Нежната измамница

Глава тринадесета

Твърде късно. Мелани се върна в къщата на „Рампарт стрийт“, тъй като трябваше да измисли друг начин мъжете да бъдат предупредени. Там тя седна с известието и картичката на испанския посланик и написа писмо на губернатора Куитман. Не знаеше какво може да направи той, но ако имаше възможност да се изпрати по-бърз кораб след Лопес, или ако знаеше дали хората имаха намерение малко преди Куба да спрат и да раздадат оръжието, както при първото нападение, тогава този шанс трябваше да се използва. Тъй като нямаше доказателства за вината на Дом, тя не назова името му, а писа само, че се страхува за сигурността на мъжете и го моли за мнение относно писмото и визитната картичка, които е получила. Докато съчиняваше текста, изпрати Глори да търси куриер, някой, който има на разположение превозно средство и е готов да занесе писмото й в къщата, в която живееха губернаторът и Илайза. Тя можеше да наеме кола и сама да отиде, но това щеше да я забави. Всяка минута беше от значение.

Когато Глори се върна и писмото замина, Мелани зачака угрижено някакъв знак от губернатора, с който да й даде да разбере, че е предприел нещо във връзка с информацията. Нищо не, идваше. Изминаха два дни. Мелани не издържа повече. Нае кола и сама отиде с Глори в частната къща при Куитманови.

Жената, която я познаваше от времето, когато за малко бе живяла там, мила възрастна вдовица, поздрави Мелани сърдечно. Много съжалявала, но губернаторът не живеел вече при нея, заминал преди два дни, или може би преди три? Да, спомняла си, че било предадено писмо за Джон Куитман. Не било ли донесено от някакъв кочияш? Много странно. Губернаторът и милата му съпруга се били изнесли около час преди да пристигне писмото. Още рано сутринта опаковали нещата си и ги пратили на парахода, а те останали за малко с приятели в къщата. Нейният иконом, много съвестен човек, й предал писмото, но докато тя разбере какво всъщност става, кочияшът бил вече заминал. Боже мой, искало й се само да вярва, че не е било нещо важно. Оттогава дошли още две или три писма за Куитманови, покани, предполагала тя, искала да ги препрати до Натчес, но досега не намерила време.

Мелани увери възрастната жена, че тя самата след ден или два ще замине за Монмаут и лично ще предаде писмата.

— Тогава всичко е наред — възкликна сияеща хазяйката на Куитманови. Отиде до писалището, намери писмото, което Мелани беше изпратила, донесе го и й го подаде.

Естествено нищо не беше наред. След като имаха такава голяма преднина, сега вече бе изключено предупреждението да настигне Лопес и неговите хора. На Мелани не й оставаше нищо друго, освен да чака известие за предстоящата катастрофа.

Не беше излъгала, като каза, че има намерение да се върне в Натчес. Роланд още преди седмици я беше накарал да обещае, че след неговото заминаване заради собствената си сигурност няма да остане дълго в Ню Орлиънс. Лятната горещина бе почти непоносима, а още по-непоносими бяха честите дъждове, след които градът потъваше в гъсти изпарения. Един параход, който пристигна от африканския бряг, докара жълтата треска и се носеха слухове, че в ирландската част на града тя се разпространява със страшна бързина. В Гринлия на верандата щеше да духа бризът, а листакът на дърветата, в чиято сянка се крие къщата, щеше да шумоли. В градината щяха да цъфтят маргаритите и лилиите. Като чака лоши новини, по-добре да бъде в Гринлия, там щеше да ги понесе по-леко.

Единственото, което възпираше Мелани да не се втурне презглава в приготовления за заминаването, беше едно известие от свекърва й. Мадам Колийн Антоанет Дюбоа искаше да я посети следобед, за да обсъди с нея някои въпроси, засягащи и двете. Да се срещне с тази жена в момента беше последното нещо, което Мелани желаеше. Мисълта за нейното съществуване досега й бе донесла само тревоги, а накрая — почти скандал. Наистина, след първата си среща въпреки всичко те се бяха разделили приятелски, но Мелани не искаше да я вижда повторно, особено сега, като знаеше, че може косвено да се окаже виновна за смъртта на нейния син. Но нямаше как да откаже. Тя ядно започна да се приготвя за посетителката си.

Неочаквано се улови, че полага особени старания. Накара да почистят салона, да избършат прахта и да сложат цветя, да пометат галерията и стълбата. Естествено ще сервира чай, а Глори ще изпече сладкиш и ще приготви няколко от нейните вкусни плодови тортички. Мелани трябваше да си измие косата, да намаже с крем ръцете си, да изпили ноктите си и да се погрижи да бъде изгладена и приготвена следобедната й рокля от бял воал със сини незабравки.

В последния момент, когато тъкмо започна да се облича, Глори се втурна в спалнята, за да й съобщи, че вече почти нямат чай.

Мелани провери сама и нададе отчаян вик. Чаят едва щеше да стигне за една чаша, да не говорим за пълна кана. През последната седмица беше толкова горещо, че тя не беше пила вечерната си чаша чай. Заради това не беше забелязала, че е на привършване. Не можеше да не предложи нещо на гостенката си. Не й оставаше друго, освен да изпрати Глори за пресен чай.

Глори вече тръгваше да излиза, когато Мелани се сети за нещо друго. Придържайки отпред пеньоара си, изтича от спалнята в салона, а оттам на верандата пред къщата.

— Глори! — извика тя и се наведе през парапета. — Виж дали няма да намериш и лимони!?

Тя самата пиеше чая без лимон, но много хора го пиеха така. Една артистка, която винаги е готова да възприеме екзотичните новости, може би ще очаква към чая да се сервира и лимон.

— Да, мис Мелани, ще потърся — рече Глори и продължи нататък.

Мелани погледна след нея и й се дощя Глори да не бърза толкова в тая горещина. Щеше да й извика още веднъж, ако мислеше, че ще има някаква полза. Тъй като беше посветила камериерката в истинската самоличност на жената, която щеше да дойде на гости, Глори се стремеше колкото Мелани, ако не и повече, да направи добро впечатление. Добре, че нямаше нужда старата жена да тича чак до френския пазар. Няколко пресечки по-надолу имаше магазин, който предлагаше такива деликатеси.

Когато Мелани се отдръпна от парапета, за да влезе вътре, движение в къщата отсреща привлече вниманието й. На вратата на горния етаж стоеше мъжът, който живееше с квартеронката. След връщането на Роланд през пролетта той подозрително се спотаи. Тя вече беше започнала да се надява, че е напуснал метресата и детето си. Сега се изясни, че за съжаление не са имали това щастие.

Мъжът я зяпаше като омагьосан. Беше опрял юмруци на хълбоците си и стоеше с разкрачени крака. За момент на Мелани й се стори, че почти усеща отвращението и яда му, но и похотливия му интерес към външността й. Погледът му сякаш беше прикован от косата й, която се спускаше по раменете и гърба й, но и от тънкия й пеньоар, който при движение прилепваше към тялото й. Чувството беше толкова неприятно, че тя потръпна. По-скоро забързано, отколкото с достойнство се завъртя на босите си пети, прибра се в къщата и спусна жалузите след себе си.

В спалнята разреса косата си и започна да я подрежда. Глори и без това щеше да се върне късно и тя щеше да бъде принудена да се извинява, че не може веднага да сервира нещо освежително.

Тъкмо хвана сребърната дръжка на огледалото, за да разгледа прическата си, когато чу звук. Глори не можеше да се е върнала и въпреки това бе готова да се закълне, че чу стълбите да скърцат. Отново долови шум, този път от тътренето на крака под колонадата пред къщата. С огледалото в ръка Мелани бавно излезе от спалнята.

В салона жалузите бяха спуснати, беше тихо и задушно. Муха бръмчеше край стената. Иначе нищо не помръдваше. През процепите на жалузите можеше да се види една част от галерията, върху чийто под падаха косите лъчи на залязващото слънце. Нищо не трепваше в тази позлатена горещина. Въпреки това Мелани прехапа долната си устна, като се вгледа в жалузите. Нито те, нито двойната врата бяха затворени. В Гринлия вратите никога не се затваряха, дори и през нощта. Докато Роланд го нямаше, тя винаги гледаше да не ги забравя още преди случката с мъжа, който се бе промъкнал в двора. Но след като Роланд се върна, изостави този навик. Докато той беше у дома или пък тя знаеше, че вечерта ще се върне, се чувстваше сигурна. Сега усети непреодолимо желание незабавно да бутне резето. Не можеше да каже защо се уплаши точно в този момент, след като безброй нощи бе заспивала спокойно при широко отворени врати, но толкова остро долавяше опасността, надвиснала във въздуха, че чак настръхна.

Внушение, каза си тя натъртено. Добре, че скоро ще остави зад гърба си тази къща и спомените за нея. Поклати глава, обърна се и се върна обратно в спалнята. Пътем вдигна огледалото още веднъж да провери прическата си.

Внезапно застина на мястото си. Нещо помръдна зад нея в празната спалня. Когато се обърна, видя мъжа от отсрещната къща да стои на прага. Зад него бяха разтворени крилата на вратата, която водеше към галерията пред къщата. Носеше риза без копчета, разтворена до кръста, и черни панталони, пъхнати в ботушите. На характерното му тъмно лице беше изписана брутална усмивка, а в ръка държеше тънък гъвкав камшик.

— Какво търсите тук? — попита Мелани остро.

— Имаме да уреждаме една сметка, ти и аз. Дълго чаках този миг, чаках, наблюдавах те и си представях как ще бъде. Сега твоят войник го няма и чакането ми свърши. Само ние двамата сме тук, ти и аз.

Погледът му се плъзгаше по нея, докато се приближаваше бавно. После отново се спря върху лицето й и камшикът изплющя във въздуха. Мелани стисна устни.

— В момента сме сами, но прислужницата ми скоро ще се върне, освен това очаквам и гост.

— С прислужницата ти ще се оправя. А що се отнася до госта ти, докато той дойде, ще имаме достатъчно време за това, което съм намислил, като имам предвид, че още не си облечена.

Мелани го зяпна и схвана, че е по-добре да му внуши, че очаква мъж.

— А защо смятате, че изобщо искам да се обличам? — попита тя, ядно усмихната.

— А, значи такава била работата? — подигра се мъжът. — В този случай ще трябва да побързам, а твоят гост ще те намери по-леко облечена, отколкото е очаквал.

С всяка изречена дума той се приближаваше. Още две крачки и тя щеше да попадне в обсега на камшика му. Мелани се опита да метне в главата му огледалото. Той се дръпна, огледалото прелетя покрай него и се счупи в стената, но междувременно Мелани заобиколи малкото канапе и се спусна към двукрилата врата.

Ръката й беше на дръжката и я натискаше, когато той я сграбчи отзад. Като я дръпна, двете крила се разтресоха и бавно се разтвориха. Вик се изтръгна от гърлото й и отекна във въздуха. Тя се бранеше и се дърпаше, за да избяга през отворената врата. Мъжът замахна и й нанесе такъв удар, че главата й забуча. Той използва стъписването й, за да я грабне и да я запрати през стаята. Тя се блъсна силно в канапето. Той веднага се спусна към нея, бруталните му ръце разкъсаха пеньоара й и го смъкнаха от раменете й.

Мелани беше извън себе си от гняв. Тя се изправи с писък, в очите й пламтеше син огън, когато насочи нокти към лицето му. Той рязко се дръпна, което запази зрението му, но не го отърва от червените драскотини по бузите. За миг той бе страшно изненадан и объркан, че е посмяла да се брани. Мелани използва този миг да изтича отново зад канапето, да загърне пеньоара и с див поглед да се огледа за някакво оръжие.

— Малка мръсница! — изръмжа мъжът, който се пипна по лицето и се втренчи в кръвта по пръстите си. Хвана камшика по-здраво и се втурна след нея.

Една статуетка от оникс, която представляваше нимфа и сатир, се стовари в ребрата му. Статуетката отхвръкна на пода, а той със стон притисна ръка върху улученото място. После скочи с жаден за убийство поглед в жълто-кафявите си очи.

Камшикът я удари тъкмо когато хвърляше втора статуетка. Вряза се през плата на пеньоара й и Мелани простена от болка, а оръжието й не улучи целта си. Машата беше наблизо. Тя я грабна, размаха я с две ръце и я насочи право към главата му. Той вдигна ръка и парира удара. Когато тя замахна втори път, вдигна камшика и той изплющя по ръцете й. Въпреки ужасните болки тя нанесе удара и с удоволствие чу трясъка, с който машата се стовари върху черепа му. Но нейната сила стигаше само колкото да го накара да побеснее. Извън себе си от ярост, той изтръгна машата и я заудря с камшика. Мелани се извиваше и се опитваше да запази лицето си, олюлявайки се назад. Болките бяха непоносими, но не можеше да направи нищо, за да се защити от парещите удари. С ужас чу как пеньоарът на раменете й се разкъсва, чувстваше как влажната кръв се стича по ръцете и гърба й. Повдигна й се. Побиха я студени тръпки, коленете й омекнаха.

Като през мъгла го видя наведен над нея, почувства ръцете му по пеньоара. Той го разтвори със замах, за да открие гърдите й с розовите зърна, които се бяха свили от болка. Дръпна пеньоара й от раменете, но остави ръцете в ръкавите, за да ограничи движенията й. После пусна камшика и я притегли към себе си. Ръцете му грубо мачкаха плътта й и я огъваха назад.

Вонящият му дъх я блъсна в лицето. Лигавите му устни се плъзнаха по бузата й и потърсиха устата й. Но когато болката заглъхна, съзнанието й отново се проясни. Тъй като той беше сигурен, че я е укротил, хватката му се беше разхлабила. Мелани се отпусна назад, сякаш припада. Когато в триумфа си той се захили ехидно, тя го удари с коляното си между широко отворените крака. Дъхът му спря и тялото му се сви, в този миг тя се отскубна и избяга, макар че пеньоарът й остана в ръцете му.

Машата лежеше на пода. Когато видя накъде се насочва, той се спусна към нея. Двамата заедно се хвърлиха върху оръжието. Мелани загуби равновесие. Мъжът остави машата, обви ръка около кръста й и я дръпна към канапето. Хвърли я на него и така натисна гърдите й с коляно, че дъхът й секна. Хвана я за едната китка, за да не може да се защитава. После я удари в лицето. Докато тя лежеше зашеметена, пръстите му се впиха в ръката й, а другата му ръка се пъхна между краката й. Тя със стенания се бореше да си поеме въздух, а той сумтеше и я мачкаше по корема. За момент спря и погледна победоносно голото й тяло, проснато под него. После се наведе да вдигне камшика.

Мелани го наблюдаваше замаяна, видя как той се изправи, съзря жестоката усмивка, изкривила ъглите на устата му, когато си избираше мястото, където да отбележи първата от кървавите резки, с които я беше заплашил още преди месеци. Провери още веднъж гъвкавостта на камшика, преди да го вдигне над главата си бавно и съсредоточено.

Мелани нито за миг не помисли да се предаде. Никога повече мъж нямаше да я докосне или вземе против волята й. Тя се изтърколи от канапето и се хвърли в краката на мъжа. Удари го под коленете и той се строполи на пода. Тя изпълзя на четири крака, но преди да избяга, той я улови за косата. Завъртя ръка и здраво я дръпна. Сълзи бликнаха от очите на Мелани, докато се извиваше и мяташе, но въпреки това той продължаваше да я придърпва под себе си. Беше извил едната й ръка на гърба, а другата притискаше с острите си лакти към пода. Краката му се вкопчиха, а мъжката му сила се притисна към хълбока й. Във виолетово-сините й очи блестеше ярост, когато погледна към него и видя как спуска оголените си зъби към треперещата й гръд.

— Хенри! Недей!

Викът дойде от отворената врата, където, олюлявайки се, стоеше една жена. Метресата на мъжа. Тя удари с две ръце любовника си, отскубна го от Мелани и го блъсна настрана.

Той се подпря на лакът и я изгледа свирепо.

— Изчезвай, мърло! С теб ще се разправям по-късно.

— Не! Няма да направиш това, Хенри! Ти си моят мъж и аз не позволявам — Тя изтича отново до него и го задърпа за ръцете.

Мъжът сви ръка в юмрук и я удари в корема. Квартеронката падна назад, сгърчи се и притисна ръце към корема си, стенейки.

Мелани се извиваше и опитваше да се измъкне изпод мъжа, но той я сграбчи отново, без да обръща внимание на любовницата си. Зае друго положение, като я приклещи с крака, изсмя се злорадо, а ръката му се плъзна надолу в интимна ласка, която накара кръвта да зашуми в ушите й. Изведнъж той зина, издаде сподавен звук, пусна Мелани и се опита да се хване между плешките. Силата и свирепостта му го напуснаха, а очите му се втренчиха недоумяващо. Бавно падна напред върху Мелани. От гърба му стърчеше дръжката на нож, украсена с бляскави камъни.

В първия момент Мелани остана да лежи неподвижно. После потръпна от ужас, бутна го и се измъкна изпод него. Застанала на колене, тя погледна квартеронката, свита от другата страна на мъртвеца. От болката очите на жената бяха безизразни, тя все още се държеше за корема там, където я беше ударил любовникът й, но вече не страдаше физически. Лицето й бе восъчнобледо, сякаш и тя като мъжа, който лежеше по очи между тях, бе спряла да диша.

Изведнъж квартеронката изхълца задавено и се хвърли върху трупа на своя мъж. Прегърна го и даде воля на дълбоката си мъка и отчаяние. Мелани седеше като замаяна и я наблюдаваше.

Не знаеше колко дълго бе седяла неподвижно. Стъпки я изтръгнаха от вцепенението, стъпки по стълбата пред къщата, които се приближаваха. Изправи се на крака, олюлявайки се, и се огледа за остатъците от пеньоара си. Когато го видя, беше вече твърде късно. Минаха секунди, докато съзнанието й се проясни и докато разбере, че фигурата, застанала с гръб към светлината, е мадам Дюбоа. Зад нея стоеше Глори, която с ужасен поглед разглеждаше опустошенията в стаята.

Артистката се съвзе първа.

— Милостиви Боже! — промълви тя, после се обърна, дръпна Глори вътре и затвори жалузите. С шумолящи поли и бързи движения тя се отправи към мястото, където лежеше пеньоарът на Мелани, наведе се, вдигна го и го разпери. Лицето й пребледня, като видя скъсаните места на гърба и страните. Въпреки това отиде при Мелани и й помогна да го облече.

После актрисата отстъпи и рече:

— Не знам точно какво е станало, но едно-две неща са ясни като бял ден. Ти ли го уби или тя?

Следите от камшика пареха Мелани, сякаш я бяха горили с нажежено желязо. Започна силно да трепери и като се опита да проговори, зъбите й затракаха така, че думите й едва се разбираха. Най-накрая промълви:

— Не бях аз.

— Скитник ли е или какво? — попита мадам Дюбоа и кимна на Мелани да седне на канапето.

— Не. Той… той живее в къщата отсреща.

Актрисата присви очи, когато погледът й падна върху квартеронката, която все още хлипаше.

— Започвам постепенно да разбирам — рече тя. — Има ли случайно някъде в тази къща уиски?

Глори беше застанала зад канапето и бе положила нежните си кафяви пръсти върху разбърканата коса на Мелани. Сега тя вдигна поглед.

— Да, мадам — каза тя. — Ще го донеса.

Мадам Дюбоа гледаше Мелани. После изведнъж взе някакво решение, остави ветрилото и ръкавиците си и седна до Мелани.

— Този мъж — забеляза тя с пестелив изразителен жест, — изглежда, е бил страшно брутално животно.

— Д-да — отговори Мелани.

— Само към теб ли?

Мелани поклати глава.

— И към нея, към любовницата си, се отнасяше лошо, и към детето също.

— Тогава ще бъде ужасно жалко, ако тя пострада за това, че е умрял.

Мелани бавно се обърна към актрисата и я погледна с тъмносините си очи.

— Какво искате да кажете?

— В твоя случай властите ще се отнесат снизходително, дори съчувствено. Малко вероятно е обаче да се отнесат по същия начин към любовницата му. Ако на такива жени е позволено да убиват мъжете, които ги издържат, защото са се държали несправедливо с тях, тогава всеки втори мъж в този град нямаше да е сигурен за живота си. Почти сигурно е, че ще я обесят.

— О, не! Но… но тя не е виновна, а има и дете, почти бебе. Какво ще стане с него?

— Понякога човек служи по-добре на справедливостта, като заобикаля законите и пренебрегва мъжете, които ги създават.

Мелани погледна изпитателно жената, която седеше до нея.

— Какво предлагате?

— Първо, смятам, че трябва да направим нещо за това момиче, а после аз лично имам намерението да изпия чаша уиски, за да се поуспокоя малко. По-късно, когато всички ще сме добре с нервите, може би ще решим какво да правим.

Накрая Глори се оказа най-полезна. В кухнята имаше голям сандък, в който тя държеше дървата. В него можеше да се побере и мъжът. Беше ужасно, когато го вдигнаха за глезените и раменете, опитвайки се да не се изцапате кръвта му. Ръцете му трябваше направо да натъпчат в сандъка. Квартеронката — казваше се Елен — искаше да помогне, но не можеше, нито можеше да спре сълзите, които се стичаха по лицето й, нито да потисне инстинктивните възклицания да не му причиняват болка, когато натискаха, блъскаха и тъпчеха трупа в сандъка.

Трите жени си починаха няколко минути, след което издърпаха сандъка от салона в трапезарията, оттам в галерията и по стълбите надолу в двора. После избутаха сандъка в прохода между пристройките откъм улицата и го оставиха там.

Мадам Дюбоа се огледа за петна от кръв. После събра нещата си, надяна ръкавиците и заедно с Мелани повтори още веднъж всичко, което трябваше да направи. Когато най-сетне уточниха подробностите, със спокойна усмивка слезе по стълбите до колата и цял свят би повярвал, че не е правила нищо друго, освен да побъбри приятно.

Щом тя си отиде, Глори придружи Елен до къщата от другата страна на улицата. Докато се занимаваха с бебето и събираха нещата на квартеронката, Мелани извади куфарите от празната стая и започна да стяга багажа.

Учудващо беше колко много може да се направи за кратко време, щом се налага. Когато се смрачи и колата на мадам Дюбоа отново изтрополи, не само приготовленията за пътуването бяха приключили, но Мелани бе намерила и време да промие резките от камшика, а Глори да ги бе намазала с мехлем, преди тя да облече пътния си костюм.

Когато Мелани отвори, мадам Дюбоа не беше сама. С нея бе артистът, който игра ролята на нейния любим. Едрият мъж стоеше, усмихваше се и чакаше да бъде представен.

— Мелани, мила моя, не ме гледай така! — извика мадам Дюбоа. — Това е Жан-Клод Белмон, когото вероятно познаваш от „Камий“. Като артист той не изпитва особено уважение към властите, а като французин е изпълнен с много съчувствие към всяка хубава жена. Приеми го, ако искаш, просто като силен гръб, който носи тежките неща, затрудняващи прекалено много една жена, а освен това на опасни места може и да ни закриля.

Двете жени се спогледаха и се разбраха. Мелани се обърна към младия мъж:

— Щом е така, тогава вашето присъствие е добре дошло попълнение — каза тя и му подаде ръка.

Усмивката му беше очарователна, макар и малко двусмислена, когато се наведе и се поклони. В глъбините на кафявите му като бренди очи се четеше възхищение.

— Щастлив съм да помогна. Дами в неволя имат за мен непреодолима притегателна сила.

— Дръж се прилично, Жан-Клод — смъмри го актрисата. — Мисля, вече ти казах, че тази дама е омъжена за сина ми.

— Каза го, но ти просто изглеждаш твърде млада, за да имаш син за женене, и затова все забравям това обстоятелство.

— Виждам. Да започваме ли работа? Сега имаме нужда от мускулите ти, а не от твоите ласкателства.

— Моя жестока Колийн! — промърмори той и леко вдигна рамене, докато се усмихваше на Мелани.

Проходът беше тесен тунел, в който провлачените им стъпки отекваха призрачно, докато вървяха със сандъка към улицата. Навън нямаше жив човек и в среднощната тишина къщите наоколо бяха неосветени. Колата, с която бяха дошли Жан-Клод и мадам Дюбоа, беше запретната с два коня и личеше, че е бърза. С огромни усилия отнесоха сандъка до нея. Тогава артистът го вдигна на раменете си и го стовари отгоре. Сандъкът едва не се преобърна, но Жан-Клод го хвана и бързо натъпка обратно чаршафите, които се бяха подали.

Оставиха Глори при Елен и спящото бебе. С Жан-Клод на капрата Мелани и Колийн се отправиха към покрайнините на града и поеха по виещия се път край Мисисипи.

Върнаха се едва сутринта и стана обед, докато опаковат багажа и го пратят на един от корабите. Тъй като отрядите на Лопес бяха вече потеглили, големи групи жени напускаха града. Никой не прояви интерес към заминаването на още няколко жени. Без никакви инциденти се качиха на борда и веднага се отправиха към каютите си. Елен, която се представи за камериерка на актрисата, получи за себе си и за детето едно малко помещение до каютата на мадам Дюбоа. Тъй като парите й бяха намалели, Мелани зае каюта, не толкова луксозна като онази, която Роланд бе ангажирал за пътуването им от Френсисвил до Ню Орлиънс. В нея нямаше двойно легло, а няколко койки, така че Глори също можеше да се настани там.

Междувременно разбраха, че параходът вероятно ще потегли едва на следния ден — имало проблем с товара. Като узна това, мадам Дюбоа, облечена в рокля от тридесет метра женствен, прелестно развяващ се жълт муселин с ябълковозелени панделки, смело се зае да уреди нещата. Капитанът не бе неразумен мъж, а и не беше равнодушен към красотата. Бе гледал мадам Дюбоа в „Камий“ и беше възхитен от нея. Чувстваше се поласкан, че е избрала именно неговия кораб за пътуването си, и, да, той разбирал много добре колко важно е тя да пристигне навреме за ангажиментите си. Ако мадам Дюбоа му окажела честта на вечеря да седне от дясната му страна, той можел да обещае, че „Съдърнбел“ щял да отплава след около час.

Едва когато корабът бе вече навътре в реката и плаваше срещу течението, Мелани установи, че изобщо не изпитва страх. Много други неща се бяха случили и тя бе имала прекалено много други грижи, за да се отдаде на един толкова стар, отдавна надживян ужас. Беше излекувана. Дали Роланд ще се зарадва, като го чуе? Или ще го отмине с безразлично вдигане на раменете?

Мелани стоеше до парапета и се питаше къде ли е сега Роланд. Дали и той стои на палубата на някой кораб? Мисли ли за нея?

Ръката й стисна по-здраво парапета. Изведнъж пламенно й се прииска да бе казала на Роланд, че ще има дете от него. Дали това щеше да предизвика някакви чувства у него? Дали щеше да се зарадва, или да съжалява? Дали тогава щеше да остане, или щеше да се увеличи решимостта му да спечели богатство на остров Куба?

Зеленият бряг се плъзгаше покрай парахода. Слънцето бавно залязваше, златните му лъчи падаха косо върху водата и тя блестеше като опал. Скоро щяха да пристанат за през нощта, но утре по това време вече ще наближават Натчес. Там тя ще се отдаде на заниманието, което владееше отлично: да чака. Ще чака новини от Роланд, раждането на детето, времето, когато ще се уталожат чувството й за вина и угризенията за ролята, която неволно изигра в похода на Лопес. А после какво? Ами, ако остане вдовица? Не, не искаше дори да мисли за това. Ще продължи някак си да живее, да, и ще отглежда детето, което носи в себе си. Ще забрави някак си — но искаше ли й се наистина да забрави? През последните месеци имаше периоди, за които си заслужаваше да си спомня, моменти, в които изглеждаше, че тя и Роланд се приближават един към друг. Спомни си някои неща, които той бе казал, и неволно си помисли, че неговите чувства към нея, поне в тези случаи, са били същите, каквито тя изпитва сега към него. Какво щеше да стане с тях, ако се бяха запознали при други обстоятелства, ако помежду им не стоеше трагедията на дядо й, ако войната не бе наложила такива изисквания, ако тя не бе преценила така погрешно връзката му с мадам Дюбоа, ако не се бяха случили всички тези неща, които помрачаваха съвместните им часове? Нямаше отговори. Което беше станало, не можеше да се върне обратно, нито можеше Лопес да се върне обратно, нито да се заличи предателството на Дом.

Как ще застане пред Дом като го срещне? Все пак тя го подозираше. Вината му не бе доказана, но фактът, че не чу нищо за него, откакто мъжете започнаха похода, само потвърждаваше съмнението й. Дори той и Хлое да са напуснали Ню Орлиънс заедно с Куитманови, беше невероятно да отпътува, без да се сбогува, освен ако нямаше някаква причина. Доказателствата, които говореха срещу него, бяха неоспорими. Той беше единственият, който знаеше за разговора с испанския посланик. Той хранеше лична неприязън към Роланд и в навечерието на похода й спомена, че е възможно Роланд да загине. Все пак й се искаше да има доказателства за своите подозрения. Интересно бе да види как ще реагира Дом, ако го обвини открито. Но тя не знаеше какво да направи, ако вината му наистина се докажеше. Като се има предвид колко съмнителна беше правомерността на похода, той едва ли би могъл да бъде обвинен в предателство. При това положение американското правителство дори можеше да го похвали, да го награди. Ако се разчуеше какво е сторил, той щеше да стане нежелан в родния си край. Но можеше ли да го изложи на презрението на приятели и съседи, като знаеше, че макар и вината за постъпката му, да не пада пряко върху нея, все пак тя беше в основата на всичко?

Такива мисли сега са безполезни. Какво да направи и какво да каже, ще реши, като види Дом.

Глава четиринадесета

— А, ето къде си била! Прислужницата ми каза, че си искала да подишаш малко въздух, но никога нямаше да ми мине през ум, че ще те намеря в най-шумния кът на кораба.

Мелани се обърна към мадам Дюбоа и й се усмихна, като я видя да се приближава с развятата си жълта рокля.

— Тук ми харесва. На… наред ли е всичко, мадам Дюбоа?

— Ще се радвам, ако ме наричаш Колийн. Както знаеш, крия, че имам син, да не говорим пък за снаха. Да, всичко е в пълен ред. Не гледай, моля те, така измъчено. Може би е още твърде рано да се каже със сигурност, но мисля, че се отървахме.

Мелани не можа да потисне тръпката, която премина през нея. Пред вътрешния си взор тя още виждаше как сандъкът се спуска надолу по реката, как се премята и издава грозни бълбукащи звуци, потъвайки във водата. Беше ужасно да се отървеш така от един човек, сякаш не е нищо повече от умряла котка или торба отпадъци. Въпреки всичко, което Хенри й бе сторил и щеше да й стори, имаше чувството, че трябваше да се отнесат с трупа му по-човечно. Мислеше, че с поведението си са извършили светотатство спрямо живота изобщо.

Мелани се насили да се усмихне и рече:

— Ако се измъкнем невредими, това ще е само благодарение на твоето присъствие на духа. Всички ние, Глори и аз, Елен и нейното бебе, ти дължим огромна признателност.

— Я остави, нищо не ми дължиш. Щастлива съм, че можах по някакъв начин да ти помогна, след като те нараних така.

— Да си ме наранила? Съвсем не.

— Говоря за настояването ми да скрия истинската си самоличност. Мислех, че това е най-доброто не само за моята кариера, но и за Роланд. Той десетки пъти ми се е клел, че за него е без значение дали майка му излиза на сцената, дали съм една от тези безсъвестни жени, които са напуснали мъжете си и, трябва да призная, детето си. Въпреки това живяла съм доста дълго, за да зная, че тези неща са от значение. В определени кръгове, като например в благопристойния Натчес с неговото възхищение от английската аристокрация и със склонността му да подражава на нравите и обичаите в Лондон, това играе голяма роля. Преди той да дойде в Мобайл да ми разкаже какво си си въобразила и да ме помоли да размисля, смятах, че може би ще ти е по-приятно мъжът ти да оказва известно внимание на някаква артистка, отколкото да знаеш, че бабата на твоите деца е безнравствена актриса и прелюбодейка.

Мелани поклати глава.

— Това е без значение за мен.

— Да, но мога да те уверя, че за някои хора е много важно.

С цялата си искреност Мелани трябваше да признае, че това е вярно. До преди година и половина и за нея би значело нещо. Но когато сам правиш грешки и престъпваш границата на онова, което се смята за приемливо държание, нещата се променят много и започваш да се отнасяш по-толерантно към хората в същото положение.

— Във всеки случай — продължи Колийн Дюбоа, — исках да се извиня, че съм станала причина за напрежение между теб и Роланд.

— Ако искаш, нека просто да забравим това. Бях глупаво ревнива и те обидих. Винаги, когато си спомня тази случка, вътрешно изпитвам срам.

Поддавайки се на някакъв порив другата жена сложи ръка върху нейната, която бе облегната на парапета.

— Ако нямаш нищо против, ще ти разкажа как се стигна дотук. Заради внуците ми.

Мелани се вгледа изпитателно и дълбоко в тъмнозелените очи, които толкова приличаха на очите на Роланд.

— Значи знаеш? — попита тя.

— Ти излъчваш нещо цъфтящо, някаква свежест и красота. Не може да не се забележи. А вчера, когато влязох и оная свиня лежеше на пода, лицето ти беше раздрано, ръцете и раменете ти бяха нашарени от червени резки и въпреки това ти с ръка прикриваше корема си. Такъв жест говори много, особено на актриса, която забелязва подробностите и ги запомня. Странно е, че Роланд не спомена нищо за това. Питам се дали изобщо знае.

— Не — прошепна Мелани, клатейки глава. — Не съм му казала.

— Има и други начини да го узнае — каза майката на Роланд и бръчка събра тъмните й извити вежди. — Той е глупак, ако не се осведомява за здравето и състоянието на жена си. Трябва да говоря с него, наистина трябва да говоря, макар че няма защо да се учудвам. Баща му беше същият.

След като тя не продължи, Мелани рече:

— Запознах се с бащата на Роланд малко след сватбата. Той никак не е добре със здравето.

— Роланд вече ми каза. Бих искала да изпитвам нещо, но не мога. Каквото и да е имало между нас, то е умряло много, много отдавна и не може вече да се съживи. Тъкмо исках да ти разкажа за това.

Колийн Антоанет Дюбоа се обърна и се загледа във водата, която бързо потъмняваше. Измина доста време, преди тя да проговори, та Мелани помисли, че е променила решението си. Не помръдваше, стоеше безмълвна и чакаше.

— За мен не беше случайност — започна жената най-после, — че станах артистка. Семейството на баща ми отдавна беше прочуто в ирландския театър. Баща ми и преди него дядо му бяха много известни на сцените на Дъблин, Лондон, Глазгоу, Париж и много други градове. Майка ми също бе голяма актриса, въпреки че семейството й я бе прогонило, задето се посветила на такава непочтена професия. Тя се запознала с баща ми, когато той играел във франция, и след една седмица се оженили. Година по-късно умряла, а баща ми коренно се променил. Където и да отидеше обаче, винаги ме вземаше със себе си. Когато бях на дванадесет години, излизах вече на сцената и носех моминското име на майка ми. По-късно, тъкмо бях навършила седемнадесет, умря баща ми. Същата година трупата, в която играех, бе ангажирана за турне в Америка. Играехме в Ню Орлиънс. Сред публиката седеше един кльощав плантатор. За него бях прекрасно, ангелско създание, обвито в звезден прах. Според мен той изглеждаше добре и беше мъжествен. Без баща ми се чувствах самотна, а Робърт Донован беше олицетворение на сигурността — нещо, което никога не бях имала. Трябва да призная, че между нас веднага пламна искрата. Странно е, нали, как чувстваш това с някои мъже, а с други — никак. Как докосването на един мъж може да бъде опияняващо, а на друг да не предизвиква никаква реакция или да поражда само отвращение.

Мелани промърмори нещо, изразяващо съгласие. Зад нея в трапезарията на кораба запалиха лампите. Скоро щяха да ги извикат за вечеря. Актрисата въздъхна.

— Робърт и аз се оженихме и той ме заведе в мъничката си колиба — не мога да й дам по-разкрасяващо име — сред плантацията в сърцето на горещата, пълна с епидемии област около делтата на реката. Бях разочарована и, страхувам се, показах своето разочарование. Веднага забременях и трябваше да понасям обичайните болежки и раздразнителността на това състояние. Неговият крехък прелестен ангел се превърна в непокорно навъсено момиче, което до гуша се бе наситило на брака и изпитваше ужасна носталгия по Ирландия. Той пък се превърна в деспотичен съпруг, желаеш да има нежна и покорна съпруга, която да готви, чисти и шие, да му помага да изгради памуковата си империя и същевременно да му ражда наследници. Напуснах го и се върнах в Ирландия, за да родя там детето. — Тя вдигна рамене. — От моя гледна точка постъпката ми бе разумна. Глупаво беше това, което направих после. Робърт искаше да си вземе сина и заради това си беше внушил, че ме обича. Дойде при мен и бе така убедителен, че успя да убеди и мен. Всичко щяло да тръгне по друг начин, смяташе той. Щял да ми построи къща, достойна за царица, и там съм щяла само аз да властвам. Беше красива картина. Действителността далеч не бе така хубава. Този път издържах три години, до раждането на второто дете, момиче, което умря. Струва ми се, че по онова време и двамата си бяхме загубили ума. Когато му казах, че си отивам, той побесня. Закле се, че никога нямало да ме пусне заедно е детето, че нямало да се остави да му вземат наследника само защото чезна от копнеж по разгулния живот на артистите. Нагруби ме най-грозно и много болезнено и ми даде да разбера какво мисли за майка ми, за баща ми, за техния начин на живот и за мен. В ужасно разгневеното си състояние помислих, че съм намерила възможност да задържа детето си. Казах му, че Роланд не е негов син, че съм била бременна, когато се оженихме.

Мелани издаде звук, който изрази смайването, но същевременно и разбирането й. Значи това беше обяснението за горчивите думи, които бе наговорил бащата на Роланд. Сега всичко бе ясно.

— Виждам какво мислиш и имаш право — продължи Колийн. — Това беше грешка. Той ми повярва, но гордостта му бе така засегната и желанието му да си отмъсти за това, че според него съм го използвала, толкова силно, че въпреки всичко бе решен да ми отнеме Роланд. Отидох при адвокат, но законът беше на страната на мъжа ми. Нямах право на детето, което бях родила. Синът ми трябваше да бъде отгледан от дойки, негърки и слуги и ако не се върнех при Робърт, нямаше никога да го видя.

— Колко ужасно! — промълви Мелани.

— Да — каза Колийн. — Оставаше ми само едно и точно това направих. Откраднах собственото си дете. Отидох, докато баща му беше на полето. Роланд играеше навън, вдигнах го, метнах го в колата си и заминах с него. Взех го със себе си в Ирландия и там отново се върнах в театъра. Той винаги беше близо до мен, а аз играех в малки градове и села в цяла Великобритания и Европа. Но постепенно станах известна. Стигна се до благосклонни отзиви и статии във вестниците. Когато Роланд стана на осем години, хора на Робърт ме намериха и измъкнаха разреваното дете от гардероба на театър „Дръри Лейн“ в Лондон. Върнах се в Съединените щати, отидох при Робърт, на колене го умолявах да ми остави сина, но гой не се съгласи. Издейства решение на съда, с което ми се забраняваше да играя в Съединените щати, докато Роланд навърши пълнолетие. Когато видях, че е безсмислено, се помъчих да обясня на мъжа си, че съм го лъгала и че Роланд наистина е негов син. Той обаче не ми повярва. Помисли, че се опитвам да се измъкна. Все още вярваше, че Роланд е дете на друг мъж и ми го взе не от любов, а от желание да ме накаже. Трябваше да си отида и да оставя сина си. Изминаха години, видях го едва когато стана млад мъж, не живееше вече вкъщи, а във военното училище. Но той все още ме помнеше, помнеше и времето, което прекарахме заедно. Дойде при мен с удоволствие и радост. А тъй като ни бяха откъснал и един от друг и двамата бяхме страдали от баща му, сега връзката между нас е толкова здрава, че едва ли мога да я обясня.

Мелани се усмихна и виолетово-сините й очи влажно блеснаха.

— Мисля, че го обясни — каза тя трогната.

— Радвам се, но виждаш ли защо се тревожа, че между теб и сина ми има дрязги? Зная, че остри и обидни думи могат да разрушат много, че недоразуменията могат да съсипят цял един живот, а толкова ми се иска Роланд да е щастлив. Наистина го е заслужил след всичко това.

— Да — отвърна Мелани, — така изглежда.

Какво друго можеше да каже? Не можеше да разкаже на майката на Роланд, че синът й никога няма да бъде щастлив с този брак, защото по всяка вероятност няма да живее достатъчно дълго, за да го продължи. А дори и да се върне, невероятно беше да намери щастието си до една жена, измъчвана от съзнанието, че може би е допринесла за смъртта на много други мъже. Терзанието от подобни мисли трябваше да понесе сама, сама да се справи със себе си.

— Сигурна съм, че Роланд никъде другаде няма да намери щастието си, ако не може да го постигне с момиче като теб.

— Това е… много мило от твоя страна, ти и без това за мен си въплъщение на добротата. Все още не съм ти благодарила както трябва за помощта, която ми оказа снощи. Не знам какво щеше да стане с всички нас, ако не се беше появила в последния момент.

— Глупости! — възрази Колийн. — Радвам се, че бях там. Никога нямаше да си простя, ако те бе сполетяло нещо толкова отвратително, а имаше всички изгледи да се случи. През това време аз спокойно ядях в стаята си и не знаех нищо. Роланд нямаше да ми го прости никога, а и на себе си нямаше да прости, че те е оставил сама на този мъж в ужасното положение, в което се намираше. Нека напълно заличим от паметта си тези неща. А ако дойдеш с мен в каютата ми, ще видим какво можем да направим, за да заличим и видимите спомени за тях. Изкуството да се прикриват възрастта и някои други недостатъци на лицето с пудра и руж е моята специалност и мисля, че мога да поприкрия белезите с грим, ако ми позволиш.

Денят се сипна лъчист и ясен. Преди слънцето да разсее мъглата по реката, „Съдърнбел“ отново пое срещу течението пътя си на север. Мелани не спа добре, макар че параходът се полюшваше леко върху вълните край брега. Тя беше вече станала и излязла на палубата, когато от, пушалнята излязоха плантаторите, търговските пътници и картоиграчите, които цяла нощ бяха играли покер. Мъжете се поклониха и вдигнаха ръка към шапките си, но не направиха опит за сближаване. От нея се излъчваше някакво отчуждение, замислена въздържаност, която отклоняваше всяко интимничене с едно много обикновено средство. Тя просто не забелязваше интимниченето.

Тъй като нямаше апетит и дори й бе малко зле, не отиде на закуска. Изпи само чаша кафе на слънчевата палуба и се загледа в брега. Чу приближаващи се стъпки. Един мъж застана до нейния стол.

— Мога ли да се присъединя към вас?

Когато Мелани вдигна поглед, видя Жан-Клод, артиста, който пътуваше заедно с Колийн. Той се усмихваше открито, а държанието му подсказваше, че би изчезнал веднага, ако тя отклони молбата му. Мислите на Мелани бяха толкова безрадостни, че малко разсейване щеше да й бъде добре дошло.

— Да, разбира се — отвърна тя.

— Не искам да се натрапвам — извини се артистът и придърпа един стол, — но не съм виновен. Вие просто ме възхищавате. Твърдо вярвам, че жените са чудни същества. Колкото повече ги наблюдавам, толкова по-ясно го съзнавам.

— Не ви разбирам.

— Вие, жените, изглеждате така безпомощни и крехки, не съм ли прав? Човек трябва да ви закриля, да ви подава ръка при слизане, да ви отваря вратите, да ви подкрепя по стълбите. И все пак към кого се обръща мъжът, когато търси възбуда или утеха? Вие поемате в себе си страстта и гнева на мъжете, с големи мъки раждате нов живот. Някои като Колийн си проправят сами път в един свят, в който са смятани за безпомощни деца. И въпреки това се усмихват. Имам пред вид и вас, мисис Донован. Ако не знаех, че неотдавна са ви били, че сте присъствали на убийство, че сте помагали да се изнесе трупът, че мъжът ви е заминал, за да се впусне към погибел, че ви е оставил сама, знаейки, че скоро ще имате дете, никога не бих допуснал, че ви се е случило всичко това. Вие изглеждате спокойна и красива, недокосната и недосегаема.

— Така ли ви се струвам? Тогава трябва да ви благодаря, че ми го казахте, защото не отговаря ни най-малко на това, което чувствам. Мисля, че възхищението ви от моя пол произтича от познанството ви с Колийн.

— А, да, тя е фантастична, не намирате ли? Изключителна жена. В някои неща — не говоря за външната обвивка — вие двете много си приличате. И тя притежава тази велика способност да страда.

— Отдавна ли я познавате? — осведоми се Мелани, по-скоро за да каже нещо, отколкото от любопитство към отношенията между двамата.

— Само от няколко месеца. И през последните два дни научих много повече за нея, отколкото през времето преди това. Не знаех, че има син, и никога не съм предполагал, че е толкова възрастна. Все още не мога да възприема, че е почти на годините на моята собствена майка. Тя е невероятна. Тя е просто невероятна!

На Мелани не й се искаше да задълбочава повече темата. Тъкмо щеше да отвори уста, за да отклони разговора в друга посока, когато вниманието й бе привлечено от един параход, който с голяма скорост ги задминаваше. Обърна се отново към своя събеседник:

— Доколкото чух, вие с Колийн имате ангажименти на север.

— Да, в Сейнт Луис, Синсинати, Балтимор, в дузина градове. Календарът ни е плътно запълнен, но Колийн предпочита да е заета с нещо, а не да седи в Ню Орлиънс и да чака новини. Наистина не й личи, но тя се страхува за сина си на онзи горещ, сух остров. И мисля, че страхът й е основателен.

Жан-Клод млъкна, когато параходът се изравни с тях и наду свирката. Техният параход прие предизвикателството и двата съда увеличиха скоростта. Хората се стекоха от трапезарията и се стълпиха покрай парапета.

— Нали не мислите…? — започна Мелани.

— О, напротив, мисис Донован — отговори Жан-Клод, като се поклони. Гласът му издаваше възбуда. — Състезание!

Над тях комините бълваха гъст черен дим, защото екипажът хвърляше в огъня сандъци с гранясала мазнина. Почти никой не усещаше ужасната смрад, която ги обгръщаше. Утринното слънце се отразяваше в стъклата на другия параход и превръщаше месинга в бляскаво злато. Учудващо ясно се различаваха и възторжените лица на пътниците, които удряха от въодушевление по парапета и се пляскаха един друг по гърбовете.

Мелани стана. Дълбоко в нея нещо потрепери. Кръвта се дръпна от лицето й, дланите й овлажняха. Струваше й се, че вече е стояла там, където беше сега, чувала е същите насърчителни викове и облози, които господата сключваха, усещала е същото напрегнато бучене на моторите, същите вибрации на палубата. Предчувствието за катастрофа извираше дълбоко в нея от спомена от най-ранното й детство. Той продължаваше да е мъчително ясен.

— Не! — прошепна тя, но никой не я чу сред възгласите и виковете.

Тълпата я увлече до парапета. С див поглед тя се оглеждаше и мислеше за Глори и Колийн, за Елен и за бебето. Къде са те? Още ли са в каютите? Обърна се към тях, тласкана от нещо, което не можеше да назове.

— Трябва да затворят осигурителните клапани — рече един мъж до лакътя на Мелани.

— Можеш да се обзаложиш, че отдавна са го направили — отговори друг. — Капитан Стендиш не се оставя лесно да го победят, без значение кой.

В този миг Мелани зърна Колийн. Тя стоеше почти в средата на палубата. Очите й блестяха от напрежение, беше хванала Елен под ръка. Квартеронката, подпряла детето на хълбок, също се напрягаше да види нещо.

Когато параходната сирена проехтя отново, сълзи бликнаха в очите на Мелани и тя се завтече към другите жени, разбутвайки с бясна бързина хората от пътя си.

— Колийн! — Изкрещя тя. — Насам!

При звука на собственото си име, актрисата се обърна, около устата й заигра усмивка, щом видя Мелани. Нежният израз изчезна от лицето й, когато ръката на Мелани сграбчи нейната със силата на отчаянието.

— Оттук! — извика Мелани. — Трябва да тичате в тази посока, всички!

— Какво има? — попита Колийн, чийто глас почти се загуби сред крясъците наоколо — другият параход отново излезе напред. Актрисата погледна безпомощно Елен, когато я задърпаха, и след кратко колебание квартеронката я последва.

— Не бива да стоите в средата на палубата — изпъшка Мелани, проправяйки си път покрай един невероятно дебел мъж, който не помръдваше и чукаше с бастун по палубата. — Там са котлите. Ако експлодират…

Едва ли можеше да има съмнение, че другите не чуха последните й думи. В този миг бебето в ръцете на Елен проплака. Гръмлива тръпка премина по парахода и там, където току-що бе стояла Колийн, изригна съскащ облак вряла пара и дървени отломки. От експлозията във въздуха се разхвърчаха трупове, други бяха живи сварени. А после, когато ехото от експлозиите замря, се чу гибелното прашене на пламъците.

Мелани беше изхвърлена напред и се просна в цял ръсена палубата. Спря се едва до парапета. Болките бях;, толкова силни, та й се струваше, че сякаш виковете и молитвите около нея идват някъде отдалеч. Лежеше притихнала, свита на кълбо, дъхът й спираше в гърлото, докато чакаше да отминат болките.

Параходът, построен почти изцяло от дърво, щеше да изгори като факла. Всички на борда го знаеха и не един беше слушал хиляди ужасни истории за смърт по реката. Така че настъпи истински ад. Мъже тъпчеха жени и деца, опитвайки се да спуснат на вода двете спасителни лодки. По-бедните пътници от долната палуба знаеха, че за тях няма надежда за спасение, и напускаха един след друг парахода. Хвърляха във водата бъчви, сандъци и щайги, всичко, което можеше да плува, и сами се хвърляха след тях. А другият величествен бял параход, чиито пасажери стояха до парапета, парализирани и неми от ужас, изостави бързо зад себе си горящата развалина и давещите се хора и продължи нагоре по реката.

Мелани стисна зъби и се привдигна. Наоколо се стелеше дим. Една жена, все още по нощница, изтича покрай нея с касетка за бижута. Възрастен мъж, по чието осаждено лице сълзите бяха оставили следи, мина, викайки името Марта. Дълго време не се видя никой, а после от тъмните облаци дим, които се кълбяха по палубата, изникна мъже жена на ръце. Беше Жан-Клод. От главата до петите беше покрит със сажди, а от раната на челото му капеше кръв по светлата му вратовръзка. Когато видя Мелани, спря.

— Мисис Донован — извика той високо, — можете ли да станете?

— Мисля… че да.

— Тогава елате до стълбата. Нямаме време за губене.

— Колийн… жива ли е? Лицето му силно потръпна.

— Не зная — простена през рамо той и отново изчезна в дима.

Мелани се изправи, като се държеше за парапета по пътя към стълбата. Там се носеха отломки, товари, тлеещи греди, трупове и хора, които се бореха с водата и викаха за помощ. Бяха опасно близо, а параходът скоро щеше да потъне, защото през дупката в корпуса му проникваше вода. Като ранено животно, принудено да коленичи, параходът потръпна и гредите му простенаха.

На стълбата Мелани се спря и погледна. Водата се бе качила вече до първите стъпала. Парапетът на долната палуба се плакнеше в бълбукащата вода. Ако слезе по останалите стъпала и се хвърли в алчните вълни, може да потъне заедно с парахода.

Обърна се и дотича отново по люлеещата се палуба към парапета. Без да си остави време за размисъл се хвана за един от наклонените стълбове, докато запази равновесие, и скочи.

Топлата вода на Мисисипи я обгърна като в прегръдка. Полите й се издуха и известно време я носиха. Някакъв сандък се удари в рамото й, ако се съдеше по гранясалия солен мирис, бе от свинска мас. Тя сграбчи сандъка, когато течението вече заплашваше да я повлече под водата. За момент не можа да намери опора, после пръстите й напипаха въжената дръжка. Мелани отметна косата от очите си, огледа се и се опита да види брега през облаците дим, които тегнеха над водата. Когато забеляза нещо, което прие за най-близкия бряг, стори й се толкова далеч, че сърцето й натежа като олово. Не знаеше къде е Жан-Клод. Около нея нямаше нищо, което да се движи, нищо, което да живее. През главата й мина една стара мъдрост, която разпространяваха негрите, живеещи край реката. Мъжът се носи по водата с лице надолу, жената — с лице нагоре. Затова е много просто да се разпознае пола на труп, прекарал дълго време във водата. Те се заблуждаваха, видя сега Мелани, и още как се заблуждаваха. А после, когато гребеше и пляскаше около себе си, опитвайки се отчаяно да се задържи над водата, тя усети болка дълбоко в корема си. Ставаше все по-силна и се разпростираше все повече, докато я погълна цялата. Мощна плътна тъмнина надвисна над нея и дебнеше съвсем да я обгърне. Времето беше безграничен здрач, осветен от огън и кръв, и единственото реално нещо, което съществуваше в това време, беше нейната ръка, която стискаше дръжката на сандък.

Ръце, причиняващи болка, които я дърпаха. Тя беше толкова тежка. От мокрите й поли се стичаше вода. Реката нямаше ръце. Слънцето, пламтящо и ярко, изгаряше очите й. Тихи приятни гласове. Груб чаршаф. А над нея листата на дърво, трепкащи от бриза и разпръскващи слънцето на хиляди мънички искрици, които просветнаха и угаснаха, когато нощта настъпи преждевременно.

Мелани отвори очи. Сиво-сините сенки на вечерта я обгръщаха, бяха навлезли дълбоко в стаята, където лежеше. Лежеше в легло, облечена с изкусно избродирана нощница с дантелени ръкави, която не беше нейна. Чувстваше се странно замаяна, а тялото й под завивката, дръпната до кръста й, беше по-тънко, отколкото си го спомняше. Чувстваше се приятно, нямаше болки и въпреки това някъде дебнеше усещането, че съвсем наскоро е преживяла ужасни мъки.

Извърна малко глава и се огледа. Нищо в тази спалня не й се стори познато. Не мислеше, че някога преди е влизала в нея.

Долови движение в другия край на стаята. Пред висок прозорец стоеше жена, стройна фигура с изправен гръб, която не можеше да се различи ясно на приглушената светлина, и все пак Мелани беше сигурна, че я познава.

— Колийн? — попита тя едва доловимо. Актрисата рязко се обърна и бързо дойде до леглото.

— Мелани? Каза ли нещо? Почакай да запаля лампата.

Когато на масата до леглото затрептя светлина, Мелани се сепна, защото стана твърде светло. После погледът й се насочи към лицето на жената, която сега стоеше до нея. Беше Колийн Антоанет Дюбоа. Така беше, макар че от едната страна лицето на Колийн беше обгорено и синкаво. Наподобяваше на сварено месо.

— Колийн — прошепна тя още веднъж.

— Най-после се събуди! Слава Богу! — изтръгна се от майката на Роланд.

— Аз… аз дълго ли спах?

— Не си спала. Ти беше болна. Минаха близо две седмици от експлозията на парахода. Спомняш ли си?

Параходът. Мелани затвори очи.

— Да, спомням си — промълви тя. Миглите й се вдигнаха. — Къде… къде сме сега?

— Един параход, който слизаше надолу по реката, взе оцелелите и ги върна в Ню Орлиънс. Сега си в една малка къща, наета от мен. Трябваше известно време да останеш в болница, но аз не бях съгласна с лечението. Да пускат кръв на жената, за да й смъкнат температурата, точно след като е преживяла спонтанен аборт, ми се стори върхът на глупостта и не се поколебах да го заявя на лекарите. И те не знаеха повече от мен за възможните причини за температурата, затова накарах да те пренесат тук. Преди температурата да спадне и да се унесеш в нормален сън, ти бълнуваше и не виждаше нищо и никого около себе си.

— Спонтанен аборт ли? — попита Мелани тихо.

— Съжалявам, ужасно съжалявам, но е така. Ти загуби бебето си.

Мелани преглътна тежко, когато сълзите напряха в гърлото й.

— Аз… аз разбирам. И през всичкото това време ти си се грижила за мен, макар че и ти самата си ранена. Наистина трябва да ти благодаря.

— Запази си благодарността за Елен. През първите, най-решителните часове тя се е грижила и за двете ни.

— Глори?

— Не може да се каже точно. Не беше между тези, които донесоха на брега. Жан-Клод се кълне, че когато се е връщал до кораба с лодката на плантацията, до която параходът потъна, всеки път е гледал за Глори. Не я е видял. И по-късно не беше открита. Не беше и между тези, които други лодки докараха на брега. Не бе лека задача да се установи. Ти не разбра нищо, за щастие изпадна в безсъзнание, но много от ранените имаха такива изгаряния и такива болки, че в плантацията отвориха качета с брашно и търкаляха хората в него, за да облекчат страданията им и да запазят раните от мухите. Благодаря на Бога, че аз не пострадах толкова зле. Дължа го на теб, Мелани. Ако не ме беше издърпала от мястото, на което стоях, сигурно щях да умра или така да бъда обезобразена, че да предпочитам смъртта.

Мелани поклати глава. Все още липсваше някой.

— А детето на Елен, малкият Хенри?

— Елен не пострада от парата, може би защото беше близо до стената или просто поради случайност. Като малка се била научила да плува и заради това не се уплашила от водата. С детето в ръце скочила от горната палуба. Но когато се отдалечила от парахода, някой хвърлил буре във водата… Тя… тя не е сигурна дали е улучило самото бебе или тя го е загубила, когато бурето я ударило. Във всеки случай не го намерила.

— Колко ужасно за нея — съжали я Мелани. — Да загубиш любимо дете, което си кърмила, къпала и учила да ходи и си целувала хиляди пъти, трябва да е много по-лошо, отколкото да загубиш дете, което все още не е живяло истински.

Когато сълзи на слабост и състрадание изпълниха очите на Мелани, Колийн поклати глава.

— Не исках да ти разказвам. Не сега, не толкова скоро. Никога няма да си простя, ако отново се разболееш.

— Няма, всичко е наред. Трябваше да знам. А и… не съм сигурна дали нямаше да е по-лошо, ако не знаех.

— Надявам се, че си права. Наистина се надявам — рече Колийн угрижено. — Но достатъчно засега. Трябва да видим какво можем да направим, за да оздравееш отново. През последните дни яде толкова малко, че си станала само кожа и кости. Нека ти приготвя нещо питателно за вечеря. Малко бульон и парченце пилешки гърди.

Колийн вече се беше запътила към вратата, когато на Мелани й мина друга мисъл през главата. С усилие се привдигна на лакът и извика:

— Колийн, почакай!

Майката на Роланд спря и се обърна.

— Да, мила моя? Може би предпочиташ нещо друго?

— Не, но след като е минало толкова много време, сигурно трябва да са пристигнали новини за похода.

Усмивката на Колийн сякаш замръзна върху лицето й, ала гласът и остана непроменен.

— Да, но още не знаем много — отвърна тя. — Нека поговорим за това по-късно, след като хапнеш нещо. — Обърна се и отново тръгна към вратата.

— Не, Колийн, моля те! Трябва да знам.

Актрисата се спря с ръка на дръжката. Дълго стоя така, с наведена глава. Най-накрая отговори:

— Един кораб дойде днес от Хавана. Всички съобщения гласят, че Лопес е нападнал испанските части на дванадесети август. Разбит е и повече от половината му мъже са загинали, между тях по-голяма част от офицерите му. Изглежда, че слуховете за революция са били измислени и съзнателно пуснати в обращение, за да предизвикат Лопес да нападне, преди другите два корпуса да излязат на бойното поле. Освен това испанците са били осведомени за предстоящото нападение. Чакали са го. Било е истинско клане.

— А Роланд? — прошепна Мелани.

— Нямаме известия за него, но го няма и в списъците на убитите и ранените. Изглежда, Лопес е отказал да капитулира. Той и останалите живи от хората му са отстъпили и са се пръснали из планините. Испанците издирват с кучета следите им и сякаш изобщо не се съмняват, че с течение на времето ще намерят всеки от тях и ще го хвърлят в тъмницата на крепостта Моро.

Глава петнадесета

Мелани и Колийн крачеха по павирания път, който се виеше под сенките на старите брястове и платани. Около тях се простираха грижливо поддържаните паркови площи в Уайт Сълфър Спрингс. През есента на 1851 година летовището, което се намираше в най-западния край на Вирджиния, в подножието на Алегените, беше сред най-предпочитаните бани. Беше уредено по примера на европейските курорти, като за прототип бе послужил преди всичко Бат в Англия, и бе известно с парните си бани, които действаха добре при ревматизъм и костни заболявания, със залата за пиене, в която посетителите седяха над чашите си с топла минерална вода и разговаряха за болестите си, с многото пътеки за разходка, които бяха на разположение на онези, за които сутрешните и вечерните разходки за поддържане на здравето и храносмилането бяха ритуал, и с балните зали, където до късно през нощта свиреше музика и цареше такова веселие, че дори и най-немощните забравяха страданията и недъзите си. Много хора идваха най-вече заради това, но оставаха и заради успокояващата и благотворна атмосфера, защото дните тук преминаваха леко.

Средата на септември не беше точно разгара на сезона. Той започваше през лятото, когато в много градове на юг плъзваха епидемии, поради които хладният и приятен климат на планините ставаше още по-привлекателен. Наистина слънцето вече губеше силата си, а по листата на дърветата се виждаха първите нюанси на жълтото и оранжевото. Но едва в началото на зимния сезон напливът в Уайт Сълфър Спрингс щеше да намалее.

Мелани живееше от седмица при Колийн, а и Елен, и Жан-Клод бяха настанени там. Идеята да дойдат тук беше на Колийн. Не искаше и да чуе Мелани да остане сама в Натчес. Сега имали нужда една от друга, твърдеше тя, а и оздравяването на Мелани не напредваше така бързо, както — според актрисата — било желателно. Смяната на атмосферата щяла положително да й се отрази добре, също и тишината, и лечебната сила на водата в Уайт Сълфър Спрингс. Смятаха, че водата ще помогне и на раните на Колийн, макар за нея в момента спокойствието да бе по-важно. Беше отказала всички ангажименти и нямаше намерение да излиза на сцената, преди да може спокойно да покаже лицето си, поне на първо време под дебел слой грим. Лекарите в Ню Орлиънс и в баните не проявиха оптимизъм. На това Колийн само се усмихна и приготви отвара от билки, с която се мажеше всяка вечер. Кожата й от ден на ден все повече заздравяваше. Актрисата си даваше шест седмици, докато може отново да играе в „Камий“.

Другата причина за престоя тук беше, че курортът не бе далеч от столицата Вашингтон. Там Колийн имаше много приятели и почитатели. Ако все пак накрая името на Роланд се появеше в списъка на пленените и затворените в Хавана, оттам тя можеше да оказва натиск върху Министерството на външните работи, докато се предприеме нещо за освобождаването му. Ако това не дадеше резултат, поне щеше да научава как е той, а вероятно можеше да му прати пари и най-необходимото, за да облекчи пленничеството му. Предприеха кратко пътуване до столицата, преди да отидат в курорта, но до днес не бяха научили нищо ново.

— Елен ми каза нещо много странно — рече Колийн замислено, докато се разхождаха. — Понякога вярвала, че реката е взела живота на нейното дете, на твоето дете и на Глори, за да си отмъсти за обидата, която ние всички сме й нанесли, като сме хвърлили мъртвия в нейните води.

— Подобни думи не са ми приятни — отвърна Мелани.

— И на мен също — призна Колийн и сбърчи чело, — но въпреки това понякога се замислям. Питам се дали тази ужасна неизвестност около Роланд, която ме подлудява, не е моето наказание. Ако не бях напуснала Робърт и не се бях борила с него за сина си, може би това нямаше да се случи.

— Такива мисли са излишни — възрази Мелани. — Ако изобщо някой има вина, това съм аз.

Много усилия й костваха да изговори тези думи, но сега далеч не й бе така трудно, както преди месец. През последните седмици между нея и майката на Роланд се създаде дълбоко разбирателство. Това, което им се случи, ги сближи. Те се чувстваха по-скоро като сестри, не като свекърва и снаха.

— Глупости. Не знаеш какво говориш.

— А, така ли?

Пътят, по който вървяха, ги отведе през дървен мост до една отдалечена беседка. Мелани посочи пейките във вътрешността на леката постройка и помоли:

— Ела, седни и ще ти разкажа.

След като Мелани разказа последователно всичко за дуела, за нощта в „Ривърест“, за женитбата й с Роланд и за това, което се бе случило с нея, Колийн въздъхна дълбоко:

— Толкова се радвам, че ми се довери! Знаех, че нещо те тревожи, нещо във връзка с Роланд, но не знаех какво е то. Докато беше болна и бълнуваше, понякога говореше и плачеше сърцераздирателно.

— Наистина ли? Не ме учудва.

— Не, съвсем не. Толкова често съм си пожелавала да мога да ти помогна, но Роланд никога не ми е разказвал нищо за брака си или за причините за женитбата.

Колкото и много да обичаше и да уважаваше Колийн, Мелани все пак се зарадва, като узна, че майка и син не са си говорили за нея.

— Само ако ти… — започна тя.

— Безполезни думи, мила моя. Бъди разумна и не се измъчвай. Станалото — станало, нищо не може да се промени. Най-много ме тревожи тази история с дядо ти. Ясно ми е, че съм предубедена, но бих казала, че Роланд не е способен със слухове коварно да опетни честта на дядо ти. Той винаги е бил за откритите действия, винаги се е впускал направо към същността на нещата.

— Днес и на мен така ми изглежда. Питах се дали не е имало някакво недоразумение, дали Роланд не е видял дядо ми в някаква ситуация, която му е направила лошо впечатление, макар и да е била съвсем безобидна, и дали не е говорил с някого за това, а после историята да се е раздувала все повече от човек на човек, докато накрая е стигнала до Натчес. Защото мъже от другите отряди я донесоха с връщането си от войната. Ако на Роланд е било ясно, че слуховете се дължат на прибързаните му обвинения, би могло да се обясни защо не е стрелял на дуела, все едно че е искал по този начин да признае вината си, и защо се е оставил дядо ми да го простреля в ръката.

— Струва ми се, всичко е възможно — вметна актрисата, — но няма да се успокоя, докато не го чуя лично от него.

Мелани извърна поглед.

— Аз също — заяви тя най-после.

— Значи вече не вярваш, че той преднамерено е навредил на дядо ти, или искаш само да изразиш чувството, че вече достатъчно е изкупил грешките си и ти повече нямаш желание да му отмъщаваш?

Мелани рязко извърна глава и се вторачи в жената, но необходимостта да отговори й бе спестена. Те вече не бяха сами. По моста към тях се приближаваха мъж и жена, които бутаха пред себе си детска количка. Двете с Колийн застанаха на входа на беседката и се усмихнаха за поздрав на младата двойка. Бързо отвърнаха поглед от спящото в количката дете, а когато тръгнаха, стъпките им проехтяха глухо по дървения мост.

Изглеждаше някак безсърдечно да отидат да танцуват, докато не бяха сигурни дали Роланд е жив, но Колийн настоя. Нужни са вечерни облекла, подчерта тя. Не трябвало да увисват нос и да униват. Жан-Клод щял да ги придружава. Щом като въпреки видимите наранявания Колийн искаше да се покаже публично в бална рокля, Мелани не можеше да й откаже.

Жан-Клод беше отличен танцьор и чаровен компаньон. Той много им бе помогнал да преживеят поносимо изминалите седмици. Беше мило от негова страна, че остана при тях. Спокойно можеше да си отиде и да ги остави сами, за да се посвети пак на кариерата си. Естествено ангажиментите му автоматично бяха отложени заради Колийн. Имаше обаче и други пиеси, други роли и други театри, в които щяха да го приемат с удоволствие.

Отначало Мелани приписа предаността му на връзката му с Колийн, но с течение на времето това предположение ставаше все по-неправдоподобно. Комплиментите, които й правеше, ставаха все по-смели. Често погледът му се плъзгаше по нея, топъл като милувка. А когато веднъж излязоха на разходка, докато Колийн си почиваше, той откъсна една роза и й я подаде с такива предани слова, че възхищението му вече не можеше да бъде разбрано погрешно.

— Тази вечер сте очарователна, ma chere8 — прошепна той, докато я водеше в бавен валс. — От ден на ден ставате все по-хубава. Видимо разцъфвате. Бледолилавият цвят на роклята ви е съвършен, сякаш е създаден само за вас.

— Благодаря, Жан-Клод — отвърна тя с учтива усмивка, като се опитваше да намери безобиден тон. — Роклята наистина би трябвало да ви харесва, тъй като в края на краищата вие я избрахте за мен.

Това беше съвсем вярно. С типичния непринуден маниер на истински французин Жан-Клод беше придружил Колийн и Мелани, когато отидоха да попълнят гардероба си, потънал със „Съдърнбел“. Те бяха постигнали мълчаливо съгласие да не купуват черно, въпреки че всеки ден можеше да им се наложи да облекат траурни дрехи.

— Тогава съм цял гений, нали? Но макар роклята да е много хубава, нямаше и наполовина да въздейства така, ако не е беше дамата, която я носи.

— Още веднъж сърдечно ви благодаря, уважаеми господине. А сега ми кажете от коя пиеса е този цитат. Струва ми се познат, но в момента не мога да се сетя.

— Обиждате ме, cherie. Думите ми бяха сериозни. — Да, и съм сигурна, че всеки път ги казвате сериозно — заяви Мелани, около чиято уста имаше решителна бръчка, макар очите й да се смееха.

— Вие ще ме доведете до полуда! Как да ви убедя, че ви намирам интересна, че изпитвам нещо към вас, което не съм чувствал към никоя друга жена? Вие ме омагьосвате с усмивката си, после ме хвърляте в отчаяние със студенината си.

— О, Жан-Клод! Много добре знаете, че това не е вярно. Вие се мотаете без работа, а аз съм тук в момент, когато Колийн няма много време и по-малко мисли за вас, защото се тревожи за сина си и трябва да се погрижи да възстанови външния си вид. Това е всичко.

— Не, не е така, казвам ви! О, да, признавам, че нашите чувства, моите и на Колийн, от Ню Орлиънс насам малко охладняха. Да не мислите, че ми е било приятно тя да ми се подиграва и да крие истината за миналото си? Възрастта й не играе толкова голяма роля. В моята страна много се възхищават от зрели жени. Но да крие от мен истината! Срамувала ли се е? Толкова ли малко е вярвала, че ще я разбера? — Той вдигна рамене. — Но и това сега няма значение. Както вече се опитах да кажа, сега за мен сте важна вие и чувствата ми към вас. И това няма нищо общо с околните.

— Моля ви! — смъмри го тя.

През рамото му можеше да види Колийн под ръка с мъжа, който организираше бала. Актрисата се усмихваше, но очите й имаха напрегнат израз, сякаш знаеше какво става между снаха й и мъжа, който е бил, а може би все още беше неин любовник.

— Това ли е всичко, което имате да ми кажете, когато ви се обяснявам? „Моля ви!“

Тя отдръпна глава, за да види лицето му, а виолетово-сините й очи го изгледаха твърдо.

— Да, това е всичко — отговори тя.

Той въздъхна.

— Ах, тези благовъзпитани жени! А ако знаехте, че сте вдовица, щяхте ли тогава да се вслушате в думите ми?

Сянка премина по лицето на Мелани.

— Не мисля, че трябва да ви отговоря — рече тя, като понижи глас, — защото няма да се стигне дотам.

Беше вече късно, когато се върнаха в хотела. Не очакваше да заспи бързо след обезпокоителните неща, които й бе наговорил Жан-Клод, но явно беше по-слаба и се уморяваше по-лесно, отколкото си мислеше. В момента, в който затвори очи, се унесе в сън.

Събуди я камериерката, която й донесе закуската — лукс, който Колийн изискваше всяка сутрин за себе си и за Мелани. Мелани сложи таблата на скута си. Както винаги, на нея имаше и свежо цвете, тази сутрин червен карамфил — приносът на Жан-Клод към ритуала на закуската. Смръщи чело и се наведе напред да вдъхне горчивия аромат. После, клатейки глава, подаде на камериерката кристалната ваза да я постави на тоалетката. След като установи със задоволство, че дамата има всичко, от което се нуждае, момичето взе монетата, която Мелани й подаде, поклони се и напусна стаята.

Закуската беше богата, а до нея, както всеки ден, на таблата бе сложен последният вестник от столицата.

Мелани го остави настрана и се нахвърли върху яденето. Знаеше, наистина, че има нужда от силна храна, за да си възвърне теглото, което бе загубила, но малко я измъчваше мисълта, че Колийн хрупаше към кафето си вероятно само парче сухар.

Накрая Мелани попи устни със салфетката, пусна я на подноса и посегна към вестника. Пребледня, когато едно име й се наби в очи. Прочете репортажа за пленяването, процеса и екзекуцията на военния авантюрист генерал Нарсиско Лопес в Куба в последния ден на август. Начинът, който бе избран за умъртвяването на някогашния испански военен, беше гаротата — желязна примка, която се надява на врата на осъдения на смърт и бавно се стяга, докато го удуши. Британският консул беше склонил генерал-губернатора на Куба да му предаде хората, които можеха да докажат, че са граждани на Великобритания. Останалите сто и петдесет мъже бяха натоварени на кораб за Испания, за да бъдат хвърлени там в затвора. Следваше списък на пленниците. Мелани го прегледа няколко пъти с горящи очи, но името на Роланд Донован го нямаше.

Пусна вестника, облегна се на възглавниците и затвори очи. От петстотин мъже сто и петдесет бяха оцелели, за да бъдат гонени с кучета, пленени и изпратени в Испания. Тогава триста и петдесет са мъртви и Роланд е между тях. Докато тя се е усмихвала и е танцувала, и се е наслаждавала на живота през последните седмици, той е лежал безжизнен на тропическия остров. Дали победителите го бяха погребали? Дали бяха отслужили литургия за него? Дали го бяха хвърлили в трап и заровили е пръст? Или костите му още се белееха на слънцето?

Горещи солени сълзи бликнаха от очите й и бавно се застичаха по бузите. До този момент не й беше ясно колко много се е надявала на неговото завръщане, колко е искала да заживеят отново заедно като мъж и жена. Беше решила на всяка цена да разкрие тайната около това, което се беше разиграло между Роланд и дядо й, и ако е имало някакво недоразумение, да се опита да го разбере и да му прости. Сега вече няма никога да стигне дотам. Никога вече няма да види усмивката му или блясъка в зелените му очи, никога вече няма да почувства докосванията или топлината на ръцете му. Тя бе овдовяла и нито едно от предупрежденията, които бе получила, нито един от намеците, които й бяха правили, че това може да се случи, не я бяха подготвили за това безутешно състояние. Тя беше вдовица, бездетна вдовица и това в момента и изглеждаше най-голямата жестокост.

Почука се. Мелани избърса лицето си със салфетката и посегна към пеньоара си, преди да стане от леглото и да отвори вратата. Навън в коридора стоеше Колийн. Очите й бяха с червени кръгове, но тя беше облечена в костюм за път от сив плат със зелена гарнитура. Пристъпи бързо, за миг прегърна Мелани, после влезе и затвори вратата зад себе си.

— Както виждам, и ти си прочела вестника — каза актрисата, която търсеше в чантата си кърпичка. — Не бива да се отчайваме. Все още е възможно да има някакво недоразумение. Тази сутрин ще взема влака за Вашингтон. Няма да се отдам на мъката си и да потъна в сълзи, докато не изчерпя всички източници на информация. Във Външното министерство сигурно имат начин да установят контакт с пленниците. Съществува вероятност някой от тях да знае нещо за Роланд, добро или лошо. Някой може би ще каже, че е глупаво да се вкопчвам в такива надежди, но аз никога не съм се предавала напълно, докато не съм била принудена да го сторя. Страдания има достатъчно — независимо дали ги искаме или не. Но ако човек иска радости, трябва да ги заплати с малко повече усилия.

— Ако почакаш, ще дойда с теб — заяви Мелани.

Колийн й се усмихна през сълзи.

— Много трогателно от твоя страна, но недей. Влакът ми тръгва след половин час. И без това се налага да побързам, ако искам да го хвана. А и трябва да ходя на толкова много места, да говоря с толкова много хора, че не съм сигурна дали ще издържиш. Знам, че няма по-тежко от това да чакаш, но в момента не ти остава нищо друго.

Тя изчезна, сподирена от шумоленето на полите й и от тракането на токчетата й по коридора. Мелани се обърна бавно към леглото и разкопча седефените копчета на пеньоара. Още не бе свалила обемистите дипли на пищната дреха от поръбена е дантели розова коприна, когато на вратата отново се почука. Не беше чула Колийн да се връща, но все пак си помисли, че актрисата сигурно е забравила нещо, някакво съобщение или информация, които е искала да й предаде.

Когато отвори, на вратата стоеше Жан-Клод. Тъмните му очи изразяваха съчувствие, а лицето му имаше сериозен израз.

— Мелани, cherie — рече той със съжаление, когато влезе в стаята и затвори вратата зад себе си, — дойдох да те утеша.

Привлече я почти братски в прегръдките си и я целуна неволно по бузата. Ръцете му се стегнаха около нея, сякаш изразяваше така силата на състраданието си, а дланите му леко преминаха по гърба й, после, клатейки глава, положи устни върху нейните и силно я притисна към себе си. Целувката му се промени, стана по-дълбока.

Мелани не мърдаше. Ръцете, които я държаха, и контактът с топлото човешко тяло й даваха известна утеха, както той я беше уверил, и същевременно я накараха да осъзнае, че макар мнозина да са мъртви, тя все още е жива. И друго нещо я накара да остане за миг в прегръдките му. Мъката й бе толкова дълбока, че спонтанно й се прииска да отрече любовта, от която тя произтичаше, да провери силата и устойчивостта на тази любов чрез ласките на друг мъж.

Тъй като не се възпротиви веднага, Жан-Клод стана по-смел. Ръката му се плъзна по гърдите й, а езикът му се провря през отпуснатите й устни и ловко и смело се опита да изтръгне някакъв отговор от нейна страна.

И го получи. Вълна на отвращение заля Мелани. Тя вдигна ръце, опря ги в сакото му и го блъсна с такава сила, че той залитна назад с израз на недоумение.

— Не ме докосвай! — изкрещя тя. — Не мога да го понеса!

Вдигна ръка и с опакото на дланта избърса устните си, сякаш искаше да махне нещо отвратително.

Жан-Клод отново се съвзе и пристъпи към нея.

— Но, Мелани, мила моя, ma chere, ела да си поговорим.

— Не! — отказа тя, протегна ръка и докосна с върха на пръстите си нагръдника му, за да го отблъсне. — Нямам нужда от този вид утеха. Съжалявам, ако са ти минали други мисли, но сега трябва да си вървиш и не бива никога вече да се приближаваш до мен.

— Не го казваш сериозно — рече той, а лицето му придоби обиденото и нацупено изражение на малко момче.

— Сериозно е. Твоята компания ми е приятна и винаги ще съм ти благодарна, че ме измъкна от реката, но нямам намерение да бъда третият човек в двойката и това решение е окончателно.

— Но, cherie, ако мога да имам теб, няма да има никаква друга.

— Сериозно ли говориш? — попита Мелани от любопитство и сама си отговори на въпроса: — Предполагам, че в момента си сериозен. Но това не променя нещата. Не чувствам нищо към теб, нищо. Ако искрено ме обичаш, макар и малко, тогава съжалявам, че трябваше да те нараня, но няма нещо, което би могъл да направиш, за да промениш моето отношение.

Той дълго я гледа втренчено. После сведе глава в скован поклон.

— Нямам навик да натрапвам вниманието си там, където то не е желано. Никога досега не е било нужно да се натрапвам на жена. Това, което изпитвах към вас, мисис Донован, беше не толкова любов, колкото възхита, пламенното желание да видя дали ще мога да ви извадя от охлювената ви черупка. Вие сте чудно красива жена, но сте хладна и резервирана. Струва ми се, че можете да се превърнете в разкошно, изумително създание, ако истинската ви същност бъде извадена на бял свят и с любов да бъде освободена от своята скованост. — Той вдигна рамене. — Съжалявам, че това не е в моите възможности. Колко жалко ще бъде, ако то не е по възможностите на никой мъж.

Преди Мелани да успее да каже нещо, преди дори да започне да съчинява отговора си, той се завъртя на токовете си, напусна стаята и тихо затвори вратата.

Три дни минаха, преди Колийн да се върне. През това време Мелани стоеше в стаята си, хранеше се в хотелския ресторант по обичайното време и предприемаше самотни разходки. Не видя повече Жан-Клод. Случайно мина покрай стаята му и разбра, че е заминал, защото в нея се нанасяше възрастен мъж с огромно количество багаж. Когато се осведоми на рецепцията, узна, че е заминал сутринта и не го очакват да се върне.

Мелани беше навън, когато Колийн пристигна. Беше отишла до библиотеката, а после седна в градината зад залата за минерална вода, за да почете книга. Когато се върна в стаята си, вече я чакаше съобщение да отиде колкото е възможно по-бързо в апартамента на актрисата. Остави книгата и застана пред огледалото да провери прическата си. После си наложи да се усмихне и храбро тръгна към вратата.

Майката на Роланд беше свалила пътническия костюм. Дойде на вратата в смарагдовозелен пеньоар от моаре. Умният й поглед се плъзна по лицето на Мелани и после се спусна към бледосинята следобедна рокля, с която бе облечена.

— Мелани, мила моя, влез — поздрави я тя. — Както виждам, още не носиш черно. Аз също, въпреки всичко. Изпитвам суеверен страх, че ако сега облечем траурни дрехи, ще намалим шансовете Роланд да е все още жив. Глупаво, но е така.

Мелани влезе в стаята.

— Въпреки… въпреки всичко ли? — повтори тя.

— Всичко и нищо. Хората в канцелариите и службите се покашлят, усукват и поглаждат мустаци, но на практика едва ли знаят нещо повече от това, което може да се прочете във вестниците. Получих половин дузина обещания, че ще съберат сведения и толкова. Накратко, пътуването ми беше напълно безполезно и безсмислено. Сега не зная повече отпреди.

— Разбирам — рече Мелани, а въздишката й изразяваше едновременно разочарование и облекчение.

— Да — каза Колийн, чиято въздишка прозвуча като ехо. — Но това не е всичко, което исках да ти кажа. Получих новини и от друго място. Мила моя, можем и занапред да не вярваме, че ти си овдовяла, но е съвсем сигурно, че аз съм вдовица.

Гласът й бе така дрезгав, а думите бяха изречени така бързо, че мина известно време, преди Мелани да схване за какво говори.

— Искаш да кажеш…

— Искам да кажа, че Робърт Донован, бащата на Роланд, е мъртъв. Преди девет дни е погребан в Котънууд. Тази новина заварих при завръщането си тук.

— Съжалявам — рече Мелани.

— Ах, наистина ли? Значи към теб е бил по-любезен, отколкото някога към мен. Въпреки това ми направи голяма услуга. Жан-Клод е поел, изглежда, задължението да взима писмата ми и да ги чете, защото ги намерих тук, в моята стая, и всичките бяха отворени. Щом е разбрал, че съм свободна, Жан-Клод е изчезнал.

Мелани се втренчи в изправения гръб на актрисата, когато тя се извърна, отиде с небрежна походка до писалището и прелисти книжата на полирания плот. Мелани преглътна тежко.

— След заминаването ти доста се усамотих, но ми се стори странно, че изобщо не го виждам. Да не искаш да кажеш, че не те засяга, дето си е отишъл?

Колийн се усмихна с наведена глава.

— Жан-Клод беше чаровен безделник, който във всяко отношение знаеше да отдава дължимото на жените. Въпреки това понякога се държеше малко детински, а самоувереността му по отношение на успеха му сред дамите постепенно започна да ми досажда. Понякога е облекчение една връзка да приключи, преди единият да поеме трудната задача да сложи край. Надявам се, че няма да ти липсва прекалено?

Мислено Мелани беше заета с въпроса, дали Колийн изразява истинските си чувствата, или просто умело се справя с положението. Почти не чу последния колеблив въпрос.

— Не, не мисля, че ще ми липсва, въпреки че винаги ще съм му благодарна за помощта, която ни оказа не само в Ню Орлиънс, но и по-късно.

— Радвам се — каза Колийн. — През последните седмици беше малко раздразнен, защото не му отделях достатъчно внимание. Нищо чудно, че насочи чувствата си към други. Страхувах се само да не би е игривите си маниери да те извади от равновесие. Но защо стоим всъщност? Влез и седни до прозореца. Трябва да вземем някои решения.

— Решения ли? — попита Мелани, след като седна на един от зелените плюшени столове, от двете страни на масата под прозореца.

— Да. Смъртта на Робърт Донован засяга и теб — каза Колийн, подпирайки ръце на облегалката й.

— В какъв смисъл? Опасявам се, че не разбирам. Колийн пое дълбоко дъх и очите й се притвориха.

— Тъй като в момента на смъртта му все още съм била негова съпруга, според законите на щата Луизиана наследявам половината от състоянието му. Другата половина се пада на нашите деца, в случая — на Роланд. Ако той все пак не се върне от Куба, тогава ти, мила моя, ще станеш негова наследница заедно с мен. Котънууд ще принадлежи на нас двете.

— Разбирам — каза Мелани нерешително, — но нали това не означава, че плановете ни се променят?

— Напротив, страхувам се, че трябва да ги променим. Памукът по полето още не е прибран. Някой трябва да замине и да наблюдава прибирането. Да, сигурно бихме могли да пишем на адвокатите и да им възложим да уредят въпроса, но не е същото. За такива неща човек трябва да се грижи сам.

— Значи искаш да заминеш за Натчес? — попита Мелани.

— Не точно. Имам чувството, че трябва да продължа издирванията си във Вашингтон поне още няколко седмици. Мислех, че ти можеш да заминеш, Мелани. Там си си у дома. Познаваш положението и проблемите не са ти съвсем чужди. Би могла да се погрижиш реколтата да се прибере както трябва, за да не се повреди. Ще надзираваш всичко до доставянето на стоката на посредника на Робърт.

— Никога не съм се занимавала с такова нещо — възрази Мелани. — Нямам понятие какво да правя.

— Разбира се, че имаш. За това се изисква само здрав разум — настоя Колийн непоколебимо. — Ще видиш, че ще се справиш. А ако… ако усилията ми тук останат безплодни, Елен и аз ще дойдем след няколко седмици.

Глава шестнадесета

Мелани плесна коня с юздите и изкара двуколката от сала. Помаха за сбогом на салджията и бързо се отправи към Котънууд. Тъй като всецяло се бе съсредоточила върху управлението на коня, дори за миг не се замисли върху това, че прекоси реката без никаква следа от страх. Не обърна внимание и на факта, че преживя пътуването по вода от Вирджиния до Ню Орлиънс и оттам до Натчес така спокойно, както и преминаването на реката със сала, и то въпреки второто нещастие, катастрофата по реката. Преодоляването на страха не бе единственото, което постигна. Освен това се научи да кара двуколка, да схваща смисъла на числата и фактите, които й представяше адвоката Търнбъл, да различава кога работата на полето е стигнала дотам, че може да се прибере разумен процент от реколтата и комисионните условия, защото сега наистина смяташе плантацията за своя, поне отчасти.

Най-после изпълни задачата си. Балите памук изчезнаха зад завоя на реката на път за Ню Орлиънс. В последно време много бе мислила за условията, при които живееха робите в Котънууд. А те бяха за плачевни. Чрез адвокат Колийн даде на Мелани пълномощно, с което й позволяваше да се разпорежда с нейния дял от имота. С този документ в ръка Мелани взе от парите, които със скъперничеството си Робърт Донован бе сложил настрана, и с тях преустрои колибите на робите. Освен тона повика лекар да излекува скорбута и крастата, които завари наред с много други болести, дължащи се на неправилно хранене. Нареди да заградят малки градини за робите и снабди всяко семейство с няколко кокошки и свине, за да могат сами да отглеждат част от храната си и да имат на разположение животински продукти. Ако след време робите произведяха излишък от зеленчуци или имаха повече животни, те можеха да ги продадат и да приберат печалбата. Тя разреши през останалото време след беритбата и през зимата мъжете, ако искат, да предлагат работната си сила другаде. Доволството, което цареше в Котънууд, беше достатъчна награда за усилията й.

Днес тя бе натоварила отзад в колата чували с портокали, зеленчукови семена и качета меласа, за да разнообрази менюто на тези, които зависеха от нея. Искаше по-късно през есента да бере заедно с мъжете орехи и да им покаже как се лющят, искаше да организира и беритбата на други плодове в гората.

Досега още не беше обърнала внимание на главната сграда. Докато там не живееше никой, това щеше да бъде чисто разхищение на пари. Тя самата нямаше намерение да напуска Гринлия и се съмняваше, че плантацията привлича Колийн под каквато и да било форма. Решението, дали къщата да се боядисва и ремонтира, трябваше да почака до идването на актрисата. Подобни планове за бъдещето изглеждаха на Мелани вече напълно нормални. Тъй като седмиците се нижеха и тя не чуваше нищо ново за Роланд, започна постепенно да се примирява с мисълта, че е мъртъв. Не й беше леко. Все още не можеше да си наложи да поръча траурно облекло. И все пак полека-лека свикна с мисълта, че ще трябва да го направи.

Беше топъл, дори горещ ден. Въздухът беше сух, мек и прашен, като старо вино изнесено от избата. Цветята и храстите цъфтяха все още пищно покрай пътя, но годината неотменно се приближаваше към своя край, както и времето, което преживя като съпруга на Роланд Донован.

В Котънууд малките негърчета изтичаха от колибите и я поздравиха с весел смях. Тя им подаде нещата, които бе натоварила, и строго им нареди да ги занесат направо в кухнята. Но разреши всеки да си вземе по един от портокалите, които току-що бяха пристигнали с парахода от Ню Орлиънс. Клатейки глава, тя се учуди на безкрайната енергия на децата, които лудешки се втурнаха да изпълнят заръката. После се обърна отново към колата. Взе от седалката венец от светлочервени и бели рози, оформени от оцветен восък. Гробът на бащата на Роланд имаше безотраден вид. Тази година все още не бе валяло и тревата не бе пораснала като друг път. Не знаеше с какви думи са изпратили човека в гроба, но ако някой бе сложил и едно цвете, от него вече нямаше следа. Намислила беше този малък жест на уважение още с връщането си, но досега бе прекалено заета с други неща.

На неголямото парче земя на един хълм, което, заобиколено с бяла дъсчена ограда, служеше за гробище на семейството, имаше само три гроба. Единият беше на някакъв мъж, който, както твърдяха негрите, починал преди години от пневмония, скоро след като дошъл при тях. Вторият беше на момиченцето на Колийн и Робърт Донован. Последният беше вечното жилище на бащата на Роланд.

Вратата на бялата ограда изскърца, когато Мелани я затвори. Скакалец издаде мляскаш звук, отскачайки в сухата трева пред краката й. Над памуковите полета се разнесе грубият грак на врана, а над гробището кръжеше самотен ястреб, сякаш висеше неподвижно в тъмносиньото небе. Утринта беше толкова тиха, че Мелани чу ясно шумоленето на роклята си, когато приклекна да сложи венеца на гроба. Поколеба се за миг, после измъкна една светлочервена роза от венеца и я сложи на гроба на момиченцето. Притихнала и загледана в надгробната плоча на детето, тя усети болезнена празнота в себе си, която сякаш никога нищо нямаше да запълни.

— Каква трогателна гледка! Трябваше да се сетя, че няма да забравиш да се погрижиш за мъртвите.

Мелани обърна глава към дърветата, откъм които, изглежда, идваше гласът, и вдигна ръка над очите си да ги заслони от яркото слънце. Все още беше приклекнала, дишаше едва и бе неспособна да разсъждава, невярваща на това, което беше чула. Тогава едра мъжка фигура излезе от сянката, изкачи се по склона и прескочи оградата. Слънцето огряваше тъмната коса и подчертаваше матовия блясък на потта по челото му.

— Роланд! — прошепна тя и после извика по-силно: — Роланд!

Скочи. Направи една крачка и се затича. Хвърли се с всички сили към него. Ръцете му я обгърнаха и той я притисна до себе си. Тя усети как краката й се отделят от земята, когато я завъртя, а после устата му намери устните й за целувка, която сякаш нямаше край. Най-после вдигна глава и отново я притисна до себе си. Вдъхна аромата на жълти рози, за който толкова дълго само си бе спомнял, пое дълбоко сладкия дъх на тялото й, после се наведе, като че ли не можеше повече да се владее, вдигна я на ръце и бързо я отнесе в хладната тиха гора.

Съединиха се без думи, а и думите не бяха нужни, докато се докосваха и притискаха в мъките на блаженството, за които така добре си спомняха и от които така много се нуждаеха. Лежаха на широко разпростряната й фуста, когато голите им тела се сляха, а те се гледаха в очите и празнуваха радостта от живота. Той се бе надигнал над нея, ръцете му трепереха от желание, докато с все по-бързи движения проникваше в тялото й. Тя разтвори бедра, защото искаше да го чувства все по-дълбоко в себе си, да станат едно, две части на едно цяло. Чудната магия на мига ги осени, избухна като пулсиращо, пръскащо се чудо, нещо като необуздана красота, която изостряше сетивата, докато обхванат всичко живо, всяка красота, всяка вяра и отрекат само смъртта.

Дишането им отново се поуспокои. Ветрец прошумоля в листака над тях и погали влажната кожа на телата им.

Мелани лениво се размърда, въздъхна и леко завъртя около пръста си една къдрица, паднала на челото му. Той изви брадичка нагоре и докосна с устни нежната бяла китка.

— Почти не мога да повярвам — отбеляза той колебливо, — че се зарадва, като ме видя.

— Наистина ли? Струва ми се, че е така, защото мислех, че никога вече няма да те видя. Знаеш ли, Колийн и аз повече от пет седмици се опасявахме, че си мъртъв. Трябваше да свикнем с мисълта, че духът ти ще остане завинаги в плен на онзи тропически остров, който така те омая.

— И въпреки това — добави той меко — не носиш черно.

— Не. Сега това ще се окаже много икономично, не мислиш ли?

— Не доказва ли това също, че не си искала да загубиш надежда?

Междувременно шокът, който предизвика появата му у нея, премина, Мелани отново си спомни как се разделиха, колко много неизяснени неща се изпречваха помежду им.

— Май че е така — призна тя. — Но то доказва и доверието ми в твоите способности, когато става въпрос да избягаш от някой затвор. В това отношение имаш по-голям опит от останалите.

— Да — съгласи се той, гласът му загуби мекия си тон и сега звучеше глухо.

Мелани усети как студ обгръща сърцето й.

— Трябва да ми разкажеш как успя да се измъкнеш — продължи тя, — защото на Външното министерство във Вашингтон този трик не е известен. Доколкото Колийн и аз можахме да узнаем, единствените, които са напуснали острова живи, са били пленниците, изпратени в Испания. Твоето име не беше сред тях.

— Имаше и друга група — обясни той, — хората от Великобритания. Може би не си се сетила, но аз съм роден в Ирландия и поради това имам двойно поданство. При дадените обстоятелства ми се стори разумно да го използвам.

— Но британските пленници ги пуснаха преди цяла вечност.

— Да, зная. Изхождаха от това, че ние, британските граждани, естествено искаме да се върнем у дома. Закараха ни в Англия и едва там ни пуснаха. Правителството на Великобритания в лицето на Нейно величество кралица Виктория не пое отговорността да се погрижи за онези от нас, които живеят извън страната и трябва да се приберат вкъщи. Макар че преживяхме много неприятности, в сравнение с останалите от похода имахме голям късмет. Раниха Джереми Роджърс, когато го плениха. Хванаха ни в едно поле със захарна тръстика. Той почина в затвора в Хавана.

Бедният Джереми с мечтите си за богатство и конфискувана земя.

— Видях, че и неговото име не е между тези, които са били изпратени в Испания — сети се тя. — Толкова ми е мъчно. Толкова много ми е мъчно.

— Да, и на мен — въздъхна Роланд. — Струва ми се, че и той е един от онези пленени духове, за които говореше преди малко. Иска ми се някак си да не беше го казала.

Мелани шумно пое въздух и се насили да продължи разговора.

— Значи цялото това време си прекарал в Англия.

— Да, и на Бахамските острови. Оттам взех кораб за Ню Орлиънс, и ето ме в Котънууд.

Мелани седна и затърси бельото си.

— Майка ти ще бъде много щастлива. Трябва да й съобщя колкото е възможно по-скоро.

— Да й съобщиш ли? Къде е тя?

— В Уайт Сълфър Спрингс — отговори Мелани и му разказа защо са били там и защо Колийн е останала. Пропусна някои подробности, между тях и случката с Жан-Клод. Беше твърде незначителна, бързо отминала. Нямаше смисъл дори да споменава за нея.

— Предполагам — рече той, когато тя свърши, — че си загубила бебето.

Тя замръзна и стисна ръце в скута си. С течение на времето болката от тази загуба беше избледняла, но в момента я почувства така силно, както когато научи за нея. В разказа си не бе споменала за това нещастие, защото смяташе, че ще го обремени излишно.

— Значи си знаел — промълви тя.

— Има някои неща, които трудно могат да се скрият от един съпруг. До последния момент си мислех, че все пак ще ми кажеш, преди да тръгна, но ти не го направи.

— Ако ти бях казала, пак ли щеше да заминеш? Той извърна лице.

— Да, мисля.

— Защо тогава е трябвало да ти кажа? — попита тя и старата горчивина отново прозвуча в острия й тон.

— Можеше поне малко да се съобразиш с моите чувства.

— Защо, след като ти толкова малко се съобразяваше с моите?

— Опитах се да спечеля нещо за теб и за нашето дете, което ти носеше в себе си.

— Да не би да искаш да кажеш, че това е било причината, поради която замина за Куба? Ако е така, не ти вярвам нито дума. Ти отиде, защото искаше да се покриеш със слава и защото ти правеше удоволствие. Можеш да залъгваш себе си, но не се опитвай да лъжеш мен!

Навлече кринолина, завърза връзките, посегна към фустата и я издърпа така силно, че Роланд се претърколи на гръб.

— Тъй като тъкмо говорим за отношенията помежду ни, предполагам, че твоето отношение щеше да претърпи граматична промяна, ако бяхме спечелили в Куба. Ако можех да поставя в краката ти доходите от някоя богата плантация, щеше с готовност да признаеш колко основателни са били амбициите на Лопес и колко правилни по принцип са били опитите му. Вероятно дори щеше да започнеш да подкрепяш похода, вместо да гледаш на него с пренебрежение.

— Никога не съм се отнасяла с пренебрежение към него — извика тя. — Съмнявах се само в изхода заради броя на участниците и заради хитростта на испанците. И бях права!

— Да, права беше — изръмжа той и вдигна панталона си.

— Някой добре се беше погрижил испанците да ни чакат вече със заредени пушки.

— Да не би да ме обвиняваш за това? — извика тя и дълбоко почувства вината си.

Беше обул панталона си и тъкмо нахлузваше ризата. Преди да пъхне втората си ръка в ръкава, спря.

— Не — отговори, — макар да ми минава мисълта, че разполагаше достатъчно рано с информацията, за да можеш да я използваш.

— Но не го направих. — И самата Мелани усещаше колко сподавено звучи гласът й, но не можеше да стори нищо повече. — Има много хора, които знаеха точно колкото мен.

— Възможно, но повечето от тези хора твърдо подкрепяха похода и не биха си позволили никаква недискретност.

Докато казваше това, той напъха ризата в панталона си и я погледна.

— Отвратително е да говориш така — прошепна тя.

— Така ли? В последно време имах достатъчно възможности да размисля и не ми харесва това, до което ме доведоха размишленията ми. Кажи ми едно: виждаш ли често Дом?

Тази смяна на темата беше обезпокоителна и същевременно многозначителна.

— Защо? — попита тя остро, а гласът й беше приглушен, тъй като обличаше през глава роклята, за да скрие недоволството, изписано на лицето й.

— Защото още не сме си уредили сметките с него.

Тя с усилие се изправи на крака, фактът, че той не й предложи помощ, засили чувството, че е зле настроен към нея.

— Защо? — попита тя още веднъж раздразнено. — Сега баща ти е мъртъв. Котънууд ти принадлежи, а и парите, които той е натрупал през всичките тези години. Една част от тях можем да вложим отново в плантацията, да дадем на земята това, от което се нуждае, да помислим как отново да я обогатим — нали още преди месеци говореше за това. Не ти ли стига? Трябва ли точно сега да тръгнеш в някакъв отвратителен поход на отмъщението?

— Не ми казвай само — отвърна той тихо, — че за теб отмъщението е загубило очарованието си.

Тя вирна брадичка и отговори:

— Разбрах, че отмъщението не носи удовлетворение, както всички мислят, и че често води до страдание.

— Трогателно наистина, но, надявам се, ще измислиш нещо по-добро, ако искаш да защитиш Доминик Клемънтс.

— Да го защитя ли? — повтори тя като ехо.

— На парахода, с който пристигнах, имах щастието да поговоря с един джентълмен от Натчес. Той ми разказа, че Дом може често да бъде видян в компанията на една хубава млада омъжена жена на име Мелани Джонстън Донован. И на всички заинтересовани наблюдатели се струвало, че тази двойка с явно нетърпение очаква овдовяването ти.

— Значи си разпитвал, така ли? — избухна Мелани. — Надявам се, че не си бил много изненадан, като се имат предвид конкретните обстоятелства около женитбата ни.

— Не — отговори той и зеленият му поглед се плъзна по ясните черти на класическото й лице, спря на ядната червенина по бузите й и на бурното виолетово-синьо в очите й. Един мускул до устните му трепна, ръката му бавно се сви в юмрук. — Не — повтори той, — само бях разочарован.

Извърна се рязко, наведе глава под един клон и тръгна в посоката, от която бяха дошли. Мелани потисна напора на яростните сълзи и извика:

— Къде отиваш?

Той спря и се обърна.

— В Котънууд, защото там съм си у дома, макар че ти, изглежда, не си.

Очите му недвусмислено и преднамерено се плъзнаха по нея и по полянката, на която заедно бяха лежали.

— Ако искаш да дойдеш при мен, имаш позволението ми. Нямам нищо против, но и не ти обещавам нищо, особено що се отнася до Дом.

Поклони се подигравателно и изчезна между дърветата.

След подобни думи за нея това естествено беше невъзможно. Мелани пооправи външния си вид, закопча роклята си, приглади гънките на полите, разреса с пръсти косата си, извади заплетените в нея листа и я сви на тила. С угрижени очи и замислено изражение се отправи назад към колата, която стоеше пред стълбите на Котънууд, качи се и потегли. Едва когато стигна до сала на Мисисипи, се сети отново за провизиите в кухнята на плантацията, които бе донесла с намерението да ги разпредели между робите.

Глава седемнадесета

— Нищо — отговори тя. — Какво бих могла да правя?

— Знаеш за какво говоря — прекъсна я той и гласът му прозвуча остро. — Възнамеряваш ли да живееш заедно с него?

— За момента не — осведоми го тя, а ръката й стисна гънките на завесата така, че месинговата пръчка над нея започна да скърца от напрежението.

Тя чу прошумоляването на дрехи, когато Дом стана.

— Значи не го обичаш? Признавам, че един-два пъти съм се питал за това. Как мислиш, дали знае, че са били предадени?

— Знае.

— Но той не подозира мен, нали? Няма причини затова.

— Никакви, ако не се смятат антипатията и недоверието, които изпитвате един към друг. А това е нещо, за което много често съм си мислила, Дом. Защо след Мексико вашето приятелство приключи? Сигурно можеш да ми го кажеш, след като сега и без това сме… съучастници.

— Беше лична история — обясни Дом набързо. — Няма нищо общо със сегашния ни проблем.

— Напълно ли си сигурен? — осведоми се тя и бавно се обърна към него. — Сегашният ни проблем, както го наричаш, има дълбоки корени. Съвсем сигурен ли си, че разпрата ти с Роланд няма все пак нещо общо с дядо ми и със слуховете около похода в Мексико?

Той дълго се взира в нея, после поклати глава и пристъпи по-близо.

— Мелани, мила моя, как можеш да си помислиш такова нещо? Дядо ти имаше доверие в мен, забрави ли? Искам и ти да ми вярваш. Искам двамата да се махнем оттук. Има места далече на запад, където никой никога няма да ни намери и няма да научи, че преди мен си имала друг мъж.

Той пое ръцете й и ги задържа в своите. На Мелани силно й се прииска да се отскубне, но не помръдна, макар да й струваше големи усилия.

— Да не би да ми предлагаш двубрачие, Дом? Или нещо още по-лошо?

— Моля те само да заминеш с мен, да изградим нов живот и да оставим всичко друго зад себе си.

— Всичко?

— Да, всичко.

— Твоя дом, Хлое, всичките ти приятели, адвокатската ти кантора?

— Всичко това е без значение — отбеляза той бързо.

— Не, мисля, че им — възрази Мелани и полека измъкна пръстите си. — Зная колко много съм привързана към Гринлия. И към Натчес. Не мога да ги напусна и да живея на чуждо място с чужди хора.

Той се отдръпна и устните му се свиха в черта, а кафявите му очи припламнаха.

— Не можеш ли? Дори и ако хората тук не искат да имат нищо общо с теб?

Тя се престори на невъзмутима.

— И без това се стигна дотам, защото ни виждаха толкова често заедно, а мъжът ми беше изчезнал в Куба. Сега, след завръщането му това ще се одумва повече от всякога.

— Още една причина да се махнем оттук. Обичам те, Мелани, и искам да бъда с теб. Обещавам, че никога нищо няма да ти липсва, докато съм жив.

Може би думите му щяха да я трогнат повече, ако не бяха подредени по този начин. Той се опита още веднъж да вземе дланите й, но тя му се изплъзна и се престори, че не е видяла протегнатите му ръце, преди да се извърне.

— Намирам, че трябва да изчакаме — предложи тя — и да видим какво ще прави Роланд, преди да предприемем прибързани стъпки. Засега той се нанесе в Котънууд, а аз съм тук. И ми е все едно дали на хората в града им харесва това решение.

Дом изкриви лице, сякаш щеше да заплаче.

— Роланд ще бъде герой. Ще видиш. Герой, който винаги е прав. Само ако намекне, че Лопес е бил предаден, хората ще си направят някои заключения.

— Глупости! — изфуча Мелани. — Хората не са ясновидци. Те няма да подозират нищо, докато не го избъбриш ти, когато си пийнал.

— Мелани, не говори така с мен — помоли той плачевно.

Но търпението на Мелани се бе изчерпало.

— Доминик Клемънтс, а ти изобщо не разговаряй повече с мен! — извика тя и изтича от стаята.

Наистина Мелани беше казала на Роланд къде е майка му, но все пак не беше сигурна дали той ще се свърже с нея, нали тя бе обещала да я уведоми. Тъй като чувстваше, че трябва непременно да съобщи за завръщането на Роланд, седна, написа на Колийн писмо и й обясни положението. Беше й ясно, че нещата, които бе пропуснала в писмото, са много важни, но не можеше да направи нищо друго. Когато Колийн дойдеше, ако изобщо дойдеше, щеше сама да види, че отношенията между Мелани и сина й съвсем не бяха нормални. Нямаше смисъл да я залъгва.

Все пак трябваше да си признае, че добре умее да залъгва другите. Когато три дни след завръщането на Роланд се появи на един бал под ръка с Дом, усети внезапната тишина, която се възцари при нейното появяване. Глави се обръщаха към нея и отново бързо се извръщаха, когато срещаха твърдия й поглед. За момент изпадна в паника, истинска паника, която я обзе всецяло. Когато усети трепването на жилите по ръката на Дом, страхът й изчезна. Разтегли устни в усмивка и с вдигната глава продължи напред. С натиска на пръстите си върху ръката му тя едва ли не теглеше Дом след себе си. Поздрави домакинята с няколко учтиви думи, макар и по-късно да не си спомняше какво е казала. Дори изпита известно съчувствие към жената, на която не беше ясно колко много се е влошила в последно време репутацията на гостенката й. Една или две от по-надутите възрастни жени й обърнаха гръб. Останалите не я пренебрегнаха демонстративно, а само се правеха, че не я забелязват, не се осмеляваха да я погледнат в очите.

Мелани не беше от оня тип жени, които имат нещо против женските приятелства. Сега с безпокойство забеляза, че привлича вниманието само на мъжете, които я поглеждаха скришом в лек порив на похотливост. Още по-отвратително бе, че нито един от съпрузите и кавалерите, които така много се интересуваха от външния й вид, не се осмели под неодобрителните погледи на своите придружителки да се доближи до нея.

Но най-тежкото изпитание за нея бе, когато се качи на горния етаж. Вратата на спалнята, предоставена на дамите за почивка, не беше съвсем затворена. Когато се приближи, Мелани долови гласове, а щом сложи ръка на дръжката на вратата, чу своето име.

— Позор! Истински позор! И през ум не ми е минавало, че внучката на полковник Изел Джонстън може да се държи така безсрамно. Как се показва с Доминик Клемънтс, позор. Тя вече почти го съсипа. Сестра му казва, че е зарязал напълно кантората си, за да прекарва времето си с Мелани Донован.

Раздаде се по-благосклонен глас:

— Трябва да признаете, тя имаше основание да предполага, че мъжът й е мъртъв.

— Това не е извинение — заяви първата жена. — Ако го е смятала за мъртъв, трябваше да облече траур и напълно да се оттегли. Трябваше да избягва компанията на мъже, вместо да хвърля стръв, за да улови нов съпруг.

Трета жена се намеси в разговора:

— Несъмнено — рече тя, а гласът й беше самодоволен и злорад, — всичко идва оттам, че се е сприятелила с артистки. Нали знаете какви са те. Чух от една приятелка видели са нашата Мелани в Уайт Сълфър Спрингс в компанията не на някоя друга, а на Колийн Антоанет Дюбоа, артистката, която през последния сезон направи такова впечатление в „Сейнт Чарлз“ в Ню Орлиънс. Били са придружени от един хубав млад артист, който имал подозрително близки отношения с жената на полковник Донован.

— Не може да бъде! — извика първата жена.

— Наистина е така. Положително Роланд има основателни причини да живее отделно от нея.

— Ако добре си спомням, и Роланд не беше ангел, преди да замине на война в Мексико. Не сте ли си помисляли, че Мелани се държи така само за да му върне със същото? — попита жената е по-тихия глас.

— Може и така да е, но и при това положение ми се струва ужасно глупаво. Нали се говори, че Роланд е получил много голямо наследство от баща си. Старият мистър Донован живя действително като скъперник, но имаше и някои добри години. Сумата, която оставил на сина си, била значителна, като се има предвид състоянието на плантацията.

В режещия глас на първата жена трептеше нещо, което подсказваше, че нито Робърт Донован, нито синът му заслужават богатство.

— Но Роланд не получава всичко — рече втората жена. — Баща му е бил женен.

— Но жена му сигурно отдавна е умряла.

— Не, мисля, че не е. Каква беше историята около нея? Не мога точно да си спомня…

Мелани чу достатъчно. Отвори широко вратата и влезе в стаята.

— Добър вечер, мили дами — каза весело и се усмихна на по-умерената участничка в тази тройка, една жена, в която разпозна приятелка на Илайза Куитман. — Приятно ли си бъбрите? Колко мило. Животът щеше да е толкова скучен, ако нямаше за какво да си приказваме, не мислите ли?

— Мило мое момиче, не зная за какво говорите — каза жената с тихия глас. Кафяво-червеният сатен се опъна предупредително върху гърдите й.

— Ах, така ли? — осведоми се Мелани с дяволите усмивка. Застана до тоалетната масичка и се завъртя пред огледалото на всички страни. — Може би погрешно съм разбрала — отбеляза през рамо, — но имах чувството, че мъжът ми и аз бяхме темата на разговора ви, преди да вляза.

— Вие сте подслушвали! — възмути се втората дама, личност с навъсено лице, която беше облечена в неподходящ зелен тон.

— О, не! Как можахте да кажете такова нещо? Просто още не се бях включила в малката ви компания. Но, струва ми се, вас ви дразни, че ви смутих точно когато всичко се развиваше така добре. Съжалявам! Трябваше предварително да размисля. Тъй като сте така добре възпитани и всяка от вас е дама до мозъка на костите си, не бихте могли в мое присъствие да говорите за мен, нали? Може би трябва отново да си отида, за да се чувствате добре, като ме обсъждате зад гърба ми и ме разкъсвате на парчета.

Сбогува се с подигравателен реверанс и подкрепи думите си с дела, като се шмугна през вратата. Когато слезе по стълбата, Дом вече я чакаше, но ядната червенина по бузите й и войнственият поглед в очите й бяха така заплашителни, че той не каза нищо, само й подаде ръка.

Мелани очакваше да се появи и Роланд. Но когато вечерта напредна, а той още не идваше, балът й се стори непоносимо скучен. Дължеше се може би на това, че за пръв път в живота й липсваха партньори за танц. В края на краищата не можеше непрекъснато само Дом да я води на дансинга. Не само защото дланите му бяха влажни и държеше твърде собственически в ръцете си, а и защото с напредването на вечерта стъпките му ставаха все по-несигурни. Тя подозираше, че в каретата си имаше шише уиски, защото неведнъж го търси навсякъде. Когато се появеше отново, усещаше миризмата на алкохол под набързо сдъвкания карамфил.

Друг, който не присъстваше, беше сестрата на Дом.

— Къде е Хлое? — попита Мелани. Дом се огледа на всички страни.

— Не зная — установи той бавно. — Каза, че ще дойде с един приятел.

— Може би не си я разбрал. Това не е единственото празненство.

Дом кимна в знак на съгласие, но на челото между веждите му се вряза бръчка.

Друга двойка, която се появи късно, бяха Илайза и Джон Куитман. Когато погледът на жената на губернатора попадна върху нея, Мелани се усмихна и й кимна, но не се приближи заедно е другите към тях. Съзнаваше, че напоследък е пренебрегнала старата си приятелка. Наистина отиде един път в Монмаут, но Илайза не беше у дома и Мелани не повтори посещението си. Имаше прекалено много работа около реколтата в Котънууд. А и не искаше да се натрапва в момент, когато сигурно им бе тежко: все пак губернаторът бе загубил поста си, мечтите му за Куба също бяха разбити. Не искаше да си признае, но истината бе, че не желаеше да си спомня за събитията в Ню Орлиънс, а още по-малко бе склонна да говори за тях.

Но разбра, че няма дълго да продължи така. Скоро Илайза Куитман се приближи към нея и Дом.

— Мелани, мила моя, колко си хубава днес в тази копринена рокля с цвят на кайсия. Наистина ти стои много добре.

Мелани измърмори съответните думи на благодарност и се осведоми за здравето на Илайза и нейното семейство.

— Ние всички сме много добре. Все пак благодаря за интереса. Но аз се тревожа за теб. — Жената на губернатора хвърли поглед към Дом и продължи: — Доминик, питам се дали ще ми разрешите да говоря насаме с Мелани?

— Разбира се — отвърна Дом, но поклонът му, преди да се отдалечи, бе скован.

С крайчеца на окото си Мелани със страх се загледа след него, защото се отправи към библиотеката. Оттам, където около масите за карти се събираха мъжете, които не танцуват, се отиваше до колите.

Накрая Мелани обърна внимание на по-възрастната жена и попита с крива усмивка:

— Какво искате да ми кажете?

Илайза Куитман погледна надолу към ръцете си в дантелени ръкавици.

— Не зная как да започна — рече тя. — Чух най-обезпокоителни слухове. Сигурна съм, че в тях няма нищо вярно, но все пак съм загрижена за теб и твоето бъдеще.

— Ако говорите за това, че Роланд се върна…

— Не точно, макар че става дума и за това. Но тук не можем да говорим. Ще излезеш ли утре с мен с каретата?

— Да, разбира се. Макар да съм убедена, че тревогата ви е неоснователна.

— Надявам се, мила моя — отговори Илайза Куитман. — Дори много се надявам.

Каретата на Куитманови се движеше бавно. Беше малко хладно. През нощта времето се беше променило и приближаването на есента се чувстваше още по-ясно. След любезностите, които си размениха за поздрав, цареше тишина, която сякаш се дължеше на известно смущение.

— Беше много мило от твоя страна да дойдеш днес, макар че сигурно ме смяташ за натрапница, която се меси в чуждите работи — започна най-сетне Илайза.

— Никога не съм ви смятала за такава — възрази любезно Мелани.

— Не мога да те упрекна за това, но и не бива да си мислиш, че ще се отървеш от мен с две думи. Работата е толкова сериозна, че трябва да поговорим.

Въпреки тревогата си Мелани се насили да се усмихне. Възможно ли беше Илайза да се е натъкнала на истинската причина за поражението на Лопес? Или бе чула нещо за смъртта на любовника на Елен на „Рампарт стрийт“?

— Разбира се — забеляза тя.

— Става дума за историята с Дом. Зная, че страничните обстоятелства около твоята женитба не бяха съвсем нормални, но мислех, че между теб и Роланд нещата сега са добре. В Ню Орлиънс понякога ме си струваше, че едва ли не напълно си подхождате и често съм си мислила колко жалко е, че не можахте да се запознаете и да се ожените по обичайния начин. Тъжно ми е да те гледам сега сама. Страхувам се, че ако продължите да живеете поотделно, никога няма да разрешите трудностите помежду си. Да, зная, че съм сантиментална, когато става дума за брака. Тъй като самата аз съм толкова щастлива, иска ми се да виждам и другите щастливи. Има някои мъже и жени, които просто са създадени един за друг, и не мога да гледам как нещата при тях не вървят.

— Наистина е мило от ваша страна, че се тревожите за мен — отвърна Мелани и сведе мигли, за да закрие очите си, — особено сега. Имате толкова други работи на главата си, децата, предизборната кампания на губернатора за Сената. Но проблемите между нас с Роланд не могат да се отстранят с една-две думи.

— Зная, мила моя, и не исках да създам впечатлението, че според мен това е само въпрос на инат. Все пак трябва да подчертая, че са малко проблемите, които не могат да се разрешат, когато двамата са достатъчно заинтересовани да опитат. Там е въпросът. Искаш ли да разрешиш проблемите?

— Дори да исках, би трябвало, както вие самата признахте, и двамата да имаме желанието да постигнем това чудо.

— Откъде знаеш, че Роланд не иска? Попита ли го? Може би звучи нахално, но има толкова много хора, които смятат, че могат да се разбират без думи. Често бъркат и смятат, че знаят какво чувстват другите, или стигат само до някаква полуистина. Искреността и любовта могат да преодолеят много препятствия, но преди тона някой трябва да има смелостта да си отвори устата.

Искреност? За това едва ли би могло да става дума между нея и Роланд. Любов? Тя би променила всичко, ако беше взаимна.

— А какво ще стане — рече Мелани най-сетне, — ако чувствата, за които говорите, са едностранни? Тогава искреността ще причини само мъка.

— В такъв случай поне ще се знае какво е положението.

— Имам впечатлението, че човек не бива винаги да знае всичко — каза Мелани замислено. — Понякога е по-добре да си запазиш слаба надежда.

— Изисква се смелост да размениш надеждата си срещу възможността да намериш щастието — отговори Илайза Куитман тихо.

Кочияшът извика нещо на конете и каретата изви рязко настрани. Илайза беше запратена към Мелани, която пък се блъсна в стената.

Като се изправи и намести отново шапката си, Илайза отвори прозореца.

— Джаксън! — извика към капрата. — Какво стана?

Отговор не беше необходим. Преди още гумите да излязат от устата й, чуха бързо да се приближава друга кола. Конете бяха изцъклили очи, а гривите им се развяваха назад, когато прелетяха край тях. Беше кабриолет. На капрата седеше жена в червен костюм за езда, а над раменете й се развяваше пелерина, подплатена с бял сатен. Вятърът и възбудата бяха зачервили лицето й и макар да изглеждаше, че няма никаква власт над конете, можеше ясно да се види, че тя изобщо не се страхува. Вниманието й беше насочено единствено към мъжа до нея и тя не забеляза дори каретата, която й освободи пътя.

Останала без дъх от учудване, Мелани разпозна жената. Беше Хлое Клемънтс, а мъжът, който седеше до нея, беше Роланд. За всеки случай едната му ръка държеше юздите. Той седеше и се усмихваше на русото момиче. Рамото му се опираше в нейното, а полите й се разстилаха върху краката му.

В следния миг вече бяха отминали. Мелани забеляза, че се е навела да разгледа двамата. Сега се облегна назад, скръсти ръце на скута и загледа с неподвижен поглед пред себе си, когато каретата на Куитманови тръгна отново.

— Съжалявам, че трябваше да видиш това — каза Илайза накрая.

— Така ли? Аз пък не съжалявам! — изфуча Мелани и отново си помисли колко странно бе, че снощи на бала не се бяха появили нито Хлое, нито Роланд.

— Ти си обидена и ядосана и кой би могъл да те упрекне за това? Но трябва да помислиш, че и Роланд се е чувствал така, когато се е върнал и е узнал, че насърчаваш Дом.

Мелани не отвърна нищо и се загледа през прозореца. Илайза продължи уверено:

— Много се питах защо не отпращаш Дом и не му казваш да си гледа своите работи, но не стигнах до никакъв отговор. За мен ще бъде голяма изненада, ако узная, че изпитваш към него каквото и да било или че изобщо някога си изпитвала нещо друго, освен съжаление. Сигурно не си го правила и за да накараш мъжа си да ревнува, тъй като беше в близки отношения с Дом още когато Роланд го нямаше. Питах се дали, ако ми позволиш нетактичността, не е въпрос на пари. Дали, мислейки, че Роланд е мъртъв, не си искала да се омъжиш за Дом, за да се подсигуриш финансово. Но после вече нищо не можех да разбера, Роланд се върна и вие не се събрахте, а Дом продължи да те ухажва.

— Иска ми се да можех да ви обясня, Илайза. Наистина ми се иска, но не мога.

— Уверявам те, че не е необходимо. Ти не ми дължиш обяснение, фактът, че не можеш да говориш за това, наистина ме тревожи, но ти сигурно знаеш какво правиш. Не, исках само да те предупредя да не се оставяш да те въвлекат в нещо, което в действителност не желаеш. Не се оставяй други хора, мъже или жени, да влияят на живота ти твърде много. Ако се превърнеш в пионка, която други местят както им харесва, ако се оставиш да ти отнемат онова, което има най-голямо значение за теб, тогава ти самата ще си виновна. За да уредиш нещата така, както искаш, не се нуждаеш от нищо друго, освен от малко решителност.

— Дали в този случай решителност не е другото име на смелост? — попита Мелани и изразът в очите й беше ироничен, но и изпълнен с обич.

— Да, струва ми се — призна Илайза.

— Ще се опитам да запомня това, което ми казахте, но ми се струва, че е необходимо и нещо друго.

— Какво?

— Голяма доза късмет — отговори Мелани.

Глава осемнадесета

След като реколтата беше прибрана, а нощите станаха по-хладни, започна сезонът за лов на лисици. По улиците и пътищата чаткаха копита, по хълмовете, пасищата, между стъблата на памука можеха да се видят сюрии кучета, а ездачите ги следваха по петите.

Новината, че Роланд се занимава с този спорт, събуди интереса на Мелани. Тя беше размислила върху това, което й каза Илайза, и сега с блясък в очите започна да действа.

Първо отиде при шивачката и си поръча разкошен костюм за езда от царско синьо кадифе със сатен на реверите и маншетите. Освен това си поръча копринена блуза и широкопола копринена шапка с гъст пастелносин воал. Преди да напусне магазина с покупките, нареди да впишат всичко в общата сметка и да я изпратят на мъжа й.

Илайза Куитман й помогна не само с кон за езда. Покани я на лов и й предостави за придружител един свой млад братовчед. Доста време беше минало, откакто Мелани бе яздила за последен път. От онази тъмна дъждовна нощ, в която отиде в хотел „Ривърест“, не бе възсядала кон. В девическия пансион я бяха научили да язди на дамско седло, но оттогава бе имала малко възможности да приложи наученото. Тя не допусна грешката да започне изведнъж, преди лова многократно излиза на езда. След една седмица най-после изпита чувство на сигурност.

Когато тръгна, във въздуха се носеше фин дъждец. Беше тъкмо подходящо време за лов. Търнър, братовчедът на Илайза, младеж на осемнадесет години, взе Мелани доста късно. Когато стигнаха до плантацията, в която трябваше да се състои ловът, всички останали гости вече се бяха събрали, а кучетата вдигаха невъобразима врява. Когато прозвуча рогът, изведнъж настъпи ред. Мелани можа само да кимне на другите жени от групата и да забележи неохотните им реакции, когато рогът изсвири отново и пуснаха кучетата.

Търнър беше безумно смел ездач. В стремежа си да бъде между първите веднага изостави Мелани зад себе си. Тя яздеше с равномерно темпо и се придържаше към средата, не бързаше напред, но и не изоставаше. Видя Роланд още преди тръгването, но не мислеше, че я е забелязал. Сега той яздеше точно пред нея, седеше изправен на седлото и от време на време разменяше по някоя дума с ездача вляво от него, но като че ли не беше заедно с никой определен човек. Когато реши да започне своята акция именно в деня на лова, Мелани изхождаше от факта, че Хлое не може да язди.

Минаваха през пълни с вода ровове, профучаваха през ниви, прецапваха потоци и галопираха по мочурливи поляни, които ги опръскаха целите с кал. Веднъж на Мелани й се стори, че Роланд се огледа, но дори и да я беше познал, не го показа. Небето над тях притъмня, започна да вали по-силно. С течение на времето ездачите отпадаха един след друг. Когато Роланд се отправи към група дървета, Мелани погали шията на коня си и го последва.

Той я огледа, когато тя спря до него. Лицето му бе непроницаемо. Не се усмихна, но и не сбърчи чело. На поздрава й отвърна не много въодушевено, но все пак учтиво.

— Яздиш хубаво животно — започна Мелани. — Предполагам, че скоро си го купил.

— Да — отговори той. — Не вярвам твоят кон да е от обора в Гринлия.

— Не. Взех го назаем.

— От мъжа, който дойде заедно е теб ли?

Значи все пак бе забелязал идването й с Търнър.

— Едва ли може да се нарече мъж — рече тя бързо. — Братовчед е на Илайза. Точно сега няма какво да прави и пилее времето си, докато майка му сметне, че е достатъчно голям, за да отиде в колежа „Джеферсън“.

— Трябва да е щастлива, ако преди това не си счупи врата — промърмори той и хвърли поглед към ездачите, които тъкмо изчезваха зад един хълм.

— Може би е малко лекомислен, но е добър ездач — защити го Мелани.

— И ти яздиш добре — отвърна той. — Дори не знаех, че можеш.

Тя го погледна открито и на сивата светлина виолетовият тон в очите й изглеждаше по-тъмен от обикновено.

— Мисля, че има много неща, които не знаем един за друг.

— Костюмът ти стои добре — отбеляза той след малко.

— Радвам се, че си на това мнение, защото не след дълго ще получиш сметката за него.

Погледът му се плъзна по нея.

— Предполагам, че ще трябва да платя, тъй като имах удоволствието да те видя с този костюм.

Мелани се усмихна и не се смути от сухия му тон.

— Да — подсмихна се тя, — помислих, че поне това си заслужил.

— Ти ме срази — каза той.

— Още не — отговори Мелани и вдигна едната си вежда, като го погледна в присвитите очи.

Дъждът шумолене в листата на дъба и капеше около тях. Сякаш не бе казала нищо предизвикателно, Мелани продължи:

— Доколкото знам, си купил нов файтон. Чудесен е наистина. Неотдавна двете с Илайза трябваше да спрем край пътя, за да не ни прегазиш.

— Така ли?

— О, не те обвинявам, че си лош кочияш. Хлое Клемънтс държеше юздите в ръка.

— А, да, мисля, че си спомням случая.

— Аз си го спомням съвсем точно — отбеляза тя и против волята й в гласа й се прокрадна иронична нотка. — Трябва да кажа, че все пак се изненадах, като те видях с нея. Не мислех, че е по вкуса ти.

— По вкуса ми ли? Да не искаш да кажеш, че Хлое е над равнището на това, с което се задоволявах по-рано, защото сигурно го смяташ за много ниско? Или мислиш, че Хлое не може да се мери с теб?

— Нито едното, нито другото — отвърна тя, макар че силна червенина заля лицето й. — Но можех да се обзаложа, че само за час смехът й ще те подтикне към убийство.

— Има нещо вярно — призна той и извърна поглед. Крива усмивка премина по лицето му така бързо, че Мелани не беше сигурна дали наистина я е видяла.

— Защо тогава? — попита тя. — Хлое е непостоянна, впечатлителна, понякога става досадна, ала тя не причинява никому зло. Не заслужава да бъде обиждана без нужда.

— А защо мислиш — попита той спокойно, — че имам намерение да я обиждам?

— Не зная. Може би просто ми се иска да е така. Или пък защото рядко съм те виждала да действаш без причина.

— Това признание крие толкова много възможности, че ме обърква — рече той предпазливо. — Освен това се питам какво точно целиш.

Мелани наведе глава, а на лицето й се изписа невинен израз.

— Опитвам се само да разбера защо поддържаш връзка с Хлое Клемънтс.

— Бих могъл да ти кажа, но се съмнявам, че ще ми повярваш, а дори и да повярваш, съмнявам се дали ще го одобриш.

— Можеш да опиташ. Той поклати глава.

— Мога — отговори, — но не мисля, че ще опитам. Предпочитам вместо това да открия точните причини за твоя интерес.

— Чакай да помисля — рече Мелани и се престори, че размисля. — Какво ще кажеш за загрижената съпруга?

— Струва ми се, че не мога да приема това обяснение.

— Защо? В края на краищата аз все още съм твоя жена.

— Ти си коварно създание, което си е наумило отново нещо. Не съм аз единственият, който се интересува от Клемънтсови. Да не би Дом да има нещо против отношенията ми със сестра му? Ако е така, нека сам дойде и ми го каже.

— Действително ли го искаш? — осведоми се Мелани.

— Нямам намерение дати отговоря, освен ако не решиш да облекчиш душата си и да ми кажеш защо допускаш Дом да влиза и излиза в Гринлия. Без да засягам въпроса за вкуса ти, бих се обзаложил, че за няколко часа и той може да те накара да крещиш от скука.

В този момент прозвуча рог, чуха се гласове, силен лай и цвилене на коне.

— Боже мой — извика Мелани, която бе пребледняла, въпреки че се стремеше тонът й да прозвучи малко ядосано. — Изглежда, че пропуснахме края на лова. Дано не съжаляваш.

— Не — призна той спокойно. — Ни най-малко не съжалявам.

— Да се присъединим ли отново към останалите? Ако побързаме, изобщо няма да забележат, че не сме били с тях.

Без да дочака отговора му, тя пришпори коня си и излезе измежду дърветата.

Очакваше ги пищен обяд в изключително непринудена обстановка. Събличаха мокри жакети и ги пращаха в пералнята, за да могат поне малко да изсъхнат пред камината. Господата и дамите седнаха без връхни дрехи около масата, отрупана с шунка, салам, сланина, пуйка, пилета и бифтеци. Имаше и яйца, приготвени по всевъзможни начини, вкусни сладкиши и торти. За пиене имаше шампанско, но и леденостудено мляко, и вдигащо пара горещо кафе. Сервирано бе в най-фин порцелан, сребро и кристални чаши.

Тихата дребна женица, тяхната домакиня, изглеждаше така съсипана, като някой, който се е впуснал в нещо, надхвърлящо възможностите му. Тя неведнъж погледна укоризнено Мелани, сякаш я смяташе отговорна поне за част от грижите си. Не знаейки как да настани двама души, които бяха женени, но не живееха заедно, най-накрая като компромисно разрешение ги бе сложила един срещу друг на средата на масата, а помежду им бе поставила високата пълна фруктиера. Ако Роланд не беше толкова едър, нямаше да могат да се виждат. Мелани го погледна развеселено, преди да се обърне към мъжа от лявата си страна.

Дамите на масата бяха толкова малко на брой в сравнение с мъжете, че бяха настанени, изглежда, безразборно. Ако се съдеше по вниманието, което другите жени обърнаха на Мелани, тя бе все едно невидима за тях. Някои бяха по-възрастни, спортен тип със загрубели лица, но повечето бяха на възрастта на Мелани. Като деца бяха играли заедно на рождени дни, като млади дами бяха ходили на чай, а по-късно заедно бяха посещавали балове. Сега младите жени, повечето омъжени, гледаха през нея и се извръщаха. Вече две години тя действително не беше в този кръг, но в град като Натчес със завръщането си тя трябваше да предизвика естествен интерес и да бъде отрупана с въпроси. Ала всички й обърнаха гръб. Показаха й това, за което бе предупредила Илайза: че привидно разпуснатия й начин на живот не се приема от доброто общество. Обратното, Роланд бе обграден с внимание. Дамите се трупат около него, каза си Мелани разгневена, като че ли е бедно малко сираче, изоставено и гладно.

Тъй като не й оставаше нищо друго, освен да говори с господата, тя направи точно това. С лъчисти очи реши да бъде чаровна и забавна. Удаде й се така добре, че в нейния край на масата винаги беше шумно и й хвърляха не един ядосан поглед, защото господата щяха да си изкривят вратовете да улавят буквално всяка дума от устата й.

На другите жени не се хареса начинът, по който Мелани пренебрегна неодобрението, с което бе заобиколена от всички страни. Когато най-сетне обедът свърши и мъжете застанаха на групички, жените се събраха и изоставиха Мелани.

Такова нещо не й се беше случвало през целия й живот.

Фактът, че знаеше защо е така, не й помогна много. Отвратително беше да си низвергната, какво ужасно чувство! Но тя нямаше да се остави да я унижават, няма да последва жените с надеждата, че някои ще се смилят. С високо вдигната глава се отправи към един портал, който водеше към вътрешен двор. Отвори едното крило и вдъхна дълбоко свежия влажен въздух, сякаш това бе единственото й желание, после прихвана полите на костюма си за езда и излезе навън.

Не беше усетила колко й е горещо, преди да почувства хладния въздух върху лицето си. Дъждът продължаваше монотонно да вали. С въздишка Мелани се облегна на една от високите колони и скръсти ръце пред гърдите си. Ще почака няколко минути и пак ще влезе вътре. Ако положението не се е променило, ще потърси младия Търнър и ще го накара да я изпрати до вкъщи.

Зад нея вратата отново се отвори. Забеляза Роланд щом той излезе, но се престори, че не го вижда. С леки стъпки той се отправи към нея. Когато спря, тя го погледна с бегла усмивка и пак извърна очи.

— Бих казал, че сама си си виновна, но зная, че не отговаря напълно на истината.

— Да — призна Мелани и дори не си направи труда да се престори, че не знае за какво говори. — Така е. Преди време, когато и аз бях достатъчно сериозна сигурно щеше да ме заболи от поведението на жените оттатък.

— Толкова по-зле за тях — отговори той. — Не бива да се огорчаваш.

— Не ми е мъчно, само съм разочарована. Но въпреки това утешителните ти думи ми действат добре.

Роланд погледна надолу към нея, сякаш му се прииска да каже нещо, за което по-късно щеше да съжалява. После извърна поглед.

— Исках да говоря с теб за Котънууд — спомена той след малко някак между другото, едва ли неслучайно. — Справила си се фантастично с прибирането на реколтата. Смятам, че ти дължа нещо за положения труд и бих искал да ти се отплатя.

— Не е необходимо.

— Напротив — настоя той. — Но ако не ти е приятно да говориш за това, ще се разбера с адвоката. Трябва да ти даде на разположение някакви пари. Съвсем бях забравил колко си притеснена материално, докато не спомена за костюма.

— Не го казах с такава цел — обясни тя сковано.

— Знам. Но все пак не можеш да отречеш, че имаш нужда от парите.

Не можеше да отрече.

— Много мило от твоя страна, особено при дадените обстоятелства.

— При дадените обстоятелства — възрази той рязко — това е най-малкото, което мога да направя. Съзнавам напълно, че положението ти щеше да е друго, ако аз не съществувах. Щеше да бъдеш уважавана и осигурена жена на преуспяващ адвокат и политик и можеше да люлееш на скута си едно или две деца.

Мелани наведе глава и бързо се отвърна от него. Мълчанието се проточи. После той сложи ръка върху нейната. Пръстите му бяха топли и твърди, когато я обърна към себе си и плъзна другата си ръка по копринения й ръкав.

— Не исках да те нараня, Мелани. Никога досега не съм искал да ти причиня болка.

Зеленият му поглед се плъзна изпитателно по овала на лицето й и спря върху разтворените й устни. Мелани погледна към него и гърдите й се стегнаха от напрежение. Пръстите му се сключиха по-здраво около ръцете й. Изразът на лицето му се промени, изпълни се с копнеж. Тя залитна към него.

— Мисис Донован? О, толкова се радвам, че ви намерих. Обещах на баща си да не оставам дълго тук. Той ще иска внимателно да огледа конете, когато ги върна. Мисли, че в друг обор не могат да ги изчеткат както трябва и се страхува да не би някой от скъпоценните му жребци да окуцее.

При първите му думи Роланд свали ръце от раменете на Мелани.

— Да — отвърна Мелани. — Добре, Търнър.

Поколеба се за миг и почака някакъв знак от Роланд, че иска да остане. Такъв знак не последва. Мъжът й не направи нищо, за да я спре, тя го остави и си тръгна.

Все още валеше, когато вечерта Мелани си легна. Лежа дълго и слуша дъжда, мислейки за срещата си с Роланд. Той изпитваше някакви чувства към нея, това беше ясно. Но какво стоеше помежду им? Умишлено сляпа ли беше, като вярваше, че няма външно влияние, няма друга личност или трагедия, няма нещо в самия Роланд? Тя често си спомняше за срещата им на гробището в Котънууд. И колкото повече мислеше за нея, толкова повече се убеждаваше, че последното обидно предизвикателство, което й бе отправил, ироничната покана да се присъедини към него като негова жена, е целяло да я прогони, да я отклони от намерението й да живее с него, а съвсем не да я привлече. Защо? След днешния ден не можеше повече да мисли, че е заради Хлое. Тогава заради Дом? Тази мисъл предизвика у нея ужасяващи картини.

В къщата беше топло. Мелани беше отворила прозореца да влезе въздух. Надигащият се вятър изду пердетата. В далечината чу гръмотевичен тътен. Странно. Напомняше по-скоро на пролетна буря. Есенният дъжд тук рядко беше топъл и рядко се придружаваше от силен вятър и буря. През есента дъждът обикновено падаше тихо като сълзите от стара болка.

В нежното и мимолетно състояние на някакъв сън Мелани се обърна и Роланд бе до нея, повтаряше името й, а гласът му бе меки изпълнен с любов. Тялото му бе топло и пулсираше от желание. В някаква брулена от вятъра пустота, в която проблясваше ярка светлина, той я държеше в ръцете си. Мелани се сгуши по-плътно до него и вдигна очи да го погледне в лицето.

Внезапно се събуди. Роланд беше до нея, действително беше тук, а тялото му бе притиснато до нейното. Сребристобяла светкавици освети стаята и тя се взря в очите му, видя мъчителната безпомощност на желанието му. Косата му беше мокра от дъжда, кожата му имаше синкав оттенък. Ръката, която здраво обгръщаше кръста й, беше скована от желанието, а той бе убеден, че тя ще откаже да го задоволи.

— Веднъж ти дойде при мен в дъжда — спомни си той, а гласът му звучеше нежно и леко трептеше. — Сега аз идвам при теб.

Над тях протътна гръмотевица. Мелани го прие. С щастлива усмивка се сгуши до човека, за когото беше омъжена, протегна ръце и ги обви около врата му, придърпа главата му към себе си. От някакъв извор дълбоко в нея бликна страстта и я обзе всецяло. Съблече бързо нощницата през главата си, помогна му и той да се съблече. После в прехлас го притегли между разтворените си бедра и го пое дълбоко в себе си. Изви се пламтяща към него и двамата се понесоха в ритъма на бурята.

Постепенно бурята утихна. Пред прозореца падаше дъждът с наситен, доволен шум. Мелани прокара длан по гърдите и плоския му мускулест корем.

— Защо? — прошепна тя. — Защо дойде?

— Защото — каза той с треперещ глас — не можех да се удържа далеч от теб. Никога не съм могъл.

Доволна, Мелани свря лице във врата му. Почувства ръцете му върху косата си, преди да заспи.

— Мис Мелани! Мис Мелани, имате посетител!

Мелани се събуди рязко. Протегна се и откри до себе си едно дълго, стройно тяло, сгушено до гърба й. Усмихнато обърна глава и погледна Роланд в будните зелени очи.

— Мис Мелани?

Повикването бе последвано от чукане. Беше прислужницата, която след завръщането й правеше всичко възможно да замести Глори.

Мелани се опря на лакът.

— Какво има? — извика тя.

— Имате посетител, мис Мелани. Мистър Дом. Чака ви в салона.

— По това време?

— Вече е късно, мис Мелани. Казах му, че сте още в леглото, но той рече, че ще почака. И чака вече близо час долу.

— Добре, идвам след няколко минути.

— Не искате ли да ви помогна да се облечете? — попита момичето през затворената врата.

— Ще се оправя сама — извика Мелани. — Кажи на Цицерон да се погрижи да поднесат нещо за пиене на господина.

— Вече му поднесоха, мис Мелани. Той сам си поръча.

Роланд свали ръка от хълбока на Мелани, отметна завивката и се измъкна от леглото. Безмълвно започна да обува панталона си.

Мелани седна и го загледа, докато той набързо надяна ботушите си. Дългата й кестенява коса падаше около нея и покриваше налетите й розови гърди, без да ги скрива напълно.

— Отиваш ли си? — попита тя най-после.

Той хвърли поглед към нея и бързо го отклони.

— Щом като Клемънтс вече се чувства тук като у дома си, за мен няма място.

— Това не е вярно!

Но той не се захвана да спори. Облече ризата си, напъха я в панталона, наведе се да я целуне по устата с твърдите си устни, после с бързи стъпки прекоси стаята. Мелани проследи с поглед как излиза през широко отворения портал, после остана заслушана в отдалечаващите се стъпки. Можа да различи, че се отправи към стълбата за прислугата, вероятно по нея беше и дошъл.

Когато шумът заглъхна, тя скочи от леглото, отиде до гардероба и измъкна първата попаднала й рокля. Стискаше ядно устни, докато обличаше бельото, докато нахлузваше роклята от син муселин и прибираше косата си на кок. С шумолящи пол и напусна стаята и слезе по стълбата.

Дом стоеше в салона до прозореца и гледаше навън. Когато тя влезе, се обърна към нея, а между кафявите му очи имаше бръчка. Погълна на един дъх питието, което държеше в ръка, и остави чашата на една малка масичка, преди да каже нещо.

— Току-що видях мъж на кон да излиза иззад къщата и да се отдалечава по алеята. Кой беше?

— Посетител — отговори Мелани кратко.

— Аха. Мислех, че си още в леглото.

— Така беше.

— Мъжът — рече Дом бавно и бръчките по челото му станаха по-дълбоки — имаше учудваща прилика с Роланд.

— Е, и? — попита Мелани и вирна брадичка. — Той е мой мъж.

Дом се втренчи в нея и слаба червенина пропълзя по лицето му.

— Какво искаш да кажеш? Да не би да имаш намерение пак да се събереш с него? Какво става с нашите планове?

— Твоите планове, Дом, не моите.

— А какво… какво ще стане с това, което направихме, ти и аз? Трябва да се пазим взаимно. Няма друг човек, на когото можем да се доверим.

— Което направихме ли? Аз не съм направила нищо. Единствената ми грешка беше, че ти се доверих. Ти злоупотреби с това доверие. Ти използва това, което чу от мен, за да разрушиш една мечта, да убиеш повече от триста мъже и да раниш много други. А най-лошото е, че нямаше смелостта да го направиш от свое име. Ти избута мен напред, скри се зад моя гръб.

Мелани слушаше горчивите думи, които излизаха от устата й, сякаш говореше друг човек. Не бе имала намерение да казва такива неща. С поведението си Дом бе скъсал тънката нишка на нейното самообладание — беше дошъл неканен в къщата й, беше давал разпореждания на прислугата й и я бе поставил в положение, което трудно можеше да се оправдае пред Роланд.

— Да, признавам — отговори Дом на обвиненията й. — Използвах името ти, защото знаех, че правя това, което ти искаше. Но ти не можа да превъзмогнеш себе си и да го изпълниш последователно. Направих го вместо теб.

— Вместо мен ли? Ти фантазираш, за да успокоиш съвестта си. Много благодаря, но не си спомням да си ме питал някога и отказвам да поема върху себе си вината за твоите дела.

Дом я зяпна.

— Влюбена си в Роланд, нали? Така значи. Питах се вече защо отиде на лова, без да ми кажеш. Дойдох, тъй като исках да знам защо го направи. Не можех да повярвам, като чух, че вчера си била заедно с него. Сега разбирам. Спуснала си се след него като разгонена кучка, докато аз се отнасях с теб като със скъпоценност, жената, с която исках да украся дома си и от която да имам деца. Втурнала си се запъхтяна след този разплоден жребец, който те използва както си иска. Питам се какво ще си помисли, когато стигне до слуха му, че си преговаряла с испанския посланик, че са те видели да говориш с него в театъра?

Мелани го погледна, а сините й очи бяха изпълнени с ледено презрение.

— Защо не му го кажеш, ако обаче се сетиш как да го направиш, без да въвлечеш и самия себе си? Или слуховете са повече по специалността ти? Съветвам те да бъдеш предпазлив, защото Роланд е упорит и сигурно ще настоява да получи от първа ръка потвърждение на тази история. Мисля, че ще ти бъде доста трудно да му обясниш откъде знаеш толкова много. А мога да те уверя, че аз няма да си държа устата затворена. Питам се на кого от нас Роланд ще вярва повече.

— Дори Роланд да повярва на теб, готов съм да се обзаложа, че никой друг в нашия град няма да ти повярва, особено сега — заяви той и е ехидна усмивка на устните тръгна към нея.

— Може и да си прав, но аз лично смятам, че хората по-скоро ще са склонни да повярват на една жена, чийто мъж е готов да защити честта й. Как ще реагираш на това предизвикателство, Дом? Мислиш ли, че си струва да изложиш живота си на опасност само да очерниш името ми и да забиеш клин между мен и Роланд? Каквото и да стане, при мен няма да имаш никакъв шанс. Никога!

Тя съвсем не беше сигурна дали може да очаква подобен жест от страна на Роланд, но знаеше, че и Дом не е сигурен.

Злобен блясък се появи в очите му.

— Тогава май ще е най-добре сега да взема това, което толкова дълго съм чакал. Често, когато седяхме и бъбрехме в тази стая, ми е минавала мисълта да те хвърля на канапето и да ти вдигна молите.

— Ах, така ли? — попита Мелани и изкриви устни, като подуши уискито в дъха му и разпозна в гласа му самонадеяността на пияния. — Ще установиш, че това не е толкова просто, колкото си мислиш. Само ако ме докоснеш, ще викна и ще събера цялата къща. Цицерон може би е бавен, но той чака пред вратата и аз съм твърдо убедена, че ще успея да отблъсна всеки твой опит да ме докоснеш, докато той дойде и ми помогне. Ако искаш да бъдеш заварен в неподходящ момент, в който ще ти стане много неудобно, тогава почвай, но бих те посъветвала да избереш по-добро време и по-добро място, преди да изричаш такива заплахи.

Той я погледна в лицето, сякаш не можеше да проумее сдържаната й и иронична съпротива.

— Превърнала си се в безсрамна и дръзка развратница — подхвърли й той в лицето.

— Има неща, които, щом се случат на жената, могат да направят това от нея — отвърна Мелани и го погледна твърдо със сините си очи, — но не съм сигурна дали е лошо, щом ми позволява да изслушам отвратителните ти думи, без да припадна като безпомощна жертва в краката ти.

— Струва ми се, че предпочитам да те помня такава, каквато беше, когато все още бяхме сгодени — тиха, очарователна и нежна.

Тя вирна брадичка.

— Несъмнено, а като се връщаш към онова време, можеш да съжаляваш, че още тогава не си ме хвърлил на канапето и не си ме обладал. Това вероятно щеше да е много лесно завоевание за теб.

— Мелани… — започна той.

Тя бързо вдигна ръка.

— Нито дума повече. Трябва да те помоля да си идеш. Ще ми бъде приятно, ако повече не се появяваш неканен в Гринлия. От днес нататък няма да съм си вкъщи, ако дойдеш тук сам.

Той я удостоих поглед, граничещ с омраза, когато тя отстъпи, за да му освободи пътя към вратата. Тръгна с колебливи крачки, но още веднъж се спря на вратата и рязко се обърна към нея:

— Ти… ти не знаеш какво ми причини — проплака той, а очите му гледаха диво. — Ти съсипа живота ми. Ти ми отне доброто име, адвокатската кариера, лиши ме от амбициите, от надеждата, дори от моята чест и нищо не ми даде в замяна. Какво да правя сега? Какво още ми остава?

В първия момент думите му събудиха съчувствие у Мелани. После поклати глава и отвърна:

— Можеш да започнеш с това да потърсиш кой е виновен, вместо да ме упрекваш, че съм ти взела нещата, които така високо цениш. Абсолютно нищо не съм ти взела. Ти сам захвърли всичко от гордост и страх. И от чувство за вина, защото знаеш колко несправедлив си бил към другите.

— Ти знаеш всичко — промълви той. — Страхувах се, че ще го откриеш, страхувах се, че ще се опълчиш срещу мен. — Лицето му се изкриви, а очите му добиха празен израз. После Дом се обърна, дръпна вратата и се втурна навън.

Мелани се загледа неподвижно след него и по челото й се появиха бръчки на изумление. Какво искаше да каже? Естествено тя знаеше за предателството му към Лопес и неговите хора. Отдавна бяха изяснили този въпрос. Глупаво би било отново да се връщат на него. Следователно трябваше да предположи, че това не е единствената несправедливост, в която Дом можеше да бъде обвинен. Изведнъж си спомни за странното спречкване между Дом и Роланд преди много месеци в Котънууд. Когато Дом беше научил за женитбата й, беше опитал да притъпи удара с алкохол и през нощта беше дошъл в Котънууд. Роланд стоеше на стълбата, докато разговаряха. Вече не можеше да си спомни точните думи, които си казаха, но Роланд беше съобщил нещо на Дом, беше изразил нещо, което накара Дом да забрави своята надменност и обидната си горделивост, нещо, което го накара да подвие опашка и да избяга. Какво беше то? Останало й беше само неясно впечатление, спомен за тона на двамата и за начина, по който се гледаха. Както и да е, но на лицето на Дом онази вечер бе изписан същият засегнат израз, както току-що, същият безутешен и отчаян страх.

Глава деветнадесета

Мадам Колийн Антоанет Дюбоа, облечена в черно, слезе от каретата си. Мелани горе-долу бе пресметнала кога трябва да пристигне актрисата и през последните три дни изпращаше кочияша при всяко пристигане на параход от Ню Орлиънс. Въпреки това не се надяваше много да види Колийн преди края на седмицата. Тя сортираше спалното бельо, когато камериерката дотича да й съобщи, че този път Джим е довел гостенката. Без дори да свали престилката, Мелани се втурна по стълбите. Стигна верандата тъкмо когато майката на Роланд вече се качваше по стълбите. Прегърна я.

— Колийн, колко е хубаво, че те виждам отново! И теб, Елен — добави тя и подаде ръка на тъмнокосата квартеронка, която следваше актрисата. — Заповядайте вътре и двете.

Елен се усмихна и промълви тих поздрав. После влезе в ролята си на камериерка на Колийн, обърна се към Цицерон, който стоеше на вратата, и помоли куфарът на Колийн да бъде отнесен горе.

Мелани хвърли бегъл поглед на траурното облекло на актрисата.

— Колийн, получи ли писмото ми? — попита тя.

— Да, мила моя — отговори Колийн и очите й се навлажниха. — И съобщението на Роланд също получих. Е, нямах намерение да избухвам в сълзи и да плача на рамото ти, но съм толкова щастлива! — Извади кърпичка от чантата си, избърса си очите, засмя се кратко и погледна черния ръб по кърпичката. После извика: — А, да, искаш да кажеш, че нося черно. В края на краищата нали съм вдовица, мила моя. Дълго се колебах, преди да купя траурните дрехи, но после отново си спомних колко са благопристойни хората в Натчес и си помислих, че щом възкръсвам от мъртвите заради мъртвите, трябва да се справя добре с ролята, дори и външно.

— Да, естествено — съгласи се Мелани. — Съжалявам. Толкова се тревожих дали знаеш, че Роланд е жив. И поради това забравих, че имаш и друга причина за траур.

— Разбирам те добре и за да не ме сметнеш за лицемерна, нека ти кажа, че не страдам толкова за Робърт, колкото за смъртта на някогашната любов между нас.

Мелани поръча да сервират напитки в салона и двете влязоха, разговаряйки весело за дългото пътуване по море от Вирджиния до Ню Орлиънс и след него за пътуването по реката. Като седнаха на канапето, Колийн попита:

— А къде е синът ми? Къде е този хлапак да ме поздрави?

— Той… той е в Котънууд — отговори Мелани.

— Я виж ти, как може просто така да изчезне и да работи, след като сигурно знае, че мога всеки миг да пристигна! Ще му кажа две думи по този въпрос. Предполагам, трябва да съм щастлива, че заварвам теб вкъщи, Мелани. Не знаех дали да дойда тук, или да отида направо в Котънууд, но се сетих, че в последното си писмо от миналия месец ми писа колко са лоши условията там.

Мелани пое дълбоко дъх.

— Може би все пак ще предпочетеш да продължиш към Котънууд. Роланд не само работи там. Той живее там.

Колийн я погледна критично и изпитателно.

— Така ли? Знаеш, че уважавам личния ти живот; мила моя, но сега все пак не мога да се задоволя с това. Трябва да ми разкажеш как се стигна до това решение.

Беше изключително трудно да се обясни. Оправданията й за това, че живеят разделени, звучаха кухо дори в собствените й уши.

Колийн търпеливо я изслуша. После каза със замислен израз в очите:

— Струва ми се, че трябва да поговоря с моя син. След като се настаня тук, ще го посетя още утре.

Мелани погледна надолу към ръцете си.

— Доколкото знам, междувременно в Котънууд е станало доста уютно. След завръщането си Роланд се зае с някои неща. Като привърши, къщата сигурно ще стане доста удобна и приятна, освен в най-горещите дни.

— Оценявам това, което се опитваш да изразиш по този начин — рече Колийн усмихната. — Но не вярвам, че бих могла някога да се чувствам добре там, все едно как е поправил къщата. Не, ако не искаш непременно да се отървеш от мен, предпочитам да остана тук.

— Надявах се да кажеш това — каза Мелани простичко. Когато вратата зад нея се отвори, тя се обърна: — Ето го и Цицерон. А докато аз запарвам кана горещ чай, можеш да ми разкажеш какво си правила междувременно и какви са плановете ти.

Колийн посети Роланд, както беше решила какво се бе разиграло между тях, Мелани не знаеше, а и не попита, но актрисата се върна замислена и дори малко угрижена.

За Мелани беше съвсем естествено да вземе Колийн със себе си у Илайза Куитман. Когато разказваше на Колийн за отношенията си с Роланд, нямаше как да не заговори за сегашното си обществено положение и да не обясни пълната липса на посетители, които можеше да представи на Колийн въпреки траура й. Радваше се, че може да я въведе в една къща, където беше сигурна, че ще бъде приета добре. Илайза, разбира се, познаваше Колийн, беше я виждала на сцената в Ню Орлиънс, а на последното злополучно галапредставление преди похода на Лопес двете бяха водили кратък разговор. Отначало и Илайза, и Колийн бяха напрегнати, но много скоро се разбъбриха като стари приятелки. Илайза, която не искаше да се вслуша в никакви предупредителни съвети, започна да крои планове за малка вечеря в чест на мадам Дюбоа, за да я представи на някои свои приятелки.

Заварили бяха Илайза в градината зад къщата и когато Колийн отиде да разгледа напъпилите магнолии край черния зид, Мелани използва възможността да зададе въпрос към домакинята.

— Илайза — започна тя, — съвсем сигурна ли сте, че имате това намерение? Искам да кажа, наистина ли искате да организирате тази вечеря? Никак не бих се учудила, ако в разговор с вашите приятелки установите, че много от тях ще предпочетат да не се отзоват на поканата, като знаят, че ще присъстват една артистка и една жена, която живее отделно от мъжа си. Освен това губернаторът кандидатства за Сената. Той може би ще сметне, че не е много полезно за предизборната му кампания да приеме две такива жени в къщата си.

— Мила моя, колко очерняш себе си и мадам Дюбоа! Това ми създава прекрасно бохемско чувство и само затвърдява решението ми да изпратя поканите, както съм намислила. Съжалявам само, че смъртта на свекъра ти ми пречи да дам по-разточителен прием, да организирам например соаре или бал. Освен това съм много доволна, че мога да помогна ти отново да бъдеш приета в обществото. Естествено ще поканя Роланд и вие двамата ще ми направите удоволствието да се отнасяте така мило един към друг, както преди няколко дни на обяда след лова.

— Ще опитам — отговори Мелани.

Беше разказала на Илайза какво се бе случило онзи ден, когато отиде да й благодари за поканата за лова, която тя й бе осигурила. Но не беше споменала нито дума за по-късното посещение на Роланд и за скъсването с Дом. Въпреки това успя да създаде у Илайза чувството, че тя и Роланд може би ще се разберат.

— Да, и аз ще се постарая — продължи Илайза. — Редица хора одобриха, че той е дошъл при теб. Вярвам, че ако само малко ми помогнеш, ще видиш, че не съм съвсем без влияние в обществото. Не са много хората в Натчес, които биха дръзнали да противоречат на преценката ми кой трябва да се уважава и кой — не. Чаках само удобен случай и, признавам, някакви изгледи за одобряване между теб и мъжа ти, за да направя каквото мога. Що се отнася, до Джон, ако ти станеш причината да загуби изборите за сенатор, ще получиш благословията ми. Омръзна ми да деля мъжа си с обществения живот и ще бъда щастлива, ако той отново се превърне в обикновен човек.

След тези думи на Мелани не й оставаше нищо друго, освен да благодари и заедно с Илайза да обсъди предстоящото събитие.

Вечерта, на която бяха поканени, настъпи по-бързо, отколкото очакваха. Колийн, която изглеждаше великолепно в черна дантела и смарагди, излезе от спалнята си в момента, в който Мелани напусна своята. Актрисата сбърчи нос, щом видя Мелани в копринената рокля с цвят на кайсия, една от роклите, които Колийн й бе купила в Уайт Сълфър Спрингс. Не спомена нищо, но държанието й показа, че някой, вероятно Роланд, позорно е пропуснал да й купи нова рокля за този случай. Каретата чакаше пред вратата и те тръгнаха без придружител към Монмаут.

Голямата бяла къща бе ярко осветена. Когато влязоха в огромния вестибюл със странична стълба, Мелани отново неволно си спомни, че всичко започна в една вечер като тази, когато къщата бе украсена, а във въздуха се носеше бръмченето на гласове и смях. Не й остана много време за тези мисли. Икономът едва беше поел пелерините им, когато Илайза забърза към тях. В очите й се четеше загриженост, а в тона й звучаха нотки на извинение:

— Съжалявам, Мелани, но не можех да направя нищо. Джон срещнал Дом и сестра му на улицата в Натчес. Той е прекалено независим, за да дава ухо на слухове, и заради това стои над тези неща. Нали помни, че в Ню Орлиънс ние всички се разбирахме, така че поканил двамата за тази вечер. Като узнах, реших, че е най-добре да поканя повече гости, защото се надявам да се загубят сред тълпата.

Мелани скри раздразнението си зад усмивка.

— Не се тревожете. Всичко ще е наред — опита се тя да я успокои.

— На вечерята ще има четиридесет и осем гости, ангажирала съм и едно трио, което ще дойде по-късно и ще свири за танците. Искаше ми се да убия Джон, но след като ги е поканил, не ми оставаше нищо друго.

Колийн имаше подходящ отговор.

— Не се тревожете. Няма никакво значение. Отдавна вече искам да видя тези двамата по-отблизо. Не си спомням в Ню Орлиънс да са ни представяли един на друг. А що се отнася до броя на гостите, той никак не ме смущава. Големи групи хора, благосклонни към мен или не, са нещо, с което съм свикнала. Да влизаме ли?

Четиридесет и осем гости на вечеря не бяха малко, но не бяха и прекалено много. Доста домакини в Натчес можеха да се похвалят със сервиз от най-фин порцелан, с който да сервират маса за повече от сто души. В Монмаут около масата в трапезарията можеха най-спокойно да седнат осемнадесет души, а като се разтегнеше, на нея можеха да са настанят и над шестдесет гости. Храната беше обикновена, но обилна и вкусно приготвена. Джон Куитман пиеше вода и въпреки това виното се лееше като река, персоналът беше обучен и дискретен, полилеите блестяха, а парфюмът на дамите едва се долавяше през аромата на многото букети цветя.

Единственото, което търпеше критика, бяха гостите. Над масата сякаш бе прострян саван, разговорите секваха, а хората бяха потиснати и сковани. Само Джон Куитман и Колийн, изглежда, не забелязваха нищо. Роланд наблюдаваше съсредоточено как Колийн въвлича в разговор една стара мома, която седеше недалеч от нея. Дом седеше с мрачно лице на стола си и често посягаше към чашата с вино. Хлое се усмихваше крадешком на Роланд и непрекъснато се опитваше с поглед да привлече вниманието му към себе си. Опитите й оставаха без всякакъв успех, но тя не се предаваше.

На Мелани й се стори най-разумно да се държи колкото е възможно по-естествено. С тази цел тя не избягваше погледите на мъжа си и говореше с него за различните блюда, които им поднасяха, и за други дреболии, както би направила всяка брачна двойка. Ако в даден момент не се сещаше нищо, обръщаше се към мъжа от другата й страна. Трябваше да благодари на грижливостта на Илайза, че това беше Търнър, младият братовчед, който я бе придружавал на лова. Коне, кучета и лов бяха достатъчни, за да се прикове вниманието му, и с неговата умела и незаангажираща подкрепа Мелани завърши вечерята добре.

Оркестърът, който Илайза успя да ангажира в бързината, се състоеше от пиано, цигулка и валдхорна. Музикантите изпълняваха мелодии, подходящи за среда, в която има предимно възрастни двойки. Колийн естествено нямаше да танцува и Илайза, тактична както винаги, седна с нея в дъното на залата, а губернаторът застана зад стола на жена си. Хлое, чиито кафяви котешки очи блестяха, привдигна полите си и през танцовата площадка си проправи път към Роланд. Дори да я беше видял, той не го показа. Обърна й демонстративно гръб и с ироничен поклон отведе Мелани на дансинга.

Танцуваха, докато останаха без дъх. Мелани се зарази от създалото се настроение. Бузите й бяха зачервени, в очите й имаше блясък, говорещ за смелост, и гледаше мъжа си с усмивка.

Светлата кожа на Търнър беше поруменяла, когато се осмели да изтанцува един валс с Мелани. Следващият валс тя танцува отново с Роланд. За полката я ангажира Джон Куитман. Той сам охотно признаваше, че не е най-добрият танцьор, но полка танцуваше учудващо умело, може би заради германското си потекло. С неудоволствие предаде Мелани на мъжа, който бе организирал лова.

След това вече не й липсваха кавалери. Дори жените се опитваха да разтеглят устни в подобие на усмивка. Накрая под предлог, че е останала без дъх, Мелани седна до домакинята.

— Мила моя — зарадва се Илайза, — мисля, че успяхме. Ти бе великолепна и показа точно толкова безгрижие, колкото трябва: Винаги съм твърдяла, че обществото се чувства привлечено от тези, които показват, че не го зачитат, и изключва онези, които искат по всякакъв начин да му угодят.

Мелани импулсивно стисна ръката на по-възрастната жена.

— Благодаря, беше чудесна вечер — прошепна тя и се обърна към Роланд, когато той застана зад стола й.

Един от малкото мъже, с които не танцува, беше Дом. Той многократно се опита да се приближи до нея, но тя винаги му се изплъзваше, приемаше поканите на други мъже, връщаше се при Роланд или се присъединяваше към Колийн, за да не скучае. Роланд невинаги можеше да избяга от Хлое, макар че Мелани не бе сигурна дали той полага истински усилия за това. За Мелани беше тежко изпитание да гледа двамата на танцовата площадка. Русото момиче по смешен начин се бе вкопчило в него, отпуснало се бе в ръцете му, трепкаше с мигли и издаваше устни напред, като че ли го предизвикваше да я целуне. Злобните погледи, които й хвърляше, колчем минеше покрай нея, не й помогнаха особено да си подобри настроението.

Оркестърът отново свиреше валс от Щраус. Илайза със смях направи някаква забележка. В момента, в който Мелани обърна глава да чуе думите й, видя Дом да идва към нея. Очите му я гледаха мрачно и бяха напрегнато съсредоточени, а той леко залиташе. До него вървеше сестра му и се усмихваше като котка, която тъкмо се спуска върху мишка. Нямаше измъкване. Мелани можеше само да седи и да гледа как Хлое обвива малките си ръце с дълъг маникюр около ръката на мъжа й, докато Дом се покланя пред нея.

— Ще имам ли удоволствието? — попита той официално.

Мелани се втренчи в него и едва разбра думите му, но й беше ясно какво иска. Преди да му даде някакъв отговор, Роланд каза:

— Съжалявам. Току-що обещах на Мелани да я изведа на въздух. Може би друг път.

Мелани веднага скочи. Когато Роланд измъкна лакътя си от ноктите на Хлое, тя го хвана подръка. Кимна на домакинята, погледна Колийн с едва прикрита усмивка и тръгна заедно с мъжа си към изхода.

Вървяха мълчаливо през балната зала. След благотворната свежест на хладния въздух ясно пролича колко задушно е там. Роланд сложи ръка на дръжката на някаква врата. Въведе Мелани в малък неосветен салон, свързан с вестибюла. След като я дръпна вътре, затвори вратата зад себе си.

— Какво има? — попита Мелани, както стояха плътно един до друг в тъмнината. — Защо ме доведе тук?

Устата му намери устните й и те останаха безкрайно дълго време здраво прегърнати, а устните им се търсеха и изследваха. Сърцата им биеха в едно. Гърдите на Мелани бяха притиснати към неговите, а ръцете му се плъзгаха по коприната, покриваща гърба и раменете й.

Най-после той вдигна глава.

— Надявам се, че не искаше да танцуваш с Дом. Просто не можех да го понеса.

— Не — рече тя. — Не, изобщо не исках. И се радвам, че и ти не искаше пак да танцуваш с Хлое.

Пръстите му се сключиха по-здраво около нея. Обърна се и опипом затърси пътя към някакво канапе. Като стигна до него, седна и я привлече на скута си. Устата му отново потърси устните й, а ръката му се премести от кръста на гърдите й. Тя прокара пръсти по лицето му, по силния му врат и под ревера, раздвижи ги в ласка по финия лен на ризата му. Роланд плъзна ръка по хълбока й. Натъкна се на гънките на полата й. Когато ръката му потъна още по-дълбоко, намери нови поли и фусти, все повече и повече.

С въздишка се откъсна от нея.

— Мелани, искаш ли да се любим? — прошепна той.

— Да, Роланд, да! Нека да отидем у дома, в Гринлия. В големия ярко осветен вестибюл видяха, че устните на Мелани са вишневочервени от целувките му, а косата й не е така изрядна, както преди. Усмивка разтегли устните й, когато се извърна от огледалото в гардеробната.

— Мисля, че е по-добре да почакам в каретата, докато ти от името на двама ни се сбогуваш с Илайза и кажеш на Колийн, че си тръгваме. Предполагам, че майка ти с удоволствие ще дойде с нас. Тя се държа чудесно, но за нея вечерта не беше кой знае колко забавна.

— Да, добре. След малко идваме. — Тръгна, но отново се обърна към нея: — Нямаше ли и пелерина?

— Да, Колийн може да я донесе, ако това нея затруднява. В момента изобщо не ми е хладно.

Погледът, който му отправи изпод миглите си, пръскаше решителни искри.

Той не отговори нищо, но изразът на зелените му очи, преди отново да отиде в балната зала, беше достатъчно красноречив, за да я остави доволно усмихната.

Икономът не се виждаше никъде. Несъмнено беше изпратен в библиотеката да се грижи за напитките на господата там. Мелани се измъкна от къщата и по парадното стълбище се спусна към каретите, които чакаха край къщата. Каза си, че Джим сигурно спи на капрата. Ще трябва да го събуди, за да докара отпред каретата на Гринлия. Не беше необходимо Колийн да измине този път в тъмното. За нея лично това нямаше значение. Беше идвала толкова често в тази къща, че наистина не се нуждаеше от светлината на лампата под колонадата. Освен това тази вечер грееше луна. Пълна, златна луна, високо горе в небето.

Понеже гледаше към небето, не забеляза фигурата на един мъж, който се изпречи на пътя й, и почти се блъсна в него. Шумно пое въздух и отстъпи назад.

— Дом! — извика тя.

— Да, аз съм — потвърди той и се засмя странно, многозначително и иронично. — Този път щастието е на моя страна. Когато излязохте с Роланд, аз ви последвах. Да, последвах ви, толкова много ревнувах. Отначало не разбрах къде отидохте. Ходих напред-назад във вестибюла, после излязох навън. Реших да погледна дали каретата ви не е тръгнала и какво виждам? Теб. Сама. Без прислуга, без приятели, без роднини, без съпруг. Само теб. — Изсмя се отново. — Е, Мелани, какво очакваше? Ти беше тази, която ми каза, че трябва да опитам още веднъж.

— Ти си пиян! — кресна му Мелани. Той унесено поклати глава.

— Този път не съм пиян, а само опиянен от твоята красота и от желанието ми към теб. Наистина е твърде жалко, че не знаех колко услужлива ще се окажеш, като напуснеш къщата сама. Тогава можех да свърша работата си, без да наемам помощници. Колко жалко, но предполагам, че ще си заслужат възнаграждението. Насам, момчета, ето я тук!

От тъмнината изникнаха три едри фигури. Мелани наблюдаваше, вцепенена от недоумение и учудване, как се спуснаха към нея. Погледна Дом още веднъж, но той само се усмихваше и поглъщаше с алчен израз в очите стройните форми на тялото й.

Тя рязко се обърна и побягна. Не бе направила и три крачки, когато я хванаха отзад. Изкрещя с пълно гърло от ярост и страх.

Дом я държеше. Мелани отскубна ръката си и замахна към лицето му. Той парира удара с ръка, след това обви кръста й и запуши с другата устата й. Тя се извиваше и бранеше, опитвайки се да го ухапе по нежната кожа на дланта.

— Тук — чу го тя да пъшка, — хванете я за краката.

В следващия момент усети как я хващат здраво и грубо, как я вдигат и с провлачени стъпки я занасят до някаква затворена карета в сянката на дърветата. Един мъж отвори вратата и после скочи на капрата. Вдигнаха я и почти я хвърлиха в каретата. Ребрата й се удариха в седалката, тя се оплете в полите си и падна на пода. Преди да може да се помръдне, един от мъжете се отпусна върху нея и й изкара въздуха от дробовете, а друг сложи крак на хълбока й. Врата се затръшна. С тласък каретата потегли.

Мелани остана да лежи неподвижно и отново се опита да поеме въздух. Насили се да мисли, докато в съзнанието й се затвърдяваше ужасяващо откритие, от което й стана лошо и я обзе неописуем страх. Хората с Дом й бяха познати. Тя нямаше представа как се е добрал до тях, но животинските брадясали лица, лошият дъх и бруталните ръце бяха на мъжете, които смяташе, че много отдавна е оставила зад гърба си на Камино реал в една отдалечена странноприемница. Бяха братята Баскъм.

Каретата мина покрай къщата, зави и изтрополи по входната алея. На Мелани й се стори, че чува вик, но не бе сигурна. Звуците на някакъв валс, подигравателно сладки, отслабнаха и заглъхнаха съвсем, обгръщаха я само нощта, клатенето и тръскането на каретата и ръцете на мъжете, които я държаха.

— Дом! — изпъшка тя и с усилие седна, като усети груби горещи пръсти под полата си върху крака си.

Притисна се към твърдия ръб на седалката и потръпвайки, придърпа полата около краката си. От тъмнината чу ехиден смях, някаква ръка се прокрадна по шията й и се пъхна в деколтето на роклята, за да сграбчи едната й гърда.

Ръката рязко се дръпна.

— Достатъчно, момчета — сряза ги Дом. — Разполагаме с много време, а има и сума ти по-подходящи места — добави, когато колата зави от алеята по пътя и той залитна върху Мелани.

Изправи се отново, обви ръка около раменете й и я придърпа към себе си.

— Чакахме достатъчно дълго — изръмжа единият от мъжете, който седеше на седалката до Мелани.

— Можете да почакате още малко — изфуча Дом.

— Само ако не е прекалено дълго — отвърна мъжът и тонът му беше заплашителен.

Когато очите й свикнаха със слабата светлина, Мелани можа да различи братята Баскъм, които седяха един срещу друг. В свитата си поза напомняха на животни, които дебнат за скок. Бяха готови да се бият за нея като кучета за вкусен кокал. Трябваше да има някаква възможност да се използва това разногласие. Треперейки, пое дъх и сложи ръка върху ръкава на Дом.

— Къде… къде ме водиш? — попита.

— Има ли значение? — изсмя се той.

Горчивата ирония в думите му не й даде много надежда. Въпреки това трябваше да продължи.

— Кои са другите мъже? Какво търсят тук?

— Не ги ли познаваш? Те бяха сигурни, че ще ги познаеш, защото си виновна за смъртта на брат им, но и заради майка си те гледат с лошо око. Изглежда, че се е удавила, и всичко това само заради теб. Ти въздействаш неблагоприятно върху живота на другите, Мелани, мила моя.

— Не — прошепна тя, — о, не!

— О, да! — отговори Дом и в гласа му прозвуча доволство. — Ако искаш да знаеш защо са тук — аз ги наех. Чух, че са долу в Натчес, в лошия квартал на града. Там питаха за теб и разказваха какво им се искало да ти направят, ако те хванат. Техните намерения отговаряха напълно на моите, затова си помислих, че сигурно самата съдба ни е събрала. Както вече казах, през ум не ми е минавало, че толкова лесно ще ми паднеш в ръцете. Смятах, че ще трябва да нападна из засада каретата ти и да се отърва от кочияша ти. Съществуваше дори вероятност да се справя с Роланд. Донякъде съжалявам, че не се стигна дотам. Това, което ще се случи с теб, ще ми достави още по-голямо удоволствие, ако знам, че той няма да е в състояние никога вече да го прави.

— Искаш да кажеш…

— Да, точно така. Първо аз съм на ред, а като свърша с теб, могат да те имат братята Баскъм.

— Из… изглежда, че се задоволяваш с много малко — подметна тя и се опита да придаде меланхоличен тон на гласа си. — По-рано искаше цял живот да си с мен.

— Ти ме излекува от това.

— Щом ми се е удало, значи не си изпитвал кой знае какво към мен.

Усети възбудата, която го обзе, но не можа да определи дали се дължи на гняв или на радостното очакване.

— Не, може би не — каза той с приглушен смях. — Във всеки случай няма вече да мисля за теб, когато свърша. Няма повече да съжалявам, че вече няма да те има. Дори няма да ми липсваш.

— Когато вече няма да ме има ли? — попита тя с треперещ глас.

— Братята Баскъм имат някои идеи. В нощния живот на Ню Орлиънс са изчезнали много жени. Но те мислят, че най-добрата цена за теб ще получат от един капитан, който плава по крайбрежието на Северна Африка.

— Ти не можеш да направиш това! Съвестта ти никога няма да те остави на мира.

Той се изсмя сподавено.

— Каква съвест? Аз нямам такава. Не го ли знаеше?

— Не ти вярвам. Каквото и да си направил, ти все пак си джентълмен.

Той пое дълбоко дъх и погледна в тъмното надолу към нея.

— Джентълмен, защитник на безпомощни жени ли? — попита той тихо. — Искаш да ме изкараш по-добър, отколкото съм, лукава Мелани. Нямам нищо, освен обвивката, името и празните обещания. Не, не съм джентълмен, макар че можех да бъда такъв, ако ти беше дама.

Мелани вирна брадичката си.

— Каквото и да съм в твоите очи, Дом, аз винаги съм се смятала за дама.

Братята започнаха да ругаят.

— Стига приказки! — изръмжа единият. — По-добре започвай, Клемънтс. Нямам намерение да чакам цяла нощ. На много по-неудобни места вече съм се качвал на жени. В момента съм настървен като пръч. Ако не я вземеш ти и не свършиш, ще ти я отнема.

— Няма да направиш това — отвърна Дом сериозно. Промени малко позата си и в тъмното извади нещо от джоба на жилетката си.

— Хайде де! — подигра се мъжът.

Протегна ръка и сграбчи рамото на Мелани. Коприната се скъса, тя извика тихо, а гърдите й се оголиха. Пръстите на мъжа се забиха в нежната й плът, когато с другата си ръка хвана рамото й и я задърпа към себе си на седалката. Брат му на отсрещната седалка се изсмя гъгниво и взе да го насърчава.

Мелани вдигна ръце и заби нокти в лицето на мъжа, който я държеше, а отвратителната смрад на тялото му просто я задушаваше. Той мачкаше гръдта й до болка, ръката му страшно силно стискаше кръста й и тя имаше чувството, че ще го прекърши. Причерня й пред очите, но тя се извиваше и опитваше всичко, за да се изплъзне от лепкавата мокрота на устните му, които докосваха врата и раменете й.

Каретата се разклати, когато Дом стана, изправи се над мъжа, който държеше Мелани, и стовари юмрук върху черепа му. Мелани чу щракване, после изстрел, който проехтя толкова близо до нея, че почти я оглуши.

Другият се изправи и се сборичка с Дом, защото искаше да види какво става. Когато погледът му падна върху брат му, рухнал върху Мелани с голяма, кървяща дупка в главата, той нададе силен рев и сграбчи Дом за гърлото. Дом обърна револвера. Последва изстрел и вторият брат се свлече. Дом го остави да падне на седалката, после се обърна към Мелани. Дишаше на пресекулки и я гледаше как лежи, а кръвта на убития се процежда през роклята й. После протегна ръка да я измъкне изпод трупа. Тя прие помощта му, но в очите й се четеше ужас. В момента, в който я вдигна, тя пусна ръката му и падна на пода на каретата. Прикри се с треперещи пръсти, после вдигна края на полата си, за да избърше кръвта от раменете си, потръпвайки от погнуса.

Можеше да чуе как над главата й третият брат Баскъм крещи на конете и усети, че каретата забави ход. Той извика на братята си и като не получи отговор, подкара още по-бавно.

Изведнъж каретата потегли пак, все по-бързо и по-бързо. Скоро след това Мелани чу бесния тропот на друга карета, която бързо се приближаваше. Чу го и Дом. Той измърмори беззвучно нещо под носа си, дръпна единия от умрелите настрана и се хвърли на седалката, за да погледне през задния прозорец.

Шумът, с който каретата се приближаваше, сега стана по-силен. В следващия миг един файтон мина покрай тях. На капрата седеше Роланд. Черната му коса се вееше, а конете гледаха диво с пяна около ноздрите. Умело и точно той блъсна едното колело на тежката затворена карета. Мъжът на капрата не беше опитен в управлението на такова тромаво возило. Каретата се отклони от пътя.

Предното колело затъна в канавката, каретата заора във високия банкет и се закачи за корена на някакво дърво. Едно от колелата се строши по средата и каретата се разтресе. Конете изцвилиха, а спиците се разлетяха на трески. Същевременно отекна пронизителен вик на мъж. Каретата се разтресе още няколко пъти, после спря.

Нощният въздух беше хладен и чист, върху Мелани падна ясна лунна светлина, когато вратата се отвори.

— Милостиви Боже — чу тя въздишката на Роланд. Погледна към облените в кръв трупове на пода между седалките.

— За щастие — изрече Дом провлачено — жена ти не е мъртва, само малко поразтърсена.

Надигна се от мястото си и слезе.

Мелани се надигна, придърпа отпред разкъсания корсаж на роклята си и протегна ръка на Роланд. Той я изправи на крака, а ръката му беше топла и силна, когато я извади от каретата.

— Всичко наред ли е с теб? — попита със спокоен глас и погледна лицето й на лунната светлина.

Тя кимна. Преди да успее да каже нещо, Дом нададе сподавен вик. Иззад завоя към тях идваше друга карета, последвана от още една. Първата карета беше на Мелани. Джим седеше на капрата, а Колийн подаваше глава от прозореца. След нея спря Джон Куитман и скочи на земята. Губернаторът хвърли само бегъл поглед към Мелани, преди да се отправи към конете. Те все още се опитваха да измъкнат повредената кола от канавката. В следния миг той извика от изненада. Под копитата на подивелите от страх коне лежеше трупът на последния Баскъм.

— Мелани, мила моя! — извика Колийн и се спусна към нея. — Какво щеше да стане с теб, ако кочияшът Джим не беше видял как те отвличат тези мъже! Не ми се иска дори да си представя!

Тя винаги се сещаше за всичко и сега държеше пелерината на Мелани в ръце. Майката на Роланд обви с нея раменете й и я прегърна с една ръка.

Роланд пусна Мелани.

— Върви с Колийн — помоли той тихо. — Идете у дома, в Гринлия.

Мелани се отправи към каретата, но още веднъж се обърна.

— А ти?

— Тук има още много работа — отговори той и хвърли поглед на Дом, който стоеше малко настрана и бе обърнал гръб на всички. — Една част от нея е задача на шерифа. Но има и още нещо за уреждане, което много отдавна трябваше да се уреди.

Мелани премести поглед от единия мъж към другия и усети, че я обзема ужасен страх. Искаше й се да каже нещо, да задава въпроси, да моли, но думите просто не искаха да излязат от гърлото й. Колийн я дърпаше към каретата. Тя пое дълбоко дъх, повдигна изцапаните си с кръв поли и тръгна по прашния път към каретата на Гринлия. На капрата Джим чакаше с вдигнат камшик.

Глава двадесета

Колийн се разтревожи, след като по пътя Мелани й разказа за събитията от вечерта. Щом се върнаха в Гринлия, се погрижи да се изкъпе и да изпие нещо силно. Поседяха още известно време по пеньоари и разговаряха. След като най-сетне се увери, че за Мелани няма последици от това, което й бяха сторили Дом и братята Баскъм, тя даде да се разбере, че иска да се оттегли в спалнята си. На вратата на салона се обърна още веднъж и погледна Мелани. Зелените очи на Колийн гледаха мъдро, докато разглеждаше косата й, обвила раменете й в червеникав блясък. Те не бяха споменали наистина нито дума, но все пак за Колийн беше абсолютно ясно, че Мелани се надява Роланд да дойде в Гринлия още преди да е преминала нощта. С усмивка и окуражаващ жест актрисата напусна стаята и тихо затвори вратата зад себе си.

Когато остана сама, Мелани се запъти към спалнята, за да чака там Роланд. После промени решението си. Имаше толкова много неща, които искаше да му каже, толкова много неща, които трябваше да сподели. Нямаше да се унижи дотам, че да възбуди сетивата му, за да може да си спести неприятната истина.

Стана й хладно и запали огън. Въглищата вече пламтяха в червено, когато каретата изтрополи по площадката отпред. Беше изпратила Цицерон да си легне. За да не го събуди звънецът, изтича сама до входната врата и я отвори.

От колата не слезе Роланд, а Хлое Клемънтс. Още носеше роклята, с която беше облечена на приема у Куитманови, но когато се качи на верандата и влезе в осветения кръг, Мелани забеляза, че лицето й беше бледо, около очите имаше червени кръгове от плач и тя кършеше ръце пред гърдите си. Видя Мелани, спря и широко отвори очи, после се приближи.

— Мелани, аз… аз, извини ме, че идвам толкова късно, но трябва да говоря с теб. Става дума за Дом. И за Роланд.

— Е, добре — рече Мелани и отстъпи. — Влез.

Махна с ръка към салона, преди да затвори външната врата, и да я последва.

— Мелани… — започна Хлое.

— Ела и седни до огъня — покани я Мелани. — След дългото пътуване трябва да си замръзнала.

— Предпочитам да остана права — отвърна Хлое, но междувременно разсеяно се приближи до огъня и протегна ръце да се стопли. — Трябваше да те видя, Мелани, заради случилото се тази вечер. Разбираш ли… Роланд извика Дом на дуел. Уговориха се на разсъмване да се срещнат на островчето.

Мелани се извърна и протегна ръка да се подпре на перваза на камината.

— Не бях сигурна — отговори тя, — но си мислех, че ще се стигне дотам.

— Не бива да го допускаш! — извика Хлое. — Трябва да ги разубедиш!

— Аз? — Мелани обърна лице към Хлое. — Как бих могла да ги разубедя? Те няма да ме послушат.

— А защо не? — попита Хлое предизвикателно и се изправи. — В края на краищата ще се дуелират заради теб.

— Не е вярно. Не се бият за мен. Става въпрос за поведението на Дом към мен, а това е нещо друго.

— О, да, зная, че не се държа добре. Но зная също, че ти го тласна към това. Откакто се омъжи за Роланд, той вече не е същият. От този ден трябваше да гледам как брат ми бавно се отдава на пиянство и на дивото си увлечение по теб и пропада — той чезнеше по жената, която всъщност трябваше да бъде негова. Вече не спи, не яде почти нищо, само седи, пие и гледа пред себе си. Най-лошото е, че вижда какво става с него. Понякога обвинява теб, понякога Роланд, но преди всичко — себе си.

— Мъчително е, зная — отговори Мелани. — Но въпреки това се питам защо дойде при мен. Защо не говориш с Дом?

— Той не ме слуша, напълно е обезумял. След тази вечер само една мисъл се върти в главата му: да убие Роланд или да бъде убит. За него съществува само едното или другото, няма средна възможност, и аз не съм сигурна дал и изобщо го интересува кое от двете ще се случи. И не ме съветвай да говоря с Роланд. Тъкмо от него идвам.

— Разбирам — рече Мелани.

— Не, нищо не разбираш, както и аз не разбирах нищо. О, да, бях толкова глупава да си помисля, че е станало недоразумение, защото флиртувах тази вечер е Роланд. Не знаех, че си била отвлечена. Мислех, че Дом е извикал Роланд на дуел, а не обратното. В Монмаут никой нямаше и най-малката представа какво се е случило, макар на всички да бе ясно, че нещо не е наред. Повечето гости само от благоприличие излязоха и се разотидоха. Тъкмо се канех и аз да тръгна, когато мъжете се върнаха — Дом, Роланд и губернатора Куитман. Оттеглиха се веднага в библиотеката и извикаха малкото господа, които все още бяха там. Естествено уговаряли са подробностите около дуела, но дамите не трябваше да знаят какво става. Все пак беше невъзможно напълно да скрият работата от нас. Ние разбрахме кои ще се дуелират и кои са секундантите. Джон Куитман се съгласи да бъде на разположение на Роланд. Сметнаха, че е най-добре през нощта Роланд да остане у Куитманови, за да се дуелират при еднакви условия, да не трябва след тази тежка нощ Роланд да изминава дългия път до Котънууд и обратно. Когато Роланд напусна библиотеката, не се присъедини повече към гостите, а отиде направо в гостната. Последвах го.

Мелани отиде до канапето и седна. Седеше със скръстени ръце и чакаше Хлое да продължи разказа си.

Хлое погледна към нея, устните й се разтеглиха в жална усмивка.

— Роланд изобщо не се зарадва, като ме видя. Дори се ядоса. Когато се опитах да говоря с него за Дом, той ми обясни, че спорът му с брат ми няма нищо общо с мен. Извини се, задето ми е създал впечатлението, че проявява интерес към мен. Без да го изрази с думи, ме накара да разбера, че ми е оказвал внимание, първо, за да те накара да ревнуваш, и второ — за да накара Дом да го извика на дуел. Това, което Дом искал да направи с теб, най-после му дало повод самият той да му хвърли ръкавицата.

Мелани я зяпна и попита:

— Да не искаш да кажеш, че през цялото време, откакто се върна от Куба, Роланд съзнателно се е стремил да принуди Дом да се дуелират?

— Да, точно така излиза. Разбираш ли, ако той застреля Дом, това ще е убийство. Трябва да го предотвратиш. Ти си единствената, която е способна да го стори.

Мелани направи безпомощен жест.

— Защо мислиш, че Роланд ще се съобрази с това, което ще му кажа?

— Как защо? Той сигурно безкрайно много те обича, иначе не би направил всичко това.

Наистина ли Роланд я обичаше? Той изпитваше нещо към нея и тя знаеше това, поне можеше да каже дали беше просто желание, което съществуваше от доста време, или нежни чувства. Все пак беше сигурна в едно: зад дуела между двамата мъже се криеше нещо повече от това, което бе казала Хлое. През онзи ден в Котънууд, когато Роланд се завърна, той беше казал, че подозира Дом да има пръст в поражението на похода. Сестрата на Дом наистина ли не знаеше нищо, или само се преструваше, за да накара Мелани да направи това, което искаше от нея.

— Дори и да ме обича — рече Мелани най-сетне, — няма гаранция, че ще ме послуша.

— Може би си права, но трябва да опиташ! — извика Хлое. — Дом е всичко, което имам. Ако му се случи нещо, не зная какво ще правя.

Мелани прокара ръка по очите си.

— Все някак ще го понесеш.

— Не бъди безсърдечна — упрекна я Хлое. — Може би няма Дом да е убитият. Все едно ли ти е какво ще стане с Роланд?

— Не… не, разбира се, че не ми е все едно.

— Тогава направи нещо! Не можеш просто така със скръстени ръце да гледаш как двамата се опитват да се унищожат взаимно. Освен ако не искаш Роланд да убие Дом. Почвам да вярвам, че си му толкова сърдита за това, което се случи тази вечер, и задето преди месеци не пожела да се ожени за теб, че сега ти се иска да го видиш мъртъв!

— Не е вярно!

— Така ли? Тогава го докажи. Признай нещо, което знаеш отдавна — че ти си виновна за това, което стана с Дом, като отидеш при Роланд и му го кажеш. Зная, че може би няма да помогне, че въпреки това ще се дуелират, но поне би могла да склониш Роланд само да го рани, а не да го убие.

Този аргумент беше разумен и убедителен. Мелани прехапа долната си устна. Вдигна поглед и във виолетово-сините й очи, вторачени в кафявите очи на Хлое, имаше израз на дълбоко съмнение.

— А Дом? — попита тя. — Ако обещая да говоря с Роланд, ще говориш ли и ти тогава с Дом? Ще го убедиш ли и той да не се стреми към убийство?

— О, да, Мелани, ще го направя, наистина ще го направя!

Мелани стигна до входната алея на Монмаут. Тъй като не искаше да разбуди цялата къща, продължи по поляната, а тревата заглушаваше ударите на копитата, когато заобиколи масивната сграда с колони, блестяща в сребърнобяло на лунната светлина.

Павилионът за гости, предназначен за ергени, бе традиционен за Юга, тъй като прекомерното гостоприемство водеше понякога до празненства, траещи цели месеци. Ако младите господа бяха настанени по-настрана, нямаше да смущават по-възрастните хора със своето влизане и излизане по най-странните часове на деня и нощта, а майките и компаньонките на младите момичета на възраст за женене можеха нощем да отслабят бдителността си. Павилионът за гости в Монмаут се намираше в малка горичка срещу централната сграда. Беше просторна постройка с капандури, горе имаше две, а долу — три спални, освен това салон и трапезария.

Мелани скочи от коня си и го завърза пред къщата. Като се имаше предвид празненството, което Куитманови бяха организирали тази вечер, не беше сигурна, че ще завари Роланд сам, но в цялата къща светеше само една лампа. Светлината проникваше през прозорците на стаята, която според разположението й Мелани прие за салона. Метна широките гънки на полата за езда през ръка, изкачи стълбите, прекоси дългата веранда пред къщата и почука.

Вратата се отвори широко. Роланд стоеше в рамката й като силует, очертан от лампата зад него с ивица златна светлина. Мелани не можеше да види лицето му, нито дори да разпознае чертите му, но знаеше, че стои пред него, несигурна дали ще бъде приета радушно.

— Не си дойде у дома — започна тя тихо.

— Стана късно. Мислех, че след всичко, което се случи, се нуждаеш от спокойствие и не исках да те смущавам.

Звучеше убедително.

— Както виждаш, нямам толкова голяма нужда от спокойствие.

Той наклони глава, като с ироничен поглед й даде да разбере, че го вижда.

— Мога ли да вляза? — попита тя.

Вместо отговор той й направи място да мине. Светлината на лампата попадна върху лицето му, подобно на опъната спокойна маска. Той затвори тихо вратата и се извърна към нея, когато тя влезе в салона. Тъй като ясно усещаше изпитателния му поглед, Мелани не се обърна към него, а се спря и се огледа. Видя тежките, солидни мебели, практичните кафеникавочервени тонове на килима и писалището с чекмеджетата в ъгъла. Лампата стоеше в единия му край, светлината й падаше върху листата, пръснати до отворена мастилница и перо върху плота. Тъй като се чувстваше скована под втренчения му поглед, тя пристъпи към писалището. Думите върху най-горния лист я шибнаха като камшик в лицето:

„Аз, Роланд Донован, заявявам в пълно съзнание…“

Тя замръзна. Завещанието му. Той пишеше завещанието си. Бавно се обърна към него.

— Значи Хлое все пак е била права. Извикал си Дом на дуел.

— Да — отговори той с твърд, ясен глас:

— Защо? Заради мен? Заради случилото се снощи?

— Да.

— Не — възрази му тя. — Хлое се кълне, че ти вече от доста време го търсиш, и аз съм склонна да мисля, че казва истината.

— И ако е така? — попита той.

— Ако е така, бих искала да знам причината.

— Мисля, че знаеш причината.

— Искаш да кажеш, защото се съмняваш, че той може да има нещо общо с предателството на похода в Куба? Ако е така, тогава трябва да знаеш още нещо за събитията, които доведоха до това.

Тя не спести нищо и му разказа съвсем точно как се бе стигнало дотам, как испанският посланик се бе обърнал към нея, как, без да иска, бе чула кога отрядите ще тръгнат на поход и как по-късно го предала на Дом, как разбрала за предателството му и накрая — за опитите си да предотврати отплаването на „Памперо“.

Докато говореше, чертите му ставаха все по-твърди. Когато се запъна и спря, той я погледна с мрачно лице.

— Това всичко ли е?

— Дали това е всичко? Не виждаш ли, че аз съм виновна? Ако не бях аз, Дом нямаше да получи информацията и нямаше да знае какво да прави с нея.

— Не бъди толкова сигурна. Имам причини да смятам, че ти не си била единствената, към която се е обърнал испанският посланик. Освен това информацията, която си дала на Дом, може наистина да е послужила като указание за отплаването, но бъди сигурна, че испанските чиновници в Ню Орлиънс не са се осланяли на сведенията на едно-единствено лице. Капаните бяха заложени внимателно. Дълго време е поставяна стръв, пуснати бяха слухове за революционни събития в Куба, имаше доклади за слабостта на кубинското правителство и на разположените там испански части, разпространяваха се лъжи за това, с каква готовност кубинците щели да посрещнат Лопес като светец и спасител. След като хитрият генерал-губернатор на Куба е пуснал такива примки, никой чиновник от испанското консулство не би посмял да заложи на карта цялата изпипана и задълбочена подготовка, като предаде информации, които не са старателно проверени. Страхувам се, че ако си хвърляла вината за поражението на Лопес върху себе си, много си се надценила.

Мелани пристъпи бързо крачка напред.

— Наистина ли го вярваш? — попита тя и в очите й се бореха надежда и съмнение.

— Знам го — отговори той.

— Но, Роланд — проплака тя и опря коляно на канапето, на което той се бе облегнал, преди да се наведе към него, — щом снемаш от мен тази вина, тогава…

— Защо тогава не и Дом? Защото с това, което си направила, не си искала да причиниш зло. Може един-два пъти да ти е минавало през ума, че за мен това ще е справедливо изкупление, че за всичко, което съм ти сторил, би трябвало да ме хвърлиш на испанците. Но нищо повече. А Дом не е имал такива скрупули. Той не само е предал информацията, но и с всички сили се е погрижил ти да отговаряш за евентуалните последици. Да, зная, любовта му към теб го е подтикнала. Това беше и тази вечер оправданието му, задето те е нападнал. Но аз виждам само едно — че той направи това, което искаше. То обаче не е всичко, което се изправя между Дом и мен, далеч не е всичко.

— Така е. Често съм си мислила, че има и нещо друго каза Мелани, като седна на канапето и сложи ръка на облегалката. — Има нещо общо с дядо ми, нали? И с Мексико? Не искаш ли да ми кажеш какво е то? Толкова пъти съм искала да те попитам какво е станало там. Мисля, че ще се побъркам, ако не го узная.

Ядна усмивка изкриви устата му.

— И си мислиш, че сега е последният ти шанс да научиш истината?

— Не — прошепна тя и енергично поклати глава. — Не съм казала такова нещо.

— Няма значение. Може да стане точно така. Тъй като събра смелост да ми разкажеш какво си сторила, мога, струва ми се, да се надявам, че ще повярваш на това, което имам да ти кажа. Повярвай ми, това е истината.

Очите му имаха замислен, вглъбен израз. Мелани не каза нищо, защото се страхуваше, че може да скъса тънката нишка, която се бе появила между тях. Облегна се в единия край на канапето и загледа Роланд. Той ходеше напред-назад, сякаш дълбоко разтърсен от мислите, които му минаваха през главата.

Беше с гръб към нея, когато започна да говори.

— Дългият път по суша до Мексико беше за полковник Джонстън голямо натоварване. На тази възраст той вече не можеше да понася горещината, праха и дългите часове на седлото. Годините бяха с ковал и мисленето му и той не бе в състояние да направи компромис или да се нагоди към дадено положение. Възмутено отхвърляше предложенията на подчинените си относно ежедневния режим. Що се отнася до стратегията на похода, той не беше съгласен с целите на нападението и със средствата, които генерал Закария Тейлър смяташе да използва. Искаше да се устреми в бърз галоп и да прегази уж отслабналите мексикански части, да завземе столицата и да приключи с цялата история. След шест седмици сме щели да бъдем отново в Натчес, твърдеше той, стига само правителствените чиновници във Вашингтон да го послушали. — Той спря, а като се обърна към нея, лицето му имаше замислен израз. Клатейки глава, продължи: — В много отношения полковникът и генерал Лопес си приличаха. И двамата вярваха в масирания фронтален удар и бяха толкова убедени в собственото си превъзходство, че винаги подценяваха враговете си. Но за едно нещо полковникът имаше право. На генерал Тейлър му липсваше въодушевление. А средствата, които дядо ти използва, за да компенсира това, бяха погрешни. Беше след Буена Виста. Всички бяхме разочаровани, че не ни заповядаха да напреднем във вътрешността на Мексико. Вместо това влизахме в множество дребни схватки и всеки път се оттегляхме, вместо да преследваме врага. Накрая на полковник Джонстън му омръзна. Вярваше, че ако се впусне със своя отряд след бягащите мексиканци, останалите отряди ще го последват от чисто въодушевление, дори това да противоречи на заповедите. Заблуждаваше се.

— Да — рече Мелани, чиито очи имаха замечтан израз, — мога да си представя, че би действал точно така.

Роланд кимна.

— Нашият отряд беше сам, когато мексиканците се обърнаха, отрязаха пътя и изклаха много хора. Тези от нас, които оцеляха, когато знамето падна, бяха закарани във вътрешността на страната. Както знаеш, пленниците бяхме полковникът, Дом, аз и още трима души. Някои от конете бяха застреляни в битката, другите ни бяха иззети. Трябваше много мили да извървим пеша. Даваха ни малко вода и още по-малко храна. Като стигнахме до пленническия лагер, той не представляваше нищо повече от заградена кирпичена колиба. В нея бяха натъпкани близо петдесет мъже, пленени през предишните месеци на войната. Нямаше хигиенни удобства, колибата беше развъдник на бълхи и плъхове, а през деня беше гореща като пещ. Всичко това вземаше своята дан. Когато пристигнахме, бяха оцелели много малко от пленниците.

Роланд погледна Мелани, тя кимна с разбиране, защото й бе ясно, че простите думи, които подбираше, можеха да изразят само частица от ужасите, които пленниците бяха преживели в този ад.

— Полковникът рухна веднага след пристигането ни. След ден-два напълно изгуби съзнание и започна да бълнува. Лесно можеше да се предвиди, че няма да издържи дълго. По време на целия поход дядо ти не искаше да признае, че носи, макар и малка, отговорност за смъртта на своите хора, а си беше втълпил, че ние всички сме на същото мнение. До известна степен това беше вярно, защото и ние някак си се възхищавахме от начинанието, което беше предприел, и от това колко сърцат и решителен трябва да е, за да издаде такава заповед. Всеки от хората, който последваха полковника, можеше с чест да се обърне назад, ако просто се беше подчинил на тръбата, която свиреше отбой. Във всеки случай ние, петимата оцелели от отряда, виждахме, че трябва да се направи нещо. Решихме да загатнем на мексиканците за влиянието на полковника върху доста членове на Конгреса. Твърдяхме, че той е благосклонен към мексиканската кауза, макар че естествено трябвало да се прави, че не е. Дадохме ясно да се разбере, че е в интерес на Мексико не само да окажат на полковник Джонстън медицинска помощ, но и че би било добра идея колкото е възможно по-бързо да го освободят.

— О — прошепна Мелани, — струва ми се, че започвам да разбирам.

Роланд прокара ръка по косата си, а после я притисна към тила.

— Да. Така и стана. Полковникът беше настанен в по-хубава квартира и чухме, че здравето му се подобрява. Скоро след това бе освободен и изпратен в Съединените щати. Подобно привилегировано положение беше толкова необичайно, че другите пленници не можеха да не го забележат. Те си съчиниха единствено възможното обяснение. Но ако бяхме казали на другите какво сме направили, можеше да стигне до коменданта на военния затвор. Отначало трябваше да мислим за сигурността и благополучието на полковника. По-късно, когато той вече не беше там, ние с Дом все още бяхме достатъчно силни да издържим всяко наказание, което можеха да ни наложат, но другите двама от пленените заедно с нас нямаше да го преживеят. Бяха заболели от инфекциозна треска и се намираха на прага на смъртта, но ние още не знаехме това.

Третият беше вече мъртъв, разстрелян при опит за бягство. След известно време като че ли вече нищо нямаше значение. Струваше ни се, че всички ще измрем.

Да, помисли Мелани, която наблюдаваше променливите чувства, пробягващи по загорялото лице на Роланд. Не беше трудно да разбере как са могли да забравят такова нещо в онази мръсотия, мизерия и безнадеждност.

— След падането на Мексико сити ни освободиха. Само Дом и аз бяхме все още живи. Военната ни служба беше свършила и изглеждаше, че в близките дни ще бъде подписан мирният договор. Нищо не ме привличаше в Натчес, а една група ветерани от мексиканския поход тръгна за Калифорния. Реших да отида с тях. Дом потегли за Натчес. Имах късмет и направих малко пари, когато открих злато, а после, след две години странстване, се върнах вкъщи.

— Върна се вкъщи — рече Мелани, а очите й бяха потъмнели от болка — и трябваше да установиш, че с връщането на другите пленници, предимно хора от Луизиана и Мисисипи, слуховете са се стоварили обратно върху техния автор.

— Правилно — призна той, — а моят добър приятел, с когото бяхме заедно в плен, Доминик Клемънтс, не бе предприел нищо, за да изясни нещата. Той просто си беше държал устата затворена и бе оставил полковника да се оправя сам. Обяснението, до което беше достигнал дядо ти, беше логично. По време на службата не се разбирахме твърде, аз много го уважавах, но имаше някои неща, които виждахме по различен начин. Не зная, може би Дом вече те е познавал и е гледал да не намали шансовете си пред теб, а може би просто го е било страх, че полковникът ще му поиска сметка. Възможно е дори Дом да е сметнал, че съм си го заслужил, защото първоначално идеята да очерним полковника, за да му спасим живота, беше моя. Каквито и да са били причините, във всеки случай той ме превърна в изкупителна жертва и тази роля ми бе отредена още преди да се върна от Калифорния.

— Когато в Монмаут дядо ми те обвини, ти не каза нищо в своя защита — спомни си Мелани.

— Тогава чух за пръв път тази история. Бях твърде изненадан, за да я обмисля трезво в малкото секунди, но ми се стори изключено да изкрещя истината пред всички тези хора. Нямаше да помогне на полковника, само щеше да го унижи, ако пред цялото общество узнаеше, че животът му е бил откупен на такава висока цена. Мислех да си поговоря с него на четири очи, докато се уреждаха подробностите около дуела, но той не се съгласи.

— Затова прие да се дуелираш с него и не стреля.

— Един път вече бях несправедлив към него и му бях причинил страданията, които ти онази нощ в Монмаут така ясно описа. Как можех да се дуелирам с него? Но полковникът не искаше да се задоволи с това, трябваше да се пролее кръв.

— Не мисля — каза Мелани, — че през последните си дни знаеше какво говори или прави. Беше обладан от мисълта да те види мъртъв. А с това се обяснява всичко останало.

— Да, така се обяснява всичко. Съжалявам, че допринесох да се опетни името на полковника, но едва ли се разкайвам за всичко друго, което стана.

Мелани го погледна с виолетово-сините си очи. В погледа му гореше такава смарагдова жарава, че тя усети как сърцето й заби в гърлото. Прокара език по устните си.

— В края на краищата дуелът между теб и дядо ми не оправи нищо. Вярваш ли наистина, че като се дуелираш с Дом, ще изчезнат всички лъжи между вас? И достатъчно ли ще ти бъде да видиш кръв? Ти му взе годеницата и осуети ясните планове, които беше начертал за своя живот. Не ти ли стига това?

— Взех му годеницата и я направих своя жена, поне телом — отговори Роланд с яден тон. — Никога не съм искал да стане така, но тъй като стана, бях готов да сметна, че сме квит. Но Дом не беше. Не искаше да спре дотук. Направи всичко, което можа, за да загина в Куба, опита се да ми вземе жената. Трябва ли да допусна да продължава това опасно и брутално отмъщение? Или може би предпочиташ да не се бях върнал от Куба? Макар гой да искаше така подло и долно да те използва, нямаше ли все пак да ти е по-приятно, ако тази вечер не бях дошъл да те спася?

— Не, съвсем не! — извика Мелани и скочи.

— Така ли? Защо тогава си тук и се застъпваш за него?

— Не се застъпвам за него — възмути се тя раздразнена, — застъпвам се за теб. Ти си този, който искам да живее. — Пристъпи до него и сложи ръка върху неговата. — Трябва да ми вярваш.

Той сложи длан върху ръката й, плъзна я леко по раменете й и ги сграбчи.

— Много бих искал да ти вярвам.

— О, Роланд! — простена тя и изпитателно погледна слабото му лице. Силна болка я стисна за гърлото и спря думите, които сигурно щяха да докажат, че говори истината.

— Ако можех да ти вярвам, това щеше да ми е по-скъпо от живота — промърмори той и зеленият му поглед спря върху ясните очертания на треперещите й устни. — Мисля, че е възможно да ме убедиш, ако опиташ. Ще се опиташ ли да ме убедиш, моя сладка Мелани, макар и само за тази нощ?

Глава двадесет и първа

Със сълзи на очи Мелани се отпусна в обятията му. Сложи ръце на врата му и вдигна меките си разтворени устни. Той я сграбчи със силата на мъж, който стиска нещо от страх да не му го отнемат. Устата му смаза устните й с пламенна жар, когато целувката му стана по-дълбока. Езикът му докосна нейния, а тя го посрещна първо плахо, а после все по-смело. Ръцете й се сключиха по-здраво около врата му, надигна се на пръсти и се притисна към него, без да обръща внимание, че ребрата я боляха, а гърдите й се сплескаха в неговите.

Съскането на пламъка, чийто фитил догоря, ги накара да се опомнят. Роланд въздъхна, пусна Мелани, сложи ръка на кръста й и тръгна с нея към вратата.

Тъмнината на спалнята се разпръскваше само от светлика на пълната луна, която грееше в прозореца. Простата мебелировка на стаята, светлината, която идваше отвън, късният час и фактът, че носеше облекло за езда, предизвикаха у Мелани чувството, че вече е била тук и преди. Като че ли по много странен начин още веднъж им се даваше шанс, на нея и на Роланд. Същевременно усети задушаващия товар на лека тъга, сякаш в тишината на есенната нощ витаеше духът на края и на сбогуването.

Внезапен страх обзе Мелани, когато се обърна към Роланд. Той я погледна сериозно и започна леко и умело да разкопчава костюма й. Съблече я с бавната предпазливост на мъж, изпълняващ някакъв ритуал, нещо, за което да си спомня цяла вечност, ако се наложи. Измъкна фуркетите от косата й, остави я да падне на бляскави вълни върху ръцете му, а после отметна тази копринена завеса от лицето на гърба й.

— Моя красива Мелани — прошепна той и положи ръце на бузите й. Топлите му устни допряха челото й, очите й, опитаха ъглите на устата й и после вкусиха сладкия нектар на устните й. Вдигна глава, вдъхна дълбоко аромата на жълти рози, който му бе така добре познат, отпусна ръце, свали с няколко бързи движения дрехите си и я отведе в леглото.

Когато я притисна плътно към тялото си, без да се движи, Мелани почувства болка в областта на сърцето. Сложи ръка на косата му и плъзна пръсти по изпъкналите му скули, после по брадичката. Погали го по рамото и от това гальовно опипване се изпълни с дълбоко и необяснимо приятно чувство. Докосваше гъвкавите му мускули и спускаше ръката си все по-надолу. Дишането му се учести и тя не можеше да не забележи, че е разпалила жарта му. Той се отмести малко от нея и също започна да я гали нежно. Топлият дъх на двамата се смеси, когато устните им се намериха и вече не се отделиха. В кадифената натежала нощ нямаше защо да бързат. По-скоро им се искаше да удължат момента, да разтеглят екстаза до границата на непоносимото. Мелани усети как се събужда страстта й. От цялото си сърце, без всякакви задръжки тя му се отдаде, не го лиши от нищо. Когато вече мислеше, че просто няма да издържи повече, без да изпадне в лудост, Роланд легна върху нея. Тя го отведе в себе си и усети чувствената наслада, която пресече дъха й, когато тялото й пое в себе си жаркия пулсиращ натиск на неговото тяло. Той спря, останаха така в това почти мистично единение, докато тя издаде гърлен звук и се помръдна. Тогава той започна да се движи. Вълни на наслада я заливаха и преминаваха с тръпка по кожата й, когато той ускори ритъма. Сетивата й се изостриха и тя потъна в топлия мъжки аромат на тялото му и в горчивата миризма на карамфилово масло. Реагираше сладостно на тласъците му и мяташе глава от една страна на друга. В общия им полет към висините, в които се издигаха, им се струваше, че могат да бъдат господари на света и на идващото утро, че могат да преобразят заплашващата смърт, като се държат един за друг. Толкова по-болезнено бе, когато екстазът стигна до експлозивния си край и страстта заглъхна. Въпреки това не се пуснаха, докато ги победи сънят.

Мелани се събуди, когато Роланд се освободи от ръцете й и стана. Луната беше залязла и стаята тънеше в мрак, но лекото просветляване, което проникваше през прозореца, показваше, че най-много след час ще съмне. Вдигна леко клепки и започна да го наблюдава как събира дрехите си, как взема фрака и папийонката от облегалката на стола и напуска спалнята.

Той тръгна. Нищо от това, което беше казала, не можа да го възпре. Не се учудваше. От самото начало знаеше колко невероятно е да се остави тя да му повлияе. Когато чу пълното изброяване на греховете, в които обвиняваше Дом, се убеди, че не е постигнала нищо. Въпреки неуспеха си бе доволна, че дойде тук. Не съжаляваше, защото намери сили да му разкаже каква роля е изиграла за неуспеха на похода на Лопес, а със сериозните си доводи той я бе освободил от всякаква вина. Научи горчиво-сладката истина за дядо си и за слуховете, които помрачиха последните му дни, и макар да не бе сигурна дали той й повярва, все пак каза на Роланд, че означава нещо за нея. Освен това не го остави да си отиде, без да се сбогува с него. Вярно, сбогуване без думи, изпълнено със страстна тъга, но въпреки това те ясно съзнаваха значението на това сбогуване. Нямаше нужда от последна дълга целувка, преди той да си отиде от нея. Вместо да я събуди и да удължи времето на ужасната й тревога, той тръгна, убеден, че тя спи, убеден, че всичко ще е минало, когато тя се събуди. Това беше благороден, великодушен жест. И той не бе виновен, че този жест се оказа напразен.

Мелани почака, докато чу как външната врата се захлопна зад него, докато стъпките му отшумяха по верандата и тревата ги приглуши. После стана и бързо се облече. С вдигнати поли изтича от спалнята. В салона се спусна към прозореца. В голямата бяла къща светеше лампа, а един коняр бавно извеждаше иззад къщата два коня на предната площадка. Собственият й кон все още беше вързан пред павилиона за гости.

Тя не можеше да тръгне. Трябваше да почака. Не я беше грижа дали е прилично. Целта й бе да стигне до уговореното място на срещата, без да я спрат. Ако Роланд и губернатор Куитман я видеха, без съмнение щяха да й забранят да отиде. Трябваше да се държи на разстояние от тях, за да не я забележат.

Мелани така набързо прибра косата си, че тя отново се разпиля по гърба й. Измъкна пак фуркетите и ги сложи на писалището. Тогава забеляза, че Роланд е довършил текста, върху който беше работил миналата вечер. Листът беше прилежно сгънат и затиснат с мастилницата. На него се виждаше името на Джексън Търнбъл, адвоката на бащата на Роланд и на нейния дядо. Докато свиваше косата си на кок на тила, тя втренчено гледаше листа. Когато мушна и последния фуркет, протегна бавно ръка към мастилницата и я отмести. Взе сгънатия лист и се поколеба за миг, преди да го разгърне. Беше ясен, прегледен документ. Освен частта от имуществото му, която се полагаше на майка му, Роланд беше завещал своята част от Котънууд и всичко друго, което притежаваше, на нея. На любимата си жена Мелани Джонстън Донован.

Островчето на Мисисипи край Натчес беше любимо място за дуели, и то вече години наред. И за двете страни беше неутрална земя, недалеч от града, което беше практично, и все пак бе достатъчно отдалечено, за да държи настрана любопитните. Уединеното място, заобиколено отвсякъде с вода, ставаше още по-привлекателно поради факта, че не бе под властта на шерифа, който би могъл да се намеси, защото дуелите бяха забранени със закон. Върби и млади кипариси, обрасли с мъх, растяха по края в богатата речна тиня, но в средата имаше полянка, на която се полюшваше висока трева и където мъжете можеха да извършат смъртоносното си дело.

До островчето можеше да се стигне само с лодка. На брега на реката имаше лодкари, които печелеха добри пари, като превозваха хората дотам и обратно. Това бяха същите мъже, които излизаха с лодките си и търсеха труповете, от които всяка нощ се отърваваше кварталът на Натчес под хълма. Понякога някой ранен участник в дуел не се завръщаше, макар и да беше тръгнал обратно към града. Или когато стигнеше брега, раненият не беше вече жив и по тайнствени причини липсваха най-ценните му вещи. Между лодкарите имаше наистина и честни хора, но беше трудно да се открият.

Вместо да разчита на късмета си, Мелани предпочете да вземе мнението на салджията. Той я изпрати при един стар човек, който имаше сърдитото лице на шотландец. Без да проговори, старецът я изслуша, изгледа я от главата до петите, плю на пода и кимна бавно, когато тя му каза, че ще му плати едва когато стигне пак в Натчес.

Имаше солидна лодка с олющена боя, но шарнирите бяха смазани и не влизаше никаква вода. Мъжът не проговори нито дума, ала изглеждаше почтен. Мелани и без това нямаше настроение да разговаря.

Водата беше сива като небето на зазоряване. Въздухът беше хладен и влажен, а реката миришеше на риба, тиня и гниеща растителност. Скоро времето щеше да се промени, но днес все още беше хубаво. Още отсега небето на източния хоризонт се оцветяваше в червено.

Когато наближиха островчето, обвито в мъгла, Мелани видя там повече лодки, отколкото бе очаквала. Изглежда, че все пак бяха дошли и любопитни, макар да не можеше да ги види през гъстите върби.

Мъжът скочи от лодката, издърпа носа на пясъка и помогна на Мелани да слезе. Лицето й бе сериозно и бледо, когато го погледна.

— Нали ще ме чакате? — попита тя.

— Да — отвърна той и плю, — но може и да изчезна за малко да видя какво води насам дама като вас.

Мелани кимна и двамата тръгнаха по размекнатата пътека, която се виеше между върбите.

Три групи мъже стояха на поляната, която служеше за поле на честта. Отстрани стояха зрителите. Дом и секундантът му бяха от отсамната страна на обраслата с трева поляна. Роланд и губернаторът Куитман стояха на другия край. С черна чанта в краката и скръстени ръце малко по-нататък чакаше лекарят.

Роланд разговаряше тихо с Джон Куитман. На другия край на поляната Дом високо се оплакваше от пистолета, който му бяха дали. Гласът му беше пронизителен и рязък и ясно показваше, че е прибягнал до бутилката, за да се подготви за дуела.

Мелани се спря нерешително под върбите. След като стигна дотук, не знаеше какво да прави по-нататък. Роланд не я беше послушал, когато разговаряха двамата сами, много по-малко вероятно беше да я послуша сега пред всички. Можеше да склони Дом, но той беше предизвиканият. Нямаше как да откаже дуела, без да бъде заклеймен като подлец. Тя знаеше всичко това още като тръгваше от павилиона за гости в Монмаут, и всъщност изобщо не очакваше, че може да повлияе по някакъв начин на изхода на дуела. Просто се чувстваше длъжна да присъства, да види всичко със собствените си очи. Трябваше да знае какво става тук. Непоносима й беше мисълта да чака, докато някой дойде и й каже, че Роланд е мъртъв или жив. И все пак сега почувства непреодолимо желание да се обърне и да побегне. Вече не беше сигурна дали ще издържи гледката и се питаше дали не е по-добре да отложи колкото е възможно повече вестта за крайния изход.

Внезапно Дом обърна глава и я погледна право в лицето.

— Мелани! — извика той и в гласа му звучеше учудване.

— Мелани!

Тя стоеше като закована, когато всички погледи се насочиха към нея. Не й оставаше нищо друго, освен да избяга или смело да издържи и да остане. С високо вдигната глава пристъпи напред.

— Да не си дошла да видиш как ще те направя вдовица? — извика Дом и безгрижният му смях сякаш издаваше невъздържаността на умопомрачението му. — Крайно време е пак да бъдеш свободна. Време е да престанеш да делиш леглото и трапезата с мъжа, който уби дядо ти с коварните си лъжи. Нали знаеш, че снощи не исках да ти сторя нищо лошо. Знаеш, че те обичам. Подари ми благоразположението си и аз ще стана твоят рицар. Ще убия звяра, който те държи в плен, ще те освободя от него и през остатъка от живота си ние ще бъдем щастливи.

Мелани отговори едва когато дойде толкова близо, че да не е нужно да крещи. Като заговори, гласът й бе твърд и ясен:

— Не мога да ти подаря благосклонността си, Дом, защото всичките ми чувства принадлежат на моя мъж. Ти си този, който лъже, защото знаеш, че историите, разпространени сред мексиканските власти, историите, които вие сте разпространили — ти, Роланд и другите мъже от доброволческия отряд на Джонстън, са били благородни лъжи, за да спасите живота на един застаряващ болен човек. Никой от вас не е виновен, че тези истории се разчуха и отровиха последните дни на дядо ми. Но ти носиш голяма вина, Дом, защото не си дал никакви обяснения, когато му е дошло времето, и си допуснал слуховете да отстъпят място на все по-долни клевети, които като рана са разяли сърцето на дядо ми, а ти си се погрижил вината за тази чудовищна история, родена от състрадание, да падне върху Роланд.

— Значи Роланд ти го е разказал по този начин, така ли? И сега в твоите очи той е герой, благороден и справедлив герой, който ми отне жената, за която трябваше да се оженя.

Мелани не обърна внимание на раздвижването сред зрителите, не обърна внимание и на Роланд, който стоеше с побеляло лице в края на поляната.

— Няма нужда, струва ми се, да ти напомням, че ти можеше да се ожениш за мен и не го направи. Но това, което явно не разбираш, е, че аз няма да се омъжа за теб, дори днес да ме направиш вдовица. Никога през живота си няма да стана твоя жена. Разбра ли ме? — Обърна се към Роланд и продължи: — Разбрахте ли ме и двамата? Ясно ми е, че между вас не стоя само аз, а много неща, но ако някой от вас изпитва поне нещичко към мен, тогава спрете на часа с тази глупост. Не искам да се пролее кръв.

Настъпи тишина, двамата мъже впиха поглед в нея, после губернаторът Куитман пристъпи и я хвана за раменете.

— Хайде ела, Мелани. Иди настрана. Стигна се много далеч и не може нищо да се предотврати, а така само разсейваш Роланд.

— О, губернаторе — умолително рече тя и сълзи бликнаха от очите й, — спрете ги!

— Не мога. Предполагам, че никой не може. Неприятна история, но вече нищо не може да се промени.

Двамата мъже застанаха с гръб един към друг. След десет крачки трябваше да се обърнат и да стрелят. Броенето вече започна: „пет, шест, седем, осем…“

Дом рязко се обърна.

— Щом аз не мога да я имам, ще се погрижа и ти да не я получиш! — изкрещя той.

Веднага след тези думи стреля.

Мелани нададе вик. Сред мъжете около нея настъпи смут. Още не бяха изброили до десет. Роланд все още беше обърнат с гръб към Дом. Когато Дом изкрещя, понечи да се обърне и куршумът проникна дълбоко в хълбока му, а ризата му се обагри в яркочервено. Залитна и падна на тревата.

Секундантът на Дом беше смаян, макар че беше негова задача при тези обстоятелства да спре дуелиращия се. Преди който и да е от мъжете да може да се помръдне, Дом изтича до жакета си, измъкна своя револвер и се спусна към падналия мъж.

— Ще те убия! — изкрещя той. — Този път искам да съм сигурен. Този път няма да е като с Куба. Този път ще бъдеш мъртъв!

Мелани се бе завтекла към Роланд, когато той падна, също както и лекарят, и Джон Куитман. Сцената придоби тягостен, кошмарен характер, защото изглеждаше, че никой няма да успее да стигне навреме Роланд и да го защити. Роланд се раздвижи и лицето му се изкриви от болка, но едва ли бе в състояние да насочи пистолета към Дом, да се прицели и да стреля.

— Не — викна Мелани, — не!

При вика й Дом се поколеба и на лицето му се появи мъчително изражение, преди чертите му отново да се ожесточат.

Мелани не спря. Беше оставила другите далеч зад себе си. Сега измина последните крачки и се хвърли на земята върху мъжа си. Кръвта изтичаше от раната му и оцветяваше тревата. Дулото на пистолета трепна, когато ръката му потрепери от напрежение. На нея не й оставаше време да му грабне оръжието. Сложи ръка на рамото на Роланд, за да го подкрепи, а е другата обхвана обветрената му китка, задържа я здраво и се прицели.

— Сега — прошепна тя, хлипайки, и изстрелът проехтя оглушително.

Дом, който стоеше едва ли не над тях, отметна ръце във въздуха и падна назад. Остана да лежи неподвижно. На гърдите му зееше голяма дупка, от която бликаше кръв и попиваше в земята. Кафявите му очи бяха отворени и се взираха в небето, а на слабото му лице изведнъж се появи спокоен израз. Ветрец разроши русата му коса и отвя синкавия лютив барутен дим към реката.

Мелани преглътна тежко и погледна Роланд. Пистолетът беше паднал от ръката му, а той се бе свлякъл напред със затворени очи.

— Почакайте да видя — помоли докторът.

— Той… той… — Мелани не можеше да произнесе думата.

— Не, просто е в безсъзнание, но много бързо губи кръв. На първо време само ще го позакърпя, но после трябва да го отнесем у дома. Много лошо, че Котънууд е толкова далеч.

— Ще го взема в Гринлия — рече Мелани решително.

— Напълно ли сте сигурна? Той дълго време ще боледува. Ще се нуждае от много грижи.

— Напълно съм сигурна — отговори Мелани и положи закрилнически ръка върху рамото на мъжа си.

Услужливи ръце вдигнаха Роланд и го отнесоха до пристана. Докторът остана още миг да провери дали Дом дава признаци на живот. Не му беше нужно много време, за да установи, че е мъртъв. Преди да прехвърлят Роланд в лодката, която Мелани беше наела, защото тя беше най-голямата, докторът отново се присъедини към тях и се погрижи пациентът да бъде положен колкото е възможно по-внимателно. После седна до Роланд.

Едрият навъсен лодкар плю през борда, преди да се хване за греблата.

В този момент първата дневна светлина се открои над дърветата. Стана по-светло, когато тя проникна през мъглата над реката и накара водата да заблести. Те се връщаха в Натчес.

Глава двадесет и втора

Лампата светеше слабо, островче от светлина в тъмнината на спалнята. Мелани седеше до нея, наведена над бродерията си. Светлината падаше върху косата й и тя припламваше като ореол. От време на време оставяше ръкоделието си, вдигаше глава и загриженият й поглед се насочваше към мъжа, който лежеше тихо в леглото в другия край на стаята. Сигурна беше, че Роланд не е буден, но въпреки това той беше неспокоен. Струваше й се, че температурата му се покачва. Това не я учуди. Докторът я беше предупредил, че най-вероятно ще стане така. Но тя се тревожеше, защото се чувстваше безпомощна.

Докторът си отиде преди часове. Извади куршума и победоносно обясни, че не е засегнал никакви жизненоважни органи. Роланд е здрав и силен, каза той. От това може да се заключи, че ще оздравее, ако не се стигне до усложнения, но, разбира се, тази нощ не може да се очаква подобрение. Няма нищо необикновено в това пациентът да вдигне висока температура, когато тъканите започнат бързо да зарастват. Много лекари препоръчваха все още кръвопускане за сваляне на температурата и в много случаи това имаше добър ефект, но нейният лекар беше на мнение, че така пациентът ненужно се изтощава. Най-доброто е да го оставят на спокойствие. Трябва да му се дават бульони и течности и лауданум срещу болките, а ако поиска — и твърда храна. Иначе не можела да направи за него нищо друго, освен да чака оздравяването му.

Думите на лекаря я зарадваха и й подействаха успокоително, докато той беше в къщата. Но когато си отиде и наближи полунощ, а кожата на Роланд започна да пари и той се замята в леглото, те вече никак не й помагаха.

— Мелани?

Като чу името си, вдигна глава. Роланд я викаше, а очите му блестяха от температурата. Тя скочи чевръсто и бързо отиде до леглото.

— Да, Роланд? — попита и сложи хладните си пръсти върху ръката му. Тя гореше.

— Мелани? — повика той още веднъж и тихият му глас изразяваше такова учудване, че тя усети как сълзи напират в гърлото й.

— Да, тук съм.

Той обви пръсти около ръката й. Тъмнозелените му очи се плъзнаха по чистия овал на лицето й, спряха на устата й и се върнаха на виолетово-синьото на очите й.

— Остани при мен — прошепна той.

— Ще остана — отговори Мелани.

— Искам винаги да си при мен.

— Винаги ще съм при теб — рече тя с нежен, сигурен глас.

Край устата му пробягна усмивка. Клепачите му се затвориха, а пръстите около ръката й се отпуснаха. Въпреки това едва след много време Мелани пусна полека ръката му и се отдалечи от леглото.

Когато седна отново и взе иглата, усети слабост, подобна на болка някъде вътре в себе си. Роланд винаги беше така недостижимо силен, а сега беше толкова отслабнал, че тя седеше и го наблюдаваше със сухи горещи очи, изпълнени със страх.

Треската вилня повече от три дни. Колийн, Елен и Цицерон се сменяха край него и внимаваха и за най-малката промяна. Но само Мелани можеше с докосванията си да го успокои, с тихия си глас да проникне до съзнанието му през болката, която го мъчеше. Тя беше при него, когато тялото му започна да се облива в пот, измокри косата и навлажни чаршафите и нощницата. След като се погрижи да го преоблече, той се почувства по-добре и потъна в спокоен сън.

Бяха извикали Колийн да й помогне при смяната на чаршафите и нощницата. Когато гърдите му започнаха равномерно да се вдигат и спускат, тя положи ръка на хладното му влажно чело.

— Слава Богу! — промълви по-възрастната жена.

— Да — прошепна Мелани и сълзи на изтощение и благодарност бликнаха от очите й и се застичаха бавно по бузите й.

— Сега ще оздравее — увери я Колийн.

— Зная — отговори Мелани, но не можеше да престане да плаче.

— Започвам да се тревожа за теб. Изтощена си. Легни си сега и си почини. Аз ще остана при него.

— Няма да съм спокойна.

— О, не, сега ще си починеш — настоя Колийн. — Хайде, върви. Обещавам да те извикам, ако има нещо.

— Наистина ли обещаваш? — попита Мелани загрижено.

— Честна дума!

Не стана нужда да я викат. Роланд спа много дълго. Мелани се събуди още по-късно.

След това пациентът видимо започна да се възстановява. Отначало през повечето време спеше, подпомогнат от лауданума, който му даваха срещу болките. После лежеше и наблюдаваше как слънцето минава по стената, докато дните отлитаха. Погледът му се впиваше в лицето на Мелани, когато тя му четеше новините или се навеждаше над него да поднесе към устните му чаша вода. Не бяха минали обаче много дни и той започна да става неспокоен. Често беше замислен или в лошо настроение. Отказваше да вземе капките лауданум, а една сутрин изпадна в такава ярост, че замери с порцелановата чаша Цицерон, когато той се опитваше да му даде пилешки бульон, и заплаши, че ще запрати през стаята и канчето с вода, ако икономът не му даде бръснача да се обръсне сам.

Колийн чу суматохата и влезе навреме в стаята, за да хване нощницата, която Роланд беше хвърлил. При нейната поява Цицерон въздъхна облекчено, взе дрехата от ръцете й и напусна с благодарен вид стаята.

Какво точно беше казала Колийн на сина си, не можа да се разбере, но той се извини на Цицерон и този случай вече не се повтори. Въпреки това унинието му не го изоставяше. Изяждаше, каквото му даваха, но като че ли нямаше апетит. Отхвърляше рязко предложенията да се разсее с игра на карти или да му прочетат нещо и вместо това часове наред се взираше в тавана. Състоянието му непрекъснато се подобряваше. Отначало започна да сяда сам в леглото, после се загръщаше в халата на полковник Джонстън и отиваше вдървено до стола край прозореца. А една сутрин поиска дрехите си.

Мелани и Колийн седяха в салона, когато Цицерон им съобщи за това му желание. Напрегната усмивка се появи по лицето на Мелани, тя хвърли поглед към Колийн, преди отново да се обърне към иконома.

— Мислиш ли, че е достатъчно закрепнал, Цицерон? — попита тя.

— Той мисли така, мис Мелани.

— Знам, но това не е същото, нали? — рече тя. — Питам се дали не знаеш защо му трябват дрехите.

— Не съм сигурен, мис Мелани, но мисля, че иска да се върне в Котънууд. Попита за конете в обора, искаше да знае кой се грижи за тях. Каза, че иска да си отиде оттук.

Мелани премести поглед, за да не гледа неизреченото съчувствие, което прочете в добрите очи на иконома.

— Знаех си, че може да е затова. Кажи му… кажи му, че утре сутринта ще си получи дрехите. Аз ще му ги занеса.

— Сигурна ли сте, мис Мелани? Ще му кажа, но ми се иска, ако можеше, да не съм аз. Никак няма да му е приятно, че ще трябва да чака толкова дълго.

Колийн стана.

— Не си прави труда, Цицерон — предложи му тя. — Аз ще се заема с това. Време е вече самата аз да си тръгвам и ще видя дали не мога да го отклоня, като отида да се сбогувам.

След като икономът благодари и се оттегли с поклон, Мелани се обърна към актрисата.

— Не е вярно, нали? Искам да кажа това, че заминаваш.

— Напротив, мила моя. Наистина за нищо на света не бих се лишила от времето, което прекарахме заедно през последните седмици и те опознах по-отблизо, но имам чувството, че е дошъл моментът отново да заживея собствения си живот. Лицето ми заздравя толкова добре, колкото изобщо е възможно, и освен червенината, която ще избледнее, не може да се очаква вече някакво друго подобрение. Време е да се покажа в светлините на сцената, защото се опасявам, че ако не го направя скоро, страховете ми ще надделеят и аз ще отстъпя пред това тежко изпитание завинаги.

— Мислех, че може би ще останеш при нас, при мен, и ще се настаниш като у дома си. Толкова ми се иска да си при мен, а съм сигурна, че и Роланд ще се радва.

Актрисата поклати глава.

— Много любезно от твоя страна, но мястото ми е в театъра. Ако нямах този отдушник за енергията си, щях да стана така неспокойна и необщителна, какъвто е Роланд сега.

— Съвсем сигурна ли си, че не мога да те склоня да вземеш друго решение?

— Съвсем сигурна. Дори собствените ми чувства да не ми го бяха казали вече достатъчно ясно, щях без съмнение да го усетя от писмото на Жан-Клод. Пристигна вчера. Открил е една пиеса, която иска да бъде поставена, съвременна версия на „Укротяване на опърничавата“. Много е мил и ми пише, че съм щяла да бъда идеалната Катерина. Много съм любопитна и горя от нетърпение да видя Жан-Клод. Понякога мошениците все пак са най-добрите приятели. Тъй като много ясно съзнават собствените си грешки, винаги са готови да затворят очи за грешките на другите.

— Тогава се радвам за теб, щом това е, което искаш, макар че съжалявам, задето си тръгваш. Предполагам, че ще вземеш и Елен със себе си.

— Предложих й мястото на камериерка и гардеробиерка, но тя отказа. Иска да се върне в Ню Орлиънс, в манастир за цветнокожи жени. Посветили са се на гледането на болни, а Елен е открила, че това й доставя удоволствие. Обещах й преди заминаването си да уредя пътуването й с парахода.

Мелани кимна.

— Може би е разумно решение. Монашеските дрехи ще я защитят достатъчно, за да не бъде обвинена в убийството на Хенри.

— А тя ще намери покой, като помага на болни и ранени и така се покае — съгласи се Колийн с нея.

Мелани стана и отиде до прозореца.

— Нека поговорим за Роланд. Мислиш ли, че напоследък е така недружелюбен и зле настроен само защото трябва да лежи?

— Не, не вярвам — отговори майка му и израз на облекчение се появи на лицето й. — Толкова съм доволна, че попита за това, защото отдавна се чудя как да подхвана разговора с теб, без да излезе, че се меся в неща, които не са моя работа.

Мелани се усмихна, като усети притеснения тон на другата жена.

— За какво става дума? — попита тя. — С какво съм го разсърдила? Когато беше толкова болен, ми се доверяваше и аз си мислех, че ме обича. Откакто е по-добре, едва ме понася в стаята си. Рядко говори с мен и почти не ме поглежда. Сега иска да се махне и да се върне в Котънууд. Като че ли няма нужда от мен и не ме иска.

— Не е така, съвсем не — увери я Колийн. — Любовта му към теб е дълбока и безгранична, но той не може да повярва, че и ти изпитваш същото към него. Ако е вярно онова, което ми разказа в Уайт Сълфър Спрингс, не е трудно да се проумеят причините. Дори се учудвам, че вие двамата не се мразите.

— Но аз не го мразя. Аз го обичам.

— Казала ли си му го? — попита Колийн.

— Е, не с тези думи, но се постарах да му го покажа.

— Опасявам се, че той поставя под съмнение мотивите, заради които го допускаш до себе си, и изнамира какви ли не причини, само не и чувствата ти към него.

Мелани сведе очи.

— Струва ми се, че не мога да го упреквам за това.

— Мисля, че скептицизмът и стремежът му да избяга от теб са доказателство за дълбочината на чувствата му. Ако не те обичаше, нямаше да можеш да го нараниш. Той щеше да остане при теб и да взема това, което можеш да му дадеш, без сам да се излагана опасност, без да пита дали си с него, защото се чувстваш виновна, че си го преценила погрешно в историята е дядо ти и Доминик Клемънтс, или защото си зависима от него, понеже нямаш пари.

— Разбира се, че не е.

— Мисля, че трябва да вземеш решителни мерки, за да ти повярва. Но ако успееш, според мен ще установиш, че си обичана така, както малко жени са били обичани някога.

— А ако не успея? — прошепна Мелани.

— Тогава ще бъде много жалко — за Роланд и за теб.

Пратеникът до пристана се върна с информацията, че един пощенски кораб ще спре следобед в Натчес и ще продължи нагоре по реката. С присъщата си решителност Колийн си постави за цел да хване този кораб. За нея не беше проблем да опакова нещата си в последния момент. По обед куфарите й бяха натоварени на каретата.

Веднага след като обядваха, Колийн отиде при Роланд да се сбогува окончателно с него. Когато слезе отново долу, очите й бяха забулени от сълзи, но тя се усмихваше. Мелани я придружи до верандата.

— Знаеш, че винаги си добре дошла — подчерта Мелани.

— Зная, и няма защо да ти казвам, че трябва само да ми съобщиш, ако някога имаш нужда от мен. На куриера ще му трябва известно време, докато ме открие, но ти обещавам, че ще тръгна в момента, в който той пристигне при мен.

— Ще го запомня — рече Мелани.

Колийн кимна и си сложи ръкавиците.

— Иска ми се да ти пожелая щастие — каза тя, — но съм твърдо убедена, че ти си интелигентна и имаш достатъчно идеи как сама да се погрижиш за това.

Мелани отвърна усмихнато:

— Поне ще се опитам.

Двете жени се прегърнаха и когато каретата тръгна, си махаха. После Мелани вирна брадичка и се прибра в къщата.

През остатъка от следобеда не влезе в стаята на Роланд. Дръпна Цицерон настрана и му даде точни нареждания. Когато се убеди, че ги е разбрал, се оттегли в стаята си и поръча да й приготвят ваната. Стоя дълго в топлата ароматна вода, а очите й бяха замислени. Тъй като денят беше хладен, седна по пеньоар пред камината да си среши косата. Сбърчи чело и позвъни още веднъж за камериерката, за да се увери, че в стаята на Роланд е запален огън. Същевременно съобщи в кухнята вечерята за двама да се донесе горе, пред камината в спалнята му.

Ранният есенен здрач вече падаше, когато Мелани извади от гардероба си светлолилав сатенен пеньоар, прощален подарък от Колийн. Съблече своя и за момент застана гола. После пое дълбоко дъх и облече копринената дреха.

Тежкият сатен прилепна към нея като втора кожа и подчерта гордата закръгленост на гърдите й, която изпъкваше под дълбокото деколте. Камбановидните ръкави покриваха лактите й и придаваха на долната част на ръцете й прелестно изящество. Широк колан обвиваше тънката й талия. Остави косата си да пада меко по раменете и се погледна за последен път в огледалото, след като надяна хубавите си пантофки.

Беше доста бледа, но това съвсем не беше лошо, правеше очите й огромни и й придаваше очарователна уязвимост. Извърна се и излезе.

Голямата къща беше тиха и празна. Прислугата, с изключение на Цицерон, се бе оттеглила в своите помещения. Мелани видя иконома да седи на една пейка на долната стълбищна площадка. Погледна я и кимна. Тя вдигна ръка, отдръпна се от парапета и продължи по коридора.

Пред вратата на Роланд не си позволи да се колебае, а влезе веднага. Той беше сключил ръце на тила си и се взираше в огъня. Чертите на лицето му имаха отчужден израз. Зелените му очи се спряха за миг на лицето й, преди да се плъзнат по косата и пеньоара, който напълно прилягаше към идеалната закръгленост на тялото й. Бледото й лице поруменя, когато видя циничния израз в очите му. Това обаче не я уплаши. С високо вдигната глава пристъпи към долния край на леглото и сложи ръце на колоната.

— Значи си решила да ме посетиш? — попита той.

Мелани се насили да се усмихне:

— Да. Липсвах ли ти?

Не й отговори, но погледът му не се отместваше от нея.

— Да не би случайно да си донесла и дрехите ми?

— Не — отговори тя с твърд глас. — Реших, че не ти трябват.

— Какво? — попита той и вдигна вежди.

— Реших, че няма за какво да ги използваш. Ако съм разбрала правилно, искаш да се облечеш и да напуснеш Гринлия. Не мога да допусна това. Нямам намерение да те оставя да си идеш, когато и да било.

Не смееше да изчака неговата реакция. Затова дръпна шнура на звънеца. Почти в същия миг ключалката изщрака. Тя въздъхна с облекчение. Решителната крачка беше сторена, независимо до какво щеше да доведе.

— Какво означава това? — попита Роланд, който се бе подпрял на лакът и с подозрение се взираше в лицето й.

Мелани го погледна, пристъпи към леглото и седна до краката му. Пеньоарът й се разтвори и откри едното й коляно и бедрото, но тя не направи нищо, за да ги покрие. Като се облегна на колоната на леглото, тя беше достатъчно близо до него, за да може да говори с нормален тон, но все пак беше извън обсега му.

— Какво означава това ли? — повтори тя тихо. — Това, което казах. Предприех стъпки, за да се погрижа да не си отидеш оттук. Цицерон ни заключи, наредила съм му да отвори вратата само ако аз му заповядам. О, зная, ти вече си ми казвал, че всичко, което е било мое, сега е и твое, защото сме мъж и жена. Но Цицерон, опасявам се, не признава това положение. Той се смята за мой прислужник и ще прави това, което аз му кажа. Би могъл да се опиташ да разбиеш вратата, но в такъв случай той ще извика помощ от конюшните. Не вярвам — продължи тя с добре обмислени думи, — че през следващите дни ще можеш да събереш толкова много сила, но за всеки случай взех тази предпазна мярка.

— Може би не съм достатъчно силен да разбия вратата — възрази той със спокоен глас, — но съм сигурен, че няма да ми е трудно да стисна с ръце хубавия ти врат и да те удуша.

Тя повдигна едната си вежда.

— Възможно е, но за тази цел ще трябва да ме хванеш, а преди това ще се наложи да ме изслушаш.

Той я погледна и видя как огънят блестеше в косата й, а пеньоарът й се разтваряше все повече. Голата кожа ясно показваше, че под дрехата от лъскав сатен тя не носи нищо.

— Е, добре — произнесе той провлачено и се отпусна отново на възглавниците. — Ще се включа в играта ти. Разказвай ми каквото искаш.

Мелани не беше много окуражена от израза в очите му. Но вероятно нямаше да й се предложи по-добра изходна позиция. Без да обръща внимание на това, че пеньоарът й се разтвори още малко, тя сви едното си коляно и го обгърна с ръце. Преглътна тежко и отклони поглед, насочвайки го към настъпващата тъмнина навън през прозореца.

— Нашият брак никога не е бил обикновен — подхвана тя. — Нямаше изобщо да се стигне до него, ако обществените представи за морал не изискваха един мъж и една жена, които са се опознали телом, да скрепят тази връзка с брак. Предполагам, че това е ясно и на двама ни. Но имаше и друга причина за решението ми да се омъжа за теб. Исках да отмъстя за това, което стори на дядо ми и на мен. С две думи: мразех те й се чувствах като в клопка. Исках да те накарам да платиш за положението, в което ме постави. Един-два пъти имах впечатлението, че си напълно наясно с моите чувства.

Докато тя говореше, той остана мълчалив. Погледът му се впи в лицето й, когато каза:

— Така си мислех още от самото начало.

Тя кимна.

— Да, но има едно нещо, което не забеляза, че всичко това вече не така. Лесно е да мразиш човек, когато не го познаваш, но когато започнеш да го разбираш, да прекарваш една част от живота си с него, тогава постепенно се променят чувствата, които си изпитвал преди, и отмъщението се превръща в дреболия. Вярвам… вярвам, че ако беше възможно да останем заедно, ако не беше походът на Лопес и свързаните е него раздели, всичко щеше да бъде иначе. Но на теб ти се наложи отново да тръгнеш на война и отново да ме изоставиш, преди да разбера, че те обичам. Исках да ти го кажа в нощта, преди да заминеш за Куба, но тогава ти не дойде при мен, а на сутринта вече те нямаше.

— Мелани — прекъсна я той и седна, — какво каза?

Тя обърна глава към него и не се опита да избегне погледа на суровите му зелени очи.

— Казах, че те обичам. Съжалявам, че пропиляхме толкова много време, че направихме такива ужасни грешки, че трябваше да извървим такъв дълъг път, за да се намерим един друг. Може би, ако този път останеш при мен, ще намерим не само любов, но и споделено щастие.

— Да остана при теб? Никога нямаше да си отида, ако не беше толкова мъчително да съм заедно с теб. Аз те обичах, Мелани, от момента, в който те видях да слизаш по стълбата онази вечер в Монмаут, когато се срещнахме за първи път. Тогава ти ме помоли да си отида. Спомняш ли си?

— О, Роланд! — извика Мелани, пусна коляното си, опъна крака и се подпря на една ръка, когато се наведе към него.

— Включих се в похода на Лопес, защото след една седмица брак ми стана ясно, че това, което изпитвах към теб, ще се засилва непрекъснато, ако останем заедно, и ще ми бъде още по-тежко да те загубя, когато най-после разбереш — а не можеше да не се стигне дотам, — че отмъщението не си заслужава цената, която трябваше да платиш, като живееш с мъж, когото ненавиждаш. Нищо не помогна. Никога ли не си се запитвала защо се появих толкова бързо, когато тръгна за Ню Орлиънс? Защо го вече си бях опаковал нещата и бях получил разрешение от генерал Лопес да замина за Натчес и да доведа жена си, когато Джон Куитман ми каза, че ти си тръгнала. Известно време мислех, че съм те спечелил, че започваш да чувстваш нещо към мен, а после ми стана ясно, че просто си възприела нова тактика. Втълпих си, че това не ме засяга, но когато дойде историята с Колийн и ти отново изстина към мен, разбрах, че ме засяга, че щеше да ми остави неприятен привкус, ако те вземех против волята ти.

— И заради това замина с губернатора Куитман за Тексас, а после и за Мобайл.

— А когато се върнах, те намерих с Дом. Като видях, че има опасност да те загубя заради друг мъж, разбрах, че перспективата да остана завинаги без теб е хиляди пъти по-лоша, отколкото да си пробия със сила път до твоето легло.

— Дом никога не е означавал нищо за мен — рече Мелани натъртено.

— Как можех да го повярвам, когато той непрекъснато бе около теб?

— Вече ти обясних защо.

— Да, зная. По-рано чух веднъж същото и от Колийн. И въпреки това не можах да превъзмогна себе си и да повярвам до момента, когато на дуела ти вдигна ръката ми и ми помогна да го застрелям.

— Струва ми се, че никога през живота си не съм се страхувала така, както тогава.

— Колийн ми разказа как си й спасила живота и колко много си плакала, като си загубила нашето дете, и как непрестанно си викала името ми, когато си била болна. Толкова пъти съм си пожелавал да не те бях оставял тогава сама! Ако бях останал при теб, това никога нямаше да се случи.

Мелани поклати глава:

— Не бива да разсъждаваш по този начин. Ако онази сутрин и аз не бях дошла на островчето, Дом може би нямаше да добие кураж да стреля предварително и нямаше да те рани. Разбираш ли? Но аз трябваше да дойда. До гуша ми беше дошло да спиш с мен, а после да ме оставяш сама.

Той поклати глава и отговори с приглушен глас:

— Никога не съм искал да те оставям сама, но като че ли това беше единственото, което можех да правя, докато се уредеше историята с Дом. При всяка раздяла ми се струваше, че умирам, и всеки път съм се питал дали няма да е за последен път.

— На островчето наистина можеше да дойде краят ти, но изобщо не ми се мисли за това. Сега те предупреждавам: смъртта беше последният ти шанс да ми избягаш. Независимо от тази заключена врата, Роланд Донован, аз вече никога няма да те пусна да си идеш.

Тогава той протегна ръка към глезена й и пръстите му бяха горещи, когато се сключиха около него и погалиха с палец нежната кожа на крака й.

— С удоволствие ще повярвам в това, което казваш — отвърна той, — но у мен има някакъв инат, който ме кара да изяснявам нещата докрай, за да няма никакво съмнение. Съвсем сигурна ли си, че не казваш тези неща само за да поправиш несправедливото си убеждение, че съм причинил зло на дядо ти?

— Не, заклевам ти се, че не е така — увери го тя.

— Или може би внезапният ти изблик на чувства има нещо общо с обстоятелството, че се храниш и обличаш с моите пари?

Мелани беше много благодарна на Колийн, че я бе предупредила тъкмо по този въпрос. Отметна коса и му се усмихна открито.

— Не е ли угризението, че сърцето на дядо ми нямаше да спре, ако не беше се дуелирал с теб, единствената причина, поради която се ожени за мен?

— Разбира се, че не — отговори той.

— Не ме ли храни и облича през всичките тези месеци само защото се стремеше да ме обвържеш и да можеш, когато си искаш, да спиш с мен?

— Не — изръмжа той мрачно.

— Но аз не съм сигурна, че казваш истината, също както и ти не си сигурен дали можеш да ми повярваш.

— Не, наистина — рече той бавно, — но винаги можем да проверим.

Преди тя да отгатне намеренията му, пръстите му се сключиха около глезена й и той я притегли към себе си. Пеньоарът й се вдигна до кръста и откри хълбоците й, които бяха бели като порцелан. Ръката му галеше тяхната извивка, когато я привлече върху скута си и намери устните й, за да я целуне дълго и страстно. Тя отвърна на целувката му с всичката жар, насъбрала се през дългите тревожни дни. Когато усети, че коланът около кръста й се развързва и ръцете му се плъзгат по тялото й, галят я и я възбуждат, тя почувства, че някакъв страх, стаен дълбоко в нея, се стапя и изчезва, и се отдаде на докосванията му, трептяща от щастие.

Най-после Роланд вдигна глава и я погледна.

— Мелани, сладка моя любов — прошепна той. — Ако посмея да ти повярвам, не ми казвай никога, че съм се излъгал.

— Никога — отговори тя, — ако и ти ми обещаеш същото.

Устата му докосна нежно клепките й, плъзна се по бузата й към шията и се насочи бавно, изпълнена с жар, към розовия връх на гръдта й. Внезапно Мелани пое дъх.

— Роланд, раната ти… не трябва да се напрягаш.

— Откакто влезе в тази стая, раната ме мъчи много по-малко, отколкото една друга част на тялото ми. Да те гледам как се облягаш назад като някаква прелъстителка от древността, толкова близка и все пак толкова далечна — това беше повече, отколкото можех да понеса. Но няма защо да се съпротивлявам, нали?

Усмивка повдигна ъгълчетата на устата й.

— Надявах се да не се съпротивляваш — отвърна тя нежно. Отново устата му страстно се впи в устните й. Тя се вкопчи в него, освободи се от диплите на пеньоара си и се намести по-близо, за да не се напряга той и да може по-лесно да я привлече към себе си.

На заключената врата се почука силно.

— Таблата с вечерята, която поръчахте, мис Мелани — извика Цицерон.

Роланд тихо изруга.

— Щях да му кажа да изчезва — прошепна той, — но нали не се подчинява на моите заповеди.

Мелани му се усмихна с виолетово-сините си очи.

— Цицерон — извика тя през рамо, — върни таблата и я донеси пак по-късно… много по-късно.

През вратата се чу как икономът тихичко се засмя, после засвири с уста весела мелодия, докато стъпките му заглъхваха по коридора на Гринлия.