Нека съхраним пламъка

Помощ, българската книга умира!

Може би сте чели ужасяващата творба на Рей Бредбъри „401 градуса по Фаренхайт“. Там тоталитарната власт се стреми да погуби духовността и свободомислието. Затова книгите са забранени и открият ли ги някъде, следва аутодафе. Хартията гори при 401 градуса по Фаренхайт. Кални полицейски ботуши газят творбите на Шекспир, Достоевски и Екзюпери, а нещастните книги издъхват като ранени птици с пречупени бели криле потъват в пепелта. Заменил ги е телевизорът. Все по-голям екран, триизмерни образи, панорамност, полифония на звука. А чрез този технически разкош зомбитата са заливани с бълвоч като реклами, сапунки, тъпи шоу и риалити, идиотски състезания. Да ви звучи познато? Все пак, дори и в тази социална антиутопия се намират група отчаяни чудаци, които се крият в горите и са се превърнали в живи книги с подвързия от човешка кожа. Един знае наизуст Библията, друг — „Братя Карамазови“, трети — „Сидхарта“ на Херман Хесе. И вечер, край огньове и пещери книгите оживяват.

У нас, за жалост, е в криза стремежът на книгата, а там, където все още го има, където вълнението, насладата и любовта към словото все още блещукат в мрака, е трудно да си я набавиш.

На власт са тъпите трилъри, при които прочетеш ли един, си наясно със съдържанието на всички или хартиените розови сапунки. Както и да е, не бива да съдим строго читателския вкус. По-добре посредствени творби, отколкото никакви. Хората поне ще си подобрят правописната култура. Но, питам, дами и господа, защо тия книги не са български? Защо не носят частица от нашата същност, от нашето самосъзнание и духовност. В САЩ четат предимно американска литература, във Франция — френска. А в България?! Причините нашенските книги да са толкова кът и да не се радват на популярност са множество.

Донякъде е виновен навикът, създаден от социалистическата цензура. Забраната, надвиснала над качествената съвременна българска литература и пробутването на идиотска идеологическа помия бяха страховити. Оттогава понятието съвременен български писател води до лоши асоциации. Мислим си за творби като „Път“ на Стоян Ц. Даскалов, в която единствената интрига е, че Гарчо — пролетаризиран ратай, е гътнал Пена сред мамулите в хамбара. Тази доморасла „еротика“ заема половината страници, а на другата половина плющят червени знамена. Или за социалистическата сапунка „Нонкината любов“, в която цялата тръпка е, че бригадирката — свиневъдка Нонка (разбира се, ударничка) попада в любовен триъгълник. Естествено, негодникът е син на бивш чорбаджия и враг на народа. Всичко това — отново на фона на плющящите червени знамена. Донякъде, това е причината хората да се мръщят и да кътат оскъдните си левчета, когато чуят за български автор. Лошите спомени умират трудно.

Сега разбирате ли защо псевдонимът ми не е, например, Павлинка Лампева, а Паула Лайт, а? Не е чуждопоклонничество, а стратегия. Надявам се така поне някой да забрави, че съм нашенка и да прочете моята „Свещена магия“ и другите книги, които се надявам да издам. Тъжно е, нали?

Другата причина за кризата на българската книга е бесовската политика на правителството в областта на културата. В много държави, където хората са далеч по-заможни, книги не се облагат с такова убийствено ДДС. Така се стимулира прочита на национална литература и патриотичното самосъзнание. А у нас? Познайте до три пъти!

Издателствата са съсипани от данъци. Не че някой ми се е оплакал, но все пак съм юрист, а освен това, мога да смятам. Как тогава да се чудим, че са принудени да издават преводи на евтини трилъри и розови лиготии, а не български книги? Така поне хранят умереният оптимизъм, че някой ще купува стоката им. А иначе предполагам, че повечето хора, захванали се с книгоиздаване, са духовно напреднали и стойностни личности. Иначе биха се заели с бизнес, при който парите се въртят много по-бързо, а печалбите са по-високи и по-сигурни.

Следващото чудовище, което дебне в хаоса и тинята на нашата умираща култура е зле организираното книгоразпространение. Ако изключим отделни светли примери, повечето търговци на книги третират стоката си все едно, че става въпрос за тухли или за свински бутове. Натъпкани хаотично, натикани в затворени пакети, та да не можеш да ги разгърнеш и да надникнеш в тях, книгите се продават в тесни и мрачни дупки или на открито като ряпа без каталог, без подредба по тематика, без възможност да усетиш и вкусиш духовното послание, та да поискаш да си купиш от тази особена стока. Нали търгашите трябва да пестят от средствата за наеми?

Мислите ли, че при описаните обстоятелства те ще приемат да разпространяват съвременна българска литература? Много трудно! Не знам дали сте наясно, че тези хералди и куриери на книжовността вземат 30% от себестойността на продукта срещу толкова зле изпълнената си услуга!

И така, представете си един истински, дълбок и талантлив творец, който е имал лошата карма да се роди в България. Да вземем най-трагичният случай и да предположим, че творецът е поет. Написал е поезия по-нежна от лунна светлина, по-дълбока от морските глъбини, по-чиста от кристал и по-мъдра от Соломоновите притчи. Поетът е, да речем, от село Горско Сливово — без връзки, без роднини култур — трегери, без приятели в министерството на културата. Та взема момчето влака, защото няма пари за по-удобен и по-луксозен транспорт, и хоп! — в София. Носи материали за две стихосбирки, които биха могли да разтърсят страната и дори света.

И ето, започва се ходенето по мъките. Младият творец трие праговете на издателство след издателство. В 70% от случаите просто му се сопват, че в момента не издават български автори или че изобщо не издават поезия. Титаните, които биха могли да си позволят подобни експерименти, му поясняват, че авторът трябва да си плати за издаването. Цената варира между 500 и 1000 лева за 3 коли. Ако случайно поетът е пестил дълги години и си плати, получава книгите на адрес (в по-добрия случай) или трябва да си ги вземе със собствен транспорт (в по-лошия). В нито един издателството не се заема с разпространението. Сами се сещате, че търговците — книгоразпространители не биха пипнали стихове и с маша. Стига се до там, че нещастният пленник на поетичната муза тръгва с вързоп книги от врата на врата, все едно, че продава прахосмукачки или застраховки или пък е Свидетел на Йехова. Какъв срам за българската култура! Какво унижение за достойния творец!

С оглед вложените средства, стойността на творбата е станала такава, че малцина биха си я закупили. При почти всички случаи авторът хлътва финансово и вика „ура“, ако е успял поне донякъде да си избие вложените средства. Тогава защо да се чудим, че поетите гладуват, че Христо Фотев, който беше кумир за мен на младини, е бил съден, защото не може да си плати парното, че поет като Николай Колев издаде само една стихосбирка с помощта на Радко Радков, друг стойностен и добър поет, а после взе, че умря, преди да се порадва на постигнатото, може би, от недохранване?! Както пее Тодор Колев, „плаче и бие на чувство бедното наше изкуство“.

С поезията е най-лошо. Но подобна е съдбата и на българската белетристика. Навсякъде нагло тика грозното си и банално лице сивият и стериотипен постмодернизъм и не дава глътка въздух на истински новаторските и оригинални идеи. Преди да стана Паула Лайт, проявих наивността да предложа на различни издателства свои повести, разкази и романи, използвайки хубавото си и благозвучно българско име. Не получих оферта, но ми се отказа дори честта да получа отказ. Просто презрително мълчание.

Накрая, след около година безплодни усилия, както би се изразил героят на Джек Лондон, Мартин Идън, нещо в механизма на машината се повреди и едно издателство прояви интерес към моя повест. Преглътнах факта, че издателят я нарече „разказ“. Бих приела да я назове и поема или есе, стига да я издаде. В следващото писмо, обаче, ме покани да се срещнем и разговаряме за пари. В оня период трудно си купувах и хляб. Да не говорим за лукса да плащам за евентуалното си „обезсмъртяване“ Така че не се явих на срещата и се примирих. По-късно, когато сама се прекръстих на Паула Лайт, издателствата поне започнаха да ми отговарят.

Ето как творецът с трънен венец, просяшка тояга и ръждясала Дон Кихотовска шпага броди немил-недраг по света. Отпъждан като досадна конска муха от издатели, ритан от чиновници, посрещан от търговците с презрително сумтене, той върви по своя нелек и стръмен път. Често накрая се предава и се залавя да продава коли на старо, взети от някое автомобилно гробище на запад или да сее арпаджик. Ако наистина е талантлив, губи не друг, а България.

Тласкана от ненаситното си любопитство, проследих в Интернет един конкурс за български роман. Това, че сред първите трима, които бяха класирани, прочетох имената на Едвин Сугарев и на някаква си поп фолк певица го преглътнах. Може пък точно тия хора да са представили най-талантливи творби. Но когато прочетох в критичните коментари на комисията, че една от класираните творби се състояла от части с различни герои, но обединени от обща идея, което я правело роман, зяпнах. Все пак съм завършила и българска филология. Разбирам личния поглед, творческото виждане, модернизма и авангардизма. Разбирам и фрагментираната фабула или потока на съзнанието. Но твърдението, че онова произведение е роман (не коментирам художествените му качества) е равносилно на това на хирурга да му хрумне да извади сливиците през ануса. Дори и в най-свободното изкуство има някакви принципи, жанрове и правила. Подчертавам, че не съм участвала в оня конкурс и не говоря тласкана от засегнати интереси или завист.

Нека сега обобщим какво се получава:

Утвърждават се посредствени западни книги и автори — предимно трилъри и любовни романи „шир потреба“, защото така закупуването на авторските права е по-евтино.

Издават се творби на заможни сънародници, които могат да си платят за удоволствието или на „наши момчета и момичета“, на които някой е дал едно рамо.

Утвърждава се халтурата! Тържествува простотията! Литературният хоризонт е замъглен от чеснови миазми.

Ще ви споделя и нещо друго, не по-малко печално:

На времето, в отчаянието си, преведох на английски собствените си творби. Преводът едва ли е бил блестящ, защото, все пак, не съм завършила английска филология. Предложих ги on line на чужди издателства и литературни агенти. Получих доста оферти, но ще спомена две. От един американец, който имал правителствена субсидия за подкрепа на бедни творци, предимно емигранти в САЩ, но и живеещи в други страни и от един индиец, литературен агент, който ми представи издателство в Бомбай, готово да делим разходите по издаването наполовина. Тогава не бях много наясно как да защитя авторските си права и се изплаших, тъй като имах с хората само виртуален контакт и не ги познавах добре, а в случая с Индия нямах и пари. Ако, обаче, не се беше намерило българско издателство, което да приеме да ме издава, щях да приема творбите ми да излязат първо на чужд език. Какъв абсурд в духовно, морално и човешко отношение!

Както и да е, съществуват чисти и безкористни хора, готови да предоставят безплатно творбите си с просветителска цел. Изглежда, обаче, че и този достъп до читателската публика ще бъде отказан на твореца. Неотдавна един прекрасен човек, когото познавам виртуално и който е незрящ, е бил претърсван и малтретиран от служители на НСБОП. И защо? Уверявам ви, няма наркотици, изнесени на запад антики или български икони, нито археологически ценности. Човекът започнал да помества бисери на българската класика on line, за да може слепите също да се насладят на художественото слово. Нищо не печелел от това. Оказало се, обаче, че едно наше издателство е закупило авторските права върху творби на Елин Пелин и подало сигнал за „пиратство“. Какъв срам, каква гавра с разказите на нашия класик! Нека слепите си тънат в духовен мрак, за да не се развали далаверата на този издател. Във всеки случай, ако някой е закупил „авторските права“ върху Библията, нека ми се обади, защото в следващата си творба цитирам доста пасажи от Евангелията — канонични и гностични и не ща неприятности с момчетата от БОП. Току-виж някой изтъргувал, а друг купил и словото Исусово, а защо не и сурите на Корана или Бхагават Гита?

Виждате цялата прелест на картинката, господа от Министерството на културата! Как защитихте „бедното наше изкуство“? Какви субсидии издействахте? Как се преборихте да се освободи българската книга от ДДС? Колко кураж вдъхнахте на българските творци? Или, г-н Данаилов, сте на министерския пост само за да трупате килограми? Не че се присмивам на това! Самата аз хич не съм фиданка, обаче дебелея със собствен труд, а не на държавната софра. А, може би, вашите другари и техните коалиционни партньори са ви намекнали, че идеологическата линия трябва да води до пълно, тотално затъпяване и бездуховност на народа? Иначе как ще бъде ваш електорат? Нито един разумен човек не би го сторил. Засрамете се!