Морелси

Двайсет и осем

Значи това беше центърът на света.

Шам много се стараеше да не зяпа като балама. Но в Манихики това не беше лесно: зрелището започна още преди да са влезли в страничните коловози на най-голямото пристанище в познатия свят.

Преминаха покрай безкраен, хаотичен каталог от превозни средства. Покрай екипажи, които не ги и поглеждаха, екипажи, които ги зяпаха, екипажи в облекло, което ги изтъкваше като съседи на Стрегай, и онези, облечените като илюстрации или като сънища. и локомотивите. Или, ако бъдем по-точни — защото не всички влакове имаха локомотиви, — средствата за задвижване.

Тук — малък влак, само с три вагона, маневрира по релсите на пристанището, закачен за големи дрънкащи кабели, издърпвани от две големи птици. Я! Мишеловен влак, пратеник от архипелага Тийкхий. Дървени влакове, украсени с маски; влакове, покрити с калаени отливки; влакове, окичени отстрани с кокалена украса; двуетажни и триетажни влакове; влакове, обсипани с пластмаса, нашарени с акрилни бои. „Медис“ минаваше покрай тракащи и дрънчащи дизелови влакове като техния собствен. Покрай пискливите, суетливи щуротии на парните влакове, които плюеха, свиркаха и се оригваха на мръсни облаци като досадни набожни бебета. и други.

Морелсите: обширна и разнообразна екосистема от влакове. Те вървяха под жиците по няколкото малобройни мили оборудвани с ток крайбрежни релси. Ето тумбеста железница от лъсната стомана, с потъмнени малобройни прозорци, а колелата му ги въртяха закривени назад бутала, стърчащи от хълбоците ѝ. Какви бяха тия навъсени физиономии на Фремло и на целия екипаж на Шам? Тази овладяна погнуса, проличала у капитан Нафи?

Аха… Това беше влак галера. В жежкия му търбух десетки роби бяха приковани в редици и налягаха дръжките, за да въртят колелетата, насърчавани от бичове.

— Как могат да го позволяват? — въздъхна Шам.

— Манихики наричат себе си цивилизовани — отвърна Фремло. — На брега няма робство. Но ти знаеш как работи пристанищният мир. На всеки влак в пристанището важат законите на родината му. — По земите в морелсите имаше толкова много закони, колкото и земи. В някои от тях имаше роби.

Шам си представи как издънва вратите с ритници, търчи по коридорите на влака и застрелва тия подлеци, надзирателите. Срам го беше от безсилието му.

и соларни влакове от Гул Фофкал; лунни — от кой знае къде; педални влакове от Мендана; рококо влак с часовников механизъм, при вида на който Жед се усмихна и козирува, докато екипажът му пееше песни за навиване и въртеше големия ключ; влакове с бягащи пътечки от Кларион — екипажите им тичаха, за да ги задвижват; влакчета, теглени от стада от копитни животни, вървящи покрай релсите, способни да отблъскват хищниците, заровени в морелските плитчини; едноместни влакоциклети; тромави военни влакове, задвижвани от невидима енергия; електрически влакове, които преминаваха с пращене и искри.

Манихики.

Първата задача на Шам в пристанището не беше, както очакваше, да навива бинтове, нито да разтреби каютата на Фремло, нито дори да напазарува каквито там докторски джунджурии бяха нужни. Вместо това, за удивление на Фремло, който го посрещна с присвиване на очите, самата капитанка нареди на Шам да я придружи в така наречените „нейни поръчки“ в град Манихики.

— Ти никога досега не си бил тук — каза тя, докато си нахлузваше ръкавиците — лявата прекроена така, че да пасва на неорганичната ѝ ръка, проверяваше копчетата и закопчаваше фрака си, изтупваше праха от колосаните си дълги тесни панталони.

— Не, капитане. — Шам си мечтаеше да има хубави впити дрехи, в които да се нацеди.

Покрай вагонетката сред пукането и хрускането на разровена пръст се показваха любопитните чипи физиономии на местните къртици и земни плъхове, големи колкото бебета, полуопитомени и добре охранени от изхвърляните остатъци от храна и органични отпадъци. Слепи или не, те като че поглеждаха Шам в очите. Дейби стискаше рамото му по целия път към пристана, чак докато слязоха на сушата.

и те навлязоха в града, който, както внушаваше на Шам ограниченият му опит с алкохола, беше също тъй главозамайващ като пиянството. Шумни докове, гъста многоезична тълпа. Дюдюкания, смях, крясъците на търговците. Шам виждаше хора, облечени с дрехи във всевъзможни фасони и цветове и от всякакви традиции, от просешки дрипи, през гумирани комбинезони до цилиндрите на жреците на Схватливия Ом, подражаващи на контешкото облекло на своя бог. и — Шам се кокореше насреща им — стъкмените от какво ли не откачени костюми и самоделни униформи на търсачите на останки.

Учени от Роквейн наблюдаваха фокусници от Тарп; пратеници от Кабиго придърпваха одеждите си, за да ги извадят от локвите на Манихики; ловци в комбинезони от Питман си разменяха карти и се закачаха с небелази от Колония Кокос. Кейовете бяха свърталища на джебчии, играчи на нагласени игри, мошеници, фалшиви оцелели от бутафорни влакокрушения, просещи милостиня. Шам нямаше пари, че да си ги пази.

Историята тук изглеждаше безсмислена или поне озадачена. Тази сграда бе величествено нова, със стомана, вградена в мазилката. Тази до нея — по-стара с няколкостотин години и занемарена. Град мелез. Каруци, теглени от животни, рикши, двигатели с вътрешно горене ръмжаха покрай улични съоръжения в безброй различни стилове, къщи, изградени от материали, които изобщо не приличаха на строителни. Все едно някой ги е вдигнал заради бас.

Флотски офицери от Манихики се разтакаваха в униформи — наполовина на дежурство, наполовина на показ, наполовина на флирт с минувачите. Да, сметката бе вярна: такова перчене можеше да се състои само от три половини. Те можеха да изреват някое наставление към преминаващо хлапе или да се намесят в някоя дребна препирня със суров, законно одобрен замах. Представете си ги на релси — помисли си Шам. Ферофлотски влак, който гони пиратите, топовете му гърмят, спасителни мисии и наемна защита.

Дейби излетя в ниското небе и се залови да проучва стрехи, резби, гаргойли, стъкмени, осъзна Шам, от останки.

— Внимавай! — подвикна той на прилепа. Може би над Манихики хвърчаха летящи скорпиони колкото ръка. Представа си нямаше.

Той следваше капитанката, промушваше се през гъмжилото. Покрай магазини, сергии и улични търговци, които продаваха бутилки и магнити. Цветя и фотоапарати. Илюстрации със зверове и ангели, наказващи високомерните, промъкващи се в нощта и поправящи релси, на въртокрили птици от отвъд пределите на света.

Влязоха в район с книжарници, където, осъзна Шам, имаха широки възгледи относно това кое прави книгата книга. Тъмни стаи, пълни с хартия и кожа, дискове за ординатори и ролки филмова лента. Поздравяваха капитан Нафи любезно и почтително. На не един щанд тя съобщаваше името си и продавачът проверяваше в счетоводната книга или отваряше файл на светещ екран.

— „Неизвестното“ — мърмореха те. — Правилно ли е това? Общи теории. Освен това „Плаващи означения“, „Асимптотен Телос“ „Изплъзваща се цел“, „Загуба“. Това имаме ние за вас. — Те сравняваха отбелязаните за нея теми с новопридобити текстове. — „За ловуването на философии“ от Сюлейман има ново издание. Имаше и една статия, чакайте да видя, „Залавянето на плячка“ в пред-пред-пред-предпоследния брой на „Тримесечник на капитана философ“, но вие сигурно сте я видели — и тъй нататък.

„Какво правя аз тук? — мислеше си Шам. — Ако ѝ е трябвал черноработник, защо не е взела Шосундер?“

и все едно чула тази мисъл, капитанката измърмори:

— Хайде де, Сурап, вдигни очи. Твоето предложение ни доведе в Манихики. Браво. Смяташ да проспиш тези гледки ли?

Тя обмисляме достойнствата на различните текстове, които ѝ преподнасяха. Тези, които купуваше, безмълвно подаваше на Шам. Чантата му натежа.

В един грамаден, запуснат и порутен склад, от чиято вътрешност се чуваше креслива препирня, Дейби се залови да проучва покривите. Нафи го проследи с поглед как излита.

— Я ми кажи пак — рече тя — на кои места според приятелката ти би могъл да се намери следач.

— На улица Каменоделска — отвърна Шам. — На пазара. Тя каза, че там са най-хубавите останки.

Тя посочи една табела на стената. „Пазарът на улица Каменоделска“. Шам зяпна. Нафи, не ще и дума, знаеше що за артефакти жадуваше да види той. След като се тътриха из всички книжарници, дали това бе награда, че ѝ каза за техниката?

— и тъй — рече Нафи и посочи с внезапен, прелестен замах на ръцете, че той трябва да влезе пред нея, — отивам на пазар за останки.

Двайсет и девет

— Книгите у теб ли са? — рече капитанката. — Твоята задача е да ги отнесеш на влака. Сурап, няма да си ми нужен за известно време.

— Трябва да се връщам? — „Та ти току-що ме вкара тука!“ — помисли си той.

— Точно така. До мръкване си искам книгите.

— До…? — Дотогава имаше още часове. Разполагаше с часове. Тя му отпускаше часове! Часове, за да се ориентира из улиците на Манихики. Из този пазар. Нафи му подаваше банкнота. и пари ли?!

— За обяд. Ще ти го приспадна от твоя дял.

Той смотолеви някакви благодарности, но Нафи вече си бе отишла.

„Е, ето ме тук — помисли си Шам вяло. — Сред останките.“

Пазарът се намираше в един безистен. Горе — етажи с оживени пътеки, до които се достигаше по вити стълбища. Около Шам — сергия след сергия с потресаващи намерени отломки. Навсякъде кънтеше шумът от опитите за продажби, караници, пеене, обявяването на стоката. Малък оркестър акомпанираше на всички тези дела на китара и обой, жена наглеждаше странните звуци, излизащи от нещо, прилично на костена кутия.

Хора, спретнати и мърляви, делови жени и мъже, наемници в сурово облекло и главорези за продан. Железничари. Книжовници. Сановници и изследователи, облечени в разкошното или странно, или варварско облекло на родината си. и навсякъде — търсачи на останки.

„Знам, знам — помисли си Шам в отговор на напътствията и предупрежденията, отправени му от Трус и Воам. — Знам, че са фукльовци. Но все пак!“

Търсачите на останки си подвикваха на жаргон. Приплъзваха многопластови забрала пред лицата си и пак ги вдигаха, натискаха капси и издатини по защитните си комбинезони, кожените си престилки тип касапски и панталони с многобройни джобове. Бърникаха и ръчкаха из странни кутии, разни парчетии и джунджурии — останки, които излъчваха цветове и образи във въздуха, пееха и затъмняваха светлината на тукашните лампи и караха кучетата да лягат.

Любопитството на Шам надделя над страхопочитанието.

— Какво е това? — той посочи изкорубен от ръждата железен клин. Продавачът го изгледа накриво.

— Гаечен ключ — каза мъжът.

— А това? — някакъв покрит с петна от гниене разноцветен квадрат, върху който бяха наредени миниатюрни статуетки.

— Детска игра. Така казват учените. Или гадателски набор.

— Това? — филигранна паякообразна бучка от нещо, което изглеждаше като стъкло; крачката ѝ барабаняха в сложна съгласуваност.

— Никой не знае. — Мъжът подаде на Шам дървена сопа. — Удари го.

— А?

— Тресни го. — Мъжът се ухили. Шам халоса останката. Тя не се счупи, макар и да изглеждаше чуплива. Вместо това самата тояга се усука около себе си като ранено пипало. Шам я вдигна нагоре. Сега тя бе увита в стегната спирала, въпреки че все още я усещаше твърда в ръката си.

— Това е извънземно, мда — рече мъжът. — Това нещо, джаджата, дето се къдри, е алт останка. От една от небесните отбивки.

— Колко струват? — попита Шам. Мъжът го погледна любезно и произнесе цена, при която Шам стисна уста и се извърна. После пак се обърна към него.

— А мога ли да ви запитам… — Той се огледа, за да се увери, че Нафи не го вижда и не го чува. — Да познавате едни… едни деца? Семейство? Имат арка, която изглежда като направена от някакви стари останки.

Мъжът се втренчи в него.

— Каква ти е целта, момче? — попита той най-сетне. — Не, не ги познавам. Нямам представа кои може да са те и ти предлагам и ти да ги зарежеш. — Той се направи, че не забелязва как Шам се втрещи, и пак се разлая напевно, че продавал инструменти, къдрави джаджи и хубави евтини останки.

Шам попита жена, която се пазареше с раздразнителен купувач за старинни платки за ординатор; двойка мъже, специализирали се в извънземни алт останки — бърлогата им беше пълна със страшно смущаваща самородна странност на буци; доставчик не на останки, а на оборудване за извличането им: магнити, измервани, телеочила, лопати, ботуши-бургии тип „тирбушон“, въздушни помпи и маски за пълно потапяне в пръстта. Група младежи и девойки, горе-долу негови връстници, наблюдаваше Шам. Те хихикаха и си шепнеха помежду си и си чоплеха ноктите с тъпашки ножчета. Щом един офицер от ферофлотата с недружелюбно изражение ги погледна сърдито, те се пръснаха и когато той отмина, пак се събраха.

Маса с кукли. Стари кукли, кукли от останките. Колкото и да са ги чистили, мръсотията, в която бяха лежали поколения наред, ги бе оцветила трайно: каквато и да се е предполагало, че е кожата им на цвят, тя изглеждаше обагрена в цвят сепия, все едно я гледаш през мръсно стъкло. Повечето от тях имаха форма на хора, повечето — на жени или момичета, макар и с дълбоко съмнителни физически пропорции, с коси, оплетени и разбъркани като горски гъсталак там, където изобщо им бяха останали. Няколко бяха гротески, чудовища. Много бяха без крайници. Нужна им беше грижата на майстор на кукли.

Където и да отидеше Шам, отговаряха на въпроса му, на описанието на арката и двете деца или с привидно искрено неведение, или с предпазливо досещане, последвано от лъжи и/или предложения да зареже това. Първото се проявяваше най-вече от търсачите на останки, второто — от местните търговци.

Какво знаеше той за това семейство? По-голяма сестра, по-малък брат. Разхвърляна къща. С жизнени родители — далечни пътешественици. Които, както показваха костите, бяха умрели.

А тези мисли неизбежно наведоха Шам на мисли за собственото му семейство. Той не размишляваше често за своите загубени, за негова мъка, при злополука майка и баща. Не че му беше все едно — несъмнено той имаше чувства. Не че не подозираше важността на това, че вече ги няма. Той не беше глупав. По-скоро просто не помнеше техните грижи, тъй като цял живот го бяха гледали Трус и Воам и в действителност те бяха неговите родители, нямаше как да е другояче. Чувствата, които Шам имаше съм своите мама и татко, бяха чувства към изгубени непознати и ако размишляваше твърде много за тях, му се струваше, че проявява неуважение към тези, които са го отгледали.

Но той отчетливо осъзнаваше: явно с двете деца от изображението го обединява фактът, че технически той беше, ако трябва да бъдем точни, сирак. Е, тази дума пресядаше на гърлото. и тъй… Бяха ли това момиче и това момче също докторски помощници, недоволни, копнеещи за останки, тъгуваха ли за нещо? Шам се съмняваше.

Из цялата зала имаше часовници, стотици модели. Някои бяха модерни, други — очевидно останки, гордо отремонтирани, за да заработят пак и в определени мигове изтикваха навън птиченца. Някои бяха със сини екрани, на които светеха цифри. Всички показваха на Шам колко бързо лети времето.

— Вие как станахте търсачка на останки? — Суровата на вид жена, която Шам заговори, вдигна очи изненадано. Тя пиеше черно и гъсто като катран кафе и си разказваше вицове за копаене с колегите. Тя му се засмя без злоба. Метна една монета на лекарката върху сергията ѝ и посочи на Шам да си вземе сладкиш.

— Копай — каза тя. — Намери нещо. Носи на някой останкаджийски влак. Копай още. Намери друго. Не си стой… — Тя го изгледа от глава до пети. — Черноработник? Прислужник? Стюард? Къртоловец ученик?

— Помощник на доктора — поясни той.

— А… Е, да де, и това също. Не си стой такъв.

— Намерих прилеп — каза Шам с уста, пълна с лепкавия хлебен подарък. — Ама то това сигурно не е останка. Той ми е приятел.

Малката банда продължаваше да го наблюдава, осъзна той. А тях, забеляза той, ги наблюдаваше друг младеж, жилав и подвижен момък, който Шам се зачуди дали е виждал някъде преди.

Търсачката на останки се разрови под масата си.

— Трябват ми още Цапащи бръмбазъци — рече тя.

— Благодаря ви много за сладкиша — каза Шам. Жената изглеждаше разкошно. Той примига и се опита да се съсредоточи. — Вие сигурно не… Да сте виждали две деца? Те живеят близо до…

— Арка — довърши тя. Шам примига. — Арка от останки. Чух, че някой ги търсел.

— Какво? — възкликна Шам. — Откакто съм влязъл, вече сте чули?

— Мълвата се разнася. Кой си ти, момко? — Тя наклони глава. — Какво знам аз за тебе? Още нищо. Знаеш ли, не съм тукашна, но тия брат и сестра, заобиколени от останки… Това нещо ми говори.

— Вие сигурно непрекъснато идвате тук — рече Шам. — Може и да сте чували някога за тях.

— Разбира се. Та тук е Манихики. Това, такъв един архитектурен детайл, който ти описваш, се запомня, нали? Бях тука, сигурно преди две-три пътешествия, което ще рече няколко месеца, май? Продавах направо. Както и да е… — Тя бавно кимна, щом си припомни. — Тука имаше двама като тия, дето ги описваш. Младоци! Малчовци, ама спокойни колкото си щеш. — Тя вдигна вежда. — Ръчкаха, досаждаха, разпитваха. и разбираха от останки.

— Смятате, че са били тези, които търся?

— Дочух какво си шепне оная сган. — Тя врътна ръка, за да посочи съдържателите на сергии, не останкаджиите, а местните агенти, търговците. — Говореха дивотии за тях. А дивотиите са моят занаят. — Тя се усмихна. — Купиха от мен една камара неща. — Тя щракна с пръсти. — и това ме подсеща, че трябва да си гледам работата.

Тя вдигна кутийка, пълна с алт останки. Големи колкото палец, всяка с различна от другите форма; всяка представляваше парче зелено стъкло и от всяка стърчаха жици. и всяка от тях се приплъзваше до другата като жива върху масата и размазваше подир себе си като охлюв диря от нещо, което изглеждаше като черно мастило и след няколко секунди изчезваше.

— Цапащи бръмбазъци — обясни тя. — Бих ти подарила един — каза тя. — Само че няма.

— Трябва да намеря онези деца — каза Шам, втренчил алчен поглед в извънземната смет.

— Мога да ти помогна. Те купиха толкова много неща, че не можеха да ги носят и поръчаха доставка.

— Къде? — Гласът на Шам изскочи бързо от гърлото му. — У тях?

— Беше в Субзи. Знаеш ли къде е това? — Тя начерта с пръст карта във въздуха. — Северно от стария град.

— Спомняте ли си улицата? Номерът на къщата?

— Не. Но за това не се тревожи. Само питай за арката. Ще ти е достатъчно. Беше удоволствие да си побъбрим. — Тя протегна ръка. — Сироко. Трависанде Сироко.

— Шам ап Сурап. — Името му предизвика такова изражение, че той се сепна. — Какво?

— Нищо. Само… Мисля, че е може би защото някой те спомена, Сурап. — Тя пак килна глава. — Момчурляк горе-долу на твоите години, озърташе се за едни неща. „Медис“ нали? Това не е ли твоят влак?

— Да — отвърна Шам. — Откъде знаете?

— Моята работа е да се ровя из подхвърлените неща, а това може да включва и подхвърлените думи. „Медис“. Неочаквано спрял в Болонс. — Шам ахна ужасно красноречиво. — А, това не е кой знае какво — заяви Сироко. — Мога да ти кажа същите откъслечни сведения, същата страшна скука за доста от новопристигналите. — Тя се усмихна.

— Щом казваш — смотолеви той.

— Все още ли ти се иска нещата да се бяха развили по друг начин? — Тя наклони глава. — На твое място не бих се делила от екипажа си. — Не го каза нелюбезно.

— Ами… Благодаря.

— Мисля, че твоите приятели те чакат. — Сироко кимна към бандата, която все така го наблюдаваше.

— Те не са ми приятели — заяви Шам.

— Хм… — Жената се понамръщи. — Тогава се пази, ако обичаш!

Щеше да се пази. Шам вече беше готов.

Имаше случаи, в които го обвиняваха, че бил малко заспал, той, Шам ап Сурап, но не и този път. Той метна чантата с книгите на рамо, благодари пак на Сироко и излезе от сградата. и действително не се изненада кой знае колко, когато излезе на следобедното слънце в Манихики и бандицата се изсипа накуп от залата подире му и го погна; задърпаха чантата му, парите му, връхлетяха го, размахали юмруци.

Трийсет

Значи бой.

От какъв вид?

Таксономията на боевете е обширна. Те са били подложени векове наред на сложен и изчерпателен категоричен императив. Човеците не обичат нищо повече от това да класифицират събитията и явленията — препинателни знаци на техния живот.

Някои се оплакват от този факт: „Защо всичко трябва да бъде подреждано в кутийки?“ — казват те. и това си е оправдано до някаква степен. Но този енергичен стремеж да разделяш, подразделяш и назоваваш е доста оклеветяван. Подобно преразпределяне на понятията е неизбежно и е разумна защита срещу онова, което инак би се възправило срещу нас като съвършен хаос. Уместните разногласия са не дали ще делим, а как.

Определени типове събития биват особено внимателно категоризирани. Например боевете.

Онова, което тичаше към Шам и обявяваше присъствието си с гърлени насмешки, беше зараждаща се бойност, пренасяна по векторите на осем-девет агресивни младежи и девойки. Но какъв вид бой?

Нека бой да е равно на x. Дали тогава това беше x на игра? X до смърт? X за чест? Пиянски x?

Шам се съсредоточи. Към него летяха ръце и обувки. Една от ръцете всъщност посягаше към чантата му и по този начин отговаряше на въпроса.

Това тук беше обирджийство.

Трийсет и едно

Двама едри момци го нападаха. Шам се приведе — движеше се бързо за набит младеж. Беше обкръжен, нападателите му крещяха и отново го нападнаха, и сега той риташе, и този ритник беше повод за гордост, ала те бяха твърде много и той се опита да скубе, но някой го удари в окото и той целият се разтресе за миг…

Нещо се намеси. Звук, пронизителен и напълно нечовешки. Разгневени прилепови бели дробове! „О — помисли си Шам. — Красавецо!“ От неговата принудителна гледна точка, проснат по гръб, вдигнал ръце, за да отбие удар, той видя, обрамчен от осветените отзад облаци, с разперени криле и изопнати ципи на крилете да връхлита малък, покрит с козина призрак отмъстител — Дейби.

Чу се и друг глас. Момчешки:

— Абе, копеле!

Зад най-високия и най-тежкия от обирджиите стоеше младежът, който Шам бе забелязал да наблюдава тези, които следяха него. Той се приближи, като се блъскаше здраво, вдигнал ръце. Посипалите се удари на новодошлия и пърпоренето на кокалестите, ципести криле на Дейби. Атаките на момчето бяха, за посинените очи на Шам, по-скоро сърцати, отколкото резултатни, но обирджиите офейкаха. А Дейби им внушаваше неподправен ужас — дребен, ала толкова демоничен на вид, и с тия тракащи зъби.

Нападаха в изблик на лудост. Шам се надигна колебливо на крака, нападателите внезапно търтиха да бягат, момчето, притекло му се на помощ, крещеше подире им проклятия, а Дейби, храбрият, великолепен телохранител с размер на мишка, да го благословят и пазят Каменноликите богове на Стрегай, продължаваше да ги преследва, все едно щеше да ги хване и изяде като мухи.

— Добре ли си? — Спасителят му се обърна и помогна на Шам да се изтупа. — Малко кървиш.

— Да — рече Шам и поопипа лицето си с пръст, за да провери колко тече. Не беше тежко. — Благодаря. Мда. Много ти благодаря.

Момчето тръсна глава.

— Сигурен ли си, че си добре?

Сигурен ли беше Шам, че е добре? Остатъците от докторлъка изплуваха най-отгоре в ума му. Беше леко изненадан, че изобщо са си там. Зъби? Всички тук, само леко разкървавени. Нос? Не се лашка насам-натам, макар и да боли. Лице — ожулено, но това беше всичко.

— Да. Благодаря.

Момчето вдигна рамене.

— Побойници — рече то. — Те всички са страхливци.

— Така казват хората — рече Шам. — Аз мисля, че все някъде трябва да съществува някой и друг побойник смелчага и всички малко ще се шокират при срещата с тях. — Той провери джобовете си. Парите все още бяха у него. — Ти как разбра, че ще ме нападнат?

— А… — махна неопределено момчето и се ухили. — Ами… — Той се позасмя, малко смутено. — Достатъчно съм причаквал през живота си, че да разбера, като видя как някой друг се готви да се нахвърли.

— А ти защо ги спря?

— Защото осем срещу един не е честно! — Момчето се изчерви и извърна очи за малко. — Аз съм Робалсон. Къде се дяна твоят прилеп?

— А, той вечно си хвърчи. Ще се върне.

— Трябва да тръгваме — подкани го Робалсон. — Флотата ще дойде скоро.

— Това не е ли хубаво? — попита Шам.

— Не! — Робалсон го задърпа. — Те няма да помогнат и хич не ти и трябва да си имаш работа с такива-онакива.

Шам повървя с него, объркан, а после рязко вдигна ръце и затисна очи.

— Взеха ми чантата — каза той. — Нещата на моя капитан. Яката го загазих.

Огледа се наоколо напосоки. Искаше си чантата, искаше да накаже тия обирджии, искаше да издири децата от влакокрушението, ала с дробове, задръстени от прах и поражение, внезапно го обзе униние. „Стига, де!“ — опита се да си каже. Опитваше се да се нахъса мислено. Не му се получаваше.

— Аз по-добре да си ходя — смънка той.

— Това ли е значи? — попита Робалсон гърба на Шам. — Стига де, приятел! — Шам не отговори. Не се огледа назад. Повлече се нещастно обратно към пристанището.

Все повече забавяше крачка. Започна да усеща болката и жуленето от всичките рани. Слизаше надолу по хълма, по улици и покрай ориентири, които не знаеше, че е забелязал по пътя. Шам протакаше. Никак, ама никак не бързаше. Мислеше си за книгите. Беше загрял колко скъпи и редки са някои от тях.

Една фигура се показа от една алея отпред и пресече мрачното му спускане. Той се спря. Беше Робалсон.

— Книги? — рече Робалсон. Погледна Шам в очите; протягаше му чантата; в нея бяха всички текстове, които той си мислеше, че е загубил — до един.

— Как ги намери? — Въпросът на Шам дойде след вихрушка от благодарности и почуда.

— Познавам Манихики по-добре от тебе. Бил съм тук няколко пъти. Второ на второ, стори ми се, че видях прилепа ти да кръжи над нещо и отидох да проверя. Е, беше това; над това кръжеше. Оная паплач, дето те нападна, такива работи не я интересуват.

— Но те са ценни.

— Те не са майстори престъпници, само са излезли за някой и друг бърз долар. Захвърлили са ги.

— А ти ме намери пак.

— Знам къде е пристанището. Личеше си, че си имал кофти ден и реших, че ще тръгнеш да се прибираш. и тъй… — Робалсон вдигна вежди. Спогледаха се. — Та, както и да е… — каза Робалсон и кимна. — Радвам се, че си ги получи обратно — рече той най-сетне и се обърна да си ходи.

— Чакай! — подвикна Шам и поопипа парите в джоба си. — Страшно съм ти задължен. Позволи ми да… Бих искал да ти се отблагодаря. Да знаеш някакви свестни кръчми или нещо такова?

— Много ясно — рече Робалсон и се ухили. — Да, знам всичките най-хубави места в Манихики. Край пристанището? и двамата ще се връщаме на влакове.

Шам се замисли.

— Може би утре в осем? Че сега имам работа.

— „Кална сирена“. На улица Протоколна бездна. В осем. Там съм.

— А кой е твоят влак? — попита Шам. — Моят е „Медис“. За всеки случай, ако възникне проблем, да мога да те намеря.

— А — възкликна Робалсон. — Моят влак е… Това ще ти го кажа по-нататък. Не само ти си имаш тайни.

— Какво? — възкликна Шам. — Какъв е? Къртоловен влак ли е? Търговски? От релсовата флота? Боен? Останкаджийски? Ти какъв си?

— Какъв е той? — Робалсон закрачи заднишком и погледна Шам в очите. — Какъв съм аз? Защо според теб исках да се измъкна от флотата? — Той долепи длани от двете страни на устата си.

— Аз съм пират! — изрече той с театрален шепот, ухили се, обърна се и изчезна.

Трийсет и две

Дейби се завърна. Изглеждаше доволен от себе си, лениво щракаше със зъби към местните бръмбари повече от принципност, отколкото от глад.

— Ти си толкова добър прилеп! — гукаше му Шам. — Толкова добър прилеп! — Животинчето го одраска по носа и капчица кръв изтече, но той знаеше, че това е от обич.

Шам последва указанията на търсача на останки. „Защо ти е да ходиш там?“ — питаха местните, но го напътваха. През шумните улици, гъмжащи от машини и флота, към по-мърлявите квартали, пълни с боклуци и треперещи кучета, които оглеждаха Шам и го изнервяха.

— Той разправя, че е пират! — прошепна Шам на Дейби. В съзнанието му изникнаха образи — как ли да не изникнат? — на пиратски влакове. Дяволски, бълващи дим, със стърчащи от тях оръжия и накачулени с храбри и сеещи смърт мъже и жени, които размахваха къси закривени саби, зъбеха се под вимпели с кръстосани гаечни ключове и връхлитаха върху другите влакове.

— ’Звиня’айте — питаше той насядалите пред входовете хора, уличните продавачи, майсторите и кибиците покрай пътя, — къде е арката? — Усещаше как улиците се спускат, слизат към морелсовото равнище. — Може ли да ми кажете къде е арката? — попита той един уличен метач, който се облегна дружелюбно на тресящата се машина за почистване и му посочи.

Районът беше пълен със строителни площадки, бунища, боклучарници. и точно там, сред тях — „Как да не я забележа, Дейби?“, прошепна Шам — беше входът към един парцел, а над него като знак се издигаше арката.

Шестнайсет метра висока, триумфална и странно нескопосана, все едно пикселирана, тя изглеждаше като издялана — изсечена, вероятно би казала капитанката, от студен бял камък. Но това пред очите на Шам не бяха каменни плочи. Метални бяха. Останки.

Арката беше останка. и архиостанка също — ала не криеше тайни. Природата ѝ отдавна бе установена от учените. Арката беше сглобена предимно от перални машини.

Веднъж беше гледал демонстрация на пералня. На един панаир в Стрегай, изложба на възстановени находки. Подключено към пухтящи генератори нещо, което виеше като животно — принц, настояващ за внимание и раздаващ тъпи заповеди: факс апарат. Древен екран, на който некадърно нарисувани ентусиасти се млатеха: видеоигра. и едно от тия бели неща, използвано за пране на древни дрехи.

Защо да използваш архиостанки за нещо, за което те очевадно не бяха предназначени? Когато имаше куп проклетии, от които по-лесно можеш да стъкнеш арка?

— Ехо? — Шам почука по нея. Под кокалчетата му кухите машини прокънтяха.

Зад арката растеше кокалесто на вид дърво без листа, а зад него имаше голяма градина, ако можеше да нарече така плетеницата от къпинак и жици, ако пуста земя, по която не растяха други растения освен буйни плевели, приличаше на градина. Земята в действителност наподобяваше вечното жилище на безкрайни останки — парчета метал, пластмаса, гума, изгнило дърво със странна форма, окичени с гирлянди от кашкави остатъци от стари реклами. Имаше едно местенце, покрито с издраскани пластмасови телефони. Кабелите им стърчаха, вкоравени. Накрая на всеки се мъдреше цветна слушалка — като извито пластмасово цвете.

— Ехо? — Пътеката водеше съм голяма стара тухлена къща с допълнително пристроени стаи, забеляза Шам, стъкмени от още перални, древни ледници, които наричаха хладилници, от старинни ординатори, от колела от черна гума и тромавото рибешко тяло на кола. Шам тръсна глава.

— Ехо?

— Остави го в края на пътеката — обади се някой. Шам подскочи. Дейби също подскочи от рамото му и продължи да лети, описа кръг около едно дърво. От една клонка наблюдателна камера следеше Шам; тя примигна. — Какво си донесъл? Остави го в края на пътеката. Ще сме ти длъжници — произнесе пращящ глас от високоговорител, от толкова време захванат в чатала, образуван от един клон и ствола, че дървото го беше обрасло, запечатало в кожата си и той стърчеше като бубон.

— Аз… — Шам пристъпи по-близо и заговори в него. — Мисля, че сте се объркали за мен. Не съм доставчик. Търся… Не им знам имената. Търся момиче и момче. На около… ами, не знам колко са стари снимките. Единият е три-четири години по-голям от другия, струва ми се.

Шам дочу по високоговорителя далечна препирня, гласове, които мрънкаха един на друг, прикрити от пращенето. „Върви си“ — чу той, а после друг глас: „Не, чакай!“ и пак мърморене, и най-сетне му зададоха въпроса: „Ти кой си?“ Шам долавяше подозрителност. Той прекара пръсти през косата си и се загледа в облаците и безцветното небе горе.

— Аз съм от Земята Стрегай — каза той. — Имам някои сведения. От един загубен влак.

Вратата му отвори фигура с тежка стъпка, напълно покрита от черен кожен костюм, с очи, скрити зад кремъчно стъкло — униформа, цялата накачена с въгленови филтри и бутилки за вода, някакви уреди, тръби и накрайници, обкичена и клатушкаща се като плодно дръвче. Шам дори не мигна. Фигурата вдигна ръка и тромаво го въведе вътре.

Къщата изобщо не го изненада. След онази арка и градината той напълно очакваше тя да е смесица от разточителен упадък, временни закърпвания с каквото попадне, великолепие и мърляви останки — такава си и беше. Покрай всевъзможни странни предмети, предмети останки, мълчаливият му водач го отведе в една кухня. и тя беше нагъчкана — всяка една повърхност беше покрита с всичко и всякакво. Боклуци покриваха огромната маса като неапетитни ордьоври. Смет, покрита с прах, по первазите на прозорците.

Зад грамадната маса, вперило поглед в Шам и скръстило ръце върху джинсовия си комбинезон, седеше момчето от плоскографията. Шам издиша.

Момчето беше може би две години по-голямо, отколкото на снимката. Може би на десет? Тъмна кожа, къса тъмна коса, щръкнала право нагоре като таралежови бодли. Кафяви очи, изпълнени с подозрение. Беше набит, стегнат, гърдите му бяха широки като на по-голямо момче. Той вирна брадичка и изпъчи долната си устна — все едно сочеше Шам с тях — и зачака.

Човекът, въвел Шам, смъкна странните си горни дрехи. От шлема се спуснаха дълги до раменете къдрици. Беше момиче — тя ги отметна от лицето си; другото дете от загубената снимка. На възраст беше почти колкото Шам. Кожата ѝ също беше тъмна и сивкава като на брат ѝ, макар и изпъстрена с ръждивокафеникави лунички, лицето ѝ бе също тъй сърдито, челото ѝ — също тъй набраздено като неговото, устните — също тъй строги, но изражението ѝ не беше толкова заканително. Тя бутна един пропит с пот кичур коса от очите си и погледна спокойно Шам. Под горните дрехи, сега струпани в краката ѝ, беше облечена с оцапан пуловер и наполеонки.

— Трябваше да го изпробвам — каза тя. — Значи…

— Значи… — повтори момчето. Шам им кимна и успокои Дейби, който се въртеше на рамото му.

— Значи — каза момичето — имаш да ни казваш нещо.

и бавно-бавно, като ту спираше, ту пак почваше, не много свързано, но изчерпателно, доколкото можеше, Шам разказа всичко. Развалините на странния влак, отломките. Нападението на къртоплъховете.

Не спомена нито скелета, нито черепа, но, извърнал очи, каза, че е имало доказателства, че някой е умрял там. Когато вдигна поглед, братът и сестрата се взираха един в друг. Не гъкнаха. и двамата не помръдваха; никой от тях не каза и дума. и двамата мигаха, а от очите им бликаха сълзи.

Шам се ужаси. Поглеждаше настоятелно ту единия, ту другия, отчаяно искаше да спрат. Те не хълцаха, бяха почти безшумни. Само мигаха, а устните им трепереха.

— Ама вие какво… Можете ли… Аз не съм… — избъбри Шам в отчаян опит да ги накара да кажат нещо. Те не му обърнаха никакво внимание. Момичето прегърна брат си бързо и силно, отдръпна се на една ръка разстояние и го огледа. Каквото и да бе онова, което трябваше да премине между тях, то премина. Най-сетне те се обърнаха към Шам.

— Аз съм Калдера — представи се момичето. Прокашля се. — Това е Калдеро.

Шам повтори имената, без да сваля очи от нея.

— Викай ми Деро — каза момчето. Не подсмърчаше, ала бършеше сълзите от бузите си. — Деро е по-лесно. Иначе прекадено много прилича на нейното име и можеш да се объркаш.

— Шроук — додаде сестра му. — Ние сме Шроук.

— Аз съм Шам ап Сурап. Значи… — додаде той малко по-късно, след като те не проявиха никакво намерение да заговорят — … този влак е бил на баща ви?

— На майка ни — уточни Калдера.

— Но тя вземаше татко със себе си — додаде Деро.

— С какво се занимаваше тя? — попита Шам. — Те с какво се занимаваха? — Може би не бе редно да пита, помисли си той, но любопитството така го изгаряше, че не можеше да устои. — Толкова надалече?

Шроук се спогледаха.

— Майка ни — рече Деро — беше Етел Шроук3. — Все едно това даваше обяснение. Все едно името трябваше да е познато на Шам. А не беше.

— Защо си дошъл, Шам ап Сурап? — попита Калдера. — и как разбра къде да ни намериш?

— Ами… — отвърна Шам, все още разтревожен — далеч повече, отколкото осъзнаваше — от гледката на тяхната скръб. Мислеше за прекатурения настрана влак, за праха и костите, и дрипите вътре в него. За пътешественици, за семейства и приключения с лоша съдба и за влакове, превърнали се в саркофази с кости.

— Вижте, по едно време видях нещо, което май не биваше да виждам. — Говореше припряно, а дъхът му излизаше на пресекулки. — Нещо от онзи влак. Карта памет от фотоапарат. Беше все едно… те са знаели, че ще ошушкат всичко, но са намерили начин точно това да го скрият.

Шроук го гледаха.

— Сигурно е татко — каза тихо Калдера. — Той много обичаше този фотоапарат.

— На нея имаше снимки — каза Шам. — Аз… ви видях. Снимал ви е двамата.

— Снима ни — потвърди Калдера. Деро кимаше. Калдера се загледа в тавана. — Много време мина — рече тя. — Винаги сме знаели, че е възможно те да… и с течение на времето ставаше все по-вероятно и по-вероятно. — Говореше на релсокреолски с прелестен, странен акцент. — В действителност, мислех си аз, ако се случеше нещо, ние никога нямаше да узнаем. Само ще чакаме ли, чакаме. А сега ти идваш тук с тези истории.

— Е… — рече Шам. — Мисля, че ако някой от моето семейство никога не се завърнеше… Което всъщност един вид… — Той пак пое дъх. — Мисля, че бих искал някой да ми каже, ако са ги намерили. По-късно. — Калдера и Деро се взираха спокойно в него. Той се сети за снимките и сърцето му затупка развълнувано; не можеше да се сдържи. — и освен това — додаде той — заради останалото, дето беше на тия снимки. Затова исках да ви намеря. Какво търсеха те?

— Защо? — попита Деро.

— Защо? — Очите на Калдера се присвиха.

„Тука има нещо“ — помисли си Шам и възбудата го преизпълни. Той извади фотоапарата си. Разказа им за образите, които бе видял, един по един. Чукаше по екранчето, което показваше собствените му снимки и ги запревърта една по една — смотани, безполезни изображения на релси и пингвини, релсови обитатели, времето, екипажа на „Медис“ и нищо и никакво, докато стигна до онази снимка. Снимката на последната снимка, направена от родителите на Калдера.

Неговият фотоапарат беше евтин, разфокусиран, беше я снимал, падайки. Снимката не ставаше за нищо. Но беше достатъчно ясна, ако знаеш какво има пред очите ти. Пуста равнина и една-единствена линия. Релси, протягащи се в нищото. Самотни.

— Защото — рече той — са се връщали ето оттук.

Трийсет и три

Имало е време, когато не сме оформяли всички думи както сега при изписването им върху страница. Имало е време, когато думата „и“ се е изписвала с една точно определена буква. Сега това изглежда налудничаво. Но това е така и ние с нищо не можем да го променим.

Човечеството се научило да се придвижва по релсите и това движение ни направило тези, които сме — фероплавателен народ. Линиите на морелсите се простират навсякъде и никога не водят от едно място право на друго. Винаги има зигзази, възли, серпантини около и над собствените ни влакови релси.

Коя дума би могла да символизира по-добре морелсите, които свързват и разделят всички земи, от самото „и“? Къде ли другаде ни отвеждат морелсите освен на това място и на онова, и на онова, и на онова и тъй нататък? и кое ли по-добре въплъщава под замаха на писалката витиеватото движение на влаковете от „и“?

Един експедитивен маршрут от началната до крайната ни точка ще превърне думата в тъничка черта. Но лъкатушен маршрут е нужен — нагоре и назад, подминаване на целта и поправка, пак надолу, на юг, и на запад, пресичане на собствения по-ранен път, смяна на посоката, пак застъпване, за да спрем най-сетне на няколко косъма разстояние от мястото, откъдето сме тръгнали.

и маневри, и отклонения, прехвърляния по пътя към крайната цел, както правим всички ние.

Трийсет и четири

— Не мога да спра да се чудя — рече Шам — с какво са се занимавали.

— Къртоловец ли си? — попита Деро. Шам примига.

— Да.

— Ловуваш къртици?

— Ами, аз не. Помагам на доктора. и понякога мия подове и прибирам въжета. Но го правя на влак, който лови къртици, да.

— Не ми звучи като да си доволен — рече Деро.

— От къртолова ли? Или от докторлъка?

— С какво би предпочел да се занимаваш? — попита Калдера. Тя го погледна и от нещо в погледа ѝ му секна дъхът.

— Добре съм си — рече Шам. — Както и да е, вижте. Не това съм дошъл тук да обсъждаме.

— Не, действително — съгласи се Калдера. Деро тръсна глава, после кимна, после пак я тръсна със строго изражение като малък генерал.

— Но все пак какво би искал ти?

— Ами… — отвърна Шам. — Такова… — Срам го беше да си каже. — Хубаво ще е да се занимавам с онова, с което се занимава вашето семейство. Да бъда търсач на останки.

Деро и Калдера се втренчиха в него.

— Ти ни мислиш за търсачи на останки? — попита Деро.

— Ами, тъй де, да — отвърна Шам. — Тоест… — Той сви рамене и посочи къщата, направо преливаща от технологични находки и реконструирани парчетии. — Да. и местата, по които са обикаляли. — Той размаха фотоапарата. — Това е било издирване на останки. Далече-далече. Не е ли така?

— Твоето семейство с какво се занимава? — попита Деро.

— Ами… — отвърна Шам. — Нашите, те ми се падат нещо като братовчеди, се занимават с разни работи, ала с нищо подобно. и… обаче майка ми и татко ми са били… ами, татко е бил по влаковете. Обаче никой от тях не е бил търсач на останки. Не като вашите.

Калдера повдигна вежда.

— Били сме нещо като търсачи на останки — рече тя. — Сигурно. Мама беше. Татко беше. Някога. Но това ли си мислиш, че ще те вдига сутрин от леглото?

— Ние не сме търсачи на останки — каза Деро. Шам не отместваше поглед от Калдера.

— Казах, че сме били — рече тя. — Не че сме. Ние сме близко свързани с останките.

— Ама, искам да кажа, всичкото това дирене… — Колкото повече говореше Шам, толкова по-припряно звучеше гласът му. — Това сигурно е интересно, нали? Да откриваш неща, каквито никой преди не е откривал, да копаеш надълбоко, да откриваш още, да разкриваш миналото, да майсториш нови неща непрекъснато, да се учиш и прочие.

— Противоречиш си — рече Калдера. — Не можеш да откриваш неща, които никой преди не е откривал, като разкриваш миналото, нали? Търсенето на нещо. Разбирам с какво те привлича. — Тя се втренчи в него. — Но ти не разкриваш миналото, ако си търсач на останки; ти събираш боклуци. Миналото според мен е последното нещо, за което трябва да си мислиш. Точно в това бъркат тук.

— Тук?

— Тук, в Манихики. — Тя вдигна рамене и разтвори широко ръце, за да посочи острова отвъд стените.

— Защо сте тук? — попита Деро.

— Да, защо? В Манихики? — попита Калдера. — Вашият екипаж. Тука няма къртици.

Шам размаха ръка.

— Всеки все някога неизменно попада в Манихики. За припаси и за какво ли още не.

— Нима! — възкликна Калдера.

— Останки — каза Деро. — За останки ли сте дошли?

— Не — отвърна Шам. — За припаси. и какво ли още не.

Той се разходи с Калдера и Деро из къщата им. Беше такава разхвърляна съборетина, че наум той я нарече „разхвърлетина“. Към горния етаж, пак надолу с асансьор, с ескалатор нагоре, по подвижна стълба надолу, покрай всякакви странни местенца като например сайванти вътре в къщата.

— Много си добър, че дойде да ни кажеш — каза Калдера.

— Да — потвърди Деро.

— Много съжалявам за татко ви и майка ви — каза Шам.

— Благодаря ти — рече Калдера.

— Благодаря ти — произнесе тържествено Деро.

— и ние съжаляваме за твоите — додаде Калдера.

— А… — Шам не знаеше какво да каже. — Това беше преди столетия.

— Сигурно е било много трудно да стигнеш дотук — рече Калдера. — Да ни кажеш.

— Ние и без това щяхме да дойдем — отвърна Шам.

— Разбира се. — Тя се спря пред една врата. Хвана дръжката. Погледна брат си и той също я погледна. Тя вдъхна дълбоко. Деро кимна, тя му кимна в отговор и ги въведе в стая, която някога е била спалня, а сега две от стените бяха бутнати и тя се откриваше към ниско надвисналото над градината небе. Щом усети уханието на свежия въздух, Дейби изцвърча. Това пространство бе изпълнено колкото с мебели и паркет, толкова и с пръст, бръшлян, стари петна от дъжд и външен въздух. Калдера прокара пръсти във влажния прах.

Зад едно бюро, с лице към зейналата дупка, седеше един мъж. Той пишеше — ту с писалка по лист, ту набираше на ординатор. Пишеше почти обезпокоително бързо.

— Татко — каза Калдера.

Очите на Шам се облещиха.

Мъжът се огледа назад и им се усмихна. Шам не помръдваше от вратата. Очите на мъжа изглеждаха не съвсем на фокус. В радостта му, че ги вижда, се долавяше малко отчаяние.

— Здравейте — каза мъжът. — Гостенин? Моля, моля, влезте!

— Това е Шам — каза Калдера.

— Той дойде да ни направи услуга — обясни Деро.

— Татко — каза Калдера. — Имаме лоши новини.

Тя се приближи и по лицето на мъжа трепна безпокойство. Шам тихо заотстъпва назад и затвори вратата. Опита се да се отдалечи повечко, но след минута-две му се стори, че дочува плач.

А още минута-две след това децата на Шроук с печални лица излязоха от стаята.

— Стори ми се, че вие казахте, че татко ви е този, който… Че него съм намерил — прошепна Шам.

— Него си намерил — отвърна Деро. — Това е другият ни татко.

Съществуваха почти толкова видове семейства, колкото и скални острови сред морелсите — това, разбира се, Шам го знаеше. Съществуваха много хора, които не бяха склонни да приемат формата, предпочитана от родината им. и в тези страни, където нормите не бяха строго налагани от закона, ако тези хора бяха съгласни да се примирят с неодобрението — а беше ясно, че Шроук са съгласни — те можеха да възприемат своя собствена форма. Оттук произхождаше и тяхното странно домакинство.

— Те бяха трима — обясни Калдера. — Но татко Байро… — Тя погледна към стаята. — Той нямаше тази потребност да скитосва като татко Еван и майка ни.

— Да скитосват — повтори Шам с надеждата да му разкажат още.

— Той поддържа домакинството — обясни Деро. Зад гърба му, невидимо за него, сестра му погледна Шам в очите и безмълвно изговори думата поддържаше. — Той пише. — Пишеше, поправи го безмълвно Калдера. — Той е… разсеян. Обаче се грижи за нас. — Ние се грижим за него, изговори беззвучно Калдера.

Шам замига.

— Тук никой друг ли няма? — попита той. Как ли успяваха да се грижат за този объркан човек и за себе си съвсем самички? Хрумна му нещо.

— Знаете ли какво съм чувал? — рече той. — Чух, че съществували начини за сглобяване на изкуствени хора. От ей такива работи. — Той посочи останките. — и те можели да се разхождат и да мислят, и да вършат разни неща… — Той се огледа, сякаш очакваше, че подобна сбирщина от боклуци, бавачка от вехтории, задвижвана от странни енергии, ще се появи и ще загука на питомците си.

— Останкобот? — възкликна Деро и издаде подигравателен звук.

— Митове — рече Калдера. — Няма такова нещо. — Фигурата от метал, гума, стъкло и камък в ума на Шам изчезна сред облак от реалност и остави Калдера и Деро да се грижат за себе си и за скръбния си втори баща.

Трийсет и пет

Въпреки странното чувство за общност, което го теглеше към Шроук заради тяхното прясно потвърдено със сигурност две трети сирачество — връзка, която той не бе очаквал, — и въпреки недоволството, че не е научил нещо повече от историята на възрастните Шроук, Шам не можеше да остане. Времето постъпваше, както винаги си постъпва — летеше все по-бързо и по-бързо, сякаш се носеше надолу по стръмнина. А и в действителност, призна пред себе си Шам, не беше сигурен дали Шроук не искаха да си тръгне. Че не искаха да останат сами с едничкия останал им родител.

Деро го изпрати до изхода, а Калдера отиде отново да нагледа татко Байро. Докато следваше в обратна посока стъпките си в градината, минаваше под арката от перални машини и отново навлизаше в улиците на Манихики, Шам си мислеше за разписанието на дежурствата, за доктор Фремло и за всички останали, които можеха да са наоколо, за това от чии нареждания можеше да се измъкне, а от чии — не, обзет от нетърпение да се измъкне и да посети отново Шроук. Може би тъкмо защото си мислеше за властта и за нежеланото внимание, той забеляза мъжа пред къщата им.

Той стоеше, подпрян на една стена, омотан в дълго сиво палто, по-дебело, отколкото явно изискваше температурата. Изпод широката периферия на шапката бе невъзможно да видиш лицето му. Шам се намръщи. Мъжът можеше и да гледа право в него. Със сигурност гледаше по посока на къщата на Шроук. и докато минувачите си минаваха, а светлината продължаваше да се процежда от небето, Шам го обзе увереност, че присъствието на мъжа не е случайно.

Наблюдателят, под втренчения поглед на Шам, тръгна, без да бърза, да пресича улицата. Шам печелеше време. Коленичи за кратко и заопипва обувките си. Мъжът идваше към него. Възможно най-нехайно Шам се заотдалечава. Напрегна волята си да не се оглежда през рамо, но двете петна колкото очи на гърба му там, където си представяше, че попада погледът на мъжа, го сърбяха; той не издържа и метна бърз поглед нататък. Мъжът го настигаше. Шам ускори ход. Още неизвърнал очи, Шам се натресе право в някого.

Задърдори извинения още преди да е видял в кого се е блъснал. Беше жена, толкова висока и широка, че въпреки якото телосложение на Шам сблъсъкът не я беше и помръднал. Тя го гледаше загрижено. Прихвана го над лактите.

— Ей — каза я. — Добре ли си? — Забеляза го, че гледа назад. — Онзи мъж притеснява ли те?

— Не… аз… да… не… не знам — отвърна Шам. — Не го знам какво иска, наблюдаваше…

— Наблюдаваше? — попита жената. Мъжът беше спрял, внезапно заинтересуван от една стена. Жената присви очи. — Ти оттам ли излезе? — посочи тя дома на Шроук. Шам кимна.

— Не се тревожи, синко — рече тя и го прегърна през раменете. — Каквото и да иска той, няма да позволим да му попаднеш в ръцете.

— Благодаря — смотолеви Шам.

— Хич не се безпокой. Ние в Манихики се грижим за гостите си. — Тя го поведе към по-добре осветените квартали на града. — Както са постъпили и Шроук, сигурна съм. Ти за какво си говореше с тях? — Въпросът излезе от устата ѝ без ни най-малка промяна в тона. Но все пак накара Шам да погледне нагоре. Да забележи, че в този миг тя не гледаше към него, а към мъжа зад тях, и че не го гледа подозрително, а двамата безмълвно си общуват.

Чак гърлото на Шам запулсира — толкова бързо се разтупка сърцето му, щом забеляза това. Неговата спасителка, която не го спасяваше, го погледна, лицето ѝ се скова, а ръката ѝ стисна рамото му. След като го лишиха от възможността да лукавства и да увърта, Шам пое по единствения друг път, който виждаше. Настъпи жената по крака.

Тя нададе вой, взе да кълне, да подскача и да реве, а черният мъж отзад със скритото лице хукна подир Шам. Беше бърз. Палтото му се ветрееше около него.

Шам тичаше. Разтвори ризата си и пусна Дейби. Прилепът пикира като бомба върху мъжа, но подобно на младите побойници и този мъж не беше лесно да го укротиш. Той перна Дейби и продължи да тича и да настига Шам.

— Нагоре! — изкрещя Шам. — Бягай! — Той размаха ръце и прилепът се заиздига.

Ако зависеше единствено от бързината, щяха да пипнат Шам за секунди. Но той се чувстваше обсебен от душите на поколения младежи, преследвани из кварталите от възрастни по неясни или нечестни причини. Той се съсредоточи върху техниките им за оправдано бягство. Макар и не твърде бърз, той описваше зигзагите на справедливостта, изкатерваше ниски зидове с енергията и непреклонността на бягството от неправдата, стигна до една улица, все още кънтяща от дюдюкания, от врявата на късната следобедна търговия и шумотевицата на движението, претърколи се в гаснещата светлина под возилата с ниски шасита с доблестна предпазливост. и замря. Притаи дъх.

„Дейби! — помисли си той в яростен опит да му предаде мисълта си. — Не се приближавай!“

Сред перкусията на градските стъпки, безплътните крачки, преминаващи покрай него, стърженето на колелета и любопитните звуци на котки и кучета Шам съзря два ботуша от черна кожа да тропат по средата на улицата. Спряха. Обърнаха се. Изтичаха няколко крачки в една посока, още няколко — в друга, и най-сетне поеха в трета. Когато се изгубиха от погледа му, Шам изскочи и хриптейки, се измъкна изпод колата.

Окалян, разтреперан и окървавен, той погледна нагоре, вдигна ръце и Дейби долетя, спусна се от небето и се шмугна обратно в ризата му. Шам залитна. Стоеше там, местните от Манихики почти не го забелязваха, най-сетне изграчи един въпрос към един от тях, онзи го упъти как да се върне на доковете и той пое дебнешком по възможно най-заобиколните пътища обратно към „Медис“.

Пътят към доковете водеше Шам под неорганизирани улични лампи — електрически, газови, със светещи сепии. През места, където тези лампи бяха останки от миналото на човечеството, с ярки, исторически несъответстващи цветове; и дори алт останки, за ефект, които разхвърляха сенки като следи от стъпки или разгръщаха спирали в осветителните си полета.

Охлузените места се подуваха. Една вагонетка с разлюлян фенер, която разпръскваше сенки, докато се плъзгаше между задрямалите влакове, го откара на „Медис“.

— Поокъсня, а? — провикна се Кирагабо. Шам се сви и се запрепъва по палубата.

— Закъснях — рече той. — Капитанката жив ще ме одере.

— Няма. Има си други грижи на главата.

и действително, когато слезе под палубата, той не само се промъкна до каютата на Нафи, за да пусне текстовете в нейната каса, а някакви звуци от офицерската столова му привлякоха вниманието и той отиде да проучи какви са.

Капитанката и нейните офицери се бяха скупчили около нещо.

— Шам! — повика го някой. — Влизай тука да видиш това!

Дори и капитанката го подкани с ръка. Офицерите направиха място около масата. Върху нея имаше артефакти.

Шам си мислеше, че външността му, мръсотията и белезите от побой по него ще изискват обяснение, но на никого не му пукаше. Шам никога не бе виждал капитанката толкова словоохотлива. Ръката ѝ щракаше и присветваше с лампички, пръстите ѝ танцуваха толкова бързо, колкото пръсти от плът не са способни да се движат.

— Я вижте това. Виждате тук. — Тя опипваше един приемател. Той присветна и се разкудкудяка като кокошка. Заприсветва в комбинации от различни светлинки. Значи е намерила продавача на приематели.

— Обхватът му е… ами, цели мили, ми разправят. Може би цели сто! и може да преминава през метри земя.

— и по-дълбоко от това достигат, капитане — обади се някой.

— Да, и пак излизат нагоре. Никой не казва, че то ще ни заведе на прага на кърта, господин Куекс. Никой не твърди, че приемателят ще ни пусне вътре и ще ни свари чай. Пак ще си имаме работа за вършене. Вие пак ще сте си ловец. Дори все още тепърва ни предстои да разучим показанията на това чудо. Но… — Тя се огледа. — Проумейте това изцяло: то ще промени нещата.

Бозлатийн Куекс пооправи контешките си дрехи и с позволение на Нафи взе в ръка приемателя. Беше стъкмен от каквото дойде. и съвсем както дойде — бъркотия, която всеки момент ще се разпадне. Сглобен от архиостанки и алт останки. Той шептеше като жив. Малка странна електрическа верига. Древност и извънземна вещина, забъркани в една грозна, поразителна машинарийка.

Шам се измести, за да вижда по-добре. Куекс въртеше шайби и светлинките се променяха. Меняха цвета си, разположението си, скоростта си. Шам спря да шава, а после пак продължи и щом се размърда, и онези светлинки се оживиха. Той премига и пак се размърда. Лудориите на светлинките продължиха да съпровождат движенията му.

— Какво става, по дяволите? — възкликна Куекс. Боцна едно копче и сиянието в ръката му се разрасна. Инструментът се водеше по Шам. Дейби си показа главата от ризата му.

— А! Животното е! — възкликна капитанката. — Онова нещо още е на крака му. Това тук улавя нещо от онова, някакъв обратен сигнал. Куекс, ще трябва да го настроиш. Да се погрижиш вместо това да търси ей тези. — Тя разтърси шепата си, пълна с приемателни устройства. Те се раздрънкаха, а приемателят се разкряка като патка и светлината му пак се промени.

— Както казвам — рече капитанката, — учене ще падне. Но все пак това променя нещата, нали? Тъй, тъй, тъй. — Тя потри ръце. Погледна Шам, от когото беше тръгнала идеята да издири този механизъм. Не се усмихна — та тя беше капитан Нафи! — но пък му кимна! Което бе достатъчно да го ошашка. — Проверете с какви подробности разполагаме, установете къде за последно се е появил знак. Къде бихме могли да намерим добри къртоловни полета. Точно нататък ще поемем.

Трийсет и шест

— Зная, но не можем просто така да го зарежем — рече Деро.

— Ние не го зарязваме просто така — възрази Калдера. — Не е като да нямаме хора, които ще идват да се грижат за него. Мислиш си, че на мен няма да ми е мъчно за него ли? Ти знаеш, че той би искал да заминем.

— Знам, но яз не искам да заминем. Не и той да остане тук. Той има нужда от нас.

Братът и сестрата Шроук се бяха оттеглили в друга стая, за да водят този спор, но ако си мислеха, че така Шам няма да ги чува, грешаха.

— Деро! — Калдера говореше полугласно. — Той ще забрави, че сме заминали.

— Знам, но после ще се сети и пак ще се натъжи.

— и после пак ще забрави.

— … Зная.

Когато Шроук излязоха в коридора, където чакаше той, Деро, със зачервени очи, се вторачи в Шам, сякаш го предизвикваше. Калдера стоеше малко по-назад от брат си, с ръка на рамото му. Те се вгледаха в очите на Шам.

— Заради него не заминахме да ги търсим — обясни Калдера. — Доста време мина. Не че това, което ни каза, беше голяма изненада. Но той…

— Той чака — рече брат ѝ.

— Байро чакаше вест — допълни Калдера. — Това пише той. Писма до тях. Ти пишеш ли писма, Шам?

— Не толкова често, колкото е редно. С Трус и Воам… — Шам млъкна, изведнъж осъзнал колко време е минало, откакто им е пращал вести. — Снощи — рече той. — Предния път, когато идвах. Когато излязох, видях нещо. Някого. Къщата ви… — Изглеждаше мрачен. — Наблюдават я. — Шроук го гледаха втренчено.

— Ами, да — Деро вдигна рамене.

— А… — възкликна Шам. — Щом знаете…

— Разбира се — рече Калдера.

— Ама разбира се, то е ясно — потвърди Шам. — Но нали се сещате, само исках да се уверя. А защо? Защо „разбира се“?

— Защо я наблюдават ли? — попита Калдера.

— Защото ние сме Шроук — отвърна Деро и се посочи с десния си палец, щом обяви това, а с левия изплющя с тирантите си. Вдигна вежда. Шам не можа да сдържи смеха си. Дори и Деро се понацупи, но после също се засмя.

— Те са нещо като търсачи на останки, както казах — обясни Калдера на Шам. — и нещо като създатели. и изследователи. Ходили са по места и са вършили неща, които на тази паплач много ѝ се иска да върши. Искат да знаят къде са се дянали и защо.

— Кой иска? — попита Шам. — Коя паплач? Манихики?

— Манихики — отвърна Калдера. — и затова, разбира се, след като те не се върнаха, Байро не можеше да отиде във флотата. Издирването и спасяването не са им приоритет. О, те дойдоха с предложение за издирване, разпитваха какви карти имаме, къде са ходили те.

— Все едно пък ще им кажем на тях! — възкликна Деро. — Все едно пък сме знаели!

— Те не водеха дневници, докато пътуваха с влака — каза Калдера. — Затова са скрили онази памет. Дори и ранен, единият от тях се е погрижил да я закопае в земята. Сигурно са разбрали, че съдържа намеци за това къде са били.

— Там, където ходеха, те минаваха по заобиколни пътища, и по обратния път също — обясни Деро.

— Татко Байро може и вече да е малко… — Гласът на Калдера затихна и пак се извиси. — Но не беше чак толкова изкуфял, че да се довери на флотата. Нито пък да им каже какво знае за маршрута.

— Значи е имало скица? — попита Шам.

— На влака — не. Нямаше и такава, която биха могли да разчетете ти или те. Манихики искаше да ги намери, но поради свои причини, не заради нас. Шроук никога не са им давали онова, което искат те. — Гласът ѝ звучеше гордо. — Всевъзможни мотори и машини, направени така, че никой друг не можеше да ги направи. Те искаха да се върнат не мама и другият ни татко, а онова, което може би са носили със себе си. Онова, което може да са създали или открили.

— Щяха да ги издирват векове наред — рече Деро. — Откакто изчезнаха.

— Но сега ти си тук — каза Калдера — и те за първи път от години ще си шушнат: „Имаме следа!“

— Накараха ме да се крия в канавката — рече Шам. — Повечко от тях си трябват, каквито ще да са, че да докопат момче от Стрегай.

— Искали са да узнаят кой си — поясни Калдера — и какво знаеш. За това къде се намират Шроук. — Шам си спомни колко предпазливо го бяха посрещнали Калдера и Деро при първото му идване. Нищо чудно, че бяха подозрителни. Нищо чудно, щом нямаха приятели; дори и да не полагаха толкова грижи за татко си Байро и да не копнееха за завръщането на останалите си родители, те бяха длъжни да предполагат, че всеки посетител е потенциален шпионин.

— Преди ти да дойдеш — измънка Деро на Шам, — аз не спирах да се надявам, че те може и да се върнат.

— Това беше най-дългото им отсъствие, но човек не спира да се пита — рече Калдера и наклони глава към стаята, където татко Байро скърбеше объркан. — А как бихме могли да го оставим, като не бяхме сигурни? Да заминем в някаква посока и те да се върнат от другата?

— Обаче сега сме сигурни? — рече Деро. Прозвуча като твърдение току допреди самия край, където внезапно се извиси във въпрос, мимолетна надежда за несигурност, от която сърцето на Шам се сви.

— Сега сме сигурни — кротко каза Калдера. — Затова трябва да тръгнем по техния път. Да довършим започнатото от тях. Точно това биха искали мама и другият ни татко. и точно това би искал и той. — Тя отново погледна към вратата.

— Може би — каза Деро.

— Той може би пак им пише — рече Калдера.

— Щом ще забрави — попита Шам — защо му казахте, че вече ги няма?

— Та нали той ги обича? — каза Калдера. Заведе Шам в кухнята и му поднесе някакъв мазен на вид чай. — Не заслужава ли да ги оплаче?

Шам разбърка напитката колебливо.

— Когато и да отворя дума за това място пред някого — каза той, — ме поглеждат особено. Очевидно хората одумват вашето семейство. А и видях влакокрушението. Такъв влак не бях виждал, а после и онази снимка. — Той вдигна очи към нея. — Ще ми кажете ли? С какво се занимаваха те? Знаете ли?

— Знаем ли какво са били намислили? — попита Калдера. Къде са отивали и защо? О, да.

— Знаем — потвърди Деро.

— Но пък и ти знаеш — каза Калдера. Погледна брат си. След миг той сви рамене. — Не е много сложно — продължи Калдера. — Както казваш, видял си снимката.

— Търсели са нещо — каза Шам.

— Открили са го — каза малко по-късно Калдера. — Търсели са нещо и са открили нещо. Което е било…? — и тя зачака като учителка.

— Изход от морелсите — каза най-сетне Шам. — Нещо оттатък релсите.

Ама разбира се! Шам бе видял онази линия, тъй че някак си го знаеше. Но все пак да го чуе! Богохулството го изпълни с наслада. Да изричаш ереси се оказа колкото освежително, толкова и съсипващо за нервите.

— Отвъд релсите няма нищо! — изграчи той и се издразни от собствения си глас.

— Като че си имаме работа, Деро — каза Калдера. В гласа ѝ се промъкна сериозност, усилие. Когато брат ѝ проговори, и в неговия глас се долавяше същото.

— В стаята на татко Байро има разни неща — каза Деро. — Ще ги сваля долу, като му занеса вечерята.

— Отвъд релсите няма нищо! — повтори Шам.

— Дали можем да го изоставим, сериозно? — попита Деро и погледна през рамо вратата, зад която чакаше останалият жив техен баща.

— Няма да го изоставим — каза нежно Калдера. — и ти го знаеш. Ще се погрижим за него. — Тя се приближи до Деро. — Всичко онова, което сме заделяли за болногледачите — ти знаеш, че те ще се грижат за него. Знаеш, че той сам би постъпил така, ако можеше. Той не може, но ние можем. Заради него. Заради всички ни.

— Знам — каза Деро и тръсна глава.

Шам реши да се пробва пак.

— Няма…

— Ох, престани, де! — тросна му се Калдера. — Явно има. Видял си снимката.

— Но всеки знае, че… — подхвана Шам и млъкна. Издиша. — Добре де — рече той. Нямаше нищо сигурно. Той си припомни какво знае. — Никой не знае откъде са се взели морелсите.

— Е, никой не знае — каза Калдера, — но за вероятностите се досещат. Какво казват там, по твоя край? Стрегай ли каза? Какво мислите вие? Боговете ли са сложили релсите? — Въпросите ѝ заваляха все по-бързо. От вдън земя ли са изтикани горе? Дали изписват небесни писмена, които хората, без да знаят, рецитират, докато пътуват? Дали релсите са резултат на все още неразбрани природни процеси? Някои радикали твърдяха, че богове изобщо няма. Дали релсите бяха изплюти на повърхността вследствие на взаимодействията между камък, жега, студ, натиск и пръст? Дали хората, маймуните с големите мозъци, измислят начини да ги използват, когато релсите са възникнали, за да нямат допир със смъртоносната пръст? Дали така са били измислени влаковете? Дали светът бе безкрайност от релси както наоколо, тъй и надолу, и техните шевове прошиват пластове земя и останки чак до ядрото? Надолу, чак до ада? Понякога бурите вдигаха във въздуха горния пласт на почвата и откриваха отдолу желязо. Повечето запалени копачи — търсачи на останки, твърдяха, че са откривали линии на метри под земята. Ами Небесата? Какво имаше в Небесата? Къде се намираше те?

— Мисля… Това, което ни казват, сещате се… — каза Шам, издразнен от собствения си несвързан говор — Всичко идва от Схватливия Ом.

— А, да — рече Калдера. От всички богове, на които се кланяха, от които се бояха, които презираха, омиротворяваха и с които водеха препирни, неговото влияние бе най-широко разпространено. Великият коминоглав контрольор в тъмни одежди. Той закриляше морелсите, неговите държави и пътници и се разпореждаше с тях. — Някога може и да е съществувал — каза тя. — Преди много, много години. Шеф. Къде ли отиват те? Релсите? Какво има на края на морелсите?

Шам се размърда неловко.

— Шам — продължаваше Калдера. — Какво е горното небе? Не казвай, че там боговете пускат отрова. Откъде идват релсите? Каква е тази свада между боговете?

— Това е, когато след възникването на света всички богове са се карали как да създадат земята и Схватливия Ом бил най-силният, и докато се карали, морелсите се издигнали от земята.

— Било е сблъсък между различни железопътни компании — каза Калдера.

Шам призна нервно, че е чувал и тази теория.

— Случило се, след като всичко рухнало и те се опитвали пак да започнат да печелят. От обществени строежи. Хората плащали за път, а властите плащали за всяка построена миля. и настанала лудница. Те се конкурирали, всички прокарвали нови пътища навсякъде. Безскрупулно, защото колкото повече строели, толкова повече печелели.

Горели гадости, трупани с години — така възниква горното небе, — и накрая почнали да наблъскват какво ли не и в земята, да изменят нещата. Можели да покрият целия свят с временни конструкции. Било междуфирмена война. Всеки залагал клопки за влаковете на другите и затова там, навън, има възли-клопки и линии клопки.

— Те построили линиите — обясняваше Калдера. — Унищожили се взаимно. Но не могли да предотвратят разрухата. и само релсите им останали. Ние живеем сред последиците от сблъсъците в бизнеса. — Тя се усмихна.

— Нашите мама и татко са търсили нещо — каза Деро. — Те познаваха историята. Разкази за мъртви съкровища, история, ангели, юдол плачевна.

— Всичко това съм го чувал! — възкликна Шам. — „Призраците на всички богатства, родени нявга и неродени още, живеят на небесата! — Той декламираше думи от стари легенди. — Окаяна юдол плачевна!“ Казвате ми, че те са преследвали митове?

— Ами ако не е мит? — възкликна Калдера. — Небесата може и да не са такива, каквито си мислят всички, но това не значи, че са мит. Не значи и че призраците на всички богатства не съществуват там.

С рязък цифров рев един от стенните часовници призова Шам за внимание. „Не сега!“ — помисли си той. Искаше да чуе тези истории за останки, да прерови тази къща.

— Аз… трябва да тръгвам — каза той. — Имам среща с някого.

— Жалко — каза учтиво Деро. — и ние трябва да тръгваме.

— Какво? Накъде? Кой?

— Не точно сега — каза Калдера и затвори очи.

— Но скоро — додаде Деро. — Ала сега, когато вече знаем какво се е случило, след като ти ни каза, трябва да довършим една работа. Не гледай изненадано, Шам. Чу какво си говорехме. Знаеше, че ще ни се наложи. Мисля, че точно затова дойде да ни покажеш снимката.

— Нали не си мислеше, че ще оставим недовършено делото на мама и татко?

Трийсет и седем

„Калната сирена“ беше препълнена като повечето останали пристанищни кръчмета и кънтеше от електронното цвъртене на игри. Шам оглеждаше търсачите на останки, скупчени на бара. Не бяха облечени с търсаческите си дрехи, но дори и облеклото им за периодите на бездействие ги отличаваше — реконструирани труфила от епохите на висшата мода, за които човечеството отдавна бе недостойно. Приближи се достатъчно, за да ги чува как подмятат своите търсачески жаргонни думички — наричаха се помежду си „авер“ и „душа“, говореха за Разкопки и Гръбначни бонбонки и Нечерупки. Шам изговаряше безгласно тези думи.

— Е? — попита Робалсон. — Значи твойта капитанка е харесала книгите си? — Той удари яка глътка от питието, с което го почерпи Шам. Наричаше се Влакова смазка — смесица от сладко уиски, тъмна бира и меласа, едновременно отврат и доста приятно.

— Да — отвърна Шам. — Пак ти благодаря, нали се сещаш, за вчера.

— Е, какви си ги вършил, Шам? Откога си на релси?

— Това ми е второто пътешествие.

— Ето на значи. Хората си падат по това, надушват ги новаците. Не искам да те обидя, просто си е така.

— А има ли тук някой от твоя екипаж? — попита Шам.

— Те не пият по такива места.

— По специални пиратски барове ли ходят?

— Да — отвърна най-сетне Робалсон. Каза го с напълно сериозна физиономия и вдигна вежда. — Специални пиратски барове.

Много по-късно, отколкото бе възнамерявал, когато френетичните барабани на песента „Скачайте навред по влака, маскари“ гръмнаха от джубокса, Шам закрещя от удоволствие и зарева размирния припев заедно с другите. Робалсон също пееше. Други клиенти ги наблюдаваха неодобрително, ала и развеселени в същото време.

— Неодобреселие — предложи Робалсон, когато Шам му го посочи.

— Весенелодобрение — предложи на свой ред Шам.

— Шам — рече Робалсон, — ако я караш така, ще ни изхвърлят заради тебе. Ти какво си си паднал по тия търсачи? Откакто влезе, си ги зяпнал като язовец червясало месо.

— Ами аз, нали знаеш… — Шам се размърда на стола. — Облеклото им, говорът им… Това, с което се занимават… То е… Ами, готино е, нали така? Ще ми се…

— Ти разговаряше с една от тях в онази зала, нали? Онази жена.

— Да. Някоя си Сироко. Беше сладурана. Черпи ме сладкиш. — Шам се ухили.

— Не мислиш ли — рече Робалсон, — че нейде сред морелската шир на някой търсачески влак някой винаги, когато се разминат с къртоловен влак, си казва: „Те се занимават с нещо много по-интересно от мен!“

— Не знам — рече Шам.

— Казват си: „Ах, представи си само, да си помощник на доктора на онзи влак.“

— Дай ми адреса им. Ще им се обадя да се разменим.

— Освен това не чух ли, че твоят капитан си има философия? — попита Робалсон.

— Е, и?

— А не е ли това достойно да се стремиш към него? На бас, че търсачите сигурно са скучна тайфа.

Един мъж и една жена в ъгъла на бара наблюдаваха двамата младежи. Шам ги огледа. Не са търсачи, помисли си той. Те забелязаха, че ги оглежда, и извърнаха очи. Цялото му тяло замръзна, вцепени се от внезапния спомен за укриването под каруцата.

— Срещал съм двама-трима, които мисля, че може и да бяха — рече той. — Търсачи. Нещо като търсачи. — Той присви очи. — Не бяха скучни, повярвай. Брат и сестра.

— А, това нещичко ми говори — рече Робалсон. — Шут ли бяха? Шврак? Шок?

— Откъде знаеш?

Робалсон вдигна рамене.

— Подочувам разни истории. Достатъчно се разказват. Има една за някакви смахнати брат и сестра, дето тръгвали на някакъв лов в земята на проклетото Зелено сирене, или каквато ще да е, идния Локомотивден. Шушне се, че някой се гласял да ги последва. Да търсят въображаеми съкровища.

Шам този път се беше измъкнал от Шроук по пътища, предложени от тях, които го отведоха далече и обратно към града, без да привлича вниманието на несъмнено присъстващите там наблюдатели. Примига срещу Робалсон, когато той му каза това. Самият Робалсон като че не се интересуваше от слуховете — обект на държавно внимание, които, без да мисли, преразказваше.

— Просто не те виждам — каза той. — Тебе, искам да кажа. Ти си мислиш, че искаш да си търсач, но изобщо не съм сигурен, че е така.

— Странно — каза Шам. — Така разправяха и те. Ами ти? С какво изобщо се занимаваш ти, Робалсон?

— С какво се занимавам ли? Зависи от деня. В някои дни мия палуби, в други чистя главини — олеле, това е такъв мазен ад, че бих предпочел да ме пребият в свадата на боговете. В други дни върша по-приятни неща. Знаеш ли какво видях днес? Нещо, паднало от горното небе преди около месец. На един плаж на север. Държат го в един буркан и си плащаш няколко медни монети, за да го видиш.

— Живо ли е?

— Шам, паднало е от горното небе. Не, не е живо. Но го държат в оцет или нещо такова.

— Ала все пак ти знаеш, че аз говоря за друго — каза Шам. — Кой е твоят влак?

— А — възкликна Робалсон. — Няма значение.

— Е, карай — каза Шам. Добре, нека си се прави на потаен. — Горното небе — рече той разсеяно. — Грунднормът. Хоризонтът. Всички тези краища. Какви истории знаеш за… сещаш ли се… за края на целия свят?

Робалсон примига.

— Истории? — попита той. — За Небесата ли говориш? Същите като тебе сигурно. Защо?

— Не ти ли се иска да узнаеш дали са верни? — попита Шам с внезапен плам, страст, която доста изненада самия него.

— Ами не — отвърна Робалсон. — Първо на първо, това са просто истории. Второ на второ, и да са верни, за някои от тях не ти се ще да са. Ами ако е вярно, че трябва да не припарваш нататък? Какво разправят, че има там? Цяла вселена на риданията, нали? Или плачещо съкровище? — Той тръсна глава. — Не е нужно да е особено смислено, за да знаеш, че не е добро. Сърдити призраци? Вечен плач?

Трийсет и осем

Собствениците на „Медис“ искаха парите и престижа, които носеха къртовото месо, кожи и масла. Не ги засягаше дали Нафи е уловила този, онзи или друг конкретен кърт. Освен донякъде заради това, че някои събития биха засилили мощта на тяхното име, а подобно разпознаване на марката можеше да означава доходи за тях.

Те минаваха нарядко — капитаните, които не само имаха своя върховна плячка, своя немезида, но и които я впримчваха. Като всички стрегайски младежи и Шам бе посещавал Музея на завършеността, бе видял прочутите плоскографии на жени и мъже, стъпили върху труповете планини на философии: Хаберстам върху своя бръмбар, Ап Могрейв върху своята къртица; Птармийн върху змиевидния язовец мутант, Брок Нихила, ухилен като ученик, настъпил своя мъртъв символ на нищото.

Екипажът на „Медис“ разполагаше с три дни да превърне среден къртоловен влак в пътуваща крепост на преследването на философии. Гърмяха чукове, въртяха се гаечни ключове. Железничарите изпробваха двигателите и резервните двигатели. Остреха се харпуни, трупаха се барутни запаси. Закърпваха пролуките в обшивката. „Медис“ от години не беше изглеждал толкова добре. и когато е бил чисто нов, не е изглеждал толкова добре.

— Знаете какви са залозите — каза Нафи. Тя не беше по уточняването, но нямаше как. Както ѝ бяха казали нейните офицери, екипажът имаше нужда да чуе нещо. — Може дълго време да се носим из морелсите — каза капитанката; гласът ѝ пращеше през тръбите. — Месеци. Години. Този лов ще ни отведе далече. Аз съм подготвена. Ще дойдете ли с мен? — „Охо, добър щрих“ помисли си Шам.

— Няма железничари, които предпочитам да взема със себе си. Ние ловуваме за слава на Стрегай, не заради собствениците на този чудесен влак. — Това бе посрещнато с няколко многозначителни ухилвания. — За знания. и ако искате — ловувайте за мен, и аз няма да го забравя. Потегляме на юг — а после поемаме нататък, накъдето ни водят знанията. Господа и дами на релси… Тръгваме ли?

Екипажът нададе ликуващ вик. Шумно приветстваха лова, свършека на несигурността. „За философията на капитана!“ — викът бе подет по целите палуби, от всеки вагон на влака. „Сериозно?“ — помисли си Шам.

— Шам — каза доктор Фремло, щом екипажът се залови със задачите си. — Началникът на пристанището донесе това. — Докторът му подаде запечатано писмо, в което Шам се взря втрещен. Измърмори някакви благодарности и почтително отказа да го прочете пръв. „Сам Саруп“ — пишеше на писмото. Що-годе са го уцелили, предположи той. Почтително или не, на доктора не му липсваше любопитство и той изчака Шам да разчупи печата.

„СПЕЦИАЛНО ПРЕДЛОЖЕНИЕ! — прочете Шам. — ЗА ПОСЕТИТЕЛЯ НА ШРОУК. ЗАПЛАЩАНЕ ПО ДОБРА ТАРИФА ЗА СВЕДЕНИЯ ЗА ТЕХНИТЕ ПЛАНОВЕ! ПОСЕТЕТЕ НАЧАЛНИКА НА ПРИСТАНИЩЕТО, ЗА ДА РАЗБЕРЕТЕ ПОВЕЧЕ! ДЕЙСТВАЙТЕ ВЕДНАГА, ЗА ДА ПОЛУЧИТЕ БЕЗПЛАТНИ ПОДАРЪЦИ!“

— Какво е това? — попита доктор Фремло, щом Шам смачка листа и нацупи устни.

— Нищо — отвърна Шам. — Рекламна поща. Боклук.

— Не знам какво ме е прихванало — каза Шам, — но изобщо не се трогвам. — Шам разказваше на Шроук за реториката на Нафи и как тя наелектризира тълпата.

Калдера сви рамене.

— Нито пък аз — каза тя. — Но може и да си късметлия.

— Късметлия?

— Че не ти идва да си хвърляш шапката във въздуха. — Калдера броеше някакви неща, които приличаха на карфици, на винтове или кой знае на какво на кухненската маса. Деро нареждаше консерви в куфари.

Шам все повече се усъвършенстваше в измъкването от „Медис“. Когато пристигна в къщата на Шроук, братът и сестрата го посрещнаха, без да се учудват.

— Влизай — усмихна се Калдера — тъкмо приключваме с уроците.

На „уроците“ се оказа, че Деро и Калдера сядат един срещу друг в библиотеката сред сипей от книги, ординатори таблети и разпечатки. На лавиците около тях имаше колкото книги, толкова и кости и странни предмети. Деро подреждаше и прибираше учебните материали по някаква непонятна система.

— Вашите уроци в Стрегай какво представляват? — попита Калдера. — Какво представлява вашето училище? — Тя примига срещу втренчения поглед на Шам. — Не познавам много хора на твоята възраст тук, за другаде да не говорим — каза тя. — Любопитна съм. — Изчервяваше ли се? Е, не. Но малко се стесняваше.

— Ходили сме в Стрегай — каза Деро. — Нали?

— О, те ни водеха навсякъде — отвърна Калдера. — Но не помня. Не мога да кажа, че познаваме което и да било място.

и Шам ѝ разказа това-онова за земята Стрегай. Макар и тя да не се изчервяваше, изчервяваше се той. Запъвайки се, той превърна една-две случки от съвсем обикновеното си детство в истории от екзотична страна, докато Деро приключваше с прибирането на нещицата.

Шам не спираше, а Калдера го слушаше, без да го поглежда. Деро излезе от стаята. Шам чу вратата на стаята на Байро да се отваря и затваря. и продължи да говори, и след малко тя отново се отвори и Деро се върна. Лицето му бе безжизнено, очите — зачервени. Той застана между Шам и Калдера. Историите на Шам най-сетне секнаха. Младежът от Стрегай и дъщерята на квази-търсачите на останки се отвърнаха един от друг.

— Мой ред е — каза Калдера и се измъкна от стаята.

— Ред за какво? — попита Шам. Не очакваше Деро да обясни и Деро не обясни. Само стоеше, изпъчил устна, все едно бе готов да се сбие и мълчанието се проточи, все по-дълго и по-неловко, докато Калдера се върна. Тя носеше снимка на татко Байро, шал, очукан стар сгъваем ординатор от бюрото му.

Изражението ѝ бе също тъй съкрушено като това на брат ѝ, но когато заговори, успя да накара гласа си да зазвучи нормално.

— Къде ти е прилепът? — попита тя.

— Някъде на лов. — Шам преплете замислено пръсти. — Някой ми изпрати писмо — каза той. — Предлагаше ми разни неща, ако му разкажа за вас.

— Ти какво отговори? — попита Калдера.

— А ти как си мислиш? Изхвърлих го. и дойдох тук по задните пътища, за които ми казахте. Но като че се носят все повече и повече слухове за вас. Знам и че за „Медис“ се носят слухове.

Калдера замислено допря пръст до устните си.

— Много слухове се носят за вашия влак, да — каза тя. — Релси и мълва. Как сте дошли тук, къде отивате, какво сте намерили по пътя.

— Разпитвах хора какво си мислят, като чуят тия работи за края на света — каза Шам. — и да ви кажа, не звучи приятно.

— Идваш ли с нас, Шам ап Сурап? — попита Деро.

— К-какво? — заекна Шам.

— Не сега, Деро — обади се Калдера.

— Чакай, какво иска да каже той? — попита Шам.

— Не сега — повтори Калдера. — Какво разправяше ти за речта на твоята капитанка, Шам?

— А, ами… Само това, че тя не… не ми въздейства. Наистина не ми се ще пак да се кача на къртоловен влак. — Шам се огледа из къщата, огледа всички останки.

— Има хора — каза Калдера, — които твърдят, че всеки от нас си има Задача — така го казват, не го произнасят задача, а Задача — и ти разбираш каква е тя, когато я чуеш. Че тя е някъде там и те чака.

— Може би — рече замислено Шам.

— Аз самата смятам, че това са дивотии — заяви Калдера. Деро се изкиска. Шам примига.

— Значи никой от нас няма задача — каза Шам.

— Не съм казала такова нещо. Да съм го казала? Казах, че може би ти нямаш задача. Моята задача точно сега е да мъкна багаж. — Тя се натовари с разни предмети. — Не, Деро, твоята задача точно сега е да останеш тук и да подредиш всичко това. Шам, каква според тебе е твоята?

Деро зацъка с език и се размрънка, а Шам последва Калдера покрай кутии, вързани с канап и прикрепени на място, покрай дънери, издути отвътре като преяли змии навън, в затрупаната с шлаки градина. Там, където се виждаше забележителната арка от бял метал, тя сложи един ключ в метална кутия от кафе и я пъхна под излъскана черупка от костенурка, а нея — под една кофа.

— Радвам се, че за теб е било толкова важно да ни намериш и да ни кажеш — каза Калдера. — А какво е станало с твоите родители?

Шам вдигна очи към нея.

— Какво? — възкликна той. — Защо?

Тя се втренчи в него, докато той се огъна. Повлече се след нея през осеяната с останки градина и смънка кратка версия на историята на бащиното му изчезване и майчината му скръб.

— Но Воам и Трус се грижат за мен — каза той.

— Вярвам ти — отвърна Калдера.

— Много са доволни, че си намерих работа на къртоловен кораб — каза той. — Че ще видя свят.

— Част от него — уточни тя. — Бях наясно какво ще ни кажеш още в мига, в който отворих вратата, знаеш ли. За родителите ни, искам да кажа. и аз дотогава не знаех колко много съм чакала. Иска ми се някой да беше открил останките от влакокрушението на татко ти. Или къде е майка ти. Да ти бе казал. Да го бе направил за теб така, както ти го направи за нас.

Усмихна му се. Много бързо и мило. Усмивката ѝ почти веднага угасна. Калдера разтвори дрипавите плевели пред него, за да му направи път.

— Светът си е наред — каза тя. — Но почваш да се чудиш какво ли има отвъд него.

Намираха се, осъзна Шам и се сепна, на брега. Пръстта само на няколко ярда от тях ставаше равна, прашна и внезапно — по-неплодородна, гъсто покрита с преплетени релси. Застлана с дъски алея се простираше напред, издигната на няколко метра над релсите, а на края ѝ бе привързана вагонетка. Големи каменни плочи, подобни на зъби, криеха градината от поглед.

— Имате си частен плаж? — възкликна Шам.

Калдера тръгна по кея. Дъските бяха стари и през пролуките между тях Шам виждаше как люспи от боя се ронят върху пръстта, разбутвана от свирепи малки бозайници.

— Там — рече тя — има толкова много неща. На мили навътре има хора, които се носят с вятъра, знаеш ли — с влакове, неизменни от векове. Нашите родители открили ловните им полета, открили и тях. Тръгнали с тях, учили се от тях. Как да пътуват без двигатели. Всички техни истории за морелсите и Небесата и как да стигнеш дотам, и за риданията. Всичко. Всеки знае нещо, което си струва да научиш.

— Не всеки — възрази Шам.

— Добре де, не всеки. Но повечето хора — да.

Облаците се разкъсаха за миг и Шам мярна жълтото горно небе. Чу самолет.

— Ти вярваш ли, че там е пълно с всички тези богатства? — попита Шам. — Това ли търсите вие?

Калдера вдигна рамене.

— Не зная дали вярвам, или не. Но не за това заминаваме.

— Вие проучвате — каза Шам. — Просто искате знания.

Тя кимна.

— Ние ги чакахме — каза тя. — и ти, доколкото можа, ги доведе обратно. Какво друго ни остава, освен да ги последваме по пътя им? и това не е само дълг. Кълна ти се. Ти ми показа снимка. Е, и аз ще ти покажа една снимка.

Калдера извади един отпечатък от джоба си. Скала, озъбена от ветровете, възвишения, а по тях — мършави сухоземни животни, кактуси и бръшлян. Цели мили морелси. и стълбище.

Стълбище. То се издигаше от земята, високо колкото къща, стърчащо под ъгъл 45 градуса, и свършваше във въздуха. Висока площадка — останка! Шам се взря в нея.

— Това е ескалатор — каза Калдера. — Там нейде, далече — тя посочи към морелсите. Под най-високата площадка на стълбището имаше конус от пръст и боклук. Онова, което се сипеше от него, не бяха дори и останки, а истински безполезни боклуци, отпадъци, негодни вече за нищо, изригвани от търбуха на света.

Трийсет и девет

— О, каменнолики мои! — възкликна Шам. — Къде е това?

Калдера се огледа към къщата.

— Деро ще откачи, че съм го зарязала така. Просто ми трябваше малко време. — Тя погледна Шам. — Само слушай. Нека ти разкажа какво има там долу. — Тя прочисти гърло. и Калдера му разказа:

Стълбите продължават да скърцат. Те се изкачват нагоре безспир. и когато стъпиш на тях — а релсите не стигат толкова близо, трябва да скочиш! — трябва да хукнеш надолу, срещу движението, та старият ескалатор, задвижван от кой знае какъв поток там долу, да не те стовари заедно с боклука…

— Откъде знаеш? — попита Шам. Калдера замига.

— Веднъж ме заведоха — каза тя. — Нашите. Те си променяха плановете. Знаеха как да използват останките, те просто… ме заведоха там, когато на тях вече не им се ходеше. За да ми обяснят защо. Шшшт.

Калдера продължи:

… С боклука.

и тичаш надолу, срещу движението, със своя пакет в ръце, надолу по металните стълби и навлизаш в мрака под морелсите. Знам какво си мислиш — че там живеят животните и защо ти е това изобщо? Но те почти не идват в тези тунели и не, не зная защо. Затова не мисли за хищниците подземници, токсичната земя, скалните срутвания, сивкави хтонични смърти.

Там, долу, има електрически лампи. В мината за останки.

Не мисли за животните, които ровят земята. Не мисли за това, че виждаш издутина върху онази стена от боклуци, докато вървиш прегърбен, за да минеш под гредите на подпорите, покрай дрезините, вагоните и разхвърляните сечива; не мисли как тази издутина ще се разтвори с рев в мрака под света и от нея ще се покаже сляпа зъбата муцуна, която души.

Само гледай този коридор. Между пластовете втвърдена от натиск земя и шистова скала, археология на отпадъците, напластявани векове наред. Стърчащи ръбове на боклуци, чирепи, стъкла, парчетии, тънки протягащи се папрати от разкъсани найлонови торбички; зеленикав пласт — дребни чаркове от епохата на часовниковите механизми; смачкана пластмаса; зрънца от стъклената епоха; парцаливите жили от овехтяла видеолента; сбирщина — съсирек от разбъркани странности.

Има места, където натискът на вековете и блъсканицата на континентите един в друг — мудни и създаващи си неудобства другари по легло — изтласкват грамадни залежи във въздуха и опасните зъбери на рифове от останки, пълни със съкровища от боклуци, набраздяват морелсите. Има и тунели. Също както има тунели там, откъдето минават влаковете. Знаеш, че ги има.

Онова, което учените искат, е да узнаят какви са били тези неща. Търсачите искат да узнаят какви са били тогава и само тогава, ако това им помага да ги продадат. А ако не помага, не им пука. Хората, които искат да ги използват, искат да знаят какво са представлявали, ако това означава, че могат да се използват. Въпреки че все ще измислят един или друг начин да ги вкарат в работа. Ако потрябва, ще грабнат някой намерен предмет, ще коват пирони с него и ще му казват чук.

— Че какво му е лошото на това? — попита Шам.

— Лошо ли?

Нищо лошо няма в това. и хубаво също няма. По повод останките има само едно нещо, с което всеки е съгласен. Дали ще ги изкопаваш от земята, или ще ги продаваш или купуваш, дали ще ги изучаваш, или ще подкупваш някого с тях, дали ще ги носиш по себе си, или ще ги издирваш, те хващат окото. Действат както станиолът на свраките.

Търсачите на останки не са длъжни да се обличат по този начин. Правят го по желание. Това са техните паунови пера. Това е единственото нещо, което винаги можеш да кажеш за останките. Изглеждат яко.

и действително, на кого му пука?

На кого му пука? Да кажем, че ти си търсач на останки, или сте двойка търсачи, който/които вече не обича/т останките. Може би не е нужно да се луташ, докато откриеш с какво искаш да се занимаваш вместо това. Може би е достатъчно да осъзнаваш, че не искаш онова, което си мислил, че искаш. Това стига, за да продължиш нататък.

— Въпросът е — каза Калдера — дали това… — тя размаха снимката — искаш да преследваш ти? Затрупани боклуци? Може би има нещо по-добро. Или може би просто има нещо по-инакво. Помисли си. Имаш час-два.

— До какво? — попита Шам. — Какво ще стане тогава?

— Тогава потегляме. Затова дотогава трябва да решиш дали идваш с нас.

Четирийсет

Дейби кацна изневиделица на рамото на Шам. Калдера подскочи. Шам дори не погледна животното, което мънкаше нещо в ухото му и го гъделичкаше с мустак.

— Ключът, който остави — каза той.

— За болногледачите — поясни Калдера и тръгна обратно към къщата. — Добри хора са. Дълго търсихме. Пари има. Ще отведат татко Байро в санаториума. — Тя затвори очи. — Защото ние си имаме работа. Та…

— Вие дори не знаете къде са ходили те!

— Байро знаеше — отвърна тя. — Колкото и объркан да се чувстваше, никога не го споделяше. Машината му е у нас. Тя си има тайни. Там е и онова, което ти ни каза.

Шроук търчаха от една стая в друга — коя претъпкана с останки, коя открита към небето и без стена, коя — лабиринт от механични и дизелови инструменти. Събираха неща, трупаха ги на колички, нареждаха ги в кухнята. Вадеха от шкафове дрехи, разпъваха ги, за да пробват здравината им, опипваха ги дали са топли, душеха ги за мухъл.

— Ама чакайте! — възкликна Шам. — Чух, някой ми каза, че ще тръгвате на Локомотивден. А дотогава има цяла вечност!

— Значи номерът е минал — каза Деро.

— На Локомотивден казахме, че ще тръгнем — обясни Калдера. — За да си осигурим малко време, преди някой да се досети да провери или тръгне да ни преследва.

— Да ви преследва? — попита Шам. — Вие действително ли смятате…?

— Съмнение няма — отвърна Деро.

— Да — потвърди Калдера. — Ще ни преследват. Твърде много слухове се носят за това какво са търсили родителите ни. — Тя потърка палец и показалец, жест, означаващ пари.

— Вие казахте, че не било заради това — рече Шам.

— Не беше. Но на слуховете не им пука заради това ли е било или не. и затова… — Тя долепи пръст до устните си.

Мислите на Шам препускаха като колела на влак на предела на скоростта.

— Защо искате да заминете? — попита той.

— А ти не искаш ли? — попита го Калдера.

— Не знам! — Да проучва. Да открие нещо ново. Там, далече. — Ами моето… моето семейство? — попита той и млъкна. Чакай, Трус и Воам щяха ли да са против той да замине?

Да, щяха. Но не толкова, колкото той години наред да бъде нещастен, некадърен доктор.

— Струва ми се — заговори бавно Шам, като се мъчеше да обмисля всяка своя дума, — че те искаха аз да преуспея, дори може би да намеря своя собствена философия.

— Аз мислех, че само капитаните го правят — рече Деро.

— От доктор можеш да станеш капитан. Макар и да не смятам, че те чак толкова са се замисляли върху това. — Онова, с което Трус и Воам бяха наясно, беше, че в него има празнина, която трябва да бъде запълнена, помисли си Шам с мъничко тъга по тях.

— Деро — каза Калдера. — Върви го вземи. Ти искаш ли да философстваш? — попита тя Шам, когато брат ѝ излезе. — Да се вманиачиш по някакво животно? Да му припишеш смисъл? Да му посветиш живота си? — В тона ѝ нямаше ни капка подигравка. Тя залитна под товара си. — Има места, където релсите продължават от брега към горните земи.

— Релсореките, да — каза той.

— Да. Някои се изкачват нагоре в планините. Право в горните земи.

— и отново се спускат надолу някъде другаде. Всички те отново се вливат в морелсите.

— Някои отиват до старите мъртви градове там, горе.

— и отново излизат от тях — каза Шам. Калдера го изгледа.

— Това е тежко — каза тя. Нейният товар, не историята. Шам го пое от нея и го отнесе на кея. Там спря и се загледа.

Нещо идваше насам между могилките, надигащи се сред морелсите. От земята около него щръкваха любопитни къртичи муцуни. Деро идваше насам с… Ами, с влак.

Локомотивът беше чипоноса, яка на вид машина с няколко вагончета, закачени отзад. От двете му страни имаше стъклени илюминатори. Дейби се втурна в разделящото ги въздушно пространство, за да го проучи. Локомотивът беше брониран и без комин. Нямаше никакви издайнически отходни газове, които Шам да види или да подуши. А релсите не бяха електрифицирани.

— Как работи? — прошепна той.

Деро се показа от идващата насреща машина. Погледна нагоре към Дейби, който пикира, докато завиваше, и изви крилете си под ъгъл.

— Калдера! — провикна се Деро.

Тя застана до Шам.

— Значи ние тръгваме — каза му тя. Огледа морелсите през пролуките на околните скали. Тук завързана плетеница от линии, там — сложна стрелка. — Е… Ти искаш ли да дойдеш, Шам?

и Дейби изграчи — необичаен гарванов звук, сякаш беше чул идеята и тя го развълнува, а Деро се провикна:

— Калдера, айде бе!

— Ами ако е страшно? — издърдори Шам. — Ами ако всичко свърши с плач? Не е като да няма предупреждения. Точно ти ми напомни, че тази юдол е окаяна!

Калдера не отговори. Тя и брат ѝ се обърнаха едновременно и се взряха в къщата. Шам знаеше, че мислят за татко Байро. От очите на Калдера бликнаха сълзи. Позадържаха се там, а тя после безмълвно ги изтласка обратно надолу.

Шам можеше да тръгне с тях. и макар че нямаше да е търсач на останки, нито влаков лекар, нито къртоловец, щеше да бъде нещо друго.

Но той не казваше нищо; мина време, а той все така не казваше нищо. Чуваше се как мълчи. Калдера го гледа дълго, продължително. Най-сетне тъжно сви рамене. Влакът идваше. Стрелките по пътя му прещракваха. Калдера извърна лице от Шам и погледна нататък.

Влакът ускоряваше ход по-бързо, отколкото Шам би могъл да си представи. А и завиваше по-акуратно. Той, наопаки, не помръдваше.

— Чакайте! — извика той и най-сетне се втурна напред. Ала тичаше бавно, а влакът беше бърз, и ето, вече беше на края на кея и се отваряше врата, и Калдера скочи вътре, без да го поглежда, решително без да го поглежда, и влакът отново потегли. Как стана толкова бързо? Що за авангардна, стъкмена от останки машина караха те?

— Чакайте! — провикна се отново Шам, посегна към края на дървото и скочи сред отблясъците от релсите долу, ала времето бе продължило своя ход и Шроук се отдалечаваха.

Шам седна. Свлече се по дупе. Гледаше как задният край на влака се отдалечава със зашеметяваща скорост.

Стъмваше се. После слънцето залезе, залезе бързо. Сякаш се отказа от всякакви усилия и се шляпна долу с облекчение. Влакът на Шроук се виждаше далече в сумрака.

Той остави Шам да се надигне, когато напълно се загуби от поглед. Шам се загледа в плитките крайбрежни релси. Пое през градината, покрай къщата, мина под арката от перални и навлезе отново в проклетия Манихики. Където го очакваше неговият къртоловен влак.

Тъп и смотан. Това си повтаряше по целия път назад.

Четирийсет и едно

Робалсон пак беше в кръчмата.

— Какво те е прихванало? — попита той, щом забеляза физиономията на Шам.

— Аз съм тъп и смотан.

— Бре, бре — възкликна Робалсон.

— Нали ти казах, че ще ходя при едни хора? Е, те ми дадоха възможност да замина нанякъде с тях. Искаха да замина с тях, струва ми се. Едната от тях. А и аз исках да замина с нея. Ама не ми стискаше. и дори не зная защо! Мисля, че наистина исках да тръгна. Обаче не можех да тръгна, нали така?

— Кои бяха те?

— Просто едно семейство. Открих нещо тяхно. Нещо като карта със съкровище. Един вид. и те заминаха да проверят дали е точна.

— Това са ония, Шльок. и ти не замина?

— Не. Защото съм тъп…

— Ей, я млък. Виж сега. Разкажи ми за това. Аз не те мисля нито за тъп, нито за смотан. Тебе не е лесно да те метне човек, Шам.

Хубаво е да си имаш някого, който да мисли така. Шам разказа една много скапана версия на историята. Разправяше надълго и нашироко за влакокрушението, говореше мъгляво за „доказателство“, за „нещо“, за тайна, които клетите мъртви търсачи явно бяха успели да запазят, а Шроук имали право да знаят.

Робалсон се прехласна.

— Аз чух, че щели да заминат на Локомотивден! — рече той.

— Това беше… дезинформация.

— Не! — възкликна най-сетне Робалсон. Изглеждаше замислен. и мрачен. — Мисля, че разбирам. Слуховете са верни!

— А? Що за слухове?

— Слуховете за тебе.

— Какво? — ахна Шам. — Какви ги говориш?

— Взел си правилно решение, като не си заминал, Шам. — Робалсон говореше напрегнато. — Имам да ти казвам нещо. — Той се оглеждаше насам-натам.

— Какво има? За какво говориш?

— Ела да излезем — рече Робалсон. — Ще ти обясня. Чакай. Да не си личи, че излизаме заедно. Трябва да внимаваш. — Докато говореше, той не поглеждаше Шам. — Вън, вляво, има един сокак. Аз ще се шмугна пръв. След пет минути ела и ти. и, Шам… Никой не бива да те вижда, че си тръгваш.

и той излезе, а Шам остана смутен и поуплашен. Зачака. Преглътна. Усещаше как кръвта му завира. Най-сетне, със замаяна глава, но не от пиенето, той се изправи. Следяха ли го? Огледа пиячите в сумрака. Нямаше представа.

Излезе на сивкавата светлина на местните лампи в нощта на Манихики. Заобиколи и се промъкна в тъмното. Дейби се спусна от небето и кацна върху му. Притисна нос в него. Робалсон беше там, отпуснат до стената; чакаше го до една кофа за смет.

— Прилепът ти с тебе ли е? — прошепна той нервно.

— Каква е голямата тайна? — прошушна Шам.

— Голямата тайна — кимна Робалсон. — Помниш ли, като ме пита кой е моят влак? и с какво се занимавам?

Шам потръпна.

— Да — каза той. — Ти каза, че си… абе, измайтапи се нещо.

— Да. Помниш. Тайната е следната… — Робалсон се наведе към него. — Не те излъгах. Аз съм пират.

и Шам откри, когато го награбиха грубо изотзад и го стиснаха така, че не можеше да шавне, и невидимият му нападател прилепи върху устата и носа му кърпа, от която се надигаха изпарения, и миризмата на белина и ментол се втурна и изпълни дробовете му и завинти главата му в мрака като тирбушон, и чу Дейби да надава прилепов писък… Шам откри, че никак не е изненадан да го чуе.