Натиснете ENTER

— Вие слушате запис. Моля, не затваряйте слушалката докато…

Така тряснах слушалката, че апаратът падна на пода. Самият аз продължавах да стърча, целият потен и треперещ от ярост. Телефонът започна да жужи, което означаваше, че слушалката не е на мястото си. Този зумер е два пъти по-мощен от всеки друг телефонен сигнал и никога не съм разбирал защо. Като че ли е станало нещо ужасно: „Катастрофа! Слушалката не е на мястото си!!“

Автоматичният телефонен секретар е от онези изобретения, които правят живота неприятен в подробностите му. Кажете честно — обичате ли да ви отговаря машина? Но това, което се случи с мен, вече не е просто дреболия: току-що автоматичният телефонен секретар ми позвъни сам!

Тези машинки се появиха наскоро. Звънят ми два-три пъти в месец, главно от застрахователните дружества. Изчитат ви двеминутна реч и дават номер, на който можеш да позвъниш, ако предложението те интересува. (Веднъж позвъних да им кажа какво мисля за тях, но пак налетях на автомат, който изрече: „Чакайте отговор“ — и включи музика.)

Върнах се в банята, изтрих потта си с пластмасовата обложка на някаква книга и внимателно влязох във ваната. Водата, разбира се, беше вече изстинала. Добавих топла и едва кръвното ми се нормализира, когато телефонът пак иззвъня.

Издържах петнайсет позвънявания, без да мръдна.

Опитвали ли сте да четете, когато телефонът звъни?

На шестнайстото позвъняване се измъкнах от ваната, изтрих се, наметнах халата и умишлено бавно тръгнах към хола.

След петдесетият звън вдигнах слушалката.

— Вие слушате запис. Моля не затваряйте слушалката, докато записът не завърши. Звънят ви от дома на вашия съсед Чарлз Клуг. Позвъняванията ще се повтарят всеки десет минути. Мистър Клуг разбира, че не беше добър съсед и предварително поднася извиненията си. Той моли веднага да дойдете в дома му. Ключът е под изтривалката. Влезте и направете всичко, което е необходимо да се направи. За услугата ще бъдете възнаграден. Благодаря.

Прещракване. И равномерни сигнали.

Никога не бързам. Когато десет минути по-късно телефонът отново иззвъня, все още обмислях съобщението. Свалих слушалката — текстът беше същият. Не беше гласът на Клуг, а нещо синтезирано, механично, лишено от топлина. Изслушах до края и внимателно поставих слушалката.

Помислих дали да не звънна в полицията. Чарлз Клуг ми е съсед вече десет години и за всичкото време едва ли сме разговаряли дванадесетина пъти. По не повече от минута. Така че не се чувствам задължен с нещо.

По дяволите тези позвънявания! Точно когато бях стигнал до някакво решение, телефонът пак позвъни. Погледнах часовника: точно десет минути. Разбира се, можех да изключа апарата, но това едва ли ще промени моя живот…

В края на краищата се облякох, излязох от къщи и поех към парцела на Клуг. Другият съсед оттатък пътя, Хал Ланиер, подстригваше ливадата си. Махна ми с ръка и аз му отвърнах на поздрава. Беше около седем вечерта. Прекрасно августовско време. Ухаеше на току-що окосена трева. Винаги съм обичал тази миризма и си помислих, че не е лошо да подрежа и моята градина.

Вероятно Клуг никога не си е помислял подобно нещо. На места ливадата бе съвсем оголяла, другаде тревата стигаше до коляно.

Позвъних. Никой не дойде, затова почуках. След това погледнах под изтривалката, взех ключа и отворих.

— Клуг? — повиках тихо и надникнах.

След това неуверено, като човек, който не знае дали го очакват, минах през малкия хол. Щорите както винаги бяха спуснати, но телевизионният екран даваше достатъчно светлина да видя Клуг. Седеше в кресло пред масата, паднал по лице върху клавиатурата на компютър и отстрани на главата му зееше огромна дупка.

Хал Ланиер работеше с компютрите на лосанджелиското управление на полицията, затова първо нему разказах за видяното, а той позвъни в полицията. Заедно дочакахме идването на колите и той все ме разпитваше дали не съм пипал и мърдал нещо, а аз всеки път му отговарях, че не съм докосвал нищо освен дръжката на входната врата.

Колите на медицинската служба пристигнаха без вой на сирени и скоро наоколо започнаха да се мотаят полицаи. Събраха се всички съседи — кой по дворовете, кой пред дома на Клуг. Екипите от телевизията успяха да довтасат точно когато изнасяха тялото, завито в найлоново покривало. Полицаите сновяха нагоре и надолу, вероятно се занимаваха със своите си работи — да свалят отпечатъци, да потърсят веществени доказателства.

Накрая ме отведоха в гостната на Клуг при следователя Озбърн. Телевизионните екрани все още светеха. Стиснахме си мълчаливо ръце с Озбърн, след което той ме разгледа от главата до петите. Нисичък, плешив, следователят ми се стори уморен, докато не ме погледна в упор. Макар нищо видимо да не се промени, вече не ми се струваше уморен.

— Вие ли сте Виктор Апфел? — попита.

Потвърдих.

— Мистър Апфел, според вас липсва ли нещо в стаята?

Отнесох се към въпроса като към занимателна задача. Камина, щори на прозорците. Килим на пода. Но нищо от вещите, каквито обикновено има в гостните.

Покрай стените бяха наредени маси, оставаше само тесен проход в средата на стаята. На масите имаше дисплеи, клавиатури, дисководи и други блестящи дрънкулки на новото време. Под масите имаше други компютри и кутии, пълни догоре с всякакви електронни боклуци. На етажерки до самия таван лежаха кутии с ленти, дискове и касети. За всичко това си има термин, но тогава не си го спомних. Програмно осигуряване.

— Няма мебели, нали? Освен…

Следователят ме погледна като че ли слисано.

— Искате да кажете, че по-рано е имало мебели?

— Откъде да знам. — Тогава ми хрумна, че той не ме разбира. — За пръв път попаднах тук преди час.

Той се намръщи и това не ми хареса.

— Съдебният лекар каза, че стопанинът на къщата е мъртъв вече три часа. Защо се оказахте тук преди час, Виктор?

Това, че се обърна към мен по име, също не ми се хареса. Налагаше се да му разкажа за телефона.

Изслуша ме с недоверие, но не бе трудно да провери показанията ми. Хал, Озбърн, аз и няколко полицая отидохме вкъщи. Едва бяхме влезли, когато телефонът иззвъня. Озбърн взе слушалката и изслуша съобщението. Лицето му се изкриви в мрачна гримаса. Изчакахме десет минути до следващото позвъняване. През това време Озбърн внимателно огледа стаята ми — зарадвах се, когато се звънна. Полицаите записаха съобщението и се върнахме обратно в дома на Клуг.

Озбърн направо отиде зад къщата да разгледа гората от антени — гледката видимо го впечатли.

— Мисис Медисън — тя живее по-надолу по улицата — смята, че Клуг се е опитвал да влезе в контакт с марсианците — рече Хал с ирония. — Но аз мисля, че той просто е ограбвал спътниковите връзки.

На ливадата зад къщата стърчаха три параболични антени, шест високи мачти и друга техника за микровълнова комуникация, каквато може да се види върху сградите на телефонните компании. Озбърн отново ме покани в гостната и помоли да опиша какво съм видял. Не разбрах какво точно го интересува, но все пак се опитах.

— Седеше в това кресло. Креслото беше пред масата. На пода видях пистолет. Ръката висеше точно над него.

— Мислите, че е било самоубийство?

— Да. — И без да дочакам коментари попитах: — А вие?

— Не е оставил писмо — въздъхна Озбърн.

— Самоубийците не винаги оставят писма — подметна Хал.

— Да, но твърде често. И когато няма писмо, работата не ми харесва. Впрочем това не е най-важното.

— А телефонното позвъняване? — казах. — Това е нещо като предсмъртно писмо.

Озбърн кимна.

— Забелязахте ли нещо друго?

Приближих се до масата и разгледах клавиатурата. Отпред бе написано: „Тексъс инструментс. Модел TI-99/4A“. Вдясно, където лежеше главата на Клуг, имаше кърваво петно.

— Само това, че седеше пред този компютър. — Докоснах неволно клавиш и дисплеят мигом се запълни с думи. Бързо дръпнах ръката и се загледах в текста.

НАЗВАНИЕ НА ПРОГРАМАТА: СБОГОМ, РЕАЛЕН СВЯТ

ДАТА: 20.08

СЪДЪРЖАНИЕ: ЗАВЕЩАНИЕ, РАЗНИ

ПРОГРАМИСТ: ЧАРЛЗ КЛУГ

ЗА СТАРТИРАНЕ НА ПРОГРАМАТА

НАТИСНЕТЕ ENTER ||

В края равномерно пулсираше малко зелено квадратче. По-късно научих, че се казва „курсор“.

Събрахме се около машината. Хал, специалист в тази област, обясни, че много контролери изтриват изображението, ако в продължение на десет минути никой не промени изведената на монитора информация. Прави се, за да не изгори екранът там, където буквите светят. До натискането на клавиша екранът беше зелен, после се появиха черни букви на син фон.

— Проверена ли е клавиатурата за отпечатъци? — попита Озбърн.

Никой не беше сигурен, затова Озбърн взе молив и с гумичката натисна клавиша.

Текстът изчезна, синият фон бе запълнен от малки овални фигурки, падащи надолу като дъждовни капки. Стотици фигурки в най-различни цветове.

— Това са таблетки — изненадано произнесе един от полицаите. — Вижте, „кваалуд“! А това е „нембутал“!

Един през друг всички подхвърляха имена на лекарства. И аз познах една бяла капсула с червена ивица — вероятно „дилантин“. Пия ги вече доста години всеки ден. В края на краищата дъждът от капсули спря и дяволската машина започна да свири „Все по-близо към теб, мой боже“ в три инструментални партии.

Някои се изсмяха. Не мисля, че някому случилото се му се е сторило забавно, но тази мрачна панахида прозвуча точно като аранжимент за свирка, пищялка и дудук. Как да не се засмееш?

Докато звучеше музиката, в левия край на екрана се появи малка фигурка от квадратчета. Потръпвайки, тя се преместваше към центъра. Приличаше на човече от видеоигра, само че нарисувано лошо, затова трябва да напрегнеш въображението си.

После в центъра се появи още някакъв предмет. Човечето спря срещу него, огъна се и под него се появи нещо като стол.

— Какво ли е това?

— Сигурно компютър.

Май наистина беше компютър, защото човечето протегна напред ръце и започна да го почуква както пианист рояла. Човечето пишеше, а над него се появяваха думи.

НЕЩО СЪМ ПРОПУСНАЛ ПО ПЪТЯ,

СЕДЯ ТУК ДНИ И НОЩИ КАТО ПАЯК

В ЦЕНТЪРА НА СВОЯТА ПАЯЖИНА…

АЗ СЪМ СТОПАНИН НА ВСИЧКО ВИДИМО…

И ВСЕ ПАК

ТОВА Е НЕДОСТАТЪЧНО.

ТРЯБВА ДА ИМА ОЩЕ НЕЩО.

ВЪВЕДИ СВОЕТО ИМЕ ||

— Боже мой! — възкликна Хал. — Невероятно… Интерактивно предсмъртно писмо.

— Трябва да разберем какво има нататък.

Бях най-близо до клавиатурата и затова набрах своето име. Когато вдигнах очи, видях, че съм сбъркал и се е получило „ВИКТ9Р“.

— Как да го поправя? — попитах.

— А защо трябва? — рече Озбърн и натисна клавиша.

ПОЗНАТО ЛИ ТИ Е ТОВА ЧУВСТВО, ВИКТ9Р?

ЦЯЛ ЖИВОТ СЕ ТРУДИШ, ЗА ДА ПРАВИШ

ТОВА, КОЕТО ПРАВИШ ПО-ДОБРЕ ОТ ДРУГИТЕ,

НО ВНЕЗАПНО ОТВАРЯШ ОЧИ И НЕ РАЗБИРАШ

ЗАЩО Е ВСИЧКО ТОВА. С МЕН СЕ СЛУЧИ

ТОЧНО ТАКА.

ИСКАШ ЛИ ДА РАЗБЕРЕШ ПО-НАТАТЪК, ВИКТ9Р?

ДА/НЕ ||

Текстът течеше като поток. Клуг вероятно се е смущавал от това, защото след всеки четиридесет-петдесет думи предоставяше на читателя правото да избира „ДА/НЕ“.

Представих си как седи пред машината и въвежда текста.

Той пишеше, че се чувства смазан, че не може повече да живее така. Приемал е прекалено много таблетки (по екрана отново се посипаха многоцветните овални фигурки) и животът му е станал безсмислен — направил е всичко, което е искал да направи.

Понякога просто не го разбирахме. Написал бе например, че той не съществува, но го приехме като метафора.

Озбърн натисна клавиша и в другия ъгъл на стаята затрещя принтер, изплашвайки ни до смърт. Гледах как главата се мята насам и натам, отпечатвайки текста и в двете посоки, когато Хал закрещя, посочвайки екрана:

— Вижте! Вижте тук!

Човечето на екрана се изправи и се обърна към нас. В ръцете си държеше нещо като пистолет и долепи дулото до главата си.

— Не! — неволно извика Хал.

Човечето не му обърна никакво внимание. Чу се неестествен звук на изстрел, човечето падна по гръб. По екрана се разля червена струйка и принтерът замлъкна. На монитора остана само мъничък черен труп, легнал по гръб, и думата ++КРАЙ++ под него.

Погледнах към Озбърн. Да се каже, че беше недоволен, значи да не се каже нищо.

— Та какво става с наркотиците в спалнята? — попита той.

Ние гледахме как Озбъри рови в чекмеджетата и нощните шкафчета, наднича под леглото и шкафовете, но без никакъв резултат. Както и другите стаи, тук също бе наблъскано с компютри, през пробити в стената дупки се проточваха кабелни снопове.

Стоях до голяма кръгла кутия от картон, имаше няколко такива в стаята, в такива обикновено изпращат покупки. Капакът бе леко встрани, вдигнах го — и веднага съжалих.

— Озбърн — рекох, — погледни насам.

В кутията имаше торбичка от дебел полиетилен, запълнена до две трети с таблетки „кваалуд“. Полицаите веднага разкъсаха останалите кутии и намериха капсули амфетамини, „нембутал“, „валиум“ и какво ли не още. След тази находка отново се появиха и полицаи, и екипи от телевизията.

Закипя трескава работа и никой не забеляза как се примъкнах до вкъщи и заключих вратата. Понякога надниквах иззад пердето и виждах как репортерите вземат интервюта от съседите. Хал също се мотаеше наоколо и се радваше на всеобщо внимание. На два пъти репортерите почукваха по вратата, но аз не отворих и в края на краищата всички си разотидоха.

Напълних ваната с гореща вода и се излежавах цял час. След това включих отоплението на максимум и се вмъкнах под цяла купчина одеала.

И въпреки това треперих цяла нощ.

На другия ден към девет дойде Озбърн, след него се вмъкна и Хал. Не изглеждаха весели и подозирайки, че са работили цяла нощ, направих кафе.

— Хвърлете едно око — каза Озбърн и ми подаде лист компютърна разпечатка. Сложих очила и зачетох.

Текстът бе напечатан със страхотен шрифт от иглеста глава. Такива листи обикновено хвърлям направо в камината, без да ги чета, но този път направих изключение.

Пред мен лежеше завещанието на Клуг. Няма да им е леко на юристите, когато видят това. Клуг пак твърдеше, че не съществува, затова не може да има родственици и цялото си състояние е решил да даде на този, който го заслужава.

„Но кой го заслужава?“ — се питаше той. Разбира се, не мистър и мисис Перкинс, дето живеят през четири къщи — те постоянно бият деца. Като доказателство Клуг се позовава на съдебни решения от Бъфало и Маями, а също на дело, възбудено от местните власти. Мисис Рендър и мистър Полонски, живущи пет къщи по-нататък, разпространяват сплетни. Големият син на Андърсънови краде автомобили. Мариан Флорънс е използувал измама на изпита по алгебра. Съвсем наблизо живеел някакъв тип, който здравата прекарал градските власти, когато сключил договор за строителство на шосе. Жената на един от комшиите си имала вземане-даване с търговски агенти, други две си имали постоянни любовници. Един момък направил на приятелката си бебе, после я зарязал и се разфукал на ляво и дясно. Дванайсет съседски семейства крият част от доходите си от данъчните власти. У комшиите зад къщата на Клуг постоянно лае куче.

Тук се съгласих: това куче и на мен не ми дава мира нощем. Но всичко останало… не ми го побира главата! Поначало какво право има човек, който незаконно държи при себе си двеста галона наркотици, да съди така строго съседите си? Е, да се бият деца не е хубаво, но може ли да се опетнява цяло семейство, само защото синът краде автомобили? И още — откъде Клуг би могъл да знае всичко това?

Имаше и други работи. Например за мъжки похождения. Между другите фигурираше и Харолд Хал Ланиер, който в продължение на три години се е срещал с жена на име Тони Джоунс, тя работела с него в центъра за обработка на информацията към полицията на Лос Анджелис. Подтиквала го към развод, а той „чакал удобен момент, за да признае на жена си“.

Погледнах към Хал — руменината на лицето му потвърждаваше написаното.

Дойде и моят ред! Какво ли Клуг е знаел за мен? Плъзнах поглед по страницата, за да намеря името си, и го открих в най-последния параграф. „…Трийсет години мистър Апфел плаща за грешка, която не е правил. Разбира се, не бих го предложил за светец, но тъй като няма явни грехове — а в дадената ситуация това е напълно достатъчно — оставям цялата си законна собственост на Виктор Апфел.“

Озбърн ме гледаше.

— Ама на мен нищо не ми трябва.

— Мислите ли, че това е въпросното възнаграждение, споменато от Клуг?

— Би трябвало — казах. — Какво друго?

Озбърн въздъхна и се опъна в креслото.

— Във всеки случай той не се опитвал да ви завещава наркотици. Продължавате ли да твърдите, че не сте се познавали?

— Подозирате ли ме в нещо?

— Мистър Апфел — рече той и разтвори ръце, — аз просто задавам въпроси. В историите със самоубийства никога няма стопроцентова увереност. Може пък и да е убийство. И ако е така, вие сте единственият човек, който се оказва печеливш.

— Но той ми беше абсолютно чужд.

Озбърн кимна, почуквайки с пръст по разпечатката. Искаше ми се тази разпечатка да върви по дяволите.

— Между другото… Каква е грешката, която не сте извършвали?

Така и си знаех, че това ще е следващият въпрос.

— През войната в Корея попаднах в плен.

Известно време Озбърн обмисляше моя отговор. Ударих юмрук по облегалката на креслото, изправих се и поех директно върху себе си измамно уморения му поглед.

— Изглежда миналото все още силно ви вълнува.

— Не е лесно да се забрави.

— Искате ли да ми разкажете нещо за онова време?

— Работата е там, че всичко… Не, нищо не искам да говоря. Нито на вас, нито на някой друг.

— Налага се да ви задам още няколко въпроса относно смъртта на Клуг.

— Ще отговарям само в присъствието на адвокат.

„Боже мой! Сега ще трябва и адвокат да търся…“

Озбърн отново кимна, изправи се и пое към вратата.

— Бях готов да обявя историята за самоубийство — рече той, — безпокоеше ме единствено липсата на предсмъртно писмо. Сега го получихме. — Той посочи къщата на Клуг и лицето му стана някак сърдито. — Но този тип не само е написал писмо, ами дори го е записал в своя дяволски компютър с още цяла купчина видеоефекти. Отдавна не се изненадвам от идиотщините на хората, какво ли не съм виждал. Но като чух компютърът да свири църковна музика, разбрах, че това е убийство. Да си кажа правичката, мистър Апфел, не мисля, че вие сте свършили тази работа. Само в тази разпечатка има няколко десетки мотива. Може да е шантажирал съседите. Може тъй да си е купил цялата тази апаратура. Освен това хора, у които има толкова много наркотици, рядко умират от естествена смърт. Предстои ми още много работа, но ще разбера кой го е свършил.

Измърмори нещо за неотлъчка и си отиде.

— Вик… — прошепна Хал. — Аз, такова, за разпечатката. Ще ти бъда благодарен… Казаха, че ще остане в тайна… Разбираш ли ме?

— Върви си вкъщи, Хал, и не се притеснявай.

Той кимна и пое към вратата.

— Не мисля, че ще се разчуе — каза той.

В действителност стана тъкмо обратното.

Може би щеше да се случи и без писмата, които наваляха няколко дни след смъртта на Клуг. Писма с печата на Трентън, щат Ню Джърси, предадени от компютър, който така и не успяха да идентифицират. Всичко, което Клуг само споменаваше в завещанието си, в тях бе разказано с подробности.

Тогава обаче аз нищо не знаех за това. Като си тръгна Хал, вмъкнах се под електрическото одеало, но пак не успях да стопля краката си. Ставах само да си направя сандвич или да полежа във ваната с гореща вода. На няколко пъти чукаха репортери, но аз си траех. На следващия ден позвъних на Мартин Абрамс, адвокат, първия в телефонния указател, и се разбрахме той да защитава моите интереси. Рече, че вероятно ще ме повикат в полицейския участък. Отвърнах, че никъде няма да ида, глътнах две таблетки „дилантин“ и легнах.

Отвреме-навреме се чуваше вой на сирени, долових шумна караница. С усилие на волята си налагах да не покажа глава. Да, любопитството ме мъчеше, но вие знаете каква е съдбата на любопитните…

Чаках визитата на Озбърн, но той все не идваше. Минаваха дни, станаха цяла седмица и за цялото време се случиха само две интересни събития.

Първото започна с почукване по вратата два дни след смъртта на Клуг. Надникнах зад пердето и видях паркирано край пътя сребристо ферари. Не можах да видя кой е пред вратата и попитах.

— Казвам се Лиза Фу — отвърна женски глас. — По ваша покана.

— Не ви помня.

— Това не е ли къщата на Чарлз Клуг?

— Не, съседната.

— О, извинете.

Реших да я предупредя, че Клуг не е вече между живите, и отворих вратата. Жената се обърна и се усмихна с абсолютно ослепителна усмивка. Просто не знам с какво да започна описанието на Лиза Фу. Помните ли времето, когато от вестникарските страници не слизаха карикатурите на Хирохито и Тодзио, а „Таймс“ без всякакво стеснение употребяваше думата „джап“? Малки човечета с кръгли като футболна топка лица, уши като дръжки на амфора, очила с дебели стъкла, два големи като заешки предни зъба и тънички мустачки…

Ако махнем мустаците, тя като че ли беше излязла от такава карикатура. Очила, зъби… На ръст беше около пет фута и осем или девет дюйма, а тежеше не повече от 110 фунта. Бих казал дори сто, но добавям по пет фунта на всяка гърда, толкова огромни при нейната фигура, че надписът на фланелката се четеше като „pock live“, и само когато се обърне странично можеха да се видят две букви „s“ в двата края.

Лиза Фу подаде изящната си тъничка ръчичка.

— Изглежда известно време ще бъдем съседи — каза тя. — Или поне докато се оправя с това драконско леговище на съседния парцел.

Ако се долавяше някакъв акцент, най-вероятно беше сан-фернандински.

— Приятно ми е.

— Познавахте ли го? Имам предвид Клуг. Поне той наричаше себе си така.

— Мислите ли, че това не е истинската му фамилия?

— Съмнявам се. „Клуг“ на немски означава „умен“. А на жаргона на хакерите1 това е „хитрец“ или „шмекер“, което абсолютно важи за Клуг. Макар сивият му процесор тук да не беше съвсем в ред — и тя многозначително почука с пръст по слепоочието си. — Винаги, когато полицията се опита да се включи към неговите системи, изскачат „вируси“, „фантоми“ и „демони“, материалното осигуряване отива на кино, битовите кошници се препълнят…

Тя говореше ли, говореше, но на мен ми звучеше като на суахили.

— Искате да кажете, че в неговите компютри се крият демони?

— Точно така.

— Тогава му трябва някой да изгонва злите духове.

Тя мушна големия си пръст между гърдите си, показа още половин акър зъби и каза:

— Те това съм аз. Трябва да вървя. Наминавайте по всяко време.