Недовършени предания

1Северняците и Колесарите

Хрониката на Кирион и Еорл172 започва едва с първата среща между Гондорския Наместник Кирион и Еорл, Владетел на Еотеода, която се състояла след като приключила битката сред Полето на Келебрант и нашествениците в Гондор били унищожени. Но както в Гондор, тъй и в Рохан се съхранили балади и легенди за славния поход на Рохиримите от Севера и от тези предания били взети описанията за по-късните Хроники173 заедно с още много подробности относно Еотеода. Тук сме ги събрали накратко под формата на летопис.

За пръв път Еотеодът станал известен под това си име през дните на гондорския крал Калимехтар (който умрял през 1936 г. на Третата епоха); по това време представлявал дребен народ, живеещ из Андуинската долина между Равноскал и Перуникови поля, предимно по западния бряг на реката. Тия люде били потомци на Северняците — някога могъщо и многобройно обединение на народи от просторните равнини между Мраколес и Тичащата река, ненадминати ездачи и коневъди, прославени със своето умение и издръжливост, макар че строяли селищата си предимно из горските покрайнини, особено по Източната Щърбина, където земите били оголени от множество сечища174.

Тия Северняци били потомци на същия човешки народ, част от който минала през Първата епоха на запад из Средната земя, за да се съюзи с Елдарите във войната им срещу Моргот175. Поради туй се падали далечни сродници на Дунедаините или Нуменорците и крепка дружба ги свързвала с гондорския народ. Всъщност земите им били истинска твърдина на Гондор и пазели от нашествия североизточните му граници; ала кралете разбрали туй едва когато тая твърдина загубила силата си и накрая изчезнала. Залезът на Северняците в Рованион се започнал със Страшната чума, що налетяла през зимата на 1635 година и скоро обзела Гондор. Мнозина измрели там, особено из градовете. Ала най-страшен мор се стоварил над Рованион, защото макар че тамошните люде живеели на открито и нямали големи градове, Чумата дошла през мразовита зима, когато коне и хора се приютявали от студа в ниски дървени къщички; а освен туй те не познавали целителските изкуства от древната нуменорска мъдрост, що все още се съхранявала в Гондор. Казват, че когато Чумата отминала, повече от половината люде в Рованион били загинали заедно с конете си.

Трудно се възстановили те от страшната беда; ала дълго нямало кой да подложи силата им на изпитание. Без съмнение източните народи били пострадали също тъй тежко, затова враговете на Гондор идвали главно от юг или по крайбрежието. Ала когато започнало нашествието на Колесарите, що въвлякло Гондор в почти стогодишна война, Северняците поели най-страшния пръв удар. Крал Нармакил Втори повел могъща армия на север през равнините южно от Мраколес и сбрал каквото можал от разпръснатите племена на Северняците; ала войската му била разбита и сам той паднал в сражението. Остатъците от армията се оттеглили през Дагорлад към Итилиен и тъй Гондор изоставил всички земи източно от Андуин с изключение на Итилиен176.

Колкото до Северняците, казват, че неколцина избягали отвъд Келдуин (Тичащата река) и там се претопили сред народа на Дейл под Еребор (с който още отпреди имали кръвно родство), други подирили убежище в Гондор, а трети били обединени от Мархвини, син на Мархари (който загинал охранявайки отстъплението след Битката в равнините)177. Като минали на север между Мраколес и Андуин, те се заселили из Андуинската долина, където били дошли през гората и мнозина други бегълци. Тъй се зародил Еотеодът178, макар че дълги години в Гондор не знаели нищичко за него. Повечето от Северняците паднали в робство и Колесарите завладели земите им179.

Ала подир време крал Калимехтар, син на Нармакил Втори, след като видял, че над страната не тегнат други заплахи180, решил за отмъсти за поражението при Битката в равнините. Точно тогава дошли вестоносци от Мархвини да го го предупредят, че Колесарите възнамеряват да нахлуят в Каленардон през Плитчините181; но съобщавали също така, че се подготвял бунт на поробените Северняци, който щял да избухне, ако Колесарите започнат война. Тогава Калимехтар незабавно повел армията си към Итилиен, като се постарал туй да стане известно на враговете. Колесарите излезли насреща с цялата сила, що можели да съберат и Калимехтар отстъпил, та ги отдалечил от домовете им. Накрая влезли в схватка сред Дагорлад и победата дълго се люшкала ту на едната страна, ту на другата. Но в самия разгар на сражението Калимехтар пратил конен отряд през Плитчините (оставени от врага без охрана) и към него се присъединил голям еоред182 начело с Мархвини, та с общи сили нападнали Колесарите изотзад и по фланга. Гондорската победа била съкрушителна, макар че в крайна сметка не се оказала решаваща. Когато противникът не издържал и се втурнал в безредно бягство на север към домовете си, Калимехтар благоразумно прекратил преследването. Над една трета от враговете били останали да лежат сред Дагорлад между костите на мъртъвци от други, по-благородни древни сражения. Но ездачите на Мархвини подгонили бегълците, та им нанесли още по-тежки загуби в дългото бягство през равнините, чак додето в далечината се появил Мраколес. Едва тогава ги изоставили с подигравателни викове: „Не на север бягайте, а на изток, Сауронови люде! Вижте, домовете, що ни откраднахте, вече са в пламъци!“. Защото наистина отпред се надигал дим от пожарища.

Вече бил избухнал бунтът, замислен и подпомогнат от Мархвини; групи отчаяни разбойници наизлезли от Гората, вдигнали робите на крак срещу Колесарите и заедно опожарили техните домове, складове, укрепления и колесници. Ала повечето загинали в битката; защото били зле въоръжени, а врагът не бил оставил домовете си без охрана — освен юношите и старците насреща излезли и младите жени, които по тамошния обичай също се обучавали на военни изкуства, та сега захванали люта битка да защитят челядта и домашните си огнища. Тъй накрая Мархвини трябвало пак да отстъпи към своите земи край Андуин и Северняците от неговото племе вече не се завърнали в древната си родина. Калимехтар се оттеглил в Гондор и страната дълго живяла в мир (от 1899 до 1944 г.) чак до голямото нашествие, при което едва не се прекъснал древният род на кралете.

И все пак не останал напразно съюзът между Калимехтар и Мархвини. Ако те не били пречупили силата на Колесарите в Рованион, скоро щял да последва мощен удар, който навярно би унищожил Гондорското кралство. Ала най-голямата заслуга на този съюз се таяла в далечното бъдеще, що по онуй време никой не подозирал — двата славни похода на Рохиримите за спасяване на Гондор, идването на Еорл сред Полето на Келебрант и роговете на крал Теоден из Пеленор, без които завръщането на краля щяло да завърши с гибел183.

Междувременно Колесарите ближели раните си и крояли замисли за отмъщение. В недостъпни за Гондор земи източно от езерото Рун, откъдето до краля не стигали никакви вести, техните сродници крепнели и се множали, та накрай зажаднели за плячка и нови владения, а в душите им запламтяла ненавист към Гондор, що стоял на техния път. Ала дълго време не предприели нищо. От една страна ги плашела мощта на Гондор, понеже не знаели какво става на запад от Андуин и си мислели, че кралството е далеч по-могъщо, отколкото било в действителност. От друга страна източните племена на Колесарите били минали на юг отвъд Мордор и подхванали сблъсъци с народите от Ханд и техните южни съседи. Най-подир тия врагове на Гондор сключили мир и съюз помежду си, та подготвили едновременно нападение откъм север и юг.

Разбира се, в Гондор не знаели почти нищо за тия ходове и кроежи. Онуй, що казваме тук, било разкрито от историците много подир събитията, а също тъй им станало ясно, че омразата към Гондор и съвместните действия на неговите врагове (за които самите те нямали ни достатъчно мъдрост, нито пък решимост) са били плод от Морготовите козни. Наистина, Фортвини, син на Мархвини, предупредил крал Ондохер (който заел престола след баща си Калимехтар през 1936 г.), че Колесарите в Рованион вече не са тъй слаби и боязливи; споделил също тъй подозренията си, че привличат нови сили от Изтока, тъй като по южните му земи често идвали набези както по реката, тъй и през Горските Теснини184. Но по онова време Гондор не можел да стори друго, освен да събира и обучава колкото се може по-многобройна войска. Затуй когато най-сетне дошло нападението, то не заварило Гондор неподготвен, макар че силите му далеч не били такива, каквито трябвало да са.

Ондохер знаел, че южните му съседи се готвят за война и имал мъдростта да раздели силите си на южна и северна армия. Първата била по-малобройна, защото се смятало, че от онази посока заплахата не е тъй страшна, както от север185. Предвождал я Еарнил, в чиито жили течала кралска кръв, понеже бил потомък на крал Телумехтар, бащата на Нармакил Втори. Гарнизонът му се разполагал в Пеларгир. Начело на северната армия стоял сам крал Ондохер. Според древните гондорски обичаи кралят можел да предвожда войската си в битки, стига да имал осигурен наследник с неоспорими права над трона. Ондохер произлизал от войнствен род и бил обичан от цялата армия, а освен туй имал двама синове, годни да носят оръжие — първородният Артамир и Фарамир, който бил с три години по-малък от брат си.

Вестта за вражеското нашествие стигнала до Пеларгир през деветия ден от месец Кермие на 1944 година. Еарнил вече имал готовност — бил прекосил Андуин с половината си войска и като оставил нарочно Бродовете на Порос без охрана, разположил лагера си на четирийсет мили северно оттам в Южен Итилиен. Крал Ондохер възнамерявал да поведе войската си през Итилиен и да я разгърне сред Дагорлад — местност, що носела лоши спомени за гондорските врагове. (По онова време укрепленията, изградени от Нармакил Първи покрай Андуин северно от Сарн Гебир, все още съществували; те били поправени и към тях пратили войска от Каленардон, за да се осуети евентуален вражески опит за минаване през Плитчините.) Но вестта за нападението от север стигнала до Ондохер едва сутринта на дванайсетия ден от месец Кермие, по което време врагът вече наближавал, а гондорската армия се придвижвала много по-бавно, отколкото ако би била предупредена навреме, тъй че челните й колони още били далеч от Портите на Мордор. Главният отряд се движел с краля и неговата стража, а подир тях идвали войниците от Лявото и Дясното крило, които щели да заемат местата си след като напуснат Итилиен и наближат Дагорлад. Там очаквали нападението да дойде от север или североизток, както станало някога при Битката в равнините и при победата на Калимехтар сред Дагорлад.

Ала не станало тъй. Колесарите били сбрали грамадна войска край бреговете на вътрешното море Рун, подсилена с бойци от техните съплеменници в Рованион и новите им съюзници от Ханд. Щом приключили подготовката, те поели срещу Гондор откъм изток, минавайки с цялата възможна бързина покрай Еред Литуи, тъй че идването им било забелязано твърде късно. И така се случило, че челните гондорски колони едва се изравнили с Портите на Мордор (Моранон), когато вятърът откъм изтока надигнал огромен облак прах — знак за идването на първите вражески орди186. В тях били не само бойните колесници на Колесарите, но и далеч по-многобройна конница, отколкото се очаквало. Ондохер едва успял да завие и да пресрещне нападението с десния си фланг близо до Моранон и да прати назад вест до командира на Дясното крило Минохтар, че трябва час по-скоро да го прикрие отляво, когато колесници и конници връхлетели срещу объркания му строй. Тъй и не стигнали до Гондор ясни вести за хаоса и гибелта подир туй.

Ондохер бил съвсем неподготвен да срещне мощна атака на конница и колесници. Заедно със стражата и кралското знаме той набързо заел позиция върху една ниска могилка, ала вече нямало спасение187. Силата на атаката се хвърлила срещу знамето и той бил пленен, почти цялата стража унищожена, а самият крал умъртвен заедно със сина си Артамир. Никой не знае що станало с телата им. Вражеското нападение прегазило могилата, нахлуло дълбоко сред обърканите нуменорски редици и ги отблъснало срещу войските отзад, та разпиляло мнозина и ги подгонило на запад към Мъртвите блата.

Начело на армията застанал Минохтар. Той бил мъдър и доблестен военачалник. Първият яростен набег приключвал за врага с далеч по-голям успех и по-малки загуби, отколкото можело да се очаква. Конницата и колесниците се отдръпнали, защото наближавала основната войска на колесарите. В малкото оставащо време Минохтар вдигнал собственото си знаме, сбрал оцелелите бойци от Центъра и всички други, които могъл. Незабавно пратил вестоносци при командира на Лявото крило Адрахил от Дол Амрот188, като му повелил час по-скоро да изтегли както своите войски, тъй и оцелелите от ариергарда на Дясното крило. С тия сили трябвало да заеме отбранителна позиция между Каир Андрос (в който имало гарнизон) и планините Ефел Дуат, където поради големия източен завой на Андуин местността била най-тясна, та тъй да удържи колкото се може по-дълго подстъпите към Минас Тирит. А за да спечели време за всичко това, сам Минохтар щял да изостане и да възпира основната войска на Колесарите. Адрахил трябвало незабавно да прати вестоносци при Еарнил да го уведомят за поражението край Моранон и за позициите на отстъпващата северна армия.

Два часа подир пладне основната войска на Колесарите се приготвила за атака, а Минохтар бил отстъпил към големия Северен път на Итилиен, половин миля отвъд мястото, където пътят завивал на изток към Стражевите кули на Моранон. И от първата победа на Колесарите се зародила тяхната гибел. Без да знаят броя и позициите на отбраняващата се армия, те били предприели тази атака твърде рано — преди още цялата им войска да е излязла от теснините на Итилиен, та с първия набег на конницата и колесниците постигнали далеч по-бърза и съкрушителна победа, отколкото очаквали. Ала при туй твърде дълго забавили главния удар, та вече не можели да използват изцяло численото си превъзходство според първоначалния замисъл, както били свикнали да воюват из равнините. Редно ще е да предположим, че въодушевени от гибелта на краля и поражението на значителна част от Центъра, те са повярвали в разгрома на цялата армия, смятайки, че сега им остава само да напреднат още малко, за да завземат изцяло Гондор. Ако е тъй, горчиво са се лъгали.

Все още с възторг и победни песни, Колесарите се задали безредно, тъй като засега не виждали насреща си бранители, ала внезапно открили, че пътят за Гондор завива на юг през гориста теснина под сенките на мрачните планини Ефел Дуат, където армията им можела да се движи само по широкото шосе. Пред тях пътят навлизал между възвишенията…

Тук текстът внезапно прекъсва и черновата за неговото продължение е почти изцяло нечетлива. Все пак става ясно, че хората от Еотеода се сражавали заедно с Ондохер; а също така, че вторият син на Ондохер — Фарамир — бил задължен да остане като регент в Минас Тирит, защото законът не разрешавал двамата кралски синове да тръгнат едновременно на война (това е отбелязано и малко по-рано в повествованието). Но Фарамир не се подчинил; той участвал преоблечен в сраженията и загинал. Тук почеркът става напълно нечетлив, но изглежда, че Фарамир се е присъединил към Еотеода и бил нападнат заедно с група бойци, докато отстъпвали към Мъртвите блата. Водачът на Еотеода (от чието име може да се разчете само началото Марх-) се притекъл на помощ, но Фарамир издъхнал в ръцете му и едва когато го претърсили, открили знак, че това е принцът. Сетне водачът на Еотеода се присъединил към Минохтар край Северния път в Итилиен, тъкмо когато военачалникът давал заповед да се прати вест на принца в Минас Тирит, че вече е крал. Тогава станало известно, че принцът е тръгнал преоблечен на бой и е загинал.

Присъствието на Еотеода и ролята на неговия водач вероятно обяснява защо в разказа за началото на дружбата между Гондор и Рохиримите се включва толкова подробно описание на сражението между гондорската армия и Колесарите.

Заключителната част от чистия ръкопис оставя впечатлението, че войската на Колесарите би трябвало да загуби цялата си радост и въодушевление при сблъсъка на шосето в теснината; но бележките показват, че отбраната на Минохтар не задържала задълго противника. „Колесарите нахлули безмилостно в Итилиен“ и „привечер на тринайсетия ден от месец Кермие разгромили Минохтар“, който паднал, пронизан от стрела. Тук се споменава, че той бил сестрин син на крал Ондохер. „Бойците му го изнесли от схватката и всички оцелели от ариергарда избягали на юг да дирят Адрахил.“ Тогава главният военачалник на Колесарите повелил да спрат нападението и обявил празник. Нищо повече не може да се разчете; но краткото описание в Приложение А към „Властелинът на Пръстените“ разказва как Еарнил дошъл от юг и разгромил враговете:

През 1944 г. крал Ондохер и двамата му синове Артамир и Фарамир паднали в битка северно от Моранон и врагът нахлул в Итилиен. Но Еарнил, командир на Южната армия, спечелил славна победа в Южен Итилиен и разбил харадската войска, що прекосила река Порос. Сетне побързал на север, сбрал остатъка от бягащата Северна армия и връхлетял срещу лагера на Колесарите, докато те още пирували с вярата, че Гондор вече е рухнал и сега остава само да бъде разграбен. Еарнил атакувал стана им, подпалил колесниците и подир страховит разгром изхвърлил врага от Итилиен. Мнозина от онези, що бягали пред него, загинали из Мъртвите блата.

В „Разказ за годините“ победата на Еарнил е наречена Лагерната битка. След гибелта на Ондохер и двамата му синове край Моранон претенции за гондорската корона предявил Арведуи, последен владетел на северното кралство; претенциите му обаче били отхвърлени и една година след Лагерната битка Еарнил бил провъзгласен за крал. Негов син бил последният владетел на южното кралство Еарнур, който загинал в Минас Моргул, след като приел предизвикателството за двубой с предводителя на Назгулите.

2Походът на Еорл

Още докато Еотеодът живеел в старата си родина189, гондорците добре познавали този народ като верен съюзник, от който получавали вести за всичко по ония места. Тамошните люде били потомци на Северняците, за които се смятало, че в древността имали общ произход с Дунедаините, а в дните на великите крале били техни съюзници и влели много от своята кръв в жилите на гондорския народ. Поради туй Гондор приел с дълбока тревога преселението на Еотеода към далечния Север по времето на Еарнил Втори, предпоследен владетел на южното кралство190.

Новите земи на Еотеода били разположени северно от Мраколес, между Мъгливите планини на запад и Горската река на изток. На юг се простирали до сливането на две малки реки, наречени Сивоструй и Дългоблик. Сивоструй извирал от Сивите планини Еред Митрин, а Дългоблик от Мъгливите планини и носел това име като извор на река Андуин, наричана от местните жители Дълготок след сливането си със Сивоструй191.

И след преселението вестоносци продължили да сноват между Гондор и Еотеода; но от сливането на Сивоструй и Дългоблик (където бил единственият им укрепен бург) до мястото, където Липосвет се вливал в Андуин, имало четиристотин и петдесет наши мили по птичи полет, а пътят бил далеч по-дълъг за ония, що се движели из пущинака; до Минас Тирит пък разстоянието надхвърляло осемстотин мили.

Хрониката на Кирион и Еорл не разказва за събития отпреди Битката в Полето на Келебрант; но според други източници можем да съдим, че се е случило следното:

Из обширните земи южно от Мраколес между Кафявите земи и езерото Рун нямало естествени препятствия за нашественици от Изтока преди да стигнат до Андуин и поради туй онази област пораждала най-много тревоги и безпокойства у гондорските владетели. Ала по време на Тревожния мир192 крепостите край Андуин, особено по западния бряг на Плитчините, били занемарени и оставени без гарнизони193. Сетне Гондор бил нападнат както от орки откъм Мордор (над който вече отдавна нямало охрана), тъй и от Умбарските корсари, тъй че нямал нито достатъчно хора, нито възможност да опази бреговете на Андуин северно от Емин Муил.

Кирион станал Наместник на Гондор през 2489 година. Не го напускали мислите за заплаха откъм Севера и когато силите на Гондор почнали да западат, той дълго обсъждал как да осуети възможността за нашествие от онази посока. Настанил малобройни отряди в старите укрепления да бдят над Плитчините и разпратил съгледвачи по земите между Мраколес и Дагорлад. Тъй не след дълго узнал, че нови и твърде опасни врагове се задават потайно откъм далечния Изток отвъд морето Рун. Те избивали или прогонвали на север покрай Тичащата река и към горските дебри последните потомци на дружелюбните Северняци, що все още живеели източно от Мраколес194. Ала с нищо не можел да им помогне, а сбирането на новини ставало все по-опасно; мнозина от съгледвачите вече не се завръщали.

Затуй едва когато отминала зимата на 2509 година Кирион разбрал, че срещу Гондор се подготвя страховито нашествие — вражески орди се сбирали по южните покрайнини на Мраколес. Те били зле въоръжени и почти не разполагали с конница, понеже използвали конете си за теглене на грамадни каруци също като Колесарите (несъмнено техни сродници), които някога нападнали Гондор в сетните дни на Кралете. Ала доколкото можело да се съди, липсата на въоръжение не била пречка за несметните им пълчища.

Пред тази заплаха отчаяният Кирион най-сетне насочил мислите си към Еотеода и решил да прати вестоносци натам. Ала те трябвало да минат през Каленардон и Плитчините, а сетне през земите, що вече били наблюдавани и охранявани от Балхотите195, преди да достигнат Андуинската долина. Туй означавало четиристотин и петдесет мили до Плитчините и сетне още над петстотин до Еотеода, като след Плитчините пратениците трябвало да се движат предпазливо и най-вече нощем, додето отминат сянката на Дол Гулдур. Кирион почти не се надявал някой от тях да достигне целта. Призовал доброволци и като избрал шестима най-храбри и силни ездачи, пратил ги по двойки с един ден разлика. Всеки от тях бил научил посланието наизуст и носел малък камък с печата на Наместниците196, който трябвало да предаде лично на Владетеля на Еотеода, ако успеел да се добере дотам. Посланието било отправено към Еорл, син Леодов, понеже Наместникът знаел, че Еорл още шестнайсетгодишен заел мястото на баща си и макар че сега бил едва на двайсет и пет, до Гондор достигали хвалебствени вести за неговата храброст и удивителна мъдрост. Но Кирион не хранел големи надежди за отговор дори и ако някой от вестоносците успеел да достигне целта. Освен спомена за древната дружба, нямал с що друго да призове Еотеода на тъй далечен военен поход. Вестта, че Балхотите унищожават из Юга последните им сродници (ако още не им било известно), можела донякъде да подкрепи молбата му, стига самият Еотеод да не очаквал вражеско нападение. Кирион не казал нищо повече197 и подготвил цялата си военна сила, за да посрещне бурята. Сбрал многобройна войска и като застанал начело, се заел да я поведе час по-скоро на север към Каленардон. Сина си Халас оставил да управлява в Минас Тирит.

Първите двама вестоносци тръгнали през десетия ден от месец Сулиме; и в крайна сметка тъкмо един от тях се добрал до Еотеода, а всички други загинали. Казвал се Борондир и бил доблестен воин, а според преданията потеклото му идвало от северняшки пълководец на служба при древните крале198. Никой никога не узнал що се случило с другите, освен със спътника на Борондир. Той бил пронизан със стрели от засада докато минавали край Дол Гулдур, а Борондир по чудо успял да се спаси благодарение на бързия си жребец. Враговете го преследвали на север чак до Перуникови поля и често насреща му връхлитали нападатели откъм Гората, та трябвало да се отклонява далече от правия път. Най-сетне достигнал до Еотеода след петнайсет дни, през последните два от които не бил хапвал и залък; и грохнал от изтощение, едва намерил сили да изрече вестта пред Еорл.

Бил двайсет и петият ден на месец Сулиме. Еорл мълчал и размишлявал; ала не задълго. Скоро се изправил и рекъл:

— Ще дойда. Рухне ли Мундбург, накъде ще бягаме от Мрака?

И в знак на туй обещание стиснал десницата на Борондир.

Сетне веднага свикал съвета на Старейшините и почнал да се подготвя за дългия поход. Ала това му отнело много дни, понеже трябвало да сбере и подреди войската, а и да се погрижи за реда и отбраната на земите си. По онова време Еотеодът живеел в мир и над страната не тегнела военна заплаха; но нещата можели да се променят, щом станело известно, че Владетелят е тръгнал на бран из далечния Юг. И все пак Еорл много добре разбирал, че не ще помогне другояче, освен с цялата си военна сила, та трябвало или да рискува, или да се отдръпне и да наруши дадената дума.

Най-сетне цялата войска била събрана; само неколкостотин бойци останали да подкрепят другите мъже, що не могли да потеглят на трудния поход поради юношеска или преклонна възраст. Настанал шестият ден на месец Виресе. През онзи ден несметният еохер поел напред, като загърбил страховете и се вкопчил в искрица надежда; защото не знаели ни що ги чака по пътя, ни какво ще заварят накрая. Казват, че Еорл повел седем хиляди въоръжени ездачи и неколкостотин конни стрелци. От дясната му страна препускал като водач Борондир, понеже наскоро бил минал из тия места. Но по дългия път през Андуинската долина могъщата войска не срещнала никакви заплахи. Щом я виждали да наближава, всички племена, били те добри или зли, бягали със страх надалеч от нейната мощ и великолепие. Когато напреднали на юг и минали край Южен Мраколес (срещу голямата Източна Щърбина), който гъмжал от Балхоти, пак не зърнали нито войска да се изпречи насреща, ни съгледвачи да дебнат придвижването им. Отчасти туй се дължало на неизвестни за тях събития, що се случили след потеглянето на Борондир; ала и други сили вече натегнали върху везните. Защото когато най-сетне войската наближила Дол Гулдур, Еорл завил на запад, тъй като се боял от мрачната сянка и облака, що извирал над нея; и тъй минал близо до Андуин. Мнозина конници отправили взор нататък едновременно със страх и надежда да зърнат отдалеч сиянието на Дуиморден — тая страховита земя, за която древните им легенди разказвали, че напролет грее като чисто злато. Но сега тя била забулена в искряща мъгла; и за техен ужас мъглата минала през реката, та заляла земите отпред. Ала Еорл не спрял.

— Препускайте! — повелил той. — Няма друг път за нас. Подир тъй дълъг поход нима някаква си речна мъгла ще ни попречи да влезем в боя?

Щом наближили, станало ясно, че бялата мъгла прогонва сумрака на Дол Гулдур и скоро навлезли в нея, като изпървом яздели бавно и предпазливо; но под нейното було всичко било огряно в ясна светлина и предметите не хвърляли сенки, а наоколо бяла стена сякаш се грижела да опази пътя им в тайна.

— Изглежда, Владетелката от Златните гори е на наша страна — рекъл Борондир.

— Може би — отвърнал Еорл. — Във всеки случай, ще се доверя на мъдростта на Фелароф199. Той не усеща зло. Ободри се сърцето му, а умората е изцелена; с нетърпение чака да го пришпоря. Тъй да бъде! Защото никога до днес не ми е била тъй потребна бързина и пълна тайна.

Тогаз Фелароф се втурнал напред и войската го последвала като буреносен вихър, ала наоколо паднала призрачна тишина и копитата не отеквали по земята. Тъй препускали цял ден и още един, свежи и бодри, сякаш току-що били потеглили; а призори на третия ден като се пробудили от краткия сън, мъглата била изчезнала и видели, че са навлезли далеч из равнината. Съвсем наблизо отдясно течал Андуин, но вече отминавали големия му източен завой200 и отпред се виждали Плитчините. Било утрото на петнайсетия ден от месец Виресе и войската достигала целта си далеч по-бързо, отколкото можел някой да се надява201.

Тук ръкописът приключва с бележка, че предстои описание на Битката в Полето на Келебрант. В Приложение А към „Властелинът на Пръстените“ са дадени кратки сведения за войната:

Огромни пълчища диви люде от Североизтока нахлули в Рованион и като се спуснали през Кафявите земи, прекосили Андуин със салове. По същото време, случайно или преднамерено, орките (що по онуй време преди войната си срещу джуджетата разполагали със страховита мощ) налетели от Планините. Нашествениците залели Каленардон и гондорският Наместник Кирион подирил помощ от север…

Когато Еорл и неговите Конници достигнали Полето на Келебрант северната армия на Гондор била под заплаха. Победена във Волд, тя трябвало да отстъпи отвъд Липосвет, където ненадейно нападение на оркска войска я отблъснало към Андуин. Вече нямало надежда, когато изневиделица Конниците се задали от Севера и ударили врага изотзад. Тогава везните на битката се люшнали в обратна посока и противникът бил отхвърлен с тежки загуби оттатък Липосвет. Еорл повел бойците си подир врага и тъй велик ужас се носел пред Северните ездачи, че нашествениците откъм Волд също ударили на бяг и Конниците ги подгонили из равнините на Каленардон.

Подобно, но по-кратко описание се среща на още едно място в Приложение А. И двата откъса не изясняват напълно хода на битката, но без съмнение след минаването през Плитчините Конниците са прекосили и Липосвет (виж Бележка 27), за да нападнат врага изотзад в Полето на Келебрант; изразът „противникът бил отхвърлен с тежки загуби оттатък Липосвет“ очевидно означава, че Балхотите са били изтласкани обратно на юг към Волд.

3Кирион и Еорл

Преди разказа има бележка за Халифириен, най-западния от сигналните хълмове на Гондор покрай планинската верига Еред Нимраис.

Халифириен202 бил най-високият от сигналните хълмове и също като малко по-ниския Ейленах сякаш стърчал самотен над горските дебри; защото зад него се тъмнеела тясната и дълбока Фириенска долина, прорязваща дългото северно разклонение на Еред Нимраис, над което се извисявал върхът. Откъм клисурата Халифириен бил като отвесна стена, но във всички други посоки, особено на север, се спускали равни и полегати склонове, обрасли с дървета почти до самия връх. Надолу горите ставали още по-гъсти, особено около потока Меринг (който извирал от клисурата) и на север край него из равнината, додето се влее в Ентомил. Големият Западен път минавал по широко сечище през гората, за да избегне мочурливите земи в северните й покрайнини; ала този път бил изграден в древни времена203 и след гибелта на Исилдур вече никой не сечал дърва из Фириенския лес освен Сигналните пазители, които имали задължението да поддържат големия път и пътеката към върха. Тази пътека се отделяла от Пътя малко след като навлизал в гората и лъкатушела нагоре додето излезе на открито, откъдето започвали древни каменни стъпала, водещи към огнището — широк равен кръг, изсечен от някогашните майстори на стъпалата. Освен Сигналните пазители из Гората живеели само диви твари; имало няколко къщички върху дърветата недалеч от върха, ала хората не се задържали там задълго, ако времето било добро, а иначе се редували да дежурят на смени. Повечето от тях с радост се завръщали у дома. Не че се бояли от зверове, нито че тегнела над Гората зла сянка от мрачните времена; но ако не се броял воят на вятъра, птичите крясъци и сегиз-тогиз забързаният конски тропот по пътя, наоколо царувала тишина, та людете неволно си говорели шепнешком, сякаш очаквали да дочуят ехото на могъщ глас, долетял от далечните бездни на миналото.

На езика на Рохиримите името Халифириен означавало „свещена планина“205. Преди тяхното идване върхът бил известен със Синдаринското название Амон Анвар, сиреч „Хълм на Страхопочитанието“; но по каква причина — туй не знаел никой в Гондор, освен (както се оказало по-късно) властващият крал или Наместник. За малцината, що дръзвали да напуснат Пътя и да тръгнат из дебрите, самата Гора давала обяснение — на Общия език я наричали „Шепнещата гора“. През най-великите дни на Гондор по върха не пламтели огньове, тъй като палантирите поддържали връзка между Осгилиат и трите кули на кралството206, та не били потребни други известия и сигнали. В по-сетнешни времена нямало надежда за помощ от Севера, понеже Каленардон бил обезлюден, а и не отивали натам гондорски войски, защото за Минас Тирит ставало все по-трудно да отбранява Андуин и южното си крайбрежие. В Анориен все още имало многобройно население, натоварено със задачата да охранява северните подстъпи — както откъм Каленардон, тъй и през Андуин при Каир Андрос. За връзка с тамошния народ били изградени и поддържани трите най-древни сигнални хълма (Амон Дин, Ейленах и Мин-Римон)207, но макар че покрай потока Меринг имало укрепления (от непроходимите блата при сливането му с Ентомил до моста, по който Пътят минавал на запад от Фириенския лес), върху Амон Анвар не се разрешавал строеж на крепости или сигнални кули.

По времето на Наместника Кирион страната била застрашена от неудържимо нашествие на Балхотите, които се съюзили с орките, минали през Андуин във Волд и тръгнали да завладеят Каленардон. Само идването на Еорл Млади и Рохиримите спасило кралството от тая гибелна заплаха, що би унищожила Гондор.

Когато войната приключила, хората се питали с какви ли почести и награди ще удостои Наместникът своя спасител и очаквали туй да се разкрие на славно празненство в Минас Тирит. Но Кирион не споделял решенията си с никого. Когато изтощената гондорска армия се отправила на юг, той бил придружен от Еорл и един еоред208 Северни конници. А като достигнали потока Меринг, Кирион се обърнал към Еорл и за всеобща почуда изрекъл:

— Сбогом сега, Еорл, сине Леодов. Прибирам се у дома, где ме чакат много дела. Засега оставям Каленардон под твоя закрила, ако не бързаш да се завърнеш в собственото си кралство. Подир три месеца пак ще се срещнем тук и тогава ще поговорим.

— Ще дойда — отвърнал Еорл; и тъй се разделили.

Щом се прибрал в Минас Тирит, Кирион призовал неколцина от най-верните си служители.

— Идете сега в Шепнещата гора — рекъл им той. — Там трябва да разчистите древната пътека към Амон Анвар. Отдавна е обрасла тя; ала началото й все още личи по един побит камък край пътя, там, где Гората става най-гъста в северния си дял. Ту насам лъкатуши пътеката, ту натам, но на всеки завой има побит камък. Тъй ще напуснете най-сетне дърветата и ще намерите каменна стълба, що води нагоре. По-натам не отивайте. Свършете всичко колкото се може по-бързо и веднага елате при мен. Не сечете дървета; само разчистете път колкото неколцина пешаци лесно да минат нагоре. Само край Пътя не пипайте нищо, та да не се изкуши някой странник да тръгне нататък преди мен. Никому не доверявайте къде отивате и що сте свършили. Ако ви питат, кажете, че господарят Наместник иска да се подготви място за срещата му с Повелителя на Конниците.

Подир време Кирион потеглил заедно със сина си Халас, Владетеля на Дол Амрот и двама свои съветници; и край брода на потока Меринг срещнал Еорл. Съпровождали го трима военачалници.

— Да вървим сега на мястото, що съм подготвил — рекъл Кирион.

Сетне оставили Конници да охраняват моста, върнали се по сенчестия път и стигнали до побития камък. Там слезли от конете и разположили силна охрана от гондорски бойци; и като застанал до камъка, Кирион се обърнал към своите спътници и рекъл:

— Отивам сега към Хълма на Страхопочитанието. Последвайте ме, ако желаете. С мен и Еорл ще тръгнат двама оръженосци да носят мечовете ни; всички други нека дойдат обезоръжени, та да станат свидетели на нашите слова и дела върху онуй възвишение. Пътеката е подготвена, макар че никой минавал по нея откак дойдох тук преди време с баща си.

Навлезли тогава Кирион и Еорл между дърветата, а другите ги последвали един по един; и след като отминали първия вътрешен камък, гласовете им стихнали, а стъпките им станали предпазливи, сякаш не смеели да издадат нито звук. Тъй стигнали най-подир до горните склонове на Хълма, минали през кръг от бели брези и зърнали каменна стълба да води към върха. След сенките на Гората слънцето им се сторило ясно и жарко, понеже бил месец Уриме; ала горе върхът се зеленеел като през месец Лотесе.

В подножието на на стълбата имало малка площадка, оградена от ниски тревисти насипи. Там седнали за малко да си починат, додето Кирион се изправил и взел от оръженосеца белия жезъл и бялата мантия на гондорските Наместници. Сетне застанал на първото стъпало и изрекъл сред безмълвието с тих, ала ясен глас:

— Сега ще обявя с правото си на кралски Наместник какво съм решил да предложа на Еотеодския Владетел Еорл, син Леодов в знак на почит към доблестния му народ и благодарност за неоценимата помощ, що оказа на Гондор в тежък час. На Еорл дарявам целия Каленардон от Андуин до Исен. Ако желае, нека бъде крал над ония земи, както и всичките му потомци след него, а народът му да живее на воля докато трае властта на Наместниците и докато се върне великият крал209. Нищо не ще ги обвързва извън собствените им закони и воля, освен едно: да живеят във вечна дружба с Гондор, а нашите врагове да са и техни додето съществуват двете кралства. Ала със същото да се обвърже и гондорският народ.

Тогава Еорл се изправил, ала дълго не смогнал да изрече нито дума. Понеже бил смаян от великодушния дар и благородните условия, с които му се предлагал; и прозрял мъдростта на Кирион както като гондорски владетел, що дирел да да съхрани остатъците от кралството, тъй и като приятел на Еотеода, в чиито потребности бил вникнал. Защото техният народ вече бил твърде многоброен за земите из Севера и копнеел да се завърне към древната южна родина, ала не смеел поради страха от Дол Гулдур. Но в Каленардон щели да намерят необятни простори и същевременно да са далеч от сенките на Мраколес.

Но дори извън мъдростта и политиката Кирион и Еорл се затрогнали по онуй време от великата дружба и истинска мъжка обич, що обединила двата им народа. От страна на Кирион тая обич била като любовта на престарял от тежки грижи баща към син в разцвета на младежките си надежди и сили; а Еорл виждал в Кирион най-благородния, възвишен и мъдър човек на този свят, осенен от величието на древните Човешки крале.

И когато всичко туй минало през мисълта му, Еорл продумал:

— Господарю Наместник на великия крал, дара ти ще приема за себе си и своя народ. Той далеч надхвърля всичко, що бихме могли да заслужим с делата си, ако те самите не бяха чистосърдечен дружески дар. Ала сега ще скрепя тая дружба с клетва навеки.

— Тогаз нека отидем нагоре — рекъл Кирион — и пред тия свидетели да дадем обет, какъвто сметнем за уместен.

Сетне Кирион и Еорл тръгнали по стъпалата, а другите ги последвали; и когато достигнали върха, зърнали просторна овална ливада — равна и без ограда, ала в източния й край се издигала ниска могила, по която растели цветчетата на белия алфирин210 и залязващото слънце ги обливало със златни лъчи. Тогава Владетелят на Дол Амрот, като най-знатен в свитата на Кирион, пристъпил към могилата и видял сред тревата да лежи черен камък, недокоснат от времето или растенията. И рекъл на Кирион:

— Гроб ли е туй? Ако е тъй, то кой ли прославен мъж на древността лежи тук?

— Нима не разчете писмената? — запитал Кирион.

— Разчетох ги — отвърнал Принцът211, — и тъкмо поради туй съм изумен; защото писмената са ламбе, андо, ламбе, ала Елендил няма гроб, а отподире никой не е дръзнал да вземе отново неговото име212.

— И все пак тук е неговият гроб — рекъл Кирион, — и поради туй са обгърнати в страхопочитание както този връх, тъй и горите под него. От Исилдур, що е издигнал тази могила, през неговия наследник Менелдил и тъй нататък през родословието на кралете и техните Наместници, та чак до самия мен гробът е съхраняван в тайна по повеля на Исилдур. Защото той рекъл: „Тук е средната точка на Южното кралство214 и тук ще почива Елендил Верни под закрилата на Валарите додето съществува кралството. Този хълм ще е светиня и нека никой не нарушава покоя и тишината му, освен ако е наследник на Елендил“. Доведох ви тук, та дадените клетви да са още по-свещени за нас и потомците ни.

Тогава всички помълчали с приведени глави, а накрая Кирион рекъл на Еорл:

— Ако си готов, изречи сега клетвата както намериш за уместно според обичая на своя народ.

Излязъл напред Еорл, взел копието си от оръженосеца и го забил в земята. Сетне изтеглил меча, подхвърлил го да заблести в слънчевите лъчи и като го хванал, пристъпил напред, та положил острието върху могилата, без да изпуска дръжката. Сетне изрекъл с мощен глас Клетвата на Еорл. Тя била на езика на Еотеода и ето как се превеждала на Общия език215:

Чуйте сега вси люде, що не се прекланяте пред Сянката на Изтока — поради щедростта на Владетеля от Мундбург идваме да се заселим по земите, що той нарича Каленардон, и затуй давам обет от свое име и от името на Северния Еотеод за вечна дружба между нас и Великия народ на Запада; техните врази ще са и наши, тяхната болка ще споделяме и каквито и злини, заплахи или нашествия да ги сполетят, ние ще им помагаме до сетни сили. Този обет ще се предава на всички мои потомци, що дойдат подир мен по тия земи и нека вярно му служат, та да не натегне Сянката върху тях и да не бъдат прокълнати навеки.

Сетне Еорл прибрал меча и с дълбок поклон се завърнал при пълководците си.

Тогава му отговорил Кирион. Като възправил снага, той положил ръка върху могилата, а в десницата си стиснал белия жезъл на Наместниците и изрекъл слова, що изпълнили всички наоколо със страхопочитание. Защото както стоял, слънцето залязло сред огнени багри на запад, та сякаш подпалило белите му одежди; и след като дал обет Гондор да се обвърже със същата дружба и помощ в тежък час, той повишил глас и произнесъл на староелфически:

Ванда сина термарува Еленна-норео алкар ениялиен ар Елендил Ворондо воронве. Най тирувантес и харар махалмасен ми Нумен ар и Еру и ор илие махалмар еа тенойо216.

И пак го повторил на Общия език:

Тази клетва ще се съхрани като памет за славата на Звездната земя и верността на Елендил Верни и ще се опазва от ония, що седят върху троновете на Запада под закрилата на Единствения, що стои навеки над всички тронове.

Не била чувана такава клетва в Средната земя откак сам Елендил дал обет за съюз с Гил-галад, крал на Елдарите217.

Когато всичко свършило и паднали вечерните сенки, Кирион и Еорл заедно с придружителите си слезли безмълвно през притъмнялата Гора и се върнали в лагера край потока Меринг, где вече им били подготвили шатри. След като се нахранили, Кирион и Еорл седнали заедно с Принца на Дол Амрот и Еомунд, първия военачалник на Еотеода, за да определят границите между владенията на Еотеодския крал и Наместника на Гондор.

Границите на Еорловото кралство щели да се простират: на запад по река Ангрен от нейното сливане с Адорн и подир туй северно до външните подстъпи на Ангреност, сетне на север и запад покрай гората Ветроклин до река Липосвет; и по тая река минавала северната граница, понеже Гондор никога не бил претендирал за земи отвъд нея218. На изток кралството граничело с Андуин и западните чукари на Емин Муил надолу към блатата около устието на Онодло, а отвъд тази река с потока Гланхир, що минавал през гората Анвар, за да се влее в Онодло; на юг пък граничели с Еред Нимраис чак до края на северното им разклонение, но всички открити на север тамошни долини щели да принадлежат на Еотеода, както и земите южно от Хисаеглир между реките Ангрен и Адорн219.

От всички тия области Гондор запазвал под своя власт единствено твърдината Ангреност, където била третата Гондорска кула — непристъпният Ортанк, в който се съхранявал четвъртият от палантирите на южното кралство. По времето на Кирион в Ангреност все още имало гондорски гарнизон, ала той се бил превърнал в малко селище, управлявано от капитан, чиято власт се предавала по наследство, а ключовете на Ортанк се съхранявали у Наместника. Споменатите „външни подстъпи“ представлявали крепостен вал и стена на около две мили южно от портите на Ангреност — между хълмовете, с които завършвали Мъгливите планини; зад тях се простирали нивите на народа от крепостта.

Споразумели се също така, че Големият път, що някога минавал през Анориен и Каленардон към Атрад Ангрен (Бродовете на Исен)220, а оттам продължавал на север за Арнор, в мирно време трябва да бъде открит безпрепятствено за пътници от всички народи, а за поддръжката му от потока Меринг до Бродовете на Исен да се грижи Еотеодът.

Според този договор във владенията на Еорл влизала само малка част от гората Анвар, западно от потока Меринг; ала Кирион обявил, че Анварският хълм става свещено място за двата народа и занапред Еорлингите и Наместниците ще го поддържат и охраняват с общи усилия. Но в по-късни дни, когато Рохиримите ставали все по-многобройни и мощни, а Гондор западал и вечно бил под заплаха откъм Изтока и крайбрежието, охраната на Анвар се осигурявала изцяло от Източния предел, а Гората се превърнала по древен обичай в част от личните владения на кралете на Пределите. Тогава Хълмът бил прекръстен на Халифириен, а Гората — на Фириенхолт221.

В сетнешни времена денят на Клетвата се смятал за ден първи на новото кралство, когато Еорл приел титлата крал на Ездитните предели. Но всъщност минало известно време преди Рохиримите да овладеят новите си земи, тъй че приживе Еорл бил известен като Владетел на Еотеода и крал на Каленардон. Названието Предели означавало гранични земи, особено като охрана за вътрешността на дадено кралство. Синдаринските названия Рохан и Рохирими били изречени за пръв път от Халас, син и наследник на Кирион, ала често се използвали не само в Гондор, а и от самия народ на Еотеода222.

На другия ден подир Клетвата Кирион и Еорл се прегърнали и неохотно се разделили. Защото Еорл казал:

— Господарю Наместник, много дела имам да свърша час по-скоро. Тая страна сега е очистена от врагове; ала те не са изтребени до корен, а отвъд Андуин и под сводовете на Мраколес дебнат незнайни заплахи. Снощи пратих на север трима храбри и опитни ездачи с надеждата поне един от тях да стигне преди мен. Защото сега трябва да се завърна и то със сила; земите ми останаха под охраната на шепа юноши и беловласи старци; ако жените и децата ни трябва да предприемат тъй дълго пътуване заедно с най-потребното, длъжни сме да ги охраняваме, а те ще последват единствено Владетеля на Еотеода. Ще оставя тук колкото е възможно повече бойци — почти половината от войската, що сега лагерува из Каленардон. Между тях ще има отряди от конни стрелци, та да се придвижват бързо и да изтребват колкото врази се спотайват още по тукашните места; но основната сила ще остане на североизток, за да опази най-вече мястото, где Балхотите прекосиха Андуин откъм Кафявите земи; защото оттам още дебне най-голяма заплаха, ала там е и главната ми надежда, ако се върна успешно, да въведа народа си в новите земи с колкото се може по-малко скърби и гибел. Ако се върна, казвам; но непременно ще се завърна да удържа на клетвата, освен ако ни сполети такава беда, че загина с народа си по дългия път. Защото ще трябва да минем по източния бряг на Андуин под заплахата на Мраколес, а накрая да прекосим долината, где тегне злокобната сянка на хълма, наричан от вас Дол Гулдур. Дори и да пренебрегнем гъмжащите от орки Планини, по западния бряг няма път за конници, още по-малко за толкоз много народ с претоварени каруци; а и малцина да бяхме, пак не ще можем да минем през Дуиморден, где Бялата Владетелка тъче мрежи, що ни един смъртен не е способен да преодолее223. По източния път ще дойда, както стигнах до Келебрант; и дано ония, що призовахме за свидетели на нашата клетва, ни помогнат да я изпълним. Нека се разделим с надежда! Разрешаваш ли ми да си вървя?

— Охотно ти разрешавам — отвърнал Кирион, — понеже виждам сега, че другояче не може да бъде. Осъзнавам, че загрижен за нашите беди, не съм помислил през какви заплахи е трябвало да минеш и по какво чудо преодоля толкова левги по дългия път от Севера. Малка ми изглежда днес наградата, що ти предложих от радост сърдечна за избавлението. Ала вярвам, че ако и да не бях обмислил нищичко, преди да изрека клетвата, нейните слова не са вложени напразно в устата ми. Тъй да е, нека се разделим с надежда.

По обичая на летописците много от приписаните на Еорл и Кирион слова при раздялата несъмнено са били изречени още предната вечер; но е сигурно, че на прощаване Кирион споменал за вдъхновението, с което изрекъл клетвата, тъй като той бил скромен, храбър и великодушен мъж — най-благородният от гондорските Наместници.

4Заветът на Исилдур

Казват, че когато се завърнал от Войната на Последния съюз, Исилдур останал известно време в Гондор, за да уреди занемарените дела на кралството и да обучи своя племенник Менелдил, преди да поеме властта над Арнорското кралство. Заедно с Менелдил и неколцина доверени приятели тръгнал на пътешествие по границите на всички гондорски земи; и когато се връщали от север към Анориен, стигнали до високия хълм, що тогава носел името Ейленаер, ала отпосле бил наречен Амон Анвар, сиреч Хълм на Страхопочитанието224. А туй било близо до средата на гондорските земи. Проправили си пътека през гъстите гори по северния склон и тъй стигнали до върха, който бил открит и зелен. Изравнили там малка площадка и вдигнали могила в северния й край; а в могилата Исилдур положил ковчежето, що носел със себе си. Сетне продумал:

— Туй е гроб в памет на Елендил Верни. Тук ще стои насред Южното кралство под закрилата на Валарите додето кралството съществува; свещено да е това място и никой да не го оскверни. Никой да не нарушава тук тишината и покоя, освен ако е наследник на Елендил.

После изградили каменна стълба от последните дървета до върха на хълма; и Исилдур рекъл:

— По тая стълба никой да не се качва, освен краля и ония, що го съпровождат, ако им повели да дойдат.

Подир туй всички се заклели да пазят тайна; ала Исилдур дал такъв съвет на Менелдил: кралят да посещава светилището от време на време, особено ако му бъде потребна мъдрост в дни на заплахи и изпитания; и когато наследникът му възмъжее, също да го отведе натам, да разкаже как е сътворено светилището и да му разкрие тайните на кралството и всичко друго, що трябва да знае.

Менелдил изпълнил Исилдуровия съвет, същото сторили и всички крале подир него чак до Ромендакил Първи (петият владетел след Менелдил). По негово време Гондор за пръв път бил нападнат от източни пришълци225; и за да не се наруши заветът поради война, внезапна гибел или друга някоя беда, той повелил „Заветът на Исилдур“ да бъде съхранен в запечатан свитък заедно с други неща, що трябвало да знае един нов крал; и този свитък бил връчван от Наместника на краля преди коронацията226. Тъй свитъкът неизменно се предавал от поколение на поколение, макар че и без него почти всички гондорски крале спазвали обичая да посещават с наследниците си светилището върху Амон Анвар.

Когато свършило времето на кралете и властта над Гондор преминала у Наместници от потеклото на Хурин, наместника на крал Минардил, било прието те да разполагат с всички кралски права и задължения „додето великият крал се завърне“. Но що се отнася до „Завета на Исилдур“, трябвало да решават сами, тъй като никой друг не знаел за него. Решили, че със словата „наследник на Елендил“ Исилдур е имал предвид всеки коронован потомък на Елендил, ала не е могъл да предвиди управлението на Наместниците. А щом като Мардил бил поел цялата власт в отсъствието на краля227, то и неговите потомци, що наследили Наместничеството, имали същите права и задължения до завръщането на краля; поради туй всеки Наместник можел да посещава светилището когато желае и да води със себе си колкото люде сметне за подобаващо. Колкото до словата „додето кралството съществува“, казвали, че макар и управляван от регенти, Гондор си остава кралство и словата трябва да бъдат тълкувани в смисъл „додето съществува Гондор като държава“.

Въпреки туй, донякъде от страхопочитание, а донякъде и поради многото си държавни задължения, Наместниците рядко посещавали светилището върху хълма Анвар, а някои дори отивали там само веднъж, колкото да отведат своя наследник според обичая на кралете. Често се случвало дълги години на върха да не стъпи човешки крак, ала както някога се надявал Исилдур, мястото си оставало под закрилата на Валарите; защото макар че гората ставала все по-гъста и людете я избягвали заради нейното безмълвие, та пътеката нагоре напълно изчезнала, все пак когато си проправяли път нагоре, заварвали светилището недокоснато и непроменено, все тъй зелено и безметежно под небосвода, чак додето се променило самото Гондорско кралство.

Защото се случило тъй, че Кирион, дванайсетият властващ Наместник, се сблъскал с нова и страховита заплаха — нашественици връхлитали да завоюват всички гондорски земи северно от Белите планини, а случело ли се туй, не подир дълго можело да се стигне до гибел и падение на цялото кралство. Както е знайно от древните летописи, тая заплаха била отблъсната единствено с помощта на Рохиримите; и в своята велика мъдрост Кирион им дарил всички северни земи, освен Анориен — да са тяхно владение, ала във вечен съюз с Гондор. Вече нямало в кралството толкова люде, че да заселят северните области, нито дори да поддържат укрепленията покрай Андуин, що охранявали източните граници. Кирион дълго обмислял тия неща, преди да отстъпи Каленардон на Конниците от Севера; и преценил, че с туй ще промени изцяло „Завета на Исилдур“, що се отнася до светилището върху Амон Анвар. На онова място отвел Владетеля на Рохиримите и там, край могилата на Елендил, приел тържествено Клетвата на Еорл, а подир туй отвърнал с Клетвата на Кирион, та тъй скрепили навеки съюза между Гондор и кралството на Рохиримите. Ала когато това било сторено и Еорл се отправил към Севера да доведе всички свои люде по новите им земи, Кирион преместил гроба на Елендил. Защото сметнал, че сега „Заветът на Исилдур“ е загубил смисъла си. Светилището вече не било „насред Южното кралство“, а на границата с друга държава; освен туй словата „додето кралството съществува“ имали предвид страната такава, каквато я виждал някога Исилдур, след като обиколил и очертал нейните граници. Вярно, от онова време насетне били загубени и други части от кралството — Минас Итил попаднал в ръцете на Назгулите, а Итилиен пустеел; но Гондор продължавал да ги смята за свои владения. А от Каленардон се лишили навеки със свещена клетва. Затуй Кирион пренесъл в Светилището на Минас Тирит онова ковчеже, що някога Исилдур бил положил в могилата; но зеленият връх се съхранил като спомен за спомена. Дори и когато след време се превърнал в сигнален хълм, хълмът Анвар си останал свято място за Гондор и Рохиримите, които го нарекли на своя език Халифириен, що означава Свещения връх.

1

През 3017 година Ам-гъл бил пленен от Мордор, отведен в Барад-дур и там разпитан с жестоки мъчения. Когато изтръгнал от него каквото било възможно, Саурон отново го пуснал на воля. Той не вярвал на Ам-гъл, понеже долавял у него нещо непокоримо, що дори Сянката на Страха не можела да победи другояче, освен като го погуби. Но Саурон прозрял и дълбините на злобата му към ония, които го били „ограбили“, та се досещал, че Ам-гъл ще ги подири да си отмъсти и тъй може би ще отведе съгледвачите до Пръстена.

Ам-гъл обаче не след дълго бил заловен от Арагорн и отведен в Северен Мраколес; и макар че съгледвачите го последвали, нямало как да го освободят, защото наоколо му бдяла зорка стража. А Саурон открай време не обръщал никакво внимание на „полуръстовете“, макар да бил чувал за тях, и още не знаел къде са земите им. Дори с мъчения не успял да изтръгне нищо смислено от Ам-гъл — той не знаел нищо със сигурност, а колкото знаел, изопачавал с лъжи. В крайна сметка Ам-гъл наистина се оказал неподвластен на друга сила, освен гибелта, както предугаждал Саурон — донякъде поради хобитовата си същност, а донякъде и по друга причина, що Саурон не разбирал напълно, понеже сам изгарял от алчен копнеж по Пръстена. Тъкмо тогаз го изпълнила ненавист към Саурон, по-могъща дори от ужаса, тъй като виждал в него своя главен враг и съперник. Тъй дръзнал да се престори, че според него земята на Полуръстовете е недалеч от местата, где някога бил живял край бреговете на Перуникова река.

А като узнал Саурон, че предводителите на враговете му са заловили Ам-гъл, страх велик го обзел и прибързал да стори нещо. Ала всичките му обикновени съгледвачи и емисари не успели да донесат вести. Туй се дължало най-вече на бдителните Дунеданци и измяната на Саруман, чиито слуги изтребвали пратениците на Саурон или ги пращали в лъжлива посока. Саурон проумял това, ала ръката му още не била тъй дълга, че да достигне Саруман в Исенгард. Затуй прикрил знанието си за двойната игра на Саруман, усмирил гнева и търпеливо зачакал, като се готвел за голяма война, при която възнамерявал да помете враговете си в западното море. Накрая решил, че тук никой друг не ще е от полза, освен най-могъщите му слуги, Духовете на Пръстена, що нямали собствена воля и били безпределно покорни на поробилите ги пръстени, които държал Саурон.

Малцина можели да устоят дори на едно-единствено от ония скверни създания и никой (както си мислел Саурон) не би им устоял, когато се сберат под командата на своя страховит предводител, Повелителя на Моргул. Ала една слабост имали тъкмо за тази Сауронова цел — тъй велик ужас ги съпровождал (дори невидими и без одежди), че идването им се долавяло лесно и Мъдреците можели да се досетят за тяхната мисия.

Поради туй Саурон подготвил два удара — в които отпосле мнозина откриват началото на Войната за Пръстена. Нанесъл ги едновременно. Орки нападнали кралството на Трандуил със заповед да заловят отново Ам-гъл; а Повелителят на Моргул бил пратен открито на бой срещу Гондор. Тия събития станали към края на юни 3018 г. Тъй Саурон проверил силата и готовността на Денетор и открил по-яростна съпротива, отколкото очаквал. Но това не го безпокояло особено, понеже използвал за нападението само частица от силата си, а главната му цел била да представи появата на Назгулите уж като нещо покрай войната с Гондор.

Затова когато Осгилиат бил превзет и мостът рухнал, Саурон прекратил щурма и повелил на Назгулите да отпочнат диренето на Пръстена. Ала не подценявал бдителността и прозрението на Мъдреците, та наредил на Назгулите да се движат колкото е възможно по-тайно. А по онуй време Вождът на Духовете обитавал Минас Моргул заедно с още шестима, докато неговият помощник Хамул, наречен Сянката на Изтока, витаел из Дол Гулдур като Сауронов наместник и един друг Дух му служел за вестоносец237.

Тъй Повелителят на Моргул превел своите спътници през Андуин без коне и одежди, невидими за човешки очи, ала вдъхващи ужас на всичко живо по пътя си. Тръгнали вероятно в първия ден на юли. Бавно и крадешком минали през Анориен, пресекли Ентоброд и навлезли във Волд, а пред тях летяла мълвата за мрак и незнаен ужас. Както разчитали, стигнали до западния бряг на Андуин северно от Сарн Гебир; там получили коне и одежди, що тайно били спуснати със сал по Реката. Туй било (предполага се) около седемнайсети юли. После поели на север да дирят Графството, страната на Полуръстовете.

Нейде към двайсет и втори юли срещнали сред Полето на Келебрант своите съучастници, Назгулите от Дол Гулдур. Там узнали, че Ам-гъл е избягал както от орките, що го избавили, тъй и от преследвачите елфи, та изчезнал безследно238. Освен това Хамул им казал, че из Андуинската долина няма и следа от жилища на Полуръстове, а селата на Запасливците край Перуникови поля отдавна били запустели. Но Повелителят на Моргул не измислил що друго да прави, освен да продължи с издирванията из Севера, като може би се надявал не само да открие Графството, но и да залови Ам-гъл. Струвало му се твърде вероятно търсената страна да е нейде наблизо около омразния Лориен, а защо не и отвъд границите на Галадриел. Ала все още не можел да се пребори с мощта на Белия Пръстен, нито пък да навлезе в Лориен. Затова Деветте минали между Лориен и Планините и продължили да яздят все по-далече на север; а ужасът все тъй се носел пред тях и оставал по дирите им; но не открили каквото търсели, нито узнали нещо за него.

Най-сетне те се завърнали; ала лятото отдавна клоняло към края си и все повече се засилвала Сауроновата боязън и ярост. Когато отново навлезли във Волд, вече бил настанал септември; и там ги пресрещнали вестоносци от Барад-дур, носещи такива заплахи от Господаря им, че дори Моргулският властелин затреперал. Защото Саурон бил узнал за словата на пророчеството от Гондор, за тръгването на Боромир, за Сарумановите деяния и пленничеството на Гандалф. От всичко това стигнал до извода, че Пръстенът още не е във владение на Саруман или някой друг от Мъдреците, но Саруман поне знае къде може да е укрит. Сега му била потребна единствено бързина, а тайната трябвало да се пренебрегне.

Тъй на Духовете било наредено да тръгнат право към Исенгард. Бясно препуснали те през Рохан и тъй велик ужас ги съпровождал по пътя, че мнозина избягали от ония земи и се отправили слепешком на север и запад, като мислели, че войната иде от Изтока подир копитата на черните жребци.

Два дни след като Гандалф напуснал Ортанк, Повелителят на Моргул спрял пред Портата на Исенгард. Тогава Саруман, вече и бездруго изпълнен със страх и ярост поради бягството на Гандалф, осъзнал колко е страшно да застане между враговете, като и двете страни знаят за неговата измяна. Ужас велик го обзел, понеже напълно чезнела надеждата му да измами Саурон, или поне да припечели мъничко благосклонност подир неговата победа. Сега трябвало или сам да се докопа до Пръстена, или да рухне към гибел и изтезания. Ала той все още бил предпазлив и лукав, а и отдавна укрепявал Исенгард тъкмо за подобно злощастие. Тъй крепък бил Пръстенът на Исенгард, че дори Моргулският властелин и неговите спътници не можели да го щурмуват без голяма военна сила. Затова на всичките си повели и предизвикателства не получил друг отговор, освен гласа на Саруман, що чрез някакво хитроумно приспособление сякаш долитал от самата Порта.

— Не страна някаква дирите — изрекъл той. — Знам що ви трябва, макар и да не го назовавате. То не е у мен и като негови слуги сигурно разбирате туй дори без да ви го казвам; защото ако го имах, щяхте да се прекланяте пред мен и да ме наричате свой Господар. А ако знаех где е укрито, нямаше да съм тук, а далеч преди вас да препусна към него. Има един, за когото подозирам, че знае — Митрандир, враг на Саурон. И тъй като той само преди два дни потегли от Исенгард, търсете го наблизо.

Такваз сила имал все още гласът на Саруман, че дори Предводителят на Назгулите не оспорил словата му, нито се запитал дали са верни и не пестят ли от истината; незабавно обърнал гръб на Портата и препуснал да гони Гандалф из Рохан. Тъй вечерта на другия ден Черните конници налетели върху Грима Змийския език, докато онзи бързал да извести на Саруман, че Гандалф е дошъл в Едорас и предупредил крал Теоден за коварните планове на Исенгард. В онзи час Змийския език едва не издъхнал от страх; но като изпечен предател, той бил готов да изкаже каквото знае и под далеч по-малка заплаха.

— Да, да, на драго сърце ще ти разкажа, повелителю — избъбрил той. — Подслушах техния разговор в Исенгард. Страната на Полуръстовете — оттам бе дошъл Гандалф и нататък желае да се завърне. Само кон му трябва сега. Пощади ме! Говоря колкото мога по-бързо. На запад през Роханския пролом, сетне на север и леко на запад, додето следващата голяма река прегради пътя ти; Сивталаз я наричат. Сетне от Тарбадския брод почва старият път, що ще те отведе до границата на онази страна. „Графството“, тъй я наричат. Да, кълна ти се, Саруман знае за нея. Неотдавна получи керван със стоки оттам. Пощади ме, повелителю! Ни една жива душа не ще узнае от мен за нашата среща.

Предводителят на Назгулите пощадил Змийския език — не от жалост, а понеже смятал, че подир такъв страх не ще дръзне и думица да продума за срещата (както и станало), а освен туй виждал пред себе си жалка и зла твар, що можела тепърва да навлече още злини върху Саруман. Затова го оставил проснат край пътя и препуснал напред, без да си дава труда да се връща към Исенгард. Отмъщението на Саурон можело да изчака.

Сега разделил отряда си на четири групи и потеглили поотделно, а сам той поел с най-бързата двойка. Тъй минали западно от Рохан, разузнали из пущинаците на Енедваит и накрая стигнали до Тарбад. Оттам препуснали през Минхириат и макар че още не се били събрали, страховита мълва се разнасяла около тях, та дори дивите твари тръпнели в леговищата си, а самотните люде бягали надалеч. Но успели да заловят някои бегълци по пътя; и за дива радост на Капитана двама се оказали Сауронови слуги и съгледвачи. Единият често бил използван за връзките на Исенгард с Графството и макар че сам не бил стъпвал по-далеч от Южната околия, носел в себе си подготвени от Саруман карти с ясните очертания на цялото Графство. Назгулите му ги отнели, а подир туй го пратили в Брее да продължи да шпионира; но го предупредили, че отсега нататък служи на Мордор и ако някога опита да се върне в Исенгард, ще бъде умъртвен с най-жестоки мъчения.

Привършвала нощта на двайсет и втори септември, когато Духовете на Пръстена пак се събрали и наближили Сарнов брод край южните предели на Графството. Заварили ги под охрана, защото Скиталците им се изпречили на пътя. Но подобна борба не била по силите на Дунеданците; и все пак може би щели да устоят, ако с тях бил и предводителят им Арагорн. Ала той бил далече на север, по Източния път близо до Брее; и не издържали дори храбрите дунедански сърца. Някои побягнали на север с надеждата да отнесат вест на Арагорн, но били преследвани и избити или изтласкани към пущинака. Други намерили доблест да отбраняват брода и го удържали до вечерта, ала с падането на мрака Повелителят на Моргул ги погубил и Черните конници навлезли в Графството; и преди да пропеят петлите в ранните часове на двайсет и третия септемврийски ден, неколцина поели през страната на север, докато Гандалф препускал със Сенкогрив из далечния Рохан.

2

Реших да цитирам гореизложения вариант като най-завършено повествование; но има и много други ръкописи по тия събития, които доизясняват или променят важни подробности от разказа. Тези ръкописи често объркват читателя и връзките помежду им остават неясни, макар несъмнено да са създадени в един и същ период, тъй че е достатъчно да отбележим съществуването на още две основни описания освен вече отпечатаното (наричано тук за удобство „ръкопис А“). Вторият вариант („Б“) до голяма степен съвпада с А в повествователната си структура, но третият („В“) съществува във формата на предварителен авторски план, започващ от по-късен момент на действието, и въвежда някои съществени промени, поради което съм склонен да го приема за последен по ред на написване. Освен това съществува писмен материал („Г“), свързан по-специално с ролята на Ам-гъл в събитията и множество отделни бележки по тази част от разказа.

В ръкопис Г се казва, че онова, което Ам-гъл разкрил на Саурон за Пръстена и мястото на неговото намиране, било достатъчно, за да предупреди Мрачния владетел, че това наистина е Единственият; за местонахождението му обаче успял да узнае само че е откраднат в Мъгливите планини от същество на име Торбинс и че този Торбинс идвал от място, наречено Графство. Страховете на Саурон се поуталожили, когато разбрал от разказа, че Торбинс е същество, подобно на Ам-гъл.

Ам-гъл не би могъл да знае името „хобит“, което било местно название, а не всеобща Западняшка дума. Вероятно не би употребил и „Полуръст“, тъй като самият той бил такъв, а хобитите не обичали това прозвище. Ето защо изглежда, че Черните конници са разполагали по начало само с две основни сведения — Графството и Торбинс.

По всичко личи, че Ам-гъл е знаел поне в коя посока се намира Графството; но макар без съмнение изтезанията да биха изтръгнали от него нещо повече, Саурон явно не е и допускал, че Торбинс идва от област надалеч от Мъгливите планини, нито пък че Ам-гъл знае къде се намира тя; предположил е, че ще го открие в Андуинската долина — из същата област, където някога живял и Ам-гъл.

Това било съвсем дребна и естествена грешка — ала може би и най-големият пропуск в плановете на Саруман. Без нея Черните конници щели да стигнат до Графството няколко седмици по-рано.

В текст Б се разказва по-нашироко за пътешествието на Арагорн с пленения Ам-гъл на север, към Трандуиловото кралство; освен това са засегнати и съмненията на Саурон дали да използва Духовете при търсенето на Пръстена.

[След като бил пуснат от Мордор,] Ам-гъл скоро изчезнал из Мъртвите блата, където пратениците на Саурон не могли или не пожелали да го последват. Никой друг Сауронов съгледвач не успял да донесе вести за него (навярно Саурон почти нямал власт над Ериадор и тамошните му агенти били малобройни; а колкото ги имал, често се оказвали възпрепятствани или заблудени от слугите на Саруман). Затова най-сетне решил да използва Духовете на Пръстена. Дотогава се колебаел дали да го стори и за това имало няколко причини. Те били най-могъщите му слуги и изглеждали най-подходящи за подобна мисия, тъй като робски се подчинявали на Деветте пръстена, които владеел Саурон; неспособни били да сторят каквото и да било против волята му и ако Пръстенът попаднел у някой от тях, дори и у краля-магьосник, той щял да го донесе на своя Господар. Но имали и недостатъци в мирно време (а Саурон все още не бил готов за война). Всички освен краля-магьосник трудно намирали пътя си през деня, особено когато били сами; и пак всички освен него се бояли от водата, та само най-тежка нужда би ги принудила да нагазят в нея или да прекосят някоя река другояче, освен по мост239. Нещо повече, тяхно главно оръжие бил ужасът. Най-могъщ ставал той, когато бродели невидими и без одежди; а също тъй, когато се сбирали заедно. Поради туй една тяхна мисия едва ли можела да се проведе в тайна; а пресичането на Андуин и други реки щяло да създаде затруднения. По тия причини Саурон дълго се колебал, тъй като не желаел най-големите му врагове да узнаят за целта на неговите слуги. Трябва да предположим, че отначало той не подозирал някой друг освен Ам-гъл и „крадеца Торбинс“ да знае за Пръстена. Преди Гандалф да дойде и да го разпита240, Ам-гъл нямал представа, че вълшебникът е свързан с Билбо, а и изобщо не знаел за съществуването на Гандалф.

Но когато Саурон научил, че Ам-гъл е в плен на враговете му, положението се променило коренно. Разбира се, не можем да знаем със сигурност кога и как е станало това. Вероятно доста след самото събитие. Според Арагорн, Ам-гъл бил заловен привечер на 1 февруари. С надеждата да избегне бдителността на Сауроновите съгледвачи, той повел Ам-гъл през северния край на Емин Муил и пресякъл Андуин малко над Сарн Гебир. На плитчините край източния бряг имало много изхвърлени от водата дървета, та като привързал Ам-гъл за един дънер, той преплувал заедно с него и продължил пътешествието на север по най-западните пътеки, що можел да открие из покрайнините на Ветроклин, тъй прекосил Липосвет, а подир туй Нимродел и Сребропът досами Лориен241, сетне заобиколил отдалеч Мория и Смутнолейската долина, пресякъл Перуникова река и наближил Равноскала. С помощта на Беорнингите там отново минал през Андуин и навлязъл в Гората. Цялото пътешествие покривало почти деветстотин мили и изтощеният Арагорн ги преодолял пеш за петдесет дни, та стигнал при Трандуил на двайсет и първи март242.

Поради всичко туй най-вероятно първите новини за Ам-гъл са били узнати от Сауроновите слуги в Дол Гулдур едва след като Арагорн навлязъл в Гората; защото макар да се смята, че силата на Дол Гулдур свършвала до Стария горски път, из гъсталака бродели множество съгледвачи. Очевидно вестта не е стигнала веднага до Назгула, който командвал Дол Гулдур, а той вероятно не е уведомил Барад-дур преди да узнае нещо повече за местонахождението на Ам-гъл. Следователно няма съмнение — едва към края на април Саурон узнал, че Ам-гъл е забелязан отново и то явно като пленник на някакъв човек. Това можело да не означава нищо особено. Нито Саурон, нито някой от неговите слуги знаел дотогава кой всъщност е Арагорн. Ала явно подир време (тъй като отсега нататък страната на Трандуил щяла да бъде поставена под най-строг надзор), може би след около месец, до Саурон стигнала тревожната вест, че Мъдреците знаят за Ам-гъл и че гандалф е посетил Трандуиловото кралство.

Навярно тогава Саурон е бил обзет от тревога и ярост. Решил час по-скоро да използва Духовете на Пръстена, тъй като тайната вече нямала значение, важна била единствено бързината. Като се надявал да сплаши противника и да смути плановете им със заплахата за война (която все още не възнамерявал да започне), той атакувал Трандуил и Гондор приблизително по едно и също време243. Имал две допълнителни цели: да залови или убие Ам-гъл, или поне да го изтръгне някак от ръцете на враговете си; и да изпробва силата на Гондор, като същевременно завладее предмостие край Осгилиат, за да минат свободно Назгулите през Реката.

В крайна сметка Ам-гъл успял да избяга. Но предмостието било завладяно. При това Саурон вероятно използвал далеч по-малки сили, отколкото предполагали в Гондор. Сред паниката на първия щурм, при който кралят-магьосник получил разрешение временно да се разкрие в целия си ужас244, Назгулите прекосили моста сред нощния мрак и отминали на север. Без да подценяваме доблестта на Гондор, която за изненада на Саурон се оказала далеч по-голяма, отколкото очаквал, става ясно, че Боромир и Фарамир са успели да отблъснат врага и да унищожат моста само защото атаката вече била постигнала главната си цел.

Баща ми не обяснява никъде странната боязън на Духовете от водата. В току-що цитирания откъс тя е основна причина за Сауроновото нападение срещу Осгилиат и отново се появява в подробните бележки за движението на Черните конници из Графството — така например за Конника (всъщност Хамул от Дол Гулдур, виж Бележка 1), когото хобитите виждат веднага след като са минали със Сала край Фукови оврази, се казва: „той отлично съзнавал, че Пръстенът е преминал на другия бряг; ала реката осуетила опитите му да усети накъде се е отправил“, а на друго място е споменато, че Назгулите не желаели да докосват „елфическите“ води на Барандуин. Не се изяснява обаче как са прекосявали други реки по пътя си, например Сивталаз, където имало само „опасен брод през развалините на моста“ (виж Приложение Г към „Историята на Галадриел и Келеборн“). Сам баща ми отбелязва, че идеята трудно може да се обоснове.

Във вариант Б описанието за безплодното пътешествие на Назгулите из Андуинската долина е почти същото, както в отпечатания по-горе вариант А, с единствената разлика, че при Б селищата на Запасливците не са напълно изоставени; малцината им обитатели биват избити или прогонени от Назгулите245. Във всички текстове датите влизат в леко противоречие една с друга, както и с „Разказ за годините“; тук съм пренебрегнал тези противоречия.

В текст Г откриваме описание за премеждията на Ам-гъл от момента, когато се изплъзва от орките на Дол Гулдур, до пристигането на Задругата пред Западната порта на Мория. Ръкописът е в суров вид, което наложи лека редакторска намеса.

Изглежда ясно, че подгонен както от елфите, така и от орките, Ам-гъл прекосил Андуин, навярно с плуване, и тъй се отървал от преследването на Саурон; но тъй като елфите все още били по петите му, а още не смеел да припари до Лориен (по-късно се осмелил да го стори единствено поради копнежа си да открие Пръстена), той се спотаил в Мория246. Това вероятно било през есента; сетне следите му изчезнали.

Разбира се, не можем да знаем със сигурност какво е станало с Ам-гъл подир това. Той притежавал удивителната дарба да оцелява при подобни беди, макар и с цената на тежки страдания; но над главата му непрестанно висяла заплахата да бъде открит от Сауроновите слуги, що се прокрадвали из Мория247, особено като се има предвид, че дори и оскъдните си потребности от храна можел да задоволи само чрез безумно рисковани кражби. Без съмнение той възнамерявал да използва Моря единствено като потаен проход на запад с цел час по-скоро да намери „Графството“; но се загубил и минало много време додето налучка верния път. Затуй изглежда вероятно, че едва се е бил добрал до Западната порта, когато пристигнали Деветимата Спътници. Разбира се, той не знаел нищо за действието на портите. Те му се стрували огромни и непоклатими; макар че нямали ключалка или резе и се отваряли навън с лек натиск, той не открил това. Във всеки случай, сега се намирал далече от всякакъв източник на храна, тъй като орките бродели предимно по източния край на Мория; бил изнемощял и отчаян, той че дори и да знаел всичко за вратите, едва ли би имал силата да ги отвори248. Тъй за Ам-гъл се оказало невероятно щастливо събитие идването на Деветимата Спътници точно по онова време.

Описаното в А и Б идване на Черните конници пред Исенгард и залавянето на Грима Змийския език претърпява значителни изменения във вариант В, който подхваща нишката едва след завръщането им на юг оттатък Липосвет. Според ръкописи А и Б Назгулите достигнали Исенгард два дни след бягството на Гандалф от Ортанк; Саруман им казал, че Гандалф е изчезнал и отрекъл да знае каквото и да било за Графството249, но бил предаден от Грима, когото те заловили на другия ден докато бързал към Исенгард с вести за идването на Гандалф в Едорас. От друга страна според В Черните конници пристигнали пред Портата на Исенгард докато Гандалф все още бил затворен в кулата. В този разказ Саруман бил обзет от страх и отчаяние, понеже едва сега осъзнал напълно колко ужасни са Сауроновите слуги, затова изведнъж решил да отстъпи пред Гандалф и да го помоли за прошка и помощ. След дълги увъртания пред Портата, той накрая признал, че Гандалф е вътре и обещал да разкрие неговите планове; а ако не успее — да им го предаде. После побързал към върха на Ортанк — и открил, че Гандалф е изчезнал. Само далече на юг зърнал пред залязващата луна огромен орел да лети към Едорас.

Сега положението на Саруман ставало още по-тежко. Ако Гандалф успеел да избяга, все още имало надежда Саурон да не се сдобие с Пръстена и да бъде победен. Дълбоко в сърцето си Саруман осъзнавал огромната мощ и странния „късмет“ на Гандалф. Ала сега трябвало сам да се справи с Деветимата. Настроението му се променило и отново го обзело високомерие — както от ярост заради бягството на Гандалф от непристъпния Исенгард, тъй и от безумна завист. Върнал се при портата и излъгал, че е принудил Гандалф да признае всичко. Не признал, че казва единствено онова, което сам знае, понеже не подозирал колко дълбоко е проникнал Саурон в душата и замислите му250.

— Сам ще уведомя за това Властелина на Барад-дур — високомерно рекъл той, — с когото разговарям отдалеч за велики дела, що засягат единствено двама ни. Ала за вашата задача не е потребно да знаете друго, освен къде се намира „Графството“. Както узнах от Митрандир, то е на около шестстотин мили северозападно от тук, близо до границите на крайморските елфически владения. — Тук Саруман с удоволствие забелязал, че вестта не се понравила дори на краля-магьосник. — Трябва да прекосите Исен през Бродовете, сетне да заобиколите края на Планините и да се упътите към Тарбад край Сивталаз. Бързайте натам, а аз ще известя на Господаря ви какво сте сторили.

Тая умела реч убедила временно дори краля-магьосник, че Саруман е надежден съюзник и Сауронов довереник. Тутакси Конниците напуснали Портата и се устремили към Бродовете на Исен. Зад тях Саруман пратил отчаяна потеря от вълци и орки подир Гандалф, ала при туй имал и други цели — да покаже своята мощ пред Назгулите, а може би и да им попречи да се навъртат наоколо; нещо повече, в своята ярост възжелал да стори някакво зло из Рохан и да подсили страха, що неговият доносник Змийския език вливал в сърцето на Теоден. Съвсем наскоро Змийския език бил посетил Исенгард и тъкмо се връщал към Едорас; неколцина от преследвачите носели вести за него.

Като се отървал от Конниците, Саруман се оттеглил в Ортанк и потънал в тежки и ужасяващи размисли. Изглежда, решил да протака с надеждата, че все още има възможност да се докопа до Пръстена. Мислел си, че насочването към Графството може по-скоро да попречи на Конниците, отколкото да им помогне, защото знаел за надзора на Скиталците, а освен това вярвал (знаейки за пророческите слова от съня и мисията на Боромир), че Пръстенът вече не е там и пътува към Ломидол. Незабавно сбрал и отпратил в Ериадор всички свои съгледвачи, агенти и обучени птици.

По такъв начин в този вариант липсва историята със залавянето на Змийския език от Духовете на Пръстена и предателството му спрямо Саруман; защото при подобен ход на събитията, естествено не е имало време Гандалф да стигне до Едорас, да се опита да предупреди крал Теоден и Грима на свой ред да поеме към Исенгард, за да предупреди Саруман, преди Черните Конници вече да са напуснали Рохан251. Тук разкритието на Сарумановите лъжи става чрез пленника, у когото намират карти на Графството (виж края на предишната глава); разказано е и малко повече за този човек и отношенията на Саруман с Графството.

Когато Черните конници навлезли далече навътре в Енедваит и най-сетне наближавали Тарбад, случило се нещо, което било невероятен късмет за тях, ала фатално за Саруман252 и почти сигурна гибел за Фродо.

Саруман отдавна проявявал интерес към Графството — защото Гандалф посещавал ония земи, а той подозирал всяка негова стъпка; и освен това защото (пак подражавайки тайно на Гандалф) бил свикнал да употребява „Полуръстов пушилист“, ала от гордост (след като някога се надсмивал на Гандалф за страстта му към билката) се мъчел да го опази в тайна доколкото било възможно. По-късно се появили и други причини. Той обичал да разширява своята власт, особено за сметка на Гандалф, а открил, че парите, които раздавал при покупката на „пушилист“ му осигуряват влияние и покваряват някои хобити, особено измежду Вържиколановци, които притежавали няколко плантации, но също тъй и сред Влачи-Торбинсови253. Ала освен това той започвал да усеща, че в замислите на Гандалф има някаква връзка между Пръстена и Графството. Защо била потребна тъй строга охрана около него? Поради туй почнал да сбира най-подробни сведения за Графството, видните му личности и родове, пътищата и тъй нататък. За тази цел използвал хобити в Графството, наети от Вържиколановци и Влачи-Торбинсови, но посредниците му били хора от Дунестрански произход. Когато Гандалф отказал да преговаря с него, Саруман удвоил усилията си. Скиталците заподозрели нещо нередно, ала не прогонили Сарумановите слуги — защото Гандалф нямало как да ги предупреди, а когато той заминал към Исенгард, Саруман още бил смятан за съюзник.

Известно време преди това един от най-доверените слуги на Саруман (но инак пръв злодей и разбойник, прокуден от страната Дун, където мнозина казвали, че в жилите му тече оркска кръв) се бил завърнал от границите на Графството, където преговарял за покупката на „лист“ и други запаси. Саруман вече пълнел складовете си в Исенгард за случай на война. Сега този човек отново отивал да продължи търговията и да уреди превоза на много стоки преди края на есента254. Освен това имал заръка да проникне в Графството, ако е възможно, и да узнае дали напоследък известни личности не са тръгвали внезапно на пътешествие. Бил добре осигурен с карти, списъци на имена и сведения за Графството.

Край Тарбадския брод този Дунеземец бил настигнат от неколцина Черни конници. Завлекли го, примрял от ужас, на разпит пред краля-магьосник. За да отърве кожата, той предал Саруман. Тъй кралят-магьосник научил, че Саруман отдавна знае къде се намира Графството и е събрал много сведения за него, включително и такива, които трябвало да сподели със Сауроновите слуги, ако наистина бил верен съюзник. Узнал и още неща, като част от тях засягали единственото важно за него име — Торбинс. Тъкмо по тази причина Хобитово било определено за незабавно посещение и проучване.

Кралят-магьосник вече разбирал по-ясно цялото положение. В древността бил чувал нещичко за тая страна при войните си с Дунедаините, особено срещу племето Тирн Гортад от местността Кардолан, наречена по-късно Могилни ридове, където сам той изпратил злите могилни твари255. Като разбрал подозренията на своя Господар за някакво придвижване между Графството и Ломидол, той съобразил, че Брее (чието местоположение знаел), ще е важна точка ако не за друго, то поне за събиране на сведения256. Затуй хвърлил над Дунеземеца Сянката на Страха и го пратил в Брее като съгледвач. Именно този човек бил кривогледият южняк в хана257.

Във вариант Б се отбелязва, че Черният капитан не знаел дали Пръстенът още е в Графството; трябвало да разбере. Графството било твърде голямо, за да нахлуе с огън и меч, както сторил със Запасливците; налагало се да действа най-вече потайно и да избягва ужаса, като същевременно дебне по източните граници. Затова пратил в Графството неколцина Конници със заповедта да се разделят докато го пресичат; единият от тях, Хамул, трябвало да открие Хобитово (виж Бележка 1), където според Сарумановите документи живеел „Торбинс“. Черният капитан спрял на лагер в Андрат, където Зеленият път минавал по дефиле между Могилните и Южните ридове258; оттам неколцина други били пратени да обикалят и дебнат по източната граница, докато самият той посетил Могилните ридове. В записки за движението на Черните конници по онова време се казва, че Черният капитан останал там няколко дни и Могилните твари се разбудили, а всички зли създания, враждебни към елфи и люде, дебнели злобно из Старата гора и по Могилните ридове.

3

Друг комплект ръкописи от онова време съдържа голям брой недовършени разкази за ранните взаимоотношения на Саруман с Графството, особено що се отнася до „Полуръстовия пушилист“ — тема, засегната вече във връзка с „кривогледия южняк“ (виж малко по-горе). Следващият текст е само един от многото варианти, но макар и по-кратък от редица други, той изглежда най-добре обработен.

Скоро Саруман взел да завижда на Гандалф и накрая съперничеството се превърнало в ненавист — прикрита, ала тъкмо затуй още по-дълбока и по-горчива, понеже дълбоко в душата си Саруман знаел, че Сивия странник има повече сила и по-голямо влияние върху обитателите на Средната земя, макар да прикривал могъществото и да не искал от другите ни поклон, ни страхопочитание. Саруман не го почитал, но почнал да се бои от него, тъй като още не знаел доколко е прозрял Гандалф тайните му замисли; и мълчанието често го стряскало повече, отколкото словата. Поради всичко това взел открито да се отнася към Гандалф с по-малко уважение, отколкото другите мъдреци, и вечно бързал да оспори или подиграе неговите съвети; тайно обаче запомнял и обмислял всяка негова дума, като се мъчел, доколкото било възможно, да проследи и постъпките му.

Тъй стигнал Саруман до размисли за Графството и Полуръстовете, които инак би сметнал недостойни за своето внимание. Отначало изобщо не му хрумвало, че интересът на неговия съперник към този народ може да има някаква връзка с тревогите на Съвета, камо ли с Всевластния Пръстен. Защото изпървом наистина нямало такава връзка и всичко ставало само поради обичта на Гандалф към Дребния народ, освен ако в душата му неосъзнато е дремело тайно предчувствие. Дълги години той открито посещавал Графството и разказвал за неговия народ на всеки, що желаел да слуша; а Саруман се усмихвал снизходително на нелепите приказки на стария скитник, ала въпреки туй запомнял всяка дума.

Като видял, че според Гандалф Графството е достойно за интерес, Саруман също взел да го посещава, но преоблечен и в пълна тайна, додето разузнал и запомнил всичките му области и пътища, подир което решил, че е узнал каквото трябва. И макар да му се струвало, че вече не е нито разумно, нито изгодно да ходи натам, продължил да държи границите под око. Защото все още подозирал някакви тайни замисли. Вече бил паднал толкова ниско, че очаквал всички други в Съвета да имат прикрити и далновидни кроежи за домогване до властта, властващи по един или друг начин над всяка тяхна постъпка. Затуй когато много по-късно узнал нещичко за Полуръста, у когото попаднал Пръстенът на Ам-гъл, можел само да вярва, че Гандалф го е знаел през цялото време; и тъкмо това го засегнало най-болезнено, понеже смятал за своя лична привилегия всички познания около Пръстените. А гневът му съвсем не отслабвал от мисълта, че недоверието на Гандалф е било съвсем заслужено и уместно.

Ала всъщност изпървом цялото това тайно следене нямало зла умисъл и било просто глупост, породена от уязвено високомерие. Дреболиите, недостойни сякаш за отбелязване, често могат накрая да се окажат от изключителна важност. А, честно казано, като наблюдавал обичта на Гандалф към билката, наречена „пушилист“ (заради която според него Дребният народ заслужавал всеобща почит, дори и да не е сторил нищо друго), Саруман й се присмял открито, ала тайничко опитал тревата и скоро почнал да я използва; и по тази причина Графството станало важно за него. Но се боял да не би туй да се разкрие и подигравките му да се обърнат против самия него, та да го сочат с присмех задето подражава на Гандалф и то не как да е, а потайно. Поради тая причина най-грижливо укривал всичките си отношения с Графството още когато над него не била паднала сянката на съмнение и по границите му нямало строга охрана, та всеки желаещ можел да ги премине. Пак затова Саруман престанал да ходи лично натам; защото до ушите му достигнал слух, че не е останал съвсем незабелязан от зорките хобити, та някои от тях като виждали из горите или по нощните пътища да се прокрадва старец в сиви или ръждивочервени одежди, го мислели за Гандалф.

След това Саруман вече не посещавал Графството, тъй като се боял, че подобни слухове могат да плъзнат на длъж и шир, додето стигнат до самия Гандалф. Ала Гандалф знаел за посещенията, досещал се за тяхната цел и се смеел, смятайки туй за най-безвредната тайна на Саруман; но никому нищо не казвал, защото мразел да хвърля срам върху другиго. И все пак бил доволен, когато посещенията на Саруман престанали, понеже вече се съмнявал в него, макар да не прозирал още, че ще настане време, когато знанията на Саруман за Графството може да се окажат гибелни и да принесат огромна полза на Врага като поставят победата на косъм от лапите му.

В друг вариант е описан случаят, когато Саруман открито се подиграл на Гандалфовата страст към „пушилиста“.

Поради неприязън и страх по-късно Саруман взел да избягва Гандалф, та рядко се срещали другаде, освен при срещите на Белия съвет. Именно на Съвета през 2851 година за пръв път се заговорило за „Полуръстовия лист“ и по онова време туй било само повод за забавление, макар подир години да си го припомняли в друга светлина. Съветът се сбрал в Ломидол и Гандалф седял малко настрани, без да продумва, ала пускал невероятни облаци дим (що дотогава никога не бил вършил при тия срещи), докато Саруман говорел против него и настоявал противно на Гандалфовия съвет Дол Гулдур все още да не бъде нападан. Изглежда, както мълчанието, тъй и пушекът твърде раздразнили Саруман и преди Съветът да се разотиде, той рекъл на Гандалф:

— Когато обсъждаме тук преважни дела, Митрандир, искрено ти се чудя как можеш да се забавляваш с тия димящи играчки, додето другите разговарят сериозно.

Ала Гандалф се разсмял и отговорил:

— Нямаше да се учудваш, ако сам употребяваше тая билка. Би могъл да откриеш, че издуханият дим освобождава главата от сенките в нея. И във всеки случай дава търпение да изслушаш без гняв чуждите грешки. Но туй не е моя играчка. Изкуството принадлежи на Дребния народ от далечния Запад — весели и достойни люде, макар навярно да не заемат място във величавите ти кроежи.

Саруман не се укротил от този отговор (понеже мразел дори и най-добродушния присмех), та изрекъл високомерно и хладно:

— Глумиш се, драги ми Митрандир, както отдавна си свикнал. Знам добре, че напоследък кой знае защо проучваш всичко дребно: билки, живи създания и вдетинени народи. Времето си е твое, тъй че можеш да го прахосваш, щом нямаш по-достойни занимания; а приятели си подбирай както намериш за добре. Мрачни са обаче моите дни, та нямам време за разкази от далечни земи, нито пък за срещи с простовати селяци.

Този път Гандалф не се разсмял; и наместо да отговори, засмукал лулата си и издухал голям обръч дим, следван от върволица по-малки кръгчета. После протегнал ръка като да ги хване и те изчезнали. Сетне станал и безмълвно излязъл; а Саруман дълго останал замислен и лицето му помрачняло от яд и тревога.

Тази история се появява в шест различни ръкописа и в един от тях е казано, че Саруман бил обзет от подозрения, като се съмнявал дали е проумял правилно смисъла на Гандалфовата загадка с димните пръстенчета (а най-вече дали в нея не се крие намек за някаква връзка между Полуръстовете и съдбовния въпрос за Всевластните Пръстени, колкото и невероятно да изглеждало това; и не вярвал някой толкоз могъщ да се занимава с народа на Полуръстовете единствено заради самите тях.

В друг (задраскан) ръкопис целта на Гандалф се излага открито:

По една странна случайност в гнева си срещу нахалството на Саруман Гандалф избрал този начин да му покаже подозренията си, че в неговите замисли и проучванията на древните премъдрости за Пръстените е почнала да се примесва жажда за власт; а също така да го предупреди, че всичко ще се изплъзне от ръцете му. Защото не можем да се съмняваме, че Гандалф още не подозирал Пръстените да имат някаква връзка с Полуръстовете (камо ли с тяхното пушене)259. Ако е таял подобна мисъл, определено не би постъпил така. Ала по-късно, когато Полуръстовете наистина се замесили в тия велики дела, Саруман можел само да смята, че Гандалф е знаел всичко това предварително и е укривал истината както от него, тъй и от Съвета — а целта му си представял според своите собствени замисли: да изпревари останалите в гонитбата за власт.

В „Разказ за годините“ е спомената среща на Белия съвет, през 2851 г., когато Гандалф настоял за атака срещу Дол Гулдур, но бил оборен от Саруман; а в бележка под линия е добавено: „По-късно станало ясно, че тогава Саруман вече жадувал да си присвои Единствения Пръстен и се надявал той да излезе на бял свят в търсене на господаря си, ако Саурон бъде оставен на мира“. Горният разказ показва, че самият Гандалф е подозирал това през 2851 г.; след време обаче баща ми спомена, че от разказа на Гандалф пред Съвета на Елронд за срещата му с Радагаст следва изводът, че той не е подозирал сериозно Саруман в предателство (или в желание да си присвои Пръстена) чак до своето пленничество в Ортанк.

1

В ръкописи, свързани с настоящия текст, могат да се открият допълнителни подробности относно воеводите на Пределите през 3019 година и след края на Войната за Пръстена.

Воевода на Пределите (или Ездитните предели) било най-високото военно звание и титла на кралските пълководци (обикновено трима), ръководещи войски от напълно въоръжени и обучени Конници. Военният окръг на Първия воевода обхващал столицата Едорас и околните кралски владения (включително Черноденската долина). Той командвал Конниците на Едораския сбор, мобилизирани от този окръг и от някои области на Западните и Източните предели277, които се намирали по-близо до Едорас. Вторият и Третият воевода получавали войски в зависимост от потребностите на дадения момент. В началото на 3019 година главната заплаха идвала от Саруман и кралският син Теодред като Втори воевода поел командването на Западните предели с главен гарнизон в Шлемово усое; кралският племенник Еомер бил определен за Трети воевода и управлявал Източните предели с база в родното си място — Алдбург в областта Диплище278.

По времето на Теоден мястото на Пръв воевода било свободно. Той получил престола още млад (на трийсет и две години), енергичен, войнствен и прославен ездач. Ако се случела война, можел сам да командва Едораския сбор; но кралството му живяло в мир дълги години и той извеждал Сбора и личната си стража само на учения и паради; ала от детството до старостта му разбудената сянка на Мордор ставала все по-мрачна. През този мирен период Конниците и останалите бойци от Едораския гарнизон били командвани от предводител с ранга на воевода (от 3012 до 3019 г. това бил Елфошлем). Когато над Теоден сякаш натегнала преждевременна старост, положението не се променило, тъй че не съществувало ефективно централно ръководство — ситуация, поощрявана всячески от съветника Грима. Поради болнавост и немощ кралят рядко напускал двореца, та свикнал да дава заповеди на капитана на стражата Хама, на Елфошлем и дори на воеводите чрез посредничеството на Грима Змийския език. Макар и неохотно, тия заповеди били изпълнявани в Едорас. Що се отнася до битките, когато започнала войната със Саруман, Теодред поел командването на своя глава. Той свикал Едораския сбор и прехвърлил голяма част от Конниците начело с Елфошлем към Сбора на Западните предели, за да помогнат срещу нашествието.

По време на война или вражеска заплаха всеки Воевода на Пределите имал под свое командване като част от своя „гарнизон“ (тоест мобилизиран около неговата база) един еоред в пълна бойна готовност и при необходимост можел да го използва както намери за добре. Точно така постъпил Еомер279; но повдигнатото от Грима обвинение срещу него било, че в този случай кралят му забранил да откъсва войските на Източните предели от недостатъчно защитения Едорас; че знаел за нещастието край Бродовете на Исен и гибелта на Теодред още преди да подгони орките из далечния Волд; и че въпреки изричната заповед пуснал чужденци да се движат свободно, като дори им услужил с коне.

След гибелта на Теодред командването в Западните предели (отново без заповед от Едорас) поел Еркенбранд, владетел на Усоева котловина и много други западни земи. Както много други благородници, на младини той служил като офицер от кралската стража, но вече отдавна не бил в нея. Все пак си оставал пръв човек на Западните предели и след като над народа му надвисвала заплаха, имал правото и задължението да сбере всички годни за военна служба и да отблъсне нашествието. Затова поел и командването над Конниците от Западния сбор; но Елфошлем останал независим начело на Конниците от Едораския сбор, които Теодред призовал на помощ.

След като Гандалф изцелил Теоден, положението се променило. Кралят отново поел военната власт в ръцете си. Еомер бил върнат на длъжност като Пръв воевода в пълния смисъл на думата, готов да поеме командването, ако кралят падне убити или загуби сили; официалната титла обаче не се използвала и в присъствието на краля той можел само да го съветва, без да издава заповеди. В действителност ролята му до голяма степен напомняла тази на Арагорн — могъщ и страшен боец от спътниците на краля280.

Когато в Черноденската долина бил свикан всеобщият Сбор и вече имало относителна яснота около предстоящия път и бойния ред281, Еомер запазил тази си роля в близост до краля (като командир на челния еоред от Кралската стража) и като пръв негов съветник. Елфошлем станал Воевода на Пределите и и застанал начело на първия еоред от Източния сбор. Гримболд (за когото дотогава не се споменава в повествованието) изпълнявал неофициално задълженията на Трети воевода и командир на Западния сбор282. Гримболд загинал в битката сред Пеленорските поля и Елфошлем станал пръв военачалник на новия крал Еомер; когато Еомер потеглил към Черната порта, Елфошлем останал като командир на всички Рохирими в Гондор и отблъснал нашествието на вражеската армия в Анориен („Завръщането на краля“, книга 5, края на девета и началото на десета глава). Той е споменат като един от главните участници в коронацията на Арагорн (пак там, книга 6, глава 5).

Записано е, че след погребението на Теоден, когато Еомер се заел да възстанови реда в кралството, Еркенбранд станал Западен воевода, а Елфошлем — Източен воевода и тези звания се запазили вместо Втори и Трети воевода, за да бъдат равнопоставени. По време на война чрез специална заповед се определял кралски заместник — носителят на тази титла управлявал страната докато кралят бил на поход с войската, или поемал военното командване, ако по някакви причини се налагало кралят да остане в двореца. В мирно време длъжността се въвеждала само когато кралят отстъпвал властта си поради заболяване или старост; естествено, в такъв случай я поемал престолонаследникът, ако бил навършил пълнолетие. Но във военно време Съветът не допускал стар крал да изпраща сина си на битка извън границите, ако нямал поне още един наследник.

2

При обсъждането на противоречията между двамата пълководци за значението на Бродовете, към текста е приложена дълга допълнителна бележка. Първата й част до голяма степен преповтаря сведения, изложени другаде, но сметнах за най-уместно да я приведа изцяло.

В древни времена югоизточните предели на Северното кралство минавали по Сивталаз; западните предели на Южното кралство стигали до Исен. До земите между тях (наречени Енедваит или „средна област“) достигнали малцина Нуменорци и нито един не се заселил там. През дните на Кралете тия земи били част от Гондорското кралство283, но се смятали за незначителни и служели единствено за охрана и поддръжка на големия Кралски път. Той стигал от Осгилиат и Минас Тирит чак до Форност далече на север, пресичал Бродовете на Исен и минавал през Енедваит, като се придържал към възвишенията из центъра и на североизток, преди да слезе към западните области около долното поречие на Сивталаз, където пресичал мочурищата по издигнато шосе и достигал големия Тарбадски мост. По онова време областта била слабо населена. Из блатата край устията на Сивталаз и Исен живеели няколко племена на ловци и рибари, наричани „Диви люде“, но сходни по външност и говор с Друедаините от горите в Анориен284. По западното подножие на Мъгливите планини живеели разпилени потомци на хората, наречени по-късно от Рохиримите Дунеземци — мрачни люде, досущ като древните племена от долините на Бялата планина, върху които паднало проклятието на Исилдур285. Те мразели Гондор, но макар да не им липсвала храброст и решителност, били твърде малобройни, а и твърде се бояли от мощта на Кралете, та не смеели да ги нападат, нито пък да откъснат очи от Изтока, откъдето идвали всичките им беди. Както всички народи в Арнор и Гондор, Дунеземците пострадали от Страшната чума през 1636–37 г. на Третата епоха, но все пак значително по-леко, тъй като живеели уединено и рядко общували с други племена. Когато свършило времето на Кралете (1975–2050) и започнал упадъкът на Гондор, те на практика престанали да бъдат негови поданици; Кралският път през Енедваит бил занемарен, а Тарбадският мост рухнал и на негово място останал опасен брод. Границите на Гондор минавали по Исен и Каленардонския пролом (както го наричали тогава). Проломът се охранявал от крепостите Агларонд (Рогоскал) и Ангреност (Исенгард), а около Бродовете на Исен, единствения удобен път към Гондор, винаги имало стража, готова да отблъсне нашествие от „Дивите земи“.

Но по време на Тревожния мир (от 2063 до 2460 г.) населението из Каленардон намаляло — година подир година най-енергичните отивали на изток да отбраняват границите по Андуин; ония, които оставали, се превръщали в неуки селяни, откъснати от тревогите на Минас Тирит. Крепостните гарнизони не се обновявали и останали да зависят от местни потомствени вождове, в жилите на чиито потомци течала все по-смесена кръв. Защото Дунеземците потайно и упорито се прехвърляли отвъд Исен. Тъй било, когато атаките откъм Изтока срещу Гондор се подновили, а орки и източни пришълци нахлули в Каленардон и обсадили крепостите, които едва ли щели да устоят задълго. Тогава дошли Рохиримите и подир Еорловата победа сред Полето на Келебрант през 2050 година неговият многоброен и войнствен народ навлязъл с несметните си табуни в Каленардон, та унищожил или прогонил източните нашественици. Наместникът Кирион им отстъпил Каленардон, който занапред бил наречен от тях Ездитни предели, а от гондорците — Роханд (по-късно Рохан). Рохиримите незабавно пристъпили към заселване на областта, макар че през царуването на Еорл все още имало нападения по източните им граници покрай Емин Муил и Андуин. Но по времето на Брего и Алдор Дунеземците отново били разбити и изтласкани отвъд Исен, а около Бродовете имало зорка охрана. Тъй Рохиримите си спечелили омразата на Дунеземците, която не стихнала чак до далечното бъдеще, когато се завърнал кралят. Случело ли се Рохиримите да отслабнат или да ги сполети беда, Дунеземците подновявали нападенията си.

Нямало по вярно спазван съюз между два народа от този на Гондор и Рохан според Клетвата на Кирион и Еорл; а и нямало по-подходящи пазители за Роханската степ от волните Конници. И все пак владенията им имали една сериозна слабост, както проличало най-ясно през дните на Войната за Пръстена, когато тя едва не довела до гибелта на Рохан и Гондор. Дължала се на много причини. Преди всичко на туй, че Гондор вечно гледал на изток, откъдето идвали всичките му беди; Наместниците смятали за дреболия враждата с „дивите“ Дунеземци. Друга причина се кореняла в това, че Наместниците държали под своя лична власт кулата Ортанк и крепостта Исенгард (Ангреност); ключовете на Ортанк се съхранявали в Минас Тирит, кулата била затворена, а Исенгард се охранявал само от наследствен гондорски вожд и малобройното му племе, към което се присъединили потомците на гарнизона от Агларонд. Крепостта там била възстановена с помощта на гондорски зидари и поверена на Рохиримите286. Оттам се осигурявали бранители за Бродовете. Обикновено селищата им били в подножието на Белите планини и из долините на юг. Към северните покрайнини на Западния предел отивали рядко и само по необходимост, тъй като се бояли от дебрите на Ветроклин (Ентолес) и навъсените стени на Исенгард. Избягвали „Господаря на Исенгард“ и неговия потаен народ, понеже смятали, че там се занимават с черна магия. А посещенията на пратеници от Минас Тирит в Исенгард ставали все по-редки, додето накрая съвсем престанали; изглежда, сред безбройните си грижи Наместниците забравили за Кулата, макар и да пазели ключовете й.

Ала западната граница и поречието на Исен зависели от Исенгард и древните гондорски крале очевидно добре са разбирали това. Исен се спускал надолу от своите извори по източната стена на Исенгардския пръстен и когато поемал на юг, все още бил млада река, та не представлявал сериозна преграда срещу нашествие въпреки своите буйни и учудващо студени води. Но на запад от Исен се отваряла Голямата порта на Ангреност и ако в крепостта имало сигурен гарнизон, само могъща вражеска сила можела да навлезе в Западния предел. Освен туй в сравнение с Агларонд, Ангреност бил два пъти по-близо до Бродовете, към които от Портата водел удобен път, минаващ предимно по равна местност. Ужасът, що витаел около могъщата Кула и страхът от сумрака на Ветроклин зад нея можел донякъде да опази крепостта, но ако бъдела занемарена и обезлюдена, както станало по-късно по време на Наместниците, тая защита нямало да трае дълго.

И наистина се оказало тъй. По времето на крал Деор (от 2699 до 2718 г.) Рохиримите открили, че не е достатъчно да охраняват Бродовете. Тъй като нито Рохан, нито Гондор обръщал внимание на онова кътче от кралството, едва много по-късно узнали какво се случило там. Родът на гондорските вождове в Ангреност се прекъснал и командването на крепостта попаднало у семейство от простолюдието. Казват, че в жилите на тия хора отдавна течала смесена кръв и те били по-благосклонни към Дунеземците, отколкото към „дивите Северняци“, които им отнели земите; от далечния Минас Тирит изобщо не се интересували. След смъртта на крал Алдор, който прогонил последните Дунеземци и дори организирал наказателен поход из земите им в Енедваит, Дунеземците с тайната помощ на Исенгард и прикрито от Рохан почнали пак да се промъкват към северните краища на Западния предел, като създавали селища из планинските долини на запад и изток от Исенгард и дори в южните покрайнини на Ветроклин. При царуването на Деор те вече не криели своята враждебност и нападали табуните на Рохиримите из Западния предел. За Рохиримите скоро станало ясно, че тия нападатели не са прекосили Исен през Бродовете или нейде на юг, защото наоколо имало охрана287. Затова Деор повел военен поход на север и там го пресрещнала войска от Дунеземци. Разбил ги; но с покруса открил, че и Исенгард е враждебен. Като си мислел, че е отървал Исенгард от вражеска обсада, той пратил към Портите вестоносци с дружески слова, ала Портите били затворени и иззад тях не дошъл друг отговор, освен рояци стрели. Както станало известно след време, приетите като приятели Дунеземци завладели Исенгардския пръстен и избили малцината потомци на древната стража, които (за разлика от мнозинството) не желаели да се смесят с Дунеземското племе. Деор незабавно пратил вест до Наместника в Минас Тирит (през 2710 година това бил Егалмот), ала той не могъл да изпрати помощ и Дунеземците продължили да владеят Исенгард, додето подир Дългата зима (2758–59 г.) мнозина от тях измрели от глад, та били принудени да се предадат на Фреалаф (впоследствие пръв крал от Втората династия). Но Деор нямал достатъчно сили за щурм или обсада на Исенгард, затова още дълги години Рохиримите били принудени да държат силни кавалерийски отряди из северните области на Западния предел; тъй било до големите нашествия през 2758 година288.

Поради всичко това е напълно разбираемо, че когато Саруман предложил да поеме ръководството над Исенгард, за да го възстанови като част от западната отбрана, идеята била подкрепена единодушно от крал Фреалаф и Наместника Берен. След като Саруман се настанил в Исенгард и Берен му предал ключовете на Ортанк, Рохиримите се завърнали към предишната си задача да охраняват Бродовете на Исен като най-уязвима точка по западните им граници.

Едва ли може да има съмнение, че Саруман е предложил това напълно искрено, или поне с доброто желание да осигури отбраната на Запада, стига само да бъде пръв ръководител на тази отбрана и да стои начело на пълководците. Той бил мъдър и ясно разбирал, че както чрез своето положение, така и чрез могъществото си, Исенгард е изключително важен. Линията на Исен, хваната в клещи между Исенгард и Рогоскал, създавала сигурна защита срещу нашествие откъм Изтока (независимо дали е подстрекавано и ръководено от Саурон или някой друг) — тъй се осуетявали всякакви опити за обкръжаване на Гондор или нахлуване в Ериадор. Ала накрая той се отдал на злото и се превърнал във враг; но макар че получавали вести за растящата му злоба към тях, Рохиримите продължавали да насочват защитата си предимно към Бродовете, додето откритото нападение на Саруман не им доказало, че Бродовете не ще са от полза без подкрепата на Исенгард, а във война срещу него стават напълно излишни.