Не ме забравяй

Единадесета глава

Гейб се взираше в ивиците светлина, които тръгваха от противоположни страни на тавана и се засрещнаха в центъра, подобно на избухваща звезда. Една кола премина по улицата долу — единадесетата за тази нощ. Той затаи дъх, докато бръмченето на мотора не заглъхна в далечината. Беше просто още една кола, а не евентуалният убиец, който идва да го пипне.

Изобщо не беше затварял очи. Обзет от желание за бунт, бе пуснал сънотворните — символ на неговата непригодност — в машината за смилане на хранителни отпадъци. Господи, дори не можеше да спи, когато иска! Сега сигурно му предстояха и проблеми с пикаенето.

Оправи възглавницата си и се обърна да легне на една страна. Ако в мозъка му не се блъскаха толкова много рикоширащи мисли, щеше да се наспи чудесно — така уверяваше сам себе си. Тазвечерната му среща с помощник-капитана бе събудила в съзнанието му разни спомени. Те се мяркаха там като смътни образи, придружени от проблясъците на преживяна болка. Но нито един от тях не означаваше нищо за него.

Дали? Може би Милър имаше нещо общо с предполагаемата му смърт преди година в онзи склад. Това щеше да обясни мрачното предчувствие, надигнало се в душата му при срещата с помощник-капитана. И би обяснило нервността на Милър. Но дали нямаше друга причина, поради която Милър не изглеждаше във възторг от срещата им?

Гейб не беше пропуснал да забележи как онзи направо поглъщаше с поглед деколтето на Хелън. Нито пък беше сляп за напрежението, което явно съществуваше между помощник-капитана и съпругата му.

Дали между Хелън и Милър съществуваше нещо? Дали нямаха връзка? Ако беше така, тя определено вече приключваше, като се имаше предвид едва прикритата неприязън в очите на Хелън. Но Милър несъмнено все още се интересуваше от нея. Дали не бе желал Хелън толкова много, че да елиминира своя колега?

С ръба на дланта си Гейб силно натисна пулсиращото от болка дясно око. Не беше полезно за него да стои тук и едва да сдържа гнева си, усещаше, че кръвното му налягане се е повишило. На сутринта щеше да се изправи пред Хелън и да я накара да му обясни жаркия поглед на Милър.

Най-накрая корабът с неговите хора беше в пристанището. Това означаваше, че на следващия ден можеше да се свърже с тях, да организира среща. Тогава щеше да разбере какво мислят за случилото се в нощта на изчезването му.

Дявол го взел, не можеше да търпи толкова много загадки, гушещи се в някакви тайнствени тъмни ъгли! Ако успееше да си припомни онази нощ, щеше да разбере дали някой го е нападнал.

Като изруга тихо, Гейб седна в леглото и спусна крака на пода. Нямаше начин да заспи, не и с тези тежки мисли препускащи из главата му.

Сега единствено Хелън можеше да го успокои.

Той простена и закри лицето си с ръце. Точно сега тя лежеше в леглото си, с меко и отпуснато в съня тяло. Трябваше само да измине коридора и да се пъхне до нея. Имаше причини да предполага, че тя ще окаже минимална съпротива. „Желая те! Желая те!“, беше прошепнала в колата. Думите й го бяха накарали да тържествува, но също и да копнее за нещо повече. Бе се зачудил дали тя желае него, или воина от снимката в горното чекмедже. Тялото на онзи мъж не бе осеяно с грозни белези, нито пък бе прокълнат да има дупки в паметта си. Онзи мъж не страдаше от нелепия страх, че някой го преследва и иска да го убие.

Едва не умря от мъка, когато прекъсна целувката, но го стори, казвайки на Хелън, че това не е достатъчно. Искаше жена му да отвори сърцето си за него, както бе направила Малъри. Засега Хелън не показваше и най-малки признаци, че е променила мнението си за тяхното общо бъдеще. Всъщност беше наблегнала, че идеята да прекарват времето си заедно е на доктор Териен, а не нейна.

Страстните й целувки тази вечер изгаряха душата му, но той искаше повече — обещание за утрешния ден. Искаше връзката им да е завинаги, а доколкото виждаше, Хелън все още мислеше в стил „Хайде-още-един-път-заради-доброто-старо-време“.

Ала не можеше да я вини, че не му отдава сърцето си. Доколкото разбираше, в миналото я беше мамил — насърчавал е любовта й, когато е имал нужда от нея, а после я е пренебрегвал. Щеше да й трябва време, за да проумее, че този път е безопасно да му отдаде сърцето си. Гейб се надяваше да има достатъчно воля да удържи на това обещание. Страстта към Хелън направо го изяждаше жив.

Той вдигна глава и мониторът на компютъра сдържано му намигна.

Като че ли го дразнеше, криейки някаква тайна. Но каква? Беше прекарал предишната нощ, установявайки, че светът представлява същата бъркотия, каквато е бил винаги. Компютърът не му беше казал нищо, което вече да не знае.

Шум от глухо тупване го накара да дойде на себе си. Гейб застина в очакване да разпознае звука.

Нищо. Беше съвършено тихо, чуваше се само далечният тътен на прибоя. Беше толкова тихо, че дори насекомите бяха занемели в августовската нощ. Точно тази тишина му изглеждаше подозрителна.

До ушите му достигна шум от бързи стъпки — сякаш някой тичаше по пясъка.

Гейб се изправи и приближи до прозореца. Притисна до стената, надникна през щорите и видя фигура, която се стопи в мрака.

Там навън имаше някой.

Моят отмъстител, помисли си той, като същевременно се питаше дали просто няма халюцинации. Всички преминали по-рано по улицата коли бяха обикновени.

Но защо да рискува, когато жена му и дъщеря му спяха в съседните стаи?

Чувствайки се малко глупаво, отиде до гардероба, за да навлече набързо черна фланелка и дънки, облекло, с което можеше да се прикрие в тъмното. Измъкна се тихо от кабинета и бавно тръгна надолу по коридора, като усещаше как косъмчетата на врата му настръхват.

Липсваше му тежестта на неговия автомат „Хеклер и Кох МР5“, който прилепваше плътно към свивката на ръката му. „По дяволите, какво ли е станало с него?“ — запита се той.

Леко скърцане го насочи към голямата стая, където лунните лъчи падаха косо върху обемистите мебели. Предвид терасата и многобройните прозорци, в тази стая беше най-лесно да се проникне отвън.

Той застана на колене и запълзя в сенките. Ако някой надникнеше през хоризонталните щори, трудно щеше, да го забележи, а самият той щеше да го види веднага, защото силуетът му щеше да се открои на лунната светлина.

Блъсна се право във влажния нос на Присила, изскочила от кучешкото си легло в пълно неведение за шумовете отвън. Тя размаха опашка, готова да си поиграе с Гейб дори в този късен час.

— На място! — изкомандва Гейб, молейки се кучето да си спомни всекидневната дресировка. — Не лай!

В прилив на желание да му угоди Присила застана неподвижно, доколкото позволяваше потръпващото й от не търпение тяло.

— Добро куче!

Той я потупа по главата, повтори командата и пропълзя до прозореца зад кушетката. Изправи се на крака и внимателно освободи райберите. Прозорецът се плъзна нагоре с леко скърцане, заглушено от бученето на океана. Гейб откачи капака и го подпря до краката си. После подаде глава навън.

Балконът в задната част на къщата изглеждаше пуст. Не чуваше нищо друго, освен тътена на прибоя. Обзе го обезкуражаващото подозрение, че се е побъркал.

Направи отново знак на кучето и внимателно се промъкна навън през прозореца. Трябваха му само две секунди, за да стъпи на балконския парапет, а от там — на покрива, като се надяваше дървените подпори да го удържат. Молеше се Присила да не започне да лае.

Грубите насмолени дъски задържаха босите му стъпала, давайки му добра опора въпреки яростните пориви на вятъра. Докато пълзеше подобно на рак по ръба на надвисналата стряха, луната се плъзна зад облачното си покривало и му се наложи да продължи напред пипнешком.

Някой шепнеше. Гейб замръзна на място, наострил уши за звуците, които идваха някъде отдолу точно под него. Сърцето му заби по-силно. Поне не се беше побъркал. Под стряхата имаше двама мъже, може би трима. Той предпазливо легна по корем и надникна отдолу.

Ясно. Двама тангоси, облечени с маскировъчни пустинни униформи. Луната осветяваше достатъчно добре раменете им, за да може Гейб да различи оръжията им — пистолети МР5, четирийсет и пети калибър, и автоматични ножове. Единият имаше слушалки за радиотелефон. Той потупа микрофона веднъж — сигнал да продължат напред.

Кои са тези, по дяволите? — чудеше се Гейб. Тези хора явно бяха професионалисти. Имаха американско оръжие.

Трети мъж изникна от сенките на предната тераса и се присъедини към останалите, а адреналинът в кръвта на Гейб рязко скочи. Колко души още имаше? Дори да използваше елемента на изненадата, пак щеше да му е трудно да се справи с трима обучени бойци.

Третият беше прегърнал някаква голяма кутия, остави я и я отвори. Експлозиви, беше първата мисъл на Гейб.

Онзи се изправи с някаква ролка в ръка — най-вероятно взривно устройство. Приближи се още повече до къщата, точно под краката на Гейб, и излезе от полезрението му. Но Гейб можеше да чуе как закачва нещо по стената.

Мозъкът му работеше с пълна скорост, пресмятайки шансовете. Толкова много зависеше от това дали има и други. Да нападне ли тези типове, или да ги изчака да си тръгнат? Може би щяха да се задоволят да заложат взрива в къщата, а след това щяха да се разотидат.

Ами ако експлозивите бяха направени така, че да избухнат веднага? Щеше ли той да има време да обезоръжи тези мъже, или просто трябваше да грабне Малъри и Хелън и да се измъкне от тук, дявол да го вземе?

Вторият и третият отидоха да помогнат на първия. Наведоха се над кутията, а след това се захванаха да правят нещо с парапета, който Гейб наскоро бе излъскал. С бързи и точни движения мъжете развиха лентата. Дали беше фитил? Развяваше се от вятъра подобно на ленти за празнична украса.

Точно в този момент луната изплува от скривалището си и Гейб разпозна орловия профил на Винсънт Деиносентис, младши сержант от неговия взвод.

Реалността се разкри пред него и всичките му налудничави подозрения мигновено се изпариха.

— О, мамка му! — простена Гейб и притисна главата си към една насмолена греда.

Не можеше да повярва, че така жестоко се е хванал. Неговите приятели бяха пристигнали вече и сега украсяваха къщата в чест на завръщането му. Това беше всичко. Нямаше никакви дебнещи терористи. Нямаше никакви експлозиви. Мили боже, само като се сетеше какво се бе въртяло в главата му преди малко!

Разтърси глава, мислейки си колко се е побъркал. В същото време сърцето му се изпълни с благодарност към мъжете, които бяха дошли да го поздравят със завръщането му дома. Гейб за миг коленичи, наслаждавайки се на топлината на тяхната преданост. После реши, че няма да е зле да се пошегува с тях. Изпълнен с приятни предчувствия, той клекна на ръба на покрива и се приготви да скочи. Почакай. Почакай. Хайде.

Скочи тихо и с трясък събори Вини на земята. Другите двама тюлени рязко се обърнаха и оръжието им проблесна в тъмнината. Кучето излая веднъж вътре в къщата. Гейб беше залепил гърба на Вини на земята, опрял собствения му автоматичен нож в гърлото му.

— Това е Ягуар! — извика вторият тюлен и сграбчи другаря си, преди онзи да успее да се хвърли върху двамата на земята.

Гейб погледна нагоре и им се ухили.

— От вас, момчета, няма да излезе нищо друго, освен жалки и некадърни тангоси — нахока ги той, докато се изправяше на крака. Върна ножа на Вини и му подаде ръка. — Забравихте да обезопасите покрива — добави Гейб, като помогна на жертвата си да стане.

— Кучи син! — изруга Деиносентис и го сръга в отговор. Разярен, той приличаше на Ал Пачино на младини. — Добре дошъл у дома, задник такъв… сър — поправи се той и прегърна Гейб.

Другите пристъпиха напред, за да направят същото. Гейб позна и двамата: Теди Мечока Брюбейкър и бившия професионален футболист Джон Лутър Линдстром, известен с прякора Малкия Джон. Зървайки сдържаните сълзи в очите на двамата мъже, Гейб изпита такова огромно облекчение, че ги прегърна с всички сили.

Тези мъже бяха неговото семейство. Бяха преминали заедно през ада и се бяха върнали оттам безброй пъти. През изминалата година в някои моменти бе смятал, че никога повече няма да ги види. Мамка му, очите му се пълнеха със сълзи.

Мечока заговори в радиослушалките:

— Елате горе, момчета. Ягуара ни изненада. От другата страна се чу възмутено мърморене.

Когато Лутър го освободи от прегръдката си, Гейб забеляза камуфлажната боя и доста миризливите им униформи.

— Вие, момчета, сигурно идвате направо от кораба? — удивено попита той.

— Да, сър. Влязохме в дока тази сутрин, но строевият офицер в последната минута ни възложи да свършим куп неща. Пратихме Вини да набави малко серпантини и балони. Дори не успяхме да ги надуем! — Лутър се държеше като хлапе, лишено от удоволствие.

— Аз ще свърша тази тежка работа — обеща Гейб.

Той по-скоро усети, отколкото чу бързите стъпки на още трима тюлени, които притичаха по стълбите на тераса. Уести Макафри беше пръв, следваше го млад тюлен, когото Гейб не познаваше, а най-накрая идваше Себастиан.

Уести пръв стигна до него. Той единствен бе намерил време да смени камуфлажната си униформа с чифт дънки и бяла трикотажна фланелка. С вързаната си на конска опашка коса и с изложената си на показ татуировка никак не приличаше на останалите тюлени, но това се дължеше на работата му на контра терорист под прикритие.

Уести прегърна Гейб и го залюля като бебе.

— Мамка му, сър, толкова е хубаво да ви видя! — възкликна той.

Поотдалечи Гейб от себе си, огледа го от главата до петите с пронизващите си сини очи, които проникваха направо в сърцето. Онова, което видя там, го накара да стисне ръката на Гейб с мълчаливо съчувствие.

Гейб усети, че има опасност всеки момент да избухне в сълзи, и съсредоточи вниманието си върху Себастиан, който стоеше настрана, давайки време на останалите да се видят с него. Гейб нямаше търпение да му каже какво е научил от Форестър предишния ден. Всъщност всички тези мъже имаха право да го знаят. Неколцина от тях бяха наблюдавали взривяването на склада. Може би щяха да споделят наблюденията си за случилото се.

Настъпи кратка тишина, всички стояха и се гледаха.

— Това е новият, старшина Родригес — обади се Уести, представяйки един внимателен млад мъж с латиноамерикански произход. — Той е нашият оръжеен експерт.

— За мен е чест да се запозная с вас, сър — каза Родригес и чевръсто отдаде чест.

— Благодаря, старшина.

Мъжете отново замълчаха, като поглеждаха Гейб в очакване той да каже нещо.

— Миналата вечер срещнах помощник-капитана — призна той, наблюдавайки лицата им отблизо.

Те бързо се спогледаха.

— Наминал е у вас да ви види? — Себастиан пристъпи крачка напред и затвори кръга.

— Не точно. Вечерях навън със семейството си и той случайно се намираше в същия ресторант.

След тази новина настъпи неловко мълчание.

— Аха, той… ъъъ… той каза, че имал важна среща и че утре щял да има време за вас — обади се Уести.

Този човек не можеше да лъже дори от това да зависеше животът му. Гейб сурово изгледа всички.

— Я не ме будалкайте, момчета — предупреди ги той. Обърна се към човека, който единствен притежаваше авторитета да говори от името на останалите: — Моето завръщане представлява ли някакъв проблем за помощник-капитана?

Изражението на Себастиан не издаваше нищо.

— През последната година беше трудно да се работи с помощник-капитана — уклончиво отвърна той. — Трудно му беше да ни ръководи без твоята помощ. Сигурен съм, че ще се зарадва да те види отново при нас. — Гласът му не звучеше много сигурно.

Гейб огледа изпитателно лицата на мъжете пред себе си.

— Трябва да обсъдим какво точно се обърка — най-накрая каза той. Никой не го попита какво има предвид. Беше ясно, че говори за провалената операция в нощта, когато го бяха пленили.

— Добре ли се държаха с вас, сър? — попита Лутер и в гласа му прозвуча нежна загриженост.

Докато се чудеше как е възможно един мъж да бъде тюлен и въпреки това да запази качествата си на бойскаут, Гейб не успя да си наложи да им каже за най-лошото.

— Имам белези по тялото — призна той. — Сега се опитвам да си спомня… предполагам, че паметта ми е блокирала и ми се губи някаква шибана информация.

Искаше да добави, че не е предал страната си, обаче езикът му не можеше да се обърне да произнесе тези думи.

— Ние не смятаме, че сте казали нещо, което не бива, сър.

Беше Вини, явно говореше от името на целия взвод.

— Не и вие, сър — подкрепи го Теди, единственият чернокож в екипа.

При тази абсолютна вяра в него на Гейб изведнъж му се наложи рязко да си поеме дъх. Задържа го, докато силните чувства в него се поуталожиха.

— Благодаря ви, момчета — отвърна той хрипливо. — А дали помощник-капитан Милър смята, че съм се провалил, или има и нещо друго?

Никой не пожела да се обади, но по мрачните им лица си личеше, че определено има и още нещо. Той се обърна към помощник-капитана:

— Искам всички да се съберем. Скоро!

Себастиан кимна.

— Какво ще кажете за утре вечер? Някой от вас има ли някаква уговорка за утре?

— За мен е добре — отвърна Уести.

— Аз съм на линия.

— Можем да се срещнем у нас — предложи Лутер, — да кажем в шест нула нула?

— Чудесно — рече Гейб, който нямаше търпение да се съберат отново. — Вижте какво, с удоволствие бих ви поканил всички у дома, но жена ми може да е на друго мнение. Пък и вие, момчета, имате много опит в тези работи.

Те доволно се подсмихнаха.

— Тренировъчни операции? — попита той, нетърпелив да разбере с какво са се занимавали напоследък. — Просто работа, сър — с досада отговори Уести. „Работа“ беше терминът, който използваха, за да опишат рутинното патрулиране по крайбрежието. Мъжете чакаха с нетърпение специалните операции, които щяха да нарушат еднообразието. Техният плавателен съд, кораб на бреговата охрана, наречен КБО „Нор’ийстър“, пазеше брега по протежение на двайсет километра от Танжер до Аутър Банкс. Истинската причина Гейб да знае толкова много за охраната на залива беше, че той представляваше част от нея в продължение на много, много време.

— Значи няма големи промени — предположи логично той.

— Всичко е постарому, лейтенант — увери го Лутър.

Един спомен блесна в съзнанието на Гейб и сякаш го прониза като игла, а после изчезна. Той прокара пръсти през косата си, отчаян от изплъзващите се видения.

Взря се в своите хора и тогава му стана ясно, че изглеждат изтощени.

— Ей, благодаря ви, че дойдохте, момчета — каза той, като по този начин ги освобождаваше, за да потърсят леглата си.

Стисна им ръцете, потупа ги по раменете и наблюдаваше как тръгват бавно към стълбите. Усети тежест и стягане в гърдите от не пролетите сълзи. Дори кучето не ги чу да си тръгват. Повече не излая от вътрешността на къщата.

Щом мъжете се стопиха в мрака, Гейб се прибра вътре с надеждата, че един от тях сигурно знае отговора на загадката, която го измъчваше.

Навсякъде около него празничните серпантини се полюшваха от среднощния бриз.

Хелън влезе в кухнята, приятно задъхана от сутрешното бягане. Закова се на място, когато видя Гейб в другия край на голямата стая да се взира в океана през задния прозорец. Няколко пъти го беше забелязвала да стои по същия начин; беше потънал в такъв дълбок размисъл, че сякаш въобще не усети влизането й. Това не бе добър знак за мъж с неговата професия.

Тя остана на вратата да го погледа така — слънчевата светлина позлатяваше разчорлената му коса и изсветляваше краищата й, образувайки опърпан ореол. Имаше нещо в стойката му, което накара сърцето й да се свие. Приведените му рамене подсказваха колко тежки са мислите му. От държането му на военен, което толкова й бе харесало при запознаването им, нямаше и следа. Тогава защо й се струваше по-привлекателен от всякога?

Веднага се укори, че продължава да е обсебена от него. Бузите й пламнаха отново, като си спомни за снощното си унижение. Тя шумно затръшна вратата след себе си, с което го накара да се обърне стреснато. Ако той все още очакваше Хелън да му отдаде сърцето си, можеше да си чака до края на света. Вече не бе толкова глупава като едно време.

Влизайки с бързи крачки в кухнята, тя забеляза тъмните кръгове под очите му и проблясването на косъмчетата по небръснатата му долна челюст. Изглеждаше така, сякаш не е спал цяла нощ.

— Добро утро — каза Гейб и пристъпи към нея. — Как беше бягането?

— Добре — Хелън включи автомата, за да си налее чаша ледена вода. — Рано си станал — смути се тя от немигащите му очи.

— Чух те да излизаш рано сутринта.

— Съжалявам. Стараех се да пазя тишина.

— Седни. Аз ще направя закуската — неочаквано предложи Гейб.

Хелън го погледна несигурно. По-рано често беше приготвял закуската в неделя — поне когато си беше вкъщи. Дали изведнъж не си беше спомнил това, или искаше да поговорят за нещо друго?

Той застана плътно до нея и докосна рамото й, посягайки да вземе чаша от шкафа. Разтревожена от близостта, Хелън побърза да избяга и се настани на едно от високите столчета.

Искаше да разбере какво е душевното му състояние. След сблъсъка им предишната нощ той бе изчезнал в кабинета и оттогава не се бяха виждали. Ако не беше спал през нощта, сигурно е имал достатъчно време да помисли върху бързо изречените от нея думи. Желая те! Желая те! Призля й само като си помисли за това.

Надяваше се той да не настоява да говорят по този въпрос. „Или ме искаш в живота си, или не, щеше да каже той. Кое от двете?“

Гейб се спря пред кафе машината, взирайки се в току-що налятата чаша.

— Как го пиеш?

— Със сметана и захар.

Наистина й наливаше чаша кафе. Колко мило! Подаде й питието, приготвено по неин вкус. Хелън пийна малко и зачака.

— Чу ли как лаеше кучето снощи? — попита я той.

Тя удивено наклони глава на една страна, опитвайки се да си спомни.

— Н-не.

Една съвсем лека усмивка накара ъгълчетата на устните му да потрепнат.

— Моите хора дойдоха да ме видят. Готвеха се да украсят терасата със серпантини, но аз ги чух и провалих целия им план — леката му усмивка се превърна в ухилване.

О, среща с неговите приятелчета тюлени. За това ли искаше да говорят?

Нищо не можеше да направи Гейб по-щастлив от това да прекара времето със своя взвод, първи отряд. Горната й устна се изви в скептична усмивка. Толкова често бе предпочитал тяхната компания пред нейната, че Хелън го бе ревнувала от тях.

— Те често наминаваха да ме видят след твоето изчезване — осведоми го Хелън. — Искаха да се уверят, че не унивам.

На практика се беше случило така, че накрая тя трябваше да ги утешава, но не беше необходимо Гейб да знае това. Всеки ден бяха оплаквали отсъствието му. Беше й станало болезнено ясно, че той им е давал най-доброто от себе си, а на нея — остатъците.

Гейб кимна, явно беше очаквал поне това от тях.

— Ами Милър? И той ли идваше тук? — погледът му видимо стана по-остър.

Едва сега Хелън разбра каква е целта на разговора. Понеже беше много проницателен, Гейб бе забелязал напрежението между нея и помощник-капитана и искаше обяснение. Каквато си беше вироглава понякога, изведнъж й се прииска да разпали ревността му; не че имаше смисъл, след като отново се бе заклела да не се поддава.

— Да — чу се да казва тя. — Той ме посещаваше често, но никога не идваше с останалите.

Гейб изведнъж придоби крайно напрегнат вид, задоволявайки по този начин нелепото й желание да го дразни.

— Идвал е сам?

— Аха — Хелън го остави сам да се досети за останалото, като същевременно знаеше, че го заблуждава.

Гейб се обърна към хладилника, отвори го, вторачи се във вътрешността му и попита:

— Бъркани яйца?

— О, добре.

Той извади от хладилника яйца и пакет с хляб и ги сложи върху плота.

— И така, за какво си говорехте вие двамата с Милър? — кротко продължи Гейб.

Тонът му не можеше да прикрие нотките на ревност. Задоволството се разля във вените на Хелън и я накара да копнее за още.

Гейб заотваря шкафовете, като търсеше съд, в който да разбие яйцата.

— Вторият шкаф вдясно — упъти го тя. Трябваше много да внимава къде стъпва. От една страна, не искаше да провали възможността Гейб да работи заедно с Милър в бъдеще. Същевременно умираше от желание да си поиграе с него, както бе направил той с нея в колата предишната вечер. — Милър изразяваше своята загриженост и това е всичко. Питаше ме дали имам достатъчно пари. Дали нямам нужда от нечие рамо, за да си поплача. Ей такива неща. — Хелън сви рамене, оставяйки го да тълкува думите й както си иска.

Гейб се обърна и срещна погледа й.

— Каза ли ти някакви подробности за моята последна бойна задача?

Очакванията й в миг се сринаха.

— Не, нищо — припомни си тя. — Защо? Да не смяташ, че има нещо общо с изчезването ти? — Тази мисъл й се видя направо отвратителна, но реши, че това потайно копеле не заслужава да му спести въпроса.

Гейб взе едно яйце и ловко го счупи в ръба на купичката.

— Само предположение — тихо промълви той.

Повтори процеса с още четири яйца и започна да разбива жълтъците. Строгият му профил ни най-малко не издаваше какво мисли.

После сипа разбитите яйца в горещия тиган и рязко се обърна към нея.

— А ти плака ли на рамото му? — попита той със сдържан огън в очите.

Приятна топлина се разля по цялото й тяло. Наистина ревнуваше! Защо това й беше толкова безкрайно приятно, Хелън не можеше да каже, особено след като се беше заклела в какво ли не, че за тях двамата няма бъдеще. И след като вече бе възбудила ревността на Гейб, трябваше да омаловажи ролята на Милър.

— Не, не съм — отвърна тя.

— Никога ли?

— Никога.

— Но той те сваляше — упорстваше Гейб.

Хелън сви рамене.

— Той винаги имаше причина да се появи… някакъв документ, който трябва да подпиша, или пък да ми донесе някаква религиозна брошура за скръбта. Най-накрая ме покани да излезем заедно и аз му отказах. Това е всичко.

Освен че й се беше наложило да му отказва пет-шест пъти, за да го накара да го проумее. Гейб се обърна към печката.

— Щеше да ми кажеш, ако има нещо между вас — рече той, но в гласа му прозвучаха нотки на несигурност.

Онзи Гейб, за когото се беше омъжила, дори за миг не би се усъмнил в нейната вярност. До такава степен беше сигурен в силата на сексуалното си привличане и в своя чар.

— Щях да ти кажа — неочаквано за себе си го увери тя.

Веднага се запита защо толкова се старае да щади чувствата на Гейб. Така или иначе, накрая пак щеше да го напусне.

Но по-напред щеше да го замъкне при родителите си дори само да докаже пред себе си, че той може да натисне бутона и да се превърне в предишния Гейб без предупреждение.

Идеята й беше хрумнала миналата нощ, докато бе лежала в леглото, обзета от трескав срам и отчаяние.

— Какво ще кажеш утре да отидем до Анаполис? — попита Хелън, обличайки решението си в думи.

Въпросът като че ли го обърка.

— За какво?

— Родителите ми умират от желание да те видят — тя наблюдаваше как той ловко разбърква яйцата. — Заплашват да дойдат тук, но може би ти ще искаш за малко да се откъснеш от тази обстановка.

Гейб мълча толкова дълго, че тя удивено вдигна очи към тавана. Божичко, графикът на този човек съвсем не беше запълнен до крайност!

— Утре е понеделник — започна да шикалкави той. — Не трябва ли да ходиш на работа?

— Мога да си позволя няколко дни почивка.

Всъщност не беше така, но отчаяните средства изискваха отчаяни мерки. Пък и искаше да приключи с всичко това веднъж завинаги.

Баща й имаше дарбата да превръща Гейб в квинтесенция на тюлен. Нещо в неговото доминиращо присъствие изваждаше на показ Гейб Машината, един студен и затворен индивид, обсебен от националната сигурност и международните проблеми. Ако имаше нужда от доказателство, че този Гейб все още съществува, трябваше само да го види в присъствието на баща си. Той щеше напълно да забрави за Хелън, Малъри и своя нов живот с тях.

Гейб прехвърли яйцата в две чинии, метна препечените филийки до тях и ги сложи на кухненския плот.

— Добре — съгласи се той, като й подаваше вилица. — Но ние двамата с Мал днес ще сме заети. А довечера имам среща с хората от моя отряд.

— Надявам се, че няма да се срещате тук — рече Хелън, като погледна разхвърляната всекидневна.

— Не. Лугър предложи да отидем у тях.

Тя си представи как Вероника ще се разтопи от гостоприемство и апетитът й понамаля.

— Идеята беше негова — увери я Гейб, като се настани на високия стол до нея, плътно опрял дългите си крака от двете му страни.

— Какво ще правите вие двамата с Малъри днес? — попита го тя. — Ще боядисвате терасата ли?

— Не — Гейб отхапа огромна хапка от препечената си филийка.

Хелън го гледаше, без да мигне.

— Е, ами тогава какво ще правите?

— Не мога да ти кажа — отвърна той и с жест показа, че устата му е заключена.

Тайна. Сърцето на Хелън потръпна. Ето че той пак го правеше, ставаше неустоим.

— Смяташ да поправиш моя джип — предположи тя, като си мислеше, че той просто я манипулира. Щеше да я върти на пръста си, докато стане негова, а след това щеше да се държи с нея както преди.

— Все още не. Не трябваше ли днес да ходиш някъде?

— Днес е неделя — отбеляза тя.

— Може би ще отидеш на църква. Вземи и Лийла със себе си.

Тя се изсмя невярващо.

— Лийла е мюсюлманка, Гейб. Виж какво, ако искаш да се махна от къщата, просто ми кажи. По кое време трябва да изчезна?

Гейб погледна часовника на стената.

— Преди осем и половина.

Като поклащаше развеселено глава, Хелън довърши закуската си.

— Благодаря ти за закуската — тя отиде до мивката да изплакне чинията си.

Усещаше как Гейб е вперил поглед в задните й части, плътно очертани от шортите от ликра. Беше още шест и петнайсет сутринта. Малъри щеше да спи най-малко още час. Предостатъчно време, за да се насладим на малко приятен секс, тази мисъл я изпълни с копнеж. С нетърпеливо движение спря водата. Този човек подлагаше на изпитание самообладанието й. Ту се заклеваше да го изхвърли от живота си завинаги, ту искаше да прави любов с него. Хелън изостави мивката и нарочно закрачи бавно надолу по коридора.