Море на призраците

2. Иикам ’а пииша

Саламурата се бе покачила с няколко сантиметра през седмицата, откакто за последен път бе слизал долу. Всички книги, които бе натрупал на купчинки на пода, за да може да стъпва върху тях, сега бяха изчезнали под отровната повърхност. Грейнджър стоеше в подножието на стълбата, вдигнал фенер, и оглеждаше залятия коридор: чудеше се как ще вземе затворническия регистър от складчето в другия край. Беше му останала само една книга и дори да я пожертваше, нямаше да постигне нищо. Тук долу миришеше на сол като в китоловна станция.

Той нахлузи предпазните очила, клекна до водата и протегна фенера напред. На повърхността се поклащаха телцата на умрели буболечки. Напукана зелена боя и кафеникави ичусански кристали маркираха линията, до която бе стигнала водата, но вратите на килиите от двете страни засега изглеждаха незасегнати.

— Има ли живи? — провикна се той.

Чу се тропот и плясък, сякаш нещо се бе ударило в една от вратите, после от сенките долетя мъжки глас:

— Дай нещо да ядем, кучи сине!

Грейнджър побутна очилата нагоре и се изкатери по стълбата.

Крийди бе наклонил стола на задните му крака и седеше, вдигнал ботуши на сандъка, който Грейнджър използваше за маса. Беше едър, с лице на боксьор и късо подстригана четинеста коса и все още имаше свирепо и жестоко излъчване. Дъвчеше сушено драконово, като осмукваше внимателно сухожилията и придружаваше яденето с животинско сумтене. Повечето хора с минало като неговото биха се постарали да скрият татуировката на Гробар на китката си, но Уилям Патрик Крийди продължаваше да я носи с гордост, все едно предизвикваше всички да го предадат — ако им стиска — на императорските войници. Неведнъж за малко да си изгуби главата заради подобно поведение. Сиви петна шагренова кожа покриваха челюстта му от едната страна — спомен от едно сбиване с шестима, които бяха успели да го повалят на мокрия пристан във Висок кораб. Лявото му ухо липсваше, отсечено в същия бой. Но на Крийди не му пукаше. Механичното му око потракваше като часовник всеки път, когато синкавите лещи се нагласяха в очницата, ала здравото — и вечно преценяващо — не изпускаше Грейнджър от поглед.

— Какво е положението, полковник? — попита Крийди.

— Саламурата се е покачила с още три сантиметра.

— А гостите дишат ли още?

Грейнджър сви рамене.

— Не ги чух да се оплакват.

— Е — каза Крийди, — сега ти си им началник. И тъй като не могат да очакват човек да си изкарва прехраната от празен затвор, са длъжни да направят нещо. — Наведе се и изплю едно сухожилие. — Такъв е законът.

Грейнджър окачи фенера на една кука и каза:

— Не можах да стигна до регистъра.

— Че защо го остави долу?

Истината беше, че Грейнджър не се бе сещал за него, откакто умря старецът. Но Крийди не би го разбрал. Всички имена в регистъра с изключение на едно бяха зачеркнати и след като зачеркнеше и последното, Грейнджър не смяташе да добавя нови. Ако приемеше още затворници, щеше да трябва да ги храни, а това означаваше години преди семействата им да свършат парите. След това Грейнджър щеше да е този, който да търси храна на затворниците или да ги гледа как умират. Най-трудната част от работата беше тази, която вършеше безплатно.

Това не беше затвор, а по-скоро гроб.

— Трябваше да построиш онзи склад, както ни съветваше старият Суайнкикър — укори го Крийди. — Още някоя и друга зима като последната и морето ще ни залее до топките. И какво ще правиш, като ти свършат помещенията? Къде ще живееш? Ами огледай се само.

Останките от живота на Грейнджър се помещаваха в няколко ниши под тавана на сградата. Покривът се крепеше върху дъски и кости от дракони и китове. Утринна светлина се процеждаше през прозорците, обърнати към Халсинския канал, и озаряваше празните сандъци от муниции, нагласените под дупките в тавана метални кутии, дърводелските инструменти, греблата и частите от стари двигатели, донесени от Иманярския пазар в Лосото. В средата на помещението стърчеше котва, твърде тежка, за да може Грейнджър да я вдигне сам. Един Господ знаеше как Суайнкикър бе успял да я домъкне тук. Парче кожа закриваше отвора, водещ към корниза — дървеният капак, който бе заменило, бе подпрян, на стената. Беше се наложило да изкърти капака от пантите, за да може да измъкне ковчега със стареца. На пода все още се виждаха драскотините, останали от ковчега — приличаха на белези от нокти.

— Това е затвор — каза той. — Как очакваш да изглежда?

Крийди изпръхтя.

— Други на твое място щяха да се погрижат за малко удобства. Но ти не обръщаш внимание. Ето например онзи капак там.

Грейнджър не отговори.

— И може да повдигнеш пода в килиите долу.

Грейнджър сви рамене.

— Някои хора строят…

— … а други рушат — довърши Крийди и се разсмя. — Помниш ли Дънбар?

Грейнджър — ровеше из инструментите за лост — подметна:

— Дънбар сега е под водата. — Не можа да намери лост и затова взе една лопатка и отиде в другия край на помещението. Клекна, после запълзя, като надзърташе в процепите между дъските. Когато видя горната част на гардероба в помещението под тях заби лопатата между две дъски и започна да ги кърти.

— Бенкс беше намерил едно яйце от среброперка в пещерата под скалата — продължаваше Крийди. — А ти го сложи да го вариш в една ръждясала гилза от снаряд, когато на пътя се появиха копиеносците на Хю. Никога няма да забравя изражението на онзи млад офицер. Ти втренчи поглед в него и… помниш ли какво каза?

Грейнджър изкърти едната дъска и се зае с другата.

— Ще бъдете ли така добър да се оглеждате за майката — каза доволно Крийди. После изпуфтя. — Ще бъдете ли така добър!

Отхапа парче месо и го задъвка.

— Упорити копелдаци са, признавам им го.

— Копиеносците на Хю ли?

— Драконите, човече. Чу какво разправяха за онзи зеления, нали?

Грейнджър се пъхна през дупката в пода и стъпи на гардероба. Дървото изскърца.

— Маскелин си ги измисля тия — подхвърли Грейнджър. — За да го продаде по-скъпо на колекционерите.

— Това чудовище наистина си го е бивало — каза Крийди. — Потопило е седем кораба, преди да го уцелят с харпун в окото.

— Два — поправи го Грейнджър.

— Добре де — склони Крийди. — Но нали видя какво беше изяло?

Грейнджър се провря с пъшкане през отвора.

— Да съм видял ли? Нали го чистих с ръцете си!

Крийди се разсмя.

— Дейви едва ли си е давал сметка.

Грейнджър приклекна и скочи върху гардероба. Беше доста тясно, но успя да пъхне глава под тавана. Ако се изключеше гардеробът и няколко лавици, натъпкани с проядени от молци одеяла, складът под тях беше съвсем празен.

— Какво ще правиш там? — провикна се Крийди. — Трябваше да вземеш моите ботуши. Не беше нужно да разбиваш проклетата къща, за да стигнеш долу.

Грейнджър открехна вратата на гардероба, обърна се с лице към стената и се хлъзна надолу. Обувките му опряха в пода. Той изсумтя и се завъртя в тясното пространство.

Беше сумрачно и прашно, но ръцете му веднага напипаха металната кутия. Той я взе, сложи я върху гардероба и си пое дъх.

— Крийди, ще ми подадеш ли ръка?

— Сам се напъха там.

— Не мога да… дишам…

Горе нещо задращи по пода. Столът на Крийди. Малко по-късно отворът бе закрит от сянка и Грейнджър видя грозното лице на Крийди да се навежда към него.

— Никога няма да я заковеш тази дупка, нали?

— Вземи кутията и ми дай ръка.

Когато се измъкна горе, пи дълго и жадно от стомната, после се тръшна на пода. Дишаше с хрипове. Беше се нагълтал с изпарения от саламура. Море Лукс се бе загнездило здраво в дробовете му и нямаше начин да го прогони оттам.

— Не изглеждаш добре, да ти кажа — отбеляза Крийди.

— В тази кутия е регистърът.

Крийди я отвори.

— За какво ти е всичко това?

После започна да вади нещата от кутията. Имаше две книги — затворническия регистър и старо окъсано унмерско томче с неразбираеми драсканици. И детска кукла, изработена от сребро и мед — изобразяваше човешко дете. Миниатюрни съчленения позволяваха на главата и ръцете да се движат. Едното око бе извадено, но другото бе на мястото си — стъклено и синкаво, досущ като механичното око на Крийди. Зад неолющения ирис трепкаше бледожълтеникава светлинка.

— Не я ли помниш? — попита Грейнджър.

Крийди помисли за миг, после се намръщи и каза:

— Унмерското момиче. Защо я пазиш?

— Не зная — отвърна Грейнджър. — Като доказателство. Вдигни ѝ ръката. Не — другата.

Чу се тъничък гласец:

— Иикам ’а пииша…

— Проклет да съм! — изруга Крийди. — Че тя почти говори. — И вдигна отново ръката.

— Оиааам тееее.

— Говори — потвърди Грейнджър. — Вътре има механизъм.

— Ти си я отварял?

Грейнджър сви рамене.

— Защо не?

Крийди го гледаше учудено.

— Това е унмерско изделие. Един Бог знае какви магии са вградени в това чудо.

— Мислиш ли, че може да струва нещо?

Крийди разглеждаше куклата.

— Може би. Ако успееш да разбереш какво точно казва. Има хора, които биха дали добри парици за такова нещо. Но не позволявай на Маскелин да те обере. Без да се обиждаш, полковник, но имаш нужда от финансова инжекция. — И огледа демонстративно стаята преди да върне куклата.

— Ааа съъъъ ооооо.

— Съмнявам се, че говори на анеански. По-скоро ми прилича на някой от старите унмерски езици.

— Крийди, престани, че ще се изтощи. — Грейнджър се надигна и взе затворническия регистър. Беше тежка книга със синя платнена подвързия. Той прелисти страниците: бяха пълни с имената на затворниците и датите на постъпването, нанесени грижливо с четливия почерк на Суайнкикър, а после зачеркнати дебело. Старият воин наричаше тези бележки пирони в ковчега. Само последната половин страница бе изписана с почерка на Грейнджър. През шестте години, откакто бе пристигнал тук, в Етугра, беше забил девет такива пирона. Само последният надпис не бе зачеркнат.

Ерик Дюка, роден в Ивънсроум през 1407. Сражавал се като вражески войник, един от двайсетте хиляди пленени от императорските сили при залива Бяла скала по време на Четирийсет и четвъртата Война за освобождение. Грейнджър въздъхна. Според този запис беше получил три първоначални вноски от Ивънсроумския съвет, следвани от още десет от семейството на Дюка. Парите бяха секнали на тринайсети дъждовен Хю — преди три седмици. Без никакво обяснение. Грейнджър извади от кутията молив и прокара неравна черта върху текста. Шансовете близките на затворника да пратят още средства бяха почти нулеви. Ако пратеха молба до Съвета, можеха да изкарат най-много още една-две вноски. Но Грейнджър винаги би могъл да твърди, че са пристигнали твърде късно.

Страниците нататък бяха празни — достатъчно място за живота на още хиляди хора, ако бе готов да положи тежестта му върху съвестта си. Той огледа жалкото помещение, кутиите, в които капеше вода, и дупката, която бе пробил в пода, после попита:

— По кое време пристига „Алабастров тътен“?

— Имаме още няколко часа.

— Дали са пратили списъка?

Крийди повдигна рамене.

— Няма смисъл да проверяваме. Все още получаваме пленени войници от Ивънсроум и Келоуей. Хю нареди да ги прехвърлят насам след като приключат с разпитите. Все изплашени селяци.

Бяха ходили в Ивънсроум през трийсетте. Грейнджър си спомняше една ферма недалеч от Трепкав ручей, тясно парче земя зад морската стена, с дванайсет акра жито и царевица и още два за пасбище. Имаше стара каменна къща и кухня в градината, овошки и дървен сеновал. Истински живи дръвчета по хълмовете. Зайци. Заповедите му бяха да изгори всичко, да подчини острова с огън и меч, крепост след крепост. Но след това император Хю се ядоса на бавния им прогрес.

Помнеше добре миризмата на пръст, свежия вкус на прясна вода и как брат му Джон събираше ябълки в каската си. Приятно местенце беше Ивънсроум. Казваха, че си заслужавало да се биеш за хубавите неща. Но после си спомни бомбардировката, пожарите и писъците — и холерата, която дойде по-късно. Въздъхна и каза:

— Все пак да тръгваме. По-добре да подраним.

Крийди разглеждаше куклата.

— Държал си това нещо през всичките тези години? И не си ми казал досега? Може би щях да намеря купувач.

— Исках първо да я поправя.

— Да бе — изсумтя Крийди и отново завъртя ръката.

— Оиааам тееее — изписука безпомощното детско гласче.

Отвън, на покрива на затвора, беше чудесен ясен ден, но двамата носеха по навик наметалата си от китова кожа. Човек никога не знае кога може да се извие вятър. Не бяха обличали униформите от години и с моряшките бричове и етугрански кафтани приличаха на тъмничарите, в които се бяха превърнали.

Старият саламурен пречиствател на Суайнкикър стърчеше върху ръждясалите тръби при цистерната и лещите му лъщяха на слънцето като очи на паяк. Грейнджър си отбеляза, че отдавна му е време за сериозно почистване. На десетина стъпки под тях Халсинският канал и множеството му разклонения оформяха мрежа от водни улички с цвят на чай, виещи се между Етугранските тъмници и запречените от понтони и купчини изсъхнала пяна брегове. Край сенчестите кейове се поклащаха лодки, а саламурата под тях бе тъмна и лъскава като бронз.

На местата, където слънцето осветляваше водата между сградите, Грейнджър можеше да различи под морската повърхност смътни очертания — редове зарешетени прозорци и тук-там врати, през които някога вероятно бе пристъпвал старият Суайнкикър. Още по-дълбоко имаше обикновени прозорци като тези в Старо Лосото. Като момче той неведнъж се бе катерил по унмерски фасади под възбудените крясъци на други момчурляци, тръпнещи при мисълта, че от дълбините може да се подаде Старият караконджул, да ги дръпне и да ги вземе. Спомени от един съвсем друг свят. Море Лукс бе изгладило миналото. Там, където преди бе имало кухни и бани, сега плуваха рибни пасажи. Раци и змиорки пълзяха по някогашните тавани в търсене на храна.

Повечето от някогашните съседи на Суайнкикър бяха следвали издигането на морето и сега къщите им хвърляха сенки върху затвора на стареца. Ето там бяха Хоукенови, по-нататък затворът на Дан Катъл, а още по-надолу кръглата кула на мисис Пърсуерър, построена с наследството от мъжа ѝ. Гол до кръста работник стоеше върху скелето до кулата и я замазваше с хоросан, а негов колега изнасяше нагоре тежки дялани камъни и ги редеше в краката му. Неспирният строеж бе неразделна част от живота в Етугра. Извадени от морето тухли и плочи съхнеха върху дървени платформи, преди отново да влязат в употреба. Някои сгради се бяха напукали и рухнали, отказали се от борбата. На трийсетина метра от къщата на Ма Битър сега се виждаше само стърчащият комин. Някой го бе затъкнал с боклуци.

— Виж. — Крийди посочи към канала.

Грейнджър погледна и видя жълтеникава светлинка да се плъзга под мътната вода между затворническите сгради. На пет фатома дълбочина шагренов мъж носеше малко дете. Държеше перлен фенер във вдигнатата си дясна ръка и осветяваше с него потопената улица. Двамата с детето бяха облечени с парцали. Крачолите на панталоните на мъжа се люшкаха около мършавите му глезени. Косата на детето се поклащаше като жълтеникав пламък. Мъжът вървеше с летаргично темпо по морското дъно, после изчезна през зеещата в отсрещната сграда врата.

— Трябва да предупредим Дан Катъл — каза Крийди. — Влязоха в неговото подземие.

— Ще му кажа.

— Не е редно Удавници да ходят където им скимне.

Грейнджър не откъсваше поглед от вратата, през която бе изчезнал мъжът с детето. Беше дошъл от тази страна на улицата, което означаваше, че може би живеят в неговата изба. Законът изискваше да уведоми канджиите на Маскелин, но това означаваше проверки, а Грейнджър не искаше никакви проверки.

Крийди настояваше да вземат техния катер за площад Авърли, тъй като старата лодка на Суайнкикър пропускаше и заплашваше да се разпадне. Грейнджър огледа местата, където бе запълнил пробойните със смола. Все още дължеше на корабостроителницата хиляда златника за ремонта на двигателя.

Моторът замърка равномерно. Някога катерът бе обслужвал имперския флот и все още носеше следи от оръдеен обстрел. Крийди твърдеше, че го бил купил на сметка от свой братовчед, който служел като кормчия при адмирал Ламонт, но Грейнджър подозираше, че го е откраднал. Не искаше да знае истината. През последните шест години неведнъж бяха вършили незаконни неща.

Грейнджър седеше в центъра, възможно по-далече от бордовете. Крийди се бе привел над руля, стиснал дръжката с една ръка. С другата въртеше безцелно лещите на изкуственото си око, сякаш срещата с унмерската кукла бе пробудила в душата му нежелани спомени.

— Питал ли си се някога какво е станало с останалите момчета? — подхвърли той. — Чух, че Бенкс се заселил в Лосото, направо под носа на Хю.

— Бенкс е достатъчно умен да се грижи за себе си — отвърна Грейнджър. — Нищо чудно да си е намерил службица в администрацията.

— По-умен от нас, така ли? — Крийди насочи катера покрай комина на Ма Битър. От двете им страни се издигаха затворнически стени — закриваха напълно слънцето. Зад тях перката оставяше в канала жълтеникава диря. — Трябваше да се опитаме да съберем оцелелите Гробари — продължи Крийди. — Да ги доведем тук всичките. Бенкс щеше да знае как да поддържа затвора. Суон и Тумел можеха да вадят строителен материал от дъното. А после да потърсим и други нещица под водата. Да организираме наша си иманярска операция.

„Нелегална“ — помисли Грейнджър. После каза:

— Нямам с какво да им платя.

— Те не биха искали нищо от теб, полковник. Можеше да им предложиш дял от имането.

— Нищо ценно не е останало в тези канали — отвърна Грейнджър. — А и ще ни трябват тонове снаряжение — кранове, стоманени мрежи, метални куки. По-голяма лодка. Щяхме да станем конкуренция на Маскелин. Не мисля, че това би му се понравило.

Крийди плю през борда, но не каза нищо.

Разговорът накара Грейнджър да се замисли за това как си изкарват прехраната другите. Крийди бе израсъл тук и семейството му все още държеше четири, а може би пет затвора в покрайнините на Висок кораб. Бяха пратили Крийди при един далечен роднина, някакъв беден втори братовчед, дължащ на дядото пари. Разправяха, че не искали да компрометират семейството, след като наоколо било пълно с шпиони на императора. Затворът на братовчеда беше достатъчно голям, за да е ползотворен, но Крийди се бе оказал майстор в пилеенето на пари.

Суайнкикър се бе смилил над Грейнджър. Старият воин не очакваше от него друго, освен да работи здраво и да слуша търпеливо спомените му от войната. А може би просто си търсеше човек, който да му изнесе ковчега, когато дойде времето.

Катерът сви на запад от Халсинския канал и навлезе във Франсиал, където сградите се бореха за пространство, закрили с плътна вечна сянка каналите между тях. Крийди изключи мотора, взе канджата и започна да я опира в стените, за да насочва катера. На някои места под повърхността прозираха отворите на залетите прозорци, но като цяло водата бе непроницаема. В тези стари потопени булеварди на Франсиал някога бяха ехтели чуковете на унмерските оръжейни ковачници и леярници и напевите на магьосниците бруталисти и ентрописти, вдъхващи тайнствени и зловещи сили на своите творения. Грейнджър неведнъж се бе чудил какви ли причудливи устройства все още лежат долу и си говорят с рибите. Дори сега му се струваше нередно да нарушава техния покой.

Един плъх лазеше по корнизите над повърхността, търсеше със заострената си муцунка скривалища на водни буболечки. Грейнджър му пожела късмет. После му се стори, че забелязва под повърхността поредния фенер. Още една удавническа душа, тръгнала към неизвестна цел? Дори да го бе забелязал, Крийди не каза нищо.

След малко напуснаха сумрака на Франсиал и насочиха катера към открит правоъгълник, залят от слънчева светлина.

Площад Авърли образуваше в центъра на града голям светъл залив, заграден от трите страни от грандиозните фасади на Етугранските имперски тъмници и административни сгради. Кораби от Лосото, Валсиндър, Чандел и освободените територии на Ког-Елис и Ивънсроум стигаха дотук през Глот Мадера — дълбоководен канал, извиващ се от юг през града и към открито море. Районът буквално гъмжеше от кораби — търговски, траулери и драконоловци от всички кътчета на империята, дънни драги, сепиевидни фрегати, плаващи кранове и шлепове, натоварени с извадени от подземната крепост камъни, земя и дървен материал. Малки корабчета щъкаха между по-големите — от дървени яхти до канута от китова кожа и дори стари унмерски ладии с корпуси от дялан кристал, подскачащи като ярки отражения върху вълните.

На северния бряг Етугранският ежеседмичен пазар вече беше в разгара си. Няколкостотин шатри и сергии се бяха наблъскали върху каменната площадка покрай пристана. Предлагаха всичко — от израсъл в истинска почва зеленчук до огнени корали, трикратно преварена риба и иманярски находки. На самия бряг стърчаха вкаменените фигури на мъже и жени — не статуи, а трупове на шагренови хора, извадени от тукашните канали и оставени да се втвърдят, докато съхнат на слънцето.

Крийди — гледаше на юг — подметна:

— Извадихме късмет, че подранихме. „Алабастър“ вече е пристигнал.

Бившият имперски боен кораб „Алабастров тътен“ сега бе един от най-големите транспортни съдове за превоз на затворници. Два парни влекача теглеха нашарения с белези стоманен корпус през портите на Глот Мадера право към площад Авърли. Корабът бе свален от активна военна служба след Четирийсет и третата война за освобождение, но железните му оръдия все още стърчаха върху палубата и сенките на дулата им се плъзгаха върху морската повърхност като черни знамена. Пронизителен писък от комините оповести на града за неговото пристигане и двигателите му започнаха да думкат, сякаш в дълбините се зараждаше земетресение. Капитанът се бе изправил на мостика до кормчията, издокаран в изумрудена щурмовашка униформа. Изпъкналата повърхност на лицевия му шлем блестеше на слънцето като жабешко око.

Затворническите чиновници вече се приготвяха за акостирането на кораба — подреждаха счетоводни книги и мастилници върху дългите маси под обърнатите към водата навеси. Пристанищните бригадири подканяха с крясъци докерите, които притичваха, готови да уловят хвърлените от кораба въжета. Моряци напътстваха с викове по-дребните корабчета да освободят пътя пред „Алабастър“. На пристанището вече се бе скупчила нетърпелива тълпа.

Крийди насочи катера през площада към обществената стоянка при западния край на доковете и щом двамата с Грейнджър слязоха, ги нападнаха амбулантни търговци, предлагащи евтина храна и безполезни иманярски находки.

— Баласт за колесница, мистър Крийди?

— Котешки куки, сър. Оригинални са — вижте бронзовото покритие…

— … извадени от Злачно море…

— Мистър Крийди?

— Шест златника за унция, приятелю.

Пред Грейнджър се изпречи дебел мъж с очила. Носеше още такива очила върху поднос, закачен на врата му.

— Надзърнете в миналото през очите на мъртъв магьосник — напевно каза мъжът. — Оригинални унмерски лещи. Ще ви покажат къде лежи изгубеното имане, сър. — Гласът му се снижи до шепот. — Нечестиви ритуали, човешки жертвоприношения, унмерски секс, драконов секс.

Грейнджър не обръщаше никакво внимание на търговците. Крийди обаче оглеждаше със стъкленото си око предлаганите стоки. Обърна се, видя продавача на очила и го избута встрани от пътя на Грейнджър.

— Ментета — измърмори. — Нищо не се вижда през тях. — Готвеше се да продължи, но вниманието му бе привлечено от мъж, който предлагаше сребърни кутийки с главоблъсканици.

Грейнджър го побутна напред.

Около масите с чиновници вече се бяха събрали и други тъмничари. Седяха на кея, провесили крака над отровната вода или облегнати на труповете-статуи, и зяпаха как докерите привързват кораба и спускат мостчетата. Грейнджър забеляза познати лица и кимна. Всички бяха дребни бизнесмени. Нито един притежател на голям затвор не би си губил времето с такива евтини затворници. От селяните нямаше голяма полза. Крийди подхвана разговор с човек, когото Грейнджър не познаваше, така че полковникът насочи вниманието си към „Алабастров тътен“.

Капитанът се спусна с трополене по мостчето, стиснал шлема си под мишница. Шлифованите му стоманени ботуши звънтяха отчетливо. Беше типичен лосотанец, тъмнокос, с красиви черти. Ухили се широко, избърса капчиците пот от челото си и се провикна:

— Грек!

Старшият администратор вдигна глава от мястото си на масата и го изгледа с мъничките си подозрителни очички.

— Подрани — рече той. Беше ужасно мършав и прегърбен, като закачалка за наметалото си. Носеше прашна перука и имперска тога в пепеляв цвят, украсена със сребърни верижки на раменете. Брадичката му надвисваше над дебелите тефтери като сталактит.

Капитанът му подаде свитък.

— Сто шейсет и трима издъхнали. Хиляда осемстотин двайсет и шест все още дишат и още осемнайсет нарушители на реда се мариноват в резервоарите с морска вода. Това прави общо две хиляди и девет доставени тела.

— Осемнайсет нарушители на реда? — повтори администраторът. — Не е ли множко?

— Дисциплина — отвърна капитанът. — Дадеш на тези хора пръст и те ще те изядат целия — че и заразяват и други с бунтовното си поведение. Освен това знам колко обичаш да ги гледаш, докато съхнат. — Плъзна поглед към близката вкаменена фигура — неподвижното тяло на жена, сгърчена на земята с разкривено от агония лице — и се подсмихна.

Администраторът прегледа документа, надраска нещо отдолу и го подаде на един от помощниците си. Капитанът се обърна, даде знак на моряците от „Алабастър“ и те почнаха да разтоварват човешкия си товар.

Затворниците бяха точно каквито предполагаше Грейнджър — сбирщина от ивънсроумски селски работници, неопитни бунтари, жени и старци. Едва ли сред тях имаше и един истински ветеран. Оковани във вериги, те се влачеха по мостчето под бдителния поглед на корабния надзорник. Моряците ги строяваха на кея, докато етугранските тъмничари се подреждаха при масата на администраторите, за да получат номерирани квитанции, необходими за да предявят желанията си към стоката. Грейнджър се готвеше да се присъедини към тях, когато към него се доближи Крийди — държеше две листчета — и каза:

— Уредих те.

Грейнджър се поколеба.

— Откъде ги взе?

— Мъжът на една моя първа братовчедка познава един човек, който познава един друг човек. Полковник, просто ги вземи, инак ще висим тук цял ден. Твърде е горещо, за да киснем тук повече, отколкото е необходимо.

Грейнджър взе квитанциите и ги огледа. Бяха за затворници четирийсет и три и четирийсет и четири от първата група.

— Има ли в този град човек, когото семейството ти да не познава?

Крийди се замисли.

— Да, но те са под водата.

Изчакаха реда си, докато първите затворници бяха отвеждани един по един пред администраторите. Тук подписваха документите и ги предаваха нататък за подпечатване. Тъмничари извикваха на висок глас номера и протягаха квитанции, за да получат срещу тях затворници и да дооформят документацията. Надзорникът от „Алабастров тътен“ отключваше веригите и подкарваше с камшик затворниците, които се бавеха.

Слънцето печеше все по-немилостиво. Миризмата на китово масло от комините на кораба изпълваше въздуха и полепваше като гъст слой по небцето на Грейнджър. В залива се поклащаха корабчета. Един продавач на бира ровичкаше в джоба си за дребни. Грейнджър вдигна ръка, изтри потното си чело и погледна редицата затворници. Едва трийсетина бяха преминали процедурата по предаването. Всички бяха измършавели от глад. Сигурно и половината нямаше да доживеят до края на годината.

— Томас?

Една жена в редицата го гледаше. Изглежда, бе създавала проблеми по време на плаването, защото лицето ѝ под чорлавата черна коса бе покрито със синини. На долната ѝ уста имаше коричка засъхнала кръв. Притискаше трескаво към себе си петнайсет-шестнайсет годишно момиче и се опитваше да попречи на надзорника да ги раздели.

— Томас? — повтори забързано тя. — Ти си, нали?

— Не ви познавам, госпожо — отвърна Грейнджър.

Надзорникът дръпна момичето от ръцете на жената и го тикна в ръцете на един от чакащите тъмничари. Жената изпищя: „Янти!“ и се опита да последва момичето, но надзорникът я повали с ритник на земята. Тя протегна ръце и проплака:

— Тя е моя дъщеря!

Както майката, така и дъщерята носеха прости ивънсроумски дрехи, дрипави и мръсни като на всички останали затворници, но обувките на момичето бяха изключително фини и със сигурност не от типа, какъвто се очакваше да носи едно селско момиче. Дори в парцаливите си одежди то бе забележително красиво, със смугла кожа, пълни устни и изящен нос под черния бретон. Изглеждаше ужасено и объркано и очите му трепкаха, готови да се напълнят със сълзи. Сякаш дори не забелязваше тъмничаря, който го бе прегърнал през кръста и го влачеше към масата на администраторите. Нещо във вида на момичето накара някаква струна в сърцето на Грейнджър да трепне. Струваше му се толкова познато.

— Моля те! — Жената протягаше ръце към него. — Не им позволявай да ми я отнемат. Това ще я убие.

— Госпожо… — почна Грейнджър.

— Аз съм Хана! — проплака тя. — Томас, ти ме познаваш! Познаваме се от Трепкав ручей.

Грейнджър я погледна втрещено и спомените му почнаха да се пробуждат. Наистина я познаваше, макар че времето бе оставило неизбежните си следи върху лицето ѝ. Неочаквано откри, че гледа след момичето в ръцете на тъмничаря. Имаше косата и кожата на майка си, но останалото? Сърцевидното лице, извивката на носа, волевата линия на брадичката. Всеки, който я погледне, би забелязал, че в жилите ѝ тече лосотанска кръв. Ами очите? Не бяха черни като на майка ѝ, а бледосиви, като тези, които Грейнджър виждаше всяка сутрин в огледалото. Петнайсетгодишна? Господ да му е на помощ! Петнайсет години. Но защо тук и сега? В това забравено от Бога място.

Крийди, изглежда, забеляза промяната на лицето му, защото го стисна за ръката и зашепна:

— По дяволите, полковник. Дори не си го помисляй. Вече не се казваш Грейнджър. Каквото станало през войната — станало. Няма нищо общо с теб.

— Моля те, помогни ѝ! — хлипаше жената.

Натискът върху ръката му се усили.

— Лоша идея, мистър Суайнкикър.

Грейнджър се освободи от хватката, застана пред администраторите на масата, сложи двете квитанции и каза:

— Дай ми тези двете.

Администраторът дори не погледна квитанциите.

— Съжалявам, сър. Затворниците вече са разпределени.

— Какво значение има? — настоя Грейнджър. — Нали ги разпределяте случайно?

Един от стоящите наблизо тъмничари погледна жената и поклати глава.

— Тази ревла трябваше да дойде с мен, но не искам проблеми, друже. — И протегна своята квитанция. — Готов съм да се разменим.

Грейнджър взе листчето от мъжа. После се обърна към другия тъмничар, онзи с младото момиче.

— Какво ще кажеш?

Мъжът махна небрежно с ръка.

— Забрави. Няма да се редя пак на опашката. — Подаде на един от администраторите своя затворнически регистър и се изправи, като избягваше погледа на Грейнджър. Администраторът разтвори регистъра и вдигна очи към Грейнджър.

Полковникът се наведе към тъмничаря и зашепна:

— Един затворник, друг затворник — каква разлика?

Мъжът клатеше глава.

— Казах ти вече — подхвърли разколебано. — Не мога. — Избърса потта от челото си и втренчи поглед в масата. Администраторът не помръдваше. Беше непоносимо горещо. Накрая тъмничарят се обърна към Грейнджър и отвърна шепнешком:

— Нали разбираш… — Облиза устни. — Не мога да я разменя за някой старец.

— Платил си за нея допълнително?

— Знаеш как е.

Грейнджър сложи втората квитанция върху масата и заяви:

— Пиши я на мен.

Администраторът го гледаше безизразно.

— Чу ме — изсъска Грейнджър. — Иначе ще се развикам и ще викам „корупция“ и „проституция“. Знаеш какво се казва за тях в Ивънсроумската конвенция.

Тъмничарят хвърли квитанцията си на масата до неговата и въздъхна:

— Добре де, вземи я, щом искаш. Какво ми пука? — Взе регистъра си и се отдалечи забързано към тълпата.

Чак на катера Грейнджър осъзна, че трепери въпреки горещината. Какво правеше? Сърцето му се свиваше, докато се люшкаше между чувството за отговорност и отчаянието. Беше стиснал регистъра с побелели пръсти. Крийди бе потънал в неодобрително мълчание, а двете затворнички се бяха сгушили на носа. Хана притискаше дъщеря си под завивката от китова кожа. От време на време поглеждаше въпросително Грейнджър. Момичето, Янти, гледаше морската шир с невиждащи очи, сякаш светът около нея не съществуваше. Нито веднъж не погледна към Грейнджър.

Никой не проговори, докато не напуснаха откритите води и не навлязоха в каналите на Франсиал, където Крийди внезапно избълва:

— Ужасна грешка, полковник. Те са затворници, за бога! — Вдигна канджата и отблъсна катера от близката стена. — Щяха да са по-добре при всеки друг в Етугра. — На устните му затрептя саркастична усмивка. — А и е срещу шибания закон.

Крийди беше прав, разбира се, и Грейнджър засрамено си помисли, че наистина е паднал съвсем ниско. За подобно нещо баща му щеше да го пребие от бой, щеше да го накара да предаде Хана и Янти на затворническите администратори.

Но баща му не беше между живите. Майка му също. Брат му Джон бе загинал при Трепкав ручей, оставяйки жена и дете някъде в Лосото. Дори старият Суайнкикър най-сетне се бе потопил в саламурата. Единственото семейство, което Грейнджър имаше, бе в тази лодка.

3. Сетива

Ивънсроумската жена и дъщеря ѝ бяха коленичили на пода на таванската стая на Грейнджър, с преметнати през водопроводната тръба вериги. Грейнджър още не знаеше какво да прави с тях и се ядосваше на себе си, задето не бе помислил по-рано. Килиите на долния етаж вече бяха залети със саламура на дълбочина десетина сантиметра. Трябваше да измисли някаква временна платформа, ако искаше да ги запази живи.

Но се двоумеше.

Последните думи на Крийди, преди да си тръгне, все още звучаха в главата му.

„Удави ги и кажи, че са се опитали да избягат. Направи го сега, за да си спестиш мъките по-късно. Те са нищо, Том. Ще имаш късмет, ако получиш и три вноски за тях.“

Янти гледаше втренчено като изпаднала в транс. Майка ѝ я бе прегърнала през раменете, люшкаше я напред-назад и ѝ шепнеше нещо. Стаята бе пълна с ръждясали боклуци, строшени инструменти и машинни части, все неща, които Грейнджър възнамеряваше да поправи, когато му останат няколко излишни златника.

— Виж сега… — почна Грейнджър.

— Благодаря ти, че го направи — прекъсна го Хана.

Той се опита да разчете изражението ѝ, да потърси намек за някакви очаквания, но синините прикриваха всичко.

— Килиите са на долния етаж — каза накрая. — С това се занимавам сега. Това е моята работа.

Тя кимна.

— И името ми е Суайнкикър — продължи той. — Никога повече не ме наричай пред хора Грейнджър.

Тя кимна отново.

— Ще трябва да подредя малко. Долу подът е потопен. Вие почакайте тук. — Понечи да излезе, но си припомни добрите маниери. — Гладни ли сте? Имам…

— Малко вода, ако можеш да отделиш за нас.

Той напълни кана от стомната и потърси чаши. Бяха плесенясали. Грейнджър покри умивалника с кърпа и ѝ подаде каната. Тя я грабна нетърпеливо и я даде на дъщеря си, която изгълта поне половината, преди да я върне.

— Има вкус на ръжда — оплака се Янти.

— Пречиствателят е стар — отвърна Грейнджър. — Все се каня да го подменя.

Тя го погледна, сякаш не съществува, с бледосините си очи, контрастиращи с мургавата ѝ кожа. Беше красива, каквато бе майка ѝ навремето — същата гладка кожа, черни извити вежди и буйни черни къдрици. Презрамката на роклята ѝ бе скъсана и висеше.

Дали не бъркаше за нея?

Когато през последните дни от пребиваването на неговата част в Трепкав ручей Хана се разболя, не говореха за това. Страната вече бе обхваната от епидемия. Бомбардировките на Хю бяха оставили безчислени жертви. Така и не успяха да погребат всички.

Дали тогава Хана бе знаела, че е бременна? Щеше ли да промени нещо, ако му бе казала?

Светлите лосотански очи на Янти бяха неговите — в това нямаше съмнение. Виждаше го ясно и същевременно се безпокоеше, че нещо със зрението ѝ не е наред. Тя не реагираше на движение или светлина както нормалните хора. Ако не я беше видял да посяга към каната, щеше да си помисли, че е сляпа.

Какъвто и да бе недъгът ѝ, сигурно го бе наследила от него.

Хана го разглеждаше внимателно. Стори му се, че под синините и подутините различава нервна усмивка. Може би си мислеше за онези нощи отпреди петнайсет години? През цялата кампания неговият отряд се бе разположил във фермата на баба ѝ. За шейсет и три дни той изгуби само седем души от хиляда и петстотин, докато врагът трябваше да оплаква над четиристотин. Щеше да е неповторима победа за империята, ако империята бе узнала за нея.

Но телепатите са скъпи. А Хю бе известен със скъперничеството си.

Спомни си ужаса на Хана, когато започна артилерийският обстрел. След като флотът на Хю привърши с канонадата, трябваше да се изкопаят още осем хиляди гроба, а той разполагаше само с шепа хора, за да го свърши. Дори по-малко, когато дойде холерата.

Спомени, които пробудиха гнева му. Защо правеше това? Не носеше отговорност за случилото се с нейното село. Беше успял да я опази тогава, но не можеше да я вземе със себе си. Не би могъл и да остане. Нищо не ѝ дължеше. Погледна отново Янти и видът ѝ го изпълни с отчаяние. Някаква атмосфера на очакване висеше във въздуха между тримата и Грейнджър не можеше да си я обясни. Не искаше да мисли за това. Трябваше да си поправи лодката. Да напусне този забравен от бога град.

„Удави ги и кажи, че са се опитали да избягат.“

Глождеше го съмнението, че е постъпил глупаво. Нахлузи ръкавиците и ботушите, които му бе оставил Крийди, взе кутията с инструменти и слезе долу, за да се опита да им направи място за спане.

Докато слизаше, нагласи очилата и дръпна маската пред лицето си. Имаше чувството, че се задъхва. Дълго гледа залятия с вода коридор, преди да стъпи в плитката саламура и да зашляпа навътре. Беше решил да използва празните нарове от трите килии, в които не държеше никого, за да направи по-висока платформа за двете нови затворнички.

В първите две помещения нямаше нищо полезно освен драконовите кости, които бе струпал за поправката на покрива. И двата нара бяха частично потопени и дори сухите части на дървото изглеждаха проядени от червеи. Грейнджър избра две дълги бедрени кости и постоя замислено, докато се чудеше как да ги използва. Накрая ги хвърли и излезе от килията. Дишаше все по-тежко. Усещаше хладния допир на водата през ботушите си.

Нарът в третата килия бе в по-добро състояние, но не и самото помещение. Дъските под саламурата бяха поддали и имаше големи дупки към долното помещение. През една от тях Грейнджър видя сноп светлина, който падаше върху купчина проядени дъски. Когато се вгледа по-внимателно, успя да различи стъпки в тинята долу. Дали Удавници не бяха предизвикали разрушението? Съмняваше се, че са способни на толкова целенасочени действия.

Докато минаваше покрай четвъртата килия, чу плясък иззад вратата. Не спря да провери как е затворникът. „Няма пари — няма храна.“ В края на краищата затворът не беше столова за бедни. Вече с нищо не можеше да помогне на Дюка.

Подът в останалите четири килии изглеждаше здрав и той избра тази, която гледаше към Халсинския канал и където прозорецът предоставяше достатъчно светлина. Събра всички нарове и ги скупчи един върху друг, с което оформи издигната платформа четири на два метра. Беше наклонена към стената, но по-добре така, отколкото да е наклонена в другата посока. Когато най-сетне свърши, се беше задъхал съвсем и сърцето му блъскаше като лудо. Облегна се на касата на вратата, докато се успокои. Платформата, която издигна, се извисяваше над саламурата с десетина сантиметра, достатъчно за да запази затворниците сухи за цяла година. Би трябвало да свърши работа. Защото не разполагаше с повече нарове.

Взе одеяла от складчето и потърси кофа в долните шкафове. Не намери, така че измъкна едно чекмедже и го сложи в края на платформата. Все щеше да свърши работа.

Двете жени не бяха мръднали. Хана все така бе прегърнала дъщеря си и я полюшваше.

— Няма да сляза долу — заяви Янти.

Грейнджър смъкна ръкавиците и ги хвърли на пода. Бяха лепкави от саламурата и можеха да изгорят кожата на пленниците.

— Тихо, Ини — сгълча я Хана. — Ще се оправим.

— Долу всичко е отровено. Ще умрем.

Майка ѝ я притисна по-силно към себе си.

— Винаги се оправяме.

Но Янти се измъкна от прегръдката ѝ.

— В една от клетките му има човек, който умира от глад — проплака тя и бутна майка си настрани. — Сложи ни чекмедже за тоалетна. Как можеш да твърдиш, че ще се оправим, когато се отнася с нас така? — Пое си рязко дъх, сякаш се готвеше да закрещи. — Онзи тип в лодката му каза да ни удави!

Грейнджър се сепна и втренчи поглед в нея, неспособен да се справи с този детински изблик на гняв и същевременно смутен от чутото. Откъде Янти знаеше тези неща? Не би могла да чуе какво му казва Крийди. Да не говорим да знае за затворника.

Хана се опитваше да я успокои.

— Ини, моля те…

Но Янти не искаше да се успокои. Изправи се, улови веригата с две ръце и я дръпна. Халката затрака върху металната тръба, но не поддаде. Момичето се завъртя рязко към майка си, лицето му беше зачервено.

— Какъв ти е той? Защо го гледаш така? Той е ужасен. Не може да си го познавала. Не може!

— Ини…

Грейнджър усети, че сърцето му се свива.

— Тя е медиум.

— Не — възрази Хана.

— Скрила си я от Хаурстаф?

На лицето на Хана се изписа отчаяние.

— Не. Ти не разбираш.

— Знаеш ли какво ще направят с теб, ако разберат?

— Тя не е като тях, кълна се. Не могат да я усетят. Тя…

Янти я прекъсна с вик:

— Не смей да му казваш!

Хана протегна ръце към дъщеря си.

— Миличка, може би…

Янти я зашлеви.

След плесницата се възцари тишина. Грейнджър стоеше неподвижно, заслушан в ударите на сърцето си. Не знаеше какво да каже. Янти трепереше и дишаше тежко, втренчила празен поглед в майка си. Хана подсмърчаше и си бършеше очите.

— Не съм медиум — някак огорчено каза Янти.

— Защото не си обучена — каза Грейнджър. — Не умееш да се съсредоточаваш.

— Какво значение има това? — тросна се тя. — Ти вече си планирал всичко. Ще ме продадеш на Хаурстаф и ще си построиш по-свестен затвор. Не ми пука.

„По-свестен затвор?“ Беше му хрумнало да я продаде, но за да си купи свястна лодка.

— Това подмятане нарочно ли беше? За да ме убедиш, че не си телепат?

Тя сви юмручета.

— Ти просто не разбираш, нали? — Изгледа го насмешливо. — Аз не зная какво мислиш.

— Ами обясни ми де.

Янти седна на пода до майка си. Хана се пресегна и я улови за ръката. С другата си ръка доизтри сълзите си и рече:

— Янти може да чува и вижда неща, които другите не могат.

— Това вече ми стана ясно — изръмжа Грейнджър.

— Имах предвид друго — продължи Хана. — Телепатите четат мисли, но Янти вижда и чува само нещата около нея. Сетивата ѝ са като твоите и моите, но по-добри. Много по-добри.

Грейнджър се намръщи.

— Тя е чула как Крийди ми шепне?

Хана кимна.

— А човекът долу?

— Янти?

Момичето повдигна рамене.

— Чух го да плаче.

Дюка наистина ли бе плакал? Грейнджър не бе чул нищо подобно. Опита се да си припомни дали докато бе минавал по коридора затворникът бе издал някакъв звук. „Няма пари — няма храна.“ Това си бе помислил тогава. Всичките му инстинкти крещяха, че го лъжат.

— А чекмеджето?

Янти се поколеба.

— Какво чекмедже?

— Чекмеджето във вашата килия. И него ли чу? — Тя го гледаше ядосано. Знаеше, че я е хванал натясно. — Утре пращам писмо в Лосото — продължи Грейнджър. — Предполагам, че е излишно да уточнявам на кого и за какво. — Хаурстаф щяха да го позлатят за една от своите.

Студените ѝ очи се присвиха.

— Не е необходимо да ми казваш нищо — изръмжа тя. — Зная всичко за теб. Баща ти е бил просяк, а майка ти била удавена, след като я обладал. Затова си толкова грозен. Измъкнала те е от утробата си като риба. Като те видял, баща ти едва не повърнал и затова сега се свиваш в този изгнил затвор — защото не можеш да правиш нищо друго. Жалък малък диктатор, който се забавлява, като затваря нещастни хорица. Гади ми се от теб.

Грейнджър пое бавно дъх. После се наведе, отключи катинара на Янти и я метна на рамо. Не беше тежка, но се дърпаше като котка, пищеше и се опитваше да го издраска. Единият ѝ крак профуча над умивалника и разби някаква делва. Той отнесе съпротивляващото се момиче на долния етаж, мина по залятия коридор и го тръшна безцеремонно върху платформата, която бе сглобил. След това се изправи задъхан, а тя се дръпна към стената и се сви там, със зачервени от обида страни и блеснала в очите омраза.

— Ще стоиш тук… докато… се върна с… майка ти.

— Мръсник!

Той не си направи труда да затвори вратата. Янти не можеше да избяга, нали коридорът бе залят със саламура. Когато стигна до стълбите, спря и опря глава на стената. „Десет бавни вдишвания.“ Металическият мирис на морска вода го блъсна в ноздрите. Чуваше я да хлипа зад него. Стисна зъби и тръгна нагоре.

Хана седеше на пода.

— От половин година ни прехвърлят от една килия в друга — заговори тя. — Първо в предварителния арест, но най-лошо беше в Отдела за разпити. Когато не знаехме какво да отговаряме, продължаваха да ни питат, докато кажем нещо. Най-трудно бе да разберем какво искат да чуят.

— И ти правиш същото с мен, така ли?

Тя го погледна втренчено.

— Хаурстафите ще я убият.

— Ще ѝ осигурят свестен живот.

Тя поклати глава.

Грейнджър се намръщи.

— Толкова ли е трудно да я пуснеш? Дори ако това означава да живее тук?

Хана затвори очи.

— Как да те накарам да ми повярваш?

— Кажи ми истината.

— Опитахме се.

Грейнджър отключи веригата и я поведе надолу по стълбите. Тя не се съпротивляваше, когато я вдигна на ръце. Отнесе я през залятия коридор до прага на килията. Янти седеше свита в ъгъла и плачеше, скрила очите си с ръце. Хана отиде при нея и я прегърна.

Грейнджър ги погледа, после излезе от килията и я заключи по навик.

Таванската стая бе озарена от лунна светлина. Грейнджър не можеше да заспи. Затворниците долу навярно също не спяха. Никой не прекарваше добре първата си нощ в килията. Лежаха, гледаха стените и се питаха кога ще се съмне.

В такава тиха нощ миризмата на море винаги му напомняше детството в Лосото. Мирисът на саламура бе доста по-силен долу в килиите, където прозорците имаха решетки вместо стъкла. Някои нощи сънуваш, че се давиш.

По пода на стаята бяха пръснати парчета дърво и инструменти, които двамата със Суайнкикър бяха събирали през годините, за да поправят лодката на стареца. Миналата зима Грейнджър бе разглобил повечето мебели, за да се топли. Наметалото му от китова кожа лежеше до ботушите, които бе заел от Крийди. В мрака драконовите ребра, с които подпираше тавана, изглеждаха като рисунка на обхваната от война страна — карта с бледи граници, разделена на множество феодални княжества. Карта на страха, на съблазънта и предателството, като всяка друга карта в империята на Хю.

„Чуваш ли ме сега?“

Сенките не отговориха. Грейнджър се почувства глупаво. Може би Янти спеше. Каквото и да бе, момичето очевидно държеше да скрие способностите си от него. Всички хаурстафи можеха да надзъртат взаимно в умовете си, а малка част умееха да четат мислите на другите. Силата им над унмерския ум беше опустошителна като изнасилване. Ала не притежаваха свръхестествени способности за виждане и чуване. Той поклати глава. Янти сигурно бе медиум, при това невероятно силен. Което означаваше, че е много ценна за него. Че е билетът му да се измъкне оттук.

Една здрава, оборудвана за открито море лодка можеше да го откара далече-далече, извън пределите на империята. Говореше се, че Валсиндър все още има няколко свободни пристанища. Щеше да продаде лодката още в първото и да си купи билет за някой кораб от клас „Вихър“, с който да прекоси Килотрошачно море. За около година щеше да стигне Хериканския полуостров, последната незавладяна страна — мястото, където някога боговете крачели редом с хората.

Да се измъкне завинаги от саламурата.

Тази мисъл би трябвало да му донесе спокойствие, но въпреки това безсънието не преставаше да го измъчва. Глождеха го съмнения. Имаше ли някакъв начин да го е чула, когато взе чекмеджето от шкафа? Не можеше да си представи как би могло да се случи това. Но ако щеше да продава Янти на Хаурстаф, трябваше да е абсолютно сигурен. Тя все още бе твърде голяма загадка за него. Пределите на възможностите ѝ оставаха непроучени, скрити зад завесата на лъжите. Беше като да надзърташ в морските дълбини. Човек никога не знае какво може да открие там.

Трябваше по някакъв начин да разбере тайната ѝ.

Но как можеш да изпиташ медиум, който чете всяка твоя мисъл и те изпреварва на крачка?

Грейнджър стана и взе стомната от ъгъла. После слезе в залятия коридор с килиите. Към коридора нямаше прозорци и тук долу цареше непрогледен мрак, но Грейнджър можеше да се ориентира пипнешком. Преброи петнайсет стъпала, после клекна. Бавно и внимателно потопи стомната в саламурата и я напълни с отровна вода.

Сутринта се успа. Когато се събуди, слънцето беше високо и в стаята бе започнало да става горещо. Отвори прозореца и се облекчи в канала. Все още беше уморен. Загърна се с наметалото и обу ботушите на боси крака. Взе стомната с отровната вода и я помириса. Лъхаше на сяра и метал, но така беше с всичко останало в неговия затвор. Съмняваше се, че обикновен човек би могъл да разкрие подмяната преди да е станало твърде късно. Но медиум би трябвало да знае какво е направил.

Слезе долу със стомната.

И двете затворнички, изглежда, не бяха мигнали през нощта. Янти нямаше сили дори да вдигне глава и да му се озъби. Лежеше свита в ъгъла, но дишаше толкова учестено, че очевидно беше будна. Хана се надигна от нара и се помъчи да му се усмихне.

Той ѝ подаде стомната и си помисли: „Янти, водата е отровна.“

— Ще има ли нещо за ядене? — попита Хана и разтърка очи.

— След малко. — Той зачака.

Тя надигна стомната.

— Хана.

Тя свали стомната и го погледна.

„Янти, не разчитай да я спра. Втори път няма да го направя. И не се преструвай на заспала. Познавам, че си будна, по дишането.“

— Как се спасихте? В Ивънсроум. Казват, че холерата довършила и последните оцелели в колониите.

Тя сви рамене.

— Защо си смени името? Откъде този Суайнкикър?

— Така се казваше човекът, който държеше това място. Но не искам да говорим за това.

— Тръгнах на изток — обясни тя и надигна стомната.

— На изток? Накъде?

— Към Деслорн — продължи тя. — Бяхме няколкостотин такива като мен. — Гледаше го и се опитваше да разгадае намеренията му. — А когато холерата стигна Деслорн, тръгнах отново. Дъбов храм, Канислоу, други места. Бежански лагер в гората, там се роди Ини. — Тя пак вдигна стомната.

„Проклета да си, Янти. Нима ще я оставиш да умре само за да ми докажеш каквото искаш?“

Грейнджър сложи ръка върху стомната и я натисна надолу.

— Как стигна тук?

Тя въздъхна.

— Иманярите са виновни. Ини може да вижда разни неща, които лежат на дъното. — Остави стомната на пода и я погледна. — Забъркахме се с един контрабандист, Маркус Лоу. Търсеше имане във водите отвъд Порт Васар, към Охраво море и по-нататък. Пращаше находките на пазарите в Лосото. Незаконно, разбира се. Но когато нещата си струват, гледаш да намериш по-богат купувач. А Ини е добра в търсенето.

Грейнджър усети, че интересът му се пробужда. Ако Янти можеше да прави това, което твърдеше майка ѝ, тогава в думите ѝ имаше резон. Подобни черноборсаджийски операции бяха финансова опора на Ивънсроумската съпротива. Имперският флот непрестанно ги преследваше.

— Искаш да кажеш, че тя може да вижда имане на дъното?

Хана кимна.

— Както ти ме виждаш сега. — Вдигна стомната и я подаде на дъщеря си. — Ини…

— Не искам нищо от него — отсече момичето. — Ти пий.

Хана го погледна безпомощно, после вдигна стомната към устните си.

— Спри. — Грейнджър се пресегна и взе стомната. Мислите му се гонеха в нова посока. Нима Янти бе готова да остави майка си да се отрови само за да скрие способностите си? Или пък Хана казваше истината и Янти не знаеше, че водата е отровна? Той гледаше объркано стомната. — По-добре да ти донеса вино.

— Благодаря — каза Хана. — Ще е много мило.

Грейнджър излезе и изля стомната. Поведението на Янти го объркваше. Дали пък майка и дъщеря не знаеха за отровната вода от самото начало и не бяха разиграли тази сценка пред него? Може би Хана разчиташе, че той ще я спре? Струваше му се единственото възможно обяснение.

Как можеш да изпиташ един медиум, който знае всяка твоя мисъл и иска да те обърка?

Как би могъл да го надхитриш? Грейнджър изсумтя ядосано и отиде да налее вино.

По обед им сготви трикратно преварена риба и добави малко овес, за да стане на каша. Реши, че ако ще се опитва да ги надхитри, най-добре ще е първо да спечели доверието им. Взе и от меда, който бе запазил за себе си, и сложи и мед. Така кашата стана по-вкусна. Опита я с пръст, после добави сол и отново я пробва. Биваше я. Остана доволен от себе си. Докато вадеше купички за кашата, чу отвън звънене, отиде до отворения прозорец и надзърна.

По Халсинския канал бавно се носеше пощенското корабче, пуфтеше през медния си комин. Стар валсиндърски брегови катер, строен и изящен. Майсторите от корабостроителницата на Източната империя бяха издълбали корпуса му от челюстта на омагьосана баракуда, а носът бе слепен от стотици жълто-бели ангуйски кости, които все още лъщяха като фунийки за течен марципан. Тук каналът бе достатъчно тесен, за да може Нед, синът на пощальона, да хвърля пакетите с писма на тъмничните пристани или върху палубите на завързаните лодки. Повечето съседи на Грейнджър бяха поставили на кейовете си пощенски кутии, но Нед не си правеше труда да ги използва. Хоукенови и мисис Пърсуерър все се оплакваха, но Нед отвръщаше на жалбите им със смях и продължаваше в същия дух.

На отсрещната страна на канала Дан Катъл се спускаше по стълбите, които наподобяваха метални шевове върху напуканата стена. Махна му с ръка.

— Чудесен горещ ден.

— На сянка е доста по-хладно — отвърна Грейнджър. — Решиш ли да си смениш работата с моята, винаги съм насреща.

Дан се разсмя и се провикна:

— Том, имам събрани доста тухли — със странна форма са, но можеш да ги използваш. По-добре да ги дам на теб, отколкото да позволя да ги вземат проклетите Удавници.

— Ще обмисля предложението, Дан. Благодаря. — Спомни си за Удавниците, които бе видял да влизат в избата на съседа, но реши да не ги споменава. Дан щеше да накара канджиите на Маскелин да преровят подземията.

Докато пощенското корабче минаваше край него, Нед хвърли един плик. Пликът се завъртя във въздуха и тупна на дъното на прогнилата малка лодка.

Нед се разсмя.

— Съжалявам, Том.

— Както винаги — промърмори недоволно Грейнджър.

Лодката — „Хана“, сякаш газеше малко по-дълбоко от последния път. Той плъзна замислен поглед по изписаното на носа име. Едва разчиташе избелелите букви под олющената боя. Корпусът беше в окаяно състояние. Саламура се процеждаше през цепнатините между дъските и се събираше на дъното. Добре че писмото не бе паднало право в нея. Той стъпи на борда, наведе се и взе плика.

Писмото беше адресирано до „мистър Алфред Лийч, чрез капитан Р. Суайнкикър, Халсински канал“. Вътре имаше четиристотин златника в банкноти от по петдесет и писмо. Грейнджър прибра парите и тръгна нагоре по стълбите, зачетен в писмото.

Грейнджър смачка писмото и го пъхна в джоба си. Върна се при печката и сипа изстиващата каша в две купи. Изплакна стомната, напълни я с прясна вода и слезе при затворниците.

В мига, когато влезе в килията, забеляза, че Янти отново се готви да избухне. Беше стиснала зъби и очите ѝ издаваха злите ѝ намерения.

Опита се да я изпревари.

— Трябва ли да хвърля кашата в саламурата и да ти спестя усилието да я откажеш? — Още докато го казваше, съжали, че изобщо си е отворил устата.

Момичето изсумтя презрително:

— Рибена каша? Това не е ли нещо като канибализъм за теб? Да вариш родствениците си, за да храниш затворниците? — Говореше през стиснати зъби. — Виждала съм просяци да се тъпчат с подобна гадост, но поне не налагат вкусовете си на други. Взимай си я и ни донеси нещо, което става за ядене, или ни остави да умрем. — Изсумтя отново. — И без това ще го направиш, нали? Когато плащанията от общината секнат.

— Ини, моля те! — Хана протегна ръце, но дъщеря ѝ се дръпна.

— Не мога да повярвам, че си спала с този тип — каза нацупено. — Да не би да е носил чувал на главата? Или пък те изнасили? Последното поне би те оправдало. Никога не се успокояваш, докато не станеш жертва, нали?

Бузите на Хана пламтяха.

— Достатъчно! — Грейнджър стоеше на вратата с подноса с храна. Чувстваше се като глупак. Янти сигурно бе знаела, че ѝ е баща, от самото начало. Как можеш да го скриеш от един медиум? Но беше изненадан, че момичето бе насочило враждебността си към Хана, а не към него. Остави подноса на пода, уморен и с намерение да си тръгне. — Не ме интересува с какво си свикнала, това е всичко, което мога да ви предложа за момента.

— Бедничкият — изсмя се презрително Янти. — Да имаше поне четиристотин златника в джоба си.

Той спря. На лицето му затрептя усмивка.

— Четиристотин златника, Янти?

Тя завъртя глава.

Грейнджър вече не се съмняваше. Само телепат би могъл да знае за парите.

— Трябват ми за нещо друго.

— За курви, предполагам.

Той си пое бавно дъх. Понечи да заговори, но вместо това продължи диалога мислено.

„Не исках да съм твой баща. Не те познавам и не искам да те познавам. Утре сутринта ще пиша на Хаурстаф. До две седмици вече няма да живееш тук и може би ще прекараш остатъка от живота си в мраморни кули, като разпалваш войни, изнудваш императори или ровичкаш в унмерски мозъци — каквото там правят такива като теб.“ Усмихна се мрачно.

— Чу ли ме? Или искаш да го повторя на глас?

Янти го гледаше предизвикателно.

Хана местеше поглед между двамата.

— Казах ти, че не може да чете мисли.

Грейнджър усети, че е на ръба да си изпусне нервите. И ги изпусна.

— Досега не съм чул от теб нищо освен лъжи — избухна той. — Струва ми се, че аз съм единственият, който действа в интерес на дъщеря ни. Какво става с теб? Гордост? Егоизъм? Толкова ли се страхуваш да останеш сама, че си готова да я държиш в този прогнил затвор, когато може да се измъкне оттук? — Тръшна купите на пода и кашата се разхвърча. — Не те разбирам, Хана. Да не храниш илюзии, че изведнъж от мене е излязъл свестен баща? Отговорността ми към теб приключи преди петнайсет години в Трепкав поток, когато си решила да запазиш бременността си в тайна.

Хана изхлипа и затвори очи. После каза почти шепнешком:

— Ти нямаше да останеш при мен.

— Аз бях императорски войник.

Янти пребледня.

— Лъжи — рече тя. — Никога не е бил в Трепкав ручей.

— Ини… — Хана протегна ръка към нея.

— Не! — Тя се дръпна рязко. — Не смей да ме докосваш. Каза ми, че си го срещнала години преди татко да умре, каза… — Тръсна ядосано глава. — Невъзможно е да е бил в Трепкав ручей!

— Ини, моля те.

— Той не ми е баща.

— Съжалявам.

Янти започна да вие и Грейнджър се дръпна стреснато.

4. Ловци на съкровища

Грейнджър препрочете писмото. Но как би могъл да го прати? Янти бе вече по-голяма загадка за него отпреди. Знаеше неща, които нямаше как да узнае: чекмеджето, оставено за да се облекчават в него, четиристотинте златника. И същевременно бе сляпа за важна информация — отровната вода, собствения ѝ баща. Инстинктът му крещеше, че реакцията ѝ на последното разкритие бе съвсем искрена. Тя не бе знаела, че ѝ е баща.

Дали пък Хана не бе казвала истината от самото начало?

Или двете отново го бяха надхитрили?

Замисли се. Тя не би могла да го види как прибира парите в джоба си. Не би могла да знае за Дюка, да е чула хлипането му. Защо тогава не знаеше, че ѝ е баща? Не виждаше никаква логика в това — нито в способността ѝ да намира имане. Медиумите не откриваха скрити съкровища. Морето не притежаваше ум, в който да надзъртат.

Сгъна писмото и го прибра в чорапа си. Ако Янти се окажеше ценна, щеше да го прати, ако пък не, поне ботушът на Крийди нямаше да го убива.

Янти го игнорира четири дни. Грейнджър изпълняваше съвестно задълженията си, носеше на затворничките вода и храна и изпразваше чекмеджето. Янти хвърляше храната в саламурата преди майка ѝ да успее да ѝ попречи или да благодари на Грейнджър. Но пиеше вода и позволяваше и на майка си да пие.

На петия ден каза:

— Ако искаш да ти намеря имане, ще трябва да ме пуснеш навън.

— Да съм казал, че искам да ми търсиш имане? — попита Грейнджър.

Тя хвърли стомната по него.

Минаха още два дни.

На седмия ден Янти продължаваше да е в същото отвратително избухливо настроение. Седеше, опряла брадичка на коленете си, и гледаше сърдито. Този път поне бяха изяли закуската и позволиха на Грейнджър да прибере празните купи. Той го отчете като малка победа.

— Тя иска да работи с теб — заяви Хана.

— Така ли? Това нейна идея ли е, или твоя?

Янти гледаше стената.

— Изведи я навън с лодка и ще ти намери нещо.

Грейнджър поклати глава.

— Мога да си изгубя разрешителното, ако някой ни види.

— Ами тогава излезте през нощта — каза Хана. — Тя и нощем вижда еднакво добре.

При мисълта да кръстосват нощем саламурената повърхност стомахът му се сви.

— Лодката ми пропуска.

— Не и тази на твоя приятел.

Крийди почеса татуировката на Гробарите в основата на палеца си и изсумтя:

— Не разбирам. Или е медиум, или не е.

Грейнджър седеше на носа на лодката, до покритата с чергило купчина, където бяха скрили снаряжението за драгиране — фенери, въжета, мрежи и железни куки, които Крийди бе заел от друг свой братовчед. От двете страни се нижеха каменни фасади и закрити с решетки прозорци — както над, така и под водата. Тук морското дъно достигаше дълбочина седем фатома, но водата бе необичайно прозрачна. Грейнджър не можеше да различи нищо ценно на улицата под тях. Камънак. Скъсана мрежа. Кости и разноцветни кутии.

— Може да е инстинкт — рече той.

— Тоест?

— Като на птиците, когато мигрират през океана. Как се ориентират? Какво ги насочва през безкрайните простори към едно и също място всяка година? Или драконите. Виждал си как драконите берсеркери ловят Удавници край бреговете на Лосото. Знаят кога да се гмурнат и какво да избягват.

— Веднъж видях как един дракон бе хванат от ерокински самал — каза Крийди. — Страховита гледка.

Грейнджър сви рамене. Може би това не беше най-добрият пример.

— Не зная — рече той. — Все още не мога да разбера какъв е талантът на Янти. Може да не е медиум, но със сигурност в нея има нещо.

Крийди поклати неодобрително глава.

— Полковник, мога да подушвам измамите отдалече.

Наблизо мина друга лодка, с тихо мъркане на двигателя. Връщаше жените на тъмничарите от Авърлейския пазар. Носеха покупките си под пейките. Снопове светлина се процеждаха между облаците на запад и озаряваха в златисто покривите на сградите.

Докато стигнат пристана на Грейнджър, Халсинският канал вече тънеше в сумрак. Крийди завърза катера и двамата се изкатериха на тавана.

Грейнджър бе взел за Янти голямо наметало от китова кожа. Знаеше, че няма да го хареса и ще започне да се оплаква.

Така и стана — момичето избухна и го захвърли на пода. Но когато ѝ заяви, че или ще го облече, или остава вътре, тя го дръпна ядосано и се загърна. Крийди си мълчеше, но разглеждаше Янти с поглед, който будеше неспокойствие у Грейнджър.

Малко след залез потеглиха с лодката на Крийди. От юг се бяха надигнали високи облаци и закриваха небето. Нямаше звезди, изядената наполовина луна сияеше зад облаците. Грейнджър окачи фенер на носа, за да си осветяват пътя. Янти му каза да се насочи към Франсиал, след това закри лицето си с вмирисаното наметало и опря чело на коленете си. Излязоха от Халсинския канал и се отправиха по канал Елм, а сетне и по Броутън, преди най-сетне да стигнат в унмерския квартал при Прохода на плъховете. Нощта бързо се спускаше. Крийди изключи двигателя и взе канджата.

— Сега какво?

— Тя ще започне да търси.

Зачакаха.

— Янти?

Тя изсумтя ядно, доближи ръба и се загледа във водата.

Грейнджър и бившият сержант се спогледаха. Крийди поклати глава. Беше невъзможно да се види каквото и да било долу.

Заваля — отначало слабо, после все по-силно. Капките се появяваха в озареното петно, разпръскваха се върху черната повърхност и се превръщаха в безброй отблясъци. Дъждът трополеше по околните покриви и стичащата се вода шумеше яростно в улуците. Струи се стичаха от корнизите, плискаха по первазите на по-долните прозорци и каменните понтони и се стичаха през пукнатините към подгизналата сърцевина на стария унмерски квартал. Дъждът шибаше и по чергилото и се стичаше във врата на Грейнджър. Миришеше на влажна почва, сякаш във всяка капка се съдържаше трошица от някоя далечна земя. Грейнджър пое въздух с пълни гърди.

Крийди насочваше лодката през лабиринт от тесни улички и пъшкаше от усилие, докато я отблъскваше с канджата от надвисналите стени. Янти се бе подпряла на високия борд, мълчалива, загърната с наметалото. Грейнджър вдигна фенера и го завъртя, озарявайки стените, които се издигаха от двете им страни, разбитите потопени в саламура прозорци и издрасканите от куки решетки. От време на време от килиите над тях долитаха тъжни ридания, но тези шумове бяха слаби и се губеха зад завесата на дъжда.

— Тук — обади се най-сетне Янти.

Крийди спря лодката.

— Нещо метално — продължи тя. — На шест фатома дълбочина. Два разтега встрани. — И посочи към носа.

— Ценно ли е? — попита Грейнджър, като надзърташе във водата. Не можеше да различи нищо освен отраженията на фенера, трепкащи върху черната повърхност.

Янти обърна рязко гръб на борда, свлече се на дъното и се загърна в наметалото.

— А ти какво мислиш?

Грейнджър извади ръкавиците, маската и очилата. Взе драгиращото въже — дълго и яко, със завързани накрая куки — и го хвърли в канала. Въжето се плъзна между пръстите му, докато куките се спускаха към дъното. Четири фатома, пет, шест. Най-сетне спря на дъното и Грейнджър го дръпна. Усещаше, че куките се влачат по дъното, но не закачаха нищо. Отново отпусна въжето и повтори процеса.

Дъждът се усилваше.

На третото хвърляне усети, че закачва нещо. Дръпна леко. На дъното лежеше нещо тежко. Доста тежко. Внимателно го притегли нагоре.

Беше малък механизъм приблизително с размерите на гилза на снаряд — машина или част от нея. Устройството имаше кубовидна форма, беше изработено от причудлива сиво-зелена сплав и бе много по-тежко, отколкото издаваше видът му. През няколкото отвора във външната черупка Грейнджър различи вътре сложен механизъм — колела, пружини и стъкленици от червеникаво стъкло. Четири къси изолирани с гума жици се поклащаха от долната страна. Докато го въртеше в ръце, отвътре изтичаше саламура.

— Какво е това? — попита Крийди.

Грейнджър не знаеше.

— Определено е унмерско. — Крийди протегна ръка. — Дай да го видя.

По някаква причина странният механизъм пробуди безпокойството на Грейнджър. Теглото му сякаш се менеше всеки път, когато го завърташе, и му се струваше, че долавя слабо бръмчене от стъклениците, резонанс, който усещаше чак в зъбите си. Дали все още съдържаше в себе си остатъци от унмерска магия? Изтръска го от водата и го подаде на Крийди. После се обърна към Янти, която все още седеше загърната на дъното.

— Откъде разбра, че е там?

Тя само сви рамене.

— Мракът бе непрогледен.

— За теб — тросна се тя.

Крийди нагласи лещите в окото си, огледа находката и каза:

— Мога да ти намеря купувач за това нещо. Металът ще струва поне няколко стотачки. Ако се окаже, че прави нещо странно, след като изсъхне, цената ще скочи двойно. — Той остави машината. — Е, не е перлен фенер, но като начало е добре.

Кръстосваха канала часове. Валеше непрестанно. Янти надзърташе мълчаливо в черната вода. Но дали използваше очите си, за да търси имане, или ума зад тях? Грейнджър не знаеше. Беше се надвесила през борда, втренчила поглед в черните дълбини. Грейнджър започна да изпитва нарастващо безпокойство. Ами ако откриеше още такива машинки? Не всички унмерски предмети бяха безвредни.

В покрайнините на Франсиал извадиха медальон с форма на сърце, закачен на дълга и плоска остра като бръснач верига. Можеше да пореже шията на всеки, който го носи, но Крийди настоя, че е доста ценен. Докато го опипваше, без да сваля ръкавицата си, Грейнджър отново почувства предишното безпокойство. Имаше чувството, че медальонът се съпротивлява на движенията на ръката му, сякаш се привлича и отблъсква от някакви невидими линии или изменения в околния въздух. Странните усещания се усилваха и караха стомаха му да се свива и той подаде находката на Крийди. Сержантът я взе, поигра си с нея и се разсмя. След това работата взе да набира темпо. В Канонадния канал намериха метални очила, през които водата изглеждаше яркосиня, пронизана от сребристи нишки. Със завъртане на лещите цветът ѝ се менеше, от жълт през зелен до черен. Интересно според Грейнджър, но напълно безполезно. След още няколко минути извадиха кълбо златисти конци, които пробудиха в ушите му странно звънтене, макар че не чуваше никакъв шум.

А каналите продължаваха да разкриват своите тайни: стара унмерска драконова сбруя с лъщящи капси, три сфери от горещо стъкло, свързани с дървена пръчка, кутия боя.

Кутията хвърлиха обратно и продължиха нататък.

Дъждът спря призори. Въздухът се изпълни със свежата миризма на метал. Небето над тях постепенно се озари в розово, жълтеникаво и пурпурно. От каналите се надигаха изпарения с бежов цвят и увисваха между сградите като мека ефирна пяна. Само саламурената повърхност оставаше тъмна. Грейнджър искаше да се връщат, но Крийди настоя да продължат.

— Само още една-две находки. Още едничка.

В сърцето на Франсиал насочиха лодката към малък площад, обрамчен от високите зидове на Боуърския затвор, и Янти отново им каза да спрат.

Грейнджър разтърка очи.

— Какво имаме тук?

Янти гледаше във водата.

— Морска бутилка.

Мъжете се спогледаха. Империята плащаше три хиляди златника за всяка ичусаи, извадена от дъното, но на черния пазар струваха много повече. Някои военачалници ги използваха като оръжия.

Последната находка обаче беше трудна за улавяне. След десетина опита с куките Грейнджър все още не бе успял да я закачи. Не виждаше нищо в черната вода освен отражението на измореното си лице и очилата, като дупки в черепа. Отказа се от куките и взе щипците — инструмент, предназначен да прихваща по-малки и гладки предмети. Командваше се с две въжета, с чиято помощ челюстите се разтваряха и затваряха. Доста трудна задача, но при втория опит усети, че въжето леко се опъва.

Изтегли го внимателно нагоре. Наистина бе закачил нещо. Дръпна по-силно.

Въжето под него се изопна в обратна посока.

Грейнджър реагира инстинктивно и го пусна. Близо два разтега се изнизаха през ръба на борда преди въжето да спре.

Крийди вдигна вежди.

— Дракон?

— В Етугра? — отвърна с въпрос Грейнджър. Между сградите нямаше достатъчно място за подобно чудовище. Каквото и да бе уловило въжето, трябваше да е по-дребно — ийлън, луксова акула или риба вършач, а може би някой Удавник.

— Янти, какво виждаш?

Момичето не отговори.

— Янти?

— Момче удавник — отвърна тя накрая. — Играе си с теб.

Крийди вдигна канджата и улови въжето с другата си ръка.

— Малко лайно — изруга ядно и нави въжето на ръкавицата си. — Сега ще ти помогна да си поемеш въздух. — И дръпна внезапно и рязко въжето.

Но въжето не помръдваше. Крийди го пусна.

— Копеленцето го е закачило някъде.

Въжето внезапно се изопна и едва не го прекатури през борда. Спасиха го единствено бързите реакции. Опрял ръка на дъното, той приклекна. Лодката се разлюля и вдигна вълни, после се блъсна в близката стена. Саламурена пяна прехвърли борда и заля дъното, чергилото и Янти.

Тя извика.

— Ху-шан — изруга Грейнджър: старо имперско проклятие. — Изгори ли те?

Янти тръскаше наметалото от саламурата.

— Докосна ли кожата ти?

— Не.

Крийди се изправи, като продължаваше да ругае и да опъва въжето. Наведе се и го преметна през един от ключовете за гребла на отсрещния борд. После се обърна към Янти и изръмжа:

— Момче казваш? Я кажи какво беше? Акула? Ийлън? Скалоливец?

Тя не отговори и той замахна с канджата, сякаш се канеше да я удари.

— Сержант — тихо каза Грейнджър.

Крийди се сепна и свали канджата.

— Прибираме се — нареди Грейнджър. — Разсветлява, а и събрахме достатъчно находки. — Погледна купчината в средата на лодката: машината, медальона, оплетеното кълбо конци, драконовата сбруя и сферите. Струваха поне няколко хиляди златника. Достатъчно да изхрани затворниците през следващите три-четири месеца, ако преценката на Крийди бе вярна. „А може би и предплата за нова лодка“ — помисли си. В края на краищата нали такъв бе първоначалният му план.

Крийди взе всичките находки, за да търси купувач. Преди да си тръгне, Грейнджър му предложи да вземе и унмерската кукла.

— Няма смисъл да я държа тук — обясни той.

Но Крийди, кой знае защо, не прояви ентусиазъм.

— Ще я продадем по-късно, ако се наложи. Уморен съм и искам да се прибера. — Не му се щеше да влиза в затвора на Грейнджър, нито да чака в лодката.

Грейнджър върна Янти в килията.

Хана — беше още сънена — попита:

— Как мина?

— Справи се добре.

— Тя винаги се справя добре.

Грейнджър само кимна. Качи се горе и отвори сандъчето, в което държеше куклата. Но куклата бе изчезнала. Не беше изненадан. Постоя известно време замислен дали да се ядосва на Крийди.

Докато се изтегне в леглото, слънцето вече беше високо и в таванската стаичка ставаше непоносимо горещо. Не можа да заспи и се замисли за лова на съкровища. Той самият не бе могъл да види нищо в тъмните води на каналите. Как се бе справила Янти? Дори свръхизострено зрение не би обяснило случая с Дюка, чекмеджето и четиристотинте златника. Какви ли не идеи минаваха през главата му, но нито една не му се струваше достоверна. Един глас в него не спираше да го уверява, че затворниците го мамят.

„Тя не може да чете мисли.“

Ако наистина бе така, тогава защо Хана я криеше от Хаурстаф?

„Хаурстафите ще я убият.“

Грейнджър се намръщи. Ако Янти бе медиум, Гилдията щеше да я приеме с разтворени обятия. Ако пък наистина притежаваше само необичайно изострени сетива, нямаше причина да се страхува от хаурстафите. Независимо дали щяха да решат да я използват, или не, те не биха ѝ направили нищо лошо.

Загледа се в покрива, в светлината, която се процеждаше през пролуките. Мъглите вече се бяха вдигнали от Халсинския канал и слънцето сияеше в златистото си великолепие.

Може би подхождаше към проблема от неправилната страна?

Ами ако тя беше съвсем нормална — не беше медиум, нито имаше някаква дарба? Бабата на Грейнджър — прабабата на Янти — бе дошла от Ел без никакви телепатични способности. Янти нямаше откъде да ги наследи. Възможно ли бе едно петнайсетгодишно момиче да е открило начин да надхитри хаурстафите в собствената им игра? Ами ако странните ѝ сили не бяха само прищявка на природата, онази мутация едно на милион, която се пораждаше в кръвта на жените от Запада, а по-скоро резултат от нещо, което може да се придобие от всеки? Някаква магия?

От унмерски предмет?

Грейнджър седна в леглото. В това вече имаше логика. Янти може да беше открила рядко ценна находка — медальон, пръстен или брошка, която я даряваше с тези нечовешки способности. Хаурстафите със сигурност не биха се погнусили и да я убият, за да го запазят в тайна. Император Хю би могъл да използва подобен предмет, за да се опълчи на Гилдията на медиумите и да премахне монопола им върху властта. Самото съществуване на Хаурстаф би било изложено на опасност. Ако имаше такъв предмет, той би струвал повече от целия боен флот на империята.

Магьоснически медальон, пръстен или брошка?

Дали Янти не го криеше някъде в себе си?

Той скочи от леглото, нахлузи ботушите и изтича надолу по стълбите.

Янти вече беше заспала, свита на кълбо върху нара, но Хана вдигна глава, погледна го и се усмихна. Усмивката ѝ го обезоръжи, както го правеше и преди много години. Тя отново стана онази млада жена от Трепкав ручей и за един кратък миг той забрави напълно за какво е дошъл. Но после разкри замисъла зад усмивката. Тя го мамеше отново, подиграваше се със стария тъмничар с подгизнал от саламура мозък. Гневът му се върна.

— Събуди я — нареди Грейнджър.

Хана смръщи вежди.

— Казах да я събудиш.

Тя го погледна смутено, протегна ръка и побутна Янти.

— Къде е? — попита я Грейнджър.

— Кое? — обади се Хана.

— Няма да ви играя повече по свирката. Покажи ми го.

Двете се спогледаха.

— Не зная за какво говориш — каза Хана.

— Е, добре — въздъхна Грейнджър. — Събличай се.

— Какво? — Хана чак подскочи. Янти пък го изгледа изплашено.

— Събличай се — повтори той на Янти. — Свали си дрехите и ми ги подай една по една.

Хана застана между двамата.

— Защо го правиш?

Лицето на Грейнджър се наля с кръв.

— Нищо няма да ти направя — каза той през стиснати зъби. — Но ако не ми дадеш сама онзи предмет, ще го намеря. Дори ако трябва да те съблека гола.

— Казах ти що за стока е — изхлипа Янти през сълзи. — Не е по-добър от останалите.

— Не го прави, Том. Моля те.

— Тогава ѝ кажи да направи каквото казвам.

Хана поклати глава.

— Да не мислиш, че е откраднала нещо?

Той не отговори.

— Нямам представа какво смяташ, че е взела, но няма да ти дам да я докоснеш.

Грейнджър сграбчи Хана за ръката и я бутна грубо настрани. Янти извика уплашено и се дръпна назад. Той посегна към нея, но тя изпищя и започна да рита яростно. Улучи го по рамото и събуди болката в старата рана. Той изпъшка, наведе се напред и я притисна към стената. Тя го заплю.

— Престани! — кресна Хана.

Грейнджър разтърси момичето.

— Какво е? — попита той. — Пръстен? Медальон? Покажи ми го!

Хана го улови отзад за врата. Вкопчи се в него и се опита да го дръпне назад, ноктите ѝ одраскаха лицето му. Янти пищеше. Грейнджър се обърна, зашлеви Хана и я запрати към стената, после отново и отново, докато тя не го пусна. От усилието го заболяха гърдите, но не обръщаше внимание.

— Къде е? — попита разярено.

— Нищо няма в нея — заплака Хана.

— Тогава къде го е сложила? И как знае за всички онези неща?

— Може да вижда през очите на другите.

Грейнджър се сепна. Дишаше тежко, дробовете му всмукваха мъчително въздух. От ритника на момичето го болеше рамото.

— Знае за парите ти, защото ги е видяла — обясняваше Хана, — и знае какво е казал твоят приятел, защото го е чула. Ини се роди с… — Млъкна за миг, докато търсеше подходящата дума. — Предполагам, че е дарба. Може да вижда и чува само това, което виждат и чуват другите. Същото е и с миризмата и допира — тя просто се настройва към сетивата на другите. Но не може да чете мисли — както не можем и ние.

„Някоя необяснима мутация, породена от саламурата? — помисли си Грейнджър. — Не ме е видяла, че пълня стомната, защото беше тъмно?“

— Ами имането? — попита той.

— Удавниците също имат очи — отвърна Хана — и зрението им е адаптирано към сумрака. Виждат по-добре от хората. Не ги забелязваш, защото са на дъното. Но те са хиляди. Десетки хиляди.

Възприятие от дистанция? При подходяща кръстоска едно на милион зачевания можеше да създаде медиум, но Грейнджър никога досега не бе чувал за подобна дарба — нито в Ел, нито никъде. Гневът го подтикваше да спори с нея, да изтръгне истината със сила. Беше му омръзнало да го лъжат. Но думите на Хана сякаш обясняваха всичко.

— Значи тя вижда през моите очи? — попита той. — И чува през моите уши? Дори когато съм някъде другаде?

— Може да си на другия край на света.

— И е в състояние да го прави с всички?

— Почти с всяко живо същество.

— И с хаурстафите?

Хана кимна.

Сега вече Грейнджър разбра защо Хана толкова се страхува от Гилдията на медиумите. Хаурстафите продаваха дарбите си на всеки диктатор, който можеше да си го позволи. В битка нерядко имаше телепати и от двете страни и всеки от тях докладваше за разположението на противниковите войски. Император Хю можеше да се гневи на Сестринството, да проклина опита им и стремежа им да остават неутрални, но беше безпомощен срещу Гилдията. Щом противниците му прибягваха до услугите им, длъжен бе и той.

Но ако Янти можеше да се промъква зад очите и ушите на всеки, когото избере, тя би била идеалният шпионин. За нея нямаше да съществуват тайни, дори сред самите хаурстафи. За империята тя бе по-ценна от стотици медиуми. Наблюдението е ключов елемент от контрола. А дарбата на Янти можеше да се насочва срещу всеки.

— Почти всяко живо същество — повтори Хана. — Има само един човек, през чиито очи не може да вижда, нито да чува през ушите му.

— Кой?

— Тя самата — рече Хана. — Дъщеря ти е сляпа и глуха.

5. Предателство

Грейнджър се събуди късно следобед от миризмата на пържени змиорки. През процепите в покрива се процеждаха горещи слънчеви лъчи. Той потърка очи.

Крийди се въртеше около печката.

— Шестстотин златника — обяви той и лещата на изкуственото му око блесна на слънцето.

— На човек?

— За двамата общо — отвърна Крийди и се наведе над тигана. — Медальонът не струваше нищо, а машинката така и не проработи. Твоят дял е върху сандъка.

Грейнджър стана и се протегна. Беше по-малко, отколкото би очаквал от подобен улов. Поколеба се дали да не се заяде с Крийди, но се отказа. Точно сега имаше нужда от него. И ако помощта на сержанта струваше определена цена, поне можеше да си я позволи.

— Кога дойде?

— Преди час.

— Спа ли въобще?

— Помислих, че може пак да опитаме да извадим онази морска бутилка.

Грейнджър разтърси глава, за да прогони мъглата от мислите си.

— Дай ми една минута. — Отиде при прозореца и се облекчи, после сложи чайника на печката. Рамото още го болеше от тазсутрешния сблъсък. Прокара ръка по твърдата сива кожа. Беше грапава и съвсем суха.

Крийди разбърка змиорките в тигана и седна да яде. Не предложи на Грейнджър.

— Мислех си — поде той — за това, дето го обсъждахме по-рано. За търсене на имане в дълбоки води.

— Няма какво да го обсъждаме. Не разполагаме с нужните средства.

— Не сега — съгласи се Крийди. — Но още няколко улова като този от снощи и можем да привлечем сериозни инвестиции. В Етугра има хора с доста натъпкани джобове. Ще направим сто хиляди още през първата година.

Грейнджър поклати глава.

— Това значи да се опълчим на Маскелин. — Не искаше да споделя с Крийди действителните си опасения от разширяване на операцията. Драгирането в дълбоки води не беше нещо, което можеш да вършиш незабелязано. Трябва ти съд от океански клас, кранове, мощни лебедки, дълбоководни мрежи и доста многочислен екипаж, за да вървят нещата. Такава операция се прикрива трудно. Хората ще забележат и ще започнат да говорят. А той не искаше да разкрива способностите на Янти. Талантът ѝ бе твърде ценен, за да става достояние на други.

„Моята сляпа и глуха дъщеря.“ Спомни си я как върви по кея и спира всеки път, когато той поглежда настрани. Не можеше да види дори земята под краката си, ако той не гледаше към нея. Опита се да си представи какво ѝ е било, докато е растяла в Ивънсроум, неспособна да чува вятъра и дърветата, освен ако друг не ги чува. Що за живот е било това за едно дете? Последствията бяха твърде сложни, за да се опита да ги предугади. Трябваше му повече време, за да ги обмисли.

— Няма нужда да се конкурираме с него — заяви Крийди. — Той разполага със снаряжението, от което се нуждаем.

Грейнджър го погледна.

— Партньорство?

Сержантът сви рамене.

— Маскелин е търговец.

— Маскелин е престъпник — каза Грейнджър. — И убиец.

Крийди дъвчеше замислено.

Грейнджър взе кесията от сандъка. С тези пари и четиристотинте златника от вчера би могъл да си плати дълговете в корабостроителницата и може би да убеди Мадиган да поръча нова обшивка за лодката. А като поправи старото корито, да го замени срещу някой малък океански бриг, подсилен срещу бури — преоборудван влекач или бивш военен съд. За трийсет-четирийсет хиляди можеше да намери нещо, с което да прекоси океана.

Наля две чаши чай и седна срещу Крийди.

— Някой е откраднал унмерската кукла.

Крийди остърга от чинията остатъците от змиорката.

— Този град е пълен с крадци.

— Личи си.

— Не е голяма загуба — подхвърли Крийди. — Сега нали имаме момичето?

— Стига да се съгласи да работи с нас.

— Никой няма да я пита — изсумтя Крийди, приключи с яденето и се надигна. — Ще тръгваме ли?

Качиха се на катера на Крийди и се върнаха на площада зад Боуърския затвор във Франсиал. Не взеха Янти. Крийди изключи двигателя и се загледа навъсено в саламурената повърхност, сякаш очакваше долу да го дебне противник, готов да се възпротиви на опитите му. Започнаха да ровят по дъното с щипците.

Но бутилката им убягваше.

След пладне сенките в подножието на стените започнаха да се сгъстяват. Небето между сградите стана златисто. Крийди почна да нервничи. Изкуственото му око прищракваше все по-често в опитите си да фокусира. С дългите ръкавици от китова кожа, наметало и очила приличаше на някакъв излязъл от пъкъла голем. Изтегли въжето за стотен път, огледа празните щипци и изръмжа:

— Тя си играе с нас. Няма нищо долу. Ти самият казваш, че унмерите пускат ичусаи само в дълбоки води.

— Франсиал е гъмжал от унмерски крепости — отвърна Грейнджър. — Вероятно тук са изработвали много ичусаи. Променяли са обикновени стъкленици и медни запушалки в нещо друго.

— И как в тях се събира толкова много саламура?

— Не мисля, че се събира.

Отгоре се чу нечий глас:

— Промени ли решението си за картата?

Грейнджър вдигна глава и видя, че от един от зарешетените прозорци наднича старец. Лицето му бе издължено, с хлътнали бузи, което само подсилваше ефекта от изпъкналите му очи. Държеше решетките с ръце, тънки като на скелет.

— Затваряй си проклетата уста — изръмжа Крийди.

— Казах ти, че долу няма имане — продължи старецът. — Хората на Маскелин почистиха дъното още преди години. По-добре иди да търсиш при Глот Мадера, но няма да ти кажа къде точно, докато не ми купиш картата.

Крийди, изглежда, се бе връщал на това място след изгрев-слънце, осъзна Грейнджър. Сигурно за да вземе бутилката за себе си. Това го обезпокои по-малко, отколкото очакваше. Не беше противозаконно.

— Луд човек — измърмори Крийди.

— Оригиналната карта е начертана от унмерите — продължи отгоре старецът. — Видях я в колекцията на Магог и я прерисувах по памет.

Крийди взе една метална кутия за стръв, напълни я със саламура и я метна по прозореца. Старецът извика уплашено и се скри преди водата да го опръска. Вероятно няколко капки го бяха уцелили, защото започна да крещи от болка.

— Слънцето скоро ще се скрие — каза Крийди. — По-добре да се върнем за момичето.

— Не и тази нощ — поклати глава Грейнджър.

— Какво искаш да кажеш?

— Точно каквото казах, сержант — отвърна Грейнджър с тон, намекващ, че темата е приключена.

— Както кажеш, Том. — Крийди го изгледа продължително и сви рамене.

Изминаха обратния път в мълчание. Когато спряха до пристана, Крийди го погледна злобно.

— Утре вечер тогава?

— Може би. Ще ти пратя вест.

Сержантът плю в канала и потегли. Катерът оставяше мътна диря.

Грейнджър погледна своята лодка. Обикновен скиф с дължина шестнайсет стъпки от кърмата до носа, изработен тук, в Етугра, преди повече от три десетилетия, от дърво от морска гора. Вътрешните части бяха подменени с драконова кост, но корпусът бе старият и доста загнил. Плачеше за спешен ремонт. Той се качи внимателно и стъпи в събралата се на дъното саламура. Дъските изскърцаха мъчително. Грейнджър извади от отделението на кърмата крачна помпа, ветроупорен фенер и отворена кутия със смола. Смолата се бе втвърдила и четката стърчеше в кутията като дръжка. Той сложи фенера на кея, запали го и нагласи кутията върху металния му капак. Докато смолата се разтапяше, източи водата от дъното. Ако искаше да поправи лодката като хората, би трябвало да я извади на сухо, но сега това бе излишно. Трябваше му само да издържи до корабостроителницата.

Прекара следващия час да маже смола върху дъските и в процепите между тях. Беше съвсем тъмно, когато най-сетне приключи, и ветроупорният фенер сияеше като самотен морски фар. Пеперуди се бяха насъбрали около пламъка, други пърхаха над водата като пръснати от вятъра конфети.

Грейнджър забеляза друга светлинка да се плъзга под повърхността и изгаси фенера.

На няколко фатома дълбочина Удавникът, когото бе видял преди, тъкмо излизаше от подземието на Дан Катлър. Отправи се на юг. Бързаше по неравното дъно на канала и размахваше перления си фенер, сякаш търсеше нещо сред камънаците. От детето, което го бе придружавало, нямаше и следа.

Без да знае защо, Грейнджър почувства нарастващо безпокойство. Изведнъж му стана студено. Докато се обръщаше да се прибере в затвора, вдигна поглед нагоре. Небето беше ясно, без луна, изпълнено със звезди, блещукащи като късчета слюда. Успя да различи съзвездията Улсис Прокса и Ирил и част от Айенското колело, озаряващо хоризонта ниско на север. В тази посока рояк светлинки пресичаше небосвода. Изведнъж внезапно спря, промени курса и пое на запад. Грейнджър го изпроводи с поглед. От пет-шест години не беше виждал Ортовата колесница и докато стоеше загледан в нея, неволно се зачуди какво ли може да представлява. Последната унмерска въздушна барка, кръжаща вечно извън обсега на Хаурстаф и кипящото недоволство на император Хю? Екипажът ѝ навярно отдавна бе издъхнал. А може би беше звезда, изгубила своя път?

Прибра се вътре.

Беше се забавил повече от очакваното и затворниците сигурно бяха гладни. Слезе долу да провери как са.

Янти го изгледа сърдито изпод перчема си. Хана изглеждаше уморена и посърнала.

— Ини каза, че нощта навън е много красива — рече тя. — И че си видял Ортовата колесница.

Грейнджър кимна.

— Казват, че било лоша поличба.

— Хората от Ивънсроум не смятат така — възрази Хана. — Ини каза, че си се карал с Крийди.

— Тя шпионира ли ме?

Хана повдигна вежди.

— Не я вини за това, Том. Какво би направил на нейно място?

Грейнджър погледна дъщеря си. Разбира се, майка ѝ беше права. Но той беше неин тъмничар и едва след това баща. Въпреки това не му бе приятно, че го следи.

— Тогава вече знаеш, че днес не съм ходил на пазара. И че няма много за ядене. Вечерята ще е каша.

— Мразя каша — обади се Янти.

— Ако не я ядеш, ще си стоиш гладна — отвърна Грейнджър. — Ти решавай кое от двете повече ти понася.

— В канала има риба — подхвърли момичето. — Можеш да ни хванеш за вечеря.

— Забрави.

— Моля те — почти проплака тя. — Само един час. Тук е тъмно и вони. Мога да ти кажа къде да мяташ стръвта.

Въпреки предишното си решение Грейнджър се поколеба. Не беше ловил риба от месеци, а нощта наистина бе приятна. А и затворничките нямаше къде да избягат.

— Опасно е — каза той. — Ако някой ни види…

— Няма да ни видят — настоя Янти. — Ще ги усетя много преди това. Моля те, моля те, моля те.

— Не — отряза той. — Решено.

Час по-късно стоеше в лодката с пръчка в ръка и мяташе стръвта в тъмните води.

— Не там — каза Янти и посочи. — Нататък! — Сочеше към затвора на Катъл. — Под понтона има пасаж ангелски рибки.

— Ами аз там хвърлям — тросна се Грейнджър.

— Не, не е там.

Грейнджър нави кордата, като мърмореше недоволно. Правеше го вече от половин час.

Хана лежеше по гръб, изтегната върху дъските на кърмата, и вдишваше дълбоко свежия нощен въздух, зареяла поглед в звездите.

— Майко! — изсумтя Янти ядосано. — Искам да ме гледаш!

Хана извърна очи към нея.

— Извинявай, Ини.

Грейнджър отново заметна. Този път стръвта падна точно до понтона на Катъл. Янти присви очи — изглежда, се съсредоточаваше. След малко заяви:

— Сега пък ги подплаши.

— Ти ми каза да хвърля там.

— Но не върху тях… — Тя млъкна. — Чакай, задава се нещо друго. Нещо… плува право към стръвта.

Грейнджър се загледа в канала, но не видя нищо в тъмните води.

— Риба ли е?

— Не зная какво е! — възкликна Янти. — То не гледа към себе си, нали? Приближава стръвта… ето.

Плясък разлюля водата до понтона. Грейнджър мярна нещо едро и сребристо в здрача, после кордата се опъна рязко и пръчката се изви надолу. Беше доста едра риба.

— Улови ли я? — попита Хана.

— Разбира се, че я улови — отвърна раздразнено Янти.

Грейнджър изсумтя и дръпна въдицата. Рибата излетя над повърхността и запляска отгоре. Беше дълга към три стъпки, с подобна на юмрук глава и остри зъби.

— Риба кука — изръмжа Грейнджър. — Дръпнете се назад. Ще ни опръска.

Двете жени се присвиха на кърмата.

Грейнджър опъваше силно кордата. Отпусна малко, после дръпна отново. Рибата изхвърча от водата за втори път, сребристобяло тяло, разпръскващо отровни капки. Грейнджър отново наведе пръчката и отпусна малко корда. После пак дръпна. Сърцето му бумкаше от вълнение. Уморените му ръце придърпваха плячката сантиметър по сантиметър.

Рибата внезапно замря. Висеше неподвижно като че ли е мъртва. Грейнджър нави предпазливо макарата. Вълните се успокоиха. Усещаше, че ръцете му са потни в ръкавиците. Нави още един разтег. Все още никаква реакция в канала. Кордата изчезваше в тъмната вода зад ръба на лодката. Грейнджър си пое бавно дъх и смъкна очилата върху очите си. Нави още малко. Сега вече беше в опасна близост.

Рибата се дръпна рязко, но Грейнджър бе готов да овладее съпротивата ѝ и веднага щом кордата увисна нави още малко влакно. Дванайсетте стъпки станаха осем, после шест, а след това той вече виждаше сребристото тяло под мастилената повърхност. Подложи кепчето под изтощената риба и я измъкна в лодката.

Хана изръкопляска като възхитено момиче и попита:

— Става ли за ядене?

Грейнджър седна на скамейката до оплетената в мрежа риба. Погледна Хана и се засмя.

— Нямам представа.

Някои етугранци не варяха саламурените обитатели повече от два пъти: твърдяха, че това е достатъчно, за да са годни за ядене, ала вероятно по тази причина в семействата им често се срещаха мутации. Грейнджър предпочиташе да действа на сигурно. При чистенето си сложи ръкавици, а после превари рибата три пъти, всеки път с пречистена вода. От сребриста рибата стана белезникава. Едва посред нощ Грейнджър я разпредели на порции.

Малкото странно семейство седеше върху сандъците за муниции в тавана на Грейнджър под светлината на газена лампа. Той отвори бутилка вино, подсладено със захар, за да може да се пие, и извади одеяла за Янти и Хана, за да ги използват като възглавници. За първи път жените мълчаха. Грейнджър ги оглеждаше крадешком. Дрехите им бяха парцаливи и мръсни. Сега, когато се бе опаричил, щеше да е добре да им купи нови. Госпожа Пърсуерър може би имаше какво да предложи. Сигурно знаеше какво ще му трябва. Трябваше да купи и дъски за килията им, за да повдигне пода. Може би дори да прокара водопроводна тръба за пречистена вода от покрива и да им сложи мивка. Докато наблюдаваше как Хана се храни, си спомни първата вечер, когато я бе срещнал във фермата в Ивънсроум. Тя бе едновременно заинтригувана и изплашена от него. Изведнъж осъзна, че е забелязала, че я гледа, и отвръща на погледа му.

— Как се озова тук? — попита тя.

— Дълга история.

— Не бих могла да си представя, че ще станеш тъмничар.

— Това е само временно, докато поправя лодката.

Тя отпи от виното и се намръщи.

— Къде ще ходиш?

Той сви рамене.

— Горе няма никой, нали знаеш? — попита внезапно Янти.

Грейнджър се обърна към нея.

— Къде?

— На Ортовата колесница. Там няма живот.

— Нима можеш да виждаш толкова надалече?

Тя кимна.

Той се замисли, после попита:

— Какво прави сега императорът?

Момичето потъна в мълчание.

— Той е в двореца — заговори след около минута. — В леглото с три от неговите робини. Две от тях са…

— Ясно — прекъсна я Грейнджър. — Не бива да гледаш такива неща. — Събра празните купи и ги отнесе на мивката.

— Ти ме попита — обади се зад него Янти.

— Не съм искал да шпионираш хората — отвърна раздразнено Грейнджър. — Не знаеш ли какво е такт? — Сложи купите в мивката и почна да ги почиства от остатъците.

— А не те ли интересува какво прави твоят приятел Крийди?

— Не, не ме интересува! — Грейнджър остави купата и се взря в стената.

Хана го избута встрани и довърши миенето вместо него.

— Защо? Какво прави? — не издържа Грейнджър.

— Кара лодката през морето.

„Нищо необичайно — помисли Грейнджър. — Сигурно обикаля града, за да избегне каналите.“

— Зная, че не му вярваш — продължи тя. — Не искаш ли да разбереш къде отива?

— Не искам — излъга Грейнджър.

6. Олията

Грейнджър остави Крийди да се измъчва още няколко дни. Междувременно монтира долу мивка и прокара тръба от пречиствателя на покрива, после пооправи пода, доколкото можа. Използва своята лодка, за да плава до пазара Авърли, но тя пропускаше толкова силно, че не ставаше за по-далечни пътешествия. Купи храна, вино и смола и отдели един следобед да я закърпи. Беше горещо и влажно и сивото небе прихлупваше града сякаш отгоре имаше покрив. На третата нощ изнесе трупа на Дюка от килията и го хвърли в тесния безименен канал зад затвора. А след това повика Нед и му плати да отнесе съобщение на Крийди.

Сержантът пристигна още същата вечер, с две бутилки бира и широка усмивка на небръснатото лице, сякаш никога не се бяха карали.

— Наслаждаваш ли се на семейния живот, полковник?

Грейнджър седна и почна да си нахлузва ботушите.

Усмивката на Крийди се разшири.

— Знаех си, че е въпрос на време.

През следващите четири нощи обикаляха каналите на Етугра в търсене на имане. Крийди пръхтеше одобрително при всяка нова находка, на която се натъкваха, преди да я приберат грижливо в приготвените платнени чували. Янти постепенно се успокои и престана да е раздразнителна — очевидно свежият въздух ѝ действаше благоприятно. Дори ѝ беше приятно в компанията на двамата. Във всеки случай се наслаждаваше на работата.

За да не се усъмни Крийди, Янти се преструваше, че надзърта в черните води, сякаш можеше да различава нещо в дълбините с безполезните си очи. Когато се натъкваха на имане, Грейнджър знаеше, че наблизо има Удавник, през чиито очи Янти го е видяла. Представяше си как Удавниците сноват по дъното, без това изобщо да си личи на повърхността. Малко наподобяваше начина, по който империята се отнасяше към освободените територии: човек не вижда хората от нисшите съсловия, освен ако не му обърнеш внимание върху тях. Според Грейнджър подобно отношение бе изключително опасно. Защото когато споменатите нисши съсловия завладеят устоите на обществото, за тях е лесно да ги подкопаят.

Крийди и момичето проявяваха истински интерес към предметите, които намираха. Но Грейнджър не можеше да се отърве от лошото си настроение и да сподели ентусиазма им. Повечето предмети бяха съвсем обикновени — пъстри късчета от глинени изделия, ръждясали панти и катарами, части от стари унмерски плавателни съдове. Малко от тях струваха повече от няколко златника. Но от време на време попадаха на наистина редки неща.

В Малверовия район извадиха трепаниран череп. След като го изпразниха от саламурата, чуха, че нещо вътре трака, и когато Грейнджър го доближи до ухото си, беше готов да се закълне, че долавя звука на флейта. Музиката беше почти призрачна и той не можеше да си обясни какво може да е предназначението ѝ. Щяха да го продадат на един от търговците на Крийди, а после предметът щеше да стигне незнайно къде и вината за връщането му в света щеше да е на Грейнджър. Какво да се прави — имаше нужда от пари.

От един черен залив в покрайнините на Франсиал извадиха стъкленица с кървавочервени кристали и Крийди се опита да я отвори.

— По-добре недей, сержант — предупреди го Грейнджър.

Крийди доближи стъкленицата до изкуственото си око и промърмори:

— Може да са рубини.

— Възможно е — потвърди Грейнджър. — А може би не. Нека купувачът поеме риска.

Това беше основният им проблем. Никой от тях не знаеше какво всъщност е предназначението на тези предмети и каква е истинската им стойност. В Етугра имаше само неколцина унмерски експерти, но на никого от тях не можеха да имат доверие. Нещо, което им се струваше истинско съкровище, би могло да е безполезно на пазара, докато друга вещ с привидно съвсем банален вид да се окаже безценна. Бяха в плен на собственото си невежество.

Но към края на четвъртата нощ Янти ги отведе при една находка, която Крийди позна веднага.

Малко преди това Крийди бе насочил катера към Хелт, където каналите се подреждаха в правилна решетка, а големите затвори наоколо се издигаха на десет етажа. Тук дъното изглеждаше почти пусто, но Крийди настоя да търсят. На четвъртото минаване през кръстовището Янти вдигна ръка да спрат и каза:

— Амфора.

Амфората се оказа тежка. Ако Грейнджър знаеше колко усилия ще му коства да я извади, вероятно щеше да я остави на дъното. Докато разглеждаше масивното ѝ туловище на пода на катера, му се дощя да я прекатури през борда, за да си спести труда да я пренася.

Крийди го спря.

— Зная какво е това — рече развълнувано. — За бога, човече, казвам ти, че зная!

Грейнджър втренчи поглед в амфората. Обикновен глинен съд, запечатан с восъчна тапа. Беше виждал стотици такива за продан в Лосото.

— Вино — рече той. — Или китова мас. И в двата случая няма да струва повече от двайсет златника.

Крийди поклати глава.

— Това е олия — рече той. — Виж, знаците отстрани са датите на нейните битки.

Грейнджър се намръщи, докато разглеждаше неразгадаемите знаци.

— Риба?

— Медуза — уточни Крийди. — Унмерите са ги развъждали за развлечение.

— Амфората е много стара — каза Грейнджър.

— Няма значение. Олиите са магьоснически твари.

— Дали е още жива?

Крийди кимна.

— И вероятно е ужасно ядосана. Представяш ли се как ще се чувстваш, ако те затворят вътре няколкостотин години? — Ухили се и лещата му засия на светлината от фенера. — На пазара такова нещо стига до осемстотин златника, но колекционер би дал два пъти повече. Запазените екземпляри се продават докъм четири хиляди.

Грейнджър разглеждаше амфората. С такива пари можеше да предплати мечтаната океанска яхта. Беше много повече, отколкото се бе надявал да натрупа за толкова кратко време. С такова темпо щеше да може да напусне Етугра преди края на годината.

— Познаваш ли колекционер, който да има такива пари?

Сержантът се замисли. После сви рамене.

— Единственият в Етугра, който ги събира, е Етан Маскелин.

Грейнджър усети странна празнина в стомаха. Етан Маскелин. Маскелин Метафизика, Маскелин Непредвидимия, Магьосника от остров Скит — неофициалният главатар на Етугра имаше повече прякори, отколкото са вълните в морето. Самоук изследовател и запален колекционер на всякакви унмерски изделия. Но според Грейнджър прякорът Маскелин Кожодера изглеждаше най-подходящ. Уж неговите канджии трябваше да пазят града от Удавници, но вместо това прибираха девет от всеки сто златника, изкарани с честен труд. От време на време изнасяха по няколко шагренови мъже и жени от морето и ги оковаваха на площад Авърли да умрат на слънцето.

— Осемстотин на пазара? — повтори той.

Крийди вдигна глава.

— И пет пъти повече при Маскелин.

Грейнджър го гледаше навъсено. Маскелин щеше да иска да разбере откъде се е взела олията. И дали няма още. И как така двама тъмничари са се натъкнали на подобно съкровище? Какво друго са намерили? Грейнджър не искаше да попада в полезрението на човек като Маскелин. Но имаше нещо друго, което го тревожеше повече. Бяха открили амфората някак си в твърде подходящ момент. Крийди още отначало настояваше да включат Маскелин като партньор, а сега разполагаше и с нужния аргумент. Защо бе настоявал да дойдат точно тук? Грейнджър отново загледа амфората. Беше досущ като всички останали, които бе виждал, покрита с драскотини, които можеше да са останки от древна унмерска писменост, а може би нещо друго. Всеки би могъл да ги изчегърта. Бойна медуза? Или обикновена делва с оцет?

— Не — заяви той. — Ще я продадем на пазара.

— Слушам, сър — отвърна безизразно Крийди, макар че в сумрака изражението му казваше друго.

Малко преди зазоряване Грейнджър седеше с Янти и Хана на покрива на затвора. Ядяха трикратно преварена риба, запечена със захар и канела — приготвена от Хана, докато тях ги бе нямало. Светеше им газов фенер, сложен върху пречиствателя. Янти разказваше на майка си за амфората.

— Тя какво вижда? — попита Хана.

— Не зная — тросна се Янти. — Медузите нямат очи и уши.

— Нищо ли не виждаш вътре? — попита Грейнджър.

— Съвсем нищичко.

Грейнджър си отбеляза, че момичето вече не се отнася така враждебно и подигравателно към него. Започваше да се примирява с положението си и това го безпокоеше повече, отколкото бе склонен да признае. Мястото ѝ не беше тук, нито където и да било с него. Не можеше да вземе Хана и Янти със себе си.

Въздъхна и разтри слепоочията си. Ако успееше да купи нова лодка, вероятно би могъл да ги върне в Ивънсроум. Или в Лъвско пристанище, на самата граница на империята. Там може би щяха да са в безопасност.

— А можеш ли да видиш какво прави Крийди? — попита той.

Лъжицата на Янти застина на средата на пътя към устата ѝ. За миг в крайчетата на устните ѝ затрептя усмивка. Сетне тя сведе лице надолу.

— Сигурно спи — каза и се върна към яденето.

— Откъде знаеш? Как успя да го откриеш?

— Това е като да летиш в тъмнината — обясни момичето с пълна уста. — Виждаш малки светещи острови навсякъде, но всъщност това са възприятията на хората и ти можеш да се сливаш с тях, ако се съсредоточиш. — Преглътна и гребна пак с лъжицата. — И тогава мракът изчезва и ти виждаш и чуваш каквото и те. Но когато наоколо няма никой, остава само мрак и пустота. Виждам покрива, защото ти и мама го виждате. И виждам стая в онази сграда — тя посочи затвора на Катъл, — защото там някой се движи. Но пространството между тях е мъртво, като къщата на твоя приятел Крийди.

— Ти знаеш къде живее?

Тя повдигна рамене.

— Само защото влизам в главата му и виждам къде отива.

— Ами ако е някъде другаде? Ще можеш ли да го намериш?

— Може би. Ще трябва да погледна от различни ъгли и това може да отнеме цяла нощ. Как бих могла да знам къде е?

Грейнджър се замисли. Янти можеше да проследи всеки, като се загнезди в ума му. Но излезеше ли оттам, ѝ беше трудно да го открие отново сред милионите други хора — освен ако не знае какво точно да търси.

— Как всъщност ги разпознаваш? — попита той. — Когато се носиш между тези светещи острови, тези възприятия, знаеш ли през чии очи надзърташ?

Янти довърши яденето и остави купата.

— Не и в началото — призна тя. — Виждаш собствените си ръце и крака, но не си виждаш лицето, нали? Понякога единственият начин да се уверя е да погледна човека през очите на друг, освен ако той самият не се разглежда в огледалото. Жените го правят доста често… както и император Хю. Но се съмнявам, че Крийди има огледало.

— Не бива да следиш императора — каза Грейнджър.

Тя се усмихна саркастично.

— А само твоите приятели?

Грейнджър изхъмка. Изправи се и отиде до края на покрива. Долу в канала саламурената повърхност бе черна като самия грях. Никакви зелени или златисти светлини. Оттук не виждаше лодката. Чуваше само тихото пляскане на вълни, въздухът както винаги бе изпълнен с кисел метален мирис. Над него се издигаха огромните сенчести стени на околните затвори, очертани на фона на изсветляващото небе. От комините на Дан Катъл излизаше дим. Вероятно вареше туткал от кости. Той огледа небето за Ортовата колесница, но не я видя. Шепа по-ярки звезди бяха останали да посрещнат изгрева. Изглежда, денят щеше да е хубав. Грейнджър реши, че моментът е подходящ, и се обърна към жените.

— Чакайте тук.

Влезе в таванската стаичка, извади голям хартиен пакет, който бе скрил под леглото, после го отнесе на покрива и го даде на Хана.

— Какво е това? — попита тя.

— Нещо, което взех за теб.

Хана разви пакета. Вътре имаше две дълги до глезена сатенени рокли, и двете украсени с красиви финтифлюшки. Едната бе в бледобежов цвят, със сребрист ширит отпред, другата пък беше розова на жълти райета и с широки ръкави. Хана вдигна бежовата и я огледа ококорено.

— За нас ли ги купи?

— Другата е за Янти. Има дипли.

Лицето на Янти остана безизразно.

— Дипли — каза тя с равен глас. — Да, наистина има.

Хана — изглежда, се опитваше да скрие усмивката си — зарови отново в пакета.

— А това какво е? Бельо? — Вдигна дълги до коленете бели кюлоти, които мисис Пърсуерър бе продала на Грейнджър, и ги отдалечи на една ръка. — Ами изглеждат… доста интересно.

— Казаха ми, че са добро качество — отвърна Грейнджър.

Янти се изкиска, после закри устата си с длан.

Хана го гледаше с ярките си очи. Изведнъж се усмихна, надигна се и го целуна по бузата.

— Не зная какво да кажа. Благодаря ти. Благодарим ти и двете.

Грейнджър сведе поглед. После кимна смутено.

— Ами… старите ви дрехи са доста парцаливи. А и сигурно са пълни с бълхи.

Крийди го разтърси за рамото.

— Полковник, намерих купувач.

Грейнджър отвори очи и вдигна ръка срещу ярката светлина.

— Кое време е?

— Следобед.

— А денят?

— Не зная. Днес.

— Божичко, човече, никога ли не си лягаш?

— Не и когато трябва да се печелят пари — отвърна Крийди. — Намерих купувач за олията. Местен колекционер.

Грейнджър седна в леглото и завъртя схванатия си врат. През процепите на тавана проникваха ярки лъчи. Помнеше, че бе прибрал Янти и Хана в килията, и почти нищо след това. Очевидно от умора.

— За медузата ли? Мислех, че Маскелин е единственият колекционер в Етугра.

— И аз така мислех — отвърна Крийди. — Но като поразпитах…

— Колко взе за нея?

Крийди се намръщи.

— Казах, че съм намерил купувач. Не и че съм я продал. Той иска да се срещне с теб.

— С мен?

— Ти си мозъкът на операцията.

Грейнджър се изправи.

— Че какво знам аз за медузите?

— Колкото и аз — подхвърли Крийди. — Но си по-хубав от мен, а купувачът е почитан ивънсроумски търговец. Богат и прочее. Сигурно си бърше задника с копринени кърпички. Не знам дали ще мога да разговарям с него, без да му клъцна гръцмуля.

Грейнджър смръщи вежди. Какво ще търси ивънсроумски търговец в Етугра? Освен ако…

— Той е затворник?

Крийди кимна.

— Да. Богат затворник. Държат го в Имперския затвор на Авърли. Специални привилегии и тъй нататък. Копелето е притежавало повече земи дори от Хю. Направо сере златници.

Грейнджър бе чувал за такива. Богатството купуваше лукс и положение дори в затворите на Етугра, даже и когато не можеше да купи свобода. В този град имаше затворници, които се хранеха по-добре от своите тъмничари. Те попадаха право в имперската тъмница и избягваха разпределението на пристанището. Император Хю си осигуряваше солидна печалба от тези затворници, макар да се говореше, че хората на Маскелин всъщност ги пазели.

„Пак Маскелин — помисли уморено Грейнджър. — Защо винаги той?“

— Какво има? — попита Крийди.

— Нищо — въздъхна Грейнджър. Може би се поддаваше на параноята. — Кога мога да се срещна с него?

— Когато пожелаеш. Той няма къде да ходи.

— Сега?

Крийди сви рамене.

— Олията е в катера. Ще те оставя наблизо.

Малко след това Грейнджър седеше на задната пейка на катера. Потеглиха през каналите. Грейнджър беше оставил на Хана и Янти топла супа и прясна вода. Крийди пришпорваше катера, без да обръща внимание на другите лодки, носеше се право през Франсиал към площад Авърли. По пътя говореха за пари. Колко да поиска Грейнджър за олията? Крийди размаха ръце и спомена сума от няколко хиляди, но Грейнджър не беше убеден. Щеше да е щастлив, ако измъкне повече от осемстотин.

Когато наближиха пазара, слънцето вече беше над покривите и къпеше Имперския затвор в златиста светлина. Крийди ловко вкара катера между една рибарска барка и няколко лодки. След като изгаси двигателя, извади от тайника голям вързоп, увит в китова кожа, и махна на Грейнджър да го последва по каменните стъпала на пристанището.

Пазарът вече бе затворил. Само няколко продавачи на бира все още работеха. Групички асачачийски и валсиндърски търговци се мотаеха между вкаменените фигури на Удавници, пиеха и приказваха на висок глас, а покрай опразнените сергии търчаха с весели викове деца. Крийди отведе Грейнджър при една от множеството пиринчени врати на западната фасада и заудря с юмрук. Звукът отекна далеч навътре.

— Питай за Трюан — каза той и подаде на Грейнджър увитата амфора. — Аз ще съм наблизо, ще пропивам своя дял от печалбата. — Махна му за поздрав и се отдалечи към бирариите.

Амфората беше тежка като канара. Грейнджър тъкмо се готвеше да я остави на земята, когато вратата се отвори и отвътре надникна дребен мъж със сурово лице.

— Аз съм тъмничарят — рече той. — Ти ли си онзи със стоката? — Погледна вързопа в ръцете на Грейнджър, махна му да влиза, без да каже нищо повече, и затръшна вратата зад тях.

Стояха в просторна каменна зала. Широка стълба водеше към втория етаж. На приземното ниво имаше две врати към канцеларии и Грейнджър виждаше седящите вътре зад бюрата писари. В сградата цареше тишина, която бе по-осезаема дори от въздуха.

Като се имаше предвид царственият ѝ изглед, тъмничарят не можеше да изглежда повече не на място. Беше дребен и жилав като улично псе, подстриган по войнишки и с изкривен нос на кавгаджия. Намръщеното му изражение сякаш отдавна бе застинало в трайна маска, както вероятно се бяха втвърдили върху тялото му лекьосаната туника и пропитите със сол бричове. Татуировките по ръцете му подсказваха, че е прекарал доста време в не толкова луксозен затвор като този, при това от другата страна на решетките.

„Някой от хората на Маскелин?“ — зачуди се Грейнджър с нарастващо безпокойство.

Тъмничарят втренчи за няколко секунди поглед във вързопа в ръцете на Грейнджър, после го покани да го последва по стълбата. Когато излязоха в коридора, отключи тежка желязна врата от дясната страна — вратата изглеждаше поне със сто години по-стара от каменните стени. Грейнджър осъзна, че вероятно е била в някое от подземията, преди да ги залее саламурената вода. Имперските строители често използваха този похват: строяха идентични етажи над вече залетите, за да използват отново обзавеждането и мебелите, преди да напълнят потопените етажи с боклуци.

Мъжът махна на Грейнджър да влиза и каза само:

— Крилото на Трюан.

„Цяло крило?“

Грейнджър прекрачи прага и се озова в голяма приемна с плюшени кресла, дивани и масички от полирано дърво, подредени върху истински валсиндърски килими. От високия таван висяха свещници от драконова кост, продълговатите прозорци отляво гледаха към широките канали на Етугра и друг имперски затвор на отсрещния бряг. Решетките на прозорците бяха от изящно ковано желязо, а первазите — прясно боядисани с бяла боя. Колкото и да бе изненадващо всичко това, вниманието на Грейнджър бе привлечено от отсрещната стена на помещението. Никога не бе виждал нещо подобно.

Стената бе покрита с редица ниши, всяка затворена с дебело стъкло и напълнена с различен вид саламура. Грейнджър разпозна чаения цвят на водата от Море Лукс, тъмночервената саламура от Море Регис, жълтеникавата сукървица, изпълваща водните простори на моретата около Валсиндър. Но имаше и други цветове — сини и пурпурни, и бледозлатисти, от далечните океани, за които бе чувал само в легендите.

Във всички ниши имаше олии. Подбрани по породи. Имаше странни призрачни твари с пипала като струйки дим и дебели кафеникави желета, наподобяващи по-скоро мариновани мозъци. В една ниша ято дребни медузи озаряваше околността с електрическа светлина, а съседната бе пълна с някаква алена маса, насред която Грейнджър едва успя да различи око. Само едно. Завладя го странното усещане, че окото го гледа.

— Великолепни са, нали?

Трюан, защото това навярно бе той, бе влязъл през друга врата. Беше висок и слаб, с мъртвешко лице. Носеше подплатена златиста туника, бродирана със стоманени нишки по последна лосотанска мода, и бели чорапи, които само подчертаваха мършавия му изглед. Ръцете му бяха обсипани с тъмни петна от саламура. Зелените му очи оглеждаха Грейнджър с жив интерес. Той освободи тъмничаря с небрежно махване и дребният мъж се изниза безшумно и затвори вратата.

— Как бих искал да им устроя двубой — продължи мъжът, загледан към нишите. — Но олиите са твърде ценни, за да ги губя в развлечения. Този прокобен мидурай е един от последните три останали екземпляра. — Той посочи аленото желе. — По размерите му може да се съди, че е поне на хиляда и шестстотин години. А тези… — той махна с ръка към дребните охрави лампи в жълтеникавата вода — са омагьосани паразити от Морето на драконите. Начинът им на размножаване е колкото забележителен, толкова и ужасен. Дори Удавниците ги избягват.

— Знаете защо съм тук — каза Грейнджър.

Ивънсроумецът кимна и го покани с жест да се настани на един от диваните.

— Ще пийнете ли вино, мистър Суайнкикър?

Грейнджър поклати глава, загледан с отвращение в дивана.

— Чай тогава? Рядко ми се удава възможност да разговарям с външни хора.

— Не.

Трюан се усмихна.

— По изражението ви виждам, че не одобрявате начина ми на живот.

— Би трябвало да сте затворник.

Трюан присви очи.

— Аз съм затворник, господине. Вярно е, че богатството ми осигурява известен лукс, както и възможността да се занимавам с нещата, които ме интересуват, но стените са си стени. Ще остана тук, докато императорът не реши другояче, а вие сте свободен да напускате града когато пожелаете.

Грейнджър си спомни пропускащата лодка, но не каза нищо. Остави вързопа на близката маса и почна да го отваря. С изненада установи, че сърцето му бие ускорено.

Трюан се приближи и огледа с интерес амфората. Примижа и впи поглед в драскулките върху глината. Завъртя я леко и се намръщи.

— Това шега ли е, господине?

Грейнджър усети, че сърцето му изстива.

— Какво искате да кажете?

— Това е винена амфора.

Грейнджър втренчи поглед в амфората, споходен от внезапно прозрение. Крийди! Той бе посочил канала, в който да търсят. Той твърдеше, че амфората съдържа олия. И Крийди го бе довел тук. В душата му се пробуди гняв. Готвеше се да се обърне и да излезе, но го спря прагматичната му страна. А дали пък ивънсроумският търговец не го мамеше, за да свали цената? Овладя гнева си и каза:

— Щом няма особена стойност, ще я отнеса другаде.

Трюан продължаваше да разглежда амфората.

— Унмерското вино има известна стойност — заговори той, — стига да не е излагано на въздух. Мога да ви предложа двайсет златника. Но нито един повече. И между нас казано, ще ви направя услуга.

— Забравете. — Грейнджър вдигна амфората.

— Трийсет тогава — не се отказа Трюан. — Това е с пет повече от пазарната цена.

Грейнджър тръгна към вратата.

— Трийсет и пет — подхвърли зад него Трюан. — Последно предложение.

Грейнджър стигна вратата и натисна дръжката. Беше заключена. Той удари с юмрук по стоманената плоча.

— Добре де — каза Трюан. — И без това тъмничарите ме дерат с комисионни за всяко нещо, което купувам. Ще ви дам петдесет за виното, ако не кажете на никого. Това си е пладнешки обир в края на краищата и не бих искал конкуренцията да чуе какви ги върша.

Грейнджър се обърна и го погледна. Петдесет? За амфора вино? Трюан, изглежда, много държеше да получи амфората. Но същевременно интуицията му подсказваше, че тук има нещо повече. „Нещо не е наред в тази история.“ Амфората, купувачът, все неща, появили се в удобен за Крийди момент. Имаше и друго, което го тревожеше у Трюан. Този човек не беше търговец, в това нямаше съмнение. Беше вдигнал цената три пъти още преди Грейнджър да е стигнал до вратата. В края на краищата те бяха затворници в тази стая. Грейнджър не можеше да излезе, докато тъмничарят не го пусне, и Трюан би трябвало да го знае добре. Дори най-бедният търговец от Лосото не би допуснал подобна грешка, камо ли някой от калибъра на Трюан. Но ако Трюан не бе този, за когото се представяше, кой беше всъщност?

Грейнджър имаше известни подозрения, така че каза:

— Всъщност май ще пийна чаша чай.

Трюан се усмихна и го покани на дивана. После мина през стаята и дръпна шнура на камбанката. В далечината отекна мелодичен звън. Грейнджър седна и зачака, притиснал амфората в обятията си. Вътре се спотайваше или огромно богатство, или дребно подаяние.

— От коя част на Ивънсроум сте всъщност? — попита той.

— От Деслорн — отвърна Трюан.

— Жалко за това, което ги сполетя. Говоря за тифната епидемия.

— Мисля, че беше холера — възрази Трюан. — Напуснахме града много преди да се напълни с бежанци. Едно от предимствата, когато имаш собствен кораб.

Едри мехурчета бълбукаха по пътя си към таваните на резервоарите. Бледосинкавите твари вътре потръпваха.

— Имам роднини в Трепкав ручей — каза Грейнджър.

Трюан повдигна вежди.

— Нямах представа, че сте от тази част на света, мистър Суайнкикър.

Ключалката изщрака. Влезе тъмничарят с поднос с чай.

— Не съм се прибирал от доста време — отвърна Грейнджър.

— Съчувствам ви. Няма нищо по-важно от семейството.

Тъмничарят сложи подноса на масата.

— Нещо друго, господине?

— Това е всичко — отвърна Трюан.

Грейнджър погледна татуировките на тъмничаря и подхвърли:

— Сигурно не ви е лесно. Човек с минало като вашето да припка да изпълнява прищевките на своя господар.

Тъмничарят погледна Трюан, после Грейнджър, и в този момент Грейнджър вече знаеше кой в действителност е Трюан.

Сграбчи амфората и скочи, блъсна тъмничаря и го събори. Изтича надолу по стълбите и беше на средата на пътя до външната врата, преди да чуе горе гневни викове и тропот на крака. Очевидно тъмничарят се бе съвзел от изненадата и сега бързаше след него. Грейнджър ускори ход. Усещаше нарастваща болка в гърдите — обгорените му от саламурени изпарения дробове не понасяха големи натоварвания. Въздухът бе изпълнен с тежка възкисела миризма, но той не ѝ обръщаше внимание. Много по-неприятен бе горчивият вкус в гърлото му. Крийди го бе излъгал, беше го примамил да дойде тук.

Акцентът на Етан Маскелин беше добър, но не безупречен. Грейнджър бе живял достатъчно време в Ивънсроум, за да усети разликата. Но не беше сигурен в подозренията си, докато тъмничарят не ги потвърди. С достатъчно пари един етугрански тъмничар можеше да бъде подкупен да се отнася със затворника си като с господар, но никога нямаше да повярва, че това е истина. Коментарът на Грейнджър би трябвало да го унижи и да го ядоса. Но единственото чувство, което Грейнджър зърна в очите на тъмничаря, беше страх. Страх от това, което ще му направи Маскелин.

Стигна външната врата и изхвърча през нея. Хвърли поглед през рамо и видя рояци документи да се вдигат от масите на писарите. Хората на Маскелин вече бяха стигнали приземния етаж и не проявяха никакви признаци, че ще забавят ход.

Грейнджър изхвърча на озарения от светлина площад Авърли.

Пиячите на бира се бяха събрали на групички. Неколцина се обърнаха и го изгледаха, докато се отдалечаваше от Имперския затвор с амфората в ръце. Децата продължаваха да огласят пазара с радостни крясъци. Удавниците наблюдаваха всичко това с мъртви вкаменени очи, лицата им застинали в маска на агония. От Крийди нямаше и следа, катера му също го нямаше на пристана.

Копеле.

Крийди бе успял да го отдели от Хана и Янти.

Грейнджър спря на средата на площада, дишаше на пресекулки. Имаше нужда от лодка, каквато и да е, само да го откара у дома.

Някой го улови за ръката.

С разкривено от гняв лице имперският тъмничар приличаше на улично куче дори повече отпреди. Беше почервенял, присвил злобно очички.

— Къде си тръгнал? — попита той през зъби. — Никой не може да избяга от моя господар.

Грейнджър разби амфората в главата му.

Тъмничарят рухна на земята, целият олян със зехтин.

Грейнджър дори не си направи труда да го погледне. Затича покрай кея, като се оглеждаше за лодка.

Имаше няколко, но нито една от тях не беше пътническа. Повечето търговци си бяха тръгнали, както и купувачите. Край близкото стълбище се поклащаха няколко канута от китова кожа, но те бяха твърде бавни. Двама рибари кърпеха мрежите си край голяма лодка, ала тя бе твърде широка и тромава за тесните канали на Етугра. С нея щеше да се наложи да плава чак до Глот Мадера и да заобикаля квартала, преди да се върне към Халсинския канал.

Подмина още три барки, преди най-сетне да намери нещо подходящо.

Беше валсиндърска платноходка — истинска канална лодка, издължена и бърза. Капитанът ѝ придремваше на палубата, подпрял крака на борда и засенчил лице с лосотански вестник. Подскочи стреснато, когато Грейнджър скочи до него.

— Какво? Ей, защо… — Беше млад, мургав, издокаран с черна униформа, каквито продаваха на лосотанските пазари — сукно и медни копчета.

Грейнджър предположи, че е наемен капитан или контрабандист. Никой друг не би си правил труда да изглежда толкова прилежно.

— Откарай ме в Халсинския канал — рече той. — Ще ти платя. — И без да чака, почна да развързва въжето.

Лосотанецът завъртя глава.

— Чакам клиент.

— Имаш клиент — отвърна Грейнджър.

— Не си ти! Трябва да откарам един императорски чиновник в Чандел.

Грейнджър му хвърли въжето и оттласна с крак лодката от стената на кея.

— Бързам — каза сухо — и ще взема тази лодка до Халсинския канал със или без теб на руля. Решавай бързо — той посочи отдалечаващия се пристан, — защото скоро няма да можеш да скочиш.

— Не можеш да ми откраднеш лодката!

— Тогава по-добре да ти платя, нали?

Лосотанецът местеше поглед между Грейнджър и бързо отдалечаващата се суша. После поклати глава и хвана руля.

— Да го направим бързо тогава, иначе ще загубя цяла кесия златници.

— И аз искам да е колкото се може по-бързо — изсумтя Грейнджър.

Още преди да стигнат затвора Грейнджър осъзна, че е закъснял. Капакът, който закриваше прохода към неговите стаи, бе избит и хвърлен в канала. Той скочи на пристана, като остави на лосотанския капитан да завърже лодката, и изтича по стълбите към тавана.

Вътре цареше бъркотия. Леглото му бе преобърнато, дрехите — разпилени по пода. Дори кухненските принадлежности бяха разхвърляни, стъпкани и изпочупени.

„Не са имали достатъчно време.“

Какво ли бяха търсили? Имане? Спестяванията му? Нямаше значение. Един бърз поглед бе достатъчен да прецени, че са действали трескаво. Че са започнали претърсването, но са били прекъснати. Няколко дъски на пода бяха откъртени, останалите си стояха недокоснати. Купчинките дребни предмети и инструменти си бяха както и преди. Грейнджър не смееше да се надява. Изтича надолу по стълбите към килиите.

Бяха разбили вратата на тяхната килия и тя висеше на пантите. Докато я приближаваше, го завладя чувството за обреченост.

Очакваше да завари килията празна. Беше сигурен, че затворниците ги няма. По тази причина не беше подготвен за това, което откри, когато изтика настрани тежката врата.

Бяха взели Янти, разбира се.

Но не и Хана.

Тя лежеше по гръб в саламурената локва, все още облечена с красивата рокля, която ѝ бе купил, а от устата ѝ излизаше тихо хъхрене. Почти цялото ѝ тяло бе потопено. Сиви мехури покриваха ръцете и краката ѝ, върху лицето ѝ вече се бяха оформили шагренови петна. Очите ѝ бяха извърнати към тавана, покрити с два пръста морска вода. Изглежда, бе погълнала част от нея, защото дишането ѝ бе мъчително и неравно. Но въпреки всичко все още бе жива и се мъчеше да задържи устата си над повърхността, за да вкара въздух в дробовете, които почти не бяха в състояние да го усвоят.

Грейнджър я доближи, като внимаваше да не вдига вълнички, и приклекна до нея. Все още носеше ръкавиците и подпъхна едната си ръка под главата ѝ, за да ѝ повдигне брадичката. Очите ѝ се раздвижиха под водата. Тя го видя и внезапно пое въздух.

— Не говори — каза той. — И не прави резки движения. Тялото ти вече е започнало да се променя и трябва да запазим шагреновата кожа влажна. Ако те повдигна, ще боли много повече.

Хана си пое въздух, но не мърдаше.

— Крийди ли беше? — попита той.

Тя се опита да кимне, но Грейнджър държеше брадичката ѝ здраво.

— Не кимай — посъветва я той. — Можеш ли да движиш ръце? Стисни юмрук.

Тя стисна юмрук под водата, после разтвори ръка.

— Колко бяха с него?

Тя показа два пръста.

— Още двама? Стисни юмрук за да.

Тя стисна юмрук и го разтвори.

— Познаваш ли ги?

Ръката ѝ не помръдна.

— Знаеш ли къде я отведоха?

На лицето ѝ се изписа объркване, тя се опита да поклати глава, но Грейнджър я задържа.

— Разбрах те. Стой неподвижно. — Сега тя все още не беше нито едното, нито другото. Донякъде човек, донякъде Удавник. В подобно състояние дробовете ѝ нямаше да издържат още много. Едва долавяше дишането ѝ.

— Няма да издържиш така — каза ѝ тихо. — Дробовете ти са заразени. Скоро ще престанат да действат и тогава няма да можеш да дишаш. Ако държиш устата си над водата, ще умреш. — Втренчи очи в нейните. — Ще те натисна надолу.

Тя изпадна в паника и започна да се бори с него.

Грейнджър я държеше здраво.

— В началото ще имаш чувството, че умираш — говореше той. — Но не е така. Токсичният шок ще те накара да изгубиш съзнание, но съществува голяма възможност да се свестиш отново. И да продължиш да живееш. — Виждаше ужаса в очите ѝ. И двамата знаеха, че шансът да дойде отново в съзнание не е голям. Не всички Удавници се пробуждаха. Но Грейнджър нямаше друга възможност.

— Ще намеря Янти — каза той. — И ще убия онези, които са я отвели.

Ръката ѝ се стрелна над водата и го улови за ръкавицата. От устата ѝ долетя бълбукане, сподавени звуци. Опитваше се да говори.

— Ххххх… ггхххх.

— Не е нужно да казваш нищо.

— Мааааааах… ааааад. — Тя се опита да вдигне лице над водата, но той отново я спря.

— Мааааас.

— Маскелин? Споменаха Маскелин?

Тя кимна.

— Остави на мен да се оправям с него — каза Грейнджър. — Янти не е в опасност. Отвели са я, за да им намира имане.

Тя пусна ръката му. Известно време го гледаше изпод водата. Накрая кимна.

Грейнджър продължи да я притиска под повърхността, докато не спря да мърда.

Когато се върна на тавана, Грейнджър смъкна тежките ръкавици от китова кожа и ги сложи на парапета на стълбището. Ако Хана се пробудеше от токсичния шок, това щеше да е през следващите няколко часа. Тогава трябваше да отнесе тялото ѝ в отсрещната килия и да я потопи в дълбоката вода. Но първо щеше да почака, докато тя осъзнае какво се случва. Не искаше да я остави да се пробужда сама.

Крийди сто на сто бе отвел Янти право при Маскелин, което означаваше, че тя вече е на неговия остров. Пряко нападение на крепостта на Маскелин бе по силите само на имперския флот, а Грейнджър нямаше властта да го командва. Вероятно би могъл да се промъкне зад стените, но едва ли щеше да може да се ориентира вътре. Трябваше да почака, докато Маскелин изведе Янти в открито море да търси имане, и тогава да нападне кораба му. Трябваше му съд за морско плаване, екипаж и оръжие.

А нямаше нито едно от тези неща.

Откъм канала долетя шум на двигател. Нещо в звука го накара да застане нащрек. През шестте години, откакто живееше в Етугра, Грейнджър се бе научил да разпознава всички двигатели: на пощенския катер, на лодките на съседите, на пътническото такси. Но този звук не му беше познат.

Той изтича до прозореца и погледна.

Беше стар железен крайбрежен шлеп от типа, използван за доставка на китова мас в града от депата и цистерните край Етугранския риф. Докато се носеше по Халсинския канал, той тласкаше пред носа си висока вълна. Като видя екипажа на борда, Грейнджър изруга.

Канджии.

Бяха шестима, с плътни наметала от китова кожа и строени на палубата. Половината държаха харпуни, рибарски куки и лопати, другите бяха въоръжени с ножове. Кормчията бе закрил лицето си с плътна маска, но лицата на останалите бяха открити, брадясали и с белези — сурови мъже от изкормваческите станции край нос Дънвейл. Всички гледаха към затвора на Грейнджър.

Той сграбчи предпазните ръкавици, нахлузи ги и изтича надолу по стълбите.

Хана лежеше както я бе оставил — в безсъзнание в плитката саламурена вода.

Грейнджър я вдигна на ръце. Докато я носеше по коридора, чуваше двигателите на шлепа през отворените прозорчета на килиите, после и тропота на ботуши по неговия кей.

Влезе в насрещната килия и сложи Хана до дупката в пода. Гърдите му пак горяха от усилието. Вече чуваше гласове на горния етаж.

— Прости ми, Хана — прошепна в ухото ѝ. После бутна тялото ѝ през дупката.

Въздухът бе напуснал дробовете ѝ и тя потъна почти веднага на дъното на залятото помещение, вдигайки облак от тиня с чаен цвят.

Грейнджър намести една от откъртените дъски, за да прикрие отвора, и се обърна да посрещне влизащите през вратата канджии.

На външен вид изглеждаха почти като Удавници. Водачът им бе с половин стъпка по-нисък от Грейнджър, но с набито мускулесто тяло. Ръцете му бяха покрити с шагренови петна и изглеждаха сякаш са отлети от напукан цимент. Беше намазал наранените участъци с някаква лъщяща бяла тинктура. На колана на дебелото му наметало се поклащаха пет ножа с дървени дръжки и остриета с различна форма. Той се ухили, показвайки широка редица кафеникави зъби, а през това време другарите му изпълваха помещението.

— Здрасти, Том — рече мъжът. — Как я караш, Том?

Грейнджър му се озъби.

— Познавам ли те?

— Съмнявам се. Но аз пък те познавам.

— Какво искаш?

— Не ми харесва тонът ти, Том — отвърна мъжът. — Защо ми говориш с такъв тон? — Пристъпи напред и изпъчи гърди, сякаш подканяше Грейнджър да посегне към ножовете. — Защото ти си един гаден укривател на Удавници, нали, Том? Не бива да ми говориш така.

Грейнджър бе виждал стотици като него в кръчми и задни улички. Не можеше да ги понася.

— Разкарай се от къщата ми — рече той.

Канджията се ухили.

— Това не е никак мило, Том. Ние само си вършим работата. — Погледна към закриващата отвора дъска. — А ти говориш като човек, който иска да натикат лицето му в саламурата. Защо искаш това от нас, Том?

Четиримата зад него бяха запречили вратата, нямаше никакъв шанс да се промуши през тях. Тъй като беше ясно, че не може да се измъкне без бой, Грейнджър предпочиташе това да стане при негови условия. Нямаше смисъл да протака.

Така че удари канджията в лицето.

Ударът на Грейнджър не беше от слабите. Канджията изсумтя от изненада, но не падна. Копелдакът имаше врат като талпа. Грейнджър нанесе втори удар, във възходящ ъперкът, право в ченето на мъжа. Ръката му се разтресе от сблъсъка. Би трябвало да му е строшил челюстта.

Но не беше.

Мъжът се нахвърли върху него във внезапен изблик на гняв и стовари яките си юмруци върху ребрата му.

Грейнджър не искаше да остави място, в което да се приближат и другите, затова прибра лакти и изтърпя атаката. Имаше чувството, че го блъскат с чукове. Вдигна единия си лакът да парира поредния удар и се опита да изтика мъжа назад.

Но канждията бе твърде силен за него. Отблъсна го и нанесе рязък удар в дясната страна на гърдите му, а с другата си ръка се опита да го сграбчи за косата. Грейнджър обхвана лицето му с ръка, забоде пръст в ъгъла на устата и дръпна рязко, сякаш за да разшири още повече злобната му усмивка. Двамата се биеха в плитката саламура, канджията се опитваше да му захапе пръста и от устата му се стичаше слюнка. Отзад другите напираха, за да помогнат на главатаря си.

Дясната ръка на Грейнджър бе притисната към гърдите на противника. Той я плъзна надолу и успя да улови дръжката на един от ножовете. Стисна я и я задърпа, но оръжието не поддаваше. Отказа се и натисна острието надолу, опита се да го извърти и да прободе канджията в търбуха.

Изведнъж нещо го халоса с трясък по главата.

Стаята се завъртя. Устата му се изпълни с вкуса на кръв.

Натисна още по-силно дръжката и чу остро пъшкане.

Още един удар по ухото.

Пред очите му блеснаха искри.

— Тоя негодник ме прободе!

Главатарят на канджиите стоеше до глезени в саламура, притиснал с ръце раната на хълбока си. Грейнджър виждаше, че ножът не е забоден дълбоко. Зад ранения стоеше друг, по-едър мъж, с метален прът в ръка. Това значи бе оръжието, с което го бяха ударили. Мъжът отстъпи встрани, давайки място на трети — брадат мъжага.

— Сигурно ще му хареса да се почипка във водата, Бартъл — рече брадатият.

— Не сега — отвърна главатарят. — Искам първо да види какво ще стане.

Грейнджър все още бе замаян от удара, а гърдите го боляха страшно. Съмняваше се, че ще успее да се промъкне без оръжие покрай тримата. Усмихна се криво — бе профукал възможността за дипломатично решение.

Главатарят на канджиите — Бартъл — отмести с крак дъската на пода. Надзърна долу и се ухили.

— Спи като агънце — рече на брадатия. — Иди за мрежата. — Обърна се към Грейнджър. — Укривателство на Удавник се наказва с двайсет годинки затвор — и то ако имаш парици да платиш таксата на Маскелин. Как си с джобните, Том?

7. В чужд затвор

Двама канджии останаха в затвора на Грейнджър, а другите го откараха в крепостта на площад Авърли. Тук го обискираха за оръжие, после го отведоха на горния етаж, където се беше срещнал с фалшивия купувач на Крийди.

Етан Маскелин стоеше до един от прозорците, извърнал лице към следобедното слънце. Не се обърна, когато Грейнджър влезе, но каза:

— Не биваше да си тръгваш толкова бързо.

Някакво движение привлече погледа на Грейнджър. Той погледна към аквариумите с олии. Тялото на мъжа, който го бе преследвал отвън, плуваше в третия аквариум. Стотици мънички синкави медузи бяха полепнали по кожата му и пулсираха едва забележимо.

Маскелин се обърна и каза:

— Трябваше веднага да я доведеш при мен. Щях да ти платя добра цена и нямаше да се стига до тези крайности.

— Тя не беше за продан. — Грейнджър се опитваше да прецени дистанцията между двамата. Ако скочеше, вероятно щеше да успее да стигне до Маскелин преди канджиите да го повалят, но това едва ли щеше да помогне на Янти.

— Всъщност не ти си човекът, който ще го решава. — Маскелин го огледа надменно. — Ти си военен и би трябвало да разбираш от субординация. Независимо дали ти харесва, или не, мистър Грейнджър, обществото ни е построено така, че правата на по-богатите и властимащи граждани стоят над тези на останалите. Като се има предвид колко много съм дал за империята през изминалите години, това е повече от оправдано. Разполагам с много по-големи права над съдбата на това момиче, отколкото ти.

— А Янти? Тя няма ли думата?

Маскелин се усмихна.

— Разбирам разочарованието ти. Но не бива да се безпокоиш за нея. Ако дарбите ѝ са наполовина колкото твърди мистър Крийди, тя ще бъде щедро възнаградена — със сигурност ще получи по-добър живот, отколкото можеш да ѝ осигуриш ти.

Колко точно му бе разкрил Крийди? Сержантът беше глупак, ако смяташе, че Маскелин ще му даде дял от спечеленото. До една седмица тялото му щеше да се озове в някой от тези аквариуми.

— Къде е Крийди?

— Мистър Крийди работи за мен — заяви Маскелин.

— А Хана? Какво смятате да правите с нея?

Маскелин се намръщи озадачено.

— Майката на момичето, жената, която оставихте да умира в моя затвор.

Лицето на Маскелин светна.

— Не можеш да виниш мъжете ми, че са се защитавали. Те също имат семейства в края на краищата.

— Пуснете я.

Маскелин поклати глава.

— Съжалявам, мистър Грейнджър, но не мога да позволя на един Удавник да се скита из града ми. Изпълнявам дълга си към императорските закони. — Той въздъхна. — Съмнявам се, че предател като теб ще го разбере. Ще бъде откарана на площад Авърли при останалите.

Грейнджър не можеше да се сдържа повече. Скочи към Маскелин с намерението да му строши врата.

Но канджиите очакваха това и го спряха преди да е минал и три крачки. Един закривен прът го препъна през краката, Грейнджър се олюля и рухна на пода. Върху гърба му коленичиха двама мъже, извиха ръцете му назад и притиснаха лицето му в дебелия килим.

— Император Хю те издирва от доста време — каза Маскелин. — Ще те съдим, разбира се, и ще те сложим в килия с изглед към площада, за да очакваш екзекуцията си. Мисля, че трябва да използваш времето, за да помислиш за всичко, което си направил.

Верен на думата си, Маскелин нареди да затворят Грейнджър в килия с изглед към площад Авърли. Беше тясно помещение с каменен под на четвъртия етаж на затвора. Имаше метална койка, прикована за пода, но прашният матрак изглеждаше сравнително мек. Дори му бяха дали одеяло. От чешмата капеше пречистена вода с мирис на ръжда — истински лукс в Етугра. Всъщност донякъде килията можеше да се сравнява със стая в провинциален хотел. Само решетките на прозорчето и тежката метална врата подсказваха за истинското ѝ предназначение. Място, отредено да бъде обитавано от сравнително заможни затворници. Стените бяха издраскани с тебеширени чертички. Изглежда, предишният обитател бе прекарал тук доста време.

Прозорчето предлагаше изглед към централния залив на Етугра, със скупчените административни сгради и пазарището. Каменните фигури на Удавниците стояха в мълчаливи редици покрай крайбрежната улица и разкривените им тела осигуряваха оскъдна сянка за рибарите и продавачите. Обичайната пъстра смесица от лодки, яхти и товарни шлепове кръстосваше водите на залива. Пристанището бе точно под килията, на не повече от шейсетина разтега.

Грейнджър втренчи поглед в един от приближаващите се шлепове.

Двама от канджиите на Маскелин бяха натоварили Хана на борда. Тялото ѝ бе омотано в мрежа, загърнато с подгизнало със саламура одеяло. Мъжете се изкатериха на носа и започнаха да викат гневно да им направят място. Щом пристанаха, свалиха Хана на каменната платформа — тя не можеше да върви сама.

Удавниците умираха по-бързо на пряка слънчева светлина, но канджиите избраха за нея едно място в сянката на затвора. Грейнджър не знаеше дали го правят, за да може да вижда по-добре, или само за да удължат страданието ѝ. Смъртта ѝ, изглежда, щеше да е продължителна.

Двамата мъже — естествено, с предпазни ръкавици — смъкнаха одеялото от Хана и размотаха мрежата. После разрязаха роклята ѝ с ножове и тя остана гола. Сложиха окови на китките и глезените ѝ и прокараха веригите през забити в каменните плочи халки. Тя успя да се изправи и дори се олюля няколко крачки към ръба на пристана, преди да започне да пищи.

Звукът беше странен, хриплив и по-дълбок, отколкото Грейнджър би очаквал. Саламурата вече бе променила гърлото ѝ, бе удебелила тъканите и сухожилията. Тук, на суха земя, гласът ѝ беше като на мъж. Виковете ѝ пробудиха гнева му.

Той погледна тебеширените знаци. Загуба на време. Огледа и килията. Стени, таван, решетки, мивка, тоалетна, легло. Водопроводните тръби бяха приковани солидно за стената. Писъците на Хана го примамваха като морска сирена. Стени, под, решетки, тръби…

Опита се да запуши ушите си с длани, но не помогна.

„Спри!

Мисли!“

Под. Легло…

Разгледа клиновете, с които леглото бе приковано за пода. Бяха забити здраво. Не можеше да ги извади без инструменти. Разкъса матрака и зарови пръсти вътре. Нищо, само прашни косми. Опипа внимателно стените, проверяваше цепнатините между камъните, но не откри слабо място. Сградата очевидно бе строена солидно и с много пари. Опита се да избие с крак тръбата под мивката, но тя не поддаваше. Огледа металната врата за някакъв дефект. Пантите бяха от външната страна. В долния край имаше отвор с капак, за да му подават храната, но дори и да успееше да го отвори, би могъл да пъхне през него само ръката си.

Писъците на Хана не секваха.

„Мисли. Успокой се.“

Беше се задъхал. Трябваше да мисли спокойно. Провери решетките на прозореца. Дебело желязо. Тази част на сградата явно не бе презастроявана и оборудвана с предмети, извадени от дъното. Не би могъл да извие решетките без як лост. Краищата им бяха забити дълбоко в камъка. Обиколи килията още веднъж, оглеждаше всичко внимателно. Под, стени, решетки, таван. От тавана на дебела халка висеше къса верига. Вероятно преди там е бил окачен фенер, но сега го нямаше. Грейнджър можеше да стигне веригата, но не виждаше как да я извади. Всичко в това помещение бе направено с цел да е здраво. Никакъв начин да се измъкне без експлозив. Ако Суайнкикър бе имал пари, щеше да построи точно такъв затвор.

Е, не точно такъв. Старецът неведнъж му бе разказвал за изкуството да държиш затворен човек: за възможните пътища за бягство, дребните пропуски, които биха позволили на доходоносния клиент да се измъкне, промените, които би направил в своя затвор, ако разполагаше със средства. И сега Грейнджър оглеждаше килията със същата хладна пресметливост. За да надзърне в килията, тъмничарят трябваше да клекне и да погледне през тесния отвор за храна в долния край на вратата. Изглежда, богатите затворници имаха право на известно усамотение. Единственият недостатък, който Грейнджър бе успял да забележи. Как да го обърне в своя полза?

Виковете на Хана не секваха.

Грейнджър се върна при разпрания матрак, извади пълнежа от косми и накъса одеялото на ивици. От ивиците оплете въжета, едното по-дълго, другото по-късо. Края на дългото завърза на възел.

После се съблече по бельо.

Напъха крачолите на бричовете в ботушите и ги натъпка с пълнежа на матрака. Проби дупки в пешовете на ризата и използва връзките на ботушите си, за да я завърже за бричовете. После натъпка и нея. Когато пълнежът свърши, използва остатъците от самия матрак, а после и останалите парчета от одеялото, като си остави само няколко късчета. Накрая нахлузи ръкавиците върху натъпканите ръкави на ризата и се изправи да огледа творението си. Пред себе си имаше чучело, натъпкано с пълнеж и облечено с неговите дрехи. Не би издържало на внимателен оглед, но и не се налагаше. Дори не си направи труда да изработи главата.

Покатери се върху мивката, откъдето успя да стигне висящата от тавана верига. Прокара по-дългото въже през долната брънка, докато се закачи на възела. После го дръпна лекичко. Държеше достатъчно здраво. Скочи долу, повдигна чучелото и го върза така, че да увисне над пода.

От отвора за храна в долната част на вратата щяха да се виждат само поклащащите се във въздуха ботуши. Ако пазачът долепеше буза до пода, можеше да види и бричовете, както и долната част на тялото и ръцете. Това стигаше.

Сега вече трябваше да привлече вниманието на тъмничаря. Не можеше да си позволи да чака да дойде времето за раздаване на храна, когато и да беше това. Взе последните късчета от одеялото и ги затъкна в умивалника. После отвори крана.

Умивалникът се напълни бързо и скоро водата потече по пода. Бързо заля цялата килия и стигна до процепа под вратата. Междувременно Грейнджър усука двата края на по-късото въже около китките си и зачака.

След по-малко от четвърт час чу шум в коридора. Бравата на коридорната врата изщрака. Вратата се затръшна. Тъмничарят се приближаваше с ругатни, като шляпаше във водата.

Резетата на капака се отместиха и капакът се отвори.

Отвън долетя ядният глас на тъмничаря:

— Ако си строшил проклетата мивка, ще ти… — Гласът замлъкна. После, очевидно видял висящото чучело, мъжът продължи: — По дяволите. По дяволите. По дяволите!

Ключалката щракна.

Вратата се отвори.

Грейнджър изскочи от скривалището си зад вратата, изрита тъмничаря в корема и преди той да успее да се изненада и дори да изпита болка, усука въжето около шията му и го повали. После стегна въжето.

Тъмничарят изхъхри.

— Сега двамата с теб ще излезем — каза Грейнджър.

Тъмничарят отвори уста да възрази, но Грейнджър стегна по-силно въжето около шията му.

— Не говори! Инак ще ти смачкам гръкляна.

Коридорът се простираше в двете посоки, с множество метални врати на стената и дървена в дъното. Грейнджър побутна пленника си към нея. От идването си помнеше, че там е стаята на пазачите.

— Колко са тъмничарите? — прошепна в ухото на мъжа. — Вдигни пръсти.

Тъмничарят не помръдваше.

Грейнджър стегна още въжето.

— Един.

— Казах да не говориш. — Вече бяха стигнали до вратата. — Отключи я.

Мъжът се подчини.

Вратата се отвори. Зад нея имаше малка стая без прозорци, наблюдателен пункт за коридора с килиите — тясно пространство, отделящо свободните хора от затворниците. На забити в стената пирони висяха ключове, всеки с номера на определена килия. Един-единствен тъмничар седеше на стол, вдигнал крака на бюрото пред него. Беше задрямал, но се сепна в мига, когато двамата влязоха. Погледна невярващо Грейнджър и посегна към палката на бюрото.

— Не пипай! — нареди Грейнджър.

Тъмничарят се поколеба.

— Хвърли ми ключовете или ще му строша врата!

— Ами строши го — отвърна пазачът. — Тъкмо ще получа неговия пост.

Грейнджър блъсна пленника си през бюрото върху него. Столът на тъмничаря се прекатури назад и той падна, притиснат от тежестта на колегата си. Грейнджър заобиколи бюрото, изрита мъжа в слабините, наведе се и го блъсна с лакът в главата.

Пазачът изстена от болка, все още прикован под тежестта на изгубилия съзнание полузадушен тъмничар.

Грейнджър огледа закачените за колана му ключове и дръпна връзката. Дробовете му отново заплашваха да откажат. Надигна се, като потръпваше от болка, и заключи вратата към коридора с килиите. После провери външната врата. Беше отключена. Открехна я лекичко и надзърна.

Широко стълбище се спускаше към главното фоайе. На отсрещната страна на площадката имаше друга врата, но тя не беше подсилена. Висок прозорец гледаше към фасадата на друга сграда. Във фоайето нямаше никого. Грейнджър погледна през рамо към обезвредените пазачи. Пристъпи навън, затвори вратата и я заключи.

Слезе по стълбите, като притискаше гърдите си с ръка.

Спря на долната площадка. Отворена врата надясно водеше към канцелария, откъдето се чуваха гласовете на писарите. За да стигне външната врата, трябваше да мине покрай тях, при това само по бельо. Външната врата със сигурност щеше да е заключена и той не знаеше дали някой от ключовете, които бе взел, ще я отвори. Прегледа ключовете от връзката и избра един, който му се стори с подходящ размер.

Пое си дъх и прекоси забързано фоайето.

Откъм канцеларията долетя вик. Грейнджър бутна вратата, но тя бе заключена. Изпробва ключа, но без успех. Зад гърба му един писар викаше охраната. Опита втория ключ.

Ключалката изщрака.

Грейнджър изхвърча на ярка слънчева светлина.

Пазарът бе почти празен. Редиците сергии наподобяваха платнени колонади. Неколцина обитатели на крайбрежието бяха понесли на раменете си празни сандъци. В сенките около Удавниците все още се навъртаха рибари и лодкари. Един старец кърпеше мрежата си. Канджиите си бяха тръгнали и бяха оставили Хана сама. Тя бе коленичила, обгърнала краката си с ръце, и виеше с дрезгав глас. Никой не ѝ обръщаше внимание.

Грейнджър заключи вратата и изтича при нея.

Канджиите я бяха натопили в саламурата, за да удължат живота ѝ, но вкаменената ѝ плът вече бе започнала да се пропуква на ръцете и раменете. Приличаше на захабени плочки. Черната ѝ коса бе посивяла. Лицето ѝ изглеждаше като обгорено. Саламурени кристалчета се бяха оформили в ъглите на устата ѝ. Глезените ѝ бяха почервенели от търкането на оковите.

— Хана?

Тя вдигна глава, но очите ѝ бяха замъглени от пердета и той се съмняваше, че го вижда. Хората на площада се извърнаха към тях. Неколцина мъже се надигнаха. Старецът с мрежата спря работа. Някой подсвирна. Откъм затвора се чу тропане по вратата.

Грейнджър сложи ръка на рамото ѝ, без да обръща внимание на смъденето от саламурата.

— Аз съм — Том.

Тя само изстена. Грейнджър нямаше представа дали го е познала и разбира ли какво ѝ казва. Огледа оковите и веригите, после се огледа за нещо, с което да ги строши. Рибарите сигурно имаха инструменти в лодките си. Грейнджър се надигна.

Вратата на затвора изскърца и отвътре излязоха мъже — пет, шест, осем. Грейнджър позна Бартъл и двама от хората му. До тях стоеше писар с връзка ключове в ръка. Другите четирима бяха тъмничари и носеха палки на каишки. Бартъл видя Грейнджър и се ухили.

— Том, какво си решил да правиш?

Грейнджър отново коленичи до Хана.

— Съжалявам. — Прегърна я и я притисна към гърдите си. Целуна я по ухото и я погали по косата. Металният вкус на саламура изгори устните му. Грейнджър я хвана за гърлото и стисна.

Тя изпъшка, но не оказа съпротива.

Усещаше под пръстите си твърдата ѝ неподатлива плът. Стисна още по-силно, забоде пръсти в трахеята и се опита да изкара последните жалки остатъци от въздух в дробовете ѝ. Но хората на Маскелин вече идваха и беше твърде късно.

Един от тъмничарите замахна с палката си и го удари в слепоочието. Светът се завъртя, но Грейнджър продължаваше да стиска Хана с всички сили. Чуваше я как се души.

Удариха го отново и този път светът стана черен.

— Четирийсет и шест минути — каза Маскелин. — Толкова му отне да се измъкне от един от най-добрите и най-скъпи затвори в Етугра.

Тъмничарят сведе глава.

— Къде според теб е грешката? — попита Маскелин.

— Грешката? — Мъжът стрелна с очи аквариумите с олии. — Не зная, господарю.

— Не знаеш? — Маскелин се надигна и огледа мъжа, сякаш преценяваше умствените му способности. — Тогава нека те попитам следното. Дали през тези четирийсет и шест минути е копал тунел в стената?

Тъмничарят пребледняваше все повече.

— Помислихме, че се е самоубил.

— Ние?

— Аз помислих.

Маскелин се изправи и отиде до остъклените ниши в стените. Опря ръце на едно от стъклата и се загледа в поклащащите се медузи. Бяха погълнали почти всичката си храна. В аквариума бяха останали само черепът и част от гръбначния стълб.

— Мъже като него не се самоубиват — каза той. — Те опитват отново и отново, докато някой не ги спре. Затова хора като мен са толкова ценни за империята.

— Да, господарю.

— Опразни ли новата му килия?

— Напълно, господарю. Мивка, легло, матрак, клозет.

— Нищо ли не остави?

Затворникът поклати глава, после добави:

— Само одеяло, сър.

Маскелин помисли за миг. Извади джобния си часовник и го погледна. Бяха изминали четирийсет и пет минути, откакто хората му бяха отнесли изпадналия в безсъзнание полковник в новата килия.

— Искам сам да се уверя — заяви той.

— Да, господарю. Благодаря ви, господарю.

Маскелин отиде до една от масите. Отвори гравирана кутия, извади от нея кълбо червени конци, наподобяващо птиче гнездо, и го сложи в джоба на сакото си. После каза:

— Вземи стол.

— Стол, господарю?

— Който и да е ще свърши работа.

Тръгнаха към затворническото крило. Тъмничарят взе един стол от преддверието. Остави го, за да отключи вратата на стаичката на надзирателите, после го внесе вътре. Пазачът на пост стана и ги пропусна в коридора.

Маскелин нареди на тъмничаря да сложи стола пред килията на Грейнджър и седна, докато пазачът отваряше капака.

Последва кратка пауза.

А после тъмничарят възкликна:

— Господарю, той опитва същия номер!

Маскелин си погледна часовника и се усмихна.

— С какво ли е напълнил чучелото този път?

Тъмничарят се намръщи озадачено.

— Няма с какво, господарю. — Наведе се и отново надзърна през дупката.

— Отвори вратата — нареди Маскелин.

Този път не чучело висеше от тавана, а самият Томас Грейнджър. Беше направил второ въже от одеялото, което му бяха дали. Но това имаше примка. Очите му бяха затворени, шията — изкривена, езикът се подаваше между зъбите. Ботушите му висяха на една стъпка от земята.

Маскелин гледаше невярващо висящото тяло. Устните на Грейнджър и едната страна на лицето му бяха покрити с изгаряния от саламура. От площада отвън се чуваха воплите на Удавницата.

— Срежи въжето и го свали — каза той. После се обърна и излезе.

Грейнджър отвори очи в мига, когато тъмничарят го улови за краката. Бръкна под ризата си и развърза възела, завързан на гърдите му. Въжето, подпъхнато под мишниците му, се изплъзна и той падна в ръцете на изумения тъмничар.

Блъсна го с чело в носа, после го удари с юмрук в слепоочието.

Тъмничарят рухна.

— Мистър Грейнджър, много те бива да откриваш пропуските на моите служители.

На вратата на килията стоеше Маскелин.

— При други обстоятелства навярно щях да те наема да ги надзираваш — продължи той, бръкна в джоба си и извади нещо, което приличаше на кълбо червени конци. Грейнджър се втренчи в кълбото. По ръката на Маскелин се стичаше кръв. Откъм странния прибор се чуваше тихо бръмчене.

— Знаеш ли какво е това? — попита Маскелин.

Със сигурност беше нещо унмерско, но това бе всичко, което Грейнджър би могъл да каже. Бръмченето се усилваше и като че ли не идваше откъм прибора. Грейнджър осъзна, че всъщност вибрират костите му, сякаш тялото му е изопнато като струна. Краката му внезапно омекнаха. Челюстта му беше стисната и се оказа невероятно трудно да говори. Все пак успя да каже:

— Освободете… Хана…

— Жицата-сирена е ужасно малко оръжие — продължи Маскелин. — Не е подходящо за хора. — Очите му бяха изпъкнали от напрежение. Кръв капеше от пръстите му върху пода. — Може да убие човек, който не знае как да борави с него. — Маскелин се ухили и се видя, че зъбите му са окървавени. — Както е често, когато става въпрос за унмерско магьосничество, човек трябва да развие поносимост.

Краката на Грейнджър се подкосиха. Коленете му затрепериха, огънаха се и той се озова на пода. Таванът над него се завъртя, сякаш е пиян. Опита се да се изправи, но нервите му пищяха от болка, а крайниците му отказваха да функционират.

— Веригите ѝ — каза той.

Лицето на Маскелин изплува над него — мъртвешко, съсредоточено. Сега вече кръв се стичаше и от очите му, но той продължаваше да стиска унмерското устройство. Бръмченето на жицата-сирена сякаш се пропиваше в думите му.

— За хората е важно да я гледат как умира — рече той. — Страхът от ужасите на морето ще ги предпази от нещастни инциденти. — Наведе се над Грейнджър, стиснал зъби, трепереше. — Мистър Грейнджър, опитай се да си отдъхнеш — и заради двама ни.

Тази нощ Грейнджър не можа да мигне. Светът се въртеше и въртеше и затвора и тялото му под звездното небе. Гласът на Хана постепенно отслабваше. Тя произнасяше думи, които не можеше да разбере. Не знаеше дали защото вече не е способна на членоразделна реч, или просто болката я бе побъркала. Молеше се някой — рибар или търговец — да прояви към нея милост и да сложи край на мъките ѝ. Но никой не го направи.

Бяха взели от килията всичко освен дрехите му.

Призори тя едва си поемаше дъх и вече нямаше сили да крещи. От прозореца на килията Грейнджър видя, че канджиите се връщат. Напълниха ведра със саламура от морето и ги изляха върху тялото ѝ. Тя изстена и се задави, но след малко жалостивите ѝ вопли се възобновиха. Грейнджър стисна решетките на килията.

Малко преди обед един тъмничар му донесе дървена кана вода и също дървена купа със супа от рибешки черва. Той опита храната внимателно и когато устата му пламна, я изплю и пи от водата. Нагласи купичката на прозорчето с надеждата да привлече някой плъх.

Хана издържа чак до късния следобед. Канджиите продължаваха да поливат сивкавата ѝ плът; използваха фуния, за да наливат вода в гърлото ѝ, но накрая се отказаха. Двама се скараха — всеки стоварваше гръмогласно върху другия вината за смъртта ѝ. Изглежда, Маскелин не бе очаквал да си иде толкова скоро. След като всички опити да я съживят се провалиха, те се заеха да я Телополагат преди трупът да е изсъхнал.

Издигнаха над нея триножник от драконови кости и извадиха въжета и клинове. С едно от въжетата я повдигнаха и я изправиха. Завързаха ръцете и краката ѝ за клиновете и после ги нагласиха в замисленото положение. Повдигнаха главата ѝ и вързаха косата ѝ за гърба, та брадичката ѝ да щръкне нагоре. Мъж с предпазни ръкавици ѝ отвори очите, после бръкна с палци между устните ѝ и ги разтвори. Помощникът му пъхна нещо в устата ѝ и се разсмя, но първият мъж го извади. Грейнджър не можа да види какво е.

Когато привършиха с трупа, той стоеше обърнат към прозореца на Грейнджър с вдигнати в умолителен жест ръце.

Грейнджър седна на ръба на леглото и затвори очи. Вероятно бяха откарали Янти в щаба на Маскелин за дълбоководно проучване край остров Скит, за да я настанят на някой от корабите му. Щеше да е в безопасност, докато му намира разни находки. В безопасност, но не и свободна. Беше въпрос само на време преди Маскелин да разкрие истината за дарбата ѝ.

Грейнджър вдигна единия от ботушите и бръкна вътре. Писмото, което бе смятал да изпрати на Хаурстаф, все още бе там, скрито под стелката от китова кожа.

Разглежда го доста дълго. Имаше още три дни до датата за среща, която бе посочил. С късче рибешко черво той надраска отдолу друго съобщение, като наблюдаваше как мазнината попива в хартията.

Върна се при прозореца и надзърна навън. Под него площад Авърли бе пълен с хора. Ехтяха викове, смях и напевни подвиквания. Търговците вече бяха подредили сергиите си за предстоящия ден и покривалата им блестяха на слънчевата светлина. Над скарите се вдигаха облаци миризлив дим. Таксиджийските лодки караха тълпи купувачи — предимно жени. Рибарите вече разтоварваха улова си. Купчини извадени от дъното камъни и строителни материали съхнеха на пристанището, заливът гъмжеше от какви ли не съдове.

Грейнджър сгъна писмото на топка и го хвърли на площада.

Зачака някой да го вдигне.

Минаха възрастна жена и дъщеря ѝ. Момичето погледна хартиената топка, но не спря. Малко по-късно млад мъж, почти момче, се наведе и взе писмото. Беше облечен като юнга. Разгъна го и го прочете. Огледа се — никой не го бе забелязал.

Грейнджър наблюдаваше мълчаливо от прозорчето на четвъртия етаж как юнгата прибира писмото в джоба си и се отдалечава. Когато стигна до кея, повика един възрастен рибар при лодките. Баща му? Мъжът изтри ръце в бричовете си и взе писмото. Грейнджър беше твърде далече, за да различи изражението му, но докато четеше, рибарят на няколко пъти поглеждаше младежа. Между двамата възникна някакъв спор. Младият мъж посочи назад, към стените на затвора, под който бе открил писмото. Възрастният повдигна рамене и прибра писмото в джоба си.

След което не направи нищо.

Грейнджър изруга. Не разбираха ли колко е ценно посланието му? Хаурстафите щяха да платят щедро за информация относно някой като тях, неоткрит талант, гниещ в етугрански затвор.

Но рибарят просто си стоеше, загледан в лодките в залива.

Съдбата на Грейнджър и на дъщеря му — по дяволите, може би дори бъдещето на империята — сега бе в ръцете на този непознат.

8. Янти

Янти се свести в куха метална сфера. Жълтеникава светлина танцуваше по извитите стени и осветяваше плътните предпазни ръкавици, положени върху дебели кожени бричове. Ръкавиците не бяха нейни — бяха на моряка, чиито възприятия бе заела. Не можеше да движи тялото му, само да го обитава. От всички страни се чуваше дълбоко и ритмично свистене, като дишането на някакво причудливо охтичаво чудовище. Хааааа… шууууу… хааааа… шуууу… Малки илюминатори на стените гледаха към зеленикава саламура, гъста като мед и озарена от перлени фенери.

Янти се намираше в човек, който беше в метален съд, и съдът се спускаше в морето.

Подводничарят погледна през един от люковете. Златисти мушички се носеха наоколо, като прашинки от сено. Вероятно някаква форма на живот? Янти не можеше да различи нищо в сумрака отвъд осветената от фенерите зона.

Хааааа… шууууу… хааааа… шуууу…

Звукът, изглежда, идваше отгоре. Там вероятно имаше тръба, доставяща въздух. За нейно съжаление морякът не погледна нагоре. Тази част от машината не го интересуваше. Янти долавяше страха му. Той не искаше да е тук долу.

Сега вече тя успя да различи във водата неясни очертания. Машината доближаваше морското дъно. Морякът протегна ръка и дръпна три пъти звънеца. Янти подуши миризмата на потта му. Той погледна през едно от прозорчетата, после през друго. Дъното бе покрито с лабиринт от порутени стени — останките от съборени жилища, сега почти заровени под тинята. Значи това място някога е било град. Но сега през прозорците и вратите минаваха риби. Един рак секира вдигна щипките си към снижаващия се съд.

Доста бързо се спускаха.

Подводничарят, изглежда, също го знаеше, защото дръпна звънеца още три пъти.

После погледна надолу и Янти осъзна, че подът на машината не е твърд. Под краката на подводничаря имаше кръгъл саламурен кладенец. Куки, закривени пръти и въжета изпълваха пространството около отвора. Очевидно това бе съд, предназначен за вадене на имане.

Механичното дишане продължаваше: хааааа… шууууу… хааааа… шуууу…, но сега дишането на подводничаря също бе затруднено. Той избърса потта от очите си, слезе от столчето и приклекна до отвора.

Как очакваха господарите на този човек да намира имане по толкова примитивен начин? Та той не можеше да види нищо повече от няколко стъпки от морското дъно и още по-малко през мътните прозорчета.

Отгоре иззвъня звънец.

Машината забави ход и увисна на един фатом над морското дъно.

Подводничарят погледна към един пиринчен шлем с прикрепен към него гумен маркуч. Пристъпи предпазливо покрай отвора, приклекна под шлема и пъхна глава вътре.

Сега вече Янти гледаше през още по-малко прозорче, този път на самия шлем. Хааааа… шууууу… хааааа… шуууу… Свистенето на въздуха се усили. Тя осъзна, че дихателната тръба през цялото време е била прикрепена за шлема. Пот се стичаше по шията ѝ — по неговата шия. Неговата шия. Мъжът изпъшка и завъртя шлема така, че малкото прозорче да се изравни с лицето му. Янти чу да се щракват четири скоби.

Той отново пристъпи към отвора. Сърцето му туптеше, дробовете му пулсираха мъчително. Взе лопата и спусна крака в саламурата.

Янти усети студената вода да достига до коленете на подводничаря, после до кръста му — и накрая той целият се потопи в токсичния сумрак. Обувките му потънаха в зеленикавата тиня, вдигайки облаци от фини като пчелен прашец частици. Виждаше дори по-малко отпреди. Перлени фенери сияеха от външната страна на металния съд, но бяха ужасно стари и сиянието им отдавна бе помръкнало. Мъжът откачи един и го вдигна.

На няколко стъпки пред него се виждаше неравната линия на ниска стена. Зад нея се издигаше закотвена верига, цялата покрита със саламурени кристали. Подводничарят закрачи към веригата, навел глава, за да балансира тежкия шлем, докато влачеше крака по мекото дъно. Дори тази кратка разходка сякаш отне цяла вечност, но най-сетне той стигна до целта си. Прокара ръкавица по неравната повърхност на стената, вдигайки нов облак от тиня. После огледа веригата и вдигна глава.

Намираше се само на шест фатома дълбочина, но кафеникавата водна маса над него създаваше усещането за много по-голямо разстояние. Горе на повърхността трепкаха отразени светлини. Веригата завършваше с шамандура, до която се очертаваше и силуетът на кораб.

Подводничарят откри пролука в стената и прекрачи на улицата, която Янти бе видяла, докато се спускаха. Видя дирята от рака, но от самия него нямаше и следа. Нещо тъмно помръдваше в периферното ѝ зрение.

Пулсът на подводничаря се ускори. Той се завъртя.

Една змиорка се скри в сумрака.

— Боже опази!

Гласът на мъжа стресна Янти. Тя не очакваше, че би могъл да говори тук долу. Но нали имаше въздух — вярно, в тясно, затворено пространство, но все пак въздух. Мъжът се поуспокои и закрачи отново.

— Шестнайсет златника на потапяне — замърмори той. — Не стигат дори за една весела нощ в Тугра.

Беше свикнала да чува как хората си говорят сами, но тук долу гласът на подводничаря звучеше странно — металически, с ехо. Ала въпреки това ѝ подейства успокояващо. „Нямаш представа какво може да те сполети за една нощ в Етугра“ — помисли си тя.

В очите на мъжа се стичаше пот и той премигна и промърмори:

— Пак ще е по-добре от тук.

Янти се засмя наум. Странно как хората реагираха на мислите ѝ. Реши да опита отново. „Какво търсиш тук долу?“

Този път нямаше никакви признаци, че мъжът я е чул.

Той продължи да пристъпва по улицата.

А после се случи нещо ужасно.

Янти почувства, че в обувката ѝ е проникнала саламура. Хладно усещане, което в първия миг така я шокира, че забрави, че всъщност не тя е на дъното. „Това е неговата обувка, неговият крак… неговата кожа.“ Морската вода се процеждаше зад глезена и го изгаряше. Но подводничарят не ѝ обръщаше никакво внимание. Дишането му оставаше равномерно. Само дето ускори леко крачка.

За Янти усещането бе толкова непоносимо, че тя едва не избяга от ума му. Представяше си как на глезена ѝ се появяват мехури, кожата ѝ се подува, после посивява и се втвърдява. Искаше да вдигне крак, но не можеше. Мъжът бе само превозно средство, а тя — пътник. Дори не я болеше нея. Щом той можеше да го понася, щеше да го понесе и тя.

На морското дъно се появиха нови следи. Янти различаваше отпечатъци от обувки, пресичащи улицата в различни посоки. Повечето се събираха при една масивна постройка без покрив. Подводничарят доближи бавно зейналата врата и пристъпи вътре.

Пред него имаше широка канавка, покрита с разпилени кости на дракон. Изглежда, тук се провеждаха разкопки, защото повечето дребни кости бяха почистени от тинята и подпрени на стената. Ако се съдеше по размерите на скелета, драконът е бил възрастен екземпляр, вероятно на около хиляда години. Човек би могъл да премине свободно в пролуките между ребрата му. Всяко късче от плътта му бе оглозгано. Черепът стърчеше до отсрещната стена, откъдето гледаше слепешката нагоре. Подводничарят спря и си пое бавно въздух. Водата в обувката му вече бе стигнала до коляното. Янти усещаше натиска ѝ всеки път, когато мъжът придвижваше крак.

— Друг път — промърмори той.

После закрачи през тази своеобразна костница. Спря в подножието на гръдния кош и заби лопата в тинята, след което почна да я отмята встрани. Сивкави облаци плувнаха из водата. След няколко минути нещо проблесна под лопатата. Мъжът клекна и започна да разравя тинята с ръце.

После извади нещо.

Янти въздъхна облекчено. Беше виждала достатъчно морски бутилки, за да познае тази веднага. Гърлото на бутилката не беше запушено с тапа и отвътре бавно се процеждаше мъглива течност, полупрозрачна и трептяща като въздух над горещ отдушник. Подобни бутилки често биваха откривани сред останки от дракони. Чудовищата притежаваха странен и необясним афинитет към тях.

Подводничарят пъхна бутилката в прикачената на пояса му мрежа, наведе се и пак разрови тинята. Оригинална запушалка струваше почти колкото самата бутилка. Нещо златисто лъсна под ръкавиците му и той разгони тинестите облаци с ръце.

Отначало Янти си помисли, че е позлатен щит. Но след като мъжът разчисти утайката, видя метална повърхност, покрита с магьоснически символи. Това несъмнено бе унмерски предмет. Виждаше се гербът на Дракона-майка Урсула, съзвездието Кореолис, Юмрукът на Армитидж Законника, както и пшеничен сноп и сърп, все неща, които говореха за някоя много заможна благородническа фамилия. В тези изображения бяха вплетени думи, изписани на руническия език на Първите алхимици — заклинание или защита от човешка ръка.

Подводничарят спря — дишаше тежко, — после заразчиства с трескави движения тинята. Металната повърхност бързо се разширяваше. Мъжът зарови ръкавици в меката тиня, търсейки края ѝ. Но колкото и да копаеше, се виждаше само равна повърхност. Каквото и да представляваше тази находка, беше много по-голяма от щит.

Най-сетне мъжът спря. Водата бе започнала да прониква над коляното и дразнеше неприятно бедрото му. На всичко отгоре другата обувка също бе започнала да пропуска. И двата му крака бяха натежали като горещо олово.

Янти не можеше да издържа повече.

И се освободи от ума му.

Светът се забули в мрак. Янти се рееше в тъмно пространство. В далечината се виждаха сияещи с електрическа светлина сфери — възприятията на намиращите се в околността Удавници. Други морски обитатели се проявяваха като жълтеникави или розови светещи петна, скитащи се из мрака подобно на светулки. На десетина крачки от досегашния ѝ гостоприемник една тъмнокафява сфера разкриваше местонахождението на рака. Подобни същества възприемаха околния свят през доста примитивните си очи. Колко много живот имаше в морето! Разнообразието и изобилието му не спираха да я удивяват.

В сравнение с него човешкият свят ѝ се струваше сив и еднообразен. Възприятията на хората изпълваха мрака с милиони синкави звезди, които се променяха в червени по здрач и на зазоряване. Тя се носеше през пустото пространство право към кораба, който я очакваше в облак от чезнещи образи.

— Намерил е нещо — каза Янти.

Усещаше хладната повърхност на стоманените перила под дланите си, палубата на драгата потрепваше под краката ѝ, докато тя се бе наклонила през борда, преструвайки се, че гледа в дълбините. Връщането на съзнанието в тялото ѝ бе като да напусне света и да се озове в тъмна и тиха килия. Ушите ѝ не долавяха звук, очите ѝ гледаха незрящо в непроницаемия мрак. Това я плашеше и тя побърза да се настрои към нечий друг ум, сменяйки съзнанията на моряците, за да придобие представа за околната картина.

Етан Маскелин стоеше до крана, откъдето наблюдаваше цялостната операция. Беше с дрехи от китова кожа, също толкова захабени и напукани, колкото на всички останали от екипажа. Бялата му коса бе пожълтяла от дългото излагане на саламурени пари. Истински моряк до мозъка на костите.

— Виждаш ли го? — попита той.

— Почти се върна при машината.

— Батисферата — поправи я Маскелин. — Това е батисфера. Намери ли ичусаи?

„Ичусаи“ бе думата, с която наричаха морските бутилки: вероятно това бе древно унмерско название, но Янти не знаеше със сигурност. Тя извъртя по навик глава, обръщайки лицето си към него. Отдавна бе свикнала да имитира поведение, сякаш не е незряща.

— Носи морска бутилка, но е открил и нещо друго. Нещо много голямо, заровено в тинята.

— Голямо колкото оръдие — колкото корпус на кораб?

— Не зная. Изработено е от злато.

Маскелин се подсмихна, едновременно доволно и невярващо.

— Да не ме лъжеш?

Миг по-късно някъде зазвъня камбана и моряците се втурнаха да вдигнат батисферата.

— Странна работа — промърмори Маскелин.

Извадиха батисферата от дълбините, завъртяха стрелата на крана и я спуснаха на площадката на палубата. От металната сфера се стичаха потоци саламура и бълбукаха в отточните тръби. Подводничарят се измъкна навън, разкопча мрежата на колана си и извади морската бутилка. От гърлото ѝ продължаваше да излиза саламура и да се стича по ръкавиците му. Един от моряците му подаде медна запушалка и той я напъха в гърлото, преди да подаде находката си на друг. Втори моряк изтри внимателно бутилката и я поднесе на Маскелин, който я взе и я погледна с присвити очи. После каза:

— Идеално.

Подводничарят клекна и разкопча металните катарами на обувките си, после вдигна крак да изцеди събралата се вътре саламурена вода. Друг член от екипажа се приближи и го обля с ведро прясна вода. Едва след това мъжът разкопча шлема.

— Прилича на колесница — заговори той. Лицето му бе разкривено от болка. Останалите моряци се отдръпнаха, само мъжът с ведрото повтори процедурата. — Ще ни трябва кран за по-едрите кости. И да почистим няколко тона тиня, преди да измъкнем другата находка.

Янти прескачаше през умовете на моряците, за да открие някой, който гледа към Маскелин. За един продължителен миг той разглеждаше бутилката, потънал в мисли. После каза:

— Янти, намери ми още такива и ще ти позволя да видиш майка си.

Маскелин Екзекутора. Сърцето на Янти се сви и тя едва се сдържа да не му изкрещи: „Тя е мъртва! Видях какво направиха хората ти с нея след като ме отведоха! Всичко знам.“ Но не биваше да му позволи да разбере колко много ѝ е известно. Гледаше го през очите на подчинените му и съжаляваше, че няма сили да вдигне нечии ръце и да прекърши тънкия му врат.

Междувременно подводничарят се бе съблякъл гол. Отново вдигна ръце и се завъртя бавно, оставяйки на мъжа с ведрото да изплакне и последните остатъци от саламура. Но водите на Море Лукс вече бяха изгорили единия му крак чак до бедрото и другия до прасеца. Кожата му се бе зачервила и подула, вените под нея бяха като тъмни линии. Маскелин извади буркан с мехлем и го подаде на подводничаря, който започна да маже раните. За учудване на Янти мехлемът видимо успокои възпаленото.

— Запази и за други — подхвърли Маскелин.

Подводничарят му върна бурканчето.

— Благодаря ви, господарю.

Маскелин се подсмихна, забелязал учуденото изражение на Янти.

— Това е много рядък и скъп балсам — обясни той. — Унмерски, разбира се. Жалко, че нямам повече. — Плесна с ръце и се обърна към стоящия до него мъж с офицерски нашивки. — Мелор, искам да вдигнете този предмет час по-скоро. Разположете постове да следят за дракони и подгответе всички водолази. Удвоена заплата и извънредни за всеки, който е на палубата. Работете и през нощта, ако трябва, стига да не излагате хората на опасност. Ще ги прибирате при първия сигнал за опасност.

— Слушам, сър — отвърна офицерът.

— Ти — Маскелин посочи Янти, — ела с мен.

Тя се спусна през металния люк и надолу по стълбите за каюткомпанията. На масата в центъра на помещението бе разпъната карта на този район от Море Лукс. По стените бяха окачени перлени фенери, които изглеждаха като сияещи отровни медузи, пулсиращи в червени и сини отблясъци. Имаше достатъчно столове и кресла, за да се настанят двайсетина души, и продълговат бар от шлифована драконова кост покрай стената, на който бяха подредени стотина кристални чаши. Купите на масичките бяха пълни с подсладено месо и островни плодове, а на многобройни пиедестали бяха подредени изумителни унмерски находки: машини, маски, кристални скиптри и кълба от заклинателни жици, всичките под яки стъклени похлупаци. В шкафове със стъклени вратички имаше още безценни съкровища: лабиринти от златист метал, миниатюрни кукли с рубинени очи, безброй бокали с различни размери и форми. Един огромен шкаф бе посветен на оръжията: мускети и кремъклийки с приклади от драконова кост, стоманени карабини, пистолети, изработени от сребро и стъкло, рунически ножове, течни ножове, плъшешки ножове и ятагани. На видно място бе поставена тежка широкоцевна аркебуза, излята от някакъв странен метал и гъсто покрита с унмерски руни и гъбовидни израстъци покрай затвора. Цевта ѝ стърчеше от зейнал човешки череп.

Маскелин извърна поглед от шкафа и си наля напитка с цвят на пчелен мед. После наля втора чаша с вино и я подаде на Янти.

— Имаш необичайни способности да виждаш — заговори той. През очите му тя наблюдаваше как поема чашата. Опита се да извърне лице. — И ето че дават резултат. Имаме недокоснат драконов труп, точно както каза. Намерихме една ичусаи и небесна барка, която ще трябва да извадим.

— Небесна барка?

— Унмерски летателен съд — обясни Маскелин. — Не ли си виждала нощем Ортовата колесница?

Тя кимна.

— Същото е. Когато осъзнали, че не могат да победят хаурстафите, унмерите използвали въздушни барки, за да разхвърлят ужасните си малки бутилки из океаните. — Той изпръхтя: нещо средно между сумтене и смях. — Щом не можем да си задържим света, няма да бъде и ваш. Двегодишният ми син вече има по-зрял мироглед за света от техния, нищо че баща му е психопат. — Разсмя се на собствената си шега и отпи. — Както и да е, въздушната барка е рядка находка. Ако имаме късмет, може да открием вътре хиляди ичусаи и да премахнем още един сериозен източник за замърсяване на океаните. Вдигна към нея малката бутилка, която бяха извадили. — Изумителни предмети — отбеляза. — Откъде се взема отровата? Защо течността изтича от бутилката и не се връща обратно дори при повишено налягане? И защо медта спира потока? — Погледна я отново. — Всичко това трябва да идва отнякъде, не мислиш ли?

Мина зад бара и започна да търси нещо.

— Ако извадя тази тапа — продължи след малко, — стаята постепенно ще се напълни със саламура. И ще потънем. — Извади голям меден тирбушон. — Но ако счупим шишето… — Сложи малката бутилка на бара и вдигна тирбушона над нея.

Преди Янти да успее да извика, Маскелин удари бутилката с тирбушона. Тя се счупи и на бара се разля малка локвичка саламура. Маскелин я погледна и промърмори:

— Магия. Вътре няма нищо. Нито отвор, нито хитроумно изобретение, нищо… — Янти усети, че стиска зъби. — Как бих могъл да си обясня подобно безумие? И въпреки това само така мога да спася света.

— Какво ви е грижа за света?

— Харесвам този свят — отвърна той. — Аз живея в него. — Отпи и Янти усети как спиртът изгаря гърлото му. — И за разлика от много други хора имам възможност да направя нещо. Какъв човек щях да съм, ако поне не се опитам? — Говореше почти гневно. — Какъв баща щях да съм?

„Убиец!“ Очите ѝ се напълниха със сълзи и тя се опита да ги задържи. Мислите ѝ се гонеха хаотично, назад към онзи момент, когато хората на Маскелин нахлуха в килията. Уловиха я и Крийди извика: „Изкарайте момичето! Задръжте майката, докато се върне Грейнджър. Маскелин иска да ги докарате заедно на Скит.“ Лъжи заради нея. А после я отнесоха по коридора и нагоре по стълбите. Тя се дърпаше и ги риташе, но Грейнджър не беше там. Нейният тъмничар. Нейният закрилник. Тя разтвори ума си, опита се да го намери, но в Етугра имаше твърде много хора. Трополящи по стълбите ботуши. Слънчева светлина. А когато погледна през очите на майка си…

— Колко са големи драконовите кости? — попита Маскелин.

— Какво?

— Паднали колесници, въздушни барки, те са като примамка за драконите. Като злато или… — Той вдигна чашата и пак отпи от кехлибарената течност. — Нямаш представа как се бият за тях. И колкото е по-едро чудовището, толкова е по-голяма находката. — Допи алкохола и си наля още. — Така че или сме извадили късмет да открием никому неизвестно съкровище, или костите долу са трофеи и нашият дракон просто е отишъл някъде да половува. За съжаление второто е по-вероятно. Дори най-пристрастеният пазач трябва от време на време да се отдалечава от находката си за храна.

— Нали не ти досажда с историите си за дракони?

Янти извърна по навик глава, но видя новопристигналата през очите на Маскелин — стройна жена със семпла бяла рокля — беше влязла през задната врата. Рижавата ѝ коса сияеше на светлината на фенера като бренди. В яркосините ѝ очи блещукаха весели пламъчета. Държеше в прегръдките си малко момче, което погледна Янти за миг, после зарови глава в косата на майка си.

— Какво си ѝ налял? — попита жената подозрително.

— От моето най-добро ивънсроумско червено — отвърна Маскелин. — Четиристотин златника за буре.

Жената пристъпи към Янти и се усмихна.

— Понякога е голяма скръндза с гостите — обясни и протегна ръка. — Аз съм Лусил.

— Жена ми — добави Маскелин.

За един кратък миг Янти усети, че държи пръстите ѝ.

Лусил повдигна бебето към нея.

— А този малък красавец е Джонтни. — Момчето погледна Янти и отново скри лицето си. — О, не бъди толкова срамежлив — каза майка му. После подаде Джонтни на Маскелин.

— Млям — каза Джонтни.

— Нахрани ли го? — попита Маскелин.

— Нали знаеш колко е лаком — отвърна Лусил и се обърна към Янти. — Млям казва на млякото.

Джонтни надзърташе срамежливо от обятията на баща си.

През цялото време съзнанието на Янти скачаше между умовете на Маскелин и Лусил, сплитайки възприятията им в постоянно менящ се гоблен от светлина и звук. Тя самата бе част от това творение — момичето с разчорлени коси и хлътнали очи, облечено в наметало от китова кожа и изправено между Маскелин и неговата съпруга. Имаше нещо наистина нечовешко във вида ѝ — нещо, помисли си тя, заслужаващо да бъде мразено. Разгневена от тази мисъл, тя прехвърли съзнанието си в ума на Джонтни и го чу да възкликва изплашено.

Децата бяха по-чувствителни на това от възрастните. Съзнанието им все още не бе развито напълно и оставяше повече място за въздействие.

Маскелин погледна озадачено детето.

— Ей, ей. Какво ти става?

Безпокойството на Джонтни се предаде и на Янти. Тя чуваше писъците му през собствените му уши, усещаше топлината на сълзите по бузите, сополите в нослето, вкуса от мляко в устата му. Беше разтревожен и объркан и му беше горещо. Но освен това бе необичайно възприемчив. Тя тласна лекичко ума му в определена посока и момчето повдигна ръка и удари Маскелин по бузата.

— Ей! Какво правиш? — Маскелин се опита да го успокои, но безуспешно.

— Дай го на мен — каза Лусил.

Маскелин ѝ го даде.

— Обикновено не е такъв — обясни Лусил на Янти. — Не зная какво му става днес.

Янти освободи съзнанието си от ума на детето и за миг увисна в пространството. Готвеше се да се върне в ума на Маскелин, когато долови нещо наблизо — огромна сфера на възприятие, движеща се бързо в мрака между живите. Беше под водата и идваше право към тях.

И в същия момент на борда зазвучаха аларми.

— Това трябва да е нашият дракон — каза Маскелин, отиде до шкафа с оръжие и извади широкоцевната пушка. Наведе се и вдигна един капак на пода — отдолу имаше изолирано помещение, пълно с лед. През отвора заизлизаха мъгливи изпарения. Маскелин разрови ледените буци и под тях се показаха няколко черни стъклени сфери. Той ги огледа внимателно, избра една и я пъхна в джоба си. Видя, че Янти го гледа учудено, и се засмя.

— Муниции.

Щом излезе на палубата, Маскелин установи, че хората му търчат насам-натам под тревожните удари на камбаните. Не одобряваше подобно неорганизирано поведение. Мелор бе застанал при оръдията на левия борд.

Един от моряците извика:

— Капитанът на палубата!

Мелор се обърна, а Маскелин се ухили и викна:

— Аз ли съм най-храбрият човек, когото сте срещали?

— Тъй вярно, сър — отвърнаха всички в един глас.

— Аз ли съм най-умният човек, когото сте срещали?

— Тъй вярно, сър.

— Аз ли съм този, който ще убие идващото чудовище?

— Тъй вярно, сър.

— Тогава нека окървавим морето.

Екипажът нададе възторжени възгласи.

Маскелин отиде при Мелор и надзърна през перилата.

И в този момент драконът излетя от морето. Беше огромен женски екземпляр, гигантско кафеникаво чудовище с подут от месо търбух и зъби, стари и потъмнели като фосили. Люспите му бяха мътни и напукани по края от стотиците години отровно въздействие на саламурената вода. Ноктите му бяха жълти като пръстите на пушач. Върховете на могъщите му криле пореха вълните и оставяха разпенени дири. Когато се приближи, всички видяха, че държи в зъбите си труп на Удавник.

— Трябва да е ужасно хитър, за да е доживял до подобни размери — подметна Мелор.

— Не се забравяйте, мистър Мелор — отвърна Маскелин.

— Навлиза в обхвата на оръдията.

— Нека се снижи.

Мелор понечи да възрази, но се отказа.

— Слушам, сър.

Чудовището бе видяло кораба и знаеше защо е тук. Но Маскелин не се съмняваше, че преди да нападне ще се потопи да провери плячката си. И че когато открие кражбата на бутилката, ще излети наново, преизпълнено с гняв. А гневът не е най-добрият съветник по време на битка.

И наистина, когато се доближи, чудовището се гмурна във водата.

Маскелин и хората му очакваха смълчани при трите оръдия. Маскелин извади от джоба си черната стъклена сфера и я закрепи за една от издатините на аркебузата, като я завъртя с тихо щракване. Провери механизма на оръжието, после го вдигна и се прицели. Белият метал бе неприятно студен при допир. Няколко от руните, издълбани на приклада, имаха остри като бръснач ръбове, все едно жадуваха за кръвта на този, който борави с пушката. Прикрепеният в предния край череп нарушаваше баланса, сякаш оръжието не бе направено за човешки ръце.

Маскелин се загърна по-плътно в наметалото и си нагласи очилата.

Моряците последваха примера му.

Морето вляво от кораба изригна и драконът излетя, като огромна кафява буря от криле и люспи. Очите му горяха с жълтеникавата светлина на разтопен камък, изпълнени с гняв и нещо друго… „Лудост“, осъзна Маскелин. Чудовището беше безумно. Извиси се над палубата, а от туловището му се стичаха потоци морска вода. Вдигнатият вихър едва не събори Маскелин по гръб. Той се прицели отново…

— Огън с всички оръдия! — извика Мелор.

Оръдията избумтяха едновременно.

Маскелин разчиташе, че това ще накара чудовището да свърне обратно, но дори от близко разстояние два от снарядите пропуснаха целта и паднаха в морето. Третият разкъса лявото крило на дракона.

Чудовището изрева и се спусна право към средното оръдие. Ноктите му изчегъртаха върху стомана. Маскелин усети, че корабът се накланя под тежестта на дракона, чу плясъка на вълните в борда. Скърцане на метал. Огромната кафеникава шия се завъртя рязко и помете батисферата зад борда, жълтеникавите зъби затракаха след бягащите моряци. Чудовището захапа един крещящ мъж, повдигна глава, разлюля я и го запокити в небето. Останалите моряци крещяха като обезумели и се пързаляха по мократа палуба. Оръдейните екипажи на носа и кърмата се опитаха да извъртят дулата навътре, но беше невъзможно да ги насочат към толкова близка цел.

Маскелин изруга и свали аркебузата. Да стреля под такъв ъгъл би означавало да повреди кораба. Прокара ръка по стъклената сфера. Беше започнала да се затопля с тревожна бързина. Обърна се и се покатери на средната палуба.

Драконът бе приклекнал в централната част на кораба, зъбеше се и размахваше смъртоносната си опашка. А после извърна златистите си очи към Маскелин и заговори на унмерски:

— Върни каквото си взел или ще разруша кораба и ще те пратя на дъното. — И изви глава назад като змия, готов да удари Маскелин.

Етан вдигна аркебузата и се прицели отдолу в главата на дракона.

— При всички случаи ще го направиш — отвърна на езика на дракона. И натисна спусъка.

Чу се тихо изщракване и изведнъж аркебузата започна бързо да се загрява под въздействие на огнената топка, пробудила се в стъкленицата. Ръцете на Маскелин се разтресоха от мощни вибрации, придружени от тихи стенания, идващи от механизма на пушката. През стърчащата от черепа цев излетя облак вакуумни мушички.

Малките черни насекоми бликаха от дулото, насочвани от вградените в него рунически заклинания, и се разпръскваха в постоянно разширяваща се спирала. Като пукаха оглушително, докато превръщаха въздуха около тях във вакуум, унмерските творения премахваха всяко късче материя, с което влизаха в допир, независимо дали е камък, стомана или драконова плът. След миг облакът мушички обгърна гигантското кафеникаво чудовище…

… и мина право през него. Като десет хиляди миниатюрни остриета мушиците разкъсаха тялото на дракона на парченца, проправяйки тунели през люспите, костите и плътта му. Късчета месо заваляха над водата като дъжд. Само долната част от тялото на дракона и опашката му останаха незасегнати.

Драконът рухна на палубата.

А вакуумните мушички продължиха нататък — пукаща струя, движеща се в спирала към далечните облаци и небесата отвъд тях.

Маскелин избърса кръвта от очилата си, свали аркебузата и нареди:

— Почистете палубата.

9. Хаурстаф

— Ето тук — обясняваше инквизитор Мара — извършваме левкотомия, а тук… — той повдигна част от мозъка на пациента със стъклена пръчица — е кухината, за която ти говорих. — Пациентът неволно потрепери, изпъна ръце покрай тялото си и нададе странен вой.

— Е, това изяснява въпроса — каза сестра Браяна Маркс. — Унмерите наистина са имали дупка в главата. — Огледа с присвити очи оголената мозъчна тъкан и се намръщи. — Прилича на пилешки вътрешности.

Инквизитор Мара извади пръчицата и я пусна в стъкленицата, после избърса ръце в престилката си — лекьосаната му престилка бе единственото нещо в помещението, което не сияеше от чистота.

Слънцето проникваше през високите прозорци и осветяваше застлания с бели плочки под и стоманените маси.

— Съвсем различно създание спрямо модерния човек, да — продължи да обяснява той. — Кухината вероятно действа като резонираща камера, усилваща телепатичната мисъл. Навярно закърнял орган от по-ранен стадий в развитието на тези същества. Започнал е да атрофира веднага след като се е оформил лобуларният мост.

— Унмерите са обменили телепатичните си способности за силата да транспортират материя?

Мара поклати глава.

— Не бих казал, че са ги обменили. Израз, който може да ни отведе в погрешна посока. Освен това няма нищо, което да подсказва, че някога са владеели телепатия. Емпати — може би. Кухината е рудиментарна структура, като белия дроб при рибата червей или гръбначните ганглии при номиото. Ние смятаме, че първобитните хора са притежавали подобен тип мозък, но по-късно са еволюирали в друга посока.

Пациентът започна да удря с длан по масата.

— Трябва ли да го прави? — попита Браяна.

Мара взе скалпел и прокара малък разрез през мозъка. Пациентът се усмири.

— Благодаря — каза Браяна. — Имаш доста богат опит с тези неща.

Усмивката на инквизитора промени всяка бръчка на лицето му.

— Практика — скромно отвърна той.

— Разбираш ли какво означава това откритие?

— Ами… обяснява защо са уязвими… — почна Мара.

— Не, не, означава, че изгубих десет хиляди златника — прекъсна го Браяна. — Хю ще парадира с това пред цялата империя. Ще го използва, за да ни унижи. — Тя въздъхна театрално. — Как е възможно да сме свързани родствено с тези примати? Направо тръпки ме побиват.

Пациентът внезапно заговори с висок и ясен глас:

— Кюреси, няма да издържа. Искам да ме смениш. — Протегна ръка към съседната маса, където Мара бе положил отрязаната теменна част на черепа му, обрасъл отгоре с дълга бяла коса.

— Видя ли това? — намръщи се Браяна. — Половината от главата му я няма и той все още е активен.

— Да го събера ли наново?

— Мисля, че имам по-добра идея — отсече Браяна. — Момичетата на сестра Ула могат да го използват като игленик. Прикачи му черепа със скоби и го свали в лабиринта.

Мъжът на масата заговори отново:

— Върнете ми я. Ние ще се бием с хаурстафите.

— Ще си седиш кротко в ъгъла, докато от устата ти се точи слюнка — рече му Браяна. — Какво ще кажеш — обърна се тя към инквизитора, — дали да не го подстрижем, докато главата му е разполовена? Сигурно и той може да си отреже косата… — Тя млъкна, усетила присъствието на трети човек в помещението, и когато се обърна, видя, че на прага е застинало хубаво малко момиченце и ги гледа ужасено.

„Какво искаш?“

Момичето се облещи.

— А? Аз… съжалявам, аз…

„Не сме сами — заговори мислено Браяна, като се стараеше да забива думите като пирони в ума на младата магьосница. — Инквизитор Мара е личен лекар на императора. При тези обстоятелства коя според теб е най-подходящата форма на общуване — с мисли?“

— Или като врещиш думите си като сврака?

— С мисли? — предположи момичето.

— Не си много умна, нали?

Мара не им обръщаше внимание. Взе телбода и продължи мълчаливо работата си с главата на унмерския пациент. Момичето на вратата изглеждаше така, сякаш всеки миг ще повърне, нужно ѝ беше известно време, преди да се овладее и да отговори мислено.

„Пристигна писмо за вас. — И подаде сгънато листче. — Донесе го един етугрански рибар. Чака пред двореца. Мисля, че се надява на някакво възнаграждение.“

Браяна изстреля ума си навън, но не откри никакъв рибар. Навярно интелектът му бе като на канален плъх и затова оставаше невидим за нея. Взе писмото и го разгъна.

— О, това е изнудване — каза тя на глас. — Двеста хиляди златника! — Погледна момичето. — Колко платихме за теб?

— Нищо, сестро.

— Нищо — потвърди Браяна. — Виждаш ли колко ни бива да определяме точната цена на всеки талант?

— Моите родители смятаха за голяма чест…

— О, я млъквай — скастри я Браяна. — Твоите родители имат късмет, че не ги екзекутирахме, задето ни те пробутаха. Но този етугрански тъмничар — тя размаха писмото пред лицето на Мара — има наглостта да ни иска цяло състояние без въобще да знаем за какво.

— Такъв е светът, в който живеем — въздъхна уморено Мара.

— Ние ще воюваме с хаурстафите — добави унмерският пациент.

— Инквизиторе, моля те, сложи му нещо — изръмжа Браяна. Имаха ли агенти в Етугра? Тя излъчи въпроса до всички медиуми в двореца и отговорът дойде незабавно: „Не“.

Значи трябваше да изпрати някого.

Но кого?

Докато разглеждаше писмото, забеляза нещо друго. Някой бе надраскал нещо отдолу, няколко думи, едва различими и бледи. Отначало бе взела надписа за смачкване, но когато го огледа по-внимателно, установи, че са думи. Изглеждаха така, сякаш са писани със саламура. Имаше дата и име. Името ѝ беше познато.

Браяна се усмихна. Хю също помнеше това име и би платил солидна сума на Гилдията, за да узнае къде е този човек. „Приготви ми каретата — нареди тя мислено на момичето. — Тръгвам от двореца незабавно.“

— Да, сестро.

— Почакай — добави Браяна на глас. — Всъщност ще я приготвя сама. — Изгледа момичето продължително и надменно и се обърна към Мара. — Инквизиторе, хрумна ми нещо. Необходимо ли е да занимаваме императора с резултатите от това анатомично изследване? Така само ще подхраним предразсъдъците му. Няма ли да е по-щастлив дълбоко в себе си, ако вярва, че хаурстафите — и по подразбиране всички хора — по никакъв начин не са свързани с унмерите?

Инквизиторът размаха неопределено ръка.

— Първо, той въобще не е убеден, че хаурстафите са хора. Струва ми се, любимият му термин е „саламурени мутанти“, макар че са го чували да използва и фразата „нечовешки паразити“. Разбира се, когато е много ядосан, той…

— Да, да — прекъсна го Браяна. — Но погледни онова красиво създание при вратата. Тя прилича ли ти на мутант?

— Разбира се, че не — отвърна Мара.

— Значи си съгласен. Всички засегнати партии можем да извлечем полза от незнанието на Хю. Мисли за това като за пропагандиране на мира и хармонията между общностите.

Мара изхъмка недоверчиво.

— Рискувам позицията си в двора.

— Ще те компенсираме за това. — Браяна кимна към момичето при вратата. — Ако например ти предложа възможността да разшириш анатомичните си изследвания?

Момичето местеше поглед между двамата.

— Сестро?

Мара го огледа от главата до петите и потърка замислено брадичка.

— Разбира се, на друго, по-удобно място — добави Браяна. — Можеш да ни погостуваш няколко нощи. Настоявам.

— Хю заминава да прекара лятото в Лоримар — каза Мара. — Бих могъл да отложа връщането си с две-три седмици.

— Ако искаш вземи месец.

Момичето се изчерви и заяви:

— Няма да позволя!

— Ще позволиш, и още как — възрази Браяна.

Момичето избухна в сълзи и избяга от стаята, като затръшна вратата.

Настъпи кратка тишина. Браяна я наруши:

— Каква неблагодарница. Вземаме ги от полята и бордеите, обучаваме ги и им осигуряваме живот в разкош и безметежност и ето как ни се отплащат. Родителите са виновни.

— Такъв е светът — промърмори Мара. — Какво ще кажеш за пет хиляди?

Браяна го хвана за ръка и го отведе настрани.

— Да не говорим за пари — каза мило. — Толкова е вулгарно.

Стоманеният катер пърпореше между корабите в залива. Маскелин проследи движението му от високия прозорец на замъка си. Изгуби го, докато преминаваше зад „Лампата“, по-старата от неговите две валсиндърски драги, и после го засече отново да извива покрай носа на кораба. Корпусът му бе очукан и ръждясал. Оттук не можеше да различи името, изписано с избелели букви, но чуваше неравномерното тракане на двигателя. Предположи, че е от Етугра. Приличаше на лодка на някой от тъмничарите.

— Хю ли е? — попита жена му.

— Не.

— Но се насочва към нашия кей.

Маскелин се усмихна.

— Императорът по-скоро би се подложил на мъчения, отколкото да позволи да го видят в такова старо корито. Предполагам, че е нашият мистър Крийди и че идва, за да обсъжда условията на бъдещото ни партньорство.

Тя се доближи отзад и прошепна в ухото му:

— Или може би е тайният ти любовник.

Маскелин повдигна вежди.

— Мистър Крийди не е тайният ми любовник.

— Не ми е симпатичен.

— Доста необективно и лишено от резон мнение.

— Ще го убиеш ли?

Маскелин се обърна към нея.

— И защо да го убивам?

— За да не му даваш пари.

— Женен съм за социопат.

Тя се обърна и плъзна ръка по рамото му, преди да си тръгне.

— Не е ли естествено хора с твоята репутация да убиват по прищявка? Как те наричат сега? Маскелин Касапина?

— Екзекутора — отвърна мъжът ѝ. — Не мисля, че смъртта на мистър Крийди ще допринесе за промяна на авторитета ми сред градските тъмничари. В края на краищата той не се е провинил в нищо.

— Продаде в робство дъщерята на своя приятел.

— Че какво провинение е това?

Катерът спря при каменния пристан в западния край на Пристанищния бряг. По стълбичката се покатери едър мъж с наметало от китова кожа. Сините лещи на изкуственото му око святкаха с отразена слънчева светлина. Беше метнал на рамо голяма кожена торба. Завърза катера, изправи се и погледна към съседния пристан, където носачите на Маскелин вадеха унмерската колесница от трюма на „Хазяйка“. После се обърна и насочи поглед право към прозореца, зад който стоеше Маскелин.

— Той е — каза Лусил. — Няма начин да сбъркаш това око.

— Боя се, че си права.

— Питам се какво ли носи в торбата.

— Сигурно бомба.

Мистър Крийди закрачи по пристана, но спря и погледна надясно. Изглежда, бе забелязал странното явление на брега. Неколцина от хората на Маскелин кръстосваха сребристото крайбрежие, спираха тук-там, вдигаха някой от изхвърлените в плитчините десетки хиляди ключове и ги изпробваха в кутиите, които носеха.

Маскелин се усмихна.

— Сега ще има да се чуди.

— Отивам да проверя как е Джонтни — каза Лусил. — Дано пак да не е измислил нещо. Напоследък просто не е на себе си.

— Говори ли с доктора?

Тя поклати глава.

— Въпреки това го повикай — нареди Маскелин.

Жена му го изгледа натъжено.

— Какво ще направиш с бомбата?

Маскелин я целуна по бузата.

— Изведи сина ни разходка.

Маскелин реши да приеме мистър Крийди в лабораторията си. Позвъни на слугата, Гарстон, и му нареди да приготви обяд за един човек и да отвори широко балконската врата на лабораторията, за да я проветри от неприятната миризма. Освен това го инструктира да отведе етугранския тъмничар в преддверието и да го помоли любезно да почака.

Докато Маскелин се наобядва и се преоблече в лабораторния комбинезон, посетителят му бе чакал вече почти час.

Лабораторията бе оборудвана с четири големи стъклени резервоара, всеки напълнен със саламура от различно море и свързан с тавана чрез широка стъклена тръба. Дневната светлина от високите прозорци се процеждаше пестеливо през резервоарите и променяше водата вътре в оттенъци на червено, кафяво, жълто и зелено. Двамата Удавници в резервоара на Море Регис играеха на карти, но извърнаха глави, когато Маскелин въведе мистър Крийди. В сумрачно червеникавата вода лицата им изглеждаха неясни и чудовищни. Девойката, която доскоро обитаваше резервоара на Море Лукс, бе извадена за дисекция — но нейната близначка надзърташе зад стъклото на разположения отсреща водоем на Море Сепсис. Беше се аклиматизирала добре към промените в морската вода. Струпеите на лицето ѝ почти бяха изчезнали, макар че косата и очите ѝ си бяха променили цвета. Изглежда, водата в Море Сепсис не бе толкова отровна за Удавниците, колкото твърдяха моряците. Когато видя Маскелин, тя внезапно се развълнува, започна да пише нещо на плочката си, после я обърна да му покаже написаното.

Маскелин нямаше представа какво означава това и се съмняваше, че момичето има. Беше потопена в този резервоар почти от два месеца, напълно достатъчно мозъкът ѝ да се маринова.

На стола в последния резервоар едва се крепяха останките на възрастен човечец. Зеленикавата вода му придаваше цвета на разлагащ се труп и наистина, саламурата от Злачно море вече бе разяла значителна част от мускулите и плътта, оставяйки оголени кости при ключиците, таза и бедрата. С времето той щеше да изчезне напълно, но не и преди скелетът му да продължи да крачи зад стъклената стена.

Такива бяха странните особености на Злачно море. Водата поглъщаше плътта и същевременно подхранваше тялото, поддържайки го с живителна енергия много след като смъртта е настъпила. Инструментите на Маскелин не засичаха някакви течения в тази вода, но несъмнено би трябвало да има неуловима промяна в налягането. Как иначе човешките кости биха продължавали да помръдват без мускули и сухожилия? И този факт, като много други унмерски феномени, си оставаше загадка. Защото нито трупът, нито картоиграчите се бяха опитвали да използват своите плочки за писане вече повече от година.

Мистър Крийди огледа всичко това с изцъклени очи, или по-точно с едно око и една леща. Очевидно не се чувстваше уютно в близост до толкова много Удавници, което бе и причината Маскелин да предпочете срещата им да се проведе тук.

— Надявам се, че не възнамерявате да ме предадете, мистър Крийди — каза той.

— Сър?

— Задето държа тук Удавници.

Едрият мъж изсумтя.

— Да ви предам на кого — на вас самия? Едва ли ще стигна далече.

— Има нещо вярно. — Маскелин се настани в едното кресло и покани с жест тъмничаря да заеме отсрещното. Една миниатюрна вечна машина, състояща се от мраморно топче в херметически затворена стъклена тръба, бе поставена на масичката между тях. Маскелин я взе по навик и се загледа в равномерните въртеливи движения на тръбата. Топчето се търкаляше от единия до другия край.

— Бъдете така добър да ми припомните — рече той, — каква беше уговорката ни.

Мистър Крийди остави торбата на пода.

— Една стотна от печалбата, сър.

— Една стотна от печалбата е добра сделка, мистър Крийди, ако намерим нещо. Но какво ще стане, ако не намерим? Ще си помислите, че се опитвам да ви измамя.

Изкуственото око на Крийди защрака развълнувано.

— Забелязах, че разтоварвате колесница от борда на „Хазяйка“.

— Да, но колко струва подобна находка? — Той разпери ръце над масата. — Да кажем… четири или пет милиона златника за някой колекционер. Съгласен сте, нали? — Крийди кимна и Маскелин продължи: — А за да вдигна подобен предмет от морското дъно бях принуден да се отърва от един ужасно ядосан стар дракон, което, боли ме сърцето да призная, наложи употребата на стъкленица с вакуумни мушички. Унмерски вакуумни мушички, мистър Крийди, затворени в оригинална стъкленица. Имате ли представа колко може да струва подобен съд?

Събеседникът му мълчеше.

— Сто милиона — каза Маскелин. — Приблизително. Известни са случаи, когато вакуумните мушички са унищожавали цели градове, изтребвали са населението, разрушавали са държави. Знаете ли, че унмерите са правели от тях стрелите си?

Мистър Крийди докосна изкуственото си око. После се наведе напред и заговори със заплашителен тон:

— И вие ги похабихте заради един дракон?

Маскелин се облегна назад.

— Нищо не съм похабил, мистър Крийди. Вакуумните мушички по своята природа не подлежат на научни изследвания. Но има други загадки, които могат да бъдат изследвани. Това е начинът, по който определям ценността на една находка. — Спря и се загледа във вечното устройство на масичката. — Имате ли семейство, мистър Крийди? Деца?

Тъмничарят поклати глава.

— Тогава може би ще ви е трудно да ме разберете — продължи Маскелин. — Като баща, имам задължението да подсигуря бъдеще за сина си. Бих успял единствено ако мога да разбера процесите, чрез които унмерите заплашват неговото бъдеще. Богатство, власт и всичко останало са само жалки предразсъдъци. — Той отново се загледа в мраморното топче. — Ако ви дам сандъче със златници, за какво ще ги похарчите? Жени? Пиячка? Оръжия? Разкошен апартамент с хубава гледка? — Той поклати глава. — Дреболии без никакво значение. Нито едно от тях не притежава истинска стойност.

Крийди повдигна торбата и я сложи на масата между тях.

— Значи ли това, че няма да ми платите?

Маскелин въздъхна.

— Мистър Крийди, опитвам се да ви помогна да разберете истинската цена на находките. Защото ако не можете, нашите професионални взаимоотношения са обречени. Ще ви бъде ли приятно да узнаете, че лично съм унищожил деветдесет хиляди ичусаи? С радост бих ви дал една стотна от задоволството и гордостта, която изпитвам, докато унищожавам следващите деветдесет хиляди, ако би било възможно да го направя.

Крийди стисна зъби.

— Или че нямам никакво намерение да продам колесницата, която извадихме преди два дни?

Събеседникът му се загледа в торбата на масата. Накрая каза:

— Искам си момичето.

Маскелин се облегна в креслото.

— Това вече не е възможно. Но нека ви направя алтернативно предложение.

Изкуственото око на Крийди забръмча и блендата се събра.

— Видяхте ли ключовете на брега, докато се приближавахте насам?

Крийди кимна.

— Знаете ли откъде са се взели?

Крийди не отговори.

— Удавниците са ги оставили там — обясни Маскелин. — Изпълзяват нощем на брега, като търпят значителни болки, и разхвърлят ключовете. — Мраморното топче продължаваше да следва вечния си път. — Защо? — Той сви рамене. — Удавниците с по-дълъг стаж не общуват с нас по какъвто и да било начин. Саламурата променя мозъка чрез някакъв бавен, неуловим процес. Морето ги консумира, взема връх над тях и в края на краищата те се превръщат в псевдохора, призраци, повтарящи човешките действия, без изобщо да ги разбират. Погледнете — той махна с ръка към картоиграчите в резервоара на Море Регис. — Тези хора по цял ден обръщат картите. В началото играеха форенц, но с течение на времето правилата постепенно изгубиха за тях значение. Сега просто ги подреждат и после отново ги събират. Вече няма никаква целенасоченост в действията им, никакво съревнование. Те просто имитират движения, които все още помнят, но вече не разбират. Три месеца под водата промениха необратимо мозъците им, също както три часа са достатъчни, за да променят тялото. — Той поклати глава. — Но според мен Удавниците придобиват някакъв различен тип разум, дълбоко инстинктивно усещане, насадено им от самата саламура. Готов съм да вярвам, че те търсят ключа за уникално унмерско съкровище, някакъв затворен сандък или гробница, стая или кораб. Нещо, което очакват от мен да открия и отключа.

Крийди го гледаше безизразно.

Маскелин посочи вечния механизъм на масичката.

— Погледнете тази машина. Докато тръбата се върти, топчето се търкаля от единия край до другия. — Той изчака процесът да се повтори. — Разбира се, ще кажете, че падането му се предизвиква от гравитацията. Но унмерските устройства не страдат от подобни ограничения. Те не са оковани от законите на физиката. Самото им съществуване подсказва, че вселената е безкрайна, че всичко е възможно и се случва някъде… или някога. Ако тази малка машина върху масичката съществува достатъчно дълго, един ден мраморното топче ще откаже да падне. И въпреки това инстинктът ми твърди упорито, че това няма да се случи. Нещо липсва в този уред, нещо важно, което са открили унмерите.

— Магия — подхвърли Крийди.

— Ние го наричаме магия — призна Маскелин. — Но това е само дума. Със същия успех можете да го наречете Божие дело. Предпочитам да мисля за това като за същината на безкрайността — сила, която унмерите са приложили, когато са изработвали своите безценни изобретения. Те са можели да отключат вратите на безкрая и да посегнат вътре. За мен съкровищата им нямат конкретна практическа полза. Повече ме интересува какво представляват, каква е тайната на изработката им, защото там се крие ключът към тяхната загадка. Не разбирате ли? Разрешим ли тази загадка, ще спасим света.

Едрият мъж не бързаше да заговори.

— Какво предлагате? — попита накрая.

Маскелин се усмихна.

— Готов съм да ви устроя, мистър Крийди. Ще ви дам кораб, който ще е само ваш, екипаж и щедра заплата. Освен това ще имате право на капитански дял от всички находки, които извадите — което е една петнайсета, — при условие, че ми предавате всяко ковчеже неотключено. Нуждая се от хора като вас: хора с дух и амбиция, с подготовка, умели в разкриването на измяната и в справянето с нея и, разбира се, надарени с известна морална гъвкавост. Живеем край опасни морета и в непостоянни времена. Само безскрупулните ще оцелеят, мистър Крийди.

— Една петнайсета?

— От всяка находка, която няма интелектуална стойност за мен.

— И собствен кораб?

— Значи сте съгласен?

Тъмничарят се ухили.

— Къде да подпиша?

Маскелин порови в чекмеджето на бюрото, извади някакви документи и кимна към писалката в мастилницата пред Крийди.

— Винаги съм знаел, че сте справедлив човек — каза Крийди. И дръпна писалката от мастилницата.

Чу се щракване.

И скритият капак под стола на Крийди се отвори.

Тъмничарят и столът изчезнаха през шахтата в пода. Отдолу се чу силен плясък, последван от кратък вик. После забоботиха помпи. Подът на лабораторията на Маскелин започна да вибрира. От огромните тръби долу се чу гъргорещ, тътнещ звук, който премина зад стената, издигна се и миг по-късно мятащото се тяло на Крийди падна в резервоара на Море Лукс, придружено от рояк едри мехурчета.

Докато потъваше, той се бореше, стиснал гърлото си с ръка.

Маскелин погледна към бясно въртящия се зад стъклената стена мъж, после премести поглед към празната мастилница и въздъхна:

— Винаги вземат писалката.

Гилдийската фрегата „Ирилиански вестоносец“ се носеше плавно в протока Глот Мадера и високите ѝ мачти стърчаха над покривите на околните сгради. Браяна Маркс стоеше на мостика, бледа и фина като статуетка от драконова кост. Полите на дългото ѝ палто шляпаха на вятъра, докато тя разглеждаше това забравено от бога място на име Етугра. Червеното слънце пламтеше ниско на запад, замъглено от пушеците и нечистия въздух. Къщите наподобяваха тъмен жълтеникав лабиринт, с щръкнали върху покривите кранове и скрипци и с купчини изваден от дъното строителен материал. Тук строителните работи никога не спираха. Чуваше ясно ударите на зидарските чукове, идващи от различни посоки на града като някакво неритмично сърцебиене.

Машините на стария унмерски кораб бумтяха под краката ѝ, зад борда се виждаше разпенена бледокафеникава вода. Каналът беше пълен с мъртви плъхове, вестници и картонени кутии от мляко. Целият град вонеше на саламура и смърт. Вятърът донасяше миризмата на развалена храна, на влажна почва и всеприсъстващия метален мирис на морето. Тя забеляза, че няма никакви птици. Нито една в цяла Етугра.

Чу се пронизително изсвирване и двигателите поутихнаха. На откритата палуба долу моряците заеха позиция при въжетата за акостиране. Браяна вече виждаше ясно колоните на голямата порта и просторния залив отвъд. Утробата на града. На крайбрежната улица в другия край на пристанището се беше строила делегация по посрещането, състояща се от етугрански чиновници — мъже с черни наметала и бели перуки, до един намръщени в тази жега. За щастие на простолюдието бе забранено да присъства на церемонията.

Двигателите намалиха още и големият кораб мина през портата и зави към пристанището. Браяна се пресегна мислено към чакащите служители и почувства… всъщност почти нищо. Нито една искра на способности не гореше в никой от тях. Чуваше гласовете на своите сестри, разговарящи дълбоко в ума ѝ като постоянния ромон на голям град. Дори след толкова години все още не можеше да свикне с това. В двореца в Ел хаурстафските гласове бяха като пчелен кошер, затворен в подсъзнанието ѝ, но дори тук, на повече от двеста левги, нямаше минутка покой. Колкото и да се опитваше, не можеше да ги изключи. Могъщите медиуми можеха винаги да се свържат с кралицата си. Браяна отпи глътка от шишенцето в джоба на палтото си, макар да знаеше, че лекарството няма да прогони звуците задълго. Беше започнала да се пристрастява към него. Всеки път ѝ въздействаше все по-слабо.

Въжетата заскърцаха, впримчили в прегръдката си „Вестоносец“. Металните мостчета на кораба иззвънтяха върху пристанището. Браяна прибра шишенцето и слезе да се срещне с посрещачите.

Администраторът, който я поздрави пръв, беше с превит гръб и вървеше като човек, принуден да тегли невидим товар. Преместваше единия си крак напред, спираше за малко, после провлачваше и другия. Имаше извит нос, като голям костен израстък, и веждите му под бялата перука се бяха сплели. Изглеждаше много по-стар от всички останали чиновници.

— Сестра Браяна Маркс — каза той. — Какво удоволствие — и огромна чест — да ви посрещнем в нашето гордо градче. — Говореше вбесяващо бавно, провлачвайки напевно гласните. — Аз съм администратор Грек и съм изцяло на вашите услуги. Ако има нещо, което бих могъл да сторя за вас, каквото и да било, за мен ще бъде… е… удоволствие и чест.

Браяна почти веднага почувства отвращение към маниерите му.

— Нямам никакво намерение да оставам и миг повече от необходимото на това ужасно място — заяви тя. — Дойдох да се срещна с един затворник — Томас Грейнджър, бивш полковник от Гробарите.

— А, да — измърмори Грек. — О, каква стана тя.

Браяна го изгледа нетърпеливо. Мразеше разговорът да върви с такова мудно темпо.

— Отговорихме незабавно на писмото ви — продължи Грек. — Но се боя, че вашата фрегата вече е била напуснала Лосото.

Останалите чиновници стояха мълчаливо, изнемогващи в жегата. На площад Авърли бе толкова тихо, че Браяна си въобрази, че би могла да чуе изригванията на слънцето.

— За съжаление — не спираше Грек — съдбата се оказа жестока и към двама ни. Ако знаехме по-рано за желанието ви, щяхме да направим всичко възможно да го удовлетворим. Всичко възможно, сестра Маркс, защото знаете колко е предана Етугра на Хаурстаф и че…

— Премини на въпроса, ужасен дребосък такъв.

— Екзекуцията му е определена за след три дни.

— Имаш предвид процеса?

— Процесът, да. Именно.

Тя сви рамене.

— Не съм очаквала друго. Присъдата не ме интересува. Полковник Грейнджър разполага с информация, която ми е нужна. Трябва да го видя веднага.

Грек се присви като от удар.

— Жалко, много жалко. Пристигна заповед от Императорския дворец. Когато император Хю узна, че е бил заловен командирът на Гробарите, във великата си мъдрост реши да присъства на процеса лично.

— Хю ще дойде тук?

— Прекратил е отдиха си в летния дворец и вече плава насам от Лосото. За нас е огромна чест. — Грек кършеше ръце. — Но, ще ми простите, че ви го казвам, императорът нареди никой да не бъде допускан до подсъдимия преди процеса.

Браяна го изгледа хладно.

— Той знаеше ли, че аз ще дойда?

Грек се поклони толкова ниско, колкото позволяваха старите му кокали.

— Със сигурност не, ваша милост, но…

— В такъв случай очевидно заповедта не касае мен.

Администраторът потрепери.

— Инструкциите му бяха пределно ясни. Ако не ги спазя, животът ми няма да струва пукната пара.

— Това не ме интересува. Ще се срещна с полковника след обяда.

Грек стисна устни.

— Бих ви помолил да почакате, уважаема госпожо. Само два или три дни, докато пристигне самият император. — Той посегна към широкия ръкав на наметалото си, но се сепна и отново се поклони. — Моля, междувременно, да приемете гостоприемството ми. Майката на моята съпруга е от Ел и лично ще ви приготви обяда.

— Божичко, колко неприятно.

Той стоеше и я гледаше с молба в очите. Браяна въздъхна. Можеше да уреди въпроса с Хю още сега, ако императорът имаше на борда си телепат. Тя изгледа Грек и каза:

— Дано гостоприемството ви си струва.

— Всичко, което имам, е ваше.

— Молете се да се окаже достатъчно.

— Той ме гледа странно — каза Маскелин. — Сякаш има някой друг вътре.

В момента, в който го каза, Джонтни сведе поглед и насочи вниманието си към играчките. Това само обезпокои Маскелин още повече. Синът му изглеждаше като нормално двегодишно момче, но сякаш възприятията му за околния свят бяха много по-зрели. Маскелин имаше тревожното усещане, че момчето е разбрало добре какво казва и че се опитва по някакъв начин да се прикрие.

Джонтни почна да удря малкия дракон в пода.

Доктор Шау се намръщи.

— Тези рани си ги причини сам — поясни Маскелин. — Заварихме го да пъха ръце през решетките на кошарката и да пищи от болка.

— Ясно.

— Не ми ли вярвате?

— Напротив.

Докторът отвори чантата си, като избягваше погледа на Маскелин. Изглежда, търсеше нещо, но после промени намерението си. Наведе се и постави длан на челото на момченцето.

— Няма температура.

Джонтни го ухапа по ръката.

Шау изруга, дръпна се и събори чантата. По пода се разпиляха ампули, бинтове и инструменти.

— И не му липсва жизненост — добави, докато събираше падналите неща.

Детската стая бе живо доказателство за последното. Подът бе покрит с купища играчки в различни цветове — парцалени медузи, издялани от дърво корабчета, войничета и ярко лакирани къщички и фургони, кречетала и гумени топки, пирамиди, обръчи, свирки, гуши-муши, бау-мяу и стотици други предмети, известни единствено с кретенските имена, дадени им от лосотанските продавачи. Маскелин се дразнеше от подобни детинщини, но въпреки това купуваше играчките — цели планини. Не можеше да откаже нищо на своя син.

И, разбира се, дракони. От всичко Джонтни най-много обичаше тях.

— Имам една тинктура, с която можем да опитаме — предложи доктор Шау, макар че не изглеждаше никак уверен. Очевидно не намираше нищо нередно в поведението на детето. — За да поуспокоим гневните му изблици — добави той.

— Какво има в тази тинктура? — попита Маскелин.

Докторът махна с ръка.

— О, обичайните неща. Водорасли, екстракт от лишеи, такива работи.

Маскелин въздъхна.

— Добре.

Доктор Шау извади от чантата лъжица и шишенце. Напълни лъжицата с тъмнозелена течност и с учудваща ловкост я изля в устата на малчугана. Джонтни го погледна изненадано. После се закашля, очите му се напълниха със сълзи и той вдигна мъничкото си юмруче. Държеше нещо лъскаво.

В един ужасен миг Маскелин осъзна, че това е скалпел.

Джонтни заби острието в бедрото на доктора.

Шау изкрещя и зашлеви детето с опакото на десницата си. Джонтни се разплака. От раната в крака на доктора рукна кръв и изцапа килима и играчките. Лицето на Шау бе пребледняло от шок. Той притисна с ръка раната и извика:

— Той ме поряза, поряза ме!

Маскелин се наведе, прегърна сина си и го изнесе навън, като остави доктора да ровичка в чантата си за бинт и алкохол.

Намери Лусил в утринната беседка. Тя вдигна глава и се усмихна, но като видя Джонтни, усмивката ѝ помръкна.

— Вземи го — каза Маскелин и Лусил се изправи.

— Какво стана?

— Джонтни е добре — отвърна Маскелин. — Само е изплашен. Трябва да се погрижа за доктора. — И стовари сина си в ръцете на Лусил.

— Целият е в кръв.

— Не е негова!

— Етан!

Но той вече се отдалечаваше забързано.

— Ей сега се връщам — извика през рамо и затръшна вратата.

По обратния път към детската стая се отби в оръжейната.

Стените бяха скрити зад шкафове и рафтове с унмерски оръжия. Имаше саби от синьо и жълто отровно стъкло и от горящо стъкло — със зловещи кехлибарени остриета; зрящи ножове от вида, използван от слепите телохранители на император Хю; карабини и пистолети за изстрелване на омагьосани или прокълнати куршуми; устройства, които пиеха кръв, нашепваха или крещяха заклинания и унмерски военни песни; инкрустирана със скъпоценни камъни драконова сбруя и огледална броня; броня от черен камък и платинени изписани с руни нагръдници; шлемове с мъртвешко зрение и факли и пръстени, сякаш породени от всички възможни войнишки кошмари. Много от предметите сияеха със собствена светлина — съкровища, извадени и донесени от всички краища на света. И всяко от тях изстискваше някаква ужасна цена от ползвателя или преносителя си — способност, която унмерите наричаха „баланс“.

Маскелин отвори една махагонова кутийка, пълна със сребърни карфици, всяка с кристална глава в различен цвят. Разрови ги предпазливо, избра една и я вдигна. Миниатюрната кристална сфера излъчваше бледа синкава светлина. Той се заслуша за миг в бръмченето ѝ и потръпна.

Достойна разплата.

Доктор Шау все още бе в детската. Беше превързал бедрото си с бинт и тъкмо си вдигаше бричовете. Погледна неспокойно влезлия Маскелин и каза:

— Момчето е със силен дух. Май трябваше повече да внимавам.

— Да, трябваше — потвърди Маскелин.

Докторът преглътна мъчително и облиза устни.

— Давайте му по една супена лъжица от лекарството в продължение на седем дни. Това ще му помогне.

Маскелин извади карфицата и му я поднесе с лек поклон.

— Възнаграждението ви, докторе.

— Не е необходимо да ми плащате.

— Но аз настоявам — отвърна Маскелин. — Знаете ли какво е това?

— Не съм кой знае какъв колекционер, мистър Маскелин.

— Това е алхимична карфица. Искате ли да видите как действа?

Докторът очевидно се колебаеше.

Маскелин приближи карфицата до прободеното бедро. Острието ѝ започна тихо да жужи. Кристалната глава промени цвета си от син през червен в златист и накрая засия в бяло.

— Унмерите са ги използвали, за да стерилизират раните — обясни той.

Докторът се намръщи, втренчи поглед в раната, после докосна превръзката.

— Това е… невероятно. Болката изчезна.

— А сега гледайте. — Маскелин забоде карфицата в крака на доктора.

Доктор Шау подскочи и понечи да протестира, но после спря.

— Нищо не усещам.

— Защото нервите са мъртви — каза Маскелин.

— Какво искате да кажете?

— Не усещате ли, че кракът ви е изтръпнал и това се разпространява нагоре?

Докторът внезапно пребледня. Стисна главичката на карфицата и се опита да я измъкне, но тя не поддаваше. В очите му се четеше отчаяние.

— Какво ще ми направи?

Маскелин се усмихна.

— Тези карфици са предвестници на ичусайска магия. Те променят едно вещество в друго. Саламурата променя плътта в шагренова кожа. Алхимическата карфица е много по-сложна. Тя променя минералите в кръвта ви.

— Какво? — Докторът се вкопчи с нокти в карфицата и я задърпа с всички сили, но тя не помръдваше. Той извика тихо.

— Какво вещество? Какво ще стане с мен?

— Докторе, виждали ли сте морска звезда?

Очите на доктор Шау засияха с безумен блясък.

— Когато някой откъсне неин крайник — продължи Маскелин, — тя просто си отглежда нов. Но интересното е, че от откъснатия крайник израства нова морска звезда. И сега въпросът: дали тези две морски звезди са различни организми, или едно и също същество?

— Какво?

— Унмерите смятат, че човечеството е един организъм — обясняваше Маскелин. — Че всеки мъж или жена е част от едно и също създание. И когато се размножаваме, ние създаваме нови части от това същество, като клони на дървета. Така сексът е асексуален — нищо повече от метод, чрез който цялата… човешка общност продължава да расте. Разбирате ли?

— Помогнете ми — рече докторът. — Моля ви.

— Ако вярвате в това — има дни, в които лично аз го вярвам — Маскелин поклати глава, — тогава да ударите дете е равносилно на това да ударите баща му и майка му, както и всички останали живи същества. Това е нападение над цялото човечество.

Докторът го гледаше със смесица от ужас и объркване.

— Нападение?

— Вие ударихте сина ми.

— Но не исках да му причиня нищо лошо.

Маскелин повдигна рамене.

— Причинихте му.

Докторът сведе глава. Очевидно се опитваше да схване накъде води всичко това.

— Но сега вие наранявате мен — рече той. — Не е ли същото?

— Вероятно сте прав — призна Маскелин. — Ала вече е твърде късно. — Той помисли за миг. — Може би ако намерим начин да оправдаем смъртта ви, ще докажем, че човечеството не се състои от един, а от два организма. По този начин аз ще бъда част от единия, а вие — от другия. — Той кимна. — Да, така става. Вие умирате, а аз запазвам моралното си превъзходство.

— Какво? Вие сте побъркан!

Маскелин приседна до него.

— Не сте психиатър, нали, докторе?

Шау поклати глава.

— Така си и мислех.

— Моля ви… — Докторът стенеше и се опитваше да помръдне бързо втвърдяващия се крак. — Прекратете това.

— Няма начин — отвърна Маскелин. — Кръвта ви се променя.

Докторът улови крачола на засегнатия крак и го дръпна нагоре. Върху кожата му вече бяха започнали да се оформят зелени кристали. Той извика изплашено.

— В какво се променям?

— Точно в това, което виждате — отвърна Маскелин. — Вдовицата ви ще бъде много богата жена.

Янти изтегли съзнанието си от изпълнения с ужас ум на доктора. Лежеше в мрака, съсредоточена върху повдигането и спускането на гърдите си. Лусил, жената на Маскелин, я бе настанила в малка слънчева стая в западното крило на крепостта. През очите ѝ Янти видя панорама със сърповиден остров с дълбоководно пристанище и индустриални сгради по брега. Големи железни кораби, завързани за кея. Крайбрежна ивица със странно метално сияние, обливана от море с цвят на чай. Миризма на саламура и морски бриз. Намираха се на три левги източно от Етугра, но оттук не бе успяла да различи града.

Усещаше под главата си копринена възглавница. Знаеше, че е синя.

Остана още дълго да лежи неподвижно, замислена. Дали да се опита отново да открие баща си? Не бе успяла да го намери, откакто хората на Маскелин я отведоха. Дали въобще се бе връщал в своята тъмница край Халсинския канал? Или пак я бе изоставил? Нямаше представа жив ли е, или мъртъв. И с няколко милиона души, обитаващи Етугра, милиони съзнания, които да посети, може би никога нямаше да научи отговорите на тези въпроси. Отчаянието ѝ бързо премина в гняв. Вече нищо не беше толкова важно, колкото наказанието на Маскелин заради това, което бе направил. И тя бе твърдо решена да го осъществи.

Върна се в ума на Джонтни, но откри, че се е сгушил в майка си, и побърза да го напусне. Не ѝ беше приятно да усеща ръцете на Лусил върху тялото си. Маскелин беше в склада до оръжейната, ровеше в някакви сандъци с инструменти и си тананикаше доволно. Вече беше отделил чук и длето за камък.

Янти остави съзнанието си да полети през бездната между умовете като комета, пресичаща небосвода. Под нея обитателите на остров Скит бяха като малко, но гъсто съзвездие, заобиколено от безброй бледи синкави светлинки в морето. На запад Етугра бе като огромен звезден куп от прашни точици, галактика от десетки хиляди умове. С приближаването към града вниманието ѝ бе привлечено от един кораб в залива Авърли. Групичка хора се бе събрала на площада пред Администрацията. И всички гледаха към една жена.

10. Процесът срещу Том Грейнджър

Подобно на плаващ цирк, огромната стоманена императорска пароходна яхта от клас „драконоловец“ приближаваше крайбрежието на Етугра. Трикоминният едномачтов „Екселсиор“ бе много по-лъскав и впечатляващ от фрегатата на Браяна. Ако можеше да се вярва на хвалбите на Хю, пред очите ѝ бе най-бързият и най-луксозен кораб на света. Яхтата излезе от Глот Мадера и навлезе в района на площад Авърли само на парна тяга, придружавана от звуците на фанфарите и тромпетите на строените на борда ѝ глашатаи. Изопнатите ѝ платна бяха бели като девствен сняг. Трите комина бяха разположени зад кабината на щурвала и пред мачтата и изхвърляха в небето облаци от пара и дим от изгорената китова мас. Носът пореше мътните води, обшитият с мед корпус сияеше на слънцето, оръдията лъщяха като адмиралски копчета. По такелажа бяха накачени златисточервени флагчета с имперския герб. На носа бе монтиран огромен харпун, чиито подпори се сливаха с повдигнатите ръце на металната статуя отпред. Браяна предполагаше, че статуята е на някое мятащо мълнии морско божество, но когато яхтата се приближи, осъзна, че лицето ѝ носи чертите на самия Хю. Скулптурата бе доста либерална по отношение на неговото телосложение.

Отново зазвучаха фанфари, сега вече придружени от ритъма на барабани.

Тълпата около Браяна нададе радостни възгласи.

— О, за бога — изпъшка тя и извади шишето, но някой я бутна и то се изтърколи в краката на хората около нея. Изчезна преди да успее да го вдигне. Браяна изпрати мислено предупреждение, мощно като артилерийска канонада, и в отговор чу протестните викове на хаурстафи, намиращи се почти на другия край на света. Но никой от крещящите край нея имбецили не ѝ обърна внимание. Тези тъмничари имаха глави, дебели като желязо и безчувствени като труповете на Удавниците на крайбрежната.

Администратор Грек се обърна ухилен към нея.

— Божествено, нали?

— Кораб като този говори предостатъчно за човека, който го притежава — отвърна Браяна.

— Така е, така е — потвърди с щастлива усмивка Грек. — Великолепен е.

— Отчайващо тъп.

Отговорът ѝ се изгуби във всеобщата глъчка. Грек кимна трескаво.

Драконоловецът на императора акостира до хаурстафската фрегата. Браяна можеше да различи самаролите — телохранителите на император Хю вече се бяха подредили на предната палуба и сребристите им вълчи шлемове се хилеха зловещо като племенни тотеми. Тромбони и китови рогове се присъединиха към тромпетите и фанфарите. Тълпата ръкопляскаше, свиркаше и махаше. Прозвуча сигнална тръба и барабаните подхванаха нов, по-бавен ритъм, докато цялата какофония постепенно доближаваше своята кулминация.

И тогава оръдията на кораба откриха огън.

Браяна едва не тупна на земята, завладяна от паника, преди да осъзнае, че тълпата ликува още по-възторжено.

Докато сърцето ѝ успокояваше неистовия си бяг, тя осъзна, че оръдията на „Екселсиор“ не са заредени със снаряди. Въздухът бе изпълнен със сребристи и златисти прашинки. Корабът бе изстрелял залп от станиолови конфети.

Музиката внезапно замлъкна. Докато последните конфети се сипеха на земята, императорските самароли заслизаха по мостчето. Бяха напълно слепи, двайсет роби убийци, но стискаха в десниците си унмерски зрящи ножове — използваха тези тайнствени оръжия, за да се ориентират. Някои твърдяха, че остриетата можели да уловят дори намерения и придавали на притежателите им свръхестествени рефлекси, но Браяна така и не бе успяла да го потвърди. Нито един хаурстаф не би могъл да борави с подобно оръжие, без да се разболее от неизлечима лудост.

След като самаролите се строиха в полукръг около мостчето, най-сетне се показа и самият император.

Бе издокаран в златиста броня. Носеше корона от кристализирано драконово око, инкрустирано в меден обръч. Дългото му червено наметало бе унмерска изработка, изтъкано от коприна на паяци от Море Регис, и се вееше причудливо зад гърба му въпреки пълното безветрие, повдигано от полъх, който не усещаше никой друг. Императорът бе препасал Мимолетния меч, валсиндърско копие на легендарно, отдавна изгубено унмерско оръжие, но въпреки това страховит. Шлифованото му стоманено острие имаше мандаринов цвят и бе покрито с овални отверстия, които според легендата били пробити от вакуумни мушички, макар Браяна да подозираше, че точно тези са само имитация, дело на изкусни ковачи.

Императорът се спусна по мостчето и каза с ведър глас:

— Сестра Маркс. Какво правите тук?

Тя се усмихна безизразно.

— От три дни съм гост на Администрацията. Искам да видя Том Грейнджър.

— Разбира се — отвърна императорът. — Ще го видите на процеса.

— Искам да се срещна с него преди процеса.

— Невъзможно — отвърна императорът. — Полковник Грейнджър е опасен човек. Не бих си позволил да изложа на риск един хаурстаф.

Браяна го изгледа хладно.

— Ако не желаете да се възползвате от услугите ни, има и по-лесни начини да ни уведомите.

Хю махна успокоително с ръка.

— Хайде стига, няма смисъл да си разменяме любезности в един толкова приятен ден. Щом наистина ви е толкова важно, ще ви разреша една среща. — Той дори успя да си придаде царствен вид. — Мога ли да попитам за какво ще разговаряте?

— Не — отвърна Браяна. — Не можете. — Беше на ръба да си изпусне нервите. Хю я бе докарал до предела на търпението ѝ, но дори глупак като него не би рискувал да изложи на опасност военната си кампания и дори съществуването на империята, като прогони от армията и градовете си хаурстафските медиуми. Въпреки това, за един кратък миг, бе готова още сега да сложи точка на договора му с Гилдията. Успя да се овладее. Горделивото поведение на Хю я дразнеше, но беше по-добре да им е клиент, отколкото противник.

Администратор Грек избра този момент, за да се намеси. Поклони се ниско и рече с напевен глас:

— Ваше величество. За нас това е безмерно голяма чест. — Обърна се и посочи посрещачите и тълпата. — Сигурно ще ви е приятно да знаете, че… ъ-ъ… арената бе построена съобразно дадените напътствия. Мога ли да се надявам, че вие… ъ-ъ…

— На борда на „Екселсиор“ — прекъсна го император Хю и се обърна към мостчето, без да поглежда към Браяна.

Грейнджър наблюдаваше празненствата от прозореца на килията. Хаурстафският кораб бе пристигнал преди три дни и въпреки надеждите му засега нямаше и помен от очакваната среща. На какво ли си играеше тук Гилдията?

Корабът на императора се появи с характерните за Хю шумотевица и помпозност, макар че от мястото си Грейнджър нямаше как да зърне своя величествен владетел. Но пък тълпата долу най-сетне се разпръскваше. Сребристи и златни прашинки се рееха над залива и бавно придобиваха кафеникав оттенък. Дали императорът щеше да навести килията му, за да тържествува? Грейнджър можеше само да се надява. Хю бе прочут със способността си да подценява враговете си.

Чу стъпки в коридора и се изправи с разтуптяно сърце.

Мъжки глас зад вратата каза:

— Полковник, коридорният портал е заключен и нямам ключ за него. Не го отварят, без да са проверили кой стои от тази страна. И със сигурност няма да го отворят, за да спасят старата ми кожа, нито нейната. А сега се отдръпнете.

В ключалката изтрака ключ. Вратата се отвори.

На прага стоеше сестра Браяна Маркс, придружена от стар тъмничар, когото Грейнджър не бе виждал досега.

— Пет минути — каза тъмничарят.

Браяна го изгледа.

— Ще остана колкото реша.

Старецът въздъхна.

— Да, така и предполагах. — Пусна я в килията и затвори вратата, като мърмореше недоволно.

Сестра Маркс бе остаряла видимо за шестте години, откакто Грейнджър я бе виждал за последен път. Лицето и косата ѝ бяха изгубили блясъка си, над веждите ѝ се бяха оформили дълбоки бръчки. Но го разглеждаше с бдителни, цинични очи.

— Тъмничарят не лъже, полковник. Страхувам се, че от мен няма да излезе добър заложник. Императорът с радост ще приеме вестта за смъртта ми, особено от вашата ръка.

Грейнджър изхъмка.

— Нямам намерение да ви направя нищо лошо.

Магьосницата оглеждаше килията. После каза:

— Хората ми навестиха дома ви. Не открихме там жива душа.

— Отведоха я.

— Отвели са я? Кой? Къде?

Грейнджър мълчеше.

— Мистър Грейнджър, в положението, в което се намирате, златниците няма да ви свършат работа. Но може би ще успея да ви измъкна оттук, ако ми помогнете да намеря тази жена.

Грейнджър поклати глава.

— Първо ме измъкнете.

— Не сте в позиция да поставяте условия. Рано или късно ще я открия и без вашата помощ.

— Няма.

— Човек със специални умения не може да се крие дълго. Тя сама ще се издаде.

Грейнджър не знаеше колко може да ѝ разкрие. Твърде много би изложило на риск живота на Янти. Твърде малко — и нямаше да има с какво да търгува. Магьосницата беше права — всеки нормален медиум рано или късно се издаваше. Но той не вярваше на тази жена. Ако научеше това, което ѝ е нужно, можеше да го остави на императора. Политика.

— Тя е в опасност — каза той.

Магьосницата повдигна вежди.

— Тогава с мълчанието си само повишавате риска за нейния живот. Не ми приличате на човека, за когото съм слушала толкова много. — Изражението ѝ омекна. — Мистър Грейнджър, вие изложихте императора пред целия му двор — пред пратениците на неговите врагове и пред мен. Накарахте го да изглежда като глупак.

— Той е глупак.

— Разбира се, че е, но освен това е най-дребнавият и отмъстителен човек, когото съм срещала. Знаете го не по-зле от мен. Как си мислехте, че ще реагира на забележките ви?

Грейнджър поклати глава. Тогава беше ядосан, раздразнен и измъчен от саламурените изгаряния, но това не беше оправдание. Действията му бяха необмислени.

— Хю го прие твърде лично — продължи Маркс. — И сега смята да ви екзекутира пред целия град. Утре сутринта. Ще има изпитание с бой, представяте ли си? — Тя отиде до прозореца и се загледа в течащата долу подготовка. — Гилдията, разбира се, не може да се намеси, за да ви спаси. Трябва да запазим неутралитет. — Обърна се и на устните ѝ затрептя усмивка. — Но ако се окаже, че сте открили много важен медиум и аз мога да го потвърдя, ще се погрижа да ви обвинят за нейното задържане и в опит за изнудване.

— Да ме обвинят?

Усмивката ѝ се разшири.

— Процесът ще трябва да се проведе в Двореца на Гилдията в Ел. Дори Хю не би посмял да се намеси срещу отвеждането ви там. Ще се наложи да ви преместим, мистър Грейнджър, за да изслушаме обясненията ви.

Грейнджър се замисли за момент, после каза:

— Само ще ме преместите от едно бесило на друго.

— Не е задължително. Гилдията ще реши какво наказание заслужавате. Не мога да ви обещая много, освен че утре вечерта все още ще сте жив, както и поне още няколко седмици. Много зависи от това какво ще каже във ваша защита онази млада жена.

— Момиче — поправи я Грейнджър. — Тя е на петнайсет. Казва се Янти.

— И кой я държи в момента?

Грейнджър не спа тази нощ, а когато се съмна, стана да погледне червеното слънце, което се издигаше зад повлеклата на облаците. Огледа и площада. Откъм пристанището бе построена арена със стени от драконови кости. Общо три пръстена от зъби и кости оформяха затворено пространство, обърнато към морето. Дори бяха дръпнали встрани яхтата на императора, за да може той — Грейнджър — да скочи в отровната вода, ако предпочете. Но там го чакаше много по-мъчителна и болезнена смърт. А и канджиите щяха да го извадят от водата, за да се бие отново.

Когато тълпата започна да се събира, Грейнджър обърна гръб на прозореца и седна в ъгъла, гол до кръста и треперещ въпреки покачващата се температура.

Малко след това дойдоха да го вземат. Четирима от канджиите на Маскелин отключиха вратата, нахвърлиха се върху него и го повалиха с удари с палки. Нахлузиха на шията му унмерска робска яка и я затегнаха с някакъв особен прибор. Жица свързваше яката с малка метална кутия, покрита с циферблати и символи. Най-дребният и най-мършавият канджия вдигна кутията и каза:

— Ето какво става, когато завъртя шайбата. — И я завъртя.

Грейнджър рухна на пода. Челото му се блъсна в камъка. Усещаше кръвта по устните си, но нищичко от шията надолу, сякаш главата му бе отрязана от тялото. Тъмни сенки се сгъстяваха в периферията на полезрението му и го събираха до размерите на тесен тунел. Замириса на нещо като изгорели конски косми.

— Направо ти изпича нервите — обясни мъжът.

По крайниците на Грейнджър преминаха спазми. Сетивата му започваха да се възстановяват.

— Ставай.

Той се изправи и го поведоха по коридора, надолу по стълбите и навън — на площад Авърли. Преди да стигнат външната врата, канджията с кутията отново завъртя шайбата. Главата на Грейнджър се удари в нещо твърдо и той откри, че отново лежи на пода.

— Стига — смъмри дребния канджия един от по-едрите. — Ако прекалиш с това, няма да може да стане.

— О, не бери грижа — отвърна дребосъкът. — Едва ли има такова голямо значение.

— Повредиш ли го, отговаряш с главата си.

— Ставай!

Един ботуш се заби в ребрата му тъкмо когато сетивата му се съживиха с шок. Грейнджър се закашля и изплю кръв на пода.

— Казах да ставаш. Император Хю ти е подготвил нещо специално.

Грейнджър се надигна несигурно на колене, после се изправи.

Зад вратата го огря ярка слънчева светлина. Той засенчи очи с длан. Тълпата изпълваше площада от стена до стена. Мъже и жени го посрещнаха с обиди и проклятия, докато канджиите го водеха през множеството към арената от драконови кости. Няколко големи военни шатри бяха издигнати пред императорските административни сгради, а високият подиум в центъра на триъгълника позволяваше на императора и свитата му да наблюдават процеса. Хю вече бе седнал на трона, заобиколен от администратори с прашни бели перуки, а неговите телохранители самароли бяха образували жива стена между императорското величие и етугранското население. От Браяна Маркс нямаше и следа.

Канджиите отведоха Грейнджър пред императора, който се надигна от трона и разпери ръце, за да прикани тълпата към мълчание. Беше си сложил за случая платинена ризница, която сияеше като звездна светлина. На главата си носеше корона с бисери, известни като драконови очи. Наметалото отново се вееше назад, повдигнато от несъществуващи ветрове. Виковете на тълпата утихнаха до нетърпелив ромон. Хю сведе поглед към Грейнджър и нареди:

— Коленичи!

Грейнджър не помръдна…

… и след миг рухна отново на земята, след като канджията задейства унмерската яка. Тялото му бе напълно безчувствено. Усещаше топлите мраморни плочи под бузата си, парфюма на императора и миризмата на пот, лъхаща откъм тълпата, както и още нещо — противна, почти животинска воня, която нямаше нищо общо с града. Напрегна се, за да не изгуби съзнание. Къде ли беше проклетата хаурстафска магьосница?

Над площада отекна гласът на администратор Грек:

— Съгласно волята на закона, определен в член 412, алинея 11 от Указа за военновременни операции, негово императорско величество Джилак Хю намира Томас Грейнджър виновен за неспазване на гореуказания Военен устав, както е определено в алинеи 118, 119 и 173, и следователно, напълно законно и без предразсъдъци, отрежда наказание за подсъдимия под формата на изпитание чрез бой, описано в така наречените Пост-Елски текстове.

Откъм тълпата се надигна възторжен рев.

Грейнджър се опитваше да диша, но парализираните му дробове отказваха да поемат въздух. Главата му пулсираше болезнено. Имаше чувството, че всеки момент ще изгуби съзнание.

— За всяко от злодеянията си осъденият ще се изправи срещу противник или противници, избрани от посочен от негово императорско величество комитет, който ще трябва да се съобразява с тежестта на престъплението му. Процесът на избор…

— Хайде, започвайте — изръмжа императорът.

— Процесът… ъ-ъ… — Грек се сепна. — Изборният процес по никакъв начин не накърнява правата на осъдения, както е определено от така наречените Пост-Елски текстове. Погребението ще се извърши на разноски на империята, но срещу сума, ненадвишаваща определените четиринайсет златника. Нека почива в… Той добре ли е?

Усещанията се върнаха като бърза вълна в тялото на Грейнджър. Той пое шумно дъх и се опита да прогони замайването и объркването в главата си. Светът около него се люшкаше, кипящ водовъртеж от потни лица и размахани юмруци.

Нечии силни ръце го изправиха, дръпнаха го назад и го побутнаха към арената. Грейнджър се олюля, но успя да остане на крака. Опипа шията си, но яката бе свалена. Вратите на арената се затвориха зад него и той остана сам насред троен пръстен от бодливи драконови кости и зъби. Стената се разтваряше към морето и там се виждаше сияещият корпус на „Екселсиор“ — на трийсетина разтега навътре в залива. Той огледа отчаяно тълпата. Къде беше проклетата магьосница?

— Доведете първия противник — провикна се Грек.

Тълпата се отдръпна и двама имперски войници повдигнаха чергилото на една от военните шатри. Грейнджър почти усещаше страха и вълнението на хората зад оградата. Те се блъскаха, за да разгледат по-добре тварта, която изведоха от шатрата, докато онези, които бяха близо до нея, се дърпаха ужасени назад.

Беше огромна хрътка, вероятно от императорския развъдник, ако се съдеше по размерите ѝ. Черният звяр изръмжа и се озъби на човека, който го водеше на дълга тояга с нашийник на края. Със сигурност бяха били кучето и го бяха държали без храна, защото очите му изглеждаха обезумели от ярост и глад.

— Право от Летния дворец, на императора — обяви Грек. — С победи срещу четири вълка и трима отбрани ивънсроумски воини. Разкъсвач на разкъсвачите. Драконова порода. Единствената бойна хрътка, оцеляла четири пълни сезона в Ямата за двубои дори без драскотина. Дълги зъби и свиреп нрав. Императорът ви представя своя… Звяр Арун!

Кучкарят едновременно дръпна и побутна хрътката към арената, докато в същото време канджиите на Маскелин отвориха вратата, погнаха с ритници и викове ръмжащото животно и същевременно го освободиха от каишката.

Хрътката приклекна срещу Грейнджър. Оглеждаше то с изпъкналите си свирепи очи, от долната ѝ челюст се стичаха лиги. Грейнджър отстъпи към морския бряг.

Хрътката скочи.

Тълпата нададе възторжен вик.

Грейнджър се отдръпна встрани.

Хрътката изчезна зад ръба на кея и цопна с плясък в саламурената вода. Успя да нададе жалостив вой, преди изгарящите води да се затворят над нея.

Мълчание. Всички погледи бяха извърнати към император Хю.

Хю не можеше да овладее гнева си. Скочи на крака и изрева на войниците при шатрите:

— Следващият! Доведете следващия!

Администратор Грек се наведе към него и му заговори шепнешком, но императорът го изблъска и се тръшна на трона, като изгледа ядно Грейнджър.

Грейнджър си пое бавно дъх. Отново потърси Браяна Маркс, но не я видя. Слънцето вече се бе издигнало и напичаше без жалостно. Той избърса потта от челото си и се обърна, за да посрещне следващия си противник.

— За ваше забавление — обяви администратор Грек, — докарани право от личните тъмници на императора в Етугра… презирани от всички, които са чували за делата им… тези долни крадци, подпалвачи, предатели и изнасилвачи на жени…

От шатрата излязоха трима войници. Носеха стоманени ризници и обикновени кожени шлемове с предпазители за скулите и носа и бяха въоръжени със стандартни армейски саби в едната ръка, а на другата бяха пристегнали леки щитове. Двама от тях бяха високи, но прегърбени и пристъпваха колебливо и неуверено, но третият, най-ниският, крачеше с гъвкавостта и енергичността на млад мъж.

— Най-изкусните воини от Седмо императорско диверсионно подразделение… най-кръвожадните и прочути бойци в цялата история… виновниците за смъртта на три хиляди съюзнически войници при Трепкав ручей… император Хю ви представя… последните от покритите с позорна слава… Гробари! — Грек си пое дъх. — Герхард Тумел по прякор Враната, брат му Суон Лебеда и… Гробаря Мерард Бенкс!

Суон! Тумел! Бенкс!

Вратата на арената се отвори и тримата мъже пристъпиха вътре. Най-младият си свали шлема, премигна на слънцето и се усмихна смирено.

— Отвратителен ден, полковник, ако ми позволите да отбележа.

Бенкс изглеждаше сякаш е бил на прага на смъртта. Бузите му бяха хлътнали, под очите му имаше огромни сенки, кожата му беше бледа, косата му бе оредяла. Но в погледа му все още святкаха познатите весели пламъчета, с които Грейнджър го помнеше. Следвайки примера му, двамата му другари също свалиха шлемовете и Грейнджър плъзна поглед по измъчените им лица.

Суон и Тумел бяха стари и уморени още преди шест години, когато Грейнджър ги бе зърнал за последен път, а сега имаха вид, сякаш са изживели живота си отново. Суон бе изгубил всичките си зъби и се озърташе с подпухнали очи, примижавайки късогледо. Брат му Тумел изглеждаше с десет години по-възрастен.

— Долни крадци? — попита Грейнджър. — Подпалвачи? — Направи пауза. — Изнасилвачи?!

— Последното наистина си го бива — кимна Суон. — На мен ми хареса.

— Това е защото е единственото, което не си правил — подхвърли Тумел.

— Бих могъл, ако искам.

Тумел се ухили.

— То не е до искане, а до можене. — Обърна се към Грейнджър. — Но е истина, че запали едно магазинче за алкохол.

— Едно магазинче за алкохол — повтори присмехулно Суон. — Какво ти става бе? Нали не го харесваше?

Бенкс погледна към затворената зад тях врата на оградата и обясни:

— Миналата година заловиха Суон и Тумел в една бърлога на картоиграчи. Някой ги предаде за неплатени дългове.

— А ти? — попита Грейнджър.

Бенкс сви рамене.

— Аз пращах пари у дома. Не зная как са ги проследили, но ме откриха след няколко месеца. И после — или това, или смърт.

— Останал си в Лосото?

Тумел кимна.

— Допреди три дни. Бяхме измислили един доста глупав план да надвием императорските пазачи и да завладеем „Екселсиор“. Но не успяхме да събудим Суон навреме.

— И какво ще правите сега? — попита Грейнджър.

Бенкс въздъхна.

— Надявахме се, че вие имате план, сър.

Грейнджър огледа тълпата. Бяха започнали да припяват: смърт, смърт, смърт.

— Ще се опитаме да протакаме — рече той. — С надеждата да дойде намеса.

— Това ли е планът?

— Имаш ли по-добър, Бенкс?

Мъжът сви рамене и отвърна:

— Както решите вие, сър.

Тримата Гробари заеха позиции за бой около Грейнджър, който отстъпи назад и се приготви да избегне атаката. Суон нанесе колеблив удар, но върхът на сабята му мина доста далече от Грейнджър. Бенкс извика и скочи напред, после размаха несръчно оръжие, оставяйки на противника си възможност да се отдръпне.

Тълпата нададе неодобрителни възгласи.

— Ще трябва да се постараете повечко — каза Грейнджър.

— Вие сте невъоръжен, сър — посочи Бенкс. — А мен все още ме бива със сабята. Три години подред бях първенец на казармата.

— Не ме подценявай.

Бенкс въздъхна отново и този път атаката му бе много по-опасна. Той опита ниско мушкане, ала се забави достатъчно, за да може Грейнджър да се завърти. Острието на сабята одраска камъните. Суон и Тумел заобиколиха Грейнджър отзад, също както биха постъпили в истински бой.

Сега Бенкс трябваше да го притисне, но се бавеше.

— Как се справихте с това куче? — попита той. — През целия път от Лосото до тук се опитваше да прегризе решетките на клетката. Може би защото Суон го дразнеше.

— Не съм го дразнил — възрази Суон.

— Правеше му смешни физиономии — укори го Бенкс.

— Какви физиономии?

— Същите, дето ги правиш сега.

— Нищо не мога да направя. Такъв съм си се родил.

Грейнджър мълчеше в очакване двамата отзад да го нападнат. Но те не изиграха ролите си докрай. Суон и Тумел замахваха, сякаш са на учебното поле. Грейнджър не знаеше дали е от обща отпадналост, или от опасения да не го наранят. Каквото и да бе, боят им доста бързо се превръщаше във фарс.

Тълпата започна да дюдюка и да подхвърля обиди.

Император Хю се изправи на подиума и наклони глава.

Един от самаролите пъхна зрящия си нож в специално пригодената халка на карабината си и вдигна оръжието.

— Бенкс — изръмжа предупредително Грейнджър.

Бенкс се обърна в мига, когато карабината изтрещя.

Грейнджър чу как металното топче профучава край него. Удари Суон в слепоочието и го повали. Мъжът остана да лежи неподвижно, с шуртяща от дупката в главата му кръв. Бенкс се озърташе, лицето му беше разкривено от ужас.

Тумел мълча няколко секунди. После изрева и се хвърли към оградата, като крещеше:

— Ела ми тук, копеле мръсно, тук ми ела! — Заудря свирепо драконовите кости и от тях се разхвърчаха парчета. — Ела тук да се бием, слепок нещастен! Бий се с един старец, страхливецо! Вдигни ръка срещу старец, ако ти стиска!

Хю го гледаше безстрастно. После каза високо:

— Приключвай с това. И гледай да ни позабавляваш. Не искам да пропилея още един куршум.

Грейнджър вдигна сабята на Суон.

— Бенкс?

Редникът не сваляше втренчен поглед от трупа на брат си.

— Бенкс!

Бенкс извърна поглед към него.

— Бенкс, искам да ме нападнеш истински.

— Сър?

Грейнджър се втурна към него и го засипа с порой от силни удари, които накараха Бенкс да се наведе и да премине към отбрана. Отначало действаше почти неохотно, но постепенно нестихващата атака го принуди да се съвземе.

Тумел седна на земята и сложи сабята до себе си.

Грейнджър прошепна:

— Трябва да се опиташ да ме убиеш.

Бенкс само клатеше глава.

— Не гледай към Тумел — продължи настойчиво Грейнджър. — Опитай се да изглежда, сякаш е наистина. Нека ги позабавляваме. — Видя неприкрито място и нанесе удар отляво. Бенкс реагира инстинктивно, но острието на Грейнджър успя да среже кожения му елек и одраска металната ризница.

Откъм подиума долетя смехът на император Хю.

— Май се заеха сериозно, а? — подвикна той с видимо удоволствие.

Грейнджър продължаваше да притиска Бенкс, принуждавайки го да отстъпи към оградата от кости, където седеше Тумел. Старият Гробар не откъсваше поглед от трупа на брат си. Изглеждаше така, сякаш животът го е напуснал.

— Ставай, моряко — изръмжа му Грейнджър.

Но Тумел не реагираше.

Междувременно Бенкс бе схванал истинските намерения на Грейнджър, защото внезапно прекъсна двубоя и му обърна гръб тъкмо когато полковникът нанасяше поредния удар. Изтича при Тумел и го сграбчи под мишниците.

— Ставай, глупако! Ставай и се бий.

Грейнджър го изруга за това решение. Редникът се бе обърнал, разкривайки незащитения си гръб. Грейнджър замахна, опитвайки се да изглежда, сякаш нанася свиреп удар, но се целеше в горния край на щита. Острието се плъзна по металния край, отскочи и се заби в една огромна драконова кост, щръкнала над главата на Бенкс.

— Това е пародия — заяви императорът. — Застреляйте и втория.

Бенкс изкрещя на Тумел:

— Ставай, глупако! — И се опита отново да го вдигне.

Проехтя изстрел.

Главата на Тумел подскочи напред. Кръв опръска лицето на Бенкс.

Той пусна тялото на Тумел и погледна към самарола, който сваляше карабината си за втори път. Огромният сляп воин измъкна зрящия нож от цевта и го завъртя между пръстите си. Сребристата вълча глава на шлема му се хилеше зловещо.

Бенкс извърна измъченото си лице към Грейнджър.

Полковникът отстъпи бавно от оградата и зае бойна стойка.

— Ще ме убиете ли? — попита Бенкс.

— Ако ми позволиш.

— Полковник, простете че го казвам, но това е най-лайнарският план, който сте имали някога.

Грейнджър не знаеше какво да отговори. Погледна към тълпата, но Браяна Маркс все още не се бе появила. Някакво внезапно движение привлече вниманието му.

Бенкс се нахвърли върху него с отчаяна ярост, размахваше оръжието с умение, познато добре на Грейнджър от предишни схватки. И този път полковникът трябваше да положи максимални усилия, за да отбие ударите. Над площада отекна звън на стомана. Тълпата се бе умълчала, затаила дъх. Бенкс заби щита в лицето на Грейнджър.

Полковникът отстъпи и разтърси глава.

Тълпата нададе възторжен рев.

Бенкс дишаше тежко, очите му бяха пълни с болка и страх. Нахвърли се за втори път върху Грейнджър, като нанасяше едновременно лъжливи и истински удари и подлагаше на истинско изпитание уменията му. Изглеждаше странно вглъбен и съсредоточен върху това, което върши, сякаш бе завладян от някаква лудост. Едва след като телата им се сблъскаха и сплетоха, той най-сетне се отдръпна. Грейнджър усещаше нарастваща болка в гърдите сега, когато изтощението започваше да казва тежката си дума. Съмняваше се, че би могъл да надвие противника си.

И тогава видя Браяна Маркс.

Осъзна, че е чул шума на катера преди известно време, но едва сега бе осъзнал значението му. Хаурстафската магьосница слезе от моторната лодка и изтича нагоре по стълбите към площада. Беше загърната в наметало от китова кожа и носеше предпазни очила. Янти не беше с нея.

Бенкс вдигна оръжие и отново пристъпи към Грейнджър.

— Почакай — каза му тихо полковникът.

Но младият мъж все още бе в плен на странната лудост, която го бе завладяла. Погледът му подсказваше, че едва ли вече познава противника си. Беше готов да вложи всичко от себе си, за да оцелее. Подхвана страховита атака, едновременно със сабя и щит, като мушкаше и замахваше с невероятно умение.

Грейнджър се опита да парира първия удар, но не беше достатъчно бърз. Острието на Бенкс го прониза в дясното рамо.

Бенкс се хвърли, за да нанесе окончателен удар, но Грейнджър успя да се откъсне, по-скоро благодарение на късмета си, отколкото на умение, и отскочи назад. Браяна Маркс бе стигнала до подиума. Императорът се поклони и ѝ даде знак да седне. Тя погледна към Грейнджър и поклати глава.

Какво ли означаваше това?

Грейнджър изтича при оградата.

— Сестра Маркс?

Тя сведе очи.

— Сестра Маркс?

Но тя отказваше да го погледне. Император Хю премести поглед между двамата и се намръщи. Заговори тихо на Маркс, но тя мълчеше и се взираше в ръцете си.

Грейнджър чу, че Бенкс го доближава отзад, и се обърна тъкмо когато редникът вдигаше сабя да го посече. Видя болката и отчаянието в очите на младия си противник и завъртя оръжието си в полуобречен опит да отбие удара, макар да знаеше, че е закъснял. Бенкс имаше предимството на изненадата.

Ала не се възползва от него.

Спря и застина неподвижно, с вдигната сабя и втренчен в Грейнджър поглед. После захвърли сабята си. Оръжието издрънча на мраморните плочи, плъзна се на десетина крачки и спря, сияещо като огледало. На площада отново се възцари тишина.

Отекна трети изстрел.

Редник Мерард Бенкс остана прав още секунда, с бликаща от дупката в челото му кръв. Вдигна бавно ръка към раната, после коленете му се подгънаха и той седна на земята. Тялото му се свлече напред.

Грейнджър изтича при него и го прегърна. Лъхна го миризма на пот и кръв, усещаше топлината на стоманените еполети, нагрети от слънцето, ала в тялото не бе останала и капчица живот. Тук, в тази забравена от всички дупка, Бенкс бе срещнал своя край. Грейнджър чу стърженето на вратата на оградата.

— Довършете го — нареди Хю. — Но искам да стане бавно. Не по-малко от петдесет посичания.

Грек отново се изправи на подиума.

— Дами и господа, тъмничари от Етугра, защитници на имперския закон. За последното изпитание нашият великодушен управник избра — за ваше удоволствие — да прати срещу предателя най-силния, най-бързия и най-безжалостния от всички бойци! — Той вдигна ръка, за да укроти вълнението на тълпата. — Три пълни години на обучение при най-сурови условия! Подсилена с унмерска магия плът, очи — изгорели в орбитите от съзерцаване на ужасяващите простори на безкрая. Дами и господа… императорът ви представя своя личен… самарол!

Тълпата пощуря.

Телохранителят, който бе стрелял с карабината, измъкна зрящия си нож от цевта и го стисна в облечената си в стомана десница. Въпреки огромния си ръст пристъпваше с лекотата на вълк. Шлемът му се хилеше свирепо, а сребристите му очи святкаха гневно. Ярост, която империята бе превърнала в своя политика. Това беше маска на палач. Възможно ли бе да се мисли по друг начин за един самарол? Кой простосмъртен би се надявал да излезе победител от двубоя с него?

Самаролът пристъпи на арената и вратата зад него се затвори.

Грейнджър погледна към Браяна Марс и за един кратък миг очите им се срещнаха.

Тя се изправи и се обърна към императора:

— Почакайте.

След това изтича при оградата и повика Грейнджър.

— Маскелин не беше на остров Скит. Излязъл е в открито море. Не можах да го открия.

— И това ли е? Ще ме оставите да умра?

— Нямам никакви доказателства, че държи заложница, мистър Грейнджър, още повече медиум. Не долавям присъствието на друг съзерцател поне на триста мили наоколо. И не мога да се меся в имперски процес само въз основа на твърденията ви.

— Можете — възрази той. — Но не искате.

По изражението ѝ позна, че е попаднал право в целта. Хаурстафите бяха достатъчно силни, за да събарят цели империи, но укротяваха тази сила чрез безстрастие и честност. Императорите и военачалниците, които плащаха скъпо и прескъпо, за да имат постоянна връзка по време на война, трябваше да са сигурни, че информацията, която получават, е достоверна — че всички участници играят честно. Браяна Маркс би могла да спре Хю, ако пожелае, но не би изложила на риск честта на Хаурстаф. Животът на Грейнджър не струваше чак толкова.

Докато тя се обръщаше, той ѝ подхвърли:

— Потърсете я пак след изпитанието.

Тя кимна и се отдалечи.

— Продължете — нареди императорът.

Самаролът се затича към Грейнджър с изумителна за толкова едър човек бързина. Кожените му обувки не издаваха никакъв звук върху плочите. Зрящият нож святкаше на слънцето. Грейнджър направи лъжливо движение вляво, после се тласна в противоположна страна от оградата. Телохранителят се завъртя с бързината и грациозността на танцьор.

Остра болка прониза ръката на Грейнджър.

Той се втренчи с изненада в кървящата рана на китката си. Беше дълбока. Дори не бе видял кога телохранителят го е промушил.

— Едно! — отброи тълпата.

Самаролът се отдръпна и обиколи триумфално покрай оградата. Грейнджър го следеше иззад острието на сабята си. Кръвта шуртеше по десницата му и се стичаше върху плочите в краката му. С приближаването си към него самаролът набираше скорост и прехвърляше ножа от едната си ръка в другата.

Грейнджър замахна към главата му.

Самаролът приклекна, завъртя се и се дръпна встрани.

— Две — отброи тълпата.

Грейнджър усети, че по крака му се стича топла кръв. На бричовете му имаше дълга резка, през която прозираше кожата на бедрото. Той притисна раната с ръка и се обърна, за да проследи противника си.

Самаролът описа втори ленив кръг около арената и докато кръжеше, изтри ножа си в коженото парче, пришито на колана му. Доближи Грейнджър за трети път, стиснал зрящия нож с обърната наопаки ръка, извърнал към него лъщящия вълчи шлем.

Грейнджър замахна със сабята в широка дъга, надявайки се да принуди нападателя си да отстъпи. В края на краищата той разполагаше с предимство в обсега на оръжието.

Но телохранителят блокира сабята му с острието на ножа и я остави да премине над главата му. Никога досега Грейнджър не се бе изправял срещу противник с толкова бързи рефлекси. Нечовешки бързи. След миг той вече се бе шмугнал под сабята, изпълни странен пирует и Грейнджър усети, че нещо го драсва по ребрата.

— Три.

От лявата страна на гърдите му зееше продълговата рана. Ново ручейче кръв се присъедини към първите две. Той се олюля и огледа посеченото си тяло. Мускулите започваха да го болят и скоро щяха да престанат да му се подчиняват. Междувременно самаролът продължи с представлението си пред тълпата — почистваше ножа, докато събираше овации. Съвсем преднамерено причиняваше повърхностни, несмъртоносни рани. Измъчваше Грейнджър за развлечение на императора.

Грейнджър го гледаше как почиства кървавото острие в парчето кожа на колана. Унмерският метал осъществяваше връзката между слепия воин и света и същевременно му придаваше неестествена бързина. В тази битка истинският противник на Грейнджър бе ножът.

Самаролът се обърна към него за четвъртата си атака.

Този път Грейнджър го остави да се приближи. Направи лъжлив опит за висок удар със сабята и остави дясното си рамо открито за контраатака. Телохранителят забеляза подходящата възможност и нанесе удар с ножа, но Грейнджър го очакваше.

В мига, когато острието се стрелна към него, Грейнджър хвърли сабята и се вкопчи в китката на противника си. След това му помогна да забоде още по-дълбоко ножа в собственото си рамо. Иззад вълчия шлем се чу изненадано възклицание. Самаролът се опита да извади ножа, но Грейнджър вече стискаше китката му с две ръце.

В този момент противникът му бе напълно сляп.

Без да пуска ръката на самарола, Грейнджър се завъртя в кръг: надяваше се да обърка самарола още повече и да го принуди да изпусне оръжието си. Но самаролът сви колене, извърна се ловко и събори Грейнджър на земята.

Грейнджър падна тежко върху него. Няколко секунди се бореха, като телохранителят се опитваше да освободи ножа, а Грейнджър — да го задържи. Болката беше непоносима. Усещаше как острието дращи костта му. Окървавените му ръце бяха хлъзгави. Не можеше да издържи още много. Щеше да изгуби битката.

Ала тогава си спомни за Суон, Бенкс и Тумел, за безжизнените им очи, за бликащата от дупките в главите им кръв и за възторга на императора. Представи си обезобразеното лице на Крийди, докато канджиите хвърляха Хана в саламурената вода, и позволи на писъците ѝ да нахлуят в душата му. Представи си Янти в ръцете на онзи негодник Маскелин, който я използва, за да обогати покварената си империя. Хю, Крийди, Маскелин — сега Грейнджър виждаше техните лица на мястото на вълчата маска. И те го изпълваха с гняв.

Улови ръба на шлема и го дръпна с всички сили назад. Почувства, че коженият подбрадник се къса, шлемът се изхлузи и отлетя през арената.

Самаролът изкрещя, пусна дръжката на ножа и притисна лицето си с ръце. За не повече от миг лицето му бе изложено на светлина, но и това бе достатъчно ужасът да изпълни ума на Грейнджър.

Върху черепа на воина нямаше никаква плът. Сякаш унмерската магия бе погълнала тъканите му, оставяйки само оглозгана кост. Очниците и носните отверстия бяха запречени с гладки бронзови пластини, шлифовани и лишени от всякаква украса, и въпреки това телохранителят се бе вкопчил в тях, сякаш светлината изгаряше направо нервите му. Той се дръпна от Грейнджър и запълзя на четири крака, без да спира да крещи: търсеше слепешката ножа. Но без металното прикритие на шлема нямаше никакъв начин да го намери.

Грейнджър измъкна ножа от раната и го пъхна в пояса на бричовете си. Беше отпаднал и замаян, гърдите му с мъка надмогваха острата болка. Ръцете и тялото му бяха облени в кръв. Но вече имаше надежда да оцелее и днес. Погледна труповете на другарите си и изведнъж го завладя неистова мъка. Ако наистина оцелееше, щеше да е с цената на техния живот. Никога нямаше да прости на Хю за това.

Тълпата мълчеше, всички лица се извърнаха към императора.

— Ето че оцелях в изпитанията — заяви Грейнджър високо. — Ще спазиш ли сега закона и да ме освободиш?

Лицето на Браяна Маркс бе пепелявосиво, това на императора — аленочервено от гняв.

— Как смееш да се обръщаш към мен? — извика той. — Погледни какво направи! Имаш ли представа колко струва този самарол? Колко години са нужни, за да настъпи поглъщането? — Хилавите му гърди се повдигаха и спускаха под златната ризница. Той се обърна към тълпата. — Този човек се прояви като измамник. Това е подигравка с правосъдието!

Тълпата мълчеше.

Администратор Грек се приближи до императора и се опита да му заговори, но Хю го зашлеви през лицето. После вдигна императорската си десница и посочи Грейнджър.

— Застреляйте го. Веднага!

Зад оградата останалите деветнайсет самароли вдигнаха карабините си и нагласиха ножовете на тях.

Грейнджър погледна хаурстафската магьосница с надежда да получи подкрепа, но тя скри лице в шепите си.

— Убийте го! — изрева императорът.

Нямаше къде да отиде, нямаше къде да се скрие. От три страни беше затворен зад стени от драконови кости.

Самаролите се прицелиха.

Грейнджър хвърли прощален поглед на мъртвите си другари. После се затича, надалече от императора и неговите самароли. Миг преди пръстите на телохранителите да натиснат спусъците Грейнджър стигна ръба на пристана и се хвърли в саламурената вода.

11. Мъртвешкият кораб

Джонтни се дереше с цяло гърло. Маскелин изпусна дневника и се надигна от писалището. Когато излезе в коридорчето пред кабинета, едва не се сблъска с жена си, която тичаше по коридора.

— Какво има?

— Не знам! — Косата ѝ беше разчорлена.

— Нали трябваше да го наглеждаш?

— Все някога трябва да ида до тоалетната!

Двамата хукнаха по коридора и отвориха вратата на картографската каюта.

Джонтни седеше на пода до масата с карти, зачервен и зяпнал. До него, от отворения капак на хранилището за вакуумни мушички, се издигаха студени пари. Малчуганът очевидно бе ровил вътре, защото около него имаше разхвърляни креспични солни кристали.

Маскелин изтича, вдигна го и възкликна:

— Боже мили! Яде ли от тях? — Пъхна пръсти в устата на детето и надзърна вътре. — Яде ли от тях?

Писъците на Джонтни се усилиха. Маскелин се обърна към Лусил и извика:

— Гореща вода! Донеси ми веднага гореща вода!

Жена му стоеше неподвижно, с пребледняло лице.

— Гореща вода! — кресна ѝ Маскелин. — Иди в камбуза да вземеш! — Отново огледа детето. — Божичко, устата му е пълна! — Започна да бърше отровните кристали от устните на Джонтни.

Лусил изтича навън.

— Успокой се, бебче — заговори Маскелин на детето. Прегърна го и го погали по косата. — Тихо, тихо, не плачи, ще мине. — Погледът му се спря на повдигнатия капак и въргалящия се наблизо скалпел. Някой го бе използвал, за да драска по дъските на пода. Къде бе виждал това малко острие? След миг си спомни.

Доктор Шау.

Възможно ли бе Джонтни да го е взел? Напълно. Но как би могъл да го използва, за да отвори капака?

Лусил се върна с гърне гореща вода. Маскелин ѝ подаде детето и провери водата с ръка. Твърде гореща. Изруга, отнесе гърнето при бара и изсипа вътре половин бутилка вино. Когато течността се охлади достатъчно, за да може да се преглъща, накара детето да я изпие.

Джонтни кашляше, дърпаше се и ревеше. От устата и носа му бликаше размесена с вино вода. Но Маскелин успя да вкара достатъчно в гърлото му.

— А сега го разлюлей — нареди той на Лусил. — Няма страшно, ако му прилошее.

Лусил изпълни каквото ѝ казваше и скоро детето започна да повръща.

— Още — упорстваше Маскелин.

— Ще се оправи ли? — попита изплашено жена му.

— Креспичната сол влиза във взаимодействие с киселините и предизвиква ендотермична реакция — обясни Маскелин. — Ако е погълнал от нея, ще замръзне в стомахчето му. Трябва да я разтворим и да го стоплим. Да му налеем още в устата.

Детето повърна отново, разпръсквайки вино върху масата.

Маскелин гледаше напрегнато. После каза:

— Не зная. Май е добре. Мисля, че извадихме късмет.

Лусил притисна детето в обятията си и се опита да го утеши.

Заговори тихо, но и озлобено:

— Как можа да допуснеш да се случи?

— Аз ли? — Маскелин я изгледа втрещено. — Ти трябваше да го наглеждаш.

— Капакът трябваше да е заключен! — отвърна тя. — Ами ако беше освободил вакуумните мушички?

— Капакът беше заключен. Изглежда, някой го е отворил. Къде каза, че си била?

Тя сведе поглед.

— Не се чувствах добре. Излязох да подишам морски въздух…

Маскелин я изгледа продължително. После въздъхна.

— Извинявай, не биваше да ти викам. — Прегърна и нея, и детето. — За бога, Лусил, никога не съм бил толкова изплашен.

Тя захлипа.

— Етан, какво става? Да не би някой да се опитва да ни направи нещо лошо?

Маскелин не отговори, макар че имаше някои подозрения.

Грейнджър падна в саламурената вода. За един кратък миг светът се забули в мъгла от кафяво и златисто: слънчеви лъчи, трепкащи по покривите на старите унмерски жилища под него; котвата на „Екселсиор“; рояк риби марионетки, увиснали във водата като празнични украшения. Ушите му пукаха оглушително от внезапната промяна на налягането.

А после върху него се стовари болката.

Цялото му тяло гореше. Имаше чувството, че роговиците на очите му се стапят, че осолената му плът се пропуква върху нагорещени въглени. Опита се да я игнорира и заплува към кърмата на императорския кораб. Куршумите на самаролите се стрелкаха край него, оставяйки къси дири от мехурчета, преди ускорението да ги превърне в облак метални късчета.

След десетина замахвания осъзна, че няма да успее да се пребори с шока. Постепенно в него се надигаше паника и объркване. Започна да се бори, да си налага с неистово усилие на волята да продължава да се движи, да стигне на всяка цена до веригата, от която го деляха двайсетина крачки. Вече петнайсет. Десет.

Всеки нерв в тялото му крещеше да спре. Странни мисли се блъскаха в съзнанието му: Морската вода го изпича жив. Той плува през слънцето и то не е съставено от огън, а от разтопено стъкло. И сега вижда, че стъклото оформя среда, през която преминават всички мисли и сънища. Истинска леща в сърцевината на вселената, източник и направление за всички неща. Окото на Сътворението. Даваше си сметка, че може да умре спокойно тук и тогава всичко ще е наред. Болката постепенно го напускаше. Достатъчно бе само да приеме обятията на саламурената вода.

Ала едно вътрешно пламъче не му позволяваше да се предаде. Пред него се мярна Янти, с размътено от водата лице и разпилени коси, и видът ѝ го накара да се сепне. Изведнъж болката се върна, по-ужасяваща отпреди, сякаш кратката пауза не е била друго освен магьосническо пошепване, зов на сирени, а Море Лукс бе решило отново да си покаже зъбите. Той плуваше и плуваше през разяждащата саламура и докато пропадаше през границите на възможностите си да издържа, на устните му се изписа обезумяла, мъчителна усмивка.

Стигна до веригата и се дръпна нагоре по нея, местеше ръце, докато най-сетне достигна повърхността и си пое мъчително дъх.

Над него се издигаше медният корпус на „Екселсиор“. Спасителните лодки се поклащаха до левия борд, а още по-високо мачтите се очертаваха на фона на облачното небе. Той продължи да пълзи нагоре, стиснал зъби, с трептящи от агония мускули и очи като разпалени в черепа въглени.

Най-сетне стигна люка на шпила и се пъхна през него в кораба.

Озова се в мъждив коридор над оръдейната палуба. Редица вътрешни врати с герба на император Хю — дракон, поразен от небесна светкавица. Това, изглежда, бяха каютите за гости. По-голямата част от екипажа на Хю беше на сушата, за да наблюдава изпитанието, и поне засега наоколо нямаше жива душа.

Не можеше да остане дълго тук. Саламурата изгаряше кожата му като огън. Променяше го с всеки дъх, издигаше се на пара от ръцете и раменете му. Ако искаше да оцелее, трябваше час по-скоро да се изплакне с прясна вода.

Отвори най-близката врата.

Каютата беше малка, с тясна койка, перлен фенер и умивалник. Грейнджър завъртя крановете и се наведе над умивалника. Водата едва църцореше. Той изплакна няколко пъти лицето и очите си и паренето понамаля. После се зае с гърдите. Кръвта от раните вече бе започнала да кристализира. Не биваше да я отмива, за да не започнат отново да кървят. Вместо това проми увредената кожа около тях.

Не можеше да се бави много. Императорските моряци щяха да се върнат всеки момент.

Слезе в помещението с рудана на три палуби под каюткомпанията, освободи стопора, завъртя огромното стоманено колело в обратна посока и пусна веригата докрай. Задържаше я единствено метален щифт. Грейнджър опита да го избие с ритници, но щифтът не помръдваше. Реши да го остави така. Двигателите бяха достатъчно мощни, за да го скъсат, когато му дойде времето.

Кожата му отново бе започнала да гори.

Излезе от руданното и тръгна назад към щурвала. Мина по коридора покрай оръдейните станции, подмина склада за платна, отвора към трюма и малкия ремонтен цех. Всички бяха пусти. Коридорът свършваше в едно от отделенията за екипажа, ниско помещение, натъпкано с триредови койки.

Болката по кожата започваше да става непоносима. Усещаше, че крайниците му се вкочанясват. Забеляза полуотворената врата на една умивалня, поколеба се, после се шмугна вътре.

Беше по-голяма от каютите за гости, но нямаше прозорци и миришеше гадно. Металният под бе наклонен към отточния канал в отсрещния край. Дървените стени бяха прогнили и изкривени. Под тавана бе закрепен варел с шнурче за пускане на водата от душа. Грейнджър изтича и застана под варела.

Студена вода рукна върху тялото му. Той наведе глава, после я повдигна и обърна лице нагоре, изми шията, гърдите, слабините и накрая ръцете и краката си. Завъртя глава, за да се отърси от водата, и повтори целия процес. Въпреки слабата светлина виждаше, че кожата му вече е започнала да се променя под въздействието на Море Лукс. Сивкави подпухнали петна от шагрен покриваха ръцете му като напукан паваж, а плътта между тях бе оголена и розова. Върху раните му имаше засъхнали кристали. Бяха спрели кървенето, но при докосване си оставаха нетърпимо болезнени.

Излезе изпод душа и остана за миг в сумрака, оглеждайки осакатената си кожа. Твърде късно бе, за да се спаси напълно, и все още имаше доста големи шансове да умре. Плътта или щеше да заздравее, или да се втвърди още повече, ограничавайки движенията му. Седна на пода, разтреперан от изтощение и страх, и изведнъж усети, че нещо го боде в хълбока. Беше унмерският зрящ нож, все още затъкнат под колана му. Извади го и го завъртя, но шагреновите му пръсти не позволяваха да почувства нещо от допира.

От юг се приближаваше мъгла, закриваща слънцето, и небесата над „Хазяйка“ от охрави станаха оранжеви и накрая тъмно и гневно червени. Маскелин нареди да поставят на вахта моряка с най-зорък поглед, а на инженерите — да намалят мощността до една четвърт. После лично пое управлението на кораба, макар да не виждаше почти нищо в призрачното сияние, което ги обкръжаваше — само мъждивата светлина на перлените фенери и червеникавите вълни на морската вода непосредствено край кораба. Разкривеният метален скелет на крана ту се появяваше, ту изчезваше в мъглата, с увисналата на въжето тъмна сянка на батисферата.

Бяха в Граничните води — район, където си даваха среща Море Лукс и Море Регис. Зона на непредсказуемо време и ужасни течения. Повечето кораби избягваха да идват насам. Той чуваше прибоя на рифовете, плясъка от перките на едрите медни акули, мярваше странни светлинки, предвестници на големия дълбоководен ерокински самал, за който се казваше, че можел да обгърне и повлече на дъното с пипалата си цял екипаж. Ала най-много го безпокояха историите за скитащи мъртвешки кораби.

Дръпна въженцето и сирената за мъгла изсвири пронизително. Ниският вибриращ звук се понесе над водата. Не очакваше да срещне друг кораб тук, но въпреки това воят на сирената го поуспокои. Изпълваше гробовната атмосфера с живот.

Не чу приближаването на Лусил и се обърна едва когато тя заговори:

— Той спи. Поне спеше допреди миг. — Беше с дебело предпазно наметало, в което изглеждаше крехка и уязвима. Свали си очилата и разви кърпата от главата си. — Помолих едно от момчетата на Мелор да го наглежда.

— Няма нужда да носиш кърпа — рече ѝ той. — Мъглата не е особено вредна за кожата.

— Тъкмо думата „особено“ ме безпокои, Етан.

Той се усмихна.

— Мехурите от мъгла зарастват. Ще те обичам дори ако заприличаш на морско чудовище.

— И няма да ме обичаш по-малко, ако не приличам. — Тя зарея поглед в мъглите. — Къде ни караш?

— Лосотанците я наричат Шепнещата долина — отвърна той. — Преди да потъне, искам да кажа. Там долу има доста стари унмерски поселища.

— И много съкровища?

— Това е идеята. И целта.

Тя поклати глава.

— Морето тук е гъсто като супа. Мислиш ли, че Янти ще може да види нещо?

Той не отговори, загледан в алената мъгла.

— Това ми напомня за Хатеринг.

— Мъглите?

— Е, не само мъглите. Корабът също. И двамата бяхме облечени в китови кожи. Помня, че си помислих колко елегантен изглеждаш.

Той се усмихна.

— Елегантен? В китови кожи?

— Как се казваше онзи твой приятел? Флотският офицер?

— Уилям Темпинг.

Тя кимна бавно.

— Точно така. Какво стана с него?

Маскелин се подсмихна.

— Прерязах му гърлото.

Усети я как се напряга. След малко тя каза:

— Ще ида да видя как е Джонтни.

— Той беше невероятен мошеник — каза Маскелин. — Знаеш ли, че мамеше дори жена си? Изглежда, си имаше друга възлюбена в Лосото.

— Затова ли го уби?

— Не. — Той потъна в замислено мълчание. Накрая каза: — Сигурно съм имал доста сериозна причина.

Тя го изгледа продължително, после повдигна рамене.

— Сигурна съм, че си направил каквото си сметнал за необходимо.

На долната палуба се чу камбанен звън. Маскелин надзърна през прозорчето и видя, че фенерът на носа се клатушка. Посегна към ръчката за машините, но после промени намерението си. Някой тичаше по палубата към него, но все още не можеше да различи кой е.

— Какво има? — попита Лусил.

Маскелин отвори вратата и погледна навън. Морякът извика:

— Капитане, мъртвешки кораб!

— Направление?

— Право към нас. Сякаш ни вижда.

Маскелин затвори вратата и завъртя руля надясно. Сега вече различаваше през червеникавата мъгла черния силует на кораба. Беше огромен стар броненосец, без мачти, такелаж и платна. На средната палуба се издигаше самотна кула — скеле от метални подпори, носещи кръгла платформа. Приличаше на някогашните електрически кораби, прекарващи китова мас през Северната пустош. Ледоразбивач? Маскелин се вгледа по-внимателно в носа и забеляза, че е сериозно подсилен. Заскърца със зъби. „Хазяйка“ вече завиваше дясно на борд, докато унмерският кораб продължаваше да държи същия курс. Двата съда се намираха само на няколко разтега един от друг.

Осем моряци се бяха строили на лявата палуба и един от офицерите — вероятно Мелор — им раздаваше карабини.

Мъртвешкият кораб се приближаваше. Не се виждаше никакъв екипаж. Корпусът и надстройките бяха излети от желязо, но сега вече Маскелин виждаше, че са пострадали от силен пожар. Огромни части от фалшборда бяха обгорели и почернели, променени до неузнаваемост. От кулата висяха кабели, поклащаха се като скъсани въжета. Той преброи останки от шест оръдия на левия борд, странни метални оръжия, всичките с конични приставки върху дулото. Изглеждаха обгорени, разтопени, извадени от строя. На носа все още се виждаше главата на унмерска девица, олющена от боята и разтопена частично до шлака. Общата разруха придаваше на кораба призрачен и зловещ изглед. „Това е драконов огън — помисли си Маскелин. — Драконов огън!“

Моряците вече бяха насочили оръжията си към унмерския кораб и не сваляха от него погледи, докато се плъзгаше на няколко стъпки от „Хазяйка“. Под ритмичното туптене на машините на драгата Маскелин сякаш долавяше стенанията на железния корпус на броненосеца, плисъка на водата между двата кораба и някакъв едва доловим слаб писклив звук, който като че ли идваше от кулата.

Миг по-късно унмерският кораб ги подмина. Маскелин го гледаше как се разтваря в мъглата.

Пое си дъх.

— Вярно ли е каквото говорят за мъртвешките кораби? — попита Лусил.

— Не бих се обзаложил за всичко казано.

— Мелор смята, че все още ги управляват мъртъвци.

Маскелин се намръщи.

— Нещо ги управлява, наистина, но не са призраци. Машините им извличат електрически потоци от въздуха. — Той разтърка очи и хвана руля. — Не знам… енергията вероятно се предава отнякъде, от станция или бункер, от някое място, където хаурстафите и техните помощници не могат да проникнат.

— Смяташ ли, че някъде все още има колония на свободни унмери?

— Възможно е.

Тя потрепери.

— Ще ида да видя как е Джонтни.

Остави Маскелин сам в кабината на щурвала. Известно време той се взира в гъстата мъгла, търсейки нещо необичайно. Бумтенето на двигателите не можа да му успокои нервите, както правеше обикновено. Унмерски броненосец, все още кръстосващ тези води след бог знае колко стотици години? Душите на омагьосания му екипаж вдълбани в метала с помощта на изгарящ огън в Битката при Ел? Умът му отказваше да го приеме. Унмерските капитани бяха мъртви отдавна. И бруталистите и операторите. Корабът вероятно все още получаваше енергия от далечна станция, което означаваше, че би могъл да бъде управляван от разстояние. Но колония на свободни унмери? Маскелин знаеше само за един все още непленен унмерски воин. Помъчи се да си припомни едно детско стихче, което бе учил в училище:

Имаше и още, но не можа да си го спомни. Огромните дракони, водени от Аргусто Конквилас, се бяха съюзили с хаурстафите, за да въстанат срещу унмерските си господари. Конквилас бе разгромил унмерския флот при Ел и по този начин бе предал собствения си народ заради любовта на една хаурстафска магьосница.

Камбаната зазвъня отново.

Тръпки плъзнаха по гърба на Маскелин, защото през червеникавата пелена зад прозореца различи неясния корпус на мъртвешкия кораб, който пак се носеше към тях. Нямаше никакво съмнение — зловещата ръждясала кула и страховитият писклив звук бяха същите. Изглежда, бе завил обратно някъде в мъглата. Маскелин завъртя руля надясно, отвори вратата и се провикна към предната палуба:

— Доведете ми Янти, трябва да ми помогне.

Мъртвешкият кораб се приближаваше и за един кратък миг на Маскелин му се стори, че различава върху забулената в мъгла палуба някакви неподвижни човешки фигури. Но после видението изчезна и корабът изглеждаше безлюден както преди. Само обгорено желязо и сплетени ръждясали метални въжета. Мъглата си играеше с възприятията му.

Щяха да се сблъскат. Маскелин увеличи мощността на двигателите и опита да прекара „Хазяйка“ покрай унмерския кораб. Този път щеше да е съвсем близо. Долу, на предната палуба, екипажът изтича на носа, насочил карабините в случай, че се появи противник.

Шейсет метра.

„Хазяйка“ започна да завива. Унмерският броненосец поддържаше същия курс.

Трийсет метра.

Корабът отпред ставаше все по-огромен. Маскелин вече различаваше ясно зловещата усмивка на лицето на металната фигура пред носа. Скулптурата сякаш знаеше, че е неизбежно да ги блъсне.

Мъртвешкият кораб удари косо десния борд на „Хазяйка“ и корабът се люшна настрани. Маскелин чуваше ясно бумтежа на двигателите на призрачния кораб и ужасното скърцане, придружаващо раздирането на борда от подсиления нос на ледоразбивача. По-малък кораб на тяхно място навярно щеше да потъне, но драгата на Маскелин бе яко старо корито. Двигателите продължаваха да бумтят и той продължи напред, измествайки броненосеца встрани.

Постепенно двата съда се разделиха. Унмерският кораб се изгуби в мъглата.

Сърцето на Маскелин почна да бие отново. Той спря двигателите, отвори вратата и се провикна:

— Какви са повредите?

Моряците се бяха навели през борда и размахваха фенери, за да огледат корпуса. Мелор прати един човек в трюма, за да провери как са нещата отвътре.

— Капитане, не виждам голяма пробойна — извика Мелор. — Но ударът бе доста тежък. Пратих Бруемхаус да прегледа преградите от носа до кърмата.

В този момент люкът на каюткомпанията се отвори и се появи друг моряк, водеше Янти. Държеше я за ръка и ѝ помагаше да се изкатери по стълбата.

Маскелин я улови за ръката и я въведе в кабината.

— Блъсна ни кораб — обясни той. — Унмерски броненосец.

Янти мълчеше.

— Все още е там някъде — продължи Маскелин. — Искам да го следиш.

— Няма никой на борда му — отвърна тя.

Странни думи наистина.

— Не съм суеверен — рече той. — Но този кораб ни нападна вече два пъти. Някой сигурно го управлява. — Сети се за фигурите, които бе мярнал за миг, но реши да не ги споменава.

Янти сви рамене.

Вратата се отвори и Мелор пъхна глава вътре. Държеше се за стълбата отвън.

— Капитане, четири от преградите в машинното са поддали, но положението не е чак толкова страшно. Корпусът е здрав, двигателят е в добро състояние и в трюма няма вода. Пратих хора да ремонтират повредите.

— Кажи им да внимават — нареди Маскелин. — Не искам да подлагат преградите на допълнително натоварване. Ще ремонтираме всичко когато се върнем на сух док в Скит. Никакви напречни подпори. Нека подсилят само двигателите със скоби.

— Слушам, капитане. — Мелор затвори вратата.

Маскелин увеличи предпазливо мощността и завъртя руля наляво, като държеше компаса под око, докато връщаше „Хазяйка“ на курса ѝ. Над предната палуба се спуснаха червеникави облаци и скриха екипажа. През прозорчето към десния борд се виждаше мътното светило на слънцето, почти право на юг. Преваляше обед, макар да изглеждаше, сякаш е на здрачаване. „Сякаш морето гори.“ Ако имаха късмет, щяха да напуснат граничните води и да навлязат в Море Регис някъде следобед.

Известно време Маскелин не сваляше очи от мъглата пред тях. И двамата с Янти мълчаха. Фенерът на носа светеше като самотна звезда. Старата драга се поклащаше лекичко в отровните води, двигателите поддържаха равномерен ритъм. Маскелин усещаше безпокойството на екипажа по начина, по който прекосяваха палубата и стискаха оръжията. Забеляза, че всеки моряк страни от останалите. Мъглата се сгъстяваше и придобиваше все по-тъмночервен цвят, а накрая се уви около крана като драконов дъх. Маскелин имаше странното чувство, че плават през някаква причудлива гранична страна, която не е част от този свят.

Фенерът на носа се люшна за трети път.

— Къде е? — попита той Янти.

Тя изглеждаше ужасена.

— Не зная.

— Наблюдателят го вижда — изръмжа той.

Тя посочи право напред.

— Там!

И тогава Маскелин го забеляза. Мъртвешкият кораб изникна внезапно от гъстата мъгла като огромна скала. Беше почти пред тях. Маскелин изруга, завъртя руля наляво и даде пълен назад. Но вече знаеше, че е твърде късно. Унмерският броненосец щеше да ги удари право в десния борд и нямаше никакъв начин да го избегнат.

Грейнджър мина пипнешком през каюткомпанията и откри вратичката към оръдейната палуба. Ослуша се, не чу нищо и влезе.

Ниско пространство, с ширината на кораба, разделено тук-там от основите на мачтите и чудовищни подпори от подсилени със стомана драконови кости. Оръдейните люкове от двете страни бяха спуснати и бронзовите оръдия лъщяха, прихванати с въжета и такелаж. Древни оръдия, имперски фередали, отлети във Валсиндър поне преди три столетия — невероятно стари и редки и същевременно изработени с умение и прецизност, позволяваща им да се мерят по мощност и обхват със съвременните снарядни оръдия. Грейнджър се ококори от изненада, когато забеляза, че кремъчните им спусъци са завързани с кожени ремъци. Тези оръдия, всяко от които струваше поне три милиона златника, бяха обезобразени по заповед на Хю. На пода до всяко имаше сандъче, четка за натъпкване и дебел шомпол. Имаше и купчини гюлета. Барутът вероятно се съхраняваше на долната палуба, към която водеха множество отвори в пода. От оръдейните екипажи нямаше и следа.

Грейнджър усещаше неистов сърбеж, но болката като че ли бе поутихнала. Очите му все още смъдяха. Той тръгна по палубата, като оглеждаше с почуда подпорните арки от драконови кости. Шейсет зрели дракона бяха погубени за построяването на този кораб, сред тях Гарамай Предателя, за когото се твърдеше, че разкъсал детенцето на лорд Маркета по време на примирието през 1403-та.

Наведе се над един от отворите в пода и подуши. Мирис на сяра изпълни ноздрите му. Бледа светлина озаряваше палубата под него.

Грейнджър доближи един от оръдейните люкове и надзърна навън. Виждаше арената на пристанището, императорския подиум и Администрацията, издигаща се още по-нататък. По-голямата част от тълпата се бе разпръснала, заедно с много от моряците на императора. Самият Хю тъкмо доближаваше лодката на кея, следван от телохранителите си. Изглежда, водеше оживен спор с администратор Грек и Браяна Маркс.

Грейнджър изтича обратно при отвора за барутния погреб и скочи през него. Озова се в малка желязна килия. Покрай стената бяха подредени буренца с барут. По рафтовете имаше фитили, кутии с кремък, накъсани парчета от платна и плътно затворени буркани с фосфор, които изпускаха зеленикава светлина. Той нарами няколко гилзи, напъха в джоба си кремъци, добави две-три дължини фитил и се изкатери обратно на оръдейната палуба.

Един от предните люкове предлагаше най-добър ъгъл за стрелба. Той провери насочването на дулото, остана доволен и дръпна назад тежкото оръдие, като използва задните въжета. Почисти цевта, пъхна барутната гилза и я притисна с платнена тапа с помощта на шомпола. От централната купчинка избра торбичка с шрапнели и я натика в дулото върху заряда. Затъкна втора платнена тапа, за да задържи заряда на място, и върна оръдието до преградата.

Спря и си пое дъх. Всичко го болеше. Пот се стичаше върху обгорената му кожа и я дразнеше допълнително. Всичко го сърбеше и смъдеше непоносимо. Вътрешният му глас буквално крещеше, че трябва да се махне оттук. „Иди на мостика, заключи вратите, подкарай кораба, изчезвай оттук…“ Би могъл да насочи „Екселсиор“ към Глот Мадера, да го управлява колкото е по силите на едночленен екипаж, ако се наложи — и да се взриви с него. Но жаждата за мъст бе по-силна. Той хвана каишката на спусъка и отново надзърна през люка, плъзна поглед по тълпата от тъмничари, администратори и моряци. Не видя никъде императора.

Изведнъж се чу бръмчене на мотор. Нима Хю вече идваше? Грейнджър изруга и избърса възпалените си очи. Лодката бе твърде ниско във водата. От този ъгъл шрапнелите нямаше да я улучат. Оръдието бе насочено право към тълпата.

И тогава зърна императора да излиза на стълбите, придружен от група чиновници. Все още беше в обсег.

Грейнджър отстъпи назад и дръпна каишката.

Отекна оглушителна експлозия и оръдието отскочи назад. От дулото излетя картеч, пръсна се във въздуха и покоси тълпата на пристанището. През дима Грейнджър видя да падат десетина мъже и жени, с окървавени от шрапнелите тела. Мярна опръскани с кръв дрехи, разкъсана плът. Разнесоха се писъци.

Император Хю остана прав, скрил лицето си в шепи. Един от телохранителите се метна върху него и го повали на стъпалата на кея.

Грейнджър бе пропуснал целта си.

Изруга отново. Сграбчи останалите гилзи и изтича до най-близкия трап. Изкатери се горе и претича през каюткомпанията. Близо до задната част на кораба откри стълба, която го изведе на мостика. И изведнъж се озова лице в лице с човек, който бързаше в обратната посока.

Ако се съдеше по знаците на бялата му униформа, това бе първият помощник. Щом видя Грейнджър, мъжът спря и се облещи.

— Ти… — почна той, но не намери думи, с които да завърши изречението. С изгорената си кожа и кървясали очи Грейнджър навярно представляваше ужасна гледка.

Офицерът посегна към пистолета на колана си.

Грейнджър го изрита в краката. Мъжът тупна по гръб, като продължаваше да търси пипнешком дръжката на оръжието.

Полковникът извади зрящия нож от пояса си и го заби в шията на офицера. Притисна ръцете му с колена и го задържа така, докато раненият се давеше в собствената си кръв. След миг всичко приключи.

Грейнджър избърса зрящия нож в униформата на офицера и отвори вратата на мостика.

Вътре нямаше никого. Три кръгли прозорчета предлагаха гледка към левия, десния борд и носа на „Екселсиор“, както и към хаурстафския кораб, привързан по-нататък на кея. Задната стена бе покрита с изящна дърворезба на дракони, ловни сцени и императорски тюлени. Огромен стоманен харпун висеше като трофей, под него имаше медна табелка с надпис: „Шипът на Гарамай“. Десетина перлени фенера озаряваха тавана — сияеха във всички оттенъци на розовото, златистото, оранжевото и червеното. И нито една жива душа. Полковникът не можеше да повярва на късмета си. Изглежда, Хю не бе сметнал за нужно да остави на борда дори вахтени.

Грейнджър затвори вратата. През прозорчето на левия борд зърна моторната лодка на императора да се приближава към стълбичката. Нямаше време за губене. Плъзна поглед по приборите за управление. „Налягане в котелното — в норма. Водно налягане — също. Машинно масло. Гориво. Изпускателен кран на парата. Хидравлика. Клапани.“ Всичко беше в норма. Едно бюро под предния прозорец бе покрито с многобройни метеорологични и навигационни инструменти — барометри, хронографи, компаси. Той ги игнорира. Можеше само да се надява, че екипажът в машинното е бил достатъчно немарлив, за да остави отворен крана на помпата за подкачване на китова мас, инак щеше да се наложи да плава на резерва.

Запали двигателите и отвори крановете за подкачване на гориво, после премести ръчката до изравняване на налягането. Далече под него в трюма на кораба машините изреваха.

— Да видим какво можете — измърмори Грейнджър.

Отвори въздушните клапи, завъртя руля докрай надясно и същевременно включи главната горивоподкачваща помпа. Чу се пронизително съскане на пара. Хидравличните клапи също се отвориха. Огромният кораб потрепери и бавно се плъзна напред.

Дъжд от куршуми обсипа прозорчето откъм левия борд, разби го и върху Грейнджър се посипаха стъкла. Той се ухили като безумец и подаде максимална мощност. Мостикът се разтресе.

Корабът започна да набира скорост. Подмина носа на хаурстафската фрегата и изви към залива. Отпред вече се виждаха портите на Глот Мадера. Една рибарска лодка и два малки ферибота побързаха да се отстранят от пътя му.

Откъм пулта за управление долетя равномерно тракане. Корабната вакуумна поща бе доставила капсула, задействаща автоматичен писец. Изглежда, на борда все пак беше останал някакъв екипаж. Вероятно се намираха долу в машинното, което означаваше, че не знаят за отсъствието на императора. Грейнджър дръпна провисналата от писеца лента и прочете написаното.

ОИ — очаквам инструкции. МО означаваше машинно отделение. Грейнджър завъртя стрелката на указателя до положение МО, после набра и напечата отговор, като използва пет от седемдесет и трите команди, изписани над руля.

Освободи капсулата и чу поредица свистящи звуци, докато отговорът му летеше надолу по тръбата, пришпорван от парна струя. Междувременно „Екселсиор“ продължаваше да набира скорост, подминавайки портите на Глот Мадера. От дясната страна се извисяваше Администрацията. Грейнджър нагласи руля и изтича при прозорчето към левия борд.

Неспособна да се мери с бързината на яхтата, императорската моторна лодка бе обърнала назад към пристанището. Хю се бе изправил на носа и крещеше на моряците и войниците на брега. Почти веднага хората на императора се втурнаха по кея. Очевидно им бе наредено да го последват.

Вакуумната поща отново затрака. Писецът заработи равномерно, но на хартията не се появяваше нищо. Грейнджър провери малката стъкленица с октоподно мастило и нагласи тръбичката и водещата макаричка. Хартията започна да се развива по-гладко.

Грейнджър изруга. Някой долу в машинното искаше удостоверяващ код, а той не знаеше правилния отговор. Имаше общо девет кодови обозначения, от които да избира. Но кой бе неговият код? Ако го уцелеше, екипажът в машинното щеше да отвори помпата на главния резервоар. В противен случай щяха да изключат двигателя и да осуетят бягството му, Грейнджър погледна напред към изхода от Глот Мадера. Дълбокият канал продължаваше в права линия още хиляда разтега, преди да извие леко на югозапад. „Екселсиор“ щеше да стигне завоя след няколко минути. Шансът да подбере верния отговор бе осем към едно. Не изглеждаше особено обнадеждаващ. Не биваше да позволи да го спрат точно сега. Той набра друг отговор:

Застопори руля в правилната посока, остави „Екселсиор“ да се носи по водите на канала, събра останалите гилзи и напусна мостика. Имаше броени минути да слезе в машинното и да се върне на руля. И още по-малко, за да избие екипажа долу.

Мъртвешкият кораб ги блъсна в десния борд с такава сила, че Маскелин изпусна руля и полетя към стената. „Хазяйка“ се наклони на една страна, въжетата на крановете се потопиха в червеникавата вода, а моряците на палубата трябваше да се вкопчат в нещо, за да не се изтърколят през перилата. Батисферата се люшна като обезумяла, откачи се от куката и се стовари върху левия фалшборд.

Янти извика уплашено.

Скърцането и стенанията на изкривен метал продължиха мъчително дълго. Маскелин надзърна през прозореца и се изцъкли ужасен. Носът на унмерския броненосец бе заседнал здраво в неговия кораб. Тежкият подсилен ръб бе смазал корпуса на „Хазяйка“ като хартия. Дали го бе пробил? Почти невъзможно беше да им се е разминало.

Той отвори вратата и извика надолу:

— Мелор! Прати някой да се погрижи за семейството ми! Искам да ги качите на палубата.

— Разбрано, капитане. — Първият офицер предаде разпорежданията на няколко моряка, които се втурнаха да ги изпълняват.

— Ще потънем ли? — попита Янти.

— Много е вероятно — отвърна Маскелин. — Ела с мен. — И без да проверява дали го следва, се спусна по стълбичката и забърза към мястото на сблъсъка.

Повечето моряци вече бяха на палубата и се строяваха. Някой започна проверка, като извикваше имената им. Главата на скулптурата от носа на мъртвешкия кораб се извисяваше над десния борд сред купчина разкривен метал и Маскелин си помисли, че зърва в усмивката на девицата известна доза злорадство. Миришеше на нагорещено желязо, на ръжда и пепел, всичко това примесено с горчивата миризма на соления океан и още нещо…

Китова мас. Горивните резервоари на кораба бяха пробити.

Маскелин се наведе през борда и огледа смачкания корпус. Обшивката бе смъкната почти до ватерлинията и разкъсана на поне четири места. През отворите изтичаше бистра течност и покриваше саламурената вода с лъщящи мазни петна.

Мелор застана до него и докладва:

— Изпомпваме всичкия баласт от резервоарите. Те поне не са повредени. Две от помпите на средната палуба са откъснати от стойките и не можем да се доберем до тези на носа. Абърнати ще се опита да ни задържи колкото се може по-дълго на вода, но не може да даде гаранции. Ремонтната група не успя да се добере до машинното. Ако се съди по шумовете отвътре, водата е стигнала над люковете.

— А хората там? — попита Маскелин.

— Нито звук от тях, капитане.

— Пробийте си път през жилищния отсек.

— Това ще скъси времето на повърхността, сър.

— Направете го.

— Слушам, сър. — Мелор се обърна да тръгне.

Маскелин го спря.

— Къде са жена ми и синът ми, мистър Мелор?

Друг глас отговори на въпроса му.

— Етан! — Лусил стоеше до Янти, прегърнала с едната си ръка Джонтни, а с другата стиснала аркебузата. Вече бе поставила пълнителя с вакуумни мушички. Огледа с ужас и почуда тъмния корпус на унмерския кораб, преди да си спомни за оръжието.

— Реших, че може да ти потрябва — каза и му подаде пушката.

Той я взе и огледа механизма.

— Къде си се научила да я зареждаш?

— Не е трудно, Етан.

Той повдигна вежди.

— Всъщност си права. — Посегна и разроши косата на Джонтни. Момчето вдигна глава и го дари с усмивка — онази мимолетна безгрижна физиономия, която Маскелин не бе виждал на лицето му от доста време.

— Пази го — заръча той на жена си. — Мелор ще ви наглежда. Прави каквото ти каже.

— А ти какво ще правиш?

— Ще се кача на онзи кораб — отвърна Маскелин. — Изглежда, той е единственото ни средство да се измъкнем оттук.

Грейнджър дръпна люка на машинното. Беше залостен отвътре. Сложи гилзите на пода и извади ножа, кремъка и фитила. После спря. Металният люк се отваряше към него, касата бе солидна. Не беше сигурен, че експлозивът ще свърши работа. Постоя така известно време, докато в ума му се редяха флотски балистични таблици за дебелина и издръжливост на стомана и възможността на експлозива да я разруши. Не би могъл да се справи без фокусиране на заряда, а нямаше време за това.

Блъсна с юмрук по люка.

След миг отвътре се чу глас:

— Кой е?

— С кого говоря? — попита властно Грейнджър.

— Старши моряк Флечър, сър.

— Не отваряй люка на никого, старши моряк Флечър — нареди Грейнджър. — Това е заповед. Нито на мен, нито на никого. И при никакви обстоятелства не приемай заповеди от мостика. Разбра ли ме?

— Да, сър. Какво става?

— Корабът е превзет от революционен отряд. Държат първия помощник за заложник на мостика.

— Революционери? — Това беше друг глас, някой, изглежда, разговаряше с Флечър, но полковникът не чуваше какво си казват. После Флечър пак се обади: — Сър, можем да спрем машините.

— В никакъв случай — отвърна Грейнджър. — Нека изгорят резервите. Така ще осигурим достатъчно време, за да могат имперските самароли да се качат на борда. Имате ли пистолети?

— Не, сър.

— Саби?

— Не, сър.

— Как, по дяволите, ще пазите машините без оръжие? — кресна Грейнджър. — Временно мога да ви оставя пистолета си. Отворете.

Чу се тракането на резето, после люкът се отвори.

Грейнджър — стиснал ножа — влезе.

Маскелин прескочи парапета и се озова на палубата на унмерския мъртвешки кораб, следван от двама от най-добрите си моряци. Кичънър бе стар воин, пазил гърба на Маскелин още по времето на Маковите войни — подходящ човек, когото да държиш до себе си, когато дойде време да се размахват оръжия. Робъртс беше по-млад, но с остър ум и бързо се ориентираше в обстановката, освен това не беше суеверен. Останалите моряци се заеха с ремонтни работи и опитите да освободят мъжете в машинното. Повечето потръпваха ужасено само при мисълта да стъпят на борда на унмерския кораб. Маскелин не го прие за добър знак.

Кървавочервени мъгливи повлекла се нижеха между висящите въжета. Разкривената желязна палуба бе покрита с гъст слой пепел, изпълваща въздуха с миризма като от стара влажна пещ. Металът под краката им трополеше глухо, докато тримата доближаваха огромната електрическа кула.

— Чувате ли? — попита Робъртс.

— Кое? — отвърна Кичънър.

— Бръмченето. — Робъртс посочи високата кръгла кула. — Идва оттам.

— Все още получава енергия отнякъде — рече Маскелин.

Стигнаха до кулата и Маскелин допря ръка до подпорите ѝ и долови слаби вибрации. Косата му настръхна от преминаващия по нея невидим електрически поток и му се стори, че бръмченето се усилва. Той бързо отдръпна ръка. Синкави пламъчета танцуваха още няколко секунди между пръстите му, преди да изчезнат. „Нима все още работи след триста години? Откъде идва енергията?“

Доближи едно от зловещите наглед оръдия, закрепени с огромни болтове за палубата. Конусовидните приставки върху дулото не допускаха възможността да изстрелва каквито и да било снаряди. Може би беше стреляло с електрически потоци? Малко вероятно бе да поправят подобно устройство, още повече че металът бе почти стопен и се бе стекъл надолу.

Продължиха към кърмовата кула.

— Вижте — каза Кичънър и посочи един участък от палубата, където черни петна от обгаряне оформяха очертанията на проснато човешко тяло. Изглеждаше така, сякаш трупът е бил вдигнат и е оставил точен отпечатък.

— Ето там има още — каза Робъртс. — Четири, не, пет.

Маскелин огледа черните контури и каза:

— Това са останките от екипажа. Всички са били магьосници. „И дори костица не е останала от тях“ — добави наум. Драконовият огън ги бе стопил напълно. Маскелин се наведе да огледа едно от петната по-внимателно…

… и отскочи. За един кратък миг почувства пронизваща горещина и му се стори, че всъщност той самият лежи на палубата, сред дим и огън, задушен от отвратителната смрад на изгоряла плът и почти оглушал от виковете на умиращите наоколо. „Живи изгорени. Изгорили са ги живи преди триста години.“ След странното преживяване трепереше и трябваше да минат няколко секунди, преди ехото от виковете в главата му да утихне. Дали корабът не бе погълнал част от субстанцията на мъртъвците? Всички унмерски творения съдържаха искрица от безкрайното. Дали пък екипажът не бе успял да се скрие вътре по някакъв начин?

— Да не се мотаем повече — рече той.

В кърмовата кула имаше врата, водеща към капитанската каюта.

Тук нямаше почти никакви следи от пожар. Къс облицован с ламперия коридор завършваше с малка умивалня отляво. В нея имаше очукан меден умивалник, дървен скрин, а на пода бяха нападали книги, отдавна изгнили. Маскелин взе една. Беше томче по магьосническа медицина, написано на унмерски и пълно с илюстрации на отворени човешки трупове до усукани с жици пръчки и сфери. Преведе заглавието като „Съдови тъкани при човека“.

Вдясно отворена врата водеше към съблекалня, където останките от дрехите на капитана все още висяха в мухлясалите гардероби. В облеклото се бе настанила цяла колония паячета. Паяжините им обгръщаха всичко, сякаш го затваряха в огромен пашкул, но нито една паяжинка не излизаше навън. На масичката имаше медно яйце и миниатюрна флейта, изработена от човешки пръст. Маскелин взе яйцето, но не усети в него нищо необичайно.

В дъното на коридора трета врата водеше право в капитанската каюта.

Маскелин спря и се огледа изумено. Каютата бе натъпкана с всевъзможни унмерски съкровища. Цял рафт с лъскави саби; мечове, ножове, кинжали и стилети висяха по стените зад леглото и стоманените им остриета сияеха. Стъклен шкаф съдържаше хронографи, секстанти, анемометри, компаси и астролаби, всичките изкусно изработени от причудлива зеленикава сплав. Имаше безброй лавици с научен инструментариум и малки машинки, за чието предназначение можеше само да гадае. В отворен сандък на пода видя купчина лъщящи златни монети. Взе една, за да я разгледа, но от допира внезапно му призля и той я пусна при останалите. Усети по кожата си неприятни тръпки и ръката му затрепери неудържимо.

— Капитане? — повика го Робъртс.

Маскелин не му обърна внимание — вниманието му бе насочено към работен тезгях под кърмовия прозорец, където сред разхвърляните оптични и магнитни инструменти имаше сияещ перлен фенер.

— Не бях виждал такъв — каза Кичънър възхитено.

— Тук има доста парици, капитане — добави Робъртс.

Маскелин завъртя аркебузата и докосна с пръсти контейнера с вакуумни мушички. Все още беше леденостуден. Той остани оръжието на масата и бавно се огледа. Някои инструменти му изглеждаха познати. В плътно затворена стъкленица имаше миниатюрен меден ветропоказател, като умален вариант на анемометрите в шкафа. Всяко едно от четирите тънички рамена на ветропоказателя бе боядисано в черно от едната страна и шлифовано от другата. Те се въртяха бавно, макар и херметически затворени в стъкленицата. До този механизъм ярко сияещ перлен фенер озаряваше дифракционна кутия, където светлинните лъчи преминаваха през две близко разположени вертикални цепки в центъра на контейнер и очертаваха интерфериращи кръгове върху задния екран. Освен тези находки имаше богат набор от калейдоскопи, рефлексни телескопи, кутии с магнити, жици и призми и дори едни унмерски очила. Сребърните им рамки бяха изпъстрени с рунически символи, украсено бе дори миниатюрното колелце отстрани на дясната леща. Върху колелцето бе щампован триъгълник, в който бяха изписани цифри, твърде дребни, за да може да ги разчете. Маскелин взе очилата и ги доближи до очите си. Цифрата в триъгълника бе 1,618.

„Златното сечение.“

— Изглежда, капитанът е бил оптик аматьор — подхвърли Маскелин. — Такива очила са носели архивистите, но досега не ми бяха попадали в ръцете.

— Няма нищо аматьорско в никое унмерско занятие — изръмжа Кичънър. — И нищо нормално. Има причина този кораб да ни гони. Запомнете ми думите, сър. Съществува някаква зла воля зад всичко това. Някой е искал да се качим на борда на този броненосец.

Маскелин не откъсваше поглед от находките.

— Капитанът е изучавал свойствата на светлината — продължи да разсъждава на глас той. — Дифракционната кутия доказва, че светлинните лъчи притежават характера на вълни, докато ветропоказателят има за цел да потвърди, че се състоят от частици. И въпреки това, ако светлината се носи през вакуум, възможно ли е единичен лъч от нея да е вълна? — Той се замисли над това дали всяка точица светлина трепти с определена честота. По какъв начин мозъците на хората са се научили да интерпретират тези честоти? Как си взаимодействат светлинните частици? Би трябвало да съществува някаква връзка между тях — вероятно сходна на връзката между отделните части на човечеството. Докато разглеждаше всичките тези прибори, Маскелин изведнъж се почувства така, сякаш е на прага да направи важно откритие, да открие ключа към загадката на всички унмерски творения.

Взе отново очилата и ги разгледа по-внимателно. Не беше виждал толкова фино изработен прибор. Лещите не бяха монолитни, а се състояха от множество невероятно тънки оптични елементи, сплескани едни към други. Когато завъртя малкото колелце, прикачено към рамката, вътрешните стъклени фрагменти закръжиха едни около други, но не по какъвто и да било следващ логиката начин. Усещаше в този уред някакво магично присъствие.

Сложи си очилата.

Каютата изглеждаше непроменена.

Завъртя колелцето до дясното си око и чу тихия шепот на стъклените дискове, а после тихо бръмчене. Дръжките на очилата като че ли започнаха да се затоплят.

После се случи нещо странно. В каютата внезапно притъмня и същевременно всичко около него бе окъпано в слабо трепкащо фосфоресциращо сребристо сияние, сякаш всеки предмет — леглото, шкафовете, приборите — притежаваше странна и променлива аура. Уредите върху тезгяха потрепваха в мъждивото зарево. Призрачни снопчета светлина трептяха в дифракционната кутия, калейдоскопите и телескопите. Сякаш те всички осъществяваха един и същи опит по интерфериране. Без съмнение очилата бяха повредени и бяха донесени тук за поправка. Но спектралното сияние не се простираше отвъд пределите на каютата, защото мъглите зад прозорчето изглеждаха черни като нощта. Бели точици се местеха в сумрака отвън — приличаха на звезди. Кичънър и Робъртс не изпускаха никакво сияние…

Всъщност двамата моряци бяха изчезнали.

Маскелин свали очилата. Кичънър и Робъртс се появиха отново, гледаха го, сякаш не се бе случило нищо. Той отново си сложи очилата. Двамата просто изчезнаха, а всичко останало пак бе озарено от слаба светлина. Изведнъж му се стори, че засича някакво движение с периферното си зрение, и той се завъртя рязко. Нямаше никой, само стените на каютата и подът.

Дали вратата току-що не се бе затворила?

Невероятно. Може би бе станал свидетел на някакво скрито досега свойство на предметите? Би ли могло то да обясни присъствието на каютата и същевременно внезапното изчезване на двамата му помощници? Корабът беше омагьосан, но не и другарите му, така ли? Дали пък очилата възприемаха само едното, но не и другото? Маскелин не можеше да измисли по-подходящо обяснение. Зачуди се дали не би могъл да настрои очилата така, че да елиминират вмешателството и да предават по-ясна картина.

Върна колелцето в първоначалното му положение.

Този път го заслепи ярка бяла светлина, сякаш пред очите му бе избухнал магнезиев прах. Различни образи се забиха дълбоко в ретината му: каютата, небето, корабът, небето, корабът — всички придружени от ужасяващ, разтърсващ рев. Маскелин свали очилата, изпъшка от болка и разтърка очи.

— Капитане? — обади се Кичънър.

Пред погледа му все още се мяркаха гаснещи картини. Беше видял нещо, което позна… Но какво бе то? В момента бе напълно заслепен.

— Не виждам — извика той и осъзна, че дори не чува гласа си. Тътнежът продължаваше да кънти в ушите му. Но още докато си поемаше дъх осъзна, че тътнежът вече е започнал да утихва. Постепенно зрението му се върна към нормалното. Отново чуваше дишането си.

— Вода — каза Кичънър на Робъртс. — Намери чиста вода.

— Не — спря ги Маскелин. — Всичко е наред. Вече мога да виждам. И да чувам. — Остави странните очила и си пое дълбоко дъх. Целият трепереше. Какво бе зърнал в онова ужасяващо сияние? Лице? Колкото повече мислеше, толкова по-сигурен бе в това. Страховито желязно видение, обгорено и почерняло от огъня.

— Какъв съм глупак — рече той. — Не биваше да правя прибързани предположения. Прав беше, Кичънър. Няма нищо нормално, когато става дума за унмерите. — Тръсна глава да проясни мислите си. — Започнете прехвърлянето на екипажа. Оставете намереното, но прехвърлете варелите с газ и вземете всичката вода, въжета, инструменти и платна, които намерите.

— Платната, капитане? — попита Кичънър.

— Искам платна на тази кула — отвърна Маскелин. — Ако корабът наистина се управлява от невидима сила, ще ѝ създам затруднения.

Янти се прибра в мрака на собствения си ум. Едва сега усети, че се е задъхала.

Какво бе станало? Беше разгледала капитанската каюта през очите на Маскелин. Видя оптичните инструменти и го следи, докато правеше опитите с очилата. Заедно с него оглежда в почуда и страх промените в каютата, докато Маскелин въртеше колелцето, и също с него се изненада при изчезването на двамата моряци. А после…

Изведнъж Янти вече не можеше да вижда онази каюта. Стоеше тук, на палубата на Маскелиновата драга, загледана в скулптурата на носа на унмерския кораб. Гледаше сцената през собствените си очи.

Веднага щом „Екселсиор“ се разтресе Грейнджър осъзна, че твърде дълго е оставил руля без надзор. Изкатери последните няколко стъпала до мостика и мярна отсамния край на Глот Мадера през прозорчето. Бордът на имперския драконоловец стържеше във фасадите на затворите, като оставяше дълбоки дири върху мазилката.

Той завъртя руля силно надясно и намали мощността на двигателя, за да промени курса, но по силата на инерцията „Екселсиор“ продължаваше саморазрушителното си плаване. Върху палубата се сипеха откъртени камъни. Чуваше се пронизително скърцане на изкривен метал. Грейнджър изруга и усили мощността. Сега не беше време да се тревожи за корпуса.

Корабът изви бавно, с прощално скърцане на метал се откъсна от брега и се понесе към центъра на канала. Златиста слънчева светлина се отразяваше от медната обшивка и озаряваше фасадите на затворите от двете страни на канала, сякаш в морето плаваше огромен фенер. Грейнджър вече различаваше отпред отвора на Глот Мадера и далечния морски хоризонт.

12. Глас от пепелищата

Някой почука на вратата. Маскелин остави писалката, стана от бюрото, отвори вратата и видя, че е Кичънър. Беше се навел над отворен сандък.

— Открихме тези неща в едно скривалище в трюма — каза Кичънър. — Готвехме се да ги хвърлим, но реших, че ще искате първо да ги погледнете.

Маскелин погледна в сандъка. Беше пълен почти догоре с прах, но се подаваха и краищата на странни предмети: дебели железни пръстени, усукани с жици. Той почисти един пръстен от праха и го вдигна. При допир намотките му се сториха нагорещени. От тях полъхна на обгорял метал.

— Колко такива има? — попита той.

— По дванайсет във всеки сандък — отвърна Кичънър. — Извадихме пет сандъка от скривалището. Бяхме свалили долу хранителните припаси, но те се развалиха толкова бързо, че направо да не повярваш. Накарах хората да върнат останалото в каютите на кърмата, докато Робъртс и още неколцина потърсят причината. Малко след това се натъкнахме на скривалището. — Той се поколеба. — Не е само гниенето. Припасите се местят.

— Как се местят?

— Сандъците ни не остават на едно място. Когато ги поставим някъде и се върнем след час, откриваме, че са преместени, сякаш някой ги е бутнал встрани, докато ни няма. Хората… знаете какви са настроенията, сър. Говорят, че чували шепот, когато наоколо няма никой, такива неща.

Маскелин облиза изцапаните си с прах пръсти.

— Има вкус на…

— Костен мозък — каза Кичънър.

— Това е усилвател — каза Маскелин. — Унмерските бруталисти са консумирали човешки тъкани, за да увеличат силата си. — Завъртя пръстена в ръце. По нищо не личеше, че все още функционира. Какво ли още можеше да усилва? — Ефектите, които сте наблюдавали, са само остатъчни: ускоряване на загниването, инерция, гласове.

— Значи да ги хвърлим в морето?

— Всичките.

Морякът изглеждаше облекчен.

— Освен този — добави Маскелин. — Ще го запазя за изследване. — И го сложи на масата. — Има ли друго?

Кичънър се поколеба.

— Пултът за управление, сър. Абърнати успя да отвори вътрешния капак. — Въздъхна. — Пълен е с кости. От пет или шест трупа. Всичките деца.

Маскелин кимна.

— Човешки жертвоприношения. Кажи на Абърнати да го затвори преди хората съвсем да са пощурели. Какво е положението с водата?

— Пречиствателят продължава да се държи странно, капитане. Течността, която излиза от него, прилича на урина и има същия вкус. Но повечето от нас я пият въпреки това. Нямаме друга възможност.

— Кой не я пие?

— Дънкан, Абърнати и още неколцина. Казват, че предпочитат да умрат.

Положението се влошаваше по-бързо, отколкото очакваше Маскелин. При подобно темпо щеше да изгуби по-голямата част от екипажа преди да стигнат остров Скит. Той въздъхна.

— Ще видя какво може да се направи. Абърнати ми е нужен в най-добро състояние. А ти ще ме информираш за всички необичайни неща.

След като Кичънър си тръгна, той се върна при дневника и добави още няколко думи.

Янти се върна в тихия мрак на собственото си тяло. Сърцето ѝ тупкаше като на птиче. Крадецът на Маскелин бе много по-близо до него, отколкото той можеше да си представи. Но кой би заподозрял собственото си дете?

Тя бръкна под койката, извади детското одеялце, което бе скрила, и го разгъна в скута си. Вътре бяха очилата, откраднати от Джонтни по нейна команда — лещите и гравираната рамка блестяха като скъпоценно съкровище. Янти ги огледа, после внимателно си ги сложи.

Каютата внезапно изникна пред погледа ѝ — взрив от светлина в мрака. Това бе придружено от странен пукащ звук, който бързо утихна. Каютата беше толкова тясна, че имаше място само колкото да се изправи и да разпери ръце, и същевременно сега ѝ се струваше пълна с много повече предмети от външния свят: грапавата ламперия, неравните дъски на пода, койката, черната желязна врата, дръжката, ключалката. Освен това чуваше ясно плясъка на водата в корпуса, бумтенето на двигателите и скърцането на стените — всичко това с доскоро безполезните си уши!

Попиваше жадно тези нови усещания, почти неспособна да овладее вълнението си. Тук всичко изглеждаше съвсем нормално, ярко и чисто, без трептящите сребристи аури, които бе видяла през очите на Маскелин. Предположи, че очилата не са предназначени да се носят едновременно от двама души.

Но после забеляза нещо странно. Койката ѝ не беше застлана с чистите чаршафи, които ѝ бе дала Лусил, и дрехите ѝ вече ги нямаше от купчината в ъгъла. В каютата нямаше нито един донесен от нея предмет. Нищо освен тези печални стари стени. Това, което се бе случило с Маскелин в каютата на капитана, сега ставаше и с нея. Изчезваха предмети.

Възможно ли бе очилата да възприемат само унмерски изделия?

Вдигна ръка пред лицето си. Нищо, нито дори следа от ръката ѝ. Погледна надолу — тялото ѝ също го нямаше. Беше невидима, призрак в каютата си.

Отпусна се върху койката, завладяна от отчаяние. Защо сега, когато най-сетне бе получила възможност да вижда, зрението ѝ изневеряваше? Каква полза от тези лещи, ако превръщат всичко важно наоколо във въздух?

Може би можеха да се нагласяват?

Завъртя бавно колелцето на рамката. Каютата затрептя и отново се чу тихият пукот. За един кратък миг всичко се размаза и замъгли. Дрехите ѝ не се появиха. Завъртя колелцето още малко, докато очите ѝ постепенно се напълваха със сълзи. Каютата засия с фосфоресцираща жълта светлина и после изведнъж стана съвсем тъмно. Янти възкликна изплашено. Дали не бе повредила проклетото нещо? Но после си даде сметка, че все още различава неясни форми в мътилката. За кратко дори ѝ се струваше, че се намира в някаква гора. Не беше ли това свистене на вятър между дърветата? Образът трепна отново и изчезна, разтворен в непрогледен мрак.

Почти напълно отчаяна, Янти завъртя колелцето докрай.

Каютата изплува, мъглива и неясна, после внезапно дойде на фокус. Стори ѝ се, че вижда нещо да се движи бързо около нея, като преминаваща сянка, но когато лещите легнаха на новите си места, не можа да различи нищо.

Затова пък видя дрехите си. Бяха се появили в ъгъла. Янти вдигна ръка и този път я видя съвсем ясно. Скочи от койката, плесна с ръце и се разсмя. Най-сетне всичко наоколо бе такова, каквото трябваше да бъде: дрехите, чаршафите на койката, одеялото на Джонтни. Очилата работеха!

Сега я завладя любопитство.

Завъртя колелцето в обратна посока, съвсем леко. Всичко около нея трепна и дрехите отново изчезнаха. Тя върна колелцето и дрехите се появиха. Опита го няколко пъти: въртеше настройките напред и назад и всичките ѝ вещи ту изчезваха, ту се появяваха.

Какво ли означаваше това?

Завъртя колелцето назад докрай.

Каютата се окъпа от заслепяваща светлина. Пред погледа ѝ премина калейдоскоп от видения, придружен от звън на камбани, писъци и гневни викове. Цветовете разцъфваха пред очите ѝ като избухващи снаряди. И после, със същата бързина, с която бе започнало, всичко свърши. Отново беше в каютата.

Но това не беше същата каюта. Размерите не бяха променени, но ламперията изглеждаше съвсем нова, прясно лакирана. Всъщност всичко бе съвсем ново. Койката бе застлана с плътна кувертюра, украсена със златисти ширити, на стената над възглавницата висеше сребърен часовник и миниатюрен емайлиран портрет. Портретът бе на непривлекателна дама с оранжева коса и пронизващи виолетови очи. До вратата пък се бе появила лавица, на която имаше месингов фенер и отворена книга.

Янти чуваше гласове някъде отгоре. Говореха на унмерски. Всъщност май викаха.

Тя стана и отвори вратата.

Коридорът също бе различен. Прахът и разрухата бяха изчезнали, вместо тях имаше стени, облицовани с лакирано дърво. Виковете се чуваха по-силно. Определено идваха от горната палуба. Янти спря за миг, после се запромъква предпазливо.

Позна дървената стълба към главната палуба, макар да не я бе виждала в толкова добро състояние. Целият кораб изглеждаше така, сякаш е бил построен вчера. Тя се качи по стълбата и опря ръка на люка над нея. После го бутна.

Въздухът бе изпълнен с какофония от викове, рев и странно бръмчене. Черен и жълтеникав дим закриваше небето и хвърляше тъмни сенки върху кораба. Янти се облещи. Самото море гореше и подскачащите върху вълните пламъци се простираха докъдето поглед стига. Наоколо имаше стотици кораби, всичките унмерски: бойни фрегати и стари електрически дреднаути, дървени шхуни, яхти от драконова кост, товарни шлепове и малки канонерки. И всичките горяха.

С ужас осъзна, че нейният кораб също не е избегнал всеобщото разрушение. Наоколо кипеше трескава активност. Десетина моряци тичаха с кофи вода и се мъчеха да потушат бушуващия на кърмата и десния борд пожар. Не приличаха на моряците, които бе виждала. Бяха необичайно високи и с фини черти, а очите им бяха тесни като цепки. Носеха доспехи и нараменници от твърда черна материя, изрисувани с букви и числа; носеха и пръстени, обици и амулети от сребрист метал. Някои бяха обръснали главите си до голо и челата им бяха татуирани с различни унмерски символи, докато други бяха завързали косите си на плитка, усукана с тънко шнурче. Нито един не поглеждаше към Янти. Тя осъзна, че е призрак сред тях.

Унмерските моряци затрупаха основата на кърмовата кула с мокри одеяла, а другарите им продължаваха да носят кофи. Дим се виеше през разкривените основи на кулата. Чуваше се скърцане на метал. Из въздуха летяха искри и въглени. Междувременно екипажи от по двама души боравеха с множеството странни бронзови оръдия, закрепени върху палубата на равни разстояния. Бръмченето и поскърцването идваха тъкмо от тези оръдия. Три от оръдията на десния борд откриха едновременно огън. От коничните им накрайници излетяха пукащи кръгове синкава енергия и полетяха в небето с пронизителен вой.

И тогава видя драконите.

Три от летящите змии се спускаха към унмерския кораб, разперили огромните си черни криле, телата им бяха облечени в сребриста броня. Всеки изглеждаше голям колкото кораба, а на гърба на средния, най-големия, яздеше човек.

Беше със златна броня и размахваше копие, за което бе завързано шляпащо червено флагче. Янти не можеше да го различи ясно, но си го представи като висок и строен, каквито бяха моряците около нея.

Някъде на задната палуба се чу звън на камбана и мъжете се развикаха:

— Кабаш рака. Нол.

— Сири, сири.

Янти не можеше да си преведе думите, но долавяше напрежението в гласовете.

Откъм електрическите оръдия долетяха нови пронизителни звуци, сочещи, че артилеристите са изстреляли нов залп. Синкави пламъци литнаха кръгообразно в небето през тъмните облаци. Драконите се разделиха — двата странични се отдалечиха, а най-големият се снижи рязко под синята канонада и нападна кораба. Бронираният му търбух лъщеше в червено, отразявайки горящото море, дългата коса на ездача се вееше.

Някой извика:

— Бруталист!

Тя долови движение до себе си и отскочи. Едър мускулест мъж я подмина, без дори да я поглежда. Беше гол до кръста, изрисуван със стотици татуировки на числа и концентрични кръгове, всичките обшити с медна тел. Застана неподвижно, опрял юмруци на хълбоците си и втренчил поглед в приближаващия се дракон. В единия си юмрук стискаше тежък железен пръстен. „Унмерски бруталист, Боен магьосник.“

— Конквилас — извика той.

Драконът отвори паст и избълва облак течен огън.

Бруталистът внезапно се подпря на коляно и вдигна пръстена над главата си. Сфера зеленикава светлина се разтвори над него, обгръщайки го мигновено в потрепваща мараня. Черни искри подскачаха върху блестящата повърхност, придружени от плющящи звуци и равномерно нарастващ свиреп вой. Димът наоколо се завъртя във вихрушка, поглъщан от сферата. Сякаш самият въздух изчезваше в нея, лишен от правото да съществува. Янти предположи, че железният пръстен е усилвател на магьоснически умения. И тогава се чуха нови звуци, като трополене на железни копита. През редуващите се завеси от ярки отблясъци и сенки Янти мярна за миг лицето на бруталиста — мрачно и решително, с присвити съсредоточено очи. Устните му помръдваха, докато нашепваше думи, които тя не можеше да чуе.

Драконовият огън се стовари върху кораба, мина през подпорите на кулата и заля палубата като кипящ поток от лава. Колкото и да бе невероятно, в първия миг унмерските моряци издържаха на обстрела. Черни пламъци обгърнаха кожата им, докато се опитваха да неутрализират горещината и огъня. Но вакуумът, който създаваха около себе си, успяваше да всмуква само част от огъня. А той беше сякаш безкраен. Скоро моряците започнаха да падат около Янти, виковете им отекваха надалече. Янти също извика уплашено, когато една втечнена топка огън я обгърна — и чак след секунди осъзна, че всъщност не гори. Тя всъщност не беше на палубата. Беше призрак, призрак, призрак. Янти осъзна, че повтаря тези думи на глас, но те не укротяваха страха ѝ.

Гореше целият кораб. Кулата пукаше оглушително и изхвърляше искри като огромна пещ. Унмерските моряци се мятаха с отчаяни вопли по палубата. Драконът профуча отгоре, огромно сребристо тяло, оставящо след себе си пожарища.

Едрият мъж се беше изправил.

Колкото и да бе странно, огньовете не го бяха докоснали. На палубата около него се бе очертал кръг, в който всичко си бе както преди.

— Конквилас! — провикна се той. — Наш, нагир сийн авар, Конквилас!

А после се обърна и погледна право към Янти.

Мрак.

Янти се бореше срещу някаква невидима сила. Някой я държеше здраво. Тя остави съзнанието си да полети в пространството и зърна светлините на хората около себе си. Не виждаше кои и какви са. Избра най-близкото съзнание и се насочи към него.

Намираше се на кораба, но сега той се бе върнал в познатото ѝ окаяно състояние. Изкривени железа, пепел, почерняла обгоряла кула. А хората…? Беше в настоящето и моряците, изправени около нея, не бяха унмери, а хора от екипажа на Маскелин. От мястото, което бе заела в нечий ум, видя, че първият помощник, Мелор, я е стиснал в обятията си, докато друг моряк подаваше очилата на Маскелин. Още четирима моряци наблюдаваха сцената.

Маскелин си сложи очилата и известно време гледа през тях, като въртеше глава. Накрая ги смъкна и каза:

— Унмерски спомени. Колко време ги носи? Имаш ли представа, че са опасни?

— Дай ми ги! — извика тя.

Маскелин я изгледа.

— Не са твои, млада госпожице.

Янти стисна устни.

Маскелин продължаваше да я оглежда, сякаш обмисляше нещо. Накрая рече:

— Опита се да навредиш на сина ми.

— Какво?! — възкликна Янти.

— Интригантстваше — продължи той. — Още откакто стъпи на борда почна да интригантстваш, планираше да убиеш детето ми.

— Ти уби майка ми!

Маскелин смръщи вежди.

— Кой ти го каза, Янти? Не е вярно.

— Лъжец!

Маскелин погледна Мелор, но офицерът само сви рамене.

— Какво искате от мен? Да я хвърля през борда?

— Тя е твърде ценна — отвърна Маскелин, въздъхна и чукна очилата в крака си. — Робъртс дали ще може да направи пранги от капаците на сандъците?

— Пранги, сър?

— За врата и ръцете. Нали се сещаш?

Мелор кимна.

— Съблечете я — нареди Маскелин. — Сложете ѝ прангите и нека мъжете се позабавляват с нея. Всички имаме нужда от малко разтуха на този забравен от Бога кораб. — Погледна уморено очилата в ръката си. — Като свършите, я почистете и я заключете в каютата ѝ.

Мелор се поколеба.

— Сър?

Лицето на Маскелин потъмня.

— Това е заповед!

Сърцето на Янти пърхаше като птиче. Краката ѝ се подкосиха. Искаше да заплаче, но сълзите не идваха. Мелор я понесе нанякъде.

Нито един от хората на Маскелин не поглеждаше към нея.

Грейнджър надзърна през прозорчето от лявата страна. Преследващите го етугрански кораби бяха само димни стълбове на западния хоризонт. Нито един не можеше да се мери в открито море по бързина с „Екселсиор“. Самият Грейнджър бе учуден от скоростта, която успя да развие.

Насочи вниманието си към блещукащото море отпред. Крепостта на Маскелин се издигаше като корона върху кварцовите скали на остров Скит. Бе заобиколена от бледожълтеникава аура, сякаш бе построена от шепнещо стъкло. Под стръмните назъбени скали се гушеше малко частно пристанище. Индустриалният пристан и хангарите с драгите вероятно бяха от другата страна.

От постоянния допир с въздуха увредената кожа на Грейнджър бе изсъхнала съвсем. Косата му бе окапала, очите му изпъкваха като потъмнели въглени на обезобразеното лице. От време на време зърваше отражението си в лъщящата повърхност на хронографа или на някой друг корабен инструмент и му се струваше, че прилича на човек, облечен в стари кожи. В други моменти се възприемаше като някакъв ужасяващ голем, създание, изпълзяло от дълбините на земята. Кожата му пукаше, когато се движеше. Ставите му поскърцваха и бяха достатъчно сковани, за да затрудняват движенията му. Но това не го интересуваше. Нали беше жив. Мускулите му все още действаха. Умът му работеше. А Маскелин все още не бе срещнал смъртта си.

Нямаше никакъв начин да доближи острова, без да го забележат, и затова Грейнджър избра директен курс. Включи двигателя на максимална мощност и императорската яхта се понесе напред.

Докато заобикаляше носа на острова, пред него постепенно се появи дълбоководният пристан с доковете, корабостроителницата и фабриката за преработка на китова мас. Две железни драги бяха закотвени в сенчестия залив. Един от четирите крана разтоварваше сандъци със стоки от едната, по кея щъкаха докери. На палубата на втория кораб трептяха газови факли, а втори кран прехвърляше от брега железни плоскости. Жълтеникавокафяв дим се издигаше над комините на фабриката за преработка на китова мас. Няколко работници спряха и се загледаха към Грейнджър, но никой не му отдели твърде дълго внимание.

В края на краищата „Екселсиор“ беше имперски кораб.

Той се насочи към частния пристан и спря двигателя. Без екипаж на палубата, който да хвърли въжетата, се налагаше да действа сам.

Привързването на кораба отне повече време, отколкото бе очаквал, но накрая успя да спусне мостчето и слезе на кея.

Слънцето грееше нетърпимо от синьото небе. Наоколо не се виждаше никой, никакви признаци за живот на кулата и по хълмовете, никакви шумове освен плисъка на водата в брега и далечни звуци откъм корабостроителницата. Грейнджър тръгна по кея.

Когато доближи, спря изненадан. Тясната ивица, обхващаща пристанището от двете страни, не беше от пясък или камъни, както очакваше, а от безброй ключове: железни ключове, ръждясали ключове, но най-вече ключове, които лъщяха на слънцето, сякаш са от сребро, и човек трябваше да мижи от блясъка им.

Какво значеше това?

Въпросът пробуди тревогата му, макар да не знаеше защо.

Стъпалата към крепостта на Маскелин бяха сякаш безкрайни. Когато най-сетне стигна върха, дишаше тежко и беше замаян от горещината. Сивкавата му кожа бе напечена като камънаците наоколо.

Спря за миг и се огледа. Море Лукс се простираше докъдето поглед стига, с блестящи като шлифована мед вълни. Етугра едва се виждаше на хоризонта, полускрита в омара, самотен остров на тъмници върху извивката на земята. Четири или пет кораба се приближаваха оттам, но щяха да стигнат остров Скит чак след няколко часа. Грейнджър отбеляза, че хаурстафската фрегата не е сред тях. Огледа пак морето и мярна в далечината белезникаво платно. Дали това бе тя? Възможно ли бе Браяна Маркс да се е отказала от издирването на Янти? Или бе получила нови сведения?

Обърна се и огледа замъка над себе си.

Беше построен от аметистови блокове, издълбани от недрата на острова. Светлината се отразяваше от прозрачните ръбове и ъгли и изглеждаше сякаш цялата постройка излъчва вътрешно сияние, като фосфоресцираща медуза. Две резбовани колони украсяваха портата, водеща към сумрачен прохладен тунел. От външните стени надвисваха бойници, но тъй като нямаше амбразури, вероятно имаха чисто декоративно предназначение. Редник Бенкс би могъл да му каже много повече — той си падаше по отбранителните съоръжения. Докато пристъпваше напред, Грейнджър гледаше в краката си за скрити капани, но не откри нито един. Мястото изглеждаше безлюдно.

Стигна до вътрешната врата на тунела. Беше затворена, но имаше звънец. Той дръпна шнурчето и се чу мелодичен звън.

Грейнджър зачака.

След малко вратата се отвори и той видя неголям двор между стени от червеникав кварц. Дребничък побелял човечец с прислужническа ливрея примигваше озадачено на прага и след като огледа Грейнджър, понечи да затвори вратата.

Грейнджър я изрита и събори прислужника на земята. После попита:

— Къде е Маскелин?

Мъжът го гледаше ужасѐн.

— Какво си ти?

— Къде е господарят ти?

— Замина. В морето.

— А момичето?

Мъжът премигна.

— Какво момиче?

Грейнджър го настъпи по шията.

— Тя е с него — призна прислужникът. — Те… всички… са в морето…

— Къде?

— Не зная!

Грейнджър усили натиска върху шията му.

Мъжът запелтечи нечленоразделно.

Грейнджър вдигна крак.

— Отплаваха… да търсят съкровища — каза прислужникът. — Не зная къде.

Грейнджър надвеси над него крак.

Прислужникът размаха умолително ръце.

— Удавниците сигурно знаят. Господарят държи няколко в лабораторията си. Чуват и виждат всичко, което прави. — Втренчи поглед в Грейнджър. — Приличат на вас.

Прислужникът — представи се като Гарстон — поведе Грейнджър по дълги облицовани с аметист коридори и накрая по една стълба до лаборатория, която заемаше по-голямата част от южната половина на втория етаж. Върху множеството тезгяси бяха разхвърляни десетки унмерски машини в различни стадии на разглобяване, заедно с голям брой перлени фенери и инструменти. В средата на помещението имаше писалище с купчина документи, метална писалка в мастилница и някакво причудливо устройство, състоящо се от стъклена тръба и мраморно топче. Около писалището бяха подредени четири огромни аквариума, пълни с различен тип саламурена вода. Широки тръби ги свързваха с тавана. Двама мъже седяха в алената саламура на Море Регис и играеха карти. От жълтеникавия аквариум на Море Сепсис надзърташе младо момиче, а един частично разтворен старец седеше на столче в тревистозеления аквариум на Злачно море. Последният аквариум бе пълен със саламура от Море Лукс. На пода му седеше Крийди.

Бившият сержант вдигна глава, забеляза Грейнджър и се изправи.

Гарстон го посочи и каза:

— Този сигурно все още е с всичкия си. Потопиха го само преди седмица. Ще сляза долу да донеса тебешир и дъска.

— Стой тук и не мърдай — нареди му Грейнджър, отиде до писалището, взе лист и посегна към писалката. После спря. Нещо го безпокоеше. Погледна през рамо към аквариума на Крийди и забеляза, че на дъното има три еднакви писалки. Отстъпи назад и огледа внимателно пода пред писалището, видя капака и застана встрани от него. Едва тогава взе писалката. Капакът падна надолу и от тъмната шахта лъхна тежката миризма на саламура.

Грейнджър започна да пише на листа.

— Моля ви — обади се Гарстон. — Това са лични документи на моя господар, неговата работа, опитите му. Ще ме убие, ако объркам нещо. — Доближи писалището, отвори едно чекмедже и извади отвътре плочка.

Грейнджър захвърли плочката настрани и продължи да драска върху изписания лист. После отиде до аквариума на Море Лукс и показа написаното на Крийди.

Кафеникавата вода правеше Крийди да изглежда огромен и разкривен. Изкуствената му леща се разшири. Той вдигна плочка и тебешир от пода и написа:

Грейнджър написа ново съобщение на листа.

Крийди се ухили зловещо. Изтри предишното послание и написа:

Грейнджър се върна при писалището и събра цял наръч документи. Отиде отново до аквариума и ги скупчи на пода. Крийди следеше действията му от водния си затвор. Грейнджър се върна при писалището и го отвори. Стъкленият прибор на Маскелин падна на пода и се счупи. Една жица излизаше от долната страна на писалището и се губеше в дупка на пода.

— Какво правите?! — възкликна Гарстон.

Грейнджър не му обърна внимание. Разрови се из инструментите на близкия тезгях и взе отвертка. С нейна помощ разглоби писалището. Ето че вече разполагаше с достатъчно подпалки и материал за горене, които струпа до документите при аквариума. После извади нож и кремък и подпали хартиите. Лумнаха пламъци.

Крийди удари с юмрук по вътрешната страна на аквариума. Гарстон викаше на Грейнджър да спре.

Грейнджър отново вдигна листа.

Крийди взе плочката и написа трескаво:

Пламъците вече разпалваха дървото и облизваха стените на аквариума, от което стъклото бе започнало да почернява. Лабораторията се изпълни с дим.

Крийди удари с плочката по стената.

Грейнджър вдигна своя лист.

Крийди почисти плочката и написа:

Прословутият район на иманярите. Драгите не спираха да кръстосват Шепнещата долина от откриването ѝ преди три години. Дъното бе осеяно с унмерски замъци, разрушени и изоставени много преди морето да ги залее. Стотиците оръжия, извадени оттам, навеждаха капитаните на мисълта, че някога на мястото се е водила голяма битка.

Грейнджър написа:

Но тук се намеси Гарстон:

— Преди десет дни. Няма да се върнат още месец.

Грейнджър се обърна и се отдалечи от аквариума. Остави огъня да гори.

— Няма да ти позволя да го направиш — заяви Лусил.

Маскелин не вдигна глава. Беше приглушил светлината и бе отворил прозорците, за да разгледа Полярната звезда през един необичайно тежък рефлекторен телескоп. Пред обектива на телескопа имаше оловна плочка и въпреки това — колкото и да бе странно — тя не закриваше полезрението. На бюрото до него бяха поставени очилата на унмерския архивист. Страхуваше се да ги сложи отново.

— Какво да направя? — промърмори той.

В мрака гласът ѝ бе нисък и хладен.

— Много добре знаеш за какво говоря.

Маскелин надзърна през телескопа. Премахването на оловната плоча водеше до изчезване на звездите в обектива. Можеше да разглежда небосвода само когато тя си е на мястото. Той предположи, че в плочката вероятно е пробита миниатюрна дупка. Или пък самото олово по някакъв начин действаше като оптичен прибор, което пък навеждаше на мисълта, че може да не е олово.

— Смятам, че е добре, ако тя зачене — каза той. — Дарбата ѝ трябва да се предава.

— Но не по този начин — възрази Лусил.

— Хората са изплашени…

— Какво общо има това?

— Изплашени от призраци — довърши Маскелин. — Страхуват се от мрака. Боят се от собствените си сенки. Наказанието на Янти е необходимо за заздравяване на духа, а и за да покаже кой командва на кораба. Ако трябва, готов съм да ида още по-далеч. Хората трябва да знаят, че е по-важно да се страхуват от мен, отколкото от мъртвите.

— Половината от тях ще откажат да направят това, което искаш.

Маскелин отмести телескопа и се обърна към нея. Едва успяваше да я различи в мрака.

— Говори ли с тях? Или само с Мелор?

Този път тя мълча доста дълго.

— Етан, никога не си бил толкова жесток. Какво стана с теб?

Той се върна към прекъснатия експеримент.

— Всеки, който откаже да изпълни заповедта ми, ще бъде хвърлен зад борда.

След известно време чу вратата да се затваря.

Погледна унмерските очила — другия прекъснат експеримент. Твърде дълго го беше отлагал. Взе очилата, разгледа ги внимателно, опитвайки се да разгадае как действат оптичните елементи, но със същия успех можеше да си блъска главата над неразрешим лабиринт. Написа в дневника:

Помисли малко и добави:

Това би могло да обясни как някои унмерски прибори действат на разстояние. Ножът ревнивец, зрящият нож и дори малките пирамиди, които бяха намерили в началото на това плаване. Той отново почна да пише.

Това имаше резон в светлината на бруталистката магия, тъй като различните унмерски уреди, изглежда, ускоряваха или забавяха скоростта на времето. Храната се разваляше по-бързо в близост до усилватели. Самите унмери живееха стотици години. Но дори ако магичните им уреди можеха да променят потока на времето или да наблюдават миналото, те не можеха да го променят. От друга страна, ако — както бе започнал да подозира — очилата наистина разменяха възприятията на носещия ги с тези на отдавна умрял магьосник, тогава този магьосник щеше да може да надзърта през очите на сегашния им притежател, което пък водеше до мисълта, че миналото може да се променя. А това бе парадокс.

Маскелин закрачи из каютата. Вдигна очилата към лицето си, но бързо ги свали. Спря, седна на леглото и ги разглежда дълго, проклинайки страха си. После пое дълбоко дъх и си ги сложи.

Драконови пламъци бушуваха по палубата на ледоразбивача. Навсякъде се въргаляха обгорени трупове. Сред огньовете бе коленичил унмерски бруталист с обгорена и покрита с мехури кожа. Вдигна юмрук към четирите връхлитащи от небето дракона. Конквилас бе яхнал най-големия, уловил с ръкавици вакуумния си лък, — изопна тетивата и пусна една стрела.

Маскелин завъртя колелцето на рамката и сцената се премести с трептене назад във времето.

Стоеше на палубата на същия кораб. Над него се издигаше електрическата кула и терасата ѝ сияеше на следобедното слънце. Черната боя, покриваща желязната палуба и щурвалното, беше стара, олющена, но самият кораб все още не бе повреден. Не се виждаха и монтирани до парапета оръдия.

Навлизаха в залив, пълен с унмерски бойни кораби. Маскелин чуваше ясно бумтенето на машините, плясъка на вълните в корпуса и звъна на чуковете от корабостроителницата на брега. Оранжеви пламъци от горелките на работниците озаряваха периодично корпусите на ремонтираните съдове, докато други по-магични светлини танцуваха тук-там по брега. В ход бе преоборудване на корабите. Скоро след това той разпозна града на морския бряг. Това беше Лосото, но не в сегашния му вид. Морето бе синьо, все още непомътняло и вероятно с трийсетина разтега по-ниско от сегашното си ниво. Красиви бели сгради покриваха стръмния бряг на залива, улици се виеха около скалистия хълм, където сега се издигаше дворецът на император Хю. Огромни крилати дракони се рееха в небето, пленени от своите унмерски господари.

Унмерите се готвеха да срещнат хаурстафския флот при Ел, което означаваше, че Аргусто Конквилас вече бе предал сънародниците си. Неговата любима, кралица Ария, щеше да наруши Хаурстафския обет за неутралитет и да въвлече Гилдията във война срещу тези, които бяха поробили Изтока. И все пак Маскелин подозираше, че Конквилас не е давал пукната пара за човечеството. Че легендарният ловец не е обичал нищо друго освен себе си и своите скъпоценни дракони.

Маскелин завъртя колелцето отново, връщайки се назад във времето. Очилата тихо пукаха, докато пред погледа му се нижеха дни и нощи.

Озова се в дъбова гора, най-вероятно Великата Анейска гора на север от Лосото. Император Хю бе построил летния си дворец на брега на едно езеро сред тези хълмове. Пътеката, по която вървеше, се виеше между склоновете към дървена къщурка с каменен комин, от който излизаше дим.

Когато доближи прага, вратата се отвори и от нея излезе унмерска старица. Носеше прости селски дрехи. Погледна го и се усмихна. А после го прегърна.

— Толкова се радвам да те видя — каза на унмерски. — Баща ти е долу при реката, нали все лови риба. Да не си посмял да слезеш при него преди да си хапнал нещо.

Дръпна го вътре. Обзавеждането бе непретенциозно, но цареше ред — няколко стола около маса, легло с пъстроцветно вълнено покривало, чайник върху печката. На една лавица до прозореца имаше колекция от малки стъклени животинки. Старицата взе от лавицата две чаши.

Маскелин завъртя колелцето отново, този път напред във времето. Образът на къщурката затрептя в пулсиращи сенки и светлини. Той чу звук като от стрелба, последван от оглушителен рев. Завъртя колелцето напред до настоящето.

Заслепи го ярка светлина. Шумът бе пронизителен и почти непоносим. Маскелин извика и смъкна очилата от лицето си.

Боже всемогъщи!

Сякаш някаква универсална сила или бариера бе попречила на мъртвия магьосник да види настоящето през очите на Маскелин. Самият Маскелин виждаше назад, но магьосникът не можеше да гледа отвъд своето време. Космосът не позволяваше подобен парадокс. Очилата нямаха кой знае каква полза за никого — освен за някой историк.

Изглежда, Янти така и не бе завъртала настройките докрай. Маскелин се замисли дали да не ѝ даде очилата. Така най-бързо щеше да се научи да не си играе с унмерски изобретения.

По-късно може би. Той прегледа бележките си и добави:

Порови в една кутия на масата и извади две магнитни плочки. Обърна ги една към друга със северните полюси, докато усети, че се отблъскват. После ги завъртя наопаки и отбеляза привличането между срещуположните полюси. Помисли си, че веществото в единия полюс трябва да е идентично на това в другия. Отново взе писалката.

Остави отново писалката и зарея поглед през прозореца. Около него старият кораб скърцаше и стенеше. Маскелин си помисли за океанските течения и му хрумна, че не е изключено пространството да тече по сходен начин. Все степени на променливост. Вдигна магнитите и ги пусна. Двете метални плочки изтракаха върху бюрото.

Остави писалката и разтърка уморено слепоочията си. Правеше твърде много предположения, плаваше по прекалено много канали, без да спре и да се огледа. Как можеше която и да е от тези идеи да има нещо общо с електрическите потоци, използвани от унмерите? Ами разширяването на нагорещените газове? Дали добавянето на енергия към една система предизвиква разширение на пространството само когато има пространство, което да се разширява? Липсваха му необходимите уреди, за да провери теорията си. Подобни магьоснически познания бяха приоритет единствено на унмерите.

Загледа се през прозореца към залязващото слънце, чудеше се откъде се вземат свирепите му пламъци, превръщащи небето и морето в кръв. То бе само една от безбройните звезди в космоса. Вселената беше огромна и непознаваема, надхвърляща всякакви предели на въображението. Дали унмерите бяха разбирали напълно какво правят?

Тази нощ Лусил не дойде при него в леглото. Маскелин остана сам и не можа да заспи. Всеки път, когато затваряше очи, виждаше унмерските бойни кораби в пристанище, което вече не съществуваше. Старият кораб се люшкаше и ръмжеше, а ветровете вдигаха пяна от вълните на Море Лукс и я хвърляха върху прозорците на каютата. Ставаше все по-студено.

По някое време все пак беше заспал, защото се събуди в мрака преди зазоряване, задъхан и завладян от ужас и странната увереност, че някой му е сложил унмерските очила. Не можеше да се отърве от усещането, че го наблюдават.

Дали не бе сънувал нещо?

Опита се да си припомни…

Рее се из вакуума сред сфери от светлина, които се разширяват постепенно в мъртвото пространство… Сънува експлозия в тъмнината, огромен кипящ мехур от енергия. Мехурът се разширява далеч отвъд пределите на въображението му… Досети се, че светлинните частици се разделят, докато се раздалечават, и оставят след себе си вълни от енергия. Между тях нямаше пространство, защото все още не беше създадено. Пространството и времето съществуваха само в огромния куп от енергия, останал назад. Най-краткото разстояние между различните частици бе вълна. Самото пространство бе само потенциал между всеки две точки. Той виждаше вселената като пулсации от енергия, разширяващи се и отскачащи назад, но през територия, която всъщност не съществува.

Бледото утринно сияние надзърна през прозорчетата. Маскелин седна и потрепери. Сигурно пак бе заспал. Стана, облече се и се изкъпа старателно, ползвайки вода от собствените си запаси. После потърси дневника.

На последната страница откри абзац, който не му бе познат. Седна бавно и вдигна дневника. Текстът несъмнено бе изписан с неговия почерк, но не помнеше да го е писал. Представляваше загадка.

Маскелин се чувстваше сънен и неразположен, сякаш заради очилата имаше махмурлук. Дали вече не пишеше в дневника и насън? Как, по дяволите, Янти бе успяла да ги носи толкова дълго?

Повика Кичънър, за да разбере докъде са стигнали, и бе осведомен, че прангите са готови и застопорени в средата на палубата. Маскелин му нареди да събере екипажа. Не попита за жена си. Не искаше да знае къде е.

Отново се наведе над дневника.

Янти бе окована в прангите. Мъжете стояха мълчаливо около нея. Маскелин се приближи. Янти гледаше отсъстващо към палубата, дишаше тежко. Той се огледа за Лусил, но не я видя.

— Съблечете я — нареди на Мелор.

Първият помощник кимна.

— Почакайте.

Маскелин се обърна и видя, че жена му си проправя път през тълпата. Носеше на ръце Джонтни.

— Мисля, че синът ти може да научи нещо от това.

Маскелин я изгледа втренчено.

— Нека знае що за стока е баща му.

— Отнеси го вътре — заповяда Маскелин.

Лусил не помръдна.

— Казах да го отнесеш вътре!

Тя го гледаше непокорно. Джонтни заплака и писъците му бяха единственият човешки звук на борда.

С всеки миг Маскелин губеше уважението на екипажа. Не можеше да си позволи да се унижава така, не и сега, когато от това зависеше оцеляването им. Лусил го принуждаваше да предприеме мерки, от които щеше да я заболи. Даваше ли си сметка колко опасни за самата нея са действията ѝ?

И тогава, в миг на прояснение, той видя истината. Тя искаше да го тласне докрай. Искаше той да я нарани. Нищо друго нямаше значение. Опитваше се да му помогне. Едва не се просълзи от обич към нея.

— Мелор — каза задъхано Маскелин. — Отнеси сина ми вътре.

Първият помощник се поколеба, после пристъпи към Лусил.

— Не — заяви тя.

Мелор посегна към момчето. Джонтни изпищя.

Лусил се завъртя, но Мелор вече бе хванал детето.

— Недей — каза тя и направи опит да се измъкне. Мелор я стисна и се опита да изтръгне детето от обятията ѝ. Тя го удари няколко пъти, одраска го по лицето, но Мелор не се предаде. Джонтни нададе отчаян вопъл.

Изведнъж момчето се озова в ръцете на Мелор. Той се дръпна назад и изтича към задната надстройка.

Лусил се разрида.

— Не го прави, Етан, моля те! Зная, мислиш си, че трябва, но недей.

Играеше отлично ролята си. В този момент тази жално хленчеща жена му се струваше по-красива от всякога. Сърцето му се преизпълваше с любов. Той сви юмрук, замахна и я удари в слепоочието. Тя се олюля, но не падна, изгледа го с ококорени, изумени очи. Той се усмихна и я удари отново, този път по-силно.

Тя падна. Притисна ръка към носа си и през пръстите ѝ потече кръв.

— Страхливец! — проплака Лусил.

Той я изрита в гърдите и я чу да стене от болка. От носа ѝ шуртеше кръв. Тя заблъска с длани по палубата.

— Ти си страхливец, Етан! — повтаряше. — Затова го правиш. Страхуваш се от хората си, от мен, от всички, които познаваш. Боиш се, защото не ги познаваш. Тези твои глупави теории, с които оправдаваш всичко… истината е, че си просто страхливец.

Във всяка нейна дума Маскелин виждаше жертвата, която правеше за него. Опитваше се да го улесни в желанието му да я накаже. Тази мисъл накара сърцето му да потръпне от болка и любов. Всеки удар, който ѝ нанасяше, бе дваж по-болезнен за него. Искаше да я вдигне и да я отнесе, но така само щеше да я предаде. За миг се поколеба. Не знаеше дали може да се мери с куража ѝ.

Тя плю към него.

Той понечи да я удари пак, но чу Мелор да вика:

— Кораб ляво на борд!

Първият помощник стоеше при задната надстройка и гледаше към морето. Маскелин осъзна, че всички моряци гледат нататък, и изтича при десния борд.

— Фрегата — извика някой. — Не, две са!

Маскелин вече ги виждаше съвсем ясно: два стари ирилиански кораба — корпусите им бяха облицовани с люспи от червен дракон. Бяха тримачтови, с марсове на бушприта и сребристи вълнорези. Огневата мощ на всеки беше достатъчна да превърне унмерския броненосец в купчина клечки за зъби. Плаваха с всички платна и се носеха право към тях.

— Хаурстафите идват — каза Янти.

13. Оръдейна битка в морето

Грейнджър прекара почти цялата нощ на руля, но така и не зърна светлинката, която се надяваше да види. Зората се пукна и отмина — и пак нищо. Очите му бяха зачервени и подпухнали от изтощение, но вече нищо не можеше да го изкуши да заспи. Шепнещата долина бе разположена на север-северозапад от остров Скит и „Ирилиански вестоносец“, фрегатата на Браяна Маркс, бе напуснал Етугра приблизително в тази посока, от което следваше, че може би хаурстафската магьосница е получила някакви сведения относно местонахождението на Янти. Забавянето на Грейнджър на остров Скит му бе коствало ценно време. Сега вече не преследваше Маскелин, а самата Маркс.

На мостика имаше два секстанта и два хронометъра. По-големият секстант, изящен уред от злато и платина, бе разположен върху специална стойка на навигационния пулт до хронографа. И двата носеха имперския печат, заедно с гравирания надпис: „«Екселсиор», кораб на Негово величество император Джилак Хю“. Но Грейнджър намери един стар валсиндърски комплект месингови инструменти в метална кутия зад тръбата на вакуумната поща. Ако се съдеше по износения им вид, това бяха предпочитаните уреди на кораба. Следобед използва тях, за да се ориентира.

Прегледа и корабния дневник, както и картите върху масата. След като изчисли местоположението си, прекара с молив линия през картата и отново направи изчисления. „Екселсиор“ бе изминал по-голямо разстояние, отколкото вярваше, че е възможно. При подобно темпо със сигурност не го заплашваше опасността да бъде застигнат от етугранския флот. Нещо повече, щеше да стигне Шепнещата долина след шест дни, половината от времето, необходимо на тежката драга на Маскелин. Но дали плаваше достатъчно бързо, за да изпревари „Вестоносец“?

Колко кораба ли го очакваха там?

И как смяташе да се справи с тях в битка?

Не можеше да таранира вражеския кораб. Тесният издължен и олекотен корпус на драконоловеца нямаше да се справи добре при сблъсъка с желязната драга, нито с облицованата с драконови люспи фрегата. Ако срещата се състоеше през нощта, би могъл да опита някоя внезапна атака или да се изравни с другия кораб и да се прехвърли на борда. Но както Маскелин, така и Браяна разполагаха с пълни екипажи, докато Грейнджър бе съвсем сам. „Екселсиор“ имаше достатъчно огнева мощ, за да представлява сериозна заплаха, но той не можеше да управлява оръдията сам. Това бе най-сериозният му проблем. Императорският кораб не бе конструиран да се командва от един човек. Нужни му бяха четирийсет и осем души само на оръдейната палуба, с още двайсет да носят барут и снаряди.

Трябваше да има друг начин.

Той провери посоката, закрепи руля и огледа хоризонта с навигационния телескоп. Успокоен, че няма в какво да се блъсне, слезе на оръдейната палуба.

Стълбите се оказаха истинско изпитание за вдървените му стави, но болката не бе достатъчно силна, че да го спре. Беше открил, че може да облекчава движенията, ако от време на време си раздвижва ставите. Няколко секунди агония бяха по-добре от пълно вкочаняване. С времето и това щеше да отмине. Паренето на кожата му бе започнало да се успокоява, макар че все още не бе привикнал към твърдата ѝ нееластична повърхност. Усещаше се така, сякаш са го варили в котел. Дори му хрумна, че може би е неуязвим за стрели, но бързо се отказа от тази мисъл. По-важното бе да запази здрав разсъдъка си, за да може своевременно да решава проблемите.

Кехлибарени отражения танцуваха върху костените подпори на оръдейната палуба. Оръдията лъщяха, сякаш са били отлети вчера. Миризмата на нагорещен метал, кой знае защо, му подейства успокояващо. Беше прекарал доста години на подобни палуби, макар и не толкова добре оборудвани. „Двайсет и четири оръдия: имперски фередали с кремъкови спусъци.“ Би могъл да ги зареди всичките, макар че щеше да му отнеме няколко часа, и да използва въженцата, за да ги задейства едно по едно, но ако слезеше на оръдейната палуба, щеше да остави без надзор руля. А оръдейната стрелба е нищо без тактика.

Ако имаше достатъчно време, вероятно би могъл да изобрети и монтира някакво механично устройство за дърпане на въженцата от мостика. Ами ако просто извади механизмите и ги замени с фитил? Долу в склада имаше предостатъчно. Това със сигурност щеше да е много по-лесно. Добрият фитил гореше със скорост десет стъпки в секунда, в зависимост от състава му. Нямаше да е никак трудно да го прекара през тръбите до мостика, а оттам да го запали с пура.

Също като при Кол Гу през трийсет и осма.

Усмихна се при спомена за онази кампания. „Триста вражески златозъби, които катереха хълма към нашия лагер, а срещу тях стотина фитила и три фосфорни клечки.“ Император Хю ги бе пратил да свалят губернатора на архипелага Кол Гу, последния от поредицата пирати, които се бяха изтребвали, за да сложат ръка на тези острови. Грейнджър дори не му помнеше името. Крийди бе използвал две от клечките, за да си запали пура, преди Бенкс да му напомни, че врагът все още е на час път от тях. Това беше почти четири години преди Трепкав ручей, преди Седмо императорско диверсионно подразделение да се прочуе с прозвището Гробарите. Бенкс, Спрингър, Ломбек, Суон, Тумел, Лонгакър. Толкова много лица, които обитаваха само спомените му.

Фитилът.

Това, което откри в склада, не му вдъхна доверие. По-голямата част от фитилите бяха евтини нискокачествени изделия, ползвани предимно за каменарска работа. Сигурно горяха със скорост не повече от две стъпки в секунда. Фитил с дължина двайсет стъпки при половин стъпка в секунда му даваше четири минути между времето на запалване и оръдейния изстрел, което бе далеч от идеала за водене на морско сражение. Нещо повече, трябваше да открие начин да изолира един фитил от друг в тръбата, като същевременно им осигури достатъчно въздух, за да горят добре.

Само триста стъпки фитил бяха с необходимото качество, което означаваше, че може да оборудва две оръдия за стрелба с двайсетсекундно забавяне между запалване и изстрел.

Не беше достатъчно.

Грейнджър отнесе навития скоростен фитил на оръдейната палуба. Трябваше да намери по-добро решение. Имаше още няколко часа за това.

Браяна Маркс издърпа косата си през яката на бялата вълнена туника и я пусна свободно на раменете. Стоеше на палубата на „Ирилиански вестоносец“ и наблюдаваше действията на моряците. Капитанът, Еразъм Хоулиш, се бе подпрял на масата с картата и обсъждаше тихо курса с навигатора. Бивш лосотански флибустиер, Хоулиш все още носеше белези върху опакото на ръцете си, където инквизиторът на Гилдията го беше удрял с камшик. Беше завързал черната си коса на дълга плитка, в противоречие с установения ред, но Браяна му позволяваше тази дребна утеха. Човек трябва да проявява гъвкавост, когато наема на служба доскорошни врагове.

Кормчията стоеше неподвижно при руля, втренчил очи в хоризонта.

„Вестоносец“ беше стара валсиндърска фрегата, преустроена в Ел, за да осигури необходимия лукс, очакван от служителите на Гилдията, но Браяна не даваше пукната пара за коприната, среброто и скъпата дървена мебел долу в каютите. Предпочиташе семплата функционалност на кормилното — позицията му високо над квартердека ѝ осигуряваше чудесна видимост. Тази полусфера от унмерско потъмнено стъкло побираше само руля, бюрото с навигационните инструменти и една извита стоманена пейка, на която Браяна бе метнала наметалото си от китова кожа. Унмерското стъкло имаше предназначението да филтрира колкото се може повече от следобедната светлина, както и да осигурява прикритие от вятъра и морето. През стъкления купол тя можеше да види възхода и сриването на огромните тъмножълтеникави вълни, вдигани от ветровете на Море Лукс. Пяна заливаше носа на „Вестоносец“, но тук, под купола, бе тихо и уютно.

Двамата телепати, по един на всеки от корабите близнаци на „Вестоносец“, я държаха постоянно в течение на издирването на Маскелин. Браяна знаеше само имената на своите посестрими — Паскал и Вятърно цвете, и двете млади лосотански медиуми, привлечени на служба във флота, докато завършат обучението си в Гилдията. Вероятно ги бе срещала няколко пъти в школата в Ел, но за момента те оставаха само безтелесни гласове. Нямаше никакъв интерес да научи за тях нещо повече освен имената и ранговете им. На път за Шепнещата долина те се бяха натъкнали на странен броненосец, намиращ се на няколко минути южно от Граничните води: унмерски мъртвешки кораб с изключително архаична конструкция, използващ импровизирано платно, за да плава на юг — управляваше го тъкмо човекът, когото търсеха.

Фрегатата на Браяна бе все още на три левги югоизточно и тя се изнервяше, че не може да види двата червенокорпусни хаурстафски кораба, доближаващи броненосеца.

Унмерски мъртвешки кораб!

Съобщиха ѝ, че приличал на ледоразбивач — вероятно един от корабите, пратени някога от Пертика, за да се присъединят към унмерския флот за Битката при Ел. Ако беше истина… никой не бе виждал подобен кораб в морето от близо триста години. Браяна се пресегна с ума си, търсейки следи от присъствие на унмерско съзнание.

Чу помощничките ѝ да разговарят с приглушени мисли, но не си направи труда да се заслуша в разговора им. Откри кораба и провери за наличие на медиум на борда. И тогава забеляза нещо странно. Това ехо ли беше? Не съвсем. Приличаше на отглас, като резониращата тишина, която създава унмерски камертон, когато зазвучи под прага на човешкия слух.

„Някоя от вас усеща ли това?“

„Кое да усещаме?“ — попита Вятърно цвете.

„На кораба няма унмери — добави Паскал. — Вече проверих.“

Браяна прати мислите си през морето. „Последвайте броненосеца, но не го доближавайте, докато не пристигна.“

„Да, сестро“ — отвърна Вятърно цвете.

„Няма да иде далеч при тези насрещни ветрове — отбеляза нетърпеливо Паскал. — Кога ще сте тук?“

„Когато пристигна, тогава“ — отвърна малко троснато Браяна.

Носена от поривите на същия южен вятър, който задържаше броненосеца, фрегатата пореше вълните на Море Лукс. Главното платно и спинакерът бяха издути, такелажът скърцаше заплашително. Студени пръски стигаха чак до най-горната палуба. По обед корабният навигатор се опита да определи местонахождението им, като се бореше с люшкащата се палуба. Следобед времето остана ясно, но ветровито. Край левия борд се появи пасаж номии — подскачаха над водата и следваха хаурстафския кораб близо час, стрелкаха се като хромирани подводни птици. Браяна стоеше на предната палуба и оглеждаше хоризонта на север. Поддържаше постоянен контакт с посестримите си от Гилдията, но нямаше нищо за докладване. Мъртвешкият кораб продължаваше да лъкатуши бавно на юг, а екипажът не правеше никакви опити да се свърже с преследвачите. Най-сетне, малко преди слънцето да се скрие зад хоризонта, наблюдателят на „Вестоносец“ нададе вик.

Браяна се вгледа и видя в далечината бяло-жълтеникавото петно на платното, което се поклащаше под залязващите лъчи. Малко след това се появиха и двете хаурстафски фрегати, следващи броненосеца на югоизток. На палубата зад Браяна настъпи суматоха.

Доближиха мъртвешкия кораб по здрач. Браяна стоеше на мостика и осъществяваше връзката между Хоулиш и капитаните на другите два хаурстафски кораба. Докато „Вестоносец“ се приближаваше от юг, „Рупор“, най-задният кораб на Гилдията, прекоси кърмовата диря на броненосеца и заподскача на вълните, а „Сияеща песен“ ускори ход, за да прикрие левия фланг. По заповед на Браяна „Рупор“ изстреля предупредителен залп покрай левия борд на броненосеца, но мъртвешкият кораб продължи да следва курса си, без да променя скорост.

— Ще трябва да завием обратно, госпожо — каза Хоулиш. — Инак ще доближим твърде много оръдията им.

„Въпросът е дали тези оръдия все още могат да стрелят?“

Той мълчеше.

— Въпросът е дали тези оръдия все още могат да стрелят? — повтори тя, този път на глас. — Защото в това старо корито не изглежда да е останал живец.

— Бих предпочел да не узная отговора на гърба си, госпожо — отвърна Хоулиш.

— Какво предлагаш?

Капитанът се замисли.

— Те не могат да ни избягат. С този спинакер е цяло чудо, че въобще се движат. Ще се опитат да минат между нас. Предполагам, че ще се завъртят с кърмата към „Песен“ и с носа към „Рупор“. Така ще избегнат обсега на повечето оръдия. — Почеса се по носа. — Поне аз бих го направил, госпожо.

— И как ще отвърнем ние?

— Фактът, че Маскелин използва спинакер, говори недвусмислено, че двигателите му са извън строя. Бих посъветвал „Песен“ да се изравни с десния му борд и да пусне картечен откос по платната. Това ще им отнеме и малкото маневреност, която имат. — Той кимна замислено. — И ще е намек за капитана, че е време да ни послуша. — Той кимна към вълните. — В такова време е опасно да пускаме подвижната стълба.

— Добре. — Браяна прати заповеди на медиумите на другите два кораба.

След малко „Песен“ започна да извива, насочвайки оръдията си към броненосеца. Серия блясъци премина по борда на хаурстафската фрегата, последвана малко по-късно от бумтеж от артилерийска стрелба. Снарядите минаха през платното на броненосеца и го накъсаха на ленти.

Над водата се вдигна дим.

— Опитва се да смени посоката — отбеляза капитан Хоулиш.

— Ще видим…

Остатъците от спинакера на унмерския кораб плющяха на вятъра. Браяна видя, че екипажът на Маскелин снове по палубата, опитвайки се да поправи раздраното платно, но беше безполезно. Броненосецът замря насред завоя.

— Спипахме ги — каза Хоулиш. — Да се приближим ли?

— Ами оръдията им?

— Броненосецът е неподвижен — отвърна Хоулиш. — Сега ние сме единствената надежда на Маскелин за спасение.

— Добре, гответе се за абордаж.

— Ако те не ни изпреварят — отвърна капитанът. — Не е зле първо да предупредите другите два кораба също да се приближат.

— Капитане, ние сме много повече — припомни му Браяна. — Наредете на хората да се въоръжат.

— Както заповядате, госпожо.

Хоулиш изпълни нарежданията ѝ точно — описа завой с фрегатата зад мъртвешкия кораб и го приближи откъм наветрената страна. Извика на екипажа си да свалят спинакера и да се подготвят да отблъснат нападатели. Унмерският кораб не откри стрелба със странните си оръдия. И наистина, с приближаването им все по-ясно се виждаше, че тези оръдия вече не са нищо повече от безполезни метални пилони. Хората на Маскелин нямаше с какво да се защитават срещу хаурстафската фрегата. Отново си пролича пиратският опит на Хоулиш, защото той успя да се изравни с броненосеца само на три разтега.

Мъртвешкият кораб, изглежда, не бе понесъл други повреди от атаката, но екипажът на Маскелин, събран под сянката на обгорената кула, нямаше нищо против да закрепи по-здраво куките, хвърлени от моряците на Гилдията. Браяна се изправи до Хоулиш на мостика тъкмо когато хаурстафската фрегата спусна мостчето и железните му скоби задращиха по металната палуба на плаващата развалина. Не екна нито един изстрел — всъщност моряците на Маскелин дори не бяха въоръжени.

И ето че на палубата се появи и самият метафизик. Хвърли кратък поглед на раздраното платно, обърна се към хаурстафския кораб и се покатери на мостчето. Прехвърли се на „Вестоносец“ с такава нехайна походка, че моряците от Гилдията неволно се отдръпнаха от пътя му.

Браяна го бе срещала и преди, много отдавна, в двора на император Хю. Макар никога да не бяха разговаряли, още тогава ѝ направиха впечатление неговата самоувереност и енергичната му походка. Той беше учен с широка известност сред лосотанските привилегировани класи, предприемач със значително състояние, експерт, съветвал императора на няколко пъти. Ала човекът, който се изправи сега пред нея, бе бледа сянка на онзи Маскелин. Беше мръсен и небръснат и накуцваше с болезнена гримаса. Черните му очи се стрелкаха наоколо, сякаш предишната му самоувереност бе заменена от неспокойство и трескава възбуда.

— Благодаря ви, че ни се притекохте на помощ — почна той. — Моля, предайте комплиментите ми на вашите артилеристи.

— Не забелязах каквото и да било намерение да спрете — отбеляза Браяна.

Маскелин се отдръпна встрани, когато Кевин Лъм, първият офицер на „Ирилиански вестоносец“, поведе отряд въоръжени мъже по мостчето към палубата на броненосеца. Моряците обкръжиха хората на Маскелин, после други отвориха люковете на предната, средната и задната палуба и почнаха да претърсват кораба. Маскелин заговори отново:

— Очевидно искате нещо от нас. Ако ви бях предложил да преговаряме, щяхте да се възползвате от неизгодното ни положение. Но морските закони на Гилдията ви забраняват да ни изоставите на бедстващ кораб. Предполагам, че на това ще се погледне като на убийство.

— Той е прав — обади се Хоулиш. — От момента, в който открихме огън по платното им, те са наши противници. И тъй като не оказаха съпротива, сме длъжни да ги вземем с нас.

Браяна изруга. Етан Маскелин въобще не се беше променил.

В този момент откъм задната палуба на мъртвешкия кораб се чуха викове. Двама моряци изваждаха през люка млада жена. Момиче всъщност. Петнайсетинагодишно, с мургава кожа и разчорлена черна коса. Момичето риташе и крещеше:

— Пуснете ме, идиоти, трябва да се върна долу… вие не… разбирате…

Браяна се усмихна.

— Капитан Хоулиш, това не ви ли прилича на опит за съпротива?

— При това доста сериозен, госпожо.

Маскелин присви очи и изгледа момичето с нескрито отвращение. После заяви:

— Тази млада дама не е част от моя екипаж.

От люка се появи друга жена, с дете на ръце. Лицето ѝ бе насинено и подпухнало и тя накуцваше. Един от моряците на Гилдията ѝ помогна да се качи на мостчето, но тя се поколеба, преди да стъпи на борда на фрегатата.

Лицето на Маскелин омекна.

— Жена ми и синът ми — каза той. — Боя се, че пътуването не беше безметежно и за двамата.

Браяна погледна Хоулиш и каза:

— Просто прехвърлете всички на борда.

— Както наредите, госпожо.

— Мога ли да се поинтересувам накъде плавате? — попита Маскелин.

— Към Ел — отвърна лаконично Браяна.

Маскелин се намръщи.

— Дали не бихте могли да ни оставите на остров Скит? Готов съм да ви платя.

— Бихме могли да се споразумеем — отвърна тя с хладна усмивка.

Евакуацията на мъртвешкия кораб продължи и по тъмно. Трима моряци придружиха Маскелин и семейството му до една голяма каюта, където ги оставиха под въоръжена охрана. Жената на Маскелин не спираше да хлипа. Облекчението ѝ от напускането на архаичния кораб бе очевидно. Момчето, Джонтни, наблюдаваше ставащото с тиха почуда. Хората на Маскелин бяха затворени в ареста, но явно също нямаха нищо против това. Хоулиш нареди на моряците си да вземат от броненосеца всичко, което може да се окаже ценно, и да го прехвърлят в трюма.

Единственият проблем се оказа Янти. Момичето очевидно бе твърдо решено да остане на мъртвешкия кораб. Продължаваше да крещи, да дращи и да хапе, така че се наложи да я вържат. Дори след това не спираше да пищи.

Браяна изстреля към момичето телепатична вълна, мощен тласък от чист гняв, който би парализирал дори опитен медиум. Беше напълно достатъчен, за да предизвика сътресение в хаурстафската телепатична мрежа и да породи болезнени викове и страх чак в далечни краища на империята. Но Янти, изглежда, дори не го забеляза. Браяна сви устни и я заразглежда. Гледа я дълго — това яростно съпротивляващо се момиче с лъскава черна коса. „Дали не греша?“ Пресегна се отново с ума си, този път по-настойчиво, с надеждата да открие причината за безпокойството на девойката. Отначало не долови нищо, само безличната равнина на човешкото съзнание около нея — място, известно на магьосниците от Гилдията като Хармоничния източник, където вълните от хаурстафски мисли можеха да се отблъскват, незабелязвани от огромната маса на човечеството в дълбините. А после зърна проблясък, почти незабележима пукнатина в повърхността на тези спокойни води. Източникът беше повреден. Завладяна от любопитство, Браяна насочи мислите си към това дребно несъвършенство…

И изведнъж се озова на ръба на пропаст. Нямаше нищо, за което да се хване — никакви чувства, никакви мисли, само мрак и бездънната пропаст на морето, вакуум, който сякаш жадуваше да я привлече в себе си.

Браяна се отдръпна.

Откри, че стои на борда на „Вестоносец“ и стиска ръката на Хоулиш, все едно се страхува да не падне. Никога не бе виждала нещо подобно. Беше като природна стихия, буря, но без вятър и субстанция — само бездна.

— Добре ли сте, госпожо? — попита Хоулиш.

Браяна не можеше да отговори. Все още се бореше с чувствата си. Какво бе станало току-що? Тя вдигна глава и установи, че Янти я гледа с любопитство.

— Ти ли направи нещо току-що? — попита момичето.

Браяна преглътна и си пое дълбоко дъх. Цепнатината в Източника бе толкова малка, че с лекота можеше да я подмине, и същевременно съдържаше в себе си пространство, чиито мащаби я смазваха.

— Нищо лошо няма да ти направим — рече тя.

— Ами пуснете ме тогава! — ядоса се Янти. — Разкарайте тия идиоти от мен!

Браяна кимни на моряците и те пуснаха момичето.

Янти веднага скочи и изтича по мостчето на палубата на унмерския кораб. Браяна я гледаше объркано, преди да осъзнае какво става. После изруга и хукна след нея.

— Янти, чакай!

Момичето стигна люка на кърмовата кула, отвори го и скочи вътре.

Миг по-късно Браяна вече се спускаше тичешком по стълбата след нея. Озова се в тесен, облицован с дървена ламперия коридор, с врати от двете страни. Трябваше да изминат няколко секунди, за да привикне със сумрака — и тогава забеляза Янти да бърза по коридора, разперила ръце като слепец. Момичето стигна една врата в дъното на коридора и хлътна вътре.

Вратата, оказа се, беше за капитанската каюта. Янти беше коленичила и опипваше пода.

— Не можеш да останеш тук — заяви Браяна.

— Помогни ми да ги намеря.

— Кое?

— Очилата. Лещите.

— Какво?

— Очилата! Унмерските очила!

Браяна се огледа. Имаше легло, гардероб, скрин, голямо писалище под малкото прозорче, на което бяха подредени телескопи, кутии, призми и магнити. Сред всички тези предмети зърна сребристата рамка на очила.

— Ето ги! — извика Янти. Скочи, взе очилата от масата и си ги сложи с треперещи ръце. После се обърна към Браяна. — Уф. Вече може да тръгваме.

Някъде посред нощ най-сетне разпънаха платна. Звездите бяха закрити от плътна облачна пелена и Море Лукс изпускаше бледо сияние, като потъмнял бронз. Браяна стоеше на мостика на „Вестоносец“ и гледаше как ледоразбивачът чезне в мрака. Стори ѝ се, че изоставеният кораб се обръща по вятъра и полуразтопената статуя ги гледа как отплават. Замириса на дъжд и тя вдигна очи към звездите. Пред тях се скупчваха буреносни облаци, плътни и масивни като континенти. На далечния северен хоризонт проблясваха светкавици, все още беззвучни. Когато отново извърна поглед, броненосецът беше изчезнал.

Моряците на палубата бързаха да подредят легени и ведра, за да ги напълнят с дъждовна вода. Докато вървеше по палубата, Браяна отвръщаше на поздравите им само с мрачно кимване. Не спираше да разговаря. Какво можеше да си каже с тези хора?

Слезе в камбуза, напълни една купа с трикратно преварени скариди и сладководни водорасли и наля две чаши кафе. Подреди всичко това върху поднос и го отнесе в каютата на Янти.

Момичето — лежеше в койката, все още с очилата на лицето — се обърна към стената.

— Гладна ли си? — попита Браяна.

Янти не отговори.

Браяна остави подноса на малката масичка до койката и седна на столчето до нея. От купата се вдигаше пара, изпълваща каютата с леко неприятен аромат на детоксикирана морска храна. Каютата беше просторна, с прясно боядисани дъски и под с перлена мозайка. На стената зад гардероба бе окачена картина на Двореца на Гилдията в Ел — черните му кули и минарета бяха в рязък контраст със заобикалящата го зелена гора. На заден план се виждаха планините, оформящи Ирилианския масив — върховете им бяха скрити от синкава мараня. Браяна погледна момичето и попита:

— Трябва ли да носиш тези очила?

— Какво те е грижа?

— Всъщност ме е грижа. Те са унмерски и вероятно са опасни. Не искам да дотичаш при мен, когато мозъкът ти започне да ти изтича през носа.

Янти изпръхтя.

Браяна сръбна от кафето. После се пресегна предпазливо с ума си и се понесе над абстрактната равнина на Хармоничния източник, докато не намери пукнатината. Този път я доближи внимателно — спираше, ако усети теглене навътре. Не беше като докосване ума на друг медиум, а по-скоро сякаш тя самата се разкриваше пред пукнатина в самата тъкан на възприятието. Отвъд пукнатината се таяха могъщи сили и въпреки това тя изглеждаше примитивна и лишена от разум. Браяна сякаш стоеше на ръба на пропаст, с духащ в гърба ѝ вятър — още една крачка и ще падне в бездната. Отстъпи, изплашена да продължи. Янти не показа с нищо, че е забелязала присъствието на Браяна в този друг свят. Но преди я бе усетила, припомни си Браяна. „Ти ли направи нещо току-що?“

— Баща ти ми каза, че те бива да намираш имане — каза Браяна.

— Той не ми е баща.

— Изглежда, смята, че ти е.

— Не ме интересува какво смята.

Браяна остави чашата.

— Защо не ми разкажеш повече за това?

— Губиш си времето — тросна се Янти. — Не мога да чета мисли.

— Малцина медиуми се раждат с тази способност — каза Браяна. — Необходими са години обучение, преди да се развие. Но винаги откриваме признаци за заложена дарба в нашите питомци, някоя странна черта на характера, която ги издава… Случвало ли ти се е някога да познаеш какво ще каже някой преди да го е направил, или да се сблъскаш на улицата с човек, за когото току-що си помислила?

— Не — отсече Янти.

— Значи намирането на имане е само чист късмет?

Момичето продължаваше да гледа стената през очилата.

— Подобен странен талант може да е показател за по-голяма чувствителност — продължи Браяна. — Разбери, не ти се подигравам. Дарбата да откриваш имане винаги ще е полезна в очите на хора като Маскелин и баща ти. Може дори да си устроиш добре живота някой ден. Но мисля, че с подходящо обучение ще се научиш на много повече. Не би ли желала да развиеш дарбата си още, в подходяща обстановка, сред девойки на твоята възраст?

Янти изпръхтя отново.

— Нищо не разбираш.

— Така е — съгласи се Браяна. — Но ти какво знаеш за Хаурстаф?

Янти сви рамене.

— Ние предлагаме различни услуги — заговори Браяна. — Събиране на информация, задържане и охрана. Наши клиенти са както обикновени търговци, така и императори.

— Задържане? — попита Янти. — На сила?

— Ние задържаме унмери — поясни Браяна, — без за целта да използваме стени. Нашите медиуми просто следят придвижването им и ги наказват, ако пресекат границите на определената им територия. И не ги убиваме, освен ако не е наложително. — Погледна Янти. — Би ли предпочела да се скитат свободни?

Янти се размърда неспокойно.

— Вие сте докарали войната в Ивънсроум.

— Хю я докара там…

— Но вие сте му помогнали — прекъсна я Янти. — Благодарение на вас той е успял.

— Ние подобряваме възможностите на нашите клиенти да осъществят желанията си — поправи я Браяна. — Но никога не започваме войни. Всъщност присъствието ни в конфликтни точки обикновено спасява живота на много хора. Трепкав ручей беше бомбардиран тъкмо защото император Хю отказа да прибегне до услугите на наш медиум. Втори път не допусна подобна грешка.

— Не съм виждала медиуми на страната на Ивънсроум — сопна се момичето.

Браяна се замисли.

— Гилдията първо и най-вече защитава себе си. Ако това означава понякога да се държим като наемници, значи трябва да го направим. Всяка друга човешка раса би постъпила по същия начин. — Тя допи кафето и остави чашата. — Янти, не съм твой враг. Опитвам се да ти помогна.

Янти се загледа в картината на стената.

— Отиваме в Ел, нали?

— Да.

— А какво ще направите с Маскелин?

— Какво искаш да кажеш?

— Не искам да е близо до мен.

— Това може да се уреди — каза Браяна. — Ако се окаже, че е задържал насилствено медиум, ще си получи заслуженото наказание.

— Екзекуция? — Янти я погледна.

— Това ли искаш?

Янти не отговори. Отново се загледа в картината. После попита:

— А какво ще стане, ако излезе, че не съм медиум?

Браяна сложи ръка на рамото ѝ.

— Изяж си вечерята, че ще изстине.

Браяна се събуди от шума на дъжд по прозореца и нестихващия хаурстафски разговор: „… генерал Прия Рамад иска да наложи правото си върху Чал… шест хиляди номии на двайсет и първи… заявява, че всеки агресор ще получи най-тежката… седем единици укрити в залив Фрайлинг… да пристигне на 245 градуса и 20 минути…“

Браяна ги изключи, доколкото ѝ бе по силите, стана от леглото и отиде гола до прозореца по мекия килим. Корабът се люшкаше силно. Навън бе сива мрачна утрин. По стъклото се стичаше вода. Морето се вълнуваше и пенеше под ниските облаци.

Каютата ѝ се простираше от левия до десния борд — беше в кърмовата част на кораба и прозорците бяха с потъмнено стъкло. Обикновено добре осветена и проветрена, сега каютата изглеждаше сумрачна като пещера. Браяна вдигна жалузите на перления фенер и освети помещението. Извади от гардероба бели ленени панталони, блуза от паяжинеста коприна и подплатения вълнен елек от Лосото. Дълго се оглежда пред огледалото, проверявайки всяка бръчка и неравност на кожата си. С всяка година желанието ѝ да следи за признаци на остаряване нарастваше. Беше като да гледаш вражеско маневриране: необходимо, но потискащо. Спомни си перфектната кожа на Янти и лъскавата ѝ черна коса и за един кратък миг си позволи да изпита към нея завист и омраза.

След това седна, наля си чаша вода и я подправи с капка маково масло и щипка съсънка.

„… боракай деветнайсет-шест-единайсет преминава през… изпратете последната вноска чрез посредник… няма да бъде посрещнато добре… будна ли си?… позивни две-две-четири слуша… вън от неговата юрисдикция при първия…“

„Млъкнете!“

Разговорите замряха. Браяна усети, че трепери, внезапно изплашена от избухването си. Реакция, предизвикана от неприязънта към толкова много чужди гласове, минаващи през главата ѝ. Другите можеха да си помислят, че губи почва под краката си. Така ли беше наистина? Браяна запази тази мисъл за себе си. Преброи бавно до пет, опитвайки да успокои тупкащото си сърце. За миг комуникациите в цялата империя бяха прекъснати и Браяна усещаше, че хаурстафската мрежа се тресе от неувереност. Преглътна мъчително и прати ново съобщение:

„До ново нареждане поддържайте само двустранна връзка. Следващият глас, който чуя, ще чисти с език конете в Порт Ел.“ Почти долови поне хиляда мъчителни изпъшквания в последвалата тишина. Медиумите от жълт и кехлибарен ранг едва ли щяха да поддържат твърде дълго толкова интензивна концентрация.

„Наблюдателите забелязаха кораб на юг.“

Браяна бе готова да отвърне с нов гневен изблик, но позна гласа в главата си. Беше Паскал, от съседния кораб „Рупор“.

„Това е парната яхта на Хю — добави Паскал. — И ни следва.“

Грейнджър?

Браяна нахлузи обувките, сложи си предпазна маска, загърна се в наметалото от китова кожа и се качи на палубата.

Навън я посрещна леден дъжд и вятър, от който платната плющяха оглушително. Хоулиш бе накарал да скъсят главното платно и да свалят спинакера. Въпреки това корабът се люлееше заплашително. Въжетата трептяха като изопнати струни, мачтите скърцаха. Моряците навиваха спинакера и се опитваха да разпънат кливера. Под надвисналите облаци Море Лукс изглеждаше мрачно и разгневено, истинско врящо гърне от саламура. Браяна го подушваше дори през филтрите на маската. „Рупор“ и „Сияеща песен“ плаваха малко встрани от десния борд. Браяна се улови за перилата и огледа хоризонта на юг. „Ето там! Самотен стълб дим.“

Хоулиш беше във весело настроение. След като Браяна си свали маската и седна на стоманената пейка, ѝ каза:

— Добро утро, госпожо. Чудесен ден, нали?

Браяна се загърна в наметалото.

— Чудесен за какво?

— За потопяване на императорския флагман, госпожо. — Капитанът погледна навигационния офицер, който стоеше до тях.

— Само не ме изкушавайте — отвърна тя.

— Винаги можем да кажем, че ни е нападнал.

Тя се подсмихна.

— Дори Хю няма да повярва, че сам човек може да управлява арсенала на „Екселсиор“. Има ли други кораби наоколо?

— Хоризонтът е чист, госпожо.

— Не можем ли да му избягаме?

Хоулиш поклати глава.

— Не и при този вятър, госпожо. Най-много „Вестоносец“ да пострада. Машините на „Екселсиор“ му осигуряват огромно предимство. — Той извади джобния си часовник. — При тази скорост ще ни застигне до деветдесет минути.

Браяна си свали ръкавиците и наметалото. Точно сега не ѝ беше до разправия с разгневен баща, особено когато е от типа хора, които трудно се отказват. Как щеше да реагира Янти? Въздъхна. Може би най-доброто решение беше да потопят баща ѝ в морето.

— Подгответе кораба за бой — каза тя на Хоулиш. — И сигнализирайте на „Рупор“ и „Песен“ да направят същото.

— Да сигнализираме? — попита Хоулиш. — Тоест да им пратим сигнал с фенера?

Браяна кимна и обясни:

— Не искам заповедта да минава по хаурстафската мрежа. Паскал и Вятърно цвете трябва да запазят телепатично мълчание. Информацията не подлежи на разпространение. И нито дума за това пред Янти.

— Разбрано, госпожо.

Хоулиш нареди на оръдейните екипажи да заемат позиция на долната палуба и „Вестоносец“ се понесе напред, жертвайки скорост за сметка на повишена маневреност в тези силни ветрове. Стрелците се строиха с пушките си на носа и кърмата, а останалите моряци слязоха долу да чакат в готовност. Сигнални фенери заблещукаха между трите хаурстафски фрегати.

Бяха готови много преди „Екселсиор“ да се приближи.

Браяна наблюдаваше приближаването на парната яхта през телескопа на кърмовата кула. Пароходът бе с една трета по-къс от хаурстафската фрегата, но по-нисък и по-издължен, с една-единствена мачта и три комина зад мостика. Ако се съдеше по дима, който бълваха комините, Грейнджър пришпорваше здравата машините. Обшитият с мед нос пореше вълните като кинжал. Оръдейните люкове бяха вдигнати и дулата на оръдията лъщяха от двете страни на борда. Видът им пробуди безпокойството на Браяна, но тя се опита да се овладее. Грейнджър не би могъл да намери хора, които да стрелят с оръдията.

Тя се върна на завет в кормилното, където Хоулиш водеше приглушен разговор с кормчията, сигналния офицер и навигатора. Когато тя влезе, той вдигна глава и докладва:

— „Рупор“ и „Песен“ са готови да влязат в бой. Когато се почне, ще се отдръпнат и ще ни подадат сигнал. Ако имаме късмет, може да го приклещим между оръдията им. Не очаквам „Екселсиор“ да ни създаде сериозни проблеми.

Браяна кимна, но сърцето ѝ си оставаше присвито.

— Ето, започва се — подхвърли Хоулиш.

Двете фрегати изостанаха, като „Песен“ запази курса си, докато „Рупор“ изви рязко на запад и прекоси килватерната диря на „Вестоносец“. Корабът на Грейнджър не се отклони от посоката си. Носеше се право напред, с бълващ от комините дим, носът му цепеше вълните право към тяхната фрегата.

— Сега от „Рупор“ ще подадат сигнал — каза Хоулиш.

На квартердека на „Рупор“ проблесна светлина. Грейнджър не отговори, но продължи да следва избрания курс. Готвеше се да мине между двете фрегати.

— Защо го прави? — зачуди се Браяна. — Защо се излага на опасност?

Пароходната яхта вече се изравняваше с „Рупор“.

Хоулиш се обърна към сигналния офицер и нареди:

— Предайте им да открият огън.

Бум, бум, бум, бум, бум.

Ярки светлини озариха водата между кораба на Грейнджър и хаурстафската фрегата. Изминаха няколко мъчителни секунди преди Браяна да си даде сметка, че проблясъците бяха дошли не от кораба, от който трябваше. Не те, а Грейнджър бе открил стрелба.

— „Екселсиор“ току-що стреля по „Рупор“ — докладва сигналният офицер.

Хоулиш изглеждаше сащисан.

— Нима има екипаж на борда?

— Фрегатата е с пробойна на оръдейната палуба.

— Защо не ни отговаря? — попита Хоулиш.

— Капитане, виждам пламъци.

Бум, бум, бум, бум.

Пароходният кораб отново откри огън по „Рупор“. През стелещия се дим Браяна успя да види пламъци на разбитата средна палуба на фрегатата. В следващия миг целият ляв борд изригна, разхвърляйки облаци от дървени отломки и драконови люспи над черните води.

Бум, бум, бум.

— Обаждат се от „Песен“, капитане.

Втората хаурстафска фрегата вече бе доближила кораба и бе открила огън по него. Няколко картечни залпа пометоха надстройките и бушприта и разбиха на трески десния край на кормилната рубка, но изстрелите бяха твърде високо, за да нанесат сериозни щети.

Бум, бум, бум, бум…

— Оръдията на левия борд.

От оръдейните люкове на парохода блъвнаха жълтеникави облаци. Шест, осем, после десет валсиндърски оръдия прострелваха корпуса на „Песен“ почти от упор. А стрелбата не секваше — дванайсет, петнайсет оръдия, чиито гюлета се врязваха в бронирания корпус.

— Този мръсник разполага с пълен комплект артилеристи — измърмори Хоулиш.

Сега вече „Рупор“ бе напълно обхванат от пламъци, „Песен“ бе забулен в дим, но Браяна успя и там да различи отблясъци. Втората фрегата започна да завива, за да се измъкне от зоната на обстрел на Грейнджъровите оръдия и същевременно да насочи своите към кърмата му.

Браяна чу в главата си гласа на Паскал:

„Имаме нужда от помощ. Ще се свържа с Гилдията.“

„Никаква връзка с Гилдията — отвърна Браяна. — Поддържай мълчание.“

„Корабът е в пламъци! — възкликна Паскал. — Потъваме!“

„Поддържай мълчание!“ — повтори Браяна. После изпрати съобщение и до двете жени: „Идваме на помощ“, и се обърна към капитан Хоулиш:

— Направете нещо, помогнете им.

— Курс две-седемнайсет — изръмжа Хоулиш на кормчията. — Насочете оръдията към носа на вражеския кораб.

— Слушам, капитане.

„Ние поне сме в безопасност“ — рече си Браяна. Колкото и безумен да беше Грейнджър, нямаше да убие собствената си дъщеря.

Грейнджър подаде командите във вакуумната поща и натисна клапата за освобождаване. Заповедите му щяха да са безсмислени за всеки член на екипажа, но пък Грейнджър не разполагаше с екипаж на борда. Това, което имаше, беше вакуумна поща на оръдейната палуба, свързана с кремъчните спусъчни механизми, които бе свалил от четирийсет и осем валсиндърски фередали, за да ги прикачи към отворите в задната част на оръдейните цеви на същите тези оръдия чрез бързогорящи фитили. За по-сигурно бе натопил краищата на всеки фитил в смес от сяра, лепило и жълт фосфор.

Изглежда, се справяше отлично.

Само след броени секунди изпод палубата долетяха гърмежите на оръдията. Още четири тежки железни гюлета се забиха в левия борд на хаурстафската фрегата. Тя се опитваше да се отдалечи и Грейнджър нямаше нищо против. Изглежда, капитанът нямаше представа за състоянието на собствените му оръдия.

Истинската цел на Грейнджър бе пред него. „Ирилиански вестоносец“ тъкмо обръщаше, насочвайки оръдията си към неговия нос. И Грейнджър нямаше нищо против да им го позволи. Взе една от картите на масата и изписа отгоре с големи букви:

— Госпожо, Етан Маскелин иска да говори с вас.

Браяна се обърна и видя на прага човека, на когото бяха наредили да охранява Маскелин.

— Какво?

— Казва, че било много важно.

— Не сега. — Тя отпрати войника с махване с ръка. Всичко се случваше прекалено бързо. Хоулиш готвеше кораба за битка. Сигналният офицер поддържаше връзка с „Песен“, за да следи състоянието на ударената фрегата.

Войникът се огледа, после каза тихо:

— Простете за безпокойството, госпожо, но той каза, че капитанът е кръгъл идиот и прави точно това, което полковник Грейнджър иска от него.

— Как, по дяволите, Маскелин знае какво става?

Войникът сви рамене.

— Нямам представа, госпожо. Просто така каза.

— И ти смяташ, че има идея как да ни измъкне от това?

— Той е Етан Маскелин, госпожо.

Браяна въздъхна и се обърна към Хоулиш.

— След колко време ще е в обсега ни?

— След няколко минути, госпожо.

— Значи нямам време за него — каза тя на войника. — Ако е толкова важно, да ми напише бележка.

Междувременно Хоулиш бе обърнал фрегатата по вятъра. Палубата се разтресе, когато платната се изопнаха. Дъждът зашиба по прозрачната сфера. Вълните се разбиваха в корпуса и хвърляха пяна върху моряците на палубата. Корабът на Грейнджър се носеше с неописуема скорост право към десния им борд, изпускайки черни облаци от комините, докато носът му се издигаше и врязваше във вълните.

— Обсег за стрелба? — попита Хоулиш.

Първият помощник Лум дръпна въжето на камбанката, изчака един миг и го дръпна пак. В отговор вакуумната поща на навигационното бюро затрака. Той прегледа написаното и докладва:

— Обхват на оръдията на десния борд, сър.

След секунди едно от оръдията на „Вестоносец“ стреля. Гюлето профуча над морето и за малко не можа да долети до кораба на Грейнджър.

— Достатъчно близо е — помърмори Хоулиш. — Първи до двайсети, екипажи в готовност.

Лум отново дръпна камбанката, направи пауза и я дръпна три пъти бързо. Писецът на вакуумната поща затрака.

— Екипажи първи до двайсети готови за стрелба, сър. Потвърдено.

Този път двайсет оръдия на „Вестоносец“ гръмнаха едновременно. Трясъкът от стрелбата разтърси потъмненото стъкло. Огромен облак дим се вдигна от десния борд и двайсет гюлета прелетяха разстоянието до целта. Най-горната надстройка на кораба рухна от няколко точни попадения.

— Целта поразена — докладва Лум. — Вдигни мерника.

Камбаната удари два пъти.

— Разстояние шест възела, картеч — нареди Хоулиш. — Екипажи двайсети до четирийсети, цели се в носа, огън!

— Двайсети до четирийсети. Шест възела, картеч, прицел носът. Готови сме, сър.

Вторият залп отнесе част от покрива на кормилната рубка, разтроши един от комините и разкъса такелажа, но не уцели носа. Пароходът продължаваше да се носи към тях дори по-бързо отпреди.

— Завъртете на другата страна — нареди Хоулиш. — Оръдията на левия борд, готовност за стрелба за екипажи първи до двайсети.

— Той няма да се отклони, сър.

— Ще се отклони. Предайте командата, офицер Лум.

Камбаната зазвъня пак. Кормчията завъртя руля. На мократа палуба моряците почнаха да спускат главното платно. Фрегатата бавно завъртя кърмата си към приближаващия кораб.

Лум се намръщи.

— Сър, той няма да се отклони. Решил е да ни удари.

Хоулиш присви очи.

— Какво прави този безумец? Ще ни потопи със себе си! Огън от кърмовите оръдия.

Първият офицер започна трескаво да подава сигнали. Но Браяна сама виждаше, че вече е твърде късно. Корабът на Грейнджър щеше да ги удари.

— Сър, кърмовите готови.

— Оставете ги сега. Трябва да му се измъкнем.

Кормчията завъртя отново руля.

Браяна виждаше носещия се право към тях през плътната завеса на дъжда кораб. Една самотна фигура стърчеше зад руля насред разбитата кормилна рубка. Кърмата на „Вестоносец“ се отклоняваше встрани, но не достатъчно бързо. Браяна неволно се напрегна, готова за сблъсъка.

— Той завива — викна Хоулиш. — Твърде късно, твърде късно…

В последния миг другият кораб започна да извива встрани, но маневрата му беше обречена.

Корабът удари кърмата на фрегатата и сблъсъкът едва не запокити Браяна на пода. Откъм задната страна се чу трясък на натрошено дърво и стържене на метал. Хаурстафската фрегата се наклони заплашително и корпусът ѝ се вдигна на няколко стъпки над водата. Корабът продължаваше да я изтиква, приплъзвайки носа си по нея, и за един кратък миг се озоваха борд до борд. После започнаха да се разделят.

И тогава по палубата на фрегатата премина второ сътресение. Корабът на Грейнджър се отдели и се обърна по вятъра, докато фрегатата бавно се изправяше. Кормчията едва успяваше да удържи напъна на руля. Първият офицер разтърси глава и изтича при вакуумната поща.

— Оръдията на левия борд — изхриптя Хоулиш. — Огън с всичките!

— Все още завиваме, сър.

— Завърти обратно!

Кормчията се напъна да изправи руля.

— Не мога. Корабът е неуправляем, сър. Рулят е повреден.

— Тогава как, по дяволите, ще обърнем срещу вятъра? — изруга капитанът.

— Не зная, сър.

Така беше. Фрегатата продължаваше да се завърта около оста си, сякаш някаква невидима сила я тласкаше срещу вълните, извръщайки я към отдалечаващия се кораб. Главното платно и кливерът увиснаха. Губеха контрол.

Изведнъж цялата фрегата се разтресе ужасно.

Капитан Хоулиш падна върху навигационното табло. Браяна се улови за ръката на първия помощник, за да не последва примера му. Някъде откъм кърмата долетя протяжен нисък стон.

И после фрегатата започна да се плъзга назад.

Отвън се чуха викове. Хоулиш отвори вратата, за да чуе по-ясно какво казват хората му, и вътре нахлуха вятър и дъжд. Браяна повдигна качулката си и застана до него.

— Проблеми? — попита тя. Трима моряци се бяха вкопчили в перилата, надвесили глави през борда, за да огледат на светлините на перлени фенери повредите по корпуса. Един от тях извика нещо, но вятърът заглуши гласа му.

Хоулиш махна на друг моряк да се приближи.

— Какво става?

Мъжът завъртя глава.

— Харпунирали са ни, сър.

— Какво?!

— Драконов харпун, капитане. Най-големият, който съм виждал. Забит е дълбоко в десния борд, точно под ватерлинията. Онзи го използва, за да ни дърпа.

— Да ни дърпа?

— Да, капитане. Тегли ни след себе си.

14. Как се потапя кораб

Грейнджър спря газовата горелка, повдигна маската и огледа заварката със зачервени от изтощение очи. Беше омотал дебелото буксирно въже около три от подсилените със стомана подпори от драконови кости на оръдейната палуба преди накрая да го завари. Извърна очи към кърмовия оръдеен люк, през който излизаше въжето. Преградата се бе изкривила от огромното напрежение, но засега не даваше признаци, че няма да издържи. Грейнджър бе повдигнал лафета на оръдието с верижен скрипец, за да го насочи натам, накъдето искаше — малко под ватерлинията на фрегатата, така че да си осигури необходимата траектория за харпуна. Но откатът бе повредил тежко старото оръдие.

След като се увери, че всичко е здраво закрепено, той се замисли дали да не слезе долу да провери машините. От доста време ги държеше на предела на възможностите им. Но беше твърде изморен, за да се занимава с тях точно сега. Рулят бе застопорен на необходимия курс, фрегатата отзад го следваше покорно и имаше достатъчно гориво, за да я влачи още сто левги — повече, отколкото му трябваше до избраното място. Проблемът с фрегатите бе, че имаха дълбоко газене, докато „Екселсиор“ газеше съвсем плитко. Вероятно за да може да навлиза без проблеми в крайбрежни води.

Най-лошото беше, че ужасно му се спеше.

Отправи се към кърмата на императорския кораб.

Жилищните помещения на Хю бяха облицовани с лакиран палисандър, изсечен от някоя подводна гора. Някои от по-тъмните дъски изглеждаха почти на хиляда години. Изящно изработени арки разделяха помещенията на сепарета, озарени от разноцветни перлени лампи. Всичко това създаваше усещането за разходка из вълшебна гора. Мебелите бяха изработени в същия стил от тъмно, лакирано до блясък дърво — онази архаична елегантност, толкова популярна напоследък в Лосото.

В най-просторното от тези ненапълно преградени помещения Грейнджър откри голямо овално легло, поставено върху осем позлатени пиедестала, всеки носещ резбования облик на самия император. Огледа всичко това с неодобрение, но седна на леглото и си свали ботушите. Излегна се върху дюшек, мек като самия въздух, и установи, че вижда собственото си разкривено изображение. Императорът бе наредил да поставят огледало на тавана. Грейнджър седна, разтърка очи и стана да потърси тоалетната.

Стотици стъкленици, кутии и шишенца изпълваха дървените лавици над умивалника — забележителна колекция от парфюми, лосиони, лекарства и кремове. Грейнджър отвори една стъкленица, съдържаща Потелемския мехлем за рани, и го подуши. Миризмата извика на лицето му мимолетна усмивка. Калиев перманганат. Веднъж бе накарал Бенкс и Крийди да смесят от него с прочутата подслаждаща вода на доктор Купър, за да получат течен пламък. Изляха доста от сместа през амбразурата на един вражески бункер в Дънбар. Ако подбереш правилно съставките, можеш направо да опърлиш някого.

Докато пикаеше, плъзна отново поглед по лавиците — сапун от пеперудови цветя, Чудодейната вода на Парафрайно, Блещукащи капки за очи, Лак за лице, Копринена пудра, крем омекотител „Придворна дама“, Езерен аромат — подбираше мислено експлозивните и запалителни компоненти от тези безполезни вещества. Голяма част от тези ароматични смеси и лекарства струваха повече, отколкото бе месечната му заплата. Дори металните кутии можеха да се използват като гранати за експлозивна смес. Противна му беше мисълта, че човек може да прахосва подобни ценности, като ги размазва по лицето си.

Пусна водата, върна се в леглото и се зави с меките чаршафи. Това ужасно, обгорено лице, което го гледаше от огледалото на тавана, бе неговото собствено, колкото и да му бе трудно да го повярва. Хрумна му, че Янти може да надзърта през неговите очи, и ги затвори. Остана да лежи така доста време, загледан в мрака зад спуснатите си клепачи и замислен за нея. После стана и се върна в тоалетната. Взе стъкленица с крем за лице „Придворна дама“ и го премери на ръка. Глупаво. Но отвори капачето, изсипа малко на дланта си и го размаза върху втвърдените пукнатини на лицето си.

След като приключи, се върна и се просна в леглото. Ужасното лице от огледалото, сега намазано с крем, сякаш му се подиграваше. Грейнджър събра с гневен жест завивките и възглавницата и се върна на мостика. Там му беше по-добре да спи.

— Какво искаш? — попита Браяна.

Маскелин вдигна глава от писалището.

— Сестра Маркс — каза той, остави писалката и се надигна. — Всъщност бих искал да ви помогна.

Браяна огледа каютата. Беше от луксозните, обикновено запазени за специални гости, и при обзавеждането ѝ не бяха пестили средства — ивънсроумски килим, позлатени мебели и фенери от ракова черупка. Лусил си отдъхваше в кресло от бяла кожа с чаша вино в ръка. Синините и раните ѝ изглеждаха още по-страшни на ярката светлина. По пода се въргаляха разноцветни играчки. Синът на Маскелин я погледна и изпълзя в краката на майка си.

— Доколкото разбрах — продължи Маскелин, — полковник Грейнджър е потопил ескортиращите ви кораби и сега тегли тази фрегата в неизвестна посока.

Браяна отвори уста, но Маскелин я спря с жест.

— В корпуса на „Вестоносец“, малко под ватерлинията, е забит харпун. Което означава, че не може да бъде достигнат без водолазно оборудване, каквото, разбира се, вие нямате. От друга страна, нашият похитител не може да ви нападне на борда, нито да стреля по кораба, без да рискува живота на собственото си дете.

— Той е… — опита се да го прекъсне Браяна.

— Нещо повече — не ѝ обърна внимание метафизикът. — Полковник Грейнджър си дава сметка, че вече сте повикали по телепатичен път помощ и следователно трябва да действа бързо. Какви са възможностите му?

— Очевидно — отвърна Браяна — би искал да превърне това отвличане в политически акт.

Маскелин разтвори очи в лека изненада, после каза:

— Именно. Колко народи са били „освободени“ само защото не могат да си позволят медиумните услуги, на които разчитат враговете им? — Тъмните му очи заблестяха. — Какво според вас ще се случи, ако например нашият полковник ренегат реши да откара хаурстафския флагман на ивънсроумския бряг? — Усмихна се. — Виждали ли се някога труп на животно върху мравуняк? Костите са толкова добре оглозгани, че изглеждат шлифовани.

Браяна му отвърна само с усмивка.

— Прав ли съм в предположението си, че все още не сте се свързали с Ел?

— Мистър Маскелин, аз съм напълно в състояние да се справя сама с тази ситуация.

— Не се и съмнявам — отвърна той. — Не бихме искали вашите сестри да си помислят другояче, нали?

Браяна усети, че се изчервява.

— Внимавайте, мистър Маскелин. Не сте в положение да раздавате нравоучения на други хора.

— Простете. — Той сведе глава. — Не исках да проявя неуважение.

— Разбира се, че не — отвърна Браяна. Сложи ръце на кръста си и огледа замислено каютата. Джонтни надзърташе иззад краката на майка си, но Лусил избягваше погледа ѝ. Браяна отново погледна Маскелин. — Добре де, какво предлагате?

Той посочи вратата.

— Ще ми позволите ли да използвам моята екипировка?

Унмерските артефакти, спасени от мъртвешкия кораб, бяха прибрани в сандъци и свалени в трюма на „Вестоносец“, загърнати с платнища от китова кожа. Маскелин незабавно се зае да развързва въжетата и да повдига капаците. Докато Браяна чакаше, метафизикът се ровеше сред телескопи, призми и морски инструменти, взети от унмерския броненосец заедно с предмети, доста сериозно повредени от престоя в саламурената вода. По някое време изсумтя изненадано и извади нещо. Беше тежък железен пръстен, усукан с жица и покрит със сивкава прах. Той издуха прахта и го вдигна.

— Какво е това? — попита тя.

— Усилвател — отвърна Маскелин. — Използва един вид енергия, за да усилва друг вид. — Завъртя го в ръце. — Съветвам ви час по-скоро да го хвърлите през борда, преди продуктите на кораба ви да са започнали да се развалят. — Остави пръстена на пода и продължи да се рови. Не след дълго въздъхна. — Моята аркебуза. Няма я.

Браяна поклати глава.

— Нямам представа къде може да е.

— Беше поставена в продълговата тясна кутия. Пълна с креспична сол, за да я държи на хладно.

— Може да са я заключили в шкафа с оръжия.

Браяна повика арсеналчика, който ги отведе при оръжейния шкаф, и там наистина откриха кутия с описанието, дадено от Маскелин. Метафизикът повдигна капака и извади странната аркебуза с разширена цев. Беше изработена от месинг и драконова кост, а на приклада бе закрепена тъмна стъкленица. От дулото излизаха тънки струйки пара.

Маскелин се ухили като човек, който е срещнал стар приятел.

— Перфектно — заяви той. — Ще се справим за миг с въжето.

Браяна смръщи вежди.

— Смятате да стреляте по него?

— Именно.

— С тази стара бракма?

Той кимна.

Браяна имаше чувството, че ѝ се подиграва.

— Това ли е великият ви план?

— Тази „стара бракма“ не е обикновено оръжие — поясни Маскелин, като ѝ подаваше оръжието. — Стъкленицата съдържа унмерски вакуумни мушички.

Настъпи миг на пълна тишина.

— Креспичните соли се използват за регулиране на температурата на мунициите — обясни Маскелин. — Докато са замръзнали вътре, мушичките са лишени от активност. Цевта е изработена така, че да действа като топлинен градиент, през който да преминават мушичките, след като стъкленицата бъде пробита, създавайки по такъв начин насочващ вихър със значителна разрушителна сила, като същевременно опазват оръжието и стрелеца.

— Донесли сте на кораба ми вакуумни мушички?

— Донесли са ги вашите хора.

— И не смятахте да кажете на никого за това? — Браяна вдигна отчаяно ръце. — Какво ще стане, ако се освободят? — Потръпна при мисълта за кървавата баня, която щяха да предизвикат — кораб, нарешетен от миниатюрни дупчици, екипаж, нарешетен от миниатюрни дупчици.

Маскелин се ухили отново.

— Сега, след като се уверихте в ползата от това оръжие при текущите обстоятелства — каза той, — можем да преговаряме за цената.

— За цената? Цената за какво по-точно?

— Ами сигурно си давате сметка, че вакуумни мушички не се набавят лесно.

На борда на „Вестоносец“ имаше дървен кран, надвиснал над кърмата, предназначен да спуска човек над задната част на кораба за оглед и ремонт на повредената кормилна вилка. Първи помощник Лум надзираваше процеса, докато двама моряци вдигаха своя другар обратно на борда.

Забелязал приближаващата се в компанията на Маскелин Браяна, Лум застана в поза мирно.

— Госпожо.

— Каква е вашата оценка, мистър Лум? — попита Браяна.

— Тъкмо приключихме с първия оглед, госпожо.

Двамата моряци помогнаха на третия да се прехвърли през перилата. Той свали предпазните очила и ръкавиците, обърна се към Лум и докладва:

— Кормилото е в тежко състояние, но може да се мести до известно положение. Харпунът обаче се е забил доста надълбоко. Попаднал е в някоя от гредите на една стъпка под ватерлинията. Не мога да го доближа заради вълните. Не зная как е могъл да го изстреля с един от онези стари фередали. Това или е невероятно удачен изстрел, или човекът е истински майстор.

— Можеш ли да дръпнеш въжето нагоре?

Възрастният моряк повдигна рамене.

— Сър, на него лежи цялата тежест на „Вестоносец“. Ако се опитаме по някакъв начин да го вдигнем, не е изключено да откъртим кърмовата стена. И тогава ще си имаме сериозни проблеми.

Маскелин се подпря на аркебузата и надзърна през перилата. После вдигна глава, проследи изопнатото въже над водата до парния кораб, опря приклад в рамото си и се прицели.

— Чакайте! — извика Браяна. — Какво правите?

— Две птички — отвърна Маскелин. — Един камък. Ако прекъсна въжето от тази страна, Грейнджър ще изгуби плячката си. Но ако го срежа в другия край, мушичките ще минат през въжето, през кораба и през всяко нещо вътре в него. Така ще се получат хиляди мънички дупчици в корпуса плюс една или две в неговия череп.

— Дотам са повече от триста крачки. Нека го направи някой от моите стрелци.

— Не е необходима особена точност — отвърна Маскелин. — Това оръжие изстрелва вихър от мушички.

— Може въобще да не уцелите въжето.

Маскелин свали оръжието и се обърна към нея.

— Очевидно не сте виждали подобно оръжие в действие, госпожице. Роякът вакуумни мушички не може да бъде спрян от нищо. Ако стрелям право надолу, зарядът ще премине през целия свят и ще излезе от другата страна. При подходяща траектория бих могъл с лекота от настоящото си местонахождение да унищожа някой град на повърхността на планетата. — Той облиза устни. — Сега ще бъдете ли така добра да се отстраните и да ме оставите да стрелям преди стъкленицата да се е разтопила напълно?

Моряците и първият помощник погледнаха въпросително Браяна, но тя не проговори. Вместо това направи крачка назад и остави на Маскелин отново да опре приклада в рамото си. След миг отстъпи още крачка.

Аркебузата се задейства с метално изщракване.

От дулото излетя рояк черни прашинки, подскачащи като мазнина в тиган, докато се носеха към морето. Отнякъде се появи и изви силен вятър. Пред погледа на Браяна роякът се разтвори в спираловиден конусообразен вихър, който след миг обгърна пароходния кораб на Грейнджър и после внезапно изчезна в морето с ужасяващ пукащ звук. Палубата под краката ѝ се накрени рязко напред, после се върна обратно и корабът спря неподвижно. Буксирното въже беше прекъснато.

Браяна подушваше във въздуха мириса на озон.

Маскелин свали аркебузата, обърна се към Браяна и се засмя.

— Кажете на вашия капитан да вдига платната.

Нещо събуди Грейнджър.

Сънуваше Ивънсроум, беше сред тълпа бежанци, които напускаха Трепкав ручей след бомбардировките. Вървяха през изпепелени поля, тълпа парцаливи бродяги, бягащи от горящия град. Грейнджър се опитваше да намери Янти, макар че в действителност тогава тя все още не бе родена. Въпреки това сновеше напред-назад и я викаше, обзет от отчаяние, че не може да открие момичето, което знаеше, че не съществува.

Докато оглеждаше с подпухнали очи каютата, осъзна, че нещо не е наред. Светлината на мостика беше различна. Струваше му се по-студена, отколкото би трябвало. Осъзна, че вече не чува двигателите.

Седна, намръщи се от болката в схванатите си стави и забеляза кръв на десния си лакът. Две мънички дупчици се бяха появили от противоположните страни на ставата, сякаш някой бе прокарал през нея тънка игла. Раната щипеше. Той усети същото странно щипене в дясното си ухо и го докосна. На пръстите му имаше кръв. Върхът на ушната мида също бе наранен.

Стана и размърда крака. И чак тогава забеляза, че светлината в каютата се процежда през множество малки дупчици в стените и прозореца. Изглеждаше така, сякаш някой бе прострелял каютата с дребни сачми. Грейнджър се приближи до стената и огледа дупчиците отблизо. Бяха гладки, без пукнатини в стъклото. Зад прозореца студеното кафяво море се простираше чак до хоризонта. На запад се събираха буреносни облаци и на някои места морето бе скрито от гъстата пелена на дъжда. Той отвори прозорчето и погледна назад.

Плененият хаурстафски кораб беше изчезнал.

Отвори рязко вратата и излезе на малката палуба около кормилната рубка. Леден вятър го блъсна в лицето. Кожата му настръхна от електрическия заряд на приближаващата се буря. Той обиколи палубата и огледа хоризонта във всички посоки. Ето там! В далечината на югоизток се мярна платно, носещо се перпендикулярно на вятъра. Това можеше да е само „Ирилиански вестоносец“.

И тъкмо да се прибере вътре, забеляза, че „Екселсиор“ гази малко по-дълбоко от обичайното. Мисълта, че корпусът може да е пробит, го заля като студен душ.

Изтича вътре и слезе до машинното. Трюмът бе пълен с морска вода почти до колене. Безброй мънички дупки блещукаха в корпуса. Грейнджър изруга. Знаеше каква може да е причината.

Закрачи през студената черна саламура и отвори вратата на машинното. Миришеше на китова мас. Вакуумните мушички бяха минали през тръбите, помпите за морска вода и дори през основния блок на двигателя и имаше утечка на гориво от множество места. И тук през корпуса се процеждаше сивкава светлина, а водата бълбукаше през пробойните в пода. Нямаше никакъв начин да поправи помпите с толкова много повреди. Нищо не можеше да спаси „Екселсиор“ от потъване.

На „Екселсиор“ имаше две спасителни лодки — дълги шестнайсет стъпки дървени скифове със седалки за двайсет души, четири ключа за гребла и високи перила, за които да се привързва навесът срещу буря. Скифовете можеха да поберат една трета от екипажа. И двата бяха повредени от вакуумните мушички и той избра сравнително по-запазения и почна да запълва отворите със смола. Докато приключи, морето вече заливаше носа на „Екселсиор“. Оставаха му броени минути да натовари лодката с провизии.

Взе намотка въже и разни подръчни средства за лошо време от един шкаф в каюткомпанията, после изтича на мостика за стария валсиндърски компас, секстанта, атласите и манерката си с вода. Корабът се бе накренил силно напред, което означаваше, че камбузът вече е под водата. Нямаше време да търси храна из каютите.

Вълните започнаха да прехвърлят бушприта. Корабът се люшна, после започна да се изправя с ужасяващо скърцане и носът му се плъзна под разпенената саламура. Морска вода заля главната палуба и повдигна кила на спасителната лодка тъкмо когато Грейнджър се прехвърли вътре. Той сряза въжето с ножа си и се оттласна с едно гребло. Втора вълна подхвана скифа веднага след първата и го отнесе надалече от потъващия кораб.

„Екселсиор“ изчезна под водата за по-малко от минута. Грейнджър наблюдаваше от известно разстояние как кърмата се издига право нагоре, преди да потъне в кафявите води. На два фатома дълбочина прозорчетата на императорския апартамент продължаваха да сияят с жълтеникава светлина, после бързо помръкнаха. Малко преди корабът да потъне комините на палубата се откъснаха от основите си и паднаха надолу. След секунди корабът изчезна под повърхността, оставяйки след себе си буйни водовъртежи, а след тях — само мазни петна.

Грейнджър се загърна в непромокаемото наметало. Вълните бяха високи десет стъпки и подмятаха малката лодка сякаш е направена от корк. Вятърът духаше с постоянна сила от югоизток, тласкайки пред себе си бурята и завесата на дъжда. До час щеше да се стъмни. Той отиде на кърмата и огледа съдържанието на сандъка с принадлежности. Намери покривало от китова кожа, бидон с прясна вода, перлен фенер и херметически затворена торба, в която имаше офицерски пистолет, барут и куршуми, компас, нож, резервни кремъци и сигнално огледалце. Нито едно от тези неща не изглеждаше някога да е било използвано. Храна нямаше.

Той прибра нещата в сандъка, нагласи две гребла в ключовете, седна с лице към кърмата и започна да гребе след „Вестоносец“.

Бурята бушува цяла нощ. Дъждът трополеше по лодката като сачми. Небето на запад се раздираше от светкавици. В тези мигове на прояснение бушуващото море около Грейнджър лъщеше като планина от антрацит, огромна и страховита. Мракът се завръщаше с грохот в дробовете му. Едри капки се стичаха по стъклата на предпазните му очила и се събираха на локви в краката му. На светлината на перления фенер той закрепи платнището за перилата като тента, за да предпази лодката от запълване.

Шест часа на греблата пробудиха в мускулите му нетърпими болки. Грейнджър изпълзя на носа и се опита да поспи, излегнат върху тънко платнище от китова кожа. Остана да лежи дълго, заслушан в шума на дъжда, скърцането на дъските и яростния тътнеж на бурята. Зачуди се дали Янти също го чува.

— Не можах да им попреча да направят това на майка ти — каза той. — Но няма да позволя да се случи и на теб. — Почувства се глупаво да разговаря сам със себе си насред океана. Дали Янти го чуваше? — Ще те намеря в Ел — продължи, — дори ако трябва да вървя по морското дъно дотам.

Вероятно беше заспал, защото макар да бе тъмно, ставите му отново се бяха схванали и дъждът бе спрял. Като че ли полъхваше по-мек ветрец. Той стана и се протегна, после вдигна жалузите на фенера. Мокрият навес бе увиснал над главата му — беше се събрала дъждовна вода. Той проби с ножа си дупка в платнището и опря устни да пие. Водата беше достатъчно чиста и след като утоли жаждата си, той напълни манерката.

След това повдигна платнището и се огледа.

Бурята бе отминала на север и небето бе чисто. Хиляди звезди искряха сред бледорозовите и синкави мъглявини. Морето сияеше като тъмно стъкло. Скифът се поклащаше леко върху невисоките вълни. Грейнджър бавно огледа хоризонта, но не забеляза и следа от платна. От устата му излизаше пара. Той бе единственото дишащо същество на много левги наоколо.

Ориентира се по звездите. Ел трябваше да е на почти сто левги северозападно. Тъкмо щеше да седне, когато зърна в небето Ортовата колесница — малка светла точка, блуждаеща привидно без посока, която сякаш се спря точно над него преди да се понесе право на север.

Сърцето му се сви от някакво неясно усещане. За един кратък миг му се стори, че долавя присъствието на неестествена сила. Беше почти като онзи момент, когато едва не бе паднал от импровизирания мост в Потопения квартал на Лосото. Сякаш самият космос се бе преместил по някакъв неуловим начин, макар че не можеше да определи какво точно се е случило.

Седна на пейката и хвана греблата.

Времето течеше, без нищо, с което да го измерва, освен плясъка на греблата и редките тътнежи на север. Но Грейнджър чуваше и друг звук, като далечен вой на корабна сирена. Остави греблата и се заслуша. След миг го чу отново — протяжен печален звук. Този път сякаш идваше от по-близо. Той се премести на кърмата и извади пистолета, барута и куршумите от сандъка. Зареди пистолета и го напъха в колана на бричовете си.

Звукът се понесе над морето, този път съвсем ясен.

Вдясно под водата се появи нещо фосфоресциращо. Беше кит, три пъти по-голям от лодката, с издължено тяло и приплесната глава. Грейнджър се прицели в него, но не стреля — какъв смисъл? Китът се плъзна под лодката на дълбочина около фатом и едно черно око го изгледа.

Внезапен плисък откъм кърмата го накара да завърти руля.

Втори кит бе изплувал наблизо. Докато лъскавият му гръб се извиваше сред вълните, от главата му бликна фонтан. След миг огромната му опашка удари водата и хвърли пръски чак в лодката.

Китовете останаха край него около час, докато небето на изток не започна да просветлява. След това изчезнаха в тъмната бездънна саламурена вода.

Призори се озова сред пасаж сребристи рибки, които святкаха като игли във виолетовата вода. Би могъл да направи мрежа от ризата си и да се опита да си хване няколко, но нямаше в какво да ги свари, а и не можеше да си позволи да използва оскъдните запаси от прясна вода. Така че остана да седи и да ги гледа — бяха като искрици живак.

Греба до обед, после спря и се опита да се ориентира по слънцето. Но люшкането бе твърде силно. Хвърли секстанта в сандъка, твърде изморен, за да упорства. Вятърът се бе обърнал на изток и бе отслабнал, почти не успяваше да го разхлади. Той нагласи посоката по-скоро по интуиция: предполагаше, че е дрейфувал встрани от курса през нощта. Нямаше как да разбере къде точно се намира. Ако нямаше силни течения, североизточната посока рано или късно щеше да го изведе до бреговете на Ирилия. От „Вестоносец“ нямаше и следа.

Вечерта на третия ден забеляза на триста метра напред ерокински самал. Огромната медуза бе обгърнала с пипалата си три акули и използваше разпорените им тела, за да улови вятъра. Грейнджър извърна лодката право на север, докато самалът не се изгуби от погледа му. Въпреки това тази нощ не спа добре, преследван от видението на огромни пипала, протягащи се от дълбините към лодката.

Следващата сутрин го завари насред гъста мъгла. Беше се отдалечил по̀ на север, отколкото искаше, и бе стигнал граничните води, където Морето на светлините се срещаше с Морето на кралете. Тук мътночервените течения на северното море се смесваха с кафеникавите води на южното и клокочеха около лодката като разбъркана боя. Срещата им пораждаше мъгла от изпарения, през които слънцето едва прозираше. Грейнджър си сложи очилата и предпазната маска и отново хвана греблата, като сега обърна носа право на запад. Не искаше да се среща с представителите на морската фауна по тези места.

И тогава му се стори, че долавя в мъглата необичаен шум — тихо жужене, почти на границата на човешкия слух. Свали очилата. В мъглата определено имаше нещо — нещо огромно и тъмно. Приличаше на силует на кораб. Грейнджър загреба право към него.

15. Жабата

Преди потопа Илирия, Ивънсроум и Пертика били части от една и съща земя на запад от Анеа. Сега бяха верига острови, като Ивънсроум бе на юг, а Пертика в студения мразовит север. Докато по-ниските земи постепенно потъваха, Ирилианският планински масив все още се съпротивляваше на покачващото се море. Над сто острова бяха разхвърляни из Морето на светлините и Изумрудено море, но най-величествен от тях — реши Янти — бе Ел.

Докато „Вестоносец“ доближаваше пристанището, тя можеше да разгледа останките от трите предишни пристанища на Порт Ел, сега намиращи се под прозрачната повърхност на зеленикавата саламурена вода. Всяко бе построено над предишното, нагоре по потопения склон. Единствено сегашният пристан използваше оригиналните основи. Беше достатъчно дълъг, за да побере двайсет бойни кораба, и в най-дълбоката си част бе поне петдесет фатома. За изненада и почуда на Янти по дъното сновяха безброй Удавници, истинска общност, обитаваща потопените улици под града.

— Лично мен — подхвърли Браяна — тази гледка ме кара да настръхвам. Но по-важното е, че дразни императора. — Стояха до капитан Хоулиш зад десния фалшборд, а около тях подтичваха моряци, подготвящи повредения кораб за акостиране. Строшеното кормило бе забавило плаването им. — А да дразня императора е едно от малките удоволствия в живота ми — добави тя.

— И ние имахме Удавници край брега на Ивънсроум — каза Янти. — Но император Хю нареди да ги изловят всичките с мрежи. Опита се да използва труповете им за наторяване на почвата, но само я отрови. След това заповяда да ги горят.

— Колко мило — отбеляза Браяна.

Хоулиш се ухили и каза на Янти:

— Веднъж императорът предложи на Гилдията да размени хиляда хектара анеански плодородни земи за един-единствен хектар в Ел. И Гилдията му отказа.

Янти гледаше острова с почуда. През новите ѝ очила пейзажът изглеждаше направо вълшебен. Сърцето ѝ се изпълваше с трепет от красотата на тези девствени земи. Ирилианските планини се издигаха високо в утринното небе: сковани в лед синкави стръмнини, из които се виеха многобройни потоци, преминаващи на места във водопади, високи до сто стъпки. По-ниските склонове бяха обрасли с тучни гори. Порт Ел бе разположен на стръмен склон над морското равнище, обърнат към скалистия залив между два обрасли с гъсти гори полуострова. Каменни къщи бяха накацали една над друга на стръмнините като малки жълти кубчета. Шест бойни фрегати бяха подредени една до друга на пристана, четири от тях облицовани с червени драконови люспи, другите две — със зелени. Змиевидните скулптури на носовете им блестяха на яркото слънце.

От брега им хвърлиха въжета и яки докери почнаха да притеглят „Вестоносец“ към пристана.

— Нима тук отглеждате и цветя? — възкликна Янти. Беше забелязала продавачи на цветя, сергиите им бяха отрупани във всички възможни цветове. — В Ивънсроум никога не сме имали. Дори когато се сдобихме с наша градина, отглеждахме само зеленчуци. Няма как — иначе слугите ще започнат да говорят.

Браяна се намръщи.

— Защо просто не ги набиете?

Янти се изчерви.

Вече спускаха мостчето и Янти последва хаурстафската магьосница и капитана на кея. Браяна Маркс изглеждаше особено красива с ефирната си бяла рокля и с рубинена огърлица — сякаш умората ѝ се бе изпарила в мига, когато стъпи на пристана.

— Предайте Маскелин и хората му на пристанищния констабъл — обърна се тя към Хоулиш. — Може да постъпи както иска с моряците, но искам да доведат Маскелин в двореца.

— А жена му и детето?

— Настанете ги в „Нуега“ — отвърна Браяна. — Ще бъдат гости на Гилдията.

Капитанът кимна.

— В някоя евтина стая — добави тя.

— Разбрано, госпожо.

Стръмното начало на главната улица на Порт Ел напомни на Янти за Порт Васар в Ивънсроум. Тук имаше същите пекарни, дюкяни за сувенири, рибарници и плетачници. Имаше и книжарници, магазини за перлени фенери, рисунки, керамика, лекарства и дори за унмерски предмети.

Хотел „Нуега“ бе на средата на склона и величествената му украсена с часовник фасада бе обърната към залива. Янти преброи шест хана, всички с маси и пейки отвън, пълни с весело разговарящи посетители. Няколко служителки на Гилдията с дълги роби седяха сред гостите. Докато минаваха покрай тях, Янти привлече любопитните им погледи.

— Чудят се защо си с унмерски очила — обясни Браяна.

Янти сведе глава.

Браяна въздъхна и каза:

— Настина трябва да ми дадеш да погледна през тях. Един Господ знае какви вреди може да нанесат на мозъка ти.

— Те нямат магично действие — отвърна Янти.

— Тогава защо ги носиш?

Тя повдигна рамене.

— С тях виждам по-добре.

Хаурстафската магьосница я изгледа странно, но не каза нищо повече.

Изкачиха хълма и се озоваха на покрит с окапали листа площад, където според Браяна селяните сутрин идвали да предлагат продукцията си. В северния край на площада имаше ниска каменна платформа, предлагаща гледка към вътрешността на острова. Между градските очертания и Ирилианските планини се простираха полегати хълмове, насечени от жълто-зеленикавите квадрати на ниви и белезникавите черги на потоци. Топлият ветрец, полъхващ откъм долината, носеше уханието на прясно окосени ливади.

Под едно дърво бяха спрели четири открити карети с ресори от драконови кости. Четирима мъже, очевидно кочияшите, хвърляха зарове на близките камъни. Щом зърнаха Браяна, един от тях заряза играта и изтича насреща.

— До двореца на Гилдията, госпожо? — Отвори вратичката, разгъна стълбичката и изчака двете жени да заемат местата си. След това се метна на капрата и хвана юздите.

Поеха надолу по склона. Тук къщите на Порт Ел бяха обърнати към земеделските земи на север и блестящите планински върхове. Улиците бяха по-прохладни и покрай тях се редяха дюкянчета.

След малко каретата мина по каменния мост на река Ирия, което, както обясни Браяна, било древна дума за вода. От двете страни на реката се виждаха просторни ниви, над храстите се стрелкаха птички. По ливадите пасяха овце и крави.

— Тези каква порода са? — попита Янти и посочи стадо черни крави.

Браяна отвърна презрително:

— Откъде да зная? Да не съм фермерка?

Янти престана да разпитва за това, което виждаше, но го попиваше с жадно любопитство: полята с тучни треви, разораната черна почва, която, изглежда, раждаше всичко, каквото си пожелаеш, овошките, редките горички от стари дъбове и брястове. На една ливада мъже и жени с широкополи шапки товареха в каруца златисто сено. На бреговете на Ирия клечаха рибари. Над неокосените ливади жужаха пчели. Тази земя бе стотици пъти по-богата от Ивънсроум. Янти жадуваше да скочи от каретата, да си свали обувките и да натопи крака в потоците, но едва ли тук бе прието да се постъпва така.

Спряха край един хан, за да напоят конете, и Янти се поразходи из поляната зад конюшнята, а когато се върна, видя, че Браяна е купила кошница с хляб, сирене, ябълки и бутилка вино с цвят на мед. Седнаха да хапнат и Янти попита:

— Имате ли и други момичета от Ивънсроум?

— Имахме едно момиче от залив Бяла скала — отвърна Браяна. — Изплашено малко селянче. Това беше през трийсет и девета.

— Сигурно вече е медиум в Гилдията?

— Не можа да завърши обучението.

— Защо?

Браяна поклати глава.

— Не помня.

— И къде е сега?

Браяна прибра в кошницата остатъците от обяда.

— Защо ми задаваш толкова много безсмислени въпроси? Хайде, трябва да потегляме и да стигнем преди да се е стъмнило. Из хълмовете има вълци.

— И ние имаме вълци в…

— В Ивънсроум, зная. Янти, трябва да престанеш да приказваш за онзи невзрачен малък остров.

Янти увеси нос.

— Съжалявам.

Браяна сложи ръка на рамото ѝ.

— Не си виновна, миличка. Но както казват хаурстафите: време е калта да бъде остъргана от подметките. — Тя се усмихна. — Достатъчно е да погледна четири-пет поколения назад, за да видя, че моите предци са дошли от същите затънтени места.

— И те ли са били фермери?

— Бирници.

Късно следобед пътят започна да се вие в подножието на Ирилианските планини. Пресякоха гори с хилядолетни дъбове, чиито огромни корони оформяха висок колкото катедрала навес над пътя, а гигантските им корени бяха обрасли с гъст мъх. Пътят бе застлан с речни камъни, тук-там из гората се мяркаха изоставени къщурки. В клоните пееха птички и жужаха насекоми и Янти дори си помисли, че мярна някакво животно. Може би елен? Забеляза, че кочияшът е сложил пистолет в скута си, но конете изглеждаха съвсем спокойни и тя реши да не повдига въпроса.

Стигнаха първия крайпътен пост. Двама войници със сини униформи охраняваха бариера на пътя. Част от гората бе изсечена и зад бариерата имаше бетонен бункер, ограден с бодлива тел. Пред бункера гореше огън и там бяха наклякали още шестима войници. Всички с карабини. Един от двамата часови при бариерата вдигна ръка да спре каретата, но когато видя Браяна, им махна да продължат.

— Всичко наред ли е, капитане? — попита тя.

— Никакъв шум освен птичите песни, госпожо — отвърна войникът.

По-нататък военното присъствие зачести. На някои места обширни участъци от гората бяха изгорени, за да освободят място за големи лагери, където стотици войници се обучаваха на стрелбища или маршируваха край бетонни постройки. Всичко това бе солидно опасано с бодлива тел. Дулата на тежкокалибрени оръдия стърчаха към небето. Все по-често се чуваше пукот на карабини.

Янти подскочи неволно, когато откриха стрелба съвсем наблизо.

— Обучават ли се? — попита тя.

— Вестта за пристигането ни е изпреварила — обясни Браяна. — Към повечето от тези отряди са прикрепени и телепати.

— Това войници на Гилдията ли са?

— Най-добрата армия в империята.

— Мислех, че самаролите на императора са най-добрите воини.

— Веднъж видях невъоръжен човек да се справя с един от тях — изсумтя презрително Браяна. — Каква е ползата от такива?

Късно следобед минаха през последния контролен пункт — висока каменна порта с желязна решетка — и стигнаха до двореца на Гилдията на Ел.

Към небето се издигаха тъмни кули, чиито прозорци сияеха с отразената светлина на слънцето. Бяло-златисти знамена се вееха от пилоните в просторния двор, покрай алеята имаше лехи с разноцветни цветя. Във всички посоки се отклоняваха пътища и алеи и изчезваха в близките гори. До една красива беседка при един поток в ниското осем момичета слушаха възрастна жена. Други хаурстафи се разхождаха сред дърветата, наслаждавайки се на вечерта, която сякаш бе пропита със самата аура на лятото.

Четири карети бяха подредени при алеята с пилоните пред главната порта на двореца, кочияшите им си почиваха в тревата наблизо. Каретата на Янти спря до тях, кочияшът изтича да разгъне стълбичката и те слязоха.

— Е, какво мислиш? — попита Браяна.

Янти се усмихна, благодарна, че очилата скриват сълзите ѝ.

Преддверието на двореца бе прохладно и тихо. От него тръгваха високи коридори и мраморни стълбища. Браяна поведе Янти по един коридор и побутна висока двойна врата.

Влязоха в огромна библиотека, със стотици писалища, на които четяха момичета. Миришеше на хартия и стара кожена подвързия. Към Янти се извърнаха множество лица. Из стаята се понесе шепот. Някой се изкиска.

— Сестра Ула — каза Браяна.

Приближи се възрастна жена с куп книги в ръце. Беше дребничка като дете и носеше косата си стегната на топка. Лицето ѝ бе като стар пергамент, неспокойните ѝ малки очи се стрелкаха като на уплашено животно. Тя изгледа враждебно Янти и отвори уста да заговори.

Браяна вдигна ръка.

— Това е Янти. Искам да я подложите на обичайната проверка, а после да я разпределите в този клас.

Сестра Ула мълчеше.

— Давам си сметка — каза Браяна. — Но…

Възрастната жена продължаваше да мълчи.

— Сигурно е само пристрастяване — каза Браяна. — Нали ги знаете тези…

Сестра Ула продължаваше да я гледа втренчено.

— Очевидно това зависи от проучванията ви. — Браяна вдигна раздразнено ръце. — Искам да ми докладвате веднага щом приключите. — Погледна Янти, после отново насочи вниманието си към възрастната жена. Последва продължително мълчание.

По някое време сестра Ула се обърна към Янти, намръщи се и каза:

— Неграмотно селянче. Нямаш ли никаква представа какво казах току-що за теб?

— Съжалявам, госпожо — отвърна Янти.

Откъм момичетата в залата долетя смях.

— Ще се обръщаш към мен със сестра Ула — натърти възрастната жена.

Янти преглътна.

— Не одобрявам тези очила — продължи сестра Ула — въпреки обясненията на сестра Маркс в твоя полза. Но съм готова да ти ги оставя, ако покажеш поне искрица надежда. — Тя остави книгите на писалището, сграбчи Янти за брадичката, приближи лице към нейното и се втренчи в очите ѝ, сякаш търсеше там нещо. След малко въздъхна. — Умът ти е като камък. Не мисля, че пребиваването ти тук ще е от някаква полза. Така е с повечето момичета като теб. Но ако… — Тя спря и извърна поглед към няколко момичета наблизо. — Тишина. Реджина, Констанс.

В помещението се възцари тишина.

— Това е библиотека — продължи сестра Ула. — Не е място за подобни мисли. Какво толкова имахте да си казвате? Констанс?

По-близкото от двете момичета повдигна инатливо брадичка. Беше мъничко русоляво джудже, но въпреки това се държеше толкова нахакано, колкото Янти не бе виждала дори сред лосотанците. Синкавите ѝ очи блещукаха негодуващо. Другото момиче също бе русо, но с хубавичко лице.

— Просто изказвах мнение — заяви Констанс.

— Мненията ти не заслужават да бъдат изказвани — сряза я сестра Ула. — Съветвам и двете да идете да се почистите.

Момичетата изведнъж придобиха изплашен вид. А после се случи нещо странно. Дребничката девойка — Констанс — си стисна носа. Между пръстите ѝ рукна кръв и опръска писалището. По-едрото момиче също стисна носа си с пръсти. И на него му течеше кръв.

— Вървете — нареди сестра Ула и посочи вратата с пръст. — Бягайте право в лазарета преди да съм ви обезплодила и двете, за да отърва света от семето ви.

Двете момичета сграбчиха книгите си и избягаха навън.

Браяна се усмихна на Янти и обясни:

— Има различни по сила медиуми. В горния край на редицата са сензитивните като мен, специализирани в общуване на разстояние. Сестра Ула представлява другия край на редицата. Тя ще те изпита и ако се окажеш подходяща, ще те обучи на всички прийоми на медиумната война.

Сестра Ула заведе Янти в склада, където тя получи роба, кърпи, чаршафи и завивки, преди да ѝ покажат спалните на долния етаж в задната част на двореца. Тук прозорците гледаха към сенчеста гора. В дъното на стаята, между два реда нормални кревати, беше разпънато малко сгъваемо легло.

— Ти ми създаде значителни неудобства — каза възрастната жена. — Срокът е към средата си и отказвам да преминавам с теб изучения материал. — Гледаше как Янти си оправя леглото. — Не че това има някакво значение. Не очаквам да преминеш дори най-простичкото изпитание.

— Какви са тези изпитания? — попита Янти.

— Ако беше истински медиум, нямаше да се налага да ти казвам. А сега престани да се мотаеш с чаршафа и иди да се измиеш и да се преоблечеш. Робата и бельото се прибират в този скрин. Вечерята е в девет. — Тя излезе от стаята и затръшна вратата.

Друга врата в задната стена водеше към просторна баня с дървен подиум и ведра с вода. Янти се изми, после облече хаурстафската роба. Грубият плат дразнеше неприятно кожата ѝ. Тя се върна в спалнята и прибра старите си дрехи в скрина. Навън сенките се сгъстяваха, стъмваше се. Тя потърси перлен фенер, но не откри. Дали вече бе станало девет? Тук нямаше часовник и тя седна на леглото и зачака.

Никой не идваше да я вземе.

След известно време прати съзнанието си да се рее в пространството. Възприятията на хората в двореца блещукаха като стотици лампи, окачени в мрака. Като надзърташе през очите им, Янти си изгради картината на една наистина огромна постройка, която се простираше почти толкова надолу в земята, колкото и към небето. Около нея имаше хиляди хора — от най-високите кули до най-дълбоките подземни галерии. Едни се изтягаха на леглата в топлите си уютни стаи или четяха книги, други бяха излезли на високите тераси. Готвачи работеха неуморно в запарените кухни. Слуги бършеха прах. Янти се остави да лети сред хаурстафите като призрак, промъквайки се от време на време в някое неподозиращо нищо съзнание, за да огледа една или друга стая. Видя камини от черен мрамор и купища яркочервени възглавници, сребърна посуда, инкрустирани със скъпоценни камъни гардероби и дълги коридори, украсени с многобройни картини — никога не бе виждала на едно място толкова много съкровища. Улавяше из въздуха откъслечни разговори:

— … нито един златник за това. Как според теб се чувства Йон?

— Не мога дори да си представя.

Чуваше смях, музика и звънтене на стъкло и прибори. И ето че се озова в просторна зала, окъпана в светлина и кънтяща от гласове; стотици момичета седяха на дълги маси под трепкащите светлини на свещниците и се наслаждаваха на различни димящи и ухаещи примамливо блюда. На отделна маса в предната част на залата се бяха настанили по-възрастни медиуми, които също разговаряха и пиеха вино от кристални чаши, докато прислугата вече прибираше чиниите. Сред тях Янти позна сестра Маркс и сестра Ула и осъзна, че е трябвало да иде там, в залата.

Върна съзнанието си в тъмната спалня. Беше закъсняла, беше гладна и… какво щяха да кажат другите? Скочи и хукна към вратата.

Когато влезе, в залата се възцари тишина. Стотици момичета извърнаха лица към нея. Усмивките им бяха различни — и доброжелателни, и жестоки. Докато Янти крачеше между масите, те си зашепнаха полугласно. Тя не видя празно място, така че продължи към масата в другия край.

Дванайсет жени с дълги бели роби я гледаха отвисоко; сестри Маркс и Ула седяха в центъра. Янти не можа да открие съчувствие в погледите им. Очите на сестра Ула святкаха гневно, усмивката на Браяна Маркс издаваше по-скоро забавление.

— Значи най-сетне реши да се появиш? — попита сестра Ула.

Из залата се понесе кикот.

Лицето на Янти пламна.

— Съжалявам — рече тя.

— Няма как да е чула призива — отбеляза Браяна.

— Без съмнение — съгласи се сестра Ула. — Затова ѝ казах да дойде в девет.

Янти сведе глава.

Последва продължителна тишина и Янти предположи, че дванайсетте медиума разговарят помежду си. Всъщност може би разговаряха всички в залата — освен нея.

Най-сетне сестра Ула посочи една от масите в дъното на залата и каза:

— Заеми последното място там. Можеш да си сложиш от това, което момичетата са оставили. Не се бави. Другите те чакат, за да си легнат.

Янти тръгна към ъгъла, където имаше свободно място между едно пълничко момиче и друго с кестенява коса, и седна.

— И свали тези грозни очила — добави сестра Ула. — Не позволявам да ги носиш на масата.

Янти се поколеба.

— Или ще ги махнеш, или отиваш да си легнеш без вечеря.

Няколко мига Янти не помръдна. После се изправи и избяга от залата, изплашена, че ще видят сълзите ѝ.

Когато момичетата дойдоха в спалнята, Янти не подаде глава изпод одеялото, нито позволи на съзнанието си да се зарее наоколо. Чу шепот, последван от тишина. После някой каза:

— Съмнявам се, че тя може да чете мисли.

— Трябва ли заради нея да говорим на глас?

— Защо да си правим труда? Толкова е изморително.

— Видяхте ли роклята ѝ, когато пристигна?

— Не, бях очарована от очилата ѝ.

Всички се разсмяха.

Янти стисна очи и се опита да се съсредоточи върху дишането си. След известно време чу скърцане на легла и после в помещението се възцари мъртвешка тишина. Но тази тишина бе някак особена. Тя не знаеше какви мисли разменят момичетата, ала предполагаше най-лошото. Липсата на звук бе по-страшна от всичко.

Минаха сякаш часове, а Янти не можеше да заспи. По някое време чу подът до леглото ѝ да поскърцва. Някой я побутна по рамото и един глас прошепна:

— Будна ли си?

Янти дръпна одеялото.

В мрака успя да различи клекнало до нея момиче. Стори ѝ се, че е кестенявото момиче, до което бе седнала в залата. Момичето се наведе към нея и прошепна:

— Не им позволявай да се държат така с теб. Отначало го правят с всички. А сестра Ула е истинско чудовище. — Тя пъхна нещо в ръката на Янти. Беше пилешко бутче, увито в салфетка. Янти го захапа лакомо.

— От Ивънсроум ли си?

Янти кимна.

— Аз съм от Харпул, на трийсет мили от Лосото. И моето семейство са фермери.

— Ние не сме фермери — отвърна Янти. — Искам да кажа… какво значение има?

— Реджина и Констанс са най-лошите — продължи момичето. — Мислят се за лосотански благороднички. Все разправят как семействата им имали вземане-даване с император Хю и че като завършат обучението си, ще ги пратят в двора. Но не става така. Не можеш да избереш назначението си.

— Как се казваш?

— Ария. Време е да си вървя.

— Благодаря ти — прошепна Янти.

Ария се обърна, но Янти я улови за ръката и прошепна:

— Те говорят ли сега?

— Вече спят.

Янти сведе глава.

— Не бях сигурна.

— Тишината тук е винаги неприятна — съгласи се Ария. — Но ще дойде време, когато ще започне да ти липсва.

Янти се събуди преди съмване и изтича в банята да се измие преди другите момичета. Върна се в леглото и не се наложи да чака дълго. Веднага щом първите лъчи озариха гората вратата на спалнята се отвори и влезе сестра Ула.

— Ставайте — нареди тя. — Вдигайте се, мързеливи глупачки. Днес ни чака много работа.

Момичетата станаха, като мърмореха сънено. Янти потърси Ария, но едрото кестеняво момиче избягваше погледа ѝ. Констанс и Реджина, двете момичета, които вчера сестра Ула бе изгонила от библиотеката, не бяха толкова стеснителни. Констанс изгледа пронизващо Янти, после отметна назад русата си коса с презрителен жест, обърна се и се усмихна многозначително на приятелката си, Реджина едва сдържа кикота си.

— Ти! — викна сестра Ула и посочи Янти. — Изми ли се? Ела с мен.

Изпитната стая бе близо до спалното. Вътре имаше само маса и два стола. Високите прозорци гледаха към пуст двор, обрамчен от колонади и с желязна врата, водеща към гората. Сестра Ула нареди на Янти да седне и излезе.

Янти чакаше.

Дворът отвън постепенно се озаряваше от светлина. Янти гледаше как сенките се отдръпват към източната колонада. По стената подскачаха птички. Сутринта преваляше, а все още не се виждаше никой. Тя се зачуди дали това не е част от изпита. Ако станеше и отидеше до прозореца, дали щеше да се провали? Може би от нея се очакваше да вземе някакво решение, или да си тръгне? Дали я наблюдаваха? Тя стана, отиде до вратата, но не чу нищо. Върна се и седна.

Сутринта отмина. Дойде и обяд. Рано следобед сестра Ула се върна. Носеше стъкленица, която почти тръшна на масата, после седна. В стъкленицата имаше жаба.

После загледа Янти. Гледа я дълго. Сбръчканото ѝ лице беше непроницаемо, очите — малки и студени. Накрая рече:

— Трябва да знаеш къде си и с кого. Нашата организация не дава нищо наготово. Ако искаш да си част от нея, трябва да го приемеш.

Янти не откъсваше очи от жабата.

— Някои членове на Гилдията си мислят, че могат да нарушават правилата — продължи старата жена. — Очакват от мен да правя отстъпки на ученичките. Но аз не съм съгласна. Гилдията не е корона, която да се носи, нито меч, за да го размахваш. Тя е идеология. Разбираш ли?

Янти помисли, че трябва да кимне, и кимна.

Старицата присви очи. После чукна по стъкленицата и каза:

— Искам да убиеш тази жаба.

Янти втренчи очи в нея.

— Медиумното общуване изисква най-неуловимото от всички докосвания — каза сестрата. — Способността да долавяш мисли, без по какъвто и да било начин да смущаваш процесите в главата на този, който ги излъчва. Медиумната война, от друга страна, цели тъкмо да предизвика стрес. Човек трябва да втълпи мислите си в главата на другия с ясното намерение да създаде объркване. Един компетентен специалист може да промени настроението на всеки медиум — да породи депресия или гняв. Но истински умелият воин… — тя изви устни в подобие на усмивка, — умелият воин може да предизвика физическо увреждане.

Янти отново погледна жабата.

— Ами контролът? Да накараме някой да направи това, което искаме?

Сестра Ула издаде неодобрителен звук.

— Не можеш да гравираш стъкло с чук, нали? — Махна към жабата. — Техниките за медиумна атака са по-ефикасни от обученията по комуникация, защото не се налага да преодоляваш сложните защити на противниковия ум. Дори не е необходимо жертвата да е чувствителна. Даже лишено от разум дребно същество като това тук е напълно уязвимо.

— Но аз не искам да я убивам.

Сестра Ула се изправи.

— Искрено се съмнявам, че би могла. А сега, не забравяй, че ме чакат ученици. Ще се върна преди вечеря, за да се уверя в твоя провал. — И тръгна към вратата.

— И от мен се очаква да я убия с волята си? — извика Янти след нея.

— Прави каквото искаш — отвърна сестра Ула.

— Но как? Аз не…

Вратата се затръшна.

Янти извърна очи към жабата. Тя премигна. Янти изпрати съзнанието си в ума ѝ и надзърна през нейните очи. Бедно същество. Янти въздъхна, изправи се и отиде при прозореца. На стената бе кацнал кафяв гълъб. Той клъвна нещо в краката си, после разпери криле и отлетя към гората. Янти отвори прозореца и вдиша с пълни гърди прохладния въздух. Чуваше и други гълъби да гукат над нея, както и неспирния ромон на потока в гората зад стената.

Извърна очи към жабата. После изтича обратно, наведе се над стъкленицата и доближи очи до животинчето, опитвайки се да му внуши, че трябва да умре.

Времето течеше. Каквито и странни пожелания да бълваше умът на Янти към жабата, тя продължаваше да клечи в стъкленицата, загледана тъпо в прозрачната стена. Гърлото ѝ се мърдаше, сякаш в него имаше топче, тя премигваше с очички и веднъж дори леко се завъртя.

Късно следобед Янти усети, че започва да я боли глава. Въздъхна, изправи се, протегна се и отиде до прозореца.

Ария беше на двора и я гледаше.

Янти отвори прозореца.

— Какво правиш тук?

Ария погледна към вратата на двора — беше я подпряла с плетена кошница.

— Трябваше да берем гъби в гората, но повечето момичета се прибраха в спалното. Никой няма да провери тук. — Надигна се на пръсти и погледна над рамото на Янти. — Това жаба ли е?

— Да. Искат да я убия.

Ария се намръщи.

— Защо пък жаба? Обикновено е мишка. Не че някой е успявал да я убие от първия път. Сестра Ула разправя, че било лесно, но не е. Животинските умове са по-трудни за убиване от унмерските.

— Убивала ли си унмер?

Ария поклати глава.

— В тъмниците е пълно с унмери, но можем само да ги измъчваме. Инак скоро ще останем и без тях. Ако ги избием всичките, ще трябва да доведем още от гетата, а това означава по-малки приходи от империята. — Изведнъж сниши глас. — Констанс уби един случайно и сестра Ула бе толкова ядосана, че едва не я изгони.

Янти си припомни разходката, която бе предприело съзнанието ѝ предната вечер. Дворецът се простираше толкова надолу, колкото и към небето. Нима всички хора, които бе видяла там, бяха унмери?

— Искаш ли да се разходим в гората? — попита Ария.

— Какво? — сепна се Янти.

— Сестра Ула няма да се върне скоро.

— Ами изпитът?

— И без това не очаква да го издържиш. — Тя протегна ръка. — Ела, денят е чудесен. Ще ти покажа езерото.

Янти се покатери на перваза и пое подадената ѝ ръка.

Ария взе кошницата и излязоха от двора. Прохладна зеленикава светлина се процеждаше през покривалото от горски листа и озаряваше влажната земя и белите и розови цветчета. Пърхаха жълти пеперуди. Миришеше на топъл летен прашец. Сред древните дъбове се виеха многобройни пътечки и Ария поведе Янти по една нагоре по стръмен склон, завършващ с гранитна канара. Когато се приближиха, Янти долови шум от бълбукащ поток. В канарата бяха изрязани стъпала и те се спуснаха надолу към издълбано в скалата езерце. Слънчевите лъчи озаряваха дъното на басейна, толкова гладко, сякаш самите богове са го изваяли, за да му се наслаждават посетителите. В сенчестата част от другата страна на езерцето имаше малък водопад.

Янти клекна до езерцето. Водата беше съвсем прозрачна. Тя се поколеба, после натопи ръка в нея.

Ария седна на един камък зад нея.

— Някои от момичетата идват тук да поплуват. Ти можеш ли да плуваш?

Янти поклати глава.

— И аз не мога. — Ария бръкна в кошницата, извади шепа ягоди и почна да ги яде.

— Нали трябвало да берете гъби?

— Ягодите са по-вкусни — отвърна Ария. — Искаш ли?

Стомахът на Янти изкурка. Единствената храна, която бе яла от пристигането си в двореца, бе пилешкото бутче, което ѝ бе дала Ария предната вечер. Тя седна до нея и скоро и двете похапваха сладко.

— Реджина, виж — обади се глас зад тях. — Прасе и селянче.

Янти се обърна и видя на стъпалата над тях две момичета. Дребничката руса Констанс беше изпъчила гърди, повдигнала надменно брадичка, а кестенявата ѝ другарка гледаше някак плахо. И двете носеха кошници като тази на Ария.

Констанс слезе по стъпалата, спря пред Янти и я загледа, както човек би гледал гадно насекомо.

— Сигурно унмерските очила са доста модерни в Ивънсроум — каза на Реджина. — Тези селяци са пълни с чудати идеи.

Реджина се изкиска.

Констанс протегна ръка към Янти.

— Дай да ги видя.

Янти извърна глава.

Констанс изсумтя недоволно, после посегна да вземе очилата. Янти се дръпна и се опита да я отблъсне. Констанс стисна кичур от косата ѝ. Янти замахна и я удари.

Констанс подскочи и за миг замря неподвижно — на хубавичкото ѝ лице бе изписан шок. Тя докосна носа си, после си погледна ръката. По пръстите ѝ имаше кръв.

— Счупи ми носа! Ти ми счупи носа!

Янти бе вдигнала ръце да нагласи очилата. Не видя, че момичето се нахвърля върху нея, докато не беше твърде късно. С гневен вик Констанс бутна Янти в езерцето.

Водата беше ледена. Дъхът на Янти спря. Тя запляска с ръце, издигна се на повърхността и пое изплашено въздух. И в същия миг усети, че отново потъва. Отвори уста да извика за помощ, но се нагълта с вода и се задави.

Констанс я наблюдаваше усмихнато от брега.

Янти отново потъна. Носът ѝ се напълни с вода. Тя риташе и размахваше ръце като обезумяла, мъчеше се отчаяно да се добере до въздуха, ала напоената с вода хаурстафска роба я влечеше надолу. За един кратък миг успя да подаде лице над водата и да си поеме въздух, но веднага отново потъна. Усети, че нещо я удря по главата, и го сграбчи. Нещото я дръпна нагоре.

Ария бе протегнала към нея дълъг клон. Янти се вкопчи отчаяно в него и стигна скалния бряг, задъхана и разтреперана.

Констанс се смееше.

Янти се помъчи да изпълзи от езерцето.

Констанс приклекна пред нея и заяви:

— Не можеш да излезеш тук. Това е наш район. Заобиколи до другия край на езерцето.

— Остави ме на мира — измърмори изтощено Янти и се вкопчи в камъните, но русото момиче я бутна назад.

— Време е да си научиш мястото — изръмжа Констанс и я натика обратно в студената вода. Носът ѝ бе станал морав. — В Гилдията няма място за селянки като теб. Не ставаш дори да чистиш нужниците. — Обърна се и изгледа навъсено Ария. — Дай ми пръчката!

Ария се поколеба.

Констанс буташе Янти, която се опитваше да излезе на брега. След миг спря, дръпна пръчката от ръцете на Ария и замахна с всичка сила.

Улучи Янти по бузата. Цялата мокра, Янти изтича нагоре по стъпалата, където стоеше Реджина.

— Спри я — кресна Констанс.

Реджина ѝ препречи пътя и Янти се опита да я изблъска.

— Дръж я!

Реджина я улови за робата.

Янти се подхлъзна на мокрите камъни. Изведнъж езерцето се завъртя пред очите ѝ. Тя падна назад и си удари главата в нещо твърдо. За миг пред очите ѝ се спусна мрак, после тя чу някой да диша тежко близо до нея и един глас каза задъхано:

— Оставете я най-сетне!

— Във водата!

Нечии ръце я сграбиха за робата. Някой я притискаше. Реджина се бе навела над нея, с разчорлени коси и почервеняло лице. На лицето на Констанс играеше зловеща усмивка. Двете я повлякоха към водата. Ужас скова сърцето на Янти. Тя се замята и изкрещя:

— Не!

И тогава се случи нещо странно. Янти надзърна през очите на Констанс и в този кратък миг на страх и отчаяние успя да погледне в ума ѝ. Сякаш светът внезапно се бе преобърнал. Вместо да гледа навън през очите на момичето, тя откри, че е обгърната от водовъртежа на чувствата ѝ. Омраза, гняв, завист. Съзнанието на Янти удари инстинктивно…

Викът сякаш увисна в тишината над езерцето. Изведнъж Янти чу туптежа на собственото си сърце, трескавия ритъм на дишането си. Надигна се разтреперана.

Констанс лежеше на няколко крачки от нея, неподвижна. От ъгълчето на лявото ѝ око се стичаше струйка кръв. Реджина лежеше свита на кълбо до нея, стиснала лицето си с ръце, и хлипаше като малко дете. Ария местеше изцъклени от уплаха очи между двете момичета.

— Какво направи? — попита тя.

Янти се изправи и побягна.

— Не вие ще ме викате, мистър Маскелин.

Маскелин вдигна глава и погледна Браяна Маркс, която бе застанала на прага на неговата стая.

— Да съм ви викал? — рече той, преструвайки се на смутен. — Честно, и да е така, не помня защо.

Тя поклати глава, но не успя да прикрие усмивката си.

— Удобно ли ви е тук?

Апартаментът на Маскелин заемаше два етажа в една от кулите на двореца и осигуряваше прекрасни гледки към планините и долината, особено от широката тераса. Върху меките килими бяха подредени елегантни мебели от драконова кост. От загърнатите в коприна тавани висяха кристални свещници. Имаше седем дивана, дванайсет кресла и не по-малко от двайсет и две огледала, отразяващи светлината във всички посоки. Леглото бе достатъчно просторно да побере десет души.

— Удобничко е — каза той. — Макар че нощем ми е малко студено в леглото.

— Жена ви ще остане в Порт Ел, докато се разреши случаят с нея — заяви Браяна. — А това няма да стане преди да определим полезна ли е с нещо за Гилдията Янти.

— Смятате да ме държите тук, докато решите дали Янти притежава дарба? — изсумтя Маскелин. — Какво значение може да има това? Получихте я невредима. Това наказание ли е, или просто чакате да видите дали ще получите някакво законно оправдание?

— Има и по-лоши места, на които да бъде човек — подметна Браяна и отиде до стъклените врати на терасата. — Това е една от любимите ми гледки. Оттук се вижда проходът Кулче, Миан Мор и Сгънати криле. Не ви ли се струва, че онези четири планини отсреща приличат на драконов гръбнак?

— Да ви призная, гледката малко се разваля от изгорената гора, телената ограда и бетонните бункери около двореца — отвърна Маскелин. — Знаете ли, че всяка сутрин ме буди крясъкът на гарван в един от лагерите? После неизменно следва изстрел и тишина. Не мога да разбера дали е някоя дресирана птица, или разполагат с богат избор.

Браяна затвори за миг очи, после каза:

— Имат предостатъчно.

— Да не би току-що да ги попитахте?

— Всичките три хиляди — отвърна Браяна. — Голямата полза от телепатията е, че можеш да получиш информация винаги когато пожелаеш. Един медиум никога не позволява да го изненадат. — Побутна стъклената врата и излезе на терасата. И замря неподвижно. — Откъде събрахте всичко това?

Маскелин излезе при нея. Малка колекция от унмерски предмети бе разпръсната на плочника, из цветята и върху каменната маса.

— След толкова месеци в морето — каза той — съм привикнал да работя навън.

— Да работите? Откъде се взеха тези иманярски находки?

— От склада на двореца. — Той махна небрежно с ръка. — Повечето са безполезни дрънкулки, но има някои нещица, които могат да ми помогнат доста в изследванията.

Браяна го погледна въпросително.

— Унмерите са можели да влияят на времето и пространството — обясни Маскелин. — Да прехвърлят енергия на огромни разстояния. Опитвах се да разбера как са го постигнали.

— Трябваше да стоите затворен в апартамента.

Маскелин поклати раздразнено глава.

— Да, да, знам. Та исках да докажа следното: това, което възприемаме като магия, е само способ да се борави с ентропията. Унмерите са прехвърляли енергия и материя от едно място на друго, най-вероятно от една вселена в друга, с помощта на някакви особени пространствени канали. Силата на унмерите се корени в умението им да извличат полза от това, което реших да нарека космически останки.

— Как се промъкнахте покрай пазачите?

Маскелин въздъхна.

— Вие не ме слушате. Съществуването ни във вселената не е нищо повече от последната конфигурация на енергия и материя, оформена в безспирния цикъл на космическото разширяване. Като вълнички, вдигнати около капеща вода — всеки път, когато външният кръг изчезва, бива заменен от нов вътрешен. Това е моята…

— Подкупихте ли ги, за да донесете всички тези неща тук?

— Ако теорията ми е вярна, тогава… — Той спря и я изгледа, свъсил вежди. — Разбира се, че се наложи да ги подкупя. Когато си имаш работа с Хаурстаф, е направо неморално да не подкупваш. — Подсмихна се. — Та ако теорията ми е вярна, това означава, че определени аспекти на унмерската магия са не само пагубни за нашата вселена, но и напълно невъзможни без помощ, идеща извън пределите на вселената.

Тя го гледаше втренчено.

— Представете си вана, пълна с вода — продължи Маскелин и разпери ръце.

Тя продължаваше да го гледа.

— А сега си представете, че в двата края на ваната има канали. Когато махнем тапите и на двата канала, водата започва да се оттича през тях едновременно. Ако дупките са големи купове от материя, а водата е пространството между тези купове, тогава изтичането на водата ще представлява силата на гравитацията. — Той погледна към терасата, търсейки нещо, на което да чертае, но не откри. — В моя пример водата във ваната ще се оттече, премахвайки пространството между двата отвора — премахвайки космоса. Но какво е пространството? Осезаемо ли е, като материята? Или е само море, в което съществува възможността за материално взаимодействие? Какво ще стане ако, докато водата изтича, количеството ѝ във ваната не намалява? Ако участъкът от пространство между двата отвора се разтегли? Ако отворите не се променят, тогава разстоянието между тях трябва да нараства. — Той кимна. — Така се разширява вселената.

— Започвам да съжалявам, че въобще дойдох тук — въздъхна Браяна.

Маскелин седна в едно от креслата на терасата.

— Питали ли сте се някога как унмерите са се научили да премахват материя, да превръщат плът и камък във вакуум? Тази дарба не изисква помощни устройства, нито магични пръстени или амулети. — Той поклати глава. — Тя е наследствена, и следователно не прилича на нищо друго, което познаваме на този свят.

— Нищо повече от дарба — тросна се Браяна. — Като телепатията.

Маскелин разпери ръце.

— Въобще не е като телепатията. Телепатията нито прибавя, нито отнема нещо от вселената. Ето, вижте. — Той се върна при масата и вдигна един частично разглобен перлен фенер. — Тази лампа например може да свети хиляда години. Имате ли представа колко енергия ѝ е нужна? Достатъчно, за да разпердушини на парчета тежък боен кораб — и би трябвало да се взема отнякъде. — Той се наведе, взе една торба, оставена при крака на масата, и я отвори. Отвътре изплуваха три малки каменни топки и се издигнаха плавно нагоре. Маскелин ги улови и ги прибра в торбата преди да са се отдалечили. — Въздушни камъни — обясни той, — баласт за колесници, или както там са ги наричали. Тези сили на отблъскване би трябвало да се вземат отнякъде. — Той вдигна една запушена с капачка ичусаи. — Това ви е познато, нали? — И побърза да остави бутилката, зърнал уплахата в очите на Браяна. — Ичусаите прехвърлят отровни вещества в нашия свят, материя, която се взема отнякъде. Разбирате ли? Повечето неща, създадени от унмерите, всмукват материя или енергия от друго място и я оставят в нашия свят.

— Вакуумните мушици… — почна Браяна.

— Вакуумните мушици не са създадени от човешка ръка — почти извика Маскелин. — Те са живи твари, притежаващи същите наследствени способности като унмерите. И това е ключът към загадката. Откъде са се появили? Какво става с материята, която отнемат от вселената? Къде отива? Равновесието трябва да се запазва по някакъв начин. Трябва да има размяна.

Браяна се намръщи.

Маскелин шареше с поглед по предметите на масата.

— Вселената се разширява във всички посоки — зашепна той. — Елементарните частици на материята изстиват и престават да трептят. Но между две еднакви частици не може да съществува пространство. С намаляване на различията все повече частици се озовават на едно и също място във вселената, независимо от това колко са отдалечени едни от други. Огромни райони от космоса се събират на едно място, една-единствена точка, която съществува почти навсякъде и в едно и също време. Създава се невъобразимо по сила налягане, което продължава да расте и расте и накрая… — Той я погледна въпросително.

Тя повдигна рамене.

Маскелин въздъхна.

— Виждам, че не приемате всичко това сериозно.

— Мистър Маскелин, не сме ви довели тук, за да изучавате космоса на наши разноски.

— На ваши разноски? — Той поклати невярващо глава. — Госпожо Маркс, ако теорията ми е вярна, тогава е напълно възможно наоколо все още да съществуват останки от предишната вселена. — Той посочи с пръст небето. — Замръзнали, умиращи и изначално чужди на всичко, което бихме могли да си представим. Ако унмерите са общували с обитателите на една от тези космически останки и ако наистина умеят да преместват материя между там и тук, тогава трябва сериозно да се замислим за последствията от заробването на тяхната раса.

Тя махна с ръка.

— Добре, продължавайте.

— Светът ни потъва — каза той. — Каквато и сделка да са направили унмерите с отсрещната страна на космоса, очевидно нещата са тръгнали в неправилната посока. — Въздъхна. — Не съм търговец, но зная, че когато едната страна не изпълни поетите задължения, другата обикновено е ядосана.

16. Пертика

Грейнджър се събуди от ужасни вибрации. Подскочи, за миг объркан, преди да си спомни къде се намира. През прозорците се процеждаше зеленикава светлина и къпеше в призрачни отсенки причудливите унмерски прибори на масата. Грейнджър стана, като присви болезнено устни от изопването на шагреновата кожа, и разтри безчувствените си пръсти. Беше ужасно студено. Дъхът му излизаше на пара. Той се загърна с одеялото и се наведе към прозореца.

Зеленикав лед върху зелено море. Зад прозореца се простираше Злачно море, върху саламурената повърхност подскачаха ледени блокове — огромни, на места покрити със сняг, но иначе гладки и лъскави, като бутилки от потъмнено стъкло. Откъм носа на кораба се чуваше приглушен тропот от сблъсъка на кораба с леденото поле. Грейнджър извади от капитанския гардероб подплатено с кожа палто, напъха вкочаненото си тяло в него, после се качи на палубата.

През нощта бе валяло. Върху металната кула на мъртвешкия кораб се бяха образували огромни ледени кристали, от разкъсания спинакер се поклащаха висулки. Вятърът им бе придал невероятни форми. Под обувките на Грейнджър хрущеше твърд сняг. Той загреба шепа и го лапна.

Безкрайно ледено поле се ширеше пред мъртвешкия кораб: приличаше на лъскава изумруденобяла плоча. Зад кораба имаше канал от зеленикава вода, прокаран от металния корпус. Грейнджър отиде на носа и огледа хоризонта. На около левга на север над водата се подаваха гранитни скали, обветрените им стени бяха покрити със сняг. На върха им се издигаше самотна сграда без прозорци, издялана от камък, върху която стърчеше висока стоманена кула.

Странната постройка излъчваше някаква невъобразима печал, която проникваше чак до костите. Сградата бе източникът на енергията на мъртвешкия кораб и не можеше да е друго освен крайната му цел. Силата, насочвала ледоразбивача към неговата собствена спасителна лодка; силата, довела го тук, в крайния север, несъмнено извираше от това място. За да си осигури контрол над кораба, Грейнджър трябваше да преустанови тази намеса.

Заоглежда сградата и кулата. Търсеше каквито и да било признаци на живот, но виждаше само завихрените пред тъмната фасада снежинки.

Откъм носа на кораба продължаваха да се чуват трясъци от натрошените ледове. Въздухът бе студен и режеше като нож. Грейнджър потърка ръце и тропна с крака върху палубата, опитвайки се да пробуди някакви осезания във вкочаненото си тяло. По някое време забеляза, че в подножието на скалите има старо пристанище. Ледената покривка там бе по-тънка и напукана на местата, където саламурата се бе процеждала отгоре. С приближаването си ледоразбивачът забави ход, докато бръмченето откъм палубната кула не утихна съвсем.

Корабът измина по инерция последните няколко разтега и се удари лекичко в кея. На палубата се възцари тишина, нарушавана единствено от свистенето на вятъра.

Като се мъчеше да потисне неспокойствието, което караше сърцето му да се свива, Грейнджър метна торбата на рамо и — след седмици в морето — най-сетне стъпи на суха земя.

Тясна каменна стълба лъкатушеше от кея по стръмната скала. На по-опасните места тя имаше ръждясали перила, но повечето бяха паднали в подножието на скалата. Грейнджър тръгна предпазливо нагоре, почти допрял рамо в скалата, като изпробваше с крак всяко стъпало, преди да пренесе тежестта си върху него. На места над стълбата висяха огромни висулки, създаващи ледени коридори. Вятърът виеше като разплакано дете.

Спря чак на върха и си пое дъх. Студеният въздух проряза болезнено гърдите му. Наоколо нямаше друго живо същество, което да диша този въздух — а може би никога не бе имало. Далече под него броненосецът чакаше търпеливо в малкия зеленикав залив, тъмен и пуст като ковчег. На север се простираше вкочанена равнина от лед, върху която вятърът бе изваял от сняг невероятни скулптури. От мястото си Грейнджър виждаше предавателната станция, стърчаща върху заснежения източен връх. Сигурно беше висока поне сто и петдесет стъпки и много по-широка от тази на мъртвешкия кораб. От нея като че ли се чуваше слаб писукащ звук.

Ботушите на Грейнджър затъваха в дълбокия сняг и вървенето беше трудно. Когато стигна върха, пред него се разкри унмерската станция в цялото си величие. Квадратен сивкав блок с огромна кръгла метална врата, тя заемаше почти цял акър от скалната площадка. Наветрената стена бе покрита със снежни преспи, които почти я бяха затрупали. Докато я оглеждаше, Грейнджър забеляза и други неща, затрупани от снега. Драконова броня и кости. Изглежда, Революцията на Конквилас бе стигнала и до това далечно място.

Но въпреки всичко станцията продължаваше да излъчва енергия. Нападателите не бяха успели да я повредят.

Пантите бяха замръзнали и трябваше да положи доста усилия, за да дръпне тежката врата. Изстърга леда с ножа си, докато вратата най-сетне поддаде. Тя се завъртя с метално скърцане и почти веднага спря в снега.

Зад вратата започваше тъмен тунел, достатъчно широк, за да пропусне кон с карета. Грейнджър извади перления фенер и го вдигна високо. И тук имаше следи от битка. Подът бе покрит с черни петна. Бетонът бе обгорен от драконов огън и надраскан от ударите на остриета. Бедрена кост лежеше в замръзнала локва, но колкото и да бе странно, нямаше други човешки останки.

На двайсетина крачки навътре коридорът извеждаше в овално помещение, опасано с медна жица. Тук бръмченето бе по-силно и въздухът бе осезаемо по-топъл. През цепнатините се бе процеждал разтопен сняг и водата се бе събрала в плитка зеленикава локва на пода. Грейнджър я заобиколи внимателно. В локвата лежаха няколко метални скоби и някакви части от машини, зеленясали от корозията.

Две врати в дъното на помещението водеха към вътрешността на станцията. Той доближи ухо до всяка, после вдигна фенера и отвори дясната.

Проходът го отведе в друго овално помещение с медна жица на стената, където коридорът се разклоняваше отново. И този път Грейнджър избра продължението, в което бръмченето бе малко по-силно. Мина през още четири разклонения преди да започне да усеща леки вибрации в пода. Бяха придружени от неприятно чувство във върховете на пръстите му. Перленият фенер сякаш също усили светлината си. На някои места Грейнджър виждаше монтирани на стената кръгли метални плочи — и на всяка от тях малка кръгла леща. Подмина четири или пет такива, преди в него да се пробуди безпокойство. Когато доближи следващата, спря да я огледа. Докато доближаваше око към отворчето, зърна нечие друго око да се дръпва от отсрещната ѝ страна.

Потрепери и продължи нататък.

Най-сетне бетонният лабиринт го отведе в просторно цилиндрично помещение. От него започваха множество други коридори. Бръмченето, което бе следвал, тук предизвикваше неприятно силен резонанс — усещаше го чак в зъбите и костите си. Огромни купчини всякакви унмерски предмети бяха струпани на пода — някои достигаха височина трийсетина стъпки. Пистолети, пушки и бронирани костюми се въргаляха сред купища останки от разнебитени бойни машини: арбалисти, костенурки и обковани с желязо тарани. Перленият фенер сияеше толкова силно, че озаряваше цялото помещение от стена до стена. Имаше балистични оръжия и енергийни оръжия, и безброй обгорени и разкривени метални парчета с невъобразимо предназначение — истинска клада от бракувани и употребявани средства за унищожение, от триножници и назъбени перки до кълбета метални жици, стъклени щитове, очила, ръкавици и оръдейни дула, подаващи се като огромни стоманени пръсти. Върху близката купчина лежеше древна небесна колесница, покрита с множество вдлъбнатини и обгорена, но на пръв поглед неповредена. Грейнджър плъзна поглед покрай стените и нагоре до самия таван, където други подобни купчини се рееха из въздуха в някакво магично отрицание на гравитацията.

Той се намръщи. Нима през цялото това време се бе спускал надолу? Отвън сградата не изглеждаше толкова висока, че да побира помещение с подобни размери.

И сред всичките тези купчини имаше един участък в средата, който бе останал чист. Тук върху неголям каменен пиедестал бе положен кристал с размер на човешка глава. Сияеше ярко и изпускаше снопове постоянно движеща се светлина като огромен фенер на морски фар. Изглежда, бръмченето извираше от този кристал. Грейнджър остави торбата на пода и затъкна зрящия нож в колана си.

Отиде до най-близката купчина и посегна да вземе един меч. Но в мига, в който пръстите му се сключиха върху дръжката, се случи нещо невероятно.

В един момент беше сам, в следващия — заобиколен. Те изникнаха сякаш от въздуха — шестима мъже, облечени в унмерски кожи, невероятно мършави, с хлътнали кървясали очи и обгорена от саламура кожа. И всеки от тях дръпна по един меч от купчината.

Магия.

Грейнджър замахна с оръжието към най-близкия, но противникът му парира мигновено удара. Остриетата се сблъскаха. Грейнджър долови движение около себе си, отскочи назад и противникът му направи същото. И тогава Грейнджър го позна.

Това бе неговото отражение, идентично до последната подробност — от коженото палто, което бе взел от мъртвешкия кораб, до меча, който носеше. Грейнджър завъртя глава, за да огледа другите петима, и те направиха същото. Всеки от тях имитираше движенията му и представляваше негово точно копие. Той вдигна меча и останалите вдигнаха своите мечове. Свали го и те последваха примера му. На лицата им виждаше шест огледални отражения на своето лице. Той пусна меча…

… и мъжете изчезнаха.

Вдигна го и те се появиха.

Един жизнерадостен глас обяви:

— Виждам, че си намерил моя копиращ меч.

Грейнджър и неговите шест копия се обърнаха към стареца, застанал в ъгъла на помещението. Беше нисък, прегърбен и с посивяло лице, носеше стара ризница с няколко размера по-голяма от мършавото му тяло. На челото му бе нахлузена тънка корона, подпряна върху изпъкналия му нос. Кичури жълтеникава коса бяха полепнали по темето му, както мъртви храсталаци се задържат на планински склон. Ако е вярно, че човешкият характер оставя отпечатък върху лицето, то този тук бе намирал доста поводи да се усмихва през живота си. Усмихваше се и сега — огромна зейнала гримаса, стигаща чак до ъгълчетата на очите му.

— Изработен е, за да позволява на сам воин да се сражава едновременно с множество противници — обясни старецът. — Но е доста трудно да ги контролираш. Трябва едновременно да измисляш различни действия, инак копията само ще те имитират. Никога не можеш да ги овладееш напълно. — Той се изкиска. — Мога да покажа доста белези в подкрепа на това твърдение.

Старецът имаше някои унмерски черти, но говореше анейски като лосотанец. Короната му се бе смъкнала на челото и Грейнджър си помисли, че знае причината. Ако този човек се бе сражавал по време на Бунта, тя прикриваше друг белег.

— Някои от останалите изобретения са по-трудни за овладяване — продължи старецът. — Имаш късмет, че не избра един от хихикащите мечове. Това оръжие е в състояние да те накара да разпориш собственото си тяло и да изсмучеш костния си мозък — ако му дадеш възможност. Дори бруталистите се страхуват от него. — Той кимна дружелюбно. — А освен това има фазиращи мечове, и разбира се, вакуумни саби. Неща, за които дори думата ужасен ще е твърде слаба.

— Кой сте вие? — попита Грейнджър. Беше изненадан да чуе гласа си едновременно от шест гърла, но не чак толкова, че да пусне оръжието.

— Казвам се Хериан — отвърна старецът. — Аз съм тукашният оператор.

— Не знаех, че са останали свободни унмери — подхвърли Грейнджър. — Освен Конквилас.

Усмивката на Хериан помръкна.

— Конквилас ще бъде съден от сили, по-висши от нас — отбеляза той и се приближи. — Много отдавна е изгубил правото да се нарича унмер.

Грейнджър забеляза, че короната на стареца едва покрива големия черен белег малко над лявата вежда. „Значи и този не е напълно свободен.“ Хериан беше левкотомиран от Хаурстаф. Но ако някога го бяха заловили и осакатили в Ел, как се бе добрал дотук?

Старецът крачеше нехайно между купчините.

— Много от тези изобилварници са били използвани за складове по време на войната. Драконите не обичат да влизат в тях. Не и когато са с подобни размери. — Той се спъна в нещо, изруга, наведе се, вдигна някакъв предмет и го запокити надалече. Беше кутия. — Само боклуци има тук. — Доближи се до кристала и го разгледа внимателно: трепкащата светлина къпеше лицето му. За един миг изглеждаше обсебен от някаква мисъл, но после каза: — Поглеждал ли си го отблизо?

— Как да изляза оттук? — отвърна с въпрос Грейнджър.

Хериан не отговори.

— Как да си върна контрола над броненосеца?

Старецът продължаваше да гледа в кристала.

— Ледоразбивачът — натърти Грейнджър. — Кажи ми как да го управлявам.

— Не можеш да го управляваш — отвърна старецът. — Само капитанът може.

— Капитанът е мъртъв.

Хериан се усмихна.

— Но това не му попречи да достави стоката и после да те докара тук, нали? — Погледът му се върна към скъпоценния камък, който сега сияеше още по-ярко. Цветът на светлината също се бе променил. Върху ризницата на стареца подскачаха розови отражения. — Не е ли хипнотизираща? — попита той. — Говоря за светлината. — Лъчите вече достигаха купчините предмети зад него. Всеки предмет, докоснат от лъчите, оживяваше. Дълбоко в купищата засияха кехлибари. Енергийни оръжия бръмчаха и пукаха. За изненада на Грейнджър се появиха нови негови копия. Той доближи Хериан и копията го последваха.

— Привлича те, нали? — попита Хериан.

Грейнджър спря.

— Времето е хоризонт — продължи мъжът. — Ентропатите го използват да контролират градиента, темпото на пространствените потоци. Не можеш да ги видиш, но те са винаги около нас. Ако този уред ги пропусне едновременно, вселената ни ще се разпадне ей така. — Той погледна Грейнджър и щракна с пръсти. — Бум! Ще се смачка в миг.

Сиянието на кристала вече изпълваше цялото помещение. През отворите му Грейнджър успя да различи черна равнина под пламтящо небе. Завеси от розова и златиста светлина закриваха частично хоризонта. Проблясваха светкавици. Той пристъпи напред, сепна се и спря. Всички негови инстинкти крещяха да не се доближава повече. Небето вътре в камъка продължаваше да пулсира и да се извива. Обкръжаващите го копия внезапно закрачиха напред. И Грейнджър установи, че неволно ги следва.

Спря до Хериан, без дори да е вземал решение да го приближава. Сега вече виждаше, че равнината в камъка не е земя, а огромно черно море, съвсем пусто, ако се изключеше самотна конична скала, издигаща се над катранените води. И върху този самотен остров стърчеше цилиндрична метална кула, висока и широка колкото вътрешността на залата, в която стояха.

— Какво е това място? — попита той.

— То е това място — отвърна Хериан, — и същевременно не е то. Това е крепост, убежище, врата, последният бастион на мисълта в умиращата вселена.

— Източникът на саламурата?

Хериан се засмя.

— Знаеш ли въобще какво е саламурата?

Грейнджър се поколеба.

Хериан се ухили още по-широко.

— Какво става, когато морето се повдигне?

— Ние потъваме.

— Ограничен отговор, какъвто следва да се очаква от човек — рече Хериан. — Морето се покачва, сушата намалява, гибел заплашва човечеството. — Той се засмя. — Саламурата никога няма да спре да приижда. И след сто и след милион години, дори когато атмосферата се разреди и изчезне, а тази нещастна планета привлече към себе си луната и небето. Тя ще изпълни вакуума между звездите далеч след като моята раса напусне този свят, а твоята загине. Това не е оръжие, а катализатор — бульонът, от който ще възникне новият космос.

— Кой го е пратил тук?

Хериан сви рамене.

— Сключихме сделка.

— С кого?

Изведнъж помещението се разтресе. От купчините с предмети наоколо заструи светлина, сякаш кехлибарът вътре в тях внезапно бе пламнал. Хериан се ухили.

— Скоро сам ще видиш. Усетили са те и задействаха тунелите. — Махна към най-близката стена, където в отвора на вратата пулсираше зелена светлина. — Не обичат натрапници.

Грейнджър сграбчи стареца за ризницата.

— Кои са те?

Лицето на Хериан блесна.

— Твоята раса би ги нарекла богове — рече той. — Моята ги смята за господари на ентропията. — В очите му се четеше страхопочитание. — Можеш ли да си представиш величината на това постижение? Да успееш да се възпротивиш на оформянето на сингуларна… даже за миг?

Грейнджър го разтърси.

— И ти си ги поканил тук?

— Не аз — отвърна Хериан. — Аз съм само оператор.

Още докато произнасяше тези думи някой сграбчи Грейнджър отзад. Една силна ръка го стисна за врата и го дръпна. Грейнджър реагира мигновено и заби лакът в ребрата на невидимия противник.

Нещо го блъсна в корема и му изкара въздуха. Ударът бе дошъл от нищото. Грейнджър не бе видял кой го удря, ала почувства, че хватката на противника му отслабва. Той се освободи, завъртя се…

… и се озова лице в лице с едно от копията си.

Което вече не имитираше движенията му. Беше се навело и се държеше за гърдите. И за изненада на Грейнджър така беше и с всички останали. Поне десетина копия го бяха наобиколили, всичките превити от болка.

Дали Грейнджър не бе ударил и себе си заедно с всички останали? Той вдигна меча, но никое от копията не повтори жеста му. Повечето вече се бяха възстановили. Приближаваха го от различни посоки. Грейнджър ги разглеждаше объркано. После хвърли меча.

Копията изчезнаха.

Чу се смехът на Хериан.

— Ако ти не вземаш решения за своите мечоносци — рече той, — ще се намерят други да го правят. — Посочи близката купчина. — Ако обичаш, избери си нещо друго. Има предостатъчно оръжия.

Грейнджър понечи да вземе друг меч, но спря и погледна Хериан.

Старецът сви рамене.

— Аз не бих избрал този.

Грейнджър пристъпи към него и го удари в лицето. Старецът рухна върху купчината метал. Короната се търкулна встрани и отдолу се показа белегът от левкотомия. Той изплю кървава храчка и пак се усмихна.

— Преди стотина години щях да те накарам да съжаляваш за това. Но човек се размеква със старостта. — Зарови ръка в купчината и измъкна пистолет с кремъчен ударник и цев, толкова широка, че да пъхнеш вътре юмрук. Обърна се и го насочи към Грейнджър.

Грейнджър пристъпи напред и притисна ръката му с крак. Наведе се над стареца и го удари отново — този път му строши челюстта. Хериан започна да вие. Все пак успя да натисне спусъка и пистолетът издаде тихо съскане, като последна въздишка. Въздухът пред дулото се замъгли, размътеното петно продължи в посоката на изстрела и разхвърли предметите на пътя си. Всеки от тях в миг се превръщаше на прах. Грейнджър продължи да блъска с юмрук, докато старецът не изпусна пистолета. След това изрита проклетото оръжие настрани. Замахна и продължи да удря.

Хериан плюеше кръв и кашляше, ала въпреки това не спираше да се хили.

— Колкото и да ме удряш, нищо не можеш да направиш на космоса, нали знаеш? — рече той. — Ще ми навредиш колкото крилцата на муха. Огледай се наоколо, човече.

Кристалът сияеше ослепително, изпълваше помещението със светлината на плененото вътре чуждо небе. И нещо също толкова странно се случваше в тунелите. Зеленикава светлина трепкаше във всеки от тези портали, придружавана от оглушителен пукот и дълбоко, равномерно, механично местене. Нима цялата тази кула бе една голяма машина? Късче от някакъв странен уред? Много от оръжията наоколо бяха започнали да изпускат собствена светлина и да вибрират, а върху металната им повърхност танцуваха причудливи огньове. Грейнджър усещаше, че по кожата му пълзят енергийни вълни.

Ярка светлина разцепи изхода на един от тунелите и попадна право върху кристала, следвана през частици от секундите от още няколко. Въздухът пращеше от енергия. Хериан изкрещя от радост и на окървавеното му лице се изписа неизмеримо щастие. Той изплези език и се ококори налудничаво. Грейнджър го пусна и се огледа за нещо, каквото и да е, с което да се защити. Избра странен стъклен щит и го вдигна. Гледката през него бе като през изкривено стъкло, а и пейзажът от другата страна нямаше нищо общо с помещението наоколо. Вместо него сега виждаше зимна гора с черни като въглен дървета на заснежен фон.

— Пази се от вълците! — извика Хериан.

Грейнджър зърна някакво движение в света вътре в щита — сивкави силуети, които подскачаха в снега. Нещо се размърда вляво от него и той неволно завъртя щита натам. През мътното стъкло видя летящ към него вълк със святкащи кървясали очи и оголени зъби. Чудовището се блъсна в щита и събори Грейнджър по гръб. И внезапно той усети, че вълкът го притиска с туловището си, докато ръмжеше и дращеше от другата страна на щита.

Хериан се разсмя.

— Как се чувстваш, когато държиш нещо, което е едновременно на две места?

Грейнджър извъртя щита настрани и тежестта внезапно изчезна. Вълците и призрачната гора останаха вътре в стъклото.

Сега вече между кристала и тунелите блещукаха електрически потоци, оформящи сияеща мрежа, която изпълваше централната част на помещението. Миришеше като по време на буря. Пред погледа на Грейнджър енергията започна да се скупчва пред кристала и да оформя ослепително сияещо тяло. Стори му се, че вижда в привидния хаос женско тяло — бяло, изпускащо ярка светлина, със светкавици вместо коса.

— Тя обръща ентропията — поясни Хериан. — И се пресъздава наново в това място. — Надигна се на коляно, все така ухилен. — Не си прави труда да се въоръжаваш — плът, стомана, куршуми, за нея всичко е само материя.

Жената в сиянието ставаше все по-материална, сякаш енергията, която се събираше в нея, приемаше формата на кожа, скелет и броня. Нагръдникът ѝ бе като огледало, изсечено като кристал, и сияеше с блясъка на хиляди перлени фенери. На гърба ѝ бе привързан стъклен щит, в ръката си държеше камшик, който пращеше от изпълващата го енергия. Дългата ѝ коса пламтеше и пукаше, и хвърляше електрически искри във всички посоки. Докато танцът на енергията се уталожваше, Грейнджър успя да различи лицето ѝ — бе лице на старица, сбръчкано и пожълтяло. В първия миг му се стори, че тя плаче, но после осъзна истината. Това не бяха сълзи, а бликаща от ъгълчетата на очите ѝ саламура, която се стичаше в отворената ѝ уста. Изглеждаше и миришеше като Удавниците.

— Тези сълзи изгарят кожата — поясни Хериан. — Но виждам, че ти самият вече имаш известен опит. — Седеше на близката купчина, подпрял брадичка на юмрука си. — Приличаш на човек, вкусил от света, който се задава.

Грейнджър откъсна очи от жената и се заоглежда трескаво. Мечове, щитове, пистолети, брони. Не знаеше какво да прави с тях. Посегна към друг меч, но спря, дочул кикота на Хериан. Това бяха унмерски оръжия. Повечето щяха да са напълно непонятни за него. Погледът му се спря на торбата, която бе донесъл от мъртвешкия кораб. Беше я натъпкал с инструменти, които бе намерил на борда. Но те също бяха унмерски. Въпреки това я вдигна и — завладян от отчаяние — я хвърли по ентропата.

Жената изплющя с камшика. Торбата се разпадна на две и съдържанието ѝ се посипа по пода.

По дяволите!

Грейнджър погледна към тунелите в стената. Вътре пламтяха зеленикави огньове, сякаш всеки от тях водеше към някаква пъклена пещ. Потоци светлина бликаха от недрата им, подхранвайки кристала и създанието пред него. Грейнджър се обърна и втренчи поглед в унмерската колесница, подпряна върху една от купчините. По яйцевидния ѝ корпус пробягваха синкави светлинки.

Той прекоси тичешком помещението, преследван от гръмогласния смях на Хериан, и се шмугна в тясното помещение на колесницата. Подът се спускаше косо към задната част. Пултът зад носа бе покрит с копчета, ръчки и циферблати, всеки белязан с неразгадаеми унмерски знаци. Няколко панела под таблото бяха свалени и под тях се виждаха вътрешните механизми. Сред кълбата от жици трепкаха разноцветни светлини. Над пулта имаше три стъклени прозорчета, като огледала на гардероб, през които се виждаше помещението отвън. Щом надзърна през тях, Грейнджър видя приближаващата се ентропа. От устата ѝ продължаваше да се стича саламура, капеше и от пръстите ѝ и се процеждаше през отворите на бронята.

Грейнджър огледа пулта. Нямаше никакъв начин да определи за какво служат приборите. Опря длан върху едно лостче и го придвижи напред. Колесницата внезапно се наклони и започна да се тресе, но не помръдна от мястото си. Той започна да изпробва един по един лостовете, да върти превключвателите и да мести плъзгачите. Колесницата внезапно се наклони наляво и Грейнджър удари с глава стената. Чу зад гърба си смях.

Хериан се бе уловил за люка.

— Не зная какво се опитваш да постигнеш — рече той усмихнато. — През тези тунели изтича достатъчно енергия, за да превърне колесницата в облак прах. А прекрасната дама просто ще погълне останалото.

Грейнджър намери лоста, с който съдът се накланяше наляво, и го завъртя в обратна посока. Колесницата подскочи надясно и Хериан влетя с главата напред през отворения люк. Падна на пода, блъсна си главата и отново се затъркаля в обратна посока. Грейнджър върна лоста в централна позиция. „Това е страничният контрол.“ Завъртя предпазливо друго лостче, на няколко сантиметра над първото. Колесницата се издигна във въздуха. „Вертикален контрол.“ Така, но откъде се подаваше тяга? Две широки дръжки привлякоха вниманието му. Той ги премести напред и изведнъж с леко треперене колесницата се стрелна в същата посока.

Хериан изстена, после го укори:

— Ще повредиш една напълно запазена колесница.

Грейнджър не му обърна внимание. Докато се издигаха бавно нагоре, забеляза, че ентропата под тях се смалява. Беше стиснала стъкления щит в една ръка, а в другата продължаваше да държи камшика. От тялото ѝ се стичаше саламура, оформяща под краката ѝ разширяваща се локва. Тя вдигна поглед към колесницата и замахна с камшика.

Летящата машина би трябвало да е далеч извън обсега ѝ. Но пред ужасения поглед на Грейнджър камшикът се протегна към тях като черна светкавица.

Той завъртя страничния контрол вляво, но не беше достатъчно бърз. Камшикът удари колесницата и отвори в корпуса широка пукнатина. През нея засия светлина.

Хериан се разсмя.

— Тя си играе с теб. Този камшик може да разцепи света на две.

Грейнджър завъртя вертикалния контрол и колесницата се стрелна главоломно напред. Виждаше през прозорчето бързо отдалечаващия се под. Ентропата замахваше с камшика за нов удар. Грейнджър отброи един удар на сърцето си и преустанови издигането. В мига, когато жената нанесе втория удар, той остави колесницата да се стрелне надолу като камък.

Силата на ускорението почти го отдели от пода, но Грейнджър се държеше здраво за пулта. Чу камшика да плющи някъде над главата му. Закова внезапно машината на един разтег от пода, после я подкара странично към центъра на помещението — към самата ентропа. Ако преценеше точно прицела си…

Долният ръб на колесницата се заби с трясък в пиедестала, разтроши го и събори кристала от подложката. Колесницата продължи да се носи по инерция и огромният скъпоценен камък влетя през отворения люк, отскочи от проснатото тяло на Хериан и замря неподвижно до лявата стена.

Лицето на Хериан се разкриви от страх и той извика:

— Какво правиш?

Грейнджър премести ръчките напред. Камъкът се търкулна към задната част на кабината и изтрополи в стената. Ако проклетият предмет изпълняваше ролята на мост между вселената на ентропата и тази, можеше да се надява, че тя не би рискувала да позволи да бъде разрушен. Той завъртя отново лоста и отправи колесницата към най-близкия тунел.

— Ще ни изгориш живи! — разкрещя се Хериан.

„А също и кристала.“

Камшикът изплющя отново и този път изчезна част от десния борд на колесницата. Ударът бе прорязал и част от пулта. Колесницата се раздруса и внезапно се наклони вляво. Грейнджър продължаваше да се бори с приборите за управление. През прозорчето отпред входът на тунела бе зейнал като страховита паст. Изпод таблото хвърчаха искри. Двигателите издаваха отчаяни вопли. Целият летателен съд започна да се тресе ужасно.

— Спри! — извика Хериан, мъчеше се да се надигне от пода.

Но вече бяха стигнали тунела.

Буря от енергия се изля върху колесницата през отворения люк и се плъзна покрай стените. Зеленикави пламъчета затанцуваха по пулта. Контролните екрани засияха като слънца. Грейнджър изкрещя, когато електрическите потоци достигнаха тялото му. Мускулите му започнаха да се свиват неконтролируемо и за един кратък миг той не чувстваше нищо друго освен болезнени спазми и непреодолима болка, придружени от миризмата на изгорената му плът.

Внезапно светлината изчезна.

Сякаш някой бе натиснал невидимо копче. Обкръжаващият го ад престана да съществува, зад екранчето се виждаше тъмнина, през която колесницата продължаваше да се носи. Грейнджър намали тягата и забави скоростта. Ако се изключеше боботенето на двигателите, в тунела цареше тишина.

— Нямаш представа на какъв риск ни изложи! — изстена Хериан.

Грейнджър спря летящата машина, прекрачи проснатия на пода старец и вдигна кристала. Той беше спрял да изпуска светлина и вътре в него вече не се виждаше чуждоземният пейзаж. Изглеждаше като най-обикновен кристал. Грейнджър го нагласи между прозорчетата и отново подкара напред.

— Дай ми да го отнеса обратно — обади се Хериан.

Грейнджър изсумтя. Управляваше колесницата през тунела и междинните сферични разклонения, докато най-сетне не стигна главния вход на предавателната станция. Тук всичко бе тъмно и мрачно, както когато бе влязъл. Той насочи внимателно носа на колесницата към външната врата и подаде леко тяга. Вратата изскърца, разтресе се и се разтвори и малкият съд се озова на слънчева светлина.

Зад прозорчето се виждаха снежинки, други се завихриха през люка и отворите в корпуса. Ръцете на Грейнджър танцуваха върху пулта, докато той бавно издигаше летящата машина във възходяща спирала. Зад прозорчето се мярна металното скеле на кулата и когато се изравни с полукръглата колона на върха ѝ, той забави ход. Заледените полета на север блещукаха, сякаш са от изумруди и диаманти, истински бряг от скъпоценни камъни, затварящ водите на Злачно море. Ел беше някъде на югозапад. Би могъл да го стигне за няколко дни, но после какво?

Хаурстафите разполагаха с цяла армия, докато Грейнджър имаше само една разнебитена колесница. Дори не знаеше дали би могла да стигне дотам.

Огледа се замислено.

— Пусни ме — примоли се Хериан. Седеше на пода и трепереше, отпуснал отчаяно рамене. Върху косата и ризницата му вече се трупаше сняг. — С нищо не мога да те заплашвам. Задръж колесницата и ми остави камъка.

Грейнджър взе камъка и го отнесе при люка. Откъм отвора го посрещна леден полъх. На няколко разтега под него полукръглата колона изпускаше бледо сияние под едноцветното небе. Нито една снежинка не се задържаше върху гладката ѝ повърхност.

— Какво правиш? — възкликна Хериан.

Грейнджър хвърли камъка през люка. Той попадна в една вдлъбнатина в средата на колоната, претърколи се в съседната и там замря.

Хериан допълзя до люка и изпъшка.

— Ще си го получиш — каза му Грейнджър. — Но искам нещо в замяна.

Старецът не откъсваше поглед от камъка.

— Онзи меч, който вдигнах — рече Грейнджър. — С копията…

— Какво?

— Покажи ми как да го използвам.

— И това ли е всичко? — попита Хериан. — Искаш да овладееш Копиращия меч?

— Това е само началото — отвърна презрително Грейнджър.

Помещението изглеждаше като обикновена лекционна стая, с дървени скамейки, монтирани в полукръг. Беше пусто, ако се изключеха четирите хаурстафски магьосници. Почти незабележими промени в израженията им подсказваха на Янти, че водят дискусия, макар да не можеше да ги чува. Браяна Маркс погледна сестра Ула, която едва забележимо поклати глава. Останалите две не сваляха очи от Янти, сякаш познаваха и най-закътаните тайни на душата ѝ. Бяха много по-стари — Янти не бе виждала толкова стари хора — и изглеждаха като планински върхове над обветрен масив.

— Няма никакъв смисъл да го правим — заговори внезапно Браяна. — Защо да не ѝ позволим да чуе какво казваме? Няма да го повтарям два пъти заради нея. Ако смисълът на медиумната атака е да причинява болка, страдание и смърт, тогава тя се справя невероятно добре.

Сестра Ула подскочи.

— Не можем да позволим в редиците ни да се загнезди беззаконие и анархия!

Браяна я изгледа с почти любопитно изражение.

— Анархия? Не драматизирай нещата, Ула. Загубата на едно момиченце едва ли има кой знае какво значение за света. А и не може да се каже, че даваше особени надежди.

— А родителите? — не се предаваше сестра Ула.

— Защо, за бога, ще трябва да ги информираш?

— Нали рано или късно ще научат…

Браяна вдигна ръка.

— Достатъчно сме богати, за да се справим с възможните последствия. Не ни занимавай с подобни морални проблеми. Родителите ѝ трябва да се радват, че е получила възможността да се обучава тук.

Сестра Ула отвори уста, сякаш се готвеше да възрази, но се отпусна в креслото.

Браяна се обърна към Янти.

— Мара каза, че си превърнала мозъка на онова момиче в желе.

Лицето на Янти пламна. Тя пристъпи от крак на крак. Искаше да отвърне, че го е направила неволно, че вината не е нейна и че иска да я пуснат да си върви. Но едва ли щяха да ѝ позволят след всичко това. Тя сведе глава.

Браяна внезапно се разсмя.

— Така ли мислиш, Ула? — попита тя. — С интерес бих те гледала как го правиш.

— Не ме изкушавай — изръмжа сестра Ула.

Известно време никой не заговори и Янти реши, че сестрите са се върнали към телепатичното си общуване. Но после Браяна каза:

— Сестра Ула е на мнението, че си използвала чужда помощ. Така ли е, Янти?

Янти не отвърна.

— Ако не възразяваш — продължи Браяна, — бих искала да разгледам тези очила.

— Те са най-обикновени очила…

— Тогава значи няма да възразиш…

— Не! — извика Янти. — Те са си мои! — От очите ѝ бликнаха сълзи и замъглиха погледа ѝ. Тези жени нямаха право да искат от нея да се откаже от зрението си — никакво право нямаха. Сега вече всички — освен Браяна — я гледаха гневно.

Сестра Ула изглеждаше така, сякаш ще се пръсне от негодувание.

— Искам веднага да ми ги дадеш — рече тя. — Инак ще дойда и сама ще ги взема.

— Ами опитай се — сопна се Янти.

Браяна вдигна ръце.

— Достатъчно. — Плъзна поглед по лицата на другите сестри и накрая насочи вниманието си към Янти. Лицето ѝ омекна.

— Янти, тук има място за теб, но само ако ни помагаш. Няма да толерирам заплахи. Искам да си откровена и любезна с нас, както бяхме ние с теб. — Усмихна ѝ се. — Сега вече не можем да те върнем в класната стая.

— Но аз не исках да я… — Янти млъкна, после се разрида.

Браяна стана и я прегърна през раменете и сега вече Янти заплака неудържимо. Цялото ѝ тяло се тресеше. Лещите на очилата се напълниха със сълзите ѝ. Тя се притисна отчаяно в Браяна.

— Съжалявам… Съжалявам…

Водачката на хаурстафите я погали по главата.

— Успокой се. Не си направила нищо, за което да съжаляваш. Имаш нужда само от малко обучение. — Продължаваше да притиска Янти към себе си. Накрая я улови за раменете и я погледна в очите. — Щом можеш да го направиш с човек, представи си какво би сторила на унмер.

Янти подсмръкна и поклати глава.

— Това е, което правим тук, Янти — каза Браяна. — Същото, което учат съученичките ти и за което даде живота си бедната Каролайн.

— Констанс — поправи я Янти.

Браяна кимна.

— А когато видиш на какво са способни унмерите, ще разбереш колко е важно съществуването на Гилдията. Жени като нас пречат на този свят да се разпадне. — Тя се обърна към другите три магьосници. — Мисля, че вече е готова за тъмниците.

Сестра Ула поклати глава, но другите две се спогледаха.

— Няма връщане назад, решиш ли да минеш по този път — рече едната. — Тя ще бъде обвързана с нас — за добро или лошо.

Браяна направи кисела гримаса.

— Не бъди мелодраматична, Бетани. Винаги можем да я убием. — Доближи устни до ухото на Янти. — Шегувам се. Но приемането ти в Гилдията ще има други последствия. Маскелин трябва да бъде екзекутиран за престъпленията си.

Янти я изгледа невярващо.

— Ами жена му? Синът му?

Браяна я погледна учудено.

— И тях ли искаш да убиеш?

— Не, имах предвид…

— Трябва да пазим нашето семейство от хора като Маскелин — продължи магьосницата. — Семейството е важно, нали?

Очите на Янти отново се напълниха със сълзи и тя кимна.

Браяна протегна ръка.

— Тогава ела с мен.

Всичко, което се случи след това, стана много бързо. Янти усети, че я дърпат навън. Браяна Маркс я водеше със забързана крачка из двореца, по стъклени черни коридори и през помещения, в които жени я разглеждаха с мрачно мълчание. Спуснаха се по широка стълба, сетне по втора, трета и четвърта, докато Янти не им изгуби бройката. Знаеше единствено, че са много дълбоко под земята. Най-сетне стигнаха една невзрачна врата в малко каменно преддверие. Браяна пъхна ключ в ключалката и го завъртя.

Излязоха на тераса, разположена високо на стената на огромна ярко осветена галерия — една от четирите платформи, свързани с кръстосани през средата метални мостчета. Хиляди перлени фенери висяха от каменния таван, озарявайки пространството с неприятна белезникава светлина. Под мостчето се простираше лабиринт от бетонни килии без покриви, всяка с ширина не повече от шест разтега. Стотици малки отвори, през които човек би се проврял с мъка, свързваха всяка килия с една или повече от съседните в на пръв поглед хаотичен ред. Янти доближи края на терасата и погледна надолу. Под мостчето бе монтирана сложна система от водопроводни тръби, завършващи с душове над всяка килия. Изглежда, предназначението им бе да къпят обитателите на килиите.

Стотици унмери обитаваха този сив лабиринт, едни сами, други на малки групички. Всичките бяха голи и невероятно мършави. Подпираха се на стените или седяха на пода и дремеха. Ромоленето на гласовете постепенно утихна, когато унмерите забелязаха, че ги наблюдават отгоре.

— Навремето тук са се провеждали изпитания за медиумни способности — обясни Браяна и гласът ѝ отекна надалече в галерията. — Но после започнахме да държим екземпляри за разплод. Разбира се, всичките са левкотомирани, така че няма никаква опасност. Храна им хвърляме отгоре, пак отгоре ги мием и използваме киселина, за да насочваме избраните екземпляри към вратата за отвеждане.

Гърлото на Янти беше пресъхнало. Те всички гледаха към нея!

— Левкотомията им осигурява възможност да живеят в уединение — поясни Браяна. — Не се налага постоянно да ги следим с медиуми.

— Изглеждат толкова нещастни…

— Нещастието е цената на свободата — отвърна Браяна. — Не можем да им позволим да минават през стени или да карат разни неща да изчезват. И така са си добре. Ела, ще те отведа в зоопарка. — И тръгна забързано по мостчето.

— В зоопарка? — попита Янти.

— Там държим тези, на които не сме бърникали в мозъците — подхвърли магьосницата през рамо.

Янти се подвоуми, после се затича след нея. Мостчето изтрополи под краката ѝ. Стараеше се да гледа право напред, за да не вижда жалките същества долу. Настигна Браяна тъкмо когато тя стъпваше на отсрещната тераса. Браяна отключи друга врата и въведе Янти в коридор, осветен от перлени лампи, увиснали под мрежест таван. Вратата в дъното водеше към следващ коридор и нова стълба, която се спускаше още по-надолу.

Докато стигнат дъното, Янти едва си поемаше дъх. Влязоха в овална крипта със стени, облицовани с кървавочервено морско дърво и украсени с медни заврънкулки. Поне десетина врати водеха в различни посоки, всяка изработена от стъкло в различен цвят. Тук беше хладно и ухаеше на парфюм.

Янти усещаше зад вратите присъствието на много хора. Вътрешният ѝ взор бе заслепен от светлините на техните възприятия: бяха стотици, може би хиляди. Но въпреки вълнението си тя задържа съзнанието си в своя ум. Несъмнено предстоеше да види с очите си най-голямата тайна на Хаурстаф.

Браяна отвори една врата.

Първото впечатление на Янти от килията бе, че е обърната наопаки. Светлината нахлуваше през широки стъклени плочи, вградени в пода. Плочите имаха различна форма и размер — квадратни, овални и продълговати. В центъра на помещението се издигаше малка дървена постройка, като миниатюрна наблюдателна кула или високо кресло. Стълбички от всяка страна осигуряваха достъп до покритата с възглавници седалка на върха. Там се бе настанила млада магьосница със семпла бяла роба. Гледаше надолу през стъкления под, но сега вдигна очи към Браяна и Янти.

— Някакви проблеми? — попита Браяна.

Магьосницата на високото столче не отговори.

— На глас — подкани я Браяна.

Жената погледна Янти с любопитство и отвърна:

— Не и при мен. Но имахме инцидент в седми апартамент.

— Кой беше на столчето?

Младата жена сви рамене.

— Една от новите. Мисля, че не прецени правилно обстановката.

— Пленникът оцеля ли?

— В известен смисъл.

Браяна и Янти се приближиха и момичето погледна към стъкления под. Отдолу имаше спалня, богато обзаведена като в дворец, със сатенени чаршафи и меки възглавници на леглото, подът бе застлан с ивънсроумски килим. Картини и гоблени красяха стените и придаваха на помещението помпозен изглед. Една от двете врати водеше към баня и таванът там също бе остъклен. Зад другата започваше просторна всекидневна. През прозрачния ѝ покрив Янти видя млад мъж, излегнат на червено канапе и зачетен в книга. Той я погледна безизразно, после се върна към разтворената книга. В дясната част на всекидневната имаше писалище и лавица с много книги. Високото столче на магьосницата ѝ позволяваше да наблюдава всички помещения.

Браяна стоеше точно над мъжа във всекидневната. Тропна с крак по пода и каза:

— Как е принцът днес?

Младият мъж се прозя, но не вдигна глава.

— От месеци ме игнорира — обади се магьосницата на стола. — Почти не ме поглежда.

— Е, сигурно вече отдавна си свикнала — подсмихна се Браяна. — С лице като твоето…

Магьосницата не отговори. Янти стъпи на стъкления под. Не можеше да откъсне поглед от младия мъж. Вероятно бе на нейната възраст, а изглеждаше толкова спокоен и уверен в своя луксозен затвор. Дори може би малко арогантен? Очевидно знаеше за присъствието на жените в помещението над него, но предпочиташе да се преструва, че ги няма и че спокойно прелиства страниците на книгата с дългите си пръсти. Имаше бледо, леко женствено лице, обрамчено от сламеноруси коси, и беше облечен със сако от червен плюш, обточено със златист ширит.

— Този не е левкотомиран — каза Янти.

Браяна вдигна очи.

— Не можем да постъпим така с кралския син. Няма да е цивилизовано. — Отново погледна надолу. — Не и докато се държи възпитано.

„Унмерски принц?“ Странна мисъл: унмерите да имат свое кралство.

— Първите императори са се опитвали години наред да създадат материален затвор, в който да държат унмери — продължи Браяна. — Без медиуми и постоянно наблюдение, само стени. Потапяли ги под водата. Използвали вериги и въжета да ги окачват над дълбоки ями. — Закрачи по пода, загледана в младежа долу. — Безуспешно.

— Няма ли просто да пропаднат през дъното на ямата? — попита Янти.

— О, биха могли, за известно време — отвърна Браяна. — Петдесет стъпки плътна скала, дори сто. Но има ограничение за количеството материя, което биха могли да разрушат преди да се изморят. Рано или късно падането им се забавя. — Тя махна с ръка. — Не това е проблемът. Искам да кажа, проблемът не е в това, което разрушават, а в това, което правят, когато никой не ги гледа.

— Иманярски предмети? — попита Янти.

— Могат да прекарат дни наред надвесени над някой камък и да напяват монотонно или да нашепват нещо. Сякаш се молят. А когато приключат, каменният или метален къс вече не е нито камък, нито метал.

— И вие ги гледате непрестанно?

— За тяхна собствена защита — каза Браяна. — В противен случай ще трябва да ги убием. — Тропна отново по стъкления под. — Така ли е, Марквета?

Младият мъж продължаваше да не им обръща внимание.

Браяна присви устни и изведнъж Янти усети нещо във въздуха — едва доловими вибрации, като тиха музика. Младият принц в стаята под тях извика, изпусна книгата, притисна слепоочията си с ръце и лицето му се сгърчи от болка.

— Мозъците им са като винени чаши — каза Браяна. — Лесни за трошене.

— Спри! — извика Янти.

Браяна въздъхна и внезапно усещането за вибрации изчезна. Пленникът долу остана наведен напред, стиснал главата си с ръце. Дишаше тежко.

Браяна се обърна усмихнато към Янти и каза:

— А сега да ти намерим някой, върху когото да се упражняваш.

17. Над Ел

Докато Маскелин крачеше неспокойно из стаята, някой пъхна под вратата сгънат лист. Той изтича и го дръпна нетърпеливо. Очакваше да е отговор от Лусил, но бележката го изненада. Беше кодирано съобщение от неговата свръзка.

Маскелин изруга. Свръзката бе повторила няколко числа, което означаваше, че всеки глупак би могъл да разшифрова съобщението без ключ. Колко пъти трябваше да му казва? Дори преносителите на посланията биха могли лесно да разгадаят очевидната формула. Той отиде при лавицата, извади „Алманаха на Кларк“, седна, отвори на 412 страница и започна да отброява буквите, за да намери тези, които съответстват на всяко число. Малко по-късно разполагаше с отговора:

Маскелин смачка бележката и я лапна. Докато я дъвчеше, реши, че май ще е най-добре да си тръгне колкото се може по-скоро.

Излезе на терасата. Унмерските предмети сияеха на светлината на залязващото слънце сред растения в саксии и градинска мебел. Огромен златист облак закриваше хоризонта на запад, високо над планините. Маскелин се наведе над балюстрадата и погледна към долината. Димни стълбове се виеха над военния лагер, разположен в разчистения участък на гората. Няколко артилерийски позиции заемаха стратегическите хълмове и ридове — стоманените дула бяха вдигнати нагоре. Патрул крачеше по пътеката, водеща от юг на север по бреговете на Ирия и надолу към Порт Ел. Маскелин вдиша дълбоко прохладния планински въздух и зачака слънцето да залезе.

В лагера затрептяха светлинки — огньове, разпалени между дърветата. Небето потъмня и замъждукаха първите звезди. По-добре щеше да е, ако беше облачно, но нищо не можеше да се направи по въпроса. Маскелин облиза палец и го завъртя, за да определи посоката на вятъра. Вечерите често докарваха хладен ветрец от планините и той с облекчение установи, че този път не е различно. Взе перления фенер от масата, която използваше за работен тезгях, и повдигна жалузите, преди да се прибере вътре.

Извади изпод леглото пакет, увит в кафява хартия, и я разкъса. Вътре имаше войнишка униформа и кожен портупей. Маскелин се съблече и после облече униформата. Тежката памучна куртка имаше вълнена подплата и му пасваше точно. Предполагаше, че топли достатъчно. Нагласи портупея върху куртката и затегна каишките около кръста и под мишниците. Множеството джобове бяха предназначени да побират муниции, но свръзката на Маскелин бе уредил да ги разширят и подсилят с тел. Освен това на колана отзад бяха поставени медни куки, на които бе прикрепено малко чувалче, пълно с пясък.

След като приключи с обличането, Маскелин провери закопчалките за втори път. Портупеят беше тежък и неудобен и чувалчето с пясък предизвикваше неприятно напрежение в раменете. Маскелин влезе в банята и постави фенера върху резервоара за вода. Свали седалката на тоалетната и стъпи върху нея. Оттук можеше да стигне осемте баластни сфери за колесница, подпрени на тавана. Взе ги една по една и ги прибра в джобовете на портупея, като ги закопча с метални катарами. Сега портупеят започна да го повдига нагоре: бе готов да полети, но тежестта на тялото му все още го задържаше. Когато и последната сфера зае мястото си, той излезе от помещението.

Носеше се съвсем леко над пода.

„Не е добре.“ Трябваше да намали леко теглото.

Върна се в тоалетната, вдигна седалката и си разкопча дюкяна. Малко по-късно главата му опря в тавана. Закопча се и взе перления фенер. Допълнителното тегло бе достатъчно, за да се върне на пода. Прекоси банята с няколко скока, като се оттласкваше от стените, и влезе в спалнята. Спря при вратата на терасата, пъхна пръсти във фенера и нагласи механизма за усилване. Светлината засия по-ярко. Той постави фенера на пода и се тласна навън през вратата на терасата. Докато се издигаше покрай кулите на двореца, гледаше как терасата се отдалечава под него. Лекият ветрец го понесе на югоизток, над гората с военния лагер и право към брега. Дворецът се смаляваше: прозорците му блещукаха като скъпоценни камъни.

Но светлината от фенера на неговата тераса вече бе по-ярка от всички останали светлини и продължаваше да се усилва.

Маскелин летеше над долината и се наслаждаваше на прохладния благоуханен въздух. Под краката му се точеха стотици акри гъсти гори. На изток се виждаше тъмносинята лента на Ирия, леко фосфоресцираща между нивите, отзад бе тъмният масив на планината. Курсът му щеше да го отведе точно над военния лагер, но не можеше да се направи нищо. Можеше само да се надява, че часовоите са насочили телескопите си към двореца.

Светлината на неговия фенер вече сияеше като малко слънце. Дори от това разстояние му беше трудно да гледа право към него. Механизмът за усилване едва ли щеше да издържи още дълго. Маскелин знаеше, че скоро ще се повреди.

„Всеки момент ще се случи…“

Светлината затрептя. А после в сърцето на двореца избухна огнена топка. Миг по-късно до него достигна звукът от взрив: остър пукот, последван от продължителен грохот. Ударната вълна премина през въздуха около него и го тласна напред. Откъм военния лагер долу долетя вик, последван от пронизителния вой на сирена. Маскелин продължаваше да се носи в нощта — самотна прашинка между милиардите звезди.

Колкото по-високо се издигаше, толкова по-студен и разреден беше въздухът. Скоро го усещаше като леден полъх в дробовете си. Портупеят го притискаше болезнено под мишниците. Маскелин духаше върху пръстите си и ги разтъркваше, за да поддържа кръвообращението. Устните и лицето му бяха изтръпнали. След малко разкопча един от джобовете и освободи сферата, която се стрелна нагоре и се изгуби в небесата. Маскелин се запита колко ли такива има там горе, реещи се вечно между световете. Започна да се снижава, по-бързо, отколкото му се искаше, и затова отвори торбата с пясъка и изсипа няколко шепи, за да забави скоростта.

Продължаваше да лети над поля и горички, рееше се в мрака като някакъв причудлив магьосник. Мина над една селска къща с ярко сияещи прозорци. Долу нямаше никой, който да го забележи. Прелетя над река Ирия и известно време следва пътя, преди вятърът да го отнесе към нивите отвъд. По някое време се носеше толкова ниско, че обувките му опираха в короните на дърветата, докато изхвърляше с отчаяна бързина още пясък.

Най-сетне стигна на половин миля от Кръстовищния хан, където пътят за двореца пресичаше реката. Сега вятърът го носеше право на запад и го отдалечаваше от пътя и уговореното място за среща, така че Маскелин реши да кацне. Освободи още една сфера и започна да контролира скоростта на снижаване с изхвърляне на пясъчен баласт.

Приземи се меко на затревено поле на няколко крачки от пътя, потърка доволно ръце и тръгна към хана.

Свръзката го чакаше вътре. По каменните стени трептяха сенки от разпаленото огнище. Няколко дълги прашни маси бяха подредени покрай стените, но в този късен час пейките до тях пустееха. Дори ханджията се беше прибрал да спи и бе оставил самотния посетител да се обслужва сам. Мъжът вдигна глава, когато Маскелин влезе, ухили се и побутна глинена чаша към него.

— Студеничко е навън, а?

— Радвам се да те видя, Хоулиш. — Маскелин продължаваше да търка енергично ръце. — Бъди добро момче и сложи още дърва в огъня.

Капитанът се наведе и пъхна в огнището още съчки. Пламъците се разгоряха, придружени от силен пукот.

Маскелин се настани до Хоулиш и попита:

— Видя ли се с жена ми?

— Възстановява се доста добре.

— А Джонтни?

— Добре е и той, добре е. Очакват ни преди зазоряване.

Маскелин отпи от медовината и се облегна назад.

— Мислех си, че няма да е зле, ако отложим бягството.

Капитан Хоулиш втренчи поглед в него.

— Поне за няколко дни — добави Маскелин.

Хоулиш също отпи и бавно остави чашата на масата.

— Ти плащаш, Маскелин, но мисля, че допускаш грешка. По тези места новините пътуват бързо. Тази страна гъмжи от медиуми.

— Медиуми, които ми отнеха нещо, което ми принадлежи — посочи Маскелин. — Човек с моето положение не може да позволи една подобна кражба да остане ненаказана. Въпрос на собствено оцеляване.

— Няма да ти върнат онова момиче.

— Така е — призна Маскелин. — Не съм и очаквал да го направят. — Извади една хартийка и я подаде на капитана. — Питам се дали не би могъл да ми набавиш тези неща.

Хоулиш разгъна листчето и го прочете. После каза:

— С пушките няма да е проблем. Инструменти за рязане, саламурена газ, ичусаи — ако имаш достатъчно пари. Също не са проблем. — Поклати глава. — Забрави за вакуумните мушички. Дори не знаех, че са останали от тях на този свят, докато не извади проклетата аркебуза. — Ухили се. — И за какво са ти толкова много фенери? Да не подготвяш война или бал?

— По малко и от двете.

— Ще ми е по-лесно да го обясня, ако махнеш този пистолет от главата ми — каза Хериан.

Грейнджър продължаваше да държи оръжието насочено към главата на стареца — същото оръжие, което Хериан се бе опитал да използва преди малко срещу него, единственото устройство в тази проклета бърлога, което, доколкото можеше да определи, не криеше в себе си някоя злодейска изненада.

Стояха до разбития пиедестал в централната зала на предавателната станция. Без ярката светлина на кристала сумракът вдъхваше известно спокойствие, но повечето предмети наоколо, изглежда, бяха престанали да функционират. Хериан го бе уверил в противното.

Старецът разпери ръце. Доближи най-близката купчина и седна.

— Има един разказ, за човек, който веднъж сключил сделка с унмер — заговори той. — Бил роб, без особена стойност за никого, но предложил нещо, което пробудило интереса на един велик ентропичен магьосник на онова време. Виждаш ли, този роб смятал, че е изобретил метод за вечен живот.

Грейнджър се заслуша.

— Помислил си — продължи Хериан, — че ако успее да плени отражението си между две огледала, то ще остане там завинаги. И ще съхрани някаква част от самия него. — Той се намести намръщено, пъхна ръка под себе си и измъкна някаква джунджурия. — Но макар че нагласил две огледала едно срещу друго, робът така и не успявал да се измъкне достатъчно бързо между тях, за да остави отражението зад себе си. — Вдигна глава към Грейнджър. — Ала магьосникът решил, че ако успее да забави достатъчно светлината, отражението може да се задържи. Разбира се, не го било грижа за роба, а за решаването на поставения проблем.

Грейнджър седна до него и отпусна пистолета на коляното си.

— И така, магьосникът опитвал какво ли не, за да забави светлината. Изпълвал пространството между огледалата с разнородни газове, течности и призми. Нищо не се получавало. И тогава му хрумнала една идея. Нямало нужда да забавя светлината. Достатъчно било да увеличи разстоянието между огледалата. Ако светлината от лицето на роба пътува достатъчно дълго, за да стигне отсрещното огледало и да се отрази, робът няма да е там, когато отразената светлина се върне. Трудната част била да изработи две идеални огледала и да ги постави на достатъчно разстояние.

— След много години най-сетне успял да направи огледалата. Но си давал сметка, че разстоянието между тях трябва да е огромно. На цяла Анеа не можел да осигури подобна дистанция. Затова натоварил роба с едно огледало в колесница. И после полетял с него в пространството отвъд нашия свят. Конструирал специален костюм, който да му осигурява въздух, храна и вода и да го топли по време на полета през ледената пустош. Робът, разбира се, нямал костюм и умрял бързо, но това нямало значение. Не било необходимо да е жив, за да хвърля отражение. Магьосникът оставил едното огледало да се рее в космоса и се отдалечил в просторите с тялото на роба и второто огледало. — Хериан се поколеба. — И оттогава никой не го видял, нито чул за него.

— И каква е поуката от всичко това? — изсумтя Грейнджър.

— Поуката е — рече Хериан — да не се забъркваш с неща, които не разбираш. Устройствата и предметите наоколо, които за вас хората са само „имане“, всъщност са създадени да изучават различни аспекти от обкръжаващия ни космос. Ти не си по-различен от онзи роб. Не можеш да ги използваш, ако не разбираш силите, които са впримчени в тях.

— Ами научи ме.

Хериан поклати глава.

— Отне ми години да се науча. На теб ще ти е нужен цял един живот.

Грейнджър стана и опря дулото на пистолета в челото му.

— Този пистолет превръща всичко в прах.

Хериан се изсмя.

— В прах? Той увеличава ентропията.

Грейнджър натисна съвсем леко спусъка и заяви:

— Не ме интересува как го наричаш. Защото крайният резултат е същият.

— Нямаш представа с какво се захващаш.

Грейнджър го простреля в крака.

Хериан нададе пронизителен вой, докато половината от пръстите на крака му се превръщаха в сивкава пепел. Стисна стъпалото си с пръсти, но кръв нямаше. Короната му се изтърколи, раменете му се разтърсиха от хлипове.

— Мисля, че току-що ускорих ентропията на това място — каза Грейнджър.

— Ах, ти, негодник!

Грейнджър го улови за брадичката и я повдигна, за да надзърне в ужасените му очи.

— Кажи ми как действат тези оръжия! Всичките!

Хериан го гледаше с безмерно презрение.

Грейнджър вдигна отново пистолета.

— Е, добре — въздъхна Хериан, всъщност изпъшка от болка и раздразнение. — Има две основни школи за унмерско магьосничество: на ентрописти и бруталисти. Бруталистката магия се занимава с движението на енергия. Перлени фенери, вълнови оръдия, въздушни камъни, сетивни прибори, всичките са изработени на тези принципи. Ентропичната магия се фокусира върху материята, нейното разрушаване и създаване. Така се изработва „имането“.

— Как да използвам копиращия меч?

— Ще стигна и до това! — извика Хериан. — Само ми дай малко време. Съвсем малко!

Грейнджър нямаше с какво да измерва хода на времето в сумрачната кула. Седеше и слушаше часове наред как старецът му разказва за принципите, залегнали във функционирането на много от предметите около тях. Повечето идеи му бяха напълно непонятни, но научи достатъчно, за да се преизпълни едновременно със страхопочитание и уважение към нещата, които изработваха унмерите. Някои от предметите, изглежда, нямаха друго предназначение, освен да изпитат някоя теория за света, докато други определено бяха създадени за да измъчват или убиват. Най-смъртоносните оръжия въобще не бяха тези, които изглеждаха опасни. На пръв поглед невинни предмети вършеха такива ужасни неща, които Грейнджър почти не бе в състояние да възприеме. Имаше игли, които превръщаха плътта в скъпоценни камъни, и пищящи пръстени които, веднъж сложени, не можеха да бъдат свалени. В един ъгъл Хериан изрови бебешко креватче, изработено някога, за да успокоява човешки деца. Изобилстваха уреди за обмяна на възприятия и Грейнджър се зачуди дали не може да използва някой от тях, за да се свързва с Янти. Но се страхуваше да изпробва каквото и да било в присъствието на стареца, за да не повреди по някакъв непредвидим начин ума му.

Някъде късно през нощта Хериан най-сетне се просна на земята и започна да моли Грейнджър да го остави да си почине. Грейнджър се смили, качи се на колесницата и се отдалечи сред ледената пустош, за да отдъхне в безопасност.

Слънцето изгря над Злачно море и над водата се вдигна зеленикава омара. Нямаше дори слаб повей, който да размърда снежната покривка. Грейнджър продължи да лети с колесницата, докато вече не можеше да вижда предавателната кула. Ала ледът продължаваше да покрива всичко до хоризонта. Извивката на света се простираше докъдето поглед стига.

По някое време заспа, загърнат в коженото палто, докато колесницата се поклащаше на двайсетина стъпки над повърхността на тази неприветлива страна.

По здрач обърна машината и се отправи назад към предавателната станция. Не се съмняваше, че по това време старецът вече се е въоръжил и го очаква, но реши да поеме риска. Имаше още толкова много да учи.

Двама войници завързаха унмера за креслото, после смъкнаха превръзката от очите му и се видя белегът от левкотомия на челото му. Беше мършав човечец, жив скелет, с окапала коса и обезумял вид. Оглеждаше се трескаво. Накрая погледът му се спря върху Янти.

Браяна закрачи зад стола на Янти.

— Искам да направиш същото, което си направила на Карълайн, но гледай да го отслабиш хилядократно.

— Констанс — поправи я Янти.

Очите на мъжа бяха изпълнени с ярост. Бузите му се мърдаха трескаво зад клапата в устата. Голите му гърди се повдигаха и спускаха. От челото му се стичаше пот и го караше да мига. Изправените зад него войници се отдалечиха към стената. Единият изтръска невидима прашинка от безупречната си синя униформа и застана мирно. Другият се прозя. Бяха млади, ала на лицата им се четеше скука. И преди бяха присъствали на изтезания.

Три от стените на помещението — обърнатите към затворника — бяха облицовани с огледала. Въпреки че виждаше в тях само отраженията на присъстващите Янти усещаше, че отвън ги наблюдават още стотици. Тя се пресегна с ума си…

… и се озова сред група стари жени, седнали на редове скамейки; очите им бяха втренчени в ивънсроумското момиче зад стъклената стена. Огледалата пропускаха светлината само в една посока. Янти пърхаше между умовете на наблюдателите, надзърташе през очите им. Бяха ужасно стари, невероятно. Долови очакване, дори леко вълнение, в тази тайна стая. Виждаше го в очите им, в начина, по който присвиваха неволно пръсти, в присвиването на устните.

— Започни, като се съсредоточиш — каза Браяна и Янти се върна в своето тяло — в една точка зад очите му. Опитай се да си представиш там малка вилица. Съсредоточи се върху този образ, докато не чуеш как вилицата вибрира. Хаурстафите използват подобна техника, за да визуализират и манипулират подсъзнателните процеси.

Янти се опита да си представи сребърна вилица между очите на унмера. Почти веднага той започна да се бори с въжетата и да върти глава. Дали усещаше дори този обикновен акт на визуализиране? Не беше сигурна. Извика образа на трептящата вилица, представи си звука, който издава, но това не му въздействаше по никакъв начин.

— Какво да правя нататък? — попита тя.

— Представи си, че те боли глава — каза Браяна. — Все едно някой забива пирон в челото ти. Веднага щом го почувстваш, тласни усещането към вибриращата вилица. Ако си установила връзка с опитния екземпляр, ще почувстваш как болката се усилва.

Янти се затрудни доста да изпълни инструкциите. Каквито и въображаеми мъчения да стоварваше върху главата си, не успяваше да изпита и най-слабо главоболие. След известно време се предаде. За щастие унмерският затворник, изглежда, не бе пострадал по никакъв начин по време на опитите ѝ. Тя погледна Браяна и каза:

— Не мога да го направя.

— Но го направи с Кар… Констанс.

— Там беше различно.

— Как?

— Тя ме ядоса.

— Аха. Лесно ще го уредим. — Браяна кимна на единия войник. — Махни клапата.

Войникът развърза превръзката на устата и унмерът изплю клапата и изсумтя:

— Мутанти! — Говореше на анейски, макар и с акцент. — Ето какво се случва, когато ентропията започне да се забавя. — Поклати отчаяно глава. — Нестерилизирани, неизследвани, загниващо разклонение, което уврежда цялото дърво. Собствените ви деформации ви пречат да прозрете истината! — Известно време разглежда Янти с присвити цинично очи. После изражението му омекна. — Момиченце — рече той. — Погледни се. Погледни и тях. Искаш ли да станеш като тези старици? — Почти я умоляваше. — Заради чистотата на света те всички е трябвало да бъдат удавени още при раждането си.

— Трагедията е, че той вярва в това, което говори — обади се Браяна.

Затворникът отново поклати глава.

— Бил е участник в една научна програма, която унмерите са наричали Програма за изследване и реинтеграция на еволюцията. Един от трите хиляди служители, заети с изучаване на „нискоентропичните състояния“. Попитай го как го е постигнал.

— Няма нищо неморално в това — обади се унмерът.

— Ами кажи ѝ тогава.

Мъжът повдигна рамене.

— Давехме хора.

Янти се изцъкли.

— Хиляди — уточни Браяна. — Експериментирали са със саламура много преди да хвърлят бутилките в моретата.

Мъжът ги изгледа с огорчена усмивка.

— Саламурата е само среда за преработка на опасно изостанали ентропични състояния. Нима предпочитате да ви бяхме изтребили напълно? — Сведе поглед към вързаните си ръце. — И така ли награждавате усилията ни? Със затвор, мъчения и деградация? Ето това е разликата между нас. Вие затваряте всичко, което ви заплашва. Ние го пускаме на свобода.

Янти усети ръцете на Браяна на раменете си. Магьосницата се наведе и прошепна.

— Представи си вилицата между очите му.

Но Янти не можеше. Чистосърдечните признания на затворника бяха провокирали гнева ѝ, както несъмнено очакваше Браяна, но чувствата ѝ не бяха насочени към него. По-скоро гневът се стовари върху нея самата. Беше си позволила да изпита съжаление към младия унмерски принц в тъмниците на двореца, да бъде подлъгана от хубостта му, да прекара няколко сутрини в мисли за него. А сега се чувстваше унизена и предадена от човек, когото никога не бе срещала. Затвори очи и остави на различните възприятия да се реят свободно около нея.

Скоро вече виждаше тъмницата през очите на унмерите — бетонния лабиринт под металното мостче, изгладнелите мършави обитатели. Гмурна се още по-надолу, в неизследваните дълбини, към покритите със стъклен таван отделения, наблюдавани от млади магьосници. Дванайсет апартамента. Беше глупачка, че не ги бе изследвала досега. Започна да се скита от един хаурстафски ум в друг, докато не откри помещението, което ѝ бе показала Браяна. Принцът седеше до бюрото и пишеше писмо. Янти надзърна с разтуптяно сърце в текста:

— Янти?

Гласът сякаш идеше от другия край на света. Янти отвори очи и откри, че се намира в огледалната стая. Браяна я гледаше учудено. Мислите ѝ обаче оставаха при унмерския принц и писмото. Това не бяха думи на безсърдечен враг, а на чувствен и грижовен мъж. Янти не можеше да не се запита кои всъщност са истинските чудовища.

— Янти? Какво има? Беше на милиони мили оттук.

Янти вдигна очи към Браяна и заяви:

— Не мога да го направя.

— Нужно е време… — почна Браяна.

Янти стана от стола.

— Не искам да го правя!

— Янти?

Тя тръгна към вратата и се сопна:

— Остави ме на мира!

Браяна изтича след нея.

— Чуй ме…

Янти натисна дръжката, но вратата беше заключена.

— Пусни ме да изляза.

— … исках само да…

— Отвори вратата!

Браяна сложи ръка на рамото ѝ.

— Янти, моля те.

Невинното докосване разпали искрата. Янти се завъртя, гневът набираше сила в нея като свит юмрук. Тя протегна ръка към магьосницата и извика:

— Остави ме!

И в този момент се случи нещо, което не бе планирала, нито можеше да контролира. Тя събра целия си гняв в една-едничка отчаяна мисъл, като беззвучен вик, и го освободи.

Огледалата по стените се пръснаха. В галерията отзад магьосниците се присвиха и закриха лицата си с ръце. Много от тях бяха покрити с кръв, с надрани ръце. Чуваха се изплашени викове, хлипания и стонове. Браяна Маркс отстъпи назад с пребледняло лице, избърса кръвта от носа си и втренчи поглед в изцапаните си пръсти. Унмерът беше увиснал напред на въжетата и не помръдваше. Само двамата войници изглеждаха невредими. Отначало се стреснаха, но после измъкнаха палките от коланите си и тръгнаха към Янти.

Тя извика и вдигна ръце да се защити.

Единият войник замахна с палката и светът потъна в мрак.

— Това е унмерско нападение — говореше командир Раст. — Момичето е шпионин и убиец, тази експлозия… очевидно е била предназначена да отвлече вниманието на войниците, докато тя изпълнява задачата си.

— Като привлече вниманието им към двореца? — попита Браяна.

Лицето на командира почервеня и мустачките му затрепкаха нервно. Около масата се разнесе шепот, гласов сред командирите от Гилдията и телепатичен между хаурстафския контингент. Присъстваха седем бойни медиума, водени от сестра Ула, макар че в светлината на последните събития терминът „боен медиум“ изглеждаше по-скоро погрешен и унизителен. С една-едничка мисъл Янти бе поразила умовете на шест от най-добрите им магьосници.

„С една мисъл.“ Браяна все още не се бе съвзела от атаката на Янти. Мащабите на силата, която бе доловила в това крехко момиче, я бяха разтърсили из основи. Беше като да надзърнеш в кънтяща бездна — истинска, сурова и дива първична сила. Вълните от нея все още се разпространяваха из Хармоничния източник, тази абстрактна равнина, която хаурстафите използваха, за да простират телепатичната си мрежа. Браяна бе сигурна, че Янти не би могла сама да генерира подобна сила. Момичето вероятно бе открило достъп до нея и я бе насочило — също както унмерите канализираха своята магия. Бяха постъпили наивно, като я бяха довели в Хаурстаф. Това момиче бе от съвсем различна класа.

— Ами очилата ѝ? — попита тя.

Инквизитор Мара вдигна глава и обясни:

— Най-обикновен уред за предаване на възприятия. Изглежда, съдържат мисловните образи на унмерски морски капитан — един от старите бруталистски магьосници, които са се сражавали с драконите на Конквилас при Ел. През очилата може да се разглеждат различни моменти от живота му, което понякога е доста страшничко, но не е особено полезно за никого освен за историците. — Той чукна с молив по масата. — Въпреки това има две странни неща, свързани с тях. Янти е нагласила фокуса към настоящето, което означава, че вижда света чрез неговите сетива, а не със своите. На свой ред образът на магьосника може да вижда през нейните очи.

— Значи е шпионин! — възкликна Раст.

Мара изпръхтя презрително.

— Шпионин на призрак. На безсилен призрак, умствен багаж. Този бруталист е само образ, оптична илюзия, пленена завинаги в очилата. — Той вдигна ръка, за да спре възраженията на командира. — Раст, ако ме послушате, имам по-добра храна за вашата кауза. Най-объркващото е как въобще Янти успява да носи очилата. Тъй като умствената връзка е двустранна, тя вижда през неговите очи и той през нейните. Но умът на бруталиста е закотвен в миналото. Той не може да възприема събития от нашето настояще, без да създаде парадокс, който очилата не биха допуснали. Всеки опит да го направи би породил небивало напрежение в ума на този, който ги носи. Човешките доброволци, които използвахме за тези изпитания, не можеха да издържат на натоварването повече от секунда.

— А какъв ефект имат върху хаурстафите? — попита Браяна.

Мара завъртя молива между пръстите си.

— Изпробвахме ги на едно момиче, но вероятно ще трябва да го обсъдим насаме. Резултатите бяха… драматични и доста кървави. Засега ще кажа само, че чувствителният ум реагира на очилата драстично, което повдига въпроса защо Янти е имунна към този ефект.

— Очилата очевидно са били изработени за нея — възкликна ядосано Раст. — Това е повече от ясно. Тя нападна стая, пълна с медиуми, и остави унмерския затворник невредим.

Браяна обмисли думите му, после каза:

— Оцеля, защото не се е прицелвала в него. Но не е невредим. Умът му изгуби всичките си висши функции. — Тя се наведе над масата. — Гневът на Янти бе насочен към помещението, към тези, които я принуждаваха да направи нещо, което не иска. Аз бях там. Това, на което бях свидетелка, е емоционален изблик на шестнайсетгодишно момиче, а не внимателно обмислен план. — Реши да спести останалите си разсъждения по въпроса, за да не подхранва излишно подозренията на командира. За един миг ѝ се бе сторило, че Янти се сдържа.

И въпреки това не можеше да отрече, че момичето има много общо с унмерите: издръжливостта ѝ към неблагоприятните ефекти на очилата, умението да канализира сила някъде вън от тялото си, необяснимата ѝ способност да открива скрито имане. Дали Маскелин също бе забелязал тези неща? Веднъж вече Браяна бе постъпила глупаво, като го бе подценила, и сега в стената на двореца зееше дупка с диаметър шейсет стъпки, за да ѝ го напомня.

— Някакви новини за Маскелин? — попита тя. Командирите поклатиха глава. Раст изглеждаше обезпокоен.

— Не би могъл да премине през отбранителните линии — почти извика той. — Или все още е в двореца, или е загинал при експлозията.

— Не ми изглежда като човек, който ще се пожертва — каза Браяна.

— Ако е жив — добави Раст, — сигурно ще е близо до момичето. Двамата очевидно са заедно в тази игра.

За миг Браяна се поколеба. Дали пък командирът не беше прав? Съвпадението с изчезването на Маскелин подсказваше, че някой го е информирал за предстоящата му екзекуция. Но не можеше да си представи Янти в тази роля. А и Маскелин вероятно беше човек от средите на военните — нали в Етугра се бе занимавал с набиране на наемници и пирати.

— Как искате да постъпя с момичето? — попита инквизитор Мара.

— Екзекутирайте я — отвърна Раст. — Без шум и церемонии, просто я убийте преди да се събуди.

— Още не — намеси се Браяна. — Тя черпи силата си отнякъде. Бих искала да знам откъде я взема и по какъв начин го прави, преди някое от останалите момичета да се научи на същото. Силата ѝ се увеличава с всеки нов път. Не знаем на какво още може да е способна.

Сестра Ула се надигна и каза:

— Съгласна съм. Предоставя ни се възможност да изучаваме нещо съвършено ново.

— Една подробна дисекция може да ни каже много — подхвърли Мара.

— Ще дойде и твоят час, инквизиторе — каза Браяна. — Но междувременно бих искала да я притиснеш, да я накараш да се разкрие. Разслои душата ѝ, докато стигнеш до сърцевината. Искам да знам какво има там.

Янти сънуваше, че е в бална зала с високи покрити със завеси прозорци и увиснали от тавана златни свещници. Русокосо унмерско момиче седеше на трикрако столче и плъзгаше нежно пръсти по струните на арфа. Беше бледокожо и невероятно слабо и сякаш тази физическа слабост се прехвърляше на мелодията, която изпълняваше. Всяка крехка нота като че ли трептеше на прага на забвението.

Никога досега Янти не бе слушала нещо толкова хубаво и толкова тъжно. Дълго остана унесена от мелодията. После, когато звуците внезапно утихнаха, момичето неочаквано вдигна глава и я погледна въпросително.

— Коя си ти?

— Приятелка.

— Какво правиш тук?

— Дойдох да донеса едно писмо.

Русокосото момиче поклати глава и каза:

— Ти си от тях. Не знаеш ли, че мога да те унищожа? Ей толкова лесно… — Прокара пръсти по няколко струни и те се скъсаха с остър немелодичен звук. — Ще ти откъсна пръстите и ще ти смъкна кожата. — Изправи се, бутна арфата настрани и тя падна с трясък на пода.

Янти изведнъж се уплаши. Обърна се и побягна, но спря, когато вратата пред нея се отвори. В стаята влезе тържествена процесия: млади мъже и жени с красиви дрехи и маски на екзотични птици — феерия от паунови пера, сребърни клюнове, скъпоценни камъни и ухание на парфюм. Пееха и се смееха. Мъжете дърпаха жените, които крещяха, кикотеха се и се препъваха. Новодошлите заобиколиха Янти и изпълниха помещението с радостна глъчка.

Мъж с бяла маска тропна с жезъл по пода и се провикна:

— Музика!

Арфата засвири, но този път мелодията беше жива и енергична. Янти дори не се учуди, че счупеният инструмент може да издава подобни звуци. Вече не виждаше русото момиче, защото празнуващите бяха оформили кръг около нея. Веднага щом арфата засвири, те подхванаха танц. Движеха се по двойки, партньорите държаха високо ръцете на своите партньорки. Птичите им маски се накланяха и хвърляха отражения под запалените свещи — вихър от пера и блещукащи камъни. Подметките им тракаха по пода в ритъма на танца. Всички пляскаха с ръце и се покланяха. Никой сякаш не забелязваше Янти.

Янти искаше да си тръгне, но за целта трябваше да разкъса кръга. Музиката се усилваше и ставаше все по-буйна, танцьорите поддържаха ритъма, въртяха се като обезумели сред развети коприни. Янти се опита да се приближи до вратата, но танцьорите я избутаха назад. Помъчи се да си пробие път, ала не намираше пролука между махащите ръце и подскачащите тела. Музиката не утихваше дори за миг. Звуците се раждаха един след друг, сливаха се в ужасяваща какофония. Като крясъка на диви птици. Янти вече не можеше да различи един танцьор от друг. Сякаш се бяха слели в едно общо подскачащо тяло, изгубило всякакъв контрол. Някой изпищя.

Но танцът не спираше. Писъкът стана част от музиката, поредният ужасяващ звук, погълнат от всеобщия смях. Момичешки глас повтаряше умоляващо: „Моля ви, недейте… недейте…“ Янти изхрачи кръв на пода. Обувките на танцьорите се хлъзгаха върху нея, окървавените подметки продължаваха да тропат ритмично, мъжете пляскаха с ръце или носеха в прегръдките си своите партньорки. Някои от дамите вече бяха изпаднали в несвяст. Други все още се опитваха да се освободят. Всичките бяха окървавени от безброй рани. И докато танцуваха, маските и украсата им започнаха да падат като птичи пера. Късчета коприна се завъртаха във вихъра и полепваха на мокрия под.

Смеховете утихнаха. Вече не се чуваха женски гласове, само тропотът на крака и хаотичната музика. Ала мъжете не спираха да въртят обезобразените си партньорки из залата.

— Нямаш партньор.

Янти се обърна и видя, че до нея е застанал мъжът с бялата маска. Той ѝ протегна крехката си женствена ръка.

— Ще ми окажеш ли честта да танцуваш с мен?

— Янти?

Видя се отстрани, лежаща в болнично легло. Осветяваше я жълт перлен фенер. Възглавницата и чаршафите ухаеха на сапун. Някой, облечен с хаурстафска роба, махаше превръзките от ръцете ѝ. И сега Янти бе в ума му.

Изведнъж тя разпозна гласа.

— Ария?

— Тихо. Ще ме убият, ако разберат, че съм тук. — Ария освободи и другата ѝ ръка и се изправи. — Трябва да тръгваме.

Янти седна. Едното ѝ око беше подуто.

— Какво стана?

— Не помниш ли?

Янти си спомни стаята с огледалата и сърцето ѝ подскочи.

— Аз нараних Браяна.

— Нищо ѝ няма — успокои я Ария. — Но всички знаят. Вече не е безопасно да оставаш тук.

— Очилата ми? Къде са?

Ария бръкна в джоба си и извади унмерските очила.

— Взех ги от кабинета на инквизитор Мара. — В гласа ѝ се долавяше лека насмешка. — Видях ги, докато търсех ключа. Помислих си, че може да си ги искаш. — Подаде ги на Янти и тя побърза да си ги сложи.

После напусна тялото на Ария и се върна в своето. Едва сега можа да разгледа наведената над нея усмихната девойка.

— Не съм ги пробвала — уведоми я Ария.

— Какво?

— Очилата. С тях по-лесно ли е? Всички си мислят, че така го правиш.

Янти поклати глава.

— Те ми помагат да виждам. Иначе съм сляпа.

Ария смръщи вежди.

— Тогава си загазила повече, отколкото мислех.

Излязоха и забързаха по коридора. Минаваха покрай стаи, в които имаше метални маси. Повечето бяха празни, но върху една Янти зърна частично отворен унмерски труп. Стори ѝ се познат. Дали нямаше белег на челото? Тя забави крачка, но Ария я дръпна да побързат и прошепна:

— Нямаме време. Уговорила съм се с един кочияш да те откара в Порт Ел. Мой приятел. Той ще те прекара през пътните постове. Оттам можеш да вземеш някой товарен кораб за Лосото. Джон познава човек, който ще те качи тайно на борда.

— Защо го правиш? — попита Янти.

— Защото ти си единствената, която би го направила за мен — отвърна Ария. — Тук нямам други приятелки. — Тя спря, извади от джоба си шепа златници и ги пусна в шепата на Янти. — Ще ти трябват. Съжалявам, че са толкова малко, но това е всичко, което имам.

Очите на Янти се напълниха със сълзи.

— Благодаря ти.

Ария се засмя.

— Хайде, почти стигнахме.

Минаха по още един коридор и стигнаха тежка метална врата.

— Почакай — рече Янти. Усещаше присъствието на хора от другата страна на вратата — двама мъже с възприятия, ярки като разпалени в нощта фенери. „Военни униформи.“ Тя дръпна другото момиче. — Ария, там има някой.

— Това е кочияшът — отвърна Ария. — Чака ни. — Хвана Янти за ръка, отвори вратата и я изведе отвън.

Не беше кочияшът. Зад вратата имаше малка стая с бетонен под и стени. В центъра на пода бе изкопан канал. Стаята беше съвсем гола, ако не се броеше един метален стол и тръбите на стената, завършващи с кранове. Инквизитор Мара стоеше до едър войник с униформа на Гилдията. Войникът тъкмо разкопчаваше яката на ризата си. Държеше палка. Янти чу зад гърба си изщракване.

Ария беше заключила вратата.

— Какво означава това? — попита Янти.

Ария сведе глава.

Инквизитор Мара се покашля и каза:

— Това е началото на много дълъг процес. Ако обичаш, седни.

18. Неочаквана смърт

Фургонът подскачаше по неравния горски път и войниците — четирима отпред и четирима отзад — се полюшваха в синхрон. Единият от двамата мъже на капрата държеше поводите, другият се бе излегнал назад и грееше лице на процеждащите се между клоните лъчи. Гората бе стара, със сплетени клони и огромни коренища. Над зелените поляни пърхаха пеперуди, между листата се рееха мушички. Маскелин затвори очи и пое въздух с пълни гърди. Подуши дим от огън много преди да стигнат пътния пост.

Изправеният до бариерата войник вдигна ръка.

Фургонът спря със скърцане.

— Хубав ден, нали? — подметна Маскелин.

— Ден като ден — отвърна войникът при бариерата. — Накъде сте тръгнали?

— Първи наблюдателен пост.

— Какво карате?

— Перлени фенери — отвърна Маскелин. — И ще участваме в някакво издирване по заповед на командир Раст.

— Трябва да проверя товара — каза войникът, заобиколи отзад и вдигна чергилото. След малко се върна и добави: — Знаете ли кое им е най-странното на перлените фенери? Пеперудите никога не кръжат около тях. Защо според вас е така?

Маскелин се намръщи.

— Никога не съм се замислял за това. Може би защото имат по-важна работа?

Войникът се разсмя, вдигна бариерата и им махна да минават.

Конете затрополиха по пътя. Щом се отдалечиха достатъчно, кочияшът попита:

— Защо наистина не летят около перлените фенери?

— Да ви призная честно, мистър Мелор, не зная — отвърна Маскелин. — Но подозирам, че това е една от онези загадки, при които отговорът или не означава нищо, или крие в себе си някоя от фундаменталните истини за вселената.

— Като ключовете на Удавниците?

— Именно, мистър Мелор. Все неща, подлежащи на по-обстойни изследвания.

Минаха през още два контролни пункта. С приближаване към двореца армейските лагери се разрастваха и бяха обкръжени от окопи и бодлива тел. Много акри гора бяха изгорени и изсечени, за да бъдат вдигнати казармени помещения, бункери и оръдейни площадки. Войниците се упражняваха на кални полигони. Сред дърветата лъщяха стоманени дула. От високи дървени кули ги следяха бдителните очи на часовои.

Рано следобед отбиха от пътя за Порт Ел и се отправиха на север. Тук настилката стана по-неравна, с дълбоки коловози и щръкнали камънаци. От време на време през някоя пролука в гората зърваха дворцовите кули и металните шпилове, извисяващи се като огромни черни корони.

Пътят свърши при плоска скална площадка, от която се разкриваше гледка към цялата долина. Площадката бе обрамчена от дървен парапет и на нея имаше няколко землянки и огромно оръдие. Докато фургонът се приближаваше, от колибата до бариерата се подаде войник и им викна да спрат.

— Ако търсите капитана — рече той, — няма да се върне преди седем.

Маскелин скочи от фургона и се протегна.

— Командир Раст ни прати да помогнем в издирването. Довечера ще кръстосваме пътя оттук до Трети наблюдателен.

Войникът — мъж на средна възраст с тънички мустачки и нервен тик — огледа с отвращение униформата на Маскелин.

— Никой не ми е казвал нищо за това. Не си ли малко старичък за обикновен лейтенант?

— От запаса съм — отвърна Маскелин. — Изобщо не ми се идваше.

— С какво се занимаваш в града?

— Ами предимно си стоя вкъщи.

Войникът погледна Мелор.

— Познавам доста хора от запаса. И двамата не съм ви виждал.

Маскелин се прозя.

— Капитанът ти ще гарантира за нас. Пускай ни, че трябва да разтоварваме багажа.

— Какъв багаж?

Маскелин посочи с палец през рамо.

— Фенери.

Мустакатият войник заобиколи фургона и надзърна в сандъка, после се върна при бариерата.

— Никой и нищо не минава оттук без изрична заповед. Ще трябва да почакате, докато се свържа с двореца.

Маскелин въздъхна отегчено.

— Къде ти е телепатът?

— Замина с капитана.

Маскелин повдигна вежди.

— И къде можем да ги намерим?

Войникът не отговори.

— Дали да не отидем да попитаме командир Раст къде са?

Мъжът скръсти ръце.

— Не смятате ли, че командир Раст знае какво става?

— Как ти е името, войнико?

Мъжът не отговори.

Маскелин се обърна към Мелор.

— Обръщай. Командирът ще вземе името му от хаурстафите. Нека те попитат защо капитанът на Първи наблюдателен е изоставил оръдието без надзор.

Войникът се поколеба за миг, после вдигна бариерата.

— Ще искам да проверят назначението ви веднага щом се върне телепатът. Можете да разтоварите багажа в склада. — Посочи една от землянките, обърна се и се отдалечи.

— Чухте го, мистър Мелор — каза Маскелин.

Фургонът влезе в малкия лагер и спря до оръдието.

— Хаурстафите те изоставиха — каза инквизитор Мара. — Което, ще ти съобщя със съжаление, означава, че си под закрилата на военните. — Кимна на едрия войник и той замахна и удари Янти с палката през лицето.

Янти падна от стола. Не можеше да спре да хлипа. Войникът я вдигна грубо и я намести на стола. Челото му бе обляно в пот, струйки се стичаха по челюстта му. Беше си свалил куртката и ризата и се виждаха яките му мускули.

— Твоята приятелка те изостави — продължи Мара. — Ария предпочете да те предаде в замяна на осигурено бъдеще в Хаурстаф. — Погледна отново войника и той пак удари Янти през лицето.

Този път тя падна по очи. Притисна отчаяно очилата. Ридаеше неудържимо. Бетонният под се люшкаше зад пелената на сълзите. През звънтящите си уши чу да пускат чешмата. След миг обляха тялото ѝ с леденостудена вода.

— Браяна Маркс те изостави — каза Мара. — Тя ми нареди да започна тази процедура. Колкото по-бързо стигнем до края, толкова по-скоро ще можем да те пратим за дисекция. За мен там ще е най-интересната част. Очаквам да намеря в теб унмерски мозък.

Войникът вдигна Янти с една ръка от пода. После заби чело в носа ѝ. Тя чу да се пука хрущял. Очилата ѝ отлетяха нанякъде и я обгърна мрак. Ръцете му я пуснаха.

Тя се прехвърли в ума му и видя окървавеното си тяло да лежи проснато на мокрия под. Робата ѝ висеше като скъсан парцал, лактите и коленете ѝ бяха охлузени и окървавени. Тя вдигна очилата и се опита да ги нахлузи с треперещи пръсти.

Инквизиторът се наведе над нея. Лицето му беше безизразно.

— Собственият ти баща те изостави — рече той. — Знаеш ли, че тъкмо той уреди да те продаде на Хаурстаф? Видях писмото с очите си. Разбира се, Гилдията не преговаря с хора като него.

Войникът изрита Янти в корема.

Ребрата ѝ изпращяха. От силната болка ѝ се доповръща. Очилата ѝ се изместиха на една страна и тя отново потъна в мрака. Пресегна се и ги намести върху разплаканите си очи. После се закашля и си пое дъх на пресекулки. Въздухът имаше вкус на жлъчка.

— Майка ти те изостави — продължаваше Мара. — Не успя да те защити, когато дойдоха канджиите, нали? — Той махна с ръка. — Просто им позволи да я хвърлят в саламурата.

Янти изкрещя. Опита се да изпълзи настрани, но войникът отново я вдигна. Удари я с юмрук в лицето и я пусна да падне.

Болеше я всяка фибра на тялото. Не можеше да помръдне, просто лежеше на пода и потръпваше конвулсивно.

— Дори Маскелин те изостави — каза инквизиторът. — Като всички останали и той виждаше в теб само оръдие за собствено облагодетелстване, за увеличаване на личното си богатство. Това си ти, Янти — нещастница, която другите са използвали.

Клекна до нея и продължи:

— Но аз не съм като тях, Янти. Не виждаш ли, че аз съм единственият, който иска да те разбере? — Отметна косите ѝ назад. — Искам да ти помогна да постигнеш нещо в живота. Най-сетне ти давам смисъл.

Тя затвори очи.

Мара въздъхна и нареди на войника:

— Продължавай.

Докато войниците сваляха тежкия сандък от фургона, Маскелин отиде да огледа трите землянки при скалната площадка. В първата имаше хранителни припаси, вода и муниции. Втората се оказа спално помещение, където дремеше сержантът канонир, а двама войници играеха на зарове. Маскелин им кимна приятелски и почука изпитателно дебелата желязна врата. Излезе и отиде при третата землянка. Тук имаше само едно легло, писалище и стол и гардероб с хубави дрехи — очевидно това бе домът на капитана. Той се върна при хората си и каза:

— Чудесно. Хоулиш заслужава медал.

Мелор вдигна глава над отворения сандък и кимна към колибката при бариерата.

— А с него какво ще правим?

— Каквото и да е, но трябва да се свърши без шум.

Един от четиримата войници извади от колана си нож, но Маскелин поклати глава.

— Аз ще се оправя. — Отиде при колибката и отвори вратата.

Войникът с тънкия мустак седеше на масата и пишеше доклад. Когато Маскелин влезе, остави писалката и го погледна.

— Сержантът те вика — каза Маскелин.

Войникът изсумтя, изправи се и последва Маскелин навън. Доближиха землянката и войникът влезе през вратата. Маскелин извади от джоба си ичусаи, измъкна тапата и я хвърли след него. После затвори вратата и я заключи с катинара, който държеше в другия си джоб.

— Пази вратата — нареди на Мелор, — в случай че решат да стрелят в ключалката.

Мелор кимна.

Мъжете вътре викаха няколко минути, после утихнаха. Малко след това изпод вратата започна да се процежда саламура. Галони мътна вода заляха скалната площадка, прехвърлиха ръба и рукнаха надолу като медноцветен водопад.

— Толкова по въпроса за Ел — подхвърли Мелор.

— Всяко нещо си има край, мистър Мелор — отвърна Маскелин.

Двама мъже почнаха да вадят фенерите от сандъка, а Мелор, Маскелин и останалите — да разглобяват с метални щанги дъното на фургона. Отдолу имаше скрито отделение, където държаха туби с гориво и резачки.

Янти не смееше да се върне в тялото си и затова остана да се рее в морето от призраци. Носеше се през мрак, озаряван на места от нещата, които възприемаха други хора. Видя пътник, возещ се в карета, крадец, отмъкващ мигове от живота на други, и последното я изпълни със съжаление. Дълбоко в себе си Мара беше прав. Светът, в който живееше, така и не я бе приел. Така и не бе станала част от него. Най-добре бе да се върне при инквизитора и да го помоли да сложи край на живота ѝ. Може би, като се ровеха в останките от жалкото ѝ съществуване, щяха да открият някакъв смисъл в него.

Но още не. Задържаше я страхът, въпреки че успоредно с това растеше самосъжалението ѝ. Тя продължаваше да се рее из тъмнината, призрак, изплашен от собствената си смърт. Видя хаурстафи, разпръснати из огромния дворец, хиляди в горските лагери отвън и мъглявината на милиони по целия свят. Носеше се през невиждани пространства между обитавани помещения, покрай ярко осветения унмерски лабиринт и надолу към апартаментите със стъклени тавани.

Откри го коленичил до леглото, скрил разплаканото си лице в шепи. Парчетата от писмото бяха на пода до него.

Беше потресена да го види в такова състояние. Цялото му великолепие бе изчезнало. Беше се разголил пред нея, разголен и пред погледа на хаурстафската магьосница, която го наблюдаваше от стола отгоре. Беше скрил лицето си, сякаш по този начин би могъл да прикрие отчаянието си.

Изведнъж я обзе ярост. Какво право имаха хаурстафите да се бъркат в живота на други? В неговия живот? В нейния? Те не бяха освободители на човечеството, а новите му поробители. Янти се пресегна към ума на магьосницата и събра във фокус всички нейни мисли и възприятия.

И след това ги изхвърли.

— Ако знаеше колко пари похарчих за този пират Хоулиш — каза Маскелин, — нямаше да се продадеш толкова евтино.

Капитанът канонир сви рамене и прегърна през рамо младата хаурстафска телепатка.

— Мисля, че и двамата спечелихме по нещо, мистър Маскелин.

Маскелин ги огледа. Момичето едва ли имаше шестнайсет, а момчето — осемнайсет. Ако бе толкова умен да достигне подобен пост в съвсем млада възраст, вероятно си даваше сметка, че може да измъкне от Маскелин много повече. Което означаваше, че причините да му помага са лични. Или причината бе в нея? Двамата гледаха как Мелор и хората му режат яките болтове в основата на оръдието.

— Познаваш ли Янти? — попита Маскелин момичето.

Тя сведе глава.

— Не е необходимо да знаете защо го правим, мистър Маскелин — каза капитанът. — Тези пари ни стигат за ново начало.

Маскелин изсумтя.

Мелор изключи горелката.

— Готово, сър.

— Чудесно. Доведете конете.

Мъжете доведоха два коня и ги запрегнаха така, че да извъртят оръдието. Мелор улови юздите и поведе конете напред. Отначало не се случи нищо, но после откъм дулото се чу ниско стържене и постепенно цялото оръдие се завъртя. Когато се обърна горе-долу в обратна посока, Маскелин го доближи, провери с компас новата траектория и каза:

— Чудесна работа, мистър Мелор. — От джоба на куртката си извади карта, изрисувана с червени кръгове, линии и кръстчета. Изучава я, докато мъжете освободиха конете от впряга. После нагласи височината на оръдието, като завъртя бронзовото колело на лафета. Дулото леко се смъкна.

— Как смятате да я измъкнете? — попита момичето.

— С груба сила — призна Маскелин. — Това е единственият начин да се разправиш с Хаурстаф.

— Ами ако и тя пострада?

— Това е риск, който съм готов да поема.

Капитанът притисна момичето към себе си.

— Реджина, той знае съвсем точно къде я държат.

Тя не изглеждаше убедена.

Мелор подаде на Маскелин фенер и той го отвори и настрои внимателно механизма вътре. После извади джобния си часовник и отбеляза времето. Мелор зареди фенера в оръдието.

— Нали знаеш какви са исканията? — обърна се Мелор към момичето.

Тя кимна.

— Дума по дума?

— Дума по дума.

Маскелин си запуши ушите.

— Огън!

Мелор дръпна връвта и дулото на оръдието се прибра назад с внезапно и оглушително буум. Огнена топка литна към небето, извиси се над дърветата и се изгуби от поглед. Маскелин погледна хората на Мелор и кимна. Те се обърнаха и забързаха към пътя.

— Очаквах по-голям тътен — каза капитанът.

В този момент небето над тях изригна в огън. Последвалата ударна вълна откъсна короните на стотици дървета и ги отнесе в ураганен полъх над главите им, докато хиляди еха разтърсваха долината. Маскелин, Мелор и момичето се хвърлиха на земята. Планината продължи да се тресе още няколко секунди.

— А сега прати исканията, ако обичаш — обърна се Маскелин към момичето.

Тя се изправи разтреперана и си пое дъх. След малко съобщи:

— Готово.

— Някаква реакция?

— Все още не.

Зачакаха.

— Те казват… — почна момичето, спря и поклати глава. — Казват: не, казват, че…

— Дума по дума.

— Не мога дума по дума. Сега спорят и… почакайте… — Тя вдигна ръка. — Искат да спрете…

— Да го чуя точно.

— Трябва незабавно да спрете атаката. Хаурстаф не преговаря с терористи. Те ме… Те ме засипват с въпроси — за вас, за това къде се намираме.

— Това следваше да се очаква.

— Не знаят откъде е дошъл изстрелът.

Маскелин погледна Мелор и той почна да зарежда оръдието.

— Кажи им, че следващият снаряд ще срути планината над двореца — каза Маскелин на момичето.

— Ами Янти?

— Направи каквото ти казвам.

Тя се поколеба за миг.

— Почакайте. Те искат да разговарят. Предлагат да се срещнат с вас. — Поклати глава. — Става голяма бъркотия. Нещо странно се случва там. Губя връзка с всички.

— Изключват ме значи — изръмжа Маскелин.

— Не…

Той вдигна поредния фенер, настрои механизма и го подаде на Мелор.

— Пет градуса по-ниско. Чуха предупреждението.

— Какво правите? — попита момичето.

Капитанът хвана Маскелин за ръката.

— Не се уговорихме така.

— Вече е в дулото. — Маскелин се ухили. — И тиктака.

Мелор дръпна въжето и във въздуха излетя втори снаряд.

Откъм хълма на юг долетя звук от престрелка.

— Сър, излязоха на нашите позиции — докладва Мелор.

Този път грохотът от взрива бе много по-силен. Ярък блясък озари върховете на планините. Земята под краката им се разтресе.

— Улучи скала — каза Маскелин.

Огромен облак прах се вдигна над горското било. Секунди по-късно върху тях се посипаха ситни камъчета. Маскелин остана прав, заслушан напрегнато.

— Продължават да стрелят — каза след малко. — Защо още стрелят?

Сега вече — след като ехото от взрива бе утихнало — го чуваше съвсем ясно. Ритмичното ра-та-та на стрелковите оръжия, придружено от приглушения бумтеж на оръдията.

Маскелин се обърна и погледна към другия край на долината. И там забеляза малък блестящ летателен съд, увиснал високо над земята. Той се стрелкаше хаотично, за да избегне белите облачета. Военните се опитваха да го свалят.

Беше унмерска колесница и се носеше към тях.

Янти летеше из тъмното пространство, но вече не беше изгубен и уплашен дух, а предвестник на смъртта. Докато смазаното ѝ тяло продължаваше да лежи на пода на килията, тя се скиташе накъдето пожелае. И използваше тази възможност, за да сее разрушение. Местеше се от стая в стая, обладаваше умовете на хаурстафите и ги унищожаваше. Възприятията им гаснеха зад нея и оставяха разширяващи се петна мрак.

Тя се стрелкаше между кухнята и банкетната зала, през стени и подове, и гасеше човешки животи като пламъчета на свещи. Виждаше бягащи с писъци момичета, докато приятелките им падаха мъртви. Стотици се опитваха да напуснат двореца. Но бяха твърде бавни и уязвими и тя ги косеше като ураган. Умовете им бяха прозорци, които те не можеха да затворят. Не можеха да я задържат отвън — нито да се скрият от нея.

Дворецът потъваше в мрак, понеже коридорите му се изпълваха с мъртъвци. Скоро единствените светлини идваха от подземията, където държаха унмерите, и от сновящите между труповете на своите господари човешки слуги. Янти ги остави да живеят. Вниманието ѝ се насочи към килията на инквизитора.

Помощникът на Мара точеше ножа си.

Взривове разтърсваха колесницата. Екраните на предното табло премигнаха и отново засияха, все още насочени към една самотна артилерийска позиция на северния край на дълъг рид. Маскелин бе завъртял оръдието на 180 градуса и сега то бе насочено към хаурстафската крепост. Последният изстрел бе разрушил половината планина. Ако свалеше още малко дулото, следващият щеше да унищожи самия дворец.

Приведен над пулта за управление, втренчил трескави очи в екранчето, Грейнджър местеше хаотично лостчетата с обгорената си от саламура ръка, опитвайки се да насочва колесницата по непредвидим курс. С другата си ръка стискаше дръжката на копиращия меч, който бе взел от предавателната станция. В колана му бяха затъкнати всякакви хладни оръжия, пистолети и какво ли не още. На гърба си беше вързал щита от кървавочервен кристал.

Серия взривове разтърси колесницата и за миг я отклони от курса. Дим изпълни екраните и нахлу през отворения люк. Двигателите изреваха и започнаха да вибрират неудържимо. От пулта бликнаха искри. Грейнджър изключи повечето системи и нагласи отново приборите със светкавична скорост, докато металните нерви в механичния му костюм компенсираха ограничените възможности на осакатеното му тяло. Щитът на гърба му засия с менящи се цветове — поглъщаше дима и използваше внезапното усилване на ентропията, за да зареди с енергия магьосническите си тунели.

Щом димът се разсея, Грейнджър отново видя артилерийската позиция — беше на не повече от двеста разтега под него. Хората на Маскелин въртяха трескаво оръдието, за да го обърнат към приближаващата се колесница. Но къде беше самият Маскелин? Грейнджър се ухили. Ето го! Метафизикът бягаше панически през площадката.

Грейнджър летеше твърде бързо, за да може да се спре, така че зави, за да му пресече пътя.

Скалната издатина изпълни целия екран.

Колесницата се вряза в земята като метеор и избухна в облак от разтрошени скали и метал.

Грейнджър наблюдаваше сблъсъка от едно място на няколкостотин разтега над площадката. Седемте му копия, които се бяха притаили в гората зад него, също гледаха нататък, но нито едно от тях не разполагаше с по-добра видимост към мястото на сблъсъка. Всичко се бе случило твърде бързо. От Маскелин нямаше и следа. Дали бе успял да го уцели? Внезапно почувства вибрации в дръжката и осмото копие се появи. Завъртя леко глава и помръдна с рамене. Чудесно.

Отново бяха девет.

Грейнджър се обърна и затича към двореца.

Болката се върна в мига, в който Янти се прибра в тялото си. Лежеше на пода. Гърдите ѝ се повдигаха мъчително, повръщаше кръв. Болеше я всяка фибра на тялото. Лицето ѝ бе обляно в сълзи. Едно от очите ѝ бе подуто зад лещата на очилата, с другото виждаше, че помощникът на Мара се е надвесил над нея.

— За миг си помислих, че съм те изгубил — каза инквизиторът. — Моят асистент понякога има склонност да се увлича. — Той придърпа стола по окървавения под и седна. — Първата стъпка се оказа по-успешна, отколкото предполагах. Но мисля, че с втората ще видим още резултати.

Янти се опита да заговори, но не успя. Вместо това се хвърли в ума на инквизитора.

Видът на изтерзаното ѝ тяло, проснато на пода, накара сърцето ѝ да се свие от отчаяние. Бяха я били, докато изпадне в несвяст. Краката и седалището ѝ бяха целите в синини. Робата ѝ лежеше разкъсана на пода. Едната ѝ ръка бе счупена, завъртяна под неестествен ъгъл към гърдите. През очите на инквизитора тя видя, че започва да плаче.

— Така е по-добре — каза той и кимна доволно.

Янти се пресегна, както се пресягаше към умовете на хаурстафите, опитвайки се да обхване в хватката си мислите и чувствата на инквизитора. Но не можа да долови нищо. Човешкият му ум не я допускаше вътре.

— Този път ще опитаме нещо различно — заяви Мара. — Искам да се помъчиш да свържеш определени думи, които ще произнеса, с усещането, което те кара да изпитваш помощникът ми. Нещо като игра. Идеята е да бъдат прекъснати предишните ти асоциации с тези думи, за да можем да изградим нови. — Той подсмръкна, избърса носа си с ръка и погледна войника. — Първата дума ще е майка.

Войникът клекна, опря острието на ножа в сгъвката на коляното ѝ и кимна на инквизитора.

— Майка — каза Мара.

Вратата на килията изхвърча с такава сила от пантите, че се заби в отсрещната стена. На прага стоеше мъж, облечен от главата до петите в метал. Голият му скалп и лицето му бяха покрити със саламурени изгаряния. Очите му бяха кървясали и обезумели като на дракон берсеркер. В скритата си в метална ръкавица ръка стискаше меч от зелена сплав. Янти си помисли, че никога не е виждала по-страховита фигура.

Мара и помощникът му се отдръпнаха, а мъжът влезе в килията. Металните му обувки кънтяха по бетонния под. Той погледна двамата мъже, после извърна очи към Янти. Мъничките метални пластини на бронята му сякаш жужаха и вибрираха, докато се навеждаше да я вземе в прегръдките си.

А след това я понесе към вратата.

Тя явно ту губеше съзнание, ту се свестяваше и вероятно смесваше видения с реалност, защото зърна две невъзможни неща преди бронираният мъж да я изнесе навън.

В първото видение ѝ се стори, че в коридора отвън има двойници на нейния спасител. Седем или осем — не се отличаваха по нищо от него. Всеки носеше същата броня и бе въоръжен със същия зелен меч. Мъжът мина между тях и двойниците ги изпроводиха с очи. После се обърнаха и влязоха в килията на инквизитора. Последният затвори вратата.

Вероятно се бе свестила и отново бе изгубила съзнание.

Във второто видение той я носеше през централната зала на двореца. Обувките му кънтяха по черния мраморен под. Наоколо лежаха десетки трупове. През отворената врата нахлуваше дим и тя подуши пожарите отвън. Но преди да стигне вратата, спасителят ѝ спря, чул някакъв звук отзад, и се обърна.

Младият унмерски принц стоеше в сенките и ги гледаше. Зрението на Янти бе размазано и тя не можа да различи съвсем ясно лицето му, но ѝ се стори, че се усмихва.

— Тя ли е последната от тях? — попита той.

— Тя никога не е била една от тях — отвърна спасителят на Янти. — Но не. Има и други оцелели.

Принцът бавно кимна. Погледът му се задържа доста дълго върху Янти. После той се обърна и потъна в сенките.