Не е моя работа

Глава първа

Казвам се Стив Хармас и съм чуждестранен кореспондент към „Ню-Йорк Клериън“. През 1940 — 45 година живеех в хотел „Савой“ с мои колеги и разказвах на американците за войната в Англия. Отказах се от коктейл — бара и лукса на „Савой“, когато Съюзническите войски нахлуха в Европа. Да ме накарат да замина беше трудно, като да олющиш петно от стената, но издателят ми се погрижи и накрая заминах. Той твърдеше, че преживяното ще затвърди характера ми. Уви, не получих нищо друго, освен болка.

След разгрома на Германия, реших, че ми стига толкова война и изпитания, размених бифтеци за два паунда с един колега за неговия билет, докато той се усети и се върнах в Америка.

Няколко месеца по-късно ми предложиха да пиша статии за следвоенна Англия. Всъщност не исках точно тази работа: в Англия нямаше уиски сега, но едно момиче, Нета Скот живееше там и наистина исках да я видя отново.

Не ме разбирай грешно за Нета Скот. Не бях влюбен в нея, обаче й дължах голяма услуга за страхотно прекараното време, когато бях чужденец в непозната страна, и най-неочаквано почувствах, че трябва да замина да я видя.

И стана така: четях си спортните новини на път за офиса и видях, че кон с име Нета ще се състезава в следобедното първенство. Конят си беше десет към едно вън от класацията, но аз имах чувството, че ще спечели и заложих на него петстотин долара, седнах до радиото със свит стомах и зачаках резултата.

Бях прозорлив и конят ми спечели. Точно тогава реших, че трябва да разделя печалбата от пет хиляди долара с Нета. И така, хванах първия самолет за Англия.

Направо се шашнах, като си представих реакцията на Нета, когато отида при нея и й дам петстотин нови шумолящи банкнотки от по един паунд. Тя винаги е обичала парите, винаги се е оплаквала колко й е трудно, въпреки, че никога не ми позволи да й помогна. Щеше да е велик миг в нейния живот, а аз щях да съм погасил дълга си към нея.

За пръв път срещнах Нета през 1942 година в луксозен нощен бар на Мейфеърс Брастън Мюс. Тя работеше като компаньонка и не позволяваше на никой да се будалка, че компаньонките не работели. Те се напрягаха много повече от който и да е, защото разтоварваха уморени бизнесмени, които всъщност не бяха чак толкова уморени. Преследваха мухльовци като мен, които да купуват бутилка шампанско за пет лири и да плащат по десет шилинга за привилегията да я видят как танцува върху дансинг с размерите на носна кърпичка.

„Блу Клуб“, както се казваше, го държеше един Джак Брадли. Видях го веднъж, но тогава ми заприлича на някой съмнителен клиент. Единствено Нета от всички момичета там не се страхуваше от него. Всъщност тя не се страхуваше от никой мъж.

Всяко момиче трябваше да преспи с Брадли, за да получи статут на компаньонка. Говореше се, че Нета и Брадли са прекарали нощта заедно, разлиствайки списания, след като уталожила нагона му като нахлузила скъпоценна маслена картина върху неговата глава. Не знам дали са празни приказки. Нета не говореше за това, но доколкото я опознах, историята би могла да бъде точно такава.

Брадли правеше голяма пачка от клуба. Имаше постоянни клиенти, предимно американски чиновници и репортери, които бяха пълни с пари. Те пръскаха всичко в Блу Клуб. Оркестърът тук беше първокласен, момичетата красиви и отзивчиви, храната отлична. Но беше толкова скъпо, че трябваше да наденеш маска за оксижен преди да погледнеш сметката.

Нета беше едно от дванайсетте момичета и аз си я избрах в мига, в който я видях.

Тя беше страхотна изкусителка: червена коса и кожа като праскови с крем. Формите й привлякоха вниманието ми. Бяха като ярък знак за първичен грях. Виждал съм невероятни момичета, но не и нещо от класата на Нета. Хари Бикс, един пилот на бомбандировчик, го каза: „Мишка на кънки би капнала с нея, но как искам да съм тая мишка.“

Да, Нета беше страхотна изкусителка. Беше наистина прекрасна по един изтънчен начин. Знаеше си отлично цената, и ако се надяваш да седнеш с нея на маса, тя презрително хвърляше ръкавицата — и секваше желанията ти ; дори, можеше и да те понатупа.

Мина доста време преди Нета да се отпусне с мен. В началото смяташе, че съм просто клиент, след това ме оглеждаше с подозрение, но накрая реши, че съм самотен мъж в чужд град и искам да се сприятелим.

Свикнах да ходя в Блу Клуб всяка вечер. След месец и нещо тя не ми даваше да купувам скъпо шампанско и аз знаех, че отношенията ни прогресират. Една вечер тя предложи да отидем следващата неделя до Кю Гарденс да разгледаме зюмбюлите. Тогава проумях, че ще имам нещо общо с нея.

Най-накрая се получи и аз научих много за Нета.. Изпращах я до малкия й апартамент на Кромуел Роуд и я карах до Блу Клуб. Понякога вечеряхме заедно във Венити Феър; друг път тя идваше до „Савой“ и вечеряхме в грил ресторанта. Беше добра за компания, винаги готова да се смее или говори според моето настроение, и можеше да поеме доста ликьор без да се напие.

Нета беше моя отдушник. Тя запълни цялата оная ужасна скука, която е неминуема, когато човек няма работа. Направи така, че да запомня дните си в Лондон.

Преспивахме веднъж-дваж на месец заедно, но както всичко, което правехме беше безпристрастно и не значеше нищо за никой от нас. Нито тя, нито аз бяхме влюбени. Тя не допусна отношенията ни да станат много лични, въпреки че бяха достатъчно интимни. Тя никога не ме попита за дома ми, дали съм женен, какво ще правя след войната; никога дори не намекна, че иска да се върне в Щатите с мен. Аз наистина се опитах да науча нещо за нейното минало, но тя не искаше да говори. Смяташе, че трябва да живеем с настоящето, защото всеки момент може да ни убие някоя бомба или ракета, така че от нас зависи да бъдем щастливи докато можем. Тя беше като опакована с целофан. Можех да я виждам и докосвам, но не и да я имам. Странно, но тези наши отношения ме задоволяваха. Не исках и да зная кой е баща й, дали мъжът й е на война, дали има сестри и братя. Всичко, което исках беше добър компаньон: това е и което получих.

Нашата връзка продължи така две години, когато дойде заповед да отплавам с войските ни.

Взехме си довиждане, сякаш щяхме да се срещнем следващата вечер пак, въпреки да знаех, че няма да я видя поне година, а може би и никога вече. Тя също го знаеше. — До скоро, Стиви, — каза тя, когато я закарах до тях. — По-добре не влизай. Нека се сбогуваме тук набързо. Може би ще те видя не след дълго.

Целунахме се. Нищо специално, нямаше и сълзи. Тя се качи по стълбите и хлопна вратата без да се обърне назад.

Смятах да й пиша, но така и не го направих. Придвижвахме се из Франция толкова бързо и нещата бяха толкова трескави, че въобще не успях да й пиша през първия месец. После реших, че е по-добре да я забравя. И наистина я забравих, докато един ден не се върнах в Америка. Тогава започнах да мисля отново за нея. Не я бях виждал вече две години, но помнех всеки детайл от лицето и тялото й така ясно, сякаш сме се разделили преди часове. Опитах се да я прогоня от ума си, излизах с различни момичета, но Нета беше все там: тя не би могла да бъде забравена лесно. Тъй че, като заложих на онзи кон и спечелих, реших, че ще я видя отново и бях много щастлив.

Пристигнах в Лондон в една гореща августовска вечер след дълго изморително пътуване от Престуик. Отидох веднага в „Савой“, където имах резервация, побъбрих с администратора, който изглеждаше доволен, че ме вижда отново и се настаних в стая с изглед към Темза. Взех си душ, след това няколко питиета ; слязох на рецепцията да ми развалят петстотин лири на по една. Изглежда прищявката ми ги подразни, но те ме познаваха достатъчно добре, за да ми угодят, щом могат. След минути ми подадоха пачката така, все едно че беше тесте автобусни билети.

Беше шест и половина и знаех, че Нета трябва да си е в къщи по това време. Тя винаги се приготвяше около седем часа за работа и това продължаваше в най-добрия случай около час.

Докато чаках за такси, попитах портиера дали Блу Клуб все още съществува. Да, съществувал, и дори си извоювал отвратителна репутация откакто сложили съмнителни маси за рулетка. Запечатван бил два пъти през последните шест месеца, но не успявали да го затворят поради липса на доказателства за нарушения. Изглежда Джек Брадли беше винаги крачка пред полицаите.

Накрая дойде такси и след малък пазарлък портиерът склони шофьора да ме хвърли до Кромуел Роуд.

Бях пред къщата на Нета в седем и десет. Платих таксито, слязох и погледнах към нейните прозорци на последния етаж. Къщата беше от онези ужасни сгради, които украсяваха уличките зад Кромуел Роуд. Беше висока, мръсна и пердетата на прозорците отдавна изживели времето си. Апартаментът на Нета, единият от трите, все още беше с познатите оранжеви завеси. Чудех се дали няма да попадна на някой неин нов любовник. Отворих входната врата и се заизкачвах нагоре по дървените стълби.

Стълбите ми върнаха доста приятни спомени. Сетих се за нощите, когато се промъквахме по чорапи нагоре, за да не би мисис Крокет, хазяйката, която шпионираше от партера да ни чуе. Спомних си и нощта, когато прелетях над Берлин и после пристигнах в апартамента на Нета в 5 часа сутринта и бях толкова развълнуван й исках да й разкажа за полета, но уви, тя не се беше прибирала цялата нощ. Седнах на стълбите да я чакам и накрая бях задрямал, когато мисис Крокет ме откри и заплаши, че ще извика полиция.

Минах покрай другите два апартамента. Никога не разбрах кой живее в тях. Дори нито веднъж не срещнах някой, когато идвах при Нета. Стигнах нейния апартамент и поспрях задъхан пред вратата й преди да звънна.

Всичко беше както навремето. Нейната картичка, в мъничка рамка, закачена на вратата. Видях и драскотината, която един път направих пиян със секретния ключ. Тук беше и дебелото вълнено чердже отпред. Усетих как сърцето ми заби бързо и ръцете ми се изпотиха. Изведнъж разбрах, че Нета е станала доста скъпа за мен: прекалено дълго бях далеч от нея.

Натиснах звънеца, но не чух нищо, и пак натиснах. Никой не отвори вратата. Продължих да чакам, чудейки се дали Нета не е в банята. Постоях няколко секунди и звъннах пак.

— Няма никой там — един глас се обади зад мен.

Извърнах се надолу към стълбите. Някакъв мъж стоеше до долния апартамент, взирайки се в мен. Беше едър, около трийсетте, широкоплещест и добре сложен, но не и мускулест. Приличаше ми на някой ковач, но разплут и дебел. Той ме зяпаше ухилен и на мен ми изглеждаше като огромен спящ котарак, безразличен, самонадеян и самодоволен. Скобите по зъбите му отразяваха прокрадващите се през мърлявия прозорец последни слънчеви лъчи.

— Здрасти, бейби — рече той. — Да не си някой от приятелите й? — фъфлеше леко. Рижавата му коса беше късо подстригана. Носеше жълто-черен копринен халат, стегнат чак до врата му ; пижамата му беше електриково синя, сандалите ярко червени. Въобще си беше страшна картинка.

— Върви по дяволите — казах. — Броя до две и се махай веднага — обърнах се към вратата на Нета.

Оня взе да се кикоти. Това беше отвратително съскане и не знам защо ми опъна нервите.

— Няма никой, бейби — повтори той и сниши глас — Тя е мъртва.

Спрях да натискам звънеца, обърнах се и го изгледах. Той повдигна вежди и заклати леко глава.

— Чу ли, бейби? — попита и се захили самодоволно. . — Мъртва? — повторих и се отдръпнах от вратата.

— Точно тъй, бейби — той се наклони и ми хвърли лукав поглед. — Тя умря вчера. Може да помиришеш газта, ако се напънеш — хвана се за гърлото и потрепера. — Имах лош ден заради това.

Слязох долу и застанах пред него. Беше малко по-висок от мен, но доста по-едър, но пък да не би кокалите му да са железни.

— Успокой се — казах. — Кажи ми ясно. Каква газ? Какви ги дрънкаш?

— Ела вътре, бейби — рече той с глуповата усмивка. — Ще ти разкажа всичко.

Преди да мога да откажа, той се вмъкна в голяма стая, която смърдеше ужасно и беше пълна със стари, прашасали мебели.

Отпусна се в едно голямо кресло. Облак прахоляк се вдигна когато огромното му туловище се просна върху него.

— Извини ме за кочината — каза той, оглеждайки стаята с отвращение. — Мисис Крокет е повлекана. Тя никога не чисти тук и защо аз да го правя, нали бейби? Животът е толкова кратък и някой като мен не може да си пилее времето в чистене.

— Зарежи пиесата на Оскар Уайлд — бях нетърпелив. — Казваш, че Нета Скот е умряла? Той поклати глава и се усмихна:

— Тъжно, нали? Толкова апетитно момиче; красиво, прекрасно, нежно тяло; толкова жизнена, а сега какво — храна за мишките. Смъртта е жестока везна, а? — въздъхна тежко.

— Как се случи? — попитах. Идеше ми да скоча, да го сграбча за дебелия врат и да му изкарам целия въздух.

— Собственоръчно — изрече траурно. — Шокираща история. Полицаи търчаха нагоре, надолу, линейка... доктори... Мисис Крокет пищеше... оная дебела кучка от долния етаж злорадстваше... тълпа на улицата, надяваща се да види останките,... много, много противно. После мирис на газ — къщата не можа да се проветри цял ден. Ужасна работа, бейби, истинска трагедия.

— Искаш да кажеш, че се е отровила с газ? — потреперах.

— Точно тъй, горкото агънце. Запечатаха стаята, но печката продължаваше да бълва газ. Никога няма да мога да си купя скоч отново, без да се сетя за нея. — Думите му бяха като безшумно бучене, някак си интимни и потайни. Постоянната му усмивка ме тревожеше много.

— Разбрах — обърнах се.

Добре, значи беше така. Изведнъж се почувствах празен и безкрайно тъжен и ми се повдигаше.

Помислих си: Ако ме беше изчакала само един ден, Нета, щяхме заедно да се изправим пред каквото и да беше това и да го преживеем.

— Благодаря — казах на вратата.

— Не ми благодари, бейби — той се надигна от стола и ме изпрати до стълбите. — Добре е да знам, че съм направил малка услуга, пък било то и за лоша вест. Виждам, че си шокиран, но ще ти мине. Многото работа е най-добрия лекар. Не беше ли казал Байрон „Заетите нямат време за сълзи“? Вероятно ти не харесваш Байрон, а?

Аз се бях втренчил в него, без да го виждам, без да го чувам. От дълбините на миналото чух гласа на Нета: „Така глупакът се уби. Той не разбра същността на това, което щеше да му се случи. Каквото и да правя, аз винаги ще съм готова да си платя. Никога няма да се отметна — никога.“

Беше казала това една вечер, след като беше прочела за милионер, който спекулирал на борсата и когато трябвало да си плати за това, си пръснал мозъка. Помня как Нета гледаше, когато го разказваше и почувствах ледени тръпки по лицето си. Имаше нещо нередно тук. Нета никога не би се самоубила.

Нахлупих си шапката още по-ниско към носа, бръкнах в джоба си за цигари и му предложих кутията.

— Защо го е направила?

— Аз съм Джулиъс Коул — рече перкото и взе цигара с мърлявите си пръсти, — Приятел ли си й?

Кимнах.

— Познавах я преди няколко години — запалих му цигарата и после моята.

Той се усмихна.

— Тя се е интересувала от американец — каза като на себе си. — И естествено при нейните форми американец също би я харесал — той премигна. — Интересно, колко ли точно момичета са изнасилвани от американските войници, докато са били тук? Трябва да направя статистика — той повдигна широките си отпуснати рамена — Може пък само да си пропилея времето — допълни той, поклащайки глава.

. — Как се случи? — попитах остро.

— Искаш да кажеш защо го е направила — нежно ме поправи. Отново сви рамена. Коприненият му халат прошумоля — Мистерия, бейби. Никакъв знак... пет паунда в чантата й... ядене в хладилника... няма любовни писма... кой знае — повдигна вежди и се захили. — Сигурно е била и бременна.

Не можех да продължавам този разговор. Да говоря за Нета с него беше като да чета от стена на клозет.

— Добре, благодаря — тръгнах по стълбите надолу.

— Няма защо, бейби. Толкова жалко за теб, толкова отчайващо.

Оня влезе обратно в стаята си и затвори вратата.