Мъчение на Никола Нови Софийски (Житие и живот, повест и сказание за светия и славен Христов мъченик Никола Нови, пострадал в славния град Сардикийски, наречен Средец, и за мъчението му чрез предателство)

Днес, прочее, виждаме величината на богатството на божествената благодат да се разпространява обилно навсякъде и по внушение на пресветия дух всичко, що е под слънцето, да се просвещава чрез благоразумие, както някъде написа великият между пророците Йоил дивни: „Говори Господ, рече: «Ще излея от моя дух върху всяка плът и ще пророчествуват вашите синове и дъщерите ваши.»“ Затова прочее словата пророчески и на светите апостоли, както подобава, са боговдъхновени и чрез тях се просвещава всеки, който с вяра в духа живее. И оттук, сякаш от някакви многоклонести и доброплодни дървета, приемаме безсмъртна храна и сладкоуханна хладина ние – пътници в този видим и суетен живот, а най-вече тези [от нас], които заменяме чрез тяхната сянка с прохлада греховете от далечния – уви, измамен! – път и от душетленния зной. И [словата] създават немалка утеха за душата, щом някой любоизкусен човек се взира усърдно; а също и нас, по-бодрите, издигат към предстоящите трудности на пътя; облекчават по някакъв начин или – по-точно казано – окриляват и ни карат да летим от земното в преви-сините; и съдействуват мислено с мислените и невеществено с невеществените умове; и се сподобяват да достигнат даже до самата онази неизразима слава на престола божи, макар че е дръзко да се каже! – тъй като „Бог никой никога не видя“, рече Богослов. Но божественото слово отговаря за тези, които живеят по Бога: „С отца и с духа ще дойдем и ще направим дом при него.“ И още каза: „Вярващият в мене, той пребивава в мене и аз в него.“ Оттук светците, познали този път, вървяха усърдно и постигнаха онези неизречени неща, които окото не видя, ни ухото чу, нито в сърцето човешко не бяха положени нещата, що Бог приготви за обичащите го пътя, за който и пророкът, молейки се, говореше: „Пътищата твои, Господи, покажи ми и на твоите пътеки научи ме, пътя, по който преминават ангелите, пътя от земята на небето и – да кажа кратко – пътя, чието начало е страхът божи и чиято глава е Христос, както сам той в светото си евангелие рече: «Аз съм истинският [път], вървящият след мене не ще върви в тъмнина.»“

О, блажен зов! О, сладък глас! Него последваха тези, що бяха някога блудници и станаха целомъдрени, и тези, що бяха някога разбойници, а сега – райски жители, що бяха някога гонители, а сега – проповедници. И някогашните грешници забравиха преткновения път и станаха праведници. И защо да говоря много? Богатите прочее възжадуваха нищета в Христа и бедните се обогатиха с упование, и немощните станаха силни, и грубите се преумъдриха. „О, дълбина от богатство на премъдрост и разум божи! – ще кажем заедно с блажения Павел. – Понеже съдбините му са непостижими и пътищата му са неизследими!“

Но кой не ще се удиви или не ще се ужаси от преславните Дела на нашия Бог, който пожела да ни покаже толкова благодеяния и духовни дарове? А най-преславно е, че безкнижните на свой ред показа като витии и направи рибарите мъдреци и чрез тях вселената улови!

Видяхте ли, възлюбени, силата на божествените слова? Усвоихте ли от тях тайната на неизразимата божествена премъдрост? По-добре е нея да купувате, нежели злато и сребро, и драгоценни камъни. Защото всичко, на което се отдава почест, е недостойно за нея – така рече Соломон. А за мене о свещено събрание, следва да се удивлявам, че от века, та чак до днес премилостивият владика никак не ни оставя без благата си промисъл и посочва труженици за пречистите си божествени заповеди, и чрез тях превръща словата си в дело.

Принеси, прочее, та да изтъкнем не когото и да е другиго, но блажения Никола, най-добър като никой друг пазител на Христовите заповеди; той не е измежду древните, ни измежду проявилите се в гонение светли и добропобедни мъченици и изповедници, които достойно пострадаха заради Христос, но – от днешните времена и години и преди немного дни чрез страдание премина попрището на преждеречения онзи блажен път; смятах, че вие сте очевидци на немалките му храброст и търпение…

Елате, прочее, да призовем общо благодатта, която го прослави, и като имаме словото за застъпник, да се възвисим към подобаващо начало на делото, проникващи сякаш във всяко любочестие на добродетелта на мъжа. Защото мисля, че е добре почестта да се разпространи, доколкото е възможно, и отвсякъде да се състави тази свещена и чудна повест.

Но моля за кратко да ми дарувате [едно] от добропослушните ваши сетива – слуха, и още – да не изпитвате срам заради неумението на изречените неща, нито да [ме] укорявате, понеже и аз в подобно начинание съм от всички по-негоден. Заради това и отлагах словото и досега задържах порива на душата чрез юздата на страха, понеже познавах своята грубост в думите и немощта и низплъзновението на ума. Но някои свещени мъже, натоварени [да водят] словесните овце на Христовото пасбище – те именно, движени от ръката на Светия дух, пожелаха да изложим всичко за мъченика и, написано, да го предадем на светата църква. И така, укрепени с техните молитви, залавяме се за полезната повест. Тъй като и от апостолското учение бяхме предопределени да се покоряваме на наставниците, та заради тях, забравил своята немощ, аз презрях трудността на словото, а най-вече – бях обхванат и от немалък страх да мълча за божественото и се изплаших от страшната опасност за оня роб, който, приел от владиката талант, безполезно го зарови в земята. Защото опасно и пагубно е да се скрива божественото и да се предава на дълбините на забравата; и не малка опасност носи за душата да се премълчават делата божи и да не се разгласяват! Понеже чухме как ангелът рече някога на онзи дивния Товит, когато той отърси слепотата от очите си, заповядвайки му да пази царската тайна, а божиите дела да разгласява преславно. Така и за нас е необходимо да разкажем донякъде за многостралния.

И щом съставяме началото на повестта за него, нека да бъде призована самата сила на Светия Дух, укрепила мъченика. И освен това горещо моля всички вас да се помолите, та да обогати с благодатта си нашия ум и мисъл, за да говорим и да чуваме; и по великата си милост да обучи в ум невежествената грубост, да не би от незнание желанието да съгреши, като докосне свещеното с разперени ръце и като разказва и вниква свръх отреденото…

Затова ще бъде достойно преди всички други неща да спомена раждането и отглеждането на блажения, понеже и те не са безучастни за ползата и сладостта; а след това – за живота и за добродетелта на душата му и другите неща за мъчението му; прекрасните битки, в които и получи блажената за Христа кончина.

Градът, наричан Янина, в Тесалия откърми добрия кълн на този славен и велик мъж. Този град е по-хубав от немалките градове и местни чифлици по цяла Македония, защото сам се сдоби с такъв мъж на добродетели, дивния Николай, издънка от това място – родина и градина, що първа се наслади на неговите добродетели, а и сега, и още получава полза; и не стига това, но и с чудеса се насища заради благия и непокварен начин на живот.

Той се ражда от богосъчетаните съпрузи, казвам – Мартин и Ефросина. Те бяха боголюбиви и живееха непрекъснато праведен живот според християнската вяра. За това свидетелствува тяхната ръка, щедра за нуждаещите се, и скромността и изобилието на милосърдието, което те следваха.

И за да се принася плод на божествените храмове, те благопринесоха даже повече; сиреч доблестния Николай, възпитаника на голямото им благочестие и на добрите им дела.

Раждането на блажения се дари на неговите родители заради молитвените [им] молби. А те се молеха на даващия милосърдие и благославящия годините на праведния. Но понеже бе редно той да бъде просветлен със светлината на кръщението, макар да беше преди раждането си просветен и обречен на Христа агнец, просвети се чрез банята на кръщението и бе наречен Николай заради любовта, която родителите му имаха към светия и великия христов архиерей Николай, Мирликийския чудотворец, та като него и той да понесе името Христово пред властители и князе. Той бе помазан с миро, той, който щеше да бъде духовно миро вън от църквата Христова. Това родителите му вече виждаха и отправяха достохвална благодарност към Бога, говорейки: „Творче и създателю, Боже, Ти, който си създал с едно движение на ръката всичко видимо и невидимо, Ти, който си благосклонен към смирението на своите раби и си дал по великата си милост плода на нашите утроби, на Теб го поверяваме, благи закрилнико на младенците и всяко живо същество. Ти благоволи да приемеш своето от своите, затова на Твоята щедрост поверяваме отрока. О, владико и царю, нека той бъде приет от Тебе, дарилия ни го, като кадило благовонно, на което ние сме родителите чрез Тебе!“

Такива и подобни на тях достохвални молитви и молби отправяха те за богодареното им и любимо чедо. А момчето напредваше по разум и мъдрост и се подчиняваше, както е редно, на своите родители. То им подражаваше във всяко добро дело, сияеше с целомъдрие и ум и пазеше себе си с голямо старание; от детинство се грижеше да се опази в истинската вяра и да върши дела, угодни на Бога. Родителите му го виждаха да преминава от детство в юношество все такъв, веселяха се и се радваха от душа. За прекрасната му младост, а още повече за добродетелите на неговата душа, се отнасяше Соломоновото: „Мъдър син весели баща си“ и прочее. Така родителите му го възпитаваха с богобоязън и голямо благоверие и чистота и го научиха на всякакво благонравие, а най-вече – на боголюбие. За него те винаги отправяха непрестанно към Бога своите молитви и се грижеха много за любимото си чедо, понеже имаха силна любов към него. Блаженият правеше и извършваше такива и подобни дела от крехка възраст. Заедно с Давид и той пееше: „Кажи ми, Господи, и ще разбера.“ И: „За мене е добре да се прилепя към Бога.“ И винаги се поучаваше [от думите]: „Да се уповавам на Господа, моето упование!“ И беше, възлюбени, сякаш доброплодно дърво, насадено, както е казал пророкът, „при водни извори, което, щом му дойде времето, ще даде своя духовен плод.“ Или също: „Като финиково дърво той бе насаден в двора божи.“ Молеше се: „Положи на камък нозете ми и насочи моите стъпки, и вложи в устата ми нова песен за нашия Бог. Ти си моят покровител и за Тебе винаги е моята песен.“ И: „Научи ме, Господи, да изпълнявам Твоята воля, понеже Ти си моят Бог и на Тебе съм посветен от майчината си утроба.“ Така с молитви постоянно и навсякъде се ограждаше, а и се стараеше непрекъснато да слуша при четенето на божествените думи, та с тях да укрепва всецяло своя ум, сякаш ги произнася с езика си и сякаш носи книгата в мисълта си. От младини, както казахме, той бе свикнал да посещава божиите храмове. Когато се четяха свещените думи, той стоеше прав, цял погълнат в четенето, без да отпусне колене, без да бъде обхванат от леност, без да дреме при четенето, но стоейки, целият бе слух, та нищо от прочетените неща да не му убегне. И така сам себе си правеше достоен дом на Владиката и пожела да се подслони в [прочетеното] според божествения Давид.

Така живееше блаженият Николай, когато, след известно време, родителите му отдават последна дан. Той остава приемник на техните молитви и едновременно – на наследството. И прекарваше дните си в страх Господен, превъзхождайки всеки превъзнасящ се, потискайки яростта и всяка порочна мисъл, така че да не бъде овладян [от тях], та не само да не отмъщава на огорчилия го, но да му отвръща с добрини. Притежаваше и благопослушание пребезмерно, както никой друг. Залягаше в занаята и от него изкарваше даже повече от потребното, така че да може и на нуждаещите се по възможност да протяга подкрепяща десница. Защото обущарството е апостолско дело на бедния, а него, ще кажем, той изучи добре.

Докато живееше така, идва му наум добро намерение, обмисля с добра воля и спомнил си евангелското слово на Христа „всеки пророк не е почетен в отечеството си“, поиска доброволно да странствува заради Христа, а не да заляга в житейските работи.

Бог, който урежда всичко за наша полза, грижи се винаги за нашето спасение, Бог, който някога каза на Авраам: „Излез от земята и от отечеството си и отиди в страната, що аз ще ти покажа“, направи да се случи същото и със славния Николай. И на този нов Аврам не бе заповядано нищо по-малко. Той се разпалва като елен за водни потоци, въоръжава се като Давид срещу невидимия Голиат, взима, според древното сказание, три камъка, сиреч вярата, надеждата и любовта и разпоредил се добре с наследството, слага край на пребиваването в родното място. Прочее, той се разделя със сродници, познати, прелюбими братя и роднини и, казано накратко, с всички многообичани, малки и големи. Той вече не предпочита любовта на сродниците пред божествената любов. Защото Бог ни и създаде, и спаси, а те често – които възлюбиха, тях и погубиха и ги предадоха на вечна мъка. И не е чудно! Та нали предпочелият любовта към света пред любовта към Бога погубва и себе си с обичания?!

Възприел такива и подобни на тази мъдрост, той се грижеше за бъдещето, така че божественото вече занапред да не го напуска. Всички познати го целуваха и го изпращаха със сълзи, защото любовната връзка е приучена с болка да се откъсва от обичното. Но Николай, наставляван от божествения дух, побеждава, макар те и да не желаеха това. Тогава прочее, тогава всички мислеха, че се разделят с душите си. И се сбъдваше пророческото слово: „Незлобивият и праведникът се прилепиха към мене.“ Накрая той прие от всички молитвен благослов и оставяйки ги в мир, тръгна по пътя, водещ напред. Той имаше спътник – ангел-пазител, който го напътствуваше и подкрепяше. И вървеше, целият обгърнал се в страх пред Господа, и така отправяше непрестанно и от сърце молитвите си към единия прещедър Бог, говорейки:

„Погледни, Господи, от светите си висини, насочи ме по стъпките на Твоите заповеди! Покажи ми, Господи, пътя, по който да тръгна, понеже на Тебе отдадох душата си. Законоположи ме в Твоя път, та благият Ти дух да ме отправи в правоверна земя, заради Твоето име, Господи мой!“

Като се молеше с такива думи, доблестният Николай разхлаждаше с тях зноя и тежестта на далечния път. Сякаш крилат, той бе привличан от далечното! Но кой ще разкаже за неговите усилия и мъките, що обичайно изпраща по пътя на праведните мъже дяволът, ненавиждащ винаги доброто? И блаженият Павел, изкушен от него, казваше: „Братя, беди по пътя, беди в планините, беди от разбойници“ и подобни неща. Много такива претърпя пребоголюбезният, но укрепен чрез вярата, пренебрегнал напълно всички споменати беди, той само на единия Бог разкрива всичко и нему възлага цялата си надежда за спасение. Така, благодарейки и вървейки дълги дни по мъките на пътя, наставляван от Светия дух, постепенно стига до Средецката земя. Той благодари премного на Бога за това, понеже от дълго време желаеше да види прелестта на онова дивно място. И неговото желание не му бе отказано, но чрез промисъла на Всевишния всичко му се даде, както искаше. Нали чуваме, че и пророкът пророкува за това: „Господ изпълнява волята на боящите се от него и ще чуе тяхната молитва и ще ги спаси.“ И още: „Желанието на сърцето му изпълни и от искането на неговата уста не го лиши.“ И: „Господ ще изпълни молбите ИМ.“

И по достойнство! Защото тук Николай щеше да се увенчае с венеца на мъченичеството! Така благоволи непостижимата дълбина на съдбините – Божията промисъл, та неговият угодник да се прослави в такъв прочут град!

Това място, възлюблени, е почетно и наистина достойно за разказа. И ако искаш накратко да побеседваме за него, ще имаш преголяма полза.

Този Средец, както казахме, е един от прочутите големи градове в Македония и ми се струва, че друг такъв няма по цяла Македония. Това е засвидетелствувано от мнозина и се засвидетелствува и до днес от пътешествуващите по света. И казват, че никъде нямало равно на споменатото място – не само в македонските предели, но и в Арабия, Палестина и Египет; сред източните, че и сред западните земи – сиреч Илирик, цяла Диоклития, а и в обширните Италийски области. Той ги превъзхожда не с обширност или с някакъв голям градеж. Защото каква ли е ползата от многопрославения Кизикийски храм и от изкусно построените му колони, или от Йосифовите житници, или – още повече – от недобре пресметнатите стени на кулата в Сенарското поле, или пък на многоусърдно построения дом в Ефес, що не бе от полза за съградилите го.

Видяхте ли, че всички споменати градове и красиви здания не само бяха осъдени на дълбока забрава, но и че презрението към тях е засвидетелствувано от книгите? Понеже Бог не благоволи чрез величието на красивите здания, нито ги желае – Той, имащият за престол небето и земята – за подножие: „Моя е вселената, казва Бог, и това, що е в нея.“ Тези неща ставаха преди, а сега тук не е така, но всички са смирени, всички скромни. Това личи по благочестивите, благоговейни и мъдри жители, живеещи в тях чрез добродетели, както нататък словото постепенно ще разкаже. Пък аз дръзнах да напиша доколкото можах донякъде, та да довърша обещаното и да усладя слуха на слушателите с полезна реч. И нека няма сред нас невярващ, нито някой, който смята, че пишем от себе си. Не, моля! Нищо свое не казваме, но онова от божествените писания, което намираме разпръснато тук и там. Събрал всичко отвсякъде, аз ги предложих на вашето благочестие; и те ще бъдат за верните още по-сладки от медена пита. Чуй пророк Давид, който казва: „Колко са сладки на гърлото ми твоите думи! – по-сладки от мед на устата ми“ и така нататък. Ако и великият Мойсей написа благоразлични неща за земята, най-вече – за обетованата и най-добрата, то кой ще сгреши много, ако оприличи Средец на нея? Но там, прочее, пророкът я похвали достолепно, сравни я с Рая и рече: „Вдигна Лот очите си и видя и ето – беше напоявана като Рая Божи“ и така нататък. Наистина и ние сега тук ще напишем по достойнство за нашата [земя]. Както благодатта на евангелието превъзмогна старозаветните сенки, така не е чудно, че и ние, намиращите се в новозаветната благодат, може да сравняваме писаното от нас със Стария завет. Но аз прочее показвам как да се говори за тях и докоснал се според притчата с върха на пръста си до свещеното слово, сам аз нямам възможност, нито сила за изложението на словото, ала любовта на мъченика, както казахме, ме привлича, измъчва мисълта ми и ме принуждава да говоря. Но ви моля да ме изслушате и ще видим какво ще ни разкаже повестта.

Понеже нашата дума е за споменатия Средец, той добре е наречен „Средец“ от премъдрите, тъй като не се намира ни на Изток, ни на Запад, а някак по средата. Когато синовете на великия Константин прекъснаха враждата и спряха междуособните войни, които щяха да водят поради ревност за вярата, те свикаха събор в същия град. Този събор се събира при царуването на Константин, сина на Константин Велики, Този цар се присъедини към арианската ерес и на Първия вселенски събор се стараеше да промени преданията. А неговият брат, Конста Стари, който владееше Рим, научи от съобщението на тогавашния папа, в послание заплаши брат си с война, ако не престане да смущава църквата и да разклаща правата вяра. А той, макар и да беше се отклонил в арианството, както казахме, но беше мъж много добър и от добър и свят корен. Въпреки че бе измамен от някакъв монах, но от цялата си душа изпрати отговор на брата си, та да се търси правотата на вярата и че ще се старае тя да се утвърди. Двамата самодържци сметнаха правилно и заповядаха да се свика от всички страни събор на богоносните свети отци и да се пази вярата, която те ще завещаят. Затова по тяхна заповед се събраха 341 епископи в Сардиния, наречена Средец. Участниците постановиха да се потвърдят онези неща, които бяха приети от отците на Никейския събор и над всичко – съставения от тях Символ на вярата. Те повелиха и да бъдат предадени на анатема тези, които посмеят да го променят. Освен това съставиха 20 правила, носещи сила и едновременно – обща полза на Христовата църква. И така благославят този чуден град, след което всеки от тях се завърна с мир в своя край. Оттогава, та до днес, чрез молитвите на светите отци, не отстъпва от него божията благодат; за това ще намериш най-сигурно сведение, ако потърсиш усърдно и добре. А нашето слово нека продължава по реда си.

Средец се намира недалеч, в пределите, така да се каже, на Голяма Европа. Около себе си има и превисоки планини. С тях е обкръжен като с крепост и се напоява обилно от сладките води, изтичащи оттам. Има и много свежест на въздуха, особено по време на жътва; тя чудесно разхлажда знойното бреме и прогонва от всичко живо голямото зло на болестта. Но в полите на неговите преславни планини заедно със студените води, както се каза, извират обилно и горещи води. Много пъти обхванатите от различни страдания се избавят чрез Христовата благодат с потапяне в тях. И не малко други подобни неща ще откриеш, ако имаш време да се задълбочиш. Такава е местността и е самата й сърцевина се намира преславният и достохвален град София, наречен днес Сардикийски и Средецки. Не можем да изкажем достойно, както вече се спомена, великолепието на този град! Но, длъжни сме, от многото да отберем още малко и него да предложим на ваша милост! Но, което сме пропуснали, накрая ни изглежда по-значително, наистина по-значително от първото. Ако това се отнася за голямата слава на тази земя, колко повече пък – за нейните жители. Редно беше да спомена двама или трима от тях и така да удовлетворя повестта, та неразбиращите достатъчно, взели пример от тях, да разберат добродетелта и на другите. Когато слушаш за жителите, да не помислиш за земните. Не, но за небесните жители, които някога са ни били съграждани, а сега са съжители на ангелите. Послушай! Казвам за блажения и велик светец, който наистина е свят, свещеномъченика Терапонт. Той беше жител на това място и презвитер на светата божия Сардикийска църква. От божествените писания научихме, че той, след като живя добре и с много добродетели, по време на гоненията от престъпните езичници беше затворен заради изповядването на Христовата вяра. Подир много мъки и оскърбления, окован в тежки вериги, той бе изведен от своя град и на разстояние един ден път стигна мястото, където бе посечен и прие блажената за Христа кончина. Говори се, че след посичането на блажения, там, където е изтекла неговата кръв, след известно време израснал голям дъб. И сега той може да се види; ония, които отиват там с вяра, получават различни изцеления.

Научихме и за великия сред постниците свят и преподобен наш отец Иван, рилския пустинножител, наистина земен ангел и небесен човек, че като цвят е израснал от гореспоменатото място и е живял в него. Той счете всичко видимо съществуващо за несъществуващо и взел на рамо кръста, според евангелието, последва Христа. Бог толкова го прослави чрез чудеса, че и след смъртта му неговите свети мощи изпускат обилно миро и носят преславни и вдъхващи страхопочитание изцеления от всякакви страдания. Но най-чудното е, че те помагат не само на верните, но и на неверните и на езичниците, за да изобличат тяхното неверие.

И друго нещо, що не ви е неизвестно, ще ви припомня, ако вашият внимателен слух любочестно благопожелае. Говоря за светия, великия и многострадалния Георги Нови, който в този славен град живя във всякаква добродетел, в целомъдрие и чистота. Той прекарваше живота си благородно чрез доброизкусния златарски занаят. Така след известно време и той самият възсия, по думите на пророка, като злато, седмократно пречистено, заради непорочната и православна в Христа Бога вяра. За изповядването на Христа, след много мъки и рани, сиреч: бой, вериги, мъчения в тъмница – той пострада преславно от богопротивните. А накрая бе изгорен в огъня и като непорочна жертва се пренесе на Бога. Неговите мироточиви и свети мощи дават изцеление от различни недъзи на онези, които с вяра му се молят. Те пребивават в ковчег по всички свети църкви на града. И до ден днешен им се кланят достохвално всички, получаващи просветление и душевна полза, всички, въздаващи хвала и слава на Христос, истинният Бог наш, прославил така своите светци.

Но прочее за малко словото за похвала и за повествование не ни отмина, та да предаде чрез писанията на Христовата църква и това, което се отнася за наистина единонравния и единоименен на първия светец, понеже и той се наричаше Георги. Той бе въжделен и от Бога, и от хората и истински мъченик. Негов род и кърмител, а още повече родина е самият този вечнославен град. Поради дяволско коварство той си навлече, завистта на недостойните измаилтяни заради красотата на своя мъжествен образ. Те не понасят да гледат сияещата над него светлина на Светия дух и го принуждават да се отрече от Христа и да се обърне към техния лъжлив обряд. Обаче доблестният страдалец не допусна до слуха си съблазните им и заради истината понесе побои с тояги, люти рани, мъки, окови и затвор. Разпалван от любов към Христа, той страдаше, сякаш тялото му бе чуждо. Като го видяха с душа много по-твърда от диамант, подобен на лъв, готов за лов, пренебрегнал гореказаните мъки, те бяха съвсем изумени. А той чрез Светия дух се облече в ревност и сила, преславно изрази пред всички непорочната вяра, дръзновено стана изповедник на Светата Троица и предпочел смъртта за Христа пред временния живот, казваше на стоящите около него: „За мене Христос е живот, а смъртта – придобивка.“ И още: „Нищо не може да ме отлъчи от любовта Христова – нито скръб, нито притеснение, нито меч, нито огън и други подобни на тях. И защо напразно полагате усилия, защо – такива мъки и страдания, о прелъжовномъдри?“ Така при това изобличи както подобава тяхната гнусота, и то дотолкова, че те да се възправят в гняв, което и стана. Изведнъж го грабват от съдилището и – безумни – слагат върху му убийствени ръце. И сред града го предават на смърт, като го окачват на дърво. А достохвалният христов мъченик прие, след Христос своя Бог, чашата с желаното питие и като благодареше, отиде при Бога.

Разказва се от достоверни свидетелства на някои христолюбци, които са били там, в оня час, че преди да окачат блажения, той стоеше под дървото за обесване и войниците го събличаха. Както някога стана с Христос, моя Бог, при кръста, така събличаха и следовника на Христа. И още, както се разправя, когато той се помоли и предаде Богу дух, те, беззаконните, виждайки това преславно чудо, се побояха, веднага оставиха дрехите на светеца и окачват облечено честното му тяло. Те изпълняват послушно заповедта на съдията, но и това бе достойно за преславното чудо. Защото бе заповядано тялото му да престои три дни на дървото по време на самата жътва. Тогава слънчевият зной жареше силно, а и близо до мъченическото тяло в разпалена пещ се топеше желязна руда. Така те намислиха да напакостят по-много на мъченика, та чрез двойната горещина да покажат някакво тление в светото тяло, понеже още дишаха като пламък завист срещу него. Но се виждаше, че свещеното и многострадално тяло бе наистина като крин или като благоуханна цъфтяща роза и че изглежда безсмъртно и живо, противодействуващо на завистта. Светозарното му лице бе оросено с някаква свещена влага; един Бог знае как се виждаха ясно капки като бисери; те благоухаеха на всички.

Но как да говорим? Задържането на словото не ми дава възможност, нито сега имам време да пиша за това, понеже за тези неща се изисква най-грижлива работа и внимание. Но, като съкратим, нека разкрием каквото можем, та мъчениците да не останат недоволни от нашето нехайство и да не бъдем осъдени поради леност.

Прочее гореспоменатият доблестен страдалец бе погребан от благоверни хора, след като бяха измолили честното му тяло. Лицето му, възлюбени, бе просветлено като на Мойсей. Почетоха го достохвално с псалми и химни, и духовни песнопения и с любов и сълзи бързо го закопаха, понеже се бояха от насилието на безбожниците; та да не би те да посегнат някак недостойно върху мъченическото тяло. Но за тези неща – достатъчно! Мисля, че не ще сгреша спрямо този, ако ли разказвам и още житието на други подобни, но другите ще оставим заради продължителността на пътя на повестта, а ще речем накратко само за майката на мъченика и така ще удовлетворим словото.

Още докато нейният син, блаженият Георги, беше в тъмница, окован в тежки железа сякаш злодей, тази христолюбивата се стараеше, като го поучаваше и го подтикваше към подвизи. А когато го видя, претърпял смърт за Христа, тя, изстрадвайки по майчински, както подобаваше, отправяше голяма благодарност към Бога, сподобил плода на утробата й да се пресели и причисли към мъчениците. Виж ми освен това и добродетелта на нейната душа! Когато разбра, че синът й ще виси три дни, тя прие образа на мироносиците, седна при тялото на мъченика и сложила нозете му в скута си, целуваше ги, като прекара гореказаните нощи и дни сама, само със сина си. Кой ще изрече острието и пламъка в сърцето й за нея, която претърпя всичко заради божествената любов. След 40 дни и тя самата предава своята душа Богу и е погребана близо до ковчега на нейния син и мъченик.

Но добродетелта на споменатите дотук мъже и жени е достатъчна! Ние предложихме на ваша милост по нещо накратко за споменатия град Средец и за жителите. Защото рече „при двама или при трима свидетели всяка дума се потвърждава“. А жителите наистина са повече небесни граждани, за които, според апостола, светът е недостоен, а техните мъчения и жития се описват достохвално по-подробно в божествените книги.

Това, братя, добре разбрахте и с тях онази земя се слави, както вече произнесеното слово каза. Но тя [се украсява] и с всекидневното въздигане и утвърждаване на пресветите божествени църкви по целия град и наоколо, надминавайки околните земи с цялото си съвършенство. Защото в тях непрекъснато се отправя към Господа Бога славословие, нощно и дневно. Така и великата света божия и апостолска Църква сияе сред града, като невеста нагиздена, и застава, красейки се с делото си, пред своя жених Христос. И призовава чрез пророческите песни: „Украси се моята красота повече от всяка градина.“ И още: „Изнемогнах, о женише мой, аз от твоята любов.“ Приела в своята вътрешност, тя пази честните чудотворни мощи на светия и великия сред царете крал Стефан Милутин и честните мощи на гореспоменатите мъченици; изпълва се непрестанно с техните благоухания и чудеса; с тях се украсява, сякаш с някаква величествена църковна утвар, освещава идващите с вяра при нея. И кое прочее нейно духовно Богатство да ви покажа? Достойно е! Защото тя сияе с преосвещени архиереи и чрез тях пасе своите агнеци на своето пасбище. Младенците са добре откърмени от нейната гръд, тя непрекъснато кърми с млякото на духа. И споменатите мъченици тя със своето мляко откърми! Тя привлече към себе си и апостолския хор, казвам – свещеници и клирици. Притежава благоукрасени, благоговейни и ангеловидни дякони и с тях – непорочни и правоверни четци; ритори, благоизкусни и целомъдрени; певци и доместици – с целия подобаващ свети клир, така че ме кара да пригласям на пророк Давид, а с него – и на Господа: „Наистина дивна е светата твоя Църква.“ И още: „Колко са възлюбени твоите жилища, Господи на силите; копнее и чезне душата ми за двора Господен.“

Такива и подобни неща има в изобилие в града. В околностите пък, както споменах на ваша милост за онези прекрасни планини, в чието подножие и навътре се намират немалко пречестни и свети манастири, разположени около цялата тази област, обиталище на множество иноци, що денем и нощем отслужват непрестанни молитви и умилостивяват Бога заради нашето невежество; но и по всички села на областта се редят и се изграждат свети църкви, показващи усърдието, що онези жители имат към божията любов. Да кажа накратко – навсякъде се вижда цъфтящо благочестие, което с всеки изминат ден расте.

Такива и подобни на тези неща има [да се кажат] премного за оня пресветъл наричан Средецки, град. И достатъчно ще е, ако аз изложа малко от многото. Прочее да се върнем на предстоящия [разказ]. Защото съзирам, че вие желаете да видите и с вседушно усърдие да слушате останалите достохвални за този момент неща. И справедливо! Понеже не са малко, а много и преславни! Макар че те вече над възможностите [ни] и са разказани от нас според силата [ни], но уповавайки се на неговата благодат, ще продължим напред. Заемаме се, както подобава, със словото на героя.

И кой е той? Божественият Николай, за него е нашата повест. Моля, прочее светлостта на вашата душа да бъде за кратко слушател. Макар и неизкусно, аз се осмелявам, както казахме по-горе. И ако все пак, според апостола, [човек трябва] да е заситен с мляко, а не с твърда храна, дано вашето благочестие да не е някак отегчено от многоречивите изложения на словото. „Славещите ме ще прославя“ рече Господ. Ако това е наистина така, защо да предпочитаме по-лошото пред по-хубавото? Не бива! Доблестният Николай съвсем не търси нашите похвали! Понеже в светците, които са на земята му, Господ в тях прояви всичките си желания, според казаното, такива [хора], укрепени сърдечно чрез силата на вярата, подкрепяни от истинската любов към Господа, възлизат по мислената лествица до върха на добродетелите. Те имат лице украсено, по-светло от слънцето и са облечени в дреха, по-чиста от снега; тяхната похвала не е от човеците, но от Бога. А ние, братя и отци, като си спомняме неговото усърдие към божията любов и свещеното изповедание в Христа, ще утешим немалко душите си, разхлаждайки в себе си зноя на грехопадението чрез неговите горещи старания за Бога. Нещо повече – чрез това възпоминание го убеждаваме да стане ходатай пред Бога. Така и Соломон рече: „Споменът за праведника пребъдва с похвали.“ Затова, ако бихме отминали с мълчание, така лениви, житието и страданието на блажения, всякак би ни похулил, който и да е, както подобава не само че сме леностни и нерадиви за доброто, но и че сме скъперници спрямо приобщението на съгражданите. Поради това, моля да, вниквате, понеже, изобразена чрез словото, храбростта на мъченика ще привлече мнозина и към добродетел ще склони, и твърде ще разпали ревността на духа към подобно дело; и като жило тя пронизва душата и за кратко време въздига живеещите живот по Бога.

Но какво стана после? Блаженият мъж, който скоро щеше да се пресели в Горния Йерусалим, пристига, както беше казано, в оня прочут град. И какво прави, след като вече е вътре? Внимателно оглежда всичко и ставаше очевидец на желаното. Той стоеше в божествените църкви и се радваше от душа, гледайки църковния порядък, изобилствуващ с подобни неща: „Колко са желани твоите жилища, Господи на силите – говореше, възхвалявайки с Давид, – копнее душата ми и чезне за дворите Господни. Сърцето ми и плътта ми се възрадваха за живия Бог.“ А когато според устава се извършваха среднощни бдения, прав, без да преклони колена, той стоеше цяла нощ и вникваше Богу. Той ставаше съвсем безмилостен и враг на своето тяло, стараеше се и по-лошото да покори на по-доброто, и тленното – на нетленното, защото направи тялото [си] роб на душата. Така той живееше постоянно в страх Господен, понеже писанието казва: „Началото на премъдростта е страхът Господен.“ И не бе известен на никого поради смиреномъдрието на неговото извисено величие. Защото той мислеше, ако е възможно, да не бъде от никого разпознат, но тайно, сам към Самия [Бог] да насочва очите на сърцето. Казваше: „Пришълец съм, Владико, в чужда земя. Не укривай от мене Твоите заповеди. Защото моята душа завинаги възлюби въжделените от Тебе неща и Твоите съдбини!“ Той се считаше за земя и пепел, по думите на пророка. И винаги говореше: „Аз съм червей, а не човек.“ И така с това любомъдрие счупваше рога на горделивата надменност. Такива прочее са светците, те винаги се подчиняват на заповедите на владиката. Защото рече: „Когато направите всичко, що ви е заповядано, тогава казвайте: «Ние сме роби негодни.»“ Стараеше се в занаята, както се рече, и изкарваше от [работите си] необходимото за себе си и за нуждаещите се. Винаги беше с псалом на уста и присъединяваше към милостинята непрестанни молитви, с чести въздишки отдън сърце, с лежане ничком, с преклонение коленопреклонно. А имаше и дар да плаче обилно и с топъл извор от сълзи измиваше честното си лице, измъчван от мисъл за смъртта. Пееше: „Всяка нощ обливам леглото си и със сълзите си измокрям постелята си.“

Като живееше така и по този начин, не успя да укрие добродетелта си, както се стараеше, както бе невъзможно наистина, по евангелските думи, да се укрие град, стоящ на върха на планина, нито горящо светило под крина. Защото жителите на града, едновременно с другите добродетели прегръщаха и странолюбието и бяха много благоизкусни [в него]. Те забелязват постепенно добронравието в душата на блажения и благоговейното благолепие на лицето му. Понеже светлостта на лицето му наистина свидетелствуваше за душевна незлобивост, а и мълчаливостта му откриваше сърдечната смиреност. Свързват се прочее с него чрез съюза в духовността и в блажената любов. Те го правят свой съжител и приближен и се надпреварват един друг в любовта си към него. Изпращаха и голяма благодарствена молитва към Бога, дарувал им такъв съгражданин. Божественият Николай преживя дълго в съжителство с тях, като преуспяваше в благите дела, доколкото бе възможно и пренасищан с духовно веселие, пееше: „Това е моето покоище навеки: тука ще се поселя, понеже го пожелах.“

И какво стана после? Веднъж някои христолюбиви, благоговейни, благородни и прочути мъже от този град седяха и по обичая дълго водеха помежду си полезна беседа. И изведнъж, по средата на беседата, вмъкват и реч за блажения; удивени, те въздават велелепно Богу благодарствена хвала за блажения и за покровителството спрямо него. Един от тях взема думата и произнася на казаните мъже следното: „Смятам, рече, братя, че Бог иска да направи възлюбения Никола наш съгражданин и съратник докрай, та той да се подвизава с нас, доколкото е възможно, чрез благодатта Христова, като следва божествените повели, апостолските предания и правилото на светите богоносни и вселенски отци, които Христовата църква точно определя, наред с другите добродетели; и иска да се изпълни над него повелението за честния брак, та чрез свързването му да смачка главата на трижди преплетения змей.“

Когато преждеречените боголюбци чуха това за него, веднага сладостно приемат словото. Понеже разсъдиха, че то е угодно и на Бога, и искаха трудолюбно да превърнат думите в дело, бързо съобщават казаното на мъжа. Преблагоговейният, щом чу това от тях, смути се и възприел в душата си неочакваното, някак тихо, с лице благоговейно, както си бе характерно за неговата природа, отговори така:

„Защо, прочее, о пречестни братя, виждам толкова голямо старание на вашите души заради мене, защо ли си правите труд за този, който е далече от достойното? Макар и да разбрах своето невежество, за други неща бих поискал да послушам, що ми заповядвате, дори да би се наложило да дам и душата си за вас, понеже няма нищо по-голямо от тази любов, човек да даде душата си за своя приятел, но за това сега – не зная как изявата на вашите думи ме кара да не слушам, прави ме виновен за греха на непослушанието! Но, о, дързост на моята дума! – моля прошка от вас, понеже аз смиреният оставих отечество и земя заради това, пожелах с желание да странствувам Христа ради, за да не се обвързвам с пленниците на този живот. Ако ли вашето благочестие недоволствува аз грешният да живея с вас, ще се преместя другаде, където е угодно на моя Господ Бог, защото се уповавам на не лъжливите му думи. Той е казал: «Ако ви гонят от този град, бягайте в друг.»“ Светецът каза смирено-мъдро тези и подобни на тях неща и така спира да говори. Чули това, ония христолюбци се учудват твърде много и като похвалиха разумния отговор на мъжа, но познавайки добре и неговото благопослушание, цитират му от божествените писания и му показват примери от Стария и от Новия завет за много свети мъже, приобщили се към честния брак и угодили така на Бога. Припомнят и забраната на съда срещу ония, които се гнусят и хулят брачната чест, а и колко злини предизвиква непослушанието…

И така незлобивият Николай се подчинява на божествените писания и с вяра се съчетава в законен и честен брак. Когато стана това, боголюбивият мъж живееше прочее със съпругата си в дома си и така прегръщаше прескромния живот. Стараеше се, доколкото му бе възможно, в молитвата и в поста, ядеше лоша храна поради бедност, а най-вече – поради въздържане. Така се изпълняваше тогава Соломоновото: „По-добре злак с любов, нежели угоен телец с омраза.“ И още: „По-добре малко с правда, нежели много с лихва.“ И Давид: „По-добре е малкото на праведника, отколкото многото богатство на грешните.“ Така прочее живееше той в нищета, но не намаляваше обилието на милостинята. Бедните винаги излизаха радостни от дома му. Но той възприе и обичай да ходи често при онези, които люто страдаха в тъмница, и да раздава там от своите честни печалби потребното и чрез думите си – сладки, а най-вече – боговдъхновени, да облекчава утешително страданията им; с тях той прогонваше облака на скръбта. По същия начин посещаваше болните братя и с медоточивите струи на думите си охлаждаше пламъците на тежкото страдание на болката им. Същото се вършеше и за претърпелите нещастия и за живеещите във вдовство. И винаги възвестяваше думите на апостол Павел: „Кой изнемогва, с когото аз да не изнемогвам? Кой се съблазнява, та аз да се не разпалвам?“ Защото беше наистина като Йов, „око за слепите и нога за хромите“. Той се стараеше, както вече рекохме, според силите си да изпълнява добре заповяданото от Христос в евангелието. Защото [Христос] каза: „Който приема пророка в името пророческо, получава пророческа награда.“ Или както Господ рече, че [далият] една чаша студена вода, не ще изгуби своята награда.

Доста години прекара Николай в своя дом със съпругата си, обичан от всички и прекрасен в очите на всички, понеже и той имаше еднаква любов към всеки и всекиму отдаваше еднаква почит. Но съвсем не можеше да утоли желанието си, защото бягаше от човешката слава и се смяташе винаги за странник. И какво прави? Една нощ осъмва, скрит от всички. Без да се обади дори на собствената си съпруга, той излиза сам, без никой да знае, и се отправя на път. Преминал средецките предели, той усърдно така се отправя към Европа. И като прекосява трудолюбно широтата на тази област, достига чак до самата голяма река Истър. [Николай] се качва на кораб, преплува дълбочината, оказва се на другия бряг и се заселва в Угровлахийската земя. Така живееше, казвам, в чуждата земя и се залови за привичния занаят. Принасяше непрестанно обетите си на Бога, сияеше с чистота и целомъдрие, веселеше се и се радваше от душа, защото бе отбегнал от скръбта, от славата и от цялата привързаност към житейските неща. Така пребиваваше божественият Николай, а в дома му в сардикийската земя неговата съпруга и сродниците му по плът в Христа бяха обзети от голяма скръб по блажения: „Как и защо, и каква е причината за отлъчването на обичния? – говореха. – Какви ли постъпки на греха ни направиха това?“ И бяха в пълно недоумение, нито пък можеха да научат нещо за него – къде и в кое място се скри от очите им. И никак не можеха да понасят липсата на добрия съжител. Понеже според пророка възложиха цялата си печал на Бога, те говореха: „Ти Господи, сърцеведче, който изследваш неотъпканите пътеки и отнапред виждаш всички наши пътища, Ти виж, дали сме по пътя на беззаконието и ни пречисти, защото си щедър, и ни покажи богатите си милости, и ни разкрий това, което става с нашия брат и твой раб, и ни освободи от налегналата ни печал, облекчи бурята, що е в нашите сърца, понеже Ти си утеха на печалните, и пристанище на застигнатите от буря, и славата ти е вовеки, амин!“ И молейки се така, живееха постоянно благодарни над всякакви скърби.

Така стояха нещата [там], а доблестният Николай възнамеряваше да се укрие сред чуждите. Но не е възможно правещият добри дела да се скрие където и да било! И чуйте как Бог прославя тези, които му служат праведно и тук, и там! Понеже в споменатите угровлахийски земи липсваше изкусното майсторство на обущарския занаят, но имаше несъвършено, грубо, както би рекъл някой, негодно, поради неумение, казахме, за хората. Николай пък, по дар божи, от младини бе изучил тънкостите на това изкуство, както словото вече спомена, и то дотолкова, че надмина всички тамошни. И поради това живеещите там хора се тълпяха при него; и не само те, но и мъжете от двореца на владетеля на тази земя. И така те изпитваха не малка любов към него и след кратко време го представят на своя господар. Блаженият е повикан от него; оказва му, както подобава, обичайната за владетел почит. Стоящите наоколо, а и самият крал, като го гледаха, почудиха се, видели благоразумието на мъжа. [Господарят] похвали красотата на лицето му и рече на околните: „Мисля, че този мъж е от благородните.“ Питаше го, та да знае кой е, откъде е, причината за идването му и: „Как ти е името?“ Изслушал тези думи, светецът отговори благочинно следното: „Аз, господарю, дойдох отдалече, понеже чух за могъществото на богодарената ти власт. Лишен от баща, майка и всякакви роднини, живея от занаята [си], хранен от Бога. И бях наречен в светото кръщение Николай, верен в Христа Бога; а на твое величество съм слуга.“ И рече владетелят: „Прозрях, о Николае, благоразумието и храбростта в тебе, а най-вече разбрах, че по нашите земи не ще се намери подобен на тебе изкусен и съвършен майстор. Затова ние пожелахме ти да останеш в моя двор, да живееш съвместно и да се храниш с другите мъже от двореца, за да не изглежда царската власт слаба поради липсата на мъдри мъже, понеже и самата тя се украсява чрез множеството войни и чрез съвършените мъже.“

Като чу това [Николай], веднага се наскърби, вместо да се зарадва, и признаваше себе си за невеж и недостоен за царска служба. Обаче владетелят надделява и справедливо! И този боголюбив и винаги добропослушен мъж се подчинява без желание и е записан във военната гвардия, което предсказва, че името му ще е записано в книгите небесни и че той ще се присъедини не след дълго към мъченическото, а по-точно – към ангелското войнство.

И така живееше сред тях и залягаше за царските работи, и никога не забравяше благодеянието и молитвата, но винаги в страх божи и с Бога мислено пребиваваше постоянно; с псалмопение на уста говореше: „Винаги виждах пред себе си Господа, защото той е от дясната ми страна; няма да се поклатя.“ Също и когато се случваше да стои пред своя господар с други войни, тогава най-вече се плашеше и биваше обзет от страх: как там ще застане пред небесния цар, пред царствуващия Христос. Понеже, прочее, той бе така сподобен, та да зачита величието на смиреномъдрието, да се противи на горделивия порок. Затова винаги мислено си казваше: „Уви, бедни Николае! Това ли ти донесоха неразумните и неблагодарни стремежи? Заради това ли си оставил жена и деца и си се скрил от обични съграждани, та да избегнеш от човешката слава и от временната сласт и пристрастие? О, окаяни, за колко сълзи си достоен! О Господи, Господи, Ти, който никога не желаеш смъртта на грешника (а пръв сред тях съм аз), но винаги се грижиш за неговото покаяние, Ти ме спаси и измий от тази скръб и буря, не ме оставяй да бъда играчка на бесовете, нито тяхна плячка и храна на звяра, ревящ срещу ни. Но призови и покажи към мене своята щедрост, благи, защото Ти си бездна на милостта и на Тебе слава във вековете, амин!“ И така, хранен от надеждата, живееше в Угровлахия, както бе речено. И времето за неговото отсъствие продължаваше три години. Съпругата му и неговите сродници вече съвсем се бяха отчаяли. По Божия воля се случи на някои от средечките граждани да пристигнат в угровлахийската земя поради някаква работа и да прекарат там малко дни. И разбрали от живеещите там подробно за блажения, те скоро го запознаха. И с радост го прегръщат и му известяват за домашните: „Защо, говореха, о, възлюбени, обремени с толкова печал и скръб онези, които се свързаха в Христа чрез любов със твоя светлост? А освен това ти хвърли в немалко тъга даденото ти от Бога брачно съжителство, а най-сетне – и тези, които вече се отчаяха за тебе, като считаха, че ти изобщо не си сред живите?“ На това той им отговори с тих глас: „От лицето на греховете си, рече, поисках да избягам и дойдох в тази земя, и се опитах да бъда неизвестен. Нима някак прогневих милостивия прещедър Бог чрез моето безумие? Горко ми! Но как е възможно да се избавя от врага, бидейки грехолюбив? И не зная, прочее, как моят грях ме омота в такива мрежи, та бях задържан от владетеля на тази земя и неговите велможи; сега живея в тежки вериги и нямам никаква надежда за спасение, но се уповавам само на божията щедрост и оттам прося помощ. Защото вярвам, че чрез неговата благодат не ще бъде невъзможно да се спася, но той да се смили над мене. Но, моля и ваше благочестие, когато двамата се върнете у дома, поздравете нашите братя в Христа и ги увещайте да молят Бога за моята заблуда. Сам аз се стремя скоро да се върна при вас, ако Бог пожелае. И известени, нека бъдат съвсем безпечални за мене, недостойния, понеже Бог откри техните помисли.“ Когато светецът изрече такива и подобни на тези думи и поговориха доста за полза, отпраща ги с последен поздрав. И така те бързо достигат средецките предели. Завърнали се вкъщи, разказвах на всички всичко за достохвалния Никола. И оттогава чрез неговите молитви всички те вече живееха без тревога. И така стояха нещата тогава.

Но какво стана веднага след това? Блаженият прекара на тази служба много време, както бе казано, постоянно скръбен н тъжен, защото виждаше смутовете, и метежите, и неправедните заколения, вършени от неговия господар. А той бе жесток и тираничен човек, изпълнен с всякакво беззаконие и неправда. Името му бе Мирча. Той прочее, той прие отначало властта подобно на мъчителя Фока, който бе допуснат по божие изволение след цар Маврикий, а как и по какъв начин – слушайте, моля ви! – та да бъде разказано това накратко на ваша милост! Уви, грехът ни издействува, та по божие изволение измаилтянинът победи царството на Константиновия град; завзема всичко наоколо и владее самовластно Индия, Арабия, Палестина и Египет. Също и цяла Македония, чак до самите италийски страни, а с тях и Угровлахия прави васални. И оттогава чак до днес живеещите в нея от прадеди пазят тези задължения. Те избират измежду благородните мъж от царски род и го поставят да владее онази земя и да праща, както казахме, ежегодно данък на самодържеца. Така вървяха нещата, когато, като спазват обичая, поставят един от благородниците да ги управлява. За него някои казаха, че преди е бил калугер. И той управляваше добре онази земя и сияеше чрез благочестие и правосъдие, пазеше добре традициите и законите на старите владетели. И така, с такава власт, прекара много години. Всички, които бяха с него там, пребиваваха в пълно смирение и благоденствие.

Но изначалният враг на човешкото спасение не можа да изтърпи онази земя да остане в дълбоко смирение и благочестие, но подбужда пагубни междуособни войни и голям смут сред христоименитите хора и сред този, който е покровител на божествените църкви там. Споменатият вече Мирча се представяше и той, че е от благородните. Той живееше по царска повеля в Константиновия град и мисля, че за някаква вина беше осъден на заточение там. И дълго време изнемогва така, мислейки денем и нощем за своето спасение: Как ли да избяга от ръката на царствуващия. И жаден за слава, възгордян от помисли как би могъл да владее земята, владяна от неговите прадеди, немалко се потруди за това, щото да превърне желаното в дело. Той се сближава постепенно с велможите на онова държавно царство, дори и със самия царев зет, който бе пръв воевода. Нему бе възложено да урежда всички царски работи. Оня мъж [Мирча] чрез голям подкуп го спечели за съучастник. Един ден се случи споменатият първоначалник царев зет да пита царя за някакви царски работи. Той вмъква дума и му напомня за мъжа, що е в заточение; че той не само [напразно] е осъден на заточение, но че е достоен да управлява земите на своя род. Към това той съшиваше лъжа и клевети чрез много интриги срещу оногова, който тогава владееше Угровлахия; и подстрекаваше царя да се гневи срещу му, уж че [Раду] е започнал някакви недобри дела срещу царството. А царят, повярвал на думите, не разгада измамата и като желаеше да угоди на зетя си, заповяда веднага да се свали първият от престола, а да се постави на мястото му вторият; и изпраща с него множество агаряни. Заповядва му и казва: „Ако видите да се съпротивлява този, срещу когото сте изпратени, подложете самия него и всичките му подчинени под острието на меча, а техният имот ще ви бъде плячка и придобивка.“ Когато това стана и споменатият Мирча получи властта по такъв начин, той и множеството езически войни бързаха към Угровлахия, та неправедно да пролеят кръвта на праведните християни. Това видя вторият след първия [везир] – понеже четирима велики воеводи ръководеха цялата царска управа, а царят се осланяше на тях. Първият от тях бе посоченият, когото владетелят чрез дъщеря си беше направил зет. Но вторият след първия, както побързахме да кажем, имаше голяма любов към низвергнатия Раду; той веднага изпрати тайно от всички своя бързоходец и му открива всички злосторни замисли срещу него. Посъветва го също да не се противи на царските заповеди, но да се отстрани, да избегне горчивата смърт и да получи спасение. Когато Раду чу онези неочаквани неща, смути се, както е естествено, обаче помисли, че тази работа не ще да е вярна; надяваше се, понеже не беше виновен в нито едно от посочените неща. Но преодоля измамата и, разбрал за внезапното пристигане на противника, повярвал на думите на обичния си царски велможа, като благодари много на Бога за това, говореше: „Слава на неизречения ти промисъл, владико Господи, ти, който винаги уреждаш всичко за наша полза! Ти, единствени, безсмъртни и прещедри царю, ти, връчил и на моето недостойнство стадото си, което си изкупил със своята спасителна и честна кръв, ме постави за вожд и пастир над тях; сам ти благоволи да ги поемеш сега от моите ръце, защото: «ето – враговете ти зашумяха срещу твоето стадо и ненавиждащите те надигнаха глава и лукавствуваха на воля срещу твоите хора.» И така, прочее, се помоли на Господа, освободи всичките си роби и робини, велможите награди и почете; и заповяда всеки да си отиде у дома си: «Така пожела нашият Господ Бог, рече, чеда и братя! Но нека хвърлим себе си в бездната на божиите щедрости и той ще ни нахрани, както пее Давид.» Ако се бихме опълчили в бран срещу нашите врагове, щяхме да бъдем противници на Бога!“ Утешил ги с такива умилни думи, той ги освобождаваше. А те, като не можеха да понесат разлъката, молеха го със сълзи да не ги оставя в ръцете на своите врагове и го подтикваха към съпротива. Той пък рече: „Защо възнамерявате такива неща, о Христови люде, за колко християнски кърви ще бъде причина такава дързост: Колко майки ще станат бездетни и ще се лишат от обичните си чеда? Ако божествената сила отреди така заради нашите грехове, колко повече не ни подхожда да се опълчваме срещу божията воля. Но каквато е волята на нашия Господ Бог – така и да бъде! Да бъде името Господне благословено от нине и до века!“ И надделява с такива полезни и честни слова. Отказва се и от скиптъра на властта; и взе със себе си доста злато и множество драгоценни царски утвари, вдигна се с малцина някои знатни мъже, а останалите владетели и войни освободи, след като се сбогува за раздяла. Така се скрива от лицето на своите врагове, без да се противопоставя на царската повеля. След това той достигна бързото течение на река Истър. Като седна в кораб, премина на другия бряг и избяга вече в града, наричан Никопол, той бе спасен. И се поселва у някакъв старец – благочестив мъж, с когото по-напред бяха изпитвали голяма любов помежду си. И след като прекара в неговия дом много дни, всекидневно чрез полезни беседи прогонваше от него бурята на скръбта, привеждайки му от светото писание Йововото търпение и думите: „Доброто приехме, господарю, от ръцете Господни, злото ли да не приемем?“ С това се занимаваше той в дома на оня благороден мъж.

А пък споменатият по-горе мъж [Мирча], завзел властта, тутакси с голяма стръв нахлува в онази земя, имайки със себе си измаилтянска сила, мислейки сигурно да го хване жив. Понеже не улови желания лов и сгреши в намеренията си, а и всички велможи и избрани боляри от оня край бягаха от лицето му, той недоумяваше що да стори, като не можеше да търпи изобличението на съвестта си, и дишаше, изгарян от пламъка на гняв и завист. И какво прави? Бързо изпраща послание до началствуващия и пръв царев воевода, съдържащо следното: „Поздрав на великия и обичан от мене царски зет! По ваша заповед дойдох в държавата на моето отечество и ония, които замисляха зло срещу вас, а по-точно – срещу главата си, избягаха със своя предводител и се спасиха от заслужено наказание. И едни [са] прочее в унгарските земи, а други – в Никопол. И [Раду] взе със себе си всички богатства, останали от старите владетели. И така не престава да кове интриги срещу вас, по-зли от първите: и нехае за низвергването си, а повече се надява на безчисленото си злато. Но ако бързо не се изкорени, непременно ще пострадате неочаквано от него. И прочее, поздрав!“

Когато онзи царски управник чу с ушите си това, той поиска да му угоди във всичко, а най-вече – възжадува за златото, понеже имаше ненаситния порок на сребролюбието повече от всеки друг човек. Веднага той спешно изпраща един бързоходец от царските с писмо от държавната власт, да преселят незабавно [Раду] от Никопол в царствуващия Константинов град; и отрежда броени дни, та те по-бързо да стигнат с него. И така мъжът бързо стигна до Константиновия град с онзи царски пратеник; той се подчиняваше на царската заповед и се надяваше на справедливостта и на втория воевода, когото словото накратко спомена по-горе. Но нищо не му помогна поради пагубната и смъртоносна клевета. Те едва го оставиха жив, но в заточение, както и стана. Разграбват имуществата му, а него самия изпратиха на заточение далече в един от египетските градове. И там докато беше в заточение, като прие пак иночески образ, той достигна края на живота си.

Когато оня горделивец, похитилият властта [Мирча], видя това, беше доволен от случилото се. В началото той започна да показва благоговение и смирение, както би се рекло –вълк, покриващ се с овча кожа, докато всички, които малко преди това се бяха скрили от очите му, бяха върнати при него. Тогава, показал се изведнъж жесток, той разкрива звяра, живеещ вътре в него, понеже беше обиталище на всякакви мерзости. Напълно чужд на страха от Бога, той убива всички велможи, казвам, изтъкнатите и благородните мъже на онази земя, заедно с децата и с целия род; унищожава имотите им и разорява всичките им стопанства. Но и светолепните иноци, които се намираха там по това време, а и епископите, подлагаше на големи мъки; на едного отрязваше брадата, на другиго – носа с ушите, други пък скопяваше и ги пращаше на заточение. Дотолкова бе обзет от ненаситност за убийство, както чухте, че, разсвирепял до крайно неистовство, убива и родния си племенник, мъж дивен и благочестив.

Един ден от угърските земи дойдоха да му се поклонят мъже, 1000 на брой. Той заповяда да оставят оръжието си вън и така да влязат в двора му. Когато те сториха това, без да мислят нещо лошо, и доверчиво влязоха всички вътре, изведнъж той махна на стоящите отпред мечоносци. И тозчас подлага под острието на меча всички тях – от първия до последния. И тогава, възлюбени, можеше да се види нещо, достойно за сълзи! Както в древността при гоненията [на християните} едни бяха мъчени, други – клани, на други – домовете разграбвани, други пък бягаха и се криеха в планини и пещери, и земни пропасти. Той покосяваше и погубваше незлобливите младенци като Ирод. И се чуваше писъкът на майките им, горко ридаещи, когато виждаха свидните си чеда, едни разполовени от меча, други – разбити с камък; и оголваха гърдите си, и цедяха мляко към младенците си. И гледащите виждаха тогава трогателна гледка! Защото не се насищаше окаяникът на човешка кръв. Разказва се, че той заповядал да хвърлят в един кладенец убиваните младенци. Тогава едно от онези отрочета бе ударено веднъж с камъка, а убийците, сметнали го за мъртво, се нахвърлиха към другите. Така го хвърлят в оня сух кладенец с другите тела на мъртвите младенци. Когато видяха, че детето е още живо и плачът се чуваше из онази дълбина, стоящите наоколо слушаха и се умилиха. Те пристъпиха към мъчителя, молеха за младенеца, та да биха някак подтикнали към милосърдие оная ожесточила се душа и да биха спасили детето от рова. А той стана, искайки да види сам случилото се. И заповяда камъни да пребият оживялото – уви! – детенце. Това се извърши бързо и така многострадалното дете издъхна заедно с другите. [Мирча] напълва рова с камъни и съчки и се връща у дома си, а смъртта им достави голямо удоволствие на този втори Ирод или по-точно на новия Юлиан Отстъпник„, или на Копроним.

Той похищава всички свети манастирски съсъди – златни и сребърни – на светите манастири в своята държава. Жадуващ ненаситността на сребролюбието, предаде на смърт след различни мъки мнозина, за да му открият съкровищата и богатствата си, та да ги обсеби. Но не се съобразяваше никак със старите наредби и постановления на блаженото миналите от древно време господари на тази земя, понеже вече от по-преди имаше някои наредби; и най-вече за Светата Атонска планина имаше указание с владетелски хрисовули за ежегодни милостини. Той окончателно ги спира. И не искаше да види монах пред очите си, наричаше ги чернодрешници. И [да прибавя] към многото думи, откриваше се многообразието на злобата. И не християнски, а във всяко отношение елински неща се виждаха по негово време. Всички свидетелствуваха, че от векове не е бивала такава пагуба по онези земи.

Понеже [Мирча] вършеше тези неща и така жестоко владееше Христовото стадо, и живееше така – наемник, а не пастир, той не убегна, злочестивият, Божия съд. Тогава агаряните с царя [Сюлейман] водеха война в Персия. Там по-големият син на царя беше оклеветен пред него от споменатия вече зет, че уж се кани да заграби властта. И царят, повярвал, веднага убива първородния си син. Но после, разкаян, се нахвърля срещу зет си и иска да го убие, понеже заради интригата му неговият син умря. Когато стана това, той поставя втория след него воевода на мястото на оня управник. И вторият добре и много разумно уреждаше царските дела и отсъждаше всекиму справедливо. Поради това той спечели от царя такава почест, че да върши всичко, което пожелае, и нищо да не му бъде забранено от царя. Не след дълго, дочул, че оня мъчител погубва Угровлахия чрез различни мъки и беззаконни убийства, справедливо отмъщава и то по следния начин.

Когато споменатият измаилтянин се върна от Персия и носеше победите от несправедливото убийство на сина, сякаш е свършил нещо голямо, когато настъпи следващата година и когато, както се каза, велик воевода на царството стана новият, [зетът] веднага получава заповед бързо да замине, колкото се може по-скоро, от Константиновия, казвам, от царствуващия град към западните Италийски страни, та да обърне в бягство настъпващите срещу него. Това впрочем се изпълни и така чрез словото нещата стигнаха вече до дело. Понеже царят заповяда, [зетът] взема със себе си безбройно множество агаряни, за да може поне така да избегне укора поради синовното убийство; защото всячески бе мъчен от съвестта си. [Царят му] изпраща всички свои приближени, които имаше на разположение освен малцина. Тогава предводителят на войводите се отправя на път и скоро достига до западните страни. Ония, които бяха там, дочули, че той идва със сила, се отказаха от всякаква съпротива, като счетоха, че това става по божия воля. Агаряните пък се чудеха как и по какъв начин да се върнат при своя цар, без да са постигнали нещо, още повече че и началникът на войниците се стараеше да прояви храброст, тъй като бе получил отново висок чин. И какво направи след това? Намери един малък град, наречен Темишвара, лежащ по средата между двете страни, и го обсади с цялата си сила, както се казва. И безбройно множество от агаряните бяха избити от гражданите, но по божи съд след кратко време завземат града. И така, едва отдъхнали от яростта, след като оплениха цялата област, те се връщат с плячката у дома си. И никой не им се възпротиви заради нашите грехове.

Тогава се намери, казвам, един човек от благочестивите родове на угровлахийските господари, мисля, че той беше роднина, както говорят някои, на преждеспоменатия воевода на Угровлахия, наречен вече Калугера, който се помина в заточение. И така, чрез голям дар и юначество той се сближава с агарянина, понеже знаеше отпреди, че двамата [с Калугера] се обичаха. А тъй като оня никак не бе забравил близостта, заповядва му веднага да отнеме от ръцете на убиеца [Мирча] бащиното наследство чрез неговата [на измаилтянина] сила и ръка. Той му даде такава власт, понеже и той самият такава власт получи от царя, както вече написахме. Благородният юноша, като взе множество угърска войска, имайки подкрепата на всички, внезапно с оръжие напада държавата на оня мъчител. Той пък избягал позорно с малцина, едва се спаси от справедливото наказание, понеже Бог очаква спасението и покаянието на всички хора.“ Но [Мирча] прочее, като избяга и то осъдително от царския престол, по произволение на всевишния внезапно беше низвергнат и се лиши от властта. Добре е казал казалият: „Който пожелава чуждата част, с това той и своята ще загуби и който другиму копае ров, сам скоро ще се срине в него.“ И грешникът в своите мрежи се оплете и така злият получи зло. И справедливо! Споменатият юноша навлезе в земята му, заграби всичките му съкровища, събра данък по обичая и освободи християните от мъчителя. И всички, които бяха в изгнание и бягство, спокойно се връщаха по домовете си. Така прочее величието на неизразимата божия премъдрост знае съдбините и всичко за полза на двамата устройва.

Докато се случваха такива неща в тези времена, един от мнозината очевидци на станалото беше и прехрабрият Николай. И щом намира благоприятно време и повод, отново се връща у дома си. Той отправяше към Бога много благодарствени песни за това и се обръщаше към пророческото слово: „Преминахме през огън, и вода, говореше – но ти сам, Господи, ме изведе в покой.“ И още: „Душата ми като птица се избави от мрежата на ловците. Мрежата се скъса и ние бяхме избавени. Помощта ми е в името на Господа, сътворил небето и земята.“

По такъв начин, както чухте, стана връщането на блажения. И получил преславно свобода, всеки се връщаше в дома си. С мнозина и [Николай] се отправи към дома си в Сардикийските предели; и не след дълго се оказа в своя дом, наставляван вече от Светия Дух. Защото му бе отредено да пострада заради Христа в оня славен град и да премине при желаната от него незалязваща светлина.

Веднага след като се посели в дома си, както се каза, всички, които го обичаха и познаваха, се стекоха при него. Те се надпреварваха един друг с любов и получавайки от него молитви и благословения, приемаха духовно веселие и голяма душевна полза; благодаряха много на Бога за него, понеже им се отдаде да видят отново светолепното лице на достохвалния мъж. И така прочее живееше в дома си, далеч от всякакъв смут и печал, и се придържаше към предишния начин на живот, казвам, към желаното препросто житие, залягайки, както и преди, в занаята и добродетелта.

След като прекара по този начин немалко време, пак се случва една неочаквана буря на скръб. [Николай] бе баща на две деца, но по Божие провидение смъртта с леки длани ги поема. А той, благочестивият, сам не скърбеше и съпругата си увещаваше да не скърби, а да се уповава на възкресението. И още – не направи нищо недостойно за тази благородна душа, не започна да скубе косите си, не завика с неподобаващ глас, не изрече нещо безполезно, а позволи на природата само изобилните сълзи, защото те не могат да се удържат, когато сърцето е устрелено отвътре от стрелите на природата. Проговори гласът на блажения Йов: „Бог даде, Бог взе! Както Богу е угодно, така да бъде. Да бъде благословено името Господне от сега и до века.“ И след като ги погреба, въздигнал сърдечни очи към небето, рече така: „На тебе, Владико, предавам децата си! На Тебе ги изпратих и ще ми се спаси душата от сега и до века. И няма вече в мене никаква скръб. Благодаря и славя Твоето човеколюбие, промислителю благи, защото пожела да приемеш плода на моята утроба, докато е още неизкусен от злобата!“ Като изрече тези и други благодарствени думи за децата, живееше в молитва и в страх Божи, благодарейки на Бога за всичко случило му се…

Но какво направи този, който някога бе Деница и заради това днес бе наречен тъмнина, този, който заповяда да се унищожат земята и морето; който каза: „Ще поставя, престола си на облаците и ще бъда подобен на всевишния,“ гордият и велеречив враг, несмогнал да търпи добродетелите и подвизите на мъжа, „изпълни се със завист, зачена болест и роди беззаконие.“ И какво прави? Намира около себе си някои от агаряните и чрез тях излива цялата си злоба срещу него. Отначало хитро някак си той, злонамереният, нашепвайки, ги подучва да имат притворна любов към него. Понеже знаеше, че [Николай] е мъж прозорлив, лукавият ненапразно избълва отрова, та да го препъне поради неведение. Но постепенно и дълго продължава онази измамна любов. Божественият Николай, както вече се каза, кротък и незлобив, виждаше любовната близост, която онези беззаконници показваха всецяло, и не прозря никаква злоба в тях. А те имаха същия занаят като него. Блаженият, както много пъти отбелязахме, превъзхождаше мнозина по изкусността на своя занаят. И мнозина бяха обзети от желание да научат от него майсторлъка на занаятчийската работа. Благочестивият пък не изпитваше никаква завист, но с радост многоразумно учи и тях, и мнозина други и чрез майсторството им разкрива безхитростно тайната на работата; и много пъти така ги угощаваше като братя.

Когато измина много време, един ден по някакъв случай го подмамват да вземе участие в тяхното пиршество и угощение. Блаженият повярва на благите думи и не проумя измамата, както рече Соломон: „Незлобивият вярва на всяка дума, а коварният всяка дума разнищва.“ Последва прочее Христовото агне вълците, лютите зверове, облечени в овчи кожи, и като го вкараха сякаш в непроходими гори, веселяха се много за станалото. И какво после? Щом те се настаниха в къщата на кръчмарите и поставиха сред тях и кроткия Николай – о, чудо! – сякаш младенец, от злобата неизкусен, простиращ ръка към змия, без да знае за нейното ухапване, изпълнено с отрова, или сякаш незобливо агне, вървящо към вълка, без да предугажда предстоящата рана, така и достохвалният никак не подозираше онова, що се замисляше срещу него, защото бе възпитал своя характер чрез пълно беззлобие и най-вече затова мислеше, че нищо не ще му сторят.

Така се развиха нещата – о, заговор на лютия дявол и беззаконните! Както вече някога в Едем вселукавият в образа на змия постави клопка на Адам, направи дървото на очистението дърво на непокорството и [го] лиши от всички райски блага, и уви! – целия човешки род доведе до смъртоносното тление, по същия начин и тук се преобразява в човеци лукави, от змия по-люти! И толкова впримчи праведника, че да посегне не към дървото, но към скверния и изпълнен с всякаква измама и чревоугодие пир, понеже мислеше, че изпълнява заповедта на послушанието и любовта. Споменатите образцови оръдия на дявола, сякаш втурнали се на лов, жадуваха да улучат лова, дебнещи, подобно на ловджийски псета, договаряха се помежду си с на-мигвания като [псетата] с опашка, очаквайки удобен момент да извършат беззаконието.

А как – нека се каже по-подробно! Нему, прочее, нему те твърде завиждаха заради прекрасната му душа, а и за изкуството в занаята, както преди малко споменахме, та силно се стараеха да откъснат блажения от Христа и да го приобщят към своята заблуда. О, горко! И чрез своето празноумие започнаха да вършат неправда срещу праведника. Но блаженият Николай, това Христово агне, никак не очакваше безчестието на онези зверове, както бе казано, но докато той пируваше с тях с незлобивото си сърце, постепенно се отпусна, забрави от неведение своята слабост – о, злочестини мои! – и така силно го напиват с мъст, дотолкова, че да загуби напълно съзнание. И след като те го измамиха, лукавият бяс, що от много време беше събирал лютата си злоба, изля я срещу светия мъж и стана виновник за неговото горко падение. По този начин, случили удобен момент, онези безбожни измамници го разголват, уви! – и го обрязват, та чрез обрязването, дори без той да желае, да го привлекат към себе си и да го откажат от Христа. И, о низост, о безумие! Как не изсъхнаха злосторните ръце, как не ослепяха очите им, на тях, които като Хам поругаха голотата на своя баща…

И що стори кроткият, когато видя какво му се случи? Събудил се от сън, той беше вътрешно изплашен и веднага по навик се осенява с кръстен знак. Обаче не разбира какво вижда, като се вижда наранен, и по това, че дрехите му бяха обагрени от много кръв, той позна своята немощ, не изтърпя бесовското поругание, простена отдън душа и рече така: „Господ ми е помощник, не ще се уплаша! Какво ще ми стори човек? Господ ми е помощник и аз, като погледна срещу враговете си, и в името Господне ще им противостоя.“ Това прочее рече храбрият Николай с покруса на сърцето, облива се в горещи сълзи, не може да търпи да се вижда гол и лишен от божествено покровителство и милост. Той беше изгарян от силни вътрешни пламъци, а още повече устрелен от стрелите на обвиняващата съвест, виждаше непрекъснато пред себе си попълзновението. Той възложи само на единия Бог своята съвест и никому нищо не каза, но със съкрушено сърце само ронеше капки от очи, сякаш от някакво езеро, и обгаряше свещеното си лице. Но поради страха от безбожниците така тайно започваше покаяние, понеже блаженият още беше а ръцете им. Мерзките танцуваха, веселяха се и се радваха – слуги на чревото, отдаваха се на пиянство и чревоугодие и се стараеха много да го развеселят, виждайки, че той вече скърби. Също и с крясък те произнасяха безчинно гнусна молитва, те – достойните за окайване!

О, жалостен глас! Тогава прочее немалка скръб обземаше братството, а доволство и благоразположение – сборището на неверниците. Доблестният Николай видя случилото се с него и с плач ридаеше и произнасяше реченото от блажения Йов, говорейки: „Да не се смята този ден [в броя] на месеците, нито часа, в който ме роди майка ми!“ И още: „Защо не се събраха слабините на майка ми в часа, в който излязох от утробата й.“ И мислено отправяше сърдечните си очи към окото, що никога не спи. И се помоли, казвайки така: „Владико на всичко и Боже, създателю на видимите и невидимите твари, Ти познаваш сърцата на създанията [си], познаваш всички неща отпреди тяхното съществувание, на Тебе човешката помисъл се изповядва и дирята на помисълта е открита за Тебе. Виж дали има неправда в моето сърце, виж дали пътят на беззаконието е в мене; Ти, който единствен изпитваш справедливо сърца и утроби, Ти виж озлоблението на моята душа, виж колко [злини] направиха срещу ми лукавите. Не пренебрегвай, преблаги съдийо, моята тъжба, въздай възмездие на горделивците. Не ще изтърпя разлъката с Тебе, пастирю добри, от Твоята кошара бях грабнат от душетлелните вълци и намери ме, мене— заблудилия се, Ти, който заради мене беше след мене! Ето моите беззакония са пред мене винаги! Спаси ме, всевидче Владико, понеже съм в беда, и успокой гнева си, що справедливо се разгоря срещу мене, и преобрази в милост на милосърдието надигналия се справедливо твой напад, Ти, който укроти при Естир разпаления гняв на Асуир, мидийския цар. Отклони ме, Господи, от моето порочно и страшно падение и [ме] въздигни от тъмата и смъртната сянка. Протегни ми ръка, както на Петър, възкреси ме от мъртвите, както сина на вдовицата, закрепи [ме] пак, както парализирания, изтръгни [мене, който съм] в самото гърло на дявола, защото Ти чрез мъжество окованите извеждаш и твоята мишца е безкрайно крепка, многовъзпети царю.“

Като стана веднага от молитва, той твърдо се завръща в своя дом, болен и унил и вече изпълнен със срам, понеже не търпеше да го изобличава съвестта му, обаче остава така в недоумение. И скоро се намира в дома си, а неговата съпруга, вече разбрала за идването [му], веднага пада на земята; тя плачеше прегорчиво и произнасяше реченото от пророка, казвайки: „Горко на мене, клетата, кой ще даде на главата ми вода и извор от сълзи за очите ми, та плачът ми да бъде още по-силен и не заради плен от законопрестъпни мъже, но за запустението на свещената душа, за сриването и пагубата на християнския храм. Горко ми, горко ми! Какво ме постигна мене, странницата! Плачете заедно с мене и ридайте всички, викнете с мене с горък глас, защото ни постигна крайна нищета! Ако някой иска да ме утеши от плача, ще му отвърна с пророческите думи: «Оставете ме горко да плача, не можете ме утеши!»“ Такива и подобни на тях умилни думи и ридания бяха и не само от съпругата му, но от всички роднини и братя и накратко – от всички православни в този град. И можеше да се види, възлюбени, нещо странно – разкъсваше се връзката на любовта и вместо нея се разстилаше ненавист. Защото казваха: „Ненавиждащите тебе, Господи, ще възненавидим, с пълна омраза ще ги възненавидим“ и така нататък. А докато ставаше това, плачещите заедно за него след известно време ги утешаваха със сладки думи, говорейки им така: „Защо е прискръбна душата ви? Защо сте толкова смутени? Уповавайте се на Бога, който може да ви спаси от малодушие и буря, понеже нещата, невъзможни за човека, за Бога всички са възможни. Писано е: «Където се умножи грехът, преизобилствува благодатта, само от надеждата да не отстъпваме.»“

С такива и подобни на тези думи те се утешаваха и в името на Христа спечелват смирение. А благонравният Николай се изпълва с дръзновение спрямо съпругата си и братята той, благоизкусният в доброто, с благоречиви думи постепенно ги увещава да не скърбят: „Дерзайте, о приятели – говореше, – понеже Господ помага! Дано някога поради благостта си Той, както си знае, ме въздигне до предишното положение. Защото се уповавам на Неговите праведни думи, що рече в светото си евангелие: «Не дойдох да призова праведниците, но грешниците към покаяние.» И още: «Не искам смъртта на грешния, но да се преобрази, да бъде жив и да стигне до истинския разум.» Той, преблагият, силният, той може всичко, понеже е господар на всичко, но само когато пожелае!“ С такива думи моли всички да извършват пред Бога молитви и служби за него в светите църкви. А сам живееше в тъга и голямо изпитание, с непрестанни сълзи; в душевното си притеснение говореше: „О, горко ти, всестрастни и опозорени! Как изглеждаш ти, окаянико! Вече срам покри лицето ти и чужд си прочее на братята си; горко ми, горко ми! Откъде и как или за какво първом да започна да говоря? Отвсякъде ми е трудно и прискърбно, и страшно, и неизповедимо! За кои неща първо да заплача и застена – за множеството си грехове, или за разлъката от Бога?“…

Когато измина доста време и вече се събраха около 12 месеца, та да се навърши една година, блаженият тайно спазваше устава на духовния път. И както се каза, чрез пост, сълзи и съвършено покаяние и във вяра чиста, непорочна и православна принасяше всекидневно обещанията си на Господа и се тревожеше как би могъл да се помири с Бога поради своето грехопадение. И така през споменатата година той извършваше подвизи и никак не се предаде на униние и леност. И никой освен Бог единствен не знаеше това, що после стана явно според евангелските думи: „никога не може да се укрие град върху планини или горящ светилник под крина“. Прочее, това беше така. А кой би могъл да разкаже както подобава за станалото през тази година, казвам: оскърбления и лечали, различни притеснения и укори, които му се нанасяха и от сродници, и от всички други. Но кроткият Николай понасяше и благодареше, без да ги обсъжда, считайки себе си виновен за това. И какво прави той, когато се вижда в такова положение – възненавидян от сродниците и гнусен за братята си, а най-вече съпругата му всекидневно да скърби с плач, понеже, бидейки немощна жена, не може да понесе укорите на близките срещу мъжа си? Той съчетава ума си с Бога и с добрата съвест, разсъждава и си избира истинския път; и със съкрушено сърце си говореше: „О горко ти, смирени Николае, докога ще оставаш отстъпил в злото, докога ще се отдаваш на отчаяние? Каква придобивка на живота чакаш? Ето, наистина си възненавидян и от Бога, и от човеците! Когато, окаяни, чуеш от Бога: «Махнете се от мене, проклети, във вечния огън!» И още: «Не ви познавам, идете в огъня, приготвен за дявола и за тези, които му служат», чак тогава ли ще се вразумиш, кажи ми? Горко ти, всестрастни! Ще се озърташ често навея къде и не ще има кой да ти помогне, нито кой някак да те избави, но страшните и тежките дела на греха, що си извършил в живота си, те те осъждат на огъня. И ще се мъчиш там навеки! Тежко ти, ако бъдеш хванат, без да радееш за своето спасение! Но стани, преди да те е стигнала смъртта, отхвърли малодушието и остави слабостта! Изповядай, което си съгрешил, и кажи заедно с Давид: «Да застанем пред лицето му за изповедание» и така нататък.“ Докато той се поучаваше така и се подготвяше, според апостола, мъжествено срещу греха дори до кръв, докато онзи свят мъж живееше така, дойде Спасителевата Пасха на Христовото възкресение и след Възкресението, както христовата църква прие да се празнува – празникът Възнесение, когато от Елеонската планина Христос се възнесе със слава на небесата пред светите си ученици и апостолите. В навечерието на онзи пречестен ден отвсякъде се стичаше множество от благочестиви хора, казвам: според обичая мъже и жени, старци и младежи и накратко – всички възрасти, богати и бедни, малки и големи, се сбираха в божествените църкви, наслаждаваха се на пения и псалми, и песни духовни, възпяваха и славеха нашия Господ Иисус Христос, освободил ни от тление, и поради своята неизречена и щедра милост възвел ни на небесата, както сам благоизволи. Божественият, прочее, като виждаше струпването на православните, сбрани в едно пред Бога и отпращащи към Христа Бога единодушна молитва, той пък в сърдечното си терзание се изпълваше с нестихващи стенания и се обливаше с топли сълзи, и поверяваше своята мисъл само на единия Бог, който изпитва сърца и утроби и знае нашите тайни. И ще кажа накратко, както някой плаче над своя мъртвец, така бих рекъл, че изглеждаше тогава този изключителен и дивен човек. Но той, като утешава с благоизкусни думи съпругата си, изпраща я бързо да отиде в църквата, а и той изпраща от праведните си трудове [приношения] за свещените нужди, без никой освен съпругата му да знае. А сам, в дома си, се хвърля ничком пред Бога, Бога с топли сълзи призовава, протегнал преподобните си ръце с немалко удари в гърдите, преклонен към земята, понеже не смееше да повдигне очите си към небето. Тъй като пазеше тайно в дома си свещения и честен образ – иконата на вашия Господ Иисус Христос, взе го открито и благочестно, с боязън и благоговение, както беше редно, покланяйки се и целувайки го с вяра. И по този начин целият бе с Бога в своята молитва. И така извърши добре всичко за празника, като благодареше на Бога и се веселеше духовно. И подаде по обичая според силата си на нуждаещите се, пазейки в ума си казаното отпреди: „Когато си силен, не се отказвай да правиш добро!“

Докато ставаше това, на сутринта след празника в петъчния ден от седмицата божествените служби приключиха и той в своя дом се отдаваше на молитва, както вече се писа. Този, който и сам не след дълго щеше да се принесе на Бога като жертва непорочна, показваше достойнството на църковната служба.

Когато видя вече такива добродетели у мъжа, лукавият бяс, той, който някога се одързости срещу твореца и заради гордостта бе низвергнат и предаден на преизподната тъма, та и той самият заради лукавото си намерение стана тъма, врагът на човешкото спасение, що отначало таеше много зло срещу преподобния и затова дишаше враждебно срещу него, уязви се дълбоко от лют гняв и горка завист. И като не можеше да изтърпи това, избра сред своите и на своята мерзост привърженици един ревнител на измаилтянската вяра, силен в словото и остър по ум, много опитен в беседите, върху които възнамеряваше да се опре, за да обори светеца. Той старателно се подготви чрез измамно мъдруване и речи на сладък език и устна беседа, [съставена] от техния нечестив и позорен, и от басни по-смешен закон. Когато дойде да поучи прехристиянствуващия мъж, понеже всецяло мислеше, окаяният, че оня живее в тяхната измама, постара се да [го] напъти в беззаконния им устав. Като се надяваше да получи голяма полза и похвала, ако го улови в своите мрежи, той прикрива измамата със смирение, идва при блажения и лицемерно го поздрав-лява. Светецът, както му беше присъщо, го приема благоговейно, защото той на всички оказваше еднаква чест, а също – еднакво обичаше всички. И веднага, застанал почтително пред него, питаше да разбере причината на идването му. Варваринът, като подхвана приказката, започна чрез измамите си да говори на светеца следното: „Домъчня ми за тебе, рече, понеже откакто се сподоби да се присъединиш към нашето общество, никой от нас никога не побеседва с тебе за полезното, нито те напътихме в нашия закон, както е написал н предал за нас нашият предводител на вярата. И досега не знаем прочее как си спазвал обичая през изминалата година, Но ти ще получиш прошка като новоприет и незнаещ, а ние заслужаваме не малко укор, понеже не се погрижихме за твоето спасение през дългото време оттогава. И така, преди всичко за тебе е редно да се погрижиш с голямо усърдие, та жена си, която е християнка, да откъснеш от Христа и да я убедиш да се присъедини към нашите закони; или пък окончателно да я прогониш от себе си като невярна. От такава жена ти се случва голяма беля. Така написа в наредбите си новият законодател на нашето стадо. Нека от това ние всички да разберем твоята всеотдайна любов към нас и че си усърден следовник на обичаите!“ Като избълва такива гнусни думи и искаше да прибави към тях още по-дълги узаконени лъжи, той, прелъстителят, се опитваше напълно да унизи православието. Но Бог благоволи да покаже, че царството небесно не е в словото, но в силата. Изслушал тези неща, блаженият Христов ученик възнегодува силно поради реченото. Той веднага отвръща лицето си от него и с ръка му маха да млъкне, да бъдат неми измамните уста, говорещи беззаконие с гордост и презрение: „аз като глуха апсида затъквам ушите си, за да не слушам гласа на заклинателите“. Той се разгаря от божествена ревност, както някога великият Илия, и отхвърлил далече страха и малодушието, обръща се към оня измаилтянин, казвайки следното: „В кое боговдъхновено писание се намира, о беззаконни, това, което ти днес каза? Не в Закона ли е написано за честния брак: «което Бог събра, човек да не разделя». И още: моят Христос заповяда в своето евангелие да не се оставя жената освен поради [обвинение] в прелюбодеяние. А също и великият апостол Павел, и всички наредби, постановени от светите апостоли и светите отци, една след друга така говорят. Това христовата православна църква пази и до днес, а многобрачието отхвърля напълно. Аз не зная как ти толкова безочливо дръзна да се противиш на истината и ме поучаваш да последвам лъжата. Не ще бъде!“

Когато измамникът. неочаквано чу това, изпълва се веднага с голям срам; остана безгласен като най-нищожна риба и както когато някой няма умел отговор на словото, защото той изгуби ума [си], млъкна сякаш поразен от гръм, сложил само ръка на уста. И така остана много време. Чак по-късно дойде на себе си като от сън или пиянство, отговаряйки на светеца някак тихо, обзет от срам: „Казаното от тебе, о прелюбезни – рече, – е достойно само за християните. А откакто ти дойде при нас, редно е да се придържаш към нашите обичаи и да мислиш като нас, още повече че си присъединен към нас и не си християнин.“

И светецът: „Какво? Как и кой може да ме разлъчи от Христос, моя Бог? Аз съм християнин, син на православни баща и майка и с христовата благодат съм наречен при светото кръщение Николай, а ти си ме счел подобен на себе си и помислил, че аз вярвам напълно на вашите блудни и законопрестъпни пустословия, дошъл си да ме напътиш към пагубната, многогреховна измама. Не ще станела се отрека от Христа, моя Бог, навеки!“

И докато още божието слово беше на устата му, изведнъж отвсякъде един по един се стичат хора от богомерзкото сборище, сякаш подтиквани от бяс – такъв е техният обичай, понеже обичат зрелищата. И какво се случи? Колкото се може по-бързо, повече от злоба, те се надпреварват един друг и така се наслаждават на зрелището като [хора] плътски и далече от духовното. Така, както се каза, те се събраха заедно в голяма тълпа, понеже се случи в часа, когато техните джамии се изпразваха. А денят беше петък, както преди малко казахме, и те извършваха богоненавистната си молитва. Като някакви вълци те обкръжиха христовото агне и някои от тях го молеха да прекрати онова блажено повествование. Светецът, разпален от още по-голяма любов към Христа, се отрича напълно пред всички от тяхната презряна ерес и наистина я проклина и изобличава; изповядваше достохвално пред всички, че пак е християнин. И в този миг се изпълни от Светия дух и пъхнал ръка в пазвата си, извади оттам свещената икона на нашия Господ Иисус Христос, осени се със знака на кръста, целуна с вяра пречистия Господен образ и като въздъхна отдън душа, рече така: „Анатема томува, който не вярва в Господа Бога и спасителя наш Иисус Христос и в неговата пречиста Божия майка и не се покланя на техния образ!“ И с пръст показваше иконата на неверниците.

О, добра дързост! О, добро дело! О, доблест на храброст на христовия воин! Когато изрече справедливо тези неща, както чухте, без всякакво съмнение, те веднага се нахвърлят звероподобно срещу мъченика и го хващат здраво. Понеже там имаше множество богоборци, те залавят светеца. И какво ли не правят! Тези го влачат, онези му крещят, онези пък го блъскат; едни за косите, за ушите – Други, биеха го с юмрук с все сила по лицето. И така насилствено го влачеха към мястото за съд и разкъсаха дрехите му на парчета.

Но кой прочее ще разкаже за това, което в този ден се вършеше срещу него от онези? То е известно само на единия Бог. А светецът в това състояние благодареше и хвалеше Бога и сладостно възприемаше сполетялото го заради Христа; и страдаше сякаш в чуждо тяло. Говореше прочее, спорейки с душата си: „Ето, душо моя, време благоприятно, ето деня на спасението! Да отхвърлим тъмните дела, да се облечем в оръжието на светлината и като по светло да вървим благопристойно“ – така ни учи блаженият Павел.

И така мъченикът, изпълнен с богоразумие, се защитаваше чрез молитвите, молейки се наум. А богоомразните агаряни лицемерят един пред друг; усърдни заради вярата си, те се стараеха да покажат по-голямо зло над мъченика, както и нашият Господ в светото си евангелие рече: „Всеки, който ви убива, ще си мисли, че служи на Бога“ и така нататък. Така божественият Николай бе измъчван и изправен от беззаконниците пред техния съд; те го клеветяха като хулник и ругател на техния закон и говореха, че е похулил техния лъжепророк – о, безчестие на душевната слепота! – който е наистина благоверен да се диви на толкова голямата и такава закоравялост и измамна сила…

Прочее, достатъчно е реченото за тях чрез писанието: „Вървете в светлината на вашия огън и в пламъка, който сами разпалихте за себе си.“ А ние да следваме словото по-нататък и да стигнем до последното страдание на мъченика заради Христа. Нека се помолим да бъде помощник и съучастник на словото ми благодатта, осенила страдалеца, та да бъде преуспешно и безпрепятствено това начинание. И аз ще се потрудя за това, към което се устремих, за да украся с разкази неговите мъченичества и свещени изповедания, отправяйки взор към най-важното възпоминание за този дивен и приснопаметен мъж. Макар че се написа далече от подобаващото, но поне да бъде подобно на двете лепти на онази вдовица. Не ще ме пренебрегне, надявам се, мъченикът, както и Христос – вдовицата, понеже [мъченикът] е благ ученик на благия владика. Но, както смятам, тогавашното време така изискваше, защото бяхме притеснявани с голяма размирица от ония, що тогава властвуваха, и православните се виждаха обхванати от различни злини. Но така прочее е! А ние ще се заемем със словото, откъдето го оставихме, и ще чуем как богогласният език разкриваше пред съда истината, а лъжата и беззаконието изобличаваше, както великият Предтеча и Кръстител Спасов – Иродовото законопрестъпление. Той застана пред съдията с непорочен мъжествен ум, с благоговеен нрав и с чиста съвест, въоръжен, според апостола, с всякакви духовни оръжия: препасан през слабините с истината, с шлема на спасението и облечен с правдата като с броня, но и с нозе обути, та да тича за проповядване на евангелието и да стъпква всяка вража сила. И взе меч – божието слово, понеже неговата битка не беше [с врагове] от кръв и плът, но с началата, с властите, с миродържеца на тъмата на този живот. И така застана, както беше се приготвил, закрепил нозе на камъка на вероизповеданието, защото Давид говореше: „Застана кракът ми на правия път и ще те благославя, Господи“ – а тук той стоеше и мислеше, че стои с духовни очи пред безсмъртния съдия. И достойно зрелище щеше да бъде за ангелите и хората, защото предстояха венци и мъки, почест и срам, веселие и скръб, а блаженият се молеше първите да наследи, а вторите да отбегне, което не след дълго му се случи, понеже Господ изпълни всичките му просби и от желанието на сърцето му не го лиши, „тъй като душата му бе угодна на Господа“, както рече Соломон, и прочее. Но да се върнем на предстоящето.

Когато светецът се видя вече изправен пред съда заради Христовото име, изпълни се в душата си с неизмерима радост, понеже се сподоби да пострада поради свещеното изповедание. Той постоянно повтаряше псалма: „Живеещият в помощ на Всевишния ще се всели в покоя на небесния Бог, ще каже на Господа: «Ти си мой застъпник и прибежище мое! Бог е мой, на него се уповавам.» И още: «Отвори с притчи устата ми и ще провещая старинно гадание.»“

Внезапно се стича голямо множество измаилтяни и изпълват цялото предверие на съдилището. Ръководещият съда, комуто тогава бе възложено това, казвам, някой си старец, по нищо не отстъпващ на онези вавилонски старци при Сузана и Даниил, един от безчестниците, който бе остарял много в коварството си, бе невеж и прост, съвсем неграмотен и неопитен, а по-точно казано – скотоподобен и чрез глупостта си по-лош в безсловесието от която и да е риба. Понеже по това време се случи съдията на града да бъде преместен на друго място от тогавашния владетел поради някакви причини; й царската заповед вместо оня изпраща друг, който в тези момент беше съдия в града, наречен Скопие. Родното място и кърмилницата на споменатия [съдия] беше град Средец и той, както научихме, заемаше длъжността си първоначално в Средец. Но понеже му се случи да закъснее, назначава с писмо гореказания старец, оня невежа, да нарежда и изпълнява вместо него задълженията на съда, докато той самият пристигне. Щом стана това и недостойният зае длъжността на съдия, отдавайки целия си живот на измамата, той – жителят на това място, отсъждаше недостойно и неправилно и правдата променяше чрез неправда. И можеше да се види тогава как затвори и тъмници се изпразват чрез подкуп от прелюбодейци, убийци и тям подобни и как вместо тях смирените, бедните, вдовиците и притесняваните от лихварите всекидневно непрекъснато са задържани чрез различни наказания и вериги; те страдаха така, потиснати в голота, в глад, жажда и студ, както добре знаят подложените на това. Такава беше тогава злобата на беззаконния съдия.

Докато той уреждаше и ръководеше съда, заповядва, както чухте, на множеството народ да мълчи, а светеца да изправят пред него. Когато това незабавно стана, мъченикът застана със светло лице и със спокойствие в душата. Съдията рече: „Редно ли е, човече, толкова хора да бъдат размирени от тебе и ти да унизяваш величието на нашата вяра?“ Светецът проговори и каза: „Не аз народа разширявам, но народът – сам себе си, защото е в съюз с беса и е движен от него. А ти, ако така безпричинно искаш да ме осъдиш чрез тези зловредни думи, без да съм ти сторил никакво зло, мъчи ме по-скоро с каквото искаш изтезание. Ако ли пък си ме изправил пред себе си да ме питаш и слово от мене да чуеш, смири чрез кротост яростта си и послушай дълготърпеливо. И вниквай с внимание чрез правосъдието.“

Като чу това оня старец, чрез ласкателства започна да говори на светеца нещо, та по този начин някак си да похити богодадената премъдрост на мъченика: „Чувах, рече, прелюбезни ми, днес, че ти преди си бил християнин и сякаш събуден от някакъв лъжовен сън, си се отрекъл от вашето древно служение и от Христа и си преминал доброволно, както подобаваше, към нашите вярвания, по-нови и по-хубави. Защо отново си пожелал да изповядваш християнството, по този въпрос веднага да кажеш и да отговориш пред нас!“

Светецът рече: „Правилно си чул, че съм християнин и не само преди, но дори и до днес, а как и по какъв начин потънах – уви! – в съня на измамата и прегорчивата смърт, ще узнаеш след малко. Но понеже пак чрез осенението и промисъла на Всевишния се събудих от смъртоносния сън, изповядвам истинния Христос Бог, а не се отрекох от Христа, както ти казваш – не ще бъде! – но в Христа се кръстих, в Христа се облякох, за Христа живея и според Христа мисля, и Христов по благодат съм и се наричам. А вашите предания, що ти нарече по-хубави и по-нови, да си бъдат при вас! Аз пък, считайки ги за никому ненужна вещ, ще ги отхвърля от себе си и нямам нищо общо с тях. Ето, като чу от мене дума и отговор, както си заповядал със заплаха, не търси прочее от мене друга дума!“ Съдията се пообърка от това, но пожела да узнае само кой е, откъде е и как се казва. Светецът не скрива от него, но велегласно, пред всички говореше: „Аз, рече, о съдия, съм син на моите прадеди, верни в Христа Бога, и на православни родители. Бях отгледан в града, наречен Янина, в Тесалия. Ако ли ме питаш за името ми, именуван съм в светото кръщение Николай и така се наричам и на Христа Бога съм верен. Щом изпратих при Бога своите родители, православни и непорочни във вярата, сам себе си поверих на щедростта на великия Бог и наш спасител Иисус Христос и с негова помощ дойдох в този славен град като един пришелец. Чрез майсторството на своя занаят аз си изкарвам необходимото, хранен от Бога. И според Господните заповеди давам на кесаря кесаревото и колкото ми е по силите, донякъде и Божието – Богу. Като живеех така в града, о господарю, не зная как, заради моите грехове, дяволът ми завидя и аз се измамих, та се поведох по някои от вашето верослужение; вярвах, че ще бъда нагостен от тях. Когато изпаднах до тази глупост – уви! – и чрез душепагубната мъст бях доведен в пиянството на греха, онези, беззаконните, подучвани от беса и побеснели за мене, обрязват окаяното ми тяло, без аз да съзнавам нищо. Щом настана утро, видях се наранен от тях и така, претърпял бедата, бързо станах, прекръстих се със знака на честния кръст, оградих се с неговата сила и така се освободих от всички бесовски злини. Бързо избягах от кръчмата, сякаш от адова тъмница, върнах се в дома си и държа православната християнска вяра, както и преди. А обрязването не счетох за нищо, както и преди, както и е! И нито с вас някога се събирах, нито с вашата молитва с вас се помолих – да не ми се случва! – но християнин съм, както и преди рекох, и «за Христа съм готов да умра, за да спечеля единия Христос, защото не аз живея, а Христос в мене живее». Дотук известих за себе си и не ме питай нищо!“

Когато чуха това, събралите се срещу него някак си сурово го погледнаха, а най-вече – оня, който ръководеше убийственото сборище. И говореха на тогова, комуто бе възложено да съди: „Защо даде думата на злочестивеца? Не знаеш ли, че ще победи чрез изкуството на словото и благородството на езика, както виждаш! Но скоро да бъде премахнат, та и другите да разберат, че не може да се оскърбява нашето законоположение и правило.“ Щом това беше казано така, светецът веднага се обърна дързостно към съдията и проговори: „И къде прочее беше речено съответно във вашия закон на едно съдилище да съдят много съдии?“ А той каза: „Никъде. Само един!“ Когато всички чуха, светецът рече: „Затова, щом е така, както си рекъл, заповядай на този народ да мълчи, понеже от тези хора съм изправен пред тебе заради Христа, та от тебе да бъда разпитан!“ Заповедта за мълчание се произнесе и настана голяма тишина. Съдията се подчини на мъченика, за да не бъде лишен от достойнство; каза му, че ако ще говори нещо, ще го изслуша час по-скоро. Светецът рече така, че всички да чуят: „Прочее редно ли е законоположенията, написани от вашия пророк, да се спазват от вас, или не е?“ Съдията и онези с него рекоха: „Редно е!“ Божественият Николай, като видя, че всички са така вкупом единомислени, каза им: „И в кои глави вашият предводител нареди християните да се откъсват принудително от Христа и да се привличат към него?“ Защото светецът беше много опитен в изобличението на онези, посочвайки им най-вече от техните писания, та по такъв начин да затъкне невъздържания им език, да обуздае според пророческите думи с оглавници и юзда челюстите им. Той знаеше добре и тяхната реч, понеже бе я изучил твърде съвършено, така че всички те се дивяха на думите му. Тогава съдията беше попитан от хората има ли такива неща, както бе запитал светецът. А той: „Няма – рече, – нито пък някъде е казано, но тези, които се присъединяват към нас, трябва да се приемат с достоверни свидетели пред нашия съд и с писмено узаконяване постъпилият да се запише в нашата кондика. Казано е, че които се опитват да престъпят този закон, подлежат на голямо наказание и съд.“ Щом беше изречено това, мъченикът, изпълнен с дързост, казва на съдията: „И така, проумей това, що днес ти казах, и съди справедливо. И не от лицата на силните – както говори писанието – нито ще съдиш според малкия и според големия. Защото върху ми се извърши такова законопрестъпление и като не можах да търпя насилието – до днес става вече една година, – аз ходех, криейки се и скърбейки, понеже се боях от вашата заплаха. А откакто Бог благоволи истината да стане явна, не, аз не крия, но проповядвам благодатта! Ако ли не ми вярваш, нека те уверят самите дела в името на Христа, моя Бог, заради когото стоя пред тебе.“ Щом това бе изречено православно от светеца, той веднага бръкна с ръка в пазвата си и извади оттам оная пречиста икона на Господ Бог и наш спасител Иисус Христос, прекръсти се, с вяра я целуна пред всички. И пееше: „Покланям се на твоя преместен образ, благи, молейки прошка за моите прегрешения, Христе боже!“ и прочие.

След като се случи това, съдията, твърде учуден от отговора и от дързостта на страдалеца, погледна към народа и рече: „Намират ли се сред вас свидетели очевидци, които биха се съгласили да се запише в съдебната кондика, че той доброволно е дошъл в нашата вяра, както говорите?“ Тогава всички казаха: „Нека дойдат тези, които тогава го обрязаха и го приобщиха към нас и да дадат отговор за това. И от тях да се търсят свидетели, а ние всички знаехме, че преди една година той бе съединен с нас.“ Понеже имаше доста пререкания и смут и много крясъци сред тях заради споменатите вършители на беззаконие, които безчинствуваха срещу светеца, те, бидейки там, разбраха станалото и бързо се скриха и изчезнаха безследно. И избягаха, защото наистина щяха да се оплетат в собствената си мрежа и щяха да получат съответствуваща присъда за тези насилия. И никак не бе възможно да бъдат намерени свидетели за такива лъжи. Беше заповядано по обичая да се търси внимателно с голямо усърдие в техните книги.

И след като се потрудиха много заради това над съдебните книги, [не намериха, защото] не бе възможно да се намери. И не можеше прочее никак да се произнесе обвинение, та да се убие светецът. Съдията заповяда да пазят строго светеца в тъмница, докато се установи неговото положение.

Докато светецът беше воден в тъмницата, той пееше; „Господ е просветление мое и спасител мой, от кого ще се боя? Господ е защитник на моя живот, от кого ще се уплаша? Когато се приближаваха срещу ми, за да изядат месата ми, моите злосторници, оскърбяващите ме мои врагове, те изнемощяха и паднаха. Ако полк се опълчи срещу ми, не ще се побои сърцето ми, ако бран се надигне срещу ми, на Него и аз се уповавам.“

Но о, възлюбени! И кой може да каже докрай това, що многострадалният претърпя тогава? Но от многото нека само малкото да кажем, видяно от тези, които тогава се случиха там.

Бяха разкъсали всичките му дрехи със страшен и неистов бой. Свещеното му лице цялото бе обагрено в кръв от многото юмручни удари. Смазван по плещите и по колената с тояги, верният ученик се уподоби на своя учител и възкликваше пророческите думи: „Плещите си подложих за рани и страните си за удари.“ И така прочее благообразно се оставяше на биещите и никак не им се противеше. И в такова състояние на светеца те стигат тъмничното предверие. И така, едва жив, го хвърлят насред мрака и смрада на тъмницата, а тя е мрачна и съвсем на ада подобна. Силният духом Николай, още щом влезе в тъмничния затвор, разпалва се сърдечно и духът на прозрението, що бе в него, се възбуди, та предрече такъв край на дните си: „Това е покоището на моя земен живот, тук ми подхожда да се поселя чак до последния си дъх, защото пожелах да съм тук заради Христовата чест.“ И след като беше затворен в дълбоката тъмница, носеше върху си тежки железа заради Христа.

Той вижда вътре множество хора от различни места, несправедливо насилвани зле чрез различни мъки. Когато божественият Николай видя техните достойни за удивление беди, облажаваше търпението им и с много сълзи ставаше подобен на тях, приобщавайки се към техните страдания и скърби, но не напълно, още повече че не бе се сподобил да му бъде отнет поне един член от тялото. И немалко се извисяваше чрез облака на скръбта, за да приеме смъртта заради Христос. Той прекара прочее цялата онази нощ, отправяйки с топли сълзи към Бога достохвални песни и молитви, говорейки: „Спасителю на скърбящите и прибежище на застигнатите от буря, Боже на моето спасение, чуй молитвата на недостойния си раб и погледни към мене, и ме помилуй, и избави ме от коварството на врага, и дай ми, Владико, да запазя докрай ненакърнена вярата в Тебе! Не ме предавай на моите беззаконници, Господи, да не кажат враговете ми: «Къде е неговият Бог?» Покажи Своята сила и прослави чрез мене, непотребния, Своето свято име! И изпрати Своя ангел, за да пази мене, недостойния! Прояви Своята милост над мене и насочи стъпките ми към Твоето изповедание и ще завърша жизнения си път, като вярвам в Тебе, та и в това да се прослави Твоето име – на Отца и на Сина, и на Светия Дух навеки амин!“

Така мъченикът се молеше в подвиг чак докато настъпи денят. През деня на същото място на съда отново се събират множество хора, надминаващи по злоба вчерашните, сборище хора, по-жестоки от всички агарянски злини. Съдията, който ръководеше, заповядва да се доведе светецът от тъмницата. Докато водеха блажения, той пееше непрекъснато, говорейки според псалма така: „Мнозина от моите врагове се бореха с мене от младините ми, мнозина се бореха, ала ме не надвиха, на гърба ми грешници ораха, прикриваха своето беззаконие. Моят Господ е праведен и ще посече вратовете на грешниците.“ И още: „Господи, Господи, погледни от небесата и виж, защото се укрепиха враговете ми и с люта ненавист ме възненавидяха заради Твоето име. Но Ти сам изцели ме, Владико, защото костите ми се разтресоха и душата ми се смути силно. Не ме изобличавай чрез яростта Си, нито ме наказвай чрез гнева Си, но удостой мене, недостойния, да понеса изкушенията на мъките заради Твоето свято име, та да не рече моят враг: «Надвих му!»“ И така стоеше, молейки се на Бога и нему възложил цялата си надежда.

Той застана веднага пред съда, или по-точно казано стоеше всъщност не пред оня [съдия], но пред безсмъртния и превечен, и праведен Съдия, и Царя на Царете и с ум, с разум с него пребиваваше.

– Дали, о Николае – рече съдията, – притеснението в тъмницата не ти внуши някакво разкаяние за всичко, що изрече през изминалия вчерашен ден, или още отстояваш същото?

– Същото и още по-твърдо! – отговори светецът. – Нима ме счетохте за толкова неиздръжлив, та за малкото притеснение или по-точно – наказание да предам вярата и да се отрека от благочестието?

Чувайки това, съдията не можеше да проумее, нито да разбере отговора на мъжа. Искайки да внуши страх с един поглед, той рече:

– Не приказвай много, нито бъди толкова надменен и дързък! Но спри дотук и при това престани да ни отговаряш такива безсрамия. Подобава ти да вникнеш и се подчиниш на моите съвети, понеже за добро те съветвам. И ако те видим покорен нам, и ти ще получиш от нас голяма милост, а и ще се насладиш на много блага, още повече [хора] пък ще те облажават. Ако ли се противиш на това, знай добре, че ще бъдеш подложен на изпитание чрез много наказания и люти мъки.

Светецът отговори:

– Не ще го бъде никога аз да се подчиня на твоите съвети, но ще спазвам и ще приемам заповедите и по веленията на моя Христос! Дори да ми поднесеш мъчения и наказания, ще ми издействуваш наслаждения, а най-вече – вечна храна. И никак не ще успееш да ме убедиш с твоите закани. Както ти вчера си заявил, с принуда нищо се не постига. При това аз съм Христов труженик и се стремя да умра за Него, както и Той за мене [умря], и да се прославя с Него, а от вашето учение напълно се отвращавам и [го] отричам като безполезно за мене. Макар и да считахте твърдо, че аз от една година съм ваш съмишленик, не е както казахте!

Когато мъченикът рече тези и подобни на тях неща, множеството хора го слушаше внимателно, защото езикът на мъченика бе движен доброизкусно от Светия Дух и накара всички да онемеят и мнозина да се чудят на храбростта му и на отговора. И справедливо! Така нашият господар Иисус Христос говори в своето евангелие: „Когато ви доведат пред царете или князете заради Моето име, не се грижете какво ще говорите, защото в оня час [то] ще ви се даде и не вие ще говорите, но духът на вашия Отец, който е на небесата.“ Наистина Христовият угодник никак не се съобразяваше с властниците, а проумя реченото: „Ако някой признае Моето име пред човеците, ще го призная и аз пред моя небесен Отец, а който се откаже от Мене пред човеците, ще се откажа и аз от него пред моя небесен Отец.“ Докато светецът имаше това наум и се молеше, съдията чуваше вече от народа неочакван укор; и виждайки да се надига жестока кавга, немалки разпри и смутове, рече:

– О Николае, като избереш едно от двете, размисли добре – или да се откажеш от такова изповедание и да мислиш като нас, и от нас почест да получиш, или да пожелаеш смъртта.