Наследницата от Дакота Билдинг

Двадесет и първа глава

Ню Йорк Сити, септември 1985 г.

На сутринта след сбирката на анонимните алкохолици Бейли се събуди рано и остана да лежи в леглото, загледана в тавана. Преди първите й няколко часа от деня бяха посветени на възстановяване от предишната вечер, а останалите — да разбере къде ще се вихри най-хубавото парти. Никога не пиеше сама. Пиенето и наркотиците бяха начинът й да завърже връзки. След две линии кокаин животът й се превръщаше в комедия от 40-те години с участието на Катрин Хепбърн, в която цареше веселие.

Сега светът не беше чак толкова жив и енергичен и на нея й предстоеше да намери начин да запълни празнотата. Или поне как да го понесе, за да разбере какво я очаква. Търсенето в мазето помагаше, както и опитите й да открие нещо повече за Тиодор Камдън и Сара Смайт.

Бейли довършваше купичка с гранола, когато работниците пристигнаха през служебния вход. Тя поговори със Стив за последната прищявка на Мелинда и помоли екипът да приключи с махането на орнаментите от библиотеката. Дори бригадирът поклати глава, преди да изкрещи инструкциите си на испански.

Тя не можеше да гледа и затова излезе под яркото слънце и се качи на метрото. Обществената библиотека на Четиридесет и втора улица беше стряскаща: огромен блок гравиран мрамор, пазен от два свирепи лъва. Тя обаче влезе и се приближи до библиотекарка с къдрава коса и кръгли очила с надеждата жената да прояви съчувствие, вместо да я съди, че няма никакви познания. Бащата на Бейли беше разтревожен, че не кандидатства в „истински“ колеж, и даде ясно да се разбере, че за него изборът й на професия е прищявка.

— Търся информация за един архитект от миналия век. Казва се Тиодор Камдън.

Библиотекарката нито се изсмя, нито я погледна с раздразнение.

— Последвайте ме.

Тя стана и поведе Бейли към шкаф, пълен с малки чекмеджета, и изтегли едно. Двете заедно прегледаха индексите на няколко книги, посветени на архитектурата, и жената й показа как да ги търси. Тя дори предложи да провери името Сара Дж. Смайт, докато Бейли четеше за Камдън.

Прекара цял час над книгите, посветени на архитектурата на XIX век, пълни с рисунки, скици и биографии. Тиодор Камдън се споменаваше малко пъти, тъй като беше починал много млад, но тя си записа важното, сякаш щеше по-късно да се явява на тест. В края на втория час главата й се въртеше от многото информация. На излизане спря при бюрото на библиотекарката.

Жената й подаде листче.

— В отдела за микрофилми има вестници, в които Сара Дж. Смайт се споменава няколко пъти. Записала съм ви имената и датите.

— Микрофилми ли? Как се работи с тях?

— Вие им подавате информацията, след това те ще извадят филма и ще ви покажат как да използвате машината. За около четиридесет и пет минути ще намерят каквото ви е нужно.

Тя погледна часовника си.

— Ще трябва да се върна.

Бейли благодари на библиотекарката и се отправи към Дакота Билдинг, за да нагледа работниците, преди да тръгнат на обяд. Тя си купи сандвич и седна на пейка в Сентръл Парк Уест. Когато навремето спря да пуши, майка й започна да плете и Бейли реши, че и нейните ръце трябва да са заети, за да си помогне да остане трезва. А и след като откри рисунката на Тиодор Камдън, нуждата й да твори се възроди. След „Парсънс“ не беше рисувала много, но сега, след като имаше предостатъчно време, не можа да устои. Използва молив, за да нанесе горните фронтони на Дакота Билдинг, преди да запълни орнаментите с писец, а след това довърши с водни бои. Доволна от резултата, тя се премести на друга пейка и започна отново, този път се съсредоточи над кула на южната фасада. Работата я успокои, накара я да се съсредоточи. Късите линии придаваха живот и сградата изглеждаше така, сякаш диша и е жива.

— Значи си решила да поизоставиш разрушенията.

Над нея бе застанал Кенет, подпрян на бастуна си, загледан в скицата, широко усмихнат.

Бейли потупа пейката до себе си.

— Чакам динамитът да гръмне. Заповядай, седни при мен.

— Благодаря ти, мила — той се отпусна до нея. — Много е красива.

— Поизгубила съм форма. Отдавна не съм рисувала. Само че обичам сградата и е истинско предизвикателство да я предам на хартия — тя остави химикалката. — Спомням си, че видях статия в книгата на бащата на Ренцо, където пишеше, че когато Дакота Билдинг е открита, било предречено, че ще се превърне в забележителност. Наричали я „Адресът на Ъпър Уест Сайд“ или нещо подобно.

— Дори след сто години веднага я разпознаваш. Такава е тя, нашата Дакота.

— Правих справки за архитекта, който е живял тук, Тиодор Камдън. Ранната му смърт е попречила да стане много известен, защото бил против откачената показна архитектура на Позлатената ера.

Кенет кимна.

— Да ти призная, не се бях замислял, че са го наричали Позлатената ера, след като има и Златният век. Тогава всички са били устремени към парите, илюзията за успех, не че се е предлагало нещо наистина ценно. Напомня ми за Ню Йорк в наши дни, ако трябва да съм честен.

Той имаше право. Часовници „Ролекс“ блестяха на китките на банкери, консуматорското общество властваше и всички, които познаваше, се бяха отдали на партита, сякаш утрешният ден нямаше да настъпи.

— Ако Дакота Билдинг е пример за Позлатената ера с откачените орнаменти, защо тогава се стараем да ги запазим?

Очите на Кенет заблестяха.

— Умно момиче. По твоята логика хаотично нахвърляните тавански прозорци и орнаментални върхове са еквивалентът от XIX век на бледоморавите мивки на Мелинда и стените с огледала.

— Именно. За мен Дакота Билдинг е миг във времето, чието влияние още се усеща. Не мога да си представя бледоморавите мивки да издържат толкова дълго. Мислиш ли, че след четиридесет или петдесет години хората ще се подиграват на онова, което правим днес?

— Много е вероятно.

Тя прихна.

— Май си прав.

На ъгъла на Седемдесет и втора улица спря автобус и туристите са изсипаха от него. Гидът посочи мястото, където бе загинал Ленън, а те щракаха снимка след снимка. Кенет изпъшка неодобрително.

Бейли не искаше да й се напомня за наскоро придобитата лоша слава, предпочиташе да остане в миналото.

— Тиодор Камдън е имал визия за града на бъдещето, който съвсем нямало да бъде претрупан, по-скоро с изчистени линии, елегантен — тя се обърна към него. — Чувал ли си да е имал връзка с жената, която по-късно го е убила?

Той се обърна към нея с престорен ужас.

— Ти на колко мислиш, че съм?

— Не лично. Може да си чул слухове. Това трябва да е било изключително важно събитие в Дакота Билдинг.

— Защо питаш?

Тя му разказа за рисунката на къщата и снимката, която беше открила, и за възможната връзка.

— Чакай да поразпитам по-възрастните в сградата и ще ти кажа — предложи той. — Въпреки че знам много за историята на сградата, доста неща са изчезнали през годините.

— Честно да ти кажа, не съм сигурна дали искам да съм роднина на Сара Смайт или на Тиодор Камдън.

— На архитектите им се носи славата на маниаци. Сара Смайт, изглежда, вече е била такава. Но доколкото виждам, твоята глава е наред.

Само ако знаеше. Една напитка и главата й започваше да се мае като на обезумяла луда.

— Много си мил, но не съм сигурна. Не знам кое е по-лошо: да познаваш семейното си дърво с всичките му разклонения или да тънеш в блажено невежество. Докато растях, семейството ми беше истинска загадка. Дядо очевидно е бил нещастен, че са го изхвърлили от дома на семейство Камдън на петнайсет, а татко таеше същото негодувание. Сигурно и аз, ако трябва да сме напълно откровени — тя се замисли над ужасното си поведение през изминалата година, за липсата на връзка с близките си. Това бе ярък пример да тънеш в невежество. — Ние сме три поколения самотници.

Кенет я наблюдаваше с тъга, сякаш знаеше за какво мисли.

— Дълбоко в себе си искаш да си част от нещо, това ми е ясно. Затова и аз съм се вкопчил в апартамента си. Той е мой и в него са всичките ми спомени.

— Питам се дали затова Тиодор Камдън е направил рисунката за Сара Смайт. За да си има собствен дом, пълен със спомени.

— Ние сме просто двама романтици.

— Май да.

— Стига мечти — той тропна с бастуна по земята. — Да се задействаме. Искам скицата на Дакота Билдинг, която току-що направи. И съм готов да платя.

— Стига глупости. Твоя е. Това е най-малкото, което мога да направя заради неприятностите, които Мелинда създаде.

— Не. Това няма нищо общо с Мелинда. Ти си човек на изкуството, така че иначе не я искам.

Кенет настоя да се качат в апартамента му, за да „финализират трансакцията“. Той хлътна в спалнята, а тя отиде до полицата на камината, за да погледне снимка в сребърна рамка на дванайсетгодишно момче и Кенет. Възрастният мъж се върна. Броеше банкноти от по десет долара.

Тя посочи снимката.

— Това е Манвъл.

Кенет грейна.

— Мило момче. Често идваше тук да се крие от онова, което се вихреше в апартамента на София. Мелинда и София бяха здравомислещи, за разлика от Манвъл, милото дете. Няма други двама по-различни близнаци. Той се интересуваше от рисуване, от музика. Оскар беше търговец на изкуство и Манвъл се учеше от него. Накрая реши да се посвети на история на изкуството и критика. Бяхме много горди.

На снимката бяха седнали на едно канапе и се смееха за нещо. Тя не беше виждала Манвъл от години, но веднага позна гъстата му грива и тънките му крайници, сякаш имаше глава на лъв и крака на жребец.

— Мелинда каза, че работел в сферата на аутсайдер арт. Какво е това?

— Творби на хора на изкуството без специално образование, от картини до скулптури. Интересна ниша, особено на юг.

— Сигурен съм, че не е имал търпение да се махне колкото е възможно по-далече от Ню Йорк. Мелинда го тормозеше.

Той въздъхна.

— Има нещо в тази сграда, което разделя семействата. Може и да търся драмата, но дори строителят Едуард Кларк е оставил Дакота Билдинг на четиринайсетгодишния си внук вместо на сина си.

— Защо?

— Нещо като свободен дух, а?

— Именно.

— Ами вие с Оскар? Струва ми се, че сте били щастливо семейство.

Той въздъхна.

— Бяхме. Но дори Оскар, любимият ми, беше жесток с мен накрая.

— В какъв смисъл? — Тя си беше представяла страстна връзка, двамата си живеят щастливо в луксозния апартамент, а Нуреев и Лорън Бокъл са се отбивали за по едно здрасти.

— Оскар ставаше гневен и параноичен, когато умът му започна да си отива. Обвиняваше ме, че крада от него. Заплашваше ме, че ще ме извади от завещанието си, а на следващия ден забравяше всичко и отново ставаше любещ и мил. След като почина, реших, че съм на добро място, но София прояви наглостта да оспори правата ми над апартамента. Сигурно си е представяла как свързва двата апартамента със спирално стълбище — Кенет вдигна поглед, сякаш бормашините щяха всеки момент да пробият тавана, а след това сви рамене. — Сградата е пълна с откачалки и предателство, богаташи използват парите си, за да контролират любимите си. Това, разбира се, е така навсякъде, но в Дакота Билдинг е подсилено хилядократно.

— Защо?

— Представи си сградата едно време, тази огромна крепост се е извисявала над Сентръл Парк. Никой нормален човек не би се преместил толкова далече от центъра. Обитателите са били в началото на издигането си и са имали много да доказват. Това е било риск. Те са имали пари в брой, но им е липсвал финес. Та в тази връзка — той й подаде десет нови десетдоларови банкноти.

— Това е прекалено много.

— Просто трябва да я имам, а ти заслужаваш всяко пени.

От това мило отношение тя усети болка, но беше приятно.

Кенет бе преживял много. Бейли хукна към близкото заведение и купи донъти за работниците, за да сподели неочакваната печалба. Горе, в апартамента на Мелинда, повечето махагон беше свален от стените. Бейли грабна ключа към склада, който Ренцо й беше дал, и ги поведе към сервизния асансьор и мазето. Момчетата вдигнаха дървото на рамене и внимаваха много, когато завиваха.

Вратата към офиса на Ренцо беше широко отворена, вътре светеше. Тя надникна и остави един от донътите, увит в салфетка, на бюрото му. Жалка работа, защото вниманието му снощи я беше превърнало в кутре, жадно за внимание. Ясната представа за нещата е ключът, така казваха в рехабилитационния център. В миналото щеше да затвори очи за тенденцията си да се лепне за всеки, който я удостоеше с внимание. Точно така, лепваше се. Сега обаче беше наясно какво прави. Това можеше и да се нарече прогрес. Както и да е, тя бе повече от доволна да се подчини на основното правило при анонимните алкохолици — никакви връзки, преди да си чист в продължение на година. Животът беше достатъчно объркан под ярката светлина на трезвеността.

— Задето ме нахрани снощи.

Ренцо вдигна поглед и се усмихна.

— Фантастично. Тъкмо си казвах, че трябва да хапна нещичко.

Тя остана на мястото си, объркана като тийнейджър на бал.

— Може ли момчетата да започнат да прибират част от съкровищата?

— Давайте. Кажи ми, ако имате нужда от помощ.

Тя наблюдаваше как трупат дървения материал, преди да го покрият със защитни одеяла. Повече от това, за съжаление, не можеше да направи. Ако станеше наводнение или избухнеше пожар, всичко щеше да бъде съсипано. Добре поне че не бе захвърлено в боклукчийски камион и стоварено на бунището.

След като момчетата се качиха, тя се обърна към сандъците. Ключалката на долния беше особена. Бейли донесе кламер, за да се опита да я отключи. Ренцо мина тъкмо когато тя се мъчеше да превърти.

— Имаш ли нужда от помощ?

— Знаеш ли как се влиза с взлом?

Той разгледа ключалката, донесе кутия с инструменти от офиса си и коленичи, стиснал малка отвертка в ръка.

— Да видим дали ще се получи. Този на Сара Смайт ли е?

— Не, според мен е на Тиодор Камдън — Бейли го наблюдаваше, докато той се занимаваше с ключалката. — Проверявах разни неща в библиотеката за живота му. Той е бил много напредничав за времето си.

— Жалко, че е умрял млад — Ренцо пръсна смазка в ключалката.

— Точно така. Като Ленън — тя замълча, несигурна как да продължи, неспособна да разгадае изражението му. — Мелинда каза, че баща ти е бил тук, когато е бил застрелян.

— Точно така. Място не можеше да си намери, че не е предотвратил нещастието. След като Джон и Йоко се нанесли, имало много фенове, които се опитвали да се доберат до него. Оставяли писма, опитвали се да се качат горе, промъквали се. Щеше му се да е наел повече хора за охрана, да е направил нещо повече.

— Защо според теб Йоко е останала?

— Предполагам, за да пази спомена жив. Лорън Бокъл все още е тук, въпреки че Боти^[6] е починал в края на петдесетте. Трудно е да напуснеш това място. Аз съм най-добрият пример.

— Жалко, че баща ти се е чувствал виновен. Я си помисли за всички знаменитости, които живеят в Манхатън. Няма начин да ги защитиш през всичкото време, особено при положение че хората са толкова луди. Наистина не са нормални.

— Така е. Както и да е, преди това двамата с баща ми бяхме престанали да се чуваме. Не поддържахме връзка, а след това той почина.

— Моите съболезнования.

Тя много добре знаеше как неочакваната смърт на любим човек може да те измъчва, тъй като остава много неизказано. Ренцо може и да беше поел работата като изкупление — да води губеща битка срещу тръбите и детайлите, които се разпадат. Това беше неговият начин да опази сградата на баща си или по-точно казано, паметта на баща си непокътната.

Ключалката изщрака.

Вътре бяха прибрани десетки картонени тубуси, натрупани един върху друг. Тя посегна към един и внимателно го отвори. Изпадна свит на руло кремав картон.

Ренцо го разви.

— Архитектурни планове.

Чертежите бяха великолепни, истинска наслада за окото, вертикалното сечение беше предадено с пълни подробности. Най-долу на всяка страница беше написано: Тио Камдън. Архитект. Подписът беше същият като на рисунката на къщата.

— Красота — заяви Бейли. — Може да ги рамкирам и да ги подредя горе в галерията. Каква находка!

Двамата ги прегледаха внимателно. Тубусите бяха запазили мастилото и картона, сякаш чертежите бяха правени преди седмица, линиите изглеждаха непокътнати, тъмни.

Бейли извади друг.

— Този не е в най-добър вид. Май нещо го е повредило.

Чертежите бяха изцапани с нещо, което приличаше на петна на Роршах. Под тях се виждаха чертежите на двайсететажна сграда, която се придържаше към неокласически пропорции със солидна основа, всеки етаж от прозорци беше ограден от колони. Само че декоративните детайли, толкова популярни в края на XIX век, бяха подменени с по-изчистени, така че фасадата изглеждаше по-семпла. Тези чертежи вещаеха нов, модерен век на хоризонта.

Ренцо посочи написаното в долния десен край.

— Американска застрахователна фирма, Олбъни, Ню Йорк. Датата е ноември 1885 г.

— Какво е това отгоре? — Тя прокара пръст по тъмните засъхнали петна. — Заради тях няма да го сложа в рамка. Жалко. Харесва ми, че е различно от другите.

Бейли взе тубуса и го разтърси. Обърна го и отвътре изпадна парче метал и нещо като пръчица.

— Какво, за бога, е това?

Тя вдигна метала към светлината. Беше дълъг около тринайсет сантиметра, покрит отчасти със същите тъмни петна като рисунките. Само че чистата половина блестеше. С деликатно пресечени щрихи в златото и среброто бе оформено лице на дракон или може би на алигатор.

Тя го подаде на Ренцо. Очите му се разшириха.

— Чакай малко. Мили боже! Остави го изключително внимателно и не го докосвай. Връщам се веднага.

Тя го постави върху капака на сандъка и се наведе, за да огледа по-добре. Изкушаваше се да изчопли спечената кора и да види какво има отдолу, но Ренцо се върна след малко с вестник.

— Видях това преди два дена. Погледни.

На стара черно-бяла снимка се виждаше нож с гравирана метална дръжка, частично изтеглен от канията.

Канията бе върху капака пред тях.

— Какво е това? — Тя започна да чете, а Ренцо обясни:

— Някакви работници открили ножа преди седмица в Сентръл Парк, докато копаели в Ягодовите полета. Много е стар, от Тибет е. Изчезнал от колекцията на богато семейство, Ръдърфорд, през 80-те години на XIX век.

— И едва сега е бил открит?

— Да. Опитват се да разберат как е попаднал там. В момента е в „Метрополитън“, проучват го, тъй като няма наследници на семейство Ръдърфорд, които да си го поискат. Тук пише, че канията все още не е открита.

Тя погледна предмета.

— Беше в сандъка на Тиодор Камдън, който е бил намушкан през ноември 1885 г. Същият месец е написан върху чертежите.

— Ами това? — Ренцо посегна и взе пръчицата, изпаднала от тубуса. — Инструмент за рисуване ли е?

Заприлича й на топа от шахматен комплект, който е бил изгладен с течение на времето.

— Това не е молив — обърна се тя към Ренцо, обзета от ужас. — Държиш липсващия пръст на Тиодор Камдън.

— Какво? — ужаси се Ренцо.

— Костта от пръста! Бил е отрязан при убийството, но не са го намерили. Предполага се, че е бил взет като зловещ сувенир.

Той се въздържа да не хвърли костта на пода. Изчака Бейли да вземе две салфетки от офиса му и остави костта на едната, а с другата я уви, преди внимателно да сгъне салфетките, все едно повива новородено.

— Канията сигурно струва куп пари — заяви тя. — От „Метрополитън“ ще подскочат, когато разберат, че сме намерили това.

— Във вестника пише, че ножът струвал около половин милион долара. Бил от XVI век.

— И като си помислиш, че ножът и канията са били на има-няма триста метра един от друг през всичкото това време.

— Как ли са били разделени?

Тя усети течение по гърба си и настръхна.

— А как се е озовал пръстът му вътре?

Двамата се наведоха над сандъците. Бейли провери вътрешните джобове на рокли, опипа внимателно ъглите на всеки сандък с надеждата да открие нещо. В сандъка на Мини Камдън намери червена копринена кесия със златен филигран.

Вътре имаше лист, нежен като коричката на крем брюле.

Мили мой Кристофър,

Обещаха ми да получиш това писмо на двайсет и първия си рожден ден. Знам, че може и да е шок за теб, но съм горда да те нарека свой син, дори ти да се срамуваш от мен като майка. Искам да знаеш, че всичко, което съм направила, е било за теб, за да ти осигуря по-добър живот. Когато беше още малък, аз те обичах и те гушках и може би крехките спомени от онова време все още са запазени. Всяко дете трябва да знае истината. Твоят баща е Тиодор Камдън. Надявам се вече да си навършил двайсет и една и да разбираш обстоятелствата, заради които не си научил истината досега. Надявам се и да ми простиш.

Името отдолу не се четеше, но Бейли бе убедена, че започва със С.

Тя показа писмото на Ренцо, все още разтреперана от вълнение.

— Загадката се заплита.

— Кристофър не е бил случаен храненик — той прочете внимателно писмото. — Оказа се права. Той е бил син на Тиодор Камдън.

— И на Сара — бузите й горяха от удоволствие. Тя беше наследница на семейство Камдън, също като баща си и дядо си. Писмото го доказваше. — Знаех си. Това не прилича ли на буквата С?

Той присви очи.

— Не съм сигурен. Може би. Къде го намери?

В чантичката на Мини Камдън. По-точно казано, в чантата, която беше в сандъка на Мини Камдън.

— Значи може и да е бил дете на Мини.

— Тя защо ще пази тайна? Няма смисъл. Както и да е, това със сигурност не е Мини там долу — колкото повече мислеше за писмото, толкова по-бързо биеше сърцето й. Цялото й тяло трепереше от вълнение.

Тя му подаде и канията, и костта.

— Вземи ги и ги сложи в сейфа. Още утре сутринта ще отида в библиотеката и ще науча повече за Сара Смайт и за убийството.

— Не трябва ли да се свържем с „Метрополитън“ и да им кажем какво си открила?

— Ще го направим, но няма да е точно сега. Нали знаеш какво означава това?

Ренцо я погледна предпазливо.

— Това означава, че съм потомък на Тиодор Камдън. Сигурна съм.

— Внимавай какво си пожелаваш!

Тя го целуна бързо по бузата. Докосването беше като заряд електричество. Бейли искаше да е най-обикновена, приятелска целувка от щастие, но той го усети по същия начин и се отдръпна.

— Извинявай, не исках да го направя — лицето й пламна.

— Всичко е наред. Давай по-полека. Не бързай със заключенията.

За връзката им ли говореше, или за откритията?

И, в единия, и в другия случай предпазливостта не беше най-силната й страна.