Най-добрата жена от космическите сили

Глава 6Миналото

29 ноември 1998 година

Вечерта, в която нашествието започна наистина, почти не се различаваше от предишните: светът се намираше вече три месеца в своеобразно шоково състояние и нищо не се беше променило от момента, в който вестта за изчезването на учените и войниците, намиращи се в близост до чуждия кораб, беше достигнала обществеността. Бекър и хората му бяха направили всичко възможно, но, разбира се, нищо не можеше да се държи в тайна. И стана точно това, което бяха предсказали хиляди професионални черногледци: светът потъна в хаос. Но това беше съвсем личната история на Черити и тя се числеше към малцината — може би бяха щастливци, — които забелязваха съвсем малко от всички ония ужасяващи явления, съпътстващи все още нестаналото нашествие, просто защото беше твърде навътре в цялата история, защото беше прекалено заета, за да намери време да си състави цялостна представа за нещата. Разбира се, тя беше осведомена: на стотици места по света избухна паника, създаваха се секти, избухваха войни или секваха внезапно, самоубийствата нарастваха с хиляди проценти и дори в този момент корабът да отлетеше и да изчезнеше в Космоса отново, то причиненото зло би било съпоставимо с директно нападение.

Но чуждоземните нямаше да си заминат. По някакъв начин Черити го знаеше. Беше го почувствала, още в най-първия момент, когато беше застанала там горе, във вътрешността на този огромен празен кораб и беше видяла титановия блок. Сьоренсен също го беше почувствал, а всички останали го бяха прочели в техните погледи. Каквото и да възнамеряваха, то не беше започнало още истински.

Тя стана, изключи телевизора, който отново показваше сателитна снимка на кораба — за последните дванадесет седмици картината не се беше променила — и излезе на балкона. Под нея се простираше градът, тих и почти тъмен, беше вече осезаемо студено, най-вече тук горе, петнадесет етажа над улицата. Ню Йорк изглеждаше като измрял. По асфалта под нея пълзяха само няколко леки коли, светлинните реклами и нощното осветление на високите административни сгради бяха изгасени… Законите на извънредното положение бяха все още в сила, и колкото и изненадващо да бе, те се спазваха. Черити се попита колко време още животът в десет милионния град може да върви по този начин, преди да рухне всичко. Ако това обсадно положение, в което градът доброволно бе влязъл, продължеше още дълго, то извънземните нямаше защо да идват вече.

Тя въздъхна, изпи мартинито си, трето за тази вечер и всъщност последното, което си позволяваше, и погледна часовника си. Минаваше десет. Майк беше слязъл долу преди половин час, за да намери отнякъде хамбургери, но вече доста закъсняваше. Почваше да се тревожи за него. Градът не беше вече сигурен. Всяка трета кола, която все още се движеше по улицата, беше със зеленикавите петна на Националната гвардия.

За момент съвсем сериозно си помисли дали да не подаде ръката си с чашата мартини от парапета на балкона и да я пусне долу, но после се отказа. Погледът й се насочи нагоре, претърсваше звездното небе. Беше студено, но както много студени ноемврийски нощи и тази беше особено ясна. Над главата й потрепваха хиляди звезди. Всичко беше толкова мирно. Толкова дяволски мирно, сякаш там горе не властваше нищо друго освен голямото празно пространство, сякаш там нямаше нищо, което може да дойде някой ден и…

„Да, и какво?“ — помисли си тя, дали наистина планират нападение? И ако да, тогава кога? И ако да, защо? Толкова много въпроси, на които вероятно тя никога няма да може да даде отговор.

Потрепервайки от студ, се обърна и се върна в жилището. Не затвори балконската врата, въпреки че през нея в стаята нахлуваше ноемврийският студ. Все по-често напоследък имаше чувството, че ще се задуши, ако остане в затворено помещение.

Отиде до етажерката, взе някаква книга и се опита да чете, без дори да погледне заглавието. След известно време забеляза, че от пет минути гледа втренчено една и съща страница, и остави книгата настрана. По дяволите, тя също беше човек и също имаше право да се страхува. Може би дори малко повече от останалото човечество просто защото знаеше малко повече от другите. Така например, че нито един от хората, които те и руснаците бяха изпратили през последните три месеца на Северния полюс, не се беше върнал. Или например, че точно в този момент някои от сътрудниците многознайковци на Бекер се опитваха да направят водородна бомба с примитивен взривател с ударно действие, която в най-лошия случай се канеха да хвърлят от орбиталната станция върху междупланетния кораб. Черити се съмняваше, че този план има и най-малък шанс за успех. Каквито и да бяха тези извънземни, установили се там, на Северния полюс, и парализиращи цяла една планета просто с присъствието си, те с положителност не бяха глупави.

Захвърли книгата, без да гледа, в единия ъгъл на стаята, изправи се отново и започна да крачи напред-назад, изпълнена с безпокойство. Безделието, на което беше осъдена през последните два дни, я караше да излиза извън кожата си. След три месеца непрекъснат стрес, беше закопняла за няколко дни спокойствие, но ставаше ясно, че това спокойствие не означава почивка, а беше истинска война на нерви. Струваше й се, че прилича на човек, който е седнал на електрическия стол и чака някой да натисне копчето. От дванадесет седмици насам. И освен това беше гладна. Къде се бавеше Майк с този проклет хамбургер?

Трябваше да минат още цели десет минути, преди да чуе вратата на асансьора и после забързаните — прекалено забързани, помисли си тя, — стъпки на Майк. Отвори вратата една секунда преди той да натисне звънеца и веднага разбра, че се е случило нещо. Той беше блед. Дишаше бързо, като че ли е изкачил бегом петнадесетте етажа, а не се беше возил на асансьора.

— Какво се е случило? — попита тя.

Майк не отговори на въпроса й, а мина бързо край нея и хукна към стаята. Включи бързо телевизора и й направи знак да влезе при него.

— По дяволите, какво има? — попита Черити още веднъж.

— Нещо става при кораба — прекъсна я Майк. — По дяволите, защо не си го пуснала, както ти казах?

Черити се отказа да отговори, тъй като екранът светна в този момент и показа познатата картина, предавана от сателит, спрян на триста и петдесет мили височина над Северния полюс.

Всъщност картината не беше съвсем позната. Нещо се беше променило, но мина малко време, преди Черити да осъзнае какво беше то. После тя усети, че я обхваща страх.

Нещо излизаше от кораба: по-точно казано петстотин и дванадесет непознати обекта, защото точно толкова отвори бяха изрязани от горната страна на огромния стоманен диск. И във всеки от тези отвори сега се беше появил по един сребърен, съвсем кръгъл диск. Ако отворите, доколкото знаеше Черити, имаха диаметър пет метра, тези летателни тела трябваше да бъдат триметрови. Издигаха се съвсем бавно нагоре, милиметър по милиметър, както показваше умаленото изображение, но в действителност — със съвсем изненадваща скорост. Черити не можеше да различи пламъци нито на реактивно задвижване, нито от какъвто и да било друг вид задвижване.

Дисковете се издигаха направо нагоре, като че ли за тях изобщо не съществуваше нищо като сила на земното притегляне. Това по темата примитивна техника, помисли тя мрачно.

— Господи, мисля, че се почва — промърмори Майк. — Какво е това?

От телевизора прозвуча гласът на някакъв коментатор, който напълно излишно обясняваше това, което милиарди хора бяха видели на живо върху телевизионните си екрани. Черити изобщо не слушаше. Както и Майк, и тя се приближи още повече до телевизора, сякаш би могла по този начин да види повече подробности.

Малката флотилия от сребристи дискове постепенно се издигаше все по-нагоре, като те се отдалечаваха както от кораба, така и един от друг, образувайки огромно, постепенно разпръскващо се полукълбо над междузвездния кораб.

— Почва се — повтори отново Майк.

Беше прав. Стана зловещо бързо и без всякакво предупреждение: с всяка изминала секунда спокойното, плавно движение на малките сребърни монети се превръщаше в бесен полет нагоре. Подреденото образувание се пръсна като при безшумна експлозия, дисковете полетяха стремително във всички посоки и след това…

… Изображението изчезна. Телевизорът излъчваше само трепкаща светлина.

Майк простена.

— Ето, това е — прошепна той. — Свалили са сателита.

Без да говорят повече, те се заеха да обличат униформите си. След по-малко от две минути излязоха от апартамента. „На ония от Пентагона сигурно им хлопа нещо — помисли Черити, — да излъчват тези снимки на живо по телевизията.“

Навън по коридорите беше истинска лудница. Някой крещеше истерично, но паниката все още не беше избухнала истински. Хората все още не бяха разбрали докрай това, което току-що бяха видели. И Черити нямаше никакво желание да се намира в тази сграда, когато те се осъзнаеха.

Тя докосна Майк за ръката и му посочи стълбите.

— Хайде. Преди да се е задръстил и този изход.

Те хукнаха, но не бяха първите, които се бяха сетили за това. Един дебел мъж, който тътреше след себе си огромен куфар и влечеше не по-слабата си съпруга, пречеше да се слиза по стълбите, а от долните етажи вече се чуваха първите викове.

— Идват! — пъшкаше дебелакът. — Мили боже, помогни ни, те идват! Ще ни избият всичките!

„Може и да си прав!“ — помисли Черити мрачно. Въпреки това се опита да се усмихне, отстъпи половин крачка назад и зачака дебелият мъж да се промъкне край нея с куфара си и да освободи стълбището.

Но той нямаше такова намерение. Вместо това се спря и се втренчи в тях двамата с Майк.

— Вие… вие сте военни — каза той и посочи униформите им. — Ще ги унищожите, нали? И ще ги прогоните? — Пусна куфара си на земята и протегна ръце към Черити.

Майк дръпна стремително ръката й, избута дебеланкото с все сила настрани и я повлече. Виковете от долните етажи се засилиха. Някъде изтрещя изстрел.

Пусна я едва когато бяха стигнали до покрива и бяха тръшнали вратата след себе си. Черити отстъпи ядосано крачка назад и го стрелна с поглед:

— Нужно ли беше това? — попита тя остро. — По дяволите, бедният човек само…

— Само се страхуваше — прекъсна я грубо Майк. — Така ли е? Както и останалите десет милиона жители на този град. — Посочи с гневен жест към небето нагоре. — Какво щеше да правиш? Да го вземеш със себе си ли? Хеликоптерът, за съжаление, не е достатъчно голям, за да вземе на стоп десет милиона души.

Черити го гледаше изненадано, но се съмняваше, че Майк подозира какви мисли се въртят в този момент в главата й. Почна се вече, мислеше си тя замаяно. От телевизионното предаване не бяха минали и пет минути, но вече се почна. Дори хора като Майк взеха да се променят.

Потресена, тя се обърна настрани, приближи се до парапета на покрива и надникна долу.

По улиците се бяха появили повече коли, но все още гледката беше относително спокойна. Това нямаше да продължи много. След няколко минути там щеше да настъпи истински ад. Нито един от тези глупаци, които бяха седнали в колите си и се мъчеха да излязат от града, нямаше да стигне дори до моста.

Погледна нагоре — къде ли се бавеше този хеликоптер? — и изведнъж беше принудена да си признае, че нейните чувства не се отличават ни най-малко от тези на останалите. И тя искаше да се махне по-скоро от тук. Разбира се, това беше неин дълг, планът беше изработен с точност до секундата, за случай точно като този, който бе настъпил сега. Но това не променяше нищо от обстоятелството, че изпитва безкрайно облекчение при мисълта, че след няколко минути ще се качи на хеликоптера и ще може да се измъкне от дяволския капан, в който се беше превърнал градът.

Ръката на Майк показа нещо точно над тях и тя проследи движението. Малката светеща точка, която сочеше Майк, започна да нараства и да се приближава с бясна скорост. Силен рев на мотори — ту затихващ, ту усилващ се — се смени с шума на вятъра и виковете, които достигаха до тях отдолу. Реактивният хеликоптер. Беше точен. Военният апарат на Бекър явно беше почнал да действа с прецизността на огромен, грижливо поддържан механизъм. Тази мисъл обаче не можа да успокои кой знае колко Черити. Изпитваше твърдата увереност, че съвсем скоро някой ще хвърли доста голямо количество пясък в двигателя на малкия унищожителен апарат на Бекър.

Дръпнаха се от мястото за кацане, когато хеликоптерът взе да се спуска с рев надолу. Действията му не бяха съвсем прецизни, той дори не направи обиколка над сградата, за да се увери, че площадката за кацане е свободна и че няма опасност за приземяването, а сякаш направо падна от небето. На отворената врата се появи някаква фигура и помаха нетърпеливо с ръка. Тя и Майк хукнаха приведени към хеликоптера и със скок се озоваха вътре.

Машината отлетя незабавно, щом те се качиха в нея.

Започна да вали, докато хеликоптерът ги отнасяше към летището Ла Гуардия толкова бързо и толкова ниско, че Черити на няколко пъти изпита страх, че ще се блъснат в покривите на небостъргачите, над които прелитаха. Сигурно след себе си оставяха доста счупени стъкла на прозорци и пукнати тъпанчета.

Самият полет продължи само няколко минути, но почти четвърт час кръжиха над пистата, докато най-сетне разрешиха кацане и пилотът приземи хеликоптера рязко, и то само на стотина крачки от сградата на летището, която беше превърната временно в командна централа.

Когато слязоха от хеликоптера, тя разбра причината за чакането: пистите бяха задръстени — хеликоптери, реактивни самолети, малки спортни самолети с въртящи се крила и огромни транспортни машини, чиито издути тела се открояваха в нощта като гърбовете на гигантски стоманени китове. И непрекъснато пристигаха нови. Очевидно всеки пилот в обсега на летището беше получил заповед за смяна на курса и за кацане в Ла Гуардия. Няколко мили нататък по летателното поле минаваше права двойна светлинна линия, с която Националната гвардия беше разделила това поле на две неравни части. Малките светлини на автомобилните фарове пълзяха в нощта към тази ярко осветена ивица и точно в момента, когато Майк и Черити влизаха след водача си в сградата на летището, шест малки хеликоптера се вдигнаха от пистата и се понесоха в бръснещ полет към тази временна ограда. Мъже, дребни като оловни войничета, заемаха позиция по дължината на ограждението. Черити осъзна с горчивина, че командирът на групата съвсем явно очакваше атака, атака от цивилното население, не от чуждоземните. Боже господи, какво ставаше с тях? Унищожаваха се взаимно още преди пришълците да ги бяха нападнали!

Сградата на летището беше препълнена. Огромната чакалня сякаш щеше да прелее от зелени и сини униформи. Стотици гласове крещяха стотици команди и десетина високоговорители се опитваха да се надвикат. От огромната мултивидеостена под тавана някакъв говорител съобщаваше със сериозно лице лоши новини, които потъваха в хаотичния грохот на гласовете.

По някакъв начин водачът им успя да ги прекара невредими през целия този хаос. Стигнаха до асансьора, пред който стояха на пост двама войници от Националната гвардия, с гневни лица и заплашително стиснати автомати.

Мъжете отстъпиха настрани, когато водачът им показа някакъв документ, вдигайки го властно нагоре. След миг вратите на асансьора се отвориха, плъзнати сякаш от призрачна ръка, и те влязоха в кабината, която ги понесе стремително и незабавно нагоре.

Целта им беше стъкленият купол на кулата. Тук горе също имаше повече движение от обикновено, но поне не беше така претъпкано, че човек да не може да направи и крачка, без да настъпи някого по крака или без да удари с лакът другиго в бъбреците. Пред светещите в зелено екрани на радарите и компютърните пултове сега седяха военни и мъжът, който беше застанал със скръстени на гърба ръце пред панорамното стъкло и наблюдаваше ескалаторите, носеше униформа на бригаден генерал. Но с изключение на това, помисли си Черити, гледката беше направо абсурдно нормална. Тя не усети и част от страха, който властваше долу в залата. Всички разговори, които стигаха до нея, се водеха шепнешком.

Мъжът пред прозореца се обърна, когато се приближиха на три крачки до него. Черити не го познаваше, но погледът му й показа, че той я познава, разбира се. Искаше да козирува, но генералът махна с ръка.

— Оставете тази безсмислица, капитан Леърд — каза той. — Аз съм генерал Хардуел. Добре дошли. — Гласът му беше студен и не особено мил, но той се усмихваше. Някъде навън по летището започна да вие сирена, към нея се присъедини втора, трета. Черити автоматично погледна на запад, към града. Светлините на Ню Йорк все така продължаваха да осветяват нощта. Гледката с нищо не се различаваше от това, което представляваше силуетът на града от половин столетие насам. С малко въображение човек можеше да си внуши, че съвсем нищо не се е случило.

— Някакви новини? — попита Майк до нея.

Генералът поклати глава.

— Не. Не сме по-осведомени от вас. Гледахте ли предаването?

— Да — отговори мрачно Черити. — На кой идиот му хрумна мисълта да предава на живо! По дяволите, едно забавяне от десетина секунди би било достатъчно и тази паника… — Прекъсна думите си, когато осъзна, че човекът, към когото отправяше тези упреци, имаше горе-долу също толкова малко вина, както и тя. Усмихна се извинително. — Съжалявам.

Хардуел махна с ръка.

— Няма нищо. Всички сме малко изнервени, нали? — Той също се усмихна, погледът му се отнесе някъде в празното пространство, после отново стана сериозен.

— Вие бяхте на този кораб, нали? — попита той. — Мислите ли, че това са… бомби?

— Бомби? — Черити се втренчи в него. Минаха десетина секунди, докато разбере какво всъщност я питаше.

Беше като втори шок. При всички тия неща, за които беше мислила и се бе притеснявала през последните двадесет минути, мисълта, че обектите, които беше избълвал междупланетният кораб, може да са били бомби, изобщо не й беше хрумвала. А беше толкова близко до ума! Тя бързо поклати глава.

— Едва ли — отвърна Черити. — Не би имало особен смисъл, не намирате ли? — Но кое, кое, за бога, мислеше си тя, което този проклет кораб и неговите господари бяха направили през последните месеци, имаше изобщо някакъв смисъл? Въпреки това добави: — Не мога да си представя. Ако искаха да ни бомбардират, биха могли да го направят много по-лесно, не е ли така?

Обяснението прозвуча твърде неубедително дори и за нея, но очевидно задоволи Хардуел, защото, от една страна, помисли си тя, беше точно това, което искаше да чуе, а от друга, защото тя беше тази, която го каза. Думите й имаха стойност, защото се числеше към малцината, които са били на борда на кораба.

— Затова ли сте превърнали летището в крепост? — попита Майк.

Хардуел избегна погледа му.

— Подготвяме всичко за евентуална евакуация — отвърна той след малко, без да отговори направо на въпроса на Майк. — Въпреки че не зная докога ще можем да ги удържим.

— Ги?

Хардуел кимна ядосано към светлинния купол на Ню Йорк.

— Десетте милиона мъже и жени оттатък, които искат да напуснат града — отвърна той. — По дяволите, наистина ли сте толкова наивен или само се преструвате, лейтенанте?

Майк постъпи по единствено разумния начин: той игнорира раздразнения тон на Хардуел и без увъртания пристъпи към същинската причина за идването им тук.

— Готова ли е совалката за излитане?

Хардуел кимна утвърдително и веднага след това поклати глава.

— Совалката — да — каза той. — Но екипажът все още не. Имам заповед да ви задържа тук, докато се събере целият екипаж. Ще ви отведат в базата „Джефърсън Еър“.

— Кой липсва още? — попиша Майк.

— Всички — отвърна раздразнено Хардуел. — Вие и капитан Леърд бяхте първите. Лейтенант Найлс ще кацне след няколко секунди с хеликоптера. В момента е все още във въздуха. Останалите… Може да мине и час.

Някой го докосна по рамото и му предаде кратка бележка. Хардуел я прегледа бързо, смръщи вежди и я прибра в предния джоб на куртката. Постара се да не забележат действителните му чувства, но изглеждаше явно смутен.

— Лоши новини? — попита Черити.

Хардуел се поколеба. После кимна утвърдително.

— Да. Но не такива, които се отнасят до вас. — Отново беше прекъснат, от друг адютант, който обаче този път се обърна не към него, а към Черити.

— Капитан Леърд?

Черити кимна.

— Спешно повикване за вас. Оттатък, в канцеларията на оператора. — Мъжът посочи една тясна отворена врата на отсрещната страна на помещението. Стаята зад нея беше потънала в синия полумрак на включения видеоекран.

Майк и тя последваха младия войник, а Хардуел остана дискретно на мястото си, като по този начин ги освободи от неприятното задължение да затворят вратата под носа му. Помещението беше съвсем малко. Имаше само един минаващ по всички стени компютърен пулт, върху който проблясваха десетки монитори. В момента обаче беше включен само един. Пред него седеше млад мъж, който бързо стана и напусна помещението, след като позна Черити. Тя изчака Майк да затвори вратата след него, седна в още топлото кресло и набра личния си код върху малката клавиатура под екрана. Надписът „СТРОГО СЕКРЕТНО — САМО ЗА УПЪЛНОМОЩЕНИ ЛИЦА“ изчезна и отстъпи място на лицето на командира Бекър, стереоскопично и цветно изображение и толкова разтревожено лице, каквото преди не беше виждала у него.

— Командире?

— Капитан Леърд, слава богу, че сте вече тук. Този идиот, с когото разговаря току-що, не можа да ми каже дори дали… — Той рязко прекъсна думите си, направи ядосано движение с ръка и пое дълбоко дъх. — Къде са останалите?

— Майк… Лейтенант Уолторп — коригира се тя бързо, — е с мен. Лейтенант Найлс ще пристигне след малко. Останалите… Хардуел казва, че може да трае час.

— По дяволите! — Бекър направи гримаса. — Ще може ли тримата да вдигнете машината?

— „ЕНТЪРПРАЙЗ“? — Черити отрече с решително кимване на глава. — Изключено — заяви тя с тон, за който се надяваше, че Бекър ще разбере, че е окончателен. — Може би ще можем да стартираме тримата, но съвсем определено няма да може да кацнем. Не и във вашата миша дупка.

— Цял час. — Бекър не обърна внимание на думата, с която Черити беше назовала бункерното съоръжение. — И поне още два, докато дойдете в „Джефърсън Еър“. По дяволите, нямаме вече толкова време!

— На нас обаче то ни е нужно — отговори спокойно Черити. — „ЕНТЪРПРАЙЗ“ е космическа совалка, командире, а не обикновен самолет. Беше достатъчно рисковано да закараме при вас останалите два кораба. Ако се опитам с половин екипаж да вкарам кораба във вашия хангар, може да пробия хубавичка дупка при вас. Искате ли такова нещо?

Бекър я погледна мрачно и премълча.

— Какво е станало? — попита Майк, който любопитно се беше привел над рамото й. — Тези летателни тела…

— Бомби — довърши Бекер. — Проклети водородни бомби, лейтенанте?

Сърцето на Черити замря за миг.

— Как… во… казахте? — заекна тя.

Бекър се беше втренчил в някаква точка до камерата. Лицето му беше като от камък, но в очите му имаше нещо трескаво, което още повече засили уплахата на Черити.

— Два от нашите изтребители се опитаха да свалят едно от тия неща — каза той. — И успяха, капитане. Резултатът беше ядрена експлозия. Слава богу, доста навътре в океана. Не знаем все още нищо определено, но момчетата тук я оценяват най-малко на петдесет мегатона. — Погледна отново към камерата. Пламъчетата в очите му още не бяха изчезнали. — Разбирате ли сега защо нямаме повече никакво време?

— Бомби? — прошепна Черити. — Но… те са над петстотин!

— Петстотин и дванадесет — каза Бекър. — Или петстотин и единадесет, ако трябва да сме съвсем точни.

— Но това е безсмислено! — произнесе тихо Майк. Лицето му беше посивяло. Гласът му беше неуверен и звучеше като глас на стар, прастар човек. — А защо ще…

— Не знам — прекъсна го Бекър. — По дяволите, никой не знае защо те правят каквото и да било. Факт е, че в момента тези неща се разпростират над цялата земя, и то на такава височина, на която нашите самолети не могат да ги достигнат.

— А отбранителните ракети? — Майк наистина беше прегракнал. — Сателитите и лазерните ка…

— Какво предлагате, лейтенанте? — прекъсна го Бекър. — Да ги обстрелваме и сваляме поединично?

Майк не каза нищо повече. Черити също замълча. Безкрайни, дълги секунди, през които само гледаше видео образа на Бекър, без всъщност да го вижда. Обзе я чувство на ужасяваща безпомощност. Внезапно разбра, че бяха безсилни, че целият им невероятен военен апарат не можеше нищо да направи, не и срещу тази заплаха. Дори да успееха, дори Бекър и хората му да извършеха чудеса и по някакъв начин съумееха да елиминират тези космически тела, преди да са изсипали зловещия си товар върху петстотинте най-големи градове на земята, Черити все пак не можеше да си представи какво би се случило, ако петстотин водородни бомби експлодират едновременно в атмосферата на тази планета.

— Какво… правят в момента? — попита тя. Беше направо изненадана, че чува собствения си глас. Бекър погледна към нещо извън обсега на камерата, преди да даде отговор.

— Издигат се — каза той. — Очевидно образуват нещо като чадър над цялата Земя, както изглежда, на петдесет до седемдесет мили височина. Ако запазят скоростта си, разполагаме с още час и половина, а след това вероятно ще ни представят сметката…

Беше невероятно, но за миг Черити си пожела Бекър да е прав — след час и половина по световните телевизионни екрани да се появи някаква отвратителна физиономия на насекомо, да обяви Земята за окупирана и да постави някакви искания, все едно колко абсурдни щяха да бъдат те, защото алтернативата беше просто прекалено ужасна, за да може дори само да се мисли за това.

— Чуйте, Леърд — заяви внезапно Бекър. — Имаме още деветдесет и пет минути, може би и повече, ще изчакате да се събере целият екипаж и пристигате тук.

— А корабът?

— Забравете „ЕНТЪРПРАЙЗ“ — каза Бекър. — В базата имаме два кораба, но от тях няма да има никаква полза, ако няма кой да ги управлява.

Той изключи, преди Черити да успее да зададе още някакъв въпрос. Но трябваше да мине доста време, преди да стане от креслото и да се отправи отново към кулата.

Независимо от шифрите и кодовете тя беше абсолютно уверена, че Хардуел не е подслушвал разговора, но вероятно Майк и тя съвсем не бях толкова добри артисти, както си бяха мислили до този момент, защото генералът само ги погледна мълчаливо и когато се обърна и се върна отново към самотния си наблюдателен пост при панорамния прозорец, тя разбра, че пред нея се намира напълно сломен човек.

Самата тя не изпитваше никакви чувства. У нея имаше само пустота. Често се беше питала какви ли ще са усещанията й, ако някога настъпеше краят на света; или действителният край на света, както сега, или краят на собствения й малък космос, смъртта, което в последна сметка означаваше същото.

В главата й се заби една абсурдна мисъл, която не можеше да прогони, колкото и да се опитваше: поне щеше да свърши бързо. Ако пришълците действително пуснеха своите бомби, то Ню Йорк без съмнение щеше да бъде една от целите им. А те се намираха достатъчно близо до града, за да почувстват при една експлозия от тази мощност нещо повече от бърза, ярка светкавица, но може би дори и това не.

Внезапно ситуацията, в която се бяха озовали всички те, й се стори направо забавна. Около нея животът продължаваше да си тече почти нормално. Кулата беше изпълнена с писукането и бръмченето на компютрите и с приглушените гласове на обслужващия ги персонал, навън по пистите непрекъснато кацаха и излитаха самолети. Видя някакъв младеж да минава край нея и да й се усмихва и автоматично отговори на усмивката. Стоеше съвсем близо до Майк, но дори и не си помисляше да го улови за ръката или да го целуне — никакви големи жестове. Нищо. Чакаха, това беше всичко.

Хардуел посочи към малка светеща точка, която приближаваше от изток към летището.

— Хеликоптерът с колегите ви — каза той.

Черити кимна с глава, но не можа да отговори. Притискаше я някаква оловна тежест. Това чувство я напусна едва когато след десет минути зад тях се отвори вратата на асансьора и в командния пункт влетя Найлс. За разлика от нея и Майк той не беше в униформа, а със синя риза на едри карета, подобно на дървосекач, и с напълно неподходящи за случая бермуди. Изглеждаше доста глупаво, но никой не се засмя.

Найлс ги поздрави едносрично и се обърна въпросително към Майк.

— Какво се е случило?

— Обясни му — каза тихо Черити. — Но не тук. — Посочи към стаята на операторите и видя как Майк и Найлс изчезват в мъничкото помещение, като затварят вратата след себе си. Твърде болезнено осъзна, че не е единствената, която наблюдава двамата, и че наистина не е необходимо кой знае какво въображение, за да се досети човек какво могат да обсъждат толкова тайнствено двамата офицери от Космическата служба. Докога щяха да успеят да го запазят в тайна и най-вече: докога щяха да искат да го пазят в тайна? По дяволите, та всички тези хора тук имаха право да разберат, че им остават само деветдесет минути живот.

Времето минаваше едва-едва. Майк и Найлс се забавиха около десет минути и Черити усещаше почти физически как нервността в кулата нараства. Едно неприятно напрежение започна да изпълва огромното, остъклено отвсякъде помещение, което тя чувстваше като допир на електричество върху кожата си.

Когато Найлс се върна, лицето му беше окаменяло. Той, изглежда, изпитваше същите чувства, както и тя. В погледа му нямаше истински страх, а само някаква странна смесица от смущение и празнота. Спомни си, че само той е женен и има дете. Семейството му живееше в Ню Йорк.

Погледна часовника си. Двадесет от деветдесетте минути, за които беше говорил Бекър, бяха вече минали и тя изпитваше направо копнеж да минат и останалите. Очакването беше по-лошо от всичко, което можеше да се случи.

— Колко време ни остава още? — попита глас зад гърба й.

Черити вдигна поглед и разпозна разкривеното отражение на лицето на Хардуел на стъклото пред себе си. Усмихна се уморено.

— Не съм добра артистка, нали? — каза тя. Едва след това се обърна и погледна право в очите на Хардуел, вместо да разговаря с огледалния му образ.

— Та кой ли би могъл да бъде, в ситуация като тази? — отвърна Хардуел. — Колко?

Черити се поколеба.

— Седемдесет минути — каза тя накрая. По дяволите, защо не? И без това го знаеше. Всеки тук го знаеше. — Най-малко.

— Седемдесет минути — повтори Хардуел. Опита се да се усмихне, но не му се удаде. Накрая посочи с ръка надолу, към площадката. — Има достатъчно време. Ако… ако искате, ще разреша да отлетите, капитане — каза той със запъване.

Черити замълча. Реакцията на Хардуел я смути. Беше й много мъчно за него.

— И без това ще трябва, генерале — произнесе тя най-сетне. — Заповедта е да изчезнем оттук, щом се събере екипажът ни. Но аз не зная дали ще има все още някъде място, където да си струва да отлетим. — Няколко бледи лица се обърнаха към нея и тя осъзна внезапно, че беше говорила достатъчно високо, за да могат да я разберат. Но реакцията, която очакваше, не се появи. Мъжете само я гледаха втренчено.

Изведнъж я осени едно направо лудо хрумване.

— Имаме още място, генерале. Един пасажер повече или по-малко, това няма никакво значение.

Майк трепна, явно стреснат, Найлс също я изгледа, като че ли се съмняваше в разума й. Хардуел само се усмихна.

Той поклати отрицателно глава.

— Не. Ще остана тук. Права сте, капитане. Ако то… наистина се случи, няма да има място, където да си струва да избяга човек. Освен това не вярвам…

Черити никога не узна в какво точно не вярваше генерал Хардуел. Също както никой никога не разбра защо компютрите на Бекър бяха сгрешили така драстично в изчисленията си.

Но те бяха сгрешили. Седемдесетте минути, които уж имаха още, внезапно се превърнаха в половин секунда, времето, през което петстотин и единадесетте галактически бомби застинаха неподвижно на седемдесет и пет мили над земната повърхност, след като бяха заели своите позиции. Образуваха правилни форми, разпределени с математическа точност, с едно-единствено изключение, над целия земен глобус.

Но тази геометрична мрежа от петстотин и единадесет летящи бомби с диаметър три метра просъществува в тази си форма само половин секунда.

След което последва експлозията.