Момчето и неговото куче

ГЛАВА 5

Ние събрахме цялата мебел — матраци, шведски стени, шкафчета, всичко, което можеше да гори — и натрунахме тези вехтории до дървените прегради в края на залата. Куила Джун намери кутия керосин в багажа си и ние запалихме дяволската купчина. След като претърсихме мъртъвците — събрахме оръжието им и боеприпасите, — взехме един матрак и се спуснахме в мазето, на едно скришно местенце намерено от Блейд. Това бе бойлерната с два големи котела. Тримата заедно се намърдахме в един котел, затворихме вратата, но оставихме вентилацията отворена за достъп на въздуха.

— Улавяш ли нещо? — запитах псето.

— Малко. Едва-едва. Чета мислите на един момък. Зданието гори превъзходно.

— Можеш ли да разбереш, кога ще се махнат?

— Може би. АКО се махнат.

Облегнах се. Девойката още трепереше след отминалите събития.

— Успокой се, де — казах и. — До утре тук ще останат само тухлите. Бандата ще се поразшета и ще намери единствено печено месо. Може би те няма да проявят усърдие, когато търсят твоето тяло. И тогава всичко ще бъде наред… ако не се задушим дотогава.

Тя се усмихна съвсем слабо и се постара да изглежда по-храбра. После затвори очи, отпусна се на матрака и се приготви да спи. Е, бива си го това пиленце. Самият аз бях така гроги, че ми бе трудно да си мърдам и ръцете и краката.

— Нали ще успееш да ги проследиш? — още веднъж запитах Блейд.

— Ще се постарая. Най-добре е, Албърт, да поспиш. Аз ще бъда на пост.

Кимнах, легнах на матрака и затворих очи.

Когато се събудих, открих, че мацето ми се е пъхнало под мишницата и ме е прегърнало. Едва можех да дишам, бе горещо като в пещ. Дявол да го вземе! Та аз се намирам в пещ! Докоснах стената на котела и рязко си дръпнах ръката — толкова бе нагорещена, че бе невъзможно да се търпи.

Блейд лежеше на матрака изплезил език и често дишаше. Той май спеше. Или си даваше такъв вид. Колко е хубаво, че се сетихме да вземем този матрак. Оказа се единственото нещо, което ни спасяваше от изгаряния.

Докоснах с ръка гърдите на момичето. Гореща. Пиленцето се размърда и още повече се притисна до мен. Веднага се настроих. Изхитрих се по някакъв начин да си сваля панталоните и се търкулих върху нея. Когато й разтворих краката, тя се събуди, но бе вече късно.

— Не трябва… прекрати веднага… какво правиш… не, не бива…

Тя не беше още дошла на себе си напълно, беше слаба и ми се стори, че сериозно няма да се бори. Разбира се, пиленцето изкукурига, когато я сломих, но след това всичко си потече по мед и масло. На матрака потече малко кръв, а Блейд продължаваше да спи като убит.

Но с Куила бе съвсем различно. Досега, когато псето ми намираше момиче, всичко ставаше в бясно темпо: хващаш, чукаш и бягаш колкото се може по-бързо, докато не ти се е случило нещо лошо. Но сега бе иначе.

Когато свършихме първия път, тя така яко ме прегърна, че костите ми запукаха. После девойката бавно-бавно ме пусна. Гледах я и се дивях: очите й затворени, а на лицето бе изписано блаженство. Мога да кажа по-точно — тя бе щастлива.

Още много пъти се чукахме, с нейна благословия. И аз, естествено, не се отказвах. Нито можех да се откажа. А после, лежейки един до друг, разговаряхме. Тя ме разпитваше, как общувам с Блейд. Разказах й, как бойните кучета са развили телепатическите си способности и как са помагали на хората да се сражават през Третата Война. И че, овладявайки телепатията, те загубили възможността сами да си намират препитание, и затова хората го правят вместо тях. И как добре са се научили кучетата да усещат момичетата.

Разпитах я за живота в подземията. Какво представлява, много ли момичета има там и как минават без небе и слънце?

— Там е много хубаво, но прекалено спокойно. Всички са така вежливи един с друг. Ние сме едно малко градче под земята и хората в него не са толкова много.

— Ти къде живееш?

— В Топек. Съвсем е близо.

— Да, знам. Шахтата за спускане е на половин миля оттук.

— Ти бил ли си някога в подземен град?

— Не. И не мисля, че някога ще ми се прииска.

— Защо? Там е така хубаво. Би ти харесало.

— Лайно.

— Много е грубо от твоя страна.

— Аз съм си такъв — много груб.

— Но не във всичко!

Започнах да се вбесявам:

— Слушай, глупачке! Какво ти става? Аз те проследих, хванах, направих каквото ми се щеше, изнасилих те десетина пъти. Какво му е хубавото на това? Май нямаш достатъчно мозък да разбереш, че когато ня…

Тя се усмихна и аз замълчах по средата на думата.

— На мен ми хареса. Искаш ли да го направим още един път?

Аз бях така шокиран, че дори се дръпнах от нея.

— Ти май наистина нищо не възприемаш? Не знаеш ли, че такова маце от подземията, може да бъде осакатено от соло като мен, а? Нима родителите ти не са те предупреждавали: „Не се появявай горе! Ще те отвлекат онези мръсни и космати, миришещи на лошо соло!“ Това не го ли знаеш?

Тя ме докосна по бедрото с длан и започна да ме гали, бавно и нежно. Отново ми се надигна.

— Родителите ми никога не са ми казвали за соло — отвърна тя.

После се долепи до мен и ме целуна по устните. Отново не можах да се сдържа. Боже Господи! Така продължи няколко часа! Докато Блейд изведнъж каза:

— Повече не мога да се преструвам на заспал. Гладен съм. Болят ме раните.

Отблъснах Куила Джун — този път тя бе отгоре — и огледах кучето. Доберманът му бе откъснал порядъчно парче от ухото, край устата минаваше дълбока резка, а на хълбока зееше дълбока рана. Кожата му на доста места бе сериозно повредена.

— Боже мой, приятелю, добре си се подредил — казах, като свърших огледа.

— Ти също не приличаш на розова градина, Албърт — изръмжа той.

— Ще можем ли да се измъкнем оттук? — заинтересувах се аз.

Блейд се съсредоточи. Ние чакахме. Той разтърси глава и изрече:

— Нищо не мога да възприема. Сигурно котела е покрит с купчина мръсотия. Ще се наложи да тръгна на разузнаване.

Поспорихме известно време, преди да решим, че ако зданието е изгоряло и изстинало, глутницата се е разсеяла по пепелището и го претърсва. Щом не са се опитали да продупчат котела, значи сме погребани дълбоко. Или нещата са така, или зданието е още горещо. Тогава момчетата бродят наоколо и се готвят да се заровят в останките на дома.

— Мислиш ли, че ще успееш да доловиш нещо в такова състояние? — запитах със съмнение в гласа.

— Мисля, че във всеки случай ще трябва да го направя — язвително подметна Блейд. — Вие така самоотвержено се чукахте, и май забравихте, че ще трябва и да се измъкваме.

Разбрах, че с Блейд ще възникнат неприятности. Всъщност вече възникнаха. Не му харесваше тази Куила Джун. Заобиколих моя пес и вдигнах резето на вратата на котела. Но тя не се отвори. Натиснах я с рамо. Каквото и да имаше от другата страна, съпротивлява се само миг, поддаде и с грохот се повали. Разтворих вратата и погледнах навън. Ама че картинка! Горните етажи се бяха срутили в мазето, като се бяха превърнали основно в шлака и лека пепел. Всичко наоколо димеше, а дневната светлина с труд си пробиваше път. Видимост — практически равна на нула.

Опарих ръката си на резето и се измъкнах навън. Блейд ме последва и започна да се движи сред руините. Бойлерният котел почти напълно се покриваше с изгоряли останки. Появи се шанс, че глутницата е направила бърз и небрежен оглед и е решила, че сме се изпържили и са си отишли. Но аз исках да се убедя в безопасността ни и настоях песа да извърши разузнаване на местността, като телепатически прослуша околността. Той се канеше да го направи, но го викнах обратно.

— Е, какво ти става?

Погледнах го отгоре додолу и със злост казах:

— Ще ти кажа, какво ми става, приятелче. Държиш се отвратително.

— Така ми се нрави.

— Дявол да те вземе, псе проклето! Каква оса те е ужилила?

— Онова чистичко маце, която ти намерих.

— Е, и какво от това? Голяма работа! И преди съм се борил с мацета! И не едничко.

— Така е. Но никога не са се прилепвали за тебе. Предупреждавам те, Албърт, ще си имаш много грижи с нея.

— Не ставай идиот! — изръмжах аз.

Той не отвърна, погледна ме сърдито и се затътри да проверява околността. Аз запълзях обратно в котела и пуснах резето. Тя отново поиска да се захванем с онези работи, но я отблъснах — Блейд порядъчно ми бе развалил настроението. Бях разсърден, но не знаех на кого да си го изкарам. Боже мой, колко е красива! Просто прелест, как само е надула бузки и седи с ръце прегърнали колената.

— Разкажи ми за подземието — помолих аз.

Отначало тя се цупеше и беше сдържана, но после се разприказва и почувствува по-свободно. Много неща узнах. Все нови за мен. Мисля, че някога ще ми свършат добра работа.

От двете огромни страни, каквито някога са били САЩ и Канада, бе останало всичко на всичко стотина-двеста подземни градчета. Възникнали на места на шахти, подземни езера и пещери. Някои представляваха естествени подземни образование, навлизащи дълбоко под земята. Хората, които ги бяха основали, представлявали праведници от най-лошата разновидност. Южни баптисти, фундаменталисти, евангелисти — представители на средната класа, у които въобще отсъствал стремеж към див живот. Те създали в подземията такива порядки, които им били мили на сърцето.

Като взели със себе си последните по чудо оцелели учени, тези божи служители ги убедили да конструират машини и разни други неща за поддържане на живота под земята. Когато работата била свършена, учените били просто изхвърлени навън. Светците не чакали никакъв прогрес в бъдещето, не търпели друг начин на мислене и се освобождавали от всичко, което могло да разклати „идеалния“ им живот. Най-хубавото време било преди Първата Световна Война и те решили, че ако им се удаде да създадат подобие на тази епоха, на тези порядки, хората в подземията ще оцелеят. И не просто да оцелеят, а ще живеят добре: цивилизовано и добропорядъчно. Лайна! Там бързо бих полудял!

Куила Джун се усмихна и отново ме прегърна. Не се опитах да я отблъсна. Започна да ме гали по гърдите, бедрата, стъпалата… Прекрасно! Момичето ме попита:

— Вик?

— Охо?

— Бил ли си някога влюбен?

— Какво?

— Влюбен. Бил ли си влюбен в някое момиче?

— Е, мога да кажа, че никога!

— Знаеш ли, какво е това любов?

— Разбира се. Мисля, че зная.

— Но, ако никога досега не си обичал…

— До сега не са ми вкарвали куршум в главата, но знам, че няма да ми хареса.

— Готова съм да споря, че не знаеш, какво е това любов.

— Е, ако това означава да живееш в подземие, то считам, че не си струва и да узнаваш.

След тези думи Куила ме повали на матрака и отново започнахме да се чукаме. После чух, че вън дращи Блейд и като вдигнах резето, го пуснах вътре.

— Чисто е — каза със удовлетвориние.

— Сигурен ли си?

— Сигурен. Обувай панталоните си — каза с ирония в гласа си. — Излизай навън. Трябва нещо да обсъдим.

Облякох се и излязох от бойлера. Блейд потичваше пред мен настрани от котела, през някакви обгоряли греди. Измъкнахме се от сградата, която приличаше на остатък на изгнил зъб.

— Е, какво те притеснява?

Той скочи на парчето бетонна плоча и се оказа на едно ниво с мен, нос срещу нос. Погледите ни се срещнаха.

— Вик, ти ме пренебрегваш!

Разбрах, че работата е сериозна. Никакъв Албърт, чист Вик.

— Откъде-накъде.

— Изминалата нощ, момчето ми. Ние бихме могли да се измъкнем, като момичето можеше да оставим на глутницата. Това щеше да бъде по-разумно.

— Желаех я.

— Знам. Затова и говоря. Сега вече е днес, а не вчера. Така че, защо сме още тук? И тя с нас?

— Желая я още.

Тогава кучето ми се разсърди.

— Ей, приятелю, чуй ме. Аз също искам няколко неща: да ям, да не ме боли хълбока и да се махна от това място. Напълно възможно е бандата да продължи забавата си и да се върне още веднъж да провери.

— Успокой се, де! Всичко това може да се направи. Но не означава, че момичето не може да дойде с нас.

— Виж ти, какви нововъведения. Превръщаме се в светата… хм, храбрата троица, а?

Започнах да излизам от себе си.

— Ти започваш да говориш като пудел! — изръмжах и вдигнах ръка да му дам урок.

Той не мръдна. Ръката ми сама падна. Никога не бях бил Блейд.

И не исках сега да започвам.

— Извинявай — каза той тихо.

— Нищо, всичко е наред.

Спогледахме се продължително.

— Вик, ти си отговорен за мен, знаеш ли го!

— Не е нужно да ми напомняш това!

— Моля, дойде време да ти напомня. И още нещо да напомня. Като този случай, когато онзи, от радиационната яма, изкочи иззад ъгъла и се опита да те хване.

Трепнах. Онзи кучи син бе целия зелен, покрит с някакви светещи лишеи. Едва не повърнах при спомена за това.

— И аз го нападнах, нали?

Кимнах. Което е вярно, е вярно, приятелю.

— Аз също можех да се облъча порядъчно и да умра. И всичко щеше да бъде свършено за мен, нали?

Отново кимнах. Блейд здраво ме настъпи. Не обичах, когато ми напомняха такива случаи — винаги се чувствувах виновен. Ние с Блейд всичко вършехме петдесет на петдесет. Той добре го знаеше.

— Но аз все пак го направих, нали?

Спомних си, как пронизително пищеше онова зелено създание.

— Добре де, добре. Не ме ядосвай. Или, може би, ти искаш да преразгледаме нашето споразумение?

Сега той избухна:

— Може би наистина следва да го направим! Дяволски тъпак!

— Скрий си езика, кучи сине, или ще усетиш нещо по задника си!

Внезапно и двамата заедно замълчахме и седяхме без да говорим около петнадесет минути. Накрая аз поотстъпих малко и заговорих меко и успокояващо. Винаги съм бил честен с него, такъв ще бъде и занапред, казвах му, на което песа ми отвърна, че нека бъде така, защото той познава няколко оправни соло, обитаващи града и те с радост ще вземат такова куче като него. На това отвърнах, че не обичам да ме заплашват и нека не предприема невярна стъпка, иначе лапите ще му изпочупя. Той се разяри и изчезна.

— Дявол да те вземе! — извиках след него и се промуших в котела да си възстановя душевното равновесие с Джун.

Но когато вдигнах глава, тя вече ме чакаше с пистолет в ръка. Пиленцето ме прасна точно под дясното око и аз изключих, преди още да падна на пода.