Небесният огън

Глава 23Петината ви давам

Дръпнала юздите на Мъгла на билото на един тревист хълм, Егвийн гледаше потоците айилци, изливащи се от Джангайския проход. Седлото отново беше надигнало полите й над коленете, но сега тя почти не го забелязваше. Не можеше напрекъснато да се навежда, за да ги оправя. А пък си имаше и чорапи, тъй че краката й не бяха голи.

Подтичващите колони на Айил течаха малко под нея, подредени по кланове, септи и общества. Хиляди и хиляди, с техните товарни коне и мулета, и гай-шайн, които щяха да се грижат за становете им, докато другите се сражават, простираха се на миля околовръст и откъм прохода прииждаха още, други вече се губеха от погледа и напред. Макар да си нямаха благородни фамилии, които да ги предвождат, приличаха досущ на народа на някоя държава, тръгнал на боен поход. „Пътят на коприната“ тук вече наистина бе заприличал на път, цели петдесет крачки широк и настлан с големи бели камъни, цепещ право през хълмовете, които бяха просечени, за да е равен. Съвсем нарядко се виждаше той под нозете на айилската маса, въпреки че те предпочитаха да тичат по тревата, но много от каменните плочи се бяха надигнали на една страна и хлътнали на другата. Повече от двадесет години бяха минали, откакто по този път се беше движило нещо различно от местни селски коли и шепа фургони.

Смайващо бе за нея да види отново дървета — истински дървета, високи дъбове и букове, в истински горички, а не огънати безразборно от вятъра и криви, и висока трева, люлееща се под вятъра, бръснещ билата на хълмовете. А на север в далечината се виждаше истински лес, и облаци в небето — тънки и нависоко, но все пак облаци. Въздухът изглеждаше благословено прохладен след Пустошта, и дори влажен, въпреки че пожълтелите листа и големите кафяви туфи из тревата й подсказваха, че може би е по-топло и по-сухо от обичайното за това време от годината. И все пак околностите на Кайриен приличаха на щедър рай в сравнение с онова, което беше зад Драконовата стена.

Малко поточе се виеше на север под почти плосък мост. Течеше към река Гайлин на много мили в същата посока. Тя се зачуди какво ли ще си помислят айилците за реката — веднъж беше видяла айилци край една река. Вадичката определено прекъсваше мощния човешки поток — мъже и жени се спираха да я разгледат слисани и след това я прескачаха.

Фургоните на Кадийр затрополяха по каменния път. Мулетата, подредени в дълга колона, напрягаха вратове в безнадеждно усилие да не изостанат от айилците. Четири дни им бяха нужни, за да преодолеят резките извивки на прохода, а Ранд явно възнамеряваше да навлезе колкото може по-надълбоко в Кайриен през няколкото часа дневна светлина, които им оставаха. Моарейн и Лан яздеха с фургоните; не пред тях, нито дори успоредно на приличащата на кутийка бяла къща на колелета на Кадийр, а до втория фургон, в който покритият с платнище силует на каменната рамка на врата — тер-ангреал — стърчеше над останалия товар. Част от товара беше грижливо увита в чергила или прибрана в сандъци и каци, които Кадийр беше домъкнал в Пустошта със стоката си, докато друга просто беше напъхана където й се намери място — странни фигури от метал и стъкло, червен кристален стол, две статуи с детски размери на гол мъж и жена, костени пръчки и още какви ли не неща от странна черна материя с всевъзможни размери. Какво ли не, включително неща, които Егвийн не можеше и да опише. Моарейн беше използвала и най-малкото кътче за тези предмети във всички фургони.

На Егвийн й се искаше да разбере защо Айез Седай беше толкова загрижена точно за този фургон: навярно никой друг не беше забелязал, че Моарейн му отделя повече внимание, отколкото на всички други взети заедно, но тя го забеляза. Не че се надяваше да разбере. Наскоро установеното равенство между нея и Моарейн се оказа само проява на нежност, нещо, което тя бе разбрала, когато й зададе същия въпрос в сърцевината на прохода, а освен това й беше казано, че въображението й е твърде развинтено и че ако разполага с време за губене в шпиониране на Айез Седай, може би Моарейн ще помоли Мъдрите да усилят обучението й. Тя се извини от все сърце, разбира се, и меките й слова, изглежда, подействаха. Амис и останалите не й отнемаха повече време през нощите, отколкото досега.

По пътя откъм нейната страна притичаха стотина Таардад Фар Дарейз Май, с леки отскоци, с увиснали була, но готови да бъдат нахлузени, и с пълни колчани на бедрата. Някои носеха роговите си лъкове в ръце, други ги бяха прибрали в кожените калъфи на гърбовете си. Копията и щитовете в ръцете им се полюшваха в ритъм с бяга им. Зад тях дузина гай-шайн в белите си роби дърпаха товарните мулета и се мъчеха да не изостанат. Една обаче беше в черна, а не бяла роба, Изендре. Мъчеше се най-много от всички. Егвийн успя да различи сред тях Аделин и още две три други от онези, които бяха пазили шатрата на Ранд в нощта на атаката. Всяка от тях стискаше и по една кукла — грубо направена кукла, облечена в поли и с бяла блузка; лицата им изглеждаха по-каменни от всякога, все едно се правеха, че изобщо не носят такова нещо.

Тя не знаеше за какво беше това. Девите, които бяха пазили тогава, дойдоха на група да се срещнат с Баир и Амис, след като смяната им беше свършила, и прекараха доста време с тях. На следващата сутрин, докато лагерът все още се разтурваше в предутринната сивота, те бяха започнали да правят тези кукли. Не можеше да ги попита, естествено, но сподели учудването си с една златокоса Томанеле от септата Серай, на име Майра, и жената й каза, че било за да им се напомня, че вече не са деца. Тонът й даде да се разбере, че не иска да говори повече. Една от Девите, носещи кукла, не беше повече от шестнадесетгодишна, но самата Майра беше поне на годините на Аделин. Всеки път, когато Егвийн си помислеше, че вече разбира айилските нрави, нещо ново й доказваше, че все още не знае нищо.

Въпреки волята й очите й я теглеха назад към прохода. Редицата от колове все още си беше там, почти видима, от единия стръмен склон до билото на другия, с изключение на пролуката, която айилците бяха изритали по пътя си. Куладин беше оставил ново послание — мъже и жени, набучени на колове пред пътя им, стояли там мъртви от седем дни. Високите стени на Селеан бяха прилепени към хълмовете от дясната страна на прохода и над тях не се виждаше нищо. Моарейн й каза, че градът представлявал бледа сянка на някогашната си слава, но все пак беше забележителен и много по-голям от Тайен. Нищо обаче не беше останало от него. Нито някой от жителите му беше оцелял — освен отведените от Шайдо, — макар че някои вероятно бяха избягали по места, които бяха сметнали за безопасни. По тези хълмове беше имало ферми: по-голямата част от източен Кайриен бе изоставена след Айилската война, но един град винаги имаше нужда от ферми наоколо, за да го изхранват. От почернелите каменни стени на фермерските къщи стърчаха осаждени комини; тук се мяркаха овъглени греди над каменна плевня, там обор и къща се бяха сринали от опустошителния пожар. Хълмът, на чието било тя седеше върху седлото на Мъгла, доскоро беше бил пасище; край оградата му в основата на хълма все още бръмчаха ята мухи над гнилите останки от касапницата. Нито едно животно не бе оставено в нито едно пасище, нито една кокошка не щъкаше из дворовете. Ечемичените ниви бяха овъглени като изгорени стърнища.

Куладин и Шайдо бяха Айил. Но такива бяха и Авиенда, както и Баир, Амис и Мелайне, и Руарк, който често й казваше, че му напомняла за една от дъщерите му. Бяха отвратени от опустошенията, но въпреки това, изглежда, всеки смяташе, че са само малко повече от онова, което дървоубийците заслужават. Навярно единственият начин наистина да опознаеш айилците беше да се родиш Айил.

Тя хвърли последен поглед към разрушения град и бавно заслиза към грубата каменна ограда, мина през портичката и по навик се наведе да окачи кожената каишка, задържаща вратата. Цялата ирония беше в това, че според Моарейн Селеан бе могъл да премине на страната на Куладин — ако Куладин им беше дал възможност да избират, разбира се.

Тя препусна по широкия път, докато не настигна Ранд, днес облякъл червеното си сетре, Авиенда, Амис и още тридесетина Мъдри, които познаваше съвсем бегло, с изключение на другите две сънебродници. Мат с неговата широкопола шапка и копието с черната дръжка също бе там, и Джайсин Натаил, преметнал на гръб кожения калъф с арфата и стиснал пръта на аленото знаме, плющящо на вятъра. Забързани от двете им страни айилци ги подминаваха, защото Ранд яздеше бавно — разговаряше с вождовете на кланове. С поли или без поли, Мъдрите преспокойно можеха да изравнят крачка с подминаващите колони, ако не бяха се залепили за Ранд като борова смола. Те почти не погледнаха Егвийн — бяха наострили очи и уши към Ранд и шестимата вождове.

— И който и да премине след Тимолан — говореше с решителен тон Ранд, — да му се каже същото. — Каменните кучета, оставени да наблюдават в Тайен, бяха дошли да докладват, че Миагома са навлезли в прохода предния ден. — Дошъл съм да спра Куладин да опустошава тази земя.

— Сурово послание — каза Баел. — За нас също, ако смяташ, че не можем да си вземем петината. — Хан и останалите, дори и Руарк, закимаха.

— Петината ви давам. — Ранд не повиши глас, но думите му прозвучаха като забивани пирони. — Но и частица от това да не бъде храна. Ще живеем от онова, което можем да си намерим — диво, уловено или купено, ако се намери някой да продава храна — докато не накарам тайренците да увеличат доставките от Тийр. Ако един човек само вземе и петак повече от петината, или къшей хляб, без да го е платил, ако изгори и една колиба, защото принадлежала на дървоубиец, или убие човек, който не се е опитал да го убие, ще бъде обесен, който и да е той.

— Тежко е да кажеш такова нещо на клановете — каза Деарик почти толкова твърдо. — Аз дойдох да следвам Оня, що иде със Зората, а не да кътам някакви си клетвопрестъпници. — Баел и Джеран си отвориха устата, сякаш да го подкрепят, но всеки от тях забеляза другия и стисна зъби.

— Запомни добре какво казах, Деарик — заяви Ранд. — Аз дойдох да спася тази земя, а не да я съсипвам повече. Това, което казах, важи за всеки клан, включително Миагома и всеки друг, който ни последва. За всеки клан. Всички да го запомнят добре. — Този път никой не проговори и той смуши Джейде-ен напред.

Егвийн си пое дъх. Всеки от вождовете беше достатъчно възрастен, за да му бъде баща и повече, те бяха водачи на своите хора като същински крале, колкото и да го отричаха, предводители, закалени в битките. А той едва до вчера беше момче, при това не само на възраст, младок, който по-скоро молеше и се надяваше, отколкото да командва и да очаква, че ще му се подчиняват. Напоследък се променяше все по-бързо и тя трудно успяваше да го догони. Добре щеше да бъде, ако успееше да задържи тези мъже да не правят с другите градове това, което Куладин беше направил с Тайен и Селеан. Така си каза. Но съжаляваше, че той не може да го постигне, без да показва с всеки изминал ден все повече високомерие. Колко ли оставаше, докато поиска и тя да му се покорява така, както Моарейн? Или всички Айез Седай? Надяваше се, че е само високомерие.

Дощя й се да си поговори с някого, затова измъкна единия си крак от стремето и се наведе да подаде ръка на Авиенда, но айилката поклати глава. Явно не й се яздеше. А може би и всички тези Мъдри, крачещи плътно една до друга, я караха да изпитва неохота. Някои от тях нямаше да се качат на кон или на кола, дори и двата им крака да са счупени. С въздишка Егвийн скочи на земята и поведе Мъгла за юздите, оправяйки раздразнено полите си. Меките, високи до коляно айилски чизми, които носеше, изглеждаха удобни, и бяха, но не и за толкова дълго вървене по тази твърда неравна настилка.

— Той наистина ги командва — каза тя.

Авиенда бегло отмести погледа си от гърба на Ранд.

— Не го познавам. Не мога да го познавам. Виж само какво носи.

Имаше предвид меча, разбира се. Ранд не точно го носеше — оръжието висеше на ефеса на седлото му в проста ножница от кафява бича кожа. Дългата дръжка, увита в същата кожа, стърчеше до кръста му. Дръжката и ножницата му я бе направил един човек от Тайен по пътя през прохода. Егвийн се чудеше защо, след като можеше да си прелее меч от пламък, както и да направи много други неща, в сравнение с които всички мечове щяха да изглеждат като детски играчки.

— Нали ти му го даде, Авиенда.

Приятелката й се навъси.

— Той се опитва да ме накара да приема и дръжката. След като я използва, тя е негова. Използва я пред очите ми, сякаш за да ми се подиграе с меч в ръката си.

— Ти не си ядосана заради меча. — Не мислеше, че е затова: Авиенда не беше споменала и дума за меча онази нощ в шатрата на Ранд. — Още си му сърдита заради начина, по който ти беше говорил, и аз те разбирам. Но знаеш, че той съжалява. Той понякога говори, без да мисли, но ако му позволиш да ти се извини…

— Не му искам извиненията — измърмори Авиенда. — Не искам да… Това не мога да го понасям повече. Не мога повече да спя в шатрата му. — Изведнъж тя стисна Егвийн за ръката и ако Егвийн не я познаваше добре, щеше да си помисли, че всеки момент ще се разплаче. — Трябва да поговориш с тях за мен. С Амис, Баир и Мелайне. Те ще се вслушат в теб. Ти си Айез Седай. Трябва да ми позволят да се върна в шатрите им. Трябва!

— Какво трябва? — чу се гласът на Сорилея. Беше изостанало от другите, за да се изравни с тях. Мъдрата от твърдината Шенде беше с бяла коса и лицето й приличаше на съсухрена кожа, опъната върху черепа й. Ясните й зелени очи обаче можеха да убият кон от десет крачки. И то когато те погледнеше нормално. Когато се ядосаше, другите Мъдри седяха кротичко, а вождовете на кланове си търсеха извинение да напуснат.

Мелайне и още една Мъдра, посивялата Накаи от Черна вода, понечиха да се присъединят към тях, но Сорилея не обърна въпросните очи към тях и изхъмка:

— Ако не беше толкова улисана в мисли за новия си съпруг, Мелайне, сигурно щеше да забележиш, че Амис иска да поговори с теб. Ти също, Аерин. — Мелайне цялата почервеня и заприпка обратно към другите, а по-възрастната Аерин дори я изпревари. Сорилея ги изгледа, докато се отдалечат, след което насочи вниманието си изцяло към Авиенда. — Сега можем да си поговорим спокойно. Значи ти не искаш да направиш нещо. Нещо, което са ти казали да направиш, разбира се. И смяташ, че това дете Айез Седай може да те измъкне да не го правиш.

— Сорилея, аз… — измънка Авиенда и не можа да продължи.

— По мое време момичетата подскачаха, щом някоя Мъдра им кажеше „подскачай“ и продължаваха да подскачат, докато не им се каже да спрат. Щом още съм жива, значи и времето още е мое. Необходимо ли е да се изяснявам?

Авиенда вдиша дълбоко и каза примирено:

— Не, Сорилея.

Очите на старицата се спряха на Егвийн.

— А ти? Смяташ ли, че ще успееш да измолиш да я освободят?

— Не, Сорилея. — На Егвийн почти й се стори, че е редно да приклекне в реверанс.

— Добре — каза Сорилея. Не изглеждаше доволна — сигурно защото просто не беше очаквала друго. И беше права. — Сега мога да говоря е вас за това, което наистина искам да разбера. Чух, че Кар-а-карн ти е направил дар на интерес, за какъвто никой досега не е чувал — рубини и лунен камък.

Авиенда подскочи, сякаш по крака й беше пробягала мишка. Е, от една мишка тя едва ли щеше да подскочи така, но Егвийн щеше. Айилката заобяснява за меча на Ламан и ножницата толкова припряно, че думите й запрескачаха една през друга.

Сорилея намести шала си, мърморейки си нещо за момичета, които докосвали мечове, макар и увити в одеяла, и дори се закани да сгълчи „младата Баир“.

— Значи той не е хванал окото ти. Жалко. Това щеше да го привърже към нас. Напоследък той гледа на твърде много хора като на свои. — За миг тя изгледа Авиенда от глава до пети. — Ще взема аз да накарам Феран да те погледне. Дядо му ми е сестреник. Ти имаш други задължения пред народа, освен да се учиш за Мъдра. Тези бедра са създадени за бебета.

Авиенда се спъна в една издигната плоча от настилката и за малко щеше да падне.

— Аз… Ще помисля за него, когато дойде време — каза тя с половин дъх. — Все още имам много да уча, докато стана Мъдра, а пък и Феран е Сейа Дуун, а Черните очи са се заклели да не спят под покрив или шатра, докато Куладин не загине. — Куладин беше от Сейа Дуун.

Мъдрата със сбръчканото лице кимна, сякаш всичко вече беше уредено.

— Ами ти, млада Айез Седай? Ти познаваш Кар-а-карн добре, казват. Ще направи ли той това, с което заплашва? Да обеси дори вожд на клан?

— Мисля, че… може би… ще го направи. Но съм сигурна, че може да бъде накаран да се вслуша в разума. — За последното никак не беше сигурна, нито дали беше въпрос на разум — това, което той беше казал, звучеше просто справедливо — но справедливостта нямаше да му донесе нищо добро, ако разбереше, че другите се обръщат против него също като Шайдо.

Сорилея я погледна изненадано, а после извърна погледа си към вождовете около коня на Ранд, който като нищо можеше да ги изпотъпче.

— Погрешно ме разбра. Той трябва да покаже на тази крастава вълча глутница, че той е главният вълк. Един вожд трябва да бъде по-корав от останалите мъже, млада ми Диез Седай, а Кар-а-карн — по-твърд от другите вождове. Всеки ден по още няколко мъже, и дори Деви, биват обзети от отчаянието, но те са меката, външна кора на желязното дърво. Това, което остава, е твърдостта на сърцевината му, и той трябва да е твърд, за да ги води. — Егвийн забеляза, че тя не включи себе си или останалите Мъдри сред тези, които трябвало да бъдат водени. Мърморейки си за „крастави вълци“, Сорилея закрачи напред и скоро всички Мъдри я заслушаха, без да спират да вървят. Но не можеше да се чуе какво им говори.

— Кой е този Феран? — попита Егвийн. — Не съм чувала да ми говориш за него. Как изглежда?

Загледана навъсено в гърба на Сорилея, почти закрит от струпалите се около нея жени, Авиенда отвърна разсеяно.

— Много прилича на Ранд, само че е по-млад, по-висок и по-хубав, с много по-червена коса. Повече от година се опитва да привлече интереса на Инайла, но си мисля, че тя по-скоро ще го научи да пее, отколкото да остави копието.

— Не разбирам. Да не се каниш да го споделиш с Инайла? — Все още й се струваше странно, че говори така небрежно за това.

Авиенда отново се спъна и я изгледа.

— Да го споделя ли? И една десета от него не искам. На лице е красив, но когато се засмее, реве като муле и си бърка в ушите.

— Но както говореше за него със Сорилея, си помислих, че… го харесваш. Защо не й каза това, което току-що каза на мен?

Тихият смях на Авиенда беше пълен с досада.

— Егвийн, ако тя допуснеше, че се опитвам да й се опъвам за това, сама щеше да оплете брачния венец и да ни завлече с Феран за вратовете, за да ни оженят. Ти виждала ли си някой някога да каже „не“ на Сорилея? Ти би ли могла?

Егвийн отвори уста да отговори, че би могла, но спря. Да накараш Нинив да отстъпи беше едно, но да опиташ същото със Сорилея — съвсем друго. Все едно да застанеш на пътя на свлачище и да му кажеш да спре.

За да смени темата, тя каза:

— Ще поговоря с Амис и другите за теб. — Не че наистина смяташе, че това ще помогне много. Подходящият момент беше отминал. Добре поне че Авиенда най-после бе разбрала колко е неуместно. Може би… — Ако отидем двете заедно, сигурна съм, че ще се вслушат.

— Не, Егвийн. Трябва да се подчиня на Мъдрите. Джи-е-тох го изисква. — Все едно че изобщо не беше я молила за намесата и само допреди малко. Все едно че не беше почти готова да коленичи пред Мъдрите и да ги помоли да не я карат да спи повече в шатрата на Ранд. — Но защо дългът ми към народа винаги трябва да е нещо, което не желая? Защо винаги трябва да бъде нещо, от което по-скоро бих умряла, вместо да го направя?

— Авиенда, никой не може да те накара да се омъжиш или да имаш бебета. Дори Сорилея. — Егвийн съжали, че последното не прозвуча съвсем уверено.

— Ти не разбираш — отвърна тихо другата жена. — А и аз не мога да ти го обясня.

Тя придърпа шала на раменете си и не пожела да говори повече. Готова беше да обсъждат уроците им или дали Куладин ще се обърне, за да се срази с тях, или как бракът се е отразил на Мелайне — която напоследък полагаше усилия да изглежда достатъчно трънлива — и всичко друго освен онова, което не можеше или не желаеше да обясни.