Нежни урагани

Десета глава

С размътено от болка съзнание и треперещи ръце Сибил отвори вратата на хотелската стая. Само да успее да се добере до лекарствата си, до тъмна стая, до забравата, ще успее да намери някакъв начин да се справи с утрешния ден.

Ще намери начин да се изправи сама пред цялото семейство Куин с ужасното чувство, че се е провалила.

Сигурно ще бъдат убедени, че е помогнала на Глория да избяга. Как би могла да ги обвини? Вече и без това в очите на Сет е подла лъжкиня. Всъщност така се и чувстваше.

Бавно постави резето, закрепи предпазната верига, след това се облегна на вратата, докато успее отново да накара краката си да се задвижат.

Когато лампата светна, едва потисна вика си и закри очи.

— Права си за гледката — изрече откъм вратата на терасата Филип. — Много е живописна.

Свали ръцете си и го погледна. Забеляза, че е без сако и вратовръзка, но иначе изглеждаше точно като в полицейския участък: любезен, учтив и ужасно сърдит.

— Как влезе?

Усмихна се ехидно и това придаде на очите му суров и леден, златист оттенък — цветът на хапливо зимно слънце.

— Разочароваш ме, Сибил. Смятах, че изследванията ти върху… обекта включват и факта, че едно от основните качества при формирането ми е било проникването в чужда собственост.

Продължи да стои, където си беше, подкрепяна от вратата.

— Бил си крадец?

— Наред с други неща. Но достатъчно за мен. — Пристъпи напред и се настани на страничната облегалка на фотьойла. — Възхищавам ти се. Бележките ти са невероятно поучителни, дори за любител.

— Чел си записките ми? — Погледът й се стрелна към бюрото и компютъра. Ужасното главоболие й пречеше да се възмути. — Нямаш право да идваш тук непоканен. Да влизаш в компютъра ми и да четеш записките ми.

„Толкова спокойна — помисли си Филип и стана да си вземе бира от минибарчето. — Каква жена е тя?“

— Ако питаш мен, Сибил, имам всички права. Ти ме излъга, използва ме. Всичко е било предварително замислено, нали? Когато се появи край работилницата миналата седмица, планът ти вече е бил съставен. — Не можеше да остане спокоен. Докато тя стоеше и се взираше в него с безизразно лице, гневът му се надигаше. — Проникване в противниковия лагер. — Тресна бутилката върху масичката. Ударът на стъклото върху дървената повърхност отекна като гръмотевица в главата й. — Да наблюдаваш и докладваш, да подаваш информация на сестра си. И щом да бъдеш с мен ще ти помогне да се промъкнеш по-лесно зад фронтовата линия, готова си да направиш тази жертва. Щеше ли да спиш с мен?

— Не. — Притисна ръка към главата си и изпита желание да легне на пода и да се свие на кълбо. — Изобщо не смятах, че нещата ще…

— Аз пък смятам, че лъжеш. — Приближи се до нея и я хвана за раменете. — Мисля, че щеше да направиш всичко. Още едно обективно изследване, нали така? А да не говорим, че ще помогнеш на онази мръсница, сестра ти, да измъкне още пари от нас. Сет и за теб не означава нищо, също както и за нея. Само средство за постигане на целта ви.

— Не, не е така… не мога да мисля. — Болката беше нетърпима. Ако не я задържаше, щеше да падне на колене и да моли. — Аз… утре ще говорим. Не ми е добре.

— Значи и това ви е обща черта с Глория. Няма да се хвана, Сибил.

Дишането й се затрудни, зрението й се замъгли.

— Съжалявам. Не издържам повече. Трябва да седна. Моля те, трябва да седна!

Вгледа се в нея. Страните й бяха мъртвешки бледи, очите й — изцъклени, дишането й — учестено и неравномерно. „Ако се преструва — каза си Филип, — Холивуд е загубил една голяма звезда.“

Изруга и я замъкна до дивана. Тя се строполи върху възглавниците.

Чувстваше се твърде зле, за да се притеснява, и само затвори очи.

— Куфарчето ми. Хапчетата ми са в куфарчето.

Той вдигна черното куфарче от мека кожа до бюрото, разрови в него и откри шишенцето.

— Имитрекс? — вдигна поглед към нея. Главата й беше отметната назад, очите — затворени, а ръцете — здраво стиснати в скута, сякаш можеше да съсредоточи цялата болка в тях и да я удуши. — Лекарство при силна мигрена.

— Да, вземам го от време на време. — Трябва да се концентрира, заповяда си Сибил, трябва да се отпусне. Но нищо не можеше да й помогне да преодолее ужасната болка. — Трябваше да го нося. Тогава нямаше да се стигне чак дотук.

— Ето — подаде й хапчето и чаша вода.

— Благодаря. — Едва не разля водата. — Трябва да мине известно време, но е по-добре от инжекция. — Отново затвори очи и се помоли той просто да си тръгне.

— Яла ли си?

— Какво? Не. Ще се оправя.

Изглеждаше безпомощна, ужасно безпомощна. За миг си помисли, че заслужава да страда, изкуши се да я остави сама. Но после вдигна телефона и помоли да го свържат с обслужване по стаите.

— Нищо не искам.

— Стой мирна. — Поръча супа и чай, след това закрачи из стаята.

Как можа до такава степен да се заблуди за нея? Винаги беше правил бързи и точни преценки за хората. Беше видял в нея интелигентна и интересна жена. Изискана, с чувство за хумор и вкус. Но под лъскавата повърхност тя беше лъжкиня, измамничка и използвачка.

Едва не се изсмя. Току-що беше описал момчето, което през половината си живот се опитваше да забрави.

— Пишеш в записките си, че не си виждала Сет, откакто е бил на четири години. Защо дойде сега?

— Мислех, че мога да помогна.

— На кого?

Отвори очи.

— Не знам. Мислех, че ще мога да помогна на него, на Глория.

— Ако помогнеш на единия, засягаш другия. Прочетох бележките ти, Сибил. Да не би да искаш да ми кажеш, че го обичаш? „Въпросното лице изглежда в добро здраве.“ Той не е някакво шибано лице, а дете.

— Трябва да бъдем обективни.

— Трябва да бъдем човечни.

Тази дума прободе сърцето й и го накара да се присвие болезнено.

— Не ме бива много в чувствата. По-силна съм в реакциите и моделите на поведение, отколкото в усещанията. Надявах се, че ще мога да запазя известна дистанция от ситуацията, да я анализирам обективно, да определя кое е най-доброто за всички засегнати. Не се справих добре.

— Защо не си направила нищо преди? — попита Филип. — Защо не направи нищо да анализираш ситуацията, докато Сет беше при сестра ти?

— Не знаех къде са. — После въздъхна и поклати глава. Не беше време за извинения, а и мъжът, който бе вперил насреща и тези студени очи, така или иначе няма да ги приеме. — Никога не съм се опитвала сериозно да разбера. От време на време, когато ми поискаше, й изпращах пари. Общуването ми с Глория най-често се оказваше безполезно и неприятно.

— За Бога, Сибил! Сега говорим за едно малко момче, а не за сестринското съперничество.

— Страхувах се да се обвържа — рязко отвърна тя. — Единственият път, когато го направих, тя си го взе. Той е нейно дете, не мое. По този въпрос нищо не можех да направя. Помолих я да ми позволи да им помогна, но тя не пожела. Отглеждаше го сама. Родителите ми официално се отказаха от нея. Майка ми дори не знаеше, че има внук. Наясно съм, че Глория има проблеми, но едва ли й е лесно.

Филип просто се взираше в нея.

— Сериозно ли говориш?

— Няма на кого да разчита — заговори Сибил, но после отново затвори очи, тъй като на вратата се почука. — Съжалявам, но не смятам, че бих могла да поема каквато и да е храна.

— Напротив, можеш.

Филип отвори вратата, за да влезе момчето, и му посочи да остави подноса на масичката пред дивана. После бързо го отпрати с щедър бакшиш.

— Опитай супата — нареди й. — Организмът ти трябва да поеме нещо, иначе ще започне да ти се гади от лекарството. Майка ми беше лекар, не забравяй.

— Добре. — Взе лъжицата, като си казваше, че това просто е още едно лекарство. — Благодаря ти. Сигурна съм, че не си в настроение за любезности.

— По-трудно ми е да те нападам, когато не си в състояние да се биеш. Хапни, Сибил, и ще направим един-два рунда.

Тя въздъхна. Остротата на болката започваше да се притъпява. Сега вече може да се справи с нея. И с него.

— Надявам се, че поне ще се опиташ да разбереш моята гледна точка. Глория ми се обади преди две седмици. Беше отчаяна, уплашена. Каза ми, че е загубила Сет.

— Загубила? — изсмя се саркастично Филип. — О, страхотно!

— Най-напред си помислих, че става дума за отвличане, но успях да изтръгна някои подробности от нея. Обясни ми, че той е с вашето семейство, че сте й го взели. Беше изпаднала в истерия, толкова се страхуваше, че никога няма да успее да си го върне. Нямаше пари да плати на адвокат. Съвсем сама се бореше с цяло семейство, с цялата система. Изпратих й пари за адвокат и й казах, че ще й помогна. Че трябва да чака, докато й се обадя. Реших да дойда и лично да видя какво е положението. Знам, че Глория не винаги казва цялата истина, че е способна да извърта нещата, както на нея й е удобно. Но оставаше фактът, че Сет е при вас, а не при нея.

— И благодаря на Бога за това!

— Знам, че вие му осигурявате хубав дом, но тя му е майка, Филип. Има право да задържи сина си.

Внимателно се вгледа в лицето й. Не знаеше дали да се ядосва, или да се удивлява.

— Наистина го мислиш, а?

Страните й постепенно си възвръщаха цвета. Очите й се бяха избистрили и вече го гледаха уверено.

— Какво имаш предвид?

— Мислиш, че семейството ми е взело Сет. Че сме се възползвали от една нещастна, самотна майка и сме й измъкнали детето. Че тя си го иска обратно. Че дори е наела адвокат, който да действа за настойничество.

— Той е при вас — изтъкна Сибил.

— Съвсем правилно. И се намира точно там, където му е мястото, и тук ще остане. Нека ти съобщя някои факти. Тя е изнудила баща ми и му е продала Сет.

— Знам, че мислиш така, но…

— Казах факти, Сибил. Преди година Сет е живял в мръсна стая в Балтимор, а сестра ти е била на тротоара.

— На тротоара?

— Господи, откъде падаш? Търсела си е клиенти. Тук не става дума за някоя проститутка със златно сърце, това не ти е някоя отчаяна, изоставена майка, готова на всичко, за да оцелее и да нахрани детето си. Осигурявала си е пари за пристрастяването си.

Тя само бавно поклати глава.

— Откъде знаеш всички тези неща?

— Знам ги, защото живея със Сет. И защото съм говорил с него, изслушвал съм го.

Ръцете й се вледениха. Вдигна каничката с чай, за да ги стопли, и наля малко в една чаша.

— Той е малък. Може и да се е заблудил.

— Сигурно. Обзалагам се, че е така. Сигурно се е заблудил, когато си е носела дозата у дома, когато така се е гипсирала, че се е просвала на пода и той се е чудел дали не е умряла. Сигурно се е заблудил, когато го е пребивала от бой, ако е в настроение.

— Значи го е удряла. — Чашата изтрака върху чинийката. — Удряла го е?

— Пребивала го е. Няма такова нещо като цивилизован бой, доктор Грифин. Юмруци, колани, опакото на ръката. Получавала ли си някога юмрук в лицето? — Вдигна своя, за да го види. — Представи си го. Това е точно колкото юмрука на жена спрямо, да речем, пет-шестгодишно дете. Прибави към него алкохол и наркотици и юмрукът става доста по-бърз и по-силен. Изпитвал съм го. — Наклони ръката, вгледа се в юмрука си. — Майка ми предпочиташе прахчета — за непосветените това ще рече хероин. Ако не си получеше дозата, човек бързо се научаваше да стои далече от пътя й. Знам съвсем точно какво е озлобена, побесняла жена да ти се нахвърли с юмруци. — Очите му отново се насочиха към Сибил. — Сестра ти никога повече няма да получи възможност да ги използва върху Сет.

— Т-тя… трябва да се лекува. Изобщо не съм… Сет беше добре, когато го видях. Ако знаех, че му посяга…

— Не съм свършил. Той е хубаво дете, нали така? Някои от клиентите на Глория са били на същото мнение.

Цветът, върнал се по страните й, отново се отдръпна.

— Не! — Тръсна глава и се изправи замаяно. — Не, не го вярвам. Това е ужасно! Невъзможно!

— Нищо не е направила, за да попречи. — Този път не обърна внимание на пребледнелите й страни и продължи: — Абсолютно нищичко не е направила, за да го предпази. Сет е бил принуден да се справя сам. Отблъсквал ги е или се е криел. Рано или късно е щял да се появи някой, когото е нямало да успее да отблъсне, нито пък да успее да се скрие.

— Това не е възможно. Тя не би могла.

— Би могла — особено ако така ще си докара някой и друг долар отгоре. Трябваше да минат месеци, докато Сет свикне да приема дори и най-невинно докосване. И досега има кошмари. А щом се произнесе името на майка му, трябва да видиш страха, изписан в очите му. Ето такова е положението, доктор Грифин.

— Господи! Как може да очакваш от мен да приема всичко това? Да повярвам, че е способна на такова нещо? — Притисна ръка към сърцето си. — Израснала съм с нея. Теб те познавам от по-малко от седмица и очакваш да приема тези ужаси, тази гадост като факт.

— Мисля, че ми вярваш — продума той след малко. — Мисля, че в крайна сметка си умна и, да кажем, достатъчно наблюдателна, за да разбираш истината.

Ужасяваше се, че е така.

— Ако това е истината, защо съответните власти не са предприели нищо? Защо не са му помогнали?

— Сибил, нима толкова време си живяла в твоя красив свят и наистина не знаеш какво представлява животът на улицата? Колко много такива като Сет има там? Системата понякога действа — за малкото късметлии. На мен не ми помогна. Нито на Сет. Рей и Стела Куин ми помогнаха. А точно преди по-малко от година баща ми е платил на сестра ти първата вноска за едно десетгодишно момче. Доведе Сет у дома, осигури му живот, и то приличен.

— Тя каза… каза, че й е взел Сет.

— Да, взел го е. Десет хиляди първия път и още две плащания по приблизително толкова. Март месец му е написала писмо, че иска да й плати цялата сума накуп. Сто и петдесет хиляди в брой и ще се махне.

— Сто и… — изуми се тя. — Написала е писмо?

— Четох го. Било е в колата, когато баща ми е катастрофирал. Връщал се е от Балтимор. Опразнил повечето си банкови сметки. Предполагам, че е похарчила по-голямата част през последните няколко месеца. Няма и два месеца, откакто Глория ни писа, за да ни иска още пари.

Сибил се извърна, бързо се приближи до вратата на терасата и я разтвори широко. Изпитваше нужда от свеж въздух и го пое на глътки като вода.

— И аз трябва да приема, че Глория е направила всичко това и че основният й мотив са парите.

— Изпратила си й пари за адвокат. Как му е името? Защо не се е свързал с нашия адвокат?

Тя здраво стисна очи. Няма никакъв смисъл да се чувства измамена, напомни си.

— Не отговори на въпросите ми, когато я попитах. Очевидно няма адвокат и се съмнявам, че изобщо е възнамерявала да се консултира с някого.

— Е, доста бавно загряваш, но все пак схвана — саркастично отбеляза той.

— Исках да и вярвам. Като деца никога не сме били близки и за това сигурно и двете имаме вина. Надявах се, че ще мога да помогна на нея и на Сет. Смятах, че това е начинът.

— Значи те е изиграла.

— Чувствах се задължена. Майка ми е толкова непреклонна по въпроса. Разсърди се, че съм дошла тук. Откакто Глория избяга, за нея тя вече не съществува. Сестра ми твърдеше, че възпитателят ни в училище я задиря. Винаги твърдеше, че мъжете я преследват. Между нея и майка ми избухна страшен скандал и на другия ден Глория изчезна. Беше взела част от бижутата на майка ми, колекцията от монети на баща ми, пари. После почти пет години нищо не чух за нея. Тези пет години бяха спокойни за мене.

— Мразеше ме — тихо изрече Сибил и продължи да се взира в трептящите по водата светлинки. — Без значение какво правех — дали се борех с нея или отстъпвах. Ненавиждаше ме. Беше ми по-лесно, когато беше далеч от мене. Не я мразех, просто не изпитвах нищо. Мисля, че и сега положението е абсолютно същото. Не мога да почувствам нищо към нея. Трябва да е някакъв недостатък — продума почти на себе си. — Може би е генетично. — Отново се обърна назад със слаба усмивка. — Някой ден може да се получи интересно изследване.

— Нямала си представа какви ги върши, нали?

— Да. Толкова за дълбоката ми прозорливост. Съжалявам, Филип. Ужасно съжалявам за това, което направих и това, което не съм направила. Уверявам те, че не дойдох тук, за да навредя на Сет. И ти обещавам, че ще направя всичко възможно да помогна. Ако мога утре сутринта ще отида в Социалната служба, ще говоря с Анна, със семейството ти, Ако позволите, бих искала да се срещна със Сет, да се опитам да му обясня.

— Няма да го вземаме в службата на Анна. Няма да допуснем Глория близо до него.

— Тя няма да е там.

Очите му блеснаха.

— Моля?

— Не знам къде е. — Разпери безпомощно ръце. — Обещах да я доведа. И наистина смятах да го направя.

— Оставила си я просто да си тръгне? По дяволите!

— Не я… не беше нарочно. — Отново се отпусна на дивана. — Заведох я в един ресторант. Исках да се нахрани, да поговоря с нея. Казах й, че ще изясним всичко, че утре сутринта имаме среща. Поставих ултиматуми — а трябваше да знам, че това не е начинът. Не й хареса, но не виждах какъв избор има.

— Какви по-точно ултиматуми?

— Да се подложи на терапия, да влезе в клиника. Че трябва да получи помощ, да оправи живота си, преди да се опита да вземе настойничество над Сет. Отиде до тоалетната и като не се върна, тръгнах да я търся. Намерих портфейла си. Сигурно го е взела от чантата ми. Оставила ми е кредитните карти — допълни с иронична усмивка. — Знаела е, че незабавно ще ги анулирам. Взела е само парите. Не за пръв път краде от мен, но това винаги ме изненадва. — Въздъхна. — Почти два часа обикалях с колата с надеждата да я открия. Но не можах и не знам къде е. Не знам какво смята да прави.

— Добре те е подредила, а?

— Аз съм зрял човек. Мога да се грижа за себе си и сама отговарям за поведението си. Но Сет… ако дори и част от това, което ми каза, е вярно… той ще ме намрази. Разбирам го и трябва да се примиря. Бих искала да разговарям с него.

— Това ще зависи от Сет.

— Съвсем справедливо. Трябва да видя информацията, документите. — Сключи пръстите на ръцете си. — Давам си сметка, че може да поискате да взема съдебно решение, но бих предпочела да го избегна. Ще ми бъде по-лесно да се справя, ако го видя черно на бяло.

— Не винаги нещата са толкова прости, когато става въпрос за човешкия живот и чувства.

— Може би не. Но имам нужда от факти, документи, доклади. След като ги получа и ако се убедя, че за Сет е по-добре да остане във вашето семейство чрез юридическо настойничество или осиновяване, ще направя всичко, което мога, за да помогна това да стане. — Трябва да настоява, каза си Сибил. Сега трябва да настоява, за да й даде нова възможност. Само още една възможност. — Аз съм психолог и сестра на рождената майка. Смятам, че мнението ми ще има тежест в съда.

Филип обмисли думите й обективно. Формалности, каза си. В края на краищата той е човекът, който се занимава с формалностите. Това, което тя предлага, само ще помогне всичко да се уреди така, както иска и той.

— Предполагам, че ще има, и ще го обсъдя със семейството си. Но мисля, че не разбираш, Сибил. Тя няма да се бори за Сет. Никога не е имала такива намерения. Само се опитва да го използва, за да получи повече пари. Но няма да получи нито цент.

— Значи аз съм излишна.

— Може би. Не съм решил. — Стана и закрачи из стаята. — Как се чувстваш?

— По-добре. Добре. Благодаря. Съжалявам, но главоболието беше непоносимо.

— Често ли получаваш пристъпи?

— Два-три пъти в годината. Обикновено още при първите симптоми вземам лекарство, така че не са чак толкова силни. Днес следобед, когато излязох, бях малко… объркана.

— Да, да освободиш сестра си под гаранция от затвора наистина може да те обърка. — Погледна я насмешливо. — Колко ти трябваха, за да я измъкнеш?

— Гаранцията беше определена на пет хиляди.

— Е, мисля, че можеш да се сбогуваш с тях.

— Най-вероятно. Парите не са важни.

— Така ли? — Спря и се извърна към нея. Изглеждаше изтощена и все така смущаващо безпомощна. Може да е несправедливо, но предимството си е предимство, реши Филип и атакува: — Какво е важно за теб, Сибил?

— Да довърша започнатото. Възможно и да нямате нужда от помощта ми, но нямам намерение да си тръгна, докато не направя каквото мога.

— Ако Сет не иска да те види или да говори с теб, няма да го направи. Това е. Достатъчно е преживял.

Тя изправи рамене.

— Независимо дали ще се съгласи да се види и да говори с мен, възнамерявам да остана, докато формалностите бъдат уредени. Не можеш да ме принудиш да си замина, Филип. Може да направиш престоя ми труден и неприятен, но не можеш да ме принудиш да си замина, докато не бъда удовлетворена.

— Да-а, мога да направя престоя ти труден. Дори мога да го направя почти невъзможен. И точно това си мисля.

— Наведе се и здраво улови брадичката й. — Щеше ли да спиш с мен?

— При създалите се обстоятелства смятам, че въпросът е хипотетичен.

— Не, за мен не е. Отговори!

Не трепна пред изпитателния му поглед. Беше въпрос на гордост, макар да чувстваше, че много малко от нея и от достойнството й са останали ненакърнени.

— Да. — Видя как очите му светнаха и издърпа брадичката си. — Но не заради Сет или Глория. Щях да спя с теб, защото исках. Защото ми харесваше и когато бях с теб, забравях защо съм тук.

— Значи забравяше с каква цел си дошла тук. — Той пъхна ръце дълбоко в джобовете. — Господи, невъзможна си! Защо ли намирам тази наглост толкова интригуваща?

— Това не е наглост. Зададе ми въпрос, отговорих ти честно. При това, както забеляза, в минало време.

— Сега пък се замислям за нещо друго. А ако реша да го превърна в сегашно време? Не казвай, че е хипотетично, Сибил — предупреди я, когато тя отвори уста. — Склонен съм да го приема като предизвикателство. Ако се озовем тази вечер в леглото, никой от двамата няма да се харесва особено утре сутринта.

— Точно сега не ми харесваш особено.

— Тук сме на абсолютно еднакви позиции, скъпа. — Сви рамене. — Срещата утре сутринта в службата на Анна ще се състои. Доколкото зависи от мен, можеш да видиш цялата документация, включително и писмата на сестра ти. Що се отнася до Сет, нищо не мога да ти обещая. Ако се опиташ да се доближиш до него без наше позволение, ще съжаляваш.

— Не ме заплашвай.

— Не те заплашвам, просто ти излагам фактите. Твоето семейство обича да си служи със заплахи. — Усмивката му беше убийствена, опасна. — Семейство Куин дава обещания и ги спазва.

— Аз не съм Глория.

— Не си, но все пак трябва да видим коя точно си. В девет часа — добави накрая. — О, и доктор Грифин… може би ще решиш да прегледаш отново записките си. Когато го правиш, би могло да представлява интерес от психологическа гледна точка да се запиташ защо намираш толкова по-голямо удовлетворение да наблюдаваш, отколкото да участваш. Гледай да се наспиш — подхвърли, докато крачеше към вратата. — Нали ще искаш да си свежа утре.

— Филип! — Импулсивно стана и го изчака да се обърне. — Не беше ли късмет това, че обстоятелствата се промениха, преди да сме допуснали грешката със секса?

Той наклони глава, едновременно поразен и развеселен, че се е решила на такива опасни думи за раздяла.

— Скъпа, аз съм си голям късметлия.

После затвори вратата.