В една по-ранна моя колекция — „Последният защитник на Камелот“ — споменах, в представянето на „И ето идва силата“, че написах три разказа, един след друг в един особено навъсен ден, само за да занимавам с нещо мозъка си: този, онзи и „Божествена лудост“. Там също така казах, че съм включил „Божествена лудост“ и този разказ в една още по-ранна колекция — „Вратите на лицето му, лампите на устата му и други истории“. Впоследствие получих от предани читатели множество отзиви — най-първият, от които от Джим Бърк от Уичита (Здрасти, Джим) — в които те казваха, че „Не и вестителя“ не е била включена в по-ранната — Вратите — о, по дяволите! Проверих. Беше изминало много време. Бяха прави. През всичките тези години съм живял като в рая на глупците, убеден че разказът ми е там някъде по света и дава приноса си в почистването на околната среда или нещо такова.

Предполагам, че история, написана за да държи настрана нечий мозък от скапаната реалност, е също вид вариация на играта на съзидателния импулс…

Старецът слизаше от планината, понесъл кутията, мина по пътеката към морето, спря, облегна се на бастуна си и застана на място за да погледа група мъже заети да палят къщата на съседа си.

— човече, кажи, — попита той единия от тях, — защо палите къщата на вашия съсед, която, съдейки по лаенето и писъците, все още съдържа вашия съсед, както и неговото куче, жена и деца?

— Защо да не я изгорим? — попита мъжът, — Той е чужденец, чак отвъд пустинята и изглежда по-различно от всички ни. Това се отнася и за кучето му, което е различно от нашите кучета и лае с чужд акцент, и за жена му, която е по-хубава от нашите жени и говори с чуждестранен акцент и децата му, които са по-умни от нашите, и говорят като родителите си.

— ясно, — каза старецът и продължи по пътя си. По кръстопътищата срещна сакат просяк, чиито патерици някой бе запратил високо на едно дърво. Мушна клоните с тояжката си и патериците паднаха на земята. Той ги подаде на просяка.

— Разкажи ми, братко, как така се озоваха патериците ти тъй високо на дървото. — каза.

— Момчетата ги захвърлиха там. — отвърна просякът, намествайки се и протягайки ръка за милостиня.

— Защо го направиха.

— Скучно им беше. Досадили на родителите си с въпроса: „Ами какво да правя сега?“, докато накрая някой или друг родител им предложил да поспортуват с просяка на кръстопътя.

— Подобни игри ми се чинят недотам възпитани. — каза старецът.

— Вярно, — каза просякът, — но за нещастие едно от по-големите момчета им намери момиче и сега са из поляните и се забавляват с нея. Ако се заслушаш внимателно, ще чуеш писъците й. В момента, разбира се, малко са позаглъхнали. Да бях млад и здрав, можеше и аз да взема участие!

— ясно. — каза старецът и се обърна да си ходи.

— Милостиня! Милостиня! Нямаш ли нещичко в кутията, дето я носиш? Не можеш ли да отделиш нещичко за бедния сакат просяк?

— Можеш да получиш благословията ми, — каза старецът, — но в тази кутия няма подаяние.

— Плюя на аз на твойта благословия, дърт пръч такъв! Никой не яде благословии! Дай ми храна или пари!

— Уви, нямам.

— Тогава да се стоварят проклятията ми върху главата ти! Да ти се струпа всичкото нещастие на света, дано!

Старецът продължи по пътя си към морето, стигайки след време до двама мъже, който копаеха гроб за трети, който лежеше мъртъв.

— Свято дело е да погребеш мъртвец. — отбеляза.

— Няма начин, — каза единият — особено, ако си го заклал собственоръчно и прикриваш доказателствата.

— Вие сте заклали този човек? За какво?

— Почти за нищо, до го… у късмета! Защо му трябваше да се бие за тия нищожни монетки? Кесията му е почти празна.

— По одеждите му бих отсъдил, че е беден човек.

— Да, ама сега вече си няма грижи.

— Какво носиш в кутията, старче? — попита вторият.

— Нищо, което да ви свърши работа. Отивам да половя риба в морето.

— Дай да видим.

— Може и да не гледате.

— Ние ще решим.

— Тази кутия не бива да се отваря.

Те го доближиха: — Давай я.

— Не.

Вторият мъж удари стареца по главата с камък; първият изтръгна кутията от ръцете му. — Ето! Дай сега да видим какво толкова безполезно има вътре.

— Предупреждавам ви, — каза старецът, надигайки се от земята, — ако отворите тази кутия, ще сторите страшно нещо, което може никога да не се поправи.

— Ние ще решим.

Срязаха всички върви, с които бе пристегнат капака.

— Ако изчакате малко, ще ви разкажа за тази кутия.

Те се спряха. — Много добре, кажи ни.

— Това беше кутията на Пандора. Тя, която я отвори, пусна по света на свобода всички ужасни злочестини, които ни измъчват.

— Ха! Тия приказки, на баба ми!

— Казано е от боговете, които ме наеха да я хвърля в морето, че последното проклятие, спотаено в кутията, е по-лошо от всички останали взети заедно.

— Ха!

Те развързаха канапа и отвориха капака.

Оттам се разля златисто сияние. То се издигна във въздуха като фонтан и крилато същество нададе писък от сърцето му, с глас безкрайно нежен и патетичен. — Свобода! Най-после свободен след всички тези векове!

Мъжете паднаха ничком. — Кое си ти, о прекрасно създание, — попитаха, — ти което ни тласкаш към толкова странни чувства?

— Наричат ме Надежда, — каза създанието, — Аз пътувам из всички мрачни кътчета на Земята, и изпълвам хората с вяра, че нещата могат да станат по-добри от сега.

И така то се вдигна във въздуха и бързо изчезна, в търсене на тъмните кътче на Земята.

Когато се обърнаха пак към стареца, двамата убийци видяха, че се е променил: Вече нямаше брада и пред тях стоеше мъж в разцвета на младостта си. Около тояжката му се виеха две змии.

— Дори боговете не могат да го предотвратят, — каза — Навлякохте си това зло сами, с делата си. Помнете го, когато ослепителната Надежда стане на пепел в ръцете ви.

— Ако, — казаха те, — защото идва друг пътник и кесията му е богата. С днешната плячка ще можем да се пенсионираме.

— Глупаци! — каза младежът, врътна пети на крилатите си сандали и изчезна нагоре по пътя, поздравявайки мимоходом Херкулес, докато се разминаваше с него.