Мистериум

14

— Рожденото ми име е Беатрис Стърми — започна тя, — дъщеря на манифактурист. Познавах лейди Ема отпреди да се омъжи. След като бракът се уреди и стана невеста на сър Уолтър, тя ме покани за своя компаньонка. Приех. Лейди Ема беше изтънчена, мила и добросърдечна. Влязох в нейното домакинство.

— А бракът?

— Тя изглеждаше щастлива. Забременя и роди на сър Уолтър син.

— Знаеше ли ти за тайния живот на сър Уолтър, за неговите нечестиви деяния, скривани под плаща на нощта?

— Сър Хю, аз знам много малко. Сър Уолтър винаги беше усмихнат, макар че аз бих използвала по-скоро думата ухилен. Позволяваше си волности, ръцете му шареха. Често го забелязвах да ме зяпа похотливо. Един път се опита да ме съблазни, но аз го отблъснах. Заплаших го, че ще кажа на съпругата му, макар никога да не го сторих, не ми даваше сърце. Тя изглеждаше щастлива. Сър Уолтър обаче все гледаше да създаде впечатлението, че е сключил неравен брак, с жена под неговото положение, това беше част от цялото му надменно поведение. Той обичаше да подчертава колко е умен и проницателен, колко много го уважават в съда в Уестминстър.

Лейди Ема и аз често получавахме покани да присъстваме на най-различни пиршества и именно на едно от тях аз срещнах Бонифас Ипгрейв. Той беше добър, обещаващ служител, сър Хю; кой знае, можеше да се издигне и до такъв висок пост, като теб самия. Беше умен, работлив, духовит и мил. Имаше голяма страст към хазарта, но беше добър в тази игра. Един път ме дръпна настрани и ми показа печалбата си, пълна кесия със злато.

— И ти му повярва?

— Да, повярвах му и винаги ще вярвам, че той не беше убиец. Аз познавах Бонифас Ипгрейв. Споделях леглото му. Той имаше добро сърце и чиста душа; беше човек на честта, посветил се на истината. Ето заради това си признавам сега, а не защото се страхувам от болката или да не изпадна в немилост. — Тя се наведе и стисна ръката на сина си. — Дойде време за истината. Аз допуснах ужасна грешка, както и лейди Ема. Така и не разбрахме колко злост се криеше дълбоко в сърцето на Ившам. О, аз си имах някои подозрения за него, но все си обяснявах със съдийските му задължения това, че често се измъква навън след мръкване за някакви тайни срещи, или пък че разни нощни птици посещаваха къщата.

— Имаш предвид такива като Джайлс Уолдън и Хюбърт Монаха?

— Да, на няколко пъти го видях в тяхната компания. Поначало такова нещо би могло да се случи трудно, но след като се опита да ме прелъсти, аз държах под око и Ившам, и всичко, което той правеше.

— Но никога не разбра какви са истинските му отношения с тях?

— Никога. Нима ти самият нямаш — попита тя насмешливо — свои доверени лица сред престъпниците в Убежището при Уестминстър? Мислех, че именно така стоят нещата и при Уолтър Ившам.

— Докога?

— До деня, в който господарката ми бе убита. Отидохме да посетим един приют. Както казах, лейди Ема имаше добро сърце. Тя винаги казваше, че притежава повече, отколкото й е нужно и винаги беше готова да сподели остатъка с бедните. Смрачаваше се, вечерта бе мъглива. Бързахме по една крива уличка, когато някой извика името на лейди Ема. Тя се обърна, отметна качулката си и в този миг те се хвърлиха върху нас, размахвайки блестящите си ками. Бяха с качулки и маски, но аз познах долната част на грозното лице на Хюбърт Монаха.

— Как успя да избягаш?

— Благодарение на лейди Ема. Бях изненадана, сър Хю. Знаех, че е мила и добра, но в онази нощ тя показа и храброто си сърце. Извика ми да бягам, и дано Бог ми прости, аз го направих — грях, който винаги ще ме преследва. Моята господарка беше паднала на колене, а двамата мъже стояха над нея. Както казах, имаше мъгла, светлината беше съвсем слаба. Аз бях просто едно младо момиче. Уплаших се и побягнах в нощта. — Тя замълча. — И докато тичах, осъзнах, че Ившам може да има пръст в това нападение; онези мъже ни очакваха. Имах малко пари в себе си и взех лодка до Уестминстър. Бонифас беше там. Казах му какво се е случило. В началото не можеше да повярва, но после, когато се разнесе новината за смъртта на лейди Ившам, той ме скри. Така започна и нашата връзка. Бонифас беше верен и предан мъж. Първо мислех, че трябва да се крия, докато Ившам ме забрави. После обаче се появи Мистериум и започнаха убийствата. Бонифас се прибираше у дома и обсъждаше проблема с мен. Той вярваше, че убиецът сигурно е високопоставен служител, някой от тези, които се занимават със слуховете от града. Беше разпрострял мрежата си много нашироко. — Тя се усмихна леко. — Знаеш ли, сър Хю, той споменаваше и теб. Наричаше те „тихият“, човекът, който предпочита да наблюдава, вместо да говори, смяташе те за надежден млад служител.

— Тогава служех в съдебната канцелария на Зеления печат. Продължавай, мистрес.

— Бонифас започна внимателно да наблюдава Ившам. Той беше много умен; често се измъкваше нощем, за да слухти и да се оглежда какво става около Ившам. Колкото и странно да е, той хранеше симпатии към този човек. Към Инглийт обаче се отнасяше съвсем различно, наричаше го нечиста твар, злостната сянка на Ившам.

Тя замълча.

— Мистрес?

— Бог да ми прости! Аз го окуражавах в тези мисли. Докато служех при лейди Ема, Инглийт все се навърташе наоколо, като някаква пагубна сянка. Не човек, а змия! Не обичаше жените, с изключение на най-скъпите проститутки в Чийпсайд, поне така се говореше в нашето домакинство.

— Ившам и Инглийт сигурно са те издирвали?

— Бонифас беше умен. Официално и открито той живееше заедно със сестра си, но нае тайна квартира за мен на Патерностер Роу. Благодарение на заплатата, която получаваше, както и на печалбите си от хазарта, той имаше възможност да обзаведе хубаво стаите ни и жилището ни беше топло и уютно. Предположението ти е вярно. Приех друго име, Матилда. Винаги съм била сръчна с иглата и изкарвах добри пари като шивачка. Времето си минаваше. Бонифас беше зает с работата си — с едно или с друго, но това, което той наричаше мрежата на Ившам, сякаш просто го хипнотизираше. Той започна да си дава сметка, че Ившам явно разширява властта и влиянието си далеч отвъд Уестминстър. Не можеше да се определи връзката между Ившам и Инглийт; нечестив съюз ли бе това? Беше ли Ившам невинен във всяко злодеяние? Инглийт ли беше виновният? Или Ившам просто си затваряше очите за злодеянията на своя подчинен? Той се отнасяше с проблема така, както някой учен се занимава със сложен логически проблем, конструирайки ребуси, съчинявайки стихове…

— Аз стоя в центъра невинен — прекъсна я Корбет, — и соча към четирите ъгъла.

— Да, да — отвърна Беатрис, — това беше един от тях. Бонифас обаче беше твърдо убеден в едно свое заключение. Той истински вярваше, че чрез Ившам и Инглийт ще успее да разобличи Мистериум. Всъщност никога не ми каза подробностите, макар да изброяваше имена, възможности. Все се връщаше към смъртта на лейди Ема. И към замесените. Беше убеден, че коронер Флешнър е могъл да направи повече, и се чудеше дали му е било платено или е бил изнудван от Инглийт или Ившам, или пък и от двамата. В дните преди смъртта на Бонифас…

— Значи ти си сигурна, че той е бил убит? — попита Корбет.

— Бонифас никога не би ме напуснал. В онези дни той беше извънредно зает, толкова погълнат от проблема, че аз не успях дори да му кажа, че съм бременна, че очаквам дете. После се случи нещастието. В квартала плъзнаха слухове, че Бонифас Ипгрейв е бил арестуван в Съдърк, но е избягал в „Сейнт Ботълф“, в Крипългейт. Исках да го посетя, но той ме беше предупредил да бъда много предпазлива, особено по отношение на Инглийт. В действителност дойдох дотук, но църквата беше строго охранявана от войници и пристави. Уплаших се и се укрих, а после Бонифас изчезна. Да, чувах слухове, клюки, брътвежи, които с времето постепенно затихнаха. В сърцето си знаех, че Бонифас е мъртъв. Ако беше жив, ако се беше измъкнал, той щеше да се върне у дома, при мен. — Гласът й затрепери. — Тревожех се за себе си — тя се пресегна и стисна ръката на сина си, — и за детето, което носех. Избягах и се скрих при далечни роднини в Уинчестър, където се роди Стивън. Отново приех друго име и се представих за вдовица. Един възрастен търговец на вълна, богат и добър човек, поиска ръката ми. Той прие Стивън като свое дете, даде му образование, изпрати го на училище, а после и в Оксфорд…

— Според теб — попита Ранулф, — дали Ившам е подозирал, че Бонифас те е подслонил? Възможно ли е това да е била още една причина, за да се настрои срещу него?

— Може би — промърмори Беатрис, — но каква опасност бих могла да представлявам аз за Ившам? Просто компаньонка, която е избягала, когато господарката й е била убита.

— Кажи ми тогава — прекъсна я Корбет и напомни: — Ти си под клетва. Питам те, в името на верността ти към краля, казвала ли си някога, на когото и да е друг, освен на сина си това, което изповяда пред мен?

— Не — отговори тя категорично. — Ах, за Бога, как ми се иска да можех да кажа, че съм го направила. Знам какво възнамеряваш да докажеш, сър Хю.

— Стивън Есколиър — повиши глас Корбет, — известен още като Калугерицата, ти си млад, енергичен, образован. Имал си мотива и силата да убиеш Уолтър Ившам, неговия довереник Инглийт, Уолдън и Хюбърт Монаха. Коронер Флешнър също с имал вина спрямо твоята майка, затова той също умира. Приемал си за виновна и Кларис, втората съпруга на Ившам, защото е била негова съпруга. Убил си нея и мъжа, който се е опитал да я защити, Ричард Финк. Също така си влязъл в църквата и си се опитал да убиеш сина на Ившам, отец Джон. В някои случаи си приемал името на баща си, друг път си подражавал на Мистериум, убиеца, когото баща ти е преследвал. Доказателствата срещу теб натежаха много. Можеш ли да ми посочиш някаква причина, поради която да не те изправя пред кралския съд по обвинение в убийство?

— Не, не — изплака Беатрис, — не, това не е възможно.

— Мистрес, кой друг знаеше това, което знаеше ти? Или синът ти е виновен, или и двамата сте виновни! Не забравяй, че ще трябва да отговаряш за собствената си простъпка, за това как си избягала при нападението над твоята бивша господарка, лейди Ема.

— Знам, знам — прошепна Беатрис. — Да цитираме Писанието, „моят грях е винаги пред мен“112. Знам, че един ден ще трябва да платя тежката му цена.

— Мастър Стивън — изправи се Корбет, — какво ще кажеш ти?

Обвиненият писар, пребледнял и напрегнат, в отговор само го загледа втренчено. Той отвори уста, но после я затвори и се взря умолително в майка си.

— Сър Ралф?

Сандуик скочи на крака и изкрещя няколко кратки заповеди на стражите до вратата. Калугерицата се отърси от страха си.

— Те го заслужаваха — извика той и се хвърли към Корбет. Чансън се озова за миг зад него и го сграбчи за рамото, а Ранулф заобиколи тичешком масата и му помогна да избута Калугерицата назад.

— Те го заслужаваха — изкрещя той отново. — Те убиха баща ми и стига да им се удадеше възможност, щяха да убият и мен. Божието правосъдие ги настигна и те умряха заради греховете си. Аз не съжалявам за нищо, чуваш ли, кралски служителю? — Той облиза устните си. — Но аз съм невинен! — извиси се гласът му.

— Срещу теб има много обвинения — приближи Корбет и го потупа по гърдите. — Едно ужасяващо убийство подир друго, после и онзи метеж в Нюгейт и клетите невинни, които загинаха вътре, в тази църква и около нея. — Той сграбчи китката на Калугерицата и просъска: — Мислиш ли, че само защото си писар и духовно лице, ще можеш да се позовеш на привилегията за неподсъдност на духовенството, и че влиятелните ти приятели Стантън и Бландфорд ще ти помогнат? Ще ти кажа нещо, сър. — Той не обърна внимание на сърцераздирателните ридания на Беатрис, която седеше отчаяна, напълно сломена духом на стола си, — ти никога няма да бъдеш свободен човек. Сър Ралф, нареди на стражите си да откарат мастър Калугерицата в Тауър. Да го затворят в централната кула.

— А майка му? — попита комендантът.

Корбет се приведе към Беатрис и отдръпна ръцете от лицето й.

— Мистрес, доказателствата срещу твоя син са много сериозни, както и тези срещу теб. Можеш да се върнеш в дома си. Ако се опиташ да избягаш, това ще се приеме като доказателство не само за твоята собствена вина, но и за тази на сина ти. Ако бъдеш заловена в бягство, може да бъдеш обесена незабавно. Разбираш ли ме? Трябва да си наясно със закона и с наказанията, които той предвижда.

Беатрис, с призрачно бледо лице и с треперещи устни, го гледаше потресено.

— Мастър Сандуик, прати някой да съпроводи мистрес Беатрис до дома й. Ти, Калугерица, отиваш в Тауър. Може би кралските следователи ще могат да изтръгнат истината от теб.

— Няма да бъда подлаган на изтезания — прошепна Калугерицата.

— Това, което си направил — бързо го прекъсна Корбет, — е работа на съда. Махнете този човек оттук!

Калугерицата се отърси от шока и се опита да се отскубне от стражите си, крещейки проклятия срещу Корбет, а после се обърна просълзен към майка си, която, придружавана от двама стрелци, сломена от скръб, го следваше отзад. Процесията напусна църквата и вратата се захлопна зад тях. Сандуик грабна портупея и плаща си от своите оръженосци и докато се запасваше, попита Корбет дали работата е приключила. Той отговори утвърдително и се накани да отиде в нефа, но в този момент Ранулф го дръпна за ръкава.

— Доказателствата срещу Калугерицата са много сериозни. Изповедта на собствената му майка беше достатъчно осъдителна. В крайна сметка, кой друг е знаел? — Той посочи към нефа. — Не и те, със сигурност.

Корбет кимна, нямайки търпение да се присъедини към тримата, които продължаваха да стоят в нефа. Те бяха наблюдавали развитието на драмата и сега гледаха очаквателно към него.

— Сър Хю?

— Да, Ранулф?

— Калугерицата няма бойно куче. Ти дори не спомена за опита за убийство срещу теб.

— Мисли! — Корбет се върна към него. — Мисли, Ранулф. — Той повиши глас, и думите му отекнаха в огромното кухо пространство на празната църква. — Калугерицата е привикнал да се разправя с престъпниците в Убежището на Уестминстър и Уайтфрайърс113, също както и ние. В този град можеш да наемеш дузини убийци. Сигурен съм, че той е правил именно това. Слава Богу, той се провали. Ще бъда благодарен — той махна с ръка около себе си, — ако се погрижиш да загасят мангалите, свещите и кандилата. Заключи тази църква след мен.

— Ще го сторя, а после…

— А после, какво Ранулф?

— Имам малко работа в града — усмихна се Ранулф, нямайки търпение да избяга от тежкия, проницателен поглед на Корбет. — После трябва да го отпразнуваме, сър Хю. Ще се върнеш ли в имението си в Лейтън?

— След известно време — отвърна му Корбет. — Когато това наистина приключи.

Той мина през нефа и отиде при брат Кътбърт и Аделиша, която се бе облегнала на ръката му. До тях отец Джон вдигна ръка за благословия.

— Сър Хю — попита свещеникът, — истина ли е това? Чухме част от думите ти. Калугерицата ще бъде ли обвинен в тези ужасни убийства?

— Той със сигурност ще се изправи пред кралския съд.

— А майка му? — попита брат Кътбърт.

— На нея също ще й бъде предявено обвинение. — Корбет приближи до отец Джон и му протегна ръка. Ръкостискането на свещеника беше вяло, пръстите му — студени.

— Съжалявам — промълви Корбет, улавяйки погледа му. — Майка ти е била жестоко убита. Казвам ти, сър, жената, която нарича себе си мистрес Беатрис, ще отговаря за много неща.

— Възможно ли е и тя да е била съучастница? — попита отец Джон.

— Със сигурност — отговори Корбет, — и аз те уверявам, че когато Калугерицата бъде изправен на съд в Уестминстър Хол, всички вие ще бъдете там за да чуете доказателствата.

Беатрис Есколиър забоде иглата си в сложната бродерия на брокатената покривка, върху която работеше, вдигна глава и се огледа в малката, но удобна и слънчева дневна на горния етаж в малката къщичка на Майтър Стрийт. Тя отмести столчето за крака и простря ръце, за да улови топлината, идваща от огъня, който весело бумтеше в покритата камина. Взря се в изваяните лица на фавни, които украсяваха полицата над камината и се замисли за сър Хю Корбет, толкова умен, толкова проницателен, с ум като стрела, насочена право в целта. В много отношения той й напомняше за Бонифас, целенасочен, решителен. Тя погледна към затворения с капаци прозорец. Още един ден беше изминал. Независимо от това, което Корбет беше казал, нищо не се беше случило. Тя си беше тук, в топлата, благоуханна стая, но Стивън чезнеше в студените тъмници на Тауър. Тя беше молила за него, беше настоявала да го види, но Корбет бе непреклонен. Трябваше да стои тук и да чака.

Беатрис въздъхна, стана и запали роговия фенер, поставен върху полираната повърхност на черния дъбов скрин, а после и свещите в свещниците. Езиците на пламъците лумнаха и се замятаха нагоре, хвърляйки великолепни отблясъци върху чашите, каните, бокалите и сребърните подноси на полиците, седефеното разпятие и златните и сребърни нишки на гоблените, покриващи стените. Тя се върна обратно на стола си пред огъня, ръката й докосна псалтира върху малката масичка до нея. Може би трябваше да се помоли? Премести свещника, взе книгата и я отгърна на любимата си молитва, Благословията на Симеон114. Всеки път се възхищаваше на изящната, прецизно изписана рисунка, която украсяваше главната буква „Б“. Младият духовник, който бе изобразен на нея, облечен в зелен жакет и бял панталон, седнал на църковна скамейка с молитвеник в ръце, винаги й напомняше на Бонифас.

Беатрис заплака тихичко. Тя се облегна назад на стола си и се отдаде на спомените, обгърната от силната топлина. Ако притвореше очи в пъстрата светлина на стаята, можеше да види как нейният любим се взира в нея, както винаги, с прекрасната си усмивка. И тя затвори очи, но в този миг я стресна почукване на входната врата. Вдигна свещника и излезе в ледения коридор. Студът от каменните плочи на настилката проникваше през меката топлина на пантофите й.

— Кой е? — попита тя.

— Мистрес, аз съм, отец Джон. Дойдох да видя дали при теб всичко е наред и да те уверя, че не храня лоши чувства.

Беатрис прехапа устни, извади резетата от горния и долния край на вратата и я отвори. Светлината бързо гаснеше. Пастор Джон свали шала от устата си и потропвайки с крака, й се усмихна, като същевременно измъкна от големия си плащ малка запушена манерка и я размаха.

— Мистрес, умирам от студ, а това е силен кларет, най-добрият от лозята на Гаскония. Ако се подгрее с горещ ръжен и се смеси с малко нарязани ябълки и индийско орехче, ще стане чудесен, сгряващ сърцето пунш.

— Влез, отче, заповядай вътре.

Свещеникът мина покрай нея и тя затвори вратата.

— Залости ли я?

— Не, отче. Твоето присъствие тук сега е достатъчна защита — усмихна се Беатрис и му посочи вратата на дневната. — Заповядай. Влез и се стопли. — Тя се засуети около него, придърпа му стол, така, че свещеникът да може да седне до огъня. Отец Джон развърза плаща си, свали ръкавиците си и се настани, протягайки ръце към топлината.

— Мистрес — усмихна се той, — отпуши манерката, нека пийнем нещо сгряващо.

Тя бързо се подчини и най-напред свали два калаени бокала от полицата над камината. Постави ги на масата, махна запушалката на манерката и ги напълни, после пъхна два малки ръжена в горящите главни и тръгна към кухнята, за да потърси ръсачката с индийското орехче. Тъкмо стигна дотам, когато вратата на дневната се отвори и тя стреснато се обърна. Сър Хю Корбет, следван от двамата си верни помощници, Ранулф и Чансън, влезе вътре. Отец Джон скочи на крака.

— Сър Хю, дори не ви чух…

— Не би и трябвало — Корбет натисна свещеника по рамото, принуждавайки го да седне отново на стола си. — Ранулф, помогни на мистрес Беатрис да настани всички ни удобно. — Той посочи към един покрит с дамаска стол. — Аз ще седна тук, до нашия добър отец Джон. — Изпълненият му със сарказъм глас накара свещеника рязко да се обърне. — О, между другото — Корбет посочи към пояса около кръста на свещеника, на който висеше ножница с дълга кама, — свали това, сър.

Отец Джон се подчини. Корбет взе пояса и го постави от другата страна на стола си. Ранулф беше придърпал друг стол, така че да седне плътно до дясната страна на свещеника. Чансън, въоръжен с малък арбалет, застана до вратата. Корбет одобрително подуши въздуха.

— Ароматни билки, хубаво месо и отлично вино. — Той вдигна манерката. — Ти ли донесе това, отче?

— Да, малък дар, който реших да споделя с мистрес Беатрис. Исках да я успокоя.

— Точно щях да правя пунш — раздразнено се сопна Беатрис от мястото, на което бе застанала, до вратата на малката си кухня.

— Защо да се хаби такова хубаво вино за пунш? — Корбет вдигна един от бокалите и го тикна пред свещеника. — Пий. — Усмивката му се стопи. — Пий! — повтори той.

Отец Джон само го изгледа в отговор, а лицето му цялото се изопна от напрежение.

— Пий — прошепна Ранулф, оголвайки камата, която до този момент бе крил в ръката си. Той забоде връхчето й под брадичката на свещеника, а Беатрис нададе лек вик на протест, който замря, когато отец Джон бутна чашата.

— Нещо не ми се пие вино, сър Хю, не точно сега. Трябва да си вървя…

Камата на Ранулф отново се показа.

— Мистрес — предупреди я Корбет, — не си и помисляй да пийнеш и глътка от този дар. Сигурен съм, че е смъртоносно отровен. — Той потупа отец Джон по рамото. — Ти си истински син на баща си, в толкова много отношения. Дойде тук като вълк в овча кожа, за да довършиш играта, да убиеш и последния човек от твоя унищожителен списък.

— Калугерицата е убиецът — каза остро отец Джон. — Калугерицата е в Тауър заради престъпленията си, нали!

— И може да си остане там — със същия тон му отвърна Корбет. — Мастър Есколиър ще трябва да отговаря за много сериозни неща, освен ако негова светлост кралят не реши другояче, а аз мисля, че е възможно да го стори. Ще му бъдат поставени определени въпроси за бунта в Нюгейт, но що се отнася до последното, което се случи в „Сейнт Ботълф“, то в основата си беше постановка. Разбрах, че нещо не е наред, че има някаква грешка. Калугерицата винаги е отричал, че той е автор на писмата от „Страната Кокейн“.

— Какво?

— О, я не се прави на невинен! Има толкова много нерешени въпроси. Така и не проумях защо Калугерицата ще убива мистрес Кларис и нейния любовник Ричард Финк.

— Аз не…

— Постоянно си задавах един и същ въпрос — спокойно продължи Корбет. — Кой знаеше истината за злодеянията на Ившам? Най-вероятно мистрес Беатрис. Тя на свой ред призна, че единственият човек, на когото е казала някога, е бил нейният син, писарят, който нарича себе си Калугерицата. И не излъга. Просто е пропуснала един важен факт — грехът, който я преследва от години. — Корбет погледна към Беатрис. — Не е ли истина това, мистрес? — Той не изчака отговор, а се обърна отново към свещеника, наблюдавайки очите му, играещи, променливи, убягващи, като очите на всички убийци, когато търсят изход от капана, в който са хлътнали. — Била е с майка ти в нощта, когато тя е загинала. Оттогава насам мистрес Беатрис е преследвана от чувството за вина, което непрестанно терзаело душата й. И така, на последните коледни пости, при подготовката за Коледа, тя е направила пълна изповед. Със сигурност си спомняш случая, нали, отец Джон. Архидяконът на „Сейнт Пол“ всяка година подканва гражданите на Лондон да получат опрощение. В църквата се сбират свещеници от целия град. Те застават в редици по дължината и ширината на нефа, скрити зад паравани, за да могат каещите се, притеснени от това, което трябва да изповядат, да нашепват греховете си анонимно. И както става в живота, случайността — или милостивият Бог — може да ни поднесе най-необичайни съвпадения. Мистрес Беатрис отишла да изповяда греховете си в „Сейнт Пол“. Направила го в най-големи подробности — разказала на свещеника всичко: за убийството на Ема Ившам, за бягството си, за подозренията си спрямо сър Уолтър, за възможното му съучастие в гибелта на съпругата му, за сатанинския му съюз с разни дяволски изчадия като Уолдън и Хюбърт Монаха. И най-важното, изповядала, че все още се чувства като страхливка, която е предала господарката си.

— Тя не се е изповядвала пред мен.

— О, отец Джон, мисля, че е станало точно така. Да, няма доказателства — Корбет чукна по чашата с виното, — освен това тук, твоята единствена и ужасна грешка. Вярно ли е? — Той изправи гръб на стола си. — Подозирах те въпреки твоето боязливо, плахо държание. Ти винаги имаше на разположение някаква история, някакво извинение, че си бил някъде другаде, когато бяха извършвани всички тези ужасяващи, грозни деяния. — Корбет вдигна ръка. — Само в един случай алибито ти се пропука, беше твърде многословно, твърде нагласено, твърде гладко.

— Какво имаш предвид? — възрази ядно отец Джон.

— Това нападение срещу теб в „Сейнт Ботълф“. — Корбет спря, за да изчака Беатрис, която отиде до кухнята, за да си донесе стол, а после седна на него, загубила ума и дума и загледа и заслуша като хипнотизирана. — Според теб, отец Джон, нападателят влязъл в ризницата през външната й врата. Бил си ударен, повален и завързан.

— Сър Хю, аз бях наранен, сам видя белезите по лицето ми.

— Не, не — продължи Корбет, — получил си ги по време на борбата с мастър Финк. Но да оставим това за малко. Не си бил удрян и повалян. Не си отишъл просто да наобиколиш „Сейнт Ботълф“. Отишъл си в църквата като убиец, с отрязаните глави на жертвите си, Кларис и мастър Финк. Сложил си ги в онзи кръщелен купел, като знак на отхвърляне на всичко, в което някога си вярвал. После си се върнал в ризницата и си зачакал мастър Флешнър. Бил си го поканил предварително, в определено време, за да стане твой свидетел; той също е твоя жертва, както и останалите. Имал си готово, преплетено въже, което си нахлузил на глезените и китките си. Какво по-лесно от това? Когато мастър Флешнър ти се е притекъл на помощ, не би могъл да забележи подробности — не и клетият, изнервен Флешнър, в тази ледена, пуста ризница, отчаяно опитващ се да освободи нещастния отец Джон. Ти със сигурност си се подготвил добре. — Корбет се надвеси и докосна малката, заздравяваща рана върху челото на отец Джон. — Дори си се порязал сам, уж че убиецът те е белязал и е бил на път да изреже буквата „М“.

Разбира се, всичко това е шарада, базирана на погрешна логика. Първо, мастър Флешнър твърдеше, че когато влязъл в църквата, убиецът излязъл от вратата на ризницата, после побягнал обратно. Защо ще прави подобно нещо? Най-добрият му път за отстъпление е бил през външната врата, към хаотично разпръснатото, буренясало гробище. Защо му е било да влиза в църквата? За да създаде илюзията, че в ризницата има двама души, нали така? Ти, жертвата, и предполагаемият нападател. Мастър Флешнър е бил човек със слаби нерви, доста боязлив, както ти сам го описа. Щяло е да му отнеме доста време, за да прекоси църквата и да се изкачи по стъпалата на олтара в ризницата. Достатъчно време, за да се подготвиш за ролята на жертва. Увил си преплетените въжета около китките и глезените си. — Корбет направи пауза. — Какво значение е имало това всъщност? Мастър Флешнър така и не е забелязал нищо нередно. И все пак в твоя разказ има една съществена слабост. Флешнър те намира завързан, а буквата „М“ само след миг щяла да бъде издълбана на челото ти. Защо убиецът не е предприел следващата логична стъпка — да те убие, да пререже гърлото ти, работа само за един миг — за един удар на сърцето? Защо този безжалостен изверг е пощадил жертвата си, която е не друг, а самият син на Ившам, при това вече вързан, готов за убийство? Защо те е оставил като възможен свидетел срещу него? — Корбет вдигна рамене. — Освен, разбира се, за да си подсигуриш хитро алиби срещу всякакви обвинения, които биха могли да се повдигнат срещу теб.

Отец Джон не отговори. Той се беше отпуснал на стола си, устата му бе леко отворена, а полузатворените му очи се взираха в огъня. Корбет се зачуди дали умът му е съвсем на място. Беше ли го грижа изобщо за това, което се случваше? Дали разкритията за баща му и майка му не бяха унищожили окончателно душата му?

— Да преминем и на среднощния посетител на мистрес Аделиша в горичката на „Сион“. Разбира се, и това със сигурност си бил ти. Отново въпрос на логика. Разпитвал си я за жена на име Беатрис. Настоявал си да узнаеш дали Ившам е търсил някакви сведения за нея преди двадесет години, непосредствено след изчезването на Бонифас.

— Извинявай? — прекъсна го отец Джон с подчертано високомерно изражение на лицето. — Какво точно имаш предвид, писарю?

— Ами, това, свещенико, че когато проведох съдебното си заседание в „Сейнт Ботълф“, се оглеждах наоколо и тихомълком се питах кой би задал такъв въпрос? Стантън или Бландфорд? Не, те пускат въдиците си в други рибарници, интересуват ги различни неща. Отец Кътбърт? Защо ще се преструва? А и Аделиша бързо би го познала. Калугерицата? Но той е знаел всичко за Беатрис. Тогава? Оставаше само ти — убиец, който се е питал дали списъкът му с жертви е пълен. Сигурно не си чакал дълго, след като си чул изповедта на мистрес Беатрис, за да посетиш Гилдхол и да прочетеш в коронерския архив записките на мастър Флешнър относно смъртта на майка ти и изчезването на нейната компаньонка.

Сигурно си се питал, както и аз впрочем, за нейната роля в тази ужасяваща история. Била ли е съучастница? Как е избягала? Къде е била? И най-вече, имала ли е някаква вина за смъртта на твоята майка? — Корбет замълча за миг. — О, да, ти със сигурност си изслушал изповедта на Беатрис. Между другото, къде е погребана майка ти?

Отец Джон само преглътна, взирайки се с немигащи очи в огъня.

— Нека кажа аз — продължи Корбет. Той погледна към Ранулф, който му отвърна с поглед, изпълнен с любопитство. Служителят се бе занимавал със свои собствени разследвания, докато неговият господар беше пазил всичко, което беше открил, в пълна тайна. Корбет го беше помолил единствено да постави къщата на мистрес Беатрис под най-строго наблюдение и незабавно да го извести в близката кръчма, ако при нея се появи посетител.

— Знаеш къде е погребана майка ми — каза грубо отец Джон.

— Разбира се, че знам — отвърна Корбет. — В „Сейнт Ботълф“, под плочите, водещи към олтара на Светата Дева. Сигурен съм, че Уолтър Ившам е поставил там надгробна плоча, с думи, възхваляващи добродетелите на майка ти и оплакващи скръбната загуба. Веднага, щом си чул изповедта на Беатрис, си започнал да гледаш на тези слова като на сатанинска лъжа. Наредил си да вдигнат камъка и да го заменят с нова, гладка плоча. Кой е щял да забележи? В крайна сметка надгробните паметници се забравят бързо — но не и от теб, не и с такъв изгарящ спомен като истината за трагичната съдба на майка ти. И тъй, ти си махнал онзи камък. В твоето съзнание той е въплъщавал всичко, което си мразел у баща си.

Корбет замълча, за да събере мислите си.

— Ти постоянно твърдеше, че не знаеш нищо за делата на своя баща, но това беше лъжа. Знаел си всичко и именно това е била причината да станеш свещеник, нали? Отхвърлил си света на баща си. Знаел си за мръсотията, през която е газил, за да си проправи път, знаел си за приятелите му, за двойствения му живот, за двуличието му, за подлостта и коварството му, може би дори за слабостта му към престъпния свят. Бащата познава сина, синът познава бащата. За теб не би било трудно да следиш отблизо баща си, да го посещаваш в ролята на приятелски настроения, любящ син, но в същото време си държал отворени очите и ушите си. Разбрал си за срещите му с онези твари Уолдън и Хюбърт Монаха. Чул си слуховете, че той е покровителствал техните банди и си влязъл в ролята на автора на писмата от „Страната Кокейн“. Удачен избор — светът, обърнат с главата надолу. — Корбет се наведе напред и докосна свещеника. — Отец Джон, напълно разбирам твоя гняв, твоята ненавист, твоето желание за възмездие. Това, което ме направи твой противник, бяха нещата, които си извършил. Първоначално си ударил по репутацията на баща си. Ти си изпращал онези писма на Стантън и Бландфорд, едно доказателство подир друго, така че кралят да бъде принуден да действа и баща ти да бъде заловен на местопрестъплението с Уолдън и Хюбърт Монаха. Това сигурно е било източник на огромно удовлетворение за теб.

Отец Джон се подсмихна, сякаш се наслаждаваше на някаква известна само на него шега.

— Уолдън и Хюбърт бяха прибрани в Нюгейт, но баща ти изненада всички. Той не се опита да защити името си; просто се остави на милостта на краля. Претърпя духовен прелом, подобен на преживяния от свети Павел по пътя за Дамаск115 и приел ролята на уморен от живота, съкрушен отшелник в абатството „Сион“. Всъщност ти си познавал своя баща, така както го е познавал и отец Кътбърт. Уолтър Ившам просто е искал време и спокойствие, за да разсъди, да планира, да потърси път за отстъпление. Ти си бил твърдо решен той никога да не получи възможност да измине този път. Отишъл си в абатството „Сион“. Посетил си Аделиша и брат Кътбърт като съвестен свещеник, но после си се върнал, за да шпионираш и да проучиш обстановката. Открил си, както го открих и аз, че двамата често се срещат посред нощ. Брат Кътбърт напускал параклиса на свети Лазар и отивал в горичката, за да бъде с единствената истинска любов на своя живот. Те стояли и обсъждали миналото, наслаждавайки се на компанията си. Ти просто си изчакал своя час и после си нанесъл удара си.