Небесни материи

ι

Анаксамандър се отдалечи, като издаваше заповеди с гръмовен глас. В този момент допуснах критична грешка. Предположих, че привикналите на дисциплина войници веднага ще забележат огромната разлика между техния стар командир и новия, че ще погледнат на Анаксамандър така, както го виждаме ние с Жълт заек. Но не си давах сметка до каква степен неочакваната атака, съчетана с липсата на командване, е объркала и изплашила войниците. Не виждах, че тяхната нужда от водачество далеч е надхвърлила способността им да оценят достойнствата на новия командир.

Жълт заек, естествено, го знаеше, но двамата не разговаряхме за това, нито тя би допуснала да обсъжда с мен въпроси, които биха заплашили дисциплината на кораба.

Ето как, вместо да се възползвам от момента, в който бих могъл в разрез с делоската традиция да преодолея пропастта, отделяща военното от научното командване и да поема пълен контрол над „Сълзата на Чандра“, аз останах от моята страна на споделения дълг в очакване на по-добри вести за Езон.

Бях се изправил насред двора и наблюдавах как хората и машините разчистват останките от плът и камъни. Понякога се случваше да уловя изплашения поглед на някой инженер или техник, който оглеждаше за поражения колона или подпора, и в такива моменти се опитвах да си придам спартанската увереност, типична за моя ранен приятел. Виждах как очите на мъжа блясваха обнадеждено и той се връщаше към задачата си с подновена енергия.

Докато бдях горе на хълма, Слънцето премина над мен и за първи път в живота си видях Хелиос сам насред яркото кехлибарено небе. Между мен и небесния огън сега вече нямаше нищо освен въздух — нито една кристална сфера вече не ме защитаваше от този несекващ поток светлина и топлина.

Богът на Слънцето примамваше погледа ми, искаше да продължавам да гледам право в него, докато ме пронизваше с пламтящите си копия, сякаш за да ми припомни за Прометеевото високомерие, за наказанието срещу онзи, дръзнал да открадне огън от небесата. Но аз се бях подготвил отдавна за този момент. Бях наредил на онези роби, които не са заети с разчистването на кораба, да раздадат слънцезащитни устройства на целия екипаж. Самият Кловикс донесе на мен и Жълт заек очила с опушени стъкла, за да запазим очите си от силния блясък на универсалния светлик, и наметала с качулки, с вплетени в тях сребровъздушни нишки, опазващи тялото от постоянния обстрел на атомен огън.

Защитил по този начин несъвършената си плът, аз отново вдигнах очи към Слънцето.

— Ти не си бог — заявих на сияещата сфера, втренчил взор право в затъмнените от стъклата огньове. — Не си дух, а материя. Не си светец и не е светотатство да се взема от теб.

Но още докато произнасях тези думи, чиято едничка цел бе да ми вдъхнат увереност, в съзнанието ми изникна споменът за покритата с белези Селена и гласът ми трепна. Та не беше ли Хелиос — не беше ли Слънцето — тяло на божество? Въпроси, които никога не бяха задавани в Академията или разисквани в книгите по уранология, и за първи път изпитах колебание дали да не накарам Клеон да обърне кораба и да го насочи към Земята.

Тогава случайно погледнах към Жълт заек, която също разглеждаше слънцето, но със спокоен и самоуверен вид. Изведнъж осъзнах, че ако й бяха наредили да щурмува самия Олимп, щеше да го направи, без да се двоуми. Недопустимо беше да падна по-долу от нея.

Тъкмо се готвех да я заговоря, когато чух отзад гласа на Еврип.

— Езон ще живее.

Всички мои тревоги за богове и хора изчезнаха с облекчението, което почувствах при тези думи. Обърнах се и погледнах стария римски доктор. Почти не можех да различа изражението му зад тъмните очила и качулката. Но виждах, че туниката му е изцапана с неговата изсъхнала пот и кръвта на Езон, вероятно бе оперирал през цялото време, докато бях стоял смълчан насред двора.

— Аполон да те поживи, старче — рекох и се пресегнах да го уловя за ръцете, но той се дръпна, за да не ме изцапа.

— Кога мога да разговарям с Езон? — попитах.

Еврип сведе поглед към повърхността, където сребристото сияние на кораба бе затъмнено напълно от блясъка на Слънцето.

— Казах, че ще живее, Аяксе, но той е в кома. Мога да го храня изкуствено и да поддържам жизнените му функции, но ще минат седмици, преди да се пробуди. Ако се пробуди. Знаем толкова малко за комата…

— Направи всичко, което можеш, Еврипе. Нуждаем се от него.

— Да, командире… Аякс… аз… — той ме погледна. Не зная какво бе видял зад очилата и маската този ветеран, който ме познаваше от съвсем малък, но то очевидно го изплаши. — Господарю, разрешете да се върна в болницата.

— Върви — отвърнах и той се отправи забързано към пещерата.

В кома, неспособен да говори и командва, неспособен да ми помага, когато най-много имах нужда от него. И същевременно не е умрял, за да го почетем със съответните ритуали, нито да разчитаме на съветите му при погребалните церемонии. Напълно недостижим за ума и духа ми.

Към мен се приближи един роб. Той избърса замърсените си ръце в наметалото и се поклони припряно.

— Командире — рече, като избягваше погледа ми, — имаме проблем. Статуите на божествената Атина при портала на хълма. И трите са пострадали при атаката. Инженерите казват, че ще се прекатурят при първото ускорение на кораба. Но…

— Разбирам — рекох и вдигнах ръка, за да замълчи. — Прати някой да вземе ритуалните ми одежди, вълнен плат и стомна с чиста вода.

— Да, командире.

— Аякс? — повика ме Жълт заек и долових напрежение в гласа й.

— Да?

— Ще можеш ли сам да преосветиш скулптурите?

Сам. Без Езон, без моя брат в ритуалните задължения. Но нима имах друга възможност? Най-правилното би било да потърся помощта на неговия заместник. Но…

— Няма да позволя на този глупак да мие очите на Богинята на мъдростта — произнесох на висок глас.

— Друг не може ли да ти помогне? — попита Жълт заек.

— Защо не ти? — отвърнах с въпрос. Идеята да изпълня божествената служба в компанията на Жълт заек ме накара да трепна от радост.

Но тя поклати глава.

— Не съм учила за свещенослужител.

— Какво? — подскочих. — Спартански офицер, който да не може да изпълнява свещенически ритуали? Това е нечувано.

— За мен има само един начин да бъда близо до боговете — отвърна тя и сякаш зад гърба й се надигна богът на войната, за да защити чистотата на връзката й с тях. Започнах да разбирам. Да стисне жертвения нож, да произнесе молитвите би означавало да погледне на боговете по съвсем друг начин, да ги изтръгне от мястото, което им бе отредила във войнишкото си сърце. И макар че повечето мъже биха сметнали такава промяна за божи дар, Жълт заек виждаше в това само отказ да изпълни дълга си пред боговете.

— Разбирам — кимнах.

— Наистина ли?

— Да. Твоята беззаветна вяра в боговете означава много повече от хиляди церемонии.

— Никой досега не се е досещал за истинската причина — рече тя. И двамата замълчахме. В дълбините на нашето споделено мълчание изникна мелодия, песен в мислите ми, за нещо голямо и силно, по-древно от самите богове. За първи път в живота си чух да пърхат в далечината крилете на Ерос, в синхрон с едва доловимата музика на сферите.

Жълт заек се пресегна и ме докосна по ръката.

— Има ли някой на кораба, който би могъл да ти помогне за тази церемония?

И този допир, това напомняне за задълженията ми, бяха още една възможност да споделя с нея спартанския мироглед за света, да ме допусне зад стените на града, който беше останал затворен за мен още от младостта ми.

— Михрадарий може — досетих се аз. Но в далечната музика чух и скръбни акорди. — Не, по-добре да я изпълня сам.

— Да, Аякс — рече Жълт заек.

Почаках Хелиос да се отдалечи дотолкова в небето, че дневната светлина да намалее до степен на горещ летен ден. Едва тогава смъкнах качулката и очилата и отново видях света без посредничеството на опушеното стъкло. Облякох пурпурните си жречески одежди и се отправих към портите, за да изпълня най-мъчителната церемония, в която някога бях участвал.

Напоих вълнения къс с вода и изстъргах боята от очите на богинята, докато отдолу се показа бял мрамор. С всяка ослепяла по този начин статуя усещах как близостта на Атина се отдръпва както от двора, така и от кораба. Но за мое голямо облекчение все още чувствах благословената богиня в сърцето си. В края на церемонията изгорих вълненото парче в огъня, запален от маслинови клонки. Едва когато въглените изгаснаха напълно, аз позволих на робите да изровят статуите от земята и да ги отнесат долу в склада, където щяха да бъдат опаковани и прибрани в сандъци до завръщането ни на Земята и до тяхното окончателно погребване.

Малко след това при мен дойдоха инженери, за да ми съобщят, че кабинетът ми е заплашен от срутване и повечето документи в библиотеката са изпопадали през борда. Обвиних съдбата, задето единствената запазена постройка на хълма беше кабинетът на Езон, в който сега се бе настанил Анаксамандър. Наредих на робите да пренесат всички свитъци от моя кабинет в пещерата и пратих вестоносец до началника на охраната, за да го осведомя, че отсега нататък ще работя долу.

Двамата с Жълт заек се прибрахме в моя дом, който също бе понесъл известни щети по време на битката. Съборени мебели, всички свитъци изпопадали от нишите и разпилени на пода, моят стол и леглото — строшени. Почакахме търпеливо, докато робите оправят бъркотията и заменят счупените мебели със здрави.

Исках да разговарям с Жълт заек, но Атина изпълваше мислите ми изцяло. Богинята не ме остави, докато не заспах, напълно изтощен от премеждията. Същата нощ отново сънувах, че съм делфин, който плува сред силни океански течения.

Събудих се от острия вкус на разреден въздух и лекото потрепване на пода, което означаваше, че корабът се движи под напора на третичните витла, не твърде бързо, но достатъчно, за да затрудни придвижването по борда.

— От колко време летим? — попитах Жълт заек, която, разбира се, беше будна, облечена с ризница и ме наблюдаваше от своя пост зад стълбата.

— Клеон обяви да се приготвим за ускорение преди два часа. Мислех да те събудя, но ти се мяташе насън, сякаш беше в прегръдката на някой бог, и не ми се щеше да попреча на общуването ви.

— Оказваш ми голяма чест — отвърнах и докато се надигах от леглото, забелязах лека усмивка да играе на устните й. Беше доловила всички значения на думите ми.

Тя ми подаде командирската тога и аз я облякох, след което се отправих предпазливо по наранената повърхност на „Сълзата на Чандра“ към навигационната кула на Клеон. Корабът продължаваше да се люшка и подскача и с това още повече затрудняваше придвижването ни.

Когато заобикалях предния край на хълма, забелязах, за мое удивление и ужас, че голяма група роби и инженери разчистваха останките от амфитеатъра и откарваха отломъците с левитиращите колички. Опитни мъже, привикнали да носят тежки бъчви с вода и напитки при всякакви обстоятелства, се поклащаха неуверено на краката си, докато разглобяваха запазения отсамен край на сцената.

— Прекратете работа! — провикнах се аз. — Оставете инструментите и се махайте оттук!

Десетникът вдигна глава, за да види кой издава заповедите, откри, че съм аз, и веднага изведе хората си от паянтовите останки. И тъкмо навреме. Силно пострадал от драконовия огън, един от горните редове се прекатури и рухна, вдигайки огромни облаци прах върху сцената, на която допреди миг имаше работници.

— Кой ви нареди да го правите? — попитах.

— Смятахме, че сте вие, господарю — отвърна десетникът. — Клеон каза, че ни предава заповедта на командира.

„Анаксамандър!“ — помислих си аз.

— Никакви ремонтни работи по време на полет — ясно?

— Напълно, господарю! Да го предадем ли и на другите групи?

— Какви други групи?

— Тези, които работят върху витлата.

— Витлата! Приберете тези хора незабавно на борда!

— Ще бъде изпълнено, господарю.

Хората започнаха да се разпръсват и ние двамата с Жълт заек продължихме мъчителното придвижване към навигационната кула. Пазачите при входа ми отдадоха чест и се поинтересуваха за състоянието на Езон. Поклатих глава и влязох в светилището на навигаторите.

Открихме Клеон настанен в командното кресло. Гледаше към десния борд и лъщящата фаланга от третични витла и си подсвиркваше питагоровата таблица.

— Клеоне! Защо ускоряваме?

— Аякс? Какво? Смятах, че е с твое разрешение… искам да кажа… Михрадарий намери афродитска материя за мрежата сред останките. Каза, че няма смисъл да чакаме повече. След това се появи Анаксамандър. Заповяда ми да се отправим незабавно към Хелиос. Каза, че трябва колкото се може по-скоро да се отдалечим от Афродита. Помислих си, че това са твои заповеди и той само ги предава.

Поех дълбоко въздух и се опитах да изтръгна ноктите на гнева от гласа си.

— Клеоне — подех, — смяташ ли, че бих издал заповед за извършване на ремонтни работи по време на полет?

— Не бих си го и помислил. Но Анаксамандър ме попита дали е възможно и аз казах, че не е изключено.

— А осведоми ли го колко души ще загинат или ще пострадат сериозно по време на разчистването на останките и ремонта на витлата?

— Да, но той отвърна, че това е военна операция и е напълно естествено да се очакват жертви. Отново повтарям, смятах, че всичко това става с твоето знание и одобрение.

— Само че не е така. Отсега нататък искам да координираш всяка заповед на Анаксамандър с мен.

— Слушам, Аякс. Какво да правя сега?

— Спри двигателите и прати ремонтните групи по обектите.

— Благодаря, командире. — Клеон се надвеси над широкия отвор на медната тръба. — Приготви се за спиране!

Той прибра третичните витла и корабът постепенно легна в дрейф на петстотин мили над сферата на Афродита.

— Аякс — заговори смутено Клеон. — Какво да кажа на Анаксамандър, ако се появи с нови заповеди?

— Кажи му, че не си на негово пряко подчинение!

— Да, Аякс — отвърна Клеон и аз долових в гласа му страх.

Двамата с Жълт заек напуснахме кулата и се отправихме към кърмата. Нарастващото стържене в стомаха ми напомни, че не съм ял отпреди атаката, и след като заобиколихме хълма, ние се отправихме към столовата.

Дори там обслужването не беше на предишното ниво. Неколцина от робите бяха пострадали сериозно, освен това бе разрушен и тунелът, който водеше към кухнята. Трябваше да се задоволя с комат вчерашен хляб, пилешко и с няколко изсушени фурми. Жълт заек похапна студено сърнешко и плодова каша.

Бяхме приседнали на две срещуположни скамейки и докато похапвахме, разменях по някоя дума с тези, които влизаха, за да проверя как е настроението. Някъде към средата на този импровизиран обяд откъм хълмовете тичешком се появи войник, който спря при моята пейка и ме заговори, без дори да отдаде чест.

— Командир Анаксамандър иска да ви види веднага!

„Командир Анаксамандър?“

— Предай на началника на охраната Анаксамандър, че ще го навестя при първа възможност.

— Той каза незабавно! — повтори мъжът, сетне се сепна. — Господарю…

Жълт заек остави ножа в чинията, изправи се и застана между мен и войника. Той пребледня и отстъпи назад.

— Командир Аякс каза, че ще го навести, когато може — произнесе тя с глас, който би смразил огън.

Едри капки пот избиха на челото на войника.

— Заповядаха ми да го отведа незабавно.

— Не бива да се сърдим на този войник, капитан Жълт заек — обадих се аз, подчертавайки ранга й. — Той само изпълнява заповеди.

Махнах на един от робите, който ми поднесе вода, за да си умия ръцете. Докато го правех, войникът ставаше все по-неспокоен. Но не посмя да промълви нито дума под студения, втренчен поглед на Жълт заек.

— Е, да тръгваме — обявих. — Време е Анаксамандър да научи докъде се простира властта му.

Двамата с Жълт заек последвахме пратеника към хълма. Повечето отломки бяха разчистени, но никой не работеше в библиотеката и моя кабинет.

Анаксамандър седеше на дъбовия стол на Езон зад масивното бюро в неговия гранитен кабинет и пиеше от купата на Езон, украсена с рисунки от брака на Гея с Уран.

— Свободна сте, капитан Жълт заек — обяви той, без да ме поздрави или да покаже, че ме е видял.

— Не — отсече тя.

Едва сега той вдигна глава и на орловото му лице се изписа изненада от тази проява на неподчинение.

— Капитане, дадох ви пряка заповед като военен командир на „Сълзата на Чандра“.

— Заместник-командир Анаксамандър — отвърна тя. — Не съм член на командния състав на този кораб. Ако бях, като спартански офицер, сега аз щях да седя зад това бюро, а не вие. Моите заповеди идват пряко от архонтите и само те могат да ги отменят.

Лицето на Анаксамандър се изкриви от гняв при това явно натякване, че не е чистокръвен спартанец. Той премести погледа си върху мен и понечи да заговори, но аз го прекъснах:

— Анаксамандър, зная, че никога преди не си заемал команден пост, и затова нека да изясним някои недоразумения. Клеон е мой подчинен, така че няма да му даваш заповеди. Освен това аз решавам кога ще полети корабът и кога да се извършват ремонтни работи.

— Бяхме нападнати — припомни ми началникът на охраната. — Трябваше час по-скоро да се отдалечим от Афродита.

— Длъжен беше да го обсъдиш с мен! Така функционира двойното командване, още откакто е била основана Делоската симахия. — Видях, че се готви да ми отговори, но не му дадох възможност. — И още нещо, заместник-командир. Според протокола, ако искаш да се срещнеш с мен, пращаш роб вестоносец с молба, а не войник със заповед. А сега, за какво настояваше да разговаряш с мен?

— По някои военни въпроси — промърмори недоволно той.

— Много добре — рекох и седнах на стола пред бюрото му. — Да чуем за какво става дума.

Той побутна един папирус през бюрото.

— Подпиши това и си сложи печата.

Прегледах документа, навих го и го хвърлих на пода.

— Няма да ти позволя да екзекутираш Рамоночон — заявих спокойно.

— Твърде много войници загинаха заради този предател.

— Рамоночон няма нищо общо с това — възразих с уверен глас. — Той беше в затвора, когато атакуваха кораба.

Началникът на охраната се облегна назад и ме изгледа кръвнишки.

— Защо продължаваш да защитаваш този изменник? — попита той.

— Жалко, че не разбираш причината — аз се надигнах. — Срещата ни приключи.

Излязох, следван от Жълт заек.

— Сега какво? — попита моята телохранителка.

— Трябва да разговарям с Михрадарий.

Открихме персиеца в монтажния конвейер на слънчевата мрежа. Наблюдаваше как хората му товарят бали с афродитска материя в плетачните машини, където от нишките щеше да бъде изтъкана връв за слънчевата мрежа. Веднага щом в другия край на машината се появиха първите зеленикави върви, Михрадарий нареди на двайсет плетачи да ги завържат към вече готовите части от селенска и хермеска материя и да ги приберат в големия метален сандък до вагонетката.

— Ела с мен — рекох на Михрадарий, след като приключи с наставленията.

— Командире, не може ли да почака? Искам да се уверя, че ще направят всичко както трябва.

— Веднага!

Той се извърна и ме погледна с учудено повдигнати вежди.

— Да, командире.

Отдалечихме се толкова, че работниците да не чуват гласовете ни.

— Михрадарий — рекох, — ти си мой пръв заместник. Защо не се намеси, когато Анаксамандър е започнал да командва Клеон?

— Съжалявам, Аякс, помислих, че началникът на охраната действа по твое разпореждане.

— Наистина ли вярваше, че ще направя такава глупост да разреша ремонтни дейности по време на полет?

Той сведе очи, за да избегне горящия ми поглед.

— Честно казано, Аякс, тогава не помислих за това.

— Михрадарий, Анаксамандър е жаден за власт идиот. Току-що той доказа, че докато е военен командир на кораба, ще се опитва да краде от моя авторитет. Разчитам на помощта ти, за да го спрем.

— Да, командире. Има ли нещо друго, което да искаш от мен?

— Да. Никога досега бойни хвърчила не са достигали тази сфера — спираха ги патрулите ни край Селена. Насочи гениалния си ум към това как са успели.

Михрадарий подскочи от изненада.

— Как мога да знам по какъв начин са го направили поднебесните?

— Успокой се — рекох. — Не очаквам конкретен отговор, само предположения въз основа на познанията ни за техническите им възможности.

— Виж, това бих могъл. Аякс, благодаря ти за оказаното доверие.

— Напълно естествено, Михрадарий. А сега извини ме, трябва да се връщам на работа.

— Разбрано, командире.

Следващите няколко дена посветих на това да определя докъде се простира властта на Анаксамандър и докъде — моята. В отговор той започна да демонстрира собствената си сила. Засили мерките за сигурност до абсурдни размери, знаейки, че не мога да направя нищо, за да го спра. По повърхността непрестанно кръстосваха подсилени патрули, в небето кръжаха лунни шейни, за да попречат на нови изненадващи атаки. Умората взе да оказва своето пагубно влияние върху войниците и бойният им дух спадна.

Неспособни да променим този ужасен стил на военно командване, двамата с Жълт заек все по-често разговаряхме за Езон, надявайки се да подтикнем Съдбата към усилието да го върне сред нас.

Една вечер след вечеря и в края на поредния изтощителен ден на безсмислена надпревара с Анаксамандър двамата седяхме, опрени на задната стена на моя кабинет, и пиехме подсладена с мед вода. Бях започнал да й разказвам за първите си дни на кораба и за това как бе възникнало приятелството ми с Езон — за съветите му как да се справям с командването и моите лекции, посветени на планетите и хармонията на тяхното движение. Жълт заек беше доста заинтригувана от разказа ми и на свой ред сподели как се запознала с Езон по време на Олимпиадата и за взаимното уважение, възникнало между двамата, докато тренирали заедно и разговаряли за военна стратегия.

— Странно нещо — рекох замислено. — От всички добрини, които Езон е сторил за мен, най-важната беше и най-последната.

— И какво направи? — попита Жълт заек и изпусна облаче ароматен дим от лулата си.

— Показа ми Спарта в нова светлина.

— Каква по-точно?

— Убеди ме, че ти си истинската спартанка, а не баща ми.

— Благодаря на двама ви с Езон за оказаната чест, но не разбирам какво имаш пред вид.

Разказах й историята за моя провал в спартанската военна школа и за това как баща ми бе охладнял към мен по тази причина.

— Наистина ли го направи? — попита тя и неволно стисна юмруци, а в очите й блеснаха божествени пламъчета. — Как е посмял, подобно действие е оскърбление към честа на нашия град!

Бях изненадан от гневната й реакция, но семейният дълг повеляваше да продължа разговора.

— Оскърбил е честта на Спарта? Баща ми?

— Езон е бил твърде внимателен в изказванията си. Действията на баща ти са истинско светотатство.

— Но…

— Спартанското обучение е само за онези, които са предопределени да командват по време на война. Не е унизително да се провалиш на изпитите. Това означава само, че Съдбата не те е дарила с душа на роден воин. Не очакваме от всекиго да успее, нито бихме искали Съдбата да е била еднакво благосклонна към всички наши синове и дъщери.

— Но…

— Не, Аякс — прекъсна ме отново Жълт заек и този път през устата й говореше Хера, богинята на Спарта. — Езон е казал истината. Не ти, а твоят баща не е изпълнил високите критерии на моя град.

Думите й и божествената благословия, която носеха със себе си, ме преизпълниха с внезапното съзнание за величието на спартанския дух, за свещеното предназначение на Спарта и мъдростта на царицата на бойното поле.

Склоних глава както пред жената, така и пред богинята и им поднесох възлияние.

Ремонтните работи продължиха осем дена. За това време останките бяха разчистени, а оръдейните батареи и оцелелите витла — преразпределени по равно от двете страни. Едва след като поставих печата си и под последния доклад, дадох разрешение на Клеон да възобновим полета към Слънцето. Този път, заради намаления брой първични ротори, летяхме с далеч по-ниска скорост, но все още по-бързо, отколкото ако бяхме без ареските витла. Клеон предложи график с четиричасови ускорения, разделени от дванайсетчасови периоди на отдих, и аз склоних, макар и неохотно. Вярно, че натоварването щеше да е по-голямо, отколкото преди, но поне щяхме да достигнем Хелиос само с пет дена закъснение.

Два дена след като потеглихме на път, работата ми беше прекъсната от неочаквано посещение на Кловикс, старейшината на робите.

— Командире, разполагам с информация, която може да ви заинтересува — поде той.

— Така ли?

— Неофициално — добави той, свел поглед. — Виждате ли, господарю, по принцип информацията касае безопасността и следователно е в приоритетите на командир Анаксамандър, но струва ми се, че неговият официален интерес няма да е толкова голям, колкото вашия неофициален.

Жълт заек повдигна вежди от тази странна и объркана реч, но аз разбирах накъде бие галът. Извадих от чекмеджето кесията си и отброих дванайсет сребърни драхми върху писалището. Кловикс засука за миг мустак, сякаш преценяваше колко може да струва информацията. След това се пресегна, събра монетите и ги напъха в кесията, скрита в ръкава на туниката.

— По време на поправките — заговори той — един от моите роби се е натъкнал на цепнатина в стената на кладенец. Намира се на около четирийсет стъпки дълбочина и на десет стъпки над водното равнище. Сторило му се, че цепнатината води към малка, тъмна кухина, но не е съвсем сигурен.

Двамата с Жълт заек се спогледахме.

— Кловикс, благодаря ти — рекох. — Можеш да си вървиш. Не го споменавай никому.

— Разбира се, командире — рече той, докато катереше стълбите на моята пещера.

Погледнах Жълт заек с горчива усмивка.

— Както вече казах, има си предимства да държиш на служба най-корумпирания роб в Симахията.

— Редно би било сега да предадем тази информация на началника на охраната.

— Сиреч на Анаксамандър — произнесох, ядосан от неочакваното предложение. — И той веднага ще намери начин да прибави и това към обвиненията срещу Рамоночон. Имам два дълга, Жълт заек. Трябва да изпълня и двата.

— В такъв случай как смяташ да постъпиш, командире?

Сплетох пръсти и кокалчетата ми изпукаха.

— Да претърся пещерата. Възможно е точно там да е скрит предавателят.

Тя не отговори.

— Жълт заек. Трябва да го направя. Това е мой дълг.

Тя кимна бавно и отново почувствах как духът между нас се съживява.

— Само че… ти няма да ми позволиш да сляза там сам, нали?

— Разбира се, че не.

— В такъв случай оставям на теб да решиш. Ако твоят дълг повелява да прехвърлим този въпрос в ръцете на Анаксамандър, ще го сторя.

— Не, Аякс — рече тя, след като помисли известно време. — Защото се заклех да ти помогна в издирването на шпионина. Ако сметнеш, че решението ти съвпада със задълженията ти на командир, ще бъда с теб.

— Отново ми оказваш голяма чест.

Без повече приказки ние се отправихме към складовата пещера. Още няколко монети бяха достатъчни Кловикс да отпрати всички роби и да ни остави сами при споменатия кладенец. Жълт заек взе въжета и куки, а аз се порових в един от сандъците на динамиците и извадих дълъг маркуч с метален наконечник.

— Какво е това? — попита Жълт заек.

— Ръчен воден свредел.

Завързахме въжетата за метални скоби в основата на кладенеца и се спуснахме бавно покрай влажната, хлъзгава стена. Спускането не затрудни особено Жълт заек. Що се отнася до мен, имах известен опит от катераческите си упражнения на младини в Индия.

Четирийсет стъпки по-надолу ние се натъкнахме на цепнатина, широка не повече от няколко сантиметра. Както ни бяха докладвали, през нея се виждаше тъмна кухина. Мярнах поклащащи се нощни завеси, но не можах да различа повече подробности.

— Дръж ме здраво — наредих на Жълт заек. Тя запъна крака в насрещната стена и ме улови през кръста. Спуснах края на маркуча надолу в кладенеца. Чу се плясък и след броени секунди от отсамния край на тръбата шурна под налягане бистра вода. Въоръжен с вода и метал започнах методично да разширявам цепнатината.

Не бях привикнал с тежка работа, но въпреки това след около половин час успях да изкопая достатъчно голям отвор, за да се проврем вътре.

Първа се промуши Жълт заек, отвърза се от въжето и се шмугна като змиорка през корал. Последвах я, но не посмях да отвържа въжето, преди да съм стъпил на твърда земя. Докато се озъртах, Жълт заек смъкна завесите и помещението се обля в ярка сребриста светлина. Намирахме се в малка подземна камера с дължина осем стъпки, ширина седем и височина пет. Подът беше неравен, а от стените и тавана се подаваха остри камъни. Твърде груба работа, за да е дело на опитен динамик.

Оскъдното обзавеждане се състоеше от няколко бали с платове, без съмнение отмъкнати от нашите складове и подредени по края така, че да осигурят на обитателя на камерата известна защита при ускорение.

Жълт заек ми нареди да остана в ъгъла, докато претърсва пещерата.

— Двама души са живели тук най-малко месец — обяви тя, след като повдигна завивките и надзърна зад вързопите. — Няма признаци да са се хранели долу.

Значи на кораба ми е имало неканени гости? Под носа на така наречения началник на охраната.

— Трябва да са били поднебесни — рекох, едва сдържайки гнева си. — Сигурно са се поддържали с техните алхимични хранителни таблетки.

Жълт заек кимна замислено и тръгна покрай стената, като я почукваше с дръжката на меча. На едно място от дясната страна внезапно отекна на кухо. Тя спря и изчегърта с острието на ножа си парче от стената с дължина десетина сантиметра. Зад този скрит капак се показа ниша, уплътнена с вълнена подложка, в която се гушеше стъклена кутия, досущ като описаната от поднебесния доктор.

— Пипнахме ги — рекох.

Жълт заек поклати глава.

— Напуснали са помещението преди около четири часа.

— Но как са излезли? Не виждам никакви врати.

Тя продължи да потропва върху стените и скоро зад друга плоча откри вход за тунел. Проходът беше с неравни стени, не повече от две стъпки висок. Навярно беше много трудно и мъчително да се пълзи в него.

— След мен — рече Жълт заек. — И бъди внимателен.

Запълзяхме в тесния, прав тунел, като веднага ожулихме ръце и крака в грапавите стени. Скоро стигнахме масивна плоча, която преграждаше тунела. Жълт заек я натисна с рамо и тя поддаде.

Озовахме се в правоъгълна шахта, в която имаше стоманен прът с голяма златиста сфера на върха. Въздухът около сферата беше ясен и чист, навярно тя бе изработена от огнезлато. Изминаха няколко секунди, преди да осъзная, че виждам една от левитиращите сфери на кораба и че се намирахме на дъното на шахтата, в която беше прибрана.

— Излизайте горе — провикна се нечий глас над нас. Кимнах на Жълт заек и тя ме поведе по тясната сервизна стълбичка, издълбана като възходяща спирала в стената на шахтата.

Озовахме се на повърхността на „Сълзата на Чандра“. Протегнах схванатите си мускули и гърбът ми изпука силно и болезнено. Огледах се в посоката, от която бях чул гласа и за своя изненада там имаше не един човек, нито отряд от четирима, а десетина войници от личната охрана на Анаксамандър, с насочени към нас вакуумети. Зад тази въоръжена до зъби фаланга стояха Анаксамандър и — за моя изненада — Михрадарий.

Анаксамандър ни посочи с ръка и по стар обичай се обърна към невидимата аудитория, на която сякаш непрестанно говореше.

— Аякс от Тир. Жълт заек от Ксерокия. Арестувам ви по обвинение в измяна.

— Това е нелепо — опитах да възразя.

— Заподозрях ви от мига, в който започнахте да защитавате Рамоночон — продължи той. — А сега открихме и скривалището, където държите снаряжението си. Доказателствата са налице и са напълно достатъчни. Аякс, от този момент те свалям от командния пост — началникът на охраната се обърна наляво. — Михрадарий, ти поемаш научното командване на този проект.

За моя изненада, вместо да възрази срещу подобно абсурдно решение, персиецът само кимна с лице, безизразно като статуя на каменен бог. В този миг разбрах кой е шпионинът и колко глупаво беше от моя страна да му се доверя.

Междувременно Жълт заек бе изучила разположението на войниците и очевидно възнамеряваше да ги нападне. Осъзнах, че се готви да жертва живота си, за да ми даде възможност да избягам, пресегнах се и я улових за ръката.

— Никакви спартански саможертви — прошепнах. — Трябваш ми жива!

Тя ме погледна с котешките си очи. Усещах как от нея извират гневни вълни, породени от оскърблението, което Анаксамандър отправяше срещу нас и срещу честта на Симахията. Знаех, че иска да го убие, и не се съмнявах, че би могла да се добере до него дори през гъстата редица от войници, но това със сигурност щеше да й струва живота.

— Жива ми трябваш — повторих тихо.

Тя кимна бавно.

— Разбирам и се подчинявам.

Погледът, който плъзна по редицата от войници, със сигурност изпълни душите им с неописуем страх. Когато посегна към вакуумета на гърба си, оръжията им трепнаха, но тя само отвърза калъфа и го пусна бавно на земята. Последваха го мечът и ножът — с безразлични жестове, от които ставаше ясно, че дори обезоръжена, тя се смята за по-опасна от тях.

Войниците въздъхнаха с шумно облекчение и ни отведоха в същата килия, където държаха Рамоночон.

Когато влязохме, Рамоночон, който все така седеше със скръстени нозе на пода, вдигна глава към нас.

— Какво става? — попита той.

Вратата се затръшна зад нас и ключът изщрака. Усмихнах се уморено и се отпуснах до Рамоночон, а Жълт заек приклекна до вратата.

— Анаксамандър обяви и нас за шпиони.

— Ах. Разбирам — и Рамоночон затвори очи.

κ

Едва сега, изолиран в килията, имах възможност да преосмисля всичко и да осъзная какви грешки бях допуснал. Бях повярвал на Михрадарий, защото е атинянин, бях сметнал, че съществуват определени граници за амбициите на Анаксамандър, породени от ограничения му умствен багаж, и най-фаталната от всички грешки: бях повярвал, че „Сълзата на Чандра“ е мой кораб, предаден ми от архонтите, и че само те биха могли да ми го отнемат. Твърдо много бях разчитал на високия си пост и твърде малко на ума си.

Ала докато се обвинявах и корях, в главата ми заговори Атина и ме увери, че съществуват предимства дори в новото ми положение. Тъкмо се питах какви може да са тези тайни преимущества, когато любопитството на Рамоночон най-сетне надделя над будисткия му стоицизъм и той наруши тишината с въпросите си:

— Защо ви арестува Анаксамандър? Кой би повярвал, че и двамата сте предатели?

— За човек като него — отвърна Жълт заек, втренчила поглед в железния под — истината няма значение. Единственото, от което се интересува, е собствената му слава.

— Не разбирам — призна Рамоночон.

— Защото не си спартанец — отвърна тя. В думите й нямаше укор, само признание, че е надарена с неща, които другите не притежават.

— Но Анаксамандър също не е спартанец — обадих се аз.

— Вярно — кимна тя. — Но смята, че трябва да бъде такъв и си мисли, че знае какво е да си истински спартанец.

— Продължавай — поканих я аз, посъветван от Атина да го сторя.

— Всички знаят, че боговете награждават тези, които са извършили величави дела, със слава и почетно място сред героите.

— Така е — кимнах.

— В Спарта ни учат да вършим подвизи по време на война и мнозина от нас се сдобиват с тази божествена почит.

Тя се изправи и прокара ръка по цепнатината между вратата и лунната скала, в която бяха забити пантите. Лицето й озаряваше нечие божествено присъствие — Хермес, покровителят на крадците, насочваше действията й сега. След като общува няколко секунди с него, той си тръгна и тя се върна към прекъснатия разговор.

— Мнозина воини, отхвърлени от Спарта, се опитват също да вършат подвизи, но за почести и слава, а не по волята на съдбата. Такива никога не получават командни постове, тъй като са опасни както за изпълнението на възложените задачи, така и за подчинените си. Анаксамандър е един от тях.

— С други думи — рекох, — когато Езон беше ранен, Анаксамандър видя в това възможност да си спечели място в залата на славата. И затова се опитва да съсредоточи в ръцете си цялата власт над кораба. А след като не успя…

— Премахна двете последни пречки към осъществяване на лелеяното желание — довърши тя. — Теб и мен.

— Но не се ли страхува от действията на истинските шпиони? — попита Рамоночон.

Погледнах въпросително Жълт заек, но тя само поклати тъжно глава.

— Той е уверен, че истинският шпионин е заловен. Има пред вид теб. Сега според него остава само да довърши успешната реализация на проекта „Слънчев крадец“ и да те предаде на съд, а нас двамата да освободи от длъжност. Уверен е, че славата, спечелена от „Слънчев крадец“, ще бъде достатъчна, за да му простят дребните провинения. Мислите му са обладани от една-единствена мечта — висока девет стъпки синя статуя на централния площад в Спарта, до каменните изображения на Ликург, Леонид и Александър, извърнати към портала на военната школа. — Тя затропа замислено с пръсти по празната си ножница. — Греши, разбира се. Когато се върнем, архонтите ще го осъдят на смърт за узурпирано на властта, а името му ще бъде изтрито от армейските списъци.

— Има едно нещо, което пропусна в този блестящ анализ — рекох.

— И кое е то?

— Че не всичко това е родено в главата на Анаксамандър. Съветва го истинският шпионин — Михрадарий.

Думите ми я накараха да трепне.

— Един атински учен?

— Мисля, че Аякс е прав — обади се Рамоночон. — Михрадарий не е човек, който би допуснал детинска грешка, когато става въпрос за уранология. Според мен онази демонстрация беше фалшифицирана.

— Как е възможно да фалшифицира очевидни неща? — попита го Жълт заек.

— С помощта на поднебесни инструменти, предполагам — рече Рамоночон. — Вероятно е използвал устройството, което открихте при мен, когато ме арестувахте. Но нямам представа как се е научил да го използва.

— Не е било необходимо — отвърнах и му разказах за тайните пътници на борда.

— Защо му е трябвало да фалшифицира изпитанието на проекта? — попита Жълт заек.

— За да може да разруши кораба с опасната слънчева мрежа — отвърна Рамоночон.

Кимнах в знак на съгласие.

— Атаката и покушението срещу мен целяха само да ни отвлекат вниманието, докато Михрадарий подготвя начин да провали плановете ни.

— Разбирам — промърмори замислено Жълт заек. Тя скръсти ръце, затвори очи и се върна към превъплъщаването си в Атина Нике. — Командире, при така стеклите се обстоятелства се налага да избягаме.

— Съгласен съм. — Надигнах се и произнесох с глас, в който вложих цялото си умение да командвам. — Капитан Жълт заек. — Тя се изправи и отдаде чест. — Спасяването на затворници е въпрос от компетенцията на военните. Като старши спартански офицер, възлагам ви задачата да осъществите този план. Двамата с главен динамик Рамоночон се поставяме на ваше разположение по време на предстоящата операция.

— Благодаря за оказаната чест, командир Аякс — отвърна тя. — Кълна се пред Хера, че ще изпълня възложената ми задача.

През следващите два дена Жълт заек ни накара да заделяме по-голямата част от водата, която тъмничарите ни даваха с оскъдната храна. Събирахме я в ножницата, която недалновидните тъмничари й бяха позволили да задържи.

— В спартански затвор — обясни ни тя — щяха да ни съблекат голи и да ни сипват вода през малък отвор на тавана. Оттам е доста по-трудно да се избяга.

— А ти би ли могла? — попитах.

— Никой не може да завърши училището за командоси, без да се е научил — отвърна тя и пламъчетата в очите й ме изпълниха с увереност.

През дните на нашия плен тъмничарите нито веднъж не отвориха вратата от страх да се изправят лице в лице с пленен спартански офицер, а ни подаваха храната и водата в дървени купи през подвижен метален капак на вратата. На няколко пъти се опитвах да ги заговоря с надежда да открия пролука в наложената от Анаксамандър строга изолация. Но очевидно за тъмничари бяха пратени хора, лично предани на началника на охраната. Предполагах, че той съзнателно е отстранил всеки, който би могъл да бъде заподозрян в симпатия към мен. Започнах да се питам докъде се простира властта му над моя кораб.

След като ножницата се напълни, Жълт заек премина към изпълнение на плана, който бе подготвила с помощта на Хермес. Тя извади от кесията си малката огнекутийка, с която разпалваше лулата си, изгаси пламъчето и изчегърта миниатюрното парченце огнезлато под капака. С лабораторна прецизност откъсна дълго парче от кожените си наколенки, нави го на тръба и залепи краищата с парченца от пълнежа на сандалите си. След това постави огнезлатното късче в тръбата и почака, докато въздухът вътре се разреди.

— Нещо като водния свредел? — досетих се аз.

Тя кимна.

— Моите сънародници обичат да казват, че каквото и да създаде Атина, Спарта ще го използва за военни цели.

За първи път в живота ми тази поговорка ми хареса.

— А сега — прошепна тя — искам да подхванете шумен спор. Един от онези ваши разгорещени дебати, към които академиците са толкова пристрастени.

Започнахме с нормални гласове, обсъждайки абстрактни въпроси от небесната динамика, и постепенно повишихме тон, докато накрая си крещяхме на висок глас формули и дефиниции.

През това време Жълт заек коленичи до вратата и изсипа съдържанието на ножницата през импровизирания свредел. От другия край бликна пара под налягане и се удари в стената, в която бяха забити пантите. Блещукащи късчета лунна скала се разхвърчаха из помещението като мънички снежинки. С Рамоночон продължихме да крещим, докато и двете стоманени панти се оголиха напълно. Жълт заек остави свредела и се зае безшумно да вади болтовете от пантите.

Когато приключи, ние с Рамоночон постепенно се усмирихме и дори стигнахме до съгласие по въпрос, по който никога не сме били на единно мнение.

Жълт заек ни посочи дупките в стената.

— Уловете долната панта и я дърпайте, докато аз се заема с горната.

С Рамоночон успяхме да приложим почти толкова сила, колкото Жълт заек сама. Тримата дръпнахме едновременно и тежката желязна врата се прекатури върху основата си, след което се стовари на пода със звук на масивна камбана. Двамината пазачи пред вратата бяха толкова изненадани, че дори не успяха да реагират, когато Жълт заек се метна върху тях и ги повали в несвяст.

Моята вярна телохранителка чевръсто ги освободи от техните вакуумети, мечове, ножове и ключовете за всички врати в затвора. След това ги завърза, запуши им устите с превръзките на ризниците и ги заключи в една празна килия.

— Останете тук — нареди ни тя и се отдалечи безшумно по коридора. Само след минута се върна и ни махна да я последваме към повърхността.

Беше късна вечер и летните съзвездия ни гледаха откъм далечната Сфера на неподвижните звезди. Точно над нас пурпурният овал на Зевс закриваше сърцето на Скорпион, докато Арес и Хронос се гледаха в обятията на Кентавър. „Сълзата на Чандра“ сияеше насред мрака, но за първи път не се радвах на ярката светлина, защото тя ме издаваше пред враговете.

— Нуждаем се от база за операцията — казах на Жълт заек, която се беше навела над тримата обезвредени часовои при външната врата и ги разоръжаваше методично. — Къде предлагаш да се скрием?

— В складовата пещера.

Но поне петдесетина метра открита площ се простираха между нас и най-близкия тунел към пещерата, а четирима войници охраняваха входа. Засега бяхме скрити от погледите им зад издатината на скалата, но щяха да ни забележат веднага щом се появим.

Жълт заек вдигна един от вакууметите, които бе взела от обезвредените войници, и се прицели — можех само да се моля да не стреля по войниците, които изпълняваха дълга си. Излишно беше да се безпокоя. Тя вдигна мерника към върха на хълма и изстреля пълен залп тетраедри, които рикошираха в мраморната колонада. Звукът от изстрела отекна надалеч в чистия въздух и бе последван от пронизителния, агонизиращ вик на Жълт заек, който разбуди тишината на кораба.

Двама от часовоите се затичаха към мястото, където бяха попаднали изстрелите. Другите двама останаха по местата си, извадиха вакууметите и се заозъртаха. Никой от тях не поглеждаше към входа, който трябваше да пазят.

Жълт заек стреля отново. Този път се прицели над главите на двамата часовои при вратата, така че тетраедрите да попаднат вътре в пещерата. Тропотът на металните частици върху скалната стена се усили многократно от подземните галерии, сякаш не един, а хиляди вакуумети бяха гръмнали едновременно. Двамата часовои се извърнаха едновременно и хукнаха навътре в пещерата. Затичахме се през откритото и вече неохранявано пространство и след броени секунди стигнахме тунела. Жълт заек ни накара да се притаим в една от страничните ниши, където обикновено прибираха носаческите принадлежности. В нашата ниша имаше прикована с верига за пода левитираща количка. Според инструкциите на моята телохранителка ние се притаихме зад платформата.

Близо два часа часовоите сновяха напред-назад, търсейки саботьор в подземните складове. Всеки път, когато патрулът минаваше покрай нас, ние меняхме позицията си — първо се скрихме зад огнеупорния сандък, после зад един валяк и накрая — в празен резервоар за вода. Най-сетне изтощените мъже се върнаха по местата си и ние се промъкнахме в тунела покрай незаинтересуваните роби и се скрихме в голям сандък, с който бяха докарани скалорежещи инструменти.

— Сега накъде? — попитах Жълт заек.

— Оставаме тук — заяви тя. — Това е сравнително най-безопасното място.

Огледах пустата дървена клетка.

— Ще ни трябват омекотители за ускорението.

Жълт заек се стрелна навън и след няколко минути се появи с няколко вързопа вълнени платове, които разстла на пода.

Двамата с Рамоночон чакахме мълчаливо, докато тя излизаше отново и отново — първо за храна и вода, после за амуниции и накрая за източник на светлина.

Последният й набег из складовете ни осигури няколко делви с вино, лекарства и превързочни материали. След като подреди всичко това на пода, с мое разрешение тя легна и незабавно заспа.

Рамоночон се облегна на една бала.

— Не мисля, че учителите ми биха одобрили това, което правя.

— Какво искаш да кажеш? — попитах, докато отварях пакетче със смокини, донесени от Жълт заек.

— Поведението ми не съответства на будистката представа за откъсване от света.

— Не е зле да ми обясниш — рекох и му подадох пакетчето. Той си взе една смокиня и я задъвка. В първия миг лицето му се озари от удоволствие, но той бързо се сепна и си наложи мрачен и незаинтригуван вид.

— Ако не мога да устоя на желанието да похапна вкусен плод — рече с напевен глас, — как бих могъл да се справя с по-големи изкушения?

Подадох му мях с вода и той отпи. След това, без да настоявам повече, заговори за будизма — как се е появил в Индия три века преди Александър да завладее страната, как постепенно се е разпространил в Тибет и Поднебесното царство, както и сред околните по-малки държавици. Как това популярно религиозно течение започнало да проповядва пацифизъм из източната част на Делоската симахия и западните земи на Поднебесното царство и било преследвано и от двете велики империи.

— Тази част ми е позната — рекох. — Както Симахията, така и Царството обявиха будизма за незаконна религия и екзекутираха всички заловени последователи.

— Но будизмът не умря — възрази Рамоночон. — Бяха изгорени манастири, преследвани и убити учители и носенето на шафранови раса беше забранено и в двете империи. Будизмът обаче не се нуждае от показност и ритуали. Той се превърна в тайна религия и продължи да привлича нови последователи, повярвали в безсмислието на войната.

— Да не искаш да кажеш, че Будисткият бунт продължава и сега, тайно?

— Никога не е имало Будистки бунт — отвърна той. — Само пасивна съпротива срещу войната в опит хората да разберат, че трябва да се откажат завинаги от оръжията.

— Но повечето го сметнаха за бунт — възразих, стараейки се да говоря неутрално.

— Наречи го както желаеш — бунт или проповядване, но в края на краищата то се провали. Моите учители по чан заявиха, че е станало така, защото другите будистки секти отказали да се приобщят към дао.

— Какво общо има дао с всичко това? Според поднебесните текстове, които съм чел, това е само път или движение в естествена посока. Как може едно естествено движение да е свързано с провала на вашия бунт?

— Научната дефиниция е твърде ограничена — рече той. — Дао наистина означава „път“, естествен процес за всички неща. Моята секта съчетава философията на даоизма с тази на будизма.

— Искаш да кажеш, че разбираш значението на дао?

— Съвсем малко, не като даоистките учени, защото моите учители бяха философи. Те разбират от механизма на чи-копията толкова, колкото Платон — от конструкцията на „Сълзата на Чандра“.

— Философи?

— Да — отвърна Рамоночон. — Даоистката философия не е изчезнала като платонската. Когато първият император от династията Хан събрал практикуващите даоисти, за да му направят оръжия, повечето от тях избягали и се скрили в планините на Тибет. След „бунта“ те се срещнали с будисти, които също се криели горе, и така се родило учението чан.

— Това е значи престъплението, което криеш — заяви Жълт заек, която току-що се бе събудила. Тя впи очи в мен и аз почувствах гнева на спартанския дух чак в сърцето си. — Аякс — рече тя с глас, студен като мрамор през зимата, — как можеш да защитаваш един будист, един богохулник?

— Защото ми е приятел — отвърнах спокойно и нещо в погледа ми я накара да трепне и да сведе глава.

— Ние не сме богохулници — възрази Рамоночон.

— Отричате божествения характер на войната — посочи тя.

— Не — поклати глава той. — Отричаме справедливостта на войната и твърдението, че душата се възвеличава по време на битка.

— Това е светотатство — тя положи ръка върху дръжката на затъкнатия в колана й нож.

— Стига! — намесих се аз. — Жълт заек, провиненията на Рамоночон са между него и боговете и той ще отговаря за тях пред по-страховит трибунал от този, който сме в състояние да му Осигурим. По-важни сега са престъпленията на Анаксамандър и Михрадарий.

Жълт заек помълча няколко секунди, сетне попита:

— Какви ще бъдат заповедите, командире?

Въпросът й ме свари неподготвен. През последните няколко дена бях така погълнат от идеята за бягството, че въобще не се бях замислял какво ще правя, след като се освободим. Анаксамандър и Михрадарий трябва да бъдат спрени, разбира се, но…

— Най-важното сега е да осигурим безопасността на Езон — рекох.

— Защо? — попита Рамоночон.

— Сега, след като сме на свобода, всяко действие на шпионите ще бъде приписвано на нас. Убийството на Езон ще засили властта на Анаксамандър над кораба, а това е и желанието на Михрадарий.

— В такъв случай да тръгваме незабавно — заяви Жълт заек и подаде мечове и вакуумети на Рамоночон и на мен. Аз ги взех, но индиецът отказа.

— Не мога да нараня когото и да било — отсече той.

Жълт заек го погледна с презрение, обърна му гръб и повдигна безшумно капака на сандъка. Излязохме от нашето скривалище и се отправихме предпазливо към кърмата, като се прокрадвахме от един сандък към следващия, за да не ни видят робите. Жълт заек ни водеше и ни показваше как да се движим безшумно през лабиринта от контейнери, сандъци и кутии. Не след дълго, без да ни забележат, стигнахме входа на болницата.

Жълт заек се промъкна напред, за да провери дали има постове. Върна се след по-малко от минута.

— Някой е убил войниците — рече тя. — Последвайте ме, но бъдете нащрек.

Изтичахме нагоре по рампата покрай четири облечени с ризници трупа, чиито сърца бяха пронизани от метателни звезди.

В приемното на болницата се натъкнахме на двама лекари и седем роби санитари. Всичките се бяха проснали на пода и дишаха неравномерно. Из въздуха се носеше тежката миризма на жасмин и пчелен мед — примамливо-сладникава като цъфнала полянка в летен ден, тя вероятно издаваше присъствието на някакъв непознат алхимичен газ. Изтичах при рафта с превръзки на отсрещната стена, дръпнах три бинта, овързах единия около устата си и подадох другите два на Жълт заек и Рамоночон.

— Само не дишайте дълбоко — предупредих ги аз.

Жълт заек усука импровизирана превръзка около устата си и хукна по късия, извит коридор, който водеше към лекарските кабинети. Ние с Рамоночон я последвахме, сдържайки, доколкото е по силите ни, дъха си. В голямото болнично помещение по леглата се въргаляха в безпомощно състояние лекари, пазачи и пациенти. Някои от пострадалите бяха паднали на пода, сякаш се бяха опитвали да станат, когато неизвестният газ ги бе поразил.

Жълт заек не спря да огледа тази сцена, а се насочи право към стаята на Езон. Рамоночон се опита да помогне на падналите, но аз го задърпах към малката операционна.

Езон лежеше разсъблечен на мраморната операционна платформа в средата на помещението. Очите му бяха затворени и ръцете му висяха отстрани, сякаш е мъртъв, но гърдите му се повдигаха и спускаха равномерно като на спящ човек. Само дето Езон никога досега не бе заспивал, когато наоколо се води битка.

Вляво от платформата стоеше Еврип, с марлена маска на носа и устата. Той стискаше в ръце дълги инжекционни пера, от които се стичаше бледозеленикава течност. Възрастният римлянин използваше огромните пера, за да отбива атаките на млад японец, облечен със сиво копринено джи и въоръжен с дълъг, извит стоманен меч и чи-копие. При други обстоятелства бих сметнал битката за неравностойна по отношение на Еврип, но духът на неговия град и самият герой на войната Ромул, който се извисяваше над него, насочваха старческите му ръце така, че да удържа атаките на неприятеля.

Жълт заек се метна с изваден меч. Убиецът се завъртя да я посрещне и отби широкото й острие с неговото далеч по-пъргаво и тънко. Тя блокира ответния му удар, претърколи се през рамо и застана между него и Еврип. Времето замръзна, докато двамата противници се оглеждаха като Ахил и Хектор в равнината пред Троя. Сетне те се нахвърлиха едновременно един върху друг, разсичайки въздуха с острите мечове като две фучащи вихрушки.

Еврип отстъпи назад, за да остави място на Жълт заек и в същия миг римският дух, който досега го беше подкрепял, го напусна и героят отново се превърна в беззащитен старец.

Жълт заек замръзна неподвижно, японецът замахна хоризонтално с меча с намерение да й отсече главата, но тя клекна с невероятна бързина и го промуши в ръката. Той отскочи назад, изпусна копието и тогава тя го подкоси, като същевременно изрита оръжието към мен. Сграбчих малката дървена кутия и я скрих под гънките на робата си.

Черните очи на убиеца се стрелнаха от Жълт заек към мен, сетне към безпомощното тяло на Езон и пак към нея. Той видимо се колебаеше какво да предприеме. Жълт заек скочи във въздуха и замахна надолу с меча. Командосът се извърна, за да парира удара, продължи движението и се втурна право към мен. Но вместо да ме посече в движение, той се засили и ме прескочи. Мушнах с меча нагоре и почувствах как острието преминава през коприна и вероятно — през плът. Но ранен или не, убиецът се приземи грациозно на пода на операционната и избяга навън.

Жълт заек се втурна след него, като пътем извика на Еврип:

— Кажи на Анаксамандър, че са пратили японски командос да убие Езон.

С Рамоночон я последвахме.

— Нека Марс и Ромул са с вас — провикна се подире ни Еврип.

Проследихме убиеца през веещите се завеси на болницата до озарената от слънчеви лъчи корабна повърхност. Сребристото сияние на „Сълзата на Чандра“ отново бе засенчено от по-могъщия блясък на дневното светило. Хелиос беше точно над нас и заслепяваше невъоръжените ми с тъмни очила очи. Вдигнах ръка да се прикрия от парещите му лъчи. Едва сега различих силуета на Жълт заек, която преследваше облечения в сиво кимоно нападател. Той не носеше нито очила, нито маска, но това изглежда с нищо не забавяше движенията му — нито пък горещината или отровният газ. Ние с Рамоночон едва ли можехме да се мерим по скорост с тези две газели. На всяка наша стъпка те пробягваха по две, дори три. Тъкмо се готвех да извикам на Рамоночон да се откаже, когато над главите ни отекна залп тетраедри и нечий глас отзад извика:

— Спрете!

— Продължавай! — извиках и сграбчих Рамоночон за ръката. Свихме към десния борд и се приведохме, докато прекосявахме игрищата, но не смеехме да погледнем назад към войниците, които стреляха по нас. Рамоночон дишаше мъчително и на пресекулки. Беше твърде стар за подобно усилие. Аз също. След един безкрайно дълъг и мъчителен период, през който търчахме под безмилостните лъчи на слънцето, най-сетне са добрахме до хълма и го заобиколихме от другата страна, в сянката, която хвърляше склонът.

Тук спряхме, опитвайки се да си поемем въздух. Горещината бе твърде непосилна за Рамоночон и той се строполи на земята. Знаех, че след броени минути войниците щяха да ни заобиколят.

Погледнах към кърмата и забелязах, че Жълт заек и убиецът са стигнали лабораториите. Японецът хлътна в един тунел и Жълт заек го последва. Хрумна ми една идея.

— Насам — изхриптях и дръпнах Рамоночон след мен. Спуснахме се в опустелия коридор на затвора и се притаихме в една килия.

Чакахме смълчани в продължение на няколко часа, заслушани в шума от търсещите ни из околностите войници. Звуците постепенно утихнаха и ние отново се, подадохме навън. На половината път към кърмата открихме Жълт заек, притаена до една стена.

— Какво стана с японеца? — попитах.

— Измъкна ми се в лабораторията — отвърна тя и в думите й долових самообвинение. Не би приела никакви извинения за постъпката си, дори и липсата на защита от слънцето или алхимичният газ, който вероятно я беше забавил. — Какви са заповедите, командире?

— Връщаме се в скривалището. Анаксамандър вече е предупреден, че животът на Езон е в опасност. Той ще го пази, ако иска да съхрани лоялността на войниците.

Връщането ни обаче не беше лишено от премеждия. Навсякъде имаше подсилени патрули, които издирваха нас или убиеца, та сега трябваше да се крием не само от робите.

— Починете си — нареди ни Жълт заек, когато най-сетне се добрахме до сандъка. — И двамата изглеждате изтощени.

Предложение, което аз приех с благодарност. Пих малко вода, хапнах коричка хляб и се излегнах върху една рогозка.

Около час по-късно бях събуден от гласа на Клеон, който ехтеше навсякъде из пещерата:

— Приготви се за ускорение. Приготви се за ускорение. Приберете се вътре и си поставете ремъците. Подсигурете се и с вода и храна. Повтарям, приготви се за ускорение. Командире, където и да си, правя го по заповед на Анаксамандър.

Анаксамандър заплашваше моя навигатор? Да сме се подсигурили с достатъчно храна и вода? Какво, в името на Атина, ставаше на кораба? Изведнъж подът под краката ми се разтресе и ние полетяхме към задната стена. Ударих болезнено рамото си и трябваше да захапя ръката си, за да не изкрещя.

Отне ни десетина мъчителни минути, докато най-сетне успяхме да заемем подходящи позиции за ускорението, облегнати на стената и заобиколени от меки подложки. След това изчакахме обичайните четири часа и през това време болката в рамото ми намаля до притъпено пулсиране. Но корабът не забавяше. Продължавахме да чакаме, успяхме да похапнем малко хляб и да пийнем вода, ала скоростта си оставаше същата.

Заради болката не можех да заспя и се хранех с мъка. Нямаше никакъв начин да разберем още колко ще продължават тези терзания. По някое време Мания завладя ума ми с чудовищни, изкривени видения. Виждах се като прикования за скалите Прометей. Зевс ме разпитваше строго с гласа на Анаксамандър, настоявайки да узнае кой е шпионинът и защо смятам, че хората заслужават да им подаря огъня. Не можех да му отговоря, орел ми беше изкълвал гръкляна.

Най-сетне забавихме скорост и умът ми започна да се връща към нормалното си състояние. Гласът на Клеон прокънтя като гръмотевица на Зевс:

— Околослънчева орбита. Повтарям, стигнахме слънцето. Не излизайте на повърхността без защитно облекло и очила. Направих каквото искаш, а сега разкарай проклетите си войници от кулата.

Слънцето? Вече?

— Колко дълго ли сме летели? — попитах пресипнало.

— Шест дена — отвърна Жълт заек, като се надигаше бавно. Тя се протегна, докосна с ръце върховете на пръстите на краката, после се разкърши.

Ние с Рамоночон също станахме, като се подкрепяхме един друг. Той едва пристъпваше, а аз се измъчвах от жажда, която не успях да прогоня дори след като се нагълтах с вода.

Шестдневно ускорение. Нищо чудно, че бяхме в такова окаяно състояние. Никой на кораба не би могъл да действа при подобни обстоятелства, нито ние, нито поднебесните шпиони. Сега Анаксамандър щеше да използва слънчевата мрежа, без да се страхува, че някой може да е саботирал устройството.

Единственият проблем с инак изненадващо интелигентния план на Анаксамандър беше, че поднебесните нямаха никакво намерение да повреждат мрежата.

— Трябва да попречим на изстрелването — рекох и отново надигнах стомната с вода.

Жълт заек кимна мрачно.

— Чакайте тук. Ще потърся очила и наметала.

Ние с Рамоночон можахме само да кимнем благодарно и отново да се отпуснем на пода.

— Нямаме много време — предупредих я аз. Гърлото ми беше сухо и болезнено и нищо не можеше да го оправи, поне засега.

Рамоночон откъсна коричка хляб и я задъвка на пресекулки.

Жълт заек се върна след броени минути. Носеше три чифта очила и три наметала с качулки от охладителна мрежовидна тъкан със сребровъздушни нишки.

— Ще излезем през кърмовия изход — рекох, след като си сложихме защитното облекло. — С тези дрехи поне робите едва ли ще ни разпознаят.

За щастие робите бяха твърде заети да се отвързват от ремъците, за да обърнат внимание на трима загърнати в наметала мъже, които прекосяваха складовата пещера. Зърнахме дори Кловикс, но той беше прекалено изплашен, за да ни забележи.

Когато излязохме на повърхността на „Сълзата на Чандра“, хоризонтът от край до край бе изпълнен с огромна огненочервена полусфера. Блясъкът й беше толкова силен, че преодоляваше затъмнените опушени стъкла на очилата, пронизваше очите и се забиваше право в сърцето, носейки със себе си гласа на бога на Слънцето. Хелиос ми заговори точно както го беше сторил, когато потегляхме от Земята, и ако тогава отказвах да го чуя, това не беше толкова лесно сега, когато бях само на две мили от повърхността му.

Говореше за високомерие и омраза, за глупостта на онези, които са се опитали да станат герои, като предизвикват боговете. Белерофонт е искал само да полети до Олимп, Фаетон се опитвал да насочва Слънцето за един-единствен ден, Орфей — да омагьоса господаря на мъртвите. Но аз, който знаех, че съм съвсем обикновен човек, аз, който бях отхвърлен от Академията, аз се опитвах да открадна късче от вечния огън и да го върна на Земята като оръжие.

„А дългът ми пред Симахията?“ — прошепнах в отговор. Той отметна довода ми с небрежно махване на огнените си ръце. После заговори отново и думите му бяха ясни и силни, мислите му се изписваха право в сърцето ми, сякаш го допираше с върха на нагорещена стомана, докато повтаряше и внушаваше: „Твоето първо и едничко задължение е да бъдеш ДОБЪР!“.

— Хвърли оръжията! — изграчи нечий глас. Жълт заек ме задърпа, опитвайки се да прекъсне невидимата ми връзка със Слънцето, но свещената мисъл остана, забодена дълбоко в сърцето ми.

— Аякс — заговори тя. — Аякс, върни се! — Думите й ми помогнаха да се озова отново в света на простосмъртните и аз видях пред мен десетина войници, насочили към нас вакуумети.

— Прав бяхте — рече един от войниците на човека зад него. — Отправили са се към слънчевата мрежа.

Михрадарий пристъпи напред.

— Наредено ви беше да свалите оръжията.

Погледнах към Жълт заек. Тя се наведе и бавно постави вакуумета и меча на земята. Аз хвърлих моя меч. Михрадарий заповяда на войниците да ни отведат на хълма. Тръгнахме покорно, но виждах, че Жълт заек е смръщила замислено чело. Тя непрестанно поглеждаше към войниците. Засега обаче беше решила да изчака.

На върха на хълма открихме Анаксамандър, който разговаряше с разгневения Клеон.

— Пак ли те спипаха, капитан Жълт заек? — подметна началникът на охраната. — Какво ли биха казали в спартанската школа за това?

Жълт заек извъртя очи към мен, подканяйки Анаксамандър да последва погледа й.

— Дойдохме, за да ти попречим да използваш мрежата — рекох.

— Признание в измяна, чудесно — кимна Анаксамандър. Той погледна към Слънцето и разпери ръце, сякаш се готвеше да улови тази огнена стена и да я притегли към себе си. Но за разлика от него аз виждах, че Хелиос се готви да го прониже с копието си.

— Глупак такъв — рекох. — Предателят е Михрадарий.

— Михрадарий? Невъзможно. „Слънчев крадец“ е върховният миг на живота му.

— „Слънчев крадец“ е върховната глупост на моя живот! — възразих. — Аз нося отговорност за него и ще отговарям пред архонтите и боговете за последствията. Но все още не е късно да промениш решението си, Анаксамандре. Ако изстреляш мрежата, „Сълзата на Чандра“ може да се разпадне и ти ще останеш в историята като Анаксамандър Тъпака. Ще посвещават комедии на глупостта ти и нито един баща вече няма да кръщава сина си с твоето име. Но ако ни освободиш и обърнеш кораба към Земята, ще бъдеш негов спасител и в твоя чест ще пеят прославящи химни.

— Не се мъчи да се спасиш с подобни безполезни лъжи — подсмихна си Анаксамандър. — Защото ще останеш тук, за да бъдеш очевидец на провала на собствените ти планове.

— Аяксе? — погледна ме Клеон. — Истина ли е това?

— Да — кимнах. — Корабът ще бъде разрушен.

— Тишина! — кресна Анаксамандър. Той извади меча и го опря в гърба на Клеон. — От теб искам да управляваш кораба. — Той тласна със свободната си ръка Клеон към навигационната кула.

Михрадарий ги изпроводи с поглед. Сетне извърна очи към статуята на Александър и аз го видях да мълви името на зороастрийския сатана.

— Ариман13…

Една-единствена дума, която в миг на прояснение ми разкри защо го прави, показа ми фанатика, крил се през всички тези години под маската на атински учен, използвал собствените си качества, за да се добере до най-високия пост, от който да удари. Хвърлих се върху него, но четирима войници ме сграбчиха.

— Спрете го! — извиках. — Нареждам ви да го спрете.

Но те останаха неподвижни.

Михрадарий ми махна презрително и заслиза по хълма към слънчевата мрежа. Продължавах да се боря, но войниците ме държаха здраво.

Шест лунни шейни, специално оборудвани с дълги трийсетина стъпки огнезлатни пръти, се отделиха от кърмата на „Сълзата на Чандра“ и полетяха към слънцето. Подредени в две колони като почетен ескорт, с обърнати навътре пръти, те образуваха коридор от разреден въздух, който съедини моя кораб със слънцето. Златистата му светлина засия още по-ярко и Хелиос вдигна копие, за да го метне през този коридор.

Чу се сподавено свистене и от мрежовото оръдие изхвърчаха две дълги плитки небесно въже, овързани с дебел земен кабел. Въжетата се носеха по коридора право към слънцето. Линиите се пресегнаха като разтворени нокти, сетне се събраха, но вече във вътрешността на вечния пламък. Земните компоненти изгоряха в миг, но неразрушимата небесна материя се забоде в сърцето на Хелиос. Ала слънчевият бог не извика, вместо това дръпна назад ръце, за да метне копието на възмездието.

Изпълнили мисията си, шейните обърнаха назад, към привидната безопасност на обречения кораб.

Измина около минута, през която дългите четвърт миля нокти на въжето проникнаха във вътрешността на Хелиос и се показаха отново, загребали широка половин миля сфера от олимпийски огън. За един кратък миг върху повърхността на Слънцето зейна огромна дупка, сетне околните пламъци запълниха празнината.

Мрежата и нейният товар се люшнаха в пространството, поклащайки се в гневен танц. В началото товарът на мрежата се дръпна назад, след това отскочи обратно и полетя право към „Сълзата на Чандра“, като профуча само на половин миля над мраморните ни покриви. Тъкмо когато огнената топка се готвеше да се върне обратно, вагонетката се понесе по релсите, овладявайки слънчевия фрагмент в по-спокоен полет около нашия лунен къс.

Първоначално всичко се развиваше така, както бях предвидил в предварителните си изчисления, и дори си помислих, че въпреки съмненията ми проектът „Слънчев крадец“ може би ще успее. За тази надежда моля прошка от Хелиос.

Защото тогава богът запокити своето копие. Огнената топка прекрати рязко естествената си орбита, завъртя се в пространството и започна да се отдалечава от кърмата, като едва не изтръгна вагонетката от релсите.

„Сълзата на Чандра“ се люшна и полетя с кърмата напред към Слънцето, теглена на пресекулки от фрагмента. Силата, с която това се случи, ни накара да изпопадаме, а през това време слънчевият фрагмент описа още един кръг и наново завъртя кораба. Топката небесен огън беше подивял кон, теглещ моя кораб като безпомощна колесница, впрегната по волята на нечия глупост в опърничав жребец.

λ

Слънчевият фрагмент се мяташе по озарения от пламъци небосвод като бик на арена. „Сълзата на Чандра“ летеше след него, влачен безпомощно към пламтящата гибел, докато топката от небесен огън се опитваше да се слее отново с Хелиос. Неподготвени за подобни сътресения, всички войници изпопадаха в подножието на статуята на Александър. Използвах този момент и хукнах право надолу по хълма. Рамоночон и Жълт заек ме последваха без миг колебание. С Жълт заек стигнахме поредицата от мраморни пейки и се шмугнахме под една от тях, вкопчвайки се в нажежените й крачета. Рамоночон се притаи под съседната.

В аленото небе пред нас огнената топка описа остър завой, завъртайки „Сълзата на Чандра“ около централната му ос, докато носът му се вирна нагоре. Заостреният връх на лунната капка сочеше като копие право в сърцето на Слънцето, а широката й, извита кърма, гледаше надолу към сферите и към микроскопичната точка на Земята, която лежеше в центъра на вселената и теглеше неумолимо нашите земни тела, призовавайки ни да се приберем у дома. Неколцина членове на екипажа, скупчени около вагонетката, за да наблюдават отблизо триумфа на „Слънчев крадец“, се поддадоха на този зов и изпопадаха с крясъци зад борда. Щастливците полетяха към слънчевия фрагмент и изгоряха незабавно, останалите се запремятаха безпомощно из пространството, политайки през широката осемдесет хиляди мили пустота между Хелиос и Афродита.

Фрагментът сви надясно към борда в разрез с всички закони на небесното движение. Невероятната му маневра дръпна „Сълзата на Чандра“ към острия като бръснач ръб на кристалната сфера, която задържаше Хелиос в орбитата му. Отправих молитви към слънчевия бог, за които бях почти сигурен, че са последни, докато корабът ми летеше срещу небесния жертвен нож.

В този миг небето внезапно се проясни и две линии от златисти копия се подадоха от носа, пронизвайки околното пространство — вторичните и третичните витла. Гласът на Клеон отекна навсякъде из кораба:

— Приготви се за ускорение.

— Дедал да те поживи, Клеоне — прошепнах аз.

Миг по-късно Клеон разгъна левитиращите топки на десния и левия борд, корабът се завъртя настрана и сега вместо с кърмата, летеше към острия ръб с кила напред. Откъм дъното на кораба се чу пронизително стържене. Огромни късове лунна скала се къртеха от дъното, докато корабът се плъзна по ръба на неразрушимата кристална сфера и полетя странично към слънцето, бягайки от Сцила, за да бъде уловен от Харибда.

Но Клеон не ни беше спасил от една смъртна опасност, за да ни захвърли в обятията на друга. Той прибра фалангата от витла на десния борд, опитвайки се да завърти кораба към вътрешните сфери. И отново слънчевият фрагмент направи рязък завой, подскочи нагоре към звездите, върна се и пак задърпа кърмата през отвора на кристалната сфера право към слънцето.

Нови златисти топки разцъфнаха на носа, сочейки, че този път Клеон беше изтеглил първичните витла, опитвайки се да се ги противопостави на силата на фрагмента и да насочи кораба към Земята. Теглен в едната посока от огнения къс и в противоположната от двигателите, моят кораб нададе мъчителен вик като осъден на смърт, разпъван от диви коне. „Сълзата на Чандра“ възпяваше собствената си агония, повтаряйки хорово питагоровите лунни акорди, сякаш бе ужасено дете, което откъсват от майка му.

Вълната, която премина от носа до кърмата на „Сълзата на Чандра“, беше толкова могъща, сякаш я бе породил Посейдоновият гняв. Сътресението разклати навигационната кула, събори останките на амфитеатъра, разруши казармите и спалните и прекатури оръдейните платформи на кърмата.

— Дръжте се! — викнах на Жълт заек и Рамоночон, когато вълната достигна края на кораба и пое обратно.

От силното сътресение мраморните колони започнаха да се пукат и разпадат като нагорещено стъкло, потопено внезапно в ледена вода. Облак ситен мраморен прашец обгърна всичко наоколо. Вибрациите най-сетне достигнаха крачетата на пейките и през тях се предадоха на тялото ми. Ръцете ми се разтресоха, пръстите ми се разтвориха и аз се запремятах надолу по хълма, опитвайки се неуспешно да се задържа върху гладката повърхност на площадката.

Но нечия силна ръка ме улови за китката и ме дръпна обратно между краката на същата пейка.

— Държа те — чух гласа на Жълт заек. Изтрих прахта от очилата си и примигнах от ярката светлина. Мярнах някакво движение с крайчеца на окото и извиках „Бягай!“ на Рамоночон.

Той изпълзя изпод укритието си точно когато статуята на Аристотел се отдели от пиедестала и се стовари върху мраморната пейка. Масивната фигура на легендарния учен се разтроши на десетки парчета, а главата се разби на прах. Миниатюрният модел на вселената, който така гордо беше държал в ръката си, отлетя някъде настрани. Но лявото му рамо и части от десния крак удариха Рамоночон отзад. Моят нещастен приятел падна с болезнен вик, притиснат от крака.

— Остани тук! — викна ми Жълт заек и се измъкна изпод пейката.

— Не! — отвърнах и я последвах на площадката. Жълт заек хукна напред, без да губи и за миг равновесие въпреки безспирното клатушкане на кораба. Съзнавайки, че никога не бих могъл да се равнявам с неистовата й сила, аз запълзях през тясното пространство, което ме делеше от виещия от непоносими болки Рамоночон.

Жълт заек коленичи до него и пъхна ръце под огромния крак на Аристотел.

— Дръж го — нареди ми тя веднага щом се доближих. — Аз ще повдигна статуята.

Рамоночон дишаше на пресекулки. Притиснатата му ръка бе изкривена по неестествен начин. Улових го през кръста и се приготвих да го издърпам. Жълт заек напъна мишци, повдигна отломъка от статуята и го тласна надолу по хълма.

Задърпах Рамоночон настрана и той отново извика, а гласът му се смеси с пронизителния писък на кораба. Сякаш в отговор на вика на своя създател „Сълзата на Чандра“ издаде дълбок и тъжен страдалчески стон, завъртя се отново и насочи предния си край към слънцето. Тримата се претърколихме едновременно. Жълт заек улови крака на пейката и дръпна мен и Рамоночон отдолу.

Златиста черта обрамчваше носа на кораба и аз осъзнах, че Клеон е насочил витлата надолу, опитвайки се да върне кораба назад. Като обърнат наопаки полет на орел, ние се извисихме нагоре, набирайки височина над слънцето. Изглежда съдбата на Икар щеше да ни се размине.

Но тази последна маневра дойде в повече на нещастния ми кораб. Писъкът на „Сълзата на Чандра“ прерасна в агонизиращ вой. Точно пред хълма се образува огромна пукнатина. През разширяващата се цепка аз съзрях складовата пещера. Видях Кловикс да тича из тунелите, насочвайки изплашените роби към укритията. За един кратък миг погледите ни се срещнаха и аз почувствах как духът му се пресяга към мен, молейки ме за нещо. След това Пукнатината се разшири и Кловикс хлътна в пещерата, дирейки спасение от хвърчащите отломки.

Корабът започна да се отдалечава от слънцето, докато витлата напъваха мишци, за да преодолеят силата на слънчевия фрагмент. И колкото повече набирахме височина, толкова повече се разширяваше и задълбочаваше пукнатината. Клеон завъртя носа надясно, опитвайки се да изравни полета, и в този ужасяващ миг „Сълзата на Чандра“, моят кораб, моят дом, се разчупи на две и запя кратка погребална песен, чист и ясен прощален тон, по-красив от всеки звук, който простосмъртният свирец би изтръгнал от струните на лира, и толкова печален, че сред всички музиканти само Орфей и Аполон биха могли да го изпълнят.

Задният край, за който ние тримата се бяхме вкопчили, подскочи нагоре, теглен от слънчевия фрагмент, докато предният, с навигационната кула, се отдалечи от нас, летейки в стремителна спирала. Половината витла се откъснаха, лишавайки жалкия триъгълен отломък лунна скала от възможност да направлява полета си. Той продължи да се носи надолу, право към слънцето.

— Клеон! — изкрещях аз, но дори гениалният пилот не можеше да спаси своя кораб. Предната половина на „Сълзата на Чандра“ се гмурна към небесното светило, витлата изчезнаха, погълнати от пламъците и миг след това аз видях навигационната кула да избухва от неистовата топлина, отнемайки живота на най-великия пилот, кръстосвал някога небесата. Нека душата му бъде съдена справедливо от мъртвите и питагорейската му чистота да му отреди добър живот в отвъдното.

Само след минута предната половина на „Сълзата на Чандра“ изплува отново от тялото на Хелиос — перфектен триъгълник от лунна скала, на пръв поглед недокоснат от пламъците. Ала всичко земно по повърхността му бе изгорено и нямаше никакъв знак, че доскоро са го обитавали хора.

О, богове, и вие, всезнаещи мойри, кажете ми, трябваше ли толкова много хора да умрат, за да бъде затвърдена волята ви? Не, простете моята жалба. Зная, че нишката на всеки от нас е изплетена предварително и тази на моите хора просто беше прекъсната, щом й дойде времето. Нека само делото им не бъде забравено, а напротив, възпято в много песни.

Когато виковете на нещастниците утихнаха, аз долових бълбукащ звук откъм центъра на оцелялата половина на кораба. В нащърбения преден край на хълма се бе образувал водопад. Водата от резервоара се изливаше право върху Слънцето, опитвайки се безуспешно да загаси този божествен факел. През отвора хвърчаха огромни сандъци, следвани от фермери и животни от самозародната лаборатория, чиито писъци и мучене наново огласиха околностите.

Теглен в лъкатушещ курс от слънчевия фрагмент, задният къс на кораба описваше огромни кръгове. Водопадът се превърна в извита спирала, изпускаща живителните сокове на моя кораб в пустото пространство. Тримата продължавахме да се държим за здраво закрепената пейка. От напрежение ме боляха всички мускули, но Жълт заек ме притискаше здраво.

И тогава, тъкмо когато фрагментът навлезе в поредния остър завой, за да ни дръпне отново, вагонетката се заклини в релсите и огнената топка, неспособна да кръжи около нас и да изпълнява сложните инструкции за движение, които получаваше неизвестно откъде, се понесе в права линия, теглейки ни далеч от Хелиос по-бързо, отколкото някога беше летяла „Сълзата на Чандра“.

Докато корабът пореше откритото пространство като лунна шейна въздух, Жълт заек ни задърпа да излезем под пейката.

— Какво правиш? — извиках й аз, вкопчен в крака.

— Трябва да се доберем до затвора — викна ми тя в отговор. — Там е единственото безопасно място.

Закретахме нагоре по хълма, следвани от накуцващия Рамоночон. Само боговете знаят как намерихме сили да се доберем до входа на тунела, без да пострадаме сериозно. Ръката на Рамоночон бе посиняла и от нея се стичаше кръв. Очите му бяха насълзени, имаше засъхнала кръв и по устните, сякаш си беше прехапал езика.

Водени от Жълт заек, ние се спуснахме надолу по тясното стълбище и спряхме при една килия без врата. Корабът се завъртя отново и аз се ударих, първо в тавана, после и в земята, но успях да запазя самообладание и се привързах с ремъци за стената откъм десния борд. Рамоночон изгуби съзнание, докато Жълт заек го връзваше за задната стена, преди и тя да се завърже за стената откъм левия борд. Лицето й изглеждаше съвършено спокойно, но аз видях, че е прехапала устни, тялото й е покрито с множество рани, а на десния й крак аленееше дълбока резка.

Продължихме сатанинското пътешествие, завързани за стените. Корабът се мяташе като побеснял из космоса, изгубил всякаква воля да следва предначертана посока. Ушите ми звънтяха и аз не спирах да крещя от болка, а ние се въртяхме и въртяхме. Не зная кога съм припаднал, но благодаря на боговете, задето ме дариха с тази благоговейна забрава.

Наклоних се рязко напред върху кожените ремъци и отворих очи. Корабът бе престанал да се движи. В началото се зачудих дали това странно спокойствие не е само кратка пауза между лудите мятания на слънчевия фрагмент и известно време останах притиснат до стената, но не последваха нови движения.

— Мисля, че вече можем да отвържем ремъците — рекох на Жълт заек, която тъкмо бе дошла на себе си и разтърсваше глава.

Тя кимна и се развърза. Моите каиши се бяха оплели по време на полета и се наложи да ги среже. Изправих се и опипах неуверено с крак пода. Имаше лек наклон към кърмата, сякаш това, което ни теглеше, бе променило нормалната посока с няколко градуса.

Рамоночон, увиснал върху ремъците, в безсъзнание от силната болка и изтощение, също се нуждаеше от помощ. Жълт заек вдигна отпуснатото му тяло и го понесе нагоре по стълбите. Видях, че се обляга на левия крак и щади десния, а лицето й е изопнато. Последвах я, но бавно. Виеше ми се свят, стомахът ми се беше свил като след продължителни пости и всички мускули ме боляха. Придвижването се превръщаше в постоянно мъчение.

Стоманената врата при входа се бе изкривила на една страна и беше забита в основата, затова Жълт заек трябваше да пропълзи през горния отвор и да изтегли Рамоночон след себе си.

Най-сетне се озовахме отвън — в мрачен, окъпан в сребристо сияние пейзаж. Всички сгради, колони и статуи около хълма бяха рухнали, а отломките им — изчезнали. Артилерийските батареи на двата борда бяха смазани в неузнаваема метална маса. Но когато погледнах към лабораториите на кърмата, видях, че задната батарея е оцеляла.

Поех дълбока глътка свеж въздух, която мигом прогони замайването и гаденето. Все още усещах болки по израненото си тяло, но те вече не ме безпокояха. Само един въпрос ме вълнуваше в момента — къде се намираме? Трябваше да узная отговора на този въпрос, сега той беше по-важен от всичко останало. Огледах се, търсейки каквито и да било ориентири. Вляво видях бледожълтеникаво сияние, като фенер, окачен на далечен хълм в тъмна нощ. Веднага се досетих, че това е Хелиос и че сме се отдалечили на огромно разстояние от него.

Жълт заек ми каза нещо, но аз не я чух. Пренебрегвайки болката в краката си, аз изтичах нагоре по хълма, за да погледна към кърмата и десния борд.

Първото, което зърнах, бе вагонетката, която продължаваше да стои, заклинена на релсите, оцеляла по невъобразим начин след яростната борба между Слънцето и Луната. Слънчевата мрежа бе разпъната върху кърмата и далечният й край се губеше зад ръба.

Погледнах надясно и само на няколкостотин мили под нас видях синкава сфера с размерите на Земята. Над нея слънчевият фрагмент висеше безпомощно насред пространството, треперейки леко като уловена в мрежа риба. Зад него се виждаше слънчевата мрежа, която изглеждаше така, сякаш се е оплела около някаква невидима топка, която теглеше „Сълзата на Чандра“ и откраднатия къс от слънцето в неизвестна посока.

В първия миг тази странна гледка напълно парализира мислите ми. Но после дълбоко залегналите в паметта ми теоретични познания се съчетаха с фактите пред очите ми. Вече знаех къде сме и радостта от това беше по-голяма от всичко, което бях изпитвал досега в живота си.

— Арес! — провикнах се с цяло гърло, с глас, изпълнен с екстаз. После изтичах при Жълт заек и повторих задъхано: — Арес!

Жълт заек, която тъкмо оглеждаше раните на Рамоночон, вдигна глава.

— Какво има?

— Тази планета е Арес — рекох. — Мрежата се е усукала около един от епициклите на бога на войната.

Тя се изправи и ме погледна втренчено, но екстазът, който ме изпълваше, ми помогна да не трепна под орловия й поглед. Заеквайки, взех да й говоря за небесна механика и за орбитите на телата около нас.

— От всички планети във вселената — обяснявах — Арес притежава най-сложна орбита, тъй като вътре в огромната кристална сфера се намират половин дузина по-малки, всяка от които е свързана както с планетата, така и с външната сфера. Те се въртят като множество зъбчати колелца и всяка от тях допринася с това за собственото въртеливо движение на планетата.

Умът ми се изпълваше със сложни уравнения, определящи ексцентричната орбита на Арес, и трябваше да мине известно време, преди да осъзная, че ние бяхме първите хора, достигнали тази сфера.

Продължавах да бръщолевя, докато накрая Жълт заек ме зашлеви през лицето.

— Аякс!

В този миг на болезнено проясняване изведнъж осъзнах какво е станало с мен.

— Не дишай дълбоко — рекох й аз. — Този въздух е твърде чист за човешките умове.

— Разбрах — кимна тя и боговете на Спарта се надигнаха зад нея, за да опазят ума й от небесните ветрове. — Трябва да отнесем Рамоночон в болницата. Дано нещо е останало там след тази бясна въртележка.

Надстройката на болницата бе разрушена и отнесена по време на полета и сега тунелът към подземията зееше широко отворен. Тежък мирис на разложена плът ни посрещна, докато се спускахме надолу. Запуших леко нос от страх да не поема твърде дълбоко въздух.

Повечето легла в приемното бяха преобърнати и скупчени при стените, под тях се подаваха окървавени крайници на мъже и жени, чиито души навярно вече чакаха на брега на реката Стикс. Самозародили се от труповете мухи кръжаха с лениво бръмчене из помещението.

— Еврипе! — извиках, но не последва отговор. Можех само да се моля тялото му да не се въргаля сред труповете.

Жълт заек измъкна няколко сравнително чисти възглавници от купчината, подреди ги до стената и положи Рамоночон върху тях. Продължих навътре в тунела, за да потърся превръзки. Смачкани урни и сандъчета се въргаляха по пода. Стените бяха изпъстрени с петна от различни лекарства, образуващи чудновато разноцветно пано. Успях да намеря бинтове, две дузини инжекционни пера, голяма бронзова амфора с вода, няколко шини и подплатена кутия с буркани, съдържащи различни настроения.

Жълт заек постави шина на ръката на Рамоночон и го инжектира със Сангвинично настроение, за да ускори оздравителния процес, и с Добродушно — за да успокои болката. Той се мята още няколко минути, после утихна и заспа естествен сън.

Останахме при него. Междувременно Жълт заек се погрижи за раните ми и едва тогава превърза навехнатия си глезен. Бях изкушен да изчакам, докато Рамоночон се събуди, но имах по-важни задължения като командир на тъжните останки от моя кораб.

— Къде ще отидем първо? — попита Жълт заек.

— Ей там — рекох и посочих кабинета на Еврип. — Трябва да изпеем хвалебствен химн за Езон и да поставим монети на очите му, за да умилостивим хтоничните божества14.

Минахме през спуснатите завеси, свели глави като скърбящи на погребение. Но Езон не беше мъртъв. Лежеше здраво привързан върху мраморната маса, точно както предишния път, когато го бяхме видели. Единствените последствия от доскорошните премеждия бяха синините от местата, където ремъците се бяха впивали в плътта му, но спартанската му душа все още обитаваше неговата смъртна обвивка. Пресегнах се и го улових за ръката — нямаше реакция, той все още беше в дълбока кома, в пълно неведение за съдбата на своя кораб. Обърнах се да кажа нещо на Жълт заек и в този миг зърнах късче черна тога да се подава изпод купчината в ъгъла. Изтичах там, вдигнах тежкия дъбов шкаф и отдолу се показа тялото на Еврип. Изглежда беше загинал, когато шкафът се бе прекатурил върху него.

Коленичих и започнах да се моля. Умът ми бе изпълнен със спомени от времето, когато за първи път се срещнах с него. Позволете ми да отдам нужната почит на Еврип от рода на Клавдиите, прочут римски лекар, който защити честта на града си с вярна служба при баща ми и сетне при мен и който никога не изоставяше другарите си.

Жълт заек ме побутна лекичко по рамото.

— Командире, сега какво ще правим? — попита тя.

— Първо, да огледаме пораженията — рекох, приел внимателния й намек, че трябва да действаме. — И да съберем оцелелите.

— Освен това ни трябва храна и вода.

— Точно така. Ще претърсим складовете. После ще видим какво е положението в лабораториите.

Спуснахме се през тунела към онази половина от складовата пещера, която беше останала от нашата страна. Аленото сияние на бога на войната озаряваше зейналата предна част на пещерата, покрита с трупове на роби и разхвърляни сандъци.

Немалка част от сандъците в кърмовата част все още бяха здраво закрепени. Вероятно те съдържаха достатъчно изсушено месо и зеленчуци, за да оцелеем поне още известно време. Но един поглед към дъното на изсъхналия резервоар ми подсказа, че водата ще бъде най-голямата ни нужда.

Откъм близката пещера долетя стенание.

— Това не беше ли вик? — попитах.

Жълт заек също наостри слух.

— Насам — рече тя.

Тръгнахме в посоката, от която дойде викът, и до стената, зад няколко сандъка, открихме Кловикс, който ридаеше на собствения си език. В краката му лежеше трупът на млада данайска робиня. Един от ремъците се беше впил в шията й и я бе задушил по време на налудничавия ни полет.

— Кловикс! — извиках аз, но той не ме чу. Лустрото на цивилизацията, култивирано в него по време на дългата му служба в Симахията, бе изчезнало в миг и той не спираше да реди имената на всички свои роби и да насърчава техните духове да открият началника на охраната и да отмъстят за смъртта си. Гневът на Кловикс ми отвори очите. Той, когото винаги бях смятал за покварен и безразличен, за роб със сърце, лишено от добродетели, беше гледал на себе си като на командир на нашите роби и сега се смяташе отговорен за тяхната смърт. Гневът му стана мой гняв, справедливото възмущение на предадения водач.

Осъзнал всичко това, което ни свързваше, аз най-сетне намерих подходящите думи, за да го изтръгна от прегръдките на Мания:

— Кловикс, Анаксамандър е мъртъв! — произнесох, макар да не бях виждал трупа му.

Чул тези думи, той ме погледна и сините му очи се наляха с кръв.

— Къде е трупът му? Искам да видя как враните кълват очите му. Искам да пия медовина от черепа му.

— Навярно е паднал от кораба.

— Ще тръгна след него и ще го открия дори в страната на мъртвите. Ще преследвам духа му, ще…

Той отново избухна в плач, вероятно под влияние на разредения въздух, та се наложи да почакаме, докато се успокои. Най-сетне престана да хленчи и ме погледна, този път с признание в зачервените си очи.

— Командире? Ти си жив?

— Да, Кловикс.

— Командире… — той ме улови за края на тогата, сякаш за да се увери, че не съм призрак. — Моите хора загинаха.

— Както и моите, Кловикс — рекох и му помогнах да се изправи. — Но ние сме живи.

— Всички ли измряха?

— Не всички. Рамоночон е в болницата. И Езон също.

— Значи двамата с командир Езон оцеляхте — повтори той бавно и с видимо облекчение. Учудих се, че един роб, който никога не беше проявявал привързаност към нас, се радва за оцеляването ни. Но после Атина ме докосна и аз разбрах. Кловикс винаги се беше уповавал на нас, бил е покварен само защото е смятал, че така му е по-удобно. Не биваше да му позволявам да се връща към предишното състояние на духа.

— Кловикс — рекох. — Нуждаем се от теб и познанията ти за кораба, ако искаме всички да се спасим.

Той ме погледна втрещено. В първия миг изглежда не разбра за какво говоря, сетне сферите проясниха ума му. Видях в очите му отново да се заражда познатият жив блясък, знак, че съзнанието му се изпълва с целенасоченост.

— Какво искате от мен, командире? — попита той, но не като най-корумпирания роб в Делоската симахия, а с глас на войник, жадуващ да изпълни дълга си.

— Да се погрижиш за Рамоночон и да намериш вода.

— Вода?

— Резервоарът пострада при катастрофата. В болницата намерихме само една амфора с прясна вода, а ни трябва много повече.

— Да, господарю. — Той склони глава, изправи се и се отдалечи към една странична галерия.

Двамата с Жълт заек напуснахме склада и отидохме да огледаме лабораториите. Помещението на Рамоночон бе напълно разрушено. Пътят ни беше запречен от преобърнати маси, шкафът с материали бе рухнал на пода, наоколо се търкаляха метални и дървени отломки. Голямо мастилено петно бе засъхнало под формата на спирала на същото място, където преди се беше разбил моделът на Рамоночон.

Излязохме на повърхността и се отправихме към лабораторията на Михрадарий. Някъде по средата на пътя Жълт заек замря и ми даде знак да пазя тишина. Откъм лабораторията се чуваха гласове — трима мъже разговаряха на кантонския диалект на Поднебесното царство.

— Той се провали — рече първият с глас, който не познавах.

— Не съм — отвърна вторият и аз се досетих, че това е Михрадарий. Жълт заек стисна устни в свирепа усмивка. Видях смъртта на персиеца в очите й и кимнах, давайки разрешение да осъществи това желание.

Михрадарий продължаваше да говори, без да предполага колко е близо до портите на Хадес.

— Свършено е със „Слънчев крадец“. Хангксу е спасен.

— Може би — рече третият глас, който говореше с диалект на образован човек. — Но ние сме обречени на гладна смърт тук. Не бих казал, че това е кончината, която съм си представял.

— На стълбите има един… не, двама души — обяви мъжът със странния акцент. — Слизайте долу! — извика ни той на гръцки.

Погледнах към Жълт заек и посочих стълбите. Тя кимна и се спусна пред мен в недрата на уранологичната лаборатория, която бе пострадала далеч по-малко от останалите части на моя кораб. Нямаше и една пукнатина по стените, с техните красиви фризове, нито една от здраво закрепените маси не бе преобърната и тримата мъже вътре изглеждаха невредими. На фона на безупречните им дрехи ние с Жълт заек имахме парцаливия вид на просяци. Командирската ми тога бе скъсана, подгизнала от пот и покрита с прахоляк. Бронята на Жълт заек беше смачкана и огъната, ръкавите на туниката й — разпрани, а спартанската плочка, която носеше на шията, се поклащаше на края на усуканата кожена връв.

Тримата, които заварихме вътре, бяха Михрадарий, японецът, с когото Жълт заек се бе сражавала по-рано, и един възрастен поднебесен, облечен със зелена копринена мантия, изрисувана със сини океани и покрита с множество джобове. Той чукна с дълъг, закривен нокът рехавата си брада и ни огледа замислено, сякаш бяхме лабораторни животни.

Михрадарий ни прогаряше с очи. Японецът се поклони леко на Жълт заек. Тя отвърна на жеста.

— Кои са тези? — обърна се възрастният поднебесен към Михрадарий.

Персийският предател ме посочи с пръст.

— Аякс от Тир, човекът, който замисли целия план и след това стана научен командир на проекта, белязан със знака на Ариман.

Поднебесният ми се поклони и аз на него.

— Капитан Жълт заек — продължи с представянето Михрадарий. — Произхожда, от Ксерокия, но е обучавана в духа на покварената Спарта.

— Представи ни гостите си, Михрадарий — рекох на най-изискания си персийски.

Михрадарий кимна към възрастния поднебесен.

— Това е Фан Ксу Тце. Учен от Хангксу. — Следващият беше японецът. — А този, Миджима Шицуми, е командос. Те искат да ви благодарят за гостоприемството. Намират се на борда още от онази атака, която те вкара в болницата.

Преминах на кантонски и се обърнах към възрастния мъж, придавайки на гласа си цялата ирония, на която бях способен в момента:

— Жалко, че не ни съобщихте за пристигането си. Щяхме да ви подготвим подобаващо посрещане.

Той повдигна лекичко вежди, усмихна се и кимна.

— Още една твоя грешка — заяви Миджима на Михрадарий. — Но тази поне мога да поправя. — Той извади меча си и тръгна към мен.

Жълт заек се озова помежду ни, преди да успея да мигна. Не беше въоръжена, но това не й попречи да отбие острието на японеца и да го нападне с голи ръце.

Двамата воини си разменяха удари като гневни богове под погледите на тримата учени. Но скоро след това Фан се намеси:

— Миджима, спри! — кресна той на кантонски. Командосът мигом отстъпи назад и парира ритника на Жълт заек. Тя също се отдалечи малко.

— Имам заповеди… — поде Миджима, без да сваля очи от моя телохранител.

Фан го прекъсна.

— Имаш заповеди да ми се подчиняваш. Само още двама трябва да умрат, за да бъде изпълнена тази мисия, и това ще стане, като му дойде времето.

Повдигнах учудено вежди.

— И кои са тези двама? — попитах на кантонски.

Фан затрака нервно с нокти.

— Миджима и моя милост — отвърна той на гръцки.

— Ние трябваше да загинем с кораба, но нашият персийски сподвижник не успя да разруши напълно „Сълзата на Чандра“.

Михрадарий повдигна рамене.

— Нанесох достатъчно съкрушителен удар на Елада.

— И защо го направи, предателю? — попита Жълт заек. — Беше на голяма почит в Академията, можеше да встъпиш в редовете на безсмъртните герои заради службата си към Симахията.

През лицето на Михрадарий премина сянка, Ярост15 от отвъдния свят надзърна от очите му.

— Той не желае нашите почести — рекох и посочих фриза на последния персийски император, който се предава на Александър. — Михрадарий е зороастрийски фанатик. Повел е лична война срещу нашествениците, завладели страната му и поругали религията му преди хиляда години.

— И ето че накрая успях — заяви Михрадарий с кръвожадния глас на отмъстителна Фурия.

Кимнах на Жълт заек, за да й подскажа, че е време да изпълни смъртната присъда на предателя, но вниманието й беше насочено другаде.

— Шестима мъже на стълбите — обяви тя. Обърнахме се да погледнем. Шестима войници на Анаксамандър, облечени с нащърбени брони, се спускаха в лабораторията. През визьорите на шлемовете им виждах, че очите им блестят от свръхаерация на пневма. Те насочиха вакууметите си срещу нас и водачът им заговори:

— Не мърдайте, предатели! Заповядано ни е да ви отведем при командир Анаксамандър. — Той се обърна към другите петима. — Водете ги в навигационната кула.

Войниците пристъпиха към нас, твърдо решени да ни заведат на място, което гневният Хелиос вече бе разрушил.

μ

Жълт заек се завъртя внезапно и изрита оръжието от ръцете на войника вляво тъкмо когато той удари с ръка торбата с муниции — дулото избълва откос тетраедри, които се забиха в тавана! В същия миг Миджима се хвърли към най-десния войник с вдигнат меч и го посече с един удар през шията. Останалите войници понечиха да открият огън срещу нападателите, но бяха твърде бавни, за да се сравняват с командосите. Редицата им се разпадна, когато спартанката и японецът се нахвърлиха едновременно върху побърканите мъже. С точни, контролирани движения Жълт заек ги обезоръжаваше и поваляше в безсъзнание. За разлика от нея Миджима просто ги убиваше. Само след броени секунди трима от войниците бяха мъртви, другите трима — обезвредени, без Жълт заек и Миджима дори да бъдат одраскани.

Японецът пристъпи към един от проснатите в несвяст войници и се приготви да му отсече главата. Жълт заек сграбчи меча на безпомощния мъж и зае позиция с намерение да му защити живота.

— Миджима, достатъчно — намеси се за моя изненада Фан.

— Но, господарю Фан, мисията… — опита се да възрази японецът.

— … е под мое командване — прекъсна го с тих глас възрастният мъж. — Никого няма да убиваш без моя заповед.

— Да, господарю Фан — кимна японецът. Той отстъпи назад, без да сваля поглед от Жълт заек, и прибра меча с едно бързо и точно движение. Жълт заек продължаваше да държи своя меч насочен напред и ме погледна въпросително. Поклатих глава и подчинявайки се на безмълвната ми команда, тя прибра оръжието в твърде дългата за него ножница.

Смъкнах няколко завеси от стените и увих в тях телата на мъртвите, като същевременно обещах на духовете им, че в подходящ момент ще се погрижа да бъдат изпратени подобаващо в отвъдния свят. Докато се занимавах с убитите войници, Жълт заек обезоръжи тримата, които бе повалила в безсъзнание, и ги завърза здраво с ремъци от техните брони.

— Питам се дали има и други оцелели войници на кораба — подхвърлих замислено, след като покрих лицето на последния убит.

Михрадарий се разсмя.

— Защо? От хората на Анаксамандър ли те е страх?

— Не — отвърнах. — Но ще ми е нужна всичката помощ, на която мога да разчитам, за да спася оцелелите и кораба.

Михрадарий изсумтя презрително.

— Нима смяташ, че е възможно да се спасите? — попита с любопитство Фан.

— Не зная дали е възможно, но е мой дълг да опитам.

При тези думи ръката на Миджима се спусна към дръжката на меча, украсена с червен безкрил дракон. Жълт заек не пропусна да забележи движението му и застана между мен и убиеца. Японецът плъзна поглед надолу към ранения й крак и аз не се съмнявах, че преценява най-подходящия начин да й надделее в боя.

— Миджима — промълви полугласно Фан. — Казах ти — не!

— Господарю Фан — отвърна Миджима, — той заплашва мисията.

— Аз решавам това.

Японецът застина за миг, сетне пръстите му се разтвориха един по един и той пусна дръжката.

— Сега какво? — погледна ме Жълт заек. Очите й се стрелнаха към Михрадарий, сякаш питаше дали е време да изпълни присъдата.

— Не виждам причини да оставаме тук — отвърнах и посочих с брадичка стълбата. Не знаех дали Миджима няма да защити персиеца, а точно сега не ми се щеше да излагам на риск живота на Жълт заек.

— Ще дойда с вас — заяви Фан. — Ще ми се да погледна тази ваша слънчева мрежа.

Обърнах се и втренчих очи в човека, който бе съкрушил плановете ми. Изглеждаше странно притихнал и спокоен и очевидно изпитваше любопитство към моя проект. Запитах се дали няма някакъв таен мотив, нещо, което би искал да узнае, преди да позволи на своя убиец да ме довърши.

Но Атина ме потупа по рамото и прошепна един въпрос в ухото ми. Как бих се държал на мястото на Фан? — поиска да узнае тя. След като съм изпълнил дълга си, не бих ли оставил да ме води любопитството, като кон, комуто е разрешено да се разхожда на воля из ливадата, след като дълго време е теглил масивна бойна колесница.

Схванах идеята на богинята, но й отвърнах, че на мястото на Фан бих впрегнал отново коня в колесницата веднага щом враговете ми покажат признаци на възстановяване. Атина не отговори, но продължаваше да се навърта и да пази мислите ми с присъствието си.

Двамата с Жълт заек тръгнахме напред, другите ни последваха. Излязохме на хълма и се спуснахме бавно към кърмата, откъдето можех да видя в цялото му великолепие Арес, слънчевата мрежа и все още заплетения в нея фрагмент.

В продължение на няколко минути Фан разглежда мълчаливо мрежата, прокарвайки пръст по въображаемата линия, свързваща кърмата на кораба с епицикъла, към който беше закотвен.

— Изумително — рече той накрая. — Когато Синът на небесата за първи път ми разказа за този план и ме прати да го саботирам, помислих, че напразно ще изгубя живота си.

— Какво искаш да кажеш? — попитах.

— Смятах, че е невъзможно дори за вашата неразбираема наука да се открадне огън от Слънцето. А ето че се получи.

— И всичко това напразно — въздъхнах и обърнах гръб на най-голямата си грешка. За да се озова лице в лице със злобно ухиления Михрадарий.

— Значи признаваш, че „Слънчев крадец“ беше глупост?

— Естествено — отвърнах. — Истинско светотатство е да се опитваш да крадеш от Хелиос. Трябваше да изобретя нещо друго за каузата на Симахията.

Персиецът се изплю в краката ми.

— Ахура Мазда16 ще те прокълне в отвъдния живот.

— Така ли смяташ? А какво ще каже твоят бог на истината за лъжовния живот, който си водил?

Лицето на Михрадарий пламна.

— С нетърпение ще чакам да те видя как умираш от жажда — просъска той.

— Смъртта винаги може да дойде и по-скоро — обади се Миджима, извади меча и се обърна към Фан. — А нашата доста се забави.

Старецът го погледна, сетне плъзна поглед по сребристите останки на „Сълзата на Чандра“. Накрая отново се обърна към Арес и слънчевия фрагмент. Когато заговори, гласът му бе приглушен.

— Още не, Миджима. И без това краят ни е предопределен. Искам да изуча тази част на небето, преди да умра.

Японецът втренчи очи в неговите, сякаш се опитваше да му внуши нещо. После кимна и отново прибра меча.

Фан приседна близо до ръба, вятърът на външните сфери развя краищата на расото му и отдолу се показаха тънки, костеливи крака. Той извади от обемистите джобове на копринената си мантия блокче от камфорово дърво, от което се поклащаха шест златни спираловидни жици, руло папирусна хартия, две миниатюрни керамични мастилници и калиграфска четчица с конски косми.

Даоисткият учен провеси жиците през борда на кораба и впери поглед в блокчето. Надзърнах над рамото му и за своя изненада открих, че дървото се променя пред очите ми, сякаш камфорът не беше твърдо вещество, а речна вода. След известно време Фан прибра блокчето и започна да рисува странни завити спирали върху хартията.

— Какво правите? — попитах го аз.

— Схема на чи-потоците около тази планета — отвърна той. — Никога досега не бях виждал толкова сложен модел.

Аз пък не бях виждал даоистки учен в действие и открих, че съм запленен от това, което прави. Чудех се само какво може да накара дървото да претърпи такава драстична промяна. В ума ми изникнаха няколко хипотези. Някаква загадъчна сила, непозната за гръцката наука? Или тайната е в свойствата на камфора? А може би жиците са виновни. Но преди да бъда погълнат напълно от водовъртежа на догадките, Жълт заек ме дръпна настрана от борда и ми запуши устата, спирайки дишането ми.

Задавих се и в началото дори опитах да се съпротивлявам, сетне забелязах загрижения й поглед и осъзнах, че съм погълнал поредното преголямо количество пневма. Спрях да се боря и бавно й отстраних ръката.

— Благодаря ти — рекох тихо.

Михрадарий се разсмя като лаещ койот и си спечели изпълнен с омраза поглед от Жълт заек.

— Няма да изкараш дълго, Аякс, с подобно безгрижно поведение — подметна насмешливо персиецът. — Не бих се учудил, ако твоята телохранителка сама реши да приключи с теб.

Жълт заек се обърна към него и си пое дъх. Виждах сянката на Арес да преминава през лицето й, изпълвайки думите й с божествена предопределеност:

— Ти ще си първият, който ще умре — заяви тя и в очите й блеснаха пламъчета.

Михрадарий я изгледа, сякаш предизвикваше едновременно жената и бога в нея. Студените ветрове на външните сфери се надигнаха внезапно и развяха косите му в лицето й.

— Аз съм този, който унищожи делото на живота на Аякс — заяви той с глас, издаващ божествена лудост. — Няма никакво значение дали ще го изпреваря по пътя към отвъдното. Той никога няма да бъде обявен за герой на Симахията, а когато Делос бъде унищожен и Персийската империя — възмездена, моето име и моят живот ще бъдат изписани на руините на императорския дворец и ще останат там завинаги.

В този момент зърнах някакво движение в подножието на хълма. Кловикс се показа от входа на складовата пещера, прикрепяйки Рамоночон, който, слава на Аполон Лечителя, изглеждаше по-добре.

Намръщеният поглед на Миджима издаде, че е недоволен от видяното. Михрадарий също изглеждаше ядосан, най-вече при вида на Рамоночон.

— Командире, главният динамик настоя да дойде — рече Кловикс, когато ни наближи. Той погледна към Фан и Миджима. — Кои са тези…

Обясних накратко кои са неканените ни гости.

— Искате да кажете, че те са разрушили кораба? Те са виновни за смъртта на моите хора? — Кловикс подскочи. Лицето му потъмня от гняв, очите му се наляха с кръв и той пусна Рамоночон, който се олюля и седна на земята. Кловикс се изправи лице в лице с японеца. Миджима го гледаше безстрастно, сякаш не виждаше никаква заплаха в надвисналия над него мъж.

— Кловикс, изпълни ли нарежданията ми? — попитах, дърпайки настрана слугата, преди да е направил нещо необмислено.

Кловикс не ми обърна внимание и пристъпи към Миджима.

— Командирът ти зададе въпрос — обади се Жълт заек, а в гласа й се долавяше спартанска нетърпимост.

— К-командирът… — повтори той, заеквайки, сетне бавно отстъпи. — Командире — този път на лицето му се изписа покорство. Когато продължи, произнасяше всяка дума като ученик, който внимава да не сбърка нещо на изпит. — Нямах възможност да огледам целия склад. Но след първоначалния преглед мога да ви докладвам, че положението ни е доста тежко. Изгубили сме всичкото снаряжение, кранове, влекачи, земекопните машини на динамиците. Лунните шейни изглежда са скъсали веригите си по време на полета, защото се носят на известно разстояние зад нас. Проверих и уранологичните запаси. Останали са ни само десетина унции, огнезлато. Не съм много сведущ в научните въпроси, но това не е ли твърде малко, за да ни върне у дома?

— Не, Кловикс — отвърнах. — Но не е и достатъчно.

Той склони глава и продължи с напевния си доклад:

— Разполагаме с изобилие от храна, командире, най-вече жито, сушени плодове и зеленчуци. Но за пиене имаме само зехтин и неразредено вино.

Думите му пробудиха жаждата ми и заплахата за мъчителна и неизбежна кончина. Внезапно пред погледа ми се мярна Танатос, богът, който докосва живота на всеки човек. Той разтвори тъмната си роба и изпод нея излетяха двеста призрака. Всеки мъж и жена, издъхнали на моя кораб, ме призоваваха да отмъстя за смъртта им.

Отворих очи и втренчих обагрен от гнева на Арес поглед в мъжете, виновни за това положение: Михрадарий, Миджима и Фан. Никой от тях изглежда не забелязваше реакцията ми. Михрадарий беше твърде зает да разменя гневни погледи с Рамоночон, вниманието на Миджима бе погълнато от Кловикс, а Фан все още изучаваше Арес, без да подозира колко е близо до бога на тази планета.

— Жълт заек — прошепнах на ксерокски, — подай ми вакуумета.

— Не, командире — отвърна тя и когато я погледнах, от очите й ме гледаше Атина. Моята богиня покровителка се пресегна и ме докосна право в сърцето. Духовете на мъртвите се прибраха обратно и призивите им за мъст постепенно утихнаха. Арес размени няколко думи със сестра си, но тя му показа щита, който носеше, и той също си тръгна, като остави кървяща болка в сърцето ми.

— Защо ме спря? — попитах Жълт заек.

— Защото мислиш твърде много — отвърна тя и аз осъзнах, че в думите й няма и капчица подигравка.

— Какво искаш да кажеш?

— От тези, които премислят всичко, не стават добри войници. Когато отнемат живот, умовете им се преизпълват със състрадание. Сърцата им надничат право в хтоничното царство. Черна жлъч обагря настроението им. Или се привързват прекалено много към убийството, или го намразват. Но което и да е от двете, вече не са способни да изпълняват дълга си.

— И какво прави спартанците различни? — зададох аз въпроса, на който баща ми неизменно бе отвръщал с презрително мълчание.

— Нашите души са преизпълнени с мисли за война, а не за смърт. Ние убиваме или умираме, за да победим, и това е едничкото ни предназначение. Но ти си командирът тук. Ако смяташ, че предателят и шпионите трябва да умрат за делото на Симахията, аз ще ги убия и след като изпълня дълга си, никога повече няма да помисля за тях. Ето как действа умът на спартанеца.

— Жълт заек, благодаря ти — рекох и когато отново погледнах към тримата, вече Атина владееше мислите ми. Михрадарий щеше да умре, независимо дали ние ще се върнем на Земята или не, но не виждах смисъл сега да издавам тази заповед. Миджима и Фан бяха опасни, но и двамата бяха изпълнили дълга си към своята империя. По-справедливо би било да загинат в битка, отколкото да бъдат екзекутирани. Вярно, да оставя японеца жив означаваше да подхвана опасна игра, но аз знаех, че ако наредя смъртта му сега, ще изгубя много от хората си, а ми трябваха всичките. Щях да успокоя неотмъстените призраци на умрелите с жертвоприношения веднага щом мога.

— Никакви убийства повече — рекох на Жълт заек и тя го прие като заповед.

Рамоночон седеше на няколко крачки от нас и ме гледаше настойчиво. Не говореше ксерокски, но по въпроса, който ми зададе, разбрах, че знае какво се е случило с мен.

— Значи реши, че ние ще живеем?

— Да — отвърнах и едва тогава осъзнах, че наистина съм го решил.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

— Нуждаем се от вода — отвърнах. — Някакви идеи откъде да я получим, главен динамик?

Рамоночон се стресна за миг от официалното обръщение, но се взе в ръце и видях, че се е замислил дълбоко. След няколко минути заговори отново:

— Можем да направим пустинен колектор за вода, каквито имат в Индия и Сахара. Ще завием една бъчва с одеяла, а отгоре ще поставим решетка с огнезлато. Въздухът ще се разрежда и ще отделя влага, която ще се просмуква през одеялата в бъчвата.

— Това едва ли ще се получи далеч от Земята — възразих. — Тук въздухът е твърде сух. — Но изведнъж Атина ме озари с вдъхновението си. — Сандъци! — възкликнах аз.

— Какво? — погледна ме Рамоночон.

— Дървени сандъци! В дървото се съдържа известно количество влага. Достатъчно е да отделим земната субстанция. Можем да ползваме сребровъздух и огнезлато. Кловикс!

— Да, командире? — попита той.

— Донеси от склада всичкото огнезлато, с което разполагаме. И накарай да демонтират сребровъздушните ленти от облицовките на слънчевите колектори. Освен това ще ни трябват вълнени одеяла, големи празни бъчви и малко дърво от строшените сандъци.

— Значи ще имаме вода, командире? — очите му се озариха от надежда. — Ще оцелеем ли?

— Да — отвърнах.

— Не — възрази Миджима, прорязвайки въздуха с тази сричка, сякаш беше използвал острие.

— Миджима! — скастри го Фан. — Остави ги да работят. Водата само ще удължи още малко агонията им.

Японецът погледна към стария даоистки учен и потрепери, сякаш хладни ръце бяха докоснали плещите му. Постоя така за миг в търсене на решение, сетне склони глава и се отправи към другата страна на хълма.

Жълт заек ме погледна въпросително.

— Дръж го под наблюдение — наредих. — Но не го нападай.

— Това и правя — отвърна тя и завъртя глава.

Обърнах се към Кловикс.

— Отивай да изпълниш нарежданията.

Кловикс се поклони припряно и хукна през лабораторията към входа на складовата пещера. След няколко минути се върна с голяма дъбова бъчва и наръч останки от строшен сандък. Постави бъчвата пред мен, сетне донесе одеяло, няколко дълги една стъпка огнезлатни пръчки и шест набързо изтръгнати от облицовката ленти сребровъздух.

— Добра работа, Кловикс — кимнах.

— Благодаря, командире.

За около час двамата с Рамоночон подредихме сребровъздушните и огнезлатни пръчки върху одеялото, което покриваше бъчвата по такъв начин, че да извлича влагата от дървените отломки.

По някое време Фан приключи с чертежа си и дойде да ни гледа. Очите му блестяха от любопитство, когато поставихме първите дървени парчета върху металната скара и над нея взе да се извива пара. Миг по-късно околният въздух се изпълни с безпогрешната миризма на влажно дърво.

— Как става това? — попита Фан.

— Огънят и въздухът прогонват водата от дървото — отвърнах. — Вълненото одеяло поглъща влагата, преди да се изпари обратно във въздуха. Когато одеялото подгизне, ще изстискаме от него водата.

Фан смръщи вежди.

— Пак тази ваша непонятна наука. Защо превръщането на дърво в земя ще образува вода?

— Не го превръщаме в земя — отвърнах. — Това е невъзможно. Извличаме водата от дървото и оставяме в него само земята.

Той се почеса замислено по веждите.

— Дървото е дърво, земята — земя. Едното се променя в друго. Защо трябва нещо да остава?

Бях готов да се откажа от спора, но никога досега не бях разговарял с даоистки учен и любопитството ми надделя. Ала преди да продължа, обърнах се към Жълт заек:

— Искам да ме наблюдаваш внимателно и да ме спреш, ако започна да проявявам признаци на свръхаерация.

— Да, Аякс.

— Изглежда, че имаме езиков проблем с понятията — заговорих на Фан. — Да започнем от основополагащите принципи. Вие, разбира се, сте запознат с Атомната теория.

— Срещал съм тази фраза във вашите книги, но никога не съм я разбирал.

— Според Атомната теория всичко в обкръжаващия ни свят е съставено от миниатюрни частици земя, въздух, огън и вода. Свойствата на отделните вещества могат да се променят с изменение на количеството елементи, които се съдържат в тях.

Фан поклати глава.

— Всичко може да се намира в състояние на вода, въздух, огън, земя и дърво — рече той. — Десет хиляди неща се променят едно в друго по напълно естествения път на преобразуване.

Около половин час продължихме да спорим за основни принципи. Аз обясних, че материята и формата са фундаментални за поведението на обектите. Той заяви, че са случайни и че теченията и преобразуването са принципите, на които се основава всяка наука. В края на нашия спор така и не бяхме открили обща територия, но затова пък и двамата бяхме ожаднели. За щастие одеялото вече беше подгизнало от влага. Изстискахме съдържанието му в голямата бронзова купа, донесена от Кловикс, и пихме по ред. Водата беше отвратителна, миришеше на бор и имаше вкус на дърво, но пресъхналото ми гърло я посрещна, сякаш е божествена амброзия.

След нас утолиха жаждата си Жълт заек, Рамоночон и накрая Кловикс. Потърсих и други, но наоколо нямаше никого.

— Къде са Михрадарий и Миджима? — попитах Жълт заек.

— Отправиха се към десния борд — отвърна тя, след като сръбна само една глътка от купата. — Чувам ги оттук. Обсъждат шансовете ни за оцеляване и дали да ни убият още сега, или да почакат. Реших, че ще е по-добре да ги оставя да разговарят там и да ги подслушвам, отколкото да клечат тук и да обмислят плановете си мълчаливо.

— Мъдро — кимнах.

Фан сбърчи нос и отпи още няколко глътки с видимо отвращение. След това извади от джоба си нещо, загърнато в изсушени лотосови листа, и го разви. Бяха десетина оранжевозлатисти таблетки с размерите на едро грозде.

— Само това ми остана — рече той и погълна едната.

— Прословутите хранителни таблетки? — попита Жълт заек.

— Хъм? — той я погледна с любопитство. — Казваме им таблетки за оцеляване. Държат те буден и бодър дни наред и задоволяват нуждите от храна. Но не и от вода, за съжаление.

Той понечи да ги прибере, но погледът му се спря на измъченото ми лице и изведнъж ми подаде една таблетка.

— Ще пробвате ли?

Взех я и я огледах.

— Аякс, недей — посъветва ме Жълт заек. — Може да е отровна.

— Ще рискувам — заявих. — Щом увеличава шансовете ни за оцеляване.

— Командире, като твой телохранител трябва първа да я пробвам.

— Не, Жълт заек — поклатих глава. — Ако умреш, кой ще защитава Рамоночон и Кловикс от Миджима?

— Командире, настоявам…

Но аз вече я бях глътнал. Имаше вкус на изсъхнала глина, но в мига, в който се изтърколи в стомаха ми, болките, които ме измъчваха от доста време насам, внезапно изчезнаха заедно с глада и досадното желание да се прозявам. Най-изумителното беше, че умът ми в миг се освободи от оковите на втълпения ми стремеж към съсредоточаване върху конкретен проблем и започна да се рее свободно. Заплахата от свръхаерация изчезна, остана само яснотата на мисълта.

— Невероятно! — възкликнах пред Фан.

— Това са най-обикновени лекарствени средства — отвърна скромно той.

Бях изкушен да го попитам как действат, но не го сторих, за да не навлезем в нов спор. Вместо това се обърнах към моя телохранител.

— Струва ми се, че са безвредни.

Рамоночон, Кловикс и Жълт заек също си взеха по една таблетка. Жълт заек ме гледаше малко навъсено заради риска, който бях поел, но зад гнева й долавях и състрадание.

— Май ще трябва да направя още — рече Фан, загледан в седемте таблетки, останали върху сухите лотосови листа.

— Колко време действат?

— Една седмица — отвърна той.

— Седмица без сън и храна? — попитах учудено.

Фан не забеляза изненадата ми. Изглеждаше погълнат от мисли.

— Миджима няма да е доволен, че съм ви дал от тях. Но се съмнявам, че ще доживее момента, в който да докладва за моето неблагоразумие.

— Миджима не е ли ваш подчинен? — попита Жълт заек.

— И мой надзирател — отвърна Фан.

— Надзирател? — повторих на хънански, уверен, че Фан бе сгрешил гръцката дума.

— Точно така — потвърди той на родния си език. — Тук съм, за да върна погубената чест на моето семейство.

— Какво значи това? — попитах.

— Преди две години — заговори той и погледът му се замъгли, докато се унасяше, в спомени, — аз конструирах огнеукротител.

— Какво? — подскочих.

— Устройство, което контролира чи-потоците, отговарящи за направлението, на пламъците. Приборът работеше безпогрешно в лабораторни условия и аз бях поздравен от самия Поднебесен син, който ми даде място в лабораториите на Хангксу. Моят огнеукротител беше изпратен на нашата армия в земята, която вие наричате Северна Атлантея. Възнамеряваха да го използват, за да подпалят една от големите крепости на изток и да лишат вашите градове-държави от суровини и защита. Но бях допуснал грешка.

— Огнеукротителят не проработи — кимнах.

— Работеше чудесно, само че чи-силата, направляваща вятъра, се оказа по-голяма от тази, отговаряща за движението на огъня. За да летят, бойните хвърчила трябва да контролират посоката и силата на вятъра. Но стана така, че вятърът теглеше огъня в една посока, а моят огнеукротител — в противоположна. Появи се огнено торнадо, което изгори половината от нашата армия.

Фан сръбна още малко вода и избърса гнусливо уста с ръкава си.

— Небесният син нареди да бъда екзекутиран заедно с голяма група мои роднини, но министърът на небесните дела се застъпи за мен. Предложи ми възможността да спася семейството си, като се опитам да разруша вашия кораб. Моята собствена смърт, разбира се, е неизбежна.

— Какво общо има това с Миджима? — попита Жълт заек.

Старецът се подсмихна леко под мустак.

— Както вече казах, според плана, независимо от това как се развият събитията, аз трябваше да умра. Затова ми придадоха Миджима като убиец, телохранител и надзирател.

Фан скръсти пръсти и тракна с издължените си нокти.

— Но аз не съм тъй покорен, както изглеждам, в приемането на смъртта. Бях готов да загина в пламъците на Слънцето, но ми е далеч по-трудно да умра от глад или да се хвърля през борда, за да бъда размазан върху някоя от сферите. Миджима ще ме убие, ако го помоля за това, но все не намирам сили да го сторя. Не зная колко дълго още ще ме търпи. — Той отпи още една глътка. — Без съмнение изборът ще бъде негов.

След което се изправи, поклони ни се и се отдалечи към борда, където продължи да чертае.

Наблюдавах го дълго време, докато Клио и Атина шепнеха в ухото ми. После се обърнах към Жълт заек.

— Би ли възложила на някой, който се е опозорил, толкова важна задача?

— Разбира се, че не — отвърна тя. — Щях да я възложа на човек, готов да умре и съзнаващ, че действията му ще го превърнат в герой.

— Също и аз — отвърнах. — А би ли пратила още някой, който да подсигури смъртта на първия?

— Щеше да е обида към честта на изпълнителя. Аякс, накъде всъщност биеш?

— Знам ли? Клио и Атина ми шепнат, но все още не разбирам какво се опитват да ми кажат.

— Бъчвата се напълни с вода — намеси се Рамоночон. — Сега какво ще правим?

Замислих се. С храна, вода и таблетките на Фан щяхме да преживеем още известно време. Сега трябваше да открия начин да се върнем на Земята.

За да се движим, нуждаехме се от витла. За да заработят роторите, трябваше ни огнезлато, а разполагахме само с десет унции. На кораба нямаше запаси от сурово злато, нито машина, с която да го превърнем в огнезлато. Това означаваше, че ще трябва да потърсим материала от единствения възможен източник — вакуумните оръдия.

Носовите и бордови батареи бяха изчезнали при разчупването на кораба. Оставаше ни само кърмовата.

Жълт заек възрази, когато й обясних моята идея:

— Задната батарея е съвсем запазена. Ако свалим от дулата огнезлатото, корабът ще бъде напълно безпомощен.

— И без това не разполагаме с достатъчно канонири за обслужване на оръдията — посочих. — По-добре да използваме огнезлатото, за да се придвижваме.

— Щом това е решението ти, командире.

— Това е — обърнах се към Кловикс. — Намери ми дълги лостове.

— Да, командире.

Оръдията на задната батарея сочеха нагоре, право към планетата на бога на войната. В червеникавата светлина на Арес стоманено-бронзовите цилиндри сияеха като мъглив залез. В основата на всяко оръдие, близо до седалката на канонира, има редица от ръчки, с които установката се върти във всички посоки. С тяхна помощ Жълт заек завъртя дулата така, че да се доближат до повърхността на кораба. След това Кловикс пропълзя вътре и изстърга с лоста огнезлатните полусфери, използвани за разреждане на въздуха в дулата.

Ние с Рамоночон струпахме сияещия метал на купчина и се заехме да изчисляваме количеството му.

По някое време към нас се присъедини Фан. Беше изумен от огнезлатото, вдигаше късчетата и ги оглеждаше втренчено.

— Никога не сме разбирали принципите на тази странна субстанция — призна той. — Експериментирал съм доста често с парчета от пленени кораби. Получих само ужасна миризма и световъртеж. Веднъж успях да я превърна в чист огън, но последствията бяха катастрофални за лабораторията ми.

Разсмях се, спомняйки си пиесата на Еврип и неговото премеждие с експлозивите. Старче, рекох си, дано те приемат в хора на Хадес и нека там изпълниш най-великите си роли пред господаря и господарката на подземното царство.

Въздъхнах, умът ми се проясни и аз се върнах към научните си занимания.

— Огнезлатото е само метал, захранен с толкова огън, колкото може да издържи — обясних на Фан.

— В това няма никакъв смисъл — възрази той и завъртя късчето, наблюдавайки как въздухът около него се прояснява.

Отново направих опит да прибягна до Атомната теория.

— Металът е земя, смесена с огън.

— Металът е метал, огънят огън, земята земя — запъна се той.

— Ето че пак се върнахме в началото на спора.

Фан завъртя леко глава и се замисли.

— Добре де — рече той. — Какво е практическото предназначение на това огнезлато?

— Да прогонва земните примеси от околния въздух и по такъв начин да го разрежда.

— И?

— Колкото по-рядък е въздухът, толкова по-бързо се движат в него предметите.

— Предметите се движат така, както ги направлява чи.

Погледнах Рамоночон за помощ, но той само сви рамене. Въздъхнах и се отказах от спора. Имах по-важни неща, за които да мисля.

През следващите няколко часа събрахме всичкото огнезлато, което за наша изненада надхвърли двеста унции.

— Рамоночоне — рекох, — това ще стигне ли да ни прибере у дома?

Той седна с разръфан папирусен лист и парче въглен, което бе измъкнал от лабораторията, и се зае да пише. Спря след половин час и погледна намръщено изчисленията си.

— Не разполагаме с инструменти, за да подобрим динамичните характеристики на кораба, така че ще останат такива, каквито са. Но можем да изработим нови баластни сфери и да инсталираме примитивно управление на новите витла. Ако го направим, ще стигнем Хермес след сто четирийсет и седем години.

— Сто четирийсет и седем години?

Той кимна.

— И това е само полетното време. Не съм взел предвид маневрирането на кораба между епициклите, да не говорим за прелитането край слънцето без опитен навигатор. Освен това ще трябва да се освободим от мрежата. Невъзможно е да се върнем обратно, теглейки слънчевия фрагмент.

— Трябва да намерим друг начин — заявих.

— Мислих — отвърна Рамоночон. — Но нищо не може да се направи.

— Нищо? — попита Жълт заек.

— Бихме могли да чакаме пристигането на „Копието на Арес“ — продължи Рамоночон. — След два месеца ще потеглят към тази планета.

Поклатих глава.

— След като Клеон им отмъкна витлата, няма да са готови поне още осемнайсет месеца. Предполагаемата продължителност на полета им е шест месеца. Не можем да извличаме вода толкова дълго време, нито ще ни стигнат таблетките на Фан.

Отново потънахме в мълчание. Докато седяхме, всеки с мислите си и с боговете, с които общуваше, Арес постепенно се спусна зад хоризонта на кораба, теглейки фрагмента след себе си. Небето потъмня и за кратко дори видяхме звезди. Бяхме по-близо до Сферата на неподвижните звезди, от който и да било друг човек досега, а всичко, което искахме, бе да се върнем на Земята.

— Ех, да беше сега Езон с нас — въздъхнах, спомнил си романтичното влечение на моя другар към звездите. — Без него съм само половин командир.

— Простете — обади се Фан. — Да не би някой от вас да спи?

— Езон е в… — спрях и се обърнах към Рамоночон. — Как е хънанската дума за кома?

Той се почеса по главата.

— Не знам.

— Езон е потънал в сън, от който не може да се събуди — обясних на Фан.

— Ах, да, мъжът, когото Миджима не успя да убие — кимна Фан. Той се почеса по брадата и повдигна една вежда. — Защо не се пробужда?

— Ранен е.

— Раните му заздравяха ли?

— Да.

Ноктите на Фан затанцуваха по бузата.

— Равномерно ли диша? Спокоен ли е пулсът му?

— Да.

— В такъв случай го събудете.

— Не знаем как! — отвърнах.

Поднебесният разпери невярващо ръце.

— Това е абсурдно. Отведете ме при този човек. Аз ще го събудя.

— Лекар ли сте? — попитах, спомнил си думите на доктор Ци за странната връзка между цялата поднебесна наука и медицината.

— Естествено, че не — отвърна с нескрито презрение Фан.

— Тогава как ще го излекувате?

Той превключи на гръцки.

— Разбирам от медицина.

— Но нали казахте, че не сте лекар? — продължих на хънански.

В черните му очи блесна разбиране.

— Лекарят познава само медицината. Ученият трябва да премине отвъд това просто начало. Медицината е основополагащият камък на алхимията, която пък е основа на цялата наука.

Обърнах се към Рамоночон.

— Намираш ли някакъв смисъл в това, с познанията ти по дао?

— Казах ти, Аякс — отвърна той, — моите учители са философи, не учени.

— Учители? — попита Фан.

— По чан-будизъм — обясни Рамоночон, който вече не се безпокоеше за тайната си.

Фан изсумтя презрително.

— Тези празноглавци, просяци от планините, не разбират нищо от дао.

В погледа на Рамоночон се четеше безмерно спокойствие.

— Те казват същото за вас — наричат ви тесногръди лабораторни мишки.

Изглежда бяха на път да се счепкат в нов спор и аз се намесих.

— Фан Ксу Тце, да разбирам ли, че сте в състояние да излекувате Езон?

— Първо ще трябва да го прегледам — отвърна поднебесният. — Но мисля, че ще се справя.

— Осланям се на вас — рекох.

Отбихме се в лабораторията на Михрадарий, за да вземем голяма торба от синя коприна, в която Фан държеше инструментите си, след което се насочихме към болницата.

Езон лежеше така, както го бях оставил — със затворени очи, сляп за всичко, което се бе случило около него. По нареждане на Фан Жълт заек му свали ремъците.

— Ако му навредиш, чужденецо — заяви тя, — ще направя с теб това, което нито корабокрушението, нито твоят японец е в състояние да ти стори.

— Разбрах, капитане — отвърна той със спокоен глас, но не на човек, обречен на смърт, а на уверен в уменията си учен.

— Остави го да работи, Жълт заек — обърнах се аз.

Фан се зае с прегледа на Езон. За около час той набоде моя колега с множество златни игли и с малки късчета балсамово дърво прокара загадъчни линии по гърдите му.

— След пет минути би трябвало да се пробуди — обяви той накрая. Сърцето ми подскочи от внезапно възродена надежда. Жълт заек само присви очи и положи ръка на дръжката на меча.

Фан постави една хранителна таблетка под езика на Езон, след това заби няколко дълги златни игли в китките и глезените на моя приятел. Накрая взе главата му в шепи и проследи пулса на шията му в продължение на няколко минути.

— Сега — обяви по някое време и внимателно забоде дълга сребърна игла в тила на Езон.

Езон отвори очи. Той надзърна в равнодушното лице на Фан и се усмихна, миг по-късно усмивката му премина в хищна гримаса на огладнял тигър. Сграбчи Фан за ръкавите и го преметна на пода. След това с пронизителен крясък, какъвто нито един спартански воин, който е с всичкия си, не би издал, се метна от мраморната плоча върху поднебесния. Старецът се задърпа отчаяно, но моят колега го сграбчи за шията и се зае да го души.

ν

Фан се опитваше да избута Езон настрани, но беше твърде немощен, за да се мери с един спартански войник, дори след като последният бе прекарал няколко седмици в кома. Стиснал с яките си ръце тънкото му вратле, Езон всеки миг щеше да го прекърши. Той вдигна глава и развя назад разчорлената си коса. От гърлото му се изтръгна кръвожаден рев и отекна надалеч в пещерата, пробуждайки жадните духове на умрелите.

В този момент Жълт заек скочи и го изрита в лявата ръка. Езон изрева отново и се скри зад мраморната маса. Свит на кълбо, Фан едва си поемаше въздух.

Езон се надигна, балансирайки на върховете на пръстите си, готов за борба. Златните игли се посипаха от китките и глезените му и затропаха тихо по пода. Очите му бяха кървясали, зениците — разширени, и той въртеше непрестанно глава, сякаш не можеше да вижда право пред себе си.

Жълт заек заобиколи мраморната маса и се приближи предпазливо към него. Държеше ръцете си свити отпред пред бронята, както правеха боксьорите. Езон изрева отново, подскочи право нагоре и се озова върху масата. Приземи се на крачка от нея и посегна с яките си ръце, за да я стисне в мечешка прегръдка. Жълт заек се измъкна от хватката му, изпъна ловко крак и го подкоси. Докато падаше, Езон се пресегна и я улови за наранения крак. Той я дръпна рязко към себе си, Жълт заек изгуби равновесие и полетя към стената. С котешка пъргавина тя успя да се преметне във въздуха и се приземи на пръсти. Видях обаче, че стиска болезнено зъби от сблъсъка с твърдата земя.

Готвех се да прекося стаята, за да й помогна, но един-единствен поглед бе достатъчен да се откажа от намерението си. Когато двама спартанци мерят сили, няма място за такива като мен. Вместо това се наведох, улових Фан за ръкава и го издърпах в безопасност настрани, откъдето да наблюдаваме битката.

Езон се нахвърли върху Жълт заек. Тя подскочи във въздуха, отблъсна се с крак от стената и се завъртя, за да посрещне атаката му. Езон я сграбчи за ръката, но тя бе набрала инерция и я прибави към силата на своя ритник. Твърдата й като стомана пета се заби право в гърдите на Езон. Чу се пукот на ребра, от устата на моя съкомандир бликна кръв. Той изпъшка, люшна се като каменна кула и рухна на пода, като си поемаше мъчително въздух.

Жълт заек се приземи върху него, претърколи го и му изви ръцете отзад.

— Ремъци — извика и ми подхвърли ножа си. — Бързо!

Отрязах ремъците на операционната маса и с тяхна помощ тя завърза Езон, след което му постави превръзка на гърдите. През това време отидох да видя как е Фан, който масажираше наранената си шия.

— Какво му стана? — попитах, докато му подавах ръка. — Какво му направи?

Поднебесният се закашля, за да си прочисти гърлото.

— Не зная. Никой досега не се е държал така. Какво му даваха вашите лекари, за да го поддържат жив?

— Сангвинични инжекции.

— Това кръв ли е?

— Да, кръв, пречистена от всякакви други настроения. Не може да не си чувал за този метод.

— Чел съм в някои книги — отвърна той замислено. — Но не зная нищо за свойствата на подобни разтвори.

— Искаш да кажеш, че не знаеш какво се е случило с него? — надвесих се над стареца и за миг в очите му се мярна уплаха.

— Хранителните таблетки са пречистили всички ваши лекарства от организма — обясни забързано той. — Би трябвало да се възстанови след два часа.

— Ако това не се случи — заяви Жълт заек, която бе застанала до нас, — ти ще го придружиш в отвъдния свят.

— Разбирам — поклати глава Фан. Пуснах го и той се отдръпна назад. — Може ли да седна, докато чакаме?

Кимнах, той се покатери на операционната маса и провеси крака, втренчил поглед в Езон.

Жълт заек нагласи разместената превръзка на крака си и отиде да пази Езон. През следващия Половин час моят приятел потръпваше, дърпаше се и ръмжеше като заспал лъв. Гледах го и се молех на Аполон за неговото бързо възстановяване. Не получих отговор и тъкмо бях започнал да се отчайвам, когато Езон се сви и започна да пъшка.

Стенанията му продължиха около минута, след това той се задърпа като побеснял, подлагайки на изпитание здравината на ремъците. От гърлото му бликна толкова много кръв, че на пода се образува тъмен гьол. За частица от секундата острието на меча на Жълт заек се озова на сантиметри от шията на Фан.

— Не! — извика поднебесният. — Той не умира! Възстановява се.

Спазмите на Езон изчезнаха също така внезапно, както се бяха появили, и той отново се усмири, дишайки тежко. Миг по-късно отвори очи — ясни, черни, незасегнати от лудостта. Примигна два пъти и се втренчи в мен.

— Аякс — изграка. — Дай ми вода.

Жълт заек изтича навън и се върна след минутка с последната амфора с чиста вода на кораба. Приближих я до устните му и той отпи жадно. Жълт заек преряза ремъците, през това време Фан провери пулса на китките, шията и глезените.

— Както си мислех — заключи той. — Щеше да се възстанови напълно, ако не го бяхте тъпкали с вашите лекарства.

Езон допи амфората и се надигна бавно. Погледът му се спря на поднебесния.

— Ти не си доктор Ци. — Той се обърна към мен. — Аякс, кой е този поднебесен и какво търси на нашия кораб?

— Това е дълга история — махнах с ръка. Седнах до него и се загледах в уморените му очи. — И тъжна.

Езон изслуша внимателно разказа ми за всичко, което се бе случило на кораба, докато беше лежал в безсъзнание. Виждах, че в сърцето му се надига гняв, особено когато разказвах за това как Анаксамандър е узурпирал поста му. Когато стигнах до нашето арестуване, той не се сдържа, изруга началника на охраната и добави, че се надява съдиите в задгробния живот да не проявят снизхождение към злодеянията му.

Докато изброявах повредите по кораба, моят другар по управление ме улови съчувствено за ръката, но когато стигнах до настоящите затруднения, видях как в него се пробужда отново спартанският дух и не се съмнявах, че ако имаше някакъв начин да се върнем невредими у дома, Езон щеше да го открие.

— И тъй — заяви той, след като приключих с разказа си. — Екипажът на кораба се състои от моя милост, теб, Жълт заек, Рамоночон, който не е предател, Михрадарий, който е, тримата войници, които сте завързали, Кловикс и двама поднебесни шпиони.

Кимнах.

— Духовете на умрелите ни не са оплакали — продължи той. — Но ще трябва да почакат подходящ момент. Нека първо се погрижим за живите.

— Съгласен.

— А сега — рече той и се изправи, — да идем да освободим войниците.

Желязната дисциплина на Езон вземаше връх, запълвайки празнините в моето командване. Малко спокойствие за душата ми, първото от седмици насам, струва ми се. Най-сетне можех да мисля само за моята част от управлението.

Езон направи няколко пробни крачки, привиквайки с усещането да се движи. Когато заяви, че е готов, излязохме от болницата и се качихме на повърхността.

Арес бе увиснал над нас, обливайки с червеникава светлина осакатения ни кораб. Докато се отдалечавахме от пещерата, Езон спря и погледна към планетата и в очите му съзрях познатата радост от общуването с небесата. Той остана така няколко секунди, преди да продължи, подтикван от чувството си за дълг. С поглед, вперен право напред, влезе с твърда стъпка в лабораторията на Михрадарий, където все още лежаха тримата вързани войници.

Ядосаните пазители на кораба се бяха подпрели на една от стените под фриза, на който Александър обсаждаше назъбените крепостни стени на Суза, древната столица на Персия. Примитивни вакуумети с парно задвижване обстрелваха кулите с огромни железни гюлета, докато вражеските войници от крепостните стени гледаха ужасени оръжията, създадени от Аристотел.

В погледа на вързаните отдолу войници съзрях същия страх, но той изчезна, заменен с радост и облекчение още като зърнаха своя любим началник.

Езон кимна на Жълт заек и тя сряза ремъците им.

Веднага щом се надигнаха, войниците застанаха мирно, вперили погледи в командира си. Езон пристъпи напред и те го поздравиха, опрели ръце на сърцата си.

— Ксенофан, Хераклит и Солон — произнесе Езон имената им. — Зная, че сте направили каквото е по силите ви, за да изпълните своя дълг при тези объркани обстоятелства. Не мога да кажа същото и за Анаксамандър, комуто предстои да се изправи пред съда на Хадес. От този момент отменям всички негови заповеди. Най-важното е да знаете, че командир Аякс и капитан Жълт заек не са предатели. Ясно ли ви е?

— Тъй вярно, командире — отвърнаха и тримата.

— Отлично. А сега ето новите ви заповеди. — Той посочи първия от тях. — Ксенофане, от теб искам да пазиш предателя Михрадарий. Постарай се да ме информираш за всичко, което прави. Солоне, на теб поверявам поднебесния учен. — Той погледна третия войник. — Хераклите, твоята задача е по-трудна. Ти ще наблюдаваш японеца, но няма да го доближаваш. Ако се опита да направи нещо, което би могло да заплаши живота на останалите на кораба, незабавно ще докладваш на капитан Жълт заек. Не се мъчи да го спираш сам.

И тримата козируваха и напуснаха с бодра крачка лабораторията.

— А сега, Аякс — обърна се към мен Езон. — Време е да обсъдим положението.

— Съгласен. Ще пратя да повикат Рамоночон и Кловикс и след двайсет минути ще те чакаме на хълма.

Езон кимна.

— Езоне — спрях го, — има нещо, което трябва да ти кажа.

— Да?

— Когато видиш в какво състояние е хълмът, искам да знаеш, че аз затворих очите на статуята на Атина, но тези на Александър и Аристотел бяха повалени без нужните ритуали.

— Затворил си очите й сам?

— По-добре, отколкото да позволя да го стори онзи глупак Анаксамандър — рекох, след което двамата с Жълт заек излязохме.

Намерихме Рамоночон и Кловикс при бъчвата с вода и им съобщихме за срещата. Рамоночон бе докарал още една бъчва, но втората беше покрита с няколко слоя тензух. Видях го да прелива водата от първата бъчва във втората.

— Филтрираш ли я? — попитах.

— Да — отвърна той. — Къде се загубихте?

Разказахме му за пробуждането на Езон.

— Фан е излекувал Езон? — учуди се той.

— Да.

— Но защо?

— Нямам понятие — отвърнах. — Но подозирам, че старият поднебесен хитрец иска да живее. Странно, като се има предвид, че е дошъл тук, за да умре.

Рамоночон затвори очи и започна да си мърмори на кантонски. Рецитираше нещо, което не ми беше познато.

— Небето устоява — го чух да казва. — Земята оцелява. Причината за това е, че небето и Земята не съществуват заради самите тях. Ето защо могат да издържат вечно. — Той отвори очи. — Лао Дзъ, „Трактат за пътя и природната дарба“17.

— Благодаря — рекох и усетих нещо да помръдва в душата ми.

Рамоночон се усмихна и се върна към прекъснатата работа. Той свали тензуха от втората бъчва, потопи вътре една медна съдинка и ми я подаде. Видях отражението си в чистата вода. Отпих жадно, наслаждавайки се на вкуса и хладината, сетне подадох съдинката на Жълт заек.

— Добра работа — рекох на Рамоночон. — Но ще трябва да продължиш след съвещанието.

— Съвещание? — попита той.

Обясних му и попитах:

— Ще потърсиш ли Кловикс, за да му предадеш?

— Да, командире — отвърна Рамоночон.

Четвърт час по-късно ние петимата се събрахме сред отломките на върха на хълма. Седнахме с кръстосани крака на голата скала на мястото, където преди бяха пейките. Арес отново бе увиснал високо над нас, обагряйки с червеникава светлина сребристата повърхност на кораба. В своето странно движение кристалният епицикъл бе докарал слънчевия фрагмент над десния борд и той добавяше жълтеникава светлина към общата цветна феерия.

Духаше студен вятър, който развяваше дрехите ни и караше кожата ни да настръхва, но каквото и да се съдържаше в таблетките на Фан, терморегулацията ми действаше отлично. Чистият, лишен от влага въздух бе изсушил и напукал кожата ми, но дори това не ме безпокоеше. Единствената болка, която изпитвах, бе при вида на руините, останали от моя горд красавец.

Настаних се на земята до Езон. Жълт заек седна вляво от мен, Рамоночон — до нея. Кловикс също се включи в кръга ни, но от предишната му арогантност нямаше и следа — приличаше на човек, готов да изпълни дълга си.

Непоканени, Фан, Миджима и Михрадарий останаха в подножието на хълма. Старият даоист си отдъхваше след премеждието. Що се отнасяше до предателя и убиеца, Жълт заек ме информира, че са огледали останките на кораба, без съмнение за да се уверят, че няма шанс да оцелеем. Войниците се бяха подредили в нещо като къса фаланга между тях и нашата група.

С Езон открихме съвещанието с молитви към Зевс.

— Отче и господарю на хората — подехме ние. — Не можем да ти предложим съответстващо жертвоприношение. Не можем да ти отдадем почестите, които заслужаваш. Можем само да се оставим на милостта ти и да помолим за твоята благосклонност.

Нещо се раздвижи в ума ми, огромна и мощна сила като задаваща се гръмотевична буря. Погледнах към Езон и видях сиви облаци да засенчват очите му. Кимнах му и той се наведе напред и заговори.

— Целта ни е да оцелеем — подхвана простичко — и да се върнем на Земята. Съгласни ли сте всички?

Останалите кимнаха.

Езон се изправи. Беше възвърнал спартанското си величие. Застанал над останките от статуята на Александър, той плъзна поглед по нас.

— Откакто се пробудих — заговори, — моля боговете и героите да ми подскажат как да се спасим. Докато чаках тук на хълма да дойдете, героят Александър ме навести с подходящ съвет.

Изпълни ме въодушевление, но далечните гръмотевици бързо прогониха радостта ми.

— Когато бил млад — продължи Езон, — Александър приближил с армията си град Гордий. От една легенда знаел за храма на този град, в който имало въже с възел. Според поверието този, който развърже възела, щял да завладее целия свят. — Езон направи пауза. Козината на гърба ми настръхна. В сърцето ми си даваха среща тътен на гръмотевици и сияние на светкавици. Виждах как Атина и Клио подават на Зевс земния глобус. — Александър отишъл да погледне възела. Видял маса от ремъци, оплетени около няколко дървени парчета. Един от генералите предложил да срежат възела с меч. Александър отказал с думите: „Не всеки проблем се решава с оръжие“. Сетне пратил да повикат от лагера Аристотел, който пътувал с армията. Аристотел оглеждал възела около час, след което бързо го развързал. Няколко парчета дърво паднали на пода и ученият подал на своя ученик разплетения кожен ремък. Александър се обърнал към генерала, който предложил да срежат ремъка, и му казал: „Подходящият човек е по-велик от подходящия меч“. — Езон отново направи пауза. Жълт заек го гледаше втренчено и аз усетих, че между двамата се е възцарил истински спартански дух на пълно разбирателство. — Посланието на Александър е ясно. Нашето оцеляване не е военен, а научен проблем — продължи Езон. — Ето защо предавам цялото управление на този кораб на командир Аякс. Оттук насетне всички негови инструкции ще се изпълняват безпрекословно. Преотстъпвам му целия си авторитет, включително правото да наказва войниците и да съди предателите и шпионите.

Той се приближи към мен, наведе се и ми помогна да се изправя. След това ми отдаде чест по спартански и приседна в краката ми.

— Очакваме заповедите ти, командире.

Бях изненадан от това нарушаване на протокола, този отказ от изпълнение на дълга от страна на Езон, но дълбоко в себе си съзнавах, че е постъпил правилно.

— Оказваш ми голяма чест — рекох и Атина и Клио се пробудиха отново в мен, озарявайки мислите ми със светлина. — Няма да те разочаровам, стига да е по силите ми.

Отново екна гръмотевица, този път по-близо до мен. Божествената близост ме изпълни с нов поглед към вселената. Възвисих се над Земята и преминах през сферите, докосвайки всеки един от боговете, докато накрая достигнах Сферата на неподвижните звезди. Положих ръце върху тази черна стена със сияещи пламъчета и почувствах машината на Вселената, трепета на Първичния двигател, придаващ тласък на всичко, що съществува. Чисто и неподправено движение премина през ръцете ми и изпълни ума ми със сила, която се нуждаеше от реализация. Обърнах гръб на сферата и се спуснах обратно на Земята, за да отнеса това движение в света на хората.

Видението ме напусна и аз се озовах пред разтревожените лица на моите другари.

— Бих искал да разговарям с Езон насаме — рекох. Рамоночон и Кловикс се поклониха и си тръгнаха, но Жълт заек остана зад мен. Погледнах я.

— Насаме — повторих.

— Не извън полезрението ми — отвърна тя.

Кимнах в знак на съгласие. Тя се спусна надолу по хълма и спря при войниците.

— Езоне — подех, — зная, че постъпи правилно. Но не разбирам защо. Защо точно ти от всички хора реши да нарушиш правилото за двойно командване?

Той вдигна ръка и изрисува във въздуха един знак от Орфическа мистерия. Машинално отвърнах със съответстващия знак.

— Ние сме като Евридика в царството на Хадес — рече той. — Само ти можеш да приемеш ролята на Орфей и да намериш онази песен, която ще ни изведе обратно.

— Откъде ти хрумна това сравнение?

— Когато се пробудих от комата — обясни той, — всичко беше променено. Имах чувството не че съм жив отново, а че най-сетне съм умрял. Че съм застанал на прага на Хадес и се сблъсквам с проблема на Орфей.

— Разбирам — рекох. — Но въпреки това да се откажеш от двойното командване, от принципа, на който от векове се крепи Симахията…

— Аяксе, ако по някаква странна прищявка на съдбата се бяхме озовали в сърцето на Поднебесното царство, заобиколени от техните армии, без никакъв шанс да оцелеем, нямаше ли да се почувстваш като мен сега?

— Какво искаш да кажеш?

— Нямаше ли, посъветван от висшите сили, да ми преотстъпиш командването с пълната увереност, че само аз мога да открия път за бягство?

— Да, Езоне, така щях да направя — отвърнах и сведох глава. — А сега моля те върви си и ме остави да помисля.

— Да, командире — рече той, спусна се надолу по хълма и подхвана разгорещен разговор с Михрадарий, който не можех да чуя.

Приближих се до ръба на хълма, където корабът се беше разцепил на две, и загледах нащърбения край, от който стърчаха безброй сребърни нишки. Земята беше на триста хиляди мили право под мен, пътешествие, далеч по-дълго от това, което е трябвало да измине Орфей на връщане от срещата с Хадес, а аз не притежавах неговия глас, за да омагьосам Вселената. Можех да разчитам единствено и само на неясното движение, посоката, зададена от Зевс.

Гледах надолу в бездната и чаках онова безцелно вътрешно движение да се превърне в ясна и осъществима идея. Но единствената мисъл, която ме споходи, беше тази, която Хелиос прогори в ума ми, за да ме накаже за моята нагла постъпка. Твой дълг е да си добър.

— Но какво е да си добър тук? — попитах, надявайки се гласът ми де прекоси небето и да достигне слънчевия бог.

— Да оцелееш — отвърна Жълт заек, застанала зад мен. — И да върнеш на Симахията онова, което ще подпомогне каузата ни на Земята.

Завъртях се. Жълт заек стоеше на самия връх на хълма. Сиянието на Арес обагряше бронята й в червено, но не виждах на раменете й наметалото на бога на войната. От очите й ме гледаше Хера, покровителката на Спарта, небесната царица.

— И какво да върнем на Симахията след този погром?

— Не зная — отвърна Жълт заек. — Езон ти преотстъпи властта си, защото само ти знаеш отговора на този въпрос.

Изкачих се по склона и застанах до нея на най-високата точка, достигана някога от човека.

— Получих ли от Съдбата силата да отговоря на тези въпроси? — попитах.

— Да — отвърна през устата й Хера. — Имаш силата и ще го сториш.

Гръмотевици екнаха в сърцето ми, наведох се напред и целунах Жълт заек нежно по устните. Дъхът ми се смеси с нейния, дъхът на едно божество с друго. За един кратък миг Зевс и Хера разговаряха един с друг чрез съединената ни пневма. После боговете си тръгнаха и останахме само Жълт заек и аз. Отстъпих назад и я погледнах в златистите очи.

— Оказваш ми голяма чест — рекох.

— Както и ти на мен — беше отговорът.

Постояхме известно време в мълчание, разменяйки безсловесни думи от светлина и дъх, после се обърнахме и заслизахме надолу по склона.

Всички оцелели, събрали се в подножието на хълма, вдигнаха глави към нас — дори Михрадарий, Миджима и Фан. Бяха ни чакали, или по-скоро мен, за да чуят решението ми.

Погледнах първо към Михрадарий.

— Въпреки онова, което стори, ние ще оцелеем и ще се върнем на Земята — заявих. — Сетне извърнах очи към Миджима. — По две причини все още не съм наредил да те екзекутират. Първо, защото ще изложа на риск живота на войниците си, и второ, когато се върнем на Земята, ще те затворят и после ще те изправят на съд, където действията ти ще бъдат наказани според законите на военното време. Искам да знаеш обаче, че докато си на моя кораб, ще те държим под постоянно наблюдение. Всеки опит за намеса в работите ни ще бъде пресечен и смъртната ти присъда ще бъде изпълнена на мига. Ще живееш само дотогава, докато стоиш мирен.

— Не ме е грижа — подхвърли Михрадарий. — Няма начин да закараш тази развалина обратно на Земята.

— Откъде си толкова сигурен? — попитах.

— Защото аз самият не мога да го измисля — отвърна. — А умът ти не може да се мери с моя.

— Вярно е — рекох, — че Музите са били далеч по-благосклонни към теб. Но има и други, по-велики сили на вдъхновение.

Михрадарий поклати глава, сякаш отхвърляше оскърбленията на безумец.

Виждах, че Миджима следи само Жълт заек и Езон, очевидно мен не смяташе за достоен противник. Само спартанците представляваха интерес за него. Смъртта беше положила костеливите си пръсти на раменете му — както нашата, така и неговата, но не настъпваше срещу нас, защото от наша страна й се противопоставяше Войната. Призраци надзъртаха един срещу друг от човешките ни очи, сетне постепенно се разотидоха. Миджима нямаше да ни нападне, защото това би означавало да се справи с всички ни, нито пък Жълт заек и Езон щяха да го убият без моя заповед.

Потърсих с поглед Фан. Лицето му беше безизразно. Той видя, че го наблюдавам, и бавно сведе глава.

— И тъй — рекох. — Да преминем към въпроса за това как ще се спасим. За начало нека изброим ресурсите, с които разполагаме: половината от „Сълзата на Чандра“, двеста унции огнезлато, мрежата и слънчевия фрагмент.

Рамоночон завъртя глава.

— Фрагментът е пречка, а не ресурс.

Поклатих глава, осъзнал, че току-що съм проговорил, вдъхновен от Атина и Урания.

— Не, Рамоночоне, слънчевият фрагмент е единственият начин да се приберем бързо на Земята. Ако съумеем да го насочим в правилната посока, ще ни дърпа, както коне теглят колесница. Въпросът е как да го контролираме.

— Не разбирам проблема ви — погледна ме учудено Фан. — Защо да е трудно да се насочи една огнена топка към Земята?

— Небесната материя се движи в кръг, такава е природата й. Как да я накараме да следва права линия?

Той се почеса по главата и кимна бавно.

— Чи-потоците, които тласкат планетите, също имат кръгово движение. Това ли имаш пред вид?

— Може би — отвърнах, съсредоточавайки уморения си ум върху даоистката концепция за света. — Но тъй като не разбирам значението на понятието „чи“, не мога да отговоря на въпроса ти. Независимо от това, трябва да открием начин слънчевият фрагмент да ни откара на Земята.

— Не — възрази Фан. — Достатъчно е да подсилиш съответния чи-поток и огнената топка ще се насочи в него като по предварително начертан курс.

Атина ме изпълни с внезапно вдъхновение.

— Да не искаш да кажеш, че можем да използваме вашата техника, за да се върнем на Земята?

— Мълчи! — сгълча го Миджима с леден глас.

— Тихо — обърна се на свой ред Жълт заек към японеца. Двамата с Езон бяха оголили мечове и дадоха знак на войниците да направят същото.

Всички очакваха моята команда. Бях изкушен да реша проблема с Миджима още сега, но се опасявах, че смъртта му ще коства живота на единия или и на двамата мои приятели. Освен това бях сигурен, че самият Миджима няма да премине към действие, ако не е сигурен, че ще успее да убие не само Фан, но и мен. Шпионинът не би умрял, без да изпълни задачата си, нито пък аз бях готов да пожертвам просто така живота на моите хора. Изглежда засега нямаше смисъл да се предприема каквото и да било.

Кой знае защо това ме накара да си спомня една сложна и объркана даоистка теория за действие чрез бездействието.

Обърнах се към Фан с намерение да го окуража да продължи, но за моя изненада той го стори без подканване:

— Поне на теория изглежда напълно възможно. Но на практика… не зная. С бойните хвърчила е лесно. Но какво ще бъде с къс от луната?

— Как летят хвърчилата? — попитах.

Фан затвори очи и се зае да масажира слепоочията си. Изглежда търсеше подходящите гръцки думи.

— Картографирали сме чи-потоците на атмосферата. Нашите хвърчила използват чи-усилватели, за да подсилват отделни потоци по такъв начин, че да издържат тежестта на хвърчилата. Щом го сторят, хвърчилата поемат в посока на подсиления поток с лекотата, с която птица се рее в небето.

— А има ли чи-потоци и тук, във външните сфери? — попитах.

Фан се разсмя със странен, музикален смях, който ме накара да си спомня за Клеон.

— Чи е движение на съществуването, то е повсеместно.

Той извади свитък оризова хартия, същия, на който беше чертал допреди известно време, и го разгъна. Върху него имаше осем малки кръга, подредени в линия. Във всеки от кръговете беше изписан по един поднебесен символ. Първият беше обозначение за Земя, вторият за Луна и така нататък до Хронос. Веднага се досетих, че това е небесна карта, но вместо планетите да са закрепени за сфери, както бихме ги начертали ние, те бяха заобиколени от внимателно изрисувани вълнисти линии, наподобяващи океанските течения на картата на земен лоцман.

— Така ли изобразявате Вселената? — попитах.

— Разбира се — отвърна Фан. Той посочи линиите, съединяващи всяка планета с тази над нея. — Между всеки две планети съществуват главни чи-потоци. Включително и тази — той кимна към Арес. Забелязах, че глобусът на бога на войната е заобиколен от странни водовъртежи и кръстосани течения.

— А тези какви са?

— Вълните, които правят орбитата на планетата толкова ексцентрична.

— Искаш да кажеш, че това са кристалните сфери на епициклите?

— Изглежда съществува някаква връзка между потоци и материя — отвърна той. — Нашите небесни теоретици никога не са разбирали концепцията ви за сфери или защо Архитектът на небесата би закрепил планетите за тях. Според нашите теории дори да изчезнат сферите, планетите ще продължават да кръжат в същите орбити, както преди. Разбира се, няма начин да го докажем. — Той се наведе отново над схемата. — Но тук има едни дълги потоци. — Пръстът му се спря на две успоредни черти, излизащи от Арес — едната достигаше Зевс, втората се протягаше чак до Слънцето.

Погледнах ги с присвити очи, опитвайки се да разсъждавам като моряк.

— Тоест — рекох, — ако успеем да се доберем до това течение, водещо навътре, ти би могъл да насочиш фрагмента надолу към слънцето, оттам към Афродита и така нататък до Земята?

Той поклати глава.

— Ако този кораб беше бойно хвърчило, щях да направя точно това, но потоците, контролиращи небесните обекти, са далеч по-сложни, нашата наука не е в състояние да предскаже какво ще е поведението на този лунен къс. Ето защо първата ни експедиция до луната завърши с катастрофа при връщането на Земята.

Жълт заек повдигна вежди.

— За какво говори той? Кройс и Милтиад се приземиха благополучно.

— Двама поднебесни са достигнали луната преди Кройс и Милтиад — обясних, — но не са се върнали живи. Хвърчилото им се разби в Галия. Открихме късчета селенова материя в едно оцеляло ковчеже и тези образци накараха Симахията да организира първата експедиция до луната.

— Защо никога не съм чувала за това?

— По онова време архонтите са забранили информацията да се разпространява — намеси се Езон. — По-късно освен уранолозите бяха информирани и всички командири на небесни кораби. Нямаше да го зная, ако не бях поел управлението на „Сълзата на Чандра“.

— Разбирам — рече тя, но видях, че лицето й е угрижено.

— Тъкмо лунните парчета са виновни за катастрофата — продължи Фан. — Естественото или „вродено“ кръгово движение на образците е изтеглило хвърчилото от чи-потока между Земята и Луната.

Ръцете му описаха с елегантни движения финалния сблъсък.

— Значи няма как да ни насочвате — рекох, почти готов да изоставя тази идея и да потърся други.

— Не мога да държа небесни материи дълго време вътре в потока — отвърна Фан.

— А колко тогава? — попитах, докато в главата ми се оформяше нова възможност.

— Не повече от двайсет минути.

— И през това време ще летим с естествената скорост на слънцето?

— Да.

— Аякс, какво си намислил? — попита Рамоночон.

Но аз не му отговорих. Умът ми беше зает със сложни изчисления.

— Мисля, че можем да го направим — обявих накрая.

Извадих перо и бързо начертах идеята си на чист папирусен лист.

— Ще използваме всичкото огнезлато, с което разполагаме, за да накараме витлата да насочат слънчевия фрагмент към чи-потока. Фан, след това ти ще направляваш кораба вътре в потока, докато естественото движение на фрагмента го изхвърли навън. После няма да правим нищо, докато фрагментът не опише голям кръг и не се върне при потока, когато ще повторим процеса.

— Какво? — попита Езон.

— Съвсем просто е — рекох. — Навлизаме в потока, спускаме се, преминаваме на орбита, отново навлизаме, спускаме се и така нататък, стъпка по стъпка, докато стигнем Земята.

— Но, Аякс — обади се Жълт заек, — последния път, когато ни теглеше слънчевият фрагмент, корабът не летеше в кръг. Движехме се доста хаотично.

Погледнах я и се засмях.

— Това е — рекох, — защото Фан нарушаваше естественото движение. Нали?

Поднебесният кимна.

— Да — призна той. — Подсилвах теченията около слънцето и ги оставях да теглят фрагмента в различни посоки.

— А сега ще ни помогнете ли да го овладеем?

— Аха — рече той. — Ще ми дадете ли лист и перо, командир Аякс?

Фан взе листа и перото и изрисува кораба до изчисленията ми.

— Ако успеем да построим работещи крила за това парче лунна скала и достатъчно голям чи-усилвател, предполагам, че ще се получи.

Погледнах въпросително Рамоночон.

— Главен динамик?

— Какви крила ви трябват? — обърна се той към Фан. Тримата се надвесихме над листа с изчисленията.

Рамоночон изрисува „Сълзата на Чандра“ с платнени крила, докато ние с Фан обсъдихме различни кормилни системи, къде да бъдат монтирани и какъв материал ще ни е нужен за тях.

Пратихме Кловикс в склада да донесе метални пръти и всичкия плат, който намери, за да изработим крилата. Освен това ни трябваше злато и сребро за чи-инструментите и жици, с които да направляваме слънчевия фрагмент. Докато разглеждах чертежа, съжалих, че Клеон не е сега с нас. Разбирах малко от небесна навигация, но дори самият Дедал щеше да се затрудни при управлението на странния хибрид, който проектирахме.

Три часа по-късно вече знаехме, че замисълът ни може да се осъществи. Навих папирусния лист и погледнах Езон, който ни бе охранявал, докато работехме.

— Сега вече можем да оплачем мъртвите.

Проведохме церемонията на игралното поле. Предложихме вино на Хермес с молба да поведе душите на нашите загинали по дългия път към съдилището на Хадес. Нямахме черноруна овца, чиято кръв да пролеем, но събрахме неголямо количество сребърни монети, повечето от които ни предостави Кловикс от собствените спестявания — тях също дарихме на мъртвите, за да платят на лодкаря Харон за преминаването през реката Стикс. Нямаше кой да изпее погребалната песен, но се заклехме никога да не забравяме мъртъвците и обещахме да разкажем на роднините им за последните им дни. Бяхме твърде малко, за да организираме погребални игри, но добавихме към обещанията и заръката да направим каквото е по силите ни по време на следващата Олимпиада.

След приключване на церемонията проведох мислен разговор с призрака на Клеон, споделяйки, че смятам да управлявам кораба в негова чест. Знаех, че нито вино, нито кръв биха били по-голям дар за най-великия от всички небесни навигатори.

През следващите няколко дни хвърлихме всички сили, за да превърнем мечтата в реалност. Нямахме кранове и Езон и войниците му трябваше да вдигат и сглобяват крилата на ръка. Стоманеното скеле бе положено върху кърмата и на двата борда на кораба, към които бе прикрепено с бронзови пръти. Войниците трябваше да пълзят по ръба, за да съединяват стоманените пръчки със сребърните нитове, които според Фан бяха необходими за чи-конрола. Междувременно Кловикс и Рамоночон ушиха платната от всички парчета плат, които намерихме на кораба, нощните завеси, постели и завивки, платовете за дрехи — всичко отиде за кърпежа.

Рамоночон върна вагонетката на мястото й я застопори, като счупи колелата и заби мраморни клинове в жлебовете. Отне му цяла седмица, но накрая беше сигурен, че когато фрагментът отново дръпне кораба след себе си, няма да задвижи вагонетката, нито съществува опасност да смени рязко посоката си.

Междувременно аз оформих скъпоценните ни запаси от огнезлато в малки топки. Последните прикрепих към четири дълги сребърни кормилни жици, които смятах да използвам като поводи за нашия слънчев жребец. Когато приключих с това, самият Езон, облечен в защитно облекло, пропълзя по слънчевата мрежа и около епицикъла, като оплете жицата около нишките от небесна материя.

От останките на „Сълзата на Чандра“ постепенно израстваше скелетът на огромна птица. Счупеният преден край се преобрази в опашката на птицата, а двата борда станаха раменете. Мрежата беше шията, а слънчевият фрагмент — главата.

През цялото това време Жълт заек следеше Миджима и Михрадарий, за да не им позволи да предприемат нещо лошо. С напредването на нашата работа тя докладва, че персиецът се е умълчал и все по-често се обръщал с молитви към своите богове. Но японецът изучавал много внимателно всичко, което вършим.

— Аякс — повика ме Жълт заек. — Зная, че скоро ще предприеме нещо. Позволи ми да го екзекутирам.

— Можеш ли да ми гарантираш, че ще оцелееш при схватката с него? — попитах. — Дори с помощта на Езон, сигурна ли си, че никой от двама ви няма да пострада сериозно?

— Не — отвърна тя. — Не мога да се закълна.

— В такъв случай и аз няма да ти дам заповед. — От страх да не ни подслушват не й казах, че според мен този въпрос щеше да се уреди и без нашата намеса. От известно време наблюдавах Фан и забелязах, че старият даоист постепенно осъзнава, че корабът, който строим, наистина ще ни върне у дома. Желанието за живот отново се пробуждаше в него, а заедно с това и мисълта, че Миджима е единствената пречка на пътя му за оцеляване. На първо време, докато поне привидно имаше и други възможности, Фан нямаше да предприеме нищо. На първо време. Защото ако предположенията ми се окажеха верни, скоро щеше да си даде сметка, че други възможности няма.

По-късно същия ден Фан дойде при мен.

— Трябва да направя още хранителни таблетки — рече той и ми подаде списък с нужните съставки на лист от оризова хартия. Нещата вътре бяха дори по-странни от тези, с които се снабдяваха самозародните лаборатории.

Повиках Кловикс, който работеше над крилата, и му заръчах да помогне на Фан за набавяне на материалите. Двамата се върнаха след около час.

— Наложи се да прибегнем до заместители — обясни Фан. — Таблетките няма да са толкова добри, колкото оригиналните. Но все пак ще се получи.

Кой знае защо Фан избягваше погледа ми и в мен се пробудиха подозрения. Чудех се дали внезапното му решение да ни съдейства не беше прикритие за нещо друго. Но в този момент Хермес влезе в сърцето ми и аз се досетих каква може да е причината за безпокойството му.

— Направи каквото ти е по силите — рекох. — Имам пълна вяра в теб.

След още три часа Фан обяви, че таблетките са приготвени. Събрахме се всички при примитивното устройство за дестилиране на вода. Фан ни раздаде таблетките и аз приех моята с благодарно кимване. Новите таблетки притежаваха остър, пиперлив вкус, но глътнах тази в шепата ми спокойно и веднага почувствах как умората ме напуска.

След като се нахранихме, Фан, Рамоночон и аз прегледахме отново графика за работа. Крилата щяха да отнемат поне още две седмици до пълното им завършване, а през това време смятах да си припомня всичко, което знаех за небесната навигация, и да изчисля новия курс, съобразен с невероятния начин, по който щяхме да се придвижваме.

Фан слушаше разсеяно разговора ни. Непрестанно поглеждаше към двата борда, следвайки движението на Слънцето, което кръжеше далеч под нас. Когато Хелиос се скри отдолу, небето потъмня и остана само сиянието на Арес. Звездите запримигваха над нас и аз вдигнах поглед към небосвода, изпълнен с внезапната надежда, че отново ще ги видя от Земята.

И тогава се случи. Михрадарий извика и се улови за гърлото. От устата му потече пяна и той рухна на земята. Миджима скочи и се затича към Фан. Жълт заек се опита да го улови, но той падна сам, преди още да го докосне. Японецът вкопчи пръсти в шията си с такава сила, че между тях бликна кръв.

Михрадарий отвори очи, но не гледаше в този свят. Божество, което никога досега не бях срещал, докосна сърцето ми, за да ми покаже какво вижда персиецът. Приближаваше се към моста, отвъд който бе задгробното царство на Ахура Мазда. Но това не беше широкият мост за добродетелните души, а острие на меч, по което трябваше да преминат грешниците. На моста стоеше втората душа на Михрадарий, сгърбена и зловеща старица, изпълнявала повелите на Ариман.

Михрадарий извика отново и издъхна. Миджима пропълзя още няколко сантиметра към Фан, измъквайки меча си, сетне замря и душата му напусна тялото, отлитайки към непознат за мен задгробен свят.

— Поставих отрова в таблетките им — призна Фан и аз забелязах, че ръцете му треперят. — Нямаше как. И без това чаках твърде дълго. Миджима всеки момент щеше да предприеме нещо. Не виждах никакъв друг начин да се справя с това.

— Зная, Фан — въздъхнах. — Постъпи правилно.

След един кратък миг на всеобщо стъписване двама войници изтичаха и го уловиха за ръцете.

— Пуснете го! — наредих им аз и пристъпих напред. — Той направи това, което исках.

Сега всички погледи се извърнаха към мен. Войниците освободиха стареца, но останаха при него. Приближих се, улових го за ръката и го отведох при бъчвата с чиста вода.

Напълних една медна съдинка и му я подадох.

— Ти постъпи правилно — повторих аз.

— Нямах друг избор — отвърна той, загледан в отражението си в купата.

— Аякс! — отекна гласът на Жълт заек и когато я погледнах, тя стоеше изправена и неподвижна като скала. Вятърът развяваше плитките й, а в очите й блестеше сиянието на Арес. — Наистина ли му нареди да ги отрови?

Разбирах гнева й, знаех какво има предвид. Защо не бях поверил на нея тази задача — на онази, която се беше заклела да ми бъде вярна докрай?

— Не съм издавал пряка заповед — обясних. — Но се досетих какво възнамерява да направи и го одобрих. Ако ти бях казал, зная, че нямаше да се съгласиш. Щеше да ми попречиш, опасявайки се, че Фан ще използва възможността да отрови и нас. Като командир, реших да поема този риск.

— Но защо с отрова? — настояваше тя. — Защо не ме остави да ги екзекутирам, както е редно?

— Защото не смятам, че си заслужаваше риска да изгубя теб или Езон — обърнах се към него. — Не е ли дълг на командира да се грижи войниците му да не бъдат излагани на риск и да ги пази при всякакви случай?

Езон кимна и Жълт заек последва бавно примера му.

Но ако думите ми бяха убедили спартанците, не беше същото с будиста.

— И все пак как ще оправдаеш смъртта им? — попита Рамоночон.

— Защото Фан е прав — отвърнах. — Рано или късно те щяха да ни убият. В сърцето си вече ги бях осъдил. Беше само въпрос на време да намеря подходящата възможност. И Фан я осигури.

— Не можах да измисля никакъв друг начин — заговори старецът. — Бях притиснат до стената и нямах избор. Нямах избор.

— И все пак, Аякс — обади се Езон. — Да се довериш на поднебесен?

— Тези, които обитават царството на Хадес — отвърнах, — са равни пред смъртта.

В отговор Езон се поклони.

Фан ме погледна замислено и аз разбрах, че все още обмисля случилото се и се пита дали наистина не е имал друга възможност. Щеше да е така, колкото и да се убеждаваше, че вече е свършено.

— Той мисли твърде много — прошепна ми Жълт заек и най-сетне разбрах смисъла на тези думи, които бях чул толкова отдавна. Ако моята ръка бе отнела живота на Миджима и Михрадарий, ако аз им бях посочил пътя към Танатос, сега щях да се измъчвам от същите съмнения. Прав е бил онзи спартански учител, задето ме беше прокудил от техния град. Но макар да съчувствах на Фан, не можех да му помогна с нищо.

За разлика от мен Рамоночон знаеше как да утеши един стар поднебесен.

— Успокой мислите си — посъветва го той, след като приседна до него. — И се потопи в дао.

В първия миг Фан го стрелна с гневен поглед. Виждах, че устните му затрептяха, готови да отвърнат с обида, но в очите на моя приятел се виждаше само безкрайна доброта.

— Учили са ме как да вървя по Пътя — обясни старият даоист. — Познавам добре дао, що е вън от мен, но не и даото вътре.

— На мен пък са ми казвали, че са едно и също — рече Рамоночон. — Ще призная, че не разбирам и двете, а учителите ми са твърде далеч, за да ми помогнат.

Атина докосна сърцето ми и аз видях бездната, която ме разделя с Фан, широка като пропастта между Земята и Неподвижните звезди и дълбока като Тартар18. Богинята ми каза, че някъде по края на този скалист ръб има мост, който трябва да открия или да построя.

ξ

За успокоение на нашите души и тела, следващите няколко седмици бяхме съсредоточени изцяло върху работата по кораба. За това време войниците завършиха конструкцията на крилата и ги облицоваха с платненото покритие. Работата не спореше както преди, донякъде и защото хранителните таблетки не бяха толкова добри, колкото старите. Нуждаехме се отчаяно от храна и сън и се измъчвахме от непрестанни болки в изморените си мускули. Войниците не се оплакваха, но виждах терзанието по лицата им, когато се прибираха на кораба след дългите часове, прекарани върху крилата. Езон работеше редом с тях и тримата войници черпеха упование в близостта му. Всеки път, когато се покатерваше върху нестабилната конструкция от метални пръти и плат и поемаше срещу ветровете, пращани от Арес, виждах как сърцата им се изпълват с храброст и те тръгваха уверено след него, за да продължат работата си над бездната.

Докато войниците работеха над крилата, аз бях приел ролята на кочияш, занимавах се с поводите за коня, който щеше да ни тегли, и се опитвах да се науча да управлявам този небесен и непокорен жребец. Без да бъда нескромен, мога смело да заявя, че съм отличен уранолог, мога да изчисля с точност до сантиметри позицията на всяка планета във всеки един момент и да определя курса от Земята до Неподвижните звезди, но ръцете ми не притежават кой знае какъв опит в небесната навигация. Единственият период, през който съм управлявал небесен кораб, е когато бях пратен на Хермес. Имах опит в управлението на съдове от среден клас, използвани за ежедневни орбитални дейности. Тези кораби са най-лесни за управление, не са диви и необуздани като лунните шейни, нито бавни и неповратливи като „Сълзата на Чандра“. Беше истинско удоволствие да се работи на тях, дърпаш тук, теглиш там и те се подчиняват на всяко твое движение. Ала този лесен и безгрижен полет не можеше да се сравни с управлението на един съвсем нов, неподлаган на изпитания съд, който дори ние, неговите конструктори, почти не познавахме.

За да компенсирам липсата на опит, постарах се да опростя максимално кормилната система и непрестанно се молех Дедал и призракът на Клеон да ми помогнат, когато дойде време да пилотирам кораба из небесните плитчини.

Кормилната система, на която в края на краищата се спрях, се състоеше от четири повода — сребърни насочващи жици, оплетени с нишките на слънчевата мрежа. Жиците преминаваха по цялата дължина на мрежата, едната по меридиана на десния борд, втората на левия, трета по горния край на мрежата и четвърта по долния. По дължината на всяка от нишките бяха закачени огнезлатни топки като микроскопични капчици вода върху паяжина. При изтегляне на всяка от жиците, тези малки сфери се доближаваха до мрежата, обгръщайки съответната й част с разреден въздух, което я караше да се придвижва в тази посока заедно с уловения в нея слънчев фрагмент — като кон, следващ направлението на поводите и теглещ след себе си колесницата, която щеше да е моят кораб.

Седмица след като започнах работа по поводите, Рамоночон ми донесе кълбо от сребърни нишки, сияещи с блясъка на Селена.

— Какво е това? — попитах, усещайки как кълбото леко се движи върху дланта ми.

— Успях да извлека малко пречистена лунна материя и изковах от нея тази жица. За разлика от твоите поводи тази практически не може да се скъса. Трябва да я прекараш през центъра, навита на спирала. Когато я дръпнеш, тя ще свие мрежата и ще притегли слънчевия фрагмент към кораба. Нещо като аварийна спирачка, в случай че се наложи. Но не прибягвай твърде често до този метод — корабът може да не издържи напрежението.

— Благодаря ти, главен динамик.

Рамоночон се поклони и излезе, а аз се върнах към прекъснатата работа.

Нуждаех се от закрито място, откъдето да управлявам кораба, затова войниците ми построиха кабина от един от големите сандъци. Изтеглиха го с въжета от складовата пещера, подпряха го на хълмчето на една от лабораториите и го привързаха за земята със стоманени въжета и куки. След това пробиха врата откъм десния борд и изрязаха прозорче отпред, откъдето можех да наблюдавам неподвижно заклинената вагонетка, слънчевата мрежа и моя огнен кон. Четирите сребърни жици и тази от селен бяха прокарани през прозорчето на кабината и завързани за конопени въжета, които се спускаха от макари на тавана. Залепих картата на сферите и епициклите на стената на кабината, а за пилотско кресло използвах няколко навити на руло килима. Не беше като навигационната кула на Клеон, но щеше да свърши работа.

Докато се занимавах с това, Фан приготви уредите за управление, които щяха да са му нужни за неговата част от пилотирането. Всеки ден той излизаше на обиколка из кораба и забиваше сребърни и златни нитове на различни места — седем по върховете на хълмовете, над двайсет на всяко от крилата и по един в цепнатините между опашката и борда. Когато приключи с това, изнамери отнякъде варел с червена боя и прокара линии с голяма калиграфска четка между някои от нитовете. На три пъти той извършва някакви странни процедури с малка златиста мрежа, която караше линиите да се местят сами и да се подреждат в нови фигури. Погледната отгоре, дългата червена линия описваше изящна дъга от крилата към опашката и върха и после обратно. След третия подобен опит Фан обяви, че е готов.

— Какво всъщност направи? — попитах.

— Лекувах тялото на кораба — отвърна той. — Сега би трябвало да издържи на изпитанията по време на полета.

Като чу това, Рамоночон изрови отнякъде наръч инструменти на динамиците и почуквайки земята на различни места с кухо чукче, определи здравината на „Сълзата на Чандра“.

— Вярно е, че много от цепнатините са изчезнали — докладва той, щом привърши проучването. — Не зная как, но Фан е накарал селеновото вещество да се заздрави, сякаш е тъкан на живо същество.

— В това няма никаква логика — оплаках се аз.

— Напротив, има — възрази Рамоночон. — Напълно съвпада с идеите на дао.

— Да не искаш да кажеш, че вече разбираш от даоистка наука?

— Не — призна Рамоночон. — Мога да я приема само като забравя това, на което са ме учили. Когато мисля за селен или за динамичните форми на кораба, виждам само каменен къс, издялан в подходяща форма. Но ако прибягна до дисциплината на ума, научена от чан, и дишам дълбоко чистия въздух, който прояснява мислите ми, склонен съм да си представя кораба като ранена твар и да се опитам да го лекувам.

— Интересно — рекох. — Кажи ми, ако и други неща, които върши Фан, започнат да ти се изясняват.

— Дадено, Аякс — отвърна Рамоночон.

Междувременно Фан накара войниците да донесат от тайната пещера в лабораторията на Михрадарий два дълги по няколко стъпки бамбукови снопа, усукани със златна жица и обковани от едната страна със стотина сребърни нитове. По указания на стария учен войниците завързаха тези снопове за Кърмовата част на „Сълзата на Чандра“, която сега се бе превърнала в нос на неназования ни нов кораб. Разположиха ги на равни разстояния от срединната линия на кораба, с нитове, обърнати към слънчевата мрежа. Фан изрисува още червени линии по повърхността на кораба, свързващи сноповете с кабината, която бе оборудвал в подножието на един хълм на четвърт миля от моята.

— Какви са тези бамбукови снопове? — попитах.

— Чи-усилватели — обясни той. — Използвах ги, за да придам ускорение на необузданите движения на фрагмента, когато го улови за първи път. Разчитах на тях за пълното разрушаване на кораба, но според мен тъкмо те ни отведоха чак при Арес върху един дълъг чи-поток.

— Как успяхте да ги вмъкнете на кораба?

— Със суровините, които поиска Михрадарий, преди някой на „Сълзата на Чандра“ да разбере за назряващата опасност. След това лично аз ги сглобих.

— Но защо накара да донесат тези оръжия тук?

— Това не са оръжия — възрази той. — Те само усилват избрани чи-потоци. С тяхна помощ ще насочвам слънчевия фрагмент от една планета към друга. Освен това през останалото време ще ги използвам, за да забавям скоростта и да можем да се движим по повърхността на кораба.

— Привърши ли с подготовката? — попитах.

— Да — отвърна Фан. — Можем да потеглим веднага щом кажеш.

— Но първо ще се помолим.

Събрах екипажа на игрището, близо до шляпащото ляво крило на нашата птица. Бях насрочил церемонията за часа, когато Хелиос, Арес и слънчевият фрагмент са под кила ни, така че да сме озарени само от звездна светлина.

Облякъл ритуални одежди, аз се изправих под трепкащата светлина, уловил с две ръце медна купа с неразредено вино.

— Времето за подготовка приключи — подех. — Когато след четири часа изгрее Арес, ще паднем на колене пред боговете и ще се опитаме да избягаме от тази небесна клопка. — Спрях да си поема дъх и вдигнах купата пред мен. — Зевсе, небесни господарю, благослови начинанието ни. — Излях малко от виното върху сребърния кораб. В сърцето ми отекна далечна гръмотевица. — Хера, царице на небесата, благослови начинанието ни. — Още вино се посипа на земята и богинята се спусна на раменете на Жълт заек. — Атина, насочвай мислите ни. Хермес, дай сила на ръцете ни. Хелиос и Селена, простете кражбата ни. Арес, позволи ни да избягаме надалеч от твоето леговище. — При всяко име на бог аз разливах по малко от виното и усещах божественото им докосване. Събралите се божества изпълваха сърцето ми със сила. Звездите засияха по-ярко и над главата ми пурпурната сфера на Зевс се завъртя във величествена орбита около Земята.

— Знаците са благоприятни — обявих и положих празната купа. — Фан Ксу Тце — обърнах се към стареца. — Желаеш ли да изпълниш някаква церемония?

— Не, Аякс — отвърна той. — Не зная ритуал, който да е подходящ за този момент и за това място.

Атина ме докосна и прошепна нежно в ухото ми.

— Добре тогава — отвърнах. — В такъв случай нека е твоя честта да назовеш този кораб.

Фан описа бавен кръг, оглеждайки крилата на нощната птица и огнената й глава, тялото от лунна материя и слънчева воля, всичко това, с което предстоеше да полетим към живота или смъртта.

Той вдигна ръце и копринената му роба засия на лунна светлина.

— Наричам този кораб „Порицанието на Феникса“.

После сведе глава и се отдалечи бавно към своята кабина.

— Странно име — промърмори Жълт заек. — Питам се защо ли се спря на него?

— Едва ли изборът е само негов — отвърнах. — По-скоро е бил подсказан от някой призрак.

Дойде време да се разделим и всеки да се отдаде на своите мисли. Двамата с Жълт заек се качихме на хълма и известно време разговаряхме. Това, което се случи между нас тогава, беше между мъж и жена, затова ще го запазя в тайна.

Когато Арес се показа над борда на нашия нов кораб, следван от слънчевия фрагмент, ние с Жълт заек се разделихме. Аз отидох в новата си навигационна кабина, а тя се спусна при екипажа в затвора, най-безопасното място по време на полет. В началото възрази на предложението ми да остана сам, но аз й посочих, че вече не съществува никаква опасност освен тази от предстоящото изпитание, а в нея едва ли би могла да ми бъде полезна.

Влязох в кабината, облегнах се на дървената стена и се привързах с ремъци за пода. Краищата на петте конопени въжета се поклащаха пред лицето ми, като това за спешни случаи, изработено с подаръка от Рамоночон, беше точно в средата.

Изчаквах Арес да се върне и да притегли „Порицанието на Феникс“ към вътрешния край на сферата на бога на войната, за да не се налага да търсим път между сложните орбити на неговите епицикли.

Червеното сияние на Арес се стопи, когато той се скри зад борда, но малко след това се появи от другата страна и ни задърпа след себе си. Улових по-здраво краищата на кормилните жици и затаих дъх. Разсеяна слънчева светлина озаряваше многобройните аресови епицикли. Една по една препречващите пътя ни сфери се отдръпваха точно според изчисленията ми и накрая останаха само две невидими тела — едно от тях беше това, което теглеше слънчевата мрежа. Изтеглих въжето на горната жица. През прозорчето видях златисто сияние по този край на мрежата и прояснилото се около него небе. Въздухът се разреждаше под формата на дъга, теглейки мрежата в тази посока, и тогава фрагментът изведнъж се раздвижи. Като освободен от пранги състезателен кон той се отърси от притеглянето на пленилия го епицикъл. Фрагментът направи опит да заподскача из небето, както стана преди, но този път поводите го удържаха, а разреденият въздух насочваше мрежата по права линия, в която полетя и огнената топка.

Корабът се заклатушка и бавно описа завой, следвайки набиращия скорост фрагмент. В началото движенията му бяха толкова резки, че в мен отново се надигнаха опасения. По някое време дори ми се зави свят.

Фрагментът хлътна надолу, теглейки ни към Арес. Дръпнах повода и в този момент се чу рязък звук. Въжето, което направляваше жицата на десния борд, увисна свободно в ръката ми. Сграбчих самата жица и усетих как се впива в дланта ми — върху ръкава ми се появи капка кръв, която бързо се разширяваше.

Но аз не пусках жицата, продължавах да я дърпам и покрай мрежата изгряха още златисти топки, теглейки ни надясно, докато най-сетне се завъртяхме срещу острия ръб на голямата кристална сфера. Изброих пет удара на сърцето си и в този момент долових зад себе си тихо бръмчене — Фан бе задействал своите чи-усилватели тъкмо навреме. Слънчевият фрагмент се понесе плавно надясно и ние описахме грациозен завой, отдалечавайки се от ръба на кристалната сфера и от Арес и поемайки на път към Слънцето.

Пуснах кормилната жица. Златистото сияние покрай мрежата изчезна, но слънчевият фрагмент продължаваше да се носи надолу, докато по някое време — като кон, който се е уморил да тича и иска да си отдъхне и да попасе — той се отби от следвания курс и навлезе в далечна орбита около Земята, но вече на няколкостотин мили от сферата на бога на войната.

Изгубих половин час, за да се отвържа от ремъците, най-вече защото можех да действам само с една ръка, след това излязох върху поклащащата се повърхност на „Порицанието“ и се отправих към другата навигационна кабина. Фан вече беше навън и се озърташе с доволна усмивка.

Щом ме видя, той ми се поклони дълбоко и аз му отвърнах по същия начин.

Кръжахме в тази орбита два дена, а през това време заедно с Рамоночон и Фан проверявах състоянието на кораба след първия опит за ускорение. Като се изключат някои дребни поражения по дясното крило и новото, по-здраво въже за жицата, „Порицанието на Феникс“ бе излязъл почти невредим от своя пробен полет.

Приключихме с ремонтните дейности и почакахме, докато естественото движение на кораба ни върна при невидимите течения, свързващи Арес със Слънцето. В мислите ми следващата част от полета щеше да е истинската проверка за това дали ще можем да се върнем на Земята. Никой от двама ни с Фан нямаше представа с каква скорост летим. Той знаеше точната бързина на бойните хвърчила, а аз познавах силата, с която ни теглят Слънцето и Луната, в случай че не бъде прилагана друга сила, но нямахме ни най-малка идея как да съчетаем знанията си, за да изчислим скоростта на „Порицанието на Феникса“. Налагаше се да експериментираме.

Веднага щом се озовахме под Арес двамата с Фан заехме места в навигационните си кабини и наредихме на останалите членове на екипажа да си сложат ремъци. Дръпнах въжетата и уловеният в мрежата слънчев фрагмент се гмурна като делфин в чи-потока. Усилвателите подхванаха познатия ми брум, от който по гърба ми незнайно защо пробягваха тръпки, и ние започнахме да падаме към слънцето, теглени в невидимото течение сред океан от въздух — летяхме право към огъня долу.

Ускорението ме притисна в дървената стена. Ремъците се впиха болезнено в ръцете и краката ми, но аз не им обръщах внимание. Бях запленен от радостта, която вдъхваше бързият полет, и вече разбирах възбудата на Клеон. Усетих как духът на навигатора се пробужда в моето развеселено сърце, попивайки от възторга като кръв по време на жертвоприношение и връщайки Клеон обратно в света на живите.

Някаква божествена хармония зазвуча в главата ми — музиката, която Вселената изпълнява пред душите на Питагоровите последователи. Сред тази ода на планетите долових, не — видях, чи-потока, който придаваше ускорение на нашия кораб. Песента беше дует, изпълняван в строфи и антистрофи от Арес и Хелиос. И през душата ми, през моето гърло заедно с тях пееше Клеон, извисявайки нешлифования си глас, за да приглася на музиката, изпълнявана върху лирата на съществуванието.

А после без предупреждение, дори без епилог песента секна и Клеон ме напусна. Огнената топка бе излязла от предначертания курс между планетите и ехото на песента бързо заглъхна в далечината.

Замаян от звуците, които бях чул, аз излязох, препъвайки се, от кабината и погледнах небето около нас. Арес беше малка червена топка, увиснала високо горе и вдясно, Хелиос — голяма златиста монета отдолу. Макар тези две тела отново да бяха само мъртви късове материя, аз продължавах да чувам гласовете им.

Фан застана до мен и погледна към сферите. Беше втренчил очи в тях така, сякаш никога досега не ги беше виждал.

— Фан Ксу Тце — обърнах се към него. — Вашето чи притежава ли музикална хармония?

— Да — отвърна той. — И всяка планета е отделна нота.

Кимнах.

В сърцето ми Атина вдигна за поздрав егида, докато от очите на Фан надзърна непознато божество, от което лицето му придоби спокойния и всезнаещ поглед на мъдрец.

През следващата седмица ние успяхме да се гмурнем още четири пъти в чи-потока и достигнахме орбита от десет хиляди мили около слънцето. Само още един скок и щяхме да сме в околностите на Хелиос и на ръка разстояние от обитаемите сфери. Реших, че е време да си дадем няколкодневна почивка и да проясним мислите си, преди да опитаме да преминем през сферата, която едва не бе разрушила „Сълзата на Чандра“.

На втория ден от отдиха в пещерата, която обитавах заедно с Жълт заек, ни посети войникът Ксенофан. Аз си почивах от изнурителния ден, а тя тъкмо си беше напълнила лулата.

Ксенофан отдаде чест на прага.

— Командир Аякс, командир Езон моли да го навестите, заедно с капитан Жълт заек.

— Къде иска да се срещнем? — попитах.

— В лабораторията на механиците, господарю. Там е заедно с главен динамик Рамоночон.

— Предай на командир Езон, че ще бъдем там след минутка.

Ксенофан козирува и излезе.

— Имаш ли някаква представа за какво става въпрос? — попитах Жълт заек.

— Само идеи.

— Например?

— Предпочитам да ги чуеш от Езон — рече тя, стана, нахлузи ризницата и ми подаде официалната тога. След няколко минути се спуснахме по стълбището към старата лаборатория на Рамоночон. Езон и Рамоночон седяха на пода в средата на помещението, под мастиленото петно. Езон бе облякъл бронзовата си ризница и дори носеше шлема с конска опашка, а доспехите му бяха лъснати до блясък. Беше приседнал със скръстени крака, положил прибрания в ножницата меч върху коленете си и очакваше да се присъединим към тях.

Той наля от една малка кана вино в купата пред себе си и го разреди с вода. Подаде ми я, аз отпих и зачаках да заговори.

— Командире — поде Езон. — Сега, когато оцеляването ни изглежда почти възможно, бих искал да те попитам дали си се замислял за това, което ще трябва да направим, когато се върнем на Земята?

— Какво по-точно имаш пред вид?

— Дали да освободим слънчевия фрагмент, когато наближим Селена — обясни той, — или да се опитаме да изпълним първоначалната мисия и да го хвърлим над Хангксу? Второто ми се струва далеч по-трудно, тъй като нито ще се появим в уговореното време, нито ще разполагаме с достатъчно въоръжение, щом достигнем сърцето на Поднебесното царство.

Лицето на Рамоночон побледня от ужас.

— Затова ли ни повика? — попита слисано. — Но как е възможно… — Той въздъхна, за да се успокои, и се обърна към мен. — Командире, нямаше да помогна за възстановяването на този кораб, ако знаех, че ще го използвате като оръжие. Сигурен съм, че и Фан е на същото мнение.

— Още не съм казал, че ще го използвам за това — отвърнах.

Езон вдигна глава и ме погледна изненадано. Жълт заек обаче не изглеждаше никак учудена от изявлението ми.

— Аяксе, ти върна победата в ръцете ни — рече Езон. — Сега остава да решим как най-добре да я постигнем.

— Нищо подобно не съм направил — възразих.

— Но ти…

— Боговете вероятно биха оправдали постъпката ни, ако откраднем късче от слънцето в името на човешкото оцеляване — обясних. — Но думите, които Хелиос отправи към мен, бяха недвусмислени. Огънят не бива да се използва във войните на простосмъртните.

— Хелиос е разговарял с теб?

Кимнах.

— В такъв случай какво ще направим, командире? — попита Езон, чиято спартанска душа не би си и помислила да противоречи на боговете.

— Не зная — отвърнах. — Имам няколко повели и задължения, които са в противоречие. Към боговете, към Симахията, към Рамоночон и Фан.

— Към Фан? — повтори Езон. — Какви задължения можеш да имаш към Фан?

— Дължим му живота си — припомних му аз. — Без неговата помощ нямаше да се справим.

— Без неговата намеса „Сълзата на Чандра“ нямаше да пострада! — възрази Езон. — Нищо не дължим на този саботьор.

— Не съм съгласен. Вината за разрушаването на кораба лежи върху предателя Михрадарий. Споделя я Анаксамандър заради глупостта си. Фан само изпълняваше дълга си.

— Аяксе — намеси се с тих глас Жълт заек. — Не можеш да спасиш Фан. Ако го предадем на Симахията, ще го екзекутират за шпионаж. Ако го върнем на Поднебесното царство, очаква го същата участ заради провала на мисията.

— Но ако е така, защо ни помогна? — попита Езон. — Защо не прие смъртта, когато му беше предложена?

— Заради промяната, която би могла да настъпи — обади се Фан. Стоеше на горната стълба и оглеждаше разрушената лаборатория на Рамоночон. — Когато се преобърнат небето и земята, винаги съществува надежда, че може да се случи нещо непредвидено.

Погледнахме го, изненадани от появата му — с изключение на Жълт заек.

— Чу ли го, че идва? — попитах я аз и тя кимна.

Фан се спусна и застана до Рамоночон. Той коленичи бавно, седна и подпря брадичката си с ръка.

— Нима смееш да се уповаваш на Фортуна? — попита Езон. — Тя е най-непостоянна от всички богове.

— Не на Фортуна в смисъла, който ти влагаш — отвърна Фан. — А на идеята, че светът се променя и може да се появят нови неща. Това е последна, отчаяна надежда — но все пак е някаква надежда. — Фан плъзна поглед по присъстващите. — И ако нищо не излезе от тази надежда — продължи той, — може би няма да е толкова лошо, ако ни управлявате вие.

— Чакай, за какво говориш? — спрях го аз.

— За войната — отвърна Фан. — За това, че вие, елините, я печелите. Небесният син изгуби своя мандат. Може би е дошло времето на трона да се възкачи чужденец.

— Какво те кара да мислиш, че ние печелим? — попитах.

Фан кимна към купата с вино. Подадох му я и той отпи жадно.

— Всички го знаят. Вие завладяхте поречието на Мисисип в Атлантея и започнахте да навлизате в Западните територии. Отново нахлухте в Цин. Нашите хвърчила не могат да се мерят с небесните ви кораби, нито кавалерията ни с вашата артилерия. Вече никой не се съмнява, че Хангксу ще падне.

— Но…

— Аякс… — спря ме Езон, припомняйки ми, че съм се заклел да пазя тайна. Ала Атина бе изпълнила сърцето ми с желанието да разбера всичко.

— Езоне, остави ме да говоря — рекох и се обърнах към Фан. — Нищо не разбирам. Архонтите ни казаха, че вие сте тези, които печелят войната. Обясниха ни, че сте осъществили голям напредък в миниатюризацията.

— Дребни трикове — отвърна пренебрежително Фан. — Раздадоха на войниците оръжия, причиняващи рани, които вашите лекари не могат да лекуват, но нищо повече. Не е достатъчно.

— Но наши губернатори и генерали са били убити — продължих аз. — Милтиад ни каза, че „Прометей“ е единствената надежда да нанесем сериозен удар на поднебесното управление.

Замълчах. Фан сръбна отново от виното и затвори очи.

— Убийствата са оръжие на отчаяни хора, изоставени от боговете — рече той, — но не и инструмент за печелене на война.

Клио се пробуди в сърцето ми.

— Трябва да проуча някои неща — рекох. — Ще продължим този разговор по-късно.

Двамата с Жълт заек се върнахме в моята пещера и всеки от нас се отдаде на мълчалив разговор с боговете — аз с Клио, Жълт заек с Хера.

Разрових се сред разхвърляните навсякъде вещи и отломки и под едно старо наметало намерих свитъка, който Рамоночон ми бе дал много отдавна в сянката на Музите на Акропола — същият, който не бях успял да прегледам заради присъствието на Жълт заек. „Записки на историка“ от Съма Циен.

— Жълт заек — повиках я аз, — надявам се не ми се сърдиш, задето скрих тази книга от теб.

— Какво е това?

— Историята на Поднебесното царство. Рамоночон я донесе от последната си почивка. Предполагам, че я е взел от неговите будистки приятели.

— Не мога да ти се сърдя — рече тя. — В началото не ме познаваше, а и дългът ти беше на страната на твоя приятел. В постъпката ти няма нищо обидно.

— Благодаря ти — рекох.

Извадих свитъка от оризова хартия от черния лакиран калъф и се зачетох в описанието на започналата преди осем века война между Александър и Поднебесното царство и промените, които тя бе предизвикала в империята. Доста странен документ, съвсем различен от хрониките, написани във времето преди Академията да осъди на изгнание Клио — главите бяха назовани с имената на различни хора, участвали във войната и във възкачването на трона на първия император от династията Хан. Всяка от тях разказваше живота на отделната личност и завършваше с кратко есе на Съма, посветено на значението на този човек за поднебесната кауза. Нямаше и следа от благоговение или страхопочитание, нито дори възторг пред тези изтъкнати личности. Беше по-скоро като списък на постижения, а не възпоменание за многоуважавани герои.

След известно време откъснах поглед от текста, споходен от все още неясна мисъл. Жълт заек седеше опряна на стената и подръпваше от лулата.

— Струва ми се започвам да разбирам защо и двете страни, участващи във войната, смятат, че я губят — рекох й аз.

Тя изгаси с пръст пламтящите листа и ме погледна със златистите си очи.

— Продължавай.

— Кой според спартанските учители е най-важният фактор за успешното развитие на войната?

— Генералите, чиито души са изпълнени с бойния дух и се радват на благоразположението на божествата.

— Тоест, ако нашата страна няма такива генерали, ще изгубим войната.

— Разбира се.

— Поднебесните имат различни възгледи. Вместо да вдъхновяват своите генерали за победа, избират за такива тези, които са печелили битки като капитани. За тях това е доказателство за качествата на бъдещите пълководци.

— Не разбирам — рече тя. — Капитан с успешна военна кариера може да стане генерал само ако показва необходимия дух, иначе ще си остане капитан.

— Но за поднебесните войната е път, а не дух. Бойният дух може да помогне или да попречи в битка и макар повечето богове да се интересуват от хода на войната, те не даряват победа, нито наказват с поражение, защото това е работа на генералите.

Жълт заек затвори очи и мантията на войната се спусна на раменете й. Боговете на сраженията се скупчиха над нея, докато обмисляше думите ми.

— Може да стане и така — рече накрая. — Без да обиждам боговете, но от всеки човек може да излезе добър генерал дори когато не притежава душа на истински войник. Само че няма да е надарен със спартанското постоянство и след време ще се откаже от военното поприще и друг генерал ще заеме мястото му.

— Същото е в сила и при техните правила — продължих. — Ние избираме за водачи тези, които проявяват качества на бъдещи герой, те избират такива, които показват хармония с небесния път, който естествено подлежи на промяна.

— Нашият начин е по-добър — заяви уверено Жълт заек. — Ние търсим хора с твърди характери. И ги намираме.

— Наистина ли? — попитах. — Помисли си за Михрадарий.

— Какво за него?

— Той притежаваше голям потенциал, гений, от каквито израстват героите на Атина. Ако не беше завладян от безумното желание да саботира „Слънчев крадец“, може би щеше да стане архонт. Спомни си и за баща ми.

Жълт заек смръщи вежди.

— Той беше великолепен генерал и умееше да печели обичта на войниците, а също и да управлява градове, но както двамата с Езон посочихте, накрая опетни спартанската чест. Един поднебесен генерал би защитавал тази чест, докато участва във войната.

— Може и да си прав, Аякс — рече Жълт заек. — Но защо и двете страни смятат, че губят войната?

— Спомни си думите на Фан. Той каза, че Поднебесното царство губи битки и територия. За него това е доказателство, че Небесният син е изгубил правото си да управлява и царството му е обречено, освен ако не бъде сменен. Нуждаят се от време, докато намерят нов император и затова прибягват до отчаяното решение да убиват нашите предводители. От гледна точка на Симахията, като губим водачите си, губим герои, които да печелят битките, и следователно сме обречени, освен ако не нанесем един бърз и решаващ удар.

Очите й се разшириха и златистото им сияние се смеси със сребърната светлина на пещерата. Атина надзърна отвътре, стиснала в ръка егида.

— И двете страни губят — рече тя — и затова и едните, и другите прибягват до отчаяни действия. Поднебесните пращат убийци, Симахията създаде проекта „Прометей“. И двете страни вдигат залозите до небето, без това да е необходимо.

Тя стисна дръжката на меча.

— И нито една от страните не действа съобразно истинския ход на войната — кимна тя.

— И никой и не помисля да бъде добър — рекох, припомнил си отново думите на Хелиос.

ο

Клио, молех се аз след прозрението, което получих благодарение на записките на Съма, ти ми разкри загадката си, показа ми как печелиш сърцата на хората, дори на цели народи и ги повеждаш по пътища, толкова различни, че хората от един народ да не могат да говорят с тези от другия. Но, богиньо на историята, вдъхновителко на това забравено учение, какво да сторя сега с твоята благословия?

И в сенките на сърцето си чух едновременно да отвръщат Клио и Атина. Историята прехвърли мост през бездната, разкрита от Мъдростта и в сърцето ми се образува ново място, предназначено за научните ми познания. Това беше тъмна пещера, все още неозарена от светлината на познанието, но в нея долових странен музикален звук, песента на чи-потока, който свързва Арес с Хелиос.

Този звук постепенно утихна, заменен от глас, който отекна в мрака: „Запълни празнината!“.

„Ще го сторя, всемогъщи Зевсе, ще го сторя!“

— Жълт заек — рекох, след като отворих очи и открих, че все още съм в пещерата, която наричах мой дом. — Ще пратиш ли някой от войниците да намери Фан и да го повика на хълма, където ще го чакам.

— Добре, Аякс.

Старият даоист ме пресрещна на средата на пътя към останките от краката на Александър.

— Искам да науча още за твоята наука — рекох му аз.

— Кажи ми как да те науча — отвърна той. В очите му блещукаха пламъчета, а на плещите му се опираше нещо, което го караше да изглежда по-млад и по-силен. — Ако можеш да се научиш да учиш, вероятно и аз ще мога.

— Какво искаш да кажеш? — попитах.

— Че аз също трябва да познавам твоята наука — рече той и очите му засияха по-ярко. — Но откъде да започнем?

— От най-слабото място на преградата, която ни дели. Стените на теорията са твърде високи, нека започнем с практиката. Покажи ми своите инструменти. Представи си, че аз не съм учен. Че съм някой невеж чиновник, който иска обяснение за работата ти, за да може да напише доклад.

Старецът се усмихна и ми се поклони.

— А ти ще сториш ли същото за мен?

— Разбира се.

През следващата седмица всеки от нас запозна другия с основните понятия в своята наука. Аз му показах как използваме разредения и сгъстения въздух, за да създаваме движение, а той на свой ред ми обясни по какъв начин златото, среброто и живачният сулфид, подредени по протежение на чи-поток, могат да променят и управляват естественото движение. Постепенно тъмната пещера в сърцето ми започна да се озарява от светлина и аз се сдобих с още един поглед за Вселената, който, за разлика от предишния, виждаше потоци и промени вместо материя и форма. И докато светлината на практическото познание нарастваше от трепкаща свещ до слънчев маяк, тя започна да озарява обърканите даоистки текстове, които бях изучавал години наред и от които не бях успявал да извлека нищо полезно.

В мен се пробуждаха спомени за онези безкрайни дни и нощи, които бях прекарал, наведен над оризовите свитъци с поднебесни писания, думи на чужд език, който бях изучил, но не разбирах. Имаше моменти, в които ми се струваше, че йероглифите танцуват пред очите ми, сякаш за да ми се подиграят със скритите си послания. В тези мрачни часове аз бях отправял молитви към Атина и Хермес, покровителите на преводачите, да ми помогнат да разбуля вражеските загадки. Но ето че най-сетне те отвърнаха на молбите ми и текстовете, които бях наизустил, сега се превръщаха в източник на нови познания.

Ако имах тази възможност, щях да оставя „Порицанието на Феникса“ на орбита, за да се наслаждавам на комбинацията от чист въздух и божествено благоразположение, докато навлизам в тази нова и доскоро непозната територия. Но над мен тегнеха други задължения, които не търпяха отлагане. Ето защо с Фан преустановихме теоретическите занимания. На два езика, с два различни възгледа за света, ние начертахме пътя на кораба през вълните от чи, извиращи от тялото на Хелиос и отнасяни надалеч от светлината и атомния огън на слънчевите ветрове.

След като приключихме с изчисленията, аз посетих поотделно всеки член на малкия ни екипаж и разговарях с него насаме. Всички знаехме, че полетът през сферата на Хелиос ще е най-трудното изпитание за нашия кораб. Ако „Порицанието на Феникса“ оцелееше в този етап от пътуването, пристигането ни на Земята щеше да е почти предрешено.

Първо разговарях с Кловикс, похвалих го за службата му по време на бедствието и той ми се поклони в знак на благодарност.

Войниците поздравих за достойното поведение и ги уверих, че ще бъдат възнаградени с почестите на армията и Симахията.

С Рамоночон помълчахме заедно и с това срещата ни приключи.

С Езон шепнешком си припомнихме участието ни в орфическите загадки, стиснахме си ръцете и се разделихме.

Това, което се случи между мен и Жълт заек, ще остане зад заключените устни на Афродита.

След това двамата с Фан си сложихме защитни очила и охлаждащи наметала и се завързахме с ремъци на пилотските места. Корабът се понесе в чи-потока между Арес и Хелиос, Фан включи чи-усилвателите, а аз дръпнах поводите, обръщайки „Порицанието на Феникса“ надолу, към пламъците на слънцето.

През предното прозорче на моята кабина виждах как светилото нараства и нараства, докато накрая изпълни небосвода с огненочервени езици и пробуди отново думите, които някога бе произнесло в сърцето ми.

Не служа ли на каузата на Доброто? Можех само да се моля. Не бях ли прекосил бездната?

„Още не!“ — отвърна с гневен тон слънчевият бог, докато „Порицанието на Феникса“ преминаваше през кристалната му сфера и се гмурваше надолу към небесния огън.

„Господарю на деня — помолих се аз, — пусни ме, трябва да управлявам кораба“. И Хелиос освободи ума ми, за да мога да се върна към изчисленията и пилотирането. Чи-теченията извираха от повърхността на слънцето, невидими спирали, тласкащи селеновия корпус на моя кораб настрани от огнената топка, но имаше и едно противоположно течение, което теглеше слънчевия фрагмент обратно към тялото, от което беше откраднат.

Моята задача се състоеше в това да държа огнената топка вън от потока, а през това време Фан маневрираше между основните течения. Чи-усилвателите бръмчаха с равномерен шум, докато ние се стрелкахме от едно течение към друго, теглени наляво и надясно от вълните, но с уверена ръка Фан продължаваше да следва курс надолу, винаги право надолу. Когато се доближихме на пет мили от Хелиос, аз изтеглих две от жиците — горната и тази на десния борд, насочвайки фрагмента встрани от Слънцето, нагоре и наляво. Слънцето изчезна под нас и небето от червено стана златисто.

Веднага щом освободих краищата на поводите, фрагментът се гмурна отново надолу. Надявах се, че ще следва курс встрани от Слънцето, ала той описа по-голяма дъга, отколкото бях предполагал. Вътрешното течение бе уловило огнената топка и се опитваше да я изтегли под дъното на кораба и назад към Слънцето. Дръпнах централния повод, опъвайки жицата от селеново вещество с цялата си сила, за да прибера фрагмента, да го задържа поне за няколко секунди. Вложих в това всичката си енергия и воля, докато мислено отброявах ударите на сърцето — пет, десет, двайсет — а ние се носехме над лампата, озаряваща със сиянието си Вселената. Светлината, която ни обливаше, беше толкова силна, че корпусът стана непроницаемо черен. Огнени езици танцуваха под нас и малко след това ние прекосихме екватора на Слънцето, а светлината му остана зад нас. Сянката на хълма легна върху носа на „Феникса“, дълга и черна диря, сякаш Слънцето залязваше точно зад нас. Бяхме подминали Хелиос, бяхме прекосили сферата на слънчевия бог и се отдалечавахме от ветровете му и чи-теченията, бушуващи като страховити морски бури около топката от небесен пламък.

Пуснах жицата и слънчевият фрагмент отново задърпа кораба след себе си. Бученето на чи-усилвателите утихна и ние излязохме на орбита само на няколко десетки мили над кристалната сфера, която удържаше Слънцето.

„Благодаря ти, господарю на деня — промълвих аз. — Благодаря ти, о, Хелиос, задето пожали екипажа ми“.

„Още не!“ — изригна все тъй гневен глас в ума ми. „Още не!“

Но въпреки божественото предупреждение сърцето ми бе изпълнено с облекчение. Бяхме преминали през огъня и навлизахме сред обитаемите сфери. Излязох от кабината, за да споделя радостта на екипажа. Когато се озовах на повърхността, забелязах сребристо петно в небето вдясно от носа. То продължаваше да нараства бързо и скоро се преобрази в сияещ триъгълник. Едва сега се досетих какво виждам — предния край на „Сълзата на Чандра“, кръжащ лениво на малко по-висока от нашата орбита.

„Кораб на призраците — помислих си аз. — Дано екипажът ти почива в мир“.

Сякаш в отговор на това от задната част на разрушения кораб се отделиха четири сребристи точки. Лунни шейни, но кой ги управляваше?

Който и да беше, не биваше да му позволявам да открие Фан, преди да му обясня какво се е случило с кораба ни. Стига да мога да обясня.

Обърнах се и се затичах към кабината на втория пилот. На стотина крачки от нея подуших разреден въздух и чух зад гърба си характерния шум от приземяването на лунна шейна.

— Аякс, спри! — отекна нечий добре познат глас.

Спрях и се обърнах, все още неспособен да повярвам на чутото. И там, облечен с обгорена ризница и парцаливо изолиращо наметало, с кожа, покрита от мехури и по-тъмна от тази на етиопец, стоеше Анаксамандър, насочил вакуумет към гърдите ми.

В този момент проклех боговете на съдбата и се възмутих, задето небесата бяха допуснали негодника да оцелее. Заради това богохулство смирено моля за прошка.

— Анаксамандъре — рекох, — остави оръжието и се предай. Достатъчно от хората ми загинаха заради теб.

Той се разсмя и в очите му блеснаха пламъчета.

— Да не смяташе, че си избегнал възмездието, предателю?

— Глупак — рекох. — Михрадарий беше предателят, този, който те съветваше и ни докара до това състояние. Повтарям отново, остави оръжието.

Той стоеше неподвижно, без да обръща внимание на думите ми, застинал като статуя на войник. Зад него върху откритата палуба на „Порицанието на Феникса“ се приземиха още три лунни шейни, от които слязоха две дузина войници. Те също носеха белези от дълго излагане на слънцето — овъглени по краищата дрехи, потъмняла кожа, зеници, тесни като глави на топлийки.

— Как? — попитах. — Как оцеляхте?

— Бях се подготвил — отвърна Анаксамандър и погледна нагоре. — Един истински войник трябва да бъде предвидлив. Знаех, че двамата с Рамоночон сте повредили кораба и затова скрих четири лунни шейни и отделих най-верните ми войници да ги пилотират. Не бях на борда на „Сълзата на Чандра“, когато бе разрушен заради предателските ти действия. След катастрофата аз и екипажът ми се върнахме на близката половина от разцепения кораб. Седмици наред очаквахме спасението. И тогава ви видяхме да се връщате с наградата за твоето предателство. Какъв беше планът ти, Аякс — да използваш слънчевия фрагмент срещу Делос? Срещу Атина — или Спарта?

Не отговорих, тъй като нямаше смисъл — глупостта беше пуснала дълбоки корени в ума на Анаксамандър.

— Претърсете кораба — нареди той, след като войниците се събраха около него. — Всеки на борда е предател. Ако можете, пленявайте, ако ли не — убивайте на място.

Войниците се разпределиха на четири отряда от по шестима. Три групи се заеха да претърсват кораба, една остана да охранява Анаксамандър. Можех само да се надявам, че Жълт заек, Езон и нашите трима войници ще могат да се справят с противниковите сили.

— И тъй, предателю — заговори отново Анаксамандър, — какво е това?

Сочеше кабината на Фан. Не отговорих.

— Доведете го — изръмжа Анаксамандър. Двама войници застанаха зад мен, извиха ми ръцете и ме поведоха след безумния си водач към втората навигационна кабина. Китките ме боляха, но не исках да издавам слабостта си. Други двама влязоха в кабината и след миг се появиха с Фан. Лицето му бе окървавено и той се олюля, когато го тласнаха напред.

Погледна ме с натъжени очи и понечи да заговори. Анаксамандър го удари по рамото с дулото на своя вакуумет.

— Млъквай, поднебесни!

Фан изстена и политна към един от войниците. Пазачът го блъсна силно и се захили, когато старецът тупна на земята и копринената му дреха се скъса на коленете.

— Достатъчно! — не издържах и викнах.

— Мълчи, предателю! — обърна се към мен Анаксамандър. Той ме зашлеви през лицето с метална ръкавица. Почувствах, че по устните ми се стича кръв и прехапах език.

Войниците изправиха Фан на крака и ние останахме да чакаме в подножието на хълма, докато Анаксамандър оглеждаше нашия нов кораб и ни се зъбеше.

Няколко минути по-късно, заобиколена от шестима пазачи, към нас откъм затвора се приближи Жълт заек. Бяха я съблекли гола, ако се изключеше окървавената превръзка на рамото й, но боговете на войната я бяха загърнали в наметалото на достойнството и никой от войниците не смееше да я доближи или да й се подиграва. Тя ме погледна със златистите си очи и изведнъж почувствах в душата си нарастваща увереност. След това впери поглед в Анаксамандър и аз видях как смъртната му присъда се изписва на лицето й. В този момент, гола и ранена, с шест насочени към нея вакуумета, Жълт заек изглеждаше по-могъща от Анаксамандър. Началникът на охраната извърна глава. Съзрях страха в очите му и се досетих, че ще нареди да я застрелят.

— Не издавай тази заповед — просъсках му аз. — Дори гола и обезоръжена, тя пак ще успее да ти види сметката, преди душата й да напусне тялото.

— Не се страхувам от тази ксероки — отвърна той и аз отново видях, че душата му е завладяна от лудост.

— В такъв случай си по-глупав, отколкото те мислех — рекох, надявайки се поне една истина да достигне до съзнанието му. — Тя е спартанка, воин по душа и тяло.

— Това няма значение — махна той небрежно с ръка. — Ще отведем тази изменничка в Спарта, за да им покажем, че невинаги подбират правилно офицерите си. — Той се обърна към войниците. — Други имаше ли долу?

— Да, командире — отвърна един от тях.

Още четирима от войниците на Анаксамандър се появиха от затвора, обкръжили Рамоночон, Кловикс и нашите трима войници. Но от Езон нямаше и следа. Рамоночон се оглеждаше равнодушно. Очите на Кловикс блеснаха. Когато съгледа Анаксамандър, робът облиза едва забележимо напуканите си устни. Но щом погледът на началника на охраната се спря на него, той само преви покорно гръб.

— Какво стана? — попитах шепнешком Жълт заек, след като войниците я доведоха при мен. — Как те раниха?

— Постъпих лекомислено — изръмжа тя. — Те заплашиха, че ще убият Рамоночон. Намесих се. Един от тях ме простреля в рамото.

— Къде е Езон? — прошепнах на ксерокски.

— Напусна затвора, след като двамата с Фан спряхте кораба. Не зная къде може да е отишъл.

— Чудесно. Може пък той да предприеме нещо… — Гласът ми утихна, когато забелязах, че шестима войници извеждат моя съкомандир от складовата пещера. Езон крачеше с небрежното достойнство на спартански генерал, заобиколен от почетен ескорт, и осанката му караше войниците, които го бяха наобиколили, да се надуват от гордост.

— Началник на охраната! — кресна той със заповеднически тон. — Какво означава това?

Обгореното лице на Анаксамандър пребледня.

— Командире? — прошепна той.

Езон се приближи като Зевс, благоволил да се спусне сред простосмъртните.

— Началник на охраната Анаксамандър, освобождавам ви от поста. Предайте ми оръжията си.

За един кратък миг Анаксамандър изглеждаше готов да се огъне под силата на спартанското превъзходство. Той сведе очи, избягвайки погледа на своя командир, и сякаш най-сетне щеше да прозре истината. Огромната грешка, която беше направил, се стовари с цялата си тежест върху него. Всички обвинения, които бе отправил към мен, Рамоночон и Жълт заек, внушени от лукавия Михрадарий, не струваха пукната пара пред Езон, нито можеха да се обърнат срещу него.

Ако Анаксамандър притежаваше душа на войник, истински спартански дух, щеше да се предаде още тогава и да се примири с последствията. Но той беше войник само на думи, обвивка без съдържание, без дух. Не можеше да приеме, че е истинският виновник за катастрофата, стоварила се върху хората под негово командване.

Той изправи гръб в надменна поза и когато заговори, в очите му блесна омраза:

— Езон от Спарта, арестувам те за предателство към Симахията. — Безумецът обърна гръб на своя командир. — Войници, отведете го при другите пленници.

Войниците погледнаха първо към Езон, после към Анаксамандър. Бавно и неуверено те вдигнаха оръжия и ги насочиха към Езон.

Моят другар беше отведен при нас, където го накараха да седне. Той изпълни всичко това с мълчаливо достойнство. Бяха ни наобиколили в кръг, с изключение на Фан, когото изолираха.

— Защо се подчиняват на Анаксамандър, а не на теб? — прошепнах на Езон.

— Втълпено им е при обучението за оцеляване — прошепнаха едновременно Езон и Жълт заек.

Повдигнах въпросително вежди.

— Правят го — обясни Жълт заек, — като пращат група войници и офицер на някоя дълга и опасна мисия. Ако командирът опази войниците си живи, научават се да му се подчиняват инстинктивно. Когато се приберат обратно, готови са да изпълняват всяка негова команда.

— А тези войници — допълни Езон — са се озовали върху късче от кораба на орбита около Слънцето с оскъдни припаси от храна и вода. След такова премеждие дори въпиющата глупост на Анаксамандър е заличена в съзнанието им и е изместена от беззаветна вярност.

Началникът на охраната крачеше бавно около кръга от войници като кокошка, която брои яйцата си. Той спря, зае героична поза и погледна към небето.

— А сега нека върнем този кораб обратно на Земята и да изпълним нашата мисия. — Погледът му се плъзна към носа на кораба, далеч отвъд който се поклащаше слънчевият фрагмент. — Хангксу ще бъде изгорен!

— И как смяташ да откараш кораба в сърцето на Поднебесното царство? — поинтересувах се аз.

Той ме посочи с вакуумета.

— Ти ще си моят пилот.

— Защо да бъда?

— Защото ако не го направиш — отвърна Анаксамандър и войниците му обърнаха оръжията си към пленниците, — те всички ще умрат.

В този миг Атина докосна сърцето ми и ми напомни, че стига да има време, мъдростта винаги надделява над глупостта.

— Добре — рекох, — само че не мога да управлявам кораба сам.

Той размаха ръце в кръг.

— Ще получиш всичко, от което се нуждаеш.

Посочих сгърбената фигура на Фан, седнал в изолация на десетина крачки от нас.

— Той ми трябва.

Анаксамандър изсумтя презрително.

— Това е абсурдно. Опитваш се да запазиш живота на един шпионин.

— Кълна се в реката Стикс, че без помощта на Фан Ксу Тце този кораб никога няма да достигне Земята.

— Не само предател, но и богохулник — подсмихна се Анаксамандър.

— Както и да е — отвърнах. — Заклех се и нека боговете бъдат мои съдници.

— Боговете вече са те осъдили за престъпленията ти — заяви заплашително той.

— Щом не приемаш клетвата ми, огледай се. Този кораб използва поднебесни технологии. Нито един делоски учен не разбира как се борави с тези инструменти. Да не смяташ, че аз съм единственото изключение?

Анаксамандър се почеса по брадичката и кимна бавно. Беше твърде глупав, за да вникне в смисъла на думите ми, но лесно можеше да повярва в моята неспособност.

— Добре, ще получиш своя поднебесен — склони той великодушно. — Само ще отложиш с малко смъртта му.

Както и твоята, обещах си мислено.

— Нека обясня положението на Фан — рекох. — За да го накарам да ми съдейства.

— Никой няма да разговаря с поднебесния — викна Анаксамандър. — Ще го държа заключен, докато дойде време да управлява кораба.

Безполезно беше да споря и само кимнах.

— Потегляме към Земята веднага щом бъде възстановен редът на кораба! — обяви Анаксамандър на света наоколо. Той посочи Кловикс. — Ей, робе. Ела с мен!

Анаксамандър се завъртя на токове и войниците се отдръпнаха, за да сторят път на Кловикс. Той пристъпи напред с приведен гръб и закрачи покорно зад Анаксамандър. Позата на гала излъчваше раболепие, но аз забелязах, че зад нея се крие разгневен вълк, готов да се метне върху жертвата. Духовете на всички мъртви роби от „Сълзата на Чандра“ се бяха скупчили над Кловикс и настояваха за мъст. В очите му горяха пламъците на възмездието. Той измина още няколко крачки с наведена глава, докато се озова на една ръка разстояние от началника на охраната, след това скочи внезапно напред, улови Анаксамандър за гърлото и се опита да му извие врата.

Залп от тетраедри, изстреляни от войниците, повали русокосия гигант и той се свлече на земята. Душата му напусна тялото и се присъедини към душите на останалите роби. За миг долових дъха му в лицето си, сякаш се бе доближил до мен, за да ми прехвърли желанието си за мъст, да разпали гнева, който гореше в него. Но боговете на мъдростта ме защитиха от прибързани действия.

„Върви при Хадес“ — рекох му аз. — „Анаксамандър няма да умре днес, но ти се кълна, че и този момент ще дойде“.

Началникът на охраната кашляше мъчително и едва си поемаше въздух. Видях, че масажира с ръка нараненото си гърло.

— Най-обикновен робски бунт — промърмори презрително той.

— Кловикс искаше да отмъсти за твоите действия — възразих. — Заради глупостта ти загинаха всички негови подчинени.

— Вината за това е само твоя, предателю — озъби се Анаксамандър. Той махна с ръка на войниците. — Затворете пленниците и хвърлете тялото на роба зад борда.

Войниците ни отведоха в затвора и ни натъпкаха в трите килии, които все още имаха врати. Бившите им другари по оръжие Ксенофан, Хераклит и Солон получиха едната килия. Жълт заек бе затворена с Рамоночон. Ние с Езон споделихме третата.

— Омраза и тщеславие — промърмори Езон, щом ни оставиха сами. — Съдбата е предначертала смъртта на Анаксамандър.

— Но защо боговете постъпиха по този начин? — чудех се аз. — Защо въобще е трябвало да го спасяват до този момент?

— Може би той ще бъде инструментът, с чиято помощ слънчевият фрагмент ще изпълни първоначалната си задача — въздъхна Езон. — Дали пък на Анаксамандър не е отредено да спечели войната?

— Но, Езоне, дори ако Хангксу бъде изгорен, ние няма да спечелим войната.

— Какво те кара да мислиш така? — попита той.

— Много неща научих през последната седмица за Поднебесното царство — обясних и погледът ми постепенно се замъгли. Вече не виждах Езон, пред очите ми се появи панорама на хора и събития, обрисувани от Съма Циен. — Вярно е, че ако изгубят столицата си, поднебесните ще бъдат дезорганизирани. И че ще бъдат принудени да ни отстъпят огромни територии от Атлантея, може би дори Тибет. Но въпреки това няма да ги победим. Те ще хвърлят нови усилия в изтребването на нашите водачи и след броени месеци в Симахията също ще настъпи хаос. С течение на времето те ще изберат нов Небесен син, който ще се възкачи на трона. Навярно ще открият и начин да попречат на проекта „Слънчев крадец“. В някой момент от обозримото бъдеще ще получат научно превъзходство и „Слънчев крадец“ ще се подреди в списъка на многобройните проекти, за временно надмощие във войната.

— Аяксе — спря ме Езон. — Долавям гнева на Зевс в гласа ти. Какво става с теб?

— Боговете се опитват да ми внушат нещо — отвърнах. — На път съм да разбера какво е, макар още да не съм го чул цялото.

Часове по-късно вратата на килията се отвори и двама войници ми махнаха да изляза.

— Командирът иска да те види — рече ми единият.

— Вашият командир е тук — отвърнах и посочих Езон. Войниците ме изтикаха на стълбите.

Отведоха ме право при моята навигационна кабина. Вътре беше Анаксамандър с още двама войници.

— Поднебесният каза, че скоро може да завием навътре, каквото и да означава това — обяви Анаксамандър.

Надзърнах през прозорчето. Хелиос беше почти над нас.

— Фан е прав — потвърдих аз.

— Чудесно — рече Анаксамандър. — Защото нямам търпение да се прибера на Земята.

Войниците ме завързаха за пилотското кресло, после те и Анаксамандър също се завързаха за стените на кабината с въжетата, прокарани през отворите в тавана. И петимата бяха насочили вакууметите си към обездвиженото ми тяло.

— Фан в навигационната кабина ли е? — попитах.

Анаксамандър кимна.

— Поднебесният знае какво да направи, както и какво ще бъде наказанието, ако се провали.

„Порицанието на Феникса“ навлезе в чи-потока и аз дръпнах дясната жица, извивайки носа в посоката, в която се движеше течението. Усетих слаб натиск назад от лекото ускорение, но след като се озовахме в потока, не чувствах никаква сила върху тялото си, сякаш самата майка природа ме бе понесла в грижовната си прегръдка. Нито един пилот на Делоската симахия не е летял толкова гладко. В далечината вече можех да различа зелената точка на Афродита, която ни очакваше в онзи край на чи-потока. Долових познатото бръмчене на чи-усилвателите и корабът започна бързо да набира скорост.

Афродита вече беше малка зелена монета в прозорчето ми, когато започнахме да падаме. Тя продължаваше да расте и расте и когато свихме надясно и изравнихме полета, богинята на любовта бе достигнала до размерите на сфера с височина една стъпка. За броени минути бяхме преполовили разстоянието между планетите.

Анаксамандър надникна учудено през прозорчето и лицето му се озари от радост.

— Този кораб е неоценима награда — промърмори той. — Благодаря ти, че ми го предостави, Аякс.

Няма да доживееш мига, когато ще се приберем у дома, заклех се мислено аз.

— Върнете го в килията — нареди той на войниците.

— Трябват ми папирус и мастило, за да направя някои изчисления за следващия полет — заявих аз.

— Ще ги получиш — обеща той, без да сваля поглед от небосвода.

— Нужна ми е и помощта на Фан.

— Не. Повече няма да видиш поднебесния. — Анаксамандър се обърна и ме изгледа. — Отведете го!

Войниците ме върнаха в килията и ми донесоха поисканите материали. Седнах на пода и се захванах за изчисленията, като този път се съветвах с двете науки, на които базирах познанията си, както и на боговете — за непредвидените случаи.

Теоретичните изчисления за даоисткия прибор, който бях решил да направя, ми отнеха два дена. Без съмнение Фан щеше да ги приключи за броени минути. Но тези два дена изостриха възприятията ми и ми помогнаха да почувствам чи по начин, по който не бях успявал досега.

В края на този период Анаксамандър отново ме повика да пилотирам кораба. За щастие и този път не достигнахме Афродита, но бяхме толкова близо, че при следващото навлизане в чи-потока той щеше да ни откара до самата зелена сфера. Нямах избор, трябваше да действам незабавно.

— Кормилните жици са се разхлабили — оплаках се на Анаксамандър. — Трябва да ги поправя, иначе може да се скъсат при следващия полет.

— Какво искаш да направиш? — попита той.

Посочих му сплетените върви на слънчевата мрежа.

— Трябва да се покатеря там.

Анаксамандър оголи зъби в пародия на усмивка. Без съмнение идеята да рискувам живота си, за да му помогна, зарадва изродената му душа.

С помощта на дълги въжета, пристегнати за раменете ми, войниците ме завързаха за кораба. Изпълзях предпазливо върху мрежата, следван от двама от тях, които изглежда не осъзнаваха колко рисковано е това действие.

Острите въжета на мрежата се впиваха болезнено в дланите ми дори през тънките ръкавици. Вятърът се усили, заплашвайки да ме повали, докато продължавах напред, следвайки дясната жица. Най-сетне достигнах първото от поредицата витла.

От завързаната на пояса ми кесия извадих две малки златни игли, четчица и кратунка с червена боя. Закрепих иглите за най-близките жици, отговарящи за дясната и лявата страна на мрежата. След това запълзях назад, оставяйки след себе си тънка червена диря от хермеско вещество. Тази алена лента свързваше златните игли с мрежата от червени линии, изрисувана преди няколко дена върху корпуса от Фан.

Ако бях направил всичко както трябва, всеки път щом изтеглех някоя от двете жици, в кабината на Фан щеше да прозвучава тих сигнал, предаван през чи-усилвателите. Можех само да се надявам, че той ще разчете правилно сигналите.

На следващия ден, докато „Порицанието на Феникса“ приближаваше чи-потока, войниците ме изведоха от килията и ме завързаха в навигационната кабина. Корабът прелетя покрай Афродита, заобикаляйки на висока орбита богинята на любовта, и аз дръпнах леко жиците, за да започна поредното маневриране. Фрагментът се наклони видимо наляво и по ръката ми премина слаба вибрация. Предавателят действаше. Надявах се, че Фан ще разбере посланието. Съжалявах само, че не разполагах с инструмент, с който да приемам сигнали от него, но Анаксамандър нямаше да позволи на Фан да доближи моята кабина.

Гмурнахме се надолу и започнахме да падаме право към морскозелената сфера. Прелетяхме през последните няколкостотин мили чи-поток и навлязохме в спокойните течения около Афродита. Повдигнах леко носа и планетата се скри зад него. Тогава дръпнах рязко дясната жица, завъртайки кораба наляво. Ръката ми отново завибрира болезнено. Фан беше получил съобщението ми и беше изключил чи-усилвателя на десния борд.

Слънчевият фрагмент промени посоката на движение и се стрелна към десния борд, въвличайки „Порицанието на Феникса“ в стремителна спирала.

— Изправи полета! — кресна Анаксамандър и насочи вакуумета към мен.

— Опитвам се — излъгах. Дръпнах дясната жица, по ръката ми преминаха познатите вибрации и десният чи-усилвател изгасна. Слънчевият фрагмент се освободи от теченията на естественото движение и сега следваше само моята команда. Изтеглих долния повод, корабът намали скоростта си и увисна на четвърт миля над повърхността на Афродита. Но не оставих време на Анаксамндър да забележи, че съм стабилизирал полета. Дръпнах още веднъж долната жица, този път по-силно, и носът на кораба се гмурна към планетата под нас. След това, миг преди да се разбием, изтеглих силно горната жица и съвсем леко дясната й лявата. Бръмченето на чи-усилвателите се върна, но преди да поемем нагоре, „Порицанието на Феникса“ одраска с кила си кожата на богинята на любовта.

Корабът нададе гневен вик с тона и гласа на лунната материя. Чух силен пукот, който ми подсказа, че килът ни е строшен. Една дъска на покрива на кабината се откърти и падна на главата на близкия войник, който рухна в несвяст на пода. Отново изтеглих горната жица и ние се понесохме в празнината между планетата и кристалната сфера. Продължихме навътре покрай зеленото кълбо и куцукайки като ранен кон, излязохме на орбита.

Сега само Хермес и Селена лежаха между нас и Земята.

— Предупредих те, че не мога да управлявам кораба, без да се съветвам с Фан — рекох на Анаксамандър. — Сега ще трябва да поправим кила, преди да продължим.

— Хубаво де — отвърна той. — Спираме за поправка.

— Ще ми е нужен Фан.

— Не, поднебесният си остава на мястото.

— Тогава поне ми позволи да повикам главен динамик Рамоночон.

Анаксамандър се отвърза от стената и се надвеси над мен. Той протегна облечената си в метална ръкавица ръка, улови ме за брадичката и ме накара да го погледна в очите. Усещах, че се опитва да ме сплаши с духа на истински войник, но боговете на войната не бяха с него. Отвърнах на погледа му, но се постарах да скрия омразата си.

— Добре — склони той. — Ще получиш индиеца.

— Освен това ще ми трябва и лабораторията на Михрадарий, тя е единствената оцеляла на този кораб.

— Съгласен — кимна той и излезе навън, за да се любува на Афродита и слънцето зад нея.

Двама войници доведоха Рамоночон, след което ни ескортираха до лабораторията на Михрадарий и застанаха на пост при вратата. Моят приятел имаше измъчен и уморен вид, дрехите му бяха разкъсани, видях синини и рани по шията и ръцете му. Улових го за ръката и му се усмихнах окуражаващо.

— Аякс — рече той. — Какво става?

— Малка авария — отвърнах. — Налага се да ремонтираме кила. Ще ми помогнеш за оборудването.

Отдалечихме се към другия край на лабораторията и аз отворих кожената торба, в която Фан държеше инструментите си. Рамоночон ме погледна въпросително, но аз само поклатих глава. Започнах да ровя из торбата, като същевременно му обяснявах на висок глас с технически термини каква е повредата.

Скоро войниците изгубиха интерес и аз постепенно преминах от гръцки на хинди.

— Жълт заек добре ли е? — попитах.

— Всичко е наред. Рамото й заздравя бързо благодарение на таблетките на Фан, но все още се преструва на ранена, за да заблуди пазачите. — Той спря и потърка леко синините по лицето си. — Анаксамандър искаше да подпиша признание, преди да достигнем луната.

— С помощта на Атина ще си върнем кораба далеч преди това.

— Имаш план? — попита той и се наведе към мен.

— По време на ремонта ще си направим инструменти — отвърнах и му обясних какво ми е хрумнало.

— Можеш ли да изработиш такива неща? — попита учудено той.

— С благоразположението на Атина — повторих — сигурно ще мога.

През следващата седмица двамата с Рамоночон извършихме няколко полета с лунни шейни до кила на кораба, придружени неизменно от нашите пазачи. Поставихме огромна кожена превръзка върху дългата двайсетина стъпки цепнатина на корпуса. Аз картографирах чи-линиите и използвайки инструментите на Фан, с които той веднъж вече бе „изцерил“ кораба, задействах същия процес. За да ускорим затварянето на цепнатината, прибягнахме до демонтирано от витлата на шейните огнезлато, което разтваряше и приглаждаше назъбените краища на пробойната. Тази причудлива комбинация от методи за ремонт и лечение свърши отлична работа и омекналата материя, насочвана от чи-линиите, се затвори в сребрист белег. Заедно със запълването на цепнатината се запълни и бездната в ума ми. Водени от дръзката Атина, мислите ми се стрелкаха от една наука към друга, от един светоглед към неговата противоположност.

Войниците ни следяха бдително, тъй като Анаксамандър им бе поръчал да не ни позволяват да се занимаваме с друго освен с ремонта на цепнатината. Отнасяха се към нас с нескрита подозрителност, но не ни пречеха, поне докато вършехме това, което им се струваше правилно.

Не беше никак лесно да се работи под носа им, но с покровителството на хитрия Хермес успяхме да отрежем десет кожени ленти, да поставим сребърни нитове в единия им край, да изрисуваме червени линии по гладката им повърхност и да покрием обратната страна с фини огнезлатни мрежи.

Когато приключихме с това, съобщих на Анаксамандър, че корабът е готов за полет. Той нареди да ме затворят в килията при Езон, докато заедно с хората си извърши оглед на ремонтите работи.

Благодарение на последното му решение не само се събрах отново с Езон, но за пореден път се убедих, че боговете водят Анаксамандър към собствената му гибел. Не би могъл да ми предостави по-изгодна възможност да го надхитря, дори ако беше положил главата си на дръвника и ми бе подал меча. Защото в замяна на затвора ми осигури възможност да предам на Езон една от кожените ленти със сребърни нитове.

— Какво е това? — попита Езон.

— Сложи си я под туниката — отвърнах. — Огнезлатната страна трябва да гледа навън.

— Но каква роля изпълнява?

— Ще те защитава от вакууметите на войниците.

— Какво? Как е възможно една толкова тънка лента да служи за броня?

— Това не е броня и не ме карай да обяснявам, защото ще навлезем в сложни подробности.

— Добре, Аякс — въздъхна той, пъхна лентата под туниката си и я нагласи пред сърцето.

Вече бях дал на Рамоночон останалите ленти освен моята и тази на Езон. Едва успях да му обясня плана си, и се появиха войниците, които ме отведоха в навигационната кабина. Завързахме се, както винаги, бях отново в компанията на Анаксамандър и двама войници. Докато ми поставяха ремъците, напрегнах мускули, а след това разхлабих незабелязано възлите.

Насочих кораба в чи-потока, свързващ Афродита с Хермес, и постепенно започнахме да набираме скорост. През предното прозорче виждах как Хермес нараства, а зад него се появи малката сребриста точка на Селена. Луната беше на една линия с Хермес и Афродита. В началото това не ми направи впечатление, но след като песента на чи-потока зазвуча в главата ми, аз осъзнах, че чувам три гласа, а не два.

Някъде в дълбините на даоистките ми познания бавно се оформи мисълта, че три планети, подредени в една линия, създават твърде силен поток, но беше късно. Понесохме се все по-бързо и по-бързо по тази чи-река. Не знаех дали „Порицанието“ щеше да издържи на това натоварване, особено след последните сътресения. Но не можех да направя каквото и да било, за да спра полета.

За броени минути планетата на Хермес нарасна от мъничка точка до пълните си размери. Само след още няколко секунди вече бяхме излезли на ниска орбита над червеникавокафявата сфера. Задържах дъх и дръпнах леко горната жица. Тя се изопна и остави кървава резка върху дланта ми. Дръпнах отново и този път витлата се появиха в тънка златиста линия, разреждайки въздуха около мрежата.

„Порицанието“ се издигна плавно над хоризонта на Хермес. Четири пурпурни небесни кораба излетяха последователно от пещерата под нас, за да ни посрещнат, но ние ги подминахме. Хелиос теглеше колесницата ни, а чи ни пришпорваше допълнително и нямаше никакъв начин да забавим, за да се срещнем с хермеския конвой, дори и да искахме.

Малко след това профучахме над Хермес и оставихме назад неговата кристална сфера. Тримата певци се превърнаха в дует, след като гласът на Афродита постепенно се изгуби. Фан изключи чи-усилвателите и „Порицанието“ легна на орбита, на няколкостотин мили отвъд сферата на Хермес. Щяха да изминат няколко часа, докато тези четири кораба ни застигнат.

Анаксамандър и войниците му бяха замаяни от полета. Те висяха уморено на ремъците, но все още бяха в съзнание и сигурно щяха да ме уцелят с оръжията си въпреки объркването. Отправих една лаконична, но пламенна молитва към Хефест, бога на занаятчиите, да благослови стъкмените от мен устройства, след това развързах ремъците и се изправих.

— Не мърдай! — предупреди ме Анаксамандър. — Той размаха вакуумета към мен с несигурните движения на пияница и се опита да си развърже ремъците.

Примирил се с мисълта, че съм на прага на смъртта, аз прекосих със спокойна крачка стаята и сграбчих дългата метална тръба, която той държеше в ръката си. Анаксамандър стреля от упор в гърдите ми. Дулото избълва откос тетраедри, които достигнаха на сантиметри от туниката ми. Някъде там те навлязоха в зоната на разреден въздух. Бронзовите куршуми се отклониха встрани и се забиха в стената. Сега и войниците откриха огън, но последствията бяха същите. Анаксамандър ме гледаше с разширени от ужас очи, когато му дръпнах вакуумета от ръката.

— Какво си направил? — попита той все още леко замаяно.

Не отговорих. Вместо това обърнах вакуумета към войниците.

— Хвърлете оръжията! — наредих и те ме послушаха. След това един по един ги завързах обратно за стената.

— Аякс — промърмори Анаксамандър. — Сега вече не ти мърда срещата с Хадес.

— Началник на охраната Анаксамандър — заговорих и се обърнах към него. — Аз, Аякс от Атина, единствен командир на кораба „Порицанието на Феникса“, те осъждам тук и сега на смърт по обвинение в подстрекателство към бунт. Присъдата ще бъде изпълнена от капитан Жълт заек от Спарта. Следващия път, когато я видиш, ще е последният в живота ти.

Обърнах се и напуснах кабината. След това прекосих откритото пространство до другата кабина. Трябваше да стигна до Фан, преди войниците да са надушили, че нещо не е наред.

Зад нас от корабите, които ни преследваха, литнаха дузина сребърни точки. Бързи лунни шейни. Преднината ни беше стопена до не повече от половин час.

Шмугнах се през вратата на кабината на Фан и се изправих пред първия пазач, който все още се бореше с ремъците.

— Сядай веднага! — креснах и напъхах дулото на вакуумета в носа му. Завързах го, после и неговия другар и чак тогава освободих Фан от мястото му при пулта за управление.

Лицето на стареца беше покрито с белези. Ръкавите на коприненото му наметало бяха скъсани и по ръцете му се виждаха синини. Очите му бяха помътнели от болка и терзания, но въпреки това той намери сили да ми се усмихне. Подадох му кожената лента.

— Сложи си това под дрехите.

Той я разгледа за миг с научен интерес.

— Прилича ми на устройство за контрол на движението на дребни метални предмети — обяви заключението си.

— Всъщност отразява изстрели от вакуумет.

— Но вакууметните тетраедри летят твърде бързо, за да бъдат контролирани от чи-потоци. Освен ако… — той обърна лентата и я погледна от другата страна. — Покрил си я с огнезлато.

— Да — кимнах, докато я нагласяваше под дрехата си. Дръпнах го навън и двамата се затичахме към тунела на затвора. През цялото време го държах за ръката.

— Огнезлатото само придава на тетраедрите допълнително ускорение, за да се отклонят в чи-потока.

— Невероятно — отвърна той, спря и ми се поклони дълбоко. — Небесата са вдъхновили ума ти за това откритие.

Отвърнах с поклон, сетне отново го задърпах към затвора. Но нямаше смисъл да слизаме там. Жълт заек, Езон, Рамоночон и нашите трима войници се появиха на входа зад редица от четирима невъоръжени последователи на Анаксамандър. Езон и Жълт заек носеха ризници и държаха в ръце вакуумети.

Те ме видяха, спряха и козируваха. Миг по-късно Ксенофан, Хераклит и Солон последваха примера им.

— Командире, как да постъпим със затворниците? — попита Езон.

Така и не можах да отговоря, защото откъм складовата пещера се зададоха останалите войници на Анаксамандър. Веднага щом ни съгледаха, те извадиха мечове и вакуумети и се хвърлиха към нас с яростни викове, които отекнаха надалеч под пурпурното небе.

π

Фалангата на Анаксамандър откри огън, изпълвайки въздуха с дъжд от заострени стоманени тетраедри, които се стрелнаха към нас като рой разгневени стършели.

— Не мърдайте! — едва успях да извикам. Привикнали да се подчиняват на заповеди, моите другари останаха по места като неподвижни мишени, към които се носеха смъртоносните проектили. Миг по-късно, за объркване и смут на нашите противници, вместо да разкъсат дрехите и телата ни, святкащите стоманени частици извиха и се стрелнаха право нагоре в небето. Не след дълго те изгубиха инерция и се посипаха обратно върху повърхността на кораба.

— Предайте се! — призовах със спокоен глас настъпващите войници. — Вашият водач Анаксамандър беше взет в плен. Предайте се и ще ви пощадим живота.

Отговорът им беше нов безполезен и безвреден за нас залп.

Кимнах на Жълт заек и двамата с Езон насочиха вакууметите си и отвърнаха на огъня. Целеха се ниско и със спартанска точност и ефикасност изпратиха дълъг откос към краката на настъпващите. Куршумите им достигнаха безпрепятствено целта, кръв рукна от пронизаните прасци на войниците и краката им се подгънаха, неспособни да носят тежестта на телата. Един по един те рухнаха на земята и скоро Жълт заек и Езон намалиха броя им от дванайсет на шест. Едва тогава фанатичният им устрем се уталожи и шестимата, които все още се държаха на краката си, се оттеглиха към пещерата, прикривайки се зад арката на входа.

— Да ги последваме ли? — попита Жълт заек.

Обърнах се и погледнах през борда. Конвоят от лунни шейни беше само на няколко мили зад нас. Достатъчно беше да почакаме малко и щяхме да разполагаме с предостатъчно войници, за да се справим с изменниците. Не се съмнявах, че ще ни помогнат да потушим бунта, както и да се приберем на Земята, в Делоската симахия, където щяха да ни посрещнат като герои.

Но от друга страна…

Една малка искра блесна в съзнанието ми и бързо се разгоря в огън. В началото си помислих, че този пламък олицетворява Хелиос, но светлината на бога на слънцето беше далеч по-ярка от това червеникаво сияние, в което имаше някаква топлота и уют като в огън в студена зимна нощ.

И тогава видях чия е ръката, която държи факела с огъня и го протяга към мен — ръката на Прометей, създателя на човечеството, този, който бе дръзнал да разгневи самия Зевс и беше прикован към планината, обречен на вечно страдание.

„Би ли дал огън на човека?“ — попита титанът пророк и в ума ми изникна видение на грандиозна битка. Небесният огън изпепеляваше земята, караше реките да кипят, косеше реколтата, топеше каменните стени на градовете, поглъщаше стоманените кули като че ли са восъчни свещи и за един кратък миг превърна всички хора на Земята в димящи струйки, които се извиваха нагоре в небето.

„Е, ще дадеш ли огъня на човека?“ — повтори въпроса си Прометей. Титанът привлече погледа ми встрани от тази картина на всеобщо опустошение, към нещо различно, сложно, лишено от първичен образ. Не беше картина, макар да бе озарена в светлина, не беше и дъх, макар че го вдишвах. Беше чиста, освежаваща пневма, субстанцията на мисълта, невидимото тяло на ума, съставено само от огън и въздух и незамърсявано от досег със земя и вода. Той ми показа и ме изпълни с атмосферата, която властваше в пространството непосредствено пред Сферата на неподвижните звезди. „Погледни нагоре — подкани ме титанът. — Време е да се пресегнеш към звездните фенери от небесните висини, не към огъня, който обитава средата на стълбата на вселената“.

Очите ми се отвориха и аз видях сферите отгоре, видях пътя, по който трябваше да се изкатери човекът, но ако… ако… Ако лунните шейни, които се намираха само на миля зад „Порицанието на Феникса“, не можеха да се приземят на борда.

— Не, Жълт заек — рекох. — Не ги гони. — След това плъзнах поглед по лицата на останалите. — Всички по летателните постове! — наредих. — Езоне, нека хората ти приберат ранените под земята. Жълт заек, последвай ме.

Никой не оспори заповедите ми. Фан се втурна през хълма към своята кабина. Езон, Рамоночон и другите войници нарамиха ранените и ги отнесоха в тунела на затвора, докато ние с Жълт заек хукнахме към навигационната кабина.

Лунните шейни вече бяха съвсем близо, те описаха предпазлив кръг около кораба, изучавайки странната му форма, след това се подредиха в редица и се приготвиха да се спуснат на хълма.

Двамата с Жълт заек стигнахме моята кабина и аз отворих вратата. Анаксамандър и неговите войници лежаха точно както ги бях оставил, завързани за стените и пода. Лицата им бяха изкривени от омраза и гняв.

— Убий го! — наредих на Жълт заек.

Анаксамандър изцъкли очи и понечи да заговори, но с едно бързо и точно движение Жълт заек извади меча си и му отсече главата, преди още от устните му да се е отронила и думичка. Неговите войници нададоха гневни викове, но Жълт заек ги накара да замълчат с един-единствен поглед.

Докато се завързвах за пилотското кресло, моят телохранител освободи тялото на Анаксамандър от ремъците и изхвърли главата и трупа на повърхността на „Порицанието на Феникса“, откъдето при следващата маневра на нашия кораб щяха да се изтърколят в празното пространство.

След това Жълт заек се завърза с ремъци на пода до мен.

Протегнах ръка към поводите и дръпнах лекичко левия и десния, сигнализирайки с разклащане на Фан да включи своите чи-усилватели. Веднага долових познатото бръмчене и почувствах вибрации по ръцете и раменете си. Дръпнах по-силно дясната жица, корабът описа остър завой и се понесе назад, към чи-линията, свързваща Хермес със Селена. Без никакво съмнение нашите преследвачи бяха изненадани от маневрата и навярно се чудеха кой управлява този странен съд.

Преди да достигнем реката от чи, ние прелетяхме само на петдесетина мили под хермеските небесни кораби, чиито шейни ни следваха. Четирите кораба увиснаха насред пространството, очаквайки да свърнем нагоре и да се доближим към тях, но ние продължихме в същата посока. Можех да си представя объркването на техните командири и споровете, които са избухнали за това какво да направят. Далеч преди да вземат някакво решение, ние навлязохме в потока, свихме надолу и прекосихме близо хиляда мили от небесното пространство. С техните немощни левитиращи сфери и витла щеше да им отнеме много часове, за да ни настигнат.

Подадох сигнал на Фан да изключи чи-усилвателите и изведох „Порицанието“ на стабилна орбита.

Едва когато жиците се изплъзнаха от уморените ми ръце, Жълт заек зададе въпроса, който очевидно я беше измъчвал.

— Аякс, какъв дълг изпълняваш?

— Дълг към боговете — отвърнах, докато си смъквах ремъците. Кимнах към двамата войници, завързани за стената. — Доведи ги, ако обичаш.

— Да, командире — отвърна Жълт заек. Тя завърза ръцете на войниците на Анаксамандър с ремъците и ги побутна с острието на меча към подножието на хълма, където ни очакваха останалите членове на екипажа и шестимата ранени войници.

— Другите са завързани в складовата пещера — докладва Езон. — Сварихме ги неподготвени, когато ти забави кораба.

— Доведете и тях, моля — рекох.

Езон и неговите трима войници влязоха в пещерата и се върнаха с половин дузина бунтовници със свалени ризници и завързани отзад ръце. По мое нареждане всичките четиринайсет затворници насядаха в подножието на хълма. Екипажът застана пред тях в очакване да чуе думите ми.

— Този кораб няма да се завърне в Делоската симахия — подех аз.

Настъпи изумена тишина, нарушена само от вика „предател“, долетял откъм редицата войници на Анаксамандър.

— Нито ще иде в Поднебесното царство — продължих.

Езон напусна редицата и се приближи към мен. Беше положил ръка на дръжката на меча и на тъжното му лице се четеше готовност да изпълни дълга си. Но Жълт заек застана между нас и му препречи пътя. Тя разпери леко ръце и срещна погледа му със сияещите си златисти очи.

Известно време двамата стояха неподвижно като статуи, обърнати един срещу друг. Никой от тях не проговори, но аз знаех, че духовете им се сражават на някакво невидимо спартанско поле. Езон пръв сведе поглед и наруши тишината, но заговори на мен, не на Жълт заек.

— Аякс от Атина, очаквам от теб да изпълниш дадените ти заповеди.

— Ако се върнем в Симахията — отвърнах, — архонтите ще бъдат принудени, изпълнявайки дълга си и с ясното съзнание за отчаяното положение, в което се намираме, да използват слънчевия фрагмент като оръжие. Не мога да им позволя да го сторят.

— Но ти знаеш, че положението не е отчаяно — погледна ме Езон.

Само че няма как да ги убедя в това. Кройс е учен, няма да се вслуша в гласа на историята. А Милтиад не би сложил оръжие, което вече му е попаднало в ръцете, нали?

Езон поклати бавно глава.

— Нито един архонт от Спарта не би престъпил клетвата си.

— Архонтите са пленници на умовете и задълженията си — кимнах, — за да сторят това, което боговете не биха сторили.

— А ти? — попита Езон.

— Аз имах право на избор — отвърнах. — И го направих. Ще поправя стореното от „Слънчев крадец“ и същевременно ще дам на Делоската симахия това, което повелява дългът ми. Но за да се получи, трябва да се върна на Земята с този кораб.

Езон се обърна към Жълт заек.

— Защо го подкрепяш за това решение?

— По същата причина, поради която ти му предаде цялото управление на кораба.

— Но ние вече не сме извън обсега на цивилизацията — възрази Езон. — Намираме се в свои води.

— Не — поклати глава Жълт заек. — Ще се върнем едва тогава, когато Аякс обяви, че сме го сторили. Дотогава има пречки, които трябва да преодолеем, и дълг, който да изпълним. Работа на Аякс и боговете е да решат какво трябва да направим.

— А ти какво видя? — попита Езон, пристъпи към нея и втренчи очи в нейните.

— Лицето на Зевс през очите на Хера — отвърна спокойно Жълт заек.

Езон направи крачка назад и извади с бързо движение меча. Жълт заек се отстрани и го пропусна покрай себе си. Чух изплашения вик на Фан, но останах неподвижно в очакване на това, което щеше да последва. Езон ме доближи, завъртя меча и ми го подаде с дръжката напред.

— Оставам под твое командване.

— Благодаря ти, Езоне — кимнах и му върнах меча. — Първото, което трябва да направим, е да премахнем враговете от кораба.

Войниците на Анаксамандър вдигнаха очи към мен — едни ме гледаха с омраза, други с нескрит страх. Приближих се към тях, бяха общо четиринайсет, насядали в редица.

— Не мисля да ви убивам — рекох, след като коленичих и надзърнах в изплашените им лица. — Смятали сте, че изпълнявате дълга си, когато се подчинявахте на Анаксамандър. Ще ви позволя да се качите на една от лунните шейни. Нашите преследвачи ще ви намерят и приберат.

Обърнах се към Жълт заек.

— Завържи ги за лунната шейна. Ще напиша съобщение до архонтите и ще им го оставя.

— Какво съобщение? — попита Езон.

— Кратко описание на всичко, което ни се случи, откакто напуснахме Земята. Ще наблегна върху незаконното превземане на кораба от Анаксамандър и назначаването от негова страна на предателя Михрадарий за научен командир.

— А ще обясниш ли защо няма да се върнем и да изпълним мисията?

— Това ще трябва да почака — отвърнах. — Но съобщението ще помогне на Кройс да разбере колко зле подготвена е била цялата експедиция, а на Милтиад — защо не изпълнихме заповедите, които ни даде. Останалата част от обяснението ще получат след завръщането ни на Земята.

— Защо трябва да се чака? — попита Езон.

— Защото обяснението се нуждае от доказателства, с каквито в момента не разполагам.

Докато останалите товареха пленниците на шейната, аз написах бележката и я запечатах с моя печат — совата, олицетворяваща Атина, насред бързо съхнещия черен восък. За миг почувствах успокояващата близост на богинята и това ми подсказа, че съм на прав път.

Бяха накарали затворниците да налягат по гръб върху седалката на шейната, с очи, втренчени в небосвода. Приближих се до сияещия сребрист диск и тъкмо се готвех да завържа свитъка на гърдите на един от пленниците, когато Атина ме побутна лекичко.

— Ксенофан, Хераклит и Солон — провикнах се аз. Тримата войници ме доближиха и отдадоха чест.

— Това, което предстои, надхвърля обикновения войнишки дълг — обясних им аз. — Ето защо ви нареждам да придружите тези пленници и да ги предадете на командира на небесния кораб, който ни следва.

— Ще бъде изпълнено, командире — отвърнаха тримата. Забелязах, че на лицата им се четеше облекчение. Не се и съмнявах, че онова, което бяха преживели на „Сълзата на Чандра“, далеч надхвърляше възможностите им да понасят изпитания.

— Освен това искам да се погрижите това съобщение да бъде предадено на архонтите — подадох свитъка на Солон.

— Да, командире — отвърна той. Тримата се качиха на шейната и се завързаха с ремъците.

Обърнах се към останалите членове на екипажа.

— Двамата с Фан сме достатъчни за управлението на кораба. Ако някой от вас иска да си тръгне, сега е моментът да го стори.

Жълт заек мълчеше. По погледа й разбрах, че е твърдо решена да остане с мен до деня на моята смърт и дори отвъд него, ако боговете позволят.

Рамоночон поклати глава с крива усмивка.

— В Делоската симахия няма да ми се зарадват особено — заяви той.

— Езоне?

— Нареждаш ли ми да си тръгна?

Поколебах се. Знаех, че Езон няма да го направи, освен ако не му заповядам. Изкушавах се да го пратя със свитъка, присъствието му там щеше да придаде допълнителна тежест на съобщението, пък и така със сигурност щях да му спася живота. Но да го принудя да си тръгне би означавало да го накарам да предаде духа на града, от който произхождаше. След подобна заповед спартанската му душа щеше да се измъчва в безкрайни терзания.

— Не, Езоне — отвърнах. — Не ти нареждам.

Оставихме шейната да се отдалечава по инерция, тъй като знаехме, че лъщящата сребърна точка ще привлече вниманието на нашите преследвачи. След като си тръгнаха, екипажът ми се сви до пет души от двестате, обитаващи в началото „Сълзата на Чандра“.

— Време е да преодолеем лунната преграда — рекох, когато шейната се смали до дребна сребърна монета.

Насочих „Порицанието на Феникса“ към чи-линията, свързваща Хермес със Селена. Фан включи чи-усилвателите и ние започнахме да падаме към покритото с белези тяло на сребърната луна. Сред музиката на сферите богинята подхвана погребална песен в душата ми, зовейки ме да се слея с нея, както майка зове изгубения си син.

Селена ни повика и корабът ми се отзова, като прекоси отсечката от хиляда мили за не повече от час. Можех да си представя възбудата на лунните патрули, които бяха засекли приближаващия съд и скоро след това бяха установили, че той се носи с неописуема скорост.

Докато навлизахме в чи-плитчините около Селена, видях над двайсет небесни кораба и стотина лунни шейни, които ни очакваха. Достатъчно бе да забавим скоростта си и да ги поздравим и те щяха да се успокоят, с мисълта, че всичко е под контрол. Но аз само дръпнах леко жицата на левия борд и „Порицанието на Феникса“ се наклони надясно, заобикаляйки тази страховита армада, която нямаше друг избор, освен да ни приеме за вражески съд.

Оръдията на четирите най-близкостоящи кораба избълваха смъртоносен дъжд от стоманени късове, залп от тетраедри, който засенчи небето над нас. Дръпнах долната жица и „Порицанието“ се насочи право надолу към лунната повърхност, гмурвайки се под приближаващите се стоманени снаряди.

От повърхността откриха огън наземни оръдия и ударите им попаднаха в корпуса. Нов рояк от кораби се стрелна от лунните пещери и предните им оръдия също се прицелиха в търбуха на „Порицанието“. Дръпнах рязко юздите на огнения ни кон, като го насочих първо наляво, после надясно, опитвайки се да избегна, доколкото ни е по силите, тетраедърните потоци.

Бръмченето на чи-усилвателите нарасна, щом Фан се зае да ми помага в надпреварата с тази неочаквана атака.

И тогава откъм лунния екватор се приближи флагманът на селеновия флот, линейният кораб „Лъкът на Артемида“, огромно и страховито чудовище с формата на разперил криле орел, чиято човка бе гъсто осеяна с разнокалибрени оръдия, а размахът на крилата достигаше две мили. Той се опита да ни захлупи отгоре, но аз дръпнах юздите и „Фениксът“ бързо набра височина над орела.

Въпреки че не можа да си осигури удобна позиция за стрелба, флагманът откри огън и около петстотин тетраедъра удариха моя кораб.

Селеновата материя издаде жалостив звук, когато килът под нас се напука от ударите. Звукът бе последван от дълбок тътнеж във вътрешността на кораба, какъвто не бях чувал досега.

Но вече бяхме преодолели барикадата от лунни кораби, бяхме подминали и луната и най-вътрешната кристална сфера и летяхме през ниските зони на небето право към Земята.

С лекота се отдалечихме от нашите преследвачи и излязохме на стабилна орбита на средата на разстоянието между Земята и Луната. Напуснах кабината и се присъединих към екипажа на хълма.

— Корабът пострада тежко — посрещна ме Рамоночон.

— Покажи ми къде.

Той ме поведе и останалите ни последваха надолу през тунела към складовата пещера. Някога монолитният под от лунна скала сега беше напукан и нашарен с неравни отвърстия от артилерийската канонада и през повечето дупки се виждаше Земята. Почти всички сандъци бяха нацепени от шрапнелите и съдържанието им се бе изсипало на пода.

— Няма никакъв начин да поправим щетите — обясни Рамоночон. — Корабът няма да може да лети още дълго.

— Имаме далеч по-сериозен проблем — обади се Жълт заек. — Останахме без припаси.

Повиках Фан да огледа пукнатините по корпуса.

— Какви са резервите от хранителни таблетки? — попитах.

— Взехме последните — отвърна той. — Ще ни стигнат за два дена.

— Знаците са повече от ясни — кимнах. — Пътешествието трябва да приключи скоро.

ρ

— Къде отиваме? — попита Фан.

— На някоя планина близо до границата, където армиите на Делоската симахия и Поднебесното царство могат да ни открият.

— Искаш да ни намерят? — попита Езон.

— Да — отвърнах. — Но не веднага. Необходими са ни няколко часа, преди да ни засекат.

Рамоночон пое дълбоко въздух и заговори.

— Има едно място в Тибет, където бихме могли да се приземим…

— Тибет? — попита смаяно Фан. — Тази страна гъмжи от войски на Поднебесното царство.

— А армията на Симахията е струпана на границата — посочи Жълт заек.

Рамоночон кимна и на устните му затрептя едва забележима усмивка.

— Тибетците знаят безброй места, където се крият от двете армии. В тибетските планини има многобройни будистки общности. Една от тях беше тази, в която се учех и аз.

Езон погледна учудено Рамоночон.

— Какъвто и да е планът на Аякс, той иска и двете армии да ни открият. Знаеш ли, че е възможно учителите ти да бъдат избити?

— Готови са дадат много повече, за да спрат проекта „Слънчев крадец“ — отвърна Рамоночон.

— Но няма да се наложи — рече Жълт заек. — Защото в Южна Атлантея има планини, в които можем да се скрием за няколко часа.

— Познаваш ли ги добре? — попита Рамоночон. — Можеш ли да намериш подходящо място от въздуха?

— Едва ли — отвърна смутено тя. — Ще трябва да потърсим.

— Затова пък аз зная как да стигнем до скривалището на моите учители — рече Рамоночон.

— Идеята на Рамоночон ми се струва по-добра — намесих се аз. — Будистите са единственият народ на Земята, преследван и от двете империи. Може би те ще ни окажат помощта, от която се нуждаем.

— И каква е тази помощ? — попита Езон.

Атина отвори устата ми и заговори чрез мен:

— Планински връх, планинска пещера, пера, мастило и хартия — рече тя. — Това са единствените неща, от които ще имам нужда.

— Ще ги получиш при моите учители — обеща Рамоночон.

— В такъв случай да потегляме — обяви господарката на мъдростта.

Жълт заек и Езон се поклониха на божествения глас. Рамоночон закри лицето си с ръце, а Фан ме погледна втрещено, после леко се поклони.

От този момент нататък Атина остана с мен. Тя се засели в сърцето ми и изпълни ума ми с мъдростта си, та дори когато започнахме да се снижаваме в гъстия въздух около Земята, мислите ми останаха ясни и нито за миг не забравях целта си.

Богинята ми върна гласа чак след като се настани в двете пещери на науката и пусна корени в сърцето ми.

— Отиваме в Тибет — заявих аз.

Тъй като корабът беше сериозно пострадал, не посмях да пратя останалите в подземията. Събрахме се в двете навигационни кабини. Жълт заек и Рамоночон дойдоха в моята, а Езон отиде при Фан.

Насочих кораба към огромния чи-поток, който съединяваше Селена със Земята, и започнахме да се спускаме към обгърнатия в нощен мрак Тих океан. „Порицанието на Феникса“ надаваше жалостиви вопли, познатия до болка вик на разчупващ се лунен камък. Екна гневен тътен и от десния борд се отдели огромен къс. Игрищата се отдалечаваха в безшумна орбита, отнасяйки със себе си и половината от крилото. Край на погребалните церемонии на кораба и на игрите, посветени на мъртвите.

Корабът се наклони рязко към десния борд и ремъците, които ме придържаха, започнаха да се разхлабват. Главата ми се блъсна в задната стена и аз се огледах замаяно: Жълт заек развърза ремъците на ръцете си, протегна се и ме улови за раменете.

Корабът продължаваше да пикира право към озарените от лунна светлина вълни на безбрежния океан. През предното прозорче виждах тъмни точки върху блестящата повърхност — острови само на няколко мили под нас. Опитах се да изтегля десния повод, за да изведа „Порицанието“ от чи-потока, но той се съпротивляваше. Жълт заек протегна ръка, улови въжето малко по-нагоре и прибави силата си към моята. Фан изключи своите усилватели тъкмо когато двамата с Жълт заек успяхме да изтеглим дясното кормилно въже достатъчно, за да накараме слънчевия фрагмент да завие и да залюлее кораба в широка дъга над водата.

Излязохме на ниска и бърза орбита само на две мили над повърхността. Под нас се стрелнаха няколко групи от острови, но ние продължавахме да летим на запад, към Поднебесното царство и Тибет. За миг мярнах в нощното небе над нас сребристи светулки, които бързо нарастваха — небесни кораби, които ни преследваха.

Някъде над японските острови прекосихме границата между нощта и деня. Стотици бойни хвърчила се надигнаха от тази хълмиста земя, за да ни пресрещнат. Въздухът над планинските бази на Япония стана плътен заради усилените чи-потоци, но теченията, по които се носеха тези бамбукови прилепи с крила от коприна, само прибавяха допълнително ускорение на „Порицанието на Феникса“.

Сребрист прах и сияещи късове пилееше зад себе си „Порицанието“, който едва издържаше на неописуемото усилие да избяга от две флотилии.

Фан задейства чи-усилвателите и аз пуснах поводите. Възвърнал свободата си, нашият огнен кон се заби в рояка от поднебесни бамбуково-копринени дракони и ги разпиля нагоре в небето, където ги пресрещнаха луннокаменните бойни кораби на Делоската симахия. Вакуумни оръдия и чи-копия откриха едновременно огън, след като към битката се присъединиха и нашите преследвачи. Моите сънародници и тези на Фан се обърнаха едни срещу други, за да се срещнат през бездната, която разделяше техните науки, и от тази празнина бликна смърт. Там, където двамата с него си разменяхме думи, те разменяха огън.

— Стига вече! — извиках аз. — Спрете войната!

Но двата флота не можеха да чуят призивите ми и тътнежите на техните оръдия заглушиха ечащия ми глас.

Миг по-късно напуснахме облака от преследващи ни дракони. „Порицанието“ беше тежко ранен, корпусът му изпускаше дълга струя от сребрист лунен прах, която се вихреше, закривайки небето зад нас, и оставяше достатъчно широка диря, за да могат небесните кораби и бойните хвърчила да ни последват.

„Порицанието на Феникса“ профуча ниско над последните острови и се понесе към материка на Поднебесното царство. Следвахме извивката на Земята, докато в предното прозорче бързо изникна Хангксу, столицата на царството. Блестящите й нефритени кули отразяваха трептящата светлина на езерото, което заобикаляше западния му край и океана от изток.

О, да, богове, ще призная пред вас колко силно бях изкушен да обърна кораба към града и да изпълня задачата, която ми бяха възложили архонтите. Щеше да е толкова лесно да прекрача заповедта на боговете, да спусна кораба върху милионния град и да изтребя жителите му за прославата и величието на Делоската симахия. Едно дръпване на поводите в подходящия момент и безсмъртието ми щеше да бъде осигурено.

Но аз задържах ръка. Въпреки че всички бойни хвърчила на столицата се вдигнаха върху копринените си криле, за да облъхнат моя кораб с пламъци и вихрени течения от чи, въпреки че „Порицанието на Феникса“ трепереше и се тресеше, сякаш щеше да се разпадне всеки момент, и макар че в главата ми ехтяха думите на баща ми, втълпявани от най-ранно детство, за дълга, който трябва да изпълня, с помощта на Атина и проницателността на Прометей аз задържах ръката си.

Летяхме над градовете, селата и нивите на Поднебесното царство и без съмнение всявахме ужас в сърцата на нещастните им жители. Но продължавахме напред, все така изпускайки сребриста диря във въздуха, докато най-сетне наближихме западната граница на Поднебесното царство, където навлязохме в лабиринт от остри планински върхове, които стърчаха високо над облаците. Планинската страна Тибет.

Насочих кораба към тези върхове, молейки се да достигнем целта си преди „Порицанието на Феникса“ да издъхне, да рухне на земята и никога повече да не полети.

— Аякс, снижи се — чух гласа на Рамоночон. Той сочеше една висока планина, която пробиваше ниския слой от облаци, а върхът й бе покрит с яркобели снегове. — Това е планината, която трябва да стигнем.

Дръпнах долния повод и се спуснахме между върховете. Снегът, който беше замръзнал вероятно още от сътворението на света, започна да се топи от неестествената близост на слънчевия фрагмент.

Като гонена птица лъкатушехме между планините. Краищата на крилете ни стържеха планинските склонове, но ние продължавахме да се носим напред. Сребърна пътека очертаваше курса ни, сияейки ярко на слънчева светлина. При всеки рязък завой от „Порицанието“ се откъсваше по някое парче и надаваше печален вик с гневния глас на Селена.

Но ето че най-сетне достигнахме нашата цел — студена, смълчана планина високо в Хималаите, безлюдна и пустееща, без каквито и да било признаци някога да е била обитавана.

Когато наближихме върха, аз дръпнах силно десния повод и насочих слънчевия фрагмент към пирамидата от скупчени камъни отгоре. Както и предполагах, мрежата се закачи на нащърбения връх на планината и след като описа една спирала, слънчевият фрагмент я оплете допълнително около него, стягайки я в як възел.

Ето по какъв начин привързах „Порицанието на Феникса“ за покрива на света. След това дръпнах и четирите повода, изваждайки малките витла, които обрамчваха мрежата. Появи се стълб от разреден въздух, сочещ от върха на планината нагоре в небето. Слънчевият фрагмент се разлюля вътре в колоната, опитвайки се да литне нагоре, но удържан от мрежата и планината. Огнената топка се превърна в сияещ маяк, който щеше да обозначава местоположението ни за всички наши преследвачи.

Селеновият корпус на моя кораб се рееше на стотина стъпки от върха, кръжейки лениво около своя пристан.

Жълт заек, Рамоночон и аз си свалихме ремъците и към нас се присъединиха Езон и Фан. Качихме се на една от останалите лунни шейни и през гъстата пелена от облаци се спуснахме покрай склона на планината към нейното подножие.

Там, върху една тясна площадка, вече се бяха скупчили дузина мъже, облечени от главата до петите с кожени дрехи.

— Ето — извика Рамоночон, за да надвие свистенето на тибетските ветрове. — Приземи се при тях.

Спуснах лунната шейна на заснежения край на площадката. Езон и Жълт заек я завързаха за близките издатини, докато ние останалите стъпихме върху твърдата, неподвижна земна повърхност. Хапещият зимен вятър проникваше през отворите на сандалите ми, но аз бях запленен от облаците, които изпусках с всеки мой дъх.

Облечените в кожи мъже се приближиха към нас. Те отметнаха качулки и под тях се показа смесица от поднебесни и тибетски лица с остри, груби черти, изпъкнали скули и скосени, тесни като цепки очи. Държаха се така, сякаш появата ни е нещо съвсем естествено.

От средата на тази група пристъпи нисък и мършав тибетец с тъжно лице и добродушни кафяви очи. Нещо се опираше на раменете му, не беше дух, но би могло да бъде това или всичко друго, което този странник би пожелал. Той ми се усмихна и аз почувствах как усмивката му преминава през очите ми и докосва Атина в моето сърце.

Рамоночон го доближи и му се поклони, след което го улови за ръцете.

— Учителю — промълви моят приятел. — Нуждаем се от помощ.

Тибетецът докосна Рамоночон по раменете и той се изправи.

— Рамоночоне, ела с нас. Тръгваме си оттук, за да идем на по-безопасно място.

— Рамоночоне — намесих се аз. — Иди с учителите си. Обещавам ти, че „Слънчев крадец“ няма да бъде използван като оръжие.

Всички извърнаха очи към мен.

— Аякс — рече Рамоночон, — как можеш да обещаваш подобно нещо?

— Защото Историята и Мъдростта ми подсказаха какво да направя с него. — Улових Рамоночон за ръката. — Моля те, върви — добавих. — Тези хора ще те отведат в своето убежище. Иди с тях, приятелю.

Рамоночон стоеше неподвижно, местейки поглед между мен и своя учител. Накрая се обърна към стария тибетец и рече:

— Учителю, трябва да остана с тях. Не мога да изоставя своя другар на съдбата, която е отредена и на мен.

Старецът поклати печално глава, но не направи опит да го разубеди.

— Трябва ни пещера — рекох.

— Вървете по тази пътека — будисткият учител ни посочи една тясна пътечка, която се виеше по склона на планината.

— Жълт заек, Езон, Рамоночон — рекох. — Намерете пещерата. Фан, ние с теб ще се върнем на „Порицанието на Феникса“. Чака ни още работа.

Моите другари поеха по пътеката, докато будистите се спуснаха по друг път, водещ към дълбока клисура, и скоро изчезнаха от погледите ни.

Ние с Фан се качихме на лунната шейна и се върнахме на моя полуразрушен кораб. Слънчевият фрагмент бе разтопил почти цялата ледена шапка на върха и под нея се показваха скални плочи, които не бяха виждали Слънцето от създаването на света. Въздухът бе изпълнен с огромни облаци от пара, от която мислите ми навярно щяха да се замъглят, ако не беше помощта на Атина и вдъхновението й.

Приземих лунната шейна на носа на кораба, до лабораториите, и я завързах за входа на една пещера.

— Вземи си инструментите от лабораторията на Михрадарий — рекох на Фан. — И ме чакай при чи-усилвателя на десния борд.

— Добре, Аякс — отвърна Фан.

Когато се събрахме отново, двамата се захванахме да променим конфигурацията на чи-усилвателите, като нарисувахме плътна червена линия от всеки от тях до подножието на вагонетката и покрай срединната линия на корпуса до моята кабина. Приключихме тази задача, като забихме половин дузина сребърни нитове от лявата и дясна страна на вагонетката.

Не бях казал на Фан какво правим, нито защо го правим, но дълбоко в душата си знаех, че не е необходимо. Не зная кое божество ръководеше действията му и дали наистина бе открил дао в сърцето си, но важното беше, че той правеше точно това, което бе необходимо.

Каквито и небесни сили да ни ръководеха, двамата с Фан работехме бързо и експедитивно, сякаш бяхме бойни другари от детинство.

Когато беше положена и последната черта, а последният сребърен нит забит, ние се прибрахме в навигационните кабини, но без да се завързваме. С бавни и предпазливи движения аз освободих фрагмента от планината, пробуждайки „Порицанието на Феникса“ за последния му полет.

Корабът се наклони надясно и последните останки от крилото се строшиха в склона на планината. Дръпнах поводите и оставих на фрагмента да ни повлече към най-високите върхове на Хималаите.

След това Фан включи едновременно усилвателите на десния и левия борд. Този път нямаше бръмчене, тъй като линиите, които току-що бяхме нарисували, свързваха кабините с вагонетката и насочваха чи-потока във вътрешността на кораба. Десният и левият борд бяха подхванати от естествените природни течения, но централната линия остана неподвижна като парализирания гръбнак на труп.

Сега вече дръпнах и петте повода. Централната жица притегли слънчевия фрагмент и освободи спиралата в мрежата. Останалите четири разредиха въздуха в четири колони, теглейки свободните краища на небесната материя в различни посоки, за да развържат възлите, стегнати от Михрадарий. Слънчевата мрежа се разпадна като коса от развързана панделка.

Освободен от мрежата, слънчевият фрагмент беше готов да се стрелне в небето, но чи-усилвателите бяха създали течения, сочещи само наляво и надясно — нито едно нагоре. Теглена от противоположни естествени сили, доскоро перфектната сфера от слънчев огън се деформира в елипсоид, чиято дълга ос сочеше към небето, и вътре в тази сияеща топка пламъци теглеха пламъци в стремежа си да следват две различни заповеди на майката природа.

Изчакахме пет напрегнати минути, наблюдавайки как фрагментът се бори с кипящите вътре в него сили, докато останките от зелена, кафява и сребриста небесна материя, от които доскоро бе изплетена мрежата, се разделяха на два потока, разнасяни бързо от ветровете.

Фрагментът възпяваше собственото си мъчение и хармоничният глас на Слънцето ехтеше надалеч из тибетските склонове. Ала скоро след това тази песен се превърна в зов за свобода, докато ослепително червеният елипсоид се разкъса на две еднакви части. Двете огнени топки се раздалечиха бързо една от друга, едната прихваната от левия чи-поток, а другата от десния.

Всеки от тези небесни огньове се доближи до останките от неразплетената мрежа и там, където небесните пламъци докосваха небесните въжета, аз освобождавах поводите. Краищата на въжетата се извиха, но не едно към друго, за да се сплетат отново, както някога ги бе конструирал Михрадарий. Сега имаше две слънчеви мрежи и всяка от тях държеше по един фрагмент.

За кратко време моята колесница, беше теглена не от един, а от два огнени коня. Използвайки моите поводи и чи-усилвателите на Фан, ние обърнахме тези жребци и ги накарахме да теглят „Порицанието на Феникса“ надолу към планините.

Корабът изскърца жалостиво под напора на тези въртящи сили. Мелодичният лунен тон отекна по цялата му повърхност, придобивайки мощ с всеки нов екот. Звукът накара костите ми да дрънчат и зъбите ми да тракат, но аз продължавах да стискам поводите, прицелил кораба право в планината, за която бе завързан допреди малко. Писъкът на Селена заглушаваше всичко друго, заплашвайки да блокира напълно мислите ми, но върхът вече се беше показал в далечината. Дръпнах левия и десния повод и двата фрагмента смениха местата си, рисувайки сложна спирала около върха, те дърпаха кораба в противоположни посоки.

Едва когато се уверих, че сме здраво закотвени, аз пуснах поводите. След това изхвърчах от кабината и се затичах по напуканата повърхност под дъжд от лунни песъчинки. Фан вече ме очакваше при лунната шейна. Прерязахме едновременно въжетата, метнахме се на сребристия диск и напуснахме люлеещия се кораб.

Под нас „Порицанието на Феникса“ нададе последен отчаян вик и се разцепи на две по протежение на линията, която бяхме изрисували. Бликна огромен фонтан от сребрист лунен прах, който застигна шейната и се заби в дрехите ни.

Но бяхме успели. От „Порицанието“ бяха останали само два скални къса, завързани за двете половини на вагонетката, която на свой ред прикрепяше двете слънчеви мрежи, оплетени около върха. Цялата тази сложна система целеше да прикове двата слънчеви фрагмента като прометееви близнаци за скалата.

— Добра работа — рекох на Фан, докато изтупвах от ръцете и дрехите си сребристия прах.

— Добра работа наистина — кимна той със сияещо от същия този прах лице.

Насочих шейната към пътеката и скоро след това открих будистката пещера, огромна кухина, затворена отпред от леден корниз. Вътре имаше две дузини малки кръгли шатри, покрити с бели кожи, закрепени върху рейки от бамбукови пръчки. На задната стена беше изрисуван индиец с ведро лице, който държеше света в ръката си, втренчил в него успокояващ поглед. Изображението беше в щрихи, почти без никакъв цвят, но въпреки това приковаваше вниманието също като статуята на Атина в Партенона.

— Шакямуни Буда — поясни Рамоночон.

Жълт заек отмести поглед, но аз се поклоних лекичко на нашия домакин.

Близо до входа имаше зеленчукова градина, в която бяха засадени зеле, ряпа и някакъв непознат за мен зарзават. От една цепнатина в скалата наблизо извираше планинско поточе, водата блещукаше ярко на фона на студената стена.

Жълт заек и Езон си точеха мечовете на камъните край потока. Рамоночон приседна пред една от шатрите.

— Сега какво ще правим, Аяксе? — попита Езон.

— Ще доведем тук нашите преследвачи и волята на Зевс ще бъде изпълнена — отвърнах и гласът ми отекна надалече в пещерата. Посочих Езон и Рамоночон. — Искам вие двамата да вземете лунната шейна и да отнесете съобщение на преследващите ни флотилии.

— На Симахията или на Поднебесното царство?

— И на двете.

— И какво да им кажем? — попита Езон.

— Предайте им, че ако ми пратят делегации от по дузина мъже, съставени от войници и учени, могат да получат частите на фрагмента. Ако откажат, кажете им, че ще потопя слънчевия огън в земята, където той ще прогори тялото на Гея и ще остане на вечна орбита.

— Аякс — намеси се Езон. — Нима ще посмееш да дадеш оръжието в ръцете на Поднебесното царство?

— Не им давам оръжие — възразих, — макар че те ще си помислят точно това.

Езон се изправи и прибра меча в ножницата. Рамоночон напусна шатрата и се отправи към входа, където бях завързал лунната шейна.

— Кажи им, че ще ги чакам утре заранта, три часа след изгрев-слънце — подвикнах след него. Предупреди ги, че ако дойдат по-рано или те вземат в плен, ще изпълня заплахата си.

Будистът и спартанецът се настаниха върху диска от лунен камък и литнаха в небето, за да отнесат обещанието и заплахата ми на империите, които управляваха света. Изпратих ги с поглед и с мълчалива молитва.

σ

В ледената вода на подземния поток ние се изкъпахме за първи път след катастрофата на „Сълзата на Чандра“. Чистата, прозрачна планинска вода отми от тялото ми полепналия прах от дългите седмици напрегната работа. Натърках се силно със сапун и влажна кърпа, за да сваля повърхностния слой кожа, а после се загледах в белите пенливи петна, които потокът отнасяше бързо.

След като измих небесния слой от тялото си, аз се излегнах по гръб във водата. Последните остатъци от хранителната таблетка на Фан ми помогнаха да се изкъпя в ледената вода, без да изпитвам дискомфорт. Лежах, заслушан в успокояващия ромон на потока и в равномерните удари на Гея, майка на всички неща, дълбоките пулсации на земята, които прогонваха умората и ме посрещаха с добре дошъл в утешаващата й прегръдка.

На няколко крачки надолу по течението Жълт заек методично търкаше тялото си от потта и мръсотията с бамбукова четка, която бе намерила в една от шатрите, въпреки че кожата й вече сияеше, сякаш е от чисто злато. Когато приключи, тя развърза плитките си и си изми косата, докато засия като гарванови криле на лунна светлина.

Фан беше запалил малък огън близо до задната стена на пещерата и ние с Жълт заек се изсушихме на него, а през това време старият даоист зае мястото ми в потока. Щом останахме насаме, аз се наведох към Жълт заек и й прошепнах в ухото:

— Трябва да ти разкрия една тайна. В случай че не доживея утрешния ден.

Тя се извърна и ме погледна втренчено.

— Аякс — рече, също шепнешком, и гласът й бе нежен като морски бриз и хаплив като зимен полъх, — нима ще предадеш клетвата, дадена на боговете?

— Не — отвърнах. — Никого няма да предам, тъй като все още се намираме в Хадес и дългът ми повелява да ти помогна да избягаш.

Тя кимна бавно и аз доближих устни до ухото й. След това й прошепнах тайната на Орфическите мистерии. Научих тази, която пазеше живота ми, как да освободи душата си от царството на мъртвите.

Сега, когато съм изправен пред вас, о, богове, заявявам открито с цялата си убеденост, че думите, прошепнати на Жълт заек, не нарушават моята клетва. Защото именно с тази тайна Езон ми бе предал и дълга да се погрижа за нашето оцеляване, а когато я разкрих на Жълт заек, въвеждайки я в свещената група на онези, които знаят истинския път на Орфей, все още не бях изпълнил докрай този дълг. След като й разкрих тайната, аз вече не се страхувах от последствията от моите действия.

Малко по-късно Хелиос се спусна над планините на запад, но двата слънчеви фрагмента продължаваха да озаряват нашия склон като два маяка, насочващи Езон и Рамоночон по обратния път. Изкъпани и преоблечени, Жълт заек, Фан и аз излязохме да ги посрещнем и да им помогнем със закотвянето на лунната шейна за скалата.

— Как мина? — попитах моите вестоносци, когато се прибрахме обратно в пещерата.

— В началото поднебесните не искаха да пращат делегация — докладва Рамоночон, след като се протегна уморено и се почеса по раменете. — Беше очевидно, че подозираха някаква клопка. Но когато им казах, че Фан е жив и е помогнал за връщането ни, генералът се съгласи и те решиха да дойдат, за да видят с очите си какво може да го е накарало да рискува живота на своето семейство.

— Не мисля, че ще бъдат разочаровани — обади се Фан. — И ако всичко мине добре, семейството ми ще бъде спасено.

Обърнах се към Езон. Той потопи шепи в потока и отпи от чистата, студена вода. След това избърса една сияеща капчица от устните си.

— Генерал Антиокъл, командирът на ескадрилата небесни кораби, която ни преследва, склони да дойде тук. Иска да разбере какво може да е накарало двама спартански офицери и един атински учен да забравят дълга си.

— Добра работа — похвалих ги. — А сега елате да седнем. Трябва да обсъдим някои неща, преди да настъпи утрото.

По моя молба Рамоночон намери няколко листа оризова хартия, бамбукови писалки и мастилница с червено мастило, оставени от будистите. Двамата с Фан се настанихме на покрития с кожи под на най-голямата шатра, разстлахме хартията върху дървени подложки и се заехме да пишем.

На светлината на слънчевите фрагменти, проникваща през отвора на пещерата, ние постепенно обрисувахме моста между нашите науки. Фан, привикнал да пише с четчици, се затрудни на няколко пъти в изписването на поднебесните йероглифи с моливи. Моята ръка също трепна неведнъж, непривикнала да държи бамбукови пръчици. Но проблемите на тленните ни обвивки бързо бяха преодолени от познанието, което бликаше направо от душите ни и се изливаше върху листовете през тази дълга и ярка нощ.

Когато Хелиос се възкачи на изток, за да поздрави своите отвлечени деца, приковани за планината, аз бях изписал трийсет листа с гръцки текст и формули, докато Фан бе изпълнил само пет страници с далеч по-сбитите поднебесни йероглифи.

— Готови сме вече да посрещнем нашите гости — заявих.

Езон и Жълт заек бяха облекли своите ризници, старателно почистени и лъснати през нощта. На вратовете им висяха медни спартански плочки с изрисувания лик на Хера, а от шлемовете им стърчаха наперено конски опашки. Също през нощта Рамоночон бе зашил скъсаната копринена тога на Фан и сега старият даоист изглеждаше съвсем достолепен. Моят индийски приятел бе изпрал преподавателската ми тога, която сега се белееше, и дори беше почистил синкавите ширити по края. След като я облякох, поставих гордо на рамото си значката на командира с немигащия бухал на Атина върху нея.

Самият Рамоночон носеше скромно будистко шафраново расо. Жълтият цвят подчертаваше недвусмислено и дръзко отделянето му както от Симахията, така и от Царството.

На третия час след идването на зората ние се подредихме в очакване да се появят гостите. Бяхме се изправили на десет крачки навътре от входа на пещерата, двамата с Фан в центъра, Рамоночон вдясно от мен, Жълт заек и Езон по фланговете. Спартанците стояха неподвижно, опрели на гърдите си оголените си мечове.

Откъм входа повя вятър и донесе със себе си малко сняг. В сърцето ми отекна далечна гръмотевица. Нещо величаво и същевременно ужасяващо се надигна вътре в мен, то бързо набираше мощ и скоро изпълни пещерите на моята душа. В главата ми си даваха среща оглушителни гръмотевици, светкавици озаряваха душата ми, но всичко това не ме безпокоеше, защото силата на божеството, което властваше над небесата, ми помагаше да се възнеса над бурята във вътрешния ми мир.

Обърнах глава надясно и видях Фан, изправен неподвижно и смълчан, с крехко тяло като понесена от вятъра птица и същевременно твърд и непоклатим като течение в океанските дълбини. Той също ме гледаше, а през очите ни онези, които бяха обладали душите ни, се измерваха с погледи, след това се пресегнаха през потоците от пневма, които ни бяха приковали един към друг и внимателно се докоснаха.

— Аякс — проговори Езон зад мен. — Дойдоха.

Обърнах се и погледнах към входа на пещерата. Огромна лунна шейна се беше приземила отвън. До нея тъкмо кацаше драконово хвърчило. Делегациите слязоха от своите транспортни средства и се отправиха в две колони към пещерата. Вдясно вървяха представителите на Делоската симахия, водени от спартански генерал и атински учен — и двамата със значки на командири. Не познавах спартанеца, но ученият беше шейсетгодишен мъж на име Поликрат. Бяхме изучавали заедно преди години поднебесната наука и знаех, че притежава жив и пъргав ум. Усещах ръката на Атина зад неговото присъствие.

Зад тези двама водачи крачеха дузина войници с леки бронзови пехотни ризници и прибрани мечове и вакуумети, а в края на редицата имаше две жени, също в преподавателски тоги. Генералът отдаде чест на Езон и Жълт заек и те отвърнаха по същия начин. Поликрат ме разглеждаше с нескрито любопитство, сякаш се опитваше още сега да разгадае смисъла на моята постъпка.

Вляво се изкачваха поднебесните, облечени в кафяви копринени брони, мечовете им бяха прибрани в пристегнати на гърбовете ножници, а персоналните чи-копия — затъкнати в коланите. Между тях вървеше техният генерал, мъж на средна възраст, облечен с тънка стоманена ризница, която бе прилепнала плътно по тялото му и следваше всяко негово движение. Най-накрая пристъпяха двама млади мъже с тоги, подобни на тази на Фан. Те погледнаха неуверено моя спътник и едва забележимо му се поклониха.

Двамата с Фан очаквахме мълчаливо приближаването на делегациите. Бяхме оставили сърцата си открити, за да могат божествените сили, които се бяха настанили там, да се пресегнат и да докоснат сърцата на тези мъже и жени. Шумът на вятъра се смеси с гръмотевиците в душата ми, а ромонът на потока — с хармонията на чи, която извираше от Фан, и тези два прекрасни звука бяха хорът на Небето и Земята, който посрещна новодошлите.

— Идвате за слънчевите фрагменти — заговорих аз и гръмотевиците зазвучаха в гласа ми. — Ще ги получите, след като учените ви прочетат тези документи.

Жълт заек пристъпи напред и предаде моя текст на Поликрат, а Езон отнесе работата на Фан на поднебесните учени.

Книжниците разтвориха предпазливо свитъците. Започнаха да четат с вяло любопитство, което скоро прерасна в осезаемо вълнение.

— Аяксе! — възкликна Поликрат и ме погледна с лице, на което се четеше страхопочитание. — Наистина ли си го направил?

— Чети нататък — отвърнах.

Една от помощничките му посочи с пръст пасаж от писанията ми.

— Този експеримент можем да направим още довечера — рече тя развълнувано.

Усмихнах се едва забележимо. Първите опити в работата на Фан и моята бяха подготвени така, че да могат да бъдат осъществени от обичайната група учени, придружаващи всяка по-голяма армейска част на всяка от двете империи. По-нататъшните експерименти, описани в текстовете, изискваха добре оборудвани лаборатории, каквито имаше само в Атина и Хангксу, и голям брой опитни учени.

Както и предполагах, възбудата и учудването на книжниците от двете страни нарастваха с навлизането им в същината на материята.

Съставянето на техническата част на тези тезиси не беше особено сложно. Далеч по-трудно бе да се вмъкнат между редовете исторически бележки, подсказващи по какъв начин двете империи бяха достигнали до този безкраен конфликт и защо и двете страни смятаха, че губят войната. Клио ме беше предупредила, че нито един простосмъртен не би разбрал тези думи, но след като Атина бе обещала, че научните познания, които им давахме, щяха да разсеят отчаяните настроения в Делоската симахия и Поднебесното царство, тогава може би след трийсет или петдесет години, или дори след век, щяха да се появят учени, способни да разчетат скритите послания в нашите текстове и да върнат историята на почетното й място в Академията.

И двете групи учени приключиха с четенето приблизително по едно и също време и се обърнаха към нас с купища въпроси. Но аз не им дадох никакъв шанс.

— Вземете — рекох и подадох един лист на Поликрат, а Фан предаде същия текст на поднебесните учени. На листовете бе обяснено как се привързва слънчев фрагмент за небесен кораб, като се използват инструменти, подобни на тези на „Порицанието на Феникса“. На чертежа на Фан имаше няколко бойни хвърчила в коридор от разреден въздух, насочен в подсилено чи-поле, там също се обясняваше как да бъде създаден подобен коридор с помощта на образци от пленено огнезлато.

— Тук ще намерите инструкция как да откарате със себе си своя слънчев фрагмент — добавих. — Вземете ги и си вървете.

— Но… — понечи да възрази Поликрат.

— Вървете! — изреваха устните ми с гласа на Зевс.

И двете групи напуснаха заднишком пещерата и духът, който се беше пробудил в мен, ги последва, за да се увери, че ще вземат своите слънчеви фрагменти и ще си идат, отнасяйки в домовете си тайните, които им бяхме съобщили. След като бурята напусна сърцето ми, Атина се появи отново и ме увери шепнешком, че днес няма да има битки, защото нито един от генералите няма да рискува това, което му бяхме предали.

Час по-късно огненото зарево над планините отслабна и накрая съвсем изчезна.

— Ето че откараха своите фрагменти — рекох аз. — Справихме се.

— Какво всъщност направи? — попита Езон.

— Промених войната. От отчаяна борба на две страни, които нямат никакви допирни точки и следователно не им остава нищо друго, освен да воюват, в конфликт между нации, които постепенно ще се опознават, и вече няма да се налага да мерят сили по всички фронтове и да използват цялата вселена за материалите, от които се нуждаят.

— Не разбирам — рече Езон, загледан в небето и следващ пътя на Хелиос с тъжен поглед.

— Вече девет века Академията оправдава неспособността си да разбере даоистката наука, като обявява, че ще го стори веднага след като Поднебесното царство бъде завладяно. Като им дадох това, което бях научил за даоизма, аз запалих огън, който ще изпепели това извинение, пламъка на познанието, който ще погълне всички умове в Академията. Желания, сдържани деветстотин години, ще бликнат през разпукания бент и ще подхранят интереса на учените от различни дисциплини към постиженията на техните колеги оттатък. В Академията ще се възцари нов възглед и за герои ще бъдат провъзгласявани онези учени, които са показали напредък не във военните разработки, а в опознаването на даоистките науки.

Хера се спусна на раменете на Жълт заек и божествената й близост се долови в гласа й:

— А Спарта ще приеме, че характерът на войната се е променил от вечен конфликт към периодични стълкновения, от постоянна битка за окончателна победа — в разпокъсани сражения за ограничени цели. Величието на войната ще се издигне към нови висини, тъй като подвизите на героите от Спарта няма да бъдат обезсмисляни през следващите години, векове или дори хилядолетия.

— А в почивките между сраженията — намеси се Рамоночон, приседнал кротко на пода в своето шафраново расо — двете страни ще общуват помежду си.

Езон откъсна замечтан поглед от небето.

— Не виждам как ще стане това.

— В моите бележки към Академията се казва всичко, което знам за даоистката наука — заговорих, — но въпреки че за изучаването й ми помогнаха боговете, все още не зная достатъчно за дао, чи-потоците и начина, по който влияят на природата. Бележките на Фан са сходни на моите в тази част, в която обрисуват на поднебесните учени постиженията на нашата наука, но съществуват празнини в тяхното разбиране за формите, материалите и силите. И двете страни разполагат с достатъчно информация, за да започнат научни изследвания, но прогресът им ще е отчайващо бавен.

— Академията и преди е работела бавно.

— Но сега ще знаят, че врагът притежава отговорите на техните въпроси. Ще се опитат да използват пленници, за да се сдобият с нужната информация, но и това няма да им помогне. В периодите на мир, когато Спарта и поднебесните генерали не намират за какво да спорят, през ничията земя между вражеските линии ще прелитат въпроси и учените, които се сдобият по един или друг начин с отговорите, ще се издигат високо в академичните среди.

Едва сега почувствах, че гърлото ми е пресъхнало от тази дълга реч и изведнъж странна летаргия завладя тялото ми.

Без да я моля, Жълт заек ми донесе купа с вода от ледения ручей.

Докато затварях очи, за да отпия от съдинката, пред погледа ми изникна обгърнатият в облаци Олимп. От висините на тази божествена планина върху крилатите си сандали се спусна Хермес, стиснал в ръка жезъл с увита около него змия. Богът на вестителите сграбчи душата ми и ме отнесе на склона на планината, пред божествения съд.

И това е краят на моята история, о, богове. Опитах се, доколкото ми беше по силите, да разбера и следвам заповедите и предупрежденията, които ми отправихте, и да изпълня задълженията, които стоварихте върху немощните ми плещи. Сега коленича пред вас и прегръщам сияйните ви нозе с надеждата, че съм постигнал всичко, що е било поискано от мен. Клио, моля се делата ми да възвърнат преклонението пред теб. Селена, Хермес, Афродита и Хелиос, дано небесните ви тела никога не бъдат разкъсвани заради военните начинания на простосмъртните човеци. Атина, о, покровителко моя, дано съм отървал града, носещ твоето име, от слепотата, поразила гражданите му. А на теб, о, всемогъщи Зевсе, и на теб, Хера, царице на небесата, поднасям от цялата си душа своите благодарности за честта, която ми оказахте — честта да ви служа за създаването на един по-справедлив свят.