Мъртвата зона

Портсмут, Ню Хампшир

23 януари 1979 г.

Мили татко,

Онова, което имам да ти казвам, е така ужасно, че ще се постарая да бъда кратък. Когато получиш писмото ми, аз сигурно няма да съм жив. Сполетя ме жестока участ и сега си мисля, че началото й е било много преди катастрофата с колата и комата. Ти знаеш, разбира се, за моето ясновидство и сигурно си спомняш как мама се кълнеше на смъртния си одър, че такава била волята божия, че господ ме бил отредил за някакви големи дела. Тя ме помоли да не бягам от него и аз й обещах — не на сериозно, а просто за да я успокоя. Сега обаче, изглежда, че по свой странен начин тя е била права. Не че съм повярвал в съществованието на бог, ни най-малко не вярвам, че бог е реално същество, което определя нашите съдби и ни раздава задачки като на малки момченца, за да печелим червени точки по големия път на живота. Но и не мога да повярвам, че всичко, което ми се случи, бе чисто стечение на обстоятелствата.

През лятото на 1976 г. отидох на митинг на Грег Стилсън в Тримбъл, град от трети избирателен окръг на Ню Хампшир. Ако си спомняш, тогава той издигаше за първи път кандидатурата си. По пътя към ораторската трибуна Стилсън стисна ръцете на много хора и един от тях бях аз. Оттук нататък историята ще ти се стори трудна за вярване, макар да си виждал как работи моята чудновата способност. Яви ми се видение, татко, не, нещо много повече — направо прозрение, ако не в библейския, то в доста близък до него смисъл. За мое удивление, то не бе тъй ясно, както обикновено — беше обгърнато в някаква непонятна светеща синева, каквато досега не беше имало, но затова пък бе невероятно мощно. Видях Грег Стилсън избран за президент на САЩ. Не мога да кажа след колко години, но дотогава той ще е почти напълно оплешивял. Навярно най-много след 14—18 години. Моята способност е да виждам, а не да тълкувам, и в този случай ми пречеше синият филтър, но и онова, което видях, ми стига. Ако Стилсън стане президент, той ще изостри до краен предел и бездруго напрегнатата международна обстановка. Ако Стилсън стане президент, той ще предизвика избухването на световна ядрена война. Първоначално конфликтът ще бъде разпален в Южноафриканската република. И докато се опомнят, в тази кървава баня ще бъдат въвлечени не някакви две-три, а цели двадесет страни, да не говорим колко още терористични групи ще хвърлят бомби.

Знам, че всичко това изглежда налудничаво. И на мен така ми изглежда. Ала тук няма място за съмнения, нито за опити да се омаловажава нещо толкова реално и неотложно. Никой не го подозира, но не пожарът в ресторанта ме накара да избягам от Чатсуъртови. Аз по-скоро бягах от Грег Стилсън и от дълга, който бях призван да изпълня. Като пророк Илия в пещерата и Йона в търбуха на кита. Смятах да изчакам и да видя как ще се развият събитията. Да видя дали ще се създадат предпоставки за подобно ужасно бъдеще. И навярно още бих изчаквал, ако миналата есен главоболията не бяха се влошили и не се бе случила онази неприятност в бригадата по маркировката на пътищата. Бригадирът Кийт Странг сигурно ще си спомни, че…

Върайзър: И значи по онова време Джон Смит е работел в Благоустройствения отдел на общината във Финикс, така ли?

Странг: Да, сър, така е.

В.: Това беше в началото на декември хиляда деветстотин седемдесет и осма година?

С.: Да, сър.

В.: А на седми декември случи ли се нещо особено, което да сте запомнили? Нещо свързано с Джон Смит?

С.: Да, сър, и още как!

В.: Бихте ли разказали пред комисията за този случай?

С.: Ами тогава ми се наложи да ходя до централния гараж, за да взема два сто и петдесет литрови бидона с оранжева боя. Правехме пътна маркировка, нали разбирате. Джони, искам да кажа Джон Смит, работеше на Роузмонт Авеню в деня, за който става дума. Полагаше разграничителната линия между пътните платна. Та, значи, аз се върнах там към четири и петнадесет, около четиридесет и пет минути преди края на работното време, и Хърман Джоелин, с когото вече разговаряхте, дойде при мен и ми рече: „Кийт, я виж какво става с Джони. Май нещо не е наред. Преди малко се опитах да му кажа нещо, а той все едно, че не чува. Едва не ме прегази. Трябва да направиш нещо.“ Така ми рече. А аз го попитах: „Какво му е, Хърми?“ И той ми отвърна: „Иди и виж сам, Кийт. На тоз господинчо май нещо му хлопа дъската!“ Подкарах нагоре по улицата и гледам, уж всичко беше както трябва отначало и после — леле, майчице!

В.: Какво точно видяхте?

С.: Преди да стигна до Джони ли?

В.: Да.

С.: Линията, която той нанасяше, се разкривяваше — отначало по малко, само тук-там. А Джони винаги е бил най-добрият по линиите. Сетне работата ставаше наистина дебела. Линията му шареше по цялото платно на грамадни криволици. На места изглеждаше дори сякаш се бе въртял в кръг, а пък веднъж вместо в средата я бе теглил към стотина метра покрай самия бордюр.

В.: Какво направихте тогава?

С.: Спрях го. Искам да кажа, успях след време да го спра. Изравних колата си с машината за прокарване на линии и започнах да викам. Трябва да съм викал името му най-малко пет пъти, а той все не чуваше. Че като взе, та обърна оная пущина и право в колата, която аз карах! Така я блъсна, че едва не й продъни вратата. Хем и тя е собственост на пътната служба! Тогава аз се разсвирих с клаксона и се развиках, та той най-сетне, изглежда, чу. Спря машината и се обърна към мен. Попитах го какво, за бога, значи това.

В.: И той какво отговори?

С.: „Здравей“, ми рече и толкоз. „Здравей, Кийт“. Сякаш нищо не беше станало.

В.: А вие как реагирахте?

С.: Никак не му се зарадвах. Направо бях излязъл от кожата си. А Джони си стоеше, погледът му блуждаеше и се държеше за машината, сякаш щеше да падне, ако се пуснеше. Чак тогава се усетих, че той изглежда ужасно зле. Джони поначало си беше извънредно слаб, но сега бе станал бял като чаршаф, а ъгълчетата на устата му бяха… как да ви кажа… някак провиснали надолу. Дълго време като че ли изобщо не разбираше какво му говоря. Сетне погледна назад и видя каква я беше свършил с линията, как я бе наплескал по цялото платно.

В.: И какво каза?

С.: Каза, че съжалява. После нещо май се поолюля и се хвана за челото. Попитах го какво му е, и той ги заразправя едни объркани… направо безсмислици.

Коън: Мистър Странг, Комисията особено се интересува от всичко, каквото и да е то, казано от мистър Смит, което би могло да хвърли светлина върху случая. Можете ли да си спомните думите му?

С.: Ами, първо каза, че нищо му няма, освен дето му мирише на горена гума. На запалени автомобилни гуми. После каза: „Онзи акумулатор ще гръмне, ако го скачиш с другия“, и после нещо като: „В скрина имам картофи и двата радиоприемника са на слънце. Така че можем да потегляме.“ Доколкото си спомням, така беше. Нали ви казах — пълна безсмислица и щуротия.

В.: Какво се случи после?

С.: Той политна и щеше да падне. Аз го хванах за рамото и ръката — същата, която притискаше към лицето си. Тя се отмести и тогава видях, че дясното му око е плувнало в кръв. После той припадна.

В.: Но преди да припадне, каза още нещо, нали?

С.: Каза, да.

В.: Какво беше то?

С.: Беше това: „После ще му берем грижата на Стилсън, татко. Засега той е в мъртвата зона.“

В.: Сигурен ли сте, че точно тези бяха думите му?

С.: Да, сигурен съм. Никога няма да ги забравя.

… Когато дойдох в съзнание, видях, че са ме пренесли в барачката за инструменти в началото на Роузмонт Авеню. Кийт каза, че трябва незабавно да ида на лекар и да не се връщам на работа, докато не съм се прегледал. Бях много изплашен, татко, но не за онова, за което навярно си мислеше Кийт. Както и да е, записах се за преглед при един невролог, който Сам Уейзак ми бе препоръчал в писмото си в началото на ноември. Бях писал на Сам и бях му се оплакал, че се боя да шофирам, защото понякога ми се случва да виждам двойно. Сам ми отговори незабавно и ме посъветва непременно да отида при въпросния доктор Ван, тъй като намирал симптомите ми за много тревожни, но не смеел да поставя диагноза от разстояние.

Не го послушах и не отидох веднага. Изглежда, човек е така устроен, че съзнанието му отказва да приеме перспективата за края и аз се самозалъгвах — чак до случката с машината за пътна маркировка, — че това е временно и че ще се оправя. Явно не ми се е искало да си мисля какво ме чака. Но случката с машината за пътна маркировка бе твърде сериозна и аз отидох при доктора, защото бях много уплашен — не лично за себе си, а заради онова, което знаех.

Та отидох при доктор Ван, той ме изследва и ми каза как стоят нещата. Оказа се, че не разполагам с толкова време, с колкото си мислех, защото…

Върайзър: След като приключихте с изследванията и бяхте готов с диагнозата, вие се срещнахте с Джон Смит в кабинета си, нали?

Ван: Да. Разговорът не беше от леките. Подобни разговори никога не са леки.

В.: Можете ли да ни го предадете в общи черти?

Ван: Да. Предвид необикновените обстоятелства считам, че може да не се съблюдава поверителния характер на отношенията между лекар и пациент. Най-напред казах на Смит, че е преживял нещо, което го е изплашило ужасно. Той се съгласи. Дясното му око, макар и малко по-добре, бе все още силно кръвясало поради спукване на капиляри. Ако позволите да покажа на схемата…

(Нататък част от показанията се прескача.)

В.: И след като обяснихте всичко това на Смит…?

Ван: Той ме попита за присъдата. Точно така се изрази: „Каква е присъдата?“ Бях поразен от спокойствието и твърдостта му.

В.: И каква беше присъдата, доктор Ван?

Ван: Моля? Мислех, че това вече е известно. Джон Смит имаше много напреднал тумор в мозъка, по-точно в предната част на едно от големите полукълба.

(Шум в залата; кратко прекъсване)

В.: Съжалявам за прекъсването, доктор Ван. Искам да напомня на зрителите, че това е заседание на сенатска комисия, която е орган за разследване, а не панаир. Или ще има ред в залата, или ще наредя да бъде опразнена.

Ван: Не се притеснявайте, мистър Върайзър.

В.: Много сте любезен, доктор Ван. Бихте ли казали на комисията как Смит прие новината?

Ван: Беше спокоен, необикновено спокоен. Предполагам, че дълбоко в себе си вече си бе поставил сам диагноза и тя съвпадаше с моята. Той обаче заяви, че е много уплашен, и ме попита колко му остава да живее.

В.: Какво му отговорихте?

Ван: Отговорих му, че на този етап подобен въпрос няма смисъл, тъй като още имаме възможност да действуваме. Обясних, че ще е необходимо да му се направи операция. Трябва да отбележа, че тогава не знаех нищо за неговата кома и за удивителното му, едва ли не фантастично, възстановяване.

В.: А той как се отнесе?

Ван: Каза, че операция няма да има. Каза го спокойно, но много, много твърдо. Никаква операция. Изразих надежда, че ще промени решението си, защото да се откаже от операция би означавало да подпише собствената си смъртна присъда.

В.: Реагира ли Смит на това предупреждение?

Ван: Поиска да му дам възможно най-точна оценка колко му остава да живее без такава операция.

В.: Дадохте ли му оценка?

Ван: В общи линии, да. Съобщих му, че никога не може да се предскаже с каква скорост ще се развие даден тумор, че знам случаи, когато латентната фаза е продължавала до две години, но че това е много рядко. Изказах предположение, че разумният срок, на който може да разчита без операция, е между осем и двадесет месеца.

В.: И въпреки това той не се съгласи на операция?

Ван: Не, не се съгласи.

В.: Случи ли се нещо необикновено, когато Смит си тръгваше?

Ван: Случи се, бих казал, нещо извънредно необикновено.

В.: Разкажете ни, ако обичате, за него.

Ван: Докоснах Смит по рамото, навярно в желанието си да го позадържа. Нали разбирате, не исках да си отиде с такова бреме на душата. И тогава усетих, че нещо от него ми се предава, все едно ме разтърси електрически ток, но същевременно и аз се почувствувах като изцеден. Сякаш той бе изсмукал нещо от мен. Признавам, че описанието ми е чисто субективно, но не бива да се забравя, че то идва от човек с определена квалификация в изкуството на професионалното наблюдение. Уверявам ви, че усещането не беше от най-приятните. Аз се… отдръпнах от Смит… а той ми каза да се обадя на жена си, защото Стробъри бил пострадал сериозно.

В.: Стробъри87?

Ван: Точно така каза, Стробъри. Братът на жена ми… името му е Станбъри Ричардс, но в ранното си детство най-малкият ми син го наричаше чичо Стробъри. Впрочем и аз съобразих, че става дума за него едва по-късно. На вечеря подхвърлих на жена ми да му се обади — той живее в град Куз Лейк, щат Ню Йорк.

В.: И тя обади ли му се?

Ван: Да. Много приятно си поговориха.

В.: Вашият шурей, мистър Ричардс, си беше жив и здрав?

Ван: Да, той бе в отлично здраве. Но на следващата седмица боядисвал къщата, паднал от стълбата и си счупил гръбнака.

В.: Доктор Ван, вярвате ли, че Джон Смит е видял как става това нещастие? Вярвате ли, че е прозрял в бъдещето на вашия шурей?

Ван: Не знам. Макар че… така изглежда.

В.: Благодаря ви, доктор Ван.

Ван: Може ли да добавя нещо? В.: Разбира се.

Ван: Ако този човек действително е бил белязан с такова проклятие — за мен то е именно проклятие, — надявам се, че бог ще се смили над изтерзаната му душа.

… знам, че хората ще си обяснят постъпката ми с тумора, но ти, татко, не им вярвай. Това не е истина. Туморът е просто финалът, където най-сетне нещастието ме догони. Сега разбирам, че то ме е преследвало цял живот. Туморът се е развил на мястото, ударено при катастрофата, а също, както вече смътно си спомням, при падане с кънки на Обиколното езеро като дете. Тогава съм получил и първото си „прозрение“, макар че съм забравил какво точно е представлявало. Имал съм и друго, непосредствено преди катастрофата, на панаира в Ести. Питай Сара — тя сигурно помни.

Туморът се намира в областта, която наричах „мъртвата зона“. Виж колко сполучливо излезе, нали? До болка сполучливо. Бог… съдба… провидение… орисия… както и да я наречеш, тази сила протяга сега непоклатимата си и неумолима ръка, за да възстанови равновесието на везните. Може би ми е било писано да умра още при автомобилната катастрофа или дори по-рано, в онзи далечен ден на заледеното езеро. Сигурен съм обаче, че като свърша, каквото имам да върша, блюдата на везните ще се изравнят.

Татко, знай, че те обичам. Няма нищо по-лошо от убеждението, че в пушката е единственият изход от дяволския кръг на моето положение, както и от мисълта, че теб оставям да посрещнеш скръбта и омразата на всички, които не виждат причини да се съмняват в добротата и справедливостта на Стилсън…

Ренфрю: Доктор Уейзак, наближава времето за почивка и от името на Комисията бих желал да ви благодаря за това, че в течение на четири дълги часа неуморно излагахте всичко, което ви е известно във връзка със случая и допринесохте съществено за изясняването му.

Уейзак: Това беше мой дълг.

Р.: Имам един последен въпрос към вас, доктор Уейзак, въпрос, който аз считам за изключително важен. Той засяга една възможност, на която самият Джон Смит обръща внимание в писмото до баща си, прието при разследването като веществено доказателство. Този въпрос е…

У.: Не.

Р.: Моля?

У.: Вие се готвехте да ме попитате дали туморът на Джони не е бил на спусъка по време на стрелбата в Ню Хампшир, нали?

Р.: Предполагам, че човек би могъл да се изрази…

У.: Отговорът е не. Джони Смит бе мислещо, разумно човешко същество до самия край на живота си. Писмото до неговия баща потвърждава това, потвърждава го и писмото му до Сара Хазлет. Той бе човек, надарен с ужасяваща, богоподобна сила — може би проклятие, както я нарече моят колега доктор Ван, — но съвсем не беше неуравновесен, нито пък постъпките му бяха плод на фантазии, породени от повишено мозъчно налягане, ако подобно нещо изобщо е възможно.

Р.: Но нали Чарлс Уитман, „снайперистът от кулата“ в Тексас, имаше…

У.: Да, да, той имаше тумор, както и пилотът на самолета на „Истърн Еърлайнс“, който се разби във Флорида преди няколко години. Но и в двата случая не е имало опити да се търси причината в тумора. Искам да обърна внимание, че на други, небезизвестни личности, като Ричард Спек, „сина на Сам“ и Адолф Хитлер, не им е трябвало мозъчен тумор да ги тласне към масови убийства. Същото важи и за Франк Дод, убиецът от Касъл Рок, разкрит от Джони. Колкото и грешна, според уважаемата комисия, да е постъпката на Джони, тя не е извършена в момент на умопомрачение. Той може да е бил разкъсван от ужасни душевни терзания… но си е бил нормален.

… и преди всичко не мисли, че съм се решил на тази постъпка без продължително и мъчително обмисляне. Ако можех да бъда сигурен, че като го убия, човечеството ще спечели четири, не — две години, или дори осем месеца, през които да се вслуша в гласа на разума, щях да съм спокоен, че е имало смисъл. Да се убива е грях, но може да се окаже, че е било за добро. Кой знае. Само че аз повече няма да си играя на Хамлет. Защото знам колко опасен е Стилсън.

Много те обичам, татко, повярвай ми.

Твой син

Джони

Ренфрю: Значи случайно сте взели фотоапарата със себе си, мистър Клосън?

Клосън: Да. Взех го в последния момент, на излизане. За една бройка и въобще да не ида, макар че съм почитател на Грег Стилсън — е, бях поне преди де. Никак не ми се ходеше в онази проклета зала.

Р.: Заради шофьорския изпит ли?

К.: Познахте! Голяма излагация падна, дето ме напукаха! Ама после си рекох „много важно!“ И ето ти на — снимчица! Уха, снимчица-фантастика! Направо ще ме позлати. Все едно съм снимал вдигането на знамето над Иво Джима.

Р.: Млади момко, надявам се не храните илюзията, че всичко се е разиграло специално във ваша чест?

К.: О, не, съвсем не! Исках да кажа… ох… не знам какво исках да кажа. Но всичко стана точно пред очите ми и… Леле майчице, просто ужасно се зарадвах, че си бях взел „Никона“.

Р.: И снимахте, когато Стилсън грабна детето?

К.: Щракнах го и още как!

Р.: И това тук е увеличено копие на тази снимка?

К.: Да, това е моята снимка.

Р.: Какво се случи след като я направихте?

К.: Двама от онези ме подгониха и викаха подире ми: „Хвърли апарата, момче! Хвърли го на земята, мамка…“ хм, и тъй нататък.

Р.: И вие бягахте, без да спирате?

К.; Ох, как бягах! Велики боже, здравичката си побягах. Те ме преследваха чак до градския автосервиз. Единият за малко да ме хване, но в последния момент се подхлъзна на леда и падна…

Коън: Млади момко, моето мнение е, че вие сте спечелили най-важното надбягване в живота си, като сте се изплъзнали от тези преследвачи.

К.: Благодаря, сър. Онова, което Стилсън направи тогава… сигурно трябва човек да го е видял, но… да се криеш зад гърба на едно дете е повече от долно. Бас държа, че хората в Ню Хампшир вече не биха го избрали и за общински кучкар, нито за…

Р.: Благодаря, мистър Клосън. Свидетелят е свободен.

23 януари 1979 г.

Мила Сара,

Току-що завърших едно много важно писмо до баща си, което ми отне близо час и половина. Нямам сили да мина още веднъж през същото, затова ще те помоля да му се обадиш по телефона, веднага щом получиш това писмо. Хайде, Сара, направи го, преди да продължиш нататък…

И така, по всяка вероятност, ти вече знаеш всичко. Исках само да ти кажа, че напоследък много си мислих за онази вечер, когато ходихме на панаира в Ести. Ако трябва да отгатна кои две неща си запомнила най-ясно от нея, бих избрал това как безумно ми вървя на Колелото на късмета (помниш ли момчето, което все повтаряше: „Мед ми капе като гледам как на този му смачкват фасона“?) и как се бях маскирал, за да те разсмея. Мислех си, че идеята е много остроумна, но ти страшно се разсърди и за малко цялата вечер да пропадне. Може би ако беше станало така, нямаше сега да съм тук и шофьорът на таксито щеше да е жив. А от друга страна, не е изключено нищо съществено от бъдещето да не може да се промени и съдбата да ми беше поднесла същата горчива чаша седмица, месец или година по-късно.

Така или иначе, ние си опитахме късмета на Колелото и то спря на един от номерата, където печели банката — мисля, че на двойната нула! Но искам да знаеш, че не съм престанал да мисля за теб, Сара. Винаги съм обичал само теб и това беше най-хубавата ни вечер…

… и това беше най-хубавата ни вечер, макар понякога да не ми се вярва, че изобщо е имало година като 1970, когато бяха студентските вълнения и Никсън беше президент, и не съществуваха джобни калкулатори, нито видеокасетофони, Брус Спрингстийн не пееше и нямаше състави пънк. А друг път онова време ми се струва толкова близко, сякаш бих могъл да го пипна. Тогава имам чувството, че ако можех да те прегърна, или поне да те докосна по бузата или по тила, бих могъл да те отнеса в едно по-друго бъдеще, където няма да има страдания и отчаяние, нито пък нужда да се вземат горчиви решения.

Е, всички правим, каквото можем, и трябва да се задоволяваме с постигнатото. А ако то не ни задоволява, тогава трябва да се примирим. Единствената ми надежда е, че ще ме помниш с добро, мила Сара.

С най-добри пожелания

и с много обич

Джони