Мравките

3 ТРИ ОДИСЕИ

Най-сетне 56-а е намерила идеалното място за построяването на своя град. Това е една кръгла могила. Изкатерва се по нея. Отгоре се виждат най-източните градове: Зуби-зуби-кан и Глуби-диу-кан. По принцип връзката с останалата част на Федерацията не би трябвало да създава особени затруднения.

Тя разглежда околността: земята е доста твърда и сива на цвят. Новата царица търси място, където почвата е по-податлива, но навсякъде се копае трудно. В момента, когато тя решително забива челюсти, за да издълбае първото си брачно жилище, става свидетел на странен трус. Нещо като земетресение, но твърде ограничено, за да бъде истинско. Тя опитва да копае повторно. Нов трус, и то много по-силен; могилата се повдига и се плъзна наляво…

В паметта на мравката са запечатани какви ли не необичайни премеждия, но не и подвижна могила! Тази сега се мести доста бързо, провирайки се между високите треви, газейки храсталаците.

56-а още не се е съвзела от изненадата и ето че вижда да се задава втора могила. Каква е тази магия? Без да има време да слезе, тя е повлечена в същинско родео; всъщност това е любовният танц на могилите. Сега те се опипват без всякакъв свян… На всичко отгоре могилата на 56-а е женска. Така че другата бавно се качва отгоре й. Малко по малко се появява една каменна глава, страшилището разтваря паст.

Това е вече твърде много! Младата царица се отказва да основава град на подобно място. Тя се смъква от възвишението и едва тогава разбира от каква опасност се е спасила. Могилите не само имат глави, но също и четири ноктести лапи и малки триъгълни опашки.

56-а за пръв път вижда костенурки.

4000-ен и 103 683-и отново поемат по обонятелната следа, която води към Източния термитник. Те срещат бръмбари, заети да търкалят топки тор, мравки-изследователи с такъв дребен ръст, че трудно се различават, други, толкова големи, че едва забелязват двамата войници…

Действително, съществуват повече от дванадесет хиляди вида мравки и всеки от тях притежава собствено телесно устройство. Най-малките са само неколкостотин микрона, а най-големите достигат до седем сантиметра. Рижите са някъде по средата.

4000-ен най-сетне се ориентира. Остава да се прекоси пластът зелен мъх, да се изкачи акациевият храст, да се мине под нарцисите, и трябва да е там някъде, зад дънера на онова изсъхнало дърво.

Наистина, когато прехвърлят пъна, те виждат пред себе си Източната река и пристанището Сатей.

— Ало, ало, Билсем, чувате ли ме?

— Чувам ви отлично.

— Всичко наред ли е?

— Няма проблеми.

— Дължината на развитото въже показва, че разстоянието, което сте изминали, е 480 метра.

— Чудесно.

— Забелязахте ли нещо?

— Нищо особено. Само няколко надписа, издълбани в камъка.

— Какви надписи?

— Магически формули. Искате ли да ви прочета една?

— Няма нужда, вярвам ви…

В корема на 56-а брожението не спира. Вътре се бутат, блъскат, размахват крака. Всички обитатели на нейния бъдещ град са нетърпеливи.

При това положение тя не проявява прекалена взискателност, спира се на една вдлъбнатина в жълтокафявата земя и решава да основе там своя град.

Мястото не е зле избрано. Наоколо не се усещат миризми на джуджета, на термити или на оси. Дори има няколко феромони-пътепоказатели, които сочат, че белоканци вече са идвали по тези места.

Тя вкусва пръстта. Почвата е богата на микроелементи, влажността е достатъчна, но не прекалена. Дори има надвесен отгоре малък храст.

Тя почиства едно кръгло пространство с диаметър триста глави, което представлява оптималната форма на града.

Накрая на силите си, преглъща, за да повърне храната от своето обществено хранилище, ала то отдавна е празно. Не разполага вече с резерви от енергия. Тогава изтръгва рязко крилете си и лакомо изяжда мускулестата им основа.

С тази порция калории тя би трябвало да издържи още няколко дни.

После се заравя до основата на антените. Никой не бива да я открие през този период, когато представлява лесна плячка.

Тя чака. Градът, скрит в нейното тяло, малко по малко се пробужда. Какво име да му даде?

Най-напред трябва да избере своето име на царица. При мравките името е знак за съществуването на автономна единица. Работничките, войниците, девствените полови се означават само с цифрата, съответстваща на тяхното раждане. Оплодените женски обаче могат да приемат име. Хм! Тя потегли, преследвана от войните с мирис на скала, така че би могла да се назове „преследваната царица“. Или по-скоро не, преследваха я, защото се бе опитала да открие загадката на тайното оръжие. Не бива да забравя това. Значи тя е „царицата, родена от загадката“.

Така тя решава да кръсти своя град „град на царицата, родена от загадката“. А това на обонятелния език на мравките се подушва по следния начин:

ХЛИ-ПУ-КАН

Два часа по-късно — ново повикване.

— Всичко наред ли е, Билсем?

— Намираме се пред някаква врата. Най-обикновена врата. Над нея има голям надпис със старинни букви.

— И какво пише?

— Да не искате този път да ви го прочета?

— Да.

Комисарят насочи фенерчето и започна да чете с бавен тържествен глас, тъй като разгадаваше буквите при самото четене:

В момента на смъртта душата изпитва същото, което изпитват посветените във Великите тайни.

Отначало мъчително лутане в лъкатушещи коридори, безкрайни тревожни пътешествия през мрака.

Сетне, точно преди края, уплахата достига своя апогей. Тръпката, треската, студената пот, ужасът вземат връх.

Този стадий е последван незабавно от извисяване към светлината, внезапно просветление.

Пред очите се разкрива чудно сияние, прекосяват се девствени места, поляни, отекващи от гласове и танци.

Свещени слова вдъхват боязън пред Всевишния. Съвършеният и посветен човек става свободен и слави Тайнствата.

Един от жандармите потрепера.

— И какво има зад тази врата? — пита радиотелефонът.

— Добре, отварям… Следвайте ме, момчета.

Продължителна тишина.

— Ало, Билсем! Ало, Билсем! Отговорете, по дяволите, какво виждате?

Чу се изстрел. После отново тишина.

— Ало, Билсем, обадете се, старче!

— Тук Билсем.

— Ало, говорете, какво става?

— Плъхове. Хиляди плъхове. Нападнаха ни изневиделица и трябвате да ги прогоним.

— Затова ли стреляхте?

— Да. Изпокриха се.

— Опишете какво виждате!

— Всичко наоколо е червено. В скалата се забелязват наченки на желязна руда, а по земята… следи от кръв! Продължаваме.

— Поддържайте връзка по радиото. Защо изключвате?

— Ако нямате нищо против, госпожо, предпочитам сам да решавам какво да правя, а не вие да ми давате съвети от разстояние.

— Но Билсем…

Щрак. Беше прекъснал връзката.

Сатей не е пристанище в истинския смисъл на думата, не е и преден пост. Ала при всички случаи е предпочитано място за преминаване на реката от белоканските експедиции.

Някога, когато първите мравки от династията Ни се озовали пред тази водна преграда, те веднага разбрали, че преминаването няма да е лесно. Само че мравката никога не се отказва. Тя ще си блъска главата, ако трябва, хиляди пъти и по хиляди начини в едно и също препятствие, докато умре или докато препятствието отстъпи.

Подобен подход изглежда нелогичен. Той без съмнение е струвал не един живот и много време на мравешката цивилизация, но в края на краищата се е оказал резултатен. С цената на невероятни усилия мравките винаги успяват да се справят с трудностите.

Изследователите най-напред се опитали да минат реката при Сатей пеш. Съпротивлението на най-горния слой вода било достатъчно, за да ги задържи на повърхността, но за съжаление ноктите им нямало за какво да се захванат. Мравките се движели покрай брега на реката като по ледена пързалка. Две крачки напред, три крачки встрани и… флуп! Жабите ги нагълтвали.

След стотина безплодни опита и няколко хиляди по-жертвани изследователи мравките опитали друго нещо.

Работнички образували верига, като се държели за краката и за антените, за да достигнат отсрещния бряг. Този опит щял да успее, ако реката не била толкова широка и буйна. Двеста и четиридесет хиляди загинали. Ала мравките не се отказвали. По настояване на тяхната царица Биу-па-ни те се опитали да построят мост от листа, после мост от клонки, след това мост от мъртви бръмбари и най-после мост от камъни… Тези четири експеримента отнели живота на повече от шестстотин и седемдесет хиляди работнички. За построяването на своя утопичен мост Биу-па-ни погубила повече свои поданици, отколкото във всички войни за територии по време на царуването си!

Въпреки това тя не се отказала. Трябвало да се достигнат източните територии. След идеята за моста на нея й хрумнало да се заобиколи изворът откъм север. Нито една от пратените натам експедиции не се завърнала. 8 000 загинали. После решила, че мравките трябва да се научат да плуват. 15 000 загинали. После си казала, че мравките биха могли да опитат да опитомят жабите. 68 000 загинали. Да планират върху листа, като се хвърлят от високи дървета. 52-ма загинали. Да ходят по водата, като намажат краката си с втвърден мед. 27 загинали. Според преданието, когато й съобщили, че в града са останали само десетина читави работнички и че трябва временно да се откаже от този проект, тя излъчила следната мисъл:

Жалко, имах още толкова идеи…

Мравките от Федерацията в края на краищата все пак намерили задоволително решение. Триста хиляди години по-късно царица Лифуг-риуни предложила на своите дъщери да издълбаят тунел под реката. Това било толкова просто, че никой не се бил сетил по-рано.

И така, при Сатей можело да се премине под реката без всякакви затруднения.

103 683-и и 4000-ен напредват от няколко градуса-време по този прословут тунел. Той е влажен, но все още не е протекла вода. Градът на термитите е построен на отсрещния бряг. Между другото, термитите използват същото подземие за набезите си на федерална територия. До този момент съществува мълчаливо съглашение. В подземието никой не се бие и всеки може да преминава свободно, бил той мравка или термит. Ясно е, че в момента, когато една от двете общности започне да претендира за надмощие, другата ще се опита да запуши или да наводни прохода.

Те се движат безкрайно по дългия коридор. Съществува един-единствен проблем: водната маса, която тежи над тях, е студена, а подземието още повече. Студът ги парализира. Всяка следваща крачка изисква все повече усилия. Ако заспят долу, зимният им сън ще бъде вечен. Те знаят това. Катерят се, за да достигнат изхода. Измъкват от обществените си хранилища последните остатъци от белтъчини и захари. Мускулите им са схванати. Най-сетне изходът… Когато излизат на чист въздух, 103 683-и и 4000-ен са толкова изстинали, че се унасят насред пътя.

Движението в редица сред мрака на този тунел развихряше въображението му. Нямаше какво толкова да се мисли, просто трябваше да крачат, за да достигнат края. С надеждата, че такъв все пак съществува…

Отзад разговорите бяха секнали. Билсем чуваше само дрезгавото дишане на шестимата жандарми и си мислеше, че наистина е жертва на несправедливост.

Би трябвало вече да е главен комисар и да получава истинска заплата. Гледаше си съвестно работата, посвещаваше й повече време от необходимото, бе разкрил десетина заплетени случая. Само че всеки път Думенг спираше повишението му.

Това положение изведнъж му се стори нетърпимо.

— Мамка му!

Всички спряха.

— Нещо не е наред ли, господин комисар?

— Нищо, нищо, продължавайте!

На всичко отгоре, ето че започваше да си говори сам. Прехапа устни и се зарече занапред да внимава. Само че не минаха и пет минути и той отново потъна в нерадостни мисли.

Нямаше нищо против жените, но имаше нещо против некадърниците. „Тази дърта мръсница едва умее да чете и пише, не е провела нито едно следствие, а ето че ръководи цял отдел. Сто и осемдесет полицаи! И заплатата й е четири пъти по-голяма от моята. А ви агитират: «Елате в полицията!» Тя бе посочена от нейния предшественик, сигурно пак някоя креватна историйка. На всичко отгоре не ни оставя на мира. Същинска конска муха. Насъсква хората едни срещу други, саботира работата на собствения си отдел, като се мисли за незаменима…“

Следвайки нишката на тези мисли, Билсем се сети за един документален филм за жабите. През любовния период те са толкова възбудени, че се нахвърлят на всичко, което шава: женски, но също и мъжки и дори камъни. Притискат корема на отсрещния, за да изкарат оттам яйцата за оплождане. Усилията на тези, които притискат женски, биват възнаградени. Други, които са попаднали на мъжки, не получават нищо и сменят партньора. А трети, стиснали камък, си израняват крайниците и се отказват.

Ала има и един по-особен случай: затисналите буца пръст. Буцата е мека като корема на женската. Затова те продължават да упражняват натиск. Това безплодно напрежение може да продължи дни наред. И те смятат, че нищо по-добро не може да се измисли…

Комисарят се усмихна. Може би ще бъде достатъчно да се обясни на добрата Соланж, че е възможен и друг подход, много по-ефикасен, вместо да се пречи на подчинените, така че те да изпадат в стрес. Ала сам не вярваше в ползата от това. Каза си, че в края на краищата той самият не е на мястото си в този идиотски отдел.

Другите зад него също бяха потънали в мрачни мисли. Това мълчаливо спускане опъваше нервите на всички. Вече пет часа, откак вървяха без почивка. Повечето изчисляваха каква премия могат да поискат за това приключение; други мислеха за жените, за децата си, за колата или за кутиите с бира…

Останали през цялата нощ върху тинестия бряг, неподвижните тела на двамата войници биват съживени от първите лъчи на слънцето.

Една по една фасетите на очите на 103 683-и се активират, осветлявайки в мозъка му новия декор, сред който се намира. Този декор е съставен изцяло от едно грамадно око, надвесено над него, внимателно и втренчено.

Младият безполов надава феромон на ужас, който изгаря антените му. Окото също се изплашва и се отдръпва назад, а заедно с него се отдръпва и дългият рог, на върха на който се намира то. Всичко се скрива зад нещо като кръгъл камък. Това е охлюв!

Наоколо има и други. Общо пет, които се изпокриват в черупките си. Двете мравки приближават единия от тях и го заобикалят. Опитват се да го захапят, но няма къде. Подвижното му гнездо е като непревземаема крепост.

Идва му наум една сентенция на Майката: Сигурността е моят най-голям враг, тя приспива моите рефлекси и инициативност.

103 683-и си казва, че тези животни, барикадирани в черупката си, винаги са водили лесен живот, похапвайки от неподвижната трева. Никога не се е налагало да се бият, да съблазняват, да ловуват, да се спасяват. Никога не се е налагало да се сблъскват с живота. Затова и не са еволюирали.

Хрумва му да ги принуди да излязат от черупките си, да им докаже, че не са недосегаеми. Точно в този момент два измежду петте охлюва решават, че опасността е отминала. Те измъкват тела от убежищата си, за да излеят нервното си напрежение.

Допират се, прилепват кореми. Слузта им се смесва, ето че се съединяват в лепкава целувка, която обхваща цялото тяло. Половите им органи се докосват.

Между тях става нещо.

Нещо много бавно.

Охлювът отдясно вкарва своя пенис, представляващ варовиков връх, в пълната с яйца вагина на охлюва отляво. Ала последният, преди още да е достигнал до екстаз, на свой ред измъква пенис в ерекция и пронизва партньора си.

Двамата изпитват насладата от това, че едновременно са активни и пасивни. Снабдени с вагина и пенис над нея, те могат да изживеят усещанията на двата пола.

Десният охлюв пръв изпада в мъжки оргазъм. Той се извива по нов начин и изпъва разтърсваното си от електричество тяло. Четирите рога с очи на хермафродитите се сплитат. Слузта се превръща в пяна, сетне в мехурчета. Танцуват с прилепнали тела и чувствеността им се подсилва от бавните движения.

Левият охлюв вдига рога. На свой ред той изпада в мъжки оргазъм. Ала едва-що приключил с еякулацията, и тялото му бива обзето от втора вълна сладострастие, този път вагинално. Десният охлюв също изпитва женствено удоволствие.

След това рогата им се отпускат, любовните им стрели се свиват, вагините се затварят… След този пълен акт любовниците се превръщат в магнити с един и същ полюс. Настъпва отблъскване. Явление, старо като света. Двете машини за получаване и за даряване на удоволствие бавно се отдалечават с оплодени от сперматозоидите на партньора яйца.

Докато 103 683-и стои стъписан, все още под впечатлението на прекрасния спектакъл, 4000-ен се спуска и напада единия от охлювите. Иска да се възползва от умората след любовната игра, за да изкорми по-едрото от двете животни. Ала твърде късно: и двата охлюва се скриват в черупките си.

Старият изследовател не се отказва, той знае, че рано или късно те ще се покажат. Започва продължителна обсада. Накрая едно око плахо се появява, последвано от целия рог. Гастероподът излиза да види накъде се движи светът край неговото скромно битие.

Когато се показва и вторият рог, 4000-ен се втурва и захапва окото с всичката сила на челюстите си. Иска да го отреже. Ала мекотелото се свива, всмуквайки изследователя в черупката.

Флуп!

Как може да бъде спасен?

103 683-и се замисля и в един от трите му мозъка се ражда идея. Взема един камък в челюстите си и започва с все сила да удря по черупката. Без съмнение в момента той е измислил чука, ала черупката на охлюва не е от балзово дърво. Ефектът от почукването е чисто музикален. Трябва да се намери нещо друго.

Този ден се оказва успешен, защото сега мравката открива лоста. Тя хваща една здрава клонка, като използва за опора камък, сетне натиска с цялата си тежест, за да преобърне тромавото животно. Налага се да направи няколко опита. Най-сетне черупката се залюлява напред-назад, сетне се търкулва. Отворът сега е обърнат нагоре. Успех!

103 683-и се катери по грапавините, навежда се над кладенеца, образуван от кухината, и се хвърля върху мекотелото. Дълго се плъзга, а падането бива омекотено от някаква кафява пихтиеста маса. Отвратен от тази мазна слуз, войникът се залавя да разкъсва меките тъкани. Не смее да използва киселината, защото рискува сам да се разтопи в нея.

Към слузта скоро се прибавя още една течност: прозрачната кръв на охлюва. Ужасеното животно се опва и спазъмът изхвърля двете мравки извън черупката.

Невредими, те дълго почистват антените си.

Агонизиращият охлюв се опитва да избяга, ала посява вътрешностите си по пътя. Двамата го догонват и го довършват без много усилия. Изплашени, останалите четири гастеропода, които са измъкнали рогата си с очи, за да проследят сцената, се свиват на дъното на черупките си с намерението да не помръднат оттам до края на деня.

Тази сутрин 103 683-и и 4000-ен се натъпкват с месо от охлюв. Те го разрязват на филии и го ядат под формата на топли бифтеци в слуз. Дори откриват вагиналното вместилище, пълно с яйца. Хайвер от охлюв! Едно от любимите ястия на рижите мравки, ценен източник на витамини, мазнини, захари и белтъчини…

Общественото им хранилище е пълно догоре, а самите те, заредени със слънчева енергия, продължават с бърз ход по пътя в посока югоизток.

По пътя срещат други охлюви. Всички се крият, като че си предават един на друг: „Тези мравки са опасни.“ Все пак един не се крие. Напротив, показва се целият.

Заинтригувани, двете мравки се приближават. Животното е напълно смазано от някаква тежест. Черупката му е на парчета. Тялото се е пръснало и разлетяло на обширно пространство.

103 683-и веднага се сеща за тайното оръжие на термитите. Сигурно вече са близо до неприятелския град. Той разглежда трупа отблизо. Ударът трябва да е бил рязък, свръхмощен, нанесен върху широк участък. Не е чудно, че с такова оръжие са успели да изтърбушат поста на Ла-хола-кан!

103 683-и е решил. Трябва да се проникне в града на термитите и да се изясни всичко, а още по-добре да се открадне тяхното оръжие. В противен случай цялата Федерация рискува да бъде унищожена!

Ала внезапно се надига силен вятър. Ноктите им не смогват да се вкопчат в земята. Бурята ги засмуква към небето. 103 683-и и 4000-ен нямат криле… И все пак политат.

Няколко часа по-късно, когато групата на повърхността е порядъчно задрямала, радиотелефонът изпращява отново.

— Ало, госпожо Думенг? Готово, стигнахме долу.

— Е? И какво виждате?

— Няма изход. Пред нас е наскоро издигната стена от бетон и стомана. Изглежда, всичко свършва дотук… Има също така един надпис.

— Четете!

— Как могат да се направят четири равностранни триъгълника с шест кибритени клечки?

— Това ли е всичко?

— Не, има копчета с букви, със сигурност за да се набере отговорът.

— Няма ли някакъв проход отстрани?

— Никакъв.

— Не се ли виждат труповете на другите?

— Не, нищо… хм… само че има следи от стъпки. Като че много крака са тъпкали на място пред тази стена.

— Какво ще правим? — прошепна един от жандармите. — Да се качваме ли обратно?

Билсем огледа внимателно препятствието. Всичките тези символи, всичките тези стоманени и бетонни плочи непременно криеха някакъв механизъм. А и другите да не би да са се изпарили?

Зад гърба му жандармите насядаха по стъпалата. Той се съсредоточи върху копчетата. Трябваше да се натиснат в определен ред тези букви. Жонатан Уелс беше ключар и навярно бе възпроизвел системата за заключване на входните врати. Трябваше да се намери кодовата дума.

Той се обърна към хората си.

— Някой да има кибрит, момчета?

Радиотелефонът започна да губи търпение.

— Ало, комисар Билсем, какво правите?

— Ако наистина желаете да ни помогнете, опитайте да измайсторите четири триъгълника с шест кибритени клечки. Обадете се веднага щом намерите решението.

— Вие да не се подигравате е мен, Билсем?

Най-сетне бурята утихва. За няколко секунди вятърът забавя своя танц: листа, прах, насекоми отново са подвластни на земното притегляне и падат обратно според теглото си.

103 683-и и 4000-ен тупват на десетина глави разстояние един от друг. Пак са заедно, никой от тях не е ранен. Оглеждат местността: пейзажът наоколо е каменист и по нищо не прилича на мястото, откъдето са излетели. Тук няма нито едно дърво, само редки буренаци, довяни случайно от вятъра. Не могат да разберат къде се намират…

Докато криво-ляво събират сили и се канят да напуснат това зловещо място, небето отново решава да покаже своята мощ. Облаците натежават, цветът им е почти черен. Гръмотевица разцепва въздуха и освобождава цялото насъбрано в него електричество.

Всички животни са разбрали посланието на природата. Жабите се гмурват, мухите се скриват под камъните, птиците летят ниско.

Започва да вали. Двете мравки трябва спешно да открият някакво убежище. Всяка капка може да бъде смъртоносна. Те забързват към някакъв стърчащ предмет, който се откроява в далечината, камък или дърво.

Постепенно сред гъстите дъждовни капки и пълзящата мъгла той придобива по-ясни очертания. Не е нито скала, нито храст. Същинска катедрала от пръст, чиито многобройни кули се губят в облаците. Шок.

Това е термитник! Източният термитник!

103 683-и и 4000-ен са затиснати като в клещи между страшния ураганен дъжд и неприятелския град. Наистина имаха намерение да го посетят, но не и при такива обстоятелства! Милионите години омраза и съперничество ги възпират да продължат напред.

Ала не за дълго. В края на краищата нали стигнаха дотук, за да шпионират термитника. С трепет приближават до един тъмен вход в подножието на сградата. С вирнати антени, разтворени челюсти и леко присвити крака, те са готови скъпо да продадат живота си. Но противно на всичките им очаквания при входа на термитника няма нито един войник.

Това никак не е нормално. Какво става?

Двете безполови мравки се вмъкват във вътрешността на огромния град. Любопитството им е по-силно от всякаква предпазливост. Трябва да се каже, че обстановката няма нищо общо с мравуняк. Стените са направени от материя, много по-устойчива от пръстта, някакъв твърд като дърво цимент. Коридорите са пропити от влага. Не се усеща никакво въздушно течение. А въздухът е необичайно наситен с въглероден двуокис.

Вече 3°-време, откак бродят из вътрешността, без да срещнат никакъв пост! Това е съвършено необичайно… Двете мравки спират, антените им пипнешком се събират за обмяна на мнения. Решението бива взето доста бързо: да продължат.

Ала колкото по-навътре влизат, толкова повече се объркват. Този чужд град е още по-непроходим лабиринт от родния мравуняк. Дори обонятелните ориентири, които поставят с помощта на дюфуровата жлеза, не се задържат по стените. Вече не знаят дати са над или под равнището на земята!

Опитват да се върнат обратно, но това изобщо не оправя нещата. Откриват все нови и нови коридори със странни форми. Чисто и просто са се изгубили.

В този момент 103 683-и съзира необикновено явление: светлина! Двамата войници не са на себе си от почуда. Светлина в самия център на пустия термитен град е истинско безумие. Те се насочват към източника на лъчите.

Това е жълто-оранжево сияние, което от време на време прелива в зелено или синьо. После отново се активира, започва да мига, отразява се в блестящия хитин на мравките.

Като хипнотизирани 103 683-и и 4000-ен се устремяват към този подземен фар.

Билсем подскачаше от възбуда: беше разбрал! Той показа на жандармите как трябва да се поставят клечките, за да се получат четири триъгълника. Слисване по лицата, след това възторжени викове.

Соланж Думенг, която се бе увлякла в играта, избоботи:

— Открихте ли? Окрихте ли? Отговорете!

Ала никой не й се подчини. Тя долови глъчка, примесена с механични шумове. После настъпи тишина.

— Какво става? Билсем, отговорете! Радиотелефонът започна яростно да пращи.

— Ало! Ало!

— Да (пращене), отворихме входа. От другата страна има (пращене) коридор. Завива (пращене) надясно. Тръгваме по него!

— Почакайте! Как успяхте да направите четирите триъгълника?

Ала Билсем и хората му не чуваха вече посланията от повърхността. Говорителят на техния апарат не работеше — несъмнено късо съединение. Вече не приемаха нищо, но все още можеха да предават.

— Ха! Невероятно, колкото повече напредваме, толкова повече си личи човешката ръка. Има свод, а в далечината се забелязва светлина. Да вървим натам.

— Почакайте! Светлина ли казахте? Долу? — дереше си напразно гърлото Соланж Думенг.

— Там са!

— Кой е там? По дяволите! Труповете ли? Отговорете!

— Внимание…

Чуха се цяла поредица припрени изстрели, викове, после линията бе прекъсната.

Въжето престана да се развива; ала си оставаше изпънато. Полицаите на повърхността го хванаха и задърпаха, предполагайки, че се е заклещило. Заловиха се двама, сетне трима… петима. Внезапно то се отпусна.

Изтеглиха въжето и го навиха не в кухнята, а в трапезарията, толкова огромна бе камарата. Най-сетне стигнаха до прекъснатия край, разнищен, сякаш бе хапан със зъби.

— Какво ще правим, госпожо? — обади се тихо единият от полицаите.

— Нищо. Абсолютно нищо. Повече нищо. Нито дума на пресата или на когото и да било, а вие ще зазидате това мазе колкото се може по-бързо. Случаят приключи. Прекратявам разследването и не искам повече да чувам за това мазе! Хайде, по-живо, идете да купите тухли и цимент. Вие пък уредете въпроса с вдовиците на жандармите.

В ранния следобед, когато полицаите се канеха да поставят последните тухли, долетя глух шум. Някой се изкачваше обратно! Разчистиха входа. От мрака се показа една глава и после цялото тяло на оцелелия. Беше жандарм. Най-сетне щяха да научат какво става долу. Лицето му носеше белезите на неописуем страх. Някои лицеви мускули бяха сгърчени като от парализа. Същински зомби. Върхът на носа му беше откъснат и кървеше обилно. Човекът трепереше, избелил очи.

— Гебегееееге — можа само да произнесе.

Струйка лига се стичаше от увисналата му устна. Той прекара по лицето ръката си, покрита с рани, които опитното око на неговите колеги уподоби на следи от нож.

— Какво стана? Нападнаха ли ви?

— Гууугееебебеггебее!

Тъй като не беше в състояние да каже нито дума повече, погрижиха се за раните му, затвориха го в психиатрична клиника и зазидаха вратата на мазето.

Най-лекото драсване на ноктите им по пода предизвиква промяна в яркостта на светлината. Тя потрепва, сякаш чува приближаването им, като че е жива.

Мравките спират, за да си изяснят положението. Светлината незабавно се усилва и озарява най-незабележимите грапавини по коридора. Двамата шпиони бързешком се скриват, за да не бъдат уловени от този странен прожектор. Сетне, възползвайки се от едно отслабване на светлинния източник, се спускат към него.

Оказва се, че това е флуоресциращо твърдокрило. Светулка в любовен период. Веднага щом забелязва натрапниците, тя угасва напълно… Ала тъй като нищо не се случва, полека просветва в зелено, предпазлива и бдителна.

103 683-и изпраща миризми за ненападение. Макар всички твърдокрили да разбират този език, светулката не отговаря. Зелената й светлина помръква, става жълта, преди да премине в червеникава. Мравките предполагат, че това ново оцветяване означава въпрос.

Изгубихме се в този термитник — предава старият изследовател.

Отначало тя не отговаря. След няколко градуса започва да премигва, което би могло да означава както радост, така и раздразнение. Обзети от колебание, мравките изчакват. Внезапно светулката тръгва по един напречен коридор, премигвайки все по-бързо. Сякаш иска да им покаже нещо. Те потеглят след нея.

Озовават се в един още по-студен и влажен участък. Дочуват злокобни подвиквания, без да могат да разберат от каква посока идват. Наподобяват писъци на отчаяние, които се носят под формата на миризми и звуци.

Двамата изследователи започват да се питат. Макар да не говори, светещото насекомо чува всичко. Като че в отговор на въпросите им то святка и угасва припряно, като че иска да им каже: Не се бойте, следвайте ме.

Тримата навлизат все по-дълбоко в странното подземие и достигат зона, където е много студено, а коридорите са несравнимо по-широки.

Виковете се подемат отново, още по-силни.

Внимание! — излъчва внезапно 4000-ен.

103 683-и се обръща. Светулката осветява някакво чудовище, което приближава. Лицето му е старчески сбръчкано, тялото увито в прозрачен белезникав саван. Войникът изревава силна миризма на ужас, от която двамата му спътници се задавят. Мумията продължава да пристъпва, дори сякаш се привежда към тях, за да ги заговори. Всъщност се строполява напред. Просва се върху пода в цял ръст. Черупката се разпуква. И чудовищният старец се превръща в новородено…

Какавида на термит!

Вероятно се е крепяла в ъгъла. Изкормената мумия продължава да се гърчи, писукайки жалостиво. Значи оттук са идвали виковете.

Има и други мумии. Всъщност трите насекоми се намират в люпилня. Стотици какавиди на термити са изправени покрай стените. 4000-ен ги оглежда и установява, че някои от тях са мъртви, поради липса на грижи. Оцелелите пращат отчаяни призиви, викайки гледачките. Не са били близани поне от 2°-време и една по една умират от изтощение.

Това е изумително. Обществените насекоми никога не изоставят дори за 1°-време своите малки. Или пък… През ума на двете мравки минава една и съща мисъл. Или пък… Ще рече, че всички работнички са мъртви и са останали само какавидите!

Светулката отново премигва, давайки им знак да я последват по други коридори. Странна миризма изпълва въздуха. Войникът стъпва върху нещо твърдо. Той няма инфрачервени очи и не вижда нищо в тъмнината. Живият фенер се приближава и осветява краката на 103 683-и. Труп на войник термит! Доста прилича на мравка, само че е съвсем бял и няма отделен корем…

Стотици такива трупове се стелят по земята. Същинско клане! И най-чудното е, че труповете са напълно невредими. Не е имало борба! Смъртта трябва да е била мълниеносна. Обитателите са замръзнали в обичайни работни пози. Някои сякаш разговарят или пък режат дърва с челюстите си. Какво би могло да предизвика подобна катастрофа?

4000-ен оглежда тези зловещи статуи. Те са напоени с остър аромат. Двете мравки потръпват. Отровен газ. Това обяснява всичко: изчезването на първата експедиция, изпратена срещу термитника; последният оцелял от втората експедиция, който умира без никаква рана.

И ако те самите не усещат нищо, то е, защото междувременно токсичният газ се е разпръснал. Но тогава защо какавидите са оцелели? Старият изследовател предлага хипотеза. Какавидите имат специфична имунна защита: може пашкулът да ги е спасил… Вероятно вече са ваксинирани срещу тази отрова. Това е прословутата митридатизация, която позволява на насекомите да устояват на всякакви инсектициди, давайки поколение от мутанти.

Но на кого му е притрябвало да вкарва тук отровен газ? Същинска главоблъсканица. За кой ли път, търсейки тайното оръжие, 103 683-и попада на „нови неща“, едно от друго по-необясними.

4000-ен иска да излезе. Светулката премигва в знак на съгласие. Мравките дават по няколко парченца целулоза на ларвите, които биха могли да бъдат спасени, после тръгват да търсят изхода. Светулката ги следва. По-нататък труповете на войници термити отстъпват място на трупове на работнички, натоварени да се грижат за царицата. Някои все още държат в челюстите си яйца!

Архитектурата става все по-усъвършенствана. Коридорите с триъгълно сечение са покрити със знаци. Светулката променя цвета си и започва да излъчва синкава светлина. Сигурно е забелязала нещо. И наистина, от дъното на коридора се дочува пъхтене.

Тримата стигат пред нещо като светилище, охранявано от трима пазачи-великани. Всички са мъртви. Входът е задръстен от безжизнените тела на двадесетина дребни работнички. Мравките ги отместват, като си ги подават една на друга.

Разкрива се пещера с почти съвършена сферична форма: царското жилище на термитите. Оттук идва шумът.

Светулката излъчва ярко бяло сияние, осветяващо в средата на помещението някакъв чудноват плужек. Това е самата царица, карикатура на мравешка царица. Малката глава и рахитичният гръден кош преминават във фантастичен корем с дължина почти петдесет глави. Този хипертрофирал издатък е разтърсван на равни промеждутъци от спазми.

Малката глава се люшка от болка, издавайки звукови и обонятелни писъци. Труповете на работничките така плътно са запушили входа, че газът не е проникнал дотук. Ала царицата умира от липса на грижи.

Виж корема и! Малките растат вътре, а тя не може да ги роди без чужда помощ.

Светулката се качва на тавана и съвсем невинно разпръсква оранжева светлина, подобна на онази, която облива платната на Жорж дьо Ла Тур.

С дружните усилия на двете мравки яйцата започват да излизат от огромното туловище на родилката. Това е същински кран, откъдето изтича живот. Царицата изглежда облекчена, престава да пищи.

Тя пита на първичен универсален обонятелен език кой я е спасил. Изненадана е от миризмата на мравки, която идентифицира. Да не би да са маскирани мравки?

Маскираните мравки са вид с изключителни дарби по органична химия. Едри черни насекоми, които живеят на североизток. Майсторски смесвайки сокове, прашец и слюнка, те умеят да създават по изкуствен път всякакви феромони: пропуски, пътепоказатели, за комуникация….

След като дестилират своята маскировка, те успяват да се промъкнат незабелязано в градовете на термитите. Тогава се отдават на грабежи и убийства, без никоя от техните жертви да може да ги разпознае!

Не, не сме маскирани мравки.

Царицата на термитите ги пита има ли оцелели от града и получава отрицателен отговор. Тя съобщава, че иска да бъде убита, за да се съкратят мъките й. Но преди това ще направи едно разкритие.

Да, тя знае защо градът е бил унищожен. Неотдавна термитите открили източния край на света. Краят на планетата. Това е една черна, гладка страна, където всичко бива унищожавано.

Там обитават странни животни, много бързи и много свирепи. Те са пазачите на края на света. Въоръжени са с черни плочи, които премазват каквото им попадне. А сега използват и отровни газове!

Всичко това напомня отколешната амбиция на царица Би-стин-га да достигне края на света. Значи това се оказва възможно? Двете мравки слушат изумено.

До този момент са смятали, че Земята е необятна и че не може да се стигне до края й. А тази термитска царица дава да се разбере, че краят на света е наблизо! И че се пази от чудовища… Нима мечтата на царица Би-стин-га е осъществима?

Цялата тази история им се струва толкова неправдоподобна, че не знаят с какъв въпрос да започнат.

Но защо тези „пазачи на края на света“ са дошли дотук? Да не би да искат да превземат Западните градове?

Дебелата царица не знае нищо повече. Сега желае да умре. Настоява за това. Не се е научила да спира сърцето си. Трябва да я убият.

И така, мравките обезглавяват царицата на термитите, след като тя им е посочила пътя към изхода. После изяждат няколко малки яйца и напускат величествения град, обречен занапред да бъде град-призрак. Пред входа оставят феромон, описващ драмата, разиграла се на това място. Като изследователи на Федерацията те не бива да пренебрегват нито едно от своите задължения.

Светулката се сбогува с тях. Вероятно тя също се е заблудила в термитника, докато се е криела от дъжда. Сега навън времето е хубаво и тя ще подхване отново обичайните си занимания: да се храни, да излъчва светлина, за да примамва женските, да се размножава, да се храни, да излъчва светлина, за да примамва женските, да се размножава… Това е то животът на светулката!

Двамата насочват погледи и антени на изток. Оттук не се забелязва кой знае какво; ала въпреки това те знаят: краят на света не е далече. Той е там някъде.

56-а женска е прегладняла. Не само едно тяло, а цяло едно племе иска своята дажба калории. Как да изхрани стадото, което е приютила в утробата си? Накрая се решава и излиза от своето гнездо, влачи се неколкостотин глави разстояние и примъква три борови игли, които лакомо ближе и дъвче.

Това не е достатъчно. Би могла да отиде на лов, но вече няма сили. Рискува самата тя да послужи за плячка на някой от хилядите хищници, притаени наоколо. Затова се свива на дъното на своята дупка в очакване на смъртта.

Ала вместо това се появява едно яйце. Нейният първи хлипуканец! Едва го е усетила. Разтърсва схванатите си крайници и притиска с все сила корем. Трябва да се започне, инак всичко е свършено. Яйцето се търкулва. То е малко, тъмносиво, почти черно.

Ако го остави да се излюпи, ще се пръкне на бял свят едно мъртвородено. А освен това… не би могла да го изхрани до излюпването. Затова изяжда първото си отроче.

Веднага усеща прилив на енергия. Едно яйце по-малко в утробата, едно яйце повече в стомаха. Жертвата, която прави, й дава сили да снесе второ яйце, все така тъмно на цвят и дребно като първото.

Тя го поглъща. Чувства се още по-бодра. Третото яйце е съвсем малко по-светло. Ала тя все пак го изяжда.

Едва на десетото царицата сменя стратегията. Яйцата й са станали сиви и с големината на очните й кълба. Хли-пу-ни снася три такива, изяжда едното и оставя живи другите две, като ги топли с тялото си.

Докато продължава да снася, двамата щастливци се превръщат в дълги ларви, върху чиито глави е застинала странна гримаса. Те започват да хленчат и да искат храна. Аритметиката се усложнява. От три снесени яйца на нея й трябва едно, а другите две отиват за храна на ларвите.

Ето как при затворен цикъл може да се сътвори нещо от нищо. Когато една от ларвите е достатъчно пораснала, тя й дава за храна друга ларва… Това е единственият начин да й се доставят необходимите белтъчини, които ще я превърнат в истинска мравка.

Ала оцелялата ларва е все така гладна. Тя се гърчи, пищи. Гощавката с нейните посестрими не може да я засити. В края на краищата Хли-пу-ни изяжда този си пръв опит да отгледа дете.

Трябва да успея, трябва да успея — повтаря си тя. Мисли за 327-и мъжки и снася наведнъж пет много по-светли яйца. Поглъща две от тях и оставя останалите три да растат.

Така от детеубийство към детераждане животът се превръща в щафета. Три крачки напред, две крачки назад. Жестока гимнастика, която завършва с появата на първия прототип на истинска мравка.

Насекомото е дребно и по-скоро хилаво, защото е недохранено. Ала все пак успехът е налице: първият хлипуканец! Канибалската надпревара за съществуването на града вече е наполовина спечелена. Тази изродена работничка все пак може да се движи и да носи храна от околния свят: трупове на насекоми, зърна, листа, гъби… И тя прави точно това.

След като най-сетне се нахранва нормално, Хли-пу-ни започва да снася много по-светли и много по-твърди яйца. Здравите черупки пазят яйцата от студа. Ларвите са нелоши на ръст. Децата, излюпени от това ново поколение, са едри и силни. Те ще се превърнат в основа на населението на Хли-пу-кан.

Що се отнася до първата недъгава работничка, отхранила носачката, тя не след дълго е умъртвена и изядена от своите сестри. След което всички убийства, всички страдания, послужили за прелюдия към създаването на Града, са забравени.

Хли-пу-кан се е появил на бял свят.

Леля Огюста погледна към вече приготвените куфари. Утре щеше да се пренася на улица Сибарит. Изглеждаше невероятно, но Едмон бе предвидил изчезването на Жонатан и беше написал в завещанието си: „Ако Жонатан умре или изчезне и ако сам не е направил завещание, бих желал моята майка Огюста Уелс да се настани в апартамента ми. Ако самата тя изчезне или откаже наследството, бих желал този имот да бъде наследен от Пиер Розенфелд; ако пък и той откаже да приеме или изчезне, тогава Жазон Бражел би могъл да се настани…“

Трябва да се признае, че в светлината на последните събития Едмон напълно основателно бе предвидил най-малко четирима наследници. Ала Огюста не беше суеверна и освен това си мислеше, че дори Едмон да беше мизантроп, той не е имал никаква причина да желае смъртта на своя племенник и на родната си майка. Жазон Бражел пък беше най-добрият му приятел!

Хрумна й любопитна мисъл. Човек би казал, че Едмон се бе постарал да организира нещата така, все едно, че… всичко започва след неговата смърт.

Дни наред вървят по посока на изгряващото слънце. Здравето на 4000-ен непрекъснато се влошава, ала старият войник продължава напред, без да се оплаква. Храбростта и любопитството му са по-силни от всякакви изпитания.

В края на един следобед, докато се катерят по дънера на лешников храст, внезапно се оказват обградени от червени мравки. Пак онези дошли от юг твари, които обичат да пътешестват. Издълженото им тяло е снабдено с отровно жило, най-малкото докосване на което, както е известно, предизвиква моментална смърт. Двете рижи мравки биха предпочели да са някъде другаде.

Ако не се броят неколцината изродени наемници, 103 683-и никога не е срещал червени във Великото Вън. Несъмнено си струва да бъдат проучени източните земи…

Шаване на антени. Червените мравки могат да разговарят на същия език като белоканците.

Нямате нужните феромонн-пропуски. Махайте се! Това е наша територия.

Рижите отговарят, че те само минават оттук и искат да достигнат източния край на света. Червените мравки се съвещават.

Познали са, че онези двамата са от Федерацията на рижите. Тя може и да е далече, но е могъща (64 града преди последното роене), а престижът на нейната армия се е разпространил отсам Западната река. По-добре е да не се дават поводи за конфликт. Неизбежно един ден червени, които и без това принадлежат към мигриращ вид, ще трябва да прекосят федералните територии на рижите.

Движението на антените постепенно става по-миролюбиво. Време е за обобщаване. Една червена изразява становището на групата:

Можете да прекарате нощта тук. Готови сме да ви покажем пътя за края на света и дори да ви придружим дотам. В замяна вие ще ни оставите някои от вашите феромони за разпознаване.

Сделката е честна. 103 683-и и 4000-ен знаят, че оставяйки свои феромони, те дават на червените безценен пропуск за огромните територии на Федерацията. Но нима биха могли да се пазарят при възможността да отидат до края на света и да се завърнат оттам?…

Домакините им ги отвеждат в лагера, разположен няколко клона по-нагоре. Той не им напомня нищо познато. Червените мравки, които се занимават с тъкане и шев, са построили своето временно гнездо, като са съшили краищата на три големи листа от леска. Единият лист служи за под, другите за странични стени.

103 683-и и 4000-ен наблюдават групата на тькачките, бързащи да затворят „покрива“ преди падането на нощта. Те избират лесковия лист, който ще служи за таван. За да го съединят с останалите три, образуват жива стълба — десетки работнички, катерещи се една върху друга, докато построят пирамида, която да достигне листа таван.

Камарата се срутва на няколко пъти. Прекалено е високо.

Тогава червените променят подхода. Група работнички се покатерва на листа-таван, образувайки верига, която увисва от самия му край. Веригата се спуска все по-ниско и по-ниско, за да достигне живата стълба, намираща се отдолу. Разстоянието все още е голямо, затова на края на веригата се скупчват цял грозд червени.

Стъблото на листа се огъва и те почти успяват. Остават само няколко сантиметра отдясно. Мравките от веригата се залюляват като махало, за да смалят разстоянието. При всяко разклащане веригата се опъва, готова сякаш всеки момент да се скъса, ала това не става. Най-сетне челюстите на акробатите отгоре и отдолу се вкопчват: щрак!

Втора маневра: веригата се скъсява. Работничките по средата напускат строя, покатерват се по раменете на своите колеги и всички дърпат дружно, за да доближат двата листа. Листът таван малко по малко се спуска над селището, заслонявайки пода.

Кутията вече си има капак, но той трябва да се закрепи неподвижно. Стара червена мравка влиза в една от къщите и измъква оттам дебела ларва. Това е уредът за тъкане.

Краищата биват поставени един до друг и допрени. Сетне донасят прясно излюпената ларва. Клетницата тъкмо се е занимавала с направата на своя пашкул, ала няма да има възможност да продължи. Една работничка улавя нишка от това кълбо и започва да размотава. С малко слюнка залепя края й за единия лист и подава пашкула на своята съседка.

Усетила, че й изтеглят нишката, ларвата произвежда друга, за да я замести. Колкото повече я разголват и колкото по-студено й става, толкова повече коприна отделя тя. Работничките се възползват от това. Подават си живата совалка от челюсти на челюсти и никак не пестят влакното. Когато тяхната рожба умира от изтощение, взема друга. Само за изпълнението на тази задача са пожертвани дванадесет ларви.

Ето че затварят докрай другата страна на листа таван; сега селището прилича на зелена кутия с бели ръбове. 103 683-и, който се разхожда почти като у дома си, на няколко пъти забелязва черни мравки сред тълпата рижи. Накрая запитва:

Това наемници ли са?

Не, това са роби.

Макар червените мравки да не се славят като привърженици на робството… Накрая една от тях обяснява, че неотдавна срещнали цяла орда мравки-робовладелци, които отивали на запад, и разменили едно преносимо шито гнездо срещу яйца на черни мравки.

103 683-и не иска така лесно да остави на мира своя събеседник и го запитва дали тази среща не е завършила накрая със сбиване. Другият отговаря отрицателно: онези страшни мравки били вече сити, имали предостатъчно роби: освен това се боели от смъртоносното жило на червените. Черните мравки, излюпени от разменените яйца, получили миризми-пропуски като на своите стопани и им служели все едно са техни родители. А и откъде биха могли да знаят, че генетически са били предопределени да бъдат хищници, а не роби? За външния свят те знаят само това, което червените благоволят да им разкажат.

Не се ли боите, че може да се разбунтуват?

Е, имало наистина и такива опити. Общо взето, червените задушавали всеки бунт в зародиш, като елиминирали метежниците. Докато черните не знаели, че още като яйца са били откраднати от гнездото и че принадлежат към друг вид, не разполагали с реален повод за недоволство…

Нощта и студът се спускат над лешниковия храст. Предоставят едно ъгълче на двамата изследователи за зимния сън, който ще трае само една нощ.

Хли-пу-кан постепенно се разраства. Най-напред бива уреден Забраненият град. Той е разположен не в пън, а в някакъв странен предмет, заровен на това място; в действителност ръждясала консервена кутия, която навремето е съдържат три килограма плодово пюре — отпадък, произхождащ от съседното сиропиталище.

В този нов дворец Хли-пу-ни снася безспир, докато я тъпчат със захари, мазнини и витамини.

Първите й дъщери са построили точно под Забранения град люпилня, отоплявана с гниещ хумус. Това е най-практичното решение, докато се чака изграждането на свода от клонки и на солариума, с което цялото строителство ще приключи.

Хли-пу-ни желае нейният град да разполага с всички известни технологии: гъбарници, мравки-цистерни, стада от листни въшки, укрепващ бръшлян, зали за ферментация на нектар, зала за производство на брашно от зърно, зали за наемниците, зала за шпионите, лаборатория по органична химия и тъй нататък.

Навсякъде цари суетня. Младата царица е успяла да предаде своя ентусиазъм и своите надежди. Тя не би се съгласила Хли-пу-кан да бъде обикновен град от Федерацията. Има амбицията да го превърне в преден пост, в авангард на мравешката цивилизация. Впрочем тя прелива от идеи.

Например в зоната на –12 стаж е открит подземен ручей. Според нея водата е един слабо проучен елемент. Трябва да се открие начин за придвижване по него.

Като начало един екип е натоварен да изучи насекомите, които обитават сладката вода: водомерки, циклопи, водни бълхи… Могат ли те да се използват за храна? Възможно ли е един ден да бъдат отглеждани в охранявани локви?

Първата й известна реч е посветена на листните въшки:

Наближаваме период на военни смутове. Оръжията стават все по-съвършени. Не ще можем вечно да следваме надпреварата. Един ден ловът навън ще стане може би проблематичен. Длъжни сме да мислим за най-лошото! Нашият град трябва да се разпростре колкото се може по-надълбоко. Трябва освен това да дадем предимство на отглеждането на листни въшки и на всякакви други източници на жизненоважните захари. Добитъкът ще бъде подслонен в обори на най-долните етажи…

Тридесет от нейните дъщери излизат навън и докарват две бременни листни въшки. Няколко часа по-късно разполагат със стотина малки, на които откъсват крилете. Настаняват това стадо в зародиш на –23 етаж, далеч от посегателствата на калинките, и им доставят в изобилие свежи листа и пълни със сок стръкчета.

Хли-пу-ни праща изследователи във всички посоки. Някои донасят спори от печурки, които после засаждат в гъбарници. Жадната за открития царица дори решава да осъществи мечтата на своята майка: тя засажда един ред семена от месоядни растения по източната граница. Надява се по този начин да забави възможно нападение от страна на термитите с тяхното тайно оръжие.

Тя съвсем не е забравила загадката на тайното оръжие, убийството на принц 327-и и резервите от храни, скрити под гранита.

Провожда група посланици по посока на Бел-о-кан. Официално те трябва да съобщят на царицата-майка за изграждането на шестдесет и петия град и за неговото присъединяване към Федерацията. Ала в действителност задачата им е да продължат разследването на –50 етаж в Бел-о-кан.

Звънецът отекна тъкмо в момента, когато леля Огюста забождаше на сивата стена драгоценните си черно-бели фотографии. Тя провери дали предпазната верига е сложена и открехна вратата.

Пред нея стоеше спретнато облечен господин на средна възраст; дори по реверите на сакото му не се виждаха следи от пърхут.

— Добър ден, госпожо Уелс. Позволете ми да се представя: професор Льодюк, колега на вашия син Едмон. Ще започна без заобикалки. Известно ми е, че вашият внук и вашият правнук са изчезнали в мазето. Освен това там са се изгубили осем пожарникари, шестима жандарми и двама полицаи. И въпреки всичко, госпожо… аз бих желал да сляза там.

На Огюста се стори, че не е чула добре. Тя усили докрай слуховия си апарат.

— Вие да не сте професор Розенфелд?

— Не. Лъодюк. Професор Льодюк. Виждам, че сте чували за Розенфелд. Ние с Розенфелд и Едмон сме ентомолози. Имаме една и съща специалност: изучаването на мравките. Ала Едмон бе този, който взе сериозна преднина пред останалите. Ще бъде жалко, ако човечеството не се възползва от неговите открития… Бих искал да сляза във вашето мазе.

Когато човек недочува, в замяна на това става твърде наблюдателен. Тя огледа ушите на въпросния Льодюк.

Една от особеностите на човешкото същество е, че то запазва формата на своето най-далечно минало; в това отношение ухото изобразява зародиша. Меката част представлява главата, извивката на ушната мида следва формата на гръбначния стълб и така нататък. Зародишът на въпросния Льодюк бе доста хилав, а Огюста никак не харесваше хилави зародиши.

— И какво се надявате да откриете в това мазе?

— Една книга. Енциклопедия, в която той редовно вписваше резултатите от всичките си изследвания. Едмон беше потаен човек. Сигурно я е скрил долу, като е поставил капани, за да унищожи или прогони невежите. Само че аз съм посветен поначало, а един посветен…

— …може като нищо да загине! — довърши Огюста.

— Дайте ми възможност.

— Влезте, господин…

— Льодюк, професор Лоран Льодюк от лаборатория 352-ра на CNRS.

Тя го поведе към зазиданата от полицията-врата на мазето. Отгоре имаше надпис с големи червени букви:

НИКОЙ НИКОГА ДА НЕ СЛИЗА В ТОВА ПРОКЪЛНАТО МАЗЕ!!!

Тя кимна с глава нататък.

— Знаете ли какво разправят обитателите на тази сграда, господин Льодюк? Разправят, че това било вход към пъкъла. Разправят, че тази къща е хищна и изяжда човеците, които се пъхнат в гърлото й… Някои дори искат всичко да бъде запечатано с бетон.

Тя го изгледа отгоре до долу.

— Не се ли боите да умрете, господин Льодюк?

— Напротив, боя се — усмихна се лукаво той. — Боя се да не си умра глупак, без да съм научил какво има на дъното на това мазе.

Вече няколко дни, откакто 103 683-и и 4000-ен са напуснали гнездото на червените тькачки. Двама войници с остри жила ги придружават. Те дълго са крачили заедно по пътеки, където едва се долавят следи от феромони-пътепоказатели. Хиляди глави разстояние ги делят вече от гнездото, съшито от лескови листа. Срещнали са всякакви екзотични животни, на които не знаят дори имената. От предпазливост отбягват всяко едно от тях.

Когато се спусне нощ, те копаят колкото се може по-дълбоко земята, сетне се сгушват, радвайки се на топлината и закрилата, с които ги дарява майката-планета.

Днес двете червени ги отвеждат до върха на една могила.

Много ли остава още до края на света?

Намира се в тази посока.

От възвишението на изток, докъдето стига погледът, пред рижите се открива безкрайно пространство, обрасло с мрачни храсталаци. Червените напомнят, че тяхната мисия приключва и няма да ги следват по-нататък. Има места, където техните миризми не ще бъдат посрещнати добре.

Белоканците трябва да продължат право напред до нивята на мравките-жетварки. Те обитават постоянно по онези краища и без съмнение ще съумеят да ги упътят.

Преди да се разделят със своите водачи, рижите им дават от скъпоценните феромони за разпознаване на Федерацията — уговорената предварително цена на пътуването. После двамата превалят хребета и се запътват към нивите, обработвани от прочутите мравки-жетварки.

Робовладелците нападат!

Паника в Хли-пу-кан. Изнемощели разузнавачи донасят новината в младия град.

Робовладелците! Робовладелците!

Страшната им слава се движи пред тях. Както някои мравки са развили с предимство други дейности — животновъдство, трупане на запаси, отглеждане на гъби или химия, — така робовладелците са се специализирали единствено във военната област.

Те умеят само да воюват, но са постигнали съвършенство. Цялото им тяло е пригодено за това. Най-дребното им съчленение завършва със закривено острие, хитинът на скелета им е два пъти по-дебел от този на рижите мравки. Тясната им глава с правилна триъгълна форма се изплъзва от ноктите на противника. Челюстите им, подобни на обърнати слонски бивни, са като извити саби, които те използват с опасно умение.

Що се отнася до робовладелските им нрави, те са естествено следствие от прекалената им специализация. Дори в един момент видът едва не е изчезнал поради собствената си жажда за могъщество. Резултатът от непрестанните войни е, че те не умеят да строят гнезда, да отглеждат матки и дори… да се хранят. Техните челюсти-саби, тъй ефикасни в битката, са негодни да поемат храната. Ала колкото и войнствени да са, робовладелците не са глупави. Бидейки неспособни да изпълняват необходимите за тяхното оцеляване домакински дейности… те намират кой да се грижи за това вместо тях.

Робовладелците нападат най-често малките и средни гнезда на черните, белите или жълтите мравки — все видове, които не притежават нито жило, нито жлеза с киселина. Отначало обграждат желаното селище. Щом обсадените открият, че всички излезли навън работнички са избити, те решават да запушат изходите. Това е моментът, който робовладелците избират за първата атака. Те лесно преодоляват съпротивата, правят пробиви в отбраната на града и сеят паника из коридорите.

На този именно етап от битката ужасените работнички се опитват да измъкнат яйцата на безопасно място. Робовладелците са предвидили този ход. Те блокират всички изходи и принуждават работничките да изоставят скъпоценния си товар. Убиват само онези, които отказват да се подчинят; при мравките никога не се убива без причина.

В края на битката робовладелците завладяват гнездото, принуждават оцелелите работнички да върнат яйцата на мястото им и да продължат да се грижат за тях. Когато какавидите се излюпят, те биват възпитавани да обслужват нашествениците и тъй като нямат никакъв спомен за миналото, смятат, че е напълно справедливо и нормално да се подчиняват на тези едри мравки.

По време на нападенията старите роби остават назад, скрити сред тревите в очакване техните господари да разчистят терена. Щом битката бъде спечелена, като добри домакини те се настаняват на новото място, смесват старата плячка от яйца с новата, обучават пленничките и тяхното потомство. Така поколенията заложници се наслагват по време на грабителските експедиции на господарите.

Общо взето, са необходими трима роби, за да обслужват всеки завоевател. Единият да го храни (те могат да поглъщат само смлени храни, които им се пъхат направо в гърлото); другият да го мие (слюнчените им жлези са закърнели); третият да почиства изпражненията, които в противен случай полепват по бронята им и я разяждат.

Най-лошото, което би могло да се случи на тези съвършени войници, е, разбира се, да бъдат изоставени от техните слуги. В такъв случай те бързешком напускат присвоеното гнездо и тръгват да търсят нов град, който да завладеят. Ако не успеят да направят това до падането на нощта, могат да умрат от глад и студ. Възможно най-нелепата смърт за тези великолепни войни.

Хли-пу-ни е чувала най-различни легенди за робовладелците. Говори се, че вече имало въстания и че тъй като робите добре познавали своите господари, не винаги бивали победени. Разправя се освен това, че някои робовладелци колекционирали мравешки яйца, за да имат на разположение слуги е всякакъв ръст и от всички видове.

Тя си представя зала, пълна с яйца с всевъзможни големини и цветове. И под всяка бяла обвивка… специфична мравешка култура, готова да се пробуди в услуга на тези примитивни грубияни.

Царицата се откъсва от мъчителните размишления. Преди всичко трябва да се даде отпор. Ордата на робовладелците е била забелязана на изток. Хлипуканските разузнавачи и шпиони уверяват, че е съставена от четиристотин до петстотин хиляди войници. Преодолели са реката през подземния ход при Сатей. Изглеждали „раздразнени“, защото се наложило да изоставят походното гнездо от съшити листа при преминаването на тунела. Следователно не разполагат вече с подслон и ако не превземат Хли-пу-кан, ще се наложи да прекарат нощта на открито!

Младата царица се опитва да разсъждава колкото се може по-спокойно: Щом са били толкова доволни от съшитото от листа походно гнездо, защо се е наложило да преминават реката? Ала тя знае отговора.

Робовладелците изпитват колкото ожесточена, толкова и необяснима омраза към градовете. За тях всеки град представлява опасност и предизвикателство. А робовладелците знаят, че на този бряг има стотици мравешки градове, един от друг по-богати и изтънчени.

За нещастие Хли-пу-кан не е готов да посрещне подобно нападение. Разбира се, от няколко дни градът прелива от над един милион обитатели; на източната граница, разбира се, се издига стената от месоядни растения… Ала това в никакъв случай няма да бъде достатъчно. Хли-пу-ни знае, че градът е твърде млад и му липсва боен опит. Освен това все още няма вести от посланиците, изпратени в Бел-о-кан да потвърдят принадлежността към Федерацията. Така че не може да разчита на солидарност от страна на съседните градове. Дори Гуайей-Тиолот отстои на няколко хиляди глави разстояние и не е възможно да бъдат предупредени неговите обитатели…

Как би постъпила Майката при подобно положение? Хли-пу-ни решава да събере някои от най-добрите си ловци (те все още не са имали случай да се проявят като войни) за осъществяването на абсолютна комуникация. Спешно трябва да се изработи някаква стратегия.

Събранието в Забранения град все още продължава, когато часовите, поставени по клоните на храста, надвесващ се над Хли-пу-кан, съобщават, че се усещат миризмите на настъпваща войска.

Всички се приготвят. Не е набелязана никаква стратегия. Ще импровизират. Бойната тревога е дадена, легионите криво-ляво се събират (те все още не са усвоили бойния опит, придобит на такава висока цена по време на войната срещу джуджетата). В действителност повечето войници възлагат всичките си надежди на стената от месоядни растения.

Скакалци започват да скачат във всички посоки. Това е сигнал. Мравките с най-силно зрение вече съзират непосредствено зад тях облак прах.

Колкото и да се говори за робовладелците, съвсем друго нещо е да ги видиш как атакуват. Те нямат кавалерия, те самите са кавалерия. Цялото им тяло е гъвкаво и силно, краката им са дебели и мускулести, малката им заострена глава завършва с подвижни рога, които всъщност са челюстите.

Притежават такава аеродинамика, че не се чува никакво свистене, когато порят с чело въздуха, носени от бързите си крака.

При преминаването им тревата поляга, земята трепери, пясъкът се вълнува, феромоните, отделяни от насочените им напред антени, са толкова лютиви, че напомнят крясъци.

Дали да се затворят вътре и да приемат обсадата, или да излязат да се бият? Хли-пу-ни се колебае, бои се и не смее да предложи каквото и да било. При това положение, естествено, рижите войници постъпват точно така, както не трябва. Разделят се. Половината излиза да посрещне врага на открито; другата половина остава скрита в Града като резерв и за даване на отпор в случай на обсада.

Хли-пу-ни опитва да си припомни Войната на маковете, единствената, на която е станала свидетел. Струва й се, че именно артилерията е нанесла най-големи загуби на противниковите войски. Тя веднага нарежда най-отпред да бъдат разположени три реда артилеристи.

В този момент легионите на робовладелците се втурват към стената от месоядни растения. Хищниците се навеждат, усетили близостта на топла плът. Ала те са прекалено бавни и всички противникови войни преминават, преди някоя мухоловка да е успяла да сграбчи когото и да било.

Майката се е излъгала!

Малко преди да поеме първия щурм, предната хлипуканска линия изстрелва напосоки залп, който поваля не повече от двадесетина нападатели. Втората линия дори не успява да заеме позиция, артилеристите са сграбчени за гърлото и обезглавени, без да успеят да изпратят капчица киселина.

Специалитетът на робовладелците е да нанасят удар само в главата. И го правят твърде умело. Черепите на младите хлипуканци се разхвърчават. Обезглавените тела понякога продължават да се бият слепешката или пък се спускат да бягат, хвърляйки в ужас оцелелите.

След дванадесет минути от войската на рижите не е останало почти нищо. Другата половина от тяхната армия запушва всички изходи. Тъй като Хли-пу-кан все още няма купол, на повърхността се виждат само десетина малки кратера, оградени от раздробен чакъл.

Всички са стъписани. Толкова усилия за построяването на модерен град, а ето че той се оказва във властта на шайка варвари, толкова първобитни, че дори не могат да се хранят сами!

Хли-пу-ни напразно умножава АК, не вижда как би могла да им се противопостави. Камъните, с които са затиснати изходите, ще издържат в най-добрия случай няколко секунди. Що се отнася до сражението из коридорите, то за него хлипуканците са подготвени не по-добре, отколкото за сражението на открито.

Отвън последните рижи войници се бият като лъвове. Някои са сполучили да отстъпят, но повечето са видели как изходите се запушват буквално зад гърбовете им. За тях всичко е изгубено. Въпреки това те продължават съпротивата с двойно по-голям хъс, тъй като бездруго са обречени и смятат, че колкото по-дълго задържат противника, толкова по-здраво ще бъдат барикадирани изходите.

Последният хлипуканец бива обезглавен и тялото му по рефлекс препречва един изход, като впива в него нокти — нелеп щит.

Вътре в Хли-пу-кан всички са в очакване.

Очакват робовладелците с мрачно примирение. В края на краищата чистата физическа сила притежава ефикасност, която никоя технология все още не е надминала…

Ала робовладелците не нападат. Подобно на Ханибал пред стените на Рим, те се колебаят на крачка от победата. Всичко това им се струва прекалено лесно. Вероятно има някаква клопка. Тяхната слава на убийци се носи навсякъде, но рижите са не по-малко известни. В лагера на робовладелците знаят за тяхното умение да поставят хитри капани. Разправя се, че се съюзявали с всякакви наемници, които изниквали в най-неочаквания момент. Твърди се още, че дресирани свирепи зверове и произвеждали тайни оръжия, които предизвиквали непоносими болки. Освен това робовладелците се чувстват твърде уютно на открито и ненавиждат да бъдат оградени със стени.

Ето защо те не разбиват барикадите, които преграждат всички изходи. Чакат. Имат предостатъчно време. Така или иначе, нощта ще настъпи чак след петнадесетина часа.

В мравуняка цари изумление. Защо не атакуват? Поведението им никак не се харесва на Хли-пу-ни. Тревожи я това, че противникът се опитва „да излезе извън нейния начин на мислене“, при положение че това изобщо не му е необходимо, тьй като има надмощие. Някои от рожбите й плахо подсказват, че може би се опитват да ги изтощят с глад. Подобна възможност може само да окуражи рижите: благодарение на подземните обори, гъбарниците, хамбарите с брашно от житни зърна, пълните с нектар мравки-резервоари те са в състояние да издържат двумесечна обсада.

Ала Хли-пу-ни не вярва да има обсада. Онези отгоре се нуждаят от гнездо за през нощта. Тя си припомня прочутата мисъл на Майката: Ако противникът е по-силен от теб, действай така, че да излезеш извън неговия начин на мислене. Действително срещу тези грубияни върховите технологии са единственото спасение.

Петстотинте хиляди хлипуканци извършват АК. Най-сетне разговорът става интересен. Една дребна работничка излъчва:

Грешката ни е в това, че се опитахме да подражаваме на бойната техника, използвана от нашите по-големи братя в Бел-о-кан. Не бива да копираме, а да измисляме собствени решения за собствените си проблеми.

Веднага след предаването на този феромон умовете се отприщват и решението бива взето незабавно. И тогава всички се захващат за работа.

Професор Льодюк бе домъкнал два огромни сандъка. От единия той измъкна удивителен модел бензинов чук за къртене. Веднага се зае да пробива иззиданата от полицаите стена, докато направи кръгъл отвор, през който можеше да се мине.

Когато шумът престана, леля Огюста му предложи чай от върбинка, но Льодюк отказа под предлог, че имало опасност да му се наложи да уринира често. Той отиде до другия сандък и извади от него пълно спелеоложко снаряжение.

— Смятатате ли, че е чак толкова дълбоко?

— Ако бъда откровен, любезна госпожо, преди да дойда, направих проучване относно тази сграда. През Възраждането тя е била обитавана от протестантски учени, които построили таен ход. Почти сигурен съм, че той води до гората Фонтенбло. По него тези протестанти са се спасявали от преследвачите си.

— Но ако слезлите долу хора са попаднали в гората, не разбирам защо не се появиха повече. Там са моят син, моят внук… снаха ми… плюс десетина пожарникари и жандарми, все хора, които нямат никаква причина да се крият. Те имат семейства, приятели. Не са протестанти и Религиозните войни отдавна са приключили.

— Толкова ли сте убедена, госпожо? Той я погледна някак особено.

— Днес религиите имат други имена, претендират да са философии или… науки. Но си остават все така догматични.

Той отиде в съседната стая, за да облече спелеоложкия костюм. Когато се появи отново, препъвайки се в различните приспособления, с ярко червена каска с челна лампа на главата, Огюста едва се сдържа да не прихне.

Ала Льодюк продължи невъзмутимо разговора.

— След протестантите това жилище е било обитавано от всевъзможни секти. Някои изпълнявали стари езически ритуали, други обожествявали лука, черната ряпа и знам ли още какво?

— Лукът и черната ряпа са много полезни за здравето. Това, че ги обожествяват, е разбираемо. Няма нищо по-важно от здравето… Вижте мен, аз съм глуха, скоро ще грохна и всеки ден умирам по малко.

Той се опита да я успокои.

— Хайде, не бъдете такава песимистка, все още изглеждате твърде добре.

— В такъв случай колко години ми давате?

— Знам ли… шестдесет, седемдесет.

— Сто години, господине! Навърших сто години преди една седмица и цялото тяло ме боли, с всеки изминал ден животът ми тежи все повече, особено след като загубих всички скъпи за мен същества.

— Разбирам, госпожо, старостта е горчиво изпитание.

— Вие много ли подобни клишета знаете?

— Но, госпожо…

— Хайде, слизайте по-бързо. Ако до утре не се върнете, ще се обадя в полицията и те ще иззидат такава дебела стена, че на никого няма да му хрумне да я разбива…

Разяждан непрестанно от ларвите на ихневмона, 4000-ен не може да заспи дори през най-студените нощи.

Затова той спокойно очаква смъртта, като се отдава със страст на всевъзможни, едно от друго по-рисковани начинания, които при по-различни обстоятелства не би се осмелил да предприеме. Например да открие края на света.

Двамата все още са на път за нивята на жетварките. 103 683-и използва прехода, за да си припомни някои уроци на своите гледачки. Те му бяха обяснили, че Земята представлява куб, при това живот има само на горната му страна.

Какво ли ще види, когато стигне края на света, до самия ръб? Може би вода? Или празното пространство на едно друго небе? Заедно със своя спътник той ще узнае повече от всички изследователи, от всички рижи мравки от сътворението на света до днес!

Под учудения поглед на 4000-ен крачките на 103 683-и внезапно придобиват необикновена решителност.

Когато по средата на следобеда робовладелците най-сетне се решават да щурмуват изходите, те са изненадани, че не срещат никаква съпротива. При това знаят със сигурност, че не са унищожили цялата войска на рижите, дори като се вземат предвид малките размери на града. Затова по-внимателно…

Предпазливостта им се засилва от факта, че са привикнали да живеят на открито и че на светло зрението им е прекрасно, докато в тези подземия са напълно слепи. Рижите безполови също не виждат, но те поне са свикнали да се придвижват сред мрака на тунелите.

Робовладелците нахлуват в Забранения град. Навсякъде е пусто. По земята дори лежат непокътнати купища храна! Те се спускат още по-надолу; хамбарите са пълни, няма съмнение, че съвсем доскоро залите са гъмжали от народ.

На –5 етаж откриват свежи феромони. Опитват се да разгадаят водените там разговори, ала рижите са оставили клонче мащерка, чието ухание задушава всички миризми.

Етаж –6. Никак не им е приятно да се чувстват затворени под земята. В този град е толкова тъмно! Как е възможно мравки да прекарват времето си в това затънтено и мрачно като смъртта пространство?

На –8 етаж улавят още по-свежи феромони. Ускоряват крачка. Няма съмнение, че рижите не са далече.

На –10 стаж изненадват група работнички, които носят яйца. При вида на нашествениците те се разбягват. Значи такава била работата! Най-сетне проумяват — цялото население на града се е спуснало в най-ниските етажи с надеждата да спаси скъпоценното потомство.

Тъй като всичко се навързва, робовладелците изоставят всякаква предпазливост и се устремяват, надавайки из коридорите любимия си феромон-боен вик. Хлипуканските работнички не успяват да им избягат и вече са на –13 етаж.

Внезапно носачките на яйца изчезват по съвсем необясним начин. А коридорите, по които са минали, водят до просторна зала, чийто под е покрит с локви нектар. Робовладелците инстинктивно се втурват да ближат ценната течност, която инак ще попие в земята.

Отзад се тълпят други войни, но залата наистина е грамадна и в нея има много място, а също така и локви нектар за всички. Колко е вкусно, каква сладост! Няма съмнение, че това е една от техните зали е мравки-резервоари, за които един от робовладелците е чувал: някаква уж модерна техника, която принуждава клетата работничка да прекара целия си живот надолу с главата и с издут корем.

Още един повод да се подиграят на гражданите, докато се тъпчат с нектар. Ала внезапно една подробност привлича вниманието на някакъв войник. Не е ли странно такава голяма зала да има само един вход…

Той няма време за размисъл. Рижите вече са свършили с дълбаенето. От тавана бликва силна струя вода. Робовладелците се опитват да се измъкнат по коридора, само че този път той е запушен от огромна канара. Равнището на водата се покачва. Онези, които не са били зашеметени от пороя, се борят с всички сили.

Идеята принадлежи на рижата работничка, която бе заявила, че не бива да се подражава на по-старите. След това бе задала въпроса: Каква особеност притежава нашият град? Един и същ феромон вместо отговор: Подземният ручей на –12 етаж!

Тогава се бяха заели да отклонят течението и да издълбаят канал, покривайки земята с мазни листа. Останалото бе свързано по-скоро с техниката на водоемите. Бяха изградили огромен резервоар с вода в едно от помещенията, после бяха пробили по средата отвор с помощта на клонка. Най-трудно бе, разбира се, да се придържа клонката над повърхността на водата. Този подвиг бе извършен от увиснали на тавана мравки.

Отдолу робовладелците се мятат и ръкомахат. Повечето вече са се издавили, но когато цялото количество вода се излива в долната зала, равнището й се покачва дотолкова, че някои успяват да се измъкнат през отвора в тавана. Рижите ги избиват без мъка с изстрели мравчена киселина.

Един час по-късно в супата от робовладелци не се забелязва никакво движение. Царица Хли-пу-ни е удържала победа. Тогава тя излъчва първата си историческа сентенция: Колкото по-високо е препятствието, толкова повече то ни кара да надминаваме себе си!

Глухо равномерно почукване накара Огюста да отиде в кухнята точно в момента, когато професор Льодюк се измъкваше през отвора в стената, гърчейки се. Чудно нещо, бяха изминали цели двадесет и четири часа! Веднъж да се отнася за антипатичен човек, чието изчезване й е безразлично, и той да вземе да се върне!

Спелеоложкият му комбинезон беше раздран, но инак беше невредим. По изражението му веднага ставаше ясно, че се връща с празни ръце.

— Е, и?

— Е, и какво?

— Открихте ли ги?

— Не…

Огюста се вълнуваше. За пръв път някой се връщаше от тази дупка жив и без да се е побъркал. Значи беше възможно човек да остане читав след подобно приключение!

— Но в края на краищата какво има там долу? Наистина ли се излиза з гората Фонтенбло, както вие мислехте?

Той разкопча каската си.

— Дайте ми най-напред нещо за пиене, ако обичате. Изразходвах всичките си хранителни запаси, а вода не съм пил от вчера на обяд.

Тя му каля горещ върбинков чай от термоса.

— Да ви кажа ли какво има наистина? Има вита стълба, която се спуска неколкостотин метра право надолу. Има врата. Коридор с червеникави отражения, натъпкан е плъхове, а на самото дъно стена, която сигурно е построена от вашия внук Жонатан. Много здрава стена — опитах да я пробия с чука, не без резултат. Вероятно се завърта или отмества, защото има система от бутони с азбучен код.

— Бутони с азбучен код ли?

— Да. Трябва да се набере нужната дума, която е отговор на един въпрос.

— Какъв въпрос?

— Как да се направят четири равностранни триъгълника с шест кибритени клечки?

Огюста не можа да се сдържи и избухна в смях. Това жестоко засегна учения.

— Вие знаете отговора!

Между две изхълцвания тя смогна да произнесе:

— Не! Ами, не! Не зная отговора! Но въпросът ми е известен!

Продължаваше все така да се смее. Професор Лъодюк промърмори:

— Цели часове си блъсках главата. Разбира се, резултат може да се постигне с вписани триъгълници, само че не са равностранни.

Той подреждаше инвентара си.

— Ако нямате нищо против, ще отида да попитам един мой приятел математик и ще се върна.

— Не!

— Какво не?

— Имахте право да опитате щастието си веднъж. Само веднъж. Щом не ви се е усмихнало, оттук насетне е твърде късно. Бъдете така добър да махнете тези сандъци от къщата ми. Сбогом, господине!

Тя дори не му повика такси. Неприязънта й се бе оказала по-силна. От този човек лъхаше нещо, което никак не й се нравеше.

Огюста седна в кухнята пред пробитата стена. Имаше известен напредък. Тя реши да телефонира на Жазон Бражел и на онзи господин Розенфелд. Наумила си беше да се позабавлява, преди да умре.

Двамата забелязват първите жетварки посред жлътналите се нивя. Всъщност по-правилно би било да се говори за дърварки: житните растения са толкова по-големи от тях, че трябва да прерязват стъблото в основата, за да повалят хранителните зърна.

Освен събирането на зърната, основно тяхно занимание е да премахват всички други растения, които никнат покрай културите. За целта използват произведен от самите тях хербицид: индолацетилова киселина, която те разпръскват от една коремна жлеза.

Жетварките почти не удостояват с внимание 103 683-и и 4000-ен при пристигането им. Те никога не са виждали рижи мравки и за тях тези две насекоми са в най-добрия случай избягали роби или мравки, тръгнали да търсят секрет от ломекуза. С една дума, скитници или пък наркомани.

Една от жетварките все пак разпознава молекула с миризмите на червените мравки. Заедно с още една работничка тя оставя работата си и се приближава.

Срещали ли сте червени мравки? Къде са те?

По време на разговора белоканците научават, че преди няколко седмици червените нападнали гнездото на жетварките. Избили с отровното си жило повече от сто работнички и полови, след което отмъкнали всички запаси от житно брашно. При завръщането си от един поход на юг, в търсене на нови зърна, войската на жетварките могла само да установи щетите.

Рижите признават, че са се срещали с червени. Показват посоката, в която биха могли да бъдат открити. Започват да им задават въпроси и те разказват цялата си одисея.

Значи искате да стигнете до края на света?

Двамата потвърждават. Тогава другите отделят феромони звънък смях. Защо ли прихват така? Нима краят на света не съществува?

Напротив, съществува и вие сте го достигнали! Освен с жътвата ние се занимаваме и с опити да преминем отвъд края на света.

Жетварките предлагат да отведат още на другия ден двамата „туристи“ до това метафизично място. Вечерта преминава в разговори сред уюта на малкото гнездо, което жетварките са издълбали в кората на един бук.

Ами пазачите на края на света? — пита 103 683-и.

Не се притеснявайте, скоро ще ги видите.

Вярно ли е, че притежавали някакво оръжие, способно да смаже наведнъж цяла армия?

Жетварките са учудени, че чужденците знаят такива подробности.

Напълно вярно.

103 683-и най-сетне ще открие решението на загадката на тайното оръжие!

През тази нощ му се присънва сън. Вижда Земята как свършва под прав ъгъл, а също отвесна стена от вода, която облива Небето, и сини мравки, измъкващи се от тази водна стена с разрушителни акациеви клонки в челюстите. Достатъчно е крайчецът на тези вълшебни клони да докосне каквото и да било, и то мигом се разпада.