългото шествие на монахините, наредени две по две след игуменката.

Всички бяха облечени с просто наметало на кларистките. Държаха по една запалена свещ в едната и молитвеник в другата ръка и пееха в хор:

Горо, закрит зад един стълб, наблюдаваше физиономията на всяка от монахините при преминаването им пред него.

Скоро те изчезнаха във вътрешността на църквата и последните затвориха вратата след тях. Негърът изпита за момент разочарование. Анунциата не се намираше в шествието.

Той се почувства нерешителен, неспокоен да размишлява, хвърлен в голямо затруднение.

Положението му бе критично. Към кого трябваше да се обърне? Къде трябваше да отиде? Неговият план бе унищожен. Какво е станало с Анунциата? Дали е болна? Умряла ли е? Дали не са я пренесли в друг манастир?

Обзет от тия мъчителни мисли, той се заскита из двора.

Внезапно чу шум от стъпки върху плочите на двора. Някой се приближаваше и идеше, може би да го посрещне, да го демаскира, да съобщи на монахините за неговата дръзка измама. Почувства за момент страх.

Но скоро позна портиерката. Той напредна смело към нея, решен да употреби хитрост.

Престори се, че е изморен от дългия път и идеше да поиска нещо за пиене.

Милостивата жена го отведе до камбанарията и му показа две големи бъчви с прясна вода, до стената.

Лъжемонахът откачи от стената канчето, което бе окачено на един гвоздей, гребна вода и пи, докато задоволи жаждата си.

После изказа признателността си към сестрата, хвалейки я за усърдието й и малко по малко узна това, което желаеше да узнае.

— Моята задача в този момент е двойна — каза монахинята. — Две от нашите послушнички са уединени и аз съм натоварена с тяхното пазене.

При тия думи брат Бернардо изрази голяма изненада.

— Две послушнички уединени ли? — попита той. — Къде са те?

Горо почти бе издал инкогнитото си, задавайки този въпрос на сестрата.

— Какво се учудвате? — отвърна калугерката, изненадана на свой ред. — Нали знаете от последното ви идване за карцирането на двете безразсъдни?

Негърът тогава се престори, че си припомня думите на сестрата и се извини за своето забравяне.

Когато настоя да узнае имената на двете послушнички, монахинята му каза, че те се наричали в земния си живот Людовика и Анунциата.

— Какво безразсъдство бяха извършили? — запита мнимият монах, който едва прикриваше вълнението си.

— Людовика — отговори монахинята — е пренебрегнала най-свещената си длъжност. Осмелила се е да получи писмо от един млад човек. Сега изкупва престъплението си в една от подземните килии на манастира. Що се отнася за Анунциата, тя се разбунтувала. Отказала да приеме расото тогава, когато благородната сеньорита Мадлена Боргез, покровителка на нашия манастир, я е предопределила за служба на Бога през остатъка на дните й.

Горо почувства своето сърце на верен служител да трепва от омраза при мисълта за лукавото опекунство, което високомерната Мадлена упражняваше над бедното сираче.

— Един въпрос, милостива сестро. Кога ще освободят тази нещастна послушница? И тя ли е затворена в някоя подземна килия? — попита той развълнуван.

— Уважаемата игуменка — каза монахинята — не ще се съгласи за нейното освобождаване, ако тя не промени решението си. Този затвор ще стане даже неин гроб — при тия думи, произнесени с плах тон, тя посочи с пръст една малка врата, прикрита в дебелината на стената, която водеше до една подземна стълба — ако продължава да съжалява за забранените радости…

Вечерната служба наближаваше да свърши. Вече вратата на Църквата се беше отворила с хлопване, за да излязат молещите се монахини.

— Останете тук, почакайте ме! — каза на монаха сестрата портиерка, отдалечавайки се. — Ще отида да намеря игуменката и ще й съобщя за вашата мисия.

Горо се поклони, после си помисли за опасността, която го заплашваше, и за средствата, с които разполагаше за избягване.

През това време шествието мълчаливо се приближаваше към камбанарията. Мнимият Бернардо щеше да бъде открит, принуден да изложи целта на своето идване и може би, даже затворен и предаден на полицията в Рим.

Той взе едно внезапно решение. Отправи се към вратата с подземната стълба, която за щастие бе оставена полуотворена, слезе бързо по стъпалата и се намери във вътрешността на една обширна сводеста галерия, разделяща два реда килии.

Горо бе сигурен, че е стигнал до крайната си цел. Тъмнината, която владееше във влажния коридор, го покровителствуваше от всякакво преследване. Той се ослуша.

Никакъв шум не се чуваше край камбанарията. Монахините се бяха прибрали в своите малки стаички.

Сигурен в тази констатация, той произнесе с ясен глас името на Анунциата, но никой не отговори на зова му. Негърът вървеше от врата на врата, задавайки същия въпрос. Усилията му отидоха напразно.

Така той достигна до другия край на галерията и влезе в един пресечен коридор, край който имаше дълга редица затворени врати.

Пристъпи пипнешком в гъстата тъмнина, после изведнъж се спря. Един неясен шум достигна до ушите му. Някой бе изпуснал задавено охкане в една от съседните килии. Той подири за момент откъде идеше това мистериозно охкане, после приближи устните си до една от ключалките и произнесе ясно името на Анунциата.

— Анунциата Фарсети в тази килия ли е? — запита той.

Един слаб глас му отговори, въздишащ и тъжен:

— Кой ме вика?

— Горо, негърът — отговори черният, зарадван.

Страх и гняв бяха изписани по лицата на присъстващите. Беше ли това от родолюбие? Беше ли от страх пред неминуемото наказание? В техните души имаше различни чувства. Те очакваха нетърпеливо едно потвърждение на лаконичната новина. Събрали се бяха за решителния разговор.

— Казват, че един от вашите кораби е влязъл тази сутрин в пристанището, благородни Сима — каза Бордоно.

— Вие сигурно сте узнали нови подробности по аферата Санта Рока — добави Малатеста. — Моля ви, изведете ни от нашето неведение!

Фоскари настоя на свой ред да узнае сведенията, така че Сима, накаран да говори, им изложи това, което знаеше.

— Моят кораб — каза той — е минавал в открито море край Санта Рока, пътувайки за Венеция, когато е станал свидетел на морското сражение, завързало се близо до острова. Гъст дим забулвал хоризонта. Непрестанното ехтене на оръжейните гърмежи заглушавало шума на вълните.

— Вашият кораб, без съмнение, е взел участие в сражението? — каза Бордоне.

— Не — отговори Сима. — Неговото слабо въоръжение от четири топовни гърла и тежкият му товар биха го осъдили на сигурна гибел. Но докладът на капитана е от голяма важност. Този честен служител потвърди, че е забелязал през дима славното морско знаме, лъва на Адриатика, да се развява върху една от крепостите на острова!

При тия думи тримата патриции се развикаха, казвайки, че подобно нещо е невъзможно.

— Не — викаха те. — Капитанът се е измамил от някое фалшиво наблюдение. Защо ни смущава с неговите видения?

— Целият екипаж потвърди доклада на своя капитан — отговори Сима, продължавайки своя разказ. — В момента, когато търговският кораб, възвивайки борда, започнал да се отдалечава от опасното място, един войник от арсенала, ранен, достигнал до тях, плувайки с всичките си сили. Моряците извадили от водата нещастника, издигнали го на палубата и го наобиколили да го разпитват. Той им разказал, че бил свидетел на унищожаването на венецианската флота, че, адмирал Мило и Силвио Зиани били паднали под ударите на островитяните.

— Къде е този войник? Явил ли се е пред Съвета на тримата? — попитаха в един глас тримата сенатори.

Управителят им отговори, че човекът е починал през време на пътуването на кораба и че сам той, Сима, е предал на Съвета казаното от войника.

Енрико Бордоне изглеждаше съкрушен от тази новина.

— Как? — повтори той. — Венеция, царицата на моретата, победена, хвърлена в калта от един пират.

Малатеста изглеждаше по-оптимист.

— Нашата флота е значителна — каза той — и не може да бъде разбита по никакъв начин. Тя може за момент да направи лоша маневра, но крайният успех ще й остане сигурен.

Фоскари избухна в проклятия срещу нещастника, автор на това тъжно известие:

— Добре, че е умрял негодникът — каза той. — Но заклевам ви се, че ако бях го видял, щях да му изтегля езика, вързан с въже.

След като бяха излели всички проклятия и омраза срещу незаконнородения, гнева си срещу Венеция, която бе станала жертва на алчността си, продавайки кораби на Марино, Сима им каза, че се очаква след малко пристигането на една държавна галера.

— Да побързаме към Маламоко! — каза Фоскари, горящ от нетърпение. — Фаропазачът ще ни сигнализира приближаването на кораба и ние ще можем първи да узнаем точните подробности по сражението, да побързаме!

Бордоне и Малатеста подкрепиха своя приятел. Тримата се готвеха да напуснат управителя, когато последният ги задържа и мъдро отбеляза:

— Вашият опит ще бъде напразен. Новините ще бъдат докладвани направо на инквизиторите и вие ще се задоволите с това, което те решат да ви кажат.

Но сенаторите не държаха сметка за това предупреждение. Те се сбогуваха със Сима, отправиха се към гондолите си и тръгнаха за Маламоко при настъпването на нощта.

Пътувайки, срещнаха друга гондола, в която се намираше Тадео Моро, управителят на Сан Марко.

Уважаемият благородник ги поздрави, но не им съобщи нищо и продължи пътя си мрачен и мълчалив.

Пристигайки в Маламоко, тримата сенатори узнаха, че галерата, с която бе дошъл Тадео Моро, бе — хвърлила котва близо до пристанището и че дванадесет други единици, жалки останки на една от най-хубавите дивизии на флотата бяха се прибрали бързо в работилниците на арсенала, намиращи се недалеч от пристанището.

Благородниците поискаха да видят мистериозния кораб и да се осведомят от екипажа за претърпяното поражение, но множество офицери, предвиждайки тяхното намерение, им заповядаха да се оттеглят.

— Достъпът до галерите — казаха те — е забранен за всички без изключение.

Тримата сенатори се видяха принудени да се поклонят пред върховното решение и да се завърнат, без да са узнали нещо.

През това време мълчаливият управител на Сан Марко, подканящ гребците на гондолата, бе стигнал бързо до големия канал, после на Пиацета.

Лодката изви покрай стъпалата на кея, Тадео Моро пъргаво скочи на земята и се отправи към палата на дожовете с горди и бързи крачки, загърнат в своята пурпурна мантия.

Той поиска да бъде отведен при Великия съвет.

Тая вечер висшите съдии бяха нарушили традиционните си навици. Дон Виторио, измъчван от предчувствието, може би основателно, за един неуспех, бе повикал двамата си помощници преди обикновения час.

Те се бяха събрали на заседание, за да разискват върху важното съобщение на управителя Сима и да вземат необходимите мерки за запазване на тайната. Никой във Венеция още не знаеше за поражението, но инквизиторите не желаеха и да научат. Обаче те не смееха да вярват още в автентичността на сведенията, предадени от Сима. Липсваше им сериозно потвърждение на лаконичната новина.

Така че Тадео Моро веднага бе въведен при тримата ръководители на Венеция.

Управителят влезе с бавни и тежки стъпки и се поклони пред съда. По лицето му, обикновено студено и гордо, се четеше скръб. Той хвърли наоколо изпитателен поглед, за да се увери, че е сам, после започна:

— Благородни сеньори, ида да ви съобщя за нещастието, което ще хвърли в скръб целия народ.

При тия думи, произнесени с леден тон, дон Виторио не можа да сдържи едно потреперване.

Той запита управителя, дали на показанията на моряците от кораба на Сима може да се вярва, дали наистина венецианската флота е разбита. Попита го също дали незаконнороденият се е осмелил да забие на върха на фара си знамето с лъва на Адриатика.

Тадео Моро обяви за точни всички показания на моряците и потвърди новината за смъртта на адмирал Мило.

Тогава дон Виторио подскочи от стола си, заслепен от гняв, незнаейки как да отговори на думите на благородния управител.

— Вие лъжете! — извика той. — Подобни разкази са само басни!

Чиновникът продължи със същото спокойствие:

— Мило диреше смъртта и я намери, сражавайки се лоялно. Неговият кораб, пречупен от гранатите на батареите на Санта Рока, потъна. Силвио Зиани не е умрял, макар да твърдят, че е така. Той участва смело в акцията и получи много тежки рани. Отнесоха го с мен върху една от галерите, която тайно отправиха в работилницата на арсенала. С изключение на тия дванадесет кораба, които едва преминаха дотук, цялата ескадра е унищожена, разбита на неизползваеми останки. Двата опита, които направихме за дебаркиране войска на брега, единият през деня, другият през нощта, излязоха злополучни. И двата пъти Нашите храбри войски, твърде многобройни, водени от безстрашния Зиани, разбиха усилията си о непревземаемите крепости на острова и бяха унищожавани от ловките стрелци и топчии на Маринели. Ние не успяхме, поради отличната дисциплина, която владееше между бунтовниците и военния талант на техния началник. Нашата флота, почти победоносна през първия ден, падна през втория ден под една двойна атака, неочаквана, неразбираема. Ние мислехме отначало за малко числото на корабите, с които Маринели разполагаше. Принудихме ги с оръжейни изстрели, волю-неволю да излязат от залива, където се бяха приютили, и после ги накарахме да се оттеглят почти разбити. Такъв бе резултатът от първия ден.

— Защо Мило не използва тази победа? — прекъсна го един от инквизиторите.

— Вечерта след тази първа битка — подзе Тадео Моро, — която бе истински изгрев на славата за нашата хубава ескадра, уважаемият адмирал събра на борда си един военен съвет, на който бе решена да се предприеме нова атака на сутринта.

Управителят разказа как внезапно там дошъл Джакопо Граси, бивш съмишленик на Маринели, за да разкрие на Мило слабите точки от защитата на острова.

При тия думи дон Виторио направи нервен жест и запита защо Мило е имал доверие в един предател.

Управителят пое защитата на нещастния адмирал и разказа за внезапната смърт на Граси, изкупил подлостта си от ръката на самия Маринели.

— Смелият незаконнороден — каза той — успял да откачи славното знаме и да избяга по чудо. Вече моряците и войниците били дотърчали до мостика, разбудени от алармената камбана, когато Маринели се хвърлил в лодката на Граси. Разнесли се гърмежи от всички страни, отправени срещу беглеца, но нито един не го достигнал. Малко след това Фалие, когото Маринели натоварил да предупреди Оргосо, адмирала на кръстосващата в открито море флота, се появил близо до кораба на Мило. Но той също успял да се избави от нашата стрелба. На следната сутрин видяхме да се развява на върха на фара на Санта Рока знамето, което Маринели ни открадна, непобедимият лъв на Адриатика.

При тия думи управителят изведнъж замлъкна, като че ли под гнета на страшното видение, което му се представи. Главният инквизитор и неговите помощници произнесоха глухи проклятия…

След кратко мълчание Тадео Моро започна разказа си с точност и студенина.

— При вида на знамето, гордо развявано от вятъра, върху чужда земя, в нас се появи жажда за отмъщение. Сбогувах се с адмирала и напуснах кораба, заедно със Силвио Зиани, за да поема командването на моята дивизия. Ние открихме огън, насочвайки срещу пристанището стрелбата на нашата артилерия. Грохотът на бомбардировката, повтарян стотина пъти от скалите на острова, беше страшен. Внезапно в момента, когато малката ескадра на Маринели излизаше от залива и идеше да срещне опасността в една неравна битка, от галера на галера се разнесе новината, че много кораби идат зад гърба ни. Вече победата се очертаваше на наша страна. Слабата флота на незаконнородения щеше са бъде смазана…, когато неочаквано един дъжд от гранати се изсипа върху корабите от ескадрата. През облаците дим страшно зрелище се представи пред очите ми. Навсякъде върху съседните кораби владееше смърт и разрушение. Много галери бяха обхваната от пламъци; моряците им се хвърляха във водата и се давеха. Другите бяха с изпотрошени мачти и изпокъсани платна. Платна, въжета, греди се чупеха и падаха върху мостовете с трясък, убивайки и ранявайки стрелците и топчиите. Видях тогава адмиралския кораб да потъва, Мило и неговите офицери да загиват героично, множество наши галери да бъдат повличани от неприятеля и Оргосо, застанал триумфално на мостика на своя кораб…

Взех отчаяно решение. Дадох заповед на всички останали единици да се наредят след моя кораб и бързо да се оттеглят далеч от фаталното полесражение. Такъв е моят рапорт, сеньори! — каза Тадео Моро в заключение. — Вземете мерките, които смятате за добри. Ще си позволя само да припомня на уважаемите съдии, че островът е непревзимаема крепост и че Венеция не ще се съвземе дълго време и не знам кога ще може да мобилизира силите си.

Дон Виторио и двамата му помощници произнесоха своята присъда, обвинявайки Мило отговорен за поражението, поради неговата небрежност и неопитност. Неговата памет бе тържествено прокълната. Дон Марко и дон Томасо подкрепиха угоднически великия господар на инквизицията и дадоха съгласието си да се обяви, че старият адмирал е направил много грешки и е проявил липса на тактика.

Лоялният Тадео Моро направи една слаба защита в полза на нещастния прокълнат, като заговори за личната му храброст…

Но неговите усилия да реабилитира Мило пред съдиите бяха напразни. Дон Виторио, а особено дон Марко не искаха да простят на своя адмирал, че е пренебрегнал присъствието в открито море на флотата на Оргосо.

Разпитът завърши. Дон Виторио се сбогува с управителя на Сан Марко и му поръча да не напуска Венеция и да е на негово разположение.

Той му даде също заповед да съобщи за поражението на народа, но в намалени размери.

Управителят се поклони с уважение и напусна черния салон.

Инквизиторите започнаха незабавно да се съвещават.

Дон Виторио предложи да започне ново въоръжение, да се събере нова флота, да се натоварят нови войски. Накъсо те искаха да накажат незабавно незаконнородения за поражението, което бе нанесъл на Венеция.

— Поражението трябва да бъде отмъстено с кръвта на бунтовниците, преди народът да го узнае!

Дон Томасо посъветва да се приеме планът на Тадео Моро.

— Тази тактика — каза той — представлява едно двойно предимство. Тя ще има за цел да изтощи бавно противника, да изчерпи силите и мунициите му. Тя ще позволи също на нашите войски да открият слабите точки на острова и да избере решителния час.

— Много добре, уважаеми брате — каза иронично дон Виторио. — Вие предполагате, че този път нашите офицери ще бъдат в по-добра форма и по-верни на дълга си, отколкото Мило и неговите подчинени?

Тримата съдии размениха още няколко думи и единодушно приеха предложението на дон Томасо.

Дон Виторио саморъчно написа заповедите, отправени към управителя, както и инструкциите за новия адмирал.

Те определиха цифрата на контингента за войската, числото на неговите морски единици.

Те редактираха също и прокламациите, отправени към народа, написани много лукаво, където омразата срещу незаконнородения Маринели проличаваше във всеки ред.

Марино бе обявен като единствено отговорен за всички злини, които бе понесла Венеция.

Щом тия различни работи бяха привършени дон Марко и Томасо се сбогуваха с главния инквизитор и се отправиха за палатите си, за да си отпочинат.

При един зов на господаря си, слугите на инквизицията влязоха в залата на съвета, забулени, черни и непроницаеми призраци, взеха с автоматични жестове загърнатите книжа, които им подаде дон Виторио, после се отдалечиха безмълвно, като покорни машини.

Главният инквизитор се готвеше на свои ред да напусне черния салон, когато внезапно един нов маскиран слуга пристигна и съобщи, че гондолиерът Пиетро, носещ важно съобщение, моли за аудиенция.

Дон Виторио тогава отново седна. Полицаят влезе, застана пред главния съдия и двамата останаха сами в стаята с черните драперии.

Бившият прислужник на стария Андреа Фарсети бе бледен и развълнуван.

Косите му се спускаха на кичури върху челото, покрито с пот.

Голямата му черна брада, за която обикновено много се грижеше, бе заплетена.

Под разгърдената му риза можеше да се види, как гърдите му бързо се повдигаха и спущаха. Беше запъхтян и издаваше голяма умора.

Големите му черни очи, обикновено лукави и потайни, бяха изплашени и вторачени.

— Ах, господарю! — извика той след минутно мълчание. — Бях свидетел на едно страшно събитие, една свръхестествена работа! Бягах и ето ме пред вас, съвсем запъхтян и треперещ от ужас. Бог знае обаче, че вашият верен Пиетро е бил образец за храброст и хладнокръвие! Нека господарят да запита другарите му, да изучи миналото на предания му служител!

— Какво означава това дълго предисловие? — запита го дон Виторио нетърпеливо. — Защо ме безпокоиш в подобен час на нощта?

— Пристигам от остров Сан Николо — заяви най-сетне шпионинът. — Моята лодка летеше като стрела по спокойните води на Големия канал…

— В Маламоко ли беше? С някоя важна мисия ли те натовариха? — прекъсна го отново главният инквизитор, чийто дух бе развълнуван от мисълта за морското поражение.

— Не, господарю — отговори Пиетро. — Прекарах целия ден в колибата на Фарсети, спокойното жилище, за което трябва да благодаря на милостивия Съвет на тримата.

При тия думи Пиетро започна да разказва това, което бе видял и което го бе развълнувало.

— Преди около половин час — каза той — се приближих към дома си, след като изтеглих мрежите си на брега, когато случайно погледнах към вилата на сеньора Летиция Маринели. Богатото и кокетно жилище изглеждаше мрачно и пусто, както обикновено, докато внезапно една светлина започна да преминава през салоните на покойната сеньорита. Познах нейната сянка, която се движеше край стените, неосезаема и зловеща, забулена с дълъг, развяващ се плащ. Духът на Летиция Маринели се е върнал на земята и обитава предишното си жилище! Нека господарят ми вярва. Видях я със собствените си очи. Обзет от ужас, почувствах да ми настръхват косите, ледени тръпки да преминават по тялото ми. Отърчах в гондолата си и дойдох тук, да ви доверя тази страшна загадка.

— Ти си един страхливец — каза строго дон Виторио. — Не мога да се занимавам в подобен час с твоите неоснователни страхове. Сеньора Маринели е мъртва; нейното тяло е вече само кости и прах. Толкова ли си глупав да вярваш, че душите не могат да намерят покой в гроба, че се връщат между хората и осветяват жилищата със свещи?

Пиетро повтори твърденията си, закле се, че не е страхливец, че ясно е различил силуета и чертите на сеньората.

— Не лъжа! — извика той. — Аз още не мога да дойда на себе си от ужас.

Великият инквизитор, учуден от искрения тон на Пиетро, като че ли започна да се убеждава.

Полицаят показваше под своята черна маска, едно трескаво безпокойство…

Дон Виторио стана изведнъж, като че ли някаква мисъл го обзе.

— Къде е гондолата ти? — попита той лодкаря.

— Господарю — отговори полицаят, — довлякох я близо до палата, край Пиацета.

— Тогава последвай ме и ме отведи на остров Сан Николо — каза инквизиторът, напускайки естрадата, където седеше. — Искам да изясня сам тази мистерия, която витае във вилата Маринели.

Пиетро почувства гордост, че ще има един такъв висш пасажер.

Той отвори вратата на ужасния салон, поклони се пред дон Виторио и двамата напуснаха палата на дожовете, отправяйки се към канала.

Пиетро вървеше пред своя господар, изпълнен с доверие, с радост, че бе успял да го убеди. Той бе показал при много случаи истинска храброст.

Върховният съд бе доволен от неговите услуги и го смяташе за един от най-доверените си хора.

Но видът на един фантом го бе парализирал от ужас, като едно дете. Този контраст за характера бе общ за повечето хора от тази епоха.

Той слезе с бързи стъпки по стъпалата на кея, помогна на своя господар да се качи с гондолата, после я отблъсна от брега.

Дълбоко мълчание владееше върху Пиацета и канала, който ги окръжаваше.

Никой не бе забелязал лодкаря и неговия мистериозен пасажер с дълга черна качулка.

Камбанарията на Сан Марко още не бе ударила един часа. Двамата мъже бяха тръгнали навреме.

Пиетро гребеше със сръчност и сила по тъмните води и скоро остров Сан Николо се появи пред техните очи.

Чуваше се шумът на вълните, разбиващи се в дюната, истинска защитна дига, която пазеше Венеция от бурите на морето.

Лодката спря.

Пиетро остави да слезе дон Виторио, после двамата тръгнаха в нощта.

Зловещо мълчание ги обкръжаваше. Нищо не се движеше на острова. Рибарите, уморени от тежката работа, спяха в техните бедни колиби.

— Води ме! — каза със заповеднически дон Виторио. Пиетро го послуша и тръгна по една тясна пътека, която водеше към групата къщи.

После, стигайки до статуята на Мадоната, измени направлението и тръгна надясно по пясъчния бряг.

Вилата Маринели се издигаше действително на известно разстояние, в подножието на дюната.

Внезапно той се спря, показа с пръст на великия инквизитор мистериозната къща, която бе забулена в мъгла.

— Господарю, гледайте! — каза той с нисък глас. Пиетро не лъжеше.

Дон Виторио забеляза ясно през прозорците на вилата един силует, който ту се показваше, ту изчезваше.

За момент застана неподвижен, като че ли обхванат от изненада.

Но неговата нерешителност не трая дълго, изглеждаше, че бе взел едно решение.

— Следвай ме! — заповяда той на Пиетро.

При тия думи той тръгна по права линия към къщата.

Дон Виторио твърдо бе решил да посети сам вилата и да изясни мистерията, която витаеше в нея.

Попита Пиетро, който го следваше стъпка по стъпка, треперейки, дали има някакъв остър инструмент.

Полицаят имаше само една кама.

— Добре — отговори Виторио. — Твоето оръжие, превърнато в длето, ще може да изкърти вратата на градината.

Пиетро се залови за работа. Изкърти без труд разхлабената ключалка на малката вратичка и двамата тръгнаха към къщата.

Техните стъпки произвеждаха шум по падналите листа и счупените клончета, които покриваха алеята.

Внезапно, като че ли шумът на трошащите се съчки бе предупредителен сигнал за опасност, светлината угасна, сянката изчезна…

— Остани тук и не идвай, докато те повикам! — каза великият инквизитор на полицая, преди да премине през входа.

После той пристъпи с твърди крачки, премина през един тъмен коридор, изкачи се по стълбите и се намери през множество големи врати, които даваха достъп до апартаментите.

Той отвори една и проникна смело в широкия и луксозен салон, където бе видял да блести мистериозната светлина.

За момент се поколеба и помисли, че е измамен от една химера: почувства се засрамен от постъпката си и своето влизане във вилата.

После отново тръгна решен да изясни мъчителната загадка.

Внезапно видя да се появява във вътрешността на стаята изпъкващо из дълбоката тъмнина нещо с форма на човек.

Той застана неподвижен с очи, напрегнати към тъмната завеса, където сянката се криеше.

— Кой си ти — извика той — видение, което обитаваш тази пуста и безстопанствена вила?

Пристъпи към фантома…

— Назад, Виторио! — отговори един глух глас, като задгробно ехо. — Напусни тия места, които оскверняваш, ти, убиецо на твоето дете! Назад, Виторио! Ти уби Летиция Маринели, а Летиция бе твоята собствена дъщеря!

Тия думи, произнесени от зловещата сянка, ужасиха престъпния старец.

Той отстъпи назад ужасен…

— Горко ти! — извика той с треперещ глас. — Какво искат да каже с тия думи? Какво престъпление съм извършил?

Той тръгна обратно по стълбите, слизайки бързо, доколкото му позволяваха треперещите от вълнение и страх крака, достигна Пиетро, после извика, луд от ярост:

— Да се изгори веднага къщата! Този дяволски образ да изчезне от погледа ми! Побързай, негоднико — обърна се той към полицая. — Подпали от четирите страни проклетата вила. Нека изгряващото слънце освети само развалините й!

23. Обирачът на корабните останки

Неуспехът на флотата представляваше за Венеция голямо поражение.

Градът на лагуните не бе оправдал престижа, на който се радваха неговите ескадри, винаги победоносни и считани за непобедими.

Но Санта Рока бе възтържествувала над Венеция; джуджето бе смазало великана.

Бляскавата победа на Маринели се дължеше на успеха, с който бе завършило смелото предприятие, извършено от него и Фалие.

Какво ли би станало с нещастното островче, заобиколено от всички страни с море, оградено от три могъщи ескадри, ако Фалие, въпреки безумната си смелост, не бе успял да достигне Оргосо и да му предаде заповедта на Маринели.

Природните стихии, като че ли също се намесиха в битката.

През нощта, последвала сражението, се разрази силна буря, която разруши, разчупи, потопи нещастните останки от победената флота.

При издигането на слънцето, жителите на Санта Рока не видяха никакъв венециански кораб в околностите на острова.

Дванадесетте полуразрушени галери, които Тадео Моро бе довел в арсенала, бяха единствените останки от венецианската флота.

Марино Маринели убеди приятелите си да бъдат нащрек, да продължат започнатото дело.

Той предчувстваше, че Съветът и дожа ще съберат нови войски, ще изберат най-способните началници и ще започнат със Санта Рока нов двубой, по-упорит, по-неравен от първия.

След няколко седмици спокойствието се бе възстановило в малкото храбро кралство.

Графът бе снабдил островчето си с нови укрепления и го бе поставил в състояние да отбие всяка венецианска офанзива.

Галерите, повредени от стрелбата на ескадрата, бяха вече поправени и готови да започнат нови битки.

Крайбрежните батареи, допълнени с нови оръдия, бяха запасени с много муниции, изпратени от континента.

В открито море Оргосо кръстосваше без почивка с една дивизия леки платноходи, готов да открие всеки удар, готвен от неприятеля, и да предупреди Маринели.

Така той узна, че на една точка на италианския бряг, отстоящ на около десет мили от Санта Рока, обирачи на корабни останки изпълнявали своята злодейска работа в името на Марино.

Те използваха за себе си шума, който дожът и висшият съвет вдигаха около Маринели.

Маринели не подозираше още нищо от тия мизерни опити, извършвани в негово име, докато една бурна и мрачна вечер платноходът на Оргосо се появи в залива.

Веднага една лодка се отдели от борда и гребците в нея бързо загребаха към брега.

Сам Оргосо слезе на брега и поиска да предаде на Марино една важна новина.

Кралят на острова изпита в първия момент някакъв страх. Внезапното идване на неговия верен адмирал го изпълни с черни предчувствия.

— Какво известие ми носите? — попита той развълнуван Оргосо, преди последният да бе произнесъл някаква дума. — Нападат ли вече венецианците? Виждат ли се вече ескадрите?

— Съвсем не това! — отвърна Оргосо.

Той му изложи всички подробности по инцидентите със събирачите на корабни останки.

— Преди около три седмици — каза той — узнах, че един венециански транспорт, отклонил се от своя път поради страшната буря, която последва след морското сражение, заседнал на италианския бряг. Капитанът, казват, бил заблуден от една измамническа светлина, запалена на брега от пиратите. Негодниците присвоили голяма част от товара и убили всички хора, които се спасили от корабокрушението. Тая новина ми бе предадена от екипажа на един търговски кораб, който срещнах в открито море.

Оргосо съобщи на своя приятел, че тия бандити действали от негово име и така го позорят, може би непоправим.

При тия думи Маринели почервеня от гняв.

Почувства се уязвен в своята чест.

Неговият гняв и възмущение пораснала още повече, когато Оргосо му съобщи името на мястото, където пиратите вършеха злодейската си дейност.

Негодниците бяха избрали за театър на своите действия бреговете на езерото Барано, близо до малкото рибарско пристанище Роди.

Брегът на това място се извиваше грациозно във формата на дълга бляскава лента.

Зад тази земя, където се издигаше рибарското селце Барано, се простираше морското езеро със същото име.

Маринели си припомни, че в това село живееха жители, които някога бяха пострадали от големия морски прилив и които великодушно бе подпомогнал.

Благородникът избухна в проклятия срещу неблагодарниците, които се бяха осмелили да очернят неговото благотворително дело и да превърнат в омраза благодарността на бедните моряци.

Припомни си също клеветническия припев, който пееше просякът на моста Риалто, неговите звучни рими, целящи да посеят у народа омраза срещу незаконнородения.

Той скоро реши, отстъпвайки на увещанията на Оргосо, да тръгне веднага, за да накаже бандитите.

Довери на Фалие командването на острова през нощта, после препаса сабята си и се отправи за пристанището, придружен от своя верен адмирал.

Двамата се качиха в лодката, която бе довела Оргосо, и се отправиха към платнохода му, пуснал котва в залива.

През това време нощта бе настъпила. Едва се различаваше в далечината малкият фенер на кораба.

Вече фарът на Санта Рока бе започнал да отразява във водите на пристанището своите зелени и червени светлини, така необходими за нощните мореплаватели.

Гъсти облаци се събираха по небето. Бурята ечеше в открито море и вълните, все по-големи и по-заплашителни, повдигаха като сламка леката лодка на двамата благородници.

Гребците спряха не без мъка до платнохода, чийто стени се движеха непрестанно, изкачиха се на борда чрез въжената стълба, изтеглиха горе лодката и корабът се отправи към Барано.

Четирима моряци бяха оставени да бдят за хода на малкия кораб.

Оргосо лично пое управлението на кормилото, докато Марино се облегна на мачтата и загледа с разсеян поглед потъналото в мрака море…

Изглеждаше, че не чува грохота на морето, което си играеше с лекия кораб, ту издигайки го високо, ту смъквайки го ниско.

Като че ли забравил настоящето, за да мисли само за миналия живот и за бъдещето.

Образът на неговия баща, застанал пред един гроб, изкопан от собствения му син Луиджи, позорът, в който негодникът го бе хвърлил, изпъкнаха в паметта му като страшни и непоносими спомени.

Помисли за хубавото дело на отмъщение и правосъдие, което подготвяше.

После, сред тия зловещи видения на бледи престъпници, реки от пролята кръв, един нежен образ светна внезапно в душата му.

Неговата любима се появи, обкръжена с чистота, изпълнена с любов.

Видя я леко натъжена, въпреки непоколебимата вяра в сърцето на Марино, оплакваща се от немилостивата съдба, която ги бе отделила един от друг.

— Не, ти ще бъдеш моя и си вече моя! — изрече той с любов. — Какво значат планините и моретата, които ни разделят, щом се молиш за мен, щом душата ми се носи към теб.

При тия думи Маринели, погълнат от своите любовни мисли, се обърна към небето с гореща молитва…

Внезапно един гърмеж се разнесе в далечината и го изтръгна от замечтаността му.

Той се ослуша за момент, после тръгна към Оргосо и му заговори за гърмежа, който бе чул.

Той предполагаше, че някой кораб е заседнал на брега и дава сигнали за помощ. Но никаква светлина, никакъв силует на кораб не се виждаше в нощната тъмнина. Чутият сигнал оставаше мистериозен.

— Ние ще се доближим до брега — каза Оргосо. — Полунощ вече е минала. След един час ще бъдем на определеното място.

Тогава Маринели даде заповед на моряците да свият част от платната, за да намалят бързината на кораба.

Оргосо го извика отново при себе си и му посочи с пръст една светлина, която блестеше на брега.

Тази светлина, гостоприемна на вид, изглеждаше, че е измамническият огън, пален от пиратите, за да обръща внимание на корабите и да ги привлича към брега.

Втори оръдеен гърмеж се разнесе близо до платнохода на Марино и Оргосо.

Маринели, заинтересован много от тия странни сигнали, накара да свият всички платна и да отправят носа на кораба към брега.

Той застана на предната част на кораба, огледа внимателно брега и съседните води, но не можа да забележи никакъв кораб.

Платноходът се приближи близо до брега.

Марино заповяда да спуснат лодката в морето. Четирима мъже от екипажа изпълниха с бързина и сръчност командата.

Марино и Оргосо слязоха в лодката, с риск на живота си, тъй като страшните вълни заплашваха да я разбият о стените на кораба. Те успяха да напуснат кораба и да тръгнат към брега.

През това време моряците умело маневрираха с кораба, за да го приближат до брега, без да заседне.

Двамата гребци можаха да забележат, че брегът на това място бе издълбан във формата на залив.

В дъното на залива се издигаше един стълб, снабден със запален фенер.

Маринели и Оргосо слязоха, направиха десетина стъпки във водата, после се приближиха до сигнала и го разгледаха.

Те видяха в същото време голям брой сандъци, които лежаха до краката им, изпочупени, потънали във водата, полуизпразнени.

Те вече имаха сигурно доказателство, че този импровизиран фар не бе нищо друго, освен хитрост на корабокрушителите.

Марино забеляза на известно разстояние един непознат, който с помощта на кука се опитваше да извади от морето няколко тежки сандъка.

Той бе така дълбоко погълнат от работата си, че не подозираше приближаването на лодката е двамата пасажери.

Графът тури инстинктивно ръка върху сабята си и се приготви да го нападне, без да помисли, че съучастниците на бандита могат да се появят и да го обградят.

Той извика силно на зловещия обирач.

Последният, застана срещу противника си, хвана пушката, която се намираше срещу него на няколко крачки в сухия пясък, взе на прицел Марино и стреля.

Куршумът изсвири край главата на Марино, но без да го улучи.

Безразсъдният благородник бе на косъм от смъртта.

Мизерникът се приготви да напълни оръжието си, когато Оргосо, неможещ да овладее гнева си, се спусна насреща му и започна борба с него.

Когато Марино ги достигна, Оргосо вече бе дал заслуженото на подлеца.

Бе успял да забие сабята си в гърдите му.

— Правосъдието е извършено! — извика той, показвайки на Марино бандита, който агонизираше върху пясъка.

Марино коленичи до клетника и констатира, че вече е мъртъв.

После Оргосо предложи да го окачат на стълба, където висеше измамническият фенер.

След няколко минути, трупът се люлееше безжизнен, зловещ, с широко отворени очи, над вълните, които докосваха краката му…

За голямо тяхно учудване, двамата благородници забелязаха, че човекът бе изпълнявал сам зловещата си работа, без да има никакъв съучастник.

Те можаха да се качат успешно в лодката и да се приберат на борда.

След това се заловиха да претърсят гънките на брега, за да открият мистериозния кораб, който бе дал тревожните сигнали.

Намериха най-сетне един кораб заседнал в пустия бряг между скалите.

Те успокоиха нещастния капитан и му казаха, че морето и изхвърлило върху плажа почти всичките му сандъци със стоки, които можеше да си прибере, когато вятърът поутихне.

После те му пожелаха успех и отправиха кораба си към скалистото островче.

24. Вяра до смърт

Едва няколко дни бяха изминали от случката с обирача на корабни останки, когато Горо пристигна в Санта Рока, върху една платноходна лодка.

Стъпил на земята, той заподскача от радост, изпусна силни викове, за голяма изненада на рибарите и лодкарите от острова.

Последните, повечето новодошли, не познаваха Горо. Те мислеха, че имат работа с луд.

Най-сетне неколцина от старите служители на Маринели, любопитни да видят черния посетител, го посрещнаха, после го обсипаха с въпроси за неговото пътуване.

Но той им отговори само това, което му бе изгодно, и тръгна направо за палата, воден от Тонино и Зани, двамата стари верни служители на Маринели.

Щом забеляза господаря си, той се хвърли на колене, щастлив, че може да му засвидетелствува своята радост и уважение.

Маринели също показа искрено вълнение, мислейки за опасностите, които негърът бе срещнал, служейки на неговата благородна кауза.

Той му изрази безпокойството, което бе чувствал за своя роб, когато трябваше да го напусне във Венеция и да го остави сред своите неприятели.

Но негърът отклони похвалата чрез една иронична забележка, която обичаше да прави.

Бе свикнал да се надсмива над страшните сплашвания, които Зиани и дожесата произнасяха срещу него всеки път, когато се появеше във Венеция. Той разказа на господаря си, как бе съумял да използва омразата на дожесата към Мадлена Боргез, как бе приел златото й и после дошъл да докладва всичко на Марино.

Описа му целия ужас на страстта на Катерина, нейното неудържимо желание да притежава Марино, свирепата ревност, която я вълнуваше.

— Дожесата — каза той — изпрати негъра в Рим, с мисия да убие сеньора Мадлена Боргез. Златото му бе дадено предварително. Той обеща. Но не изпълни обещанието си, макар че сеньоритата не заслужава да бъде щадена. Сеньоритата е извършила спрямо благородния сеньор най-низкото престъпление, което ревността й е вдъхнала.

— Говори, говори — прекъсна го Марино развълнуван. — Затвори ли те? Поиска ли да си отмъсти на теб заради Анунциата, Катерина и мен?

Тогава негърът разкри малко по малко какво бе открил за съдбата на Анунциата, за нейното убежище и за нейните страхове.

Той го уведоми за престъпната, продиктувана от безумна ревност постъпка на Мадлена.

Разказа на Маринели, как сеньора Анунциата Фарсети бе хвърлена насилствено в един манастир, после затворена, поставена на скрито място, дотогава, докато сърцето й, отказало се от земния живот, се отвори само за любов към бога.

— Такива са признанията на самата Мадлена! — каза робът, завършвайки важното си разкритие. — Тя съжаляваше за думите си и като че ли искаше да ги вземе назад, да накара да арестуват негъра, но Горо избяга навреме. Изпратените слуги да го преследват се завърнаха разочаровани в палата Боргез. Горо посети манастира, където лежеше бедната сеньора, затворена в една подземна килия, далеч от всяка приятелска душа и всяко утешение. Той й говори, закле й се в своята преданост. Горо, както Анунциата ще бъдат верни на сеньора до смърт. Нека сеньор Маринели отърчи в Рим и проникне доброволно или насила в манастира на кларистките при вратата Анжелика. Там, в ада на това свято място, в една влажна изба, сеньорита линее от скръб и няма друго утешение, освен мисълта за сеньора.

Марино изрази благодарността си от предаността, която Горо му засвидетелства.

Хвана приятелски ръката му и се закле, че ще изтръгне любимата си от манастира, за да я отведе пред олтара в малката църква на Санта Рока и да освети своя съюз в присъствието на всички островитяни.

При тия думи Горо, едва пристигнал от Рим, поиска да се сбогува и да замине отново.

— Къде искаш да отидеш? — попита го графът изненадан.

— Във Венеция, сеньор.

При тия думи Маринели го упрекна строго за безразсъдство му, изразявайки предчувствията си.

— Негърът трябва да замине за Венеция — отговори енергично Горо. — Важни работи го викат там. Нека сеньор позволи на своя слуга да напусне отново Санта Рока, нека го остави да изпълни своята тройна мисия. Трябва първо да даде сметка на дожесата за своето посещение в палата Боргез. Трябва после да види един болен, когото е оставил във Венеция.

При тия думи, Горо не можа да сдържи една усмивка, пълна със сарказъм и тайнственост едновременно.

— Трябва също да направи за сеньор една голяма услуга заради идеята, която го въодушевява — добави той.

Понеже Маринели настоя да му обясни предмета на последната си мисия, негърът го послуша и отговори на въпроса на своя господар.

— Горо знае името само на един от тримата инквизитори. Той се нагърби да открие тия на другите двама, да проникне в непроницаемата тайна, която ги окръжава, и да уведоми сеньора.

— Честни Горо — отговори Марино, покъртен от безкрайната смелост, на многократно изпитаната преданост — ти забравяш едно нещо: да мислиш за интереса си. Поискай ми някакви облаги, някаква отплата. Съгласен съм на всичко, което поискаш!

— Негърът няма нужда от нищо, сеньор — отговори скромно храбрият младеж. — Той има още няколко зекини в джоба си и ще може да се задоволи с тях. Свикнал е да живее с малко.

Тогава Маринели му изложи опасностите по пътя и му каза, че ще има много разноски.

Успя най-сетне да го убеди да приеме една шепа златни монети.

— Подкупът дава понякога по-добри резултати, отколкото насилието — каза негърът просто.

После той даде едно последно наставление на господаря си, като го предупреди за дружбата, която свързваше Мадлена Боргез и игуменката на манастира на кларистките.

— Горо — каза той — ще отиде във Венеция, пътувайки по континента до Анкона. Щом пристигне там ще се качи на някой кораб, тръгващ за града на лагуните, и ще слезе в Джорджия.

Графът улесни пътуването му, давайки му своя платноход.

Двамата, господар и роб, отплуваха заедно за италианския бряг.

След като се разделиха, Горо се отправи пеша към Анкона, а Маринели побърза към манастира на кларистките, горящ от любов, треперещ от безпокойство.

Черният достигна безпрепятствено Анкона, намери един кораб, тръгващ за Джорджия, и пристигна в последното пристанище.

Внезапно, когато стоеше прав до кея, размишлявайки как най-бързо би могъл да отиде във Венеция или остров Сан Николо, чу да го викат от една минаваща лодка.

Обръщайки очи към мястото, откъдето бе чул викът, той забеляза мрачните контури на една голяма рибарска лодка, натоварена с риба. Лодката идеше към него.

Мъж и жена, седнали между мрежите и кошовете с риба, движеха греблата.

— Хей, младежо! — извика отново гребецът, един възрастен човек.

Негърът позна тогава дядо Джеронимо.

— Къде отиваш? И откъде идеш? — запита старецът.

— Горо отива на остров Сан Николо.

— А ние отиваме във Венеция да продадем рибата.

При тия думи рибарят приближи лодката до кея, за да се качи Горо.

Негърът отначало се престори, че иска да отклони предложението на старите хора, но после отстъпи под техните настоявания, зае място в средата на голямата лодка и завърза разговор.

Той ги поздрави за риболова им, после лека полека заговори за събитията на деня.

Попита ги, що става във Венеция и дали нещо необикновено се е случило.

— Ех — отвърна старата Лозика. — Съветът и дожът екипират нова флота, която ще тръгне за Санта Рока. Искали да накажат господаря на островчето, заради неговите пиратски действия. Обвиняват го, че смущава сигурността на Адриатика. Но никой не знае още тайната на дожа. Мнозина твърдят, че Маринели е приятел на народа, а не пират; че води война само срещу правителството и неговите галери, но не и срещу търговските кораби на Венеция.

Горо пое тогава смело защитата на своя господар и се опита да затвърди убеждението на Лозика, изтъквайки й основателността на втората теза.

Той обрисува Маринели като добър, великодушен, помагащ на моряците-търговци, на пострадалото население, раздаващ пари с пълни шепи, за да възстанови на нещастниците техните домове и да върне препитанието им.

Постара се да убеди двете простодушни същества, които го слушаха, че прокламациите от палата на дожовете са само клевети, които инквизиторите разнасят сред народа, за да очернят незаконнородения, скъпия идол на венецианците.

Накъсо, той успя, чрез своите аргументи да убеди двамата старци.

Гребците пристигнаха на остров Сан Николо.

Старият Джеронимо и неговият чер другар вдигнаха греблата и оставиха лодката да се движи сама.

Старият рибар попита Горо, къде смята да слезе.

— Там, при колибите! — отговори негърът, показвайки с пръст малкото селище на острова. — А ти, Джеронимо, къде отиваш?

— На Пиацета. Ще почнем да продаваме рибата при настъпването на деня.

Старите хора обичаха да разговарят.

Джеронимо си спомни за Маринели и неговата достойна майка, сеньорита Летиция.

Той изрази омразата си, която патрициите изпитваха към героя.

— Те даже унищожиха старото жилище на сеньора Летиция — добави той. — Бедната мъртва още не може да намери мир от своите неприятели.

Горо остана изненадан от думите на стареца.

За голяма своя изненада узна, че вилата на сеньората бе изгорена и от нея не бе останало нищо.

Старата Лозика потвърди казаното от нейния мъж и описа това, което бе видяла, разказа това, което бе чула да се говори относно вилата.

— Преди няколко дни — каза тя — забелязахме една сутрин димящите развалини на замъка на сеньоритата. Запитах много рибари за причината за този пожар. Всички ми отговориха, че къщата била обитавана всяка нощ от духа на Петиция Маринели и от духа на дявола. Великият инквизитор лично дал заповед да се подпали вилата. И знаете ли кой е изпълнил тази заповед? Това е Пиетро, да Пиетро, дясната ръка на инквизицията, бившият слуга на Фарсети. Той е подпалил с факла сградата от четирите й ъгъла.

При тия думи негърът скръцна със зъби. Той стисна юмруци. Неговият заклет враг, толкова пъти изиграван, бе възтържествувал най-сетне.

В този момент лодката спря до брега на острова. Горо, обзет от гняв, скочи на земята.

— Много благодаря, дядо! — извика той на стария рибар, отблъсквайки лодката от брега. — Негърът пожелава добра сполука на Лозика. Сбогом.

После се отдалечи в нощта и се отправи към разрушената вила.

През това време лодката, натоварена с риба, бе поела пътя си към Пиацета, движена от пъргавите мишци на стария Джеронимо. Полунощ бе преминала, когато той стигна до кея на Сан Марко.

Друга гондола току-що бе спряла там.

Двамата лодкари бяха заети с привързването на лодката си о един от стълбовете на брега, когато видяха Джеронимо и Лозика също да се приближават.

— Какво носите? — им викна един от лодкарите, гледайки любопитно към мрежите, които висяха по стените на кораба.

— Какъв хубав риболов! Ах, щастливи рибари! — викна другият с възхищение.

Лозика се помъчи да разгледа в тъмнината двамата мистериозни гондолиери. Успя да познае Пиетро.

Тя го заприказва и го запита, какво нрави в подобен час, върху пустия площад.

— О, добра Лозика — отговори Пиетро, охкайки, — за нас няма почивка. Всяка нощ ни се случва някоя нова работа.

Вторият от двамата мъже, който бе Себастиано, присъедини оплакванията си към тези на Пиетро.

— Е, вие печелите много пари — прекъсна го бъбривата Лозика, помагайки на мъжа си да изтегли върху кея тежките мрежи и да опразни съдържанието на кошовете.

Полицаят и старата жена размениха още по някоя дума и последната избъбри на Пиетро всичко, което бе узнала от Горо.

Неразсъдливата рибарка бе неспособна да пази тайна. Много й бе приятно да я разпитват, понеже си въобразяваше, че знае всички новини на Венеция.

— Знаете ли, че обвиненията в пиратство, в убийства, отправени срещу Марино Маринели, са само празни думи и лъжи? Благородникът не е пират, а е щедър и добър към народа.

Двамата шпиони се учудиха, като че ли не разбират думите на Лозика.

Бъбрицата бе поласкана от този израз на интерес, който й засвидетелствуваха нейните събеседници, та се впусна да им разказва историята за крайбрежните жители и спасени моряци от Маринели.

Старият Джеронимо потвърди нейните думи, без да почувствува какви тежки последици ще има разказът на неговата бъбрива жена.

Двамата шпиони узнаха също, че старците са срещнали в Джорджия Горо и са разговаряли с него.

— Той още ли е в Джорджия? — запита Пиетро с тон, в който можеше да се чете фалшива симпатия.

— Ние познаваме добре Горо и ще бъдем щастливи, да узнаем още подробности за Маринели — добави Себастиано.

— О! — каза Лозика, бързаща да изкачи заедно с Джеронимо на брега една кошница, пълна с миди. — Той е на остров Сан Николо, ние го откарахме там.

При тия думи, Пиетро, зарадван, че е осведомен с такава точност, се обърна внезапно към другаря си и му посочи с пръст гондолата им.

— Да побързаме — каза той ниско на Себастиано. — Успехът ни се усмихва този път. Да не оставаме да избяга негодникът. Сазим и Хасан не са във Венеция в този момент. Ние ще можем сами да си разделим стоте зекини, обещани за залавянето на този предател!

После, без да отвърнат на Лозика, двамата се отправиха към тяхната лодка, отвързаха я и грабнаха греблата.

— Ще го хванем този път! — промърмори Пиетро. — Да не се отбиваме от пътя, защото негодникът е много хитър…

Себастиано избухна в един дивашки смях, като че ли бе вече господар на своята плячка.

Няколко силни удара на греблата накараха лодката на двамата шегаджии да се понесе по мрачните води на канала.

Лозика ги гледаше, как се отдалечават от брега и остана за момент замислена, докато старецът довършваше разпределението на рибата и нареждането на кошниците върху нея.

Неразумната жена сега се почувства обзета от безпокойство.

Тя откри най-сетне целта на тия двама хора и разбра своята глупост.

Припомни си също жеста на Горо, стискащ юмруци, когато узна за подпалването на вилата от Пиетро.

— Бедният Горо — завайка се тя, — страхувам се за него. Страх ме е да не му се случи нещастие…

— Твоят проклет език е причина за всичкото зло — й отговори Джеронимо, обръщайки се от кошниците си. — Твоето проклето бъбрене ще ни заведе някой път в канала Орфано. Какво те интересуват работите на другите? Ти ще направиш по-добре да ми помогнеш да продадем стоката си. Ще ни навлечеш някоя беда и не ще можем да продадем нищо.

— Уви! — извика тя. — Нека Бог да ни пази! Може би те само желаят да се посмеят и пошегуват.

Но бедната жена не можа да се освободи от своите подозрения. Внезапно се обърна, наведе се през борда на канала и се ослуша.

Беше й се сторило, че чува гребла от приближаваща се лодка.

Помисли, че други рибари пристигат на Пиацета с техния нощен лов.

Малко по малко видя да изпъква в тъмнината на канала една лека лодка с един мистериозен гребец.

— Хей, от лодката! — извика тя на непознатия. — О, Света Богородице! Дали е той или сянката му?… Ти ли си?

— Тихо бъбрице! — отговори един глух глас. — Нещастието е поискало, щото негърът отново да срещне Лозика.

При тия думи старата рибарка позна Горо и го попита бързо, дали не е срещнал двамата мъже, тръгнали да го търсят.

Негърът едва можа да сдържи недоволството и изненадата си, която му причини измяната на Лозика.

Той скочи на кея и викна на старата жена с тон, в който се забелязваше колкото гняв, толкова и ирония:

— Добрината на Лозика е може би по-опасна за Горо от омразата на неговите врагове.

Тя се опита да се извини, признавайки глупостта си.

— Знаят ли те, че вие сте се отправили към Пиацета?

— Не, но Лозика не ще закъснее да им каже! — отговори Горо със саркастичен смях.

— Не се страхувайте. Ще съумея да замълча този път. Спасявайте се и се махайте от очите им!

— Лозика може да остане на кея, за да дочака завръщането на двамата покровители. Горо е отишъл в палата на дожовете! — й извика той, смеейки се и се отдалечи в нощта.

При тия думи, произнесени с пълно спокойствие, старата се изненада.

— В палата на дожовете… в палата… — мърмореше тя и следеше с поглед сянката на негъра, която изчезваше в тъмнината. Той отиваше да се хвърли в огъня. Каква лудост! Нещастникът е загубен. Полицаите ще го заловят и неговото осъждане е сигурно. О, Горо обича да се шегува. Иска да прикрие следите си от двамата гондолиери. Ах, Боже, бъди благословен, той е можал да избяга от техните нокти!

После тя се изтръгна от размишленията си, върна се при мъжа си и му помогна в работата.

През това време сянката на нощта се разпръсна малко по малко, оставайки да блести бледната светлина на изгряващото слънце.

Гондолите на рибарите и търговците се трупаха все повече край кея на Пиацета.

Всички бяха натоварени с риба, дини, плодове и пр.

Скоро стоките бяха извадени на брега и наредени по площада от двете страни на кошниците на дядо Джеронимо.

Търговците започнаха да разговарят помежду си, трупайки пред себе си купища плодове.

С наближаването на деня, движението нарастваше.

Разговорите на търговците и търговките ставаха по-оживени.

Никой не забеляза сред многото гондоли пристигането на Пиетро и Себастиано.

Двамата шпиони изглеждаха разочаровани.

Гневно и зловещо изражение бе изписано по лицата им.

Изглеждаше, че дирят някого, понеже хвърляха неспокойни погледи към тълпата продавачи, наредили масите си край брега.

Те забелязаха внезапно Лозика и се приближиха бързо към нея.

— Хей, Лозика! — повика Пиетро.

Старата жена се обърна, за да види кой я вика по такъв начин.

— Е намерихте ли негъра? — попита тя Пиетро.

— Вие ни изиграхте, бабо! — извика Себастиано със заплашителен глас.

— Бог да ме пази! — отвърна тя, защитавайки се от обвинението. — Горо беше на острова!

— Но той вече не е там — каза Пиетро. — Негодникът е успял да избяга навреме.

Тогава Себастиано разказа как бяха открили следите на негъра върху плажа.

— Тия следи — произнесе той натъртено — ни карат да подозираме, че той е тук, на Пиацета. Сигурен съм, че вие сте го видели!

— Не съм видяла никого! — отговори старицата.

При тия думи Пиетро започна да разпитва грубо бедната жена и да я заплашва с ужасите на инквизицията.

Лозика, ужасена от заплахите, изведнъж промени държанието си и изповяда на двамата полицаи какво бе разговаряла с беглеца.

— Той ни напусна — добави тя, — за да се отправи към палата на дожовете.

Шпионите посрещнаха със задоволство това неочаквано признание ми изоставиха строгостта си.

Те посрещнаха с доверие брътвежите на старицата и без да кажат дума, тръгнаха към палата.

Старата жена проследи с очи двамата мъже, които се отдалечаваха бавно и съставяха плана си с нисък глас.

Тя си въобразяваше, че е дала фалшиви указания.

— Охо! — си каза тя. — Те вярват, че е в палата, докато той си е намерил вече някое добро скривалище!

Обаче Пиетро и Себастиано бяха пристигнали в палата.

Те минаха край една ниска стена, понеже избягваха да се показват пред прозорците на фасадата, достигнаха до малка вратичка, отвориха я и проникнаха в мрачните коридори на палата.

— Той трябва да очаква в някой от вестибюлите да го приеме дожесата! — каза единият.

— Ще бъде умно — подметна другият — да предупредим веднага Съвета на тримата и да накараме да обградят палата със стража.

Двамата мъже се посъветваха още малко, после се разделиха.

Пиетро се изкачи по една съседна стълба и отиде в големия вестибюл.

Той искаше да се убеди, дали инквизиторите заседаваха още.

Себастиано се изкачи по друга стълба, която водеше към вътрешното крило на палата.

Знаеше, че слугите на кървавия съд бяха свикнали да стоят в един мрачен коридор, съседен с ужасната зала.

Той искаше да запита някого от тях в кой час на денонощието може да го приеме главният ковчежник.

Внезапно, когато се приближи до този коридор, видя някой да излиза предпазливо и да тръгва по една галерия.

Повярва, че е намерил това, което търсеше.

Той повика тихо и запита мистериозния непознат дали е виждал главния ковчежник.

После замълча, ослуша се и зачака.

Той се взира напразно в тъмнината, която го заобикаляше, но не откри никого.

Загадъчният силует бе изчезнал в сянката така бързо, както се бе появил.

Себастиано остана за момент нерешителен, обзет от различни чувства.

Знаеше, че достъпът в залите, съседни на черния салон, беше забранен под страх от смъртно наказание. Беглецът там ли се намираше?

Внезапно неговите очи, които бяха свикнали с тъмнината в коридора, забелязаха някого, който се криеше зад един ъгъл на стената, близо до входа на забранената зала.

Стори му се, че вижда един чуден силует, нещо червено и бяло едновременно.

Приближи се…

В същия момент непознатият, който дотогава бе стоял притиснат до стената, без да мърда, скочи върху шпионина и започна ожесточена борба.

Полицаят позна Горо и произнесе ужасно проклятие.

Двамата неприятели се заудряха, водейки борба тяло срещу тяло.

Себастиано прояви отчаяни усилия, понеже знаеше, че негърът е по-силен и се страхуваше да не му се изплъзне. Той завика за помощ…

Скоро няколко слуги, привлечени от шума на борбата, се показаха във вътрешността на коридора.

Но преди да могат да помогнат на Себастиано, негърът успя с едно последно усилие да се изскубне от прегръдката, в която полицаят го бе притиснал, и да повали неприятеля си.

Той му нанесе силен удар по лицето и побягна през коридора, докато маскираните слуги, спрени от виковете на полицая, се заеха да го вдигнат от пода.

— Арестувайте негъра! Арестувайте го! — се развикаха те, като продължиха преследването му с нова ярост.

Негърът на Маринели се надяваше, че вече е избягал от преследвачите си.

Той се радваше на победата си. Бе успял да проникне, без да бъде забелязан, в забранените коридори и да подслуша разговора на инквизиторите.

Знаеше вече техните тайни, познаваше сега презимената им и можеше да даде полезни сведения на своя господар.

Той достигна до големите зали на палата, разкошните вестибюли, които образуваха долния етаж.

Готвеше се да се отправи навън и да излезе победител от опасното си приключение, когато виковете на преследващите го слуги вдигнаха в тревога стражите.

Горо беше загубен.

Войниците излязоха от караулната стая и застанаха пред него, препречвайки му пътя с пиките си.

Негърът, обграден от всички страни, почувствува хитростите си проиграни, всичките си надежди унищожени.

Виждаше се вече осъден на неминуема смърт, без никаква надежда да избяга.

Малко го интересуваше собственият му живот. Само едно безпокойство го бе обладало. Той оставаше до смърт верен на своя благороден господар.

— Сеньор не ще узнае никога имената на инквизиторите! — промълви той тъжно.

Той отстъпи пред силата и се въздържа от всякаква съпротива.

— Горо този път се признава за победен, но победата дълго време се е усмихвала нему — каза той горделиво на войниците.

Един гръмовит глас отговори на думите на негъра. Пиетро, неговият заклет враг, бе дошъл във вестибюла, привлечен от шума.

— Вържете този негодник и го хвърлете в подземията! — произнесе той. — Тичайте да съобщите на великия съвет, че проклетият негър е попаднал най-сетне в клопката!…

— Разбойнико — добави Пиетро към победения си враг, — ти скоро ще бъдеш обесен на бесилката в палата на дожовете и ще се люлееш с изваден език.

При тия думи двама войници се нахвърлиха върху Горо и го вързаха.

25. Марино и игуменката

Марино Маринели бе заминал за Рим без никакви придружители. Той бе отказал да го придружи някой от неговите верни приятели и служители.

Островът бе заплашен от нова морска атака.

Венеция се въоръжаваше без почивка и обезпокоителните вести достигаха до Санта Рока.

Предвиждайки всяка изненада, островитяните бяха удвоили бдителността си, засилили стражите си, проверили стрелбата на оръдията, накратко, бяха организирали една несъкрушима защита, каквато Венеция не можеше да си представи.

Двамата неприятели изглеждаше, че се измерват отдалеч, разпалват омразата си, изострят оръжията си, без да се виждат.

Маринели желаеше да постигне наред с успеха на оръжието и военната слава също и щастие в брака.

Анунциата трябваше да стане негова.

Сърцето му туптеше от вълнение и любов при мисълта, че скоро ще намери смелата девойка, да я освободи и да осъществи, сред своите верни другари, най-съкровения си блян.

Войнственото и социално дело, подето от Санта Рока, тогава щеше да се озари от идеален блясък.

Ореолът на великодушния граф щеше да заблести с по-ясно сияние, озаряващ с чистотата си и кавалерската си красота.

Денят преваляше.

Вечерните сенки бяха започнали да покриват полето със своя сив воал, когато Марино достигна до вратите на Рим.

Той реши да прекара нощта в някоя кръчма и да се яви в манастира на сутринта.

Колебаеше се за начина, по който трябваше да се представи в манастира на кларистките.

Да се яви ли под титлата си граф Санта Рока или да се ограничи с фамилното си име Марино Маринели?

Той би бил принуден да направи едно посещение на папата, за да се позове на някогашното му благоволение, да види също Мадлена, студена и горделива.

За момент го обзе мисълта да прескочи стените на манастира, за да изтръгне Анунциата от нейния затвор и да я отвлече.

Не беше ли това целта на неговото идване в Рим. Марино се бе представил в кръчмата като обикновен пътник.

Бе дал на ханджията фалшиво име и бе наел скромна стаичка за през нощта.

Мислеше се в сигурност, понеже по дългия път от Санта Рока до Рим не бе срещнал някаква пречка.

Но в действителност невидими неприятели го дебнеха и се готвеха да се разправят с него.

Хасан и Сазим го бяха видели да слиза на континента и бяха го проследили до Рим.

Бяха го видели да влиза в кръчмата, да се настанява там и да си поръчва вечеря.

Тъмнината бе благоприятна за тяхното шпиониране.

Най-сетне настъпи утринта.

Маринели напусна бързо кръчмата и тръгна по пътя за Санта Анжелика.

Полето бе пълно с цветя.

Храсти с най-разнообразни цветове, зелени, морави, се разстилаха пред очите на пътника.

Марино се опияни от тази пъстрота на природата и задиша с пълни гърди благоуханния въздух.

Той продължи пътя си, обзет от различни мисли, когато забеляза изведнъж, на известно разстояние манастира с неговите високи стени и църквицата му, на която имаше поставен бял кръст.

Той спря и започна да разглежда замислен светата обител.

Манастира на кларистките се издигаше в една влажна падина, където многобройните цветя се смесваха с кичести храсти, ироничен контраст между живота и умъртвяване на плътта.

Докато Марино даваше воля на въображението си, камбаната от църквата започна да бие.

Металните звуци, които се разнесоха, натъжиха душата на мечтателя. Той започна да мисли за човешките създания, отделени от Божия свят от любов към Бога.

Той помисли за неумолимата игуменка, която управляваше това мълчаливо убежище и чиято привидна милост и кротост прикриваха една лукава душа.

Строгата игуменка му изглеждаше като демон, който вършеше само злини.

Той пристъпи към манастира и доближи решетъчната врата. Похлопа с тежкото чукче, прикрепено към малката врата.

Една слаба и набръчкана монахиня дойде да отвори. Тя бе вратарката. С учуден поглед тя изгледа необичайния посетител и позна по елегантната стойка на дрехите му, че последният е някой благородник.

— Какво дирите в нашето бедно убежище? — попита тя чужденеца, без даже да повдигне очи.

— Желая да се представя на игуменката на този манастир — отвърна Марино.

Монахинята го прекъсна сухо, като му каза, че достъпът за мъже е забранен и че това правило не може да се наруши за никого.

Тия думи, произнесени с леден тон вдъхнаха на Маринели зловещо предчувствие.

Студеното и резервирано държане на сестрата му откри каква власт, каква строгост владееше в това общежитие.

Марино настоя, заяви, че е носител на важно и бързо съобщение и че желае да говори с уважаемата игуменка.

Но той отказа да й даде подробности върху предмета на мисията си, а се задоволи само да й съобщи името си.

— Съобщете на вашата игуменка — каза той, — че аз съм Марино Маринели, граф Санта Рока.

При тия думи монахинята се разбърза, остави Марино да чака пред вратата и се отдалечи.

Тя се върна след малко, отвори вратата и покани посетителя да я последва. Въведе го в една малка постройка, съседна на манастира, после го помоли да почака.

Марино се намираше в обширна стая, мрачна и студена, която бе преддверието на игуменката.

След няколко минути вратата на съседната стая се отвори.

Игуменката се появи на прага, строга, горда, с проницателен и изпитателен поглед.

Двамата се огледаха мълчаливо. Марино се стараеше да проникне в егоистичната и строга душа на монахинята, последната се стремеше да покаже пред чужденеца своето превъзходство.

— Влезте! — каза тя студено на кавалера, без да удостои с отговор поклона му.

Марино изпълни поканата, като едва сдържаше отблъскващото чувство, което го обзе.

Влезе в една стая, чиято мебелировка и украса имаше беден вид.

Стори му се, че уредбата на стаята има за цел да убеди всеки посетител в бедността и отрицанието на нейната притежателка.

В средата се намираше кръгла маса с големи размери, която бе покрита с разни книги и ръкописи.

Няколко стола с високи облегалки бяха наредени наоколо.

По дължината на стените бяха закрепени няколко етажерки, отрупани с книги. Забелязваха се също няколко стари икони.

Такава бе уредбата на стаята, в която се намираше Марино.

Игуменката не отправи никаква учтива покана към своя посетител, а само му направи студен знак да седне.

Тя му хвърли инквизиторски, почти презрителен поглед и го попита каква е целта на неговото идване.

Маринели успя да овладее гнева, който го обхвана при това унизително посрещане.

— Тази къща на мир и почивка — каза той — значи е убежище на всички угнетени сърца.

— Отговорете на въпроса ми! — подзе тя със строг тон. — Припомнете си, чужденецо, че никой мъж няма право да прекрачва прага на тази свещена къща. Каква е целта на вашето посещение?

Тогава Марино запита с твърд глас:

— Не се ли намира тук затворена една госпожица на име Анунциата Фарсети?

При това име монахинята леко трепна, но се овладя и се опита да сплаши смелия посетител.

— Какво означава вашият въпрос? С какво право се осмелявате да прониквате в тайните на сестрите от ордена Санта Клара? — прекъсна го тя с енергичен глас.

— Моето право е любовта! — отговори Марино. — Анунциата Фарсети ми е годеница. Нашите две сърца са свързани с връзките на едно тържествено обещание и никой не може да ги разкъса.

При тия думи, произнесени с развълнуван глас, с искреност игуменката се усмихна студено и подигравателно.

— Виждам се тогава задължена да ви откажа всяко сведение! — обяви тя с важност.

Благороден гняв обхвана душата на графа. Той излезе от своята обикновена сдържаност и се осмели да заплаши игуменката.

— Изисквам — прекъсна я той разгневен — да напуснете веднага тия места, посветени на Бога, и не ще се поколебая да ви арестувам, ако не ме послушате, предвзета игуменке! Искам да ми кажете дали Анунциата Фарсети лежи във вашата ужасна къща.

Гласът на Марино издаваше вълнението му. Игуменката настоя в своя отказ и заяви на графа, че не ще му отговори на никаква цена.

— Тръгнете си, не осквернявайте повече тия свещени места! — повтаряше тя.

Тогава Маринели стана и направи няколко крачки към вратата.

— Тръгвам си! — каза той. — Ако игуменката на манастира се осмелява да използва моето присъствие, за да увеличи мъките на Анунциата Фарсети или да попречи на диренията ми, тя ще изкупи своето престъпно усърдие и ще понесе наказание, което заслужава.

При тия думи граф Санта Рока се отдалечи, без да чуе проклятията, които започна да произнася монахинята, пребледняла от гняв и безпомощност.

Той пресече двора на манастира, излезе и пое пътя към града…

Много часове изминаха от тръгването на Марино. Хасан се приближи предпазливо до решетката на манастира и хвърли любопитен поглед към двора. Последният бе пуст.

По прозорците на килиите никаква монахиня не се забелязваше.

Внезапно вратарката излезе от камбанарията и се отправи към кладенеца.

Хасан, който изглеждаше, че има някакъв план за изпълнение се закашля, за да обърне внимание на монахинята.

— Пст! — каза тихо той. — Нека набожната сестра да изслуша негъра!

Кларистката се обърна, приближи се до решетката и запита чудния посетител.

Черният я попита бързо дали Маринели е идвал през деня в манастира и узна, че е имал един разговор с игуменката.

— Съобщете за мене веднага на благочестивата игуменка. Искам да й съобщя нещо важно относно Маринели.

Портиерката се колебаеше отначало, после, отстъпвайки на молбите на Хасан, тя го въведе в двора.

Гордата игуменка отначало изглеждаше изненадана от посещението на негъра.

Тя го измери с презрителен поглед.

Готвеше се да изгони този дързък роб, когато Хасан й обясни трескаво причината на идването си.

— Уважаемата игуменка — каза той — е приела посещението на един мистериозен чужденец на име Марино Маринели. Негърът — добави той, покланяйки се отново пред господарката на манастира — е дошъл да пази благочестивата дама от този човек.

При споменаването на това име, което я вълнуваше, игуменката изрази също нетърпението, което чувстваше.

Пренебрегвайки всякакви церемонии, тя запита негъра, какво има да й каже за Маринели.

Хасан каза, че бил пратен от Венеция, за да предупреди игуменката от Санта Клара да се пази от граф Санта Рока.

— Негърът — каза той — се бе скрил зад маслините край пътя. Той може да наблюдава с пълна сигурност Маринели, който се приближи до манастира и искаше да влезе вътре. Хасан има един такъв план. Той покорно моли благочестивата дама да му каже, дали Маринели ще се върне пак тук.

Игуменката му отговори, че разговорът, който е имала с графа, е взел неблагоприятен обрат и по всяка вероятност последният ще се върне.

Обаче монахинята изглеждаше изненадана от въпросите на негъра. Тя го запита за причината за неговото любопитство.

Тогава робът обясни без заобикалки омразата, която чувстваше към Маринели и описа героя в най-черни краски. Нейните очи внезапно светнаха със зъл огън.

— Но аз ще го прокълна с цялата си омраза! — подзе тя внезапно, с жажда за отмъщение.

Робът вдигна рамене.

Това наказание му изглеждаше много леко за един такъв човек, като незаконнородения.

— Какво ще му причинят думите? — каза той. — Той ще се засмее над заплашванията и проклятията. Неговата присъда е вече произнесена. Съветът на Венеция го е поставил отдавна извън закона! Главата му е оценена. Две хиляди зекини са определени за тоя, който го залови. Ах, Мадона, негърът ще бъде щастлив да спечели подобна награда!

Игуменката не можа да се сдържи да не покаже изненадата и задоволството си.

— Волята на Висшия съвет на Венеция ще бъде също уважен и в Рим — каза тя. — Престъпникът бива гонен във всички страни. Той ще изкупи скоро своето престъпление и дръзката си смелост. Игуменката на Санта Клара ще види нейния престиж да възтържествува най-сетне. Негре, изпълни дълга си. Ти си натоварен да го убиеш!

Хасан избухна в, див смях. Лукавата монахиня, която доброволно се отказа от всяка религия, за да възтържествува нейният егоизъм, благоприятстваше неговия демоничен план.

— Стой близо край манастира — добави тя — и дебни връщането му. Тогава ти ще изпълниш присъдата на Съвета на тримата.

Черният направи дълбок поклон на игуменката и й благодари покорно за покровителството.

После напусна манастира и отиде да се скрие зад маслините край пътя, очакващ плячката си под прикритието на нощта.

Едва бе преминал прага на решетъчната врата, когато шум на една кола, приближаваща се с голям трясък, се разнесе в далечината.

Вратарката разтвори вратата, която току-що затваряше, наведе се навън и видя облак прах върху пътя.

През това време Хасан, скрит зад група дървета, близо до манастира бе намерен внезапно от Сазим, който тичаше от града, запъхтян, на края на силите си.

— Той иде! — каза той на другаря си, показвайки му с пръст колата, която пристигаше. Следих го през целия Рим. Видях го да влиза в двореца на папата. Сега той се връща в манастира, придружен от един важен господин с широка пурпурна мантия.

Едва Сазим бе привършил разказа си, когато колата спря пред манастира на кларистките.

Един папски лакей скочи от седалището и съобщи на вратарката, която стоеше още до решетката:

— Негово превъзходителство кардинал Белермен!

Същевременно лакеят отвори вратичката на колата. Двамата мъже слязоха. Първият бе духовникът, вторият — Маринели.

Те преминаха през широко отворената врата и тръгнаха през двора на манастира.

Монахинята и лакеят им направиха дълбоки поклони. После вратарката тръгна на свой ред и отърча да предупреди игуменката за посещението на кардинала.

През това време Марино благодари с нисък глас на придружаващия го за голямата добрина, която му бе засвидетелствувал.

— Желанието на светия отец е заповед за мен. Мой дълг е да го изпълня буквално! — отговори духовникът, вървящ величествено край Маринели. — Нашата цел е вече почти постигната — добави той.

В този момент монахинята се завърна и помоли покорно двамата знатни посетители да благоволят да я последват в апартамента на игуменката.

Игуменката бе пребледняла при съобщението за това внезапно посещение. Изглеждаше за момент разочарована.

Кардинал Белармин беше действително най-могъщият и най-високият по чин от всички кардинали. Той минаваше в Рим като любим съветник на папата.

Тя предусети, че Марино е поискал намесата на духовната власт.

Но тя събра цялата си енергия, превъзмогна временната си слабост и посрещна посетителите със същото ледено спокойствие, онова гордо държание, което я характеризираше.

— Каква голяма и неочаквана чест за нашия дом, Превъзходителство… — каза тя, поздравявайки кардинала е един уважителен жест на ръката.

— Сами ли сме и далеч от всяко дръзко ухо, благочестива сестро? — попита той, без да отговори на поздрава на игуменката.

— Негово превъзходителство може да говори без страх! — отговори игуменката.

Тогава кардиналът изложи на монахинята целта на посещението си.

— Вие разбирате без съмнение, благочестива сестро — каза той, — причините на моето идване и присъствието на граф Санта Рока.

— Този чужденец — заяви тя — се осмели да проникне в тия свещени места и да ми отправи искания, които аз трябваше да отклоня.

Без да отговори на това оплакване, кардиналът започна своя разпит:

— Намира ли се във вашия манастир някоя госпожица Анунциата Фарсети? — попита той.

— Да, Превъзходителство. Тази госпожица влезе в ордена Санта Клара.

В този момент Марино прекъсна кардинала и изясни казаните думи от игуменката. Той забеляза, че сеньорита Фарсети не е още приета в числото на послушничките на ордена.

— Зная, господин графе — започна тогава кардиналът, — че госпожицата е доведена измамнически в този манастир. Светият отец е разгневен от тази срамна постъпка. Той ме натовари да проуча вашето оплакване, господин графе. Може ли, уважаема игуменке, да ми дадете някои обяснение по този повод?

— Сеньорита Фарсети — отговори игуменката със спокойствие — се представи в това свещено място, обзета от дълбока тъга. Тя започна да негодува срещу нашите правила, държеше се като безумна, така че ние бяхме принудени да я затворим в една уединена килия.

По предложение на Маринели, кардиналът пожела да изслуша и двете страни.

Той помоли игуменката да пусне Анунциата от нейната килия, за да може да се яви пред него.

Маринели направи втора забележка, с която направи много деликатно, даже критично положението ма кларистката.

Той попита смело кардинала, дали игуменките са натоварени да проявяват строгост към лицата, които още не са взели расото, нито даже са приети като послушнички.

Игуменката, гордата сеньора с монашеско облекло, почервеня от гняв и затрепери.

— Лошият дух е обхванал това момиче! — извика тя, измервайки с поглед Марино, който стоеше прав, неподвижен, със скръстени ръце, с гневен поглед. — Този чужденец е неин любовник. Той я е погубил. И нейната гибел е неизбежна, ако той я види отново.

— Вашето усърдие е излишно, уважаема игуменке! — подзе кардинал Белармин, с приятен, тих глас. — Ние нямаме никакво право върху сеньоритата, тъп като тя не е взела расото.

Той замълча за момент. После стана и заяви тържествено:

— Ние ще я предадем в ръцете на граф Санта Рока — каза той. — Неговото желание ще бъде изпълнено. Ние ще благословим техния брак.

— Този чужденец няма вече никакво право! — произнесе игуменката, давайки свобода на гнева си. — Този граф не може вече да се ожени, понеже Висшият съвет на Венеция го е обявил вън от закона и неговите часове са преброени.

— Светият отец — продължи кардиналът със спокойствие — знае всички нещастия, които са сполетели благородника. Нямаме право, сестро, да се произнасяме върху неща, които не са ни понятни. Конфликтът, който е възникнал между граф Санта Рока и някои членове на сената на Венеция, трябва да ни остане чужд.

Игуменката бе съвършено унижена.

Тя пребледня като смъртница и хвана с треперещата си ръка облегалото на един близък стол, като че ли щеше да се повали.

Напразно се бе надявала, че ще може да очерни Марино пред очите на кардинала.

Нейните усилия бяха сломени от великодушието на висшия духовник.

Тя разбра, вече късно, че държеше едно оръжие с две остриета, което заплашваше да нарани нея самата.

Внезапно се разнесоха стъпки във вестибюла. И въздишки…

Духовникът погледна към вратата.

В същия момент прислужващата сестра отвори и Анунциата се появи на прага, бледа, натъжена, с очи, потънали в сълзи.

При вида на кардинала, нещастната падна на колене и издигна бавно очи към духовника, искаща с няма молитва неговата закрила.

Кардинал Белармин не можа да скрие дълбокото си вълнение при вида на тази сърцераздирателна скръб.

— Имайте милост към моята нещастна съдба! — изплака най-сетне тя. — Освободете ме от моя карцер. Тази безмилостна жена — и тя посочи с ръка игуменката — ме държи от много дни затворена в една влажна килия, като че ли съм извършила някакво престъпление…

Кардиналът я улови нежно за ръката и й помогна да стане.

— Вашето желание ще бъде изпълнено. Съвземете се сеньора! — каза той с приятен глас.

После се обърна важно към игуменката, която трепереше от ярост и отчаяние, и я упрекна със строг тон за нейното фалшиво усърдие и лоши обноски.

— Тази ли е вашата дейност? — й каза той. — Вие сте сгрешили, сестро, от заслепение. Вас ви е обладала зла сила, която трябва да прогоните.

Игуменката не отговори на думите на кардинала. Тя гледаше втренчено пред себе си…

— Господин граф Санта Рока — каза тогава кардиналът, обръщайки се към Марино, ням, но не безчувствен свидетел на тази сцена, — поставям под ваше покровителство сеньорита Анунциата Фарсети, която вие желаете така буйно.

При тия думи бедната венецианка затрепери.

Тя забеляза за пръв път Марино, който досега бе стоял на страна, близо до стената.

Една трогателна сцена се разигра между двамата влюбени.

Анунциата се спусна към любимия си, когото бе намерила по такъв неочакван начин.

Цялата й тъга, всичките й мъки като че ли изчезнаха.

Радостни сълзи се търколиха по бледо й лице, преобразено от вълнението.

Графът я взе в прегръдките си и постави върху челото й една гореща целувка.

— Забрави — каза й с любовна нежност, — забрави преминатите страдания. Забрави всички мъки сега, пред зората на нашето трайно щастие. Ти си свободна сега, ти ми принадлежиш.

Произнасяйки тия думи, Марино хвърли към кардинала въпросителен поглед.

— Сеньорита Фарсети е напълно свободна! — добави духовникът, потвърждавайки думите на Марино.

Но Марино не искаше да напусне стаята преди да отправи едно тържествено предупреждение към горделивата и жестока игуменка и да я заплаши с отмъщението си.

— Ще поискам — произнесе той с твърд глас, обръщайки се към монахинята — вашето осъждане от светия отец. Надявам се, че гласът на вашата съвест ще ви подскаже какво да правите.

При тия думи той се поклони хладно пред гордата игуменка и напусна стаята, водейки под ръка Анунциата. Кардиналът ги последва и ги отведе до колата си.

— Ти вярваш, че си излязъл победител в борбата… — промърмори кларистката, гледайки през прозореца щастливата двойка, която се отдалечаваше. — Пази се, красиви победителю, сражението още не е свършило. Смъртта те дебне в сянката!

26. Бесилката на площад Сан Марко

Горо бе можал да изпълни с успех опасната мисия. Той вече знаеше имената на мистериозните инквизитори.

Но сега бе затворник, окован върху влажната слама в една тъмна килия.

Всяка надежда за бягство бе изключена.

Марино не можеше така скоро да насили вратите на дожовия палат, да проникне в затворите и да освободи своя верен роб.

На следващия ден след затварянето му негърът прие посещението на инквизитора Марко.

Нему се падаше тоя ден да разпитва затворниците в палата. Той се яви внезапно на вратата на килията на роба, придружен от секретаря на инквизицията.

Двамата, както обикновено бяха маскирани.

Инквизиторът заповяда на Горо да стане от леглото си.

Негърът, изтощен от умора и лишения, се опита с едно последно усилие да вдигне тежките вериги, които го приковаваха към стената.

Но силите му изневериха. Той падна назад върху сламата.

— Вярвам, че негодникът се преструва на отслабнал каза тогава инквизиторът. — Повикайте палача да се справи с този разбойник — заповяда той на секретаря си.

Последният изпълни заповедта и скоро се върна с палача, който бе въоръжен с един бич.

Дон Марко даде нова заповед на затворника. Но последният нито се мръдна, нито произнесе някоя дума.

При един знак на инквизитора, палачът пристъпи към своята зловеща работа.

Той пристъпи към негъра, развъртя бича си и обсипа нещастника с градушка от удари.

Горо понасяше всичко безропотно, без да даде някакъв знак на страдание.

Инквизиторът, изненадан от такава твърдост, прекрати наказанието и започна разпита.

— Негоднико — каза той, — признай, че ти досега си имал тайни връзки с пирата Маринели.

Негърът запази своето мълчание.

Той оставаше верен на господаря си до смъртта си.

Отново ударите на бича заплющяха над неговото изтощено тяло.

Но и този път, както предишния никакъв вик на болка, никаква молба не се изтръгна от устата му.

Дон Марко зададе втори въпрос на затворника:

— С какво право си се осмелил да проникнеш в залите, съседни на съда, достъпът до които е забранен под страх от смъртно наказание?

Гордият патриции претърпя ново разочарование. Негърът не отговори нищо.

— Бийте го, докато умре! — заповяда той, пребледнял от гняв. — Този безумец е осъден на смърт за шпионаж и предателство!

Тогава пазачът развъртя за трети път бича си и удря Горо, докато нещастникът изгуби съзнание и сам пазачът се измори.

После инквизиторът и неговите двама другари напуснаха килията, оставайки Горо да лежи върху сламата, червена от кръв.

Много часове изминаха преди осъденият да дойде в съзнание.

Внезапно една ужасна болка го разбуди. Той почувства раните си да се разтварят, да горят като огън.

Боляха го краката, гърдите, лицето.

Тъмничарят в своята сляпа ярост, не бе избирал местата, където да удря.

Негърът събра всичките си сили и успя, като се търколи по сламата да достигне до стомната, поставена наблизо.

Той приближи гърлото й до горящите си устни и ги намокри с горещата и нечиста вода.

После, измъчван от болките, изпадна в неспокоен сън.

Въпреки физическите страдания, мозъкът на негъра работеше усилено.

Ужасното положение, в което нещастникът бе хвърлен, му се представи с цялата си жестокост.

Страдаше при мисълта, че неговият господар, лишен от сведения, не знае за плодоносния резултат от неговата деликатна мисия.

Той вече бе загубен, без никаква надежда за спасение; беше осъден на смърт. Но би умрял доволен, ако би могъл да освободи душата си от една тежка грижа.

Инквизиторите произнесоха тържествено през една от следните нощи присъдата, която се отнасяше до Горо.

Той бе осъден на незабавна смърт.

Тримата съдии, познавайки твърдоглавието на затворника, се бяха отказали да го отведат в стаите на истината и да го разпитват отново: не се надяваха да изтръгнат някакво признание.

Определиха неговата екзекуция да стане през деня. Горо трябваше да бъде обесен публично на площад Сан Марко.

Така инквизиторите се забавляваха да излизат от време на време от мистерията, която ги покриваше, и да показват всемогъщие пред очите на народа.

Великият капитан виждаше най-сетне осъществено обещанието си, което така често бе повтарял на негъра: да го види на бесилката пред палата на дожовете.

Обаче Силвио Зиани не можа да присъствува на наказанието на негъра предател, понеже трябваше да тръгне с нова флота срещу Санта Рока.

Само една личност посрещаше всичко с равнодушие. Това бе Катерина, дожесата.

Новината за арестуването на негъра не бе предизвикала в нея нито радост, нито омраза.

Тя губеше един ценен пратеник, измяната на който използваше.

Не беше ли тя самата предателка от същата степен?

Не беше ли се заклела на незаконнородения, своя девер, да убие мъжа си, да постави Венеция пред краката му, ако той й подари сърцето си?

Робът й бе направил по време на карнавала една ценна услуга, която свидетелствуваше за неговата вярност.

Той бе помогнал на мистериозния кръстоносец и нея да се познаят в тълпата маскирани.

С други думи, тя го познаваше като един ловък служител и още очакваше резултата от последната му мисия.

Мистерията, която покриваше за нейните очи връзките на Марино и Мадлена, оставаше още непроницаема за нея…

В същия ден, когато трябваше да бъде изпълнена екзекуцията на негъра, една от придворните дами се появи неочаквано в будоара на дожесата.

— Какво се е случило? Какво означава вашият ужас, Паолина? — запита дожесата учудена.

Дамата се позова на милостта на августейшата си господарка и й заяви с глас, прекъснат от вълнение, че от много седмици насам пазела една важна тайна.

Разказа, че една нощ забелязала от прозореца си Горо, напущащ апартаментите на дожесата.

Заинтересувана от това, проследила негъра.

— Угасих светлината, която гореше на масата ми — каза тя — и започнах да следя. Един час вече бе изминал от изчезването на роба, когато внезапно чух болезнено охкане… Сънят, твърде ясен в нощната тъмнина се приближаваше все повече. Чух също тежко вървене. Отстраних предпазливо завесата на моя прозорец и хвърлих поглед към полутъмния коридор. Потреперих от ужас. Едно ужасно видение се изпречи отсреща ми. Забелязах една призрачна страшна форма, която се промъкваше по коридора, към моята врата. Успях да се овладея от ужаса, да разгледам страшния образ, който ме изплаши и струва ми се, че познах…

При тия думи придворната дама се поколеба, като че ли се страхуваше да не излъже дожесата.

— Какво сте видели? Разкажете ми! — каза Катерина. — Вие ме заинтересувахте много, Паолина — добави тя с ироничен и недоверчив тон.

— Познах — продължи придворната дама — старата просякиня от площада Сан Марко! Горо носеше нещастницата на ръцете си. Тя изпускаше болезнени охкания, като че ли нейният спасител я бе освободил в последната минута.

Почетната дама привърши разказа си.

Тя се извини, че бе пазила така дълго мълчание върху това събитие, казвайки, че е искала да не даде възможност да се арестува довереникът на дожесата.

Катерина остана замислена няколко минути. После се обърна към дамата си с твърд и властен глас:

— Паолина! — каза тя. — Върви бързо в залата на Висшия съвет и съобщи всичко на висшите съдии.

Камериерката се ужаси, чувайки тази заповед. Тя не се осмеляваше да се срещне с кървавите съдии.

— Не се страхувайте! — каза й дожесата с успокоителен тон. — Знайте, че дожесата ви взема под своя закрила и че не ще ви бъде сторено никакво зло. Изпълнете заповедта ми! Идете и разкажете на инквизиторите какво сте видели. Кажете, че Горо е освободил старата просякиня Луала и я е отнесъл на ръце. Ако съветът ви упрекне защо не сте направили по-рано това откритие, кажете тогава, че сте ми го съобщила едва днес! Отговорете изчерпателно на всеки въпрос, който ви задават. Престорете се, че не знаете за посещенията в моя будоар. Не казвайте никакви предположения за неговата мисия. Следвайте наставленията ми буквално. Сега побързайте! Трябва веднага да се предупредят инквизиторите, за да вземат своето решение. След няколко часа негърът ще бъде обесен на площад Сан Марко и неговото тяло ще се люлее като едно страшно знамение, пред стълбовете от червен мрамор, които красят фасадата на палата.

При тия думи дожесата се сбогува със своята камериерка, която я послуша и трепереща се отправи за залата Бусола.

Помощниците на палача вече бяха издигнали пред палата на дожовете зловещата машина.

Грубо одяланите греди на бесилката представляваха зловещ контраст с богатите колони зад тях.

Всичко бе готово за екзекуцията.

Вече маскираните слуги на Бурони бяха заели места от двете страни на бесилката.

Пред тях бе оставено едно въже, грижливо навито.

Войниците, натоварени да се грижат за реда по време на екзекуцията, се намираха вече в долните зали.

Управителите се движеха насам-натам, давайки последните си нареждания.

Една голяма тълпа се бе събрала вече на площада. Любопитни от всякаква възраст, бедни и богати се бяха стекли.

Никой обаче още не знаеше кого ще окачи палачът на въжето.

Тълпата изпълваше не само площада. Много хора бяха натрупани по прозорците и балконите на съседните здания.

Млади момичета и деца се бяха размесили в тълпата.

Всички желаеха да присъстват на ужасното зрелище, на новото престъпление, което инквизицията щеше да извърши.

В този океан от глави внезапно настъпи едно раздвижване.

Няколко сенатори се бяха показали на балконите на палата на дожовете.

При вида на техните пурпурни мантии народът разбра, че екзекуцията ще бъде скоро извършена.

Ложата скоро бе заета от съветниците, които дожът бе определил да бъдат свидетели на екзекуцията.

Внезапно видяха да се появява всред тях главният шамбелан Николо Стено. В отсъствието на управителя на Сан Марко, той бе натоварен от Висшия съд да прочете присъдата.

Той държеше в дясната си ръка официалния документ.

Тържествено мълчание се възцари сред тълпата.

Всички устремиха очи към шамбелана.

Тържественият момент бе настъпил.

Лакеят, носещ запалената свещ, се появи зад патрициите. Николо Стено съобщи на народа, че Висшият съвет на тримата и Н. В. дожът са решили да осъдят на смърт черния роб Горо и да приложат наказанието чрез обесване.

Обвиняемият бил признат за виновен в предателство.

Тон се осмелил да поддържа тайни връзки с Марино Маринели, пирата.

Обвинен беше също, че се е осмелил да проникне в тайните стаи на палата.

Щом прочете прокламацията, шамбеланът се обърна към слугата, който носеше запалената свещ и угаси пламъка й.

Присъдата бе произнесена!

В този момент излязоха войниците с биещи барабани, от залите на кулата Сан Марко, за да образуват един широк кръг около червените колони и бесилката.

Общото внимание се насочи към моста, където обикновено се явяваха осъдените, когато ги отвеждаха на мястото на екзекуцията.

Внезапно един вик се разнесе и премина от уста на уста…

Двамата помощници на палача, маскирани, се появиха между стълбовете на дожовия палат. Те влачеха със себе си негъра, окован във вериги.

Горо като че ли представляваше за любопитството на тълпата едно неочаквано зрелище.

Той оказваше упорита съпротива на двамата помощници, които го влачеха към бесилката.

Отчаяните движения, дрънкането на веригите му, грубите обноски на двамата мъже, които го влачеха, представляваха трогателна гледка.

Бурони маскиран, следваше жертвата си с важна походка.

Държеше в ръката си обвинителния документ, позорния ръкопис.

Зад него вървяха двама изповедници.

Когато помощниците отведоха Горо до бесилката, те го повалиха на земята.

Другите слуги, които стояха край бесилката, се отправиха към негъра и му махнаха оковите.

В този момент червеникавите лъчи на залязващото слънце озариха целия площад със своята тъжна светлина. Вечното светило бавно се скриваше.

Изповедниците коленичиха и започнаха да се молят. През това време двамата слуги изправиха Горо и му хванаха здраво ръцете.

Бурони хвана края на навитото въже, направено като примка, изкачи се по стълбата и го пропъха през желязната халка, прикрепена в горната греда на бесилката.

Малко по малко фаталната примка достигна до височината на раменете на Горо.

Двамата помощници я хванаха и прекараха около врата на негъра.

Бурони слезе важно от стълбата и подаде на един от помощниците си свободния край на въжето, който държеше в ръка.

Негърът скърцаше със зъби от безпомощност.

Той отблъсна грубо един от монасите, който искаше да му даде последното утешение…

Слугите на палача очакваха само един сигнал на своя господар, за да издърпат въжето и да издигнат нависоко своята жертва.

Мъртва тишина владееше сред тълпата.

Всички гледаха със затаен дъх човека, който щеше да умре…

Бурони даде кратка заповед.

Помощниците пристъпиха към задълженията си…

В момента, когато тялото на Горо започна да се издига към върха на бесилката, шамбеланът се появи отново в ложата.

Държеше в ръка една запалена свещ.

— Спрете екзекуцията! — извика внезапно Николо Стено, със заповеднически глас. — В името на Съвета на тримата махнете въжето!

Бурони издигна очи, изненадан, към ложата… после направи знак на своите помощници да изпълнят заповедта на шамбелана и негърът, който вече бе започнал да изпитва ужаса от смъртта, стъпи бавно на земята.

Главният шамбелан обясни тогава с висок и ясен глас причината за това спиране на екзекуцията.

— Престъпникът — каза той — трябва да бъде подложен на още един разпит, който е от голяма важност за Висшия съвет. Екзекуцията се отлага, докато се изпълни тази формалност. Да се отведе робът в килията му.

27. Венчани

Когато напуснаха манастира, Анунциата и Марино се настаниха заедно с кардинал Белармин в колата му.

През време на пътуването кардиналът се интересуваше за проектите на двамата влюбени и се радваше, че е допринесъл за тяхното щастие.

Обаче Марино не можеше да тръгне веднага за Санта Рока. Бе задължен да престои малко в Рим.

Духовникът забеляза, че неговото протеже не ще намери хотел в Рим, достоен за него и годеницата му.

Изказа съжаление, че не може, в качеството си на духовно лице, да им предложи един апартамент в жилището си.

Но той ги посъветва да отидат в палата Боргез.

— Владетелят на Санта Рока ще бъде приет княжески — добави той.

При тия думи Анунциата изтръпна. Кардиналът я бе посъветвал да се обърне към нейната смъртна неприятелка.

— Да напуснем Рим още тази вечер, любими! — каза тя съвсем ниско на Марино. — Спаси ме от тази могъща и ревнива жена.

Кардиналът не чу тия думи, тъй като нещо бе привлякло погледа му вън от колата.

Когато достигна до вратата Анжелика, колата внезапно се спря и конете се препънаха.

Чу се плющене на камшик и гласове се разнесоха отляво и отдясно.

— Ние сме нападнати от разбойници! — произнесе кардиналът, който бе станал блед.

Маринели, възмутен от подобна подлост, се готвеше да отвори вратичката и да излезе вън, когато конете, освободили се от препятствието, бързо понесоха колата напред.

— Тя бяха двама. Единият лежи на земята. Той не бе забелязал цвета на лицата им.

В действителност двамата бандити не бяха други, а Хасан и Сазим, двамата шпиони на Висшия съвет.

Анунциата също се бе уплашила.

Тя се бе притиснала до Марино и го замоли за втори път да тръгнат бързо, същата вечер даже.

Графът отстъпи на нейното желание и й обеща да купи в Рим една кола и един кон, необходими за пътуването им.

Но добрият кардинал ги избави отново от затруднение и постави великодушно на тяхно разположение колата си и кочияша.

— Дъщерята на моя стар честен слуга — добави той — ще може да стане прислужница на сеньоритата!

Марино се показа покъртен от толкова добрина и благодари горещо на Негово Превъзходителство за предложението му.

— Аз мога тогава — каза той — да предприема още тази вечер моето пътешествие към Санта Рока. Анунциата и нейната прислужница ще заемат място в колата, докато аз ще ги придружавам на кон.

Колата скоро пристигна в двореца на кардинала.

Белармин и Марино слязоха; Анунциата остана в колата.

Когато двамата мъже се бяха отдалечили във вътрешността на двора, верният слуга на кардинала се приближи и изказа на Анунциата почитанията си.

Съобщи й също, че е заповядал на дъщеря си да я поздрави и да я последва в нейното пътешествие.

Анунциата бе приятно изненадана и очарована.

Тя излизаше от един ужасен живот, където дълго време бе изложена на мъки и унижения.

Сега внезапно бе изтръгната от затвора и пренесена в някакво царство на бляновете.

Слугата представи на годеницата на графа своята дъщеря Джустина и донесе някои провизии за пътешествието.

Графът се сбогува с кардинала, дълбоко трогнат от услугите, които му бе направил последният.

Кардиналът придружи благородника до края на стълбата, пожела му за последен път добро пътуване и после Марино даде на кочияша адреса на хана, където бе оставил коня си.

След като се движи няколко минути из мрачните улици на Рим, колата се спря пред хана.

Маринели взе коня си, който стоеше привързан за един стълб в двора на хапа, заплати княжески на ханджията, после се покачи на седлото и посочи на кочияша направлението, където трябваше да тръгне.

Екипажът се отдалечи в нощта, една нощ топла и благоуханна, каквато само италианското небе познава.

Марино яздеше близо до вратата, със замечтан поглед, опиянен от щастието.

Обаче една грижа, една единствена грижа помрачаваше челото му.

Той държеше своето бързо възтържествуване само благодарение на хитростта на Горо.

Верният роб се беше върнал отново във Венеция, за да се жертва за своя господар.

Може би той се намираше в опасност.

Най-сетне грамадната синева се появи пред възхитителните погледи на пътешествениците.

Маринели намери платнохода си, който бе хвърлил котва близо до малкия град Термоли.

Понеже неговото пристигане бе забелязано, от борда се спусна лодка, която отиде до сушата да вземе щастливите пристигащи.

Кочияшът на кардинала се завърна в Рим с колата, с джобове, напълнени със злато.

Анунциата се почувствува щастлива, като стъпи на моста на хубавия кораб, украсен със знамена с чест на завръщането на графа.

Тя прие скромните и честни поздравления на Зани и Тонино, някогашните приятели на нейния баща.

Скоро корабът вдигна котва и тласкан от лек вятър, се отправи за Санта Рока.

Докато корабът се носеше леко по вълните, Марино и Анунциата стояха на предната част на мостика, мечтаейки за своето щастие.

Графът знаеше, че му предстои борба, може би твърде жестока. Предчувстваше ясно, че пред неговото дело стояха още препятствия.

Но най-сетне бе намерил успокоителна сила в любовта.

На следната сутрин очертанията на Санта Рока се показаха на хоризонта.

Марино описа на своята годеница всички части на своето миниатюрно царство.

После, когато платноходът бе забелязан от фара, знамето на Санта Рока бе издигнато на върха му. Целият остров бе научил за пристигането на господаря.

Скоро пристанището и брегът бяха изпълнени с тълпа матроси, които акламираха завръщането на графа, техния благодетел.

Слизането на двамата годеници се превърна в триумфално шествие.

Благородната девойка прие почестите на всеки един от приятелите и сътрудниците на Марино и акламациите на тълпата, изразяваща симпатиите си.

Кралят на острова отведе учудената Анунциата в църквата и двамата отправиха към Бога благодарствена молитва.

После се прибраха в двореца, в апартаментите, който им бяха запазени.

Марино показа на Анунциата своята мощ, богатството си, новата къща, новата мебелировка.

Няколко дни по-късно тяхната венчавка бе отпразнувана тържествено, в присъствието на всички колонисти.

Фалие, д’Артенай, Оргосо и Анафесто дойдоха да изкажат уваженията си на царицата на острова.

Народът бе обхванат от френетическа радост.

Вечерта и цялата нощ преминаха в танци, пиене, стрелби; накратко, радостта на островитяните не знаеше граница.

Кралят и новата владетелка показаха такава скромност, че се размесваха във веселящата се тълпа и споделяха заедно с нея радостта си.

Засега тяхното щастие бе безоблачно.

Една буря се събираше на хоризонта, а Марино не подозираше нищо от опасностите, които го заплашваха.

Игуменката на манастира на кларистките разгаряше непрестанно омразата, която питаеше към него.

Тя се чувствуваше унизена, посрамена за пръв път през живота си.

Не се страхуваше никак от наказанието на църквата. Чувствуваше единствено жажда за отмъщение.

Маринели й бе нанесъл двойно поражение, унизявайки пред очите на кардинала нейното игуменско достойнство.

Тя готвеше срещу своя неприятел подъл и лукав план.

Но неочаквано се замисли.

Спомни си за мъките, за страховете, които бяха обхванали душата на Мадлена Боргез.

Двете жени бяха победени. Марино бе изиграл и едната, и другата.

Кларистката се яви на следния ден в палата Боргез и каза да съобщят за нея на племенницата на папата.

Принцесата посрещна монахинята и я въведе в своите апартаменти.

— Бъдете добре дошла, скъпа сестро — й каза тя. — Чета върху челото ви голяма тъга. Дали моите предчувствия са основателни?

При тия думи игуменката изложи бързо на благородната си събеседница целта на своето посещение.

Нейният гняв се разпали, въпреки обикновената си сдържаност, изрече срамни, клеветнически думи.

Тя разказа на сеньоритата своя разговор с Маринели, държанието му, първо уважително, после безочливо и ужасния резултат.

Мадлена не знаеше за направените постъпки от граф Санта Рока при папата.

Не знаеше също, че нещастната игуменка бе претърпяла провал пред кардинал Белармин.

Тя се чувствуваше дълбоко унизена на свой ред.

Нейният смел съблазнител бе успял да проникне и да възтържествува там, където тя смяташе, че е нейната крепост.

Известно бе, че принцесата покровителствува щедро манастира на кларистките и го смяташе като свое второ владение.

Но как бе узнал Марино убежището на Анунциата? Мадлена хвърли своите подозрения върху негъра. Тя измърмори през зъби името на Горо, но игуменката не я чу.

Тя едновременно презираше това черно същество и се страхуваше от него; бе постъпила много неразумно да се довери на негъра, който служеше на две ревниви господарки и на неприятели, за да събира сведения за едно трето лице — своя истински господар.

Обаче нито една от монахините не бе познала Горо под неговата дегизировка като монах. Внезапното появяване на Марино в манастира оставаше мистериозно, необяснимо.

Кой ли е открил тайната на Мадлена?

Игуменката й съобщи също, че чужденецът е напуснал Рим същата нощ, след посещението си в манастира.

— Кардинал Белармин — каза тя — е предоставил своята кола на двамата любовници. Марино ще се венчае за послушницата Анунциата, след пристигането им в Санта Рока.

При тия думи Мадлена пребледня.

Не можеше да повярва, че кардиналът е помогнал с такова усърдие на бягството и победата на нейната съперница.

Тя накара игуменката да повтори последните думи, които бе произнесла. Още се съмняваше…

Най-после тя се реши, не без колебание, да приведе в изпълнение своя лукав план.

Светкавица на омраза премина пред очите й; стори й се, че нейното отмъщение е сигурно и близо.

Тя благодари на игуменката за съобщенията, които й беше направила, и каза с глас, задушаван от гняв:

— Успокойте се, уважаема сестро! Моето решение е взето. Този нахален граф ще изкупи престъплението си там, където се намира!

— Сеньорита Боргез — отговори игуменката, — имам вяра във вашата голяма мъдрост и в могъществото ви и зная, че ще отмъстите за двете и ще ни измиете от унижението, което ни покрива.

При тия думи игуменката се поклони с уважение пред Мадлена и се сбогува.

Когато монахинята си бе заминала, гордата Боргез даде воля на гнева си и жаждата за отмъщение.

— Да — каза си тя, — ние ще бъдем отмъстени и негодникът ще изкупи своето престъпление по-ужасно, отколкото ти можеш да предполагаш! Дали каза истината? Дали Марино е взел за съпруга моята съперница, това момиче без име и без положение? Ще узная скоро самата истина от устата на кардинала… Да, победоносният крал на Санта Рока ще трепери пред мен! Горко му!

28. Един договор

Горо, внезапно освободен от въжето, на което щяха да го бесят, не бе изненадан от тази обратна заповед, която продължаваше живота му.

За момент той се ласкаеше от надеждата, че ще бъде освободен.

Обаче помощниците на палача се ограничиха да го отстранят от бесилката и да оставят да виси на гредата въжето, като че ли скоро щяха да изпълнят прекъснатата екзекуция.

Щастливият негър посрещна с подигравателна усмивка жеста на слугите, които, щом получиха заповедта, се отправиха към него и свалиха от врата му примката.

— Отведете го в палата на дожовете! — заповяда Бурани, който видимо разгневен, виждаше, че плячката му се изплъзва. — Да се заведе в залата на висшия съд!

Негърът разбра тогава, че инквизиторите може би са били обхванати от съмнения.

Шествието, съставено от негъра и слугите, които го обкръжаваха, влезе в тъмните коридори на дожовия палат.

Слугите запалиха няколко фенера, за да не може затворникът да избяга, благодарение на тъмнината.

После дойдоха няколко слуги от палата и взеха негъра от ръцете на неговите палачи, за да го отведат пред съда.

Тримата могъщи съдии, които се разполагаха със съдбините на Венеция и ги разполагаха по своя воля, седяха мълчаливо пред страшната маса, изцяло покрита с черно.

Едва бе влязъл вътре, Горо им направи дълбок поклон и им заяви, давайки си вид на кротък и разкаян роб, че е готов да изпълни всички техни заповеди.

Главният инквизитор започна със своя важен глас разпита на виновника.

— Ти си служил на Маринели до деня на твоето арестуване! — каза той.

— Гоподари — отговори обвиняемият, — негърът му е служил, защото е плащал добре. Горо не е имал връзки с пирата, освен за неговите хубави зекини.

— Съдът — каза великият инквизитор — изисква да му дадеш доказателство за твоето усърдие. Твърдо ли си решен да скъсаш всякакви връзки с проклетия пират и да служиш вярно на твоите бивши господари? Знай, че от твоите признания зависи съдбата ти!

— Нека господарят да не пита! — каза негърът. — Горо ще отговори на всичките му въпроси!

Великият инквизитор устреми към негъра очите си, които блестяха през дупките на черната качулка, която скриваше главата му.

— Ти си се осмелил да проникнеш в коридора на забранените стаи и да освободиш от затвора старата просякиня Луала.

При тия думи Горо показа голяма изненада.

Той се бе приготвил за всички въпроси, освен за този. Горо хвърли към съдията учуден поглед, без да произнесе дума.

Но дон Виторио го покани да отговаря бързо.

— Какви лъжи измисляш, негоднико? — произнесе той с гняв. — Сега не е моментът, когато можеш да се бавиш и да дириш да спечелиш време. Знай, че бесилката те очаква между червените колони. Отговаряй бързо! Ние знаем всичко. Някой е следил твоите стъпки и те е видял да напускаш палата на дожовете, носейки своя жив товар. Къде си отнесъл старата просякиня?

— В нейната собствена колиба, на края на канала Фузина — отговори Горо бързо.

При тия думи великият инквизитор пак се разгневи и обвини негъра, че желае да го измами.

Той му припомни с гневен глас, каква ужасна съдба го очаква, ако не направи признания.

Горо остана за момент замислен, с поглед унесен в мрачни размишления.

Мислеше за неблагодарността, която щеше да възнагради неговото признание.

Бе сигурен, че ще умре, каквото и да бъде държанието му.

И така той реши да отговаря уклончиво на въпросите на хитрия съдия и да спаси живота на бедната старица.

Той посрещна със спокойствие гнева на съдията.

Когато последният го заплаши със стаите на истината, той иронично му припомни, че ги познава вече.

— Негърът знае убежището на старата Луала, господари! — каза той най-сетне, отговаряйки на настойчивия въпрос на своя обвинител. — Добрата старица някога направи на негъра една добра услуга. Той изпитваше състрадание към нея и я освободи само от милост.

Горо заяви тогава, че благодарността му към просякинята го задължаваше да пази нейната тайна…

При тия думи великият инквизитор веднага промени държанието си.

Той изостави своята обичайна жестокост, за да прибегне към кротостта.

Надяваше се да постигне чрез хитрост признанията, които напразно се опитваше да изтръгне от Горо.

— Негре — каза той, — ние сме съгласни да ти дадем срок да помислиш. Но, ако утре вечер още не си взел решение и откажеш да направиш признания, ще увиснеш на въжето! Чуй добре думите ми!

Дон Виторио замълча и позвъни със златното звънче.

Веднага двама маскирани слуги влязоха в черната зала.

Великият инквизитор им даде заповед да отведат негъра в неговата килия и да му дадат разкошен обяд. — Занесете му също и вино, да пие колкото иска! — добави той.

Великият инквизитор се надяваше да поласкае така лакомството на негъра и да изтръгне чрез пиянство признанието, което изискваше от него. След това незабавно щеше да го обеси.

Горо бе отведен в килията си, където бе лежал дълги дни преди да бъде изправен пред бесилката.

Той разбираше хитростта на съдията. Знаеше, че не ще избегне смъртта. Обаче той лелееше надеждата, че ще протака разпита и ще забавя датата на екзекуцията си.

Забеляза, за своя голяма изненада, че тъмничарят не му слага веригите, тия тежки обръчи, които първия път така го измъчваха. Инквизиторите изглежда бяха счели тази мярка за безполезна.

Малко време след затварянето му, Горо видя пазача да се връща в килията му. Носеше му обяда, поръчан от дон Виторио.

После той се отдалечи отново и затвори след себе си високата и тежка врата на килията.

Служителят на Маринели се нахрани до насита с добра храна и се почувства по-закрепнал и по-бодър.

Щом се наобядва, Горо започна да размишлява, седнал върху сламата, която му служеше и за легло, и за маса.

Непрогледна тъмнина владееше в килията. Дневната светлина не проникваше през никакво отверстие.

Само две дупки, пробити в един ъгъл на стената, даваха възможност на малко пресен въздух да се примесва с вонящата атмосфера, която пълнеше стаята.

Той се ослуша. Никакъв шум не се чуваше в коридорите на килиите. Нощта покри с непроницаема тъмнина и мълчание палата на дожовете, криещ такива мистерии.

Обаче към полунощ шум от стъпки се разнесе пред вратата му. Лакеите влачеха насила един осъден и го водеха към Моста на въздишките.

Мисълта за Марино обзе духа му. Той размисли още веднъж за начина, по който би могъл да го уведоми за своята мисия.

Но не можеше да намери никакво разрешение на задачата, която го занимаваше.

Той не можеше да си послужи по начина, по който Бертучио бе постъпил. Не можеше да издълбае върху камъка имената на инквизиторите, не знаеше нито да чете, нито да пише.

От друга страна този надпис би останал завинаги далеч от Марино…

Кога би могъл незаконнороденият да влезе в палата и посети всички килии.

В този момент Горо чу отново да се приближават стъпки до килията му.

Няколко души говореха с нисък глас.

Негърът се ослуша и му се стори, че разпознава гласовете…

Скоро чу да се произнася една заповед и скърцане на ключове; видя светлинен лъч да се промъква под вратата му.

Ключалката изскърца пак, после вратата се отвори.

Дожесата влезе в килията на Горо.

До нея стоеше тъмничарят и една почетна дама, която носеше светилник.

Негърът, учуден, че е удостоен с такова августейшо посещение в подобен час на нощта, скочи от своето легло, пристъпи покорно към дожесата и поднесе крайчеца на роклята й към устните си.

Но гордата Катерина му хвърли строг поглед и му отправи упреци.

Какво е твоето престъпление? Какви лъжи са те отвели на бесилката? Ти ще изкупиш най-сетне безразсъдството си! — произнесе тя.

Негърът тогава си послужи с онова държание, което някога така добре му бе служило пред дожесата.

— Горо не лъже, Нейно Величество — каза той. — Негърът няма никакъв интерес. Той лежи сега върху едно мръсно легло, жертва на своята преданост, той пристигна един ден в палата и се промъкна през коридорите, които водят до будоара на Нейно Величество. Той вървеше тъкмо зад залата на съда, когато полицаите го изненадаха на това забранено място и го отведоха пред кървавите съдии. Верният пратеник на благородната Катерина Зиани не можа да предаде на своята господарка известието, което й беше предназначено.

При тия думи дожесата почервеня.

Тя помисли внезапно за съперницата си в Рим, за своите планове.

Запита негъра за резултата от неговата мистериозна мисия.

Но последният се колебаеше да отговори. Той поиска да говори без свидетели.

— Познавам твоята тайнственост! — му отговори тя. — Ти до последния ден искаш да се държиш все така. Говори, тази дама се ползва с пълното ми доверие. Говори без страх!

Негърът направи тогава доклада си.

— Горо отиде в Рим. Посети принцеса Боргез. Въпреки всичкото си старание, той не можа да спечели доверието й и да разкрие плановете й. Той трябваше да напусне бързо палата и да се спаси чрез бягство от слугите, които бяха пратени по следите му.

Когато дожесата настоя да й направи друго признание, той прибягна към хитрост и започна да описва борбата между нейните две съпернички, Мадлена и Анунциата, представяйки я в най-смешен вид.

После той започна да ги описва как са готови да се разкъсат една друга. Едната бе победена в този двубой, така забавен в нашите очи. Принцеса Боргез искаше да затвори своята неприятелка в един манастир и да я накара със сила да вземе расото, но…

— Каква подла работа! — прекъсна го дожесата. Негърът продължи разказа си:

— Но нейният плен бе осуетен от хитростта на двамата другари, които проникнаха в манастира и спасиха затворничката…

— Горо замълча внезапно, като че ли се разкайваше за своите разкрития.

Той повярва, че е настъпил моментът да заинтересува дожесата със своята нещастна съдба и да се оплаче за затварянето си, за осъждането си.

Но гордата Катерина остана безчувствена на неговите молби.

— Висшият съвет ще произнесе своята присъда — каза тя.

— Не мога повече да ти помогна.

Дожесата поднови разпита и се опита, заради неудовлетвореното си любопитство, да изтръгне от негъра нови признания.

Кой бе успял да освободи Анунциата? Каква нова интрига бе провалила тази на Мадлена?

Мистерията, в която бе забулено това бягство, я интересуваше много.

Обаче Горо се въздържа да даде един удовлетворителен отговор.

Желаеше да си отмъсти за неблагодарността на дожесата.

Престори се, че не знае повече за делата на Мадлена и е изгубил внезапно цялата си смелост.

Той се заоплаква за страшната съдба, която го очакваше, заяви, че мислите му са забъркани, че не знае нищо повече.

— Негърът не можа повече нито да чуе, нито да види — каза той. — Той не може повече нищо да каже. Той знае, че въжето го очаква и ще бъде последна награда за неговите признания.

При тия думи лицето на дожесата се промени. Негърът се подиграваше с нейния авторитет.

— Негърът не може вече да помага на Нейно Величество — добави Горо, повтаряйки буквално думите на дожесата.

— Негърът ще бъде наказан. Какво му важи да прави разкрития, когато знае, че е безполезно? Какво му важи да го напълнят със зекини, ако не може да излезе от неговата тясна килия. Негърът не ще направи други признания на Нейно Величество, ако тя предварително не му върне свободата!

Дожесата не можа да устои повече на толкова смелост.

Тя се принуди да отстъпи пред своя роб-затворник.

— Умри, негоднико! — извика тя, скърцайки със зъби.

При тия думи хвърли на негъра един омразен поглед, после се обърна, направи знак на почетната дама и тъмничаря да я последват и излезе от килията.

Последният затвори след себе си голямата и тежка врата и Горо се намери отново сам в своята тъмна килия.

Той внезапно започна гръмко да се смее, като че ли бе спечелил някаква победа.

Радваше се, че така бе възбудил любопитството на дожесата и можеше по свое желание да я измъчва.

Той застана прав до вратата и зачака.

Предполагаше, че Катерина ще се върне в затвора и като отхвърли своята благородническа гордост, ще му върне свободата и ще го помоли да й направи така желаните признания.

Обаче той бе готов да умре на бесилката, да изтърпи присъдата на Висшия съвет.

Вече фаталният час настъпваше. Горо виждаше съдбата си решена.

Негърът постави ухо до вратата и заслуша с голямо внимание.

Никакъв полицай не се разхождаше в коридора.

Може би те спяха в някой ъгъл на палата, изморени от тежката си служба.

Впрочем, затворниците не биха могли да се опитат да избягат. Вратата на всяка килия бе снабдена със здрава ключалка.

Нетърпението на негъра се увеличаваше. Той вече бе обезнадежден, че ще приеме посещението на августейшата дама. Безпокоеше се, вълнуван от различни предположения.

Вече се отказваше да вярва, че дожесата ще го вземе на своя служба.

Скоро утрото щеше да настъпи утрото на фаталния ден. Катерина още не идваше.

Внезапно му се стори да чува шумоленето на рокля, влачеща се по стъпалата на съседната стълба.

— Това е тя! — си каза той с вълнение. — Горо не се е измамил. Тя е неспокойна. Гори от желание да узнае това, което е станало между Мадлена и Анунциата!

После той не чуваше вече нищо.

Беше ли се заблудила в тъмнината? Търсеше ли вратата на килията на Горо?

Затворникът се бе отдал на размишленията си, когато внезапно чу скърцането на един ключ в ключалката.

Очите му блеснаха. Сърцето му заби силно. Пръстите му затрепериха.

Моментът на освобождаването бе настъпил.

Вратата се отвори бавно, без шум. Той изпусна облекчителна въздишка.

Тъй като не можеше да различи чертите на мистериозната си посетителка, той смяташе, че се намира в присъствието на дожесата.

Той се промъкна през отвора и поиска да хване ръката на освободителката.

— Благодаря, много благодаря! — каза той с нисък глас. — Нейно Величество ще узнае всичко.

Мистериозният спасител не отговори.

Горо почувства ръката да отбягва неговата.

Вратата се затвори след тях и Горо последва в коридора маскираната дожеса.

Обхвана го мисълта да избяга. Познаваше чудесно и най-малките извивки на коридорите в дожовия палат.

Но той сдържаше радостта си. Зависеше още от каприза на дожесата и трябваше да постъпва разумно.

Той последва дожесата стъпка по стъпка.

Двамата се отправиха безмълвно по стълбата, после се изкачиха.

Бледата светлина на една димяща лампа във вътрешността на коридора направляваше техните крачки.

Дълбоко мълчание владееше наоколо. Нищо не се помръдваше, никой не се показваше в мрачните коридори на палата.

Благодарение на един слаб светлинен лъч, негърът най-сетне успя да разгледа силуета и чертите на своята освободителка.

Тогава позна, без никакво съмнение, дожесата, с елегантната й величествена талия.

Бе сменила облеклото си и бе покрила лицето си с маска, за да не бъде позната.

Робът разгледа как бе разположена стълбата, разните площадки, които се намираха по нея, коридорите, към които водеше.

Пътят за неговото бягство бе открит.

— Твоето желание е изпълнено — каза внезапно дожесата на ухото на негъра. — Кажи ми сега, какво си видял в Рим! Отговори ми! Побързай, иначе си загубен!

Горо я послуша. Той разказа отново как Мадлена бе победила Анунциата, нейната съперница, и я затворила в един манастир.

После добави:

— Сеньорита Боргез се е измамила сама!

— Какво искаш да кажеш с тия думи? — прекъсна го дожесата.

Негърът произнесе:

— Марино изведе Анунциата от манастира и драмата сега са венчани!

При тия думи дожесата смаяна отстъпи крачка назад.

Горо използва изненадата и нерешителността, в която бе поставил Катерина, и слезе по стъпалата със сръчността на котка…

Тя чу един гръмък и подигравателен смях да се разнася по стълбата…

Дожесата, обхваната от гняв, поиска отначало да отмъсти на негъра, че я бе изиграл отново.

Нейната първа мисъл бе да повика полицаите, за да арестуват беглеца.

Но скоро се разколеба. Уплаши се от гнева на великите съдии. Тя се беше изложила с негъра; бе принудена да премълчи всичко.

В този момент чу една тежка врата да изскърца върху скобите си. Негърът бе отворил външната врата и сега бе свободен.

Катерина трепереше от гняв, разтревожена се прибра в будоара си, отмахна с трепереща ръка обшитата със злато завеса, после се отпусна върху една копринена отоманка… Тя загуби съзнание.

Колко време бе останала в такова положение, тя самата не би могла да каже.

Когато се събуди, бе вече ден. Слънцето къпеше с лъчите си луксозния салон.

Почетните дами я намериха вече права, когато дойдоха да изкажат на господарката си своите ежедневни поздравления.

Те забелязаха, че владетелката не бе си лягала през нощта. Очите й бляскаха от гняв и издаваха голямо недоволство.

Те не се осмелиха са разпитат Катерина Зиани за причините на мъката и гнева й. Страхуваха се да не изпитат гнева й върху себе си.

През това време тъмничарят бе известил Великия съвет за изчезването на Горо.

Никой не бе забелязал бягството му. Никой не можеше да разбере, как е избягал от здраво заключената килия.

Нито съдиите, нито дамите, нито слугите можеха да подозират, че дожесата е неволна съучастничка в това бягство.

Катерина не можа да намери покой през целия ден. Постоянно й се въртяха в ума думите на негъра: „И двамата сега са венчани!“.

Тя бе обичала Маринели с искреността на едно буйно сърце, неудовлетворено досега. Дълго време бе вярвала, че незаконнороденият ще отговори на нейната страст. Бе смятала, че връзките му с Анунциата са прекъснати и забравени.

Не спа и следната нощ. Разхожда се дълги часове из будоара си, съчинява най-разнообразни, но неосъществими планове.

Най-сетне, към сутринта тя се отпусна върху дивана и потъна в сън, изпълнен със страшни видения.

На следния ден Мадлена пристигна във Венеция. Тя отиде веднага в палата на дожовете и попита дали може да бъде приета от Катерина. Желаеше да се помири със съперницата си и да присъедини своята мъка към нейната.

При споменаване името на сеньоритата, Катерина като че ли забрави изведнъж гнева и мъката си.

С един скок стана от дивана, където си почиваше.

Една демонична усмивка озари лицето й, побледняло от скръбта.

Тя заповяда племенницата на папата да бъде въведена в големия приемен салон и отиде при Мадлена с горда походка и пресилена усмивка на устните си.

Сеньорита Боргез откри по тона, с който я приветства дожесата, че тя знае за поражението, което бяха претърпели двете.

— Кажете ми, сеньорита — запита най-сетне Катерина. — Истина ли е, че Марино Маринели е освободил Анунциата, която намерил в манастира на кларистките.

Мадлена потвърди ужасното съобщение и добави, че Марино и Анунциата са вече венчани от няколко седмици.

При тия думи дожесата почувствува, че се разгаря с нова сила болката, която измъчваше сърцето й.

Тя изказа мъката си с треперещ глас, задавян от вълнение.

— Ние и двете сме измамени в най-скъпите си надежди — каза тогава Мадлена. — Дойдох във Венеция, за да ви предложа моя съюз и моята помощ. Обединете се, Величество, с вашата бивша неприятелка, която сега е ваша приятелка. Да поговорим заедно за нашето отмъщение. Ние сме измамени и двете. Нашето отмъщение ще бъде двойно.

Дожесата забрави ревността си и насочи омразата си към Маринели.

Тя прие с въодушевление съюза, който Мадлена й предложи.

— Нашето отмъщение — каза тя — трябва първо да постигне мизерното момиче, което се е осмелило да ни унижи и ни отнеме човека, когото желаехме. Да образуваме нашия съюз и с общи сили да спечелим победата!

Мадлена изслуша с удоволствие думите на Катерина и попита, дали планът за отмъщение трябва да бъде осъществен в най-голяма тайна.

— Ще победим нашата неприятелка, рибарката от Сан Николо! — каза тя в момента, когато се сбогува с дожесата.

29. Палатът на краля на острова

Марино и Анунциата прекараха на скалистия остров щастливите седмици на медения си месец.

Тяхното безоблачно щастие трая месец. И единият, и другият бяха щастливи.

Марино отвеждаше често жена си на верандата на двореца и двамата мечтаеха, притиснати един го друг, с поглед, зареян в безкрайното море.

Анунциата не гледаше прекрасните мраморни стълби, великолепните декорации на кралските апартаменти, мислеше само за Марино, за своя люби, който с нежност държеше ръката й, когато се връщаха от църква или се разхождаха край брега.

Когато кралят на острова бе зает с укрепването на острова и работеше непрекъснато за защитата, Анунциата посещаваше семействата на рибарите, войниците и колонистите, които бяха дали доверието си на Марино.

Тя даваше съвети на болните, правеше благодеяние на бедните, бе истински ангел-хранител на опечалените. Нейната милост бе непринудена и тя помагаше на всички.

Марино бе доволен, че има до себе си една жена с благородна и съчувстваща нещастните души.

Анунциата излизаше между народа и се държеше като между свои хора. Сегашното й положение не бе оставило никакъв отпечатък върху нейното природно благодушие.

Марино окуражаваше благотворителната й стойност и никога не й отказваше пари и подаръци.

Той се радваше да вижда как раздава на неговите перни служители и другари богатствата, които бе наследил от Мадреселва.

Съкровището на испанския благородник бе поставено в избите на палата.

Никакъв опит за кражба не бе станал.

Графът не изпитваше никакво недоверие.

Неговите партизани не мечтаеха за богатство, понеже не им липсваше нищо. Златото не предизвикваше никаква завист у тях, понеже нямаха случай да го видят.

Малкият остров бе истинско голямо семейство, една общност от мъже и жени с честни сърца и желание за работа.

Те засвидетелстваха лоялност на Марино и съпругата му.

Голямата победа, нанесена над Венеция и нейната могъща флота, бяха увеличили престижа на техния вожд. Той минаваше за приказен герой.

Щом се явеше между своите, гръм от френетични акламации се разнасяше наоколо.

Тълпяха се около него да целуват ръцете му, дрехите му. Той бе станал свръхестествено божество, идол.

Но повечето знаеха каква тежка грижа засенчваше радостта му и го занимаваше непрекъснато.

Най-сетне настъпи часът, когато Марино щеше да изпълни най-скъпия и най-грандиозния от плановете си.

Той искаше да узнае дали неговият нещастен баща е жив или загинал, ставайки жертва на жестокостта на инквизицията и измяната на благородниците.

Незнаещ още имената на тримата инквизитори, тримата, най-големи виновници от всички съветници и сенатори, чийто имена Бертучио бе издал на острова Санта Рока, той желаеше да тръгне за Венеция и да разкрие тази тайна.

Тогава той може да развърти меча на отмъщението и да накаже виновниците.

Предвиждайки всички опасности, които го заплашваха, той очакваше момента, когато трябваше да изпълни плана си.

Влюбеният мислеше за своята любима съпруга, която трябваше да напусне и да остави сама на острова Санта Рока, може би дълги дни, обзета от безпокойство.

Една борба вълнуваше душата му.

Сега той бе женен. Той трябваше да живее не само заради своя стар баща, но и за младата си съпруга. Сърцето му се разкъсваше между тия обични същества.

Но дългът надделя. Той трябваше да се върне лично в палата във Венеция и да помогне на сваления дож, своя стар баща.

Улиците на Венеция трябваше да почервенеят от реки от кръв.

Марино гледаше не без опасения на борбата, в която се хвърляше със затворени очи. Страдаше при мисълта, че може да бъде победен и убит.

Под прикритието на една тъмна нощ, няколко дни по-късно, една голяма лодка с платна се приближи до острова на Маринели. Идеше от континента и бе умело управлявана.

Можеха да се различат седнали в задната част, почти сгушени, двама мъже.

Единият държеше в ръка въжето и направляваше платната.

Внезапно той показа на своя другар запаления фар на Санта Рока.

— Какъв хубав водач, Хасан! — каза той, отмалял от светлините, които изпущаше фарът на острова.

— Ние трябва да насочим лодката надясно от фара! — отговори Сазим.

Двамата мъже, които не бяха други, а двамата черни роби на инквизицията, бяха получили от господарите си мисия да отидат да изследват крайбрежието на острова и ако могат, да слязат на него.

И единият, и другият знаеха разположението на сградите на острова и вътрешността на палата.

Те си разказаха един другиму това, което знаеха, и се радваха за добрата работа, която вече считаха за извършена.

— Дано не ни забележат като търсим съкровището на незаконнородения! — каза Хасан.

— Пътят, който води към избите, преминава през коридора за слугите. Трябва да минем през голямата зала в долния етаж — обясни другият.

Сазим прояви безпокойство, мислейки за смелия опит, който се готвеха да предприемат.

Хасан се показа по-безстрашен и потвърди, че никога не бил се чувствувал по-сигурен.

Обаче те не се стараеха да скриват един от друг колко опасен бе техният план.

— Къде ще се скрием през деня? — каза Сазим.

Хасан предложи да отидат към скалите и да потърсят някое пусто или гористо място.

— Денят скоро ще настъпи — каза той, — затова да побързаме да намерим някоя пещера или падина, където ще можем да си съставим нашия план.

Хасан трепна и съобщи:

— Един платноход.

Сазим се сниши в дъното на лодката, като че ли вярваше, че така опасността ще бъде избегната.

Хасан, по-смел, сви единственото платно на лодката, за да направи по-мъчно видимо присъствието на двамата негри.

Той се надяваше, че ще избегне неприятелския платноход, когато внезапно един вик се разнесе над водата.

Двамата негри бяха открити. Хасан последва примера на Сазим и се хвърли по корем в дъното на лодката, като остави да се подава над борда само главата му. Лодката се завъртя, движена от вълните.

— Хей, от лодката! — извикаха им с помощта на рупора.

— Кои сте вие? — повторно извика морякът.

— Двама негри, които искат да отидат при краля на острова! — отговори Хасан.

— Как? — извика човекът. — Горо с вас ли е? От Венеция ли идете?

— Горо изпрати негрите в Санта Рока — отговори Хасан. В същия момент, когато негърът произнесе тия думи, множество заповеди се чуха от мостика на платнохода.

Голямата лодка от борда се спусна в морето и въоръжени до зъби моряци заеха място в нея. Между тях се намираше и Оргосо, адмиралът на Маринели.

После даде заповед да хвърлят куката върху лодката, от страх да не му избягат двамата негодници.

Не можа да се сдържи и извика:

— Какъв добър лов!

Двамата негри бяха хванати. Те се чувстваха посрамени и не знаеха как да излязат от това положение.

— Намеренията на негрите са честни! — каза Сазим, приближавайки се до лодката на Оргосо. — Те носят известие за Маринели.

— Охо — възкликна иронично Оргосо. — Карманиола не е приятел на Маринели. Какво означава това?

— Милост, господарю! — проплака Хасан. — Милост! Негрите не са изпратени на острова от стария Карманиола, а от Горо!

Без да обръщат внимание на протестите им, моряците от Санта Рока грабнаха двамата негри и ги понесоха насила в своята лодка, където ги вързаха.

— Трябва да се разбере целта на идването ви! — извика Оргосо. — Ако се докаже, че намеренията ви са добри и честни, не ще ви бъде сторено никакво зло. Обаче, струва ми се, че намеренията ви са лоши. Вие сте смятали да шпионирате крайбрежието на острова, благодарение на нощната тъмнина, но стражата осуети опита ви. Познавам те, Хасан! Ти винаги си бил проклет негодник и вече си изпълнил много престъпни тайни поръчки на зловещия Карманиола!

— Към острова! — изкомандува Оргосо на моряците.

При тия думи, произнесени с ехтящ глас, лодката се понесе грациозно по водната повърхност под ритмичния тласък на осем тежки гребла.

Двамата негри лежаха на дъното на лодката, грижливо вързани.

Двамата не преставаха да се оплакват и да се позовават на важния характер на мисията си.

Те обвиняваха Оргосо, че ги бе посрещнал грубо и се оплакваха, че бяха повярвали на обещанието на Горо.

— Той ни увери — казаха те, — че двамата негри ще бъдат добре посрещнати… а ето, че ги арестуват без причина!

Но Оргосо бе недоверчив. Изтъкваният предлог от негрите му изглеждаше измислен.

— Вие лъжете — им каза той — и зле ще заплатите за деянията си! Но ако се установи, че сте изпратени от Горо, не се страхувайте за съдбата си! Вашите права и вашата свобода ще бъдат върнати.

— О — каза Сазим, — негрите не се страхуват никак. Те не се намират в ръцете на пирати.

Оргосо не можа да сдържи гнева си, чувайки негъра да произнася думата пирати.

— Знайте — викна им той, — че сте уловени в шпионаж и вашата дързост ми дава власт да ви накажа. Между Венеция и Санта Рока е обявена война, всеки, който се приближи към нашите постове, трябва да бъде третиран като неприятел. Радвайте се, че не ще ви обеся на плажа, без никакъв съд.

През това време лодката бе пристигнала на брега на Санта Рока. Робите поискаха да бъдат отведени при Маринели, но Оргосо им отговори, че графът се намира в открито море и ще се върне чак вечерта.

Щом малката група слезе на сушата, моряците получиха заповед да отведат двамата негри във вътрешността на острова и да ги хвърлят във затвора. Оргосо също отиде там, за да се увери, че мястото е сигурно. Той нямаше никакво доверие в думите на негрите. Бе решен да вземе всички необходими мерки за тяхното пазене.

Денят беше настъпил. Пленниците, които чувстваха съпротивата безполезна, се оставиха да бъдат поведени между крайбрежните скали по пътя, който водеше в центъра на острова. Моряците ги обсипваха с подигравки.

Дълбока досада бе изписана по лицето на Хасан и Сазим. С внимателни и безпокойни погледи те разглеждаха околното поле, като всеки съчиняваше планове и се надяваше да се измъкне от клопката, в която бяха попаднали. Не можеха вече да се преструват, но и не можеха да измислят нова хитрост.

Когато малката група пристигна пред палата на краля на острова, Оргосо вече бе взел необходимите мерки за затварянето на негрите. Той бе събудил бързо няколко слуги и ги бе накарал да отворят една празна и мрачна стая, която се намираше в избите на зданието.

Тая стая, с високи и дебели стени, бе лишена от всякакъв прозорец.

Скоро коридорите заехтяха от глухия шум на множество хора, напредващи с тежки стъпки. Двамата негри бяха поставени веднага в килията, където им бяха приготвени две легла. Донесоха на двамата по една стомна вода и една чиния супа, после вратата на затвора се хлопна зад тях, слугите се отдалечиха и един войник бе поставен на стража пред килията.

Оргосо отиде при Фалие и д’Артенай, уведоми ги за случката с двамата негри, после се върна на платнохода си и поднови своето наблюдение, което бе прекъснато от тази случка.

Сазим и Хасан размишляваха върху последиците от тяхното приключение. Докато часовоят се разхождаше с бавни и монотонни стъпки пред вратата на килията, затворниците разговаряха с нисък глас.

Те не губеха нито кураж, нито надежда.

— Да бъдем разумни — каза Хасан. — Да настояваме, че сме изпратени от Горо и те ще повярват!

— Да, Маринели ще се остави да го убедим! — отговори Сазим. — Той има добро сърце, благодушен е.

Графът изглеждаше изненадан, че тримата негри са се срещнали и са разговаряли помежду си.

— Да, Горо сам изпрати двамата негри! — настоя Хасан.

— Станете! — заповяда Маринели.

Двамата затворници заохкаха и се заоплакваха, че са несправедливо затворени и вързани.

— Ръцете на негрите са изтръпнали и те са без сили! — казаха те.

Маринели заповяда на слугите да ги отвържат. Освободени от въжетата, задържаните се изправиха и благодариха покорно на Маринели за добрината му.

Но героят остана недоверчив към засвидетелствуваната сервилност и им хвърли изпитателен поглед.

Той зададе първия си въпрос, в който личеше изненадата му.

— Обяснете ми — каза той — как сте могли да се срещнете с Горо, без да го издадете на вашия господар, стария Карманиола?

— Старецът дава на робите си камшични удари, вместо зекини! — казаха те. — Негрите не желаят вече да му служат. Какво ще спечелят, ако издадат Горо? Те са сигурни, че не ще получат нито една зекина в замяна. Напротив, великият сеньор Маринели е славен от цяла Венеция за неговото могъщество и за добрината му. Целият народ го обича и произнася името му с радост. Ах! Добрите господари са радост. Затова двамата негри дойдоха бързо при великия сеньор, когато Горо им говори за добрината на краля на моретата…

— Сазим, Хасан и Горо се срещнаха в Маламоко — каза той, — после заедно влязоха в „Чайката“ — прочутата кръчма в пристанището…

Внезапно той замлъкна и хвърли недоверчив поглед към двамата слуги, които стояха в дъното на стаята.

— Защо се колебаеш? — го запита Маринели. — Измисляш ли някоя нова лъжа или подготвяш някой дяволски план?

— Велики сеньор — отговори Хасан, — негрите имат да доверят на сеньора важни тайни. Те желаят да са сами с него.

Графът изпълни желанието на негрите и отпрати слугите.

Щом като останаха само тримата в стаята, Маринели се облегна на масата, скръсти ръцете си на гърдите и покани двамата затворници да говорят.

Те му разказаха разговорите си с Горо в „Чайката“, как весело се шегували и как пили за здравето на великодушния и благороден граф.

Но Маринели не се остави да го убедят.

Той запази недоверието си и се учудваше защо Горо не е дал на новите си приятели някакъв отличителен знак, за да може да се знае, че им се е доверил.

Струваше му се необяснимо, че Горо не ги е придружил.

Тогава двамата негри заявиха, че последният не бил достигнал още целта, която преследвал, но щял да успее скоро.

Марино си спомни тогава примера на Горо, който също предаде своите господари от палата на дожовете, за да премине на негова служба. Той не можеше да се сдържи да не изкаже пред двамата негри задоволството си от Горо. Смяташе го за най-верния си служител.

При тия думи двамата шпиони започнаха да го убеждават в своята преданост.

— Негрите очакват с нетърпение — каза Хасан — щото великият сеньор да бъде справедлив към тяхната честност. Единственото им желание е да подражават на Горо и да станат достойно за благоволението на сеньора!

Тия думи постигнаха резултат. Марино за момент показа нерешителност. Различни чувства вълнуваха душата му. Ту се чувстваше склонен да повярва на негрите и да последва съвета им, ту ставаше недоверчив и почваше да мисли, че е измамен от пратениците на зловещия съд. Най-сетне реши да постави двамата черни на изпитание.

— Каква е важната новина, която обещахте да ми съобщите?

— Победена Венеция — подзе Хасан — работи без почивка след поражението за възстановяване на силите си. Неуморимо усърдие владееше в палата на дожовете. Съдии и съветници съчиняваха планове, подготвяха отмъщение. Сега голямата новосформирана ескадра е готова. Тя е вече на път към острова. Ще пристигне скоро и ще започне безпощадна война. Нека сеньор да подготви отбраната.

— Двамата негри искат само да имат доверието на великия сеньор — каза Хасан с умолителен тон. — Нека само да ги вземе на своя служба. Това ще бъде най-голямата отплата, която те искат. Сеньор скоро ще види тяхното усърдие.

Графът отговори, че ще изпълни желанието им, но че иска да ги възнагради специално за мисията им.

Той се отправи към богато украсената си маса и отвори едно от чекмеджетата.

Взе две малки кожени кесии, пълни с пари.

Марино се готвеше да се обърне, за да предаде на двамата мними бегълци скъпоценните кесии, когато внезапно едната падна от ръцете му. Той се наведе да я вдигне…

Двамата негри се спогледаха. Хасан последва жеста на Марино и се наведе. През това време Сазим се отстрани на няколко крачки, постави ръка в пояса си и с един скок се намери зад гърба на Марино с вдигната нагоре кама, готов да го удари.

Но, по една чудна случайност, Маринели се изправи в момента, когато Сазим се готвеше да го промуши и хвана ръката на убиеца.

— Твоята подла хитрост не успя, юначе! — каза той, докато негърът безпомощно се гърчеше, стискан от силната ръка на графа. — Първото доказателство ми е достатъчно, за да ме убеди във вашата подлост!

Тогава Хасан се хвърли пред краката на Маринели и унизително запроси милост за своя другар.

— Нека великият сеньор да му прости! — замоли се той. — Алчността го е заслепила.

Вместо отговор, графът накара негъра да му донесе едно въже, което бе оставено в ъгъла на стаята.

После добави:

— При първото подозрително движение ще ви убия!

Робът изпълни заповедите треперещ. Той бавно се изправи и отиде да вземе въжето, хвърляйки неспокойни погледи към Марино. Трепереше при мисълта, че последният можеше да приведе заплахата в действие. Незаконнороденият действително държеше камата на Сазим готова за хвърляне и бе поставил ръка на сабята си.

Хасан се върна, както бе тръгнал, пълзящ, треперещ. Той подаде въжето на Марино. Графът първо върза здраво ръцете на Сазим, после и на Хасан.

В този момент се чуха гласове в коридора. Почти веднага Фалие и Оргосо влязоха в стаята.

— Галери са забелязани в открито море! — каза Оргосо, без никакво предисловие. — Тия подозрителни кораби не са други, а венецианските, които идат за нова обсадят.

Тогава Марино им разказа случката с двамата. Посочи им коленичилите роби и се възхити, не без ирония, от тактиката на своите противници.

— Уважаемият Съвет на Венеция — каза той, — се е надявал, че аз вече няма да ръководя битката при Санта Рока. Той е изпратил тия двама да ме убият!

Фалие и Оргосо направиха жестове на погнуса… Лукавството на зловещия съд им се представи с целия си ужас с цялата си подлост.

— Да се застрелят предателите! — извика Фалие гневно.

— Не, приятели, не! — заяви Марино спокойно. — Да изпратим обратно на техните господари верните им служители. Тяхното завръщане, без съмнение, ще бъде посрещнато радостно! Да ги оставим да предадат нашите комплименти на уважаемите съдии и управители.

После той заповяда на Оргосо да прекара едно въже около шиите на двамата негри и да ги отведе в лодката им.

— Ще ги настаните в дъното на лодката — каза той, — където ще ги привържете добре към пейката! Лодката оставете на произвола на вълните.

30. Обсаден!

Силвио Зиани командуваше новата флота, изпратена от Венеция да унищожи Санта Рока и нейния крал-бунтовник.

Висшият съвет и сенатът се бяха отказали да победят графа чрез оръжие. Бяха решили блокадата на острова, да изчерпи силите му и да го победят чрез глада — немилостивия господар.

Новият план изглежда, че има повече шансове за успех, отколкото предишния.

Железният обръч, който щеше да обгради нещастния остров Санта Рока, се разгъваше малко по малко, като един плуващ затвор.

Силвио Зиани бе снабдил всеки от корабите с грамадно количество муниции. Храни, дрехи за преобличане и разни инструменти пълнеха хамбарите и шлеповете, които следваха ескадрата.

Великият капитан, когото инквизицията бе избрала за велик адмирал, като отплата за смелостта му, предчувстваше успеха си. Той мислеше, че обсадата на острова скоро ще предизвика там геройската смърт на началниците и масовото дезертиране на войниците. Освен това, една страшна бомбардировка щеше да напомни на граф Санта Рока решението на инквизиторите и да му вдъхне респект към владетелката на моретата.

Една случка смути Силвио Зиани в момента, когато наблюдаваше с бинокъл маневрите на корабите, които един след друг заемаха своите позиции за блокадата.

Едно от корабчетата, натоварено да предаде заповедите на адмирала на разните платноходи от ескадрата, спря до кораба на Зиани и офицерът, който го командваше, се изкачи бърза на борда.

— Адмирале! — каза той с шапка в ръка, — забелязана е една лодка, плуваща на произвола. В нея имало двама вързани негри, неспособни да я управляват.

Едва офицерът бе завършил своя доклад, когато втори лек кораб се изравни с адмиралския.

Хасан и Сазим бяха изтеглени върху моста на кораба заедно с лодката. Те седяха в нея, здраво вързани.

Комендантът на втория кораб се изкачи на борда на адмиралския. Той разказа на своя шеф приключението на черните шпиони.

Продължавайки още да следи внимателно движенията на галерите, които се нареждаха в кръг около острова, Зиани заповяда да му доведат двамата роби.

През това време островът беше почти напълно обкръжен. На сутринта колонистите на Санта Рока щяха да се видят принудени да започнат един неравен двубой, в който Венеция се надяваше да излезе победителка.

Като че ли да ги обезсърчи съвсем, Зиани бе предписал на капитаните на всички кораби да не се приближават до обсега на стрелбата на островните батареи. Така щяха да икономисат и мунициите си.

Силвио Зиани, който не знаеше за мисията на негрите, започна разпита им.

— Негрите бяха получили заповед от инквизицията — заяви Хасан — да убият тайно Маринели, но незаконнороденият предвиди тяхната хитрост и ги върза.

Великият капитан посрещна думите им с презрение и ги упрекна, че са действували несръчно.

— Вие сте проникнали безпрепятствено на острова — им каза той — и не сте успели да влезете при незаконнородения! Трябвало е да ви обесят, вместо да ви връщат по такъв начин. Бедата не би била голяма.

Хасан разказа тогава всички опасности, на които бяха изложени, всички страхове, които бяха преживели.

— Негово превъзходителство, великият капитан — каза той с достойнство — е несправедлив към негрите. Те са извършили всичко, което дългът е повелявал.

Силвио се готвеше да прекъсне грубо гордите думи на Хасан, когато едно неочаквано събитие обърна вниманието му. Светлината на фара на Санта Рока изведнъж угасна. Островът, плуващ в блясъка на червена и зелена светлина, потъна в непроницаема тъмнина.

Силвио се учуди на тази промяна, помисли, че се касае за някаква военна хитрост и загледа загрижено едва доловимите очертания на острова.

Хасан си позволи тогава да продължи своя разказ и направи няколко забележки, които бяха в състояние да поласкаят гордостта на великия капитан.

— Сазим и Хасан познават палата и всички крепости на острова. Делото на великия капитан ще бъде улеснено. Негрите ще му дадат ценни указания…

В този момент ужасен грохот се разнесе над водите. Мостът, върху който Зиани гордо стоеше, затрепери…

Целият остров изглеждаше обкръжен с венец от пламъци. Всички оръдия на Санта Рока бяха гръмнали едновременно, като че ли за да поздравят Венеция и да вдъхнат респект на противника си. Снарядите отскочиха по спокойните води. Някои даже удариха няколко от галерите, които, заблудени от тъмнината, се бяха доближили доста до острова.

Силвио Зиани почувствува за момент страх. Борбата щеше да бъде страшна, безпощадна. Надеждата, която така дълго таеше да обгради острова незабелязано и да го нападне ненадейно, бе вече съкрушена.

Граф Санта Рока бе дал на великия капитан да разбере, че знае намеренията му.

После батареите на острова замлъкнаха. Ескадрата не отговори. След малко бе съобщено на адмирала, че два от неговите кораби са получили тежки повреди. Той се качи бързо на един от леките платноходи, които бяха до борда му, и тръгна по инспекция на корабите.

Можа да констатира, че блокадата е вече пълна и че всички кораби бяха заели окончателните си позиции.

Даде заповед да се започне бомбардировка призори щом бъде даден сигналният изстрел.

На следната сутрин, при вдигането на слънцето, корабите от обсадата откриха огън. Силвио Зиани, занимаван със спомена за победения Мило, потънал заедно с кораба си, преминаваше с лодка край линиите на ескадрата.

Навсякъде разясняваше своя план, носеше своята убеденост в победата.

Всяка сутрин, в продължение на много дни, канонадата започваше с голяма ярост. Вечерта преставаше и всяка нощ минаваше в покой.

Островът изглеждаше мъртъв. Никой не се показваше край батареите, нито край палата. Всички разумно стояха прикрити зад естествените укрепления.

Маринели бе дала заповед да отговарят по-рядко на огъня на ескадрата. Желаеше да запази резервите си от муниции; предвиждаше, че сражението ще бъде безкрайно, може би, безизходно.

Той се опасяваше също от някоя нощна изненада. Цяла нощ часовоите бяха нащрек и наблюдаваха добре ескадрата.

Марино Маринели посрещаше храбро опасността. Виждаха го да отива ту-тук, ту-там, да дава заповедите си, говорейки кратко, да действа без почивка.

Изходът от битката не го занимаваше. Той знаеше, че островчето бе непревземаемо със сила, че другарите му не бяха в опасност. Само една мисъл му причиняваше болка. Мислеше за страданията на потисната Венеция, за тежките жертви, които и струваше тази кръвопролитна война. Знаеше, че хубавата ескадра на Силвио Зиани бе коствала сълзите и лишенията на един измъчен и разорен народ. Усещането за това страдание изпълваше душата му с горчивина и страх. Неговото схващане за свобода и обединение, под егидата на благороден крал, изпълваше въображението му.

Той копнееше сега по-буйно, отколкото преди, да удари решителният час когато съдбата щеше да му даде възможност да съгради своя дворец от слава и милосърдие.

Неговата любима жена, неговите предани приятели бяха открили, че тъжни мисли вълнуват душата му и в нея се води болезнена борба.

— Иди, скъпи Марино! — каза тя с глас, треперещ от безпокойство. — Каквото да се случи, Анунциата ще ти остане вярна до смърт. Но аз треперя при мисълта за ужасната опасност, на която се излагаш. Виждам те сам сред твоите смъртни врагове, открит, заловен, обесен…

— Моят баща умира в подземните килии! — отговори Марино. — Може би вече не е на този свят. Неговият син е длъжен да му посвети няколко дни, които му остават да живее. Ах, каква радост ще бъде за него моята крепост всред водите! От резултата на моята деликатна мисия зависи изходът на борбата! Ще напусна Санта Рока, въпреки железния обръч, който я обгръща. Бог ще се трогне от моята храброст и ще ме остави да изпълня дълга. Не се страхувай, любима! Зная също какви са моите задължения към тебе, не се страхувай, че ще ги пренебрегна! Ще те оставя под закрилата на тия здрави и неразбиваеми скали. Фалие и Оргосо, д’Артенай и Анафесто ми са скъпи и в тях имам непоколебимо доверие. Те ще те вземат под своя закрила през моето отсъствие! Тръгвам с увереност, че ще те видя скоро. Утре, при зори, островът ще бъде напълно обграден. Тогава Оргосо и Фалие ще започнат двойна атака с флотата и крайбрежните батареи. Неприятелската ескадрила, смаяна от такава смелост, ще разстрои в някоя точка линията на обсадата, за да образува нова фигура. Ще използвам така създаденото безредие и под прикритието на дима, който ще забулва двамата противници, ще избягам с един бърз платноход и ще тръгна безопасно за Венеция. Инквизицията и сенатът се радват, знаейки, че съм обграден от всички страни и безвъзвратно загубен. Моето пристигане в пристанището на Маламоко ще мине незабелязано. Никой не ще разбере, че незаконнороденият сам е дошъл да увисне на въжето на бесилката, която му е приготвена!

Тази смелост, тия думи вдъхнаха на Анунциата едно чувство, в което се примесваше гордост и ужас. Чувстваше страстта да се разгаря в сърцето й. Образът на нейния съпруг се увенчаваше с един ореол на пламък и красота. Неговият живот й се струваше по-скъп от всякога. Раздялата й вдъхваше непоносим ужас.

— Мисли за себе си! — каза тя. — Пази също и собствения си живот, когато желаеш да спасяваш тоя на другите.

Твоето себеотрицание те издига в очите ми, но твоето безстрашие и твоето презрение към опасностите ме изпълва със страх! Мисли, че Анунциата се моли и плаче за тебе и че не може да живее без теб!

При тия думи Марино, страхуваш, се да не би вълнението да намали смелостта му, се изтръгна от ръцете на просълзената си жена, целуна я за последен път, после излезе бързо от палата, за да съобщи на своите другари решението, което бе взел, и да ги подготви за сутрешното предприятие.

Марино вярваше в успеха си.

Д’Артенай трябваше да започне на сутринта честа стрелба с всичките си оръдия, която да продължи до настъпването на нощта. От друга страна, Фалие и Оргосо получиха заповед да напуснат внезапно пристанището с цялата флота и да започнат една офанзива срещу неприятеля.

Марино лично взе участие в тази атака, върху една от най-бързите галери, за да издебне благоприятния момент за преминаване неприятелските редици.

Малко се интересуваше, че може да бъде открит. Тежките и бавни венециански галери, наредени в концентричен кръг, не можеха да маневрират достатъчно бързо, за да отправят стрелбата си срещу беглеца.

Той разчиташе също на затрудненията, в които Силвио Зиани, човек с военна опитност, но с бавни действия щеше да се окаже. Д’Артенай щеше да удвои тогава огъня на артилерията си. Венецианските галери, поразявани от снарядите, объркани в техните движения нямаше да могат да предприемат едно преследване.

Всички одобриха този превъзходен план. Те забравиха опасностите и разчитаха на успеха с въодушевление.

През нощта всички приготовления бяха направени без да бъдат усетени от Силвио Зиани и неговите наблюдатели.

Най-сетне утринта настъпи. Марино отиде да се сбогува с жена си за последен път, Д’Артенай инспектира за последен път батареите.

Марино бе вече готов да започне своето велико дело.

31. Людовика Марчело

Преди около шестдесет години, Анибал Карманиола, баща на дон Виторио, притежаваше в Гвидека, близо до дожовия палат, разкошна вила.

Старият патриций се радваше на голямо благоволение във Венеция и смятаха, че притежава благороден и великодушен характер. Неговата съпруга бе закрилница на всички бедни в Гвидека.

Виторио, единственият им син, бе тогава двадесетгодишен. Той бе красив и представителен младеж, обсипан с любовта на родителите си.

В летния палат на дожа живееше един стар служител със своята шестнадесетгодишна дъщеря. Той се наричаше Микеле Марчело и бе пазач на дожовото жилище.

Храбрият старец вкусваше, чрез своята работа, спокойствието нужно за побелелите му коси.

Той бе вдовец от дълги години и Людовика се грижеше за бедното домакинство.

Смелата малка дъщеря изпълняваше с усърдия тази си длъжност и скромното им жилище имаше спретнат и кокетен вид.

Често сеньора Карманиола минаваше пред палата и изпитваше удоволствие да гледа обкръжените със зеленина прозорци и четящата Людовика, седнала на един от балконите. Тогава тя я хвалеше нейното трудолюбие, разговаряше с нея и й правеше разни подаръци.

Младото момиче, което прекарваше цял ден само, се радваше в обществото на сеньоритата и очакваше с нетърпение завръщането на знатната дама.

От смъртта на майка си тя не бе изпитала нежност, не бе чула галена дума.

Нейният баща мълчалив и строг човек, който не умееше да показва нежността си, нито да говори нежни думи. Той обичаше искрено дъщеря си, но не й засвидетелствуваше никога обичта си.

Той се отказваше от всяка компания и когато сеньората се приближаваше към палата, се стараеше да я избягва и тръгваше в друго направление.

Един ден тя мина, придружена от своя син. Те поздравиха любезно Людовика, седнала до прозореца си, и продължиха пътя си.

Вечерта Микеле Марчело се завърна. Изглеждаше още по-намръщен, отколкото обикновено.

— Пази се от това младо конте и не се доверявай също и на майка му — каза той на дъщеря си. Людовика се изненада от думите му, погледна го учудено и изрази цялата симпатия, която чувстваше към младия благородник и уважаваната му майка.

— Забелязах чудния блясък, който изведнъж светна в очите му, когато те видя. Може би не схващаш смисъла на моето предупреждение, Людовика, но пази се, не се доверявай на тия хора!

Нещастното момиче не разбра добре думите му. То бе свикнало да посреща упреци и да вижда как неприязънта на баща му към хората се увеличава от ден на ден.

Тя забрави скоро безпокойството, което тия думи бяха възбудили в нея и продължаваше да храни уважение към сеньорита…

Един хубав пролетен следобед, дожът и благородниците дадоха морско празненство върху Големия канал. То представляваше състезание с гондоли, където младите венециански благородници се бореха за наградата.

Плажът на Гвидека бе почернял от зрители. Между тях се намираше и Людовика.

Тя забеляза внезапно изправен в една великолепна декорирана лодка елегантния Виторио. Разкошната гондола мина покрай нея и младият човек поздрави Людовика с дълбоко уважение.

— Веднага всички погледи се обърнаха към нея, като че ли тълпата бе изненадана от вниманието, което дон Виторио бе проявил към младото момиче. Тя наведе очи, поруменя и не отговори на поздрава на благородника.

Обаче едва можа да овладее вълнението, което я обхвана. Сърцето й заби буйно в гърдите, като че дива страст я бе обзела внезапно.

Виторио бе провъзгласен за победител! Той получи от дамите, които съставляваха журито един великолепен ешарп, извезан със злато и диаманти, обви го около себе си и го удържа така през целия ден.

Вечерта настъпи. Морските тържества отстъпиха място на празненствата, давани в салоните и градините на вилите.

Людовика се разхождаше бавно край вилата на Карманиола и минаваше покрай храстите, които граничеха с градината на великолепната къща, когато чу зад себе си шум от стъпки.

Тя се обърна и забеляза Виторио, който се бе завтекъл към нея.

— Намерих те, най сетне, красива Людовика! — извика той, хващайки я трескаво за ръката. — Знаеш ли какво щастие е за мен?

Той я стисна по-силно и поиска да я отведе насила през храстите. Нещастницата затрепери от страх.

— Зная сеньор, че вие спечелихте наградата — отговори тя с задавен глас.

— Но знаеш ли как я спечелих и кой я заслужава повече от мене? Това си ти Людовика! Твоят усмихнат образ ми вдъхваше сила, непозната за мене. Моите ръце, запалени от този непознат огън вдигаха и спущаха греблата с такава бързина, че ми донесоха победата.

При тия думи той махна от себе си скъпия ешарп и го наметна върху раменете на Людовика. Нейните очи блеснаха уплашено.

— Какво правите, сеньор? — промълви младото момиче, обзето от ужас.

— Подарявам ти моя ешарп, хубаво момиче! — отговори съблазнителят, влачейки я със себе си в градината.

— Оставете ме да си тръгна! — извика тя. — Не е прилично да останем заедно на подобно място.

Но вместо отговор той притисна Людовика с обятията си. Целуна я страстно и й заговори за своята любов.

Разни чувства обхванаха душата на младото момиче. Първото бе страстта. След морското тържество, тя бе почувствувала да се запалва в сърцето и странен огън, който не можеше да си обясни. Но тази невинна любов, която бе почувствала към младежа, се изпари под грубостта му…

Тя предусети опасността, която я заплашваше. Изтръгна се от ръцете на прелъстителя и избяга.

— Малка лудетино, не забравяй, че ще ми принадлежиш! Ти ще бъдеш моя, ти трябва да бъдеш моя, хубаво Людовика! — извика Виторио.

Но Людовика не го чу. Тя бе побързала да напусне фаталното място, където Виторио се бе опитал да я направи така грубо своя. Тя се чувствуваше изложена на страшна опасност. Позна, че старият й баща бе имал право, като й каза да се пази от младия галантник.

Когато се прибра запъхтяна в стаичката си, тя отхвърли от раменете си ешарпа, който бе забравила да върне на дон Виторио, и го скри. Не искаше баща й да подозре нейното приключение.

Тя избягваше вече да се среща сама с младия благородник. Но егоистичния Виторио бродеше непрекъснато край прозорците на летния палат, където често Людовика четеше или плетеше. Тя бе свикнала да се разхожда вечер, съвсем сама, край брега на морето. Често там Виторио я дебнеше, скрит зад някой отдалечен храст.

Сеньората не намали своята любезност към младото момиче. Тя не бе узнала за случката, предизвикана от безочливостта на сина й.

Но тя се учудваше на промяната, която бе станала у Людовика.

Струваше й се, че младото момиче е загубило своята природна веселост, своята радостна усмивка. Тя я разпитваше често за причината на тъгата й. Бедната Людовика отговаряше уклончиво, духът й бе зает с дирене на някое средство да избегне настоятелните задиряния на Виторио, който се опитваше винаги да се доближи до нея, когато я видеше сама.

Тя не пророни нито дума пред баща си от страх да не възбуди гнева му.

И така настъпи Сан Марко. Този празник бе най-радостният за жителите на лагуните. Те празнуваха сватбата на дожа с морето и в този ден старият Микеле Марчело бе повикан в палата на дожовете, за да ръководи слугите.

Людовика остана сама в пустия палат през цялото време, докато траеха тържествата в Сан Марко.

Тя бе неспокойна, докато друг път без страх оставаше сам в палата. Тя затвори грижливо всички изходи на жилището и прекара целия ден в работа и молитви.

Надвечер напусна стаичката си и отиде до канала, в пустия остров, за да вдъхне вечерната свежест и се освободи от душната атмосфера на палата.

Виторио Карманиола и другарите му млади благородници бяха заминали всички за палата на дожите. Старият сенатор, баща му, сеньората и всички слуги бяха също заминали с разкошните гондоли за Сан Марко, за да вземат участие в празника.

Веселият и непрекъснат звън на камбаните, виковете и ликуванията на тълпата, долитаха смътно като далечно ехо до пустия и самотен остров.

Щом мракът простря върху каналите и островите мрачния си воал, светлините се запалиха на кулата Сан Марко. Тогава, според традицията, най-ловкият жонгльор започна опасното си пътуване по стоманено въже, обтегнато от върха на кулата до палата на дожовете.

Стигайки на края, той подаде на дожесата един букет от редки екзотични цветя.

Людовика, стояща в сянката, откъсна няколко цветя от храстите, които я заобикаляха, после се прибра в стаичката си и се затвори, за да си почине.

Чувстваше се притисната от някакво безпокойство.

Тя се съблече и си легна. Скоро бе унесена в неспокоен сън.

Много часове изминаха без нищо да смути мирно и невинно спящата.

Внезапно, към полунощ, един необикновен шум я полуразбуди. Обаче, в началото тя не можа да си даде сметка за естеството и произхода на този шум. Повярва, че е чула в съня си нещо подобно на тракане и скърцане, което идеше откъм прозореца. Стана от леглото си и погледна в тъмнината с изпитателен поглед. Стори й се, че забелязва една сянка пред нея.

Тя извика. Попита, дали някой не се намира до прозореца, но не получи отговор.

Людовика се бе събудила напълно. Тя забеляза, че един човек бе счупил едно от големите стъкла на прозореца и бе се вмъкнал в стаята; това откритие изпълни със страх цялото й тяло.

Покри набързо с една дреха треперещото си тяло, после поиска да избяга…

Но в този момент се чу глас от дъното на стаичката.

— Охо, палаво миньонче! — извика влезлият, приближавайки се бързо към нея, за да й прегради пътя към вратата.

— Света Дево, спаси ме! — извика нещастницата, падайки на колене, със сключени ръце.

Тя още не бе открила самоличността на своя нападател. Почувствува, че неговите ръце я хващат грубо. Видя го, че бе маскиран.

— Оставете ме! — замоли се тя. — Какво търсите тук?

— Тебе, красива Людовика — отговори чудовището.

При звука на тия думи, изказани с дива страст, тя позна опасния преследвач.

— Виторио! — извика тя с глас, задавен от гняв и страст. В името на всички светци, идете си!

— Ти се лъжеш, дете. Не се наричам Виторио — извика маската, стискайки бедната Людовика по плътно в прегръдките си.

— Идете си, оставете ме, моля ви се, или ще викам за помощ!

— Ние сме сами в палата — отговори Виторио. — Ти ще ми принадлежиш!

Людовика почувствува кръвта й да се прелива в лицето. Тя оказа на своя съблазнител решителна и отчаяна съпротива. Защитаваше невинността си с цялата си енергия. Прояви свръхчовешка сила, като същество, което чувствува, че загива и защитава живота си. Тя изненада противника си със своята геройска смелост.

Но дон Виторио не искаше да изпусне хубавата си плячка.

Тя му изтръгна маската, заби ноктите си в лицето му и се освободи от ръцете му, но той отново я достигна до вратата.

Започна се ожесточена борба до момента, когато нещастницата, изтощена от толкова усилия припадна и се изложи на волята на своя нападател.

Тя падна в безсъзнание. Никой не бе чул нейните викове за помощ. Бе изоставена от всички.

Изминаха много часове. Утрото настъпи. Слънцето бе високо на хоризонта, когато тя се разбуди.

Струваше й се, че се събужда от един ужасен сън. Нейните дрехи висяха на парцали по тялото й, косата й бе разрошена! По шията и ръцете й имаше кървави драскотини. Вместо да се събуди върху леглото си, тя се видя всред стаята, лежаща на пода. Малко по малко съзнанието й възстанови ужасната действителност. Момичето изпусна ужасен вик, един от ония викове, които проникваха дълбоко. Обзе я лудо безнадеждно отчаяние.

Тя се изправи с голямо усилие. Обзе я дълбока омраза и гняв. Кой се криеше под проклетата маска? Беше ли Виторио, чието име се въртеше в ума й? Тя не успя да различи в нощта чертите на чудовището, което бе извършило насилие над нея.

Но страдание изчерпи силите на нещастницата. Тя се хвърли върху леглото си изтощена, победена и започна да плаче с горчиви сълзи.

На следния ден старият Микеле Марчело се върна в Гвидека.

Людовика го посрещна с безпокойство и притесненост. Страхувайки се от гнева му, тя бе решила да не му открива нищо от това, което се бе случило. Освен това, тя не се осмеляваше да вярва в предположението си. Тя отказваше още да мисли, че нейният насилник е бил дон Виторио.

Тя бе поправила набързо строшения прозорец, бе турила ред в стаичката си, покрила бе с един тоалет белезите по тялото си.

Бащата влезе и не забеляза нищо. Той не изглеждаше изненадан от безпокойството и бледнината, които бяха изписани по лицето на дъщеря му, от това че погледът й избягваше да срещне неговия. Той излезе скоро, за да подхване работата си.

Нещастницата се плашеше от гнева му. Тя бе скрила злощастието, което я бе постигнало, без да предчувства, че ще настъпи денят, когато гордият старец ще узнае всичко.

След два дни старият Микеле извика дъщеря си при себе си, в своята стая.

Беше ли се догадил? Беше ли обзет от предчувствия? Нещастната жертва на благородника без сърце изпита нови страхове…

— Людовика — каза й бащата с един по-друг тон, стараейки се да бъде любезен, — седни до мен. Ще ти съобщя нещо важно за теб.

Младото момиче се подчини, треперещо от страх.

— Ти вече наближаваш осемнадесетата си година, Людовика — изрече той тържествено. — Ти си вече на възраст да се омъжиш. Мой дълг е да ти избера съпруг. Ти не можеш да водиш повече при мене това самотно и тъжно съществуване.

— Как, татко — каза тя с един естествен и затрогващ тон — ти искаш да отделиш от себе си преданата си дъщеря.

— Аз не те пъдя от нашето огнище — каза той. — Желая ти да поемеш твоята роля на жена. Трябва да си вземеш съпруг и да създадеш семейство.

Бедната Людовика напразно моли непреклонния Марчело да я остави при себе си.

— Татко — заплака тя, — не ме карай да те напусна. Не отхвърляй дъщеря си, която те обича и предпочита да се грижи за тебе, отколкото…

— Не, моята воля е непреклонна. Ти ще се омъжиш. Вчера старият Доменико, частният слуга на дожа, се срещна с мене. Ти знаеш, че някога бяхме верни другари по оръжие, в арсенала…

— Да татко, познавам старият Доменико. Той е един много добър старец.

— Е добре, той ми каза, че неговият син Марко е станал втори капитан на една от галерите и търси вярна, работлива и честна жена… Двамата тогава заговорихме за тебе, Людовика. Старият Доменико ми поиска ръката ти за своя син. Познавам Марко като един много добър и работлив младеж. Ти не можеш да намериш по-добър съпруг. Дадох съгласието си!

Людовика затрепери с цялото си тяло. Тя побледня. Нейната душа се измъчваше от ужасна борба. Трябваше ли да признае на баща си срама, който я покриваше? Или, напротив, трябваше, за да запази срамната си тайна?

От благородство, тя забравяше целия си егоистичен интерес, за да мисли само за честта на Марко. Тя се виждаше опозорена завинаги от насилието, което Виторио бе извършил върху нея. Тя се отказваше да измами един честен и доверчив човек. Тя, както своя баща, хранеше голямо уважение към сина на Доменико и отказваше да се омъжи за него и да му занесе срама си.

Тя се замоли още веднъж на баща си да я запази при себе си и да се откаже от намеренията си да я омъжи.

Старият Марчело се учуди от настойчивостта, с която дъщеря му продължаваше да отказва. Нали бе свикнала да му се подчинява даже при най-малкото мръдване на ръката или само на един поглед.

— Моята дума е дадена — заяви той. — А Микеле Марчело не си взема думата назад никога. Искам да те омъжа за Марко и ще те омъжа! Да не си въобразяваш, малка глупачке, че някой сенатор или някой патриций ще ти поиска ръката? Предпочиташ ли да живееш незаконно с някой развратник? Марко е добър войник, който е чужд на лъжите и преструвките. Ти трябва да му бъдеш признателна за честта, че те взема за съпруга. Послушай твоя стар баща, който е по-опитен от тебе. Давам ти шест месеца, за да се приготвиш за най-важния акт в живота си…

— Имай милост към мене, неумолими татко! Не мога, не мога… Послушай молбата ми и не ме принуждавай да сторя нещо, което съвестта ми забранява.

Нещастната дъщеря на Микеле Марчело се хвърли на колене, хълцайки… Вече признанието така дълго скривано, бе дошло на устата й. Тя щеше да открие всичко на стареца, когато внезапно последният се обърна и се отдалечи, без да каже нито дума, обзет от страшен гняв.

Отчаянието я обзе. Знаеше, че нейният баща не ще прояви никаква милост. Виждаше се безвъзвратно загинала. Бъдещето й изглеждаше като една тъмна нощ, като един вечен ад.

Старият Марчело бе човек с твърди убеждения. Той считаше дъщеря си за дете, неспособно да вземе сериозно решение. Неговият родителски авторитет и гордостта му налагаха да се покаже твърд. Вярваше, че постъпва добре, принуждавайки Людовика към женитбата. Отказът на последната му се струваше като думи на едно твърдоглаво дете, което пренебрегва интересите си.

След като се наплака, Людовика излезе от унесеността си и напусна стаята на баща си.

Тя излезе вън, за да вдъхне от спокойствието на природата и заздрави своята душа, сломена от страданието. Вървеше меланхолично потънала в мрачни мисли, несъзнаваща това, което ставаше около нея. Движеше се под маслиновите дръвчета, които се простираха от палата до брега.

Вървеше така унесена, когато внезапно един глас, чийто тембър й бе познат, достигна до ушите й.

Тя се обърна и по лицето й се изписа изненада. Помисли първо да избяга, като луда, после почака, трепереща от страх.

— Сеньора Карманиола и нейният син Виторио… — промълви тя. — Господи, имай милост към мене!

— Добър ден, мое дете! — й каза дамата, като й предложи приятелски ръката си за целувка. — Ах, колко си бледа. Плакала си без съмнение. Разкажи ми какво се е случило!

Людовика издигна очи и погледна сеньората и нейния син, който стоеше настрана от нея, с ледено изражение на лицето…

Изпусна тогава силен вик. Бе видяла върху бузите на Виторио неизлечимите драскотини, които ръцете й бяха направили. Значи той бе авторът на чудовищното насилие, което я озлочести за цял живот! Клетникът носеше също един белег: този, който една жена му бе направила, като си отмъщаваше със слабите си сили.

Тя се залюля, като че ли ще падне.

— Тичай, синко, да потърсиш бащата на това бедно момиче! — каза сеньората на дон Виторио.

Но едва милостивата дама бе произнесла тия думи, когато Людовика се съвзе и, с едно свръхусилие, превъзмогна ужаса си и отчаянието си.

— Не, не, сеньора — каза тя. — Нищо не ми е, слабостта ми премина. Не се грижете повече за мене.

През това време Виторио се бе отдалечил на няколко крачки. Той си обясняваше ясно цялата тази мъчителна сцена. Знаеше много добре защо Людовика щеше да припадне, защо бе изпуснала ужасния вик, но се престори, че нищо не разбира и гледаше равнодушно. Очакваше с нетърпение да го настигне майка му, която помагаше на Людовика да се задържи на краката си.

— Ти страдаш, бедно дете — каза тя, милвайки бузите на младото момиче.

Нещастницата се обля в сълзи, горещи сълзи на отчаяние и болка. Тъгата като че ли я бе лишила от способността да говори. Тя плачеше безгласно…

Тя драговолно би разкрила на благородната и милостива жена, която й помагаше с такава грижа, престъплението на Виторио, но не искаше да разбие сърцето на майката. Сеньора Карманиола обичаше своя син и имаше вяра в него…

Людовика поблагодари на благородната сеньора за съчувствието, после се отдалечи бързо, като че ли бягаше от едно мъчително място.

Сеньората отиде при сина си и двамата продължиха разходката си. Виторио бе запазил спокойствието си, бе останал равнодушен и студен. Какво го интересуваше скръбта на младото момиче, което бе опозорил за цял живот. Беше доволен, че бе прекарал един развратен час, че бе задоволил егоистичния си каприз. Сега бе студен и равнодушен, както обикновено. Майка му, напротив мислеше непрестанно за печалната случка, на която бе свидетелка. Страданието на Людовика предизвикваше искрено съчувствие към нея.

Сеньората и дон Виторио, погълнати и двамата от различни мисли, стигнаха до тяхната вила, където старият болен сенатор лежеше на леглото си.

През това време Людовика бе тръгнала в противоположна посока на вилата Карманиола и бе седнала самотна под сянката на един храсталак. После тя започна да се моли на провидението да й помогне в нейното нещастие.

Нощта бе вече покрила със своя воал Гвидека, когато тя тръгна към палата, прибирайки се в стаичката си.

Тя си легна. Същите ужасни мисли, същите страшни сънища я занимаваха. Виторио й се явяваше непрестанно в нейния мъчителен сън, като едно отвратително видение.

Радостта да живее невинна като другите момичета, бе отнета завинаги на Людовика.

Любов, надежди, всичко бе загубено за нея. Тя чувстваше само страдание и гняв.

Чувстваше само омраза към своя подъл прелъстител.

Бащата на Виторио умря. Сеньора Карманиола напусна Гвидека със своя син и двамата патриции заживяха в своя палат край големия канал.

Людовика не видя вече проклетия благородник.

Един ден Доменико и Марко дойдоха на острова, за да припомнят на Микеле Марчело обещанието му и да уговорят с него деня на годежа.

Людовика потрепери като видя Марко. Тя не посмя да вдигне очи, нито да се приближи да него от страх, той да не забележи неестествената й пълнота.

Старият Микеле поздрави своя другар и неговия син с една любезност, която не му бе присъща. Той една можа да сдържи цялата си радост, която чувстваше, мислейки за близкия съюз на Марко и Людовика.

Той повика последната при тях и нещастницата трябваше да седне до тримата мъже, които вярваха, че се грижат за щастието й, а съживяваха болезнено тъгата в сърцето й.

Есента настъпи. Вече пет месеца бяха изминали от страшната нощ. Ако се осъществеше всичко, което нейният баща беше предначертал, след един месец щеше да стане венчавката й.

Но един случай, един щастлив случай, попречи на стария Микеле. Марко поиска датата на сватбата да бъде отложена с няколко месеца, понеже галерата, където бе на служба, трябваше да направи едно далечно пътуване. Сватбата можеше да стане чак след връщането на кораба, т.е. идната пролет.

Узнавайки тази новина, Людовика изпусна облекчителна въздишка. Това забавяне й се струваше като подарък от небето.

Старият Микеле, без да се посъветва с дъщеря си, говори от нейно име и заяви, че тя е решена да чака. Горкото момиче се показа тоя ден особено радостна. Не беше ли тази радост подозрителна. Но нейният годеник бе така зает, че не забеляза нищо…

Зимата настъпи. От дърветата на острова изпопадаха и последните листа. Всичко стана тъжно в градините и над околните води.

Людовика избягваше все повече да се показва пред баща си. Страхуваше се да не познае, че е в положение…

Обаче, един ден, ужасното и дълго скривано положение се откри. Микеле Марчело разбра всичко. Той я разпита. Тя призна.

Старецът загуби самообладание. Той поиска да бие, да разкъса на парчета недостойната си дъщеря. После се овладя и я изгони посред нощ вън от дома си. Тя чу след себе си, като страшно й зловещо ехо, проклятие, жестоката прокоба за нещастията и мизерията, които я очакваха.

Тя се опита още веднъж да смекчи гнева му. Върна се към него, хвърли се в краката му, замоли за милост. Но той я отблъсна и й каза да отиде да намери своя прелъстител.

— Ти не си вече моя дъщеря — викна той. — Ти си мъртва за мене. Ах, проклет да бъде денят, в който се роди!

Той й каза, че не желае никога да я види, че й забранява даже да носи неговото име, да го нарича свой баща…

Людовика избяга завинаги от къщата Къщата, където бе прекарала невинната си младост. Струваше й се, че всички фурии на ада са се опълчили срещу нея.

Тя се отправи в нощта, тичайки, заслепена от болка. Тя се отправи към пустата част на острова, далече от къщите и любопитните погледи. Тя достигна вътрешната част на остров Гвидека, която тогава беше засадена с борове. Влезе в гората и се скри в един гъсталак, като един див звяр, изгонен от дупката си. Две нощи и два дни изминаха, без да мръдне от мястото си. Тя посрещаше дъжда, морския вятър, без да се оплаква. Струваше и се, че е станала безчувствена за физическите страдания.

После почувствува, че е обзета от странна слабост. Като че ли цялото й тяло щеше да се разпадне. Тогава тя се посъвзе, изправи се и вървя като луда до момента, когато, изтощена от ужасните страдания, без сили припадна и се повали на брега, на няколко метра от вълните.

Остана така дълги часове. Нещастницата не можа да каже, колко време е траяло нейното полумъртво състояние. Най-сетне дойде на себе си. До нея лежеше едно малко момиченце, добре сложено, с отлично здраве. С буйност, тя грабна нежното създание в ръцете си, притисна го към сърцето си и го покри с целувки, с една нежност, в която имаше и радост и тъга.

После горещи сълзи блеснаха в очите й. Такъв бе поздравът на младата майка към това малко невинно създание, дошло на света без огнище, без баща, без име.

Тя заплака, мислейки за страданията, на които щеше да бъде изложена рожбата й, но майчинската й любов вля в нея нова сила. Тя целуна горещо невинното малко създание, което също плачеше, от глад и студ.

Тя покри детето с шала си, за да го запази от вятъра и дъжда, който бе започнал да вали.

На разсъмване, почувствува мъките на глада и на жажда. Разкъса част от шала си и пови с нея детенцето си.

После се домъкна със скъпоценния си товар до колибите на рибарите и търговците.

Те не познаха бедната просякиня. Едните й дадоха ядене, други за пиене, а една милостива жена й предложи убежище в едно малко незаето зимниче, където можеше да се подслони от вятъра и дъжда.

Вечерта настъпи. Тя се събуди от укрепителния сън, който бе спала през деня с детето си. Тогава я обзе отчаяние, омраза, отвращение към живота.

Какво щеше да стане с нея? Каква съдба я очакваше, нея и нейното бедно дете?

Тя се изправи с един скок. Искаше да отиде при Виторио Карманиола, да се опита да направи една смела стъпка, за да се хвърли на колене и да му поиска смъртта. Искаше да му занесе срама на неговото престъпление, да представи пред очите му цялата негова подлост. Устните й трепереха от гняв, мълвяха глухи проклятия.

Тя напусна зимничето и отърча към брега на острова. Шумът на вълните, които се разбиваха о брега, упражняваше върху Нея особено впечатление. Струваше й се, че един глас й шепне:

— На дъното на тия води ти ще намериш спокойствие. Хвърли се с твоето дете, в това море, което ти се усмихва и мами.

Людовика остана неподвижна дълго време на пустия бряг. Водата мокреше краката й, като че ли я мамеше към гибелта. Чувстваше неудържимото привличане на смъртта, която й предлагаха водите.

После тя се хвърли на колене и се замоли. Отново сълзи се зарониха по бледите й бузи. Поиска прошка от Бога и му направи една затрогваща изповед за всичко, в което можеше да се упрекне. Тя му каза сбогом и поиска прошка за стария си баща, който в заника на своя живот бе постъпил строго към бедната си дъщеря.

Тя целуна за последен път детето, което бе заспало в ръцете й, и щеше да премине несъзнателно от съня към смъртта.

32. Отвличането

Докато кралят на острова бе във Венеция, Анунциата Маринели бе станала майка на едно момченце.

Детето бе единствената радост на майката през отсъствието на Марино.

Често тя го притискаше нежно до своята гръд и го покриваше с целувки.

Положението на острова ставаше критично. Неприятелите затягаха всеки ден железния обръч. Бомбардировката бе усилена и непрекъснат дъжд от куршуми и гранати се изливаше върху нещастното островче.

Вече огнените снаряди бяха почнали да сеят смърт и разрушение близо до палата, в който живееха Анунциата и нейното дете.

Не само обсадата ставаше по-страшна, но Силвио Зиани дебнеше случая, когато ще може да нахлуе в острова и да изколи смелите му защитници.

Обаче привържениците на Маринели проявяваха отчаяна енергия. Те отговаряха без почивка на неприятелската канонада и отблъскваха победоносно всички нападения.

Обаче бедната Анунциата се отчайваше все повече и повече за изхода на сражението. Тя мислеше, че защитниците на острова ще паднат най-сетне, че техните сили ще се изчерпят малко по-малко.

Когато Марино щеше да се върне, тя се ужасяваше от едно преминаване през неприятелските линии. Дали щеше да успее като първия път.

Често се изкачваше на върха на фара и оглеждаше наоколо безкрайната водна шир… Но тя не виждаше нищо… Край брега бяха само неприятелски галери, наредени в обсадна линия.

Фалие и Оргосо, д’Артенай и Анафесто изпълняваха смело задачата си. Чудесна дисциплина владееше между войниците. Обаче началникът ръководителят Марино липсваше. Те вярваха в неговия решителен дух, в безмерната му смелост.

Кой знае? Може би той е умрял далече, станал жертва на подла клопка.

Всички тия мисли тревожеха привържениците на Маринели и влияеха на техните решения и тяхната смелост.

В действителност, колонистите на Санта Рока още не бяха показали никаква слабост. Неприятелите не знаеха нищо за отсъствието на Маринели… Но венецианските галери, стеснили своите линии и обстрелващи със своята артилерия близките води на острова, бяха принудили островитяните да се оттеглят зад своите укрепления и да се ограничат със защитата. Всякакво нападение срещу неприятелските кораби бе невъзможно.

Силвио Зиани бе усвоил тази тактика и всяка нощ някой от неговите платноходи кръстосваше близо до скалите и разузнаваше.

Островитяните се защитаваха добре, но техният кураж се изчерпваше поради безизходността, на която бяха осъдени.

Денем и нощем бяха нащрек, очаквайки непрекъснато нападение от страна на неприятеля, който не ги оставяше на спокойствие.

Никакво недоволство не се проявяваше между шепата храбреци. Всички бяха решени да умрат на своя пост, отколкото да изоставят благородния си господар. Но те виждаха как силите им се изчерпват. Някой стари артилеристи заспиваха понякога върху оръдията си, капнали от умора… Тия прояви бяха обезпокоителни за всеки разсъдлив наблюдател.

Анафесто не можа да се сдържи и заяви на своите приятели, че островът е заплашен от голяма опасност, ако Марино не се върне скоро и вземе решителни мерки.

Оргосо гореше от нетърпение и предлагаше морско сражение.

Д’Артенай констатира с тъга, че неговите муниции се привършват, но скрие тази подробност от всички, за да не ги лиши от смелостта им.

Що се отнася до Фалие, той бе вече решил да продаде скъпо живота си и разчиташе на едно скорошно щастливо или гибелно свършване на войната.

Флотата на Санта Рока бе значителна по сила и можеше да се мери с неприятелската, обаче, бе осъдена на пълно бездействие. Платноходите и галерите се намираха неподвижни в пристанището.

Обсадителите се радваха. Победата им се усмихваше. Бяха забелязали, че бреговите батареи бяха забавили стрелбата си. Един от техните разузнавателни кораби бе спрял, през една нощ, да съгледа, как островитяните опразваха тяхната флота, вече безполезна, от всички муниции, които се намираха върху тях.

Силвио Зиани бе изработил своя план. Венецианската ескадра трябваше да нападне острова на две различни места под прикритието на някоя тъмна нощ. Един двоен десант трябваше да се извърши и островът, притиснат от жива сила по суша и по море, щеше да бъде покорен за кратко време. Такава бе съкровената мечта на великия капитан.

Вече един от стражевите кораби, през една от миналите нощи, бе успял да пусне котва до едно пусто място недалеч от брега на острова. Капитанът и трима доброволци се бяха промъкнали покрай скалите, без да бъдат забелязани от часовоите, и бяха успели да подслушат разговора на няколко привърженици на Маринели.

Бяха узнали, че Марино не се намираше на острова.

Узнали тази важна новина, те се върнаха бързо на Кораба и побързаха да я съобщят на адмирала. Те добавиха даже, че недоволството вече се е появило на малкия остров.

В първия момент Силвио Зиани се отказваше да повярва, че незаконнороденият е успял да пробие блокадата. Но по този повод един от неговите офицери му припомни за чудноватото нападение, което преди няколко месеца галерите на Санта Рока бяха извършили срещу венецианската ескадра.

— Тогава стана едно голямо объркване, Превъзходителство — добави той, — благодарение на което Маринели е могъл да избяга с някой лек платноход.

Великият капитан, който познаваше безстрашието на незаконнородения, не се съмняваше вече, че той е отишъл във Венеция. Една лодка бе изпратена бързо в града на лагуните със заповед да уведоми държавния съвет за предприетите операции и да съобщи предположенията относно Маринели.

После той започна да размишлява върху решението, което трябваше да вземе.

Трябваше ли да атакува острова с жива сила, каквото бе първоначалното му намерение, или да употреби хитрост и търпение, като продължи обсадата?

Силвио Зиани, някога така решителен, се колебаеше. Островитяните щяха, без съмнение да окажат отчаяна съпротива на неговото смело нападение. Той щеше да загуби много от своите хора и даже рискуваше да види слезлите на брега дружини унищожени.

След дълги размишления той изработи нов план. Изложи подробностите му пред своя генерален щаб и събрания военен съвет, после премина от идеята към дела.

Един лек платноход получи заповед една вечер, когато всички оръдия наоколо бяха замлъкнали, да тръгне към острова. Пет офицери се намираха на него. Едно бяло знаме се развяваше на върха на мачтата му.

При вида на парламентьорското знаме много привърженици на Маринели дотичаха до брега, за да посрещнат пратениците на великия капитан.

Едва корабът бе опрял до скалите, видяха петимата офицери да скачат от скала на скала и да се доближават до мястото, където се бяха събрали колонистите. Този, който носеше бялото знаме, предаде с висок глас на групата островитяни условията на Силвио Зиани.

Той обещаваше на всички, че животът им ще бъде спасен, ако се предадат веднага. Марино Маринели ги бе напуснал и те бяха господари да вземат сами решение.

В случай на отказ, великият капитан щеше да отвърне с насилие. Той щеше да нападне острова и всичките му обитатели щяха да паднат под сабите на венецианците.

Смелите колонисти не се уплашиха от това изявление.

След кратко обсъждане, техните началници заявиха твърдо на пратениците, че предпочитат да загинат, отколкото да се предадат.

Парламентьорите, разбирайки, че всяко настояване е излишно, се завърнаха на кораба си. Преди да се качат, отправиха последно предупреждение на островитяните:

— Знайте, че намерението на адмирала не е да извърши клане. Тия от вас, които се съгласят да напуснат острова, ще намерят приятелски прием на нашите кораби.

И тоя апел остана без отговор.

Силвио Зиани обаче разчиташе, че множеството бегълци ще се явят през следните нощи, но надеждите му не се оправдаха.

Разгневен, той реши незабавно да започне ожесточено и разрушително сражение.

Няколко дни по-късно, една вечер, неочаквана случка събуди вниманието на великия капитан. Един търговски кораб, който минаваше в открито море, спуснал в морето лодка, в която имаше двама души, които идваха от Венеция, за да предадат, както казваха, важно известие на адмирала.

Съобщението за това посещение изненада малко Силвио. Смелостта и хитростите на Маринели бяха станали легендарни сред моряците от ескадрата. Часовоите си го представяха като фантом, като едно мистериозно същество, способно да се, бори срещу всички.

Преди да приеме двамата лодкари, Силвио Зиани заповяда на няколко свои офицери да проведат разпит, за да установят тяхната истинска самоличност.

Но всяко подозрение бе разпръснато скоро. Пиетро и Себастиано бяха бързо разпознати.

— Откъде идете и какво правите тук на острова? — запита изненадан Зиани.

— Ние ви носим тайно послание, господарю — отговори Пиетро. — Вземи ни във вашата кабина, понеже никой не трябва да чуе, какво ще ви кажем.

Зиани разбра. Той отведе двамата мъже в една малка стая, намираща се в дъното на галерата.

Там Пиетро съобщи на Силвио обекта на своята мисия.

— Грациозната сестра на великия капитан, дожесата — каза полицаят, — изпраща поздрави на уважаемия си брат и е дала заповед на Пиетро и Себастиано, служители на инквизицията, да проникнат в остров Санта Рока и да отведат съпругата на Маринели.

Силвио изгледа за момент учудено двамата шпиони. Изглеждаше смаян от такъв смел план.

— Готови ли сте? Решени ли сте да изпълните вашата мисия? — попита той.

— Разбира се, господарю — отговори Пиетро. — Ние разчитаме, че ще можем да се заловим на работа през следната нощ.

— Сигурни ли сте, че съпругата на пирата се намира на острова?

— Надяваме се, господарю, че ще реализираме плана си. Великият капитан тогава им съобщи новите си решения.

— Вие пристигате в добър момент, — каза той. — Утре вечер ще започнем нападение срещу острова на три различни места. Ние ще се опитаме чрез тройна офанзива да разбием силите на острова. Вие ще се опитате, от своя страна, да излезете на някое пусто място на брега и да се промъкнете до вътрешността на острова. Така планът на моята сестра ще се съгласува напълно с моя. Освен това едно друго обстоятелство ви благоприятства. Маринели не е на острова. Знаете ли?

При тия думи двамата шпиони изразиха изненадата си от новината.

— Как? — викна Пиетро. — Марино Маринели не е ли в палата, при своята съпруга?

— Той е напуснал Санта Рока — отговори великият капитан — и е отишъл вероятно във Венеция.

— Тогава нашата работа е улеснена! — извика Пиетро. — Ние не очаквахме подобна новина.

Себастиано също изрази радостта си.

Великият капитан обеща да предостави на тяхно разположение една лодка, за да могат да отведат пленницата на адмиралския кораб, в очакване пренасянето й във Венеция.

Предложи им и двама другари, негрите Хасан и Сазим, за да им помагат.

Но полицаите се отказаха от помощта на черните шпиони.

— Не, господарю — отговори Пиетро. — Ние не желаем да намалим наполовина наградата, която ни е определена. Предпочитаме да действаме сами. Имаме друга молба към великия капитан. Възможно ли е, ваше превъзходителство, да ни остави на борда до утре, като ни даде кабина и храна.

Силвио Зиани удовлетвори желанието на двамата шпиони. Заповяда да им приготвят специални хамаци и да им сервират разкошна вечеря. После той ги напусна, оставайки ги да хвалят добрината му.

На следния ден бомбардирането започна с двойна сила. Великият капитан бе дал заповед да не пестят мунициите, понеже от Венеция пристигаха нови пратки от куршуми и гранати.

Битката изглеждаше, че ще бъде безмилостна. Силвио Зиани бе решил да разруши острова изцяло, ако това бъде необходимо.

Привечер, според заповедите на адмирала, флотата се раздели на три групи. Всяка от тия групи избра като обект на своята артилерия по едно от най-слабите места на острова.

Скоро ужасна градушка се заизсипва върху храбрата колония.

Обсадените отговаряха слабо. Техните муниции бяха на изчерпване и д’Артенай бе дал заповед на артилеристите да бъдат пестеливи.

Когато нощта покри с воала си ужасите от бомбардирането и венецианските галери бяха прекратили стрелба, приятелите на Маринели се събраха в кулата на съвещание.

По всички лица се забелязваше тъжно изражение. Бъдещето беше мрачно и пълно с опасности. Но никой не прояви ни най-малък признак на уплаха или отчаяние.

Фалие и д’Артенай и се съмняваха, че венецианците скоро ще предприемат атака, било през нощта, било следната вечер. Оргосо застана на същото мнение. Единствено Анафесто не вярваше във възможността за едно сражение.

Но мнението на болшинството надделя. Бе решено слабите места, които можеха да бъдат избрани от неприятеля, за да стовари войските си на брега, да бъдат защитени колкото е възможно по-добре.

Д’Артенай, Фалие и Анафесто съсредоточиха всичките си сили на острова върху опасните позиции, докато Оргосо получи задача да наблюдава от върха на кулата неприятелските движения.

Внезапно, в гъстата тъмнина, изпъкнаха зловещите светлини, осветяващи тук-там укрепените скали. Огнените снаряди на обсадителите бяха подпалили множество от къщите, определени за моряците и намиращи се в края на защитната линия.

Множество снаряди бяха паднали в пристанището, нанасящи разрушение по мостовете на неподвижните кораби.

Анунциата в този момент бе в спалнята си. Трясъкът на канонадата я разтревожи и нейното чело, някога сияещо от радост, се набръчка от тежки мисли. Палатът се залюля до основите си, като че ли раздрусан от някакво подземно оръдие.

При вида на пламъците, които се издигаха на няколко места на острова, Анунциата бе обзета от голямо отчаяние. Тя се хвърли на колене и започна да се моли усърдно.

Тя чувстваше, че ако Марино не се върне в кратък срок и не вземе спешни мерки, всичко е загубено.

Внезапно Джустина, вярната прислужница, която бе натоварена да пази детето, когато майката не можеше да се занимава с него, влезе в стаята на господарката си и съобщи за Оргосо.

Какво означаваше това посещение в толкова късен час.

Обзета от черно предчувствие, бедната жена потрепери с цялото си тяло. После тя отиде сама в салона, където Оргосо я очакваше.

— Извинете, сеньора — каза той с жест на голямо уважение — че ви смущавам в подобен час на нощта.

— Какво? Какво има, сеньор? — попита Анунциата с разтуптяно от вълнение сърце. — Какво се е случило? О, кажете ми всичко! Не скривайте нищо от мене! Несигурността е по-болезнена от страданието…

Оргосо отговори с твърд и спокоен глас:

— Дойдох сеньора, за да ви подготвя за неминуемите събития. Храбрата колония на Санта Рока е пред голяма опасност. Тия дни, даже може би още тази нощ, островът ще бъде обект на нападение от неприятеля, двадесет пъти по многоброен от нас. Вие знаете, че страшна умора е налегнала нашата малка храбра войска; знаете също, че мунициите ни се изчерпват. Но не вярвайте, че някой от нас ще отстъпи. Ние всички сме твърдо решени да умрем за Марино Маринели и общата клауза. Ние сме решени да уважаваме до смърт клетвата, която свързва всички ни под властта на вашия съпруг, нашия обичан началник.

— Уви, къде е той? Къде е моят скъп Марино? Нямаме никакви известия. Може би е попаднал в клопка…

— Бог ще ни го върне скоро, сеньора, за да поеме командването на острова! Само той може да ни спаси!

— Как? Какво казвате? Санта Рока загубена ли е? — извика Анунциата с ужас.

— Нищо не може да се каже, сеньора — отговори Оргосо със спокойствие. — Нападението още не е започнало. Нашите войници са пълни със смелост и може би ще успеят да прогонят неприятеля. Няма нищо за отчайване, сеньора. Съдбата е господар на всичко. Каквото и да се случи, не губете смелост! Не забравяйте, че сте обкръжена от верни приятели, които, в часа на най-голяма опасност ще ви закрилят с телата си, отколкото да ви напуснат. Имайте пълно доверие и бъдете спокойна, сеньора. Ваши привърженици и ваши защитници са всички колонисти на острова, свързани в единен съюз!

Анунциата благодари на добрия Оргосо за успокоителните и насърчителни думи.

— Аз съм уверена във вашата откровеност, сеньор — каза тя. — Зная, че когато тук има такива верни и храбри хора, няма от какво да се страхувам. Но аз имам едно желание, в което личи целият ми страх. Нека Бог закриля всички ни! Нашата съдба е в ръцете му.

При тия думи Оргосо направи дълбок поклон пред Анунциата и се сбогува с нея, за да отиде на поста си на върха на кулата.

Трудно бе да се наблюдават през гъстата тъмнина движенията на неприятелските кораби. Освен това, последните бяха загасили светлините си и само непрестанният огън на оръдията, носещ смърт и разрушение, бе единственото указание за позициите им.

Но по това време на годината нощите бяха краткотрайни. Скоро зората се появи и Оргосо можеше да наблюдава добре.

Когато адмиралът на Маринели напусна Анунциата, тя се прибра в спалнята си, където Джустина бдеше над спящото момченце.

Понеже бе вече късно през нощта, тя освободи прислужницата си. После коленичи до люлката на бебето, целуна го и замоли провидението да спаси невинното създание от ужасите, които щяха да настъпят.

После мислите й се объркаха… Тя се унесе в любовни мисли, видя се с Марино някъде далече. Внезапно се изтръгна от сладостния сън и в душата й отново се загнездиха черните предчувствия, неописуемият страх… О, това видение бе само химера. Тя нямаше да го види вече…

Тази нощ тя не си легна. Бе седнала върху един диван, напълно облечена, готова да посрещне неприятелите на Марино, ако това бе необходимо.

Навън се чуваше непрестанно глухият тътнеж на артилерията. Островитяните отговаряха още на стрелбата на обсадените, но тяхната стрелба ставаше все по-бавна. Те се страхуваха да не привършат твърде рано мунициите си. Желаеха да могат да действуват ефикасно в последния момент.

Детето, обаче, спеше със спокойствие, присъщо на възрастта му.

Анунциата най-сетне отстъпи пред умората и задряма на свой ред. Но образът на Марино витаеше непрестанно пред очите й. Тя правеше големи усилия над себе си да не заплаче с горещи сълзи като дете.

Анунциата живееше сама със сина си в своите апартаменти. Джустина, нейната вярна слугиня, спеше в една отдалечена стаичка на края на големия коридор. Стаите на другите слуги бяха в долния етаж и се намираха далече от тия на господарката им.

Младата жена, свикнала със скромност, не обичаше да вижда много слуги около себе си. Тя обичаше сама да си прислужва.

Впрочем от какво можеше да се страхува всред своите предани привърженици? Тя даже не затваряше вратите на своя апартамент. Бе добра към всички и те я уважаваха. Тя не бе предизвикала у никого озлобление или завист.

Обаче една опасност, една тайна опасност заплашваше Анунциата.

Тя напразно бе затворила вратата си, бе поставила всички вътрешни подпори. Нищо не бе в състояние да я спаси от хитрия неприятел, който я дебнеше.

Двамата мъже, които бяха получили подлата мисия да отвлекат съпругата на граф Санта Рока, не бяха от тия които можеха да бъдат спрени от здрава ключалка или от храбър слуга.

Какво им струваше животът на един човек? Те познаваха само две чувства: алчност към златото и страх от инквизицията.

Как двамата шпиони бяха успели да проникнат на острова?

Великият капитан бе поставил на тяхно разположение една лека лодка, в която се бяха качили, използвайки нощната тъмнина. Бяха използвали бомбардировката, за да слязат на едно място дето нямаше войски.

Никакъв часовой не ги забеляза. Тяхната лодка бе с малки размери и те я прикриха между скалите. И най-внимателният часовой не би могъл да я открие.

После залазиха но корем по пясъка, запълзяха по ръце. Пиетро вървеше напред. Себастиано го следваше отблизо.

Тръгнаха по дължината на гранитните маси, докато стигнаха до един отвор между тях.

Те застанаха неподвижни за момент и се ослушаха. Нищо Не се движеше. Пиетро забеляза един часовой, поставен на известно разстояние върху височината на една скалиста платформа, но последният, без съмнение, не беше забелязал шпионите, понеже стоеше неподвижен на поста си.

Щом двамата полицаи си дадоха сметка, че всичко бе спокойно и пусто наоколо, те продължиха да вървят напред, като запълзяха отново.

Скоро се намериха върху една тревиста почва, обрасла и с храсталаци.

Пиетро изправи глава, за да си даде сметка, дали са на прав път, обаче не можеше да вижда далече. Едва можа да различи мястото, на което се намираха двамата.

Различи в далечината светлините на складовете и крепостите. Чу също командите, произнасяни с висок глас от офицерите, патрулиращи във всички посоки.

Решителният момент настъпи. Без да губят време, двамата мъже запълзяха по дължината на хълма, който се издигаше наблизо.

Но внезапно Пиетро, който се бе надигнал още веднъж, се хвърли по корем в тревата и стисна Себастиано за ръката, за да го задържи.

Бе дочул подозрителен шум. Действително, след няколко минути, неговото предчувствие се потвърди. Едно отделение, натоварено да надзирава часовоите по брега, идеше по пътя.

Ако един от тия хора забележеше двамата шпиони, залегнали в тревата, с тях беше свършено.

Войниците минаха с горда и смела стъпка. Анафесто сам водеше малката група. Никой от тях не забеляза полицаите. Скоро групата се загуби в далечината. Чуваше се само глухият и ритмичен шум от стъпките на отдалечаващите се…

— Опасността премина — каза съвсем ниско Пиетро на другаря си. — Да се заловим без бавене на работа!

При тия думи Себастиано се изправи на свой ред и двамата продължиха пътя си, като се промъкваха дебнешком от един храст до друг, докато стигнаха в съседство с църквата Санта Рока.

Те можаха да различат палата на краля на острова.

Входът бе широко отворен. Никакъв часовой, никакъв слуга не се виждаше там. Пълно мълчание владееше около разкошното жилище. Обаче няколко лампи бяха останали да светят през цялата нощ във вътрешността на палата.

Пиетро и Себастиано забелязаха две или три слаби светлини, които блестяха зад прозорците на княжеския апартамент.

Но двамата злодеи бяха много близко до целта, за да се колебаят.

Те застанаха за момент неподвижни и се заослушваха, като че ли се страхуваха да не бъдат изненадани. Пиетро изгледа с проницателните си очи мрачния вестибюл, прилепи ухото до стената, но не чу нищо. Слугите бяха си легнали отдавна и изглеждаше, че се безпокоят твърде малко за обсадното положение, в което се намираше островът.

Двамата мъже се изкачиха смело по стъпалата, после намериха вратата, която водеше към салоните на кралицата.

Отвориха. Забелязаха небрежно хвърлени върху фотьойлите женски дрехи, едно голямо скъпо манто. Значи не бяха се измамили.

Една малка лампа още светеше върху масата пред една картина на Св. Дева.

При вида на тоя образ двамата полицаи се прекръстиха, като че ли предприемаха някакво свято и честно дело. После се приближиха предпазливо до завесата, която прикриваше един от ъглите.

Пиетро я отстрани тихо, после се обърна към другаря си и му посочи Анунциата, която дълбоко спеше.

Лицето на Пиетро засия от радост. Той видя най-сетне в своя власт тази, която го бе презряла и отблъснала.

Никога очите на злодея не бяха изпускали такъв зловещ, такъв тържествуващ блясък. Те пръскаха искри на хищност. В тях се четеше омраза и дива страст.

Полицаят погледна наоколо, за да се увери, че никоя слугиня не ще дойде да ги смути в злодейската им работа или да вдигне тревога; после се приближи заедно със Себастиано до спящата и вдигна една кърпа, която се намираше до леглото.

Анунциата продължаваше да спи дълбоко. Изглеждаше като че ли безпомощно се оставя в ръцете на неприятелите си.

Но внезапно тя направи едно движение. Като по чудо се събуди. Отвори очите си и видя застинали в ъгъла на стаята двамата шпиони.

Тя потрепери от ужас и помисли, че сънува лош сън.

— Света Богородице! Запази ме! Пиетро!… — извика тя с глас, задавен от страх.

Злодеят отново се закикоти зловещо. Тигърът държеше плячката си.

— Не викай — каза й той със спокоен и ужасяващ глас — или ще те убием!

— Назад, проклети негоднико! — произнесе тя с възмущение. — Не ме докосвай, клетнико!

Без да се бави, Пиетро се хвърли върху нея, покри й главата с голямата кърпа, която държеше в ръка, докато Себастиано извади въжето от джоба си и върза ръцете и краката на Анунциата.

Нещастницата напразно оказваше отчаяна съпротива. Тя се дърпаше, бореше се с всички сили. Виковете й се задушаваха под платното.

Двамата полицаи хванаха жертвата си, единият за раменете, другият за краката, и се приготвиха да я изнесат вън от палата.

По една случайност никой от слугите не бе чул виковете на Анунциата. Негодниците преминаха през големия коридор, отвориха отново вратата, без да бъдат обезпокоени.

После те преминаха със своя скъп товар край църквата, и тръгнаха по пустия път, по който бяха дошли.

Внезапно Анунциата изпусна нов вик, един сърцераздирателен вик. Споменът за нейното изоставено дете, в ръцете на неприятелите, които мислеше за господари на острова, измъчваше майчиното сърце.

Вместо отговор, негодниците, които се видяха в опасност, стиснаха още по-силно кърпата и задушиха виковете й.

Те стигнаха до скалите, без да бъдат обезпокоени. Обаче бяха удвоили предпазливостта си. Някакъв минаващ патрул, някой внимателен часовой можеха да ги изненадат, да заловят и двамата на края на целта.

Но тъмнината ги закриляше чудесно. Никой от хората на д’Артенай не подозираше драмата, която се разиграваше върху пустата дюна.

Негодниците прекосиха скалите през прохода, който природата бе направила и достигнаха до пясъчния бряг.

Анунциата бе загубена! Тя още се бореше отчаяно. Но въжетата парализираха движенията й. Тя оставаше неподвижна, изтощена от умора и страдание.

Внезапно множество гърмежи се разнесоха от височината на скалите. Няколко разузнавачи, които бяха забелязали силуетите на двамата мъже дотърчаха. Обаче много късно!

Пиетро отговори на тяхната стрелба с едно избухване на смях. Беше вече поставил Анунциата в лодката и бе се настанил там заедно със Себастиано.

В момента, когато те грабнаха греблата и се отдалечиха от брега, няколко души дотърчаха на плажа… Отново се разнесоха изстрели. Но смелите стрелци изоставиха скоро преследването и избягаха на свой ред. Два разузнавателни кораба, натоварени с войници, бяха се доближили до лодката и я взеха под свое покровителство.

Лодката изчезна по забулените от мрак води, прибирайки се към ескадрата. Още няколко минути се чуваше шум от венециански куршуми, които се удряха във влажните скали.

33. Марино намира баща си

Спокойствието на нощта се разстилаше върху Венеция и нейната околност. Под звездното небе тук-там се открояваха под лунния блясък величествените камбанарии.

Камбаните звъняха и техните мелодични звуци се разнасяха и бавно замираха върху леко набраздените води.

Понякога някои закъсняла гондола се плъзгаше по спокойните води и оставяше малки вълнички след себе си.

Марино, напущайки остров Сан Николо, не се отправи към Пиацата, а по пътя за Орфано.

Той имаше за върховна цел да проникне в „позите“, страшните мрачни и влажни килии.

Чувстваше се въодушевен от свръхестествена смелост и не мислеше вече за смъртта, която можеше да го дебне в сянката. Само мисълта за дълга изпълваше душата му.

Той отиваше срещу най-голямата опасност. Някой бдящ полицай можеше да го забележи, да вдигне тревога, и тогава всичко би било напразно…

С няколко удара на греблата смелият лодкар достигна ужасните стени, зад които линееха, в мълчание и забрава, многобройните жертви на кървавия съд.

Той трябваше да намери най-сетне потвърждение за своите опасения. Действителни ли бяха те? Старият дож дали беше мъртъв, загинал от страшни мъки? Или още живееше, по чудо оцелял от страданията?…

Маринели трябваше да благодари на случая. Той вече се намираше между постовете на стражата, под корнизите на ужасните стаи на истината. Едно силно течение влачеше лодката му и той нямаше нужда да гребе…

Той си спомни, всред вълнението си, за Анунциата. Видя я да се моли за него, коленичила до своето дете. Но видението скоро изчезна от очите му. Анунциата не беше ли в сигурност, под закрилата на неговите верни другари.

Той се приближаваше до целта. Маневрираше предпазливо, после постави греблата в лодката, за да не издаде присъствието си с пляскането на водата. Вече се различаваха глухите охкания на затворниците, прозвучаващи през малките дупки на стената, подобни на крепостни бойници.

Марино познаваше всички ъгли и ъгълчета на грамадния затвор. Той бе обходил цялата страшна сграда през дните на своето детинство. Познаваше всички тайни изходи, всички залутани коридори.

Той се спря пред ниския подвижен мост, откъдето полицаите бяха свикнали да влизат и да излизат, без да бъдат забелязани, когато трябваше да изпълняват своята ужасна дейност.

Марино привърза лодката си за една желязна халка в стената, после се промъкна през отвора и навлезе в коридора.

Застана за момент неподвижен и се ослуша. Нищо не се движеше в канала, нито в галерията пред него. Марино бе маневрирал с лодката така предпазливо, че никакъв шум не бе издал пристигането и спирането на лодката му.

Той напредна с бързи крачки, сигурен в пътя си. После се спря отново. Намираше се пред една голяма желязна врата, която спираше достъпа до затворническите килии.

Според един обичай, който новите деспоти не бяха променили, тази врата бе винаги отворена. Трима души бяха безпомощни да я тласнат. И, впрочем, можеше ли да има опасност от бягство? Други врати, двойни и тройни, снабдени със здрави ключалки държаха затворниците в техните килии. Кой можеше да се осмели да мине през Орфано, без да потъне в него завинаги?

Марино напредна смело в тъмнината. Въздухът ставаше все по задушен и по-смрадлив. Никаква светлина не се забелязваше по черните и влажни стени.

Галерията, по която вървеше Марино, водеше направо в залата на пазачите. С предпазливост той се стараеше да заглуши шума от стъпките си и се движеше пипнешком край стената. Потърси входа на една друга галерия, която водеше към „позите“. Тъмнината изглеждаше още по-непроницаема, отколкото в първия коридор.

Обаче, тази галерия се освети внезапно към средата от жълтеникава светлина, която падаше от фенер, закачен на тавана. На това място една врата, прикрита в стената, даваше достъп до Стаите на истината и залите на полицаите. Често Бурони и неговите помощници влизаха и излизаха оттук.

Марино удвои вниманието си. Той се излагаше на голяма опасност. Но за щастие, никой не се показа.

Всичко изглеждаше пусто. Той прилепи ухо о стената, за да се убеди по-добре… Не чу никакъв подозрителен шум.

Тогава пристъпи с твърди крачки и се отправи към стъпалата, които водеха направо към подземните килии. Там владееше зловещо мълчание, което бе смущавано от глухите охкания на невидимите мъченици.

Марино не можа да не потрепери, мислейки как нещастниците изживяха в страшни мъчения последните дни от живота си.

Горчивите проклятия по адрес на тримата инквизитори се примесваха с безпомощни оплаквания.

Но безсърдечните патриции изпълняваха със студенина своята зловеща работа. Едно подозрение бе достатъчно да направи от невинния виновник. Наказанието бе винаги ужасно. Държавното право, единственият закон им даваше право да наказват строго всички престъпления. Те не носеха никаква отговорност. Всяка произнесена присъда бе незабавно изпълнявана и маскираният съд очакваше полицаите да му доведат нови жертви.

Тяхната съвест бе мъртва. Разкаяние, срам, угризения на съвестта за тях не съществуваха. Те си играеха с хората, като с бездушни предмети. Никога не им идваше наум, че един ден те ще бъдат изправени да отговарят пред един съдия по-могъщ и по-властен от тях.

Виторио Карманиола, великият инквизитор, бе старец с побелели коси, с треперещи и сгърчени ръце. Често, зад неговата качулка клепките му се затвориха и той бе безпомощен да ги държи отворени.

Големият палач, вторият инквизитор, бе винаги студен и намръщен. Никога не се вълнуваше, никога не се усмихваше, никога лицето му не изразяваше какво и да е чувство. Той вършеше работата си автоматически. Великият инквизитор бе за него олицетворение на правосъдието.

Що се отнася до Марко Контарини, най-младия от тримата, неговото сърце бе затворено и лишено от всякакви човешки чувства. Той също изпитваше уважение и възхита от двамата си съучастници, и се стараеше никога да не им противоречи. Впрочем имаше ли това право. Тия трима души, така единодушни наглед също се дебнеха един други. Той, последният дошъл, можеше да стане на свой ред жертва на своите двама колеги. Кой щеше да го защити? Никой. Понеже нито един венецианец не знаеше нито имената, нито лицата на тримата инквизитори…

Марино се намираше пред ужасните килии. Той заслиза бавно, стъпка по стъпка, по хлъзгавите стъпала и достигна до коридора, по който се намираха всичките железни врати, затварящи здраво подземните килии.

Ужасен въздух, задушен и влажен едновременно, дишаше храбрецът.

Марино бе събрал чрез своя верен Горо точни сведения за месторазположението и ролята на разните килии, които изпълваха избата. Знаеше точно къде се намира тази на баща му.

Той напредваше смело, бутайки с ръце стената, за да различи чрез пипане дирената врата.

Никаква светлина не осветяваше коридора с множество гънки. Последният сам изглеждаше като страшен затвор.

Марино трябваше да се осланя на пръстите и на ушите си, за да върви напред. Очите не му служеха за нищо.

Той се спря за момент и заслуша. Не чу никакъв подозрителен шум. Само охканията и въздишките на затворените смущаваха подземното мълчание.

През няколко пролуки на тавана падаше вода, капка по капка, с монотонен шум върху плочите.

Всичко в тия зловещи места напомняше за смъртта.

Марино намери най-сетне голямата желязна врата, която търсеше.

Отвори я… Сърцето му затуптя до пръсване в гърдите. Най-сетне бе достигнал целта на своето пътуване.

Вратата бе тежка, масивна, разядена от ръждата…

Най-сетне под силните мускули на Марино тя се отмести бавно.

Марино слезе по нови стъпала, също хлъзгави. Като че ли слизаше с по едно стъпало по-надолу към смъртта.

Спря се отново и се ослуша. Никакъв шум, никакво движение, никакво дишане не издаваше присъствието на живо същество в дъното на „позите“.

Той се поколеба, обезпокоен. Дали предчувствието му се оправдаваше?…

— Татко мой — каза най-сетне той с глас, който се стараеше да направи по-тих, — бедни ми татко, любими татко! Аз съм, синът ти Марино, който е дошъл да те освободи, да те върне при дневната светлина. Направи ми някакъв знак! Покажи ми присъствието си! Идвам да те спася!

Никакъв звук не се чу. Същото зловещо мълчание владееше в каменната дупка. Само шумът на водните капки, стичащи се от влажните ъгли, разнообразяваше със своя ритъм тъжните часове в това безслънчево място.

Марино потрепери. Той завика отново.

— Татко мой! — изрече той с по-силен глас. — Марино Гримани, благородни доже, татко мой. Твоят син е дошъл при тебе, за да те спаси. Чуй гласа на кръвта си.

Но и този път никой не отговори.

Тогава Марино слезе тихо, бавно по влажните стъпала, за да се увери. Може би старецът спеше. Може би не чуваше зова на своя син.

Той навлезе по дълбоко в дупката. Отново запипа с трескави ръце по стените, които го окръжаваха, по влажните плочи… Пръстите му напипаха снопчета слама, остатък от мръсно легло, издаващи нетърпима воня. После внезапно почувства нещо студено. Бе се докоснал до нещо гладко, намокрено с вода, което изглеждаше като дреха…

Потрепери от ужас. Бе се докоснал до една сбръчкана ръка, костелива и мършава, която лежеше неподвижна…

Марино отстъпи ужасен. Разбра, че се намира до труп.

Промълви няколко молитвени думи, после се наведе отново над тялото, попипа лицето, гърдите, шията. Можа тогава да констатира, че нещастникът бе удушен… Въжето още висеше около шията му.

Кой беше този мистериозно убит?

Бе ли той дожът или някой друг?

Марино не се осмели да си въобрази това. Той помисли, че неговият баща вероятно е бил пренесен в друга килия и че някой друг каторжник е екзекутиран в тази килия.

Но той искаше на всяка цена да има потвърждение на съмнението си. Искаше да се увери още тази нощ, презирайки смъртната опасност, на която се излагаше.

Той се изкачи предпазливо по стъпалата, по които бе слязъл, отвори тежката врата после тръгна с тихи стъпки из галерията, която се простираше край Стаите на истината. Искаше да откачи фенера, който висеше на стената, по средата на коридора и го осветяваше цялата нощ. След това щеше да се върне при трупа, за да го разгледа.

Тази кратка екскурзия бе пълна с опасности. Често полицаите или офицерите преминаваха през коридора, за да направят някоя проверка из килиите.

Но Марино бе забравил всякаква предпазливост и мислеше само за своята благородна задача. Той успя да откачи фенера, без да бъде обезпокоен. Върна се и пак слезе по стъпалата без да бъде забелязан.

Тогава с ужас видя страшното и окаяно положение, в което се намираше килията. Стените бяха покрити с едри капки влага. Хлъзгавите стъпала бяха покрити с мъх.

Марино превъзмогна ужаса, който му вдъхваше този, зловещ декор, й заслиза по стъпалата предпазливо, страхувайки се да не падне и събуди стражата с шума на своето падане.

Достигна най-сетне до трупа. Последният лежеше върху плочите, напоени с влага, с глава обърната към стената. Тази глава бе с бели коси.

Марино потрепери с цялото си тяло. Бе отправил върху лицето на нещастника лъчите на фенера си и бе познал стария си баща!

Бе видял лицето му, с благородническа осанка, на което смъртта бе сложила своя отпечатък.

Марино, обзет от неописуема болка, се хвърли върху трупа, проливайки поток от сълзи, като дете.

После целуна челото, обезцветено от смъртта, като че ли старецът не бе заспал и щеше да се събуди, за да види любовта на сина си.

Внезапно лампата угасна. В своето отчаяние, Марино несъзнателно я беше бутнал. Отново непроницаема нощ покри със своето було зловещия затвор.

Но граф Санта Рока, отдаден на своята скръб, не обърна внимание на това.

Той не преставаше да въздиша, коленичил до трупа на своя баща.

Беше пристигнал твърде късно, за да го спаси. Разкайваше се горчиво, че се бе забавил. Обвиняваше се в престъпление, което не бе извършил.

Изведнъж му се стори, че някакъв гробовен глас му казва:

— Не ме оплаквай! Аз най-сетне намерих щастието си, далеч от земните пороци. Марино, скъпи синко, стани! Иди, благословен от твоя баща, и отмъсти на неговите убийци! Накарай ги да изкупят страданията, на които бяха го подложили.

Тия думи, казани на Марино от някакъв вътрешен глас, възбудиха в него смелостта му. Чертите му се опънаха й лицето му придоби енергично изражение. Той стисна юмруци и прокле злодеите, които бяха убили баща му.

— Те ще умрат от ръката ми! — извика той — И цяла Венеция ще танцува над труповете им. Приближава часът на кървавия карнавал, когато целият град ще види един кървав пейзаж; часът на изкуплението приближава за Луиджи и неговите отвратителни съучастници.

После той се наведе отново над труда на своя баща.

— Благородни господарю, татко мой — Каза той с глас, в който се четеше едновременно нежност и уважение. — Твоят гроб не ще бъде в този мръсен затвор, а в едно място, което някога ти е било скъпо — морето, което ще те скрие в своите бездни от любопитните. Ти обичаше това море, всяка година отпразнуваше венчавката си с него… и тогава то утихваше внезапно. Разпенените вълни изведнъж се обръщаха на леки бразди, които тихо се плискаха о дожовата гондола като че ли ти отдаваха почит. Сега тия води ще станат твой гроб. Те ще изразят съжалението на природата. Тяхното вечно шумолене, тяхното бучене ще бъдат погребалното ти оплакване.

Марино взе трупа на баща си в своите ръце, после се изкачи по стъпалата с тежкия си товар.

Той се отправи с голямо усилие към желязната врата.

Последната, за щастие бе останала полуотворена, но едва се намери на средата на стълбата, когато чу подозрителен шум.

Стори му се, че някой идеше в мрачния коридор над него. Застана неподвижен. Обаче и стъпките също спряха… Марино бе чут…

Няколко секунди изминаха. Двамата мъже останаха в мълчаливо очакване, без да се виждат един друг. Всеки очакваше другият да тръгне.

После Марино чу мистериозния посетител да се приближава.

Чу го също да поставя внимателно крака си на първото стъпало на горната част на стълбата, после на второто и да слиза…

Кой бе този мистериозен посетител? Той не можеше да бъде някой от тъмничарите, понеже те не идваха никога в полунощ в мистериозните затвори. Те бяха свикнали да правят своята обиколка сутрин и не нарушаваха никога този обичай. Освен това, винаги носеха по един фенер. Непознатият напротив, напредваше като някое черно видение.

Марино стисна здраво в ръцете си трупа на своя баща и се облегна с гръб на стената, за да остави непознатия да мине.

Скоро двамата се намериха съвсем близо един до друг.

Една минута измина. И двамата изпитваха страх. Изведнъж един ужасен вик се разнесе в тъмнината.

— Проклятие! Напипах главата на един труп! Пазачи, тичайте, дайте светлина!

Марино позна гласът на дожа…

— Луиджи! — произнесе той ниско.

— Гръм и мълния, заповядах да донесат светлина! — извика отново дожът, който бе побледнял от ужас и се опитваше да се изкачи по стъпалата с треперещи от страх крака:

— Пазачи на помощ! Един фантом.

Най-сетне двама мъже дотърчаха, двама от наемните убийци, които бродеха непрестанно из коридорите на палата, очаквайки заповедите на инквизиторите.

Тия мизерници принадлежаха към ужасното съдружие, наречено „Червена ръка“, на което всеки член бе свързан с другите с нерушима клетва.

Те бяха винаги готови да извадят камите си и да извършат най-ужасните убийства. Изпълняваха своята злодейска работа с безстрашие и цинична радост.

Често получаваха мисия да убият някои благородници от висок ранг, които заради политическите си убеждения и своята независимост, бяха събудили неспокойство у инквизиторите.

Понякога тия благородници, чието единствено престъпление биваше, че изпущаха някоя непредпазлива дума за инквизицията, се ползуваха с голямо уважение сред народа. Тяхното извеждане пред съд би било държавен скандал.

В такъв случай наемните убийци изпълняваха своята подла работа. Полицията и съдиите даваха своите инструкции за убийството и никой не знаеше, кой е виновникът.

— Срещнах един фантом със страшната маска на смъртта, — повтори дожът, побледнял, със засъхнало гърло от вълнение. — Виждам го още и в тоя момент.

После, като че ли вида на двамата пазачи на върха на стълбата му бе дал сили, той се изкачи тичешком.

Отначало двамата дотърчали мъже се съвещаваха помежду си и се питаха за мистериозното събитие.

Единият забеляза, че фенерът от коридора бе откачен от стената.

— Виж — каза той на своя другар и му посочи една слаба светлина, която блестеше в дъното на дупката.

Действително, един остатък от свещта блестеше още във фенера, който Марино бе изоставил в килията.

— Маладето — каза другият, аз не вярвам, че фантомите имат обичай да откачат фенерите, прикрепени към стените и да посещават, служейки си с тях, подземните затвори. Да слезем и да видим какво е станало в килиите.

Вторият пазач прие предложението на другаря си и те се приготвиха да слязат.

Отначало се увериха, дали дългите им саби са в ножниците и дали върховете им са остри. После хванаха и размахаха камите си със сатанинска усмивка.

Двамата мизерници имаха и друга причина, за да слязат в „позите“.

Из Венеция се носеше като легенда, че в подземните килии на затвора на инквизицията се крият несметни богатства.

Затворниците от най-богатите фамилии лежаха в тия мрачни затвори. Може някой приятел на някого от тях да бе се опитал да го освободи, отчаян опит, предварително осъден на неуспех.

Тази мисъл занимаваше двамата негодници.

— Е, добре — каза единият от тях, — ние ще изпитаме неговото безстрашие. Никой не ще ни запита какво сме направили с него. Тия носят винаги върху себе си скъпоценности, златни часовници, диамантени пръстени или пълни с пари кесии. Това не е за пренебрегване…

При тия думи двамата слязоха по стъпалата, водейки се по светлината, която се забелязваше в дъното на дупките.

Обаче, последната като че ли се отдалечаваше от тях. Те ускориха крачките си.

Внезапно тя угасна. После се чу плискане, като че ли някакво тяло падаше във вода.

— По дяволите! — изруга един от двамата бандити. — Ние не ще можем да видим вече нищо…

Започнаха да вървят напред по-предпазливо, бавно, от страх да не се подхлъзнат и да паднат във водата, която течеше в дъното на дупките.

Те се спряха нерешителни, безпомощни да познаят нещо в тъмнината.

Изведнъж, след няколко секунди нерешителност, им се стори, че различават някаква тъмна сянка да се промъква предпазливо край стената.

— Маладето! Гледай там! — извика един от наемните убийци, показвайки на другаря си фигурата, която се открояваше в тъмнината.

Тогава двамата се отправиха нататък.

— Стой! — извика единият с глух глас. — Не мърдай!

Но в момента, когато пазачът, произнасяйки тия думи се отправи срещу чужденеца със сабя в ръка, силно звънтене се разнесе. Последният сръчно бе отбил удара, отправен срещу него.

— По дяволите, той е въоръжен — произнесе негодникът, смутен от тази неочаквана съпротива. — Бързо, другарю, помогни ми да го довършим!

Ужасна борба се започна между тримата противници, които почти не се различаваха в тъмнината. В този отчаян двубой двамата пазачи се биеха с голяма енергия и ловкост. Но те бяха намерели господаря си. Непознатият владееше оръжието превъзходно.

Един вик се разнесе под зловещите сводове, нещо падна във водата.

Борбата стана още по-ожесточена. Сабите се кръстосваха със силно звънтене, изпускайки хиляди искри. Биещите се изпускаха глухи проклятия.

Изведнъж втори отчаян писък процепи въздуха. Чу се пак шум на падащо във водата тяло.

Пак се възцари мълчание, мъртвешко мълчание, изпълнено с несигурност и скръб. Кой бе загинал в тази борба? Кой бе намерил гроба си във водата на подземните дупки…

Един тъмен силует бързо тръгна по студените плочи на коридора…

34. В Санта Рока

Пиетро и Себастиано, бягайки със своята лодка, можаха да се отърват от огъня, който войниците бяха открили, щом забелязаха тръгването им. Нито един куршум не ги засегна.

Обаче това леко сблъскване скоро се преобърна в малко сражение.

Леките платноходи, натоварени с разузнавателна служба, които кръстосваха по всички посоки край брега, се приближаваха все по-многобройни. Екипажите отговориха на стрелбата на часовоите.

Сражението се разгорещи. Няколко пехотинци от корабите вече бяха успели да слязат. После Зиани, използвайки това обстоятелство, стовари нови войски. Обсадените дотърчаха от всички страни, опитвайки се да отблъснат този опит за нахлуване.

Скоро две хиляди души от войските на арсенала се намираха на брега.

Анафесто не се чувствуваше достатъчно силен да отблъсне тази атака. Той каза да предупредят Фалие и неговите хора и се впусна в сражението със своята малка група.

Фалие пристигна със своя контингент. Венецианските войници като че ли за момент щяха да отстъпят пред шепата храбреци, но се задържаха, понеже имаха предимство. Битката стана безнадеждна. Рано или късно колонистите от Санта Рока щяха да бъдат изтласкани от своите позиции под напора на многобройните неприятели. Само едно чудо можеше да ги спаси.

Силвио Зиани тогава предприе стоварване на войски на един трети пункт. Нахлуването започваше.

През това време Оргосо бе напуснал кулата, откъдето наблюдаваше. Той пое командването на шепата храбреци, последните които не бяха влезли в действие и се понесе срещу новите неприятелски сили, решен да им оспорва земята стъпка по стъпка.

В разгара на битката Анафесто и Фалие се намериха внезапно един до друг.

Последният, отслабващ от минута на минута, трябваше да потърси убежище зад скалите.

Анафесто забеляза изведнъж, че нямаше повече от двадесет души около себе си.

Виждайки се загубени, тия малцина герои извикаха в един глас:

— Да живее Марино Маринели! Да живее кралят на острова! — и умряха, покосени от куршумите и ударите на венецианските саби.

Войските от арсенала, победоносни на този пункт, се ентусиазираха, нададоха гръмки викове и продължиха похода си, в пълна сигурност, към палата на краля.

Опустошителната буря се развихри над нещастния остров.

Малко по малко Фалие и Оргосо отстъпваха пред многобройния неприятел отдръпвайки се към вътрешността на острова.

Нещастниците бяха отправили погледите си към пристанището, като че ли д’Артенай можеше да бъде спасител на всички.

Вече малка група бе отстъпила в последните укрепления. Стените на палата скоро бяха обърнати на крепостни бойници.

Внезапно се разнесе оръдеен гърмеж. Д’Артенай бе започнал стрелба с морската артилерия.

Тежките оръдия от галерите забълваха огън срещу острова, носейки разрушение и смърт сред редовете на неприятеля.

Фалие придоби смелост.

— Анунциата Маринели и нейното дете са още в палата! — извика Оргосо. — Наша свещена длъжност е да ги запазим с телата си и да ги спасим на всяка цена!

Фалие се отзова на пламенните думи на Оргосо и двамата се отправиха в апартаментите на палата.

Те прегледаха всяка стая, една след друга. Най-сетне пристигнаха в спалнята.

Завикаха името на Анунциата. Повикаха я отново, но никой не отговори на техния зов. Стаята бе празна. Майката и детето бяха изчезнали!

Най-сетне намериха, лежаща във вестибюла, вярната Джустина, която бе смъртно ранена.

Трепереща от ужас тя разказа на двамата приятели на Маринели как нейната господарка бе внезапно изчезнала, как войниците й бяха изтръгнали от ръцете детето, което желаеше да защити, и го бяха убили.

Това ужасно разкритие изпълни двамата приятели с безграничен гняв.

Те излязоха от палата, събраха останалите свои привърженици и се впуснаха срещу неприятеля, надявайки се да направят пробив.

Те успяха след кървава борба тяло срещу тяло да пресекат огнения кръг, който ги притискаше, и да достигнат до брега. Те бяха всичко петдесет храбреци решени да намерят Анунциата или да загинат.

Вече зората със своята бледа светлина осветяваше разрушенията на нощта. Те забелязаха, че са на малко разстояние от пристанището. Дотърчаха тогава до хората на д’Артенай, които бяха върху корабите в пристанището и скоро двадесет галери, от които се състоеше геройската ескадра, вдигна котва, покровителствувана от огъня на своята артилерия.

Силвио Зиани се бе опиянил от триумфа си. Той се смееше непрекъснато.

За момент помисли да преследва с корабите си бягащата флота, но се отказа, предпочитайки да завладее целия остров, без да се бави.

Той бе побързал да изпрати във Венеция един рапорт, в който се хвалеше със стратегията си и успехите си. Той бе забравил да каже, че венецианците бяха победили и смазали нещастните колонисти, благодарение на това, че по брой ги превъзхождаха петнадесет пъти.

Денят мина в погребение на мъртвите, в изваждане оръдията от крепостите, в разрушение на палата, фара, крепостите — всичко, което островитяните бяха издигнали с толкова труд, смелост и търпение.

После, много дни след тази разрушителна дейност, Силвио Зиани се завърна във Венеция с цялата си флота, за да съобщи тържествено за окончателното изчезване на пиратското гнездо, което заплашваше сигурността на Адриатика, и да поиска награда за своето кърваво дело.

35. Верният роб

— Горо, не виждаш ли да иде? — попита старата Луала, която очакваше с безпокойство връщането на Марино.

Негърът се бе покачил на горния край на стъпалата, с подадена глава между полуизгорелите греди, и разглеждаше с внимание околните води.

— Негърът не вижда нищо! — отговори той.

— Света Богородице! — произнесе старицата, вайкайки се. — Вече е твърде късно. Те са го заловили, без съмнение, защото иначе той трябваше вече да се върне. Той тръгна в полунощ и скоро ще изминат дванадесет часа. Имам ли право, Горо? Кажи ми! Слънцето е вече високо на небето, нали?

— Да, обед е вече — отговори негърът, загрижен и замислен.

— Пази се добре! Не се показвай да не те види някой, защото иначе сме загубени.

— О, какво ми важи животът, добра бабо — отговори той тъжно, — ако сеньорът е загинал!

— Имаш право, синко. Нашето съществуване вече не би имало никаква цел, но всичко още не е за отчайване…

При тия думи тя замълча и се отдаде на тъжни размишления.

— Говори, кажи ми още ли не виждаш нищо? — попита тя отново, след дълго мълчание.

Внезапно Горо забеляза една гондола, която се отправяше към острова.

— Струва ми се, че в нея има само един човек — каза той. — Изглежда, че се отправя към брега.

После, след като лодката се приближи, той можа да разгледа по-добре тия, които бяха в нея: те бяха двама, а не един.

Не вярваше, че Марино може да се качи посред бял ден от Пиацата и да премине Големия канал, покрай Гвидека, през така оживените места. Той неминуемо би бил открит и заловен от полицаите.

Старицата не преставаше да препоръчва благоразумие на смелия наблюдател. Един негов жест, едно леко помръдване на главата му, можеше да привлече вниманието на двамата лодкари и да стане причина за откриване скривалището на бегълците.

Негърът позна тогава, че неговият господар не беше в гондолата.

— Това са двама полицаи — каза той. — Лодката се отправя направо към брега.

— Тогава ние сме загубени! — извика старицата с израз на дълбока тъга. Марино сигурно е паднал в ръцете им!

Но Горо, чувайки тия отчаяни думи се развика:

— Сеньор е господар на себе си и никога не ще остави да излезе от устата му някоя дума, която може да предаде приятелите му… Те могат да го подложат на най-ужасните мъки, но не ще изтръгнат никакво признание.

— Имаш право, синко, не исках да кажа това. Но кой знае? Те може би имат някакви подозрения и затова идат… Какво ли ще правят сега.

— Опасността премина, бабо — отговори Горо, след като наблюдава известно време хода на лодката. — Те обърнаха лодката и изглежда, че се отправят към Маламоко. О, негърът ги позна сега. Старият фаропазач е седнал в задната част. Двама полицаи има с него. Единият гребе, а другият е легнал на дъното на лодката. Ръката му се показва над лодката. Те носят без съмнение, някакво важно известие в палата на дожовете.

Но старата бе още неспокойна. Тя не смееше да вярва, че тяхното скривалище не е забелязано от полицаите.

— Те ще се върнат след малко от Маламоко. Ще слязат — каза тя — и ще ни потърсят…

Бедната жена не можеше да се овладее. Тя питаше непрекъснато Горо не вижда ли Маринели да се завръща…

После тя отиде до своето огнище, където готвеше риба и заприготвя обяда.

Тя хълцаше, мислейки, че Марино е може би затворник или може би е мъртъв.

— Уви! — въздъхна тя. — Той се опитва да извърши невъзможното. Той е много уверен в звездата си. След като така блестящо го води, накрая тя може да му измени и да го поведе към гибел. Но имам ли право да се противопоставям на благородния му проект? Няма ли право да отиде на помощ на своя баща, като презре най-страшните трудности и опасности? Уви! Той сигурно е загинал, станал жертва на своята преданост! Проклетата съдба изглежда ще ме преследва до последните ми дни. Аз, старата Луала, безпомощна, без сили, ще доживея, за да видя как ще загине моят хубав Марино, така здрав и пълен със сили. Боже всемогъщи, спаси ме от тази последна скръб!

Нейният кошмар отново започна. Всичко се въртеше около съдбата на Марино. Тя очакваше непрекъснато да го види да се връща.

— Часове след часове минават — си каза тя тъжно, — а Горо още не ми съобщава нищо…

Той не ще се върне вече. Той е мъртъв!…

После, с нетърпеливо безпокойство, тя премина, клатушкайки се през стаята и запита пак Горо.

Слънцето залязваше на хоризонта. Негърът виждаше една малка група гондоли, които плуваха във водите на острова. Разхождащи се и лодкари се прибираха в палатите или колибите си.

Но нито гондолата на полицаите, нито тая на Марино се показваха в навалицата от лодки.

Една идея внезапно блесна в главата му.

Той реши да отиде също в палата на дожовете и да подслуша какво се говори там. Щеше да узнае най-сетне резултатът от експедицията на Марино.

Старата Луала направи няколко препоръки, напомни му да бъде предпазлив, но той отхвърли нейните боязливи наставления отговаряйки гордо:

— Горо е достоен да опита всичко, което сеньорът се е осмелил да направи пръв! Вече вечерната тъмнина се сгъстява. Негърът ще тръгне за Пиацета.

— Бъди разумен, бъди предпазлив, синко мой… За да не бъде познат, той си постави една стара шапка с широки краища, която висеше, окачена на един гвоздей, в ъгъла на стаята. После се наметна с една голяма мантия с качулка. Горо бе неузнаваем под тази дегизировка.

Той се сбогува със старата Луала и се изкачи по стъпалата на стълбата.

Като предпазна мярка той застана за момент неподвижен, преди да рискува да излезе навън. Разгледа с изпитателен поглед останките на бившия палат, като че ли се страхуваше да не го следи някой; после, щом разбра, че е сам, излез и се отправи към брега.

Потърси някоя гондола, но не намери нищо. Тогава тръгна край брега, докато стигна до колибите на рибарите.

Забеляза един човек, покачил се в една лодка, който се готвеше да напусне остров Сан Николо и да тръгне към открито море. Той се затича към него от страх да не пристигне твърде късно.

— Ей! Добри човече! — викна той на рибаря. — Отиваш ли на Пиацета?

Последният, в лицето на когото Горо позна Бартоломео, бивш съсед на нещастния Андрея Фарсети, издигна очите си към този, който питаше, но не можа да го познае. Той го сметна за някой закъснял чужденец.

— Да, сеньор — отговори той благосклонно. — Ако желаете да използвате лодката ми, побързайте, защото аз съм готов.

Горо не чака да го канят втори път. Той се качи в лодката, после седна далече от Бартоломео, за да не може последният да различи чертите му в тъмнината.

И така лодката, под силния напор на стария гребец, напусна брега и тръгна към открито море.

По пътя се завърза диалог между двамата мъже:

— Знаете ли новината? — каза Бартоломео, който обичаше да говори!

Когато Горо отговори отрицателно, той добави.

— Не знаете ли, че великия капитан Силвио Зиани, който водеше действията по обсадата на Санта Рока, е изпратил в Маламоко един кораб с важно известие?…

Горо се престори изненадан от това, като че ли не знаеше, че Санта Рока е обсадена.

— Изглежда — подзе рибарят, — Маринели се намира във Венеция и островът скоро ще бъде превзет!

— Ах! — каза Горо с безразличен тон. — Рибарят видя ли кораба, за който говори? Разговаря ли с някои хора от екипажа?

— Не — отвърна Бартоломео. — Зная само, че моят съсед Пиетро е на борда.

— Тогава Пиетро без съмнение е един от приятелите на лодкаря?

— Хм! — каза рибарят, стреснат от този въпрос. — Почти така!

— Този Пиетро принадлежи ли към обсадните войски? — попита Горо.

— Между нас казано, той е от тайната полиция — отговори най-сетне Бартоломео. — Никой не може да потвърди каква роля е играл на острова на Маринели.

— Някоя тайна работа, без съмнение — подхвърли небрежно негърът.

— Аз мисля — прибави лодкарят, окуражен от тия думи на Горо, — че той е искал да си отмъсти. Човек трябва да се пази от него. Той е лукав и злобен момък. Някога бе слуга при стария Фарсети. Неговата отплата бе подла, злодейска. Той сега притежава къщата на бившия си господар.

Старият Бартоломео не се осмели да разкаже повече подробности за тази тъжна история.

Между това, гондолата бе пристигнала до стъпалата на Пиацета, където множество лодки спираха или тръгваха.

Отсега нататък Горо трябваше да бъде прекалено внимателен.

Бартоломео привърза лодката си на едно желязно колче, забито на брега. Неговият пасажер му даде една сребърна монета; после, без да слуша благодарностите му, се изкачи бързо по стъпалата, за да избегне погледите на лодкарите, които бяха отправени към него.

Едва бе направил няколко крачки по Пиацета, когато забеляза, че малката врата на палата на дожовете, тази която водеше към Моле, бе полуотворена.

Той бе учуден от това, понеже тайните входове на палата биваха обикновено затворени.

Той премина в сянката и се застоя няколко минути, наблюдавайки. Но никой не излезе, никой не влезе.

Най-сетне, след четвърт час, Горо предпазливо скрит зад една от колонадите на палата, дочу шум недалеч от себе си.

Видя да се приближава една дама със забулено лице, която се придружаваше от един гондолиер и друга дама.

Тия три личности, които напущаха тайно палата, минаха покрай колонадата, зад която се криеше Горо, без да забележат дебнещия негър.

Последният можа да види как се отправят по Пиацета и как после слизат по стъпалата до водата.

— Сеньората не може да бъде друга, освен дожесата — си каза той. — Какво означава тази мистериозна разходка?

После, все повече и повече заинтригуван, той реши да ги следи, за да види какво ще правят.

Разгледа около себе си и като се увери, че никой не го наблюдава, се отправи на свой ред към Пиацета.

Пристигна тъкмо навреме, за да види как двете дами се качиха в една от гондолите и лодкарят я отвърза от брега.

Горо, прав на тъмния кей, на известно разстояние, наостри уши, с надежда да чуе сеньората да произнесе една заповед, показвайки направлението на лодкаря…

Но дожесата без съмнение, бе дала своите инструкции предварително, понеже лодката се отдалечи без шум, без нито една дума… Тайна забулваше нощната експедиция.

Гондолата се отправи към Големия канал, който пресичаше Венеция по нейната дължина.

Тогава Горо взе едно бързо решение. Да проследи на всяка цена мистериозната лодка и да се върне след няколко часа да продължи диренето си в палата на дожовете.

Нощта бе много тъмна.

Той слезе в една от многобройните гондоли, привързани към кея, убеди се, че нейният притежател не беше наблизо, после хвана греблата.

Горо, при нужда, можеше да се прояви като превъзходен лодкар. Гондолата, сръчно управлявана, тръгна като стрела към Големия канал.

Там, където се кръстосваха връщащите се и заминаващите гондоли бе твърде оживено. Лодките на богатите се срещаха с тия на бедните.

През този топъл сезон венецианските благородници се забавляваха да се разхождат цели часове през нощта в своите разкошно украсени гондоли. Но между големия брой увеселителни лодки, се смесваха и много бедняшки лодки, натоварени със зеленчуци или цвета, които, преминавайки през Големия канал се отбиваха в съседните канали, по бреговете на които имаше много дюкянчета.

След известно време Горо забеляза, че почти е достигнал лодката на дожесата. Той намали гребането, за да не привлече вниманието на тия, които следеше.

След продължително плуване лодката на дожесата се приближи до брега и спря до една мраморна стълба, която извеждаше на перона на един великолепен палат.

На известно разстояние оттам се забелязваше в сянката грациозната дъга на моста Риалто.

Горо приближи лодката си на другия бряг и, преструвайки се, че си почива, започна да наблюдава внимателно движенията на трите лица. Видя Катерина и нейната почетна дама да напущат гондолата, в която гребецът остана сам.

Негърът забеляза, блестящите златни украшения и скъпоценни камъни по тъмната врата, оръжията, символизиращи папското могъщество. Всичко блестеше великолепно под слабата светлина на един венециански многоцветен фенер.

Това беше палата на папския посланик. Горо разбра, защо дожесата бе извършила посещението дегизирана и под прикритието на нощта.

Никой венециански благородник, па било той самият дож, нямаше право да влиза във връзка с един чужденец или членовете на някое посолство.

Съветът на тримата намираше в тези връзки голямо престъпление, считаше нещастниците като предатели и ги подхвърляше на най-ужасни мъки.

Дожесата сама се излагаше на голяма опасност ако бъде разкрита от някой полицай.

Взирайки се напрегнато във фасадата на палата, негърът забеляза един прозорец, чийто балкон бе украсен с множество цветя.

Една дама бе седнала на балкона.

— Това е Мадлена Боргез, племенницата на папата! — помисли Горо.

Негърът добре знаеше целта за посещението на Катерина. Тя бе дошла в папския палат, за да се срещне със съперницата си по повод техния мистериозен план може би?

Действително, един слуга се яви внезапно при Мадлена и й съобщи августейшото посещение, което тя очакваше. Тя стана и отиде да посрещне гостенката във вестибюла. Скоро двете дами се върнаха на балкона, седнаха една срещу друга и започнаха да разговарят, вдишвайки приятния аромат на окръжаващите ги цветя.

Горо си състави план.

За щастие гондолиерът бе се изтегнал в лодката си и спеше.

Големият канал беше още оживен. Само утринната зора прекъсваше разходките и караше хората да се прибират.

Той реши да опише с лодката си голяма дъга и да отиде на другия бряг на канала.

С помощта на няколко сръчни удари на греблата негърът поведе лодката покрай мраморната стена и я спря на малко разстояние от балкона, където двете дами разговаряха.

Той привърза лодката о една желязна халка, забита в стената, изправи се в лодката и хвърли наоколо изпитателен поглед.

Той бе много предпазлив, понеже се страхуваше да не разбуди заспалия лодкар или да привлече вниманието на двете дами.

Щом се увери в своята безопасност вниманието му се насочи единствено върху двете дами.

Той прилепи ухо до стената и заслуша техния разговор.

Узна веднага, за голяма своя радост, че двете говореха високо и ясно и думите им можеха да се схванат.

Те още си разменяха комплименти по случай срещата си.

— Виж ги, колко са любезни и учтиви една към друга! — промълви негърът на себе си. — Кой може да каже, че те се мразят смъртно и на драго сърце биха се разкъсали взаимно!

— На какво щастливо обстоятелство дължа честта за вашето посещение, сеньора? — попита племенницата на папата своята августейша гостенка.

— На един щастлив случай, който едновременно благоприятства и двете ни — отговори дожесата.

— Говорете по-скоро, Величество, за да споделя вашата радост!

Обаче, дожесата бе малко въздържана. Страхът от опасността, на която се излагаше, ако бъде открита, я изпълваше с безпокойство. Тя познаваше строгостта на наказанията, които я заплашваха.

— Не се страхувайте, Величество! — й каза Мадлена Боргез, за да я успокои. — Вашето посещение има личен характер и няма никаква връзка с папския посланик. Доверете ми без страх радостната новина, която желаете да ми кажете. Ние сме сами. Никой не ще чуе нашия разговор.

Успокоена и окуражена от благи думи, Катерина започна разговора:

— Успехът на нашия план оправда надеждите ни — каза тя. Нашата неприятелка е победена и пленена, благодарение ловкостта на нашите пратеници. Спомняте ли си за двамата полицаи, които натоварихме преди известно време с една деликатна мисия? Единият бе Пиетро, а другият Себастиано…

— Да, Величество, спомням си! Ние им обещахме, мисля, богата награда, в случай на успех.

— Е, добре! Те са изпълнили своето обещание, сеньорита Боргез! Пиетро дойде днес при мен и ми предаде важното съобщение. Анунциата е сега в наша власт. Двамата полицаи са проникнали в острова, благодарение на тъмнината, вмъкнали се в палата, заловили са я и са я довели тук върху една от галерите на брат ми.

— И къде се намира тя сега? — запита Мадлена.

— В пристанището, вързана, със закрити очи, лежаща неподвижно, в дъното на една лодка.

Омразната Боргез едва сдържаше радостта си от тази неочаквана вест.

— Пиетро носи и едно друго съобщение, което не може да не ни изпълни с радост, сеньорита — подзе дожесата. — Марино е във Венеция и се разхожда на свобода.

При тази чудна новина, Мадлена потрепери. Тя разгледа инстинктивно около себе си, като че ли се съмняваше да не би безстрашният герой да подслушва нейните думи и да се появи внезапно в палата.

— Това е нечувано, — измърмори тя, — аз не мога да повярвам подобно нещо.

— Истина е — заяви дожесата. — Пиетро ми се закле в душата си.

Мадлена най-сетне се убеди.

— Ще му броя сама обещаните зекини — каза тя. — Той заслужава наградата си.

— Обаче, позволете ми един въпрос, сеньорита. Каква съдба определяте на нашата неприятелка, която сега държим пленена? Измисли ли сте някое средство?…

— Да, Величество. Познавам едно средство, което ще ни отърве от нея, най-сигурното на света.

При тия думи дожесата я прекъсна.

— Пазете се, сеньорита Боргез — каза тя със задавен глас. — Аз съм заедно с почетната си дама, която слуша нашия разговор в съседната стая.

— Не, Анунциата не ще ни избяга този път. Предоставете я на мене, Величество. Вие можете да бъдете сигурна, че Маринели не ще я види никога вече в живота си! Ще ви разкажа всичко, което възнамерявам…

При тия думи Мадлена, подчинявайки се жеста на дожесата, заговори с нисък глас.

Горо напрегна слуха си да чуе нещо по-точно, обаче, не можа да долови нито дума! Реши тогава да напусне своя наблюдателен пост и преследването, и незабавно да пристъпи към изпълнение на плановете си.

Той седна без шум в гондолата си и скоро след няколко силни удари на греблата, лодката се намери на средата на канала и спря пред палата Карманиола.

Това беше проява на безстрашие. Пълен с увереност, негърът се усмихваше, мислейки за осъществяването на плана си.

Палатът на великия инквизитор не отстъпваше по лукс и богатство на този на папския нунций. Но зловещият старец, потискан дълги години от самотата, която го обкръжаваше, водеше меланхолично и тъжно, между огледалните стени върху мекия килим, едно безрадостно и безцелно съществуване.

Горо скочи ловко от гондолата, влезе във вестибюла на палата и попита слугата, който се приближи, може ли да говори с първия шамбелан. Негърът знаеше, че последният се ползваше с пълното доверие на своя господар и играеше ролята на шпионин.

Шамбеланът, уведомен от лакея, че един чужденец иска да му говори, дойде, разгледа негъра от петите до главата, но не го позна под новата му дегизировка.

— Няколко думи само, сеньор! — каза Горо със спокоен тон, канейки благородника да го последва в края на канала.

Но любимецът на Карманиола се показа недоверчив. Поколеба се дали да приеме поканата на Горо…

— Това е едно важно съобщение — каза негърът с доверителен тон.

— Говорете!

— Дали сеньор Карманиола е в момента в палата.

— Сигурно…!

— Е добре, нека сеньорът му предаде веднага това съобщение: Дожесата ще се върне, дегизирана от палата на папския нунций. Тя се намира още там!

Благородникът бе смаян от това неочаквано съобщение.

— Вие от тайната полиция ли сте? — попита го той учудено.

Но негърът, без да отговори на този въпрос, продължи:

— Тя е посетила папския палат с тайна цел. Била е видяна и ясно позната…

При тия думи Горо се сбогува със събеседника си, скочи в гондолата и изчезна бързо в тъмнината.

36. Луиджи дожът

Тази нощ великите съдии седнаха върху кадифените си фотьойли един час по-късно, отколкото обикновено.

Великият инквизитор позвъни с звънчето, поставено върху масата. Веднага един от маскираните слуги се появи в залата на съда.

— Идете при дожесата — му каза дон Виторио с заповеднически тон — и предайте заповед да се яви веднага пред мен.

Слугата се поклони и излезе.

Великият инквизитор се обърна към двамата си помощници, които гледаха изненадани и им предаде част от тайното съобщение, което бе получил през нощта.

Дон Томасо изрази учудването си и намери чудна авантюрата на дожесата.

Дон Марко изказа мнение, че тази афера е от голяма важност и че съдът трябва да вземе решение, без да се бави.

— Съпругата на дожа познава закона — каза той. — Тя има най-малкото право да го нарушава.

— Ние ще чуем нейните обяснения и ще се произнесем — каза дон Виторио. — Обаче, една точка остава неясна. Никой от моите шпиони не е успял да узнае тайната на дожесата. Защо ли е ходила в палата на папския нунций?

— Вярвам — каза дон Томасо с важен глас, — че Катерина Зиани преследва отново някои от своите тайни планове, изковани от нейната амбиция и нейната гордост. Двамата полицаи, които изпратих в Маламоко, ми донесоха, че са видели една лодка да кръстосва в залива и твърдяха, че двама души са напуснали шалупата, за да отидат в палата на дожесата…

— Този мистериозен кораб принадлежи, без съмнение на флотата от блокадата — добави дон Марко, — понеже откакто обсадата на Санта Рока е започнала, не е останал никакъв военен кораб в пристанището на Венеция. Изглежда и моето предчувствие се потвърждава, че дожесата подържа тайни връзки със своя брат, великия капитан.

След малко вратата на страшната зала се отвори широко и Катерина се появи на прага с горди стъпки и надменно държане. Тя не се представяше като виновна, а като обидена и оскърбена жена. Една гордост на владетелка, чиято смелост, се четеше по лицето й, очарователно със своята белота.

Тя направи един студен поклон на съда.

— За първи път, сеньори — каза тя, — вие ме викате да се явя пред вас. Ще ми позволите да изразя учудването си. Аз нося твърде важни съобщения и щях да дойда да ви видя тази нощ, без да дочакаме поканата ви.

— Оставете тия предисловия! — прекъсна я студено и безочливо дон Виторио. — Отговорете първо на нашите въпроси. Вашият разказ ще чуем после. Знаете ли, че едно ужасно обвинение тежи над вас, едно обвинение, което ви засяга не като дожеса, а като венецианка. Вие сте нарушили грубо закона! Вие знаете, повече от всеки друг, че е абсолютно забранено на всеки благородник или чиновник на републиката, даже и на самия дож на Венеция да прониква в някои чуждо посолство, особено тайно. Едно такова отиване е най-подозрителното. То представлява престъпление, висше предателство!

При тия думи, произнесени с леден и сух глас, дожесата не можа да сдържи едно потреперване.

Два часа едва се бяха изминали, откак тя бе напуснала папския палат и вече инквизиторите бяха уведомени за всичко. Нейното височайшо достойнство не срещна никаква милост пред омразата им. Тя, дъщеря на един от най-влиятелните благородници, сестра на великия капитан, бе изправена пред съда като някое просто момиче от народа.

— Вашите думи действително представляват едно тежко обвинение, сеньор — отговори тя с глас, който леко трепереше, — но моята съвест е спокойна…

— Имайте добрината, сеньора, да не ни отговаряте с неясни фрази — я прекъсна грубо великият инквизитор. — Знаете, че нашето време не е скъпо. И така отговаряйте кратко и разбрано на нашите въпроси.

Дон Виторио продължи тогава разпита на дожесата.

— Признавате ли, че сте били снощи в едно чуждо посолство? Признавате ли, че сте направили посещението си забулена, за да се прикриете от чуждите погледи?

— Да! — отговори тя с нисък глас.

— Кай палат сте посетили?

— Палата на папския нунций!

— Имахте ли намерение да говорите с този посланик? Сторихте ли го?

— Не, сеньор!

— Кого посетихте в палата?

— Племенницата на папата, сеньорита Боргез, която се намира във Венеция и живее в папския палат. Ние сме във връзки от дълги години. Аз й направих едно обикновено приятелско посещение.

— Вашето посещение е имало и друга цел!

— Тази цел не е друга, освен тая, заради която аз бях решила да се явя още тази нощ пред вас.

При тия думи великият инквизитор не скри изненадата си.

Зад неговата черна качулка, очите му внезапно светнаха със странен блясък.

— Вие смятахте да направите на тази чужденка разкрития, които би трябвало да знае само Съветът на тримата?

Този неочакван въпрос отчая Катерина.

— Сеньори — каза тя, — вие се стараете да очерните моята постъпка чрез погрешно тълкуване на най-малките подробности. Моля ви да не дирите престъпление там, където не съществува! Благоволете да чуете обясненията ми. Сеньорита Боргез изпитва голяма омраза към незаконнородения Маринели. Тя е дошла във Венеция да ни помогне да го погубим! Тази е работата, която ме отведе при сеньоритата. В случая няма предателство, а напротив заслуга на отечеството!

— Вие трябва да дадете още няколко обяснения, — подзе дон Виторио. — Ние узнахме, че един от корабите на обсадната флота е пристигнал тук. Знаете ли?

Дожесата отговори със спокойствие на въпроса на съдията и го запита не желае ли да бъде въведен Пиетро, който слязъл от този кораб, носещ специално известие.

При тия думи тъга се изписа по лицето на Катерина.

— Тази новина — каза съпругата на дожа — е ужасно нещастие, катастрофа, която интересува цяла Венеция!

— Кажете я! — прекъсна е инквизиторът нетърпелив. — За какво говорите?

Катерина се приближи до голямата маса, тапицирана в черно и отговори с нисък глас от страх, да не бъде чута от някой слуга…

— Луиджи Гримани, дожът, полудя през последната нощ!

Дон Виторио подскочи от стола си при тази изненадваща новина. Двамата му помощници проявиха също живо изненадата си.

— Да, сеньори, — подзе дожесата. — Дожът, моят съпруг, е обезумял. Колебаех се, дали да ви направя това разкритие, но сметнах, че мой дълг е да го сторя. От много години, забелязах, че моят съпруг проявява безпокойство и странно вълнение. Понякога той не можеше да намери спокойствие и почивка. Моите усилия да го успокоя останаха напразни… Посред нощ той става и се разхожда из палата. Слиза инстинктивно към тъмния затвор, в мрачните „пози“, като че ли някаква тайна мисъл не го оставя на мира…

Инквизиторите си размениха бързи погледи.

— Тия му пристъпи траеха обикновено малко. Аз не се безпокоях много, надявайки се, че те ще изчезнат малко по малко. Внезапно миналата нощ камериерките ми влязоха в спалнята ми. Лицата им бяха бледи, уплашени. Те се хвърлиха в краката ми и молеха да отида бързо в коридора, който водеше към Стаите на истината. Спомних си тогава една ужасна сцена, станала преди няколко дни. Луиджи, влизайки една сутрин в стаята ми, се появи пред мен олюляващ се, с блуждаещ поглед, с разбъркани коси, с измърсени дрехи, като че ли бе прекарал нощта в подземните затвори. Той трепереше с цялото си тяло и се смееше, произнасяйки несвързани думи. Не можах да узная истинската причина за тази временна лудост. Така обезумял, той изглеждаше, че се бори срещу някакъв невидим дух… Едва успях да го успокоя.

— Разкажете ни сега събитията от миналата нощ! — каза великият инквизитор.

— Добре. Тия уплашени жени ми казаха, че дожът се намирал пак в коридора, който минава край Стаите на истината и бил обхванат от необяснимо безпокойство. Облякох се бързо и се отправих в тъмните галерии, за да търся Луиджи. Видях го в състояние, което ви описах. Взех ръката му в моята. Тя трепереше, както и цялото му тяло. Каза ми със задавен глас, че бил се натъкнал на един труп, после срещнал един фантом по стълбите, когато слизал в „позите“. Опитах се да успокоя нещастника и да го отведа в неговите апартаменти. Накарах го да легне, като някое дете и стоях при него докато заспи, изтощен от вълнението, което бе преживял. Приготвих се да дойда да ви намеря и да ви разкажа всичко, но ужасно предчувствие ме накара да се завърна в стаята на болния. Видях го изправен, разхождащ се като обезумял в стаята и викащ без прекъсване да го заведат в „позите“, за да види фантома, който го докарал до лудост. За да го успокоя, обещах и изпълних молбата му. Един пазач ни придружи с фенер в ръка. Ние действително намерихме един труп, лежащ на дъното на дупката. Намерихме също останките от фенера, който е висял в коридора и чието изчезване е обезпокоило пазача. Един ден измина от ужасната нощ. Никакво подобрение още не е забелязано в състоянието на нещастника.

Катерина бе привършила разказа си за преживените ужаси.

Великият инквизитор, чиято ирония се бе изпарила, отговори на дожесата с няколко успокоителни думи.

— Аз ще ви придружа при дожа, сеньора — каза той. — Но преди това искам да чуем известието на Пиетро.

Един слуга получи заповед да въведе гондолиера в черната стая.

Последният влезе след малко и се поклони дълбоко пред тримата съдии.

— Ти си напуснал ескадрата, която обсаждаше Санта Рока — каза Виторио с важен тон. — Какъв е предметът на твоята мисия?

— Господари — отговори запитания, — аз вярвам, че трябва да ви уведомя, че незаконнородения не се намира вече на острова. Великият капитан и офицерите подозират, че Маринели се крие във Венеция.

Съдиите изглеждаха смаяни от тази изненадваща новина.

Пиетро започна да разказва своето невероятно приключение при проникването в палата на граф Санта Рока.

— Ние успяхме, — каза той, — да отвлечем жената на незаконнородения и да я доведем във Венеция.

При тия думи дожесата прекъсна разказа на полицая и се обърна към съдиите с умоляващ тон.

— Отстъпете на молбата ми и ще ви бъда вечно признателна, сеньори — каза тя. — Постановете съпругата на дожа да бъде предадена в моите ръце! Аз съм, която натоварих двамата гондолиери да я отвлекат и да ми я предадат!

Дон Виторио й обеща да задоволи молбата й, после разпита Пиетро за състоянието на неприятелите.

Шпионинът не можа да даде на дон Виторио пълни сведения, понеже решителната битка, действията по дебаркирането и нахлуването бяха започнали след тръгването на двамата полицаи и тяхната плячка.

Дон Виторио освободи Пиетро, стана и напусна съда, придружен от дожесата.

Те прекосиха многобройните приемни салони, наредени с голям лукс, и стигнаха най-сетне в частните апартаменти на дожа на Венеция.

Великият съдия бе пожелал да придружи дожесата, за да разпръсне своите лични страхове. Съмняваше се да не би дожът, в своята лудост, да разкрие някой от тайните, които знаеше.

Когато двамата посетители се доближиха до стаята, те чуха един ужасен, сатанински смях. Ехото на смеха прозвучаваше зловещо от коридор в коридор и грамадните голи стени го връщаха още по-ужасен.

— Светлина! Да ми донесат светлина! — викаше Луиджи. — Не виждате ли тази сянка, този страшен призрак, който се промъква край стената.

Катерина отвори тихо вратата на стаята, в която се намираше дожът, пазен от двама доверени слуги, които ту се приближаваха до своя господар, ту се отстраняваха от него, когато го обземаха силни пристъпи.

В момента, когато дожесата проникна в стаята, Луиджи бе усърдно зает с изострянето на една великолепна кама, която бе обсипана с диаманти. Други оръжия, а именно две скъпи саби, бяха поставени върху масата. Нещастникът бе така погълнат от работата си, че не видя влизането на великия инквизитор и Катерина.

Последната направи знак на двамата лакеи да се оттеглят веднага и да затворят вратата след себе си.

Двамата слуги излязоха. Дожесата и великият инквизитор се намираха сами с обезумелия.

Последният пак се развика:

— Бързо Луиджи, бързо — промърмори той. — Приготви се да се защитаваш, защото духовете скоро ще пристигнат. Светлина, светлина, за да се уплашат и да избягат, смъртта обитава в тъмнината. Светлината я плаши и ослепяла. Да, аз ще победя и ще я смажа…, — и при тия думи той размаха буйно оръжието, което държеше в ръка. — Аз не искам да се срещам вече с трупа на Гримани.

Последните думи потвърдиха безпокойството на великия инквизитор. Дон Виторио се страхуваше дожът да не разкрие някои важни тайни. Той се доближи и го запита.

— Какво правите тук, така късно през нощта?

Луиджи повдигна учудено очи. Той изгледа втренчено тоя, който го питаше. Разбърканите му коси и червеникавата му брада представляваха чуден контраст с кадифените му дрехи, обшити със злато.

— А, това сте вие? — произнесе той с писклив глас. Защо идете? Някоя тайна заповед, без съмнение? Гримани… Неговият леден труп, неговото студено, бледо лице… Ах, пазете се, защитавайте се! Той ще дойде през палата, страшния фантом. Пазете се да не се натъкнете на неговия леден, страшен скелет… Това е ужасно. Вземете една от тези ками! Тя е добре наточена. Тя ще ви спаси живота…

— Вие имате нужда от спокойствие, Луиджи Гримани — отговори великият инквизитор. — Вие страдате.

Дожът избухна отново в силен, див смях. После, в своята лудост, той изказа мисли, които се отличаваха с искреност и истинност.

— Желаете ли да направите от мене един болник? — произнесе той. — Значи толкова съм паднал… Уви! Аз винаги ви се покорявах, а сега…

Никога той не бе упреквал с такава острота мизерния Виторио за унизителните условия, при които бе спечелил дожовата мантия.

Виторио и Катерина се опитаха да спрат този поток от думи. Най-сетне се остави да го убедят и попита, дали ще го отведат в спалнята му.

— Светлина! Свещи! Фенери, много фенери! — викна той пак. — Най-голяма светлина трябва да цари около мене.

Дон Виторио помоли Катерина да остане до леглото на болния, даде заповед всички оръжия да се изнесат и излезе.

Дълбоко безпокойство бе обзело душата на стареца. Дали дожесата бе познала в трупа от подземните затвори тялото на своя свекър?

Дон Виторио реши да посети веднага страшните „пози“ и да разбере истината.

Той отиде първо в Стаите на истината… Повика ключаря и двама пазачи да го последват до входа на „позите“.

По пътя го разпита.

— В коя килия сте влизали вчера с дожесата? — попита той.

— В тая вдясно, до края на стълбата, господарю! — отговори човекът.

Когато великият инквизитор и тъмничарят достигнаха до края на стъпалата, старецът заповяда на придружаващия го да отвори желязната врата на килията и да мине напред.

Последният го послуша и издигна лампата на височината на очите си.

Една нова стълба водеше от вратата към дъното на килиите. Стъпалата ставаха все по-влажни и по-влажни, колкото повече се приближаваха към дъното.

Внезапно един глух вик, един вик на ужас се разнесе от устата на тъмничаря.

Ръцете на нещастника затрепериха. Очите му придобиха страшно изражение. Той бе крайно изплашен.

Какво означаваше това?

— Той е изчезнал, — извика тъмничарят със задавен глас. — Трупът го няма.

Дон Виторио взе лампата от ръцете на човека и нервно отправи светлината върху влажните плочи на дупката. Но никъде не се забелязваха следи от трупа на Марино Гримани.

Дупката бе празна. Само мръсното легло показваше мястото, където бе агонизирал нещастникът.

— Някой, без съмнение е слизал в „позите“ вчера или тази нощ? — каза главният инквизитор, хвърляйки изпитателен поглед върху тъмничаря.

— Никой не е проникнал в затвора, господарю! — отговори човекът.

— Безумецо! — извика дон Виторио, — какво си въобразяваш. Вярваш ли и ти, че мъртвите излизат от гробовете си, за да смущават живите? Сигурен съм, че някой е проникнал тук.

— Милост, господарю! Милост! — замоли се тъмничарят, хвърляйки се на колене пред страшния си господар. — Уверявам ви, че никой не е проникнал в коридорите и не е слизал по стълбите в „позите“. Това е дяволско дело! Трупът лежеше върху леглото миналата нощ. Видях го там при последната си обиколка.

— Последвай ме! — заповяда дон Виторио, изкачвайки се по стъпалата. — Давам ти срок до утро сутринта да размислиш и намериш храбреца, който се е осмелил да слезе в „позите“ и отнесе трупа.

Тъмничарят разбра страшния смисъл на тия думи. Той затрепери от страх: животът му се намираше в опасност.

— Боже всемогъщи, спаси ме от тази бода! Ела ми на помощ! — промълви той в своето отчаяние.

Внезапно, когато великият инквизитор се готвеше да изкачи последното стъпало и да отиде към Стаите на истината, тъмничарят забеляза при светлината на лампата нещо написано по стената. Той направи забележка на инквизитора и насочи светлината срещу надписа.

Тогава Виторио прочете:

„Марино Маринели сам дойде да търси баща си в «позите», за да го погребе във вълните“.

Великият инквизитор побледня. Чертите на лицето му се изкривиха ужасно…

37. Погребението

Да се върнем към онази страшна нощ, когато Марино Маринели, носещ в ръце трупа на баща си, бе чул гласа на дожа да се разнася под сводовете.

Припомняме си, че Луиджи, обхванат от страх, се бе отправил към тъмната галерия, викайки за светлина.

Марино трябваше да вземе някакво решение; той не можеше да разчита на бягство.

Реши да прибегне към хитрост.

Той слезе безшумно със своя товар и се върна отново в подземния затвор. Оттегли се в дъното на страшното място, твърдо решен да продаде скъпо живота си, ако полицаите се опитат да го заловят.

Една светлина на върха на стъпалата…

Луиджи бе хванал лампата, която Марино бе оставил, и се готвеше да слезе към железните врати. Изведнъж светлината угасна. Марино не можа да разбере какво стана. Действително, знае се, че дожесата, дотърчала на помощ на своя съпруг, обзет от страх, му бе изтръгнала фенера от ръцете и бе го отвела в неговите апартаменти.

Марино вече беше се успокоил. Той се готвеше да продължи опасната си работа, когато се разнесоха стъпки.

Марино не загуби присъствие на духа и успя да изиграе неприятелите си.

Той се хвърли решително върху почвата, криейки се зад тялото на дожа, за да не издаде присъствието си в подземието. Трупът бе поставен върху сламата, както по-рано, и нищо в положението му не издаваше, че за няколко минути е бил изтръгнат от своята почивка.

Тежката желязна врата се отвори. Дожесата слезе по стъпалата, придружена от една запалена лампа. Тя се ограничи да констатира, че трупът се намира на обичайното място, после обзета от този инстинктивен ужас, който изпитват живите от контакт с мъртвите, тя напусна бързо затвора, без да поглежда местата.

Тогава Марино излезе от ужасното си скривалище и се ослуша.

Той чу стъпките на дожесата малко по малко да се отдалечават и да заглъхват под сводовете.

Когато тишината изпълни отново подземията, той излезе и с вълчи стъпки се изкачи по стълбата, водеща към галерията. Бледата светлина на един фенер, окачен на стената от тъмничаря, прозираше през полуотворените врати и вадеше стъпките на героя.

Тогава, изпълнен със смелост, реши да подиграе инквизиторите и техните полицаи. Той вдигна един бял камък, откъртен от стената и написа надписа, който дои Виторио прочете следната нощ.

След това се върна в подземието, взе трупа в ръцете си и излезе отново от затвора със своя тежък и зловещ товар.

Спокойствието владееше и в горните галерии.

Марино напредна предпазливо по дължината на стената, която отделяше стаите на инквизиторите и достигна безпрепятствено стълбата, където се отделяха галериите, водещи към салоните и апартаментите на съдиите.

Там никой друг не би могъл да се ориентира. Но Марино познаваше чудесно всички ъгли и ъгълчета на палата. Той разумно избягна опасните галери и тръгна наляво по един мрачен коридор, който водеше към една врата за подвижния мост над канала Орфано.

Изведнъж, когато бе направил едва няколко крачки в коридора, чу глух шум от тежки стъпки и силни възбудени гласове, които отекнаха далеч под сводовете.

Той постави на пода товара си и се прилепи към стената.

След малко група полицаи, носещи запалени факли, се появи в голямата галерия. Те разглеждаха на всички страни, после се отдалечиха, без да разгледат коридора, в който се криеше Марино.

Беглецът реши да почака, докато настъпи мълчание, но скоро двама часовои дойдоха и започнаха да се разхождат от една галерия в друга. После други дойдоха да ги сменят. Марино не можеше да напусне скривалището си.

— Денят вече настъпи; един слънчев лъч се промъкна през външната врата на галерията.

Положението на безстрашния незаконнороден оставаше опасно. Той бе принуден да дочака следната нощ…

— Часовете преминаваха един след друг. Нещастният Марино продължаваше да стои прилепен към стената, борейки се със съня и глад, които го измъчваха.

Но той имаше свещената задача да изтръгне баща си от ръцете на своите неприятели и това благородно чувство му вдъхваше смелост. Той забрави лишенията и мислеше само за успех на своето странно приключение.

След дълго чакане, което му се стори цял век, Марино предположи, че вечерта е настъпила и се приготви да се измъкне.

Часовоите бяха напуснали галерията.

Той се увери за последен път, че никой не го следеше, че никакъв полицай не бродеше наоколо, и отвори бавно, тихо вратата на подвижния мост. Предчувствието му се оправда. Нощта покриваше вече със сянката си Орфано, страшилището за невинните жертви.

Върна се бързо при трупа на баща си, взе го на ръце и го отнесе в своята гондола, която стоеше още привързана, там, където я бе оставил.

Постави трупа в дъното на лодката, с извънредна предпазливост, после хвана греблата и започна своето опасно пътуване.

Той можеше да срещне всеки момент някоя Лодка с полицай, правещи своята обиколка. Най-малкия шум на греблата можеше да обърне внимание на някой часовой.

Марино гребеше енергично и скоро лодката полетя като сърна покрай черните стени на грамадния палат.

Най-сетне достигна до един по-широк канал, който свързваше Орфано с Големия канал. Той бе спасен.

За момент престана да гребе, за да си отдъхне.

Хвърли зад себе си любопитен поглед…

Далече, там, където с Орфано се съединяваше един пресечен воден ръкав, блестеше светлина: една лодка, на която имаше десет полицаи със запалени факли в ръце, се движеше бавно покрай стените на палата.

Марино се бе избавил по чудо от техните нокти. Ако бе тръгнал само няколко минути по-късно, би бил загубен.

За да избегне навалицата от гондоли, които идваха и отиваха по пътя за Лидо и остров Сан Николо, трябваше да опише с лодката си широка дъга и да следва брега, където се движеха по-малко лодки.

Колкото се приближаваше към морето, Големият канал ставаше все по-широк и неговото гърло изглеждаше като малък залив.

Неговите брегове, обрасли и голи, бяха тогава пусти. Множество канарички изпъкваха из водата и бяха опасни за мореплавателите.

Но Марино познаваше отлично лагуните и знаеше как да избегне опасните места.

Венеция вече изглеждаше като грамадна светлина сред нощта.

Гондолите започнаха да стават все по-редки; от време на време Марино забелязваше в далечината някоя гондола, плъзгаща се като голям лебед по мекия воден килим.

Почувства се сигурен и мисълта си съсредоточи изцяло върху скъпоценния товар, който лежеше неподвижно на дъното на лодката.

Гледаше трупа с някаква особена гордост. Той бе успял най-сетне да го изтръгне от ръцете на негодниците, които му бяха отнели короната, съпругата и живота.

Височайшият покойник, най-сетне, щеше да намери едно погребение, достойно за ранга му. Марино забравяше всички страхове и ужаси, които бе преживял и мислеше само за своята победа и за свещената длъжност, която щеше да изпълни.

Не преставайки да гребе, обзет от тези мисли, Марино достигна най-сетне до остров Сан Николо. Той бе направил едно дълго пътуване и полунощ отдавна бе преминала.

Едно белеещо се здание се открояваше пред него. Това бе църквата на Сан Николо, където всяка пролет дожът отпразнуваше тържествено своята сватба в морето.

Марино се увери, че брегът е съвършено пуст и че никаква чужда лодка не бродеше наоколо, после спря и привърза своята лодка о едно колче.

Според италианския обичай, вратите на капелата бяха широко отворени. Едно кандило гореше над олтара и разпръскваше своята бледа светлина върху подарените малки корабчета от богомолците.

В моряшките селища семействата, които имаха загинал в морето, подаряваха в негова памет на църквата едно малко корабче, шедьовър на търпение и изобретателност, което се окачваше на тавана на църквата.

Марино се хвърли на колене и усърдно се замоли. В молитвата намери нови сили, отмора и необходимото спокойствие за душата си, раздрусана от вълнение и физическа умора.

Едва бе излязъл от църквата, когато изпита за момент ужас. Бе забелязал да се приближава до неговата гондола един подозрителен силует, който се навеждаше.

Марино, изненадан, остана за момент неподвижен и пипна с ръка камата си.

Кой може да бъде този човек с чудната фигура, който се промъкваше мълчаливо към гондолата му? Беше ли някой шпионин? Беше ли неговото присъствие на брега открито от някои шпиони, скрити в гъсталаците на острова?

Марино извади оръжието от ножницата си и пристъпи с тихи стъпки към непознатия, когато последният вече се бе осмелил да погледне в гондолата и да види, какъв товар има в нея.

— Хей, юначе, какво търсите? — извика Марино.

Вместо отговор мистериозната личност вдигна глава и избухна в смях.

Това бе Горо. Неговата широка мантия, шапката му с широките краища го правеха неузнаваем.

Марино се зарадва. Той бе намерил своя верен слуга в един от най-грандиозните моменти на своето съществуване.

Горо разказа на господаря си как бе ходил да го търси в града.

— После — добави той, — когато негърът се върна от Пиацета и дебнеше в широката част на лагуните евентуалното минаване на гондолата на сеньор, внезапно забеляза, че някой спира на тази част на острова и отива в църквата. Заинтересован, той греба с всички сили до острова, слезе на свой ред и намери най-сетне сеньора.

Марино благодари на роба си за предпазливостта му, после му показа трупа на баща си, скрит в лодката.

— Искам за баща си достойно погребение — каза Марино с важен глас. — Ти ще присъстваш на това погребение, Горо. Качи се в гондолата ми?

Негърът се подчини.

— Къде ще отидем, сеньор? — запита негърът, който не разбра добре думите на господаря си.

— Ние ще отидем в открито море, Горо. Там ще извършим погребението!

Негърът разбра. Той не отговори нито дума, а хвана греблата.

Лодката премина така едно доста дълго разстояние. Когато сянката на лагуните изчезна напълно от хоризонта и когато островът Сан Николо изглеждаше като една тънка ивица, Марино каза на гребеца да си почине и лодката остана за момент почти неподвижна върху спокойните води, които лекият ветрец едва набраздяваше.

Цялата природа почиваше.

Лекият ветрец галеше водите и движеше бавно облаците.

В този момент незаконнороденият стана и се обърна към морето с тия думи:

— Връщам ти твоя любим, Адриа! Връщам ти Марино Гримани, твоя покоен съпруг. Някога ти замлъкваше и задушаваше гнева си, когато той ти говореше. И сега той ще почива в твоята гръд и ще вкуси в мир почивката, дължима на един дож!

И морето се бе смълчало наистина, като че ли от уважение към тържествената минута…

Вятърът бе изчезнал. Шумоленето на вълните бе затихнало.

Граф Санта Рока се хвърли на колене до тялото на стария си баща и започна да се моли. Горещи сълзи блеснаха в очите му и се търколиха по бузите му.

Горо също коленичи и целуна дрехите на мъртвия.

Марино стисна за последен път ръцете на дожа Гримани.

— Татко — каза той с тържествен глас, — ти сега си освободен от ужасните мъки. Ти най-сетне намери така желаната почивка. Но твоят дух не ще престане да живее в мене и да ме напътства. Любими татко, направи щото твоят син по великодушие да прилича на тебе. Заклевам се в последния ден на твоето земно пребиваване, че ще отмъстя на негодниците, които отнеха честта и спокойните дни на твоята старост… Приеми го Адрия, приеми твоя съпруг, величествено и гордо море, остави го да вкуси в твоите глъбини вечната почивка!…

Марино взе трупа в силните си ръце, носле го спусна бавно, нежно във водата. Появиха се малки водни кръгове, после водната повърхност се изравни.

Съпругът на морето бе погребан във вечния си гроб!

— Сега да се върнем на остров Сан Николо — каза Марино с глух, задушен от вълнение глас.

После сам заби греблата в това море, което тържествено бе приело своя царствен съпруг.

38. Славните останки от победените

Марино и Горо трябваше да прикрият цялата си скръб, научавайки ужасното съобщение за поражението на Санта Рока.

Кралят на острова присъстваше незабелязано на четенето на прокламацията за неговия провал, за смъртта на привържениците и приятелите му.

Господарят и робът излязоха от редовете на тълпата.

Маринели, по-рано така горд, така самоуверен, се чувствуваше непоносим товар. Сълзи бяха замрежили очите му…

Обаче, едно нещо го бе приятно поласкало. Народът го аплодираше. Народът за първи път, отказваше мълчаливо да взема участие в празненството, на което го канеха.

Двамата мъже се завърнаха бързо към моста Риалто, обзети от мрачните мисли. Там намериха гондолата си.

— Санта Рока е загубена! — каза героят. — Моята колония е почти унищожена, жена ми е грабната, но аз не губя кураж. С шепата храбреци, които ми остават, аз ще направя чудеса.

Марино гореше от нетърпение да види оцелелите хора от неговата малка армия, да ги окуражи и да почне отново разрушителното дело.

Но той реши да тръгне сам. Даде нареждане на Горо да остане при старата Людовика Марчело и да бди над нея.

— Бъди разумен! — му препоръча той. — Грижи се, щото на старата Луала да не липсва нищо; набави нужните провизии; не издавайте вашето присъствие на острова!

После той подаде на Горо пълната си кесия.

— Не зная колко ще трае моето отсъствие — добави той, — но аз мисля да се върна през време на карнавала. Когато дните за дегизирането започнат, маскирай се и ти се промъквай навсякъде. Слушай разговорите на тълпата. Осведоми се за състоянието на армията, за имената на началниците. Вземи точни сведения, понеже те ще послужат за основа на бъдещото ни дело.

Горо се закле да изпълни точно заповедите на своя господар.

В този момент гондолата достигна до остров Сан Николо. Двамата мъже скочиха на земята, привързаха лодката о едно колче и се отправиха към лодката на Маринели, която се намираше на няколко метра по-далече.

Господарят повтори наставленията си, натовари негъра да предаде на Луала сърдечните му поздрави, после лодката се отдалечи с бързината на стрела по направление към Брандоло, където платноходът на Маринели бе пуснал котва.

Марино мислеше да се отбие в Маламоко, за да узнае в колко часа мистериозният кораб ще тръгне, но се отказа. Морето бе станало бурно и движението на лодката бе затруднено; от друга страна, никой в Маламоко не би могъл да даде полезни сведения на Марино. Часът за тръгване на кораба оставаше неизвестен.

Беше около един часа сутринта, когато героят разпозна очертанията на пристанището Брандоло. Той познаваше всички гънки на брега на това място и знаеше къде да насочи лодката си.

Тогава забеляза на известно разстояние от залива своя платноход, когото вълните леко люлееха…

Той описа със своята лодка една голяма дъга, за да избегне минаването край други кораби на котва в залива и се отправи направо към своя кораб.

Като че ли всичко спеше на борда; нищо не се движеше по моста, нито край оградата.

Внезапно един моряк се появи до оградата, без съмнение кормчията и започна обикновените си наблюдения.

Марино бе познат, лодката му изтеглена на борда и след няколко минути, разбуденият екипаж бързо вдигна котвите, опъна платната; две или три кратки и звучни команди се разнесоха на моста; корабът тръгна в открито море.

Но морето ставаше все по-бурно. Бурята бушува цялата нощ и следната сутрин. Маринели трябваше да се откаже от преследването на кораба на Мадлена.

Обаче Марино не желае да пренебрегне никакво средство, за да може да получи желаното уверение.

И така, той даде заповед на кормчията да се отправи към Маламоко.

— Проявете благоразумие — каза той. — Влезте в залива така, че да мога да разгледам корабите, които са там на котва. Но не отивайте близо до брега, защото ще бъдем познати от фаропазача!

Морякът се подчини. Корабът на победения крал напразно обиколи входа на пристанището Маламоко: мистериозният кораб бе вече вдигнал котва. Какво да прави?

Марино, комуто внезапно дойде наум една идея, даде заповед да се отправят към Анкона. Имаше предчувствие, че Мадлена е вече слязла на италианския континент, водейки своята плячка със себе си.

След шестдневно плуване, Марино и неговите безстрашни привърженици пристигнаха в Анкона.

В това пристанище по него време цареше голямо оживление. Всеки ден многобройни кораби от всякакъв тонаж влизаха или излизаха от него.

Марино напразно търси в тази навалица платнохода на принцеса Боргез. За щастие, многодневните търсения го убедиха в безполезността на усилията му. Мадлена, недоверчива и хитра, беше тръгнала по друг път.

Маринели се готвеше да напусне Анкона, без да намери нещо полезно, когато внезапно случаят му помогна.

Вече корабът бе опънал своите платна, готов за тръгване, когато Марино при последната си обиколка, която правеше из пристанището, позна двама стари моряци.

Тяхната походка, тяхното облекло му напомняха моряците от Санта Рока. Кои бяха тия двама мъже?

Марино остана за момент неподвижен и започна внимателно да ги разглежда… Те се отправиха към него също заинтересовани.

— Не се лъжа. Вие сте Маринели, кралят на острова! — каза един от тях, приближавайки се до него.

Графът тогава позна Зани и Тонино, неговите верни служители. След като размениха няколко прочувствени думи, изгнаниците започнаха да говорят за общата си скръб.

— Кажете ми — попита Марино, — наистина ли Санта Рока е напълно загубена за нас.

— Уви! — отговори Тонино тъжно. — Всичко е загубено, съвършено загубено. Войниците от арсенала предадоха острова на сеч и опустошения. Анафесто и по-голямата част от защитниците умряха с оръжие в ръка. Само Оргосо, д’Артенай, Фалие и около шестдесет души успяха да избягат, пробивайки блокадата с дванадесет галери, нашата последна сила. Те хвърлиха котва в Термоли и очакваха вашето пристигане, благородни Марино. Ние бяхме тръгнали за Венеция, с надежда да ви намерим, когато за щастие…

— Дванадесет галери и шестдесет души — повтори Марино; това значи, са славните останки от разбитата ми армия, от моята търпелива и неуморна работа? Но все пак ще бъде благословено провидението! Всичките мои приятели не са загинали. Тази шепа храбреци, може би, ще бъде достатъчна за възобновяване на моето дело. Понякога неколцина решителни хора могат сами да извършат чудеса!… Хайде, мои приятели — добави той, обръщайки се към двамата бивши риболовци, — елате на кораба ми и бързо на път за Термоли! Там, Фалие, д’Артенай и Оргосо ще ме уведомят за съдбата на жена ми и детето ми.

При тия думи Зани и Тонино, които знаеха ужасната участ на двете невинни същества, едва сдържаха вълнението си.

Марино бе узнал чрез своя верен Горо нещастната съдба на своята жена, но още вярваше, че детето му, неговата единствена радост, малкото същество, пълно с живот и нежност е спасено.

Тонино и Зани предадоха на техния уважаван началник разказа за последната драма, когато Санта Рока и неговите защитници бяха загинали, ставайки жертва на вярата си в Маринели.

— Когато Фалие и Оргосо отидоха в палата преди тръгването, — каза Тонино, — те намериха всичко разрушено и никаква следа от съпругата ви или детето ви. Джустина, слугинята лежеше върху прага на стаята на Анунциата — прободена с нож, издъхваща…

Марино не го остави да завърши разказа си.

— Моето дете! — извика той отчаяно, поднасяйки ръцете си към лицето, — те са убили моето дете! Кой знае дали не са го измъчвали… О, Господи, помогни ми да изляза от това ужасно съмнение! Ще полудея!…

Зани и Тонино, дълбоко покъртени от тази сцена, мълчаха.

След кратко мъчителното мълчание кралят на острова се обърна към тях и ги запита отново за детето си.

— Истина ли е, че са го убили? — ги запита той със задавен от вълнение глас. — Кажете ми, намерена ли е някаква следа?…

— Те трябва да са го върнали на майка му, — каза Тонино, за да успокои нещастния човек.

— Дано да казвате истината! Мизерниците ми изтръгнаха силата, приятелите ми, любовта ми. Не ми остава нищо освен едни славни останки… Но поражението ни прави по-решителни, по-свободни, скъпи другари! Отчаянието направи от мене един неукротим тигър. Да не с колебаем, мои приятели! Да отидем бързо в Термоли! Там ще събера смелчаците, които са предани на моята кауза, ще направя тържествен преглед на моите седемдесет храбреци и ще ги поведа към победа, подпомогнат от Фалие, Оргосо и д’Артенай. Ние ще влезем във Венеция и ще устроим един кървав празник. Белият мрамор на стъпалата на моя палат, скалите с зелените отблясъци, плажовете със сребрист пясък, които обкръжават моя остров, ще почервенеят от кръвта на негодниците, които са го обсебили.

Марино млъкна. Той трябваше да превъзмогне скръбта си с върховно усилие. Внезапно бе намерил в себе си толкова пламък, че беше готов да започне отмъщението си.

— Ние ще ви следваме и ще ви помагаме до смърт! — заявиха просто двамата риболовци.

После тримата се прибраха на борда на платнохода. При настъпването на нощта колелото на макарата заскърца.

Последната котва бе вдигната. Мистериозният кораб пое бавно своя път към открито море.

Марино се бе облегнал на една мачта и погледът му се рееше меланхолично по белите гребени на вълните.

На следната сутрин заваля тропически дъжд, затъмнявайки хоризонта. После противен вятър се появи от юг, затруднявайки хода на кораба. Моряците на Маринели хванаха тогава греблата.

Надвечер, времето се изясни, но вятърът продължи да духа. Корабът напредваше бавно.

Внезапно, когато нощта се спускаше, морякът от наблюдателницата извика:

„Множество светлини се виждат пред нас. Червени светлини, зелени и червени, зелени!“

Човекът слезе от своя наблюдателен пост и обясни на началника си какво бе забелязал. Впрочем, сигнализираните светлини от моряка станаха скоро видими от моста и всички познаха, че тия светлини бяха от венециански кораби.

Малко по-малко, тяхното число се увеличи и цялата флота се появи пред учудените очи на Марино и другарите му. Тя се движеше с разгънати платна.

Флотата на Силвио Зиани се връщаше тържествено от Санта Рока и бързаше да даде на Венеция едно невиждано зрелище… един блестящ морски парад с хиляди залпове, с безброй викове…

Безстрашният кораб се излагаше на голяма опасност. Марино заповяда да разпънат и останалите платна и да се отстранят от пътя, следван от венецианците.

Тази маневра бе извършена със спокойствие и в пълен ред. Платноходът на Маринели, чийто светлини не бяха още запалени, изчезна в нощта и венецианските галери не можаха да го забележат, опиянени от триумфа…

По едно от тия явления, свойствени на Адриатика, вълните внезапно се бяха успокоили от тяхната ярост при настъпването на нощта. Страшният грохот на водната стихия бе заменена с шума на леки, грациозни вълнички.

Марино наблюдава известно време ескадрата на палачите, чиито светлини изчезваха малко по-малко в далечината. Той ги гледа със скръстени ръце, с очи пълни с омраза. Почувства по-горчиво от всякога скръбта заради поражението си, заради разрушеното си дело… Но чувствуваше както никога необходимост да отмъсти. Гореше от нетърпение да стигне в Санта Рока, да види своя разрушен остров.

Но неговата първа задача бе да достигне и намери своите привърженици.

Благородниците бяха отнели на Марино цялото семейство, цялата му сила и не бяха му оставили друго, освен надеждата за близко отмъщение, за страшното наказание.

— Наш дълг е да погребем мъртвите — каза той спокойно — и да поставим върху гробовете им камъни, както е редно. Защо се чудите на варварството на великия капитан? Той, без съмнение, само изпълнява заповедите на Висшия съвет…

При тия думи Маринели беше внезапно поразен от едно странно обстоятелство. Между вратите, които водеха към разните галерии на избите, тайната врата към галериите на диамантите, също бе разбита.

— Погледнете, мои приятели — каза Марино. — Силвио Зиани е претърсил всички ъгли на нашите скривалища. Без съмнение, открил е нашето голямо богатство, отнесъл го е във Венеция и го е изложил пред очите на смаяния народ, за да покаже, че братоубийствената война е донесла грамадно богатство… Приятели, ние сме ограбени!

Моряците, които го придружаваха, отстраниха от галерията останките от греди, после поканиха Марино и Фалие да влязат първи.

Те проникнаха в хранилището, където кралят на острова бе поставил своите пари. Касетката, в която бяха поставени, бе разбита. Обирачите не бяха оставили Нищо, нито един сантим.

Една тайна касетка, скрита в стената, където граф Санта Рока държеше по-голяма част от диамантите си, бе също разчупена.

Но Марино си спомни, че някога бе отнесъл в Рим една част от скъпите си камъни, за да бъдат оценени, после ги отдели от другите и ги скри в отделно скривалище.

Марино провери скъпата касетка.

За щастие, обираните не бяха забелязали вратата, изкусно прикрита в стената.

Намери непокътнати и камъните, и разните важни документи, които пазеше там.

Взе чантата в ръце и я показа радостно на изненаданите си приятели.

— Ние имаме достатъчно, за да покрием всичките си разходи, — каза той. — Ще реализираме нашите планове, без да се страхуваме, че можем да бъдем спрени поради финансови затруднения.

Той се върна при своите в компанията на Фалие, разказа им за находката си, после всички се отправиха към мястото, където лежаха непогребаните трупове.

Зрелището бе ужасно. Марино отстъпи с ужас. Но скоро се овладя, превъзмогна отвращението си и се залови също да копае гробове.

Работата бе бавна и продължителна. Когато всички тела бяха погребани, нощта бе настъпила.

Доброволците гробокопачи се върнаха на борда, където възстановиха силите си, изчерпани от изтощителната работа.

Повечето бяха легнали в хамаците си, докато Марино и неговите трима приятели се разхождаха по моста на галерата, и станаха свидетели на едно великолепно и неочаквано зрелище.

Д’Артенай бе казал истината. Мистериозните облаци дим бяха признаците на един вулкан; един огнен стълб освети внезапно нощта на остров. После още един го последва, след това — още един.

Всеки от тия огнени снопове се разпръскваше, почти след излизането си от земята, на безброй искри, за да бъде последван от гъст черен дим.

Морето се развълнува на свой ред. Вълните се заблъскаха една срещу друга. Галерите се залюляха върху своите котви. Огнените стълбове се придружаваха с глухо бучене.

Марино заудря сигналните камбани. Екипажът, събудени внезапно, започна бързи маневри, които Марино им предаваше чрез сигналните огньове. Всички кораби се отдалечиха на известно разстояние от брега и скоро бяха на котва в средата на пристанището. Не можеха да се доближат до кея, нито да отидат в залива, където морето беснееше с голяма ярост.

Огнените стълбове, които за момент бяха осветили небето и островчето, бяха изчезнали. Една тъмна, непроницаема нощ настъпи.

На борда на корабите, хората обзети от ужас, се хвърлиха на колене и се замолиха.

Най-сетне денят настъпи и откри пред очите на Марино и привържениците му нещо ужасно.

Морето, още бурно, тласкаше грамадните си вълни о кораба на незаконнородения.

Малко по-малко, зората прогонваше облаците.

Санта Рока бе пострадала от едно ужасно земетресение. Кратерът бе престанал да изригва пламъци и дим, но целият остров носеше белезите на разрушителната му сила. Тук-таме върху плажа лежаха големи блокове от канарите, изтръгнати от земята при вулканичното изригване.

Хълмът, който някога се издигаше на острова като естествен наблюдателен пункт, сега бе разчупен. Неговите части бяха разпръснати по разни места из островчето.

Природната стихия бе довършила разрушителното дело, започнато от Зиани и неговите убийци.

Марино Маринели и неговите другари, връщайки се на острова, се бяха избавили по чудо от катастрофата.

Тъй като морето се бе успокоило, то изглеждаше по-сигурно отколкото брега и дванадесетте кораба се отправиха в Термоли.

Но този план беше лудост. Фалие, Оргосо и д’Артенай го коментираха и всеки даваше своите съвети.

— Вие ще бъдете познат и заловен, преди да можете да слезете — каза Фалие.

Оргосо подкрепи своя приятел.

— Оставете ме да ви изкажа моето мнение! Ние, седемдесет моряци, едновременно сме много, за да успеем в някое бързо предприятие и твърде малко, за да започнем едно сражение. Да ги оставим с флота край бреговете на Брандоло или Джорджия и да тръгнем само ние четиримата за Венеция. Ще се промъкнем така в тълпата маскирани и никой не ще ни познае. Помежду си ще се разпознаваме с тайни знаци и ще се срещаме винаги на определено място. Ще бъдем достатъчно ловки и силни четиримата да изпълним нашето отмъщение.

— Д’Артенай има право — каза Оргосо. — Неговият план е добър.

Марино на свой ред одобри изказаното мнение от френския благородник.

— Приемам вашия план — каза той, — по Горо, хитрият и безстрашен негър, ще бъде нашият пети другар. Ние не сме вече в състояние да създадем една нова армия, нито да победим нашите неприятели в открита борба, затова ще се промъкнем до техните жилища и ще наложим, без да очакват, наказанието, което заслужават.

— Ние ви се заклеваме тържествено, че ще се борим и ще умрем за нашата обща кауза — каза Фалие, хващайки за ръка своя приятел Маринели, — да останем всички солидарни до последната минута, докато делото на отмъщението бъде напълно завършено.

— Да, всички за един и един за всички! — извикаха горещо д’Артенай и Оргосо. — Ние предпочитаме да умрем, отколкото да изневерим на нашата кауза…

Обаче, една точка оставаше още тъмна. Какви маски да изберат?

Фалие предложи четиримата да вземат едни и същи маски, за да не могат да ги отличават един от друг.

Д’Артенай счете за разумно да изберат една от най-популярните сред тълпата маски.

Марино размишлява един момент, като че ли преценяваше разните предложения, които му бяха направили, после каза следното:

— Мои приятели, предложението на нашия другар д’Артенай е най-доброто. Ние всички ще бъдем облечени в черни домина, и ще носим на шапките си по едно червено перо, което не ще изненада никого, ако се разхождаме изолирано сред тълпата и ако само си пошепваме някои инструкции на минаване, без да завързваме разговор.

Оргосо, Фалие и д’Артенай се съгласиха думите на своя началник.

Те отведоха в Термоли единадесетте галери, които хвърлиха котва там и останаха под надзора на петдесет моряци. После четиримата герои, придружени от шепа храбреци, тръгнаха с дванадесетата за Венеция, пътувайки сред бурята много дни и много нощи.

39. Старият войник

В една от жалките колиби с ниски тавани, които се издигаха до венецианския арсенал, се водеше следният разговор.

— Защо се държиш така? Какво те интересува тебе! — каза Джероламо, старец на около шестдесет години, на своята жена Бенета, която бе възрастна почти колкото него.

Но старицата не се разсърди.

— Как! Джероламо — извика тя, — ти се осмеляваш да ме питаш за причината на… Е, добре, аз те питам не те ли е срам, на твоята възраст да вършиш подобни неща?

— Какво искаш да кажеш?

— Отговори ми, зная, че имам право. Винаги е било опасно да се доверявам на такъв стар развратник като тебе.

Старият човек, който бе облечен в униформата на войниците от арсенала и носеше заздравял белег на лицето, изглеждаше свикнал на такива бурни нападки и препоръча спокойствие на жена си.

— Какво означава това? — подзе тя, изправяйки се. — Ние имаме едно време едно дете и още ще ти бъдат много. Каква идея те е обхванала да доведеш друго дете? Да не си въобразяваш, че ще се запретна да храня децата на другите? Ние едва имаме от какво да живеем, едва имаме парче хляб и ето ти ми мъкнеш едно хлапе! О, аз не съм глупава, както мислиш. Разбирам, каква е работата… Това хлапе не ти е чуждо! Възрастта не ти пречи да вършиш винаги лудории! Не зная, какво ме спира, че не изгоня това ненужно създание от дома си.

— Чудовище! — произнесе старият човек, когото думите на жена му отчайваха все повече и повече. — Остави ме да кажа поне една дума!

— Не искам да те слушам, — прекъсна го, Бенета. — Не желая повече да слушам лъжите ти!

Старецът затрепери от гняв.

— Мълчи — викна той, — или ще се забравя…

При тия думи той произнесе едно страшно проклятие и удари с юмрук по масата.

— Ах, да, познаваме ги, ние мъжете, — каза Бенета. — Когато искат да накарат жените си да млъкнат, те ги малтретират. Отговори ми, прочее! Нямам ли право да говоря така? Защо не си оставил това дете при майка му? Ти не ми отговаряш. Ти не се осмеляваш да кажеш, откъде си го взел. Ти предпочиташ да отговориш: Мълчи, или ще те набия!

Бедният Джероламо не можеше да обуздае жена си.

— Мисля, че до днес не съм постъпвал така с теб — каза той ниско… — Бил ли съм те някога? Отговори! — викна той с висок глас.

— Защо ме заплашваш? Аз съм една пречка, един товар за тебе. Ти сигурно си намерил някоя съмнителна сеньора, по-хубава и по-млада от мене, старата жена. Ах, сигурно тази втората те е напуснала на свой ред и ти е оставила за спомен едно дете! Хайде, изгони това същество. Кръвта ми се качва в главата, когато виждам един стар мъж като тебе да се забравя така и…

После Бенета започна да плаче и да въздиша. Изморена от своя гневен изблик, бе изпаднала в дълбоко униние.

Джероламо нямаше сили да понесе повече. Той се отправи към вратата, хвърли меланхоличен поглед към водата и привързаните към кея кораби и излезе.

— Почваме да се срамувам от себе си — измърмори той, — че позволявам да говорят подобни безочливости.

Бенета, горделива и отмъстителна, плачеше повече от ярост, отколкото от хитрост. Тя си бе въобразила, че нейният мъж ще й поиска покорно прошка и ще й признае престъплението, в което го упрекваше; но тя се бе измамила. Джероламо се показа безразличен.

Тя отърча след него.

— Какво значи това? — викна тя. — Ти ми оставаш детето и тръгваш!

При тия думи, произнесени непредпазливо на прага на вратата, той се обърна внезапно.

— Моля ти се! — каза той, — млъкни! Вярваш ли, че войниците, които живеят в съседните къщи, не чуват думите ти? Каква нужда има да ми правиш още сцени?

— Как така да нямам право! — викна Бенета, разгневявайки се повече. — Зная, че другите жени не постъпват така, но те нямат мъже като мене!

Джероламо пазеше спокойствие. Той се върна вкъщи и се опита да разкаже на жена си историята за детето.

— Ти имаше време да съчиниш някой дълъг разказ и мислиш да ме заблудиш!

— Мизерно същество, защо клеветиш? Запитай Антонио и Даниел; те ще потвърдят моите думи. Остави само да ти обясня, как…

— Едно дете е попаднало случайно в ръцете ти! — добави тя с подигравателен тон. Предполагаш ли, че ще бъда толкова наивна да повярвам, че децата растат по оградите и хората ги берат на минаване.

Най-сетне кавгата поутихна и бедният Джероламо можа да обясни.

— Улавяла ли си ме някога в лъжа преди да напуснем Венеция — каза той със спокоен тон.

— Но как така изведнъж ще ми донесеш това дете.

— Е, добре, Бенета, това бедно дете ми е също така чуждо като на тебе. Аз просто извърших едно самарянско дело, вземайки го под мое покровителство.

— Бах! Дрънканици е всичко това! — подзе старата бъбрица. — Ти си бил принуден да вземеш това дете, когато си слязъл, и сега се опитваш да ме заблудиш, че си го хранил и си се грижил за него през време на експедицията! Започваш лошо, това мога да ти кажа!

Старата жена крещеше така силно, че заспалото дете се събуди. Джероламо се приближи до леглото, където малкото същество бе поставено, покрито с една стара покривка и го взе нежно на ръце.

— Ела, мой малък Санцио, ела, мое дете; остави да те взема в ръцете си. Аз не ще те хвърля никога, макар тя да ми прави денем и нощем сцени заради тебе. Изпитвам състрадание към своето нещастие, бедно бебе.

Внезапно старата Бенета, като убодена от тия думи на Джероламо, се пошегува, виждайки го да взема детето в ръцете си и да го люлее като майка.

— Старите войници изглеждат добри бавачки — каза тя.

После му изтръгна малкото от ръцете и започна да го бави грижливо.

— Ела с мене, бедно хлапенце — каза тя, — ела, ти нямаш нито баща, нито майка. Те се срамуват да те признаят.

— То е сигурно сираче, понеже всички колонисти са загинали — добави старият войник. — Ах, какво ужасно зрелище! Припомням си целия ужас на нощта, когато бе извършена атаката. Каква ужасна бърканица! Но малцина заминали с радостно настроение паднаха мъртви. Мога да твърдя, че повече от две хиляди души загинаха тази нощ. Привържениците на Маринели оказаха на нашата атака отчаяна съпротива. Ах, ако незаконнороденият беше на своя остров, той сам би застанал начело на хората си и ние никога не бихме могли да превземем острова!

— Защо ми разказваш това? — каза Бенета изненадана.

Но Джероламо продължи своя разказ, без да обърне никакво внимание на въпроса на жена си.

— Когато ние направихме пробив в защитата на острова, отправихме се към палата. Какъв великолепен стил, каква чудесна постройка! Когато пристигнахме с моето отделение, голям брой от нашите войници бяха вече пребродили всички вестибюли и стаите на горния етаж. Внезапно, когато излязох от палата, забелязах един млад войник, който държеше това дете в ръцете си и се забавляваше да го подхвърля като топка във въздуха. О, небе! Аз не бях обладан от болезнена чувствителност, но когато видях да хваща детето за малките му крачка и да го подхвърля във въздуха, обхвана ме гняв, спуснах се върху този безсърдечен човек, изтръгнах му скъпоценната играчка и го блъснах на земята. Когато той искаше да си отмъсти и да ме нападне, Антонио и Даниел ми дойдоха на помощ и респектираха негодника, докато аз отнесох пеленачето навън.

По това време обсадените развиваха една смела дейност и ние трябваше да се отдалечим от палата! През това второ сражение скрих детето в един храсталак. Призори, когато настъпи спокойствие, аз потърсих малкия и го взех със себе си на галерата, където го криех грижливо в своята кабина. Антонио и Даниел се грижиха за него. Малкото му телце още бе покрито с болезнени белези от бруталността, на която го бе подложил войникът. Ах, страшно бе наказан, безсърдечникът. Намерихме го всред много мъртви, в момента на погребението. И така, бебето закрепна малко по-малко и скоро ми протегна ръчичките си, като че ли познаваше своя благодетел. Ние му дадохме името Санцио. Най-сетне пристигнахме във Венеция, където го доведох у нас, на сигурно място.

— Ти разказваш, но аз още не мога да разбера, от къде е дошло това дете — каза Бенета с твърд глас.

Какво можеше да знае бедният Джероламо?

— Никой — каза той, — не е видял, къде го е намерил войникът. Ах, негодникът, ако аз не бях дошъл, той би го убил.

— Ти трябваше веднага да му дадеш заслуженото наказание, каза тя. — Каква подлост да се отнасят така с едно невинно създание.

После тя се обърна към детето, което плачеше.

— Успокой се, Санцио, мое скъпо дете, не плачи!… Аз, обаче ще разпитам по-подробно Антонио и Даниел — добави тя с по-спокоен глас.

— Добре, направи го — каза Джероламо — и твоите подозрения ще изчезнат! Ето, те са до оръжейния склад, където чистят оръжията си. Детето ни е еднакво чуждо и на единия, и на другия; желая да го осиновим. Спасих го от смъртта и ще му дам подслон в нашето огнище, което е тъжно и не се развеселява от детски смях.

— Ах, хубавото бебе — каза Бенета, милвайки малкото създание. — Истинска ангелска главичка. Погледни сините му очички, русите косички. Никога не съм виждала такова хубаво дете.

Старата Бенета се бе омилостивила. Тя обикна много малкия Санцио.

Джероламо скришом се усмихна, констатирайки промяната, която бе станала в държането на жена му.

Старецът мечтаеше за близкия момент, когато малкият Санцио весело щеше да пълзи из бедната къщица и да радва сърцата на приемните му родители.

Обаче, Бенета още не вярваше на думите на своя съпруг. Нейното недоверие ту намаляваше, ту се увеличаваше.

Тя заразпитва Даниел и Антонио. Обаче, предпочете да ги разпита поотделно в различните моменти. Желаеше да намери противоречията в разказа им. Обаче, въпреки всичките си хитрувания, тя не се добра до някакъв резултат. Разказа на Даниел и Антонио съвпадаше точка по точка с тоя на Джероламо.

Но тя още не бе задоволена. Предполагаше, че тримата мъже са се наговорили да я измамят.

Обаче, малко по-малко нежността прогони подозренията и тя започна да вярва, че наистина Джероламо бе извършил едно самарянско дело и Санцио й стана много скъп. Тя го считаше вече за свое собствено дете и се отнасяше към него с големи грижи. Често двамата старци се лишаваха от необходими неща, за да не липсва нещо на малкия. Двамата съпрузи бяха бедни, твърде бедни, но тяхното хранениче имаше всичко.

Затрогващо бе да видиш този дебел човек с набръчкано лице и побеляла коса, взел детето в ръце, да го приспива и да го целува като майка. Той бе забравил ужаса на битките, тия кръвопролитни битки, които притъпяваха всяко чувство и превръщаха човека в машина за убиване. Детето му припомняше неговото детинство.

Скоро малкото започна да бръщолеви и да пълзи из стаята.

Бенета се бе погрижила щото това момче, което бе кръстено с името Санцио, да остане техен законен син.

От време на време, Даниел и Антонио, двамата стари другари на Джероламо, идваха да видят тайнственото момченце. Те се забавляваха и играеха с него, като големи деца. Скоро всички войници от арсенала го познаваха и тогава Бенета се оплакваше, че Санцио обича повече чужденците, а забравя понякога приемните си родители…

Изминаха много дни. Всичко си вървеше в ред, докато изведнъж едно събитие направи голяма промяна в къщата на стария войник.

Дотогава момченцето изглеждаше, че бе станало за къщицата ангел на щастие. Но всичко внезапно се промени…

40. Смъртта на Пиетро

— Уверявам те, че не съм се измамил, Себастиано — каза Пиетро на своя другар, докато отдалечаваше лодката си от стъпалата на Пиацета и вземаха греблата. — Уверявам те, че нещо се движеше сред останките на вилата.

Когато Себастиано се показа изненадан от това твърдение, Пиетро обясни:

— Последната нощ — каза той — аз слязох на остров Сан Николо и се приготвих да се прибера в колибата си, когато видях на известно разстояние да се издига лек облак дим. Заинтересуван, започнах да наблюдавам внимателно… Отначало помислих да не съм видял облак прах, но скоро разбрах, че не е така: този дим бе твърде гъст, после се прекъсна внезапно и аз забелязах един силует да се промъква между гредите на развалините и да изчезва.

— Защо не се приближи? — попита Себастиано.

— Бях сам — отговори Пиетро — и кой знае кой се крие подземието на разрушената вила. Не се чувствувах и напълно сигурен.

После, разговаряйки, Пиетро не можа да се сдържи да не каже на Себастиано подозрението, което го бе обзело.

— Аз предполагам — каза той, — че някой е избрал за жилище тази изба, че мистериозният беглец не е никой друг, а Маринели, тъй като ти знаеш, че той се крие във Венеция или околностите.

— О! — каза Себастиано изненадан. — Така ли мислиш?

— Да — отговори Пиетро. — Това ще бъде добър Лов. По какъвто и да е начин, ние трябва да видим, кой се крие там. Ние двамата по-малко ще се страхуваме от опасността…

— Дали човекът, когото си видял да изчезва в развалините, не те е забелязал! — каза Себастиано, когото споменът за Маринели го ужасяваше.

— Себастиано, ние трябва да опитаме щастието си и да претърсим това убежище. На драго сърце бих взел няколко полицаи с нас, но, като размислих добре, сметнах, че по-добре е да свършим работата сами. Нямам доверие в полицаите.

— Ние вече двама сме извършили много по-големи работи, каквито другите полицаи никога не биха могли да направят — намекна Себастиано.

После те се погрижиха за пушките си.

— Напълни ли ги? — запита Себастиано, когато гондолата се приближаваше към остров Сан Николо.

— Не трябва да стреляме; но, да бъдем предпазливи! Да не спираме тук, до колибите на рибарите, а по-далеч.

Гондолата изви и продължи да се движи на известно разстояние от брега.

По пътя двамата мъже се съвещаваха относно тактиката, която трябваше да използват.

Пиетро не се чувствуваше напълно сигурен.

— Ако негодникът е там — каза той, — ние ще бъдем в критично положение.

Лодката пристигна до брега да бившата вила Маринели.

— Сега да слезем! — каза Пиетро. — Ние ще се промъкнем между тия камънаци. Ще се скрием зад оная срината стена и ще почнем да дебнем… Щом забележим нещо подозрително, ще стреляме!

— Морето е бурно! — каза внезапно Себастиано. — Чуваш ли как бучи зад дюната?

— Това обстоятелство е добро за нас — отговори Пиетро. — Никой не ще чуе шума от греблата ни. Шт! Вдигни твоето гребло и остави гондолата да се движи бавно. Ние ще намерим тук канал, който ще ни отведе право към развалините. Различаваш ли нещо в сянката? Не може да се види нищо, тъмнината е непроницаема.

Себастиано не отговори нищо. Той чувстваше, че смелостта го напуска. Тъмнината, която го закриляше в ужасните му дела, този път го изпълваше със страх.

Пиетро скочи пръв на земята, привърза безшумно за едно колче гондолата и взе двете пушки в ръце.

Себастиано на свой ред взе пушката си от ръцете на Пиетро и тръгна след своя другар, ту изправен, ту пълзящ.

Разстоянието, което трябваше да преминат до развалините, бе около шестстотин метра. Ако някой ги следеше, двамата мъже бяха загубени.

Но Пиетро, изпълнен със сигурност, пошепна няколко думи на Себастиано, повтаряйки му, че никаква опасност не ги застрашава.

Двамата мъже напредваха все така полупълзейки, готови да изпразнят оръжията си върху тоя, който би им се изпречил на пътя.

Бяха твърде добри стрелци, но как можеха да им послужат пушките ако бъдеха въвлечени в ръкопашна борба с по-силен и по-ловък неприятел?

Те вече бяха изминали голяма част от пътя си, когато Пиетро направи знак на другаря си да се спре и да наблюдава няколко минути. Искаше да разбере дали някой не ги следи, скрит между стените на развалините…

Но нищо не се движеше между почернелите от пожара камъни, тъмнина владееше наоколо.

Негодниците се зарадваха, предчувстваха близката си победа. Те се виждаха вече проникнали в скривалището на бегълците, изненадали ги в съня им.

Тогава, обзети от кураж, те удвоиха предпазливостта си, после започнаха, все прегънати на две опасния си път.

Скоро стигнаха стените, прилепиха се о тях и се ослушаха.

Пиетро стана по-смел, повдигна леко глава, за да види по-добре…

— Виждаш ли нещо? — попита го съвсем ниско Себастиано.

— Струва ми се, че забелязвам сред развалините нещо кръгло, като човешка глава — каза Пиетро със снишен глас.

— Действително — добави Себастиано, повдигайки страхливо глава, — но тя не мърда!

Двамата полицаи не знаеха какво да правят. Те не се осмеляваха да стрелят, да не хабят куршумите и да не вдигнат тревога.

Себастиано повярва, че забелязва главата да се движи.

— Огън! — изкомандува тогава Пиетро, без предисловие. И в същия момент двете пушки се изпразниха… Главата бе изчезнала…

— Мисля, че добре видяхме — каза Пиетро.

— Да останем тук — прекъсна го Себастиано, предпазлив и недоверчив човек. — Ние още не сме сигурни!

Двамата мъже оставиха тежките си оръжия, вече безполезни. Промъкнаха се тихо до мястото, където бяха съгледали човешка глава. Същото мълчание владееше около тях, мълчание успокоително и обезпокоително едновременно.

Пиетро направи още няколко крачки напред; тогава се намери до дупката, която даваше достъп към избата и през която Горо бе свикнал да влиза и излиза.

— Какво да правим?

Пиетро се показа въодушевен от своето откритие.

— Отворът е достатъчно широк, за да можем да слезем! — каза той.

Но Себастиано го посъветва да бъде благоразумен.

— Ние рискуваме много, понеже не можем да слезем двамата едновременно. Ако някой стреля с оръжие долу върху нас, загубени сме!

Пиетро остана за момент замислен.

— Ти може би не грешиш — каза той със снишен глас.

— Но сигурни ли сме, че има още едно човешко същество в този вход? Вярвам, че нашите куршуми достигнаха целта си. Човекът, върху когото стреляхте е паднал, сигурен съм, и ние ще намерим долу само трупа му.

Себастиано се съгласи.

Пиетро пипна за последен път камата си, за да се увери, че е в пояса му.

В момента, когато се готвеше да направи първата стъпка, Себастиано, уплашен, обхванат от подозрения, задържа другаря си за ръката.

— Да останем по-добре заедно — му каза той — и да чакаме до сутринта, дебнейки, но да не влизаме във вътрешността на тази дупка!…

Но вместо отговор Пиетро го упрекна, че е страхливец. Себастиано, който не се осмеляваше да противоречи на заповедите на своя другар, послуша и слезе след Пиетро. Последният се плъзна, докато достигна твърда земя.

— Не забелязваш ли нещо? — запита обезпокоен Себастиано, навеждайки се над него.

— Не — отговори Пиетро, — но вярвам, че съм достигнал почвата.

Окуражен от тия думи, Себастиано слезе на свой ред по няколко стъпала, които трябваше да измине, и двамата полицаи се намираха сами под мрачния свод, където владееше непрогледна нощ.

И единият, и другият хванаха камите си в ръце.

Пиетро опипа почвата с крака търсейки човешкото тяло, което е трябвало да падне през отвора, но нищо не намери. Какво означаваше тази мистерия?

— Не усещам нищо — каза Пиетро нетърпелив. — Обаче, то трябва да бъде тук! Хей, обитатели на тия места — извика той. — Отговорете!

Отговорете! Развалините са обградени от всички страни!

Двамата мъже се ослушаха и зачакаха…, но никой не отговори.

— Струва ми се, че напипах едно легло от водорасли — каза внезапно Пиетро.

Той напипа мистериозното легло и констатира, че е топло.

— Човекът, който е лежал тук е станал скоро — каза той.

После те тръгнаха пипнешком из помещението, търсейки с върховете на своите ками невидимия противник, когото смятаха скрит в някой ъгъл. Но не намериха нищо…

— Напипах някакво огнище — каза на свой ред Себастиано, който вървеше пипнешком край другата стена.

Той действително бе открил кухненските прибори на старата просякиня, огнището, в което имаше няколко горящи въглена…

Пиетро се зарадва на откритието на своя другар.

Себастиано подири парче дърво и се залови да разпаля огъня. Неговият другар му помогна.

Няколко минути по-късно, въглените пламнаха и дървото се запали.

— Сега, хвани това парче дърво като факла и ми посвети — каза Пиетро на Себастиано. — Трябва да прегледаме грижливо, да претърсим издъно това чудно убежище; ние ще започнем първо от стъпалата, които ни доведоха тук, после ще претърсим цялото помещение.

Двамата полицаи започнаха търсенето.

Импровизираната факла осветляваше зле. Слабият пламък не бе добър водач на двамата разузнавачи.

Себастиано видя на свой ред леглото, напипано по-рано то Пиетро.

— Гледай! — каза внезапно последният. — Ето пият, чаши, празни бутилки в безпорядък на тази маса. Негодниците са били изненадани! Дръж факлата, колкото можеш по-високо, Себастиано, за да можем да видим всичко! Никой не е скрит в този ъгъл, никой не се крие зад стъпалата, нито зад огнището…

— А в страничния коридор? — забеляза Себастиано. — Там трябва да потърсим сега!

— Свети ми! — заповяда Пиетро. Трябва да претърсим тази галерия. Този път ние ги държим: те са хванати като в капан!

После той извика със силен глас:

— Хей! Негодници! Елате! Излезте от вашето скривалище! Вие не можете да избягате, излезте!

Никой не отговори на вика на Пиетро.

— Те отказват — каза Себастиано! — Да напреднем и да ги измъкнем насила!

Забелязаха тогава второ легло от водорасли. Очевидно бегълците бяха двама.

— Виждаш ли нещо? — попита този, който носеше факлата, другаря си.

— Не, не виждам още нищо. Освети тия бъчви. Кой знае? Може би са зад тях!

Двамата полицаи бяха достигнали до вътрешността на коридора и още не намираха нищо.

— Всичко това не ми е ясно — каза Себастиано, навъсвайки вежди, с обезпокоен вид. Да се завърнем в голямата стая. Може би не сме разгледали всичко…

Но внезапно Себастиано произнесе едно страшно проклятие и повлече Пиетро към вътрешността на коридора.

— Дявол да го вземе — извика той, насочвайки светлината към тавана. — Негодниците са избягали!

Казвайки това, той посочи на другаря си една втора дупка издълбана в тавана на края на коридора.

— Избягали са, избягали са — повтаряше Себастиано.

— Не, трябва да ги проследим! Бегълците не трябва да са далеч — извика Пиетро, смаян от неочакваната новина.

Бе забравил, че бегълците имат значителна преднина.

Те решиха да излязат; единият през първия отвор, другият — през втория.

Зората бе започнала вече да разпръсква воала на нощта.

Пиетро взе факлата в ръце и започна отново да преглежда избата, ъгъл по ъгъл. Не вярваше още, че са измамени. Диреше с неуморимост, като че ли беглецът се бе скрил в дупката на някой плъх или на червей.

През това време Себастиано се бе изкачил на върха на стъпалата и започна да наблюдава.

Денят настъпваше. Скоро започна да се различава ясно околността.

— Не виждаш ли нещо? — попита Пиетро, угасвайки факлата и изкачвайки се на свой ред на върха на стъпалата.

— Нищо — отговори Себастиано. — Всичко е пусто наоколо. Уверявам те, че тук е имало само един човек и той е избягал!

— Но как ще обясниш присъствието на двете легла от водорасли.

— Едното бе още топло, докато другото бе съвсем студено — забеляза Себастиано. — Впрочем, видях следите от два човешки крака… Погледни!

— Е добре, да проследим тия следи, да проследим беглеца! — каза Пиетро, изследвайки на свой ред отпечатъците, които му показа неговият другар. Ти имаш право, той е сам. Изглежда, че се е отправил към брега… точно към мястото, където ние спряхме.

При тия думи Себастиано, който бе напреднал на известно разстояние между гредите, застана изведнъж неподвижен, от това, което видя и произнесе едно ужасно проклятие.

— Какво има? — го запита Пиетро.

— Погледни долу, погледни! — извика той жестикулирайки. — Вече се е съмнало. Забелязваш ли нашата гондола? Аз не я виждам вече.

Пиетро побледня и се залюля, неспособен да превъзмогне вълнението, което го бе обладало.

— Нашата гондола не е вече там! — каза той разгневен.

— Ах, негодниците! Те са ни изиграли, тръгнали са с нашата гондола и са ни оставили тук безпомощни… Това е бил Марино или негърът му — добави той ниско след минутно мълчание.

Себастиано се обади.

— Водата не оставя следи. Как ще го последваме отново?

— Шт! Себастиано, имам една идея. Сигурен съм, че птичето ще се върне в гнездото си.

След един час Марино натовари на лодката си трупа, като му превърза тежки камъни на ръцете и краката и го потопи във водата.

После се завърна в страшната изба, чиито плочи бяха още мокри от кръв, за да вземе някакво решение.

Той предполагаше, че Горо и старата Луала бяха попаднали в ръцете на Пиетро, който бе убил двамата. Обаче, не можеше да разбере внезапното им изчезване. Никъде не се забелязваха техните следи.

Той бе дошъл да говори с Горо. Неговите приятели очакваха заповедите му в Брандоло. Какво да прави? Бе принуден да се завърне при своите, без да изпълни мисията си.

Реши да тръгне и да се запъти към лодката си, която бе скрита недалече, сред един шипков храсталак.

Но щом стигна върха на стъпалата, констатира, че вече се бе разсъмнало.

Не можеше да тръгне сам по морето, освен при настъпването на нощта. Освен това, карнавалът още не бе започнал и никой нямаше право да се дегизира. Реши да остане до вечерта във влажната изба.

Нетърпелив, той се изкачваше от време на време до дупката да види дали слънцето е почнало да залязва…

Забеляза многобройни гондоли, които се движеха, излизайки и влизайки в Големия канал. Забеляза между тях даже и тази на един от управителите.

Трябваше още да чака до залязването на слънцето.

Най-сетне златната звезда се наклони леко над водата. Вечерният вятър пропъди разхождащите се. Часът бе настъпил.

Марино се приготви да напусне избата, когато внезапно забеляза един силует да изпъква в далечината.

Кой може да броди из тази част на острова, където бе пусто.

Марино издигна предпазливо глава изпод полуизгорелите греди.

Силуетът се приближи. Нямаше съмнение, мистериозният човек идеше към развалините.

Марино помисли, че идващият е Горо, но после по вървежа и ръста позна, че не е той.

— Хей, Пиетро, ти ли си? — произнесе човекът с гръмоподобен глас.

Марино позна гласа на Себастиано.

— Това е съучастникът му! — прошепна Марино. — И той може да повери душата си на Бога.

И обръщайки се към човека, Маринели извика също с твърд глас.

— Да, аз съм.

При звука на този глас, когото веднага позна, че не е съучастникът му, Себастиано изрази недоверие. Той остана за момент на мястото си, като че ли обмисляше някакъв план.

После запита отново, с надежда да разпознае странния глас:

— Защо си подаваш само главата? От какво се страхуваш?

Марино се изкачи още няколко стъпала и се приготви да излезе.

— Защото те очаквам с нетърпение — отговори…

Себастиано се увери тогава, че този, който говореше, не бе Пиетро. Когато го видя да излиза от отвора и да се отправи към него, обхвана го страх и побягна към брега, към гондолата си…

Марино се впусна да тича след него.

— Спри, негоднико! — викна той. — Забравяш ли, че животът ми е в ръцете ти?

— Това е Маринели! — произнесе нещастникът и забяга по-бързо.

Мокрият пясък заглушаваше стъпките на преследвания и на преследвача.

В момента, когато полицаят достигна брега и се качи на лодката, се обърна: Марино бе само на десет крачки от него.

Но той смяташе, че е в безопасност. Вече бе отвързал връвта, която задържаше лодката за брега и се готвеше да избяга, когато Марино, пъргав като сърна, заплава във водата и скочи в гондолата.

Себастиано се отдръпна ужасен. Той бе взел греблата, за да гребе, но страхът парализира движенията му. Напразно си бе въобразявал, че няколко метра вода между него и Марино представляваха непреодолимо препятствие. Неговото колебание бе кратко. Той се приготви за защитата и размаха едно от греблата, които бяха обковани с желязо, над главата на противника си.

Но Маринели избягна ловко страшния удар.

— Ти винаги си бил съучастник на Пиетро — извика той. — Твоят последен час е дошъл, бандит! Умри.

С тези думи, той го удари. След кратка борба, Себастиано падна с главата надолу през борда на лодката и потъна във водата.

Но храбрият негър бе чужд на всякаква егоистична мисъл. Той бе спасил веднъж своята храбра покровителка, носейки я на гръб; за втори път я спаси по същия начин.

В момента, когато Пиетро и Себастиано влязоха в избата, Горо и старата просякиня, седнала на раменете му, напуснаха убежището си през втория изход.

Всичко бе спокойно наоколо. Бегълците се отдалечиха толкова бързо, колкото силите им позволяваха.

Внезапно една идея блесна в ума на Горо. Тя бе така забавна, че започна да се смее. Той си спомни, че двамата полицаи бяха оставили гондолата си до брега и че можеше да използват тяхната небрежност, за да избяга при един свой приятел, който живееше в пустата част на лагуните. Негърът бързо взе решение.

Двамата бегълци се качиха в лодката. Горо я отвърза и те заплаваха щастливи, доволни, че така лесно са се отървали и са изиграли неприятеля си.

Старата жена не преставаше да хвали храбростта на Горо. Тя бе обзета от луда радост, мислейки за разочарованието на полицаите.

Негърът също не можеше да сдържи смеха си.

Той уведоми нещастната си спътница къде я водеше.

— Това е старият Джеронимо — й каза той. — Луала го познава добре!

— Да, синко — отвърна тя, — но си мисля за Лозика, голямата бъбрица, която вече бе говорила толкова за мене.

— Охо! Тя вече не бъбри — отговори той. — Тя умря миналата есен.

— Как, старата Лозика ли? — каза Луала учудена.

— Да, тя, старата бъбрица — отвърна Горо. — Сега старият Джеронимо е сам и къщата му е сигурно убежище…

Просякинята не отговори. Тя мислеше за двамата полицаи, които, след като претърсеха всички ъгли на избата, щяха да се завърнат към своята гондола.

— Ако знаеш, Горо — каза тя, — как съм щастлива, че ги изиграхме…

После тя се прекъсна за момент и подзе.

— Мисля, че скоро ще съмне — каза тя. — Ще пристигнем навреме при стария Джеронимо.

Но нейният дух бе обзет пак от предишната мисъл.

— Дали полицаите ще заемат избата? — се питаше тя неспокойно. — И дали Марино няма да попадне в техните ръце, завръщайки се?

Горо бе обхванат от същите страхове, но скоро се успокои за съдбата на Марино.

— Охо — каза той, — на господаря не липсва нито сила, нито смелост. Той ще се бори с тях; а освен това негърът ще следи за приближаването на сеньор в лагуните. Ще го уведоми за всичко и двамата полицаи ще бъдат изиграни. Негърът ще се опита да отиде незабелязано от Джорджия в Брандоло, където ще намери без съмнение сеньора.

Старицата, успокоена от думите му, окуражи Горо в плана му.

— Иди, иди, синко! — каза тя, — за да не сполети нещастие нашия скъп Марино! Ето, къщите на Джорджия вече се виждат.

Горо потопи и издигна още два три пъти греблата, после приближи лодката бавно към брега.

— Стигнахме — каза негърът, вкарвайки лодката между тръстиките, които растяха край брега.

Щом лодката биде привързана към брега, двамата пътници слязоха; Горо с един скок, а Луала клатушкайки се.

— Ей там, близо до дюната — каза той, — се намира колибата на стария Джеронимо.

Гребецът би могъл да спре в Джорджия и продължи оттам пътя си, но старата жена му даде наставления да бъде благоразумен и да спре до някое пусто място на брега, откъдето да премине пеша останалия път.

Слънцето вече бе започнало да се издига и да позлатява с лъчите си сушата и водата.

Старата просякиня, по немощна от всякога, едва се движеше, подпирайки се на патерицата си. Тя не преставаше да обсипва Горо с хвалби, че бяха успели да избягат и забравяше умората си.

Докато тя вървеше бавно, обзета от различни мисли, Горо, който бе избързал напред, пристигна до къщата на Джеронимо.

Вратите и прозорците бяха затворени.

— Старият още спи — каза той, обръщайки се към Луала, която се приближаваше, — сигурно е ловил риба тази нощ!

Старата просякиня го посъветва да не безпокои добрия човек в съня му, а да почакат събуждането му. Чакането бе кратко.

Скоро той чу стареца да се движи из колибата, после се приближи до прозореца и отвори крилата.

Негърът, нетърпелив, се отправи към него.

— О, добро утро, Горо, как си? — извика старият Джеронимо, зарадван, че вижда стар познат. — Откъде идеш в такова ранно време?

— Негърът е дошъл да види дядо Джеронимо — отговори просто служителят на Маринели.

— Заповядай. Ти сигурно кроиш някой мистериозен план, нали? Ти си винаги същият!

Въпросът бе недискретен. Негърът, се въздържа да отговори и поиска от рибаря да го приюти, заедно със старата му спътница.

— Ах, това сте вие! Познавам ви — каза той, гледайки старата Луала… — Вие сте остарели много! — добави той.

— Уви — отговори тя, — вие имате право, сеньор Джеронимо. Годините слагат неизтриваемия си печат. Ида още веднъж да ви помоля за убежище; аз, аз имам нужда от малко неща. Дайте ми някое лошо легло, в един ъгъл на вашата къща и оставете ме да политам пред вратата ви този пресен въздух, от който дълго време бях лишена…

Старецът удовлетвори искането на бедната жена и постави къщата си на нейно разположение.

— Вие можете да живеете тук в пълна сигурност! — каза той.

После, когато Горо, спомняйки си за старата Лозика, му припомни да бъде дискретен и да не говори за събитието, старият човек се защити, твърдейки, че е свикнал да пази тайна.

Тримата души, със затрогващата си простота изглеждаха като членовете на едно семейство. Никъде не се виждаха по-дружелюбни прояви, от тия всред бедния народ.

Горо, признателен, предложи на стареца да му помага в работата.

— Луала също ще помага, тя ще готви и пере. Не трябва да се каже, че старият Джеронимо ни е помогнал напразно…

При тия думи негърът извади от джоба си няколко златни монети, които му бяха останали, и ги подаде на добрия човек.

Но последният отказа с достойнство.

— Запази си ги — каза той. — Имам всичко, което ми трябва!

Негърът и рибарят продължиха да разговарят, Горо скоро му се довери.

— Негърът ще каже на Джеронимо за своето намерение — каза той, — но трябва да пази тайната за себе си. Той трябва да отива от време на време в Брандоло, за да види дали господарят на Горо пристига или се намира в някоя част на лагуните.

— А кой е твоят господар? — каза Джеронимо изненадан.

— Никой друг, освен Маринели, добрият сеньор, когото Горо обича и уважава.

Старият рибар изглеждаше все повече изненадан. Един спомен внезапно изпъкна в паметта му…

— Вчера, в Джорджия, двама моряци ми говориха за него — каза той. — Маринели, изглежда, че е в Анкона.

— Това е възможно. Негърът също иска да отиде в Анкона, за да говори със своя господар! Но, ако въпреки всички предвиждания, Маринели не бе продължил престояването си в Анкона.

Джеронимо вдигна рамене. Луала предположи, че Марино е напуснал бързо това пристанище от страх да не бъде познат.

Обаче негърът не губеше надежда да намери своя господар.

— Може би той вече се връща. Горо ще тръгне днес за Джорджия — добави той с енергичен тон. — Искам да зная на всяка цена дали корабът от Анкона е вдигнал котва.

Старият Джеронимо предложи лодката си, след което отправиха няколко думи към старата Луала и двамата тръгнаха за Джорджия.

— Бъди умен! Не се излагай на излишни опасности! — извика просякинята на негъра, който гребеше с всички сили.

Няколко часа по-късно рибарят се завърна сам. Той каза на старата Луала, че Горо се бе качил на кораб, тръгващ за Анкона…

Изминаха дни.

Джеронимо и старата Луала свикнаха един с друг.

Старата се грижеше за вътрешността на къщата. Джеронимо ловеше риба и ходеше във Венеция да я продава.

През това време корабът на Горо напредваше бавно към предназначението си, устояващ на вълните и бурята.

През зимата плуването бе трудно. То траеше по някога цели седмици, когато платноходът, тласкан от противоположни ветрове, се връщаше назад, въпреки волята си.

Най-сетне наблюдателят сигнализира Анкона. Времето бе тихо.

Едва Горо бе стъпил на кея и започна да търси Маринели. Той разпита навсякъде, качи се на бордовете на всички кораби, привързани по дължината на кея; с една дума не остави непретърсено нито едно място, където можеше да бъде Маринели. Обаче издирванията му не дадоха никакъв резултат.

Работниците и моряците бяха единодушни: Маринели не бе чуван в Анкона вече от няколко седмици.

— Струва ми се, че много хора проявят интерес към този чужденец — каза един стар кормчия, отговаряйки на въпроса на Горо.

Когато негърът му поясни, че мистериозният непознат не е никой друг, а прочутият граф Санта Рока, той се усмихна и разбра смисъла на събитията, на които беше свидетел.

— Преди няколко дни — каза той, — една дама, също непозната, пристигна в Анкона. Тя носеше дълбок траур. Поръча на слугата си да влезе и събере сведения за граф Санта Рока.

— Как изглеждаше тази чужденка? Но кормчията не знаеше нищо.

— Не е ли идвала насам? — запита Горо настойчиво.

— Не зная повече — отговори кормчията.

Обаче негърът искаше да научи всичко каквото знаеше, за да събере някои важни сведения.

— Идете да видите капитана на пристанището! — каза морякът. — Те разговаряха дълго време. Той без съмнение знае името на този сеньор. Ще го намерите в оная кръчма, която има фирма, украсена с три котви. Там той пие всеки ден, но е добряк. Впрочем, ако му платите няколко чаши, ще узнаете всичко, което желаете. После добави:

— Ние сме стари приятели. Мога да твърдя, че е добър човек, обича да прави услуги, но за нещастие, пие повече, отколкото е нужно.

Горо бе вече на прав път.

— Нека кормчията дойде с мене! — каза той. — Ще участвува в разговора.

Старият моряк се отзова на драго сърце на поканата на Горо и двамата се отправиха към кръчмата с трите котви, която бе най-посещаваната в пристанището.

Външността не издаваше оживлението, което цареше вътре, понеже вратите и прозорците бяха плътно затворени.

Горо и кормчията влязоха в задимената зала. Моряци от разни народности бяха насядали около масите и разказваха истории, повече или по-малко вероятни, имайки за фабула пиратите от Риф или чудовищните змии в морето.

Естествено, всички аплодираха истинските или измислени разкази на мореплавателите.

Кормчията показа с пръст на своя другар един човек с голяма брада, който разговаряше с капитана на един кораб.

— Този е капитанът на пристанището — каза той, — ние трябва да минем покрай него и той не ще закъснее да дойде на нашата маса.

Горо и кормчията минаха покрай масата, където беше седнал капитанът и скоро той дойде да седне при тях.

Тримата започнаха да пият весело и пристанищният капитан скоро показа шеговития си нрав.

— Сигурен съм, че вече сме се срещнали някъде! — каза той между другите банални фрази.

— Възможно е — отговори Горо. — Негърът е идвал често в Анкона.

После кормчията се приближи до капитана на пристанището и прошепна с доверителен тон:

— Този е верен служител на богатия граф Санта Рока.

— Тогава, това е съвсем друга работа — каза капитанът.

— За ваше здраве и това на вашия граф — викна той, вдигайки чашата си и чукайки я о чашата на Горо.

После негърът добави, използувайки доброто разположение на своя събеседник:

— Ние можем да изпием още няколко кани. Какво ми важат още няколко аскини повече или по-малко.

— Ето как трябва да се говори! — въодушеви се капитанът на пристанището.

И отново чашите зазвъняха.

— Спомням си сега — каза капитанът, — че една сеньора идва тук, в Анкона, и пита за вашия граф. Знаете ли я?

— Точно затова негърът е дошъл също в Анкона — отговори Горо.

— Това бе една дама от висшето общество, уверявам ви — добави капитанът, смигайки, — една дама от знатен произход. Знаете ли името й? Без съмнение се касае за някоя любовна история, за една галантна авантюра, нали?

— Може би! — отговори Горо уклончиво.

— Негърът — намеси се кормчията, — е получил заповед от своя господар да събере сведения за нея.

— Е, добре аз ще ви кажа всичко — изрече капитанът на пристанището с доверен тон. — Тази мистериозна дама е племенницата на папата.

— Как! Сеньорита Боргез ли? — викна Горо преструвайки се на изненадан.

— Да, тя самата. Мислеше, че ще намери графа в Анкона, понеже разпитваше навсякъде за него.

После едната подробност бе последвана от друга. Пристанищният капитан разказа на своя събеседник за жилището на благородната римлянка.

— Тя слезе в манастира на кларистките, който се издига на известно разстояние от града — каза той.

— Сама ли беше? Не беше ли придружена от една сеньора? — запита Горо нервно.

— Тя идва два пъти в Анкона — каза капитанът на пристанището. — Първият път действително била придружена от една друга дама — такъв бе разказът на нейния майордом. Що се отнася до него и екипажа, те бяха в една кръчма.

Храбрият моряк даде на Горо много важни сведения. Обаче искаше да знае дали сеньорита Боргез обитаваше все още манастира.

Но капитанът не знаеше нищо.

— Вие можете да го узнаете, ако отидете в манастира! — каза той. — Кормчията ще ви покаже пътя, не е далече.

— Аз ще ви отведа — добави кормчията живо. — Става дума за оня манастир с голямата блестяща камбана, с посивелите червени стени, който е обграден с разкошна градина, нали?

— Да — извика капитанът на пристанището, — вие имате чудесна памет, приятелю; оставете да пия за ваше здраве!

И отново чашите весело звъннаха. Горо използва този момент, да бутне за лакътя кормчията.

— Скоро ще се мръкне — каза той ниско. — За Горо е важно да узнае колкото може по-скоро дали сеньоритата живее или не в манастира.

Двамата решиха да побързат и да привършат по-скоро разговора си с началника на пристанището, за да тръгнат на път.

— Хей, кръчмарю! — повика Горо. — Две кани вино по-бързо!

После той плати всичко и се сбогува с капитана на пристанището, когото чудесното питие бе развеселило много.

Двамата мъже излязоха от кръчмата.

— Е, добре, не ви ли казах? — запита кормчията, щом се отдалечиха на няколко крачки.

— Да, Горо ви благодари много.

Пътувайки, двамата достигнаха една от вратите на града.

Скоро стените на манастира се показаха пред очите им и Горо благодари на кормчията за проявената любезност.

Докато последният се връщаше към пристанището, негърът се отправи бавно, предпазливо към манастира.

Той едва сдържаше радостта си.

Дали Мадлена се намираше още в манастира?

Ако беше там, как би могъл да влезе? Той не би могъл да се представи пред вратата и да звъни. Неговото негърско лице би го издало.

Трябваше да прибегне към хитрост.

Денят преваляше. Слънцето, което през целия ден бе забулено зад облаците, се показа и разпръсна за няколко минути златистата си светлина върху полето. Дърветата, борове или кипариси, розовите храсти и лалетата, образуваха около манастира блестящ декор.

Кларисткият манастир изглеждаше по-хубав от този до вратата Анжелика, в Рим. Възможно беше Мадлена Боргез, покровителка на този орден, да бе избрала това ново убежище за затваряне на Анунциата.

Горо обиколи стените, държейки се на известно разстояние, от страх да не бъде забелязан.

Но внезапно се спря.

Стори му се, че чува шумоленето от роклята на жена, която се промъкваше всред храстите на градината.

Той се впусна на свой ред в мистериозната горичка… Коя можеше да бъде тази жена?

Монахините не носеха светски рокли. Подобен лукс им бе забранен. Коя ли можеше да бъде тази жена?

Негърът искаше на всяка цена да провери. Може би това бе самата Мадлена. Трябваше да се увери.

Той премина покрай голямата решетка с вълчи стъпки, докато стигна до място, откъдето можеше да наблюдава незабелязано алеите на градината.

Скоро се чуха гласове…

Дали беше Мадлена? Горо чувствуваше сърцето му да тупти. Още една минута и щеше да разбере.

Две дами се показаха внезапно от една малка покрита алея: едната бе монахиня, другата — сеньорита Мадлена Боргез, в копринен тоалет.

Горо не можа да сдържи смеха си.

Двете дами направиха още няколко стъпки по алеята, после се спряха недалече от наблюдателното място на Горо, под една малка беседка и седнаха върху каменна пейка.

Негърът искаше да узнае дали Анунциата се намираше също в манастира.

За щастие той можа да се прилепи до решетката и да послуша разговора на двете дами, без да бъде забелязан.

Но монахинята и Мадлена инстинктивно говореха така тихо, че Горо не можа да схване нито дума. Той загуби търпение. Искаше да напусне удобния си пост, за да премине към друг, когато стана нещо, което го въздържа от намерението му.

Монахинята напусна беседката и се отдалечи към манастира, може би да даде някоя заповед.

Мадлена остана тогава сама под листния покрив; съвсем сама, понеже никой не се показваше в съседните алеи.

Горо състави тогава един дяволски план. Той помисли да прескочи решетката, която го делеше от Мадлена, и да се появи внезапно пред нея.

Той, робът, нямаше абсолютно никакъв респект към тази горда принцеса, която мразеше. Считаше я за смъртна неприятелка.

Обстоятелствата бяха благоприятни. Мадлена беше безпомощна: той щеше да й изтръгне насила признанието, тайната, която криеше.

Неговото решение бе бързо взето.

Със сръчност на дива котка той се изкачи на оградата и скочи отвъд, после се промъкна много предпазливо до беседката.

Стигайки там, остана неподвижен за момент, ослуша се и огледа наоколо с изпитателен поглед.

Убеден, че никой не се намираше наоколо, той вмъкна главата си през един ъгъл на беседката.

Забеляза Мадлена, седнала на фотьойл до една маса.

Внезапно нейният поглед се срещна с този на негъра. Тя скочи, обхваната от ужас при вида на негърската глава. Готвеше се да вика за помощ, но думите й се спряха в гърлото. Негърът, предвиждайки желанието, й бе скочил до нея.

— Това е той! Това е Горо! — каза тя със задушен глас.

— Нека сеньоритата не вика за помощ. Това не ще й послужи за нищо, а само ще затрудни негъра. Тогава той ще трябва да употреби насилие.

— Защо си дошъл тук, клетнико?

— Негърът е длъжен да поиска някои обяснения от сеньоритата. Защо е заповядала на Пиетро и Себастиано да отвлекат съпругата на Маринели? Защо криете от погледите на другите тази невинна жертва? Защо сте я изтръгнали от нейното жилище, от нейния съпруг, от нейното дете?

— Какъв е този език? Кой ти позволява да говориш така? — извика Мадлена с възмущение.

Тя бе се овладяла. Бе придобила отново своето гордо държание и вярваше, че ще уплаши негъра. Но той скоро разпръсна илюзиите й.

— Тихо! Сеньорита — каза той със заповеднически глас, — Горо не е нито негодник, нито роб на сеньоритата. Той сега е господар и я държи в ръцете си.

При тия думи негърът се приближи заплашително до Мадлена.

— Нека сеньоритата не забрави — й повтори той, — че е във властта на негъра. Един вик и всичко ще бъде свършено! Горо не се шегува!

Казвайки това, той размаха пред очите й остра кама.

— Сега нека сеньоритата признае! В кое убежище сте скрили съпругата на Маринели?

— Това не е твоя работа, робе! — произнесе отчаяно принцесата. — Да не би да ме следиш, за да ме вкараш в капана си?

— Горо иска отговор. Къде се намира Анунциата?

Сеньоритата беше в критично положение. Негърът стоеше на изхода на беседката, отнемащ на Мадлена всяка надежда за бягство.

— Нека сеньоритата отговори без да се бави!

Мадлена предпочете да продължи разговора с надежда, че някой ще дойде и ще я освободи от неумолимия враг.

— Защо ще ти отговарям, робе? — каза тя. — Ти не ще намериш никога тази, която търсиш!

— Нека сеньоритата първо отговори на въпроса на Горо — извика негърът.

Мадлена поиска още веднъж да отклони въпроса, но Горо произнесе едно страшно проклятие…

Внезапно на нея й се стори, че забелязва в далечината, всред храстите, силуета на монахиня.

Тя събра всичката си енергия, вярвайки, че ще се спаси и се обърна отчаяно към противника си.

— Напусни градината, робе! — произнесе тя. — Или ще викам!

— Нека сеньоритата си спомни моето предупреждение. Нейният живот е в ръцете на негъра!

Стъпките се приближиха.

— На помощ! На помощ! — извика тя най-сетне с отчаяно усилие.

Но нейният вик не се чу.

Негърът бе скочил върху нея и стиснал силно гърлото й.

— Къде е Анунциата? Нека сеньорита признае или ще умре!

При тия думи той извади ножа си.

— Олеле! — изпъшка тя. — Задушавам се!

Вярвайки, че е загубена, тя реши да признае.

— Анунциата — произнесе с пресеклив глас, — е в манастира.

— В кой манастир?

— На кларистките, до Рим… Там, където беше по-рано.

Мадлена бе признала скъпата си тайна.

Тогава негърът отпусна гърлото й.

— Ако сеньоритата е излъгала, негърът ще я преследва навсякъде, даже в палата й. Тя не ще бъде в сигурност никога!

При тия думи Горо, чувайки монахинята да се приближава към беседката, остави полуприпадналата Мадлена във фотьойла и избяга…

Едва бе прескочил и чу виковете на двете жени… Скоро целият манастир бе в тревога.

Горо побърза да избяга.

41. Мистериозният скелет

Отново веселият карнавал бе поставил Венеция в треска и бе повдигнал воала от недоверие, който тежеше върху един народ, управляван от потайни тирани.

Тия празници продължиха седмици. Върховните съветници се показаха благосклонни, понеже намериха случай да замъглят съзнанието на народа и да го управляват по своя воля.

Като спомен за първите години на републиката, откриването на карнавала се ознаменува с тържествената венчавка на дванадесет млади двойки.

Този обичай беше повече един символ, отколкото една традиция. В първите години всички сватби биваха отпразнувани заедно. Но градът се бе разраснал и обичаят изчезнал. Само церемонията на двадесетте венчавани двойки напомняше за него.

Дожът и дожесата се грижеха сами за техните облекла и блясъка им. Те получаваха като подарък разкошни бели воали и великолепни костюми.

Процесията тръгваше от дожовия палат, за да отиде в църквата, връщаше се отново в палата, където се даваше банкет.

Обаче това тържество изгуби малко по малко своя благороден характер. С други думи, сенатът, недоволен, го премахна.

Той бе решил тогава дванадесетте брачни двойки да бъдат заместени от една дузина двойки кукли, облечени в знаците и цветовете на републиката.

Този нов обичай продължи дълго време, докато най-сетне бе премахнат и той. Скоро бе забравен.

Този пропаднал обичай даде повод да възникне подигравателното изображение на „Мария ди Лено“ (Дървената Св. Богородица), която италианският народ и сега още рисува като кукла, накичена със скъпи тоалети.

Навсякъде се приготвяха за празника с голямо старание.

Можеше да се каже, че градът се сдобиваше всеки ден с нови украси.

Будките по площада Сан Марко блестяха всяка вечер с хиляди светлини. Всеки търговец се стремеше да надмине своя конкурент и да привлече клиентела.

Грамадният площад, със своите мраморни павета, със своите грандиозни колони изглеждаше под фееричния декор за звездното небе, като една грамадна зала, където цял народ се бе събрал да танцува и се весели.

Венецианците обичаха страстно голям площад, чието име е неразривно свързано със съдбините на Италия и Адриатика.

Венецианецът предпочита да прекара дълги вечери, понякога и цели дни върху блестящия площад Сан Марко, отколкото на работа.

Любопитните се стичаха вече от всички страни, тъй като часът за удоволствията бе настъпил.

Децата се трупаха на групи около бараката на някой фокусник или при куклите марионетки, каквито имаше в един ъгъл на площада.

Скитащи артисти поставяха своите бараки, нанасяйки последните удари с чукове.

Чужденци от всички страни на света бяха се стекли във Венеция, желаещи да присъствуват на карнавала, за да се забавляват или да установят връзки с богатите патриции на Венеция, владетелката на моретата.

Последните прекарваха живота си в луди удоволствия и само доходната търговия ги избавяше от затруднения.

Те трябваше да си набавят пари на всяка цена и тогава търговците им изтръгваха стоките на ниска цена.

Тълпата вземаше през тия дни един космополитен характер.

Можеха да се забележат и турци да се разхождат на групи с апатична походка, но с жив и интелигентен поглед.

Край тия азиатци се забелязваха и други групи, гърци с нахален поглед със златни ширити по дрехите.

Тук магнатът на Далмация, с висок ръст, причесан по маниера на турците, се срещаше с полския търговец, с чуден костюм, червен и гарниран с гайтани от главата до петите.

С една дума можеше да се смята, че всички народи забравяха границите, които ги разделяха.

Негрите ходеха под ръка с унгарците с маслиноцветна кожа. Французите, германците, англичаните също се размесваха.

Най-кокетните и най-горди дами, с дълги рокли, обкичени с диаманти, с деликатни бели сандали, се трупаха пред витрините както жените от народа.

Тук-таме Скапино и Арлекино, двамата герои на италианската комедия, играеха.

Другаде някой шарлатанин събираше жените и им държеше речи за някаква божествена пудра.

Мнозина се трупаха около големите маси всред площада, където се сервираха вкусни напитки, кипърско вино и лимонади.

Съблазнителни куртизанки, понякога твърде красиви, откриваха маските си при минаването на богат патриций.

Тук-таме професионални крадци си пробиваха бързо път между тълпата от страх да не бъдат познати и арестувани.

Най-сетне на другия ден, откриването на карнавала бе тържествено обявено чрез свирене на тръби и пеене на хора.

Тълпата нададе нестихващи викове. Достатъчно бе да се открие периодът на удоволствията и волностите, за да се разпръсне недоволството, всяко лошо настроение всред народа.

Като чрез магическа пръчка споменът за непоносимите данъци, за престъпленията, извършени от висшия съвет и неговите съучастници, изглеждаше изчезнал.

— Добре е, както през другите години! — каза съвсем ниско един испанец с кадифена шапка на един монах с расо от кафява коприна. — Народът е винаги същият. Вижте го как се смее! Лошото му настроение, глухите му негодувания, всичко това вече е само една легенда.

— Какво се учудвате? — отговори монахът с живост. — Добре е, че карнавалът ни служи за нещо!

— Аз ще бъда особено доволен, мой благородни Тадео Моро — продължи испанецът с нисък глас, — ако открием следата на Марино през този карнавал. Какво мислите? Не си ли спомняте това, което каза дожът в своя делириум?

— Дожът е луд — каза монахът, под маската на когото се криеше управителят на Сан Марино. — Не мога да повярвам това, което казвате!

— Ах! Вие сте твърде недоверчив, аз, напротив, вярвам, че думите на един луд струват колкото предсказанията на един умен — рече испанецът. — Незаконнороденият е способен на всичко. Вие го знаете по-добре от мене!

— Имате ли новини от Луиджи Гримани? — запита управителят с нисък глас. — Дожесата, вашата сестра, не ви ли осведоми за съпруга си?

— Уви! — отвърна испанецът, който не беше друг, а великият капитан. — Новините са все така лоши. Дожът показва от време на време голямо ясновидство, после внезапно изпада в делириум и говори тогава глупости или гениални неща. Той твърди, че Марино Маринели се намира на карнавала.

— Как можете да вярвате на подобни химери, мой благородни Зиани? — отговори Тадео Моро с нисък глас, докато двамата слизаха по стъпалата на дожовия палат и се смесваха с тълпата маски. — Не е възможно незаконнороденият да се осмели наново да предприеме нещо. За какво ще му послужи това? Всички полицаи го дебнат и се надпреварват да го заловят, за да пипнат голямата награда.

— Вие сте оптимист, благородни Тадео Моро — отвърна Зиани. — Спомнете си за плочите на Санта Рока! Наистина, ние разрушихме флота му, убихме три четвърти от привържениците му, но той и неговите приятели са още живи. И докато те живеят, ние не ще бъдем в сигурност, заклевам ви!

Но Тадео Моро отказваше да сподели предчувствията на Зиани.

— Вярвам, че вие сте, напротив, твърде непоносим, Зиани! — отвърна той. — Упреквате ме за моя оптимизъм, а вие виждате всичко в черно!

В този момент един маскиран, облечен в дълга червена маска излезе внезапно от тълпата и доближи великия капитан.

— Стига самохвалства, хубава маско! — му шепнеше той на ухото. — Ти се страхуваш от него и ще умреш от ръката му!

Едва маскираният бе произнесъл тия думи и се отдалечи величествено.

Силвио Зиани, бледен от гняв и възмущение, го гледаше как тръгва неподвижен, неспособен да произнесе нито дума.

— Какво ви е? — го запита управителят, обезпокоен на свой ред, понеже маската бе произнесла така ниско зловещото предсказание, че Тадео Моро не бе схванал нито дума.

— Виждате ли оная маска там? — каза Зиани с ужас. — Погледнете го. Той носи червена маска. Поставил е една черна шапка… Виждате ли го?

— Да — отвърна най-сетне Тадео Моро, който не бе обърнал никакво внимание на мистериозната маска. — Струва ми се, че забелязвам под шапката нещо като мършава глава.

— Да, благородни Тадео Моро, вие имате право — добави Зиани.

После изведнъж маскираният изчезна в далечината, двамата благородници, които стояха на последното стъпало на перона на палата, видяха мантията му да се отстранява и един скелет да се появява пред очите им.

— Кой може да се крие под тази дегизировка — каза Зиани уплашен. — Негодникът се осмели да ми пошепне на ухото думи, които са твърде странни. Трябва да разберем тази работа.

— Трябва да го проследим и да му смъкнем маската — обади се Тадео Моро, който бе почнал да споделя предчувствията на великия капитан. — Какво означава този чуден костюм? Не съм виждал никога подобна дегизировка. Един скелет, смъртта сред смеховете… Това е ужасно…

Едва бяха направили няколко стъпки в тълпата, когато Зиани спря и задържа своя другар.

— Погледни наляво! — произнесе той ниско. — Фаталната маска е отново до нас, виждате ли го негодника?

Тадео Моро обърна очи към направлението, което му посочи великият капитан, но беше вече късно. Скелетът бе изчезнал отново.

Тогава Силвио Зиани предложи на своя другар да се върнат към кулата Сан Марко.

— От височината на някой прозорец — каза той — ние ще разгледаме свободно тълпата и ще открием бързо мистериозната маска.

Двамата се отправиха към кулата, пробивайки си трудно път всред тълпата веселяци.

В този момент две други маски излязоха от палата и се смесиха с тълпата. Едната бе костюмирана с жълто домино, а другата дегизирана като арменец, загърната величествено в своята бяла мантия.

Единият имаше горда походка и се държеше изправен. Другият, напротив, пристъпяше тежко, мъчително и издаваше напреднала възраст.

Когато жълтото домино и арменецът се приближиха до стъпалата на дожовия палат, една жена, дегизирана като търговка на пъпеши, дойде при тях. Нейната оригинална маска даваше на главата й анормални размери. Тя носеше кошница, напълнена с разни пъпеши и се подпираше на тояга.

— Ей, сеньори! — извика тя, обръщайки се към двамата благородници. — Желаете ли хубави пъпеши? Ах, те са хубави, пресни и вкусни. Те са за сеньорите, както и за простолюдието. Зная не един в палата, който не се отказва от тях!

— Махай се! — й извика грубо жълтото домино. — Нямаме нужда от вашите пъпеши.

— Е, тогава преглъщайте си слюнките, сеньори — каза търговката с оная прямота, с която си служи народът в големите градове.

— Върви по дяволите, вещице! — кресна й жълтото домино разгневено. — Махай се!

Но жената изглежда се забавляваше с този гняв.

— Вие без съмнение днес сте станали зле, сеньори! — им викна тя. — Може да се повярва, че принадлежите на висшия съвет! Но ние пак ще се видим! — и тя продължи пътя си.

— Да знаете как ме догневя на тази безсрамница — каза по пътя жълтото домино на другаря си.

— Споделям мнението ви, дон Виторио — отговори арменецът с важен глас. — Аз се смесих с тази тълпа, само за да изуча разположението й. Нямам, обаче, намерение да остана повече от половин час.

— Изобщо — каза великият инквизитор, — карнавалът е запазил същия характер, дон Томасо. Народът е весел също като по-рано.

После той махна своето жълто домино и замени маската си с такава от черно кадифе.

— Забелязахте ли нашите часовои, нашите шпиони — добави той.

— Да, да — отвърна Томасо. — Те са добре размесени между тълпата. Нали всички са с черни домина и червени пера на шапките?

— С жълти пера, не с червени! — определи главният инквизитор.

— Вие имате право — каза дон Томасо, — видях долу мнозина с жълти пера. Обаче, забелязах и голям брой маскирани край колоните и кулата Сан Марко, които имат червени пера. Какво означава това различие?

— Колко видяхте вие, дон Томасо? — каза главният инквизитор учуден. — Аз видях само двама.

— Аз пък видях четирима!

— Чудно!

— Може би на стафиерите са дадени червени, за да различават своите хора — предположи Томасо.

— Видяхте ли великия капитан? Говорихте ли му по тоя повод? Само той може да е взел това решение — каза Виторио ниско. — Ще се осведомим от него… Четири черни домина с червени пера…

Дон Томасо отбеляза, че четирите подозрителни маски се държаха на страна една от друга, като че ли се отбягваха мълчаливо.

— Това, действително, е чудно! — добави той.

— Припомнете си, дон Томасо — подзе великият инквизитор, — мистериозните събития, които станаха напоследък: изчезването на трупа от позите, чудния надпис, който открихме върху една стена, още неизяснената смърт на Пиетро, с една дума, всички тия работи са толкова предупредителни, че ние трябва да се замислим за бъдещето. Време е да проявяваме по-голяма предпазливост.

— Вие знаете моето мнение по този повод, дон Виторио — отвърна Томасо. — Не вярвам, че незаконнороденият може да бъде автор на всички тия различни престъпления.

— Възможно е — каза старецът, вдигайки рамене. — Но той има във Венеция предани и безстрашни привърженици! Нашата задача е да ги открием и да ги премахнем.

Той замълча за момент, после добави с нисък глас, с мистериозен вид, като че ли правеше някое важно разсъждение:

— Не са ли намерили следата на гондолиера Себастиано? — каза той. — Какво означава още тази мистерия?

— Да започнем от възникването на мистериите — каза Томасо. — Кои са лицата, които са проникнали в позите през фамозната нощ, когато трупът на Гримани изчезна?

— Дожът… и тъмничарят!

— Дожът е луд, а тъмничарят е наш роб! Има, сигурен съм, една трета личност!…

— Как! Какво искате да кажете! — извика великият инквизитор учуден. — Мислите за дожесата ли?

Арменецът сви рамене.

— Шт! — каза той внезапно. — Виждате ли тази маска, която се отправя към нас?

— Вие искате да кажете за гръка? Но, ако не се лъжа, това е Марко! Вероятно ни търси.

— Той е действително. Носи ни, без съмнение, някое важно известие.

Едва Томасо бе произнесъл тия думи и псевдогръкът се приближи до двамата благородници и ги поздрави.

— Какво се е случило, дои Марко? — го попита Карманиола.

— Имам да ви съобщя две извънредно важни новини — отговори той. — Вече е установено, че убиецът на Пиетро не е друг, а самият Маринели. От друга страна открили са тази сутрин върху един пуст бряг на остров Сан Николо трупа на Себастиано, изчезнал напоследък безследно. Морето най-сетне е изхвърлило трупа му.

— Открили ли са върху трупа следи от насилие? — попита — неспокойно Карманиола.

— Двамата изглежда са задушени — отвърна Марко Кантарини — от ръката на незаконнородения! Защото неприемливо е двамата да се удавили случайно. Такива опитни гондолиери не падат във водата като деца.

— Този Маринели е бил значи навсякъде! — каза великият инквизитор видимо обезпокоен.

— Ние имаме сигурно доказателство за това — подзе Марко с живост. — Двамата шпиони, които се намираха на наблюдение на остров Сан Николо, направиха изчерпателен рапорт. Благодарение на тях сега имам доказателство, че Марино Маринели, поставеният вън от закона пират, е дошъл във Венеция и още се намира тук.

— Нечувано! Нечувано! — извика Виторио, който едва сдържаше изненадата си.

— Ще признаете най-сетне, че този негодник има не един съучастник в тази тълпа, с такъв добряшки и глупав вид — каза на свой ред Томасо, обръщайки се към главния инквизитор.

— Света Богородице! — произнесе старецът с нисък глас. — Този незаконнороден е сключил договор с дявола! Бъдещето е мрачно, твърде мрачно…

После добави, обръщайки се към Кантарини:

— Продължете рапорта си!

— Е добре! — подзе Марко, — щом двамата полицаи отнесли на твърда земя трупа на Себастиано, те се отправили към подземието, за което Пиетро им е говорил по-рано.

— За какво подземие се касае? — запита великият инквизитор, чиято памет отслабваше понякога. — Не се ли намира то под църквата, която е част от някогашен манастир, разрушен сега?

Марко опроверга мнението на Виторио и му разказа, че въпросното подземие е самата изба на вилата на Маринели.

— Там — продължи той, — двамата полицаи са намерили неопровержими доказателства за престъплението. Открили са шапката на Пиетро и една сабя, принадлежаща на незаконнородения. Това оръжие е от сребро и носи, гравирани в метала, инициали М. М.

Разговорът се бе оживил и Томасо прикани двамата си другари към благоразумие.

— Да говорим по-тихо — каза той. — Веселящите се понякога имат добри уши.

После заговориха с прикрити думи за мистерията, която забулваше изчезването на трупа на Гримани.

— Полицаите не са намерили никаква следа! — отговори Кантарини.

— Трябва да действаме без бавене! — каза Виторио, изправяйки се трескаво. — Мои уважаеми братя, идете бързо при прокурорите и натоварете ги от наше име да започнат веднага претърсвания навсякъде! Бдете тия мерки да бъдат взети и осъществени в пълна тайна!

— Вашите заповеди ще бъдат точно изпълнени, дон Виторио! — отговориха двамата инквизитори, които напуснаха шефа си и се отправиха към кулата Сан Марко.

Великият инквизитор продължи сам, погълнат от мисли.

Внезапно, една маска, облечена в широка мантия, с черна шапка, се доближи до него.

— Ей, хубаво жълто домино! — му викна непознатият. — Дай ми ръката си!

Виторио Карманиола вдигна глава, изненадан, после протегна ръката, както го изискваше обичаят през време на карнавала.

Едва бяха разменили няколко банални думи, когато старецът изведнъж се дръпна ужасен. Мистериозната маска, отстранявайки гънките на мантията, му се показа изцяло под вида на скелет.

— Един скелет! — промърмори доминото с ужас. — Един скелет на карнавала!…

— На тази земя има само палячовци! — отвърна студено непознатият. — Дай ми ръката си и погледни какво ще изрисувам в шепата ти!

Великият инквизитор послуша и протегна ръката си.

Скелетът, който носеше бели ръкавици, написа със своя показалец инициалите В. К.

— Какво означават тия букви? — каза Виторио, хвърляйки изпитателен поглед върху маската. — Не съм тоя за когото ме мислиш.

— Добре — подзе маската фамилиарно. — Зная нещо, това, че не съм се измамил! Пази се! Не се доверявай на тия празнични дни! Твоят живот клони към края си!

— Коя си ти, маско? — запита Виторио нетърпелив. — Какво означават дръзките ти предупреждения?

— Повери душата си на Бога! Този е най-добрият съвет, който мога да ти дам. Зная само, че Венеция скоро ще се освободи от кървавите тирани, които я потискат.

Карманиола погледна неспокойно около себе си, надявайки се да съзре някой полицай, който да арестува мистериозната маска.

Но забеляза само палячовци и арлекини, които не обръщаха никакво внимание на скелета.

— Ти виждаш кой съм: символът на смъртта, един жив скелет — каза маската. — Какво желаеш да знаеш повече? При един условен сигнал, делото на отмъщението и изкуплението ще се изпълни от всички страни и Венеция ще бъде най-сетне освободена от отвратителните злодеи, от паразитите, които смучат кръвта й… Познаваш ли Марино Маринели?

— Как?… Ти?

— Познаваш ли убийците на Гримани? — продължи немилостивият скелет. — Говори, маско! Познаваш ли виновниците? Ти си между тях и ще загинеш като тях… Скрий се, ако това ти хареса, в най-дълбокото скривалище, обкръжи се с лакеи или, ако предпочиташ, качи се на твоята яхта и избягай по широката синева! Каквото и да правиш твоите усилия ще бъдат напразни! Твоят последен час е вече ударил, присъдата ще бъде изпълнена и ти ще загинеш като твоите съучастници с хиенски инстинкти. Спомни си за Людовика Марчело! Забравил ли си, че живее още тази, която е била твоя първа жертва?

При тия думи старецът почувствува гневът да се разгаря в гърдите му, но се въздържа.

Помисли, че скелетът не е никой друг, освен самият незаконнороден и реши да го задържи в разговор по-дълго време. Надяваше се, че някой полицай ще мине и ще го залови.

— Ти ми каза неща, които ме интересуват! — рече той на скелета с леко треперещ глас. — Ела с мене и да поговорим още!

Но маската не падна в клопката.

— Не ти ли казах достатъчно, жълто домино? Не, не ще те последвам там, където искаш да ме отведеш. Остани тук, напротив! Людовика Марчело още живее и ти ще я видиш за последен път преди да умреш. Летиция Маринели беше ваше дете, на двама ви, но ти я отрови. Ти си, който постави в чашата отровния прах. Да, ти ще видиш тази, която си отблъснал преди да стане майка, по нейните думи не ще бъдат прошка. Тя ще те прокълне за последен път в часа на твоята агония!

При тия думи Виторио Карманиола искаше да арестува дръзкия скелет, но неговите отслабнали сили не му позволяваха това.

Той констатира с дълбока болка, че мистерията на неговия живот, която така старателно бе скривал, бе разбулена.

Трепереше от ярост.

Не знаеше какво да отговори.

В този момент му се стори, че забелязва близо до себе си две други маски, чийто вид му вдъхнаха триумфална усмивка.

Действително двамата новодошли не бяха други, а Хасан и Сезим, черните роби на Карманиола.

Но скелетът като че ли бе подушил опасността, която го заплашваше, понеже изчезна веднага в тълпата.

— Хасан! Сазим! — повика великият инквизитор.

Двамата негри, заинтригувани от този вик, който обаче им бе добре познат, погледнаха на всички страни, за да разберат откъде иде гласът, но колебанието им не трая дълго.

Скоро познаха жълтото домино и се явиха бързо пред него като усърдни роби.

— Господарят ли е? — попита Хасан още несигурен.

— Да, Хасан, твоят господар ти говори! Виждаш ли оная маска долу, с червената мантия, която се промъква през тълпата? Е добре, искам да зная кой се крие под тази дегизировка. Проследете го, ти и Сазим! Арестувайте го! Доведете ми го!

Двамата негри се суетяха няколко минути, после изчезнаха в тълпата.

Великият инквизитор, зарадван от това обстоятелство, ги проследи с очи.

— Този път той не ще им избегне! — си каза, протривайки ръце. — Ах, ако той е незаконнороденият! Я виж какво ли означава това струпване на маски с официални значки?

Действително един испанец и един монах, придружени от много полицаи, се приближиха в същия момент до великия инквизитор и образуваха кръг около него.

— Извинете, сеньори — каза управителят на Сан Марко, който беше в костюма на монаха. — Не забелязахте ли край вас маската с мъртвешката глава?

— Скелет ли? Но да!

— Ние го търсим — обади се Зиани на свой ред. — Къде се намира сега?

— Не се страхувайте — отвърна Виторио. — Светлината не ще закъснее да разбули неговото инкогнито!

През това време, докато инквизиторът и полицаите разговаряха, скелетът и неговите преследвачи бяха тръгнали през тълпата в луд бяг.

Двамата негри не изпускаха из очите си червената мантия на този, когото вече смятаха за своя плячка.

Те го наближаваха и нещастникът можеше да се смята за загубен.

Обаче при едно неочаквано раздвижване, скелетът взе внезапно значителен аванс.

Двамата негри, загубили следата, останаха за момент разочаровани, но Сазим се покачи на раменете на Хасан и можа така от височината на тази импровизирана наблюдателница да намери следата, на беглеца.

Те забелязаха, че бягайки отива към арсенала, блъскайки едни, събаряйки други; накъсо, пробиваха си път с всички възможни средства.

Макар че слънцето бе ниско над хоризонта, те виждаха все още добре мистериозната маска.

После внезапно го видяха да хвърля червената си мантия и да побягва право към арсенала.

Двамата негри се задъхваха.

— Да го оставим, Сазим! — каза Хасан. — Ние го държим сега. Мислиш ли, че може да ни избяга? Арсеналът е затворен от всички страни. Ще вдигнем веднага тревога и войниците ще наблюдават каналите. Ах, ние ще пипнем най-сетне зекините.

42. Последната жертва на Виторио

След инцидента със скелета Тадео Моро и Зиани продължиха своята инспекция в тълпата, докато Карманиола се върна в палата.

Той се готвеше да се изкачи по стъпалата на перона, когато великият шамбелан Николо Стено, се появи внезапно между колоните и се отправи към него.

Благородникът изглеждаше обхванат от голямо вълнение. В своята бързина бе запазил церемониалното си облекло и просто бе поставил върху очите си маска от черно кадифе.

— Какво търсите с такова безпокойство, шамбелане? — му каза Карманиола.

— Вас самия, сеньор — отговори той. — Аз едва…

— Говорете! Какво се е случило?

— Негово Величество крещи да го заведем на карнавала! Той вижда червено. Иска да убие всички, които го обкръжават и говори само за кръв. Произнася непрестанно ужасни проклятия, които не мога да повторя.

— Какво правят пазачите му? Безпомощни ли са да умирят дожа?

— Те не влизат при него през време на пристъпите му.

— Дожесата уведомена ли е?

— Тя не се намира в палата.

— Знаете ли къде е?

— Нейните камериерки не знаят нищо.

— Добре, отведете ме при дожа! — заповяда Виторио. — Ще му говоря сам.

Едва бяха се изкачили на първите стъпала на почетната стълба, когато чу горе тракане на саби и силни викове.

Повдигна очи и крайно изненадан забеляза самия дож да стои на входа на своя частен апартамент, бледен като мъртвец, с разрошени коси, с блуждаещи и зловещи очи.

Държеше в ръката си сабя със златна дръжка, която размахваше за голям ужас на слугите, които не смееха да го доближат…

— Да, ще отида сам да го намеря и сам ще го убия, незаконнородения — викаше той. — Не се боя от него. Ще му избода очите, ще го измъча.

При тия думи той направи движение, като че ли пробожда противника си.

После в своя делириум подзе:

— Вън от пътя ми, вие, другите или ще убия всички ви! Дожът е свободен, той е свободен.

В този Момент Виторио Карманиола, възползувайки се от обстоятелството, че бе прибрал сабята си, се приближи до него и го стисна за ръката.

— Какво правите тук? — каза той. — Отведете ме във вашите апартаменти. Имам да ви говоря!

— Да, ще го сторя веднага! — отговори той плахо като дете, което баща му заплашва.

Но буйността му отново се прояви.

— Да, нямам време за губене — произнесе той отново. — Вие, другите, не знаете каква опасност ни заплашва! Незаконнороденият иска да отмъсти за смъртта на Гримани!

— Мълчете! — викна строго главният инквизитор, който се разтрепери, чувайки дожът да разкрива тайните, които всички заговорници трябваше да отнесат със себе си в гробовете. — Последвайте ме!

Щом влязоха в спалнята на дожа, Карманиола затвори грижливо вратата зад себе си и му заповяда от името на Съвета на тримата и на сеньорията да не напуща вече това място.

— Взети са вече всички необходими мерки за арестуването на незаконнородения — добави той. — Вие сте обхванат от видения и мисли, които трябва да изчезнат, и произнасяте неща, които никой не трябва да знае!

Луиджи отговори на тия думи с лудешки смях.

— Аз съм дожът и не мога да изпълнявам вашите заповеди! — прекъсна го той. — Ах, не си въобразявайте, че се страхувам. Не, Луиджи Гримани още е този, който трябва да бъде и не се страхува от вашите заплашвания. Вие сте стар, Виторио, и вече почти ослепял. Отмъщението на незаконнородения ще ви застигне по-скоро, отколкото мен, а вие изглежда, че още не подозирате!… Ах, Съветът на тримата е като един палячо със завързани очи! От кога Ни заплашва незаконнороденият! И незаконнороденият се надсмива над вас, понеже кредитът му е пораснал всред народа, докато този на сеньорията и на съветниците е намалял. Да вие не желаете да повярвате, но той ще избие неприятелите си; ще се провъзгласи даже за дож. Ще облече пред народа тази пурпурна мантия, още топла и червена от кръвта на всички ни!

— Какви химери! Какви утопии! Мислите ли, че ако народът се опитва да извърши нещо, нашите войски не ще могат да го смажат?

— Не вярвам! — продължи лудият, който гледаше извънредно ясно на събитията. — Трябва да го убия. Даже, ако е нужно да го извикам на смъртен дуел. С каква цел ще се избиват масите?

„Имаше във Венеция някога един астролог, един умен човек, заклевам ви се, който предсказа всички нещастия през моето съществувание…“

„Ах, огледалото! Духът в летния палат! Полунощният призрак. Още треперя от този фатален час. О, карнавалът ще бъде залян в кръв!“

Луиджи си припомняше ужасното видение, което бе видял някога в огледалото на големия салон в палата в Гвидека.

— Уверявам ви — подзе той, — че страшната нощ е близка. — Днес имах един ужасен сън. Видях всички ви мъртви да се къпете във вашата кръв! Да, ние, всичките: Дондоло и Контарини, Карманиола и Луиджи, и другите. Ах, те са многобройни! И отмъстеният незаконнороден ще се качи на трона през пашите трупове!

— Не произнасяйте подобни думи! — извика великият инквизитор с глас, в който звучеше силен гняв. — Останете тук и очаквайте завръщането ми! Ще ви кажа дали ни застрашава опасност. Надявам се да ви донеса успокоителни новини.

— Съобщете ми само за залавянето на незаконнородения и ще бъда доволен! Останалото не ме интересува!

Великият инквизитор, отчаян от речта на дожа, бе напуснал апартамента, без да дочака Луиджи да престане да говори.

Той се срещна с великия шамбелан и му заповяда да повика веднага аптекаря Иларио Турно, когото да приеме в същия вестибюл и да очаква връщането му.

После отиде в апартаментите на дожесата.

При вида на стареца пажовете, поставени на вратите, се поклониха дълбоко.

Той премина край тях, без да им отправи пито една дума и отиде в съседната стая, където стоеше камериерката на дожесата.

Тя направи тържествен поклон пред стария благородник, когато го видя да влиза.

— Дожесата в апартамента ли си е? — попита Карманиола.

— Нейно Величество напусна палата дегизирана — отговори почтената дама. — Вярвам, че Нейно Величество е отишла при своя уважаем брат, великия капитан.

— Не сте ли приели посещението на един таен пратеник?

— Не, сеньор — отговори дамата. — Никой не е идвал, освен една страшна маска, която беше тук преди около един час.

— Страшна маска ли казваш?

— Ах, сеньор — каза камериерката, ужасена — аз още треперя. Нейната глава бе като мъртвешка, а тялото като скелет. Донесе за дожесата едно съобщение, което не се осмелявам да ви повторя.

— Хайде, говорете! — каза главният инквизитор. — Какво ви каза тая маска? Трябва да зная. Нужно е да бъда осведомен!

Почетната дама изпълни боязливо заповедта му.

— Понеже изисквате, сеньор — каза тя, — ще ви кажа цялата история: той се осмели да произнесе пред Нейно Величество, че падането й е близко и придружи това безочливо предсказание с разни заплахи.

При тия думи камериерката замълча.

— Защо мълчите? — запита великият инквизитор изненадан. — Аз ви заповядах да кажете всичко!

— Той заплаши дожесата със смърт и мъчение… После, когато тя зазвъни със звънчето за помощ, страшната маска избяга. Тогава дожесата изтърча при великия капитан да го информира за събитието и да го накара да пусне шпиони по следите на безочливеца.

Слушайки разказа на камериерката, великият инквизитор съставяше своя план.

— Дожесата знае ли — попита той камериерката, променяйки темата на разговора, че вие ми правите от време на време рапорти върху това, което се случва в палата?

— Не, сеньор — отговори тя. — Ако Нейно Величество би знаела това, тя без съмнение би ме уволнила.

— Е, добре, чуйте тогава това, което ви заповядам и го изпълнявайте! От днес вие ще наблюдавате внимателно всички постъпки на дожесата, ще я следите стъпка по стъпка. Ще ми правите след това обстойни доклади върху всичко, което сте видели или узнали; вие ще кажете не само какво е правила, но също кого е приела, кого е посетила, разбрахте ли ме?

Бедната жена затрепери.

— Имайте милост към мене, благородни сеньор! — извика тя. — Как мога да приема подобно нещо. Задачата, с която ме натоварихте, е пълна с опасности. Не, не мога!

— Знайте, че когато изпълнявате мои заповеди, вие сте под моя закрила и никой няма право да ви бутне! — подзе твърдо великият инквизитор.

Но нещастната камериерка още трепереше. Тя служеше на своята господарка не само по дълг, но от преданост. Тя отказваше да я предаде.

— Желаете ли да ме послушате? Желаете ли да мълчите и да изпълните моята заповед? — подзе великият съдия със заплашителен глас.

Тя най-сетне се разколеба и се съгласи да го слуша. Зловещият старец повтори наставленията си и обеща да възнагради нейното усърдие.

— Това е държавна заповед — добави той. — Знаех, че се колебаете, понеже не си въобразявахте какви биха били последствията от един отказ…

Той не завърши фразата си, виждайки, че е отишъл твърде далеч, желаейки да напомни на своята събеседница ужасните стаи на истината.

— Ще наблюдавам всичко, до най-малките подробности — отговори тя с твърд глас.

При тия думи великият инквизитор направи прощален знак на камериерката, после се върна във вестибюла.

Дон Виторио бе чакал вече няколко минути, когато шамбеланът и Иларио Турно, отровителят на инквизицията, влязоха при него.

При вида на великия съдия, последният се поклони твърде уважително.

После, по един знак на Виторио, шамбеланът напусна апартамента и инквизиторът остана сам с аптекаря.

Виторио заговори пръв.

— Питието, което вие досега доставяхте за дожа, за да успокоите неговите кризи, е загубило първата си ефикасност. Той има нови безумни атаки.

Тогава Иларио Турно предложи увеличение на дозата, даването на едно питие с голяма сила.

— Кажете ми — подзе главният инквизитор, — знаете ли някакво средство, което да може да помогне на дожа да изпадне в непрестанен сън, един сън, подобен на смърт, някое средство, което да му попречи да мисли и да действа?

Отровителят помисли няколко мига, после предложи едно разрешение на проблема.

— Сеньор — каза той, — през време на едно пътуване в Ориента открих чудесно средство, чийто ефект отговаря на вашето желание. Тия, от които го взех, твърдят, че този, който го погълне, сънува съблазнителни неща и като че ли се пренася в друг свят.

— И когато се събужда от тия сънища? — запита обезпокоен дон Виторио.

— Само дълги часове след това, понякога даже един ден, два дни по-късно! — отговори аптекарят. — При събуждането си спящият иска да погълне нова доза от чудния прах, за да се повторят същите сънища, под чието влияние е бил.

— Този прах отрова ли е?

— Той руши малко по малко организма, душата и мозъкът първи се разрушават — подзе Иларио Турно. — Разсъдъкът изчезва малко по малко, чувствата се притъпяват!

Този отговор задоволи великия съдия.

— Тъкмо това е средството, което ми трябва — каза той.

— Как го наричате?

— Това е опиум, благородни сеньор! Днес ние ще дадем на болния една малка доза. След няколко дни ще удвоим дозата и след няколко седмици…

При тия думи Иларио Турно спря, като че ли се страхуваше от ужасното си предсказание.

— Е добре! Какво ще се случи след няколко седмици? — попита великият инквизитор нетърпеливо.

— След няколко седмици болният не ще се събужда вече от своите хубави сънища — отговори студено Иларио Турно.

После той извади от джоба си едно малко шише, което съдържаше мистериозния прах, и добави:

— Можете да сложите уговореното количество в яденето или питието, което ще взема на обеда си; нито вкусът, нито цветът могат да издадат присъствието му. Уверявам ви, че ефикасността на опиума е неотслабваща, понеже пациентът свиква така с тази отрова, че е нетърпелив да я вкуси отново.

Казвайки това, той подаде шишето на великия инквизитор. Дон Виторио му подаде в замяна кесия, пълна с пари.

— Трябва ли да ви придружа, сеньор? — попита Иларио Турно.

— Не, излишно е. Болният ви познава и ще се ужаси, виждайки ви.

— Сложете малко количество! — препоръча още веднъж отровителя преди да се оттегли. — Ако сложите много, ще заспи завинаги…

— Зная, зная. Можете да се оттеглите! Отровителят се поклони и излезе.

Виторио Карманиола се отправи към апартаментите на дожа.

Той се бе погрижил да скрие шишето в джобовете на своята жълта мантия, за да не би болният, който се разхождаше из стаята и си говореше сам, да открие истинската цел на неговото посещение.

— Ах, това сте вие, сеньор! — каза Дожът, виждайки инквизитора. — Чета по лицето ви, че не сте могли да намерите незаконнородения. Той се подиграва на вас и на мене…

— Мълчете! — извика Виторио Карманиола, побледнял от гняв.

— О, о! Как си позволявате да се обръщате така към дожа? — извика Луиджи.

При тия думи той хвана сабята си, за да се запази, като че ли Виторио искаше да го нападне.

— Не ме карайте — произнесе той — да ви накажа за вашата безочливост!

— Спокойствие, Луиджи Гримани! Спокойствие и разум — каза главният инквизитор, който като че ли бе забравил, че говори с един луд. — Не е сега моментът да се разделяме. Знайте, че незаконнороденият е пленник!

— Ах, той е пленник! — извика Луиджи в пристъп на буйна радост. — Е, добре, накарайте да стрелят залпове, накарайте да запалят бенгалските огньове на височината на кулата Сан Марко! Ах, най-сетне, незаконнороденият е уловен! Една подобна новина струва много злато! Къде е пленникът?

— В една от залите на кулите Сан Марко.

— Оставете ме да изтичам горе, за да го пронижа с моята сабя…

— Спокойствие! Вие ще останете тук! — му каза Виторио Карманиола. — Вие не трябва да излизате от тук в този час; не ще ви позволя да отидете при пленника. Народът не знае още нищо за нашия лов и вашата постъпка би му разкрила това! Може би ще предадете всички ни!

— Съобщете новината на народа! Нека знае, че каторжникът и пиратът Марино е най-сетне в наша власт!

— Не още, казвам ви! — каза главният инквизитор, който се стараеше да запази спокойствието. — Първо трябва да си дадем сметка дали народът не е за незаконнородения; трябва да внимаваме да не стане нужда да прибягваме към силите от арсенала.

— Я гледай! — каза дожът учуден. — Откога станахте тъй милостив?

— Откакто вие започнахте да се гневите — отговори великият инквизитор.

После добави, променяйки темата:

— Седнете и се успокойте! Да изпием по една чаша заедно, преди да си легнем. Утре ще ви отведа при незаконнородения, за да можете да утолите омразата си.

— Обещавате ли ми? Мога ли да бъда сигурен? — каза дожът с недоверие. — Значи, утре, нали? Горя от нетърпение.

Очите му блестяха с див блясък, като че ли вече си отмъщаваше.

През това време Виторио, възползувайки се от невниманието на дожа, постави в чашата му малко от опиума, който му бе дал Иларио Турно.

После взе друга чаша и я вдигна във въздуха.

— За преуспяването на нашите планове! Отговори ми на тоста, доже!

Нещастният дож имитира жеста и ентусиазма, симулиран от великия инквизитор, и опразни чашата си до последна глътка.

Виторио едва прикри задоволството си.

Щом изпразни чашата, Луиджи я хвърли върху пода, където тя се разби на хиляди частици.

— Никой — извика той, придружавайки с жест думите си — не трябва да си служи с тази чаша, от която дожът е пил за гибелта на незаконнородения! Да, незаконнороденият, който ни грабна трупа на Гримани и който знае всичко!

После очите му приеха едно особено изражение.

— Горко му! — извика той. — Ах, виждате ли там долу! Виждате ли тази сянка? Това е моят баща, когото вие, Зиани и Малатеста, вързахте през фаталната нощ, когото Дандоло и Контарини нападнаха, когото Фоскари, Тадео Моро и Бордоне въвлякоха насила в подземния затвор.

В своя делириум Луиджи се люлееше. Погледът му бе вторачен в ъгъла на стаята, където му се струваше, че вижда ужасно видение.

Сабята се изплъзна от ръцете му и падна с шум върху пода.

Като че ли опиумът бе започнал да действа, дожът изглежда, че бе загубил съзнание.

Но Виторио, когото пророческите думи на дожа бяха накарали да затрепери, се спусна бързо към него и го повлече до спалнята.

Там постави болния върху меките копринени постели. Дожът бе в състояние, близко до смъртта.

Великият инквизитор застана няколко минути прав до спящия и го наблюдава внимателно.

Когато се увери, че Луиджи Гримани е потънал задълго в мъртвешки сън, потърси една чаша, напълни я с вино, постави в нея малко от страшната отрова и остави чашата върху една малка мраморна масичка в спалнята на дожа.

После излезе от дожовия апартамент и отиде в залата на съда.

По пътя срещна във вестибюлите слугите на дожа; последните, лишени от управление, не знаеха какво да правят.

Дон Виторио им даде заповед да бдят върху болния дож и да му дадат чашата с вино, която се намира в спалнята му, щом се събуди.

Когато главният инквизитор влезе в черния салон, двамата му помощници бяха вече там, седнали на кадифените си столове.

Малко след това маскираният слуга влезе на свой ред и съобщи, че Хасан, негърът, очаква вън.

Робът влезе веднага след това. Лицето му бе мрачно, навъсено.

— Ах, нека сеньор — отвърна той на въпроса на великия инквизитор — не наказва негъра. Сазим и Хасан действаха с енергия, с решителност, обаче, Хасан носи лоша новина.

— Видяхте и проследихте скелета — каза Виторио. — Последният не би могъл да ви убегне, понеже се бе отправил по посока на арсенала; вие не можахте да направите друго, освен да го хванете! Кой се крие под тази маска?

— Негрите го проследиха действително чак до арсенала, господарю — отговори Хасан, — после той внезапно изчезна, без да остави следи…

При тия думи великият инквизитор се разсърди.

— Милост, господарю! — замоли се робът. — Изслушайте Хасан. Негрите претърсиха арсенала отдолу догоре, но не можаха да го намерят. Скелетът беше изчезнал; той сигурно се е хвърлил във водата.

Това обяснение не задоволи дон Виторио. Той се разгневи и избухна в ужасни проклятия.

— Ти трябва да го намериш, да тръгнеш наново по следите му — извика той, — ако не искаш да се изложиш на гнева ми. Не се връщай, без да си открил тази безочлива маска. Ако се завърнеш без успех, ще увиснеш на въжето. Помни добре какво ти казвам! Хайде, побързай!

Хасан излезе бързо не толкова от усърдие, колкото от ужас.

43. Едно мистериозно призоваване

На следваща вечер трима маскирани се бяха събрали на площада Сан Марко.

Тяхната богата и разкошна дегизировка показваше техния ранг.

Единият беше облечен като рибар. Главата си бе покрил с мрежа, изпод която гъсти кичури падаха върху рамената му под формата на златисти плетеници. Върху ризата му блестеше редица скъпоценни камъни и синият ешарп, който поддържаше панталоните му, бе закрепен с една брилянтна карфица.

Вторият маскиран бе облечен като пират, но един забележителен пират, понеже луксът не неговия костюм по нищо не отстъпваше на този на другаря му. Шапката му бе украсена с хубаво бяло перо. Носеше на пояса си много ками с дръжки, украсени с диаманти. Широка верижка, съставена от златни плочки, препасваше гърдите му.

Третият маскиран имаше глава на Янус. Неговото лице отпред изглеждаше като на старец, а задната част на главата му — като на юноша. Широка мантия го покриваше от раменете до краката, блестяща карфица, цялата от скъпоценности, бе единствената й закопчалка.

Около тия трима маскирани, които разговаряха с нисък глас, тълпата се движеше в разни посоки, не обръщайки внимание на разговора им.

Какофония от шумове се носеше из площада. Тук един моряк оглушаваше минувачите, биейки барабан. По-нататък един шарлатанин държеше пред народа непрекъснато речи, които се заменяха от време на време с шумното тракане на кастанети.

Но рибарят, янусът и пиратът не обръщаха внимание на шума около тях.

— Аз също забелязах ужасния скелет — казваше пиратът.

— Трябваше да го арестуват още при откриването на карнавала.

— Уверявам ви, че бяха му устроили добър лов, благородни Фоскари — отвърна рибарят, под чиято маска се криеше Леонардо Малатеста.

— Преследваха го, но не можаха да го хванат — добави янусът с твърд глас.

— Ние направихме всичко възможно, Енрико Бордоне — подзе Малатеста. — Полицаите и лакеите изпълниха задълженията си, но за нещастие…

— Негърът на уважаемия Карманиола е попаднал за втори път по следите му — каза Даниеле Фоскари. — Надявах се през целия ден да се завърне в палата заедно със скелета, но още го очакват… Възможно е робът, който е заплашен със смърт, ако не намери мистериозната маска, да е избягал.

— Знаете ли какво е моето мнение? — рече Енрико Бордоне. — Давам ви дума, че скелетът не е друг, освен Марино Маринели, че незаконнороденият е във Венеция и използува карнавала, за да реализира плановете си.

— Такова е и моето мнение — добави Фоскари.

— Някаква буря се готви да се разрази, това е сигурно, господа — каза Малатеста, стремейки се да говори по-тихо.

— Защо не вземат енергични мерки? Какво чакат, че не екзекутират всички, които са подозрителни, че са във връзка с незаконнородения? Инквизиторите проявяват от известно време явно безпокойство. Но защо чакат, а не действуват? Достатъчно е да се заеме внезапно площадът Сан Марко и съседните канали, да съобщят чрез тръби прекъсването на празника и да започнем търсенето на неразумния незаконнороден, който се осмеляваше да се смее под носа на уважаемите съветници и на сенаторите. Няколко кървави примери са достатъчни, за да обезкуражат съучастниците му и да им премахнат охотата им да дадат подслон на Маринели!

— Вие имате право, благородни Малатеста — каза на свой ред Фоскари, подкрепящ енергичните думи. — Държането на висшия съвет ме изненадва. Те могат да действат открито, да поставят Маринели извън закона. Действително той ни заплашва ужасно; неговите привърженици са многобройни. Оргосо, Фалие и този френски офицер, когото видяхме в Санта Рока, му помагат много.

Тогава Енрико Бордоне припомни една подозрителна случка, която бе станала в навечерието.

— Твърдят — каза той, — че четирите черни домина с шапки, украсени с червени пера, не са били други, освен привърженици на незаконнородения. Това подозрение се потвърждава от обстоятелството, че предприетите издирвания за намирането им са отишли напразно. Те са съумели да избягат навреме…

— Очаквам момента, когато незаконнороденият ще отмъсти на всички ни за смъртта на своя баща — каза Малатеста с раздразнение. — Не мога да търпя това.

Сенаторът се гневеше все повече и бе забравил, че само една дума може да издаде инкогнитото им, да ги предаде на смъртните им неприятели.

— Шт, благородни Малатеста, шт! — пошепна Бордоне. — Не се оставяйте да ви обзема гневът.

Но яростта на благородника бе обхванала също и Фоскари.

— Това бавене и мене ме отчайват — извика той. — Те ще действуват когато ще бъде твърде късно. Защо не са обградили площада, когато са били забелязани четирите подозрителни маски? От уважение към народа ли? Предпочитат ли да дочакат момента, когато той ще узнае тайните, които никога не трябва да научи?

Старият Фоскари се умълча.

Само Бордоне бе останал господар на себе си и пазеше спокойствие.

— Ще ви обясня, господа — каза той с нисък глас, — защо са се колебали да предприемат нещо срещу четирите маски. Те са били облечени в черни домина и са носили червени пера на шапките си. А вие знаете, че вчера полицаите на Зиани носеха също домина и пера с еднакъв цвят. Помислили са си тогава, че Зиани е наредил да носят червени пера.

Но Малатеста не можеше да обуздае гнева си.

— Ако тия четири маски са били привърженици на Маринели — каза той, — те са им дали възможност и може би бродят и днес около нас под друга дегизировка.

— Офицерите на полицаите и днес носят вчерашния костюм — добави Бордоне.

При тия думи той показа с пръст неколцина между тълпата.

— Защо е това пилеене на силите — подзе Малатеста. — Да поставят десет смели хора до палата би било по-добре.

Малко по малко нощта настъпи. Тълпата бе още гъста на Сан Марко и смеховете и радостните викове още не бяха стихнали.

Можеше да се забележи между другите маскирани едно черно домино с шапка, украсена с жълто перо, което стоеше облегнато на един от стълбовете на дожовия палат, със скръстени ръце, и наблюдаваше внимателно тълпата пред себе си.

Никой не му обръщаше внимание, докато той виждаше всички и не изпущаше нищо.

Минувачите го смятаха за стафиер, поставен на пост.

Внезапно той като че ли забеляза нещо, което възбуди вниманието му.

В този момент три черни домина, които носеха като него жълти пера на шапките си, се отправиха към палата на дожовете от три различни страни.

Тримата се доближиха до първия и го поздравиха като началник.

Мистериозната маска разгледа около себе си с изпитателен поглед, после се обърна към едно от домината:

— Намерихте ли управителя на Сап Марко, Фалие? — попита той с нисък глас.

— Намерих го — отговори последният. — Тон ще се представи утре в полунощ в черния салон.

— Добре, приятелю, благодаря ви! — отговори маската с простота, но без вълнение.

После се обърна към другото домино:

— А вие, д’Артенай, успяхте ли? Забелязах ви да говорите долу с трима маскирани.

Последният обясни, че тримата маскирани са били сенаторите Малатеста, Бордоне и Фоскари, и че последните двама обещали да се отзоват на поканата на съда.

Читателят, без съмнение, е открил под инкогнитото на мистериозния стафиер нашия герой, безстрашния незаконнороден.

Маринели, доволен от тия първи резултати, се обърна към третото домино, което не беше никой друг, а Оргосо и прояви безпокойство при вида му. Очакваше някаква лоша новина, понеже знаеше, че мисията на неговия приятел бе най-деликатната, даже най-опасната.

— Срещнахте ли Силвио Зиани? Говорихте ли му? — попита той.

— Отидох при него! — отговори храбрият Оргосо. — Проникнах в палата му.

— Това е било опасна работа — забеляза Маринели.

— Той не изрази недоверие — отвърна Оргосо. — Впрочем, нашият разговор бе кратък, понеже неговата сестра, гордата Катерина, бе при него и той ми отдели малко време. Тя също ме помисли за специален пратеник на инквизицията; накъсо, Силвио Зиани прие призовката, която му предадох, и обеща да бъде точен утре.

— Добре, приятелю! — рече Марино. — Всички Приготовления са привършени. Следната нощ цяла Венеция ще бъде освободена и моето отмъщение ще започне…

Изведнъж Маринели спря.

— Погледнете — каза той на приятеля си — кой идва там?

Мълчание настъпи всред малката група. Четиримата загледаха внимателно една маска, облечена като магьосник или астролог, която тежко се изкачваше по стъпалата и идеше към тях.

Маскираният бе облечен в мантия от черно кадифе; очите му бяха прикрити под черна кадифена маска. На главата си носеше барета.

— Ако не се лъжа, този магьосник не е никой друг освен фамозният скелет, които се е преобразил… — каза Фалие.

— Бъдете разумни! — каза съвсем ниско д’Артенай, който не скриваше недоверието си.

И магьосникът не изгледаше твърде сигурен, понеже се спря за момент неподвижен и загледа безмълвно четирите домина.

Но внезапно той избухна в смях.

— Ха, ха — каза той с глас, който се стремеше да направи колкото е възможно по-силен. — Сеньорите не носеха ли вчера червени пера на шапките си.

Действително като предпазна мярка Марино бе препоръчал на другарите си да заместят с жълти пера червените от миналата вечер.

— Да, той е — каза Оргосо, — скелетът!

При тия думи мистериозният астролог издаде инкогнитото си. Той сне бързо ръкавицата си и протегна черната си ръка на четиримата маскирани, казвайки:

— Горо поздравява сеньорите!

— Да бъде благословен Бог! — извика Марино, стискайки сърдечно ръката на негъра. — По какво чудо успя да избягаш от полицаите?

Горо разказа на господаря си как бе успял да се скрие под един куп дърва, докато преследвачите му го диреха в арсенала.

— После — добави той — негърът хвърли в морето своята маска на скелет и купи една друга дегизировка със зекините, които му бяха останали.

В този момент Фалие нанесе силен удар в лакътя на Марино и обърна вниманието му върху множество дегизирани дами, с лица прикрити под гъсти воали, които слизаха на Пиацета и идеха към палата.

— Погледнете!… Дожесата иде към нас — каза той ниско.

— Имате право — подкрепи го Марино. — Това е самата Катерина, заедно с две почетни дами. Но струва ми се, че палатът крие добре тайните си — добави той. — Искам да узная на всяка цена защо дожът не се показва никъде! Ще отида сам да го призова пред съда за идната нощ.

Неговите приятели се обявиха срещу подобна лудост. Те настояваха да се откаже от проекта си.

Но всичко бе напразно.

— Моят план е съставен! — отговори Марино. — Аз ще го изпълня докрай.

После добави, обръщайки се към Горо.

— Предупреди ли Луала? Поръча ли й да ме очаква утре вечер близо до тия колони?

— Тя ще бъде точна! — отговори негърът.

— Що се отнася до теб, Горо, ти ще бъдеш близо до благородния Фоскари, който е натоварен да бъде стража пред палата… Вие, Оргосо и д’Артенай, идете веднага в арсенала и кажете на адмирала, че каквото и да се случи, Съветът на тримата забранява на войниците да напущат арсенала по време на карнавала. Утре, няколко минути преди полунощ, ще се намерим всички във вестибюла на инквизицията и аз ще ви дам нови заповеди. Довиждане, приятели!

Маските се разделиха. Докато Марино отиде в палата на дожовете, Оргосо и д’Артенай се запътиха към арсенала, Фалие и Горо останаха до мраморните стъпала.

Лакеите, поставени в подножието на голямата стълба, пропуснаха Марино, без да се интересуват за намеренията му. Често се случваше домина с жълти пера — дегизирани полицейски офицери — да проникват в палата по някоя бърза работа. Затова те не спряха фалшивото домино.

Той можеше да се страхува само от едно: да не се срещне с някой недоверчив офицер на полицаите, който би поискал да снеме маската си.

Но Маринели не мислеше вече за опасността. Учуди се, вървейки по пътя, че не срещаше никаква стража в коридорите. Навсякъде изглеждаше мрачно.

Обаче, когато искаше да проникне в дожовия вестибюл, той се срещна лице с лице с великия шамбелан Николо Стено.

— Какво търсите? Кой сте вие? — го попита последният.

— Вижте добре кой съм! — отговори храбро Марино. — Трябва да видя дожа и да му говоря незабавно.

— Сега всред нощ ли? Какво желаете да кажете на дожа?

— Натоварен съм със специална мисия до Негово Величество.

— Но Негово Величество спи!

— Е добре, трябва да се събуди!

Но когато псевдостафиорът обясни на Стено, че иде от името на Съвета на тримата, шамбеланът омекна.

— Моята мисия е тайна и трябва да я кажа само на дожа — добави Марино.

Николо Стено остави непознатото домино да влезе във вестибюла на дожа и се отдалечи.

Там Марино трябваше да се разправи и с двамата частни слуги на дожа, които отначало му преградиха пътя доста грубо.

Най-сетне той успя да ги убеди. При споменаване името на Съвета на тримата, двамата мъже замълчаха. Единият не проговори нито дума, а другият предложи сам да разбуди дожа.

Когато двамата поискаха отново да му препречат пътя, Марино извика заплашително:

— В името на Съвета на тримата махнете се от пътя ми, каналии!

Двамата слуги си казаха, че трети слуга бдеше в стаята на дожа и оставиха нему цялата отговорност на приключението.

Марино отстрани завесата, която отделяше преддверието от спалнята на дожа и пристъпи вътре.

Забеляза дожовото легло, заобиколено от разкошни завеси, бродирани със злато, и пред него, седнал на стол, третия слуга, срещата с когото не очакваше.

Но Марино не се обезсърчи.

Той пристъпи към леглото и направи знак на камериера да разбуди дожа…

— Какво означава тази смелост? Луд ли сте? — извика слугата, който бе станал от стола и се бе упътил към влезлия.

Един груб и бърз диалог се завърза между двамата мъже.

— В името на Съвета на тримата, заповядвам ви да разбудите дожа! — извика Марино.

Последният изглеждаше уплашен. При вида на стафиера — носител, без съмнение, на някоя висша заповед, той промени тона си и прояви даже ужас.

— Идете! — му извика Марино нетърпеливо. — Ще разбудя сам дожа!

При тия думи човекът се учуди отново.

— Не ще успеете — каза той. — Негово Величество е тежко болен…

— Кажете ми истината! Кажете, че е мъртъв! — каза Марино с безразличен глас, който звучеше пророчески.

— Мълчете, за Бога! Негово Величество е още жив, но съобщете на великия инквизитор, че болестта се усилва.

Марино не отговори нищо. Той наблюдаваше неподвижен, смаян Луиджи Гримани, който лежеше безжизнен, като труп, върху копринените постели.

Имаше намерение да предаде на дожа фаталната призовка, но констатира, че Луиджи бе жертван от своите съучастници.

Разбра, че участникът бе отровен от инквизицията, за да задоволи някоя престъпна амбиция.

След като бяха убили бащата и бяха направили от сина своя играчка, те искаха да премахнат, без съмнение, и последния.

Не можа да понесе по-дълго това мъчително зрелище и се отвърна бързо.

После се обърна към слугата:

— Моето посещение вече е ненужно. Останете на вашия пост и продължавайте да бдите над дожа. Неговият сън скоро ще премине към смъртта.

— Имайте милост към мен! Не ме излагайте — каза човекът боязливо. — Запазете тайната за себе си.

Марино напусна това място, където една чужда ръка вече бе изпълнила част от неговото отмъщение.

44. Черният салон

На следната сутрин многобройна тълпа се бе събрала пред кулата Сан Марко и наблюдаваше, заинтересована, един магьосник или астролог, който инсталираше своите работи, с оглед на едно скорошно представление.

Двама души му помагаха. Тримата бяха поставили голяма маса близо до стената, както и разни малки бъчви, сандък и различни инструменти.

— Любопитен съм да зная, какво представление смята да даде, — каза човек с маска на лозар на турчин, който държеше под ръка монахиня.

— Сигурно ще бъде интересно — каза последният. — Но аз се чудя, какво може да е затворил в тия бъчви, които е поставил с такава грижа покрай стената.

— С вино, мое дете! — отговори една стара търговка на пъпеши, която стоеше до монахинята. — С вино, с хубаво вино, което ще се раздаде тази вечер на тия, които вярват в неговите предсказания.

— Старицата има право — каза лозарят, който бе усетил миризмата на вино.

— Така е, така е — подзе търговката на пъпеши със смях.

Астрологът постави сандъка на масата, очаквайки настъпването на нощта, когато множество войници се доближиха и завикаха на магьосника.

— Хей, човече, какво правиш тук, седнал до стената? Не знаеш ли, че никой няма право да се настанява тук?

— През карнавала всичко е позволено! — отговори магьосникът. — Аз оставам тук!

— Махай се оттук с твоите бъчви! — му заповядаха войниците.

— Оставете го! — извика на свой ред лозарят и турчинът. — Защо да няма право да се настани край кулата? Страхувате ли се от него?

Без никакво предисловие магьосникът взе една от своите бъчви и я постави на масата. После извади много чаши от сандъка и ги напълни с вино.

— Кой желае да вкуси малко шампанско? — извика той, размахващ пълна чаша. — Това е безплатно, абсолютно безплатно! Уважаемата публика може да констатира, че моите бъчви не съдържат нищо опасно, нищо магьосническо! Хайде на чашите.

Той ги предложи както на маскираните, така и на войниците. Те не чакаха да ги молят, приеха виното, което магьосникът им предложи, и престанаха да му викат.

Лозарят, турчинът и монахинята пиха също на драго сърце.

Скоро малкият кръг се увеличи от новодошли и надвечер тълпата от маски бе значителна.

Тогава астрологът започна тогава своите предсказания; той каза хороскопът на много лица и предложи на всекиго по чаша вино.

Най-сетне, по общо желание, трябваше да отвори втора бъчва, за да задоволи всички. Той, без съмнение, бе предвидил лакомството на тълпата, понеже му оставаха още пет пълни бъчви.

Към единадесет часа, когато по-голямата част от маскираните бяха отишли на Пиацета, за да присъствуват на тържествата с огньовете, които се хвърляха върху водата, две домина с жълти пера пресякоха малката група любопитни, които образуваха кръг около естрадата, и се приближиха до астролога.

Внезапно, за голямо учудване на зяпачите, които се трупаха около естрадата на магьосника, старата търговка на пъпеши си проби път сред тях и пристъпи към магьосника, като че ли тя бе негова позната.

В този момент едно от двете домина стафиери каза на своя другар:

— Той трябва скоро да се върне. Дали не му се е случило нещо?

Но публиката бе нетърпелива и мислеше, че нещастният магьосник ще бъде арестуван и хвърлен в затвора.

— Заклевам ви се, че той е честен човек! — произнесе търговката на пъпеши и ще потвърди, че не прави черна магия!

— Тя говори вярно, извикаха много гласове наоколо. — Ще го придружим в затвора, ако е нужно. Ние сме свидетели, че не е призовал демоните.

— Не, не, мои деца — отвърна старата търговка на пъпеши и се обърна към групата. — Останете по местата си, ненужно е да се привлича вниманието на цяла Венеция. Оставете ме аз да го сторя.

После едно от домината поръча на другото да наблюдава стоката на магьосника до завръщането на последния, а тримата — магьосникът, търговката на пъпеши и доминото тръгнаха към палата.

Читателят, без съмнение е открил под маската на магьосника негъра Горо. Старата търговка на пъпеши не бе друга, а Луала, просякинята.

Фалие и д’Артенай, дегизирани като стафиери, изиграха така добре ролята си, че никой, даже управителят и войниците от арсенала, които се намираха до кулата Сан Марко, не заподозряха нищо.

Глъчката се увеличаваше все повече от минута на минута. Тълпата се връщаше от Пиацета и изпълваше отново площада Сан Марко. Никой не обръщаше внимание на чудната тройка, която отиваше към палата, нито на стафиера, който стоеше на естрадата, освободена от магьосника.

Бързо до колоните едно второ домино с жълто перо ги последва. Това беше самият Марино Маринели.

— Добре, вие сте точни! — каза той с нисък глас. — Чуйте, единадесет часа удря от Сан Марко. Къде е д’Артенай?

— Пред бъчвите, до кулата Сан Марко! — отговори Фалие.

— Добре! — заключи героят. Оргосо е вече горе, в преддверието на инквизицията. Луала и Горо ще ме придружат. Колкото за вас, Фалие, идете бързо в залата, където стоят постоянно маскираните слуги на съда. При първия опит, който направят тия хора, било да ви спрат или да проникнат в черния салон, вие ще ги пронижете със сабята си!

Фалие отговори, че ще изпълни точно заповедите, после изчезна между колоните.

Тогава Марино се обърна към Горо и Луала и им заповяда да го последват в салона на инквизицията.

— Тримата съдии там ли са вече? — попита Луала с нисък глас.

— Двамата вече пристигнаха, Виторио Карманиола и Томасо Дандоло — отговори Марино. — Що се отнася до Марко Контарини, третият инквизитор, не зная. Впрочем ние нямаме нито минута за губене!

Черното домино остави магьосника и търговката на пъпеши да го предшествуват, като че ли ги водеше пред зловещия съд.

Те се изкачиха по стълбата, която водеше към местата, запазени за инквизицията, и тримата проникнаха в преддверието на съда, където Оргосо, дегизиран като черно домино с жълто перо, се разхождаше.

Почти в същия момент един маскиран инквизитор влезе на свой ред във вестибюла, после, без да обръща внимание на намиращите се там лица, пресече залата и влезе в стаята, определена за инквизиторите.

Зловещият съд бе в пълен състав. Марко Контарини и Томасо Дандоло асистираха Виторио Карманиола, техния върховен шеф, в неговото ужасно председателствуване…

— Часът на изкуплението скоро ще удари! — каза Марино на Луала и на Горо. — Последвайте ме!

Той се отправи също към вратата на черния салон и я отвори.

За тяхна голяма изненада видяха да се явява пред тях псевдостафиерът, придружен от магьосника и продавачката на пъпеши.

Те не бяха издали никаква заповед за арестуване. Помислиха тогава, че полицаят е направил някакъв важен лов.

— Кой сте вие и кого ни водите? — запита великият инквизитор, обръщайки се към доминото с жълтото перо.

Марино свали маската си и махна шапката си. Старата Луала също откри лицето си.

През това време Горо се приближи до вратата и застана на стража.

— Виторио Карманиола, познаваш ли ме? — запита тогава Марино със силен глас.

Великият инквизитор, горд и студен, неподдаващ се на вълнение, подскочи от стола си, после започна да гледа втренчено Марино и просякинята с уплаха, като че ли беше жертва на халюцинация.

— Да, сеньор, аз съм незаконнороденият! — подзе героят. — Аз съм Марино Маринели, синът на убития дож! А тази жена е също твоя жертва, Виторио Карманиола; познаваш ли я? Спомняш ли си още Людовика Марчело?

Великият инквизитор не произнесе нито дума…

Томасо Дандоло заговори най-сетне:

— Незаконнороденият и просякинята се предават като пленници — каза той, — нека ги оковат, уважаеми брате!

Произнасяйки тези думи, той стана, като че ли да вдъхне смелост на двамата си „събратя“.

Когато се готвеше да се наведе и да зазвъни златното звънче, главният инквизитор, излязъл от своето слисване, предвари жеста му й постави ръка върху фаталния сигнал, добре известния сигнал на полицаите и маскираните слуги.

Съдиите гледаха неспокойно към вратата на черния кабинет…

Никой не отвори на техния зов.

Тогава Марко Контарини бе обхванат от ужасно предчувствие.

— Какво означава това мълчание? — извика той, ставайки от стола си.

Марино остана спокойно усмихващ се.

— То означава — отвърна ненадейно той, — че скоро ще изкупите своите престъпления. Време е да се помолите и да предадете душата си на Бога! Марино не е вече ваш обвиняем, а ваш съдия, един неумолим съдия; един син, който има свещената длъжност да отмъсти днес за смъртта на баща си!

— Дявол да го вземе! — извика на свой ред Томасо Дандоло, побледнял от гняв. — Къде са тия каналии, лакеите? Защо не затворят тоя мизерник?

Марко Контарини се готвеше да тръгне сам да подири, полицаите, когато Марино скочи насреща му и му прегради пътя.

— Назад! — викна той. — Не правете никакви опити да се избавите от съдбата си; вашите усилия ще бъдат напразни. Знайте, че и тримата сте мои пленници, че всички изходи са заети!

В този момент, Виторио Карманиола, предвиждайки опасността, която ги заплашваше, поиска да се отправи към един от облечените в черно прозорци, за да повика лакеите или полицаите от долния етаж.

Но старата просякиня угади жеста му и скочи на свой ред срещу него, срещу своя безсрамен похитител, срещу човека, който бе грабнал щастието й, отровил живота й и убил единствената й дъщеря! Тя почувствува в тоя момент всички страсти да се пробуждат в сърцето й. Цялата омраза, която бе събирала и таила от години, избухна изведнъж.

— Познаваш ли ме, чудовище? — викна тя. — Познаваш ли Людовика Марчело, която някога прелъсти и после хвърли в затвора? Твоят последен час е ударил!

— Ти не си ли още мъртва, луда вещице? — отвърна великият инквизитор, хващайки меча на Републиката, за да я прониже…

В същия момент Томасо Дандоло и Марко Контарини последваха жеста на своя шеф и грабнаха на свой ред мечовете, които държаха скрити под черните си мантии.

Те мислеха да убият незаконнородения или най-малко да го заловят.

Но в момента, когато великият инквизитор се готвеше да забие сабята си в гърдите на Луала, Горо, който дотогава бе седнал неподвижен до входа на стаята, скочи от мястото си и се намери до старата жена.

Той отблъсна удара, който бе предназначен за нея; после, използувайки слабостта на противника си, той успя да прониже Виторио и да му изтръгне маската от лицето. Виторио Карманиола поднесе ръцете си към раната, откъдето кръвта затече и се строполи върху пода, надавайки страшен вик, вика на смъртта.

— Кажете последната си молитва, престъпнико! — извика Луала. — Моли за прошка Бога, ако би могъл да се смили над теб.

Един неразбираем звук се изтръгна от устните на умиращия. Неговите широко отворени очи бяха придобили стъклено изражение и гледаха неподвижно Луала и Горо.

Старата се бе изправила, изглеждаше възтържествувала над умората на годините; нейната душа най-сетне бе успокоена. Отмъщението й бе изпълнено. Нейната чест бе отмъстена.

През това време Марко Контарини и Томасо Дандоло се бяха отправили от двете страни срещу Маринели. Една смъртна борба започна.

Двамата благородници бяха разбрали, че са загубени, ако незаконнороденият остане жив и решиха скъпо да продадат живота си.

Героят, нападнат от две страни едновременно, се видя в критично положение.

Той успя да се справи ловко с Томасо Дандоло, комуто нанесе тежка рана.

Последният се залюля под удара и се повали.

Марино се обърна веднага към Марко Контарини, който бе го наранил в челото.

Отново двамата противници кръстосаха саби. Най-сетне безмилостният дуел завърши с поражението на инквизитора.

Засегнат смъртоносно, последният изтърва сабята и падна. Марино го бе пронизал в сърцето.

Никакъв слуга, никакъв полицай не се яви. Изглежда никой не бе чул виковете, нито бе подозирал тази трагедия. Никой не смути Маринели в правосъдното му дело. Другите виновници скоро щяха да бъдат наказани на свой ред!

Марино се хвърли на колене и се замоли, просещ божествената прошка и дирещ във вярата морална сила, необходима за довършването на делото му.

Когато се изправи, тримата инквизитори лежаха пред него, заспали вечен сън…

Марино направи знак на Горо.

— Полунощ наближава — каза той с важен глас. Тия, които сме призовали да се явят пред съда, скоро ще пристигнат. Помогни ми да поставя съдиите върху техните столове. Те ще бъдат моите неми заседатели.

Марино и Горо започнаха с Виторио Карманиола. Те го поставиха на председателския стол, после го привързаха о гърба на стола, за да му дадат вид на жив човек.

По същия начин постъпиха и с другите двама инквизитори.

Когато тази ужасна работа бе привършена, Горо постави маската на лицето си и застана пред вратата. Марино и Луала отидоха във вестибюла. Там Оргосо очакваше заповедите на началника си.

— Вашата служба на пазач е свършена, приятелю — каза незаконнороденият. — Вземете този ключ, който извадих от едно тайно чекмедже, скрито в стената, и идете в арсенала. Ще се представите от името на Съвета на тримата и ще затворите голямата врата. Войските, които са събрани там, тогава ще се намерят откъснати от града. Ако адмиралът дойде да се информира за събитията от сената, изстреляйте веднъж с пушката си. Сигналът ще бъде чут и разбран, бъдете сигурен!

Оргосо се поклони с уважение, взе ключа, който Марино му подаде, после излезе, придружен от Луала. Жълтото перо на нейния спътник представляваше за нея най-добрата защита.

Щом остана сам във вестибюла, Марино изми и превърза раната на челото си, после постави маската върху лицето си, нахлупи стафиерската си шапка и заочаква пристигането на повиканите патриции.

45. Тъмни предчувствия

Да се пренесем отново в оная нощ, когато Маринели натовари своите приятели и привърженици да отнесат на всекиго от посочените от Бертучио виновници заповедта да се явят през следната нощ пред великите съдии.

Знаем вече, че Оргосо бе поел най-опасната и най-деликатната задача. Тя бе да отнесе на великия капитан, началника на полицията, необикновената призовка.

Неговите подчинени бяха дегизирани с черни домина и жълти пера. Действително маската, която се яви внезапно в неговото портежо, бе облечена като стафиер.

Ако великият капитан бе обхванат от подозрения, той би могъл да поиска пратеникът да си свали маската… Понеже, като ясновидец и методичен човек той знаеше имената и физиономиите на всеки от полицаите си. Той би могъл да открие един чужденец в лицето на Оргосо и целият план на Маринели тогава зле би се компрометирал.

Но, за щастие, обстоятелствата благоприятствуваха безстрашния пратеник. Той намери великия капитан в тайно съвещание с дожесата. Виани не обърна внимание на полицая и не размисли върху странния характер на призовката. И така, Оргосо си свърши работата даже по-лесно от своите другари.

Само няколко минути след тръгването му дожесата прекъсна внезапно темата на разговора си със Зиани и му обърна внимание върху чудния начин, по който тази призовка бе предадена.

— Как може — каза тя — Съветът на тримата да натоварва подчинените на Зиани да предават неговите заповеди на своя шеф? Това не е кавалерско.

Силвио Зиани призна чудноватостта на тази процедура и каза, че не разбира смисъла на мистериозната призовка.

Дожесата припомни декретите и правилата на инквизицията. После добави:

— Ти имаш право в качеството си на велик капитан да се представиш пред Съвета на тримата в часа, който ти харесва. Какво означава тази призовка?

— Не е зле, ако отида още тази нощ в палата и запитам Съвета на тримата по този повод — каза Зиани, леко развълнуван.

Но сестра му го разубеди.

— Не прави това, Силвио — каза тя с живост. — Не прави това! По-добре е да разпиташ този човек за странната му мисия.

Той предположи, че последният още не е напуснал палата и може да го достигне навреме.

Позвъни с малко звънче, което се намираше върху масата му. Веднага един лакей в разкошна ливрея се появи на прага на салона.

Зиани му заповяда да повика черното домино, което бе излязло преди няколко минути от кабинета му.

— Но той е напуснал палата, господарю! — отговори човекът.

— Тогава настигнете го и го доведете!

Слугата не посмя да настоява повече. Той се поклони учтиво и тръгна да изпълни заповедите на господаря си. Дожесата бе обхваната от странни предчувствия.

— Не зная — каза тя — какво ни носи бъдещето, но не мога да се отърва от едно безпокойство. Зная, че в решителния час инквизиторите ще вземат нови решения, които ще засегнат най-могъщите патриции.

После тя заговори за своите предчувствия, за състоянието на дожа, за опасността от Маринели.

— Състоянието на Луиджи не е нормално, такова е моето убеждение — каза тя. — Неговото продължително безсъзнание, чудната възбуденост, от която е обзет през последните дни, всичко това открива някаква машинация, някакъв дяволски план на съвета. Но аз мисля и за друго нещо, още по-сериозно! — подзе тя след минута мълчание. — Зная предварително, че ти ще отхвърлиш моето предупреждение и ще намериш думите ми смешни. Моля те, обаче, да погледнеш този път с по-голяма сериозност. Предполагам, че Маринели ще се опита да предприеме нещо ново.

— Как? — извика Зиани учуден. — Кое те кара да правиш подобно предположение? Незаконнороденият е загубил повечето от своите привърженици и няма вече средства. Толкова ли си наивна да вярваш, че той ще ни атакува отново в една открита борба.

— Никой не може да предвиди по какъв начин ще ни атакува, Силвио — отговори тя. — Но бъди сигурен, че той пак ще се опита да ни отмъсти, убедена съм! Понеже аз познавам Марино Маринели, зная, че той не ще прости никога поражението, което му нанесохме!

Силвио Зиани постави край на този разговор, който не му харесваше.

— Стига вече! — каза той мрачно. — Ние още не можем да се произнесем по този повод.

— Аз не се произнасям! — отвърна дожесата. Само те предупреждавам! Имам предчувствие, даже убеждение, че часът на отмъщението, на желаното от незаконнородения наказание, е близък.

В този момент слугата, изпратен по дирите на полицая, се показа отново на входа на портежото. Той бе задъхан от умора.

— Къде е черното домино? — запита великият капитан, радостен, че може да промени темата.

— Аз слязох долу, както Ваше Превъзходителство ми поръча — отговори човекът. — Но една част от лакеите, намиращи се в долния етаж, потвърдиха, че той е напуснал палата през една малка врата, водеща към уличката. Другите твърдяха, напротив, че се качил на една гондола на Големия канал. Тогава изпратих един към канала, а аз се отправих по уличката. Не забелязах нищо наоколо. Продължих да тичам, гледайки на всички страни. Най-сетне, в Каля Марчерия, забелязах на известно разстояние от мен едно домино с жълто перо. Заговорих го и го попитах не е ли този, който преди малко е напуснал палата. Отговори ми отрицателно. Попитах го тогава не е ли забелязал друго домино да иде откъм палата? Отвърна ми, че не бил видял никого. Що се отнася до тоя, който тръгна по направление към канала, и неговите дирения били също напразни. Двамата стафиери, които той срещнал, слизайки по канала с гондолата, му отговорили, че не са идвали в палата.

— Това е изненадващо! — каза дожесата.

Тогава Силвио отпрати слугата, после добави, обръщайки се към сестра си:

— Той се е отдалечил бързо.

— Значи ти ще се отзовеш на тази призовка? — запита отново Катерина. — Ти знаеш, че инквизиторите не заседават тази нощ и че нямаш време да събереш сведения.

— Ох! — изрече Зиани с безразличен вид. — Какво ме интересува това? От нищо не мога да се страхувам!

— Бъди разумен, пази се, Силвио! Предчувствам някакво нещастие.

— Ти виждаш всичко в черно, Катерина!

Но дожесата не можа да се избави от съмненията си.

— Моите предупреждения струват повече, отколкото мислиш — подзе тя. — И ти знаеш по-добре от мен, че Марино Маринели е във Венеция. Той е посмял да вземе трупа на баща си от подземните затвори. Убил е също и двамата гондолиери. Помисли сега за тази ужасна маска, която се яви вчера пред нас и която напразно бе преследвана. Може да бъдеш сигурен, че този скелет е бил или Марино или някой от неговите привърженици!

— Какво от това — прекъсна я Зиани подигравателно. — Не виждаш ли, че това са шеги на маските и нищо повече! Помисли за многото хора, които ни закрилят. Един мой знак и хиляди и хиляди войници ще излязат от арсенала, въоръжени до зъби! Помисли също за другите войници, които седят денем и нощем на Сан Марко и са предани тялом и духом на управителите. Би била безподобна глупост да се нападнат такива сили!

— Незаконнороденият не ще извърши подобна глупост! — каза Катерина. — Той ще се опита да отмъсти на своите неприятели поотделно.

— Кое те кара да мислиш така? — каза Зиани. — Непознатият пратеник изглежда е изпълнил своята мисия по такъв мистериозен начин по височайша заповед. Това обстоятелство ме успокоява напълно и ме кара да вярвам в истинността на последното.

Дожесата остави брат си с неговия оптимизъм, сбогува се и си отиде.

Щом се прибра в апартамента си, Силвио Зиани почувствува, че неговата сигурност почва да отслабва. Думите на Катерина още звучаха в ушите му.

Но нощта го успокои. На следната сутрин се събуди, пълен с гордост и сигурност. Мисълта за войниците, които го заобикаляха, го успокояваше напълно.

Той отиде през деня в палата, където се срещна с управителя на Сан Марко.

Тадео Моро бе дошъл да получи новини за дожа. Отговориха му, че Негово Величество е изпаднал в дълбок сън и че състоянието му остава непроменено. Но той узна, освен това, че след посещението на великия инквизитор, предполагаемата болест на дожа бе взела тежка форма. Подуши някаква тайна машинация, някаква държавна мистерия.

Той бе твърде изненадан, че инквизиторите го бяха повикали за следната нощ.

Лицето му бе мрачно както никога.

Силвио Зиани забеляза това му настроение и го запита какво му е. Но Тадео Моро отговори уклончиво и изглеждаше, че избягва въпросите. Без съмнение, не се доверяваше на великия капитан.

Инквизиторският режим се основаваше в голямата си част на предателството, на омразата, на анонимните доноси. Никой не бе защитен от тайните доноси.

— Имали сте сигурно голяма неприятност, благородни Тадео Моро! — продължи великият капитан с любезен тон. — Благоволете да ми се доверите. Знайте, че вземам искрено участие във всичко, което ви се е случило.

— Да не оставаме тук! Да си изберем едно място, по-удобно за разговор — каза Тадео Моро.

Действително не бе разумно да останат в палата, за да разговарят за подобни неща. Те се отдалечиха и отидоха на площад Сан Марко, който бе още пуст!

Силвио Зиани заговори тогава с доверчив тон.

За голяма изненада, двамата благородници разбраха, че както единият, така и другият, миналата вечер са били посетени от маскиран стафиер. Всеки бе помислил, че само той е засегнат от решението на съвета.

— Значи ние ще споделим същата съдба? — каза великият капитан.

— Може би отиваме към гибел! — възкликна управителят с мрачен вид.

Но великият капитан бе оптимист и не вярваше в опасността.

— Тъй като вие сте получили също такава призовка, благородни Зиани — подзе Тадео Моро, леко успокоен, — тя губи своя страшен характер. Не бих могъл да повярвам, че Съветът на тримата се опитва да свали такива благородници като нас.

— Сигурно не! — отвърна Зиани с живост. — Според мен, касае се за тайна машинация срещу незаконнородения.

— Възможно е, аз мислих и за други неща — каза Тадео Моро… Бях преди няколко минути в апартамента на дожа…

— Разбирам — прекъсна го Зиани, хвърляйки на събеседника си бегъл поглед. — Обаче, аз не вярвам, че са се осмелили да стигнат до…

— Напротив…

— Вие ме изненадвате! Смятате за възможно, щото…

Силвио Зиани замълча изведнъж. Нито единият, нито другият се осмеляваха да довършат мисълта си.

— Всичко е възможно, действително — каза управителят след минутна мълчание. — Може и нас да ни обвинят в нещо, всичко е възможно, повтарям ви!

Тогава решиха само единият от тях да се представи в полунощ пред съдиите.

— Другият ще бъде готов — каза управителят ниско — да дотърчи на помощ в случай на опасност.

— По какво ще познае последният, че другият е в опасност? — попита Зиани.

— Ако не се върне — отговори Моро, — това ще означава, че е арестуван и отведен в Стаите на истината.

Двамата се заклеха да бъдат солидарни при всяко обстоятелство.

— Изобщо, вашият план е добър — каза Зиани, след няколко минутно размишление.

— Щом настъпи полунощ, аз ще отида в черния салон — каза Тадео Моро. — През това време вие ще бъдете до кулата Сан Марко, в голямата зала на долния етаж. Войниците от стражата ще бъдат въоръжени до зъби и поставени изцяло под вашите заповеди. Ако се върна, моята първа грижа ще бъде да отида в Сан Марко и да ви информирам, благородни Зиани. В такъв случай вие ще можете да отидете след мен в съда. Ако не се върна, разчитам на вас да направите необходимото. Така да се каже, ще трябва да действаме със сила! На мнение съм, че най-добре е в подобен случай да екзалтираме войските и да тръгнете енергично напред.

— Но това е бунт! — извика Зиани, роб на дълга си.

— Искате да кажете законна отбрана! — поясни Тадео Моро. — Когато Съветът на тримата ни види така решителни, не ще посмее да отиде докрай!

После той даде още една препоръка на Зиани.

Преди всичко нашият разговор трябва да остане таен. Никой не трябва да бъде в течение на нашите подозрения и нашите безпокойства! — добави той.

— Ще ми позволите ли, обаче, да направя едно изключение? — попита Зиани.

— За кого?

— Искам да успокоя дожесата, моята сестра, чиито безпокойства са големи.

— Добре! Кажете й да отиде тази нощ във вашият палат, но без да й обяснява причините за това повикване!

— Ще последвам съвета ви — отговори Зиани. — Но позволете да ви задам още един въпрос. Възможно е народът, смутен в своите веселия от появяването на войската, да се възмути и да се вдигне срещу нас?

— Е, добре, в такъв случай — отговори студено Тадео Моро, — вие имате картбланш. Що избиете всички, които срещнете на пътя си. Не се страхувайте от проливането на реки от кръв. Припомняте си, че никога Съветът на тримата не се спира пред едно клане. Ако бъдете принуден да заемете палата, ще обявите, че незаконнороденият се е промъкнал вътре и се стараете да го заловите. Така ще бъдете оправдан. Предлогът не е лош. От друга страна, никой не ще заподозре, че вие, великият капитан, вършите нещо противозаконно! И в най-лошия случай ще бъдем оправдани. Възможно е да бъдем обвинени публично. Но тогава, ще започнем борба с инквизиторите, които ще държим всецяло отговорни за смъртта на Гримани. Бъдете сигурни, че болшинството от синорията ще бъде за нас. Който има сила, той ще победи.

— Значи ние сме готови за всичко! — отвърна Зиани с нисък глас. — Вашият план и моят не ще бъдат един общ план. Бъдете сигурен, благородни Тадео Моро!

При тия думи, великият капитан възторжено стисна ръката на управителя в знак на братско приятелство, после се разделиха.

Тадео Моро се отдалечи по площада Сап Марко, а Силвио Зиани отиде при дожесата.

Намери я обхваната от голямо безпокойство.

— Дожът е загубен — каза тя. — Не чува вече, не вижда нищо, великият инквизитор идва да го види снощи и да му предпише едно лекарство…

— Шт, Катерина, мълчание! Стените имат уши — каза Зиани с нисък глас.

— Толкова по-добре — добави тя. — Осмелявате се да подкупвате слугите ми и да ги превръщате в шпиони. Великият инквизитор е заплатил на една от камериерките ми да ме следи стъпка по стъпка. Нещастницата ми довери всичко и каза колко е страдала при мисълта за тази подла работа. Тя не иска да ме предаде и не знае що да прави.

— Успокой се! — каза Зиани. — Нещата още не са така лоши!

— Но уверявам те, че дожът е отровен. Омразата на съдиите още не е уталожена; нощес един дегизиран стафиер, носител на тайна заповед, е проникнал в стаята на Луиджи, приближил се до леглото му.

— Как, и той ли е призован пред съда? Нашите подозрения се оправдават все повече и повече!

— Какви подозрения, Силвио? — запита дожесата, заинтригувана от думите на брат си.

Но последният промени разговора.

— Не ме разпитвай! — отговори той. — Дойдох при теб в този късен час да те повикам в моя палат още тази нощ. Обстоятелствата ми налагат!

— О, Силвио, кажи ми всичко; твоите думи ме изпълват със страх! Защо си се намръщил? Ах, аз предчувствах нещо! Какво е? Кажи ми най-сетне, какво се е случило?

— И аз сам още не зная! — отговори великият капитан.

— Или искаш да запазиш тайната за себе си. Но аз мисля, че мога да се досетя… Незаконнороденият заплашва палата!

— Възможно е! — отговори Силвио. — Ела по-скоро при мен.

— И в твоя палат ние не сме в сигурност, понеже Маринели те мрази също както и другите!

— Не се страхувай, ще бъдеш в пълна безопасност при мен! Нужно ти е по-голямо спокойствие.

Но дожесата не се остави да я убедят. Гибелта и се струваше страшна, неизбежна…

— Мълчи — рече Зиани. — Вярвам, че страхът скоро ще те направи едно безволево момиче, тогава, когато ти трябва да имаш кураж за двама! И така, очаквам те у дома в два часа. Бъди точна и освен това ела маскирана! Не забравяй, че си дожесата, гордата владетелка на Венеция!

46. Кървавата нощ

Спомняме си, че трите домина с жълти пера, магьосникът и продавачката на пъпеши си бяха определили среща до колонадите на палата на дожа, за да отидат заедно до апартаментите на инквизицията.

Час по-рано, едно събитие, почти незначително наглед, се случи близо до стъпалата на Пиацета.

Една голяма лодка, подобна на ковчег, която хората използваха да отидат до лагуните или да пресичат града, се готвеше да спре.

Тази лодка бе с твърде големи размери. На предната си част имаше крива желязна пръчка, спомен от старите римляни. В средата й се издигаше павилион, който бе изцяло чер, от всяка страна се отваряха много прозорчета. Предната част се затваряше със стъклена врата. Във вътрешността стените бяха облечени с кадифе. От тавана висяха златни верижки, бляскави, величествени. Един богат бродиран килим покриваше пода.

Този кокетен малък кораб имаше тридесет стъпки дължина и пет ширина.

Екипажът се състоеше от двама гребци и един пилот. Последният стоеше в задната част, без да гледа друго пред себе си освен желязната пръчка, поставена на гондолата.

Чрез нея той се ориентираше за хода на лодката. Тя му позволяваше да пресмята височината на мостовете, за да не попадне слепешком под някоя близка арка.

Едно леко гребло от буково дърво във форма на вила му служеше за кормило. И лодката винаги се движеше като стрела по спокойните води на канала.

Гондолиерите и пилотите, които караха гондолата, бяха едни от най-интересните хора във Венеция.

Гондолиерите се отличаваха от другите венецианци по извънредната си сръчност, хладнокръвие, присъствие на духа, когато в лошо време или при мъгла предприемат опасни пътувания.

Те съставляваха, ако може така да се каже, една особена класа. Ценящи своята личност и обичащи независимостта, те бяха образували малко сдружение, за да се защитават от гнева и капризите на господарите си — благородниците.

Поддържаха се помежду си и ако някоя свада избухнеше между двама твърдоглавци, ако камите блясваха на луната, другарите им веднага слагаха край на разправията.

Една от тези гондоли, управлявана от един пилот към девет часа вечерта се движеше нагоре-надолу по канала, близо до стъпалата на Пиацета.

По всичко изглеждаше, че е някакво знатно лице. Действително, пилотът гледаше непрестанно към стъпалата и проявяваше вече отдавна нетърпение.

Внезапно гондолата се отправи право към стъпалата. Пилотът бе забелязал върху кея множество маскирани силуети. Държейки кормило, той гледаше внимателно тия лица, страхувайки да не се е измамил.

Но при един знак, който му направи една от дамите, той спря.

Три красиви дами, от които двете изглеждаха причислени към другата, се качиха на гондолата и влязоха в павилиона.

После тази с блестящата рокля, цялата от червено кадифе, бродирана със злато, даде с нисък глас заповед на една от камериерките си, която я предаде на пилота.

Скоро лодката се понесе като стрела към Големия канал.

Маските и тук се забавляваха лудо, както на площада Сан Марко. Повечето от веселящите се бяха дегизирали като дракони, лебеди, риби и всякакви морски животни в смешни или страшни форми. Няколко лодки бяха украсени с гирлянди от малки лампички, наредени толкова близо една до друга, че никой не можеше да ги преброи.

Други бяха украсени със свежи цветя и зеленина. Навсякъде се чуваха весели смехове и викове, хвърляха се букети.

Гондолата, в която се бе настанила благородната дама със свита компаньонки, не взе участие в развлеченията. Тя продължи бързо пътя си, минавайки покрай палатите, които бяха разположени покрай брега.

Пилотът не отговаряше на шегите, които му отправяха неговите колеги на минаване. Не проронваше нито дума. Изглежда знаеше, че неговата господарка, макар и маскирана, нямаше карнавално настроение.

Най-сетне гондолата спря пред великолепен палат. Една стълба, цялата от мрамор, позволяваше да се достигне до входа, пред който се разхождаха много слуги в разкошни ливреи.

Една лодка бе спряла и първият шамбелан на този палат, който бе палатът на Зиани, слезе бързо по мраморните стъпала и застана пред трите дами, следван от множество усърдни слуги.

Пилотът от гондолата получи заповед да не чака връщането на сеньората, а да си отиде.

После шамбеланът отиде да предупреди своя господар, великия капитан за пристигането на дожесата.

Силвио Зиани се появи на входната врата преди още сестра му да се бе изкачила до върха на стълбата; посрещна я възторжено и я поведе към своето портежо.

Те размениха кратки приветствени думи и дожесата отпрати двете си камериерки, поръчвайки им да я почакат в един от вестибюлите.

Братът и сестрата едва бяха влезли в портежото, когато Тадео Моро, управителят на Сан Марко, се представи на свой ред и направи дълбок поклон пред дамата. Катерина разбра, че управителят и нейният брат бяха водили доста важен разговор, който се отнасяше до нещо мистериозно.

Лицето на Тадео Моро бе мрачно и даваше повод да се предвидят ужасни събития.

Обаче Катерина не се осмели да зададе никакъв въпрос на управителя, тъй като познаваше неговата резервираност.

Единадесет часът удари. Двамата благородници проявиха учудващо безпокойство.

Великият капитан размени няколко думи с нисък глас с управителя, после заяви на сестра си, че трябва да я напусне.

— Слугите знаят всичко — добави той. — Поставих ги в течение на всички събития, които може да се случат. Надявам се да се върна тук след няколко часа. Оттегли се с дамите си по-дълбоко в моя палат, в тайните салони.

Дожесата изпълни заповедта на брат си и се прибра в посочените апартаменти, достъпът в които бе много труден.

През това време Силвио Зиани и управителят излязоха от палата от страната към сушата, минаха една малка уличка, после отидоха към Сан Марко по Каля Марчерия.

Двамата бяха поставили маските си, за да преминат инкогнито дългата улица, която почваше от моста Риалто до площада Сан Марко.

Никой в тази свободна и викаща от радост тълпа не предусещаше неминуемата буря, страшната катастрофа, която щеше да се разрази над главите им.

Кой, впрочем, би могъл да открие мрачните мисли, които се лееха в мозъка на този монах с благородна физиономия и на този горд и банален благородник?

Обаче последните не знаеха още истинския смисъл на призовките, която бяха получили. Не подозираха трагедията, която се разиграваше в същия час в страшния салон.

Те си въобразяваха, че ще намерят тримата инквизитори, седнали на черните столове, маскирани в черно, със зловеща обстановка наоколо, с очи, устремени върху обвиняемия…

Действително, инквизиторите се намираха върху своите столове, но не бяха вече живи същества.

Внезапно Зиани хвана своя другар за ръката.

— Погледнете долу онова черно домино, което е застанало на стража до масата с бъчви! Чудна работа! Какво ще кажете?

— Не сте ли го поставили вие там? — запита Моро.

— Съвсем не! — отвърна Зиани, учуден също като другаря си. — Трябва да узная на всяка цена какво означава тази чудна стража!

Но управителят забеляза, че така, както е маскиран, не може да поиска от доминото никакво сведение. Но Силвио Зиани не се разколеба.

— Той е длъжен да знае в качеството си на стафиер — отговори той, — че испанецът с жълтото перо е великият капитан. Почакайте за момент!

При тия думи великият капитан се отправи към доминото, докато Тадео Моро очакваше своя другар близо до кулата.

Той видя Зиани да говори с нисък глас на доминото, после да се завръща.

— Е, какво узнахте? — попита приятеля си, когато последният дойде при него.

— Някакъв самозван астролог бил инсталирал там тази маса с бъчвите — каза той. — Съветът на тримата, уведомен, бил обхванат от подозрения и заповядал да доведат човека пред него. Този стафиер бил натоварен да пази стоката на магьосника до връщането му. Такъв беше рапортът на полицая. Аз съм убеден, благородни Тадео Моро, че инквизиторите дирят незаконнороденият по-активно от всеки друг път и че мистериозната призовка, която ни бе предадена, се отнася за тази работа.

Едва Зиани бе произнесъл последните думи, когато дванадесет удара отзвъниха от Сан Марко. Звуците, тежки и глухи, изглеждаха, че се отделят бавно от часовника като погребален звън.

— Сега всичко ще се реши — каза управителят. — Ще видим най-сетне дали нашите предчувствия са истински… или фалшиви! И така, аз отивам пръв в черния салон, докато вие ще останете на долния етаж на Сан Марко. Добре се разбрахме, нали?

— Да, напълно! — отговори Зиани. — Ако след половин час вие още не сте се върнали, войските ще заемат веднага палата.

— Довиждане! — каза управителят на приятеля си с малко смутен глас. — Предчувствам, че не ще се върна вече!

— Смелост, смелост! — му извика Зиани с енергичен тон. — Трябва да бъдете сигурен в моята помощ! Когато Силвио Зиани обещае, той никога не забравя обещанията си! Бъдете сигурен, че ако някаква опасност ни заплашва, нашите войски ще бъдат безпощадни!

Двете маски се разделиха. Великият капитан влезе в залата на Сан Марко, пресече площада и се упъти към палата.

Той предчувствува, че ужасна опасност го заплашва. Часът на наказанието беше близък, неизбежен, беше ударил. Трепереше и не знаеше защо. Припомняше си престъпленията и не можеше да се отърве от спомена за тях.

Изпита чувство на отвращение, когато пресичаше тълпата, която затрудняваше вървежа му. Казваше си, че може би след няколко минути тия шегаджии ще лежат окървавени по земята, нещастни жертви на държавното управление.

Тадео Моро скоро достигна стъпалата на палата. Постоя малко долу, после се изкачи по стълбата, която водеше за горния етаж.

Нищо не издаваше близката опасност, лакеите, както обикновено, се движеха по коридорите.

Управителят си свали маската, за да не възбуди неговото пристигане подозрение и се изкачи с увереност към апартаментите на великите съдии.

Не забеляза, че там коридорите бяха съвършено пусти, че никакъв маскиран слуга не дежуреше.

С твърди стъпки се отправи към вратата на официалния вестибюл, в същия вестибюл, където често се намираше в качеството си на строг и неумолим прокурор.

Но неговото обикновено хладнокръвие сега бе отстъпило място на странно безпокойство.

Той отвори вратата и застана на прага.

Отначало не забеляза никого във вестибюла, освен един маскиран стафиер — черно домино с жълто перо.

Той затвори вратата грижливо след себе си и се обърна към маската.

— Ако сте на служба — каза той, — съобщете на Висшия съвет, че управителят на Сан Марко е тук и иска да бъде приет!

Вместо отговор, черното домино безмълвно пристъпи към вратата на страшната стая и я отвори.

— Влезте! — го покани той.

Тадео Моро послуша и влезе в залата на съда.

Първото лице, което видя, бе Горо, магьосникът с голямата глава и умна и достойна физиономия. После пренесе погледа си върху черната маса, зад която седяха тримата…

Тогава ужасен отстъпи една крачка. Бе забелязал трите трупа със страшните качулки, с неподвижните и клюмнали глави.

Тръпки на ужас го побиха, когато се видя пред бездушния съд, потънал в кръв.

Чувствуваше, че всичко е загубено, че една чужда, страшна и мистериозна сила бе изпълнила присъдата си над инквизиторите.

— Кажете ми, моля ви… Какво се е случило? — запита заеквайки доминото.

Без да каже нищо, маскираният откри лицето си. Управителят на Сан Марко се намери пред смъртния си враг: Марино Маринели.

— Как! — извика той с треперещ глас: — Луд ли съм? Незаконнороденият е тук?

Обхванат от ужас, той погледна още веднъж труповете на съдиите, после се обърна към вратата. Но Марино бе предвидил жеста му.

— Нито крачка повече или ще бъдете мъртъв! — му заповяда той.

Управителят се изправи гордо и се опита, но напразно, да повлияе на противника си с властта, със служебната си строгост.

— Ако се осмелите да вдигнете ръка срещу мен, вие сте загубен, Маринели! След половин час палатът ще бъде обкръжен от всички страни и ще изкупите вашето безстрашие!

— Заплашванията не ме интересуват, Тадео Моро. Часът на твоето наказание е ударил, престъпни прокуроре!

Марино произнесе тези думи със страшен глас.

— Искаш да ме убиеш, както си убил ония нещастници? — запита управителят.

— Марино Маринели е дошъл във Венеция да отмъсти за позорната смърт на своя нещастен баща. Признай, управителю на Сан Марко! Не си ли един от виновниците? Признай!

Виждайки се загубен, той се стараеше да отклони въпроса, който му бе зададен.

— Остави ме свободно да си ида. Ти вече достатъчно си отмъстил.

— Отговори ми! И ти ли си съучастник?…

— В никакво престъпление не мога да бъда упрекнат.

— Е, добре, ти си един подъл престъпник и не желаеш да защитиш малкото чест, която ти е останала. Ти си бил един от негодниците, които през фаталната нощ са се вмъкнали в спалнята на баща ми, хвърляйки стареца долу от леглото му и са го отвели насила в позите. Ти също си излъгал народа, съобщавайки му за смъртта на дожа, поставяйки траур на катедралата, отдавайки почести на празния ковчег! Последният ти час е настъпил, негоднико!

Виждайки се загубен, Тадео Моро направи един благороден жест. Предпочете сам да умре, отколкото да падне жертва на незаконнородения.

— Гледай — каза той — как знае да умира Тадео Моро, управител на Сан Марко!

При тия думи извади една кама, скрита под дрехата му и заби острието в гърдите си.

— Моята смърт ще бъде последвана от твоята. Присъдата ти е вече произнесена и след няколко часа Венеция не ще бъде друго, освен останки от…

Той се повали. Няколко думи, произнесени със слаб глас, бяха последните.

В същият момент вратата на черния салон се отвори шумно.

Даниел Фоскари и Енрико Бордоне се показаха на прага. Първото зрелище, което се представи пред очите им, бе това на тримата мъртви със страшните качулки. После те познаха Марино Маринели.

— Това е незаконнороденият! Той е, негодникът! — извика Фоскари, изваждайки сабята от ножницата си. — Погледнете ме как ще го съсека!

И думи благородникът се спусна върху Марино, за да го прониже, когато внезапно си спомни, че Малатеста ги очакваше в коридорите.

Той се забави една секунда и викна на приятеля си Бордоне да предупреди бързо последния.

Но Марино използва това забавяне, за да се запази.

— Нито стъпка напред, мизерни убиецо на моя баща! — извика той. — Наградата за твоите престъпления ще ти бъде дадена!

През това време Бордоне, следвайки съвета на своя приятел, остави Фоскари да се бие с Марино и се отправи към входа на вестибюла, където Малатеста се разхождаше.

Горо, виждайки опасността, която застрашаваше господаря му, принуди Фоскари да се отдръпне на няколко крачки и се спусна Подир Бордоне.

Марино бе намерил във Фоскари един достоен за него противник.

Ожесточена борба започна между двамата мъже, безпощаден дуел, на който тримата мъртви инквизитори бяха неми свидетели.

Марино успя да прогони неприятеля си до вестибюла, където неговата позиция ставаше по-добра: имаше по-широк размах и бе по-сигурен. От своя страна, Фоскари бе принуден да получава повече удари, отколкото да дава.

Много минути изминаха, в които шансът бе на страната ту единия, ту на другия.

Внезапно Марино откри една слаба точка у своя противник. Последният, без съмнение не бе я предполагал. Сабята на Марино светна във въздуха… Фоскари изглеждаше загубен! Но той бе запазил цялото си хладнокръвие. Избягна сръчно удара на неприятеля и сабята на Марино го одраска само по рамото, вместо да му прониже гърдите.

Той се засмя, като че ли бе спечелил някаква победа.

— Твоята смърт е сигурна, незаконнородени! — му извика той, побледнял от умора и ярост. — Аз не ще престана да те нападам и изморявам, докато не пристигнат полицаите. Ти си недостоен да умреш с оръжие в ръка. Да се забавляваме още малко и скоро верните слуги на републиката ще те помъкнат към ешафода!

— Мизерни негоднико! — произнесе Марино, изпълнен с гняв. — Ти се осмеляваш още да бъбриш, да се гордееш с твоите престъпления и подлости. Ти, подли сенаторе, си тъкмо този, който трябва да умре от нас двама ни!… Ти ще получиш от моята ръка наградата за злодеянията си…

При тия думи Маринели се нахвърли с нова енергия срещу Фоскари, който се защитаваше отчаяно и не можеше да се въздържи да не хвърля бегли погледи към вратата.

Бе почнал да вярва, че неговите очаквания са се осъществили, понеже в този момент се чуха възбудени гласове и шум от звънтящи саби в коридорите.

— Те идат, полицаите и слугите, те идат, за да те заловят и предадат на палача! — извика Фоскари, който се мислеше вече за победител.

Ние ще се върнем скоро към описанието на този жесток дуел и ще видим изхода му.

Припомняме, че негърът се бе спуснал след Енрико Бордоне, за да му попречи да извика полицаите.

Сенаторът бе достигнал до коридорите, надявайки се да намери Малатеста, който, обхванат от недоверие, очакваше връщането на двамата си приятели, преди да се отзове на мистериозната призовка.

Той извика. Викът му се разнесе самотен под пустите сводове на палата.

Но едва бе произнесъл името на Малатеста, когато магьосникът се появи зад него и го прободе със сабята си, без да му даде време да се защити.

— Убийство! — извика той, поваляйки се на пода.

Викът му бе чут от Малатеста, който действително се разхождаше в подножието на стълбата.

— Велики Боже! — извика той. — Убиват сенаторите.

Той погледна нагоре, където се бе разиграла трагедията и остана за няколко секунди нерешителен. После се отправи към залата, където стояха постоянно полицаи.

Но Горо усети намеренията на своя неприятел и се спусна след Малатеста да прегради пътя му.

Двамата мъже започнаха луда гонитба. Сенаторът забеляза скоро, че е загубен, ако продължава да следва същия път, понеже астрологът се готвеше да го прониже със сабята си.

Нито за миг не помисли да започне борба със своя противник и да защитава скъпо живота си. Не мислеше за друго, освен да избяга, и непрекъснато тичаше…

— Убийство! — извика той много пъти. — Убийство! На помощ! Убиват сенатори!

Неговите викове бяха чути най-сетне, защото скоро, в своя бяг, двамата мъже чуха шум от гласове и звънтящо оръжие. Нерешителните полицаи, объркани от зловещото ехо, не знаеха накъде да се отправят.

— Убийство! На помощ! — извика още веднъж Малатеста, когато след един завой се намери внезапно в таен коридор, извеждащ на площада Сан Марко.

Горо, чувствайки се в опасност, ускори тичането, решен да прониже беглеца преди пристигането на полицаите.

Но с едно отчаяно усилие сенаторът бе вече достигнал колоните. Тичаше по дължината на колоните, надявайки се да стигне до мраморните стъпала и да се скрие в тълпата.

Последната, смутена в своите удоволствия, погледна с ужас този мъж с костюм на сицилиански рибар, който крещеше с всичка сила:

— Убийство!

В този момент Горо удари жертвата си.

— Умри, злодей! — извика той, забивайки сабята в гърдите му.

Стоманата проникна така дълбоко в тялото на нещастника, че Горо, притеснен от маските, които се бяха спуснали от всички страни, нема време да я изтегли.

Малатеста се строполи и плочите на площада Сан Марко почервеняха от кръвта му.

Една голяма група се бе образувала около двамата мъже. Всички искаха да узнаят причините на кървавия дуел…

През това време лакеите, разтревожени от виковете „Убийство“, надавани от Малатеста, тичаха из палата, без да знаят какво се е случило.

Най-сетне намериха Бордоне, къпещ се в кръвта си. Агонизиращият имаше още сила да им покаже с пръст вратата на вестибюла. Слугите последваха това указание и се отправиха в коридорите, които водеха към тази врата, обикновено заключена.

Дуелът между Марино и Фоскари трая още известно време. И двете страни обладаваха еднаква смелост. Обаче двубоят се приближаваше вече към края си.

Фоскари отначало се бе подиграл на леката рана, която Марино му бе нанесъл в дясното рамо, но малко по малко кръвотечението се усили и стана болезнено. Почувствува, че тялото му отслабва. Сабята му падна от ръката…

— Да, ти си също един съучастник на убийците на Марино Гримани! — извика Марино. — Умри, злодей!

— Остави ми живота! — замоли се загубилият много кръв. — Подари ми живота!

— Спомни си за хиляди и хиляди невинни, които са те молили по същия начин, теб и тримата палачи. Ти никога не си се вслушвал в молбите им, защото желаеш да послушам твоята, тази на един престъпник? Ти никога не си имал уважение към белите коси на стария дож, ти си помогнал на злодеите да го хвърлят в подземните затвори. Смъртта е това, което заслужаваш!

Марино се готвеше да му нанесе удар със сабята си, когато се въздържа…

— Няма да те убия, Даниел Фоскари, понеже си обезоръжен. Ето, вземи си сабята! — Той вдигна сабята на Фоскари и му я подаде. — Дай си сам смъртта!

Изведнъж фигурата на Фоскари се озари от една дяволска светлина. Той пожела да се възползва от това, че неговият противник бе обезоръжен, за да му нанесе фаталният удар…

Но Марино за щастие бе готов за всякакви изненади.

— А, така значи! — извика той. — Съжалявам, че не ти нанесох последния удар!

При тия думи той нанесе силен удар с глава в гърдите на противника си и двамата мъже започнаха страшна ръкопашна борба.

Марино бе придобил херкулесова сила. Той възтържествува над своя противник, който видимо отслабваше. Изтръгна сабята от ръцете му и му нанесе смъртния удар.

Незаконнороденият бе отмъстил на Даниел Фоскари.

Няколко мига по-късно вратата на вестибюла се отвори силно. Марино едва има време да поправи косата си и да си постави маската.

Няколко лакеи се показаха на вратата. Те бяха ужасени и гледаха ту черното домино, ту трупа на Фоскари.

Знаеха, че инквизиторите произнасят смъртни присъди, но обикновено умъртвяването ставаше под прикритието на закона в друга стая.

Но Марино не им остави време да се замислят по-дълго над тази мистерия. Той пристъпи решително към тях и заповяда да затворят вратата на вестибюла и да стоят наблизо.

— Да не се позволява никому да влиза по изрична заповед на Съвета на тримата! — добави той.

Лакеите не се усъмниха нито за момент в истинността на тази заповед, понеже доминото стафиер беше я изразило с висок глас пред тримата инквизитори.

Марино излезе гордо, спокойно. Желаеше да види какво бе станало с Горо и останалите сенатори.

Когато слезе по стъпалата на голямата стълба, чу възбудени викове да се разнасят от площада Сан Марко. Предусети някакво необикновено събитие.

Внезапно викът „Войските от арсенала пристигат!“ достигна до ушите му. Шумовете се увеличаваха. Но той продължи да слиза бавно, без да губи самообладание.

47. Д’Артенай

Какво правеха в това време привържениците и приятелите на Марино.

Всеки бе получил по една задача, по-малко опасна от тази на техния началник и приятел.

Всеки от тях през тази кървава пот бе поставил на карта живота си. Всеки се намираше сам на своя пост, изолиран, оставен на собствените си сили.

Марино бе дал задача на Фалие да застане до входа на залата, където обикновено стоят маскираните слуги.

Последните бяха немалко изненадани, когато видяха да пристига едно домино стафиер, понеже никой, който и да е той, нямаше право да прониква в тази зала.

Фалие премина пред тях, без да произнесе пито дума, после застана на пост пред вратата, която отделяше тази стая от страшния салон и извади сабята си от ножницата.

В този момент чу гласа на Марино да се разнася в черния салон…

— Знайте, че ще загинете като мухи — каза той с твърд глас, — ако се осмелите да мръднете от мястото си. Получил съм заповед да ви убия, ако не се подчините.

Двамата маскирани слуги размениха изненадани погледи, но нищо не казаха. Отстъпиха покорно на силата и се направиха на глухи, когато великият инквизитор отчаяно звънеше.

Те се успокояваха, мислейки, че скоро ще бъдат освободени от своето мъчително положение. Всяка нощ действително, идваха Бурони и лакеите му, а често пазачите и тъмничарите, за да докладват. Фалие не знаеше за това обстоятелство, което можеше да го постави в опасност.

А през това време, двамата мъже предчувствуваха, че някакво необикновено събитие, бунт се разиграваше в черния салон; но те не пророниха нито дума, от страх да не се изложат, ако трябваше да изменят на господарите си…

На сутринта, когато бе настъпило спокойствие в черния салон, един тъмничар се представи на вратата. Той поиска да говори ла инквизиторите.

Фалие му отговори строго, че не може да напусне поста си и че достъпът в черния салон е забранен за всекиго без изключение.

Човекът се подчини и Фалие остана още на пост до първите часове на утринта, без да приеме някакво важно съобщение.

От своя страна Оргосо бе отишъл до арсенала. Той бе снабден с една напълнена пушка и носеше със себе си големия ключ, който Марино му бе дал.

Един единствен път водеше към арсеналите — дълъг и тесен.

Голямата врата на казармите и складовете на флотата се издигаше на една точка, където бяха разположени корабостроителниците, разните магазини, жилищата на войниците. Тази врата можеше да се затваря при нужда, обаче това не беше се случвало.

Пратеникът на Маринели не срещна никого по пътя си. Спомняме си, че Оргосо, изразявайки волята на Съвета на тримата, бе предал на адмирала заповед да не пуща нито един войник да участвува в карнавала и да концентрира всичките си сили във вътрешността на арсенала.

Тъмнината беше пълна. Покритото с гъсти облаци небе не пропущаше нито един предателски лунен лъч върху заспалото поле.

Оргосо достигна без затруднения до голямата врата. В този момент се разнесоха бавно и тежко дванадесет удара на далечна камбана. Беше полунощ.

Решителният час бе настъпил, часът, когато трябваше да се реши съдбата на Марино и на приятелите му.

Без никакво предупреждение Оргосо, показващ нечовешка сила, започна да затваря двете грамадни крила на голямата врата. Последните заскърцаха върху своите скоби и това обърна вниманието на един часовой, поставен наблизо.

— Хей! — извика часовоят. — Кой сте вие и какво правите?

После, без да чака Оргосо да му отговори, човекът се завтече, за да разбере какво става.

— Нали виждате! Затварям вратата! — отговори Оргосо.

— Но кой сте вие? — попита часовоят, заинтересуван от тази мистериозна маневра.

— Сляп ли сте, че не ме познавате?

— Виждам добре, че сте стафиер, но кой ви е натоварил да затворите вратата?

— Приятелю — отговори Оргосо, — не се касае за някоя карнавална шега. Това е заповед на Висшия съвет!

При тия думи той показа на изненадания часовой големият и тежък ключ на арсенала, който само инквизиторите притежаваха.

Войникът не настоя повече. Видът на този ключ го убеди.

— Това е друго нещо! — каза човекът примирително. — Но кажете ми, какво се е случило, за да затваряте вратата на арсенала? Вие сигурно знаете!

Човекът бе любопитен, но Оргосо избягна да отговори пряко на въпроса и каза любезно:

— Никой не знае тайните на Висшия съвет, приятелю! Дадена ми е заповед и я изпълнявам! Но правите ли и вие същото, когато вашият адмирал ви даде заповед? Трябва ли той да ви казва причините?

После човекът помогна на мнимия стафиер да затвори тежката врата.

Оргосо остана на пост отвън, разхождайки се като другите часовои.

Един час бе вече изминал, когато внезапно чу да се разнасят стъпки по пустия път. Кой можеше да дойде в този късен час на нощта? Кой беше той?

Оргосо се ослуша. Някой идеше.

Можа да различи силуета на непознатия. Беше домино с жълто перо, с маска, подобна на неговата.

Оргосо се запита неспокойно дали идеше неприятел или приятел. Беше ли д’Артенай? Беше ли Фалие?

— Стой! Кой сте вие? — извика той на идващия. Черното домино, изненадано от неочаквания вик се поколеба за момент.

— А вие кой сте? С какво право ме спирате по такъв начин? Нося на адмирала бързо съобщение от великия капитан.

— Не може! Ако направите една крачка повече, ще бъдете мъртъв! — отвърна Оргосо. — Вратата е затворена по заповед на Съвета на тримата. Не се минава!

— Я гледай ти чудо! — извика полицаят, учуден от смелостта на непознатия стафиер. — Махнете се от пътя или ще повикам стражата.

Оргосо бе заплашен от опасност, ако не вземеше бързо решение.

— Ако не мълчите, ще ви убия! — викна той.

При тия думи Оргосо взе пушката и я опря до рамото си. Стафиерът, който нямаше друго оръжие, освен сабята, се отдръпна ужасен.

Той не очакваше подобно нещо понеже полицаите и офицерите им не носеха никога пушки. Само една част от войските на арсенала имаха право на това.

Нещастникът бе в едно трудно положение. От две страни го заплашваше смъртта, понеже, ако се върнеше при великия капитан, без да предаде бързата заповед, сигурно щеше да бъде осъден, даже екзекутиран. Той взе отчаяно решение. Отправи се към вратата и извика:

— Хей, отворете в името на великия капитан.

Но Оргосо не го чака да извика отново. Спусна към него и го отдалечи насила.

— Знайте, че ще ви убия като куче, ако не мълчите — повтори той.

— Отворете в името на великия…

Един изстрел се разнесе.

Оргосо бе стрелял. Шумът от гърмежа бе разбудил съседния пост, както и няколко офицери от стражата. Скоро се чуха високи гласове, даващи заповеди, и стъпки зад голямата врата.

Оргосо разбираше добре каква опасност го заплашва. Но запази присъствие на духа.

Чу един офицер да пита:

— Какво се е случило? Кой е затворил вратата?

— Един стафиер се представи от името на Съвета на тримата и затвори с ключа на инквизиторите! — отговори часовоят, който бе говорил по-рано с Оргосо.

— Какво означава този вик и този гърмеж? — попита офицерът. — Отговорете! Аз ви заповядвам!

— Заповедта е вратата да не се отваря! — отвърна Оргосо. — Стрелях срещу един бърборко, който се опита да ме нападне.

— Гръм и мълнии! Отворете вратата или ние ще прескочим! — извика офицерът.

— Сеньор, не говорете така! Ако негодувате срещу заповедта, това трябва да го направите не пред мен, а пред великите съдии, които могат да ви дадат отговор.

Тия енергични думи произведоха ефект, тъй като зад стената настъпи мълчание и Оргосо продължи спокойно карауленето си с такова спокойствие, като че ли пазеше празен склад.

Докато тия събития се разиграваха пред вратата на арсенала, д’Артенай изпълняваше не по-малко опасна мисия. Той бе натоварен да пази стоката на астролога и да се разхожда надълго и нашироко пред една маса, претрупана с празни бъчвички на няколко крачки от кулата Сан Марко, където едно голямо отделение войници стоеше денонощно, готово да опразни площада, ако се появи някое вълнение.

Обаче, никой в тази веселяща се тълпа, която се разхождаше така наблизо, не обръщаше внимание нито на него, нито на празните бъчви.

Тази нощ дежурен управител в Сан Марко беше Антонио Мемо, човекът, който се ползваше с голямо уважение.

Той се държеше настрана от членовете на синорията и осъждаше високо жестокостта и престъпленията им.

Не бе приятел нито на Тадео Моро, нито на великия капитан. Бе отказал да потопи ръцете си в кръв и не бе съучастник на великите съдии и на техните приятели Малатеста, Фоскари и Бордоне.

Ето защо Силвио Зиани, срещайки се с Антонио Мемо в залата на Сан Марко, изпита неприятно чувство. Не бе напълно сигурен дали ще бъде подкрепен от управителя. А беше дал думата си на Тадео Моро! Бе се заклел да удържи това обещание.

Затова реши първо да разговаря с управителя, преди да вземе някакво решение. Ако видеше, че последният се държи неблагосклонно към неговите намерения, възнамеряваше тогава чрез други средства да отстрани опасността, която заплашваше него и Тадео Моро.

Антонио Мемо бе човек около четиридесетгодишен, спокоен, разсъдлив, коректен и строг.

Той бе едър, добре сложен. Неговото лице, обкръжено с брада, излъчваше енергия и доброта. С една дума внушаваше уважение.

Двамата мъже се поздравиха студено.

Антонио Мемо не се изненада като видя великия капитан да пристига в подобен час.

— Имам да ви направя важно съобщение, сеньор! — каза Зиани. — Едно съобщение, което ви интересува.

Той хвана Антонио Мемо под ръка и го отведе в един малък салон, запазен за висшите офицери.

— Вие, без съмнение, сте узнали, че. Марино Маринели, незаконнороденият се намира в нашия град.

— Действително! — отговори Мемо. — Чух да се говори за това.

— Е, добре — каза Зиани. — Висшият съвет изглежда е намерил следите му. Вероятно той е влязъл във връзки с някои от нашите полицаи и ние ще го заловим тази нощ, в полунощ, в залата на Съвета.

Но Антонио Мемо запази спокойствие и не сподели ентусиазма на великия капитан.

— Върху какво основавате вашата хипотеза? — попита Антонио Мемо.

— Охо, да вървим, че сме на прав път. Решени сме да обградим палата.

— Това е чудно желание! — каза Мемо с ирония. — Вие сте сигурни, че ще заловите Марино. Но откъде знаете това точно. Помислете за последствията. Вие смятате да заловите Маринели, без да знаете къде ще го заловите! Помислете, вие не можете да заемете палата, без да смутите празника и да нарушите един от най-свещените обичаи на народа!

— Да — отвърна Зиани, притеснен от справедливата забележка на събеседника си. — Но разсъдете какви последствия, за сигурността и почивката ни ще извлечем от този лов!

— Може би отдавате на това голяма важност — добави Антонио Мемо.

— Значи ще го направим, сеньор? — запита Зиани. — Желаете ли да застанете начело на вашите войници?

Но управителят нямаше намерение да възприема плана на Зиани.

— Моля ви, умолявам ви, направете го! — замоли се Зиани. — Поемете цялата отговорност от това действие.

Антонио Мемо забеляза, че е по-добре да употреби своите полицаи за тази цел.

— Аз нямам достатъчно доверие в тях! — отговори Зиани.

— Как? Вие не ги смятате за достатъчно смели да заловят един човек, от когото всички се страхуват?

От моя страна, мога да ви призная, че не отдавам голяма важност на този Маринели.

— Значи вие отказвате да тръгнете с вашите войски? — каза Зиани, който бързаше да приключи този унизителен разговор.

— Нямам никаква причина да направя тази демонстрация, — отговори Мемо, — и, вследствие това, не мога да се съглася с вашето желание. Не забравяйте, че никога не сме смущавали обичаите на народа. Да не употребяваме въоръжена сила в този момент, когато опасността е близка и, може би, неизбежна. Да бъдем предпазливи!

— Тогава принуден съм да се обърна към адмирала, командуващ арсенала — каза Силвио Зиани, побледнял от ярост.

Той стана и двамата мъже се сбогуваха.

Зиани напусна бързо салона на Сан Марко, за да потърси сигурен пратеник.

Времето течеше. Тадео Моро още не се връщаше.

Великият капитан проявяваше все по-голямо и по-голямо безпокойство.

Първото черно домино, което забеляза, бе д’Артенай, който стоеше на стража до масата на магьосника.

Силвио Зиани, който го помисли за един от своите стафиери, пристъпи към него.

— Познавате ли ме? — го запита той полугласно.

— На вашите заповеди — отговори д’Артенай с хладнокръвие. — Вие сте великият капитан.

— Добре, тичайте тогава в арсенала и предупредете адмирала да изпрати едно отделение към палата.

— Нека Ваше Превъзходителство ме извини! — отговори д’Артенай, — но аз нямам право да напусна моя пост!

— Как — каза Зиани, учуден от този отговор, — вие отказвате да се подчините на заповедта на великия капитан?

— Аз съм тук по заповед на Съвета на тримата и не мога да напусна поста си — отговори д’Артенай със същото спокойствие.

— Вие ще платите дързостта си! — отвърна Зиани, скърцайки със зъби.

И той се впусна в тълпата да потърси друг стафиер.

Скоро можа да намери едно любезно черно домино, което обеща да отнесе неговата заповед, колкото е възможно по-скоро.

Знаем съдбата на този нещастник.

В момента, когато Силвио Зиани се готвеше да влезе в салона на Сан Марко, стана свидетел на убиването на Малатеста от Горо.

Видя нещастника да тича по протежение на колоните, викайки: „Убийства! Убиват ме“, после да слиза по стъпалата и да се спуща към тълпата.

В този момент астрологът, който го преследвате, го достигна и го прободе със сабята си.

Веднага много любопитни се събраха. Голяма тълпа се струпа около агонизиращия.

Великият капитан използва това и се отправи към кулата Сан Марко, викайки:

— Убиват сенаторите! Бунт! Войници, вземете оръжията си и опразнете площада!

Войниците, които познаваха строгостта на великия капитан, го послушаха. Те се готвеха да излязат при Зиани, когато първите от тях останаха неподвижни, спирайки устрема на другите.

Те бяха свидетели на това ужасно зрелище.

Д’Артенай, мистериозното черно домино, бе внезапно отворил сандъка, поставен на масата и извади един фитил, който се готвеше да запали.

После дръпна масата настрана и разби малките бъчвички, които не съдържаха вино, а барут.

— Назад, войници! — извика той, държащ до разчупените бъчви горящия фитил в дясната си ръка. — Нека никой не излиза от Сан Марко или цялото здание ще бъде превърнато в развалини.

Ужасените войници отстъпиха… Само Силвио Зиани остана прав навън. Той бе чул думите на д’Артенай. Разбра най-сетне, че черното домино не е никакъв стафиер, а опасен неприятел.

Гневът му бе неописуем, когато видя войниците да се отдръпват и да отстъпват под заплахите на доминото.

Ако петте бъчвички бяха възпламенени, експлозията би била страшна, непоправима. Не само целият палат би се срутил, погребвайки под развалините всичките си обитатели, но и невинните, веселящи се хора щяха да заплатят с живота си своята разходка по площада Сан Марко.

Общо мълчание от изненада и страх отговори на думите на д’Артенай.

Със заплашително държание, с горд поглед, решен да умре, той хвърли към великия капитан едно предизвикателство.

Фитилът гореше в ръката му… Бе свалил маската си, показвайки неустрашимото си лице. Още веднъж повтори ужасното си заплашване.

Великият капитан се чувстваше безпомощен и не можеше да направи нищо на този храбър човек, готов да продаде така скъпо собствения си живот. Беснееше от ярост.

Тадео Моро още не се връщаше.

Може би той бе тоя, чието тяло сенаторът бе видял лежащо на стълбата?… Може би бе предаден на полицията?… Зиани не знаеше точно какво се е случило.

Една безумна мисъл мина през ума му.

Помисли да се отърве чрез един изстрел по героя, който заплашваше да ги погребе, него, войските му и неговите приятели и съучастници…

Произнесе едно ужасно проклятие и отправи страшен поглед срещу д’Артенай, като че ли щеше да го порази с безпомощната си омраза.

В този момент мина един войник, въоръжен и с раница на гръб. Зиани скочи върху човека, изтръгна му оръжието, което бе пълно, и се прицели…

Всичко това бе сторено с изненадваща бързина. На д’Артенай не остана време да се защити.

Един гърмеж се разнесе. Вик на ужас се понесе над тълпата, ням свидетел.

Д’Артенай се строполи долу. Куршумът на Зиани бе пронизал мозъка му.

Фитилът падна от ръката му и се търколи до една от бъчвите.

Щеше ли да се възпламени барутът? Или фитилът щеше да изгасне, без да предизвика пожара и да доведе до катастрофа?

Никой не се осмели да се доближи до нещастника, който лежеше безжизнен сред локва кръв. Никой не се осмели да провери дали фитилът ще извърши или не гибелното си дело.

Внезапно един човек премина през тълпата, която се отдалечаваше на разни страни, пробивайки си път с ритници и юмруци.

Този човек бе астрологът! Но той бе загубил маската си и баретата си. Изпъкваше цялата глава на негъра на Маринели.

Безстрашен, той се отправи към бъчонките с барут, вдигна фитила, хвана го с ръка и застана в същото положение, както нещастния д’Артенай.

Силвио Зиани, смаян за момент, позна Горо.

— Това е негърът, проклетият роб на Маринели! — извика той, кипящ от ярост. Дайте ми още една пушка! Бързо, една пушка! Ще дам всичките си скъпоценности за една пушка!

Той се огледа наоколо. Но тълпата, войниците, всички бяха избягали. Беше останал сам срещу негъра. Никой не се осмеляваше да се приближи да му даде пушка, а през това време негърът зловещо се смееше.

Силвио Зиани се отправи към салона, за да повика още веднъж войниците.

Но Антонио Мемо му отговори, че не желае да вземе върху себе си отговорността за една толкова ужасна заповед.

Той отказа.

Силвио Зиани бе полудял от ярост и нетърпение.

— Една пушка! Кой ще ми даде една пушка! — извика той. — Ще дам палата си за една пушка.

Спусна се навън и затича като обезумял по площада.

Почувствува, че всичко е загубено, че нещо ужасно се е случило в палата, че трябва да мисли за спасението на собствения си живот.

Продължи да тича, да тича стремглаво. Смеси се с тълпата, която се трупаше по Каля Марчерия, премина покрай къщите като бандит, който се страхува да не го заловят и се прибра в палата си, за да се приюти от неприятелите си.

През това време негърът бе съобщил на тълпата, че цялата опасност е преминала и че управителят обещава да запази общественото спокойствие.

После той угаси с крак фитила, който гореше още на земята.

Тогава тълпата се устреми отново към палата. Посмелите се приближиха до бъчвите и мраморните стъпала, искайки да им се обясни какво се е случило и Антонио Мемо, любимецът на народа, да направи една анкета.

Горо се предложи да остане при управителя. Мемо застана начело на войниците, които оградиха палата и анкетата започна.

48. Д’Артенай отмъстен

Кървавата нощ бе вече една историческа нощ за Венеция.

Виторио Карманиола и двамата му помощници бяха заплатили с живота си престъпленията, даже от височината на своите страшни тронове.

Леандре Малатеста, Тадео Моро, Даниел Фоскари и Енрико Бордоне бяха почервенили със своята кръв стъпалата от бял мрамор и плочите на площада Сан Марко.

Единствен Силвио Зиани, който не бе се отзовал на мистериозната призовка, бе избегнал отмъщението на незаконнородения.

Марино, напущайки черния салон, бе натоварил Фалие да го намери, доведе насила пред тримата мъртви съдии, където и да го намери.

Приятелят на Марино излизаше от палата, когато Оргосо дойде насреща му.

Никаква опасност не съществуваше от страна на арсенала. Той бе напуснал поста си, станал безполезен, за да отиде в палата, където ставаха събитията. Неговият усет не бе го измамил.

Фалие и Оргосо излязоха от палата, за да търсят следите на Силвио Зиани. Те сториха това преди Антонио Мемо и неговите войски да обкръжат палата и да затворят всички входове.

Фалие каза на приятеля си:

— Гордият капитан на полицаите знае да показва много смелост, а когато се види в опасност, е най-подлият от страхливците! Познавам го този Зиани. Зная, че е един от най-големите негодници във Венеция. Той е недостоен за титлата благородник. Убеден съм, че ще го намерим у дома му, в палата му — добави той. — Там трябва да отидем!

После те си разделиха работата.

Фалие премина Пиацета, качи се в една гондола и се отправи но канала към палата на Зиани.

Оргосо си проби път през тълпата, която се трупаше край палата на дожовете, и тръгна по Каля Марчерия, не без трудности.

Народът, смутен в своите спокойни веселия, не искаше да прости на Съвета на тримата и на синорията за събитията, които ставаха. Възмущението бе общо. Произнесоха се проклятия по адрес на инквизиторите, даже и синорията. Негодуванието растеше все повече и повече като вълните на развълнувано море.

Оргосо също се намери в критично положение. Всички познаваха неговата маска на стафиер и юмруци се издигаха срещу него при минаването му.

Най-сетне можа да премине през тази навалица, която нетърпеливо очакваше резултата от анкетата на Мемо, и тръгна бързо по Каля Марчерия, за да набави изгубеното време.

Не можеше да не изпита задоволство, мислейки за народната омраза, която заплашваше да се превърне в революция.

Достигна най-сетне до една уличка, която граничеше със задната част на палата на Зиани. Скоро бе на определения пост.

Задната страна на палата бе твърде мрачна тъмна сива стена. Фасадата, която бе към Големия канал, напротив, бе в грандиозен стил, който караше чужденците да се възхищават.

Дълбоко мълчание цареше в уличката и в доскоро оживената част на големия палат.

Оргосо отвори тихо една малка врата и тръгна по мрачен коридор, завършваш край фасадата, близо до голямата врата. В далечината блестеше един лъч на деня, достатъчен, за да ръководи неустрашимия другар на Маринели.

Стигайки до вътрешността на галерията, гой избегна да се покаже навън и се прикри в един ъгъл на стената. От този наблюдателен пост можеше да вижда всичко, без сам да бъде забелязан.

Съгледа тичащите насам-натам слуги, които бяха обзети от голямо безпокойство.

Фалие бе пристигнал почти в същото време с Оргосо. Той бе трябвало да направи един дълъг завой по каналите, обаче, неговото пътуване бе по-леко от това на приятеля му. Венецианските лодкари бяха така опитни, че въпреки голямата навалица по Големия капал през празничните дни, не ставаха злополуки. Всеки успяваше да си пробива грациозно път сред другите лодкари.

В момента, когато неговата гондола спираше пред палата, Фалие бе свидетел на странно събитие. Майордомът на великия капитан и няколко лакеи пълнеха с разни предмети две големи лодки, привързани една зад друга по дължината на стъпалата. Вече всичко изглеждаше готово за тръгване. Какво означаваше тази експедиция?

— Охо! — каза Фалие. — Благородният Зиани е приготвил всичко за бягството си. Той без съмнение е бил обхванат от страх и смята за по-добре „да си плюе на петите“. Ах, храбрият капитан, до дожа е достигнал със своя героизъм! Но за щастие, ние пристигаме навреме, Оргосо и аз!

После, спирайки, той хвърли изпитателен поглед върху двете гондоли, които се намираха до неговата. Можа да забележи, че тя съдържа много официални книжа, скъпи предмети, куфари със злато и диаманти.

— Аха! — произнесе той с нисък глас, — ти си въобразяваш, че ще избягаш, хубави Зиани. Но ние сме дошли точно затова — да ти пресечем пътя на отстъплението и изгоненият син да отмъсти смъртта на баща си.

После той привърза лодката с една желязна халка и се изкачи върху кея.

Майордомът и слугите погледнаха с лошо око на този неочакван посетител. По всяка вероятност Зиани ги бе предупредил за фалшивите стафиери, обаче, по нищо не можеше да се докаже, че това черно домино с жълто перо не бе истински стафиер. Те не знаеха какво да правят.

Но когато Фалие се отправи към голямата врата, майордомът, приближавайки се до него, го прекъсна с властен тон.

— Хей, черно домино, откога се представяте по такъв начин при великия капитан?

Фалие не отговори.

— Глух ли сте? — подзе майордомът с още по-дързък тон. — Искам да ми кажете името си!

— Моля ви да държите с мен малко по-друг език! — отвърна най-сетне Фалие.

— Кажете ми защо сте дошли? Аз съм майордомът на великия капитан! — подзе човекът с по-мек тон.

— Търся господаря ви. Отведете ме при него!

— Моят господар ли?… Но той не е палата в този момент — отговори той с несигурен глас.

В този момент, Оргосо се приближи на свой ред до голямата врата.

— Приятелю, вие лъжете! — викна строго Фалие. — Ако не искате да ни отведете при великия капитан, ние ще го потърсим сами и вие ще ни придружите, въпреки желанието си! Извикайте ми първо другите слуги! Повикайте всички тук и ги накарайте да затворят всички изходи. После ще ми връчите ключовете…

— Какво означава това своеволие? Какво…

— Означава, че никой няма право да излиза от палата! Побързайте!

После, за да придаде по-голяма тежест на думите си, той поднесе ръка към сабята си.

Майордомът разбра, че всичко е загубено. Наистина той имаше под заповедите си десетина смелчаци; те бяха достатъчни, за да отблъсне двете домина.

Но се въздържа. Кой знае? Може би стафиерите бяха скрили хората си зад палата или в някой страничен коридор?

Нещастникът разбра мистериозните думи на своя господар: Зиани, изпаднал в немилост, предчувствуваше арестуването си.

Той изпълни без съпротива заповедта, която му бе дадена. Повика другите слуги и им каза да затворят изходите, както Фалие му бе заповядал.

— Сега дайте ми ключовете — каза последният студено, когато свършиха работата си. — Последвайте ни! Трябва да намерим великия капитан.

Майордомът напразно мислеше да се отърве от това мъчително положение. Впрочем двете домина не му оставиха време да помисли. Той трябваше да се изкачи с тях по стълбите, постлани със скъпи килими, и да ги отведе в апартаментите на господаря си.

От своя страна слугите не посмяха да застанат нито към господаря си, нито към домината; само разменяха помежду си въпросителни погледи.

Фалие и Оргосо се изкачиха на първия етаж, тръгнаха по един коридор, чиито стени бяха украсени с картини и фрески, после отвориха една врата.

Апартаментът, в който влязоха, беше празен. Прегледаха портежото: не намериха никого.

Отидоха в другото крило на сградата, преминаха още много стаи и салони. Най-сетне откриха, скрити в един таен будоар двете почетни дами на Катерина.

— Дожесата не е далече, защото тук са нейните камериерки — каза Фалие.

После се обърна към двете нещастници, потънали в сълзи.

— Вие няма защо да се страхувате — каза той. — Бъдете сигурни, че не ще ви бъде сторено никакво зло!

При тия думи той напусна будоара с Оргосо, за да отидат на горния етаж, в ниските и продълговати стаи, разположени под покривите.

Великият капитан, който се показваше по-рано толкова смел, сега се бе оттеглил в най-отдалеченото място на палата си. Беше ли се уплашил?

Фалие и Оргосо разгледаха грижливо апартамента на втория етаж и достигнаха до една заключена врата.

Почукаха.

Никой не отговори.

— Отворете или ще насилим вратата! — извика Фалие.

Груб гневен глас отговори. Това бе гласът на великият капитан.

— Кой се осмелява да проникне у дома и да ме заплашва по такъв начин? Кой сте вие? Крадци ли сте?

— Силвио Зиани, отворете! — извика Фалие. — Вие сте наш пленник! Всяка съпротива е излишна, понеже вашият палат е обкръжен от всички страни.

— Най-добре ще се смее този, който се смее последен, негодници! — извика великият капитан.

— Идете, намерете една брадва! — извика Оргосо на майордома.

След няколко секунди последният се завърна с исканата брадва. Трепереше…

Фалие я взе от ръцете му и нанесе един страшен удар върху вратата. Тя изпращя.

— Нещастие! — извика Зиани. — Негодниците насилват вратите.

Вместо отговор Фалие нанесе още един удар с брадвата. Вратата се счупи и дървените останки полетяха с грохот по паркета.

Фалие и Оргосо се намериха пред един малък салон с нисък таван, но деликатно мебелиран и декориран.

Дожесата, ужасно побледняла, стоеше права пред прозореца. Великият капитан, побеснял от гняв, се бе приближил до вратата със сабя в ръка.

— Последвайте ни! — му каза Фалие, прониквайки в стаята с Оргосо.

— Кои сте вие? Кой ви изпрати при мен?

— Скоро ще бъдете осведомен! Имаме заповед да ви отведем в палата на дожовете!

— В палата ли? В какво престъпление се осмелявате да ме обвинявате?

— В съучастие в убийството на Марино Гримани, бившия дож!

Великият капитан остана като пронизан от това убийствено обвинение.

— Как!… И вие желаете да ме отведете за това в палата? Не, аз не съм виновен! Инквизиторите са единствените инициатори на това престъпление.

— Те вече изкупиха своите престъпления! — отвърна Фалие, сваляйки маската си.

— Марино Маринели отмъсти за смъртта на своя баща! — добави Оргосо, също откривайки лицето си.

— Фалие… Оргосо…, — промълви великият капитан, който отстъпи няколко крачки назад, ужасен от видението, което се бе открило внезапно пред очите му.

— Да, ние сме — каза Фалие. — Ние ви заповядваме да ни следвате. Поканваме и дожесата да ни придружи. Не ни принуждавайте да употребим средства, които не ще ви бъдат приятни.

Силвио Зиани остана за момент замислен, като че ли не можеше да схване изцяло бедата, която го бе постигнала. Почувствува, че е загубен, че съдбата му е всецяло в ръцете на незаконнородения, но не можеше да повярва, че последният е излязъл победител.

Най-сетне той се реши да симулира кротост, за да се възползва от първият удобен случай да избяга.

Обърна се към сестра си, чието лице, ужасно побледняло, още пазеше гордостта си.

— Да — каза той с глас, който се стараеше да запази спокоен. — Ние ще се отзовем на поканата. В палата ще бъдем оправдани!

Без да каже нито дума, дожесата хвана брат си под ръка и шествието заслиза тежко по стълбите на палата, за да се отправи към канала, в лодката на Фалие.

Последният вървеше напред. След него идеха пленниците — великият капитан и сестра му и най-сетне храбрият Оргосо с гола сабя.

Когато стигнаха в долната зала стана един инцидент. Майордомът се хвърли, плачейки пред краката на господаря си, и молейки да отведат и него в затвора.

В Действителност той се страхуваше от своя господар, но не го обичаше. Казваше си каква ли съдба го очаква, ако неговият господар избягаше от неприятелите си.

Но Фалие заяви, че майордомът ще остане в палата и го заплаши със смърт, ако някакъв предмет изчезне през време на отсъствието на пратениците на правителството.

Той отвори голямата врата, която водеше към канала, и слезе важно важно към гондолата, следван от двамата пленници и Оргосо.

Скоро лодката бе по средата на канала и се движеше по посока към Пиацета.

Зазоряваше се. Големият канал бе опустял.

Утринният вятър, студен през това пролетно време, набраздяваше леко повърхността на водните улици на Венеция.

Дожесата, смутена и ужасена, трепереше. Тя не произнесе нито дума и остана седнала на мястото си, изпаднала в мрачни размишления.

Що се отнася до Силвио Зиани, той стоеше прав, близо до сестра си със скръстени ръце.

Фалие гребеше, а Оргосо бе на кормилото.

Лодката летеше като стрела по тъмните води.

Скоро достигнаха до стъпалата на Пиацета. Там също владееше спокойствие. Никакви гондоли, никакво корабче не се движеше край стъпалата. На известно разстояние множество привързани лодки се люлееха по волята на вълните.

Великият капитан хвърляше странни погледи към брега, докато се приближаваха бавно към него.

Изглежда бе взел някакво отчаяно решение, защото моментът беше критичен. Ако придружеше неприятелите си на Пиацета, би бил безвъзвратно загубен. Трябваше да се спаси с бягство.

Внезапно, когато предницата на гондолата се намираше недалеч от привързаните по кея лодки, той издебна бдителността на Фалие и Оргосо, изкачи се на края на гондолата и скочи… Всичко това бе извършено за по-малко време, отколкото може да се опише.

Но не постигна целта си: потъна във водата край гондолата, без да може да се докопа до лодките. Опитът му бе несполучлив. Бе пресметнал зле скока си.

Фалие и Оргосо се опитаха да се приближат до нещастника, но разлюляната гондола се бе оттласнала надалеч.

Тримата пасажери наблюдаваха безпомощно, занемели от ужас драмата, която се разиграваше пред очите им.

Нещастникът се бореше отчаяно с вълните, без да може да напредне.

Той бе загубен. Дожесата, побледняла като смъртница, изпусна страшен вик, като че ли се раздираше сърцето й.

В момента, когато Фалие и Оргосо най-сетне се доближиха до мястото, където Зиани бе паднал, готвейки се да го спасят, последният потъна, за да не се покаже вече. Зиани също бе изкупил престъпленията си. Марино бе отмъстен.

— Нека Бог се смили над душата му! — каза тържествено Фалие.

После гондолата спря. Двамата благородници помогнаха на дожесата да стъпи на земята и тримата се отправиха към палата.

Катерина не можа да въздържи една въздишка, една облекчителна въздишка. Като че ли предчувстваше, че нейните неприятели ще я оставят.

Палатът на дожовете бе обграден от всички страни от войници от арсенала, които бяха командвани от Антонио Мемо.

Едва малката група си бе пробила път до колоните, когато последният се яви пред тях.

Той им съобщи, с достоен тон, че народът и оцелелите членове от синорията бяха поискали да се направи една анкета върху събитията през нощта.

— Вследствие на която — добави той със звучния си глас — ние трябваше да арестуваме Марино Маринели и неговия чер слуга.

Фалие и Оргосо, на които този човек бе твърде симпатичен, разбраха, че трябва да му се подчинят.

Тя обявиха, че са готови да споделят участта на Маринели и бяха отведени веднага в малките килии до Стаите на истината.

Дожесата получи покана да се прибере в апартамента си и да не излиза.

Тогава анкетата започна.

Труповете на съдиите и мъртвите сенатори бяха поставени в специална стая.

На следващия ден трябваше да се реши съдбата на Маринели и неговите другари.

Още в първите часове на деня, народът от Венеция се понесе на тълпи към площада Сан Марко, жаден за новини…

49. Дожът е жив

Щом се прибра в апартаментите си, дожесата си възвърна спокойствието.

Тя повика камериерките при себе си.

Узна всички събития, които се бяха случили в палата на дожовете, също и това, че Марино Маринели бе хвърлен в затвора, очакващ осъждането си.

Тези новини я изпълниха с голяма радост. Тя вкусваше предварително от триумфа, който очакваше да постигне.

Страхуваше се само оцелелите членове на синорията да не се покажат твърде милостиви към незаконнородения.

Достатъчно бе Луиджи да може да изпълни, поне за един ден, своята длъжност на дож, да поеме цялата си власт в няколко часа на прояснение и незаконнороденият нямаше да съществува вече!

Обаче състоянието на дожа бе, може би, отчайващо; може би беше мъртъв?

Тя реши да разбере сама.

Напусна предпазливо апартамента си и се изкачи при своя съпруг.

Пристигайки в преддверието, намери слугите, които й заявиха, че дожът още се намира в своя мъртвешки сън, че никой не е успял да го събуди през нощта.

Катерина влезе.

Пред нея вървеше довереният слуга, причислен към особата на лудия. Той имаше боязлив, неспокоен вид.

Проявяваше трескаво безпокойство, причинено от обладалото го предчувствие, че още всичко не е свършено. Бе очаквал цялата нощ пристигането на кървавите отмъстители.

Но при вида на дожесата придоби смелост.

— Благодаря на Бога, Величество, че ви виждам най-сетне — каза той с нисък глас. — Каква ужасна нощ! Но само щом ви видях, страхът ми се разпръсна.

Първите думи на Катерина бяха да попита дали дожът не бе узнал нещо от нощната трагедия.

Вместо отговор, слугата й показа с пръст разкошно украсеното легло, където Луиджи лежеше неподвижен, с мъртвешка бледнина.

— Имам най-черни предчувствия — каза съвсем ниско слугата.

— Дожът не трябва да умре! — каза тя с глас, от който човекът се ужаси. — Дожът не може да остане повече върху това легло! Дожът има свещения дълг да изпълни своето върховно правосъдие, своята власт, която е получил от Бога!

После тя се приближи бързо до спящия. Трепереше с цялото си тяло; Луиджи, в неподвижно състояние, почти мъртъв, бе обзет от силна треска.

Тя, взе ръката му в своята. Ръката му гореше.

— Луиджи, съпруже мой — произнесе тя със силен глас. — Събуди се! Възтържествувай над твоето слабо тяло, Венеция има нужда от твоята ръка, от твоята сабя! Стани, за да накажеш тържествено злодеите, които проляха из целия палат кръвта на твоите приятели и на големците на Венеция!

Дожът изглеждаше, че не дава никакъв признак за живот. Енергичните думи на Катерина бяха останали без отговор.

— Аз направих всичко, опитах всички възможни средства, Ваше Величество, но всичко беше напразно! — каза слугата. — Осмелих се да раздрусам Негово Величество, направих всичко, но без резултат!

Катерина се наведе над тялото на своя съпруг и го повика още веднъж с висок глас.

После тя се оттегли няколко крачки назад и остана за момент замислена. Мислеше, без съмнение, за някакво по-ефикасно средство.

— Кажете ми — обърна се тя внезапно към слугата, — познавате ли един аптекар на име Иларио Турно?

— Да, да! Виждал съм го често в палата!

— Знаете ли къде се намира в този момент? На всяка цена трябва да го намерите и да му съобщите волята ми. Тичайте! Чувала съм винаги да се говори, че той е най-опитният от всички аптекари във Венеция. Кажете му, че ще го възнаградя царски, че го очаквам с нетърпение!

Слугата излезе бързо, за да изпълни заповедта на господарката си.

Катерина остана сама при своя безжизнен съпруг.

Минутите минаваха една след друга. Нейното нетърпение растеше. Тя започна да се разхожда из стаята, неспособна да успокои нервите си.

Различни шумове се разнасяха из палата. Стражите се смееха. Едно шумно вълнение бе оживило коридорите.

Нейното безпокойство растеше непрекъснато.

Най-сетне чу стъпки във вестибюла. Вратата се отвори и на прага се появиха слугата и Иларио Турно.

Последният се поклони дълбоко пред дожесата.

— В течение ли сте на събитията, станали тази нощ? — го попита тя, след като отпрати слугата.

— Чух да говорят ужасни неща, уважаема дожесо! — отговори Иларио Турно.

Тогава тя заговори с по-енергичен тон.

— Виждам само едно средство, едно единствено — каза тя, — за да предпазя Венеция от нови кръвопролития и да накажа тия убийци: то е да върна дожа към живот! Ето защо пратих да ви повикат бързо. Вашият талант е несъмнен. Смятам, че ще успеете и този път.

Иларио Турно се приближи на свой ред до болния и го разгледа внимателно, като че ли не знаеше неговото състояние.

— Всичко ще бъде напразно — каза той след моментно мълчание. — Ние не ще можем да го отървем от това ужасно състояние. Всички наши средства не ще помогнат! Даже и да излезе от своята стая, а още по-малко да изпълни своята власт!

Но дожесата не искаше да го слуша.

— Той трябва да се събуди, трябва да изпълни за последен път своите функции на дож — каза тя със страшен глас. — Трябва да се събуди поне за един ден!

Иларио повдигна рамене…

— Не се осмелявам да се надявам — каза той.

— Опитайте се! — каза дожесата. — Ще ви възнаградя царски! Ако успеете да събудите дожа, ще подучите хиляда зекини. Ако му се възвърнат силите и бъде в състояние да се яви пред народа и синорията, ще ви дам десет хиляди екю…

Тия грамадни суми, които дожесата му предлагаше, възбудиха алчността му.

Великият инквизитор беше мъртъв. Защо да отблъсне предложението на дожесата? Нищо не го задължаваше вече.

И той прие.

Поиска да остане сам при болния.

— След един час — каза той на дожесата — ще дам решителен отговор, ще мога да кажа на Нейно Величество точната истина…

— Знайте, че ви очаквам с нетърпение — отговори тя, отдалечавайки се. Опитайте всички методи, които знаете… Ще бдя никой да не ви безпокои.

После напусна спалнята на съпруга си, като поръча на слугите да не оставят никого да влезе вътре.

Щом се завърна в своя будоар, почетните й дами започнаха да разказват последните събития…

Народът се бе събрал на площада Сан Марко и Пиацета, надавайки викове, понеже никой ме знаеше точно какво се е случило през нощта.

Заплашителното държание на войниците и дързостта на тълпата бяха станали причина за няколко инцидента.

Антонио Мемо, в съгласие със сенаторите, бе решил да опразни площада с военна сила.

Народът бе прогонен към стъпалата на Пиацета и към Каля Марчерия.

Но вълнението съвсем не стихна: революцията се приближаваше.

Внушителна група се бе събрала на моста Риалто и се бе барикадирала като върху една непревзимаема височина.

Навсякъде, както по улиците, така и върху каналите, се събираха хора. Навсякъде се разнасяха проклятия и обидни изрази по адрес на инквизиторите. Даже мнозина хвърляха камъни срещу войниците, които идваха да ги разпръснат.

През това време синорията се бе събрала на извънредно заседание. Едно безпокойство владееше между събралите се; смъртта на инквизиторите и една част от висшите сановници бе породило едновременно страх и съперничество между преживелите.

В тия дни на криза и смущение бе нужна силна власт, твърде силна, за да се наложи над амбициите на благородниците.

Присъствието на дожа бе крайно необходимо, но какво можеше да направи един луд с развълнувания народ?

Антонио Мемо чувстваше със страх, че положението е мъчително и деликатно.

Катерина от своя страна, нетърпелива, твърде амбициозна, се молеше, щото Иларио Турно да успее в своята мистериозна работа.

Едва бе изминал един час, когато тя го видя да влиза внезапно в нейния будоар. Той бе зарадван. Какво означаваше тази промяна в настроението му?

— Уважаема дожесо, вашето желание е изпълнено — каза той, покланяйки се пред Катерина. — Успях да изтръгна дожа от безсъзнанието му!

— Добре — отвърна дожесата. — Сега трябва да се възвърне на дожа пълното съзнание, поне за малко време.

При тия думи тя отиде до своята маса и отвори едно чекмедже, където се намираха много кесии, пълни с екю.

Взе много от тях и ги подаде на отровителя на инквизицията.

— Приемете наградата за вашата първа победа — каза тя — и побързайте да ми съобщите скоро втората! Разкажете ми как успяхте да възвърнете моя съпруг към живота!

Иларио Турно обясни на своята августейша събеседница, че в началото бил отчаян и не очаквал успех, тъй като повечето от изпитаните средства били неефикасни…

— Аз се отказах от отровите — каза той, — за да прибягна към едно физическо средство. Разчоплих леко кожата на болния, на едно чувствително място с върха на една игла и впръсках в образувалите се ранички няколко капки от една мистериозна киселинна есенция. Ефектът не закъсня. Почти веднага дожът даде признак на живот: болката бе възтържествувала над неговата безчувственост.

Дожесата се зарадва от тези думи.

— Тичайте! Тичайте! — каза тя. — Върнете се скоро и ми съобщете, че той е способен да се покаже пред очите на народа и да председателствува синорията.

При тия думи тя го освободи.

Отровителят бе сигурен, че ще успее да възвърне съзнанието на дожа за няколко часа и да спечели още една внушителна сума.

Когато влезе в спалнята на дожа, последният бе станал. Честният му слуга му помагаше да се облече.

Както може да се предполага, нещастникът чувствуваше, че главата му тежи, че тялото му е съвсем отслабнало. Но Иларио Турно му даде силно ободрително питие, което му причини моментално облекчение; той се почувствува разположен да се разхожда из стаята.

— Незаконнороденият! — произнесе той. — Незаконнороденият… Той очаква моята присъда, той очаква да го накажа… Оставете ме да отида при него.

После препаса своята сабя.

През това време Иларио Турно бе отишъл с голяма бързина да повика дожесата.

Щом тя видя съпруга си прав, горд, като всеки здрав човек, не можа да сдържи един радостен вик.

— Да бъде благословено небето! Ти си жив, ти си жив! — извика тя.

— За да отмъстя тия, които са мъртви! — извика дожът.

— Виж ми сабята, с която ще го накажа!

Той поиска да се покаже пред народа и на войските, да постави на главата си дожовата корона и да облече дожовата мантия.

— Знай, че смут владее около палата — добави тя, — че незаконнороденият и неговите двама приятели, Фалие и Оргосо са наши пленници!

— Как, и те ли са пленници? Победа, победа! — извика дожът. — Да, кой ще ми даде моята корона и моята мантия! Желая да се покажа в цялото си величие! Дайте ми всички украшения, както през големите тържества. Фалие и Оргосо ще умрат първи, пред очите на незаконнородения. Палачът ще издигне своя ешафод между двете червени колони и дожът, като прост зрител ще го аплодира.

Луиджи още не бе привършил монолога си, когато дожесата вече бе дала заповед на шамбелана и на всички слуги да провъзгласят навсякъде: „Дожът е жив! Дожът е жив!“

После тя се върна при мъжа си и му разказа по предпазлив начин за последните събития.

Луиджи разбра само няколко думи от речта на Катерина, но те бяха достатъчни, за да се събудят яростта в гърдите му.

Нещастникът приличаше на движещ се труп. Тежката корона на дожовете, поставена върху разрошената му червеникава коса, правеше да изпъква ужасната бледност на лицето му, неговите зловещи очи изпускаха светкавици от омраза.

Дожовата му мантия висеше по дължината на отслабналото му тяло и образуваше много гънки.

Но какво важеше това в очите на Катерина! Тя никога не бе обичала Луиджи. Тя не виждаше в него друго, освен една играчка, един инструмент за осъществяване на целите си.

Нейният съпруг бе пред прага на смъртта. Проблясъкът на съзнание през няколкочасовото му завръщане в живота не бе нищо друго, освен последният пламък на едно загасващо огнище.

През това време викът: „Дожът е жив!“ се бе разнесъл навсякъде из палата. Войските отговориха с радостни възгласи на слугите на Катерина.

— Дожът е жив! — почнаха да викат на свой ред и членовете на синорията, събрани в заседателната зала.

Антонио Мемо се надяваше, че вече ще се сложи край на разногласието, че властта ще бъде спасена, бунтът потушен, редът възстановен.

Той отърча при дожа, хвана почтително ръката му и двамата влязоха в залата.

Съветниците станаха от столовете си при появяването на Луиджи Гримани, дожа на Венеция.

Държавният глава седна в своя специален фотьойл и отговори с жест на ръката на изразите на уважение, които му засвидетелствува синорията.

— Морето бушува ли, иска ли да погълне всички ни? Народът иска ли кървави зрелища? — произнесе той, заставайки в театрална поза, като че ли цяла Венеция бе един грамаден колизей с многобройна публика. — Да, той ще има своите жертви, но ще ги изтръгнем от неговата гръд! Казаха ми, че незаконнороденият и неговите главни съучастници са на сигурно място… Толкова по-добре! Да живее правосъдието!

— Негърът е също пленник — добави Антонио Мемо.

— И негърът ли? — каза дожът с учудване. Ето кое е отлично, мои приятели. Ах, какъв фееричен грандиозен спектакъл, като тези в древния Рим ще дадем ние на народа! Чувате ли как се вълнува? Той иска главата на незаконнородения, но неговите двама съучастници ще умрат първи. Маринели и негърът ще дойдат после. Такава е моята воля! Подкрепяте ли я, сеньори?

Съветниците бяха навъсили вежди, слушайки думите на дожа.

Антонио Мемо бе очаквал друга присъда, но дожът бе вече говорил и той се намръщи като другите съветници.

Луиджи напусна залата, за да отиде в ложата, която й бе съседна. Неговото появяване биваше поздравявано с аплодисменти и френетични викове от тълпата. Луиджи очакваше да получи тази народна почит.

Но този път очакването му бе напразно. Тълпата се държеше далеч, ръмжаща, мърмореща. Само батальоните от арсенала, струпани пред палата, аплодираха владетеля.

В този момент палачът се показа между двете червени колони; зад него идваха помощниците му и ужасният фургон, където стоеше зловещата машина за убиване на жертвите на държавата.

Това бе посрещнато от тълпата с мърморения и проклятия.

Но Бурони изпълни работата си с невъзмутима флегматичност. Вече тежкият пън, издигнат от шест здрави ръце, бе поставен върху плочите.

— Те ръмжат от нетърпение — каза дожът с ужасен смях. — Но тия ръмжения ще отстъпят място на безумна радост, когато четирите глави ще паднат. Ах, да, това ще бъде един хубав празник, какъвто Венеция не е виждала! Но… Но защо бенгалските огньове още не са запалени? А залповете, знакът на нашата радост, на благородниците.

Лудият ставаше все по-буен. Присъстващите съветници и благородници го виждаха не без ужас да се движи по балкона, хвърляйки около себе си ужасен поглед. Вече бяха започнали да се питат дали ще може да запази прояснението си до края на екзекуцията.

През това време Бурони бе привършил приготовленията. Дожът натовари шамбелана и един от съветниците да съобщят за последен път на затворниците присъдата и да се подготвят за смъртта.

Николо Стено се подчини. Един сенатор и няколко монаси го придружиха.

Покрай колоните стояха много лакеи. Под командата на един офицер трябваше да придружат затворниците до мястото на наказанието.

Единствено мисълта за неговия триумф, желанието да види своя неприятел да загива пред краката му бяха достатъчни да успокоят делириума на Луиджи, да дадат просветление на духа му.

Когато шамбеланът се представи в килиите на Фалие и Оргосо, за да им съобщи осъждането им на смърт, техните физиономии не издадоха нито гняв, нито разкаяние, само разочарование, примесено със съжаление. Маринели беше загинал, неговият полумъртъв брат оставаше като победител.

— Защо го е пощадил? — каза Фалие. — Марино Маринели не е изпълнил докрай своето дело на отмъщение, а е загинал.

— Не го упреквай, моля те — каза Оргосо, хващайки ръката на своя приятел. — Ние ще умрем за една справедлива кауза.

В този момент влязоха монасите, хвърлиха се на колене и се замолиха. После офицерът и лакеите пристигнаха на свой ред, за да отведат затворниците.

Но когато слугите на Бурони се приближиха до тях, за да ги вържат и да ги отведат грубо до мястото на наказанието, Фалие ги отблъсна гордо.

— Ние можем да се изкачим, без да треперим по стъпалата на ешафода, един до друг, братски хванати за ръка.

Те се изкачиха без да се олюляват върху фаталната естрада, гледайки безразлично маскирания палач, който ги очакваше близо до пъна…

През това време Николо Стено и сенаторът бяха отишли в килията, където очакваха Марино и Горо.

Те им прочетоха от името на дожа смъртната присъда.

Маринели остана неподвижен през няколкото минути, докато трая четенето на официалния документ.

— Дожът ли? — каза Марино. — Но вие лъжете! Дожът е съвършено неспособен да председателствува един съд и да вземе някакво решение! Дожът вече е почти мъртъв!

— Дожът е жив! — възрази шамбеланът. — Той ще наблюдава вашата екзекуция от височината на ложата, Марино Маринели.

Но това грубо възражение не бе достатъчно да убеди Марино. Той знаеше, че дожът не бе друго, освен играчка в ръцете на синорията. Някога благородниците не бяха се поколебали да погребат живия дож, а що се касае до Луиджи…

Шамбеланът и сенаторът бяха напуснали вече килията, преди затворникът да беше привършил говоренето си.

— Никой не иска да чуе истината! — продължи Марино. — Аз обаче изпълних дълга си; удържах клетвата, която дадох над тялото на моя баща, извърших делото на свещеното отмъщение.

Монасите влязоха в килията на Марино и започнаха да се молят.

Зловещата минута бе близка.

Горо се хвърли също на колене и хвана ръката на господаря си, за да я целуне за последен път.

— Стани, приятелю! — му каза Марино. — Ти изпълни достойно своя дълг върху земята. Научих се да уважавам твоята честност и твоето усърдие, да обичам в теб хитрия и безстрашен човек едновременно. Благодаря ти искрено за всичко, което си направил за мен, за лекотата, с която рискува собствения си живот, за да спасиш моя. Аз имам само едно желание, ще искам едно нещо, Горо, само едно…

— Нека Маринели говори, нека говори! — прекъсна го негърът. — Винаги е готов Горо да слуша благородния сеньор.

— Това нещо ти може би си го открил, Горо — отвърна Маринели, наблягайки на думите си. — То е да умреш без страх за мен. Тази е последната заповед, която ти давам!

Негърът отговори на думите на своя господар в изблик на преданост и добави, че до последната минута ще вика: „Да живее великодушният Маринели, безстрашният Марино Маринели!“.

После монасите ги приканиха към молитва. Двамата затворници се хвърлиха на колене.

Граф Санта Рока каза последно прости на своята жена и своя син. Какво бе станало с тях? Бяха ли мъртви, отровени? Живееха ли още? Тия мисли набръчкваха челото му и правеха смъртта му, мъчителна.

След няколкоминутно дълбоко мълчание офицерът даде заповед за тръгване.

Слугите на Бурони се хвърлиха върху затворниците и им поставиха белезници.

После малката група тръгна на път през галериите.

Щом Марино се появи между колоните, стори му се да чува глух ропот да се разнася сред тълпата. Барабаните биеха силно, като че ли да заглушат шума.

Героят забеляза двамата си приятели върху ешафода. Той разбра ужасните намерения на съдиите и изпита голяма горчивина, мислейки, че двамата му най-силни другари трябва да загинат за него като злодеи, те, честните и безстрашни мъже.

Той пожела да се отправи към тях, да им стисне за последен път ръцете, но войниците му попречиха и го принудиха да остане на мястото си…

Марино узна без мъка волята на своя брат под тази официална заповед. Той вдигна очи към ложата… Луиджи се кикотеше. Този кикот беше нещо диво, демонско…

Така дългоочакваната и желана минута, последният момент, часът на удоволствието бе най-сетне настъпил; той направи жест с ръка… Николо Стено и няколко сенатори се доближиха до балкона. Зад тях стоеше един слуга, държейки запалени свещи.

В далечината тълпата бушуваше като някое езеро, оковано между стръмните си брегове, и глухият ропот непрестанно се увеличаваше.

— Дожът започна да разбира смисъла на това вълнение; той забеляза най-сетне, че това вълнение на народа не бе от нетърпение, както през хубавите дни, а от омраза срещу престъпленията на държавата.

Луиджи отново направи знак с ръка.

Николо Стено, който очакваше този жест с трескаво нетърпение, духна пламъка на свещта…

Екзекуцията започна.

Палачът извади своята брадва и я наточи бързо. После помощниците му се хвърлиха върху Фалие, за да го повлекат насила върху пъна, но безстрашният благородник отблъсна гордо двамата помощници и им даде да разберат, че сам ще подложи главата си на палача.

Той пристъпи към фаталния пън с твърди и сигурни крачки, после коленичи…

Брадвата на Бурони процепи въздуха като стрела. Главата на Фалие се търкули върху естрадата, струя кръв бликна.

Помощниците взеха тялото на ръце и го хвърлиха настрана.

Оргосо зае мястото на приятеля си…

Марино изпита голяма болка от това зрелище, той се бе обърнал и криеше лицето си, сдържайки сълзите си.

Внезапно държанието на народа взе явно враждебен характер. Тълпата приличаше на разбунен мравуняк.

Войниците, държейки готови оръжията си, очакваха заповед за стрелба.

Луиджи и съветниците не произнесоха нито дума. Те гледаха с няма ярост това море от викащи глави. Като че ли цяла Венеция внезапно бе хвърлила маската си и прекъснала карнавала, за да изрази на своите господари недоволството си.

През това време благородниците от ложата изпълняваха студено своята работа. Николо Стено се бе върнал на балкона и се готвеше да чете акта за осъждането на Марино Маринели и неговия чер роб.

Но зловещото четене изгуби тоя път своя тържествен характер. Гласът на Стено се заглуши сред виковете и проклятията…

После, в момента, когато духаше свещта, когато Марино и Горо се качваха върху естрадата, силно раздвижване настъпи в тълпата. Тя нахълта в останалото свободно пространство на грамадния площад и започна да освирква управлението под самите стени на палата на дожа.

— Долу синорията! Долу дожа! — крещяха хиляди гласове, по-силни и по-заплашителни един от друг. — Марино Маринели не трябва да умре! Вече много кръв е пролята.

Луиджи побледня от гняв. Той стана от стола си и отправяйки се към съветниците, им викна:

— Нека войските да настъпят и да накажат тези каналии!

Веднага сенаторите напуснаха ложата и се отправиха в коридорите, за да предадат на стафиерите заповедите на Луиджи.

Дожът също напусна ложата.

— Освободете го! Да живее Марино Маринели! Да хвърлим долу ешафода! — викаше от всички страни тълпата. — Марино е приятел на народа!

Бунтът или може би революцията започваше.

Войската, послушно оръжие, изпълни работата си. Манифестантите бяха разгонени със свирепост, бити със саби и прикладни удари.

Викове на болка, на безпомощна ярост се разнасяха. Понеже нямаха оръжие, хората отговаряха с хвърляне на камъни на атаките на войниците.

Скоро борбата взе ожесточен характер. Нови групи пристигнаха въоръжени до зъби. Войските съсичаха гражданите. Последните убиваха войниците.

И върху този грамаден театър, какъвто представляваше площадът Сан Марко, над тази смесица от ярост и кръв, денят се заличи, малко по малко при монотонното биене на камбаните.

50. Революцията

Синьорията пожъна онова, което беше посяла.

Народът, потискан от Съвета на тримата, отхвърли неговото иго. Той се освободи от престъпленията на управлението и реши да ги накаже.

В действителност, дожът и синорията изкупиха сами престъпленията на Висшия съвет.

Тълпата не само се въоръжи, но и се организира с учудваща бързина. Тя завладя моста Риалто, който съединяваше двете части на града.

Големият канал вече бе покрит с множество гондоли, пълни с въстаници.

Повикът на всички бе еднакъв:

— Долу дожът и инквизицията! Да живее Марино Маринели!

Заплашителните викове се разнасяха из цяла Венеция, в уличките, както и в големите улици, върху площадите, както и върху каналите.

Един наблюдател, поставен на височината на Сан Марко, би могъл да забележи две редици гондоли, отправящи се към центъра на града. Едната се отправяше към арсенала; другата спираше на Пиацета, където мъжете и жените, въоръжени до зъби, слизаха в голям брой и бягаха при сражаващите се.

Виковете на сирачетата се смесваха с тези на вдовиците на жертвите.

Забелязваха се също жадуващи отмъщение и разплата нещастници, които Стаите на истината бяха направили инвалиди за цял живот.

Положението на сенаторите ставаше много деликатно, понеже дожът не бе вече господар на себе си. Той правеше дивашки движения: очите му бяха приели лудешки блясък. Лудостта отново го бе обхванала.

Съветниците, събрани на извънредно заседание в голямата съвещателна стая, имаха неотложната задача да вземат бързо и енергично решение. Може би още имаше време да потушат революцията.

Вече множество работници бяха тръгнали за арсенала; висшите офицери на флотата и армията бяха получили заповед да изпратят подкрепление в палата и да извадят артилерията.

Антонио Мемо се опита още веднъж да отклони сенаторите от този варварски и жесток план, да ги поведе в пътя на преговорите, но постъпката му остана без успех.

Мнозинството счете, че е вече твърде късно да се променя тактиката, а и дожът викаше заповеднически за жертви и за кръв.

Виковете на тълпата ставаха все по-буйни. Народът проявяваше омразата си.

В този момент двама офицери влязоха в залата на синорията. Те бяха отчаяни, разочаровани.

— Всичко е загубено — казаха те. — Стражата не може да удържи вече. Нашите войски отстъпват към палата. Ако подкрепленията не пристигнат навреме, всичко е загубено; народът ще нахълта даже в палата.

При тази новина, страшна в своя лаконизъм, сенаторите подскочиха от столовете си; една бясна ярост обхвана дожа.

— Да се застрелят всички! — извика той. После стана и отърча към залата с оръжията.

— След няколко минути помощните войски ще пристигнат, уверявам ви! — отговори Антонио Мемо, обръщайки се към офицерите. — Бунтовниците ще бъдат обградени от всички страни, избити или заловени.

— Но палата може вече да се сметне за загубен, сеньор — казаха двамата офицери. — Народът е заел моста Риалто, ключа на Венеция, така да се каже. Подкрепленията не могат никога да извършат едно двойно движение.

Двамата мъже, които бяха участвували в сражението, бяха съвсем отчаяни.

Единствен Антонио Мемо бе запазил хладнокръвието и оптимизма си.

— Идете, идете! Сражавайте се смело! — каза той на офицерите. — Подкрепленията ще пристигнат, вярвайте ми!

Но нещастниците още се колебаеха да се завърнат в сражението; те се чувствуваха осъдени на смърт, на една безполезна смърт.

Управителят ги запита дали Марино е преминал към въстаниците.

— Незаконнороденият и неговият негър са още между червените колони, пазени от лакеите — отговори един от офицерите. — Но слабият кордон от войски, който ги отделя от тълпата, скоро ще бъде скъсан и двамата ще бъдат освободени; обаче тяхното държание досега е коректно. Даже Маринели се опита да усмири първите редици от буйстващи…

Най-сетне, при повторното настояване на управителя, офицерите решиха да се върнат на поста си.

След тяхното тръгване започнаха да обмислят. Разбраха малко късно справедливостта на съветите на Мемо. Помислиха най-сетне за едно споразумение.

Внезапно вратата на залата се отвори с трясък и дожът се появи. Обзет от нов пристъп той викаше безсмислени думи. Устните му бяха обезцветени, погледът му блуждаещ и страшен.

Държеше по една пушка във всяка ръка.

След като стоя за момент неподвижен, той тръгна през палата, без да обърне внимание на сенаторите и отърча към ложата.

Постави едно от оръжията си върху стола си, а другото насочи към тълпата и гръмна. Вик на болка се разнесе в тълпата: един гондолиер бе ранен с куршум в гърдите.

Луиджи отговори на гневните викове със сатанински смях.

Той грабна второто си оръжие и стреля… Лудият бе взел втора жертва.

В този момент управителят Антонио Мемо и един сенатор, по-решителен от другите, се спуснаха върху безумния и го повлякоха вън от ложата.

Нещастният дож бе напълно неспособен да изпълнява длъжността си. Неговото присъствие начело на властта ставаше даже опасно.

Мемо и неговият другар то отведоха насила в един от апартаментите и го затвориха.

Щом Луиджи се намери вътре, започна като лъв в клетка да се хвърля върху стените, да тропа по вратите, да троши всичко каквото му попаднеше под ръцете: скъпоценни урни и вази, канделабри, столове и да хвърля парчетата през прозореца.

После започна да чупи огледалата, да дере килимите, като не остана никакъв предмет в стаята, той взе сабята си, която бяха имали неблагоразумието да му оставят, и започна да удря вратите.

Диреше отчаяно някакво средство да разсече неприятелите си. Напразно обходи всички стаи на апартамента си — никъде не намери изход. Мемо и сенаторите бяха затворили с ключ главните врати.

Внезапно се разнесе ужасен вик, вик на див звяр. Той бе взел отчаяно решение. Скочи към прозореца, през който вече бе изхвърлил всички предмети, прекрачи го и се спусна надолу, убеден, че отива да екзекутира Маринели със собствените си ръце.

Нещастникът се строполи и скоро се разнесе едно монотонно хъркане, което ставаше все по-слабо и по-слабо, бе изпаднал в делириум.

Дворът бе потънал в тъмнина. Салоните бяха пусти. Никой не бе чул тоя гробовен глас. Никой не предчувствуваше драмата, в която един луд бе играл сам всичките роли…

През това време се чуваха бесни удари по вратите на палата.

Двата изстрела, дадени от дожа, бяха предизвикали избухването на народния гняв.

Тълпата заплашваше по-буйно от всеки път да нападне палата. Те искаха един заложник, дожа или един от инквизиторите.

Тираните бяха свалени, въвлечени в калта; никой не се страхуваше вече от тях; възмущението бе премахнало уважението и страха.

От друга страна обърканите сенатори бяха неспособни да вземат ефикасно решение. Страхът ги бе парализирал: те чувстваха, че само няколко часа, няколко минути може би ги делят от възтържествуването на силата на закона.

А Мемо и неговите сътрудници продължаваха наивно да разчитат на приближаването на войските от арсенала.

— Щом те пристигнат, ще поемем властта и ще бъдем господари на положението! — каза един от тях с детинска увереност.

Но войниците вече отстъпваха под натиска на многобройния противник и техните редове бяха много оредели. Множеството смелчаци бяха успели да си пробият път до колоните и скоро войниците на правителството бяха нападнати от всички страни едновременно и принудени или да се предадат или да загинат до последния човек.

Ешафодът бе разчупен на парчета. Труповете на Фалие и Оргосо бяха пренесени в Сан Марко и поставени до олтара.

Марино и Горо, отстъпвайки на увещанията на тълпата, се бяха оттеглили във вътрешността на палата на дожовете. Палачът и неговите помощници бяха избягали неизвестно къде.

Съветниците чуваха твърде ясно възгласите на народа.

— Долу дожът! Долу Съветът на тримата! Да живее Марино Маринели! — викаха едновременно хиляди гласове в една дива какофония, предизвикана от омразата.

Най-сетне един куриер проникна в залата на съвета; нещастникът, който се задъхваше, пристигаше от арсенала.

При вида му благородниците си възвърнаха най-сетне надеждата. Сметнаха, че ще потушат въстанието чрез армията и флота.

— Хайде, говорете! — му извикаха те с нетърпение. — Кажете ни бързо дали нашите галери вече са открили огън!

Но нещастникът се колебаеше да отговори. Той носеше лоши новини.

— Хайде, говорете! Какво има? Какво се е случило? — питаха членовете на синорията.

Човекът най-сетне се реши да отговори.

За свой голям ужас сенаторите узнаха, че галерите, блокирани в арсеналите, не можеха нито да отидат към лагуните, нито да започнат бомбардировка.

Тази новина, ужасна за другите благородници, причини истинско удоволствие на Антонио Мемо.

Управителят, честен човек, обичаше искрено отечеството. Мисълта да го види разпокъсано, унищожено от вътрешна война го ужасяваше.

— Хайде, говорете! Довършете рапорта си! — подзеха сенаторите настойчиво.

Пратеникът на адмирала им обясни с треперещ глас, че по-голяма част от войските бе преминала към разбунтувалия се народ, след като бе отказал да стреля върху своите граждани.

— Подкрепленията бяха напуснали арсенала — добави той. — Адмиралът разчиташе на успех… когато внезапно войниците напуснаха офицерите и хвърлиха част от мунициите си.

При тия думи ужасените сенатори разбраха, че са загубени.

Какво можеха да сторят срещу народа, който искаше смъртта им? Армията бе единствената им подкрепа. Ако тя им обърнеше гръб, техният престиж, основан единствено върху страха, падаше и техният живот бе в опасност.

Тия няколко благородници, които бяха родени сред лукс, които бяха прекарали живота си, заобиколени от фаворитки, бяха изчерпали цялата си енергия в разврат и удоволствия.

Великите съдии в своята егоистична тирания бяха свели ролята им до тази на покорни и незначителни автомати. Нещастниците не бяха способни да вземат никакво решение, понеже нищо не разбираха. Единствени Тадео Моро, Фоскари и Зиани се показаха достойни за височината на положението си, но те бяха мъртви.

Какво да правят? Залите на дожовия палат вече се огласяха от зловещи диви викове… Още няколко минути и палатът щеше да стане театър на последното клане. Тогава от дожа, великите съдии и синорията не ще има друг спомен освен кървава маса…

Трябваше да се вземе бързо някакво решение. Трябваше на всяка цена да се предприеме нещо. Един решителен човек се яви внезапно: този човек бе Антонио Мемо.

Без да се колебае нито секунда, той се отправи към стълбите, решен да не отстъпи пред нищо, но да спре кръвопролитието.

— Направете всичко възможно! Спасете всичко, което можете да спасите! — му казаха съветниците.

Когато той пристигна в големия салон на долния етаж, веднага си даде сметка за положението. Войниците от арсенала, притиснати в различни точки, оказваха излишна съпротива и бяха осъдени да паднат един след друг. Тълпата вече бе достигнала до входа на залите; клането беше близко и неизбежно.

Мемо се информира за съдбата на осъдените.

Един лакей, който случайно се намираше наблизо, го отведе до стражата. Забеляза тогава негъра, после Маринели, който се разхождаше нетърпелив, възбуден.

Около него се намираха много войници, въоръжено от главата до петите, които бяха готови да умрат, отколкото да изпуснат пленниците.

Но Антонио Мемо влезе бързо в залата и се отправи към Маринели.

— Вие знаете какви са събитията — каза той. — Знаете ли средство, за да се избегне революцията?

— Аз вече молих много офицери от стражата да ви кажат, че само аз мога да спра кръвопролитията — отговори сухо незаконнороденият. — Те, обаче, не пожелаха да сторят това. Сега е вече твърде късно. Народът е навлязъл в галерията; никой не може да го спре.

— Опитайте каквото може! — отвърна Антонио Мемо. — Ако вие успеете да потушите тази революция, ще ви спася живота, на вас и на вашия роб!

— Какво говорите, Антонио Мемо? Вие не разполагате вече с живота ми! Обаче аз признавам, че вие отказахте да подпишете моето осъждане на смърт и съм ви благодарен; за вас и за Венеция аз ще направя усилия да спра тази разбунтувана тълпа. Обичам твърде много моето отечество, за да го оставя да загине в една братоубийствена война.

— Ето достойна дума на един човек! — отговори Антонио Мемо. — Вие имате действително дълг, геройския и свещен дълг да спасите Венеция.

— Извинете, благородни управителю — произнесе Марино с важен тон. — Революцията не е избухнала под моето влияние, а вследствие престъпленията на инквизиторите. Терорът пожъна своите плодове. Народният гняв се таеше отдавна; той трябваше да избухне. Не, аз лично не се страхувам от никакво обвинение. Аз просто отмъстих за моя нещастен баща, когото една банда злодеи бяха убили. Но ние нямаме време да разговаряме. Върнете се на първия етаж, в заседателната зала, и ме оставете да усмиря народа!

Марино излезе свободно от стражата, премина голямата зала и стигна под колоните в момента, когато яростта на тълпата бе достигнала върха си. Войниците, подкрепени от стражата, правеха последно усилие да задържат разбунтувалите се, но повечето от тия нещастници бяха изклани един след друг, жертви на един дълг, който вече не съществуваше.

Внезапно Марино се яви между колоните. Той беше без оръжие: неговата висока и внушителна фигура направи впечатление на всички.

— Марино Маринели! — извикаха от всички страни. — Да живее Марино Маринели! Долу дожа! Долу инквизиторите!

Войниците от арсенала се оттеглиха. Антонио Мемо бе се промъкнал зад Марино Маринели и бе заповядал ниско на един офицер да прекрати битката.

— Назад, деца на Венеция! Назад! — извика героят, издигайки ръце нагоре. — Не разрушавайте това, което е притежание на дожовете, което е национален паметник, пазете го! Свалете оръжието! Чувате ли ме?

— Чуйте, чуйте какво казва Маринели — завикаха първите. — Чуйте нашия приятел. Той още е жив. Спасил се е от палача.

— Излезте от тази галерия ви казвам! — повтори Марино, обръщайки се към първите. — Оставете ме да ви говоря и призова към благоразумие. Да, последвайте съвета ми, напуснете това място и успокойте вашата омраза, когато тя няма вече основание да съществува!

Но тълпата не можеше да се успокои.

— Да ни кажете за това ли сме дошли! — извика един колос, чиято буйност се бе разпалила в сражението. — Ние правихме това място! — извика той, размахвайки остатъка от една сабя, която, държеше в ръка.

— Говори ни другояче! — произнесе втори. — Поведи ни към победа! Не си ли наш водач? Долу кървавите съдии!

— Венецианци, знайте, че аз вече съм ги наказал със собствената си ръка! Инквизиторите вече не съществуват! Оттеглете се! Оттеглете се, хора на Венеция! Оставете ме да ви разкажа от височината на тия стъпала какво се е случило и какво ще се случи!

Думите на Маринели намериха отзвук в тълпата.

— Чуйте го! Чуйте какво казва Марино Маринели! — извикаха хиляди гласове.

И тълпата, внезапно станала кротка се оттегли, за да даде свободен път на героя…

— Аз съм тялом и духом ваш — започна той. — Оставам с вас. Войските от арсенала сложиха оръжие, направете като тях! Тази борба е срамна, безчестна за националната чест. Узнайте, че виновниците не съществуват вече. Тримата инквизитори, управителят на Сан Марко, великият капитан и омразните сенатори са мъртви. Достатъчно кръв е пролята вече! Прекратете борбата! Знайте, че нова страница се открива за Венеция! Узнайте имената на тия, които са изкупили престъпленията си. Единият се наричаше Виторио Карманиола! Другите двама бяха Томасо Дандоло и Марко Контарини. Техни съучастници бяха Тадео Моро и Силвио Зиани! Те бяха убийците на моя баща, дожът Гримани! Мир на душата му! Леандро Малатеста, Даниел Фоскари и Енрико Бордоне също изкупиха престъпленията си!

— Твоята омраза е наша! Твоето отмъщение е и наше! — извикаха едновременно много гръмовити гласове, продължели от хиляди други. — Марино Маринели е освободил отечеството си от тираните, които го подтискаха. Да живее Марино Маринели! Ти си отсега нататък наш дож, нашия господар и баща!

Едно неописуемо въодушевление обхвана тълпата. Мнозина предложиха да го понесат триумфално.

Благородният незаконнороден почувствува за пръв път от дълги дни една чиста радост…

Обаче той отказа да играе ролята на демагог.

— Чуйте ме, мои приятели! — каза той. — Аз не искам корона, нито дожовата мантия! Папата вече ми бе предложил своите, но аз се отказах от тях, от страх да не жертвам спокойствието на Венеция за моята амбиция. Сега отново се отказвам от короната, макар че вашето предложение за мен е най-голямата почит. Подирете друг дож!

— Не, пие искаме теб за наш дож! Ти си новият господар на Венеция! — викаха хиляди гласове. — Да живее Марино Маринели!

— Чуйте ме още веднъж, хора на Венеция! — отговори героят с глас, който вълнението бе направило леко треперещ. — Умолявам ви да сложите оръжието и да се приберете в домовете си. Аз пося гаранцията за мира и правата на всички ви! Вие ще имате едни дож, едновременно енергичен и добър. Ще имате един нов Съвет на тримата, избран измежду най-достойните граждани на републиката. Неговата работа ще бъде открита и благотворителна!

Тълпата разбра.

— Долу оръжието! — извикаха от първите редове. — Да живее новият дож Марино Маринели!

— Аз ще остана между вас, докато редът бъде окончателно въдворен и моите обещания изпълнени. Когато това дело бъде привършено, ще ви напусна, мои приятели! След националния дълг, други длъжности, мои частни ми налагат да замина. Знайте, аз имах една любима жена, вярна, добра: тия мизерници я грабнаха, както и детето ми. Аз не ги зная къде са, но ще ги търся до края на света, до свършека на дните си, ако трябва! Още веднъж приятели, заклевам ви да се оттеглите, да се приберете мирно в домовете си. Вие ще узнаете утре кой е вашият нов дож! Аз оставам при вас до момента, когато всички ще дойдете да изразите вашето задоволство.

Бурни викове и аплодисменти заглушиха последните думи на Марино.

— Да живее великодушният Маринели! Да живее великият дож!

Малко по малко шумът намаля. Народните маси се разпръснаха на разни страни към домовете си през Каля Марчерия или улиците през Големия канал, или каналчетата.

Марино и Горо се върнаха с пълна сигурност в палата.

Войските се прибраха в арсенала. На следния ден сутринта дълбоко мълчание владееше площада и съседните канали. Нищо не напомняше за вълненията в навечерието. Революцията бе преминала.

51. Смъртта на Луала

На следната сутрин намериха нещастния дож, проснат неподвижно върху плочите на двора, върху куп строшени предмети.

Новината бе съобщена веднага на Марино: последният не прояви нито радост, нито скръб. Пазещ спокойствието си, той констатира още веднъж, че това е дело на съдбата.

— Моето отмъщение е изпълнено! — каза той. — Всички виновници са получили наказанието си, от първия до последния. Мога, най-сетне, да помисля за себе си, за Анунциата, за моето дете.

Той посвети първите си грижи — за погребението на жертвите. Д’Артенай, Фалие и Оргосо бяха погребани с големи почести.

Марино се погрижи убитите инквизитори и сенатори да бъдат положени в частните си гробници, на острова на гробовете.

Тялото на Силвио Зиани бе изхвърлено до лагуните и също погребано.

Но само погребенията на Д’Артенай, Фалие и Оргосо имаха всенароден характер. Всички им отдадоха последна почит.

Смъртта на Карманиола и неговите съучастници бе посрещната като необходимо и желано освобождение.

Обаче някой бе коленичил върху гроба на дожа; това бе самият Марино. Той помоли Бога да прости на нещастния безумец, да даде мир на душата му.

Щом погребалните церемонии бяха свършени, народът се разпръсна, Венеция изглеждаше опустяла като през някой неделен следобед, когато никой нищо не върши. Карнавалът бе внезапно прекратен, всички бяха послушали Марино.

Героят размишлява дълго, той държеше в ръка съдбините на отечеството си. Най-сетне реши да спре своя избор върху Антонио Мемо, да го избере като дож чрез синорията. Този благородник му се струваше по-достоен от всеки друг за това величие. Познаваше още от детинството си и го уважаваше за неговата честност и благотворителност.

Що се отнася до избора на новите инквизитори, Марино реши да възложи тази грижа на синорията. Мислеше с право, че трагичният край на предшествуващия съвет ще послужи за предупреждение на неговите наследници. Последните, без съмнение, щяха да тръгнат по правия път и да играят истинска роля на добри и работни администратори.

Когато Марино се представи при Антонио Мемо, думите на последния бяха изпълнени с достойнство и респект. Без да се унижава или да прибягва към ласкателство, честният прокурор отдаде почит на победителя.

— Синорията — му каза той, — възлага единствено върху вас грижата да възстановите обществения ред. Тя има пълно доверие във вас!

Марино го прекъсна и му съобщи решението си.

Антонио Мемо заяви, че приема голямото отличие, ако синорията одобри този избор.

Тогава двамата се отправиха към залата на съвета, Марино бе решил в същото време да обясни своята постъпка.

Когато двамата мъже влязоха, благородниците на промълвиха нито дума. Споменът за кървавата нощ тежеше на съвестта им. Те предвиждаха решенията на Марино. Незаконнороденият, справил се така ловко със страшния съвет и неговите сателити, би си отмъстил ужасно. Щеше ли да продължи той своето кърваво дело?

Всички тия мисли изпълваха сърцата на благородниците. Страхът им бе отнел всякаква воля.

Марино пазеше цялото си достойнство. Неговото внушително и гордо държане и неговите решителни черти му придаваха неоспорим авторитет.

Той защити важно, студено своята постъпка. Заяви, че е работил за благото на своето отечество, за неговото издигане и за избавянето му от тиранията.

— Далеч от мен е била всяка мисъл за алчност и интерес! — извика той. — Далеч от мен е била властолюбива и егоистична амбиция, сеньори! Моята задача ще бъде свършена, когато видя най-сетне Венеция управлявана от най-честните и достойни за постовете си мъже. Аз не искам нищо за себе си, освен правото на гражданство, което убийците на моя баща позорно ми отнеха, моето единствено желание е да водя скромен и прост живот, да вкуся от семейното щастие, което злодеите ми отнеха. Сега аз оставам върху почитаемата синория да има грижа да съди делата ми!

Благородниците на произнесоха нито дума… Макар че те единодушно признаха правотата на тия думи, никой не се осмели да отговори на героя. Как ще употреби той своето влияние върху народа? Ще удържи ли своите обещания? Тия страхове не им даваха мира. Всички се страхуваха от нови убийства… Само Антонио Мемо не се съмняваше в думите на незаконнородения.

Тогава той стана на свой ред, за да покани Маринели да даде още едно обяснение на синорията.

Достойният човек се отказваше да влезе в каквато и да е интрига и да действа тайно. Той не се опасяваше нито за момент за своята официална длъжност.

Марино повтори с енергичен глас предишните си декларации, после завърши късата си реч с молба към сенаторите да изберат за дож Антонио Мемо.

— Аз ви обещавам, сеньори, единодушното одобрение на цяла Венеция. Споделете мнението ми, сеньори!

Последните думи оказаха над събраните значително влияние.

Сенаторите бяха едновременно трогнати и изненадани от решенията на Марино. Тия хора, болшинството от които бяха възрастни и бяха прекарали живота си сред омраза и сплетни, не можеха да виждат в Маринели друго, освен един демагог и узурпатор.

— Вашите думи са думи на един благороден човек! Ние всички вярваме в искреността на вашата честна дума! — каза ставайки един от сенаторите, плешив и треперещ старец. — Обаче една точка, една единствена точка още не е изяснена — добави той. — Вие не трябва, заради патриотизма, да пренебрегвате вашите собствени интереси. Какво искате за себе си? Какви облаги, какви предимства искате от държавата?

— Нищо, сеньори! — отговори енергично Марино. — Аз не искам нищо за мен, освен правото да живея свободно във Венеция, както всички други граждани. Моите бъдещи планове нямат нищо общо с политиката. Моите неприятели сега изкупиха престъпленията си, моята задача е свършена.

Аз имам друга задача за изпълнение, една задача, която не ми е по-малко скъпа от първата; моята жена и моето дете са грабнати, ще тръгна по техните следи, ще ги търся, докато ги намеря. Аз и моят чер слуга ще претърсим света, ако е нужно, за да ги намерим. Такива са моите намерения, сеньори! Не се съмнявайте нито за момент в моята искреност. Предпочитам да се убия със собствената си ръка, отколкото да изменя на моите обещания!… Сега вие знаете всичко, сеньори! Вземете свободно своите решения. За да ви помогна, аз ще употребя влиянието си върху народа, за да ги приеме.

При тия думи Маринели се поклони с уважение пред сенаторите и напусна залата.

Започнаха разискванията.

Общото мнение бе единодушно. Марино Маринели не бе нито узурпатор, нито престъпник. Съветниците решиха да не му искат никаква сметка за неговите постъпки, нито да го изгонят.

От друга страна не бе справедливо да го държат под подозрение. Неговите обяснения по този повод бяха достатъчно искрени.

Те започнаха първо с това, че възстановиха неговата чест и неговите граждански права. Неговото благородно потекло бе тържествено признато. Знаеше се енергията и сръчността, която бе показал, потушавайки бунта.

После му отстъпиха в пълно притежание палата на Дандоло, който, след смъртта на своя притежател бе станал национална собственост.

Най-сетне се проведе избора на нов дож и нови инквизитори.

Когато Марино се върна в залата, съветниците му засвидетелствуваха единодушно почитта си. Назначението на Мемо бе ратифицирано.

— Оставете ме пръв да ви честитя! — каза Марино, пристъпвайки към новоизбрания. — Народът се стича от всички страни към площада Сан Марко, за да узнае вашите първи решения. Ще застана край вас в този тържествен момент и — ще обявя сам на хората вашите първи решения.

Антонио Мемо отвърнах не по-малко топлота в думите на Марино и му съобщи решенията, които го засягаха.

— Палатът Дандоло ще се нарича отсега нататък Маринели! — заключи той.

Героят прие това предложение с вълнение и добави:

— Този блестящ подарък е над моите амбиции — каза той, — и той за мен няма стойност, освен когато си намеря моята нежна съпруга… Но дайте друго име на този палат; наречете го палат Фарсети, на името на моята нещастна съпруга.

— Вашето желание ще бъде изпълнено, благородни Марино — отговори Антонио Мемо. — Ние се надяваме, че с помощта на Бога ще успеете да намерите вашата съпруга и вашето дете, които ще ви дадат да вкусите в новото ви жилище щастието, за което копнеете! Чувате ли глъчката на Сан Марко? Народът е събран на площада. Да отидем заедно в ложата и да обявим решенията на синорията!

Едно необикновено зрелище се откри пред очите им. Камбаните на Венеция гръмко звъняха, една грамадна тълпа се бе струпала от Пиацета до Сан Марко, от палата на дожовете до Каля Марчерия. Мълчание царуваше сред тия многобройни маси.

Двамата благородници се показаха сами в ложата, след тях нямаше никакви лакеи, нито стафиери, покрай колоните нямаше нито войници, нито полицаи.

Този израз на доверие достави истинско удоволствие на народа, който почувства, че неговите господари са и негови приятели.

Гръм от аплодисменти се разнесе, но по един знак на Марино всички станаха внимателни.

— Венецианци! — извика Марино с развълнуван глас, — аз ви съобщавам тържествено, че уважаемите сеньори са гласували всеобща амнистия с единствената цел да ви задоволят и да ви направят щастливи. За нов дож е избран достойният управител Антонио Мемо. Венецианци! Дайте му цялото ваше доверие и вашата почит. Молете небето, щото той да живее още дълги дни, понеже в негово лице ще намерите винаги един господар, строг и справедлив едновременно!

Народът отговори отново с френетични акламации. Антонио Мемо целуна Марино.

Тази сцена бе едновременно грандиозна и затрогваща. Навсякъде камбаните биеха. Навсякъде народът изразяваше въодушевлението си.

— Да живее новият дож Антонио Мемо. Да живее великодушният Маринели!

Тогава бившият управител взе на свой ред думата:

— Моят пръв дълг, преди да встъпя в длъжност — каза той, — е да ви съобщя от мое име и от това на синорията, че справедливост най-сетне е отдадена на Марино Маринели, комуто се дава благородство, както и на неговата съпруга и на тяхното потомство.

После Антонио Мемо напусна ложата, акламиран от тълпата.

Той седна на своя златен трон и процесията веднага започна. Дожът, носен триумфално от слугите на палата, направи три пъти кръг около големия площад, последван от Марино и всички сенатори, накичени с най-хубавите си дрехи и всички техни значки, преди да влезе тържествено в Сан Марко.

Там епископът благослови новия дож.

Традиционната церемония на сватбата на дожа с морето бе извършена според обичая.

Задоволството бе общо. Целият ден тълпата се разхождаше по улиците и площадите, изпълнена с въодушевление и надежда. Новото управление вдъхваше доверие във всички без изключение. Напразно някой би търсил следа от недоволство сред тези хора.

Името на Марино Маринели бе в устата на всички.

Щом церемонията бе свършена, той изчезна; бе побързал да уреди личните си работи, да намери съпругата и детето си.

Когато излизаше от Сан Марко, той се срещна внезапно с Горо, който бе потънал в пот и обзет от голямо безпокойство.

— Какво има? Откъде идваш? — го попита той.

— Ах! — извика робът отчаяно. — Негърът носи на сеньор една тъжна новина. Той пристига от остров Сан Николо.

При тия думи Горо замълча, като че ли бе трудно да изкаже остатъка от мисълта му.

— Хайде, говори! Какво прави на остров Сан Николо?

— Двамата рибари помолиха негъра да отиде. Той отстъпи на молбите им и тръгна. Сеньор си спомня, без съмнение, че вечерта, когато той и неговият роб щяха да загинат, дожът стреля от ложата и засегна две лица. Сеньор знае ли ги? Двамата рибари, които осведомиха негъра, самите са избягали като по чудо от смъртта. Една от жертвите е един гондолиер, който е умрял веднага. Другата е старата просякиня… Луала!

— Как! Нея ли улучи куршумът на Луиджи? Ах, бедната Людовика! Какъв удар за Мен! Майката на моята майка; тя, която в миналото е бдяла над моята съдба, над здравето ми. Бедната Людовика! Тя страда повече, отколкото моят баща! Кажи ми, мъртва ли е! Какво ти разказаха рибарите?

— Първият куршум на дожа ударил гондолиера в челото, той се строполил веднага. Бил мъртъв. До него се намирала Луала, която проклинала с цяло гърло злодеите и възхвалявала високо смелите дела на сеньор. Тя естествено послужила за прицел на лудия; сеньор знае останалото.

Марино едва сдържа мъката си; Людовика Марчело, неговата баба, бе загинала заради него, излагайки се само заради него на безброй опасности.

— Тялото на гондолиера било веднага дигнато — продължи разказа си Горо. — Когато старата Луала била тежко ранена, двамата рибари се смилили над нея, вдигнали я и успели да я пренесат до стъпалата край водата. Там те отново я поставили върху плочите, превързали ранената й гръд, дали й да пие: с една дума направили всичко, за да облекчат страданията й.

— Те са имали добри сърца! — произнесе Марино, покъртен от тази затрогваща простота.

— Най-сетне Луала се възвърнала в съзнание — добави Горо. — Двамата мъже я попитали тогава къде желае да бъде пренесена, понеже поради голямата тълпа и невъобразимия шум тя не можела да остане повече върху стъпалата на кея. „На остров Сан Николо“, отговорила тя. „Там Луала иска да умре; долу в развалините на вилата Маринели!“.

— В развалините на вилата Маринели! — повтори Марино развълнуван. — Тя иска да изпусне последната си въздишка в своята отшелническа колиба, под развалините на палата на нейната дъщеря.

— Двамата рибари изпълнили желанието й — продължи Горо, — и я пренесли през нощта на остров Сан Николо. Когато тримата стигнали на посоченото място, един от рибарите попитал Луала дали не желае да доведе някого при нея в колибата, но тя отказала. „Нека заведат Луала в нейната изба!“ казала тя. „Да я поставят на леглото й от водорасли!“. Добрият човек не настоял повече, отнесъл просякинята върху леглото й, повикал жена си и й казал да се грижи за болната, да й дава вино или царевичен хляб, когато пожелае.

— Но къде срещна тия двама рибари? — попита Марино. — Познаваш ли ги?

Горо му заяви, че те го бяха намерили по искане на старата Луала.

Негърът Горо отиде на острова и когато пристигна в избата, намери болната, бореща се със смъртта, агонизираща вече. Тя позна веднага верния роб и събра всичките си сили, за да изрази едно последно желание; тя иска да се прости със сеньор, преди да умре; тя иска да го види още веднъж, за последен път.

— Да побързаме Горо, да изтичаме при нея! Може би ще имаме щастието да й върнем живота!

— Уви! — каза негърът. — Нещастницата е безвъзвратно загубена; може би Бог ще продължи живота й с няколко часа.

— Да, сигурен съм — каза Марино с вълнение, — небето ще ни помогне, ние ще я видим още жива! Искам да й благодаря за последен път за всичките грижи, които ми е засвидетелствувала, да мога да й затворя очите.

Двамата мъже преминаха бързо площада и се отправиха към кея.

Те се качиха в лодката на Горо и тръгнаха.

Лодката, управлявана от негъра, летеше по водите.

След малко стигнаха остров Сан Николо.

Стъпвайки на земята, Марино изпита едно успокоително чувство. Най-сетне можеше да ходи свободно по този остров, върху който бе роден и където злодеите го бяха принудили да се укрива дълго време като див звяр.

Остана за момент неподвижен, погледна наоколо с поглед, в който личеше гордост й задоволство. После, като че ли се сепна, той излезе от своята замечтаност и последва негъра, който бе тръгнал напред, отправяйки се към бившата вила.

Щом пристигнаха, те се вмъкнаха във вътрешността на избата, както правеха по-рано.

В дъното на голямото помещение блестеше слаба светлина.

Близо до малката лампа старата просякиня, легнала върху своето легло от водорасли, охкаше тихо. До леглото й бе коленичила милостива рибарка и се молеше.

Когато двамата мъже влязоха, тя извърна глава, заинтригувана от шума, после стана и тръгна към тях.

— Елате, елате бързо! — им каза тя тихо. — Погледнете как неспокойно се въртят очите й! Сигурно някаква голяма тайна тежи на сърцето й и й пречи да умре. Ах, да знаете, колко е мъчително да присъствуваш на едно умиране!

Марино се приближи близо до леглото на бедната жена и я хвана леко за ръката; тя бе вече ледена.

Умиращата обърна бавно трескавата си глава; една светкавица проблесна във вече стъклените й очи, тя бе познала Марино. Пожела да направи едно ново усилие, размърда мъчително устните си, опита се да произнесе няколко думи с висок глас, но не успя.

— Моя добра Людовика! Моя силна Людовика! — извика печално Марино, коленичейки съвсем близо до болната. — Добре, че те намерих; ще мога да ти кажа моето последно сбогом.

Старата просякиня отвори широко клепачите си и в очите й блеснаха две загасващи огънчета.

Ела… тук… по-близо — прошепна тя най-сетне.

— Какво те измъчва, бедна жено! Кажи ми, кажи ми последната си тайна, която те души? — попита Марино с развълнуван глас.

— По-бързо… Умирам… Свършва се… Твоето дете, намерих…

— Моето дете, моето дете? — извика Марино, който не можа да въздържи бащинския си възторг в тази мъчителна минута. — То е живо? О, добра бабо, за последен път остави ме да ти благодаря за всичките добрини, които си ми направила. Но кажи ми още едно нещо! Къде е моето дете? Къде мога да го намеря?

— Аз… го… намерих… при…

Умиращата нямаше сили да допълни последните си думи. Нейните охкания се прекратиха с едно хъркане, тя бе мъртва.

— Успокой страха ми! Отговори, отговори ми, бедна майко! — каза Марино. — Именувай мястото, където се намира детето ми! Не отнасяй тайната със себе си в гроба! Людовика, чуваш ли въпроса ми? Разбираш ли бащинската ми мъка?

Тия думи, произнесени със сърцераздирателен глас, като че ли упражниха едно физическо въздействие върху умиращата, защото клепките й внезапно трепнаха, отвориха се…, но устните й останаха неми, затворени от гробовно мълчание.

Марино и рибарката коленичиха до леглото и се замолиха усърдно за душата на починалата. Двамата бяха дълбоко трогнати от този край на мъченицата.

Само Горо запази своята невъзмутимост. Мисълта за дълга, който имаше да извършва, за героичната задача, която неговият господар и той си бяха определили, занимаваше духа му. Той се обвиняваше, че бе пристигнал твърде късно при Луала.

— Една минута по-късно — повтаряше си той непрекъснато. — Едва сеньор узна, че неговото дете не е живо и Луала умря, отнасяйки тайната в гроба си. Никаква следа, никакво указание. Защо тя не се довери на негъра, когато още можеше да говори?

Но съдбата е неумолима и не обръща внимание на сметките на хората.

52. Марино търси жена си

След смъртта на Луала Марино и Горо решиха да тръгнат незабавно за Рим.

Те заминаха с една гондола за Брандоло, където платноходът на Маринели бе хвърлил котва.

Тонино, Зани и целият екипаж очаква завръщането на своя началник с нетърпение.

Бяха узнали за събитията през кървавата нощ, но нямайки точни сведения за всичко, се страхуваха за Марино.

Маринели ги постави в течение на търсенията, които желаеше да предприеме, за да намери жена си и детето си. После им обеща, че щом постигне целта си, ще разпусне всички да се завърнат в домовете си, за да си отпочинат от умората.

Всички тия храбри моряци бяха щастливи и горди да се завърнат като герои. Те му бяха другари в неговата мъка, в неговото желание за мъст; бяха му другари и в неговия триумф, който акламираха с неописуемо въодушевление.

Но, уви! Една сянка засенчваше тази щастлива картина. Най-голямото щастие и най-големият триумф не се ли купуваха винаги с цената на сълзи и страдания!

Само Марино Маринели и Горо се завърнаха от петимата верни другари, тръгнали за Венеция. Фалие, Оргосо и д’Артенай липсваха, жертви на своята преданост към свещеното дело.

Платноходът не закъсня да вдигне котва и да тръгне по морето.

Лекият бриз надуваше платната и корабът се носеше грациозно по сините води на Адриатика.

След шестдневно пътуване спряха в Пескаро. Марино Маринели и Горо слязоха. Корабът трябваше да дочака тяхното завръщане.

С разтуптяно сърце граф Санта Рока пое пътя за Рим. Той бе наел два коня за себе си и за своя верен служител и те галопираха толкова бързо, колкото позволяваха силите на животните им.

Пътят прорязваше Абруците, страшни с бандити, разбойници и крадци по големите пътища.

Обаче те не се безпокояха и след кратък престой в Таглиакозо достигнаха най-сетне свещения град.

Пристигнаха там привечер и първата им грижа бе да потърсят странноприемница, за да починат от уморителното пътуване.

На следната утрин Марино отиде в палата Латеран, където живееше временно папата. Павел V бе седнал в своя работен кабинет и даваше инструкции на събраните кардинали, когато дойде шамбеланът да му съобщи, че един млад чужденец, казващ, че се нарича граф Санта Рока, го моли за аудиенция.

Папата размисли за момент. Това име не му бе непознато… Къде го бе чувал?

Не закъсня да си припомни при какви обстоятелства се бе запознал с младия граф и даде заповед да го въведат веднага.

Марино допря едното си коляно до земята и се поклони пред светия отец.

— Кажи, синко, какво ново те води към Рим? Ти си, ако не се лъжа, оня млад венецианец, който преди няколко години се застъпи пред мен, за да спаси своето отечество от една неизбежна и нещастна война?

— Моето име е Марино Маринели, свето отче. Вие ми дадохте титлата граф Санта Рока.

— Поздравявам те, скъпи синко — каза Павел V, протягайки ръка на госта си, за да му помогне да стане. — Щастлив съм, че те виждам. Сега вече си спомням отлично нашата последна среща. Намери ли убийците на твоя благороден баща?

— Аз изпълних дълга си, свети отче! Небето наказа чрез моята ръка престъпниците, успях да избавя отечеството си от тираните, които го подтискаха и издигнах на дожовия престол един справедлив и добър човек, който ще се грижи за щастието на венецианците.

— Щастлив съм от тези новини, синко. Но ти изглеждаш загрижен. Каква мъка помрачава щастието ти? Довери ми мъката си, синко! Не съм ли аз утешителят на измъчените?

— Вие имате право, пресвети отче. Аз съм много нещастен.

— Ако мога е нещо да ти помогна, моята помощ ти е вече осигурена, скъпи синко.

— О, благодаря, свети отче. Ето, моята съпруга бе грабната от мен. Моята съпруга и моят син.

— Как, твоите неприятели са извършили това?

— Остров Санта Рока бе обсаден и превзет през моето отсъствие; жена ми бе отведена пленница във Венеция. Там дожесата влезе в съюз с една сеньорита римлянка и съдбата на многообичната ми бе решена.

— Една сеньорита римлянка ли? — извика папата твърде учуден. — Знаеш ли името й?

— Зная го, пресвети отче, — но позволете ми да не ви го казвам.

— Не, синко. Аз, напротив, настоявам да ми го откриеш.

— Ще ви послушам, свети отче! Сеньоритата, която обвинявам в изчезването на моята съпруга, е… Мадлена Боргез!

Папата се изправи при това име с лице, почервеняло от гняв и срам! — Мадлена Боргез? Не се ли лъжете, синко?

— Уви не, пресвети отче! Но аз моля вашата милост към нея; не й давайте да почувства твърде силно тежестта на вашия гняв. Аз искам само едно нещо, да си върна моята скъпа Анунциата!

— Знаеш ли къде е отведена?

— Узнах, че са я отвели въпреки волята й в манастира на кларистките, който се намира близо до Рим.

— Но това е невъзможно, синко, този благороден манастир не може за втори път да стане театър на едно подобно престъпление. Зле си осведомен синко. Не мога да повярвам подобно нещо!

Марино поклати тъжно глава. Папата продължи след кратко размишление:

— За да се уверят истинността на твоите твърдения, аз сам ще отида заедно с теб в манастира на кларистките. Ние ще разпитаме игуменката и, ако Мадлена Боргез е виновна…

— Моля ви, пресвети отче, послушайте молбата ми! Не наказвайте виновниците! Върнете ми само любимата жена!

Папата не отговори.

Той се разхождаше надълго и широко из стаята, обзет от голямо вълнение.

— Невъзможно ми е да се съглася с последната ти молба — каза той най-сетне. — Мадлена, ако това което казваш е вярно, заслужава голямо наказание; аз съм длъжен да й го наложа.

— Свети отче, моля ви усмирете гнева си; нали ми обещахте предварително да се съгласите на всичките молби, които ви отправя? Моля ви, простете на Мадлена нейното заслепение.

Папата бе покъртен до дъното на сърцето си от тия думи.

— Добре, добре! — каза той. — Ще уважа желанието ти, синко; небето ще се натовари с наказанието на грешниците; но, ела, скъпи синко, да отидем в манастира да потърсим твоята загубена съпруга!

— Извинете ме пак, пресвети отче, но аз се страхувам нашата стъпка да не бъде безполезна, ако ние отидем открито в манастира. Моля ви, повикайте първо една монахиня, вие имате власт за това и разпитайте я за събитията, които са станали в манастира на кларистките през последно време. Иначе ще възбудите подозренията на игуменката, която ще се погрижи да заличи всички следи за престъплението.

— Да бъде, синко. Ще повикаме една монахиня, или по-добре, ще помолим игуменката да ни изпрати списъка на монахините чрез една от тях. Нали това е желанието ти?

— Да, благодаря, свети отче. Колко сте добър и колко съм ви признателен за интереса, който проявявате към мен!

Павел V даде подробни инструкции на своя шамбелан, който след час и половина дойде да съобщи на папата, че монахинята очаква да бъде въведена при него.

Тя се поклони дълбоко пред светия отец, едновременно поласкана и ужасена, че се намира в негово присъствие.

— Станете, сестро — каза папата с благоволение. — Станете и отговорете на въпросите ми. Познавате ли в манастира една послушница на име Анунциата?

— Не си спомням да съм чувала такова име, пресвети отче — промълви треперещата малка монахиня. — Но нашата уважаема сестра игуменка ми повери списъка на монахините от манастира; може би ще намерите името на тази, която търсите!

— Имате право, сестро — каза папата, вземайки списъка от ръката на игуменката. — Ела да видиш, синко.

Но колкото да прелистваха книгата, не намериха писано името на Анунциата Фарсети.

— Може би са й дали религиозно име — каза най-сетне Марино, след като бе размислил един момент. — Моите сведения са точни и сигурни. Горо ми е твърде предан и не може да ме заведе на лъжлива следа.

— Приближете се, сестро! — каза папата на малката монахиня, която не смееше да мръдне. — Сигурна ли сте, че не сте чули да се произнася името на Анунциата Фарсети?

— Аз… не съм твърде сигурна, пресвети отче — промълви монахинята.

— Помъчете си да си припомните, дете — каза нежно Павел V. — Имам нужда от това сведение!

Монахинята размисли за момент, после изведнъж каза радостно:

— Намерих, пресвети отче. Тази млада послушница взе името сестра Анжелика.

Марино започна да разглежда списъка, после изпусна един радостен вик:

— Името е тук, пресвети отче. Но уважаемата сестра да не се лъже!

— О, не, сеньора сестра Анжелика бе съпруга на граф Санта Рока и… струва ми се, че ви познавам!

— Сигурна ли сте?

— Да.

— Но защо има едно кръстче пред името на Анжелика? — попита пак Марино след като погледна отново в листа.

Една сянка засенчи спокойното лице на папата.

— Бъди силен, синко — каза той най-сетне. — Бог дава изпитание на тия от децата си, които най-много обича!

— Какво желаете да кажете, пресвети отче? Какво ново нещастие ме застрашава?

— Нека бъде мир в душата ти, сине мой! Трябва да ти кажа ужасното нещастие. Бъди силен в страданията! Твоята съпруга не е вече в този свят!

— О, Боже — промълви Марино, поразен в сърцето от този страшен и неочакван удар. — О, Боже какво съм сторил, че толкова ме наказваш? Заслужавам ли тази съдба? Но аз ще бъда силен в изпитанието и не ще отпадна духом. Благословете вашия син, свети отче; неговата смелост не ще го напусне!

53. Трите монахини

— Отворете, сестра Агнес, аз съм! — прошепна мистериозният силует през дупката на ключалката.

Веднага вратата на килията се отвори безшумно.

— Изплашихте ме, сестра Сесил.

— Извинете ме, скъпа сестро, но имам нещо важно да ви кажа!

— Помислих, че това е нашата майка Еулалия, която…

— … иде да ви изненада!

— Да.

— Съжалявам, сестра Агнес, но това съм аз.

— Бог да бъде благословен. Но говорете бързо, скъпа сестро Сесил. Какво така важно има да ми кажете?

Сестра Сесил се приближи още до Сестрата Агнес и й прошепна на ухото:

— Бедната сестра Анжелика е осъдена на смърт, но аз имам надежда да я спася. Това е наш свещен дълг, сестро.

— Какво сте видели, сестра Сесил, за да ви дойде такава мисъл? Готова съм да ви помогна във вашата свещена задача, но кажете ми това, което знаете!

Сестра Сесил погледна зад вратата със страх, после я затвори, колкото може по-тихо. Те биха били загубени, ако игуменката ги изненадаше в техния частен разговор.

— Игуменката и сеньорита Мадлена пренесоха нещастницата върху една пейка в дъното на градината: под предлог, че я оставят да си почине. Те оставиха там сестра Анжелика напълно припаднала. Видях ги! Знаете ли къде оставиха нещастницата?

— О, сестра Сесил. Възможно ли е?

— Те я поставиха върху пейката под отровните цветя. Сестра Анжелика е осъдена на смърт и ние трябва да я спасим!

— Но как да го сторим, сестра Сесил? Щом игуменката узнае това, ние и двете ще бъдем загубени, а и сестра Анжелика не ще избегне, въпреки това, тъжната си съдба; ние не ще можем вече да я закриляме.

— Вие имате право, сестра Агнес; нашата уважаема игуменка не трябва да узнае, че искаме да спасим послушницата.

— Но какво да направим тогава?

— Изслушайте плана ми — прошепна сестра Сесил. — Има само два начина да помогнем на нашата бедна сестра Анжелика, без да си навлечем гнева на игуменката. Елате с мен в градината и ще пренесем сестра Анжелика върху една друга пейка, далече от отровните цветя, за да я избавим от отровния аромат, изпущан от цветята. После, утре сутринта, преди разсъмване ние ще се промъкнем отново безшумно в градината и ще пренесем послушницата пак под фаталните цветя. Нашата уважаема майка Еулалия ще я помисли за мъртва, понеже тя ще бъде дълбоко припаднала. Според това, което ще направи игуменката, ние ще видим, как да действаме после. Елате бързо, сестра Агнес, нямаме нито минута за губене!

Двете малки монахини се промъкнаха незабелязано в коридора, слязоха по стълбите и отидоха бързо в градината.

Никой не подозираше намеренията им. С голяма предпазливост пренесоха тялото на бедната Анжелика върху една отдалечена пейка, после се върнаха бързо в килиите си.

На разсъмване отидоха отново в градината и пак поставиха бедната безчувствена сестра върху смъртоносната пейка. Никой не бе разбрал хитростта им. Анунцията не бе дишала дълго време отровната миризма на цветята, но по нея се виждаха всички признаци на смъртта.

Игуменката, майка Еулалия, накара да погребат бързо послушницата Анжелика, и че още същата вечер нейният ковчег бе спуснат в гробницата на манастира. Сестра Агнес и сестра Сесил трепереха, следвайки траурното шествие. Ако тя се събудеше твърде рано и се задушеше в този херметически затворен ковчег.

Двете малки монахини се страхуваха да не би тяхната игуменка да ги изненада пред вратата. Но нищо не се случи и нощта мина без инциденти.

Към десет часа сестра Агнес се вмъкна в килията на сестра Сесил.

— Всички спят в манастира; не е ли време да действаме, сестра Сесил? — попита тя.

— Сестрите прислужници още работят в кухнята, сестра Агнес; по-добре да почакаме още половин час.

— Страхувам се да не бъде твърде късно, сестра Сесил.

— Имай доверие, сестра Агнес, Бог ще ни помогне, защото ние извършваме едно добро дело.

— Това е истина, сестра Сесил. Бог не иска тази млада жена така приятна и така красива да бъде убита от…

— Шт! Сестра Агнес не богохулствайте. — Да се вслушваме! Може би сестрите прислужници вече са си легнали.

Сестра Сесил се измъкна от килията. Нищо не се движеше; всичко бе спокойно в големия манастир.

— Бързо, сестра Агнес, вземете вашата свещ и няколко кибритени клечки. Аз съм се снабдила с една желязна пръчка, за да мога да отмахна капака на ковчега. Ние трябва да побързаме — произнесе сестра Сесил.

— Имам едно малко шише с ликьор; взех го, понеже може да ни бъде полезен. Света Богородица да ни помогне! — въздъхна сестра Агнес, малко треперейки.

— Да вървим! Ще извършим добро дело, скъпа сестро.

Без шум и с хиляди предпазвания, двете монахини преминаха дългия коридор и слязоха по каменната стълба. Дълбоко мълчание владееше в манастира.

Те достигнаха най-сетне стълбата, водеща към избата. Навън, в двора, също нямаше нищо обезпокоително.

Вратата не бе заключена с ключ, но мъчно се отваряше. Сестра Сесил, по-силна, се наблегна върху тежката желязна врата и я натисна. Едно глухо скърцане се чу и ужаси сестра Агнес.

Можеше да се чуе този шум. Можеха да дойдат и тогава те бяха загубени.

— Бедната малка монахиня трепереше като лист, но тъй като нищо не се случи, тя придоби смелост и последва другарката си, която вече слизаше по старите изтрити стъпала на подземието.

Сестра Сесил драсна една клечка и пламъкът на свещта, с която се бяха снабдили, освети скоро влажните стени на подземието на мъртвите.

Бързаха без страх, уверени, че изпълняват едно едно добро и богоугодно дело.

Ръка за ръка се отправиха към ковчезите. Тежкият въздух ги задавяше.

Намериха лесно ковчега на сестра Анжелика.

Сестра Сесил постави настрана свещта и започна, подпомогната от другарката си, да отвива винтовете на капака. Това бе трудна работа за двете слаби монахини.

Успяха най-сетне, с големи усилия и с помощта на желязната пръчка, която сестра Сесил бе взела, да извадят пироните, които прикрепяха капака към ковчега.

Когато и последният пирон бе изваден, двете монахини се спряха за момент. Сърцата им биеха силно и ръцете им трепеха, когато повдигаха капака.

Бедната сестра Анжелика почиваше в своето мъртвешко легло, бледа като своя саван, изглеждаше действително да спи последния си сън.

— Света Богородица да бъде благословена! — прошепна сестра Сесил. — Тя още не се е разбудила, понеже не е мръднала, нейните ръце бяха скръстени по същия начин, както нашата уважаема игуменка ги е поставила. Сестра Агнес, помогни ми да издигна нашата бедна другарка и да я покрия с топлото манто, което донесох за нея! Бог не ще ни изостави в свещената задача, която сме поели. Ще успеем да спасим нашата нещастна сестра.

— Да внимаваме! — помоли Агнес. — Да не й причиним зло. Ние сме слаби, за да повдигнем нещастницата.

Успяха най-сетне да извадят още безжизнената Анунциата от ковчега и я поставиха на земята, върху капака. После те коленичиха от двете й страни, без да обръщат внимание на студената и влажна земя на избата.

Разкриха бързо голите й крака и ледените й ръце, наляха й няколко капки ликьор между стиснатите зъби, вдъхнаха й своя топъл дъх в устата и направиха всичко, което им бе по силите.

След малко те изпитаха радостта да видят тяхната нещастна другарка да повдига с мъка клепачите си и ги поглежда с още мътен, но жив поглед.

— Света Богородица да бъде благословена! — промълви сестра Сесил, сключвайки ръцете си със затрогваща грация.

Анунциата се опитваше вече да излезе, искаше да говори, но се ужаси внезапно, поглеждайки около себе си с учуден и плах поглед. Нейните сили я изоставиха и тя падна пак върху леглото си, изтощена от усилието, което бе направила.

— Не се страхувайте, сестра Анжелика — прошепна сестра Агнес с приятен и нежен глас. — Ние ви обичаме много и не ви желаем зло; дошли сме, сестра Сесил и аз да ви спасим и да ви помогнем да излезете оттук.

— Какво се е случило? — попита Анунциата, въздишайки и прокарвайки ръка по челото си, като че ли да отмахне някакъв тежък товар.

— Пийнете няколко глътки от това питие, скъпа приятелко — каза сестра Агнес, предлагайки и малкото шише.

Анунциата я послуша.

— О, това ме подкрепи — промълви тя най-сетне: — Чувствам, че се връщам към живота. Дайте ми още, моля ви се… Благодаря!… Но къде съм аз? Какво се е случило?… Струва ми се, че съм спала дълго, много дълго… сънувах един сън… много страшен сън… Къде е игуменката? И сеньоритата?… Те ме отведоха в градината… спомням си. Къде съм сега? Боже, ковчези!… Да напуснем тези места, моля ви, за Бога!

— Почакайте още малко, сестро — отговори сестра Сесил с приятен, но твърд глас. Първо трябва да съберете силите си; ние ще ви кажем после какво се е случило.

— Игуменката ли ви изпрати при мене.

— Не, моя сестро. Нашата уважаема майка Еулалия не знае, че ние сме тук, че сме дошли да ви спасим… и да ви освободим.

— Какво чувам? Вие желаете да ме спасите и да ме освободите? — промълви Анунциата, чиито мисли изглежда се проясняват. — За Бога, кажете ми, какво се е случило! Защо съм в това мрачно и страшно място? Защо съм спала така дълго?

— Вие изглеждахте като мъртва, сестра Анжелика, бедна сестро, и ние бяхме помислили за момент, че изваждаме един труп от вашия ковчег.

— От моя… ковчег? — попита Анунциата ужасена.

— Да, вие бяхте като мъртва вчера и нашата уважаема майка даде заповед да ви погребат.

— Ах!… Струва ми се, че бях вече на небето!… А аз бях легнала в този ковчег, който виждам отворен до мен? И сестра игуменка ме помислила за умряла?

Сестра Сесил кимна с глава.

— Тя и не допуска, че ние сме дошли да ви спасим, — каза тя.

— О, колко сте добри, мои сестри, колко съм ви признателна за това добро дело! Но… трябва да тръгна… да, по-бързо… да напусна този манастир… да се върна при обичния си съпруг! О, оставете ме да тръгна, моля ви се! — каза Анунциата със сълзи на очи.

— Чувствате ли се по-силна, сестро? — попита я сестра Агнес, трогната повече, отколкото желаеше да се покаже.

— Да, добре съм! Събрах силите си… Благодаря ви… мои… мои приятелки! Бързам да се върна към свободата… към живота, да напусна този страшен манастир, където толкова страдах… но — Анунциата поднесе ръката си към челото — какво ли би казала сеньорита? Господи, дали е истина?… Не ми ли съобщи тя, че моят съпруг, моят скъп Марино бил мъртъв?

— Успокой се, скъпа сестра Анжелика! — побърза да й каже сестра Сесил. — Не вярвайте на думите на сеньорита Мадлена Боргез, преди вие сама да се сте събрали сведения. Вашият съпруг Марино ли се нарича?

— Да — промълви Анунциата въздишайки.

— Успокойте се, скъпа сестро. Успокойте се. Ако вашият скъп съпруг е мъртъв, сеньоритата и нейната приятелка, нашата уважаемата игуменка, не биха имали, без съмнение, никакъв интерес да ви отстранят и… те ви отнесоха в градината, под смъртоносните… цветя… понеже желаеха вашата смърт.

— Вие имате право! Сега си спомням като сън много хубави червени цветя над пейката, на която бях легнала. Една миризма, една сладка и замайваща миризма се излъчваше от тях. Аз отслабвах… после заспах… и не си спомням вече.

— Ние двете тогава пристигнахме навреме и ви пренесохме върху друга пейка, далече от отровните цветя, сестра Анжелика.

— Аз, аз действително сънувах това. Сънувах, че два ангела ме носят върху своите бели криле и…

— Ние се върнахме сутринта, сестра Анжелика и ви поставихме обратно върху фаталната пейка. Не трябваше нашата уважаема майка Еулалия да се съмнява в намеренията ни. Ние бихме били загубени и вие също…

— Ах, разбирам всичко сега. Те искат да ме убият: те са престъпници, мизерниците. Но аз искам само едно нещо. То е моят скъп съпруг, моят обичан Марино да живее!

— Бог е добър и милостив, сестра Анжелика. Вие скоро ще се отървете от вашите ужасни страдания и аз желая от сърце да се намерите с вашия нежен съпруг, да бъдете щастлива! — каза сестра Сесил с нисък глас. — Сега трябва да излезем от тия страшни места; ние, сестра Агнес и аз, ще сторим всичко възможно да ви помогнем да излезете от този манастир. Бог ще ни помогне, скъпа приятелко; имам пълно доверие в него!

— О! Благодаря, благодаря, скъпа приятелко. Колко сте добра! Бог ще ви върне стократно добрините, които ми направихте. Но какво да направим? Как да излезем от манастира, без да бъдем забелязани. Ако ни открият, веднага ще вдигнат тревога и… ние трите ще бъдем безвъзвратно загубени. Вие ще бъдете строго наказани, вие, бедни мои приятелки, а… аз вече ще умра този път!… И… никога, никога вече, не ще видя моя многообичан Марино!

— Не се тревожете напразно, сестра Анжелика — каза сестра Сесил с твърд глас. — Не зная още дали ние ще успеем да ви извадим от манастира, но, очаквайки този щастлив случай, вие ще дойдете с нас и ще се криете в моята килия. Аз ще ви давам половината от моята храна и вие ще очаквате там удобния момент за бягство. Нашата уважаема майка не ще може да се съмнява във вашето възкресение. Тя ви мисли за умряла и ще смята, че сте в ковчега си. Прочие, смелост и търпение!

— О, страх ме е — промълви Анунциата. — Страх ме е лошата игуменка Еулалия да не ме открие във вашата килия. По-добре оставете ме тук. Вие ще дойдете да ме потърсите в избата, когато наближи моментът.

— Не, сестра Анжелика, вие не можете да останете тук; вие сте слаба и болна и този зловреден въздух ще ви убие също както аромата на красивите червени цветя. Сега е нощ и всички монахини спят. Ние не се излагаме на никакъв риск, изкачвайки се в нашите стаички, вие ще се криете грижливо под леглото през деня, а нощем ще можете да си отпочинете край мен. Елате, сестра Анжелика, нямаме никакво време за губене!

Анунциата се остави да я убедят. Гласът на сестра Сесил беше приятен, твърд и с такъв авторитет, че бе почти невъзможно да й се противостои.

Сестра Агнес духна пламъка на свещта, когато трите се бяха изкачили по стълбата, после тихо отвори тежката желязна врата.

Всичко беше спокойно. Целият манастир спеше. Бедните сестри кларистки, изморени от изнурителната работа и големите лишения, си отпочиваха в своите килии. Никой не мислеше да следи това, което ставаше към полунощ в манастира.

Трите малки монахини, успокоени от това пълно мълчание, напуснаха избата и сестра Сесил затвори вратата след нея.

— Смелост — промълви сестра Агнес на ухото на Анунциата, която, бледна и твърде слаба се олюляваше и изглеждаше, че ще падне.

— Имам сили! — отвърна младата жена, въздишайки.

Тихо, твърде тихо, те се изкачиха по каменните стъпала.

Сестра Сесил, въпреки цялото си хладнокръвие трепереше при мисълта, че една погрешна стъпка можеше да бъде гибелна за трите монахини. Но Анунциата се държеше енергично. Но когато стигна в малката килия на сестра Сесил, силите й я напуснаха и тя се строполи върху пода до леглото, изгубвайки съзнание.

Но сестра Сесил сега бе спокойна. Тя коленичи до желязното разпятие и сключвайки ръце, изрече кратка молитва, за да благодари на Бога, че бе ги подпомогнал в делото им.

54. Отмъщението

Уважаемата сестра Еулалия, игуменката на манастира на кларистките до Рим, беше болна.

Обзета от силна треска, тя трябваше да легне отново. Ужасни сънища я смущаваха и тя не можеше да намери спокойствие.

Когато най-сетне сестра Еулалия превъзмогна силната треска, която я хвърляше в огън, тя се опита да събере мислите си.

Първата й грижа бе да повика Мадлена Боргез.

Последната не бе се явила в манастира от деня, когато бързо си тръгна, отказвайки на игуменката да отиде с нея в погребалната изба.

Сестра Еулалия проявяваше голямо желание да види своята приятелка.

Една от монахините, сестра Сабина, получи заповед да отиде бързо в палата Боргез и да помоли сеньорита Мадлена да дойде до леглото на болната.

Сестра Сабина, една твърде млада монахиня, бе очарована от тази поръчка и отърча в килията да се преоблече бързо, за да изпълни поверената й мисия.

Искаше й се да подскача и тича със своите крака на двадесетгодишна, но си припомни изведнъж, че такива прояви не подхождат на една монахиня. Сестра Сабина тръгна с малки скромни крачки по пътя, който водеше за Рим.

Тя пристигна най-сетне в палата на Франческо Боргез, бащата на принцеса Мадлена.

Един слуга, към когото монахинята се обърна, я въведе в палата и по нейно искане отиде да предупреди младата госпожица за нейното идване.

Мадлена привършваше тоалета си. Готвеше се да излезе на разходка и това посещение й се видя неприятно.

Първата й грижа бе, когато видя малката монахиня да й каже, че идва неудобно време и че няма желания да отиде в манастира, понеже уважаемата сестра Еулалия в последно време бе станала много нахална и отегчителна.

При тоя поток от думи сестра Сабина не посмя да мръдне. Най-сетне, когато Мадлена привърши, тя се осмели да се изкаже.

— Нашата уважаема игуменка е опасно болна, благородна сеньорита — каза тя със слаб глас. — Тя ви моли да забравите всеки повод за неприязън и ви вика да отидете да я видите по-бързо.

Мадлена вече се готвеше да откаже, когато сестра Сабина привърши фразата си и я възпря.

Сестра Еулалия има да ви съобщи нещо важно.

— Какво се е случило? — попита младата жена заинтригувана.

— Аз не мога да ви кажа, понеже не зная, сеньорита.

— Каква неприятност! Готвех се да изляза да направя една разходка и вече се облякох, а сега трябва да посетя една болна. Убедена съм, че няма абсолютно нищо да ми казва. Какво би могло да ме интересува. Вече не се интересувам от Анунциата Фарсети. Тя е мъртва и аз съм спокойна! Не вярвам нито дума за виденията на сестра Еулалия. Жената на незаконнородения не би могла да възкръсне. Впрочем!… Ще се отзова на желанието на вашата игуменка, сестра Сабина, и щом привърша тоалета си, ще тръгна за манастира. Идете си с мир!

Малката сестра Сабина не чака да й повторят два пъти. Щастлива от успеха на своята мисия и още по-щастлива, че не ще бъде повече в присъствието на сеньорита Боргез, която я тероризираше, младата монахиня излезе с бързи стъпки от палата и тръгна кротко, както подобава на една истинска и разумна малка монахиня, по пътя за манастира.

Когато два часа по-късно Мадлена Боргез напусна манастира, бе в лошо настроение.

Сестра Еулалия я бе обезпокоила с една прищявка на болна, твърдейки, че ковчегът на Анунциата е празен и че действително е видяла нейния дух в килията на една от монахините.

Бяха претърсили тази килия от пода до тавана, но не намериха никаква следа от Анунциата. Значи уважаемата сестра Еулалия се бе измамила. Впрочем, мъртвите не могат да възкръсват, а Анунциата бе умряла. Мадлена бе видяла това със собствените си очи.

Все пак тя се бе разтревожила, но не искаше да го признае; тя отстрани енергично всяко лошо предчувствие и се сбогува с игуменката щом й бе възможно да я напусне.

Това посещение бе развалило настроението й.

Времето бе великолепно и Мадлена изпитваше нужда да се поразходи малко, за да се отърве от черните предчувствия, които я вълнуваха.

Заповяда на коларя да кара бавно колата по пътя, докато тя се вдълбочи в малката гора и се разходи под гъстите сенки на дъбовете.

Малко изморена от разходката си, спря под едно дърво и седна върху мъха, който покриваше земята. Пред нея се намираха стари развалини, някога храм на Венера, станал сега убежище на разни птици. Те идваха тук да плетат гнездата си под пълзящите растения, които покриваха високите стени, порутени от разрушението на времето.

Мадлена, изморена и замечтана, бе стояла така няколко минути, когато шум от стъпки в храсталака я накараха да потрепери.

Говореше се в Рим за страшни бандити, които — тя си припомни сега — били избрали за свое жилище тия развалини.

Боже, ако тя паднеше в ръцете на тия бандити, които пристигаха?

Стъпките се приближаваха, нямаше време да избяга. Мадлена не смееше да мръдне от страх да не привлече внимание. Трепереща, с вторачени очи, с растящо вълнение, тя очакваше.

Човекът — това бе само един човек — изпъкна внезапно на светлото. Мадлена задиша по-свободно.

Това не беше бандит, а един самотен разхождащ се, когото тя отлично познаваше. Това беше млад благородник, ревностен обожател на племенницата на папата. Какво правеше той в тези отстранени места? Изглеждаше погълнат от тъжни мисли.

Той я забеляза на свой ред и се доближи до Мадлена, внезапно ставайки радостен.

— Сеньорита Мадлена! Каква щастлива среща — каза той, покланяйки се дълбоко пред младото момиче още треперещо от изпитания страх.

— О, небе! Вие тук, сеньор Маршез — отговори тя. — Вие ме уплашихте.

— О, извинете ме, красива сеньорита, дойдох, за да разсея моята меланхолия в тия места, благословени от Бога.

— Вашата меланхолия, сеньор Маршез. Не сте ли щастлив?

— Щастлив, че ви виждам, о, да, благородна Мадлена.

— Има ли причина, поради която да сте тъжен? Не направихме ли едно хубаво пътешествие?

— Превъзходно, сеньорита, що се отнася за мене, но уви!…

— Моят благороден годеник Буанкур също ли се върна? Защо не ме е известил?

— Уви, благородна Мадлена, моят скъп приятел не е в Рим.

— Значи, той е останал във Венеция!

— Уви, да, благородна приятелко; но не ви ли са известни събитията, които се разиграха в града на дожовете?

— Не зная нищо; моля ви се, осведомете ме!

— Уви, хиляди пъти уви, сеньорита. Вие познавате отчасти целта на нашето пътуване във Венеция. Моят другар и скъп приятел Буанкур, известен в родния си град под името Веронец, се бе заклел да намери своята малка сестричка Бланка или да си отмъсти за нея, ако й бе причинено зло.

— Да, зная всичко това, сеньор Маршез. Говорете бързо!

— Когато ние пристигнахме във Венеция, това бе през карнавалното веселие, но старият град на дожовете бе въстанал срещу своето управление.

— Възможно ли е?

— За нещастие да, благородна Мадлена. Дожът, сеньорите, управителите!… Ах, това е ужасно!

— Какво се е случило?

— Всички са били убити същата нощ.

— Вие се шегувате, кавалере!

— Да ме пази Бог! Говоря ви най-сериозно, красива сеньорита.

— Но цяла Венеция не може да бъде избита за една нощ.

— Не, не цяла Венеция, но дожът и всички висши чиновници на могъщата република.

— О, това е невероятно!

— Но е самата истина. Знаете ли кой е бил начело на съзаклятниците? Кой е ръководил бунта?… Марино Маринели!

— Той значи е убил дожа… и всички членове на синьорията?

— Той и неговите съучастници са отмъстили за смъртта на Марино Гримани.

— О, небе!… А той… мъртъв ли е?

— Маринели ли?

— Не е ли загинал при сражението?

— Не, благородна Мадлена. С неговия верен слуга негъра Горо са били осъдени да загинат на площада под брадвата на палача. Те щели да умрат, когато народът се разбунтувал, спасил героя на кървавата нощ и го понесъл триумфално по улиците на града.

— Господи! Възможно ли е? Но тогава Маринели е станал дож на Венеция на свой ред, по волята на народа?

— Не, сеньорита! Той не искал да приеме и отклонил честта да царува в родния си град. Задоволил се е да посочи един нов дож на Венеция, който е бил посрещнат с ентусиазъм.

— А Маринели? Още ли е във Венеция? Какво прави той?

— Той се е заел да търси жена си, красивата Анунциата Фарсети, и ако трябва да преброди целия свят, за да я дири, той се е заклел, че ще постигне целта си на всяка цена.

Мадлена подскочи, и стана изведнъж бледа като смъртница.

— Има ли някоя следа? Знае ли къде трябва да я търси?

— Не зная точно, благородна сеньорита, но едно е сигурно, че този човек знае да си отмъщава на тия, които са му причинили зло. Страшното клане през кървавата нощ е доказателство за това.

Мадлена трепереше като лист, духан от вятъра.

— Господи! — каза тя след като се успокои малко. — Какви ужасни неща ми съобщихте, сеньор Маршез. Всичко това изглежда така невероятно! И… Какво е станало с дожесата? Забелязахте ли я във Венеция?

— Уви, благородна приятелко, всичко, което ви разказах, не представлява още нищо с това, което остава да узнаете.

— Да не е сполетяло някакво нещастие моята приятелка Катерина Гримани?

— Действително, случило й се е нещастие, но ударът, който я порази й бе нанесен от Маринели.

— Мъртва ли е?… Убита!

— Тя е мъртва и поразена от една отмъстителна ръка… Не зная, благородна Мадлена, дали трябва да продължа моя страшен разказ.

— Моля говорете, сеньор Маршез!

— Понеже желаете… Вие знаете, че годеникът ви Веронец бе заминал за Венеция, за да търси сестра си или да отмъсти за нейната смърт.

— Да! Е добре!

— След издирването той узна, че Бянка Веронец е мъртва… Убита от…

— От…?

— Убита по заповед на Катерина Зиани, която по-късно стана жена на дожа на Венеция.

— О, небе!… — промълви Мадлена.

— Той знае също, че всички страдания на благородната фамилия Веронец са дело на тази жена, която изпитвала любов към един младеж, годеник на Бянка Веронец. Щом моят приятел узна ужасната тайна, поиска да се срещне с тази жена, за която не желае да каже нищо лошо, понеже тя беше наша приятелка, благородна Мадлена.

— О, това е ужасно, сеньор Маршез.

— Присъствах на срещата и аз, Джиозо Маршез, който се бе заклел на моя благороден и скъп приятел Веронец да му помагам в неговото предприятие.

— О, сеньор, какво ми разказвате?… Моят годеник…

— Вашият годеник отмъсти за смъртта на своята сестра, сеньорита. Той… уби Катерина Зиани в палата на нейния брат, великия капитан и…

— О, милост!…

— После той отправи оръжието към себе си и също се уби пред моите очи… Но какво ви е, благородна Мадлена! О, небе, тя умира!

Действително, поразена от последната новина, Мадлена изгуби съзнание и се строполи върху моравата, побледняла като мъртва.

55. Бягството

Да оставим Мадлена на грижата на Джиозо и да се върнем в манастира на кларистките в килията на сестра Агнес. Анунциата бе сменила стаята след нощта, когато игуменката бе припаднала, отивайки в килията на сестра Сесил, и живееше в тази на Агнес.

Сестра Сесил бе поставена в друга килия и подложена на строга дисциплина, подозирана от игуменката Еулалия, че бе помогнала за отвличане тялото на Анунциата.

Игуменката по това време се разболя толкова тежко, че се страхуваха сериозно за живота й.

В манастира бе настъпил хаос. Монахините, ужасени от тая внезапна болест на игуменката, не знаеха що да правят.

Портиерката бе напуснала вратата, оставяйки я полуотворена, за да присъства както мислеше на последните моменти на сестра Еулалия. Само една монахиня бе запазила цялото си хладнокръвие сред общото вълнение.

При вида на пълното безредие, което владееше в манастира, сестра Агнес реши да използва това обстоятелство, за да улесни бягството на своята любима сестра Анжелика.

Тя изтърча в килията, която бе затворена отвън с една проста кука и освободи сестра Сесил. Двете сестри не се съвещаваха дълго. Тяхното решение бе взето бързо и те изтърчаха към килиите си да приведат плана в изпълнение.

Сестра Анжелика бе покрита с едно топло манто, откачено от една от съседните килии; сестра Сесил и сестра Агнес я хванаха под ръка и трите слязоха бързо в двора, решени да излязат, даже ако някой им се изпречи на пътя. Стигнаха до вратата на манастира точно в момента, когато вратарката напускаше стаичката си, оставяйки вратата полуотворена.

Без да се колебаят нито за миг, трите малки сестри прекрачиха прага. Сърцата им биеха силно; трите трепереха да не бъдат забелязани и да не би някой да познае сестра Анжелика в тяхната другарка.

Но всичко премина благополучно и те се намериха в малката дъбова горичка, която се простираше край пътя от манастира за Рим. Бяха спасени. Никой не бе забелязал бягството им. Никой не бе тръгнал от манастира след тях.

Когато бяха под закрилата на гъстата дъбова зеленина, паднаха на колене и със сълзи на очи отправиха благодарствени молитви към Света Богородица.

После ставайки, Анунциата прегърна двете монахини и им благодари сърдечно за добрината им. Те бяха я спасили от смъртта и бяха се заклели да не се отделят от нея, докато намери своя съпруг.

— Сега трябва да знаем накъде да вървим — каза Анунциата, когато радостта им се поусмири. — Аз не зная къде се намира моят любим Марино. Най-добре ще бъде за нас да отидем в Санта Рока, където ще намеря приятели, които ще го предупредят за моето завръщане.

— Къде се намира този остров, сестра Анжелика?

— О, моля ви, не ме наричайте с това име, което ми напомня лоши спомени. Наричайте ме Анунциата. Ще бъда твърде щастлива, желаете ли, мои сестри?

— Разбира се, скъпа Анунциата — извикаха двете монахини.

— Вие ме питате за разположението на Санта Рока. Тя е сред морето, близо до островите Пиеноза и Палагоза.

— Но тогава ние трябва да отидем в Термоли, откъдето ще вземем една лодка, която ще ни отведе на Санта Рока.

— Действително, струва ми се, че вече съм чувала да се произнася това име Термоли.

— Всичко се нарежда добре, скъпа Анунциата. Аз имам един брат в този град, който е риболовец и притежател на хубав кораб. Той ще ни посрещне с голямо удоволствие и ще ни отведе в Санта Рока.

— Не, вашият брат не ще ли бъде сърдит за нашето посещение?

— О, не, той е добър и ще е щастлив да ни направи услуга — увери сестра Сесил. — Не се страхувайте, малка приятелко, и оставете мен да ви заведа. Пътят от Рим до Термоли е дълъг, но небето е с нас и не ще ни изостави. Трите смели жени тръгнаха веднага на път и още същата вечер стигнаха в Палестрина. Те потърсиха убежище в един манастир, където ги приеха за през нощта и можаха да си отпочинат и възстановят силите си.

На следния ден сутринта продължиха своя път и достигнаха така, етап по етап до града Сора.

В този град по една щастлива случайност срещнаха керван пътуващи търговци, които отиваха в Ларико, малък град, намиращ се на пет мили от Термоли.

Трите млади жени се присъединиха към кервана, който се състоеше от много коли. Жените на търговците, обхванати от съжаление към трите нещастни монахини, ги взеха при себе си в колите.

Те бяха избавени от умората и лишенията. Краката им, подути от мъчителния път, им причиняваха ужасни болки.

Пътуващите търговци се грижеха за тях: предлагаха им разхладителни питиета, храна, а жените им отстъпваха леглата си, за да си отпочинат и поспят през голяма част от пътуването.

Анунциата, въпреки че бе ужасно изморена не можеше да затвори очи. Тя смяташе часовете, които още я отделяха от крайната точка на пътуването. Тя най-сетне щеше да види своя съпруг, своя любим Марино!

И нейното малко момченце, което без съмнение я очакваше с нетърпение в родния остров, тази красива Санта Рока, най-после щеше да намери майка си.

След няколко дни пътуване керванът най-сетне достигна Ларино.

Трите малки монахини се сбогуваха със своите приятели и им благодариха, със сълзи на очи, за добрините, които им бяха оказали; после тръгнаха по пътя за Термоли.

За щастие, малкото рибарско пристанище небе далече. Краят на пътуването им наближаваше!

Каква радост бе за Анунциата, когато видя сините води на Адриатика, бреговете, заливани от вълните, същите вълни, които се разбиваха о високите скали на Санта Рока!

Сърцето й затуптя силно и тя не можа да не се хвърли върху другарките си, плачеща от радост.

Стигнаха Термоли надвечер и сестра Сесил поведе другарките си към брега, до който се издигаше малката къща на нейния брат.

Антонио Нардо бе още в лодката си, когато му съобщиха, че три монахини желаят да го видят. Той бе твърде изненадан, съвсем недопускащ, че неговата сестра е в Термоли.

Но когато забеляза сестра Сесил, той й отвори прегръдките си и поздрави с „добре дошли“ другарките й.

Добрият моряк им предложи гостоприемство в къщичката си, отведе ги под малката веранда, откъдето се виждаше морето, и им поднесе питие и храна. Той бе щастлив, че вижда пак сестра си, която много обичаше, и изразяваше радостта си.

Сестра Сесил побърза да го постави в течение на събитията.

— Скъпа моя — каза той, твърде покъртен, когато чу разказа за техните дълги страдания. — Как сте могли да търпите толкова дълго време такава безчовечна и зла игуменка като сестра Еулалия? Защо не сте напуснали манастира, за да отидете в друг, по-гостоприемен?

— О, това е лесно да се каже, братко — отговори сестра Сесил с тъга. — Ако ние нямахме за задача да спасим нашата скъпа другарка Анунциата, възможно бе да останем още дълго време в Рим.

Насилствено ли ви държаха там — попита Антонио Нардо с развълнуван глас Анунциата. — Те са искали да ви умъртвят? Но това е ужасно! Как е възможно подобно нещо!

— Уви, това е самата истина. Без помощта и добрината на тия две сестри, моето тяло сега щеше да лежи в ковчега, в избата на манастира на кларистките.

— Но как достигнахте дотук?

Сесил му разказа перипетиите за тяхното пътуване.

— За щастие още има добри хора върху земята — заключи Антонио. — Какво мога да направя за вас на свой ред? Кажи, малка сестро, може би ще мога да бъда полезен с нещо на сеньората!

— Ти имаш кораб и моряци, Антонио. Анунциата има само едно желание: да види по-скоро своя скъп съпруг и детето си.

— Те значи са по морето?

— Да и ще бъде лесно да ни отведеш при тях.

— Къде се намира вашият съпруг? — попита Антонио Анунциата.

— Познавате ли Марино Маринели, граф Санта Рока? Не сте ли чували да се произнася името му?

— О, какъв въпрос, сеньора. По нашето крайбрежие и малките деца познават благородния граф Санта Рока, който е нашият благодетел и който жертва половината от състоянието си, за да ни избави от мизерията. Що се отнася до мене, аз съм му предан тялом и духом. Една буря бе потопила кораба ми и целият ми лов през една нощ. Бях станал най-бедния от рибарите по крайбрежието; бях разорен и мислех вече да се самоубия, когато вашият благороден съпруг, узнавайки за моето нещастие, дойде да ми помогне и, така да се каже, ми спаси живота. Аз ще му бъда признателен до края на дните си, благородна сеньора! Аз съм твърде щастлив, че най-сетне ми се отдава случай да изплатя част от дълга към граф Санта Рока!

— Небето да бъде благословено! — каза Сесил, чиито очи бяха насълзени. — При този благороден човек ще ни отведеш трите, братко.

— Кажете ми, сеньор, островът отблъсна ли победоносно атаката на своите врагове?

— Уви, сеньора!… Остров Санта Рока не съществува вече! — отговори тъжно братът на Сесил. — Не се ужасявайте, благородна, сеньора, разказвам това, което моряците и моите приятели ми казаха.

— Какво говорите?… О!… Това е ужасно! Кажете, сеньор, моля ви! — произнесе Анунциата, разтреперана.

— Уви, благородна сеньора, изглежда, че земетресението, което разтърси крайбрежието, е погълнало изцяло хубавия малък остров Санта Рока.

— Погълнали!… острова… но, моят съпруг, моето дете? Къде са?

— Радостен съм, че мога да ви съобщя, че вашият благороден съпруг е избягнал съдбата на обитателите на острова. Когато катастрофата се случи, Марино Маринели бе във Венеция, бе пленен и осъден на смърт от дожа, но в последния момент, когато палачът се готвил да изпълни смъртното наказание, венецианците въстанали, съборили управлението и акламирали вашия съпруг когото искали за изберат за дож на мястото на Луиджи Гримани.

— Значи, той е жив! Да бъде благословен Бог и небето да благослови вас, Антонио Нардо. Вие ме върнахте към живота.

— Да, благородна сеньора, граф Санта Рока е жив. Щастлив съм, че мога да ви уверя. Той е във Венеция, където народът го носи триумфално и иска да го провъзгласи за дож; но той е отказал тая чест и е избрал друг човек на своето място. Луиджи Гримани е мъртъв, както и голяма част от сенаторите и страшните съдии от Съвета на тримата, които тероризираха Венеция. Марино Маринели е отмъстил за баща си с кръвта на неговите палачи.

— О, каква радост! — въздъхна Анунциата. — Моето сърце бие до пръсване при мисълта, че скоро ще видя пак моя любим съпруг. Марино е жив! Той е в отечеството си и неговите съотечественици му отдават почит, каквато заслужава!… Но… аз не мога да повярвам, че Санта Рока не съществува вече! Това ми изглежда невъзможно!…

— Ако желаете, благородна сеньора, вие можете сама да си дадете сметка. Аз ще ви отведа точно на мястото, където беше Санта Рока, още утре с моя кораб, после… ще мога да ви отведа във Венеция, където ще намерите вашия благороден съпруг!…

— Вие сте много добър, сеньор, и аз ще ви бъда вечно признателна — отговори Анунциата, подавайки малката си ръка на рибаря. — Да, вие имате право… мястото, където беше Санта Рока, искам сама да си дам сметка за нещастието; после вие ще ни отведете във Венеция. Сестра Сесил и сестра Агнес ще ме придружат, понеже искам да представя моите две смели другарки на своя съпруг. Той трябва да им благодари, че са ме спасили от една сигурна и страшна смърт! След това ще ви отведем в някой манастир, където ще можете да продължите да прекарвате спокойни и щастливи дни, служейки на Бога и славославейки го, че е бил добър към нас. Той е, който ви позволи да ме спасите и закриля нашето бягство. Приемате, нали, мои сестри? Аз ще бъда така щастлива да ви представя на моя многообичан Марино!

— Ние приемаме на драго сърце, скъпа Анунциата — отговориха сестра Сесил и сестра Агнес, — ще бъдем много щастливи да видим твоя благороден съпруг!

Малката къща на Антонио Нардо се развесели тая вечер от радостните гласове на трите сестри кларистки. Антонио се зае да приготви три легла за своите три посетителки.

Бе убедил да останат няколко дни в Термоли, за да си отпочинат и възстановят силите си; после, преди да тръгнат за Венеция, Антонио щеше да отведе Анунциата и нейните другарки към мястото, където беше Санта Рока. На следния ден щяха да напуснат Термоли на път за Венеция.

Братът на сестра Сесил се зае през това време да приготви кораба си за предстоящото пътуване. Разнообразни провизии бяха натоварени на борда, понеже пътуването щеше да трае дълго.

Когато най-сетне Антонио съобщи, че всичко е приготвено и могат да тръгнат следния ден за Санта Рока, Анунциата почувства сърцето й да бие болезнено при мисълта, че не ще види вече скъпия остров, където се бе радвала на своето щастие като съпруга и майка.

На следната сутрин те се качиха на кораба. Корабът на Антонио Нардо бе една лека и здрава риболовна гемия. Платната й бяха украсени в чест на Анунциата, съпругата на големия благодетел.

Загрубели моряци, които съставляваха екипажа, се покланяха почтително пред младата жена, още в костюма на монахиня. Виждаше се в техните очи да блести радостта и удоволствието да направят услуга на своя Марино Маринели, довеждайки неговата скъпа жена.

Но днес още не се мислеше за отиване във Венеция. Трябваше да направят едно тъжно поклонение на Санта Рока, красавицата, както я наричаха Всички рибари от крайбрежието. Бедната Санта Рока. Тя би се появила един хубав ден, изпъквайки от вълните по една прищявка на водите, бе изчезнала, поглъщайки със себе си хилядите хора, които я обитаваха.

Котвата бе вдигната… Лекият бриз наду платната и малкият кораб тръгна гордо по сините води на Адриатика.

Със свито сърце Анунциата гледаше как се отдалечава брегът, позлатен от лъчите на изгряващото слънце. Морето бе синьо, с оня син цвят, свойствен на Адриатика. Дълга бразда следваше кораба, като красива тънка бяла риба.

Обгърнала с ръце раменете на другарките си, Анунциата оставяше своите мисли да плуват на воля по водите.

Това бе последното пътуване, преди голямото, това на следния ден, чиято цел щеше да бъде Венеция.

Нейните очи блясваха при мисълта, че щеше да види своя съпруг. Сълзи ОТ радост овлажняваха бузите, заруменели от пресния морски въздух. Тя бе красива в този прост костюм, без никакво украшение, освен белия послушнически воал, който бе запазила.

Корабът напусна скоро брега и тръгна с опънати платна към мястото, където беше по-рано Санта Рока, отечеството на изгнаниците и нещастниците.

Тя бе изпъкнала от водите, за да послужи за царство на изгнаника. Сега, когато отечеството го бе приело отново и бе му върнало правата, ревнивите вълни бяха я погълнали обратно, за да бъде пазена в гръдта на морето.

Надвечер, достигнаха мястото, където се издигаше тя преди един месец. В далечината се забелязваха островите Пиазон и Пелагоза, нейните големи сестри; но тя тя не съществуваше вече!

Залязващото слънце позлатяваше водите, под които тя почиваше. Нямаше нито следа от острова.

Анунциата гледаше морето. Сърцето й се свиваше болезнено при това зрелище и очите й се напълниха със сълзи. Тя плачеше над своето минало щастие, погълнато от измамните води.

Сесил я поддържаше и успокояваше.

— Нов живот ще започне за вас, скъпа приятелко — шепнеше тя. — Този остров изобразява всичките ви нещастия. Като него те ще изчезнат от живота ви.

— О — въздъхна Анунциата — вие имате право, скъпа Сесил; но колко ужасна е мисълта, че не съществува вече островът на нашето щастие, островът на Марино, който той бе украсил и бе направил люлка на своето дете. Но Санта Рока бе вярна. Тя изчезна, за да не падне в ръцете на неприятелите. Тази мисъл ме радва: други не ще тъпчат мястото на нашето минало щастие. Никога не ще те забравя и от дъното на сърцето си ти изпращам моето прости, о красива Санта Рока!

Ти беше твърде красива, затова ревнивото море те запази далеч от човешките погледи, А сега, да се върнем към пристанището! Утре ще тръгнем по морето по последен път; утре аз ще видя моя красив и многообичан роден град, в който моят Марино ме очаква!

Слънцето слизаше бавно към хоризонта, потъващо в морето с фееричен блясък. Като че ли природата образуваше славен апотеоз на потъналия под водите остров.

Вечерта настъпи бързо и бе пълна нощ, когато корабът се върна в пристанището. Антонио изглеждаше неспокоен. Преди да залезе слънцето морето бе станало бурно. Ясно бе, че се приближава буря. Но той не сподели предчувствията си с трите жени от страх да не ги ужаси и да не отчая Анунциата, която щеше да се страхува, че не ще може да тръгне на следната сутрин.

Когато се събуди сутринта, Антонио Нардо отърча до прозореца, за да разгледа небето. Уви! Предчувствията му се бяха сбъднали. Морето беше развълнувано.

Големи вълни е бели гребени се удряха дигата на малкото пристани, плискайки се високо. Големи черни облаци тичаха по небето, гонени от вятъра, който духаше откъм морето, предвестници на страшната буря, която настъпваше.

Няколко закъснели лодки се бореха усилено, за да се върнат в пристанището, преди бурята да се разрази с цялата си сила. Антонио Нардо бе нервиран, мислейки за мъката на Анунциата.

Абсолютно невъзможно бе де се тръгне по морето в подобно време; най-безстрашните биха отказали да извършат такова пътуване, понеже бурята предвещаваше да бъде ужасна.

Отчаян, Антонио отиде в стаята на сестра си, за да й съобщи лошата новина.

Бедната Анунциата — въздъхна сестра Сесил, — колко ще се натъжи от това забавяне! Най-сетне, всичко зависи от Бога! Може би. Той има причини да не ни остави да тръгнем сега. Пътищата на Провидението са неведоми.

56. Обратът

След тръгването на Мадлена Боргез, уважаемата майка Еулалия, изморена от разговора си, задряма малко. Тя не беше още добре, но всяка опасност бе отстранена.

Обаче тя не беше спокойна и въпреки сарказмите на Мадлена, знаеше по-добре от всекиго, че ковчегът на Анжелика бе празен. Тя би се заклела, че я е видяла в килията на сестра Сесил, но не можа да се увери веднага, понеже, смъртно уплашена от това внезапно видение, бе припаднала на прага на килията.

Връщайки се от утринната служба, сестра Сесил бе намерила сестра Еулалия и с помощта на две други монахини я бе пренесла в нейните апартаменти.

Вследствие на този изпитан ужас сестра Еулалия бе се разболяла. Щом можа да събере мислите си, след страшната треска, тя бе поставила сестра Сесил в една затворническа килия и бе накарала да претърсят нейната стая от пода до тавана, обаче нищо не бе открито. Впрочем, сестра Еулалия бе убедена, че не се е измамила.

След заминаването на Мадлена тя, прочее бе задрямала но сънят й бе смущаван от страшни видения: виждаше трупове и бели призраци, които изпъкваха пред нея и си отмъщаваха жестоко, като я душеха. Тя мислеше, че усеща как костеливи ръце стискаха гърлото й и после я оставиха, за да я подхванат отново и да я хвърлят в ужасен страх.

Внезапно бе разбудена от една монахиня прислужница, която, цяла трепереща, й съобщи, че шамбеланът от палата Латеран, изпратен от папа Павел V, бил дошъл да иска списъка на монахините от манастира.

Сестра Еулалия побледня при това съобщение. Тя се запита с каква цел светият отец искаше списъка и какво би могло да го интересува.

Както всички хора с неспокойна съвест, тя се страхуваше всеки момент от катастрофа, от разкриване на престъпленията й.

Както е известно, тя изпрати в палата Латеран една малка интелигентна монахиня, която, вярваше тя, ще съумее да защити интересите й и не ще разкрие това, което би я изложило.

След като й даде наставления, тя й връчи регистъра и й каза да тръгне.

Може да се предполага с какво нетърпение Еулалия очакваше завръщането на пратеницата си.

Но, когато последната й разказа за своето посещение и че бе видяла лично Марино Маринели при папата, Еулалия побледня ужасно и й се стори, че сърцето й престава да бие.

Марино Маринели! Възможно ли е това? Господи! Какво се е случило?

Обзета от ужасно безпокойство, тя не можа да остане дълго време върху леглото си.

Бе привършила тоалета си, когато шумът на една кола, движеща се по пътя, я накара да потрепери.

Господи, ако това беше той! Тя отърча към прозореца.

Една папска кола бе спряла пред вратата на манастира. Един човек слезе. И този човек… бе Марино Маринели!

Скрита зад завесата на прозореца си, сестра Еулалия, с туптящо сърце наблюдаваше пристигането на чужденеца.

Той пресече двора на манастира. След няколко минути щяха да дойдат да й съобщят за посещението му!

Трябваше ли да го приеме? За какво би дошъл тук, ако не за да пита какво е станало с Анунциата?

А той бе приет от Негово Светейшество!

Сестра Еулалия трепереше с тяло.

Тя най-малко очакваше това посещение.

Но трябваше да реши, да го приеме ли?

В същия момент една монахиня дойде да съобщи за посещението на граф Санта Рока и вземайки внезапно решение, сестра Еулалия направи знак да го въведат в стаята, в която се намираше.

Тя не се чувствуваше твърде силна, за да слезе в салона, и предпочете да го приеме в своите частни апартаменти, чувствайки се по-добре в тази стая.

Беше твърде развълнувана и трябваше да събере цялата сила на волята си, за да не потрепери, когато Марино Маринели влезе в стаята й.

Тя го разгледа обстойно, както умеят да вършат това жените, без да бъдат забелязани, и констатира, че той бе се променил много от последния им разговор. Бе станал по-сериозен, по-важен; тъжните дни, които бе прекарал, бяха сложили своя отпечатък на тъга върху това още младо лице, но узряло чрез живота.

Той се поклони дълбоко пред игуменката.

Тя едва отговори на поздрава му, толкова се страхуваше.

Тя подкачи разговора, щом сестрата прислужница напусна стаята.

— Желаете ли да ме извините, сестро — каза той е глух и тъжен глас, — че дойдох да ви обезпокоя във вашето спокойно убежище. Не ида с упрек на устните да ви искам сметка за делата. Не. Ида просто да ви помоля да ми отговорите откровено на моя въпрос: Анунциата, моята скъпа жена, действително ли е мъртва? Завинаги ли е загубена за мен?

— Уви да, граф Санта Рока — отговори студено игуменката. — Вие сте могли да го видите по списъка на монахините от манастира. Сестра Анжелика почина на следния ден след приемане на расото. Монахините я намериха умряла върху една пейка в градината.

Марино не отговори.

Сестра Еулалия можа да си даде сметка колко страдаше нещастникът и в този момент една триумфална светкавица блесна в студените и омразни очи на игуменката.

Марино издигна глава и поглеждайки я право в лицето, каза:

— Не ви ли се струва чудно, сестро, че Анунциата е умряла тъкмо на следния ден след вземане на воала? Не сте ли викали лекар да прегледа мъртвата?

— Действително тази смърт ни се стори чудна, но тъй като ние нямахме никакво основание да вярваме, че тя сама е пожелала смъртта, ние я погребахме, както повеляват правилата и това е всичко.

— Не знаете ли нищо повече за нейната смърт, сестро? Моля ви, кажете! В името на Христа, моля ви! Нямате ли някоя следа, която би ме упътила? В името на нашата света религия, кажете ми, мадам! Чувствувам, че вие знаете повече, отколкото казвате. Имайте милост към отчаяния съпруг!

Сестра Еулалия изглежда се колебаеше. Един голям обрат стана внезапно в нея. Тя почувствува колко лоша и срамна бе омразата, която изпитваше към този човек, за да угоди на своята неблагодарна приятелка Мадлена Боргез.

Най-сетне, виждайки умоляващите очи на Марино устремени в нея, тя почувствува сърцето си да се смекчава и омразата й да се разпръсква под топлината на тази голяма скръб.

— Чуйте ме, граф Санта Рока! Реших да ви кажа всичко, което се е случило през последните дни в манастира. Вашата жена, Анунциата или по-скоро сестра Анжелика, е мъртва. Ние я намерихме една сутрин върху пейка в градината; на следния ден я погребахме. Дотук няма нищо неестествено, нали? Но нещата не станаха така. Дали това не е халюцинация? Не зная нищо. Дали е действителност? Не мога да го твърдя, но колкото повече мисля, по-сигурно ми изглежда. Във всеки случай, няколко дни по-късно, посещавайки килиите на моите монахини, забелязах един бял силует, приличащ удивително на вашата жена. Слязох в избите, където тя бе погребана. Нейният ковчег бе празен. Нещо повече, две от моите монахини, в килиите на една от които ми се стори, че видях сестра Анжелика, са избягали от манастира. Току-що ме предупредиха. Не зная нищо повече, сеньор; но предполагам, че вие ще можете с тия няколко указания да откриете най-сетне истината!

— Възможно ли е, благородна игуменке? — извика Маринели, обзет от надежда. — Истина ли е?

— В името на Христа, заклевам се, че казвам самата истина! А сега, сеньор Маринели, аз се чувствам твърде уморена, понеже съм много болна и ви моля да ме оставите да си почина. Нямам повече какво да ви кажа и вие сам трябва да намерите следата на двете монахини, които са тръгнали от манастира през деня.

Марино се поклони пред игуменката Еулалия, без да каже нито дума. Той излезе от манастира с надежда в сърцето. Тази жена бе се смилила към него, бе му казала истината. Кой знае? Всяка надежда не бе загубена за него. Той може би щеше да намери любимата си…

57. Наказанието

Да се върнем за момент при Мадлена Боргез, която оставихме на грижите на Джиозо Маршез, в малката горичка, близо до развалините на храма на Венера.

Джиозо не знаеше какво да прави с припадналата жена. Той размишляваше една секунда, после, спомняйки си, че манастирът на кларистките е наблизо, остави за момент безчувственото младо момиче върху мъховата постеля, за да потърси помощ.

Но нямаше нужда да отива така далече, понеже, излизайки от гората, той видя коларя на папата Боргез, който заедно с колата очакваше на пътя завръщането на господарката си.

Джиозо бързо постави слугата в течение на случилото се с младото момиче и двамата отърчаха бързо да я вземат, за да я поставят в колата и да я пренесат при баща й.

Тя още не беше се съвзела от своя продължителен припадък, когато докторът на папата, повикан от Франческо Боргез, дотърча при красивата болна.

Уви! Мадлена бе обзета от силна треска и лекарят се произнесе, че тя има поражение на мозъка.

Ужасните събития, разказани от Джиозо, смъртта на нейната приятелка и над всичко самоубийството на нейният годеник бяха поразили духа на младото момиче дотолкова, че то в течение на две седмици беше между живота и смъртта.

После, когато треската й премина, Франческо Боргез забеляза, за своя голяма скръб, че неговото дете бе загубило разума.

Без да бъде напълно луда, Мадлена бе засегната от една тиха лудост, ужасно мъчителна за тоя баща, който обожаваше дъщеря си.

Мадлена не си спомняше вече нищо, освен някои малки събития от своето детинство.

Когато Павел V бе уведомен за състоянието на своята племенница, той помисли, че това наказание е от Бога, който наказваше така Мадлена за страшното престъпление, което бе извършила, лишавайки Марино Маринели от любимата му съпруга и, кой знае?… може би желаейки да изчезне завинаги.

58. По следата

Излизайки от манастира, Марино Маринели отиде бързо до хана в Рим, където го очакваше неговият верен Горо, за да го постави в течение на събитията.

Горо, който вече оплакваше тъжната смърт на своята млада господарка, не можа да повярва на ушите си.

— Как! Анунциата не беше мъртва, както папата бе съобщил!

И сестрата игуменка бе, която бе предупредила Марино Маринели, своя неприятел, за тия странни събития.

Как тая жена бе променила внезапно държанието си? Сигурно бе се уплашила от ужаса на наказанието, което можеше да й наложи папата, понеже Горо не вярваше, че божествената милост може да намери място в коравото й сърце.