Назад по линията

19.

През първата нощ изкарах насън-хипнокурс по византийски гръцки. Когато се събудих, не само можех да си поръчам гозба, да си купя туника и да съблазня девица на местен жаргон, но знаех и някои изрази, от които мозайките в „Света София“ биха паднали засрамени от стените. По време на следването си в „Харвард“, „Йейл“ и „Принстън“ не бях научил тези фрази. Хипнокурсовете са голяма работа.

Но още не бях готов да започна самостоятелно като куриер. Протопополос се грижеше за графика през този месец и реши да бъда с Капистрано при първото пътешествие във Византия. Ако всичко минеше както трябва, щяха да ме пуснат да водя туристи след няколко седмици.

Византийските маршрути са сред най-популярните от всички, които службата на времето предлага, и са стандартна процедура. Водят всяка група туристи на коронясването на император, на състезание с колесници в Хиподрума, на освещаването на „Света София“, на плячкосването на града по време на Четвъртия кръстоносен поход и на завземането му от турците. Такава група остава назад по линията седем дни. Двуседмичната екскурзия включва всичко това заедно с пристигането на първите кръстоносци в Константинопол, бунтовете през 532 година, бракосъчетание на император и две-три по-незначителни събития. Куриерът сам избира коронясването, императора и състезанието — целта е да не допринасяме за парадокса на натрупването, като задръстим някой ден с прекалено много туристи. Общо взето, групите посещават всеки важен период от Юстиниан до турското нашествие, макар да сме предупредени да не ги водим в години на силни земетресения. Строго ни е забранено — под заплаха да бъдем заличени от времевия патрул — да припарваме до периода на чумата през 745–747 година.

През последната си нощ в текущото време бях толкова развълнуван, че не можех да мигна. Едната причина да настръхвам беше страхът ми да не се изложа някак при първата си задача като куриер. Това е голяма отговорност, ако ще да имаш по-опитен колега до себе си. Боях се да не сбъркам непростимо. От мисълта, че ще се наложи да ме спасяват патрулни, ми приз дяваше. Ама че унижение!

Повече обаче ме тревожеше самият Константинопол. Дали щеше да оправдае мечтите ми за него? Нямаше ли да ме разочарова? През целия си живот кътах в душата си образа на този златен, блестящ град от миналото. И сега, когато ми оставаше съвсем малко да потегля назад по линията към него, аз треперех.

Станах, щурах се из стаичката, в която ме настаниха, чувствах се изцеден и напрегнат. Не биваше да прибягвам до дроги, не ми позволяваха и да запаля нещо — куриерите са длъжни да си прочистят главите навреме преди скока. Бездруго е незаконен анахронизъм да пушиш тревица на улицата през десети век. Капистрано ми бе дал остатъците от ракията, само че не намерих утеха в питието. Но той ме чу как се блъскам в мебелите и дойде да види какво ме мъчи.

— Неспокоен ли си?

— Много.

Капистрано ме убеди да излезем навън, за да си укротим нервите. Минахме през Босфора в европейската част на града и се залутахме наслуки по тихите улици в новите квартали, от двореца Долмабахче на брега до стария „Хилтън“, покрай „Таксим“ до Галата и в същинския Истанбул. Вървяхме неуморно и ни се струваше, че сме единствените будни в града. Провряхме се през лабиринта на един пазар и попаднахме на улица, която водеше към „Света София“. Постояхме малко пред величавото старинно здание. Запечатвах гледката в мозъка си с допълнително построените минарета, с по-късните добавки и се опитвах да повярвам, че сутринта ще видя църквата каквато е била — безметежната властителка на града, която не дели по неволя огромния площад с чуждата прелест на Синята джамия отсреща.

Ходехме неспирно, подминахме останките на Хиподрума, заобиколихме Топкапъ и се насочихме към морето и старата крайбрежна стена. Утрото ни завари пред крепостта Йедикуле в сянката на ронещото се византийско укрепление. Очите ни се затваряха. Турче на петнайсетина години ни поздрави любезно и попита първо на френски, после и на английски дали сме излезли да търсим нещо — стари монети, услугите на сестра му, хашиш, израелска валута, златни накити, услугите на брат му, красив килим. Благодарихме му и казахме, че не търсим нищо. Момчето не се обезсърчи, а повика сестра си, която май беше на четиринайсет, но вече изглеждаше с четири-пет години по-голяма.

— Девствена — подчерта братът. — Харесвате ли я? Хубаво тяло, а? Вие какви сте — американци, англичани, германци? Ето, погледнете, а?

Той изръмжа заповедно и тя разкопча блузата си, за да покаже стегнати закръглени гърди. На връвчица между тях се поклащаше тежка бронзова монета — византийска, може би фолис. Взрях се по-отблизо. Момчето ме лъхна на чесън, осъзна изведнъж, че не гърдите, а монетата е събудила любопитството ми, и без засечка смени тактиката.

— Харесваш Стари монети, а? Намираме много, в гърне под стената. Почакай тук, ще ти покажа, става ли?

Той хукна нанякъде. Сестрата начумерено закопча блузата си. Двамата с Капистрано си тръгнахме. Момичето закрачи подире ни, подвикваше ни да чакаме, но щом изминахме двайсетина метра, тя загуби интереса си към нас. След час се върнахме с капсула в службата на времето.

Закусихме и се преоблякохме — дълги копринени туники, римски сандали, леки наметала. Капистрано ми връчи тържествено таймера. Аз вече боравех умело с машинката. Наместих я върху кожата си и почувствах шеметен прилив на мощ. Знаех, че сега мога да се прехвърля във всяка епоха и няма да ми търсят сметка за това, стига да не забравям неприкосновеността на текущото време. Капистрано ми намигна.

— Назад по линията — обяви той.

— Назад по линията — кимнах аз.

Слязохме долу да се срещнем с нашите осем туристи.