Морският ястреб

ГЛАВА ПЪРВАТЪРГАШЪТ

Сър Оливър Тресилиън се беше разположил във величествената трапезария на хубавата къща в Пенароу, която дължеше, на предприемчивостта на своя оплакван и оставил плачевен спомен баща, както и на изкуството и въображението на един италиански строител на има Баньоло, дошъл в Англия преди половин век като един от помощниците на прочутия Ториджани.

Този дом, тъй удивителен със своето необикновено италианско изящество за такова отдалечено кътче в Корнуол, както и историята на изграждането му заслужават една-две думи.

Италианецът Баньоло, който наред със забележителната си художническа дарба притежавал свадлив и избухлив нрав, имал нещастието да убие човек при скарване в една кръчма в Саутуорк. Поради това той избягал от града и не се спрял в главоломното бягство от последиците на престъпното си деяние, докато не стигнал, кажи-речи, до крайните предели на Англия. При какви обстоятелства се запознал той с Тресилиън-баща, не зная. Положително е обаче, че срещата била навременна и за двамата. Ралф Тресилиън, който, изглежда, се отличавал със закореняла страст към обществото на всевъзможни негодници, подслонил беглеца, а Баньоло се отплатил за услугата, като предложил да построи на мястото на изгнилата полудървена постройка на Пенароу нова сграда. Като се заел с тази задача, той й се посветил с целия жар на истински художник и издигнал за покровителя си жилище, което представлявало чудо на изяществото в онзи непросветен век и в тоя затънтен край. Под ръководството на даровития строител, достоен сътрудник на господин Ториджани, се издигнала прекрасна двуетажна сграда от светлочервени тухли, заливана от светлина и слънчев блясък през необичайно високите многокрили прозорци, врязани почти от основите до върха във всяка поддържана от колони фасада. Главният вход бе изграден в издадено напред крило и увенчан от тежък балкон, а над всичко се извисяваше изключително прелестен фронтон с колони, който сега бе отчасти покрит със зеления плащ на пълзящи растения. Над печените червени керемиди на покрива с величествено великолепие се устремяваха към небето тежки вити комини.

Ала истинската красота на Пенароу — на новия Пенароу, създаден от плодовития мозък на Баньоло — се криеше в градина, разработена в изоставения пущинак около старата къща, която увенчавала някога височините над нос Пенароу. Времето и природата бяха присъединили усилията си към усилията на Баньоло. Италианецът бе прорязал привлекателните площадки, издигнал бе прелестните балюстради, които заграждаха трите тераси, и изящните стълби между тях; сам той беше проектирал водоскока и собственоръчно изваял издигащия се над него гранитен фавн и десетина други статуи на нимфи и горски божества от мрамор, които блестяха с бяло сияние сред тъмната зеленина. А времето и природата бяха придали кадифена гладкост на поляните, сгъстили бяха хубавите живи плетове от чимшир и бяха извисили черните копиеобразни тополи, които завършваха италианския вид на това корнуолско имение.

Сър Оливър почиваше в трапезарията си, размишляваше за всичко, което се простираше пред него в меката септемврийска слънчева светлина, и го намираше много приятно за окото, а живота — много приятен да се живее. Но още не се е родил човекът, който да има подобно отношение към живота, без някаква друга непосредствена причина за своя оптимизъм, освен заобикалящата го обстановка. Сър Оливър имаше няколко причини. Първата от тях, при все че надали дори я подозираше, беше съвкупността от неговата младост, богатство и добро храносмилане; втората бе — че си беше спечелил почит и известност и в испански води, и в неотдавнашното разгромяване на Непобедимата армада3 — или може би по-подходящо би било да се каже: в разгромяването на бившата Непобедима армада — и че с това беше заслужил в двадесет и петата година на живота си честта на рицарското звание от Девствената кралица4; третият и последен извор на приятното му настроение — а аз го запазих за края, понеже смятам, че това място е най-подходящо за най-важната първопричина — бе господин Купидон5, който този път сякаш бе целият изтъкан от човеколюбие и беше успял да нагласи всичко така, че ухажването на госпожица Розамунд Годолфин от сър Оливър да върви съвсем гладко и безупречно.

И тъй, сър Оливър се беше разположил във високия си, украсен с резба стол, с разкопчана дреха, с протегнати напред дълги крака, със замислена усмивка на решителните устни, заградени засега само с тънката черна черта на мустачките (описанието, което намираме у лорд Хенри, е било направено много по-късно). Бе пладне и въпросният господин се беше току-що нахранил, за което свидетелствуваха чиниите, нарязаното печено и полупразната бутилка на масата до него. Той задълбочено смучеше дълга лула, понеже беше усвоил това нововъведение — да пуши тютюн, — мечтаеше за своята любима и изпитваше сърдечна благодарност към съдбата, че е била тъй благосклонна към него и му беше дала възможността да сложи в скута на Розамунд благородническо звание и известен дял слава.

По природа сър Оливър бе хитър човек („коварен като двадесет дявола“ — казва лорд Хенри), а притежаваше и значително образование. Но изглежда, нито природният му ум, нито придобитите познания го бяха научили, че сред всички богове, които управляват съдбините на човечеството, няма по-насмешлив и по-злорад от същия този господин Купидон, в чиято чест кадеше сега тамян със своята лула. Древните са знаели, че това момче с невинен вид е жесток и пакостен измамник, и му нямали вяра. Сър Оливър или не знаеше, или не желаеше да знае тази основателна древна мъдрост. Било му писано да я узнае чрез тежки изпитания и още докато светлите му замислени очи се усмихваха на слънчевите лъчи, залели терасата отвъд високия многокрил прозорец, върху нея падна някаква сянка, за която сър Оливър не можеше дори да подозре, че е предзнаменование на сянката, която се спускаше и върху слънчевата светлина на неговия живот.

Подир сянката се появи и причинителят й — висок и нагизден, с широка черна испанска шапка, украсена с кървавочервени пера. Размахала дълго бастунче с вързана на него панделка, фигурата мина край прозорците с отмерените стъпки на съдбата.

Усмивката изчезна от устните на сър Оливър. Мургавото му лице стана замислено, черните вежди се сключиха така, че между тях остана една-единствена дълбока бръчка. После усмивката бавно се появи наново, ала не предишната нежна и тъжна усмивка. Тя се преобрази в усмивка на решителност, и твърда воля — усмивка, която сгърчи устните, въпреки че веждите се бяха отпуснали, а в загрижените му очи заискри присмех, лукавство и дори озлобление.

Влезе слугата му Никълъс и съобщи за идването на мастър Питър Годолфин, а непосредствено по стъпките на лакея влезе и самият мастър Годолфин, като се подпираше на своето украсено с панделки бастунче и с широкополата си испанска шапка в ръка. Беше висок, слаб господин с бръснато хубаво лице с високомерно изражение; подобно на сър Оливър той имаше извит, дързък нос, а на възраст бе по-млад с две-три години. Червеникавата му коса бе доста по-дълга от установената по онова време мода, обаче дрехите не бяха по-контешки, отколкото бе търпимо за един благородник на неговите години.

Сър Оливър се изправи и го посрещна с поклон от височината на огромния си ръст. Ала вълна от тютюнев дим задави изящния му посетител и го накара да се закашля и да изкриви лице.

— Виждам, че и вие сте придобили тоя мръсен навик — задавено продума той.

— Известни ми са и още по-мръсни — сдържано отвърна сър Оливър.

— Не се и съмнявам — продължи мастър Годолфин, като не закъсня да подчертае своето настроение и целта на посещението си.

Сър Оливър се въздържа от отговора, който щеше да улесни неговия гост да постигне целта си, понеже това не влизаше в сметките на нашия благородник.

— Поради това — насмешливо рече той — надявам се, че ще проявите търпение към недостатъците ми. Ник, дай стол за мастър Годолфин и още една чаша. Бъдете добре дошли в Пенароу.

По бялото лице на младия мъж премина присмех.

— Вие ми оказвате любезност, сър, с каквато май не бих искал да ви отговоря.

— За това ще имате достатъчно време, когато дойда да го потърся — каза сър Оливър с непринудено, макар и престорено благоразположение.

— Когато дойдете да го потърсите ли?

— Гостоприемството на вашия дом — обясни сър Оливър.

— Дошъл съм да поприказвам с вас именно по този въпрос.

— Заповядайте, седнете — покани го сър Оливър и протегна ръка към стола, сложен от Никълъс. Със същото движение даде знак на слугата да се оттегли.

Мастър Годолфин не обърна внимание на поканата.

— Както разбрах, били сте в Годолфин Корт едва вчера — рече той и замълча. Тъй като сър Оливър не се опита да го отрече, гостенинът сухо добави: — Аз дойдох, сър, да ви известя, че честта на вашите посещения е нещо, от което ще бъдем щастливи да се лишим.

В усилието да запази самообладанието си пред такова безспорно оскърбление сър Оливър леко побледня под своята мургавина.

— Трябва да разберете, Питър, преди да добавите още нещо — бавно отвърна той, — че вече сте казали твърде много. — Той замълча и за миг се загледа в посетителя си. — Не зная дали Розамунд е споделила с вас, че вчера ми е оказала честта да се съгласи да стане моя съпруга…

— Тя е дете, което не знае какво върши! — прекъсна го мастър Годолфин.

— Нима ви е известна някаква основателна причина, която би я накарала да промени решението си? — запита сър Оливър с лек признак на предизвикателство.

Мастър Годолфин седна, прехвърли крак връз крак и сложи шапката на коляното си.

— Известни ми са десетина — отговори той. — Но няма защо да ви ги изреждам. Достатъчно е да ви припомня, че Розамунд е едва седемнадесетгодишна и се намира под мое настойничество и под настойничеството на сър Джон Килигрю. Нито сър Джон, нито аз можем да одобрим този годеж.

— И таз хубава! — избухна сър Оливър. — Че кой ви моли за одобрение вас или сър Джон? С божията воля сестра ви скоро ще стане пълнолетна и господарка на своята съдба. Не съм чак толкова забързал да се оженя, а по природа, както може би забелязвате, аз съм удивително търпелив човек. Съгласен съм дори да чакам. — И той засмука лулата си.

— В случая чакането не ще ви помогне, сър Оливър. Най-добре е да разберете. Въпросът е решен от сър Джон и мене.

— Тъй ли? Боже господи! Пратете сър Джон при мене да ми каже за своите решения, а аз ще му разправя нещичко за моите. Кажете му от мое име, мастър Годолфин, че ако си направи труда да се разходи до Пенароу, аз ще направя за него това, което отдавна е трябвало да направи палачът. Ще откъсна ушите на този сводник ей с тази ръка!

— А междувременно — предизвикателно подхвърли мастър Годолфин — не ще ли приложите разбойническите си заложби върху мене?

— Върху вас? — повтори сър Оливър и го изгледа с добродушно презрение. — Аз не коля незаякнали петлета, моето момче. Освен това вие сте брат на сестра си и нямам намерение да умножавам съществуващите вече препятствия на моя път. — Изведнъж тонът му се промени. Той се наведе през масата: — Хайде кажете, Питър! Какво се крие зад всичко това? Не можем ли да изгладим разногласията, които според вас съществуват? Изложете ги. Това не засяга сър Джон. Той е негодник, който не значи нищо за мене. Обаче вие, това е нещо друго. Вие сте неин брат. Изложете оплакванията си. Да говорим откровено и приятелски.

— Приятелски? — присмя му се отново Питър. — Нашите бащи са ни дали пример в това отношение.

— Има ли значение какво са вършили нашите бащи? Толкова по-срамно за тях, щом не са могли да бъдат приятели, като са били съседи! Нима ще последваме такъв жалък пример?

— Да не искате да припишете грешката на моя баща? — възкликна Годолфин в явен пристъп на гняв.

— Аз нищо не приписвам, момчето ми. Аз укорявам и двамата.

— По дяволите! — изруга мастър Питър. — Значи вие черните покойници?

— Дори и да ги черня, черня и двамата. Но не го правя. Само осъждам една грешка, която и двамата биха признали, да можеха да оживеят.

— Тогава, сър, ограничете вашето осъждане до собствения си баща, с когото никой почтен човек не е могъл да живее в мир.

— Полека, полека, мили мой…

— Няма защо да се въздържам. Ралф Тресилиън бе позор, скандал за целия ни край. Няма селце оттука до Труроу или оттука до Хелстън, което да не гъмжи от големи тресилиъновски носове като вашия за спомен от разюздания ви баща.

Очите на сър Оливър се присвиха; той се усмихна.

— Интересно, откъде ли сте взели вашия нос? — учуди се той. Мастър Годолфин разярено скочи на крака и столът се сгромоляса зад него.

— Сър! — кресна той. — Вие оскърбявате паметта на майка ми!

Сър Оливър се изсмя.

— Може и да попрекалявам малко в отговор на вашите шеги по отношение на баща ми.

Мастър Годолфин се втренчи в него с безмълвна ярост, после се поддаде на гнева си, наведе се през масата, вдигна дългия си бастун и рязко удари сър Оливър по рамото.

Сторил това, той се запъти величествено към вратата. На половин път се спря.

— Ще чакам да се срещна с приятелите ви и с вашата сабя — каза той.

Сър Оливър повторно се изсмя:

— Струва ми се, че няма да си направя труда да ги изпратя. Мастър Годолфин се завъртя и застана пак с лице към него.

— Какво? Ще претърпите удара? Сър Оливър сви рамене.

— Никой не го е видял — отвърна той.

— Но аз ще разглася навред, че съм ви бил с бастун.

— Ако го направите, ще обявите себе си за лъжец, защото никой не ще ви повярва. — След това сър Оливър още веднъж промени тона си: — Хайде, Питър, ние не се държим достойно. Колкото за удара, признавам, че съм го заслужил. Майката е по-свята за всекиго от бащата. Тъй че можем да смятаме този въпрос за уреден. Не можем ли да уредим и всичко друго? Какво ще спечелим, като поддържаме тази стара кавга, възникнала между нашите бащи?

— Нас ни дели много повече от това — отговори мастър Годолфин. — Няма да позволя на сестра си да се омъжи за пират.

— Пират ли? Боже мой! Радвам се, че няма кой да ви чуе, защото, след като нейно величество ме е посветила в рицар заради морските ми подвизи, думите ви звучат като предателство. Положително, моето момче, онова, което се одобрява от кралицата, може да бъде одобрено от мастър Питър Годолфин, а дори и от вашия наставник сър Джон Килигрю. Вие сте се вслушали в него. Той ви е изпратил тука!

— Аз не съм ничий слуга! — разпалено възрази младежът, ядосан от обвинението, а още повече ядосан от правдивостта му.

— Да ме наречете пират, значи да кажете глупост. Хокинз, с когото съм плавал, също получи благородническо звание и всеки, който ни нарече пирати, оскърбява самата кралица. Като оставим настрана това, което, както виждате, е несъстоятелно обвинение, какво друго имате против мене? Струва ми се, че не съм по-лош от всеки друг тука в Корнуол; Розамунд ме почете с любовта си, аз съм богат, а ще стана и още по-богат, преди да звъннат сватбените камбани.

— Богат с придобитото от морски грабежи, богат със съкровищата на потопени кораби и със стойността на робите, пленени в Африка и продадени на плантациите, богат, както е преситен вампирът: с кръвта на мъртъвци!

— Сър Джон ли казва това? — запита сър Оливър с тих, неумолим глас.

— Казвам го аз!

— Чух, но сега ви питам къде сте научили този хубав урок. Сър Джон ли е ваш наставник? Той е, той е! Няма защо да ми го казвате. Аз ще се справя с него. А засега да ви открия чистия и безпристрастен източник на неговото озлобление. Ще видите колко прям и честен благородник е сър Джон, който е бил приятел на баща ви и ваш настойник.

— Не желая да слушам какво ще ми кажете за него.

— О, не, ще ме изслушате в замяна на това, че ме накарахте да чуя какво казва той за мене. Сър Джон иска да получи разрешително да строи в устието на Фал. Той се надява там, на пристанището, в сянката на собственото му имение Аруинак, да изникне град. Показва се безпристрастен и много загрижен за добруването на този край, но пропуска да спомене, че земята принадлежи на него и че с това се мъчи да осигури собственото и на семейството си благоденствие. По щастливо съвпадение ние се срещнахме в Лондон, когато сър Джон ходи в двореца заради тази работа. Случайно аз също имам интереси в Труроу и Пенрин, ала противно на сър Джон аз се държа честно по този въпрос и не го крия. Ако селището при Смитик започне да се разраства, то поради по-благоприятното му положение Труроу и Пенрин ще трябва да пострадат, а това е толкова неизгодно за мене, колкото обратното — за сър Джон. Казах му го, понеже умея да бъда прям, и го изложих и на кралицата в една молба, насрещна на молбата на сър Джон. — Той сви рамене. — Моментът бе благоприятен за мене. Аз бях един от моряците, помогнали в победата над Непобедимата армада на крал Филип. Следователно на мене не можеше да се откаже и сър Джон се върна у дома си с празни ръце, както и беше дошъл в двореца. Чудно ли ви е, че ме мрази? Като го знаете какво представлява, чудно ли ви е, че ме нарича пират и още не знам какво? Напълно естествено е той да изопачи дейността ми по моретата, понеже именно благодарение на тази си дейност можах да му разваля сметката. Той е избрал за оръжие в тази борба клеветата, но аз не си служа с такива оръжия и ще му го докажа още днес. Ако не вярвате на думите ми, елате с мен, за да присъствувате на малкия разговор, който се надявам да имам с този негодник.

— Вие забравяте — каза мастър Годолфин, — че и аз имам интереси в околностите на Смитик и че вие накърнявате и тях.

— Аха! — възкликна сър Оливър. — Най-сетне слънцето на истината надзърна иззад този облак на справедливо възмущение срещу лошата ми тресилиъновска кръв и пиратските ми похвати! И вие не сте друго освен печалбар. Какъв глупак съм бил да вярвам във вашата искреност, да стоя тук и разговарям с вас като с честен човек! — Гласът му се издигна, а устните презрително се свиха, което подействува на другия като плесница. — Кълна се, че не бих си хабил думите за вас, ако знаех, че сте толкова подла и жалка личност.

— Тези думи… — започна мастър Годолфин, като се изправи вдървено.

— …са доста по-малко, отколкото заслужавате! — прекъсна го сър Оливър и високо извика: — Ник!

— Вие ще отговаряте за тези думи! — рязко заяви посетителят.

— Отговарям ви сега — бе суровият отговор. — Да дойдете тука и да ми дрънкате за развратността на баща ми и за някаква стара кавга между него и вашия баща, да ми блеете за измислени мои пиратски деяния и личния ми начин на живот като основателна причина да не мога да се оженя за сестра ви, докато истинското съображение, което имате на ум, истинският подтик за вашата враждебност не е нищо друго освен въпроса за няколко жалки лири годишен доход, който ви преча да си присвоите! За бога, махнете се!

В този миг влезе Ник.

— Вие ще чуете за мене пак, сър Оливър! — рече гостът, пребледнял от гняв. — Вие ще ми платите за тези думи!

— Аз не се бия със… търгаши — остро отвърна сър Оливър.

— Нима се осмелявате да ме наречете така?

— Наистина това хвърля петно върху едно почтено съсловие, признавам го. Ник, посочи вратата на мастър Годолфин.

ГЛАВА ВТОРАРОЗАМУНД

Скоро след излизането на посетителя сър Оливър отново се успокои. Но след като хладнокръвно обсъди положението си, той отново се ядоса при мисълта за гнева, в който беше изпаднал, гнева, който го беше завладял дотолкова, че сам беше струпал нови пречки върху значителните мъчнотии, които вече го деляха от Розамунд. Гневът отново избухна у него с пълна сила и се насочи срещу сър Джон Килигрю. Веднага ще уреди въпроса с него! Ще го направи! Небето да му е свидетел!

Той извика Ник и поиска да се обуе.

— Къде е мастър Лайонел? — запита господарят, когато старецът му донесе ботушите.

— Ей сега си дойде, сър Оливър.

— Повикай го тука.

Веднага в отговор на това нареждане в стаята влезе природеният брат на сър Оливър — висок младеж, който приличаше на майка си, втората съпруга на развратния Ралф Тресилиън. Той се различаваше от сър Оливър толкова телом, колкото и духом. Беше изтънчено, почти женствено хубав: имаше бяла и нежна кожа, косата му беше златиста, а очите — тъмносини. От него лъхаше очарователно юношеско изящество, тъй като беше едва в двадесет и първата си година и се обличаше с грижливостта на млад царедворец.

— При тебе ли беше тоя хлапак Годолфин? — попита той при влизането си.

— Да — изръмжа сър Оливър. — Дойде да ми каже някои неща и да чуе други в замяна.

— Тъй. Точно пред портите минах край него, но той остана глух за поздрава ми. Какво проклето и непоносимо псе!

— Умееш да съдиш за хората, Лал. — Сър Оливър се изправи обут. — Отивам в Аруинак да разменя една-две любезности със сър Джон.

Плътно стиснатите устни и решителният му вид допълниха тези думи толкова красноречиво, че Лайонел го хвана за ръката.

— Да не искаш… да не искаш…

— Точно тъй. — И гальовно, сякаш за да успокои явната тревога на младежа, сър Оливър потупа брат си по рамото. — Сър Джон — обясни той — приказва прекалено много. Това е грешка, която трябва да се поправи. Отивам да го науча на добродетелта мълчание.

— Ще има неприятности, Оливър.

— Положително ще има… за него. Щом някой реши да разправя за мене, че съм бил пират, роботърговец, убиец и бог знае какво още, трябва да е готов да понесе и последиците. Но ти идваш много късно, Лал. Къде си бил?

— Ходих с кон чак до Малпас.

— Чак до Малпас? — Очите на сър Оливър се присвиха по стар негов навик. — Дочух какъв магнит те привлича нататък — добави той. — Внимавай, момче! Прекалено много ходиш в Малпас.

— Какво искаш да кажеш? — хладно запита Лайонел.

— Искам да кажа, че си син на баща си. Помни го и не се опитвай да вървиш по неговия път, защото това ще те докара и до неговия край. Добрият мастър Питър току-що ми напомни тези негови слабости. Казвам ти да не ходиш често в Малпас. Изобщо не ходи повече. — Ръката, с която прегърна рамената на по-малкия си брат, и топлотата на прегръдката изключиха възможността за всякакво негодуване срещу това предупреждение.

Когато сър Оливър излезе. Лайонел седна да обядва, обслужван от Ник. Той яде съвсем малко и нито веднъж не заговори на стария слуга през време на краткия обед. Беше се унесъл. Мислено придружаваше брат си в отмъстителното му посещение в Аруинак. Килигрю не беше дете, а храбър мъж, войник и моряк. Ако някакво зло сполетеше Оливър… Той се разтрепера при тази мисъл, но почти веднага, въпреки волята си, побърза да пресметне на ум последиците за самия себе си. Благосъстоянието му щеше коренно да се промени, помисли си той. Обзет от някакъв ужас, момъкът се помъчи да заглуши тази тъй отвратителна мисъл, обаче тя упорито му се натрапваше. Не можеше да я пропъди. Тя го караше да си даде сметка за материалното си положение.

Всичко, което притежаваше, дължеше на щедростта на брат си. Развратният им баща беше умрял, както обикновено умират такива хора, оставил им бе обременени със задължения имоти и многобройни дългове; дори и къщата в Пенароу бе ипотекирана, а взетите срещу нея пари — изпити, проиграни или похарчени за една или друга от многобройните любовници на Ралф Тресилиън. След това Оливър продаде малкия имот близо до Хелстън, наследен от майка му, а парите вложи в рисковано предприятие в испански води. Обзаведе кораб, подбра моряци и отплава с Хокинз на едно от онези пътувания, които сър Джон Килигрю с пълно право можеше да нарече пиратски набег. Завърна се с достатъчно плячка в пари и скъпоценни камъни, за да освободи наследственото имение на Тресилиъновци. Отплава наново и се върна още по-богат. А в това време Лайонел оставаше у дома и се наслаждаваше на живота. Обичаше да си поживее. Беше мързелив по рождение и имаше разточителния екстравагантен вкус, присъщ обикновено на безделниците. Не беше роден за труд и борба, пък и никой не се беше постарал да поправи недостатъците на нрава му в това отношение. Понякога Лайонел се замисляше какво ли ще му донесе бъдещето, ако Оливър реши да се ожени. Боеше се, че животът му нямаше да е така приятен, както досега. Но не изпитваше сериозен страх. Не му прилягаше — то никога не приляга на такива хора — да се задълбочава в размишления за бъдещето. Когато мислите му се насочваха към този въпрос в миг на мимолетна тревога, той рязко ги пропъждаше със заключението, че в края на краищата Оливър го обича и никога не ще му откаже достатъчно средства за всичките му нужди.

Без съмнение в това той беше напълно прав. Оливър му беше повече баща, отколкото брат. Когато донесоха татко им у дома, за да умре от раната, нанесена от разярен съпруг — а смъртта на този грешник с бързото му и изпълнено с ужас разкаяние бе потресаваща гледка, — той повери Лайонел на грижите на по-стария му брат. По онова време Оливър беше седемнадесет, а Лайонел дванадесетгодишен. Но Оливър изглеждаше толкова по-възрастен, че дваж овдовелият Ралф Тресилиън беше свикнал да се осланя на това твърдо, решително и властно дете от първия му брак. Именно пред него умиращият изля жалкия разказ за разкаянието си от живота, който беше живял, и за плачевното състояние на имота, който оставяше на своите синове. Не се боеше за Оливър. Сякаш беше схванал с ясновидството, което проблясва у умиращите, че Оливър е от онези, които винаги надделяват, мъж, роден да нагоди света за своя черупка. Тревожеше се само за Лайонел, когото преценяваше със същото проницателно проникновение, което осенява човека в последните му часове. Това породи и жалката му молба към Оливър, и чистосърдечното обещание на Оливър да стане баща, майка и брат на малкото момче.

Всичко това се въртеше в ума на Лайонел, докато седеше потънал в размисъл, и той още веднъж се противопостави на тази чудовищна, настойчива мисъл, че случи ли се нещо лошо на брат му в Аруинак, то ще е само от полза за самия него; че ще се наслаждава с пълно право на онези неща, на които сега се наслаждава благодарение на щедростта на другиго. Сякаш някакъв дявол му се надсмиваше и присмехулно му нашепваше, че ако Оливър умре, скръбта му няма да е дълготрайна. Тогава, отвратен от този глас на себелюбието, толкова гнусен, че в друго време би вдъхнал ужас дори и на самия него, той си припомни неизменната и неотклонна обич на Оливър, припомни си милите грижи и добротата, с които Оливър го обгръщаше през изтеклите години, и прокълна покварата на този ум, който можеше дори да допусне подобни мисли. Лайонел бе тъй покрусен от прилива на чувствата, от тази жестока борба между съвестта и себелюбието, че изведнъж скочи на крака и от устните му се изтръгна вик:

— Vade retro, Sathanas!6

Старият Никълъс стреснато вдигна глава и видя жълтото като восък лице и покритото с пот чело на младежа.

— Мастър Лайонел! Мастър Лайонел! — възкликна той и малките му блестящи очички загрижено се взряха в лицето на младия господар. — Какво се е случило?

Лайонел избърса челото си.

— Сър Оливър отиде в Аруинак, за да търси отплата — каза той.

— А каква е тази отплата, сър? — запита Никълъс.

— Отиде да накаже сър Джон, задето го е оклеветил. По обветреното лице на Никълъс се разля усмивка.

— Така ли? Слава богу, крайно време беше. Сър Джон има прекалено дълъг език.

Лайонел се скова, изумен от спокойната увереност и непоколебимата сигурност на слугата в изхода на отмъщението на неговия господар.

— Не те ли е… не те ли е страх, Никълъс… — Той не добави от какво. Ала слугата разбра и усмивката му стана още по-широка.

— Да ме е страх ли? И таз хубава! Не ме е страх заради сър Оливър, няма зашо да се страхувате и вие. Сър Оливър ще се върне за вечеря, и то с изострен апетит: така му се отразяват дуелите.

Събитията оправдаха увереността на слугата, макар че поради малка грешка в преценката си сър Оливър не беше изпълнил докрай всичко, което беше обещал и възнамерявал. Когато се разгневеше и сметнеше, че са го оскърбили — както неуморно настоява неговият летописец и както вие сами ще отсъдите, преди да стигнете края на този разказ, — той ставаше безмилостен като тигър. Сър Оливър препусна към Аруинак с безвъзвратното решение да убие своя клеветник. Нищо друго нямаше да го задоволи. Когато пристигна в добре укрепения замък на рода Килигрю, който се издигаше над входа в устието на Фал и от чиито бойници се откриваше цялата околност чак до Лизард, отстоящ на петнадесет мили, той откри, че Питър Годолфин го е изпреварил, и поради присъствието на Питър сър Оливър изложи обвиненията си по-обмислено и по-сдържано, отколкото беше смятал да го стори. Искаше, като обвини сър Джон, да оправдае себе си в очите на брата на Розамунд, да го накара да разбере колко гнусни са клеветите, разпространявани от сър Джон, и колко подло са замислени.

Обаче сър Джон значително ускори скарването. Озлоблението му срещу Пирата от Пенароу, както бе започнал да нарича сър Оливър, събуди у него не по-малка жажда за разправа, отколкото беше жаждата на посетителя му.

За тази цел те намериха усамотено местенце в ловния парк и там сър Джон — слаб и бледен около тридесетгодишен мъж — нападна сър Оливър със сабя и кама с устрем, който по нищо не отстъпваше на нападката, извършена преди това с думи. Ала стремителността съвсем не му помогна. Сър Оливър беше дошъл с определена цел, а той имаше обичая да не се проваля в нищо, за което се заловеше.

Всичко се свърши за три минути и сър Оливър внимателно бършеше сабята си, докато сър Джон лежеше и стенеше на тревата, заобиколен от грижите на пребледнелия Питър Годолфин и на един уплашен слуга, когото бяха повикали, за да попълни необходимия брой секунданти.

Сър Оливър скри оръжието в ножницата, облече дрехата си, приближи се и застана над сразения враг с устремен в него критичен поглед.

— Май само временно му запуших устата — забеляза той. — Признавам, че смятах да направя повече. Все пак, надявам се, урокът ще е достатъчен и той вече не ще лъже… поне за мене.

— Нима се подигравате с победен противник? — гневно възкликна мастър Годолфин.

— Боже опази! — сдържано отвърна сър Оливър. — Не съм и помислил за подигравка. Повярвайте ми, не изпитвам нищо освен съжаление… съжаление, че не довърших работата докрай. Ще ви изпратя помощ от къщата, когато мина оттам. Довиждане, мастър Питър.

На връщане от Аруинак той мина през Пенрин. Но не си отиде направо в къщи. Отби се в Годолфин Корт, който се издигаше над нос Трифюзис и господствуваше над Карик Роудз. Там влезе през старата порта и спря в двора. Когато скочи върху облите камъни на настилката, той съобщи, че е дошъл да посети госпожица Розамунд.

Намери я в светлата й стая в кулата на източната страна на сградата, с прозорци, гледащи към очарователната водна шир и гористите склонове отвъд. Розамунд седеше с книга на скута в нишата на високия прозорец, когато Сали Пентрит, сега нейна прислужница, а по-рано — бавачка, го въведе и съобщи за идването му.

Щом той се появи на вратата (недостатъчно висока, за да влезе, без да се наведе), Розамунд се изправи с тихо радостно възклицание и остана така, загледана в него със светнали очи и поруменели бузи.

Нима е нужно да я описваме? В блясъка на известността, с който я обкръжи по-сетне сър Оливър Тресилиън, в Англия надали е имало поет, който да не е възпял миловидността и красотата на Розамунд Годолфин, а доколкото ни е известно, достатъчно много от тези описания съществуват и сега. Както и нейният брат, тя имаше червеникави коси и беше божествено висока, при все че поради младата възраст фигурата й бе малко прекалено слаба за този ръст.

— Не те чаках тъй рано… — заговори тя, но забеляза необичайно строгото изражение на лицето му. — Защо… какво се е случило? — извика девойката, рязко предупредена от прозрението си, че се е случило някакво нещастие.

— Нищо, което да те разтревожи, мила, и все пак нещо, което може да те ядоса. — Той обви с ръка тънкия й кръст над широкия кринолин, отведе я нежно обратно до стола, а сам седна на седалката под прозореца. — Ти храниш ли добри чувства към сър Джон Килигрю? — В гласа му звучеше потвърждение и въпрос.

— Ами да. Той беше наш настойник, докато брат ми стана пълнолетен.

Сър Оливър изкриви лице.

— Да, в това е бедата. Е, аз насмалко щях да го убия.

Розамунд се отдръпна от него, отпусна се на стола и той забеляза как ужас се появи в нейните очи и обезкърви лицето й. Сър Оливър побърза да обясни причините, довели до това; разказа накратко клеветите, с които сър Джон го беше очернил, за да излее злобата си за това, че са му попречили да получи многожеланото позволително да строи в Смитик.

— Това нямаше голямо значение — завърши той. — Аз знаех, че за мене се разправят тия приказки, но гледах на тях със същото презрение, с което гледам и на техния разпространител. Обаче той отиде по-далече, Роуз, той насъска брат ти срещу мен и разпали тлеещото у него озлобление, което съществуваше между нашите родове по времето на баща ми. Днес Питър дойде при мен с явното намерение да подхване кавга. Той ме оскърби, както никой досега не ме е оскърбявал.

При тези думи девойката извика и нейната без това голяма тревога се удвои. Сър Оливър се усмихна:

— Нима допускаш, че бих могъл да му причиня зло? Той е твой брат и е свят за мене. Питър дойде да ми каже, че между нас не можело да става и дума за годеж, забрани ми завинаги да посещавам Годолфин Корт, нарече ме в лицето пират и вампир и поруга паметта на баща ми. Аз проследих корена на всички злини до Килигрю и отидох направо в Аруинак, за да пресека завинаги този извор на лъжи. Не сполучих да извърша всичко тъй, както възнамерявах. Виждаш, че съм откровен, моя Роуз. Възможно е сър Джон да остане жив, надявам се в такъв случай да се поучи от урока. Дойдох направо при теб — заключи той, — та да можеш да чуеш за станалото от мен, преди някой друг да дойде и да ме очерни с лъжливи описания за случилото се.

— Ти… ти имаш предвид Питър? — каза тя.

— Уви! — въздъхна сър Оливър. Розамунд остана мълчалива и бледа, загледана направо пред себе си и съвсем не в сър Оливър. Най-после заговори.

— Аз малко разбирам мъжете — рече тя с тъжен и слаб глас. — Пък и как ли бих могла да ги разбирам, аз, една девойка, водила манастирски живот? Казаха ми, че си бил буен и невъздържан, затаил дълбока вражда, с лесно пламваща омраза, жесток и безпощаден в преследването на враговете.

— И ти си била подготвена от сър Джон — промърмори той и отривисто се изсмя.

— Всичко това ми беше казано — продължи девойката, сякаш сър Оливър не бе проговарял. — но аз отказах да го повярвам, защото сърцето ми принадлежи на теб. Пък ти… какво доказа ти днес?

— Своята сдържаност — отсечено отвърна той.

— Сдържаност? — повтори Розамунд и устните й се извиха в уморена подигравателна усмивка. — Май че ми се присмиваш?

Той започна да обяснява:

— Казах ти какво е направил сър Джон. Казах ти: зная, че по-голямата част от това — а то засяга преди всичко моята чест. — по-голямата част от това сър Джон е извършил доста отдавна. Въпреки това аз търпях с мълчаливо презрение. Нима с това показах, че лесно пламвам и ставам безпощаден? Какво беше това, ако не истинска сдържаност? И когато най-сетне в дребнавото си търгашеско озлобление той стигна дотам, че се опита да пресуши извора на щастието ми в живота и изпрати брат ти да ме оскърби, аз все пак успявам да се сдържа, да разбера, че брат ти е само оръдие, и се отправям направо към ръката, която си е послужила с него. Понеже привързаността ти към сър Джон ми бе известна, аз го търпях толкова, колкото не би го търпял никой честен човек в Англия.

Но като видя, че тя все още отбягва погледа му и продължава да седи все тъй скована, ужасена от новината, че мъжът, когото люби, е обагрил ръцете си с кръвта на друг, когото също обича, сър Оливър вложи в защитата си повече жар. Той коленичи до стола й и взе в големите си жилести ръце нежните й пръсти, което тя му позволи с равнодушие.

— Роуз — възкликна сър Оливър и дълбокият му глас умолително затрептя, — пропъди от ума си всичко чуто. Помисли само за това, което се случи. Представи си, че моят брат Лайонел дойде при теб и понеже има някаква сила и влияние, които да го крепят, се закълне, че ти никога не ще се омъжиш за мене, или се закълне, че ще попречи на тази женитба, защото те смята за жена, която не би могла с чест да носи моето име; и представи си, че отгоре на всичко това оскърби паметта на покойния ти баща, какъв отговор би му дала? Кажи, Роуз! Бъди честна спрямо себе си и спрямо мене. Постави се на моето място и ми кажи честно дали все още ме осъждаш за стореното. Признай дали то се различава от онова, което би искала да направиш в описаното от мене положение.

Очите й се взряха във вдигнатото към нея лице, всяка черта от която я умоляваше и очакваше безпристрастна присъда. Нейното лице стана неспокойно, а после почти жестоко. Тя сложи ръце на раменете му и го погледна дълбоко в очите.

— Заклеваш ли се, Нол, че всичко е тъй, както ми го разказа, че нищо не си добавил, че нищо не си променил, за да направиш разказа по-благоприятен за себе си?

— Нима трябва да искаш от мене подобна клетва? — запита той и Розамунд видя тъга да помрачава лицето му.

— Ако трябваше, нямаше да те обичам, Нол. Но в такъв миг чувствувам нужда от твоите уверения. Не ще ли бъдеш великодушен и търпелив спрямо мен, не ще ли ми дадеш сили да устоя на всичко, което може да бъде казано по-подир?

— Бог да ми е свидетел, че съм ти казал самата истина — тържествено отвърна сър Оливър.

Девойката отпусна глава на рамото му. Тя тихо плачеше, измъчена от тази връхна точка на всички мълчаливи и тайни страдания, понесени от деня, когато той беше започнал да я ухажва.

— Тогава — промълви Розамунд — аз съм убедена, че си постъпил правилно. И аз като теб мисля, че никой почтен човек не би могъл да действува другояче. Трябва да ти вярвам, Нол, защото иначе не бих могла в нищо да вярвам и на нищо да се надявам. Ти си като пожар, обхванал самата мен и превърнал всичко в пепел, за да можеш да ме запазиш в сърцето си. И аз съм доволна, докато си ми верен.

— Верен ще ти остана завинаги, любима! — пламенно прошепна той. — Мога ли да бъда друг, щом ти си ми била пратена да ме направиш такъв?

Тя пак го погледна и тъжно се усмихна през сълзи.

— Ще бъдеш ли търпелив към Питър? — умолително го запита тя.

— Той не ще може да ме разгневи — отговори сър Оливър. — Кълна се и в това. Знаеш ли, че днес той ме удари?

— Удари ли те? Ти не ми разказа за това!

— Не съм се карал с него, а с негодника, който го изпрати. Аз се изсмях на удара. За мен Питър е неприкосновен!

— Той е добър по сърце, Нол — увери го Розамунд. — С времето ще те обикне, както го заслужаваш, а ти ще разбереш, че той заслужава обичта ти.

— Той я заслужава и сега заради любовта, която храни към теб.

— А дали ще мислиш така през краткото очакване, което ни се налага по силата на обстоятелствата!

— Никога не ще мисля другояче, мила. Междувременно ще го отбягвам, а за да предотвратя всякакво нещастие, щом той ми забранява да идвам в Годолфин Корт, дори ще се държа настрана. След по-малко от година ти ще си пълнолетна и никой не ще може да ти попречи да ходиш където пожелаеш. Какво е една година, след като имам тази надежда, която ще уталожва нетърпението ми?

Девойката го помилва по лицето.

— Винаги си много нежен с мен, Нол — гальовно промърмори тя. — Не мога да повярвам, че си груб с когото и да било, както ме уверяват.

— Не им обръщай внимание — отвърна й той. — Може и да съм бил понякога такъв, ала ти ме пречисти, Роуз. Нима човек, който те люби, би могъл да бъде друг освен нежен? — Той я целуна и се изправи. — А сега най-добре е да си отида — добави той. — Утре сутрин ще изляза да се поразходя край брега към нос Трифю-зис. Ако случайно същото хрумне и на теб…

Тя се засмя и също се изправи.

— Ще бъда там, скъпи Нол.

— Това би било най-разумно в бъдеще — увери я той усмихнато и се сбогува.

Розамунд го съпроводи до стълбището и докато той слизаше, го изпрати с поглед, в който се четеше гордост за хубавата изправена стойка на този смел и властен любим.

ГЛАВА ТРЕТАКОВАЧНИЦАТА

Колко благоразумен е бил сър Оливър пръв да донесе на Розамунд разказа за събитията през този ден, се установи по-късно, когато мастър Годолфин се завърна у дома. Той тръгна веднага да търси сестра си и в това състояние, потиснат от страх и скръб заради сър Джон, с общото чувство на поражение, нанесено от сър Оливър, и разгневен от всичко това, той се държеше грубо и бе разположен да се налага.

— Мадам — рязко съобщи той, — сър Джон е на умиране.

Изумителният отговор, получен от нея — разбира се, изумителен за него, — не допринесе нищо за успокояване на жестоко разстроения му дух.

— Зная — каза Розамунд. — И вярвам, че го е заслужил напълно. Който се занимава с клеветничество, трябва да бъде готов да получи и отплатата.

Той я изгледа с продължително, яростно мълчание, после избухна в проклятия и най-сетне наруга неестественото й държане и заяви, че била омагьосана от това мръсно псе Тресилиън.

— Какво щастие за мен — сдържано му отвърна сестрата, — че той се отби тука преди тебе, за да ми каже истината по тази работа. — Сетне привидното спокойствие и ядът, с който посрещна неговия гняв, я напуснаха. — О, Питър, Питър — с болка извика тя, — надявам се, че сър Джон ще оздравее! Тази случка ме разстрои. Но бъди справедлив, умолявам те! Сър Оливър ми каза колко грубо е бил предизвикан.

— Ще бъде предизвикан и още повече, господ да ми е свидетел! Ако ти мислиш, че това деяние ще остане ненаказано…

Розамунд се хвърли на гърдите му и започна да го умолява да сложи край на това скарване. Каза му за любовта си към сър Оливър и му съобщи за твърдото си решение да се омъжи за него въпреки цялата съпротива, която може да й окажат, но всичко това не успя да смекчи яда му. Все пак в името на любовта, която винаги беше свързвала тъй тясно двамата, накрая братът отиде дотам, че обеща сам той да не продължава тази разправия, ако сър Джон остане жив. Ала ако сър Джон починел — което било твърде възможно, — неговата чест изисквала да отмъсти за деянието, за чието извършване сам той допринесъл толкова много.

— Този човек е за мене отворена книга — заяви Питър с младежко самохвалство. — Той е лукав като сатаната, но не може да ме излъже. Чрез Килигрю той нарани мене. Понеже желае теб, Розамунд, той ми каза направо, че не можел да се бие с мен, колкото и да съм го предизвиквал, дори и след като си позволих да го ударя. Можеше да ме убие за това, но знаеше, че това ще издигне стена между него и тебе. О, той е пресметлив колкото всички изчадия на ада. Затова, за да заличи безчестието, с което го заклеймих, той прехвърля вината върху Килигрю и отива да го убие, като смята, че това ще ми подействува като предупреждение. Но ако Килигрю умре… — И в този дух Питър продължи да дьрдори, а нежното й сърце се изпълваше с болка, като виждаше враждата, разгаряща се между двамата мъже, които обичаше най-много на света. Ако се стигнеше дотам единият от тях да убие другия, тя знаеше, че никога вече не ще може да погледне оцелелия.

Най-после девойката се успокои, като си спомни за клетвеното обещание на сър Оливър, че животът на брат й ще остане неприкосновен за него, каквото и да се случи. Розамунд имаше вяра в него, осланяше се на думата му и на необикновената му сила, която му позволяваше да избере път, какъвто никой по-слаб мъж не би посмял да поеме. При тези размишления гордостта й се разрасна и тя поблагодари на бога за своя любим, който във всяко отношение изпъкваше като великан сред другите мъже.

Но сър Джон Килигрю не умря. Той се лута около седем дни между земното и небесното царство и започна да се съвзема. Към октомври вече излизаше, изпит и блед, останал наполовина от онова, което е бил преди, и заприличал на сянка.

Едно от първите му посещения бе в Годолфин Корт. Отиде да разубеждава Розамунд за годежа й и го направи по желанието на брат й. Обаче в укорите му, за учудване, липсваше очакваната от нея настойчивост.

Колкото и да е странно, но когато се беше озовал толкова близко до смъртта и земните му интереси бяха станали тъй маловажни, сър Джон бе погледнал истината право в лицето и бе дошъл до заключението — заключение, невероятно за него в обикновено състояние, — че е получил онова, което си е заслужил. Той бе разбрал, че е действувал недостойно, при все че навремето не е съзнавал колко недостойна е постъпката му, че оръжието, с което се е борил срещу сър Оливър, не е подхождало на благородник, нито пък би могло да му спечели особено уважение. Той схвана, че е допуснал старата му вражда спрямо рода Тресилиън, раздухана от понесената напоследък загуба, когато не му се позволи да строи в Смитик, да изопачи съжденията му и да го накара да повярва, че сър Оливър действително е всичко онова, което го е нарекъл. Стана му ясно, че завистта също имаше дял в тази работа. Морските подвизи на сър Оливър му бяха донесли богатство, а с това богатство той наново изграждаше в този край влиянието на Тресилиъновци, което Ралф Тресилиън бе тъй чудовищно разрушил, и с това застрашаваше да засенчи влиянието на рода Килигрю от Аруинак.

Въпреки това, когато трябваше да въздействува, той не отиде чак дотам, щото да признае, че сър Оливър Тресилиън е подходящ избраник за Розамунд Годолфин. Покойният й баща беше поставил нея и брат й под неговите грижи и той безупречно беше изпълнявал настойническите си задължения до деня на пълнолетието на Питър. Обичта му към Розамунд бе нежна като на любовник, макар и смекчена от чисто родителско чувство. Тази обич стигаше до обожание и след всичките обяснения, след като освободи ума си от всички нечестни предубеждения, той все пак изпитваше твърде голяма неприязън към Оливър Тресилиън и мисълта за него като съпруг на Розамунд го отблъскваше.

Преди всичко не биваше да се забравя тази лоша тресилиъновска наследственост — неоспоримо лоша, тъй явно проявена в случая с покойния Ралф Тресилиън. Не беше възможно Оливър да не се е поддал на влиянието й, но пък нямаше и никакви признаци, които да го докажат на сър Джон. Той проявяваше обичайната тресилиъновска буйност. Беше избухлив и жесток, а пиратският занаят, с който се беше заловил сега, прилягаше най-много на природните му заложби. Беше груб и високомерен, не търпеше бележки и беше склонен да потъпква чувствата на другите. Беше ли той — напълно честно се питаше сър Джон — подходящ другар за Розамунд? Можеше ли да повери нейното щастие на грижите на такъв мъж? Не, не можеше.

Затова, щом оздравя, той отиде да я увещава, понеже смяташе това за свой дълг, а и понеже мастър Питър го беше помолил да го направи. Но като знаеше старото си предубеждение, се мъчеше по-скоро да подцени, отколкото да надцени доводите си.

— Ах, сър Джон — възрази Розамунд, — ако осъждахме всекиго за греховете на дедите му, малцина биха се избавили от порицание. Къде тогава ще ми намерите съпруг, достоен за вашето одобрение?

— Неговият баща… — започна сър Джон.

— Не ми говорете за баща му, а за самия него — прекъсна го тя.

Сър Джон нетърпеливо се намръщи. Двамата седяха в стаята й, която гледаше към реката.

— Тъкмо това исках да сторя — отговори той и с раздразнение помисли, че тези прекъсвания, които не му позволяваха да се отклони, го лишаваха от най-тежките му доводи. — Както и да е, достатъчно е, че е наследил много от порочните качества на баща си — това личи от начина, по който живее; дали е наследил и други, ще ни покаже само бъдещето.

— С други думи — подигравателно и все пак много сериозно рече Розамунд, — трябва да чакам, докато умре от старост, за да се уверя, че не притежава пороци, които го правят неподходящ за съпруг?

— Не, не! — възкликна сър Джон. — Боже мой! Колко превратно разсъждаваш!

— Превратни са вашите разсъждения, сър Джон. Аз съм само тяхно ехо.

Сър Джон дръпна стола си и изсумтя.

— Така да бъде — рязко се съгласи той. — Да говорим за качествата, които проявява и сега. — И той ги изброи.

— Но това е само вашето мнение за него… само онова, което мислите за него вие.

— Това е, каквото мисли за него цял свят.

— Но аз ще се омъжа за някого не заради онова, което мислят за него другите, а заради това, което мисля за него самата аз. Според мене много жестоко го черните. Аз не виждам подобни качества у сър Оливър.

— Именно за да ти спестя откриването им, аз те заклинам да не се омъжваш за него.

— Все пак, ако не се омъжа за него, аз никога не ще разбера това, а докато не го разбера, ще продължавам да го любя и да желая да се омъжа за него. Нима тъй ще прекарам целия си живот? — Розамунд открито се изсмя и пристъпи към него. Тя обви врата му с една ръка, както би прегърнала баща си и както беше свикнала да го прави в течение на последните десет години, и го накара да се почувствува стигнал преклонна възраст. Девойката поглади с ръка челото му.

— Какви са тези бръчки на огорчение! — възкликна тя. — Вие сте просто унищожен, и то от женски ум, и това не ви харесва.

— Унищожен съм от женската упоритост, от непреклонния ти женски отказ да разбереш.

— Нямате доказателства, сър Джон.

— Нямам ли? Нима всичко, което ти казах, е нищо?

— Думите не са съществени, съжденията не са неоспорими. Вие твърдите, че той бил такъв и онакъв. Ала когато ви запитам кои са деянията, по които съдите за него, единственият ви отговор е, че го мислите за това, което твърдите, че е. Помислите ви може да са честни, сър Джон, но логиката ви заслужава презрение. — И тя повторно се изсмя на явното му поражение. — Хайде сега, съдете като честен и справедлив съдия и ми посочете едно негово действие, едно нещо, сторено от него, което знаете със сигурност и което да го представи такъв, какъвто го рисувате. Хайде, сър Джон!

Той я изгледа с раздразнение. Но не издържа и се усмихна.

— Хитруша! — провикна се той и каза нещо, което щеше да си спомня след много дни: — Ако някога го изправят пред съд, не мога да му пожелая по-добър защитник от тебе.

Розамунд побърза да не изпусне благоприятния миг и го целуна:

— Нито пък аз бих му пожелала по-справедлив съдия от вас.

Какво можеше да направи бедният човечец след това? Каквото и направи. Да оправдае нейната преценка, да побърза да посети сър Оливър и да се помири с него.

Признаването на неговата грешка стана по достоен начин, а сър Оливър го изслуша с не по-малко достойнство. Обаче когато засегна въпроса за госпожица Розамунд, поради чувството си на дълг спрямо нея, сър Джон прояви по-малко великодушие. Той заяви, че тъй като не смятал сър Оливър да е подходящ съпруг за нея, всичко, казано досега, не бивало да заблуди сър Оливър, че е съгласен с този съюз.

— Обаче — добави той — това не значи, че се опълчвам против. Не го одобрявам, но ще стоя настрана. До нейното пълнолетие брат й не ще даде съгласието си. След това този въпрос не ще засяга нито него, нито мене.

— Надявам се — отвърна сър Оливър, — че и той ще вземе това разумно становище. Но каквото становище и да вземе, то не ще има значение. Що се отнася до останалото, сър Джон, аз ви благодаря за вашата откровеност и се радвам да зная, че ако не мога да ви сметна за свой приятел, то поне няма защо да ви слагам и между враговете си.

Ала при все че сър Джон бе спечелен да не се намесва, озлоблението на мастър Питър не намаля, наопаки, то растеше от ден на ден, а скоро възникна и друг повод за изострянето му, повод, съвсем неподозиран от сър Оливър.

Той знаеше, че брат му Лайонел почти всеки ден отива в Малпас, знаеше и целта на тези всекидневни разходки. Знаеше за дамата, която устройваше там приеми за ергените на Труроу, Пенрин и Хелстън, а беше дочул и за лошата слава, с която тя се ползувала в града — слава, която всъщност я беше накарала да заживее вън от града. Той каза на брат си няколко откровени и грозни истини, свързани с нея, за да го предупреди, и това едва не стана причина двамата да се скарат за първи път.

Сетне той вече не спомена за нея. Оливър знаеше, че въпреки своя мързел Лайонел умее да бъде упорит, и познаваше достатъчно добре човешката природа, за да бъде убеден, че в този случай вмешателството само ще го скара с брат му, без да се постигне истинската цел. И тъй Оливър примирено сви рамена и замълча.

Въпросът остана така и той никога вече не заговори за Малпас и за царуващата там сирена. Междувременно есента премина в зима, а с настъпването на бурите сър Оливър и Розамунд можеха да се виждат много по-рядко. В Годолфин Корт не ходеше, понеже девойката не желаеше това, пък и сам той смяташе, че е най-разумно да се държи настрана, защото иначе се излагаше на опасността да се скара със собственика, който му беше забранил да идва. През това време Оливър почти не виждаше Питър Годолфин, а в редките случаи, когато се срещаха, двамата се разминаваха с много бегъл поздрав.

Сър Оливър бе напълно щастлив и хората забелязваха колко по-мек бе неговият глас, колко по-приветливо беше станало неговото лице, познато на всички като високомерно и отблъскващо. Той очакваше утрешното си щастие с вярата на безсмъртния в бъдещето. Съдбата беше поискала от него само търпение и той й го даваше радостно, изпълнен с надежда за наградата, която скоро щеше да стане негова. Действително годината идваше към своя край. И преди настъпването на нова зима Пенароу Хауз щеше да си има господарка. Това му се виждаше неизбежно като самото годишно време. Но въпреки цялата си непоколебима увереност, въпреки цялото търпение и щастие, които черпеше от нея, идваха мигове, когато изглеждаше потиснат от някакво недоловимо предчувствие за грозяща беда, някакво подсъзнателно предусещане на злото, стаено в утробата на съдбата. Когато потърсваше причината за унинието си, когато се мъчеше да го изтълкува с разума си, не можеше да намери никакви основания и винаги идваше до заключението, че го потиска именно прекомерността на това щастие, което го кара понякога да усеща предупредителна болка в сърцето, сякаш за да възпре ликуващия му полет.

Един ден, около седмица преди Коледа, му се случи да иде с кон за някаква дребна работа в Хелстън. Половин седмица по крайбрежието беше бушувала виелица и той се беше отегчавал, затворен у дома, докато на полето се трупаше все нов и нов сняг. На четвъртия ден бурята утихна, грейна слънце, небесата се очистиха от облаците и цялата околност блесна, облечена в заляна от светлина, заслепяваща белота. Сър Оливър поиска да му доведат коня и препусна сам през сипкавия сняг. Тръгна си към дома рано следобед, но на една-две мили от Хелстън забеляза, че едната подкова на коня беше паднала. Той слезе и хванал поводите в ръка, пое по огряната от слънцето долина между височините на Пенденис и Аруинак с песен на уста. Така стигна до Смитик пред вратата на ковачницата. Там стояха купчинка рибари и селяни, защото наблизо нямаше кръчма и ковачницата бе място на постоянни сборища. Освен селяните и един пътуващ търговец с товарните му коне там бяха и сър Андрю Флак, свещеникът от Пенрин, и мастър Грегори Бейн, един от съдиите от съседния Труроу. И двамата бяха добри познати на сър Оливър и той спря на приятелски приказки с тях, докато чакаше да му подковат коня.

Всичко това бе твърде злополучно, като започнем от изгубването на подковата, та до срещата с тези двама господа; защото, докато сър Оливър стоеше там, по полегатия склон от Аруинак се зададе мастър Питър Годолфин.

Впоследствие сър Андрю и мастър Бейн твърдяха, че мастър Питър изглеждал пийнал, толкова зачервено било неговото лице и тъй неестествен блясъкът на очите, тъй несвързан говорът и толкова неприлично и глупаво онова, което наговорил. В истинността на това не бихме могли да се усъмним. Той си попийваше канарско вино, също и сър Джон Килигрю, а сега беше обядвал при сър Джон. Мастър Питър бе от онези, които стават свадливи от виното, или с други думи, когато виното го завладяваше, а сдържаността го напускаше, истинският му нрав неудържимо взимаше връх. Видът на застаналия там сър Оливър предложи на младежа тъкмо онова, от което имаше нужда, за да даде воля на лошото си настроение, а може да го е подбудило още повече присъствието на другите двама благородници. Може да си е припомнил с полупияния си ум, че веднъж беше ударил сър Оливър, а сър Оливър се беше изсмял и беше казал, че никой нямало да го повярва.

Когато се изравни с групата, той неочаквано опъна юздите, тъй неочаквано, щото конят се дръпна назад и почти приклекна като котка; въпреки това момъкът се задържа на седлото. После се приближи през снега, съвсем утъпкан и разкалян пред самата ковачница, и злобно загледа сър Оливър.

— Аз идвам от Аруинак — ни в клин, ни в ръкав заяви той. — Говорихме за вас.

— Не бихте могли да намерите по-добър предмет за разговор — каза сър Оливър с усмивка, при все че очите му бяха студени и донякъде уплашени, макар страховете му и да не засягаха самия него.

— Бога ми, вие сте прав, за вас има какво да се поприказва… за вас и за развратния ви баща.

— Сър — отговори сър Оливър, — веднъж вече изказах съжаление за неумението на майка ви да пази тайна.

Думите се изтръгнаха от него неволно под напора на хвърленото му безочливо оскърбление, бяха произнесени в миг на безогледен гняв, предизвикан от пламналото и подигравателно лице, наведено към него. Той се разкая за тях още при изговарянето им, още повече, че те бяха посрещнати със смях от селяните. В този миг би дал половината от богатството си, само да можеше да ги върне.

Лицето на мастър Годолфин се промени така бързо, сякаш беше свалил маска. От зачервено то стана мъртвешки бледо, очите заискриха, устата се сгърчи. За миг той измери противника си. После се изправи на стремената и замахна с камшика.

— Псе такова! — изкрещя той със злобен стон. — Псе такова! — Камшикът се изви и остави дълъг червен белег на мургавото лице на сър Оливър.

Другите — свещеникът, съдията и селяните — с викове на изумление и яд се хвърлиха между двамата, защото сър Оливър имаше свиреп вид, а цял свят го познаваше като човек, от когото трябва да се пазиш.

— Не ви ли е срам, мастър Годолфин! — възкликна свещеникът. — Ако се случи някаква беда, аз ще засвидетелствувам безочливостта на вашето нападение. Махайте се оттука!

— Вървете по дяволите, сър! — задавено рече мастър Годолфин. — Как смее този мръсник да споменава името на майка ми! Кълна се, човече, че не ще го оставя така. Той ще изпрати при мен секундантите си или ще го бия с камшик всеки път, когато се срещнем. Чухте ли, сър Оливър?

Сър Оливър не му отговори.

— Чухте ли? — зарева той. — Този път не можете да прехвърлите вината върху сър Джон Килигрю. Елате при мен и ще си получите заслуженото, от което този удар е само малка предплата. — После с дрезгав смях заби шпорите в хълбоците на коня с такава ярост, че насмалко щеше да повали свещеника и още едното.

— Я ме почакайте мъничко — изрева сър Оливър подире му — и никога вече няма да се качите на кон, пияни глупако!

Вбесен, той кресна да му дадат коня и отблъсна свещеника и мастър Бейн, които се мъчеха да го задържат и успокоят. Метна се на седлото, щом му докараха коня, и се впусна стремглаво да преследва младежа.

Свещеникът погледна съдията, а съдията стисна плътно устни и сви рамене.

— Младият глупак е пиян — рече сър Андрю, като поклати побелялата си глава. — Така не би трябвало да се явява пред бога.

— Въпреки това изглежда, че много му се ще — отвърна съдията мастър Бейн. — Не вярвам да чуя повече по този въпрос. — Той се обърна и надзърна в ковачницата, където духалото беше спряло, а самият ковач, изцапан и с кожена престилка, стоеше на прага и слушаше разказа на селяните за случилото се. Мастър Бейн, изглежда, имаше слабост към сравненията. — Наистина — каза той — мястото беше великолепно избрано. Днес те изковаха тука сабя, която ще трябва да се кали с кръв.

ГЛАВА ЧЕТВЪРТАВМЕШАТЕЛСТВОТО

Свещеникът имаше желание да препусне подир сър Оливър и замоли мастър Бейн да отиде с него. Ала съдията Бейн го погледна с вечно сериозния си вид и възрази, че от това няма да има никаква полза, че Тресилиъновци винаги са били невъздържани и кръвожадни хора и че всеки ядосан Тресилиън е нещо, което трябва да се отбягва. Сър Андрю, който не се отличаваше с храброст, реши, че думите на съдията са мъдри, и си припомни, че има достатъчно лични неприятности със своенравната си съпруга, за да поема бремето и на чуждите грижи. Мастър Годолфин и сър Оливър, каза съдията, сами повдигнали тази буря помежду си. Нека, за бога, да си я уредят сами, а ако при уреждането й си прережат гърлата, целият край ще бъде щастлив да се отърве от двамата размирници. Пътуващият търговец ги нарече луди, чието държание било непонятно за един разумен гражданин. Другите — рибарите и селяните — дори и да искаха, нямаха с какво да ги догонят.

Всички се разпръснаха да разнесат новината за това кратко и яростно скарване и да пророкуват, че при уреждането му ще се пролее кръв. Те изграждаха това предсказание изключително върху познатата сприхавост на Тресилиъновци. Но в случая бяха съвсем на погрешен път. Вярно беше, че сър Оливър препусна в галоп по пътя, извиващ край Пенрин, и че профуча по моста в градеца Пенрин по следите на мастър Годолфин с намерението да го убие. Хората, които го бяха видели да препуска тъй диво с червения белег на бледото разярено лице, казваха, че изглеждал като самия дявол.

Той мина през моста в Пенрин половин час след залез слънце, когато здрачът преминаваше в мрак, и може би острият мразовит въздух помогна за охладяването на кръвта му. Защото, когато стигна източния бряг на реката, той забави главоломния си бяг също както забави и гневния галоп на мислите си. Споменът за клетвата, която беше дал преди три месеца на Розамунд, го срази като удар в гърдите. Това разби намерението му и при тези размишления ходът му премина в тръс. Сър Оливър изтръпна, като си помисли колко близко е бил до провалянето на цялото щастие, което лежеше пред него. Колко струва един хлапашки удар с камшик, та негодуванието от него да постави в опасност целия му бъдещ живот? Дори и да го нарекат страхливец заради това, че е приел удара и оставил обидата неотмъстена, какво от това? Толкова повече, че върху трупа на този, който го провъзгласи за страхливец, би могъл да заклейми лъжливостта на такова глупаво обвинение. Сър Оливър вдигна очи към тъмносапфирения свод на небето, където тръпнеше от студ една-единствена звезда, и от все сърце поблагодари на бога, че не е догонил Питър Годолфин, докато е бил обладан от лудостта си.

На миля, миля и нещо от Пенрин той сви в пътя, който водеше надолу към брода, и с отпуснати поводи се запъти към дома си през билото на хълма. Това не бе обичайният му път. Обикновено обикаляше край нос Трифюзис, за да зърне стените на къщата, която приютяваше Розамунд, и да погледне прозореца на стаята й. Но тази вечер реши, че по-късият път през хълма ще бъде по-безопасен. Ако мине край Годолфин Корт, може случайно пак да срещне Питър, а току-що отминалият гняв му подсказваше да не допуска подобна среща, предупреждаваше го да я избегне, за да не се случи беда. Всъщност това предупреждение бе тъй настойчиво, а страхът от самия себе си след случилото се преди малко — толкова голям, щото той реши да напусне Пенароу на следния ден. Къде ще отиде, още не беше определил. Можеше да се отправи към Лондон, а можеше дори да отиде на ново морско пътешествие — намерение, от което напоследък се беше отказал заради пламенните молби на Розамунд. Ала сега му се налагаше да напусне този край и да отдалечи Питър Годолфин от себе си до времето, когато ще може да вземе Розамунд за съпруга. Осем-девет месеца изгнание, но какво от това? По-добре така, отколкото да се оплете в нещо, което да го принуди да прекара целия си живот далече от нея. Ще й пише и тя ще разбере и ще одобри, след като й обясни какво е станало днес.

Това решение се затвърди, когато стигна Пенароу, и той се почувствува ободрен от него и от криещото се в него обещание по този начин да си осигури бъдещо щастие.

Той сам заведе коня в обора, защото от двамината коняри, които държеше, единият беше тръгнал предишния ден с негово разрешение да прекара Коледата при родителите си в Девън, а другият беше настинал и сър Оливър му бе наредил да остане на легло — той беше внимателен към хората, които му слугуваха.

В трапезарията намери вечерята сложена, а в огромното огнище пламтеше силен огън, който излъчваше приятна топлина в просторната стая и хвърляше червеникави отблясъци върху оръжията трофеи, които украсяваха стените, върху драпериите и портретите на починалите Тресилиъновци. Старият Никълъс дочу стъпките му, влезе и донесе голям свещник, който сложи на масата.

— Позакъсняхте, сър Оливър — промълви слугата, — пък и мастър Лайонел още не се е върнал.

Сър Оливър изръмжа и се намръщи, настъпи една главня и я накара да изсъска под мокрия му ток. Той се сети за Малпас и запроклина глупостта на Лайонел, докато, без да проговори, свали наметката си и я захвърли на дъбовата ракла до стената, където вече беше захвърлил и шапката. После седна и Никълъс се приближи да му събуе ботушите.

След като стори това, старият слуга отново се изправи. Сър Оливър отривисто заповяда да му поднесе вечеря.

— Мастър Лайонел няма да се забави много — каза той. — И дай ми да пия, Ник. От това имам най-голяма нужда.

— Приготвил съм ви пунш от канарско вино — съобщи Никълъс, — няма по-хубаво питие за мразовита зимна вечер, сър Оливър.

Слугата излезе и скоро се завърна с черна кана, от която се вдигаше благоуханна пара. Завари господаря си в същото положение, загледан в огъня и мрачно намръщен. Мислите на сър Оливър все още се занимаваха с брат му и Малпас и бяха толкова настойчиви, че в този миг забрави личните си грижи; размишляваше дали не беше негов дълг въпреки всичко да се опита да се скара на Лайонел. Най-после той се изправи с въздишка и седна до масата. Там се сети за болния си коняр и запита Никълъс за него. Никълъс доложи, че състоянието му не се е променило; тогава сър Оливър взе чаша и я напълни догоре с горещ пунш.

— Занеси му това — рече той. — Няма по-добро лекарство за такава болка.

Отвън долетя тропот на копита.

— Това е най-сетне мастър Лайонел — каза слугата.

— Без съмнение — съгласи се сър Оливър. — Няма защо да го чакаш. Тук има всичко необходимо. Занеси това на Том, преди да е изстинало.

Целта му беше да осигури отсъствието на слугата при влизането на Лайонел, понеже беше решил да го посрещне със строго мъмрене за лекомислието му. Размишленията го бяха уверили, че това е негов дълг, ако се вземе предвид намерението му да замине от Пенароу; а за доброто на брат си беше решил да не го жали.

Той отпи голяма глътка от пунша и когато го остави на масата, чу стъпките на Лайонел пред вратата. След миг вратата широко се отвори и брат му застана на прага.

Сър Оливър навъсено се обърна с добре обмисления упрек, готов на крайчеца на езика му.

— Тъй… — започна той, но не продължи. Открилата се пред очите му гледка смрази думите на устните му и в ума му; вместо това той мигновено скочи на крака с остро и изумено възклицание: — Лайонел!

Лайонел залитна вътре, затвори вратата и сложи едно от резетата. После се облегна на нея и пак се обърна с лице към брат си. Беше смъртно блед, с огромни черни петна под очите, дясната му ръка, без ръкавица, беше притисната към гърдите, а пръстите целите изцапани с кръв, която продължаваше да се процежда и да капе помежду им. На дясната страна на жълтата му дреха се разливаше петно, произходът на което нито за миг не озадачи сър Оливър.

— Боже мой! — извика той и изтича при брат си. — Какво се е случило, Лал? Кой направи това?

— Питър Годолфин — дойде отговорът от устните, които се извиваха в чудновата усмивка.

Сър Оливър не промълви нито дума, а само стисна ръце, докато ноктите се впиха в дланите. После прегърна този момък, когото обичаше повече от всички в света с изключение на една само, и измъчван от мисли, му помогна да се приближи към огъня. Там Лайонел се спусна на стола, заеман до преди малко от сър Оливър.

— Каква е раната ти, моето момче? Дълбока ли е? — запита той почти с ужас.

— Дребна работа… мускулна рана, но съм изгубил много кръв. Мислех, че ще изгубя всичката, преди да стигна у дома.

Със страхотна бързина сър Оливър измъкна камата си, разряза дрехата, жилетката и ризата и оголи бялата плът на момъка. Кратък преглед и той си отдъхна.

— Ти си истинско дете, Лал! — извика той успокоен. — Да яздиш, без да се сетиш да превържеш такава проста рана, и тъй да загубиш толкова кръв… пък била тя и лоша тресилиъновска кръв. — Той се изсмя от безграничното облекчение след този мигновен ужас. — Остани тука, докато извикам Ник да ни помогне да превържем тази драскотина.

— Не, не! — В гласа на момъка прозвуча внезапен страх, а неговата ръка се впи в ръкава на брат му. — Ник не бива да знае! Никой не бива да знае, иначе съм изгубен!

Сър Оливър го изгледа объркан. Лайонел пак се усмихна с тази чудновата, разкривена, донякъде страхлива усмивка.

— Аз платих повече, отколкото получих, Нол — каза той. — Сега мастър Годолфин е студен като снега, на който го оставих.

Неочакваното стресване на брат му и втрещеният поглед на бавно пребледняващото му лице малко уплашиха Лайонел. Той забеляза почти подсъзнателно тъмночервения белег, който пролича, когато лицето на сър Оливър побледня, но съвсем не му дойде на ум да запита откъде е дошъл. Беше всецяло погълнат от личните си неприятности.

— Какво значи това? — прегракнало запита най-сетне сър Оливър.

Лайонел сведе очи, безсилен да устои повече на погледа, който започваше да става страшен.

— Той си го изпроси — почти злобно процеди момъкът в отговор на укора, изписан във всяка извивка на изопнатото тяло на брат му. — Бях го предупредил да не ми се мярка на пътя. Но тази вечер като че ли беше полудял. Той ме оскърби, Нол, каза ми неща, които никой на света не би изтърпял, и… — Лайонел сви рамене, за да завърши изречението си.

— Добре, добре — рече Оливър с тих глас. — Първо да се погрижим за раната ти.

— Не викай Ник! — побърза да му се примоли раненият. — Не разбираш ли, Нол? — обясни той в отговор на въпросителния поглед на брат си. — Не разбираш ли, че ние се бихме там почти на тъмно и без секунданти. Ще… — той преглътна — ще го сметнат за убийство, при все че беше почтен двубой, а узнаят ли, че съм бил аз… — Лайонел потрепери и погледът му започна да блуждае, устните му се сгърчиха.

— Разбрах — рече сър Оливър, след като най-после схвана, и добави с горчивина: — Ти си глупак!

— Нямах друг избор — възрази Лайонел. — Той се спусна насреща ми с извадена сабя. Наистина, стори ми се, че е полупиян. Предупредих го какво очаква другия, ако един от двамата падне мъртъв, но той ми каза да не се страхувам, че подобно нещо щяло да се случи с него. Не спираше да ругае мене, тебе и всички, които носят нашето име. Удари ме с плоската страна на сабята и заплаши да ме прободе, както си стоя, ако не започна да се отбранявам. Какво друго можех да правя? Не съм искал да го убия… господ ми е свидетел, че не съм искал, Нол.

Без да проговори, Оливър отиде при една странична масичка, където имаше металически леген и кана. Той наля вода и все тъй мълчаливо се приближи да промие раната на брат си. Разказът на Лайонел направи невъзможен всякакъв укор, поне за Оливър. Достатъчно беше само да си спомни настроението, с което беше препускал подир Питър Годолфин, достатъчно беше само да си припомни, че единствено мисълта за Розамунд — само мисълта за неговото бъдеще — бе обуздал собствената му жажда за кръв.

След като проми раната, той извади от шкафа няколко кърпи и ги разцепи на ивици с камата си, разнищи едно от парчетата, за да кръстоса конците върху ръбовете на раната, защото острието беше разсякло гръдните мускули и оголило ребрата; тези конци щяха да помогнат за съсирването на кръвта. Сетне с безкрайно умение и ловкост, придобити през неговите скитания, се зае с превръзката.

Когато свърши, отвори прозореца и плисна кървавата вода навън. Кърпите, с които беше подсушил раната, и всички други доказателства за дадената първа помощ захвърли в огъня. Трябваше да премахне всички следи дори и от очите на Никълъс. Сър Оливър хранеше най-сляпа вяра в предаността на стария слуга. Но въпросът бе твърде сериозен, за да се излага и на най-малката опасност. Той напълно съзнаваше колко справедливи са страховете на Лайонел и че колкото почтен и да е бил двубоят, понеже е станал тайно, щеше да бъде сметнат от закона за убийство.

Сър Оливър каза на Лайонел да се загърне с неговата наметка, отключи вратата и отиде горе да потърси чиста риза и дреха за брат си. На площадката срещна слизащия Никълъс. Той го задържа за миг с приказки за болния коняр и поне външно изглеждаше вече напълно спокоен. След това изпрати слугата пак горе с измислено поръчение, което да го задържи за известно време, а сам той отиде да вземе необходимите неща.

Сър Оливър се завърна долу с дрехите, облече брат си с колкото можеше по-малко движения, за да не размести превръзката и да не причини нов кръвоизлив, после взе разкъсаните и изцапани с кръв дрехи, жилетка и риза и хвърли и тях в пламтящия огън.

Когато след малко влезе в просторната стая, Никълъс завари братята спокойно седнали до масата. Да беше погледнал Лайонел в лицето, надали щеше да забележи нещо не наред освен голямата му бледност. Но той не направи дори и това. Лайонел седеше гърбом към вратата, а сър Оливър не позволи на слугата да остане в стаята, като го увери, че нямат нужда от него. Никълъс пак си отиде и братята останаха отново сами.

Лайонел почти не яде. Беше жаден и би могъл да изпие всичкия пунш, но сър Оливър го възпря и не му даде нищо освен вода, за да го предпази от треска. Твърде скромната им вечеря — понеже и двамата нямаха охота — протече в мълчание. Накрая сър Оливър се изправи и с бавни, тежки стъпки, които подсказваха какво е настроението му, се приближи към огнището. Той хвърли още няколко дървета в огъня и взе от високата полица лулата си и оловено гърненце с тютюн. После замислено натъпка лулата, хвана с къса желязна маша парченце жар и го поднесе към тютюна.

Тогава се върна при масата, застана пред брат си и най-после прекъсна продължителното мълчание.

— Каква е била причината за свадата ви? — рязко запита той. Лайонел се стресна и малко се посви: с палеца и показалеца си младежът мачкаше парченце хляб и не вдигаше очи от топчето.

— Сам аз не зная — отвърна той.

— Лал, това не е вярно.

— Какво?

— Това не е вярно. Не можеш ме излъга с такъв отговор. Ти сам каза, че си го предупреждавал да не ти се изпречва на пътя. Кой път си имал на ум?

Лайонел се облакъти на масата и стисна глава между ръцете си. Отслабнал от загубата на кръв, отпаднал и духом, отвратен и потресен и от приключението, станало причина за покъртителната разправа тази вечер, той нямаше сили да укрие истината от брат си. Наопаки, струваше му се, че ако му се довери, ще намери поддръжник и закрилник в лицето на сър Оливър.

— Причината за всичко бе тази развратница от Малпас — оплака се той. Очите на сър Оливър блеснаха при тези думи. — Аз я смятах за съвсем друга, бях глупак, глупак! Аз… — той се задави и се разтърси от ридание — аз мислех, че тя ме обича. Бях готов да се оженя за нея, щях да го направя, честна дума. Сър Оливър тихо, едва чуто изруга.

— Вярвах, че е невинна и добра и… — Той се прекъсна. — В края на краищата кой съм аз, та да твърдя дори и сега, че не е била? Грешката не беше нейна. Той, това мръсно куче Годолфин я разврати. Преди неговото идване всичко вървеше гладко между нас. А после…

— Сега ми е ясно — тихо каза сър Оливър. — Струва ми се, че има за какво да си му благодарен, щом ти е открил истината за нрава на тази уличница. Аз щях да те предупредя, моето момче. Но… Може да съм проявил слабост в това отношение.

— Не беше така, не беше тя…

— Така е било и щом ти го казвам, трябва да ми вярваш, Лайонел. Не бих опетнил доброто име на никоя жена без основателна причина. Бъди уверен в това.

Лайонел се втренчи в него.

— О, боже! — провикна се той. — Не зная кое да вярвам. Приличам на топка, подмятана ту насам, ту натам.

— Вярвай ми — мрачно повтори сър Оливър — и остави настрана всички съмнения. — Внезапно той се усмихна. — Значи това е било тайното развлечение на добродетелния мастър Питър, а? Човешко лицемерие! Неизмерими са безкрайните му глъбини!

Той се изсмя с глас, като си спомни всичко, което мастър Питър беше казал за Ралф Тресилиън, като се препоръчваше за някакъв целомъдрен и самоотвержен отшелник. Неочаквано смехът му рязко секна.

— Дали тя ще разбере? — със страх запита той. — Дали тази уличница ще разбере, дали няма да подозре, че това е дело на твоята ръка?

— Да… дали ще се досети? — отвърна Лайонел. — Тази вечер, когато ме подигра и заговори за него, аз й казах, че отивам веднага да го намеря и да си разчистя сметките с него. Бях се запътил за Годолфин Корт, когато го срещнах в парка.

— Значи пак си ме излъгал, Лайонел. Понеже ми каза, че той се нахвърлил върху тебе.

— Наистина той се нахвърли — без да се замисля, възрази Лайонел. — Той не ме остави да си отворя устата, а скочи от коня си и се спусна срещу мене с ръмжене, като бясно куче. О, и той беше готов да се бие, както и аз… и той гореше от същото желание.

— Обаче жената в Малпас знае — намръщено забеляза сър Оливър. — И ако тя каже…

— Няма да го направи! — извика Лайонел. — Няма да посмее, за да не си спечели лошо име!

— Вярно, мисля, че си прав — с облекчение се съгласи брат му. — Не ще посмее и по други причини, които ми идват на ум. Тя вече си е спечелила такова име и е тъй много мразена, щото узнае ли се, че макар и непряко е станала причина за тази работа, населението ще изпълни известни намерения, които отдавна има спрямо нея. Сигурен ли си, че никой не те е видял нито на отиване, нито на връщане?

— Никой.

Сър Оливър закрачи из стаята, като смучеше лулата.

— Тогава всичко е наред — най-после рече той. — За тебе е най-добре да си легнеш. Ще те занеса горе.

Той вдигна младия си брат в мощните си прегръдки и го занесе на горния етаж като пеленаче. След като дочака ранения да се унесе в спокойна дрямка, сър Оливър се върна долу, заключи вратата в хола, притегли голямото дъбово кресло към огъня и остана там да пуши и да размишлява до късна нощ.

Беше казал на Лайонел, че всичко щяло да бъде наред. Всичко щеше да бъде наред за Лайонел. Обаче за самия него, с бремето на тази тайна в душата? Ако жертвата бе някой друг, а не братът на Розамунд, съвсем не би се измъчвал. Трябваше да се признае, че убийството на Годолфин само по себе си съвсем не представляваше първопричината на угнетението му. Годолфин бе повече от заслужил този край и щеше да падне още преди няколко месеца от ръката на самия сър Оливър, ако не пречеше това, че бе, както ни е известно, брат на Розамунд. В това беше нещастието, страшното, жестоко нещастие. Родният й брат бе паднал убит от ръката на неговия. Тя обичаше брат си повече от всяко друго същество освен него също както той обичаше Лайонел повече от всеки друг освен нея. Той разбираше нейната болка, дори донякъде я изпитваше предварително, взимаше участие в нея, понеже тази болка беше нейна и защото всичко, което бе нейно, трябваше да смята в известна степен за свое.

Най-сетне сър Оливър се изправи, като проклинаше тази уличница в Малпас, която бе издигнала пред него новата ужасна пречка, след като и без това трябваше да преодолее толкова други. Той застана облегнат на огнището с крак върху края на решетката и се замисли какво да прави. Ще трябва мълчаливо да носи бремето и толкова. Ще трябва да пази тази тайна дори от Розамунд. Сърцето му се късаше при мисълта, че ще трябва така да я мами. Но нямаше никаква друга възможност, освен да се откаже от нея, а това не беше по силите му.

Стигнал до това решение, той взе една свещ и отиде да спи.

ГЛАВА ПЕТАЗАЩИТАТА

Старият Никълъс бе този, който на другата сутрин донесе на братята новината, когато закусваха.

Лайонел би трябвало да остане през този ден на легло, но не посмя, за да не събуди с това подозрение. Имаше лека треска, естествена последица и от раната, и от загубата на кръв, но по-скоро й се радваше, отколкото съжаляваше: от нея страните му бяха поруменели, докато иначе щяха да изглеждат твърде бледи.

Той слезе, облегнат на ръката на брат си, за да закуси с херинги и леко пиво, преди още късното декемврийско слънце да се бе издигнало в небето.

Никълъс се втурна при тях пребледнял и цял разтреперан. Задъхано, с ужас в гласа той им разказа новината за нещастието, а двамата братя се престориха на потресени, изумени и отказаха да повярват. Ала старецът още не им беше съобщил най-лошата част от новината, истинската причина за страшното му вълнение.

— И те разправят — извика той с надделял над страха гняв, — те казват, че бил убит от вас, сър Оливър.

— От мене? — втрещено повтори сър Оливър и изведнъж, като порой, в ума му нахлуха стотина причини, за които не беше помислил досега и които трябваше неминуемо да доведат хората до това и единствено до това заключение. — Къде си чул тази мръсна лъжа?

Объркан от мислите си, той не обърна внимание на отговора, даден от Никълъс. Какво значение можеше да има къде го беше чул, сега то вече се беше превърнало в обвинение на устата на всеки срещнат. Можеше да направи само едно и трябваше да го стори незабавно, както го бе сторил в подобен случай и преди. Трябваше да отиде направо при Розамунд, да изпревари онова, което другите щяха да й разправят. Дано с божията помощ да не стигне твърде късно.

Сър Оливър се забави само колкото да си обуе ботушите, грабна шапката си, изтича до обора за кон и полетя направо по полските пътеки към отстоящия на една миля Годолфин Корт. Не срещна никого, докато не стигна в двора му. Когато приближи, до него долетя глъчка на възбудени гласове. Ала щом го зърнаха, настъпи пълно мълчание, зловещо и учудено. Там бяха събрани десетина мъже и техните очи го измериха първо с изумление и любопитство, а сетне с мрачен гняв.

Той скочи от седлото и почака за миг някой от тримата коняри на Годолфиновци, които беше забелязал в тълпата, да поеме юздите. Но когато никой не се помръдна…

— Какво е това? — викна сър Оливър. — Няма ли тук прислуга? Ела насам, господинчо, и хвани коня.

Конярят, към когото се обърна, се поколеба за миг, а после под втренчения, повелителен поглед на студените очи на сър Оливър мрачно и неохотно пристъпи, за да изпълни нареждането. В тълпата се понесе шепот. Сър Оливър ги стрелна с поглед и всички езици замлъкнаха с трепет.

Последван от това мълчание, той се изкачи по стълбището и влезе в постлания с тръстика хол. Когато изчезна от погледа им, той долови врявата зад него да избухва наново, по-ожесточена от преди. Но не й обърна внимание.

Посетителят се озова лице с лице с един слуга, който се отдръпна от него със същия поглед, както и тези в двора. Сърцето му се сви. Ясно беше, че е вече позакъснял; слухът бе стигнал там преди него.

— Къде е твоята господарка? — рече той.

— Аз… аз ще й кажа, че сте тука, сър Оливър — заекна слугата и мина през вратата отдясно.

Сър Оливър остана за миг да потупва ботушите си с камшик, с бледо лице и дълбока бръчка между веждите. После слугата се върна и затвори вратата.

— Госпожица Розамунд ви моли да си отидете, сър. Тя не желае да ви види.

За миг сър Оливър се взря в лицето на слугата — или поне тъй изглеждаше, защото надали го виждаше изобщо. Сетне вместо отговор той се запъти към вратата, от която беше излязъл слугата. Прислужникът решително я закри с гръб.

— Сър Оливър, моята господарка не желае да ви види.

— Махни се от пътя ми! — промърмори той с присъщия му гневен и презрителен глас, но понеже верният на своя дълг слуга не отстъпи, сър Оливър го хвана за предницата на дрехата, блъсна го настрана и влезе.

Розамунд стоеше в средата на стаята, облечена като за присмех в сватбено бяло, което все пак не бе тъй бяло, както нейното лице. Очите й изглеждаха като две черни петна, скръбни и блуждаещи, когато се спряха върху натрапника, незачел нейния отказ. Устните й се разтвориха, но тя нямаше какво да му каже. Само го гледаше с ужас, който стопи цялата му дързост и повелително държане. След кратко мълчание сър Оливър заговори:

— Виждам, че си чула лъжата, която се мълви из околностите. Това е доста лошо. Обаче виждам, че си й повярвала, а това е най-лошото.

Тя продължаваше да го гледа с леден поглед на отвращение, това дете, което едва преди два дни се беше притискало към гърдите му и го бе гледало с доверие и обожание.

— Розамунд! — възкликна той и пристъпи с още една крачка. — Розамунд! Дойдох да ти кажа, че това е лъжа.

— По-добре си върви — рече девойката и в гласа й прозвуча нещо, което го накара да изтръпне.

— Да си вървя — безсмислено повтори той. — Пъдиш ме? Не искаш ли да ме изслушаш?

— Неведнъж съм се съгласявала да те изслушам, отказвала съм да послушам други, които разбираха повече от мене, и не обръщах внимание на предупрежденията им. Няма какво повече да си кажем. Моля бога да те хванат и да те обесят.

Той побеля чак до устните и за първи път в живота си изпита страх и усети голямото си тяло да трепери.

— Нека ме обесят, то ще е добре дошло, щом ти вярваш в това нещо. Не ще могат да ме наранят повече, отколкото ме нараняваш ти, нито пък с обесването ще ме лишат от нещо, което ценя, щом вярата ти в мен се разколебава от първата мълва в околността.

Сър Оливър видя бледите й устни да се свиват в ужасна усмивка.

— Струва ми се, че това е повече от мълва — отвърна тя. — В него има повече, отколкото биха могли да прикрият всичките ти лъжи.

— Моите лъжи? — провикна се той. — Розамунд, кълна ти се в честта си, че нямам нищо общо с убийството на Питър. Бог да ме убие на това място, ако не е истина!

— Изглежда — рече зад него груб глас, — че се боите от бога толкова малко, колкото и от всичко друго.

Той рязко се извърна и се намери пред сър Джон Килигрю, влязъл след него.

— Аха — бавно каза сър Оливър и очите му станаха непроницаеми и блестящи като ахат, — това е ваше дело! — И той махна с ръка към Розамунд. Беше ясно какво искаше да каже.

— Мое дело? — запита сър Джон. Той затвори вратата и пристъпи напред. — Сър, изглежда, че вашата дързост, вашето безсрамие прехвърлят всякакви граници. Вашето…

— Млъкнете! — прекъсна го сър Оливър и стовари огромния си пестник на масата. Изведнъж го обзе пристъп на ярост. — Оставете думите за глупците, сър Джон, а преценките за онези, които умеят да ги отстояват по-добре.

— Да, вие говорите като кръвопиец. Идвате да се перчите тук, в самия дом на покойния… в същата къща, която сте поразили със скръб и убийство…

— Млъкнете, ви казвам, или наистина ще стане убийство!

Гласът му се превърна в рев, изражението му бе страхотно. И макар и да бе смел човек, сър Джон се стъписа. В същия миг сър Оливър се овладя наново. Той се обърна към Розамунд.

— О, прости ми! — помоли я той. — Аз съм луд… побърках се от отчаяние поради приписваното ми деяние. Не съм обичал брат ти, това е вярно. Но както ти се заклех, така и постъпих. Приемал съм от него удари и съм се смял, ала вчера на публично място той ме оскърби, удари ме по лицето с камшика си, от което още имам белег. Който каже, че не съм имал право да го убия за това, е лъжец и лицемер. Но мисълта за теб, Розамунд, мисълта, че той е твой брат, бе достатъчна да укроти гнева, събуден от него. А сега, когато по някаква нещастна случайност той е срещнал смъртта, наградата за цялото ми търпение, за цялото ми внимание към теб е обвинението, че съм го убил аз и че ти вярваш в това обвинение.

— За нея няма друг избор! — солна се Килигрю.

— Сър Джон — изкрещя сър Оливър, — моля ви да не се бъркате в нейния избор. Това, че го вярвате, показва, че сте глупак, а съветите на един глупак винаги са били най-несигурната опора. Милостиви боже! Да предположим, че съм искал да потърся удовлетворение за нанесеното ми оскърбление: толкова малко ли познавате мъжете и преди всичко мене, та допускате, че бих извършил отмъщението си по такъв разбойнически начин, че сам да сложа примката на палача на врата си? Чудесно отмъщение, няма що! Така ли постъпих спрямо вас, сър Джон, когато позволихте на езика си да плещи прекалено много, както сам признахте? В името на небето, човече, помислете добре, вярвате ли, че е възможно подобно нещо? Смятам, че вие сте по-опасен противник, отколкото беше нещастният Питър Годолфин, и все пак, когато потърсих удовлетворение от вас, направих го смело и открито, какъвто ми е обичаят. Когато си премерихме сабите във вашия парк в Аруинак, направихме го както следва, пред секунданти, за да не бъде останалият жив тревожен от съдиите. Вие знаете добре и мене, и как си служа с оръжието. Не бих ли направил същото и с Питър, ако исках да му взема живота? Не бих ли го направил по същия начин и не бих ли го убил спокойно и без страх, без да се излагам на укори от страна на когото и да било?

Сър Джон се замисли. Той се видя изправен пред логика, по-твърда и по-безупречна от леда, а рицарят на Аруинак не бе глупав. Но докато той остана намръщен и озадачен на края на това дълго словоизлияние. Розамунд бе онази, която отговори на сър Оливър.

— Не си искал да се изложиш на ничии укори, така ли го каза?

Той се обърна и се смути. Беше схванал мисълта, която й се въртеше в главата.

— Искаш да кажеш — заговори той бавно и тихо, с порицание, сякаш сам не можеше да го повярва. — че съм толкова подъл и вероломен, щото бих могъл по този начин да извърша нещо, което заради теб не бих се осмелил да извърша открито? Това ли искаш да кажеш, Розамунд? Горя от срам заради теб, че можеш да допуснеш подобна мисъл за човека, когото… когото си уверявала в своята любов.

Сдържаността я изостави. Засегната от обидните му, полупрезрителни слова, девойката даде воля на гнева си, който за миг заглуши дори и скръбта за починалия й брат.

— О, вероломен измамнико! — извика тя. — А тези, които са те чули да се кълнеш в неговата смърт! Предадоха ми точните ти думи. А от мястото, където лежеше в снега, до собствената ти врата е водела кървава следа. Ще продължаваш ли да лъжеш?

Те го видяха да пребледнява. Видяха ръцете му безсилно да се отпускат, а очите да се разширяват от нескриван внезапен страх.

— Кър… кървава следа? — несвързано заекна той.

— Да, отговорите на това! — намеси се сър Джон, отърсил се ненадейно от съмненията си при тази забележка.

Сър Оливър пак се обърна към Килигрю. Неговите думи възстановиха смелостта, от която го беше лишила Розамунд. С мъж можеше да се бори, с мъж нямаше защо да подбира изразите си.

— Не мога да обясня това — рече той натъртено, с глас, който изключваше всякакво обвинение. — Щом казвате, че е било така, трябва да е било наистина тъй. Все пак, след всичко казано, какво можете да докажете? Установява ли това без всякакво съмнение, че аз съм този, който го е убил! Оправдава ли това жената, която ме е любила, да вярва, че аз съм убиец и дори нещо по-лошо? — Той спря и пак я изгледа с неизмерим укор в погледа. Розамунд се беше отпуснала на стола, полюляваше се на него и чупеше ръце; лицето й бе маска на неописуема мъка.

— Можете ли да посочите какво друго доказва то, сър? — запита сър Джон и в гласа му прозвуча нотка на съмнение.

Сър Оливър долови тази нотка и от устните му се изтръгна стон.

— О, милостиви боже! — възкликна той. — Във вашия глас звучи съмнение, а в нейния го няма. По-рано бяхте мой враг, след което сключихме невдъхващо доверие примирие, и въпреки това дори вие можете да се съмнявате, че съм извършил това нещо. А тя… която ме е любила, не вижда възможност дори да се съмнява!

— Сър Оливър — отвърна му Розамунд, — извършеното от вас разби моето сърце. Все пак, като зная всичките оскърбления, които са ви довели до него, мисля, че бих могла да ви простя, макар че вече не бих могла да стана ваша съпруга. Казвам, че бих могла да ви простя, ако не беше подлото ви отричане.

Пребледнял, той я изгледа за миг, обърна се и се запъти към вратата. Там се спря.

— Мисълта ви ми е доста ясна — каза той. — Вие желаете да бъда съден за това деяние. — Той се изсмя. — Кой ще ме обвини пред съдиите? Вие ли, сър Джон?

— Ако госпожица Розамунд пожелае — отвърна Килигрю.

— Добре! Тъй да бъде. Но не мислете, че съм от онези, които ще допуснат да ги изпратят на бесилката само с тия жалки доказателства, с които се задоволява тази дама. Ако някой обвинител дойде да блее за кървавата следа към моята врата и за известни думи, които вчера съм изрекъл в гнева си, ще приема да бъда съден… но то ще бъде съд чрез двубой над трупа на моя обвинител. Това е мое право и аз ще го използувам докрай. Съмнявате ли се в божието правосъдие? Аз го призовавам тържествено да отсъди между мене и този човек. Ако съм виновен в това престъпление, нека господ изсуши ръката ми, когато вляза в двубоя.

— Самата аз ще ви обвиня — глухо рече Розамунд. — И ако искате, можете да предявите правата си и да ме заколите, както сте заклали него.

— Бог да ти прости, Розамунд! — рече сър Оливър и излезе. Той се завърна в къщи с буря в сърцето. Не знаеше какво може да му донесе бъдещето, но изпитваше такова отвращение от Розамунд, че в гърдите му не оставаше място за отчаяние. Не бива да го обесят. Ще се отбранява с нокти и зъби и пак няма да допусне да пострада Лайонел. Ще се погрижи за това. И тогава мисълта за Лайонел малко промени настроението му. Колко лесно би могъл да опровергае обвинението им, колко лесно би могъл да я накара да падне на гордите си колене и да го моли за прошка! Би могъл да го направи с една дума, ала се боеше с тази дума да не изложи на опасност брат си.

В спокойните, тихи часове на тази нощ, когато лежеше буден в леглото си и разглеждаше всичко, без да се горещи, в схващанията му се появи промяна. Той си преповтори всички доказателства, довели Розамунд до заключенията й, и се видя принуден да признае, че трябва до известна степен да я оправдае. Ако тя му беше сторила зло, той беше й сторил по-голямо. Години наред девойката беше слушала всички отровни неща, разказвани за него от враговете му, а неговата дързост му беше спечелила доста врагове. Розамунд бе отхвърляла всичко, понеже го любеше. Това доведе до влошаване на отношенията й с нейния брат, а ето че сега цялата тежест падаше върху й; разкаянието имаше своя дял в жестокото й убеждение, че Питър Годолфин е паднал от неговата ръка. Сигурно й се струваше, че донякъде е била съучастничка в убийството му поради непреклонността, с която бе продължавала да люби мъжа, мразен от брат й.

Сега сър Оливър я разбра и стана по-милостив в преценката си спрямо нея. Би била свръхчовек, ако не изпитваше онова, което, както го виждаше сега, трябваше да изпитва. А тъй като противодействията се измерват с духовните увлечения, които ги предизвикват, напълно естествено бе сега страстно да мрази онзи, когото бе любила също така страстно.

Това бе тежък кръст. И въпреки всичко заради Лайонел трябваше да го носи, доколкото му позволяваха силите. Лайонел не биваше да бъде принесен в жертва на неговото себелюбие заради постъпка, която бе напълно оправдателна за самия Лайонел. Би било действително подло дори да помисли за подобен изход.

Обаче ако сър Оливър не помисляше за това, Лайонел мислеше и тръпнеше през тези дни от ужас — ужас, който прогонваше съня и подхранваше треската, тъй че на втория ден след печалното произшествие той заприлича на привидение, с хлътнали очи, изнемощял. Сър Оливър му се поскара, и то в такъв дух, че да му върне самообладанието. Толкова повече, че в този ден имаше и друга новина, която трябваше да го успокои: на съдиите в Труроу било донесено за случката и за отправеното обвинение, но те решително отказали да се занимават с този въпрос. Причината бе, че един от тях бил същият мастър Антони Бейн, който бе присъствувал на оскърблението, нанесено на сър Оливър. Той заявил, че каквото и да се е случило на мастър Годолфин като последица от постъпката му, то не било нищо друго освен заслуженото, нищо повече от онова, което сам си е навлякъл, и съдията оповестил решението си, че съвестта му на почтен човек не му позволява да издаде заповед за задържане.

Сър Оливър се научи за новината от другия свидетел, свещеника, който сам беше пострадал от грубостта на Годолфин и който, макар и да бе човек на божието слово и на мира, напълно поддържаше решението на съдията — или поне тъй твърдеше.

Сър Оливьр му благодари, като подчерта, че било много любезно от негова страна и от страна на мастър Бейн да вземат такова становище, но не пропусна да го увери, че няма пръст в това престъпление, колкото и обстоятелствата да говорят против него.

Обаче когато подир два дни дочу, че цялата околност кипяла срещу мастър Бейн поради взетото от него становище, сър Оливър извика свещеника и отиде с него в дома на съдията в Труроу, за да представи известни доказателства, които беше премълчал пред Розамунд и сър Джон Килигрю.

— Мастьр Бейн — започна той, когато тримата се затвориха в библиотеката на този господин, — аз чух за справедливото и благородно решение, взето от вас, и дойдох да ви поблагодаря и да изкажа моите почитания за вашата смелост.

Мастър Бейн тежко се поклони. Той бе човек, надарен от природата с тежест.

Но понеже не желая вашата постъпка да повлече лоши последици, дойдох да ви представя доказателства, че сте действували по-справедливо, отколкото допускате, и че аз не съм убиецът. — Не сте ли? — е изумление се провикна мастър Бейн.

— О, уверявам ви, ще видите, че не се опитвам да ви заблудя. Както ви казах, аз мога да ви представя доказателство и дойдох да то сторя, преди времето да го направи невъзможно. Не желая да го разгласявам, мастър Бейн, но ще ви моля да издадете някакво удостоверение, което би задоволило съдилищата, ако в бъдеще вьпросът бъде отнесен по-горе, както по всяка вероятност ще стане. Това бе ловка защита. Доказателството не се носеше от него, а от Лайонел, но времето щеше да го заличи. А ако в бъдеще се оповестеше онова, което се канеше да покаже сега той, щеше да е твърде късно да го търсят другаде.

— Уверявам ви, сър Оливър, дори и да бяхте го убили след всичко, което стана, не бих могъл да ви сметна виновен в нещо повече, освен в наказанието на един груб и дързък оскърбител.

— Зная, сър. Но не беше тъй. Една от уликите против мене — всьщност главната — е тази, че от трупа на Годолфин до моята врата водела кървава следа.

Двамата господа наостриха слух. Свещеникът го наблюдаваше, без да мигне.

— Логичното, струва ми се, неоспоримото заключение е, че убиецът трябва да е бил ранен в сбиването. Кръвта надали е могла да бъде на жертвата, следователно е била на убиеца. Че убиецът е бил действително ранен, е установено, понеже по сабята на Годолфин е имало кръв. Сега, мастър Бейн, и вие, сър Андрю, ще бъдете свидетели, че по тялото ми няма дори и драскотина от последно време. Ще се съблека пред вас гол, както когато за първи път съм имал нещастието да се явя на този свят, и вие ще го установите. След това ще ви помоля, мастър Бейн, да съчините споменатото удостоверение. — И при тези думи той свали дрехата си.

— Но тъй като не желая да дам на тези тъпаци, които ме обвиняват, такова удовлетворение, за да не си помислят, че ме е страх от тях, трябва да ви помоля, господа, да запазите всичко в пълна тайна, докато оповестяването му се наложи от обстоятелствата.

Те разбраха основателността на предложението му и се съгласиха, все още изпълнени с недоверие. Но когато направиха проверката, и двамата останаха съвършено поразени, защото всичките им предположения бяха опровергани. Мастър Бейн естествено издаде необходимото удостоверение, подписа го и го скрепи с печата си, а сър Андрю добави своя подпис и печат като свидетел.

С този пергамент, който трябваше да му послужи за защита в случай на бъдеща нужда, сър Оливър се завърна у дома с повдигнат дух. Защото, щом това станеше безопасно, този пергамент можеше да се представи пред очите на сър Джон Килигрю и Розамунд и може би всичко щеше да се уреди.

ГЛАВА ШЕСТАДЖАСПЪР ЛИ

Ако тази Коледа бе скръбна в Годолфин Корт, тя не бе по-весела и в Пенароу.

През тези дни сър Оливър бе мрачен и мълчалив, по цели часове седеше, вгледан в сърцето на огъня, и неспирно преповтаряше в ума си всяка дума от разговора си с Розамунд ту с горчиво негодувание против нея, загдето толкова лесно бе повярвала в неговата вина, ту с по-мека тъга, като си даваше пълна сметка за силата на уликите против него.

Природеният му брат сега се движеше безшумно из къщата в състояние на някакво самообезличаване и не смееше да прекъсне размишленията на сър Оливър. Тяхната причина му бе добре известна. Той знаеше какво се беше случило в Годолфин Корт, знаеше, че Розамунд бе изпъдила сър Оливър завинаги, и сърцето му се късаше при мисълта, че трябва да остави върху плещите на брат му да тежи онова бреме, което по право би следвало да тежи на неговите.

Тази мисъл толкова много измъчваше ума му, че една вечер той реши да заговори.

— Нол — каза Лайонел, застанал до стола на брат си в осветената от огъня стая, и сложи ръка на рамото му, — не е ли по-добре да кажем истината?

Сър Оливър рязко вдигна глава и се намръщи.

— Да не си луд? — рече той. — Заради тази истина ще те обесят, Лал.

— Може би не. Във всеки случай твоето страдание е по-лошо и от обесване. О, аз те наблюдавах час след час през цялата тая седмица и разбирам болката, която те измъчва. Това не е справедливо. — И настоя: — Най-добре да признаем истината.

Сър Оливър печално се усмихна. Той протегна ръка и стисна десницата на брат си.

— Много благородно от твоя страна да го предложиш, Лал.

— Но не и наполовина толкова благородно, колкото да понасяш цялото страдание за престъплението, извършено от мене.

— Ах! — сър Оливър нетърпеливо сви рамене. Той откъсна поглед от лицето на Лайонел и се върна към съзерцанието на огъня. — В края на краищата мога да махна бремето, когато пожелая. Мисълта за тази възможност може да вдъхне смелост и при най-тежките изпитания.

Сър Оливър го изрече с груб, циничен тон и Лайонел се смръзна при тези думи. Потънал в продължително мълчание, той ги запреобръща в ума си и се замисли за загадката, която се криеше в тях. Реши да запита брат си за ключа, за точното значение на това объркващо изявление, но не можа да събере смелост. Боеше се да не би сър Оливър да потвърди ужасяващото тълкуване, което му придаваше сам той.

След малко той си отиде и скоро си легна. Дни наред това изречение непрестанно тровеше неговия ум: „Аз мога да махна бремето, когато пожелая.“ У него назря убеждението, че сър Оливър е обнадежден от съзнанието, че реши ли да заговори, ще се оправдае. Не можеше да допусне, че сър Оливър ще го направи. Всъщност Лайонел бе напълно сигурен, че сър Оливър е твърде далече от намерението да махне това бреме. Но все пак той можеше да промени решението си. Бремето можеше да стане прекалено тежко, копнежът му по Розамунд — неудържим, скръбта, че в нейните очи той е убиец на брат й — непоносима.

Душата на Лайонел се смразяваше при мисълта за последиците, които това ще има за самия него. Страховете му го разкриваха на самия него. Стана му ясно колко неискрен е бил в предложението си да кажат истината, даде си сметка, че то не е било нищо повече от мигновен порив на чувствата, предложение, за което, ако беше прието, щеше най-горчиво да се разкайва. А след това му хрумна мисълта, че щом той се поддава на чувствени пориви, които могат така предателски да мамят истинските му желания, сигурно и всички други хора имат тези слабости. Дали брат му не би могъл да стане жертва на един от тия мигове на душевна буря, когато, стигнал връхната точка на отчаянието, ще почувствува, че бремето е съвсем непоносимо, и обзет от негодуване, ще го захвърли?

Лайонел се мъчеше да се увери, че брат му е твърд човек, мъж, който никога не губи самообладание. Ала срещу това изтъкваше довода, че случилото се в миналото не може да поръчителствува за събитията в бъдещето, че търпението на всеки човек, колкото и да е издръжлив, има граници и че не е невъзможно в тази история да прелее търпението дори и на сър Оливър. Ако това се случи, в какво положение ще се намери той? Отговорът представляваше картина, която надминаваше силите му. Опасността да бъде съден и наказан с най-голямото наказание, предвидено от закона, щеше да е много по-голяма сега, отколкото ако си беше признал в самото начало. Признанието, което можеше да направи тогава, щеше да привлече известно внимание, защото го смятаха за човек с неопетнена чест и думата му щеше да има известна тежест. Но сега никой не би му повярвал. По мълчанието му и по това, че е допуснал брат му да бъде несправедливо обвинен, биха заключили, че е коравосърдечен и безчестен и че е действувал така, понеже не е имал сериозно оправдание за престъплението си. Щеше да е не само безвъзвратно обречен, но и заклеймен с позор, щеше да е презрян от всички честни люде и да стане за посмешище, за чиято смърт никой нямаше да пророни сълза.

Така той стигна до ужасяващото заключение, че в усилията да се укрие само се е заплел още по-безизходно. Ако Оливър заговори, той ще е изгубен. И Лайонел се върна към въпроса: защо е толкова сигурен, че Оливър няма да проговори?

Вместо да го тревожи само от време на време, този страх започна да го преследва ден и нощ и макар че треската беше преминала, а раната съвсем заздравяла, той оставаше блед, слаб и с хлътнали очи. Стана неспокоен, стряскаше се при най-малкия шум и се измъчваше от вечно недоверие към Оливър, което се изразяваше в неочаквани и странни изблици на докачливост.

Един следобед, когато влезе в трапезарията, която бе любимото кътче на сър Оливър в Пенароу, Лайонел видя брат си унесен в размисъл, с лакът, подпрян на коляното, и брада на дланта, загледан в огъня. Това бе толкова обичайно сега за сър Оливър, че беше започнало да дразни изопнатите нерви на Лайонел. Струваше му се, че в това равнодушие се крие преднамерен мълчалив укор, отправен към него.

— Защо вечно седиш пред огъня, като някоя стара баба? — изръмжа той, като даде най-сетне воля на тъй дълго набиралото се у него раздразнение.

Сър Оливър се обърна с лека изненада в погледа. След това очите му се отместиха от Лайонел към високите прозорци.

— Вали — каза той.

— Дъждът никога не те е задържал край огнището. Но в дъжд или слънце, все си е същото. Ти никога не излизаш.

— Защо да излизам? — все тъй кротко запита сър Оливър, но между черните му вежди се появи бръчка на недоумение. — Мислиш ли, че ми е приятно да виждам как хората свеждат погледи, как доближават глави, та да могат тихичко да ме кълнат?

— Аха! — отсечено и остро извика Лайонел с неочакван блясък в хлътналите очи. — Значи стигна дотам, след като стори доброволно това, за да ме запазиш, сега пък да ми го натякваш!

— Аз ли? — поразен се провикна сър Оливър.

— Самите ти думи са натякване. Да не мислиш, че не съзирам значението, което им придаваш?

Сър Оливър бавно се изправи, втренчен в брат си. Той поклати глава и се усмихна.

— Лал! Лал! — промълви той. — Тази рана те е разстроила, моето момче. Какво съм ти натяквал? Какво е било това скрито значение на моите думи? Ако вникнеш повече, ще разбереш, че да изляза, значи да се забъркам в нови скарвания, понеже съм станал избухлив и не мога да понасям намръщени лица и мърморене. Това е всичко.

Той пристъпи напред и сложи ръце върху раменете на брат си. Като го отдалечи на дължината на ръката си, той го загледа, а Лайонел наведе глава и страните му бавно поруменяха.

— Скъпи глупчо! — рече сър Оливър и го разтърси. — Какво ти е? Ти си блед, отслабнал и не приличаш на себе си. Хрумна ми една мисъл. Ще се снабдя с кораб и ще те заведа на любимите си места. Какъв живот се живее там — живот, който ще възстанови твоите сили и жизнерадост, а може би и моите. Какво ще кажеш, а?

Лайонел вдигна глава със светнали очи. Но изведнъж го възпря една мисъл — толкова подла, че руменина отново заля бузите му, понеже се срамуваше от нея. Но тя не го оставяше. Ако заминеше с Оливър, хората щяха да кажат, че е бил съучастник в престъплението, приписвано на брат му.

От няколко подхвърлени тук-там забележки (които не беше опровергал) знаеше за общото убеждение в околностите, че между него и сър Оливър се разгаря някаква вражда във връзка със случката в Годолфин Парк. Бледото лице и хлътналите му очи се приписваха на предположението, че го гнети грехът на брат му. Познаваха го като нежен, добросърдечен момък, във всяко отношение противоположен на буйния сър Оливър, и всички смятаха, че подтикван от растящата си жестокост, сър Оливър се държи зле с него, понеже момъкът не може да му прости престъплението. Това пораждаше голямо съчувствие към Лайонел, което му се засвидетелствуваше от всички страни. Приемеше ли предложение като току що направеното от Оливър, значеше да провали всичко.

Той съзнаваше напълно низостта на помислите си и се отвращаваше от себе си за това. Но не можеше да се отърси от тяхната натрапчивост. Те бяха по-силни от волята му.

Като забеляза това колебание и го изтълкува неправилно, брат му го притегли към огнището и го накара да седне.

— Слушай — каза той, като се отпусна на отсрещното кресло, — край брега, близо до Смитик, стои на котва хубав кораб. Трябва да си го виждал. Капитанът е отчаян авантюрист, на име Джаспър Ли, който всеки подиробед се отбива в кръчмата в Пеникъмуик. Ние сме стари познати и ще трябва да осигуря него и кораба му. Той е готов за всякакво приключение, от потопяване на испански кораби до търговия с роби, и дадем ли му достатъчно висока цена, можем да го купим и тялом, и духом. За него нищо няма значение, стига да паднат парички от предприятието. Ето че корабът и капитанът са вече намерени; за останалото ще се погрижа — моряците, припасите, въоръжението — и към края на март ще оставим Лизард зад гърба си. Какво ще кажеш, Лал? Все ще е по-добре, отколкото да седим и дремем тука, в този дом на скръбта.

— Аз… аз ще си помисля — рече Лайонел, но с такова равнодушие, че разгорялото се у сър Оливър въодушевление изведнъж пак угасна и за приключението вече не се каза нито дума.

Обаче Лайонел не отхвърли това хрумване напълно. Макар и да го отблъскваше от една страна, от друга то го привличаше въпреки волята му. Той отиде дотам, че придоби навика всеки ден да ходи в Пеникъмуик. Там се запозна с този безразсъдно смел, покрит с белези от рани авантюрист, за когото му беше споменал сър Оливър, и слушаше разправяните от него чудеса (много от които бяха прекалено чудесни, за да бъдат истински) за опасните приключения в далечните морета.

Но един ден в началото на март капитан Джаспър Ли имаше да му каже нещо друго: новина, която прогони от ума на Лайонел целия му интерес към подвизите на капитана в испански води. Когато Лайонел си тръгна, капитанът го последва до вратата на малката кръчмичка и застана до стремето му, след като момъкът се качи на коня.

— Да ви доверя нещичко, добри ми мастър Тресилиън — промълви той. — Знаете ли какво се крои тук против вашия брат?

— Против брат ми?

— Да… във връзка с убийството на мастър Питър Годолфин миналата Коледа. Когато се убедили, че съдиите не ще вземат никакви мерки, някои хора дали молба до управителя на Корнуол, той да им заповяда да издадат заповед за задържането на сър Оливър поради обвиняването му в убийство. Но съдиите отказали да се подчинят на негова светлост и отвърнали, че били назначени на служба направо от кралицата и че по тези въпроси били отговорни само пред нейно величество. А сега дочух, че имало изпратена молба в Лондон, лично до кралицата, с искане да заповяда на своите съдии да си изпълнят дълга или да си подадат оставката.

Лайонел пое дълбоко дъх и с широко отворени очи се втренчи в моряка, но нищо не му отговори.

Джаспър допря дългия си пръст до носа и в очите му светна лукавство.

— Реших да ви предупредя, сър, та да помолите сър Оливър да се пази. Той е чудесен моряк, а чудесните моряци съвсем не са толкова много.

Лайонел извади от джоба кесията си и без да хвърли поглед върху съдържанието, я пусна в протегнатата ръка на моряка, като промърмори някаква благодарност.

Той препусна към дома си, обзет от ужас. И това беше станало. Ударът наближаваше да се стовари, и брат му най-сетне щеше да се види принуден да проговори. В Пенароу го очакваше друг удар. Той научи от стария Никълъс, че сър Оливър не е у дома — бил отишъл в Годолфин Корт.

Мигновеното заключение, подсказано на Лайонел от страха, бе, че сър Оливър вече е чул новината и незабавно е пристъпил към действие, защото не можеше да си представи, че брат му ще отиде в Годолфин Корт за нещо друго.

Обаче страховете му в тази насока бяха съвсем напразни. Сър Оливър, неспособен да издържа повече положението на нещата, отиде да покаже на Розамунд онова доказателство, с което се беше погрижил да се снабди. Най-после можеше да го направи, без да се страхува, че ще увреди на Лайонел. Ала отиването му се оказа съвършено безплодно. Тя решително отказа да го приеме и макар че с несвойствено за него смирение той убеди един слуга да се върне при нея с крайно неотложно съобщение, отказа му се и това. Той се завърна в Пенароу сломен и завари брат си да го чака, подлудял от нетърпение.

— Е? — посрещна го Лайонел. — Какво ще правиш сега? Сър Оливър го изгледа изпод вежди, мрачно намръщени под давление на мислите му.

— Да правя нещо сега? За какво приказваш? — запита той.

— Не си ли чул? — И Лайонел му разказа новината.

Сър Оливър остана загледан в него дълго след като той свърши, после устните му се свиха и той се плесна по челото.

— Тъй! — извика той. — Значи затова е отказала да ме приеме? Да не е помислила случайно, че съм отишъл да се моля? Могла ли е да допусне това? Могла ли е?

Той се приближи до огнището и сърдито разбърка главните с крак.

— О! Това би било твърде недостойно. И все пак положително това е нейно дело!

— Какво ще правиш? — настояваше Лайонел, който нямаше сили да потисне въпроса, завладял ума му; гласът му трепереше.

— Да правя ли? — Сър Оливьр го погледна през рамо. — Ще пръсна този мехур, боже мой! Ще свърша веднъж завинаги с тях, да ги вземат дяволите, и ще ги покрия с позор.

Той го каза грубо, ядно и Лайонел се сви, като помисли, че грубостта и ядът са насочени срещу него. Той се отпусна на един стол с подсечени от внезапен страх колене. Значи беше имал право в опасенията си. Брат му, който се гордееше с голямата си обич към него, нямаше сили да изтърпи всичко докрай. И все пак това бе толкова недопустимо за Оливър, че у него все още мъждукаше съмнение.

— Ти… ти ще им кажеш истината? — запита той с нерешителен, треперещ глас.

Сър Оливьр се обърна и го изгледа по-внимателно.

— За бога, Лал, какво си измислил сега? — попита той почти раздразнено. — Да им кажа истината? Разбира се… но само доколкото тя засяга самия мене. Да не мислиш, че ще им кажа, че си бил ти? Нима ме смяташ способен на такова нещо?

— Има ли друг изход?

Сър Оливър му обясни положението. Обяснението донесе облекчение на Лайонел. Но това облекчение бе краткотрайно. При по-нататъшни размишления той изпадна в нов страх. Реши, че ако сър Оливър се оправдае, само по себе си ще се наложи да обвинят него. Ужасът му светкавично раздуха вероятността, която бе толкова далечна, че не заслужаваше никакво внимание. В неговите очи тя престана да бъде вероятност — тя се превърна в положителна и неизбежна опасност. Ако сър Оливьр представи доказателство, че кървавата следа не е била от него — тъй мислеше Лайонел, — това неизбежно ще доведе до заключението, че е била негова. Сър Оливър можеше да каже и самата истина, защото те и без това щяха непременно да я открият. Така разсъждаваше той в своя ужас и смяташе, че е безвъзвратно изгубен.

Да беше само споделил тези страхове с брат си или пък да беше имал сили да ги потисне дотолкова, че да позволи да надделее разумът, щеше да му стане ясно колко по-далече го водеха те, отколкото беше вероятно да се допусне. Оливър би му посочил това, би му обяснил, че с пропадането на обвинението против него не би могло да се повдигне обвинение против никого другиго, че никога нито най-малко съмнение не е било насочвано срещу Лайонел, нито можеше да бъде насочено. Но Лайонел не се осмеляваше да заговори на брат си по този въпрос. В сърцето си се срамуваше от тези опасения, в сърцето си се признаваше за страхливец. Той напълно съзнаваше чудовищността на себелюбието си и все пак, както и преди, нямаше сили да го преодолее. Накъсо, любовта му към него самия бе по-голяма от любовта към брат му или към двадесет братя.

На другия ден — ветровит ден в края на март — той се озова отново в тази кръчмичка в Пеникъмуик, в обществото на Джаспър Ли. Беше намерил изход, единственият възможен сега изход. Миналата вечер брат му бе промърморил, че смятал да отиде с доказателствата си при Килигрю, тъй като Розамунд отказала да го види. Щял да стигне до нея чрез Килигрю, каза той, и щял да я накара на колене да измоли прошка за сторената му злина, за проявената жестокост спрямо него.

Лайонел знаеше, че Килигрю отсъствуваше по това време, но че го очакват да се завърне към Великден, а до Великден имаше само една седмица. Следователно оставаше му малко време за действие, малко време, в което да изпълни плана, който му беше дошъл на ум. Той се проклинаше, че го е измислил, но се уповаваше на него с всичките сили на безволев човек.

Ала когато се намери седнал лице с лице с Джаспър Ли в малкото помещение на кръчмата, отделен от него само с простата маса от борови дъски, той не намери смелост да изложи предложението си. Пиеха херес, щедро смесен по внушението на Лайонел с коняк вместо с обичайното по-слабо пиво. И едва след като изпи почти половин литър от сместа. Лайонел събра сили да пристъпи към гнусната си работа. В главата му бръмчаха думите, казани преди известно време от брат му, когато името на Джаспър Ли бе за пръв път споменато между тях: „Отчаян авантюрист, готов за всякакво приключение и даде ли му достатъчно висока цена, човек може да го купи и тялом, и духом.“ Лайонел имаше на ръка достатъчно пари, за да купи Джаспър Ли, но това бяха парите на сър Оливър — парите, оставени на разположение на Лайонел от щедрия му брат. И тези пари Лайонел щеше да употреби за окончателното съсипване на Оливър! Той се проклинаше и наричаше себе си мръсно, презряно псе, проклинаше нечестивия зъл дух, който нашепваше такива мисли в ума му, знаеше се колко струва, презираше се и се отвращаваше от себе си, заклеваше се да бъде силен и по-скоро да поеме вината за подобна низост, а в следния миг се разтреперваше от това същото решение, като си представяше неизбежните последици, които то водеше след себе си.

Внезапно капитанът тихичко му зададе въпрос, който поведе крак и разпръсна като дим цялата му нерешителна самосъпротива.

— Предадохте ли предупреждението ми на сър Оливър? — запита Ли, като сниши гласа си, за да не бъде дочут от кръчмаря, който се въртеше зад тънката дъсчена преграда.

Мастър Лайонел кимна, неспокойно задърпа с ръка обицата в ухото си и отмести поглед от загрубялото, обветрено и космато лице на моряка.

— Да — каза той. — Обаче сър Оливър е упорит. Не иска да направи нищо.

— Не иска ли? — Капитанът поглади гъстата си червена брада и изрече дълга и страшна ругатня по моряшкия обичай. — Дявол да го вземе! Съвсем не е изключено да увисне на въжето, ако остане тука.

— Да — съгласи се Лайонел, — ако остане. — При тези думи усети устата му да пресъхва, сърцето му биеше до пръсване, но ударите му се смекчаваха от леката замаяност — последица на алкохола.

Той изрече тези думи с толкова чудноват глас, щото черните очи на моряка се впиха в него изпод гъстите червеникави вежди. В този поглед имаше ням въпрос. Мастър Лайонел неочаквано се изправи.

— Хайде малко да се поразходим, капитане — каза той. Очите на капитана се присвиха. Той подуши печалба. Имаше нещо дяволски странно в държанието на този млад благородник. Той изпи остатъка от виното, шумно остави чашата и се вдигна.

— На вашите услуги, мастър Тресилиън — рече той.

Вънка нашият благородник отвърза коня си от желязната халка, за която беше закачил юздата; повел коня, той сви към морето и тръгна по пътя, извиващ край устието към Смитик.

Остър северен вятър превръщаше водата в бели планини от пяна, небето бе безоблачно и слънцето ослепително блестеше. Започваше отливът и скалата пред самия вход на пристанището издигаше тъмното си рамо над водата. На пет-шестстотин стъпки отсам скалата се поклащаше черният корпус и голите мачти на „Лястовичка“ — кораба на капитан Ли.

Лайонел вървеше мълчаливо, много мрачен и замислен, и все още колеблив. А хитрият моряк, забелязал това колебание, гореше от нетърпение да го преодолее заради печалбата, която предполагаше да се крие в подушеното от него предложение, и най-после направи първата крачка.

— Струва ми се, че искате да ми предложите нещо — лукаво промълви той. — Изкажете се, сър, защото никога не е имало човек, по-готов да ви услужи.

— Работата е там — заговори Лайонел, като го наблюдаваше крадешком, — че се намирам в затруднение, капитан Ли.

— Аз съм се намирал в много затруднения — изсмя се капитанът, — но още не съм попаднал в такова, от което да не изляза победител. Разкажете ми вашето и може би ще успея да направя за вас това, което бих направил за самия себе си.

— Ето каква е работата — започна Лайонел. — Брат ми положително ще бъде обесен, ако остане тука, както сам казахте. Той е изгубен, ако се яви пред съда. А в този случай, вярвайте ми, изгубен съм и аз. Когато обесят някого, позорът пада върху цялото му семейство. Би било ужасно, ако се случи.

— Наистина, наистина! — насърчително се съгласи морякът.

— Бих го избавил от това — продължи наново Лайонел, като същевременно кълнеше нечестивия дух, който прикриваше злодейството му с такива отбрани думи. — Бих го избавил от това, но все пак съвестта ми не позволява да го оставя ненаказан, защото кълна ви се, капитан Ли, че съм погнусен от престъплението, от това низко, кърваво дело.

— О! — рече капитанът. И за да не прекъсне с това мрачно възклицание разсъжденията на благородника, побърза да добави: — Разбира се! Разбира се!

Мастър Лайонел спря и се обърна с лице към моряка и с гръб към коня. Бяха съвсем сами на място, по-самотно от което не би могъл да пожелае никой съзаклятник. Зад него се простираше безлюдният бряг, пред него — червеникавите скали, които се издигат леко до гористите височини на Аруинак.

— Ще бъда съвсем прям и откровен с вас, капитан Ли. Питър Годолфин бе мой приятел. Сър Оливър ми е само наполовина брат. Бих платил скъпо на човека, който би го отвлякъл тайно от съдбата, надвиснала над него, но все пак да го направи по такъв начин, че сър Оливър да не избегне заслуженото наказание.

Колко странно е това — мислеше си той още докато го изговаряше, — че може да накара устните си тъй гладко да произнасят слова, които погнусяват сърцето!

Капитанът имаше сериозен вид. Той сложи пръст на кадифената дреха на мастър Лайонел — там, където се намираше подлото му сърце.

— Аз съм с вас — каза той. — Но работата е много опасна. Разбира се, вие казвате, че бихте платили скъпо…

— Определете цената сам — бързо рече Лайонел с трескаво блестящи очи и пребледняло лице.

— О, аз ще мога да се справя, не се бойте! — каза капитанът. — Зная точно какво желаете. Какво ще кажете, ако река да го отведа на плантациите отвъд океана, където имат нужда от работници, силни като него? — Той сниши нас и затвори с известно колебание от страх да не би да предлага повече, отколкото би желал бъдещият му клиент.

— Той би могъл да се върне — бе отговорът, който разпръсна всичките му съмнения в това отношение.

— А! — рече капитанът. — Какво ще кажете тогава за пиратите на Варвария! Те имат нужда от роби и са винаги готови да купуват, при все че са жалки платци. Не съм чувал някой да се завърне, попадне ли веднъж на борда на техните галери. Търгувал съм с тях: разменял съм роби срещу подправки, ориенталски килими и други такива неща.

Мастър Лайонел с мъка поемаше дъх.

— Това е ужасна съдба, нали?

Капитанът поглади брада.

— И все пак единственият сигурен изход, а в края на краищата не е чак толкова страшен, колкото обесването, и далеч не толкова позорен за семейството. Тъй ще услужите и на сър Оливър, и на себе си.

— Тъй е, тъй е! — провикна се почти с ожесточение мастър Лайонел: — А цената.

Морякът пристъпи на късите си мускулести крака и лицето му стана замислено.

— Сто лири — полувъпросително подхвърли той.

— Съгласен, сто лири — бе бързият отговор, прекалено бърз, и капитан Ли разбра, че се е излъгал с цената и трябва да поправи грешката.

— Искам да кажа, сто лири за мене — бавно се поправи той. — Освен това трябва да се имат предвид моряците: да им се запуши устата и да се осигури тяхната помощ, а това значи още поне сто лири.

Мастър Лайонел за миг се замисли.

— Това е повече, отколкото мога да събера за такъв къс срок. Но знаете ли какво, ще получите сто и петдесет лири в злато, а остатъка в скъпоценности. Обещавам ви, не ще изгубите от сделката. А когато се завърнете и ми съобщите, че сте извършили всичко, което сега обещавате, ще получите още толкова.

С това сделката бе сключена. А когато Лайонел заговори за начините и средствата, разбра, че се е съюзил с човек, който разбира работата си безупречно. Единственото искане, представено от капитана, бе мастър Лайонел да подлъже жертвата си на някое уединено място, за предпочитане по крайбрежието. Ли щеше да се погрижи да има лодка и хора, а за останалото можеше спокойно да се разчита на нею.

В същия миг Лайонел се сети за подходящото място. Той се завъртя и посочи на отсрещната страна към нос Трифюзис и сивите очертания на Годолфин Корт, залени по това време от слънчев блясък.

— Там, на нос Трифюзис, в сянката на Годолфин Корт, в осем часа утре вечер, когато няма да има месечина. Ще се погрижа да бъде там. Но мислете му, ако го изпуснете.

— Бъдете спокоен! — каза капитан Ли. — А парите.

— Щом го приберете на кораба, елате при мен в Пенароу — отговори той, с което показа, че в края на краищата не вярва в капитан Ли повече, отколкото му налага моментът.

Капитанът се съгласи и на това. Защото не успееше ли този господин да му се издължи, можеше винаги да върне сър Оливър на брега.

С това условие двамата се разделиха. Лайонел яхна коня и си отиде, а капитан Ли сви ръце около устата и се провикна към кораба.

Грубото лице на авантюриста бавно се разтегна в усмивка, докато чакаше лодката, която идваше да го прибере. Да беше я видял мастър Лайонел, може би щеше да се запита доколко е сигурно да се сключват сделки с негодник, който остава верен само докато има сметка. А в тази работа капитан Ли съзираше начин да измами, и то с печалба. Той нямаше съвест, но както всички негодници, обичаше да изиграва подлеци, по-големи от самия него. Щеше да изиграе мастър Лайонел по най-изтънчен, най-поетичен начин, и предварително се наслаждаваше на това със самодоволен смях.

ГЛАВА СЕДМАОТВЛЕЧЕН

Мастър Лайонел отсъствува от Пенароу почти през целия следващ ден под предлог на някакви покупки в Труроу. Беше към седем и половина, когато се завърна; при влизането си срещна сър Оливър в хола.

— Нося ти вест от Годолфин Корт — заяви той и забеляза как брат му трепна и промени цвета на лицето си. — Пред портите ме посрещна едно момче и ме помоли да ти кажа, че госпожица Розамунд искала незабавно да те види.

Сърцето на сър Оливър почти спря, а после заби в галоп. Тя го вика! Може да се е смекчила след вчерашната си непреклонност. Най-сетне се съгласява да го приеме!

— Бъди благословен за тази радостна новина! — отвърна той с дълбоко възбуждение — Тръгвам веднага! — И излезе в същия миг. Нетърпението му бе толкова голямо, че носен от тази гореща вълна, дори не си даде труд да вземе пергамента, който трябваше да бъде неопровержимата му защита. Грешката бе непоправима.

Мастър Лайонел не каза нито дума, когато брат му се спусна навън. Само се отдръпна в сянката. Беше побелял до устните и чувствуваше, че се задушава. Щом се затвори вратата, той неочаквано се раздвижи. Понечи да изтича подир сър Оливър. Съвестта му тръбеше, че не бива да допусне това. Ала страхът побърза да и отговори. Ако осуети изпълнението на замисъла, ще плати наказанието с живота си!

Той се обърна и с треперещи нозе се завлече в трапезарията.

Намери масата сложена за вечеря, както в онази вечер, когато беше залитнал вътре с рана на гърдите, за да се остави на грижите и под закрилата на сър Оливър. Той не се приближи до масата, а отиде при огнището, седна там и протегна ръце към пламъка. Беше му много студено и не можеше да спре треперенето. Чак и зъбите му тракаха.

Никълъс влезе да запита дали ще вечеря. Лайонел отвърна с несигурен глас, че въпреки късния час щял да чака завръщането на сър Оливър.

— Няма ли го сър Оливър? — изненадано запита слугата.

— Излезе преди малко, не зная къде — отговори Лайонел. — Но понеже не е вечерял, надали ще се забави.

С тези думи той освободи слугата и се сви там — плячка на душевни терзания, които не можеше да потисне. Умът му не можеше да се отклони от дълбоката, непоколебима обич, която сър Оливьр никога не се бе скъпил да проявява спрямо него. Дори във връзка със смъртта на Питър Годолфин, какви ли жертви не беше направил сър Оливър, за да запази него? Като съдеше по голямата любов и саможертвата в миналото, беше склонен да заключи сега, че брат му не би го издал дори и в най-страшните минути. Но ето, този подъл пристъп на страх, който го превърна в злодей, му напомни, че подобни заключения почиват само върху предположения и че би било опасно да се основава върху такива изводи, че ако в края на краищата сър Оливьр му изневереше в решителния час, щеше да бъде действително изгубен.

В края на краищата окончателното мнение на човека за ближните му винаги почива върху това, доколко той познава самия себе си; понеже Лайонел съзнаваше, че е неспособен на такива жертви зарад сър Оливьр, не можеше да вярва и в способността на сър Оливьр да се жертвува при възможно стечение на обстоятелствата в бъдеше. Той пак се сети за думите, произнесени от сър Оливър в същата тази стая само преди два дни, и заключи с още по-голяма увереност, че те можеха да имат само едно значение.

После пак го обхвана съмнение и най-сетне увереност в друго: увереност, че не е прав и че знае това, увереност, че се самозалъгва, защото търси оправдание за делото си. Лайонел притисна глава с двете си ръце и високо изпъшка. Той беше злодеец, безсърдечен, бездушен злодеец! Гнусеше се от самия себе си. Настъпи миг, когато скочи изтръпнал, с решението дори и сега, в дванадесетия час, да се спусне подир брат си и да го избави от съдбата, която го очакваше там в нощта.

Но и това решение бе разпръснато от полъха на себелюбив страх. Той се отпусна безсилно на мястото си, мислите му се насочиха в друго направление. Те се въртяха сега около онези въпроси, които го бяха занимавали в деня, когато сър Оливър беше отишъл в Аруинак, за да търси удовлетворение от сър Джон Килигрю. Пак му дойде на ум, че с премахването на Оливър всичко, на което се радваше досега благодарение на братовата си щедрост, щеше да го радва занапред като негова безспорна собственост. Това размишление донякъде го утеши. Ако злодейството му причинеше страдание, щеше да има поне утеха.

Часовникът над оборите удари осем. Мастър Лайонел се сви на стола при този звук. Заговорът се изпълняваше може би тъкмо сега. Мислено той виждаше всичко: виждаше брат си нетърпеливо да тича към портите на Годолфин Корт, след това тъмни сенки да изникват от околния мрак и мълчаливо да се нахвърлят върху му. Виждаше го да се бори за миг на земята, после видя във въображението си как бързо го отнасят с вързани ръце и крака и запушена уста надолу по склона към брега и към чакащата лодка.

Лайонел остана така още половин час. Заговорът вече беше изпълнен и тази увереност като че ли малко го успокои.

Тогава пак се появи Никълъс и забърбори за нещастието, което вероятно се било случило с господаря му.

— Какво нещастие би могло да му се случи? — изръмжа Лайонел, сякаш бе възмутен от тази мисъл.

— Надявам се, че никакво — отвърна слугата. — Но сега сър Оливьр има достатъчно врагове и съвсем не е безопасно да излиза след мръкване.

Мастър Лайонел с възмущение отрече опасенията. Той заяви нарочно, че не ще чака повече. Никълъс му поднесе вечеря и пак го остави, за да застане пред вратата, да се взира в мрака и да се вслушва дали не се връща господарят му. Беше надзърнал в оборите и знаеше, че сър Оливър е излязъл пеша.

Междувременно мастър Лайонел трябваше да се преструва, че се храни, при все че би се задавил, ако наистина се опиташе да яде. Той изцапа чинията, надроби храната и жадно изпи чаша червено вино. След това се престори на разтревожен и отиде при Никълъс. Така двамата прекараха уморителната нощ в очакване да се завърне онзи, за когото мастър Лайонел знаеше, че няма да се върне вече.

Призори те вдигнаха слугите и ги изпратиха да търсят из околностите да съобщят навред за изчезването на сър Оливър. Самият Лайонел отиде в Аруинак да запита открито сър Джон Килигрю дали не знае нещо по този въпрос.

Сър Джон явно се изненада и с готовност се закле, че дори не бил виждал сър Оливър от дълго време. Той се държа внимателно към Лайонел, когото обичаше, както го обичаха и всички други. Момъкът имаше толкова меки и любезни обноски, бе тъй безгранично различен от своя дързък, високомерен брат, че при сравнението добродетелите му заблестяваха по-ярко.

— Признавам, че е напълно естествено да дойдете при мен — каза сър Джон. — Но давам ви честната си дума, че не зная нищо за него. Нямам навика да премахвам враговете си тихомълком.

— Така е, така е, сър Джон, в душата си не можех да повярвам такова нещо — отвърна опечаленият Лайонел. — Простете ми, дето дойдох при вас с такъв недостоен въпрос. Отдайте го на разстроения ми дух. Не съм на себе си от месеци, струва ми се, от онази случка в Годолфин Корт. Това нещо не ми дава мира. Страшно бреме е да знаеш, че собственият ти брат — при все че трябва да благодаря на господа, че ми е само наполовина брат — е извършил такова подло престъпление.

— Как? — възкликна Килигрю изумен. — Това го казвате вие? Вие сам вярвате в това?

Мастър Лайонел се смути, което сър Джон разбра съвършено погрешно и го изтълкува напълно в полза на младия мъж. И по този начин в този миг бе посято благородното семе на приятелството, което щеше да изникне между двамата мъже, а корените му бяха наторени от съжалението на сър Джон, че този добродушен, честен и прям човек е прокълнат да има такъв злодеец брат.

— Разбирам, разбирам — рече той. И въздъхна: — Знаете ли, че ние очакваме всеки миг заповед от кралицата до нейните съдии, за да предприемат мерки, които те отказваха да предприемат досега срещу вашия… срещу сър Оливър? — Той дълбокомислено се намръщи. — Мислите ли, че това е било известно на сър Оливър?

Мастър Лайонел веднага се досети какво имаше на ум Килигрю.

— Известно му беше — отговори той. — Сам аз му го казах. Но защо питате?

— А може би това ще ни помогне да разберем и изтълкуваме изчезването на сър Оливър? Дявол да го вземе! Естествено, като е знаел това, трябваше да е глупак, за да остане тука, защото няма съмнение, че ако беше дочакал пристигането на кралския пратеник, щяха да го обесят.

— Боже мой! — учудено възкликна Лайонел. — Тогава… тогава вие мислите, че е избягал?

Сър Джон сви рамене.

— Какво друго бихме могли да допуснем? Лайонел обори глава.

— Действително какво друго? — каза той и се сбогува като човек, покрусен от скръб, както и беше в действителност. Никога не беше помислял, че за неговото дело ще се намери такова очебийно заключение, което тъй цялостно да обясни случката и да премахне всички съмнения, свързани с нея.

Той се завърна в Пенароу и без заобикалки разправи на Никълъс за подозренията на сър Джон, които за съжаление и сам той смятал за истински повод за изчезването на сър Оливър. Обаче слугата не можеше да се убеди толкова лесно.

— Нима вярвате, че той е извършил убийството? — извика Никълъс. — Нима го вярвате, мастър Лайонел? — В гласа му звучеше упрек, който граничеше с ужас.

— Господ да ми е на помощ, какво друго бих могъл да вярвам сега, след неговото бягство?

Никълъс се доближи до него със стиснати устни. Той допря ръката на момъка с два възлести пръста.

— Той не е избягал, мастър Лайонел! — заяви слугата с мрачна внушителност. — Никога не е бил страхливец. Сър Оливър никога не се е боял нито от човек, нито от дявол и ако беше убил мастър Годолфин, никога нямаше да го отрече. Не вярвайте на сър Джон Килигрю. Сър Джон винаги го е мразел.

Ала в целия този край слугата единствен поддържаше това мнение. Дори и да имаше някои, които се съмняваха във виновността на сър Оливър, съмнението им бе разпръснато от неговото бягство, изпреварило пристигането на очакваната заповед на кралицата.

По-късно през този същия ден в Пенароу се яви капитан Ли и поиска да се види със сър Оливър.

Никълъс доложи на мастър Лайонел за идването му и за неговото желание и получи нареждане да го въведе.

Набитият, нисичък моряк се втурна вътре с кривите си крака и се захили на своя клиент, щом останаха насаме.

— Той е на топло и сигурно място на кораба — съобщи капитанът. — Цялата работа стана тихо и безболезнено — като обелването на някоя ябълка.

— Защо потърсихте него? — поиска да знае мастър Лайонел.

— Защо ли? — Джаспър повторно се захили. — Имах работа с него. Бяхме говорили да отпътува с мене. Чух мълвата в Смитик. Това ще я допълни. — Той допря дългия си пръст до носа. — Винаги съм готов да затвърдя всеки хубав слух. Би било много нескопосно да дойда тук и да поискам да се видя с вас, сър. Сега ще знаете какво да казвате за посещението ми.

Лайонел му плати уговорената цена и го отпрати, след като получи уверението, че „Лястовичка“ ще отпътува при следния прилив.

Когато се узна, че сър Оливър преговарял с капитан Ли за пътуване отвъд океана и че капитан Ли се бавел в това пристанище само по тази причина, дори и Никълъс престана да се съмнява.

Постепенно, с отминаването на дните, Лайонел си възвърна старото спокойствие. Стореното беше сторено и понеже, тъй или инак, беше вече непоправимо, нямаше смисъл да скърби. Той сам не разбра как му беше помогнала съдбата, но съдбата помага понякога на злодейците. Кралските пратеници пристигнаха след пет-шест дни и мастър Бейн получи строга заповед да се яви лично в Лондон и там да отговаря за нарушението на служебните си задължения чрез отказа да изпълни клетвения си дълг. Ако сър Андрю Флак беше устоял на настинката, която го покоси месец преди това, съдията мастър Бейн щеше лесно да се отърве от хвърленото му обвинение. Но при това положение, когато изложи положителните си сведения и разказа как е извършил прегледа, на който сър Оливър се подложил доброволно, неподкрепените му от другиго думи бяха съвсем неубедителни. И никой за миг не допусна, че това бе нещо друго, а не извъртания на небрежен спрямо дълга си човек, който се мъчи да се спаси от последиците на своята разпуснатост. А фактът, че сочи като втори свидетел починало лице, само затвърди това мнение у неговите съдии. Той бе уволнен и наказан с тежка глоба и с това въпросът се приключи, тъй като всички предприети претърсвания не доведоха до никаква следа от изчезналия сър Оливър.

От този ден за мастър Лайонел започна нов живот. Съседите му го сметнаха за човек, изложен на опасността да пострада заради греховете на брат си, и решиха, доколкото им позволяват силите, да облекчат това бреме. Голямо значение се отдаваше на туй, че в края на краищата той бе само природен брат на сър Оливър, а някои простираха доброжелателството си дотам, да подхвърлят, че може дори и такъв да не е и че много естествено било втората жена на Ралф Тресилиън да се е отплатила на съпруга си за оскърбителните му изневери със същото. Тази вълна от съчувствие се предвождаше от сър Джон Килигрю, тя се разпространи много бързо и с много голям успех и скоро мастър Лайонел почти се убеди, че всичко това му се полага по заслуга и той бе сгрян от благосклонността на целия край, проявявал досега, кажи-речи, само враждебност спрямо хората с тресилиъновска кръв.

ГЛАВА ОСМАИСПАНСКИЯТ КОРАБ

Устоял на силната буря в Бискайския залив — буря, която понесе като удивително устойчиво старо корито, — „Лястовичка“ заобиколи нос Финистере и така навлезе от стихията в спокойствието, от оловните небеса и бушуващото море — в залени от слънце лазурни води. Това напомняше неочаквано преминаване от зима към пролет и сега корабът се носеше, обърнат срещу слабия източен ветрец, леко наклонен на лявата си страна.

Капитан Ли съвсем не беше имал намерение да отиде толкова далече, преди да се е споразумял със своя пленник. Ала вятърът излезе по-силен от намеренията му и той се видя принуден да бяга пред него и да се насочи на юг, докато се укроти яростта му. Така се случи — а колко невероятно благоприятно бе това за мастър Лайонел, ще видите по-нататък, — че капитанът по неволя трябваше да отлага разговора, докато се изравнят с бреговете на Португалия — но доста навътре в морето, понеже бреговете на Португалия по онова време съвсем не бяха здравословни за английските моряци, — и едва тогава заповяда да доведат сър Оливър при него.

Капитанът седеше в тясната кабина на горната палуба на корабчето пред мръсна маса, а над нея, в такт с поклащането на кораба, се олюляваше малка лампа. Той смучеше воняща лула, димът от която тежко висеше във въздуха на стаичката, а пред него стоеше бутилка коняк.

Така тържествено разположен, той прие сър Оливър, който бе въведен с ръце, все още вързани на гърба. Беше отслабнал, с хлътнали очи и небръсната от цяла седмица брада. Дрехите му също бяха все още в безредие от съпротивата, оказана при отвличането, и от това, че бе принуден да лежи облечен оттогава досега.

Тъй като за човек с неговия ръст бе невъзможно да стои прав в ниската кабина, един от главорезите на капитан Ли, които го доведоха от килията му под палубата, блъсна към него малко столче.

Той седна доста равнодушно и с безразличие изгледа капитана. Джаспър Ли се пообърка от това странно спокойствие, понеже се беше приготвил за гневни изблици. Той освободи двамата моряци, довели сър Оливър, и когато те си отидоха и затвориха вратата на кабината, заговори на пленника си.

— Сър Оливър — започна той и поглади червената си брада, — вие бяхте най-подло поруган.

Слънчевата светлина се прецеждаше през едно от тесните прозорчета и падаше право върху безизразното лице на сър Оливър.

— Не беше нужно, подлецо, да ме докараш чак дотука, за да ми кажеш само това! — отговори той.

— Горе-долу сте прав — рече капитан Ли. — Но трябва да добавя още нещо. Сигурно мислите, че съм постъпил зле спрямо вас. С това ме онеправдавате. С моя помощ ще се научите да различавате истинските приятели от тайните врагове; отсега нататък ще знаете на кого да вярвате и на кого не.

Сър Оливър като че ли се откъсна от безразличието си, възбуден въпреки волята си от нахалството на този негодник. Той протегна напред единия си крак и кисело се усмихна.

— Вероятно накрая ще ми кажеш, че съм ти длъжник — подхвърли той.

— Накрая вие ще го кажете сам — увери го капитанът. — Знаете ли какво ми беше наредено да направя с вас?

— Бога ми, нито зная, нито искам да зная — бе изненадващият отговор, изречен с отегчение. — Ако искаш да ми го кажеш за мое развлечение, ще те помоля да си спестиш труда.

Този отговор не влизаше в сметките на капитана. Той засмука лулата си.

— Беше ми наредено — най-сетне започна той — да ви отведа във Варвария и да ви продам като роб на маврите. За да ви услужа, аз се престорих, че се наемам с тази задача.

— Да те вземат рогатите! — изруга сър Оливър. — Ти се преструваш прекалено дълго.

— Времето бе против мене. Нямах намерение да идвам с вас чак дотука. Но бурята ни отнесе. Ала това е минало, тъй че ако ми обещаете да не търсите от мене отговорност и да възнаградите част от загубата, която ще понеса, като се отклоня от пътя си и пропусна товара, за който съм тръгнал, ще потегля обратно и за една седмица ще ви закарам у дома.

Сър Оливър го изгледа и мрачно се усмихна.

— Що за негодник си ти, та не можеш да останеш верен на никого! — провикна се той. — Първо взимаш пари, за да ме отвлечеш, а след това искаш да ти платя, за да ме върнеш обратно.

— Не сте прав към мене, сър, кълна ви се! Мога да бъда и верен, когато ме наемат честни хора, и вие би трябвало да го знаете, сър Оливър. Но оня, който остава верен на негодници, е глупак, а това, че аз не съм, също би трябвало да знаете. Сторих го, за да изоблича пред вас един негодник и да ви дам възможност да му пресечете пътя, а също и за да изкарам малка печалба от този кораб. Аз съм откровен с вас, сър Оливър. Получих двеста лири в пари и скъпоценности от вашия брат. Дайте ми същото и…

Но в този миг цялото безразличие на сър Оливър неочаквано се разпръсна. То падна от него като дреха, той се наведе напред с напрегнато изражение, а дори и с известни признаци на гняв.

— Какво каза? — изкрещя той с рязък и висок глас.

Капитанът се втренчи в него и забрави за лулата си.

— Казах, че ако се съгласите да ми платите същите пари, които брат ви ми плати за отвличането ви…

— Брат ми? — изрева благородникът. — Брат ми ли каза?

— Казах: вашият брат.

— Мастър Лайонел? — пак запита пленникът.

— Имате ли други братя? — отвърна капитан Ли. Настъпи мълчание и сър Оливър се загледа право пред себе си с глава, свита между раменете.

— Искам да разбера — най-после промълви той. — Ти твърдиш, че брат ми Лайонел ти е платил пари за моето отвличане… накъсо, че моето присъствие на борда на тази мръсна развалина се дължи на него, така ли?

— Кого друг подозирахте? Или смятате, че съм го направил за собствено развлечение?

— Отговори ми! — кресна сър Оливър, като се мъчеше да разкъса въжетата.

— Отговорих ви вече няколко пъти. Все пак ще ви кажа още веднъж, тъй като бавно схващате, че аз получих, двеста лири от брат ви, мастър Лайонел Тресилиън, за да ви отведа във Варвария и да ви продам като роб. Сега ясно ли ви е?

— Толкова ясно, колкото и невярно. Ти лъжеш, куче такова!

— Полека, полека! — добродушно забеляза капитан Ли.

— Казвам ти, че лъжеш!

Капитан Ли за миг го загледа.

— Натам ли духа вятърът? — най-после рече той и без да каже нещо повече, стана и отиде при моряшкото сандъче, опряно до дъсчената стена на кабината. Той го отвори и извади оттам кожена торбичка. От нея капитанът изсипа шепа скъпоценности, които тикна под носа на сър Оливър. — Надявам се — каза той. — че ще познаете някои от тях. Дадоха ми ги, за да допълнят цената, тъй като брат ви нямаше двеста лири в пари. Поразгледайте ги.

Сър Оливър позна един пръстен и продълговата крушообразна бисерна обица, която принадлежеше на брат му, позна един медальон, който сам той бе подарил на Лайонел преди две години; и тъй една по една разпозна всичките скъпоценности, сложени пред него.

Главата му клюмна на гърдите и за известно време той остана така, като зашеметен.

— Боже мой! — жално изстена той най-после. — Кой ми остава тогава! И Лайонел също! Лайонел! — Ридание разтърси грамадното му тяло. Две сълзи бавно се търколиха по изтощеното му лице и се загубиха в четинестата брада. — Аз съм прокълнат! — промълви той.

Никога нямаше да го повярва без подобни доказателства. От момента, когато го нападнаха пред портите на Годолфин Корт, бе решил, че това е дело на Розамунд, и безразличието му произтичаше от мисълта, че е могла да повярва в неговата виновност, а омразата й към него да я подтикне към такива крайности. Нито за миг не се беше усъмнил в съобщението, предадено му от Лайонел, че госпожица Розамунд искала да го види. И също както беше смятал, че отива в Годолфин Корт в отговор на нейната покана, така бе заключил, че и случилото се там е било истинската цел на тази покана, плод на нейната хитрост, неин отговор на опита му да й говори предния ден, неин похват да избегне повтарянето на подобна дързост.

Това убеждение го беше отровило, то беше приспало всичките му чувства и го беше изпълнило с равнодушно безразличие към очакващата го съдба. Но дори и това не беше чак толкова горчив хап, както сегашното откритие. В края на краищата Розамунд имаше известни основания за омразата, заместила предишната й любов. Но какви основания можеше да има Лайонел? Какви други подбуди са могли да съществуват за подобна постъпка освен чудовищното и гнусно себелюбие, което се е стремяло вината за смъртта на Питър Годолфин да не бъде свалена от гърба, на който тежеше несправедливо, и подлият стремеж да се облагодетелствува чрез премахването на човека, който бе за него брат, баща и всичко друго? Той изтръпна от неописуем ужас. Това не беше за вярване и все пак нямаше съмнение, че е вярно. Това бе отплатата на Лайонел за цялата обич, с която го беше заобиколил, за всичките саможертви, направени за неговата закрила. Целият свят да се беше обърнал против него, пак щеше да вярва, че Лайонел му е предан, и в тази вяра да намери поне малко утеха. А сега… Заля го чувство на самотност, на пълна изоставеност. После скръбта бавно се превърна в негодувание и бързо се разрасна, докато изпълни ума му и на свой ред надделя над всичко друго. Сър Оливър отметна назад грамадната си глава и кръвясалите му блестящи очи се спряха върху капитан Ли, който седеше сега на моряшкото си сандъче, мълчаливо го наблюдаваше и търпеливо го чакаше да събере мислите си, объркани от това откритие.

— Капитан Ли — каза той, — колко искате, за да ме отведете обратно в Англия?

— Какво да кажа, сър Оливър — рече морякът, — струва ми се, че същата цена, срещу която ви отвлякох, ще бъде сносна. Едното ще заличи другото, нали?

— Ще получите двойно повече, когато ме оставите пак на нос Трифюзис — бе незабавният отговор.

Малките очички на капитана премигнаха, а рунтавите му червеникави вежди намръщено се свиха. Това съгласие бе твърде прибързано. Положително зад него се криеше някаква измама или той не разбираше от хорските похвати.

— Какво ново зло сте намислили? — подигравателно подхвърли той.

— Зло ли, човече? Против теб? — Сър Оливър прегракнало се засмя. — За бога, негоднико, нима мислиш, че те смятам за виновен в тая работа, или мислиш, че в ума ми има място за такива дребни сметки наред с другата?

Това беше истина. Вълната на непримиримия му гняв срещу Лайонел бе толкова всеобемаща, че той дори и не се замисляше за участието на този безсъвестен моряк в отвличането.

— Ще ми дадете ли честната си дума за това?

— Думата ли? Глупости, човече! Аз вече ги я дадох. Кълна се, че споменатите от мене пари ще ти бъдат платени в същия миг, когато ме оставиш пак на английския бряг. Стига ли ти това? Тогава прережи тия въжета и да свършим със сегашното ми положение.

— Бога ми, радвам се, че имам работа с разумен човек! Вие приемате всичко както трябва. Разбирате, че това, което съм направил, съм го сторил само поради своето призвание, че съм само оръдие и че цялата вина пада върху онези, които са ме наели.

— Вярно: ти си оръдие, мръсно оръдие, наточено със злато, нищо повече. Признавам. За бога, прережи тия въжета! Омръзна ми да стоя вързан като някой петел.

Капитанът извади нож, отиде до сър Оливър и разряза въжетата без нито една дума. Сър Оливър скочи толкова ненадейно, щото удари главата си в ниския таван на кабината и веднага пак седна. В този миг отвън и отгоре се разнесе вик, който накара капитана да се спусне към вратата на кабината. Той рязко я отвори и тъй остави да излезе димът и да нахлуе слънчевата светлина. Джаспър Ли изскочи на горната палуба, а сър Оливьр, разбрал, че е свободен да направи същото, последва моряка.

Под тях, на откритата долна палуба, пред левия борд се тълпеше купчинка брадясали моряци и гледаше към морето; на носовата част имаше друга подобна купчинка, съсредоточено загледана напред към сушата. Те вече наближаваха нос Рока и когато забеляза колко много бяха съкратили разстоянието до брега, откакто беше дал за последен път посока на кораба, капитан Ли яростно изруга помощника си, който стоеше на кормилото. Пред тях, далече отляво, по права линия от устието на Тагус, от където се беше появил — а без съмнение и където се беше спотайвал в очакване на случаен кораб като техния, — по посока на вятъра се носеше голям платноход с високи мачти, с помощни мачти и с вдигнати платна.

„Лястовичка“, която пътуваше срещу вятъра със свити платна на главната и задната мачта, изминаваше един възел7 срещу всеки пет, изминати от испанския кораб, а в това, че беше испански, нямаше никакво съмнение, като се вземеше под внимание пристанището, от което идваше.

— Обърни по вятъра! — изкрещя капитанът, спусна се към кормилото и така блъсна помощника си с лакът, че за малко не го събори.

— Вие сам определихте посоката! — възкликна помощникът.

— Дървена главо! — ревна капитанът. — Аз заповядах да се държиш на същото разстояние от брега. Ако сушата се издава на среща ни, нима трябва да вървим все напред, докато се блъснем в нея? — Той завъртя кормилото и насочи кораба по вятъра. След това отново го предаде на помощника. — Ще спазваш тая посока! — заповяда той и с цял поток нареждания заслиза по стълбата, за да проследи изпълнението им. Моряците се втурнаха към въжетата и се закатериха нагоре, за да разпуснат горните платна, други изтичаха назад, за да направят същото на задната мачта, и скоро корабът се залюшка и се понесе с опънати платна по зелените води към открито море.

Сър Оливър наблюдаваше испанския кораб от горната палуба. Той го видя да се отклонява един-два градуса надясно, тъй че да им пресече пътя, и забеляза, че макар тази маневра да го поставяше с цял градус повече срещу вятъра, отколкото „Лястовичка“, и въпреки че имаше двойно по-малко платна от пиратското корабче на капитан Ли, испанецът постепенно ги настигаше.

Капитанът се върна на горната палуба и намръщено продължи да наблюдава приближаването на другия кораб, като кълнеше себе си, че беше влязъл в такъв капан, а още по-ожесточено проклинаше помощника си.

В това време сър Оливър преценяваше въоръжението на „Лястовичка“, доколкото можеше да го види, и се чудеше какво ли друго има долу на главната палуба. Той запита капитана по този въпрос безучастно, сякаш не беше нищо повече от равнодушен зрител и изобщо не мислеше за положението си на кораба.

— Щях ли да използувам вятъра, за да бягам от него, ако бях въоръжен както трябва? — изръмжа Ли. — Нима съм от ония, които се плашат от испанците? Всъщност аз само се мъча да го подмамя по-далече от сушата.

Сър Оливър разбра и вече не проговори. Той видя боцмана и помощниците му да измъкват на долната палуба купища саби и друго оръжие и да ги подреждат на стойката до главната мачта. После топчията, мургав грамаден мъж, гол до пояс, с избеляла кърпа, увита като чалма около главата, изтича нагоре към пиринчената каронада8 до левия борд, последван от двама помощници.

Капитан Ли повика боцмана и му заповяда да поеме кормилото, а помощник-капитана изпрати на предната палуба, където приготвяха за действие още един топ.

Тогава започна истинско преследване; испанският кораб все повече скъсяваше разстоянието между тях, а сушата се губеше отзад, докато се превърна в мъглива ивица над блестящото море. Внезапно испанският кораб избълва облаче бял дим, последвано от тътнеж на изстрел, и ядрото падна на пет-шестстотин стъпки пред носа на „Лястовичка“.

На горната палуба мургавият топчия стоеше с фитил в ръка, готов да отговори, щом му се заповяда. Отдолу дойде помощник-топчията да доложи, че е готов за действие на главната палуба и чака нареждания.

Над носа на „Лястовичка“ прелетя второ ядро от испанския кораб.

— Това е явна покана да спрем — рече сър Оливър. Капитанът изръмжа в огненочервената си брада.

— По-далекобоен е от всички испанци — каза той. — Но въпреки това все още няма да си хабя барута. Нямаме нищо за хабене.

Едва беше замлъкнал, когато се разнесе третият изстрел. Над главите им се чу силно изпращяване, последвано от свистене и тътен, върхът на гротмачтата стремително се стовари на палубата и при падането си простря мъртви двама моряци. Сражението като че ли беше започнало. Ала капитан Ли не правеше нищо прибързано.

— Чакай! — изрева той на топчията, който вдигна в този миг фитила.

„Лястовичка“ намали ход поради скъсяването на главната мачта и сега испанският кораб бързо го настигаше. Най-после капитанът сметна, че е достатъчно близо, и с ругатня даде заповед. „Лястовичка“ гръмна за пръв и последен път в този бой. След оглушителния гръм на изстрела и през задушаващия пушек сър Оливър забеляза да се раздробява високата горна палуба на противника.

Капитан Ли ругаеше топчията за това, че се е прицелил много високо. След това даде знак на помощника си да гръмне с кулверината9. Този втори изстрел трябваше да послужи за знак на всички топове на главната палуба. Но противникът ги изпревари. Тъкмо когато капитанът на „Лястовичка“ замахна, цялата страна на испанския кораб избухна в пламъци и дим.

„Лястовичка“ се разклати, изправи се за миг и след това злокобно се наклони на лявата си страна.

— По дяволите! — изрева Ли. — Той се пълни с вода! Сър Оливър видя испанския кораб да се спира, като че ли доволен от стореното. Топът на помощник-капитана не гръмна, не гръмнаха и другите топове на долната палуба. Внезапното накланяне беше насочило дулата им към морето; след три минути те бяха на равнището на водата. „Лястовичка“ беше смъртно ударен и потъваше.

Доволен от обезвредяването му, испанският кораб се обърна и се приближи в очакване на явните последици, с намерението да залови повечко роби за гребци на средиземноморските галери на негово католическо величество.

Така участта, отредена за сър Оливър от Лайонел, трябваше да се изпълни, но тя трябваше да бъде споделена и от самия капитан Ли, което съвсем не влизаше в сметките на този продажник.