На колене пред изгряващото слънце

3

Да събудиш Арч Гънард не беше лесно. Дори когато най-сетне се разсъни, не побърза да стане. Лони стоеше под прозореца на спалнята му, а Арч лежеше в леглото си само на десетина стъпки от него. Лони го чу да се върти и да мърмори:

— Кой те прати да ме будиш посред нощ?

— Как да ви кажа… Клем Хенри е тук… каза, че може би, вие трябва да узнаете всичко.

Арч се превъртя в постелята си и удари възглавницата с юмруци.

— Върви кажи на твоя Клем Хенри, че ще му изкарам червата и то още тия дни!

Лони упорито чакаше. Съзнаваше, че Клем е прав и че Арч е длъжен да стане и да види какво се е случило. Страх го беше да се върне при свинарника и да каже на Клем, че не е събудил Арч. Някак несъзнателно се боеше, че Клем може да нахълта в спалнята и да измъкне Арч от леглото. Ставаше му страшно само при мисълта за това.

— Още ли си вън, Лони? — извика Арч.

— Тук съм, Мистър Арч, аз…

— Ако не ми се спеше толкова, щях да дойда, че да грабна една тояга… не знам на какво бих ви направил!

Лони пресрещна Арч на задните стълби. До кочината Арч мълча. Той вървеше с тежки стъпки и дори не се обърна да види следва ли го Лони. Фенерът му хвърляше дълги хоризонтални лъчи жълта светлина; когато стигнаха до мястото, където Клем пазеше тялото на Марк, лицето на негъра блесна в нощта като излъскан палешник.

— А какво е търсил Марк в свинарника ми посред нощ? — изрева Арч.

Клем и Лони замълчаха. Арч свирепо ги загледа, но очите му все се връщаха на разкъсаното тяло на Марк Нюсън, проснато в нозете му.

— Сега не може нищо да се направи — най-после отсече той. — Ще почакаме да съмне и ще повикаме гробар. — Той се отдръпна на няколко крачки. — И преди всичко можехте да изтраете до утре. Нямаше защо да ме будите.

Арч се извърна и косо стрелна Клем. Вперил поглед в очите на Арч, Клем не помръдна.

— А ти, Клем Хенри, какво искаш? Кой ти е разрешил на се приближаваш нощно време до дома ми? Хич не обичам разни черни муцуни да ми се въртят наоколо, освен, ако не съм ги викал!

— Не мога да стоя със скръстени ръце и да гледам как свинете изяждат човека!

— Я си гледай работата! — викна Арч. — И като говориш с мен, си сваляй шапката, да не съжаляваш. Нищо няма да ми струва да те наредя както трябва.

Лони отстъпи. Ставаше опасно. Точно така винаги започваха скандалите между Арч и Клем. Не един път Лони е бил свидетел. Ако Клем обърнеше гръб и си тръгнеше, нямаше нищо да се случи, но понякога той се заковаваше на място и отвръщаше на Арч, както бял на бял.

Дано този път не стане същото, помисли си Лони. Арч бе разгневен, че го събудиха среднощ, а Лони го познаваше — разгневи ли се Арч, при това на негър, способен е на всичко. Наистина никой не бе го виждал да убие негър, но сам веднъж се беше похвалил и разправяше, че окото му нямало да мигне да го стори пак.

— Мисля, че ви е ясно защо са го изяли — рече Клем, като гледаше Арч в лицето.

Арч рязко се обърна.

— На мен ли говориш?…

— Аз само питам.

— Бъди проклет, страхливецо!… — изкрещя Арч.

Той замахна с фенера към Клем. Клем отскочи, но дъното на фенера го удари по рамото и се строши на парчета. Петролът се плисна по земята и горящият фитил го подпали. За щастие газта не заля Клем.

— Но чуйте… — поде Клем.

— Ти ли бе, страхлива негърска муцуно? — спусна се Арч. — Ще те науча аз как се отговаря! В последно време си навирил един нос!… Стига съм те търпял! Свърши се вече!

— Мистър Арч, аз… — продума Лони и пристъпи напред, почти помежду им. Никой не го чу.

Арч направи крачка назад и се вгледа в припламващия по земята петрол.

— Много добре знаете защо са го изяли свинете — продължи Клем, без да отстъпва. — Бил е толкоз гладен, че от глад не е могъл да заспи, станал посред нощ и се добрал дотук в тъмнината да намери нещо за ядене. Може би е искал да намери бараката дето опушвате месото. Но и така да е, няма никакво значение. Гладувал е като всички, които ви работят, а е толкова стар, че не се е сетил къде да подири храня, освен в бараката. Много добре знаете, че тъкмо така се е изгубил в мрака и е попаднал в кочините!

Газта напълно угасна. На светлината на последното пламъче Арч се наведе и грабна пръта, който Лони бе захвърлил. Вдигна го над главата си и с все сила замахна към Клем. Клем се сви, но Арч веднага пак замахна, Клем не успя да се отдръпне, прътът се стовари върху ръката му, малко над лакътя. Ръката увисна безжизнена.

— Ти ли, страхлива негърска муцуно? — провикна се Арч. — Дойде ти времето, копеле черно! Отдавна дебнех да ти видя сметката! Сега ще те науча аз тебе, та цял живот да ме помниш!

Клем опипа земята с нозе да намери другия прът, докосна го, наведе се и го взе. Не се опитваше да удари Арч, а само държеше пръта пред себе си — да отбива ударите на Арч, и се закова на мястото си, без да отстъпва ни крачка.

— Хвърли тоя прът! — заповяда Арч.

— Да не мислите, че ще се оставя да ме биете! — отвърна Клем.

— Бога ми, точно това исках да чуя! — Арч сви устни. — Твоят час удари, черно куче!

Той се нахвърли още веднъж върху Клем, ала Клем се затича към хамбара. Арч се спусна подир него, но след няколко крачки спря, захвърли пръта и се завтече към къщата.

Лони приближи оградата, мъчейки се да реши какво да прави по-нататък. Разбираше, че не трябва открито да взема страната на един негър, въпреки че Клем му бе помогнал, въпреки че бе наговорил на Арч неща, които измъчваха и самия него, но които той не смееше да изкаже. Лони беше бял и за да спаси живота си, за нищо на света не трябваше да се опълчва срещу Арч.

Скоро в един от прозорците на Голямата къща проблесна светлина. Лони чу виковете на Арч и разбра, че буди жена си. Като видя, че жена му пристъпва към телефона, Лони изведнъж се досети какво се готви. Тя викаше съседите и приятелите на Арч. Разберат ли каква е работата, те охотно биха се надигнали и среднощ.

Иззад хамбара го викаше Клем. Лони излезе от двора и се запъти нататък.

— Какво има, Клем?

— Мисля, че краят дойде — прошепна Клем. — Арч Гънард ги плещи такива само когато е озверен. Точно тъй приказваше и на времето, като отведе Джим Мофии в тресавището. Джим така и не се върна оттам.

— Арч няма да ти стори нищо подобно — отговори развълнувано Лони, но сам не си повярва.

Клем замълча.

— Може би додето му помине и поохладнее, най-добре да се скриеш в тресавището — продължи Лони. — Може би си прав, Клем.

Очите на Клем се впиха в него като нажежени железа.

— Няма да има никаква полза, освен, ако не ми помогнеш. Няма ли да ми помогнеш? — рече Клем.

Когато смисълът на това предложение достигна до съзнанието му, Лони потрепери. Както беше гърбом към хамбара, тон се облегна на стената и пред очите му се завъртяха черни и бели кръгове.

— Няма ли да ми помогнеш? — повтори Клем.

— Не знам Арч как ще погледне на това? — запъна се Лони.

Клем се отдалечи. Застанал с гръб към Лони, той се загледа през полето към хижите — там някъде беше неговият дом.

— Ще се скрия в оная горичка, там ще стоя, додето се изморят да ме търсят — Клем се обърна към Лони.

— По-добре иди другаде — смутено каза Лони. — Познавам Арч Гънард. Науми ли си нещо, мъчно е да се разправят с него. И да искам, не мога да го възпра. Май ще е най-добре, ако изобщо се махнеш от тук, Клем.

— Не мога да оставя семейството си — ето го, оттатък полето…

— Но ако не се махнеш, той ще те пипне!

— Помогнеш ли, няма да успее. Аз само ще се скрия и оная горичка. Ти ще сториш това за мене, нали? Аз как ти помогнах да откриеш баща си в свинарника?

Като се вслушваше в гласовете откъм Голямата къща, Лони кимна.

— Ако речеш да се застъпиш за мене, ще ида да се скрия в горичката и ще чакам да им мине. Ти няма да им казваш къде съм. Можеш да ги заблудиш, кажи, че съм избягал към тресавището. Без кучета няма никога да ме намерят.

— Добре — заслушан в шумовете на къщата, отвърна Лони. Не искаше да го намерят до хамбара, защото Арч можеше да го обвини, че е разговарял с Клем.

Още недочакал отговора на Лони, Клем се обърна и потъна в нощта. Лони тръгна подире му, сякаш внезапно бе променил решението си, но Клем бе изчезнал. Лони постоя така и след малко дочу шумоленето на шубраците в горичката, на четвърт миля оттук. Когато и то заглъхна, Лони заобиколи хамбара и изведнъж се намери пред Арч. Арч идваше от къщата с двуцевната си пушка в едната ръка и фенер в другата. Джобовете му се издуваха от патрони.

— Къде се дяна този проклет негър? — запита той. — Накъде отиде? Лони отвори уста, но думите се спряха. — Нима не знаеш накъде отиде?

Лони пак се опита да каже нещо, но издаде някакъв неясен звук. И като разбра, че кимна утвърдително, цял потрепери.

— Мистър Арч, аз…

— Това ми стига — каза Арч. — Това ми трябваше. Дадли Смит, Том Хокинс, Франк и Дейв Хауърд и другите пристигат всеки миг. А ти ще останеш тук, да ни покажеш къде се е скрил.

Лони напразно се мъчеше да проговори. Посегна да улови Арч за ръкава, но Арч забърза към предния двор. Скоро по пътя профуча автомобил. Фаровете му осветиха целия двор — и свинарника, и къщата, и всичко наоколо. Лони си помисли, че това е сигурно Дадли Смит, тъй като неговата къща беше най-близо, само на половин миля. Докато колата завиваше в алеята, от горната и от долната страна на пътя се зададоха още няколко автомобила.

Лони вдигна поглед и съзря Франк Хауърд да пълни пушката. А беше обещал на Клем да не казва. Искаше му се да вярва, че Арч Гънард само ще набие Клем и нищо повече.

Клем не бе извършил нищо, за да го линчуват. Не бе изнасилил бяла жена, не беше стрелял в бял мъж; само бе възразявал на Арч с шапка на глава. Но Арч беше тъй разлютен, че можеше всичко да направи; тъй разгневен на Клем, че не би се спрял и пред линч.

Преди да ги усети, мъжете се стълпиха около него. Хванал го здраво за ръката, Арч викаше в лицето му.

— Мистър Арч, аз…

В светлината на мътното утро Лони ги разпозна всички. Бяха възбудени, като че цяла нощ бяха гонили лисица, която едва сега са успели да спипат на тясно. Пушките им и револверите, затъкнати в поясите, бяха готови да сеят смърт.

— Какво става с тебе, Лони? — изкрещя в ухото му Арч. — Събуди се и кажи къде се скри Клем Хенри! Ние сме готови!

Лони изтръпна. Уплаши се, че Арч ще го принуди да им ката си с дванайсетмилиметрови жълти патрони. Франк се наведе към него, да чуе къде се крие Клем.

— Нали няма да убиете Клем, мистър Арч? — попита Лони.

— Няма да го убием? — повтори Дадли Смит. — Ти какво си мислиш, тоя случай съм го чакал толкова време! Откакто е дошъл във фермата, мръсният му негър, все си го търси. Проклето животно, пада му се!

— Но Клем не е чак толкова виновен… започна Лони. — Ако баща ми не беше попаднал в свинарника, Клем нямаше да има нищо общо с тая история. Само ми помогна, това е всичко.

— Млъкни, Лони! — извика някой. — Какво си се толкова оплел, че не знаеш какво говориш. Или искаш да се застъпваш за негър?

Хората го притиснаха тъй плътно, че той се уплаши да не го смачкат. На всяка цена трябваше да глътне малко въздух, да поеме дълбоко дъх, да се измъкне от тълпата.

— Да, така е — каза Лони.

Чу се, че говори, но не разбра какво казва.

— Но Клем ми помогна да намеря баща си. Нали се изгуби, като търсел нещо за ядене.

— Млъквай, Лони! — отново се обади някой. — Млъквай, мръсен глупако!

Арч го сграбчи за рамото и тъй го разтърси, че зъбите му затракаха. Едва сега Лони схвана какво бе казал.

— Слушай, Лони! — викна Арч. — Ти сигурно не си с всичкия си — иначе, ако умът ти беше, дето му е мястото, нямаше да говориш като негролюбец; много добре разбираш, нали?

— Да, така е — потвърди Лони, разтреперан от главата до петите. — Разбира се, не искам да приказвам така.

В рамото, където се впиха силните пръсти на Арч, усещаше болка.

— Към тресавището ли отиде? — попита Дадли Смит. — Кажи, Лони!

Лони се помъчи да поклати глава; сетне закима… Пръстите на Арч се забиха в тънкия му врат и той погледна мъжете с обезумели очи.

— Къде се скри Клем? — настояваше Арч, а пръстите му стягаха ли стягаха.

Лони направи две-три крачки към хамбара. Спря се, но мъжете отново го изтласкаха нататък и той не видя как се намери далеч зад постройката.

— Е, Лони — каза Арч, — сега накъде?

Лони посочи горичката, оттатък ручея. Тресавището се намираше в обратна посока.

— Каза, че щял да се скрие в оная горичка, някъде покрай потока, мистър Арч. Сигурно е вече там.

Лони усети, че го помитат напред и се запрепъва в неравната земя, като се стараеше да не го блъснат и стъпчат. Всички мълчаха и сякаш всички се движеха на пръсти. Сивата светлина на ранното утро показваше пътя и в същото време все още ги прикриваше.

Малко преди да стигнат края на гората, мъжете се разделиха на две и Лони се видя в кръга, който постепенно се затваряше около Клем.

Лони остана сам. Нямаше кой да го спре, но и не можеше да се движи — ни напред, ни назад. Сега му ставаше ясно какво е извършил.

Клем сигурно се е покачил на някое дърво. Но сега вече са го обградили от всички страни. И ако дръзнеше да пробие пръстена, шиха да го застрелят като заек.

Лони седна на един пън и се напрегна да измисли нещо. След няколко минути слънцето щеше да изгрее и тогава щяха да доближат потока, да се доберат до Клем. Нищо, нищо не би могло да го спаси от всички тия пушки и пистолети. На няколко пъти Лони съзря през гъстака пламъчета на кибрит: легнали на земята, мъжете дебнеха. До ноздрите му достигна мирисът на цигарен дим и той се запита дали Клем, където и да се е скрил, няма да го надуши. Наоколо все още не се чуваше нищо. Лони знаеше, че Арч Гънард и останалите очакват слънцето, което след малко щеше да се покаже зад гърба му, на изток.

Беше вече достатъчно светло и можеше ясно да се видят неравната земя, преплетените шубраци, попуканата кора на боровете.

Мъжете бяха почнали да пълзят напред с вдигнати пушки, сякаш преследват елен. Гората не бе голяма и живият кръг скоро щеше да достигне другия край. Все още имаше вероятност Клем да се е измъкнал от кръга преди пукването на зората, но Лони почувствува, че това не е така, че Клем е тук. Взе да му се струва, че Клем е тук именно защото сам той го беше изпратил в горичката, за да могат по-лесно да го открият.

Лони усети, че се движи напред, повлечен от стесняващия се кръг. Изведнъж видя наоколо неясните очертания на другите. Преминавайки от дърво на дърво, те претърсваха с очи гъстите зелени върхове на боровете.

— О, татко, татко! — дрезгаво прошепна той.

Като се заглеждаше в храстите и върховете на дърветата, Лони извървя още няколко крачки. Но щом отново видя другите, разбра: те не търсеха Марк Нюсъм!

Пълзенето овладяваше тялото на Лони. Подскачаше на пръсти, навеждаше се — също като на лов за зайци, само че без пушка. По едно време отново забрави какво търси тук. Нозете му го носеха напред, на скокове, и след всеки скок се движеше все по-бързо. Приведе се тъй ниско, че почти докосваше земята с пръстите на ръцете си. Сега вече не можеше да спре и се понесе с кръга на мъжете.

Петнайсетимата се приближаваха все повече и повече. Зазори се и не беше мъчно да се различат стрелките на часовник. Слънцето вече обагряше небето горе високо.

Лони ги изпревари. Не смогна да се удържи. Силата в нозете му беше по-голяма от желанието да спре. От толкова дълго време не бе имал възможност да купи патрони за пушката си, че дори беше забравил колко много обича да ходи на лов.

Шумът на непрестанното пълзене стана ритъм, който затупа в ушите му.

— Ето го, кучия син! — някой изкрещя и изсъхналите клончета на шубрака дружно изпращяха. Лони се втурна напред и стигна дървото заедно с другите.

Видя ги до един с вдигнати пушки, а горе, далече в небето, се открои остро очертаното лице на Клем Хенри, обляно от лъчите на изгряващото слънце. Тялото му се притискаше о нежния върхар на бора.

Лони не разбра кой стреля пръв, но никой не закъсня. От пушките и револверите се разнесе оглушителен рев, огън и дим обвиха стъблото на дървото.

Затвори очи: достраша го да погледне лицето в клоните. Стрелбата продължаваше без прекъсване. Клем се притисна до дървото с всички сили и тогаз, сякаш някъде далеч се бе разцепило дърво, върхът заедно с Клем се понесоха с трясък през долните клони към земята. Разперено и разкъсано, тялото се просна на тревата с глух удар, от който сърцето на Лони замря.

Стрелбата се поднови и той се хвана за най-близкото дърво да не падне. При всяка градушка от олово, която се изливаше от вси страни, сгърченото тяло се мяташе насам-натам като торба с котенца, в която стрелят с картечница. От земята се надигна облак прах със задушаваща миризма на изгорял барут и се понесе над главите им.

Лони не запомни колко продължи стрелбата. По едно време осъзна, че тича от дърво на дърво, че прегръща грубата борова кора, че обезумял се препъва, завтекъл се към полето. Когато най-сетне излезе на открито, небето от сиво беше станало червено. Залитайки над коравите буци на разораното поле, той тичаше нататък, без да откъсва очи от къщата, белееща се някъде далеч пред него.

В един миг падна и разбра, че е почти невъзможно да се изправи отново на крака. Успя само да застане на колене, с лице към кръглото червено слънце. Топлината му даде сили и той се надигна отново, мълвейки неразбираеми думи: опитваше се да говори неща, за които никога по-рано не беше помислял.

Хети го чакаше на двора. Бе дочула изстрелите в гората; бе го видяла да се препъва в коравите буци на полето; бе го видяла да пада на колене пред изгряващото слънце. Цяла разтреперана, Хети се втурна към него да разбере какво се е случило.

Намерил се в двора си, Лони погледна през рамо назад. Мъжете прескачаха оградата на Арч Гънард. Жената на Арч стоеше на верандата и нещо им говореше.

— Къде е баща ти, Лони? — попита Хети. — И за какво беше тая стрелба в горичката?

Лони се олюля и щом се добра до верандата, рухна на стъпалата.

— Лони! Лони! — разтърси го Хети. — Опомни се, кажи, за бога, какво има! Досега не бях виждала такива страхотии.

— Нищо — каза Лони, — нищо.

— Но щом няма нищо, защо не идеш до Голямата къща да поискаш малко месо? Малко жилаво месо. Няма какво да сготвя за закуска. Кой знае как е огладнял баща ти, след като е бил цяла нощ на крак.

— Какво? — Лони скочи, а гласът му се превърна в крясък.

— Как какво, само ти казах да идеш до Голямата къща за малко месо, Лони.

Той я хвана за раменете.

— Месо? — извика Лони и грубо я разтърси.

— Да — изненадана тя се отдръпна. — Не можеш ли да помолиш Арч Гънард за малко месо?

Лони се отпусна на стъпалата тежко. Ръцете му паднаха между разтворените колене и брадата му се заби в гърдите.

— Не — едва чуто каза той. — Не! Не съм гладен.