На младоженката (Съвременна приказка)

IV

На дванайсет години се наложи да ми заменят счупен прешлен. С приятеля ми се хванахме на бас на една книга, че ще скоча в реката от високия й бряг. Засилих се, литнах и още във въздуха успях да извикам: „Тримата мускетари вече са мои!“ Но прелетях над вира и се забих с ръцете напред в кафеникавия пясък, където водата бе колкото в напръстник. Помня, как дойдох в съзнание в болничната стая, разпънат върху дървена платформа, и как старата болногледачка Ирина нощем, като мислеше, че спя, нареждаше, фъфлейки: „Боже господи, толкова младичък още, а цял живот ще изкара неподвижен, като жив труп.“ В болницата онова лято аз бях дванайсетият гмуркач и ми провървя повече, отколкото на другите, защото предложиха за път в света да ми заменят прешлен и мама се съгласи, а татко беше на своя си Уран и въобще не знаеше за нещастния случай.

Помня зеленикавата като подводна пещера операционна зала, масата — сякаш мидена черупка, прозрачния похлупак над нея и множеството тръбички, вентили и проводници. Те мигом ме оплетоха като в мрежа. „Брой, моряче, на глас до тридесет!“ — каза ми някой, когото не виждах, и аз старателно започнах да броя, а прозрачният похлупак се спускаше над мене, спускаше се, сърцето ми затупа като на птиче, хванато в ръце, и изведнъж спря. То спря на 23 и аз престанах да мърдам устните си, като чаках следващото тупкане. И сърцето заби веднъж, дваж, три пъти и отново замря. Тогава ме обгърна тъмна пелена и в мрака безпаметен аз се мятах във вълните на подземна река — може би в самата преизподня, докато не изгря в предусетените далнини люлката на светлината, белите снегове на деня. Отворих очи като новороден, станах от масата мида и закрачих оздравял.

Така е и при астроморфозата — звездния сън. Потопяваш се в течната сърцевина на яйце с размерите на олимпийски басейн. Замръзваш като висулка, като безчувствено парче лед и те обгръщат същите безмълвни води на Стикс и същата непрогледна тъма. А когато се събуждаш, усещаш се неуютно като ечемичено зърно, което е лежало на дъното на саркофага повече от пет хилядолетия, и посадено от любопитен археолог в земята, без самото да иска това — покарва. Но кълна му не галят благословените нилски зефири, а го пронизват студените ветрове на други ширини.

Събуждаш се, а над тебе паяжина на чужди небеса, непознато слънце мъждука в зенита и чезне в илюминатора небесносиньото, червеното, зеленото, оранжевото и бялото кълбо — самата Индра. Тук трябва да има разумен живот. Твърде дълго земяните обследваха този участък на галактиката, за да сгрешат…

И на Индра наистина кипи живот, ето го живота в обективите на уредите, във визьорите на стереоскопите. Като небесни дъги се издигат между континентите разноцветните арки на тумбести мостове (по които нищо не се вижда, но възможно е придвижването да става и вътре в тези мостове дъги!). От недрата на океана стърчат многоъгълни тръби, от време на време изхвърлят синкав идиличен дим (спектрограмата показва съвсем чист озон). Или друга картина: на нощната страна, сякаш гонен от вятъра, се вее тънък ребрен навес (почти десет квадратни километра) и там, откъдето мине, след четвърт час се разразява буря и палува дъжд. А на северния и на южния полюс бели кули извисяват на три километра белите си израстъци, прилични на дървета с окастрени клони. Понякога между подрязаните вейки се извиват зелени огнени змии, понякога прелитат небесносини кълба.

Много още каменисти и трънливи пътеки ще трябва да извървите, братя земляни, докато стигнете до подобни чудеса!

Още една загадка на Индра е тамошният транспорт. Няма и помен от ракети, самолети, елекари. Както цивилизацията на древните инки се е справила, без да открие колелото, така и тук са го пренебрегнали. Въпреки това има много пътища — прави като стрела и с метален отблясък. Но са пусти и денем, и нощем. Горите са си гори (само че не се вижда да ги секат), реките са си реки (повечето покрити с прозрачни издути навеси върху също прозрачни колони), и хората са си хора (жалко само, че не са израснали — стигат до около деветдесет сантиметра, — но пък и планетата им е двойно по-малка от Земята).

Време е вече от стражевите кули да забележат високия звезден гост — не един ден виси на орбита…

Изглежда, обаче, че нямат намерение да ме забелязват. Ни мене, ни моя дълъг километър и половина „Перун“, ни сигналите, които им изпращам от звездолета. Ефирът е мъртъв като сероводородно езеро, дочува се само неясното боботене на бурите — нищо повече.

След две седмици, окончателно изгубил търпение, затръшнах люка на една от ракетните „совалки“ и се спуснах на Индра. Кацнах недалеч от бяло-розовия град на поляната пред бледовиолетовата гора, сред блестящата и бяла като коило трева. Беше вечер. Немощното индрянско слънце се готвеше да се изтърколи зад червените зъбери на планините. Никой не бързаше да посреща случайния гост. Седем прозрачни, прегънати надолу реторти, снабдени с ветрило от също такива прозрачни крила, безшумно се стрелнаха в небето над мен. Във всяка реторта на висяща седалка се люлееше индрянин. Да речем, че не бяха ме забелязали, но как можеха да не видят извисилата се над гората совалка с множеството й антени и надстройки?

Котата се спусна нощта, запалих бордовите светлини и носовия прожектор. Земният огън като древногръцка колона, едва-едва разширяваща се към небето, се извиси над Индра. Никаква светлинка не ми отговори. Градът като че ли бе мъртъв.

На развиделяване започнах да се досещам — моето фенерче не разтревожи никого, както ако бих го запалил на Земята сред слепи.

Изобщо положението ставаше твърде забавно. „Братя индряни, нима звездните гости ви се сипят на главата като из ведро? — чудех се аз. — И ви е дошло до гуша от тях? Така ли е?“

След още няколко също толкова забавни нощи надянах скафандъра (кислородът на планетата беше достатъчно, но накъде рицар без броня) и стъпих на обетованата земя. Апологетите на разумната плесен, на живите кристали и на надарените с мисловна дейност облаци са изчезнали отдавна-отдавна, още през по-миналия век. Стана ясно, че звездният дворец на мирозданието е изграден от еднакви тухлички: флората и фауната на всички населени планети малко или много си приличат, стига носителите на висшия разум да не са положили максимални усилия, за да унищожат заобикалящата ги жизнена среда. Да, един и същ орач разорава със спирални плугове вселенската целина и засява животворните семена. Затова и чудесата — били те добри или жестоки — трябва да очакваме не от природата, а от самите нас.

Бавно пътувах с елекара по сребристата трева, напомняща ми тополов пух. За всеки случай бях взел плазмомета. Край елипсовидното езеро, там, където започваха градските постройки, се тълпеше народ. Сред езерото се издигаше приличащо на беседка дърво с няколко тъмнокафяви дънера, разположени в кръг, и обща корона, покрита с островърхи цветове. То наподобяваше гигантска праисторическа медуза, която не можем да си представим без обкръжението на диплодоци, ихтиозаври и други чудовища от мезозойските простори. Под пипалата колони бясно се въртеше водна фуния и върху стените й се появяваха и се разпадаха загадъчни геометрични фигури. Индряните мълчаливо, като хипнотизирани наблюдаваха тази картина, но забелязах, че някои от тях си разменят едносрични думи. Измъкнах се от елекара и се насочих към парапета над езерото, не без тайната надежда веднага да се окажа заобиколен от шумна, възторжена тълпа.

Колкото и да ми е мъчно, но никой не пожела да ми обърне внимание. Пред очите на множеството джуджеподобни същества представителят на високоразвита цивилизация в скафандър с висша защита не знаеше къде да се насочи, за да установи контакт. Аборигените учтиво ми правеха път, внимателно ме заобикаляха на няколко крачки. Когато фунията престана да се върти, а орнаментите се разпаднаха, всички започнаха да се разотиват, по-точно да пропадат под земята по двойки и по единично. Скоро бреговете на езерото опустяха.

Потеглих към центъра на града. Той по нищо не се различаваше от покрайнините. Същите изящни, прилични на пчелни пити постройки с тераси, на които почиваха крилати реторти. Същите кули, наподобяващи обърнати с върха надолу пирамиди. Същите със златист оттенък цилиндри, въртящи се от вятъра, увиснали като висулки от ръбовете на нестабилните на вид пирамиди, готови всеки миг да паднат. Същите златисти кълба — малко по-големи от футболна топка, но тежки, най-вероятно метални, търкалящи се по възсиньочерните метални улеи на улиците, без никога да се сблъскват с други кълба…

А на мене — нула внимание. От никъде и от никого. Любопитно наистина, но подобно равнодушие не е предвидено дори и в Кодекса на контактите.

Преградих пътя на двойка гукащи си индряни и ги попитах с помощта на лингвотрона къде мога да намеря главата на града. Главата, старейшината, мера, господаря, градоначалника, генерал-губернатора, наместника, прокуратора, самия дявол, ако е нужно. Двойката отстъпи от мен като от прокажен. Като по команда разпитваните вдигнаха десните си ръце нагоре и не без достойнство изчезнаха в потъналите под тях квадратни люкове. Тогава забелязах, че цялата улица е покрита с такива квадрати. Двата отвора пред мен моментално се захлопнаха. С не по-малък успех бих могъл да попитам класовете в ръжената нива: кой, моля ви, е главният сред вас.

Върнах се в совалката в лошо настроение. Не можах и да спя както трябва. Когато посред нощ се събудих, отидох в кабината и изключих прожектора — от съседните звезди не се вижда, а тук, все едно, е безполезен. На разсъмване, още дремещ, ми се стори, че чувам гъгнещ и скрибуцащ като на ненастроен робот глас:

— Този, който убива милиони живи същества, заслужава сурово наказание! Как смееш да убиваш с вибрациите на елекара си нашите пълзящи, летящи, скачащи и цвъртящи твари?

… Изминаха още няколко дни и няколко все тъй безуспешни посещения в бяло-розовия град, но вече без елекара. Веднъж занесох и оставих под пирамида с нежно пеещ цилиндър контейнер, запоен още на Земята. В него имаше карта на нашата Слънчева система, великолепни илюстрации на развитието на живота, записи на музика върху кристални плочки, които възпроизвеждат звука и при най-слабо осветяване — изобщо скромни дарове от пратеника, който не може да си осигури аудиенция неизвестно при кого. Без тези дарове идеята за контакта изглеждаше на нашите академични мъдреци съвсем невъзможна. Добре, нека опитаме и това…

Едва се обърнах и отминах на няколко крачки, и контейнерът изчезна. „Най-после! — въздъхнах с облекчение. — Веднъж да започне и краят му ще се види!“ Какво обаче бе учудването ми, щом се върнах в совалката и намерих контейнера на предишното му място и при това неразпечатан. Излиза, че в мое отсъствие те съвсем спокойно са прониквали тука въпреки сложната система за охрана!

— Който нахлува в чужд дом без покана, заслужава наказание — казах на глас. И се замислих. Не те, ами аз нахлух в чуждия живот…

За известно време реших да прекратя безуспешните си опити. Защо да насилвам нещата? Може би им е необходим определен срок, за да разберат същността на моята миролюбива мисия? Моля, аз не бързам. Чак след седем години, съобразно със закона на изначалните небесни сили, ще мога да потегля обратно…

Събирах образци от водата и почвата, от растения и минерали. Направих няколко филма. Всяка вечер подробно диктувах в бордовия дневник впечатленията си от изминалия ден, макар че нищо особено не се случваше.

И всяка сутрин образците изчезваха, филмът се оказваше осветен, а записите — изтрити. Те не искаха нищо от мен, но нищо не желаеха и да дават…

Преместих се по-близо до екватора. Стана ясно, че тамошните градове са точно копие на предишния. Еднакви като гнезда на ластовици. Идентичността на елипсовидните езера с допотопните медузи и на кълбата в улеите ме наведе на странната мисъл: не се ли мести заедно с мен и целият град, за да задълбочи още повече пълното равнодушие на Индра към мен.

Така и не можах да разкрия загадката на Индра. Ходих между жителите й, вглеждах се в лицата им — спокойни, съсредоточени, добронамерени, — слушах пеенето на златистите цилиндри, наблюдавах как индряните ядат синтетично желе във вид на омлет и пият синтетичен сок — и нищичко, като паднал от небето, не разбирах. Допускам, че много неща бих си изяснил, ако се окажех долу, под квадратните плочи, но там учтиво не ми разрешаваха да сляза, макар че неведнъж се опитах да проникна, дори и нощем.

По-късно, по време на безрезултатните ми странствувания по планетата, аз се реших да обобщя натрупания опит от горчивото ни, но не и безполезно познанство. Най-вероятно тукашната цивилизация от самото си зараждане е поела по принципно друго русло спрямо земната. Индряните никога не употребяват месо за ядене. Ни прясно, ни сушено, ни мляно — никакво. В зората на своето развитие те са се хранили с растения (като са добавяли към тях стрити на прах минерали), с плодове от храсти и дървета, с мед, треви и зеленчуци.

В древните им легенди Индра е наподобявала голямо животно; те обожествяват всичко живо и струва ми се, разбират езика на зверовете, птиците и рибите. Смятат болестите за най-страшно бедствие и умеят изкусно да се борят с тях без хирургически инструменти, като използуват само настойки, мехлеми и отвари от треви.

А аз сигурно съм им изглеждал — защо да се заблуждаваме! — като някакъв космически вандал, кръвожадно чудовище. Лесно е да си представя как в едно от земните пристанища, например в Сан Франциско или в Находка, хвърля котва чудновато корито от незнайни земи с людоед на борда. Със запас от съответствувашите му консерви за някоя и друга година. Слиза на брега, любопитен, пъха си носа където трябва и не трябва, дори е готов да предложи от страшните си месни запаси. И за какво да говориш с такъв людоед? Какъв вид контакти да установяваш?

Във всеки случай, когато върнах в звездолета всичките си месни и рибни консерви, отношението към мен се измени в положителна насока, а именно — децата престанаха да бягат от мен, но въпреки това записките в бордовия дневник старателно се изтриваха.

Така, подобно на Гъливер, дори по-лошо — на Ахасфер, вечния изгнаник, поразен от проклятието на онзи, комуто бе отказал кратък отдих, — аз се скитах по Индра. Но дори ужасяващият със своя външен вид дългокос и измършавял Ахасфер всеки сто години ставал отново млад, дори той е таил надежда за изкупление на греховете. А аз на какво можех да се надявам? За това ли бях напуснал скъпата Земя, роднините, приятелите, любовта си? Какво ще донеса от звездите? Като Колумб, който уж открил Америка, а няма нито едно доказателство за това…

Със совалката обиколих и петте планети — родни сестри на Индра. Убедих се, че на тях няма живот.

Към края на третата година от моята изолация започнах да забелязвам у себе си необикновени способности. Една нощ погледнах между другото към небето и разбрах колко са видимите звезди в него. Бяха 11 249. Сверих с електронното око на звездолета — точно толкова бяха. На Земята, макар и изключително рядко, се срещат хора, които смятат невероятно бързо, но аз не се числях към тях. Все пак как ми се удава това? Изглежда, като че ли крача по мостове над бърза река. Настилката на мостовете сякаш е от пресовани синкави трепкащи цифри в многоцветни контури. Когато кракът ми стъпваше на търсеното число, усещах доста приятни убождания или парене в мозъка. Това, разбира се, е приблизително обяснение, а тънкостите на бързото, по-точно на мигновеното броене и аз самият не разбирах.

Другата странност е, че започна да ме удостоява с присъствието си дарбата да предсказвам. Аз знаех, че идната нощ ще се появи комета, че в близката горичка на разсъмване ще се съберат 95 зверчета, прилични на земните опосуми, че на сутринта, през тридесет и седмата минута от изгрева на светилото на Индра, в планините ще започне свличане на камъни. Мисля, че способността да предсказват, е типична за всички индряни.

Уви, механизмът на пророчеството остана за мен заключен със седем катинара.

Трябва да уточня, че като говоря за зверчетата, за златистите цилиндри, за свличането на камъни, аз влагам в думите земен смисъл. Но в света на Индра, толкова различен от земния, много обикновени понятия така си и останаха загадка. Например същите тези свличания на камъни — каменопади. Те започваха в планините с това, че изведнъж от вътрешността на отвесните склонове изригваха жълто-червени огнени полупръстени, които приличаха на извити плазмени струи. После планините се разтърсваха, започваха да се търкалят огромни скални късове към пропастта и понякога това продължаваше със седмици. Случваше се разлюляният планински хребет да се разруши до основи — за да се извиси не след дълго отново. Какво представляваха тези катаклизми? Опитай се да разбереш, чужденецо…

Едно събитие обаче не можах да предскажа. Бях се върнал в звездолета да заредя и изведнъж разбрах, че всички заредени бобини в анихилатора са празни. Смирените доброжелателни джуджета бяха изпразнили горивото до последния грам. Как да се върна на Земята тогава? Та аз не съм канибал, седнал на кърмата на своята платноходка, който безгрижно размахва весло!

Вбесен, увиснах със совалката над едно от елипсовидните езера при запален двигател. Беседката, прилична на медуза, мигновено изчезна под водата, а съзерцателите на геометричната красота пропаднаха в люковете. Висях дотогава, докато в лингвотрона не се разнесе скрибуцащият като на ненастроен робот глас:

— Какво искаш, пришелецо?

— Искам веднага да върнете горивото в анихилатора!

— Първо се премести оттука и никога повече не спирай над града! Иначе, пришелецо, ще платиш с живота си!

След като поразмислих, отлетях встрани и се приземих на една поляна в гората.

— Пришелецо, за какво ти е горивото? — отново изскрибуца гласът.

— За да се върна на Земята. Макар и да не е настъпил срокът, аз ще отлетя. По-добре е да пукна сред звездите, преди да съм си стигнал у дома, отколкото да си играя с вас на мълчание!

— Защо си дошъл при нас, пришелецо?

— Ние търсим братя по разум.

— Но нима около вас няма всичко, което е необходимо на разумните същества? Нима собственият мозък или черният дроб се търсят в чужда къща, пришелецо?

— Ще се задоволим и със собствения мозък! Благодаря за гостоприемството. Обещавам да забравя вашите добрини още щом се върна.

— Пришелците от другите светове не си отиват оттук. Те остават при нас.

— Задържате ги насила, така ли? С какво право?

— Пришелецо, а с какво право ти дойде при нас? Кой те е канил? Нима искаше да се насладиш на нашата цъфтяща градина, без да си преминал през тежки изпитания? Без да си извършил подвиг?

— Исках само да ви протегна ръка.

— Но в ръката си държиш плазмено жило и фотонен меч! Защо размъти езерото с ревящия си огън? Ти искаше да унищожиш едно от очите на нашата планета, пришелецо.

— Това е лъжа! — извиках аз. — Откъде да знам, че вашата планета е с много очи? Кой благоволи да ми каже това предварително?

— Но ние знаем, пришелецо, отпреди за вашия многоок Аргус, сина на Гея — Земята. И за Морската бездна всевиждаща знаем от вашите северни приморски сказания.

За мой срам аз за пръв път чух и за Аргус, и за Морската бездна.

— Нима искаш, пришелецо, да научиш чуждото, преди да си разбрал до край своето?

— Искам да се върна на Земята — повторих уморен. — А за това ми е нужен звездолет.

— Да се върнеш на Земята, пришелецо, за да нахлуеш отново при нас? С плътна редица от фотонни мечове?

— Какви ти мечове! Ще забравя вашия кошер веднага щом ви напусна. Стига да можех, бих отлетял оттука дори с крила, залепени с восък! Дори и както майка ме е родила… Плюя на вашата Индра, на това мършаво светило! Не Аргус, а аз съм син на Земята. И съм длъжен да се върна там!

— Връщай се тогава, пришелецо — каза гласът спокойно.

— Без анихилатори?

— Като преплуваш през реката на времето, пришелецо.

Те ми се подиграваха. „Добре, любители на земната митология, ще се наложи совалката ми да повиси и не само над езерото“ — помислих си озлобен и включих двигателя. Той не реагира. След няколко безуспешни опита пуснах в действие панорамата на енергоблока. Двестатонната му грамада беше акуратно свалена от поставките и бе изчезнала…

— Дяволите да ви вземат, подли пигмеи! — не се сдържах аз и изключих лингвотрона.

Цяла нощ се взирах в зениците на многобройните очи на небето и мислих до безкрайност. Мислих за това, че ключът към овладяването на другите светове ще ни струва много по-скъпо, отколкото изглежда на пръв поглед. Не стана ли същото и при покоряването на природата, когато грешките и привързаността на нашите предци, смелчаците с бензинови триони, екскаватори и нефтени сонди, на тези, които преобръщаха реките и местеха планините, се превърнаха в почти непоправими загуби; и дори много по-късно, след като вече бяха успели да уравновесят човешките взаимоотношения и да построят най-справедливото общество на цялата Земя, природата все още не бе се възстановила навсякъде от причиненото й зло. Но нали по-голямата част от смелчаците, от усърдните преобразователи на околната среда явно действуваха в името на доброто. Можем, разбира се, да се утешим с пословицата „Всяко зло за добро“, но за тази цел всеки трябва да посее в общочовешката нива зърна на разум, щастие, целеустременост и любов. Съмна. Заиграха лъчите на слънцето.

— Как ще се върна в къщи? — попитах. И гласът веднага ми отговори.

— Ще полетиш към кулата на южния полюс, пришелецо. И ще спреш на разстояние не по-близко от височината й.

— С какво да летя? С балон ли?

— С това, на което си летял тук винаги, пришелецо. По дяволите! Енергоблокът отново бе на мястото си.

Не са и сънували подобно нещо ни Гъливер, ни Ахасфер!

— При кулата ще напуснеш кораба си. Ще влезеш вътре. И ще преплуваш реката на времето, пришелецо.

— Как ще заповядате да плувам — кроул или бътерфлай? Обяснете ми най-после какво означава това „ще преплуваш“.

— Не ще го разбереш съвсем точно, пришелецо. Но принципът е такъв. Представи си, че държиш в ръката си огледало.

— Не само си го представям, но и го имам.

— Насочи лъч от светилото ни към която искаш звезда, пришелецо.

— Но след изгрева вече не се виждат звезди по небето, благодетели мои! — заядох се аз.

— Плуващите през реката на времето виждат звездите и денем, пришелецо.

И аз съзрях небесната чаша на Индра, пълна със звезди.

— Насочи ли лъча, пришелецо?

— Това е от просто по-просто!

— А сега, пришелецо, обърни огледалото към друга звезда.

— Готово.

— Много ли завъртя огледалото, пришелецо?

— На шест градуса й двадесет и три минути.

— А лъчът се премести от едната звезда на другата, нали, пришелецо?

— Да допуснем, че е така — потвърдих объркан. — Но какво следва от това?

— Представи си, пришелецо, че ти си на далечния край на лъча.

— Хитро! Но кой ще завърти огледалото?

Гласът мълчеше.

— Огледалото, питам, кой ще завърти?

— Братята от бледосинята звезда, пришелецо.

— А колко ще трябва да се гърча върху острието на лъча?

— Това ще решат братята от бледосинята звезда, пришелецо.

— Значи цялата ми надежда е у вашите братя, така ли? Хм, да. Братята са си братя. Но нали и тук трябва да се приложи материална сила, някаква енергия? Откъде ще се вземе?

— Тя е в тебе, пришелецо.

— По-ясно от това не може да бъде, благодаря ви.

Кога мога да се върна на Земята?

— Когато пожелаеш, пришелецо.

— Какво ми разрешавате да взема със себе си?

— Само това, с което си облечен, пришелецо. Без скафандъра. Той не ти е нужен. Занапред до отлитането ти в кулата можеш да скиташ без скафандър. Обгърнат си от сигурна защита, пришелецо.

— Трябва да си помисля — рекох им аз.

— Мисли, пришелецо. Мисли как ще кажеш на Земята това, което ще кажеш. Ако те попитат.

— А какво трябва да кажа, ако попитат?

— Наистина тежък товар трябва да носиш, за да стигнеш до Прекрасната градина, пришелецо.

— До гуша ми дойде от вашата градина — извиках вбесен.

През нощта преди полета ми до южния полюс сънувах пророчески сън. Като че ли се мъча да се изкатеря по една висока планина, пробила с острия си връх купола на чужди небеса. Никак не мога да се изкача, блуждая между скалите и дори съм забравил пътя за връщане. Забелязвам висяща стълба, изплетена от птичи пера. С последни сили се изкатервам по нея и изведнъж виждам долу обвезана със светлини като с мъниста градина. В нея — множество златни, сребърни и медни дървета. Листата и игличките им с отблясък на старо злато, шишарките — от скъпоценни камъни, а на дънерите — загадъчни орнаменти. И се дочува гласът на реката, която тече между брегове от топази и ясписи: „Тези дървета знаят миналото — невъзвратимото и невъзможно — и предричат бъдещето — завръщането ти, което охраняват.“ Приближавам се към едно медно дърво край реката и мислено го питам: „Кога все пак ще се върна на Земята?“ И клонките загадъчно ми шумолят: „Когато на небесната планина засребреят снегове…“

Трите километра от върха на хълма, където кацнах със совалката, до подножието на кулата изминах с мъка. Краката ми бяха натежали от още по-тежките мисли… Аз бях един неудачник, зачеркнал надеждите на човечеството. Какво ли ще стане с мен в тази кула, която отблизо още повече приличаше на исполинско дърво — осакатено и бинтовано? Крачех по нежната трева на Индра като по пух от земни глухарчета. Светилото разпръскваше лъчите си наоколо. Редки облачета пасяха в бледосиньото небе. Блещукаха звезди. Бяха 11 249. И в мелницата на времето се въртеше колелото на Млечния път.

Щом влязох в кулата, от стената се изтърколи кабина, приплесната отстрани. Вратичката й се плъзна нагоре и аз потънах в нещо като кресло от най-мек зелен мъх. Светлината започна да помръква.

Останалото смътно си спомням. Като че ли изведнъж се видях отстрани легнал, както тогава в операционната на масата мида, и се разнасяше музика като далечен океански прибой, но надвисваше, все повече надвисваше над мене прозрачна полусфера, и ето — върху кристалните й стени се появиха звезди, едри като роса, а зад звездите вече пулсираше нечовешка, зловеща, непреобразена тъма. И бликна светлина.