Десета глава


^Кълто-кафявият ван вонеше на изкуствени зелени растения. Миризмата на ароматизатора бе толкова силна, че се наложи да сваля прозореца си, за да вкарам малко чист въздух.

- Нямаше да се оплакваш, ако бе там да помиришеш мъжа, от когото я купих -увери ме Дунди, подавайки ми чифт слънчеви очила, които да сложа. - А сега, закопчай си колана, ако обичаш.

Вида и Джуд вече се бяха закопчали на задната седалка, макар че не се бяха съгласили лесно. Любимият ми член на екипа бе погледнал само веднъж металната решетка, която разделяше предните седалки от задните, и почти бе готов да ми изтръгне косата от корените, за да се опита да ме разкара от предната седалка.

- Защо караме толкова бавно? - попита Вида. - Нямаш идея накъде сме тръгнали или се надяваш сами да скочим от колата и да се избавим от нещастието си?

Джуд се изправи притеснен. И двамата познавахме този тон. Вида се дърляше с хората, когато й бе скучно, и влизаше в битки, когато бе стресирана. Ако ставаше въпрос за второто, само единият от тях щеше да излезе жив от тази кола... щеше да ни се наложи да отмиваме кръвта от прозорците със седмици.

- Така само ще направя услуга на психарите, които те държат на каишка.

За пръв път бях благодарна за металната решетка помежду ни.

- Те не са психари, надменен галош такъв! - озъби се Вида.

- Аз ли съм надменен? - попита Дунди. - Ама ти въобще знаеш ли какво означава тази дума?

- Ах, ти, смотан...

- Та - намеси се Джуд с писклив глас. - Руу, откъде се познавате с Дунди?

- Чарлз - изсъска той. - Името ми е Чарлз.

- И това смяташ, че е по-добре ли? - подигра се Вида. Дунди спря колата на един червен светофар и се обърна да погледне към мен. Зад стъклата на очилата му гореше огън.

- Да - отвърнах аз. - Винаги е такава.

Напрежението, което се нагнети в колата, витаеше помежду ни и ни пристягаше, една грешна дума или движение щеше да го възпламени. Джуд

барабанеше с пръсти по дръжката.

- Спри се вече, ловецо, че да не взема да ги отрежа - заплаши го Вида.

- Ловец? - отвърна й веднага той, а гласът му се вдигна с една октава от възмущение. - Нали знаеш, че не е нужно да си толкова зла?

Плеснах се с ръка по челото.

- Това те обиди? Тази дума? Та тя вече с месеци те нарича Джудит.

Дунди се изсмя, но като видя погледа ми, трансформира смеха си в кашлица.

- Е, и? - намуси се Джуд и придърпа слабите си колене до гърдите си. -Вероятно не разбирам какво толкова обидно има в това да те нарекат момиче. Вие двете се справяте съвсем добре, когато не се пробвате да ми отхапете главата или да се държите така, сякаш съм на пет години.

- За разлика от какво? - добави Дунди, докато подаваше мигач за включване в магистралата. - Реалните ти десет години ли?

- Ей - предупредих го аз. - Стига глупости! Той е почти на петнайсет.

- Руу - поде Джуд със светещи очи. - Благодаря ти.

- Ти бе толкова непохватен, когато се запознахме - продължих аз, сръчквайки Дунди в рамото, - а пък беше на осемнайсет.

- Както и да е - измърмори Джуд.

- А, не. Ти бе непохватната - поправи ме Дунди. - Лий беше дръзкият, Зу бе сладурчето, а аз бях мъдрият.

Доловихме почукване по решетката зад нас, където се бе настанило лицето на Джуд, чиито тъмнокафяви очи се взираха последователно в нас двамата през металната преграда.

- Би било хубаво - помоли той, - ако и ние имаме идея за какво си приказвате вие. Например кой е този Зу?

Очите на Дунди се приковаха в моите.

- Ти какво точно си им казала?

- Абсолютно нищо - отвърна Вида. - И ако си остане така, ще ви накарам да съжалявате.

Този път аз врътнах очи.

- Добре. Както кажеш.

Усетих познатото топло гъделичкане в средата на гръдния си кош и имах само достатъчно време, колкото да ахна, преди някаква невидима ръка да ме запрати напред, удряйки челото ми в таблото със сила, способна да ме зашемети.

Дунди скочи върху спирачките, принуждавайки колана ми да си свърши работата и да блокира, спирайки върху гърдите ми. Бях захвърлена обратно в седалката, а в зрението ми сякаш избухна фонтан от цветове.

- Ох! Не, за бога! - изръмжа Дунди и удари волана с ръка. - Край! По дяволите!

Не използваме способностите си срещу себе си! Дръжте се прилично!

- Успокой се, бабче! - подигра се Вида. - Да не вземеш да си докараш някой удар.

- Не може да си позволяваш... - започна Дунди с ръмжене, но се овладя.

Джуд се засмя притеснено зад нас, но аз единствено успях да сложа ръка върху горящото си чело. Тя беше постигнала целта си.

- Зу беше наша приятелка - осведомих ги аз. - Пътувахме заедно известно време.

- А аз защо си мислех, че Кейт те е измъкнала? - отбеляза Джуд. - Вие нещо сте се разделили ли? Определено ми се струва доста опасничко да се разхождаш сам навън.

- Не беше така - възпротиви се Дунди. - След като ние тримата избягахме от лагера...

Все едно им бе казал, че е магьосник, даже Вида се наклони напред, изведнъж изпълнена с интерес.

- Ти? - започна тя. - Ти си избягал от лагер?

- Лиъм планира бягството - разясни й Дунди. - Но да, избягал съм.

- Това хлапе да не се има за някакъв експерт по изчезванията? - промърмори Вида. - По дяволите!

Очите на Джуд чак проблясваха от вълнение.

- Как беше там? Имахте ли си собствена стая, нещо като затворническа килия? Караха ли ви да работите нещо тежко? Чувал съм, че...

Децата в Лигата бяха бегло запознати с лагерите. Малцина от нас обаче действително бяха пребивавали в такъв и можеха да споделят за живота си там от първа ръка. Но имахме неписано правило - не говорехме за това. Всички знаеха истината, ала тя не живееше в тях по същия начин, по който го правеше в нас. Те бяха чували за разпределителните машини, колибите, тестването, но за тях тези истории бяха просто слухове, нещо напълно объркано. На тези деца никога не им се бе налагало да стоят прави с часове пред поточна линия, не бяха наясно, че страхът идваше под формата на малко черно око на камера, което те следеше навсякъде и по всяко време.

Гръдният ми кош се сви от усилието да запазя мълчание. Един по един пръстите ми се сключваха около сребристия плат на колана, докато почти не започнах да се задушавам.

- Нещо не си спомняте ли? - попита Джуд. - За кратко ли сте били там? Затова ли не можете да говорите за това? Защото няма какво да се каже ли?

- На твое място бих млъкнал - посъветва го Дунди.

- Хайде де - хленчеше Джуд. - Ако тя просто ни обясни...

- Какво? - думата сякаш избухна от мен. - Какво искаш да ти разкажа? Искаш да чуеш за това как ни бяха завързали като животни, за да ни вкарат в лагера, или пък... Хей, ами да взема да ти разкажа за онзи път, когато един от СОП така би едно момиче по главата, че тя загуби едното си око. Или пък искаш ли да ти разкажа какво е цяло лято да пиеш мръсна вода, докато най-накрая сложиха нови тръби? Как се събуждах уплашена и си лягах в ужас всеки божи ден, и то за период от шест години? За бога, остави ме на мира! Защо трябва все да ровичкаш, при положение че знаеш, че не желая да говоря за това?

Съжалих за избухването си още по средата на монолога си, но речта ми се изливаше и нова, подла предателска дума следваше всяка предишна. Дунди погледна светещия син часовник, а после впери очи в кишавия зимен път. На задната седалка Джуд бе притихнал като сняг, падащ върху асфалта, устата му се отваряше и затваряше, сякаш се опитваше да усети изгарянето, причинено от напусналите устните му думи.

- Не знам за вас, ама аз бих чула за еднооката мацка - каза Вида и сви рамене.

- Ти вероятно си най-лошият човек, когото някога съм срещал - каза Дунди.

- А такива като теб са причината, поради която имаме средни пръсти.

- Хора... - започнах аз.

Преди доста време Кейт ми бе казала, че единственият вариант да преживееш миналото си е като намериш начин да го залостиш зад себе си - да затвориш вратата, преди да преминеш в следващата по-осветена стая. Страхувах се. Това бе истината. Бях вцепенена от вина и срам, които обичайно нахлуваха, когато се връщах обратно по стъпките си, завъртах ключалката и откривах момичето, което бях зарязала... там. Не исках да знам какво й бе причинила тъмнината. Не бях сигурна дори дали тя щеше да се разпознае в мое лице.

Не исках да знам какво щеше да си мисли за мен Дунди, след като научеше какво бях правила за Лигата.

Не исках да знам какво Лиъм щеше да си мисли за мен или за миризмата на дим, която се бе пропила в косата ми и не можеше да се махне, независимо от това колко често я миех.

- Поне ни разкажи как сте се разделили с Лиъм - помоли ме Джуд. - Ако сте пътували заедно, защо сте... ъм... престанали? Знам, че Кейт е дошла да те вземе, когато си натиснала паник бутона, но Лиъм вече нямаше ли го в този момент? Ами той? - И той посочи към Дунди.

Тези спомени не бяха по-малко болезнени, но бяха важни.

- Добре - предадох се аз. - Вече знаете, че пътувахме заедно - Лиъм, Дунди, Зу и аз. Но това, за което не сте наясно, е, че търсехме едно място - убежище на име Ийст Ривър. За да разберете защо съм постъпила така и как той се озова сам,

ще трябва да започна оттам.

- Добре - рече Вида и се дръпна назад от решетката, а очите й се преместиха към прозореца вдясно от нея. Първите следи от сняг се носеха из въздуха над пътя, който колата превземаше с ръмжене.

Разказах им за Ийст Ривър - как бяхме решили, че сме попаднали в мечта, преди да се събудим и да разберем, че сме хванати в капан - в един кошмар. За Кланси, което се оказа доста по-трудно, отколкото очаквах. Как бяхме избягали, как стреляха по Дунди и как останахме само двамата в убежището. Джуд се опита да ме прекъсне. Очите му се бяха разширили от притеснение или объркване - и аз не знам точно. Усещах как собственото ми сърце се издига нагоре, по-нагоре, още по-нагоре, докато се наложи да го преглътна, за да мога да продължа с това, което идваше подред. Моето решение и сделката с Кейт. Какво бях видяла в спомените на Коул и неговото собствено обяснение на нещата.

По някакъв странен начин това ме караше да се чувствам по-близо до Лиъм. В мислите ми той бе жив и ярък. Непоклатимият, енергичен Лиъм със слънчевите му очила, слънчевата светлина в косите му и думите на любима песен върху устните му. Почти очаквах да надзърна и да го видя на шофьорското място.

Никой не проговори. Не можех да се насиля да погледна назад. Усещах как противоречивите чувства на Джуд и Вида полепваха към кожата ми така, както кондензацията се събираше по прозорците.

Долових леко докосване по рамото си. Обърнах се бавно и видях как Джуд издърпва пръста си обратно през металната решетка. Долната му устна бе побеляла точно там, където я беше стиснал между зъбите си. Ала не ме гледаше със страх или с някое от грозните му производни, а просто с дълбока, искрена тъга...

Той все още имаше силата да стои и да ме наблюдава.

- Руу - прошепна Джуд. - Толкова съжалявам.

- Може ли да попитам само едно нещо? - каза Дунди, а откакто бях привършила с разказа си, гласът му звучеше като свит в гърлото му. - Какво ще правиш с тази флашка?

- Ще я занеса обратно на Коул - разясних аз. - С него имаме сделка. Ако му предам обратно информацията, той ще успее да пренасочи приоритетите на Лигата обратно към освобождаването на децата от лагерите и разобличаването на правителствените лъжи.

Дунди разтърка челото си.

- И ти му вярваш? Единственото, което Лиъм някога ни е казвал за него, беше, че му е палил играчките, когато не е ставало на неговото.

- Вярвам му - казах аз. - Няма да ни нарани. Изглежда, че той е един от малцината, които не искат да ни разкарат.

- Разкарат? - попита Дунди притеснено.

Оставих Джуд да му разясни, чието препъващо се, криволичещо обяснение бе обвито в сурова печал, която правеше историята още по-ужасна за слушане.

- Не. Не. Не. Не. Не! - възмути се Дунди. - Значи, просто ще се върнеш и ще се надяваш те да успеят да премахнат всички лоши семена?

- Не го казвай така! - извика Джуд. - Нещата ще се оправят. Нали Роб вече го няма? Кейт ще ни потърси, когато вече можем да се приберем.

- Вие с Лиъм ще сте в безопасност, поне що се отнася до Лигата - казах на Дунди. - Те няма да ви преследват. Това ти е ясно, нали? Нали разбираш защо обещах на Коул, че ще го направя?

- Разбира се. Схващам - каза той, а гласът му бе достатъчно студен, за да инжектира мраз във вените ми. И отново успях да доловя въпроса, който в действителност ми задаваше в тишината, изпълнила пространството помежду ни. Знаех какво иска да попита, защото същата тази мисъл циркулираше и из моята глава през последните няколко дни.

Ако информацията е толкова важна, защо въобще ще я предоставяш на Лигата?

От всички тренировки, Операции и експлозии, спонсорирани от Лигата, на които бях имала нещастието да стана свидетел, никоя не бе дори наполовина толкова драматична, колкото впечатляващата история за бягството на Дунди.

Спряхме се да пренощуваме на паркинга на един стар къмпинг край град на име Ашвил в западна част на Северна Каролина. Бях успяла да запълня по-голямата част от петчасовото пътуване с обяснения и това ме бе оставило изтощена. Не оказах никаква съпротива, когато Дунди и Джуд започнаха да спорят за спирането.

Всички заедно обходихме набързо района, за да сме сигурни, че няма други посетители. После се събрахме, за да извадим екипировката от вана. Натиснах ключалката на багажника и се дръпнах настрани от отварящата се врата.

- Боже мой! - успях да изтърся.

Това, което видях, бе толкова... впечатляващо. Стена от малки, подредени пластмасови шкафчета, всичките услужливо налепени с грижливо написани етикети като

ПЪРВА ПОМОЩ, ВЪЖЕ, ВИТАМИНИ

или пък

КУКИЧКИ ЗА РИБОЛОВ.

Вложената мисъл и труд, за да бъде създадено всичко това, бе нещо впечатляващо - ако не и напълно ужасяващо с безмилостната прецизност, която лъхаше от тях.

Джуд хвърли на Дунди дълъг изучаващ поглед.

- Като малък си имал гащи с дните на седмицата, нали?

Дунди просто бутна очилата нагоре по носа си.

- Въобще не виждам как това ти влиза в работата.

Докато вдигахме палатката, която намерихме грижливо свита под задната седалка, той ми разказваше историята си. Вида поне успя да запали малък огън с помощта на запалка.

- Всъщност не си спомням повечето от случилото се - започна Дунди, докато се бореше с рамката на палатката. - От Лигата ме закараха до най-близката болница, която се оказа тази в Александрия.

- Не във Феърфакс ли? - попитах аз, отмествайки влажната коса от лицето си. Джуд и Вида се стараеха да дочуят историята, колкото бе възможно, без да се издадат, че ги интересува.

Дунди вдигна рамене.

- Имам бегъл спомен от някакви лица, които ме наблюдават, но... Нали съм ти казвал, че приличам на баща си?

Кимнах.

- Ами... една от лекарките ме разпознала. Тя работила с баща ми, но се преместила... Както и да е, това не е важно. Успели да ме стабилизират, но лекарката и колегите й били наясно, че трябва да ме транспортират до по-добре оборудвана болница. Затова тя отишла до телефона, за да издири баща ми. Нали помниш, че той щеше да се срещне с нас в ресторанта на леля ми?

- Да, спомням си.

- Та той посрещнал линейката, когато съм пристигнал в болница „Феърфакс". Вече ми били подготвили фалшиви документи, така че ме регистрирали под това име. През цялото време съм бил с кислородна маска на лицето. Преминал съм през два охранителни поста, но никой не се е усъмнил в мен.

- И не са казали на агентите кой те е довел - завърших аз. - В Лигата нямат никаква представа за това, което ти се е случило. Все още се водиш „Изгубен по време на действие" във всички свързани файлове с тази Операция.

Дунди изсумтя.

- Опитали са се да излъжат агентите, че съм получил сърдечен удар и съм умрял, но те не се хванали. Един ден при баща ми минали шестима различни мъже, които го търсели, за да измъкнат информация. Така и не изкопчили и думичка от него.

Изглежда, основната хитрост не била в това да го приемат в нова болница под фалшиво име, защото там вече били специалисти по не-питайте-няма-да-ви-кажем-политиката, когато ставало дума за взаимодействие с правителството и желанията му за предоставяне на информация. Затова и почти били на ръба от затварянето цели шест пъти. Гениалното в идеята на д-р Мериуедър било да прикрие сина си Маркус Бел за лекуване в изолирана стая в родилното отделение. Когато той вече бил достатъчно здрав, тялото му било сложено в плик за трупове и изкарано от болницата в наета катафалка. Агентите на Лигата открили документите от прехвърлянето и се опитали да навържат нещата, но Дунди се бил превърнал в дух още от момента, в който влязъл в болницата във Феърфакс.

От там нататък трябвало само да намерят безопасно място, на което той да възстанови силите си и отново да заякне.

- На вас ще оставя да си представите какво е да живееш в разнебитена плевня в северната част на щата Ню Йорк цели четири месеца - каза той и направи гримаса, изпъвайки рамото си назад. - Додето не умра, всеки път, щом затворя очи, ще усещам миризмата на сено и тор.

Старата плевня принадлежала на близка приятелка на семейството и се намирала в планината Адирондак, а от приказките му се подразбираше, че тя се оказала изолирано и студено място, на което му било доста самотно. Родителите му успели да отидат едва два пъти, тъй като не бивало да пораждат съмнения, но възрастната жена, която притежавала фермата, го посещавала два пъти дневно, за да помага за физическото му възстановяване и да му осигурява храна. През по-голямата част от времето обаче той умирал от скука.

- Ще ми се да мисля, че се разбирам добре с по-възрастните, но тази жена изглеждаше така, сякаш всяка сутрин възкръсваше от криптата.

- Да. За да те храни и лекува - напомних му аз.

- Единствените книги, които имаше, бяха за една стара мома, която разрешава криминални случаи, притесняващи хората в малкото й село - осведоми ни той. -Все пак ми е разрешено да изпитвам лека горчивина относно цялото това преживяване.

- Не - казах аз. - Всъщност даже съм твърдо убедена, че не ти е.

- И как съумя да се справиш с всичко... това? - попита Джуд.

Дунди въздъхна.

- Всъщност заслугата принадлежи на г-жа Бъркшайър. След като й разказах как съм се измъкнал от Вирджиния, тя ми сподели нещо, а именно, че последното място, на което хората търсят гонените, е сред самите ловци. Естествено, успя да заспи по средата на изречението. Наложи ми се да чакам четири часа, за да бъда озарен от втората част на мистицизма й.

Закрих очите си с ръка.

- Ще ви се похваля, че досега не са ме заподозрели нито веднъж- каза той прекалено доволен от себе си. - Родителите ми ми намериха фалшив акт за раждане, което всъщност бе и най-трудната част. Въобще не е толкова непосилно да се регистрираш официално като преследвач. Трябва просто да си набавиш правилните документи и да си съчиниш история.

Огънят се разпука шумно и погълна малката купчина дърва, която бяхме събрали. Това ми се стори добро място, на което да спрем историята за кратко. Станах и издърпах Дунди от земята, за да дойде с мен. Джуд започна да се изправя, но аз му махнах да остане.

- Отиваме да вземем малко храна - осведомих го аз. - Ей сега се връщаме.

- Не се притеснявай - намеси се Вида със захарно сладкия си глас и преметна ръка през рамото на Джуд. - Известни сме с това, че успяваме да преживеем две минути и без теб.

Беше ми доста трудно да не изразя яда си по пътя към колата.

- Въобще не вярвам на това момиче - довери ми Дунди, обръщайки се през рамо, за да погледне седящата с проснати напред крака Вида. - Младежи, които си боядисват косата, обичайно се борят с комплексите си за малоценност. Или пък крият тайни.

Повдигнах едната си вежда.

- Младежи?

Той така се бе вглъбил в нея, че за малко щеше да фрасне лицето си в задната врата на вана. Ръката му се стрелна към лявото му рамо, сякаш за да го предпази.

- Дай да го видя - помолих аз, спирайки го, преди да успее да се протегне за шкафчето с надпис ПРОТЕИНОВИ БЛОКЧЕТА. Той въздъхна и извади ръката си от ръкава на якето. Ризата му беше достатъчно широка, че да му позволи да дръпне яката надолу към лявото си рамо, върху което се разкри розов кръг, голям колкото монета, с набръчкана кожа, открояваща се от иначе тъмната му плът.

- Те... - гърлото ми изведнъж пресъхна. - Те извадиха ли го? Куршума?

Той нагласи обратно ризата си и я приглади надолу.

- Изстрелът е бил чист. Минал е направо. Не беше нищо особено като за рана от куршум.

Не беше нищо особено. Преглътнах в опит да не се разрева.

- О, не! Пак ли? - подигра се той. - Добре съм. Жив съм.

- Защо се върна? - прошепнах, чувайки как собственият ми глас се пропуква. -Защо не си остана там, където си бил в безопасност?

Притиснал храната към гърдите си, Дунди се протегна, за да затвори вратата.

- И да ви оставя вас, двамата идиоти, да се скитате сами?

Видях как два пъти издиша тежко, изпращайки дъха си да отплава като дълъг

бял облак.

- Толкова съм ти ядосан - призна си най-накрая той съвсем тихо. - Бесен съм! Знам защо си се изтрила, разбирам го, но ми се иска да те разтърся, докато разумът се върне обратно в теб.

- Знам - отвърнах му. - Наясно съм.

- Убедена ли си? - попита ме той. - Не си готова да оставиш тези двамата, макар че те биха могли да издадат и мен, и Лий на Лигата. Застанала си на огневата линия заедно с най-лошите хора и нямаш никого, който да ти пази гърба. Как мислиш, че ще реагира Лий, като разбере какво си сторила?

Възелът в стомаха ми се стегна до болезнения предел. Той бе бесен. Силата на гнева му го зареждаше с енергия и го превръщаше във фар за ума ми. Това го правеше и уязвим, и открит.

- Той няма да научи - казах аз. - Обясних ти, че ще взема флашката и ще се уверя, че той е наред. Не смятам да... Няма да се намесвам.

- Това е най-тъпанарското и страхливо нещо, което някога съм чувал да излиза от устата ти - изстреля той обратно към мен. - Преди ни беше излъгала за това какво си и тогава го схванах. Проумях защо го направи, но сега... навън си и можем всички да бъдем заедно отново, а ти избираш единствения вариант, който завършва с раздялата ни? Може и Лиъм да ти прости това, което си направила, но ако се върнеш обратно при тях в Калифорния, лично аз никога няма да ти простя.

Той се обърна и тръгна към огъня и тъмнозелената палатка, но спря и се завъртя обратно към мен.

- Помниш ли какво бе чувството, когато нападнаха Ийст Ривър и се скрихме в езерото? През цялата тази нощ си мислех: това вероятно е най-лошото нещо, което някога ще ми се случи. Същото си мислех, когато бягахме от Каледония, след като се бе наложило да изоставим другите деца в бараката, и кървейки, напредвахме през снега. И накрая, когато ме простреляха. Но истината е, че съм грешал. Руби, най-ужасното нещо, най-неприятното чувство, бе да бъда в безопасност в плевнята и да не знам в продължение на шест месеца какво се е случило с теб, Лиъм или Сузуме. Да виждам как имената ви изскачат в мрежата на преследвачите със завишени награди и евентуални проследявания и да не мога да открия когото и да било от вас с месеци.

Понякога... през повечето време с Дунди бе трудно да различиш гнева му от страха. Те взаимно се подхранваха.

- И после, изведнъж... ти започна да се появяваш навсякъде. В Бостън, на гарата в Роуд Айланд. Предполагам знаеш, че действаше доста безотговорно -той ми хвърли неодобрителен поглед. - А с Лиъм беше още по-зле. Нищо с месеци и хоп - донос, че е бил видян във Филаделфия. Трябваше да изфабрикувам доказателства, че информацията е грешна, за да успея да го изтрия от мрежата.

В Лигата разполагаха със задни вратички към мрежите с данни за деца и на Специален отряд „Пси", и на преследвачите, но никой от профилите на Лиъм не бе пипан от доста отдавна. Знам. Проверявах го по два пъти седмично. Сега разбирах защо последния път, в който го бях прегледала, той изглеждаше така, сякаш никога не е бил актуализиран.

- Защо отиде в къщата му? - попитах аз. Моментът на появяването ни не можеше да бъде просто съвпадение.

- Досетих се, че търсиш нещо, свързано с измисления от Хари протокол, който да им помогне да се открият наново. Съдейки по местата, на които бе забелязвана, реших, че вие двамата вероятно идвате към старата му къща, за да проучите дали баща му е последвал процедурата.

- Която е била каква?

- Когато Коул и Лиъм напуснали, за да идат в Лигата, Хари им казал, че ако той и майка им усетят, че трябва да се махнат, ще остави координатите на мястото, към което са поели, под перваза на прозореца на старата спалня на Лиъм.

- Ти намери ли ги тези координати? - попитах го аз.

- Не - бе отговорът му. - Там нямаше нищо.

- Вероятно затова е отишъл да намери Коул във Филаделфия, за да провери дали той знае нещо.

Дунди потърка устните си с пръст и кимна.

- И аз това си мисля. Не че това ни помага, при положение че Коул няма никаква идея.

- Знам - потвърдих аз. - Лутаме се на сляпо. Точно като едно време.

Дунди въздъхна и аз се наклоних към него, облягайки чело в горната част на ръката му.

- Ще наблюдаваме мрежата с данни на преследвачите. Ще проверим дали ще има нови забелязвания - Дунди размърда кутиите и ги вдигна нагоре към гърдите си. - На няколко пъти той вече се издъни. Има шанс да го стори отново.

Това беше ужасяваща мисъл. Можеше и да получим информация за него, но вероятността да бъдем прекалено далеч, за да връхлетим и да го спасим, ако бъде заловен, бе прекалено голяма. Той вече имаше доста сериозен аванс пред нас, което правеше разстоянието трудно за преодоляване. Осъзнаването на този факт беше съкрушително, внезапно всичко изглеждаше толкова по-трудно и по-невъзможно от преди няколко минути. Всичко като че ли беше безсмислено.

- Много съм уморена от това - казах му аз. - Знам, че нямам право да съм. Признавам, че аз го причиних - на нас, на себе си, - но вече не искам да се боря.

Толкова съм изтощена от всичко, от осъзнаването, че нещата никога няма да се оправят, че нищо, което предприема, няма да ги подобри. До гуша ми е дошло.

Дунди прехвърли кутиите в ръцете си и се наклони, за да се вгледа по-отблизо в лицето ми. Не плачех, но гърлото ме болеше, а главата ми пулсираше.

- Не! Ти си просто изтощена - успокои ме той. - Депресия, притеснение, трудност да се фокусираш - класически случай. Хайде, ще се почувстваш по-добре след малко храна и сън.

- Те също няма да решат нещата.

- Знам - отвърна той, - но и това е начало.

Преди доста време бях научила, че е възможно така да си преминал точката на изтощение, че дори сънят вече да не е осъществим вариант. Стомахът ме болеше от нужда от него, главата ми тежеше, но усещах как очаквам нещо с напрегнати мускули и ум, който не успяваше да се успокои. Независимо от това колко усърдно се борех да се фокусирам върху една точка от покрива на палатката или пък да броя овце, мозъкът ми все се отплесваше към онази нощ, която бяхме прекарали в изоставения „Уолмарт". Към децата, за които бяхме твърдо убедени, че искат да ни прецакат по възможно най-ужасния начин.

В някакъв момент очевидно съм задрямала, защото изведнъж усетих как нахлулата вътре струя студен въздух ме разбужда. Вида бе на входа на палатката. Отвори ципа възможно най-бавно и тихо и излезе навън. Главата ми успя с неимоверна трудност да се измъкне от мъглата на съня, но вече бях достатъчно будна, за да пролази в мен подозрителността, независимо от това колко ми се искаше да се върна обратно в страната на сънищата.

Преброих до трийсет. После до шейсет. Ослушвах се, а стъпките й ставаха все по-недоловими. Гледах и чаках да се върне.

Не го направи.

„Какво си наумила?", помислих си, докато се прехвърлях през дългите крака на Дунди, за да стигна до входа на палатката. Ако бе имала нужда от чист въздух или бе излязла до тоалетна, вече щеше да се е върнала.

Въпреки всепоглъщащата тъмнина успях веднага да я различа. Тя трепереше и потриваше ръце, опитвайки се да отхвърли ледената прегръдка на нощта. Забелязах, че хвърли поглед към палатката. Дръпнах се назад, надявайки се, че луната не е достатъчно ярка, за да може да различи силуета ми зад тънкото водоустойчиво покритие на палатката.

Вида се промъкна покрай жълтеникавокафявия „Форд Експлорър" на Дунди. Обиколи го два пъти и накрая спря край шофьорската врата.

„Да не съм на мястото ти", помислих си, усещайки се малко по-самодоволно, отколкото вероятно бе необходимо. Напомнила бях на Дунди да я заключи. При положение, че пистолетът й бе в жабката, щеше да се наложи да намери камък или нещо друго достатъчно тежко, за да счупи стъклото, ако искаше да проникне вътре. А това трудно щеше да успее да извърши безшумно.

Ако не бе ярката й коса, вече щях да съм я изгубила в тъмнината. Тя се отклони от пътеката и навлезе в гората. Изправих се и се измъкнах навън. Минах по стъпките й край колата, очаквайки да видя колко още ще се отдалечи. Пръстите на краката ми направо измръзваха, докато залепваха за скрежа, покрил буците дива трева и кал. Вида продължаваше да крачи, а аз продължавах да се промъквам след нея. Все повече и повече. Докато тя стигна толкова далеч, че косата й напълно се изгуби сред прихлупените от нощта дървета. Но и това не беше достатъчно, за да скрие синьо-бялата светлина на устройството в ръцете й, която проряза тъмнината.

Загрузка...