Не е моя работа

Глава осемнадесета

Платих на таксито на ъгъла на Хемден Стийт и тръгнах по глухата уличка. Три от големите сгради бяха разрушени от бомбите, с олющени тухли и дърво. Последната от сградите беше малка печатница. Прозорците бяха заковани и изглеждаше в окаяно състояние. На една врата на отдалечената част на печатницата пишеше ЗБ.

Направих крачка назад и погледнах нагоре към прозорците. Беше тъмно.

Опитах да отворя вратата и както очаквах, заключена. Огледах пак прозорците и видях една водосточна тръба, близко до единия. Разклатих я, прецених че ще ме издържи, хвърлих поглед назад. Никой не се мяркаше.

Започнах да се изкачвам нагоре, и съжалявах, че съм със скъп костюм. Успях да се добера до част от покрива на печатницата. Оттук лесно щях да стигна прозореца. Огледах се пак и се заслушах. Движението се чуваше откъм Расъл Скуеър, някой извика: „Такси!“. Но нищо не се чуваше от апартамента на Селма Джакоби.

Извадих джобното си ножче, открехнах с него прозореца. Хвърлих последен поглед наоколо, после се шмугнах вътре.

Намирах се в спалня. Веднага потръпнах. Ухаеше на люляк. Махнах щорите, после дръпнах пердетата. Бръкнах да намеря запалката си. Мъждукащата светлинка ми помогна да видя ключа за осветлението. Пресякох стаята и светнах.

Стаята беше малка, но добре подредена. Имаше едно легло в ъгъла, неоправено. Върху него — синя копринена нощница, а на земята — чифт копринени чорапи.

Вдясно от прозореца стоеше малка масичка, обсипана с кутии пудра, червила, лосиони, всичко необходимо на момиче да се поддържа. Чекмеджета бяха инсталирани близо до вратата, и един гардероб от другата страна на прозореца.

Отворих чекмеджетата и надзърнах вътре. Имаше купчина копринено бельо и чорапи. Извадих чорапите. Някой бяха носени, други все още неразпечатани. Намръщих се и ги прибрах отново. Загасих. Отворих вратата и се ослушах. Тишината ме вдърви. Не чувах нищо, освен собственото си дишане и бързите удари на пулса.

Пристъпих в тесен, къс коридор, видях стълби от едната страна, и една врата. Промъкнах се до вратата, долепих ухо и притаих дъх. Нито звук. Натиснах дръжката, бутнах вратата. Беше тъмно като в рог. Пак се заслушах, притеснен и уплашен. Ръката ми се плъзна по стената, напипах ключа и светнах.

За секунди се вгледах в просторната стая, после косата ми се изправи. Едва си поех въздух.

На пода, с малките си ръце на килима в синьо и бежово, с преплетени крака, безизразни очи, отпусната уста, изкривена от ужас, лежеше Хенри Литълджонс.

Пристъпих напред, видях рана на главата му. Кръвта се стичаше и беше образувала гаден ореол около врата му. Близко до тялото имаше ръжен, напоен от единия край с кръв.

Прескочих кръвта, наведох се и пипнах ръката му. Беше топла. Повдигнах я. Тя се удари на пода безжизнено, щом я пуснах. Не беше мъртъв от дълго.

Бях толкова шокиран, че можех само да стоя втренчен в него, без да усещам нищо, без да мога да мисля. Настръхнах и сърцето ми се преобърна и започна да бие така силно, че едва дишах.

В другият край на стаята имаше врата, която бавно се отвори. Малко, после спря, после пак малко.

— Кой е там? — не можах да позная гласа си.

Вратата зейна. Аз отстъпих неволно назад. Нета стоеше и ме гледаше през мъртвото тяло на Литълджонс. После каза:

— О, Стиви, Стиви, Стиви, благодаря на господ, че най-сетне ме намери.

Аз все още стоях като изтукан, а тя се хвърли към мен и ме прегърна.

— Нета съм, Стиви — проплака и се отпусна в ръцете ми.,

Не можех да откъсна поглед от Литълджонс, но я прегърнах без да промълвя.

— Отведи ме оттук, Стиви. Моля те, отведи ме.

Придърпах я до мен и я заведох до спалнята. Седнахме и тя заплака. Нищо не можех да направя, за да я спра.

След малко проговорих:

— Нета, това доникъде няма да ни доведе. Хайде, спри, ще се опитам да ти помогна.

Тя се отдръпна от мен, с очи, пълни с ужас и прокара пръсти по гъстата си червена коса.

— Ти не разбираш — каза тя с дрезгав глас. — Аз го убих! Чуваш ли, Стиви? Аз го убих!

Замръзнах, опитах се да изрека нещо, но изляза някакъв неясен звук.

Тя изведнъж скочи на крака и побягна към вратата. Успях да я стигна. Тя се бореше да се отскубне, но аз я държах здраво. Гледахме се: и двамата изплашени до смърт.

— Ти си го убила? Защо, за бога, Нета?

Тя зарови лице в мен. Усетих аромата на люляк.

— Те ще ме хванат сега, Стиви — зарева на гърдите ми. — Досега успях да стоя настрана, но те ще ме хванат за това.

Студена пот изби на челото ми. Исках да избягам, по дяволите, да се махна оттук. Това беше убийство. Не беше просто нещо, за което можех да излъжа Коридън. Беше убийство. Сграбчих я за ръцете и се опитах да мисля. Сигурно моментите на щастие, с които ме беше дарило това дете, ми помогнаха да преодолея ужаса от случилото се. Може би тая мисъл ме спря да избягам от нея.

— Успокой се — казах, като я държах близо до себе си. — Имаме нужда от питие. Намира ли ти се скоч?

Тя потрепера и се прилепи по-плътно до мен.

— То е там вътре — прошепна.

Разбрах къде има предвид. Бутнах я лекичко и я положих на леглото.

— Дръж се, — казах — връщам се веднага.

— Не! — извика тя с отчаян глас. — Не ме оставяй! Стиви! Не ме оставяй! — хвана ме за китките и заби нокти.

— Всичко е наред — опитах се да спра тракането на зъбите си — Веднага се връщам. Хайде успокой се.

— Не! Ти няма да се върнеш. Ще избягаш от мен. Ще ме оставиш сама в тази каша. Недей, Стиви! Моля те, недей! — Тя започна да плаче отново, после изведнъж сложи ръце на лицето си и закрещя силно.

Гласът й премина през главата ми като нажежени жици. Бях вдървен от страх. Свалих ръцете й от себе си, ударих я през лицето и я проснах на леглото.

— Млъкни, малка глупачке — казах треперещ. — Искаш ли да дойде някой тук и да ни завари така?

Тя престана да крещи и ме погледна с празен поглед. Лицето й беше червено, там където я бях ударил.

— Идвам веднага — продължих. — Стой тихо и да не си гъкнала.

Преминах по коридора и влезнах в онази стая. Той беше още там, малък, безпомощен. Погледнах го и се почувствах зле. Погледнах износения му костюм, оръфаните му обувки и набръчканите му дебели чорапи. Погледнах ужаса в очите му, изкривената му уста. Наведох се и погалих ръката му.

Беше стиснал здраво между пръстите си парче хартия. Наведох се още и леко го издърпах от ръката му. Беше парче от някаква снимка. Втренчих се в нея учудено.

Една муха прелетя покрай очите му и забръмча около кръвта. Аз потреперах, сложих парчето хартия в джоба си, отидох до шкафа до камината и намерих пълна бутилка със скоч.

Нета лежеше, забила лице в леглото. Полата й се беше набрала и можех да видя част от голо бедро. Но тези неща не значат нищо за мъж в момент като този. Нейното бедро значеше по-малко от нищо за мен.

Налях голяма доза уиски в двете чаши, ръката ми трепереше като лист. Изпих го на един дъх: премина като вода и ме удари в стомаха. След миг се почувствах жив отново.

Наведох се над Нета и я дръпнах.

— Хайде, изпий това!

Аз трябваше да й го излея в устата. Ръката ми беше като скала в сравнение с нейната. Тя го изпи, подсмръкна и спря да плаче. Дадох й кърпичката си, сипах си още уиски и оставих бутилката долу.

— Запали една цигара — казах и й наврях една между треперещите устни, запалих я, после и моята. Седнах на леглото до нея и продължих:

— Трябва да говориш, и то бързо. Ще ти помогна, ако мога. Не знам каква игра играеш и защо, но ако ми кажеш направо, ще направя каквото мога. Хайде, давай!

Тя изпусна дим, оправи разрошената си червена коса, която закриваше лицето й. Изглеждаше доста зле. С тъмни кръгове около очите, носът й беше обелен. Беше доста отслабнала откакто я видях за последен път. И още по-лошо имаше празен поглед в очите, който ме плашеше. Не харесвах това изражение. Останалата част от нея също беше зле, но не чак така. Празното изражение в очите й беше нещо друго: такива бяха лицата на френските момичета след дните на въздушна бомбардировка или след като едва ги бяхме спасили от смъртта. На Нета беше същото.

— Убих го — каза тихо тя. Беше се посъвзела от уискито, както и очаквах. — Чух шум, някакво скърцане там вътре. Беше тъмно, видях нещо да се движи и замахнах — тя простена и скри лицето си. — После светнах — аз мислех, че е бил Питър Френч.

Слушах обърнат към нея с цигара между устните си.

— Така няма да стане, Нета — казах аз и сложих ръка на коляното й. — Ще започнем от началото. Остави онзи човек там. Забрави го за момент. Започни от самото начало.

Тя сви юмруци без да погледне нагоре.

— Не мога да премина през всичко това. Не мога.

— Трябва. Хайде, Нета. Ако ще ти помогна, то трябва да знам каква е истината. От самото начало.

— Не! — тя скочи на крака и блъсна чашата, която беше оставила на леглото. — Пусни ме да си вървя! Не мога да стоя тук с него в онази стая. Трябва да ме измъкнеш оттук.

Сграбчих я за китките, разтърсих я и я довлякох на леглото.

— Млъкни! — безмилостно извиках. — Няма да мръднеш оттук докато не ми разкажеш. Знаеш ли какво ме караш да направя? Да си окача сам въжето на врата. Тя изхленчи, опита се да се отскубне, но аз я държах здраво.

— Не бих направил това за никой, Нета. Не и докато не се убедя, че си струва и има смисъл. Това се отнася и за теб, така че ако искаш помощта ми, седни и говори, и говори бързо.

Тя се наведе към мен, дъхът й излизаше на пресекулки.

— Слушай, Нета — продължих. — Този дребен човек работеше за мен. Може да не си искала да го убиеш, но си го убила, и нищо и никой не може да го съживи. Аз го харесвах и сега се чувствам ужасно. Беше много добър човек. Ако беше някой друг, а не ти, щях веднага да се обадя в полицията. Но аз не съм забравил какво си правила за мен преди. Дължа ти много, но няма да ти помогна докато не ми разкажеш всичко. Сега се успокой. Разкажи ми всичко от самото начало.

Тя зачупи пръсти:

— Но какво искаш да знаеш? Не разбираш ли Стиви, колкото по-дълго стоим тук, толкова по-лошо ще стане. Те ще ни намерят... ще намерят мен.

— Кое беше момичето в твоя апартамент... онова, което умря? — попитах аз и реших, че като задавам въпросите направо ще получа отговори по-бързо.

Тя простена:

— Ани... сестра ми.

— Кой беше мъжът с нея?

— Ти откъде знаеш...?

Хванах я за брадата и извъртях лицето й към мен. Тя не се сепна.

— Спри със увъртането, отговаряй на въпросите ми. Кой беше мъжът с нея?

— Питър Френч.

— Какъв й беше той?

— Любовник.

— А на теб?

— Нищо.

— Сигурна ли си?

— Да.

— Той я уби, нали?

Лицето й пребледня, зъбите й затракаха, но тя каза:

— Да.

Аз се отдръпнах и избърсах лицето си с опакото на ръката.

— Защо?

— Тя разбра, че той е убил Джордж Джакоби.

— Как?

— Никога нямаше възможността да ми каже — Нета разтърси глава.

— Френч и ти сте се движели заедно. Как стана така?

— Той се опитваше да намери Ани. Мислеше, че ако ме държи под око, ще го заведа при Ани.

— А къде беше тя?

— Криеше се. Беше разбрала, че Френч и Джакоби стоят зад обира Аленби и че после Френч е убил Джакоби. Беше уплашена, така че се криеше.

— И Френч я намери?

Тя кимна и каза:

— Намери я в един нощен клуб. Ани винаги се напиваше. Френч знаеше това и се страхуваше да не проговори. Доведе я при мен.

— Защо?

Тя размърда ръце в скута си.

— Той искаше да поговори с нея, да разбере колко знае. Нощният клуб го затворили и там нямало много време.

— Кога дойдоха при теб?

— Около един. Бях заспала. Пуснах ги вътре. Ани беше ужасена, въпреки, че беше много пияна. Успя да ми прошепне, че Френч ще я убие и да не я изпускам от поглед.

— Нета скри лицето си. — И сега чувам гласа й.

Налях още уиски и й дадох да го изпие.

— Продължавай — казах. — Какво стана после?

— Аз не знаех какво да правя. Исках да се облека, но Ани не искаше да я оставя сама с Френч, а той не би я пуснал да дойде в моята стая. Повъртях се известно време и донесох питиета. Той строши чашите. Излязох светкавично. Нямаше как да предупредя Ани. Беше толкова бързо. Чух Ани да вика и после не знам какво стана.

— После той я е убил? — попитах тихо.

Тя кимна, борейки се със сълзите си.

— Толкова съм изплашена. Той ще направи същото и с мен!

— Успокой се. После какво се случи? Хайде, Нета, искам цялата история. Какво се случи после?

— Имам объркани спомени как си събирах дрехите й как Френч ме мъкнеше надолу по стълбите. Джу Коул беше на стълбището. Френч му каза нещо, но аз бях толкова упоена, че не го чух въобще. Френч ме изкара навън от къщата. Посъвзех се от нощния въздух и започнах да се боря — тя притвори очи. — Той ме удари и следващото нещо, което си спомням беше, че съм в колата му. Опитах се да се преборя и той ме удари отново. Съвзех се по-късно в една стая. Една жена ме гледаше: мисис Брамби. Френч дойде след малко. Заплаши че ще ме убие, ако не стоя тихо и не правя каквото ми кажат.

— Чувала ли беше преди за мисис Брамби?

— Да, Ани имаше къща в Лейкхам. Френч й я купи. Той ходеше там през уикендите или когато имаше време. Мисис Брамби се грижеше за къщата.

— Защо те държаха като затворник? — я попитах и й дадох друга цигара.

— Френч искаше полицията да мисли, че Ани, а не аз съм умряла в апартамента.

— Но защо, за бога?

— Той знаеше, че не могат да стигнат до него чрез мен, докато те с Ани се движеха заедно доста, и той беше уплашен, че ще свържат смъртта й с него. Ставаше нещо в къщата, за което не искаше ченгетата да разберат и мислеше, че ще я открият, ако започнат да ровят около Ани.

— Какво ставаше в тази къща?

— Не зная.

— А как разбра нещо?

— Мисис Брамби ми каза. Тя се плашеше от Френч и харесваше Ани.

— Значи когато аз се появих, той разбра, че неговият план няма да се осъществи, така ли?

— Да. Джу Коул му се обади, каза му, че си бил в апартамента ми, и че най-много от всичко искаш да видиш... тялото. Френч се панира и с още двама от неговите измъкна Ани от моргата. Закараха я в къщата, направиха така че да изглежда, че се е самоубила там, а не в моя апартамент.

— Добре, проклет да съм — възкликнах аз. — Искаш да ми кажеш, че момичето, умряло в твоя апартамент и момичето, намерено в къщата, са били едно и също?

— Беше Ани.

— Но едната, беше червенокоса, а другата блондинка.

— О, Френч не се спря пред нищо. Моята коса не е истински червена. Имах бутилка от такава боя и той боядиса косата на Ани. После, когато я занесе в къщата използва кислородна вода и възвърна нормалния цвят на косата й.

Аз изкривих лице.

— Тоя наистина бил студенокръвен плъх. Добре, продължавай, какво стана после?

— Бях вече замесена. Полицията търсеше тялото ми. Френч планираше да ме убие и да хвърли тялото ми, където полицията лесно би го открила. Но Джу Коул не би му позволил. Джу и аз се движехме винаги заедно.

Докато Джу бе с мен той ми каза, че Френч е поставил един пръстен на Аленби в апартамента ми и че полицията търси тялото ми. Изплаших се. Мислех, че ченгетата са по следите ми и знаех, че Френч чака удобен случай да ме убие. Накарах Джу да ми помогне да избягам и дойдох в Лондон. Имаше само едно място, където можех да се скрия... тук. Селма и аз бяхме приятелки. Често идвах тук преди тя да се омъжи за Джакоби. Знаех, че Селма е заминала за Америка с Питър след като убиха Джордж. Питър я прекара тайно в Щатите.

— Питър? Питър кой?

Тя се намръщи и прокара ръка по очите си.

— Бях забравила, че не го познаваш. Питър Атърли. Беше американец, служеше тук през войната. Беше мил и когато Селма изпадна в беда, той й предложи да я вземе с него и да се грижи за нея.

— Той ли е човекът, който ти даде пистолетът Лугер?

— Лугер? — тя повтори непонятно и после кимна. — Бях забравила това. Обещах му да му го пазя, но когато си замина и двамата забравихме за него. Ти откъде знаеш?

— Той е в Коридън — казах. — И двамата мислехме, че това е оръжието, с което е убит Джакоби.

Тя пребледня.

— Но сега знаят, че не е то, нали?

— Разбира се, че знаят — погалих я по коляното. — Започвам да разбирам. Но защо отиде при Брадли?

— Трябваше. Нямах пари. Брадли винаги е бил почтен към мен след нашата първа свада. Нямах към кого друг да се обърна. Страх ме беше да дойда при теб. Джу ми каза, че си винаги с ченгета. Исках да дойда при теб, но Джу каза, че е много опасно. Така отидох при Брадли. Разказах му цялата история. Беше почтен и ми даде двеста лири. После пристигна ти. И аз се панирах и избягах.

— Продължавай! — казах.

— Дойдох тук — тя продължи и изведнъж хвана китките ми. — Влезнах и се заизкачвах по стълбите. Чух някой да се движи из хола. Помислих, че е Френч. Кълна се, помислих, че е Френч — тя спря, за да се вгледа в лицето ми. — Стиви! Трябва да ми повярваш!

— Продължавай!

— Помислих, че е дошъл да ме убие. Полудях от страх. Не знаех какво правя. Грабнах ръжена и зачаках в тъмнината. Нещо мръдна и аз замахнах. Аз, аз... загубих ума и дума... замахнах пак — тя скри лицето си в шепи — Стиви, трябва да ми помогнеш. Така съм изплашена. Кажи, че ми вярваш. Кажи, че ще ми помогнеш. Моля те...

Изправих се на крака и закрачих из стаята.

— Как, по дяволите, мога да ти помогна? — запитах. — Те ще открият тялото му рано или късно. Ще разберат, че е работил за мен. Ще разберат, че си се крила тук. Единственото нещо, което можем да направим, е да разкажем цялата история на Коридън. Това е единственото, Нета. Той ще разбере. Той ще ти помогне.

Тя също се изправи.

— Не! Френч ще ме убие преди полицията да стори каквото и да е. Ако ли не, то те няма да ми повярват. Знам, че няма. Никой не би повярвал на моята абсурдна история — тя обви с ръце врата ми и силно се притисна. — Стиви, моля те да ми помогнеш. Можеш да ме измъкнеш от тази страна, така както Питър Атърли измъкна Селма. Можем да го направим за ден-два. Преди да намерят тялото — отчаяно погледна през рамо. — Питър прекара Селма с един екипаж. Можеш ли да направиш същото за мен? Можеш ли да ме измъкнеш оттук заради времената, които прекарахме заедно.

— Нека помисля — казах, седнах на леглото и запалих цигара. Постоях така няколко минути. После продължих:

— Добре, Нета, ще го направя. Ще те изкарам от страната и после, предполагам, сме квит. Дължа ти нещо, но не мислех, че цената ще е толкова висока. Но ще го направя.

Тя падна на колене до мен.

— Но как? — сграбчи ръката ми.

— Чрез Хари Бикс. Помниш ли го? Доведох го в клуба, в нощта, когато се запознахме с теб. Той пренася самолетите с кораби до Америка всяка седмица. Той ще ни помогне. Такъв си е. Ще те откараме до летището и ще те прехвърлим някак си. Ще го направим, Нета, не се тревожи. Когато кажа нещо, значи ще го свърша.

Тя започна да плаче отново, с лице върху коленете ми.

Погалих я по косата и се втренчих в картината с хубавица в жълти панталони, окачена над леглото. Погледът й сякаш ми казваше, че съм мухльо.

Може и да бях.