Наемниците на Дендарии

СЕДМА ГЛАВА

Преди да натисне звънеца на хотелската стая, Майлс направи преглед на малката си армия. Макар и в цивилни дрехи, сержантът изглеждаше войник и нищо друго, докато Мейхю — изкъпан и избръснат, отпочинал и сит, беше коренно различен от вчера. И все пак…

— Изправи се, Ард — посъветва го Майлс. — Опитай се да придобиеш вид на професионалист. Трябва да получим този товар и толкоз! Мислех, че бетианската медицина е достатъчно напреднала, за да се справи с един махмурлук. Ще направиш лошо впечатление на човека, ако му се явиш с куркащи черва.

— М-м-м — беше отговорът на Мейхю, който изобщо не си направи труда да последва съвета и поне горе-долу да придобие вид на боец. — Не се безпокой за мен, момче.

— И престани да ме наричаш „момче“ — добави Майлс. — Сега си мой ординарец и трябва да ме наричаш „милорд“.

— Ама ти сериозно ли приемаш тая комедия?

Търпение, рече си Майлс. Бавно и постепенно нещата ще дойдат на мястото си.

— Това е нещо като отдаване на чест — поясни. — Проявяваш уважение към униформата, не към човека. Когато си Вор, униформата е неразделна част от теб. Дори в цивилни дрехи. Виж сержант Ботари — той ме нарича „милорд“ откакто съм се родил. Значи и ти можеш да сториш същото. Сега си му другар по оръжие…

Мейхю вдигна глава към лицето на сержанта. Ботари отвърна на погледа, лицето му бе по-намръщено от всякога. Майлс остана с впечатлението, че ако беше малко по-експресивен, той несъмнено би направил презрителна гримаса. Очевидно и Мейхю остана със същото впечатление, защото се поизпъна и неохотно промърмори:

— Слушам, милорд.

Майлс одобрително кимна и натисна звънеца. Мъжът, който им отвори, имаше тъмни продълговати очи, високи скули, мургава кожа и яркочервена коса, увита като жица и прилепнала към скалпа му. Очите му пробягаха по лицата на посетителите, задържайки се малко по-дълго върху Ботари, когото сутринта вече беше видял на екрана на видеотелефона.

— Господин Нейсмит? Аз съм Карл Даум, моля влезте.

Побърза да затвори зад тях и нещо се забави около ключалката. Вероятно току-що бяхме проверени за оръжие, отгатна Майлс. И сега фелицианецът хвърля един поглед на данните. Мъжът се обърна, на лицето му беше изписана нервна подозрителност, ръката му механично докосваше десния джоб на панталона. Гледаше само в гостите си, малката хотелска стая очевидно усилваше притеснението му. Ботари иронично се усмихна тъй като вече знаеше къде е скрито оръжието му. По всяка вероятност законно притежаван станър, помисли си Майлс, но човек никога не може да бъде сигурен…

— Няма ли да седнете? — покани ги фелицианецът. Акцентът му беше мек и доста интригуващ. В него липсваха носовите звуци и твърдото „р“ на бетианците, а също така и късите, идващи направо от корема гласни, характерни за Бараяр. Ботари направи знак, че предпочита да остане прав и зае позиция вдясно от Даум — неудобно далеч за периферното зрение на фелицианеца. Майлс и Мейхю се настаниха около ниската масичка. Даум седна насреща им, зад гърба му остана „прозореца“, който на практика беше обикновен видео-екран, предлагащ красива планинска панорама с неизвестен произход. Такива високи дървета само за часове ще се превърнат в трески от ураганния вятър, помисли си Майлс. Силуетът на Даум се очертаваше върху екрана, светлината беше напълно достатъчна за огледа на посетителите.

— Е, добре, господин Нейсмит — започна фелицианецът. — Разкажете ми нещо за вашия транспортен кораб. Какъв е товарния му капацитет?

— Той е кораб от класа РГ — отвърна Майлс. — С лекота ще поеме два пъти по-голям товар от този, който е отбелязан във вашия манифест. Разбира се, ако цифрите ви са точни…

Даум не реагира на предизвикателството.

— Не познавам особено добре корабите с топлинно ускорение — поклати глава той. — Бърз ли е?

— Пилот офицер Мейхю? — вдигна глава Майлс.

— А? Какво?… О, имате предвид ускорението ли? Стабилно, много стабилно ускорение… Набираме скорост плавно и постепенно, максималните стойности получаваме някъде към средата на полета.

— А каква е неговата маневреност?

В очите на Мейхю се появи учудване.

— Това е транспортен кораб, господин Даум…

— Знам — стисна устни фелицианецът. — Имах предвид…

— Искате да разберете дали можем да избягаме или да заблудим корабите, които блокират планетата ви, нали? — намеси се Майлс. — Отговорът е „не“. Както виждате, аз съм си написал домашното, господин Даум…

— Тогава не виждам смисъл да си губим времето — намръщи се Даум и започна да се надига от мястото си.

— Следващият въпрос е дали има начин да доставим товара до получателя — продължи твърдо Майлс. — Тук отговорът е „да“.

Даум се върна в стола, на лицето му се изписаха недоверие и надежда.

— Вие сте свършили добра работа тук, на Бета — продължи Майлс. — Камуфлажът ви е безупречен. Но за да стане годен и за една междупланетна инспекция, ще трябва да поработим още, при това заедно… Нали така, майор Даум?

Тялото на човека се сгърчи, в очите му проблеснаха изненада и гняв. Аха, рече си Майлс. Заковах го от първия път! Потисна ликуването в душата си и на лицето му се появи закачлива усмивка.

— Ако се окаже, че сте пелиански шпионин или пък озерански наемник, аз се заклевам, че ще ви убия! — просъска Даум. Очите на Ботари се притвориха, тялото му незабележимо се стегна.

— Не съм — продължаваше да се усмихва Майлс. — Но щеше да е много интересно, ако наистина бях такъв… Представяте ли си да ви натоваря заедно с оръжието, а някъде по средата на пътя да ви изхвърля от кораба и да ви пратя на малка разходка, а? Разбирам вашата предпазливост…

— За какво оръжие говорите? — попита Даум, опитвайки се безуспешно да възвърне вида си на обикновен търговец…

— Какво оръжие? — прошепна Мейхю и извърна очи към Майлс.

— Добре де, имах предвид вашите плугове и редосеялки — великодушно се съгласи Майлс. — Предлагам да прекратим тази игра и да се залавяме за работа. Ако искате вярвайте, но и аз съм земеделец, дори съвсем наскоро обявих за продан един плодорен парцел на Бараяр… От което следва, че и двамата сме професионалисти и няма защо да си губим времето.

Очите на Мейхю се изблещиха от изненада. Майлс се размърда, уж да се настани по-удобно, върхът на обувката му потъна в глезена на пилота. Мислено си отбеляза следващия път да го събуди по-рано и да го инструктира далеч по-подробно. Макар че събуждането на тоя тип очевидно няма да е лесна работа — сутринта имаше чувството, че се опитва да съживи мъртвец…

— Вие сте професионален наемник, така ли? — изви вежди Даум.

— Ами… — Много му се искаше да се представи като професионален капитан на междупланетен кораб, но не беше сигурен дали това ще се хареса на фелицианеца. — Вие как мислите, майор Даум?

Ботари за момент спря да диша, а Мейхю смаяно се облещи.

— Значи това си имал предвид вчера, а? — промърмори той. — Набирал си наемници…

Майлс, който не беше имал предвид нищо такова при вчерашното си представяне, хладно извърна глава:

— Разбира се, надявах се, че ти е било ясно от самото начало…

Даум спря изпълнен с подозрение поглед върху Мейхю, после го премести на Ботари. Сержантът беше заел стойка „свободно“, лицето му бе забележително с пълната си безизразност.

— По дяволите! — промърмори под нос фелицианецът. — След като пелианците могат да си позволят галактически наемници, защо да не си ги позволим и ние? — Вдигна глава по посока на Майлс и попита: — С колко бойци разполагате? Колко кораба притежавате?

Ами сега, объркано се запита Майлс, въздъхна и поклати глава:

— Майор Даум, аз нямах намерение да ви подвеждам… — С ъгълчето на окото си забеляза облекчителната въздишка на Ботари и побърза да продължи: — В момента… В момента съм откъснат от своята част, хората ми изпълняват друг договор. Намирам се на колонията Бета по причини от… хм… медицинско естество… Екипажът ми е тук, пред вас… Можем да ви отделим само един транспортен кораб, при условие че действаме абсолютно независимо, разбира се… — Моля те издишвай въздуха, сержант! Хайде, издишвай! — Офертата ви ни се стори интересна от тактическа гледна точка и затова се свързахме с вас…

— Разбирам — бавно кимна Даум. — Какъв чин имате?

Майлс замалко не се провъзгласи за адмирал, но навреме стисна устни. Какъв да бъда, развълнувано се запита той. Капитан? Волнонаемен?

— Вижте, нека засега си остана господин Нейсмит — хладно предложи той. — Стотник без своите сто подчинени в крайна сметка не означава нищо, нали? В момента трябва да боравим с това, което е пред нас…

— Как се казва вашата част?

— „Наемниците от Дендарии“ — светкавично импровизира Майлс. Поне е звучно, доволно въздъхна той. Даум изпитателно го наблюдаваше.

— Вече два месеца съм вързан на тази проклета планета — въздъхна най-сетне той. — Напразно търсех подходящ кораб, с екипаж, на който мога да имам доверие… Ако почакам още малко, мисията ми ще стане безсмислена и още по-лошо — равносилна на предателство, господин Нейсмит… Не мога да чакам повече, затова ще рискувам с вас!

Майлс кимна в знак на съгласие, на лицето му се изписа делово оживление. Сякаш цял живот беше сключвал подобни договори.

— Тогава имате думата ми, майор Даум. Задължавам се да превозя товара ви до Тау Верде IV, но в замяна искам да получа максимално точна информащия. Ще ми разкажете всичко за озеранските наемници, особено за методите, които използват при блокада…

— Останах с впечатлението, че офицерът Мейхю ще превози товара, милорд — процеди Ботари когато напуснаха хотела и стъпиха на гумената лента за бавно движение на гротоара, — Пропуснал си да ме уведомиш, че и ти възнамеряваш да пътуваш.

Майлс безгрижно сви рамене.

— Възможно е, сержант… Толкова много неща ми бяха на главата. Но аз наистина трябва да бъда на кораба. Няма да е справедливо да стоварим всичко на плещите на Ард. Нали така?

Ботари издаде неопределен звук, очевидно хванат натясно между неодобрението на плана за бързо забогатяване на господаря си и ниското мнение за способностите на пилота, което Мейхю предпочиташе да не забелязва…

— Освен това искам да ти разнообразя живота, сержант — възбудено добави Майлс. — Сигурно умираш от скука, принуден да вървиш цял ден по петите ми… На твое място аз щях да съм отегчен до смърт!

— Аз обичам да съм отегчен! — ледено процеди Ботари.

Майлс се ухили, вътрешно облекчен от факта, че въпросът с „Наемниците от Дендарии“ остана без коментар. Е, може пък да се окаже, че проявата на известна фантазия не е чак толкова опасна…

Завариха Елена да кръстосва гостната на госпожа Нейсмит. На бузите й бяха цъфнали две алени петна, ноздрите й възбудено потръпваха, нещо мърмореше под носа си. Очите й се заковаха върху Майлс.

— Бетианци! — просъска тя, очевидно изгаряща от гняв.

— Какво има? — предпазливо попита той.

Тя направи още един кръг, краката й стъпваха така, сякаш мачкаха невидими трупове.

— Онази ужасна холограма!… Как е възможно да… О, не мога дори да го опиша!

Аха, вероятно е попаднала на някой от порнографските канали, помисли си Майлс. Е, все някога трябваше да се запознае и с тях…

— Каква холограма? — усмихна се широко той.

— Как си позволяват такива клевети по отношение на адмирал Воркосиган, принц Серж и нашата армия?! Продуцентът трябва да бъде разстрелян! Също сценариста и актьорите!… Господи, това у дома би било…

Очевидно не ставаше въпрос за порнографски канал.

— Елена, кажи какво по-точно си гледала?

Баба му седеше в плаващия си стол с нервна усмивка на уста.

— Опитах се да й обясня, че събитията са романизирани, просто за да изглеждат по-драматични… — обади се тя.

Елена изпусна въздуха от гърдите си с остро свистене, а Майлс хвърли един умолителен поглед към баба си.

— „Тънката синя линия“ — съобщи лаконично възрастната жена.

— О, това съм го гледал — обади се Мейхю. — Адаптация…

Майлс също помнеше добре този документален филм. Бяха го пуснали преди две години и именно той затвърди желанието му да учи тук, на колонията Бета. Баща му — тогава все още комодор Воркосиган, е бил участник в неуспешната агресия срещу Ескобар преди деветнадесет години, в качеството си на щабен офицер. Тогава между Бета и Ескобар е имало пакт за приятелство. По време на ожесточените боеве са загинали адмирал Ворутиер и престолонаследникът принц Серж Ворбара. Баща му поел командването на армията и успял да я изтегли по наистина гениален начин, влязал завинаги във военната история на Бараяр. Разбира се, бетианците били на по-друго мнение. Синият цвят в заглавието на филма беше намек за униформата на Извънредния експедиционен корпус на Бета, взел участие в сраженията. В него беше служила и капитан Корделия Нейсмит…

— Нали… Нали в това няма нищо вярно? — извърна се към него Елена.

— Има, но само до известна степен — поклати глава той, отдавна свикнал да борави с бетианската интерпретация на историята. — Мама обаче твърди, че сините униформи са били въведени едва след края на войната. Кълне се, че не е убила адмирал Ворутиер, но не казва кой е сторил това… Предполагам, че заради бурята от протести, която несъмнено би предизвикала с подобно разкритие… Баща ми казва, че Ворутиер е бил гениален стратег в областта на отбранителните операции и това е всичко, което можб да бъде измъкнато от него. Аз така и не разбрах как да тълкувам това твърдение, просто защото Ворутиер е ръководил настъпателните операции. Мама го окачествява като малко странен, което по бетианските стандарти е почти комплимент. И двамата не са казали нито дума срещу принц Серж, а татко го е познавал отблизо тъй като е работил в щаба му. Затова считам, че бетианската версия, върху която се гради филмовият му образ, е плод на военната пропаганда…

— Но той е нашия най-велик герой! — извика Елена. — Той е баща на императора! Как смеят да…

— Виж какво, дори на Бараяр са единодушни по въпроса, че сме надценили възможностите си при нападението срещу Ескобар. Особено след войните с Комар и Сержиар…

Елена рязко се извърна към баща си.

— Вие сте служил под командата на нашия граф в Ескобар, сър! — Палецът й се стрелна по посока на госпожа Нейсмит: — Кажете истината на ТАЗИ ЖЕНА!

— Не помня нищо от Ескобар — отсече Ботари с такава категоричност, че дори Майлс го погледна с интерес. Пръстът му обвинително се насочи към екрана на холографа: — А ти не трябва да гледаш такива неща!

Напрежението в широките рамене на Ботари беше очевидно, Майлс направи опит да отгатне какво се крие в очите му. Гняв? За един филм, който беше гледал преди време и го беше приел като поредната безвредна драматизация?

— Не помните ли? — объркано го изгледа Елена. — Но нали…

Нещо прещрака в главата на Майлс. Спомни си за това, което беше научил от архивите на военното ведомство. Ботари е бил освободен от служба по здравословни причини…

— Раниха те на Ескобар, нали сержант? — попита той.

Ботари раздвижи устни, сякаш искаше да усети вкуса на думите.

— Да — промърмори той и отмести поглед.

— В главата ли? — прехапа устни Майлс. Очите на Ботари с неудоволствие се върнаха върху лицето му, от устата му се разнесе неясен звук.

Майлс предпочете да запази информацията за себе си. Една рана в главата обясняваше до голяма степен някои странности в поведението на телохранителя му.

— Каквото било — било — тръсна глава той и шеговито се поклони на Елена: — Важното е, че сключих договор за транспортиране.

Раздразнението на момичето се изпари, в очите й проблесна жив интерес.

— Чудесно! — извика тя. — Значи си намерил начин да заобиколиш блокадата!

— Все още работя по въпроса — отвърна той. — Ще имаш ли нещо против да се заемеш с някои покупки? Трябва да се подготвим за пътуването. Можеш да направиш поръчките направо оттук. Баба ще ти покаже как да работиш с комуникационната конзола, а Ард ще ти предостави списъка. Имаме нужда от всичко — храна, касетъчно гориво, авариен кислород, медикаменти. Ще търсиш най-добрата оферта, защото парите за издръжката ми едва ли ще стигнат… — Възнагради момичето с бляскава усмивка, сякаш предстоящата двудневна борба с електронните лабиринти на бетианския бизнес беше особено приятно занимание.

— Никога не съм се занимавала със снабдяването на междупланетен кораб — поклати глава Елена, в гласа й прозвуча нескрито колебание.

— Не е трудно — успокои я той. — Ще видиш как ще се оправиш без дори да усетиш. След като аз мога да го правя, ще го направиш и ти… — Пое си дъх и побърза да премине нататък, просто защото очакваше резонния въпрос кога се е занимавал с подобни неща: — Изчислявай така, че запасите да ни стигнат за осем седмици, дори малко повече… Но не много, тъй като парите няма да стигнат. Екипажът се състои от пилот-офицера, борд-инженера, сержанта, аз и майор Даум. Вдругиден трябва да излетим.

— Добре, ще започна с… — Елена изведнъж млъкна, черните й вежди се извиха като змийчета. — Ами аз? Да не си въобразяваш, че ще ме оставиш тук, докато вие…

Майлс коварно се измъкна, махайки с ръка към Ботари:

— Това зависи от баща ти… — поколеба се за миг, после добави: — И от баба, естествено…

— Тя е добре дошла в дома ми и може да остане колкото желае — отвърна госпожа Нейсмит. — Но, Майлс, ти едва пристигна и вече…

— Няма да ви се размине гостуването ми, госпожо — увери я Майлс. — Просто ще променим датата на завръщането си в Бараяр. Сега поне не бързам за училище или нещо друго…

Елена гледаше баща си и мълчеше, в очите й се четеше гореща молба. Ботари изпусна въздуха от гърдите си, очите му изпитателно се местеха от госпожа Нейсмит на дъщеря му, а оттам на холовидния екран. Едва ли някой беше в състояние да разбере какви мисли му минават през главата. Елена едва се удържаше на едно място, вълнението й беше толкова силно, че сигурно щеше да я доведе до някоя глупост.

— Майлс… Милорд! — не издържа тя. — Ти можеш да му заповядаш и…

Майлс я спря с вдигната длан и поклащане на глава. Сигнал, че трябва да изчака.

Госпожа Нейсмит прикри усмивката си с длан.

— Ще ми бъде много приятно, ако останеш край мен, миличка — рече. — Все едно, че отново си имам дъщеря… Разбира се, ще се срещаш с млади хора, ще ходиш на забави… Имам едни приятели в Куорц, които могат да те заведат на сафари в пустинята… Аз вече съм твърде стара за подобни забавления, но на теб ще ти хареса…

Ботари притеснено се размърда. В Куорц живееха главно хермафродити, които той ненавиждаше въпреки определението на госпожа Нейсмит, според което „хермафродитите са добри хора, но нерешителни и двойствени по природа“. Но госпожа Нейсмит ги защитаваше от чисто патриотични подбуди, докато Ботари изпитваше истински бараярска ненавист към разюзданото им сексуално поведение. От друга страна той самият беше отнасял Майлс на ръце след поредната бетианска забава, да не говорим за неприятностите, свързани с едно сафари в пустинята… Майлс изви глава и хвърли един благодарствен поглед на баба си, която ги гледаше с присвити очи и продължаваше да се усмихва.

На Ботари обаче никак не му беше до смях. С госпожа Нейсмит си имаше стари сметки за уреждане, свързани главно с тъй нареченото „културно възпитание“ на Майлс. Младежът усети как в корема му се появява огромна топка, очите му не се отделяха от мрачното лице на Ботари.

— Тя идва с нас! — изръмжа най-сетне великанът. Елена с мъка се удържа да не плесне с ръце, особено след изредените от госпожа Нейсмит заплахи… Вътре в себе си беше твърдо решена да не остане тук, дори ако баща й беше отказал. Очите на Ботари мрачно се плъзнаха по светналото лице на дъщеря му, после, придобили обичайното си безизразно изражение, се заковаха върху Майлс.

— Моля за извинение, милорд — промърмори той. — Ще отида да чакам в хола докато се приготвите за излизане. — Огромните му длани леко потрепваха, но останаха прилепени за панталоните.

Върви, въздъхна в себе си Майлс. Очевидно имаш нужда от възстановяване на равновесието. Малко ти дойде нанагорно, но никой не обича да го дърпат за опашката…

— Хей, какво го жилна чак толкова? — попита Мейхю след като вратата се затвори зад гърба на Ботари.

— О, господи, дано не съм го засегнала… — въздъхна госпожа Нейсмит, после понижи глас и сякаш на себе си промърмори: — Голям дървеняк…

— Ще се оправи — успокои ги Майлс. — Просто му трябва малко време. А ние трябва да се залавяме за работа. Вече знаеш какво ни трябва, Елена. Пълно зареждане за двучленен екипаж плюс четирима пътници.

Следващите четиридесет и осем часа бяха безкрайно напрегнати. Подготовката на стария кораб за 8-седмичен полет в рамките на този кратък срок беше нещо почти немислимо дори и при нормален товар, а сега бяха принудени да мислят и за камуфлаж. Налагаше се закупуването на някаква стока за износ, изваждането на съответния транспортен документ за нея, който трябваше да включи в себе си и действителната пратка, трябваше да се уреди и качването на специалните кранове за прикрепване на товара — при това така, че да не предизвикат подозрение. Те щяха да се използват едва след излитането за пренареждането на товарния отсек. Най-важна и съответно най-скъпа беше изключително модерната бетнанска апаратура за симулативна гравитация, с чиято помощ Майлс се надяваше да избегне проверката на кораба от страна на озеранските наемници. Наложи му се да използва цялото политическо влияние, което даваше името на баща му, за да убеди компанията-производител в необходимостта от сделката. Просто защото тази апаратура беше ембаргова и за доставката й се изискваше специално разрешение.

Когато уредите за симулативиа гравитация пристигнаха, Майлс притеснено се взря в дебелата като енциклопедия инструкция за монтиране и ползване. Разлисти няколко страници и започна да изпитва сериозни съмнения относно инженерната квалификация на Баз Джесек. С течение на времето обаче те отстъпиха пред подозрението, че този човек изобщо няма да се появи. Нивото на зелената течност в бутилката на Мейхю (вече окончателно приватизирана от Майлс) стремително спадаше, самият Майлс се потеше от безсъница и притеснение.

Бързо откри, че летищните власти не изпитват никаква охота от предложението му да плати услугите им с кредитна карта. Това го принуди да използва всичките си налични пари, които на Бараяр изглеждаха доста внушителна сума, но тук се стопиха буквално за часове. Станал по принуда изобретателен, младежът смени билета си за обратния полет от първа на трета класа, после стори същото с билета на Ботари, а накрая и с този на Елена. След което трите билета, издадени от престижна междупланетна транспортна компания, бяха заменени за обратен полет с агенция, за която дори не беше чувал. В крайна сметка и тези билети бяха обърнати в налични пари, а Майлс промърмори едно засрамено „Като се върнем ще купя нови билети на всички, или пък ще откараме някаква стока на Бараяр с нашия РГ-132…“ В края на напрегнатите две денонощия откри, че балансира като въжеиграч върху опасно полюшваща се финансова пирамида от истини и лъжи, кредити и плащания в брой, аванси срещу вече уговорени аванси, малко изнудване и фалшива реклама, нови полици върху вече ипотекираната земеделска земя…

Натовариха продуктите, малко след това пристигна и товарът на Даум, скрит в пластмасови каси със странна форма. Появи се и Джесек, който провери навигационните системи и веднага се залови с отстраняването на някои дребни повреди. Багажът на екипажа беше проверен надве-натри от митническите служители, после изпратен на борда. С някои хора се сбогуваха, други старателно бяха заобиколени. Майлс излъга Ботари, че е разговарял с лейтенант Крой и облекчено сви рамене когато сержантът отказа да прояви интерес към характера на този разговор. Най-накрая всичко беше готово и те заеха място на площадка 27 на космодрома Силика, готови за излитане.

— Летищна такса триста и десет бетиански долара — отсече началникът на карго-службата и на лицето му се появи любезната усмивка на гладна акула. — Чужда валута не се приема.

Майлс нервно прочисти гърлото си, стомахът му се превърна в оловна топка. Светкавично изчисли финансовото им състояние и откри това, което отдавна знаеше — то беше плачевно. Ресурсите на Даум бяха изчерпани докрай и ако правилно беше чул, той се готвеше да се измъкне от хотела без да си плати сметката. Мейхю бе вложил скромните си средства в поправките на кораба, а самият Майлс отдавна беше прибягнал до последния източник на финансиране — заем от баба си. Тя бе достатъчно любезна да го нарече „инвестиция“, но това не променяше състоянието на нещата. Просто взе парите и побърза да ги изхарчи.

Преглътна с чувството, че топката в корема му представлява последния остатък от това, което някога беше наричал своя гордост. Дръпна Ботари настрана и смутено понижи глас:

— Виж какво, сержант… Знам, че татко ти отпусна някакви пътни пари…

Ботари сви устни и замислено го погледна. Несъмнено си даваше сметка, че сега е момента да сложи край на цялата налудничава експедиция и спокойно да се върне към досадата на досегашния си живот. Бог е свидетел, че баща ми би го оправдал, отчаяно въздъхна Майлс, но все пак не се предаде.

— Ще ти се издължа след осем седмици — рече. — Двойно, за да остане нещо и за левия джоб… Имаш думата ми.

— Не е нужно да ми даваш думата си, милорд — намръщи се Ботари. — Моите пари са изкарани в служба на семейството ти. — Продължаваше да го гледа, в очите му се четеше колебание. Най-накрая въздъхна и опразни джобовете си в шепата на Майлс.

— Благодаря — усмихна се младежът, понечи да се отдалечи, но после се върна: — Нека това си остане между нас, става ли? Искам да кажа, че не е необходимо да уведомяваш баща ми…

Устните на сержанта се разтегнаха в неволна усмивка.

— Добре, стига да ми се издължиш — промърмори той.

И всичко приключи. Сигурно е голям кеф да си капитан на военен кораб, въздъхна завистливо Майлс. Пишеш всичко на сметката на императора и си свиркаш! Онези типове сигурно се чувстват като куртизанки с кредитна карта, а черната работа остава за нас — обикновените момичета…

Изправен в командната зала на собствения си кораб, Майлс наблюдаваше действията на Ард Мейхю. Сериозен и съсредоточен, пилотът изпълняваше предписанията на наземната кула. На екрана на монитора изплува жълтеникавият полумесец на колонията Бета и бавно застана на фокус.

— Разрешавам влизане в орбита — проехтя от репродуктора гласът на дежурния диспечер. Тялото на Майлс се разтърси от вълнение. В крайна сметка наистина тръгнаха!

— Една секунда, РГ-132 — добави внезапно гласът. — Някой иска да разговоря с вас…

— Включете го — отвърна Мейхю и намести слушалките на главата си.

На видео-екрана изплува разтревоженото лице на човек, с когото Майлс не би желал да разговаря. Въздъхна и се приготви за неприятен диалог.

— Милорд! — извика лейтенант Крой. — Сержант Ботари с вас ли е?

— В момента не е в залата — отвърна Майлс. Сержантът беше в товарния отсек и двамата с Даум вече се бяха заели със стабилизирането на товара. — Защо?

— Кой е при вас?

— Само офицер-пилотът Мейхю. — Майлс откри, че изведнъж му е станало трудно да диша.

— Милорд — отпусна се мъничко лицето на лейтенант Крой. — Не бихте могли да знаете това, което ще ви кажа… Но бордният инженер, който сте наели за полета, е дезертьор от Имперската армия. Налага се незабавно да се върнете на стартовата площадка и под някакъв претекст да го изведете от кораба си. Вземете със себе си и сержанта, защото този човек е опасен. Долу ще ви чака полицейски патрул… — Очите на Крой за миг се отместиха встрани: — Има и още нещо… Какво, по дяволите, сте говорили с някой си Тав Калун? Връхлетя тук, в посолството, и настоява за спешна среща с посланика!

Очите на Мейхю се разшириха, от устата на Майлс излетя болезнено пъшкане. Тахикардия — така май се наричаше това състояние… Възможно ли е един седемнадесетгодишен младеж да получи инфаркт?

— Лейтенант Крой — окопити се светкавично той. — Има някакви смущения по трасето, не ви чух… Бихте ли повторили? — Стрелна с поглед Мейхю и пилотът кимна по посока на един капак в контролния панел. Крой започна да повтаря посланието си, а Майлс издърпа капака и с недоумение се втренчи в купчината разноцветни кабели под него. От паниката му прилоша, имаше чувството, че всеки миг ще припадне.

— Все още не мога да ви чуя, сър — извика в микрофона той. — Ей сега ще оправя нещата… О, по дяволите! — Пръстите му рязко дръпнаха няколко разноцветни жички и екранът се изпълни със ситни снежинки. Лицето на Крой изчезна.

— Пълен напред, Ард! — извика Майлс.

Пилотът това и чакаше. Натисна лоста за управление и колонията Бета стремително започна да се отдалечава.

Майлс усети огромна тежест в главата си, тялото му сякаш се наля с разтопено олово. Ускорението беше страхотно. Пред очите му се появиха разноцветни кръгове и той тежко се отпусна в креслото до пилота. Имаше чувството, че по тялото му пробягват безброй насекоми.

Мейхю тревожно го погледна, после на лицето му се разля усмивка.

— Беше крайно време да те хване питието — промърмори той и прещрака някакъв ключ пред себе си. — Сержант Ботари? Елате в командната зала, ако обичате… Вашият господар има нужда от помощта ви. — Усмивката му стана подигравателна, а Майлс си спомни всички обидни епитети, с които преди три дни беше засипвал бедния Мейхю…

На вратата се появиха Ботари и Елена.

— …и всичко е потънало в мръсотия — довършваше някаква своя фраза момичето. — Вратата на лекарския кабинет беше толкова мазна, че се изплъзна от… — Ботари й направи знак да мълчи, очите му опипаха сгърчената фигура на Майлс и заплашително се извърнаха към Мейхю.

— Току-що го пипна махмурлука — поясни пилотът. — Бързо действа, нали момче?

Майлс изломоти нещо неразбрано, Ботари го грабна през кръста и безцеремонно го метна на рамото си.

— Заслужаваш си го — изръмжа през стиснати зъби той.

— Поне няма да се лашка из кабината и да ни пречи — жизнерадостно се усмихна Мейхю. — За пръв път виждам човек да издържа толкова дълго на това питие…

— Значи твоята течност е била стимулант, така ли? — попита Елена. — Сега разбирам защо толкова дълго не му се спеше…

— Нали? — ухили се Мейхю.

Майлс надигна глава, огледа разтревоженото лице на Елена и направи опит да се усмихне. Пред очите му се появиха оранжеви кръгове, смехът на Мейхю изчезна някъде далеч.

— Господи! — простена той. — Нима през цялото време ще е така?