Не пречете на палача

ДЕСЕТА ГЛАВА

Уралското студуване не се размина безнаказано на Настя Каменская. В Москва веднага я заболя гърлото и носът й се запуши, но това съвсем не означаваше, че ще си лежи вкъщи и няма да ходи в службата. Текуща работа, както обикновено, имаше много и да си кара болничните на топло у дома, беше недопустим разкош не само за нея, но и за всеки от сътрудниците в отдела за борба с тежки криминални престъпления.

Пътуването до Самара заради Павел Сауляк й бе оставило тягостно чувство, макар че нищо лошо не бе се случило и беше изпълнила успешно задачата си: беше измъкнала Павел изпод носа на неговите преследвачи, беше го докарала в столицата и го бе предала на генерал Минаев. Но нещо непрекъснато я тревожеше, лишаваше я от сън и от спокойствие.

Няколко дни след нейното завръщане началникът на отдела полковник Гордеев унило каза на поредната оперативка:

— Е, деца мои, предизборната надпревара стартира. Започнаха да се сипят височайши трупове. На нашата територия е предал Богу дух голям мафиот от юга. Налице са всички основания да предполагаме, че някой му е помогнал да премине в отвъдния свят. Настя, ще останеш след съвещанието, с теб ще имаме отделен разговор.

Когато след оперативката сътрудниците се разбягаха по своите детективски работи, Настя се сви в ъгъла на началническия кабинет, стискайки в ръка омачкана носна кърпичка.

Виктор Алексеевич съчувствено я изгледа и поклати глава.

— Ти поне лекуваш ли се с нещо?

— Не. Аз никога не се лекувам.

— По принцип ли?

— Разбира се. Нека на организма му е ясно, че помощ от мен няма да дочака. А иначе той ще започне да се надява, че ще го държа вкъщи под одеялото и ще го подхранвам с таблетки, за да се справи с болестта. Няма да я бъде тая. Да се оправя самичък. Като взема веднъж да го глезя...

— Бива си те — усмихна се Гордеев. — Откъде ти идват в главата тези глупави теории?

— Не знам — отвърна на усмивката му тя. — Нали вие сам винаги сте твърдял, че съм била смахната.

— И съм бил прав. Слушай, момичето ми, на теб фамилията Юрцев

нещо говори ли ти?

— Това не е ли онзи мафиот, дето е обърнал подковите?

— Точно той е.

— На мен лично — не. Но с него се е сблъсквал Стасов и ми е разказвал някои нещица.

— И сега ще ми кажеш, че не обичаш да клюкарстваш... — поде Гордеев.

— Не обичам — потвърди Настя. — Но няма да ви кажа това. Вие питате — ние отговаряме. Само че май ще е по-добре да се питат руоповците или дори Зачатов. Това е тяхна епархия.

— Тях ще ги питам друг път. А ти сега излагай това, което ти е известно.

— В действителност то не е кой знае колко. През лятото Стасов си почивал на юг с дъщеря си, а неговата бивша жена работела на кинофестивала, който се провеждал по това време в същия този град. Юрцев бил един от спонсорите на филмовия фестивал, давал пари за него и печелел от рекламата. Нещо повече, покрай фестивала се въртели маса хора, на които им се искало да се поразвлекат, а ресторантите и казината в града принадлежали на Юрцев. Когато Стасов започнал да му пречи, Олег Иванович организирал истинска атака срещу него.

Разказът за обстоятелствата около запознанството на частния детектив Стасов, по онова време още подполковник от милицията, с безпардонния мафиот Юрцев отне на Настя около половин час. Виктор Алексеевич я слушаше внимателно, почти без да я прекъсва, като само от време на време й задаваше уточняващи въпроси.

— С други думи, на този участък от крайбрежието покойникът е бил пълновластен стопанин — обобщи накрая Гордеев. — Това, разбира се, не е наша работа, нека се занимава с него управлението по организираната престъпност. Но сърцето ми подсказва, че те ще създадат бригада и ще помолят някого от нас да се включи в нея. Би ли отишла?

— Точно аз ли, Виктор Алексеевич.

Настя се намръщи и започна усилено да разтърква носа си малко под веждите. Древният метод не й помогна, тя примижа, притисна към ноздрите си кърпичката и кихна.

— Какво „точно аз“? И защо толкова не обичаш да работиш в бригади?

— Навярно ми липсват колективистични устремления. Аз не съм колхозничка, а еднолична селянка. Моля ви се не ме давайте на бригадата

— жално рече тя.

— И на мен не ми се ще да те давам — усмихна се полковникът. — Но кого друг да дам, ако не теб?

— Коля Селуянов, например.

— Добре, ще си помисля. Виж, ами твоят Стасов...

— Той не е мой, а общ. Не ми преиначавайте думите.

— Е, хубаво, нека бъде нашият Стасов. Как ти се струва, дали ще ни разкаже в детайли епопеята си с Юрцев.

— Че защо не. Той няма какво да крие.

— Тогава го помоли да дойде тук. Разбрахме ли се?

На Настя й беше съвсем ясно какво иска началникът й. Когото и да командироваха към бригадата, ако такава бъдеше създадена, най-добре би било, ако този човек знаеше повече от колегите си от РУОП⁸. Между отделите и службите винаги бе съществувал някакъв съревнователен дух, който в зависимост от личността на ръководителите им ту ставаше здрав и делови, ту се превръщаше в почти болезнена ревност, която можеше да бъде утолена само с успешно разкрито „чуждо“ престъпление зад гърба на колегите.

Гордеев никога не се стремеше да дърпа чергата към себе си, но понякога успехите на собствените му подчинени, напук на шефовете и сътрудниците от другите отдели, ставаха козове в апаратните игри, в които да не участва Виктор Алексеевич просто не можеше, предвид на заеманата от него длъжност. А иначе, Бог му беше свидетел, че и при най-малка възможност би се дистанцирал от тях с удоволствие.

Стасов се съгласи да дойде на „Петровка“, но предупреди, че може да го направи едва следобед.

Излязъл в пенсия тридесет и осемгодишен, сега той работеше като шеф на службата за охрана при кинообединението „Сириус“, беше получил лиценз за частна детективска и охранителна дейност и беше напълно доволен от живота.

Около пет часа Владислав Стасов се изсипа в кабинета при Настя — огромен, двуметров, зеленоок и весел — внасяйки в одименото помещение мирис на мразовит слънчев ден и на несъкрушимо здраве.

— Та какво му се е случило на скъпия Олег Иванович? — попита той, поемайки от ръцете й чашката кафе. — Получи ли си най-сетне това, което си го търсеше, миличкият ми?

— Аха — кимна тя. — Като че ли се е отровил.

— Харесва ми това — рече Владислав.

— Какво ти харесва? Че се е отровил ли?

— Не, харесва ми твоето многозначително „като че ли“. Сигурно искаш да кажеш, че такива богати и щастливи гешефтари за нищо на света не посягат сами на живота си, нали?

— Приблизително. А ти имаш ли друго мнение по въпроса?

— Всичко се случва, Настя. Но що се отнася до Юрцев, ти май си права. Направи ми впечатление на жизнелюбив и несклонен към депресии човек. Макар че съм общувал с него не повече от два часа. Впрочем, какви са обстоятелствата?

— Юрцев пристигнал в Москва, за да участва в поредната нефтена презентация. И дори платил пътните разходи и пребиваването в Русия на няколко почетни гости от чужбина. Мероприятието се провеждало в хотел „Русия“. Юрцев бил любезен, контактувал с познати и приятели, после вероятно се почувствал зле, защото изведнъж пребледнял, изтрил потта си и излязъл от залата. След известно време се завърнал и видът му бил напълно свеж и бодър. Отново започнал да се разхожда из банкетната зала и да води разговори. Внезапно прекъснал разговора си, отдръпнал се настрана и започнал да вади от джоба си таблетки. Пак изглеждал зле. Пъхнал една таблетка под езика си и почти веднага паднал. Починал след около десетина минути. Това всъщност са и всичките обстоятелства.

— А какви таблетки е употребил?

— Отровни разбира се, какви други. Имал цяло пакетче от тази отрова, търкаляло се на пода до трупа му. Производството не е фабрично. Щом като у нас съществуват цели нелегални лаборатории за наркотици, с отровата няма никакви проблеми. Тя също може да бъде лесно приготвена. Въпросът е защо я е носел със себе си, при това в такова количество. Да не се е готвел да трови участниците в презентацията като мишки в мазе?

— А от какво е направено пакетчето, в което са се намирали таблетките?

— Ами от листче, което е било откъснато от личния бележник на Юрцев. Приятно е, нали?

— По-приятно не би могло да бъде — поклати глава Стасов. — И какво иска от мен шефът ти в тази ситуация?

— Подозирам, че иска да си поиграе на гоненица с руоповците. Разказвам по-нататък. Аутопсията показала, че Юрцев не е страдал от никакви сериозни заболявания, сърцето, кръвоносните съдове и прочее били в напълно задоволително за възрастта му състояние. Така че, въпросът от какво му е станало лошо и какво толкова внезапно го е заболяло, остава открит. Приблизително половин час преди смъртта си той е употребил някакво лекарство от групата на бензодиазепините — нозепам, тазепам, диазепам или нещо от този род. Тези препарати не премахват никакви болки и не се употребяват при хронични заболявания. Въпрос: защо е глътнал това лекарство?

— А защо въобще го гълтат? — попита Стасов. — Струва ми се, че то е успокоително, премахва тревогата. Може би е бил нервен.

— Може би — съгласи се Настя. — Само дето не е ясно от какво. Участниците в мероприятието, които са били разпитани, нищо съществено по този въпрос не са казали. Юрцев с никого не се е карал, с никого не си е изяснявал отношенията и въобще всичко е било много мирно и тихо. Но възниква друг въпрос: откъде се е взел у него бензодиазепинът? В него не е намерен нито флакон, нито някаква друга опаковка. Какво излиза, че е носел в джоба си една-единствена таблетка? Стасов, повярвай ми, че така не става. Ако човек знае, че здравето му би могло да го подведе, и ще му потрябват лекарства, той ги носи със себе си в достатъчно количество. Просто слага в джоба или чантата си цяла опаковка, за я има под ръка за всеки случай. Не ми се вярва, че всеки път, когато напуска своя дом, си взема само по една таблетка.

— Права си. Тогава излиза, че някой му е дал това лекарство.

— Именно. Станало му е лошо, той е излязъл на чист въздух и тишина във фоайето, оплакал се е на някого, че му е зле, и този доброжелателен „някой“ му е дал лекарството. Но никой от участниците в презентацията не е споменал за това. Защо?

— Защото лекарството му е дадено от човек, който няма никакво отношение към мероприятието. Случаен човек.

— Стасов, я се стегни! — възмути се Настя. — Поукроти малко полета на фантазията си. Ти какво, да не би да вярваш във възможността за появата на случаен човек там, където с всеки участник е пристигнал най-малко поне един бодигард? Там, където се е влизало само със специални покани? На този прием и мишка не би могла да се промъкне. В залата са били събрани нефтени крале, магнати, мафиоти.

— Да допуснем. Тогава как ще обясниш всичко това?

— Не знам — въздъхна тя. — Ще помисля. Може би ти ще ми подскажеш нещичко, нали си умен.

— Не ми се подмазвай — засмя се Стасов. — Колко души са присъствали на тази презентация?

— Около сто. Досещам се за какво намекваш, Стасов. Но ти би трябвало да разбираш, че това не е реално. Така умее да работи само Доценко, но той е сам, а те са сто. На всичко отгоре — и охраната. Та това са два месеца работа.

Стасов си премълча и само намигна хитро. Логиката беше очевидна. Нека сътрудниците от подразделението за борба с организираната престъпност да разработват криминалните връзки на Юрцев, на неговите конкуренти и партньори в бизнеса, а сътрудниците на Гордеев щяха да се занимават с тихата, къртовска и стандартна дейност: да разпитват хората и да се опитват да установят дали някой от тях не е виждал страничен човек. На такива мероприятия много от гостите не се познаваха един друг, но нали затова ги имаше следователите. Особено такива, като Миша Доценко, който се славеше със своето майсторство да работи със свидетелите.

% % %

Изминаха още два дена и Настя Каменская напълно успешно успя да се справи с настинката си. Настроението й рязко се подобри и тя с прояснена глава се зае с анализа на сведенията около странната смърт на Олег Иванович Юрцев. Бригада наистина беше създадена, но Гордеев удържа на думата си и включи в нея Селуянов, оставяйки Настя на спокойствие. Обаче това състояние на привидно спокойствие не трая дълго.

— Приемай втория високопоставен труп — заяви Виктор Алексеевич, влизайки в кабинета и настанявайки се зад свободното бюро.

— Кого още?

— Един висш чиновник от Генералната прокуратура. Станало е тази сутрин. А за твое сведение, мързеливке, престъпникът е хванат на местопрестъплението.

— Тогава аз за какво съм ви? — учуди се Настя. — Да не би нещо да ви смущава?

— Абсолютно нищо. Имало е маса очевидци. Убиецът е разстрелял жертвата си в упор до входа на жилищната кооперация. Посред бял ден и пред очите на изумената публика. Но той не може да обясни защо го е направил.

— Смахнат ли е? Или се прави на такъв?

— Нека с това да се оправят лекарите. Искам ти да го „наложиш“ върху другите неразкрити убийства. И да изясниш откъде е взел оръжието.

— А той какво казва? Че го е намерил, или че го е получил в колет по пощата?

— Там е работата, момичето ми, че той не казва нищо разумно. Такива глупости дрънка, направо лошо да ти стане.

— Така ли? И какво например?

— Например твърди, че го е откраднал от своя съсед.

— А какъв е съседът му?

— Работник от милицията, представи си. И никой не е крал от него никакъв пистолет.

— Наистина ли не е крадено? Може би лъже?

— Може би. Аз изпратих Коротков да се разправя със съседа, а ти се заеми с личността на този стрелец-психопат. В Москва имаме десетки такива убийства. Поогледай се, може да изскочи нещо. Ако действително е маниак, не е изключено това да не е първият му подвиг. Тогава става разбираемо защо престъпленията са останали неразкрити. Най-трудно се издирват маниаците, добре ти е известно.

Разбира се, това бе добре известно на Настя. Още от древни времена разкриването на всяко убийство бе започвало с търсене отговор на въпроса: ^и^ ргойез1? На кого е изгодно? При това, под изгодно се разбираше не само материално обогатяване, но и психологически комфорт. В крайна сметка, убийствата за отмъщение или от ревност също носеха определена изгода за убиеца: за него от лицето на земята изчезваше негативният дразнител. Откриеш ли мотива, ще намериш убиеца — от просто по-просто. Но ако не ти се удадеше да разбереш на кого е изгодна смъртта на потърпевшия, тогава всичко се усложняваше доста много. Убиецът и потърпевшият не се познават един друг, жертвата е избрана случайно и върви, че намери този луд...

Надвечер Настя извади от сейфа и нареди пред себе си копия от собствените си аналитически справки за неразкритите престъпления. Като начало, реши да се ограничи в последните три години. Ако се наложеше, по-късно можеше да се върне и по-назад във времето.

В нейните записки неразкритите престъпления бяха групирани по серии. Настя обикновено си избираше различни основания за класифициране и по всяко отделно основание разделяше престъпленията на групи. Имаше групи, в които престъпникът беше видян, и такива, в които никой не го бе видял. Съществуваха групи, сформирани в зависимост от начина на убийството. Имаше варианти за класификация, в зависимост от личността на потърпевшия, от мястото, където е извършено престъплението, от годишния сезон, от дните на седмицата, от часа на денонощието и така нататък. В отделна група бяха събрани убийствата, извършени с така нареченото „прекомерно насилие“, когато в жертвата е стреляно много пъти или са й нанесени многобройни прободни рани с нож. Имаше и най-обикновени убийства.

Убийството на чиновника от Генералната прокуратура беше извършено сутринта на многолюдно място в делничен ден. И изстрелите в него бяха достатъчно, за да бъдат застреляни четирима души. Престъпникът се бе оказал мъж на двадесет и четири години, със среден ръст и нездраво подпухнало лице.

„И така — рече си Настя, — да видим сега с какво разполагаме тук.“

Случаите, в които убиецът бе видян от някого и свидетелят го беше описал като млад мъж със среден ръст и подпухнало лице, в нейния списък се оказаха два. Първият датираше от пролетта на деветдесет и трета година. Точно по същия начин с пистолет беше разстрелян на пръв поглед с нищо незабележим човек, който при по-детайлно разглеждане се беше оказал ловък изнудвач. Тогава цялата работа се бе съсредоточила около тези, които той би могъл да шантажира, но сред тях не бе открит убиецът му. Пистолетът, с който е бил застрелян изнудвачът, бил намерен скоро, но по него нямало никакви отпечатъци от длани или пръсти, защото старателно бил изтъркан.

Вторият случай станал малко по-късно — в края на деветдесет и четвърта година. Там също фигурирали показания за човек с подпухнало лице, но оръдието на престъплението този път било нож.

Този случай Настя си го остави за резерва и реши да се заеме плътно с убийството на изнудвача. Интересно беше къде е бил и с какво се е занимавал задържаният тази сутрин убиец през пролетта на деветдесет и трета година. С точност до един ден, разбира се, това не би могло да се установи. Но възможно бе да се окаже например, че този човек през този ден просто не е могъл да извърши престъпление в Москва, и тогава с чиста съвест можеше да бъде оставен на мира.

Настя трепна, когато телефонът рязко иззвъня почти до ухото й.

— Хей, приятелко, ще се прибираш ли вкъщи или... — попита съпругът

й.

— Или — отвърна тя, без да откъсва очи от разхвърляните на бюрото й листи. — Да не би вече да е време?

— Не настоявам, но все пак би ми се искало вече да си си дошла.

— Трябвам ли ти?

— Не, разбира се — засмя се Алексей. — За какво си ми? Само грижи ми създаваш. Но между другото, скъпа, ние поканихме брат ти на гости и след половин час той ще бъде тук. Какво ти е отношението към това?

— О, Альоша, извинявай! Съвсем бях забравила. Оставям всичко и тичам. Я почакай, защо каза, че Саша ще пристигне след половин час. Да не би да е сам, без Даша?

— А Дашка отдавна е тук. И докато ти и твоят брат се правите на страшно заети, съпругът ти и неговата жена ви изневеряват.

— И двамата ли едновременно?

— Не, само аз. Аз ти изневерявам, а Даша запазва предаността си към своя мъж. Е, идваш ли си или не?

— Идвам си, Альоша. Вече се обличам. Помоли Саша да ме посрещне на метрото.

Настя бързо върна документите в сейфа и нахлузи палтото си. Някак конфузно се беше получило — да забрави за гостуването на брат си и жена му и да закъснее да се прибере. Едва ли щяха да й се обидят сериозно, но все пак.

Излизайки от метрото на станция „Шчелковская“, тя веднага забеляза колата на брат си.

— Здрасти, Саша — рече му, настанявайки се на предната седалка. — Извини ме, че съм толкова глупава.

— От мен да мине — засмя се Александър Каменский. — Какво друго може да очаква човек от теб!

Целуна я, а след това се отдръпна и я огледа по-внимателно.

— Ти си една такава. — запъна се той, търсейки подходящата дума.

— Каква съм? Какво не ти харесва?

— Абе, не. Някак не си същата. Не знам дори как да го кажа. Не приличаш на себе си. Неприятности ли имаш?

— Уж нямам — сви рамене Настя.

— И настроението ти е нормално?

— Даже хубаво.

— Да не лъжеш?

— Не лъжа. На теб какво ти става, че си се лепнал така за мен? Всичко ми е наред.

— Не, нещо не ти е наред — отвърна Александър, включвайки двигателя. — Усещам го.

Вече бяха изминали половината път от метрото до дома й, когато Настя изведнъж заяви:

— Прав си, Саша. Нещо не ми е наред.

— Да не си болна? — разтревожи се той.

— Не, това е нещо друго. Неотдавна пътувах в командировка...

— Да, спомням си. Алексей ми беше казал. И какво е станало през командировката?

— Запознах се с един много странен човек. И това, кой знае защо, непрекъснато ме безпокои.

— Боже мой! — възкликна Александър. — Да не си се влюбила?!

Настя не издържа и избухна в смях — дотолкова чудовищно й се стори

предположението му.

— Ти какво си се разкискала? Да не си посмяла да ме плашиш!

— Не бой се, не съм се влюбила. Дори не ми е минавало през ума такова нещо.

— А какво ти е минавало през ума?

— Именно това и не мога да разбера. Точно по тази причина се безпокоя. Разбираш ли, едно такова неприятно чувство, че съм видяла нещо — нещо много важно — но не съм му обърнала внимание. И това ме измъчва.

— Детективски тревоги? Това вече може — великодушно й разреши Каменский. — Само гледай да не пострада Алексей.

— Ама, разбира се — клъвна го Настя, — за теб неговите страдания са по-важни от моите, нали?

— Мъжка солидарност — усмихна се брат й. — Ето че сме вече пред дома ти. Да побързаме, че съм много гладен. Когато пристигнах, мъжът ти майстореше нещо ужасно вкусно. Не ме пусна в кухнята да го видя, но се носеше сърцераздирателен мирис оттам.

Миризмата наистина беше съблазнителна и се усещаше още от стълбищната площадка.

Даша излетя през вратата и увисна на Настината шия.

— Настенка, толкова се бях затъжила за теб!

„Наистина ли си се затъжила? — помисли си Настя, докато я прегръщаше. — Че нали се видяхме преди две седмици. Идвах да ви поздравя, когато малкият Саша навърши осем месеца.“ Но тя не се съмняваше в искреността на Даша. Младата жена просто органически не беше способна да си изкриви душата. Именно затова Настя я обичаше толкова много.

— На кого си оставила моя единствен племенник? — попита я, докато сваляше палтото си и го окачваше на закачалката.

— На баба му.

— На коя баба?

Даша кимна към мъжа си.

— На свекървата.

— А нашето общо татенце не взема ли участие във възпитанието на внука?

— Не говори така, Настя — укорително рече Даша. — Павел Иванович е много грижлив дядо, той непрекъснато ни помага. Да не би да си му сърдита, че не е помагал на майка ти да те отгледа?

— Да приемем, че и на моята майка не е помогнал да ме отгледа — обади се Александър. — Постоянно беше по разни командировки. Ненапразно казват, че първото дете било последната кукла, а първият внук — първото дете. Навярно наистина е така. Ще видиш, Настя, как ще бъде, когато и ти родиш. Дядото денонощно ще бъде покрай детето ти.

— Едва ли — отвърна миролюбиво Настя, усещайки, че разговорът отива в деликатна посока. — Ако някога родя, това ще бъде вторият внук на Павел Иванович. Работата вече става съвсем друга.

— Хей, вие там — дочу се от кухнята престорено сърдитият глас на Алексей, — докога ще стоите в антрето и ще разнищвате семейните драми на рода Каменский? Имате ли намерение най-сетне да вечеряте?

Алексей беше превъзходен готвач, на масата бяха подредени бутилки с хубави напитки и след двадесетина минути всички се поотпуснаха и се развеселиха. Настя обаче забеляза, че седналата до нея Даша ядеше много внимателно, сякаш всеки път обмисляше дали да си сложи или не някое от лакомствата в чинията си. А алкохол въобще не близваше, макар да хващаше чашата си и да се чукаше, когато се вдигаха тостове.

— Дария! — рече й тихо. — Ти какво си си наумила? Диета ли спазваш?

— Не... — смънка смутено Даша и извърна очи.

— Тогава защо не се храниш както трябва? Хиляди пъти съм ни казвала, да не се мъчиш да отслабваш, докато кърмиш.

— Аз не кърмя — още по-тихо отвърна зълва й. — Вече два месеца...

— Какво? Искаш да кажеш, че.

Дария кимна и се изчерви цялата.

— Ти си полудяла! — процеди гневно Настя. — Саша е само на осем месеца. Ти няма да се справиш с две бебета. Бих искала да знам какво си мислиш да предприемеш.

— Ще се справя — радостно се усмихна Даша. — Хич не се съмнявай. И твоето ще отгледам, само да го родиш. Ти за нищо на света няма да напуснеш работата си, а аз и без друго си стоя вкъщи. Недей ме руга, моля ти се. Много ми се иска една малка Настенка.

— Ти няма да мирясаш с това. После ще ти се прииска един мъничък Альоша, това вече дори ми го обеща, а после и още някой друг. Мъжът ти знае ли?

— Че как иначе! Той пръв узна.

— Тоест? — не я разбра Настя. — Как така пръв? Преди теб ли?

— Да преди мен. Представяш ли си? Събуди се една сутрин, погледна ме и каза: „Даша, струва ми се, че ще си имаме една малка Настенка“. Отначало не му повярвах, помислих, че се шегува. А след няколко дена разбрах, че той не е сбъркал. Нали е чудесно?

— Чудесно е — съгласи се Настя. — Ти си юнак, Дашка, и Александър също. Поздравявам те.

Двете продължиха да си бъбрят за своите си работи, възползвайки се от това, че мъжете им на висок глас и с увлечение обсъждаха шансовете за победа на различните кандидати в изборите за президент.

В присъствието на Дария Настя обикновено изпадаше в състояние на тихо омиротворение и светъл покой. Но тази вечер не се получи. Тревогата, породила се у нея по време на пътуването й с Павел Сауляк, продължаваше да я гризе и тя не можеше да направи нищо, за да се отърси от нея.

% % %

През целия й живот я преследваха сънища, но три от тях бяха най-кошмарните. Първият — в който тя умираше — й се присънваше, когато нещо не й бе наред със съдовете или със сърцето. Във втория се оказваше на самия връх на тясна и хлъзгава крайбрежна скала и разбираше, че ще падне и ще се пребие, защото бе невъзможно да слезе от нея. След това идваше спасителната мисъл, че щом е успяла да се качи тук, значи би трябвало да има някакъв начин и да се спусне обратно. Разновидност на този неприятен сън бе да открие, че се намира на улицата абсолютно гола. И отново я спасяваше мисълта, че щом е успяла да дойде тук без никакви дрехи и нищо да не й се случи, значи би могла и да се върне без приключения. Ужасът, който я връхлиташе и при двата варианта, беше еднакво силен, също както еднакво голямо бе и облекчението от осъзнаването, че изход от ситуацията все пак съществува.

Третият й сън не бе страшен, а тягостен. Сънуваше, че завършва училище, и че й предстоят зрелостни изпити, част от които не би взела по никакъв начин, защото не бе чела по тези предмети. Най-смешното беше, че на нея, която заедно с Алексей беше завършила математическа гимназия, й се присънваше, че не може да вземе изпитите именно по физика и математика. Кой знае защо, се получаваше така, че още от шести (във всеки сън непременно от шести) клас тя въобще не беше учила, дори учебниците не бе отваряла и не знаеше по тези предмети абсолютно нищо. Нито една дума. Нито една буквичка. И просто не си представяше как ще издържи тия изпити. В съня й започваха да я гризат идеи за самообвинение: видя ли докъде я докара, намързелува ли се най-сетне, длъжна бе да учиш, а ти се правеше на ударена и сега трябва да си плащаш за това. Тя мъчително търсеше изход (дали да не отиде на частни уроци, дали пък да не опита да се освободи от изпити с болнични, дали нещо друго), но не го намираше и съжаляваше горчиво за лошите си постъпки. Горчивината й беше толкова остра и непоносима, че Настя правеше усилие над себе си и се събуждаше.

Третият сън пак й се яви тази нощ.

Тя отвори очи, внимателно се измъкна от завивките, стараейки се да не разбуди Алексей, и на пръсти се промъкна в кухнята. Беше четири и нещо, беше събота и би трябвало да спи, но не спеше.

В кухнята беше студено и й се наложи да запали газовия котлон, за да не замръзне. Направи си кафе, осъзнавайки, че е безсмислено да се връща в леглото — така или иначе, нямаше да заспи и само щеше да събуди Альоша, като се въртеше от една страна на друга. Изведнъж почувства глад. Отвори хладилника, извади чинията със студени телешки котлети — специалитет на мъжа й — отряза си дебела филия хляб и започна да дъвче замислено, отпивайки от кафето си.

„И защо Сауляк не ми излиза от главата? Какво толкова има в него? А по-точно казано — какво у него не е както трябва? Притежава хипнотизаторски способности? Но такива хора ги има с хиляди. Всеки добър психиатър владее методиката на хипнозата за лечебни цели. Загадъчен ли е толкова? Че аз пък да не съм отворена книга. Неразбираем? Нали сам той ми каза, че съм била най-умната и най-проницателната и обезателно трябвало да разбирам всичко. Но малко ли са на този свят явленията и хората, които не разбирам. И това никога толкова остро не ме е тревожило. Кое не е така, както трябва? Кое?...“

— Хванах ли те, лакомнице? — дочу зад гърба си гласа на Алексей. — Нощният глад е лош признак, приятелко. Да не си ми болничка?

— Присъни ми се лош сън — виновно се усмихна тя. — Събудих ли те? Извинявай, слънчице.

— Нищо, имаме два почивни дена, ще си отспя. И какво толкова страшно сънува?

— Обещай, че няма да ми се смееш. Сънувах, че завършвам гимназия и трябва да се явя на изпити по физика и математика, а пък не зная нищо.

— Какво?! — засмя се толкова оглушително Алексей, че Настя неволно сви глава между раменете си и настръхна. — Не знаеш нищо по физика? Че ти в училище я разбираше по-добре и от мен, а аз, слава Богу, стигнах до професорска титла. Откъде ти идват тия глупости в главата?

— Те ти булка Спасов ден — философски отбеляза Настя. — Преди два дена съвсем същото ми рече и Гордеев. Да не би вие двамата да сте се наговорили. Или може би аз съм се чалнала наистина?

— Настя, ти просто си преуморена — съвсем сериозно каза Алексей. — Нали те виждам, че спиш лошо и неспокойно. И ако някое съновидение не ти харесва, правиш гигантски усилия да се събудиш. Прав ли съм? А вместо да се събуждаш, ти трябва да започнеш да разсъждаваш логично. Ако не си паникьосана от ужас, ти би си помислила за едно просто нещо. Не е възможно за толкова години нито един път да не те извикат на черната дъска. И освен това, ние редовно правехме контролни упражнения. И давахме писмените си работи за проверка и оценка. Затова, ако ти не си знаела нищо, ама съвсем нищичко, теб отдавна биха те изгонили от училище. А ти си стигнала до зрелостни изпити. Какъв извод следва от това? Ти трябва в съня си да се заставиш да достигнеш до този извод и

всичко ще бъде наред. Но ти бягаш като най-последния глупав страхливец.

— Добре де, да върви по дяволите този сън. Не това е важното — въздъхна Настя.

— А кое, според теб, е важно?

— Важното е защо ми се присънва.

— Така ли? Много интересно.

Алексей си притегли един стол и седна от другата страна на масата. Протегна ръка, взе Настината чаша с кафе, отпи глътка и я остави на мястото й.

— И защо ти се присъни тази физико-математическа глупост?

— Това означава, че някъде в подсъзнанието ми е заседнала мисълта, че съм направила грешка. Направила съм нещо неправилно. И сега да почвам да си плащам за това. Само че не мога да разбера къде съм сгрешила и в какво точно.

Настя нервно удари с юмрук по масата и се намръщи от болка в китката.

— Поне разбираш ли какъв е смисълът на тази разплата?

— И това също не разбирам.

— А може само така да ти се привижда. Не виждаш грешката, не виждаш и последствията.

— Възможно е и да ми се привижда — съгласи се тя. — Но това не може да се привижда на празно място, Альоша! Нещо все пак е имало. И има. Но не мога да доловя какво именно. И се безпокоя от това като климактерична истеричка.

— Добре, добре, истеричке, аз разбрах всичко. Ще поспим ли още или ще обявяваме ставане?

— А колко е часът?

— Пет и половина.

— Господи, колко е рано! Отиде ни съботата по дяволите. Ама защо, когато трябва да ходя на работа, не мога да си отворя очите, а когато имам възможност да къртя до обед, скачам посред нощ?!

— Да вървим да се опитаме да поспим. Макар че ти вече пи кафе... Тогава да отидем на разходка.

— Ти луд ли си?! — изумено се втренчи в мъжа си Настя. — В пет и половина сутринта, в събота, през февруари? Аз, разбира се, съм смахната, но не пък чак толкова.

— Че защо пък не? — спокойно рече Алексей. — Студено, свеж въздух, пусти улици, всички спят, даже кучкарите ги няма още. Романтика. Ще се поразходим около час, ще закусим с добър, здрав апетит и се захващаме за работа. Аз например имам доклад. А ти?

— Ох, Альоша, че какво друго бих могла да имам. Труповете, разбира се, са в изобилие и асортиментът им може да задоволи всеки вкус.

— Компютърът ще ти трябва ли?

— Днес — не. Ако може, утре ще го ползвам. А днес ще размишлявам, ще прочиствам мозъчните си гънки и ще прехвърлям бумаги.

— Ето, виждаш ли. Значи на всяка цена трябва да се разходим. Главите ни ще се освежат. Да тръгваме, Настя, няма какво да се колебаеш толкова.

„Навярно той е прав — помисли си Настя, след като неохотно стана и започна да се облича. — Сигурно не би било лошо де се поразходя на чист въздух, когато навън е тъмно, тихо, пусто — когато нищо не те отвлича и дразни. Альоша, слънчице, колко е хубаво, че се ожени за мен...“

След час те се завърнаха вкъщи. Настроението на Настя се бе повишило значително. Тя с удоволствие изяде на закуска онова, което беше останало от снощния прием на гостите им и с досада почувства, че й се доспива. За да не се отпусне, бързо почисти масата и наслага върху нея своите многобройни листи, които си бе донесла от службата.

До десет часа в апартамента цареше тишина, нарушавана само от мекото почукване на клавишите — Алексей пишеше доклада си на компютъра. На Настя й се удаде да се съсредоточи и да се потопи в съпоставката на факти, детайли и свидетелски показания. Но точно в десет тази благодатна обстановка за работа бе нарушена от телефонен звън.

— Анастасия, ти сигурно, както обикновено, не слушаш новините — избоботи полковник Гордеев.

— Разбира се, че не — потвърди тя.

— И напразно. В Петербург е застрелян един деец. Предполагам, че това би трябвало да ти е интересно.

— Кой е той?

— Някой си Мхитаров, Глеб Арменакович.

— Този пък какъв е?

— Анастасия, твоята политическа неосведоменост граничи с откровена неграмотност. Ей Богу, не бива така! Разбирам, че си имаш принципи, но чак пък до такава степен! Накратко, този Мхитаров е бил от екипа на кандидата за президент Малков. Чувала ли си тази фамилия?

— Чувала съм я.

— А онзи чиновник от прокуратурата, когото лудият застреля на

улицата, също е бил член на този екип. Загряваш ли?

— Бива си я тази работа! — подсвирна Настя. — Започва отстрел на конкурентите.

— Изглежда, че е така. Но там не всичко е гладко. Съдейки, по всичко, Мхитаров действително се е застрелял. Утре нещата ще се уточнят, но засега не са открити никакви признаци за криминално престъпление. Та значи така, мила моя. След час на бюрото ми ще има списък на най-близките привърженици на Малков. Би трябвало да ти е достатъчен този час, за да дойдеш в службата. Всичко ли разбра?

— Разбрах.

Тя остави слушалката и се втурна да се облича.

% % %

Вагонът беше празен и затоплен. Настя се настани в ъгъла и моментално я налегна тежка дрямка. „Все пак безсънната нощ си казва думата“ — вяло си помисли тя, борейки се упорито със спускащите се клепачи и с всички сили стараейки се за не заспи. След като излезе от метрото на станция „Чеховская“, се почувства толкова отпаднала, че се отби в най-близкото кафене и изпи поредната чаша кафе. Стана й по-добре и когато стигна до зданието на „Петровка“, където се помещаваше ГУВР, беше вече съвсем бодра.

Кабинетът на Гордеев беше заключен — очевидно Виктор Алексеевич бе излязъл някъде. Настя влезе в своя кабинет, съблече се и изведнъж се хвана, че с удоволствие мисли за предстоящата работа. Прав се бе оказал Юра Коротков, твърдейки, че за нея нерешената задачка е по-сладка и от най-изкусителния бонбон.

Тъкмо си бе помислила за Коротков и в същия миг той изникна. Юра също обичаше да поработи в събота, макар подбудите му за това да се различаваха от тези на Настя — Коротков просто бягаше от къщи.

— Колобок ли те извика — попита я направо. — Защо си му притрябвала толкова? Той отиде при генерала, а мен ме остави да те пазя, да не би да изчезнеш някъде, когато си тикнеш носа в тази заключена врата. Настя имам идея, готов съм да ти я продам.

— Какво искаш в замяна?

— Любов и дружба, както обикновено. Какво друго може да се вземе от теб.

— Излагай си идеята.

— Нали не си забравила за кого е женен нашият приятел Стасов?

— За Татяна. И какво от това?

— Тъпичка си ми ти Анастасия. А каква е Татяна?

— Правилно. Коротков ти си гениален!

Жената на Стасов живееше в Петербург и работеше като следовател. Настя бързо набра номера на Стасов. За щастие, телефонът му беше клетъчен и човек можеше да се свърже с него по всяко време на денонощието, независимо къде се намираше.

— Влад, можеш ли да се обадиш на жена си? — започна без заобикалки тя.

— Мога. И защо?

— В Петербург е застрелян един деец с фамилия Мхитаров. Как смяташ, удобно ли е да помолим твоята Татяна да измисли нещо в тази връзка?

— Не знам — честно си призна Стасов. — Тя въобще не обича да й се бъркат в работата. Ужасно е принципна и свято пази своята следователска независимост.

— В такъв случай, обяснявам с две думи. Тези дни е убит чиновник от Генералната прокуратура. Убиецът е задържан, смята се за невменяем. Според някои данни, този чиновник и петербургският Мхитаров са членове на една и съща политическа групировка, оглавявана от някой си Малков. Не би било лошо да се вгледаме по-внимателно в обстоятелствата около гибелта на Мхитаров. Може би все пак той не се е застрелял сам. Това, впрочем, е и всичко.

— Разбрах, не съм глупак — засмя се Стасов. — Ти къде се намираш?

— В службата.

— Ще ти позвъня — отсече той и затвори.

Но още преди да й се обади Стасов, появи се Гордеев. Физиономията му беше сърдита и дори някак обидена.

— Ти си на своя пост? Добре. Сядай, момиче, и ме слушай внимателно. Току-що пристигна съобщение, че Малков също е убит. Не в Москва, наистина, а в своя град.

— Мамка му! — не се сдържа Коротков. — Кой го е пречукал.

— Представи си, неговата собствена дъщеря. Застреляла баща си и майка си. Откачена наркоманка. Ето ти списък на най-активните функционери от групировката, издигнала кандидатурата на Малков. След час очаквам вашите съображения. Юрий, това се отнася и за теб.

Полковникът се обърна и излезе от кабинета, без да каже нито дума повече.

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Списъкът на активните членове от групировката, издигнала и поддържаща Сергей Георгиевич Малков, се оказа доста дълъг. Настя и Коротков си го разделиха на две и седнаха пред телефоните. След десетина минути картината започна да се прояснява. Депутатът от Държавната дума Леонид Михайлович Изотов бе задържан под стража заради убийство на собствената си жена, което означаваше, че беше извън играта. Бизнесменът с фамилия Семьонов беше катастрофирал и бе починал на място, тоест също вече не влизаше на никого в сметките. Към това се добавяха Мхитаров, който се бе застрелял, и убитият от странния маниак служител в прокуратурата Лученков. А като капак на всичко идваше застреляният от собствената си дъщеря губернатор Малков.

— Аз бих включила в този поменик и Юрцев — рече замислено Настя. — Семьонов се е занимавал с нефтени сделки, а Юрцев по някакъв начин е бил свързан с нефтениците, неслучайно е бил поканен на партито в хотел „Русия“.

— Но него го няма в списъка — възрази Коротков.

— Има си хас и да е вписан в него. Досието му тежи поне пет килограма. За какъв дявол му е на кандидата за президент да афишира връзката си човек, около когото души милицията? Само че никак не мога да разбера на какъв принцип биха могли да бъдат свързани тези шестимата. Двама — Лученков и Малков — са убити. Ами останалите? Може би са случайни съвпадения? Не мога да си обясня как ще заставиш човек да блъсне жена си под колелата на автомобил. Или да кара с голяма скорост срещу движението по еднопосочна улица. Убий ме, не мога. Човек можеш да го накараш да се застреля, да се отрови, с една дума да посегне на живота си — историята на криминалистиката познава такива случаи. И то, не да го накараш, а до го принудиш. Но какво би могло да е станало с Изотов и Семьонов?

— Като теглим чертата, излиза, че с теб имаме две убийства, две самоубийства и два неизяснени случая — констатира Коротков. — Стасов не се ли е обаждал още?

— Още не е. Ще чакаме, може би неговата Татяна ще ни съобщи нещо интересно. Какво си увесил нос, да вървим при Колобок. Часът, който ни даде, изтече.

— Не е много — поклати скептично глава полковник Гордеев, след като ги изслуша. — Какви са ви предложенията?

— Да се вземат под контрол тези хора от списъка, които живеят в Москва — бързо рече Коротков.

— Не ме разсмивай! — сряза го Гордеев. — Те колко са в списъка? А ние колко сме? Ето какво. Аз очаквам от вас не организаторски решения, а идеи. В списъка фигурират стотина човека. Не е логично, пък и не е възможно всички да бъдат извадени от играта. В избора на жертвите има някакъв принцип. И вие трябва до го схванете, а не да ми предлагате очевидни и неизпълними неща. Е?

— Аз не мога да се занимавам с принципа — упорито заяви Настя, — докато не разбера конкретно върху какъв кръг от хора е приложен. Какво е станало с Изотов и Семьонов? Те попадат ли в този кръг или не?

— И как възнамеряваш да си изясниш това? Бих те посъветвал да направиш обратното. Вземи тези четиримата, които не предизвикват съмнение у теб, потърси обединяващия ги принцип, а след това наложи този принцип и върху тези, чиито случаи са ти неразбираеми.

— И от това те ще станат ли по-разбираеми? Виктор Алексеевич, в тези случаи въобще няма нищо неоспоримо. Защо психопатът е разстрелял Лученков? Защо дъщерята на губернатора е решила да убие родителите си? Кое е общото между тези двама убийци?

— Да, какво е общото наистина? — повтори Гордеев. — Хайде, отговаряй бързо.

— Те нещо не са наред с главата.

— Ето че отговори.

— Не, не е убедително — заинати се Настя. — Двама побъркани, в два различни града на страната... Не!

— Не е истина, момичето ми — рече с неочаквано мек глас Виктор Алексеевич. — Кой знае защо, ти се страхуваш да ми кажеш истината. А напразно. Нима някога съм те мъмрил заради идеи? Нима съм ти натяквал, че те са глупави и неправдоподобни? Защо се изплаши?

Настя се усмихна. Началникът й я четеше като разтворена книга — нищо не можеше да скрие от него. Разбира се, че се страхуваше, фактът, че за съвсем кратко време и Гордеев, и собственият й съпруг й бяха казали, че в главата й се раждат глупави идеи, бе я впечатлил силно. Дори прекалено силно. Тя беше започнала да става предпазлива и да се прислушва в себе си.

— Нали точно ти винаги си ми повтаряла, че няма нищо невъзможно — продължи Гордеев. — И ако нещо изведнъж ти се стори невероятно, трябва просто да му се измисли обяснение. Ами че измисляй. Нали затова те и държа, а не да се занимаваш с разни глупости от рода на тотална охрана на всичките привърженици на Малков. Значи така, деца мои. Викайте Миша Доценко и го включвайте в разследването. Официално ние се занимаваме с Юрцев и Лученков. Нека Михаил започне да работи с участниците в презентацията в хотел „Русия“ и индивидуално със задържаните убийци. На нас, дечица, ни провървя много, двете дела са предадени на Костя Олшански. Наистина, не са ги обединили, но това е и правилно. На повърхността няма никаква връзка между Юрцев и Лученков. Аз лично ще поговоря с Костя и ще го предупредя, че не бива в никакъв случай да бъде допуснато нито едно от делата да премине към друг следовател. На вас ви е известна тази маневра: делото го започва един следовател, след това сто пъти го препредават, докато накрая го претупат съвсем. Тези две убийства трябва да се държат от едни ръце. Но това си е моя грижа, вие няма какво да се тревожите. Всичко ли разбрахте? Тогава напред. И не увесвайте носове!

— Как да не ги увесваме — унило рече Настя, когато се върнаха с Коротков в нейния кабинет. — Лесно му е да говори така. А ние като нищо можем да се побъркаме. Поне Стасов най-сетне да се беше обадил.

Но Стасов телефонира едва вечерта.

— Ще се прибираш ли вкъщи? — попита я направо.

— Ха, ти да не се казваш Чистяков?

— Какво общо има тук мъжът ти?

— Ами това, че точно по това време вчера той ми позвъни в службата и ме попита същото със същите думи.

— Какво толкова те е подгонил Чистяков? — засмя се Владислав. — Да не би да иска да те държи под ключ?

— Не, той си е нормален. Но аз действително имам намерение да се прибирам в къщи.

— Тогава ще мина да те взема. Наблизо съм.

— Влад, ти звъни ли на Татяна?

— Казах ти, че ще мина да те взема.

Стасов пристигна след половин час. Настя влезе в колата му и видя на задната седалка неговата дъщеря Лиля. „Ами, да — помисли си, — днес е събота, разведените бащи имат родителски ден.“

— Привет — кимна на момиченцето.

— Здравейте, лельо Настя — вежливо отвърна Лиля, която след месец навършваше девет години.

— Къде ходихте? — полюбопитства Настя. — На някое интересно място?

— Аха — избоботи Стасов, включвайки двигателя. — Показах на детето как се снима филм.

— Е и как ти се стори? Интересно ли беше?

— Не много — отвърна спокойно Лиля. — В книжките за това е написано по-интересно. А в действителност е по-скучно.

— В кои детски книжки пише за снимането на филми? — учуди се Настя.

— Не в детските, а в книгите за възрастни — поясни й Стасов. — Нашата Лиля отдавна не чете детски книжки.

— А какво чете тогава? Лиля, кой ти е любимият писател?

— Моята мащеха.

— Какво?! — възкликна Настя и от изумление изтърва цигарата, която тъкмо се готвеше да си запали.

— Моята мащеха. Леля Таня. Тя пише най-добре от всички.

Настя се обърна изненадана към Стасов.

— Нима твоята Таня пише книги? Тя нали е следовател.

— Аха, по съвместителство. Денем е следовател, а вечер пише книжки. Детективски. Лиля ги обожава.

Откараха Лиля в „Соколники“, където живееше майка й — бившата жена на Стасов — и се отправиха към Шчелковското шосе, където пък живееше Настя.

— Стасов, не ме измъчвай — примоли се тя. — Какво ти каза Татяна?

— Много интересни неща, но не са за пресата. Личността на Мхитаров й е добре известна, той отдавна се разработва по подозрение за контрабанда през северозападните участъци на границата, но засега не са успели да докажат нищо. Всичко се намира на ниво оперативни данни, без някого да се закачили. Мхитаров се е застрелял със собственото си оръжие. При това не е бил сам в жилището си, там са били още жена му и пълнолетният му син. Но е нямало никакъв страничен човек. Жена му и синът му твърдят, че наскоро Глеб Арменакович се бил срещнал с някакви бизнесмени от Хабаровск и след разговора с тях бил оклюман и сякаш не приличал на себе си. Бил някак затормозен и малко странен. А след едно денонощие се

застрелял. Та такива ми ти работи, Настася Павловна.

— Прилича ли ти на шантаж? На заплаха за голямо разобличение?

— Прилича ми — кимна Стасов.

— А какви са били тези бизнесмени. Установена ли е личността им?

— Ето тук започва най-интересното. След самоубийството на Мхитаров претърсили всички хотели да търсят тия бизнесмени. И представи си, не ги намерили. Но това е само временно, след ден-два нещата ще станат поясни. Те биха могли да се настанят и на други места, освен в хотел. Разбира се, проверяват и летището, но и там няма гаранция, че ще ги открият. Възможно е те да не са долетели с директен полет от Хабаровск, а да пристигнат например от Москва с влак или с кола. Или пък от някой друг град.

— Нима никой не знае фамилиите им? — учуди се Настя. — Жена му, например. Нали все пак е разбрала отнякъде, че са били от Хабаровск.

— Разбрала е от Мхитаров, но той не й казал нищо повече.

— Но тя видяла ли ги е поне?

— А тук, Настася Павловна, е още по-интересно. Жената на Мхитаров се връщала вкъщи някъде около осем вечерта. Излязла от асансьора на своя етаж, а там стояли двама мъже. Те се качили в кабинката и се спуснали надолу. Жената влязла вкъщи и видяла съпруга си да носи чаши от хола в кухнята. „Гости ли си имал?“ — попитала го. Мхитаров й отвърнал, че му гостували бизнесмени от Хабаровск. „Да не би преди малко тях да съм видяла до асансьора? Единият едни такъв висок, посивял, представителен, на възраст, а другият дребничък, прилича на кавказец?“ „Не — отвърнал й Глеб Арменакович, — и двамата са млади, и двамата са руснаци, нямат нищо кавказко във външността си.“ С това разговорът им по въпроса приключил. А тази сутрин, когато разпитали съседите, станало ясно, че хората, които е видяла жената на Мхитаров, не са ходили при никого от тях. Или поне никой не си е признал, че ги познава.

— Може би са търсили някой апартамент и погрешно са се оказали на този етаж? — предположи Настя.

— Възможно е. Но петербургските оперативни работници проявили изобретателност и открили едно хлапе, което си играело с кучето си до входа на кооперацията. Това хлапе видяло мъжете, когато влизали във входа. И не било около осем вечерта, а значително по-рано, защото момченцето, макар да нямало ръчен часовник, след като си поиграло с кучето, се върнало в къщи и гледало филма „Елен и момчетата“, а филмът

започва в седемнайсет и нещо.

— В задачката се пита — обобщи Настя, — какво са правили те в тази кооперация почти три часа, ако не са се отбивали при никого. Или защо този, при когото са идвали, упорито крие това. Има наистина и трети вариант. Това са били крадци и са посетили безлюден апартамент. Но аз май не съм виждала крадци, които, без да бързат, тарашат нечие жилище в продължение на три часа. Пък и доколкото разбирам, в ръцете им не е имало никакви куфари или чанти. Освен да са носили парите и диамантите в джобовете си...

— За кражба никой не е алармирал. Всъщност, в кооперацията има апартаменти, чиито собственици в момента пътуват някъде.

— И последен въпрос. Ако тези двамата все пак са идвали при Мхитаров, то защо той е излъгал жена си?

— Ами, сама си отговори на този въпрос.

— И ще отговоря. Те са го заплашили, че ще разкрият някаква тайна, която би могла да разруши живота на цялото му семейство. След разговора си с тях той е взел решение да се самоубие, но в никакъв случай не е трябвало да допусне тези хора да бъдат открити и старателно пазената му тайна да стане обществено достояние. Той дори не е можел да афишира връзката си с тях. Между другото, Влад, с твоя познайник Юрцев биха могли да постъпят по същия начин, нали? Притиснали са го на презентацията с ултиматума: или се трови доброволно или ще разгласим тайната ти.

— Да, Настася, с фантазията ти всичко е отлично — разсмя се Стасов. — Ти разбираш ли кой е Юрцев? С какво човек би могъл въобще да го уплашиш? Цялото крайбрежие го знае като мафиот, който никак не си поплюва, заради това го уважават и се боят от него. И поради това той прекрасно си живееше, без ни най-малко да се страхува за честта и благополучието на своето семейство. И около него, и около Мхитаров, оперативните работници вече около година се въртят, без да могат да се заловят за нещичко. Какво би могло да се разгласи за тях? Че са вампири и че нощем им израстват кучешките зъби ли? От това ли, според теб, са се изплашили? Всичките останали тайни за тях и без друго вече са известни на всички.

— Ето, Стасов, че между другото каза и една умна мисъл. Значи смяташ, че по степен на „осветеност“ в правозащитните органи те с нищо не се различават един от друг?

— Да, така е.

— Тогава защо единият е попаднал в официалните списъци на екипа на Малков, а вторият — не?

— Любопитно. А кой не е попаднал?

— Юрцев. А Мхитаров фигурира в тях. Честно казано, мислех си, че причастността на Юрцев към избирателната кампания на Малков се прикрива, защото всички го знаят какво представлява. Но щом като и Мхитаров е същият... В такъв случай, нищо не разбирам. Излиза, че съм сгрешила, и Юрцев няма никакво отношение към тази история. Просто случайно съвпадение.

— Настя, на теб ти е известно отношението ми към съвпаденията. Не ги обичам и не им вярвам. Особено, когато става дума за това как двама големи любители на живота се самоубиват едновременно и без никакви видими причини.

— Тогава отговорът е един. Тях не ги обединява кандидатството на Малков, а нещо друго. Ако, разбира се, въобще ги обединява нещо.

Стасов спря пред жилищния блок на Настя.

— Ще се отбиеш ли? — предложи му тя. — Альоша ще се зарадва.

— Не, благодаря. Някой друг път. Поздрави на Чистяков.

— Ще му ги предам.

Нася се усмихна и му махна с ръка за довиждане.

% % %

Неделята й премина относително спокойно. Настя не ходи в службата, а целия ден прекара в кухнята, замислено чертаейки върху хартията някакви схеми със стрелкички и неразбираеми завъртулки. Разбира се, не можа да измисли отговорите на много от въпросите си, но пък си състави план за събиране на информация, с помощта на която би могла да се опита да намери тези отговори.

Понеделникът й обаче започна бурно. Пристигайки по-рано на работа, тя се отби в дежурната и взе сводката за произшествията през изминалите два почивни дена. И веднага се наби в очите й сведението за трупа на мъж, намерен без никакви документи: около петдесет и петгодишен, висок 183

см, сивокос, тъмни очи. Описанието на трупа никак не й се хареса: Мъж на възраст, висок, представителен, посивял. Много приличаше на този, който бе описала жената на Мхитаров.

Настя се понесе към Гордеев, а веднага след обичайната сутрешна оперативка се отправи заедно с Коротков към Крилатское в отделението на милицията, където в момента се намираха всички материали, свързани с трупа.

Мъжът бил открит в горската просека недалеч от Рубльовското шосе. Застрелян бил от пистолет, който се оказал захвърлен недалеч от него. „Забавен белег на нашето време“ — рече си невесело Настя. Някога, преди десетина години, когато оръжието беше достъпно само за много ограничен кръг от хора, над всяка цев трепереха. Престъпниците дори и милиционери убиваха, за да им вземат пистолетите. А днес когато без проблеми всеки би могъл да се сдобие с каквото си ще марка пистолет, защото из страната „се разхождаше“ огромно количество от крадено или контрабандно оръжие, след извършване на престъплението го захвърляха, за да не носят със себе си улики.

След като взеха снимката на убития, върнаха се на „Петровка“. Първата работа на Настя бе да открие Стасов.

— Влад, как да представим в Петербург за опознаване една снимка, без да злепоставим жена ти? — попита го тя.

— Зависи чия снимка?

— На висок възрастен мъж, посивял, с тъмни очи.

— Господи, Настася Павловна, къде си го намерила миличкия? Той да не би да е единственият в околността с такива уникални външни белези?

— Не, Влад, хиляди са. Но мъртъв засега — само един.

— Аха. Значи вече са успели. Сега сигурно чакаш трупа на дребния кавказец?

— Ще почакам. Аз съм търпелива. Та какво по въпроса за Петербург?

— Трябва да позвъня на Таня.

— Добре, звъни. Аз ще почакам.

— Търпеливка си ми ти! — засмя се в слушалката Стасов.

Късно вечерта Настя пристигна на Ленинградската гара. Стасов й се беше обадил и бе й казал, че Татяна се наемала да уреди всичко без излишен шум, защото добре познавала оперативните работници, които се занимавали със случая „Мхитаров“. Легендата беше следната: личността на мъжа не е установена, но по оперативни данни, той неотдавна е бил в Петербург, видели са го в района около улица „Жуковски“, т. е. именно там, където живеел Мхитаров; снимката трябваше да се предаде чрез лейтенант Веселков, който тъкмо днес отпътуваше от Москва за Петербург с влак №4, вагон 7, тръгващ в 23 часа и 59 минути. Веселков, разбира се, не беше в милиционерска униформа, но затова пък се знаеше кое е купето му.

Настя бавно крачеше по перона, вглеждайки се в номерата на вагоните. Предимството на „Червената стрела“ се състоеше в това, че влакът се композираше доста време преди тръгването си и всичко можеше да се направи без излишно бързане и суетене — да си намериш мястото, да си подредиш багажа, да се съблечеш, да изтегнеш на старателно застланото от кондукторката легло и дори да заспиш.

Настя, която също бе пристигнала по-рано, откри вагон №7. Коридорът му беше ярко осветен и очевидно в купето, което й бе нужно, имаше някой — може би лейтенант Веселков вече се бе разположил на мястото си.

Тя показа на кондукторката служебната си карта, качи се във вагона и почука по вратата на купе №4.

— Една минута! — дочу отвътре мъжки глас.

След няколко секунди вратата се отвори и се показа млад мъж, но очите му съвсем не бяха лейтенантски. Настя със съжаление си помисли, че по всяка вероятност е сгрешила в предположенията си, и това не е Веселков.

— Извинете — поде вежливо, — трябва ми Генадий Петрович. Това вие ли сте?

— Не, не съм аз. А вие коя сте, позволете да попитам?

— Не ви позволявам — усмихна се мило Настя. — Аз съм жена. Нима това не е достатъчно? Казаха ми, че Генадий Петрович ще пътува в това купе, но за съжаление, не знам как изглежда.

— Вижте какво, драга — решително рече мъжът с нелейтенантските очи. — Я да излезем на перона.

Настя сви рамене и мълчаливо тръгна към изхода на вагона. Мъжът я последва и под неговия поглед тя се почувства много неуютно. На перона той си запали цигара и присвивайки очи, я огледа много внимателно.

— Защо ви е Генадий Петрович?

— Имам една работа с него.

— Какво работа?

— Хей — възмути се Настя, — от къде на къде ще ме разпитвате така? Вие с него ли пътувате?

— Да допуснем.

— Не, млади господине, ние с вас няма да допускаме нищо. Съдейки по вашите въпроси, Генадий Петрович си седи в купето. Така че, вървете и му кажете, че Татяна Григориевна Образцова, го е помолила да приеме от мен една пратка.

— Дайте си пратката, ще му я предам.

— Вижте какво, вие да не би да имате проблем със слуха?

— Щом той не може да излезе, значи аз мога да вляза при него. Така ли ще продължаваме да се препираме с вас?

— Вие също не можете да влезете там.

„Ух че съм и аз! — сопна се сама на себе си Настя. — Те сигурно конвоират някой задържан. Как не се досетих веднага! Не чудно в такъв случай защо не мога да вляза в купето. „Гълъбчето“ навярно е привързано към Веселков с белезници. А по-късно, след като кондукторката събере билетите, ще го закопчаят за тръбата на масичката. Но сега-засега двама си седят и се правят на неразделни другарчета.“

Тя извади служебната си карта и я разтвори през очите на своя събеседник.

— Вижте какво — рече му ласкаво, — всичките ваши секрети са ми отдавна известни. Наистина ми се налага да кажа на Веселков две думички. Моля ви, бъдете така любезен.

Мъжът се усмихна весело и с видимо облекчение. Явно задържаният не беше цвете за мирисане и те се опасяваха от евентуални инциденти.

Но професионалната му школовка отново взе връх.

— Моля, чантичката ви — каза й, смущавайки се леко, но все пак доста твърдо.

Настя покорно разтвори всички ципове на дамската си чанта и му я подаде. Тя разбираше, че на слабото електрическо осветление на нощния перон е невъзможно да се различи истинската карта от фалшивата и момъкът бе длъжен да я провери дали носи оръжие. Ами ако не беше никакъв майор от милицията, а престъпничка и съучастничка на задържания, дошла да го освободи? Случваха се и такива неща.

— А сега джобовете ви — каза той, връщайки й чантичката.

Настя вдигна ръце, давайки му възможност да я опипа. Преминаващите покрай тях пътници им хвърляха учудени погледи и бързаха да се отдалечат.

— Да вървим — най-сетне й разреши младият мъж. Отново се качиха във вагона. Той влезе в купето и след малко отвътре се появи партньорът му.

— Мен ли търсите?

— Ако вие сте Генадий Петрович Веселков.

— Слушам ви...

Но вече бе станало неудобно да разговарят прави в тесния коридор. Във вагона непрекъснато влизаха нови пътници и двамата им пречеха да преминават. Наложи се пак да слязат на перона. Кондукторката ги изгледа доста подозрително — Настя първо се бе качила сама, после бе излязла на перона с някакъв мъж, той я бе претърсил, двамата отново се бяха качили и сега излизаше от вагона с друг мъж — тази работата си беше наистина за подозрение!

— Татяна Григориевна Образцова ме помоли да ви предам този плик. Утре тя ще си го вземе.

— Какво има в плика?

— А какво значение има това? — учуди се Настя. — Нали си личи, че не е бомба.

— Аз трябва да знам. Отворете го, моля.

„Правилно — помисли си тя. — Юнак си ти, лейтенант Веселков. Добре са те обучили. Никога не вземай никакви пликове от непознати хора, ако не знаеш какво има в тях. Това е една от детективските заповеди.“

Отвори плика и извади снимката на убития възрастен мъж.

— Само това е. Друго няма.

— Татяна Григориевна знае ли какво да прави с нея?

— Да.

— Нещо да й предам с думи?

— Не. Само голямата ми благодарност.

Лейтенантът направи крачка към прозореца на съседния вагон, за да погледне снимката на светло. Кондукторката от шести вагон, симпатична дебеланка, която досега си бе шепнала нещо с колежката си от седми, му хвърли недоволен поглед, след това изведнъж изахка и сграбчи Веселков за лакътя.

— Кой е този на снимката?

Веселков вдигна очи към Настя и отдръпна ръката си.

— Защо толкова ви интересува?

— Стори ми се, че този мъж наскоро пътува при мен. Един такъв представителен, вежлив. Може ли да го разгледам?

Настя кимна лекичко и лейтенантът подаде снимката на жената.

— Майчице! — плесна с ръце тя, вглеждайки се в лицето на мъжа от фотографията. — Та той не е жив!

— Не е жив — потвърди Настя. — Е, познахте ли го? Пътувал ли е при вас или само ви прилича на някого?

— Той е. Бяха двама. С него пътуваше един симпатичен арменец. Бяха заедно в двуместно купе.

Настя се паникьоса. До тръгването на влака оставаха само няколко минути. Сега тази жена щеше да отпътува, тази безценна свидетелка щеше да й се изплъзне буквално от ръцете и щеше да й се наложи да чака кога отново ще се появи в Москва. „Червената стрела“ не беше московски влак, а петербургски, кондукторката пътуваше от Петербург в Москва, връщаше се и почиваше. Ако беше обратното, тази пухкава женичка вдругиден сутринта щеше да бъде в Москва, но сега...

За оставащите няколко минути Настя направи почти невъзможното, изтръгвайки от слисаната кондукторка маса информация и получавайки твърдото й обещание да се обади по телефона, още щом се окаже в Москва. Влакът потегли, дебеланката стоеше до стъпалата и задъхано продължаваше да разказва подробности за своите бивши пътници, а Настя отначало вървеше бързо, а след това се затича, страхувайки се де изтърве някоя нейна дума. Дори и не бе подозирала, че е способна на такъв спринт.

— Позвънете ми! — извика, когато перонът най-сетне свърши и повече беше невъзможно да бяга редом с влака. — Позвънете ми на всяка цена! Това е много важно!

— Ще позвъня. — дочу се от отдалечаващия се вагон.

Настя с усилие нормализира дишането си и потътри крака към гарата. Сърцето й биеше някъде в гърлото, устата й беше пресъхнала, коленете й се подгъваха. Вървеше по перона и щастливо се усмихваше. Като че ли елементите от пъзела бяха започнали да си пасват един по един.

В службата по принцип не обичаха текущата рутинна работа, казваха, че тя те засмуквала, не ти давала възможност да се трудиш нормално, карала те да се занимаваш с дреболии, откъсвала те от нужните и важни неща. Но Настя Каменская знаеше, че тази досадна текуща работа имаше едно забележително свойство — тя й помагаше по-лесно да понася напрежението. Ако не бяха множеството дребни, а също така и още по-дребни неща, Настя навярно би умряла от пренапрягане, докато чакаше резултатите от Петербург.

— Стасов — беше предупредила Владислав, — няма да си тръгна от работа, докато не ми позвъниш. До среднощ ще чакам, ако е необходимо.

— А вкъщи не можеш ли да чакаш? — бе се засмял той.

— Не мога. На работа ми е по-лесно, защото имам с какво да се занимавам и да отвличам вниманието си.

Работа действително имаше много, защото на главата на всеки оперативен работник висяха по няколко убийства едновременно и във всяко от тях Настя имаше по някое свое късче, което трябваше да обработи. Копие от посмъртната фотография на неизвестния мъж тя беше дала на Михаил Доценко, за да показва на участниците в „нефтената“ презентация, и очакваше с нетърпение кога някой от тях ще си спомни нещичко. Дисциплинираният Миша й телефонираше на всеки два часа, но съобщенията му не бяха утешителни. Никой от разпитаните не бе виждал мъжа, пък и бяха разпитани далеч не всички.

Стасов се обади към десет и нещо.

— Настася Павловна, разкрий ми тайната си — весело се развика той в слушалката, — как успяваш по такива вяли признаци безгрешно да откриваш хората? При това и в такива срокове!

— Благодари на убиеца, а не на мен. Е, какво Влад? Да не би да се е получило?

— Че как иначе. При теб, Настя, винаги се получава. Жената на Мхитаров го е разпознала от пръв поглед. Даже не се усъмнила нито за секунда. Избрала го е от осемте предоставени й за разпознаване снимки. Моята Таничка те поздравява. А Веселков й казал, че си била превъзходна спринтьорка. Гледал те от прозореца на вагона как се надбягваш с влака. Направила си на нещастното момче неизгладимо впечатление. След неговите възторжени разкази за теб, Таня смята, че си истинска милиционерска суперменка, и е получила комплекси за малоценност.

— А ти й обясни, че аз и три метра не мога да пробягам, без да се задъхам. А след влака тичах изключително от ужас — такъв свидетел се изнамери и изведнъж изчезва направо пред очите ми. При такива случаи и костенурката ще заспринтира. Така че нека твоята красавица се избави от комплексите си. Освен това, тя е следовател и такива глупости не са й нужни. Честно да си призная, те и на мен не ми трябват. От десет години съм в този бранш, а вчера за пръв път се разтичах. Дотогава се оправях все някак седнала.

— Добре, вече разбрах, че си търпелива и малко подвижна. Кой знае защо имам чувството, че ще се наложи пак да те карам до вкъщи. Вече е десет и половина. Късничко е за сама жена. А и изпитвам вина, задето те накарах да чакаш толкова. Извини ме, Настя, но наистина не можех по-рано да ти телефонирам.

— Нищо — отвърна великодушно Настя. — Откарваш ме вкъщи и ти прощавам.

% % %

Изминаха още няколко дни, преди да се обади кондукторката Вера. През това време нещата въобще не се помръднаха от мястото си. С никого от екипа на Малков — по-точно от бившия екип — не се случиха никакви нещастия. Личността на убития в Крилатское също не беше установена.

Вера пристигна на „Петровка“, макар Настя въобще да не бе настоявала за това. Тя бе готова да се срещне с кондукторката където и да било, дори и накрай света, само и само подробно да я разпита за всичко и всичко да си запише. Но заеквайки и обърквайки се, Вера й обясни, че много й се искало да посети легендарната „Петровка“ 38. Настя не възрази, дори така беше и по-добре. Тя се уговори с колегите си след разговора с Вера да се опитат да направят композиционен портрет на втория пътник — на „малкия арменец“, както се бе изразила кондукторката.

— Между другото, Верочка, защо сте толкова сигурна, че е бил именно арменец, а не грузинец, например, или азербейжанец.

— Какво говорите? — учуди се Вера, — та те са толкова различни. Как мога да ги сбъркам?

Настя извади от сейфа тесте снимки, избра от тях десетина, на които имаше кавказки тип лица, и предложи на кондукторката да определи тяхната националност. Тя с лекота изпълни задачата си и допусна само една грешка — но напълно незначителна — определяйки като азербейжанец мъж, който се смяташе за арменец, но имаше баба, родом от Баку. Внукът много приличаше на нея.

— Къде се научихте да правите това? — възхитена я попита Настя.

— Ами, никъде — обезоръжаващо се усмихна Вера. — Получи се от само себе се. Кондукторите имат набито око за такива неща.

Настя погледна часовника — беше четири и половина. Цели два часа бе разговаряла с нея.

— Имам една молба към вас — рече й. — Хайде да пийнем чай, че днес останахме без обяд. А после ще отидем в лабораторията и ще се опитаме да направим нещо като фотопортрет на този арменец.

Вера моментално бръкна в огромната си чанта.

— Аз тук нося хляб и кутийки с пастет. Може би ще похапнем? — стеснително предложи тя.

Двете с апетит изядоха две дебели филии пресен чер хляб, щедро намазани с финландски пастет, пийнаха си чай и тъкмо се готвеха да се отправят към лабораторията, когато в кабинета като хала нахълта Коротков.

— Ето! — сложи на бюрото пред Настя някаква снимка. — Бъди така добра да й се полюбуваш.

Беше на мъртъв мъж, чието лице имаше ярко изразени кавказки черти.

— Кой е той? — попита Настя, вдигайки в недоумение очи към Коротков. — Също без документи?

— Не, този си има всичко. И паспорт, и визитни картички, и бележник. Но ти за всеки случай го покажи на гостенката си.

— Вижте го, Вера.

Кондукторката взе снимката и веднага кимна.

— Това е той. Господи, него също ли са го... Но как така?

— И ние не знаем — малко злобно отвърна Юра. — Ех, дамички, хапвате си, значи, а случайно да ви интересува, че наблизо има гладен мъж?

— Юра, не бъди нахален — упрекна го Настя.

— О, ама разбира се. Ей сегичка — засуети се Вера.

Тя отново отвори бездънната си чанта и извади хляба и нова кутийка пастет.

— Хапнете си, моля, аз имам много такива кутийки.

— Благодаря Вера Михайловна — намигна й Коротков. — Дайте на Анастасия Павловна пример за добросърдечност и безкористност, че то понякога не мога да си изпрося от нея дори и чашка кафе. Много е стисната, да знаете.

Вера се досети, че той се шегува, и се засмя и палаво, и смутено едновременно.

Коротков сръчно отвори кутията, отряза си филия хляб и се зае да яде пастета направо от кутията с една чаена лъжичка.

— Колко само сте гладен — поклати глава кондукторката, гледайки го със съчувствие, със съжаление и с някаква почти майчинска нежност.

Така понякога майките гледат своите пораснали синове, върнали се вкъщи след тежък работен ден и с вълчи апетит поглъщащи грижливо приготвената от тях вечеря.

Настя му приготви кафе.

— Пий, изнудвач такъв — усмихна се тя. — Излагаш ме пред свидетел.

— Вера Михайловна не е свидетел — измърмори с пълна уста Юра. — Тя е доброволен сътрудник, следователно е една от нас. А какви тайни човек може да има от свои хора?

„Ама че хитрец! — помисли си Настя. — Не може да му се отрече, че умее да влиза под кожата на хората. Сега няма начин да не започне с молбите си.“

Точно така и стана.

— Вера Михайловна, след като толкова ни провървя да ви намерим и да ни помогнете... — започна той.

— .то може би вие ще поразпитате кондукторите от другите влакове дали не са виждали тези хора да се връщат обратно? — подхвана Настя. — Най-вероятно те са се върнали в Москва също с „Червената стрела“ и също в спален вагон.

— Ще ги попитам — съгласи се охотно Вера. — А вие ще ми дадете ли снимки да им ги показвам?

— Не, Верочка, не е необходимо да се показват снимките. Не всички са толкова смели, колкото вас — поласка я Коротков. — Ще се уплашат, като видят труповете. На никого не казвайте, че са ги убили, а просто ги описвайте с думи. Разбрахте ли? И ако някой ги е видял и запомнил, нека на всяка цена да ни се обади по телефона. Или на Анастасия, или на мен. Аз също ще ви дам своя номер.

Вера си отиде и той веднага зае мястото й пред Настиното бюро.

— Значи така, Настя. Нашият покойник е Гари Робертович Асатурян, продавач и купувач на дребно, но с голяма интензивност. Ерген. Живее на улица „Подбелски“. Трупът е открит днес в района на „Химки“. Ориентировъчно време на смъртта — вчера късно вечерта.

— Причина за смъртта?

— Ами сети се. Ти си ни най-досетливата.

Настя се замисли. Най-просто би било да каже огнестрелна рана. Ако двете убийства нямаха връзка помежду си, най-логично бе да е така. Но ако тук бе работила една ръка, при това и квалифицирана, то начинът на убийството трябваше да бъде друг, за да не хрумне на тарикатските ченгета да ги свързват. Може би хладно оръжие? Възможно бе, но малко вероятно. Професионалистите не го обичаха, защото по дрехите и ръцете оставаше кръв и докато се отдалечаваха от мястото на убийството кървавите петна по тях биха могли да бъдат забелязани от случайно срещнати хора. Удар с нещо тежко по черепа? По принцип също бе възможно, но не му отиваше на един професионалист.

— Асатурян има ли кола? — попита внезапно.

— Ама теб наистина си те бива!

Челюстта на Коротков едва не увисна от изумление.

— Как се досети?

— За какво?

— За колата.

— Засега не съм се сетила, а само попитах. Та, къде е колата му?

— Там, до трупа му.

— Ясно. Колко пъти е прегазен?

— Изглежда, че два. Напред и назад. Наистина, Настя, как ти дойде на ума?

— Не знам — сви рамене тя. — Навярно, случайно. Интересно, как Асатурян се е оставил да бъде прегазен със собствената си кола? Да не е бил в безсъзнание?

— Аутопсията ще покаже. Добре че ми хрумна заедно с трупа да донеса на съдебните лекари и една бутилка, че да мине без да чака на опашка. Нещастниците са толкова претоварени с работа, че не могат да си вдигнат главата. Представи си само какви времена доживяхме. Преди години се редяхме на опашки за финландски ботушки и луканков салам, а сега мъртъвците чакат ред за аутопсия. Настя, теб никога ли не те дострашава? На мен понякога ми се струва, че нашата действителност някак плавно преминава в непрекъснат кошмар. И като че ли този преход е един такъв мек, незабележим, успяваш да се адаптираш към него и вече не виждаш нищо странно в това, което става около теб. А след това изведнъж си спомняш как си живял съвсем наскоро, само преди няколко години, и те побиват тръпки. В какво превърнахме живота си? Ти постоянно се занимаваш със статистика, би трябвало да си го забелязала.

— Забелязах го — кимна Настя. — През онези времена, за които говориш, в Москва средно за седмица е имало три-четири убийства. А сега — седем-осем на ден. Въобще не разбирам как все пак успяваме поне нещичко да разкрием. Според мен, това е просто чудо. Но ако ние с теб само си седим и се тюхкаме, повече чудеса няма да има.

— Разбира се — изсумтя Коротков, — така си и знаех. Никога не ми даваш да си пофилософствам, да си поговоря за живота. Да не ме накараш пак да тичам някъде?

— Няма как. Първо, трябва да пообщуваш със следователите. Между другото, ти докладва ли на Гордеев за Асатурян?

— Не се вълнувай, досетих се и сам. Случая ще го поеме Олшански.

— Второ, отваряме бележника на Гари Робертович и планомерно започваме да разпитваме всичките му познати.

— Които, както ти се надяваш, познават убиеца му? — вметна скептично Юра.

— Които, както се надявам, биха могли да познават другия убит, чиято личност досега не е установена. Впрочем, Вера ми каза, че двамата са се държали като добри стари познати. Сякаш честичко пътували заедно по работа. И Асатурян се бил пошегувал, че жените, с които имал връзка, рано или късно отдавали предпочитанията си на високия посивял мъж. Разбира се, това би могло да бъде и глупава шега, но малко познати или случайни спътници така не се шегуват. Съгласен ли си?

— Не съвсем.

— Тогава поправи ме.

— Да, така наистина обикновено не се шегуват. Но в цялата тази история въобще няма нищо обикновено. Е, добре, аз отивам да изпадам в екстаз от тефтерчето на Асатурян.

Излязоха заедно от кабинета. Настя се отправи към фотолабораторията, за да поръча копия от снимката на Асатурян. Миша Доценко трябваше да я покаже на тези, които са се намирали в банкетната зала на хотел „Русия“, когато се е отровил Олег Иванович Юрцев.

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Посещенията в Института по съдебна психиатрия винаги оставяха у Настя неприятна утайка. Съжалението спрямо нещастните болни хора, не носещи вина за своята болест, се бореше с ужаса при мисълта какви жестоки и кървави престъпления са извършили. Разбира се, това далеч не се отнасяше за всичките обитатели на института. Много от тях въобще не бяха сериозно болни, а само се намираха тук за експертиза. Някои пък просто симулираха. Част от действително тежко болните не бяха извършили нищо ужасно и злодейско, а бяха „изгорели“ за глупава кражба или за хулиганство. Но колкото Настя и да се самоубеждаваше, каквито и доводи да си привеждаше, всеки път, когато преминеше през портала и се окажеше във вътрешния двор, започваше да усеща как сърцето й се разкъсва от противоположни, разнопосочни чувства на жал и отвращение.

Кирил Базанов, който бе застрелял чиновника от Генералната прокуратура и беше задържан на местопрестъплението, се намираше също в този институт. Щателната проверка на неговите показания в частта, касаеща придобиването на оръжието, не бе дала нищо съществено. Съседът на Базанов действително работеше в милицията и имаше служебно оръжие, но то си беше на мястото и никъде не бе изчезвало. Същият този съсед имаше и друг пистолет, зарегистриран официално, но и него никой не беше го крал. Разбира се, не биваше да се отминава възможността милиционерът да е имал колкото си иска оръжия и ако официално му се числяха само два пистолета, това съвсем не бе гаранция, че те действително са били два. Можеха да бъдат и пет, и десет. Но работата беше там, че колкото и да са били пистолетите му, практически Базанов не би могъл да открадне нищо. Съседът милиционер беше човек опитен и предвидлив. Имаше две хлапета и добре му бе известно как трябва да се съхранява огнестрелно оръжие в къща, където има деца. Беше си направил нещо като оръжеен сейф във висок, вграден в стената, шкаф и в него държеше оръжието, боеприпасите и дори ловните си ножове. Сейфът имаше специална секретна ключалка и да се открадне нещо от него без ключ или чрез взлом беше просто невъзможно.

Лекарката посрещна радушно Настя. Бяха добри познати и не за първи път се срещаха.

— Засега ще се въздържа от диагноза, но почти с пълна увереност мога са кажа, че за така наречената голяма присихиатрия тук не става дума. Базанов прекрасно се ориентира в ставащите събития, той е съвсем адекватен. Съдейки по медицинските документи от неговата поликлиника, би могло да се говори за олигофрения в степен на лека дебилност. Не разбирам какво му се е случило през онзи ден — добави докторката, разлиствайки болничната карта на Базанов.

— А какво казва той сам?

— Твърди, че е чул глас и гласът му е заповядал. Ето тук са записани неговите думи: „Гласът ми каза, че трябва да отида и да го убия.“

Лекарката подаде записките на Настя.

Въпрос: Кого — него? Гласът назова ли ви фамилията и адреса му?

Отговор: Той ми каза, че аз трябва да убия този човек.

Въпрос: Кого — този? Защо бяхте сигурен, че гласът ви е заповядал да стреляте именно в този, в когото сте стрелял, а не в някой друг?

Отговор: Веднъж минавах по тази улица и видях как спря една кола и от нея излезе човек. Мъж. И гласът ми каза: „Този човек е лош, той иска да причини вреда първо на теб, след това на твоите близки, а след това на цялото човечество. Той трябва да бъде спрян. Погледни, косата му е черна, а на слепоочието си има бенка — знак на греха, знак на сатаната. Ти ще вземеш пистолет и ще го застреляш още щом ти се предостави първата възможност. Ти си длъжен да направиш това заради себе си, заради своите близки и заради цялото човечество.“ Затова го проследих.

Въпрос: Известно ли ви беше неговото име?

Отговор: Не.

Въпрос: Знаехте ли къде работи този човек, с какво се занимава?

Отговор: Не, тогава не знаех. Казаха ми го после в милицията.

Въпрос: Преди този случай друг път някога чувал ли сте гласове, които ви заповядват да направите нещо?

Отговор: Не... Не си спомням. Не ми се е случвало.

Въпрос: А след този случай? Гласът не ви ли е казвал нищо?

Отговор: Не.

Въпрос: Как смятате, какво се е случило с вас? Можете ли по някакъв начин да обясните случилото се ?

Отговор: Не, не мога. Аз не разбирам как се случи това. Не разбирам защо. Навярно съм се побъркал. Изгубил съм си разсъдъка.

— Ето, виждаш ли — рече лекарката, вземайки записките от Настя, за да ги сложи обратно в палката си. — Той няма логично обяснение за събитията, не ги смята за обичайни и нормални. Нещо повече, и то е най-важното, тоя е готов да допусне, че не е добре психически. А това е един от първите признаци на здравето. Истински болният не се смята за болен и именно от това произтичат проблемите. Ако на нашия болен можеше да се каже: „Ти, приятелче си болен, на теб ти се причуват гласове и затова, когато следващия път чуеш гласа да ти заповядва да заколиш доктора, знай, че това е проява на болестта, лягай в кревата, завивай се с одеялото и не се подчинявай на този лош глас“, световната психиатрия не би имала никакви проблеми. Бедата е там, че те са сигурни в своята пълноценност и смятат, че всичко им е наред. Затова са и опасни. Малко ли неща би могъл да им заповядва гласът, а това е непредсказуемо.

— Значи смяташ, че Базанов не е такъв?

— Абсолютно — без колебание отвърна докторката. — Аз самата не разбирам какво би могло да му се е случило. Всъщност, допускам, че просто лъже, че симулира психическо отклонение. Наели са го за убийството и са го посъветвали да пробута легендата за гласа, в случай че го заловят. Едно нещо е убийството, извършено от побъркан, и съвсем друго — килърството. Но аз, Настя, не вярвам в това. Вече няма глупаци. За поръчково убийство у нас все още съществува шанс да остане жив. На колкото и да го осъдят, все някога ще излезе на свобода. Като се вземе предвид олигофренията му, няма да му дадат смъртно наказание. За убийство в състояние на психическа неуравновесеност той автоматически попада в специализирана болница и там си остава завинаги. Оттам излизане няма и това е прекрасно известно на всички. А ако някой случайно излезе, то ще да е с разбит мозък и атрофирали мускули. Не познавам човек, който доброволно би се обрекъл на такова нещо. Може в затвора да е страшно и тежко, но все пак е някакъв живот. А в болниците, където държат невменяемите престъпници, живот няма. Само един безкраен ужас, болка и страдание. А след това, когато лекарствата направят своето — пълно безразличие и съществуване на низше създание.

Двадесет и четиригодишният Кирил Базанов беше общ работник в обувна фабрика. На времето беше завършил специализирано училище за деца с дефекти в умственото развитие. Разбира се, после за никакъв институт не би могло и дума да стане, а виж в армията го взели с най-голямо удоволствие, макар и да не би трябвало. Добродушен, сговорчив, дисциплиниран — как се изпуска такова момче. И военната комисия не го бе изпуснала. Е, понякога имал внезапни изблици на неконтролируема ярост, но след това му минавало всичко и той се успокоявал също толкова бързо, колкото бързо и избухвал. Бил извънредно податлив на внушения, нещо което бе характерно почти за всички, страдащи от олигофрения. След армията започнал като общ работник във фабриката за обувки, защото му липсвали способности за нещо по-сериозно. За килърство тук не можеше да се говори. Не ставаше наемен убиец от олигофрен, макар и в степен на лека дебилност.

„Разбира се, нашата страна се слави с умението си да бъде първа навсякъде и да не прилича на останалите — помисли си мрачно Настя. — Космосът, балетът, идеята да се разрежда бензинът, боят в парламента — в много неща сме неповторими и оригинални. Но чак пък до такава степен, че и лудите да стават убийци-професионалисти...“

Тя излезе напълно объркана от Института по съдебна психиатрия. Смъртта на чиновника от Генералната прокуратура Лученков с всяка изминала минута й се струваше все повече случайна. Но твърдо бе уверена, че принципът е общ. Ако убийството на Лученков се впишеше в графата за нещастни случаи, то точно така трябваше да се постъпи и с убийството на Малков, когото ни в клин, ни в ръкав бе застреляла дъщерята-наркоманка. Но тогава какво се получаваше? Юрцев и Мхитаров се самоубиват, депутатът Изотов убива жена си, бизнесменът Семьонов загива в нелепа катастрофа. В действителност не се получаваше нищо. Чисто и просто — нищо. Никаква връзка, всеки сам за себе си, всеки със своя си грях и беда, всеки със своя съдба и своя кончина.

Наистина, тук имаше и нещо друго. Двама мъже бяха ходили в кооперацията, където се намираше жилището на Мхитаров. При кого точно бяха ходили, засега не беше установено, но бе напълно възможно да са посетили Глеб Арменакович. Мхитаров се беше самоубил, а след известно, при това доста кратко, време тези двама мъже бяха убити.

„Нека този, който смята, че тук няма никаква връзка, да хвърли най-големия камък по мен“ — рече си в заключение Настя Каменская.

% % %

Рита отново остана сама, но този път не й беше толкова страшно и тъжно като преди. Този път беше по-друго.

Павел й каза, че за известно време няма да се виждат. Но първо, тази раздяла нямаше да бъде като онази двегодишната — обеща й да се появи след около месец. И второ, той щеше да се върне при нея, не можеше да не се върне, защото те се обичаха.

— Пак ли ще пътуваш надалеч? — тъжно го попита Рита.

— Не, момичето ми, ще бъда някъде наблизо. Просто не бива да се срещаме. Трябва да свърша една важна работа и докато не се справя с нея, няма да дойда при теб. Затова пък след това повече няма да се разделяме. Разбрахме ли се?

Павел се усмихваше весело, но Рита чувстваше, че той е много напрегнат. Винаги го бе чувствала съвсем точно, моментално бе улавяла всяка промяна в настроението му. Може би защото го обичаше, а може би и заради природната си дарба.

Изминаха четири дена и Рита постепенно се потопи в обичайното си делнично съществуване. Работата й в спестовната банка беше на смени — един ден преди обед, един ден следобед и на две седмици веднъж — работна събота. Кой знае защо й се струваше, че Павел непременно ще се завърне някой следобед, затова в дните, когато работеше следобед, не можеше да си намери място, представяйки си как телефонът звъни та се къса в празното й жилище, а когато беше сутрешна смяна, в два часа изскачаше като куршум от банката и се втурваше към къщи да чака. Приличаше на предано куче, захвърлено от стопанина си на гарата, което търпеливо посрещаше всеки влак в течение на дълги седмици и месеци.

През този ден бе била сутрешна смяна. На път за вкъщи се отби в хранителния магазин, бързо сграбчи първото, което й попадна под ръка, плати на касата и почти бегом се отправи към жилището си. Постоянно мислеше за Павел, просто й бе невъзможно да не мисли за него, затова беше престанала да обръща внимание на много неща, за да не се отвлича от спомените си как горещо и нежно двамата се бяха любили цели две седмици.

Ето че и сега Рита не обърна внимание на факта, че ключът в патрона на бравата не се превъртя от първия път, а когато все пак се превъртя, издаде някакво болезнено противно скърцане. За един опитен и предпазлив човек това би било явен признак, че вратата е отключвана с неоригинален ключ или с шперц, и че патронът е повреден. Но Рита, макар теоретично да го знаеше, не беше в такова душевно състояние, че да му обърне сериозно внимание и да вземе някакви предпазни мерки.

Тя разтвори широко вратата и влезе в жилището си. И изведнъж някъде отстрани върху нея се метна тъмна сянка, нещо се вряза в шията й, стана й трудно да диша. Рита разпери пръсти, чантите с продукти паднаха на пода и се дочу влажен възглух звук, който вероятно издадоха натрошените тридесетина кокоши яйца.

Лишеният й от кислород мозък се самоизключи бързо.

Мъжът старателно положи на пода замрялото тяло на младата жена. След това отвори дамската й чантичка, извади малко флаконче с парфюм и стискайки го в ръка с нахлузена ръкавица, внимателно открехна вратата към стълбището. Времето беше подходящо — тези, които работеха, бяха още на работа, а тези, които не работеха, вече си бяха напазарували и се суетяха около кухненските печки, приготвяйки обяда. Той застана на прага, обърна се, отвори капачето на флакона и с резки движения започна да разлива съдържанието му на пода в антрето, където току-що бе стоял. За щастие, бе му се удало да преодолее съвсем естественото си любопитство и да не влиза нито в стаята, нито в кухнята. Никъде другаде, освен в антрето, нямаше негови следи и негов мирис. А сега вече и там ги нямаше...

След като изпразни флакона, мъжът заключи вратата, стараейки се да не изщрака с патрона, спусна се надолу по стълбището и изчезна.

% % %

Настя и Юра Коротков буквално се разсипаха да търсят познатите на Гари Робертович Асатурян и да ги разпитват за високия посивял мъж около петдесет и петте с блестящи тъмни очи. Никой никога не беше виждал този мъж и не си спомняше Гари да му е споменавал за него. Разбира се, сред тези, чиито координати бяха записани в тефтерчето, него го нямаше.

— Да се чудиш ли, да се маеш ли! — разпери ръце Коротков. — Кондукторката Вера ни уверяваше, че от разговора на тези бизнесмени можело да се направи извод, че те от много години редовно имат съвместни делови пътувания. Как така никой от обкръжението на Асатурян не го познава?

— Сигурно са излъгали — вяло рече Настя. — Просто са избудалкали кондукторката.

— Но защо? — чудеше се Коротков. — Не виждам логиката. Когато добри познати крият познанството си, бих могъл да го разбера. Това често се случва в нашата практика. Но обратното? Такова нещо не сме имали. Щом са непознати, щом не са в близки отношения, то и подозренията към тях отпадат от само себе си, защото липсва съучастничество. Спомни си само колко престъпления сме разкрили, когато се оказва, че някакви типове крият от нас факта, че се познават, и се правят на ни лук яли, ни лук мирисали.

— А тук всичко е точно обратното — търпеливо му обясни Настя. — Те разиграват сценка на старо приятелство, при това демонстрират и бизнес отношения, защото, ако някой започне да ги търси по тези признаци, никога няма да ги открие. А в действителност може би за пръв път се виждат един друг именно в този вагон. Или за втори.

Юра искаше да възрази нещо, но не успя.

Двамата с Настя тъкмо вървяха по дългия коридор в сградата на „Петровка“ 38 след поредната си безрезултатна обиколка по познатите на Асатурян, когато върху тях връхлетя Коля Селуянов.

— А ето ви и вас. Пък аз си изпотроших краката да ви търся къде ли не. Давайте по-бързо към Колобок, че негова светлост е много зъл. Заповяда ми срочно да ви открия.

Коля се бе наканил да се понесе по-нататък, но Юра здраво го хвана за ръкава.

— Негова светлост самичък ли е благоволил да бъде? Или са му дошли високопоставени гости?

— Абе, какви гости! Само нещастникът Миша заради вас пере пешкира.

Коротков и Настя ускориха крачките си и след няколко секунди вече

стояха пред своя началник, чиято плешивина сияеше пурпурно от злост.

Миша Доценко — висок, черноок, симпатичен момък — седеше на заседателната маса със съвършено объркано изражение на лицето.

— Сядайте — изръмжа Виктор Алексеевич на новопоявилите се. — Михаил вече го поздравих за „добре дошъл“, сега е ваш ред. Не се стягайте, не се стягайте, не сте съгрешили в нищо. Нагазихме ние с вас в поредното говно, да ме извини дамата. Току-що позвъни Костя Олшански, получил е заключението на съдебно химическата експертиза за таблетките, с които се е отровил Юрцев. Накратко, тази история е много дълга, но ние нямаме време да я обсъждаме, затова ще тегля само чертата: този препарат с мигновено отровно действие се е разработвал в специалната лаборатория на ГРУ⁹ още в началото на осемдесетте. Не сте малки и сами разбирате, че бързодействащите отрови винаги са били необходими за шпионски цели. Формулата на препарата е именно тази, която е разработена в лабораторията. А виж, технологията за изработването му е малко по-друга. Не принципно различна, а само малко по-друга. При това, изменението на технологията съвсем не е свързано със смъртоносното действие на таблетките. Очевидно там, където е изработена партидата, е имало друга апаратура. Това е всичко, уморих се. От половин час не съм си затварял устата. Хайде, Настя, сега е твой ред.

— Излиза, че таблетките, с които се е отровил Юрцев, не са били приготвени по онова време именно в ГРУ — поде Настя. — Там е била разработена формулата и технологията, а после някой се е възползвал от това. Или е откраднал голяма доза от препарата и я е подложил на щателен анализ, като е провел множество експерименти, или пък е свил документацията. Второто изглежда по-вероятно. По-просто е и по-безопасно. Всъщност дори не е необходимо да се краде документацията, трябва само да се намери подходящият човек, на когото да се заплати, за да я откопира направо на работното си място. И после, за да се възпроизведе формулата и технологията по опитен път е нужно наистина огромно количество от препарата, а онази лаборатория на ГРУ вероятно не е произвеждала толкова. Защо й е отрова за мигновено действие в такова количество, което е достатъчно да се отрови цяла Москва? Това е било производство „на парче“, предназначено за конкретни хора с цел подсигуряване на „своите“ или ликвидиране на „чуждите“. Логично е, ако е имало възможност да се открадне голяма партида от препарата, тя да бъде използвана по предназначението си, тоест да се тровят хора, а не да се провеждат експерименти. И в такъв случай, сега експертите биха ни казали, че Юрцев се е отровил именно с тези таблетки, които са се приготвяли за шпионските цели на ГРУ Значи, така или иначе, документацията е била открадната и е било намерено място, където е било възможно да бъдат произведени. Може би това е някоя нелегална лаборатория за производство на наркотици. В подобни лаборатории работят такива фармацевти и химици, че при наличието на документация за тях е просто детска работа да приготвят отровата. Сега аз имам един въпрос Виктор Алексеевич. А откъде, между другото, нашите любими съдебни химици толкова добре са осведомени за шпионските изделийца на ГРУ? Та нали, за да кажат: „Да, по същество е това, само че е направено малко по-другояче“, е необходимо много добре да познават и самото „същество“ и технологията му.

— Правилно говориш — кимна одобрително Гордеев. — Един от специалистите, работещи в тази лаборатория, на времето вежливо бил „помолен“ да се пенсионира във връзка с шестдесетгодишнината си. Умът ми не го побира как са могли да го изпуснат, как са изпращали в пенсия такива специалисти. Би трябвало да ги задържат с всички сили, че не дай Боже, нещо някъде да изтече, мозъците в лагера на противника да изтекат. Но там очевидно са се играли някакви игрички около преподреждането на кадрите, на някого му е потрябвала неговата длъжност, свой човек са устройвали или някакви сметки са си разчиствали — с други думи, изхвърлили човека. А нашият експертно криминален център го прибра. Ние не сме горделиви — и древен старец ще ни влезе в работа, ако има знания, а пък един шестдесетгодишен мъж направо за млад го смятаме. През деветдесета година някаква уважавана дамичка посегна на живота си и у нея намериха таблетки, които естествено изпратиха за експертиза. Точно тогава точи специалист ги разпозна. „Наша е — каза, — идеята, а изпълнението не е наше, но е много добро.“ И формулата възстанови по памет и технологията. Казвам ни — съкровище, а не просто експерт.

— Той ли провери и таблетките на Юрцев? — с надежда попита Настя.

— Не, Настя, тук на нас с теб не ни провървя — разпери ръце полковник Гордеев. — Спомина се старецът. Макар че какъв старец беше той? През осемдесет и осма, когато дойде при пас, беше на шестдесет, а умря миналата година. Пресметни на колко е бил. Но записките му, разбира се, са запазени. Ето че възниква въпросът как тези таблетки са попаднали у Юрцев?

— А как през деветдесета година са попаднали у онази дама? Тогава успяхте ли да го изясните?

— Де да беше така — въздъхна Гордеев. — Тази работа така си и виси до ден-днешен. Бяхме принудени да приемем че тя все пак е изпила отровата сама. Но, деца мои, това още не е най-лошото. Днес изплува информация, която старателно е била скривана няколко дена. Самоубил се е човек от обкръжението на Президента. И ето че този факт ме навежда на съвсем тъжни мисли.

— Искате да кажете, че след като се е оправил с групата на Малков, някой е започнал да разрежда редиците на президентския екип?

— А ти самата не искаш ли да го кажеш? — иронично подхвърли полковникът. — На теб не ти ли се струва, че е така?

— Не знам засега. Кога се е случило това?

— На шестнадесети февруари, тоест на следващия ден след речта на Президента.

— Тогава нещо не се връзва — рече Настя. — Днес сме двадесет и шести. Ако и там действа същата ръка, за десет дни биха били премахнати пет-шест души. Групата на Малков беше очистена фактически за седмица. Ако тези отровни таблетки се произвеждат в достатъчно количество, то за какво ги използват? Оказва се, че само два пъти са тровени хора с тях. Толкова усилия да се доберат до документацията, рискували са, старали са се и за какво е било всичко? За толкова години — само две приложения. Не ми се вярва.

— Откога те чакам да запиташ най-сетне — усмихна се Гордеев. — Правилно постъпваш, като не вярваш. Два случая, но само в Москва. А по цялата страна? А по ОНД? Информацията напоследък е оскъдна, почти всички връзки са разрушени. Аз наслуки телефонирах на двама мои приятели в две различни области на Русия. И всеки от тях имаше случаи на самоубийства с помощта на неизвестното таблетирано отровно вещество. Тъй като обстоятелствата на самоубийствата били безспорни, те не задълбали по-надълбоко, за да изясняват откъде у самоубийците са се взели тези таблетки. Даже не си дали труда да си изясняват що за таблетки са. Експертите оповестили, че това е бързодействаща отрова, и всички останали доволни. На никого нищо не му е нужно, да ги вземат дяволите! На никого нищо не му е интересно! Даже всичките, включително и Юрцев, да са посегнали на живота си доброволно, все пак някъде си седи някакъв гад, който произвежда отровата и снабдява с нея всички желаещи. И никой не си мърда пръста. На никого не му пука!

Полковникът отново започна да нервничи и Настя се досети, защо бе бил толкова сърдит, когато беше влязла в кабинета му. Сигурно бе изнасял същата лекция и на Михаил Доценко.

Миша не я зарадва с нищо. Никой от участниците в нефтената презентация не беше виждал нито високия посивял мъж с блестящите черни очи, нито малкия симпатичен арменец.

Всъщност, бе забелязан някакъв странен непознат човек — среден ръст, възпълен, дълга къдрава коса, очила с тонирани стъкла.

Но засега всичко беше още доста мътно...

% % %

Чак към седем часа вечерта излязоха от кабинета на Гордеев.

Коротков се отби в стаята на Настя.

— Защо мълчат твоите медици? — попита го тя, включвайки бързовара, за да направи кафе. — Нали ми се кълнеше, че щели да направят аутопсията на Асатурян извънредно.

— Ти сякаш си паднала от луната — възмути се Юра. — Аз, всичко на всичко, им занесох само една бутилка. За една бутилка „извънредно“ означава „в следващата десетка“. Ако я направеха извънредно в пълния смисъл на думата, това би ми струвало поне пет бутилки. Пък аз толкова пари нямам.

— Добре, засега ще се заемем с Шабанов, макар че никой никакви сведения няма да ни даде за него. Все пак той е високопоставена особа. Слушай, струва ми се, че ние с теб отдавна не сме попадали в такава задънена улица. Труповете един след друг се сипят върху главите ни, ние почти нищо не постигаме, а каквото постигнем, не дава никакви резултати. Личността на посивелия до този момент не сме изяснили. Не сме изяснили обстоятелствата около смъртта на Асатурян. Обстоятелствата около смъртта на Юрцев — също. Защо и за какво Базанов е разстрелял Лученков — не е ясно. А сега и този Шабанов.

Тирадата й бе прекъсната от пиукането на уредбата за вътрешна връзка.

— Анастасия Павловна — прозвуча гласът на Миша Доценко. — Търсят Юра от града.

— Нека се обадят тук — бързо каза Коротков.

След половин минута избръмча другият апарат. Юра вдигна слушалката и чувайки кой му се обажда, смигна на Настя, която не можа да разбере по оскъдните му реплики за какво става дума.

Най-сетне той затвори и широко се усмихна.

— Е, видя ли? А ти ми мърмореше, че медиците не се били обаждали. Сега всичко е ясно. В белите дробове и в кръвта на Асатурян е открит нервнопаралитичен газ.

Настя едва не подскочи от стола си.

— Тъй си и мислех. В него са стреляли с газов пистолет и струята е била насочена точно в лицето му. След това убиецът е седнал зад волана и е прегазил нещастника. По-скоро, първият път само го е блъснал, после се е отдръпнал, включил е фаровете, за да го вижда по-добре, и акуратно е прегазил тялото, за да изглежда всичко съвсем истинско. Излязъл е от колата и си е отишъл. Гениално и просто. Нито викове, нито преследвания, нито бой, нито пръскаща дрехите кръв. Чисто и красиво. Господи, на какъв мръсник попаднахме само! Много бих искала да му видя муцуната!

— Ти по-добре си погледни нагревателя — посъветва я Коротков. — Почти всичката ти вода вече е на пода.

Настя плесна с ръце. Действително водата отдавна бе кипнала и сега бълбукаше във високата керамична чаша толкова отчаяно, че изтичаше по стените й. Настя трескаво издърпа щепсела от контакта, но така или иначе, беше останала само съвсем малко вода в чашата.

— Добре, за теб ще е — рече горчиво на Коротков. — Ей сега ще кипна друга. Станала съм много смотана напоследък.

— Пий, пий — усмихна се Юра. — Ти ще предадеш Богу дух без кафе, а пък аз мога и да потърпя.

Двамата се разбираха много добре, макар съвсем да не си приличаха, а пък може би точно заради това се бяха и сближили. Юра беше влюбчив и лекомислен. Настя — спокойна и възхладна. Коротков лесно изпадаше в отчаяние и също така мигновено умееше да се пренастройва и, запретвайки ръкави, се хващаше за работа. Настя леко понасяше неуспехите и педантично ги анализираше, за да открие собствените си грешки и да изчовърка някое зрънце полезен опит. За да се отчае съвсем, трябваше много неща да й се струпат едновременно. Но ако пък дадеше воля на слабостта си и изпаднеше в депресия, то това беше сериозно, задълго и да я изведат от такова състояние не можеха нито радостните неочакваности и приятните сюрпризи, нито придумванията и утешенията, нито веселите и остроумни вицове. Беше мълчалива и потисната, заради най-малката дреболия в очите й избликваха сълзи и говореше толкова бавно и безизразно, сякаш четеше предварително написан текст. Само едно нещо можеше да я извади от депресията й — Настя трябваше да разбере, че състоянието й пречи преди всичко на нейната работа, а също така, че се отразява и върху дейността на колегите й. Още щом забележеше тези симптоми, тя се отърсваше от летаргията и си казваше: „Дотук беше, Каменская, стига вече! Стягай се и работи нормално!“ Правеше някакво вътрешно усилие, вдишваше дълбоко, задържаше въздуха в белите си дробове, след което сълзите й изсъхваха по вълшебен начин, речта й си възвръщаше своята обичайна живост и образност, а всичко онова, което съвсем доскоро бе предизвиквало пристъпи на тъга, започваше да й се струва забавно и незаслужаващо особено внимание. Разбира се, борбата й с депресията невинаги траеше само броени секунди. Понякога на Настя й бяха необходими много часове, но така или иначе, възвръщането на нормалното състояние на духа си тя постигаше само чрез собствени усилия. Никакви външни въздействия не й помагаха за това.

Случваше се дори Настя и Юра Коротков едновременно да мислят за едно и също нещо. Ето и сега те мълчаливо пиеха кафето си, всеки потънал в мислите си, но още щом Юра наруши мълчанието и изрече първата дума, Настя моментално довърши фразата, сякаш ходът на неговите разсъждения й бе напълно очевиден.

— У Асатурян даже тефтерчето... — поде Коротков.

— А у другия, когото убиха преди него, кой знае защо, нищо нямаше. Празни джобове. Портфейла и парите му оставили, а всичко останало беше задигнато. Юра, кажи ми като мъж, може ли в джобовете му да е нямало нищо друго, освен пари? Такова нещо при жена би могло да се случи само в случай, ако тя набързо е грабнала портмонето и пластмасовата торба и е хукнала към най-близката хлебарница. Но ако тя вземе със себе си дамската си чантичка, в нея има всевъзможни вещи. Пък и в портмонето й винаги се намират и други неща, освен пари — автобусни билети, някакви квитанции, нечий телефон или адрес, записан върху листче хартия, разписание на влаковете. Някои жени дори и паспорта си носят в портмонето. А при мъжете как е?

— Ами, същото — усмихна се Коротков. — В техните портфейли също приличат на градски архив. И в джобовете им се понамирва това-онова: носна кърпичка, гребенче, цигари, запалка, презервативи. Напоследък, в съответствие с духа на времето, в тях можеш да откриеш и дискета, и електронно тефтерче-калкулатор.

— Излиза. Юра, че този, който е убил Асатурян, не е имал нищо против милицията веднага да установи самоличността му. Тоест, на убиеца това като че ли му е безразлично. Ако той е убил и посивелия мъж то защо е направил всичко възможно, за да затрудни опознаването му.

— С други думи, ти искаш да кажеш, че са ги убили различни хора по различни причини?

— Не, Юра. Искам да кажа, че при посивелия има нещо особено. Тон с нещо се отличава от Асатурян, при това разликата е принципна. И като разработваме връзките на Гари Робертович, ние с теб напразно си губим времето. Нас ни накараха да правим това, провокираха ни и ние се поддадохме, налапвайки въдицата на престъпника като малки и глупави шаранчета. Подхвърлиха ни много широк кръг от познати на един енергичен и делови човек, знаейки абсолютно точно, че при никакви обстоятелства този кръг няма да ни отведе до убиеца му. А при сивокосия кой знае защо ситуацията е друга. Или той е свързан прекалено тясно с убиеца и ако установим личността на жертвата, бихме могли моментално да попаднем на престъпника, или тук има още нещо. Но без съмнение, нещо има Юра. Чувствам го.

— Добре ти е на теб — завистливо въздъхна Коротков. — Ти поне чувстваш нещо, което би ни влязло в работа. А в моята глава се забърка такава каша, която никога няма да се свари. Но ако все пак се свари, струва ми се, че няма да е годна за ядене. Е, какво? Ще си ходим ли?

— Ще си ходим — съгласи се Настя. — И без друго, няма да изясним нищо.

Те се облякоха, излязоха заедно на улицата и бавно се отправиха към метрото. За Настя бе по-удобна станция „Тверская“, но тя не обичаше да гази из локвите и предпочиташе „Чеховская“. Обаче Юра я поведе в съвсем друга посока.

— Да отидем до „Тверская“ — рече той с нетърпящ възражения тон. — Ще подишаме чист въздух.

Настя покорно го последва. Впрочем, тя почти бе отворила уста, за да се откаже категорично от разходката, но изведнъж си спомни, че приятелката му скоро имаше рожден ден. Вероятно Юра възнамеряваше да й купи подарък и му бе необходим консултант по женските въпроси.

Оказа се права. Коротков я отведе първо в „Галантерия“, после в „Берьозка“ — и така посетиха почти всички луксозни магазини по протежението на улица „Тверская“. В крайна сметка, избраха за Людмила красив комплект от малахит в „капково“ сребро, а Настя си купи няколко чорапогащника. „Щом съм тръгнала да вървя пеша, поне трябва да извлека някаква полза от това“ — мислеше си тя и към чорапогащите прибави още сапун, паста за зъби и шампоан. Тези запаси щяха да й стигнат за около два месеца и поне за такива прозаични неща нямаше да се безпокои известно време.

% % %

Павел се чувстваше съвсем зле, но знаеше, че скоро ще му мине, и трябваше само малко да потърпи. Той също притежаваше природна дарба като членовете на своята група, но неговите способности бяха далеч по-слаби. Можеше да застави човека да се вцепени, да се отпусне, да не се съпротивлява, но това изискваше колосално напрежение и му действаше толкова изтощително, че после му бе необходимо доста време, за да дойде на себе си. Дори Рита можеше да го прави без никакви усилия. А да накара някого да стори нещо, потискайки волята му и натрапвайки му своята, Павел Сауляк не можеше при никакви обстоятелства. Това го умееше добре Миша Ларкин, но той практически можеше всичко.

Павел беше роден в Унгария в семейството на военен аташе и ранното му детство премина в тесния и затворен свят на съветската посолска колония. Баща му, кадрови офицер, от малък бе приучил сина си към дисциплина и бе успял да му внуши мисълта, че един път завинаги установеният ред е нещо отлично, рационално и удобно за всички. Павел му повярва и с всеки изминал ден се убеждаваше в правотата на бащините си думи.

През ония години се казваше Владимир, пък и фамилията му беше съвсем друга. Беше талантливо, весело и общително момче, говореше еднакво добре руски и унгарски език, затова родителите му не го записаха в руското посолско училище, а в най-престижното градско унгарско учебно заведение, където се обучаваха децата на партийно-държавния елит. Володя си спечели множество приятели, често гостуваше на своите съученици и това стана добър и напълно благопристоен повод родителите му да започнат да се запознават с техните бащи и майки.

По това време посланик на СССР в Унгарската република беше човек, който в недалечно бъдеще щеше да оглави КГБ и да преобърне наопаки живота на симпатичното общително момче, синът на военния аташе. Но кой тогава би могъл да го предвиди...

От Унгария последва преместване в Чехословакия, откъдето Володиното семейство окончателно се завърна в Москва след „Пражката пролет“ през 1968 година. Владимир беше на седемнадесет, тъкмо бе завършил училище и свободно говореше унгарски и чешки. Вратата към Висшата школа на КГБ му беше отворена. Преди това обаче, трябваше да отбие военната си служба, но армията не го плашеше, защото физически беше добре развит, беше здрав и бе привикнал към дисциплината. Казармата наистина не му се стори никак ужасна. Служеше добре, нещо повече — служеше с удоволствие. Той ни най-малко не се дразнеше от неща, които изваждаха извън релси другите войници. Лягането и ставането в точно определен час, физзарядките, изтощителните кросове и гимнастическите тренировки, зубренето на устави и инструкции, миенето на подовете — всичко това му се удаваше леко, без да му причини ни най-малкия дискомфорт. Именно така Володя бе проживял целия си досегашен живот, именно в това още от люлката го бе възпитавал баща му — безпрекословно подчинение на по-старшите, твърда дисциплина и спазване на установения ред. Не трябва да мислиш за нищо, не трябва да вземаш никакви решения — заради теб други са го измислили и решили, твоята работа е само да го изпълняваш. Това устройваше Володя. Той имаше ярко и богато въображение, а душата му беше „мрачна каменна къща с плътно заковани кепенци, в чиито здрачни покои се правеха пирове“, както бе писал Кречмър за хората, подобни нему. И Володя се радваше, че е лишен от необходимостта да взема дребни повседневни решения, което бе му отнемало от времето, от вниманието и от силите, необходими му за живота в неговия искрящ вътрешен свят.

След армията дойде Висшата школа на КГБ, където той също нямаше никакви проблеми с дисциплината и обучението. Беше способен, с добра памет и бързи реакции, имаше наклонности към чужди езици.

Бившият посланик на СССР в Унгарската народна република още през 1967 година бе станал председател на КГБ и тъй като с бащата на Володя го свързваше старо лично приятелство, след завършването на школата младият офицер бе оставен на работа в централния апарат на ведомството. Председателят активно се възползваше от неговото умение да си служи с редки чужди езици и често го канеше да участва като преводач във важни разговори.

Володя узна съвсем случайно, че във ведомството съществува свръхсекретна лаборатория, в която се разработват методики за прилагането на хипнозата и други нетрадиционни въздействия за специални цели. Любопитството му надделя и той намери достъп до тази лаборатория, просто за да види с какво се занимават в нея.

— Ето го — казаха му, — специалният енцефалограф, нашата последна разработка. С този уред може веднага да се определи дали даден човек притежава потенциал и има ли смисъл да се работи с него. Искаш ли да опиташ?

— Разбира се — веднага се запали Володя.

Сложиха му шлема и включиха апаратурата. Нещо забръмча, забибипка, а след това всичко свърши и му свалиха, шлема.

— Макар и да не са големи, ти имаш някакви заложби — каза му експертът, с когото се беше сприятелил. — Но очевидно ти не си знаел за тях и не си ги развивал. Биотоковете на мозъка ти са доста силни, но ти не умееш да ги направляваш в посоката, която ти е нужна.

— Разбира се, че не умея — оклюма се Володя. — А как става това?

— Можеш да се научиш. Ние тук разработваме различни методики именно по този въпрос. Разбираш ли, не е достатъчно да притежаваш само някаква природна дарба. Необходимо е обезателно да можеш да я управляваш, да я използваш, в противен случай, тя ще си остане в твоя организъм като мъртъв товар, който не е нужен никому. Трябва да тренираш, да се усъвършенстваш. Ще ти кажа нещо, за което може би не си чувал — продължи приятелят му от лабораторията. — Природата щедро надарява хората с биоенергиен потенциал и с всевъзможни способности. По същество за природата това е норма, а не изключителен случай. Но преди никой не е обяснявал този факт на хората и ако у някого изведнъж е била откривана някаква дарба, то тя се е считала за нещо необикновено.

В едни случаи човека са го признавали за светец и са го канонизирали; в други са го смятали за магьосник или вещица, ако е била жена, и са го изгаряли на клада; в трети — този човек е ставал целител, шаман, знахар, табиб или нещо подобно. Но работата е именно там, че тези способности са се смятали за изключителни и необикновени. А много хора въобще не са вярвали в тях и са ги считали за шарлатанство. И защо е било всичко това? Защото дарбата се проявява случайно, което означава — рядко. А още порядък случай било, този, който я притежава, да умее да я управлява и използва. Вече в наше време с развитието на техниката стана възможно да се определя биоенергийния потенциал на всеки човек и се изясни, че той е толкова висок не само при някои определени личности, а почти при всеки седми или осми. А при всеки четвърти-пети той е достатъчно висок, че да може да се счита над средния. От всички природно надарени хора само един на десет хиляди умее да си служи със своята дарба. Останалите дори не знаят какво има в тях самите и непрекъснато се удивляват, че в ръцете на някои хора се чупят чинии, че в тяхно присъствие те заболява глава или пък точно обратното — минава ти. С други думи, мога да ти разказвам много неща по този въпрос. А ако бъда по-кратък — ние разработихме специална система за тренировки, която позволява да се изстисква максимумът от имащите дарба. Така че, ако желаеш, идвай да изкараш курса.

И Владимир започна редовно да посещава секретната лаборатория. Беше личен преводач на председателя, негово приближено лице, син на негов добър приятел и в тази лаборатория за него нямаше никакви тайни. Главното постижение на авторите на методиката бе свързването на използването на биоенергетиката с традиционната, прилагана от векове техника на хипнозата. Резултатите бяха много добри. И Володя не само че се научи да използва двеста и петдесет процента от тази не особено богата дарба, която природата скъпернически му бе дала, но и овладя всички методики. Той разбираше, че да имаш дарба това не е дори половината работа, а само четвъртинка. Дарбата си беше чисто и просто късмет по рождение. А истинската й ценност се състоеше в това да знаеш как да се тренираш, как да я усъвършенстваш. Защото, както бе казал приятелят му, у всеки четвърти-пети потенциалът бе над средния, а у всеки седми осми — много висок. Но да тренират и се самоусъвършенстват можеха само отбрани хора.

Разбира се, за увлечението на Володя знаеше и председателят, защото именно той му бе разрешил да посещава лабораторията. Забелязвайки колко много време изразходва за него, председателят го запита с тънка усмивка:

— Защо ти е всичко това, момчето ми? Какво искаш да постигнеш с него?

— Нищо особено — отвърна Владимир. — Но може изведнъж да ми послужи за нещо. Например, ако загубя ключа от сейфа. Тогава няма да го режа с оксижен, няма да викам майстори, а ще го отворя с поглед.

Двамата се разсмяха гласно на семпличката шега. Председателят беше човек с претенции и голям интелектуалец, дори пишеше стихове, но предпочиташе обикновения безхитростен и без двусмислици хумор. И Володината шегичка беше точно по вкуса му.

А след време председателят създаде управление за оперативна работа в страните от социалистическия лагер. И един от първите, които бе решил да назначи в това управление, беше, разбира се, Володя.

— Избирай си в коя група би искал да работиш, в унгарската или в чешката?

Той с широк жест предложи на новоизпечения майор избора, демонстрирайки своето великодушие и приятелското си отношение.

— Ти говориш и двата езика като родни.

Владимир се опита да отклони предложението му пак с шега. То бе неочаквано за него и по същество не му се харесваше особено. Но председателят прояви настойчивост и даже рязкост.

— Но разберете най-сетне — започна да се горещи Володя. — Аз не мога да правя това. Не мога да работя против хора, сред които израснах. Та това са родители на моите приятели от училище, те ме познават едва ли не още от пелените, ходил съм на рождените им дни. В края на краищата, това са приятели и на баща ми.

— Твоят баща, царство му небесно, също работеше, а не дружеше с тези хора. Дойде време да разбереш това, синко. Те са католици, а това означава, че мисленето им е друго, и че всеки момент биха могли да се превърнат в наши врагове. Баща ти това никога не го забравяше. Именно по тази причина той те записа не в училището на посолството ни, а в унгарското, в градското, за да завърже запознанство чрез теб, да влезе в техните кръгове и да въведе в тях и други наши сътрудници. Ти си длъжен да продължиш делото на своя баща.

— А защо другите служители от посолството не записваха децата си в градските училища? — попита недоверчиво Владимир. — Защо те не го правеха, щом е било толкова важно?

Председателят почти незабележимо се усмихна с крайчеца на устните си.

— Защото децата им бяха тъпи, мързеливи и нелюбознателни. Те нямаха наклонности към езиците и не научиха унгарски, затова можеха да учат само в руското училище при посолството. А ти беше природно надарен и езиците ти се удаваха много леко. Когато с баща ти забелязахме това, решихме да го използваме. Надявам се, синко, че не ни се сърдиш. Благодарение на това, ти беше единственото посолско дете, което можеше да се разхожда и да пътува из града и околностите му без никакви ограничения. Ти гостуваше по всяко време на многобройните си приятели и приятелки, докато всички останали можеха да излизат от посолството само с родителите си и с кола, а основната част от времето си прекарваха зад оградата на посолството. За разлика от тях, ти в истинския смисъл на думата изживя детството и юношеството си на Запад. Не е ли време, приятелче, да се разплатиш за този подарък?

— Моля ви... Не ме принуждавайте. Назначете ме в каквато и да е друга група, готов съм да работя във всяка друга държава. Само не в Унгария и Чехословакия!

— Или Унгария, или Чехословакия — отвърна хладно председателят. — Избирай.

Всичко се сви вътре във Владимир от горчилка и ненавист. Бяха го направили заложник на своите игри още от пеленаче. И сега искаха да изстискат от него всичко до последната капчица. Омразата изгаряше отвътре очите му, дланите, челото, тя напираше да излезе навън, прояждаше кожата му и се изливаше през порите.

Той вдигна очи и погледна председателя. Всичко на всичко само за няколко секунди. Но те се оказаха достатъчни.

— Аз няма да работя нито в Унгария, нито в Чехословакия — тихо, бавно и много отчетливо изрече Владимир и излезе от кабинета му, затваряйки старателно вратата след себе си.

Нищо не се случи, земята не се разтвори под краката му, не тресна мълния. Даже не го уволниха.

Председателят повече не го викаше при себе си и не му предлагаше нищо.

% % %

Веднъж след три месеца, когато Владимир дежуреше в управлението, позвъниха от болницата на КГБ и помолиха да им бъде изпратен офицер, знаещ чужди езици. Линейката на „Бърза помощ“ била докарала някакъв мъж, на когото му станало лошо на улицата вследствие на побой. Той нямал документи, на руски език не можел да разговаря, а по вида и дрехите му си личало, че бил от Запада, а не от покрайнините на могъщия и многонационален СССР. Главният дежурен изпрати Владимир да отиде и да види каква е работата.

Когато той пристигна в болницата, въведоха го в приемната и го помолиха да почака. Буквално след минута нахълтаха трима яки бабаита, извиха му ръцете зад гърба, свалиха му панталона и разголвайки задните му полукълба, инжектираха му конска доза аминазин. По онова време бе прието така да се започва работа с болни, намиращи се в състояние на душевно разстройство, обществено опасни и буйстващи.

Изминаха няколко дена и лекарят сметна, че инжектираното вече е достатъчно, и че с болния може да се поговори.

— Защо съм тук? — ужасено питаше Владимир. — Станала е някаква грешка, ужасна грешка, уверявам ви! Взели сте ме за някой друг.

— Че как така за някой друг — с привидно ласкав глас отвърна докторът. — Та нали вие...

И, поглеждайки в болничната карта, той назова името, презимето, фамилията, годината на раждане, домашния адрес, номера на телефона, званието и длъжността му в КГБ.

— Да, това съм аз — объркано призна Владимир. — Но защо, заради какво? Какво се е случило?

— Драги мой, вие сте си седял в службата, гледал сте сейфа и сте твърдял, че можете да го отворите с поглед. Съгласете се, че това не може да се счита за нормално поведение. Разбира се, че сте болен, и ние ще ви лекуваме.

Повече Володя не попита какво се е случило и защо се намира тук. Председателят леко и непринудено се бе разправил с него заради неподчинението му и за детинския му опит да морализаторства. И за онзи последен поглед, от който много опитният председател го бе хвърлило в огън, от който краката и ръцете му бяха натежали като оловни, и от който изведнъж му се бе приискало да каже:

— Добре, синко, работи в Китай. Хубава страна. А за Унгария и Чехословакия ще намерим други специалисти. Ти си прав, не бива да работиш против тях.

В този миг председателят бе бил напълно сигурен, че ако произнесе тези думи, всичко изведнъж ще стане много лесно и просто. И толкова хубаво...

Мигът бе продължил всичко на всичко три секунди, но председателят не му го беше простил.

Владимир остана в болницата. Беше му предопределено от председателя да излезе оттам след няколко години като пълен инвалид, слаб и полуобезумял, нищо не знаещ и нищо не помнещ.

И това предопределение би се осъществило, ако не беше Владимир Василиевич Булатников, който извади Владимир от психиатрията, преди да успеят да го осакатят съвсем. Естествено, бе го взел напълно легално, не го бе откраднал, не го беше откарал под прикритието на непрогледен нощен мрак. Просто бе успял някак да издейства изписването му. Разбира се, Володя бе отстранен от системата на КГБ поради влошено състояние на здравето. Бе прекрачил прага на тази болница, намираща се недалеч от метростанция „Октябрское поле“, като пращящ от сили и здраве преуспяващ майор от КГБ, а бе излязъл след три месеца от нея като никой. Краката едва го държаха, коленете му застрашително се подгъваха. От лекарствата, които му бяха инжектирали, много бяха пострадали очите му и той почти нищо не виждаше. Беше слаб и немощен. Но главата му си беше наред и разсъждаваше нормално. Паметта обаче започваше да му изневерява, защото всичките тези лекарства преди всичко атакуваха паметта.

Булатников се грижеше за него като истински болногледач. Даваше му витамини, купуваше му от пазара пресни продукти, водеше го на разходка в парка, придържайки го за лакътя. Викаше му и офталмолог, който лекуваше ретината на очите му.

Булатников много скоро му разказа за своя план. Злощастният болен бивш майор от КГБ трябваше да изчезне и негово място да се появи човек с друго име и друга биография. Този човек трябваше да оглави група от хора, които щедро са надарени от природата, да ги обучи как да използват дарбата си и да ги управлява. На Булатников му беше нужен именно Владимир, защото само в него щастливо се съчетаваха такива необходими за реализацията на замисъла му лични черти и качества. Той владееше методиката за тренировките и можеше да се оправя с проблемите. Разбираше от оперативна дейност, имаше специално образование и практически навици. Ме умееше да работи нищо друго, освен това, нямаше никаква друга професия, а го бяха лишили от работата му. Нещо повече, бяха го лишили от нея незаслужено, подло, коварно, нанасяйки му удар в гърба. И най-главното — особено цинично, превръщайки една невинна шега, изречена в поверителен разговор, в основно оръжие за унищожаването му. Не на последно място бе и фактът, че Владимир беше сам на този свят — баща му беше починал преди няколко години, майка му също се беше споминала наскоро, братя и сестри нямаше, нямаше жена и деца. С други думи, неговото изчезване не би причинило никому мъка и болка.

Така се появи Павел Сауляк. А после и групата — Рита Дугенец, младичка и наивна; безобидният несретник Миша Ларкин; аферистът-спекулант Гарик Асатурян и пострадалият от слабостта си към жените Карл Фридрихович Рифиниус. Всичките бе ги открил и бе ги отървал от бедите им Булатников, но пряко с тях работеше само Павел. Дори името на Владимир Василиевич беше забранено да се споменава. Павел се занимаваше с всекиго индивидуално, следвайки стриктно методиката, която бе разработена в секретната Лаборатория. И все повече се убеждаваше, че тази методика настина беше хубава и грамотна. Даже Рита, която не умееше нищо друго, освен да кара своя съсед да излива водката си в мивката, се научи да върши поразителни неща. Единствените й недостатъци бяха нейната доброта и наивността й. Тя не можеше да внушава на хората нищо, което заплашваше живота им, ако сама знаеше, че това е опасно. При мисълта, че с внушението си поставя под угроза нечий живот, мигновено отслабваше и губеше способността си да работи.

— Аз не мога да причинявам смърт — казваше виновно. — Прости ми, Паша. Не се получава при мен. Това все пак е голям грях.

Павел не настояваше. Нямаше смисъл да пречупва психиката на момичето. Затова се стараеше да използва Рита при по-малко сложни задачи, когато съдържанието на внушението въобще не подсказваше за намерение да се причини смърт. Например, онзи случай със Семьонов. На Рита въобще не й бе минало през главата към какво го тласка в качеството му на шофьор. Тя никога не бе имала кола, никога не бе шофирала и въобще лошо се оправяше с правилника за пътното движение. Беше абсолютно сигурна, че му внушава обикновено придвижване по определен маршрут, съобразен с някакъв временен график. Такова поръчение бе изпълнявала десетки пъти и не виждаше в него нищо опасно и осъдително.

Рита, която не се чувстваше виновна за нищо, деветнайсетгодишна, наивна и влюбена, веднага бе започнала да говори с Павел на „ти“. В този смисъл тя беше и единствената в цялата група. Тримата мъже, далече по-отчетливо представящи си степента на своята зависимост от Павел, се обръщаха към него по име и презиме и на „вие“. Много добре разбираха, че той им е шеф и работодател, а те — подчинени.

И само Рита виждаше в Павел приказния принц, който е толкова добър, че й бе предоставил самостоятелно жилище, дал й бе възможност да завърши икономическия техникум и на всичко отгоре й плащаше добри пари за дребни услуги. Тя толкова го обичаше, беше му така благодарна, че беше готова и безплатно да му помага.

За съжаление, тогава Павел не беше разбрал много неща. И чак след като се върна след двегодишно пребиваване в затвора, очите му се отвориха.

Преди седмица беше я предупредил, че ще се появи след около месец. Така го беше планирал — да си свърши работата за един месец и да се завърне при нея. Но едва беше изтекла една седмица и за своя изненада, бе започнал да тъгува по Рита. Не, работата не беше в това, че я обичаше. Павел не бе обичал никога и никого. За душата му бе достатъчен самият той, а за тялото му съществуваха множество жени, които можеше да използва в случай на физиологична необходимост за пари или безплатно, но без думи и обвързвания.

За пръв път се бе оказал в ситуация, при която никой нищо не решаваше и не измисляше вместо него.

След като го бяха изхвърлили от КГБ, беше се сдобил с шеф в лицето на Булатников. И отново обичайната дисциплина, и отново всичко се свеждаше до това — как по най-добрия начин да бъде изпълнена заповедта или конкретната задача. Поръчките търсеше лично Булатников, издаваше заповед на Павел и после му даваше парите. След смъртта на Булатников Павел Сауляк се бе скрил в затворническата колония и отново бе попаднал в обстановка, където всичко ставаше по разписание, където се брояха часовете и минутите, където стриктно се спазваха дисциплината, редът, йерархията и законите. Излизайки от затвора, веднага бе попаднал в ръцете на Минаев, който му бе възложил задача. И отново познатото — приемаш поръчката — организираш изпълнението й — получаваш парите.

А сега? Сега Павел нямаше шеф, никой не го ръководеше, никой не решаваше вместо него какви поръчения трябва да изпълни, от кои да се откаже, колко пари да поиска за една поръчка и колко за друга. Не се чувстваше уютно, беше объркан, не можеше да живее така. Просто не умееше. Никога не бяха го обучавали как да взема решения, как да се разпорежда със собствения си живот. Виж, с чуждия можеше. Но със своя — не.

Като дете бе имал строги и взискателни родители, след това армията, Висшата школа на КГБ, след това офицерско звание, след това заради него бе решавал Булатников, а след Булатников — съдът и началникът на колонията.

И ето че бе започнало да го тегли към Рита, която бе станала още по-беззащитна и объркана. Струваше му се, че ако се намираше близо до нея, би придобил някаква увереност в себе си. Щом носеше отговорност за Рита, значи тази отговорност би му станала нещо като командир, който ще му подскаже какво решение трябва да се вземе. Рита се нуждаеше от него и може би съзнанието за това щеше да го вразуми и да го научи как да живее по-нататък.

Толкова неочаквано се бе затъжил за нея. Бе й звънил вчера, звъни й и днес, звъни й двадесет пъти — и сутринта и през деня и през нощта, но никой не вдигаше слушалката в жилището й. Имаше и служебния й телефонен номер, но се страхуваше да се обажда в спестовната банка. Това противоречеше на принципите му и би могло да се окаже опасно. Рита живееше сама и никой освен нея не би могъл да вдигне домашния й телефон, но в банката имаше много народ и не биваше някой да разбере, че я търси мъж. Тя, разбира се, беше много дисциплинирана и никога никому не би споменала името му, но бе възможно от радостна изненада да загуби самоконтрол и неволно да го произнесе. А такава перспектива никак не му допадаше.

„Защо ли Рита не се обажда?“ — питаше се мрачно Павел вече за кой ли път. Ако това се бе случило преди две години, въобще не би му минало през ума да се безпокои. Тя беше свободна жена, би могла да си има приятели и просто да нощува у тях. Нищо странно. Но сега, след като бяха прекарали заедно две седмици, Рита не би могла да нощува при друг мъж. Беше сигурен в това. „Къде би могла да е?“

Павел с усилие се надигна от дивана, на който лежеше, и излезе на улицата. Телефонният автомат се намираше до входа на пощата. Пусна един жетон и набра номера на Рита.

Този път слушалката бе вдигната, но гласът, който прозвуча в нея, беше мъжки:

— Ало! Слушам ви. Ало!

— Здравейте — спокойно произнесе Павел, макар вътре в него всичко да се късаше на парчета. — Може ли да се обади Светлана Евгениевна?

— Светлана Евгениевна? — повтори мъжът и на Павел му се стори, че беше объркан. — Знаете ли, тя излезе буквално за пет минути. Бихте ли позвънил след малко? Или може би да й предам нещо?

— Благодаря ви — все така спокойно отвърна Павел. — Предайте й, моля, че се е обаждал Мартиненко. Ако не възразявате, ще я потърся по-късно.

Той окачи слушалката и се облегна на телефонната кабина. „Значи така. Рита я няма вкъщи, но там има някакъв мъж. Не й е любовник, нито пък обикновен приятел. Не е човек, който има право да бъде там и добре да знае кой живее в това жилище. Това е някакъв съвсем чужд човек — някой, на когото не му е известно, че на този номер не би се обадила никаква Светлана Евгениевна, защото такава няма. Иначе би казал, че е станала грешка. С Рита се е случило нещо лошо...“

И в този момент абсолютно неочаквано Павел си спомни за една друга жена, която вече бе успял да заличи в паметта си. Спомни си за тази жена, която го бе спасила.

Спомни си за Настя.

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Генерал Минаев не повярва на ушите си, дочувайки в слушалката гласа на Павел. „Това се казва късмет!“ — рече си доволно. Вече бе решил, че се крие от него, и обмисляше възможността да го издирва. Но той му бе позвънил сам — нещо което бе добре дошло за Антон Андреевич. Той би могъл да го извика при себе си всеки момент, дори да не знаеше къде точно се намира — имаха си уговорен начин за връзка. Но подобно извикване би го накарало да бъде по-предпазлив, а това на Минаев не му се искаше да става. Позвъняването на Павел по собствена инициатива си беше къде-къде по-добре.

— Къде се бяхте дянал, Павел? — попита колкото се може по-дружелюбно генералът, стараейки се да не показва радостната си възбуда и заинтересоваността си. — Бях започнал да се безпокоя да не би да ви се е случило нещо.

— Почивам си. Изпълних всичките ви условия и считам, че имам право на почивка. Или може би вие сте на друго мнение по този въпрос?

— Не не — побърза да отвърне Минаев, — разбира се, че трябва да си отдъхнете. Нашето споразумение си остава в сила. Изпълнихте моето поръчение и можете да ползвате жилището, колата и документите.

— Антон Андреевич, на мен ми е нужна онази жена, която ме докара в Москва от Самара.

— Какво означава „нужна“? — наостри уши Минаев. — За какво ви е? Какви проблеми имате, Павел?

— Просто тя ми хареса. Искам да се срещна с нея и да се опознаем по-добре. Сега разполагам с време за това. Дайте ми телефона й.

— Но...

Минаев се обърка. Въобще не беше очаквал такава молба, не беше готов за нея и не можеше да измисли как да постъпи.

— Виждате ли, това не е съвсем удобно.

— Че защо? Ние се познаваме, аз не съм чужд човек за нея.

— Ако тя беше пожелала да й позвъните, би ви оставила номера на телефона си. И щом като не го е направила.

— Чуйте ме, Антон Андреевич — сухо рече Павел, — аз бих могъл да започна да я издирвам по фамилията й от онзи фалшив паспорт. Между другото, бях много учуден, че не сте я застраховал от подобна възможност.

Да не би да ви се иска тя да си навлече неприятности?

Минаев настръхна. Разбира се, Сауляк беше прав, но не биваше да му го признава. И ако той започнеше да прави справки и да издирва Анастасия Павловна Сауляк, при това и чрез милицията, момичето наистина щеше да си има доста неприятности.

— Е, добре — предаде се неохотно Минаев, — записвайте.

И му продиктува домашния й телефон.

— Впрочем, коя е тя в действителност? — поинтересува се Павел Сауляк.

— Ами... — направи многозначителна пауза Антон Андреевич, — това си е нейна собствена професионална тайна. Нека сама ви я разкрие, ако пожелае.

След като вече бе взел решението, той се успокои. В края на краищата, Павел беше изпълнил поръчението и сега вече нямаше никакво значение дали ще узнае, че е докаран от Самара с помощта на милицията. Това преди би могло да го изплаши, да го разсърди и той да се откачи от въдицата. Но сега беше все едно. Освен това, Павел трябваше да бъде намерен и при тази ситуация беше близко до ума, че той трябваше да се появи някъде около момичето.

% % %

Денят започна много напрегнато. На всичко отгоре, Гордеев извика Настя и й заповяда незабавно да тръгва към министерството.

— При тях се е появила някаква любопитна информация за серийните убийства, върви и виж каква е работата.

— Че кой ще ми я покаже — махна скептично с ръка тя. — Те си пазят информацията като куче на сено. Не могат да я използват, но и на други не я дават.

— Коновалов ще уреди всичко. Той ни е нещо като длъжник за това, че ти му докара онзи Сауляк от Самара. Уговорил съм се с него, ще ти покаже всичките материали.

Но се оказа, че не е толкова лесно Настя да се добере до генерал Коновалов. Гордеев се бе разбрал с него, че той ще й предостави материалите, но в уговорката им съвсем не влизаше „клаузата“, че Александър Семьонович ще си стои в кабинета, без да мърда никъде, и ще приеме без ред сътрудничката на милицията от „Петровка“ 38.

Настя търпеливо седеше в приемната, а Коновалов ту отиваше някъде, ту се връщаше и нареждаше на секретаря си срочно да издири някого и да го извика в кабинета му, ту пак излизаше и се връщаше в нечия компания и на Настя й се налагаше да изчаква излизането на поредния посетител. Най-сетне към пет часа й се удаде да влезе в генералския кабинет. Но вече не й се искаше нищо, не й бяха нужни никакви серийни убийства, защото ужасно съжаляваше за напразно пропиляното в приемната време.

— Седнете — с рязък и не особено вежлив тон й нареди Коновалов, посочвайки й един стол. — Погледнете това, но бързичко, по диагонал. Ние създаваме група по тези случаи. Ако желаете, можете да вземете участие.

Той небрежно хвърли пред нея папката с материалите и се задълбочи в някакви книжа.

Настя се зае да преглежда документите. В тях не откри нищо ново — неразкритите убийства от периода 1992-1993 година. Всичко това го бе чела преди. Тук бяха и убийствата на децата от Уралск. „Защо ми дадоха това? — питаше се озадачено. — И защо чак сега са решили да създават група? Случаите отдавна се намират под контрола на министерството. Нима чак сега са се събудили? А ето каква била работата. Сега разбирам защо са се поразмърдали.“

В една от областите, където през 1992 година бяха намерени убити шест девойки, бил открит труп на мъж. По онова време убийствата на момичетата били обединени в обща серия, защото на всяко от тях убиецът свалял едната обеца и я пъхал в устата на жертвата. В устата на убития мъж също била намерена обеца. Отначало решили, че онзи същият маниак пак се е заел със зловещия си занаят. Убитият бил дактилоскопиран, взели от него всевъзможни образци и изведнъж с изненада установили, че в една или друга форма негови следи имало около всяко от загиналите момичета. Излизало, че той е убиецът-маниак. Но в такъв случай, кой го беше убил? Който и да е бил, този негов убиец съвсем точно е знаел кого и защо го убива. Обецата в устата на убития мъж не беше случайност, а напротив — този факт бе особено красноречив.

Настя прелисти страницата. Съобщението от Уралск гласеше, че е бил открит труп на мъж, върху гърдите на когото е изрязан с нож православен кръст. Точно такъв, какъвто е бил изрязан по телата на единадесетте момчета, убити преди три години. И отпечатъците от пръстите на мъжа навремето били открити по чантите на убитите деца.

„Бива си го! — рече си Настя. — И тук народният отмъстител се е постарал добре! Пък и на осведомеността му може да се позавиди. Милицията три години безуспешно търси убиеца-маниак, а той го намерил. Дори не един, а двама наведнъж.“

Друго в папката нямаше. Настя я затвори и започна мълчаливо да чака кога генералът ще благоволи да й обърне внимание.

— Прочетохте ли ги? — попита той, без да откъсва очи от книжата си.

— Да.

— Интересно ли ви беше?

— Любопитно — сдържано отвърна Настя.

— И какво ще кажете? Някакви идеи?

— Имам — усмихна се леко тя. — Но те не са подходящи за този кабинет.

— Така ли?

Александър Семьонович най-сетне вдигна глава, свали очилата си и я удостои с поглед.

— Позволете тогава да попитам закъде са подходящи вашите идеи? За кабинета на Гордеев ли?

— Не, там те няма да минат. За такива идеи Гордеев ще ме уволни, без да му мигне окото.

— Добре, престанете да кокетничите и говорете!

— Не пречете на палача — спокойно произнесе Настя. — По всичко личи, че той по-добре знае кого да накаже. Целият въпрос е в това кой ще стовари меча върху главата на осъдения.

— Ясно — кимна генералът. — И това не ви ли отвращава?

— Отвращава ме. Но само в този случай, ако мечът, както казах вече, го стоварва върху главите на осъдените самозван палач. Щом това започне да го прави държавата, то моето правосъзнание би се чувствало напълно прилично. Позволете на палача да ни покаже пътя към дома на жертвите, не му пречете да ги търси. А ще изпълняваме присъдите ние. Наистина, трябва да бъде направен някой и друг компромис, но доколкото разбирам, вие нямате намерение да умирате в името на голите принципи.

— Зависи какви са те.

— Ако ни се удаде да установим кой е палачът, ние няма да го задържаме дотогава, докато не ни покаже всички жертви. Престъпникът ще

се разхожда на свобода и ще ни се наложи да се примирим с това. Нещо повече, трябва да измислим как да направим така, че да не го изплашим. Та нали, образно казано, ако той ни показва пътя към дома на жертвата, а на другия ден се окаже, че жертвата е арестувана, нашият палач ще се обезпокои и няма да ни поведе към следващата си жертва. Всъщност, на ваше място аз не бих започнала от това.

— А от какво?

— От кадрите. От личния състав на органите на вътрешните работи в тези региони. Откъде палачът би могъл да узнае кой именно е извършил тези серийни убийства? Според мен, отговорът идва от само себе си. Той е наш сътрудник. За криминалните разследвания е имало много оперативна информация, която или е била разпокъсана, или се е сторила на следователя не съвсем убедителна, или не е можело да бъде използвана като доказателство, тъй като е била придобивана по извънпроцесуални или незаконни пътища. Сам знаете как става това, Александър Семьонович. За даден човек има събрано обемисто дело, цялата страна знае, че той е престъпник, а не могат да го арестуват и да го пратят в затвора. Не достигат доказателства. И този сътрудник на милицията е чакал-чакал, търпял-търпял, надявал се — надявал се, а след това решил да вземе правосъдието в свои ръце. Възможно е в някоя от тези серии убийства да е загинал някой негов близък. Или може би той е бил уволнен от органите на милицията заради някакво провинение, извършено по време на работа именно по тези случаи.

— Например?

— Например е задържал убиеца и тъй като по характер е невъздържан и емоционален, му е нанесъл жесток побой. А прокурорът е решил, че задържането е незаконно и се е разпоредил убиецът да бъде пуснат на свобода. Нашият сътрудник може би с пяна на устата е доказвал, че това е същият маниак, който е погубил девойките и момченцата, а прокурорът е погледнал книжата, посъветвал се е със следователя и е освободил душегубеца поради недостиг на улики. А сътрудникът ни е изхвърлен за посягане на човек и за своеволно незаконно задържане. Такова нещо би ли могло да се случи?

— Напълно е възможно — съгласи се Коновалов. — Вече разбирам Гордеев.

— В какъв смисъл? — учуди се Настя.

— Действително, освен вас, никой друг не би могъл да изведе онзи човек от Самара. Имам предвид, на никого освен на вас не би могло да му хрумне как да стане това. Не искате ли да си помислите за промяна в местоработата си?

Настя се намръщи от досада. Дори не бе и предполагала, че този разговор ще завърши толкова банално. Коновалов бе изсмукал идеята й, междувременно бе направил преценката си за какво би могла да му послужи и накрая й бе предложил да изостави своя екип. Сякаш добри работници бяха нужни само на главното управление, а за „Петровка“ — каквото остане. Тя с неочаквана топлина си помисли за един друг генерал, който по ранг бе равен на Коновалов, но ръководеше друго направление в министерството. Иван Алексеевич Заточний я познаваше отдавна и далеч по-добре от Коновалов и Настя нито за секунда не се съмняваше, че той с огромно удоволствие би я взел на работа при себе си, би я настанил в щаба и би й възложил да се занимава информационно-аналитична дейност — това, което тя умееше да върши най-добре и обичаше най-много. Но Иван Алексеевич, не би си позволил да й предложи да изостави своя екип, да изостави полковник Гордеев, а също така верния си приятел Юра Коротков, майтапчията Коля Селуянов, добродушния и старателен Миша Доценко и така нататък. Само един път преди няколко месеца, когато бе започнато разследване за отношенията на Настя с мафиотските структури, Заточний бе й казал: „Не се тревожете Анастасия. Дори и да се окаже, че на вашето ръководство му липсва сиво мозъчно вещество и ви предложи да напуснете службата, вие няма да останете без работа. Аз ви обещавам това.“ За щастие, сивото мозъчно вещество на шефовете й се бе оказало достатъчно и нещата около служебното разследване бяха стигнали до благополучен за нея край.

Генерал Коновалов продължаваше да я гледа изпитателно и малко насмешливо.

— Не искате ли да работите за мен? — повтори въпроса си вече в по-конкретна форма.

— Моля за извинение — отвърна Настя с равен безизразен глас.

— Няма нищо. Не се извинявайте — неочаквано се развесели генералът. — Аз от дълги години познавам вашия началник Гордеев. И знам, че никой не го напуска по собствена инициатива. Това се случва само тогава, когато на някого от другата служба могат да му дадат жилище или съществува възможност за повишение. Но ако съществува дори и най-малката възможност да не отиде — остава. Вашият началник, майор Каменская, е уникален човек и аз се радвам, че разбирате това. Ами в групата за разкриване на престъпленията, за която си говорихме с вас, ще се включите ли?

— Зависи какво ще ме карате да върша.

— А вие какво бихте искала?

— Александър Семьонович, плаши ме вашата доброта — пошегува се Настя. — Когато много голям началник пита много малък подчинен: „А какво бихте искал?“, това е верен признак, че времето отива на развала.

— Престанете — намръщи се генералът. — Вие отдавна вече не сте, малко момиченце, чиито таланти трябва да се рекламират на всеки ъгъл и при всеки удобен случай да ви се доказва, че сте умна и грамотна. Познавате добре цялото министерство, а аз имам предвид името ви и някои ваши успехи. Между другото, носят се клюки за вас. За вас се разказват легенди и най-различни гадости. И ако това не ви е известно, трябва да го узнаете. Отдавна сте надраснала длъжността си при Гордеев и щом ви харесва да работите при него, то това означава, че всички останали трябва да се отнасят към вас като към по-старши редови оперативен работник. Вашата длъжност си е лична ваша работа и ваш собствен избор. Но виж, вашата репутация е нещо съвсем друго. Затова не трябва да иронизирате и да говорите за мен като за много голям началник, а за себе си — като за много малък подчинен. Началникът ви Гордеев ми е споменавал, че е невъзможно човек да ви застави да правите нещо, което вие не искате. И че никакви заповеди не помагали. Това, разбира се, не е по офицерски и едва ли трябва да ви хваля за това. Това е въпрос на дисциплина и нека Гордеев си има главоболия с него. Обаче не бих искал насила да ви карам да се занимавате с някаква дейност, която не ви допада. Затова ви питам в коя област бихте искала да работите?

Настя се опита да се сдържи, но не успя и избухна в смях.

— Ловко ме омотахте, Александър Семьонович. Отначало ми показахте сладко бонбонче във вид на загадъчни престъпления, а след това наговорихте купища комплименти по повод на моята гениалност, като междувременно всячески демонстрирахте, че не възнамерявате да ме притискате и да посягате на независимостта ми. И ето ме цялата във ваша власт.

— Значи сте съгласна?

— Че къде ще се дявам, Александър Семьонович! Разбира се, че съм съгласна. Дайте ми материалите за личния състав във всички райони,

където са станали убийствата. Нека това бъде сферата на моята дейност.

— Боже мой, та това е такава скука, Анастасия Павловна. Съставете списъка на въпросите си и ми го предайте, а аз ще се разпоредя някой чиновник да се заеме с това. Пък вие правете нещо по-творческо.

— Не ме разбрахте, Александър Семьонович — въздъхна Настя. — Вие нищо не разбрахте. Никой чиновник няма да направи това, което трябва, с тия материали.

— Да не сте предубедена в добросъвестността на моите служители? — сбърчи вежди Коновалов и за пръв път от началото на целия им разговор в гласа му се прокрадна раздразнение.

— Дори и сто пъти по-добросъвестни да бъдат, никаква полза няма да има от тяхното старание. Всяка скучна и отегчителна работа се превръща в празник, ако в главата ти има идея, която си измислил сам и сега я проверяваш в реалността. И в процеса на тази тягостна работа ти хрумват все нови и нови идеи. Това е по същество творческото в оперативната работа. А чиновниците, които вие ще натоварите да се трудят над списъците, никога нищо няма да измислят, взирайки се във фамилиите, длъжностите и номерата на заповедите. Защото зад всичко това не стои дори и частица от тяхна собствена идея, няма частица от фантазията им, а има глупаво разпореждане на глупав началник по молба на някаква си глупава Каменская.

— Е, добре. Вече ме предупредиха, че сте рязка и груба. Но поне сте убедителна. Какви сведения са ви необходими?

Настя бързо му изброи информацията по личните дела, която би могла да й е нужна.

— И още телефонните номера на сътрудниците от тези райони, на които по всяко време на денонощието бих могла да им позвъня и да им задавам най-различни въпроси.

— Ще получите всичко в близките дни — обеща й Коновалов на сбогуване. — Поздравете от мен Гордеев.

Макар вече да бе станало късно, Настя реши все пак да се върне в службата си. Гордеев беше в своя кабинет и отвътре се чуваше как той на висок глас се караше с някого по телефона.

Настя внимателно открехна вратата и надникна в кабинета — за нейно учудване, там се оказа и Коротков.

— Влизай — рече й шепнешком Юра. — Ние имаме новини. А при теб

как е?

— Същото, само че те не са във връзка с нашата работа. Колобок ме продаде в робство.

— На кого?

— В родното главно управление, на Коновалов.

— Задълго ли?

— Както се случи. Но това не означава, че няма да работя тук. Нали познаваш психологията на нашето ръководство: най-главното ще го правите в работно време, онова, което не е най-главно, но е също много важно — в извънработно време. А всичката останала работа си я вършете, когато искате, но да бъде свършена. Така че новата задача не отменя старите. Та какво, казваш, ново имаме тук?

— Идентифицирали са сивокосия.

— Нима?! Истина ли е това?

— Струва ми се, че е истина. Нали го чуваш Колобок как се кара с окръга. Те имат съвсем точна инструкция какво трябва да бъде направено, когато е открит труп без документи. И ние с теб си седим като порядъчни хора на „Петровка“ в очакване кога изпълнението на тази инструкция ще ни донесе дългоочакваните плодове. А днес стана ясно, че те дори не са си и помисляли да направят нещо. Изпратили трупа в моргата и чакат кога ще пристигне някаква ориентировка за лицето, обявено за издирване. Виждаш ли какви тарикати са? Решили да почакат, докато някой се сети за този посивял чичко и дотича в участъка, за да съобщи, че е изчезнал. А пък, както знаеш, милицията никак не обича да приема такива заявления. Тя винаги се старае да убеди заявителя, че човекът просто е излязъл да се поразходи и след седмица ще се върне. Накратко, седмица-две след заявлението може да започнат следствено дело, но това не е съвсем сигурно. След още известно време ще тръгне ориентировката със снимката и с описанието на дрехите. Та тъкмо този сладостен момент нашите приятели от Крьшатское решили да дочакат. Представяш ли си в каква ярост изпадна Колобок?

— И кой се е сетил за нашия сивокос? Близките му?

— Представи си, съседите. Оказва се, че той имал две кучета — ирландски сетери. Те искат да пишкат, да акат и да ядат. А никой не ги хранел и не ги извеждал. Започнали да вият и да лаят. После вече скимтели от ужас. Съседите се разтревожили, все пак самотен е човекът, щом кучетата така се държат, значи се е случило нещо лошо. Така и се оказало.

В този момент Виктор Алексеевич най-сетне престана да обяснява на окръжното управление какво мисли за него, тресна слушалката и избърса плешивината си с огромна носна кърпа.

— Появи ли се — измърмори, но без никаква злоба. — Вече си мислех, че си останала там завинаги. Е, какво? Примами ли те Семьонич?

— Опита се. Но аз съм устойчива. Не му се дадох.

— Ами какво стана с групата? Да не би да си се отказала?

— Съгласих се. Интересно ми е. Не трябваше ли?

— Трябваше, трябваше — някак разсеяно кимна с плешивата си глава Виктор Алексеевич, като че ли въпросът за работата на Каменская в състава на министерската бригада го интересуваше най-малко от всичко на този свят.

По първоначални данни, убитият в Крилатское мъж се оказа Константин Фьодорович Ревенко, неработещ, ерген. Според думите на съседите, Ревенко бил тих, спокоен човек, не са го посещавали шумни компании. Съдейки по обстановката в жилището му, той е бил съвсем независим финансово, но без свойствения за новобогаташите шик. Скъпите и старателно поддържани пушки говореха за страстта му към лова, както впрочем и двете кучета от ловджийска порода. Дамски вещи не бяха открити, от което можеше да се направи извод, че ако са го посещавали дами, то те не са се задържали задълго. Малко преди гибелта си Ревенко пътувал извън Москва за три дена и бил оставил на съседа си ключ, за да наглежда кучетата му.

— Нищо не разбирам — унило рече Настя. — Какво общо би могъл да има този Ревенко с пъргавия Асатурян? Какъв е бил по професия?

— Много ти се иска да знаеш — усмихна се Коротков. — Бъди благодарна, че поне знаем името и адреса му. А подробностите — най-малко след два дена. Но знаеш ли, ти беше права. При този Ревенко нещо не е наред. Момчетата, които открили жилището му, намерили много оскъдно количество документи. Квитанции за наем, за електричество, телефон и две спестовни книжки — в рубли и в чуждестранна валута. Нищо повече. Да допуснем, че е носил паспорта със себе си и престъпникът му го е откраднал. Ами, всичко останало? Нито диплома за образование, нито трудова книжка, нито свидетелство за раждане — нищичко. Или ги е скрил някъде, или всичко са му откраднали.

— Или ги е нямало въобще.

— Как така?

— Ами, така. Нямало е и край. Не ми харесва тази история, Юра.

Трябва колкото се може по-скоро да разнищим биографията на Ревенко. Със сърцето си чувствам, че ще затънем в този труп за много седмици.

Преди да си тръгне, Настя се отби в дежурната стая за сводките. Сутринта не бе успяла да ги прегледа и възнамеряваше да го направи вкъщи. Алексей беше отишъл в Жуковский при родителите си. Старците бяха започнали ремонт и трябваше да им помогне при преместването на мебелите, за да се освободи място за строителните работници.

Седнала във вагона на метрото, Настя предвкусваше тихата самотна вечер и вече си мечтаеше как ще изпие чаша кафе с два сандвича и ще се настани пред компютъра да обработи сводките. Вагонът беше почти празен, наоколо имаше много свободни места и тя не можа да устои на изкушението. За всичко, което касаеше работата й, беше по детски любопитна и нетърпелива. Оглеждайки се крадешком, сякаш се готвеше да направи нещо неприлично, извади от чантата си прихванатите с кламер листи с печатан текст.

Кражби, разбойнически нападения, грабежи, трупове, заявления за изчезнали хора... Настя не се задълбочаваше особено. Очите й привично пълзяха по редовете, спирайки се само на някои ключови думи. Но това не означаваше, че чете невнимателно сводката. Всичко прочетено веднага се наслояваше в паметта й и в нужния момент би могло да бъде извлечено и използвано.

Имаше късмет с автобуса, не й се наложи да го чака дълго и дори не успя да замръзне на спирката. Вкъщи веднага сложи чайника на печката, направи си сандвичи, седна в кухнята и вдигна краката си върху табуретката, държейки в едната си ръка филия хляб с кашкавал, а в другата — листа със сводката. Тези сухи изречения, състоящи се от стандартни словосъчетания и професионални термини тя можеше да ги чете с часове като най-увлекателен приключенски роман.

Откъсна я от това занимание телефонният звън.

— Анастасия Павловна? — прозвуча в слушалката непознат мъжки глас.

— Да. Слушам ви.

— Аз съм Сауляк.

— Павел?! — изуми се тя, тъй като това беше последният човек, когото би очаквала да чуе в този момент. — Какъв вятър ви довя?

— Минаев ми даде вашия номер. Надявам се, че няма да ми се разсърдите за обаждането.

— Още не знам — отвърна сухо Настя. — И по какъв повод ми телефонирате?

— Имам една молба към вас... Дори по-скоро не е молба, а предложение. Бих искал да ви наема, ако е възможно.

— Това е доста проблематично — внимателно рече тя, опитвайки се трескаво да съобрази как да се държи. — А какво собствено ви се е случило?

— Засега не знам, може би и нищо. Разбирате ли, моето момиче. Накратко, не мога да я намеря.

— Извинете ме, Павел, но това не е по моята специалност. Макар, разбира се, вашето доверие да ме ласкае. Но с проследяване на неверни съпруги аз не се занимавам. Обърнете се към някое частно детективско бюро и там ще ви помогнат.

— Вие не ме разбирате — нетърпеливо каза събеседникът й. — Аз не я подозирам в измяна, но се боя, че се е случило нещо лошо с нея.

— Какви основания имате да мислите така?

— Тя не вдига телефонната слушалка. Дори и нощем. Вижте, Настя, само не започвайте да ми обяснявате, че тя нощува у друг мъж. Познавам я прекалено добре.

— Може да е повреден телефонът й. Позвънихте ли поне на входната й врата?

— Аз. Виждате ли, аз не съм в Москва. Пътувам по работа.

— И какво? Искате да отида до жилището й и да позвъня на вратата?

— Да, това искам. Можете ли да го направите? Ще ви заплатя за безпокойството, колкото поискате.

— Глупости дрънкате! Тя работи ли?

— Да. Но нямам телефона в службата й. Разберете най-сетне, тя ме чака две години и след като се завърнах, през цялото време бях при нея. Дори не ми мина през ума да й искам служебния й телефон.

— Е, добре. Да допуснем, че пристигам, звъня на входния звънец и тя ми отваря. По-нататък какво? Какво трябва да й кажа?

Настъпи пауза и Настя нетърпеливо зачака кога Павел ще поднови разговора им.

— Моля ви — най-сетне проговори той. — Направете го. Ще ви платя.

Настя искаше да му откаже, но изведнъж отново я обзе онова

мъчително безпокойство, което непрекъснато я терзаеше след завръщането й от Самара. „Какво ме тревожи така? — помисли си. — Може би тази

приятелка на Павел ще ми помогне да го разбера?“

— Е, добре — отвърна с въздишка. — Диктувайте ми адреса, телефона и имената.

— Маргарита Сергеевна Дугенец, булевард „Севастополский“, номер

44...

— Какво казахте? — прекъсна го Настя. — Маргарита Сергеевна Дугенец?

Тази фамилия беше видяла в сводката. Току-що я бе видяла — буквално преди десет минути. Тя бързо прехвърли листите на масата. Да, така беше — имената и адресът напълно съвпадаха.

— Павел — бързо рече, — най-добре ще бъде, ако веднага се върнете в Москва.

— Защо?

— Повярвайте ми, така наистина ще бъде най-добре. Така или иначе, утре ще започнат да ви търсят.

— Но защо?

— С вашето момиче наистина се е случило нещастие. Убита е. Павел, чуйте ме.

В слушалката се чу нещо като сподавено хриптене или като стон, а в следващата секунда записука сигналът „свободно“. Павел бе затворил апарата.

„Хубава работа!“ Първото нещо, което й дойде на ума, бе че той е убил своята Маргарита и сега се опитваше да разбере дали милицията е открила тялото й. Това бе честа практика сред убийците. Но едва ли Павел Сауляк би се държал толкова стандартно и глупаво. Това бе малко вероятно.

Телефонът отново иззвъня.

— Извинете ме — рече Сауляк. — Аз. не можах да се овладея. Как се е случило?

— А не се ли учудвате как и откъде бих могла да узная за убийството?

— Да. Не мога да разсъждавам съвсем трезво. Рита. Наистина, откъде знаете?

— Нима вашият приятел Минаев не ви е казал, че работя в криминалното следствие?

— Не. Той просто ми даде телефонния ви номер. Какво се е случило с Рита?

— Удушена е. Павел, повярвайте ми, трябва да се върнете. Вие сте първият, върху когото ще падне подозрението, защото сте осъждан. Върнал сте се след излежаването на присъдата си и след две седмици намират приятелката ви убита, а вие се намирате в неизвестност. Цялата милиция ще бъде вдигната накрак, рано или късно ще ви намерят и ще ви докарат в Москва, окован в белезници. Това ли искате? Връщайте се колкото се може по-бързо и се обадете лично в милицията. Така поне няма да имате излишни неприятности.

— Да, права сте.

Гласът му вече бе станал по-спокоен, очевидно шокът от ужасната новина бе започнал да отминава.

— Ще се върна. Още утре. Така действително ще бъде по-добре. Настя...

— Да?

— Вие наистина ли работите в милицията?

— Наистина.

— Ще мога ли да се срещна с вас, като се върна?

— Разбира се. Имате телефона ми, позвънете.

— Имах предвид, ще мога ли да се срещна с вас, преди да се явя в милиционерския участък?

— Да. Кога ще бъдете в Москва?

— Утре около единадесет.

— Тогава ми позвънете в службата. Запишете си номера ми. Обещавам ви, че до обед на никого няма да спомена за вас. Но ако не се явите, ще бъда принудена да го направя. И машината ще бъде пусната в ход. Искам да разберете това.

— Разбирам. Ще дойда, не се съмнявайте. До утре.

Настя внимателно постави слушалката върху апарата.

„Това е положението, драга. Не ти стигат другите неприятности, ами си навличаш и нови. Ами ако не се появи? Ако се възползва от времето, което му даде, да се скрие, да се потопи в тинята и да легне на дъното? Ако не си разбрала нищо от душата му и се окаже, че той има баналното мислене на бивш криминален престъпник? Не, не може да бъде. Павел би могъл да се окаже подлец от най-висока степен, но е съвършено ясно, че не е глупак. Той не би се държал толкова глупаво.“

„Проклет да бъда, ако някога те нараня.“

„Помни какво ти казах.“

* * *

Очарованието на тихата самотна вечер изчезна. Настя започна да нервничи, прехвърляйки отново и отново в ума си разговора с Павел, и се опитваше да разбере дали е постъпила правилно, дали не е допуснала грешка. Сънят й беше неспокоен, въртеше се в леглото и се ядосваше на себе си и на целия свят. От време на време се мъчеше да си спомни лицето на Сауляк, но в паметта й изникваха само отделни детайли — малки очички, обрамчени от безцветни ресници, високо чело, хлътнали бузи, присвити устни, тънък и дълъг нос. Но кой знае защо, всичко това не можеше да се съчетае в общо цяло.

Сутринта се измъкна от завивките измъчена, мрачна и дори горещото кафе и леденият сок не й доставиха радост. Пристигайки в службата, тя се заключи в кабинета си с твърдото намерение да се захване за работа, но никак не й спореше. „Дано по-скоро дойде обед — мислеше си, — и без друго Павел няма да се появи. Напразно му повярвах. Няма начин да не ме излъже. Но аз му дадох думата си и трябва да я удържа. Дано по-бързо мине времето до пладне, тогава с чиста съвест ще позвъня в управлението, което се занимава с убийството на Маргарита Дугенец. Нека започват да го издирват. Може би още не е късно и той няма да успее да се скрие много надалеч.“

Но Павел й телефонира в единадесет и петнадесет.

— Намирам се на летището — прозвуча гласът му. — Къде да отида?

% % %

— Проблемът е в това, че нямам алиби — рече Сауляк.

Седяха в барчето на втория етаж в сградата на градската аерогара. На Настя й се стори, че видът му е по-измъчен и по-болезнен от този, когато бе излязъл през портала на затворническата колония.

— Защо нямате? Нали казахте, че сте отпътувал от Москва преди седмица. Тогава Маргарита е била жива и здрава. Според заключението на експертите, тя е била убита преди три дена. Къде бяхте през тази седмица?

— Вие не ме разбрахте. Аз не мога да представя доказателства, но все пак разполагам с това-онова. Да, аз бях в няколко града, пазя самолетните билети, имам адресни регистрации в хотелите, но под друга фамилия.

— Естествено — усмихна се Настя. — Щом толкова усилено ви пасяха, когато излизахте от затвора, наивно би било да се мисли, че ще живеете с документи, в които фигурират истинските ви имена. Минаев ли ви помогна да се снабдите с нов паспорт?

Павел кимна.

— И вие трябва да разберете, че не мога да афиширам този факт, за да не го злепоставя. Между другото, аз отпътувах, именно защото продължават да ме търсят. Прекарах две седмици в Москва у Рита, тъй като не можех да не го направя. А когато видях, че става опасно, изчезнах. Не трябваше да я посещавам въобще. Но ми беше толкова мъчно за нея...

Настя го изгледа недоверчиво, но си премълча. Павел Сауляк не й приличаше на човек, който е в състояние толкова силно да тъгува по жена, че да забрави за собствената си безопасност. „Впрочем, кой знае. Понякога студените и равнодушни мъже се оказват способни на страстна и всеотдайна любов“ — помисли си колебливо.

— И как ще докажем алибито ви — попита го тя. — Щом не искате да злепоставите Минаев, имате само един изход — да кажете, че сте откраднал паспорта и сте залепил на него своята снимка. Или пък сте го купил от непознат мъж на битака. Вземете грях на душата си и си признайте това, което не сте направил.

— Съветвате ме като актриса-аферистка или като работник от милицията?

— Съветвам ви като глупачка — избухна Настя. — Като последната глупачка, която неизвестно защо се опитва да ви избави от беда. Ами ако сам сте убил това момиче? А пък аз си пия тук кафето с вас и си водя разговори.

— Недейте така — тихо произнесе Сауляк. — Прекрасно знаете, че не съм я убил.

— Откъде мога да знам? И защо трябва да ви вярвам?

— Вие знаете. И ми вярвате.

— Само не ме хипнотизирайте с тези ваши заклинания — сряза го сърдито Настя. — И не ме убеждавайте в нищо. Аз си имам свое професионално достойнство. Не ви измъкнах с толкова мъки от Самара, за да ви предам за разнищване на следователя и да ви изправя пред съда след по-малко от месец. Хайде да се разходим през вашата последна седмица, желателно по часове. Кога отпътувахте от Москва? Само че точно. Часове, минути, номера на полетите — с всички подробности.

Павел отново седеше с притворени очи и старателно изброяваше всички свои придвижвания напоследък, а Настя, отместила встрани хилавия сандвич и чашата с изстинало кафе, си водеше записки.

— В Белгород се настаних в хотел „Юност“, два дена подред пътувах извън града, разхождах се. След това в понеделник вечерта се поразболях и целия вторник лежах в стаята си. В сряда се почувствах по-добре и пак излизах извън града...

— Може ли някой да потвърди, че целия вторник сте прекарал в хотела? — прекъсна го Настя.

Това беше важно, защото Маргарита Дугенец бе убита именно във вторник.

— Дежурната по етаж, камериерката. Камериерката за пръв път дойде да оправи стаята ми към единадесет часа, видя ме, извини се и каза, че ще дойдела по-късно, за да не ме безпокои. Появи се за втори път след около два часа. Казах й да не се притеснява и да почисти. Лежах си в леглото, а тя се разтревожи и ме попита дали не трябва да извика лекар. Аз отказах. Камериерката включи прахосмукачката, мен ме заболя главата и излязох във фоайето, където седи дежурната. Оказа се много мила жена, почерпи ме с чай, докато стаята ми се почистваше.

— Как ви се струва, дали са ви запомнили добре?

— Мисля, че да. Във всеки случай, поне камериерката ме е запомнила. Вечерта се сблъсках с нея в коридора и тя ме попита как се чувствам.

— Дали ще ви разпознаят по снимка?

— Надявам се.

— Добре — рече Настя и решително се изправи. — Седете си тук и не ходете никъде. Трябва да телефонирам. Но ви предупреждавам, Павел, моята доверчивост не е безгранична. Ако се окаже, че ме лъжете, то.

Тя замълча, търсейки подходящата дума. Много й се щеше да каже нещо от рода: „ще ви натикам в пандиза“ или „никога няма да ви го простя това“, но тези фрази воняха на мелодрама от километри.

— То какво? — попита я Сауляк много сериозно.

— Нищо — рязко отвърна Настя. — Но е по-добре за вас да не ме лъжете.

— Вие сте забравила всичко — все така сериозно рече той.

— И какво трябваше да помня?

— Онова, което ви казах. Никога няма да ви нараня.

Сауляк отново спусна клепачи, скръсти ръце на гърдите си и се облегна назад в стола си. За миг на Настя й се стори, че още не са се върнали в Москва, че пътешествието им от Самара към столицата все още продължава, и че не е известно кога и как ще приключи. Всичко си беше същото: позата му, неговото непроницаемо лице-маска, стената от недоверие и отчуждение, стояща между тях.

Тя се отърси от тези мисли, излезе от барчето и се отправи да търси телефон. Върна се след двадесетина минути и завари Павел непомръднал.

— Имате ли жилище в Москва? — попита го, настанявайки се на масичката.

Той мълчаливо кимна, без да отваря очи.

— Трябва да стоите в дома си и да не излизате. Аз уредих нещата така, че фалшивите ви документи да не фигурират никъде. Сега ще отидем с вас на едно място, там ще ви фотографират и се приберете вкъщи. Нашият сътрудник още днес ще отлети за Белгород и ще предостави снимката ви на служителите от хотела, в който сте бил настанен. Ако ви разпознаят и потвърдят всичко, което ми разказахте, считайте, че ви е провървяло. Само ще ви разпитат и вие трябва да разкажете за вашето момиче, за начина й на живот, за познатите й. И това е всичко, повече няма да ви закачат.

— А после ще мога ли пак да пътувам?

— Наложително ли е?

— Засега не ми е възможно да остана в Москва.

— Да не би да се страхувате? — подхвърли насмешливо Настя.

— Жал ми е за труда ви — влезе в тона й Павел. — Нали не ме мъкнахте през половин Русия, само заради това, да ме очистят още през първия месец.

Те излязоха от сградата на аерогарата и отидоха на проспект „Нахимовский“, където ги очакваха сътрудниците на милицията, занимаващи се с убийството на Маргарита Дугенец.

Григорий Валентинович Чинцов с огорчение констатира, че бе останал без работа. Толкова усилия му костваше да заплете интрига в интерес на Малковия екип, а екипът се бе разпаднал. Явно не му се бе разминало без конкуренти. За вкусно парче от криминалната баница винаги се намираха много мераклии. Имаше основания да съжалява, защото Малков добре плащаше. Е, разбира се, би могъл да предложи и на другиго услугите си, само че трябваше да си избере надежден и паралия стопанин. Тези дни му бяха предложили да отиде на преговори при един крупен деец, на когото също му се искаше да изпробва силите си в борбата за президентското кресло.

Пътувайки с колата си, Чинцов прехвърляше в ума си какви са му възможностите и какво би могъл да предложи на новия си работодател. За зла участ, Сауляк се бе откачил от въдичката му. Беше обещал да се появи след някое време, но един Господ знаеше кога ще е това. Малков бе заповядал да не го притиска, да го остави да си почива и да не го сърди. Това се бе оказало прибързано решение, защото ако му бяха възложили някоя задача и му бяха предложили добри пари, Павел не би пътувал никъде, би си останал в Москва и редовно би излизал на връзка. А сега върви че го търси. „Изпуснахме го като последни глупаци — мислеше си с досада Чинцов. — И най-вече за това е виновен Малков. Все гледа да се презастрахова. По-добре да бе внимавал за тази идиотка дъщеря си. Ето къде трябваше да се презастрахова, а не с Павел. Само че вече е късно... Нищо не може да се поправи.“

Зад волана на сребристото ауди седеше Серьожа — единият от онези двамата, които бяха посрещнали Павел в Самара. Чинцов не обичаше да шофира и по време на път предпочиташе да си подремне на задната седалка.

Изведнъж Сергей рязко натисна спирачките, предизвиквайки бръчки на недоволство по челото на Григорий Валентинович.

— Какво става? — попита сърдито той.

— Това е тя — отвърна Серьожа, посочвайки с ръка надясно.

— Коя тя?

— Жената, която беше със Сауляк.

— Къде е?! — оживи се Чинцов.

— Онази, с черното яке, без шапка. В момента влиза в магазина.

— Я отбий встрани — изкомандва Григорий Валентинович.

След няколко метра колата спря. Стъклата й не бяха затъмнени и той не можеше спокойно да оглежда улицата, без да се страхува, че отвън ще го забележат. Обърна се и през задното стъкло започна да наблюдава входа на магазина. „Роднината на Павел! Много добре! Ако се залепя за нея, бих могъл и до Павел да се добера. Ако ли пък не, и с нея мога да си поговоря. Ами ако и тя също...“ Чинцов нямаше представа как именно работеше Сауляк, но едно нещо знаеше със сигурност: той умееше да въздейства на хората. Григорий Валентинович беше голям поклонник на различните видове чудесии, с възторг и с примряло сърце четеше за Джуна, за българската пророчица Ванга, за екстрасенсите, които могат, поглеждайки една снимка, да определят точно жив ли е човекът или е умрял, къде се намира сега и даже как се казва. Чинцов искрено вярваше в това и беше убеден, че Павел Сауляк е именно такъв. Чудотворец, маг и вълшебник. А щом той имаше такава природна дарба, нищо чудно, подобни умения да притежаваше и неговата близка. Гените си бяха гени, в края на краищата.

Освен това, Григорий Валентинович беше хазартен човек и рулетката му се струваше като миниатюрен модел на живота. Според него, дългият къртовски труд и скучните занимания бяха излишни, щом като само с едно правилно залагане можеше да грабне милиона без никакви усилия. Просто трябваше да очаква своето чудо и то непременно щеше да се случи. А изпълнител като Сауляк или някой подобен на него бе тъкмо онова чудо, което щеше да му позволи да забогатее, участвайки в играта на малоумните политици, напиращи към властта. Тъкмо онова чудо, което бе сравнимо само с печалбата на „зеро“ от рулетката.

Жената в черното яке излезе от магазина и Чинцов я огледа преценяващо. Не приличаше много на милиционерка, както я бяха охарактеризирали Николай и Сергей. И ходеше пеша, вместо да я возят с кола. Всъщност това би могло и да е случайно — колата й например да е в ремонт. Или може би дамичката просто живееше наблизо. Или пък самият Павел караше в момента нейната кола.

Чинцов тупна по рамото шофьора си.

— Аз ще си хвана такси, защото не бива да закъснявам за срещата, а ти я проследи. Довечера ще ми докладваш.

Той излезе от аудито, без да изпуска от очи крачещата пред него млада жена. „Как се казваше? Май че беше Анастасия Павловна Сауляк. Хмм, много любопитна особа!“

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Струпа се толкова работа, че на Настя й се струваше, че всеки момент ще рухне от преумора. През половин час все нещо ставаше — викаше я Гордеев и й възлагаше все нови и нови поръчения, при нея се отбиваха колеги, носейки й прясна информация по случаите, които те разследваха, а и телефонът непрекъснато звънеше. Главата на Настя бе замаяна и тя с усилие успя да си спомни кога за последен път бе слагала нещо в устата си. Като капак на всичко, към края на деня се яви куриерът на министерството и сложи на бюрото й необятни папки с материалите, за които бе помолила генерал Коновалов.

А в цялата тази неразбория бе забравила за тайнствения палач!

Досега не им се бе удало да проследят пътя на отровата, която беше погълнал Юрцев. Затова пък изследването на житейския път на убития в Крилатское сивокос мъж, Константин Фьодорович Ревенко, бе довело до твърде странни, но отчасти напълно очаквани резултати. Ревенко имаше адресна регистрация в Москва само от десет години, а преди това, съдейки по наличните сведения, бе живял в Естония. Опитите да се установи с какво се е занимавал до преселването си в столицата и има ли роднини в Естония бяха попаднали в задънена улица. Независимата прибалтийска държава не желаеше да изпълнява молбите на Москва и въобще отказваше да разбира руската реч в телефонните разговори. Щателният обиск на жилището му (и тук започваше неочакваната част) не бе дал нищо друго, освен малко пакетче с таблетки. Съвсем същите като тези, намерени у Юрцев. Експертите твърдяха, че таблетираните препарати, предоставени им за изследване по следствените дела на Юрцев и Ревенко, са съвършено идентични и са приготвени едновременно и в еднакви технологични условия.

„Е, добре — въздъхна с облекчение Настя. — Поне това вече е изяснено. Самоубийствата на Юрцев и Мхитаров могат да се подреждат в една купчинка, като към нея се добавят труповете на Ревенко и Асатурян. Бива си я компанийката!“

Сътрудникът от криминалния отдел, който се бе върнал от Белгород, с унил вид съобщи, че служителите от хотел „Юност“ без колебание са опознали човека от снимката и са потвърдили, че във вторник, когато е била убита Маргарита Дугенец, този мъж е прекарал целия ден в стаята си.

— Язък, че толкова хубава беше версията ни — намръщено добави той. — Осъждан се завръща от мястото, където е изтърпявал наказанието си, и си разчиства сметките с приятелката си, която не го е очаквала особено вярно. Вече щяхме да сме разкрили престъплението.

— Хайде хайде — поободри го Настя. — Да не би да нямате други версии?

— Имаме, но да се работи по тях е много трудно. Грабеж, например. Но кой друг, освен потърпевшата, би могъл да знае изчезнало ли е нещо от жилището. Живеела е сама, не си канела приятелки на гости, предпочитала да ги навестява сама. За твоя Сауляк храним слаби надежди. Щом като го е нямало две години; то едва ли ще му е известно с какви ценности се е сдобила Дугенец през това време. Съществува още една версия, която направо лежи на повърхността. Дугенец е работела в спестовна банка като старши инспектор, оформяла е операциите по влоговете и е напълно възможно да е изтъргувала тайната на нечии спестявания. По тоя повод са й видели сметката — или тези, за които е отказала да работи, или тези, чиито тайни е продала. Но, ако се съди по вещите и обзавеждането на жилището й, тя не е имала големи допълнителни доходи. По дяволите, много ме е яд, че Сауляк се откачи!

Като колега Настя го разбираше и в същото време с усилие прикриваше радостта си. Никак не й се щеше Павел да я бе излъгал. И то не защото й беше много симпатичен и искаше да го предпази от следствие и съд, а напротив — беше й неприятен и тя чувстваше излъчващата се от него опасност. Беше й до такава степен чужд, че понякога й се струваше като същество от друга планета. Но наистина не й се искаше да бъде излъгана, при това, именно от него. Може би поради факта, че не й се щеше да му вярва, сама не разбираше защо му вярваше.

— Молят ви да останете още ден-два в Москва. Ако нещо случайно изникне, да бъде изяснено — каза тя на Павел.

— А след това ще мога ли да пътувам?

— Вероятно — да, ако нищо особено не се случи.

Срещнаха се на проспект „Ленин“. На Настя й се бе наложило да отиде в министерството на улица „Житная“. Бяха й казали по телефона, че в приемната на Коновалов я очаквал някакъв пакет. Тя бе взела пакета, но не го бе отворила, тъй като вече закъсняваше за срещата си със Сауляк.

— Искате ли да ви откарам някъде? — попита я той, кимвайки към лъскавия си сааб.

— Не е необходимо, ще се прибера с метрото — отвърна Настя.

Мисълта да се окаже насаме с него в тясното пространство на

затвореното купе, предизвикваше у нея някакъв смътен ужас. „Господи, нима чак до такава степен се страхувам от Павел? Само това ми липсваше!“ — мина й през ума.

Внезапно той я хвана за китката и силно я стисна.

— Бързо в колата — прошепна й едва чуто.

Прииска й се да се огледа, но по лицето му разбра, че е по-добре да не губи време, и се шмугна в топлото, комфортно и миришещо на „ново“ купе на сааба. Павел мълниеносно се оказа зад волана и потегли толкова рязко, че гумите изсвириха. По това време трафикът беше толкова натоварен, че Настя въобще не разбираше по какъв начин той възнамерява да избяга, движейки се по претъпканите от коли улични платна. Но Сауляк очевидно отлично познаваше Москва. Влизаше в някакви пресечки, минаваше под сводовете на сградите и през задните дворове. Настя не понасяше бързото каране, през целия си живот панически се бе страхувала да не попадне в катастрофа и сега се бе притиснала в ъгъла, присвила глава между раменете си и стискайки здраво клепачи.

Най-сетне колата започна да се движи по-плавно. Павел намали скоростта и Настя разбра, че може да отвори очи и да дойде на себе си.

— Какво става? — попита и се огледа, опитвайки се да определи къде я е откарал.

Мястото не й бе познато, но съдейки по многобройните димящи комини, намираха се в някакъв промишлен район в покрайнините на града близо до Околовръстното шосе.

— А вие нима не забелязахте? Нашите приятели от Самара. Май ми бяхте споменала, че се казвали Николай и Сергей. Не знам за вас, но в моите планове не е предвидена среща с тях. Между другото — усмихна се криво Сауляк, — не изключвам възможността вие да сте ги довела при мен.

— Че защо ми е това? — отвърна равнодушно Настя.

Току-що преживяният страх от главозамайващото преследване не бе отшумял напълно, затова тя дори не съобрази, че за такива думи би могла и да му се обиди.

— Знам адреса ви. Защо са ми притрябвали такива усложнения?

— И това е вярно. Но вие имате доста своеобразна логика и от вас може всичко да се очаква. Може би и досега криете от тях, че сте от милицията, и продължавате да се правите на аферистка. Тогава вие не бихте знаела

адреса ми, защо аз достатъчно успешно се укривам от всички.

— Вие забравяте, че аферистката носи вашата фамилия, и едва ли се укривате толкова старателно от нея, колкото от всички останали. Не си съчинявайте, Павел.

— Те не биха могли да ме проследят — упорстваше Сауляк.

— И какво по-нататък?

— Значи са проследили вас. Нали ви предупреждавах, че е опасно да носите фамилията ми. Но вие сте толкова храбра, че не се страхувате от нищо, нали така?

Настя учудено го погледна, а после гръмко се разсмя.

— На какво се радвате? — намръщи се той. — Не виждам нищо смешно.

— Това е така, защото никога не сте се страхувал истински...

% % %

— Не сте се страхувал истински — повтори Настя, този път съвсем сериозно.

Сауляк се напрегна. За втори път тя произнасяше тази загадъчна фраза. Първо я бе изрекла в Уралск, когато си купуваха продукти за вечеря в магазина. Павел още тогава искаше да я попита какво има предвид, но бе дошъл редът им да плащат на касата и не бяха успели да довършат разговора си. И ето че пак. А той напоследък често си бе спомнял тези нейни думи и съжаляваше, че не й бе задал въпроса си тогава.

— Какво искате да кажете?

— Човек, на когото му се е наложило да изживее истински страх, придобива способността ежеминутно да се радва, че все още не е умрял. Успяхме да се отървем без катастрофа от това преследване и ето — аз се радвам.

— Да не би да сте се изплашила много?

— Да, много — честно си призна Настя.

Тя бръкна в чантичката си за цигари, а Павел мълчаливо се взираше в тъмното пространство пред себе си. „Нима е права? — мислеше си. — Нима действително нито един път през живота си не съм изпитвал

истински, зашеметяващ, парализиращ страх?“

Вероятно така и беше. Дълги години Сауляк бе живял с убеждението, че нищо лошо не би могло да му се случи. Приятелите му от детството често падаха, натъртваха се, чупеха краката или ръцете си, а той си оставаше здрав и читав. Майка му казваше, че го пазел ангел хранител. По-скоро, първо бе го казала не майка му, а съученичката му Ерне, която беше ревностна католичка, а майка му след това бе повторила думите й. И дори когато бе попаднал в психиатричната болница, ангелът хранител го бе опазил да не се побърка съвсем и да не се превърне в развалина, беше му изпратил Булатников и той го бе спасил.

А тази млада жена, която седеше до него в колата, май не беше такава късметлийка. Мълчеше, пушеше и пръстите й трепереха.

„Нима ония изверги я преследват?“ Много му се искаше да се самоубеди, да се застави да повярва, че тя сама си е виновна, допускайки грешката да впише във фалшивия си паспорт фамилията му. Но в действителност вината не беше нейна. Тя не знаеше на какъв риск се излага. Минаев трябваше да я предупреди, но кой знае защо не го бе направил. Забравил ли бе? Не беше ли помислил за това? Не го ли бе предвидил? Оказваше се, че в крайна сметка виновният беше самият Павел. Ако през тези години не бе вършил това, което вършеше и сега, на никого не му би хрумнало да преследва жена, носеща неговата фамилия. Трябваше да направи нещо за нея. Веднъж тя вече го бе спасила и бе дошъл неговият ред. „А Рита не опазих... Нима и за нейната смърт съм виновен пак аз? Не — рече си мрачно Сауляк, — това не може да е истината. Просто нелепа случайност. Може би е било опит за грабеж и изнасилване. Но не е станало заради мене. Щом не са ме проследили, и Рита не би могла да бъде проследена. Пък и кой би могъл да я убие заради връзката й с мен? Никой. Тя винаги имаше грижата, хората, с които контактуваше при изпълнението на задачите, да не могат да си спомнят външността й. Пък нали и аз постоянно я придружавах и внимавах в момента на контакта да няма наоколо заинтересовани наблюдатели.“

— Какво възнамерявате да правите сега? — обърна се към Настя, отърсвайки се от мислите си.

— Да се добера до вкъщи.

Гласът й беше равен и спокоен, но Павел долови в него някакво леко напрежение.

— Не се ли страхувате?

— Страхувам се, но това не променя нещата. Не мога вечно да си седя в тази кола. Така или иначе, трябва да се върна у дома, а утре да отида на работа.

— Ще ви откарам.

— Направете ми тази услуга. Въобще не си представям къде се намираме и как бих могла да се измъкна оттук.

— Сама ли живеете?

— В момента — да.

— Значи вкъщи никой не ви очаква?

— Не. Питате ме дали някой може да ми помогне, в случай, че се появят усложнения?

— Ами... Долу-горе това имах предвид.

— Няма кой. Мъжът ми ще се завърне след няколко дена. Той сега е при родителите си.

— Хайде да ви откарам на друго място. При някои приятели, например.

— Нямам такива приятели, при които бих могла да нощувам.

— Тогава у родителите ви. Имате ли родители?

— Имам, но не искам да ги тревожа. Веднага ще се досетят, че ми се е случило нещо.

— Искате ли да дойдете при мен? Ще ви отведа в жилището си, за което никой не знае.

— А утре ще ме откарате на работа? Павел, вие ми предлагате абсолютно невъзможни неща.

— Защо да са невъзможни?

— Защото предпочитам да спя в собствения си креват, да отговарям на телефонните позвънявания и да не давам обяснения на съпруга си по повод на съмнителни нощувки у непознати мъже.

— Да не би съпругът ви да е ревнив?

— Имам нормален съпруг, но дори и нормалният характер си има граници и аз нямам намерение да ги нарушавам. Ако му кажа истината и му обясня защо не спя вкъщи, той ще се побърка от вълнение и тревоги.

— Тогава имате само един изход. Ще ви откарам вкъщи и ще остана с вас. Предполагам, че това не би трябвало да ви смущава, защото вече сме нощували заедно.

Настя се извърна и внимателно се вгледа в него.

— Сериозно ли говорите?

— Повече от сериозно. Вие сте разумна жена и трябва да разберете, че

това действително е единственият ви изход. Не бива да оставате сама.

Тя отново се умълча и си запали втора цигара.

— Знаете ли каква е разликата между нас? — загаси цигарата. — Освен, разбира се, това че вие сте мъж а аз — жена.

— И каква е?

— Вие сте практик с тактическо мислене, а аз съм стратег и аналитик. Защо избягахте от проспект „Ленин“? Това беше глупаво и непредпазливо. И в резултат, ние си седим тук и се опитваме да измислим как да се оправим. Пред вас стоеше задачата да се скриете от нечие наблюдение и за дадения момент вие я изпълнихте блестящо. Но моите задачи са съвсем други.

— Какви са?

— Аз не бих избягала. Бягството в тази ситуация влече след себе си маса усложнения. Е, ние с вас избягахме. А по-нататък? По-нататък какво? Обричате ме да се крия непрекъснато, да се страхувам и да бягам. Вие нямате конструктивно мислене. Не си поставяте стратегически задачи.

— А да не би пък вие да си ги поставяте — усмихна се Пазел.

— Разбира се. Ако просто ми бяхте казал, че виждате нашите познати, аз би измислила как да ги заблудя. Щях да ги доведа до колетите си, те щяха да ги задържат и да им вземат душичките. Бих ги провокирала за такива действия, след което срещата им с милицията би се оказала неизбежна. Но предварително щяхме да ги проследим и да си изясним за кого те работят. А сега какво? Ние с вас сме тук, а те — неизвестно къде. Настрахувах се достатъчно и не получих нито един отговор на своите въпроси. Пълни загуби и нито една точка в плюс.

— Съжалявам — сухо рече той. — Аз повече мислех за безопасността ви, отколкото за вашите стратегически задачи. И все пак, настоявам поне тази вечер да не оставате сама.

Настя не отвърна нищо и Павел прие мълчанието й като знак на съгласие.

— Къде живеете?

— На Шчелковкото шосе.

Тъй като по Околовръстния път нямаше никакви задръствания, той я откара сравнително бързо до дома й. Но време на пътуването не си размениха нито дума.

* * *

— Влизайте — рече уморено Настя, отваряйки пред Павел вратата на жилището си. — Макар да не съм сигурна, че постъпвам правилно. Може би е по-добре да си отидете. Докарахте ме и ви благодаря за това. Сега вече нищо не може да ми се случи.

Той не й отговори нищо и критично огледа входната врата.

— Тя дори няма никакво резе — отбеляза. — И ключалката ви е хилавичка. Трябва да ви кажа, че сте много лекомислена дама.

— Аз нямам нищо за крадене.

— Ами вие самата? Не се ли боите за своята безопасност?

— Боя се, но ми е жал да си харча парите за разни ключалки. Могат да ме хванат и на улицата, ако на някого това е необходимо. Щом така и така сте тук, събличайте се.

Всяка минута, прекарана насаме с Павел, й причиняваше почти физическа болка. „Колко е лошо, че Альоша го няма в Москва! — помисли си Настя. — Впрочем, май е по-добре, че е у родителите си. Той ме познава отлично и веднага би се досетил, че съм разтревожена от нещо...“

Павел се съблече и започна да наблюдава улицата през прозореца, а тя се зае да приготвя някаква бърза вечеря. Извади от хладилника кокоши кълки и ги мушна в микровълновата фурна да се размразяват. От две краставици и три домата щеше да се получи напълно прилична салата, а като сложеше в тенджерата при кълките едро нарязани картофи и пакетче сметана, след петнадесетина минути щеше да се получи нещо като пилешко задушено. Стана ясно обаче, че в панера, който от три дена стоеше празен, нямаше нито парченце хляб. „Ще минем и без хляб“ — самоуспокои се Настя от нямане какво друго да направи по въпроса.

— Хей — извика на Павел в стаята, — да не сте заспал?

— Ни най-малко — отвърна той. — Просто се любувам на едно разкошно ауди, което току-що пристигна пред вашия блок.

— Навярно имате слабост към западните автомобили.

— Не, към пътниците в него.

Настя престана да реже зеленчуците и надзърна през прозореца на кухнята. От деветия етаж не можа нищо съществено да забележи.

— Че какво толкова бихте могъл да им видите в тази тъмнотия?

— Те си позволиха непредпазливостта първо да спрат под уличната лампа и дори излязоха за малко от автомобила. После им дойде на ума да преместят колата. Така че, моите поздравления, вече им е известен адресът ви.

— Кой знае — възрази не много уверено тя. — Биха могли да клъвнат и на вашия сааб.

Беше застанала с гръб към кухненската врата и трепна, когато гласът на Павел прозвуча непосредствено зад нея. Сауляк наистина умееше да ходи съвършено безшумно.

— Не си правете никакви илюзии — усмихна се той. — Не е възможно в тази огромна Москва за два часа да се издири каквато и да била кола без помощта на милицията. Пък и с нейна помощ това невинаги се получава.

Настя се отдръпна от прозореца и отново се зае със салатата. Павел пък се облегна на стената и започна да я наблюдава.

— Нещо не сте много сръчна — подхвърли той. — Да не би да нервничите?

— Не го правя често — сухо отвърна Настя, посипвайки доматите и краставиците със ситно нарязан копър.

— Сигурно дълго сте живяла при грижовната си мамичка?

— Напротив, дълго живях сама и съм свикнала да минавам с по-простичка храна.

— Ами мъжът ви? Не го ли храните?

— Той храни мен. Вижте какво, тук нещо не се връзва. Ако те знаят адреса ми, значи са ме проследили не днес, а преди. А ако е така, би трябвало да са ме последвали до службата и да са разбрали, че не съм нито престъпничка, нито авантюристка. Излиза, че не аз съм им нужна, а вие. Те ме следят, само защото чакат кога ще се срещна с вас. Не ви ли се струва, че е така?

— Възможно е.

— Тогава няма защо да ме охранявате.

— Искате да си отида, така ли?

Тя вдигна глава и погледна лицето му, но очите на Павел блуждаеха някъде настрани.

— Искам — каза спокойно. — Но това, разбира се, не означава, че веднага ще ви изритам през вратата. Ще вечеряме и след това ще си отидете вкъщи.

— Никак не сте последователна. Ту твърдите, че цените усилията си, които положихте да ме измъкнете от Самара, ту ме предоставяте на тези двамата за изяждане. Излизайки от дома ви, аз ще попадна направо в обятията им. Това не ви ли смущава?

— Вие умеете да се изплъзвате много ловко. Вече ми го продемонстрирахте днес.

— А не се ли страхувате, че бихте могла да грешите? Може да се получи така, че аз ще си отида, а те ще останат тук. Спомнете си Уралск. Заплашвахте ме, че ще отидете на разходка, а аз ще остана в хотелската стая самичък и без оръжие. Тогава ме пазеше самото ви присъствие. Докато съм тук, те няма да нахълтат. Но отида ли си, веднага ще започнат да звънят на врата ви. И какво ще направите в такъв случай?

Настя си придърпа един стол и седна срещу него. „Той е прав — помисли си: — Не разбирам какво точно става, но чувствам, че е прав. Не знам и защо няма да нахълтат, докато Павел е тук, но съдейки по всичко, той е сигурен в това. Над този казус трябва да се поразсъждава. И ако им е нужен Павел, а не аз, съвестно ми е да го изгонвам на улицата. Да го пратя направо на вълка в устата... Прав е наистина, аз не съм последователна. Но Боже мой, как не ми се иска да съм насаме с него? Толкова ме дразни присъствието му, лази ми по нервите. Учудващо е, че прекарах три денонощия с него, докато се придвижвахме към Москва, и нищо подобно не почувствах. Може би, защото имах задача, която трябваше да изпълня, независимо от собствените си желания и субективни усещания. Щом трябва — значи трябва. Харесва ти, не ти харесва — спи, моя красавице. А сега никой не ме принуждава да търпя присъствието му, аз самата се поддадох на доводите му, позволих му да ме убеди и мъчително се опитвам да съобразя дали не съм извършила грешка. Ето на какво се дължат отрицателните ми емоции.“

— Добре — каза хладно. — Можете да останете. Само че ще ви се наложи да спите на пода, защото нямам походно легло.

— Не се безпокойте, ще си поседя в кухнята.

— И няма да спите?

— Мога и да не спя. Това не е задължително. Но ако ми се прииска, ще подремна седнал. Вие не бива да се вълнувате.

Разнесе се мелодичен звън — микровълновата фурна деликатно съобщаваше, че ястието е готово.

Настя неохотно се надигна и започна да вади от шкафа чинии, вилици и ножове. Беше загубила апетит, миризмата на задушеното в сметана кокоше месо й беше отвратителна, но осъзнаваше, че трябва да хапне нещо, защото иначе можеше да припадне от слабост. Поглъщайки насила храната, тя се опитваше да се отвлече и да мисли за работата си, за своя съпруг — за всичко друго, само не и за седящия срещу нея мъж. Имаше хора — и на първо място това бе Алексей — в чиято компания й бе лесно да мълчи, като същевременно й бе уютно и комфортно. Но с Павел й беше тягостно и неудобно, не можеше да се отпусне.

Той също ядеше без особен апетит, взирайки се мрачно в чинията си.

— Благодаря, беше вкусно — вежливо рече накрая.

Настя събра чиниите и приборите, остави ги в мивката и наля чай.

Павел се приближи до прозореца.

— Каква е обстановката? — попита го тя без особен интерес.

— Колата си стои.

— А пътниците?

— Не се виждат. Може да са вътре, а може да се разхождат около сградата или да са се притаили във входа. Но това е добър признак.

— Защо? — учуди се Настя.

— Щом все още са тук, значи нищо не са пъхнали в моя сааб. А ако си бяха отишли, щях да съм сигурен, че ме очаква симпатична бомбичка.

Започнаха мълчаливо да пият чай. Напрежението между тях нарастваше и Настя с усилие се сдържаше да не започне да чупи чинии и чаши. Никак не й се щеше да разговаря с Павел и тя се замисли как да направи така, че да не останат заедно в едно помещение.

— Тръгвам си — внезапно рече Сауляк и се надигна от стола. — Защо да ви измъчвам така. Вие просто от притеснение място не можете да си намерите.

Настя трепна.

— Къде ще отидете?

— Няма значение. Вкъщи или някъде другаде. Права бяхте, не бива да оставам у вас.

— Защо размислихте?

— Защото трудно понасяте присъствието ми. Толкова трудно, че дори не можете да се преструвате. Извинете ме. Напразно ви въвлякох в тази история.

Настя изпита огромно облекчение, но още в следващата секунда се засрами. „Какво става с мен? Малко ли неприятни неща е имало в живота ми? Досега винаги съм успявала да разграничавам несъщественото от принципното, емоциите от деловите интереси. Преди по-малко от месец спасявах Павел от същите тези хора, мобилизирайки цялата си фантазия и изобретателност, и това ми се струваше нужно и правилно. А сега? Той се намира точно в същото положение, а аз му отказвам помощта си. Защо? Нима само защото никой не ми е заповядал да го направя?“

— Останете — каза му, колкото се може по-приветливо и по-меко. — И не ми се сърдете. Аз по принцип не съм много разговорчива, а тогава, по време на първата ни среща, просто се правех на бъбривка. Така че, не слагайте мълчаливостта ми на своя сметка. Откровено казано, би ми било далеч по-леко, ако бяхте благоволил да ми дадете поне някакви обяснения. Кои са тези хора, които се навъртаха около нас в Самара, и които видяхте днес? Защо се появиха тук? Какво им е нужно? Сигурна съм, че прекрасно знаете отговорите на тези въпроси, но вие мълчите и това ме безпокои.

Настя направи само половин крачка — точно толкова си бе набелязала за тази фраза. Следващата половин крачка направи мислено. „Не може човек, имащ такъв опит като професионален агент, да се държи така, както се държеше днес Павел Сауляк. Той не биваше да избяга, без да направи поне мъничък опит да си изясни кои са преследвачите му. Всеки опитен човек би се постарал да измисли някаква комбинация, която би заставила преследвачите му да се разкрият. Но Павел не го направи. Излиза, че в тази ситуация за него не е имало никакви неизвестни, а му е било необходимо само да избегне контакта.“

Това беше първото и това бяха първите половин крачки, които Настя Каменская направи, както се казва, „на глас“. А виж второто й харесваше далеч по-малко.

Павел не просто знаеше какви са тези хора и откъде се бяха взели. И съвсем не беше такъв глупак — неопитен и импулсивен — който, виждайки подозрителни личности, си плюе на петите и с всички сили хуква да бяга. Освен това, той бе прекарал цели три денонощия в нейната компания, сам я бе потърсил след загадъчната смърт на Рита, бе поискал помощта й — с други думи, знаеше за нея напълно достатъчно, за да съобрази, че тя никога не би избягала през глава от неясна ситуация, че ще се напъха дори в пъкъла и ще започне любопитно да се оглежда наоколо, при това, стараейки се да направи така, че пъкълът да работи в температурен режим на хладилник. Та нали по време на тридневното им съвместно пътешествие тя се бе държала именно така — провокирайки непрекъснато преследвачите и наблюдавайки с интерес реакциите им, за да си състави по тях някакви изводи. И когато на Павел му се бе наложило да излезе от бара, не бе започнала да измисля нещо кой знае колко хитроумно, а просто се бе приближила до двамата мъже и нагло бе повела с тях разговор не на някоя друга тема, а именно за това, че се мъкнат след него от самата затворническа колония. А фактът, как Павел се бе държал днес, буквално натиквайки Настя в колата си и откарвайки я далеч от Николай и неговия партньор, говореше много красноречиво сам за себе си: той не само прекрасно знаеше кои са тези хора, той не искаше Настя да разбере това. Павел не искаше тя да провежда всички онези действия, които след това така детайлно му ги бе описала, когато го бе упрекнала, че не е далновиден и не й е позволил да реши своята стратегическа задача. Настя бе разбрала това още в колата му, когато с досада му бе говорила, че е постъпил прибързано и необмислено. Бе му говорила и внимателно бе наблюдавала реакциите му. Павел Сауляк не беше от хората, които ще преглътнат упреци от жена не по повод на неизмити чинии, а свързани с тяхната професия. И този факт, че той мълчаливо бе изслушал всичко, без да възрази въобще, не бе привел никакви аргументи в полза на начина му на действие. Нещо повече — беше се извинил, което говореше само за едно: той бе готов всичко да изтърпи, само и само Настя да не разбере кои са тези хора, които ги преследваха. Бе готов да си дава вид, че я предпазва от контакт с тях. Но в действителност — Настя напълно бе убедена в това — Павел предпазваше тях, Николай и Сергей, от контакт с нея.

И сега тя очакваше да види как ще реагира Сауляк на изказването й. Не си правеше илюзии, че ще започне да й обяснява истината, но й бе интересно как ще се измъкне. В края на краищата, правеше му услуга, като му позволяваше да остане до сутринта в жилището й, и той не би могъл в отговор на жеста й да прояви грубост и да й каже нещо от рода: „това не е ваша работа“. Настя знаеше предварително, че ще чуе някоя уклончива лъжа, но пък по съдържанието на тази лъжа би могла да си изгради някаква представа за личността на самия Павел. Та нали сама му бе говорила: не се старай да разбереш дали са ти казали истината, опитай се да проумееш защо този човек в тази ситуация е счел за необходимо и правилно да ти рече именно тези думи и тогава ще узнаеш истината.

— Виждате ли, не бих искал да се впускам в подробности за дейността си под ръководството на Булатников — отвърна Павел, избягвайки, както обикновено, да срещне очите й. — Вие сигурно разбирате, че генерал-лейтенантът, шеф на такова могъщо ведомство, си имаше работа с много деликатни и щекотливи ситуации и дори сега, когато от смъртта му изминаха повече от две години, не смятам, че съм в правото си да разгласявам това, което знам. Това са си чужди тайни, чужди секрети и предполагам, че ще ме разберете.

„Такааа — мислено прокоментира Настя, — уклончивостта вече я имаме. Сега ще чакаме кога ще се появи и лъжата.“

— Разбира се — кимна тя. — Нямам никакви претенции към вашите професионални тайни. Интересуват ме само тези двамата, които със завидна упоритост търсят среща с вас. И знаете ли какво особено ме интересува? Това, че останаха само половината от нашите преследвачи. „Вълчата шапка“ ни изостави, моят поклонник — също. Вие не сте им необходим повече. А ето тази двойчица проявява достойна за похвала настойчивост. И аз не вярвам, че нямате обяснение на този факт. Ако пък имате обяснение и не искате да ми го кажете, то ще бъда принудена да констатирам, че се опитвате да ме излъжете, че не сте искрен с мен. Потърсихте ме, когато ви беше нужна помощ, когато издирвахте своето момиче, когато трябваше някак си да докажете вашето алиби, като при това да не разгласявате пикантните детайли на сътрудничеството ви с генерал Минаев. Бях ви нужна, аз и сега съм ви нужна и вие просто ме използвате като вещ, на която не трябва да се обяснява нищо, защото вещта си е вещ, тя трябва да е изправна и безотказно да функционира, а не да задава въпроси.

— Предполагам, че това си е чиста случайност — отвърна Павел. — В Екатеринбург и четиримата ни изгубиха, а да ни открият в Москва се удаде само на тези двамата. Струва ми се, че работата съвсем не е в това, че на другите двама вече не съм им нужен, а интересът на Николай и неговия приятел Серьожа към моята скромна особа се е оказал по-траен. Интерес имат всичките, просто на тази двойка повече й е провървяло. Казах ви, че доста успешно се укривах, нали именно затова и отпътувах от Москва. Ако не се бях върнал сега заради Рита, не биха ме намерили въобще.

— Вие забравяте — напомни му Настя, — че те намериха не вас, а мен. А чак след това и вас. Самият факт, че им е известен моят адрес, говори за това, че са ме проследили преди да се срещнем днес. И много ми се иска да знам как биха се развили събитията, ако сега ви нямаше в Москва.

Нещо трепна на лицето му и Настя разбра, че се е добрала прекалено близо до неприятната за Павел Сауляк истина. „Като за пръв път е достатъчно — реши тя. — Ще отстъпим мъничко назад и ще го оставим да си отдъхне. Настя, ти си направо непоправима. Преди половин час беше готова да пищиш от раздразнение и би дала мило и драго, само и само Сауляк да се омете от жилището ти. А сега започваш игра, започваш да работиш и раздразнението ти като че ли никога не го е имало. Страстта ти да решаваш задачки май няма да те доведе до добро.“

— Впрочем, с основание се говори, че историята не познава условното наклонение. Затова няма смисъл да се разсъждава за това какво би било, ако... Искате ли още чай?

— Не, благодаря. Исках да кажа.

— Слушам ви.

— Не сте длъжна да ме развличате с разговори. Занимавайте се това, с което бихте се занимавала, ако не бях тук. Не ми обръщайте внимание.

„Боже мой, колко сме деликатни — мина й през ума. — Май не ти се иска да разговаряш с мен. Да не би да се страхуваш? Не ти ли хареса, Павел Дмитриевич посоката на нашата беседа? Добре тогава, ще помълчим.“

Настя бързо изми съдовете и влезе в стаята си, оставяйки го в кухнята. Най-сетне беше сама и можеше да отвори плика, който й бе изпратил генерал Коновалов. В него се оказаха само няколко листа — ксерокопия на документи, от които доста категорично можеше да се направи изводът, че тайнственият палач е привел в изпълнение присъдата на още един престъпник, който през 1992 година бе убил цялото семейство на депутат, известен със своите демократични възгледи. Жертвите бяха пет: депутатът, жена му, двете му деца — на три и осем години — и възрастната му майка, пристигнала да погостува на семейството му. Всички те бяха застреляни с пистолет, а самият пистолет бе намерен върху гърдите на депутата, като дулото се допирало о брадичката му. Палачът, който се бе разправил с поредната си жертва, се беше погрижил пистолетът да е положен върху тялото на убития точно така, както той бе го сложил върху гърдите на депутата преди повече от три години.

Екзекуцията не бе станала в някой от районите на предишните случаи и очевидно на Настя щеше да й се наложи да иска кадрови справки и от новото място. Сега версията, която бе издигнала самата тя, не й се струваше много правдоподобна. Можеше да се допусне, че се е намерил сътрудник на милицията, който през периода на разследването на двете престъпления бе успял да „поработи“ и там, и там. Но пък чак на три места? Това вече беше прекалено. Най-вероятно имаше изтичане на оперативна информация от органите на вътрешните работи в тези три региона и тази информация се „стичаше“ към един човек, който бе решил да поеме върху себе си функциите на правосъдието. Може би в управленията на вътрешните работи работеха приятелите на палача. А възможно бе той просто да си купува необходимата му информация. В днешно време не се изискваха много усилия да бъде купен един милиционер. Проведеният неотдавна в Москва експеримент бе показал, че от седем патрулни групи само една се е занимавала за известно време с възложените й задачи, а останалите шест веднага са се отправили към частните търговци да събират подкупи и са откарвали вещите в квартира, която държали специално за тази цел.

Настя седеше на дивана с подвити под себе си крака, взираше се в разпръснатите около нея листи и бе потънала в толкова дълбок размисъл, че беше загубила представа за времето. В жилището й беше тихо, толкова тихо, сякаш бе съвсем сама. Нищо не й пречеше да мисли и когато се опомни, наближаваше един след полунощ. Бързо прибра документите в плика, скочи от дивана и влезе в кухнята.

Павел бе заел любимата си поза — беше се облегнал назад със скръстени на гърдите ръце и затворени очи. Лицето му беше спокойно, очните ябълки под клепачите му не се движеха и на Настя й се стори, че той спи.

— Мога да ви постеля на пода — рече шепнешком.

Сауляк веднага отвори очи.

— Не е необходимо. Нали ви казах, че мога да спя и седнал.

— Толкова ли ви харесва демонстративно да се принасяте в жертва? — насмешливо го попита тя. — Или продължавате да се правите на супермен, който може да не яде, да не пие и да не спи? Нещо като киборг, а?

— Направете така, както ще ви бъде по-удобно — спокойно отвърна Павел. — Ако ви е по-добре да лежа на пода до дивана ви — моля. Ако пък моето присъствие ви нервира, ще си поседя в кухнята. Разберете, че оценявам помощта ви, и бих искал да ви причиня минимално неудобство.

„Я гледай ти — помисли си Настя, — как да те оставя в кухнята след такава тирада! Това би приличало на признание, че твоето присъствие наистина ме нервира. Дявол те взел, ще се наложи да те търпя до дивана си, но това пък може да е и за хубаво. Във всеки случай, поне ще мога да те държа под око, а не да се вслушвам във всеки звук откъм кухнята и да гадая страхливо с какво се занимаваш там и дали не точиш някой огромен нож с намерението да ми го забиеш в гърлото.“

Тя извади от килера един дюшек, разстла го на пода сред стаята, сложи върху него възглавница, вълнено одеяло, комплект спално бельо и отиде в

банята. Когато се върна, Павел беше легнал върху дюшека и се бе завил с одеялото. Беше сложил калъфката на възглавницата, но горният и долният чаршафи бяха старателно сгънати върху креслото. Настя забеляза, че на креслото бе преметнат и джемпърът му, но други дрехи не се виждаха и тя се досети, че Сауляк си бе легнал, без да се съблича, точно както бе правила самата тя, нощувайки с него по хотелите.

Загаси светлината и се мушна в леглото си. Да заспи и дума не би могло да става и свивайки се на кълбо, Настя продължи да размишлява ту за палача и за неговото издирване, ту за Павел и за неговите двама преследвачи. Сауляк лежеше съвсем тихо, но тя не можеше да забрави за присъствието му. Понякога й се удаваше да задреме, но сънят й беше недълбок, тревожен и тя скоро се събуждаше, потръпвайки и чувствайки се все по-лошо и по-лошо. В крайна сметка се отказа от безплодните опити да си отпочине и просто зачака будилникът да зазвъни в шест и половина.

Още щом той бибипна с електронното си гласче за пръв път, Настя натисна с длан бутончето му, стана и отиде в банята. Когато след петнадесетина минути излезе оттам, Павел го нямаше вече в жилището й. Приближи се до прозореца и погледна надолу. На улицата не се виждаха нито черният сааб на Сауляк, нито сребристото ауди. Настя сви рамене и започна да си приготвя кафе. След безсънната нощ главата й тежеше и мислите в нея се мърдаха бавно и неохотно.

Тъкмо пиеше втората чашка кафе, когато се позвъни на входа. Настя трепна и преди да отиде да отвори, погледна през прозореца — саабът бе спрян точно отдолу.

— Моля за извинение — хладно рече Павел, влизайки в антрето, — трябваше да проверя това-онова. Исках да се уверя, че не са ми подхвърлили в колата нещо избухливо. Междувременно отведох ония приятелчета по-далеч от дома ви, за да можете спокойно да тръгнете на работа.

— А защо се върнахте? — учуди се тя.

— Исках да се сбогувам с вас. Утре отново ще отпътувам, а може би и още днес. В скоро време едва ли ще се видим, ако разбира се, не се случи нещо. Вие бяхте гостоприемна спрямо мен и аз не искам да се държа невъзпитано. Освен това, обещах ви тази сутрин да ви откарам до вашата служба.

„Ама че хитрец! Надигнал си се посред нощ с една-единствена цел — да отведеш тази двойчица по-далеч от мен. Защо толкова не искаш да си пообщувам с тях, а? Защо толкова се страхуваш, че бих могла да разбера що за стока са?“

— Това не е задължително — усмихна се Настя. — Аз мога и сама прекрасно да отида на работа с метрото. Ще закусите ли с мен?

Павел поклати глава.

— Щом не желаете да ви откарам, тогава аз си тръгвам.

— Вървете си — кимна тя, загръщайки се зиморничаво в халата си, тъй като в антрето беше доста по-студено от кухнята, където от почти час горяха газовите котлони.

— Довиждане.

— Всичко хубаво, Павел.

— Пазете се.

— Ще се постарая. Вие също.

— Бъдете предпазлива.

— И вие също — усмихна се отново Настя, отбелязвайки си мислено, че той, както обикновено, не се обръщаше към нея по име.

„Странни са все пак маниерите на този господин Павел Сауляк!“

Затваряйки вратата, тя се приближи до прозореца и го проследи с очи, докато седна в колата си и отпътува. И чак след това почти физически усети как напрежението, предизвикано от неговото присъствие, започва да я напуска.