Наследникът

4 Господарката на Коперник

Наричаха я Господарката на Коперник.

Естествено, никой от слугите не би дръзнал да изрече това название в присъствие на кралицата. То гарантирано щеше да я вбеси. Затова пред нея се обръщаха към момиченцето с „ваше височество“, „принцеса Ермелинда“ или просто „милейди“. Виж, в кухнята, където често обичаше да се промъква, можеха и да й казват свойски Малката Линда.

Разправяха, че е живо копие на прабаба си по бащина линия, херцогиня Сакробоско. Одрала й е кожата, казваха по-простодушните, и когато чу за пръв път това, Линда много се стресна от страховитото обвинение, та трябваше дълго да й обясняват какво означава. Ала след като проумя, изразът толкова й хареса, че обиколи всички стаи на дворцовата прислуга да споделя с тайнствен шепот и широко ококорени очи: „Знаете ли, че аз одрах кожата на прабаба си?“. Съобщението имаше задоволителен ефект — камериерките и готвачките възкликваха „Въх!“ или „Олеле!“, а някои дори я молеха да не върши същото с тях, което тя на драго сърце обещаваше. Мъжете от прислугата го приемаха по-спокойно, но с жив интерес към подробностите — дали прабабата е била жива в момента на манипулацията и с какъв точно инструмент си е послужила. Тук вече малката принцеса избухваше в смях и заявяваше: „Ама че си глупав! Ами че това е в пре… (как беше?)… преносен смисъл!“ Само личната й гувернантка, госпожица Леверие от Тера („дърта скочубра“ според точния израз на Хугберт) подви възмутено устни и най-строго обясни, че подобни приказки са неуместни за една млада дама.

Но от тогава Линда обичаше често да посещава първата площадка на парадното стълбище, където висеше портретът на херцогиня Сакробоско — стройна руса красавица в зелена рокля за езда, украсена с перли. Дълго я гледаше, после изтичваше в стаята си пред огледалото и не намираше абсолютно никаква прилика, освен може би русата коса, само че нейната не беше дълга, мека и вълниста като на херцогинята, а жилава и непокорна въпреки редовното къдрене с нажежена маша. Плюс това имаше чипо носле, обкръжено от цяло съзвездие лунички, които ставаха особено ярки в жегите около пладне. С две думи — нямаше и помен от величествената прелест на дамата от портрета.

Когато споделяше тези си огорчения с Хугберт, той поклащаше глава и със спокойния си, разсъдлив тон я уверяваше, че с малките момиченца е така, но един ден всички те се превръщат в ослепителни красавици, също като в приказката за грозното патенце. Това й се стори убедително — поне докато се сети, че вероятно и госпожица Леверие някога е била малко момиченце.

От всички в двореца Линда най-много обичаше персоналния си иконом Хугберт. Вярно, жените от кухнята заемаха много високо място в класацията на личните й симпатии — най-вече заради вкусотиите, с които редовно я изненадваха край бумтящата печка — но с конярите, гвардейците, сигналистите и писарите беше далеч по-интересно да се общува. От тях можеше да се узнаят какви ли не полезни неща — например как може на пазара дръглив кон да се представи за охранен (подробностите определено не бяха предназначени за ушите на малка принцеса, но конярите открай време са си цапнати в устата). И още: как се „щипят“ зарове и защо не бива човек да се хваща на играта „тука има, тука нема“. Или пък как да пушиш лула на пост, без да те хване началството. Страшно интересно беше и да седиш горе в кулата при сигналистите, откъдето през далекогледа се виждаха моретата във всички посоки — от Залива на жегите на изток и Морето на знанието на юг, та до Океана на бурите на запад. Само на север Карпатските планини закриваха необятното Море на дъждовете. Но пък ако се вгледаш по-внимателно, на юг можеш да различиш пристанището Фра Мауро, от което носеше името си кралският род. Там, в онзи вълнуващ многохиляден град, беше магическата Месинска порта, водеща към тайнствената Тера — източник на безброй богатства и чудеса.

Тъкмо сигналистите научиха малката принцеса да чете и пише още преди да навърши пет години. Бяха взели много присърце тази задача, защото иначе нямаше как да я запознаят с азбуката на Свети Морз — а те безкрайно се гордееха с легендарния създател на тяхната изключителна професия, без която не би могла да съществува човешката цивилизация. Вярно, около името често се водеха спорове — привържениците на Черния път твърдяха, че е Хегемон Морз, а се намираха дори еретици говорещи за сигналните светлини на някой си Свети Елм, упоменаван в древни ръкописи. Но в едно всички бяха единодушни: само благодарение на тяхната каста известията можеха да прелитат от кула до кула, от манастир или военна крепост до следвата сигнална станция, тъй че за броени часове да стигнат от единия до другия край на Селена.

Всичко това бе вълнуващо и интересно, ала Хугберт… е, Хугберт си беше Хугберт, несравним и единствен в целия свят. Дребен, сръчен и на вид достолепно сдържан, този северняк от далечното хладно крайбрежие на Маре Фригорис не можеше да се мери с школовката на прославените терански икономи, но пък нямаше равен в тънките шеги, които пускаше с невъзмутим вид и от които човек се превиваше от смях, колчем си ги припомняше. Беше всеотдайно предан на малката си господарка, прикриваше безбройните й пакости и сам участваше в невъобразими съзаклятия — например тайно да я отведе да пият бира в „Джудже на фенера“. Разбира се, бирата пиеше той, а Ермелинда само топваше пръстче в пяната, облизваше го и сбръчкваше личице: „Ух, че горчииии!“. Впрочем това не й пречеше да подновява дегустацията при всеки удобен случай. Но иначе, както подобава на една млада дама, се задоволяваше с чаша сироп от меден бор.

Не ще и дума, слуховете за недостойното поведение на принцесата редовно стигаха до майка й, но кралицата ги приемаше с учудваща търпимост. Оставете я, казваше Филомена, когато беше в добро настроение. Тя е момиче, семе пердуто — изгубено семе. Пък и е още дете, нека щурее докато може. Тепърва ще има да узнае каква е горчивата женска участ.

А след раждането на принц Ламборгин и последвалата го не подир дълго смърт на краля, Филомена съвсем престана да обръща внимание на дъщеря си. Чисто формално разпитваше как вървят уроците по танци, езда, музика и добри обноски, но рядко идваше да навести момиченцето, което от своя страна бе напълно доволно от това състояние на нещата.

Наричаха я още Чучулигата.

От цялото дълго селенско денонощие Ермелинда най-много обичаше времето между осмата и деветата тера, когато слънцето изгряваше над Залива на жегите — въпреки името си цял покрит с лед подир мразовитата нощ — и столицата изведнъж оживяваше. Градската стража се втурваше да разчиства задръстените от ледени блокове шлюзове на каналите, търговците сваляха кепенците на дюкяните си, снеговете се топяха като по вълшебство, навсякъде се стичаше мътна вода и улиците заприличваха на реки, тъй че най-храбрите минувачи трябваше да газят по тях с високи ботуши.

А в двореца започваше великото ежедневно преселение от нощните към дневните покои. Слугите трескаво търчаха да бършат прах, да изнасят мебели от подземията, да проверяват какви щети са нанесли студовете и влагата, с две думи да подготвят за живот помещенията, останали празни цели петнайсет тери. Естествено, Господарката на Коперник за нищо на света не би пропуснала такава великолепна възможност да вложи в дела цялата си кипяща енергия. Тя се втурваше сред забързаната прислуга и огласяше коридорите със звънки команди, съвети и коментари, които само още повече увеличаваха суматохата. После изтичваше навън да види как се справят градинарите с подготовката на цветните лехи, които трябваше да се засаждат много изкусно и пресметливо с ралични сортове цветя, за да цъфтят през целия ден — дори през обедните горещници, когато хората пак се оттегляха под земята, но само за малко.

Всички градинари бяха нейни любимци — от старши-жардиниера Морион до вечно изцапаните с пръст чираци, които тайно си устройваха състезания с ръчни колички. Единственото изключение беше Риго, за когото Ермелинда просто не знаеше какво да мисли. Уж се водеше градинар, но никога не го бе виждала да работи в градината. Редовно изчезваше от двореца за цели дни, а през останалото време или киснеше в кръчмите, или стоеше затворен в стаята си, където пиеше тайнствени терански напитки, свиреше на странна триъгълна лютня с много особен, трептящ звън и пееше тъжни песни, в които често се повтаряше „мамо, мила мамо“. Малката принцеса предполагаше, че сигурно е много добър човек, щом така обича майка си. Тя самата понякога се упрекваше, че не обича чак толкова своята.

Във всеки случай едно бе сигурно: в целия дворец нямаше по-странен човек от Риго. Дори и той я обичаше, в това не можеше да има съмнение, но го показваше по странен начин. Веднъж например Линда го попита защо носи обувки с метален връх.

— Някой ден и на теб ще направя такива — обеща Риго. — Да знаеш, малка госпожице, че ако и да си още дребосъче, като ритнеш с тях някой мъж между краката, тутакси ще го повалиш.

— Ами жените? — попита заинтригувано тя, мислейки за госпожица Леверие.

Риго енергично се почеса по главата, която биваше особено чорлава, когато пиеше теранските си напитки.

— Жените, казваш? Мммм… не, с тях не става, това е само за мъжете.

— Защо?

Риго направи онази характерна физиономия, която правеха всички възрастни, когато предпочитаха да запазят най-важните си тайни от децата.

— Ами… такова… — Той пак зарови пръсти в косата си и явно намери там вдъхновение, понеже заяви победоносно: — Защото жените са с рокли, ще ти се заплете кракът.

Личеше, че разговорът е взел да го притеснява и той побърза да я отпрати, ала тъй като се чувстваше виновен, подари й невероятно съкровище — специално „шпионско“ фенерче с кристална леща, вградено огниво и резервоарче за петрол. Имаше дори въртяща се диафрагма отпред за разширяване и стесняване на лъча. Ермелинда бе тъй щастлива, че три дни спа с фенерчето под възглавницата докато госпожица Леверие подозрително се поинтересува защо косата й мирише на петрол. Тогава реши, че ще е по-безопасно да го скрие при другите си съкровища в тайника под паркета в ъгъла, който й бе направил Хугберт.

Имаше и още една причина да я наричат Чучулигата.

През един топъл следобед старшият жардиниер Морион повика малката Линда в градината, като тайнствено й заръча да пази тишина. Точно такива приключения й допадаха най-много, затова тя без да задава въпроси го последва към най-затънтеното кътче на парка, където се спотайваше беседка от бял терански мрамор. Щом седнаха там, Морион вдигна пръст пред устата си и безмълвно посочи малка купчинка пръст между корените на един висок бор. В купчинката се тъмнееше кръгъл отвор и Линда го загледа с интерес, очаквайки отвътре да излезе някакво животинче, но след като минаха няколко минути, тя не изтърпя и прошепна:

— Какво има там?

— Шшшшт — отвърна Морион. — Гледай!

Изведнъж от дупката пъргаво изскочи малка пъстра птичка със сиво-бежово-кафеникава перушина и забавно щръкнало гребенче над главата. Тя деловито заподскача наоколо, сякаш искаше да се увери, че всичко е наред, после разпери криле, стремително литна нагоре и от висините долетя звънката й песен. Чак сега Линда я позна.

— Чучулига!

Градинарят лекичко стисна рамото й.

— Тихо! Сега идва най-интересното!

След още минута-две от дупката едно подир друго се изнизаха четири по-дребни птиченца със същата, но малко по-светла окраска и смешно големи кръгли главички, все още без гребенчета. Линда беше готова да се пръсне от вълнение и възторг, но намери сили да удържи чувствата си и само прошепна с умиление:

— Чучулигчета! Колко са хубавки!

Пристъпвайки тромаво, но и някак наперено с тънките си крачета, малките птичета заобиколиха най-близкия корен и започнаха да се катерят нагоре по дънера, като се вкопчваха с нокти в кората и си помагаха с човки. Подир много усилия те се добраха до първия клон на няколко метра над земята и спряха там едно до друго, накокошинили перцата си, тъй че заприличаха на малки пухкави топчета. Дълго стояха така, оглеждайки за пръв път света отвисоко с лъскавите си черни очички, после едно от тях събра кураж, разтвори нокти и се хвърли напред. В първия миг тежестта го повлече като камък право надолу, но то отчаяно размаха крилца и успя да задържи падането само на педя от земята, сетне с усилие литна нагоре, добра се до една вейка на най-близкия храст и остана да виси там, изтощено от подвига си.

Останалите се поколебаха още минута-две, после също се впуснаха в рискованото начинание и го завършиха кое по-успешно, кое не чак толкова, но без явен провал. А гордата им майка изведнъж се спусна стремително от небето и почна да ги насърчава с енергично цвърчене.

— Сега ще се научат да летят, нали? — прошепна Линда.

— Да — кимна градинарят. — Ще растат бързо, крилцата им ще укрепнат, а когато се свечери, ще полетят на запад подир слънцето. През Океана на бурите, през дивите Обратни земи, откъдето Тера никога не се вижда, та чак до далечното Московско море сред пустинята. По пътя ще спират за няколко тери да си отдъхнат, да съберат сили и пак да поемат на път с ятата на другите прелетни птици. Тъй ще обикалят Селена цели пет дни, а на шестия, вече големи и силни, ще кацнат отново тук да свият свои подземни гнезда и в тях да отгледат малките си. Такъв е кръговратът на живота, малка моя принцесо. Някой ден ще го познаеш и ти…

Той замълча, запали лулата си и се загледа в малките птички, които все по-уверено прехвръкваха от храст на храст под бдителния надзор на майка си.

Това бе другата причина да наричат момиченцето Чучулигата. Също като селенската чучулига, която за разлика от своята теранска посестрима се чувства еднакво добре в небето и под земята, Ермелинда си бе поставила за цел да опознае не само двореца и парка около него, но и най-потайните кътчета на огромното здание. И в това начинание особено полезно се оказа „шпионското“ фенерче на Риго.

Подземната част на двореца Коперник представляваше истински лабиринт, издълбаван век подир век от хората с помощта на джуджета. А над тия тунели имаше още един, забравен от всички лабиринт — шахтите за вентилация. Тази безкрайна плетеница от хоризонтални и вертикални отдушници предлагаше достъп до всички кътчета на подземията — но разбира се, възрастен човек за нищо на света не би могъл да се провре през тях. За едно пъргаво и безстрашно дете обаче това не представляваше трудност и малко по малко, ден подир ден, Линда взе да превръща шахтите в свое царство.

Най-голямата трудност се оказа не самото лазене из тесните скални отвори — тя бързо свикна с това — а опазването на тия занимания в тайна. Денем това бе почти невъзможно — селенските дни бяха дълги и изпълнени с трескава дейност, през тях хората спяха само по два-три часа на тера. Ала през дългите нощи нещата се преобръщаха. Животът в двореца замираше, всички дремеха почти непрестанно и тогава идваше нейното царство.

Щом се увереше, че няма кой да я наблюдава, Линда обличаше вехтите дрешки, които бе разменила със сина на една от готвачките срещу две перли (тайно откъснати от една рокля на майка й) и с фенерчето в ръка започваше поредната експедиция. Когато след години си припомняше тези приключения, тя изтръпваше при мисълта за всички злополуки, които биха могли да я сполетят. Но децата не мислят за опасностите и навярно затова съдбата ги закриля. Във всеки случай тя нито веднъж не се сблъска със сериозна заплаха, освен два-три случая, когато попадна в задънени тунели и трябваше с много усилия да се измъква от тях заднешком.

Някой би си помислил, че из тия тесни проходи не може да се открие нищо друго, освен прах (какъвто наистина имаше в изобилие). До известна степен това бе вярно, ала понякога там се срещаха удивителни открития. Така малката принцеса узна къде правят гнездата си малките сиви мишлета, които тя много харесваше. Видя как слугите тайно си пийват от безценното теранско вино, предназначено само за кралската трапеза. Научи как точно се забавляват младите готвачки и гвардейците от охраната зад залостените врати на килерите, но играта не й хареса особено — приличаше на борба с много пъшкане и охкане, само че накрая и двамата участници губеха схватката и се просваха изтощени.

Понякога намираше и съкровища, укрити и забравени от незнайни времена в отдушниците над стаите: кесия от протрито зелено кадифе с дванайсет златни реала; снопче любовни писма, написани върху трошлива от старост хартия (бяха много романтични и тя често ги препрочиташе, като си представяше, че са до нея); бележник с кожена подвързия, изпълнен със записки на непознат език и рисунки на растения; ръждясал кинжал с позлатена дръжка. Прибираше ги само когато по всичко личеше, че собствениците им вече никога няма да ги потърсят.

Едно от най-удивителните й открития обаче не бе свързано с лазенето из вентилацията — поне не пряко. Веднъж в своите разузнавателни обиколки тя стигна по-дълбоко от когато и да било. След като се спусна по стръмно винтово стълбище и отвори една незаключена врата, попадна в прашен коридор, преграден със стара желязна решетка — сигурен знак, че отпред има нещо забранено за деца, следователно интересно.

Майсторите, създали незнайно кога тази решетка, бяха си свършили работата добре. Дебелите железни пръти потъваха дълбоко в скалата, скрепени с циментова замазка, която през изтеклите векове бе станала по-яка от камък. Само едно не бяха предвидили — че някой ден преградата ще трябва да спре момиченце като Ермелинда.

С известно усилие (и леко ожулване на ушите) тя провря глава между железата, а като издиша докрай, не бе трудно да промъкне гърдите и цялото си тяло. Но когато стъпи в дебелия слой прах от другата страна, очакваше я разочарование. Само след десетина крачки лъчът на фенерчето опря в каменна стена с тесен квадратен отвор по средата.

Едно почтено подземие просто не можеше да свършва по такъв недостоен начин. Тук трябваше да се крие някаква много голяма тайна. Заинтригувана до немай къде, Линда огледа отвора. Беше тесен, но не чак толкова, че да не може да мине през него. Тя решително пъхна навътре двете си ръце с фенерчето, после главата, раменете и камъкът я стегна от всички страни. Вече не можеше да се отблъсква с лакти и колене, но от дълъг опит бе усвоила начина да напредва, използвайки само пръстите на ръцете и краката. Бавно, сантиметър по сантиметър, препятствието отстъпваше пред упорството на момиченцето и десетина минути по-късно трите метра бяха почти преодолени. За нейна изненада към края отворът се разширяваше фуниевидно и ставаше грапав, сякаш някой бе опитвал да си пробие път през скалата. Ето, че ръцете и раменете й се изтръгнаха от хватката на отвора, тя посегна надолу, напипа пода и остави на него фенерчето. Подпря се с длани, измъкна крака от дупката… и изведнъж видя отпред да седи великан — истински великан от приказките, цял обкован в лъскава метална броня.

Сърцето й се разтуптя от вълнение. Не изпитваше страх — в края на краищата тя бе Господарката на Коперник — а само парещо любопитство. Кой бе затворил тук великана? Жив ли беше още и ако да, то с какво го хранеха? С малки момченца и момиченца, както разправяха приказките? Може би, но със сигурност не и с принцеси.

Тя вдигна фенерчето, насочи напред тънкия лъч и щом светлината докосна лицето на великана, очите му се отвориха. Бяха странни очи — дълбоки като кладенци, на чието дъно трептеше едва забележимо зеленикаво сияние. Нямаха зеници, нищо не издаваше накъде гледат, и все пак Линда усети, че се взират втренчено в нея.

— Знаеш ли, че мога с два пръста да ти прекърша вратлето? — любезно попита мек баритон, излитащ от гърдите на великана.

Ако искаше да я уплаши, това не му се удаде. Ермелинда не се боеше от нищо в двореца, освен от едрите хлебарки, които понякога се мяркаха в кухнята и готвачките дружно ги подгонваха с метли и всякакви други подръчни оръжия.

— Защо? — отвърна тя с въпрос на въпроса.

Великанът не отговори веднага. Дълго мълча и само я гледаше със загадъчните си фосфоресциращи очи. Накрая тихо въздъхна.

— Дете… Бях забравил, че на света има и такива същества като теб, умеещи да задават най-неочаквания и удивително точен въпрос. Защо наистина? — Той пак помълча. — Е, добре, млада госпожице, влязла в леговището на звяра. Коя си ти и защо идваш тук?

Линда се опита да направи реверанс, но не излезе нищо, защото беше с панталони, а и никак не я биваше в тия формални любезности. За да замаже неуспеха, тя се представи гордо, както я бяха учили:

— Принцеса Ермелинда, херцогиня Рифейска и графиня Лансбергска.

— Колко много титли за едно дребосъче — промърмори насмешливо великанът. — Е, добре, редно е да се представя и аз. Файтроб Осемнайсет, на твоите услуги.

— Фа… Файтроб — повтори тя със запъване непознатото име. — А защо са те затворили? Да не би да си великан, който яде малки деца?

— Не, драга ми принцесо. Дори и да исках, не бих могъл да ям малки деца. Не ми понасят на храносмилането. Затвориха ме защото се бояха от мен.

— И как те вкараха тук? Няма начин да си минал през дупката.

— Забавно, нали? — гласът на Файтроб наистина звучеше развеселено. — Устроиха ми капан. Бяха издълбали в тавана на тунела широка ниша, а в нея бе закрепен този каменен блок, през който ти се провря преди малко. Подмамиха ме насам с обещанието за нещо, на което много държах, а когато стигнах дотук, събориха камъка зад мен. Виждаш ли колко лесно се ловят великани? От тогава съм тук — цели петстотин години.

Линда зяпна. Беше потресена. Не осъзнаваше какво са петстотин години, но смътно усещаше, че са страшно много време.

— Ама наистина нищо лошо ли не си направил? — попита недоверчиво тя.

— Трудно е да се каже — призна странното същество. — Зависи от гледната точка. Но със сигурност не бях сторил нищо лошо на Барлемин Фра Мауро. Напротив, помогнах му в сраженията срещу Железния крал.

Ермелинда сбръчка чело, опитвайки да си припомни малкото, което бе чувала за Железния крал. В двореца рядко се споменаваше името му.

— Той е бил лош, нали?

— Не бих казал… — възрази замислено Файтроб. — Не по-лош от всички владетели. В някои отношения дори по-добър. Жесток — да. Но искаше щастие за народа си и почти успя да го постигне.

— А тогава ти защо се би с него?

И в този момент се случи нещо необикновено. Въздухът пред великана засия и в светлината се появи изящна рисунка на мъж с високо избръснато чело и сплетена на тила коса. Беше облечен в широки панталони и халат, пристегнат с платнен колан, от който стърчаха два меча — единият много дълъг, другият по-къс. Гледаше страшно изпод навъсените си рошави вежди, сякаш готов незабавно да се нахвърли върху невидим враг.

Гласът на Файтроб стана още по-мек и напевен.

— Много-много отдавна, драга моя принцесо, в една древна теранска държава имало безумно храбри бойци, наричани самураи. Те били верни до смърт на своя владетел и без колебание загивали в името на честта.

Линда въздъхна доволно. Точно такива приказки обичаше — за доблестни рицари и стари времена.

— Ала съдбата не винаги била благосклонна към тях — продължаваше великанът. — Случвало се тъй, че владетелят им загивал, или поради някакво провинение бивали прогонени от двореца му. Такъв самурай се превръщал в ронин — боец без господар и без кауза, предлагащ услугите си на всеки, който пожелае да го наеме. Тъжна участ, но какво да се прави, животът понякога е несправедлив… Точно тъй стана с мен и моите събратя. Някога, още преди Армагедон, ние бяхме бойци и верни слуги на хората. Ала Великото сражение отпрати завинаги в миналото ония времена на величие и за нас вече нямаше друг път, освен пътя на ронина. Един по един загивахме и може би аз съм последният Файтроб. През времената на Хаоса се сражавах за кого ли не, докато един ден ме нае коварният Барлемин. С черна подлост ми се отплати той за вярната служба и от тогава съм в тази тясна килия. Цели пет века, скъпо момиче, цели пет века…

Ермелинда опита да си представи какво е да стоиш затворен на едно място толкова дълго време, но това надхвърляше възможностите на нейното въображение. Във всеки случай явно бе много по-лошо, отколкото да те карат да спиш, когато притихналият нощен дворец те примамва за поредната изследователска експедиция.

— Не е честно! — възмутено тропна тя с крак. — Ще заповядам веднага да те освободят!

— Не вярвам да те послушат — възрази печално великанът. — Хората се страхуват от мен. Само ще ти забранят да идваш тук, а е тъй хубаво да поговоря с някого след толкова много години в самота. За едно те моля: идвай и друг път да разведриш малко дните на един беден ронин.

Сърцето на Линда се сви от жалост, и в същото време я обзе въодушевление. Това наистина бе като в приказките.

— Не! — възкликна тя. — Ти не си ронин! Ти си моят верен самурай и ако ми се закълнеш във вярност, аз ще те освободя, каквото и да ми струва!

В тясната килия, озарявана само от жълтия лъч на фенерчето, настана дълга, тежка тишина. Когато великанът заговори отново, гласът му бе бавен и тържествен.

— В името на древното човешко величие аз, Файтроб Осемнайсет, се заклевам във вечна вярност на принцеса Ермелинда, херцогиня Рифейска и графиня Лансбергска. Тъй да бъде и нека ми помагат всички земни и небесни сили на Черното и Бялото.

— А аз — отвърна Ермелинда, като се мъчеше да си припомни подходящите слова от старите приказки, — приемам твоята клетва и ще възнаградя онова, що получа: верността с любов, храбростта с чест, измяната с мъст. — Тя помълча и добави оживено: — Но първо трябва да измислим как да те освободя.

— Може би има начин — промърмори затворникът. — Чувала ли си за Криптата на Неживите?

Линда поклати глава. Бе изненадана, че след толкова време в двореца може да има място, непознато за нея.

— Трябва да е голяма зала някъде в най-дълбоките подземия — обясни Файтроб. — Казваха, че там лежат… такива като мен и части от телата им. А сега погледни.

Той вдигна ръка към шията си и в металната му кожа с тихо щракване се отвори малко капаче. Вътре лежеше червено цилиндърче, не по-голямо от човешки пръст. В жълто кръгче върху него бе изрисуван странен символ, напомнящ черно цвете с три листенца.

— Какво е това? — заинтересува се незабавно любопитната Линда.

Великанът се поколеба.

— Това… Това е животът ми. Обещай, че ако някой ден ме завариш онемял и неспособен да помръдна, ще го извадиш.

— Добре — съгласи се веднага тя и тайничко кръстоса пръсти зад гърба си. Нямаше никакво намерение да се лишава от своя верен самурай.

— Но се надявам да не стигнем дотам — продължи Файтроб. — Запомни тази картинка. Ако Криптата на Неживите наистина съществува, потърси там голяма кутия със същия знак. Донесеш ли ми я, ще мога да се освободя и сам… Поне така се надявам. — Той помълча. — Обещаваш ли пак да дойдеш, принцесо?

Линда се вгледа в очите му. Не усети никаква промяна в зеленикавото сияние, но за да го успокои, тя свали от ръката си златното пръстенче с герба на династията Фра Мауро.

— Обещавам! Ето, оставям ти за залог това пръстенче. — После добави с детска откровеност: — И без това не го харесвам.

Две тери по-късно Линда наистина се върна в килията на великана, за да му съобщи развълнувано:

— Открих къде е криптата! И кутия намерих! Точно както каза — със същия знак. Само че… — Тя наведе глава и смутено завъртя краче по каменния под. — Много е тежка. Не мога дори да я повдигна. Дали да не повикам на помощ някой от слугите? Или Хугберт, той със сигурност ще се съгласи.

— Не, недей! — бързо възрази Файтроб. — Нищо няма да стане, просто ще ти забранят да идваш тук. Може дори да зазидат отвора. И тогава няма вече да виждам моята Ермелинда-но-кими.

— Какво, какво? — учуди се детето.

— Ермелинда-но-кими — повтори той. — Нейно кралско височество Ермелинда, казано на древния език на самураите.

Поласкана, тя протегна ръка да докосне хладното му метално рамо.

— Чудесно звучи. А аз как да те наричам, щом си мой самурай?

— Наричай ме просто Файтроб-сан, принцесо. Това е достатъчно.

— Добре, Файтроб-сан — изрече тържествено малкото момиче. — Може да не ми вярваш, но ще намеря начин да ти донеса кутията. Ермелинда-но-кими не изоставя в беда верните си васали!

Тя пролази през отвора и когато се измъкна от другата страна надникна към килията. Почти невидим сред мрака, Файтроб продължаваше да седи до каменната стена.

Така го видя за последен път.

Цели три тери Ермелинда не успя да посети великана. Макар да бе нощ, из двореца витаеше някакво затаено напрежение и хората дремеха по-рядко, отколкото друг път. Канцлерът Берилиус сновеше насам-натам, кралицата често ходеше да разговаря с него, сигналистите търчаха до кулата и обратно, Риго беше изчезнал, а слугите и гвардейците се ослушваха и чакаха заповеди. С две думи — крайно неблагоприятна обстановка за подмолни действия. Но пък за сметка на това момичето имаше време да обмисли подробно плановете си. Първоначално се канеше да изведе кон от конюшнята и да изтегли с него кутията по коридорите. Някое кротко нощно конче би й свършило работа. Този вариант обаче й се стори твърде рискован. Теранските дневни коне бяха деликатни същества, чувствителни към студа, затова нощем конярите бдяха зорко над тях — а покрай тях и над другите животни в подземните обори.

Идеята да потърси помощ от Хугберт също отпадна — беше обещала на Файтроб-сан да пази тайна. Накрая реши да открадне ръчна количка от градинарите. За разлика от всички останали, нощем те нямаха абсолютно никаква работа и човек можеше да отмъкне от складовете им всякакви инструменти, без да забележат чак до сутринта. Оставаше само да измисли как да смъкне количката надолу по стълбището.

Наближаваше седма тера, когато най-сетне й се представи удобен случай незабелязано да се измъкне от спалнята си. Задъхана от вълнение и гордост, Линда изтича към подземието да съобщи на своя самурай, че скоро ще бъде свободен.

Отначало помисли, че е попаднала другаде. От преградата нямаше и следа. Огромният каменен блок бе потънал в пода на тунела и се сливаше с него тъй плътно, че процепите отстрани едва личаха. Коридорът продължаваше напред и свършваше с тясната опустяла килия.

В гърлото на принцесата заседна горчива буца. Беше готова да се разплаче… и тогава видя върху базалтовата стена надпис, издълбан сякаш с огнено острие:

Вместо точка след последната буква имаше плитка вдлъбнатина и в нея нещо заблестя под лъча на фенерчето. Беше нейното пръстенче, но вече украсено не с герба на Фра Мауро, а с онзи странен трилистен знак — животът на Файтроб.

Буцата в гърлото й изведнъж се стопи. Ермелинда въздъхна и бавно напусна килията. Вече знаеше твърдо, че някой ден нейният верен самурай ще се върне.

Ако след време някой попиташе принцеса Ермелинда кога е дошъл краят на детството й, тя би могла да отговори съвсем точно: десетата тера на онзи ден, когато Файтроб изчезна.

Все още разстроена от раздялата, тя бродеше безцелно по тайните коридори на двореца и внезапно дочу иззад една врата гласове. Позна ги веднага — бяха гласовете на Берилиус и майка й.

Любопитството я подтикна да прилепи ухо до вратата. Сега чуваше всичко съвсем ясно. В момента говореше канцлерът.

— … все още никакви вести, но вече не може да има съмнение, че заплахата е отстранена.

— Което нямаше да стане с вашите колебливи действия — рязко го прекъсна Филомена.

За момент настана мълчание.

— Не мога да отрека, ваше величество — изрече накрая Берилиус със сдържан глас, в който се долавяха леки ласкателни нотки. — Вие се проявихте с типичната си решителност и дързост. Заслугата за решението е изцяло ваша. Но така или иначе кризата отмина. Сега трябва да се съсредоточим върху плановете си за бъдещето.

— Бъдещето е ясно — отсече кралицата. — Като регенти на принц Ламборгин трябва да му осигурим безпрепятствен път към престола.

Ново мълчание.

— А принцеса Ермелинда? — попита колебливо Берилиус.

Филомена издаде нещо средно между сумтене и кратък презрителен смях.

— Не я мислете, бароне. Принцесите винаги и навсякъде са имали само едно предназначение: да бъдат разменна монета. Можем отрано да обещаем ръката й на синовете на неколцина от най-важните ни съюзници. Например херцог Касини. Но за това има време. Пазарлъкът ще се води с години, а докато дойде моментът да вземем решение, ще водим всички за носа.

После те заговориха за стратегическото значение на Касинския пролив, за строежа на нови военни кораби, за доставки на варовик от Тера и темата за принцесата бе забравена.

А в душата на малката Ермелинда за пръв път се зароди подозрението, че не тя е Господарката на Коперник.