Момичето, което обичаше Том Гордън

СЛЕД ИГРАТА

Тя отново беше в гората и стигна до поляната, която вече познаваше. Там, в средата на поляната, до пъна, който не беше пън, а стълб за врата и имаше ръждива халка, захваната в горната си част, стоеше Том Гордън. Той безцелно превърташе халката напред-назад.

„Вече съм сънувала този сън“ — помисли си тя, но когато се доближи до него, видя, че имаше една специфична промяна: вместо сивия спортен екип на гостуващ отбор, Том носеше своя бял екип на отбор-домакин, а номерът на гърба му беше от яркочервена коприна. Значи гостуването на чужд терен беше свършило. „Сокс“ отново бяха на „Фенуей“, отново бяха вкъщи, приключили играта на чужд терен. С изключение на това, че те двамата с Том бяха тук; бяха се върнали на тази поляна.

— Том? — каза тя плахо.

Той погледна към нея, повдигайки учудено вежди. Напред-назад, ръждивата халка се премяташе между талантливите му пръсти. Напред-назад.

— Аз завърших играта.

— Зная, миличка — каза. — Ти свърши добра работа.

Напред-назад, напред-назад. На кого звъниш, когато твоята халка се счупи?

— Колко от това, което се случи, беше действително?

— Всичко — каза той, като че ли нямаше значение. А после отново повтори: — Ти свърши добра работа.

— Беше глупаво да напускам пътя, както направих, нали така?

Той я погледна с лека изненада, после бутна назад шапката си с ръката, която не премяташе халката напред-назад. Той се усмихна, а когато се усмихваше, изглеждаше много млад.

— Какъв път? — попита.

— Триша? — Това беше женски глас, който идваше зад нея. Той много приличаше на гласа на майка й, но какво щеше да прави майка й тук, навън в гората?

— Тя навярно не ви чува — каза една друга жена. Този глас й бе непознат.

Триша се обърна. Гората ставаше по-тъмна, формите на дърветата се сливаха една с друга, ставаха нереални, като декор в театър. Някакви сенки се раздвижиха там и тя за момент настръхна. „Свещеникът от оси — помисли. — Това е свещеникът от оси, той се връща.“

После осъзна, че сънуваше, и страхът премина. Тя се обърна пак към Том, но той вече не бе там, само разяденият стълб с халката отгоре… и спортното яке на Том, което лежеше в тревата. ГОРДЪН, напечатано на гърба.

Видя го в далечния край на поляната, един бял силует като призрак.

— Триша, какво е в природата на бога? — извика той.

„Да ти помогне да победиш в края на деветия ининг“ — искаше да каже, но не излезе никакъв звук.

— Вижте — каза майка й. — Устните й се движат!

— Триш? — Това бе Пийт, в чийто глас звучеше безпокойство и надежда. — Триш, будна ли си?

Тя отвори очи и гората се изтърколи далече в една тайнствена тъмнина, която вече нямаше да я напусне напълно. „Какъв път?“ Беше в болнична стая: в носа й бе вкарано нещо, друго — една тръбичка — влизаше в ръката й. Усещаше гръдния си кош много тежък, много пълен. Прави край леглото стояха баща й, майка й, брат й. Зад тях, извисяваща се и бяла, стоеше сестрата, която бе казала: „Тя навярно не ви чува“.

— Триша — изхлипа майка й, тя плачеше. Триша видя, че Пийт също плачеше. — Триша, миличка. О, миличка моя. — Тя взе ръката на Триша, онази, без онова нещо в нея.

Триша се опита да се усмихне, но устата й бе твърде тежка, за да се вдигне нагоре, дори само ъгълчетата. Премести погледа си и видя своята шапка „Ред Сокс“ на седалката на стола, до леглото. Размазана върху козирката — мътна, тъмносива сянка. Някога това бе подписът на Том Гордън.

„Татко“ — опита се да каже. Нищо не се получи освен кашлица. Слаба кашлица, но от нея така силно я заболя, че потръпна.

— Не се опитвай да говориш, Триша — каза сестрата и Триша разбра по тона, както и по нейния жест, че искаше семейството да напусне стаята; всеки момент тя щеше да ги накара да излязат. — Ти си болна. Имаш пневмония. Двустранна пневмония.

Майка й сякаш не чу нищо. Седеше на леглото до нея и стискаше свободната й ръка. Тя не ридаеше, но сълзите й непрекъснато извираха от очите и се търкаляха по бузите. Пийт стоеше до нея и плачеше по същия безмълвен начин. Триша бе трогната от неговите сълзи повече, отколкото от сълзите на майка си, но все още мислеше, че Пийт изглежда малко наежен. Отстрани стоеше баща й.

Този път Триша не се опита да говори, само фиксира с очи баща си, и с движение на устните си отново, много внимателно: „Татко!“

Той видя и се наведе над нея.

— Какво, скъпа? Какво има?

— Мисля, че е достатъчно — каза сестрата. — Показанията й са повишени, а ние не искаме това — тя имаше доста вълнения, нужно й е спокойствие. Бъдете любезни да ме последвате навън… да я оставим…

Майка й се изправи.

— Обичам те, Триша. Слава богу, че вече си в безопасност. Ще бъдем тука, но ти имаш нужда да поспиш. Лари, хайде да…

Той не обърна внимание на Куила. Остана преведен над Триша, леко опрял пръсти на чаршафа.

— Какво има, Триша? Какво искаш?

Тя премести очите си към стола, към лицето му, пак към стола. Той изглеждаше озадачен и тя бе сигурна, че няма да се сети — но изведнъж лицето му се проясни. Усмихна се, взе шапката и се опита да я сложи на главата й.

Тя вдигна ръката, която майка й бе държала — тежеше цял тон. Триша отвори пръстите си. Затвори ги. Отвори ги отново.

— Добре, мила. Добре, разбрах.

Той сложи шапката в ръката й и когато тя сключи пръсти върху козирката, ги целуна. Тогава Триша започна да плаче също така беззвучно, като майка си и брат си.

— Достатъчно — каза сестрата. — Вече наистина трябва да…

Триша погледна към сестрата и поклати отрицателно глава.

— Какво? — попита. — Какво сега? За бога!

Триша бавно премести шапката към ръката със забодената в нея игла четвърти номер. Тя гледаше към баща си, докато правеше това, за да е сигурна, че и той гледа към нея. Беше уморена. Скоро щеше да заспи. Но още не. Не и докато не кажеше каквото имаше да казва.

Той гледаше, гледаше внимателно. Добре.

Тя се пресегна през тялото си с дясната си ръка, без да сваля очи от баща си, защото той беше този, който щеше да разбере; ако той разбереше, щеше да го предаде и на другите.

Триша докосна козирката на своята шапка, после посочи с показалеца на дясната си ръка към тавана.

Усмивката, която озари лицето му от очите надолу, беше най-сладкото, най-истинското нещо, което някога бе виждала. Ако съществуваше път, той беше тук. Триша затвори очи, като разбра, че той разбра — и се унесе в сън.

Играта беше завършила.