Мръсницата е мъртва

Глава седма

носител на кралска награда за отлична служба, кавалер на кръст за храброст. Нито един откъс от тази книга не може да бъде възпроизвеждан, под каквато и да е форма, без писменото съгласие на притежателя на авторското право.

Авторът желае да благодари за помощта, която получи базвъзмездно от няколко места, но най-вече от библиотеката „Бодли“ в Оксфорд, от редакцията на „Публикации на Обществото за история на Северен Оксфорд“ и от отдела „Съдебни регистри“ на заседанията на съда в град Оксфорд — 1859 и 1860 година.

По-големи подробности относно съдебните процеси, споменати по-долу, могат да се намерят в списанието на Джаксън „Оксфордски дневник“ от 20 и 27 август 1859 година, и същото издание от 15 и 22 април 1860 година.

Този, който се захване да изследва страничните улички и тъмните сутерени на нашите големи градове, а също и на нашите малки градове, ще се сблъска (почти буквално може би) с печални паметници, скрити в занемарени черковни дворове — дворове, които изглеждат изцяло отделени от официалните религиозни храмове и които се изпречват пред очите ни съвсем случайно иззад зидове от червени тухли или се крият притиснати от високите сгради околовръст — изоставени, притихнали и забравени. До неотдавна един такъв църковен двор се намираше в края на малка красива уличка в Северен Оксфорд, наричана днес „Мидл уей“. Тя свърза редицата магазини в Самъртаун на улица „Саут парейд“ със скъпите и елегантни къщи на север по улицата „Скуитчи лейн“. Но в началото на шестдесетте години повечето от тези надгробни паметници, подредени в неправилни редици в общинското гробище в Самъртаун (това е официалното му име) бяха преместени от първоначалното им, надтелесно местоположение, за да отворят място на една не дотам меланхолична гледка за онези, които се канеха да платят вноските за апартаментите, строящи се на тези силно желани, макар и донякъде печални земи. Всеки от покойниците е бил положен нявга в тясната си килия, и там и ще остане, но след 1963 година едва ли някой със сигурност ще може да открие последната им обител.

Малкото добре запазени паметници, които могат да се видят и до ден днешен, изправени почти вертикално край северната граница на гореспоменатия жилищен резерват, представляват едва около една десета от паметниците, издигнати някога тук през втората и третата четвърт на XIX век от роднини и приятели, чието искрено желание е било да увековечат имената на онези души, сега известни навярно само Богу, извървели своя земен път с вяра в Бога и страх от Него.

Един от тези паметници — позеленяла от мъх варовикова плоча (третата от края, откъм днешната магистрала), е с надгробен надпис, който все още може да се разчете от опитното око на търпеливия специалист по епиграфите.

Но побързай, ако искаш да разчетеш вече изчезващите знаци!

Зад този прочувствен (макар и необичайно многословен) епитаф се крие една история на необуздани страсти и пиянска похотливост; историята на една злощастна и безпомощна млада жена, озовала се изоставена на милостта на груби, брутални лодкари без никакви задръжки по време на едно ужасяващо пътуване, извършено преди почти сто и двадесет години — пътуване, чиито подробности са предмет на настоящото ни изложение.

Джоана Франкс произхожда от Дерби. Нейният баща — Даниел Керик, бил достигнал поста представител на застрахователната компания „Нотингъмшър и Мидлъндс“ и в по-голямата част от семейния си живот изглежда е имал статут на относително преуспяваща и многоуважавана личност в родния си край. По-късно обаче — и определено през последните години преди трагичната смърт на единствената му дъщеря (семейството има по-малък брат, Даниел) — той изживява доста тежки времена.

Първият съпруг на Джоана е Ф.Т.Донаван, чието семейство произхожда от Каунти Мит. Неговите съвременници го описват като „ирландец с много качества“ и бидейки едър мъж, научаваме, че в приятелски кръг го наричали (закономерно) с прякора „Мечката Донаван“. По професия (или по една от професиите си) той бил илюзионист и се явявал на сцената на много театри и мюзикхолове както в Лондон, така и в провинцията. За да си спечели тъй необходимата му известност, в някакъв (неуточнен) момент той приел величествено претенциозната титла „Крал на всички илюзионисти“ и за негова собствена сметка отпечатал следния афиш, който предизвестявал за появяването му в музикалната зала в град Нотингъм в началото на септември 1856 година:

Три години преди това Донаван написал (и намерил издател) за единственото си наследство, стигнало до нас — книга, озаглавена „Изчерпателен справочник за илюзионистките изкуства“. Но кариерата на великия мъж започнала все по-често да бележи неуспехи и до 1858 година не могат да се открият никакви следи от негови появявания на сцената. През тази година той, бездетен и огорчен, умира, докато бил на почивка с един приятел в Ирландия, където днес се намира последната му обител в едно гробище над залива „Бертнабой“. След известно време вдовицата му — Джоана, срещнала и се влюбила дълбоко в някой си Чарлс Франкс, кочияш от Ливърпул.

Подобно на първия, изглежда, че и вторият брак на Джоана е бил щастлив независимо от факта, че времената все още били трудни, а парите — все още оскъдни. Новата мисис Франкс си намерила работа като шивачка и манекен на моделиери на дрехи при мисис Ръсел от „Рънкорн теръс“, №34, Ливърпул. Но самият Франкс нямал такъв успех в търсенето на редовна работа и ндкрая решил да си опита късмета в Лондон. Тук неговите големи надежди скоро се сбъднали, защото той бил нает почти незабавно за кочияш в претрупаната от работа страноприемница „Джордж и дракона“ на „Еджуеър роуд“, където го намираме установен през пролетта на 1859 година. В края на май същата година той изпратил на жена си една гвинея (това е всичко, което можел да отдели) и я помолил да дойде при него в Лондон възможно най-скоро.

В събота сутринта на 11 юни 1859 година Джоана Франкс, понесла два малки куфара, се сбогувала с мисис Ръсел от „Рънкорн Теръс“ и се отправила с една баржа от Ливърпул към Престън Брук, северната крайна спирка на канала „Трент и Мърси“, който бил открит преди осем години. Тук тя взела една от експресните („летящи“)2 лодки на „Пикфърд и компания“, която заминавала за Стоук-на-Трент, и Фрадли и оттам по ковънт-рийския и оксфордския канал, следвайки основния воден път — Темза — до Лондон. Цената — шестнадесет шилинга и единадесет пенса, била значително по-ниска от цената на железницата Ливърпул — Лондон, пусната двадесетина години по-рано.

Джоана имала дребна, изключително привлекателна фигурка и била облечена в тъмносиня рокля с бяла кърпа около врата и жакардово копринено боне с ярка розова панделка. Дрехите й може да не са били съвсем нови, но не били евтини и в тях Джоана изглеждала наистина много спретната. А и също много съблазнителна, както скоро ще открием.

Капитанът на баржата „Барбара Брей“ бил някой си Джак „Кресльото“ Олдфийлд от Ковънтри. Според по-сетнешните показания на колегите му лодкари и други негови познати той поначало бил добра душа, непосредствен, гръмогласен самохвалко. Бил женен, но бездетен, четиридест и две годишен. Останалите членове на неговия екипаж били: тридесетгодишният Алфред Масън с псевдоним Алфред Брадъртън — висок, доста изпит мъж, женен, с две малки деца; Уолтър Таунс с псевдоним Уолтър Торолд — двадесет и шест годишен, неграмотен, син на работник във ферма, напуснал родния си град Бенбъри в Оксфордшър десетина години преди това, и един юноша — Томас Уутън, за когото до нас не са достигнали никакви сигурни данни освен вероятния факт, че родителите му произхождали от Илкестън в Дърбишър.

„Барбара Брей“ отпътувала от Престън Брук в 19.30 часа, събота, 11 юни. При Фрадли, в южния край на канала Мърси, тя успешно преминала шлюзите и в 22.00 часа в неделя, 19 юни тя заплувала безшумно в източната част на канала „Ковънтри“ и се установила на курс, почти изцяло в посока юг, който щял да я отведе в Оксфорд. Пътуването дотук било изненадващо леко и имало много малко или по-скоро нямало никакви предизвестия за трагичните събития, отредени на „Барбара Брей“ и нейната самотна пътница — дребната, стройна и привлекателна Джоана Франкс, чиито дни вече били преброени.