Небесни материи

α

Осланям се на милостта на Аполон, сред поетите, и на Деветте музи. Умолявам ги да укрепят немощния глас на един отдаден на науката изследовател, за да съумея в тяхна чест да предам историята си, като не я лиша от красота и същевременно я оставя правдива, каквато следва да бъде.

Но простете ми, о, богове, защото не е правилно да почитам Аполон заради сладкия му глас, а да оставям в забвение баща му Зевс, бог на гостите. И нека започна с това, че името ми е Аякс, че съм роден в град Тир в година 935 от основаването на Делоската симахия1, че предците ми са от знатно потекло, тъй като майка ми произхожда от прочута финикийска търговска фамилия, а баща ми е спартански генерал, който на младини командвал армии, а в зрелите си години служил като военен губернатор на множество градове-държави в Симахията.

Колкото до моите лични постижения, на двайсетгодишна възраст завърших Атинската академия и през следващите двайсет и три години служех на Симахията като учен в областите на пирологията и уранологията. От известно време заемам поста научен командир на небесния кораб „Сълзата на Чандра“ и на този кораб ръководя научните изследвания по създаването и осъществяването на проекта „Слънчев крадец“. Тъкмо заради тези мои действия на споменатия пост сега съм призован пред боговете, на които изповядвам своята история.

Още веднъж се прекланям пред Феб2 и Деветте музи, що го следват, и се моля за помощта им. С тяхната подкрепа и вашето снизхождение, позволете да започна тази история с последната мирна част от своя живот, този краен отрязък от отреденото ми от съдбините време, преди да бъде прекъсната нишката на моето съществувание.

В продължение на три години бях командир на „Сълзата на Чандра“ и през този период аз и моите помощници с огромни усилия на мисълта и чрез множество експерименти доведохме проекта „Слънчев крадец“ от теоретическа възможност до начеваща реалност. В края на тези три години най-сетне успяхме да сплетем върви от небесната материя, изкопана на вътрешните планети, в слънчева мрежа. Вярвахме и се надявахме, че скоро ще можем да използваме тази мрежа, за да уловим частица от небесния огън на Хелиос.

Но окончателното завършване на слънчевата мрежа все още изискваше продължителни и сложни изчисления и експерименти, които можеха да бъдат извършени само от Михрадарий, моя главен уранолог. Никакъв прогрес не можеше да бъде постигнат, докато той не приключеше тази част от проекта. Когато му поставих тази задача, Михрадарий потъна в дълбок размисъл, който продължи няколко минути, а след това обяви с поверителен тон, че ще може да завърши работата си до месец.

Ето как, за моя голяма изненада, аз и двама от основните ми помощници, Клеон, главният небесен навигатор на „Сълзата на Чандра“, и Рамоночон, моят главен динамик, се оказахме без работа за цели трийсет дена. Решихме да се възползваме от този неочакван дар и да напуснем временно кораба.

За близо хилядата дни, откакто моят екипаж се беше събрал на борда на „Сълзата на Чандра“, никой от нас не бе прекарвал повече от десет дена на Земята. Не зная как се чувстваха другите, но напоследък аз все по-често си мечтаех за разходка по неподвижната плоскост на Гея. За това как полагам умореното си от движение тяло върху спокойната й затревена повърхност, за да се насладя на тази статична сфера, увиснала в самия център на безкрайно движещия се Космос3.

Пратих съобщение до Земята с молба да получа разрешение от атинската администрация и спартанското военно командване, както и от делоските архонти, за едномесечна ваканция на трима ни. И двамата архонти се съгласиха без коментари. Спартанците също нямаха възражения, тъй като „Сълзата на Чандра“ оставаше под командването на Езон, военния командир на кораба и мой приятел. И те като мен знаеха, че твърдата ръка на този мъдър офицер ще е достатъчно условие за гладкото и безпрепятствено завършване на проекта. Но чиновниците в Атина бяха на друго мнение. Те нямаха нищо против отпуските на Клеон и Рамоночон, но в педантичните им умове мястото на командира на кораба беше на борда.

В продължение на четири дни между „Сълзата на Чандра“ и Атина сновяха пощенски капсули с моите доводи и техните контрадоводи. Най-сетне те се предадоха, но след като заплаших да изпратя оплакване до архонтите и ректора на академията. Намекнах за ужасяващи последици за техните кариери и за близки мои връзки с влиятелни хора, в които не бях съвсем сигурен. Моят блъф успя, но в злобата си бюрократите поискаха да намеря някакъв начин да заплатя за отсъствието си. Не без неохота предложих да направя лекционна обиколка на някои от градовете-държави в Средиземноморието, с което да изплатя месечния си отпуск.

След като въпросът най-сетне се уреди, Клеон, Рамоночон и моя милост очистихме бюрата си от текущите дела и се подготвихме за заминаване. Уговорихме се да напуснем кораба на Критския небесен пристан и да се върнем на борда точно след месец през Атинското пристанище. Поколебах се дали да не организирам официална церемония по изпращането, по време на която да предам тържествено научното командване на „Сълзата на Чандра“ на Михрадарий, моя първи заместник. Но като размислих, реших, че една официална церемония със съответните молитви, жертвоприношения и клетвополагане ще всее излишни тревоги сред екипажа, най-вече заради моето отсъствие. Но тъй като от друга страна не бих искал да напусна кораба незабелязано, като крадец посред нощ, вечерта преди да сляза на Земята, устроих скромно тържество в голямата банкетна зала на кораба.

Готвачите роби свършиха чудесна работа по приготвяне на ястията, център на които бе цяло едно печено агне, намазано обилно със зехтин и риган и поднесено с прясно приготвен хляб в корабната пекарна; имаше също свежи зеленчуци от всички краища на света и малки медени питки, шпиковани с фурми. За да подсили пламъка на празненството, Михрадарий предостави от запасите си няколко делви персийско вино, отлежавало много години в семейното му имение в Персеполис. Той разчупи печата, сочещ, че виното е от тъмночервена реколта, и от гърлото на амфората се разнесе опияняващ аромат. След това наля и смеси виното с вода и вдигна тост в моя чест, задето бях довел „Слънчев крадец“ толкова близо до окончателния успех.

Тази сцена е изрисувана ярко в паметта ми, спомням си изправената аристократична стойка на Михрадарий, неговата широка атинска туника, каквито носят преподавателите в Академията, и значката на дясната му ръка, докато вдига купичката с вино. Лъчите на залязващото слънце озаряваха алената течност, а сребристото сияние, идещо от корабната палуба, очертаваше черния силует на Митра, изрисуван на дъното на купата.

— За Аякс от Атина — обяви Михрадарий и ясният му глас отекна надалеч в студения въздух. — Командире, пожелавам ти да се насладиш на заслужен отдих след тежката работа.

Сведох глава в знак на благодарност и целият екипаж на „Сълзата на Чандра“; между който научният ми екип и войниците на Езон, вдигна купи и пи за моя триумф, който щеше да е и техен.

В смесената светлина от лъчите на залязващото слънце, първите трепкащи звезди и сребристото сияние на лунния камък, от който бе изработен корабът, на свой ред вдигнах съдинката с разредено вино и пих за здравето и просперитета на моя екипаж. Тъмновиолетовият Дионисиев дар се стече в гърлото ми и ме изпълни с възторг при мисълта за моите предстоящи успехи. Около мен гостите пиеха вино и се смееха, възхвалявайки шумно своя командир и себе си за положените усилия. О, богове, колко е лесно да се поддадеш на високомерието. О, Прометей, творецо на човека, защо си ни дарил с толкова малко от твоята божествена предвидливост?

Окъпан в топлината на виното и възхвалата, аз си взех чиния агнешко и тръгнах на обиколка из залата, приемайки благосклонно поздравленията и комплиментите, с които ме обсипваха присъстващите. В един ъгъл, седнали на два допрени дивана, открих Михрадарий и Рамоночон, погълнати от оживена дискусия. Причудлив контраст бяха тези двамата — високият, енергичен и млад персийски гений, проницателен и ясен в идеите си, и възрастният, предпазлив индиец, внимателно заобикалящ острите ръбове на недоказаните предположения, който прокарваше път за възгледите на Михрадарий, за да могат да бъдат приложени на практика. През трите години, откакто работехме заедно, те си бяха изградили практиката да спорят непрестанно — спорове, в които се бе родила уникалната конструкция на слънчевата мрежа и механизмът, с който тя беше прикачена за кораба.

— Командире — посрещна ме Михрадарий, когато се приближих към тях.

— Аякс — Рамоночон ме поздрави като приятел, а не като подчинен своя командващ.

— Рамоночоне, нямаш работа през следващия месец — заговорих. — Защо си седнал тук и спориш с Михрадарий?

— Трябваше да обсъдим един аспект от конструкцията на мрежата.

— Не те питах за какво спорите — рекох. — А защо?

Рамоночон засмука замислено палец. Остана така в продължение на няколко секунди, мислейки напрегнато.

— Навик — рече накрая. — Нищо повече.

Той сведе глава в престорен срам и похапна малко от агнешкото в чинията си. Двамата с Михрадарий се засмяхме на тази сцена.

— Не се тревожи за слънчевата мрежа, главен динамик — обърна се Михрадарий към Рамоночон. — Ще запазя идеите ти в ума си, докато се върнеш.

— Благодаря, главен уранолог — кимна Рамоночон. Усмихна се за миг, сетне лицето му помръкна и остана така, докато той не прогони тази сянка с леко помръдване на главата. — Но аз и сам мога да пазя идеите си в главата.

Зачудих се какво може да го безпокои и тъкмо възнамерявах да го попитам, когато от тълпата изникна Клеон и застана между нас. Носеше малък поднос с маслини и подсладени пшеничени питки, една от които стърчеше от устата му. Верен на питагорейската си клетва, моят главен небесен навигатор не хапваше месо, което не му пречеше да се отнася с обожание към всякаква друга храна.

— Михрадарий — заяви Клеон, докато облизваше последните трохи от питката от рехавата си, проскубана брада. — Разчитам на теб да пазиш кораба ми, докато съм на Земята.

В мелодичния глас на навигатора се долавяше шеговита развеселеност, но под нея се усещаше ясната нотка на загриженост. Разбирах, че на Клеон му е трудно да напусне кораба, който пилотираше от три години. Макар че неговият заместник-навигатор беше опитен пилот, той не бе тъй надарен, нито толкова добре подготвен, колкото прекаралия години в изучаване на питагоровите формули и размишления Клеон.

Михрадарий кимна търпеливо на Клеон.

— Кажи ми какво според теб трябва да направя.

Двамата се заеха да обсъждат корабното ежедневие, включително разписанието на полетите, дейностите по поддръжката и така нататък. Михрадарий проявяваше забележително търпение към Клеон, обикновено моят първи заместник трудно изтърпяваше подобни разговори. Мислено си отбелязах, че някой ден от Михрадарий може да излезе чудесен научен командир.

Докато Клеон и Михрадарий преглеждаха разписанието за редуване на младшите навигатори, Рамоночон се изправи и потъна мълчаливо в тълпата, не желаейки да бъде въвлечен в един толкова посредствен разговор.

По сходни причини аз също се измъкнах, проправих си път през множеството от учени и войници, които бъбреха на всякакви теми или споделяха грандиозните си планове, и се отправих към дъното на залата, където готвачите роби чакаха с още храна и вино.

До масата за сервиране беше седнал моят съкомандир Езон. Похапвайки обикновен хляб, той стрелкаше с поглед присъстващите и следеше поведението на войниците и офицерите. Осезаемото присъствие на неговия спартански дух не позволяваше на хората да се отдадат всецяло на забавлението и непрестанно им напомняше, че са екипаж на небесен кораб от Делоската симахия.

И докато аз можех да вдъхновявам подчинените си с идеи и прозрения за „Слънчев крадец“, Езон беше този, който съхраняваше единството на екипажа, както на цивилните, така и на войниците, защото и едните, и другите си даваха сметка за важното военно значение на нашата работа. Вперил поглед в него, не за първи път осъзнах смисъла на един от основополагащите принципи на делоското управление — двама командващи начело на всяко начинание. Сърцето ми се сви болезнено при мисълта, че предстои да напусна, макар и за известно време, кораба. Дали всичко ще бъде наред, когато на борда останат само един командир и един заместник? Но мимолетното ми притеснение скоро бе прокудено от усещането за сигурност, което витаеше навсякъде из кораба.

Езон ми кимна и ми подаде купичка с вино.

— Наслаждавай се на почивката си, Аякс — пожела ми той. — Остави командването на мен.

Изпих виното до последна капка, оставих купата и стиснах Езон за лакътя — жест между истински приятели.

— Не се съмнявам в това — рекох.

Езон върна жеста, неговата покрита с белези силна ръка притисна уверено и успокояващо моята. Двамата заедно вдигнахме тост за нашия екипаж и за „Слънчев крадец“ и под възторжените възгласи на моите хора аз се прибрах, за да си събера багажа и да позволя на виното в главата ми да се изпари.

На следващата сутрин „Сълзата на Чандра“ се приземи на критския небесен пристан, за да попълни запасите си. Клеон, Рамоночон и аз се разделихме с нашите другари и подчинени и напуснахме кораба, нетърпеливи да се насладим на удоволствията, които предлага само Земята. Клеон остана в Крит, в гилдията на небесните навигатори, за да набави нови витла за нашия кораб и да се запознае с последните достижения в математиката в компанията на своите колеги питагорейци. Ние с Рамоночон споделихме лека закуска от хляб и маслини в малко ресторантче на брега. После той се качи на един бърз презокеански кораб, пътуващ към неговата родина Индия. Сам и най-сетне на спокойствие, аз оставих тялото си да попие с пълна сила удоволствието на неподвижността, преди да позволя на ума си да си припомни сладостите на луксозния живот, до които можех да се докосна само в централното море на Делоската симахия.

Първата ми спирка беше Мемфис в Египет, там се разходих по брега на Нил, наблюдавах как робите събират папирусна тръстика, която сетне пресоваха на свитъци, и видях параходите, пренасящи злато и екзотични храни от сърцето на Африка към Средиземноморския басейн. Отдадох нужната почит на Тот-Хермес в неговия храм в Мемфис и прочетох лекция с десетгодишна давност за свойствата на поглъщащите светлина вещества пред преподаватели и начеващи студенти.

Оттук продължих към Ерусалим, където участвах в оживен дебат с пирологичната колегия в равинската школа относно двигателните свойства на различни видове огън. Спорихме в продължение на седем часа без прекъсване и прекратихме дебатите едва когато навън се стъмни и започна еврейският свещен празник. На следващия ден по улиците освен мен имаше само още неколцина заблудени посетители, а гражданството си беше останало у дома, за да се моли, или се бе отправило към храмовете, където да отдаде дан на техния бог.

На следващия ден продължих с подземното вакуумно метро до пристанището в Газа и се качих на спартански боен кораб, пътуващ за Рим, за да натовари нови попълнения за войната в Северна Атлантея. Форумът в Рим кипеше от последните новини за сраженията, търговци и аристократи спореха яростно за това каква стратегия трябва да прилага спартанското върховно командване, за да може да завладее равнините на този континент, и какви са възможните противодействия на Поднебесното царство в опита му да спре нашите армии. От всички народи в Делоската симахия в своето увлечение по войната римляните са най-близо до спартанците.

Когато напусках Форума, бях спрян от стар ветеран, който на младини беше служил под командването на баща ми. Почерпих пенсионирания войник с купичка вино и изслушах с уважение разказа за кампаниите, в които бе участвал като юноша и за битките край бреговете на Мисисип.

Той най-много се сърдеше за това колко е лесно на днешните войници, тъй като по негово време в армията все още нямало небесни кораби. В онези дни врагът владеел напълно небето с бойните си хвърчила и войниците можели да разчитат за защита единствено на артилерията. Преди да си тръгна, той ме попита как е баща ми. Усмихнах се и вдигнах рамене. Не исках да му кажа, че не съм разговарял с татко от две десетилетия.

Нямаше нищо чудно в това, че лекцията ми в римската школа не се радваше на кой знае каква популярност, тъй като бях отказал да говоря за разработването на нови оръжия. Спартанците щяха да поискат главата ми на тепсия, ако си бях позволил да издам и най-малката подробност относно един толкова важен военен проект като „Слънчев крадец“. Нощта преди да си тръгна, посетих една новоорфическа драматична постановка в катакомбите под Пантеона и отдадох почит на Зевс, след което отплавах.

От Рим се отправих към Сиракуза, където направих традиционно жертвоприношение с кръв от чернорунеста овца, пред паметника на героя учен Архимед, един от първите велики оръжейни майстори. Малцина се молят за неговото застъпничество, но аз се нуждаех от цялата небесна подкрепа, която можех да осигуря за успешния завършек на моята работа. На оживеното сиракузко пристанище взех кораб за Стълбовете на Херакъл, откъдето продължих по суша в задушната стоманена кабина на бойна огнена колесница — отправих се на изток, през северното крайбрежие на Африка. Войниците, които управляваха парозадвижваната колесница, ме попитаха дали някога съм изпитвал по-голяма горещина. Аз, който подготвях пленяването на частица от самото слънце, нямах друг избор, освен да се смея през целия път до Картаген.

Обитателите на тази част от света са много старомодни хорица. От всички градове в Средиземноморието Картаген е единственият без модерни удобства. Най-високите им сгради са едва триетажни, нямат небесен пристан, нито вакуумно метро за градски транспорт и климатизиращи филтърни мрежи над покривите на къщите си. Дори отказват да отглеждат домашни животни във ферми за самозараждане.

Без съмнение има хора, които извличат някакво перверзно удоволствие от подобно примитивно съществуване, но аз слязох на Земята, за да се забавлявам. Изнесох една максимално съкратена лекция, отговорих на колкото се може по-малко въпроси и избягах с първия възможен кораб за Тир, града, в който съм се родил.

В Тир пристигнах четири дни преди края на моята ваканция. В мига, в който стъпих на брега, бях заобиколен, от две дузини роднини по майчина линия. Млади братовчеди дърпаха краищата на преподавателската ми туника и ми задаваха всякакви въпроси за живота на небесния кораб. Чичовците ми предлагаха съвети за това как да се държа с подчинените си, а лелите ми съобщиха с поверителен тон имената на няколко подходящи брачни партии, на които бих могъл да спра избора си, тъй като вече съм бил на четирийсет и три и нямало начин да стана по-млад.

За да наблегне на последния въпрос, леля ми Филида настоя да присъствам на сватбата на моята племенница на следващия ден. Беше ми отредила централна роля, наложи се да държа една от големите червени свещи пред олтара на Ищар. От балконите в залата и иззад позлатената фигура на богинята на любовта към мен бяха вперили жадни погледи две дузини млади жени, привикани на сгледа от моите лели. Мисля, че успях да поукротя ентусиазма им, като насочих мислите си изключително към тържествеността на настоящия момент и си придадох съответното изражение. Не зная дали благодарение на това или по някаква друга причина, но и този път годявката ми се размина.

На сватбеното тържество се отдадох до забрава на финикийската кухня, опитвайки агнешко, задушено във фурми и смокини, пилешко, готвено с атлантийска гулия, вино, държано в кедрови бъчви, и уханни сладкиши с мед и ядки. В редките случаи, в които устата ми беше празна, трябваше да отбивам печалбарските предложения на моите братовчеди търговци. За тях науката не беше нито безкористно търсене на познания, нито жизнен фактор за успеха на войната между Делоската симахия и Поднебесното царство. Не, науката за тези хорица беше източник на нови приспособления, които да продават. Искрена наслада ми доставяше умението, с което отразявах опитите им да ме въвличат във всякакви сложни схеми, според които аз трябваше да изобретя нещо, което те да продадат, и после да си поделим натрупаното богатство.

Останах още един ден при семейството на майка ми, преди да се кача на кораб за Атина, където предстоеше да изнеса последната лекция, да се срещна с Клеон и Рамоночон и да се кача на борда на „Сълзата на Чандра“, който щеше да ни очаква на небесния пристан.

В пристанището на Тир открих спартански бързоскоростен куриерски кораб, който трябваше да ме откара в Атина. Издълженият и елегантен стоманен съд с неговите продълговати огнезлатни витла, щръкнали като шипове от носа, щеше да стигне града на познанието само за половин час. Но аз не исках ваканцията ми да свърши толкова бързо, предпочитах поне още малко да се насладя на спомена от преживяното през изминалия месец, преди да се потопя в строгата и консервативна атмосфера на Атинската академия. Ето защо заявих на капитана, че ще си потърся друг превоз. Малко по-надолу на кея се натъкнах на финикийски търговски кораб, който също щеше да плава за Атина, но щеше да измине разстоянието до кралицата на градовете за спокойните дванайсет часа. Свитъкът с личния ми знак и печата на архонтите, както и няколко обола от кесията бяха достатъчни, за да си осигуря място на кораба.

Ето как се озовах на откритата палуба на невъоръжен стар параход вместо в стоманената черупка на флотска фрегата, когато поднебесното бойно хвърчило изфуча от мирното следобедно небе и се опита да ме убие.

В началото атакуващият въздухолет беше само точка върху ослепителния диск на слънцето и аз го взех за небесен кораб на стотици мили над земята. Но докато се спускаше право надолу, той нарастваше твърде бързо, за да се намира на толкова голямо разстояние. Хвърчилото се стрелна встрани от слънцето и силуетът му се очерта върху един самотен облак. Извита серпентина с дължина двайсетина стъпки и широки прозрачни криле по средата на корпуса. Знаех какво е това — копринен дракон с човешки пилот и достатъчно даоистко въоръжение, за да потопи без усилие кораба.

Драконът описа дъга над облака, след това събра криле и пикира право към търговския параход. На върховете на крилете му трептяха сдвоени чи-копия, които вдигаха по повърхността на морето вълни от невидима ярост. Моят крехък товарен кораб се люшна напред-назад и аз тупнах на палубата. Грубият дъсчен под одра неприятно бузата ми. В същия миг огромна вълна заля борда, окъпа туниката ми, хвърли солени пръски в очите ми и изми кръвта от надраната ми буза.

Притиснах краищата на туниката към раната и се намръщих от острото смъдене. Закашлях се и заедно с храчката изхвърлих солена морска вода. Отново блеснаха сребристите копия, царството на Посейдон се подчини на беззвучната им команда и от доскоро спокойното море се надигнаха нови вълни, които блъснаха корпуса. Корабът се наклони рязко на една страна и едва не се прекатури. Запълзях по палубата, като се вкопчвах с нокти в дъските, за да се добера до навигационната рубка в средата.

Придвижвайки се мъчително по хлъзгавия под, не спирах да плюя солената вода, която бях нагълтал. В началото примесвах храчките с клетви срещу това старо корито, което дори нямаше въжени перила. Сетне обаче проклятията ми се насочиха натам, накъдето трябваше, а именно към мен самия, задето бях избрал цивилен транспорт. Но още докато пълзях и ругаех, неволно се замислих върху невъзможността на ситуацията — намирах се в Средиземно море, не на бойната линия в Атлантея. Как, в името на Атина, един вражески въздухолет бе достигнал центъра на Делоската симахия и къде беше спартанският флот, когато имахме нужда от него?

Сянката на дракона затрептя в пъстроцветна грациозност, докато летящата машина се издигаше нагоре и описваше лупинг — змия, захапваща собствената си опашка. Драконът увисна за миг в тази фигура, разпери криле и се спусна надолу, право към перката на допотопния параход. Хвърчилото профуча над мен и закри слънцето с блестящото си тяло. За миг успях да зърна пилота, дребен мъж в черно копринено джи4, който теглеше енергично кормилните жици и извръщаше чи-копията към десния борд на кораба. Поех си въздух и отправих беззвучни молитви за спасение към Посейдон и Амфитрита, изпълнен с отчаяната увереност, че следващият залп ще ни потопи.

Оглушен от тътнежа на чи-копията, така и не чух изстрела, който ни спаси, но слава на боговете, го видях. Тънък и ярък стълб на хоризонта, сочещ от морето към небето. При гледката сърцето ми се изпълни с надежда, тази черта от разреден въздух означаваше само едно — нейде извън полезрението ми вакуумно оръдие се готвеше за стрелба. Надеждите ми скоро станаха реалност, стоманен тетраедър с размерите на човешка глава литна право нагоре в коридора от разреден въздух. Тренираното ми око проследи траекторията на блестящия метален предмет и аз веднага прецених, че мерачът си е свършил добре работата. Двайсетградусовият наклон на балистичната крива щеше да отведе тетраедъра непосредствено над главите ни точно в момента, когато снарядът изгуби инерция.

В главата ми изплуваха уравненията, обуславящи движението на предмет с такива размери и материал, и те допринесоха за увереността в нашето спасение, но скоро бяха изместени от спомени от детството ми, когато, изправен пред класа, рецитирах опростената формулировка на аристотеловските закони на движението.

Земен обект, следващ посоката, в която е приложена сила, се движи в права линия, докато забави и спре.

Тетраедърът преустанови правия си полет петстотин стъпки над дракона. В разредения въздух различавах добре отблясъците на слънчева светлина върху четирите страни и шестте остри като бръснач ръба на пирамидата.

Земен обект, следващ посоката на естествено движение, ще продължи в права линия безкрайно…

Тетраедърът литна право надолу към хвърчилото, разкъсвайки коприна и бамбук, плът и кости, както сърп папирусна тръстика.

… освен ако не бъде спрян от някаква сила.

Опръсканият в кръв и омотан в копринени нишки снаряд тупна на палубата и остави дълбоки дири върху прогнилите дъски. Наоколо се разхвърчаха трески, но тетраедърът не проби палубата, само се претърколи няколко пъти и замря, сякаш открай време е бил закрепен за кораба също толкова солидно, колкото пирамидите в пясъците на Гиза.

Раздробеното тяло на дракона изгуби контрол върху ветровете, които го носеха, и се блъсна в задвижващата перка, набивайки снопове коприна и бамбукови пръчки между лопатите. Колелото спря да се върти и откъм парния двигател долетя протяжен вопъл, докато машината се напъваше отчаяно да поддържа ход.

Металното тракане прогони вцепенението и изпълни сърцето ми със страх. Хукнах назад, като няколко пъти се подхлъзнах върху наклонената, мокра палуба. Край мен търчаха моряци. Викове „Напусни кораба!“ ечаха от навигационната кула. Някои от хората се мятаха през борда, завладени от безразсъдното желание да се отдалечат колкото се може повече, преди архаичната машина да експлодира.

Чи-копията, все още стърчащи като нокти от натрошените криле на дракона, се огънаха под натиска на огромните лопати. На палубата се посипаха сребристи отломки, някои от тях се забиха в голите тела на моряците. Закрих лицето си с ръце и тъкмо навреме, защото дузина игли се впиха в кожата на предмишницата ми, вместо да се забодат в очите ми.

Палубата се наклони наляво, надясно, сетне отново наляво, докато морските течения, разлюлени от силите на поднебесната наука, се бореха с естествения ход на вълните. Продължих да крача сред този хаос и най-сетне се добрах до парната машина.

Два димни стълба бликаха от дюзите от двете страни на огромната бронзова сфера, пълна с кипяща вода. Потоците от нагорещена пара се опитваха да задвижат сферата, коженият ремък, който я свързваше с колелото на перката, очакваше да бъде завъртян, за да може на свой ред да задвижи колелото, с чиято помощ корабът пореше морската шир. Но тялото на дракона се беше вклинило между лопатите на перката и не позволяваше да се осъществи този дар на движението. Отказът се предаваше на кожения ремък, който не можеше да се върти върху ролките и застопоряваше машината. Това беше и крайната точка на веригата от отрицателни въздействия.

Но парата продължаваше да блика по тръбите, опитвайки се упорито да пресъздаде принципите, обуславящи зараждането на света, и да придаде движение на телата. Върху сферата се появиха пукнатини, разхвърчаха се нитове и дузина малки струйки се присъединиха със свистене към рева на кипящата вода.

Приклекнах под сферата, усуках около ръката си края на тогата и отворих вратичката на пещта, която подгряваше водата. Огнени езици се стрелнаха към небето. Хвърлих се назад тъкмо навреме, за да не ме изгорят.

Парата от сферата се превърна в гъста мъгла, докато огънят, който доскоро я подгряваше, продължаваше да се издига нагоре, озарявайки ярко всичко наоколо и вероятно се виждаше на огромно разстояние. Пожарът щеше да продължава да се разгаря, ако не беше вятърът, който бързо разпиля подхранващите го атоми и ги накара да се смесят с техните събратя в сиянието на дневната светлина.

Рухнах на палубата, изсъхналото ми гърло с мъка пропускаше влажния въздух. Изкашлях гъста храчка върху подгизналата си тога, после се отпуснах по гръб, плувнал в пот като маратонец. Облакът от пара постепенно се превърна в ситен ръмеж. Освободено от натиска на ремъка и тласкано от морските вълни, колелото се завъртя назад и натрошеното бойно хвърчило заедно с трупа на пилота цопнаха в тъмната като вино вода.

Екипажът нададе възторжен вик, а аз се надигнах, олюлявайки се, за да приема възхвалата, но се оказа, че не мен аплодират. От изток към нас се приближаваше дълъг двеста стъпки стоманен кораб, обрасъл от носа до кърмата със страховити вакуумни оръдия и натъпкан с тежковъоръжени войници. Приседнах изтощено и отправих благодарствени молитви за нашето спасение към Арес и Атина. Флотът беше пристигнал.

Със спартанска точност бойният кораб „Лисандер“ се изравни с повредения параход, извади допреди малко паникьосаните, а сега крещящи възторжено моряци от водата и постави подвижно мостче между двата съда. По време на тези лишени от припряност маневри аз се подпрях на един празен контейнер, попих кръвта от бузата си и гледах. Близостта на „Лисандер“ възвърна усещането ми за сигурност. Това беше продълговата, елегантна фрегата, облицована от носа до кърмата със стомана, която да я защитава от въздушни атаки. Металният корпус бе боядисан в Практично сиво. Единствената украса на целия кораб беше фигурата на носа, изобразяваща Хера, богинята закрилница на Спарта, със скръстени на гърдите ръце и очи, оглеждащи хоризонта за всеки, който би дръзнал да вдигне ръка срещу нейния народ.

Склоних глава пред това изображение на царицата на небесата, сетне отправих изпълнен с гордост взор към пирамидата от оникс, която се издигаше на кърмата. Моят хелиофилен двигател, единственото ми голямо постижение преди „Слънчевия крадец“. Бяха изминали двайсет години, откакто открих как да привличам и улавям огнените атоми, танцуващи в слънчевите лъчи, и да ги използвам за движение на корабите. Оттогава всеки морски съд, построен във флотските корабостроителници, е оборудван с една от моите машини. Срещаха се толкова често, че вече малцина помнеха името на откривателя им, но такива са прищевките на богинята на славата.

Вежливо покашляне прекъсна съзерцанието ми. Млад етиопец с едва набола брада, облечен с поръбена в черно туника и с професионално-загриженото изражение на флотски доктор, стоеше до мен, стиснал чанта с инструменти.

— Не съм пострадал сериозно, докторе. Погрижете се за моряците — рекох, макар да знаех добре какъв ще бъде неговият отговор.

— Позволете аз да преценя това — отвърна младият мъж със спокойствие, натрупано през годините на професионална кариера. Лекарите винаги казват тези думи и с този глас, също както неизменно пренебрегват чужди заповеди, тъй като Клетвата на Хипократ има далеч по-голяма тежест от военната дисциплина.

— Няма сериозни поражения — обяви той, след като ми прегледа гърлото, потърка с тънка метална сонда раната на бузата и опипа крайниците ми за счупвания. — Само драскотини и пресъхнало гърло.

Той извади от чантата кафяво стъклено шишенце с египетския йероглиф за кръв и чисто гъше перо, напълни перото с червеникава течност от шишенцето и го забоде в ръката ми.

— Най-обикновена инжекция с Жизнерадостно настроение, за да ускори оздравителния процес — обясни, сякаш не го знаех. — Освен това се нуждаете от почивка. — Като че ли не си бях почивал цял месец.

Докторът се обърна да си върви и размени енергични поздрави с млада жена в броня, която току-що бе прекосила трапа от „Лисандер“. Нямаше да й обърна внимание, в края на краищата от бойния кораб непрестанно прииждаха хора, за да помагат на ранените. Но униформата й не беше флотска. Гърдите й бяха обгърнати в дебела стоманена ризница, имаше хоплитски меч и бронзов офицерски вакуумет с шейсетсантиметрово дуло. Ала това, което привлече вниманието ми, беше шлемът с пера от конски косми и желязната значка на ръкава, каквито носеха само випускниците на спартанската военна школа. Какво ли търсеше на един флотски кораб?

Тя стъпи на борда на финикийския параход и се отправи забързано към мен. Кожата й притежаваше бронзов загар като на туземците от Северна Атлантея, а дългата й, усукана на плитка коса, острите черти и жилестото, атлетично тяло ми подсказа, че е от градовете-държави на ксероките. Но очите й бяха в цвят, какъвто не бях виждал досега, златисти като Хелиос, с блясък, който в началото взех за хладен, сякаш вратите към душата й бяха двама стражи от замръзнал пламък.

— Командир Аякс? — попита тя с глас, в който идеално се съчетаваха ксерокски диалект и елинска дикция.

Кимнах, неспособен да откъсна поглед от тези студени златисти очи.

— Трябва да дойдете с мен — обяви тя с тон на съдия, произнасящ присъда.

— Какво?

Тя развърза малката кожена кесия на колана си и ми подаде папирусен свитък. В началото различих само няколко реда отпечатан на машина текст, два подписа и печата на Делоската симахия — два сключени кръга, в левия — атински бухал, в десния — паунът на Хера.

В писмото се казваше:

Прочетох писмото три пъти, опитвайки се да схвана смисъла. Идеята, че един спартански капитан ще приеме незначителна задача като тази да бъде нечий телохранител, ми се струваше най-малкото нелепа. Ако архонтите бяха възложили подобно поръчение на баща ми, той щеше да кипне от гняв, но Жълт заек го приемаше стоически. И защо след три години изведнъж ми беше нужен телохранител? Дали архонтите по някакъв начин не бяха научили за бойното хвърчило? Не, невъзможно!

— Какво значи това? — попитах. — Какво се е случило?

— Получих заповеди без обяснения. Повикаха ме, дойдох.

— Знаете ли как хвърчилото е стигнало дотук?

— Не.

— Известно ли ви защо е бил нападнат търговският кораб?

— Целта е била да ви убият — отвърна тя. — А сега, ако обичате, последвайте ме на „Лисандер“, за да мога да предотвратя следващ опит.

— Да ме убият? — повторих смаяно. — От всички военни обекти в Средиземноморието защо им е на поднебесните да пращат бойно хвърчило, което да убие мен?

— Не зная — рече жената. — Но ми съобщиха, че ще бъдат направени опити за покушение срещу вас. Командир Аякс, настоявам да дойдете с мен.

За миг не бях в състояние дори да помръдна, умът ми, шлифован от дългите години академично обучение, имаше нужда да разбере какво се случва, преди да разпореди някакво действие. А да напусна безпомощния търговски кораб заради безопасността на фрегатата, би означавало да оставя този въпрос нерешен. Но не можех да се възпротивя на заповедите на архонтите, нито да устоя на спартанската увереност в гласа на капитан Жълт заек, ето защо си събрах набързо багажа и я последвах на борда на „Лисандер“. През цялото време умът ми търсеше някакво разумно обяснение за тази иначе безумна атака.

Меките ми кожени сандали шляпаха отчетливо по стоманената палуба на бойния кораб, а бронзовите гамаши на моя телохранител не издаваха никакъв звук, сякаш шумът от дрънченето на метал в метал щеше да е светотатство, което дори тя не можеше да си позволи.

Моряците с кожени ризници преустановяваха заниманията си, спираха да зареждат оръдията и да мият палубата, за да й отдадат чест, докато вървяхме към носа на фрегатата. Но дори когато вдигаха ръка за поздрав, изглеждаха малко сконфузени и неуверени, сякаш не знаеха къде точно в йерархията да поставят капитан Жълт заек.

Подминахме един отворен люк, зад който видях стълба към каютите на екипажа. По-нататък мярнах отворената врата на баня и изведнъж усетих, че кожата ми смъди от засъхнала пот.

— Бих искал да се преоблека — рекох.

Капитан Жълт заек поклати глава.

— Долу е прекалено тясно. Възможно е там да се спотайва убиец.

— На спартанска бойна фрегата? Това е изключено.

— Също толкова, колкото и поднебесно хвърчило да стигне сърцето на Симахията.

— Но…

Тя посече въздуха между нас с дясната си ръка, слагайки край на спора.

— Безопасността е по-важна от вашето удобство. Ще се изкъпете, когато пристигнем в Атина.

Продължихме към носа и спряхме само на няколко крачки от фигурата на Хера. Моята телохранителка подаде глава под стоманения навес и огледа с бдителен взор морето и хоризонта. Проследих погледа й, питайки се какво ли може да търси там, но изведнъж в мен се пробуди военното обучение, на което ме бе подлагал баща ми, и аз видях това, което беше видяла и тя.

Наоколо имаше половин дузина кораби, четири от тях търговски съдове, следващи редовен маршрут между средиземноморските брегове, един пътнически параход, натоварен с цивилни, и още един военноморски кораб. Този последният беше дълъг едва двайсетина стъпки и само с едно оръдие, но всичко това бе за сметка на повишената бързина и маневреност. В небето над нас съзрях десетина точки, най-вероятно небесни кораби и лунни шейни, литнали високо над редките облаци. Но може и да не бяха. Ами ако на борда на някой от тях се спотайваше убиец? Ако някоя от тези реещи се точици беше друго поднебесно хвърчило? Ако след първата невъзможна атака последваше още една?

— Права сте, капитане — въздъхнах. — Моите извинения. Твърде дълго водих безметежен живот. Осланям се на вашата преценка.

Тя кимна едва забележимо и насочи вниманието си към въоръжението на нашия кораб, като плъзна поглед по вакуумните оръдия, монтирани на подобни на барабан въртящи се платформи, разположени на всеки пет стъпки покрай двата борда. Приличаха ми на два реда фалоси по време на Дионисов фестивал. Една по една цевите на тези оръдия описваха плавни кръгове във въздуха, докато артилеристите гресираха и изпробваха насочващите механизми. Моят телохранител кимна отново, сетне насочи неразгадаемия си поглед към мен.

Започнах да си мисля, че това назначение е нещо като наказание за мен. Тази мисъл ми донесе някакво перверзно облекчение, сякаш сама по себе си намаляваше възможността да се намирам в опасност. Но два факта отхвърляха една толкова успокояваща хипотеза. Първо: когато спартанските офицери допуснеха грешка, или получаваха опрощение, или ги екзекутираха — в зависимост от тежестта на простъпката.

И второ, по-тревожно: бойното хвърчило беше нападнало кораб, който пренасяше само екипаж от търговски моряци, вълна и червена боя. Единственото нещо на борда, което имаше стойност за Делоската симахия, несъмнено бе моята скромна особа на изтъкнат учен. От друга страна, едва ли можеше да се каже, че съм най-важната цел на Симахията. Освен ако Поднебесното царство не беше узнало за „Слънчев крадец“.

Мислите ми бяха прекъснати от вика на мичмана:

— Приготви се за отплаване!

Сграбчих машинално близкия парапет и запънах пети в пода.

— Разгърни витлата! — провикна се същият глас и по набраздената ватерлиния на корпуса изникнаха поредица от златисти клинове. Огненочервени отблясъци озариха навеса, окъпвайки статуята на Хера в божествена светлина. Заревото на любимата на Зевс се отрази върху бронята на Жълт заек и на свой ред подпали върху нея огнени светлини. Застанала неподвижно, спартанката изглеждаше толкова величествена, та аз си помислих — да бъда простен за богохулството — че пред мен стоят две богини, а не една.

Постепенно очите ми привикнаха със сиянието и мигът на вдъхновение отмина. Поех с пълни гърди повея от разреден въздух, който идеше откъм витлата. Импрегнираният с огнени елементи метал разреждаше океана, за да може корабът да се плъзга бързо по повърхността, без да се забавя от вълнението.

Докато се носехме право към Атина върху килим от несъпротивляващо се море, аз се улових по-здраво за перилата, за да удържа на инерцията. Единствената предпазна мярка на капитан Жълт заек срещу рязкото ускорение беше да се наведе леко напред и да напрегне крака. Това малко движение беше напълно достатъчно да я удържи на място и да й попречи да се плъзне по палубата и да се преметне през перилата. Неподвижна като Земята, тя оставяше на космоса да се мести около нея, запращайки спартанско предизвикателство срещу законите на физиката.

Морски пръски изригваха пред нас и заливаха палубата. Отново усетих парене върху раната и в очите, но охлузванията ми почти бяха завехнали и дори ми беше приятно да се къпя в този освежаващ дъжд. Затворих очи и вдъхнах от острата смес на сол и разреден въздух, сетне прочистих мислите си с една дълбока въздишка и се заех да подреждам странните събития, които се бяха случили, откакто напуснах Тир.

Две имена не ми даваха покой — Рамоночон и Клеон. Дали и на тях бяха пратили телохранители? По моя преценка те бяха дори по-важни от мен за Симахията. Клеон беше признат от всички за най-способния небесен навигатор, завършвал някога школата в Крит. А Рамоночон, въпреки че не беше випускник на Академията, бе най-опитният динамик от Индия до Атлантея. Ако Поднебесното царство искаше да върне разработките на небесни кораби в Делоската симахия с пет години назад, достатъчно беше да го премахне.

Още повече че Рамоночон сега беше на почивка в Индия, толкова близо до границите на Поднебесното царство. Щом са могли да пратят хвърчило за мен чак тук… О, Атина, молех се аз, носителко на егида, опази моя верен другар.

Наведох се към капитан Жълт заек и извиках, за да надвия рева на вълните, които се блъскаха в кораба:

— Пратихте ли пазачи на Клеон и Рамоночон?

— Не зная — рече тя. — Получих заповеди направо от Делос, без никакви обяснения.

И тогава Атина ме озари с внезапно прозрение. Каквато и да беше причината за тъй спешното провождане на капитан Жълт заек, тя бе родена през последните часове. Атинските чиновници бяха добре осведомени за моя маршрут и ако имаше нещо обезпокоително, можеха да ме известят далеч по-рано. Какво ли бе станало през тези няколко часа, за да предизвика подобна реакция?

— Прибери витлата! — провикна се мичманът и ме извади от дълбокия размисъл.

„Лисандер“ забави ход, тъй като вече наближавахме пристанището. Сърцето ми затуптя. Ако имаше някакво място на света, където можех да намеря отговори, това беше Атина, градът на познанието.

Огледах с насълзени очи добре познатия ми пейзаж от хаотично пръснати постройки, които придаваха облика на града. Двайсететажните кули, вдигнати през последния век, караха Атина да прилича на огромна гора от бронз и стомана, а в основите им, като гъби около стари дънери, се бяха скупчили едноетажни ойкои5, построени преди хилядолетия от основателите на града. Повечето граждани скитаха из тази джунгла, без да знаят къде са и в кое време живеят.

Погледът ми се зарея нагоре, над високите метални дървета, към кулата, в сравнение с която те бяха като джуджета — небесният пристан на Атина, единствената сграда, която сякаш се надсмиваше на градската суета и шумотевица. Лъщящият стоманен цилиндър се издигаше на миля над пристанището. Последната му четвърт беше покрита със сигнални светлини и фенери, които да насочват приближаващите се кораби. Веднага щом небесните кораби се снизяваха към града, маяците ги ориентираха към върха на кулата. С корабите обикновено пристигаха новини и сурови материали от вътрешните сфери, а отпътуваха разпореждания от Земята за небесата.

„Лисандер“ тъкмо се бе присъединил към върволицата от морски кораби, навлизащи в пристанището, когато една дълга четиристотин стъпки сребриста стрела с корпус, нашарен от големи и малки оръдия, се отдели плавно от най-горната платформа на небесния пристан, издигна се във въздуха и се понесе на запад — летяща крепост, пратена към Атлантея, за да разчисти небето от бойните хвърчила. Без съмнение на борда на този кораб имаше и новаци, които виждаха за първи път Атина от високо и щяха да останат изумени от реда, който се наблюдаваше под привидния хаос. Беше изминал четвърт век от деня, когато аз самият бях дарен с подобно видение — единение и хаос, красиви като показваща се от водата Афродита. По онова време бях все още студент в Академията и моята паралелка по уранология трябваше да посети Луната, за да можем ние, ококорени юноши с глави, наблъскани с теоретични познания, да получим първия си практически опит по небесна механика. Пътувахме с един от училищните небесни кораби, свален от активна служба военен модел, лишен от каквито и да било удобства, с които можеше да се похвали например модерен съд от типа на „Сълзата на Чандра“.

Повечето от моите съученици тогава бяха вперили погледи в небето, нетърпеливи да разгледат сферите отблизо, но аз поглеждах надолу, надзъртайки над перилата на кораба, към мястото, което току-що бяхме напуснали — градът на богинята на мъдростта.

Тесните извити улички и ярко изрисуваните сгради, както стари, така и нови, бяха скупчени около три зони на трескава активност — пристанището, Акропола и Академията. Градът беше украшение, което се състоеше от три големи камъка, заобиколени от гроздове по-малки камъчета. Помня, че тогава се чудех дали в моментите, когато скучае, Атина понякога не отваря своята кутия със съкровища, за да се полюбува на най-красивото сред тях, щастлива, че никой друг от боговете не може да се похвали с перла, равна по красота на тази.

Щях още дълго да надничам през перилата, но моят учител ме беше дръпнал назад, за да ме пристегне с колани за седалката, тъй като ни очакваше кратък полет до Луната.

Прогоних спомените, докато „Лисандер“ маневрираше бавно в пристанището. Както винаги, кейовете бяха натъпкани с кораби от всички краища на Делоската симахия. Египетски шлепове търкаха бордове с персийски триреми, индийски фрегати, атлантейски дракари и още много други. И навсякъде сред тях спартански военни кораби изстрелваха сигнални ракети, за да поздравят завръщащите се у дома бойни другари.

Бях чувал много капитани да се оплакват от използването на линейни кораби като куриери между Спарта и Атина. Те горчиво се възмущаваха, че ги задържат в Средиземноморския басейн, когато биха могли да се сражават с поднебесните флотилии край Тихоокеанските острови или до бреговете на Атлантея. Предполагах, че капитанът на „Лисандер“ е на същото мнение, макар че нямах възможност да обсъдя този въпрос с него.

Сред тази тълпа от мускулести атлети зърнах самотен, но напълно самоуверен финикийски търговски кораб, почти същият като този, който бях изоставил насред морето. Опашка от тромави и яки нордически роби разтоварваше огромни бали от трюма: папируси, душата и кръвта на градската бюрокрация.

Хартията се товареше на малки каручки, с които я откарваха до крепостите на чиновничеството, скупчени около пристанището като създадени от човешка ръка скали: термитници, гъмжащи от хиляди работници, на чиято неуморна бумащина се крепеше самата Симахия. Мрежа от вакуумни тръби свързваше тези скали една с друга. Из пристанището се носеше несекващо метално дрънчене от куриерските капсули, фучащи по тръбите с шеметна бързина.

„Лисандер“ се изравни с един каменен кей и от палубата хвърлиха въжета, които бяха завързани надлежно за пилоните. Веднага след това беше спуснат трапът, който се удари с метален звън в бетонната платформа. Пристанищни роби понечиха да се качат на борда, но капитан Жълт заек им нареди да се върнат обратно.

— Никой да не доближава трапа на трийсет крачки — заповяда тя. Войници, моряци и роби побързаха да отстъпят. Заповедите на един спартанец не са нещо, което да пренебрегнеш с лека ръка. Едва когато се оформи достатъчно обширно пространство, за да се вижда какво става наоколо, Жълт заек ми разреши да сляза.

Ето как, с изтръпнали крайници, смъдяща кожа, залепнала тога и объркан ум, аз стъпих за последен път в града на Атина.

β

— Командир Аякс? — мъж с тънки устни, на неопределена средна възраст, разблъска тълпата и застана на опразненото от капитан Жълт заек пространство. Докато крачеше към нас, той посегна с дясната си ръка към сгъвките на кафеникавата си туника, но преди да успее да извади онова, което беше пъхнал там, капитан Жълт заек се хвърли върху него, дръпна го на няколко крачки от мен и опря меч в гърлото му.

— Командир Аякс — изграчи той. — Какво означава това?

— Казах на всички да се отдръпнат — отвърна вместо мен моят телохранител. — Защо не се подчиняваш?

— Мислех, че имате пред вид робите и моряците — отвърна мъжът, като надничаше изплашено над блестящия ръб на меча. — Пратиха ме да помоля капитан Аякс да ме придружи.

— Къде го викат? — попита тя.

Мъжът вдигна разтреперана ръка и посочи една сграда от бял камък сред гората от чиновнически крепости.

— Трябва да попълни някои документи.

Смях се надигна в гърлото ми и бликна навън.

— Пуснете го, моля ви, капитане — рекох. — Сега го познах, той е секретар в бюджетната администрация.

Жълт заек прибра меча и освободи нещастника. Той се изправи, опитвайки се да възвърне накърнено си достойнство пред тълпата от подхилкващи се зяпачи, които без съмнение се наслаждаваха на рядката гледка на публично унижен чиновник. Младият мъж понечи да се доближи до мен, но капитан Жълт заек застана помежду ни, създавайки с жилестото си тяло преграда, по-импозантна от която и да било стена от камък и стомана.

— Командире — заговори той, — съжалявам, но трябва да изразя протеста си от действията на вашия офицер. Ще внеса официално оплакване до архонтите.

— Не е необходимо — отвърнах. — Извинявам се за ревностните действия на моята телохранителка, но тя само изпълняваше дълга си. — Не се безпокоях особено от последствията, които подобно оплакване можеше да има върху мен, но същевременно не знаех какви щяха да са те по отношение на капитан Жълт заек.

— Аз също изпълнявах дълга си — рече чиновникът и наду обидено бузи, за забавление на нарастващата тълпа на пристанището. — А сега ще бъдете ли така добър да ме последвате, за да изпълните своя дълг?

— Разбира се — отвърнах и наведох едва забележимо глава, сякаш приемах укора на чиновника. Нямаше никакъв смисъл да споря с човек, чиято представа за света се ограничаваше до бюрократичните процедури и собственото му прераздуто чувство за достойнство.

— В такъв случай последвайте ме, ако обичате — рече той. Тръгнах редом с него през бетонната платформа, капитан Жълт заек крачеше между нас и същевременно проправяше път в тълпата. Докато вървяхме, чувах шепота на зяпачите. Чиновниците, атинските учени и спартанските капитани са по правило ежедневна гледка за пристанището, но изискванията на моята телохранителка за повишена безопасност изглеждаха най-малкото странни в предполагаемо безопасното сърце на Симахията.

Чиновникът ни преведе през оживената корабостроителница, където роби под надзора на опитни динамици поправяха и преоборудваха с нови двигатели товарни кораби. Покрай облицованите с бели и зелени гранитни плочи складове, натъпкани с продукция от половината свят, се отправихме право в задушната вътрешност на чиновническия термитник.

Изкатерихме се на седмия етаж и от трима ни само аз бях задъхан, когато стигнахме горе. Чиновникът ме насочи към една от безбройните канцеларии, натъпкани като пчелни килийки в масивната сграда.

— Почакайте тук, почитаеми господине.

— Не — сряза го лаконично капитан Жълт заек. — По-голямо помещение.

— Но, капитане… — понечи да възрази чиновникът. Тя го накара да замълчи с един-единствен поглед.

— Добре тогава. Само за момент. — Той влезе в стаята, взе цял куп свитъци от бюрото и ни поведе нататък по коридора, към по-голям кабинет. — Това отговаря ли на изискванията ви, капитане?

Капитан Жълт заек огледа стаята с бърз поглед. Гранитните стени бяха закрити от пода до тавана с масивни дървени лавици. Имаше половин дузина писалища с натрупани отгоре свитъци, всяко от тях снабдено с разгъваеми, въртящи се валяци за автоматично прелистване и четене на по-дългите свитъци. От стените се подаваха отворените краища на вакуумни тръби, очакващи жадно да засмучат пощенски капсули, за да ги изпратят към съседните сгради. Единственото място за сядане беше една пейка, облицована с плюш. Всичко беше по спартански бедно, но крайната цел като че ли бе по-скоро външният ефект, отколкото проява на някакъв духовен аскетизъм.

— Ще свърши работа — кимна моята телохранителка.

— А сега, ако обичате, ме извинете, капитане, командире — чиновникът кимна на двама ни. — Ще ида да намеря старши чиновник Фруний.

Той стовари наръча с папируси върху една масичка и изчезна в коридора, а аз се отпуснах на неудобната пейка. Докато се облягах назад, отново почувствах умората от преживелиците.

— Нещо не е наред ли, командире? — попита моята телохранителка.

— Месец на развлечения, последван от петминутна битка — отвърнах. — Не биваше да се отпускам толкова много по време на ваканцията.

Капитан Жълт заек кимна, но не каза нищо повече. Тя се върна при отворената врата и отново застана съвършено неподвижно.

След няколко минути се появи коринтянин с изпито лице и седна зад купчината папируси.

— Добър ден, командире — поде той. — Аз съм старши чиновник Фруний. Благодаря ви, че отделихте време за тази среща.

— Не ми представляваше трудност — излъгах. — Предполагам, ще искате отчет за разходите ми през последния месец.

— Не, командире. — Той взе един дебел свитък от върха на купчината и го разтвори. — Това е списъкът на вашите заявки и разходи за последните три години, откакто започнахте проект „Слънчев крадец“. Решихме да се възползваме от идването ви в Атина, за да го обсъдим.

Как ли не предположих, че ще е нещо от този род? Сдържах моментното си желание да възразя гневно на тази очебийна проява на дребнавост. Вместо това кимнах великодушно и отвърнах:

— Добре, Фруний, но ако обичате, бъдете максимално кратък.

— Колкото ми е по силите — отвърна той и плъзна бавен поглед по съдържанието на свитъка. Трябваше да се досетя, че тези проклети бюрократи ще намерят начин да си отмъстят за проявеното от мен непокорство. Сигурно беше странно, че след като бях преживял атака, трябваше да изтърпя и двучасов разпит за незначителни подробности от работата ми, но тези два часа ме успокоиха като водите на Лета, те ми помогнаха да забравя поне за малко безумието на този ден.

И тъй, прикрит зад плътните стени на каменната утроба, аз слушах и отговарях.

— Защо сте поискали пет тона алуминий, командире? Не можехте ли да изработите релсите от сребро?

— Алуминият изисква по-малко количество вода за поддържане на атомния си интегритет. В небесното пространство не се среща вода.

— Защо трябваше анализите на слънчевия вятър да бъдат направени от аеролога Птолемей? Не можеше ли тази работа да се свърши от някой по-незначителен учен?

— Успехът на „Слънчев крадец“ е в пряка зависимост от умението на моя навигатор да контролира кораба само на две мили от Хелиос. Необходимо ни беше да знаем колко силни са ветровете в такава близост до Слънцето.

— Командир Аякс, защо сте променяли четири пъти динамичните характеристики на вашия кораб? Без съмнение динамикът Рамоночон е могъл да го направи още първия път и да спести на Симахията излишни разходи?

— Да не подлагате на съмнение компетентността и решенията на динамик Рамоночон?

Мъжът се поколеба.

— Не, командире — отвърна той накрая.

И така нататък. Той записваше грижливо всяка произнесена от мен дума и продължаваше разпита, без да коментира отговорите ми.

Когато най-сетне това досадно занимание на въпроси, отговори и бумащина приключи, коринтянинът нави свитъка с протокола, запечата го в една капсула и я пъхна във вакуумната тръба.

— Благодаря ви за помощта, командир Аякс.

Кимнах, напуснах с вдървена крачка гранитната светая светих на атинската бюрокрация и излязох на озарения от ярка светлина паваж. Слънцето вече бе преполовило своя път към западния хоризонт, хвърляйки издължени сенки на термитници по старите улички. До мръкване оставаха само няколко часа. Исках да съм у дома, когато настъпи нощта.

Капитан Жълт заек посочи близката вакуумна станция. Знакът отгоре сочеше: „Към Академията“. Спуснах се по дългия тунел и се качих в една празна капсула, нетърпелив да се върна към трезвата уравновесеност на научния свят.

Седемметрови статуи на Атина и Аристотел се издигаха от двете страни на облицованата със слонова кост порта на Академията. Поклоних се и на двете, като първо избрах бронзовата богиня, която ме гледаше добродушно със зорките си очи, сетне героя от син мрамор, отправил поглед в небесата, където несъмнено диреше божественото познание. Капитан Жълт заек игнорира Аристотел, но отдаде чест на Атина като войник, който докладва на по-старши офицер. Атина сякаш кимна, изразявайки одобрението си пред капитана.

Подминахме героя и богинята и влязохме в широкия цяла миля кръг от лаборатории от червен мрамор, зелени лекционни зали и сини жилищни помещения, заобикалящи горичката на Академията. Най-сетне у дома, помислих си, макар и само за един ден.

Сладкият мирис на изкуствено ароматизиран въздух погали приятно ноздрите ми, когато прекрачих вътрешната порта. Над мен на светлината на следобедното слънце проблясваха тръби от сребровъздух, регулиращи температурата в Академията. Над тази мрежа сезоните следваха обичайния си цикъл и подлагаха атинските улици на безчислените неудобства на времето, горещината, дъжда, мъглата и студа, докато прозрачната броня пазеше Академията топла или прохладна и винаги суха.

Младият роб, който отговаряше за обслужването на студентите и преподавателите, ме забеляза пръв и се втурна насреща ми.

— Учителю Аякс? — сведе той червенокосата си глава.

— Да?

— Ще позволите ли да ви придружа до покоите за гости?

В първия миг въпросът му ме изненада, после се досетих, че стаите ми трябва да са били предоставени на някой друг, когато съм заминал за „Сълзата на Чандра“. Не че домът ми беше нещо особено, но бях привикнал с него и го харесвах, а най-вече уютът му ми носеше спокойствие.

— Ако обичате — рекох на роба.

Той ни отведе в съседната синя постройка, украсена отпред с колони и множество статуи на млади девици. Вътре ме очакваше друга робиня, за да се погрижи за мен. Тя пое чантата, извади дрехите и ги подреди в кедровия гардероб. Напълни ваната с гореща вода и сипа вътре лавандулово олио. Трета робиня ми донесе хляб и вино. Капитан Жълт заек инспектира стаята и ваната и накара робинята да опита храната и виното, преди да ми позволи да се нахраня.

— Всичко изглежда наред — обяви моят телохранител и зае позиция в един сенчест ъгъл, откъдето се виждаше както вътрешността на банята, така и закритият със завеса вход.

Съблякох се и измих кръвта и потта от изнуреното си тяло с топла лавандулова вода. След това се изтегнах във ваната, хапнах малко от подсладения с мед хляб, изпих купичка етиопско вино и оставих водата да отмие напрежението.

След час благодатно бездействие и лишена от мисли, тревоги и страхове свобода излязох от ваната. Първо се вмъкнах в шкафа с разреден въздух непосредствено до ваната. Последните капки вода изчезнаха бързо в изкуствено изсушената среда, по кожата ми преминаха приятни тръпки, които накараха ума ми да се пробуди. Робинята ми помогна да облека мек синкав халат, след което бях готов за Академията.

— Нещо против да се поразходя? — попитах капитан Жълт заек.

— Само ако ви придружа — отвърна тя.

Сандалите ми шляпаха с познат звук по гладкия мраморен под, докато крачех по античните бели коридори, свързващи преддверието с лабораториите, лекционните зали, спалните помещения и апартаментите на преподавателите. Всичко тук беше както го помнех — подът бе излъскан до блясък, таванът и стените — прилежно белосани, и всичко това с една-едничка цел: да се подсили ефектът от присъствието на статуите на учените герои, подредени в ниши от двете страни. Всеки от тях беше обожествен заради някакъв велик принос към познанията на Академията и могъществото на Делоската симахия.

Ако „Слънчев крадец“ успее, помислих си, докато се кланях подред на статуите, вероятно и моята статуя ще стои тук. Умът ми за миг бе преизпълнен с виденията на Елисейските полета, на жертвоприношения с кръв и вино, на блажен живот след смъртта далеч от мрака на Хадес. Простете високомерието ми, о, богове.

Насочих мислите си към Земята, попивайки от добре познатите звуци на Академията, отгласи от оживени дебати, шумове от провеждани експерименти, които отекваха по коридора. Група млади студенти с червени роби притичаха покрай мен с безгрижния вид на хора, които бързат само защото младостта ги подтиква.

Продължих да крача по коридора, като спрях едва когато зърнах облак дим да се прокрадва изпод плътната завеса на една лаборатория. Надникнах през процепа на окачения гоблен във вътрешността на кабинета по пирология, в който бях прекарал немалко часове в упорит труд и интересни занимания.

Помещението имаше четири стъпки дебели и покрити с белези от безчислени опити стени, а младежите и девойките бяха насядали по каменни столчета. Всеки от тях беше втренчил внимателен поглед в малък бронзов котел, окачен на триножник.

Над някои от гърнетата се виеше пара, други не изпускаха нищо. Знаех какво правят — опитваха се да стабилизират пламъка, да го накарат да гори вечно. Един от фундаменталните експерименти при изучаването на пирологията, който нерядко пробуждаше ужас в душите на младите учени, непривикнали с ексцентричните приумици на този най-непостоянен от четирите основни елемента.

Усмихнатата женица на средна възраст, изправена до катедрата, забеляза, че надничам, и ме покани да вляза с движение на пръста. Полианара от Картаген бе остаряла, отслабнала и побеляла през трите години, откакто бях напуснал, но блясъкът в очите й оставаше непроменен цели двайсет и пет години, откакто бе започнала да преподава.

Капитан Жълт заек ме изпревари и първа вдигна завесата. Полианара ококори очи при вида на спартански офицер насред Академията.

— Какво става тук? — попита ме тя шепнешком, когато я доближих.

— Не питай. Объркана и неприятна история. Говори за каквото искаш, само не за това.

— Като например?

Повдигнах рамене и огледах помещението.

— Разкажи ми за класа си.

На лицето й бе изписано любопитство, но тя уважи молбата ми и заговори за обичайните трудности при обучаването на първокурсниците по пирология, за тяхната наивност, за боязливото им отношение към огъня и неизбежните експлозии.

— Но както винаги, преподаването носи и радости — продължи Полианара. — Виж момчето в ъгъла. — Тя посочи един младеж с черна коса, бакърена кожа, изваяно олмекско лице и с масивна златна огърлица на шията. Той редеше тънички пръчки от огнезлато върху котела и изучаваше ефекта с внимателно око.

Прикрих усмивката си с ръкава на туниката. Това момче очевидно беше разбрало първия урок, който всеки учител по пирология се опитва да набие в главите на своите студенти: огънят по природа се движи нагоре.

Освен това се беше научило да прилага това полезно теоретично познание на практика, в реалния живот. Ако огънят бъде покрит с по-тежко вещество, като земя или вода, това вещество ще се премести надолу и ще го изгаси. Ако се използва лек материал като огън или въздух, пламъкът ще подскочи в небето и ще изчезне. Но ако огънят бъде покрит с тежък материал, който преди това е бил наситен с огън, като например огнезлато, тогава пламъкът ще си остане на мястото и ще гори вечно.

Момчето изглеждаше очаровано от постижението си, но все още не бе привлякло вниманието на останалите към своя успех.

— Ще ми се да можех да съм също толкова спокоен, когато постигна нещо — прошепнах на Полианара.

— Доколкото си спомням — подсмихна се тя, — ти крещя с пълно гърло: „Еврика! Еврика!“ с този твой варварски акцент.

Изсмях се на глас. Неколцина от студентите вдигнаха глави, но строгият поглед на Полианара ги накара да се върнат към заниманията. Провинциалният ми акцент бе проклятието на студентските ми години. Прекарвах повече време в борба да се отърва от него, отколкото над учебниците.

— Да те видя теб на мое място, ако беше израсла в Тир, Северна Атлантея и Индия — озъбих се аз.

— Не, благодаря — отвърна тя. — Всъщност на мен не ми беше по-лесно, след като бях пристигнала от затънтения Картаген.

— О, да — припомних си аз и това ме поуспокои. — Помня, когато отказа да се качиш на един небесен кораб, твърдо убедена, че ще паднеш през борда.

Разменихме си още спомени, но постепенно се унесохме в мисли за студентските дни. В началото си спомних хубавите неща, радостта от познанието, споровете, четенето на книги. Но по някое време носталгичното ми настроение бе прогонено от други, по-неприятни картини от някои странични аспекти на живота в Академията, които бях заличил по време на тригодишното си отсъствие.

През тази врата нахлуха други спомени: за атинския провинциализъм на преподавателите, за дълбоката и непоколебима увереност, че само в града на мъдростта може да се постигне истинско познание за всичко. За техния научен провинциализъм, вярата им, че опознаването на природата и нейните закони е единственият път към истинското познание на света. И за военния провинциализъм, според който само науката, която е в помощ на деветстотингодишната война, е истинска наука.

Изведнъж тези мисли ме накараха да видя Академията в съвсем друга светлина — не като майка закрилница, в която аз, блудният син, съм се завърнал, а по-скоро като Хетера — красива на външен вид, с добри маниери, но блудница по природа.

— Кажи ми за лекцията, която ще изнесеш тази вечер — предложи Полианара, тъкмо когато мислите ми бяха достигнали най-тъмните кътчета на моето съзнание. — Всички очакват да научат нещо повече за твоите тайни проучвания.

Изсмях се, опитвайки се да върна предишното си радостно настроение на завърнал се у дома скитник, но смехът ми прозвуча фалшиво. „Тайни проучвания“! Академията е единственото място, където „тайни“ означава „ще ги обсъдим в затворен кръг“, а „абсолютно секретни“ — „чакай да ти ги прошепна на ухо“.

Но капитан Жълт заек не сваляше поглед от мен, за един спартанец тайната си остава тайна. Нямах никакво намерение да обяснявам порядките на Академията на капитана, още по-малко на спартанския генерален щаб, ако тя докладва за неконфиденциалното ми поведение.

— Съжалявам — рекох на Полианара на висок глас. — Тези неща са абсолютно секретни.

Тя доближи ухо, за да й ги прошепна. Свих ръцете си на тръба и добавих с нормален глас:

— Наистина е тайна.

Тя скръсти ръце на гърдите и ме погледна като намусена по-възрастна сестра.

— Чуй ме, Аякс, слухове за тази лекция обикалят от месец Академията. Всички старши преподаватели ще се съберат довечера в залата. Ако не снесеш нещо интересно, репутацията ти ще бъде срината. Отново…

Това вече беше проблем. Моята репутация в някои академични среди не беше никак добра. При други обстоятелства не бих имал нищо против да съобщя на моите хулители, че архонтите са се Натъкнали на една моя статия за възможните методи за улавяне на небесен огън и са ми възложили задачата да превърна теорията в практика. Но не смеех да го сторя в присъствието на капитан Жълт заек.

Все пак трябваше да кажа нещо довечера, както и на Полианара сега.

— Ще помисля — подхвърлих уклончиво.

— Наистина? — в гласа на Полианара се долови онзи сух сарказъм, с който са прочути картагенците. — Имаш цели три часа, за да вземеш решение.

— Повече от достатъчно — рекох, докато напусках лабораторията, следван от своя мълчалив телохранител.

Поколебах се дали да не се прибера в покоите си и да прегледам записките, като подготвя лекция, в която да се споменават разработките ми върху „Слънчев крадец“, без да издавам всичко.

Усещайки нарастващо напрежение, в края на краищата направих това, което са правили всички преподаватели в Академията още откакто Платон я бе създал на мястото на овощна градина в предградието. Минах през вътрешната порта и закрачих бавно между грижливо подрязаните дръвчета, надявайки се да получа вдъхновение от природата.

Листата издаваха приятен пукот под сандалите ми. Ароматът на хиляди дървета, докарани в Академията от всички краища на Симахията, се смеси с освежителния мирис на пролетта и допринесе за изостряне на ума ми. Мнозина от склонните към мечтателство учени в Академията твърдят, че са виждали самата Атина да се спуска тук от Олимп, за да вдъхне от омайната смесица от мирис на плодове, подправки и сладникава мъзга. Дали не беше само проява на високомерие от страна на нашите учени да заявяват, че една богиня може да слиза сред простосмъртните, за да позволи на тези ухания да погъделичкат божествените й ноздри и да развълнуват несравнимия й ум?

Изпълнен с надежди, че Атина ще ме ощастливи с присъствието си, аз приседнах в сянката на един кестен. С крайчеца на окото си забелязах, че капитан Жълт заек докосва с пръсти потеклата по кората мъзга и после ги доближава до носа си.

Тъкмо се готвех да я заговоря, когато гласът застина в гърлото ми — нещо ярко и огромно затанцува в съзнанието ми, придружено от възхваляващ хор певци. Богиня се беше спуснала, за да озари мислите ми със свято вдъхновение. Но това не беше Атина, господарката на овощната горичка. Сиянието и музиката изкристализираха в познато изображение и глас. Клио, Музата на историята, стоеше в равнината на моите мисли и ме зовеше при себе си.

В началото се изплаших, че е дошла да ме накаже, задето се бях отказал от услугите й. Години наред бях фанатичен последовател на нейното пренебрегвано учение, но когато сестра й Урания ме повика да работя над „Слънчев крадец“, изоставих Клио заради репутацията си. А сега тя се беше върнала.

Застанах смирено пред нея и поисках прошка за своето отстъпничество. Изражението й беше гневно, но в очите й сияеше обич. Сърдеше ми се, задето бях престанал да я почитам през тези три години, но виждах, че иска да се върна при нея. В ръката си държеше свитък и аз се досетих, че това е лекцията, която иска да изнеса тази вечер. Протегнах ръка, за да приема този дар, но Клио дръпна своята. Преди да ми окаже тази чест, тя възнамеряваше да ми припомни защо на времето бях станал неин поклонник.

Клио ме запокити в обятията на Памет, връщайки ме в онези тъжни, изпълнени с отчаяние времена, когато, след като Славата ме бе дарила с всички свои почести за откриването на Хелиофилната машина, тя ме изостави поради липса на нови успехи.

По онова време мислите в главата ми бяха пресъхнали, почти никой не идваше на лекциите ми и деканът на Академията ме назначи да чета встъпителна уранология. В пристъп на пълно смущение реших да посетя баща си в Спарта, надявайки се, че неговите коренно различни възгледи за света ще ми помогнат да преодолея отчаянието си. Вместо това той ме посрещна с мълчание и отчуждение и ме остави на грижата на своите прислужници.

След като два дена го гледах как крачи мълчаливо наоколо, аз се оттеглих в скромната му библиотека, надявайки се да открия там нещо, което да отклони мислите ми от Атина и Спарта. Сред множеството трактати по стратегия намерих хроника на сражения, написана от някакъв персийски генерал шест или седем века преди моето раждане. Това беше лъкатушещо, безсистемно описание, сътворено от сърдит старец, който също като мен е бил изоставен от капризната богиня Слава.

Мрачните мисли на този ветеран се пресегнаха през завесата на времето и ме изпълниха с горчивина. Но когато оставих свитъка и гневът ме напусна, дадох си сметка, че съм научил много неща за времето, в което старецът е живял. Открих, че любопитството ми е разпалено и че искам да узная още, дори само за да забравя своята мъка. Тъкмо тогава пред мен се появи Клио и разгъна пред мисления ми взор свитъка на времето.

В годините, които последваха, аз започнах да се ровя из прашни архиви, каквито можеха да се намерят във всеки град на Делоската симахия. Четях хроники и корабни дневници, разсъждения на прочути учени и записи, на диспути. Напъхах нос във всеки избелял лист хартия от Индия до Атлантея. Успях дори да се сдобия с някои документи от Поднебесното царство, макар че от тях не научих много. Опитах се да систематизирам тези познания, да формулирам обща теория за миналото, която да поднеса на Клио, за да имат смисъл усилията ми. Но тъй като в Академията не смятат историята за истински сериозен предмет, моите статии останаха непубликувани, а лекциите ми се провеждаха пред опразнени скамейки.

И когато архонтите ме назначиха за научен командир на „Сълзата на Чандра“, забравих почитта си към Клио и се върнах към предишното амплоа на изследовател — учен с бдително око и остър ум, който не се поддава на ексцентрични идеи. Но ето че сега Музата отново се бе появила пред мен и настояваше да изпълня онова, за което ме беше избрала. Тази вечер щеше да се събере цялата Академия и Клио, чийто глас бе потънал в забрава от времето на Аристотел, щеше да говори чрез мен.

Музата ме изправи на крака и ме разходи из горичката. При всяко от дърветата, край които минавах, тя ми показваше различна част на света, различен детайл от миналото, с който бе сглобила настоящето.

Тук беше кедърът от моята родина, където се бе зародила търговията и откъдето бе започнало елинското разселване из Средиземноморието. Благоуханни дръвчета от Индия, където Александър бе обединил хиляди враждуващи раджи и ги беше пратил на изток, към Поднебесното царство. Тук беше баобабът от Африка, където бе намерено златото за нашите оръжия, и яворът от Северна Атлантея, където вече девет века бушуваше войната с поднебесните. И навсякъде из горичката растяха маслинени дървета, първоизточниците на делоския технически просперитет.

Божествената ръка ме стискаше все по-силно и аз се облегнах на едно от тези маслинени дръвчета, за да подготвя речта си, черпейки от прозренията на Клио.

Слънцето се спусна над Акропола, разпръсна червеникава светлина през сребристата мрежа над Академията и окъпа в алено ризницата на капитан Жълт заек. Изтърсих листенцата от тогата си, изправих се и протегнах схванатите си крайници. За да успокоя стомаха си, изядох една ябълка от близкото дърво и закрачих през горичката към лекционната зала.

Червеноглави роби, трополящи наоколо със северняшка непохватност, свалиха капаците на фенерите. В ясната синя светлина видях десетки студенти и преподаватели, струпани между невисоката платформа, от която щях да говоря, и пръстена от мраморни пейки, на който щяха да се разположат зрителите.

Чувах ясно гласовете на облечените със сини тоги преподаватели, които спореха на висок глас със своите студенти или помежду си. От време на време някой младок успяваше да вметне въпрос в оживената дискусия. Подобна намеса обикновено предизвикваше кратък, добре премерен и презрителен отговор, целящ да внуши на нетърпеливия студент усещането за собствената му глупост. Понякога обаче въпросът издаваше наличието на остър, търсещ ум и тогава питащият не беше сгълчаван. Вместо това мъдреците се заемаха да обсъждат новата тема, да отглеждат новите плодове, засети от незрелите семена на надарения младеж. А студентът, задал въпроса, слушаше всичко това благоговейно и се наслаждаваше на завистта на своите другари.

Наближаваше времето за лекция и старши квесторът на Академията излезе на подиума и удари три пъти дървеното си клепало. Шумът от тълпата намаля до шепот. Квесторът почака още малко, докато погледите на всички се втренчиха в него.

— Аякс от Тир ще говори сега пред Академията.

Пристъпих в осветения кръг, а капитан Жълт заек ме последва в сенките. В залата се възцари тишина.

Студентите насядаха с кръстосани нозе на земята, а преподавателите се разположиха на мраморните скамейки. Младите бяха дошли да чуят какво е да управляваш проект на Симахията и да усъвършенстваш оръжия за доброто на родината. Старите пък искаха да узнаят какво представлява това оръжие. С помощта на Клио смятах да ги разочаровам.

— Нека Атина и Аристотел благословят това събрание с мъдрост и знание — подех. Присъстващите реагираха по съответния начин. Студентите се наведоха напред като трева на вятър, учените и преподавателите скръстиха ръце и се облегнаха с изпънати гърбове. — Тази вечер моята тема ще бъде историята, а тезата ми — че преди девет века Академията е изоставила изучаването на философията не заради величието на Атина, а по политически причини.

— Каква е тази глупост? — проехтя един глас от дъното на залата. Писистрат, моят стар учител по уранология, се надигна мъчително, надмогвайки естествената склонност на осемдесетгодишните кокали да се стремят към седнало положение. — Какви ги дрънкаш там, Аякс?

Трепнах неволно, суровите думи на омразния учител все още можеха да ме наранят дълбоко. Когато бях малък, Писистрат ме преследваше с особена стръв, беше споделил с други, че от мен нямало да излезе учен, беше ми се надсмивал, когато си играех с пламъците, злорадстваше, когато потънах в забрава две десетилетия. Без съмнение моят възход го дразнеше и сега той бързаше да изрази мнението си към избраната от мен тема.

— Това е лекция за историята и за предназначението на Академията — продължих. — Не си длъжен да останеш, ако не искаш да се научиш.

Неколцина преподаватели станаха и си тръгнаха, без дори да го направят тихо, както е обичаят по време на скучна лекция. Но повечето бяха като приковани към пейките и причината несъмнено беше в това, че съм знаменит. Писистрат също остана, зная, че дебнеше за възможност да ме предизвика пред другите и да припомни на останалите, че Аякс, командирът на кораба, преди това бе наричан „Аякс, дето се загроби в историята“.

Изчаках мълчаливо докато и последният излезе.

— Някой знае ли защо от всички народи в Симахията точно атиняните развиват науката, за да обяснят тайните на природата?

Чаках, но единственият отговор беше жуженето на египетските бръмбари, които воюваха за изсъхналите плодове и костилки с европейските катерици.

— Кой е крайъгълният камък на науката? — продължих, надявайки се на отговор от публиката.

— Експериментът! — отвърнаха студентите в хор.

Сега вече бях приковал вниманието им.

— Кой е открил експериментите?

Студентите ме погледнаха, сякаш говорех на чужд език. Почти чувах мислите им. Експериментът е просто начин, по който се вършат нещата. Все едно да попиташ кой е открил дишането или почитането на боговете.

Писистрат присви очи и се приведе напред в поза на ловец, подушил плячка. Очакваше да се изложа напълно, за да се нахвърли върху ми и да ме изкорми с някой остроумен афоризъм.

Едно критянче с къдрава черна коса и едва набола брада заговори от първия ред. Долових минойски диалект, който ми напомни за моята младост:

— Аристотел е първият, който е извършвал опити.

— Защо?

Другарите на момчето ме гледаха с объркани лица, някои се мръщеха озадачено. А може би злорадстваха, че приятелчето им е на път да се изложи също като мен.

— Господарю… — попита то, — какво искате да кажете с това „защо“?

Облегнах се назад, скръстих ръце на тила и се загледах към сипаничавата Луна.

— Какво е накарало Аристотел да направи нещо, което не е правил никой преди него?

— Ами… уф… — момчето млъкна сконфузено. То се огледа изплашено като подгонен от хищници елен. Накрая погледът му се спря на Писистрат, сякаш молеше за помощ.

Старецът повдигна края на тогата си с достойнство и пристъпи към мен, прекосявайки невидимата бойна линия. Студентите се отдръпнаха пред него като жито от вятър.

— Аякс, защо ни губиш времето? Това е научен институт. Тук се занимаваме само с наука.

— Точно това твърдя и аз. Защо изучаваме само науката?

Той разпери ръце в мелодраматично отчаяние.

— Нима предпочиташ да си пилеем времето в платонски брътвежи за природата на идеалните тела, докато Поднебесното царство ни завладее със своята невъзможна даоистка наука?

Знаех, че рано или късно Платон ще изникне в спора.

— Не, Писистрате, не искам да ви губя времето с глупости. Искам само студентите да разберат как сме започнали да изучаваме науката. Нищо повече.

Той въздъхна с досада.

— Че какво друго си заслужава да изучават?

Писистрат най-сетне спореше с мен, давайки ми възможност да изложа тезата си. Но не бързах да се радвам, за да не позволя да ме въвлече в клопката на Сократ, която очевидно беше заложил.

— Възможно ли е да изучаваме науката, ако не знаем нищо друго?

Писистрат отстъпи встрани като танцьор.

— Какво друго ти е необходимо? Философия? Теология? Етика? А може би драмата и комедията могат да се използват за тайни проучвания? Ако е тъй, на мен те никога не са ми трябвали.

— Говоря най-вече за историята.

Той повдигна едната си вежда и леко се намръщи. Сега всички погледи бяха втренчени в него. Да гледат споровете на видни учени беше любимо занимание на студентите още от времето, когато Сократ се бе изправил срещу софистите.

— История. Какво може да ти каже историята?

Благодарих мислено на Клио, защото ме беше довела дотук, и усетих дъха й с гърба си, което ми придаде нови сили.

— Кажи ми, Писистрате, би ли наторил плодородна земя с огън?

Той ме погледна и върху картата от бръчки на лицето му се появиха още няколко.

— Разбира се, че не. Тя ще се възпламени.

— Откъде го знаеш?

Той изсумтя величествено, свещен бивол, готов да бъде принесен в жертва.

— Всеки образован човек го знае.

Наведох се и посочих с пръст измършавялото му тяло.

— Но ти откъде го знаеш?

Той махна небрежно към северния край на овощната горичка.

— Защото преди сто и петдесет години героят Кофит се взриви, опитвайки да направи тъкмо това.

Наведох глава, сякаш за да му отдам почит. Бледи лунни лъчи се процеждаха през сребристата мрежа и хвърляха сенки по лицето на моя опонент.

— Ето че използваш историята, за да избегнеш грешки от миналото — рекох тихо.

— Но…

Дойде време да го прекъсна. Познанията, които бях натрупал през годините, прекарани сред прашните архиви на Академията, бликнаха от устните ми и го съкрушиха с епичен разказ за упоритите усилия на безчет учени от изминалите векове, за мъчителните им опити да систематизират тези безброй факти, които сега знаеше всеки „образован“ човек.

— Всеки на този свят знае по нещо от миналото — заявих с нарастваща увереност. — Фамилна и военна история, на която толкова държат в Спарта. Но Академията не иска студентите й да познават собствената си история. Защо?

Публиката погледна нетърпеливо Писистрат. Очакваха отговор на моя въпрос. Но тъй като очевидно той не го знаеше, те извърнаха глави към мен. А Писистрат се върна вдървено на скамейката си.

Почаках малко, за да си събера мислите и да пийна от виното на Клиовото вдъхновение. После заговорих.

— Академията — рекох — не е толкова място на познания, колкото на война.

Тишина.

— Така прокламираното равенство между Атина и Спарта в Делоската симахия още от самото й основаване се доминира от спартанския начин на мислене.

Развълнуван ромон.

— За да го докажа, ще ви дам три примера от историята на науката. Ще започна от най-пресния и ще се върна назад във времето на Аристотел и Александър.

Вятърът утихна, а заедно с него и жуженето на бръмбарите. Сякаш и животните се стреснаха при споменаването на тези герои.

— Първото събитие, което искам да обсъдим, се е случило преди четирийсет години.

Лицата на студентите видимо се разведриха. Знаеха за какво говоря — първия полет до Луната.

По онова време класическата школа на уранологията отричаше подобно пътуване, тъй като се смяташе, че между Земята и Селена съществува огнена сфера и че отвъд нея няма въздух, а само неподходящ за дишане етер. Но съвременната школа не признаваше наличието на огнената сфера и заявяваше, че въздухът достига чак до края на вселената, сиреч до Сферата на неподвижните звезди.

Разказах на аудиторията как школата на модернистите доказала правотата си, след като Кройс и Милтиад се разбили с първия небесен кораб, „Колесницата на Селена“, на Луната и се завърнали триумфално, летейки върху къс небесна материя, която изкопали от самата Луна. Чудесата на сферите станали достъпни за изучаване и благодарение на техния опит науката уранология процъфтяла. Виждах, че студентите биха ме аплодирали, ако това не противоречеше на етикецията в Академията.

— Но — вдигнах предупредително пръст — не заради успехите на уранологията са рискували живота си тези двама велики мъже. Те отишли на Селена, защото Спарта се нуждаела от летящи оръжия, от платформи, които да отнемат в небето превъзходството на Поднебесното царство.

Божественият глас проникна дълбоко в мен, изпълвайки мислите ми докрай. Вече не виждах аудиторията, можех да говоря само с думите на Клио.

За втория пример се върнах три века назад. По онова време Поднебесното царство тъкмо беше изобретило бойните хвърчила и нашите войски не разполагаха с противодействие срещу тях. За да неутрализира това предимство, Спарта се нуждаеше от хиляди вакуумни оръдия, с които да ги сваля. Генералите настояха учените да създадат голям запас от огнезлато, необходимо за разреждане на въздуха вътре в оръдията.

Академията събра всички свои пиролози и геолози и им възложи да се заемат с производството на обогатени с огън метали и да се опитат да ускорят този тогава все още бавен и допотопен процес. Десет години и десет милиона обола по-късно те успяха. При това две научни дисциплини получиха силен тласък, бяха създадени левитиращи платформи, капсулни тръби и още много практични устройства, базирани на огнеметалите, но тези постижения отново бяха по поръчка на военните.

За да завърша обявената троица от примери, аз се върнах шестстотин години назад във времето, когато армиите на Симахията били твърде многочислени и трудно се изхранвали по време на задгранични кампании. Спарта призовала Атина за помощ и Академията обявила за приоритетна науката за самозараждането6. След седем години упорита работа героят Егист открил формулата за зараждане на крави от отпадни продукти. Сега армиите можели да пътуват толкова дълго, колкото е необходимо.

— Като последствие, това откритие премахнало глада в Симахията — добавих — и разпалило Първото индийско въстание.

Посочил ясно доминиращата роля на Спарта над Атина, сега трябваше да докажа, че това става чрез политически машинации. Върнах се девет века назад и избрах за своя пример двама герои, които бяха приковали Академията към бойното поле — Александър и Аристотел.

Петнистата Луна се беше скрила зад главите на студентите, озарявайки короните на дърветата с призрачно сияние. Представих си Александър и Аристотел, застанали точно на това място, под недокоснатата от човешка ръка Луна. Младият генерал моли стария философ за помощ при преобразяването на Делоската симахия в сила, способна да победи Поднебесното царство. Съгласно легендата двамата били вдъхновени от божествено видение от бъдещето, но прашните хроники в избата на Академията твърдят другояче.

Спрях да си поема дъх, Клио също направи пауза, откъсвайки се за миг от мислите ми.

Огледах за първи път от час насам аудиторията. На лицата на преподавателите вече не се четеше скука. Бяха се привели напред, стиснали тогите си с пръсти, а в очите им пламтеше жив интерес. Студентите се клатушкаха напред-назад на кръстосаните си крака. Лицата им бяха като на менади, готови да разкъсат жертвения агнец за прослава на Дионис.

Преди Клио да завладее ума ми отново, изведнъж се появи Атина и спря гласа ми с непоискана мъдрост. Палада ме накара да надзърна в очите на преподавателите и студентите и да разбера, че не са чули това, което се опитвам да им кажа. Бяха узнали малко от истинската история на Академията и това ги бе накарало да се почувстват горди. Ако им бях разкрил истината за Александър и Аристотел, нямаше да ми повярват. Побърканият Аякс, ще си кажат, дано архонтите не му възлагат големи надежди.

Напрежението на тяхното изострено внимание ми подейства като хладен душ. Нищо нямаше да се промени, ако им бях казал, че Аристотел е заговорничел с Александър за прогонването със сила на платонистите от Академията. Ако им бях доказал, че създателят на съвременната наука е пожертвал любимата си философия заради едно момче, което се е смятало за божество далеч преди смъртта си. Тези последователи на истината не даваха пукната пара, че Аристотел е изоставил мечтата си за обединение на всички познания, за да поеме ръководството на едно училище, основано от Платон — учителя, когото е мразел.

Стоях, застинал неподвижно между двете богини, всяка от които разчиташе на моята вярност. Тогава не знаех защо Атина покровителства лъжата и измамата в своя собствен дом, но сега, струва ми се, се досещам. Помолих Клио за прошка и щом отворих наново уста, изрецитирах официалната версия на легендата за това как двамата герои работели рамо до рамо за добруването на всички.

Когато словото ми секна, преподавателите и студентите скочиха като един и ми благодариха, задето им бях показал колко ценна е историята. Дори старият Писистрат се извини за поведението си в началото.

Обърнах им гръб и в сянката на близките дървета зърнах капитан Жълт заек, която ме гледаше с онзи презрителен поглед, който спартанците пазят за страхливците. Но после нещо се промени в лицето й и там се изписа удивление. Нима знаеше, че бях предал богинята, на която бях обещал да служа, а после някой дух я бе заговорил и я бе убедил да не се поддава на гнева си? Тъй като не посмях да я попитам, така и не узнах отговора и мога само да предполагам, че и тя беше видяла Музата на историята в горичката на Атина и бе споделила малко от вдъхновението ми.

Жълт заек ме отведе обратно в покоите за гости и излезе навън, за да заеме поста си.

Една робиня ми донесе купа с вино, което излях на мраморния под в чест на Клио. После се излегнах на кушетката и докато заспивах, стори ми се, че чувам двете богини да разговарят. И двете ми се сториха доволни. Защо? — запитах се, докато Хипнос ме поемаше в обятията си. Защо не ми се сърдеха нито Мъдростта, нито Историята?

γ

Тихи спорещи гласове, идещи иззад завесата на входната врата, ме извадиха от лепкавата просъница. Бяха като първия късен есенен повей, възвестяващ наближаващата зима.

— Какво става тук? — чух глас с подчертан индийски акцент. Само след секунда го познах: Рамоночон! Слава на боговете, че беше жив и здрав! — Къде е Аякс?

— Командир Аякс е вътре — отвърна капитан Жълт заек. — Не може да влезете.

Седнах на кушетката, отметнах тънката завивка, загърнах се с тогата, която бях носил предната вечер, и дръпнах завесата. Жълт заек незабавно застана между мен и Рамоночон и ми даде знак с ръка да не се приближавам повече.

— Аякс — обърна се към мен Рамоночон. — Какво означава всичко това? Защо си под охрана?

Рамоночон бе отслабнал видимо през месеца, откакто се бяхме разделили, късата индийска туника висеше върху мършавото му тяло. Лицето му имаше измъчен вид, сякаш не беше спал от векове. Кожата му беше изсъхнала и напукана, като да го бяха прекарали през цех за щавене на кожи. Само в гласа му се долавяше необичайно спокойствие, все едно че на главата му не висяха хиляди нерешени задачи.

— Всичко е наред, капитан Жълт заек — рекох. — Това е главен динамик Рамоночон, мой колега и приятел. — Обърнах се към индиеца. — Влез в спалнята, ще ти обясня.

Моята телохранителка отстъпи встрани и аз пропуснах Рамоночон през завесата. Тя обаче ни последва, като не сваляше бдителен поглед от приятеля ми.

Рамоночон наклони глава и ме погледна подканящо.

— Бях нападнат, докато се връщах в Атина.

Той се оцъкли и лицето му придоби израз, заради който немалко от онези, които не го познаваха, го смятаха за тъповат. След това примигна, навярно осъзнал как изглежда, пое си четири пъти дълбоко въздух и смени това изражение със загадъчно безразличие.

— Нападнат? — повтори той, като че току-що бях казал някаква шега.

— Бойно хвърчило, което се появи неочаквано в средиземноморското небе и се опита да потопи търговския кораб, с който плавах.

— Бойно хвърчило? Тук? Това е… — той млъкна и пое нови четири бавни вдишвания. — Как е възможно такова нещо?

Нямах отговор. Донякъде ми беше трудно да проумея държанието му. Можех само да изучавам лицето му, преминаващо през мигове на изненада, вдишване и контрол. Все едно да гледаш актьор, подготвящ се за роля, която не му е по вкуса.

— На теб да ти се е случило нещо? — попитах. — Някакви проблеми по обратния път от Индия?

— Не, Аякс — отвърна той, — пътуването ми беше безметежно. Разкажи ми повече за тази атака срещу теб.

Докато му описвах случката, очите му се разширяваха все повече и на лицето му се четеше недоверие. Донякъде се успокоих от нормалната му реакция, но тъкмо когато „Лисандер“ трябваше да свали вражеския въздухолет с един точен изстрел, изненадата на лицето му се скри, заменена от онова сънено изражение на овладяно вълнение, сякаш актьорът познаваше добре тази част и си беше поставил маската на спокоен демон.

Разстроен, помъчих се да го предизвикам, като описах подробно опасността, на която бях изложен, назряващата експлозия на парната машина и намесата ми за спасяването на кораба. Но Рамоночон остана безразличен. Разказът ми приключи без коментар след момента, в който капитан Жълт заек ме взе на борда на „Лисандер“.

Рамоночон помълча известно време, след това попита с отлично овладян глас:

— Кога най-рано можем да те качим на кораба, за да си в безопасност?

Вместо мен отговори Жълт заек:

— „Сълзата на Чандра“ ще пристигне на небесния пристан в Атина в един следобед.

Погледнах към водния часовник в североизточния ъгъл на стаята. Оставаха ни пет часа. Мисълта, че трябва ги прекарам в Академията и да приема колегите, които ще дойдат да ме поздравят за снощния ми „триумф“, накара стомаха ми да се свие мъчително. Исках да се махна оттук, преди останалите да са се събудили.

Но къде да ида? Внезапно пробуден спомен, придружен от деликатния мирис на цветя и мед, ме примами към едно от любимите ми места в Атина.

Имаше една малка пекарна на ъгъла на тясна уличка на половин миля от Академията, встрани от шумотевицата на булевардите. Пекарят беше възрастен човек, чието семейство се занимаваше с този занаят от хиляда и двеста години. Каменните стени бяха просмукани със сладникавото ухание на прясно изпечен хляб, замесен по рецепта, която не беше променяна от векове. Единствената разлика между този пекар и неговия прапрапрадядо беше, че използваше фурна от самозагряващ се метал вместо от тухли и пепел.

Не се сещах за друго местенце, където бих искал да бъда. Представях си как похапвам димящ хляб с маслини и зехтин и обсъждам миналото на Атина с пекаря, търсейки утеха в любимата ми история.

Казах на капитан Жълт заек, че ми се ще да се разходя по атинските улици и да се срещна с истински, нормални хора, живеещи както своите предци още от времето на микенците, които са охранявали Пелопонес, а не с досадни чиновници и надменни учени.

— Не, командире — отсече Жълт заек с решителността на Зевс, когато съобщава какво е отсъдил. — Не мога да ти позволя да поемаш повече рискове.

Дочух шумове откъм коридора, роби, които миеха пода и бършеха прах от статуите. Скоро студентите щяха да се събудят за сутрешните си занимания и заедно с тях щяха да наизлизат преподавателите. Академията се размърдваше и аз исках да я напусна, преди да примигне с гурелясали очи и да ме забележи.

Атина ме потупа лекичко по рамото и ми прошепна кой път да избера. Въпреки че моята телохранителка ми забраняваше да посетя сърцето на града, тя не можеше да ми попречи да видя душата му. Обърнах се към капитан Жълт заек:

— Може ли да отидем в Акропола? Бих искал да помоля за прошка Клио.

— Разбира се — рече тя и в блясъка на златистите й очи съзрях одобрение. — Дори поднебесните не биха нападнали едно светилище на боговете.

Наплисках се със студена вода и полях тялото си с благовонно масло, облякох туниката си за пътуване, взех две ябълки и парче хляб от препълнения поднос, който донесе една робиня, и заедно с Жълт заек и Рамоночон напуснах Академията. Дори не погледнах назад към стаите и горичката, които едва ли щях пак да видя.

Капитан Жълт заек поръча да ни отделят самостоятелна капсула във вакуумния тунел. Мъжете, които охраняваха станцията, взеха да мърморят недоволно, когато се образува малко задръстване, но нито един войник не би дръзнал да оспори заповедта на спартански офицер. Пътуването от покрайнините до центъра на Атина премина спокойно и безметежно. Бях погълнат от мислите си, търсейки най-добрата форма да поднеса извинения. Рамоночон се бе облегнал на седалката и навиваше тънка кожена каишка. Беше затворил очи и си шепнеше тихо, но не чувах думите, които произнасяше. Капитан Жълт заек седеше до мен с изпънат гръб, зорки очи, едната ръка положена на дръжката на меча, другата върху торбата с амуниции в основата на вакуумета. Изглеждаше като назряваща буря, готова да порази всеки със светкавиците си.

Слязохме на последната станция и късно сутринта се озовахме близо до западната стена на Акропола, откъдето изкатерихме стълбището към свещения хълм. Пред портата вече се бе скупчила малка тълпа поклонници. Жителите на Атина идваха да отдадат почит и да помолят боговете за благоразположение в техните начинания, а заедно с тях се редяха и гости от провинцията, тръпнещи да зърнат с очите си оригиналната статуя на Атина, от която са направени безброй копия за всички храмове на Симахията.

След като се озовахме зад стените на светинята, капитан Жълт заек изглежда почувства, че сме в безопасност, и ни остави с Рамоночон сами, за да навести малкия храм на Атина Нике, който бе южно от входа. Предположих, че е отишла да моли богинята на победата за помощ при изпълнение на дълга й.

Рамоночон и аз се изкачихме до върха, заобиколихме синьо-червения Партенон, преминахме по каменната пътека до другата страна на Акропола и влязохме в Ерехтейона, където се помещават повечето богове. Подминахме статуята на Атина, закрилницата на града, и се спуснахме по късото стълбище до галерията с по-маловажните богове.

Приближих неуверено нишата, където се помещаваха Музите, свел глава, протегнал ръце с купичка вино, което предлагах като възлияние на Клио, сетне й зашепнах:

— Богиньо, която ме спаси от отчаянието и ме дари с нов живот, която напълни устата ми с правдиви думи, когато не знаех какво да кажа. Прости ми, че не завърших речта ти в Академията. Но те нямаше да ме чуят. Оставям се на милостта ти и се кълна пред Зевс на небесата, Посейдон във водите и Хадес под земята да сторя всичко, що е нужно, за да ти служа вярно оттук насетне.

Обърнах гръб на гладко издълбаната ниша и видях Рамоночон да се кланя престорено на боговете, а на лицето му, за моя изненада, се четеше безразличие, дори отвращение. Не можех да разбера какво е станало с него. Винаги е бил богобоязлив човечец, пламенен в молитвите си и пожертвованията към огромния брой индуистки богове, но не е пропускал да отдава почитта си и на гръцките. Нямах търпение да го укоря за поведението му, но не посмях да го сторя пред боговете, на чието благоразположение разчитах.

Тъкмо бях приключил с молитвите си пред Музата и се готвех да си вървя, когато Рамоночон протегна ръка и ме спря. Даде ми знак да се отстраним от десетината поклонници, наобиколили статуите на божествата.

В един тъмен ъгъл Рамоночон бръкна под туниката си, извади свитък и го пъхна в ръкава на моята тога.

Свитъкът не беше папирус, а притежаваше крехката чупливост на оризова хартия, което означаваше, че идва от Поднебесното царство. Разгънах началото и видях сложните йероглифи, които използват за писане поднебесните. Заглавието гласеше: „Записки на историка“ от Съма Циен.

Едва не скъсах хартията от вълнение. Ето един документ, за който бях чувал само слухове. Беше написан от най-великия историк на Поднебесното царство и според запознати описваше в подробности нападенията на Александър срещу поднебесните и политическите катаклизми, които бе предизвикал сред тях.

— Зная, че отдавна мечтаеш да го прочетеш — произнесе Рамоночон с тънка усмивка, прикриваща задоволството му.

— Благодаря ти — прошепнах, но не знаех дали казвам тези думи на приятеля си, или на богинята на историята, която с това вероятно ми даваше знак, че ми е простила. — Как Се сдоби с това? — попитах Рамоночон.

— Натъкнах се случайно на него в Индия — отвърна той уклончиво. Разбрах, че не иска да ми разкрива повече.

Скрих документа грижливо в гънките на тогата си, тъй като никак не исках моята телохранителка да забележи, че нося в себе си поднебесни документи. Спартанците изпитват вродено недоверие към всички, които проявяват прекомерен интерес към врага.

Открихме капитан Жълт заек в Партенона и се присъединихме към тълпата, която поднасяше дарове на позлатената статуя на Атина. Обиколихме храма, като зяпахме тълпата и спряхме при скалата, откъдето се разкриваше великолепна гледка към града. Хелиос бе достигнал най-високата точка на своето пътуване през небето. След това се върнахме при капсулата и прекосихме за съвсем кратко града, за да се срещнем със „Сълзата на Чандра“.

Мерките за безопасност в околностите на небесния пристан бяха по-затегнати от всякога. Четирима пазачи вместо обичайните двама стояха при масивните стоманени врати, водещи към сложния лабиринт от складове, канцеларии и жилищни помещения за робите около високия стоманен стълб на пристана. Часовоите прегледаха три пъти идентификационния ми свитък, опипвайки печатите за признаци на фалшификация, и се увериха, че съответствам напълно на описанието в него. С Рамоночон бяха още по-внимателни и дори поискаха от мен да се закълна във водата, земята и вятъра, че той е точно този, за когото се твърди в документите. Капитан Жълт заек, разбира се, бе пропусната безпрепятствено. Няма никакъв начин да се фалшифицира спартанското излъчване, което тя притежаваше, и нито един обикновен войник не би подложил на съмнение почтеността на спартански офицер.

Проправихме си път през тълпата от роби, товарещи огромни дървени сандъци на широки бронзови левитиращи платформи, увиснали на сантиметри над земята; чиновници, проверяващи товарителниците и нареждащи на робите да отнесат този товар лунно вещество в онзи склад, да извадят сандък с току-що произведени вакуумети, да го приготвят за изпращане и да внимават къде мъкнат палетите със злато. „Гледайте какво правите, мързеливи северняци, не знаете ли, че ониксът е чуплив?“ „Отваряй си очите, ей, ти, ох, прощавайте, командире… капитане… Вътрешната порта е в тази посока“.

Бяхме подложени още веднъж на щателна проверка при вътрешната порта, водеща към двора, който заобикаляше самия пристан. Докато чакахме да преминем през този контролен пункт, над нас се появи „Сълзата на Чандра“. Приближаваше се откъм източния хоризонт. Моят кораб представляваше дълъг цяла миля къс от Луната, оформен от екипа на Рамоночон като идеална сребърна сълза. Той прелетя величествено над града, в началото само блещукащ диск в небето, не по-голям от обол. Десетина малки черни точки се виждаха по долната му страна — напълнени с вода баластни топки, които контролираха снижаването на кораба. „Сълзата на Чандра“ нарастваше с приближаването си към земята. Сребристата светлина, която разпръскваше, бързо се усилваше и накрая засенчи сиянието на слънцето. На около миля над повърхността корабът се скачи с върха на небесния пристан. Чу се дрънчене на стомана и тънко, пронизително пищене, наподобяващо звука от каменна камбана, но това бе неподправеният хармоничен тон на Луната, една от седемте ноти от музиката на сферите.

Вдигнах изпълнен с копнеж поглед и единствената ми мисъл беше как час по-скоро да се озова на борда.

Най-сетне ни пропуснаха през последната врата в централния двор. Тук имаше тълпа от роби и войници. Войниците проверяваха щателно съдържанието на сандъците, преди да ги оставят на робите. На свой ред робите отнасяха товара до полусферични транспортни капсули, след което изтикваха капсулите в празните, издигащи се нагоре тръби на пристана. Огромни парни машини със свистене изсмукваха въздуха от тръбите. След това земята затреперваше, докато изтласкващата лопата, скрита в дъното на тръбата, притискаше капсулата и я изстрелваше силно право нагоре към товарния отсек на „Сълзата на Чандра“.

Сред цялата тази бъркотия ние забелязахме един човек, който не беше облечен нито като войник, нито като роб. Клеон, с късата си критска туника и плетените въжени сандали.

Той прекоси двора тичешком като подплашено пиле, посочи няколко сандъка и настоя те да са следващите, които да натоварят. Ухилих се на Рамоночон и той ми отвърна с полуусмивка, която бързо се стопи.

— Клеоне, какво е това? — извиках, за да ме чуе над свистенето на парната турбина.

— Аякс! — изпищя радостно той. — Няма да повярваш какво се случи! Аз… — обърна се и кресна на един войник, който се беше отправил към тръбата. — Внимавай с това вътре! Можеш да купиш половин Персия с него! — сетне се обърна към мен. — Взех арески витла. Ще спестим цяла седмица от полета.

— Какво си направил? — поклатих глава, надявайки се шумът да ми е попречил да чуя правилно. Ареските витла са най-мощните въздухоразредители, конструирани някога. Напълно сглобени, те представляват четирийсет пръчки от монолитно огнезлато, всяка дълга по половин миля. Бяха предназначени за изследователска мисия до петата планета, не за „Сълзата на Чандра“. Потреперих при мисълта каква дупка е зейнала в бюджета ни и колко много услуги ще дължим двамата с Езон на командирите на другите проекти. — Проклет да си, Клеоне! Пратих те в Крит да смениш няколко счупени витла, не да откраднеш най-скъпите устройства, изработвани някога от Академията. И какво толкова каза, че да накараш небесните навигатори да ти ги дадат?

Клеон се засмя налудничаво. Зъбите му блеснаха насред мургавото лице, кафявите му очи излъчваха сребриста светлина.

— Показах им пълномощното, което получи от Кройс.

Поклатих смаяно глава. Атинските архонти ще поискат главата ми на поднос заради подобно неправомерно използване на пълномощното.

Клеон ме потупа успокоително по ръката.

— Не бери грижа. Ареските конструктори пратиха куриер до Делос, преди да ми дадат витлата. Кройс лично одобри прехвърлянето. Гилдията на небесните навигатори ми е толкова ядосана, задето им измъкнах този дар божи под носа, че нищо чудно да ме изгонят завинаги.

Не можех да повярвам, че подобно нещо го прави щастлив.

— Тези витла бяха предназначени за „Копието на Арес“. Даваш ли си сметка какви сериозни преустройства ще трябва да извършим по корпуса на „Сълзата на Чандра“, за да можем да полетим?

— Това не е проблем — започна той да си тананика радостно и се обърна към Рамоночон. — Няма да е трудно да се нанесат корекции в динамиката, нали?

Рамоночон примигна, сякаш не беше чул разговора ни.

— Хъм. Ами да, предполагам…

Да не би всички мои подчинени да се бяха побъркали? Цели две години Рамоночон ваеше „Сълзата на Чандра“ така, че да може да полети до Хелиос и да се върне обратно, със или без парче от Слънцето. Сега Клеон само с един замах бе обезсмислил труда му, а Рамоночон се държеше така, сякаш ставаше въпрос за съвсем дребен проблем.

— Да вървим — подкани ни Клеон. — Ще вземем следващата капсула нагоре. Нямам търпение да започна преизчисленията на курса на полета.

Той изтича при пътническата капсула и се шмугна вътре.

Рамоночон сви рамене и го последва в полусферата със стени от огнезлато и стомана. Пристъпих след тях, а капитан Жълт заек беше последна.

Четиримата се пристегнахме с ремъци за подплатения с памучен килим стоманен под, облицован с дебела кожа и с достатъчно възглавници, за да се чувства удобно дори някоя индийска принцеса. Усетих леко сътресение под нас и през едно от малките прозорчета видях роби да наместват левитираща платформа под капсулата и да ни дърпат към тръбата на небесния пристан.

Погледнах нагоре през прозрачния кварцов покрив, зад който имаше цяла миля от мрак, осеян с мънички сияещи точици от огнезлато. Стълб от звезди, различими съвсем ясно в разредения въздух, през който щяхме да прелетим като изстрелян от оръдие снаряд.

Парните двигатели засвириха, докато изсмукваха въздуха от тръбата. Ние чакахме. Рамоночон дишаше отмерено. Клеон си подсвиркваше, изчислявайки най-добрата траектория за движение между небесните сфери с музикалните формули на Питагор. Капитан Жълт заек лежеше неподвижно като труп. Аз се вкопчих в меките възглавници под мен и започнах да отброявам назад от сто.

На шейсет и четири изтласкващата лопата се блъсна в основата на капсулата и ние полетяхме нагоре. Дъхът ми секна, докато се стрелнахме от изкуствените звезди към истинските.

Минута по-късно последва оглушително дрънчене от сблъскването на полусферичната капсула с върха на стълба. Кожените ремъци се впиха в гърдите и краката ми за един кратък миг, в който тялото ми се опитваше да продължи полета. След секундно колебание във въздуха капсулата се отказа от първоначалната си посока и падна обратно, но само няколко стъпки. Подът издрънча като приглушен гонг, пращайки мъчителни тръпки по тялото ми, и ние се блъснахме в прихващащата платформа, разгъната автоматично от хангара на кораба, за да не позволи да пропаднем обратно.

Поех си дъх и започнах бавно да разкопчавам ремъците. Чувствах мускулите си крехки и трошливи като изсъхнала тръстика. Страничната врата на тръбата се отвори и през нея нахлу свеж въздух и светлина. Двама корабни роби изтеглиха капсулата и затвориха тръбата, за да може да бъде обезвъздушена за следващия товар нагоре. Сега вече отвориха вратата и на капсулата и водени от капитан Жълт заек, ние я напуснахме и се озовахме сред сребристия пейзаж на моя кораб. Прохладният, чист въздух на височината, на която се намирахме, погали приятно кожата ми, всмуквайки влагата, която носех със себе си от повърхността. Подът се притискаше към краката ни, но аз знаех, че това е само естественото кръгово движение на лунната материя, което се сблъскваше със също така естествения стремеж на моето тяло към Земята. Въпреки това го възприех като любяща прегръдка.

От сребристото сияние изникна мъж с броня от черен бронз и ми отдаде отривисто чест. Анаксамандър, началникът на охраната на „Сълзата на Чандра“, изглеждаше същият, както преди месец, когато напуснах кораба: висок, с лъскава тъмна кожа, мускулест, перфектният образ на спартански офицер — само дето, за негово съжаление, не беше спартанец, нито бе получил обучението си в най-доброто военно училище на света. Гордата му осанка и мрачното стоическо лице само целяха да прикрият яда му от факта, че беше достигнал най-горното стъпало, което щяха да му позволят в армията на Делоската симахия.

— Командир Езон разпореди среща на командния състав след час — обяви той, без да си прави труда да ни поздравява.

Кимнах. Също и Рамоночон. Клеон изглеждаше съкрушен.

— Но аз трябва да инсталирам витлата.

— Няма време — изръмжа Анаксамандър. — Моите хора… — продължи той и в гласа му се долови гордост, че разполага с хора под своя команда. — Моите хора ще трябва да проверят сандъците от капсулата, преди да бъде разопаковано снаряжението. — Той направи пауза и огледа Клеон от височината на своите два метра. — Става въпрос за безопасността на кораба.

Анаксамандър се обърна към мен, но когато погледна над рамото ми към капитан Жълт заек, обичайната му арогантност се пропука. Спартанската й перфектност заслепяваше неговото умело прикривано позьорство, както светлината на слънцето заслепява тази на лампата.

— Среща след час — смотолеви той и отново ми отдаде чест, по-несръчно от когато и да било.

Клеон видя в това възможност да влезе в спор с началника на охраната, но Рамоночон го спря с леко потупване по рамото.

— Работата няма да ни избяга. Командир Езон сигурно има важни причини, за да ни кани на среща.

Рамоночон ме погледна въпросително и аз поклатих глава. Като се изключи безстрашният му стил на пилотиране, Клеон беше човек неуравновесен и склонен да се поддава на настроения. Не ми се щеше аз да съм този, който ще му разкаже за нападението.

Клеон ни изгледа ядосано, после фиксира с поглед Анаксамандър.

— Кога смяташ, че ще бъдат натоварени и последните припаси?

— След двайсет минути.

— В такъв случай ще се погрижа да потеглим преди началото на срещата.

Клеон вдигна пътническата си чанта и калъфа с лирата, кимна на останалите, обърна се към носа на кораба и се отдалечи с толкова достойнство, колкото можеше да има в походката на наперен щурец. Проследих го как подприпква през равнината, която делеше хангара на кораба от навигационната кула, където живееше и работеше. Изгубих го, след като изчезна зад мраморния амфитеатър, който се издигаше непосредствено пред сияещата кула от гранит и лунна скала, помещаваща моя дом.

Рамоночон ми кимна и пое с неуверена крачка към кърмата, заобикаляйки високия хълм в центъра на „Сълзата на Чандра“, вероятно за да се насочи към подземната лаборатория.

Десетина от войниците на Анаксамандър вече се бяха събрали и чакаха нетърпеливо пред вратата на тръбата. Зад тях два пъти по толкова мускулести роби северняци пристъпваха от крак на крак. Бях отсъствал толкова дълго, че ми трябваха няколко секунди преди да се досетя, че очакват моето разрешение, за да започнат инспекцията на товарите.

— Продължавайте, началник на охраната — рекох на Анаксамандър. Той козирува, докато се обръщах, и разпореди на хората си да се заемат със сандъците.

Капитан Жълт заек тръгна с мен към левия борд. Около десетина минути крачехме върху голата лунна скала, преди да стигнем стоманения купол, който служеше за спално помещение на младшите учени. Помислих да пъхна вътре глава и да поздравя своите подчинени, но реших да изчакам след срещата. Вместо това продължих още петдесетина крачки до малката мраморна постройка, вдигната на входа към моята пещера. Като старши офицер на кораба разполагах със собствено жилищно помещение, докато в по-голямата си част членовете на екипажа обитаваха общи спални на левия борд или казарми на десния.

Минах покрай зелените и червени дорийски колони на входа на моя дом и се озовах в едно празно помещение, в което имаше само спираловидна стълба, изсечена във вътрешността на „Сълзата на Чандра“.

Ръката ми се плъзна машинално по излъчващата сребристо сияние гладка стена, докато се спусках надолу към затъмнената квартира. Затъмнена? Робите вероятно бяха оставили нощните завеси да закриват стените, тавана и пода — тези завеси бяха необходима предпазна мярка, ако искаш да спиш в пещера, издълбана във вечносияеща скала. Неведнъж преди се бе случвало членове на екипажи на други небесни кораби да се побъркат от изнурителното усилие да жумят срещу постоянната лунна светлина.

Спрях, за да се ориентирам в тъмнината. Съществуваше вероятност робите да са размествали някои от мебелите и не ми се искаше да се спъна. Но в мига, в който влязох в пещерата, някой се пресегна, сграбчи ме за ръката, завъртя ме и ме метна на пода. Нечия ръка затисна устата ми, преди да успея да извикам. Един глас прошепна в ухото ми на развален гръцки:

— Недей да се бориш. Инак умираш в болка.

В противовес на колебливото произношение, в думите се долавяше почти спартанска непреклонност.

После чух глухо тупване и ръката падна от лицето ми. За миг бях притиснат по-силно към земята, после нападателят изчезна от гърба ми. Претърколих се и скочих. Не виждах какво става, но бях сигурен, че капитан Жълт заек се сражава за живота ми в мрака.

Изтичах при стената и намерих пипнешком тежкия памучен шнур. Дръпнах го и нощната завеса на дясната стена се нави към тавана. Сребърна светлина окъпа помещението, озарявайки две борещи се фигури. Жълт заек разменяше удари с меч от къса дистанция с мъж, облечен в сиво копринено джи. Поднебесен на моя кораб!

Изтичах при бюрото, наместено в една овална ниша в дъното, вдигнах тежкия махагонов стол и го метнах към гърба на поднебесния. Той понечи да клекне, но в този миг Жълт заек го прониза в гърдите и стоманеното острие премина с лекота през коприна и кожа, за да спре в сърцето. Мъжът се строполи беззвучно на пода.

Спартанският капитан се наведе, за да се увери, че нападателят е мъртъв, сетне се приближи към мен.

— Никога повече не се излагай на риск! — изръмжа тя и непоклатимият й стоицизъм за миг се преобрази в най-обикновен човешки гняв. — Тук аз пазя теб, а не ти мен. Ясно ли е?

Кимнах.

— Добре ли си? — попитах.

— Нищо ми няма — отвърна тя. — Чуй ме внимателно, командире. Ти не си войник, присъствието ти ме затруднява по време на бой, защото трябва да следя къде си. Следващия път, когато се случи нещо такова, намери си скривалище и остани там.

— Следващият път?

— Да, командире, следващият път. Докато не разбера как един вражески убиец се е промъкнал на кораб, за който се смята, че е напълно безопасен, трябва да предполагаме, че ще има и нови опити за покушение срещу теб.

— Разбрах, капитане.

— И ще правиш каквото е необходимо за своята безопасност, нали?

— Стига да не бъде в разрез с моите задължения.

Тя кимна, обърна се и огледа помещението, за да се увери, че за момента няма друга заплаха, после пак се наведе над трупа.

— Японски командос. Поднебесните не ги използват често.

Тя вдигна трупа с лекота и се отправи към стълбата.

— Ще ида да си поговоря с този ваш началник на охраната, а ти се приготви за срещата.

Останах сам в собствения си дом, където до преди малко ме беше чакал убиец. В моята пещера, на моя кораб.

Отпуснах се уморено на пода и плъзнах поглед по стената, в която бяха издълбани множество отвори за свитъци. През първите няколко минути изпитвах силното желание да извадя някой свитък и да се потопя в научен или исторически трактат. Каквото и да е, само да забравя за всички убийци и телохранители.

Атина ме пробуди от вцепенението, тя спусна егида пред мисления ми взор и ми показа главата на Медуза, отсечена от Персей. Намекът на богинята беше съвсем ясен. Можех да седя на пода като каменна статуя или да се изправя като човек. Благодарих на божеството за навременната му подкрепа и се надигнах.

Съблякох мократа от пот туника и я хвърлих на пода до леглото, което бе в дъното на помещението. После отворих големия кедров скрин в долния край на кревата. Миризмата на свеж камфор и смирна ми подсказа, че по време на отсъствието ми се бяха грижили добре за моите дрехи.

До леглото ми бе поставена делва с благовонно масло, отсипах малко и го натрих върху ръцете и лицето си. Поех дълбоко въздух, за да проясня мислите си, и долових неприятната миризма на прясна кръв.

Изпълнен с нетърпение да напусна час по-скоро стаята, облякох дългата синя тога и закрепих златистата брошка с изображение на бухал, която показваше командирския ми пост, върху лявото рамо. Обух леки кожени сандали с подметки, подсилени за твърдата повърхност на „Сълзата на Чандра“, и скътах свитъка на Съма Циен на дъното на скрина.

С повъзстановено самочувствие напуснах пещерата и излязох на повърхността на моя кораб. Подът под краката ми бучеше и се тресеше едва доловимо, вятърът се беше усилил и въздухът бе хладен, хапещ и доста по-сух отпреди. Всичко това означаваше, че сме напуснали небесния пристан и кръжим на около четирийсет мили над Земята, като непрестанно се издигаме. Усещах как чистият въздух подрежда обърканите ми мисли в стройни, ясни редици, докато излишните атоми от вода и земя напускаха тялото ми с всеки мой дъх. Няма учен, който да не знае, че тежестта на земната пневма7 може да замъгли човешкия ум и да оплете мислите му в алогични възли, но малцина осъзнават обратното, а именно, че колкото по-далеч си от Земята, толкова по-ясни стават мислите ти.

„Сълзата на Чандра“ продължаваше да обикаля около Земята с естествената си скорост, същата, с която кръжеше и Селена. Носът на кораба бе повдигнат леко нагоре, за да може да набира постепенно височина. Предпазливост, дължаща се на факта, че в този район на небето често се срещаха поднебесни патрули. Издигнехме ли се веднъж над триста мили, щяхме да сме извън обсега на бойните им хвърчила.

Капитан Жълт заек ме чакаше пред входа на моята пещера. От тялото на убиеца нямаше и следа.

Тя зае позиция зад мен, докато вървяхме забързано към хълма, който с Езон използвахме за срещи на командния състав. Пет минути преди срещата двамата с капитана стигнахме стълбището, издълбано от дясната страна на хълма, и се изкатерихме до заобиколената от колони площадка, която всъщност беше най-високата точка на кораба.

Входът откъм десния борд, също както предния вход и този към левия борд, бе украсен с висока петнайсет стъпки статуя на Атина и охраняван от двама войници на Езон. Тристранната симетрия на вратите бе нарушена от задния край на двора. В него се помещаваха три сини постройки — моят кабинет, корабната библиотека и канцеларията на Езон.

Двамата с Жълт заек влязохме през вратата и часовоите ни отдадоха чест, докато ние се кланяхме на златисточервената статуя на богинята. В тази поза, с вдигнати копие и щит, Палада беше готова за война — пронизващият й взор неспирно благославяше „Сълзата на Чандра“ и екипажа му с нейните бойни умения, а халцедоновият бухал на рамото й гледаше навътре, към двора, дарявайки командирите на кораба с мъдростта й.

Отправихме се към централната част на двора, където две триметрови статуи се издигаха на високи пиедестали. Едната беше на Аристотел, боядисана в друг оттенък на синьото. Великият учен държеше в протегнатата си дясна ръка стъклен модел на вселената, която се движеше, имитирайки вечното движение, заченато от Първичния двигател. Моделът блестеше на светлината, изобразявайки в най-малки подробности седемте планети, закрепени на техните концентрични кристални сфери, обикалящи в божествения си танц от цикли и епицикли около Земята.

Срещу Аристотел беше статуята на Александър. Тя бе изработена от обсидиан, в елегантен толтекски стил. Прочутият генерал държеше меч в едната си ръка, насочен с острието към земята, и копие в другата, обърнато нагоре, сякаш за да предизвиква боговете. И двете статуи пресъздаваха героите във величието на техните последни дни. Със своите осемдесет години Аристотел беше леко прегърбен, но в погледа му все така се долавяше искрата на гения. Александър, на седемдесет и седем, имаше дългата брада и насеченото лице на мъдрец, а мускулите му все още бяха запазили тонуса и силата, които спартанското обучение бе прибавило към изяществото на македонския принц.

Двамата с Жълт заек стигнахме кръга от мраморни пейки между статуите, където щеше да се състои срещата. Останалите членове на командния състав — Клеон, Рамоночон, Михрадарий, Анаксамандър и разбира се, Езон — вече бяха дошли и в момента пустееше само скамейката до Аристотел — моето място. Езон се надигна и тръгна срещу мен. Останалите също се изправиха.

Двамата спряхме един срещу друг и се здрависахме с пръсти върху лактите си. Видях тъга в сивите му очи, а крайчецът на устата му потръпваше, издавайки нервност, която нито той, нито който и да било спартанец би си признал.

Усмихнах му се, щастлив, че отново усещам неговото приятелство. Пуснах ръката му и огледах площадката.

Анаксамандър стоеше както винаги — изпъчил гърди и зареял поглед в небето, той изглеждаше, сякаш позира за статуя. До него беше Рамоночон. Дори не беше сменил дрехите, с които бе пътувал. По-нататък Клеон пристъпваше неспокойно от крак на крак. Погледът му се стрелкаше между навигационната кула и Анаксамандър.

Обърнах се към Михрадарий. Беше облечен като мен, по атинска мода.

— Командир Аякс — рече той с официален тон. — Връщам ти кораба.

— Благодаря ти, главен уранолог — отвърнах. Михрадарий не изглеждаше нито облекчен, нито натъжен от това, че се бе разделил с командването, сякаш за него то не беше нито бреме, нито благословия, а поредната задача, с която да занимае ума си.

Езон ми кимна. Отидохме при масата в центъра и вдигнахме два златни бокала, пълни с кървавочервено вино. Обърнахме гръб на останалите, напуснахме кръга и се отправихме, аз към Аристотел, а Езон към Александър.

Спряхме в един и същи миг и изляхме виното в краката на героите.

— Благословен да е този съвет — рекохме.

— И нека не ни грози битка — заяви Езон.

— И нека не ни грози глупост — рекох аз.

— И нека сме здрави, по дух и тяло — произнесохме в хор.

— Благословен да е този съвет.

Виното потече по краката на статуите и се спусна в масивните сребърни купи пред тях. Двамата с Езон се извърнахме едновременно, оставихме бокалите на масата и заехме местата си в нашите кресла. Седнах и кимнах на Езон, оставяйки на него да продължи съвещанието.

— Преди два дена — поде той, — корабът беше на пристан в Южна Атлантея, когато получихме спешна пощенска капсула, пратена от Делос през Теночтитлан. Става въпрос за проекта „Човекотворец“…

Това ме изненада. Рядко получавахме каквито и да било сведения за другите два от Прометеевите проекти.

— В съобщението се казваше, че Аристогар от Атина, научен командир на проекта „Човекотворец“, е бил убит от двама японски командоси в тайната му лаборатория в пустинята Судан. Нареждаше ни се да усилим охраната и да назначим телохранител на нашия научен командир. — Той се обърна към мен и в гласа му прозвуча горчива ирония. — За съжаление нашият научен командир в този момент отсъстваше, тъй като бе решил да си вземе почивка.

Тези два дена на тревоги бяха оставили следи върху каменното му лице, но в гласа му звучеше познатото спартанско хладнокръвие. Езон продължи:

— Пратих съобщение до Спарта с молба да назначат капитан Жълт заек за твой телохранител. — Той кимна към нея. — Тя е най-добрият боец в армията на Симахията. Двете нападения срещу Аякс показаха, че съм реагирал тъкмо на време.

— Нападения? Какви нападения? — извика Клеон.

Езон кимна на Жълт заек и тя описа накратко атаката на бойното хвърчило и убиеца в тъмнината.

— Командир Езон — рече накрая. — Вече разпитах началника на охраната за възможните начини за проникване на японеца на този кораб.

— И какви бяха вашите отговори, началник на охраната? — обърна се Езон към Анаксамандър.

— Господарю — поде Анаксамандър, опитвайки се да запази спокойствие пред лицето на двама очевидно недоволни спартанци, — на кораба има твърде много учени, за да може да се поддържа изрядна дисциплина.

— И въпреки това — заяви Езон — подобно нещо не бива да се повтаря. Предоставям на капитан Жълт заек всички пълномощия относно мерките, необходими за охраната на командир Аякс. Ти и хората ти ще й се подчинявате безпрекословно.

Началникът на охраната отдаде чест, без да промълви нито дума, но усещах надигащия се в него гняв като гръмотевиците в сключените вежди на Зевс.

Езон продължи:

— От този момент, докато отпътуваме за Хелиос, контактите на кораба със Земята ще бъдат ограничени до минимум. Ще спираме колкото се може по-рядко, за да вземаме товари, и никакви отпуски повече.

Михрадарий понечи да възрази, но Езон го сряза с поглед.

— Охраната се затяга, всички постъпващи товарни капсули ще бъдат претърсвани, членовете на командния състав ще известяват постовете за всяко свое придвижване. Получихме заповед да назначим телохранител само на Аякс, но всеки от останалите старши научни специалисти също може да се сдобие с такъв, стига да пожелае.

Михрадарий и Рамоночон се спогледаха и поклатиха глави. Михрадарий изглеждаше обиден от предложението, а Рамоночон — само натъжен.

Клеон обаче поиска телохранител, както и удвоен пост на входа на навигационната кула.

Езон се закашля и ме погледна многозначително. Трябваше да кажа нещо, преди всички да са потънали в униние. Този път нямаше муза, която да ме вдъхнови, за да сплотя хората си, и аз произнесох това, което казвах винаги щом военните искаха да направим нещо, което не се нрави никому.

— За успешния завършек на проекта очаквам от всички да окажат пълно съдействие на нашата армия.

Те замърмориха, но се съгласиха. Езон кимна, окуражавайки ме да поема контрола над събранието. Извърнах глава към моя персийски заместник.

— Доклад за напредъка.

Михрадарий стана и се приближи до статуята на Аристотел.

— През месеца на твоето отсъствие аз приключих изпитанията на четирите прототипа на слънчевата мрежа. Заключението ми е, че модел Делта е единственият, който ще издържи натоварването по време на обратния полет.

Рамоночон вдигна глава и примигна изненадано.

— Нещо против да прегледам изчисленията?

— Ако настояваш — рече Михрадарий, — но без да обиждам интелекта ти, главен динамик, съмнявам се, че ще успееш да вникнеш в същността им.

О, не, рекох си, само не поредният спор.

— Просто съм любопитен — намръщи се Рамоночон.

Михрадарий го изгледа продължително, сетне сви рамене.

— Ако желаеш, ще ти покажа дневниците на експериментите.

Рамоночон кимна и потъна в мълчание. Въздъхнах облекчено, малко оставаше между двамата да блесне искрата на спора.

Персиецът продължи:

— За конструирането на мрежа Делта ще са ни нужни двайсет кубически стъпки афродитска материя, както и седем кубически стъпки хермеска.

Изругах полугласно. Да се сдобием с материал от Хермес беше доста скъпо начинание, но Делоската симахия поне разполагаше с база там. За скала от Афродита трябваше да се прати специална експедиция. Това, заедно с дръзкото решение на Клеон да поиска ареските витла, щеше да опустоши бюджета ни. Вече чувах крясъците на Кройс за това как прахосвам парите на Симахията. Но щом Михрадарий казваше, че са ни нужни, значи беше така.

— Започвай работа върху мрежата — посъветвах го аз. — Ще пратим запитване до Делос, надявам се да го одобрят. Ако ли не, можем да се отбием пътем на Афродита, да изкопаем нужните материали и да изплетем мрежата по време на полета.

Обърнах се към Клеон:

— Колко време ще ти отнеме монтажът на витлата?

Докато правеше изчисленията, той си тананикаше и потропваше с левия крак.

— Една седмица, най-много две.

— Рамоночоне, как стои въпросът с реконструкцията на кораба?

Той вдигна рязко глава.

— Съжалявам, какво ме питаше?

Какво му ставаше?

— Колко време ще ти е нужно, за да промениш динамичните характеристики на кораба съобразно новите витла?

— Хъм. Около месец.

— Толкова малко? — Смятах, че за толкова сериозни преустройства ще отидат шест седмици, дори два месеца.

Изглеждаше изненадан от въпроса.

— Да, предполагам.

— Нещо друго? — огледах останалите.

Никой не заговори. Слабият ветрец донесе шумове от ежедневието на екипажа. От предната част на кораба чух войниците на Езон да се упражняват. Във вътрешността робите наместваха товари из пещерите, във фермите за самозараждане стенеха полуоформени добичета. А от Кърмата долитаха пискливите караници на младшите учени, които извършваха дребни корекции по конструкцията на слънчевата мрежа.

Вдигнах очи към Хелиос, изгрял над нас в цялото си великолепие. На дневна светлина сякаш самият Аполон говореше с устата ми:

— Човек и природа заговорничат, за да ни попречат — рекох. — Но въпреки това ние ще докоснем слънцето… Край на срещата — добавих, след като огледах бавно присъстващите. — Нека боговете ни благословят в това начинание.

δ

Трябваше да се досетя, че нещо друго не е наред, о, Зевсе, мой дълг беше да го зная. Както и да бъдат съдени другите мои действия, както и да бъде разглеждана моята докса8, нека всички знаят, че се виня, задето проявих нехайство в командването си през тези първи три седмици на борда на „Сълзата на Чандра“.

Не биваше да приемам даровете на загриженост, с които ме отрупваше екипажът. За да ме опазят от нови опити за покушение, всички — сътрудниците ми, моята телохранителка, другият командир, дори робите — промениха навиците си за работа така, че да не ходя никъде другаде освен в моя кабинет и в пещерата.

Непрестанно получавах доклади от всички краища на кораба за хода на работата и проучванията. Роби ми носеха храната, за да не се налага да се отбивам в столовата. Въпросите, които имах, се предаваха на вестоносци, те издирваха човека, който ми е нужен, и се връщаха с неговия отговор. Оставаше ми само да седя на бюрото, да преглеждам заявките, да правя изчисления и да не преча на капитан Жълт заек да си изпълнява задълженията.

Честно казано, не беше особено трудно да се убедя, че изпълнявам дълга си. В края на краищата, дните ми не минаваха в безделие. Налагаше се да решавам всякакви сложни и объркани проблеми по снабдяването, породени от ограничения брой скачвания. На бюрото ми бе разстлана карта на света с отбелязани пристаните, на които щяхме да се отбиваме, и маршрутът между тях. Трябваше да изградя точна програма за срещи с нашите доставчици и те да бъдат информирани за нея. Така например огнебронзовият икосахедрон, важна съставна част на устройството за разгъване на мрежата, се изработваше в една фабрика в Коринт, а го докараха чак на южния край на Африка, за да бъде натоварен с резервни части за витлата на кораб за Южна Атлантея, където вече ни очакваха обсидиановите лещи. Три пакета, които можехме да приберем с три спирания, трябваше да пропътуват половината свят срещу огромни разходи само за да бъдат спазени мерките за сигурност.

Но това беше дребна работа, сравнено с изискванията и нуждите на фермата за самозараждане. Непрестанно получавах оттам тревожни запитвания за нови и нови материали, с помощта на които да посрещнат нарасналите ни нужди от храна. Не зная колко заявки за курешки от прилепи и мачкани теменуги съм получил, защото само специалист е наясно какви точно зловонни миазми участват в продукцията на крави, прасета и пилета.

На всичко отгоре имах и важна научна работа. Рамоночон префасонираше кораба, Клеон монтираше витлата, Михрадарий работеше върху мрежата, но самият слънчев фрагмент си оставаше мое задължение. Небесният огън е уникална субстанция, съществуваща в тялото на слънцето. Той гори милион пъти по-силно от земния огън, разрушава и поглъща материята като своя земен еквивалент, но за разлика от обикновения огън, е вечен и неразрушим, както са всички неща в небето. Накратко, това е огън, който не се разсейва, след като изгори — идеалното оръжие срещу нашите земни врагове.

Природата на небесния огън е такава, че веднъж откъсне ли се от Хелиос фрагмент от него, този фрагмент ще оформи сфера и ще издържи толкова дълго, колкото и самото слънце. Естественото движение на небесния огън, както на всички други небесни вещества, е кръгово, в орбита около Земята, с постоянна скорост. Слънчевата мрежа трябваше да овладее това движение и да превърне фрагмента в малка планета, кръжаща около „Сълзата на Чандра“. На теория всичко това изглеждаше съвсем просто и лесно. Но ние познавахме поведението на небесния огън само в пределите на Хелиос. От мен се искаше да изчисля как ще се държи той в по-плътния въздух на долните сфери, в богатата на влага атмосфера над Земята и върху солидното тяло на самата Гея. Бях отметнал по-голямата част от тази работа през изминалите три години, но теориите винаги подлежат на корекция, особено когато от действията ни зависеха животът на моя екипаж и съдбата на проекта „Слънчев крадец“.

И все пак през тези три седмици не моята работа бе център на всичко в живота ми, а безопасността, в сърцето на която беше капитан Жълт заек. Всяка сутрин, щом се събудех в леглото си в моята пещера, аз вдигах нощните завеси и я виждах, седнала с кръстосани нозе на пода, будна, измита, намазана с благоухания и облечена с броня. Знаех, че спи на килима, защото тя самата ми го бе казала, но винаги изчакваше да заспя пръв, преди да си устрои гнезденце за през нощта, и се събуждаше преди мен, за да се приготви безшумно за ежедневните си задължения. След ставането ми тя пращаше роби да ме измият, облекат и да ми поднесат закуска, която по нейно нареждане първо пробваше някой от тях. После освобождаваше робите и излизаше на повърхността, за да огледа дали наоколо е чисто, преди да разреши и на мен.

По време на кратката разходка до моя кабинет тя държеше готовия за стрелба вакуумет в лявата ръка и оголен меч в дясната. Не позволяваше на никого да ни доближава освен на Езон или на войниците, на които тя имаше доверие. Горе на хълма ме оставяше в компанията на Езон, но продължаваше да кръжи из канцелариите като душещ плячка ягуар.

Едва след като се увереше, че няма опасност, тя ме пускаше в кабинета ми. Отвеждаше ме до бюрото, после заемаше позиция до вратата, неподвижна като статуя. Оставаше така, докато някой не се приближи до вратата. Тогава отстъпваше само крачка назад и отново полагаше ръце на оръжията.

Винаги чуваше посетителите далеч преди мен. Колкото и да беше шумно на кораба, с бръмченето на витлата, свистенето на вятъра, камбаноподобното звънтене от префасонирането, тя чуваше идващите още щом излязат на хълма. Можеше да ги разпознава дори по звука на стъпките. Ако познаваше човека, обикновено ми съобщаваше, че идва. Не го ли познаваше, караше ме да стана от бюрото и да застана зад нея, след това приклякваше зад вратата, готова да се хвърли напред в случай на необходимост.

Но макар да се чувствах спокоен в компанията й и да изпитвах безмерна благодарност за нейните грижи, мълчанието, което тегнеше между нас, ме дразнеше. Непрестанно търсех теми, за да я заговоря, думи, с които да запълня празнината помежду ни. Но винаги съм изпитвал затруднение да общувам със спартанците. Двамата с Езон станахме приятели едва след като открих, че макар от раждането си да е откърмен с битки, стратегии и маршируващи армии, все пак в едно кътче на сърцето му се бе съхранил романтичният стремеж за пътешествия към външните планети. Всичко, което му разказвах за небесата, му действаше като вино, той таеше неподправено възхищение към чудесата на сферите, притъпено при мен от дългите години досадни занимания по уранология.

Но капитан Жълт заек не притежаваше подобна романтичност. Тя изучи кораба до най-малки подробности, запамети имената на всички членове на екипажа и дори разпита Кловикс, старейшината на нашите роби, за неговите подопечни и така нататък, докато накрая познаваше „Сълзата на Чандра“ толкова добре, колкото ние с Езон. Но нищо от това, което ние вършехме, не й правеше друго впечатление освен като допълнителен товар към нейните задължения.

Една нощ, почти в края на третата седмица, опитах да прехвърля мост между нас. Бях останал да работя до късно в кабинета, за да разчистя натрупалите се заявки. Кловикс ни поднесе вечеря — отгледано в лабораторни условия сърнешко, задушено със зехтин, риган и босилек. Освен това имахме два комата прясно изпечен ечемичен хляб. За пиене получихме голяма купа с вавилонско вино и вода, за да го разреждаме. Жълт заек пи само от водата, атлантейците не обичат вино. Освен това пушат тютюн вместо индийски коноп. През всичките си години, прекарани в Атлантея, така и не разбрах причината за това. Тютюнът не ти дава нищо. Конопът поне те отпуска.

Изтегнах се на кушетката, налапах голям къс сърнешко и парче хляб и изтрих мазнотията по брадичката си с ръкава на тогата. Жълт заек седеше с кръстосани нозе точно в центъра на стаята. Винаги ме изненадваше това, че в търсене на най-добра стратегическа позиция тя неизменно постигаше хармония с останалите предмети в кабинета. Бюрото беше вдясно от нея, в случай на нападение тя щеше да се претърколи под него и да открие огън. Аз се изтягах на кушетката пред нея, така че можеше да се изправи и да застане в миг между мен и опасността. Дървената врата бе зад гърба й, залостена с металното резе, монтирано по нейно настояване — можеше да се обърне, преди вратата да бъде разбита. Стените, нашарени с отвори за свитъци, бяха вляво и вдясно. Дори да бъдеше обезоръжена по някакъв начин, тя би могла да измъкне някой от тежките калъфи от слонова кост за съхраняване на свитъци и да го използва за защита или нападение. Същото важеше и за факлите покрай стените.

Разположена на идеалното място, без да има нужда да се оглежда, тя бе фиксирала неподвижен поглед в мен. Не ме изпускаше от очи дори докато се хванеше. Вземаше си малки късчета месо и ги поглъщаше незабавно, като птица, която се храни от чиния със семена.

Сипах си малко вино в купата, размесих го с вода и отпих дълбока глътка, преди да се опитам да я въвлека в разговор.

— От кой град-държава на ксероките си всъщност? — подех.

Тя стана, доближи отворите и извади свитък с карти. Нямах представа, че знае за съществуването им, лавиците ми дори не бяха надписани. Тя разгъна картата и посочи едно малко градче на река, която се спускаше към източния бряг на Северна Атлантея.

— Като малък съм живял доста в Атлантея — съобщих й аз, опитвайки се да завържа разговор.

— Хъм — изръмжа тя.

— Баща ми беше военен губернатор на Етоуа в продължение на няколко години.

— Хъм.

Спрях да говоря на гръцки и преминах на ксерокски.

— Познавам добре твоята родина.

— Моята родина е Спарта.

— А Ксерокия?

— Тя ми помогна да стана спартанка.

Кимнах и замълчах. Кратък разговор, но достатъчен, за да започна да я разбирам. Повечето от постъпващите в спартанската военна школа запазват близки връзки с родната земя. Но други така привикват със суровата дисциплина, оскъдната храна, страданията и натоварването, че излизат силно променени. Стават воини, но не на родината си, а на Делоската симахия, или дори на град Спарта, на Нике, Арес, Атина — боговете на войната.

Казват, че когато като малък Александър постъпил в школата — един от първите чуждоземни възпитаници, приети там — бил вдъхновен от мечтата на своя баща да промени Симахията така, че тя да премине изцяло под македонска власт. Цар Филип бил доста изненадан, когато делоската армия се явила на прага на неговата малка страна, за да я завладее, а десеторно повече, след като се оказало, че я води не друг, а младият капитан Александър, дошъл да се разпорежда в неговия дворец.

На сутринта след моя разговор с Жълт заек открих какво се е случвало в останалата част на кораба, докато съм бил под строга охрана. Двама младши специалисти се опитаха да проникнат със сила в кабинета ми, като същевременно си разменяха обиди и ругатни на различни езици.

Единият от тях беше младият небесен навигатор Пандос, двайсет и пет годишен скит с къса червена туника и скитска риза. По принцип приятен млад мъж, доста общителен. Човек не би си помислил, че момък като него би крещял подобни богохулствени слова, при това на няколко езика, като същевременно размахва пръчка от огнезлато. Жълт заек го сграбчи за ръката и изтръгна дългата две стъпки и дебела десетина сантиметра метална тояга. Той продължаваше да ругае другия мъж. Моята телохранителка постави тоягата върху бюрото и аз я погледнах. Върхът бе заоблен в полусфера с машинна точност, но основата беше нащърбена като скършен клон на дърво. Въздухът около пръчката бе прозрачен и разреден и изкривяваше гласовете в неприятно за слуха писукане.

Пандос изрева като разгневена мишка:

— Този глупак счупи едно от третичните витла.

Погледнах към спътника му, навъсен мускулест египтянин, облечен само с препаска и кожен колан за инструменти. Не си спомнях името му, но знаех, че е един от машинните техници, работещи при Рамоночон. Той беше също толкова възбуден и разгневен и размахваше накрайника на пясъкоструйник. От предния му отвор върху пода се сипеше влажен пясък.

— Тези птичи мозъци дори не дочакаха да приключим с шлифоването на кърмата, преди да започнат монтажа на витлата. Няма да носим отговорност, ако „Сълзата на Чандра“ се окаже неповратлив като бетонен блок.

Вдигнах ръка да замълчат.

— А сега кажете ми какво се случи — рекох със строг глас. — Един по един. — Посочих египтянина. — Ти първи.

Разказите им бяха наситени с пиперливи оскърбления, но все пак успях да сглобя картината. Оказа се, че префасонирането на кораба от хората на Рамоночон отнема повече от заявеното време, а Клеон нямал търпение да монтира новите арески витла, вследствие на което техните подчинени се хванали гуша за гуша кой къде да работи.

И през всичкото това време аз получавах на бюрото само сведения за безметежен напредък.

В сърцето ми кипна божествен гняв.

— Връщайте се по работните места — наредих. — Аз ще уредя въпроса.

Наметнах се с вълнена пелерина срещу острия вятър и следван от капитан Жълт заек, излязох навън.

Небето на височина от пет мили беше кристално ясно и Хелиос ни благославяше с постоянен поток от чиста златиста светлина. Спуснахме се по хълма към десния борд на кораба. Нямах търпение час по-скоро да стигна навигационната кула, но Жълт заек настоя да спазваме нужните предохранителни мерки. Изминахме разстоянието за половин час и всяка моя стъпка само засилваше гнева ми, задето съм бил мамен. Войниците на Езон излязоха да ни отдадат чест, докато минавахме покрай казармите, също както и артилеристите при батареята от вакуумни оръдия, но никой от тях не ни приближи. Не зная дали беше заради разпореждането на капитан Жълт заек, или отдалеч си личеше, че съм побеснял като някоя от фурните.

Тъкмо подминавахме амфитеатъра, когато Атина ме потупа по рамото. Припомни ми, че ако искам да получа отговори, трябва да съм спокоен — твърд, но спокоен. Влязох през вратата за актьорите в задната част на откритата към небето зала. Редове масивни пейки от лунен камък заобикаляха в полукръг сцената, изработена от земен гранит. От доста време екипажът не беше поставял някоя самодейна пиеса. Двамата с Езон възнамерявахме да сложим край на това мълчание веднага щом поемем на дългото пътуване към Слънцето, но ако не успеех да уталожа противоречията между Клеон и Рамоночон, то можеше и да не се състои.

Заобиколих ниската платформа, на която обикновено стоеше хорът, и се изкачих на сцената, за да застана пред публика от един човек.

— „И вие, които сте властни над богатствата в този дом, чуйте, благосклонни богове. Скоро нека с нова кръв да се изкупи кръвта на убития“.

Цитирах „Орест“ от Еврипид, надявайки се да уталожа гнева си с красноречие.

— Това не е начин да овладееш гнева си — отвърна Жълт заек от централното място в залата.

— Как тогава? — попитах, изненадан и зарадван от съчувствието й.

— Задръж го в сърцето си — отвърна тя и дори ми се стори, че различавам силуетите на Хермес и Атина, седнали на раменете й, дарявайки я със спокойствие и мъдрост. — Остави го да придава сила на думите ти, но не му позволявай да ги насочва. В спартанската школа ни учат, че гневът е огън. Задържиш ли го с мъдрост, ще те дари с вечна сила, изпуснеш ли го, ще избухне и ще остави само пепел.

— Благодаря ти — рекох. — Огънят е по моята част.

Напуснахме театъра и изкатерихме малката стълба от другата страна. Това, което съгледах от тази част на хълма, разпали огъня в душата ми като сухи дървета горски пожар. Динамици и небесни навигатори сновяха върху плоския нос на моя кораб като две племена воюващи мравки.

Водоразпръскващите скосители се намираха в опасна близост до огнемятащите пътни гредери. Кранове с тежки товари от камък и метал се поклащаха заплашително над тълпата. Предната оръдейна батарея бе издърпана назад върху левитиращи платформи по нареждане на някой от динамиците. Само на метри от нея инженери монтираха ареските витла над стрелата на друг кран, чиито въжета заплашваха да се оплетат с тези на монтажните машини на съперниците им.

— Спрете! — изкрещях.

Беше прекалено шумно, за да ме чуят, но тези най-отзад все пак успяха и предадоха на другите, докато най-сетне на носа на моя кораб се възцари тишина.

— Всички бригадири горе при мен.

Заместниците на Клеон и Рамоночон се изкатериха на хълма. Видях, че се готвят да ме засипят с оплаквания, и им дадох знак да мълчат.

— Не желая да чувам каквито и да било обяснения. Ще разговарям за това с началниците ви. Нареждам да разчистите всичко долу. Не ме прекъсвайте, не ме интересува колко ще изостанем от плана. Искам в този район да се възцарят ред и безопасност, преди да продължим с каквото и да било.

— Да, командире — отвърнаха и двамата едновременно.

— След това ще изготвите шестчасови поредни смени — динамиците ще са в първата. Ясно ли е?

— Но, командире…

— Попитах дали ви е ясно!

— Да, господарю — отвърнаха те и се върнаха при своите екипи.

Двамата с Жълт заек се отправихме към навигационната кула, докато работниците бавно се разотиваха. Жълт заек размени няколко думи с постовете в подножието на кулата от лунен камък, след това тръгна пред мен и повдигна синята завеса, зад която започваше спираловидната стълба към диспечерската.

Моят главен навигатор седеше превит над писалището, подръпваше струните на лирата с една ръка и чертаеше с въглен в другата върху разпънатия папирус. Таблото, от което всъщност се управляваше корабът, бе предоставено на един от младшите навигатори, млада тиванка на име Хекуба, която не сваляше изплашен поглед от кварцовите прозорчета на приборите.

— Клеоне! — рекох аз, всмуквайки бавно пламъка от сърцето си, както Жълт заек вдишва дима от своята лула. — Трябва да поговорим.

Ръката му трепна и лирата издаде тревожен тон.

— Почти бях успял. Можех да съкратя три дена от времето за полета, а сега изгубих акорда.

Той вдигна глава, за да види кой го е прекъснал.

— Аякс? Какво правиш тук?

Не отговорих на въпроса му и посочих прозореца.

— Да си поглеждал навън наскоро?

Клеон се наведе да отърси въглена от хартията. Черният прах се спусна бавно на пода, после се разпръсна на пътечки по твърдия камък, тъй като кръговото движение на кораба го караше да следва неестествени вектори.

— Нямам никаква вина — рече той. — Просто се придържах към разписанието.

Той вдигна лирата и посочи залепения на стената лист. Беше изписан с познатия безупречен почерк на Рамоночон и указваше точните часове и дни, в които неговите динамици ще работят по различни части на кораба. Ако се съдеше по обстановката отвън, излизаше, че са изостанали с две седмици. За първи път от три години насам хората на Рамоночон закъсняваха с изпълнението на своите планове.

Клеон прегърна лирата и изсвири питагоровите акорди за седемте сфери.

— Моите хора си вършат работата. Опитвах се да разговарям с Рамоночон за неговите работници, но той все повтаряше, че ще се погрижи, а после се връщаше към своите експерименти.

— Защо не ми каза за това?

— Съжалявам — промърмори той сконфузено. — Не исках да те обиждам, командире, но с грозящата те опасност и твоята работа… Решихме, че ще е по-добре да си разпределим останалите задължения, но Рамоночон не се справя никак добре.

— Рамоночон?

— Да, Аякс. Каза, че ще накара хората си да спазват разписанието, но дори не е ходил да ги наглежда.

— В такъв случай трябваше да дойдеш при мен още преди седмици.

— Така е, Аякс.

— Ще говоря с Рамоночон още сега — заявих, опитвайки се да овладея гнева си. — А що се отнася до теб, следващия път, когато се случи нещо подобно, очаквам незабавно да се явиш с доклад в кабинета ми.

— Да, командире.

Напуснах кулата и продължих към лабораторията на Рамоночон. Бях като побеснял, всичко, за което мислех, бе, че приятелят, който винаги ме беше подкрепял, сега бе забравил дълга си към проекта и към мен.

— Командире — рече Жълт заек тихо. — Успокой се, преди да разговаряш с него. Овладей гнева си.

— Какво предлагаш да направя?

— Вече се справи с непосредствените проблеми. Имаш време да се вземеш в ръце и да премислиш това, което смяташ да кажеш.

Стигнахме онази част на хълма, която гледаше към десния борд, и видяхме жълтата колонада на столовата.

— Храна и вино, за да възстановя равновесието си — реших аз.

— Да, командире — отвърна тя.

Дворът на столовата бе почти пуст, едва една десета от масите бяха заети. Повечето от хранещите се бяха от младшия научен състав, но видях и неколцина войници, които в момента не бяха на служба. Те скочиха на крака веднага щом се появи Жълт заек. Приближих се до гранитния павилион на кухнята отзад и поисках пресен хляб и половин печено пиле. Жълт заек накара робинята, която ми поднесе обяда, да го пробва преди мен.

Тъкмо си бях откъснал едно бутче, когато се приближи Федра, тиванка от моя екип. Беше добра ураноложка, но студентските години в Академията я бяха направили твърде предпазлива, за да защитава собствените си идеи.

— Извинявайте, командире. Зная, че сте зает, но се случи нещо странно и не бях сигурна дали не трябва да ви информирам.

— Прекалено много хора се стараеха да не ме притесняват, Федра. — Отхапах от бутчето и се съсредоточих върху вкуса му, за да контролирам гнева си. Беше крехко и топло, кожицата се плъзна надолу в гърлото ми, а на езика си долових познатия вкус на индийски пипер. — Да чуем.

— Миналата седмица главен динамик Рамоночон дойде в архивния отдел и поиска доклада за първата сонда до Хелиос. Дадох му го. На следващия ден началникът на охраната Анаксамандър ми се скара. Каза, че докладът можел да се предоставя само на членове на уранологичния екип.

— Ще проверя тази работа — обещах. Доядох пилето и върнах остатъците в кухнята, за да могат да се използват в лабораторията по самозараждане. За какво ли му беше притрябвал на Рамоночон доклад с десетгодишна давност за изследване на Слънцето? И нямаше ли Анаксамандър по-важна работа от тази да се рови в архивите?

От столовата излязохме на широката равнина от сияещ лунен камък, която се простираше на четвърт миля от десния ръб на кораба. Това беше най-равната част на „Сълзата на Чандра“, но с твърда повърхност. На това място обикновено се провеждаха церемониалните игри и погребенията. Досега не бяхме имали смъртен случай, но двамата с Езон знаехме, че кражбата от Слънцето няма да ни се размине без жертви. Краищата на равнината бяха украсени с миниатюрни глави на Хермес, поставени върху мраморни пиедестали. Никой от екипажа не знаеше, че в началото на проекта „Слънчев крадец“ двамата с Езон бяхме поднесли дарове с вино и кръв пред бога на крадците и водач на мъртвите.

В другия край на тази неголяма равнина бяха пещерните лаборатории, където бяха настанени моите подчинени. Към тях се влизаше през оформени като могили портали, от които право надолу се спускаха стръмни коридори. Насочихме се към лабораторията на Рамоночон, която беше на най-десния хълм.

Двамата с Жълт заек се спуснахме по стъпалата и се озовахме в озарения от лунна светлина подземен свят на динамиците. Пещерата беше полуцилиндрична като хамбарите в Източна Атлантея. Вратата, през която влязохме, бе разположена на тясната й страна. Централната част на лабораторията беше съвсем пуста, макар че по пода и стените можеха да се забележат следи от огън, както в пирологичната лаборатория на Академията. Покрай едната стена имаше сгъваеми масички, шкафове с хартия, пера и мастилници. Отсрещната стена бе запречена от метални рафтове, на които бяха подредени образци от земни и небесни вещества. Рамоночон седеше до един тезгях при шкафовете, надвесен над нещо. Беше сам. Жълт заек огледа внимателно помещението, сетне ми кимна да влизам.

Рамоночон Вдигна глава, лицето му беше изопнато, покрито с бръчки. Той се изкашля и изтри буза с опакото на ръката.

— Аякс, какво правиш тук?

— Опитвам се да запазя кораба си, преди да се е разпаднал. Твоите хора и тези на Клеон са се хванали за гушите.

Той изви глава.

— И за какво?

— Заради реконструкцията на корпуса.

— О, вината е изцяло моя.

— Само това ли ще кажеш?

— Смятах, че ще мога да оставя работата на моите заместници. Но май ще е най-добре да се заема лично.

Гневът започна да навлиза в сърцето и кръвта ми. Усещах как мислите ми се изпълват с черна жлъч. И тогава го сграбчих и направих, както ме бе посъветвала Жълт заек. Съсредоточих яростта си в тембъра на гласа.

— Главен динамик Рамоночон — подех, мятайки думите като копието на Арес. — Защо не изпълнявате дълга си?

Но гневът ми не го засегна. Той реагира на обвинението ми, сякаш това беше най-обикновен въпрос.

— Заради това — отвърна и махна с ръка към масата.

Върху омазнен парцал бе положен мащабно умален модел на „Сълзата на Чандра“, издялан от лунна материя. Беше прикован към тезгяха с метални скоби, за да не започне да се върти, следвайки естественото си движение. Моделът представляваше дълга една стъпка капка и бе изработен с такива подробности, че различавах не само едри детайли като хълма и амфитеатъра, а и по-дребните като входа към моята пещера. Динамиците правят подобни модели само когато се налага да изучават уникалните двигателни характеристики на някой конкретен предмет.

Двайсетина по-малки тежести, съответстващи на баластните сфери, бяха залепени за дъното, а отгоре се рееха десет огнезлатни топчета, прикрепени към кораба със стоманени пръчки. В задния край, където възнамерявахме да монтираме слънчевата мрежа, беше издълбан жлеб. На масата имаше и широка десет пръста огнеупорна кутия. От вътрешността й се чуваше равномерен приглушен тропот. Мрежа от нишки, тънки като паяжини, се поклащаше във въздуха, теглейки едновременно в три различни посоки.

— Какво е това?

— Модел на слънчева мрежа, вариант Делта. Конструирах го според указанията на Михрадарий.

— Ще призная, че съм впечатлен. Повечето учени намират за трудни и почти необясними идеите на Михрадарий. Съмнявам се, че съществува уранолог, който би могъл да ги претвори в практиката. Аз не бих могъл. Ти как се справи?

Рамоночон не отговори. Той повдигна капака на огнеупорната кутия и извади с пинцета отвътре малка сияеща топка.

— Това — обясни — е модел на слънчев фрагмент. Представлява смесица от разреден огън, лунна материя и късче от Хермес. Изработих го съгласно твоята формула за симулиране двигателните характеристики на небесния огън. Сверих резултатите ти с информацията от доклада на сондата до Хелиос.

Взех топлометъра от масата и го задържах над сферата. Водата в стъклената тръбичка кипна точно за определеното време. Моята формула беше нестабилна, тъй като използваше земен огън и небесни вещества за симулиране на небесния огън, но ако получената смес се поставеше в огнеупорна кутия, щеше да съхрани свойствата си в продължение на няколко дни преди небесната материя да се измъкне навън. Рамоночон уви топката в мрежата, откачи модела на „Сълзата на Чандра“ и закачи мрежата за модела. Мрежата започна да се върти около кораба, прикрепена за миниатюрната макара в жлеба отзад. Истинската мрежа щеше да бъде намотана на двоен скрипец върху вагонетка, но за нуждите на модела и това беше достатъчно.

Рамоночон застана в средата на помещението, пусна модела във въздуха и изтича обратно при нас. Миниатюрната „Сълза“ летя по права линия в продължение на няколко стъпки, както би постъпил и истинският кораб, когато на естественото му кръгово движение се противопоставеше притеглянето на баластните сфери и левитиращите глобуси. Докато миниатюрният кораб пореше въздуха, псевдослънчевият фрагмент обикаляше около него в идеален кръг — веднъж, дваж, три пъти.

Но през това време мрежата, която го свързваше с кораба, започна лекичко да изостава и нишките й се заизвиваха в пламъка. Огнената топка подхвана своята четвърта обиколка, но се заплете в мрежата и дръпна рязко кораба като огромен кит, повлякъл със себе си рибарското корабче, което го е уловило. Моделът започна да вибрира, докато фрагментът се стрелкаше в различни посоки. В жлеба се образува цепнатина. Дънните тежести се откачиха. Бликна фонтан от сребрист лунен прах, чу се шум на строшен камък и фрагментът се откъсна, отнасяйки със себе си мрежата и задницата на „Сълзата“.

Останалата част на кораба, освободена от необходимостта да поддържа права линия, се изви нагоре и се разби в тавана под акомпанимента на питагоровите акорди за Селена. Запуших уши, за да намаля този пронизителен писък.

Лунен прах се сипеше кротко в лабораторията, подреждайки се в кръгове на пода.

— Вече три пъти провеждах този опит — обясни Рамоночон, опитвайки безуспешно да прикрие тревогата в гласа си. — Първия път корабът обиколи стаята в хаотична спирала, втория път се разби на пода, резултатът от третия беше същият като този, който видяхте току-що. Заключението е неизбежно. Михрадарий използва погрешна мрежа.

Кимнах замислено и поисках да ме запознае с неговите изчисления. Рамоночон ми показа уранологичните формули на Михрадарий и какво е направил с тях, за да определи динамичните характеристики на модела. Моят главен динамик не разбираше особено от уранология, но беше използвал чуждите изчисления като първоначален тласък, въз основа на който бе определил динамичните сили, на които ще бъде подложен корабът.

Прибрах се в моята пещера и прекарах три часа над разработките на приятеля ми. Изводите, макар и неубедителни, бяха доста тревожни. Имаше толкова много места, на които Рамоночон би могъл да интерпретира неправилно изчисленията на Михрадарий, че се изкуших да отхвърля незабавно опасенията му. Освен това не бях забравил за странното му поведение след края на нашата ваканция. Може би нещо му се беше случило… Но какво щеше да стане, ако се окажеше прав?

Върнах се в лабораторията на динамиците и открих Рамоночон, седнал със скръстени нозе на пода. Когато влязох, той вдигна глава.

— Е?

Въздъхна.

— Един от двама ви греши. Но не зная кой.

— Не бих казал, че ти завиждам за положението, в което се намираш. — На устните му трепна усмивка, отговор на моята.

— Погрижи се за реконструкцията — посъветвах го аз. — Ще поговоря с Михрадарий за разрешаването на тази дилема.

Двамата с Жълт заек напуснахме лабораторията и се отправихме покрай могилите към светилището на уранолозите.

— Не вярвам на главния динамик Рамоночон — заяви неочаквано Жълт заек.

— Защото е индиец, предполагам — рекох, обиден от очевидното й предубеждение.

— Не това е причината.

— Кое тогава?

— Защото ти, който си негов приятел, започваш да се съмняваш в него.

Обърнах се и я погледнах.

— И какво те засяга това, капитане?

— Мой дълг е да те охранявам — отвърна тя и докосна дръжката на меча. — От приятели и неприятели.

Сдържах надигащия се гняв.

— И това ти дава право да предугаждаш мислите ми?

— Не — отвърна тя. — Атина ме помоли да наблюдавам лицето ти, докато изучаваше работата на Рамоночон. Изражението ти бе на приятелска загриженост, примесена с недоверие.

В този момент стигнахме входа за лабораторията на Михрадарий и разговорът бе прекъснат за известно време.

Лабораторията на моя главен уранолог е в центъра на селището на учените. Тя представлява куб със стени, високи три метра, заровен дълбоко в корпуса на кораба. Далеч по-малко работно пространство от това на Рамоночон, но Михрадарий беше теоретик, в неговото подземно леговище нямаше опасност от сблъсъци на миниатюрни модели.

Липсата на риск в работата създаваше възможност за по-луксозна мебелировка. Стените му бяха украсени с фрески, посветени на две исторически събития, които всички елинизирани перси дълбоко почитат. Богато украсените фигури пресъздаваха края на Персийската война и момента, когато Ксеркс предава западната трета на Персия под управлението на Атина и Спарта. На това знаменателно събитие бе посветена само една от трите стени, другите отдаваха почит на завладяването на останалата част от Персия от войските на Александър и пленяването на император Дарий. Последната сцена бе изваяна върху лунна скала и оцветена с ярки, прозрачни бои, които придаваха свръхестествено сияние на великия триумф.

Един от асистентите на Михрадарий ни посрещна, докато слизахме, и ни отведе при него. Моят гениален заместник бе надвесен над страници с формули за натиск и баланс при работа с хермески и афродитски вещества, толкова сложни, че щяха да са ми нужни дни, за да вникна в тях.

Той вдигна глава, докато се приближавахме.

— Аякс? — Погледът му се премести към капитан Жълт заек. — Не е ли опасно командирът да излиза навън?

— Опасно е — потвърди тя. — Но е необходимо.

— Рамоночон има проблеми с конструираната от теб мрежа — рекох.

Той присви очи и в тях блеснаха пламъчета.

— Какви проблеми?

Обрисувах му демонстрацията на Рамоночон.

Михрадарий се намръщи и погледът му се замъгли, както ставаше, когато потъваше дълбоко в мисли. Чаках търпеливо.

— Конструкцията на мрежата е безупречна — заяви той накрая. — Рамоночон трябва да е допуснал грешка.

— Един от вас греши — съгласих се. — Но как да избирам между най-опитния динамик и най-надарения уранолог в цяла Симахия?

— Да, наистина имаш сериозен проблем — съгласи се той мрачно.

— Бихме могли двамата да прегледаме твоите изчисления.

— Командире, без да те обиждам, познанията ти по уранология са твърде специализирани, за да се справиш с подобна задача. Знаеш достатъчно много за небесния огън и прекалено малко за твърдите небесни вещества.

— Имаш ли по-добра идея?

Михрадарий поглади замислено брада и втренчи поглед в мен. Долавях почти осезаемо как работи мозъкът му, преглеждайки всички възможности в търсене на тази, която ще ме задоволи. Миг по-късно той плесна с ръце и се ухили.

— Измислих. Ще подготвя демонстрация, като използвам „Сълзата на Чандра“.

— Няма да излагаш кораба ми на опасност!

— Не се безпокой, командире — рече той и вдигна утешаващо ръка. — Ще направя мрежа с една четвърт от размерите на Делта. Ако Рамоночон е прав, мрежа с подобна големина ще създаде известни проблеми на полета, но нищо, с което Клеон да не може да се справи. Но ако изчисленията ми са верни, не би трябвало да срещнем каквито и да било затруднения.

По онова време идеята ми се стори добра. В края на краищата, реших аз, един такъв експеримент ще докаже недвусмислено истината и ще сложи край на всички съмнения в мен и моя екипаж.

— Колко време ще ти е нужно, за да подготвиш демонстрацията?

Той затропа възбудено с пръсти.

— Три седмици, ако искаш да бъда внимателен.

— Пределно внимателен — рекох аз и напуснах пещерата.

Четири дена по-късно най-сетне се отървах за няколко часа от постоянната опека и присъствие на капитан Жълт заек, когато дойде време за ежемесечната среща на „Нови орфически мистерии“. Бях поканен да постъпя в тази група още преди двайсетина години, малко след като славата за първи път спря поглед върху мен и участието ми носеше спокойствие и увереност през тежките моменти в последвалия период. Сред тристате войници и учени на „Сълзата на Чандра“ имаше само осем новоорфици, между които освен мен бяха Езон и Клеон.

Жълт заек остана да ме чака отвън, докато ние осмината се спуснахме със запалени факли по боядисания в черно тунел с множество странични галерии, използвани от различните привърженици на мистериозни култове. В тази изящно издълбана изкуствена пещера не беше необходимо кой знае какво въображение, за да повярваш, че се намираш дълбоко в недрата на Гея, а не летиш на петстотин мили над нея.

Мистерията започва с това, че всеки от членовете си избира персонаж от легендата за Орфей. Този път аз носех маската на Хадес. Федра играеше Персефона. Езон имаше неблагодарната задача да претвори Цербер, а Клеон бе облякъл мантията на Орфей. Беше прекалено припрян и развълнуван за подобна роля, но можеше да свири на лира, което придаваше известна правдоподобност на иначе несръчното му изпълнение.

Постановката следва почти дословно мита за божествения музикант. Жената на Орфей, Евридика, умира и героят музикант отива при Хадес, за да я спаси. Неговата музика очарова Хадес и богът на мъртвите обещава да върне на Орфей жена му, ако изпълни едно условие. В нашата мистерия това условие и краят на историята са различни от официалната версия. Посвещаването в мистерията изисква от всекиго да се закълне, че никога няма да разкрие тази версия на историята. Това, че впоследствие пристъпих клетвата си, трябва да бъде взето предвид от моите съдници. Но ще стигна до този момент, когато му дойде времето.

След церемонията свалихме маските и тогите и седнахме в озарената от факли галерия, за да пийнем и да си побъбрим. Много важни политически решения в градовете на Симахията се вземат по време на подобни срещи, но на „Сълзата на Чандра“ ние сме малцинство и затова използваме тази възможност да се отпуснем в приятна компания.

Приел ролята на Орфей, Клеон имаше задължението да налива и разрежда виното, тъй като в пещерата на мистерията не се допускаха роби.

Двамата с Езон се настанихме на една кушетка, за да можем да поговорим.

— Искам да те попитам нещо за капитан Жълт заек — рекох.

Той сръбна от виното в купата и повдигна рамене.

— Какво те интересува?

— Защо един спартански офицер служи като телохранител? — подех, давайки най-сетне гласен израз на въпроса, който ме измъчваше от седмици. Не бях посмял да го задам в присъствието на капитан Жълт заек, защото се страхувах, че ще нараня чувствата й. Все още не знаех, че нищо не може да оскърби един истински спартанец.

Езон оглежда лицето ми в продължение на няколко минути. Имаше онзи израз на сериозна съсредоточеност, характерен за всеки потънал в дълбок размисъл спартански възпитаник. Веднъж го попитах на шега дали във военната школа имат курс по мръщене. В отговор той се поинтересува дали в Академията ни четат лекции по сарказъм.

— Запознах се с Жълт заек преди пет години на Олимпийските игри — обясни той. — Тя получи лавров венец по панкратион.

Едва не разлях виното си от изненада. Не бях голям привърженик на Олимпиадата. Постоянните натяквания на баща ми бяха, погубили и малкия интерес, който изпитвах към атлетиката. Но знаех какво е панкратион — бой с голи ръце, без правила. Участниците могат да използват всякакви стилове, техники и хватки, които познават. Смъртните случаи не бяха рядкост по време на състезания. Спомних си смътно вълнението около факта, че преди известно време състезанието — за първи път от векове насам — бе спечелено от жена. След като я бях видял да се бие, вече не се съмнявах, че победителката е капитан Жълт заек, но това не отговаряше на въпроса ми.

— Но защо трябваше да бъде назначена за мой телохранител?

— В заповедта да ти осигуря закрила се казваше, че мога да избера когото пожелая. Посочих най-добрия.

— Баща ми никога не би приел толкова унизително назначение.

Езон се загледа продължително в трепкащите пламъци.

— Аякс, името на баща ти е вписано в почетния списък на спартанците. Всички членове на генералния щаб са се обръщали към него за съвет. Той беше велик воин и даровит управник…

— Но? — подканих го аз, усещайки, че изречението не е завършено.

— Но той притежава само половината от спартанския дух. Капитан Жълт заек притежава целия.

— Не те разбирам.

— Съжалявам — рече той. — Но не мога да ти го обясня по-добре от това.

Клеон ми поднесе нова купа с вино, което изпих мълчаливо, докато чаках боговете да ми разяснят думите на Езон. Но този път нито едно божество не ми се притече на помощ.

— Благодаря ти, че поне опита — рекох на Езон.

Моят съкомандир ми се усмихна.

— Да имаш други въпроси?

— Да. Защо архонтите са ти предоставили подобна свобода на избора?

— Не зная — рече той. — Но от генералния щаб ми намекнаха, че архонтите смятат Прометеевия проект за жизненоважен за съдбата на Симахията.

— Това е безумие. „Слънчев крадец“ и „Човекотворец“ могат да подпомогнат в много аспекти войната, стига да бъдат завършени успешно, но има твърде много „ако“, а що се отнася до „Оракул“, този проект е чиста загуба на време.

Той кимна и отпи от виното.

— И аз чух същото, Аякс. Не съм твърдял, че го вярвам.

Засмях се на суховатия му спартански хумор и му подадох поднос със смокини.

— Дали Анаксамандър успя да проследи откъде се е взел онзи командос?

Лицето на Езон помрачня и той махна с ръка, че не желае плодове.

— Не, поне засега. Но взех да се питам не се ли нуждаем от нов началник на охраната.

— Има ли някаква друга причина да задържим този?

— Да — отвърна Езон, изучавайки отражението си в купата. — Анаксамандър познава този кораб и екипажа. На новия началник ще са му нужни месеци, за да научи каквото е нужно. Обявих капитан Жълт заек за негов старши командир и освен това следя изкъсо действията му. Дано това бъде достатъчно.

— Известно ли ти е, че се е месил в научната дейност?

— Не и това — призна Езон.

Разказах му за срещата на Федра с Анаксамандър.

— Ще го попитам — обеща той и аз почувствах, че спартанското недоволство ще се стовари с цялата си мощ върху плещите на началника на охраната.

— Благодаря ти — рекох и се облегнах назад, за да се насладя на даровете на Дионис.

Два часа по-късно пожелах лека нощ на всички и поех внимателно нагоре по тъмния коридор. Бях попрекалил с виното и медовината.

Капитан Жълт заек ме чакаше отвън. Спънах се, тя ме улови за ръката и ме задържа. Въпреки силата й докосването й беше леко като перце. Облегнах се на нея и едва не подскочих — кожата й бе студена като лед. Беше стояла отвън, на хладния вятър, докато аз се бях наслаждавал на виното в топлата пещера. Ядосах се на себе си, задето се отнасях с нея като с досаден натрапник. Тъкмо поех дъх да й се извиня, когато чух характерния звук от стрелба на тежкокалибрен вакуумет.

— Залегни! — извика тя и ме събори на гладката лунна скала. Остана права над мен, с вакуумет в дясната ръка и меч в лявата.

Огромна сянка с форма на прилеп закри звездите откъм десния борд — височинно бойно хвърчило, което се носеше право към нас. Оръдията на десния борд изстреляха гъст залп от тетраедри право към корпуса на прилепа. Той се люшна във въздуха миг преди да се разбие на земята.

Още две хвърчила пикираха надолу и профучаха край оръдията, преди да успеят да се прицелят отново. Тези бяха с едночленен екипаж и доколкото ми беше известно, нито можеха да се издигат толкова високо в разредения въздух, нито да летят с такава бързина. Носейки се ниско над сияещата повърхност, те наближиха пещерата на мистерията, но после вероятно ме забелязаха, защото извиха рязко и се стрелнаха към мястото, където лежах.

Жълт заек удари с дръжката на меча основата на вакуумета, изстрелвайки облак тетраедри през разредения въздух на тръбата. Коприненото крило на едното хвърчило се накъса на парцали. Пилотът дръпна към себе си руля, за да избегне сблъсъка, но бе посрещнат от втори залп от оръжието на Жълт заек. Натрошеното му тяло окъпа сребристата повърхност на кораба в кръв.

От казармите наизлизаха войниците на Езон, също въоръжени с вакуумети, и откриха огън по второто хвърчило, но не бяха достатъчно бързи. Коприненият прилеп прелетя над мен и пилотът му скочи, оставяйки хвърчилото да се разбие в скалите. Мъжът летеше право към Жълт заек. Тя извърна меч напред, за да го посрещне и пилотът се наниза на острието, но точно преди духът да напусне тялото му, се прицели с някакъв метален уред в мен. За миг бях заслепен от сребристо и златисто сияние. След това предметът се изтърколи от пръстите му и пилотът се присъедини към своите предци.

Кръвта му капеше върху мен от меча на Жълт заек. Вълна на погнуса се надигна откъм стомаха ми. Но не от кръвта ми се гадеше, нито от виното. Главата ми кипеше, сякаш от внезапна треска. Краката ми бяха като трошливи камъни, не ги чувствах, нито можех да ги помръдна. Усетих надигаща се в гърлото ми жлъчка и повърнах върху моя сияещ кораб.

Опитах се да кажа нещо на Жълт заек, но не можех да промълвя и дума. Тя посегна към мен, опитах да я уловя за ръката, но нощта и хаосът първи ме уловиха в обятията си.

ε

Слънцето ме обливаше с лъчите си. В ръката си държеше огнено копие, дълго, колкото е разстоянието между Земята и неговата сфера, и острието му се забиваше в гърдите ми при всяко тупване на сърцето.

— Крадец! — извика Хелиос в лицето ми. — Посягаш на стадото ми, а?

Опитах се да му обясня, че този, който бе отмъкнал крава от Слънцето, е Одисей, а аз съм само Аякс. Но копието му продължаваше да ме пронизва, да отнема дъха ми и аз все не успявах да произнеса и една дума. Дори по-лошо, всеки път, когато изваждаше огнезлатното острие, усещах как наранените ми гърди пият живот от останалата част на тялото, за да се изцерят. Също като прикования за планината Прометей аз се терзаех в болки, без да срещна смъртта.

Херакъл се доближи до кристалния връх, за който бях прикован — героят носеше голяма бронзова тояга и беше облечен в кожата на Немейския лъв9. Той махна на Хелиос, който му кимна приятелски, но продължаваше да ме мушка. Херакъл ме огледа от главата до петите и каза:

— Този не заслужава да бъде спасен.

След което си тръгна.

Един койот се спусна от далечната страна на планината. Той се приближи към мен и известно време наблюдава как Хелиос ме пробожда с копието. Животното се почеса по брадичката, после, вероятно взело някакво решение, си смъкна кожата и я разгърна, сякаш бе римска тога. Отдолу се показаха мускули и вени, кръвта пулсираше в артериите му. Той се наведе към мен и прошепна в ухото ми:

— Облечи кожата, ако искаш да избягаш.

Атлантийските племена, сред които той е добре познат, съветват никога да не вярваш на койот, но тъй като не виждах друга възможност, аз се измъкнах от оковите си и навлякох кожата. Освободен от сребърните си вериги, побягнах на четири лапи от Слънцето. Тичах по кристал, по въздух и вода и накрая по каменните плочи пред Академията.

Аристотел изнасяше лекция в горичката. Сократ го наблюдаваше с очевидно снизхождение. Обърнал гръб на трибуната и на студентите си, Платон крещеше на преподавателите, че трябва да го чуят. Но жадни за наука, а не за философия, учители и ученици не му обръщаха внимание.

Изтичах при Аристотел и изскимтях, за да привлека вниманието му. Той сведе поглед към мен със снизхождение, родено само от божественото просветление, и ми рече:

— Хора и животни не са едно и също.

После извади от сърцето си обсидианов нож, който лъщеше като статуята на Александър, и смъкна кожата на койота от тялото ми. Кръвта ми опръска олтара и тълпата от учени философи се втурна да пие от нея.

Възвърнал отново човешкия си облик, аз се опитах да застана на два крака, но затревената земя на Академията се превърна в поле от възглавници. Краката ми все не успяваха да намерят опора върху местещите се подплънки, аз паднах и ударих глава в нещо твърдо — каменния крак на статуя. Вдигнах поглед и установих, че гледам право в очите на Морфей. Богът на сънищата се извисяваше над мен, застанал между порти от рог и слонова кост, а бледите му устни бяха изкривени във всезнаеща усмивка.

— Какъв сън искаш — истински или лъжлив? — попита ме той, докато галеше двете колони. Не промълвих нито дума, но богът кимна, сякаш му бях отговорил.

Намирах се на полето пред Троя, загледан в спираловидните й кули. Мраморните им кубета пронизваха буреносните облаци, скупчени над бойното поле. Хиляди небесни пристани стърчаха нагоре към небето, хиляди стрели, прицелени право в Олимп, готови да посеят смъртоносен дъжд сред безсмъртните богове.

Около мен герои убиваха или умираха. Хектор повали Патрокъл, смятайки го за Ахил, Ахил уби Хектор и издърпа тялото му при градските стени, Парис простреля Ахил с една от стрелите на Аполон. Прекосих тичешком елинските бойни редове, като се свивах, за да избегна стрелите и копията, лъкатушех между огромните колела на колесниците и се привеждах ниско, за да не привличам вниманието на героите около мен.

Почти бях стигнал веригата горящи кораби, изтеглени на брега, когато бях спрян от щит от волска кожа, висок седем стъпки.

Висок и плещест мъж с изкривено от гняв лице надзърна над щита, а от другата страна се показа дребен, жилест воин, въоръжен с лък. Двамата се спогледаха, после втренчиха очи в мен.

— Брей, Малки Аякс — заговори едрият мъж на дребния. — Какво си имаме тук?

Устата на дребния мъж се изкриви в усмивка.

— Виждам го, Големи Аякс. С какво ще го дарим сега, след като вече е наследил името ни? Да се удави като мен или да обезумее като теб?

— Не, Малки Аякс — възрази гигантът. — Никаква милост, когато става дума за смъртта на един герой. Дай му болката от живота на героя.

Малкия Аякс кимна в знак, че е съгласен. Той вдигна лъка, опря гъшите пера в задния край на стрелата в бузата си и я пусна, пронизвайки ме в ръката. Изскимтях като койот и седнах, почувствал внезапно силна болка. После се отпуснах, треперейки, по гръб на леглото и дръпнах зиморничаво завивките.

Легло? Завивки? Примигнах няколко пъти, за да прочистя гурелите. Зелената мъгла около мен се превърна в пещера с изумрудени стени, една от стаите в лечебницата на кораба. Белият облак, надвесен над мен, се оказа корабният доктор Еврип, шейсетгодишен римлянин, който навремето е бил военен лекар при баща ми. Тъкмо бе извадил върха на гъшето перо от онова място в ръката, където ме беше прострелял Малкия Аякс, и го поставяше на махагоновата масичка за инструменти до себе си.

Капитан Жълт заек се приближи до мен и надзърна в очите ми, а на лицето, й се четеше тревога и гняв.

Езон стоеше до масичката и ме наблюдаваше със стоическото лице на спартанец, който вижда смъртта. Анаксамандър бе заел пост до завесата на входа към коридора на болницата.

— Говори бързо — обърна се Еврип към Езон. — Не зная колко време ще бъде в съзнание.

— Аякс — рече Езон, — страдаш от ефекта на някакво ново и непознато даоистко оръжие. Лекарите не знаят как да отстранят вредата, която е сторило.

Кимнах и се усмихнах, необезпокоен от новината, че страдам от неизлечима болест. Напротив, тази мисъл ми се стори толкова смешна, че започнах да се хиля.

— Какво му става? — попита Жълт заек.

Еврип взе игла и късче папирус. Прободе ме в пръста и пусна малко кръв върху папируса. Аленото петно започна бързо да се разширява, попивайки в папируса с царствения цвят, наследен от моите финикийски предци.

— Тялото му произвежда огромно количество Весело настроение. Казах ви, че равновесието на неговите телесни течности е сериозно нарушено. Инжекцията с Оптимизъм, която му направих, няма да трае дълго.

Кимнах съчувствено. Цялата стая изведнъж ми замириса на гробница. Започнах да стена и вия, сякаш бях платен оплаквач на собственото си погребение.

От устата на Жълт заек се изтръгна ръмжене.

— Щом не можеш да го изцериш, намери някой, който ще може!

Езон поклати глава.

— Никой в Симахията не разбира от даоистка медицина.

Моята телохранителка се извърна към него — спартанец срещу спартанец.

— Командире, трябва да доведете поднебесен доктор от военнопленническия лагер.

Трябва? През пелената, която ме обгръщаше, почувствах леко смущение от заповедническия й тон.

Езон погледна въпросително Еврип.

Старият римлянин кимна бавно с вдървен врат. Виждах, че не харесва идеята, но нямаше избор.

— Командире — обади се Анаксамандър. — Недопустимо е да излагаме на риск безопасността на „Слънчев крадец“, като докараме на борда поднебесен.

Езон се извърна към него.

— Без Аякс няма и „Слънчев крадец“.

— Езоне, ти си истински приятел — подметнах, изпълнен с гордост. — Толкова мило да го кажеш. — Закашлях се и преглътнах гъста храчка. — Наистина. Чудесно беше от твоя страна. — Не можех да спра да говоря.

Еврип постави хладен компрес на челото ми и ме накара да легна отново. Затворих очи и се унесох, но в този момент избухна спор.

— Като началник на охраната не мога да го позволя — заяви Анаксамандър.

— Аз съм военен командир и съм по-старши по чин! — метална подметка тропна по пода.

Изгубих сили в океан от болка.

Непознат мъж замахна към очите ми с нащърбено копие. Бях парализиран не от болка или страх, а от това, че не знаех накъде да отскоча — наляво или надясно, назад или напред. Острието застина на сантиметри от лицето ми.

— Този мисли твърде много — рече старият спартански треньор. Той ми даде знак да мина отляво, където се бяха подредили всички провалили се кандидати за бойната школа. Гледахме с мрачни погледи към дясната редица, момчетата там очакваха нетърпеливо да бъдат допуснати зад железните врати, където щяха да ги преобразят в спартанци.

Мисли твърде много! След две седмици на тежки изпити, на които бях устоял! И когато оставаше само Изпитанието с копие, аз се бях провалил с едничкото обяснение, че съм мислел твърде много!

Едва седемгодишен, трябваше да се изправя пред баща си и да му кажа, че никога няма да стана спартанец, защото твърде много мисля. Той не отговори, предаде ме на грижите на майка ми и се върна към държавните си дела.

Сълзи се стичаха по бузите ми. Посегнах да ги изтрия, но ръцете и краката ми бяха вързани. Примигнах няколко пъти с надеждата мъглата около мен да се превърне отново в Еврип, но вместо това видях старо, покрито с бръчки лице с цвят на пожълтял пергамент и с лъскави бадемови очи, зачервени от безсъние.

Изведнъж ме завладя паника и аз се задърпах, опитвайки се да се освободя от каишите. Дали не бях пленник? Ами ако поднебесните бяха завладели моя кораб? Но тогава мярнах капитан Жълт заек зад него, вдигнала оголения си меч над главата му.

— Скоро ще се оправи — заяви поднебесният на гръцки със силен хънански акцент. Той се наведе, стисна ме за китката и подуши дъха ми. — Изумен съм, че мога да го излекувам — прошепна той на родния си език. — Как оцеляват тези варвари без истинска медицина?

— Не мърдай — обърна се той към мен на моя език, без да се досеща, че разбирам неговия. — Твоят чи-поток се нуждае от известно време, за да се стабилизира.

— Какво означава това? — подскочих, изпитвайки раздразнението, което чувства всеки преподавател в Симахията, когато се изправя срещу на пръв поглед безсмислените, но безпогрешно действащи научни възгледи на изконния ни враг.

— Постарай се да стоиш неподвижно — рече той. — И не позволявай на този човек — той посочи с кимване Еврип — да използва лъжливите си церове върху теб. А сега позволи ми да довърша лечението ти.

Поднебесният взе купичка с червена боя и четчица и начерта тънка линия напряко на челото ми. Веднага щом довърши линията, аз заспах. Този път Хипнос и Морфей милостиво ме лишиха от съновидения.

Когато се събудих, отново Еврип и Жълт заек стояха в далечния край на стаята, близо до големия шкаф за лекарства с изрисуваната отпред усукана змия на Асклепий. Моята телохранителка шепнеше нещо на доктора и макар че не чувах думите й, очевидно бе разтревожена. Надигнах се бавно. Мускулите ми бяха съвсем отслабнали, а по кожата ми преминаваха тръпки, сякаш се бях потопил в леден поток.

— Ще ми дадете ли огледало? — попитах с болезнено пресъхнало гърло и гласът ми прозвуча като стържещ по плоча въглен. Еврип се приближи и ми подаде едно от онези малки кръгли огледалца, които лекарите използват, за да проверят дали пациентите им не са издъхнали. Лицето ми беше измъчено и измършавяло, а тялото ми покрито с пунктирани червени линии, сякаш кожата ми е била боядисвана. — Какво е това?

Еврип повдигна рамене.

— Де да знаех. Когато доведоха този поднебесен, той поиска двайсет сребърни игли, двайсет златни, четка с конски косми и гърне с яркочервена боя. Езон прати всички роби да тършуват из складовете, докато намерят каквото е нужно. След това този безумец те набоде целия с игли. Исках да го спра, но тя не ми позволи. — Той изви глава, за да посочи Жълт заек. — Целия те разчерта, за да свърже иглите една с друга. Накрая се тръшна на стола и остана да те наглежда цял ден.

Еврип млъкна за момент с изражение на обида и объркване. Познавах това изражение. Всички в Академията, които се опитваха да опишат нещо, постигнато от науката на поднебесните, го придобиваха.

— Съвсем като магия — продължи Еврип. — Чертите взеха да се местят по тялото ти и да образуват нови фигури. През следващите два дена той продължи да рисува нови линии и да върти иглите, докато вчера линиите най-накрая спряха да се местят и поднебесният заяви, че си излекуван.

Въздъхнах и се закашлях леко. Дробовете ми бяха задръстени от храчки, но като се изключеше това и сухотата в гърлото, се чувствах далеч по-добре.

— Не се опитвай да го разбереш — предложих на доктора стандартното извинение, което използвахме в Академията, когато ставаше въпрос за даоистка наука, но думите ми прозвучаха неуверено. — Когато завладеем поднебесните, ще имаме предостатъчно време да разкрием всички техни тайни.

Очите на стария римлянин блеснаха при мисълта за крайната победа.

— Колко време прекарах в несвяст? — попитах.

— Десет дни — обади се капитан Жълт заек.

— Кога мога да се захвана за работа?

— Според онзи поднебесен — отвърна начумерено Еврип — достатъчно е да те изчистим от боята и ще си готов.

— В такъв случай пратете един роб да ме измие. Нямам търпение да се заема отново.

Жълт заек пристъпи напред и положи ръка на дръжката на меча си. Осъзнах, че се готви да ми го поднесе като признание за неуспеха й да ме защитава.

Трябваше да я уверя недвусмислено, че все още й имам пълно доверие. Никой не би могъл да предвиди атака в подобен момент и на такова място, още повече когато врагът използва ново оръжие, нито някой друг би ме защитил по-добре от нея. Но не можех да й кажа тези неща, спартанците не се интересуват от извинения, особено когато става въпрос за техния собствен провал.

Нуждаех се от друг подход и слава на Атина, майка на мъдростта, намерих подходящите думи:

— Капитане, провери дали пътят към хълма е безопасен.

— Командире… може би…

— Това е заповед, капитане.

— Да, командире — рече тя и свали ръка от меча.

Докато се върне, аз вече бях измит и преоблечен. Жълт заек ме улови за ръката и ми помогна да прекося с вдървена крачка коридорите и да се озова на повърхността.

Зазоряваше се, когато излязох отгоре. „Сълзата на Чандра“ се носеше на изток, право към Слънцето. Хелиос ме посрещна с топлите си лъчи. Изглежда вече не ми се сърдеше, ако въобще някога е било друго.

— Искаш ли да си починеш? — попита Жълт заек.

— Не — отвърнах и погледнах към хълма. — Да вървим.

Тя ме поведе с бодра крачка край хълма и нагоре по стълбите за площадката. Тъкмо изкатервахме последното стъпало, в близост до статуята на Атина, когато екна вик от сто гърла, събрани на върха.

— Привет, Аякс! Привет, командире!

Целият научен състав бе дошъл да ознаменува завръщането ми.

— Привет и на вас и благодаря — отвърнах.

Моите трима старши помощници пристъпиха напред.

— Командире, преустройството на „Сълзата на Чандра“ приключи — докладва Рамоночон, свел поглед надолу. — Щастлив съм, че оздравя.

— Ареските витла са монтирани, командире — обади се Клеон след него. — Издигнахме се на осемстотин мили над Земята. Тук би трябвало да сме в безопасност от вражески нападения.

— Подготовката за демонстрацията върви според плана — беше ред на Михрадарий.

— Добра работа — рекох и на тримата.

Заобиколих ги и застанах пред тълпата от мои подчинени.

— Простете ми — рекох на морето от разтревожени лица. — Не мога да остана и да пия с вас за мое здраве, тъй като съм изостанал с дни в работата си.

Последва откъслечен, облекчен смях.

— Но искам да отидете всички в столовата и да ядете и пиете до насита. Разлейте и малко вино за Аполон и Асклепий, за да продължават да се грижат за здравето ми.

— Привет, Аякс! — извикаха те отново и ме оставиха насаме с Жълт заек и Езон, който се бе появил от кабинета си тъкмо когато привърших речта си.

— Добре дошъл, Аякс — рече той и ме улови внимателно за лакътя.

— Благодаря ти, Езоне — рекох и върнах жеста.

Той се наведе и ми прошепна в ухото:

— Жълт заек помоли да бъде заменена. Казах й, че ще говоря с теб за това. Съветвам те да не й позволяваш, защото няма по-добър воин от нея в Симахията.

— Този въпрос е решен — отвърнах. — Успях да й попреча, когато се готвеше да ме помоли.

— Чудесно.

Изправихме се и заговорихме с нормални гласове.

— Откъде намери онзи поднебесен доктор? — попитах.

— Пратих спешно съобщение на архонтите и те го докараха с лунна шейна от военнопленническия лагер в Източна Индия.

— Без проблеми? Без възражения от Атина и Спарта? — не можех да повярвам, че бюрокрацията е пропуснала да каже тежката си дума по толкова необичаен въпрос. — Интересно.

— Имаш ли някакво обяснение? — попита ме той, разчитайки мислите ми по израза на лицето ми.

— Очевидно „Слънчев крадец“ заслужава такъв компромис.

— Именно.

— Причина за което навярно е напредъкът на поднебесната техника.

— Звучи логично — кимна той, — макар да не ми харесва.

— Нито на мен. Но щом архонтите са готови да ни окажат такова високо доверие, мисля, че не бива да ги разочароваме.

Той се усмихна и отново ме стисна за лакътя. После се разделихме и всеки тръгна към кабинета си.

Гледката на любимото работно място ми подейства добре, но не и огромният куп свитъци на бюрото ми. До късно следобед успях да ги прегледам и да вляза в течение на делата на кораба. Поднесоха ми обяд и макар и насила, изядох по-голямата част с мисълта за десетте дена принудителна диета.

Близо до дъното на купчината се натъкнах на още доказателства за нарасналото значение на „Слънчев крадец“. Беше в официален свитък с печата на Делоската симахия и подписа на Кройс, архонт на Атина. В него се съобщаваше, че ще получим исканите от Михрадарий вещества от Афродита и Хермес. Прочетох го три пъти, за да се уверя, че няма да бъде придружено с орязване на бюджета, нито от огромно количество формуляри, с които да задоволя ненаситната алчност на атинската бюрокрация.

Това придаде тежест на хипотезата ми, но ме накара да почувствам нарастващо безпокойство. „Слънчев крадец“ бе като рисковано наддаване. Не можехме да гарантираме успеха му, нито дори, че ако се получи, ще можем да достигнем Слънцето и да откъснем фрагмент от него.

Вдигнах глава към Жълт заек.

— Необходимо ми е мнението на един спартанец — рекох.

Тя направи знак с отворена длан, сякаш ме подканяше да продължа.

Описах й ситуацията.

— Защо не се посъветваш с капитан Езон?

Поклатих глава.

— Нужно ми е мнение на външен човек. Какво мислиш по въпроса?

— Че успехът на твоя проект е в силна зависимост от Фортуна, една непостоянна богиня… — Тя млъкна.

— Продължавай — подканих я аз.

— И двамата архонти са благословени от Фортуна.

Засмях се. Имайки пред вид, че на младини Кройс и Милтиад са летели до Луната в плетен кош, окачен на сфера от огнезлато, нямаше как да не се съглася с нея.

— Но — продължи тя — след избирането им на тези постове нито един от тях не е рискувал да залага безопасността на Симахията, уповавайки се на тази благословия.

— В такъв случай защо да го правят сега?

— Не зная причината — погледна ме тя, — но трябва да е доста сериозна.

Кимнах и двамата потънахме в замислено мълчание.

С настъпването на вечерта Жълт заек настоя да се върнем в моята пещера, за да вечерям и да си почина. За вечеря имаше печено агнешко, пиле с къри и свежи плодове от Индия. Бяха сервирали и изобилно количество прясно изпечен хляб. Жълт заек яде съвсем малко, но по-скоро заради това, че бе потънала в дълбок размисъл, отколкото поради някаква спартанска претенциозност. Доста дълго време дъвка методично една агнешка мръвка и ряза портокала на все по-дребни късчета.

В края на вечерта извади дълга дървена луличка от кесията, напълни я с тютюн и я запали с пламъче от миниатюрна огнекутийка.

— За архонтите ли мислиш? — попитах.

Тя ме погледна за миг, облиза портокаловия сок от устните си и пое дълбока глътка дим от лулата.

— Не, опитвам се да разбера кой от членовете на твоя екипаж е шпионин.

— Шпионин? Кой може да е шпионин?

— Този, който е съобщил на поднебесните кога и къде да те нападнат.

— Защо според теб поднебесните са знаели?

Тя присви очи като учител, който се готви да даде съвет.

— Първо, те със сигурност знаят как изглеждаш. Второ, атакуваха кораба точно по времето, когато предните батареи бяха изтеглени и частично демонтирани във връзка с преоборудването на корпуса. И трето, летяха право към пещерата на мистерията, където ходиш само веднъж месечно.

Кимнах. Сбито и изчерпателно. В главата ми блесна слаба надежда. Ако е права и открием шпионина, опитите за покушение ще бъдат прекратени и ще мога да продължа необезпокояван работата над „Слънчев крадец“.

— Кого подозираш?

— Рамоночон, индиеца. — Произнесе го, сякаш беше обида.

Въздъхнах и се опитах да овладея гнева си заради откровеното й недоверие, но вместо чист, освежителен въздух вдъхнах вмирисан на земя дим.

— Защо него? — попитах през кашлица.

Тя изпусна нов облак дим, който сякаш засия на лунна светлина.

— Защото той проявява първия признак на предателството.

— И кой е той?

— Внезапна промяна в поведението — рече тя. — Понякога промяната е съвсем очевидна. Друг път предателят се опитва да го прикрие, но има начин да се проникне зад маскировката.

— Защо смяташ, че Рамоночон се държи различно? Та ти го познаваш едва от няколко седмици.

— Ти си този, който се тревожи от промененото му поведение. Наблюдавах реакцията ти и узнах много неща за двама ви.

Не си бях давал сметка, че безпокойствието ми е толкова очевидно. Рамоночон наистина се беше променил, бе станал резервиран и разсеян, но не можех да повярвам, че моят приятел би участвал в план за убийството ми. Реших да премина към нападение.

— Имаш ли някакви по-сериозни доказателства?

Тя поклати глава.

— В такъв случай те съветвам да ги намериш, преди да продължиш с обвиненията.

— Ще го направя — заяви тя и аз почувствах стаения гняв на Зевс в уверения й тон.

Два дена по-късно Рамоночон дойде да ме види в моя кабинет. Жълт заек обяви за приближаването му половин минута преди да чуя как чука на вратата.

— Нека влезе — рекох и моята телохранителка го последва вътре с уверената походка на тигър, преследващ елен.

Рамоночон пристъпи колебливо.

— Аякс, имаш ли малко свободно време? — попита той. — Трябва да разговарям с теб.

Погледнах петте свитъка на бюрото ми, всичко, което бе останало от купчината, образувала се по време на моето отсъствие.

— Винаги имам време за теб — отвърнах, сякаш му напомнях за позанемареното ни приятелство.

Рамоночон седна на стола пред бюрото, леко прегърбен, така че да не мога да видя изражението му.

— Предпочитам да разговаряме насаме — рече.

— Не — отсече Жълт заек и очите й се впиха в гърба му като копия от небесен огън.

— Аякс? — долових в гласа му молба.

— Съжалявам, Рамоночоне. Длъжен съм да изпълнявам решенията на Жълт заек, що се отнася до моята безопасност.

— Разбирам… — промърмори той и потъна в мълчание.

— За демонстрацията на Михрадарий ли става въпрос? — попитах след две напрегнати минути на тишина.

— Не точно — той се поколеба, сякаш се готвеше да добави нещо, после пак замълча.

Опитах с друга безопасна тема.

— Да нямаш проблеми с Клеон?

Той поклати глава. Взех си смокиня от купата на бюрото и му предложих. Той вдигна една с два пръста, огледа я, сякаш досега не бе виждал подобен плод, и я остави обратно. Накрая заговори:

— Аякс, замислял ли си се някога за моралната страна на това, което вършим?

Странен въпрос, най-малкото. Двамата с Рамоночон неведнъж бяхме разговаряли за история, теология, политика и много други неща, които в Академията се смятаха за маловажни, но никога за морал. На лицето ми вероятно се бе изписало удивление. Забелязах, че Жълт заек е застинала, погледът й беше още по-строг и аз почти можех да видя Дике, богинята на правосъдието, да наднича през пламтящите й очи.

Съсредоточих се върху Рамоночон, давайки си сметка, че няма да успея да завърша този разговор, ако продължавам да следя реакциите на Жълт заек. За мен наистина беше важно да разбера какво го измъчва и с какво бих могъл да му помогна.

— Да не би да питаш дали съм мислил за това по какъв начин „Слънчев крадец“ служи на каузата на доброто? Ако е така, то отговорът е очевиден. Службата на държавата е служба на народа и следователно служба в името на доброто.

— Не точно това ме измъчва — отвърна той, като подбираше внимателно думите си. Очевидно се опитваше да овладее измъчващите го чувства.

— Тогава може би става въпрос за нашите лични достойнства и промяната ни в хода на работата?

— Достойнства? — внезапно маската му се пропука. — Говорим за унищожаването на град с двумилионно население. За какви достойнства може да става дума? Как може това да е за добро?

— Във всяка война загиват невинни — изръмжа Жълт заек.

Той се обърна и я погледна. Не виждах лицето му, но това, което беше изписано там, накара очите на Жълт заек да се свият в две тесни цепки.

— Трябва ли да загинат два милиона цивилни? — попита Рамоночон.

Изправих се, заобиколих бюрото и застанах между двамата, така че да ме виждат.

— Поднебесният син — заговорих, — цялата им администрация и централният военен щаб се помещават в Хангксу. Според архонтите, ако унищожим града, ще нанесем смъртоносен удар на врага.

— Смъртоносен? — повтори той. — Питам се колко спартански генерали, колко архонти са изказвали подобно становище по време на тази безсмислена война.

— Безсмислена? — Жълт заек сграбчи дръжката на меча при това оскърбление към Спарта. — Да не обвиняваш генералния щаб в некомпетентност?

Рамоночон се направи, че не забелязва омразата, изписана на лицето й. Той събра ръце и сякаш черпеше спокойствие от невидим, вътрешен източник.

— Не, обвинявам ги задето не се учат от историята на войната.

Готвех се да заговоря, но Клио ме стисна за гърлото и ме накара да замълча.

— Преди деветстотин години — продължи Рамоночон — Александър отне от Поднебесното царство провинция Цин. В отговор поднебесните приключиха набързо гражданската война, която ги раздираше, и поставиха на трона първия император от династията Хан. Първото му решение бе да мобилизира на държавна служба всички даоистки алхимици, след което поиска от тях да осигурят на армията му оръжия, способни да противодействат на тези, създадени от Аристотел за войските на Александър. След смъртта на Александър армиите на Поднебесното царство използваха новото си въоръжение, за да прогонят Симахията от Цин чак до предишната граница с Индия.

Жълт заек ме погледна за потвърждение. Кимнах, все още неспособен да промълвя нито дума.

— Оттогава — заговори отново Рамоночон — Поднебесното царство успя да завладее и да изгуби Индия и Северна Персия, спартанската армия плени и изгуби Тибет и Цин. Точно в този момент армиите на Симахията и Царството се сражават по границата на Цин. Войниците си разменят удари на същото място, където е стоял самият Александър преди девет столетия. Как всичко това служи на доброто?

Клио ми разреши и аз заговорих:

— Като ни подтикна да се разширим и да прибавим към нашите територии Африка и страната на руссоите, както и половината Атлантея — отвърнах. — Освен това войната принуди Делоската симахия да се превърне в силна и стабилна централизирана империя вместо групичка разпокъсани градове-държави.

— Заслужаваше ли си тази стабилност толкова кръвопролития? — попита предизвикателно Рамоночон.

— Как можеш да питаш такова нещо? — подскочих. — Спомни си историята на твоята собствена страна. Когато Александър за пръв път достига Индия, той открива множество воюващи царства, всеки раджа предвожда собствена армия и се опитва да завладее съседите си. Благодарение на Симахията сега Индия е обединена. Малцина твои сънародници загиват в днешните войни, сравнени с огромния брой по време на тогавашните несекващи междуособици.

Жълт заек използва този момент, за да се намеси.

— И много повече спартанци са загинали в битка с вашите бунтовници, отколкото Индия е загубила във войната с поднебесните.

Реших, че е настъпило време да променя насоката на разговора. Жълт заек може да е най-чистият спартанец на света, но съвсем естествено тя е откърмена с недоверие към Индия заради някогашните бунтове и днешните будистки пацифистки движения.

— Има ли нещо друго? — попитах.

— Да. Какво ще кажеш за покваряването на науката и философията? — попита Рамоночон.

Изчервих се от срам. Нима можех да отрека, че войната е виновна за това? Жълт заек също мълчеше, усещах, че златистите й очи очакват от мен отговор, но аз нямах такъв.

— Е? — настояваше Рамоночон.

— Не войната е виновна за това — рекох. — А Александър и Аристотел. Ако Александър бе успял да завладее приживе цялото Поднебесно царство и беше приключил войната още тогава, Академията нямаше да се превърне в това, което е била по времето на Платон.

Рамоночон поклати натъжено глава, изправи се и заобиколи застаналата зад него Жълт заек.

Той отвори вратата, но се спря и ме погледна, преди да излезе.

— Спомни си последните думи на Сократ от неговите „Извинения“ — посъветва ме той и си тръгна.

Потънах в мълчание, смутен от странния разговор. Жълт заек се покашля и попита:

— Какви са тези „Извинения“?

— Последният диалог с Платон, публикуван посмъртно. — Тя продължаваше да ме гледа заинтригувано и това ме изненада. — Предполагам, че не си чела Платон.

Тя поклати глава, но не бях изненадан — дори в Академията го четат малцина, какво остава за спартанците.

Почувствах внезапна вълна от умора, станах, отидох до кушетката и се излегнах, загледан в стоманените подпори, подсилващи гранитния таван на кабинета ми.

— „Извиненията“ са за скалъпен процес, в който Сократ бил обвинен, че е безнадеждно изостанал и неспособен да проумее съвременната философия, противниците му са от така нареченото „поколение на младите философи“, с други думи, учени. Описаният там процес едва ли може да бъде пример за правосъдие, заседателите си запушват ушите или тропат по пода всеки път, когато Сократ взима думата. Въпросите му остават без отговори, съдията не му позволява да призове свидетели и когато идва време да произнесат присъдата, която ще бъде смърт или изгнание, завързват очите на статуята на Дике. Накрая Сократ изпива отрова от бучиниш, предпочитайки да умре, вместо да живее в този свят на учени. Но всичко това не отговаря на истината. Сократ умира от старост, уважаван навсякъде из Атина. Цялата пиеса е всъщност една горчива полемика, Платон се гневи на Аристотел и учените, които превземат властта в Академията и му отнемат славата.

Тя кимна бавно.

— А последните думи на Сократ?

Засмях се и си взех една смокиня.

— Неговите истински последни думи са: „Дължа на Асклепий едно пиле“. Изглежда е забравил да направи жертвоприношение пред бога лечител. В „Извинения“ той казва: „Не мога да живея в свят, в който философите са забравили да се съмняват“.

Тя повдигна вежди.

— Странни думи…

— Сократ е смятал, че съмнението е съществено за философията. Платон пък твърдял, че абсолютната увереност на Аристотел в науката предава този идеал. Платон така и не е разбрал, че научният подход по принцип се основава на съмнението.

— Благодаря ти — кимна тя. — Разясненията ти бяха много полезни.

Отпих от виното.

— Ще ми се да знаех защо Рамоночон го спомена.

— Беше предупреждение — рече капитан Жълт заек.

— Ако е шпионин, защо ще ме предупреждава?

— Дори шпионите имат приятели — посочи тя и надзърна през вратата, за да се увери, че си е тръгнал.

Бих искал да мога да кажа, че не само чух, но и разбрах какво се опитва да ми каже Рамоночон. Но не беше така. Цялото ми внимание беше съсредоточено върху „Слънчев крадец“ и изпълнението на собствените ми задължения. Не моля прошка заради невежеството и надменността си, защото не я заслужавам.

Демонстрацията на Михрадарий се състоя след няколко Дена. Клеон ни изведе в една точка над центъра на Атлантическия океан и чрез благоразумен баланс между баласта и левитиращите сфери го задържа в неподвижно състояние. Както слънцето, така и луната се намираха от обратната страна на Земята, но планетите и неподвижните звезди бяха като съдници на нашата работа.

Моите персийски помощници бяха организирали голямо празненство в столовата, преди да бъде извършен опитът. Имаше печени прасета и овце. Пилета, задушени в лозови листа. Пресни плодове и варени зеленчуци изпълваха десетките подноси. На една маса бяха подредени сирена от всички краища на Симахията и хляб от пшеница, ръж и царевица. За да останат мислите ни ясни, робите поднасяха плодови сокове и съвсем малко вино.

Михрадарий бе облякъл официалната си тога и дори беше сресал косата си по атинска мода. Той се появи сред тълпа млади учени, на които благодари тържествено за помощта и съдействието. Никога не съм имал смелостта да празнувам преди някое изпитание, но на Михрадарий не му липсваше увереност.

Видях Клеон да обикаля край масите, следван от красива, мускулеста робиня, която носеше голям сребърен поднос. Щом видеше любим сладкиш или плод, той го вземаше и го поставяше върху подноса. След около четвърт час подобни упражнения подносът бе отрупан с ястия за трима души. Доволен, моят старши навигатор напусна столовата и отиде в кулата да се подготви за изпитанието.

Рамоночон почти не яде и не пи, за да бъде нащрек по време на представянето на Михрадарий.

Аз също хапнах съвсем малко, като се опитах да успокоя стомаха си с овче мляко и хляб. Тревогата от предстоящия опит и решенията, които трябваше да взема, в случай че той се провалеше, ми убиваха апетита.

След като се нахранихме, Михрадарий ни поведе към игралната площадка на десния борд, откъдето се виждаше като на длан браздата, в която бе монтирана вагонетката на мрежата. Бяха изминали две години, откакто динамиците на Рамоночон изкопаха браздата в тялото на „Сълзата на Чандра“. Използваха за целта вода и я шлифоваха с огън и въздух, докато стана толкова гладка, колкото може да е небесната материя в човешки ръце. След това положиха алуминиеви релси в канавки от лунен камък, а върху тях поставиха медната вагонетка с колела от сребровъздух. Оттогава тя си стои там с небесно търпение в очакване хората да я използват.

Михрадарий ни отведе при ръба на площадката, в непосредствена близост до вагонетката. Искрящи нишки от афродитска материя се протягаха от снабденото с колела кълбо до кутията, в която бе прототипната мрежа. Кутията на свой ред беше свързана чрез дебела тръба със специално конструирано вакуумно оръдие, самата мрежа бе прекарана през дулото на оръдието и прибрана във вътрешността му в очакване да бъде изстреляна.

Недалеч от десния борд на „Сълзата на Чандра“ един от младшите навигатори на Клеон кръжеше с лунна шейна — диск от сияещо лунно вещество с диаметър десет стъпки, чиито заоблени ръбове бяха нашарени с огнезлатните топки на прибрани в кухини витла, които се изтегляха навън с помощта на направляващи жици. На седалката зад пилота бе закрепена висока шест стъпки огнеупорна кутия, която съдържаше симулацията на слънчев фрагмент.

Михрадарий застана при вакуумното оръдие и ни даде знак да запазим тишина.

— Командир Аякс, командир Езон и вие, мои колеги. Искам в началото да ви кажа, че идеята за този опит не е моя. Някои от вас знаят защо е необходим, за останалите информацията не е от значение. Но макар в началото да бях против, през последните три седмици се ентусиазирах. Ще станете свидетели на практическото приложение на устройството, над което работим. Ще вкусите съвсем малко от бъдещия грандиозен успех, който ще постигнем, когато приближим слънцето и откраднем истинско парче от него.

Той погледна към мен.

— Командире, мога ли да започвам?

— Започнете, главен уранолог — отвърнах тържествено и гласът ми стигна надалеч в хладния въздух.

Михрадарий взе една факла и я размаха към лунната шейна. Навигаторът вдигна десница в знак, че е приел сигнала, и дръпна направляващите жици. Шест витла се показаха откъм десния борд на диска. Въздухът от тази страна се разреди и сребристото сияние на шейната се усили. След кратка пауза шейната започна да се отдалечава, плъзгайки се в разредения въздух като сребърна монета върху гладко езеро.

Проследихме я с погледи, докато стигна на две мили от кораба, където отново забави ход.

Минута по-късно над диска се появи златисточервено кълбо, което започна да се издига нагоре в грациозна дъга и да се разширява с набиране на височина. Огнената топка мигновено засенчи сребристото сияние на шейната и се отдалечи настрани от нея и от нашия кораб. Михрадарий почака, докато топката, която сега вече достигаше стотина метра в диаметър, се озова на половин миля от „Сълзата на Чандра“, и дръпна ръчката, която задействаше оръдието. Слънчевата мрежа излетя със свистене, образувайки две успоредни спираловидни линии в небето.

Кафявите, зелени и сребристи нишки от небесна материя продължиха да се извисяват нагоре, докато се изравниха със сферата от симулиран слънчев огън. След това се събраха, вплитайки се от другата страна на сферата. Огненото кълбо продължаваше да се носи, но сега движението му бе ограничено в определена орбита около „Сълзата на Чандра“. Вагонетката се премести с рязко дръпване до ръба на борда, теглена по релсите от фалшивата огнена топка.

Псевдослънчевият фрагмент обиколи веднъж, два пъти, три пъти около нас, като всяка обиколка му отнемаше около минута. Затаих дъх в очакване всеки миг да чуя пронизителни звуци и стържене от дълбините на кораба, но долових само слабо шумолене и никакви вибрации откъм корпуса.

Михрадарий подаде сигнал към кулата да включат двигателите. Клеон прибра баластните и левитиращите сфери и разгъна малките предни третични витла. Освободен от тази въздушна котва, моят кораб се понесе плавно към Атлантея. Движехме се гладко и равномерно, сякаш въобще не теглехме на буксир топка от огън със собствени представи за естественото движение, което трябва да следва.

Учени и войници избухнаха в аплодисменти, благодарствени възгласи към Атина и Аристотел. Аз самият взех купа с вино и я отнесох на Михрадарий.

— Добра работа, главен уранолог — рекох зарадвано и му подадох купата, за да пие от моите ръце. — Можеш да продължиш със слънчевата мрежа Делта.

— Благодаря, командире — отвърна той и изпи виното на един дъх.

Обърнах се към Рамоночон и повдигнах вежди.

— Е?

— Това е Майя — прошепна той. — Илюзия.

— Какво искаш да кажеш?

— Само че това, което видяхме, е невъзможно.

Той ми обърна гръб и се скри в тълпата.

Слънчевата мрежа бе прибрана след час, извлякоха небесната материя от огнената топка и земният огън се разсея из облаците. След като приключи опасната част от експеримента, празненството се разгърна с нови сили и сега вече робите разнасяха купи с неразредено вино.

Четири часа по-късно над Северна Атлантея бавно се спусна нощ. Езон, Жълт заек и аз напуснахме незабелязано тълпата и се разположихме на един полегат склон на хълма. Двамата с Езон седяхме и пиехме. Жълт заек стоеше на пост и всмукваше дим от дългата си лула.

Не бяхме успели още да заговорим, когато в небето се появи сребърно петно, което се носеше право към нас.

— Залегни! — извика моята телохранителка и аз се хвърлих зад нея.

Жълт заек и Езон извадиха вакууметите си и зачакаха. Успокоиха се след няколко минути, когато петното се преобрази в лунна шейна. Тя се снижи, плъзна се на двайсетина стъпки над повърхността на моя кораб и се насочи право към хълма. Докато се приближаваше, забелязах, че дискът пренася не само небесния навигатор, но и десетина войници. Претъпканият летателен съд едва се държеше във въздуха.

Шейната се приземи на няколко крачки от нас. Стената от войници се разтвори, навигаторът се спусна на земята и закрачи към нас, понесъл бронзов калъф за свитъци. Беше жена, облечена в червена туника с железни знаци на раменете — униформата на личните куриери на архонтите.

Тя отдаде чест на Езон и на мен и ми подаде свитъка. Счупих внимателно двойния печат и го разгърнах, след това го приближих до очите си, за да мога да разчета сложните заврънкулки на Кройс на бледата лунна светлина.

— Какво е това? — попита Езон.

Прочетох съобщението два пъти, преди да намеря сили да заговоря, защото имах чувството, че халюцинирам.

— Наредено ни е двамата с теб незабавно да придружим пратеника до Делос. Архонтите искат лично да ни инструктират, преди да отлетим за Слънцето.

— Но ние още не сме готови — заяви объркано Езон.

— Зная. Надявам се, че ще успеем да убедим в това Кройс и Милтиад.

— Най-добре да свикаме незабавно командния състав и да им съобщим, че напускаме…

Изведнъж Жълт заек хукна надолу по хълма.

— Ей, спри! — извика тя напред и после през рамо към войниците: — Пазете командир Аякс!

С Езон се спогледахме, сетне я последвахме, заобиколени от войниците.

Жълт заек тичаше право към установката за изстрелване на мрежата. Когато я застигнахме, беше вдигнала Рамоночон за яката и краката му висяха във въздуха.

— Свали го долу! — извиках аз.

Тя поклати глава и посочи въргалящите се на земята дървени парчета.

— Опита се да хвърли това зад борда.

Коленичих и разрових внимателно треските от черешово дърво. Пръстите ми докоснаха метал и аз извадих две дървени парченца, от които се подаваха златни игли, и две други със закривени сребърни игли.

Погледнах към Езон.

— Приличат на останки от даоистко оръжие.

Езон изръмжа.

— Главен динамик Рамоночон, вие сте арестуван. Затворете го в килията до тази на поднебесния лекар. Ще се занимаем с него, щом двамата с Аякс се върнем от Делос.

Рамоночон внезапно увисна в ръцете на Жълт заек и лицето му побледня.

— Не е истина, нали? — попитах го аз на родния му език. — Ти не си шпионин.

Той ме погледна с тъжните си кафяви очи, но не каза нищо.

— Кълна се във водите на Стикс, че ще ти повярвам — рекох.

— Не, Аякс — промълви той. — Не съм шпионин, но не мога да го докажа.

— Тогава аз ще го докажа — заявих, уверен в правотата си.

ζ

С изключение на препускането с камила през неравен терен по време на пясъчна буря, пътуването с лунна шейна е най-неудобният начин на придвижване, изобретяван някога от човека. Натискът на естественото лунно движение, комбиниран с безконечното подскачане и приплъзване върху вълни от разреден въздух, предизвиква болки в гърба и води до неприятни охлузвания по краката. Всеки облак или въздушно течение, което подминавахме, добавяше допълнителни терзания за тялото ми и изтръгваше нови благословии за конструкторите на „Сълзата на Чандра“, които го бяха направили достатъчно голям, за да избягва подобни неудобства.

Навалицата върху тесния диск увеличаваше мъчението, защото при всяко по-рязко движение ние се удряхме един в друг.

Единственото предимство на лунните шейни е тяхната скорост. Заради малките си размери, съотнесени към мощта на витлата, те летят по-бързо от всички останали небесни превозни средства и дори от големите кораби. Отне ни само три часа да прекосим Северна Атлантея и Атлантическия океан, три часа, през които преминахме от тъмна нощ към алена зора. Когато стигнахме Европа и се спуснахме към военното пристанище при Херкулесовите стълбове, беше ясна сутрин.

Под нас една бойна флотилия преминаваше през протока, свързващ Средиземноморието с Атлантика. Седем тежки фрегати от същия клас, от който беше „Лисандер“, ескортирани от трийсетина по-малки канонерки, се нижеха бавно край тежкокалибрените оръдия, монтирани на двете срещуположни скали. В тяхна чест едновременно от сто дула беше изстрелян залп с огнени сфери.

Нашият навигатор насочи носа на шейната надолу и ние започнахме да се спускаме към редицата от небесни пристани, щръкнали над стълбовете като остриетата на Посейдоновия тризъбец. На височина от две мили три бойни шейни се доближиха, за да ни ескортират до една от площадките, издълбани в скалата. Заради тези площадки стръмният бряг приличаше на пирамидите в Южна Атлантея. Ескортиращите шейни ни придружиха до площадката, която беше на морското равнище. Тук вече ни очакваше отряд от роби, които приковаха лунната шейна със стоманени вериги, закотвени дълбоко в земята.

— Дълго ли ще останем тук? — попитах навигатора с надежда да се поразтъпча.

— Не, командире — отвърна тя. — Отлитаме веднага щом получим разрешение от диспечерската. Обикновено дори не спираме тук, но по неизвестни за мен причини мерките за сигурност напоследък са доста затегнати.

Жълт заек, Езон и аз премълчахме. Щом архонтите са решили, че не е необходимо да информират личните си куриери за бойното хвърчило, появило се в самото сърце на Симахията, не беше наша работа да го правим.

Пилотът на нашата шейна показа куриерския си жезъл на пристанищния офицер и ние получихме разрешение да продължим полета си над Средиземно море. Предупредиха ни обаче, че всяко отклонение от курса ще бъде тълкувано като нарушаване на въздушното пространство от вражески сили и ще го последва откриване на огън от морски или небесен съд.

Отново излетяхме, вдигнахме се на десет мили и се понесохме над Северна Африка, а под нас се замяркаха изостанали картагенски селца. След това прелетяхме над Сицилия, където трябваше да почакаме, докато небесният кораб „Рогът на Хатор10“ се скачва с пристана в Сиракуза.

Следвайки зададения маршрут, ние се отбихме в Спарта, където се присъединихме към ежедневния керван от куриерски шейни, разнасящи заповеди и сведения между Делос и военното сърце на Симахията.

О, Спарта, град на лакедемонците, на Езон и Жълт заек, на баща ми и предците ми по бащина линия, които се простират назад чак до праисторически времена, о, град на моята любима Хера, на законодателя Ликург, какво да кажа за теб? Че от всички градове на Симахията само ти отхвърляш външния блясък, че домовете ти са от обикновен камък, портите от крепка стомана и дори храмовете ти от безцветен мрамор. Само статуите на божествата притежават своя красота и в тях ти си вложил всичко. Как да опиша силата ти, как аз, който не бях допуснат до гръдта ти, да разкажа на други за твоя несломим дух?

Дано бъде достатъчно да заявя, че докато прелитахме над стените ти, към оживения купол на твоя небесен пристан, Езон и Жълт заек се преизпълниха с гордост и сякаш пораснаха от близостта на любимите си богове, а ние, които ги придружавахме, се смалихме като хора от каменната ера, застанали до люде от ерата на златото; че силата на тази божествена чистота проясни мислите ми и прогони от мен за пръв път, откакто бях стъпил в Атина, духа на съмнение, на който ни бяха учили в Академията.

Ще го сметна за висша милост, че не останахме достатъчно дълго, защото в противен случай щях да изгубя и последните остатъци от този дух.

Но след кратка проверка на документите в небесния пристан ни насочиха към върволица от дванайсет лунни шейни, готвещи се да напуснат Делос. За щастие оказа се, че очакват само нас, и конвоят потегли няколко минути по-късно.

Само десетина минути след Спарта на хоризонта нещо блесна и скоро се превърна в сребърен купол, покриващ целия остров Делос. Оръдия върху въртящи се платформи ни проследиха, докато се спуснахме на морското равнище и се шмугнахме под бронзовия похлупак, щръкнал като птичи клюн от южния край на острова — подсилен щит с площ от четвърт миля, защитаващ залива от въздушни атаки.

Продължихме да летим под тази егида и се насочихме право към полукръглото пристанище на Делос, където над стотина войници охраняваха архонтите. Двайсет от тях патрулираха покрай брега на групи от петима, останалите осемдесет бяха настанени в бронирани кабини, насочили къси, широки дула към водата. Керванът от лунни шейни спря под похлупака в очакване да получи разрешение за приземяване.

След краткото пътуване през половината свят стори ми се нелепо да чакам близо час на тясната шейна, за да бъда допуснат на сушата, но точно това се случи. Най-сетне ни дадоха знак да продължим. Нашият пилот насочи шейната към една от множеството ниши, издълбани в гранитните скали над пристанището. Роби я приковаха към земята, а стражите провериха внимателно документите ни. Те помолиха вежливо Езон и Жълт заек да предадат оръжията си, след което ни разрешиха да слезем.

Скочих от диска и се протегнах, за да прогоня умората от трите часа пътуване. Поех дъх с пълни гърди и незабавно съжалих — влажният островен въздух напълни дробовете ми и внесе смут в мислите ми точно когато разчитах да са най-ясни.

— Командире, ще позволите ли да ви придружа вътре? — попита куриерът.

Кимнах и тя ни поведе към средата на полумесеца, където високи двайсет стъпки железни порти отделяха архонтите от останалия свят.

Пазачите на вратите, двама набити роби, облечени само с набедрени препаски, ги разтвориха и ние се озовахме в тунел, свързващ пристанището с острова. Тунелът беше достатъчно широк, за да могат по него да маршируват едновременно шестима войници, но ниският таван и честите постове създаваха усещането, че е тесен и пренаселен, или може би причината за това бе тежестта в гърдите ми и тревогите за предстоящата среща и за Рамоночон.

Двама часовои при отсрещните врати провериха отново документите ни, после разтвориха бронзовата порта и ние се озовахме на остров Делос. Намирахме се в истински архитектурен рай, с много зеленина и ярко осветление от стотици огнени глобуси, закрепени на пилони от подсилено стъкло.

Куполът над нас бе изрисуван със сцени от Олимп, които обрисуваха войната между боговете и титаните и крайната победа на първите. Имаше също рисунки на Зевс, пейзажи на Елисейските полета, прочути моменти от Троянската война и основаването на древните елински градове. Жълт заек за кратко бе смаяна от цялото това великолепие, сърцето ми се стопли приятно при мисълта, че моят телохранител стоик не е равнодушен към красотата на Делос.

— Трябва да се връщам към прекъснатите си задължения — обяви куриерът. — Очакват ви във виолетовия двор, той е на половин миля нататък.

Тя ни посочи пътя и се изгуби зад близкия затревен хълм.

Продължихме бавно по павираната с мраморни плочи улица покрай домове със сини куполовидни покриви и висящи градини с рози и зюмбюли. Прекосихме няколко площадчета с множество лавици за свитъци и писалища, заобиколени от лозя с едри гроздове. По-нататък по същия път бяха подредени статуите на предишни архонти, които ни гледаха с каменни изражения на мрачно доброжелателство. На острова всички бивши архонти си имаха отредено място. Тези от тях, които бяха обявени за герои след смъртта им, се отличаваха с по-високите си статуи, боядисани в черно и синьо.

Единственото, което нарушаваше този идиличен пейзаж, бяха чиновниците и писарите, които сновяха наоколо в изпълнение на някоя архонтска заповед и си придаваха важен и надут вид, опасявайки се да не бъдат сметнати за ненужни и върнати обратно в Атина, Спарта, или — Зевс да ги пази — в някоя от провинциите.

Когато за пръв път пристигнах на Делос, останах изненадан от огромния брой жители на този малък остров. Повечето граждани на Делоската симахия вярват, че архонтите живеят откъснати от суматохата на останалия свят, за да могат на спокойствие да вземат своите важни решения. Тъкмо по тази причина някога те са били преместени тук, на острова, където се е държало съкровището на Симахията, вместо да останат в Атина и да бъдат задушени от бюрокрацията или пък от военщината в Спарта. Но през вековете управленческият механизъм на Симахията продължи да се усложнява, скоростта на комуникациите да расте и стана така, че всички, дори дребни, макар и немаловажни проблеми се прехвърляха от чиновниците в Атина и Спарта на архонтите в Делос. В резултат от това службата на архонтите нарастваше от година на година.

Докато се шляехме, пресрещна ни нервен чиновник със зелена тога на нисш служител.

— Добре дошли на Делос, командир Аякс, командир Езон, капитан Жълт заек — заговори ни той. — Бъдете така добри да ме последвате, другите вече ви чакат.

— Кои други? — попитах.

— Другите командири от проекта „Прометей“ — обясни той и ни поведе по украсен с нарциси път към открит двор, заобиколен от виолетови колони. Осем орехови кресла, снабдени с виолетови тирски възглавници, бяха подредени в полукръг. Четири от местата бяха заети и двама млади, атлетични войници стояха зад седналите мъже и наблюдаваха зорко нашата малка група. Изглежда само Езон бе посмял да помоли за телохранител — спартански офицер. До креслата имаше триножници с подноси с храна. Нашият водач ни посочи празните места и безшумно изчезна.

Познавах трима от седящите мъже. Егист от Митилена, един от най-одумваните випускници на Академията, и Филат, най-способният офицер, напускал някога Спарта, бяха съответно научният и военният командир на проекта „Гадател“. Доближили глави, те си шепнеха поверително. Без съмнение Егист уверяваше Филат, че техният оспорван от мнозина проект се развива успешно.

Срещу тях, облечен с традиционната броня на египетски генерал, седеше Пта-Ка-Ксу, петдесет и осем годишният ветеран, който командваше от военна страна проекта „Човекотворец“. Той вдигна глава към нас и кимна, след което втренчи отново поглед, изпълнен с презрение, в Егист и Филат.

Непосредствено до Пта-Ка-Ксу, почти скрит в сянката, седеше човек, когото не познавах, етиопец с разтревожено лице, който едва ли имаше и трийсет години. Беше облечен с преподавателска тога и косата му бе сресана по атинска мода, но неспокойните погледи, които мяташе наоколо, подсказваха, че не е привикнал да се движи из коридорите на властта.

Егист вдигна глава и ни махна, сякаш едва сега бе забелязал присъствието ни.

— Чухте ли чудесната новина? — попита той.

Двамата с Езон се спогледахме. По различни причини никой от нас не го обичаше. Аз не одобрявах пиедестала, на който бе издигната в Академията богохулствената псевдонаука мантикология. Езон, като разумен спартанец, изпитваше вродено недоверие към всеки, който твърди, че може да определя необходимостта от военни действия чрез магия и поличби. Ако някому са необходими още доказателства, че науката ни не е на прав път, достатъчно е да се вгледа в надменната вяра на тези хора, че биха могли да укротят боговете и да ги накарат да предсказват бъдещето.

— Каква новина? — попитах и се надвесих над платото с отбрани ястия. Избрах къс овнешко, увит в лозово листо, отхапах малко и го сдъвках.

Егист чакаше да се нахраня и да го погледна отново. Очевидно нямаше търпение да види изражението на лицето ми, когато ми съобщи „новината“.

— Нашата част от „Прометей“ се увенча с успех — заяви той като родител, който се хвали с постиженията на своето любимо отроче. — Най-способният ни гадател успя да предскаже точния ден и час, когато трябва да потеглите към Слънцето.

Леката хранителна смес в стомаха ми се превърна в парче тухла. Сега вече знаех причината да бъдем призовани тук, щяха да ни накарат да отлетим по-рано заради маниакалната вяра на Кройс в проекта „Гадател“. Готвех се да дам израз на обичайните си възражения, но Пта-Ка-Ксу ме спря, като застана между мен и моя „колега“.

— Аякс, Езоне, позволете да ви представя Кунати, новия научен командир на проекта „Човекотворец“.

Обърнах гръб на Егист и кимнах на етиопеца. Той ми отвърна с поклон, очевидно благодарен, че най-сетне някой му обръща внимание.

— Поздравления — рекох — и съжалявам, че повишението ви идва при такива трагични обстоятелства.

— Благодаря ви. — Пръстите му стиснаха неволно свитъка, който носеше. — Надявам се да успея да завърша проекта.

— Ще успеете, млади човече, ще успеете! — отекна в двора нечий гръмлив глас като смеха на Зевс. Кройс и Милтиад се приближиха към нас, като се движеха доста енергично за мъже, надхвърлили седемдесетте. Кортежът от изплашени, отрупани със свитъци чиновници едва смогваше да върви след тях.

Кройс мина под арката между две колони и ние всички пристъпихме напред, за да го поздравим. Той стисна здраво ръката на всеки от нас и ни възнагради с уверена усмивка. Самата близост до този човек пробуди вярата ми, че ще преодолея всички затруднения покрай „Слънчев крадец“, но когато погледнах към Егист, в душата ми отново се промъкна съмнение.

Милтиад крачеше зад своя по-експанзивен колега. Старият войник бе облечен с ризница, а лицето му представляваше строга маска, каквито често си слагаха всички спартанци. За разлика от посивелите къдри на Кройс косата на военния архонт беше младежки черна. Единственият признак за възрастта му бе покритото с бръчки лице, което приличаше на изправен срещу вълните скален масив.

Спартанският архонт ни даде знак да се върнем по местата си. Робите поднесоха ярко оцветени купи, украсени с рисунки на трите мойри, заплитащи в сложна плетка живота на героите, и ги напълниха с разредено самотракийско вино, доста слабо, с чудесен мек вкус. Жълт заек се присъедини към другите двама телохранители, които бяха изненадани, че колегата им е спартански капитан. Милтиад я награди с бащинска усмивка, изражение, с което лицето му явно не беше привикнало. Тя се усмихна на свой ред и макар жестът и да беше предназначен за архонта, аз почерпих увереност от него.

Двамата архонти седнаха. Милтиад взе съдинка с вино. Кройс зарови нос в един свитък и пропъди роба, който му предлагаше купа.

Минута по-късно архонтът на Атина вдигна глава и нави свитъка.

— Това е последното обсъждане на проект „Прометей“ — заяви той, извади от гънките на тогата си три папирусни листа и подаде по един на мен, Егист и Кунати. — Ето ви графика на операцията. Искам от вас да го запаметите и да ми върнете листата. Не бива да остане нито едно писмено копие. Всички заповеди до вашите подчинени ще бъдат само устни.

Плъзнах поглед по едро изписания лист и запаметих датите и часовете. Някъде към средата на листа спрях и прочетох още веднъж едно дълго изречение.

— Архонте — заговорих, — моят кораб не може да стигне до Слънцето и да се върне обратно само за четири месеца.

Кройс ме погледна с присвити очи и се наведе напред като змия, зърнала птичка.

— Твоят навигатор ме увери, че ще успеете, ако ви предоставя ареските витла.

Стомахът ми се сви. Клеон не биваше да лъже за нещо толкова важно. Това бе равносилно на нарушаване на Питагоровата клетва. Но от друга страна, помощните двигатели означаваха скъсено време на полет, удобство и безопасност за екипажа.

— Архонте — продължих, — моят навигатор все още не е приключил с изчисленията на нашия маршрут и не е имал време да нанесе корекциите. В този момент не мога да гарантирам с клетвата си, че пътуването ще отнеме толкова време.

Кунати изчурулика едно изплашено „прощавайте“, което привлече орловия поглед на Кройс върху него.

— Архонте — заговори с разтреперан гласец младият мъж. — От техническа гледна точка проектът „Човекотворец“ е почти завършен. В нашата лаборатория успяхме да осъществим спонтанно самозараждане на възрастен псевдочовек, но нашият прототип на воин все още не е напълно готов. На този етап не мога да твърдя, че ще съумеем да го усъвършенстваме, нито че ще подготвим петстотин хиляди самозараждащи се пакета и ще ги засадим в близост до границата на Поднебесното царство за двата месеца, отредени ни в този график. Господарю, съвсем отскоро поех ръководството на този проект и…

Кройс махна нервно с ръка и ни огледа бавно.

— Егисте, обясни им положението.

Мантикологът извади от ръкава си навит папирус. Беше изписан на ръка със странни, разкривени символи и съдържаше неточна карта на планетите.

— Според нашите Делфийски резонатори най-подходящото време за атака е след четири месеца, смятано от утрешния ден. Проверихме тази хипотеза с шест различни прогностични метода и те всички ни отвеждаха при една и съща дата.

Кройс се усмихна и кимна като прилежен ученик. Сякаш това решаваше въпроса.

О, богове, когато настъпи време да съдите Кройс, спомнете си храбрата му младост, полета до Луната, приноса му в динамиката и уранологията, довели до създаването на флотата от небесни кораби и изучаването на сферите. Не забравяйте колко умело ръководеше Симахията в други периоди, но му простете глупостта. Всички велики герои са страдали от заслепяване в един или друг момент. Простете на Кройс задето вярваше, че бъдещето може да се предвиди от науката без намесата на боговете.

— Господарю — заговорих, надявайки се да го убедя с факти там, където теологията се беше провалила. — Не разполагаме с нужните материали за изработването на слънчевата мрежа. Нямаме дори достатъчно припаси за един толкова продължителен полет.

— Вече е уредено. Храна и самозародни припаси ви очакват на Луната. Погрижих се да ви доставят рафинирани небесни материали от Хермес и Афродита. Ще ги вземете по пътя и ще изплетете мрежата, докато летите.

Погледнах към Езон за помощ. Скръстил ръце, той рееше очи към тавана. На картината точно над нас се виждаше Зевс, който вдига Орион от земята и го поставя сред съзвездие от неподвижни звезди. Почти усещах желанието му да полети към тези далечни и примамливи светлици. Но спартанското в него беше твърде силно, за да го надмогне и да изложи поста си на рискове, за да изпълни една безумна мечта. Погледът му премина през Кройс и се спря върху Милтиад по онзи откровен и предизвикателен начин, който бе слагал край на не един хаотичен атински дебат.

— Господарю — чух гласа му, — не мога да разреша на „Сълзата на Чандра“ да напусне толкова рано Земята. Имаме сериозни проблеми с безопасността. Възможно е дори един от старшите ни научни помощници да се окаже предател.

Милтиад се намръщи и изпъчи напред брадичка. Той се обърна към Кройс.

— Безопасността е по-важна от научните ви графици.

— Не можете да го направите! — извика Егист.

Хладните сиви очи на военния командир на Делоската симахия се вторачиха в него.

— Не мога ли?

Егист наведе глава и се сви като повехнало цвете.

— Ще трябва да чакаме девет години за следващия благоприятен ден.

— Или да атакуваме в неблагоприятен — възрази с леден глас архонтът. — Ако бяхте прекарали времето си в изучаване на минали битки вместо в зяпане на кози черва, щяхте да знаете, че има също толкова сражения, спечелени въпреки лошите предзнаменования, колкото и когато те са били „благоприятни“. Благосклонността на боговете не се печели толкова лесно и нито един смъртен досега не е успял да отмъкне от тях познанието за бъдещето.

Егист поклати глава по-скоро натъжено, отколкото ядосано и потърси подкрепа в Кройс, преди да отговори на Милтиад.

— Архонте, тези древни прогнози са били примитивни, псевдонаучни предсказания. Проектът „Гадател“ е строго научно изследване на бъдещето. Той е безброй пъти по-точен от брътвежите на побърканите старици.

Стиснах зъби, питайки се кога ли Аполон ще отмъсти на този богохулник за оскърбленията към неговия оракул.

— Аз предлагам да чакат — заяви архонтът на Спарта.

— А аз — да потеглят — отвърна атинският архонт.

Милтиад и Кройс се гледаха продължително време. Неизбежното се беше случило, също както с Езон и мен или с другите двойки командири в Симахията. Двамата архонти бяха на противоположни мнения и един от тях трябваше да отстъпи.

Най-сетне Кройс бръкна под полите на тогата си и измъкна свитък, запечатан с железния печат на Спарта, а от малката кожена кесия на кръста си извади две кокалени зарчета и ги постави на креслото на Милтиад. Спартанският архонт ги разглежда в продължение на няколко секунди, събра ги с бързо движение на огромната си ръка и ги пъхна под ризницата.

После се изправи и ни огледа.

— Ще направите всичко възможно да се придържате към дадения ви график и да наваксате закъснението. Кунати, военните ще засадят пакетите на два пъти по-кратко разстояние до границата. Аякс, Езон, ще имате десет допълнителни дни за пътуването до слънцето и обратно. Надявам се, че това ще бъде достатъчно, за да решите проблемите си с безопасността.

Не беше много, но му благодарих.

— Обявявам край на заседанието — рече Кройс. Той стана и си тръгна, следван от ято чиновници. Командирите на „Човекотворец“ и „Гадател“ също напуснаха двора, но Милтиад даде знак на мен и Езон да останем. Кимна и на Жълт заек.

Той подаде ръка на Езон.

— Съжалявам, но само такава отсрочка можех да ви дам.

Езон отвърна на поздрава, сетне положи длан на сърцето си и погледна Милтиад право в очите. По правило всеки випускник на спартанската военна школа може да пита командира си за неговото решение, така че мъдростта да се предава от висшите към нисшите чинове.

— Господарю, защо не ни позволите да разрешим на спокойствие проблемите със „Слънчев крадец“? Това едва ли има нещо общо с глупостите на Егист.

Милтиад счупи печата на свитъка, който Кройс му бе дал, и го предаде на Езон. Моят съкомандир го прочете бавно, после още веднъж.

— Не знаех, че войната върви толкова зле.

Архонтът кимна.

— Поднебесните отбелязаха пробив в миниатюризацията. — Той се обърна към мен. — Оръжието, използвано срещу теб от убиеца, е преносимо миниатюрно чи-копие, способно да нарушава равновесието на телесните настроения по същия начин, по който големите чи-копия разстройват въздушните и водни потоци.

Замислих се върху тази важна информация. Какво общо можеха да имат въздушните и водните течения с настроението? Опитах се да я напасна сред всички останали неразбираеми парчета от поднебесната наука, за които бях чел през годините, но така и не се получаваше цялостна картина. Въздъхнах ядосано, а духът на Академията въздъхна заедно с мен.

Милтиад взе свитъка и го нави.

— Поднебесните въоръжават своите командоси с тези оръжия и ги пращат да убиват нашите командири, учени и управници. През последните три месеца изгубихме управителите на осем североатлантейски градове-държави, коронясаната принцеса на олмеките, генерал Тидеус, командващ армията ни в Тибет и шестима от най-добрите ни учени. Ако това продължава, скоро ще останем без военачалници и управители и Поднебесното царство ще ни завладее без усилие. Двамата с Кройс смятаме, че само един светкавичен, решителен и мащабен удар от наша страна може да прекърши гръбнака на тяхната нова стратегия. Проект „Слънчев крадец“ е единствената ни надежда. Ако унищожите Хангксу, тогава не ние, а те ще се лишат от командване, и нашата армия, подсилена от псевдовойниците от проект „Човекотворец“, най-сетне ще съумее да сложи край на войната. — В очите му блеснаха пламъчета. — Но трябва да действаме бързо, преди да сме изгубили твърде много незаменими хора. Кройс извади онези зарове, за да ми напомни, че е дошло време да поемаме големи рискове, ако искаме да оцелеем.

— В такъв случай „Гадател“…? — попитах.

— Успокоение за Кройс, че прави каквото е нужно — обясни Милтиад. — Истината е, че разчитаме на вас.

Опрях ръка на сърцето си и му козирувах по спартански обичай.

Върнахме се на борда на „Сълзата на Чандра“ със същата лунна шейна, същия навигатор и същата охрана, но в помрачено настроение. Пътувахме предимно в тъмнина, нощта ни застигна още на брега на Атлантика. Едва когато наближихме моя кораб, на хоризонта се появи зарево. В тази част на Западния океан на хиляда мили под нас бяха разпръснати острови, които от много години принадлежаха на Поднебесното царство, а отпред лежеше Азия, родината на нашите врагове.

Загледан в изгрева от височина хиляда мили над една част на света, която не владеехме, поемайки с пълни гърди от чистия, разреден въздух, аз се замислих за последните събития в Делос. Архонтите бяха заявили недвусмислено, че разчитат само на мен и беше мой дълг да се закълна пред Атина и Зевс, че ще оправдая доверието. Но Рамоночон също ми вярваше и се бе заклел да ми служи докрай. Надявах се, че няма да се наложи да избирам между тях.

Приближихме „Сълзата на Чандра“ от по-голяма височина и започнахме да се снижаваме към него. Наведох се напред, за да наблюдавам как малката перлена капка в небето се превръща в сияещ сребърен контур. Очаквах да стана свидетел на обичайното оживление на борда, но не и да видя въоръжени отряди да маршируват във всички посоки, към кърмата и носа, да влизат в пещерите, а после да излизат обратно. Изглеждаше така, сякаш всички Езонови войници са изкарани да патрулират.

По мое нареждане пилотът приземи шейната близо до навигационната кула, където няколко подсилени отряда патрулираха покрай кърмата. Езон, Жълт заек и аз свалихме предпазните ремъци и се прехвърлихме от един лунен къс на друг. Шейната изчезна в небето, а през това време Езон повика войниците и попита къде е Анаксамандър.

— На хълма, господарю — очите на мъжа бяха подпухнали, сякаш не беше мигвал през цялата нощ.

Отправихме се веднага нататък, като пътем подминахме още няколко отряда. Те ни отдадоха чест енергично, облекчени, че виждат отново Езон. Стигнахме площадката на хълма и открихме началника на охраната, в сянката на статуята на Александър да чете някакви документи.

— Доклад за обстановката на кораба! — нареди Езон.

Анаксамандър застана мирно и отдаде чест.

— Командире, на кораба е въведена повишена бойна готовност. Всички части са мобилизирани и разположени на възлови позиции. Резервите са обединени в допълнителни патрули.

Толкова голяма бе увереността му, че е постъпил правилно при извънредните обстоятелства, че той дори не си даваше сметка, че ще изтощи екипажа и ще намали ефективността му.

Езон си пое дълбоко въздух и аз почувствах като топлина от огън яда му заради твърде ревностните действия на неговия подчинен.

— Кажи на хората да се прибират — нареди Езон. — Намали постовете, разпусни допълнителните патрули и дай на всички почивка.

— Да, командире.

— Нещо друго за докладване?

— Да, господарю — кимна Анаксамандър. — Жилищното помещение на затворник Рамоночон е запечатано, но още не съм го претърсил. Предположих, че ще искате да присъствате лично.

Езон се почеса по рехавата брада.

— Съвсем правилно, началник на охраната. Ще го направя още сега. — Той се обърна към мен. — Аякс, какво ще…

— Идвам с теб — прекъснах го.

Езон ме отведе при статуята на Аристотел и ми заговори с тих глас, за да не може да ни чуе Анаксамандър. Над главата ми моделът на Вселената в ръката на героя продължаваше неумолимото си движение, отбелязвайки хода на времето.

— Аякс, събра ти се твърде много, за да си губиш времето с това. Трябва да сме готови за полет другата седмица, ако искаме да спазим графика.

— Езон от Спарта — заговорих с официалния тон, с който един командир се обръща към друг, — не се опитвай да ме учиш какво изисква дългът ми. Ако Рамоночон е виновен, в такъв случай цялата работа; свършена от него по нашия проект, трябва да бъде прегледана от други динамици и ако е необходимо, да се нанесат корекции, за да не пострада корабът. Ако не е, налага се да бъде освободен незабавно, за да довърши започнатото.

— Аякс от Атина, нима не вярваш, че ще изпълня дълга си, що се отнася до това разследване? — попита той, отвръщайки на предизвикателството.

— Вярвам ти, Езоне — отвърнах, посмекчил тона. — Но ти не познаваш Рамоночон толкова добре, колкото аз, нито имаш нужните научни познания, за да можеш да оцениш това, което ще открием там.

Той ме погледна за миг, сетне ме стисна за лакътя.

— Ще ти бъда благодарен за помощта при това разследване — рече. — Но помни, въпросът е от военен, а не от научен характер.

— Съгласен — кимнах и на свой ред го стиснах за лакътя.

И така ние четиримата — моя милост, Езон, Анаксамандър и Жълт заек — се спуснахме по склона на хълма, в чието подножие имаше кръг от къщички с медни покриви, обитавани от старши научните изследователи, отместихме; завесата в преддверието на Рамоночон и се озовахме в пещерата, в която живееше моят приятел и подчинен.

Не бях идвал в дома на Рамоночон отпреди нашата ваканция и останах изненадан от промените, които бе направил след завръщането си. Вместо скъпи гоблени, изрисувани със сцени от „Махабхарата“, стените бяха покрити с обикновени ленени нощни завеси. На мястото на дебелия позлатен килим, бродиран с изкусно преплетени нишки в черно, червено и синьо, намекващи за скрита, сложна и неразгадаема рисунка, подът бе застлан с кафява рогозка от небоядисана папирусна тръстика. Дори меките възглавници с гъша перушина липсваха и вместо тях имаше нагънати завивки.

Но най-изненадващо бе изчезването на четирите дузини статуи на главните индуистки богове, с които Рамоночон бе населил пещерата си.

Покрай предната стена, там, където преди беше олтарът на Шива, сега имаше три големи дъбови скрина. На задната стена, заета доскоро от статуята на Вишну и всички негови аватари, бе поставено малко писалище.

Езон и Анаксамандър отвориха скриновете и започнаха да тършуват систематично вътре. Извадиха дрехи, свитъци, мастилници, пера за писане, четки и други принадлежности, каквито ползва всеки учен. Междувременно капитан Жълт заек дърпаше завесите и търсеше тайници.

Наблюдавах ги известно време, опитвайки се да разбера какво се бе случило в тази стая. Това не беше домът на Рамоночон, когото познавах. Този човек беше тънък ценител на красотата и искрен почитател на изкуството на своята страна. Той събираше с благоговение и организираше изложби със статуи на индуистки божества. Защо се бе отървал от тях? И как го беше направил, без никой да забележи?

— Началник на охраната? — повиках Анаксамандър, който тъкмо ровеше из купчина жълти туники.

— Да, командире?

— Вашите хора наблюдаваха ли Рамоночон, след като се върнахме от почивка?

Лицето му се изкриви в зла усмивка, сякаш винаги беше знаел, че Рамоночон е предател и само е чакал и останалите да го разберат.

— От време на време.

— Случвало ли се е да хвърля нещо зад борда на кораба?

Анаксамандър извади плътен свитък от привързания за колана му калъф. Разви го и плъзна поглед до долу, преди да отговори:

— Възможно е, командире. Тук се докладва, че главен динамик Рамоночон е прекарал няколко вечери на десния борд по времето, когато вие лежахте в болницата. Но моите хора не са посмели да го приближат, нито са го държали под постоянно наблюдение.

— Благодаря. — Не можех да си представя, че Рамоночон би извършил нечувано светотатство като това да изхвърли собствените си богове от кораба, но това беше единственото обяснение, за което се сещах.

Анаксамандър се върна при дрехите. Тъй като нямаше какво друго да правя, отворих едно чекмедже със свитъци и започнах да ги преглеждам, като отделях научните документи от личните.

— Намерих го — извика Жълт заек и ние се обърнахме. Зад една от завесите тя беше извадила малка дървена кутия със сребърни и златни игли, щръкнали отстрани. Приличаше на миниатюрен вариант на чи-копието, което бяха използвали срещу мен, но кой би могъл да каже какво е, когато ставаше дума за поднебесни машинарии?

— Ето го нашето доказателство — заяви Анаксамандър и веднага се зае да описва находката в документа за обиск с нескритото задоволство на човек, свършил добра работа.

— Не прибързвайте със заключенията — троснах се аз. — Рамоночон е арестуван от два дена. Всеки би могъл да подхвърли това нещо тук.

— Поставил съм охрана — възрази хладно Анаксамандър.

— Продължавай обиска! — изръмжа недоволно Езон. Двамата офицери и техният началник незабавно се захванаха за работа.

Върнах се при свитъците, разгъвах всеки от тях, четях по малко и ги поставях на бюрото. Спрях, когато се натъкнах на Рамоночоновото копие на „Рамаяна“. Бях вземал неведнъж от него тази епична творба и сега, докато я държах върху дланта си, усетих, че свитъкът е по-тежък от обичайното.

Развих го внимателно, плъзгайки поглед по добре познатите, изписани на санскрит думи. След първите няколко гънки се натъкнах на друг документ, навит в първия. В единия му край имаше строшен оловен печат с изрисувани две риби, всяка от тях захапваща опашката на другата.

Вторият свитък също беше на санскрит, но не беше печатен, а изписан с познатия почерк На Рамоночон, внимателно изрисуваните заврънкулки, които той използваше, когато се стараеше да препише нещо прецизно. Прочетох първите няколко реда и пребледнях.

Най-сетне можех да си обясня промените в стаята на Рамоночон и неговите въпроси за морала. Този документ доказваше, че той не е шпионин, но същевременно представляваше непоклатима улика, че е извършил друго непростимо провинение спрямо Симахията.

Почти бях готов да посветя и другите в моята находка, но се запитах какво ще стане, ако го направя. Нямаше ли да покажа, че заемам определена страна? Трудно ми беше да определя. Зная обаче, че взех това решение без внушението на боговете. Може би е било някакво възелче в нишката на моята съдба, но предпочитам да виня само и единствено себе си. Защото в този момент, когато дългът пред родината и този пред моя приятел застанаха в открито противоречие, аз предпочетох да потърся баланс между тях, да си припомня и двете клетви и да направя всичко, което е по силите ми, за да ги изпълня.

Навих двата свитъка и ги прибрах под тогата си. Слава на Хермес, закрилника на крадците, че останалите бяха твърде погълнати от обиска, за да забележат нещо нередно. Погледнах към тримата войници, които разпердушинваха методично стаята на Рамоночон, и се зачудих дали биха могли да ми помогнат. Знаех, че Анаксамандър е прекалено амбициозен. Жълт заек пък беше истинска спартанка. Погледът ми се спря на Езон — той беше мой приятел, но също поставяше дълга към родината над всичко останало. Макар и неохотно, стигнах до извода, че ще трябва да се справя с този въпрос съвсем сам.

Скоро след това претърсването приключи.

— Намерихме доказателството, което ни беше нужно — заключи Анаксамандър и вдигна даоисткото оръжие, сякаш е факел, озаряващ вината на моя приятел. — Трябва да пратим Рамоночон на съд в Спарта.

Езон се готвеше да потвърди това, но аз го изпреварих.

— Командир Езон — заговорих с официален тон. — Като ваш съкомандир настоявам да разговарям насаме с моя подчинен, за да узная истината.

В погледа на Езон се четеше нескрито съжаление. Изправих рамене. Почти усещах как Атина ме загръща покровителствено с наметалото си и изражението на Езон се промени в озадачено мръщене.

— Наистина ли все още вярваш, че Рамоночон е невинен? — попита той.

— Да — отвърнах. — Не можеш да откажеш на молбата ми.

Той кимна.

— Но аз мога — намеси се капитан Жълт заек. — Заповедите ми не позволяват да те оставя насаме с един потенциален шпионин.

— Капитан Жълт заек… — заговорих аз, после млъкнах. Бях доловил неумолимата жилка в гласа й, произхождаща от заповедите на самите архонти. — Е, добре — въздъхнах. — Но ще присъстваш само като мой телохранител.

— Разбира се.

— И няма да обръщаш внимание на факта, че разговаряме на непознат за теб език. — Готвех се да чуя възраженията й, но тя отново ме изненада.

— Ни най-малко, командире. Ще бъда там само и единствено за да защитавам живота ти.

Затворът на „Сълзата на Чандра“ се състоеше от пет малки пещери под един хълм, свързани с повърхността чрез дълъг тунел, широк не повече от три лакътя. Имаше стоманена врата в единия край на тунела и още една — в отсрещния. Двама пазачи стояха при горната порта, още двама патрулираха отвън. Преди да докараме поднебесния доктор, затворът се използваше само при дребни провинения на войници и никога досега не бях слизал в тази тясна, потискаща тъмница.

Жълт заек ме придружи до килията на Рамоночон — празна пещера, широка и дълга по десет стъпки. Подът и стените бяха оборудвани с кожени ремъци, за които да се улавят затворниците, когато корабът маневрира, но нямаше завеси срещу постоянното лунно сияние. Надявах се, че Рамоночон е успял да поспи въпреки светлината.

Намерихме го седнал с кръстосани крака на пода. Беше затворил очи, а положените му върху коленете ръце бяха с извърнати нагоре длани.

— Рамоночоне.

Той повдигна клепачи.

— Време е да поговорим.

— Да, Аякс, мисля, че си прав.

Обърнах се към Жълт заек.

— Говориш ли индуски?

Тя кимна.

— Фарси? Етруски? Египетски? Финикийски? Иврит? — изброих дузината езици, които двамата ползвахме свободно и най-сетне открих, че не владее асирийски. Почувствах облекчение, в противен случай, щеше да се наложи да разговаряме на хънанския диалект на Поднебесното царство. Съмнявах се капитан Жълт заек да одобри това, че общуваме на езика на нашия смъртен враг.

— Между свитъците ти се натъкнах на Диамантената сутра — обърнах се към Рамоночон. — Разбирам защо не си пожелал да ми кажеш, че си станал будист.

— В Симахията не гледат с добро око на такива като нас — рече той с покорно недоволство. — Трябва да ме предадеш. Инак може да екзекутират и теб за укриване на будистки симпатизант.

Изпитах гордост, задето нито за миг не се бях поколебал да скрия приятеля си от гнева на Спарта. Преди един век будизмът бе станал толкова популярен в Индия, че беше започнал да разпростира пацифистките си идеи в източните покрайнини на Симахията и в западните райони на Поднебесното царство. Двете държави реагираха по един и същ начин — с екзекуции на хиляди будистки проповедници и монаси. Притежанието на Диамантената сутра и всякакви други будистки трактати се наказваше със смърт.

Но макар поставени извън закона, будистите продължаваха да се опълчват на войната. Никой от тях не би шпионирал в полза на поднебесните, нито би участвал в подготовката на убийство. Ето откъде черпех увереност, че Рамоночон е невинен въпреки обвиненията срещу него, но не можех да използвам доказателствата в негова защита. Единственият резултат щеше да е екзекуция по други обвинения.

— Защо смени вярата? — попитах.

— Трудно е да се обясни — отвърна той. — Никога не съм споделял с теб, но през последните няколко години ме глождеха съмнения, свързани с работата ми. Всички конструирани от мен кораби се превръщаха в машина за убийства. Повтарях си, че е моя дхарма11 да върша тази работа. Но от три години насам, откакто започнах работа върху „Слънчев крадец“, взеха да ме преследват видения от горящия Хангксу и после, по време на тази ваканция…

Той млъкна, разтвори крака и наведе глава.

— Нека започна отначало. Знаеш ли нещо за чан-будизма?

— Не — отвърнах. — Никога не съм чувал за секта на име чан.

— Била е основана преди петстотин години от будисти и даоисти в граничните райони между Индия и Поднебесното царство.

— Даоисти? Какво общо има будизмът с поднебесната наука?

— Планински даоисти — уточни той. — Те не са учени, а философи. Поднебесното царство гледа на тях, както Симахията на платонистите. Докато бях у дома по време на тази ваканция, се срещнах с един приятел от детството, когото не бях виждал от години — по това време още не знаех, че е бил в Тибет, за да изучава Осмократния път12. Разказах му за работата и за моите притеснения и той ме отведе при един учител по чан, който ме запозна с някои основи на даоизма. Помогна ми да прозра опасността, произхождаща от „Слънчев крадец“, като ми доказа, че нарушаваме баланса между ин и ян.

— Виждал съм тези думи в даоистки научни текстове. Какво означават?

— Ин и ян са две на пръв поглед противоречащи си понятия… или сили, макар че и това не е съвсем точно, за да бъдат обрисувани. Най-важното е, че противостоенето им е само привидно. В действителност те действат заедно. Когато са в равновесие, може да бъде следван дао, или пътят. Но не се ли върви по него, смърт и разруха заплашва всички. „Слънчев крадец“ е част от тази разруха.

Не разбрах почти нищо от това, което ми каза, но виждах, че то е много важно за него. Едно обаче не ми даваше покой.

— Щом си почувствал, че не можеш повече да работиш над „Слънчев крадец“, защо се върна на кораба?

— Моите младши динамици можеха да продължат работата и без мен. Надявах се да те убедя да прекратим проекта. Това беше единственият начин да поправя стореното от мен зло, единственият начин да ви спра, преди да сте убили още невинни хора. Но ти се върна с новината за покушенията, със спартански телохранител, донесе и дух на подозрителност. Как да разговарям с теб за преустановяване на работата, без да бъда обвинен, че съм шпионин на Поднебесното царство?

— И тогава реши да смениш тактиката. Опита се да забавиш работата, като ме убедиш, че Михрадариевата конструкция на мрежата е погрешна.

В очите му блеснаха пламъчета.

— Тя наистина е погрешна. Ако използвате мрежата, ще разрушите този кораб.

— Това няма ли да съвпадне с плановете ти?

— Не — отвърна той. — Не само на убийствата трябва да се сложи край, но и на решението за тях. Не разбираш ли, ако премълча грешката на Михрадарий, ще бъда отговорен за твоята смърт и за гибелта на всички останали на кораба.

Вярвах на всичко освен на твърдението, че нещо не е наред с мрежата. Давах си сметка, че не е изключено Рамоночон преднамерено да ми внушава недоверие към Михрадарий, защото без персиеца нямаше начин да завършим проекта.

— Ще направя каквото ми е по силите, за да те освободя — обещах. — Но трябва да продължа работата над „Слънчев крадец“, това е моят дълг, моята дхарма.

— Разбирам — отвърна той. — Въпреки това се надявам да те накарам да промениш възгледите си.

Обърнах се към Жълт заек.

— Да вървим — рекох й на гръцки. Тя кимна и ме последва зад стоманената врата. Изкатерихме се бавно в тунела, излязохме на открито и се насочихме към хълма с моя кабинет. Очаквах да ме попита за какво сме разговаряли с Рамоночон, но тя мълчеше.

Седнах на бюрото и зареях поглед из стаята, докато си припомнях разговора с Рамоночон. Жълт заек зае обичайното си място при вратата, неподвижна като статуя.

След няколко минути размисъл стигнах до извода, че не бива да позволявам да пращат Рамоночоон на съд на Земята, докато ние летим към Слънцето. Това беше единственият начин да спечеля нужното време, за да докажа, че е невинен, и същевременно да изпълня успешно проекта.

— Капитане — повиках Жълт заек, — бъди така добър да пратиш вестител до Езон и Анаксамандър. Искам да дойдат тук, за да разговаряме.

— Да, командире — отвърна тя, отвори вратата и махна на един от робите в библиотеката.

Езон се появи малко след това. Помолих го да почака до идването на началника на охраната. Анаксамандър се забави няколко минути и обясни, че е правил преглед на частите.

— Стигнах до важно решение относно Рамоночон — подех, втренчил поглед в Езон. — Зная, че той не е шпионин, но не мога да го докажа.

Никой от тях не заговори и аз продължих:

— Отказвам да го пратя на съд на Земята.

— Отказвате? — повтори Анаксамандър. — Командир Аякс, това е въпрос от компетентността на военните. Не можете да противоречите на заповед…

Обърнах се към Езон.

— Но ти можеш.

— Така е — съгласи се Езон. — Ако имам основателна причина.

— Не мога да ти я кажа — признах. — Но се заклевам в Атина, че ако не изпълниш молбата ми, ще подам оставка и „Слънчев крадец“ никога няма да бъде завършен.

Арес надзърна иззад очите на моя съкомандир и гласът му затрептя от справедлив гняв.

— Аякс! Как можеш да го кажеш, след като… — той млъкна, досетил се, че не бива да издава пред Анаксамандър какво са ни казали архонтите. — Аякс от Атина, ти си се клел във вярност.

— Положих две клетви. Едната към родината, втората към моя другар.

Езон ме изгледа намръщено, но постепенно Атина надви в съзнанието му над Арес.

— Не мога да пусна Рамоночон от затвора без доказателства за неговата невиновност.

— Съгласен съм. Важното е да го оставиш на кораба.

— Така да бъде.

— Началнико на охраната — обърнах се към Анаксамандър. — Нека хората ти продължат с издирването. Шпионинът все още е на кораба. Искам да го откриете бързо. Потегляме към слънцето след броени дни.

— Но… аз мислех…

— Това е всичко, началнико на охраната.

— Да… командире…

η

През следващите няколко дена сънят се оказа непостижим лукс, тъй като двамата с Езон трябваше да подготвим кораба и екипажа за полет. За да остане буден, той се уповаваше на спартанската дисциплина, а аз се нуждаех поне два пъти дневно от инжекции с Холерично настроение, чийто страничен ефект беше постоянната раздразнителност.

Една нова и непозната страна на характера ми стана достояние на моите колеги и те едва ли я харесаха. Вместо обсъждане те получаваха преки заповеди, вместо въпроси — строги изисквания, а вместо обяснения — мълчание.

Първото, което направих, бе да извикам Михрадарий и Клеон в кабинета и да им съобщя новата дата за отпътуване.

— Защо архонтите постъпват така? — попита Михрадарий.

— Не е твоя грижа — озъбих се аз. — Всичко, което се иска от теб, е да се погрижиш подчинените ти да изпълняват задълженията си.

— Но, Аякс…

— Никакви възражения — прекъснах го аз. — Върви и действай.

Той повдигна краищата на тогата си и ми показа синята преподавателска лента. Знаех, че съм оскърбил почетен випускник на Академията, но инжекцията караше кръвта ми да кипи и ме освобождаваше от подобни предразсъдъци. Атина се опита да привлече вниманието ми, но я заглушиха войнствените призиви на брат й.

Обърнах се към Клеон, оставяйки Михрадарий да се гневи.

— Искам да приключиш с изчисленията на курса — наредих. — Направи последни корекции и ми го покажи.

Клеон се втурна да изпълнява задачата. Михрадарий го последва бавно и ме изгледа продължително, преди да напусне помещението.

За миг бях преизпълнен с чувството за вина.

— Холерично настроение — подхвърлих лаконично. Той кимна и затвори тихо вратата след себе си.

След като си тръгнаха, пратих куриер до Анаксамандър и му напомних, че очаквам доклад за издирването на истинския шпионин. Не мина много време преди да узная, че не се е занимавал с нищо подобно.

От този момент нататък спомените ми са замъглени. Документи се появяваха и изчезваха на бюрото ми, идваха посетители, настояващи за едно или друго. Писмените ми заповеди бяха кратки, отговорите — резки. Това, което зная, е, че през онези дни са се случвали много важни неща. Тъкмо за това ще помоля за снизхождение — позволете да се обърна с молба към Темида и Мнемозина да извлекат спомените ми от мъглата на сънливост и гняв.

Две важни събития се отразяват в огледалото на моето съзнание.

Роксана, една от подчинените на Рамоночон, балансов специалист, скромна персийка на средна възраст, чието задължение бе да проверява резултатите от реконструкцията с цел да бъде обезпечена стабилност на кораба, ме посети през третия ден от приготовленията.

— Командире — рече тя и пристъпи колебливо. — Съществува леко несъответствие в баланса на кораба. Исках да попитам Рамоночон за това, но… — тя млъкна, забелязала, че се мръщя. На винаги ведрото й лице се изписа неочаквана решителност. — Командире, работя под негово ръководство от седем години. Не мога да повярвам, че е шпионин.

— Не е такъв — заявих, щастлив, че и други споделят моята увереност.

— Господарю, можете ли да го извадите от тъмницата?

— Ако можех, смяташ ли, че щеше да е още там?

Тя се дръпна назад и едва не се блъсна в Жълт заек.

— Да, разбира се. Съжалявам, командире.

— Научното командване не обхваща въпросите за корабната безопасност — обясних, сдържайки изкуствено породения си гняв. — А сега, кажи ми за този проблем с баланса, времето ми е ограничено.

— Ами точно това е, господарю. Проблемът е, че корабът лети твърде добре.

„Твърде добре“? — Арес завладя ума ми. Как можеше да идва тук и да ме занимава с неща, които вървяха „твърде добре“, когато главата ми се цепеше от нерешени проблеми? Но успокояващата ръка на Атина ме спря, преди да се развикам. Права беше, естествено. Динамиците и без това бяха объркани от залавянето на Рамоночон, последното, което им трябваше, беше отвратителното ми настроение.

— Благодаря за информацията — смотолевих. — Веднага щом се отправим на път, ще отделя няколко души, за да установят причината. Но през следващите дни можеш да идваш при мен само с лоши новини.

— Да, командире — отвърна тя. — Простете, че ви обезпокоих.

Другият спомен е по-смътен. Михрадарий и Клеон дойдоха да обядват с мен в кабинета, щяхме да обсъдим накратко разни неща, преди да поспя три часа. Сънят беше задължително условие да не се побъркам от инжекциите.

Помня, че ни поднесоха пържен гъши дроб и ечемичен хляб, но за какво разговаряхме? О, да, изготвяхме предварителни планове за сближаването ни със Слънцето. Михрадарий се интересуваше от дистанцията, за да може да настрои окончателно механизмите на мрежата.

Персиецът бе забележително мълчалив по време на срещата и си позволи само няколко забележки, докато двамата с Клеон уточнявахме курса и стигнахме до извода, че „Сълзата на Чандра“ ще бъде в пълна безопасност на разстояние едва няколко мили от Слънцето, стига да се намирахме от вътрешната страна на кристалната сфера на Хелиос. Помня, че Клеон разглеждаше небесната карта и си подсвиркваше и че и двамата избягваха да срещат погледа ми. Но най-вече си спомням отсъствието на Рамоночон.

Тези дни на гняв най-сетне приключиха, когато зачеркнах и последния проблем от списъка и отидох в болницата за благодатен двайсет и четири часов сън под бдителния взор на Еврип. Събудих се с усещането, че най-сетне от дни насам съм завладян от собствените си чувства и дадох клетва никога вече да не ставам жертва на гнева си.

Докато съм спял, „Сълзата на Чандра“ се беше скачил за последен път със Стълбовете на Херкулес, за да остави онези членове на екипажа, които нямаше да ни трябват по време на дългия полет — около трийсетина учени, чиято работа беше приключила, както и излишъка от роби.

На бюрото в кабинета си намерих окончателния списък на личния състав. Шейсет и един роби, повечето на работа в самозародната лаборатория, сто войници, между които и двайсетте канонири, седем учени под мое пряко ръководство, четирима навигатори и шестима инженери, работещи за Клеон, двайсет и пет работници за Михрадарий, които трябваше да обслужват мрежата, и двайсет и двама динамици, без началник. Надявах се, че Рамоночон ще бъде на свобода, когато дойде време последните да пристъпят към действие.

Езон влезе в кабинета тъкмо когато преглеждах списъка.

— Готови ли сме? — попитах строго.

Той прикри една прозявка и ме стрелна с подпухнали очи.

— По-готови никога няма да бъдем.

Гледаше ме очаквателно. Обърнах се към Жълт заек.

— Капитане, би ли повикала двама вестоносци?

— Да, командире.

Появиха се двама младежи с къси червени туники и кожени кесии за съобщения.

— Обяви общо инспектиране — наредих на първия — и предай на екипажа да се събере в амфитеатъра за прощална церемония.

Младежът хукна навън. Обърнах се към втория.

— Предай на Кловикс да донесе в амфитеатъра жертвения скиптър и да осигури животни за заколение.

Той също кимна и си тръгна.

— Най-добре ние също да се приготвим — рече Езон и се отправи към вратата. — Ще те чакам след час при кърмовата батарея.

Двамата с Жълт заек отскочихме до моята пещера, където робите ме измиха и намазаха с благовонни масла, сетне ме облякоха в пурпурна тога, поставиха на главата ми лавров венец и закачиха значката със златния бухал на рамото ми. Разкрасен по този начин за предстоящата публична изява, аз изведнъж почувствах как над мен се събират богове и герои в очакване на предстоящото жертвоприношение.

Докато ме приготвяха, моята телохранителка лъсна бронята си и си сложи огърлица от стоманени мъниста, които представляваха миниатюрни маски на Арес и Атина. Боговете на войната стояха зад нея, въздигайки я над обикновените хора. Видях величието на нейната душа и почувствах повече от всякога каква огромна чест ми е оказала да дойде на служба при мен.

— С твое разрешение — рекох й, — време е да се срещнем с Езон.

— По твоя команда — отвърна тя.

Езон ни очакваше в задната част на кораба. Беше облечен точно като мен, само дето значката му представляваше стоманен паун, а тогата му се издуваше странно на гърдите и хълбоците, подсказвайки, че отдолу носи ризница и меч.

— Приветствам те, братко мой, от името на Атина — рекох и докоснах с върховете на пръстите бухала.

— Привет и на теб, братко, от името на Хера — отвърна той и стисна леко пауна.

След като приключихме с формалностите, ние обиколихме на повърхността и под земята „Сълзата на Чандра“ — от кърмата до носа, молейки боговете да благословят кораба като цяло и всяка част поотделно. Но освен това прегледахме всичко внимателно, за да се уверим, че няма сериозни пропуски в подготовката. Лабораториите бяха излъскани до блясък, макар да забелязахме следи от паническа дейност в последния момент, най-вече в отделението на динамиците. Игрищата, столовата и командният хълм бяха украсени със сини и червени ленти. Болницата, складовете и самозародните ферми също бяха преметени, но не повече, отколкото се изискваше. Казармите, арсеналът и оръдейните батареи задоволиха взискателните погледи на моите двама спартански придружители. Минахме покрай амфитеатъра, където екипажът вече се събираше, и край навигационната кула, която Клеон лично бе изрисувал с Питагоровите правила. Спряхме, когато стигнахме върха на сълзата — предния край на моя кораб.

Небето под нас беше безоблачно и виждахме ясно синьото море, скалистите острови и назъбеното крайбрежие на Средиземно море, което се простираше на петстотин мили под корпуса.

— Посейдоне, макар да не плаваме по водите ти, дари ни с благословия — обърнах се аз към морето. — Защото ние сме моряци и носим същите страхове като тези, които порят твоите води. Благослови този кораб и нека прекоси безпрепятствено небето, благослови и моряците, за да се върнат невредими у дома.

Не долових отговор от страна на божеството и погледнах надолу, за да видя някакъв знак, но бяхме твърде високо, за да се различи нещо.

Обърнахме гръб на света и се отправихме с равна крачка към амфитеатъра. Екипажът се бе подредил по пейките, старшият състав отпред, младшите сътрудници отзад и така нататък до най-високите редове, където бяха насядали войниците.

На сцената имаше инкрустиран със злато олтар от червен мрамор, а върху него гореше огън, до който бяха поставени златен купел и остър стоманен нож с халцедонова дръжка. Зад олтара, овързан с дебело въже, стоеше бивол, до него три бели овчици и три черни агнета.

Езон държа бивола, докато му прерязах гърлото с ножа, след което го опекохме на огъня, възнасяйки молитви за успех към Зевс. Почувствах докосването на най-великия от всички богове и благодарността му за оказаната чест. След това пожертвах една овца в името на Атина и усетих познатата й близост, което ми придаде увереност. Езон изгори втората овца в чест на Хера. Не зная какво се случи между него и царицата на небесата, но забелязах, че лицето му става мрачно и напрегнато. После двамата заедно предадохме последната бяла овца на милостта на Хефест, молейки се устройството, от което зависеше успехът ни, да заработи. Втренчихме погледи в пламъците, за да разчетем знаците, но никой от нас не видя и намек за поличба.

Накрая в бърза последователност проляхме кръвта на трите черни агнета в чест на Аристотел, Александър и Дедал — покровителя на небесната навигация. Усещах как героите черпят живот и присъствие от капките кръв, но след като утолиха жаждата си, те си тръгнаха мълчаливо.

Не се налагаше да се обръщаме към екипажа, хората разбираха добре смисъла на церемонията и си даваха сметка, че съдбата на всеки от нас е прищявка в ръцете на боговете. Езон, Жълт заек и аз изчакахме мълчаливо, докато нашите подчинени напускаха бавно амфитеатъра и се отправяха към работните си места. Някои ни поздравяваха с вдигане на ръка, други бяха твърде погълнати от мислите и опасенията си.

Когато и последният присъстващ си тръгна, влязоха роби и се заеха да чистят сцената от кръвта, а ние се прибрахме, за да се преоблечем в ежедневни дрехи.

Половин час по-късно тримата се събрахме отново в подножието на навигационната кула. Божественото присъствие на церемонията все още не ни беше напуснало и това сякаш ни пречеше да разговаряме помежду си. Все така мълчаливо изкачихме витата стълба и влязохме в контролната зала.

Клеон бе окачил окончателния курс на полета на трибуната до пилотското кресло.

— Заповядайте, заповядайте — покани ни той. — Сядайте и си слагайте коланите, защото след малко потегляме.

Тримата се настанихме на подплатените скамейки до задната стена на контролната зала и се завързахме с каиши.

— Готови сме — съобщих на Клеон. Думите ми отекнаха някак странно, сякаш бях напуснал тялото си и витаех из помещението.

— Чудесно. — Той се настани при контролното табло и на свой ред се омота със специално омекотени ремъци. — Приготви се за излитане! — извика в тръбата в долния край на таблото. Гласът му изпълни с мощни вибрации изкуствено сгъстения въздух в тръбата, придавайки на думите оттенъци, които той самият не би могъл да възпроизведе. След броени секунди същият звук бликна от мегафона на покрива на кулата и обходи „Сълзата на Чандра“ от носа до кърмата.

Клеон потърка нетърпеливо ръце, пръстите му потръпваха като на музикант преди изпълнение. Той дръпна една след друга двайсетте къси ръчки на покрива. Чух мъчително стържене от вътрешността на кораба, което ми подсказа, че баластните сфери, висящи под корпуса, сега се прибираха вътре. Малко след това долових и бълбукането на изтичащата от резервоарите баластна вода. Освободен от теглото на водния резерв, „Сълзата на Чандра“ започна бавно да се издига в небето.

Клеон се наведе напред и дръпна другите двайсет ръчки на пода. Мощно свистене като от западен вятър обгърна кораба и прозорците се озариха от ярко сияние, докато двайсетте огнезлатни топки се показаха на пилони от нишите в борда, където бяха държани. Изведнъж нещо дръпна рязко кораба нагоре и ние започнахме да се издигаме по-бързо, макар все още не със скоростта на извисяващ се орел.

Известно време Клеон се поклащаше бездейно на седалката, нашепвайки си Питагоровите рими за полет.

— Сега — обяви той. — Пригответе се за ускорение!

Тръбата отново превърна гласа му в тътен над кораба.

Линия златисти пръчки като копия на фаланга се показа от кърмата. „Сълзата на Чандра“ се наклони едва забележимо напред и въздухът около кърмата се разреди и проясни. Пронизителен вой под корпуса ми подсказа, че огънят изгаря водата във въздуха.

Клеон натисна четирите дръжки вляво и нова редица от бляскави остриета се присъедини към първата. Бяхме притиснати върху облегалките, докато корабът се издигаше все по-бързо в небето. Силата на обратната тяга издърпа душата ми напълно в тялото и аз изгубих всякаква връзка с боговете.

— Вторични витла разгърнати!

Клеон запя хвалебствен химн към Питагор и премести четирите дълги ръчки пред себе си. Този път от кърмата се подадоха мачти с дължина четвърт миля. Огнезлатните тръби сияеха по-ярко от кораба, по-ярко дори от слънцето. Небето се изпълни с жълтеникавомедни отблясъци, картина величествена и завладяваща. Воят прерасна в едва поносим писък.

— Първични витла разгърнати!

Въздухът стана прозрачен като самите кристални сфери и когато корабът повдигна още малко нос, видях небесата да се разтварят пред мен в цялата си прелест, планети, танцуващи под вечния припев, зададен от Първичния двигател при сътворението на света. Отправих хвалебствия към Уран, праотеца на боговете, и към Зевс, господаря на небесата.

Естествената скорост на „Сълзата на Чандра“ се усилваше стократно заради разреждането на въздуха от ареските витла и ние се отдалечавахме от Земята, следвайки стръмна спирала.

— Най-сетне — чух Езон да шепне. Някой сякаш изсмука въздуха от дробовете ми и натискът върху облегалката се усили. Денят и нощта започнаха да се сменят на всеки пет минути, докато се въртяхме в стремителна орбита към луната.

Летяхме така два напрегнати часа, сетне пред нас се появи светлина, която се превърна бързо в прозрачна стена, изпълваща небосвода — наближавахме непробиваемата сфера, която задържаше Луната на мястото й.

— Прибирам витлата на десния борд — съобщи Клеон и дръпна по две ръчки от всяка група.

Дясната страна на кораба поизгуби от сиянието си и въздухът край борда се замъгли от внезапно възстановената плътност. Наклонихме се рязко, преминавайки на паралелен курс с екватора на сферата, която задържаше Луната. На не повече от хиляда мили над нас виждах на орбита самата Селена.

— Приготви се за сближаване — обяви Клеон. Той прибра първичните и вторични витла от двете страни и разположи третичните ротори на кърмата. Гмурнахме се във внезапно сгъстения въздух и изгубихме набраната скорост. Само след броени секунди забавихме до едва пет пъти по-голяма скорост от естественото движение на луната.

Поех въздух с пълни гърди, щастлив, че най-сетне мога да напълня дробовете си.

— Хермес, господарю на вестоносците, опази ни от тази скорост — замолих се аз. После се понадигнах и подвикнах на навигатора: — Клеоне, екипажът няма да понесе дълго такова натоварване.

Клеон се засмя.

— Зная, командире. Тъкмо затова планирах само по четири часа ежедневен полет. Два етапа от по два часа.

— Добра работа — кимнах.

— Мисля, че бих могъл да се справя и по-добре.

Преди да обясни какво по-точно имаше предвид, пред нас се появи петнистата сребърна сфера на луната.

— Готови за спиране! — извика Клеон и прибра третичните витла, след което насочи носа към широката само пет мили пролука между Луната и кристалната сфера, която я задържаше с непознатата сила на нейното естествено движение. Клеон остави „Сълзата на Чандра“ да легне на орбита непосредствено зад небесното тяло, от чиято материя бе издялан.

— Добра работа, Клеоне — повторих аз, разкопчах колана и протегнах схванатите си мускули.

— Благодаря, командире — отвърна той. — Ще видя какво мога да направя, за да намаля действителното летателно време.

— Разчитам на теб — рекох.

Езон и Жълт заек се освободиха от ремъците и тримата оставихме Клеон да подрънква на лирата, докато проверяваше изчисленията си.

Запалиха сигналните светлини на кораба и откъм Луната се доближиха шейни, натоварени с припаси, както ни беше обещал Кройс. Часовоите в подножието на навигационната кула ни съобщиха, че Анаксамандър се е отправил към хангара заедно с дузина войници, за да провери товарите. Езон също тръгна нататък.

Жълт заек настоя да не доближавам шейните и сандъците, докато не приключи проверката. Искаше да се приберем в моята пещера, но някое от божествата, вероятно самата Селена, ме подтикна да ида до ръба на кораба и да надзърна към изпъстрената с кратери лунна повърхност.

Когато двамата с Жълт заек застанахме при перилата на десния борд, аз зърнах бронзово сияние на повърхността под нас. Макар да не различавах добре подробностите, знаех, че това трябва да е високата двеста стъпки статуя на Артемида, вдигната точно на мястото, където Кройс и Милтиад се бяха прилунили в годината на моето раждане.

Божествена сила докосна мислите ми и изтръгна полузабравен спомен: майка ми ми разказва как на първото пълнолуние след раждането ми ме отнесла в двора на Храма на Ищар и ме вдигнала към Луната: тя погледнала нагоре и помолила нощната перла да дари сина й с хубав живот. Винаги говореше с едва прикрито обожание за това украшение на нощното небе.

Сега, когато гледах надолу, виждах не скъпоценен камък, а изпъстрена с дупки пемза. Толкова много шейни и кораби бяха издълбани от нея, че недокоснатата от човешка ръка Селена от дните след моето раждане бе заприличала на прекарала едра шарка старица. Исках да отместя поглед, но богинята не ми позволяваше, докато Жълт заек не ме потупа по рамото.

— Аякс, какво гледаш?

Божеството се отдръпна и върна контрола върху мислите ми.

— Жертва на войната.

— Има много такива — рече замислено тя.

— Зная, но тази няма да можем да заменим. Чудя се дали няма да изровим всички планети, преди да настъпи краят…

— Не и ако архонтите са прави — рече тя. — Ако „Слънчев крадец“ спечели войната, нуждата от нови небесни кораби ще изчезне. Решението е в твоите ръце.

— Благодаря, капитане — отвърнах благодарен, задето ми беше припомнила, че имам силата да променя нещата.

Доставката и проверката на товара отне пет часа, след което се шмугнахме през отвора в кристалната сфера и се озовахме в отвъдлунното небесно пространство. Многоброен ескорт от кораби и шейни ни изпрати от луната, залпове от сигнали ракети озариха околностите, докато се отдалечавахме от първата сфера, носейки се към сърцевината на Първичния двигател.

Докато летяхме, слънцето се скри зад Земята, оформяйки конус от тъмнина, в който се намирахме и ние. Външните планети засияха по-ярко, озарени от звездна светлина. Различавах добре кървавочервения Арес и пурпурния Зевс, успях да видя и морскозелената Афродита далеч отвъд десния борд. Но нашата следваща цел, оранжевокафявият Хермес, оставаше скрит зад сянката на Земята.

На следващия ден Езон дойде да ме посети в кабинета и двамата закусихме агнешко с къри, докато обсъждахме въпросите, свързани с предстоящия полет.

Още с влизането той ми подаде един свитък.

— Докладът на Анаксамандър. Претърсил е кораба от носа до кърмата, но не е открил никакви улики за наличието на друг шпионин.

Никой от двама ни не знаеше, че Анаксамандър въобще не се е занимавал с това. Тук ще отворя скоба, за да поискам снизхождение за Езон. Моят съкомандир няма високо мнение за нашия началник на охраната като човек и офицер. Но Анаксамандър винаги бе изпълнявал безпрекословно заповедите. Вярно е, че нерядко действията му бяха лишени от здрав разум, но никога не беше проявявал открито неподчинение. Ето защо, макар сега Езон да се вини за последствията, искам да заявя, че нямаше как да знае докъде ще го отведе сляпото му доверие в Анаксамандър.

Но да се върнем към срещата. Прочетох доклада набързо и го хвърлих на бюрото.

— Езоне, давам ти думата си, че Рамоночон не е шпионин.

— Възхищавам се на твоята лоялност, Аякс, но не забравяй, че нашият първи дълг е пред Симахията. Трябва да се грижим за безопасността на кораба.

— Ще ми позволиш ли да започна собствено разследване? — попитах, давайки си сметка, че на повече от това не мога да разчитам.

— Да, ако се налага. А сега може ли да се върнем към другите въпроси?

— Да, разбира се, благодаря ти.

Първо прегледахме графика на Клеон: една седмица полет до Хермес, още три до Афродита, месец оттам до Слънцето и два месеца обратен полет със слънчевия фрагмент на буксир. Опирайки се на този график, през следващите два часа ние изработихме разписание на екипажа, планирахме няколко учения, променихме часовете за работа на столовата и така нататък. Накрая стигнахме до един от най-важните въпроси: как да повдигнем духа на хората, смутени от опитите за покушение срещу мен, от затварянето на Рамоночон и от внезапното отпътуване от Земята.

Решихме да провеждаме ежеседмични игри за войниците, научни дебати за учените и двуседмични състезания за целия екипаж. След срещата наредихме да разлепят съобщения в столовата и пред спалните. Не зная доколко всичко това щеше да подобри настроението на екипажа, но поне през свободното време мислите им щяха да са насочени другаде.

Ала съдбата определи другояче. Смятах да се посветя на издирването на шпионина, но ми отне цели три дена — половината от полета до Хермес — да разчиствам бюрото си от натрупаните документи. Клеон непрестанно ме навестяваше с предложения и въпроси за това как да спестим някой и друг час от полета. Одобрих някои от идеите му, други отхвърлих като прекалено рисковани. Стараех се да отговарям лаконично, за да не ме въвлече в спорове за небесната навигация. Трябваше да забележа пламъчетата в очите му, докато ме убеждаваше в чудесните предимства на някои дребни корекции на курса.

Ала така и не заподозрях, че нещо в поведението на главния корабен навигатор не е наред, докато на третия ден той не нахлу развълнуван в кабинета ми, рискувайки да бъде посечен на място от моята телохранителка, само задето беше пропуснал да почука.

— Успях — обяви Клеон, без дори да забелязва, че Жълт заек прибира светкавично извадения вакуумет. — Мога да намаля с два дена времето за полет до Афродита, без да увеличавам периода на ускорение.

Вдигнах глава от доклада за поддръжката на вагонетката.

— Това е доста интересно — рекох. — Как смяташ да го направиш?

— Съвсем просто е. — Той подскачаше из кабинета като малко дете. — Достатъчно е да завъртим „Сълзата на Чандра“ на една страна и корабът ще прорязва по-тесен коридор във въздуха.

— Да не си се побъркал? Всички ще изпопадаме през борда — не можех да повярвам, че трябва да му припомням основни принципи на земната механика. — Ще полетим към Земята и ще се размажем върху някоя от кристалните сфери.

Той плесна несръчно с ръце и звукът, който издаде, беше жалък и комичен.

— Но ако се завържем всички?

— Ами добитъкът? Ами водата в резервоара?

Той понечи да отговори, без съмнение бе помислил и за това, но аз го прекъснах:

— Клеоне, спри! Графикът вече е определен. Не се нуждаем от по-голяма скорост.

— Но така ще спечелим време — рече той, пренебрегвайки опитите ми да бъда рационален.

— Не, Клеоне, няма. Не желая повече да се занимаваш с това.

Лицето му се изкриви в гневна маска, той понечи да се хвърли през бюрото и да ме сграбчи, но Жълт заек го улови във въздуха и му изви ръцете.

— Трябва да довърша започнатото. — Очите му пламтяха, дъхът му излизаше на пресекулки.

Едва сега осъзнах какво е станало с него.

— Жълт заек, налага се да го отведем в болницата.

Моят верен телохранител отнесе дърпащия се и крещящ навигатор в болничната пещера, където наредих на един роб да повика Еврип.

— Какво има? — попита старият лечител, след като се появи от една галера за лежащо болни.

— Свръхаерация — нервно разстройство от недостиг на пневма — поставих мигом диагнозата. — Или поне така смятам.

— Наистина? — Еврип повика един санитар. — Донеси ми торба с тежък въздух.

— Да, докторе — кимна робът и хукна към тунела със склада. Върна се след минута с голяма кожена торба, импрегнирана с восък.

— Пуснете ме! — крещеше Клеон в стоманената хватка на Жълт заек. — Трябва да приключа с изчисленията.

Еврип приближи торбата към носа му и го накара да вдъхне от парите.

Клеон поемаше тежкия въздух на резки, насечени вдишвания. Още след първите няколко движения погледът му се замъгли и той увисна в ръцете на Жълт заек.

— Капитане, ако обичате, поставете го на кушетката за прегледи — рече Еврип и посочи дървения нар в ъгъла.

Жълт заек изпълни молбата, после се върна при мен.

— Какво е станало с него? Никога не бях чувала за нервно разстройство от чист въздух.

— Но е така — обясних. — Чистият въздух толкова прояснява мислите му, че вече може да се съсредоточава само върху един проблем. Всяка идея се превръща в мания — като тази да променя курса до постигане на пълно съвършенство. Но…

— Но какво?

Поех дълбоко въздух, за да проясня мислите си.

— Но това е изключително рядко състояние, а и Гилдията на навигаторите проверява членовете си за податливост към него, преди да ги праща на корабите. Клеон вероятно е бил преглеждан няколко пъти и е издържал успешно тестовете.

Еврип се върна от стаята за прегледи.

— Ще се оправи след няколко часа сън и солидна доза Сангвинично настроение.

— Ще може ли да изпълнява задълженията си? — попитах. Без брилянтното пилотиране на Клеон шансовете за успешна мисия на „Слънчев крадец“ силно намаляваха. Никой от заместниците му не би могъл да управлява огромната машина в близост до слънцето.

— Би трябвало — рече Еврип, — но му оставих торбата с тежък въздух за всеки случай. Освен това някой трябва да го наблюдава през цялото време.

— Бедният Клеон. Когато гилдията узнае, никога повече няма да му позволят да управлява небесни кораби.

Жълт заек гледаше замислено към кушетката.

— Какво ти е на ума? — попитах.

— Че на кораба прекалено много неща взеха да се объркват.

— Какво искаш да кажеш?

— Питам се дали поднебесното оръжие, което предизвика болестта ти, не би могло да бъде причината и за състоянието на твоя навигатор.

— Ако е така — рекох, внезапно вдъхновен, — някой съвсем скоро го е използвал срещу Клеон. Който и да е бил, той е истинският шпионин.

Жълт заек кимна бавно.

— Как да разберем дали причината може да е в оръжието? — попита тя.

— Като попитаме — отвърнах и сърцето ми запърха. Капитан Жълт заек, моята чистокръвна спартанка, щеше да ми помогне да заловим шпионина. — Ела с мен в затвора.

Поднебесният доктор се казваше Ци Лян Ксу. Държаха го в постоянно озарената от лунна светлина килия, откакто ми беше спасил живота. Даваха му вода и храна, но никой не разговаряше с него.

Когато влязохме, той ме изгледа с тъжните си подпухнали очи, насълзени и раздразнени от постоянната светлина. Възрастното му лице бе насечено от бръчки на тревога и болка, приличаше на нещастниците, пратени да изкупват вината си в царството на Хадес.

— Какво ви води при мен, жалкия затворник? — попита той на бавния си гръцки.

— Имам няколко въпроса към многоуважавания доктор — отвърнах на хънански. Очите му се разшириха от изненада, но той побърза да ги присвие заради блясъка.

Капитан Жълт заек ме потупа по рамото и ме повика в другия край на килията.

— Не ми каза, че говориш езика на поднебесните — прошепна тя на ксерокски.

— В Академията го учим — обясних. — Но само тези от нас, които се опитват да вникнат в тайните на вражеската наука.

— Смятах, че Академията няма кой знае какъв напредък в тази насока.

— Така е — съгласих се. — Но се опитваме. Няма атинянин, който да признае, че не го бива да възприема новите познания.

Върнах се при доктор Ци.

— И какво иска господарят от окаяния затворник? — отговори той на същия език.

Облегнах се на стената на пещерата и се почесах по брадата. Погледът на лечителя се премести с копнеж върху сянката, която хвърляше тялото ми. Питах се от колко време е тук, напълно лишен от успокояващия мрак.

— Тази болест, от която ме излекува — заговорих. — Дали оръжието, което я предизвика, може да доведе до нервно разстройство от недостиг на пневма?

— Това пък какво означава? — повдигна учудено вежди той. — Как е възможно някой да се разболее от чист въздух?

Описах му състоянието на Клеон.

— Няма такава болест — заяви той с увереността на опитен преподавател. — Вашите примитивни доктори са глупаци, щом смятат, че може да съществува.

— А ти какво обяснение би дал?

— Вашият пилот е обезумял, бил е прокълнат от дух.

— Абсурд. Клеон е твърдо вярващ питагореец, духовете не могат да му причинят зло. Не става въпрос за божествена намеса, а за човешко действие.

— Щом многоуважаваният господар смята така… — отвърна доктор Ци и остави изречението незавършено.

Реших, че само си губя времето, и се обърнах, за да си вървя. Но Атина ме спря и ме накара да погледна моя пленник, който продължаваше да гледа отчаяно в сянката ми. Тя ми прошепна, че мога да науча много неща от този човек, дори да не знае нищо за болестта на Клеон.

— На борда има шпионин — заговорих. — Какво знаеш за него?

— Какво би могъл да знае един безполезен затворник? Бях докаран тук, за да излекувам почитаемия господар, а за награда ме затвориха в клетка с постоянна светлина, без никаква възможност да поспя.

— Помогни ми да уловя шпионина и ще поставят завеси на стените.

— Как може един презрян затворник да ви помогне за такова нещо?

— Не зная. Но само така ще получиш жадувания сън.

Нека призная, че не се оправдавам, задето принуждавах един старец да престъпи честта си. Но дългът към моя другар стоеше по-високо.

Лекарят погледна към сянката, сетне към сияещата стена. Беше прекарал вече няколко седмици, обгърнат от постоянния сребрист блясък. Доктор Ци бе уморен, възрастен човечец, който никога нямаше да види родния дом, а аз му предлагах малко комфорт в изгнанието. Разтреперан, той склони глава.

И тогава заговори насечено, през плач:

— Чух, че този шпионин ще носи… — той произнесе една дума, която не разбирах.

— Какво означава тази дума?

— Приспособление за разговор на големи разстояния.

Знаехме, че поднебесните разполагат с подобни устройства, но както винаги, нямахме представа как изглеждат, нито как действат. Бях изненадан, че един обикновен доктор, пленен при набег през границата на Поднебесното царство, ще е в течение на толкова важна тайна.

— Това приспособление се състои от две части — продължи той. — Предавател и приемник. Приемникът е… сребърна кутийка с размери на човешка длан, от която се подават дванайсет златни игли. Иглите са подредени в колони, общо шест колони по две игли. Свързани са с яркочервени линии.

— А предавателното устройство?

Той се поколеба, после въздъхна и продължи:

— Предавателят е стъклен куб със страни по три стъпки. Има две колони, като приемника, но вместо златни игли там са поставени сребърни шипове и липсват червените линии. — Гласът му се промени, сякаш четеше скучна лекция. — Предавателят се разполага в чи-поток. После между шиповете се нанасят шест линии червеникав прах. Всяка линия или е плътна, или прекъсната и така се оформя хексаграма. Чи-потокът се влияе леко от хексаграмата. Приемник, който се намира в същия поток, ще улови тази промяна и изрисуваните му линии ще оформят същите прекъсвания като тези на предавателя.

Описанието на устройството беше достатъчно подробно, само дето не знаех нито как работи, нито какво е „чи-поток“.

— Откъде един обикновен лекар знае за тези неща? — попитах.

— Медицината е основата на науката — отвърна той със същия механичен глас, с който аз бих цитирал законите на Аристотел.

Бях срещал това изречение в няколко даоистки научни текста, но досега не знаех, че те наистина вярват в това. За нашата наука медицината е страничен клон на зоологията, изучаваща живота, и на антропологията, посветена на човека. Нито един академик не би повярвал, че толкова незначителен сектор на познанието може да бъде крайъгълен камък, върху който да се гради цялостният възглед за света.

— Стража! — извиках аз през вратата. Един от войниците дръпна тежкото стоманено резе.

— Командире?

— Нареди на робите да окачат нощни завеси в килията.

— Но, командире — рече той, — началникът на охраната иска затворниците да бъдат държани на светло, за да можем да ги виждаме.

— Това беше заповед — троснах се, но и двамата знаехме, че властта ми не се разпростира над затвора. — Ако настояваш, можеш да поискаш от командир Езон да я потвърди.

— Слушам, командире — кимна той, тъй като очевидно не желаеше да си навлече гнева на Езон. — Простете, командире. Щях да го изпълня веднага.

Докато се качвахме в тунела, разказах на моята телохранителка за устройството за комуникация.

— Ще ми помогнеш ли да го намеря? — попитах.

— Разбира се, командире.

— Благодаря ти.

— Мой дълг е — отвърна тя, но въпреки безличните думи нещо в тона й ме накара да мисля, че оценява благодарността ми.

— Къде на „Сълзата на Чандра“ може да се скрие стъклен прибор с размери три на три стъпки? — попитах я аз, уверен, че има по-голям опит от мен в залавянето на шпиони.

— Само на две места има достатъчно пространство, защита и налични скривалища за чупливо устройство с подобни размери. Складовата пещера и самозародната ферма.

Проверихме първо в склада, за да отложим колкото се може повече контакта си с миризмата във фермата. Огромните пещери имаха над дузина входове, разпръснати навсякъде из кораба. За щастие един от тях беше съвсем близо до затвора и не се наложи да вървим дълго.

Роби, тикащи левитиращи колички, ни поздравиха със смирено кимване, но не казаха нищо, докато крачехме надолу по ехтящия тунел към пещерата, която представляваше идеален квадрат (издялана беше така по заповед на Рамоночон).

Заслушах се в глъчката и шумотевицата на робите, които живееха и работеха тук, докато оглеждах безкрайните редове от сандъци, подредени върху стоманени стелажи. Стройни фаланги от припаси заобикаляха кръглия кладенец в средата на пещерата, който осигуряваше достъп до огромния резервоар на кораба.

Кловикс стоеше близо до входа и разговаряше с русокоса робиня, балансираща с невероятна лекота два огромни сандъка на раменете си. Когато ги приближихме, двамата ни видяха и млъкнаха.

— Какво мога да направя за вас, командире? — попита старейшината на робите с галски акцент, на който и най-скромната забележка звучеше като обида.

— Налага се да претърсим склада — отвърнах.

— Командире — рече той. — Тук долу имаме две хиляди сандъка. Повечето са заковани и ще бъдат отворени едва когато има нужда от тях. Да не искате да преустановим нормалната работа и да ги разковем заради вас?

— Изглежда няма друг начин.

— Желаете ли да ви придружа и да ви помогна в търсенето?

— Не, Кловикс, изпълнявай си задълженията.

— Ами… хъм… добре, командире.

— Той крие нещо — прошепна ми Жълт заек на ксерокски, докато навлизахме в пещерата.

Засмях се. Тя ме погледна изненадано.

— Разбира се, че крие нещо — рекох. — Кловикс е един от най-корумпираните роби в цялата Делоска симахия. Печели страшно много пари от контрабанда на дребни луксозни стоки, които внася нелегално и продава на подчинените ми.

— Защо не го спрете?

Усмихнах се на спартанската й склонност към справедливост и ред.

— Много отдавна научих, че е добре за дисциплината, ако позволяваш на подчинените някои дребни провинения. Това повишава духа.

— Не и в армията — възрази тя.

— Така беше в Академията — отвърнах. Спряхме при един висок пет стъпки сандък, на който беше изписано, че съдържа чували с брашно. Бърз преглед установи, че съдържанието отговаря на описа.

През следващите пет часа обиколихме целия склад, претърсвахме отворените сандъци и проверявахме печатите на затворените за опити за фалшифициране. Не открихме нищо освен едно малко чувалче с южноатлантейски семена от кока и кауфи, скрито под товар от сушени фурми. Без съмнение Кловикс продаваше семената, на моите подчинени заради стимулиращия им ефект.

Преустановихме претърсването, когато басовият глас на Панден, един от младшите навигатори на Клеон, обяви от високоговорителите да се приготвим за ускорение.

Робите начаса се завързаха за стените и пода, ние се присъединихме към тях и останахме така през следващите два часа, докато Панден ни тласкаше все по-близо до Хермес.

След като се освободихме от ремъците, двамата с Жълт заек се отправихме към предната част на пещерата и тунела, водещ към самозародната ферма. Минахме през голям каменен портал, старателно измит от прахоляка. Двама помощници ни загърнаха с чисти ленени чаршафи и ни накараха да натрием ръцете и лицата си с лепкаво, коагулиращо олио, което възпрепятстваше изпотяването — необходима предпазна мярка, тъй като дори само няколко капки пот, попаднали в самозародната смес, можеха да променят свински ембрион в гърчеща се маса от конски мухи.

Асистентите ни преведоха през втора двойна врата и я затвориха зад нас. Незабавно бяхме атакувани от всякакви тежки миризми, сякаш табун потни коне бяха стъпкали поляна с диви цветя, сетне бяха прекосили работилница за щавене на кожи и накрая се бяха стоварили изтощени насред бойно поле с разлагащи се трупове.

Притиснах края на чаршафа към носа си и вдъхнах от чистия му мирис. Жълт заек се оглеждаше безгрижно, сякаш миазмите не й правеха впечатление.

Намирахме се в невисока пещера, в която робите фермери отглеждаха добитък в двеста стоманени контейнера. Много от контейнерите съдържаха кафеникава полутечна маса, която все още не беше узряла. В други вече се виждаха полуоформени животни. А по стените на няколко драскаха напълно завършени крави, прасета, овце, кози и пилци, опитвайки се да излязат на свобода.

Между контейнерите имаше купчини тор — първичната субстанция на живота, и кутии с всякакви странни съставки, чиито поръчки бях подписвал. Двамата с капитан Жълт заек прекарахме три часа сред тази смрад под бдителните погледи на фермерите и жалостивите очи на частично оформените животни. Не открихме нищо.

Уморени и вмирисани, ние се върнахме в моята пещера. Легнах да спя веднага след като робите ме изкъпаха и намазаха с благовония, тъй като не изпитвах никаква охота да ям, след като продължително време бях стоял прекалено близко до онова, от което се получаваше храната.

На следващия ден навестих Клеон в болницата. Беше прекарал нощта в галерията за лежащо болни и когато влязох, тъкмо закусваше хляб и круши.

— Командире — поде той, — налага се да подам оставка. Но с ваше разрешение ще обуча Панден за маневрирането около слънцето.

— Глупости — поклатих глава. — Искам да си на навигационната кула за следващия период на ускорение.

— Не мога да го направя, Аякс — рече той. — Ако вдишам отново пневма, докато управлявам кораба, може въобще да не забавя скоростта. Прекалено е опасно.

— Погрижил съм се за това. Ще бъдеш под постоянно наблюдение.

— Но, Аякс…

— Освен това смятам, че болестта ти е причинена изкуствено.

— Какво?

Споделих с него теорията на Жълт заек, но не споменах възраженията на доктор Ци. По-важно беше да върна Клеон на работа.

— Те се опитаха да ми отнемат небето! — Обичайно усмихнатото лице на Клеон се изкриви в божествен гняв. — Ще изгоря Хангксу до основи заради това!

— Успокой сърцето си — рекох. — Не забравяй кой си. Помни Питагоровата клетва. Спомни си хармонията на небесата.

Клеон затвори очи и започна тихо да си напява. Скоро гневът го напусна съвсем.

— Аяксе — заговори той. — Ще наредиш ли на някой да ми донесе лирата? Остави ме един час да посвиря и ще съм готов за полет.

Клеон удържа на думата си. Неговите помощници ме увериха, че няма и следа от завръщане на манията, а Еврип ми каза, че дишането и настроението му изглеждали съвсем нормални. Надявах се, че сме подплашили шпионина достатъчно, за да не предприеме нови опити за покушение срещу него. А също и че ще заловим негодника, преди да направи нещо друго, с което да изложи на риск кораба и екипажа.

Четири дни бяха необходими на „Сълзата на Чандра“ да достигне Хермес и през това време двамата с Жълт заек продължихме издирването на предавателното устройство. Обиколихме целия кораб, претърсихме казармите, спалните и лабораториите, както и няколко от по-дребните складови пещери. Не намерихме нищо, макар по-късно да узнах, че екипажът шушукал заради странното ми поведение.

Клеон доближи крайно предпазливо планетата на бога на пратениците, като вкара кораба с ловка маневра между главната кристална сфера и по-малките еклиптични сфери, които придаваха ексцентричност на орбитата на Хермес. Най-сетне, след близо два часа маневриране из тесните пролуки, ние се приближихме към оранжевочервеното кълбо.

За разлика от нашарената повърхност на Селена Хермес имаше само един белег върху тялото си, дълга пет мили цепнатина, водеща към подземната база на Симахията. Преди шест години бях прекарал една година в тази база, изучавайки свойствата на хермеската материя и наблюдавайки как енергетиците дялат фрагменти за свръхбързи небесни кораби, използвани за бръснещи полети над Поднебесното царство и за шпиониране на неговите военни бази.

Езон, който никога не беше летял по-далеч от Луната, не сваляше очарован поглед от планетата и дори направи малко жертвоприношение пред статуята на Хермес, благодарен на бога за тази гледка.

Малко след като излязохме на орбита, небесните кораби „Сандалът на Меркурий“ и „Пръчката на Тот“ — дълги четвърт миля бързи стрели с червеникави корпуси, базирани постоянно на станцията долу — излетяха от пещерите, за да ни доставят хермеското вещество, което ни трябваше за мрежата. И двата кораба имаха издължени, маневрени тела, но Клеон не пропусна да отбележи, че не могат да се мерят с нас и с ареските ни витла.

Михрадарий пое контрола върху сандъците с хермеска материя и нареди на плетачите да изплетат втория сегмент от мрежата. Обеща, че работата ще бъде завършена, преди да достигнем Афродита, където ни очакваше последната пратка.

θ

Отвъд сферата на Хермес изгубихме представа за ден и нощ. Земята толкова рядко засенчваше Слънцето, че почти непрестанно имахме дневна светлина с някои нюанси на яркостта, непознати на нашата планета. Когато Слънцето и „Сълзата на Чандра“ се намираха в един и същ квадрант на небето, светлината на Хелиос беше толкова ярка, че се налагаше да завързваме кърпи на очите си, за да не ослепеем напълно. Но когато Слънцето и корабът бяха на срещуположни страни спрямо Земята, заемайки срещулежащи квадранти от небесния кръг, ние се наслаждавахме на периоди на отморяващ здрач, който продължаваше часове наред. В търсене на подходяща фраза за тези повтарящи се моменти на изпълнено със звезди тъмнооранжево небе стигнахме до определението „дългите вечери“.

Двамата с Езон променихме по такъв начин графика на екипажа, че сега по-голямата част разполагаше със свободно време тъкмо когато се спускаше благоприятният сумрак. В тези мигове неведнъж се случваше да зърна Езон седнал на склона на хълма, загледан с мечтателно изражение към мяркащите се външни планети и сферата с неподвижни звезди отвъд тях. Той говореше за небесата, сякаш те са магично място, недосегаемо за човека. Успокояващо беше да оставя на романтичността му да засенчи студените факти на уранологията, да забравя за орбити, епицикли и фрагменти от небесен камък, да виждам заедно с него царствените перли на боговете, украсяващи небесната корона.

Тези вечери събудиха жизнените ми сили, накараха ме да мисля за неща, различни от историята с Рамоночон и шпионина на борда, все проблеми, които занимаваха ума ми през останалата част от деня. Претърсването на кораба беше безрезултатно и към края на първата седмица от полета към Афродита си дадох сметка, че няма да успея да открия нищо със систематичните методи на моята любима Академия.

Обърнах се към боговете за вдъхновение. Съветвах се с тях един по един, по начини, изобретени още от зората на човечеството. Първа потърсих Атина, поднесох дарове на статуята й, но Мъдрост, макар и моя закрилница, остана няма за молбите ми. Следващият беше Аполон, който вдъхна от благовонните листа, запалени в подножието му, но така и не ме възнагради със среща с оракула. На Хермес дарих черен овен и златна огърлица през сумрачните периоди на кораба, но Господарят на езика не каза нищо. Последен в този списък беше най-опасният от всички богове, Дионис.

Намирахме се на седем дена полет от Хермес и „Сълзата на Чандра“ бе потънала в почти пълен мрак. Седях на пода на моята пещера в компанията единствено на Жълт заек. Спуснатите нощни завеси напълно изолираха постоянното сребърно сияние. Единствената светлина идваше от четирите свещи на бюрото ми. Не бях ял, нито пил вода или вино повече от дванайсет часа. Носех ръчно ушита туника от фина кожа, а в скута ми бе положен тирс, дървен жезъл с усукано около него клонче от лозница. На пода пред мен стоеше делва, върху която бе изрисувана историята с раждането на Дионис и покоряването на Тива. Съдът бе напълнен до ръба с неразредено вино, толкова гъсто, че приличаше на желе.

— Господарю на лозята — заговорих аз, склонил глава пред рисунките върху делвата. — Свещена рожбо, родена от бедрото на Зевс, повелителю на вакханките, дари ме със силата на твоята божествена лудост, вдъхни ми от твоята неизчерпаема мъдрост.

Повдигнах тежката делва и излях огъня на Дионис право в ума си.

Вкусът на грозде в устата ми се превърна в ухание на явор от горите на Северна Атлантея. Аз бях вълк, който тичаше из гората и преследваше нещо, което се намираше съвсем близо. Усещах го, но не можех да го подуша заради тежкия аромат на мъзга. Превърнах се в делфин, който следваше теченията из океана, докато бягаше от акула. Станах леопард с бяла козина насред пейзаж от заснежени върхове и се стрелках сред пухкавия сняг, преследвах бял заек. Малко след това го намерих, дребна животинка, сгушена зад един камък, но вместо да побегне, заекът се хвърли върху мен, с тънките си предни лапи отби закривените ми нокти, а със задните ме изрита в гърдите.

— Аякс! — Твърдата като стомана длан на Жълт заек ме зашлеви през лицето, изтръгвайки ме от божественото видение, но не и от вакхическата лудост.

Замахнах към нея, опитвайки се да я разкъсам със страховитите си нокти, но тя вече не беше там. За частица от секундата се бе озовала зад гърба ми и когато понечих да се обърна, изви ръцете ми и ме събори по очи на пода. Изревах с гневния рев на разярена котка и се опитах да се освободя от нея, но тя беше по-тежка от Олимп и ме задържа така половин час, докато Дионис напусна окончателно ума ми и ми позволи отново да стана човек.

— Вече можеш да ме пуснеш, Жълт заек — рекох с пресъхнало гърло.

Тя ме освободи от желязната си хватка и аз се изправих.

— Благодаря, капитане — рекох.

— За мен е чест да служа като твой телохранител — отвърна тя. — Дали богът те дари с благословията на прозрението?

— Надявам се — рекох. — Не разбрах напълно видението, но Дионис със сигурност ми внуши, че трябва да се уповавам на твоята помощ.

Изведнъж главата ми се замая, коленете ми се подгънаха и щях да падна, ако Жълт заек не ме бе уловила. Подкрепяйки ме внимателно за лакътя, тя ме отведе при кушетката и ми помогна да се изтегна.

— Командире — чух я да казва някак сподавено. — И досега съм ти помагала, винаги когато си го искал.

— Но дали го правеше от цялото си сърце? — попитах, след като отпих глътка вода от кратунката до леглото. Не ми проясни мислите, но поне овлажни гърлото ми. Доста време бях ръмжал като леопард.

Жълт заек не отговори в продължение на няколко минути, докато лежах със затворени очи и усещах как пулсът ми постепенно се успокоява.

Едва тогава заговори:

— Не, Аякс, признавам, че не вложих сърце и душа в издирването на другия шпионин.

— На „другия“ шпионин?

— Все още смятам, че Рамоночон е агент на Поднебесното царство. Заболяването на небесния навигатор Клеон подсказа, че има и друг.

— Защо не вярваш, че шпионинът е само един? — попитах и съжалих за злобата, с която произнесох тези думи. — Защо продължаваш да упорстваш, че Рамоночон е виновен?

— Заради уликите срещу него.

— А ако за тези улики съществуват други обяснения?

— Да ги чуем тогава.

Ето я моята дилема. Не можех да й обясня защо смятам, че Рамоночон е невинен, а Дионис ми беше намекнал недвусмислено, че се нуждая от помощта й, за да докажа неговата невиновност.

И тогава от мъглата Дионисова заговори Атина. Богинята ми припомни, че има неща, които могат да убедят дори и твърдоглав спартанец като капитан Жълт заек.

Краката ми едва не се подгънаха, когато отново се изправих. Вдигнах бавно ръка и я положих върху сърцето си.

— Аз, Аякс от Атина, се кълна пред всемогъщия Зевс, че притежавам доказателство, което ще оневини Рамоночон по всички обвинения в шпиониране.

Жълт заек ме гледаше със смесица от уважение и загриженост.

— И защо не показа това доказателство на Езон?

— Като военен командир на този кораб Езон има задължения, които трябва да изпълни, независимо дали е съгласен с тях.

Жълт заек се наклони напред и в очите й блеснаха пламъчета.

— И какво тогава е престъплението на Рамоночон?

— Не мога да ти го разкрия — отвърнах, доволен, че схваща бързо. — Но ти се кълна, че по никакъв начин няма да възпрепятства успешния завършек на проекта „Слънчев крадец“. Кълна се пред Стикс, че дългът ми повелява да се опитам всячески да му помогна.

— Аякс от Атина — тя извади меча си и доближи върха му на сантиметри от лицето си. — Поставям се под твое подчинение и ще изпълнявам заповедите ти, стига да не излагат живота ти на опасност.

Пресегнах се и улових десницата, с която стискаше дръжката на меча.

— Жълт заек от Спарта, приемам да бъда твой командир.

Пуснах ръката й и тя прибра меча. Изведнъж силите ме напуснаха и аз рухнах в леглото. Жълт заек се върна при масата и изгаси свещите. В пещерата се възцари мрак и аз се унесох в сън. Тази нощ сънувах делфини и океански течения.

На следващата сутрин отскочих до болницата за една инжекция Весело настроение, с което да прогоня махмурлука си. Еврип забоде перото в ръката ми, но вместо да ме засипе с обичайните предупреждения за възможни странични ефекти, чух го да мърмори под нос проклятия на поднебесен диалект.

— Какво правиш, в името на Хермес? — попитах, след като главата ми се проясни.

Два реда жълти зъби разцепиха лицето му.

— Дадоха ми роля в предстоящата комедия. Играя поднебесен алхимик, възнамеряващ да изработи нов тип експлозив.

Повдигнах вежди.

— Някак си не мога да си те представя да участваш в комедия.

— Не виждам защо се изненадваш. На младини съм играл доста. Мисля, че тогава ти беше на две годинки и живееше с майка си в Тир. Армията на баща ти бе разположена на гарнизон на източния бряг по горното поречие на Мисисип. Теренът беше мочурлив и като полеви лекар имах доста неприятни случаи. Няма да повярваш какви болести се въдят из блатата.

— Беше почнал да ми разказваш за комедията — прекъснах го, преди да се е увлякъл в поредния безкраен разказ за военните кампании под командването на баща ми.

— Тъй де, службата беше скучна, баща ти разпореди да направят график за спортни занимания, но идва момент, когато и най-дисциплинираният войник се нуждае от малко духовна храна. И тъй, макар и неохотно, той ни разреши да изиграем една постановка.

— Комедия?

— Разбира се. Баща ти не харесваше тази идея, но знаеше, че е добре за бойния дух. Та първата ми роля беше на Сократ в Аристофановите „Облаци“.

— Моля те, не споменавай тази пиеса — рекох. Няма академик, комуто да се нравят подобни злословия.

— Прощавай, командире — замлъкна старецът. Понякога му беше трудно да преглътне мисълта, че ме познава от малък, а сега съм по-старши по чин от него.

— Очаквам с нетърпение да видя изпълнението ти — рекох, за да го умилостивя и бях възнаграден с благодарна усмивка. Докато излизах от пещерата, си дадох сметка, че бях произнесъл искрено последните думи. После осъзнах, че все още съм окрилен от случилото се между мен и Жълт заек. Предложението й да ми помогне за оневиняването на Рамоночон ми беше вдъхнало нови сили. Сега вече вярвах, че ще доведа до успешен край проекта „Слънчев крадец“ и ще изпълня плановете на архонтите за победно приключване на войната.

Под въздействие на тези мисли реших да потърся още съюзници. Повиках Жълт заек и се отправих към Михрадарий.

Открихме гениалния персиец на чертожната дъска в неговата лаборатория, загледан във фигурата на Александър, която сияеше от стената. Михрадарий тропаше толкова силно с перото върху изпълнения с формули пергамент, че листът беше посипан с перушина.

Покашлях се и той едва не подскочи от стола.

— Ах, ти ли си, командире? Стресна ме. Съжалявам, не успях да привърша с изчисленията за буксира, надявам се, че не ти трябват още сега?

— Не, Михрадарий — рекох. — Не съм дошъл по работа. Исках да разговаряме за Рамоночон.

Персиецът ми предложи стол и купа вино. Приех първото и отказах второто.

— Та какво за Рамоночон? — попита той.

Потропах замислено с пръсти върху масата, след което произнесох няколко думи, като го гледах внимателно.

— Той не е шпионин.

Михрадарий изкриви устни в кисела усмивка и се разсмя на пресекулки.

— Това е най-зле пазената тайна на кораба. — Той надзърна над рамото ми към Жълт заек и сниши глас. — Само военните се толкова тъпи, че да смятат Рамоночон за убиец.

Усетих, че козината на врата ми настръхва при тази обида към моята телохранителка, но сметнах, че сега не е време да споря с Михрадарий.

— Тогава кой според теб е шпионинът? — попитах.

— Според мен няма такъв — отвърна той и сръбна от виното. — Мисля, че поднебесните притежават устройство за наблюдение на големи разстояния. Подобен инструмент би им позволил както да преценяват подходящите моменти за атака срещу кораба, така и за покушения срещу теб.

— Не — обади се неочаквано Жълт заек.

Двамата с Михрадарий извърнахме очи към нея. Това лаконично и нетърпящо възражение „не“, непридружено от каквито и да било обяснения, беше в разрез с академичните ни маниери. Персиецът повдигна вежди към Жълт заек, сякаш за да попита тази недодялана спартанка защо прекъсва разговора на двама атиняни.

— Капитане, да чуем защо смяташ така — рекох.

— Ако поднебесните наистина разполагаха с такова устройство — рече тя, — щяха да го използват, за да устройват засади на нашите армии, да нападат незащитени градове или да избиват водачите ни.

— Във всеки случай — кимнах, — съществуването на подобно устройство е в противоречие с поднебесния прибор, който открихме на кораба, и по никакъв начин не може да обясни болестта на Клеон.

— Да я обясни? — повтори Михрадарий. — Откога свръхаерацията с пневма се нуждае от обяснение?

Запознах го с теорията на Жълт заек за причината на заболяването и не пропуснах да отбележа, че идеята е нейна.

Михрадарий разпери безпомощно ръце.

— Може би капитанът е прав, но откъде да знаем със сигурност? Безполезно е да спекулираме по въпроси, свързани с даоистката наука.

— Зная. Но ни остава толкова малко. — Направих кратка и многозначителна пауза. — Михрадарий, бих искал да ми помогнеш с този проблем.

— Командире — отвърна той и си изпъна ръкавите. — Ние с Рамоночон невинаги сме били добри приятели, но ако има нещо, с което бих могъл да помогна, давам думата си на атинянин, че ще го сторя.

— Благодаря ти, старши уранолог — рекох. — Искам да разговаряш с хората си и да ги попиташ дали не са забелязали нещо необичайно на кораба.

— Незабавно, командире — отвърна той и ни изпроводи до изхода на лабораторията.

Следващите няколко часа прекарах в разговори с учени, войници и роби, събирайки информация за Рамоночон и търсейки нови съюзници. Тези, които го познаваха добре, знаеха, че е невъзможно да стане шпионин, но всички бяха на мнение, че напоследък се е държал странно. Останалите пък се радваха, че от редовете им е била извадена невидима заплаха и не желаеха да допуснат, че е станала грешка. Нито едните, нито другите можеха да ми бъдат полезни с нещо.

В края на тези разговори надеждата ми се стопи от пламтящ огън до блещукащи въглени. Тъгата ми не остана скрита за Жълт заек.

— Командире — заговори тя. — Научих доста неща за нашия скрит шпионин.

— И какво по-точно научи? — попитах.

— Че заема достатъчно важен пост на „Сълзата на Чандра“, за да може да влияе както на екипажа, така и на ръководството, включително на корабните командири.

— Искаш да кажеш, че шпионинът е член на командния състав?

— Не е задължително — отвърна тя. — Високопоставен роб би могъл да свърши същата работа, също и някой армейски офицер или чиновник. Но колкото повече научавам, толкова по-близо съм до пълното му разкриване.

— Капитане, благодаря ти — отвърнах, поуспокоен от уверения й тон. Дойде време за вечерното представление и аз тръгнах към амфитеатъра, обнадежден от думите и близостта на Жълт заек.

Постановката беше съобразена с класическата формула за трагедия в три действия, следвана от комедия в един акт. Драматичната трилогия беше в пиеса отпреди двеста години с епичното название „Обсадата на Персеполис“, която обрисуваше в полумитична форма събития, станали три века преди написването й.

Пиесата бе избрана от един капитан от гарнизона на кораба заради спартанското й послание: „Ние, които се готвим да умрем, ще го сторим храбро в името на народа!“. Но с погледа на историк аз я виждах по съвсем друг начин. И наистина, в хода на повествованието започнах да осъзнавам, че тя е прикрита атака срещу благородството на войника. Недоволното сумтене вляво от мен ми подсказа, че Жълт заек я разчита по същия начин. Още веднъж бях впечатлен от това колко е чувствителна към всякакви теми, които засягат армията.

Подозренията ми за стаена ирония бяха пробудени още при началната сцена в първата част на трилогията. Ксантип, спартански военен губернатор на Персеполис, напуска града, за да преговаря с Цао Цао, поднебесен генерал, комуто е обещано да бъде възкачен на трона, ако покори града. В много други елински пиеси Цао Цао е обрисуван като чудовище, движено от неразбираема склонност към злото, но в тази постановка той притежаваше съвсем човешки облик.

По време на преговорите Ксантип се опитва да убеди Цао Цао да се откаже от обсадата. Спорът между двамата бързо прераства в размяна на цитати от Александър. Губернаторът осъзнава, че няма какво да отговори, когато генералът повтаря дословно думите на македонския стратег към последния персийски император при завладяването на неговата страна. Изрази като „неизбежността на съдбата“, „очевидното благоразположение на боговете“ и „величието на победата“ отекваха из амфитеатъра, произнасяни от актьора с жълта маска, който играеше бъдещия император на Поднебесното царство.

Второто действие бе посветено изцяло на споровете между спартанеца Ксантип и атинския губернатор на града, чието име не мога да си спомня. Дебатът се разгорещява още повече, след като двамата осъзнават, че Персеполис е обречен. Някъде към средата атинянинът се мъчи да убеди спартанеца, че трябва да се предадат, докато Ксантип непрестанно насочва разговора към подвига на Леонид и тристате воини при Термопилите. Ала репликите на губернатора бяха написани по такъв начин, че да прилича на заслепен от омраза глупак вместо на храбър мъж, готов да приеме смъртта в най-добрите традиции на своето отечество.

Трилогията завършва с ръкопашен двубой между Цао Цао и военния губернатор и смъртта на спартанеца. Промушен в гърдите, Ксантип коленичи на сцената и пъшкайки, произнася близо петминутен предсмъртен монолог. Подтекстът на думите му беше, че предстоящото и неизбежно опожаряване и плячкосване на града ще му осигури мястото на герой на Олимп. Цао Цао нарежда тялото му да бъде оставено на милостта на лешоядите, след това заповядва на своите лечители да се погрижат за ранените и от двете страни.

Генералът, естествено, е обявен за герой, задето е задържал Цао Цао зад стените на града цяла една година, с което го е забавил достатъчно на пътя му към Пелопонес, тъй като е дошло време да се прибира в Поднебесното царство, за да се възкачи на опразнения трон.

След този зле прикрит драматичен сарказъм дойде време на едноактната комедия, в която играеше и Еврип. Това беше кратка пиеска само с двама главни герои — и двамата даоистки алхимици. Действието се украсяваше от множество сценични ефекти, най-вече експлозии, докато двамата се опитваха да създадат бомби, които да всеят хаос в редовете на гръцките войници. Пиесата завършваше с мащабни фойерверки, по време на които двамата алхимици се взривяват и се въздигат на небесата. Към тях се присъединява един от главните поднебесни богове с предложението да ги научи как се правят наистина мощни експлозиви.

Жълт заек отказа да се развесели от тази повърхностна комедия и мърмори през целия обратен път до пещерата.

— Не зная доколко е ценно мнението на един атинянин по военните въпроси — заговорих, докато се готвехме да си лягаме, аз в леглото, а тя върху одеялото на пода, — но не вярвам, че храбростта на Ксантип в действителност е глупост.

Тя извърна две пламнали очи към мен и се усмихна.

— Благодаря ти, Аякс, И аз не вярвам, че мъдростта на атинския губернатор беше прикрито малодушие.

Четири дни по-късно достигнахме сферата на Афродита и запъплихме в близост до сиво-зелената планета. Двамата с Езон наблюдавахме сближаването от върха на хълма, предлагайки възлияние с медовина на богинята на любовта.

Клеон ни прекара внимателно през сложната мрежа от епицикли право към очакващия ни на орбита миньорски кораб „Огърлицата на Ищар“, който трябваше да достави за нашата мрежа афродитска материя.

След час маневриране ние се шмугнахме във вътрешността на сферата и стигнахме далечната страна на Афродита. Там, върху екватора на планетата, от обратната й страна, имаше едва забележим белег, прикрит с моминска свенливост. Две мили над тази точка трябваше да ни очаква корабът, появил се от този белег.

Но вместо небесен кораб съгледахме седем назъбени къса зелена скала да се носят в идеален синхрон с планетата долу.

— Нападнали са ги — обяви Жълт заек.

— Невъзможно — възразих. — Трябва да е станала някаква авария. Поднебесните никога не са летели по-далеч от Селена.

Но в този момент иззад един от фрагментите се появи огромна копринена сянка, отричайки напълно твърдението ми. Това беше най-голямото бойно хвърчило, което съм виждал някога, дълъг близо двеста метра безкрил дракон със сребристи чи-копия върху гръбнака и ужасяваща червена паст, от която струеше невъзможен течен огън. Силуетът му се очертаваше причудливо на зеленикавото сияние на планетата и сребристия блясък на „Сълзата на Чандра“. На този фон не беше никак лесно да се определи дистанцията до него, но без съмнение хвърчилото летеше право към нас.

— Долу! — извика Жълт заек и ме бутна зад статуята на Александър. Двамата с Езон се проснаха от двете страни, защитавайки ме с извадените вакуумети.

Първи откриха огън оръдията на хълма, пръскайки заградителен огън от тетраедри през колони от разреден въздух право към корпуса на драконовото хвърчило. Видях поне двайсетина пробойни в тялото на вражеския кораб, но той продължаваше да лети. Копринената обшивка отдолу се разкъса и под нея се показа бамбуково скеле. От дървените „кости“ на хвърчилото се поклащаха десетина зелени вързопа, които на бледата светлина приличаха повече на дълги десетина стъпки навити свитъци. Вързопите се отделиха от дракона и всеки от тях се разгъна в едноместно хвърчило с формата на нефритен прилеп. Роякът от хвърчила описа дъга над десния ни борд и откри синхронна стрелба с чи-копия по нашите оръдейни батареи. Металните дула започнаха да се гънат и извиват, сякаш ги стискаше невидима ръка. Опашката на главното хвърчило разцъфна като цвете и оттам се изсипа цял отряд войници, които се понесоха бавно към централната част на „Сълзата на Чандра“. Докато падаха, нападателите хвърляха малки метални звезди, които летяха с невероятна скорост и прорязваха бронята на нашите войници като сърп житен клас. Драконът бълваше огромни огнени топки, които експлодираха върху десния борд, разтопявайки нагънатите вакуумни оръдия в шлака от злато и стомана.

Още наши войници тичаха към хълма, за да подсилят Езон и Жълт заек тъкмо когато поднебесните се приземиха на двора. Двете страни откриха огън незабавно и въздухът се изпълни с тетраедри и звезди. Жълт заек уби четирима вражески войници със своя вакуумет, преди да ни доближат, след което ги посрещна с оголен меч.

Тя промуши един нападател в шията и отстъпи назад, за да застане между мен и другите трима. Езон се изправи до нея и простреля втори противник със спартанско хладнокръвие и точност.

Един от поднебесните извика позната дума на своя език:

— Кръв!

Четирима войници, които досега стояха на известно разстояние, метнаха четири големи звезди към Езон. Моят съкомандир ги видя отдалече, хвърли се на земята и започна да се търкаля настрани, но поднебесният, който беше издал заповедта, насочи чи-копието си към летящите звезди. Вместо да профучат на безопасно разстояние над Езон, те извиха по невероятен начин насред въздуха, стрелнаха се надолу и го пронизаха в главата и гърдите.

Изкрещях името му и понечих да се втурна през двора към поднебесния, издал заповедта, но Жълт заек ме бутна встрани и простреля противника в сърцето. Той се строполи безшумно като Езон.

Най-сетне пристигнаха подкрепления — наши подкрепления, слава на Арес и Атина. Те изтикаха поднебесните от хълма с координирани залпове на тетраедри. Хукнах към Езон и се надвесих над него. Все още дишаше, но очите му бяха затворени и пулсът му беше съвсем повърхностен. Жълт заек нареди на войниците да образуват защитна линия около хълма. След това със спокойни и методични движения свали шлема и бронята на Езон, извади звездите от тялото му и превърза раните.

Припомняйки си не без усилие, че имам и други задължения, аз се надигнах, за да проверя как върви битката. Драконът беше достигнал до носа на моя кораб и там описваше невероятни въздушни фигури, за да избегне залповете на носовите оръдия. Устата му отново забълва огньове и амфитеатърът се обви в пламъци. Като по сигнал малките хвърчила изоставиха единичните битки и се обърнаха да последват майка си, събирайки се около навигационната кула.

— Пазете кулата! — извиках от хълма на войниците. — Спасете Клеон!

Но опасенията ми се оказаха излишни. Още докато виках, покрай десния борд се появи златиста линия, разреждаща въздуха, в който се разпъваха нашите първични витла. Жълто сияние обгърна борда на кораба, когато от цепнатината се подадоха десет левитиращи сфери. Гласът на Клеон отекна до всички краища на кораба:

— Дръжте се здраво!

— Жълт заек, донеси Езон! — закрещях веднага щом осъзнах какво възнамерява да направи Клеон.

Теглен от внезапно разредения въздух, „Сълзата на Чандра“ описа полукръг и сега палубата бе разположена перпендикулярно на земната повърхност. Въртящият се корпус помете малките хвърчила като мухи и заби десния си борд в главата на дракона. Бамбуковият скелет на летящото устройство се разпадна под огромната тежест на извиващия се лунен камък.

Лишени от масата на лунната скала, която да ги удържи, десетина членове на нашия екипаж се озоваха във въздуха. В продължение на няколко секунди те останаха да висят безпомощно, след това ги повлече неизбежното притегляне и те паднаха през борда. След броени минути телата им се размазаха върху сферата на Афродита, опетнявайки чистотата на богинята. Аз също щях да полетя, ако не беше Жълт заек, която се пресегна и ме улови — силата й удържа и мен и тялото на Езон.

Колкото и да бе невероятно, корпусът на дракона висеше като забоден в пространството, удържан от мистериозната сила, която му позволяваше да лети в разрез със законите на физиката, но скоро тази сила изглежда се изчерпи и полуразкъсаният дракон полетя право надолу в разредения въздух, прекърши се в едно от витлата и се присъедини към децата си под формата на небесна пихтия.

След като се справи с врага, Клеон прибра сферите на десния борд и изтегли тези на противоположната страна. Корабът се залюля, сетне изравни полет. Клеон бързо прибра всички сфери и витла в тялото на „Сълзата на Чандра“, преди да сме се обърнали на другата страна.

Двамата с Жълт заек напуснахме спасителните околности на статуята и отнесохме Езон в болницата на Еврип през сребристото поле, покрито със стоманени късове, коприна, кръв и кости. Тунелът към болницата бе претъпкан от ранени войници, за които вече се грижеха лекари и роби. Двамата с Жълт заек си проправихме път през тълпата и достигнахме хирургичната галерия.

— Еврипе! — извиках аз.

Докторът веднага се появи откъм операционната.

— Погрижи се за Езон! — наредих.

— Незабавно, командире.

Старият римски доктор нареди да отнесат Езон в кабинета, където се зае мрачно за работа. Беше участвал в твърде много битки, за да си губи времето в приказки.

Той положи тялото на командира върху мраморен блок, покрит с дебел вълнен плат. Първо му инжектира едно перо, пълно със Сангвинично настроение, и почака, докато дишането му се регулира. След това от чекмеджето отстрани на мраморния блок извади два гумени маркуча, завършващи с огнезлатни връхчета, размота импровизираните превръзки, които бяхме поставили с Жълт заек на гърдите на Езон, и обгори раните с бързи докосвания на иглите, а във въздуха се вдигна дим с мирис на изгоряла плът.

Еврип прикри големите рани със самозародна човешка кожа и ги поля със Сангвиничен разтвор, за да ускори процеса на заздравяване.

Едва тогава махна превръзката от главата и огледа отворите в черепа на Езон.

— Как е той? — попитах, неспособен повече да издържам на неговото мълчание.

— Не изглежда никак добре. Моля те, върви си, за да мога да работя.

Двамата с Жълт заек излязохме на повърхността. Докато преминавахме покрай другите отделения, всички ранени войници задаваха един и същи въпрос: „Как е командирът?“.

— Жив е — отвърнах, молейки се да остане така.

Когато най-сетне се озовахме горе, динамиците и инженерите вече бяха успели да изкарат тежките кранове и булдозерите от хангарите, разчистваха отломките и запълваха пукнатините на сградите. Амфитеатърът беше напълно разрушен, но и без това едва ли скоро щяхме да сме в настроение, за да играем.

Две мисли не ми даваха покой. Дали Езон щеше да оцелее и как едно толкова голямо бойно хвърчило се бе добрало дотук през охраняваните от патрули сфери на Селена и Хермес. Но нямах много време да разсъждавам върху тези въпроси, защото непрестанно прииждаха вестоносци. Какво да бъде ремонтирано най-напред? Батареите и витлата. Как да постъпим с труповете? Поставете ги в хладилната пещера, ще организираме погребален обред, след като узнаем точния брой на убитите. И така нататък, и така нататък.

Анаксамандър и Клеон ме откриха при статуята на Аристотел, където оглеждах пораженията на хълма. Върху бронята на началника на охраната имаше два разреза на местата, където го бяха уцелили със звезди. Шлемът му беше изчезнал, мечът — строшен на две. Тогата на Клеон беше разкъсана, а по раменете и гърдите му зееха рани.

Той се втурна към мен, кършейки ръце.

— Аякс, кълна се, това беше единственият начин да защитя кораба. Съжалявам за онези войници. Не мисля, че пак съм бил завладян от лудостта. Друга възможност, нямаше.

— И добре се справи, Клеоне — успокоих го аз. — Ти спаси „Сълзата на Чандра“, а това е най-важното.

— Благодаря ти, Аякс.

Обърнах се към Анаксамандър.

— Докладвайте за щетите, началнико на охраната.

— Избит е половината от личния състав на войниците. От останалите повечето са ранени. Седем учени и двайсет роби са паднали зад борда.

— А повредите по Кораба?

Анаксамандър надзърна в един списък.

— Батареята на десния борд е напълно унищожена. Ще се наложи да пренесем оръдия от други площадки, за да компенсираме. Изгубихме четвърт от първичните витла…

— Може да се поправи — прекъсна го Клеон.

— Погрижи се за това, главен навигаторе — наредих.

— Тъй вярно, командире.

Анаксамандър продължи:

— Складовете са пострадали най-малко, но половината от животните в самозародната лаборатория са мъртви. Михрадарий смята, че мрежата е непокътната, и прати неколцина учени с лунни шейни да приберат афродитската материя от останките на „Огърлицата на Ищар“.

— Как е Рамоночон?

Анаксамандър се озъби.

— Предателят има само дребни драскотини, нищо повече. Но вражески войник е проникнал в съседната килия и е убил поднебесния лекар.

Той млъкна и извърна поглед към болничната пещера.

— Какво е състоянието на командира?

Опитах се да си сложа маската на непоклатим спартанец, за да скрия гнева и тъгата си.

— Еврип все още оперира и засега не знае със сигурност.

Анаксамандър се изправи и разкърши плещи. Очите му засияха с отразена слънчева светлина, докато извръщаше глава към светилото.

— Командире Аякс — заговори тържествено той, — като първи заместник на Езон, от този момент аз заемам поста военен командир на „Сълзата на Чандра“.