Нека съхраним пламъка

Търпението на историята

Всеки човек със съвест и сърце, когато изследва и анализира процесите в нашето смутно и тъмно време, с тревога разобличава разюзданата престъпност на властниците, предателството, безгръбначното чиновничество и ужасната пропаст на нехуманната, чудовищна мизерия. Аз няма да говоря за тези неща. Правят го достатъчно умни и достойни хора — икономисти, журналисти и историци, които разбират много по-дълбоко от мен процесите на разрухата и хаоса в нашата държавност. Нека те осветяват пред вас грозната и злокобна картина и дано светлината ги пази и им вдъхва сили в нелекия им път.

Наред с това, тези процеси са страшни за нашето поколение, за нашето време, за нашите джобове и семейства, но не и в перспективата на историята и вечността.

Бедност и глад е имало неведнъж в тази брулена от ветровете на времето земя. Имало е крайна нищета, туберкулозни дечица, девойки, принудени да продават телата си, старци, които зъзнат и гризат сух хлебец в залеза на своя живот. Всичко това е било и сега е страшно и жестоко, но то не погубва народността, духа и бъдещето. Оцелелите продължават напред. Защото българинът е жилав и с дълбоки корени.

Управлявали са ни скудоумни политици, крадци и нравствени нищожества. Ако поплуваме назад в реката на времето, ще съзрем нагли и самонадеяни марионетки. Върху предметното стъкло на историка, потопено в блатото на българската управленческа политика, могат да изпълзят такива отвратителни екземпляри на фауната, че да го побият тръпки.

Какво да кажем за тримата „ВЕЛИКИ“: Станишев, Сакскобургодски, Доган. Станишев? Горкото момче. То дори в казарма не е ходило, а се напъва държава да управлява. „Царят“ пък да беше се научил да говори български преди да стане министър председател. Наизустил е едно изречение и само него повтаря: „Когато му дойде времето“. Времето никога няма да дойде, другарю Сакскобургодски, както не дойде времето на комунизма. А за агентите какво да кажем? Продали са си душата на дявола. И преди и сега си живуркат на гърба на своя електорат и си строят палати. Но ще Ви кажа: Няма да уморите българския народ, колкото и да се напъвате! България ще възкръсне „господа и другари“. Рано или късно, народът се отърсва от подобни и се завръща в лоното на здравия разум. Твърде добросърдечен и отзивчив е, но не и глупав и нравствените пигмеи виреят кратко на историческата сцена. И какво, ако са се подули като кърлежи от изпитата кръв? Какво, ако гешефтите, измамите, организираната престъпност, кражбите и далаверите нямат чет? Дори и всички министерски братя да си построят хотели, а всички министерски щерки — замъци, дори и банковите сметки на правителствените лешояди в Швейцария, Англия или Австрия да преливат, те не могат да ни вземат всичко. Макар и изпепелена и опустошена като душите ни, земята ще остане, ще останем и ние. На народа не са му нужни кървави пролетарски революции, за да се избави от злодеите. Нужно е само осъзнаване и здрав разум. И този ужас ще премине… Но, казвам, горко на ония, които са заслужили народното презрение!

Не, приятели, от друго се боя днес, за друго страдам и се питам къде е изходът, в друго виждам гибелна заплаха. Става реч за ужасяващата, убийствена криза на нашата култура, образование и духовност. Ето тя наистина ме тревожи. Защото угасне ли пламъкът на будния и жаден човешки дух, на власт идва мракът. А пред това няколко политици — тарикати и мошеници са наистина бели кахъри.

„Какво толкова“ — биха се опитали да ме оборят нихилистите — „За какво са им на хората книги, образование, наука и култура? Трябва им хляб, топло през зимата и… зрелища.“

„А и“ — ще продължат — „народът без друго е невеж и непросветен. Това са страхливи овце, които ближат ръката на касапина и се оставят да ги стрижат, доят и кастрират.“

Отговарям им:

Да не сте посмели да хулите и унижавате българския народ! Това, че народът, когото прекръстихте на „електорат“ бил тъп и невеж, е отвратителна и недостойна клевета! Кой друг народ още в Ранното Средновековие говори за „словото, което кърми сърцата и умовете?“ Кой друг народ има национален празник на писмеността и културата? Кой друг народ се просълзява при словата на химна „Напред, науката е слънце, което във душите грей“, а стиховете се знаят от всяко дете? Кой друг народ е канонизирал в сърцето си автора на своята история? При кой друг народ в нищетата и робството са се събирали грош по грош средства за школо, както и за църковен храм? Кой друг народ е преживял геноцида на фашизма и комунизма без да оскотее, без да изгуби вътрешната си светлина? И, накрая, кой друг народ е номинирал сред най-великите българи не само своите войни, а и книжниците — Солунските братя, Климент Охридски, учителят Дънов.

Не, народът български никога не е бил безкнижовен, невеж и неграмотен, въпреки че с ботуш и камшик векове след векове са се опитвали да смажат искрицата на неговата духовност.