На плажа Чезъл

Пета част

Тя го гледаше как идва по брега към нея. На фона на притъмняващите морски камъчета контурите му бяха като индигово петно — на моменти то й се струваше неподвижно, трепкащо и с размиващи се очертания, на моменти изведнъж се приближаваше, сякаш отместено като пионка за шах с няколко квадратчета напред. Последните останки от дневна светлина се оттегляха от плажната ивица. Зад гърба й, далеч на изток, се мяркаха светлинните точки на Портланд, а в ниските облаци матово се отразяваше жълтеникавият оттенък на уличните лампи, запалени някъде в далечен град. Наблюдаваше го и й се искаше да върви по-бавно, понеже се чувстваше виновна, страхуваше се от него и отчаяно се молеше за още малко лично време. Мисълта за какъвто и да е разговор я ужасяваше. Струваше й се, че няма думи, които могат да назоват случилото се, не съществува език, на който двама здравомислещи хора могат да си обяснят един на друг подобни събития. Да се спори за това бе дори още по-немислимо. Не можеше да има дискусия. Не искаше да се занимава с това и се надяваше, че и той няма да иска. Но за какво друго щяха да говорят? Защо иначе бяха и двамата тук? Проблемът стоеше помежду им, солиден като географско понятие, като планина, като межда. Неназовим и неизбежен. Флорънс се срамуваше. Последиците от собственото й поведение още я разтърсваха и дори сякаш кънтяха в ушите й. Затова именно бе тичала, докато стигна толкова надалеч по каменистия плаж със самоизуващите се обувки — за да напусне стаята и всичко, станало там, за да се спаси от себе си. Бе се държала отвратително. Отвратително. Остави тромавата светска дума да се върти в мислите й и да се повтори няколко пъти. В крайна сметка това беше снизходителен термин — тя играеше тенис отвратително, сестра й свиреше на пиано отвратително — и Флорънс знаеше, че думата по-скоро прикрива, отколкото обяснява поведението й.

Същевременно си даваше сметка и за неговия позор — когато се изправи над нея с онова сковано, зашеметено изражение, извивайки гръбнака си назад като влечуго. Но се опитваше да не мисли за това. Дали съзнаваше, че донякъде я успокоява една тайна мисъл: вината не е само нейна, в него също има нещо нередно? Колко ужасно щеше да бъде, но и колко утешително, ако той страда от някаква форма на вродено заболяване, от някакво семейно проклятие, от болестите, които се потулват в срам и мълчание, като например енурезата или рака — тази, последната дума, тя суеверно никога не изричаше на глас от страх да не се инфектира устата й, детинщина, разбира се, която никога не би признала пред другите. Тогава щяха да могат да изпитват взаимно съжаление, щяха да са обречени от личните си страдания на взаимна любов. Тя вече изпитваше съжаление към него, но се чувстваше и леко измамена. Ако той имаше някакво рядко страдание, защо не й се бе доверил? Впрочем прекрасно разбираше защо не би го направил. Тя също не бе заговорила. Как би могъл той да подхване въпроса за собствения си недъг, какви биха могли да бъдат встъпителните му думи? Та те не съществуваха. Подобен език тепърва трябваше да се измисля.

Докато обстойно обмисляше всичко това, Флорънс знаеше много добре, че Едуард е наред. Абсолютно наред. Тя не беше. Само тя. Бе се облегнала на едно огромно паднало дърво, вероятно изхвърлено на плажа от някоя буря. Кората му бе обелена от мощта на вълните, а дървесината — изгладена и втвърдена от солената вода. Почти седеше в основата на един клон и през масивната плътност на дънера усещаше на кръста си остатъчната топлина от деня. Сигурно така се чувства бебето, сгушено на сигурно място в свитата ръка на майка си, въпреки че Флорънс не вярваше някога да се е гушила така във Вайълет, чиито ръце бяха тънки и напрегнати от писане и мислене. Когато Флорънс бе петгодишна, имаше една детегледачка от Норланд, закръглена шотландка с майчинско отношение към децата, с музикален глас и червени кокалчета на ръцете, но тя напусна след скандал, за който никога не се говореше.

Флорънс продължаваше да наблюдава приближаването на Едуард по плажа, сигурна, че той още не я вижда. Можеше да се спусне по стръмния склон и да свие назад по брега на лагуната Флийт, но макар да се страхуваше от него, смяташе, че ще е прекалено жестоко, ако избяга. Зърна за малко контурите на раменете му на фона на сребриста водна ивица — вероятно някое течение, което красиво се открояваше далеч в морето зад него. Вече чуваше шума от стъпките му по камъчетата, което означаваше, че и той би чул нейните. Сигурно идваше насам, понеже така бяха решили — планът им за след вечеря бе разходка по прочутия морски чакъл, полята с бутилка вино. Щяха да събират камъчета по пътя си и да сравняват размерите им, за да проверят дали наистина бурите са въдворили ред на брега.

Споменът за пропадналото удоволствие не я натъжи особено много в този момент, понеже бе незабавно изместен от друга идея — една по-раншна, прекъсната мисъл от същата вечер. Да се обичат и да си дадат взаимна свобода. Просто един аргумент, който можеше да представи пред него. За нея това бе смело предложение, но за всеки друг, а и за самия Едуард то можеше да прозвучи идиотски, може би дори обидно. Флорънс не осъзнаваше напълно невежеството си, за някои неща дори се смяташе за доста мъдра. Сега се нуждаеше от повече време. Но само след секунди той щеше да е при нея и ужасният разговор щеше да започне. Още една нейна слабост — нямаше никаква представа как да се държи с него, не чувстваше нищо, освен страх от онова, което той можеше да каже, и от отговора, който очакваше от нея. Не знаеше дали трябва да моли за прошка или да очаква извинение. Не бе влюбена в него, не го бе разлюбила — не чувстваше нищо. Просто искаше да бъде тук сама в падащия здрач, до дънера на огромното дърво.

В ръката му като че имаше нещо. Той спря на доста голямо разстояние, което само по себе си й се стори недружелюбно и породи и у нея враждебност. Защо бе дошъл да я търси толкова скоро?

В гласа му наистина имаше раздразнение.

— Ето къде си била.

Тя не можа да се насили да отговори на толкова безсъдържателна забележка.

— Наистина ли трябваше да идваш чак дотук?

— Да.

— Сигурно оттук до хотела има две мили.

Тя се учуди на остротата в гласа си:

— Не ме интересува колко е далеч. Трябваше да се махна.

Едуард не реагира. Когато прехвърли тежестта си на другия крак, камъчетата под него издрънчаха. Сега тя видя, че той носи сакото си. На плажа беше топло и влажно, по-топло, отколкото през деня. Доядя я, че бе решил да вземе сакото си. Добре, че не беше сложил и връзка. Господи, колко раздразнителна стана изведнъж, когато само преди минути така се срамуваше от себе си! Обикновено толкова държеше на мнението му за нея, а сега то не я интересуваше.

Той се готвеше да й каже за какво е дошъл да поговорят и направи една крачка към нея.

— Виж, това е нелепо. Не беше честно от твоя страна да избягаш по този начин.

— Така ли?

— Всъщност беше адски неприятно.

— Наистина ли? Аз мисля, че адски неприятното беше онова, което ти направи.

— Какво имаш предвид?

Очите й бяха затворени, когато отвърна:

— Много добре знаеш какво имам предвид.

По-късно щеше ужасно да страда при спомена за репликите си в този разговор, но сега добави:

— Беше много гнусно.

Стори й се, че го чува как изсумтява, сякаш някой го е блъснал в гърдите. Ако последвалото мълчание беше с няколко минути по-дълго, може би щеше да осъзнае вината си и да добави нещо по-малко жестоко.

Ала Едуард бързо продължи:

— Ти въобще нямаш представа как да се държиш с мъже. Ако имаше, това нямаше да се случи. Ти никога не си ме допускала близо до себе си. Ти понятие си нямаш от тези неща, нали? Живееш си, сякаш сме в хиляда осемстотин шейсет и втора. Та ти дори не знаеш как да се целуваш.

Тя се чу как изрича:

— Но знам какво е провал и го разпознавам, когато го видя.

Не това искаше да каже. Подобна жестокост не й бе присъща. Това бе втората цигулка, която отвръщаше на първата — реторично отбиване, предизвикано от неочакваността, от точността на нападението му, от презрението, което долови в повтарящите се „ти“-та. Колко обвинения трябваше да й бъдат отправени в няколко изречения?

Дори и да го бе наранила, той не го показа, въпреки че тя почти не виждаше лицето му. Може би тъмнината я правеше толкова дръзка. Когато той заговори отново, тонът му дори не се повиши.

— Няма да се оставя да ме унижаваш.

— А аз няма да се оставя да ме малтретираш.

— Аз не те малтретирам.

— Напротив, правиш го. Винаги си го правил.

— Това е абсурдно. За какво говориш?

Не бе сигурна, но си даваше сметка, че вече е избрала пътя си.

— Ти непрекъснато ме притискаш, притискаш ме и искаш нещо от мен. Не можем просто да си живеем живота. Не можем просто да бъдем щастливи. Съществува едно постоянно напрежение. Винаги има по още нещо, което искаш да измъкнеш от мен. Непрестанно крънкаш нещо от мен.

— Крънкам? Не разбирам. Надявам се, че не говориш за пари.

Тя не говореше за пари. Това бе далеч от мислите й. Колко нелепо от негова страна да споменава за пари. Как смее изобщо. Затова отвърна:

— Е, щом го казваш, значи явно мислиш за това.

Предизвика я сарказмът му. Или пренебрежителният му тон. Флорънс говореше за нещо по-фундаментално от парите, но не знаеше как да го изрази. Това нещо бе езикът му, който се мъчеше да проникне по-навътре в устата й, ръката му, която се пъхаше по-надълбоко под полата или блузата й, пръстите му, които дърпаха нейните към слабините му, и начинът, по който гледаше встрани от нея и се смълчаваше. Бе жадното му очакване, че тя ще му даде още нещо, и понеже не го получаваше, се разочароваше от нея, от това, че забавя нещата. Каквато и нова граница да преминеше тя, винаги имаше по още една, която я очакваше. Всяка отстъпка, която правеше, увеличаваше очакването и после разочарованието му. Дори и в най-щастливите им моменти винаги присъстваше сянката на обвинението, едва прикритото униние на неговата неудовлетвореност, възправяща се като алпийски връх, нещо като непрестанна болка, отговорността за която и от двама им се приписваше на нея. Тя искаше да бъде влюбена и да бъде такава, каквато е. Но за да бъде каквато е, трябваше да казва „не“ на всичко. И тогава вече не бе същата. Без да иска, ставаше противник на нормалния живот. Сега изпитваше и раздразнение — защо я бе последвал толкова бързо на плажа, трябваше да й даде време, да й даде възможност да остане сама. А и това, което бе станало тук, на брега на Ламанша, бе само второстепенен елемент от общата схема. Тя вече виждаше как ще се развият нещата. Ще продължат кавгата, ще се сдобрят или ще се сдобрят донякъде, той ще я придума да се върнат обратно в стаята и отново ще я затисне с очакванията си. И тя отново ще се провали. Не можеше да диша. Бе омъжена от осем часа и всеки час й тежеше като топуз, понеже не знаеше как да му сподели мислите си. Затова темата за парите можеше да се окаже полезна. Всъщност така и стана, понеже сега раздразненият се оказа той.

— Никога не са ме интересували пари — твоите или на когото и да било.

Тя знаеше, че е така, но не отвърна нищо. Той бе сменил позата си и сега тя виждаше ясно очертанията му на фона на чезнещата светлина на водата зад него.

— Затова си задръж парите. Парите на баща си ги похарчи за себе си. Купи си нова цигулка. Не ги пропилявай по нещо, което мога да ползвам и аз.

Гласът му бе рязък. Беше го обидила дълбоко, дори по-дълбоко, отколкото искаше, но за момента това не я интересуваше и фактът, че не вижда лицето му, й помагаше. Никога преди не бяха говорили за пари. Вместо сватбен подарък баща й им бе дал две хиляди паунда. Тя и Едуард мислеха един ден да ги използват за купуването на къща.

Той продължи:

— Мислиш си, че съм изкрънкал работата от теб ли? Това бе твоя идея. И аз не я искам. Разбираш ли? Не искам да работя за баща ти. Може да му кажеш, че съм размислил.

— Кажи му го сам. Той ще се зарадва. Ти му коства доста усилия.

— Добре тогава. Ще му кажа.

Едуард се обърна и тръгна към брега, но след няколко крачки се върна, ритайки с крак по чакъла с нескрито омерзение, запращайки към нея пръски от камъчета, някои от които се приземяваха в краката й. Неговата ярост разпали нейната и тя неочаквано си каза, че разбира общия им проблем: бяха твърде възпитани, твърде стеснителни, твърде боязливи, вървяха на пръсти, говореха внимателно, шушнеха, отлагаха, съгласяваха се един с друг. Почти не се познаваха, а и не можеха да се опознаят поради защитното покривало от приятелско мълчание, което потушаваше различията им, заслепяваше ги и ги обвързваше. Плашеха се от разногласията и сега яростта му я освобождаваше. Искаше да го нарани, да го накаже, да се разграничи от него. Този импулс, който я изпълваше с разрушителна радост, бе така необичаен за нея, че тя не знаеше как да му устои. Сърцето й биеше силно, искаше да му каже, че го мрази, и тъкмо се готвеше да изрече тези остри и чудесни думи, които никога досега в живота си не бе произнасяла, когато той заговори пръв. Бе се върнал на отправната си точка и призоваваше цялото си достойнство, за да я порицае.

— Защо избяга? Това беше грешка от твоя страна, ти ме нарани.

Грешка, нарани ме. Колко смешно!

Тя отвърна:

— Вече ти казах. Трябваше да се махна. Не можех да понасям да бъда там, до теб.

— Искаше да ме унижиш.

— О! Стига вече! Добре, щом искаш, така да бъде. Опитвах се да те унижа. Заслужил си го, след като не можеш дори да се контролираш.

— Говориш като кучка.

Тази дума предизвика искри в нощното небе. Сега вече тя можеше да каже каквото си поиска.

— След като мислиш така, махай се от очите ми. Просто се разкарай, чуваш ли? Едуард, моля те, махни се. Не разбираш ли? Дойдох тук, за да бъда сама.

Той си даваше сметка, че е отишъл твърде далеч с тази дума и сега няма накъде да мърда. И тя знаеше това. Докато му обръщаше гръб, съзнаваше, че играе театър и прави тактически ходове — неща, които винаги бе презирала у по-експанзивните си приятелки. Този разговор започваше да й омръзва. Дори и най-добрият изход щеше единствено да я отведе към нови мълчаливи маневри. Често, когато бе нещастна, се питаше какво най-много би искала да прави в момента. В този случай си отговори веднага. Представи си, че е на перона на Оксфордската гара по посока към Лондон в девет часа сутринта, с калъфа на цигулката в ръка, със свитък ноти и връзка подострени моливи в старата платнена ученическа чанта през рамо, на път за репетиция с квартета, на среща с красотата и трудността, с проблеми, които всъщност бяха разрешими от съвместно работещи приятели. Докато тук, с Едуард, нямаше решение, което можеше да си представи, освен ако не направеше предложението си, а тя се съмняваше, че ще има смелост за това. Колко несвободна се чувстваше! Животът й бе свързан с този странен човек от селцето на Чилтърнските възвишения, който знаеше имената на дивите цветя, на посевите и на всички средновековни крале и папи. И колко необикновено й се виждаше сега, че е избрала тази ситуация, това обвързване за самата себе си.

Все още бе с гръб към него. Чувстваше, че се е приближил до нея, представяше си го точно зад себе си, ръцете му висяха свободно край тялото му, юмруците му леко се свиваха и отпускаха, докато преценяваше възможността да докосне рамото й. От плътната тъмнина на хълмовете през цялата лагуна долетяха звънките извивки на песента, подхваната от самотна пойна птичка. Красотата на звука и късният час я караха да мисли, че е славей. Ала имаше ли славеи край морето? Пееха ли през юли? Едуард знаеше, но тя не бе в настроение да го пита.

Той изрече прозаично:

— Обичах те, но ти правиш всичко толкова трудно!

Запазиха мълчание, осъзнавайки смисъла на миналото време. Тогава тя най-после отвърна:

— Обичах те?

Той не се поправи. Може би и той бе нелош тактик. Просто каза:

— Можехме да сме толкова свободни един с друг, можехме да сме на седмото небе. А вместо това виж как я оплескахме!

Простата истина на тези думи, както и използването на хипотетичното минало време я обезоръжиха. Но думата „оплескахме“ й припомни грозната сцена в спалнята и блудкавата течност, която засъхваше и се напукваше по кожата й. Бе сигурна, че никога повече няма да позволи да й се случи подобно нещо.

Отвърна безчувствено:

— Да.

— Какво по-точно?

— Наистина я оплескахме.

Последва мълчание — някакъв вид пат с неопределена дължина, а през това време слушаха вълните и на пресекулки птичката, която бе отлетяла по-надалеч, но по-слабият й зов се чуваше дори още по-ясно. Накрая, както тя очакваше, той сложи ръка на рамото й. Докосването бе мило и разпръсна топлина по гръбнака й, чак до кръста. Не знаеше какво да мисли. Мразеше се за начина, по който изчисляваше момента, когато трябваше да се обърне, и се видя такава, каквато сигурно той я виждаше — чепата и нестабилна като майка си, трудна за разбиране, създаваща мъчнотии в момент, когато можеха да бъдат на седмото небе от щастие. Затова трябваше да улесни нещата. Това бе нейно задължение, задължението й на съпруга.

Обърна се и застана вън от обсега му, понеже не искаше да я целува, не веднага. Умът й трябваше да е ясен, за да му съобщи плана си. Но все още бяха достатъчно близо и тя успяваше да различи някои от чертите му на слабата светлина. Вероятно в този момент луната зад нея бе частично открита. Каза си, че той я гледа по начина, по който често я гледаше — с почуда, преди да й каже, че е красива. Тя всъщност не му вярваше истински и не обичаше да й го казва, понеже можеше да й поиска нещо, което не би му дала. Тази констатация я обърка и тя изгуби нишката на мисълта си.

После, неочаквано за самата себе си, попита:

— Това славей ли е?

— Кос.

— По вечерно време?

Тя не скри разочарованието си.

— Може мястото да е специално — каза той. — Горкият, сигурно не му е лесно.

И добави:

— Като на мен.

Тя веднага се засмя. Сякаш за миг бе забравила за него, за истинската му същност и сега пред нея отново стоеше мъжът, когото обичаше, старият й приятел, който казваше неочаквани, забавни неща. Но смехът й прозвуча изкуствено, понеже не й беше минал ядът. Никога не бе познавала истинските си чувства, настроенията си, скоковете и промените в тях. И сега се готвеше да предложи нещо, което от една страна изглеждаше напълно разумно, а от друга, най-вероятно — но не можеше да бъде сигурна — напълно възмутително. Почувства се така, сякаш се опитваше да пресътвори самото съществуване. Нямаше как да не сбърка.

Окуражен от смеха й, той отново се приближи до нея и се опита да я хване за ръката, а тя отново се отдръпна. Бе жизнено необходимо да не се отклонява от намисленото. Започна речта си, както я бе отрепетирала наум, с най-важните думи.

— Ти знаеш, че те обичам. Много, много те обичам. И аз знам, че ме обичаш. Никога не съм се съмнявала в това. Обичам да бъда с теб и искам да прекарам живота си с теб и ти казваш, че чувстваш същото. Би трябвало всичко да е много просто. Но не е. Оплескахме я, както каза ти. Въпреки цялата тази любов. Знам също, че за всичко съм виновна само аз, и двамата знаем защо. Вече сигурно много добре си разбрал, че…

Тя се запъна. Той понечи да проговори, но тя вдигна ръка.

— Че много не ме бива, че хич не ме бива в секса. Не само че не съм добра в тези неща, но и сякаш не изпитвам нужда от тях като другите, като теб. Просто те не са част от мен. Не ми харесват, не ми харесва мисълта за тях. Нямам представа защо е така, но мисля, че няма да се променя. Не веднага. Поне не мога да си представя, че ще се променя. И ако не ти го кажа сега, то постоянно ще ни тормози и ти ще се чувстваш много нещастен, както и аз.

Този път, когато тя спря, той не проговори. Бе на шест фута от нея — само един силует, и то напълно неподвижен. Тя почувства страх и с мъка продължи:

— Може би трябва да си направя психоанализа. Може би това, от което имам нужда, е да убия майка си и да се оженя за баща си.

Смелата шегичка, която бе намислила от по-рано, за да смекчи посланието си и да не изглежда толкова загубена, не предизвика никаква реакция у Едуард. Той продължаваше да е все същият непроницаем, двуизмерен, напълно неподвижен силует, открояващ се на фона на морето. С несигурно, нервно движение тя вдигна ръка към челото си, за да отмести някакъв въображаем измъкнал се косъм. В притеснението си заговори по-бързо, въпреки че изговаряше ясно всичките си думи. Ускоряваше темпото като кънкьор, който бърза по изтъняващия лед, за да се спаси от удавяне. Препускаше през изреченията, сякаш самата скорост бе в състояние да породи смисъл, сякаш можеше да отнесе и Едуард през старите противоречия, да го засили толкова много по кривата на намеренията си, че той да няма начин да се вкопчи в каквото и да е възражение. Понеже не замазваше думите си, звучеше, за жалост, енергично, докато в действителност бе на ръба на отчаянието.

— Обмислила съм всичко това внимателно и не е толкова глупаво, колкото изглежда. Искам да кажа, когато го чуеш за първи път. И двамата се обичаме, това е известно. Нито един от нас не се съмнява в това. Вече знаем колко сме щастливи един с друг. Сега сме свободни да правим собствения си избор, да градим собствения си живот. Наистина никой не може да ни каже как да живеем. Ние сме свободни електрони! Днес хората живеят най-различно — могат да следват своите правила и стандарти, без да искат разрешение. Мама познава двама хомосексуални мъже, които живеят заедно в един апартамент — като мъж и жена. В Оксфорд, на Бомонт Стрийт. За това не се говори много. И двамата преподават в колежа „Крайст Чърч“. Никой не ги закача. И ние можем да си създадем наши правила. Всъщност аз мога да изрека всичко това, понеже знам, че ме обичаш. Искам да кажа, Едуард, че те обичам и че не трябва да бъдем като всички останали, искам да кажа никой, абсолютно никой… никой няма да знае какво сме правили и какво не сме правили. Можем да сме заедно, да живеем заедно и ако искаш, ако наистина искаш, с други думи, когато и да се случи, а то сигурно ще се случи, аз ще те разбера, дори нещо повече — ще го искам, наистина, понеже искам да бъдеш щастлив и свободен. Никога няма да ревнувам, стига да знам, че ме обичаш. Ще те обичам и ще свиря — това е всичко, което искам от живота. Наистина. Просто искам да бъда с теб, да се грижа за теб, да бъда щастлива с теб и да работя с квартета и един ден да изсвиря нещо, нещо хубаво за теб като онзи квинтет на Моцарт в Уигмор Хол.

Тя млъкна изведнъж. Не смяташе да говори за музикалните си амбиции и реши, че е сбъркала.

Той издаде някакъв звук през зъби, по-скоро изсъскване, отколкото въздишка, и когато проговори, се чу нещо като скимтене. Възмущението му беше толкова силно, че прозвуча като ликуване.

— Господи, Флорънс! Не ме ли лъжат ушите ми? Ти искаш да бъда с други жени! Така ли?

Тя отвърна спокойно:

— Не и ако не искаш.

— Казваш ми, че мога да го правя с всякоя, която поискам, но не с теб, така ли?

Тя не отвърна.

— Да не би да си забравила, че днес се оженихме? Ние не сме някакви стари педерасти, които живеят полутайно на Бомонт Стрийт, ние сме мъж и жена!

Ниските облаци отново се разнесоха и въпреки че луната не се виждаше, над плажа се спусна слабо сияние, отразено от по-високите слоеве, и освети двойката, застанала до огромното повалено дърво. В яростта си той се наведе, грабна един голям объл камък и го плесна в дясната си длан, после го прехвърли обратно в лявата.

Продължи да говори и сякаш беше на път да се разкрещи.

— С тялото си да те боготворя! Това ми обеща ти днес! Пред всички. Не си ли даваш сметка колко отвратителна и жалка е идеята ти? И колко е обидна! Обидна за мен. Искам да кажа, искам да кажа… — той нямаше думи. — Как смееш!

Пристъпи към нея, ръката му още стискаше камъка, после рязко се обърна и в безсилието си го запрати към морето. Още преди камъкът да е паднал почти досами линията на водата, той се извъртя и отново застана срещу нея.

— Излъга ме! Всъщност ти си една измамница. И знам точно каква си още. Знаеш ли каква си? Фригидна си, това си ти. Напълно фригидна. Просто си мислела, че имаш нужда от съпруг, и аз бях първият нещастен глупак, който ти се изпречи на пътя.

Тя знаеше, че не бе имала никакво намерение да го мами, но всичко останало й прозвуча напълно вярно още в момента, когато той го изричаше. Фригидна — тази ужасна дума толкова добре й пасваше. Тя бе точно онова, което думата означаваше. Предложението й беше отвратително — как не го разбра по-рано? И определено оскърбително. Но най-лошото бе, че наруши обещанието си, направено пред всички в църквата. Щом той й го каза, веднага всичко си застана на мястото. В неговите очи, както и в собствените си, Флорънс бе едно нищожество.

Нямаше какво друго да каже и тя излезе от убежището на изхвърленото на брега дърво. За да се прибере в хотела, трябваше да мине покрай него и когато приближи, спря точно пред него и с възможно най-тихия глас прошепна:

— Съжалявам, Едуард. Неимоверно много съжалявам.

Замълча, побави се, очаквайки отговор, после си тръгна.

Думите й, необичайната старомодност на изказа й го преследваха в продължение на години. Нощем се будеше и ги чуваше, в ушите му кънтеше ехото им, извинителният й тон, изпълненият с копнеж глас. Терзаеше го споменът за онзи момент, за мълчанието му и за начина, по който ядно се отвърна от нея, за това как остана на плажа още цял час, за да изпита цялата тъжна прелест на раната и на поражението и на обидата, както и блудкавото чувство на удовлетворение, че е бил напълно и трагично прав. Тогава дълго вървя нагоре-надолу по изтощителния чакъл, дълго мята камъни в морето и крещя мръсотии. После се свлече до дървото и се отдаде на самосъжалителни мечти, докато не събра нови сили за изливане на яростта си. Стоя край водата, потънал в мисли за нея, като разсеяно оставяше вълните да мокрят обувките му. Накрая се повлече с труд назад по плажа, спирайки се начесто, за да се обръща мислено към някакъв строг, безпристрастен съдия, който напълно разбираше неговия случай. Чувстваше се почти величав в нещастието си.

Когато стигна в хотела, тя вече бе събрала куфарчето си и си бе тръгнала, без да остави бележка в стаята. На рецепцията Едуард говори с двамата младежи, които бяха сервирали вечерята от количката. Въпреки че не казаха нищо, те явно се учудиха на незнанието му, че някой в семейството се е разболял и жена му е била спешно извикана вкъщи. Помощник-управителят любезно я откарал до Дорчестър, където се надявала да хване последния влак и късно вечерта да се прекачи за Оксфорд. Когато Едуард се обърна, за да тръгне нагоре към сватбения апартамент, той не видя как младите мъже се спогледаха многозначително, но можа много добре да си го представи.

През останалата част от нощта лежа буден на леглото с четирите колони. Бе напълно облечен и все още вбесен. Мислите му се гонеха във вихрен танц, неспирно се въртяха в някакъв делириум. Да се омъжи за него, а после да го отблъсне, това бе чудовищно, искаше да ходел с други жени, а може би искаше и да гледа, това бе унизително, невероятно, никой нямаше да повярва, каза, че го обичала, а почти не бе виждал гърдите й, подмами го да се оженят, а дори не знаеше как да се целува, заблуди го, излъга го, никой не трябваше да узнава, това трябваше да си остане тайна, срамната му тайна, че се е омъжила за него, а после го е отблъснала, чудовищно беше наистина…

Точно преди зазоряване се надигна от леглото, отиде в съседната стая и застанал прав зад стола си, изстърга вкоравения сос от месото и картофите в чинията си и ги изяде. След това изпразни и нейната чиния — не го интересуваше чия е чинията. После излапа всичките ментови шоколадчета, а после и сиренето. Напусна хотела, когато зората се пукваше и подкара малката кола на Вайълет Понтинг. Измина десетки мили по тесни междуселски пътища, оградени от високи плетища и с мирис на пресни животински изпражнения и окосена трева, който нахлуваше през отворените прозорци, докато най-после не се включи в празното магистрално шосе към Оксфорд.

Остави колата пред къщата на семейство Понтинг с ключовете на контакта. Без дори да погледне към прозореца на Флорънс, забърза през града с куфара в ръка, за да хване някой ранен влак. Замаян от изтощение, извървя дългия път от Хенли до Тървил Хийт, като внимаваше да избягва местата, през които тя бе минавала предишната година. Защо да ходи по нейните стъпки? Когато си пристигна у дома, отказа да обяснява каквото и да е на баща си. Майка му вече бе забравила, че е женен. Близначките постоянно му досаждаха с въпросите си и с хитрите си догадки. Заведе ги в дъното на градината и ги накара — първо Хариет, после и Ан, да се закълнат тържествено, с ръка на сърцето, че никога повече няма да споменават името на Флорънс.

Седмица по-късно научи от баща си, че госпожа Понтинг усилено е уредила връщането на всички сватбени подаръци. Без да вдигат шум, Лайънел и Вайълет съвместно започнаха процедура по развод, основана на неконсумиран брак. По настояване на баща си Едуард написа официално писмо до Джефри Понтинг, председател на „Понтинг електроникс“, в което обясняваше със съжаление, че работата „не му е по сърце“, и без да споменава името на Флорънс, поднасяше извиненията си и даваше оставката си.

Година и нещо по-късно, когато яростта му поизбледня, все още бе прекалено горд, за да я потърси или да й пише. Страхуваше се, че Флорънс може да е с друг и след като тя не му се обаждаше, у него се затвърди убеждението, че е така. Към края на онова знаменито десетилетие, когато животът му се изпълни с всичките нови вълнения и свободи и моди, както и с хаоса на многобройните му любовни приключения — най-после успя да придобие сносен опит, Едуард често се замисляше за странното й предложение, което вече не му се струваше толкова абсурдно и със сигурност не бе отвратително или оскърбително. При новите обстоятелства дори му се виждаше освободено и доста напредничаво за времето си, невинно и щедро, като саможертвен акт, който той съвсем не бе успял да разбере. Леле, какво предложение! — биха казали приятелите му, въпреки че той никога не спомена на никого за онази нощ. По това време, в края на шейсетте, вече живееше в Лондон. Кой би могъл да предвиди, че ще настъпят такива промени, че сексуалното удоволствие внезапно ще бъде издигнато в култ и толкова много красиви жени ще му се отдават без чувство за вина? Едуард премина през тези кратки години като объркано и щастливо дете, на което са опростили дълго наказание и е все още неспособно да осъзнае напълно късмета си. Отказа се от поредицата кратки исторически книги и от всякакви планове за сериозна научна работа, въпреки че нямаше някакъв определен момент, в който да е взел твърдо решение за бъдещето си. Както бедния сър Робърт Кейри, чисто и просто бе изпаднал от историята, за да живее удобно в настоящето.

Включи се в организирането на различни рок фестивали, помогна в учредяването на една кухня за здравословно хранене в Хампстед, поработи в един магазин за плочи недалеч от канала в Камдън, публикува рецензии за рок концерти в малки списания, премина през цяла верига от хаотични, застъпващи се любовни връзки, пропътува Франция с една жена, която му стана съпруга за три години и половина, и поживя с нея в Париж. Накрая стана съсобственик на магазина за плочи. В живота му нямаше място за вестници, а и за известно време смяташе, че не може да се вярва на официалната преса, понеже е общоизвестно, че тя се контролира от държавата, от военните или от финансовите институции — мнение, от което по-късно се разграничи.

Но дори и да беше чел вестници по това време, Едуард почти със сигурност нямаше да се заинтересува от културните страници и да чете дългите, задълбочени анализи на концертите. Случайният му интерес към класическата музика се бе изпарил напълно в полза на рокендрола. Така той никога не разбра за триумфалния дебют на квартет „Енисмор“ в Уигмор Хол през юли 1968 година. Критикът на „Таймс“ приветства появата на „прясна кръв и младо вдъхновение на днешната сцена“. Даде висока оценка на „проникновението, всепоглъщащата сила, точността на изпълнението“, което говореше за „удивителна музикална зрялост у двайсетгодишните изпълнители. Те с майсторска лекота овладяват цялата палитра от хармонични и динамични ефекти и богати контрапунктни стилове, типични за късния Моцартов стил. Никога досега Квинтетът в ре-мажор не е изпълняван по-прочувствено.“ В края на рецензията авторът хвалеше лидерката — първата цигулка. „Последва едно крайно изразително адажио — необичайно красиво и духовно извисено. С изящната нежност на тона си и лиричната деликатност на фразата си мис Понтинг свири, ако мога така да се изразя, като жена, която е влюбена не само в Моцарт или в музиката му, но и в самия живот.“

Впрочем и да беше прочел тази рецензия, Едуард нямаше как да разбере — никой освен Флорънс не знаеше за това, — че когато лампите в залата светнаха и зашеметените млади изпълнители се изправиха, за да посрещнат бурните аплодисменти, първата цигулка не можа да се сдържи и крадешком погледна към средата на третия ред и място 9 С.

В по-следващи години, когато си спомняше за нея или мислено разговаряше с нея, или пък си представяше, че й пише или че случайно я среща на улицата, Едуард си казваше, че за да разкаже живота си, ще му е необходимо по-малко от минута, по-малко от половин страница. Какво бе направил със себе си? Какво излезе от него? Изживя всичките тези години в полузаспало състояние, разсеяно, несериозно, без никаква амбиция, остана без деца, интересуваше го само удобството. Скромните му постижения бяха най-вече материални. Притежаваше миниатюрен апартамент в Камдън таун, част от двустайна селска къща в Оверн и два специализирани магазина за плочи, за джаз и рокендрол, в които и без това несигурните продажби бавно се подкопаваха от пазаруването през интернет. Смяташе, че приятелите му го смятат за свестен тип и че заедно бяха преживели някои хубави моменти — буйни моменти, по-специално в младежките години. Бе станал кръстник на пет деца, въпреки че започна да играе някаква по-определена роля в живота им чак през юношеските им години.

През 1976-а почина майка му. Четири години по-късно Едуард се върна в селската къща, за да се грижи за баща си, който страдаше от бързо развиваща се паркинсонова болест. Хариет и Ан бяха женени с деца и двете живееха в чужбина. По това време Едуард, вече на четирийсет, имаше зад гърба си един несполучлив брак. Ходеше в Лондон три пъти в седмицата, за да наглежда магазините. Баща му почина вкъщи през 1983-та и бе погребан в двора на Пишилската църква, до жена си. Едуард остана в къщата като наемател — сега законните собственици бяха сестрите му. В началото ползваше къщата като убежище, когато искаше да избяга от Камдън, после, в началото на деветдесетте години, се премести там и заживя сам. Физически Тървил Хийт, или поне този край от него, не беше толкова различен от мястото, където бе отраснал. Вместо селски стопани и занаятчии, съседите му бяха хора, които или работеха надалеч и прихождаха, или ползваха къщите си като вили, но всички бяха дружелюбно настроени. Едуард никога не би казал за себе си, че е нещастен — сред приятелите му в Лондон имаше една жена, на която държеше. И след като навърши петдесет, играеше крикет за Тървил Парк, развиваше активна дейност в дружеството на историците в Хенли и участваше в реставрирането на едновремешните лехи за кресон в Юлм. Два дни в месеца работеше за един тръст, базиран в Хай Уайкъм, който се грижеше за мозъчно увредени деца.

Дори когато прехвърли шейсетте и се превърна в понаедрял, висок мъж с олисяваща побеляла коса и розово, здраво лице, продължаваше да предприема дългите си походи. Ежедневната му разходка все още бе по алеята с липите, а при добро време поемаше по обиколен маршрут, за да погледа дивите цветя на общинската мера на Мейдънсгроув или пеперудите в природния резерват на Бикс Ботъм. Връщаше се през буковите гори към църквата край Пишил, където мислеше, че един ден и той ще бъде погребан. Понякога стигаше до едно разклонение на пътеките навътре в буковата гора и разсеяно си казваше, че тя навярно е спряла точно тук, за да погледне картата си през оная августовска утрин. Живо си представяше как е стояла — само на няколко фута и на четирийсет години разстояние, — твърдо решена да стигне до него. Или пък заставаше пред някоя разкрила се пред очите му гледка от долината Стонър и се чудеше дали това е мястото, където се е позабавила, за да изяде портокала си. Най-после можеше да си признае вътрешно, че никога не бе срещнал друга, която да е обичал толкова много, че никога не бе срещнал друг човек — мъж или жена, който да се е отнасял към всичко с нейната сериозност. Може би ако бе останал с нея, би бил по-целенасочен и по-амбициозен в собствения си живот, би написал историческите си книги. Без това да е в кръга на неговите интереси, знаеше, че квартет „Енисмор“ е прочут и че изявите му на класическата музикална сцена се смятат за събитие. Никога не ходеше на концертите, нито пък купуваше, нито дори поглеждаше комплектите с дискове на Бетовен и Шуберт. Не искаше да гледа фотографията й и да открива какво са сътворили годините или да научава подробности от живота й. Предпочиташе да я запази такава, каквато я помнеше — с глухарчето в илика и кадифената панделка в косата, платнената чанта през рамо и красивото, изсечено лице с широката невинна усмивка.

Когато мислеше за нея, за момичето с цигулката, донякъде се удивяваше, че я бе оставил да си отиде. Сега, разбира се, знаеше, че неудачното й предложение показваше колко е била неуверена в себе си. Та тя навярно е имала нужда единствено да бъде сигурна, че е обичана, както и успокоена, че не бързат за никъде, след като имат цял живот пред себе си. Любовта и търпението — само да ги бе имал и двете наведнъж! — със сигурност щяха да им помогнат да преодолеят това. И тогава кой знае какви неродени деца биха получили своя шанс и кой знае какво девойче с кариока в косите би станало негова любимка. Ето така може да се промени цял един житейски път — с бездействие. На плажа Чезъл можеше да извика след Флорънс, можеше да я догони. Не знаеше или не би искал да знае, че когато бягаше от него, убедена в мъката си, че го изгубва завинаги, тя го обичаше така отчаяно, както никога не го бе обичала, и че само звукът на гласа му щеше да е достатъчен, за да им донесе избавление и да я върне при него. Вместо това той остана смълчан в гордостта си в лятната привечер, загледан в забързания й ход край брега, в мъчителните й стъпки по камъчетата, чието проскърцване се губеше в плясъка на малките вълнички, докато тя не се превърна в размито, все по-отдалечаващо се петънце на фона на необятната шир от морски чакъл, който блещукаше в бледата светлина.